Пръстът, който те сочи

Първа глава

Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително. Искам да ви разкажа за пътуване, което направих до Англия през 1663 година, за събитията, на които станах свидетел, и за запознанствата си там, като се уповавам на факта, че хората са любознателни и ще проявят интерес към всичко това. В своя разказ също така възнамерявам да изоблича в лъжа и клевета онези, които преди погрешно причислявах към своите приятели. Не, няма да се оправдавам надълго и нашироко, нито да разказвам подробно как ме измамиха и ме лишиха от слава, която ми се полагаше по право. Вярвам, че повествованието ми ще говори само за себе си.

Много подробности ще пропусна, но само тези, които са без значение. Голяма част от странстването ми в тази страна не представлява интерес за никого друг освен за мен и няма да бъде упомената на тези страници. Също така много от новите ми познайници там нямат отношение към случилото се в последствие. Тези, които по-късно ми причиниха много злини, описвам, каквито ги знаех тогава, и моля читателите да помнят, че макар по онова време вече да не бях с жълто около устата, не бях още врял и кипял в житейските дела.

Ако разказът ми изглежда простодушен и глуповат, остава ви да приемете заключението, че такъв е бил и младежът през онези отдавнашни години. Няма да се върна към портрета си, за да нанеса нови мазки и лустро, та да прикрия грешките и слабостите си като художник. Няма да повдигам обвинения, нито да встъпвам в полемика и да опровергавам чужди твърдения, не, просто ще изложа случилото се с увереността, че от мен не се иска нищо повече.

Баща ми, Джовани да Кола, беше търговец и в последните години от живота си се занимаваше с доставка на скъпи стоки в Англия, която, макар и страна на простички нрави, започваше да се отърсва от последствията от революцията. Той прозорливо предвиди, че при връщането на крал Чарлс II там отново ще падат големи печалби без особен труд и като изпревари други, по-неуверени търговци, откри кантора в Лондон, за да осигурява на по-заможните англичани предмети на лукс, които години наред бяха жестоко заклеймявани от фанатичните пуритани. Делата му вървяха успешно — имаше в Лондон надежден агент в лицето на Джовани ди Пиетро, а освен това си беше осигурил като партньор английски търговец, с когото деляха печалбите. Както ми каза веднъж, било добро сътрудничество: въпросният Джон Манстън бил коварен и безчестен, но познавал отлично английските вкусове. И нещо по-важно, англичаните издали закон, забраняващ доставката на стоки в страната с други кораби освен английски, а Манстън знаел начин да се заобиколи тази спънка. И докато Ди Пиетро бил там да следи счетоводните книги, баща ми смятал, че може да не се опасява от измама.

Вече му беше минало времето да води сам търговските си дела и след като бе придобил с част от капитала си имот на terra firma1, хранеше надежда да бъде вписан в Златната книга. Макар самият той да беше търговец, искаше децата му да принадлежат към благородническото съсловие, поради което не допускаше участието ми в търговските му дела. Споменавам това като свидетелство за неговата доброта: той рано забеляза, че търговията не ме влече, и съдейства животът, който водеше, да не стане и мой. Освен това беше наясно, че младият съпруг на сестра ми притежава повече търговски нюх от мен.

И така, докато баща ми укрепваше семейното име и състояние, аз (майка ми беше починала, а единствената ми сестра бе сключила изгоден брак) бях пратен в Падуа да придобия познания в науките; той искаше синът му да се нареди сред знатните, но не и да прилича на тях по невежество. Встъпил в зряла възраст — вече наближавах трийсетте, — внезапно бях обзет от пламенен ентусиазъм да бъда част от Републиката на учените. Вече дори не си припомням тази неочаквана страст, защото тя бързо угасна, но тогава очарованието на новата експериментална философия напълно ме бе покорило. Естествено, то беше повече духовно стремление, отколкото начинание с практическо приложение. Присъединявам се към думите на Бероалд: non sum medicus, пес medicinae prorsus expers2 и положих известни усилия да усвоя теорията на науката медицина, но не за да практикувам, а за собствено удовлетворение. Нямах нито желание, нито нужда да заработвам насъщния си по този начин, макар със срам да признавам, че понякога измъчвах бедния си баща със заплахи, че не ми ли угажда, за отмъщение ще стана лекар.

Предполагам, той винаги е бил наясно, че нищо такова няма да направя и че в действителност просто съм запленен от идеи и хора, които бяха толкова вълнуващи, колкото и опасни. Ето защо не възрази, когато му написах за твърдението на професор, който, макар и да четеше лекции по риторика, посвещаваше значителна част от времето си да изучава последните достижения на натурфилософията. Този човек много беше пътешествал и твърдеше, че всички онези, които са ангажирани с изследвания на природни феномени, не бива повече да се отнасят с пренебрежение към Нидерландия и Англия. След много месеци под крилото му аз се заразих от ентусиазма му и тъй като нищо не ме задържаше в Падуа, помолих за позволение да посетя тези страни. Бидейки благ по природа човек, баща ми веднага даде съгласието си и получи разрешение за мен да напусна пределите на Венецианската република, като в същото време даде разпореждане на банкерите си във Фландрия редовно да ме снабдяват с пари.

Мина ми през ума да се възползвам от предимствата на положението си и да се отправя на път по море, но после реших, че за да обогатя знанията си, трябва да видя възможно най-много, а за тази цел по-подходящо е да се движиш с карета, вместо да пиянстваш с екипажа на кораб в продължение на три седмици. Държа да добавя, че винаги съм страдал много силно от морска болест — слабост, която никога не съм имал желание да призная, защото макар Гомесий да твърди, че тя лекува душевната тъга, така и не съм го установявал в опита си. И все пак в течение на пътуването ми моето мъжество отслабна, а после напълно се изпари. Стигнах до Лайден само за девет седмици, но изпитваните от мен страдания неумолимо отвличаха вниманието ми от вижданото наоколо. Когато веднъж затънахме в калта, прекосили наполовина алпийски проход, дъждът валеше като из ведро, единият кон окуця, а единственият ми спътник беше свиреп на вид войник, реших, че и най-яростната буря в Атлантическия океан е за предпочитане пред подобни мъчения.

Само че обратният път беше също тъй дълъг като този напред и аз добре знаех какви насмешки и презрение ще си навлека, ако се върна отслабнал, болен и посрамен в родния град. Твърдо убеден съм, че срамът е най-силното от всички известни на човек чувства; множество открития и значими пътешествия са извършени поради страх от позор, който би бил неминуем, в случай че начинанието не бъде завършено. И така, тъгуващ по топлината и удобствата на родния ми край — англичаните си имат име за тази болест, „носталгия“, която смятат за следствие от нарушено равновесие при несвойствена окръжаваща среда, — продължих пътя си раздразнен и страдащ, докато не пристигнах в Лайден, където посещавах школа по медицина като човек от благородническото съсловие.

За този знаменит университет е написано толкова много, а той има толкова малко отношение към повествованието ми, та е достатъчно да спомена, че почерпих много знания от двамата избрани от мен професори, блестящи в своята сфера — единият преподаваше анатомия, а другият — дейността на органите в съвкупност. Освен това пътувах из Нидерландия и прекарвах време в обществото на извънредно достойни хора, мнозина от които англичани, и аз малко или много научих от тях езика им. Тръгнах си от страната по една-единствена причина: така се разпореди добрият ми загрижен баща — само по тази причина и по никаква друга. Извести ме с писмо, че в лондонската кантора не всичко било наред и се налагало член от семейството да се заеме с това, защото вече нямал доверие на никого друг. Макар да се ориентирах слабо в тънкостите на търговията, бях доволен, че имам възможност да се покажа като примерен и послушен син. Така че освободих прислужника си, приведох в ред личните си дела и отплавах от Антверпен, за да видя какво се случва там. В Лондон пристигнах на 22 март 1663 година, като разполагах само с няколко лири, тъй като сумата, която платих на единия професор за обучението, почти изчерпа средствата ми. Но не се тревожех, тъй като вярвах, че ми се налага само да измина кратко разстояние от пристанището до кантората, управлявана от агента на баща ми, и всички грижи ще останат зад гърба ми. Какъв наивник бях! Изобщо не успях да открия Ди Пиетро, а негодникът Джон Манстън отказа да ме приеме. Той отдавна вече е покойник; моля се за душата му, но се надявам милостивият Господ Бог да не се е вслушал в молбите ми, тъй като знае също така добре като мен, че колкото по-дълго гори в пламъците на ада, толкова по-справедливо ще е възмездието му.

Наложи ми се да разпитам някакъв слуга и от него узнах, че агентът на баща ми е починал скоропостижно преди няколко седмици. И нещо по-лошо: Манстън тутакси присвоил капитала и фирмата, като отричал, че изобщо някаква част принадлежи на баща ми. Като доказателство представил на нотариус документи (подправени, естествено). С други думи, той бе завладял чрез мошеничество всички пари на семейството ми — във всеки случаи онези, които се намираха в Англия.

За съжаление въпросният слуга не можа да ми каже нищо повече. Да подам жалба в съда? Та аз нямаше как да докажа истинността на твърденията си, така че никаква полза не би имало от това. Бих могъл да се обърна за съвет и към адвокат, но макар Англия и Венеция в много отношения да се различават, имат сходство в едно — в ненаситната алчност на адвокатите за пари, каквито, уви, не ми се намираха. Тоест, в необходимото количество.

При това много бързо ми стана ясно, че Лондон е крайно нездравословно място. Не говоря за знаменитата чума, която тогава още не беше поразила града; имам предвид, че в същата вечер Манстън ми прати наемници, които да ми подскажат, че животът ми би бил в по-голяма безопасност някъде другаде. За щастие те не ме убиха — напротив, проявих се много достойно в схватката, благодарение на парите, пръснати от баща ми за уроците ми по фехтовка, и по моему един от бандитите напусна бойното поле в много по-тежко състояние от мен. И все пак взех предвид предупреждението и реших да стоя в сянка, преди да избера какъв курс на действия да поема. Няма да се връщам повече към този епизод, ще кажа само, че с времето изоставих опитите за компенсация, а и баща ми реши, че дължимата сума няма да покрие парите, които ще бъдат изхарчени по това начинание. В продължение на две години с неохота забравихме проблема, докато не научихме, че един от корабите на Манстън се е приютил в пристанището на Триест, за да изчака преминаването на буря. Семейството ми предприе мерки за конфискацията му (венецианското правосъдие също толкова облагодетелства венецианците, колкото английското — англичаните) и заедно с товара си корабът донякъде покри загубите ни.

Ако баща ми бе дал позволение да си тръгна незабавно, това безмерно би повдигнало духа ми, тъй като лондонското време е способно да потопи и най-силния човек в дълбоко отчаяние. Мъглата, непрестанното потискащо ръмене и студеният вятър, пронизващ тънкия ми плащ, ме доведоха до мрачно униние. Само дългът пред семейството ме принуди да остана, вместо да се втурна към пристанището и да умолявам някой капитан на кораб да ме върне у дома. Само че не прибегнах към това твърде разумно решение, а написах на баща ми обяснение за случилото се и обещах да сторя всичко по силите си, като не пропуснах да посоча, че нищо няма да постигна, докато не получа достатъчно подкрепление от ковчежетата му с пари. Ясно ми беше, че някак трябваше да свързвам двата края в продължение на много седмици, докато пристигнеше неговият отговор. А междувременно разполагах само с около пет лири. Професорът, при когото учих в Лайден, любезно ми даде препоръчителни писма до двама свои английски кореспонденти и тъй като не познавах никого друг в страната, реших да апелирам към тяхното човеколюбие. Онова, което ме привличаше допълнително, бе, че и двамата не живееха в Лондон; избрах онзи, който беше в Оксфорд, тоест на по-близко разстояние, и реших да ида при него възможно най-бързо.

Англичаните изглежда хранят силни подозрения към хора, местещи се от едно място на друго, и създават на пътешествениците всевъзможни спънки. На спирката, където чаках пощенския дилижанс, бе окачен лист хартия, съобщаващ, че разстоянието от осемдесет мили до Оксфорд отнема осемнайсет часа — ако е угодно на Бог, упоменаваше се благочестиво в края. В този ден на Всевишния явно не му бе угодно. Поради дъжда голяма част от пътя буквално беше изчезнала, така че кочияшът насочваше конете сякаш през разорано поле. След няколко часа се откачи колело, сандъкът ми се изтърси на земята и му се повреди капакът, а край жалко градче, наречено Тейм, един от конете си счупи крака и се наложи да го застрелят. Прибавете към това отбиването в едва ли не всеки хан в Южна Англия (собствениците подкупват кочияшите да спират) и няма да се учудите, че пътуването отне двайсет и пет часа и бях стоварен пред странноприемница на главната улица на града в седем часа сутринта.

Втора глава

Ако слуша англичаните (славата им на самохвалковци е спечелена с пот на чело), неопитният пътешественик би си въобразил, че в страната им са най-великолепните сгради, най-големите градове, най-богатите, най-ситите и най-щастливи хора на света. Моите впечатления бяха съвсем други. Човек, привикнал с градовете Ломбардия, Тоскана и Венеция, може само да се изумява от миниатюрните размери на селищата в тази страна и от почти необитаемата територия, където овцете са повече от хората. Единствено Лондон, epitome Britania3, и величаво средище на търговията може да издържи на сравнение с великите градове на континента; всички останали са мизерни, полуразрушени, обеднели от упадъка на търговията вследствие на неотдавнашния политически смут и пълни с просяци. Макар и някои университетски сгради да не са лоши, в Оксфорд има само няколко улици, достойни за внимание, и в която и посока да тръгнете, след десет минути непременно ще се озовете извън границите на града сред полето.

Имах адрес на къща в северната част на града на широка улица, почти до самата градска стена. Тогава там живееше чуждестранен търговец, имал навремето дела с баща ми. Къщата бе неугледна и срещу нея имаше парцел, на който се строеше още една университетска сграда. Англичаните имаха високо мнение за въпросната постройка, изпълнявана по проект на млад и твърде високомерен човек, с когото се запознах по-късно; в последствие той се прочу с възстановяването на катедралата „Сейнт Пол“ след големия пожар в Лондон. Славата на въпросния Кристофър Рен е съвършено незаслужена, тъй като той е лишен от усет за пропорция и не е способен да създаде хармонична творба. Но така или иначе, това бе първата сграда в Оксфорд, строена по съвременни принципи, и пораждаше голям ентусиазъм сред невежите.

Господин Ван Лееман, търговецът, ме гости с топла напитка, но със съжаление заяви, че с нищо друго не може да ми услужи, тъй като няма място да ме подслони. Сърцето ми още повече се сви, но той поне побеседва с мен известно време, настани ме до горящата камина и ми разреши да се приведа във вид, та да изглеждам по-пристойно, когато отново се покажа пред хора. Освен това ми поразказа нещичко за страната, в която се намирах. Бях печално неосведомен относно нея и знаех само онова, което бях чул от познатите си в Лайден, и още, че над двайсетгодишната гражданска война неотдавна най-сетне бе свършила. Но Ван Лееман бързо ме извади от заблудата, че Англия вече е обител на мир и безметежност. Да, кралят се върнал, каза той, но толкова бързо си създал репутация на развратник, че предизвикал отвращението на целия свят. Отново се надигали раздорите, довели баща му до война с поданиците, а в крайна сметка и до обезглавяването му, и бъдещето изглеждало много мрачно. Ден не минавал в пивниците да не се обсъждат слухове за бунт, заговор или въстание.

Но, успокои ме той, това не бивало да ме тревожи, нямало никакво отношение към мен, а за мирния пътешественик имало немалко интересни обекти в Оксфорд, който се гордеел с някои от най-знаменитите люде в сферата на новата философия. Чувал бил за почитаемия Робърт Бойл, до когото имах препоръчително писмо, и ми обясни, че ако желая да намеря път към неговото общество, следва да ида в кафенето на господин Тилярд на Главната улица, където вече от няколко години провеждал събранията си Химическият клуб и където, освен всичко друго, се поднасяла топла храна. Дали това беше услуга, или намек? Но така или иначе аз наметнах плаща си и го помолих за още една любезност — да оставя багажа си, докато си намеря постоянно жилище, — след което се отправих в указаната от него посока.

В онези дни Англия се беше побъркала по кафето, дошло там заедно с връщането на евреите. Горчивите зърна, то се знае, не бяха нещо ново за мен, тъй като ги пиех за прочистване на далака и за подобряване на храносмилането, но не разбирах такова увлечение по кафето, че да има специални сгради, където да се консумира в поразителни количества и на скандална цена. Заведението на господин Тилярд се оказа извънредно приятно и уютно, макар да бях зашеметен, когато ми взеха едно пени за вход. Но не можех да се покажа бедняк, защото баща ми ме бе учил, че колкото по-беден изглеждаш, по-беден ставаш. Платих с весела усмивка, после отнесох напитката си в Библиотеката и това ми струваше още две пени.

Клиентелата на кафенетата е внимателно подбрана, за разлика от таверните, които приютяват куцо и сакато. В Лондон например има англикански кафенета и презвитериански кафенета, такива, където се събират писачи на новини и поезия, за да обменят лъжи, кафенета, където тонът се диктува от учени хора, разговарящи, без да се опасяват, че ще ги оскърби невежа или че ще ги оповръща пияница. Такава бе теорията за присъствието ми в конкретното заведение. Практиката донякъде се разминаваше с представите ми: обществото на философите, каквито се предполагаше, че се намират там, не скочи дружно да ме приветства. Всъщност в залата имаше всичко на всичко четирима души и когато се поклоних на единия — масивен червендалест мъж с кървясали очи и рядка прошарена коса, — той се престори, че не ме вижда. Никой друг не обърна особено внимание на появата ми, с изключение на няколкото любопитни погледа, които си спечелих като човек, чийто вид говореше за някакво положение.

След като първият ми опит да се приобщя към английското общество не успя, реших да не губя време за подобни усилия в бъдеще. Единственото, което ме задържа, бе вестникът, който се печаташе в Лондон и после се разпространяваше из страната — съвършено новаторска идея. Третираше новините с голяма откровеност, при това съдържаше репортажи не само за събития от страната, а и за такива в чужбина, а тъкмо те силно ме интересуваха. По-късно обаче бях информиран, че вестникът бил хладка вода в сравнение с неотдавнашното минало, когато враждата между различните партии породила много такива издания. За краля, против краля. За парламента, за армията, за или против това или онова. Кромуел, а после завърналият се крал Чарлс бяха положили усилия да възстановят някакъв ред с основателни предположения, че подобни писания подвеждат хората да си въобразяват, че разбират от държавни дела. А по-глупава идея трудно може да съществува: та нали е очевидно, че читателят е информиран само за това, което пишещият иска той да знае, и така е примамван да повярва в какво ли не. Подобни волности имат за цел единствено наглите писачи, изпод чиито пера излизат тези трактати, да придобиват влияние и да се разхождат наперено, сякаш са благородни джентълмени. Всеки, който е срещал тези английски журналисти (по моему думата произлиза от френски и си е направо синоним на „надничари“), е наясно колко нелепо е това.

И все пак четох въпросния вестник в продължение на половин час, заинтригуван от материал за войната в Крит, докато тропот на крака нагоре по стълбите и отварянето на вратата не наруши концентрацията ми. Беглият поглед удостовери, че това беше жена на деветнайсет-двайсет години, средна на ръст, но неестествено слаба: нито следа от пухкавост, свидетелството за истинска красота. Лекарят у мен се запита няма ли у нея склонност към туберкулоза и не е ли редно за профилактика да изпушва лула тютюн всяка вечер. Косата ѝ беше тъмна, естествено къдрава, дрехите ѝ бяха бедняшки (в същото време спретнати и огладени) и макар лицето ѝ да бе миловидно, общо взето нямаше нищо забележително у нея. Въпреки това беше от онези, върху които спираш очи и се извръщаш, но после против волята си изпитваш потребност да ги погледнеш отново. Причината отчасти бяха очите ѝ — изключително големи и тъмни. Но повече ме удиви осанката ѝ, дотолкова неподобаваща на съсловието ѝ. Тази слаба девойка се държеше като кралица и се движеше с грацията, която баща ми мечтаеше да види у по-малката ми сестра, и по тази причина похарчи цяло състояние за учители по танци.

Без особен интерес я проследих как с твърда крачка прекоси залата, доближи се до червендалестия господин и дочух как го нарече „докторе“, после спря пред него. Едва заговори и той вдигна лице с притеснено изражение към нея. Малко долових от думите ѝ — разстоянието, недоброто ми владеене на английски и тихият ѝ глас не ми позволиха да схвана пълния смисъл, но от чутото заключих, че тя търси от него помощ като от лекар. Естествено, крайно необичайно бе някой от простолюдието да прибегне до услугите на доктор. Впрочем, аз почти нищо не знаех за Англия, възможно бе тук това да е прието.

Молбата бе посрещната с неумолим отказ и това никак не ми се хареса. Е, разбира се, да се напомни на момичето къде му е мястото си беше в реда на нещата. Всеки благородник има правото да постъпи така, ако към него се обръщат без дължимата почтителност. Ала изражението на този човек — злоба, пренебрежение или нещо подобно — предизвика презрение у мен. Както ни казва Тулий: в подобни случаи трябва да се отказва със съжаление, а не със злорадство, което повече унижава говорещия, отколкото служи като урок за благопристойност.

— Какво? — каза той, като крадешком оглеждаше залата и така издаваше опасенията си, че са наблюдавани. — Върви си, драга, и то незабавно.

Тя отново заговори, но много тихо и не чух думите ѝ.

— С нищо не мога да помогна на майка ти и ти го знаеш. А сега бъди добра да ме оставиш на мира.

Момичето леко повиши глас:

— Но, господине, налага се да помогнете. Не си мислете, че моля…

Ала като видя, че той е непреклонен, прегърби рамене под неуспеха си и се отправи към вратата.

Защо станах, слязох след нея по стълбите и я заговорих на улицата, сам не знам. Може би у мен се пробуди рицар от рода на Риналдо или Танкред. Нищо чудно, след като този свят тук през последните дни се бе отнесъл така зле с мен, изпитах съчувствие към нея в бедата ѝ. А не е изключено — по причина, че бях премръзнал, уморен и угнетен от неволите си, да бях принизен до усещането, че разговор с нея би бил допустим. Не знам; но преди да се бе отдалечила твърде много, догоних я и любезно се прокашлях.

Тя се обърна, кипнала от ярост.

— Оставете ме на мира! — изрече рязко.

Явно съм реагирал, сякаш ме е зашлевила през лицето. Знам, че прехапах устна и промълвих „О!“ в изненадата си от реакцията ѝ.

— Моля за извинение, мадам — изрекох на най-добрия си английски.

У дома бих се държал различно: учтиво, но с фамилиарност, даваща да се разбере кой е по-високопоставен. На английски, естествено, подобни тънкости бяха непостижими за мен; умеех да разговарям само с изискани дами и затова ѝ говорех като на такава. От страх да не изглеждам необразован глупак (англичаните са убедени, че единствените причини да не разбираш езика им, са, че си тъп или се инатиш), реших да придружа думите си със съответните жестове, сякаш подобна любезност ми идеше от сърце. Та затова ѝ се поклоних.

Нямах такова намерение, но това отне вятъра от платната ѝ, ако трябва да прибегна към любимата морска метафора на баща ми. Гневът ѝ угасна, като се озова изправена пред галантност, вместо пред грубост. Сега тя ме погледна с любопитство и между веждите ѝ се появи много привлекателна бръчица в израз на объркването ѝ.

Реших да продължа в същия дух.

— Простете, че се обръщам към вас по този начин, но без да искам, чух, че имате нужда от лекар. Така ли е?

— Нима сте лекар?

Отново се поклоних.

— Марко да Кола от Венеция. — Беше лъжа, то се знае, но не се съмнявах, че ще се окажа по-способен от кой да е шарлатанин или лечител, към каквито тя би се обърнала в обичайния случай. — А вие?

— Казвам се Сара Блънди. Навярно сте твърде важна персона и не бихте пожелали да лекувате старица със счупен крак от страх да не паднете в очите на приятелите си.

Да, тя не беше от тези, на които е лесно да окажеш помощ.

— Практикуващ лекар би бил по-подходящ от мен — съгласих се. — Но аз съм изучавал изкуството на анатомията в университетите на Падуа и Лайден и тук нямам приятели, следователно надали бих им паднал в очите, ако сляза до нивото на практик.

Тя ме погледна и поклати глава.

— Опасявам се, че не сте чули добре обяснението ми, макар да ви благодаря за предложението. Не мога да ви платя, защото нямам никакви пари.

Небрежно махнах с ръка и — за втори път този ден — дадох да се разбере, че за мен парите са без всякакво значение.

— И все пак ви предлагам услугите си — заявих, — а за плащане може да говорим по-нататък, ако пожелаете.

— Без съмнение — отговори тя по начин, който отново ме остави озадачен. После ме погледна открито и откровено, както го умеят англичаните, и вдигна рамене.

— Най-добре да тръгваме към пациентката — предложих, — а по път ще ми разправите какво ѝ се е случило.

Като всички млади мъже исках да пробудя интерес у момичето, към каквото и съсловие да принадлежеше, но опитите ми отидоха всуе. Въпреки че беше облечена по-леко и от мен и крайниците ѝ едва ли не прозираха през дрехите ѝ, а главата ѝ да бе покрита само доколкото го изискваше приличието, сякаш не ѝ бе студено и дори не забелязваше вятъра, който ме пронизваше, както нож влиза в масло. Вървеше толкова бързо, та бях принуден да подтичвам, за да съм в крак с нея, при все че бе към два дюйма по-ниска от мен. Отговорите ѝ бяха едносрични, което си обясних с тревогата по повод състоянието на майка ѝ.

Отбихме се в дома на господин Ван Лееман, за да си взема инструментите, и аз набързо надникнах в справочника на Барбет, та да не се налага да отварям книгата по време на процедурата, тъй като това би подронило доверието на пациентката. Както се разбра, майката на момичето имала нещастието да падне предния ден и останала да лежи сама през цялата нощ. Попитах защо не е повикала на помощ съседи или минувачи, тъй като горката жена надали живееше в пълно усамотение, но на този въпрос не получих удовлетворителен отговор.

— Кой е човекът, с когото разговаряхте? — попитах, но отново не научих нищо.

И като възприех хладно поведение, тъй като го сметнах за най-уместно, закрачих редом с нея по гадновата уличка, носеща името „Касапска“, край вонящи меса, окачени на куки или проснати върху грубо сковани маси на открито, така че дъждът отмиваше кръвта в канавките. После продължихме по още по-неприятна пресечка с ниски къщурки покрай една от рекичките, течащи около замъка и околностите му. Тук въпросната рекичка бе истинска клоака — запълнена с всевъзможни отпадъци, стърчащи през плътния лед. Във Венеция, то се знае, движението на морето всекидневно прочиства градските канали. Реките в Англия са задръстени от боклуци и никой не се замисля, че водата ще стане по-чиста и приятна на вкус, ако се положат малко грижи.

Сара Блънди и майка ѝ живееха в една от най-жалките от всички мизерни къщи в тази част на града: малка, по отворите за прозорци нямаше стъкла, а заковани върху тях дъски, с безброй дупки по покрива, затъкнати с парцали, с тънка паянтова врата. Вътре обаче, макар и влагата да се усещаше, всичко бе безупречно чисто: верен признак, че дори при подобна мизерия човек може да запази гордостта си. Малкото огнище и дъските на пода бяха старателно изтъркани, двата клатещи се стола също бяха почистени, леглото, макар и грубовато, беше излъскано до блясък. С изключение на това, в дома нямаше друга покъщнина, ако не се броят няколко тенджери, тигани и чинии, без които не могат и най-бедните. Едно нещо ме удиви: на полицата стояха шест-седем книги, от което заключих, че на някакъв етап поне тук е живял мъж.

— Е — рекох бодро, като имитирах наставника си от Падуа, който го правеше, за да внуши доверие в себе си, — къде е пострадалата?

Момичето ми показа кревата, който бях помислил за празен. Под тънка завивка лежеше жена, подобна на ранена птичка; толкова дребна беше, че можеше да се приеме за дете. Приближих се и внимателно отметнах завивката.

— Добро утро, госпожо — казах. — Разбрах, че сте претърпели злополука. Нека ви прегледам.

Дори на мен мигновено ми стана ясно, че травмата е много сериозна. Краят на счупената кост бе пробил тънката като пергамент кожа и се подаваше назъбен и кървав. И сякаш това не стигаше, някой несръчен глупак явно се бе опитал да я върне на мястото ѝ, та така още повече бе разранил плътта, а после само бе вързал небрежно парче мръсен плат отгоре и сега нишките му бяха залепнали към костта и кръвта се беше съсирила.

— Пресвета Дево, Майко Божия! — възкликнах с негодувание, за щастие на италиански. — Кой идиот стори това?

— Тя сама — отвърна тихо момичето, когато повторих последното на английски. — Не е имало никой при нея и е направила каквото е могла.

Работата изглеждаше много зле. Дори як млад мъж би изпитал сериозна слабост при такава фрактура. Съществуваше и опасност от загниване или пък полепналите нишки да предизвикат инфекция. Потреперих при тази мисъл и едва тогава осъзнах, че в къщата цареше невероятен студ.

— Вървете и незабавно запалете огън. Тя трябва да е на топло — поръчах.

Момичето не помръдна.

— Не ме ли чухте? Направете каквото казах.

— Нямаме нищо за горене — отвърна.

Какво можех да сторя? То се знае, беше неуместна проява и несъблюдаване на достойнството, но понякога задълженията на лекаря не се ограничават само до лекуване на физически страдания. С известно раздразнение извадих няколко пенса от джоба си.

— Вървете и купете дърва тогава — наредих.

Тя погледна монетите, които тикнах в шепата ѝ, и без думичка на благодарност излезе от къщата.

— Така, госпожо — обърнах се отново към възрастната жена, — скоро ще ви сгреем. Това е много важно. Но първо се налага да почистя раната ви.

Залових се за работа; за щастие момичето се върна бързо с дърва за огрев и живи въглени, така че скоро разполагах с гореща вода. Вярвах, че ако съумея спешно да промия раната, ще наместя счупената кост, без болката да я убие, и ако не започнеше треска или гниене, ако бъдеше на топло и нахранена, можеше и да оживее. Но опасностите бяха много и всяка от тях можеше да доведе до смърт.

Когато започнах, тя дойде донякъде на себе си, което беше добре, но впрочем от болката, която ѝ причинявах, и мъртвец би се свестил. Тя ми обясни, че се подхлъзнала на леда и паднала лошо, но за всичко друго беше също тъй заключила уста, както и дъщеря ѝ, макар за нея да имаше извинение.

Вероятно по-благоразумни или по-горди хора биха си тръгнали веднага, щом момичето призна, че няма пари; може би и аз трябваше да го направя, особено като се разбра, че няма с какво да се стоплят; със сигурност не биваше и да помислям аз да осигуря лекарства за старицата. И тук не опира до теб самия; длъжен си да браниш реномето на професията. Но съвестта не ми позволяваше да постъпя според правилата. Понякога не е лесно да си едновременно Джентълмен и Лекар.

Нещо повече, макар да бях изучавал как се почиства рана и се намества счупена кост, никога не го бях правил на практика. Оказа се, че на лекциите е изглеждало далеч по-лесно, отколкото беше в действителност, и се боя, че причиних немалко страдание на възрастната жена. Но накрая костта беше наместена и кракът превързан, а аз пратих момичето с още от моите оскъдни пенита за мехлем. Докато я нямаше, насякох няколко трески и ги превързах към крака, та ако бабата имаше късмет да остане жива, костта да зарасне правилно.

На този етап вече бях твърде унил. Какво правех тук в този провинциален неприветлив мизерен малък град, заобиколен от непознати, толкова далеч от всичко познато и от хората, които държаха на мен? И по-важното, какво щеше да стане, когато се окажех без пари за подслон и храна?

Обзет от тези мрачни мисли, напълно игнорирах пациентката си с чувството, че вече съм направил за нея повече от достатъчно, и се заех да разглеждам книгите, наредени на лавицата; не че изпитвах интерес, просто така можех да обърна гръб на клетото създание, което бързо се превръщаше в символ на бедите ми. В допълнение се боях, че усилията и разходите ми ще идат напразно: макар млад и неопитен, вече разпознавах смъртта, когато я гледах в лицето, усещах дъха ѝ и се докосвах до потта, която тя караше да избива по кожата.

— Угрижен сте, господине — обади се старицата със слаб глас. — Боя се, че съм голяма тегоба за вас.

— Не, ни най-малко — отвърнах с безцветния тон на дълбоката неискреност.

— Много любезно, че го казвате. Но и двамата с вас знаем, че нямаме пари, за да заплатим за помощта ви. А по лицето ви разчетох, че вие самият сте в нужда, та макар и да сте в богаташко облекло. Откъде сте? Не изглеждате като местните хора?

Минута по-късно бях придърпал паянтов стол до леглото и си изливах душата — разправих ѝ за баща си, за безпаричието си, за това как се отнесоха към мен в Лондон, за страховете ми относно бъдещето и за надеждите, които бях възлагал на него. Нещо у нея предразполагаше към подобна изповед — сякаш разговарях с майка си, а не с умираща бедна английска еретичка.

Тя търпеливо кимаше и ми отговаряше с такава мъдрост, че се почувствах утешен. На Бог е угодно да ни праща изпитания, както ги е пращал и на Йова. Дългът ни е да ги понасяме, без да роптаем, да използваме за преодоляването им дадените ни от Него дарби и нито за миг да не се отричаме от вярата си, че Неговият Промисъл е благ и необходим. Получих от нея и по-практичен съвет: непременно да посетя господин Бойл, който се славел като добър християнин и почтен господин.

Вероятно би трябвало да се отнеса с презрение към тази смесица от пуританско благочестие и дръзки съвети. Но аз виждах, че тя се опитва да ми се отплати посвоему. Не можеше да ми предложи нито пари, нито услуги. По силите ѝ беше единствено да ми съчувства и с тази монета тя плати щедро.

— Скоро ще умра, нали? — попита, когато най-сетне изчерпах темата за своите злочестини.

Наставникът ми от Падуа често ме бе предупреждавал за подобни въпроси и не на последно място — защото човек рискуваше да сгреши. Той непоколебимо вярваше, че пациентът няма право да поставя лекаря пред подобна дилема; ако прогнозата се окаже вярна и пациентът действително умре, подобно предупреждение само ще го потопи в отчаяние през последните дни от живота му. Вместо да се готвят да се представят пред Бог (повод за радост, а не за съжаление, ако се замислиш), в голямото си мнозинство хората горчиво се окайват, че им предстои тази Божия милост. Отгоре на всичко те са склонни да вярват на лекаря си. В моменти на откровеност си признавам, че не знам защо е така; но ако все пак лекарят им каже, че ще умрат, мнозина услужливо изпълняват предсказанието му, та дори и страданието им да е безобидно.

— Всички ще умрем в някакъв момент, госпожо — изрекох дълбокомъдрено с напразната надежда отговорът ми да я удовлетвори.

Но тя не бе от хората, които можеш да преметнеш с лекота. Въпроса си зададе спокойно и очевидно умееше да отличава истината от нейната противоположност.

— Ала за някои той идва по-рано, отколкото за други — уточни тя с едва забележима усмивка. — И моят ред наближава, нали?

— Наистина нищо не мога да кажа. В случай че не започне загниване, ще оздравеете. Но ако трябва да съм откровен, опасявам се, че организмът ви е твърде отслабнал.

Не можех да ѝ заявя направо: да, вие ще умрете. Но смисълът и без друго бе ясен. Тя кимна спокойно.

— Така си и мислех — каза тя. — И ще приема Божията воля като щастие. Аз съм бреме за моята Сара.

Come l’oro nel foco, cosi la fede nel dolor s’affina.4

Нямах желание да защитавам дъщерята, но промърморих как съм сигурен, че тя върши каквото трябва с радост.

— Да — потвърди старицата, — тя е твърде посветена на дълга си.

Високият стил на изказа ѝ надхвърляше много нейното съсловие и образование. Знам, че неблагоприятната среда и възпитание не изключват непременно вроденото благородство, но опитът ни учи, че подобно явление е рядкост. Както за изтънчената мисъл са нужни изтънчени обстоятелства, така и бруталността и мизерията в живота оставят също такъв отпечатък в душата. Ала тази стара жена въпреки жалкия си бит говореше със съчувствие и разбиране, каквито не срещах често и у най-високопоставени люде. И това неволно пробуди у мен нежелан интерес към нея като пациентка. Подсъзнателно, без дори да си давам сметка за това, престанах да гледам на нея като на безнадежден случай; можеше и да не успея да надхитря смъртта, но пък щях да я накарам да се поизпоти за наградата си.

После момичето се върна с малко пликче с лекарствата, които ми бяха нужни. Впери поглед в мен, сякаш донякъде ме предизвикваше да ѝ възразя, и ми каза, че не съм ѝ дал достатъчно пари, но господин Крос, аптекарят, ѝ отпуснал два пенса кредит, когато му гарантирала, че аз ще платя. Направо онемях от възмущение; тя сякаш ме упрекваше за недоглеждането ми. Но какво можех да сторя? Парите бяха похарчени, пациентката чакаше и беше под нивото ми да се впускам в пререкания.

Като останах невъзмутим външно, извадих комплекта си с чукче и хаванче и се залових да стривам и смесвам съставките: медицинска дъвка за слепване, гран амонячна сода, два грана тамян, драм бял витриол и по два грана селитра и зелен меден ацетат. След като ги превърнах в гладка паста, добавих масло от ленено семе капка по капка, докато сместа придоби нужната консистенция.

— А къде е прахът от червеи? — попитах и надникнах в пликчето за заключителните съставки. — Да не би да нямаха?

— Имаха — отговори тя. — Тоест, вероятно. Но от него полза няма и реших да не го купувам, та да ви спестя пари.

Това вече беше прекалено. Нахалното поведение беше едно и при дъщерите то е твърде обичайно, но да бъде оспорвана компетенцията ми в моята сфера беше съвсем друго.

— Казах ти, че ми е нужен. Това е много важна съставка. Нима си доктор, момиче? Може би си учила в най-добрите медицински школи? Да не би лекари да идват при теб за съвет? — изрекох с присмехулна надменност.

— Да, идват — отвърна тя преспокойно.

Изсумтях.

— Не знам кое е по-зле, да си имаш работа с глупачка, или с лъжкиня — отсякох ядосано.

— Това и аз не знам. Но не съм нито едното от двете. Прах от червеи на тази рана означава майка ми да изгуби крака си и да умре.

— О, ама ти си Гален, а? Парацелз? Или самият Хипократ? — избухнах. — Как смееш да оспорваш авторитета на по-знаещи от теб? Този мехлем се ползва от векове.

— Макар да е безполезен?

През време на препирнята ни аз намазах с мехлема раната на майка ѝ и отново превързах крака ѝ. Не бях сигурен дали ще подейства в този непълен състав, но временно щеше да свърши работа, докато не изпълнех рецептата точно. Щом приключих, изправих се в цял ръст и то се знае, ударих глава в ниския таван. Момичето сподави кискане, с което ме нервира още повече.

— Нека ти кажа едно — заговорих с едва сдържан гняв. — Оказах медицинска помощ на майка ти, като вложих всичките си способности, макар да не бях длъжен да го правя. Ще дойда пак по-късно да ѝ дам приспивателна отвара и да проветря раната. Правя го с пълното съзнание, че няма да получа друго освен насмешки от теб, макар да не разбирам с какво заслужих подобно отношение.

Тя направи реверанс.

— Благодаря ви, добри господине. Колкото до разплащането, убедена съм, че ще останете удовлетворен. Казахте, че за плащане може да говорим по-късно, и нямам съмнение, че това ще се случи.

При тези ѝ думи напуснах къщата и излязох на улицата, като клатех глава в почуда в каква бърлога на лунатици се бях напъхал така непредпазливо.

Трета глава

Надявам се този ми разказ да хвърля достатъчно светлина върху първите два етапа от новото ми съществуване: пристигането ми в Англия, а после и в Оксфорд, и сдобиването с пациентка, лечението на която щеше да ми навлече толкова беди. Колкото до момичето — какво мога да кажа? Сянката на обречеността вече тегнеше над нея; краят ѝ беше предопределен и дяволът протягаше ръка да я докопа. Човек с опит можеше да го види, би успял да разчете лице като отворена книга и да прозре онова, което готви бъдещето. Лицето на Сара Блънди вече беше дълбоко белязано от злото, което бе сграбчило душата ѝ, и скоро щеше да я унищожи. Така си казвах по-късно и съвсем възможно е да е истина. Но за момента виждах насреща си момиче, тъй безцеремонно, колкото и хубаво, чието пренебрежение към по-високопоставените се равняваше на предаността ѝ към синовния дълг.

Сега трябва да премина към онова, което се случи с мен по-нататък — отново проява на случайност, макар в крайна сметка тя да се оказа стократно по-жестока със своите последствия, защото за известно време останах с впечатлението, че съдбата е започнала да ми се усмихва. Бях изправен пред необходимостта да платя дълг, както тя дръзко бе обещала на аптекаря от мое име, а ми бе добре известно колко гибелен може да бъде скандал с аптекар, ако търсиш познание чрез експерименти. Не платиш ли, следващия път ти отвръщат с отказ — и не само те, ами цялата им гилдия на голямо разстояние околовръст, дотолкова са сплотени. А при моите обстоятелства подобно препятствие би се оказало последната сламка. Дори това да бе последното ми пени, по никой начин не бих могъл да встъпя в кръга на английските философи в качеството си на несъстоятелен длъжник.

Ето защо се осведомих как да стигна до магазина на господин Крос, отново изминах половината от Главната улица, отворих дървената врата и се озовах в топлото помещение. Вътре беше много приятно, отлично обзаведено, каквито са всички английски магазини, с прекрасен щанд от кедрово дърво и красиви, много модерни бронзови везни. Облъхна ме аромат на билки и подправки, докато стратегически се придвижвах по излъскания дъбов паркет, така че да се озова с гръб към пламтящия огън в камината с нейната изящно резбована полица.

Собственикът, внушителен наглед мъж над петдесет, в очевидна хармония с живота, обслужваше клиент, който, както личеше, не бързаше заникъде и облакътил се на щанда, водеше непринуден разговор. Купувачът изглеждаше около две години по-възрастен от мен, имаше подвижно живо лице и умни, макар и леко присмехулни очи под гъсти извити вежди. Облеклото му бе смесица между пуританска строгост и модни елементи. С други думи — имаше добра кройка, но в скучен кафяв цвят.

При цялата непринуденост на обноските си клиентът изглеждаше донякъде смутен и аз забелязах, че господин Крос се забавлява за негова сметка.

— И ще ви топли през зимата — подхвърли аптекарят с широка усмивка. Клиентът смръщи лице като от болка. — Но като дойде пролетта, трябва да се покрие с мрежа, че току-виж птиците започнали да си вият гнездо там — продължи и прихна.

— Стига вече, Крос — запротестира събеседникът му, а после и сам се разсмя. — Струваше ми дванайсет марки…

Крос бе нападнат от нов пристъп на смях и скоро двамата се превиваха истерично.

— Дванайсет марки! — изхриптя задавен аптекарят.

Самият аз, неочаквано за себе си, се изкикотих развеселен, та макар да нямах и най-бегла представа за какво говорят. Нито пък знаех прието ли е в Англия да се присъединяваш към чуждото веселие, но честно казано, не ме бе грижа. Приятната топлина в аптеката, искреният добродушен смях на двамата мъже, уловили се за тезгяха, за да не се катурнат обезсилени на пода, възбудиха у мен желание да се посмея с тях — така да се каже, да отпразнувам първото си съприкосновение с приятно човешко общество, откакто бях слязъл от кораба в тази страна. И незабавно се ободрих, защото, както казва Гомесий, веселието лекува много недъзи на духа.

Само че тихият ми смях привлече вниманието им и господин Крос се опита да си придаде вид на важно достойнство, каквото изискваше неговото занятие. Събеседникът му също влезе в тон и двамата се обърнаха към мен. В продължение на няколко минути се възцари сурова тишина, но после по-младият ме посочи с пръст и двамата отново изгубиха контрол над себе си.

— Двайсет марки! — Викна младият, като направи жест към мен и удари с юмрук по тезгяха. — Най-малко двайсет!

Приех това като най-близкото до представяне, което май щях да получа, и с известна предпазливост отправих вежлив поклон към тях. Подозирах някоя обидна шега за моя сметка, защото е известно, че англичаните обичат да осмиват чужденците, самото съществуване на които им изглежда неописуемо забавно.

Моят поклон — като от равен към равни, — безупречно изпълнен в хармонично равновесие между изнесения напред ляв крак и изящно повдигната дясна ръка, отново ги хвърли в истеричен смях, а аз стоях там с безстрастието на стоик и чаках бурята да отмине. Когато накрая смехът им затихна, те избърсаха очи, изсекнаха се и се постараха да си придадат вид на цивилизовани хора.

— Трябва да ви помоля за извинение, господине — рече аптекарят Крос, който пръв си върна дар слово, а с него и любезността. — Само че моят приятел тук е решил да следва модата и да се разхожда със сламен покрив на главата. А аз се постарах да го уверя колко му отива.

Той отново се ухили до ушите, а другият мъж смъкна перуката си и я хвърли на земята.

— Най-после чист въздух! — възкликна благодарно и прекара пръсти през гъстата си дълга коса. — Боже мили, голяма жега беше под нея.

Най-сетне започвах да схващам каква е работата: модата на перуките се бе добрала до Оксфорд — няколко години след като се бяха утвърдили в повечето страни като необходим аксесоар към елегантното мъжко облекло. Аз самият носех перука след като я придобих като символ на встъпването ми в света на зрелите хора.

Разбирах, естествено, защо ги разсмива така, но усещането за превъзходство на светския човек при среща с провинциали взе връх. Самият аз, когато се сдобих с перука, не свикнах веднага с нея и единствено настояванията на приятелите ме заставиха да упорствам. Е, то се знае, турчин или индиец, озовал се на нашите брегове, наистина би могъл да се чуди как така мъж, получил от природата буйна коса, остригва голяма част от нея, та да може да носи чужда. Но модата не съществува заради комфорт и крайното неудобство на перуката води до заключението, че тя е много модна.

— Струва ми се — заговорих, — ще я носите с по-голяма лекота, ако подкъсите собствената си коса. Така натискът ще отслабне.

— Да си подкъся косата? Боже милостиви, така ли се правело?

— Опасявам се, че да. Красотата иска жертви.

Той сърдито подритна перуката.

— Ами ще си ходя грозен тогава — отсече, — защото няма да се покажа пред хора с това. След като накара Крос да изпадне в конвулсии, представете си как ще подейства на студентите в града. Късмет ще имам да си отърва кожата.

— Но навсякъде другаде перуките са върхът на модата — отбелязах. — Дори холандците ги носят. Всичко опира до точния момент според мен. След няколко месеца или най-много година ще ви обсипят с насмешки и камъни, ако не сте с перука.

— Ха! Каква нелепост! — махна с ръка той, но все пак вдигна перуката от пода и я постави на по-сигурно място върху щанда.

— Сигурен съм, че джентълменът не е влязъл да обсъжда модата — намеси се Крос. — Нищо чудно дори да желае да купи нещо. И такива случки имаме тук.

Поклоних се.

— Не. Дойдох да платя нещо. Разбрах, че преди малко сте отпуснали кредит на едно момиче.

— О, малката Блънди. Вие ли сте човекът, когото спомена?

Кимнах.

— Както изглежда, позволила си е известна волност с парите ми. Дойдох да уредя нейния… или по-скоро своя дълг.

Крос изръмжа.

— Да знаете, че няма да ви се плати. Не и с пари.

— Така изглежда. Но вече е късно за това. А и наместих счупения крак на майка ѝ, интересно ми беше да проверя ще се справя ли. Учил съм го на теория в Лайден, но не се бях пробвал върху жив пациент.

— Лайден? — обади се младият мъж с внезапен интерес. — Познавате ли Силвиус?

— Много добре — отвърнах. — Учих анатомия при него и той ми даде препоръчително писмо до джентълмен на име Бойл.

— Ама защо не казахте веднага? — рече той, отиде до врата в дъното на магазина и я отвори. Видях зад нея коридор и стълби.

— Бойл? — провикна се. — Горе ли си?

— Напразно крещите — обади се Крос. — Аз ще ви отговоря. Няма го, отиде в кафенето.

— А! Е, нищо, ще го намерим там. Впрочем, как е името ви?

Представих се. Той ми се поклони в отговор и каза:

— Ричард Лоуър на вашите услуги. Лекар. Почти.

Отново се поклонихме един на друг, а после той ме шляпна по рамото.

— Ами да вървим! Бойл ще ви се зарадва. В последно време тук сме изолирани от всичко.

По пътя към кафенето на Тилярд, което беше съвсем наблизо, той ми обясни, че закваската на интелектуалния живот в града изгубила активност след връщането на краля.

— Но аз съм чувал, че Негово Величество бил голям поклонник на науките — казах.

— Такъв е, когато успее да отклони внимание от метресите си. Там е бедата. При Кромуел кретахме някак тук, а всички доходни длъжности попаднаха в ръцете на месари и търговци на риба. Сега, като се върна кралят, всички, чието положение им позволява да вкусят от щедростта му, се преместиха в Лондон, а ние останахме тук да лапаме мухи. Вероятно рано или късно аз самият ще се опитам да си създам име там.

— Затова ли ви хрумна за перуката?

Той направи гримаса.

— Може да се каже. В Лондон трябва да си дързък, та да бъдеш забелязан. Рен беше тук преди няколко седмици — той ми е приятел, чудесен човек, — издокаран като същински паун. Замислил е пътуване до Франция и щом се върне, сигурно ще трябва да заслоним очи, като го гледаме, та да не ни ослепи.

— А господин Бойл? — осведомих се с леко попарени надежди. — Той в Оксфорд ли е решил да остане?

— Да, засега поне. Но пък той е щастливец. Има толкова пари, че не му е нужно да се натиска за доходна длъжност като нас.

— О! — изрекох с огромно облекчение.

Лоуър ми хвърли поглед, сякаш му беше ясно какво си мисля.

— Баща му беше един от най-богатите хора в кралството и горещ привърженик на стария крал, благословена да е паметта му, както е редно да му пожелаваме. То се знае, богатството се постопи, но за Бойл остана достатъчно, че да го освободи от грижите на простосмъртните.

— А!

— Чудесен човек е за общуване, стига да ви влече философското познание, което е основният му интерес. Ако ли не, няма да ви удостои с внимание.

— Вложих много усилия в някои опити — посочих скромно. — Но се опасявам, че съм новак още. Онова, което не знам и не разбирам, много превишава известното и понятното ми.

Отговорът ми изглежда му достави голямо удоволствие.

— В такъв случай ще се озовете в подходяща компания — усмихна се той. — Като прибавите всички нас, невежеството ни ще се окаже почти пълно. Но все пак оставяме драскотина на повърхността. Пристигнахме — съобщи и влязохме в същото онова кафене.

Госпожа Тилярд се приближи и отново ми поиска пени, но Лоуър я отпрати с махване на ръка.

— Я стига глупости, мадам — засмя се. — Няма да искате пари от приятеля ми за вход в този бардак, я.

Лоуър гръмко се разпореди незабавно да ни сервират кафе и хукна по стълбите към същата зала, която бях избрал при първото си посещение. В този момент бях поразен от ужасна мисъл: ами ако Бойл се окажеше онзи неприятен човек, който бе отпратил момичето?

Само че седящият в ъгъла мъж, към когото се насочи Лоуър, нямаше ни най-малко сходство с него. Вероятно следва да прекъсна разказа си и да опиша почитаемия Робърт Бойл, човека, обсипван с похвали и почести като никой друг философ от векове насам. Първото, което забелязах, бе относителната му младост. Репутацията му бе създала у мен представа, че е най-малкото над петдесет. Но той вероятно беше само с няколко години по-възрастен от мен. Беше висок, слаб и очевидно с крехко здраве. Бледото му изпито лице с неочаквано чувствена уста и непринудената осанка веднага подсказваха благородно потекло. Не изглеждаше сърдечен, по-скоро надменен, сякаш напълно съзнаваше своето превъзходство и очакваше и околните да са наясно за него. Както по-късно научих, това беше само част от историята, защото неговото великодушие и щедрост не отстъпваха на гордостта му; високомерието му в равна степен бе балансирано от смирение, знатността му — от благочестивост, а суровостта му — от милосърдие.

И все пак той бе човек, към когото трябваше да пристъпиш предпазливо, защото Бойл, макар да толерираше някои твърде кошмарни създания, защото притежавали определен талант, не търпеше шарлатани и глупци. Приемам за върховна чест в живота си, че бях допуснат за известно време да общувам отблизо с него. Загубата на връзките ни бе един от най-болезнените удари, стоварвали се върху мен.

Въпреки своето богатство, репутация и произход той допускаше фамилиарност от страна на близкия си кръг, част от който очевидно бе и Лоуър.

— Господин Бойл — рече той, като се приближихме, — един италианец е дошъл да поднесе коленопреклонни почести пред олтара ви.

Бойл ни изгледа с повдигнати вежди, после си позволи мимолетна усмивка.

— Добър ден, Лоуър — изрече сухо.

Още тогава забелязах, а и в последствие се убедих, че Лоуър постоянно допуска гафове в общуването си с Бойл, като се смяташе за равен нему в сферата на науката, а от друга страна си личеше ниското му самочувствие заради по-долното му положение в обществото и по тази причина се люшкаше между фамилиарничене и почтителност, която, макар и да не бе угодничене, все пак издаваше неувереност и плахост.

— Нося ви поздрави от доктор Силвиус от Лайден, господине — заговорих. — Като разбра, че ще пътувам в Англия, предположи, че ще позволите да ви се представя.

Винаги съм бил на мнение, че препоръчителните писма представляват една от най-деликатните области на етикета. Естествено, те съществуват и ще продължат да съществуват. Как иначе непознат би могъл да бъде приет, ако не благодарение на представяне, произлизащо от почтен човек, който може да гарантира за него? Но в повечето случаи е достатъчно самото им съществуване, защото, ако изобщо ги четат, то това става след като запознанството вече се е състояло. Уповавах се на писмото на доктор Силвиус да ми осигури радушен прием, тъй като той бе също такова светило в медицината, каквото Бойл бе в химията. Все пак бях наясно обаче колко много се разминаваха в схващанията си, а и моята религия можеше да стане причина да бъда отхвърлен. Съвсем до неотдавна Англия се бе намирала в хватката на сектанти фанатици и знаех, че влиянието им съвсем не беше изчезнало — спътниците ми в пощенския дилижанс ме бяха уведомили не без злорадство за новите закони срещу нас, които парламентът бе принудил краля да подпише.

Но ето че Бойл не само взе писмото и започна да го чете, а и коментираше гласно съдържанието му, така че моето смущение нарастваше все повече. Видях, че посланието е доста дълго. Със Силвиус невинаги бяхме в пълно единодушие и започнах да се опасявам, че значителна част от писмото е неласкателна по мой адрес.

И докато Бойл четеше, създаваше се тъкмо такова впечатление.

— Хм — промърмори той. — Чуйте това, Лоуър. Силвиус пише, че вашият приятел тук е избухлив, щедър на възражения и склонен да поставя под съмнение признати авторитети. Че е дързък и умее да се инати като магаре, когато опира до интересите му.

Понечих да се защитя, но Лоуър ми направи знак да помълча.

— От семейство на почтен италиански търговец, а? — продължаваше Бойл. — Папист, предполагам.

Напълно се обезсърчих.

— Истински кръвожаден демон — четеше нататък Бойл, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. — Постоянно се мотаел с цели ведра, пълни с кръв. Но пък със скалпела се справял добре и бил отличен художник. Хм…

Описанието на Силвиус ме оскърби. Да нарича опитите ми мотаене. Бях преизпълнен от пламенно негодувание. Та аз бях подходил към науките обмислено и действах, както ми се струваше, напълно логично. Не беше моя вината, че поръката на баща ми ме принуди да напусна Лайден, преди да съм довел изследванията си до някакви изводи.

И тъй като това има известно отношение към моята история, следва да обясня, че интересът ми към кръвта не беше случайна прищявка, а датираше от дълго време. Дори не помня кога бе възникнал у мен. Веднъж в Падуа ми се случи да присъствам на лекция за кръвта, изнасяна от скучен последовател на Гален, а още на следващия ден ми дадоха да прочета блестящия трактат на Харви за кръвообращението. Беше толкова ясен и прост, толкова очевидно излагаше истината, че чак дъхът ми спря. Оттогава никога не съм изпитвал нещо подобно. Ала дори за мен беше ясно, че въпросната истина е непълна. Гален е показал, че кръвта тръгва от сърцето, циркулира из цялото тяло и после се връща, откъдето е тръгнала. Само че не е установил защо се движи, а без отговор за причината науката няма особена стойност. При това не е извел от наблюденията си никаква терапевтична полза. Навярно наистина дръзновено, но с предълбока почтителност посветих много месеци в Падуа и почти всичкото си време в Лайден на изследването на този предмет и непременно щях да доведа докрай някои важни опити, ако синовният ми дълг не ме бе пратил в Англия.

— Отлично — заключи накрая Бойл, като акуратно сгъна писмото и го прибра в джоба си. — Добре дошли, господине. Пристигането ви би трябвало неимоверно да зарадва господин Лоуър, чиято неутолима страст към вътрешности май може да се сравни единствено с вашата.

Лоуър ми се ухили и ми протегна чаша кафе, което беше съвсем изстинало, докато Бойл четеше писмото. Явно бях подложен на изпитване и ме бяха признали за достоен. Облекчението буквално ми замая главата.

— Държа да кажа — продължи Бойл, като щедро сипа захар в кафето си, — че съм дваж по-доволен да ви приветствам заради вашето поведение.

— Моето какво? — заекнах.

— Предложението ви да помогнете на младата Блънди… нали я помните, Лоуър? Беше милосърдна и християнска постъпка — заяви Бойл, — та макар и неблагоразумна.

Думите му ме смаяха, тъй като бях убеден, че при предишното ми посещение никой не ми обърна и най-малко внимание. Съвършено бях изпуснал предвид как и най-беглият повей на нещо непривично събужда любопитство в подобни градчета.

— Но кое е това момиче, известно и на двама ви? — попитах. — Изглежда жалко създание, напълно извън вашия интерес. Или годините на републиканство изцяло са заличили съсловните различия?

Лоуър се разсмя.

— Не, за щастие. Радвам се да кажа, че при обичайни обстоятелства такива като младата Блънди нямат никакъв допир до нашия кръг. Има нелоша външност, но не бих искал да си помислят, че поддържам какъвто и да било контакт с нея. А ни е известна, тъй като се сдоби с твърде нелицеприятна слава: баща ѝ Нед беше подстрекател и радикал, а за нея се говори, че уж притежава известни познания в природолечението. Така че Бойл я попита за сведения относно разни треви. Това му е любимият замисъл — да осигури на бедняците лекарства, съответстващи на положението им.

— Но защо „уж“?

— Мнозина потвърждават уменията ѝ на лечителка. Затова Бойл възнамеряваше да ѝ окаже честта да включи най-добрите ѝ рецепти в своя труд. Само че тя му отказа и се престори, че не притежава никакви особени способности. Според мен очакваше парично възнаграждение, каквото Бойл не ѝ предложи, тъй като става дума за безвъзмездна благотворителна помощ.

Е, във всеки случай това потвърждаваше думите на момичето, които аз приех за лъжа.

— Но защо да е неблагоразумно да си имаш работа с нея?

— Общуването с нея никому не прави чест — поясни Бойл. — Излязло ѝ е име на развратница. Но аз всъщност имах предвид, че тя надали ще се окаже доходоносен клиент.

— В това вече се убедих — отвърнах и разказах как беше похарчила парите ми.

Бойл като че остана леко възмутен от случката.

— Не е най-добрият път към забогатяване — отбеляза сухо.

— А много ли са лекарите тук? — осведомих се. — Мога ли да се надявам, че ще намеря пациенти?

Лоуър направи гримаса и обясни, че в Оксфорд бездруго вече има твърде много лекари. По тази причина, след като завършел настоящия си проект и го изхвърлели от „Крайст Чърч“5, щяло да му се наложи да се премести в Лондон.

— Тук има най-малко шестима лекари — каза той, — без да броим многото шарлатани, лечители и аптекари. И всичко това в град с десет хиляди жители. А ако не получите разрешително от университета да практикувате, ще се изложите на немалък риск. В Падуа ли се дипломирахте?

Обясних, че не, тъй като не съм имал намерение да практикувам, макар че баща ми не би сметнал за унизително да се сдобия с диплома. Единствено нуждата ме навеждаше сега на мисълта да печеля пари от медицина. Вероятно не подбрах правилните думи, защото макар Бойл да проумя затрудненото ми положение, Лоуър прие невинната ми забележка като презрение към занятието му.

— Надявам се, че такова падение няма да ви бележи с незаличимо клеймо — подхвърли твърде хладно той.

— Ни най-малко — побързах да загладя неволната си грешка. — Такава възможност е напълно желана от мен и би ми била от помощ в злощастните обстоятелства, в които се озовах. А след като ми се открива шанс да общувам с изискани джентълмени като вас и господин Бойл, чувствам се истински щастливец.

Думите ми го поуспокоиха и постепенно той си върна непринудената дружелюбност. Само за миг успях да надзърна под повърхността и да съзра натура, криеща под очарователна любезност нараними гордост и обидчивост. Ала симптомите изчезнаха също тъй бързо, както се бяха появили, и аз мислено се поздравих, задето наново бях спечелил благоразположението му.

С цел да постигна пълно оправдание изложих накратко сегашното си положение и директният въпрос на Бойл ме принуди да си призная, че скоро ще се окажа съвършено без никакви средства. Което и извикваше желанието ми да се заема с лечение на болни. Той се смръщи и попита защо поначало съм пристигнал в Англия.

Отвърнах, че го е изисквал синовният дълг, че ще се опитам да възстановя законните права на баща си. За което, предположих, щеше да ми е нужен адвокат.

— За който пък ще са ви нужни пари и следователно някакъв доход. Absque argento omma rara6 — посочи Лоуър. — Хм… Господин Бойл, виждате ли някакъв изход?

— Като начало съм щастлив да ви предоставя работа в моята лаборатория — рече този добросърдечен джентълмен. — Почти се срамувам да ви предложа мястото, тъй като то е твърде по-ниско от подобаващото на човек с вашия произход. Лоуър вероятно ще ви помогне да си намерите жилище и сигурно ще ви вземе със себе си при следващата си обиколка из околностите. Какво ще кажете, Лоуър? Та нали все се оплаквате колко сте претоварен?

Лоуър кимна, макар и да не забелязах у него особен ентусиазъм.

— Ще бъда във възторг от помощта и приятната компания. Мисля да се отправя на обиколката след около седмица и ако господин Кола желае да се присъедини…

Бойл кимна, сякаш всичко беше решено вече.

— Превъзходно. А после ще можем да се заемем с вашите лондонски затруднения. Ще пиша на един познат адвокат, пък да видим какво ще препоръча той.

Благодарих му развълнувано за неговата добрина и великодушие. Той явно остана доволен, макар и да си даваше вид, че това е дреболия. Благодарността ми бе дълбока и искрена: само допреди малко бях изпаднал, самотен и нещастен — а ето че се сдобих с покровителството на един от най-знаменитите философи в Европа. Дори ми се мерна мисъл, че отчасти съм задължен на онази Сара Блънди, чиято поява тук сутринта и моята отзивчивост бяха накарали Бойл да погледне на мен по-благосклонно, отколкото вероятно би сторил при други обстоятелства.

Четвърта глава

И ето как за съвсем кратко време получих достъп до избрано общество и възможност да дочакам идването на пари от по-изгодна позиция. Осем седмици бяха нужни на пощите за писмо в едната посока и още осем в обратната. Добавях още около седмица за изплащането на парите, плюс няколко месеца за уреждане на делата ми в Лондон — това би означавало да прекарам най-малко половин година в Англия, а дотогава времето щеше да се влоши. Щеше да ми се наложи да избирам дали да се върна у дома по суша, или да се реша на мъчително плаване по море през зимата. Другият вариант бе да изтърпя още една северна зима в очакване на пролетта.

Така или иначе, засега бях повече от удовлетворен от положението си, макар и не в онази негова част, която включваше госпожа Булстроуд, новата ми хазайка. Всички искрено вярваха, че тази достойна жена е отлична готвачка, и точно в четири часа аз седнах с големи надежди — и празен стомах, защото не бях ял както трябва цели два дни — на масата, като разчитах на прекрасен обяд.

Ако за един венецианец е трудно да привикне към английския климат, то да се приспособи към тамошната храна е напълно невъзможно. Ако се съдеше по количеството, бих казал, че Англия наистина е най-богатата страна на света. Дори много бедните поне веднъж месечно ядат месо, а англичаните се хвалят, че не им се налага да крият жилавост и неприятен вкус със сосове, както са принудени да правят французите. Просто печете и яжте, както е предназначено от Бог, казват те, твърдо убедени, че самото кулинарно изкуство е грях и самите ангели небесни имат на неделната си трапеза печено говеждо, което поливат с ейл.

За съжаление обикновено не се поднася друго. То се знае, пресните плодове често се оказват недостъпни поради климата, но англичаните не одобряват и сушените, тъй като се опасяват, че те предизвикват газове, лишаващи тялото от животворна топлина. По същата причина отсъстват и свежи зеленчуци. Вместо това нагъват хляб или по-често поглъщат зърното под формата на ейл и то в неимоверни количества. Дори най-изтънчените дами обръщат по четвъртинка или две силна бира по време на хранене, а бебетата привикват към нетрезвост още от люлка. Бедата за чужденец като мен е там, че бирата е твърде силна, а отказът се приема недостоен за мъж (че и за жена). Споменах всичко това, за да обясня защо след обяд от варено месо и три четвърти галон ейл чувствах немощ.

По тази причина може да се смята за голяма моя заслуга, че след подобна гощавка все пак посетих пациентката си. Не помня как съм успял да подредя нужното в чантата си и да се довлека до мизерната къщурка. За щастие момичето не беше там — нямах никакво желание да възобновявам познанството си с нея, но пък за майката отсъствието ѝ си беше беда, тъй като имаше остра нужда от грижи. Хрумна ми, че това никак не се съчетаваше с дъщерната преданост, за която говореше старицата.

Беше поспала, всъщност още бе сънена, напоена от дъщеря си с някаква сътворена у дома отвара за успокоение, при все това явно твърде ефикасна. Но и така жената изпитваше немалки страдания: изпод превръзката ми беше пробила гной и се беше спекла над раната. От нея се разнасяше смрад, която силно ме разтревожи.

Снемането на бинтовете се оказа бавна и неприятна работа, но накрая я приключих и реших, че ще е разумно да оставя раната да подиша на въздух, тъй като бях запознат с теорията, че стегнат съгреваещ компрес по-скоро може да способства за загниването, вместо да го възпрепятства. Знам, че такъв възглед безспорно противоречи на възприетата лекарска практика и готовността да подложа раната на възможното въздействие на зловонни изпарения би могла да се сметне за твърде дръзка. Ще кажа само, че опитите, проведени в последствие с други пациенти, оправдават подобен способ. Дотолкова бях погълнат от задачата си, че не чух нито скърцането от отваряща се врата, нито тихите стъпки зад гърба си, та когато Сара Блънди заговори, подскочих стреснат.

— Как е тя?

Обърнах се. Гласът ѝ звучеше кротко и тя се държеше по-пристойно от преди.

— Никак не е добре — отвърнах без заобикалки. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?

— Налага се да работя — каза тя. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Помолих няколко души да я нагледат, но явно никой не се е отбил.

Изсумтях нещо неразбрано, леко сконфузен, че не съм се досетил за тази проста причина.

— Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.

Тя кимна, сякаш ме разбираше, макар че за такова нещо и дума не можеше да става.

— В случай на треска — взех да обяснявам снизходително — се действа или с подсилване, или с противопоставяне. Подсилването довежда болестта до предела ѝ и я прогонва, като освобождава пациента от причината. Противопоставянето я възпрепятства и търси възстановяване на естествената хармония на тялото. Така че на високата температура може да се противостои, като се поставя лед на болния и той бива обтриван със студена вода, или пък обратното — бива добре завит. Избирам второто, тъй като тя е много отслабнала и по-силно лечение може да я убие, преди да подейства.

Тя се приведе и старателно зави отвсякъде майка си, а после с неочаквана нежност приглади косата ѝ.

— На мен самата ми се искаше да направя точно това — каза тя.

— А сега имаш за него и моето одобрение.

— Да, наистина съм щастливка — промълви, погледна ме и улови подозрение в очите ми. — Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея и бях обидена, задето се отнесоха така с мен в кафенето.

Махнах с ръка, странно трогнат от виновния ѝ тон.

— Нищо, нищо. Но кой беше човекът, с когото разговаря там?

— Едно време работех у тях — отговори тя, като все още не откъсваше поглед от майка си. — Винаги бях добросъвестна и старателна. Вярвам, че заслужавах по-добро отношение.

Тя ме погледна и се усмихна с такава кротост, че почувствах как сърцето ми се свива.

— Но както се вижда, приятелите ни отхвърлят, а ни спасяват непознати. Още веднъж ви благодаря, господине.

— Няма защо. Само не очаквай чудеса.

В един миг се озовахме на границата на друга, по-голяма близост — тази странна девойка и аз, — но мигът отмина също тъй внезапно, както бе настъпил. Тя се поколеба, преди да заговори… и вече беше късно. Сега и двамата се постарахме да възстановим подобаващи отношения и се изправихме.

— Ще се моля за чудо, макар да не го заслужавам — каза тя. — Ще дойдете ли пак?

— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — продължих забързано.

На идване бях решил, че след като така или иначе няма да получа пари, по-добре е да го приема спокойно. И дори да го превърна в заслуга. С други думи, възнамерявах да се откажа от хонорара. Това ме преизпълни с гордост, още повече на фона на собственото ми безпаричие. Ала съдбата ми се бе усмихнала и аз прецених, че ще е добре да поделя късмета си.

Уви, думите замряха на езика ми още преди да съм довършил фразата. Тя устреми към мен поглед, изпълнен с огнено презрение.

— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?

— Естествено — казах, изумен от мигновеното ѝ и пълно преобразяване, — аз мисля, че…

Но по-нататък не стигнах. Момичето ме поведе към мизерно и влажно помещение в дъното на къщата, където тя — или някое друго добиче, не можех да кажа — нощуваше. На пода имаше груб сламеник. Прозорец нямаше и вътре се усещаше дъх на кисело и спарено.

С рязко движение, от което бликаше неистово презрение, тя легна на дюшека и вдигна полата си.

— Е, хайде, лекарю — процеди насмешливо, — ела си вземи заплащането.

Видимо потръпнах, после се изчервих от гняв, когато най-сетне смисълът на ставащото стигна до замъгления ми от ейл ум. Още повече ме притесни мисълта, че новите ми приятели именно така биха могли да изтълкуват мотивите ми. И най-вече се ядосах как бе поругано великодушието ми.

— Отвращаваш ме — изрекох студено, когато си върнах дар словото. — Как смееш да се държиш по този начин? Няма да стоя тук да търпя оскърбления. От тази минута нататък се грижи за майка си както знаеш. Но бъди добра, не чакай да се върна в този дом и да се подлагам на гнусното ти присъствие. Лека вечер.

Обърнах се и напуснах помещението с широка крачка, дори успях някак — в последния миг — да не тръшна вратата.

Аз съм човек, повече от податлив на женския чар — мнозина биха казали дори, че прекалено — и в младостта си не възразявах да се предам на наслада, паднеше ли ми случай. Но тук работата беше съвсем друга. Лекувах майка ѝ от добро сърце и ми беше непоносимо трудно да понеса подобно тълкуване на моите намерения. Дори да ми беше хрумнало за заплащане от подобен род, не биваше тя да го предлага така дръзко.

Кипящ от ярост, оставих зад гърба си противния ѝ дом, вече напълно убеден, че и тя самата е тъй ужасна и прогнила като къщата си. По дяволите майка ѝ, мислех си. Що за жена е, при положение, че е докарала на бял свят такова чудовище? Кльощава огризка, рекох си, забравил, че по-рано я бях намирал миловидна. Но дори и красива да беше, какво от това? Както ни учат, самият дявол може да се превърне в красавица, за да съблазнява мъжете.

Ала тихо гласче в главата ми нашепваше упрек. Значи ще убиеш майката, говореше ми то, за да отмъстиш на дъщерята? Прекрасно, лекарю! Дано се гордееш със себе си! Но какво ми оставаше да направя? Да се извиня? Добрият Сан Рока вероятно би бил способен на такава всеотдайност. Но той е бил светец.

Онези, които имат усещането, че в описваните дни познаването ми на английската реч е било достатъчно, но далеч не пълно, без съмнение си мислят, че прибягвам към измама, като излагам своите разговори. Признавам, английският ми не бе на нужното ниво да изрази съвременните сложни идеи, но и не възникваше необходимост. Естествено, с такива като младата Блънди ми се налагаше някак да се справям с английския, но пък техният маниер на изразяване беше толкова прост, че не ми създаваше трудности. С останалите беседите се водеха на латински, а понякога и на френски — англичаните от благородните съсловия са известни като добри лингвисти, много способни с чуждите езици и на други народи, да речем на германците, не би навредило да последват примера им.

Да вземем Лоуър, той свободно владееше латински и съвсем прилично говореше френски. Бойл в добавка бе усъвършенствал и гръцки, сносно разговаряше на италиански и поотбираше нещичко от немски. Боя се, латинският вече излиза от употреба в голям ущърб на нашата Република, защото в какво положение ще се окажат учените хора, когато се лишат от възможността да беседват с равните на тях и ще са принудени да се задоволяват с разговори само с невежите си сънародници?

Но тогава се чувствах спокоен, обкръжен, както смятах, от истински джентълмени, стоящи над предразсъдъците на простолюдието. Това, че изповядвах католическата вяра, само от време на време тласкаше Лоуър към някоя шега, тъй като при него страстта към острия език стигаше до язвителност, но дълбоко вярващият Бойл не можеше да бъде упрекнат дори в това: той също толкова уважаваше чуждата вяра, колкото бе ревностен в своята. Понякога ми се струва, че дори мохамеданин или индус биха били посрещнати радушно на масата му, стига да се отличаваха с благочестие и интерес към експерименти. Подобна търпимост бе голяма рядкост в Англия, където тесногръдието и подозрителността са най-сериозните пороци на нация, белязана с много недостатъци. За щастие моите познанства ме защитаваха на първо време, ако не броим по някоя обида, подхвърлена зад гърба ми, или камък, запратен по мен, когато в града започнаха да ме разпознават.

Редно е да кажа, че Лоуър беше първият човек от ранните ми детски години насам, когото смятах за свой приятел, и се боя, че недоразбрах англичаните в този конкретен аспект. Когато венецианец нарече някого приятел, прави го въз основа на зрял размисъл, защото това означава, че такъв човек става едва ли не член на семейството ви с право на вашата вярност и помощ. Умираме за приятелите си, сякаш са ни кръвни роднини, и ги скъпим като Данте: noi non potemo aver perfetta vita senza amici — за съвършенството на живота са нужни приятели. Древните съвсем основателно са прославяли такава дружба: Омир възхвалява връзката между Ахил и Патрокъл, а Плутарх — на Тезей с Пиритой. Сред евреите тя е рядкост — във всеки случай в Стария завет не открих приятели освен Давид и Йонатан, но и тук лоялността на Давид не стига дотам, че да му попречи да убие сина на Йонатан. В ранните си години като повечето деца от моето съсловие и аз имах другари в детските игри и забавления, но като възрастен с идването на семейни задължения се отдръпнах от тях, тъй като се превърнаха в бреме. Англичаните са много различни; те имат приятели на всички етапи от живота си и поддържат граница между приятелските връзки и кръвните. Когато приех Лоуър в сърцето си — дотогава не бях срещал никой, по-близък до мен по дух и интереси, — погрешно заключих, че ми отговаря с взаимност и е поел върху себе си същите задължения. Ала нещата стояха иначе. Англичаните не скъпят своите приятели.

Тогава обаче не подозирах тази печална истина и съсредоточих всичките си усилия да се отплатя на другарите си за тяхната доброта и в същото време да попълня знанията си, като помагах на Бойл в химическите му опити и водех във всякакви часове на деня дълги и плодотворни беседи с Лоуър и обкръжението му. При все сериозния маниер на Бойл, в лабораторията му цареше весел дух — но само когато не се провеждаха опити, защото той виждаше в тях осъществяване на Божия промисъл, изискващо благоговеене. Преди началото отстраняваха жените, сякаш от опасения, че ирационалната им природа би повлияла на резултатите, и участниците се съсредоточаваха с всичката си жар. Мое задължение беше да записвам протичането на експеримента, да помагам в разполагане на оборудването и да водя сметките, тъй като той пръскаше цяло състояние за науката си. Използваше — и често чупеше — специално изработени за него колби, епруветки, помпи, увеличителни стъкла и всичко това гълташе големи пари. А колко скъпи бяха химикалите, много от които бяха поръчвани от Лондон и дори от Амстердам! Надали биха се намерили мнозина, готови да харчат толкова и да получават тъй малко резултати, представляващи неотложна ценност.

Още тук съм длъжен да заявя, че принадлежа към онези, които ни най-малко не споделят господстващата гледна точка как готовността да правиш всичко сам опорочава чистотата на експерименталната философия. В края на краищата има отчетлива разлика между труда, изпълняван срещу парично възнаграждение, и онзи, отдаван за благото на човечеството. Иначе казано, Лоуър като философ беше напълно равен на мен, макар и да бе напуснал емпиричната област и да бе станал практикуващ лекар. Намирам за смехотворен маниера на онези професори по анатомия, които смятат, че е под достойнството им сами да вземат скалпел, и се ограничават само до обяснения, а разрязването извършва служител. На Силвиус никога не би му хрумнало да стои до катедрата и да излага правилата, докато други режат. Когато преподаваше, правеше го със скалпел в ръка, а рединготът му бе оплискан с кръв. Бойл също не се гнусеше сам да провежда опити и веднъж в мое присъствие собственоръчно препарира плъх. Когато завърши този опит, нито на йота не бе изгубил от достойнството си. Напротив, по мое мнение това добави към величието му, тъй като при Бойл се съчетаваха благосъстояние, смирение и любознателност и от това светът беше единствено обогатен.

— А сега — каза Бойл, когато се появи Лоуър и направихме прекъсване в заниманията си — настъпи време Кола да си отработи дребните монети, които му плащам.

Това ме разтревожи, опасявах се да не съм допуснал пропуски или пък Бойл да не е забелязал старанията ми. Оказа се, че просто искал да си платя вечерята с пеене, както се казва. Бях там не само за да се уча от него, а и аз да го уча — ето какво невероятно смирение притежаваше този човек.

— Вашата кръв, Кола — подсказа Лоуър, за да прогони тревогата ми. — Разкажете ни за кръвта. Какво проучвахте в нея? На какви опити се основават изводите ви? И какви са всъщност изводите ви?

— Опасявам се, че силно ще ви разочаровам — подхванах нерешително, като видях, че възнамеряват да настоят на своето. — Моите изследвания не можаха да напреднат достатъчно. Основният въпрос, който ме занимава, е защо съществува кръвта. Вече от трийсет години знаем, че тя циркулира в тялото, доказал го е вашият сънародник Харви. Знаем, че ако източим кръвта на животно, то скоро ще умре. Духът на виталност в кръвта е средство за комуникиране между ума и двигателната сила, благодарение на която се произвежда движение…

Тук Лоуър размаха пръст насреща ми.

— Аха, попаднали сте под влиянието на господин Хелмонт. Тук вече ще поспорим.

— Не сте съгласен с това ли?

— Не съм. Но за момента няма значение. Продължете, моля!

Прегрупирах аргументите си и промених подхода.

— Ние вярваме — започнах, — че кръвта пренася горещината от вълненията на сърцето към мозъка, като по този начин ни осигурява топлината, необходима, за да живеем, а излишъкът отива в белите дробове. Но така ли е в действителност? Доколкото ми е известно, не е проверено чрез опити. Вторият въпрос е много прост: защо дишаме? Предполагаме, че е заради балансирането на телесната топлина — да се вкарва хладен въздух, за да уравновеси горещината на кръвта. Но дали и това е вярно? Макар да се потвърждава от факта, че дишаме учестено при физически усилия, обратното не е истина. Поставих плъх в кофа с лед и запуших ноздрите му, но той все пак умря.

Бойл кимна, а на Лоуър като че му се искаше да зададе някой и друг въпрос, но като забеляза, че се съсредоточих, за да представя опитите си в най-добър вид, реши да не ме прекъсва.

— Порази ме също това, че кръвта мени своята консистенция. Обръщали ли сте внимание как, като мине през белите дробове, напълно променя оттенъка си?

— Признавам си, че не — отвърна Лоуър замислено. — Макар да знам, естествено, че в буркан цветът ѝ става друг. Но причината ни е известна, нали? По-тежките меланхолични елементи в кръвта се утаяват и затова отгоре е по-светла, а надолу е по-тъмна.

— Не — отсякох твърдо. — Затворете буркана и цветът няма да се промени. И не намирам обяснение как подобно разделение би могло да протече в белите дробове. Само че когато кръвта излиза от белите дробове — във всеки случай при котките е така, — тя е много по-светла, отколкото при влизането си в тях. От което следва, че от нея като че се извлича тъмността.

— Би трябвало да разрежа котка и сам да проверя. Вашата жива ли беше?

— Да, за известно време. Възможно е в белите дробове от кръвта да се извличат някакви вредни елементи, просмукват се през тъканта като през сито, след което биват издишвани. По-светлата кръв е пречистената субстанция. Та нали е общоизвестно, че издишваният въздух често има неприятен мирис.

— А не сте ли мерили две чаши кръв, за да проверите дали теглото ѝ не се изменя? — намеси се Бойл.

Леко се изчервих, защото не ми беше хрумнала тази мисъл.

— Съвършено очевидно е, че това трябва да бъде следващата крачка — продължи Бойл. — Естествено, може да се окаже загуба на време или пък да се открие нова насока за изследвания. Но това е второстепенен момент. Моля, продължете.

Ала след като бях допуснал този елементарен пропуск, изгубих желание да говоря по темата; отщя ми се да ги приобщя към по-фантастичните полети на фантазията си.

— Ако се съсредоточим върху две хипотези — казах, — възниква проблемът как да проверим коя е вярната: изхвърля ли кръвта нещо в белите дробове, или добавя нещо от там?

— Или пък и едното, и другото? — предположи Лоуър.

— Или пък и едното, и другото — съгласих се. — Вече съм обмислял как да организирам опита, но в Лайден нямах нито време, нито нужните приспособления, за да продължа с тези изследвания.

— А именно?

— Ами ето какво… — започнах малко притеснено. — Ако целта на дишането е да изхвърли излишната топлина и отровните странични продукти на ферментацията, тогава въздухът сам по себе си няма никакво значение. И ако поставим животно във вакуум…

— Схванах — прекъсна ме Бойл и погледна към Лоуър. — Искате да се възползвате от вакуумната ми помпа.

Всъщност идеята не ми беше хрумвала, преди да заговоря. Странно, при положение, че вакуумната помпа на Бойл беше толкова знаменита, почти не бях помислял за нея от пристигането си в Оксфорд, както не бях и сънувал, че може да имам възможност да се възползвам от нея. Тази машина беше толкова сложна, великолепна и скъпа, че беше известна на любознателните хора из цяла Европа. Сега, то се знае, подобни приспособления са много разпространени, но тогава в християнския свят навярно бяха само две, като машината на Бойл бе по-доброто устройство — дотолкова хитроумно, че на никого не се бе удало да го възпроизведе, нито пък резултатите, получени от него. Разбира се, използването ѝ беше строго ограничено. Само на малцина бе позволено да я наблюдават в действие, какво ли оставаше да я използват при опити. Допуснах огромна дързост само като се докоснах до тази тема. Най-малко от всичко би ми се искало да получа отказ. Бях си поставил за задача да спечеля доверието му и да предизвикам сега недоволството му, би било пагубно.

Но ми се размина. Бойл се замисли, после кимна.

— И как бихте подходили?

— Подходящи са мишка, плъх, дори птица. Поставяте я под камбаната и изтегляте въздуха. Ако предназначението на дишането е избавяне от вредните пари, тогава вакуумът ще предостави повече пространство и съществуването на животното ще стане дори по-леко. Но ако за дишането е необходимо в кръвта да влиза въздух, то тогава вакуумът ще разболее животното.

Бойл обмисли думите ми и кимна.

— Да — рече. — Отлична идея. Можем да се заемем с това още сега, ако желаете. А и защо не? Да вървим. Машината си стои в готовност и нищо не ни пречи да го предприемем веднага.

Той тръгна към съседното помещение, видяло много от най-прекрасните му опити. Вакуумната помпа — едно от най-изкусните приспособления, които някога бях виждал, — беше върху масата. Онези, на които тя не е известна, получават препоръката ми да се запознаят с превъзходните гравюри в Opera Completa7 на Бойл; тук просто ще кажа, че това е твърде сложен уред, изработен от бронз и кожа, с дръжка, прикрепена към голяма стъклена камбана, и набор от клапани, през които изтласкваният от два мяха въздух минава в едната посока, но не и в другата. С негова помощ Бойл бе демонстрирал вече немалко чудеса, включително опровержение на твърдението на Аристотел, че природата не търпи празно пространство. Както казваше с рядка за него шеговитост, възможно бе природата и да не обича празните пространства, но се примирява с тях, ако бъде принудена. Вакуумът — пространство, напълно освободено от каквото и да било съдържание — действително може да бъде създаден и притежава различни странни свойства. Докато внимателно разглеждах уреда, Бойл ми разказваше как звънящата камбанка под стъкления купол престава да звучи, когато около нея се създава вакуум; и колкото по-съвършен е вакуумът, толкова повече отслабва звукът. Твърдеше, че дори е намерил обяснение на този феномен, но не пожела да го сподели с мен. Сам съм щял да го видя в опита с животното, дори и той да не се получел.

Птицата бе гълъбица, която нежно гукаше, докато Бойл я вадеше от клетката ѝ и я поставяше под стъкления свод. Когато всичко беше готово, той даде знак, помощникът приведе в движение меховете и въздухът засвистя през клапаните.

— Колко време се изисква? — попитах с жива любознателност.

— Няколко минути — отвърна Лоуър. — И съм убеден, че песента ѝ затихва. Чувате ли?

Гледах с интерес пернатата твар, проявяваща много признаци на телесно страдание.

— Прав сте. Но причината вероятно е в това, че птицата не е склонна повече да произвежда звуци.

Не успях да се доизкажа, когато гълъбицата, допреди миг пърхаща оживено под купола, натъкваща се на невидима стена, която чувстваше, но не можеше да докосне, се повали по гръб и разтвори клюн. Очите ѝ изхвръкнаха, а крачката ѝ заподритваха немощно.

— Небеса! — възкликнах.

Лоуър сякаш не ме чу.

— Защо да не пуснем отново въздух, та да видим какво ще се случи?

Клапаните бяха обърнати и вакуумът се запълни със съскане. Птицата все още лежеше и се мяташе, но беше видно, че изпитва голямо облекчение. След малко се изправи, изтръска перушина и възобнови опитите си да полети.

— Ето го и края на една хипотеза — заключих.

Бойл кимна и даде знак на помощника да повтори опита. Тук дължа да отбележа необичайната доброта на този забележителен човек, който забраняваше да се използва едно и също животно в повече от една серия експерименти заради търпените от него мъки. След като бе изпълнило дълга си да обогати човешките знания, то или беше пускано на свобода, или в краен случай бе умъртвявано.

До този ден дори не ми беше идвало на ум, че друг експериментатор може да споделя възгледите ми по тази тема, и се зарадвах, че най-сетне съм открил човек, чиито чувства се оказаха сходни с моите. Опити трябва да се провеждат, няма съмнение, но понякога, докато наблюдавам лицата на колегите си, заети да режат опитни образци, забелязвам удоволствие по тях и подозирам, че агонията продължава по-дълго, отколкото е необходимо за получаване на данни. Веднъж в Падуа бе прекъсната вивисекция на куче, когато лаборантка, потресена от жалните вопли на разрязаното животно, го удуши пред пълна аудитория със студенти, огорчени и възмутени, задето демонстрацията на опита е прекъсната по този начин. Подозирах, че от всички присъстващи единствен аз съчувствах на жената и ѝ бях благодарен; ала тутакси се засрамих от женската си слабост. Подозирам, че причина за нея бе възторгът, изпитван от мен в детството ми, когато ми четяха житието на свети Франциск, който обичал и почитал всички Божии творения.

Бойл обаче бе стигнал до тези изводи далеч по-методично (колко типично за него!) и то се знае, не под влияние на възпоминания от околностите на Асизи. С убеждението, че един джентълмен трябва да оказва християнско милосърдие към низшите съсловия, той приемаше, че хората — джентълмените на Божието творение — следва на свой ред да бъдат милосърдни към животните, над които им е дадена власт. И макар да използваше хора и животни по силата на законните си права, непоколебимо вярваше, че всякаква жестокост трябва да бъде избягвана. Ето как добрият католик и убеденият протестант се оказаха в пълно единомислие и сърдечната доброта на Бойл ме покори още повече.

В този ден използвахме само една птица. По пътя на щателни наблюдения установихме, че тя почти нищо не усещаше, когато беше изсмукан само половината въздух, но започваше да проявява признаци на немощ, щом бъдеха изкарани две трети, и падаше като мъртва, когато биваха извадени три четвърти от въздуха. Извод: за продължението на живота е необходимо присъствие на въздух, макар, както посочи Лоуър, това да не обясняваше каква е неговата роля. Самият аз съм на мнение, че както на огъня е нужен въздух, за да гори, така и ние се нуждаем от него, ала признавам, че изводите, опиращи се на аналогия, носят своите ограничения.

Тя беше мила птичка, тази гълъбица, която използвахме, за да изтръгнем от Природата нейните тайни, и аз изпитах обичайния прилив на печал, когато стигнахме до заключителната и необходима част от опита. Въпреки че бяхме предвидили резултата, изискванията на философията са неумолими и за избягване на възражения е нужно всичко да бъде нагледно показано. Моят глас за последен път успокои птичката, ръката ми отново я постави в камбаната, а после подадох сигнал на помощника да задейства меховете. Когато тя най-сетне падна мъртва и песента ѝ секна навеки, помолих се на кроткия свети Франциск. Божията воля диктува понякога невинни да страдат и умират в името на по-висша цел.

Пета глава

Когато завършихме опита, Лоуър се осведоми дали не искам да вечерям с негови приятели, познанството с които по негово мнение можело да се окаже полезно за мен. Беше много любезно от негова страна и ми се струва, че близостта на Бойл в съчетание с опита го доведе в добро разположение на духа. Подозирах обаче, че в характера му има и друга, тъмна страна, постоянно воюваща с вроденото му благородство. За кратък миг, докато излагах пред Бойл мислите си, усетих в маниера на Лоуър някаква тревога, макар че тя така си и остана скрита. Забелязах още, че той не предлагаше свои теории и не споделяше мисли. Пазеше ги за себе си.

Не си го сложих на сърце. Бойл бе най-видният сред малцината господа с положение, числящи се сред познатите на Лоуър, които биха могли да му помогнат да устрои живота си, и естествено, той се опасяваше да не би те да предоставят покровителството си на друг. Аз обаче бях спокоен в своята увереност, че не представлявам никаква заплаха за него, и стигнах до извода, че едва ли ще си навлека враждата му. Може би трябваше да се отнеса по-внимателно към тревогите му, тъй като те бяха породени от неговия характер, а не от обстоятелствата.

Положението ми позволяваше да се държа непринудено сред хора от най-различни съсловия; възхищавах се на господин Бойл, бях му задължен, но във всичко останало се имах за равен на него. Лоуър не беше способен да се чувства така и макар всички ние да сме граждани на Републиката на познанието, в присъствие на именити личности той често беше нащрек и се смяташе за човек с по-долен произход, който — макар и съвсем почтен, не му бе дал нито богатство, нито полезни връзки. Освен това беше лишен от талант за придворен и в по-късни години така и не зае видно положение в Кралското дружество, докато хора с къде по-малки заслуги си присвоиха всички важни постове там. Това нямаше как да не уязви човек с неговото честолюбие и гордост, но в по-голямата си част душевните му борби бяха скрити от очите на странични наблюдатели и аз съм наясно, че докато бях в Оксфорд, той ми помагаше дотолкова, доколкото му позволяваше природата му. Беше човек, който лесно бива проникнат от симпатия, но после попада във власт на страха, че с дружбата му ще злоупотребят и ще извлекат от нея изгода хора, не тъй доверчиви като него. Обстоятелството, че в Англия е неимоверно трудно да се сдобиеш с добре платен пост, само засилваше тази негова черта. Мога да го кажа сега, когато изминалите години смекчиха обидата ми и ме научиха на по-проникновено разбиране. По онова време далеч не бях толкова проницателен.

Ала тъкмо неговата доброжелателност и въодушевление станаха причина в онзи ден да вървя с него по Главната улица по посока на замъка.

— Не исках да споменавам за това пред Бойл — рече той доверително, когато ускорихме крачка в хладноватия въздух на приближаващата вечер, — но имам надежда скоро да получа труп. Бойл не одобрява това.

Думите му ме удивиха. Макар някои стари лекари да се противопоставят решително на аутопсията, все още свързана с големи неприятности от страна на църковните служители, в Италия тя е призната като неотменна част от занятията по медицина. Нима човек като Бойл би могъл да има възражения?

— Не, не, той не възразява срещу анатомизирането, но му се струва, че в увлечението си започвам да губя достойнство. Възможно е да е прав, но няма друг начин да го получа, освен ако не си издействам разрешение отрано.

— За какво говорите? Разрешение? Откъде този човек би изнамерил труп?

— Той е въпросният труп.

— Как можете да издействате разрешение от труп?

— О, той е жив още — отвърна безгрижно Лоуър. — Засега поне.

— Болен ли е?

— Боже мой, не. Пращи от здраве. Но скоро ще го обесят. След като бъде признат за виновен. Нападнал джентълмен и го ранил тежко. Проста работа: заловили го с нож в ръка. Ще дойдете ли да гледате обесването? Признавам си, аз ще ида. Уви, не много често бесят студенти. Почти всички те стават свещеници и получават приходи пожизнено. Тук някъде се крие каламбур, ако фразата се построи правилно.

Започнах да схващам гледната точка на Бойл, но когато Лоуър мислеше за своите изследвания, ни най-малко не забелязваше неодобрението. Сега се зае да обяснява колко трудно е в тези дни да се получи свеж труп. Каквото и да се говорело, гражданската война си имала своята добра страна. А пък когато в Оксфорд била разквартирувана армията на краля, труповете вървели по два за пенс. Никога друг път анатомите не били разполагали с такова изобилие на материал. Удържах се и не му заявих, че е твърде млад, та да помни тези времена.

— Бедата е, че най-често хората умират от това, че са страдали от една или друга болест.

— Само ако не ги е лекувал подходящият лекар — отбелязах, решил да му съпернича по остроумие.

— Да, да. Но това създава твърде голямо неудобство. Получаваме възможност да видим как изглежда истински здрав човек само ако го умъртвят с относително чист способ. Най-добрата доставка на такива иде от бесилката. Но тъй или иначе, това е поредният монопол на университета.

— Моля? — изрекох недоумяващо.

— Такъв е законът — взе да обяснява той. — Университетът има право да придобие трупа на всеки обесен на около двайсет мили окловръст. Уви, съдиите днес са много меки към престъпниците. Твърде много интересни образци се отървават с наказание бой с пръчки и за година обесените са не повече от дузина. При това се боя, че получените трупове невинаги се използват по най-добрия начин. Нашият професор-региус8 и за дърводелец не става. Последния път… не, няма да влизам в тази тема — отсече той и потръпна.

Приближихме замъка — огромна и мрачна сграда. Нямаше вид, че може да опази града от нападение или да даде подслон на гражданите. Никой от жителите нямаше спомен някога да е служил за тези цели; а сега в него се помещаваше затворът на графството, където държаха очакващите съд и в последствие — екзекуция. Беше мръсно и гадно място и аз с отвращение отклоних поглед встрани, докато Лоуър чукаше на вратата на малка постройка край рекичката в сянката на кулата.

Да срещнем трупа, се оказа изумително лесна работа. Лоуър просто даде на тъмничаря едно пени и кривокракият старей — войник, сражавал се за краля и удостоен с тази служба за заслугите си — ни поведе навътре с подрънкващи на колана му ключове. Ако отвън замъкът изглеждаше мрачен, то отвътре беше още по-угнетяващ, макар и не за привилегированите му обитатели. Бедняците, то се знае, бяха натикани в най-лошите тъмници и ядяха храна, която ставаше само колкото да удържи душата в тялото. Ала, както посочи Лоуър, някои души скоро щяха да бъдат насилствено отделени от телата, та какъв беше смисълът да ги глезят?

Имаше обаче друга категория затворници, които можеха да си позволят да живеят в по-добро помещение, да си поръчват храна от таверната и при нужда да дават дрехите си за пране. Позволено им бе дори да приемат посетители, стига те — като мен и Лоуър — да се съгласяха да си платят за това право.

— Ето, стигнахме, добри ми господа — съобщи тъмничарят и отвори тежка врата, зад която се намираше, както разбрах, помещение за неособено важни персони.

Човекът, когото Лоуър се надяваше да разреже на парчета, седеше на тесен нар. Когато влязохме, той мрачно вдигна глава, но после присви очи с любопитство и щом приятелят ми пристъпи в ивицата светлина, падаща от отворен прозорец с решетки на него, затворникът като че го позна.

— Доктор Лоуър, нали така? — изрече с мелодичен глас.

По-късно Лоуър ми разправи, че човекът произхождал от добро, но обедняло семейство и грехопадението му се явявало неочаквано, но произходът му не бил дотолкова висок, та да го избави от бесилката. И определеният ден приближаваше. Англичаните не проточват срока между присъдата и изпълнението ѝ, така че осъденият в понеделник често бива обесен още на следващия ден, ако не му се усмихне късметът. Джак Престкот можеше да се смята за щастливец, бидейки арестуван няколко седмици преди пристигането на съдията, който правеше обиколка на околността и който трябваше да слуша делото му; по този начин бе получил време да очисти душата си. Лоуър ми обясни, че и дума не можело да става за оправдаване или помилване.

— Господин Престкот — бодро заговори Лоуър, — надявам се, че ви заварвам в добро здраве?

Престкот кимна и отвърна, че е здрав, доколкото може да се очаква.

— Ще карам без заобикалки — заяви Лоуър. — Дойдох да ви помоля за нещо.

Престкот като че се учуди, че към човек в неговото положение може да бъде отправена молба, но отново кимна и подкани Лоуър да каже за какво става дума. Остави настрана книгата, която четеше, и се приготви да слуша.

— Вие сте млад човек, придобил немалко знания, и чух, че вашият наставник се отзовава твърде ласкателно за вас — заговори Лоуър. — Освен това сте извършили гнусно престъпление.

— Ако сте открили начин да ме спасите от примката, бих се съгласил с вас — отвърна невъзмутимо Престкот. — Но се боя, че друго ви води тук. Продължавайте, моля, докторе, аз ви прекъснах.

— Ще ми се да вярвам, че сте размишлявали за греховното си поведение и сте признали справедливостта на разплатата, очакваща ви в назначения ден — изрече Лоуър, малко високопарно по мое мнение. Вероятно опитите му да намери верния тон бяха породили тази дисхармония.

— О, да — отговори младежът с подобаваща сериозност. — Всеки ден се моля на Всемогъщия Бог за прошка, без да забравям, че не заслужавам такава милост.

— Чудесно! — възкликна Лоуър. — Значи може да се заинтересувате, ако ви посоча как бихте могли да окажете неоценима помощ на целия човешки род и да извършите благородно дело, за да изкупите деянието си, с което името ви ще остане навеки свързано? Хм…?

Младежът кимна предпазливо и се осведоми по какъв начин би могъл да съдейства.

Лоуър му обясни как се разпорежда законът с телата на престъпниците.

— Тъкмо вие сигурно сте наясно — продължи той, без да забелязва, че Престкот леко пребледня, — че професор-региус и помощниците му са неумели касапи. Ще кълцат и дробят, докато ви превърнат в обезобразено парче месо и никой не би се обогатил и с капка знание от това. Ще ви превърнат в посмешище, което да идва да зяпа всеки пъпчив студент, проявил любопитство. А и такива дори няма да са много. Докато аз и моят приятел тук, синьор Да Кола от Венеция, провеждаме възможно най-изтънчени проучвания. Когато завършим работата си, ще знаем неизмеримо повече за функциите на човешкото тяло. И няма да има никакви излишества, уверявам ви — добави той, като размаха пръст във въздуха в подкрепа на думите си. — Виждате ли, бедата при професора е там, че като направи прекъсване, за да обядва, вече всичко е забравил. Той много пие, за ваше сведение — прибави Лоуър с поверителен тон. — И това, което остане, се изхвърля или го изяждат плъховете в мазето. А аз, от своя страна, ще ви спиртосам…

— Моля? — със слаб глас промълви Престкот.

— Ще ви спиртосам — въодушевено повтори Лоуър. — Това е най-новият метод. Ако ви разчленим и ви поставим в бидон със спиртен разтвор, ще се запазите за много по-дълго време. Спиртът далеч превъзхожда брендито. И когато имаме време да се заемем с анатомизиране, просто ще ви извадим и ще се заемем за работа. Забележително, нали? Нищичко няма да се пропилее, уверявам ви. Нужно ми е само писмо от вас с изявление за последната ви воля, та да получим позволение да ви анатомизираме, след като понесете справедливата си участ.

Убеден, че нито един разумен човек не би отказал да изпълни молбата му, Лоуър се облегна на стената и се усмихна в предвкусване на съгласието.

— Не — отсече Престкот.

— Не ви разбрах.

— Казах не. Не и не.

— Но нали ви обясних, така или иначе ще ви разрежат. Нима не искате това да се случи по всички правила?

— Въобще не искам това да се случи, благодаря. Нещо повече, убеден съм, че няма да се случи.

— Надявате се на помилване, значи? — с интерес се осведоми Лоуър. — Надали. Опасявам се, че ще ви обесят, господине. В края на краищата вие за малко не убихте важна персона. Кажете, защо го нападнахте?

— Нека побързам да ви припомня, че още не са ме признали за виновен в никакво престъпление, още по-малко съм осъден и съм убеден, че скоро ще ми върнат свободата. Ако греша, то тогава ще има време да обмисля вашето предложение, но и в такъв случай се съмнявам, че ще мога да ви услужа. Майка ми без съмнение ще е против.

Тук Лоуър би могъл да възобнови настояванията си, но изглежда пламът му беше поохладен. Явно подозираше, че майката на младежа ще приеме разчленяването и спиртосването му като позорящи името му деяния. Той със съжаление кимна, изправи се и благодари на момъка, че го е изслушал.

Престкот го увери, че извинения не са нужни, а на въпроса не му ли е потребно нещо, което би облекчило престоя му в тъмницата, помоли да предадем на доктор Гроув, един от наставниците му, молба да го посети. Обясни ни, че имал нужда от духовна утеха. Един галон вино също би бил приет с признателност. Лоуър обеща, а аз предложих да доставя виното, дотолкова ми дожаля за клетника. Това и сторих, когато приятелят ми се отправи към нов пациент.

— Е, струваше си да се опита — рече той разочаровано, когато се срещнахме по-късно и забелязах как това, че удари на камък в очакванията си за труп, бе потушило веселото му настроение отпреди.

— Но какво имаше предвид той, като каза, че семейството му е понесло достатъчно позор?

Лоуър се беше замислил, угрижен от неуспеха си и не обърна внимание на въпроса ми.

— Какво-какво? — обади се внезапно, излязъл от унеса си и аз повторих въпроса.

— А! Нищо освен истината. Баща му беше предател и избяга от страната, преди да бъде заловен. Него също биха го обесили, ако се бе предоставила възможност.

— Ама че семейство!

— Именно. Уви, явно синът е наследил от баща си не само външността. По дяволите, Кола, нужен ми е мозък. Няколко мозъка. А на всяка крачка ми поставят пръти в колелата.

После, след дълго мълчание, той попита каква е вероятността майката на Сара Блънди да оздравее.

Аз достатъчно наивно си въобразих, че той иска да узнае подробности за състоянието ѝ и за лечението, избрано от мен, затова се залових да описвам характера на раната, как наместих костта, почистих мястото и какво мазило приложих.

— Чиста загуба на време — подхвърли надменно той. — Живачна тинктура, ето какво ви е било нужно.

— Така ли мислите? Възможно е. Но прецених, че в дадения случай, предвид разположението на Венера, ще е подходящо по-ортодоксално лечение…

— Не бъдете глупак! — разпалено викна той. — Разположението на Венера! Що за нелепи суеверия? Боже мой, да не сме някакви египтяни, че да обръщаме внимание на такива глупости?

— Но Гален…

— Плюя на Гален. И на Парацелз. И на всеки чуждоземен маг, дето се слюнчи и дрънка врели-некипели. Те са жалки шарлатани. Както и вие, господине, щом вярвате на такива щуротии. Въобще не бива да ви допускат до болни.

— Но, Лоуър…

— „По-ортодоксално лечение“! — процеди той с жестока насмешка, като имитираше акцента ми. — Сигурно някой католически поп ви е надрънкал това, а вие изпълнявате всичко, което са ви казали? А? Медицината е твърде важна област, та с нея да се забавлява богаташче като вас, дето е неспособно да излекува простуда, камо ли счупен крак. Уплътнявайте си времето, като си броите парите и акрите земя, а сериозните дела оставете на хора, които ги вземат присърце.

Бях зашеметен от това тъй неочаквано и свирепо избухване, затова не намерих отговор, а казах само, че съм се постарал колкото съм могъл и никой по-добър от мен не предложи услугите си.

— Махайте се от очите ми! — викна той с неистово презрение. — Не желая да ви виждам повече! Нямам време за невежи докторчета и шарлатани!

Рязко се извърна на пети и се отдалечи от мен, като ме остави да стърча насред улицата, изгарящ от гняв и смущение. После до съзнанието ми стигна, че съм послужил като евтино забавление за обкръжилата ме тълпа от дребни търговци.

Шеста глава

Силно разстроен, върнах се в стаята си, за да обмисля как да постъпя по-нататък и да се опитам да разбера по кой начин можах да си навлека всички тези оскърбителни обвинения. Та нали съм от хората, готови веднага да признаят, че вината е у тях, а непознаването ми на английските нрави и обичаи още повече засилваше объркването ми. И все пак бях убеден, че жлъчният изблик на Лоуър беше прекален. Но така или иначе настроенията, господстващи тогава в тази страна, предразполагаха към крайности в мненията.

Седях пред малката камина в студената си стая, отново обзет от отчаяние и чувство на непреодолима самота, от което съвсем до неотдавна вярвах, че съм се избавил. Нима беше писано новите ми познанства тъй скоро да бъдат прекъснати? В Италия безспорно никоя дружба не би издържала на подобно поведение и при обичайни обстоятелства вече бихме се готвили за дуел. Не се канех да предприемам нищо подобно, ала се запитах струваше ли си да оставам в Оксфорд, тъй като отношението на Бойл към мен също можеше да претърпи промяна и аз отново щях да остана без никакви приятели. Но къде можех да замина? Да се връщам в Лондон, нямаше смисъл, да стоя тук — още по-малко. Продължавах да се лутам в колебания, когато по стълбите прозвучаха стъпки и силно чукане по вратата ме извади от унилите ми мисли.

Беше Лоуър. Влезе с решителна крачка, с тържествено и сериозно изражение и постави на масата две бутилки. Наблюдавах го студено и с подозрение, като не изключвах да се изсипе нов дъжд от упреци и го изчаках да заговори пръв.

Ала той претенциозно се отпусна на колене и умоляващо събра длани.

— Господине — заяви с приповдигнатост, повече от театрална, — как мога да измоля прошката ви? Държах се като презрян търговец, дори по-зле. Държах се негостоприемно, злобно, несправедливо и по плебейски грубо. Поднасям ви най-смирените си извинения, стоя на колене, както виждате, и моля за извинение, каквото не заслужавам.

Бях не по-малко стъписан от това му поведение, отколкото от предишното, и не знаех как да реагирам на разкаянието му, което бе също толкова несдържано, както и яростта му преди час.

— Не ви е по силите да ми простите — продължи той с дълбока въздишка, тъй като аз мълчах. — Не мога да ви упрекна за това. И тъй, не ми остава избор. Длъжен съм да се самоубия. Моля ви, предайте на семейството ми, че искам надписът на надгробната ми плоча да гласи „Ричард Лоуър, лекар и негодник“.

Тук вече се разсмях, дотолкова нелепо бе държанието му, и като видя, че се предадох, той ми се ухили в отговор.

— Не, наистина, безмерно съжалявам — каза вече почти с обичайния си тон. — Не знам защо, но понякога ме обзема такъв гняв, че не мога да се овладея. А разочарованието ми по повод трупа беше толкова мъчително… Ако можехте да си представите мъките ми! Приемате ли извиненията ми? Ще пиете ли от същата бутилка като мен? Няма нито да спя, нито да се бръсна, докато не ги приемете, а не ви трябва да сте отговорен за това, че ще мета пода с брадата си.

Поклатих глава.

— Лоуър, не ви разбирам — заявих откровено. — Както и никого от съотечествениците ви. Затова ще приема, че такива са нравите на нацията ви и че вината е у мен, задето не съм го разбрал. И ще пия с вас.

— Слава на небесата! — възкликна той. — Вече си мислех, че поради глупостта си съм се лишил от приятел. Вие сте самата доброта, щом ми позволявате да запазя дружбата ни.

— Но моля ви, обяснете ми с какво ви разсърдих така.

Той махна с ръка.

— С нищо. Изтълкувах ви неправилно… Бях разстроен, задето изпуснах Престкот. Неотдавна водих бурна разправия по повод астрологични предсказания. Лекарската колегия свято вярва в тях и един човек заплаши, че ще ми попречи да практикувам в Лондон, задето публично изказвам презрение към астрологията и отстоявам новото лечение с минерали. Все същата битка между новите знания и мъртвешката хватка на старите. Това стълкновение ми е още прясно в паметта. И просто не го понесох, като чух, че вие, тъкмо вие, заставате на тяхна страна. А аз ви ценя тъй високо. Знам, непростимо е.

Той притежаваше такъв талант да превръща оскърблението в похвала, че напълно ме обезоръжи. Ние, венецианците, се славим с изисканост както по отношение на учтивостта, така и на оскърбленията си, но границите са определени съвсем точно и дори най-завоалираните думи не могат да бъдат изтълкувани превратно. Лоуър и въобще англичаните като цяло притежават почти варварска непредсказуемост; гениалността им не подлежи на обуздаване, също както и маниерите им и те могат да бъдат едновременно смятани за велики и нищожни. Съмнявам се, че чужденците някога ще ги разберат истински и ще им се доверят искрено. Но извинението си е извинение, а рядко ми го бяха искали така цветисто. Стиснах ръката му, разменихме си тържествени поклони и пихме за здравето един на друг, с което приключихме спора по всички правила.

— Защо толкова настойчиво и спешно държите да получите Престкот?

— Мозъците, Кола, моите мозъци! — простена той. — Разрязах и нарисувах толкова, до колкото успях да се добера, и скоро бих могъл да завърша изследването си. Отдадох му години и то ще ми донесе слава, когато бъде готово. Гръбначният мозък по-специално. Напълно очарован съм от него. Но няма как да приключа, ако не получа още образци. А без да съм приключил, не мога да публикувам труда си. Известно ми е, че един французин се занимава кажи-речи със същото. Няма да го понеса, ако ме изпревари някакъв си подъл папист… — Той млъкна, притеснен, че отново е изтървал нещо нередно. — Моля ви за извинение. Но от това зависи толкова много и сърцето ми буквално се къса, когато се натъквам на подобни глупави спънки.

Той отвори втората бутилка, пи от гърлото и ми я протегна.

— Та ето я причината за моята неучтивост. И длъжен съм да призная, съчетана е с твърде неустойчив темперамент. По природа съм холерик.

— И това го казва човек, който отхвърля старата медицина!

Той се усмихна.

— Справедлива забележка. Но аз се изразих метафорично.

— Наистина ли така гледате на влиянието на звездите? Смятате, че това е глупост?

Той вдигна рамене.

— Ах, не знам. Честна дума, не знам. Телата ни са микрокосмос на цялото творение. Можем ли да определим движението на едните, като изучаваме другите? Напълно вероятно да. Дори го намирам логично, но засега никой още не ми е предложил надежден научен метод как да се прави. Всичкото това зяпане на звездите, с което се занимават астрономите, ми изглежда празна работа, а те високопарно го превръщат в панацея. И с тези свои телескопи откриват нови и нови. О, много интересно! Но изпадат в такъв възторг, че напълно забравят причината за своите търсения. Впрочем, по-добре да оставя тази тема, преди да изляза вън от себе си за втори път този ден. Не може ли да започнем отначало?

— В какъв смисъл?

— Разкажете ми за своята пациентка, онази много странна вдовица Ана Блънди. Ще слушам с върховно внимание и каквито и забележки да направя, в тях няма да има неодобрение.

Все още се опасявах доколко мога да му се доверя и затова протаках, но Лоуър въздъхна и се зае с приготовления отново да падне на колене пред мен.

— Е, добре, добре — казах, като вдигнах ръце нагоре и се помъчих да сдържа смеха си. — Предавам се.

— Слава на небесата! — зарадва се той. — Не се съмнявам, че на стари години ще ме повали ревматизъм. А сега, ако не греша, казахте, че раната не заздравява?

— Да, и много бързо загнива.

— Пробвахте ли да не я бинтовате, а да я оставите да диша?

— Да, и това нищо не промени.

— Треска?

— Колкото и да е странно, няма, но то се знае, неизбежна е.

— Хранене?

— Не, освен ако дъщеря ѝ не е съумяла да ѝ даде малко овесена каша.

— Урина?

— Рядка, с мирис на лимон и стипчива на вкус.

— Хм… Лошо. Прав сте, не е добре.

— Тя ще умре. А аз искам да я спася. По-скоро исках. Намирам дъщеря ѝ непоносима.

Лоуър пусна последните ми думи покрай ушите си.

— Някакви признаци на гангрена?

Отвърнах, че не, но че и тя е неизбежна в скоро време.

— Според вас тя би ли се съгласила срещу аванс да…

— Не — отсякох категорично.

— Ами дъщерята? Ако ѝ предложа цяла лира за останките?

— Ако не се лъжа, вие познавате момичето.

Лоуър издиша шумно и неохотно кимна.

— Ето какво, Кола, ако умра утре, давам ви разрешение да ме анатомизирате. Не мога да разбера защо се вдига такъв шум около това. Нали после бездруго ще бъдат погребани? Какво значение има колко разрязани ще бъдат, ако са умрели с религиозна благословия? Или някой се съмнява, че добрият Бог не е способен да ги събере в едно за Второто пришествие?

Отвърнах му, че във Венеция положението е същото: кой знае защо на хората не им се нрави идеята да бъдат разрязани на парчета било то приживе, или след смъртта.

— Какво възнамерявате да правите със старицата? — попита той. — Ще я чакате да умре ли?

И тогава ме осени мисъл, която реших да споделя с него. Дотолкова доверчива душа съм, че и за миг не се поколебах.

— Я ми подайте бутилката — казах — и ще ви разкрия какво бих направил, ако бих имал такава възможност.

Той незабавно ми връчи бутилката, а аз за кратко обмислих крачката, която се канех да направя. Не бях напълно на себе си. Първо бях втрещен от жестоките му обвинения, после дойде огромното облекчение при неговото извинение и тези две противоположни чувства бяха толкова силни, че изгубих способността да мисля трезво. Не, никога не бих му се доверил, ако неговата надеждност и приятелство изглеждаха непоколебими; но след като бяха подложени на съмнение, желанието да му угодя и да докажа своята искреност взе връх над всичко останало.

— Моля да ми простите за тромавото изложение — казах, когато той се настани по-удобно на паянтовото ми легло. — Идеята ми хрумна, когато наблюдавахме гълъба в камбаната на помпата. Виждате ли, тя е свързана с кръвта. Ами ако по волята на случая кръвта се оказва недостатъчно, за да доставя хранителни вещества? Ами ако загубата на кръв означава, че тя не стига, за да избави сърцето от излишъка на топлина? Не може ли в това да се крие причината за прекомерна топлина в цялото тяло? Вече много години се замислям над въпроса не старее ли и кръвта заедно с тялото. Подобно на канал със застояла вода, в който всичко живо започва да умира, защото изходите са задръстени с мръсотия.

— Няма съмнение, че ако губиш кръв, умираш.

— Но защо? Не от изтощение, нито пък от излишък на топлина. Смъртта идва с източването или блокирането на жизнения дух, присъстващ в кръвта. Убеден съм, че самата кръв служи само като носител на този дух. И остаряването е причинявано от упадъка му. Във всеки случай такава е моята теория и в нея хармонично са обединени общоприети истини, които вие презирате, както и знания, придобити чрез опит, които вие приветствате.

— И тук съединяваме вашето теоретично предисловие с практическите нужди на провежданото от вас лечение, нали така? Кажете, какво възнамерявате да предприемете?

— Ако не украсяваме излишно нещата, всичко е много просто. Когато сме гладни, ядем. Когато ни е студено, приближаваме се до източник на топлина. Когато жизнените ни сокове са неуравновесени, добавяме или отнемаме нужното количество, та да възстановим баланса.

— Стига да вярваш в тези глупости.

— Да, стига да вярваш — отвърнах. — Ако ли не, а вярваш в теорията за четирите стихии, то тогава възстановяваш равновесието в тялото, като засилваш най-слабата. В това е същността на медицината — и на старата, и на новата — възстановяване на равновесието. Е, в този случай да се отнеме още кръв с помощта на пиявици или на кръвопускане би означавало само да се влоши положението ѝ. Ако жизненият ѝ дух отслабва, ще бъде отслабен още повече, тоест ще ѝ се навреди. Такава е теорията на Силвиус и според мен той е прав. Логичното е не да ѝ се отнема кръв, а…

— Да се добави — бързо каза Лоуър и се наведе напред с внезапно оживление, когато най-сетне схвана накъде бия. Кимнах възторжено.

— Точно така! — казах. — И не просто да се добави, а да е млада и свежа кръв, несгъстена, с жизнена консистенция. Ами ако изведнъж това помогне за заздравяване на раната в старото тяло? Кой знае, Лоуър — повиших глас в увлечението си, — кръвта може да се окаже еликсирът на живота. Та нали е прието да се вярва, че здравето на старците се подобрява, ако делят постеля с дете. Представете си какво само може да сътвори млада кръв!

Лоуър се облегна и отпи голяма глътка ейл, докато обмисляше думите ми. Устните му мърдаха, докато водеше безмълвен разговор със себе си, прехвърляйки всички възможности.

— Попаднали сте под влиянието на мосю Декарт, нали? — попита.

— Защо мислите така?

— Съставихте теория и тя ви подсказва практическото ѝ приложение. Нямате никакви данни какво ще излезе от всичко това. И ако позволите да кажа, теорията ви е неизбистрена. Привеждате доказателства по аналогия — опирате се на жизнените сокове, в които не вярвате — само за да заключите, че решението се състои в набавяне на недостигащото. И добавяте жизнен дух, съществуването на който е твърде съмнително.

— Макар и самият вие да не го опровергавате.

— Да, това е така.

— Но все пак оспорвате теорията ми?

— Не.

— А има ли друг начин да установим дали съм прав, освен да я проверим на практика? Нали това е основата на експерименталната философия?

— Основата на мосю Декарт — уточни той, — ако съм го разбрал правилно. Съставя се хипотеза, а после се събират данни да се провери дали е вярна. Алтернативата, предложена от лорд Бейкън, се състои в това, че първо се събират данните, а после се прави извод, обхващащ всичко известно.

Когато си спомням със задна дата беседата ни, добросъвестно записана в тетрадката, която ме съпровождаше във всичките ми пътувания и която сега препрочетох за пръв път от много години насам, забелязвам много, скрито тогава от вниманието ми. Английското отвращение към чужденците много бързо води до желание да се отхвърля всяка стъпка напред, която им се вижда следствие на неверни по тяхно мнение методи — и тъкмо това позволява на тази най-високомерна от всички нации да обявява всички открития за свои собствени. Откритие, почиващо на неверни предпоставки, не е откритие; всички чужденци, намиращи се под влиянието на Декарт, използват неверни предпоставки, а следователно… Hypotheses non fingo. Тук няма хипотеза: не реве ли така като йерихонска тръба Нютон в нападките си срещу Лайбниц, че бил крадец, задето имал същите идеи като неговите? Ала тогава повярвах, че приятелят ми употреби този аргумент като средство за попълване на знанията ни.

— Струва ми се, че с вашата оценка не отдавате дължимото на мосю Декарт — възразих. — Но това не е съществено. Кажете какъв метод бихте избрали вие.

— Бих започнал с преливане на кръв между животни — млади и стари. Първо от една порода, после от различни. Бих вливал вода в кръвоносните съдове на животните, за да проверя няма ли резултатът да е същият. После бих сравнил всички показания, за да проверя какво е въздействието от преливането на кръв. И накрая, като се убедя, че мога да продължа с пълна увереност, бих изпробвал метода върху госпожа Блънди.

— Която по това време ще е в гроба от година време, ако не и от по-дълго.

Лоуър се ухили.

— Безпогрешното ви око забеляза слабостта на метода.

— Твърдите, че не бива да го правя ли?

— Не, би било вълнуващо. Просто се съмнявам дали е достатъчно обосновано. И съм сигурен, че ще предизвика скандал. Затова е опасно да се обсъжда публично.

— Ако позволите, ще се изразя другояче. Ще ми помогнете ли?

— Естествено, много бих се радвал. Само обсъждам съпътстващите въпроси. А вие как смятате да подходите?

— Не знам — отвърнах. — Хрумна ми, че говедо би било подходящо. Нали казват „як като вол“. Но здравомислието ме принуждава да се откажа. Както ви е известно, кръвта има склонност да се съсирва. Така че е от първостепенна важност да бъде прехвърлена от едното към другото същество без никакво бавене. А няма как да вкараме в стаята вол. Освен това кръвта ще пренесе животински дух, а не бих искал да внеса у човек животинската природа на вол. Ще е оскърбление към Бог, който ни е поставил по-високо от животните.

— Ами кръв от вас?

— Не, защото аз трябва да провеждам експеримента.

— Няма проблем. Лесно ще намерим някого. Най-подходящ избор — продължи той — би била дъщерята. Тя ще се съгласи заради майка си. И съм уверен, че ще успеем да ѝ внушим колко е важно да запази мълчание.

Напълно бях забравил за дъщерята. Лоуър забеляза как се изопна лицето ми и се осведоми за причината.

— Последния път, като бях в дома им, тя прояви такава нетърпима дързост, че се заклех вече да не престъпя през прага им.

— Гордост, господине, гордост.

— Може би. Но вие трябва да разберете, че не съм в състояние да отстъпя. Тя е длъжна да ме моли на колене, преди да променя намеренията си.

— Да оставим това засега. Да предположим, че бихте могли да проведете опита — само да предположим. Колко кръв ще ви е нужна?

Поклатих глава.

— Петнайсет унции? Или двайсет. Човек може да изгуби толкова без лоши последствия. Възможно е и повече на по-късен етап. Дойде ми на ум, че кръвта трябва да излиза от едното тяло и да се влива в другото през едни и същи места — от вена във вена, от артерия в артерия. Бих препоръчал срязване на югуларната вена, само дето кръвотечението от нея трудно се спира. Не искам да спася майката за сметка на дъщерята, чиято кръв ще изтече. Така че може би някой от по-големите съдове по протежение на ръката. После ще се направи превръзка, за да се издуе. Това е лесната част. Смущава ме самото кръвопреливане.

Лоуър стана и закрачи из стаята, като ровеше в джобовете си.

— Чували ли сте за инжектиране? — попита ме.

Поклатих глава.

— А! Това е забележителна идея, която разработваме.

— Ние?

— Аз, доктор Уилис и приятелят ми Рен. В някои отношения идеята е сходна на вашата. Вземаме остър инструмент, вкарваме го във вената и впръскваме течности право в кръвта, като напълно избягваме стомаха.

Смръщих се.

— Поразително! И какво се случва?

Той помълча за кратко.

— Резултатите са смесени — призна. — Първия път се получи идеално. Инжектирахме една осма чаша вино в куче. Ако го беше излочило, не би се напило. Но така беше от пияно по-пияно. — Той се усмихна при спомена. — Едва се справихме с него. Скочи от масата, хукна из стаята, блъсна се в бюфета и се гътна по гръб. Направо изпопадахме от смях. Дори Бойл не сдържа усмивката си. Ала важното е как малко количество инжектирано вино оказва чувствително по-силно въздействие от същото количество вино, попаднало в стомаха. Следващия път взехме мърляв стар пес и му впръскахме амонячна сол.

— И?

— Издъхна, при това в тежки мъки. Когато го отворихме, установихме значителна корозия на сърцето. Следващия път пробвахме да впръскаме мляко, за да видим няма ли по този начин да елиминираме нуждата от хранене. За съжаление то се пресече във вените.

— И това животно ли умря?

Той кимна.

— Вероятно вкарахме твърде много. Следващия път ще намалим дозата.

— Ще бъда възхитен, ако ми позволите да присъствам.

— С голямо удоволствие. Но аз исках да кажа, че бихме могли да използваме за вашето преливане този метод. Не бива кръвта да влиза в съприкосновение с въздуха, защото може да се съсири. Вземате перо от гълъб, изтънявате го леко и го заостряте, пробивате дупка в края и го вкарвате във вената на Сара. Свързвате го с дълга сребърна тръбичка с малък диаметър, а друго перо вкарвате във вената на майката. Изчаквате кръвта да потече, после спирате течението на кръв във вената на майката над разреза. Прикрепяте тръбичката и броите. Боя се, че трябва да гадаем какво количество ще изтече. Но ако оставим кръвта да тече за няколко секунди в купичка, ще получим представа за скоростта, с която се излива.

Закимах възторжено.

— Великолепно — заявих. — Аз мислех да използвам банки с кръв. Но този метод е много по-изряден.

Той се усмихна и ми протегна ръка.

— Бога ми, господин Кола, радвам се, че сте тук. Вие сте човек по мой вкус, това е истината. Междувременно кой от нас ще посети Гроув по повод горкия господин Престкот?

Седма глава

Винаги съм признавал, че съм в дълг пред Лоуър относно метода за преливане на кръв. Без неговата находчивост операцията едва ли щеше да се получи. Но истината е, че самата идея и обосновката ѝ принадлежаха на мен, а по-късно именно аз проведох експеримента. Дотогава мислите на Лоуър се бяха съсредоточавали само върху вкарване в кръвта на други течности и медикаменти, а възможността и значимостта на преливане на самата кръв никога не му бяха хрумвали.

Но за това ще стане дума към края на моето повествование, длъжен съм да изложа историята си в нейната последователност. А в тази минута основната ми грижа беше да предложа услугите си за посещение при доктор Гроув, както бе помолил Престкот, защото все още ми се струваше, че с колкото повече познати се сдобия в това общество, толкова по-добре за мен ще бъде. Естествено, доктор Гроув надали би се оказал особено полезен и Лоуър ми довери, че от сърце се радва на моето предложение, тъй като го избавяло от среща с човек, когото намирал извънредно скучен. Заклет и многословен враг на новите знания, той само преди половин месец изнесъл язвителна проповед в колежа „Сейнт Мери“, в която обявил познанието чрез експерименти за противоречащо на Божието слово и погрешно както в целите си, така и в пътя за осъществяването им.

— Мнозина ли в града споделят неговото мнение? — осведомих се.

— Небеса! То се знае. Лекари, опасяващи се за своите прерогативи, свещенослужители, боящи се да не изгубят влияние, а също и орда от невежи, дето не търпят нищо ново. Стъпили сме на опасна почва. Ето защо трябва да бъдем извънредно внимателни с вдовицата Блънди.

Кимнах. Споделих с него, че същото е и в Италия.

— В такъв случай сте подготвен за срещата с Гроув — подсмихна се той. — Побеседвайте с него. Но бъдете нащрек. Не е глупав, макар да създава подобно измамно впечатление, и откровено казано, е много досаден.

Колежът „Сейнт Мери ъв Уинчестър“ в Оксфорд, наричан на просторечие Новия колеж, се помещава в голяма, зле поддържана сграда, разположена в източната част на града, до самите стени и тенис-кортовете. Той е много богат, но се слави като средище на ретроградността. Когато отидох там, видя ми се напълно безлюден и нищо не ме насочваше къде да открия обекта на моето търсене. Затова се осведомих от единствения човек, когото срещнах, и той ми съобщи, че доктор Гроув от няколко дни не се чувствал добре и никого не приемал. Обясних, че при обичайни обстоятелства не бих посмял да го безпокоя, но много ми се налага да го видя. Така че мъжът, нисък и мургав тип, който ми се поклони вдървено и се представи като Томас Кен, ме поведе към нужното стълбище.

Масивната дъбова врата на стаята на доктор Гроув — англичаните не се скъпят за врати от добро дърво — беше плътно затворена и когато почуках, не очаквах отговор. Но чух шумолене вътре и почуках отново. Стори ми се, че чувам глас, без да различавам думите, но беше логично да предположа, че ме канят да вляза.

— Махай се — раздразнено прозвуча същият глас, когато влязох. — Глух ли си?

— Моля за извинение, господине — отвърнах и млъкнах смаян. Човекът, при когото бях дошъл, бе същият онзи, който преди няколко дни пред очите ми отказа помощ на Сара Блънди. Стърчах насреща му в колебание, а погледът, който той ми отправи, подсказваше как и той си спомня, че ме е виждал вече.

— Повторно моля за извинение — заговорих, щом си върнах самообладанието, — но наистина не чух какво казахте.

— Тогава ми позволете да го потретя. Казах да се махате. Болен съм.

Беше възстар човек, вече прехвърлил петдесетте. Макар и широкоплещест, вече носеше ранните белези на немощ, каквато Всевишният рано или късно стоварва на раменете и на най-силните си създания, като им припомня, че са подвластни на законите му.

Но, a re decedo9.

— Извънредно много съжалявам за неразположението ви — казах, като твърдо отстоявах позицията си до вратата. — Вероятно няма да сбъркам, ако предположа, че причина за него е окото ви.

Всеки би могъл да стигне до този извод, тъй като лявото око на доктора беше зачервено и сълзеше, раздразнено от много търкане. Гледката събуди у мен интерес, съвсем несвързан с визитата ми тук.

— Естествено, че е окото ми — отвърна рязко той. — Причинява ми адски мъки.

Направих още крачка-две напред в стаята, за да го видя по-добре и да утвърдя по-надеждно присъствието си.

— Силно е раздразнено, което е предизвикало слепване и възпаление. Надявам се да ви лекуват добре. Макар че не е нещо много сериозно.

— Не било сериозно ли? — викна изумен той. — Аз съм в агония, а имам купища работа. Лекар ли сте? Не ми е нужен лекар. Получавам най-доброто възможно лечение.

Представих се.

— Естествено, колебая се да противореча на лекар, но на мен не ми изглежда така. Оттук виждам покафеняла гной около клепача, за която са нужни медикаменти.

— Ами че това е то медикаментът, идиот такъв — изръмжа той. — Лично смесих съставките.

— И какви са те?

— Изсушени кучешки изпражнения — отвърна ми.

— Какво, какво?

— Моят лекар Бейт ми даде рецептата. Той лекува самия крал и е мъж от добро потекло. Най-сигурното средство, изпитано през вековете. От породиста кучка при това. Стопанинът ѝ е комендантът на замъка.

— Кучешки изпражнения?

— Да. Сушат се на слънце, стриват се на прах и се поръсва окото. Лекува всякакви очни болести.

По мое мнение тъкмо това беше причината толкова да страда от окото си. То се знае, безброй старинни средства се използват и днес, като някои несъмнено са не по-малко ефикасни от онези, предписани от лекар — но последното не е задължително похвала. Не се съмнявам, че минералните медикаменти, така горещо препоръчвани от Лоуър, с времето ще ги изместят. Можех да си представя що за дрънканици съпровождат подобна препоръка. Естественото привличане на подобия — стритите на прах екскременти установяват родство с инфекцията и я прогонват. Или пък не — както се случи.

— Не ми е мястото да го оспорвам, господине, но сигурен ли сте, че действа? — попитах.

— Ами ето че го оспорвате.

— Не — рекох предпазливо. — В някои случаи може и да е ефикасно, не знам. Откога ви безпокои окото?

— От около десет дни.

— А откога го лекувате така?

— От близо седмица.

— Оттогава окото ви подобри ли се, или се влоши?

— Не се подобри — призна той. — Но нищо чудно без лечението да беше станало още по-зле.

— А нищо чудно с различен способ да се подобри — парирах. — Ако ви предпиша друго лечение и окото ви се подобри, това би доказало…

— Би доказало, че първоначалното ми лечение най-после е дало ефект и вашето е без никакво значение.

— Нали искате окото ви да оздравее възможно най-бързо. След като сте му приложили лечение, което за немалък период не е довело до подобрение, значи лечението не действа в рамките на това време. Без значение е дали ще подейства след седмица, след две или след три години.

Доктор Гроув отвори уста да обори този ми аргумент, но ново болезнено пробождане в окото го накара да започне яростно да го търка.

Зърнах шанс да заслужа неговото благоразположение, а може би и хонорар, който да попълни изтъняващия ми портфейл. Поисках топла вода и се заех да измия гнусната субстанция, с надежда, че дори и само това можеше да донесе чудотворно изцеление. Когато завърших промивката, измъченото око вече се беше отворило и макар пациентът ми все още да изпитваше дискомфорт, изрази радост колко по-добре се чувства вече. Още по-удовлетворителното беше, че той го отдаде на отварата, която бях използвал.

— А сега, към следващия етап — твърдо рече доктор Гроув, като засука ръкави нагоре. — Пет унции ще са достатъчни, съгласен ли сте?

Отвърнах, че не съм, но се въздържах да допълня, че по мое мнение кръвопускането никому не е донесло полза, тъй като се боях да не изгубя доверието му. Вместо това посочих, че хармонията на тялото му ще се възстанови по-добре с леко повръщане след хранене — още повече видът му подсказваше, че спокойно би могъл да пропусне две-три хранения, без това да му навреди.

Когато лечението бе завършено, той ми предложи да изпия с него чаша вино, но аз му отказах, тъй като бездруго вече бях пил много. Изложих причината за посещението си, без да споменавам случката в кафенето, след като самият той не каза нищо. Бях осъждал поведението му, но сега, като опознах момичето по-добре, можех да го разбера.

— Става дума за младеж, с когото се видях вчера — казах. — Господин Престкот.

Като чу името, доктор Гроув се намръщи и се поинтересува как съм могъл да се видя с Престкот, когато той лежи в затвора.

— Благодарение на скъпия ми приятел доктор Лоуър — поясних, — който имаше с него… ъъ… дела за уреждане.

— Прицелил се е в трупа му, нали? — рече Гроув. — Честно да ви кажа, като се разболея, минава ми мисълта да се върна в родния Нортхамптън заради опасения, че Лоуър ще цъфне до смъртното ми ложе с алчен блясък в очите. И какво отговори Престкот?

Разправих му как категорично е отказал и Гроув кимна.

— Похвално. Умен момък е, макар да беше ясно, че ще свърши зле. Твърде своенравно поведение има.

— Сега е пълен с разкаяние — изрекох с дълбока сериозност — и се нуждае от духовна подкрепа. Би желал да го посетите и да му помогнете да намери утеха в религията.

Гроув видимо беше също толкова доволен, колкото и смаян.

— Никога не бива да се подценява силата на въздействието на примката. Тя подбужда и най-закоравелия грешник да подири Божието милосърдие — отсъди той с удовлетворение. — Ще го навестя довечера.

Харесах го заради това. Без съмнение беше рязък и твърде закостенял в остарелите си убеждения, но все пак долових доброта у него. Освен това приемаше на драго сърце несъгласието у събеседника. По-късно Лоуър ми каза, че при всичките му недостатъци Гроув никога не се обиждал от откровено изложени възражения, макар и да се стараел с всички сили да ги опровергае. На фона на всичко това бил човек, мъчен за харесване, но се намирали хора, които дори го обичали.

— Той гори от желание да поговори с вас възможно най-скоро — казах. — Но аз бих ви посъветвал да изчакате ден-два. Духа северен вятър, а, както е известно, той е вреден при очните болести.

— Ще видим — отвърна ми. — Но трябва да ида скоро. Не ми се щеше да го правя, без сам да е изявил желание за среща, а сега съм доволен, че ме вика. Приемете моите благодарности, господине.

— Известна ли ви е историята на престъплението му? — поинтересувах се. — От малкото подробности, които дочух, съдя, че не е съвсем обичайно.

— Крайно необичайно дори — съгласи се Гроув. — Но се боя, че бе обречен да постъпи така по семейна предопределеност. Баща му също беше своенравен човек с несполучлив брак.

— Не е обичал жена си ли? — попитах.

— По-лошо. Ожени се по любов. За очарователна девойка, както са ми казвали, но против желанието на двете семейства, които така и не му простиха. Боя се, че такъв си му беше нравът.

Поклатих глава. Самият аз произхождах от род на търговци и прекрасно разбирах колко е важно в брачните дела да не допускаш чувствата да замъглят разума. Както веднъж отбеляза баща ми, ако Бог е имал на ум да се женим по любов, то защо е създал метресите? Не че той самият си позволяваше нещо в това отношение. С майка ми си бяха предани един на друг.

— Когато започна войната, той застана на страната на краля, сражава се доблестно и беше лишен от всичко. Но запази своята лоялност и встъпваше в заговори против Републиката. Уви, обичаше заговорите повече, отколкото своя монарх, и предаде краля на Кромуел, което доведе до гибелни последствия. По-злостно деяние светът не е виждал, откакто Юда Искариотски е продал нашия Господ Бог.

И той закима дълбокомъдрено. Всичко това ми се стори много интересно, но така и не разбрах кое е отвело младия Престкот в затвора.

— Много просто — каза Гроув. — Характерът му е див и неуравновесен; може би имаме тъкмо онзи случай, когато греховете на бащите се стоварват върху синовете. Беше непослушно и необуздано дете и едва изтръгнал се от властта на семейството, се предаде на пороци. Нахвърли се на опекуна си и едва не го уби, а човекът се бе грижил за него с доброта след позора на бащата; към това се добави и жалбата от негов чичо, чието ковчеже с пари опразнил при свое пътуване. Случват се такива неща: миналата година обесиха студент за грабеж, тази година е ред на Престкот и опасявам се, няма да се спре дотук. „Защото тая земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия.“

Спря и ме изчака да разпозная цитата, но аз безпомощно вдигнах рамене.

— Йезекиил, 7 глава, стих 23 — съобщи укорно. — Това са то последиците от смута и бурите, които преживяхме. И така, господине. Не смея да ви оскърбя, като ви предложа пари за вашата доброта, но може би вечеря в колежа би била достатъчно възнаграждение? Храната е отлична, виното — още по-добро и мога да ви обещая превъзходно общество.

Усмихнах се вяло и отвърнах, че приемам с радост.

— Чудесно — заключи той. — В пет часа?

Така и се разбрахме. Сбогувах се с него и му изсипах куп благодарности.

Начинът, по който ги отблъскваше, ми показа, че по негово мнение ми е оказана велика чест с тази покана.

— И кажете, докато сте още тук — обади се, когато вече бях отворил вратата. — Как е майката на онова момиче?

Спрях, изненадан от неочаквания въпрос.

— Зле — отговорих. — Откровено казано, мисля, че ще умре.

Той кимна мрачно, но не успях да разгадая този му жест.

— Ясно — промълви. — Да бъде Божията воля.

С това се разделихме. Поех да предупредя госпожа Булстроуд, че нима да вечерям в къщата, после изпълних последното поето задължение — отнесох галон вино на Престкот в затворническата му килия.

Осма глава

Вечерята в Новия колеж беше шок за мен. Домакините ми бяха все високоначетени господа, а много носеха и духовен сан, та затова си представях как ще си прекарам отлично времето в приятно обкръжение. Ала вечерята беше сервирана в обширна, пронизвана от течение зала, из която вятърът се разхождаше, сякаш бяхме на палубата на кораб по време на буря. Гроув се беше навлякъл надлежно и не пропусна да ме уведоми колко ката бельо е сложил, преди да дойде в трапезарията. Да беше ме предупредил, и аз щях да сторя същото. И въпреки това пак щях да мръзна. Англичаните са се приспособили към студа, както аз съм привикнал към ласкавия ветрец и топлия климат на Средиземноморието. Ала и в най-долната кръчма не бе тъй мразовито като в това помещение. Студът пробиваше през дрехите и плътта и се загнездваше в костите, като предизвикваше болка в тях.

Дори и това би могло да се изтърпи, ако беше налице компенсация от храната, пиенето и компанията. Тези колежи са запазили манастирския обичай на общите трапези и само на най-богатите вечерята се поднася в апартаментите. Старшите членове на факултета седят на издигната платформа, а останалите се настаняват в други части на залата. Тъй като яденето и за прасета не става, не е за чудене, че вечерящите се държат тъкмо като прасета. Хранят се от дървени подноси, а по средата на масата има големи дървени купи, в които мятат оглозганите кости, ако не се замерят един друг с тях. В края на вечерята костюмът ми беше оплют от членовете на факултета, които разговаряха с пълни уста и сееха наоколо мазни пръски и полусдъвкан хляб.

Виното беше дотолкова калпаво, та не смогнах да се напия до несвяст и бях длъжен да слушам разговори на много далечни от науката теми. Стана ми ясно, че когато попаднах от самото начало в обществото на господин Бойл и доктор Лоуър, си бях съставил неоправдано благоприятно мнение за Оксфорд и англичаните. Без да ги е грижа за последните достижения в областта на знанията, сътрапезниците ми се интересуваха единствено кой какъв приход ще получи и какво казал еди-кой си декан на еди-кой си ректор. Освен мен там присъстваше още един външен гост, видимо високопоставен джентълмен, и те толкова любезничеха с него, та реших, че е някой спомоществовател на колежа. Но той почти през цялото време мълчеше, а мен ме настаниха твърде далеч от него и нямаше как да завържем разговор.

Самият аз не предизвиквах никакъв интерес и признавам си, гордостта ми бе уязвена. Допускал бях, че човек като мен, дошъл съвсем наскоро от Лайден и Падуа, бързо ще стане център на внимание. Нищо подобно! Това, че не бях от града и не носех духовен сан, ме поставяше в положение едва ли не равносилно на заразно болен. А когато стана ясно, че съм католик, двама напуснаха залата, а най-малко един отказа да седне до мен. Не ми е драго да го призная, тъй като по онова време вече бях открил сърцето си към англичаните, но те с нищо не бяха по-добри от тям подобните във Венеция или Падуа и ако не се брояха различията в езика и религията, бяха напълно съпоставими с група сплетничещи италиански свещеници.

Но ако мнозинството просто не ми обръщаше внимание, оскърбително се държеше само един, така че оказаният ми прием можеше да се смята по-скоро за равнодушен, отколкото за враждебен. Жалко все пак, че леденото отношение идваше от господин, на когото бях готов да се възхищавам безрезервно, защото доктор Джон Уолис беше човек, когото с възторг бих причислил към близкия си кръг. Много бях слушал за него и се възхищавах на математическия му талант, който го бе изпратил в първата редица на европейските учени. Бях си представял, че някой, който си кореспондира с Мерсен и е кръстосал математически шпаги с Ферма и Паскал, ще е широкомислещ и цивилизован. Уви, действителността се оказа друга. Доктор Гроув ни запозна и силно се сконфузи, когато Уолис ми отказа дори най-елементарна любезност. Вместо това се втренчи в мен с бледите си студени очи, които го оприличаваха на влечуго, не отговори на поклона ми и бързо ми обърна гръб.

Това се случи, когато сядахме на масата, и Гроув стана прекалено весел и бъбрив, та да заглади грубостта на колегата си.

— И тъй, господине — подхвана той, — длъжен сте да се защитите. Сред нас не се озовава често привърженик на новите повеи. А след като общувате с Лоуър, предполагам, че сте именно такъв.

Отвърнах, че надали мога да бъда смятан за изразител на това крило учени и във всеки случай не съм виден техен представител.

— Но е истина, че се стремите да отхвърлите знанията на древните и да ги заместите с ваши?

Заявих, че почитам всякакви мнения, достойни за уважение.

— Аристотел? — подхвърли той предизвикателно. — Хипократ? Гален?

Казах, че всички те са велики хора, но може да се докаже, че в много отношения са грешили. Той изсумтя при тези мои думи.

— И къде ги новите открития? Единственото, което вие, новаторите, постигнахте, се свежда до нови причини за практикуваното от древността насам и доказателства, че някои дреболии не били съвсем точни.

— О, не е така, господине — възразих. — Помислете за барометъра, за телескопа.

Той махна презрително с ръка.

— И всички, които ги използват, стигат до различни изводи. Какви открития са направени с телескопа? Такива играчки никога няма да заместят логиката, играта на разума с непостижимото.

— Но аз съм убеден, че развитието на философията ще сътвори чудеса.

— Засега не виждам ни най-малък признак за това.

— Ще видите — заявих разпалено. — Твърдо убеден съм, че нашите потомци ще докажат много от онова, което сега е само в сферата на предположенията. Възможно е да настъпи век, в който да се пътува до Луната, няма да е по-трудно, отколкото за нас да идем до Америка. Разговор с някого в Индия може да е тъй обичаен, както сега е писмената кореспонденция. Та нали мисълта, че може да се говори и след смъртта, е била невъзможна фантазия, преди да бъде сътворена писмеността, а ориентирането в морето благодарение на минерал, древните, които нищо не са знаели за магнита, биха приели за пълна нелепост.

— Каква пищност на израза само — рече кисело Гроув. — Но според мен реториката ви куца и в антитезите, и в антаподосиса, тъй като вие грешите, господине. На древните магнитът им е бил напълно известен. Диодор Сицилийски е бил добре осведомен за него. Ние просто му намерихме ново приложение. И тъкмо това имам предвид. В древните текстове могат да се открият всички знания, стига да се четат умело. И това важи с еднаква сила и за алхимията, и за медицината.

— Не мога да се съглася — отвърнах, убеден, че давам добър отпор. — Вземете за пример стомашните колики. С какво ги лекуват обикновено?

— С арсеник — обади се друг човек по-нататък на масата, който ни бе слушал. — Няколко зрънца се разтварят във вода и се пият, за да предизвикат повръщане. Аз самият го пих миналия септември.

— И помогна ли ви?

— Е, болката се усили в началото. Склонен съм да вярвам, че кръвопускането се оказа по-полезно. Но свойствата на арсеника като очистително са безспорни. Ще призная, че никога не бях имал тъй чести и обилни изпражнения.

— Наставникът ми в Падуа проведе някои експерименти и стигна до извода, че вярата в арсеника е погрешна и глупава. Произлиза от книга с лекове, преведена от арабски на латински от Деусингий. Само че преводачът е допуснал грешка и там въобще не става дума за арсеник.

— А какво да вземаме тогава?

— Канела, естествено. И тъй, бихте ли защитавали отдавна възприето лечение, което се опира на преводаческа грешка?

На това място вторият събеседник отметна глава и се разсмя, като изпрати полусдъвкана храна в изящна парабола през масата.

— Вие оправдахте само необходимостта от доброто познаване на класическите езици, господине — каза той. — Нищо повече. И го използвате като предлог да отхвърлите хиляди години наука, за да ги подмените със собствените си жалки писания.

— Съзнавам слабостта на своите писания — отвърнах, като все още оставах най-благовъзпитаният на масата, — но нищо не подменям, а само проверявам хипотезите, преди да ги приема. Та нали самият Аристотел казва, че идеите ни трябва да съответстват на нашия опит, не е ли така?

Боя се, че по това време вече започвах да се зачервявам от гняв, тъй като разбрах, че не го интересува дискусия, опираща се на логиката. Ако Гроув в своята аргументация беше доброжелателен, то този беше неприятен и като тон, и като маниер.

— Ами после?

— После?

— След като подложихте Аристотел на вашата проверка и без съмнение сте го намерили за твърде лековат. Ще насочите изследванията си към монархията? Може би към църквата? Току-виж сте направили ревизия на самия ни Спасител. Ето в кое се заключава опасността, господине. Вашите изследвания водят към атеизъм, което е неизбежно, ако науката не се държи здраво в ръце от хора, които се стремят да утвърждават Божието слово, а не да го поставят под съмнение.

Той замълча и огледа колегите си, като търсеше подкрепа от тях. Останах доволен, като забелязах, че го слушаха без особен възторг, макар мнозина да кимаха утвърдително.

— „Ще каже ли глината грънчарю: «какво правиш?»“ — промърмори Гроув почти на себе си.

Но полугласният му цитат възбуди младия човек, който ме бе отвел до стаята му преди обед.

— Исаия, 45 глава, стих 9 — каза. — „И придобиване мъдрост стои по-високо от рубини“ — добави тихо, тъй като очевидно беше твърде младши по положение, че да влезе в състезанието, но пък не искаше да остави по-старшия да си глаголства на воля. И по-рано бях забелязал, че на няколко пъти се опита да участва в разговора, но щом само отвореше уста, Гроув го прекъсваше и заговаряше, сякаш онзи не съществуваше.

— Йова, 28 глава, стих 18 — сърдито изръмжа Гроув, раздразнен от подобна дързост. — „И който трупа познание, трупа тъга.“

— Еклесиаста, първа глава, стих 18 — парира Томас Кен, който също се разгорещи. Реших, че си имат своя лична разправия, която нямаше отношение към мен, нито към експериментите. — „Докога, невежи, ще обичате невежеството? Докога глупците ще мразят знанието?“

— Притчи, първа глава, стих 22. „Твоята мъдрост и твоето знание — те те отклониха от пътя.“

Заключителният удар довърши бедния Кен, който не успя да си припомни източника на този цитат. Изчерви се от това публично унижение и отчаяно се опитваше да налучка отговора.

— Исаия, глава 47, стих 10 — тържествено обяви Гроув, когато поражението на Кен стана очевидно за всички.

Кен захвърли ножа, който шумно изтрака, и се изправи, за да напусне масата. Ръцете му трепереха. Уплаших се, че ще се стигне до бой, но всичко се оказа само представление.

— Към Римляни, глава 8, стих 13 — с леден тон процеди той и се отдалечи с решителна крачка от масата.

Стори ми се, че единствен аз чух заключителната му реплика, а на мен тя нищо не ми говореше. Маниерът на протестантите да се замерят с цитати от Библията винаги ми се е струвал донякъде нелеп, дори кощунствен. Във всеки случай, Гроув нищо не чу, напротив, остана доволен, че победата е негова.

Тъй като никой не нарушаваше мълчанието, реших (като чужденец, съвършено неориентиран в обстановката) да замажа някак случилото се.

— Аз не съм богослов, нито свещеник — заговорих в стремеж да върна спора в логическото русло, — но съм изучавал изкуството на медицината. И знам, че в много случаи лекарството може със същата сила да убие и да излекува. Приемам за свой дълг да научавам възможно най-много и да помагам на пациентите си да оздравяват. Надявам се в това да няма нищо неблагочестиво.

— Защо трябва да се доверявам на думата ви, когато противоречите на великите светила от миналото? Какво сте вие в сравнение с тяхното величие?

— Истинско джудже всъщност и ги почитам не по-малко от вас. Нима Данте не е нарекъл Аристотел il maestro di color qui sanno10? Но аз ви моля не за това, а да произнесете решение по резултатите от експеримента.

— Аха, експеримента! — възкликна злорадо Гроув. — Съгласен ли сте с извода на Коперник, че Земята се върти около Слънцето?

— Разбира се.

— А нима лично сте извършвали експерименти върху това? Проведохте ли наблюдения, съпоставихте ли ги с изчисления и установихте ли на базата на собствени усилия, че е така?

— Не. Уви, слабо осведомен съм в математиката.

— Значи вярвате в истинността на това, но не сте се убедили лично? Разчитате на думата на Коперник?

— Да, и на думата на осведомените, които са се съгласили с изводите му.

— Простете ме за думите, но според мен сте не по-малко прикован към авторитетите и традициите от учен, който се опира на Аристотел и Птолемей. При всичките ви уверения вашата наука също почива на вярата и с нищо не се отличава от старинните познания, които толкова презирате.

— Аз съдя по резултатите — отговорих с цялата си любезност, тъй като той очевидно се наслаждаваше и щеше да е грубо да му съсипя удоволствието.

— Този ваш експеримент например, той е същината на новата медицина, така ли?

Кимнах.

— Но как го примирявате с идеите на Хипократ, на когото вие, лекарите, придавате такава важност?

— Не ми е нужно да го правя — отвърнах. — Не виждам конфликт.

— Но как така? — учуди се Гроув. — Та вие заменяте проверени методи на лечение с други, които може да са по-добри, но може да се окажат и по-лоши. Вместо да се стараете на първо място да излекувате пациентите си, извършвате опити с тях в желанието си да узнаете до какво ще доведат. Използвате пациентите, за да си попълвате познанията, вместо да ги лекувате, а това е грях. Казва го в своя труд „Interrogatorium sine confessionnale“11 Бартоломей де Шеми и е подкрепен от най-авторитетни имена.

— Остроумен, но неверен аргумент — посочих. — Опитите се правят заради здравето на всички пациенти.

— Но когато съм болен, идвам при вас не заради всички пациенти. За мен няма значение дали други ще бъдат излекувани след смъртта ми като доказателство, че такова лечение не носи полза. Аз искам да бъда здрав, а вие ми твърдите, че вашата жажда за знания е по-важна от моето здраве.

— Нищо подобно не твърдя. Има много експерименти, които могат да се провеждат без всякаква опасност за пациента.

— Но вие все така загърбвате Хипократ. Решавате да започнете лечение, без да знаете ще окаже ли то действие, или не. А това е нарушаване на клетвата.

— Помислете си за пациент с нелечима болест. Той неизбежно ще умре. В този случай опит, даващ надежда за спасение, е по-добре от нищо.

— Не съм съгласен. Та вие може да ускорите смъртта. А това е нарушение не само на клетвата, а и на Божиите заповеди. И на човешкия закон, ако става дума за убийство.

— Според вас всяко подобряване на медицината е недопустимо. Да се задоволяваме с наученото от предците и на нищо повече да ме се надяваме, така ли?

— Казвам, че според собственото ви признание експерименталният метод е потенциално опасен и носи вреда.

Не ми беше лесно, но продължавах да съблюдавам вежливост.

— Може би. Но днес използвах вас и получихте чувствително облекчение. Във вашия собствен случай може да оспорвате източника, но не и резултата.

Гроув се разсмя, доволно потърка длани и аз схванах, че той просто се забавлява, като си играе с търпението ми.

— Имате право, господине. Окото ми е много по-добре и аз съм благодарен за това на новата философия. Ще ви се доверя, че всички субстанции, нехаресвани от вас, са вредни и напълно ще ги избягвам. Но — добави той с въздишка, установил, че чашата му за вино е празна, — храненето ни приключи, а заедно с него и нашата дискусия. Жалко. Трябва отново да побеседваме на тези теми, преди да сте напуснали университета. Кой знае, току-виж съм успял да ви убедя в погрешността на вашите методи.

— Или аз — вас.

— Съмнявам се. Това на никого не се е удавало още. Но ще се радвам, ако се опитате.

Тогава всички се изправиха, млад учен отправи благодарност към Бог за храната (или може би задето не се натръшкахме от нея) и тръгнахме да излизаме от залата. Гроув ме изпрати през вътрешния двор и спря за кратко пред входа към своето стълбище, за да вземе бутилка, оставена там.

— Чудесно — рече и я притисна към гърдите си. — Ще ме сгрее в студената нощ.

Благодарих му за гостоприемството.

— Съжалявам, ако съм досадил на вас или на колегата ви доктор Уолис. Нямах такова намерение.

Гроув махна с ръка.

— На мен не сте досадили, а за Уолис не се тревожете. Той има раздразнителен нрав. Вярно, май не ви хареса, но не си го слагайте на сърцето. Той никого не харесва. И все пак не е лош човек, предложи да посети Престкот вместо мен, защото, както казахте, трябва да си пазя окото. Е, стигнахме, господин Кола — каза той. — Лека нощ.

Поклони ми се, после се обърна и бързо се прибра в стаята си при своята бутилка. Аз постоях за кратко, загледан зад него, смаян от подобно сбогуване, толкова различно от протяжните венециански церемонии. Но нищо не съкращава любезностите така като северният мартенски вятър.

Девета глава

Едва на следващия ден разбрах, че назрява нещо ужасно; прекарах ранната сутрин да изслушам със съчувствие вайканията на Лоуър, лишил се от своя труп.

Примири се с това сравнително леко, както сам каза, нямал особени надежди да се сдобие с трупа на Престкот, поради което черпеше известно удовлетворение от мисълта, че университетът също няма да го получи. При това младежът му харесваше, макар като повечето видни граждани да смяташе, че се е отнесъл крайно неуместно към доктор Уолис.

Накратко — и това лаконично обяснение е съставено от сглобяването на безбройните разкази, на които се наслушах, докато се ориентирам какво се е случило в действителност, — бягството на Джак Престкот от ръцете на кралското правосъдие беше отчасти способствано от мен. Именно аз предадох молбата на момъка да бъде посетен, и доктор Уолис, същият онзи човек, който се бе отнесъл така грубо с мен на вечерята в колежа, беше отишъл при него вместо Гроув поради моя лекарски съвет. Бях направил добросърдечна услуга на Гроув и Престкот и изпитвах угризения, задето донякъде се забавлявах от резултата.

Уолис поискал да свалят оковите на затворника, за да му е по-лесно да се моли, и двамата били оставени насаме. Час по-късно, увит в плътния си черен плащ и с ниско нахлупена зимна шапка на главата, той излязъл от килията, дотолкова разстроен от близкия край на един млад живот, че говорел със затруднение, пуснал в ръката на тъмничаря два пенса и помолил да оставят Престкот да се наспи до сутринта. Можело да му сложат оковите и на другия ден.

Тъмничарят, на когото, то се знае, предстоеше заради това да се лиши от поста си, го послушал и вратата на килията била отворена чак в пет часа на следващата сутрин. И тогава открили, че на нара лежи не Престкот, а вързаният доктор Уолис с парцал, натикан в устата. По разказа му младият престъпник го повалил, вързал го и му свалил плаща и шапката. Престкот бил онзи, който напуснал замъка предишната вечер, и по този начин си спечелил десет часа преднина пред преследвачите си.

Тази новина предизвика небивала сензация; мнозинството граждани изпитваха злорадство, че законът е така посрамен, но и разочаровани, че са лишени от спектакъла на обесването. И все пак възхищението от дръзката постъпка превишаваше огорчението; беше пратен отряд да преследва Престкот, но подозирам, че повечето хора не бяха особено недоволни, когато той се върна с празни ръце.

Тъй като се бях самоназначил за лекар на доктор Гроув, Лоуър, естествено, ме прати отново да прегледам окото му и да събера пресни сведения. Само че масивната дъбова врата на стаята му беше плътно затворена и не чух никакъв отговор, дори когато потропах по нея с бастуна си.

— Знаете ли къде е доктор Гроув? — попитах една чистачка.

— В стаята си.

— Никой не се обажда там.

— Сигурно още спи.

Възразих, че вече е почти десет часът. Нима членовете на факултета не бяха длъжни да стават по-рано, та да присъстват на сутрешната служба в параклиса? Често ли спеше така до късно?

Бях попаднал на намусена и неотзивчива жена, така че се обърнах към господин Кен, който отиваше нанякъде през вътрешния двор. Изглеждаше загрижен, защото Гроув обичал да е рано в параклиса и да порицава закъснелите. Вероятно болестта му…

— Просто възпаление на окото — изтъкнах. — Не му попречи да дойде на вечерята снощи.

— А какъв медикамент използвахте? Може би причината е в него?

Никак не ми се понрави намекът, че причината за болестта на Гроув, ако изобщо беше болен, съм аз. Но нямах желание да признавам, че въпросният медикамент, на който предната вечер се бях опрял в спора за предимствата на експерименталната медицина, беше само вода с капка одеколон.

— Не, едва ли. Но съм разтревожен. Няма ли начин да отворим тази врата?

Господин Кен поговори с чистачката и двамата се отправиха да търсят втори ключ, а аз отидох да тропам на вратата в опит да събудя Гроув.

Все още блъсках по нея, когато Кен се върна с ключа.

— То се знае, полза няма да има, ако неговият собствен ключ е пъхнат отвътре — каза той, отпусна се на едно коляно и примижа срещу ключалката. — А той ужасно ще се разсърди, ако се върне и ни завари тук.

Забелязах, че подобна вероятност е много плашеща за Кен.

— Може би ще предпочетете да се отдалечите — предложих.

— Не, не — неуверено се възпротиви той. — С него, както навярно сте забелязали, не се обичаме, но християнското милосърдие не ми позволява да го изоставя, ако е болен.

— Чухте ли за професор Уолис?

Господин Кен потисна непочтителна усмивчица, преди да възвърне сериозното си изражение.

— О, да, и съм шокиран, че със свещенослужител са се отнесли така неподобаващо.

В този миг вратата се отвори и забравихме за доктор Уолис.

Доктор Гроув без съмнение беше corpus sine pectore12. И беше умрял в тежки мъки. Лежеше по гръб насред стаята с изкривено лице, отворена уста и потекла от нея засъхнала слюнка. В последните си мигове беше повърнал и бе изпразнил червата си, тъй че в стаята се носеше непоносима смрад. Сгърчените пръсти напомняха повече животински, отколкото човешки, едната му ръка бе отметната встрани, а другата — вкопчена в шията, сякаш се бе опитвал да се удуши. В стаята цареше пълен хаос, книги се валяха на пода сред разхвърляни хартии, като че на края си е бил в конвулсии.

За щастие гледката на мъртви тела не внушава у мен страх, макар да бях истински потресен при вида на този тук покойник и на ужасните обстоятелства около смъртта му. За сметка на това господин Кен изпадна в истински ужас. За момент ми се стори, че се кани да се прекръсти, но чувството за приличие го възпря в последния момент.

— Боже милостиви, запази ни в нашата печал — избъбри с треперещ глас, втренчен в проснатия труп. — Бягай — обърна се той към чистачката — и доведи бързо ректора. Господин Кола, какво се е случило тук?

— И аз не знам — отвърнах. — Очевидното обяснение би било удар, но сгърчените пръсти и изражението на лицето противоречат на това. Ако се съди по вида му, изпитвал е силна болка, вероятно на това се дължи състоянието на стаята.

Безмълвно гледахме трупа на клетника, но шумът от стъпки по дървените стъпала ни извади от вцепенението. Ректорът беше дребен мъж с будно изражение и запази завидно самообладание, когато видя какво има в стаята. Носеше тънки мустаци и брадичка по модата на старите роялисти, но ми казаха, че всъщност бил парламентарист и се задържал на поста си не защото бил светило в науката — в колежа отдаваха малко значение на това, а по причина, че много добре се справял с финанси. Както каза един от членовете на факултета, можел да извлече вечна печалба и от умряла свиня, и по тази причина се ползваше с уважение в колежа.

— Може би трябва да получим по-категорично мнение, преди да предприемем нещо — каза той, след като изслуша Кен и мен. — Мери — обърна се към прислужницата, която още стоеше на известно разстояние, наострила уши, — иди и намери доктор Бейт в дома му на Главната улица, ако обичаш. Предай му, че го викам спешно и ще съм му благодарен, ако пристигне незабавно.

Без малко да отворя уста да заговоря, но отново не казах нищо. Да бъда пренебрегнат така, никак не ми се хареса, но нищо не можех да сторя по въпроса. Единствената ми надежда беше, че макар да не се нуждаеха от услугите ми и очевидно станалото да се отнасяше само до колежа, нямаше да ме отпратят при тези прелюбопитни обстоятелства. Лоуър, то се знае, не би ми простил, ако се върнех, без да съм узнал всички подробности.

— За мен изглежда напълно ясно — заяви ректорът с нетърпящ възражение тон, — че горкият човек е претърпял апоплектичен удар. Не знам какво друго би могло да се добави към това. То се знае, трябва да получим потвърждение, но аз не се съмнявам, че такова ще дойде много скоро.

Господин Кен, един от онези угодничещи прелати, които държат да се съгласят с всеки висшестоящ, закима усърдно. Очевидно и двамата настоятелно желаеха да стигнат до подобно заключение и ми се струва, че си позволих да изкажа собственото си мнение, воден предимно от дух на противоречие.

— Смея ли да кажа — подхванах смирено, — че е редно по-щателно да се проучат всички обстоятелства, преди да се приеме такъв извод?

Двамата ме изгледаха с раздразнение, а аз продължих:

— Например какви предишни оплаквания е имал. Нищо чудно снощи да е пил много. Или се е напрягал прекалено и е преуморил сърцето си.

— Какво намеквате? — обърна към мен каменно лице ректорът Удуърд. Забелязах, че Кен пребледня при думите ми.

— Нищо.

— Вие сте злонамерен човек — отсече рязко той, с което неимоверно ме изненада. — Такова обвинение е съвършено неоснователно. И е чудовищно, че прибягвате към него в подобен момент.

— Не са ми известни никакви обвинения и не прибягвам към такива — възразих, за пореден път, поразен от непредсказуемостта на англичаните. — Моля, бъдете убеден в отсъствието на всякакъв умисъл у мен. Просто помислих…

— Дори за мен е очевидно — гневно ме прекъсна Удуърд, — че това е апоплектичен удар и нищо повече. А и засяга единствено колежа, господине. Благодарим ви, че вдигнахте тревога, но не бихме искали повече да злоупотребяваме с времето ви.

Тези думи безспорно съдържаха нареждане да се оттегля и при това бяха оскърбителни донякъде. Вложих в поклона си на тръгване далеч повече учтивост от тях.

Десета глава

Почти бях приключил разказа си, който приятелите ми в кафенето бяха изслушали като омагьосани. В края на краищата това беше най-забележителното събитие в града от времената на обсадата насам, а тъй като моите слушатели познаваха всички участници в него, то ги заинтригува двойно по-силно. Лоуър незабавно се залови да се чуди дали да не предложи собствените си услуги за обследване на тялото.

Заубеждавахме го колко малко вероятно е да му позволят да анатомизира доктор Гроув, а той възрази, че дори не му била хрумвала подобна мисъл, когато изведнъж погледът му се отклони над рамото ми и по устните му плъзна лека усмивка.

— Виж ти — продума. — Какво можем да сторим за теб, дете?

Обърнах се и видях, че зад гърба ми е застанала Сара Блънди, бледа и изтощена. След нея влезе госпожа Тилярд и я смъмри за дързостта ѝ, при което я хвана за рамото, но Сара сърдито отметна ръката ѝ.

Беше ясно, че е дошла при мен, затова ѝ отправих студен поглед, напълно заслужен от нея, и се приготвих да чуя какво я води тук. Но вече знаех: Лоуър, естествено, беше говорил с нея и бе назовал цената на живота на майка ѝ. Или трябваше да изкупи поведението си към мен, или майка ѝ щеше да умре. Струва ми се, такъв хонорар никак не беше висок.

Тя сведе очи, като се постара да си придаде смирен вид (ама какви очи!, помислих неволно) и изрече с тих и равен глас:

— Господин Кола, бих искала да ви поднеса своите извинения.

Аз мълчах и продължавах да я гледам смразяващо.

— Струва ми се, че майка ми умира. Умолявам ви…

И ето как доктор Гроув спаси живота на старицата. Ако не си спомнях как се държа той почти на същото това място, бих се извърнал и оставил госпожа Тилярд да я изхвърли навън, както ѝ се полагаше. Въпреки всичко този път не се канех да бързам с предложение за помощ.

— Нима си въобразяваш, че ще си помръдна и пръста за нея след наглата ти постъпка?

Тя покорно поклати глава и буйната черна коса, стелеща се по раменете ѝ се разлюля.

— Не — отвърна почти нечуто.

— Защо си дошла тогава? — продължих неумолимо.

— Защото сте ѝ нужен, а знам, че сте твърде добър човек, та да я оставите без помощ заради моя вина.

Е, биваше си я похвалата, казах си саркастично и за още няколко мига я оставих в мъките на очакването. След това, като забелязах, че Бойл ме наблюдава преценяващо, изпуснах тежка въздишка и се изправих.

— Е, добре — казах. — Тя е достойна жена и заради нея ще дойда. Стигат ѝ страданията, че има дъщеря като теб.

Заобиколих масата и смръщих вежди при самодоволната усмивка на Лоуър. Прекосихме града, без да обменим и две думи. Изпитвах неволна радост. Не, не заради извоюваната победа, а само защото ми се предоставяше възможност да проведа опита си и евентуално да спася човешки живот.

Не бях прекарал в съборетината и минута, когато всички мисли за дъщерята се изпариха от главата ми. Старицата беше смъртнобледа, мяташе се в леглото и бълнуваше. Беше силно отслабнала и гореше от треска. В раната все пак не се бе образувала гангрена, от което най-силно се бях опасявал. Но това не бе симптом на подобрение: кожата, плътта и костите не зарастваха, както би следвало, а след толкова време би трябвало вече да се появят признаци за естествено заздравяване. Шината все още държеше костта на място, но каква полза от това, след като отслабналото ѝ крехко тяло не можеше да се погрижи за себе си? Щом то не искаше да си помогне, аз нямаше как да го принудя.

Облегнах се на стола, погладих брадичка и намръщено взех да ровя в ума си за някакъв балсам или мехлем, които биха помогнали на старата жена. Но нищо не ми хрумваше. Нека не остава съмнение, че преговорих в паметта си всички препоръчвани лечения, които биха могли да отстранят необходимостта от експерименти: не се втурнах безразсъдно към този последен изход. Лоуър беше прав, като твърдеше, че методът трябва най-напред да се изпробва върху животни. Само че за това нямаше време, а друга алтернатива нито аз, нито Лоуър, когато се съветвах с него, не успяхме да открием.

Момичето не по-зле от мен разбираше колко са ограничени възможностите ми. Тя приклекна край огнището, подпря брадичка на дланите си и се взря спокойно и настойчиво в мен. За пръв път разчетох по лицето ѝ печално съчувствие към очевидния ми смут.

— Шансовете ѝ да оздравее бяха твърде слаби още преди вие да дойдете — изрече меко тя. — Благодарение на вашата добрина и умение издържа по-дълго, отколкото смятах, че е възможно. Благодарна съм ви за това, а майка ми отдавна вече се е приготвила за смъртта. Не се укорявайте, няма как да се преборите с Божията воля.

Докато тя говореше, аз се вгледах в лицето ѝ в опит да преценя не се ли крие в гласа ѝ ирония или снизхождение, тъй като бях привикнал да очаквам от нея дръзки грубости. Но не, нищо освен кротост. Странно, помислих си, майка ѝ умира, а тя утешава лекаря.

— Но как можем да знаем каква е Божията воля? Вие може да сте уверена, но мен са ме учили на друго. Ами ако ми е предназначено да измисля нещо, което може да ѝ помогне?

— Ако е така, значи ще ѝ помогнете — простичко отвърна тя.

Водех мъчителна борба със себе си и не се решавах да съобщя намерението си на това девойче от простолюдието, неспособно да схване същността му.

— Кажете ми — подкани ме, сякаш проникнала в моите колебания.

— Дълго време размишлявах над нов метод на лечение — започнах. — Не знам дали ще помогне, или ще я убие по-бързо от брадвата на палач. Ако го приложа, то мога да стана или спасител на майка ти, или неин убиец.

— Не Спасител — поправи ме сериозно момичето, — един ѝ стига. Но и неин убиец не можете да бъдете. Този, който се опита да ѝ помогне, ще бъде неин благодетел, какъвто и да е изходът. Та нали главното е желанието да се помогне?

— С възрастта раните заздравяват все по-трудно — обясних, като съжалих, че не го посочих предишната вечер на Гроув, изпитал изумление от нейните думи. — Това, което при детето минава за няколко дни, е в състояние да убие стар човек. Плътта се уморява, губи своята устойчивост и накрая умира, като освобождава заключения в нея дух.

Момичето, все така приклекнало на пода, ме гледаше с непроницаемо изражение, докато говорех. Не шаваше нетърпеливо, не показваше пълно неразбиране, поради което продължих.

— А може би е така, защото кръвта остарява от постоянното движение по кръвоносните съдове в тялото, губи природната си сила и с все по-голям труд доставя на сърцето хранителните вещества, които то превръща в жизнени сили.

Момичето кимна, сякаш не намери нищо смайващо в казаното от мен, макар да се докосвах до някои от последните открития и на връх на всичко предложих нечувано преди тълкуване, посрещано от хора с повече години и опит в науката от мен със скептично поклащане на глава.

— Разбра ли, дете мое?

— Естествено — отвърна тя. — Какво има тук за разбиране?

— Но без съмнение трябва да те учудват думите ми, че кръвта циркулира в тялото.

— Може да се учуди само лекар — каза тя. — А това го знае всеки фермер.

— Как така?

— Когато колят прасе, прерязват му главната вена във врата. Кръвта изтича и месото става бяло и меко. Как би могла да изтече кръвта от един разрез, ако вените не са свързани помежду си? А тече сама, сякаш я изпомпват, значи и вътре в тялото тече в кръг. По-ясно от ясно е, нали?

Замигах насреща ѝ. На практикуващите изкуството на медицината бе отнело близо две хиляди години да стигнат до това изумително откритие, а някакво си момиченце твърдеше, че винаги го е знаела. Преди няколко дни дързостта ѝ би ме докарала до ярост, но сега само се запитах какво още тя и селяните, които спомена, биха могли да кажат, ако някой си направи труда да ги попита.

— А! Да… отлично наблюдение — промърморих, дотолкова объркан, та не си спомних веднага за какво говорех. Погледнах я сериозно и поех дълбоко дъх. — Във всеки случай възнамерявам да влея на майка ти нова, свежа кръв, за да получи възстановителна сила от много по-млада жена. Това още никой не е правил и дори не го е мислил, доколкото ми е известно. Но съм дълбоко убеден, че е единствената възможност да бъде продължен животът на майка ти.

Бедната девойка бе видимо зашеметена от думите ми и прочетох по лицето ѝ напрежение и тревога.

— Е, какво решаваш?

— Вие сте лекарят, господине. Всичко е във вашите ръце.

Отново вдишах дълбоко и си дадох сметка, че се бях надявал момичето да ме обсипе с нападки в презрение към Божията воля и кой знае какво още кощунство и така да ме избави от бремето, което тъй благородно поех върху себе си. Ала нямаше да се измъкна така лесно от съдбата си. Заложени бяха репутацията ми, професионалните ми умения и, както казах, връщане назад нямаше.

— Налага се да ви оставя сами с майка ти за малко и да отида да се консултирам с Лоуър, чиято помощ ще ми е нужна. Ще се върна възможно най-бързо.

Излязох от мизерната къщурка и оставих Сара Блънди коленичила до леглото на майка си да поглажда косата ѝ и да ѝ напява с тих и нежен глас. Утешителни, ласкави звуци, помислих си. Така ми пееше майка ми, когато бях болен, и също така ме милваше по косата. Това ме успокояваше в болестта и аз отправих молитва пеенето на дъщерята да донесе същото облекчение на майка ѝ.

Единадесета глава

Заварих Лоуър усърдно да се занимава с дисекция на мозък; тези изследвания, по-късно представени на света в неговия „Tractatus de Corde“, изцяло го поглъщаха и той беше направил множество прекрасни рисунки на анатомията на въпросния орган. Никак не се зарадва, когато се втурнах при него да поискам помощта му, и отново го видях в лошото му настроение.

— Не може ли това да почака, Кола? — попита.

— Не може. Не и задълго. Затова пък ще ви предложа да се насладите на прекрасен експеримент.

— Не се занимавам с експерименти за наслада — отвърна той рязко. Вгледах се в лицето му, приведено над масата. Едното око беше скрито от паднал върху челото тъмен кичур. Стиснатите устни и изострените скули ми внушиха опасение, че е в плен на един от мрачните си периоди.

— Освен всичко това е и акт на милосърдие. Не ме отпращайте, защото ми е нужна помощ и само вие с вашата твърдост и мъдрост можете да ми я окажете. Не се сърдете, заклевам се десетократно да ви се издължа за тази добрина. Прегледах вдовицата Блънди, не ѝ остава почти никакво време.

Настойчивостта ми го обезоръжи; той се смръщи, остави скалпела с огромно нежелание и се обърна към мен.

— Толкова зле ли е, колкото подсказваше лицето на момичето?

— О, да. Ако не се направи нещо, много скоро ще умре. Длъжни сме да прибегнем към опита, за който говорихме. Необходимо е да ѝ се влее кръв. Направих справка с алманаха: Слънцето сега е в Козирог, което е благоприятно за всякакви дела, свързани с кръвта. Утре вече ще е късно. Знам, че се отнасяте скептично към всичко от този род, но аз не съм склонен нищо да пренебрегвам.

Той сърдито ми изръмжа, тъй като тонът ми подсказваше, че няма да се примиря с отказ и да го оставя на мира.

— Не съм убеден, че идеята е разумна.

— Но иначе тя ще умре.

— Вероятно при всички случаи ще умре.

— Тогава нямаме какво да губим.

— Вие не, но в моя случай рискът е по-значителен. Кариерата и семейството ми зависят от утвърждаването ми в Лондон.

— Не виждам с какво ще попречи това.

Той изтри тънкия скалпел в престилката си и си изми ръцете.

— Чуйте, Кола — обърна се към мен, — достатъчно време прекарахте тук, за да се уверите какво противодействие срещаме. Помислете си само как вчера идиотът Гроув ви е нападнал в Новия колеж именно на тема експериментално лечение. Не е лишен от известно право, колкото и неприятно да ми е да го призная. Има много такива, че и по-лоши, в чиято власт е да ми причинят сериозна вреда, ако им дам и най-малкия повод. В случай че взема участие във вашата операция, а болната умре и това се разчуе, репутацията ми на лекар ще е погубена още преди да е сложено началото на медицинската ми кариера.

— Имате съмнения относно опита, предложен от мен ли? — осведомих се, пробвайки да подходя от друга страна.

— Имам големи съмнения относно него, а и вие би трябвало да ги имате. Теорията е примамлива, но надеждата, че пациент ще преживее практическото ѝ прилагане, е твърде малка. Длъжен съм да призная обаче — изрече с неохота, която ми даде увереност в моята победа, — би било крайно интересно да се експериментира това.

— А ако няма опасност никой да узнае?

— Тогава бих се радвал да участвам.

— Може да поискаме от момичето клетва за мълчание.

— Може. Но и вие трябва да се закълнете, че няма да кажете нито дума дори когато се върнете във Венеция. Ако публикувате писмо със съдържание за направеното, ще ме поставите в извънредно затруднено положение.

Шляпнах го по гърба.

— Не се бойте! Никога нищо няма да публикувам — отсякох. — Давам ви дума, че пред никого няма да говоря, ако не получа разрешение от вас.

Лоуър почеса носа си, докато обмисляше казаното от мен, после, намръщен при мисълта за опасността, на която се подлагаше, кимна.

— Е, щом е така, да се залавяме за работа — заключи.

Ето как стана. И дори сега предпочитам да мисля, че като настоя на условията си, той не таеше задни мисли, а просто се подчиняваше на чувството за самосъхранение. Предполагам, че много по-късно, съблазнен от сладките слова на своите приятели от Кралското дружество, е предпочел славата и изгодата пред дружбата. Именно тогава по най-долен начин злоупотреби с моята прямота и доверие, като използва мълчанието ми за собствени цели.

Но в онзи ден ме преизпълваха радост и благодарност, че той бе готов да се подложи на опасност заради мен.

Ако трябва да съм откровен, бих предпочел да проведа опита си в по-подходяща обстановка и в присъствието на свидетели, които биха записвали всичко, правено от нас. Но за това и дума не можеше да става: госпожа Блънди не би издържала преместване на друго място. При това, предвид опасенията на Лоуър, търсенето на други учени участници би отнело твърде много време. И тъй, заети със сериозни мисли и потънали в мълчание, двамата с Лоуър се отправихме към колибата на болната старица и дъщеря ѝ.

— Скъпо дете — подхвана Лоуър с ласкав и ободряващ тон, — добре ли разбра колегата ми? Схващаш ли опасността, която грози и теб, и майка ти? Възможно е да съединим и душите ви, и живота ви и ако това не помогне на едната, може да се превърне в гибел за другата.

Тя кимна.

— Ние вече сме едно, доколкото това е възможно за майка и дъщеря. Обясних ѝ, но не знам доколко ме разбра. Уверена съм, че би отказала, тъй като никога не е ценила собствения си живот, само че вие не сте длъжни да се съобразявате с това.

— Ами вие, Кола? Искате ли да го направим?

— Не — отвърнах, изпълнен със съмнения, когато моментът настъпи. — Ала мисля, че трябва.

Тогава Лоуър прегледа болната и стана още по-мрачен.

— Не намирам в диагнозата ви никакви грешки. Състоянието ѝ е много тежко. Е, да започваме. Сара, навий си ръкава и седни ето тук.

Той ѝ посочи малкото столче до леглото и когато тя се настани, омотах с ивица плат ръката ѝ. Лоуър разголи слабата сбръчкана ръка на майката и я омота над лакътя с друга ивица плат — червена, запечатало се е в паметта ми.

После извади сребърната си тръбичка и двете гъши пера и ги продуха, за да се увери, че не са запушени.

— Готови ли сте? — попита.

Кимнахме притеснено. С точно и умело движение той проби с остър нож вената на момичето и пъхна в нея перото срещу потока на кръвта, така че естественото ѝ движение я насочи във въздуха; после подложи чашка под другия край и кръвта потече в нея на рубиненочервена струя — по-стремително, отколкото бяхме предполагали. Лоуър се зае да брои бавно.

— Чашката поема една осма пинта — каза. — Ще проверя за колко време ще се напълни и тогава ще знаем приблизително колко кръв трябва да вземем.

Чашката се напълни толкова бързо, че кръвта взе да прелива през ръба ѝ на пода.

— Минута и една осма — обяви на висок глас Лоуър. — Бързо, Кола! Тръбичката!

Подадох му тръбичката, а животворната кръв на Сара вече се стичаше на пода. Пъхнах второто перо във вената на майката, този път в обратната посока, та чуждата кръв да се слее със собствената ѝ. Щом кръвта на момичето потече през сребърната тръбичка, Лоуър много внимателно я свърза с перото, стърчащо от ръката на майката.

Взря се напрегнато в мястото на съединението.

— Май стана — продума, неспособен да потисне изненадата в гласа си. — И не виждам никакви признаци за съсирване. Колко дълго преценявате, че трябва да изчакаме?

— До осемнайсет унции ли? — отвърнах и припряно направих изчисленията си, докато Лоуър броеше. — Около четиринайсет минути — заключих. — Нека са петнайсет.

Настана мълчание, докато Лоуър броеше напрегнато на ум, а момичето, прехапало устна, изглеждаше разтревожено. Тя беше много смела, признавам ѝ го. По време на цялата процедура нито веднъж не се оплака, нито изписка. Аз също бях в състояние на нервно напрежение, докато чаках резултата. Засега нищо не подсказваше накъде ще се обърнат нещата.

— … петдесет и девет, шейсет… — произнесе накрая Лоуър. — Достатъчно. Вадим.

Той измъкна тръбичката и я пусна на пода, като умело притисна с пръст вената на майката и отстрани перото. Аз извадих перото от тази на момичето и се заехме да бинтоваме ръцете им, за да спрем кръвотечението.

— Приключихме — обяви Лоуър с удовлетворение. — Как се чувстваш, драга?

Тя тръсна глава и два пъти дълбоко пое въздух.

— Малко съм замаяна, струва ми се — промълви. — Иначе съм добре.

— Чудесно. А сега поседи спокойно. — И той се наведе над майката. — Никаква промяна тук. Вие как мислите?

Поклатих глава.

— Не е по-добре, но не е и по-зле. То се знае, нужно е време младата кръв да упражни действието си.

— Каквото и да е то — промърмори Лоуър. — Обикновено в такива случаи се препоръчва силно средство за повръщане, но при подобни обстоятелства ми се струва противопоказно. Струва ми се, любезни ми Кола, че ни остава само да седим и чакаме. Да се надяваме и молим. Вашият метод или ще проработи, или не. Това е. Сега е късно да променим каквото и да било.

— Вижте момичето — казах, като забелязах, че тя започна да се прозява, лицето ѝ пребледня и се оплака от виене на свят.

— Това е просто от загубата на кръв. Отнехме част от жизнената ѝ сила и няма как тя да не усети слабост. Легни до майка си, мила, и поспи.

— Не бива. Трябва да я наглеждам.

— Не се безпокой. Кола ще се върне да провери как е тя, а по-късно ще изпратя доверен човек, за да ни осведоми как вървят нещата тук. Затова лягай до нея и нямай грижа за нищо. Ама че ден, а, Кола? Първо доктор Гроув, а после това. Краката не ме държат от изтощение.

— Какво? — обади се Сара. — Какво се е случило с доктор Гроув?

— Хм?… Да, ти го познаваш, съвсем бях забравил. Ами, той умря. Кола го намерил сутринта мъртъв в стаята му.

Момичето, което бе запазило спокойствие и при загубата на кръв, и при мисълта, че майка ѝ умира, като че го изгуби при тази новина. Пребледня още повече и за наше смайване скръбно поклати глава, а после се сгуши на леглото и скри ръце в дланите си. Беше много трогателно и неочаквано, но забелязах, че при всичката си мъка не попита как е станало.

С Лоуър се спогледахме и стигнахме до негласно споразумение, че с нищо не можем да помогнем. Кръвопускането я бе отслабило, а в празния ѝ стомах се бяха освободили секреции, предизвикващи в тялото всички симптоми на хистерия.

Приятелят ми се държа прекрасно, като показа сърдечна доброта и вложи всичките си умения, каквито привидното му лекомислие не предполагаше и които правеха мрака на обземащата го от време на време ярост още по-непонятен за мен.

Като се убедихме, че имат достатъчно храна и дърва за огрев, завихме пациентката с топло одеяло, пожелахме ѝ всичко хубаво и си тръгнахме, защото не ни оставаше да сторим друго. След два-три часа се върнах, за да проверя дали са настъпили промени. И майката, и дъщерята спяха и трябва да кажа, че сънят на майката изглеждаше по-спокоен.

Дванадесета глава

Когато вечерта се срещнах с Лоуър в гостилницата на Мама Джейн, недалеч от Главната улица, където съдържателката предлагаше ядивна храна на ниски цени, той изглеждаше в много по-добро разположение на духа, отколкото по-рано през деня.

— Е, как е вашата пациентка? — подвикна ми от масата, едва щом влязох в малкото салонче, претъпкано от студенти и от по-бедни членове на факултета.

— Почти без изменения — отвърнах, след като той нареди на студент да ми отстъпи мястото си. — Все още спи. Дишането ѝ е по-леко и се забелязва приток на кръв в бузите.

— Така и следваше да се очаква — каза той. — Но това ще го обсъдим по-късно. Може ли да ви представя свой добър приятел? Събрат лекар и поклонник на експеримента. Господин Да Кола, запознайте се с господин Джон Лок.

Мъж приблизително на моята възраст със слабо лице, надменно изражение и дълъг нос, вдигна глава, промърмори нещо и мигом отново се зае с храната, препълваща чинията му.

— Както виждате, блестящ събеседник е — продължи Лоуър. — Как му се удава да остава толкова слаб при всичкото това тъпчене, е една от великите тайни на Природата. Завещал ми е тялото си посмъртно и може би ще успея да разбуля тази загадка. А сега, към вечерята. Надявам се свинска глава да ви е по вкуса. Срещу два пенса с толкова зеле, колкото можете да изядете. Бирата е половин пени. Не остана много, затова побързайте да повикате майчицата.

— А как е приготвена? — осведомих се с интерес, тъй като наистина умирах от глад.

Покрай вълненията през деня съвсем забравих обяда и при мисълта за свинска глава с ябълки и бренди, а може би и с няколко скаридки, ми потекоха слюнки.

— Варена в оцет — отговори ми. — Как иначе?

— Вярно, как иначе — въздъхнах. — Е, така да е.

Лоуър повика жената, поръча от мое име и ми връчи чаша с бира, налята от неговата кана.

— Казвайте, Лоуър, какво има? Личи си, че нещо ви забавлява.

Той притисна пръст към устните си.

— Шшт! Това е велика тайна. Надявам се, че не сте зает тази вечер.

— Че с какво мога да съм зает?

— Чудесно. Искам да ви се отблагодаря за любезността, с която ми позволихте да ви помогна днес. Предстои ни работа. Получих поръчка.

— Що за поръчка?

— Погледнете в чантата ми.

Надникнах вътре.

— Бутилка бренди — установих. — Отлично. Любимото ми питие. След виното, разбира се.

— Не искате ли да го опитате?

— На всяка цена. Тъкмо ще отмие от устата ми вкуса на варен свински мозък.

— Не ще и дума. Погледнете по-внимателно.

— Наполовина празна е.

— Изключително наблюдателен сте. Сега разгледайте дъното.

— Утайка — заключих, като хвърлих поглед.

— Да, само че утайка оставя виното, а не брендито. И тази е някак зърнеста. От какво е?

— Нямам представа. Какво значение има?

— Бутилката е от стаята на доктор Гроув.

Намръщих се.

— Но какво сте правили там?

— Поканен бях да присъствам. Господин Удуърд е далечен роднина на Бойл. Както не след дълго ще установите, всички са в някакво далечно родство с Бойл. Самият той се отказа да помогне, с оправданието, че не е достатъчно осведомен в тази област. Помоли мен да го заместя. Естествено, бях възхитен. Удуърд е важна персона.

Поклатих глава. Виждах вече накъде духа вятърът. Горкият Гроув, помислих си, така и не успя да се спаси в Нортхамптън.

— Стори ми се, че той покани друг човек. Бейт, ако не се лъжа.

Лоуър презрително щракна с пръсти.

— Прадядо Бейт? Та той и от леглото не става, ако Марс е във възход, а единственото лечение, което прилага, са пиявици и дим от запалени билки. Цялата му ученост стига колкото да установи, че бедният Гроув е мъртъв. Не, Удуърд не е глупак. Нужно му е мнение от човек, който знае какво говори.

— А вашето мнение?

— Ето тук е тънкият момент — отвърна уклончиво. — Направих бегъл оглед на трупа и реших, че е нужно по-подробно обследване. Тъкмо с това ще се заема довечера в кухнята на ректора. Помислих си, че може да пожелаете да присъствате. Лок също има намерение да дойде и ако Удуърд не се поскъпи с виното, ще си прекараме времето много ползотворно.

— Би било чудесно — казах, — но сигурен ли сте, че ще ме допуснат там? При срещата ни Удуърд не се показа особено приветлив.

Лоуър махна безгрижно с ръка.

— Не се тревожете за това. Видели сте се при утежняващи обстоятелства.

— Той се държа оскърбително — настоях. — Обвини ме, че отправям клеветнически намеци.

— Нима? И какви точно?

— Не знам. Само попитах не се ли е преуморявал клетникът с някаква физическа активност. Удуърд почервеня от гняв и ме обвини в злонамереност.

Лоуър потърка брадичката си и по устните му плъзна усмивка на разбиране.

— Виж ти — промърмори. — Значи е възможно да е вярно.

— Кое да е вярно?

— Носеха се разни слухове — намеси се Лок, който беше приключил с вечерята и бе готов да посвети вниманието си на нещо друго. — Нищо сериозно, но някой бе пуснал мълвата, че Гроув блудства с прислужницата си. Аз самият го намирах за малко вероятно, предвид че източникът на тези сплетни беше Уд.

— Нещо не разбрах… — понечих да кажа.

Лок вдигна рамене, сякаш не му се искаше да продължи, но Лоуър не беше толкова сдържан.

— Въпросната прислужница беше Сара Блънди.

— Държа да кажа, че Гроув винаги ми е изглеждал порядъчен човек, способен да устои на въртиопашки като нея — отбеляза Лок. — А клюката, както споменах, идеше от онзи клоун Уд и естествено, не ѝ придадох значение.

— Кой е Уд?

— Антъни Уд или Антъни де Уд, както му е угодно да се именува, тъй като се причислява към благородническото съсловие. Още ли не се познавате с него? Не бойте се, няма да го избегнете. Той ще ви издири и ще ви извади душицата. Антиквар от най-досадните.

— Не, държа да сме справедливи — намеси се Лоуър. — В тази област той е отлично осведомен.

— Може би, но пак си остава жалък клюкар и завистник; никой освен него няма заслуги и пробива единствено благодарение на връзки. Сигурно е убеден, че и Христос дължи положението си благодарение на семейно влияние.

Лоуър се изхили на това богохулство, а аз скришом се прекръстих.

— Хубава работа, Лок, ето че смутихте нашия приятел папист — упрекна го той шеговито. — Работата е там, че Уд води монашеско съществуване сред своите книги и ръкописи и девойката с нещо го е привлякла. Беше прислужница на майка му и горкият Уд се смята за измамен от нея.

Лок се подсмихна.

— Единствен Уд би могъл да се изненада от нещо такова — рече той. — Но така или иначе, той уреди момичето на работа при Гроув, а после започна да плещи своите измислици за тях. И тъй като е злопаметен, залови се да разпространява слуховете из целия град, та за да запази доброто си име, Гроув бе принуден да я изгони.

Лоуър го ръчна с пръст в рамото.

— Тихо, приятелю — предупреди го. — Ето че се задава и самият той. А знаете как не търпи да го одумват.

— О, господи — промърмори Лок. — Това няма да го понеса. Не и по време на хранене! Приемете извиненията ми, господин Коул.

— Кола.

— Господин Кола. Надявам се да се видим по-късно. Приятна вечер, господа.

Той стана, бързо се поклони и се отправи към вратата, неучтиво припряно, като пътьом кимна на един до абсурдност неспретнат мъж, който се насочи към нас.

— Господин Уд! — любезно подвикна Лоуър. — Заповядайте, седнете при нас, ще ви запозная с приятеля си господин Кола от Венеция.

Уд вече сядаше, без да е дочакал поканата, и се притисна толкова плътно до мен, че нямаше как да не доловя мириса на непраните му дрехи.

— Добър вечер, господине. Добър вечер, Лоуър.

Лесно ми беше да разбера защо Лок се изниза така скоропостижно. Не стига че от този човек вонеше и бе лишен дори от подобие на добри обноски — дотам, че носеше очила пред хора, сякаш забравил, че вече не е в библиотеката си, — но и самото му присъствие незабавно помрачи духа на веселие, който дотогава цареше на масата.

— Както разбрах, вие сте историк — казах в опит да завържа любезен разговор.

— Да.

— Навярно е много интересно поприще. В университета ли работите?

— Не.

Ново мълчание, което прекъсна Лоуър, като отмести стола си и стана от масата.

— Нужно ми е да се подготвя — обясни той, все едно не забелязваше безмълвната ми паническа молба да не ме оставя насаме с господин Уд. — Ще ви очаквам у господин Щал на улица „Търл“ след половин час.

И с лека усмивка, подсказваща, че прекрасно съзнава как ме е насадил на пачи яйца, Лоуър си тръгна и ме остави в компанията на господин Уд. Самият той не поръча никаква храна, а се залови да обира остатъци от чужди чинии, като смучеше костите отвратително шумно. Реших, че трябва да е много беден човек.

— Сигурно са ви наприказвали всякакви гадни неща за мен — подхвърли и с жест ми попречи да възразя. — Не си правете труда, знам как ме обсъждат.

— Очевидно това не ви засяга особено — казах предпазливо.

— Напротив. Всеки човек иска да бъде високо ценен, нали така?

— Е, чувал съм далеч по-лоши неща за други хора.

Уд изръмжа и се зае с чинията на Лоуър. Тъй като начинът на приготовление на свинската глава съвсем ми беше убил апетита, приближих към него и своята, почти пълна с храна.

— Много сте любезен — каза той. — Извънредно много.

— Може да смятате Лоуър за фалшив приятел — подхванах, — но той не спести похвали за уменията ви във вашата професионална област. И това ме изкушава да ви попитам с какво точно се занимавате.

Той отново изръмжа и аз се уплаших да не би утоляването на глада да го направи прекалено разговорчив.

— Вие ли сте онзи лекар венецианец, за когото чувам? — попита ме вместо отговор.

— Венецианец съм, но не съвсем лекар — отвърнах.

— Папист?

— Да — потвърдих и застанах нащрек, но той не се впусна в обидни квалификации.

— И смятате ли, че еретиците трябва да горят?

— Моля? — Бях стъписан от несръчния му маниер да води разговор.

— Ако някой бъде изкушен да напусне лоното на църквата, вашата или която и да е друга, вярвате ли, че трябва да гори в пламъци?

— Не непременно — отговорих, като търсех подходящи аргументи. Стори ми се по-разумно да поддържам разговора в границите на общи теми и да не допускам ровене в моите дела. Не търпя сплетни и слухове. — Възможно е да заслужава да изгуби живота си, ако приемете доводите на Тома Аквински, който задава въпроса защо фалшификаторите на монети подлежат на смъртно наказание, а не и фалшифициращите вяра. Впрочем, мисля, че в наши дни това се случва много рядко, въпреки онова, на което вие, протестантите, сте се наслушали.

— Имах предвид да горят в Ада.

— О!

— Ако ме кръсти свещеник-еретик, опрощават ли ми се греховете на Адам? — замислено произнесе той. — Ако ме венчае такъв, ще бъдат ли децата ми законнородени? Киприан е казал, ако не се лъжа, че силата на тайнството произтича ex opera operantis, така че кръщение, извършено от еретик, няма да е никакво кръщение.

— Но папа Стефан е възразил и е посочил, че тя съществува ех opera operato или по силата на действието, а не на положението на действащия — изтъкнах. — Така че не ви заплашва никаква опасност, ако и от двете страни намеренията са били добри.

Той подсмръкна и избърса устата си.

— Защо питате?

— Вие, папистите, вярвате в смъртния грях — продължи разсеяно той. — Много мрачна доктрина по моему.

— Не чак колкото вашата за предопределението. Вярвам, че Бог може да прости всичко, дори смъртния грях, ако реши. А вие твърдите, че хората печелят или губят безсмъртните си души, преди още да са се родили, и дори Бог не може да промени това. Що за жалък Бог е това?

В отговор той отново изсумтя и като че не бе склонен да продължи дискусията, което ме озадачи, тъй като именно той я подхвана поначало.

— Може би искате да станете католик? — предположих, като ми хрумна, че би могъл да засяга тази тема не просто от неловкост и неумение да води разговор. — Затова ли ми задавате този въпрос? Предполагам, че ще трябва да потърсите някой по-осведомен в догмите от мен. Аз съм твърде слаб в богословието.

Уд се засмя и аз почувствах, че най-сетне ми се е удало да преодолея болезнената му вглъбеност в себе си. Реших, че е немалка победа, тъй като няма по-упорито нещо от протестант, потънал в меланхолия.

— Тук сте абсолютно прав, господине. Стори ми се, че ви видях миналата неделя да влизате в еретическа църква с господин Лоуър.

— Да, отидох с него на службата в „Сейнт Мери“, но не съм се причестявал. Макар че можех да го сторя.

— Вие ме изумявате. Как така?

— Коринтяните не са виждали вреда в яденето на месо, предлагано в жертва на езически идоли, макар да са знаели, че тези богове не съществуват — припомних. — И колкото и заблудени да са били в много други отношения, тук съм съгласен с тях. Подобно действие с безобидно, ереста е в умишленото поддържане на фалшива вяра.

— Ако ни представят истината, а ние откажем да приемем свидетелствата за нея с очи и уши?

— Очевидно това е грях, нали така?

— Дори ако тази истина противоречи на общопризнатото?

— Някога вярата в Христос е противоречала на всичко общопризнато. Но да се установи истината, не е така лесно. Ето защо не бива да бързаме да отхвърляме традиционни вярвания, та макар и да ги критикуваме в тесен кръг.

— Звучи ми йезуитско — заяви Уд. — Ще възразите ли, ако пожелая да присъствам на служба във ваша църква?

— Бих ви посрещнал там на драго сърце. Не че точно моя работа е да приветствам или гоня някого.

— Признавам, много свободно приемате нещата. Но защо смятате англиканската църква за еретична?

— Поради причините, които изложих. А и защото папата я е заклеймил като такава.

— О, разбирам. Ами ако някое предложение е безспорно еретично, но не е било заклеймено? Бих ли имал аз… или вие… свободата да го приемем?

— Вероятно зависи от естеството му — отвърнах, като отчаяно търсех начин да се измъкна от този разговор, който отново бе отишъл в задънена улица. Но той беше упорит човек и явно толкова много му се искаше компания на горкия, че не можех да си позволя да бъда жесток. — Ако желаете, ще ви посоча пример. Преди няколко години ми попадна книга за еретичните движения от ранните векове на църквата. То се знае, чували сте за фригиеца Монтан и твърдението му, че новите пророци от всяко поколение ще добавят към думите на нашия Господ Бог.

— И е бил заклеймен от Иполит.

— Ала подкрепен от Тертулиан и получил благоприятни отзиви от Епифан. Но аз друго исках да кажа. Във въпросната историческа книга се споменава една жена, Присцила, последователка на Монтан, и нейните твърдения никога не са били заклеймени, доколкото ми е известно, тъй като почти никой не ги е чувал.

— И какво е казвала тя?

— Че изкуплението е неспирен процес и във всяко поколение ще се възражда Месия, ще бъде предаван, ще умира и ще възкръсва, докато човечеството не се отвърне от злото и не престане да съгрешава. Изказва още много подобни мисли.

— И казвате, че тази доктрина е убягнала на човешкото внимание — каза Уд, кой знае защо много по-силно заинтересуван от примера, който приведох, отколкото от каквото и да било друго, казано от мен от момента, когато му дадох чинията си с храна. — Нищо чудно. Това е просто по-грубовата версия на Ориген, който твърди, че Христос е разпван всеки път щом извършваме грях. Това е метафора, възприемана буквално.

— Мисълта ми беше, че макар да няма официално заклеймяване на проповядваното от Присцила, католиците несъмнено са задължени да го отхвърлят, както отхвърлят всякакви езически религии. Доктрината и литургията са представени с пълна яснота и трябва да приемем, че което не е разрешено, по дефиниция се изключва.

Раздаде се ново сумтене от Уд.

— И никога ли не се бунтувате срещу онова, което ви е казано да вярвате?

— Често го правим — отвърнах весело. — Но не и срещу доктрината, тъй като тя е очевидно правилна във всички подробности. Вашият господин Бойл вярва, че когато науката и религията са в конфликт, значи има някаква грешка в науката. Това е почти като да кажеш, че когато индивидуалният ум и църквата са в противоречие, задължение на индивида е да открие в какво се състои грешката му.

Виждах, че интересът на Уд към разговора е много по-силно разпален от моя и че е на ръба да предложи да идем някъде да пийнем, та да продължим увлекателната си беседа. Не се сещах за нищо, което да желая по-малко от това, тъй че преди да бъда поставен в положение да му откажа, изправих се припряно.

— Простете, господин Уд, но имам уговорка с Лоуър и вече закъснях.

Лицето му посърна от разочарование и на мен ми домъчня за бедния човек. Сигурно е тежко да си изпълнен с най-добри намерения и да полагаш толкова усилия, само за да ти бъде отказана дружеска близост. Щях да съм по-отзивчив, ако имах време, въпреки че не ми допадаха неговият педантизъм и нестройният му маниер на водене на разговор. За щастие не ми се наложи да лъжа, за да се отърва от него, наистина ме чакаха по-важни дела. Оставих го да седи там и да довършва вечерята ми съвсем сам и да е единственият мълчащ в помещение, изпълнено с весело общуване.

Петер Щал, с когото Лоуър желаеше да се консултира, беше германец и минаваше за нещо като маг заради задълбочените си познания в областта на алхимията. Когато беше подпийнал, можеше да разправя увлекателно за философския камък, за вечния живот и за начините да се превръщат неблагородни метали в злато. Лично аз винаги съм смятал, че на думи нещата стоят по един начин, но демонстрацията винаги е за предпочитане, а Щал при всичките му твърдения и мъгляви фрази никога не беше дарил вечен живот дори на паяк. Нито пък изглеждаше богат, от което заключавах, че и нищо не е съумял да превърне в злато. Впрочем, както веднъж той сам каза, простият факт, че нещо не е направено, не е доказателство, че е невъзможно да бъде направено; той би приел, че такива неща са невъзможни, само когато го убедят, че материята е неизменяемо облечена в уникална форма. Всички свидетелства дотук, беше изтъкнал, сочат, че е възможно преобразуването на неблагородни материали в първични елементи. След като aqua fortis13 може да бъде превърната в сол — което е достатъчно просто, — то на какво основание някой като мен насмешливо ще отхвърля предположението, че камъкът може да бъде превърнат в злато, ако бъде намерен нужният метод? Същото било с лекарствата, всички те целели отблъскване на болестта, на старостта, на упадъка; някои дори действали. Можел ли съм да се закълна тогава — и да посоча основания за своята убеденост, че няма върховен лек, който завинаги да отстрани болестите? Та нали най-добрите умове на Античността го бяха вярвали и съществува дори потвърждение в Библията. Не е ли живял Адам 930 години, Сет — 912, а Матусал — 969, както се казва в Битието?

Лоуър отрано ме бе предупредил за трудния му характер и че единствено на Бойл се удава да го овладява. Пороците му се равняваха на дарбите му, тъй като той бе непокаял се содомит и намираше удоволствие да предизвиква погнуса у събеседниците си. По онова време беше някъде над четирийсетте и показваше признаци на упадък, каквито порокът влече зад себе си: дълбоки бръчки край уста, пълна с прогнили зъби, и прегърбена стойка, белег на неговата подозрителност и неприязън към света. Беше от хората, които смятат всички останали за по-нисши от себе си, без значение от тяхното положение, успех или качества. Нямаше монарх, който да умее да управлява владенията си по-добре, отколкото би го правил той, нито епископ с неговите познания в теологията, нито адвокат с равни на неговите умения да води дело. Колкото и да е странно, единствената област, в която не проявяваше арогантност, бе тъкмо онази, където тя би била оправдана, а именно дарбата му за химически експерименти.

Притежаваше и още една чудатост: макар да се отнасяше към всички с презрение, веднъж щом любопитството му бъдеше запалено, отдаваше неуморно време и усилия. С хора не го биваше да общува, но възложиш ли му интересна задача, готов бе да работи над нея до изнемога. Макар да изглеждаше, че не може да предизвика друго освен отвращение, аз неволно бях започнал да изпитвам към него предпазливо уважение.

Трудно можеше да бъде убеден да помогне, макар да знаеше, че Лоуър е близък с Бойл, негов работодател по това време. Когато му обяснихме ситуацията, той се тръшна на едно кресло и ни изгледа с презрение.

— Е, и? Той е мъртъв — изрече на своя латински с тежък акцент, който говореше със старомодна отчетливост и тежест, отдавна отхвърлени от познавачите в Италия, въпреки че англичаните и други (както ставаше ясно) още имаха пристрастие към тях. — Има ли значение как точно се е случило?

— Естествено — отвърна Лоуър.

— Защо?

— Защото винаги е важно да се установи истината.

— И смятате, че това е възможно?

— Да.

Щал изсумтя.

— Ами значи сте по-голям оптимист от мен.

— А вие с какво си прекарвате времето?

— Развличам господарите си — отвърна жлъчно. — Искат да узнаят какво ще се получи, ако се смеси медна патина със селитра, и аз ги смесвам. А какво ще стане, ако сместа се нагрее? Нагрявам я.

— А после не се ли опитвате да установите защо се е случило каквото се е случило?

Той небрежно махна с ръка.

— Пфу! Не. Опитваме се да установим как се случва, не защо.

— Нима има разлика?

— Разбира се. Опасна разлика. Разривът между „как“ и „защо“ много ме тревожи, както би трябвало да тревожи и вас. Тъкмо тази разлика ще стовари света на главите ни. — Той се изсекна и ме погледна гнусливо. — Вижте какво, аз съм зает човек. Идвате тук със загадка. Вероятно е от областта на химията, иначе не бихте се унижили да молите за услугите ми. Така ли е?

— Имам най-високо мнение за вашите дарби — увери го Лоуър. — И струва ми се, съм дал достатъчно доказателства за това. От дълго време ви плащам за уроци.

— Да, да. Но не ме удостояват често със светски посещения. Не че аз възразявам, имам си по-интересни дела от празните приказки. Така че ако очаквате от мен услуга, казвайте каква е тя и си заминавайте.

Лоуър очевидно отдавна бе привикнал към тези грубости. Аз на негово място вероятно вече щях да съм си тръгнал, но той невъзмутимо извади от чантата си бутилката с бренди и я постави на масата. Щал я приближи до очите си и примижа — ясно беше, че е късоглед, и не би му било излишно да се снабди с очила.

— Е? Какво е това?

— Това е бутилка с бренди и странна утайка на дъното, която виждате не по-зле от мен, макар и да се преструвате на сляп. Искаме да узнаем от какво е.

— Аха! Дали доктор Гроув е убит от силата на алкохола, или от някаква друга сила. Дали виното им е яд змийски и мъчителна отрова аспидова.

Лоуър въздъхна.

— Второзаконие, глава 32, стих 33 — отговори. — Да, именно.

После зачака търпеливо, докато Щал старателно изобразяваше дълбок размисъл.

— И тъй, как да проверим тази субстанция, след като тя вече е замърсена от течността? — Германецът размишлява още известно време. — Защо не предложите някоя вечер чаша от това бренди на вашата разпътна прислужница? Ще решите два проблема отведнъж.

Лоуър отвърна, че идеята не е добра. Трудно би било да се повтори експериментът, та макар и да е успешен.

— А сега, ще ни помогнете ли, или не?

Щал се ухили и разкри прогнилите си черни зъби, които като нищо може да бяха причина за злобния му нрав.

— Разбира се — отвърна. — Крайно увлекателна задачка. Ще е нужна серия от опити, достатъчно многобройни и достъпни за повторение, та да бъде идентифицирана тази утайка. Но за начало ще трябва да я извлека в по-удобна за употреба форма. — Посочи бутилката. — Предлагам да си идете и да дойдете след няколко дни. Мразя да ме пришпорват.

— Но не може ли да започнем поне?

Щал въздъхна, после вдигна рамене и се изправи.

— Ами хубаво, ако това ще ме избави от присъствието ви.

Той се приближи до полицата и избра маркуче с тънък стъклен накрайник, който пъхна в гърлото на бутилката. Приведе се, всмукна от другия край и бързо го постави в съд, където течността потече.

— Интересен и полезен способ — поясни. — Широко известен и все пак удивителен. Докато втората част на маркучето е по-дълга от първата, течността ще изтича, тъй като течността, слизаща надолу е по-тежка от тази, изкачваща се нагоре. Иначе в маркучето ще се образува вакуум, какъвто е невъзможно да се поддържа. А истински интересният въпрос се заключава в това какво ще се случи, ако…

— Нали няма да изтеглите и цялата утайка? — тревожно попита Лоуър, когато нивото на брендито в бутилката забележимо спадна.

— Виждам, виждам. — И Щал бързо извади стъкления накрайник.

— А сега?

— А сега ще извлека утайката, която трябва да се промие и изсуши. Това ще отнеме време и вече няма причини да оставате тук.

— Просто споделете плана си.

— Всичко е много просто. Първо ще я подгрея леко, за да се изпари течността, после ще я промия с прясна дъждовна вода, ще я оставя отново да се утаи, отново ще изпаря течността, ще промия утайката и ще я изсуша повторно. Дотогава вече трябва да е достатъчно почистена. Три дни с ваше позволение. И нито миг по-рано, а ако се появите преди това, няма да говоря с вас.

Придружих Лоуър до Новия колеж, където отидохме в дома на ректора — обширна сграда, заемаща повечето от западната страна на квадратния вътрешен двор. Прислужникът ни въведе в салона, където Удуърд приемаше гостите си. Видяхме, че Лок вече е пристигнал и разговаряше непринудено, настанил се преспокойно в кресло, сякаш беше стопанинът тук. Помислих си, че имаше нещо у този човек, което винаги щеше да му печели благоволението на властимащите. Нямам представа как се получаваше така при него. Не притежаваше приятни обноски, нито беше украшение за обществото. Но усърдното му внимание към онези, които смяташе за по-достойни от себе си, бе неустоимо. И то се знае, той сръчно си създаваше репутация на блестящ ум, така че в края на краищата тези хора започваха да го покровителстват, като при това изпитваха благодарност към него. В по-късните си години започна да пописва книги, които минават за философски трактати, макар дори бегъл прочит да подсказва, че просто пренасяше в тях склонността си към ласкателство на метафизично ниво и обясняваше защо покровителите му бяха оправдани да съсредоточат цялата власт в ръцете си. Господин Лок не ми допадаше.

Неговата непринуденост и самоувереност в присъствието на ректора Удуърд бяха в остър контраст с поведението на приятеля ми Лоуър, който изпадаше в униние, когато му се налагаше да проявява тази смесица от почтителност и учтивост, нужна в присъствието на висшестоящите нему. Горкият! Отчаяно желаеше облагите от покровителство, но не притежаваше способността да се преструва и неловкостта му често създаваше впечатление за грубост. Не минаха и пет минути, когато вече беше забравено, че огледът на тялото на Гроув е възложен на Лоуър, а Лок е само поканен да присъства, така че разговорът се водеше между философа и ректора. Лоуър неловко седеше встрани, слушаше ги, потънал в потиснато мълчание, и ставаше все по-мрачен.

Аз, от своя страна, се задоволявах да си държа устата затворена, за да не си навлека отново неприязънта на ректора, и тук, нека му отдам справедливост, на помощ ми се притече Лок.

— Господин Кола е много притеснен, задето сте го смъмрили така строго сутринта — подхвърли той. — Спомнете си, че нашето общество му е чуждо и той не знае нищо за делата ни. Каквото и да е изрекъл, не е вложил умисъл.

Удуърд кимна и ме погледна.

— Приемете извиненията ми, господине — каза. — Бях разстроен и недостатъчно внимателен в думите си. Само че предишната вечер при мен постъпи жалба и аз изтълкувах погрешно изреченото от вас.

— Каква жалба?

— Доктор Гроув бе обсъждан за постоянен пост и това беше почти решено, а ето че дойде тази жалба, в която се твърдеше, че води разпътен живот и не бива да бъде назначаван.

— Заради онова момиче Блънди, нали? — попита Лок със светско равнодушие.

— Откъде знаете?

— По таверните това отдавна се говори, не че е някакво доказателство. Мога ли да попитам кой е подал жалбата?

— Изхожда от член на факултета — отвърна Удуърд.

— Но от кого именно?

— От кого именно засяга единствено колежа.

— А вашият жалбоподател подкрепил ли е обвинението си с някакви доказателства.

— Сочи, че момичето е било в стаята на доктор Гроув снощи, лично ги видял да влизат там. Изразява опасение, че са могли да ги видят и други и това би хвърлило сянка на колежа.

— А истина ли е било?

— Възнамерявах тази сутрин да попитам доктор Гроув.

— Значи тя е била там снощи, а на сутринта Гроув е открит мъртъв — обобщи Лок. — Виж ти…

— Допускате, че тя е сложила край на живота му?

— Боже милостиви, съвсем не — възрази Лок. — Но силно физическо претоварване при определени обстоятелства може да доведе до апоплектичен удар, както тъй простодушно отбеляза господин Кола сутринта. Това е далеч по-вероятното обяснение. В такъв случай несъмнено ще ни помогне щателно изследване. Нещо по-зловещо изглежда малко вероятно. При това господин Лоуър каза, че момичето май искрено скърбило, като узнало за смъртта на Гроув.

— Благодаря ви за тези сведения — каза ректорът. — Е, да пристъпваме ли към работа? Заръчах да поставят трупа в библиотеката. Къде бихте искали да направите огледа?

— Ще ни е нужна голяма маса — обади се намусеният Лоуър. — Най-подходяща ще е кухнята, ако бъде отпратена прислугата.

Удуърд отиде да даде разпорежданията си, а ние минахме в съседната стая да видим тялото. Когато къщата се опразни, пренесохме трупа в частта със слугинските помещения. За щастие вече бяха измили Гроув, та не губихме време с това крайно неприятно задължение.

— Май е най-добре да започваме, как мислите? — каза Лоуър, като разчистваше масата от вечерята.

Свалихме дрехите на Гроув и го положихме върху масата, както е дошъл на белия свят. Лоуър извади трионите си, наточи ножа си и нави ръкави. Удуърд реши, че не желае да присъства по-нататък, и ни остави.

— Ще взема перото си за писане, ако бъдете така добър да му обръснете главата — каза ми Лоуър.

Послушно се заех да го изпълня, надникнах в килера и открих там тоалетни принадлежности на някого от слугите. Върнах се с бръснач.

— Не само експерт по наместване на кости, но и бръснар — отбеляза Лоуър и взе да рисува главата, само за свои нужди, както си помислих. Остави листа настрана и се замисли за миг. После се приготви с ножа, триона и чук и всички произнесохме кратка молитва, както подобава на тези, възнамеряващи да нахлуят в най-съвършеното Божие творение.

— Забележете, че кожата не е почерняла — посочи Лок в разговорен тон, когато минутата за благочестие изтече и Лоуър започна да си проправя път в гръдния кош през слой жълта подкожна тлъстина. — Възнамерявате да направите проверка на сърцето ли?

Лоуър кимна.

— Ще бъде полезен експеримент. Не съм убеден от аргумента, че сърцето на жертва на отравяне не може да гори в огън, но да видим. — Лекият съскащ звук даде да се разбере, че пластовете тлъстина вече са пробити. — Как мразя да режа дебели хора!

Той довърши разсичането на гръдния кош, отметна пластовете тлъстина и ги притисна към масата.

— Бедата е там — додаде, след като вътрешностите вече бяха пред погледа му, — че в книгата, с която правих справка, не е посочено дали е нужно сърцето най-напред да се подсуши. Но, Кола, вие сигурно схванахте смисъла на забележката на Лок, че кожата не е почерняла. Признак на отсъствие на отрова. От друга страна е покрита със сини петна. Виждате ли? Има ги по гърба и по бедрата. Може би това означава нещо. Струва ми се, че не можем да стигнем до определен извод. Повърнал ли е преди смъртта си?

— Обилно. Защо?

— Жалко. Все пак ще отворя стомаха му за всеки случай. Подайте ми това шише.

И той сръчно прехвърли в шишето лигавата кървава и воняща пяна от стомаха.

— Бихте ли отворили прозореца, Кола? — помоли ме. — Да не правим дома на ректора негоден за обитаване.

— Отровените хора обикновено повръщат — казах, като си припомних случай, когато на моя наставник в Падуа му разрешиха да отрови престъпник, за да наблюдава резултата. Нещастникът умри в мъки, но тъй като иначе трябваше да му отрежат ръцете и краката и после да изгорят пред очите му собствените му вътрешности, преди животът да го е напуснал, той бе изпълнен с трогателна благодарност към учителя ми за неговото милосърдие. — Но ако не греша, рядко изхвърлят цялото съдържание на стомаха си.

Тук разговорът прекъсна и Лоуър се зае да прехвърля стомаха, далака, бъбреците и черния дроб в стъкленици, като коментираше всеки орган и ми го поднасяше да го видя, преди да го пусне в индивидуалния му съд.

— Обвивката е по-жълта от нормалното — съобщи бодро, тъй като работата малко по малко му беше върнала доброто настроение. — Стомахът и червата имат странен кафеникав цвят отвън. По белите дробове има черни петна. Черният дроб и далакът са силно обезцветени, а черният дроб изглежда… какво ще кажете?

Присвих очи да огледам по-внимателно този орган със странна форма.

— Ами не знам. Прилича ми на сварен.

Лоуър се позасмя.

— Самата истина. А сега жлъчката. Твърде течна е и с мръсножълт цвят. Крайно анормална. Дванадесетопръстникът е възпален, но няма следа от естествено разложение. Същото се отнася и за стомаха.

Видях, че замислено оглежда трупа и избърсва окървавените си ръце в престилката.

— Дотук — заявих твърдо.

— Моля?

— Не ви познавам добре, но този поглед вече го разгадавам. Ако се каните да отворите черепа му и да извадите мозъка, ще ви помоля настоятелно да се откажете. Стараем се да установим причината за смъртта му и би било противозаконно да режете от него още парчета само в интерес на собствените си изследвания.

— А и преди погребението ще бъде изложен за поклонение, не забравяйте това — подсети го Лок. — Трудно ще е да скриете, че сте отваряли черепа му. Бездруго вече имаме затруднение с обръснатата му глава.

Лоуър понечи да възрази, но после сви рамене.

— Блюстители на моята съвест — промърмори. — Е, добре, макар че медицинската наука може да понесе голям ущърб заради вашите морални предразсъдъци.

— Само временен, убеден съм. А и вече трябва да го сглобим отново.

Заехме се за работа, като запълвахме празнините с парчета плат, за да му придадем обичайния вид, зашихме го, а после бинтовахме местата на разрезите, за да не би от тях да започнат да изтичат секрети и да изцапат погребалната му премяна.

— Честно казано, никога не е изглеждал така добре — заяви Лоуър, когато Гроув най-сетне бе облечен в празничния си костюм, удобно разположен на креслото, а стъклениците с органите му бяха строени в редица. Лоуър очевидно бе решил да докопа поне тях. — А сега, финалният опит.

Той взе сърцето на покойника, постави го в малък глинен съд на печката и изля върху него четвърт пинта коняк. После взе една треска, подпали я от печката и я пъхна в съда.

— Малко заприлича на коледен пудинг — подхвърли вулгарно, когато брендито се запали, а после постепенно угасна и остави във въздуха неприятен мирис. — Какво ще кажете?

Внимателно огледах сърцето на доктор Гроув, после вдигнах рамене.

— Обвивката е малко обгоряла — казах, — но никой не би могъл да твърди, че е изгоряло поне частично.

— Такъв е и моят извод — удовлетворено изрече Лоуър. — Първото истинско доказателство в полза на отравяне. Много интересно.

— А някой изпробвал ли е по този начин сърцето на починал не от отравяне? — поинтересувах се.

Лоуър поклати глава.

— Не, доколкото ми е известно. Следващия път, като ми падне труп, ще опитам. Ако Престкот не беше такъв егоист, можехме незабавно да направим сравнение. — Той огледа кухнята. — Май трябва да поразчистим малко, че иначе слугите ще се разбягат, като надникнат тук утре сутринта.

Той се зае за работа с вода и парцал. Направи ми впечатление, че Лок не предложи помощта си.

— Готово — каза след няколко минути, през които аз разтребвах, той миеше, а Лок пафкаше с лулата си. — Ако повикате ректора, можем да върнем Гроув обратно. Но преди това — какво е мнението ни?

— Човекът е мъртъв — изрече сухо Лок.

— От какво?

— Няма достатъчно факти за изводи.

— А вие, безстрашни ми Кола?

— Свидетелствата дотук не сочат, че смъртта му не е била естествена.

— Как смятате вие, Лоуър? — попита Лок.

— Предлагам да се въздържим от преценка, докато не постъпят нови доказателства.

След като настоятелно ни предупреди да не споделяме с какво сме се занимавали тази вечер, ректорът Удуърд изслуша уклончивото ни заключение и ни благодари. Лицето му изразяваше дълбоко облекчение. Лоуър не му спомена нищо за Щал и той несъмнено смяташе въпроса за изчерпан.

Тринадесета глава

Според обичая си англичаните погребват покойниците също така бързо, както и бесят. При нормални обстоятелства доктор Гроув вече щеше да бъде изложен в параклиса на Новия колеж, но под някакъв претекст ректорът отложи церемонията с цели два дни. Лоуър използва тази отсрочка, за да припира Щал, а аз останах съвършено свободен, тъй като господин Бойл бе заминал за Лондон, придобил особено очарование за него, откакто там се бе заселила любимата му сестра.

По-голямата част от деня прекарах при пациентката си, за да наблюдавам резултатите от опита. Още от прага с радост видях, че и нейното състояние, и съответно резултатите са добри. Госпожа Блънди не само се беше събудила в пълно съзнание, а и бе хапнала малко рядка супа. Треската бе изчезнала, урината бе придобила здравословен горчив вкус и което бе най-поразителното, появили се бяха признаци на заздравяване на раната. Много слаби, разбира се, но за пръв път състоянието ѝ не се бе влошило след последната ми визита.

Бях възхитен и ѝ отправих сияеща усмивка с всичката тържествуваща сърдечност, която лекар може да изпитва към послушен пациент.

— Драга моя — казах ѝ, когато завърших прегледа, намазах я с мехлем и седнах на паянтовото столче. — Струва ми се, ще успеем да ви изтръгнем от лапите на смъртта. Как се чувствате?

— Малко по-добре, благодаря ви и хвала на Бог — отвърна тя. — Но се боя, че още не мога да се заловя за работа. И това ми е голяма грижа. С доктор Лоуър бяхте повече от добри и щедри, но няма да оцелеем, ако не мога да печеля пари.

— Дъщеря ви не печели ли достатъчно?

— Не толкова, че да се оправяме без дългове. Не ѝ е лесно да намира работа, защото ѝ се носи славата на избухлива и непокорна. Толкова е несправедливо! Нито една майка не е имала по-добра дъщеря.

— Понякога е по-смела в изказванията си, отколкото подобава на момиче в нейното положение.

— Не, господине, по-смела е в изказванията си, отколкото се позволява на момиче в нейното положение.

В слабия ѝ глас прозвуча възражение, но смисълът на казаното не ми стана ясен на мига.

— Нима има разлика? — попитах.

— Сара е отгледана в общество на съвършено равенство между мъжете и жените. Трудно ѝ е да приеме, че има неща, които са ѝ забранени.

С труд потиснах насмешка, но си напомних, че тя е моя пациентка и трябва да я поддържам в добро разположение на духа. При това бях предприел пътуването си, за да уча нови неща, и макар от това тук да не можех да почерпя нещо полезно, по онова време бях достатъчно толерантен, та да не ѝ противореча.

— Вероятно добър съпруг ще я научи на всичко, което има нужда да знае по въпроса — казах. — Стига да се намери такъв за нея.

— Да, няма да е лесно да се намери някой, когото тя би приела.

Тук вече не издържах и се разсмях на глас.

— Според мен би трябвало да приеме всеки, съгласен да я вземе, защото малко може да предложи в замяна.

— Само себе си. Ала това е много. Понякога ми се струва, че не я подготвихме правилно за живота — отвърна тя. — Нещата не се обърнаха както очаквахме. Сега е сама и родителите ѝ са бреме, вместо подкрепа.

— Значи мъжът ви е жив?

— Не, господине. Но клеветите срещу него се отразяват на нея. По лицето ви виждам, че сте чували за него.

— Много малко и съм свикнал да не вярвам, когато чувам хули.

— В такъв случай сте рядка личност — изрече тя сериозно. — Нед беше любящ съпруг и прекрасен баща и посвети живота си да отстоява справедливостта в един жесток свят. Но той е в гроба, където скоро ще ида и аз.

— И тя си няма нищо и никого освен вас?

— Нед бе родом от Линкълншир, а аз от Кент. Всичките ми близки измряха, а неговите се пръснаха по света, когато блатата бяха пресушени и ги прогониха от земята им, без да им платят нито пени. Така че Сара няма роднини. Клеветата ѝ отне надеждата за бъдеще, а малкото пари, които беше скътала за зестра, отидоха за мен, когато легнах болна. Щом умра, тя ще получи от мен само едно — свобода.

— Е, все някак ще се нареди — казах ободряващо. — Тя е млада и здрава, а умрете ли, ще се отнесете много зле към мен. Та аз правя всичко по силите си, за да ви спася живота. И не без успех, смея да твърдя.

— Навярно сте доволен, че лечението ви се оказа успешно. Странно е колко силно искам да живея.

— Е, радвам се, че ви бях в услуга. Мисля, че открихме метод с несравнимо значение. Жалко, че си нямате никого освен Сара. Ако разполагахме с повече време, щяхме да ви потърсим ковач. Само си представете: ако ви бяхме влели кръв от як мъж, вече щяхте да сте на крак. Но се боя, че духът, съдържащ се в женската кръв, не способства толкова бързо за зарастване на счупена кост. Може след седмица или две да повторим кръвопреливането.

Тя се усмихна и ми каза, че е съгласна на всичко, което бих могъл да изисквам от нея. И аз си тръгнах в отлично настроение, предоволен от себе си.

На разкаляната уличка срещнах Сара, понесла още дърва за огнището. Дори и нея поздравих приветливо и за мое учудване тя ми отговори със същото.

— Майка ти е много по-добре — казах ѝ. — Аз съм просто във възторг.

Тя засия, за пръв път виждах на лицето ѝ такова изражение.

— Господ ни се усмихна и ни прати вас, докторе — отвърна. — Дълбоко съм ви благодарна.

— Не ми благодари — отвърнах, все пак трогнат от отговора ѝ. — Беше удивително интересно преживяване. При това, както разбираш, тя още не е напълно оздравяла. И е много слаба. По-слаба, отколкото ѝ се струва на нея самата. И според мен ще е полезно да се продължи лечението. Трябва да следиш тя да не направи нещо, с което ще му попречи. Подозирам, че ще е трудна задача.

— Така е. Тя не е привикнала с бездействие.

Макар да бе настъпило затопляне и страната малко по малко да се изтръгваше от дългия зимен мрак, само щом задухаше вятър, студът ставаше непоносим и аз цял треперех под пронизващия повей.

— Трябва да поговоря с теб за всичко това — казах. — Не може ли да влезем някъде?

Тя ме осведоми, че зад ъгъла има пивница, където палят камина, и че можело да ида там, а тя щяла да отскочи до дома си, за да подсили огъня, да провери удобно ли е настанена майка ѝ в леглото и после да дойде при мен.

Посочената от нея таверна никак не приличаше на просторното кафене на Тилярд, нито дори на големите странноприемници, отворени да обслужват пътниците на дилижанси, по-скоро беше кръчма за простолюдието и единственото ѝ предимство беше камината. Съдържателката беше възрастна жена, която продаваше приготвен от нея ейл на местните жители, отбиващи се да се стоплят. Бях единственият посетител и очевидно не беше място, в което някога бе влизал джентълмен, та щом отворих вратата и пристъпих вътре, бях посрещнат с недружелюбно любопитство от страна на собственичката. Въпреки това се настаних до огъня и зачаках.

Сара се появи няколко минути по-късно и поздрави свойски бабата; беше добре дошла там, докато аз не бях.

— Тя е придружавала армията — поясни Сара.

Очевидно това изчерпваше всичко за жената и аз не попитах повече.

— А ти как си? — осведомих се, тъй като за мен бе важно да съм наясно не само за състоянието на получилия кръв, но и на този, който я е дал.

— Постоянно съм уморена — призна тя, — но това се изкупва многократно от подобрението у майка ми.

— Тя се безпокои за теб — казах. — А за нея това е вредно. Трябва да ѝ се показваш весела и бодра.

— Старая се — кимна тя, — но невинаги е лесно. Вашето и на доктор Лоуър великодушие беше огромна помощ.

— Имаш ли работа?

— Понамира се. Почти всеки ден отново прислужвам в дома на Уд, а вечер понякога работя при майстора на ръкавици. Умело боравя с иглата, макар че да шиеш кожа, е по-трудно.

— Защо се разстрои толкова от новината за доктор Гроув?

Видях как изражението ѝ се наостри веднага и уплашен, че отново мога да стана жертва на някое от нейните избухвания, предупредително вдигнах ръка.

— Моля те, не приемай въпроса ми като злонамерен. Задавам ти го със сериозни основания. Трябва да ти кажа, че смъртта му предизвика известна загриженост, а се говори, че са те видели в колежа същата вечер.

Тя продължаваше да ме гледа с каменно лице, така че аз продължих, донякъде учуден на себе си, че си правех този труд.

— Напълно е възможно някой друг да те попита за това.

— Какво значи „известна загриженост“?

— Съществува слаба вероятност да е умрял от отравяне.

При думите ми тя пребледня, сведе очи и се замисли за миг, а после отправи към мен празен поглед.

— О, така ли?

— Доколкото разбрах, била си му прислужница, но неотдавна те е освободил.

— Истина е. И то без причина.

— Ти ядоса ли се?

— Естествено, много при това. Кой не би се ядосал? Работех за него усърдно и добре, нямаше в какво да бъда упрекната.

— И ти дойде при него в кафенето. Защо?

— Вярвах, че ще се намери добрина в сърцето му да помогне на майка ми. Исках му пари назаем. — Тя ме изгледа гневно, сякаш отхвърляше и жалост, и порицание.

— И той ти отказа?

— Сам видяхте.

— Беше ли в стаята вечерта преди смъртта му?

— Някой твърди ли, че съм била?

— Да.

— Кой?

— Не знам. Ако обичаш, отговори на въпроса. Той е много важен. Къде беше онази вечер?

— Това не ви засяга.

Разбрах, че сме стигнали до задънена улица. Ако настоявах, тя щеше да си тръгне и по никой начин не би удовлетворила любопитството ми. И какви причини имаше за тази потайност? Никакви чак толкова важни, че заради тях да събужда подозрение към себе си, а до този момент вече би трябвало да е наясно, че се опитвам да ѝ помогна. Пробвах за последен път и тя отново се изплъзна от отговор.

— Има ли някакво зрънце истина в слуховете?

— Не знам за никакви слухове. Кажете, нима някой твърди, че доктор Гроув е бил убит?

Поклатих глава.

— Мисля, че не. Засега няма основания да се смята така и той ще бъде погребан довечера. Щом това се случи, въпросът ще бъде приключен. Доколкото схващам, ректорът е искрено убеден, че няма нищо подозрително в смъртта му.

— А вие в какво сте убеден?

Отново вдигнах рамене.

— Често съм чувал за мъже на възрастта на Гроув, водили сходен начин на живот, които внезапно са умирали от апоплектичен удар. Така или иначе, мен това малко ме засяга. Основната ми грижа е майка ти и методът на лечение, който ѝ приложих. Вече отдели ли изпражнения?

Тя поклати отрицателно глава.

— Когато се случи, запази ги — поръчах. — Ще са много важни за мен. Не ѝ позволявай да става и не ѝ давай да се мие. А най-важното, дръж я затоплена. И ако в състоянието ѝ възникне промяна, незабавно ми съобщи.

Четиринадесета глава

Погребалната служба за Гроув беше тържествена и церемониална. Започна малко след здрачаване. Явно през целия ден се бяха правили приготовления за нея: градинарят на колежа беше изкопал гроб в сводестото пространство, съседстващо с параклиса, хорът от момчета беше репетирал, а Удуърд беше съставил надгробната си реч. Реших да присъствам, след като Лоуър ме уведоми, че никой няма да възрази; все пак Гроув беше един от малкото ми познати в Оксфорд. Настоях обаче и той да ме придружи; малко неща предизвикват по-голяма неловкост от това да присъстваш на погребална церемония и да не знаеш как да се държиш.

Той дълго мърмори, но накрая се съгласи. Както схващах, духът на Новия колеж не му беше по вкуса. Когато службата започна при препълнен параклис и водена от няколко свещеници в церемониални одежди, стана ми ясна причината за недоволството му.

— Трябва да ми разтълкувате — пошепнах му по време на кратка пауза — в какво се състои разликата между вашата и моята църква. Признавам си, аз не забелязвам никаква.

— Защото няма никаква — отвърна намусено Лоуър. — Защо направо открито не обявят поклонничество пред Вавилонската блудница, ще ме прощавате, Кола. Явно само това им се ще на негодниците.

Както забелязах, в параклиса имаше поне още половин дузина души, които споделяха възгледите на Лоуър и за разлика от него, не всички те се държаха подобаващо. Томас Кен, онзи, който беше влязъл в спор с Гроув по време на вечерята, подчертано нито веднъж не се изправи по време на службата и говореше на висок глас, докато се изпълняваше реквиемът. Доктор Уолис, човекът, отнесъл се така грубо с мен, седеше със скръстени ръце и с безмълвното неодобрение на професионален свещенослужител. Тук-там дори се чуваше смях в най-тържествените моменти, а околните хвърляха възмутени погледи. В една минута си помислих, че ще сме щастливци, ако заупокойната служба не прерасне в открито сбиване.

Но тя някак завърши без скандал и чух обща въздишка на облекчение, след като Удуърд произнесе финалната благословия и с бял жезъл в ръка поведе погребалната процесия навън от параклиса към гроба под арката. Четирима членове на факултета държаха покойника над зеещата яма, а Удуърд се подготвяше за надгробното си слово, когато откъм задните редици се надигна шум.

С Лоуър се спогледахме, и двамата сигурни, че страстите най-сетне бяха кипнали до предела си и последните мигове на Гроув на тази земя щяха да бъдат осквернени от богословски спорове. Някои членове на факултета се извърнаха назад с негодувание, през множеството премина ропот, когато бе принудено да се раздели, та напред да излезе едър мъж с побелели бакенбарди, плътен плащ и с изражение на силно смущение.

— Какво става? — извърна се от гроба Удуърд към смутителя.

— Това погребение трябва да бъде спряно — обяви мъжът.

Сръчках Лоуър с лакът и му прошепнах на ухото:

— Кой е този? Какво става?

Лоуър за миг се откъсна от ставащото и ми отвърна също шепнешком:

— Сър Джон Фулгроув, мирови съдия.

После ми даде знак да мълча.

— Вашата власт не се простира тук — възрази Удуърд.

— Не, простира се, когато става дума за насилие.

— Не е имало никакво насилие.

— Може би. Но моят пост ме задължава собственолично да се уверя в това. Получих официално известие, че е възможно да е извършено убийство, и се налага да проведа разследване. Знаете го също така добре като мен, ректоре.

При думата „убийство“ ропотът се усили. Удуърд застина над гроба, сякаш бранеше покойника от съдията. И наистина, той защитаваше своя колеж.

— За убийство и дума не може да става. Убедих се в това.

Съдията очевидно се чувстваше неловко, но не се канеше да отстъпи.

— Добре знаете, че всяко постъпило известие подлежи на щателна проверка. Това, че смъртта е станала зад стените на колежа, няма никакво значение. Вашите пълномощия тук губят сила. Не можете да ме възпрепятствате при такъв случай, нито да оспорвате властта ми. Нареждам да бъде спряно това погребение, докато не бъда напълно удовлетворен.

Под погледа на целия колеж и на голяма част от университета Удуърд взе да се поклаща напред-назад, като преценяваше как да реагира на създалата се ситуация. При обикновени обстоятелства явно не бе от колебливите, но този път бе решил да не бърза.

— Няма да отстъпя пред вашата власт — заяви накрая. — Не ви признавам правото да влизате тук без мое позволение и още по-малко да се вмесвате в работите на колежа. Не виждам основания за присъствието ви и по закон мога да изисквам да се оттеглите.

Присъстващите посрещнаха думите му с одобрителен шум, а сър Джон пламна от негодувание. След като утвърди авторитета си и не отстъпи нито на йота от принципите, Удуърд пристъпи към един вид компромис.

— И все пак вероятно разполагате с показания, които не са ми известни. Ако е извършено насилие, дълг е на колежа да се стигне до истината. Ще ви изслушам какво имате да кажете и ще отложа полагането в гроба дотогава. Ако сметна вашите сведения за недостоверни, то ще бъде извършено — с вашето съгласие или без него.

Отново се раздадоха насърчителни възгласи, породени от (както по-късно ми обясни Лоуър) майсторското отстъпление от незащитима позиция. Удуърд се разпореди да върнат покойника обратно в параклиса, след което поведе съдията към дома си.

— Виж ти — промърмори приглушено Лоуър, когато двамата прекосиха арката и минаха във вътрешния двор. — Много бих искал да знам какво се крие зад това.

— За какво говорите?

— Мирови съдия може да се задейства само ако някой подаде жалба за извършено престъпление. Тогава провежда разследване, за да установи основателна ли е жалбата. Кой тогава се е обърнал към него? Във всеки случай не и Удуърд, а доколкото ми е известно, Гроув нямаше роднини.

Побиха ме студени тръпки.

— Е, няма да го узнаем, като стоим тук — посочих.

— Прав сте. Дали да не си поделим бутилка в апартамента ми в Крайст Чърч? Току-виж сме измислили нещо там.

Доникъде не стигнахме, въпреки многото приказки и още повече вино. Въпросът кой се е обърнал към магистрата, така си и оставаше без отговор на следващата сутрин, когато се събудихме. Единственото, което научих, беше, че мадейрата, предпочитана от англичаните, оставя извънредно неприятен спомен на другия ден.

Нощувах при Лоуър, тъй като към края на разговора ни, прехвърлил се от Гроув на други любопитни и разнообразни теми, краката вече не ме държаха. Домакинът ми отново се върна към понятието дух и поддава ли се той на изследване — идея, имаща немалка важност за теорията, върху която се основаваше моето кръвопреливане.

— Предполагам — каза замислено той, — че можем да се облегнем за наличието на вашия жизнен дух в кръвта на съществуването на призраци, защото какво са те, ако не духове, освободени от телата? А в тях няма как да се съмнявам, защото с очите си съм виждал такъв.

— Нима? Кога? — полюбопитствах.

— Само преди два месеца — отвърна той. — Седях в същата тази стая и чух шумолене зад вратата. Отворих я, тъй като чаках гост, а там стоеше непознат млад човек. Беше много странно облечен, целият в кадифе, имаше дълга руса коса, а в ръката си държеше копринен шнур. Поздравих, а той се обърна и ме погледна. Не отговори, само се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. Не отдадох голямо значение на случката и се прибрах обратно вътре. Гостът ми пристигна около минута по-късно. Попитах го дали е видял странния младеж, но той отвърна, че нямало никого на стълбите. По-късно узнах от декана, че млад мъж се самоубил през 1560 година. Излязъл от стаята си на моята площадка, отишъл в избено помещение в другия край на колежа и се обесил на копринен шнур.

— Хм…

— Какво „хм“? Просто посочвам един от редките случаи, когато най-добрите научни теории и практически наблюдения са в пълна съгласуваност. Ето защо не отхвърлям направо вашите недоказани предположения. Макар да не изключвам възможността за подобреното състояние на вдовицата Блънди да има и друго обяснение.

— Вижда ми се глупаво да отхвърляте вече съществуващо обяснение в полза на друго, с което не разполагате — отбелязах. — Ала доколкото ви разбирам, приемате, че духът, поддържащ живота, е същият онзи, който надживява края му.

Той въздъхна.

— Ами да, може да се каже. Макар дори Бойл още да не е измислил експеримент, който да покаже какво представлява този дух, ако изобщо има физическо измерение.

— Това би му навлякло много неприятности с богословите — подхвърлих. — А той май се старае да поддържа с тях най-добри отношения.

— Рано или късно ще се стигне дотам — отвърна моят приятел. — Стига само ние, учените, да не се ограничим изключително до материалните неща, защото какъв е смисълът в това? Но вие сте прав, Бойл надали ще иска да се изложи на такава опасност. Не мога да не го смятам за негова слабост. А от друга страна, вашият синьор Галилей е показал нагледно докъде води неразбирателството с църквата. Какво мислите по този въпрос?

То се знае, Лоуър бе чувал за онзи знаменит случай, разгорещено обсъждан в Падуа по времето, когато учех там, тъй като Галилей е бил на служба във Венеция, докато не се преместил във Флоренция, съблазнен от разкоша на Медичите. Там си спечелил много врагове, а това не му било от полза, когато изпаднал в беда заради твърдението си, че Земята се върти около Слънцето. Въпреки че падението му се беше случило малко преди раждането ми, то задълго бе наплашило много любознателни умове и ги бе научило хубаво да си помислят, преди да говорят. Така или иначе, се подразних, задето Лоуър го спомена, защото знаех какво ще е мнението му по въпроса и че ще използва фактите, за да отправи нови нападки към моята църква.

— То се знае, аз го почитам — казах — и скърбя за случилото се с него. Принадлежа на науката и се смятам за верен син на църквата. Също като господин Бойл твърдо вярвам, че науката не може да противоречи на истинската религия и видимите различия между тях се дължат на слабото ни разбиране на едната или на другата. Бог ни е дарил Библията и ни е дарил природата, в която да покаже творенията си. Абсурдно е да се смята, че би противоречил сам на себе си. Човекът е този, който създава недоразумения.

— Следователно в този случай някой е допуснал грешка — рече Лоуър.

— Това е съвършено очевидно — отговорих. — И никой не вярва сериозно, че съветниците на папата не са се заблуждавали. Но синьор Галилей също носи вина и може би по-голяма от тяхната. Бил е надменен човек с тежък характер и е виновен в това, че не се е погрижил да покаже как идеите му се съгласуват с доктрината. Честно казано, аз не вярвам тук да съществува противоречие. По-скоро има неразбиране, довело до злощастни последици.

— И те не са поради нетърпимостта на вашата църква?

— Според мен — не и мисля, че този случай е доказателство как католическата църква е по-открита за науката, отколкото протестантската. Спомнете си Коперник, Везалий, Торичели, Паскал, Декарт.

— Нашият господин Харви беше добър син на англиканската църква — отбеляза Лоуър със суховат тон, както ми се стори.

— Безспорно. Но му се е наложило да отиде в Падуа и там да формулира идеите си.

Лоуър изсумтя нещо неразбрано и вдигна чаша, за да ме поздрави с отговора ми.

— Да знаете, че ще ви направят кардинал — заяви. — Премерен и политичен аргумент. Мислите ли, че науката е длъжна да се доказва?

— Да, иначе се поставя като равна на религията, а не в нейна услуга и последствията от това ще са невъобразимо ужасни.

— Започвате да звучите досущ като доктор Гроув.

— Не — отговорих след кратък размисъл. — Той ни смяташе за шарлатани и се съмняваше в полезността на експериментите. Аз също се опасявам от тяхната сила и съблазън и се безпокоя да не би тази сила да породи у хората арогантност.

Можех да му се разсърдя за думите, но не исках да се караме, а и Лоуър не се стремеше да ме вкара в истински диспут.

— Във всеки случай — продължи той, — след като в нашата църква има хора като Гроув, какво право имаме да съдим когото и да било? Те имат по-малка власт да създават спънки, отколкото вашите кардинали, но стига да можеха, биха постъпвали точно така. — Той махна с ръка да покаже, че изоставя омръзналата му тема. — Разкажете ми за вашата пациентка. Тя наистина ли оправдава теорията, която стоварихте на плещите ѝ?

Усмихнах се неволно.

— Удивително добре я поддържа. У нея се наблюдават явни признаци на подобрение и твърди, че от падането си насам никога не се е чувствала така добре.

— В такъв случай пия за мосю Декарт — отсече Лоуър и вдигна чаша, — както и за ученика му, именития доктор Да Кола.

— Благодаря ви — казах. — И според мен се отнасяте към идеите му с много повече уважение, отколкото признавате.

Лоуър притисна пръст към устните си.

— Шшт! — рече. — Четох трудовете му с интерес и полза за себе си. Но по-скоро ще се призная за папист, отколкото за картезианец.

Странен край на беседата ни, но тя завърши именно така. Без да се е прозял нито веднъж, Лоуър се намести по-удобно, като си присвои единственото топло одеяло, а мен остави да зъзна, и мигом заспа дълбоко. Известно време мислите ми безцелно се носеха към това и онова и дори не забелязах как подобно на него се потопих в прегръдката на Лета.

И двамата още спяхме, когато се появи пратеник от Щал да съобщи, че приготовленията са завършени и ако отидем по най-бързия начин, ще можем да станем свидетели на експеримента. Не можеше да се каже, че в съненото си състояние чувствах желание за среща с раздразнителния германец, но Лоуър неохотно призна, че наш дълг е да сторим всичко по силите си.

— Бог ми е свидетел, никак не ми се ходи при него — каза, докато се жабуреше и привеждаше в ред облеклото си, преди да се нахвърли на закуската от комат хляб и чаша вино. — Но след като с тази работа се е заел съдия, редно е да представим изводите си в изряден вид. Макар че той надали ще се съобрази с тях.

— Но защо? — изненадах се. — Във Венеция постоянно призовават лекари да изкажат мнението си.

— В Англия също. „Ваша милост, по мое мнение този човек е мъртъв. Наличието на нож в гърба сочи към смърт, настъпила не по естествени причини.“ Всичко върви гладко, стига нещата да не се представят усложнено. Е, тръгваме ли? — Той пъхна в джоба си втори комат хляб и отвори вратата. — Уверен съм, че не бихте искали да пропуснете това.

За мое немалко изумление Щал направо ни се зарадва, когато четвърт час по-късно се изкачихме по стълбите до задръстеното му от вещи и вонящо жилище на улица „Търл“. Възможността да блесне с находчивост и умения пред оценяваща публика явно му изглеждаше твърде съблазнителна, макар и много да се стараеше да се покаже намусен. Всичко беше готово — свещи, купи, стъкленици с течности, шест купчинки прах — съдържанието, извлечено от бутилката — и химикали, купени и изпратени му от Лоуър.

— Е, надявам се, ще се държите прилично и няма да ми губите времето с бърборене — изръмжа той и ни погледна свирепо, а Лоуър обеща, че само ще наблюдаваме и ще пазим мълчание.

Сам не си вярваше, нито пък успя да убеди Щал в това.

След като бе приключено с уводната част, Щал се залови за работа. Беше истинско удоволствие да се наблюдават умелите му точни движения и неприязънта ми бе прогонена от възхищение към неговата изобретателност и прецизност.

— Задачата — посочи той към купчинките с прашец — е много проста. Как да определим какво е утайката, извадена от бутилката? Огледът не доказва нищо, тъй като много вещества имат бял цвят и могат да бъдат превърнати в прах. Претеглянето също няма да помогне поради големия брой примеси. Можем да го вкусим и да го сравним с други субстанции, но дори да оставим настрана опасността, това също няма да ни даде нищо, ако вкусът не се окаже категорично разпознаваем. Ето защо — продължи той, като се разпалваше все повече — се налага да изследваме праха по малко по-различен начин. Ако например добавим в разтвора му амонячна сол, той може да реагира различно: да промени цвета си, да се затопли или да се разпени. Прахът може да се разтвори, да изплува или, запазвайки твърдостта си, да се утаи на дъното. Ако повторим опита с друга субстанция и тя се държи точно по същия начин, ще можем ли тогава да кажем, че двете са едно и също вещество?

Вече се канех да отговоря утвърдително, но той размаха пръст насреща ни.

— Не — отсече. — Разбира се, че не. Но виж, ако реагират различно, ще сме прави да заключим, че това са различни вещества. Ако се държат еднакво, можем да твърдим единствено, че пред нас са две субстанции, които, смесени с амонячна сол, си взаимодействат с нея по еднакъв начин.

Помълча, за да ни даде възможност да осмислим чутото, после продължи.

— Сега гадаете — продължи — как все пак можем да установим що за вещество е това. Отговорът е прост. Не можем. Както ви посочих миналата седмица, каквото и да си мислите, пълна увереност няма. Единствено можем да твърдим, че преобладаващите доказателства сочат към голяма вероятност това да е еди-каква си субстанция.

Все още малко знаех за английските съдилища, но във венециански съд след речта на Щал страната, от името на която той се изказва, не би имала никаква надежда да спечели.

— Е, и какво да правим? — зададе той реторичен въпрос. — Повтаряме опита отново и отново, и ако всеки път две субстанции се държат неотличимо една от друга, вероятността те да не са едно и също ще се намали дотолкова, че да се твърди как може да са различни, ще противоречи на разума и логиката. Разбирате ли?

Кимах. Лоуър не си направи този труд.

— Отлично — каза Щал. — И тъй, в течение на последните дни проведох своите опити над десетки и повече субстанции и направих изводи. Готов съм да покажа само резултатите — не разполагам с време да повторя пред вас целия си процес на проучване. Тези стъкленици съдържат пет различни субстанции и ние поред ще добавим от праха във всяка, а после ще пристъпим към сравнение. Първата съдържа малко па̀ри от амонячна сол. — И той сипа във въпросната стъкленица щипка прашец. — После имаме разтвор от винен камък, тинктура от витриол, тинктура от сол и последната съдържа сироп от теменужки. Имам тук и парче нагорещено желязо. Надявам се да ви е понятна логиката на това, доктор Лоуър.

Лоуър кимна.

— В такъв случай бихте ли обяснили на нашия приятел?

Лоуър въздъхна.

— Но това не е лекция все пак.

— Предпочитам хората да разбират метода на опитите. Твърде много лекари са пълни профани в това отношение. Предписват микстури, без да имат никакво основание да смятат, че те ще окажат някакво въздействие.

Лоуър изпъшка, но се предаде и заговори:

— Той прави следното: подлага праха на въздействието на всякакви видове материя. Комбинацията от съставки, които използва, покрива основните групи разновидности на материята. Освен това ги изпитва на нагорещяване, което е твърде нелогично за него, защото той не смята огъня за стихиен елемент.

Щал се подсмихна.

— Да, не го вярвам. Скептичен съм към идеята, че всяка материя съдържа частица огън, която може да се освободи при нагряване. Но стига бъбрене. Да се надяваме, че нашият приятел е схванал, и да пристъпим към съществената част.

Той присви очи, за да провери достатъчно внимателно ли следим мисълта му, после потърка длани, взе първата стъкленица и я постави под светлината, та да виждаме.

— Първата е амонячна сол. Виждате, че са се получили частици от бледа утайка без друго видимо движение.

Подаде ни я да я разгледаме отблизо и се съгласихме, че другата субстанция, която ни показа, е дала същия резултат.

— Сега виненият камък. Има бял облак в средната част на течността на равно разстояние от повърхността и дъното.

Отново другата субстанция се държеше по същия начин.

— Витриол. Утаяването създава твърди кристали по стените на стъклото. Отново съвпадение в резултата.

— Сол.

Той помълча и внимателно разгледа стъкленицата. Лека белезникава утайка, но толкова незабележима, че може да я пропуснеш.

— Теменужки. Каква прелест. Бледозелена тинктура. Очарователно. По-точно казано са две, тъй като избраната от мен субстанция даде същия резултат. Надявам се, че започвате да се убеждавате.

Той изръмжа доволно насреща ни, после взе щипка от всеки прашец и я хвърли върху нажеженото желязо. Гледахме ги как съскат и изпускат гъсти бели па̀ри. Щал ги подуши и отново изръмжа.

— В нито един случай няма пламък. Лека миризма на… какво е според вас?… чесън?

Той изля вода върху желязото, за да го охлади, после небрежно го метна през прозореца, за да лежи на земята и да не ни отрови.

— И тъй, да не губим повече време. Проведохме шест отделни проверки и във всеки случай веществото, което донесохте в бутилката от бренди, се държа точно така, както тази субстанция. Като експерименталист в областта на химията ви предлагам своето мнение, почтени господа: крайно малко вероятно е веществото в бутилката да е нещо друго.

— Да, да, да — рече Лоуър, чието търпение най-сетне се бе изчерпало. — Но каква е тази ваша субстанция?

— Аха! — възкликна Щал. — Ключовият въпрос. Моля да ме извините за малкия ми спектакъл. Нарича се бял арсеник. Преди е бил използван от по-глупавите и суетни жени да си пудрят лицата и в големи дози е смъртоносен. И това мога да докажа, защото направих още един тест. Впрочем, разполагам с бележки за всичко това — каза той и посочи две купчинки хартия. — Две котки — добави и хвана създанията за опашките. — Една бяла и една черна. И двете си бяха съвсем здрави, като ги хванах снощи. На едната дадох зрънца прах от бутилката, а на другата същото количество арсеник, всяко разтворено в малко мляко. И двете животни са, както виждате, съвсем мъртви. Не е зле да ги вземете с вас. След като сте се ровили в червата на доктор Гроув, разумно е да прегледате и техните. Знае ли човек?

Благодарихме му горещо за неговата отзивчивост и Лоуър, хванал по една опашка във всяка ръка, се отправи към лабораторията да ги анатомизира.

— На какво мнение сте за всичко това? — попита ме, докато вървяхме по Главната улица по посока Крайст Чърч.

След като бяхме установили, че веществото в бутилката е арсеник — или по-точно, че последователно се държеше като арсеник, никога не се държеше не като арсеник, така че основателно можеше да се твърди, че има възможно най-голямо сходство с арсеник — и нещо повече, котката, на която бе дадено веществото, бе умряла по много подобен начин на котката, напоена с арсеник, бяхме само на крачка от тревожно заключение.

— Поразително — отвърнах. — Невероятно находчиво и извънредно удовлетворително и като метод, и като изпълнение. Но ще запазя окончателното си мнение за момента, след като сме изследвали вътрешностите на котките. Силогизмът, който очевидно имате на ум, все още не е завършен.

— Арсеник в бутилката и Гроув е покойник. Но дали арсеникът е убил Гроув? Съвсем прав сте. Само че и вие като мен подозирате какви резултати ще дадат изследванията на котките, нали?

Кимнах.

— Имаме налице всички признаци, че Гроув е убит, с изключение на единствения необходим фактор.

— И какъв е той? — попитах, докато минавахме през неугледния и недовършен вход на колежа и закрачихме през също тъй неугледния квадратен двор.

— Нямаме мотив, а той е най-важното. Това е проблемът на Щал със „защо“ и „как“, ако щете. Няма смисъл да доказваме как е направено, ако не знаем защо. Фактът на престъплението и мотивът за неговото извършване — ето какво с необходимо. Всичко останало са несъществени подробности. Causa prodest scelus, is fecit. Онзи, комуто злодеянието е донесло изгода, е извършителят му.

— Овидий?

— Сенека.

— Струва ми се — изрекох нетърпеливо, — че се опитвате да ми кажете нещо.

— Познахте. Както Щал е способен да установи по какъв начин се смесват химикалите, но няма понятие защо, така стоят нещата и при нас. Вече знаем как е умрял Гроув, но не знаем защо. Е, кой би си навлякъл толкова грижи, че да го убие?

— Causa later, vis est notissema — парирах също с цитат и този път имах удоволствието да го поставя в недоумение.

— „Причината е скрита…“ Светоний?

— „… но следствието е ясно.“ Овидий все пак. Би трябвало да го знаете. Във всеки случай установихме факт… ако котките покажат онова, което вече ни е известно. Останалото не е наша работа.

Той кимна.

— Ако си припомня хода на разсъжденията ви по повод вашата любима кръв, намирам това за странно. Като че преобръщате всичко наопаки. В единия случай имахте хипотеза и не виждахте нужда за предварителни данни. В този случай разполагате с данни и не виждате нужда от хипотеза.

— Със същата лекота мога да заявя същото за вас. И аз съвсем не отхвърлям необходимостта от обяснение. Просто казвам, че да го формулираме не е наше задължение.

— Вярно — съгласи се той. — Възможно е недоволството ми да се дължи чисто и просто на тщеславие. Но имам чувството, че философията ни много малко ще промени, ако не може да дава отговори на важни въпроси. И на „защо?“, и на „как?“. Ако науката се ограничи само до „как“, то надали към нея ще се отнасят сериозно. Искате ли да погледнете котките?

Поклатих глава.

— Много бих желал. Но трябва да навестя пациентката си.

— Добре. Защо не се срещнем у Бойл, като се освободите? А довечера предвкусвам прекрасно развлечение. Не е редно до изнемога да се занимаваме с опити. Нужни са и удоволствия, така ми се струва. Впрочем, искам да ви помоля за нещо.

— Какво е то?

— От време на време обикалям околността. Нали помните, Бойл го спомена по време на първата ни среща. Не мога да практикувам в града и ми се налага да излизам извън пределите му, за да припечеля нещо, а в момента съм зле с парите. Истинско християнско милосърдие, при това твърде доходно. Прекрасно съчетание! Наемам стая в пазарен ден, окачам табелата и чакам пенитата да завалят. Възнамерявам да тръгна утре. Между другото, по пътя към Ейлсбъри предстои обесване и мисля да наддавам за трупа. Искате ли да дойдете? Работа ще има предостатъчно и за двама ни. Можете да наемете кон за една седмица, тъкмо ще разгледате околността. Умеете ли да вадите зъби?

Самата мисъл за това ме възмути.

— Разбира се, че не.

— Не? Но това е толкова лесно. Ще взема клещи и може да се поупражнявате, ако желаете.

— Не това имах предвид. Та аз не съм някакъв си бръснар. Прощавайте, че го казвам, но вече рискувам да си навлека гнева на баща си, след като практикувам като лекар. Ала такова чак падение няма да допусна.

По изключение Лоуър не се засегна.

— Е, няма да сте от голяма полза тогава — подхвърли весело. — Чуйте, ще посетя градове с население не повече от няколкостотин души. Прииждат селяни от мили наоколо и им е нужно пълно лечение. Искат да им се направи кръвопускане, клизма, да им се пробият циреите, да им се извадят зъбите. Тук не ви е Венеция, където можете да ги пратите в съседната бръснарница. Освен вас чак до следващата година няма да видят обучен специалист, най-много да попаднат на пътуващ шарлатанин. Така че ако решите да ме придружите, трябва да изоставите гордостта си, както ще го сторя и аз. Никой няма да ви види, а аз обещавам да не казвам на баща ви. Поискат ли вадене на зъб, хващате клещите. Ще ви хареса, никога няма да имате толкова благодарни пациенти.

— Ами моята пациентка? Никак не ми се иска да се върна и да я заваря умряла.

Лоуър се намръщи.

— За това не помислих. Но тя не изисква особено внимание. Искам да кажа, вие не прилагате някакво конкретно лечение, просто наблюдавате и изчаквате дали ще остане жива. Ако включите други методи, ще опорочите чистотата на опита.

— Имате право.

— Мога да помоля Лок да се отбива при нея. Забелязах, че не го харесахте много. Но в действителност е чудесен човек и добър лекар. А и ние ще отсъстваме не повече от пет-шест дни.

Бях изпълнен със съмнения, не ми се искаше на някого като Лок да стане известна същината на изследванията ми, но като знаех високото мнение на Лоуър за него, си премълчах.

— Позволете да си помисля до довечера — отвърнах.

— Добре. Е, котките ме зоват. После, предполагам, ще трябва да посетим съдията, за да му съобщим какво ни се е удало да установим. Макар да не вярвам, че ще се заинтересува особено.

И така, три часа по-късно почукахме на вратата на дома на съдията в Холиуел, за да го осведомим, че по мнение на двама лекари, доктор Робърт Гроув е умрял от отравяне с арсеник. Стомасите и червата на котките послужиха за неопровержимо доказателство и всички поражения съвпадаха с откритите във вътрешностите на Гроув. Изводът бе неизбежен, без значение какъв теоретичен метод би бил приложен — дали на мосю Декарт или на лорд Бейкън.

Сър Джон Фулгроув ни прие почти без да чакаме. Въведоха ни в стая, служеща му за кабинет, а също и за съдебна зала при гледане на малки дела. Стори ми се силно разтревожен и това не ме учуди ни най-малко. Човек с положението на Удуърд можеше да вгорчи живота на всеки чиновник, дори на съдия, имал нещастието да си навлече гнева му. Разследването на нечия смърт беше равносилно на признаване на убийството му. И сега на сър Джон му бе нужно да представи в следствения съд обосновано обвинение, а за това се налагаше да обвини някого.

Когато го известихме за нашите изследвания и изводи, той се наведе напред в усилие да схване какво му говорим. Малко ми дожаля за него. Откъдето и да го погледнеше човек, случаят бе извънредно деликатен. Чест му направи, че ни разпита подробно и за методите ни, и за логиката на нашите заключения, и ни накара няколко пъти да обясним най-сложните процедури, докато не се ориентира напълно в тях.

— Значи предполагате, че доктор Гроув е умрял в резултат на погълнат арсеник, разтворен в бутилка с бренди. Така ли е?

Лоуър (говореше само той) кимна в отговор.

— Да.

— Но нямате предположения как арсеникът се е озовал в бутилката? Не би ли могъл сам да го е сложил там?

— Твърде съмнително. Същата тази вечер е бил предупреден колко е опасен арсеникът и е заявил, че никога вече няма да го използва. Колкото до бутилката, може би ще ви помогне присъстващият тук господин Кола.

И аз разправих как видях Гроув да взема бутилката, оставена край стълбите, когато ме изпращаше към входа на колежа. Уточних как не мога да бъда уверен, че става дума за същата бутилка, още по-малко дали отровата вече е била в нея.

— Но тази отрова се използва в медицината, нали? Вие го лекувахте, така ли, господин Коул?

— Кола.

Лоуър обясни за какво понякога се използва арсеник, макар и никога в подобно количество, а аз допълних, че само съм промил с вода клепача му, за да отстраня мазилото, поставено там от него, и по този начин съм дал възможност окото му да оздравее от възпалението.

— Лекували сте го, хранили сте се с него същата вечер и вероятно сте последният, който го е видял жив.

Спокойно признах, че има вероятност да е така.

Съдията изсумтя.

— А как изглежда този арсеник? — осведоми се.

— Това е прах — залови се да обяснява Лоуър, — който се извлича от минерал, съдържащ сяра и сода каустик. Освен че е скъп, не се намира лесно. Добиват го в сребърни мини в Германия. Или пък може да се получи, като се сублимира аурипигмент с…

— Благодаря ви — прекъсна го съдията и вдигна напред длани, за да избегне поредната лекция от страна на Лоуър. — Благодаря. Но аз исках да узная откъде може човек да се снабди с него. Например продават ли го аптекарите? Включен ли е в рецептурника, използван от лекари?

— А, ето какво било! Обикновено лекарите не държат запаси от него. Употребява се рядко, а както споменах, струва скъпо. Обикновено когато възникне нужда от него, обръщат се към аптекарите.

— Много съм ви благодарен. — Съдията смръщи вежди, сякаш обмисляше чутото от нас. — Не си представям как сведенията ви, колкото и да са ценни, могат да бъдат полезни, ако делото стигне до съд. Аз, разбира се, схващам ценността им, но дали ще я схванат съдебните заседатели? Вие, Лоуър, знаете що за хора са това. Ако обвинението се опира на такива мъгляви доказателства, то те без съмнение ще оправдаят онзи, когото бихме обвинили.

Лоуър се намуси, но призна, че сър Джон е прав.

— Кажете, господин Коул…

— Кола.

— Кола. Вие сте италианец, ако не се лъжа?

Отвърнах утвърдително.

— И също лекар?

Отвърнах, че съм изучавал медицина, но не съм получил диплома, тъй като не съм възнамерявал да изкарвам прехраната си с практикуването ѝ. Моят баща…

— Следователно са ви известни свойствата на арсеника?

Нито за миг не заподозрях накъде клонят тези въпроси и безгрижно отвърнах, че безусловно е така.

— И признавате, че е възможно да сте последният, който е видял доктор Гроув жив?

— Възможно е да е така.

— В такъв случай… моля, извинете моите разсъждения… ако самият вие сте сипали отровата и сте му дали бутилката, когато сте пристигнали за вечеря, то няма никой, който би могъл да опровергае разказа ви?

— Сър Джон, забравяте нещо — сдържано се обади Лоуър. — Нужно е да се посочи причина за деянието, преди да се приписва то на когото и да било. А логиката изключва наличие на такава причина. Господин Кола е прекарал в Оксфорд, че и в страната, едва няколко седмици. Преди онази вечер той се е видял с Гроув само веднъж. И държа да кажа, че гарантирам за него, както би го сторил и почитаемият Робърт Бойл, ако беше тук.

Това, за моя радост, отвори очите на съдията за цялата нелепост на въпросите му, макар и да не върна уважението ми към него.

— Моите извинения, господине. Нямах никакво намерение да ви оскърбя. Но мой дълг е да проведа следствие и естествено, налага ми се да задавам въпроси на хората, оказали се в досег със случая.

— Няма никакви съмнения в това. И извинения не са нужни, уверявам ви — рекох, като си изкривих душата.

Думите му дотолкова ме притесниха, че за малко да посоча грешка в логиката му — не непременно аз бях последният, видял Гроув жив, тъй като някой беше забелязал Сара Блънди да влиза в стаята му след раздялата ни при входа на колежа.

Можех да разбера обаче как щом един италианец папист чудесно подхожда за ролята на убиец, то дъщерята на сектант, при това разпътна и с избухлив нрав, ще послужи като отлична негова замяна. Нямах желание да се очистя от подозрения, като посоча обвинително с пръст Сара. Допусках, че може да е способна на нещо подобно, но освен слухове нищо не сочеше към вероятност за нейна вина. Смятах, че съм в правото си да пазя мълчание, докато това положение на нещата останеше непроменено.

Скоро съдията изчерпа всичко, което възнамеряваше да каже, и стана от креслото си.

— Трябва да ме извините. Налага се да се видя със следствения магистрат и да го предупредя. После ми предстои да разпитам още няколко души, а също да успокоя ректора Удуърд. Може би ще бъдете така любезен да му съобщите каквото казахте на мен, доктор Лоуър? Ще се почувствам много по-добре, ако той се убеди, че не съм злонамерен към университета.

Лоуър прие неохотно и се отправи да изпълни възложената му поръка, като ме остави да запълня деня си както намеря за добре.

През цялото време помнех, че вълнения от рода на внезапната смърт на доктор Гроув само ме отвличат от моята главна цел — да сложа в ред семейните дела. Въпреки че в това повествование почти не я споменавам, полагах всички старания, а господин Бойл също любезно се потруди по моя въпрос. Уви, новините не бяха утешителни и усилията ми отиваха на вятъра. Както бе обещал, Бойл се обърна за съвет към своя приятел адвокат от Лондон и неговото мнение бе, че си губя времето с напразни опити. Без твърди доказателства, че баща ми се явява собственик на половината от бизнеса, съм нямал и най-малки изгледи да убедя съда за истинността на твърдението си. По-разумно било да се примиря със загубата, отколкото да харча още средства по съдебни дела, които бездруго нямало да бъдат спечелени.

Ето защо незабавно написах на баща си, че парите са окончателно загубени, ако няма при себе си във Венеция нужните документи, и по тази причина няма защо повече да отлагам завръщането си у дома. Запечатах писмото и го изпратих с кралската поща (не ме тревожеше, че може да бъде прочетено от властите, затова предпочетох да си спестя разходите по частна пратка). Отидох в аптеката на господин Крос, за да убия малко време в разговор, а и да си поръчам медикаменти в случай че все пак вземех решение да придружа Лоуър, макар за момента да нямах такова намерение.

— Не искам да заминавам. Но бихте ли ги приготвили за утре сутринта, просто за всеки случай…

Крос взе списъка ми и отвори сметководната си книга на страницата, където бяха вписани предишните ми покупки.

— Ще ги потърся за вас — обеща. — Не виждам тук нищо рядко и скъпо, така че няма да ми представлява особен труд.

Той отново насочи към мен изпълнен с любопитство поглед, сякаш се канеше да заговори, но размисли и се върна към книгата.

— Не се безпокойте за плащането — казах. — Без съмнение Лоуър или дори господин Бойл ще гарантират за мен.

— Разбира се, разбира се. И дума да не става.

— Нещо друго ли ви тревожи? Моля, споделете.

Той размишлява известно време, като подреждаше по рафта шишенца с течности, но накрая се реши.

— По-рано разговарях с Лоуър — подхвана. — Относно опитите му и смъртта на доктор Гроув.

— А, да — отвърнах, като предположих, че иска да получи нови сведения от някой, близък до случая. — Чудесен е този господин Щал, макар и да е тежко да се общува с него.

— И според вас изводите му солидни ли са?

— Не намирам и най-малка грешка в метода му — отговорих, — а репутацията му говори сама за себе си. Но защо питате?

— Арсеник значи? Той е причината за смъртта?

— Не виждам основания да се съмнявам. А вие не сте ли съгласен?

— Не, няма такова нещо. Но си мислех, господин Кола… — Той отново се разколеба.

— Драги, не го премълчавайте — насърчих го. — Виждам, че нещо ви измъчва. Споделете с мен.

Той сякаш се готвеше да заговори, после се отказа и поклати глава.

— Не, нищо — каза. — Нищо важно. Просто се почудих откъде може да се вземе арсеник. Страшно е да се предположи, че източникът може да е била моята аптека.

— Съмнявам се, че някога ще узнаем. Така или иначе, задължение на мировия съдия е да изясни всичко по силите си и във всеки случай вас никой няма да ви обвини. На ваше място не бих се тревожил.

Той кимна.

— Прав сте. Напълно прав.

В този момент вратата се отвори и в аптеката нахълта Лоуър, придружаван, за голямо мое разочарование, от Лок. И двамата бяха с официални костюми и Лоуър отново се бе решил да сложи перуката си. Поклоних им се.

— Не съм виждал толкова елегантни господа от посещението си в Париж насам — подхвърлих.

Лоуър се усмихна и се поклони в отговор. Крайно несръчно, тъй като в същото време придържаше перуката си с една ръка.

— Спектакъл, господин Кола, спектакъл.

— Какъв спектакъл?

— Този, за който ви споменах. Или забравих да спомена? Развлечението, което ви обещах. Готов ли сте? Нима го приемате така равнодушно? Та там ще е целият град. Да вървим. Започва след час, ако не побързаме, ще изпуснем най-хубавите места.

Доброто му настроение и припряност мигом ме накараха да забравя всички тревоги. Престанах да обръщам внимание на загрижения господин Крос, пожелах му всичко хубаво и излязох на улицата с приятеля си.

За изтънчените натури, привикнали с изяществото на италианското и френското драматично изкуство, посещение в английски театър предизвиква известен шок и по-красноречиво от всичко друго припомня колко неотдавна тези островитяни са се разделили с варварството.

Не опираше толкова до поведението им, макар вулгарната част от публиката да вдигаше неспирен шум, а и дори хора от приличните съсловия не бяха особено тихи. Дължеше се на дивия ентусиазъм, излъчван от трупата актьори на сцената. Подобни развлечения бяха разрешени отново едва от няколко години насам и градът се наслаждаваше неистово на новото и непривично усещане от зрелището. Студентите се бяха втурнали да продават книгите и одеялата си, за да се сдобият с възмутително скъпите билети.

Самата постановка не беше чак толкова ужасна, макар и твърде простонародна, по-подходяща за панаир, отколкото за театър. Това, че такива пиеси възхищават англичаните, показва що за груб и буен народ са те. Онази, която гледахме, бе написана от човек, живял недалеч от Оксфорд, който, уви, явно нито бе пътувал, нито бе изучавал великите автори — свидетелство за това бе пълното отсъствие на техника, на чувство за сюжет и на каквото и да било приличие.

Буквално от първата сцена бяха нарушени единствата, на които ни учи Аристотел и които придават стройност на творбата. Събитията в нея не се съсредоточаваха на едно място, а започваха в замък (както ми се стори), пренасяха се в някаква степ, после към едно-две бойни полета и завършваха с опит на автора да смести на сцената едва ли не всеки град в страната. Беше задълбочил грешката си с отказ от единство на време — помежду една сцена и друга можеха да изминат минута, час, месец или (доколкото схванах) петнайсет години, без публиката да бъде информирана за това. Отсъстваше и единство на действието, тъй като основната сюжетна линия биваше забравена за дълго време, а превес вземаха второстепенни, сякаш авторът бе събрал страници от половин дузина различни пиеси, метнал ги беше във въздуха и после ги бе подшил в реда, в който са паднали на земята.

Езикът бе още по-лош; не всичко разбрах, тъй като актьорите нямаха понятие от декламация, а си приказваха, сякаш бяха в стая с приятели или в таверна. От друга страна, истинско актьорско изкуство на изпълнител, застанал с лице към зрителите и пленяващ ги със силата на прекрасната си реторика, надали би било уместно тук, защото нямаше и помен от нищо пленително. Вместо това изобилстваше невероятно мръсен език. В една сцена по-специално, в която синът на някакъв благородник се преструва на луд и щурее на поляна под дъжда, а после се среща с краля, който също се е побъркал и е закичил цветя в косата си (повярвайте ми, не се шегувам!), очаквах дамите да бъдат изведени навън от загрижените си съпрузи. Нищо подобно, седяха си и по всичко личеше какво удоволствие изпитват. Единственото, което предизвика лека вълна на смущение, беше появата на актриси на сцената — нещо невиждано дотогава.

И накрая, всевъзможни жестокости и насилие. Бог знае колко от действащите лица бяха убити; по мое мнение това обяснява прословутата склонност към насилие у англичаните. Та как биха могли да са други, когато такива отвратителни сцени минаваха тук за развлечение? На един благородник например му изваждат очите на сцената пред публиката и то по начин, който не оставя нищо на въображението. На каква цел би могло да служи тъй грубо и излишно зрелище, освен да обижда и шокира зрителя?

Всъщност това представление, което се проточи толкова дълго, че заключителните сцени се играха в благословена тъмнина, за мен бе интересно само с едно — предостави ми панорамен изглед към местното общество, тъй като буквално никой не бе устоял на изкушението да топне пръсти в калта, с която бе заливана публиката. Сред зрителите присъстваха любителят на сплетни господин Уд, ректорът Удуърд, суровият и студен доктор Уолис, който ме бе тормозил на вечерята и малко по-късно бе станал жертва на господин Престкот. Томас Кен също беше там, както и Крос, Лок, Щал и други, познати ми от гостилницата на Мама Джийн.

Също така беше пълно със студенти, които аз не бях виждал, но които бяха добре известни на приятеля ми. По време на едно от честите прекъсвания видях как слаб и изпит мъж се опита да заговори доктор Уолис. По лицето на последния се изписаха гняв и конфуз и той рязко се отдалечи.

— Охо — подхвърли Лоуър, който наблюдаваше с интерес. — Как се менят времената.

Помолих го да ми обясни.

— Хм? Е, разбира се, вие няма откъде да знаете — отвърна ми с очи, все още приковани към разиграващата се пред него сцена. — Я кажете, какво мислите за онзи дребосък? Според вас възможно ли е да се разпознава характерът по физиономията?

— Вярвам, че да — отговорих. — Ако ли не, то голям брой художници портретисти просто си губят времето и ни сервират лъжи.

— Ами разпознайте го тогава. Ще си направим експеримент да проверим полезността на теорията. Или пък нивото на вашите умения.

— Така… — промълвих и се вгледах внимателно в мъжа, който смирено се отправи обратно към мястото си и седна, без да отправи никакво възражение. — Не съм художник и не съм обучен в това, но той наближава петдесетте и има излъчването на човек, роден да служи и да се подчинява. Не е галеник на съдбата, въпреки че не е беден. Джентълмен, но от по-ниските прослойки.

— Добро начало — похвали ме Лоуър. — Продължавайте.

— Не е от хората, които изпъкват, надали би се изявил с нещо в света. По-скоро обратното: поведението му предполага човек, който винаги ще бъде пренебрегван и отминаван.

— Аха. Още нещо?

— От онези, които по рождение са молители — добавих, вече увлечен от темата. — Личи по това как се приближи и как покорно понесе последвалото оскърбление. Очевидно е свикнал с подобно отношение.

— Отлично — кимна Лоуър. — Много полезен експеримент.

— Познах ли?

— Да кажем, че изложихте много интересни наблюдения. А, пиесата започва отново. Прекрасно.

Простенах вътрешно. Той беше прав, актьорите отново излизаха на сцената, слава на Бога, вече за развръзката. Дори аз бих могъл да го съчиня по-добре: вместо морално извисяващ изход от събитията кралят и дъщеря му умират тъкмо тогава, когато всеки разумен драматург би се погрижил да живеят, та да има някаква смислена поука от пиесата. Но разбира се, дотогава кой ли вече не е умрял, та те вероятно решават да издъхнат, защото няма с кого да си приказват.

Излязох на улицата малко зашеметен, тъй като не бях виждал толкова много кръв, откакто анатомизирахме доктор Гроув. За щастие, Лоуър предложи да се отбием в таверната. Имах нужда да пийна нещо по-силно, за да дойда на себе си, поради което дори не трепнах, когато Уд и Лок решиха да се присъединят към нас. Не беше най-желаната от мен компания, но след такова представление бих пил и със самия Калвин, ако се налагаше.

Докато прекосим града и седнем в „Кралската лилия“, Лоуър преразказа на Лок как съм изтълкувал характера на непознатия от театъра и той се ограничи до бегла насмешлива гримаса.

— Ако греша, бих искал да го чуя още сега — изрекох малко разпалено, защото не ми се нравеше да се забавляват така за моя сметка. — Кой беше той?

— Давайте вие, Уд, нали сте истинска съкровищница на клюки. Кажете му.

Уд, очевидно доволен да бъде включен в кръга ни и да стане център на внимание, отпи от чашата си и поиска от сервитьора да му донесе лула. Лоуър също си поръча лула, но аз отказах. Не че съм против малко тютюн вечер, особено когато имам нужда да си раздвижа червата, но често лулите в таверните са дотолкова използвани от клиентелата, че имат вкус на кисела слюнка. Знам, че на повечето хора не им пречи, но аз предпочитам да пуша своята собствена.

— И така — започна Уд с педантичния си маниер, след като чашата му беше отново напълнена с ейл и в устата му имаше димяща лула, — въпросният дребосък, дето бил смирен и отритнат, създаден да служи и молител по рождение, в действителност е Джон Търлоу.

Тук той направи пауза за драматичен ефект, сякаш това име трябваше да ми направи впечатление. Попитах го, може би с излишна рязкост, кой е този Джон Търлоу.

— Нима не сте чували за него? — попита смаян той. — Във Венеция е известен на мнозина. И в почти цяла Европа също. Близо десет години този човек вилня из страната ни и из други краища, като си проправяше път с убийства, подкупи, кражби и мъчения. Не чак толкова отдавна държеше съдбата на кралства в ръцете си и разиграваше монарси и държавници като марионетки.

Отново замълча и най-сетне разбра, че се изразява непонятно.

— Беше държавен секретар на Кромуел — взе да обяснява, сякаш говореше на дете. Честна дума, този човек ме дразнеше. — Действаше като негов главен шпионин и отговаряше за сигурността на републиката и за живота на Кромуел. Справи се превъзходно със задачата — все пак Кромуел умря в постелята си. Докато Джон Търлоу беше на поста си, нито един убиец не можа да го доближи. Имаше съгледвачи навсякъде: ако поддръжници на краля крояха конспирация, Джон Търлоу узнаваше за нея преди тях самите. Чувал съм, че сам подклаждал някои от заговорите просто заради удоволствието да види сметката на враговете. Докато се ползваше с доверието на Кромуел, властта му да върши каквото си иска беше неограничена. Говорят, че тъкмо Търлоу примамил бащата на Джак Престкот да предаде краля.

— Този дребен човечец? — ахнах изумен. — Но ако това е истина, как така се разхожда преспокойно и присъства на театрални постановки? Та нали всяко разумно правителство би го обесило по най-бързия начин?

Уд сви рамене, нежелаещ да си признае, че нещо не знае.

— Държавна тайна. Но живее, без да вдига шум около себе си, на няколко мили оттук. Доколкото е известно, с никого не се среща и е сключил мир с правителството. Естествено, всички, които се тълпяха около него, докато беше на власт, сега и името му не помнят.

— В това число и Джон Уолис, очевидно.

— А, да — рече Уд и очите му заблестяха. — В това число и той. Доктор Уолис е човек с инстинкт за властта. Умее да я подушва. Убеден съм, че когато Джон Уолис престане да върти опашка пред някого от силните на деня, това е сигурен признак за неговото залязване.

Всеки обича разкази за тъмни и неясни събития и аз не правех изключение. Историята, разказана от Уд за Търлоу, ми даде известно познание за делата в кралството. Или върналият се на престола крал се чувстваше толкова сигурен, та можеше без опасения да остави подобен човек на свобода, или пък бе толкова слаб, че не смееше да го предаде на правосъдието. Във Венеция нещата биха се развили различно: Търлоу отдавна щеше да е погълнат от рибите в Адриатическо море.

— Ами този човек Уолис? Той ме интригува…

Ала нищо повече не научих, тъй като младеж, когото разпознах като прислужник на мировия съдия, се приближи до масата ни и остана във вдървена поза, докато Лоуър не му се притече на помощ и не го попита по каква работа е дошъл.

— Търся господин Кола и доктор Лоуър, господине.

Отвърнахме му, че това сме ние.

— И какво искаш от нас?

— Сър Джон настоява незабавно да отидете у дома му в Холиуел.

— Сега? — учуди се Лоуър. — И двамата? Минава девет, а още не сме вечеряли.

— Не търпи отлагане, както разбрах. Работата е много спешна.

— Не се отказва на човек, който има властта да беси — подхвърли Лок насърчително. — По-добре вървете.

Къщата в Холиуел ми се стори топла и приветлива, когато влязохме в предния салон, преди отново да бъдем въведени в кабинета. В камината гореше огън и аз се стоплих пред него със съзнанието колко е студена тази страна през зимата и колко слабо отоплена е собствената ми стая. Също така се усещах ужасно гладен.

Съдията се държеше видимо по-студено, отколкото преди обед. Щом си разменихме поздрави, той ни поведе към вътрешната стая и ни покани да седнем.

— До късно работите, сър Джон — подхвърли Лоуър дружелюбно.

— Не по свой избор, докторе — отвърна той. — Но това е въпрос, който не търпи отлагане.

— Значи е нещо сериозно тогава.

— Така е. Отнася се до господин Крос. Дойде да ме посети днес следобед и бих желал да проверя с какво име се ползва, защото не е от благородно потекло, макар без съмнение да е почтен човек.

— Е, питайте. Какво за стария Крос? Познавам го като свестен мъж и рядко мами с везните, при това само непознати клиенти.

— Донесе книгата си за продажби — каза съдията — и от нея ясно личи, че преди четири месеца е закупено значително количество арсеник от Сара Блънди, прислужница, живееща в града.

— Ясно.

— Блънди е била уволнена от Гроув за непристойно поведение в същия онзи ден — продължи съдията. — Произхожда от ненадеждно семейство.

— Простете, че ви прекъсвам — обади се Лоуър, — но вие разпитахте ли момичето? Може би тя разполага с убедително обяснение.

— Да, след разговора с господин Крос отидох право при нея. Тя каза, че е купила прахчетата по поръка на доктор Гроув.

— Нищо чудно и така да е. Няма как да се опровергае.

— Възможно е. Възнамерявам да проверя дали доктор Гроув е водил книга за разходите си. Прахчетата струват почти шилинг и такава скъпа покупка несъмнено би била записана. Можете ли да гарантирате за Крос, че е достоен за доверие и не би дал лъжливи показания от лоши чувства?

— О, да. В това отношение той е напълно надежден. Ако казва, че момичето е купило арсеник от него, именно така е било — отвърна Лоуър.

— Отправихте ли открито обвинение към нея? — поинтересувах се аз.

— Не — отговори сър Джон. — Прекалено рано е за това.

— Но го смятате за възможност?

— Не го изключвам. Може ли да попитам защо никой от двама ви не спомена, че в онази вечер е била видяна да влиза в стаята на доктор Гроув?

— Не е моя работа да разпространявам слухове — ядоса се Лоуър. — Нито е ваша да ги повтаряте.

— Не става дума за слух — заяви съдията. — Каза ми го ректорът Удуърд и доведе тук господин Кен да повтори обвинението си.

— Кен? — намесих се. — А вие убеден ли сте, че той казва истината?

— Нямам причини да се съмнявам. Наясно съм, че са имали спорове с доктор Гроув, но не мога да повярвам, че би излъгал за нещо толкова важно.

— А момичето какво каза?

— Отрече, естествено. Но в същото време не желае да отговори къде е била.

Припомних си, че тя и на мен не искаше да каже и за пръв път сърцето ми се изпълни с мрачни предчувствия. В края на краищата, нормално би било да се признае и тежко морално прегрешение, ако то би оборило тъй ужасни подозрения. Какво тогава беше правила, ако се приемеше, че не се опитва да прикрие вината си с лъжа?

— Тоест, имаме нейната дума срещу тази на Кен — обобщи Лоуър.

— Неговата дума, то се знае, е с повече тежест — изтъкна съдията. — От слуховете, които чувам, тя е имала причина, макар и твърде извратена, за подобна постъпка. Както разбрах, лекувате майка ѝ, господин Кола?

Кимнах.

— Съветвам ви да прекратите незабавно. Стойте възможно по-далече от нея.

— Вече я приемате за виновна — промълвих, разтревожен от такъв обрат на разговора.

— Вярвам, че разполагам с основания за възбуждане на дело. Установяването на вина, доволен съм да кажа, не влиза в моите задължения.

— Но майката се нуждае от лекарска помощ — възразих аз, без да добавям, че резултатите от опита ми изискват постоянно наблюдение.

— Вероятно друг лекар би могъл да се погрижи за нея. Не мога да ви забраня, но ви моля да помислите колко е деликатно положението. Ако се срещнете с момичето, няма как да не се поведе разговор за доктор Гроув. В случай че е виновна, непременно ще иска да узнае как върви разследването и дали вие подозирате какво се е случило. И тогава ще ви се наложи или да излъжете, което е унизително, или да ѝ съобщите сведения, които ще я подтикнат да избяга.

То се знае, нямаше как да отрека логиката на такова предупреждение.

— Но ако престана да посещавам майката, това също може да събуди подозренията на дъщерята.

— В такъв случай — весело заяви Лоуър — трябва да заминете с мен. По този начин ще сте далеч и момичето нищо няма да заподозре.

— При условие, че се върнете. Господин Лоуър, ще гарантирате ли за приятеля си? Ще осигурите ли завръщането му в Оксфорд?

Лоуър прие на драго сърце и преди да напуснем дома на сър Джон, двамата се договориха за всичко, без нито веднъж да ме попитат за мнението ми. Още на следващия ден ми предстоеше да замина с Лоуър, който обеща, че ще убеди Лок да навестява пациентката ми и да записва всички изменения в състоянието ѝ. По този начин се налагаше да осведомим Лок за направеното от нас, а това ме притесни. Ала нямах избор.

Лоуър тръгна да търси приятеля си, а аз се върнах в жилището си с натежало сърце, силно разтревожен от този обрат на събитията.

Петнадесета глава

Колкото и мрачен да бе поводът, лекарската обиколка през цялата следваща седмица се оказа извънредно благотворна за повдигане на угнетения ми дух. Установих, че за кратък срок атмосферата на Оксфорд бе породила у мен меланхолията, типична за повечето от жителите му. Има нещо в това място — влага, която съсипва настроението и безмилостно притиска душата с тежестта си. В ума ми отдавна се е зародила теория за климата и дай Боже, бих желал да я развия някой ден. Вярвам, че сивото и влажно време вечно ще възпрепятства англичаните да оставят някакъв отпечатък в света, освен ако не напуснат острова си заради по-слънчеви земи. Преселете ги в Америка или в Карибския басейн и те с техния характер биха станали господари на света; останат ли в родината си, ще затънат в тресавището на апатията. За това свидетелства преживяното от мен самия — бодрият ми темперамент помрачня от прекарания там период.

И все пак, когато се озовах яхнал кон в първия пролетен ден след дълга и тежка зима сред открита местност, започваща още щом прекосите стария и опасен на вид мост след колежа „Сейнт Мери Магдален“, настроението ми значително се повиши. При това северният вятър най-сетне се смени със западен, а с него изчезна и вредното въздействие на това най-пагубно от всички въздушни течения. Дължа да добавя, че за ободряването ми допринесе и мисълта как в близките дни мога да забравя Сара Блънди и трупа на Робърт Гроув.

Лоуър бе направил отлична предварителна организация на експедицията ни и зададе бързо темпо през онази първа сутрин, така че след като безмилостно бяхме пришпорвали конете си, пристигнахме в Ейлсбъри в съседното графство още в късния следобед. Отседнахме за нощувка в странноприемница до екзекуцията на следващата сутрин. Аз не присъствах, тъй като не изпитвам удоволствие от подобни зрелища, но Лоуър отиде: по неговия разказ момичето държало неубедителна реч и напълно се лишило от съчувствието на тълпата. Случаят бил заплетен и градът в никой случай не бил докрай убеден в нейната вина. Убила мъж, за когото твърдяла, че я изнасилил, но съдебните заседатели го приели за лъжа, тъй като тя забременяла, а нямало как това да стане, ако жената не е изпитала наслада от акта. В нормалния случай състоянието ѝ би я спасило от бесилката, но тя изгубила детето, а с него и всякаква защита от палача. Нещастно развитие на обстоятелствата, което сигурните във вината ѝ приемали като Божествено провидение.

Лоуър ме увери, че присъствието му било необходимо; вярно, че обесването било отвратителна гледка, но една от съблазните за любопитния му ум била точното определяне на мига, в който настъпва смъртта. Това имаше пряка връзка с умирането на гълъба във вакуумната помпа. Повечето от жертвите на обесване бавно се задъхват в примката и немалък интерес за него — и за медицината — представляваше въпросът колко време е нужно на душата да се раздели с тялото. Лоуър ме увери, че е сериозен познавач по въпроса. По тази причина застана до дървото, готов да си води бележки.

Получи желания труп, след като даде подкуп на чиновниците и плати лира на семейството. Разпореди се да го откарат при местния аптекар, негов познат, и след като той се помоли по неговия си начин, а аз — по своя, се заехме за работа. Частично проведохме анатомизирането на място — аз извадих сърцето, а той отвори черепа и направи няколко възхитителни рисунки на мозъка. Останалото разчленихме и поставихме в големи буркани със спирт, които аптекарят обеща да достави при Крос. Лоуър писа на Бойл, че бурканите са на път и в никакъв случай не бива да бъдат отваряни.

— Не вярвам да остане много доволен — каза, след като се измихме и се отправихме към странноприемницата да хапнем и пийнем. — Но къде другаде бих могъл да ги пратя? Колежът ми забранява да се държат трупове на територията му дълго време, а поверя ли го на друг, току-виж го анатомизирали преди завръщането ми. Някои хора нямат ни съвест, ни срам в тези дела.

Колкото до останалата част от пътуването ни, не виждам смисъл да влизам в подробности. Щом спирахме в някоя странноприемница по маршрута си, пациентите се стичаха незабавно и десет дни по-късно се върнах забогатял с шейсет и пет шилинга. Средната такса беше четири пенса, никой не плати повече от шилинг и шест пенса, а когато ми се разплащаха в натура, трябваше да продавам разните гъски, патици и кокошки с намаление на местни търговци. (Една гъска изядохме, но нямаше как да се върна в Оксфорд с менажерия от пернати зад гърба си.) Лесно може да се заключи какъв брой пациенти прегледах през този неголям период.

Ще преразкажа събитията от един ден, защото те бяха с известна значимост. Въпросния ден прекарахме в Грейт Милтън, малко селище източно от Оксфорд, където се отбихме, защото далечни роднини на Бойл притежаваха имот там и можехме да разчитаме на удобни легла за нощуване и възможност да се избавим от въшките, с които се бяхме напълнили предишните дни. Пристигнахме там към седем часа сутринта и веднага отидохме в отредените ни стаи в близката странноприемница, а съдържателят прати слуга да оповести из селото нашето пристигане. Едва успяхме да се приготвим, когато се появи първият пациент, а щом лечението му приключи (Лоуър проби цирей на задните му части и извърши операцията в един от редките си пристъпи на добро настроение), пред входа вече се беше наредила опашка.

Тази сутрин извадих четири зъба, източих няколко галона кръв (новаторските идеи за терапевтичен ефект не вървяха в провинцията, хората си искаха кръвопускане и държаха на своето), бинтовах рани, вкусвах урина, мазах с мехлеми и прибрах седем шилинга. След кратко прекъсване за обяд отново се хванахме на работа: пробивахме циреи, почиствахме гной, намествахме стави, срещу което получихме единайсет шилинга и осем пенса. Бяха загърбени всички прекрасни теории на Лоуър за новата медицина. Пациентите не се интересуваха за ползата от минералните микстури и отхвърляха всякакви нововъведения. Тъй че вместо да предписваме грижливо съставени медикаменти от живак и антимон, възстановявахме равновесието на течностите в тялото като заклети последователи на Гален, а влиянието на звездите отчитахме с ентусиазъм, достоен за самия Парацелз. Прилагахме установени практики, тъй като нито разполагахме с време за модерни подходи, нито пък имахме репутацията да ги използваме.

Накрая и двамата бяхме напълно изтощени и се наложи да се изнижем през задната врата на странноприемницата, за да избегнем още настоятелни пациенти, чакащи реда си. Възрастната двойка, която се грижеше за къщата на роднините на Бойл, ни бе обещала къпане с топла вода, когато наминахме да им се представим по обед, и сега нямах търпение да се възползваме от предложението им. Не бях потапял цялото си тяло във вода от есента и чувствах, че не само на физиката ми ще се отрази добре, но и духът ми значително ще се ободри. Аз отидох пръв да се изкъпя, като взех със себе си бутилка бренди, та да спестя време, и когато излязох, се чувствах превъзходно. Лоуър хранеше известни резерви относно вземането на вана, но имаше такива сърбежи от въшките, че реши да поеме риска.

Изтегнах се в едно от креслата, докато Лоуър се къпеше, и почти бях задрямал, когато госпожа Фентън, икономката, ме уведоми, че пристигнал слуга със съобщение за мен.

Изпуснах стон; такива неща се случваха непрекъснато — местните знатни семейства искаха да се възползват от услугите на пътуващ лекар, но естествено, намираха под достойнството си да се редят на опашка с простолюдието. Затова пращаха слуги да ни уведомят, че желаят да бъдат посетени. Отивахме при тях и за оказаната чест прибирахме солидни суми. По-често тези визити поемаше Лоуър: не само че беше англичанин, а се възползваше от случая да завърже полезни запознанства за в бъдеще и аз на драго сърце му отстъпвах подобни покани.

Но този път той бе зает с къпане, а и без друго слугата уточни, че изрично аз съм поканен. Бях поласкан и учуден колко бързо пътуваха новините из провинцията, затова бързо взех лекарската си чанта. Оставих съобщение за Лоуър да ме очаква не след дълго.

— Кой е господарят ти? — попитах, колкото да поддържам учтив разговор, докато вървяхме към главната улица на селото, а после свърнахме вляво по една по-тясна. Наставниците ми са ме учили, че когато бъдат подробно разпитани слугите, често е възможно да бъде поставена пълна диагноза още преди да си зърнал пациента, с което си печелиш блестяща репутация.

Но този път методът не даде резултат, тъй като слугата, възрастен човек, но с яко телосложение, изобщо не ми отговори. Всъщност не изрече нито дума, докато не стигнахме до средно голяма къща в края на селото, където влязохме и бях въведен в помещение, наричано от англичаните гостна — обща стая, където приемат посетители. Тук той наруши мълчанието си, предложи ми да седна и изчезна.

Настаних се и зачаках търпеливо, докато вратата се отвори и се озовах лице в лице с най-големия сатрап в Европа, ако можеше да се вярва на приказките на господин Уд.

— Добър вечер, докторе — поздрави ме Джон Търлоу с тих и звучен глас при влизането си в стаята.

Макар за пръв път да имах възможност да го разгледам по-добре, първоначалната ми преценка се потвърди. Вече ми бе известна репутацията му, но той все така въобще не ми приличаше на зъл тиранин. Имаше воднисти очи, които примигваха, сякаш несвикнали със светлина, и кротко изражение на човек, копнеещ за добро отношение от околните. Бих го взел за смирен свещеник, водещ скромно, но смислено съществуване в бедна енория и пренебрегван от висшестоящите.

Но сведенията, получени от Уд, се бяха запечатали в паметта ми, и аз замрях в едва ли не благоговеен ужас.

— Вие сте доктор Кола, нали? — продължи той, тъй като не отроних нито дума.

Накрая си върнах дар слово, потвърдих, че съм аз, и го попитах за оплакванията му.

— О, не опира до телесен недъг — отвърна той с лека усмивка. — По-скоро до душевен, ако може така да се каже.

Осмелих се да отбележа, че това не е по моята част.

— Да, разбира се, но е по силите ви да окажете известна помощ. Може ли да бъда откровен с вас, докторе?

Разперих ръце, сякаш да кажа „защо не“.

— Отлично. Разбирате ли, имам гост, който е в състояние на силен смут. Не мога да кажа, че е желан гост, но както ви е известно, гостоприемството си има своите закони. Отхвърлен е от ближните си, а моята компания намира за недостатъчна. Не мога да го виня за това, тъй като съм безинтересен събеседник. Впрочем, знаете ли кой съм?

— Казаха ми, че сте господин Търлоу, държавният секретар на лорд Кромуел.

— Точно така. Накратко, на госта ми са нужни сведения, които не може да получи от мен, а ми каза, че вие сте в състояние да му ги дадете.

То се знае, озадачи ме до крайност. Отвърнах, че ще се отзова на драго сърце. Но изразих учудване, защото Грейт Милтън не беше чак дотам изолиран от света. Търлоу избегна директен отговор.

— Както разбрах, познавали сте джентълмен на име Робърт Гроув, член на факултета на Новия колеж.

Учудих се, че Търлоу е наясно за това, но потвърдих, че да.

— Чух, че смъртта му е предизвикала известни съмнения. Бихте ли ми разказали обстоятелствата, свързани с нея?

Не виждах причина да му откажа и обобщих всичко случило се — от изследванията на Лоуър до разговорите на Сара Блънди с мен и със съдията. Докато говорех, Търлоу седеше невъзмутимо в креслото си, без да направи нито едно движение и с вид на абсолютен покой. Дори се почудих слуша ли ме изобщо и дали не е задрямал.

— Ясно — каза, когато завърших разказа си. — Значи, ако съм ви разбрал правилно, този мирови съдия само е разпитал момичето и нищо повече?

Кимнах.

— Ще се учудите ли, като узнаете, че преди два дни тя е била обвинена в предумишлено убийство на доктор Гроув? И че сега е в затвора в очакване да се изправи пред съд?

— Изумен съм — отвърнах. — Нямах представа, че английският закон действа така бързо.

— Вие смятате ли тази девойка за виновна?

Ама че въпрос! Същият, който си бях задавал неведнъж през време на пътуването.

— Не знам. Това е работа за закона, не за логиката.

Тук той се усмихна, сякаш бях изрекъл нещо много остроумно. По-късно Лоуър ми обясни, че Търлоу дълги години е бил адвокат, преди метежът да го издигне до длъжност държавен секретар.

— Е, кажете ми какво ви подсказва логиката.

— Хипотезата е, че Сара Блънди е убила доктор Гроув. Какви са доказателствата за това? Има налице мотив — той я е уволнил, само че прислужниците постоянно биват уволнявани и за щастие, малцина са тези, които си отмъщават. Купила е арсеник в деня, когато я е изгонил. Била е в Новия колеж същата вечер, когато е умрял доктор Гроув, и не е пожелала да го признае. Несъмнено уликите свидетелстват в полза на хипотезата.

— Във вашите разсъждения обаче има една слабост. Не споменахте всички улики, а само тези, които подкрепят хипотезата. Доколкото разбирам, други факти сочат към алтернатива, а именно, че и вие може да сте го убили, тъй като последен сте го видели жив, освен това сте имали достъп до отрова, ако сте имали намерение да посегнете на живота му.

— Да, възможно с, но аз знам, че не съм го убил, а и не съм имал причина за такова нещо. Не повече, отколкото, да речем, доктор Уолис или Лоуър, или Бойл.

Той се съгласи с този довод (макар да не знаех защо му казвам всичко това) и кимна.

— Следователно изхождате от факти с различна тежест. И правите извод, че е виновна.

— Не — отвърнах, — не бих искал да повярвам в това.

Търлоу показа учудване.

— Но нали това противоречи на методите на науката? Длъжен сте да приемете хипотезата, докато не откриете нейна алтернатива.

— Приемам я като възможност, но не бих действал въз основа само на нея, ако не се открият други доказателства в нейна полза.

Той се надигна от креслото бавно като старец, чиито стави вече губят гъвкавост.

— Моля ви, докторе, налейте си чаша вино. Скоро ще се върна да продължим разговора си.

Преразгледах първото си впечатление от него, докато си наливах — заповедта си е заповед, с какъвто и тон да е изречена. Реших, че Търлоу е благ и кротък, защото никога не е имал нужда да се държи другояче. Изобщо не ми хрумна да кажа, че Лоуър ме очаква, че съм гладен и че не виждам защо трябва да стоя там на негово разположение.

Когато накрая той се върна, след него в стаята влезе смутено усмихнатият Джак Престкот, чиито окови и килия вече бяха само спомен.

— А! — възкликна ведро той, докато го гледах с откровено смайване, защото последно него очаквах да видя отново, камо ли при подобни обстоятелства. — Италианският анатом. Как я карате, любезни докторе?

Търлоу тъжно се усмихна на двама ни и се поклони.

— Оставям ви да си поговорите — каза. — Моля, не се стеснявайте да ме повикате, когато се наложи.

И той излезе от стаята, като ме остави зяпнал от изненада.

Престкот, по-едър в сравнение със спомена ми и далеч по-оживен, отколкото при последната ни среща, потърка длани, наля си чаша ейл от каната върху бюфета и седна насреща ми, като се вгледа в лицето ми, сякаш диреше там признаци за опасност.

— Учуден сте да ме видите. Отлично. Радвам се. Трябва да признаете, че това е много хитро убежище, не мислите ли? На кого би му хрумнало да ме търси тук?

Той несъмнено бе в прекрасно разположение на духа и се държеше като човек, който няма едничка грижа на света, не като такъв, когото го грози незабавна екзекуция. И какво, питах се, прави в дома на човек като Търлоу?

— Много е просто — обясни. — Двамата с баща ми са се познавали донякъде. Оставих се на неговото милосърдие. Ние, отхвърлените, трябва да се поддържаме, нали така?

— Какво всъщност искате? Излагате се на риск, като разкривате присъствието си пред мен.

— Ще видим. Търлоу ми предаде какво сте казали, но бихте ли ми разправили отново всичко по въпроса?

— За кой въпрос става дума?

— За доктор Гроув. Той беше много добър към мен, единственият човек в Оксфорд, когото харесвах. Много се опечалих от случилото се.

— Предвид колко грозно бихте се възползвали от него, ако беше дошъл да ви посети във вечерта на бягството ви, трудно ми е да го повярвам.

— А това ли — махна той презрително. — Не причиних нищо лошо на Уолис, само го вързах, нито пък стария Гроув бих наранил. Но какво ми оставаше? Да умра на бесилката, само и само да не допусна невъзпитано поведение? Длъжен бях да се спася и това беше единственият начин. А вие как бихте постъпили на мое място?

— Като начало, никого не бих нападнал — отвърнах.

Той пренебрегна думите ми.

— Помислете за минутка. Търлоу ми каза, че съдията доста заплашително е покръжил около вас. Ами ако ви беше поставил в окови? Лесно можеше да го стори, защото всички биха се зарадвали един папист да бъде обвинен. Какво бихте сторили тогава? Нима бихте седели мирно с надеждата съдебните заседатели да бъдат разумни? Или бихте стигнали до мисълта, че ще са банда пияни негодяи, дето ще ви качат на бесилката просто за свое удоволствие? Може да съм беглец от закона, но поне съм жив. Само дето съм натъжен от смъртта на Гроув и бих искал да помогна, ако е възможно, защото някога той беше добър с мен и почитам паметта му. Така че, разправете ми, какво се случи?

Отново изложих своя разказ. Престкот се оказа по-благодарен слушател: въртеше се в креслото си, ставаше да напълни отново чашата си, надаваше силни възклицания на одобрение или несъгласие. Накрая повторно стигнах до финала на историята.

— А сега, господин Престкот — заявих твърдо, — трябва да ми обясните в какво всъщност се състои работата.

— В това, че сега разбирам по-добре нещата, отколкото преди няколко минути. Въпросът е какво мога да сторя.

— Не мога да ви посъветвам, докато не разбера какво имате предвид.

Престкот дълбоко въздъхна и ме погледна право в очите.

— Знаете ли, че онова момиче Блънди беше негова любовница?

Отвърнах, че съм чувал слуховете, но добавих, че момичето не признава нищо такова.

— О, как ще признае? Но е истина. Знам го, защото се виждахме за кратко миналата година, преди да я разбера каква е. А после тя се прехвърли към Гроув, съблазни го и горкият старец падна в капана ѝ. Лесно стана, той имаше слабост към хубавките, а тя умее да се прави на много мила, стига да си го науми. Побесня, когато той я уволни. Срещнах я скоро след случката и повярвайте, не бях виждал по-страховито изражение. Приличаше на същински дявол, зъбеше се и съскаше като звяр. Той ще си плати за това, каза. Скъпо ще си плати.

— И какво имаше предвид?

Той вдигна рамене.

— Тогава го взех просто за женски преувеличения. После дойдоха неприятностите ми, попаднах в затвора и загубих връзка с външния свят. Докато не избягах. Когато излязох от замъка, нямах представа какво да правя по-нататък. Нямах нито пари, нито прилични дрехи, нищо. Реших, че трябва да се скрия, преди да се е вдигнала тревога. И отидох у Блънди. Знаех къде е домът им, бил съм там и преди.

Промъкнал се крадешком по калната уличка до вратата на Сара и надникнал през прозореца. Вътре било тъмно и той предположил, че няма никой. Влязъл, потърсил нещо за ядене и тъкмо загризал кора хляб, когато Сара се върнала.

— Беше обладана от някакво вълнение и направо ме уплаши — призна. — Естествено, изненада се да ме види, но когато ѝ обясних, че не бих могъл да я нараня и не възнамерявам да се задържа дълго, тя се поуспокои. Носеше със себе си малка чанта и с мисълта, че в нея може да има храна, ѝ я взех.

— И тя ти я даде?

— Не съвсем. Наложи се да ѝ я отнема насила.

— Както се досещам, вътре не е имало храна.

— Не. Имаше пари. И пръстен. Пръстен с печата на Гроув — каза и замълча, докато изрови от джоба си нещо, увито в хартия, която внимателно разгъна. Вътре имаше пръстен със син камък в средата. — Добре го помня — продължи той, когато аз взех пръстена, за да го разгледам по-отблизо. — Виждал съм го много пъти на пръста му. Той никога не го сваляше. Попитах Сара Блънди как е попаднал у нея. Тя не пожела да отговори, така че я бих, докато не изръмжа, че не било моя работа и във всеки случай на Гроув вече нямало да му е нужен.

— Това ли бяха думите ѝ? „На Гроув вече няма да му е нужен“?

— Да — отвърна Престкот. — Мислите ми бяха заети с друго и тогава не обърнах голямо внимание. Сега, разбира се, всичко това става много важно. Въпросът е как да се постъпи. Не мога да свидетелствам. Съдията ще ми благодари и мигом ще ме обеси. Та си помислих, че може би вие ще предадете пръстена на сър Джон и ще му съобщите моя разказ. А ако ми провърви, аз вече отдавна няма да съм тук.

Размишлявах, като стисках пръстена в ръце и сам на себе си се чудех защо никак не ми се искаше да му повярвам.

— Давате ли ми дума, че ми казахте чистата истина?

— Да, разбира се — отвърна той искрено и без бавене.

— По-склонен щях да съм да ви вярвам, ако собственият ви нрав не беше тъй необуздан.

— Не е така! — възрази той, като леко се изчерви и повиши глас. — Оскърбявате ме! Всичко, което сторих, целеше да защитя самия себе си и доброто име на семейството си. Няма никакво сходство между моя случай, който бе въпрос на чест, и нейния, продиктуван от похот и алчност. Сара Блънди няма да спре дотук, повярвайте ми, докторе. Не признава никакви закони, няма задръжки. Тя и такива като нея не са ви ясни, колкото на мен.

— Твърде буйна е — признах. — Ала съм я виждал също така учтива и отговорна.

— Стига да си го науми — подхвърли презрително. — Истината е, че няма никаква почтителност към онези, които я превъзхождат. В това вероятно сам сте се уверили.

Кимнах. Самата истина беше. И отново си помислих за моята хипотеза. Искал бях да получа още и необорими доказателства, а сега като че ги имах вече. Престкот нищо не печелеше, като напомняше за себе си. Напротив, имаше много за губене. Трудно ми беше да не му повярвам, а и той говореше с такова чувство, та не можех и да си помисля, че не казва истината.

— Ще говоря с магистрата — отвърнах. — Няма да давам сведения за местонахождението ви, просто ще предам вашия разказ. Според мен той е надежден човек и бързо ще приключи нещата. На мнозина в университета не е по вкуса неговата намеса и вашите показания ще са му от полза. Нищо чудно да се смекчи към вас. То се знае, трябва да се посъветвате с господин Търлоу, но аз не бих ви препоръчал прибързано бягство.

Престкот помисли над това.

— Може би. Но вие ми обещайте да бъдете внимателен. Ужасно се боя. Ако някой като Лоуър узнае къде съм, ще ме предаде. Длъжен е да го стори.

Обещах му с голямо нежелание и ако не удържах на думата си поради дълга си към Лоуър, то поне мога да кажа, че това не навреди на Престкот.

Само че опитът ми да запазя мълчание доведе до печално влошаване на отношенията ми с Лоуър, тъй като отлъчването ми — както той предполагаше към полезен и щедър пациент — отново го хвърли в завист и униние. Срещал съм хора, способни на подобна промяна в настроенията. Но отличителното при Лоуър бе, че тя настъпваше рязко, без предупреждение и без особено основателни причини.

На два пъти изсипва върху мен гнева си и аз изтърпявах, воден от приятелски чувства. Третият път се оказа най-тежък и последен. Като всички англичани, и той много пиеше и точно на това се бе отдал в мое отсъствие. Когато се върнах в къщата, седеше край огъня, обгърнал тяло с ръце, сякаш да се сгрее, и при влизането ми ме изгледа мрачно. А когато заговори, процеждаше думите със злоба, сякаш бях най-големият му враг.

— Къде се дянахте, за Бога?

Колкото и да ми се искаше да му разкажа всичко, отвърнах само, че съм бил на визита при пациент, който е пратил за мен.

— Вие нарушихте уговорката ни! Такива пациенти са моя грижа.

— Не сме имали никаква уговорка — отвърнах стъписан, — макар само да се радвам, че вие ги поехте. Така или иначе се къпехте.

— Можех да се подсуша набързо.

— Този пациент нямаше да ви заинтересува.

— Това аз щях да го реша.

— Е, решавайте сега. Беше Джон Търлоу и се намира в добро здраве, доколкото мога да съдя.

Лоуър изсумтя презрително.

— Вие и да лъжете не умеете. Боже мили, колко ми омръзнаха вашите чуждестранни обноски и нескопосаният ви език. Кога си тръгвате? Ще се радвам да ви видя гърба.

— Лоуър, какво ви става?

— Не се преструвайте, че сте загрижен за мен. Единствено от себе си се интересувате. Аз ви демонстрирах истинско приятелство, взех ви под крилото си, като дойдохте, представих ви на най-достойни хора, споделях идеите си с вас, а ето как ми се отплащате.

— И съм ви много признателен за всичко това — отвърнах, като вече започвах да се ядосвам. — Сторих всичко, за да заслужа онова, което получих. Не споделих ли аз на свой ред идеите си с вас?

— Вашите идеи! — възкликна той с пълно презрение. — Че какви идеи са това? Те са само фантазии, празни нелепости без основания, които си съчинявате за развлечение.

— Това е във висша степен несправедливо, както и сам съзнавате. Не съм сторил нищо да заслужа гнева ви.

Но всичките ми възражения отиваха на вятъра. Както и предишния път, каквото и да говорех, нямаше никаква тежест пред него. Разразилата се буря сама себе си трябва да изтощи, аз бях също тъй безсилен да я уталожа, както дърво, гънещо се под ураган. Този път обаче бях завладян от гняв и обида и вместо да се постарая да го успокоя, наранен от неговата несправедливост, упорито противостоях на нападките му.

Няма да повтарям всичко, което се изрече, но то премина всякакви граници. Лоуър се разпалваше все повече и повече, а аз, все така неспособен да разбера причината за яростта му, бях също толкова разгорещен. Знаех само, че този път трябва да му се опълча, и моята решимост го накара направо да побеснее. Нарече ме крадец, шарлатанин, безмозъчен клоун, папист, лъжец, предател и измамник. Като всички чужденци съм предпочитал да забия нож в гърба, вместо да избера пътя на честността. Обвини ме, че замислям да се устроя в Лондон като лекар, и настоятелните ми твърдения, че възнамерявам да напусна Англия при първа възможност, само наливаха масло в огъня.

При всякакви други обстоятелства честта би изисквала да поискам от него удовлетворение, но когато го споменах, той ме засипа с нови язвителни насмешки. Накрая се оттеглих изтощен и гладен, тъй като така и не прекъснахме словесната си битка, за да вечеряме. Легнах си изпълнен с горчива печал, защото аз го харесвах, а ето че на приятелството ни беше сложен край. Общуването с него ми донесе немалка полза, няма спор за това, но цената, която ми се наложи да платя, бе прекалено висока. Не се съмнявах, че след като получи писмото ми, баща ми ще ми даде позволение да отпътувам, и аз реших, че ще е по-разумно да предваря това разрешение. От друга страна исках да доведа докрай експеримента си с госпожа Блънди. Ако тя останеше жива и имах възможност да докажа полезността на своя метод, то престоят ми тук можеше да донесе не само огорчение.

Шестнадесета глава

То се знае, на следващата сутрин Лоуър бе самото разкаяние и ме засипа с извинения, но този път — напразно. Приятелството ни бе непоправимо разрушено. Fides unde abiit, eo nunquam redit14, както е казал Публий Сир. Сега, след като бях решил да замина, нямах никакво желание да правя отстъпки, каквито изискваше подобно помирение, и аз приех извинението, но само по законите на учтивостта, а не със сърцето си.

Вероятно той го разбра и обратният ни път към Оксфорд мина в мълчание и в неловки разговори. Силно ми липсваше предишната непринуденост помежду ни, но не можех да върна духа на другарство. Според мен Лоуър се срамуваше от себе си, тъй като бе наясно, че се е държал непростително. Ето защо ми оказваше дребни жестове на внимание с надежда да си върне благоразположението ми, но когато те се оказаха напразни, потъна в меланхолия.

Ала честта ме задължаваше да не мълча: макар и да бях дал дума на Престкот, сметнах, че дългът ми пред Лоуър натежава пред нея. Не бях осведомен за законите, но знаех, че трябва да го уведомя за случилото се в дома на господин Търлоу. Би било твърде недостойно за мен да го научи от мировия съдия или от приказките по таверните. Той изслуша разказа ми с дълбока загриженост.

— И вие не ми казахте? Съзнавате ли какво сте направили?

— Какво?

— Вече сте виновен колкото тях. Може да увиснете на въжето, ако Престкот бъде заловен. Изобщо ли не ви хрумна?

— Не. Но какво можех да направя?

Той се замисли.

— Не знам. Но ако съдията реши, че му трябва Престкот, а той е избягал вече, ще се окажете в тежко положение. А вие вярвате ли му?

— Не виждам причина да не му вярвам. Няма никаква изгода да си измисля. И нали не аз го открих, а той прати за мен. А и пръстенът на доктор Гроув. На Сара ще ѝ се наложи да обясни как е попаднал у нея.

— Уверен ли сте, че това е неговият пръстен?

— Не. Но ако е неговият, все някой ще го разпознае. Вие как мислите?

Лоуър отново потъна в разсъждения.

— Според мен — заговори накрая, — ако пръстенът е негов и се окаже възможно Престкот да даде показания, то тя ще бъде обесена.

— Вярвате ли във вината ѝ?

— Бих предпочел да съм видял с очите си как в стаята му тя сипва арсеник в бутилката с бренди. Или да го чуя от собствената ѝ уста. Както ни учи доктор Щал, пълна увереност няма. Но започвам да клоня към мисълта, че тя действително е виновна.

Тук и двамата се смутихме, тъй като осъзнахме в един и същ момент, че отново сме възприели предишния дружески тон и неловкостта мигом се върна. И аз взех своето окончателно решение, почувствал, че никога няма да мога да говоря непринудено с него, без да се опасявам, че отново ще изпадне в ярост. Лоуър като че отгатна мислите ми и не наруши мрачното мълчание, докато конете препускаха в тръс по калния път. Естествено, беше му ясно, че не може да направи нищо повече, след като бе поднесъл извинение за думите си, а не виждаше нужда да се извинява за онези, които още не е изрекъл.

Вече споменах, че нямах високо мнение за английския театър: скучна фабула, лоша игра, калпава дикция. А виж, английските съдилища са съвсем друго нещо, притежават всичката пищност и драматичност, която липсва в театъра, постановката е далеч по-изпипана и завладяваща.

Съдебният спектакъл няма равен никъде на континента и дори французите, тези любители на помпозността, не могат да придадат на упражняването на правосъдието такова величие, внушаващо благоговеен ужас. Причината за това е, че съдилищата в Англия са подвижни. По-дребните престъпления се възлагат на мировите съдии, но по-важните дела се гледат от представители на краля, изпращани от Лондон през определени интервали от време. Тези представители правят обиколка из страната и пристигането им е съпроводено с много церемониалност. Кметът очаква процесията на границите на града, местните земевладелци го следват с каретите си, тълпи от зяпачи запълват улиците, докато кортежът се връща към залата на съда, където се произнасят витиевати прокламации, даващи право на съдиите да бесят колкото им хрумне нарушители на закона.

Може би трябва да обясня как англичаните водят съдопроизводството, тъй като методите за него са не по-малко чудати от другите порядки в тази страна. Човек би помислил, че един учен съдия би бил достатъчен, както и навсякъде другаде, но тук случаят не е такъв. След като са назначили такъв човек, те прехвърлят всичките му пълномощия на група от дванайсет души, избрани случайно и напълно невежи относно законите. Нещо повече, местните са неимоверно горди с въпросната крайно нелепа система и благоговейно почитат тези така наричани съдебни заседатели като твърдата основа на всички свои свободи. Съдебните заседатели изслушват аргументите, изнесени в съда, и гласуват присъдата. Обикновено делото излага този, който е предявил обвиненията, а в случай на убийство — близките на покойника или мировият съдия, който действа от името на краля. В случай че няма роднини, както беше при Гроув, задачата да състави обвинението падаше на мировия съдия, на когото се плащаше от хазната.

Приготовленията за заседанията на пътуващия съд са много и скъпоструващи, ето защо Главната улица бе задръстена от хора при завръщането ни в Оксфорд. Зрелището ме впечатли, но у Лоуър то само предизвика поредния пристъп на лошо настроение. Наближаваше привечер, от сутринта не бяхме яли нищо и не можехме да решим дали да спрем някъде да си утолим глада, или да отида право при сър Джон в Холиуел. Избрах второто главно поради това, че бързах да видя госпожа Блънди. Каквото и да бе извършила дъщеря ѝ, старицата си оставаше моя пациентка и моята надежда за слава. А и нямах търпение да се избавя от присъствието на Лоуър.

Сър Джон ме прие без отлагане — тази черта на служителите на английския закон предизвиква възхищение у мен. Много малко съм имал досег с нашите венециански съдии, но знам, че според тях величието на закона се гради на създаването на всевъзможни спънки и бавене. Той изслуша разказа ми с интерес, но не изрази и най-малка благодарност. Като цяло отношението му към мен забележимо се бе променило през времето на отсъствието ми и от предишната доброжелателност не бе останала и следа.

— Длъжен сте били незабавно да съобщите на местните власти — каза той. — Търлоу е предател и трябваше да го обесят още преди години. А сега ми казвате, че укрива избягал престъпник. Какво си въобразява той, че стои над закона ли?

— Ако съдя по чутото — отвърнах спокойно, — тъкмо това си въобразява.

Сър Джон се смръщи.

— Нетърпимо! Той открито застава срещу кралската власт, а тя не взема никакви мерки.

— Нямам никакво желание да го защитавам — изясних. — Ако и половината от онова, което чух за него, е истина, заслужава незабавно да бъде обесен. Ала според мен той не вярва господин Престкот да е виновен за престъпленията, които му вменяват. А като го държи в такава близост до Оксфорд, оказва услуга на правосъдието, ако младежът действително може да даде важни показания за смъртта на доктор Гроув.

Мировият съдия изсумтя ядно.

— Предполагате, че разказът му не е важен ли?

— Естествено, че е важен.

— Ще съдят ли момичето?

— Да. Ще се изправи пред съда в последния ден на заседаването му.

— По какво обвинение?

— Второстепенна измяна.

— Какво означава това?

— Гроув е бил неин господар и няма значение, че я е изгонил, защото той е убит в качеството си на неин господар. А това е измяна, тъй като господарят е за прислугата онова, което е бащата за децата си или кралят за народа си. Това е най-тежкото престъпление, по-сериозно и от убийство. И наказанието за него е далеч по-ужасно. Когато бъде призната за виновна, чака я клада.

— Нямате ли съмнение относно вината ѝ?

— Ни най-малко. Разследването ми разкри толкова долна и гнусна човешка природа, че само мога да се чудя как не е била разобличена по-рано.

— Тя призна ли си?

— Не. Всичко отрича.

— А как ще се разпоредите със сведенията, които ви съобщих?

— Възнамерявам с десетина войници незабавно да тръгна за Милтън. Там ще окова господин Престкот и неговия покровител и ще ги пратя в затвора. Да видим дали господин Търлоу ще успее този път да се изплъзне от възмездието на закона. А сега ме извинете, бързам.

Като изпълних този тежък дълг, върнах се на Главната улица, научих, че господин Бойл се е разболял в дома на сестра си и щял да се задържи в Лондон още няколко дни. Отидох в кафенето на Тилярд да се нахраня и да узная последните новини. Там заварих Лок, който сякаш ми се зарадва. Лично аз не изпитах никаква радост при вида му.

— Следващия път, когато се сдобиете с пациент, господин Кола — каза ми той, — обслужвайте си го сам. Тя дяволски ме измъчи. След заминаването ви състоянието ѝ много се влоши.

— Съжалявам да го чуя. Но защо?

— Нямам представа. — Той вдигна рамене. — Но тя губи сили от деня, в който арестуваха дъщеря ѝ.

Той на драго сърце ми разправи всички подробности, тъй като това се случило по време на посещението му при старицата. Оказа се, че приставът дошъл за Сара в дома ѝ и я оковал и извлякъл през вратата пред очите на майка ѝ. Сара не тръгнала доброволно: пищяла, дращила и хапала, та се наложило да употребят сила, за да я повалят на пода и да ѝ поставят оковите, но и тогава продължавала да крещи, така че ѝ натъпкали парцал в устата. Майката се опитала да стане от леглото и Лок едва я удържал да не го стори.

— През цялото време старата виеше, че дъщеря ѝ не е сторила нищо и да не я пипат. Дължа да кажа, че като наблюдавах поведението на дъщерята, бях готов да повярвам в способността ѝ да убие. Не бях виждал някой да се преобразява така. От тиха и кротка в миг се превърна в беснеещо чудовище, вдъхващо ужас. И каква сила придоби само! Представяте ли си, наложи се трима мъже да се обединят, та да ѝ сложат оковите.

Ахнах.

— Ами майка ѝ?

— Е, то се знае, рухна в постелята си и се разрида, а оттам нататък започна да крее и отслабва. — Той помълча известно време, после ме погледна открито. — Направих каквото можах, но не помогна. Не се съмнявайте, умолявам ви.

— Ще се наложи да отида при нея — казах. — Именно от това се опасявах още от минутата, когато узнах за ареста. Боя се, че състоянието на майката още повече ще се влоши, ако не се вземат решителни мерки.

— Но какви?

— Кръвопреливане, господин Лок. Кръвопреливане. Помислете над това. Не мога да го твърдя категорично, но се питам дали състоянието на момичето не оказва въздействие върху това на майка и сега, когато в тялото ѝ нейният собствен дух се е смесил с този на дъщеря ѝ. Сара ще издържи, разбира се, но майка ѝ е много по-възрастна и по-слаба. Не се съмнявам, че тъкмо там е причината за влошаването ѝ.

Лок се облегна на стола си и повдигна вежди наглед с презрително високомерие, само че аз вече бях стигнал до извода, че това е обичайното му изражение, когато обмисляше нещо.

— Поразително — промълви най-сетне. — Този ваш опит има всевъзможни последствия. И какви са намеренията ви?

Поклатих тъжно глава.

— Не знам. И едничка идея нямам. Моля да ме извините. Трябва незабавно да ида при нея.

Това и сторих, а посещението ми потвърди моите най-големи страхове. Тя беше силно отслабнала, постепенното заздравяване на раната бе спряло и във влажната стаичка бе надвиснало зловонието на болест. Едва не се разплаках. Но тя беше в съзнание и у нея още се мержелееха някакви сили. Разпитах я и научих, че вече близо два дни не е яла нищо. Момичето, което Лоуър бе наел да се грижи за нея, избягало, щом отвели Сара, и отказало да стъпи вече в дома на убийца. Естествено, парите не беше върнала.

Стори ми се, че слабостта ѝ отчасти се дължеше на глад; ако се хранеше по-питателно и често, все още имаше надежда. Веднага отидох в гостилницата да купя хляб и бульон. Собственоръчно я нахраних лъжичка по лъжичка и едва тогава прегледах раната и смених превръзката. Самата рана не изглеждаше толкова зле, колкото се опасявах. В това отношение Лок добре се беше постарал.

И все пак не беше логично да е толкова болна. Несъмнено гладуването и душевната травма от случилото се с нейната дъщеря ѝ бяха причинили силна слабост, но аз бях уверен… не, на това се градеше цялата ми теория, че между нейната кръв и тази на дъщеря ѝ, вече течаща във вените ѝ, съществува връзка. И ако пребиваването в гъмжащата от плъхове тъмница можеше да окаже подобно въздействие, то несъмнено трябваше да се очаква и нещо по-лошо.

— Моля ви, добри докторе — промълви тя, когато приключих с превръзката ѝ, — кажете как е моята Сара. Не знаете ли?

Поклатих глава.

— Току-що се връщам от провинцията и знам дори по-малко от вас. Само чух, че предстои да я изправят пред съд. А вие не получихте ли някакви вести от нея?

— Не. Аз не мога да ида там, а тя не може да дойде тук. И няма кой да ѝ отнесе вест от мен. Боя се да злоупотребя с вашата доброта…

Сърцето ми замря. Досещах се за какво ще ме помоли и се страхувах от тази молба.

— … но вие я познавате мъничко. Наясно сте, че не би могла да стори такова нещо. За целия си живот никому не е навредила. Тъкмо обратното, та тя е известна… и на господин Бойл също… със способността си да лекува болести. Знам, че нищо не можете да направите за нея, но ако може да я посетите, та да ѝ кажете, че оздравявам и не бива да се тревожи за мен, а?

Повече от всичко ми се искаше да откажа, да заявя, че не искам да имам нищо общо с това момиче. Но не можах да се накарам да произнеса тези жестоки думи. Те още повече щяха да влошат състоянието на горката жена, а ако теорията ми беше вярна, колкото по-спокойна бе дъщерята, толкова нарастваше вероятността майка ѝ да се подобри. Така че се съгласих да изпълня молбата. Щях да посетя затвора, стига да ме допуснеха вътре, разбира се, и да предам съобщението.

Уповавам се на вярата, че бях водил добродетелен живот, че Господ вижда усилията ми да съблюдавам неговите заповеди и че ще бъда избавен от вечни мъки. Защото ако Адът е и наполовина ужасен колкото английската тъмница в навечерието на откриването на заседанията на съда, то наистина е дяволско място. Малкият преден двор на замъка беше препълнен с много повече хора, отколкото при първото ми идване — посетители, дошли да утешат затворници, а също и зяпачи, отбили се да погледат докарването на нови. Когато в града пристига кралският съдия, от близки и далечни места довеждат престъпници, та всеки на свой ред да чуе предназначената си съдба. Самият затвор, почти празен предишния път, сега буквално се пръскаше по шевовете, човешката смрад бе непоносима, а стенанията на болните, премръзналите и отчаяните — покъртителни. Макар и повечето тук да заслужаваха участта си, нямаше как да не изпитам дълбоко състрадание към тях, а за миг дори бях обзет от паника, че може да ме вземат за затворник и да не ме пуснат да изляза, щом приключех със задачата си.

Мъжете и жените са разделени, разбира се, и по-бедните са в две големи помещения. Няма никакви мебели, освен сламеници, на които да лежат; тракане на вериги отекваше всеки път, когато клетниците се въртяха, за да си намерят удобно положение, и то ме съпровождаше, докато си пробивах път през плътната маса от тела. Студът беше пронизващ, тъй като общата килия се намираше досами стария ров и вековната влага се беше пропила в стените. Единствената светлина влизаше през тесни прозорчета под самия таван, където можеше да ги достигне само птица. Благодарен бях за скорошното заседание на съда, тъй като недохранена и лишена от топли дрехи девойка като Сара Блънди би умряла от затворническа треска дълго преди да попадне в ръцете на палача.

Отне ми известно време да я открия, тъй като тя се бе облегнала на стената, обхванала с ръце коленете си и навела глава, така че се виждаше само дългата ѝ кестенява коса. Напяваше си тихичко — печален звук в това ужасно място, като на птица в клетка, изливаща в песен спомена за някогашната си свобода. Поздравих я, но тя не вдигна глава веднага. Странно колко натъжен и разтревожен бях от отсъствието на обичайното ѝ поведение. На мястото на оскърбителното високомерие сега се бе настанило безразличие, сякаш не ѝ стигаше въздух да диша — като на гълъбицата във вакуумната помпа на Бойл. Не ми отговори, като я попитах как е, само вдигна рамене и се обгърна още по-плътно с ръце, сякаш се опитваше да се стопли.

— Съжалявам, че нищо не ти нося — промълвих. — Да бях знаел, щях да взема поне храна и одеяла.

— Много любезно — отвърна тя. — Колкото до храната, нямайте грижа. Университетът има благотворителен фонд и госпожа Уд, предишната ми господарка, беше така добра да предложи да ми носи храна всеки ден. Но бих се зарадвала на топли дрехи. Как е майка ми?

Почесах се по главата.

— Тя е основната причина да дойда. Помоли ме да ти предам да не се безпокоиш за нея. Нека добавя нещо и от себе си: тревогите ти няма да ѝ помогнат с нищо, само могат да ѝ навредят.

Тя ме погледна право в очите и видях, че разгада истината от загриженото ми лице.

— Не е добре, нали? — изрече с равен тон. — Бъдете откровен, докторе.

— Не е укрепнала, както очаквах — признах. — Тревожа се за нея.

За мой ужас тя отново захлупи глава в дланите си и тялото ѝ се разтресе от отчаяни ридания.

— Хайде, недей така — взех да я успокоявам. — Нещата не са чак толкова зле. Просто оздравяването ѝ се бави. Но има мен и Лоуър, а сега и доктор Лок, а тримата отчаяно се стремим да я доведем до подобрение. Не изпадай в отчаяние. Това е един вид упрек към онези, които са поели грижата за нея.

Продължих да редя насърчителни думи и накрая тя отстъпи на уговорките ми, като вдигна към мен зачервените си от сълзи очи и избърса нос с опакото на дланта си.

— Дойдох да те успокоя, не да те разстройвам още повече. Ти мисли за себе си и за своя процес, това стига да ти ангажира мислите. А майка си остави на нас. При тези обстоятелства без друго нищо не можеш да сториш за нея.

— Ами после?

— Кога после?

— След като ме обесят.

— Ето че пак избързваш! — възкликнах с бодрост, каквато не чувствах. — Примката все още не е на врата ти.

Спестих ѝ, че участта ѝ можеше да се окаже още по-ужасна.

— Всички вече са го решили — промълви тя. — Магистратът ми го каза, като поиска от мен да призная. Съдебните заседатели ще ме обявят за виновна и съдията ще ме прати на бесилото. Кой би повярвал на някоя като мен, след като не мога да докажа невинността си? И какво ще стане с майка ми тогава? Как ще живее? Кой ще се грижи за нея? Нямаме нито роднини, нито средства за издръжка.

— Когато оздравее — изрекох натъртено, — без съмнение ще си намери никаква работа.

— Като съпруга на фанатик и майка на убийца? Че кой ще я наеме? А освен това знаете също така добре, колкото мен, че няма да е в състояние да се труди за много седмици напред.

Нямаше как да кажа, че това са празни ядове, тъй като по всяка вероятност тя щеше да бъде мъртва до седмица. И Бог да ми прости, не можех да измисля как да я утеша.

— Господин Кола, ще ви задам въпрос. Колко плаща доктор Лоуър?

Отне ми няколко мига да схвана какво ме пита.

— Имаш предвид…?

— Разбрах, че купувал тела — каза тя, вече с ужасяващо спокойствие. — И така, колко плаща? Готова съм да му дам своето, ако обещае да се грижи за майка ми. Моля ви, не се стъписвайте така. Така или иначе, няма какво друго да продам, а от тялото си няма да имам нужда — рече тя простичко.

— Аз… не знам… това зависи от състоянието… ами… на…

— Бихте ли го попитали от мое име? Без друго си мислеха, че съм продавала тялото си приживе, надали ще предизвикам скандал, ако го продам мъртво.

Според мен дори Лоуър би се затруднил как да води подобен разговор. На мен съвсем не ми беше по силите. Нямаше как да ѝ кажа, че останките ѝ след кладата дори на Лоуър нямаше да са нужни. Измънках, че ще говоря с него, и отчаяно се опитах да сменя темата.

— Не бива да губиш надежда — казах. — Обмислила ли си какво ще говориш?

— Какъв смисъл има? — поклати глава тя. — Дори не знам в какво ме обвиняват, нито кой ще свидетелства срещу мен. Нямам си никого, дето би се застъпил. Освен ако някой като вас, докторе, не гарантира за мен.

Мигът на колебание ѝ бе достатъчен.

— Ето, виждате ли? — продума кротко. — Кой би ми помогнал?

Вгледа се в мен в очакване на отговор. А аз не исках да отговарям. Самото ми идване тук бе против волята ми. Ала някак не ми бе по силите да ѝ се възпротивя.

— Бих се радвал да го сторя — казах накрая. — Но как да обясня пръстена на доктор Гроув?

— Какъв пръстен?

— Онзи, който е бил откраднат от трупа му и е бил намерен от Джак Престкот. Той ми разказа всичко.

В мига, когато тя осмисли думите ми, вече знаех без сянка на съмнение, че подозренията ми са били верни и че магистратът си знае работата. Тя беше убила Гроув. При отговора ми Сара пребледня мъртвешки. Всичко друго би могла да обясни някак, но на това обвинение нямаше отговор.

— Е, Сара? — подканих я, защото тя мълчеше.

— Значи няма спасение за мен. Мисля, че е време да си вървите.

Това прозвуча с отчаяно примирение. Бяха думи на човек, осъзнал, че деянията му са неопровержимо доказани.

— Не искаш да ми отговориш? Но ако не кажеш на мен, то пред съда ще бъдеш длъжна да отговаряш. Как ще опровергаеш обвинението, че си убила Гроув, за да си отмъстиш, и си ограбила лежащия му на пода труп?

Вихрушката, която ми се стовари, беше най-потресаващото, което съм изпитвал в живота си. Черупката на смирение се пропука и се показа истинската природа на това момиче, когато лицето ѝ се разкриви от омраза и безсилие. Тя се хвърли насреща ми и се опита да издере лицето ми. В погледа ѝ гореше безумен пламък. За щастие веригата около китката и глезена ѝ я удържа, иначе, кълна се, щеше да ми извади очите. Отскочих назад и се блъснах във воняща старица, която без бавене мушна ръка под горната ми дреха, за да дири кесията с пари. Извиках тревожно и до секунди пристигна тъмничар, за да ме отърве, като риташе затворниците по пътя си, а върху Сара стовари тояга, за да я усмири. Тя се строполи на сламеника и станах свидетел на възможно най-отчаяните ридания, които съм виждал някога.

Гледах в ужас чудовището насреща си, после се окопитих, колкото да уверя тъмничаря, че съм цял и невредим, ако не се смяташе драскотината върху бузата ми. Отдръпнах се на безопасно разстояние и поех дълбоко от вонящия въздух, за да дойда на себе си.

— Ако някога бях имал съмнения относно теб — казах ѝ, — те вече изчезнаха. Заради майка ти ще говоря с Лоуър. Но не очаквай нищо повече от мен.

Тръгнах си, облекчен да се махна от това адско място и демоните в него. Влязох в първата таверна, за да се съвзема. Половин час по-късно ръцете ми още се тресяха.

Макар и вече да не ме гризяха съмнения по повод виновността на момичето, не мога да кажа, че на душата ми олекна. Съприкосновението с подобно зло те хвърля в ужас, не ми бе лесно да забравя яростта, на която бях станал свидетел. Когато излязох от таверната, изпитах непреодолима потребност от човешко общуване, за да отвлека мислите си от чутото и видяното. Ако отношенията ми с Лоуър не бяха толкова обтегнати, неговата непринуденост със сигурност би ме облекчила. Ала сега нямах желание да се видя с него. Отхвърлих тази мисъл. Но пък после си припомних молбата на момичето и заради пациентката си, а и заради дадената дума, сметнах, че съм длъжен да му предам предложението ѝ, колкото и безполезно да бе то.

Само че не открих Лоуър нито по предпочитаните от него места, нито в жилището му в Крайст Чърч. Разпитвах навсякъде за него и накрая някой спомена, че го видял преди час в компанията на Лок и на математика Кристофър Рен. Тъй като Рен бил запазил стаите си в Уадъм, може би си струвало да проверя там.

Без друго ми се искаше да се запозная с този млад човек, тъй като бях слушал много за него по време на престоя си, така че отидох и на вратата попитах къде да го открия и дали има посетители при него. Бил с приятели, отговориха ми, и поръчал да не бъде безпокоен. Портиерите все така казват, то се знае, затова, без да обръщам внимание, бързо се изкачих по стълбището на пансиона, където живееше Рен, почуках на вратата и влязох.

Очакваше ме стъписваща гледка. Рен се оказа нисък и спретнат мъж с дълга коса и лице, което не бе лишено от привлекателност. Изглеждаше подразнен, когато нахълтах в стаята и се заковах смаян от видяното. По лицето на Лок пробяга усмивка като на палаво дете, което са сварили да върши пакост, но е доволно, че тя е станала известна на всички. Моят така наречен приятел Ричард Лоуър поне имаше приличието да се смути, че измамата му е изобличена без никакво място за съмнение, тъй като беше повече от ясно какво се случва.

По средата на стаята за голяма маса от тополово дърво бе привързано куче, което жално скимтеше, въртеше уплашено очи и се мъчеше да се освободи. До него имаше друго, по-примирено с мъченията, на които бе подложено. От шията на едното куче към шията на другото водеше тръбичка и кръвта от разрезите бе оплискала престилката на Лоуър и пода. Те тайно повтаряха моя експеримент. Бяха скрили замисленото от мен, когото бяха длъжни да предупредят за намеренията си. Не можех да повярвам, че съм станал жертва на толкова долно предателство.

Пръв се опомни Лоуър.

— Извинете ме, господа — промърмори, дотолкова забравил добрите обноски, че дори не ме представи на Рен, — налага се да се оттегля за малко.

Съблече престилката, захвърли я на пода и после ми предложи да се разходя с него в градината. Откъснах очи от сцената, поразила ме до дън душа, и изпълнен с гняв, го последвах надолу по стълбите.

Известно време крачихме из градината, като обикаляхме покрай живи плетове и полянки, а аз мълчах в очакване на неговото обяснение.

— Вината не е моя, Кола — каза той най-накрая. — Моля да приемете извиненията ми. Поведението ми е непростително.

Душевният смут още ме владееше и все така не намирах думи.

— Лок разказал на Рен за опита, който измислихме… който вие измислихте, за да помогнете на госпожа Блънди, и той толкова се развълнува, че настоя да го повторим. Но това ни най-малко не омаловажава постижението ви. Просто следваме вашите стъпки, подражаваме на учителя.

Той се усмихна смутено и ме погледна, за да разбере дали това обяснение е помогнало. Реших да запазя хладно поведение.

— Елементарната вежливост изискваше да ме уведомите, макар и да сте предпочели да не ме поканите.

Усмивката се смени с гримаса.

— Имате право — съгласи се — и аз искрено съжалявам за това. Търсих ви, но така и не ви открих, а Рен иска днес да се върне в Лондон. Разбирате, нали? Затова…

— Предавате един приятел, за да угодите на друг — прекъснах го студено.

Тази справедлива забележка видимо го обезсърчи и той се престори на сърдит:

— За какво предателство говорим? Веднъж родената идея не остава собственост на онзи, комуто е хрумнала най-напред. Не отричаме вашето постижение, нито възнамерявахме да пазим тайна от вас. Просто ви нямаше и толкова. Не подозирах, че Рен се е заинтригувал тъй силно, докато не го срещнах тази сутрин.

Тонът му бе настойчив и аз усетих как съмненията ми се разсейват. Искаше ми се да приема извиненията му и както преди да видя в него приятел, та за малко не повярвах, че всъщност не съм предаден. Но в този миг си спомних виновното смущение, изписано на лицето му, когато влязох, а такова пълно признание не разчетох дори в изражението на Сара Блънди.

— Не се каним да го съобщаваме на света без ваше знание и разрешение — продължи той, като забеляза, че не му се удава да ме разубеди. — И трябва да признаете, че това е по-добрият начин. Ако ние… ако вие съобщите за своето откритие, като дадете да се подразбере, че първото кръвопреливане е изпробвано върху жена, ще ви сметнат за лекомислен, безотговорен и опасен и ще се отвърнат от вас. Но пък ако предварите вашето съобщение с описание на опит, при който е направено кръвопреливане между кучета, ще избегнете тежките порицания.

— И нима в това се заключаваше целта ви?

— Именно — отвърна той, ободрен от мисълта, че е потушил гнева ми. — Изказах ви опасенията как може да се обърнат нещата, ако за това се узнае твърде рано. Нужно е да се действа именно по този начин и колкото по-бързо, толкова по-добре. Съжалявам, искрено съжалявам, че не присъствахте при този опит. Моля, приемете коленопреклонните ми извинения. Поднасям ги също така от името на Лок и Рен, защото и на тях не им е хрумвало да ви засегнат.

Той ми отправи дълбок поклон и тъй като беше без шапка, с елегантен жест свали перуката си. Такова нелепо поведение за малко да извика усмивка на устните ми, но този път бях твърдо решен да не се поддавам на подобни уловки.

— Е, какво, прощавате ли ми? — попита, обезкуражен от реакцията ми.

— Ами да, добре — отвърнах кратко и това бе едва ли не най-голямата лъжа, изричана някога от мен.

Но все още имах нужда от него и тъй като бях лишен от всякакви приятели, наложих си да поддържам поне привидна сърдечност.

— Но къде бяхте все пак? — настоя той. — Наистина ви издирвахме.

— Ири госпожа Блънди. Тя е зле и се влошава все повече. И при дъщеря ѝ.

— В замъка?

Кимнах.

— Не исках да ходя там, но майка ѝ ме умоляваше. И това в много отношения ме успокои. Ако има човек, за когото да кажа, че е способен на убийство, то това е тя. Вече нямам никакви съмнения, макар да предполагам, че тя ще отрича своето престъпление. Сега ми става ясно, че тогава в кафенето е поискала от Гроув пари за майка си и той ѝ е отказал. Затова сама си ги е взела, като го е убила и ограбила. Ужасно е, че синовният дълг може да бъде в такава степен изопачен и извратен.

— Тя ли ви разказа всичко това? — попита Лоуър.

— Не, нищо не си признава — отвърнах. — Но иска да извърши едно добро дело, вероятно от разкаяние, защото друга причина не виждам.

И аз набързо предадох на Лоуър желанието ѝ да размени трупа си срещу съгласието му да лекува майка ѝ и да се грижи за нея. Лоуър изглеждаше изумен и — неприятно ми е да го кажа — определено нетърпелив да се възползва от обстоятелствата.

— Ами майка ѝ как е?

— Съмнявам се, че дълго време ще е бреме за джоба ви — отговорих. — И това е нещо друго, за което исках да поговоря с вас. Тя никак не е добре и се опасявам, че ако момичето умре, угасването на духа в едната ще доведе до фатален резултат при другата.

Той се замисли, след като споделих с него страховете си и единствената според мен стъпка, която би могла да спаси ситуацията.

— Нужна ѝ е още кръв, Лоуър — казах. — При това от някой друг, достатъчно здрав и силен, за да надмогне духа на дъщерята. И то незабавно. Ако Сара бъде съдена утре, то вдругиден ще я екзекутират. И почти не остава време.

— Убеден ли сте в това?

— Напълно. Тя угасва заедно с духа на дъщеря си, всички признаци са налице. И не намирам никаква друга причина.

Той изпъшка.

— Значи искате да се заемете с това днес?

— Да. Заради нея и в името на приятелството ни ще ви помоля за една последна помощ.

Още веднъж обиколихме градината в подобие на дружеска близост, докато той обмисляше логиката на разсъжденията ми.

— Възможно е да сте прав — каза накрая. — Стига да не съществува нещо неизвестно за нас.

— Ако е неизвестно, не можем да го вземем под внимание — посочих.

Той отново изпъшка, после дълбоко въздъхна, което подсказваше, че е взел решение.

— Добре — каза. — Довечера. Ще доведа някого от градинарите, на когото можем да се доверим, че ще си мълчи.

— А защо не в следобеда?

— Защото ми е нужно да я посетя. За да получа тялото ѝ, ще ми е потребно писмо с нейното разпореждане, надлежно подписано и заверено от свидетели. Това ще изисква време. Работата трябва да се свърши преди началото на процеса. Знаете ли, че ще я изгорят на клада?

— Сър Джон ми каза.

— При това положение няма големи изгледи да я използвам, ако не успея да убедя сър Джон да повлияе на съдията по делото. — Той се поклони. — С вас ще свършим работата навреме. Нека се срещнем в „Ангела“ след вечеря. Тогава ще се погрижим за майката.

Останалата част от деня прекарах в писане на писма и меланхолия. Нямах търпение час по-скоро да замина от Оксфорд. Задържаше ме единствено вдовицата Блънди, защото вече знаех какво се случва с нея в мое отсъствие. Съдбата на Сара Блънди никак не ме радваше, не хранех особен оптимизъм относно майка ѝ и съвсем бях изгубил доверие в приятеля си. Щеше ми се да приема уверенията му в лоялност към мен, на практика ги и приех, но семената на съмнението бяха посети и тревожеха душата ми.

Не съм горделивец, но браня ревниво своята чест и достойнство. А Лоуър им нанесе тежък удар с това, че бе дал предимство на молбата на Рен пред моите права. Макар да призна вината си, това не заглади причинената обида и засили недоверието ми към него, родено от необузданата му избухливост.

С други думи бях извънредно унил, когато Лоуър влезе в „Ангела“ с някакъв опърпан и изпит нещастник, когото ми представи като един от помощник-градинарите в колежа. Беше готов срещу шилинг да отстъпи от кръвта си на госпожа Блънди.

— Въобще не става! — извиках. — Погледни го, като нищо може да е в по-лошо здраве от самата госпожа Блънди. По-скоро се нуждае на него да прелеят кръв. На мен ми трябва някой здрав, пълен с жизнени сили.

— Че той е необикновено силен. Нали така? — добави и за пръв път се обърна към градинаря.

Онзи, като видя, че Лоуър го гледа, разтегна устни в усмивка, при което разкри липсващи зъби и изцвили като кон.

— Голямото му достойнство — каза Лоуър, докато мъжът жадно изпиваше кварта ейл, — се състои в това, че е глухоням. Доктор Уолис се мъчи да го научи да говори, но напразно. И да пише не умее. Можем да сме спокойни, че няма да ни издаде. А това, признайте си, е много съществено. Макар при тази слава на семейството, ако стане известно по какъв начин е поддържан животът на майката, не бих се учудил, ако и нея пратят на кладата заедно с дъщеря ѝ. Хей, момко, изпий още една. — Той махна с ръка и скоро пред нещастника се мъдреше нова кварта ейл. — Така ще е по-добре — увери ме Лоуър. — Не искам да побегне, като се усети какво сме намислили.

Не бях доволен, макар и да признавах истината в думите му. Ала колко много се бе променило отношението ми към него, щом търсех скрита причина в използването на човек, неспособен да свидетелства за случилото се.

— Бяхте ли в затвора?

Той извъртя очи нагоре.

— О, Господи, да. Ама че ден имах!

— Да не би тя да е размислила?

— Съвсем не. Написахме нужното писмо… А вие знаехте ли, че тя умее да чете и пише не по-зле от мен и вас? Бях изумен. И свидетелите го завериха, както си е редно. Там всичко мина гладко. Но не и при сър Джон.

— Той беше против ли? Защо?

— Защото не ми се удаде да го убедя, че има някаква отговорност по отношение на нея. Проклет педант, ако позволите така да се изразя.

— И оставате без труп, така ли?

Той ме погледна с отчаяние.

— Дори да я получа, щом приключа, трябва да я върна, за да бъде изгорена на кладата. Мировият съдия разреши само временно владение върху тялото. Но и това е по-добре от нищо. По-късно ще се върна при него и ще потърся начин да го уговоря.

Той погледна градинаря, който допиваше третата си кварта.

— Да тръгваме и да свършваме с това, докато този още се държи на краката си. Знаете ли — каза, докато изправяхме градинаря, — до гуша ми дойде от това семейство. Колкото по-рано умрат и двете, по-добре… Проклятие! Кола, съжалявам…

И ругатнята, и извинението му бяха напълно уместни. Полуумният градинар явно беше пил още преди Лоуър да го доведе, и трите кварти, които изгълта, докато ние разговаряхме, го довършиха. Глупавата усмивка на лицето му се смени с уплаха, той се свлече на пода и избълва съдържанието на стомаха си върху обувките на Лоуър. Лоуър отскочи, като ги разглеждаше с отвращение, после подритна идиота, за да се увери, че е напълно безчувствен.

— И какво ще правим сега?

— Нямам намерение да го използвам — отсякох. — Ще трябва на ръце да го мъкнем дотам. А процедурата е достатъчно трудна дори когато участникът е съгласен.

— Като излязохме от колежа, изглеждаше трезвен.

Унило поклатих глава.

— Вината е ваша, Лоуър. Знаехте колко е важно, а ме подведохте.

— Поднесох извинения.

— И каква полза от тях? Ще трябва да отложим работата за утре. И да се надяваме старицата да издържи дотогава. Бавенето може да я убие.

— Според мен вашето лечение във всеки случай ще доведе дотам — подхвърли студено той.

— Не ви чух да го казвате преди.

— Не сте ме питали.

Отворих уста да му отговоря, но се сдържах. Какъв смисъл? По причини, които не можех да разтълкувам, всичко, което си казвахме един на друг, се възприемаше като упрек или оскърбление. Той отказваше да обясни поведението си, а аз искрено не откривах вина у себе си, поради което нищо не можех да сторя.

— Няма да влизам в спор с вас — казах. — Обещахте да ме снабдите с източник на кръв и не ви освобождавам от това обещание. А после можем да прекратим познанството си, както очевидно желаете. Ще го доведете ли след съда утре?

Той се поклони сковано и обеща, че този път няма да ме разочарова. Поръча да отида у госпожа Блънди и да го чакам там, щом заседанието приключи. Щял да дойде с градинаря и да проведем лечението. Още имало достатъчно време.

Седемнадесета глава

В един часа на следващия ден в Оксфордския съд започна делото за убийството на доктор Робърт Гроув от Сара Блънди. Тълпата бе нетърпелива; не само че процесът обещаваше скандално забавление, но и предишния ден не бе издадена нито една присъда за обесване и съдията не бе нахлупил черна шапка. Беше му връчен традиционният чифт бели ръкавици — знак, че ръцете му са неопетнени от кръв. Ала такова милосърдие се смяташе за опасно, защото страховитото величие на закона изисква жертви. Едно девствено заседание (както ги наричат) беше белег на снизхождение, второ щеше да се приеме за слабост. Нещо повече, Уд, неизменно присъстващ на съдебни дела, с когото си разменихме няколко думи, преди да бъдем разделени в блъсканицата, ме осведоми, че съдията си давал сметка как днес някой трябвало да бъде обесен. Според мен и двамата знаехме кой ще е това.

Поде се възбуден ропот, когато Сара, мъртвешки бледа, бе въведена, за да се изправи пред множеството и да изслуша тежките обвинения срещу себе си. Че тя, Сара Блънди, лишена от богобоязливост и движена от дявола, в петнайсетата година от управлението на нашия владетел краля, е извършила в Новия колеж в град Оксфорд посегателство срещу живота на почитаемия Робърт Гроув, преподавател в същия колеж и бивш неин господар, по престъпен, преднамерен и предателски начин. Висшеупоменатата Сара Блънди по престъпен, преднамерен и предателски начин, със зъл умисъл е сипала арсеник в бутилка с бренди, което, по причина, че Робърт Гроув е пил от нея, в резултат е довело до смъртта му. Следователно висшеупоменатата Сара Блънди по престъпен, преднамерен и предателски начин, със зъл умисъл е лишила от живот и убила, с което е извършила престъпление срещу нашия суверен, короната му и достойнството му.

При произнасянето на това обвинение от тълпата изригнаха одобрителни възгласи, които накараха съдията да вдигне предупредителен поглед. Отне известно време редът да бъде възстановен — не че английските съдилища се отличават с кой знае какъв ред. Тогава съдията, който ми се стори извънредно страховит наглед, се обърна към Сара и я попита дали се признава за виновна, или не.

Тя не отговори, а остана с наведена глава.

— Виж какво, момиче — рече съдията, — длъжна си да отговориш нещо. Виновна или не, за мен е все едно, но трябва да приказваш, като те питат, иначе лошо ти се пише.

Обвиняемата продължаваше да мълчи и множеството занемя в очакване, вперило очи в нея, докато тя стоеше там, навела глава, за да скрие своя страх и срам. Изпитах прилив на жалост към нея, защото кой не би онемял, когато е изправен самичък пред стряскащата мощ на правосъдието?

— Ето какво — рече съдията със загрижено изражение на лицето да не би ходът на делото да бъде неуместно нарушен, — ще продължим с излагане на обвиненията срещу теб и на свидетелствата в тяхна подкрепа, пък тогава ще решиш дали имаш някакви шансове да се изплъзнеш от правосъдието. Господине? Готов ли сте?

Обвинителят, човек с весело държание, на когото това задължение бе възложено от мировия съдия, скочи на крака и се поклони угоднически.

— Ненапразно ваша милост се слави със своята доброта — изрече той и тълпата започна да аплодира.

Съседът ми, така плътно притиснат към мен, че усещах всяко негово дихание, се обърна и ми зашепна на ухото как това била светата истина, защото законът бил много суров към онези, които му се опълчвали с отказ да се отзоват за своята виновност. На такива им слагали тежест на гърдите, докато не заговорят или не умрат. Никой не харесвал тази мярка, но нямало друг начин да се въздейства върху упоритите. Като давал на момичето втора възможност, съдията се показвал извънредно милостив. Съседът ми — очевидно редовен посетител в съда — заяви, че такава добронамереност не бил виждал преди.

Тогава обвинителят започна да излага своята теза. Той каза, че не е жертва на това престъпление, но когато става дума за убийство, жертвата очевидно не е в състояние лично да се изкаже пред съда, та затова тук бил той. Задачата му не била обременително тежка, тъй като било проста работа да се установи кой е извършил това прегнусно деяние.

По негово мнение, каза, съдебните заседатели нямало да се затруднят да произнесат правилната присъда. Защото на целия град вече било ясно и не било нужно да се напомня, че Сара Блънди е долна уличница, потомка на виден размирник. Не си знаела мястото, не била получила в семейството си наставления за благочестивост и уважение и съответно била дотолкова лишена от морал и почтеност, че идеята за убийство ни най-малко не я отблъснала. Ето какви чудовища се пръквали, когато родителите се отвръщали от Бог, а страната — от законния си монарх.

Съдията — очевидно не жесток и стриктно справедлив човек — прекъсна обвинителя, благодари му и се осведоми ще бъде ли така добър да продължи по същество. Цветистите речи щели да имат своето място в края на заседанието, ако изобщо се доберели до него.

— Ама разбира се, разбира се. Колкото до това, че е блудница, установено е, че тя е съблазнила доктор Гроув и чрез хитрост го е подчинила на властта си. Имаме свидетелка за това, именувана Мери Фулъртън. — Тук едно момиче сред зрителите се нахили от ухо до ухо и гордо се напери. — Тя ще потвърди под клетва, че веднъж отнесла храна в стаята на доктор Гроув, а той я сбъркал с Блънди и започнал да я обсипва със сладострастни ласки, сякаш вече била свикнала с такива.

Тук Сара вдигна очи и мрачно се втренчи в Мери Фулъртън, чиито усмивка бързо угасна.

— Второ, разполагаме с показания, че когато тези обвинения са се разчули, доктор Гроув е уволнил момичето, за да се откъсне от съблазънта и да се върне на пътя на добродетелността. Трето, имаме уверенията на господин Крос, аптекарят, че в същия ден, когато това се е случило, Сара Блънди е купила от него арсеник. Казала, че го взема по поръка на доктор Гроув, но никъде в книжата на доктора не е отбелязан такъв разход. Четвърто, налице са показанията на синьор Марко да Кола, италиански джентълмен, известен с безупречна почтеност, че е предупредил за опасността от този прах и е чул доктор Гроув да заявява как никога вече няма да го употребява, като това е станало само часове преди да умре от него.

Всички погледи, включително този на Сара, се насочиха към мен в този момент и аз сведох очи, за да избегна тъгата в нейните. Всяка дума беше истина, но сега ми се прииска от все сърце да не беше така.

— По-нататък разполагаме с показанията на господин Томас Кен, свещенослужител, че момичето е видяно в Новия колеж във въпросната вечер, и макар тя да го отрича, отказва да каже къде е била по това време и никой друг не е съобщил да я е забелязал на друго място. Накрая, неопровержими доказателства дават показанията на господин Джон Престкот, млад човек, студент в университета, който твърди, че тя му е признала престъплението вечерта, след като го е извършила, и му е показала пръстен, взет от трупа. Пръстенът беше разпознат като притежание на доктор Гроув и носи неговия печат.

Тук из залата се разнесе сподавено ахване, тъй като на всички бе ясно, че показанията на джентълмен в подобно дело надали биха могли да бъдат опровергани. Знаеше го и Сара; главата ѝ се отпусна още по-ниско, раменете ѝ се прегърбиха и си личеше, че е изгубила всяка надежда.

— Ваша милост — заговори отново обвинителят, — съображенията срещу обвиняемата по отношение на мотив, черти на характера и възможности за извършване на деянието са също така категорични като конкретните свидетелски показания. Ето защо у мен няма съмнение, че независимо дали момичето ще се признае за виновно, или не, а дори изобщо да откаже отговор на това, изходът ще е един и същ.

След това обвинителят отвърна със сияеща благосклонна усмивка на аплодисментите в залата, помаха важно с ръка и седна на мястото си. Съдията изчака да утихне шумът и отново насочи вниманието си към Сара.

— Е, дете, какво имаш да кажеш? Сигурно са ти ясни последствията от думите, които ще изречеш?

Сара имаше вид, сякаш можеше да рухне всеки момент, и макар вече да хранех много слабо съчувствие към нея, си казах, че елементарната човечност изискваше да ѝ предложат стол.

— Хайде, малката — викна някой от залата. — Говори най-сетне! Или си глътна езика, а?

— Тишина — кресна заплашително съдията. — И така?

Сара най-сетне вдигна глава и за пръв път видях в какво окаяно състояние беше. Очите ѝ бяха зачервени от сълзи, лицето ѝ имаше землисто блед цвят, а след престоя в тъмницата косата ѝ висеше на сплъстени кичури. На бузата ѝ лилавееше голяма синина, оставена от тъмничаря, когато я укротяваше след нападението ѝ срещу мен. Опита се да изрече нещо с треперещи устни.

— Какво-какво? — каза съдията и приближи длан до ухото си. — Трябва да говориш по-високо.

— Виновна — прошепна тя и после рухна на пода в припадък под негодуващите стонове и свиркания на зрителите, лишени от предвкусваното развлечение.

— Тишина! — развика се съдията. — Всички вие! Замълчете!

След минута множеството утихна, а съдията го обходи с поглед.

— Момичето се призна за виновно — обяви той. — И това е истинска благословия, тъй като можем да продължим бързо. Съдебни заседатели, има ли между вас някакви разногласия?

Всички до един поклатиха тържествено глави.

— Някой от присъстващите желае ли да каже нещо?

Сред залата настана шумолене, тъй като всички се извръщаха да видят дали някой възнамерява да вземе думата. И тогава видях как на крака се изправи Уд, почервенял от смущение заради своята дързост и заради раздалите се насмешливи възгласи.

Горкият Уд; той не беше адвокат, нямаше дори увереността на човек като Лоуър, камо ли на някой като Лок. И все пак бе единственият, който се изправи в опит да защити момичето. Ала опитът се оказа обречен на неуспех, защото самият Демостен не би могъл да се справи успешно, при това бях убеден, че Уд е подтикван от великодушие и доброта, а не е твърдо убеден в правотата на каузата си. Не можа да бъде от никаква полза за Сара, тъй като щом се оказа център на всеобщото внимание, беше напълно зашеметен и изгуби дар-слово. Стърчеше и мънкаше нещо полугласно, така че никой не го разбра. Тълпата сложи край на това; от задните редове се раздадоха дюдюкания, после подсвирквания, сред които и най-речовитият оратор нямаше да бъде чут. Лок прекрати мъките му, като неочаквано ласкаво и внимателно го придърпа да седне. Виждах изражението на горчиво отчаяние по лицето на клетника и състраданието ми за срама му беше равно на радостта, че тази тягостна минута приключи.

— Благодаря ви за нечуваното красноречие — заяви съдията, като най-безсрамно се докарваше пред публиката и не можа да се сдържи да не добави към унижението на човека. — Ще взема предвид казаното от вас.

После измъкна черната филцова шапка и я нахлупи на главата си и този му акт предизвика оживление сред тълпата, чието настроение премина към открита злоба.

— Обесете я! — чу се вик от дъното.

— Тишина — обади се съдията, но твърде късно.

След това насърчение започнаха да крещят и други, към тях се присъединиха още и скоро всички до един се деряха, обладани от жажда за кръв, нахлуваща у войниците в сражение и у ловците, зърнали дивеч.

— Обесете я! Убийте я! — кънтеше ритмичен напев, съпроводен от тропане с крака и свиркания.

На съдията му отне няколко минути, за да възстанови реда.

— Няма да търпя повече това — отсече строго. — Е, какво, тя свести ли се? Може ли да ме чува? — попита той секретаря на съда, който беше отстъпил стола си, та да сложат Сара на него.

— Предполагам, че може, милорд — отвърна чиновникът, макар да крепеше раменете ѝ, за да не се изплъзне от седалката, и да ѝ залепи няколко плесника, та да я свести.

— Отлично. Сара Блънди, сега ме слушай внимателно. Сторила си възможно най-ужасно и гнусно престъпление и за жена, извършила подобно изменническо убийство, законът предвижда една неизбежна присъда. Да бъдеш изгорена на клада.

Той замълча и обходи с поглед залата, за да види какво впечатление е оставило съобщението му. То бе прието без никакъв възторг: при цялата необходимост от подобно наказание, англичаните не извличат особено удоволствие от кладата и тълпата притихна унило.

— Само че — продължи съдията — ти се призна за виновна, с което избави съда от излишно губене на време и по тази причина възнамеряваме да проявим милосърдие. Ще ти бъде оказана милостта да бъдеш обесена, преди тялото ти да бъде предадено на огъня, а това ще съкрати мъките, които предстои да понесеш. Такава е присъдата ти и нека Бог се смили над душата ти.

Той се изправи и закри заседанието, доволен, задето се бе оказало толкова кратко и плодотворно. Тълпата си отдъхна, сякаш събудена от чудесен сън, хората започнаха да се разотиват, а двама съдебни пристави изнесоха от залата безчувствената Сара, за да я приберат отново в затвора.

Решаването на съдбата ѝ отне по-малко от два часа.

Осемнадесета глава

И без това мрачното ми настроение още повече се влоши, когато след три-четири часа видях госпожа Блънди, тъй като битката се водеше пред самите ми очи и бе изгубена.

— Много съжалявам, докторе — промълви тя с още по-слаб глас отпреди, толкова силно я бе овладяла болката. Но се държеше храбро и всякак се стараеше да я прикрие, за да не се показва неблагодарна след всичките ми усилия.

— Аз трябва да ви моля за извинение — казах, след като я прегледах и се убедих колко зле са нещата. — Не биваше да ви оставям сама толкова задълго.

— Как е Сара? — зададе тя въпроса, от който се плашех.

Предварително бях решил да ѝ спестя истината — факта, че дъщеря ѝ не само бе обявена за виновна, а и сама бе признала извършването на страшното престъпление.

— Ами добре — отвърнах. — Доколкото е възможно в нейното положение.

— А кога ще я отведат на съд?

Отдъхнах си с облекчение. Тя бе изгубила усет за време и беше забравила кой ден е днес. Това облекчаваше задачата ми.

— Скоро — казах. — И мисля, че всичко ще приключи благополучно. Вие се съсредоточете над вашето благосъстояние. Това е най-добрата помощ, която можете да ѝ окажете, защото не бива да я разстройвате, сега ѝ е нужен бистър ум.

Тя малко или повече се задоволи с това и аз за пръв път в живота си почувствах, че понякога е по-добре да излъжеш, отколкото да кажеш истината. Както предполагам и на всички, от крехка възраст ми бе внушавано, че уважението към истината е основна черта на достойния човек; само че това не е вярно. Понякога дългът изисква да излъжем, каквито и последствия за нас да поведе това след себе си. Лъжата ми ѝ донесе успокоение, а истината би превърнала последните ѝ часове в нетърпимо страдание. Гордея се, че ѝ го спестих.

Не присъстваше никой друг и ми се наложи да се справя сам. Докато работех, хранех надеждата, че Лоуър ще дойде и ще извършим кръвопреливането. Той вече закъсняваше и това ме тревожеше. Беше мрачен и неприятен труд: да обтриваш, избърсваш и храниш със съзнанието, че всичко е само за привидност, за утеха, а зад ъгъла чака неизбежното. Духът на дъщерята — във всяко отношение по-мощна сила — увличаше със себе си майката към гибел. Лицето ѝ бе синкавобледно, боляха я всички стави, вътрешностите ѝ бяха обхванати от спазми. Ту трепереше неудържимо от студ, ту пламваше от висока температура.

Когато завърших приготовленията, обзе я силно треперене. Тя се сгърчи на леглото, зъбите ѝ тракаха, макар да бях запалил силен огън, от който стаята за пръв път се стопли.

Чудех се какво да сторя. Мина ми през ума да тръгна да диря Лоуър, за да му припомня обещанието, но това предизвика у нея първото истинско движение от идването ми насам.

— Моля ви, не си отивайте — прошепна тя, разтърсвана от тръпки. — Страх ме е. Не искам да умра сама.

Сърце не ми даде да изляза, макар да не ми се искаше да оставам, защото без Лоуър от присъствието ми нямаше никаква полза. Колкото и добър да бе експериментът ми, каквито и надежди да бях възлагал на бъдещето, той и дъщерята ги бяха съсипали, а ето че сега на съвестта ѝ щеше да тежи още един живот.

И аз останах, като отпъждах все по-настойчивата мисъл, че Лоуър ще ме подведе в момент, когато най-силно се нуждая от помощта му. Отново разпалих огнището, като сложих повече дърва, отколкото майката и дъщерята Блънди бяха изгорили за изминалата половин година, и седях на пода, загърнат в наметката си, а тя ту изпадаше в безпаметност, ту се свестяваше.

А какви безумици сипеше, когато уж беше на себе си — все за мъжа си и дъщеря си. Спомени, кощунствени и набожни слова и лъжи биваха смесвани, та ми бе невъзможно да отделя едно от друго. Опитвах се да не слушам и да не я осъждам, защото знаех, че в такъв час бесовете, витаещи наоколо ни през целия наш живот, изчакват удобен случай, за да изкажат чрез устата ни онова, което никога не бихме произнесли, ако се владеехме. Ето защо даваме последно причастие, та да освободим душата от тези демони и тя да напусне тялото чиста. И по тази причина протестантската религия е толкова жестока, като отказва на човек това последно милосърдие.

Все така не можех да изтълкувам нито майката, нито дъщерята, защото нито преди, нито след това съм попадал на такова съчетание от прекрасни и ужасни качества. Останах си в това недоумение, когато, изтощени от нейните бълнувания, първо старицата, а после и аз се унесохме в дрямка в горещия задух на стаята. Сънувах приятеля си и когато неволен шум в нощта ме разбудеше, първата ми мисъл бе, че е дошъл, докато не осъзнавах, че съм чул сов, или някакво животно, или пукащ в огнището пън.

Беше още тъмно, когато се събудих; предполагам, че е било около шест часът, не по-късно. Огънят бе почти загаснал и стаята отново беше студена. Разпалих го, колкото можах, и физическото усилие раздвижи скованите ми след съня стави. Едва тогава огледах пациентката си. Нямаше особена промяна при нея, беше малко по-добре, може би, но знаех, че не е в състояние да понесе ново напрежение.

При все че доверието ми към Лоуър беше силно намаляло, искаше ми се да е до мен, за да се възползвам от помощта и съветите му. Но дори аз не можех повече да се съмнявам, че ме беше излъгал. Бях сам и разполагах с малко време да действам. Не знам колко дълго прекарах в нерешителност с надеждата, че единствената ми алтернатива няма да се окаже необходима. Твърде много ценни минути пропилях в колебания, вероятно мозъкът ми не е работил както трябва, защото седях втренчен с празен поглед в пациентката си, докато далечен шум, носещ се отвън, не ме опомни. Досетих се какво означава: беше врява от гласове на много хора и постепенно зазвучаваше все по-силно.

Още преди да отворя вратата, бях наясно, че долита от посока на замъка. Там се събираше тълпа и аз зърнах в небето първите искрици на зората. Времето ми изтичаше и аз нямах друг избор, освен да действам, без да губя нито секунда повече.

Преди да събудя госпожа Блънди, разположих инструментите си — перата, ивиците плат, дългата сребърна тръбичка, та да мога да манипулирам с тях с една ръка. Съблякох горната си дреха и навих ръкава си, след което разположих ниското столче в най-удобна позиция. Едва тогава събудих старицата.

— Госпожо — повиках я, — време е. Чувате ли ме?

Тя погледна към тавана, после кимна.

— Чувам ви, докторе, във вашите ръце съм. Приятелят ви дойде ли? Не го чувам.

— Ще се наложи да се справим без него. Това нищо не променя. Налага се да получите още кръв, а откъде ще дойде тя е без значение. Протегнете си ръката.

Всичко се оказа много по-трудно, отколкото първия път. Тя бе дотолкова отслабнала, че с мъка открих подходяща вена и изгубих излишно време в неуспешни проби, като пъхах и после вадех перото поне пет-шест пъти, преди да остана удовлетворен. Тя търпеливо понасяше убожданията, сякаш не съзнаваше напълно какво се случва и не чувстваше острата болка, причинявана ѝ от мен в моето бързане. После се приготвих да разрежа собствената си плът и да пъхна перото възможно най-бързо, докато нейната кръв се стичаше по ръката ѝ.

Когато потокът кръв от моята ръка стана равномерен и устойчив, заех по-удобно положение, взех сребърната тръбичка и я поставих на място. Кръвта бързо се втурна през нея и изпръска от отсрещния край топла гореща струйка върху постелята, преди да я наглася към перото, забодено в ръката ѝ.

След като свързването бе осъществено, залових се да броя. Петнайсет минути, казах си и съумях да се усмихна на възрастната жена.

— Почти сме готови — казах ѝ. — Сега вече ще се оправите.

Тя не отвърна на усмивката ми и аз продължих да броя, като усещах как кръвта изтича от мен и ме овладява замайване, а в същото време се стараех да остана неподвижен. Шумът откъм замъка се засилваше с всеки миг. Когато отчетох приблизително десет минути, изригна оглушителен рев, после замря до пълна тишина, а аз измъкнах перата от ръцете на двама ни и бинтовах раните, за да спра кръвта. Трудна работа беше; при мен бях срязал голям кръвоносен съд и изгубих още кръв, преди да успея да се превържа, и след това превръзката се обагри с голямо петно кръв, та трябваше да я подсиля.

Така приключи всичко, което можех да сторя. Поех дълбоко дъх, за да овладея виенето на свят, после прибрах всички инструменти в чантата си и през цялото време се уповавах на мисълта, че все пак съм свършил работата навреме. Откъм замъка отново се разнесе шум, хвърлих поглед към пациентката си и видях, че устните ѝ са посинели. А когато зазвуча гърменето на барабани, забелязах, че пръстите ѝ са се обезцветили. Барабанните удари се усилиха, а тя започна да се тресе, да крещи от неистова болка и трескаво да се опитва да глътне въздух. И тъкмо когато ревът на тълпата стана едва ли не оглушителен, тя се надигна и с ясен и чист глас, без сянка от агония възкликна:

— Сара! Боже мой! Имай милост към мен!

А после — тишина. Бяха замлъкнали и олелията откъм замъка, и хриповете, издавани от старицата и аз осъзнах, че държа в ръцете си труп. Само разцепващият трясък на гръмотевица и забарабанилите капки дъжд по покрива нарушаваха безмълвието наоколо ми.

Бях закъснял; духът на дъщерята се изтръгна с твърде голяма сила от нея, та отслабналото тяло да противостои, а с оттеглянето си бе откъснал и духа на майката. Не бе имало време моята кръв да ѝ даде нужната сила. Нерешителността ми и отсъствието на Лоуър отнеха смисъла на всичките ми действия.

Не знам колко дълго седях там, държах ръката ѝ, надявах се да съм сбъркал и тя просто да е получила пристъп. Край замъка отново се надигна шум, но аз почти не му обърнах внимание. После затворих очите ѝ, пригладих косата около лицето ѝ и завивките върху тялото ѝ. Накрая, макар тя да не бе от моята религия и нищо чудно да не би одобрила старанията ми, коленичих до леглото, за да се помоля за душите на двете им. Струва ми се, че се молех също и за себе си.

Мисля, че напуснах за последен път мизерното жилище около час по-късно. Нямах настроение да търся Лоуър, за да го упреквам; не, към моето отчаяние се бе прибавил зверски глад, затова се отбих в таверната да хапна — за пръв път след повече от денонощие насам. Седях там във властта на отчаянието и мъката си, а разговорите наоколо ми звучаха като в мъгла — весели, празнични и дотолкова противоречащи на настройката ми, че се почувствах чужд тук, колкото никога досега.

В тези минути ненавиждах англичаните за тяхната ерес, затова как превръщат екзекуцията в празник и тя бива назначена в пазарен ден за изгода на търговците. Изпитвах омерзение към тяхното лицемерие и самодоволна убеденост в собствената им правота; ненавиждах Лоуър за необуздания му нрав, за това, че ме презря, предаде и захвърли на произвола на съдбата. И тогава на мига реших да напусна това задушливо градче, тази мрачна и жестока страна. Нищо вече не ме задържаше тук. Имах пациентка и тя умря. Имах поръчение от баща си, но не можех да го изпълня. Имах приятели, но както ставаше ясно сега, те всъщност никога не ми бяха били приятели. Дошло бе време да си замина.

След като взех това решение, малко се поободрих. Можех да си приготвя багажа и да тръгна в рамките на настоящото денонощие. Но си помислих, че преди това трябва да съобщя на някого за смъртта на госпожа Блънди. Не знаех как точно трябва да се постъпи с тялото, но не желаех да бъде заровена като просякиня. Щях да се обърна към Лоуър да ми направи тази последна услуга — да му дам от силно намалелите си пари, та да се погрижи за приличното ѝ погребение.

При това решение отново дойдох на себе си, а може би причината бе, че хапнах и пийнах. Вдигнах глава и едва сега забелязах какво се случваше наоколо ми. Осъзнах, че посетителите обсъждат обесването.

Не можах да схвана какво точно се бе случило, но стана ясно, че събитието е било съпроводено от скандал. И тъй, когато в един далечен ъгъл видях господин Уд, попитах го как е и дали знае какво е станало.

В миналото се бяхме срещали само няколко пъти и без съмнение беше неучтиво да отида при него, но отчаяно желаех да узная новините, а Уд бе готов на драго сърце да ми разкаже историята.

Очите му блестяха от удоволствието от скандала и той излъчваше крайно неуместна потисната възбуда. Покани ме да седна, та да ми разкаже случката в подробности.

— Приключено ли е? — попитах.

Макар да бе още рано, прецених, че е пийнал в повече, защото отговорът му бе несдържан смях.

— О, да — отвърна. — Приключено е. Тя умря.

— Съболезнования — промълвих. — Тя работеше за семейството ви. Сигурно е било тягостно за вас.

— Самата истина — кимна той. — Особено за горката ми майка. Но правосъдието трябваше да възтържествува и това стана.

Той отново се разсмя и аз едва не го ударих за тази безсърдечност.

— Достойно ли умря? Моля ви, разкажете ми — помолих. — Разстроен съм, тъй като и майка ѝ току-що издъхна, присъствах при последните ѝ минути.

Колкото и странно да бе, това го разстрои силно, далеч повече, отколкото екзекуцията на собствената му прислужница.

— Да, това е много печално — тихо изрече той, внезапно станал сериозен. — Познавах я като интересна и добра жена.

— Моля ви — повторих. — Разкажете ми как мина всичко.

И Уд подхвана разказа си. Колкото и да беше разкрасена, историята си оставаше ужасна и хвърляше черна сянка върху всички участници, с изключение на самата Сара Блънди, единствената, показала достойнство, подобаващо за случая. Всички останали, по думите на Уд, се бяха покрили с позор.

Той каза, че отишъл в предния двор на затвора още в пет часа, за да си подсигури удобно място, откъдето всичко да се вижда. Но далеч не бил първият пристигнал и ако бил се забавил още малко, нямало да види и половината от ставащото. Дълго преди началото на церемонията дворът се запълнил с мрачна тълпа, всички обърнати с лице към дървото, от чийто як клон вече висяло въжето, а на ствола му била опряна стълба. На няколко десетки ярда разстояние тъмничари спирали достъпа на зяпачи до кладата, на която щяло да бъде предадено тялото на момичето след настъпването на смъртта. Някои си отмъквали сухо дърво за спомен, други задигали пънове да ги използват за огрев. В миналото имало случаи да отлагат екзекуцията поради масовите кражби, след които не оставали достатъчно дърва, за да бъде изгорено тялото.

Едновременно с първата светлина на зората се отворила ниска врата и от нея извели Сара Блънди, окована и трепереща от студ в тънката си памучна дреха. Косата ѝ била прибрана на тила. Тълпата сякаш застинала при вида ѝ, защото била толкова миловидна и просто не било за вярване, че подобно крехко създание е могло да си навлече такава участ. В този момент напред си пробил път Лоуър, който прошепнал нещо на палача и церемониално се поклонил на момичето, когато я повели напред.

— Тя каза ли нещо? — попитах. — Призна ли отново вината си?

Странно, но в тази минута бе много важно да чуя, че наистина е била виновна. Признанието ѝ в съдебната зала ме успокои, защото това бе последното нужно за мен потвърждение: никой не си признава такова ужасно престъпление, ако не е виновен за него, защото това означава да се прости с живота си. Тоест, лъжливо самопризнание би било равносилно на самоубийство, най-тежкият от всички грехове.

— Струва ми се, че не — отговори той. — Но не можех да чуя всичко. Тя приказваше много тихо и въпреки че бях застанал близо, повечето не можах да различа. Така или иначе тя се нарече голяма грешница и каза, че се моли за опрощение, макар да съзнава, че не го заслужава. Речта ѝ бе кратка и изслушана с голямо одобрение. След това свещеникът предложи да се помоли за нея, но тя му отказа и заяви, че не се нуждае от молитвите му. Той е един от новите свещенослужители, назначени от краля, и е много далеч във възгледите си от Сара и подобните на нея. Това, естествено, направи впечатление. Някои зрители изразиха негодувание, но значителен брой, основно от простолюдието, оцениха високо нейната смелост.

Нямало нищо учудващо в това, каза ми той. В такива минути църквата приема като свое задължение да се намеси, а осъденият — който в края на краищата няма нищо за губене — може да отправи последно дръзко предизвикателство. Сара сама изрекла молитвата си, паднала на колене в калта, и това предизвикало одобрителен ропот сред тълпата. После тя се изправила и кимнала на палача. Завързали ѝ ръцете и ѝ помогнали да се изкачи по стълбата, докато вратът ѝ не се озовал редом с въжето. Там палачът я спрял и започнал да връзва примката.

Тя проточила шия, сякаш да ѝ е по-удобно, и всичко било готово. Отказала да ѝ сложат качулка или да покрият с нещо лицето ѝ и тълпата замряла, като видяла как очите ѝ се затварят, а устните се размърдват, та Божието име да е последното, което да произнесе устата ѝ. Започнали да бият барабаните, палачът се навел напред и просто я блъснал от стълбата.

В този миг се разразила бурята и само след минути всичко било заляно с кални води, а дъждът се изсипвал с такава сила, че било трудно да се види какво става.

Уд замълча и отпи.

— Ненавиждам обесванията — промълви и избърса уста в ръкава си. — То се знае, отивам да ги гледам, но все пак ги ненавиждам. Не познавам човек, който да има друго мнение или който да продължава да го поддържа, ако е присъствал поне веднъж на такова. Гледката на изкривеното лице, на издадения навън език е толкова ужасна, та е ясно защо им надяват качулки. А още и миризмата, спазмите на ръцете и краката. — Той потрепери. — Да не говорим повече за това. Всичко трая кратко, а когато свърши, Лоуър предяви своите права. Знаехте ли, че бил купил тялото и сключил някакво споразумение със съдията, та да го получи той, а не професорът?

Кимнах. Нямах съмнения, че именно така е постъпил.

— Нещата се развиха по най-лошия възможен начин, тъй като от университета узнали за това и професор-региусът се възмутил, че предимството му е отнето. Лично се появи да отстоява правото си. И в калта се подхвана истинска схватка. Можете ли да си представите? Двама университетски служители се втурнаха към тялото, отбивани от пет-шест приятели на Лоуър, а самият той с помощта на Лок грабна трупа и го отнесе. Според мен малко хора се ориентираха в ставащото, но онези, които го схванаха, се разяриха и започнаха да мятат камъни. Нещата отиваха към истински бунт, но силният дъжд принуди повечето да се разотидат.

Мисля, че това бе последната капка, сложила край на приятелството ми с Лоуър. Знаех какво ще каже, че трупът си е труп, но в действията му личеше бездушие, което силно ме опечаляваше. Вероятно причината бе, че ме предаде заради шанс да успее в кариерата си. Озовал се пред избора да помогне на мен за лечението на майката или да се сдобие с трупа на дъщерята, който да анатомизира, беше избрал второто. Сега вече можеше да напише своята книга за мозъка, помислих си мрачно. Дано извлечеше от нея повече полза.

— Значи Лоуър получи желаното?

— Не съвсем. Отнесъл е тялото в дома на Бойл и там е практически под обсада. Хората от университета внесли жалба при мировия съдия и заявили, че щом не са им дали тялото, никой не бива да го използва. Така че съдията размислил и изисква трупа обратно. Засега Лоуър отказва да го предаде.

— Защо?

— Вероятно се опитва да работи по него през времето, с което разполага.

— А господин Бойл?

— За щастие той е в Лондон. Щеше да е ужасно разстроен да бъде неволно въвлечен в такава грозна разправия. — Той се изправи. — Време ми е да се прибирам. Извинете ме, моля.

Загърнах се колкото можах по-добре и въпреки дъжда поех по Главната улица към аптекаря. Заварих господин Крос заедно с момчето, което му смесваше съставките, да стоят на пост пред вратата, та да не може да влезе никой, когото Лоуър не допуска. В това число аз. Не можах да повярвам, когато опря длан в гърдите ми и поклати глава.

— Искрено съжалявам, господин Кола, но господин Лоуър нареди нито вие, нито другите господа, събрали се тук, да влизат и да му пречат на работата.

— Но това е абсурдно! — извиках. — Какво става?

Крос вдигна рамене.

— Както разбрах, господин Лоуър се е съгласил да върне тялото на палача, та да бъде изгорено съгласно присъдата. И докато въпросният господин не е пристигнал, не вижда причини да не проведе изследванията, които смята за нужни. Времето му е кратко, затова не иска никой да го прекъсва. При обичайни обстоятелства, то се знае, би се зарадвал на вашата помощ.

Добави, че се огорчил, като чул за нашите разногласия, и все още смятал себе си за мой приятел. Беше мило и любезно от негова страна.

И ето че подобно на някой от простолюдието бях принуден да стоя и чакам, докато на Лоуър бъде угодно да ме приеме. Впрочем, все пак Крос бе така добър да ми предложи да се настаня вътре, вместо да потропвам с премръзнали крака на улицата, докато палачът не пристигна за своята собственост.

И ето че Лоуър слезе долу, уморен и измъчен на вид. Престилката и ръцете му все още бяха кървави от заниманията му. Появата му, забелязана през витрината, очевидно предизвика възбуда сред събралите се отвън хора.

— Готов ли сте да се подчините на разпореждането на съдията? — попита палачът.

Лоуър кимна, но улови мъжа за ръкава, когато той понечи да тръгне нагоре с помощниците си.

— Разпоредих се да донесат сандък за тялото — каза той. — Няма как да бъде изнесена във вида, в който е сега. Доставката ще пристигне съвсем скоро, най-добре е да почакате.

Палачът го увери, че се е нагледал на какво ли не и това няма да го притесни.

— Мислех си за тълпата — поясни Лоуър, но онзи се качваше по стълбите и Лоуър тръгна след него.

Тъй като вече нямаше кой да ме спре, аз на свой ред последвах Лоуър.

Един поглед бе достатъчен да се разбере, че палачът е размислил; нещо повече, лицето му придоби пепеляв цвят при гледката. Защото Лоуър бе пренебрегнал обичайния си деликатен подход, с който се отличаваха неговите дисекции. В бързината си да извади органите, нужни за неговата работа, беше разсякъл тялото на четвъртини и го бе разпорил зверски. Главата бе отделил и разрязал, за да извади мозъка, и в бързината бе отпрал лицето, а парчетата бе захвърлил на зеблото, което бе постлал върху масата. Чудните, прекрасни очи, които толкова ме плениха, когато ги видях за пръв път, бяха извадени от орбитите, от ръцете висяха сухожилия и мускули, сякаш ръфани от диви зверове. Наоколо се търкаляха окървавени сатъри и триони, а сред тях — дълги кичури тъмни лъскави коси, които той бе остригал, за да се заеме с черепа. Навред имаше кръв. Вонята ѝ изпълваше стаята. В ъгъла стоеше ведро, в което той бе източил голямо количество от нея, а край него — стъклени буркани, съдържащи трофеите му. Смрадта бе неописуема. В друг ъгъл на купчинка лежеше смачкана и изкаляна бялата памучна дреха, с която Сара бе посрещнала последното си изпитание.

— Мили Боже! — възкликна палачът, като гледаше Лоуър с неподправен ужас. — Би трябвало да изнеса това навън и да го покажа на тълпата. Тогава и вас ще пратят на кладата, както ви се полага.

Лоуър сви рамене с умора и безразличие.

— Върша го за общото благо — отвърна. — Не виждам необходимост да се оправдавам пред теб, нито пред някого друг. Ти и онзи невежа магистратът трябва да се оправдавате, не аз. Де да имах повече време…

Стоях до вратата и усещах как очите ми се пълнят със сълзи, дотолкова бях измъчен и наскърбен, след като всичките ми надежди бяха разбити. Не можех да повярвам, че човекът, когото бях наричал свой приятел, бе способен да се отнесе към мен толкова безсърдечно и накрая да ми покаже онази страна от природата си, която до този момент бе скривал успешно. Към труповете, след като вече са напуснати от душата, не храня излишна чувствителност; вярвам, че използването им в името на науката е и нужно, и достойно. Но трябва да се върши със смирение и почит към онова, което е било сътворено по образ и подобие на Бог. А Лоуър, в стремежа си да се издигне, не се бе посвенил да падне до нивото на касапин.

— Е, а вие какво търсите тук? — попита ме, след като за пръв път погледна към мен.

— Майката умря — казах.

— Съжалявам да го чуя.

— И е редно, защото вината е ваша. Къде бяхте снощи? Защо не дойдохте?

— Това нищо не би променило.

— Не, би променило — възразих, — ако бяхме ѝ добавили нов дух, който да отслаби този на дъщерята. Тя издъхна в мига, когато обесиха момичето.

— Глупости. Празни суеверия, лишени от всякаква научна основа — отсече той, ядосан от желанието ми да го изоблича за стореното. — Ето нещо, в което съм убеден.

— Няма как да сте убеден, това е единственото обяснение. Вие носите отговорност за смъртта ѝ и аз не мога да ви го простя.

— Ами недейте тогава — отвърна ми кратко. — Дръжте се за своето обяснение и за моята вина, щом желаете. Само не ми досаждайте сега.

— Настоявам да ми изложите причините си!

— Вървете си — каза той. — Никакви обяснения няма да ви давам. Вече не сте добре дошли тук, господине. Махайте се, казах! Господин Крос, бихте ли отпратили чужденеца?

Размяната на остроти продължи още малко в този дух, но по същество това бяха последните думи, които той изрече към мен. Оттогава никога вече не го чух и все още не мога да си обясня защо дружелюбието му се обърна в злоба, а великодушието му — в крайна жестокост. Нима наградата бе тъй голяма и неудържимо привлекателна? Или прехвърли върху мен отвращението към собствените си дела, неспособен да поеме вината си? Но в едно се убедих много скоро: това, че не дойде да ми помогне за госпожа Блънди, не беше плод на случайност. Искал бе експериментът ми да претърпи неуспех, защото тогава не бих могъл да обявя на всеослушание за нов действащ метод, открит от мен.

Сега съм напълно сигурен, че предварително си е направил сметката как ще постъпи. Може би още тогава е започнал да пише съобщението, което година по-късно се появи в „Трудовете“ на Кралското дружество. „Описание на кръвопреливане“ от Ричард Лоуър, предаващо в подробности експериментите му с кучета, проведени с Рен, последвани от такива помежду хора. Колко великодушно отчиташе помощта на Рен. Колко открито заявяваше, че е в дълг към Лок. Истински джентълмен.

Ала нито дума за мен и вече съм уверен в предварителното решение на Лоуър да не получа никакво признание. Всичко, казано по-рано от него как други му отнели първенството и обирали лаврите, за чужденците и отвращението му от тях, се върна в паметта ми и осъзнах, че само простодушен наивник като мен не би застанал нащрек от самото начало.

Ала дори и сега си оставам потресен от това колко далеч отиде той, за да заграби славата ми. С цел никой да не обърне внимание на претенциите ми, разпространи грозни клевети за мен сред приятелите си — как съм бил шарлатанин, крадец, че и по-лошо. И всички повярваха как едва ме бил спрял да не си присвоя неговата идея — когато беше тъкмо обратното — и само благодарение на чист късмет успял да прозре навреме моето двуличие.

Напуснах Оксфорд същия ден, заминах за Лондон, а седмица по-късно отпътувах с английски търговски кораб за Антверпен, където намерих друг за Ливорно. Успях да се добера до дома чак през юни. Оттогава нито веднъж не съм напускал родината си, отдавна изоставих философията заради занятия, по-уместни за благороден човек, и ми е болно дори в спомените да се връщам към онези мрачни дни.

Ала преди заминаването си сторих едно последно нещо. Нямаше как да се обърна към Лоуър, затова посетих Уд, който още имаше желание да ме приеме. Осведоми ме, че останките на Сара вече били изгорени през деня, докато приготвях багажа си, и че най-после с всичко това е приключено. Край огъня, пламтящ с необичайна сила, стояли само той и палачът. Не му било леко да присъства, но сметнал, че е негов дълг да ѝ отдаде последна почит.

Дадох му една лира и го помолих да се погрижи за погребението на госпожа Блънди, та да не бъде закопана в общ гроб като просякиня.

Той се съгласи да свърши това вместо мен. Не знам дали е удържал на думата си.