Пръстенът

II

Седем-осем месеци по-рано, още когато траеше походът в Добруджа, той беше изпратен веднъж в разезд. Това му се случваше не за първи път. Паднал беше тогава първият студ и замръзналата земя звънко кънтеше под копитата на конете. Излязоха пак и едва когато бяха вече далеч от бивака, почна да се развиделява. Полето заблестя като посребрено от сланата и на изток широко се разля червеният пожар на зората. Лека мъгла плуваше над полето и макар да придаваше фантастични очертания на всеки предмет, все пак можеше да се разпознае кое какво е.

Неочаквано из една долина, която никой не можеше да забележи по-рано (в Добруджа много често се срещат такива долини), в мъглата се проточиха пики, появиха се черна купчина конници и без да се бавят много, разсипаха се на голяма дъга и полетяха срещу разезда.

Имаше време да се избегне тоя удар, ала тъкмо когато повръщаха конете, Ламбрев забеляза, че върху едного от войниците му, дозорния, който беше излязъл напред, бяха връхлетели няколко неприятелски конници. Виждаха се светкавични блясъци на саблята, която отчаяно отбиваше насочените пики. Ламбрев кипна, кръв нахлу в главата му, обзе го тая безумна ярост, която често беше го тласкала в най-рискувани постъпки. Той обърна коня, безмилостно заби шпорите си в него и бясно препусна. Случи се неравно място, изровено от пороища, редки храсталаци, корените на които се провличаха като черни змии над пясъка. Изведнъж конят се пре-пъна, преплете нозе и стремглаво полетя към земята. Изхвърлен на земята, преди да дойде на себе си, още зашеметен и почти в безсъзнание, Ламбрев чу диви викове, тропот и тежко дишане на много коне, замяркаха се пики. Видя непознато и свирепо лице, с чип нос и зли стоманени очи, устремени в него, усети студеното дуло на пистолета, опрян до челото му. Нямаше време за каквато и да било отбрана, нямаше време дори да се умре. Той беше пленник.

И тогава, и през всичкото време отпосле той си остана все с тая тъпа, злобна, недоумяваща болка, която свиваше до разкъсване устните му, размъщаше погледа му, остана си все тъй смазан, убит от тая фатална случайност, против която се бунтуваше цялото му същество.

Оставиха го в една стая в същия хотел, в който се помещаваше и някакъв щаб. Той ходеше из малката триъгълна стая, като звяр, затворен в клетка. Как се случи всичко това? Защо? Една само погрешна стъпка на коня — и това непоправимо нещастие. Струваше му се, че сънува жесток кошмарен сън, щеше да полудее, изпадаше в страшна ярост, готов беше да вика, да чупи, да ругае. Веднага след това пък падаше в меланхолия, сядаше на леглото си, на което нямаше ни завивка, ни постилка, хващаше с двете ръце главата си, обзет от нетърпима болка и жалост за себе си. „Перун! Перун!“ — тихо, като болезнен стон произнасяше той името на коня си и не можеше да разбере как умното и послушно животно можа да направи тая погрешна, тая съдбоносна крачка.

Тъй прекара той цял един ден, после друг. Никой повече не се интересуваше за него, никъде не го викаха. Оттатък затворената врата се чуваха само стъпките на часовоя. Като че бяха го забравили вече. Не се досещаха дори да му донесат храна.

Късно през втората нощ той беше се изправил до единствения прозорец на стаята си. Вън беше тъмно, подухваше студена влага, в листата на акациите шумеше дъждът. Изведнъж в черния мрак блеснаха кратки светкавици на запад, проеча след това гръм. В късната вече есен това не бяха гръмотевици. Ясно се различаваха глухи топовни гърмежи. Там почваше ново сражение. Радост и смътна надежда изпълниха сърцето му. От прозореца той вече не се отдели.

Беше се развиделило съвсем, когато той чу под себе си стъпки, почувствува, че някой го гледа, и се обърна: долу под прозореца стоеше момиче, в черни дрехи и с бяла престилка с презрамки — облекло, каквото носят камериерките. Навярно лицето му ще да е било твърде бледно и твърде измъчено, за да се яви това плахо състрадание в погледа и. Тя сне очи, като забеляза, че я гледа, тръгна бавно из двора и влезе в градината. Между сухите стъбла, които пълнеха лехите, изпочупени и смачкани като от градушка, имаше купчина цъфнали хризантеми. Тя се наведе, откъсна една, погледна към прозореца и като че се решаваше на нещо, усмихна се за първи път. После бързо се възви гърбом и остана тъй замислена и загледана пред себе си. Никой друг нямаше в градината. От мокрите клони на акациите сълзяха капки, бавно се превръщаше и падаше някой изсъхнал лист. Глухо и зловещо ечаха топовните гърмежи. Тя стоеше все тъй загледана и разсеяно, бавно разкъсваше лист по лист едрия цвят.

— Мария! — чу се сърдит глас.

Тя се обърна, погледна пак към прозореца и влезе в хотела.

Ламбрев още не беше променил положението си, когато прозорецът на съседната стая се отвори, една ръка се показа и му подаваше нещо, загънато в хартия. Това беше тя. Настойчиво, с очи само му правеше знак да побърза и да се пази. Ламбрев взе пакета и се дръпна навътре в стаята си: имаше хляб, кутия консерви, бисквити.

Силно вълнение го обзе. Много беше страдал той през тия дни. И ето това единствено участие, колкото и малко да беше го трогна донемайкъде. Обвея го наведнъж нежна любеща милувка, стори му се, че вижда насълзения и скърбен поглед на майка си, костеливата й ръка сякаш гладеше косите му. Как би желал той, както някога в детинството си, да можеше да прегърне коленете й, да сложи глава, да заплаче. Минутна слабост само. Той скочи и заходи из стаята. Отново почувствува прилив на необикновена сила, очите му загоряха, трескаво и бързо в ума му зрееше вече смел и опасен план. „Тя ще ми помогне — мислеше си той, — това добро, това мило момиче!“

Влезе един офицер и студено и сухо го покани да го последва, защото още сега трябвало да бъде отведен другаде. Ламбрев сякаш не можеше да разбере какво му се говори. Да бъде отведен другаде? — Всичко е изгубено тогава! Но той се съвзе и тръгна след офицера. Пред хотела ги чакаше кола и многобройна тълпа се събираше наоколо. Без да погледне настрана, Ламбрев се качи и седна, все тъй спокоен, с една слаба усмивка на лицето си, в която имаше и гордост, и примирение пред всичко, което можеше да се случи. Бяха тръгнали вече, когато той се обърна: съвсем близо до него, пред вратите на хотела, стоеше камериерката. Тъмните й очи, широко и плахо разкрити, го гледаха съчувствено и скръбно. Една сълза — той добре беше запомнил това — се събираше и светеше между клепките й, готова да падне…

Нищо друго той не виждаше вече, за нищо друго не мислеше през всичкото време на пътуването. Къде го водеха — той не знаеше. Вървяха из кални пътища, проточени като мъртви, задгробни реки, разстилаше се все една и съща пустинна степ, още по-скръбна и по-неприветна под мрачното дъждовно небе. На едно място наближиха някакъв обоз, който кой знай защо беше се запрял насред пътя. Изведнъж се подигна глъчка, цяла тълпа от хора, които бяха някъде в главата на колоната, се разтичаха и рукнаха навътре из колята като че заграбени и прибрани от вихрушка. Чуха се няколко изстрели, някой високо викаше нещо. После всички се умириха, прави, с дигнати ръце нагоре. И откъм тая страна, накъдето гледаха всички тия бледни, обезумели лица, идеше, носеше се като тъмна вълна разсипана редица конници. И тия бяснопрепускащи коне, приведените сиви фигури, размаханите сабли, това стремглаво и страшно нахвърляне, това ура, страховито и диво, и всичко, всичко беше тъй познато на Ламбрева. Той се изправи, замаха с фуражката си и завика. Познаха го веднага. Той беше свободен.

Много събития, много сражения и походи се случиха след това. Навсякъде, в най-големите опасности, в най рискуваните и отчаяни дела Ламбрев отиваше спокойно, без всякакъв трепет, с една сурова и мрачна решителност, която сякаш беше предизвикателство и мъст в лицето на самата съдба. Тя беше му дала толкоз много изпитания, че нищо повече не можеше да чака от нея. Но случваше се да срещне някъде върволица пленници, замислени и мрачни. Или в края па някоя атака, едва-що успокояваше разпенения си кон и влагаше в нежната саблята си — той поглеждаше назад: още стоеше като бяла мъгла гъстият прах, подигнат от копитата на конете. Слънцето засядаше. И тук-там из желтите стърнища, замрежени от булото на праха, чернееха се трупове, паднали ничком по лицата си. Тихо и кротко чувство обземаше душата му тогава. Неволно той си спомняше за момичето от хотела, виждаше погледа й печален и умоляющ. „Наистина, какво стана с нея?“ — мислеше си той, приведен върху коня си.

Неведнъж беше си давал дума че при първия удобен случай ще я потърси, ще й благодари. И ето малкият град, където се случи всичко това, беше само на няколко часа път с трена. Можеше да иде там още днес и после, без да се бави, да продължи пътя си.

Решението беше взето. Ламбрев повика ординареца си и бързо взе да събира вещите си.