Пръстът, който те сочи

Първа глава

След като ми бяха изпратени записките на паписта Марко да Кола, смятам за нужно да изразя своето мнение за в случай че и други попаднат на драсканиците му и повярват на казаното от него. Ето защо заявявам направо: този Кола е зловреден, коварен и нагъл лъжец. Простодушното удивление, юношеският ентусиазъм и откритост, с каквито се описва в своя разказ, са чудовищна измама. Сатаната е майстор на заблудата и е обучил слугите си на своите фокуси. „Ваш баща е дяволът… защото е лъжец и баща на лъжата“ (Йоан, глава 8, стих 44). Тук възнамерявам да изоблича цялото двуличие, което се съдържа в мемоарите му, неговия „истински“ разказ за пътешествието му в Англия (както го нарича). Този Кола беше отвратително човешко същество, кръвожаден убиец и велик измамник. Само по милостта на Провидението се спасих в онази нощ, когато той се опита да ме отрови, а за свое нещастие Гроув прибра бутилката и умря вместо мен. Очаквах покушение още от деня, в който пристигна в Оксфорд, но очаквах и повече — нещо като нож в гърба. Не бях предвидил такава коварна атака и не бях подготвен за нея. Колкото до момичето на име Сара Блънди, бих я пощадил, ако беше възможно, но нямаше как. Тя загина невинна, още една от многото жертви на Кола, но щяха да са далеч повече, ако тогава не си бях премълчал. Трудно ми бе да взема такова решение, но все пак намирам, че имам извинение за тази неправда. Опасността бе огромна, а собствените ми страдания — не по-малки.

Твърдя го спокойно и след сериозен размисъл, но ми струва много да се въздържам, защото пристигането на ръкописа ме потресе до дъното на душата ми. Всъщност Лоуър не бе имал намерение да ми го праща; чак когато научих за неговото съществуване, настоях да го получа и дадох да се разбере, че няма да приема отказ. Намерението ми бе да го разоблича като фалшификат, защото не можех да допусна, че е истински, но сега виждам, че първоначалното ми убеждение е било погрешно. Противно на вярванията ми и на уверенията на хора, чиято искреност не бих оспорил, очевидно е, че Марко да Кола действително е още жив.

Не знам как е възможно и от все сърце ми се щеше да не бе така, тъй като положих всички усилия да бъде застигнат от смъртта и бях сигурен, че тъкмо това се е случило. Беше ми казано, че е отведен до борда на кораба и е бил блъснат в Северно море, за да бъде наказан за деянията си и устата му да бъде затворена завинаги. Лично капитанът ме увери как е задържал кораба в близост, докато злодеят е потънал под водата. Знанието за това ми даваше утеха през годините, а ето че бях грубо лишен от нея, защото ръкописът доказва, че бях излъган и победата ми се оказа измамна. Не знам защо се получи така, но вече е твърде късно да се установи истината. Повечето от онези, които биха могли да знаят отговора, са покойници и сега служат на нови господари.

Предполагам, че е редно да обясня; забележете, не казвам: да се оправдая, тъй като през цялата си кариера бях напълно последователен. Знам, че враговете ми не го приемат, и си мисля, че благоразумието на моите постъпки на попрището ми в служба на обществото (ако мога да го нарека така) не беше напълно ясно на неосведомените. Как е възможно, казват те, човек да бъде англиканец, презвитерианец, верен поданик на мъченика Чарлс, а после да стане главен криптограф на Оливър Кромуел и да дешифрира най-секретните писма на краля, за да помага на каузата на парламентаристите, в последствие да се върне в лоното на англиканската църква и накрая да използва отново уменията си, за да служи на монархията след реставрацията ѝ? Не е ли това лицемерие? Не е ли крайна изява на користолюбие? Така твърдят невежите.

На това ще отговоря: не. Не е така и онези, които гледат с презрение на действията ми, нямат никакво понятие колко трудно се възстановява житейската хармония в една държава, щом веднъж е поразена от болест. Някои дрънкат, че през ден съм се прехвърлял от едната страна към другата и все за собствена изгода. Но нима е за вярване, че в такъв случай бих се задоволил с професура по геометрия в университета в Оксфорд? Та ако бях наистина амбициозен, бих се прицелил най-малко в епископски сан. И нека не ви минава през ума, че не бих го получил; просто не съм се стремил към такъв. Не бях воден от егоистични амбиции и залягах над учението, за да бъда полезен, не за да се издигна. Винаги съм се старал да действам чрез принципите на умереност в съгласие със съответната власт. Още от най-ранна младост, когато ми се разкри тайната хармония на математиката, се посветих на нейното изследване; изпитвах страст към реда, защото тъкмо в него е заключен Божият план за всички нас. Радостта от решена с елегантност математическа задача и болката от нарушената естествена хармония на човека са две страни на една и съща монета; и в двата случая мисля, че бях съюзник с правата кауза.

Никога не съм желал за себе си слава и репутация като награда, напротив, презирах тези неща като суета и не възразявах други да заемат високи постове в църквата и държавата със съзнанието, че моето тайно влияние е с много по-голяма тежест от тяхното видимо. Нека другите говорят; моята задача бе да действам и го правех по най-добрия мой възможен начин. Служих на Кромуел, защото железният му юмрук можеше да въдвори ред в страната и да спре боричкането между фракции, както за друг бе непосилно да го постигне. После служих на краля, когато пое ролята си на богопомазан след смъртта на Кромуел. И за двамата работих всеотдайно не заради тях самите, то се знае, а защото по този начин служех на Бог, както съм се старал да правя във всяко свое начинание.

За себе си исках само да бъда оставен на мира да се докосвам до божественото чрез тайнствата на математиката. Но служейки на философията, аз си оставах слуга на Бог и държавата и поради това често бивах принуден да си отказвам това себично желание. Сега, когато се появи друг, който ще ме превъзхожда, както Давид е превъзхождал Саул, а Александър — Филип, вече мога да се предам на покой, но тогава бе истинско изпитание. Господин Нютон казва, че вижда тъй далеч, защото е стъпил на раменете на гиганти. Надявам се да не прозвучи самовлюбено, ако заявя, че моите рамене бяха сред най-силните, подкрепили неговата слава, и винаги помня (макар скромността да не ми позволява да го изричам пред хора) какво казва Дидакус Стела: джуджето, стъпило на раменете на великан, може да вижда по-надалеч от самия великан. Нещо повече, аз самият бих могъл да съзра далеч по-напред и да спечеля част от голямата му слава, ако дългът не ме бе призовавал така настоятелно към други дела.

Сега, след като минаха години, много хора си представят, че реставрацията на монархията е била проста работа. Кромуел е умрял и след известно време кралят се е върнал на трона. Де да беше така ясно и лесно. Тайната история на това паметно събитие е известна само на малцина. Отначало си мислех, че кралят ще се задържи половин година или една, ако има късмет, преди отново да изригнат междуособици между фракциите. Предполагах, че рано или късно ще му се наложи да се бори за своето наследство. Страната бе в смут от двайсет години, разкъсвали я бяха войни, имоти бяха стъпкани и унищожени, законните управници бяха избити или в изгнание, настана пълно объркване между съсловията. „Видях страшен нечестивец, как се ширеше като вкоренено многоклонесто дърво“ (Псалми, псалм 36, стих 35). Щяха ли хора, привикнали с богатство и власт, да се откажат с лекота от тях? Можеше ли да се очаква, че армията, оставена без заплата и разпусната, мирно ще приеме завръщането на краля и поражението на всичко, за което бе воювала? Нима имаше надежда, че поддръжниците на краля ще останат единни, след като възникваха толкова поводи за разногласия? Само хората без власт не я желаят; онези, които са се докосвали до нея, нямат насита за още и още.

Англия бе на ръба на пропастта, заплашвана от външни и вътрешни врагове; най-малката искра можеше да подпали наново пожар. И в този барутен погреб най-могъщите мъже в кралството влязоха в битка за благоволението на краля, което можеше да спечели само един. Кларендън, Бристол, Бенет; Бъкингамския херцог, лорд Кавендиш, Ковънтри, Ормънд, Саутхамптън — кралят можеше да издигне само едного начело на правителството, защото никой от тях не би търпял съдружие. Битката се водеше на тъмно, но последствията ѝ засегнаха мнозина. Аз бях един от тях и поех върху себе си задачата да укротя пламъците, преди да погълнат всичко. Лаская се, че успях в мисията си въпреки усилията на Марко да Кола. В началото на ръкописа си той твърди, че ще пропусне много неща, но никое от тях не било съществено. Това е първата му голяма лъжа. Тъкмо в онова, което е включил, няма нищо съществено и се налага аз да преразкажа нещата, за да изоблича вероломството му.

Участието ми в делата, които този Кола така се стреми да потули, започна две години преди неговото пристигане на английския бряг. Пътувах до Лондон, за да присъствам на конференция на натурфилософи единомишленици в Грешам Колидж. Организацията, която в последствие се превърна в Кралското дружество, днес не е каквато беше някога, въпреки присъствието в нея на светила като господин Нютон. Тогава тя беше закваска на познанието и само някой, който е присъствал на сбирките ѝ, може да е наясно как кипяха умовете там. Ала този дух го няма вече и се боя, че никога няма да се върне. Кой би могъл да се сравнява с тази плеяда — Рен, Хук, Бойл, Уорд, Уилкинс, Пети, Годард и още толкова имена, които ще живеят вечно. Днес членовете на Дружеството са като обитатели на мравуняк — вечно събират своите камъчета и насекоми, само трупат и никога не мислят, като в същото време се отвръщат от Бог. Нищо чудно, че предизвикват такова пренебрежение.

Ала тогава всичко бе изпълнено с радостни надежди, кралят се бе върнал на трона, в страната отново се възцари покой и целият свят на експерименталната философия бе пред нас, за да бъде изследван. Чувствахме се като моряците на Кабот, за пръв път зърнали Новия свят, и възбудата от очакването бе опияняваща. Самата конференция беше много изискана, както подобаваше на случая; присъстваше лично кралят и великодушно подари жезъл в знак на кралско покровителство върху нашите старания. Дойдоха и много влиятелни министри — в последствие, когато Кралското дружество бе официално учредено, много от тях станаха негови членове, макар че приносът им се изчерпваше главно със светски блясък.

След като Негово Величество държа приятна реч и на всички ни бе дадена възможност да му се поклоним лично, а господин Хук бе демонстрирал един от хитроумните си (и твърде показни) механизми, за да привлече вниманието на краля, към мен се приближи среден на ръст мъж с бързо стрелкащи се тъмни очи и високомерни обноски. Върху основата на носа си имаше черна овална лепенка, която покриваше (така се говореше) рана от сабя, получена, докато се биел за покойния крал. Аз лично не съм сигурен; никой не бе свидетел на това прословуто раняване, а лепенката повече служеше да напомня за неговата вярност към трона, отколкото да прикрива белег. Тогава той беше известен като Хенри Бенет, макар по-късно светът да го познаваше като граф Арлингтън, и току-що се бе върнал от посолството в Мадрид (макар това още да не бе общоизвестно). Чувал бях мъгляви разкази как се бил нагърбил да поддържа стабилността в кралството, и много скоро получих потвърждение, че нещата стоят точно така. Накратко, той ме покани да го посетя на следващата сутрин в къщата му на „Странд“, тъй като искал да се опознаем.

На другия ден се явих и донякъде очаквах да бъда въведен в официална приемна, пълна с просители, домогващи се до вниманието на човек, близък до Двора. Действително, имаше хора, но не много и бяха игнорирани. От това заключих, че звездата на господин Бенет още не беше засияла много ярко или пък по свои лични съображения той не даваше гласност за връзките си и дори за присъствието си в Лондон.

Не мога да кажа, че беше приятен човек; официалният му маниер граничеше с гротеска, толкова старателно се стремеше да спазва всички тънкости на етикета и да подчертава разликата в ранга. Вероятно бе резултат от твърде дълъг престой в Испания, която е прочута с подобни фасони. Направи си труда да ми обясни, че е осигурил за мен тапицирано кресло от уважение към званието ми на доктор от университет; очевидно други трябваше да се задоволяват с твърда седалка или да останат прави в зависимост от положението им. Неразумно би било да намекна, че намирам подобна церемониалност нелепа; не знаех какво иска, а предстоеше правителството да изпрати в университета комисия, която да отстрани членове на факултета, назначени от Републиката. Самият аз именно така постъпих в Новия колеж и поради това не исках да дразня господин Бенет. Имах желание да запазя мястото си.

— Как намирате състоянието на кралството на Негово Величество? — внезапно премина той по същество, като явно не бе свикнал да губи време да предразполага гостите си или да печели доверието им.

Установил съм, че този номер често се прилага от хората с власт.

Отговорих, че, естествено, всички поданици на Негово Величество се радват на благополучното му завръщане на трона, който му се полага по право. Бенет изсумтя.

— Как обяснявате тогава факта, че току-що ни се наложи да обесим още половин дузина фанатици, защото заговорничеха срещу правителството?

— Лукав е тоя род — отвърнах (Лука, глава 11, стих 29).

Той подхвърли към мен снопче писма.

— Какво мислите за това?

Разгледах ги внимателно, после махнах пренебрежително с ръка.

— Шифровани писма — отговорих.

— Можете ли да ги разчетете?

— Не и на момента.

— Но можете ли да разгадаете смисъла им?

— Стига да не са особено хитро закодирани, да. Имам голям опит в тези неща.

— Известно ми е. Работили сте при Търлоу, нали?

— Не съм му съобщавал сведения, които биха могли да навредят на делото на краля, макар да беше във възможностите ми да причиня големи вреди.

— Готов ли сте сега да използвате дарбата си за добри дела?

— Естествено. Аз съм верен слуга на Негово Величество. Надявам се, помните как се изложих на риск, когато протестирах срещу убийството на покойния крал.

— Успокоявахте съвестта си, но не дотолкова, че да напуснете мястото си в университета или да отклоните повишение, когато ви беше предложено — хладно коментира той с тон, който не остави у мен особени надежди да се сдобия с благоразположението му. — Все едно. Сега може да се порадвате на възможността да покажете докъде се простира вашата преданост. Разшифровайте ми тези писма до утре сутринта.

С това аудиенцията приключи и аз не знаех дали да благославям, или да проклинам съдбата си. Върнах се в странноприемницата, в която обикновено отсядах в Лондон — това беше преди да се сдобия с къщата си на Боу Стрийт, след като бащата на съпругата ми почина — и се залових за работа. Задачата ми отне целия ден и голяма част от нощта. Изкуството на дешифрирането е сложно нещо и става все по-трудно. Често всичко се свежда до това да установиш как една буква или група букви е подменена с друга — например „а“ замества пълния член, „4“ — думата „крал“, буквата „г“ — буквата „в“, „д“ е „л“, „х“ е „он“, „ф“ е „д“ и така лесно се разчита, че „4агдхфх“ означава „кралят е в Лондон“. Ще забележите, че макар методът на заместване на една буква с друга да е твърде прост (затова бе предпочитан през войната от роялистите, тъй като, опасявам се, те бяха хора с твърде семпли способности), онази негова разновидност, при която в един случай дадена буква заменя друга буква, а в друг — сричка или цяла дума, е далеч по-сложна. Все пак и той не създава непреодолими препятствия. Много по-затруднителен е методът, при който значението, придавано на буквите, се мени постоянно. За пръв път той е предложен в Англия от лорд Бейкън, но доколкото разбрах, в действителност бил изобретен от някакъв флорентинец преди повече от сто години, а сега са си го присвоили французите, тази нагла нация, дето не търпи нещо да не произлиза от нейните земи. Крадат онова, което не им принадлежи, и аз самият пострадах, когато жалък писар на име Ферма посмя да си присвои авторството над моя труд върху естествените числа.

Ще се помъча да обясня. Същността на метода се заключава в това, че и изпращачът, и получателят трябва да разполагат с един и същ текст. Съобщението започва с група цифри — например 124,5: което означава, че ключът трябва да бъде търсен на страница 124, дума 5 от уговорения текст. Да предположим, че тази страница започва така: „И Хатах отиде при Мардохея на градската стъгда, що беше пред царските врата.“ (Естир, глава 4, стих 6 — озадачаващ текст, на който аз лично посветих разяснителна проповед и светът скоро ще се запознае с нея). Петата дума „Мардохей“ е изходният пункт и съответно буквата „а“ заменяме с буквата „м“, което ни дава азбуката:

И тъй, вашето послание „кралят е в Лондон“ сега изглежда като „цьмчлясочщшпщш“. Тънкостта на този метод е там, че след определен брой букви, обикновено трийсет и една, преминавате към следващата дума, в дадения случай „на“, и започвате отново, при което „н“ е „а“, „а“ е „б“ и така нататък. То се знае, съществуват разновидности на посочения метод. Но смисълът му е в това, че подсигурява достатъчна честота в промяната на значението на буквите, така че става почти невъзможно да се разгадае шифърът, ако нямате подръка текста, върху който е основан. Защо това е толкова важно, ще обясня по-нататък.

Опасявах се да не би предадените ми книжа да са от този род — с течение на времето вероятно бих ги разшифровал, но не и в указания ми срок. Ако изглеждам тщеславен с моите способности, то имам оправдание за това. Само един текст ме е принуждавал да призная поражение и то стана при особени — макар и важни — обстоятелства, към които ще се върна по-късно. Ала всеки път, когато взема в ръка шифровано писмо, си давам сметка, че е възможно отново да преживея огорчението от провал, защото не съм безгрешен, а броят на възможните вариантни комбинации е практически безкраен. Аз самият съм съставял кодове, неподдаващи се на дешифриране без наличието на необходимите текстове, затова не е изключено и други да могат да ги създадат. Дори съм учуден, че поражението ми бе едно-единствено, тъй като е по-просто да съставиш неуязвим шифър, отколкото да пробиеш бронята му. За щастие с писмата на господин Бенет извадих късмет: авторите бяха също тъй елементарни в подхода си, както навремето роялистките заговорници. Малцина, както установявам, са склонни да извличат поуки от миналия опит. Всяко писмо беше с различен код, но те всички бяха прости, а текстовете — достатъчно дълги, че да успея да разгадая тайнописа. Така че в седем часа на другата сутрин отново се явих при господин Бенет и му представих плодовете на моя труд.

Той ги взе и прегледа преписания от мен на чисто текст.

— Бихте ли могли накратко да предадете съдържанието им, докторе?

— По всяка вероятност това са писма, адресирани до едно и също лице, както изглежда живеещо в Лондон — казах. — Във всички е отбелязана дата: дванайсети януари. В две се упоменават оръжия, но в останалите такива отсъстват. В едно се говори за Царството Божие, което, предполагам, изключва паписти и сочи към факта, че авторите им принадлежат към „Петата монархия“21 или сродни с тях сдружения. Ако се съди по някои особености, две от писмата може да са пратени от Абингдън, което потвърждава произхода им от средите на бунтовници.

Той кимна.

— А изводите ви?

— Това заслужава внимание.

— И само толкова? Звучи донякъде лекомислено.

— Сами по себе си писмата не доказват нищо. Ако аз ги бях написал и ме бяха арестували, щях да твърдя, че в тях става дума за тържеството по случай сватбата на братовчедка ми. Предполагам, че сте ги получили по таен път.

— Да, така е, имаме осведомител.

— Ако реагирате явно, осведомителят ви ще изгуби всякаква стойност, защото ще стане ясно, че сте знаели къде да търсите. Много вероятно е писмата да свидетелстват за подготвяно въстание, което ще избухне в няколко града на страната и ще бъде ръководено от столицата.

— Именно това ме тревожи — сподели той.

— Нека вашият осведомител узнае къде точно се готвят бунтове в провинцията и на единайсети януари пратете там военни части. Предполагам, че кралят разполага с полкове, на които може да разчита?

— Има само няколко хиляди души, ползващи се с пълно доверие.

— Пратете тях. В Лондон не предприемайте нищо, чакайте и наблюдавайте. Узнайте кой е замесен в това, колко са на брой и дръжте войска в готовност. Погрижете се дворът да е добре охраняван. А после оставете бунтът да избухне. Потушаването му няма да е трудно, тъй като той ще е отрязан от подкрепа и вие ще получите неопровержими доказателства за държавна измяна. Тогава ще можете да действате както сметнете за нужно. И ще получите похвали за своевременните си действия.

Бенет се облегна в креслото и ме изгледа студено.

— Моята цел е да охранявам краля, не да търся похвали.

— Разбира се.

— За духовно лице сте смайващо осведомен относно дела от този род. Възможно е да сте стояли до Търлоу по-близо, отколкото подозирах.

Вдигнах рамене.

— Искахте ми съвет и аз ви го дадох. Не е задължително да се вслушате в него.

Не ме освободи и известно време седях мълчаливо, а той гледаше през прозореца, докато не благоволи да ме забележи отново.

— Вървете си, господине — рече кисело. — Оставете ме на мира.

Подчиних се и си тръгнах, като си мислех, че не постигнах особен успех в идеята да обезоръжа човек, който би могъл да ми причини немалка вреда, и че дните ми в университета може да се окажат преброени. Примирих се с това, доколкото можах, бях достатъчно състоятелен, тъй като бях получил наследство по майчина линия и можеше да не се опасявам от гладна смърт или недоимък, но все пак си харесвах поста и носения от него доход и нямах никакво желание да се лиша от него.

Разиграх картите си колкото можах по-добре. Най-голямото предимство при разшифроване на тайнопис е, че никой не може да каже дали сте го разгадали правилно. В дадения случай изтълкуването на писмата (в добавка с неща, които ми бяха известни) ми позволи без особени усилия да докажа своята полезност. Те ясно свидетелстваха, че бунтът, толкова развълнувал господин Бенет, на практика ще се изчерпва само с виковете и изстъпленията на няколко десетки фанатици и в никакъв случай не би представлявал заплаха за краля. Тази шайка можеше и да си вярва, че с Божията помощ ще завладее Лондон, страната, че и целия свят; на мен ми бе повече от ясно, че подобно въстание е само фарс.

Но, както по-късно узнах, с лек тласък от страна на Бенет правителството го бе приело сериозно и започна да преживява кошмари за повсеместното надигане в страната на неполучилите заплата остатъци от армията на Кромуел. В края на януари (толкова време е нужно през зимата, та информацията да се придвижи от Лондон до Оксфорд) започнаха да идват сведения, че безумци от „Пета монархия“, предвождани от Томас Венър, са паднали в хитро поставен за тях капан и са били арестувани след размирици, продължили всичко на всичко пет часа. Нещо повече, внезапно решение беше подтикнало правителството да прати кавалерийски ескадрон в Абингдън и в още пет-шест града и с този мъдър ход бе обяснен фактът, че ветераните от армията бяха решили да си кротуват. Мен ако питате, те никога нищо не бяха замисляли, но това нямаше значение, бе произведено нужното впечатление.

Пет дни след тази новина получих писмо, с което бях привикан в Лондон. Тръгнах следващата седмица и когато пристигнах, очакваше ме разпореждане да посетя господин Бенет, който вече се бе настанил в Уайтхол, много по-близо до краля.

— Предполагам, че сте научили за чудовищната измяна, която правителството с успех потуши миналия месец? — попита той.

Кимнах.

— Дворът бе извънредно разтревожен — продължи той — и у мнозина това породи колебания. Включително у Негово Величество, който не може повече да се заблуждава, че се радва на всеобща любов.

— Съжалявам да го чуя.

— Напротив. Навред в тази страна зрее измяна и моята работа е да я смажа. Сега поне имам надежда, че предупрежденията ми ще бъдат чути.

Не казах нищо.

— При миналата ни среща ми дадохте съвет. Стремителното потушаване на бунта направи силно впечатление на Негово Величество и аз съм доволен, че обсъдих с вас моята стратегия.

С това ми даваше да разбера, че си е присвоил заслугите и че той е единствен мой проводник към кралската милост. Много великодушно от негова страна да ми разясни всичко това.

Кимнах.

— Радвам се, че можах да бъда полезен. На вас и Негово Величество.

— Ето, вземете — протегна ми той някакъв лист.

Оказа се документ, утвърждаващ верния слуга на краля, почитаемия Джон Уолис на поста му професор по геометрия в Оксфордския университет, а към него бе прикрепен друг, според който упоменатият верен и почитаем Джон Уолис се назначаваше за кралски капелан със заплата двеста лири годишно.

— Дълбоко съм благодарен и се надявам, че ще се окажа достоен за тази милост — казах.

Бенет разтегна устни в неприятна усмивка.

— Няма съмнение в това, докторе. И моля, не мислете, че очакваме от вас чести проповеди. Решихме да не предприемаме мерки срещу бунтовниците в Абингдън, Бърфорд или Нортхамптън. Желанието ни е те да останат на свобода. Знаем ги кои са, а птичка в ръката…

— Така е — отвърнах. — Но няма да има особена полза от това, ако не получавате постоянно сведения с какво се занимават.

— Самата истина. Убеден съм, че те ще направят нов опит. Такава е природата на тези хора: не могат да се спрат, защото да спрат, би означавало да извършат грях. Те смятат за свой свят дълг да упорстват в подстрекателствата.

— Някои виждат в това свое право — промърморих.

— Не желая да влизам в диспут. Права, задължения. Всичко това е измяна, от каквото и да произтича тя. Съгласен ли сте с мен?

— Мисля, че кралят има право на трона и нашият дълг е да му помогнем да го запази.

— Е, ще се погрижите ли за това?

— Аз?

— Вие. Ясен сте ми, господине. Маниерите ви на философ не могат да ме заблудят. Известно ми е какви услуги сте оказвали на Търлоу.

— Явно получените от вас сведения силно преувеличават способностите ми — отвърнах. — Бях криптограф, а не осведомител или таен агент. Но това няма значение. Ако желаете — нека го кажа с вашите думи — да се погрижа за това, ще се радвам да ви служа. Но ще са ми нужни пари.

— Ще получите толкова, колкото ви трябват. В пределите на разумното, естествено.

— И се осмелявам да напомня, че връзката между Оксфорд и Лондон не е много бърза.

— Ще получите пълномощия да действате както намерите за добре.

— В това число да използвам войници от разквартируваните в окръга гарнизони ли?

Той се намръщи, после неохотно отговори:

— В случай на крайна необходимост.

— А в какви отношения ще бъда с лордовете наместници на графствата?

— В никакви. Ще поддържате връзка само с мен. Дори с никого друг от правителството. Разбрано ли е?

Кимнах.

— Е, чудесно.

Бенет отново се усмихна и се изправи.

— Така. Много съм доволен, господине, че се съгласихте да служите на вашия владетел. Кралството далеч не е стабилно още и всички честни хора трябва да се трудят неуморно, та злобата и инакомислието да не избуят отново. Казвам ви, докторе, не знам ще се справим ли. Сега враговете ни са паднали духом и разединени, но ако отслабим хватката, кой знае какво ще се случи.

Този път се съгласих с него от цялото си сърце.

Не искам някой да си помисли, че поех тези отговорности с въодушевление или без нужния размисъл. Нямах намерение да свързвам съдбата си с човек, който би могъл да ме повлече надолу със себе си, ако позициите и властта му се окажеха кратковременни. Беше ми известно малко за господин Бенет и веднага щом регистрирах назначението си като кралски капелан в съответната канцелария и пратих в Оксфорд документа за утвърждаването ми на поста в университета, та да притесня враговете си там, се постарах да разузная повече за този човек.

Той без съмнение бе предоставил изобилни доказателства за верността си към трона, тъй като бе споделял изгнанието с краля, и му бяха поверявани дипломатически мисии от голяма важност. Нещо повече, беше ловък придворен — дори твърде ловък за вкуса на лорд Кларендън. Първият министър на краля бе забелязал дарбите му, но вместо да го привлече като свой поддръжник, незабавно бе зърнал в него заплаха за себе си. Враждата им се разрастваше и Бенет, който чакаше удобен случай, се бе сближил с други съперници на Кларендън. Също така се бе заобиколил с кръг от млади хора, които дружно се превъзнасяха един друг колко са умни. За Бенет се говореше като за човек, способен да се издигне до самия връх — а нищо не осигурява успеха в двора така надеждно като очакване за неминуем успех. С други думи, той имаше привърженици и с по-ниско, и с по-високо от своето положение, но докато лорд Кларендън си оставаше фаворитът на краля, повишението на господин Бенет нямаше да дойде скоро. Не беше ясно докога ще му стигне търпението.

Докато не станеше очевидно дали звездата му ще се издига, или той ще се сгромоляса в опита си да стигне върха, имах също толкова интерес, колкото и самият господин Бенет връзките ми с него да останат в тайна. Безпокоеше ме още нещо: неговата привързаност към Испания беше общоизвестна и мисълта, че помагам на придворен с такива симпатии, ме караше да се чувствам малко неспокоен. От друга страна, исках да бъда полезен, а господин Бенет беше единственият, чрез когото можех да принеса в услуга способностите си. Не се интересувах от интригите между силните на деня. Кой имаше най-голямо влияние в двора, чии съвети слушаше кралят, не беше от особено практическо значение; сигурността на кралството (в странно време живеехме тогава) зависеше далеч повече от дейността на по-нископоставени хора, които щяха да влязат в кръга на моето внимание. Вече споменах за разните смутители, войници от армията и сектанти, които съставляваха сериозна опозиция срещу правителството. Още от самото завръщане на краля те пораждаха непрестанни смутове, тъй като не приеха със смирение очевидната Божия воля, както предполагаше занятието им. Бунтът на Венър беше просто несполучлив фарс — зле подготвен, необезпечен финансово и некадърно ръководен, но нямаше причини да се вярва, че ще е последният, и постоянната бдителност бе наложителна.

Сред враговете на кралството имаше способни и опитни хора; това бе известно на всеки, който бе станал свидетел (като мен) на победата на армията на Кромуел. Нещо повече, те бяха фанатици, готови да идат на смърт в името на своята заблуда. Бяха вкусили властта и „в устата им тя бе сладка като мед“ (Откровение, Глава 10, стих 9). Още по-голяма опасност криеше фактът, че чужденци бяха готови на драго сърце да ги манипулират и подстрекават. Моите взаимодействия с Кола (които възнамерявам да опиша тук) бяха опасно и много тайно дело. Вярата в Бог е нещо велико, но Бог също така очаква и сами да се грижим за себе си. Най-сериозната ми тревога бе, че хората на власт щяха да бъдат обзети от самодоволство и да подценят враговете ни. Макар и господин Бенет да не ми бе по сърце, с него ни обединяваше увереността, че е необходимо да се противостои с дела на съществуващата заплаха.

И така, аз се върнах в Оксфорд, възобнових математическите си занимания и се залових да плета паяжина, в която да ловя враговете на краля. Господин Бенет се показа много проницателен, като избра мен за тази задача, защото не само притежавах необходимия опит и способности, но се намирах в самия център на кралството и, то се знае, имах мрежа от контакти в Европа, които можех да използвам. Републиката на учените не знае граници и кое може да е по-естествено от това да си кореспондираш с колеги от различни страни, за да научиш възгледите им в математиката, философията… и в другите области на живота. Постепенно и при много умерени разходи успях да се сдобия с по-добра картина от всеки друг за ставащото наоколо. То се знае, не се вдигнах до нивото на господин Търлоу, но макар и никога да не се ползвах докрай с доверието на господарите си, преследвах техните врагове и в повечето случаи успявах да „напратя върху им беди и да изхвърля срещу тях стрелите си“ (Второзаконие, глава 32, стих 23).

Втора глава

За пръв път научих за Марко да Кола, така наречения благороден венецианец, от писмата на мой кореспондент от Нидерландия, на когото правителството плащаше умерено възнаграждение, за да наблюдава английски размирници в изгнание.

По-конкретно му бе възложено да следи за най-бегли контакти между тях и някой, приближен до холандското правителство, да регистрира всякакви отлъчвания или подозрителни новопристигнали. През октомври 1662 година този човек ми написа (подозирам, че повече, за да си оправдае получаваното злато, отколкото по друга причина), че в Лайден е пристигнал венецианец с фамилия Кола, който често общувал с изгнаниците.

Ето това беше. Разбира се, по онова време нямаше никаква причина да се предполага, че този човек изобщо не е странстващ учен. Не му отделих особено внимание, само написах на търговец, който тогава пътуваше из Италия да купува картини за англичани, дарени повече с пари, отколкото с разум, с молба да идентифицира този човек. Посочвам между другото, че търговците на картини (сега по-разпространени, след като внасянето на такива творби в страната стана законно) могат да послужат за отлични шпиони, тъй като пристигат и си заминават, когато поискат, и у никого не извикват подозрения. Занятието им ги свързва с влиятелни хора, но самите те са толкова нископоставени и нелепи с претенциите си за произход и образованост, че малцина ги приемат сериозно.

Получих отговор чак в началото на 1663 година: слабата ангажираност на моя кореспондент и мудната зимна поща се обединиха срещу мен. Но и закъснялото писмо не донесе нищо значително, а за да не ме сметне някой за небрежен, цитирам по-долу посланието на господин Джаксън.

Писмото завършваше с уверения, че ако съм искал да се сдобия с някакви картини, Томас Джаксън, ескуайър (не че имаше някакво право да си присвоява такава титла, бидейки прост художник), щял да ми ги осигури на драго сърце.

Когато получих писмото, без бавене написах на господин Бенет за този Джовани ди Пиетро: след като венецианците имаха в Лондон свой кореспондент, редно бе правителството да бъде известено за неговата личност. Бях донякъде изненадан, когато в отговор получих кратка бележка, че този Ди Пиетро вече им бил известен и не представлявал опасност за правителството, а господин Бенет бил уверен, че имам по-сериозни занятия, с които да се ангажирам. Напомняше ми, че задачата ми е да създавам спънки на сектантите, а останалото не било моя грижа.

Бях твърде зает и приех това напомняне само с благодарност, тъй като в средите на размирниците имаше сигнали за нови брожения, все още в слаба форма, така че си имах достатъчно грижи на главата. Към мен се стичаха донесения за оръжие, разпращано из страната, за тайни молитвени сбирки на сектанти. И най-тревожното — получих надеждни сведения, че Едмънд Лъдлоу, най-опасният и талантлив от генералите на Републиката още на свобода, приема у дома си в Швейцария, където пребиваваше в изгнание, необичайно голям брой посетители. Звярът се бе размърдал, но бе все едно „Кой е изчерпал водите с шепата си“ (Исаия, глава 40, стих 12). Знаех, че назрява смут в много области на страната, ала не ми бе ясно защо и кой стоеше зад това.

Не бива да се смята, че прекарвах всичкото си време в Оксфорд. То се знае, по няколко седмици в семестъра бях длъжен да изпълнявам задълженията си в университета, но през голяма част от годината бях свободен да разполагам с времето си и по много месеци прекарвах в Лондон, тъй като това не само опростяваше отношенията ми с държавния секретар (господин Бенет получи този пост през ноември), но и в столицата тогава се стичаха учени от цялата страна и естествено, имах желание да се наслаждавам на общуването с тъй велики умове. Големият труд по създаването на Кралското дружество все още не беше завършен и извънредно важно беше то да се изгради върху стабилни принципи, като се приемат само достойни кандидати и не се допускат такива, които от нечестиви съображения се опитваха да го опорочат: паписти, от една страна, и безбожници, от друга.

Скоро след едно такова заседание при мен дойде Матю, слугата ми, макар за мен той да беше нещо много повече. В своето повествование често ще споменавам този младеж, защото той ми бе скъп като син, дори повече. Като си мисля за родните си синове, лекомислени клоуни, с които нито един разумен човек не би могъл да разговаря, отчайвам се от злата си орис. „Глупавият син е бедствие за баща си“ (Притчи, глава 19, стих 13). Колко съм размишлявал над истината в това твърдение, а аз бях прокълнат с двама такива. Веднъж се опитах да посветя по-големия в тайните на дешифрирането, но със същия успех можех да се опитам да преподам на павиани теорията на господин Нютон. Още като малки бяха оставени на грижите на съпругата ми — тогава бях много зает със службата си за правителството и за университета — и тя ги възпита по свой образ и подобие. Тя е добродетелна жена и точно такава, каквато се полага на една съпруга, донесе ми в зестра имение и все пак съжалявам, че изобщо бях принуден да се оженя. Услугите, които може да окаже съпруга, в никой случай не компенсират неудобствата от общуването с нея и ограниченията на свободата, неизбежни в брака.

В миналото отделях много време и усилия за образованието на юноши, работех с крайно труден материал, убеждавах мълчаливите да проговорят и въз основа на това се опитвах да извлека общи принципи за податливостта на детския ум. Бих искал в близост до момчетата от шест години нагоре да не бъдат допускани жени, най-вече майките им, за да бъде съзнанието им ангажирано с възвишени беседи и благородни идеи. Четенето, образованието и дори игрите им трябва да бъдат ръководени от разумен човек — и нямам предвид онези невежи, които минават за училищни преподаватели, — за да бъдат подбудени да следват великото и да се отвръщат от долнопробното.

Ако преди години бях срещнал момче, подобно на Матю, вярвам, че бих направил от него велик човек. Щом го видях, обзе ме необяснимо съжаление, защото в поведението и очите му съзрях сина и спътника, когото бях молил Бог да ми даде. Слабо образован и още по-малко обучен, той все пак беше много повече мъж от кръвните ми чеда, чиито лениви умове бяха предмет на безспирните ми грижи и чиито амбиции не се простираха по-далеч от това да си осигурят комфорт. Матю бе висок на ръст и с чисто лице, толкова сговорчив в държанието си, че печелеше симпатията на всеки срещнат.

За пръв път го срещнах, когато бе разпитван в канцеларията на Търлоу относно група, смятана за твърде радикална и потенциално опасна за мира в страната; по това време беше около шестнайсетгодишен. Аз просто присъствах, не водех разпита (не ми стига търпението за такива неща) и веднага бях поразен от откровената прямота на отговорите му, издаваща зрялост, рядка за някой на неговите години и с неговото положение. Всъщност той с нищо не се бе провинил и бе извън всяко подозрение, но имаше познанство с опасни хора, макар и изобщо да не споделяше тяхната вяра и възгледи. Само по принуда и крайно неохотно съобщи сведения за приятелите си и аз намерих тази негова лоялност за похвална черта, казах си, че ако тя бъде насочена към по-достойна цел, от това неуко момче може да излезе съвсем свестен човек.

Разпитът му бе запазен в тайна, та той да не се лиши от доверието на своето обкръжение, а аз му предложих да постъпи на служба при мен срещу прилично заплащане и той бе толкова поразен от усмихналото му се щастие, че се съгласи без колебание. Още тогава притежаваше някои познания (покойният му баща беше работил като печатар в града) и умееше да чете и пише без грешки. Когато го изкуших с познание, реагира с ентусиазъм, какъвто не съм срещал у свой ученик нито преди, нито след него.

Тези, които ме познават, ще се зачудят — известно ми е, че се ползвам с име на нетърпелив и раздразнителен човек. С готовност признавам, че не понасям мързеливите, глупавите, незаинтересованите и онези, които бързо се отегчават. Но дайте ми истински ученик, горящ от жажда за знания, на когото му стига капка бистра вода, за да копнее за цялата река на науката, и ще му отделя всичката потребна грижа. Да поема момче като Матю, да го формирам като личност, да го уча на нови неща и да подхранвам ума му, бе обогатяващо преживяване, но то също така изискваше много усилия и голяма всеотдайност. Зачеването на деца е вулгарен акт на природата, всеки глупак е в състояние да го изпълни — селяните го могат, жените го могат. Но да създадеш от тези шавливи и неоформени бучки плът мъдри и добродетелни хора, е задача по силите само на мъже и единствени те могат да оценят по достойнство плодовете на положения от тях труд.

„Възпитавай детето отрано в подходящия за него път, и не ще се отклони от него дори когато остарее“ (Притчи глава 22, стих 6). Не хранех прекомерни надежди, но мислех, че след време ще го уредя на правителствена служба и накрая ще му предам знанията си по криптография, та да е полезен и сам да си пробива пътя. Плановете ми се осъществиха изцяло: колкото и бързо Матю да усвояваше науките, знаех, че може да напредва още по-стремително. Признавам си, това разпалваше желанието ми той да отива още по-далеч, и нерядко губех самообладание, когато построяваше фраза погрешно или се луташе в прости математически задачи. Но вярвам, той знаеше, че гневът ми произтича от обич и честолюбиви намерения за бъдещето му, затова винаги и във всичко се стремеше да заслужи похвалата ми.

Понякога дори се трудеше прекалено усилено, но въпреки това аз не преставах да го пришпорвам, а в същото време единственото ми желание бе да го помоля да си почине и да поспи или пък да го възнаградя с някакъв знак за обичта ми към него. Веднъж станах през нощта и го заварих захлупен върху бюрото ми. Всички книжа бяха в пълен безпорядък, свещта беше капала върху записките ми, а чаша с вода се беше разляла върху недовършено от мен писмо. Изпаднах в ярост, бидейки по природа извънредно акуратен човек, мигом го тръшнах на пода и го набих. Той не възрази с нито дума, нищо не каза в своя защита, а прие наказанието си покорно. Едва по-късно (и не от него) узнах, че прекарал без сън цяла нощ в опит да реши логическа задача, която му бях възложил, и накрая заспал от изтощение. Беше ми много тежко да не го помоля за прошка, да не отстъпя пред чувствата си. Предполагам, че не е отгатнал моето разкаяние, защото стига само чрез най-бегло съмнение да се подкопае пълното подчинение, властта на авторитета ще бъде изгубена завинаги, а от това ще пострада по-слабият. Виждаме го на всяка крачка.

Естествено, беше ми известно, че Матю се познава с хора, притежаващи подозрителни възгледи, граничещи с бунтовничество, и не можех да се въздържа да се възползвам от случая, та да му възлагам малки поръчки и събиране на слухове. В това често неприятно и срамотно задължение той се оказа безценен, тъй като беше едновременно умен и наблюдателен. За разлика от мнозина, на които ми се е налагало да разчитам — повечето разбойници, крадци и слабоумни, чиито думи не могат да се приемат на вяра, — Матю много скоро извоюва пълното ми доверие. Виках го при себе си, когато бях в Лондон, а от Оксфорд му пишех през ден, тъй като намирах вдъхновение в компанията му и тъгувах по него, когато бивахме разделени, както, надявам се, и аз съм му липсвал.

Когато дойде при мен в онази сутрин на 1663 година, вече ми бе служил няколко години и умът му дотолкова се бе развил, та разбирах, че скоро ще трябва да му потърся постоянна работа. Бездруго вече бях отлагал твърде дълго; та той скоро щеше да навърши двайсет години и отдавна бе надраснал ученическата възраст. Ясно ми беше, че не го ли пусна скоро, властта ми щеше да започне да го гнети. Въпреки това го задържах, тъй като нямах сили да се разделя с него. Обвинявам себе си за това и допускам, че желанието да си тръгне от мен го бе направило непредпазлив.

Когато ми каза, че от групата размирници са му поръчали да предаде пакет до частна пощенска служба, веднага застанах нащрек. Той не знаеше какво съдържа пакетът, но се бе наел да го отнесе на търговец, който разнасяше поща с корабите си. Това е широко разпространена практика — особено сред онези, които не желаят писмата им да попаднат в чужди ръце. Необичайно бе друго: на Матю бе възложена проста задача, която повече би прилягала на дете, и интуицията ми подсказваше, че пакетът може да е важен, след като беше адресиран до Нидерландия.

Вече от много месеци в страната се засилваше глух ропот, неизвестни личности скитаха из нея и разпалваха недоволство. Но събраните от мен сведения често си противоречаха помежду си и не съдържаха нищо, което да ме насочи към плановете на недоволните. Сами по себе си тези смутители не представляваха заплаха за никого, дотолкова бяха отчаяни и разединени помежду си, но ако се намереше влиятелна личност да ги сплоти и снабди с пари, лесно можеха да станат истински опасни. Както ми се стори, Матю ми донесе първата улика за връзка с външни агенти, каквато отдавна търсех. Времето показа, че той греши, но това бе най-добрата му грешка.

— Отлично — казах. — Донеси ми пакета. Ще проуча съдържанието и после ще си продължиш по пътя.

Той поклати глава.

— Боя се, че не е така просто, господине. Ние… те… най-сетне се научихме на предпазливост. Знам, че в нищо не ме подозират, но от момента, в който ще ми предадат пакета, до връчването му и за секунда няма да остана сам. Във всеки случай няма да разполагате толкова дълго с пакета, че да препишете съдържанието му.

— А ти уверен ли си, че си струва?

— Не знам. Но нали помолихте да ви докладвам за всички връзки с изгнаници.

— Постъпи правилно. И какво предлагаш? Знаеш колко много ценя мнението ти.

Той се усмихна от удоволствие при този дребен знак на признателност и уважение.

— Пакетът вероятно ще остане в дома на търговеца, докато не бъде изпратен на борда на кораба. Но няма да е задълго, те искат той да напусне страната възможно най-бързо. Само през тези няколко дни ще е възможно да се сдобиете с него тайно.

— Така. А как е името на търговеца?

— Ди Пиетро. Венецианец е и къщата му е недалеч от Тауър.

От сърце му благодарих за труда и дори му дадох малко пари като награда, след което го отпратих, за да обмисля сведението му на спокойствие. Думите на Матю ме озадачиха донякъде — на пръв поглед работата изглеждаше пълна безсмислица. Защо му беше на един венецианец да подпомага радикали? По всяка вероятност просто доставяше поща срещу заплащане и нямаше отношения нито с изпращача, нито с получателя, но пък си припомних, че името Ди Пиетро изплува вече за втори път. И това затвърди решимостта ми да прочета въпросното писмо.

Разполагах с известно време да поразмисля над своето затруднение, но не с много. На Матю му предстоеше да отнесе пакета следващата вечер. Бенет ми беше препоръчал настоятелно да оставя на мира Ди Пиетро, но също така ми бе наредил да изобличавам враговете на краля в Англия. Не ми предписа какво да правя, ако тези две заповеди влезеха в противоречие.

Ето защо отидох в кафенето на Том Лойд, където обикновено се събираха търговци, за да обменят клюки и да сключват съюз за по-големи печалби. Имах контакти в тези кръгове, тъй като от време на време влагах суми там, и бях научил на кого може да се вярва и кой трябва непременно да бъде избягван. Завързал бях познанство с търговец на име Уилямс, който между другите си занимания издирваше хора, готови да правят рискови вложения, и ги свързваше с търговци, нуждаещи се от пари. С негова помощ изгодно вложих неголяма част от свободните си пари в Източноиндийската компания, а също и в предприятието на някакъв господин, който ловеше африканци за американските континенти. Последното бе най-доброто ми капиталовложение, още повече, че (както ме увери капитанът на кораба) по време на плаването през океана робите надлежно бяха покръствани в християнството, като им се обезпечаваше спасение на душите, докато се трудят за господарите си.

Открих Уилямс и споделих с него, че обмислям дали да не вложа сериозна сума в търговска къща Да Кола. Попитах го дали мога да смятам човека начело на нея здравомислещ и достоен за доверие. Уилямс ме изгледа с недоумение и предпазливо отговори, че доколкото му е известно, търговска къща Да Кола разчита само на собствени капитали и той много ще се учуди, ако узнае, че Да Кола действително се кани да работи със съдружници. Вдигнах рамене и отвърнах, че само повтарям каквото съм дочул.

— Ами тогава следва да ви благодаря за сведенията — каза той. — Думите ви потвърждават моите подозрения.

— И какви са те?

— Изглежда Да Кола изпитва сериозни затруднения. Войната на Венеция с турците нанесе тежък ущърб на търговията. Той винаги е търгувал с Левантия. Миналата година изгуби два кораба с товар, а Венецианската република все още не може да проникне на пазарите, държани от испанци и португалци. Той е много опитен търговец, но хората, с които може да търгува, все повече намаляват.

— И затова е открил кантора тук, така ли?

— Несъмнено. Ако не продаваше стоки в Англия, не би се удържал дълго над водата. А що за предприятие е това?

Отвърнах, че не знам точно, но са ме уверили, че ще дава големи приходи.

— Вероятно щамповани коприни. Много изгодни, ако знаете какво правите, в противен случай са истинско бедствие. Морската вода и коприната са опасно съседство.

— Той има ли свои кораби?

— О, да, при това отлично екипирани.

— И май има агент в Лондон на име Ди Пиетро. Що за човек е?

— Малко го познавам. Държи се встрани. Не общува с нашите търговци, затова пък е в близки отношения с амстердамските евреи. Отново предупреждавам: ако започнем война с холандците, тези познанства ще се окажат напълно безполезни. На Кола ще му се наложи да избира страна и така ще изгуби част от пазарите.

— На колко години е този Пиетро?

— О, не е младок. Към петдесет според мен. Понякога говори как му било време да се върне в родината и да се отдаде на почивка, но веднага добавя, че работодателят му има твърде много деца, които трябва да осигури.

— И колко са децата?

— Май че пет, но три от тях са момичета. Горкият човек.

Въздъхнах съчувствено, та макар и да бе възможно мъжът да се окаже враг. Достатъчно знаех за търговията, та да ми е ясно, че за търговеца най-важното бе да задържи капитала за себе си, а три дъщери можеха да са убийствено бреме. За щастие, макар двамата ми синове да са глупаци, на вид са достатъчно прилични, та да ги оженя за богати моми.

— Тежко разочарование за него — продължаваше през това време Уилямс. — Особено ако си припомним, че синовете му не са склонни да вървят по неговите стъпки. Единият е свещеник и — ще ме прощавате, докторе, — годен само да харчи пари, а не да ги умножава. Другият май се изявява на военното поприще, поне преди време, отдавна не съм чувал нищо за него.

— Военно? — попитах изненадан, тъй като този важен факт очевидно бе убягнал на търговеца на картини.

Реших, че ще го смъмря за тази небрежност.

— Така чух. Явно никога не е проявявал склонност към търговията, а бащата бил достатъчно благоразумен да не упражнява принуда. Ето защо Кола ожени най-голямата си дъщеря за братовчед, който върти делата му в Левантия.

— Убеден ли сте, че той е военен? Откъде ви е известно? — повторих въпроса си, с което май събудих подозрения у Уилямс.

— Докторе, нищо повече не знам — отвърна ми той търпеливо. — Всичките си сведения черпя от разговори по кафенетата.

— Тогава ми разкажете каквото сте чули.

— Нима сведенията за сина ще ви убедят да вложите капитал в делото на бащата?

— Аз съм човек предпазлив и смятам за нужно да узная всичко възможно. Съгласете се, че своеволното потомство може да навлече тежки разходи. Ами ако синът е затънал в дългове и кредиторите му изискат плащане от бащата, докато той държи моите пари?

Уилям изсумтя, явно недокрай убеден, но се отказа да ме разпитва повече.

— За него съм чувал от търговец, който се опитваше да води дела в Средиземноморието — взе да обяснява най-сетне. — След като си изпатил от пиратите и генуезците, решил, че не си струва труда. Но така или иначе, прекарал четири години в обиколки там и веднъж доставил товар на Крит за гарнизона в Кандия.

Повдигнах вежди.

— Само много храбър или наистина отчаян човек би се опитал да прекара стока под носа на турците заради пазар като Кандия.

— Както ви казах, понесъл загуби и бил в отчаяно положение, затова и решил да си опита късмета. И той явно проработил, тъй като не само разпродал стоката си, а и получил разрешение да извози за Англия венецианско стъкло.

Кимнах.

— На остров Крит се запознал с човек на име Кола, който казал, че баща му е венециански търговец и предлага луксозни изделия във Венеция. Нищо чудно във Венеция да има двама души на име Кола, знам ли…

— Продължавайте.

Той поклати глава.

— Нямам какво друго да разкажа. Занятията на отрочетата на търговците не са моя грижа. Имам си колкото щеш свои тревоги. Както виждам, и вие, докторе. Защо не ми обясните каква е работата?

Усмихнах се и се изправих.

— Повярвайте ми, не ми е известно нищо, което би ви донесло изгода.

— Е, мен друго не ме интересува. Но ако някога…

Кимнах. Сделката си беше сделка. С удовлетворение мога да потвърдя, че дългът ми към господин Уилямс беше изплатен, тъй като той сред първите узна за плановете да бъде екипиран наново флотът през следващата година. Известих го своевременно, което му позволи да изкупи всичките изработени мачти в страната, а после да ги препродава на свои цени на кралските интенданти. Слава на Бога, и двамата получихме добра печалба от това.

Споменатия от него търговец на име Андрю Бушрод издирих в затвора „Флийт“, където лежеше вече от няколко месеца; на кредиторите му им бе преляла чашата на търпението, когато кораб с товар, съставляващ голяма част от капитала му, беше потънал, а семейството му бе отказало да му се притече на помощ. Последното явно се дължеше на негова собствена вина. По време на благоденствието си бе отказал да внесе своя дял за зестрата на братовчедка. Съответно роднините му бяха решили, че нищо не ги задължава те да му помогнат, когато го бе притиснала нуждата.

И така, той не само беше в затвора, но и се намираше изцяло под моя власт. Имах влиянието да уредя неговото освобождаване и тогава той би се лишил от убежище, а кредиторите мигом щяха да му се нахвърлят. Искаше се немалко труд да се отдели плявата от зърното в неговия разказ, а точността му за детайли беше съмнителна; достатъчно бе да се съпостави неговото описание на Кола със закръгления и парфюмиран франт, какъвто в действителност изглеждаше италианецът, та макар и вероятно житейските обстоятелства да бяха попроменили външността му. Накратко, разказът на Бушрод се свеждаше до следното: през 1658 година откарал кораб с товар вълнени изделия до Ливорно. Получената сума от продажбата — явно му липсваше делови нюх — едва покрила разноските по плаването и Бушрод се заловил да търси стоки, които да откара в Англия и да ги продаде там изгодно. По прищявка на случайността се срещнал е венецианец, който му разправил за много печелившото си плаване до Крит, където откарал провизии и оръжие до пристанището на Кандия под самия нос на турците.

Градът и защитниците му изпитвали нужда от всичко и били готови да платят всякаква цена. Но самият венецианец за нищо на света не искал да се връща там. Защо ли? Защото искал да доживее до старост. Макар турският флот за нищо да не го бивало, пиратите действали твърде успешно. Твърде много от неговите приятели били попаднали в лапите им, а тогава човек, в най-добрия случай, доизживявал дните си на галерите. Венецианецът му посочил просяк на улицата и казал, че този нещастник някога бил моряк на кораб в Кандия. Сега нямал нито ръце, нито очи, нито уши, нито език.

Бушрод не бил смелчага и нямал никакви стремежи да спасява Кандия в името на християнството или на Венеция. Ала средствата му били на изчерпване, моряците му настоявали за заплатите си, а у дома го чакали кредитори. Ето защо се свързал с венецианския консул в Ливорно, който му съобщил кои са най-търсените стоки, а после подписал с него договор за извозване от Кандия на ранените, годни да понесат плаване — по четири дуката за благородник, по един за войник и по половин за жена.

До Месина плавали покрай италианското крайбрежие, там разтоварили фаянсови съдове и продължили по най-бързия начин за Крит. Сподели, че Кандия била най-лошото преживяване в живота му. Нямало нищо по-тягостно и непоносимо от престоя в град с няколко хиляди жители, очакващи скорошната си смърт, изоставени от целия християнски свят, наясно, че вече са бреме за собствената си родина, и преследвани безпощадно от врагове по суша и море. При тази най-дълга обсада в историята на света нравите били загрубели и извънредно брутални. Над града витаел дух на отчаяние и насилие и това принудило Бушрод да свали цените на стоките си от страх да не би гражданите да го нападнат и да му ги заграбят, без изобщо да платят. Все пак осъществил достатъчно печалба, освен че покрил разноските по плаването. Започнал приготовления за обратното пътешествие и обявил, че взема пасажери. Един от приелите предложението му бил човек на име Кола.

— Малкото му име — настоях. — Спомнете си точно как беше.

— Марко — отвърна той. — Да, точно така, Марко. Та този Кола беше в жалко състояние — слаб и изпит, мрачен и унил, мръсен, запуснат, почти не на себе си от болката и алкохола, който беше изпил по липса на други лекарства.

Трудно било да се повярва, че можело да допринесе нещо за венецианската отбрана, но Бушрод скоро се уверил колко греши. Към младежа се отнасяли с уважение далеч по-възрастни офицери, а простите войници благоговеели пред него. Станало ясно, че Кола бил най-добрият разузнавач в Кандия, умеел хитро да се промъква между отоманските предни постове, доставял телеграми до отдалечени крепости и устройвал всякакви диверсии. Неведнъж замислял и осъществявал капани за високопоставени турци и ги убивал, като си създал репутация на човек с невероятна ярост и безпощадност. Умеел да нанесе удар безшумно, да нападне изневиделица и да изчезне незабелязан, при това бил фанатично предан на християнската вяра при все белезите за обратното.

Бушрод изпитвал голямо любопитство към пасажера си и на няколко пъти се опитал да завърже разговор с него по време на плаването обратно към Венеция. Ала Кола бил потаен и се криел зад неприветливо мълчание. Само веднъж показал истинския си облик — когато Бушрод го попитал дали е женен. Лицето на Кола потъмняло и той отвърнал, че годеницата му била похитена и взета в робство от турците. Баща му го пратил на Крит да се запознае с момиче, което се оказало хубаво и от виден род, и Кола се съгласил на брак. Пратили я преди него във Венеция, а корабът бил пленен. Оттогава не бил чувал нищо за нея и силно се надявал да не е жива. Против волята на баща си младежът останал в Кандия, за да отмъщава за годеницата си, доколкото можел.

А сега вече му било все едно. Бил тежко ранен и знаел, че Кандия скоро ще падне. За защитата ѝ вече нямало нито пари, нито решимост, нито вяра. Още нямал представа дали ще се върне там. Може би по-добре щяло да е да потърси приложение на способностите си другаде.

Тук Марко да Кола се протегнал към бутилката и прекарал почти цялото пътуване седнал на палубата, но независимо дали бил трезвен, или пиян, не произнесъл нито дума повече, докато корабът не спрял в пристанището на Венеция.

Толкова научих по въпроса. Никой не може да осъжда усърдие в борба с езичниците, но все пак бе много странно. Имахме войник (или бивш войник), сговарящ се с републиканците в Нидерландия, а агент на баща му, венециански наблюдател, пращаше редовни донесения до господарите си в чужбина и пренасяше съобщения от противници на властта в Англия. Налице бяха множество откъслечни сведения, които някак не се съчетаваха. Ала говореха за загадка, която трябва да бъде разкрита, и очевидната отправна точка беше преждеспоменатият пакет. Въпреки забраните на господин Бенет, смятах, че е в моите правомощия да го проуча.

Не бива никой да си мисли, че подобно на господин Търлоу можех да призова армия от помощници, затова бързам да изложа истинското положение на нещата. Да, разполагах с неголям брой осведомители, но когато се изискваха решителни мерки, имах точно петима души в цялата страна, на които можех да разчитам, а двама от тях, дължа да призная, плашеха и мен самия. А това дело не беше единственото ми, нито дори главното ми занимание. Вече споменах за назряващ бунт и той ми създаваше големи грижи. Да добавим многобройните маловажни, но с потенциал да бъдат опасни групички от размирници. Гарнизонът в Абингдън бе прочистен от заговорници, но все пак смирението в него не бе удовлетворително. Секти и молитвени групи никнеха като гъби след дъжд и позволяваха на недоволните да се срещат и да черпят сила едни от други. Отново зачестиха настойчиви известия, че се появил месия на Страшния съд и странствал под прикритие из страната — проповядвал, наставлявал и сеел непокорство. През последните години бе имало поне дузина такива самозванци, но аз се бях надявал, че ще секнат с настъпването на по-спокойни времена. Явно бях бъркал. Накрая, в самия разгар на събитията, които възнамерявам да изложа, в Оксфорд цъфна някакъв впиянчен ирландски маг на име Грейторекс и отседна в странноприемница „Митра“, където мътеше главите на доверчиви клиенти и им изпразваше кесиите, та трябваше да изгубя много от времето си, докато го убедя да си върви по пътя. С други думи, бях постоянно ангажиран, но макар да се трудех неуморно, нито тогава, нито по-късно усърдието ми получи заслужената награда и признание.

За да се сдобия с онези писма, бях принуден да се обърна към услугите на някакъв тип на име Джон Кут, чиято лоялност към краля се дължеше изключително на факта, че го спипах как в пияно състояние едва не уби жена си, а после преряза гърлото на мъж, защото (по неговите думи) се опитал да му сложи рога. Никой не би го нарекъл умен, но пък го биваше да прониква с взлом в хорските къщи и ми беше изключително задължен. Вярвах, че ще се справи, но не пропуснах точно да му обясня какво и как да свърши. Внуших му в никой случай да не прибягва към насилие и толкова пъти наблегнах на това, че и най-тъпият нямаше как да не ме разбере.

Така ми се струваше поне. Когато Матю ми съобщи, че пакетът е доставен в дома на Ди Пиетро и още на другия ден ще бъде изпратен с първия кораб, заповядах на Кут спешно да ми го донесе. Кут послушно се върна няколко часа по-късно и ми донесе торба с готова за изпращане поща, включваща писмата, доставени от Матю. Отворих ги, после той ги върна. А на следващата сутрин Матю пристигна при мен с новината, че синьор Ди Пиетро е убит.

Това ме хвърли в смут и ужас и молих Бог да ми опрости безразсъдството. Ясно ми бе какво се е случило, въпреки всичкото отричане на Кут. Беше проникнал в дома на човека и вместо просто да вземе пощата, бе решил да си присвои и онова, което се съдържаше в ковчежето с парите. Шумът бе събудил Ди Пиетро, който бе станал да узнае откъде идва той, а Кут безжалостно му бе прерязал гърлото, така че едва не бе отделил главата от тялото.

С течение на времето изтръгнах от него признание. Осмели се да ме попита какво ми влизало на мен в работата дали бил убил търговеца, или не. Бях си получил искания пакет. Тук изгубих самообладание и го прекъснах. Заявих му, че ще се върне в затвора и ако гъкне пред някого за случилото се, ще бъде обесен. Дори и той схвана колко съм сериозен и с това печалното произшествие бе предадено на забвение. Не след дълго научих, че Да Кола-баща имал съдружник англичанин, който се бе възползвал да си присвои целия бизнес, без да го е грижа за откриването на виновника на злодеянието, донесло му такава изгода. Минаха много дни, но накрая — и не без усилия — се успокоих, като отчасти успях да уверя себе си, че господин Бенет няма да научи нищо за случилото се.

Трета глава

Това нежелано произшествие поне ми предостави торбата с пощата за Ди Пиетро, която се оказа много по-интересна, отколкото можех да се надявам. Освен писмата, предназначени за размирниците на континента, там имаше още едно, произлизащо от различен и неизвестен източник. Прегледах го просто по силата на навика, придобит, докато бях на служба при Търлоу, да проверявам всяка торба с поща за подозрителна кореспонденция. Писмата бяха общо дванайсет: едно от радикали, десет съвършено безобидни с отношение единствено към търговия и въпросното писмо. Самото отсъствие на адрес вече би привлякло вниманието ми, но това, че печатът на обратната му страна беше гладък, събуди решимостта ми да узная неговото съдържание. Съжалявах само, че нямах под ръка онова нищожество Самюъл Морланд, защото нямаше друг човек, който да умее мигновено да снеме печат и после отново да го върне, така че намесата да остане незабелязана. На мен тази деликатна задача ми струваше много усилия и твърде много богохулствах, докато се борех да я изпълня. Ала постигнах своето, при това се справих отлично и бях уверен, че след онова, което писмото ще претърпи при превозването си, никой нищо няма да забележи.

А делото си струваше подобен труд. Вътре се оказа най-добрият образец на тайнопис, какъвто ми се бе случвало да видя — дълго писмо, приблизително от дванайсет хиляди знака сложен шифър по случаен избор, какъвто описах по-горе. Като го гледах, изпитах трепет, съзнавайки, че това е загадка, достойна за моя талант. Но дълбоко в съзнанието ми се мерна и друга, по-тревожна мисъл, тъй като тайнописът е подобен на музиката и си има свой ритъм. Този, докато преглеждах писмото, прозвуча в главата ми с познат напев, вече чуван преди. Само че не можех да си припомня що за мелодия беше това.

Много пъти са ме питали защо съм се заловил с изкуството на шифрирането, защото това минаваше за вулгарно занятие, неподобаващо на човек с моето положение и достойнство. Причините са много, а удоволствието, което получавам от него, е последната от тях. Умове като този на Бойл се домогват до тайните на природата, от което аз също получавам огромно удовлетворение. Но каква наслада е да проникнеш в тайните на човешките мисли, да превърнеш хаоса на хорските старания в порядък и да извадиш на бял свят най-тъмни престъпления! Съгласен съм — шифърът е само набор от знаци върху страница. Да се превърне това струпване в осмислена фраза чрез упражненията на чистия разум е удовлетворение, каквото досега не съм успял да преподам на някого друг. Мога само да кажа, че е нещо сродно с молитвата. Не с повърхностната молитва, при която хората бърборят заучени думи, докато умът им витае другаде, а с истинска проникновена молитва, когато чувстваш как душата ти се изпълва с Божията благодат. Често съм си мислил, че успехът ми е израз на Неговата милост към мен, и е знамение, че моето дело Му е угодно.

Писмото на сектантите бе смешно лесно за разгадаване и не намерих в него нищо интересно. Ако знаех съдържанието му, не бих си правил труда, тъй като то не заслужаваше смъртта на Ди Пиетро, нито затрудненията, които ми причини убийството му. В него на високопарен език, толкова харесван от сектантите, се описваха приготовления и се загатваше за място, което идентифицирах като Нортхамптън. Но храна за размисъл в него нямаше много и нищо не оправдаваше опасността, на която се бях подложил. Ако такова оправдание можеше да се намери, то се заключаваше в последното загадъчно послание и аз реших на всяка цена да го прочета, с ясното съзнание, че ще ми трябва ключът към него.

Матю дойде при мен, когато седях до масата, а пред мен лежеше неподдаващото се на прочитане писмо. Попита дали всичко е сторил правилно.

— Постъпи прекрасно — казах му, — въпреки че по една случайност твоето писмо е напълно безинтересно. Ала друго едно ме заинтригува силно.

Протегнах му листа, за да го разгледа, което той стори с присъщата си изпълнителност и точност.

— И вие вече го разгадахте?

Усмихнах се на неговата вяра в мен.

— Различно писмо, различен източник и без съмнение различен адрес. Но нищо повече не знам. Не мога да прочета това писмо. Тайнописът с основан на книга, която определя последователността на знаците.

— Каква книга?

— Не знам и ако не успея да я намеря, нищо няма да разбера. Но съм уверен, че е нещо много важно. Подобен тайнопис е рядкост, сблъсквал съм се с такъв само няколко пъти и тогава посланията бяха написани от много умни хора. Такъв шифър е непосилен за глупави.

— Ще успеете — усмихна ми се той. — Уверен съм.

— Обичам те за това доверие, момчето ми. Но този път грешиш. Без ключ вратата ще остане затворена.

— А как да открием ключа?

— Само онзи, който е написал писмото, и другият, за когото е предназначено, знаят коя е книгата и всеки от двамата има екземпляр от нея.

— Тогава трябва да ги попитаме.

Помислих си, че се шегува, и вече бях отворил уста да го смъмря за неуместното му лекомислие, но по лицето му разбрах, че е напълно сериозен.

— Позволете ми да се върна в Смитфийлд. Ще разкажа, че някой се е опитал да открадне писмото, но не е успял. Ще предложа лично да се кача на кораба, уж за да охранявам писмото, та да съм сигурен, че няма да попадне в чужди ръце. Така ще узная на кого се изпраща и кой е ключът за него.

Юношеският ум е самото простодушие и не можах да скрия насмешката си.

— Защо се смеете, докторе? — смръщи чело той. — Прав съм. Няма друг начин да се узнае какво ви е нужно и няма кого друг да изпратите освен мен.

— Матю, твоята невинност е умилителна. Ще тръгнеш, ще те разкрият и всичко ще бъде изгубено, та дори да успееш да избягаш невредим. Не ми додявай с подобни глупости.

— Винаги се държите с мен като с малко дете — промърмори той, разстроен от думите ми. — Но не виждам защо. По какъв друг начин можете да узнаете за кого е писмото и коя книга ви е нужна? А ако на мен не вярвате, кого бихте пратили?

Хванах го за раменете и се вгледах в сърдитите му очи.

— Не се разстройвай — казах вече по-меко. — Не говоря така от пренебрежение, а защото съм загрижен за теб. Млад си, а тези хора са опасни. Не бих искал да попаднеш в беда.

— И аз съм ви благодарен за това. Но не искам нищо друго, освен да ви служа. Знам колко съм ви задължен и колко малко съм извършил, за да платя дълга си. Затова ви моля, дайте ми разрешение. И трябва да решите бързо, защото корабът отплава утре.

Помълчах известно време, загледан в лицето му, помръкнало от обида, и ми стана ясно, че трябва да отпусна юздите или рискувам да го изгубя завинаги. И все пак опитах отново.

— „Аз пък, ако трябва вече да остана без деца, нека остана без деца“ (Битие, глава 43, стих 14).

Той ме погледна с такава доброта, че я помня и до днес.

— „Бащи, не дразнете чедата си, за да не падат духом“ (Колосяни, глава 3, стих 21).

Тук вече отстъпих, прегърнах моето момче на сбогуване, а после гледах през прозореца как той излезе на улицата и се изгуби сред тълпата. Виждах живост в стойката му и радост в походката му, дарени му от свободата, и тъгувах за своята загуба. Остатъка от деня прекарах в молитви за благополучното му завръщане.

Не получих вести цели две седмици, всеки ден бях терзан от тревоги дали корабът не е потънал, дали моето момче не е разкрито. Но той се справи по-добре, отколкото очаквах, и прояви повече нюх от мнозина агенти, получаващи заплата от правителството. Когато получих първото му писмо, се просълзих от облекчение и гордост.

Макар сърдечността на милото ми момче да стопли сърцето ми, боя се, че бих се забравил дотолкова, та да му дръпна ушите, ако се намираше пред мен. Разбирах, че се беше справил добре, но не толкова, колкото би ми се искало. Все още не разполагах със заглавието на книгата-ключ, а без нея нямах особен напредък. Но ако по този въпрос не бе успял, то в друго отношение бе получил ценни сведения. Вече ми беше известно, че испанският посланик Естебан де Гамара е непримирим и опасен враг на Англия. Само тази информация дори оправдаваше всичко, сторено от мен до момента. Кола, за когото ми бяха казали няколко месеца по-рано, че общува с радикали, сега се оказваше с адрес в испанското посолство. Прелюбопитна загадка.

Сведенията ме поставиха в затруднително положение, тъй като, ако бях престъпил заповедите да оставя на мира Ди Пиетро, намесата в тези международни дела бе още по-тежко провинение. Господин Бенет все така си оставаше мой единствен закрилник и не можех да си позволя да се лиша от неговото благоразположение, докато не успеех да го заменя с по-могъщ покровител. И все пак свързващото звено между радикалите и испанците бе извънредно важно. Надали можеше да се предполага съюз между стълба на католицизма и най-яростните фанатици на протестантството, а все пак аз държах в ръце първия смущаващ намек за подобна връзка и не можех да позволя абстрактните ми умозаключения да надделеят над преките и категорични улики.

Това винаги ми е служило като компас и във философията, и в службата за правителството: човешкият разум е слаб и често не е способен да схване модели, които на пръв поглед противоречат на всяка логика. Кодовете, на дешифрирането на които отдадох толкова от живота си, са прост пример за това, защото кой би бил способен да разбере (ако не го знае), че безсмисленото наглед струпване на букви може да съобщи на читателя мислите на най-влиятелните хора в страната, на най-опасните, посветени в това изкуство. Противоречи на здравия разум, но е така. Логика, неподвластна на човешкото разбиране, често може да се срещне в Божиите творения, дотолкова, че съм имал случаи да се посмея над господин Лок, който поставя здравия разум в центъра на своята философия. „Той върши велики дела, за нас непостижими“ (Йова, глава 37, стих 5). Постоянно го забравяме и скъпо си плащаме за това.

Логиката диктуваше, че испанците не биха си развързвали кесиите, за да върнат на власт сектантите републиканци, а също и че въпросните сектанти не биха се подчинили доброволно на испанската политика. Ала доказателствата започваха да сочат към сговор между тях. На този етап все още не успявах да се ориентирам, затова се въздържах да градя теории, но и отказвах да отхвърля уликите само защото за момента противоречаха на здравия разум.

То се знае, щях да се изложа на присмех, ако бях представил сведенията си на господин Бенет, който се гордееше с познаването си на испанците и беше убеден в тяхното приятелство. Не можех и да предприема никакви мерки срещу сектантите, докато не извършеха нещо престъпно. И така, бездействах и пазех подозренията за себе си, докато не дойдеше моментът да разшифровам писмото, да открия кой го е написал и не съберях нови доказателства — и тогава може би щях да представя нещата по-обосновано. Хранех големи надежди, че Матю е запомнил моите наставления колко е важно да се сдобие с ключа към писмото, тъй като сега беше трудно да се свързвам с него. Междувременно написах доклад до господин Бенет, като го информирах (най-общо), че в кръговете на радикалите нещо се мъти, а също така го уверих в преданата си служба към него.

Седмица по-късно Матю оправда доверието ми и аз получих още едно писмо, съдържащо някои нужни ми сведения. Предлагаше четири възможни книги и молеше за извинение, че не е успял да се сдобие с по-точни улики. Отново отишъл с писмото в посолството и този път го завели в неголяма стая, по всяка вероятност кабинет. Намерил я отвратителна, защото навсякъде висели разпятия и витаел дух на идолопоклонничество, но докато чакал появата на самия Кола, видял на бюрото четири книги и набързо записал заглавията им. Останах доволен, защото затвърди вярата ми в него: подобна постъпка няма как да не се приеме като умна и смела — заплашвала го е немалка опасност някой да влезе в кабинета, докато е пишел. За беда тънкостите на изкуството на криптографията му убягваха и той не се бе досетил (възможно е и аз да имам вина за това, защото не му дадох нужните наставления), че различните издания на една и съща книга се отличават едно от друго и ако нямам в ръце точното издание, то е същото като да нямам точната книга. На мое разположение се оказа преписаното от него буква по буква, без да има никакво понятие за смисъла.

Не по-малко важно, но далеч по-опасно беше запознанството му със самия Кола и аз получих първата си представа каква велика власт да смущава и заблуждава, притежаваше този човек. Запазих писмото. То се знае, пазя всички вещи, припомнящи ми за Матю — всяко писмо, всяка малка тетрадка, изписана от него, лежат в сребърна кутия, увити в коприна и превързани с кичур негова коса, който му откраднах една нощ, докато спеше. Зрението ми отслабва и скоро вече няма да мога да чета думите му, а тогава ще изгоря всичко негово, защото няма да понеса някой да ми ги чете на глас или да ми се надсмива за моята слабост. Последната ми връзка с него ще изчезне, когато светлината угасне за мен. Дори и сега отварям тази кутия не много често, тъй като ме обзема непоносима печал.

Кола не бе пропуснал да пусне в ход своето обаяние и да съблазни юношата — твърде млад и наивен, за да схване разликата между истинската доброта и изкуственото ѝ подобие — да подхване познанство с него, а после и имитация на приятелство.

Колко е лесно да измамиш доверчива душа! Този Кола чрез преструвки се домогваше до доверието на младежа, като без съмнение разговаряше с него с лекотата на мимолетно познанство, несравнимо с грижата, която аз му бях посветил през всички тези години. Не е трудно да очароваш и развличаш, далеч по-трудно е да обичаш и просвещаваш. Матю, уви, не беше още достатъчно зрял и опитен, за да улови тази разлика, и стана лека плячка за италианеца, който го приспа с приказки, докато не настъпи часът да нанесе удар.

Писмото ме разтревожи, защото повече от всичко се опасявах дали Матю с природната си приветливост няма да изтърве някоя непремерена дума, с която да издаде пред Кола моето внимание към него. Незабавно му написах и го предупредих да стои настрани от италианеца. После се насилих да съсредоточа вниманието си върху по-лесни за решаване задачи и отново се заех с кодираното писмо и ключа към него.

Само една от книгите, упоменати от Матю, можеше да е нужната и трудността бе да се определи коя именно. Най-простото решение ми бе отказано: знаех, че Евклид във формат една осма от листа е издаван само веднъж — в Париж през 1621 година, и разполагах с това издание в библиотеката си. Бе достатъчно просто да установя, че то не бе онова, което ми трябваше. Оставаха още три. Ето защо с връщането си в Оксфорд незабавно поканих един млад чудак, господин Антъни Уд, за когото знаех, че е голям познавач на книгите. В онези дни му направих немалко услуги и бях заслужил благодарността му, като го допуснах до ръкописи, поверени ми за съхранение. Той беше трогателно нетърпелив в желанието си да ми се отплати, но за сметка на това трябваше да слушам безконечните му излияния за това и онова издание. Навярно бе решил, че ме интересуват и най-дребните подробности от мъдростта на древните автори, и се опитваше да ми угоди, като ме въвличаше в начетени дискусии.

Мина немалко време, преди да се върне отново в стаята ми една вечер (строителните работи в дома ми ме бяха принудили да се настаня в Новия колеж — злополучно обстоятелство, което ще разясня по-нататък) и да заяви, че е успял да определи какви книги се имат предвид, макар по негово мнение да съществували по-добри издания на Томас Мор или Полидор Вергилий, при това на по-умерена цена.

Не ми беше драго да участвам в такива глупави игри, но все пак търпеливо обясних, че съм си наумил да имам тъкмо тях. Казах, че имам желание да сравня различните издания, за да подготвя за света пълен вариант, без грешки. Уд изрази огромното си възхищение от моето предано служене на науката и заяви, че прекрасно ме разбирал. „Утопия“ на Томас Мор, уведоми ме, била отпечатана в една четвърт — това несъмнено бил преводът на Робинсън, който Олсъп издал през 1624 година и можел да го твърди с точност, тъй като Олсъп пуснал само едно издание, преди времената да се променят и публикуването на католически светци да се превърне в рисковано занятие. По думите му един екземпляр се намирал в Бодлеанската библиотека. С „История“ на Полидор Вергилий също нямало да има затруднения — не съществували толкова много издания на този прекрасен автор, публикувани в Дуе. По всяка вероятност това било уникалното издание на Джордж Лили в една осма от листа, отпечатано през 1603 година. Човек лесно можел да се сдобие с екземпляри и всъщност едва онзи ден видял такъв при господин Хийт, книгопродавеца, за цена от един шилинг и шест пенса. Сигурен бил, че можел да го спазари и за по-малко — сякаш ме бе грижа за някакви си два пенса.

— А четвъртата?

— В нея е цялата трудност — отвърна той. — Струва ми се, знам за какво става дума. Издава го, разбира се, съкращението „хайнс“ — от фамилията на издателя. Това сочи към забележителното издание на историите на Тит Ливий, пуснато в Лайден през 1634 година от Даниел Хайнсиус. Истинско тържество на майсторство и ученост, уви, неполучило заслужена оценка. Предполагам, че тук става дума за том втори от произведението, което съдържа три тома и е отпечатано в една дванайсета от листа. Тиражът не е голям и аз лично не съм виждал нито един екземпляр. Знам за книгата по чужди думи — други безсрамно са се възползвали от прозренията на автора, без да споменат името му. Това е вечният кръст на истинските учени.

— Направете запитвания за мен — поръчах му с върховно търпение. — Ще платя добра цена, ако мога да го купя. Вие познавате книгопродавци, антиквари и колекционери. Ако има и един екземпляр, човек като вас ще го открие, убеден съм в това.

Горкият глупак свенливо сведе поглед при този комплимент.

— Ще сторя всичко по силите си за вас — обеща. — Уверявам ви, че ако аз не успея да открия екземпляр, то и никой друг не би могъл.

— Само това искам — отвърнах и го отпратих възможно най-бързо.

Четвърта глава

Неотдавна прочетох скандален памфлет и в него (без да бъда назоваван директно) се твърдеше как политическата криза, с която се занимавах на този етап, била несъществуваща и правителството си я изсмукало от пръстите, за да внушава у хората страх от сектантите. Лъжа от начало до край! Надявам се, че вече съм дал да се разбере: аз съм човек на честта и намеренията ми са чисти. Не се отричам от постъпките си, напротив, с готовност признавам как излишно ярко описах опасността от бунт, което осигури постъпването ми на работа при господин Бенет, нито снемам от себе си вината за грешката, която доведе до безвременната смърт на синьор Ди Пиетро. Дано искреността на разкаянието ми да е очевидна, само че той криеше писма на радикали и заговорници, а безопасността на кралството изискваше те да попаднат в ръцете ми.

Вероятно трябва да разясня хода на мислите си, та да не би моята щателност по отношение на писмата и малко известните издания да създаде лъжливо впечатление за дребнавост и вманиаченост. Все пак книгите, които Матю назоваваше в писмото си, ми се сториха крайно необичайни. На всички е известно колко струват сектантите и жалките им претенции за образованост. Повечето са самоуки нещастници, подмамвани от второразредна литература да си въобразяват, че са начетени. Кое им е начетеното? Чели са Библията, без да проумеят и наполовина нейните възвишени тънкости и красива символика, а още няколко некадърни памфлета от шепа размирници, чиято арогантност не знае срам — ето това им е цялото образование. Не знаят нито латински, нито гръцки, за иврит и да не споменаваме, неспособни са да четат на друг език освен на собствения си, а и на него поглъщат единствено бълнуването на лъжепророци и самозвани месии. Естествено, че не са образовани, тъй като да си начетен, е достъпно само за джентълмена. Няма да твърдя, че хората с нисък произход са неспособни на познание, но е напълно очевидно, че не умеят да анализират, тъй като нито разполагат със свободно време, нито с обучение, за да разграничават свободната мисъл от предразсъдъците. Платон го е казал и не познавам човек с тежест, който да го е опровергал.

И авторът на писмото до Кола да използва един от тези изискани текстове за своя код? Ливий, Полидор, Мор. Отначало цял потръпвах при мисълта подобни ръце да се докосват до творбите им, но после сам опровергах тези си мисли. На тях им дай гнусни памфлети, как биха се добрали до книги, чието място е единствено в библиотеката на джентълмен?

Когато Уд се появи отново, подсмърчащ и трепкащ като мишок, вече бях установил, че нито книгата на Мор, нито тази на Полидор Вергилий са търсените от мен. Следователно отговорът се криеше в Ливий: намерех ли книгата и нейния собственик, разследването ми щеше да направи огромен скок напред. Уд ми каза, че отдавна починал лондонски книгопродавец внесъл в страната през 1643 година половин дузина екземпляри като част от обща доставка за учени. Уви, не било ясно какво се случило с тях след това, тъй като човекът бил поддръжник на краля и цялото му имущество било конфискувано под форма на глоби, когато парламентът установил властта си над Лондон. Уд допускаше, че именно тогава книгите са се разпръснали.

— Искате да кажете, че все пак не можете да ми набавите екземпляр, така ли?

Той изглеждаше малко стреснат от острия ми тон, но поклати глава.

— О, не, господине — възрази. — Просто реших, че историята ще ви заинтригува, това е всичко. Но така или иначе, книгата е рядка и идентифицирах само един човек, който със сигурност я притежава, донесъл си я е от чужбина. Знам за това, защото приятелят ми господин Обри писал на италиански книжар по друг някакъв въпрос…

— Господин Уд, моля ви — прекъснах го с изчерпано търпение. — Не искам да знам всяка подробност. Просто ми кажете името на собственика, за да мога да му пиша.

— За жалост той е мъртъв.

Въздъхнах тежко.

— Но не се отчайвайте, господине, защото по една щастлива случайност синът му е студент тук и без съмнение ще знае дали книгата е останала в семейството. Името му е Престкот. Баща му е бил сър Джеймс Престкот.

Ето я моята история и басните на Кола (измислици като тези на Бокачо и неправдоподобни като стихоплетството на Тасо, макар и много по-зле построени) за пръв път се пресичат с моя разказ посредством горкия побъркан Престкот, така че ще изложа подробностите по най-добрия възможен ми начин, макар да си признавам, че не съм съвсем наясно за някои от обстоятелствата.

Младежът бе влязъл в полезрението ми няколко месеца по-рано, когато научих за посещението му при Джон Мордаунт. Мордаунт надлежно бе съобщил за него на господин Бенет и новината за събитието дойде при мен в Оксфорд: не се случва често студент и син на предател да сметне за уместно да подлага на разпит придворни, затова господин Бенет бе решил, че младият човек следва да бъде държан под око.

Малко от детайлите ми бяха известни, но бях чувал достатъчно, за да съм сигурен, че вярата на Престкот в невинността на баща му бе също толкова нелепа, колкото и трогателна. Не знаех какво точно е естеството на предателството, защото по това време вече бях напуснал службата си за правителството, но шумът, който се вдигна, свидетелстваше за нещо от голяма важност. Малко нещо назнайвах по въпроса, тъй като уменията ми бяха незаменими и през 1660 година ме помолиха да се потрудя над много спешно писмо. Споменах го и преди, защото това беше единственият ми провал и още в мига, щом го зърнах, разбрах, че шансовете за успех са нищожни. За да запазя репутацията си, както и положението си (близкото падане на Републиката ставаше все по-очевидно и аз нямах желание да продължавам връзките си с правителството ѝ), отклоних молбата.

Ала тогава над мен бе упражнен силен натиск. Дори самият Търлоу ми писа, за да се домогва до съгласието ми чрез смесица от ласкателства и заплахи, но аз отново отказах. И кодираното писмо, и посланието на Търлоу ми бяха донесени от Самюъл Морланд, който ми беше дотолкова неприятен като хитрец и нагаждач, че едва изтърпявах присъствието му.

— Не е лъжица за вашата уста, а, докторе? — подхвърли той с присъщата си подигравателност към всички околни, прикривана под привидно добродушие. — Затова отказвате, нали?

— Отказвам, тъй като изпитвам съмнения защо съм молен за това. Познавам ви твърде добре, Самюъл. Всичко, до което се докосвате, намирисва на корупция и измама.

Той посрещна думите ми с весел смях и кимна в знак на съгласие.

— Може и така да е. Но този път съм в благородно общество.

Отново прегледах писмото.

— Добре — отвърнах. — Ще се опитам. Къде е ключът?

— За какво говорите?

— Самюъл, не ме правете на глупак. Много добре знаете за какво говоря. Кой е писал това?

— Войник роялист на име Престкот.

— Тогава го питайте за ключа. Вероятно е книга или памфлет. Трябва да знам върху какво се основава шифърът.

— Той избяга — поясни Самюъл. — Писмото бе намерено у един от нашите войници.

— И защо е избягал?

— Отличен въпрос — отвърна Самюъл. — Ето защо искаме писмото да се дешифрира.

— Ами щом не можете да докопате сър Джеймс Престкот, разпитайте войника тогава.

Самюъл ме погледна гузно.

— Той умря преди няколко дни.

— И нищо друго ли не открихте у него? Някаква хартия, книга, нещо написано?

Необичайно за него Самюъл се смути и това ми достави известно удоволствие, тъй като обикновено имаше противно самодоволен вид.

— Само това намерихме. Очаквахме повече.

Захвърлих писмото на масата.

— Без ключ няма разгадаване — отсякох. — Нищо не мога да направя, нито ще се опитвам. Нямам намерение да се изтощавам до смърт заради вашата некомпетентност. Открийте сър Джеймс Престкот, открийте ключа и ще ви съдействам. Но не и преди това.

То се знае, имах известна ориентация заради слуховете, които се носеха из армията и правителството от няколко седмици. Чух за въоръжено въстание в Кент и за трескаво разследване, провеждано при изключителна секретност. По-късно узнах за бягството на сър Джеймс Престкот в чужбина и за това, че издал готвеното въстание през 1659 година против Английската република. Това само по себе си ми се стори твърде невероятно; познавах човека и го намирах гъвкав колкото дъбова дъска, до такава степен беше убеден в правотата на идеите си. Който е съгрешил, трябва да бъде наказан и да му бъде отмъстено — това бяха алфата и омегата на неговата политика и ограниченото му мислене никак не се бе обогатило от участието му във войната. Правеше го съвършено неподходящ за заговорник и също така неспособен да замисли нещо тъй сложно в естеството си като предателство. Накратко, той беше твърде праволинеен, твърде почтен и твърде глупав.

От друга страна очевидно беше сторил нещо, с което да накара и роялистите, и Търлоу силно да желаят смъртта му и неговото мълчание, а аз не знаех какво е то. Допусках, че отговорът е в писмото, което толкова бе изпотило дребосъка Самюъл, затова, щом той си тръгна, аз, естествено, се пробвах да го разчета. Не постигнах нищо, защото умението на съставителя му беше изключително, далеч надхвърлящо всичко, което бих очаквал от тъп военен като Престкот.

Споменавам го, защото думите на Уд, изречени най-невинно, ме накараха да осъзная нещо с голямо закъснение. Като го призная сега, рискувам да бъда обвинен в глупост; само че не приемам упреци от хора, чиито умения са далеч под моите. Разпознаването на разновидността на шифъра е като разпознаване на стил в поезията; невъзможно е да се посочи кое точно събужда прозрението и се съмнявам да има друг жив човек, който би си дал сметка, че писмото, което бях открил в пощенската торба на Ди Пиетро, пратено до онзи Марко да Кола, е написано със същия код, има същата форма, същото усещане като писмото на сър Джеймс Престкот, донесено ми три години по-рано от Самюъл Морланд. След като веднъж бях схванал формата, можех да разгледам структурата: два дни усилен труд върху двете писма ме доведоха до неизбежното и ясно заключение, че са основани върху една и съща книга. Знаех, че екземпляр на Ливий е използван за шифриране на писмото до Да Кола, а сега бях наясно, че същият този Ливий е използван за писмото на Престкот.

Де да бях стъпил на по-сигурна почва, щях да привикам младия Престкот и да му поискам книгата на Ливий. Ала очевидно не можех да го сторя, без да му призная за важността на посланието, а след като бях наясно за неговата мания, не исках да бъда отговорен за подновяването на тази деликатна тема. Все пак много хора се бяха потрудили да сложат капак на тези събития — каквито и да са били те — и нямаше да получа благодарност, че отново съм привлякъл внимание към тях. Налагаше се да действам по-завоалирано, затова реших да използвам Томас Кен.

Този Кен беше болезнено амбициозен младеж, напълно наясно със своите цели. За Кен Божиите интереси и неговите собствени бяха неразделно свързани, дотолкова, че едва ли не цялото спасение на човешкия род зависеше от това той да получи своя доход от осемдесет лири годишно. Веднъж бе имал нахалството да иска поддръжката ми, та да бъде назначен в енорията на лорд Мейнард, който търсеше кандидат от Новия колеж. Аз не влизах в съвета на колежа и мнението ми би имало малка тежест, още повече беше очевидно, че доктор Робърт Гроув — далеч по-образован, по-уравновесен и с повече заслуги — ще получи поста, каквото и да кажех аз. Но тъй като беше евтин начин да си спечеля предаността на Кен, аз го уверих в своята подкрепа.

В замяна настоях той да ми помогне, когато ми потрябва услуга от него, и след известно време му препоръчах да убеди господин Престкот да потърси моята помощ. Престкот не се забави да се яви при мен. Подробно го разпитах дали се пазят вещите на баща му. Уви, той не знаеше нищо за книгата на Ливий, нито за някакви документи, макар че по-късно потвърди думите на Морланд, като ми съобщи, че майка му очаквала от мъжа си някакъв пакет, който така и не получила. Разочарованието ми беше извънредно голямо. Ако ми се бе усмихнало щастието, не само щях да разгадая тайната кореспонденция на Марко да Кола, а и щях да държа в ръцете си една от най-големите държавни тайни.

Ала глупакът Самюъл бе позволил да умре единственият човек, който би могъл да ми даде отговор.

Пета глава

Задълженията ми през този период ми бяха наложили странен ритъм на живот — принуден бях да съществувам като нощна птица, която ловува, докато другите спят, и отморява след труда си, когато всичко живо е будно и активно. Високопоставените хора напускаха Лондон, за да идат в именията си или да последват двора от едно място на празни развлечения към друго, аз пък напусках провинцията и заживявах в Лондон. Когато дворът се върнеше в Уестминстър, аз заминавах за Оксфорд.

Това положение на нещата никак не ме огорчаваше. Задълженията на придворен са до голяма степен безплодни и поглъщат много време, ако преследваш слава и висок пост. Но ако си просто загрижен за сигурността на кралството и безпрепятствената работа на правителството, присъствието ти сред Двора е безсмислено. В цялата страна по-малко от половин дузина души притежават действителна власт. Останалите са просто поданици, а моите дела бяха свързани с истински важните хора.

Сред тях открих естествени съюзници и мнозина, които умишлено или поради ограничено мислене вредяха на интересите на собствената си страна. Такава картина можеше да се открие навсякъде през онези дни дори и сред философите, които си мислеха, че само се стремят да разгадаят тайните на природата. Често въобще не се замисляха какво вършат и си позволяваха да бъдат увлечени по наклонената плоскост.

С отминаването на годините паралелите ми стават все по-ясни, защото е лесно поради алчност или великодушие да паднеш в капаните, заложени от други. Преди няколко седмици например надделях в спор, който, докато не посочих опасностите, изглеждаше съвсем маловажен, въпрос, способен да привлече само най-взискателния ум. Държавният секретар (вече не господин Бенет) ме попита в писмо дали страната ни трябва да се присъедини към останалите държави от континента и да възприеме григорианския календар. Убеден съм, че моето одобрение се търсеше само за да се оправдае вече взето решение: не е ли нелепо страната ни единствена в Европа да се води по друг календар и да изостава със седемнайсет дни от всички други?

Бързо промениха становищата си, когато им изтъкнах до какво би довел такъв наглед невинен ход. Той бе удар в сърцето на църквата и държавата, насърчаваше папистите и смущаваше онези, които се стремяха да опазват страната от чуждестранни влияния. Нима армията ни оспорва арогантната мощ на Франция само за да се откажем сами от независимостта си под някакъв благовиден мирен предлог? Да приемем този календар, означаваше да приемем властта на Рим; не просто (както твърдят простодушните) защото това е реформа, замислена от йезуитите, а защото да преклоним глави, би означавало да приемем правото на римския епископ да определя кога Църквата ни да празнува Великден, да посочва дните на всички важни празници. Достатъчно е да отстъпиш в принципа и останалото следва по естествен път: да склониш пред Рим за едно, означава да му се покориш и за всичко останало. Свещен дълг на англичаните е да противостоят на прелъстителната песен на сирените, които убеждават, че подобни дребни стъпки ще донесат само полза и няма да са от никаква вреда. Това не е вярно и ако ни е съдено да останем в самота, така да бъде. Славата на Англия винаги се е кореняла в съпротивата ѝ на попълзновенията на другите държави, които подмамват към робство и подчинение. Славенето на Бог е по-важно от единството на християнския свят. Това беше моят отговор и съм доволен, че беше зачетен, при което спорът бе решен веднъж завинаги.

Така стояха нещата и след завръщането на краля на трона, а тогава залогът бе дори още по-висок. Мнозина бяха открити или тайни католици и се бяха промъкнали на важни позиции в двора. Имаше и такива (отдавам им дължимото и твърдя, че подбудите им бяха искрени), които вярваха, че тесните връзки с Франция са в интерес на страната, други пък желаеха съюз с испанците, за да се възпрепятстват честолюбивите замисли на Бурбоните.

Седмица след седмица и месец след месец различните групировки се бореха помежду си, а чуждестранните подкупи течаха като река. Нямаше един министър и чиновник, който да не се обогати в тази война, защото това наистина бе война. В даден момент испанската партия взе връх, когато господин Бенет и други около него стегнаха редовете и съсредоточиха в ръцете си още по-голяма власт. После французите нанесоха ответен удар, като подкупиха страната със зестрата на новата съпруга на краля. Холандците пък загрижено местеха поглед от единия враг към другия, като знаеха, че съюзят ли се с едната страна, ще бъдат атакувани от другата. Интересите на справедливостта и вярата изобщо не се вземаха предвид, а придворните битки изобразяваха в миниатюра онези, по-големите, които предстоеше да се водят в моретата и полетата на Европа.

Налице бяха две големи загадки: кралят, който би се съюзил с всеки, готов да плати достатъчно, за да финансира удоволствията му, и лорд Кларендън, който пък се противеше на всякакви чуждестранни съюзи, тъй като смяташе трона на Негово Величество за толкова нестабилен още, че бе убеден как най-малък тласък дошъл от чужбина, би го разклатил фатално. През 1662 година преобладаваха неговите възгледи, но други като лорд Бристол бяха на обратното мнение и или вярваха, че славните победи в чужди земи ще укрепят монархията, или тайно се надяваха на възможностите, които биха им се открили в случай на поражение. Защото мнозина желаеха падането на Кларендън и неуморно се трудеха за неговото проваляне. Военна загуба би разрушила кариерата му по-сигурно от всичко друго и не се съмнявам, че не един верен слуга на краля е прекарвал безсънни нощи да си мечтае за такава.

За момента най-мощното оръжие в ръцете на враговете на Кларендън беше възмутителното поведение на дъщеря му, което половин година по-рано беше скандализирало Двора и сериозно бе подкопало позициите на лорд-канцлера. Негодницата сключи брак с брата на краля, херцога на Йорк без да си направи труда да получи позволение. Не се зачиташе това, че дъщерята бе в напреднала бременност по време на брачната церемония, нито че Кларендън с неговата дълбока ненавист към херцога на Йорк се оказа също толкова измамен, колкото и кралят. Важното бе, че с кралската власт се бяха подиграли и кралят се бе лишил от най-ценния си коз в дипломатическата игра: бракът с херцога би бил добра примамка за сключване на съюз. Шушукаше се, че Кларендън забранявал дори да се споменава за това в негово присъствие и непрестанно се молел кралицата да дари страната с наследник, та да бъде той очистен от подозрения, че се опитва да натрапи на трона дъщеря си, а това несъмнено би се случило, ако кралят умреше без законно потомство. Не беше нещо, което лесно може да се прости, и враговете му, на първо място лорд Бристол, който бе най-умният сред тях, имаха грижата то да не бъде забравяно.

Такива интриги сред силните на деня и перчещите се не ме занимаваха особено и вероятно това бе безразсъдно от моя страна, тъй като, ако бях обърнал повече внимание на пререканията им, щях да извлека много полза за себе си. По онова време изобщо не схващах, че сплетните в двора имат пряко отношение към моето разследване и че без тях не бих имал основания за никакво безпокойство. Но за това ще стане дума, когато му дойде редът. За момента виждах себе си с цялата си скромност като слуга, та макар и влиятелен, но все пак далеч от придворните боричкания и без намерение да въздейства на държавната политика. Моята работа беше да разказвам на онези, на чието подчинение бях, тайната история на кралството, та да са достатъчно осведомени, когато вземат решенията си. В това отношение бях наистина важен човек, защото добрият набор от сведения е ключът към предотвратяването на проблеми, а мерките за потушаване на недоволството далеч не бяха съвършени. Издигаха се градски стени, но недостатъчно бързо; сектанти бяха арестувани и глобявани, но винаги изникваха още и по-хитрите стояха в сянка.

Всеки, който чете този ръкопис, вероятно ще се почуди защо бях готов да обърна толкова много внимание на Марко да Кола, защото засега не съм посочил достатъчно основания за усилията си. Всъщност той все още предизвикваше мимолетен интерес у мен, беше само една от линиите на разследване, които се проследяват единствено от стремеж към щателност. Нямаше нищо реално, върху което да се съсредоточа, и едва ли не само любопитството ме насочваше към него. Да, установих, че вероятно съществува свързващо звено между испанците и изгнаниците, а още, че това звено са Марко да Кола и семейството му. Разполагах с неподдаващо се на разчитане писмо, удивително подобно на друго едно, написано три години по-рано. Накрая, налице беше загадката със самия Да Кола, тъй като умът ми не побираше как така военното му минало беше останало неизвестно в продължение на месеците, които той бе прекарал в Нидерландия. Не разбирах също защо баща му, човек, прочут с търговския си нюх, без никакви възражения е избавил единствения си възможен наследник от задълженията му към семейството. Младият Кола не само очевидно не беше ангажиран с никакви търговски дела, той дори не беше женен.

Такава бе посоката на моите размишления и аз ги споделих с господин Уилямс, познатия ми търговец, когато се срещнах с него при пристигането си в Лондон в началото на 1663 година.

— Позволете да ви поставя задача за решаване, тъй като сте врял и кипял човек — казах му. — Да кажем, че губите основните си пазари и търговски партньори по причина на затворени заради война пристанища. Имате три дъщери, една от които е омъжена, а двете наближават възраст за задомяване. Само един от синовете ви може да ви е опора. Каква тактика ще възприемете, за да защитите и разширите търговските си позиции?

— След като се освободя от паниката и престана да се моля да ми се усмихне щастието ли? — засмя се той. — Сещам се и за по-лоши обстоятелства, в които може да изпадне човек, но не са много.

— Да речем, че по природа сте спокоен и уравновесен. Как бихте постъпили?

— Нека да помисля. Зависи много от това какви стоки и парични суми имам на свое разположение, както, разбира се, и от отношенията с близките ми. Ще ми помогне ли семейството? Това би предотвратило надвиснала катастрофа и би ми дало време да се освестя. Ала макар да ми осигури пространство за маневриране, няма да разреши затрудненията ми. Очевидно ще ми се наложи да търся нови пазари, но за да се вместиш в ново пристанище, е нужен капитал, защото често се налага да продаваш на загуба, докато се утвърдиш. Да идем по-нататък. Най-простият изход би бил да се сдобиеш с подкрепата на друго семейство. Жените сина си, ако сте в силна позиция, или давате дъщеря си, ако сте в слаба. Състояние на нещата, каквото описвате вие, изисква да бъде задомен изгодно синът, защото това би привлякло капитал за делата ви. Но пък вашето положение е неблагоприятно, защото са ви нужни пазари, а това предполага, че ще трябва да омъжите и дъщерята.

— А откъде пари за зестра? Всеки възможен съюзник веднага ще се досети, че сте притеснени откъм средства, и ще наложи сурови условия за сделка.

Господин Уилямс кимна в знак на съгласие.

— Точно така стоят нещата. Аз лично бих се постарал да оженя сина си за възможно най-богатата мома и тутакси бих използвал зестрата ѝ за изгоден брак на дъщеря си. С малко късмет семейството ми може да остане дори с малка печалба, ако ли не, ще съм принуден да взема заем с лихва, та да покрия разликата. Но това няма да е проблем, ако търговията ми се съживи. Не е стратегия, която гарантира успех, но предлага най-добрия шанс за такъв. Защо са ни синовете, ако не за такива цели?

— Ами ако кажа, че въпросният търговец не само няма планове да ожени сина си, а му позволява да се скита из Европа, където няма връзка с него, при това младият харчи луди пари?

— Тогава ще ви посъветвам настоятелно да не инвестирате в дела, свързани с него. Да разбирам ли, че все още разсъждавате на тема търговска къща Да Кола?

Кимнах извънредно неохотно. Нямах желание да посвещавам господин Уилямс в онова, което знаех, но той бе твърде интелигентен, за да бъде лесно заблуден, и реших, че едно честно признание от моя страна ще е достатъчно да го обвърже с поверителност.

— Не мислете, че подобни мисли не са идвали и в нашите глави — каза той.

— Нашите?

— Нашите, на търговците. Наострили сме уши за новини около конкурентите си и колкото и тъжно да ми е да го призная, радваме се да научим за разоряването на съперник. За най-добрите сред нас това служи като напомняне, че подобна съдба може да сполети всеки. Стига и най-малката спънка, та богатството да се обърне на прах. Една буря, една непредвидена война могат да предизвикат непоправимо бедствие.

— По този въпрос бъдете спокоен — казах му. — Няма да се наема да предсказвам времето, но войната няма да ви свари неподготвен, ако съм в състояние да помогна.

— Благодарен съм ви за това. Имам голям товар стоки, подготвени за Хамбург следващата седмица. Много бих искал да пристигне невредим.

— Доколкото ми е известно, надали на холандските пирати ще им се позволи да безчинстват из Северно море в скоро време. Но ще е разумно да се застраховате срещу безскрупулни действия.

— Повярвайте, взел съм всички предохранителни мерки. От единичен разбойник няма защо да се боя.

— Отлично. А сега да се върнем на Кола. Та какво се говори в средите на търговците?

— Накратко, делата на бащата са зле и отиват към още по-лошо. Понесъл е твърде големи загуби в Изтока, където пазарите му са блокирани от турците. Крит е кажи-речи изгубен; направил е храбър опит да отвори нова кантора в Лондон, но нещата се объркаха след смъртта на агента му и наглото присвояване на всичко от страна на местния му съдружник. Носи се мълва, че продавал кораби, за да събере пари. Преди три години флотът му се състоеше от близо трийсет кораба, сега е съкратен почти до двайсет. Складовете му във Венеция били пълни със стока, а това са пари, които плесенясват неупотребени. Ако не продаде наличното, няма да може да се разплати с кредиторите. И тогава ще настъпи краят му.

— Той ползва ли се с добър кредит?

— Всеки се ползва с добър кредит, докато не престане да си плаща сметките. Ще ми простите каламбура.

— Как тогава ще обясните действията на бащата? Или на сина?

— Никак. Той има отлична репутация, затова мога само да предположа, че в тази работа се крие нещо много повече, отколкото се говори из кафенетата. Но бъдете спокоен, веднага щом узная новина, ще ви я съобщя.

Благодарих му и си тръгнах. Радвах се, че правилно бях анализирал ситуацията, само че това ни най-малко не ме приближаваше към решението на загадката.

Следващото сведение, което даде тласък на разследването ми, дойде от моята ангажираност в Кралското дружество и минаха още десет дни, преди да стигне до мен, при това по-скоро по Божията милост, отколкото в следствие на собствените ми усилия. За щастие през този период си имах много други грижи на главата, иначе щеше да ми се отрази на настроението. Избухлив съм, знам този си недостатък и полагам усилия да го преодолея. „Блажен, който очаква“ (Даниил, глава 12, стих 12) е фраза, която често си повтарям, но с годините ми е все по-трудно да я следвам.

Вече споменах тази августейша организация и споменах как отношенията ми с любознателни хора из целия свят бяха голяма помощ в работата ми. Отначало поех задълженията на секретар по кореспонденцията, но намерих това занимание за обременително и постепенно предадох поста на господин Хенри Олденбърг, у когото отсъствието на склонност към експерименти се уравновесяваше с готовността да я насърчава у другите. Той ми се обади една сутрин, за да обсъдим кореспонденцията от последно време, защото съзнавах колко важно е да се комуникират правилно експериментите и откритията, та да бъде попречено на чужденците да се окичват с чужди лаври. Репутацията на Дружеството обуславяше честта на страната и точното установяване на първенство бе от жизнено значение.

Тук ще спомена, че подобна процедура разобличава лъжливите оплаквания на Кола по въпроса с кръвопреливането, тъй като е установено (и не от нас), че първенството се определя чрез оповестяване на откритието. Лоуър го бе направил, а Кола — не. При това той не беше в състояние да подкрепи претенциите си с никакви доказателства, докато Лоуър не само представи писма, с които обявява откритието си, но и посочи за свои гаранти хора с безукорна репутация като сър Кристофър Рен. За да покажа, че нямам пристрастия по този въпрос, мога също така да цитирам господин Лайбниц, който предяви своите права върху нов метод на интерполация чрез съпоставяне на серии от диференциали. Като му казали, че Рено вече е описал сходен ред на мисли в писмо до Мерсен, Лайбниц незабавно оттеглил претенциите си за първенство; приел, че решаващо значение има оповестяването на съответната тема. Ето защо е ясно, че възраженията на Кола са необосновани, защото кой какво е направил пръв, е без значение. Той не само не е публикувал уведомление, а и първият му експеримент е бил проведен тайно и е завършил със смърт на пациентката. За разлика от него, Лоуър не само е извършил своя опит пред повече свидетели, но и в крайна сметка направи демонстрация пред цялото Дружество дълго преди от Венеция да долети възмутено квичене.

По време на разговора ни с Олденбърг обсъдихме с най-приятелски тон въпроси по отношение на членството и правилата, преди да преминем към по-свободни теми. И тъкмо тогава ме чакаше огромен шок.

— Чух, между другото, за много интересен млад човек, който на някакъв етап може да бъде разгледан за приемане като член-кореспондент от Венеция. Както знаете, изпитваме недостиг на контакти с любознателни умове от тази република.

Това искрено ме зарадва и не събуди у мен никакви подозрения, тъй като Олденбърг неизменно издирваше нови начини да обедини философите от всички страни и постиженията на един да станат известни на всички останали.

— Много ми е драго да го чуя. И кой е този младеж?

— Чух за него от доктор Силвиус — отвърна той. — Учил е при този велик човек и е спечелил признанието му със своето дарование. Казва се Кола и е заможен наследник на уважавана търговска фамилия.

Изразих жив интерес.

— Още по-хубавото е, че скоро пристига в Англия, така че ще имаме възможност да разговаряме с него и сами да преценим качествата му.

— Силвиус ли го каза? Той пристига в Англия?

— Така изглежда. Възнамерява да дойде следващия месец. Канех се да му напиша писмо и да изразя желанието ни за радушен прием.

— Не. Не го правете — казах. — При цялото ми уважение към Силвиус за неговите знания нямам високо мнение относно преценката му за хората. Ако отправите покана към този млад човек, а се окаже, че той не е с кой знае какви способности, ще се озовем в деликатно положение при избора му за член-кореспондент. Нека първо дойде тук и сами да установим що за учен е.

Олденбърг се съгласи с предложението ми и като предпазна мярка поисках писмото от Силвиус, за да го проуча на спокойствие. Почти нищо повече не се съдържаше в него, но ми направи впечатление как уточнява, че Кола щял да пристигне в Англия „по спешни дела“. Какви ли можеха да са те? Към търговията очевидно не проявяваше интерес, а желанието му да обиколи тази част на света надали можеше да се причисли към „спешни дела“. Защо тогава този бивш войник пристигаше тук?

На следващия ден напипах отговора на загадката.

Шеста глава

(така започваше писмото на Матю)

Гневът ми от това юношеско безразсъдство не знаеше граници, макар да не знаех дали се ядосвам повече на Матю заради неговата наивност, или на Кола за коварството, с което бе спечелил симпатията му. Аз никога не му бях позволявал подобни развлечения, защото те са и греховни и съсипват един юноша по-бързо от всякакви грешки във възпитанието му. Обърнал бях внимание на душата му, макар да знаех колко трудно е това поради естественото лекомислие на младостта, защото упоритата работа и верността към дълга са далеч по-пристойни и възнаграждаващи. Вбесявах се, задето този Кола използваше подобни номера, за да го отклони от правия път — а, боях се, и от мен, — защото това бе лесното поведение, а трудното беше да остана неумолим, когато единственото ми желание бе да видя доволна усмивка на лицето му. Ала, за разлика от Кола, нямах никакво желание да купувам неговата привързаност.

Тревогата ми се подсилваше още и от това, че дори от разстояние можех да преценя как уверенията на Матю за Кола са погрешни: знаех, че ще дойде в Англия, защото Олденбърг вече ми го беше казал. Планираният преврат съвпадаше с времето, когато той щеше да е в страната. Лесно бе да се направи връзка между двете и аз осъзнах, че разполагам с по-малко време, отколкото бях предполагал. Усещах се като новак пред шахматна дъска, по която противникът ми бавно местеше фигурите в подготовка на мощно и неочаквано нападение. Постоянно ме мъчеше мисълта, че ако имах повече информация, бих могъл да разгадая целия дълбок замисъл. Но всеки път, щом получех нови сведения, те се оказваха недостатъчни. Наясно бях, че съществува заговор и приблизително кога ще се осъществи ударът. Ала макар да знаех кой ще е извършителят, целта му и неговите подстрекатели си оставаха тайна.

Чувствах се много самотен в размишленията си, защото бях принуден да разсъждавам над важни дела, без да мога да се възползвам от съветите на други хора, които да внесат умереност в съзнанието ми и да побутнат аргументите ми в правилната посока. Все още нямаше как да заговоря открито пред господин Бенет, нито пък можех да се обърна към някого от бившата разузнавателна организация на Търлоу, тъй като лоялността им беше под въпрос. Бях без подкрепа в един изпълнен с подозрения и опасности свят, защото малцина не проявяваха пристрастие — потенциално поне — към едната или другата страна.

Затова реших да се обърна към Робърт Бойл, чийто ум бе твърде абстрактен, за да се насочи към политика, самият той — твърде благороден в целите си, та да бъде съблазнен от някоя фракция, да не говорим, че бе пословично дискретен човек във всяко отношение. Хранех и все още храня много високо мнение за неговата интелигентност и набожност, но дължа да заявя, че славата му многократно превишаваше постиженията му. И все пак той бе най-добрият възможен застъпник на новата наука, защото предвид неговата аскетична натура и искрена благочестивост трудно би било за някого да обвини Дружеството в това, че е средище на подривни и небогоугодни идеи. Господин Бойл (който по моему прикриваше известна наивност под своята мрачна сериозност) вярваше, че новата наука ще подпомогне религията и че фундаменталните истини в Библията ще бъдат потвърдени по рационален път. Аз, за разлика от него, смятах, че това ще даде небивало мощно оръжие в ръцете на атеистите и те щяха да настояват скоро, че Бог отстъпва пред доказателствата на учения и че ако Той не може да бъде прикачен към теорема, ще твърдят как са доказали, че Той не съществува.

Бойл грешеше, но признавам, че бе воден от най-добри подбуди, и този спор помежду ни никога не доведе до прекъсване на приятелството ни, което, макар и не много сърдечно, издържа дълги години. Произхождаше от знатно семейство, във физическо отношение бе малко слабоват, но хармонично развит и беше получил солидно образование. Всичко това бе основа за добрата му преценка, никога незамъглявана от користни съображения. Открих го в дома на сестра му в Лондон, поканих го да ме посети и го нагостих с прекрасна вечеря — миди, агнешко, яребица и пудинг, а след това го помолих да запази разговора ни строго конфиденциален.

Той ме изслуша мълчаливо, докато излагах — с повече подробности, отколкото бях възнамерявал — целия модел, съставен от намеци и подозрения, който тъй силно ме бе разтревожил.

— Много съм поласкан — каза, след като завърших, — че ме удостоихте с подобно доверие, но не ми е съвсем ясно какво очаквате от мен.

— Нужно ми е мнението ви — отвърнах. — Разполагам с някои факти и с частична хипотеза, на която те в никакъв случай не противоречат. Ала не я и потвърждават. Можете ли да откриете алтернатива, в която всички тези факти да се вместват също така добре?

— Нека си изясня докрай. Вие знаете, че този италианец е свързан и с радикалите, и с испанците; знаете, че той пристига в страната ни другия месец. Това са вашите основни, но не единствени факти. Вярвате, че идва тук, за да ни причини вреда, това е хипотезата ви. Не знаете каква може да е тази вреда.

Кимнах.

— Е, да видим съществува ли наистина алтернатива, която може да измести вашата главна хипотеза. Да започнем с предположението, че Кола е онова, което твърди: млад джентълмен, пътешестващ из света без интерес към политиката. Сдружил се е с английски радикали, защото ги е срещнал случайно. А познава високопоставени испанци, защото самият той произхожда от видно и богато венецианско семейство. Възнамерява да дойде в Англия с намерение да почерпи от нашите знания. В действителност е напълно безобиден.

— Пропускате второстепенните факти — изтъкнах, — които подкрепят едното предположение и отслабват второто. Кола е първороден син на търговец със значителни затруднения, негова първа грижа трябва да е семейството му, а той харчи пари в Нидерландия за празни развлечения. Нужна е основателна причина за такова поведение и моята теза я предлага, а вашата не е в състояние. Не се е славел като особено любознателен, преди да се появи в Лайден, но пък е бил известен като храбрец на военното поприще. Във вашата хипотеза трябва да направим отстъпка за внезапна промяна на характера, докато при моята такова нещо не се налага. Не вземате и предвид един централен въпрос: до него е адресирано писмо със същия шифър, използван преди от предател срещу краля. Струва ми се, невинните любознателни туристи рядко получават подобни послания.

Бойл кимна в знак, че приема контрааргументите ми.

— Добре — каза той, — съгласен съм, че вашата хипотеза е по-силната и трябва да има приоритет. Но ще оспоря извода ви. Допускаме, че Кола представлява потенциална бъдеща опасност. Но води ли това непосредствено до заключението, че тази опасност ще бъде реализирана? Ако разбирам правилно, нямате представа какво ще прави този човек, като дойде тук. Какво би могъл да стори сам, та да представлява такава заплаха?

— Може да каже нещо, да направи нещо или да бъде посредник — отговорих. — Това са единствените възможни видове действия. Опасността, която той представлява, се отнася към една от тези три категории. Под посредничество подразбирам, че може да донесе послание или пари, или да отнесе оттук едното или другото. Не мисля, че нещата стоят така, защото и радикалите, и испанците си имат достатъчно куриери, та да прибягват до услугите на този човек. Също така не мога да си представя какво негово съобщение би могло да представлява заплаха и би изисквало присъствието му в страната. Остават постъпките му. Кажете, с каква постъпка някой може да постави под заплаха кралството ни, ако, както изглежда логично, професията му е от съществено значение при определяне на неговите ходове?

Бойл ме погледна, но не предложи отговор.

— Знаете също така добре като мен — продължих, — че онова, което един войник върши, а другите не, е да убива хора. А сам човек не може да убие мнозина. И малкото, които ще умрат, трябва да са достатъчно значими, та да има ефект.

Предавам този разговор в съкратен вид — а посветихме много часове на темата, — за да посоча, че страховете ми не бяха продукт на съзнание, изпълнено с подозрения към всички и съзиращо опасности във всяка сянка. Нито една друга хипотеза не обясняваше обстоятелствата така пълно и нито една друга не биваше да бъде разглеждана, преди да бъде отхвърлена тази. Това е правилото при експеримента и е също тъй приложимо в политиката, както е в математиката и медицината. Представих моите аргументи пред Бойл и той не само не успя да излезе с алтернативно обяснение, но и бе принуден да признае, че хипотезата ми е онази, която най-добре съвместява наличните факти. Не вярвах, че съм достигнал неопровержима достоверност, такова смело твърдение би могъл да направи само схоластик. Но можех да претендирам за вероятност, и то твърде голяма, за да оправдае тревогата ми.

Нанеси удар по тялото, и раната скоро ще заздравее, макар и да е била дълбока. Нанеси съвсем лек удар в сърцето, и ефектът е катастрофален. А живото и дишащо сърце на кралството бе кралят. Един човек би могъл да предизвика разруха, каквато цяла армия не би могла да постигне.

Ако това ви изглежда невероятно, а моите страхове — плод на фантазията ми, помислете за редица такива убийства в неотдавнашната история. Само половин век по-рано Анри IV, този велик френски владетел, е пронизан и убит, също като принц Оранжски и Хенри II преди него. Преди по-малко от четиридесет години Бъкингамският херцог загива от ръката на собствения си прислужник; неоправдана смъртна присъда слага край на живота на граф Страфорд, на архиепископ Лод и на мъченика Чарлс I, да бъде благословено името му. Самият аз бях разкрил немалко заговори за покушение над живота на Кромуел и дори лорд-канцлерът в изгнание бе одобрил убийството на посланиците на Английската република в Хага и Мадрид. Държавната политика е пропита с кръв и убийството на крал у мнозина предизвиква не по-голямо отвращение от заколването на домашно добиче. Обръгнахме на най-ужасните грехове и започнахме да ги приемаме като политически инструмент.

Вече знаех, че заговорът, който бях открил, не е дело на фанатици; подозирах, че тяхната роля щеше просто да се сведе до това да поемат вина за злодеяние, извършено за изгода на други лица. А тези „други“ нямаше как да не са испанците, с тяхната отколешна цел да лишат Англия от свободите ѝ и да я върнат под диктата на Рим. Кралят бива убит и неговият брат, отявлен католик, го наследява на трона. Първият му акт ще е да се закълне, че ще отмъсти на убийците на своя любим брат Чарлс. Хвърля вината върху фанатиците пуритани и се заканва да ги прогони до един от страната. Умереността отива по дяволите и отново на власт идват екстремисти. Резултатът ще е война, разбира се, в която отново ще се изправят англичани срещу англичани. Ала този път тя ще е още по-ужасна, защото католиците ще призоват на помощ испанските си господари, а французите ще бъдат принудени да се намесят. И ще се изпълни страхът на всички владетели от Елизабет насам — островът ни да стане арена на борбите на европейските държави.

За това последно предположение нямах преки доказателства, но беше твърде логично с оглед наличните факти; защото логиката е онова, което ни позволява да съзрем бъдещето или поне вероятното му развитие. Също както в математиката по силата на рационалното мислене можем да си представим как начертаната линия продължава още по-нататък, та дори в безкрайността, така и в политиката предвиждаме действия и изчисляваме последиците. Ако фундаменталната ми хипотеза беше вярна — а тя издържа критиката на Бойл и собствената ми безпристрастна преценка, — то тя предлагаше достоверни резултати и изводи. Изложих тези възможности, за да разясня опасенията си. Признавам, в някои подробности и догадки се бях излъгал, и където трябва, ще отчета грешките си без никаква жалост към себе си, но продължавам да твърдя, че като цяло хипотезата ми беше правилна и можеше да търпи някои видоизменения без нужда да бъде изоставяна.

За Матю бях сигурен, че няма да осъществи никакъв напредък повече в Хага. Беше оглупял от благосклонността на Кола и не забелязваше улики, които несъмнено бяха пред очите му. Тревожех се за него, защото излагаше живота си на опасност, и нямах търпение възможно най-бързо да го отдалеча от италианеца. Тревогата ми не беше случайна, тъй като Бог ми прати ужасяващо съновидение, което потвърди, че опасенията ми са основателни. Обикновено не вярвам особено на такива глупости, пък и рядко сънувам, но този сън бе толкова явно божествен в своята първопричина и така ясно предсказваше бъдещето, че дори аз реших да не го оставям без внимание.

Макар още да не бях получил писмото на Матю за бъдещия пир, той ми се яви насън, а после узнах, че бил устроен точно в същата нощ. В съня ми пирът бе на Олимп, Матю прислужваше на боговете, а те го черпеха с всевъзможни лакомства и вино, докато той се напи и съвсем оглупя. И тогава единственият смъртен на трапезата, в когото разпознах Кола, макар никога да не бях зървал лицето му, се прокрадна до него изотзад и го прониза — и не веднъж, а забиваше острия си меч в корема му отново и отново, докато Матю не закрещя от неистова болка. Аз бях в друга стая и виждах всичко, но бях неспособен да помръдна, само казвах на Матю да бяга. Ала той не го направи.

Събудих се смразен от страх със съзнание, че е надвиснала най-страшна заплаха. Надявах се Матю да е в безопасност, но не спрях да се тревожа, докато не научих, че е невредим. Знаех, че Кола е на път към Англия, но нямаше как да разузная точното му местонахождение, защото ресурсите ми бяха крайно ограничени. Поколебах се дали да не предам предупреждение до Негово Величество, но се отказах, защото знаех, че няма да бъда приет сериозно. Той беше храбър, да не кажа безразсъден мъж и толкова дълго бе живял в очакване на внезапно убийство, че такива опасения вече изобщо не нарушаваха неговата отдаденост на удоволствия. А и какво можех да кажа? „Ваше Величество, има заговор за убийството ви, така че брат ви да заеме вашето място“? Без доказателства такова твърдение би ме лишило най-малкото от моята издръжка и постовете ми. Диагоналът на правоъгълника е непропорционален на страните му — приемам го не на доверие, а защото може да се докаже, а въпреки че можех да развия теория по-добре от всеки друг, засега не можех да я демонстрирам.

Седмица по-късно Матю се върна в Англия и ми съобщи, че Марко да Кола действително е напуснал Нидерландия, но накъде се е отправил, било неизвестно. Нещо повече, италианецът имаше преднина от десет дни, тъй като Матю известно време след угощението не бе успял да намери кораб за Англия и (както подозирах) дотолкова се бе убедил в безобидността на Кола, че не бързаше да се върне при мен.

Колкото и разочарован и загрижен да бях, самото присъствие на Матю в стаята облекчи душата ми. Умният поглед, придаващ такава красота на лицето му, събуди у мен всичката предишна топлота, охладняла от раздялата. Никак не се учудвах, че Кола е развил такава привързаност към него и го е държал близо до себе си. Благодарих на Бог за благополучното завръщане на моето момче и се помолих всичките ми страхове да се окажат просто призраци, родени от объркан и тревожен ум, непочиващи на сериозни основания.

Ала бързо бях изведен от заблудата, тъй като щом смъмрих сурово младежа за неговата слабост и му заявих, че категорично греши за италианеца, за пръв път от началото на нашето познанство той отказа да приеме моето превъзходство и без заобикалки отсече, че аз съм неправият.

— Откъде можете да знаете? — възрази. — Никога не сте срещали този човек и нямате доказателства, само голи подозрения. А аз прекарах с него много часове в най-приятни разговори и ви уверявам, че той не е опасен нито за вас, нито за някой друг.

— Излъгали са те, Матю — отвърнах. — Ти не знаеш онова, което е известно на мен.

— Ами кажете ми го тогава.

— Не. Това са държавни дела и не те засягат. Твоят дълг е безпрекословно да приемеш думите ми и да не се заблуждаваш, че човекът не крие опасност само защото те е обсипал с подаръци и любезности.

— Мислите, че той е купил приятелството ми? За такъв глупак ли ме смятате? Защото вие винаги единствено ме порицавате, а вашият подарък бяха побоите при всяка моя грешка.

— Мисля, че си млад и неопитен — казах, като вече не се съмнявах, че най-лошите ми страхове са се сбъднали. — Длъжен си да помниш, че аз се грижа за твоето благополучие. Но ти прощавам тези думи.

— Не ми е нужна вашата прошка. Направих това, за което ме помолихте, и дори повече. Вие с вашите обвинения към всички сте този, който трябва да моли да му простят.

Изкушението да го ударя беше голямо, но се сдържах и се опитах да сложа край на ненужната препирня, която бе толкова глупава, колкото и неуместна.

— Няма да се оправдавам пред теб, ще кажа само, че когато мога да ти разкрия всичко, сам ще разбереш колко си грешил. Хайде, стига, Матю, момчето ми. Едва пристигна, а вече се караме. Не биваше да слагаме такова начало. Седни да пийнеш нещо и ми разкажи за приключенията си. Нямам търпение да ги чуя.

Постепенно той се успокои, поддаде се на увещанията ми и седна до мен. Малко по малко възстановихме нашето приятелство и прекарахме следващите няколко часа в приятно уединение. Той ми разправи за странстванията си, като услаждаше слуха ми със своята наблюдателност и способност да преминава, без да се мае, към същността на въпроса, макар и нищо да не каза за сбогуването с Кола, а пък на мен не ми се искаше да го разпитвам за това. В отговор аз му разправих как съм прекарал времето си през неговото отсъствие, за книгите, които бях прочел, като му обяснявах важността на споровете и диспутите по начин (признавам си), по който не го бях правил дотогава. Когато вечерта той си тръгна, благодарих на Бог за такъв приятел, защото без него животът ми наистина би бил пуст. Но на сърцето ми беше неспокойно, тъй като за пръв път не можех да нареждам и заповядвам, а бях принуден да моля за доброто му отношение. Той ми го подари, но не знаех мога ли да разчитам, че ще го имам завинаги. Наясно бях, че скоро трябва да възстановя необходимия ред и да му напомня за подчиненото му положение, та да не се възгордява. Тази мисъл помрачи радостта ми, а докато обмислях разказаното от него, настроението ми още повече се развали.

Бях сигурен, че Кола вече е в Англия, а ако ли не, беше на път за тук и по всяка вероятност щеше да пристигне, преди отново да съм открил следите му. Каквито и да бяха намеренията на италианеца, надявах се да не пристъпи към тях незабавно. На следващата сутрин пратих Матю при неговите приятели в източен Смитфийлд да провери дали до тях не са стигнали някакви новини. Не възлагах големи очаквания на това му посещение и не бях особено разочарован, когато той ми докладва, че не знаели нищо. Така или иначе, беше очевидната стъпка, която да предприема, и една от малкото лесни за осъществяване.

После отидох сред моите познати търговци, за да ги разпитам с непринуденост, доколкото спешността на положението позволяваше, дали не са чували за кораб, довел само един пътник на борда си — италианец, испанец или французин; Кола можеше да мине за представител на всяка от тези народности и моряците не биха си направили труда да установят разликата. Отново не бях много обнадежден и отново нищо интересно не узнах. Приех, че не е изключено да е слязъл на някое от по-малките пристанища в източна Англия, и ако разполагаше с испански пари, лесно би могъл да пристигне с кораб, нает за целта.

С това ресурсите, които имах на свое разположение, се изчерпваха. То се знае, можех да пиша до началника на всяко пристанище в източна Англия, та макар и така интересът ми да станеше повсеместно достояние. Отговорите им щяха да пристигнат след не по-малко от месец, а дори и тогава нямаше да мога да преценя, след като не се познавах лично с кореспондентите си, доколко са полезни. Какво още ми оставаше да направя? Да бродя по улиците на Лондон с надеждата да разпозная човек, когото никога преди не бях виждал и който не е познат на никого в тази страна? Да седя в кабинета си и да се уповавам на надеждата той да се издаде по някакъв начин, преди да извърши замисленото?

Нито едното, нито другото ми се струваха разумни и затова с огромно нежелание реших сам да провокирам някаква реакция, която би го изкарала на светло, да го подплаша може би. Беше тънък експеримент, който щеше да е успешен само ако доведе до един-единствен определен резултат. И аз бях като учен експериментатор, който е създал теория и провежда опити, за да я потвърди. Само че ми бе отказан луксът, достъпен на всеки истински философ — да провежда опитите си и да гради хипотези въз основа на видяното със собствените си очи.

През целия ден претеглях всички „за“ и „против“, преди да заключа, че нямам друг избор, и когато се представи възможност, пристъпих към своя експеримент без колебания. Предстоеше събрание на Дружеството, на което щяха да бъдат обсъдени много важни въпроси, а вечерта щеше да завърши с публична вивисекция на куче. Подобни опити винаги предизвикват жив интерес и боя се, някои целят с тях по-скоро да забавляват публиката, отколкото да извлекат практическа полза.

Така или иначе, винаги се намираха много желаещи да присъстват, гостите бяха насърчавани да разпространяват славата на нашата научна дейност, а настроението неизменно бе приятно и дружеско. Без бавене помолих господин Олденбърг да покани сеньор Де Моледи като почетен гост и да му внуши, че присъствието му ще бъде оценено високо.

Въпросният Де Моледи беше представителят на Испания в Англия и близък приятел на Карасена, губернатор на Испанска Нидерландия и човек, проникнат от силна ненавист към всичко английско. Немислимо бе той да е в неведение относно план за покушение срещу краля, та макар и вероятно мъдро да се бе отклонил от знаенето на твърде много подробности. Следователно, ако трябваше да внеса някакво раздвижване, той беше човекът, с когото да се потърсят контакти. Ако намесата ми подействаше и предизвикаше някакъв реален отклик, най-после можех да се сдобия с нужното ми солидно доказателство и да изложа подозренията си с надеждата да ми повярват.

Тази вечер събранието бе многолюдно, макар че съобщенията, прочетени от господин Олденбърг със скучен и монотонен глас, надали заслужаваха внимание. Един доклад по геометрия на параболата беше толкова нелеп, колкото и непонятен. Мнението ми надделя и авторът, заедно със своя труд, бе отхвърлен. Друг, изнесен от господин Рен на тема слънчеви часовници, бе като всичко друго у този забележителен човек — образец на яснота и изящество, но без някакво съществено значение. Кореспонденцията от чужбина както винаги донесе интересни сведения, примесени с бомбастични твърдения и погрешно мислене. Единствено важна, доколкото помня (и справката с протокола от събранието показва, че паметта не ми изневерява), беше превъзходната лекция на господин Хук за опитите му с микроскоп, изработен от него самия. Колкото и отблъскващ да бе като човек, той бе едно от най-ярките светила в малкото ни общество — щателен в наблюденията си и педантичен в регистрирането им. Това, че бе открил цели светове да се съдържат в най-обикновена капка вода, смая всички ни и почти разплака господин Годард при изказването му, в което той благодареше пламенно на великодушния Господ Бог, задето позволяваше на създанията си все повече да разкриват Неговия промисъл. След това събранието завърши с молитва и желаещите останаха да гледат експеримента с кучето.

По лицето на Де Моледи отгатнах, че също като мен няма желание да слуша жалното квичене на измъчвано животно, затова отидох при него и го уверих, че никой няма да приеме като обида за събранието нежеланието му да присъства. Казах, че аз също възнамерявам да се оттегля, и добавих, че ако се съгласи да изпие чаша вино с мен, ще смятам за голяма чест да бъда в неговата компания.

Той прие и след като бях се погрижил да уредя нещата предварително, заведох го в стаята, която Рен държеше в Грешам Колидж и където ни очакваше добра мадейра.

— Дано не сте намерили отблъскващи занятията на нас, любознателните люде — подхванах. — Знам, че може да изглеждат странни, и мнозина ги намират за нечестиви.

Общувахме на латински и аз с удоволствие установих, че той говори този благословен език също тъй свободно като мен. Беше извънредно любезен и ако повечето испанци бяха като него, склонен бях да разбера как тази нация бе завоювала симпатиите на господин Бенет, толкова чувствителен към куртоазията. Аз, от своя страна, бях недосегаем за подобни примамки, защото отлично знаех какво се крие зад изисканите обноски.

— Тъкмо обратното, сториха ми се във висша степен интересни и се надявам, че всички любознателни умове от християнския свят ще се обединят в свободна дискусия. При нас, в Испания, също има мнозина, които се вълнуват от такива теми, и аз на драго сърце ще ги представя пред вашето Дружество, ако го намирате приемливо.

Съгласих се уж на драго сърце и си отбелязах на ум да предупредя Олденбърг за надвисналата опасност. Испания е страна, където всички научни дирения се подлагат на безжалостно преследване, и да се предположи, че ще пожелае обмяна на мнения с нас в тази сфера, би било смешно, ако не бе тъй възмутително.

— Дължа да ви кажа, че много се радвам да се запозная с вас, доктор Уолис, и още по-приятна ми е възможността да поговорим насаме. То се знае, чувал съм много за вас.

— Учудвате ме, Ваше Превъзходителство. Не си представям как името ми би могло да стигне до вашите уши. Дори не предполагах, че проявявате интерес към математиката.

— Само повърхностен. Безспорно, това е възвишено занятие, но никак не ме бива с цифрите.

— Жалко. Отдавна съм се убедил, че логическият ход на чистата математическа мисъл е най-доброто образование, което може да се желае.

— В такъв случай си признавам недостатъка, защото моят интерес е насочен към каноническото право. Но аз научих за вас не покрай познанията ви в алгебрата, а заради вашите постижения в тайнописа.

— Уверен съм, че всичко, което сте чули, е крайно преувеличено. Имам само скромни способности в тази сфера.

— Носи ви се слава на най-добрия криптограф в света и се питам не бихте ли искали да споделите познанията си.

— С кого?

— С всички хора с добра воля, които се стремят да внесат светлина в мрака и да направят по-траен мира между християнските държави.

— Искате да кажете, че трябва да напиша книга на темата?

— Може би да — отвърна с усмивка той. — Но това ще ви отнеме дълго време, без да ви донесе голяма награда. Мислех си по-скоро дали не бихте искали да отидете в Брюксел и да дадете наставления на младежи, които, уверен съм, ще се окажат най-добрите ученици, които сте имали. То се знае, усилията ви ще бъдат щедро възнаградени.

Наглостта на испанеца ме стъписа; с такава непринуденост и ловкост подхвърли това предложение, то излезе от устата му така естествено, че дори не предизвика у мен негодувание. Разбира се, нямаше и най-бегла надежда дори да обмисля такава стъпка и вероятно той го знаеше. През кариерата си съм получавал немалко заявки от този род и ги отклонявах до една. Дори на добрите протестантски държави отказвах каквото и да било съдействие, а неотдавна отхвърлих намек, че следва да дам насоки в моето изкуство на господин Лайбниц. Винаги ме е изпълвала непреклонна решимост да предоставям знанията си само в служба на своята страна и на никого друг, какво остава да ги дам в ръцете на държава, която може да стане наш противник.

— Предложението ви е толкова великодушно, колкото малка е моята ценност — отвърнах. — Но опасявам се, задълженията ми в университета не ми дават възможност да пътувам.

— Колко жалко — отвърна той без сянка от разочарование или учудване. — Предложението, естествено, остава в сила, ако обстоятелствата около вас се променят.

— Оказвате ми голяма чест и се чувствам длъжен още сега да ви се отплатя за вашата любезност — казах. — Трябва да ви уведомя, че ваши врагове кроят заговор с цел да опетнят репутацията ви и разпространяват крайно непристойни слухове.

— И узнахте това чрез своята работа?

— Дойде до мен от различни места. Познавам много високопоставени личности и често разговарям с тях. Нека ви заявя откровено, че по мое мнение трябва да ви бъде дадена възможност да се защитите срещу злословията. Недостатъчно дълго време сте прекарали в кралството ни, за да схванете каква власт имат слуховете в страна, отвикнала от дисциплината, въдворявана от твърдата ръка на надеждно правителство.

— Премного съм ви благодарен за вашата загриженост. Та, кажете, що за слухове са тези, от които следва да се защитя?

— Шушука се, че сте неприятел на нашия монарх и че ако го постигне злочестина, няма да се наложи източникът ѝ да се дири надалеч.

При тези думи де Моледи кимна.

— Наистина е клевета — отвърна той. — На всички е известно, че обичта ми към вашия крал е безгранична. Нима не му помагахме в изгнанието му, когато бе скиталец без пукната пара в джоба? Нима не предоставихме на него и приятелите му издръжка и покрив над главата? Нима не рискувахме война с Кромуел, защото отказахме да се отречем от дълга ни пред вашия крал?

— Малцина са тези, които помнят старите добрини — посочих. — В човешката природа е да се подозират ближните в най-лошото.

— Нима човек като вас действително храни подобни подозрения?

— Аз не мога да повярвам, че някой би могъл да има злоумишлени кроежи срещу човек, тъй явно обичан от самия Господ Бог.

— Самата истина. Голямата трудност се заключава в това, че подобна лъжа мъчно може да се опровергае, особено ако е разпространявана злонамерено.

— Но тя трябва да се опровергае — настоях. — Мога ли да съм откровен с вас?

Той кимна за потвърждение.

— Ако не се сложи край на подобни подхвърляния, те ще уронят сериозно вашите интереси и тези на приятелите ви в двореца.

— И ми предлагате вашето съдействие? Простете, че ще го кажа, но не очаквах такова великодушие от вас, още повече че възгледите ви са широко известни.

— Открито признавам, че не храня голяма обич към вашата страна. Мнозина ваши съотечественици почитам дълбоко, но вашите и нашите интереси са обречени да си противоречат взаимно. Ала същото бих могъл да кажа и за Франция. Благоденствието на Англия зависи от това да не допускаме в умовете ни да господства чужда държава. Много десетилетия такава е била политиката на най-мъдрите ни владетели и тя трябва да бъде продължена. Когато Франция е силна, трябва да насочим взор към Хабсбургите; когато Хабсбургите са силни, редно е да поддържаме Франция.

— И от името на господин Бенет ли говорите?

— Говоря единствено от свое име. Аз съм математик, божи служител и англичанин. Но съм уверен, че ви е известно каква почит към страната ви питае господин Бенет. Подобни сплетни на него също не са му полезни.

Де Моледи се изправи и изискано се поклони.

— Разбирам, че вие сте човек, на когото благодарността трябва да се поднася само с думи, така че аз изразявам словесната си признателност. Само ще кажа, че друг на ваше място би си излязъл оттук далеч по-богат заради стореното добро.

Облякох предупреждението си към Де Моледи в разумен съвет и както ми бе навик, преди да го изоставя заради отслабващото си зрение, записах накратко разговора си с него. Все още пазя бележките и виждам, че съветът ми е бил мъдър и целесъобразен. Впрочем, не хранех особени надежди, че ще бъде последван. Държавата е като голям кораб с многочислен екипаж и не е лесно да се промени веднъж поетият курс, дори когато промяната е нужна.

Все пак отговорът на Де Моледи последва много скоро и беше по-рязък, отколкото можех да очаквам. Следващата вечер ме посети куриер от господин Бенет с писмо, в което държавният мъж настояваше незабавно да се явя при него.

От предишната ни среща положението му в двора се бе подобрило многократно и той искаше всички да разберат каква власт му дава постът държавен секретар за Юга. Дори и сега е опасно да се сравнява който и да било с Кромуел в полза на последния, но великият злодей притежаваше простота, още по-внушителна заради това, че бе естествена и непресторена. Защото Кромуел беше наистина велик човек, най-великият, когото е познавала тази страна. Бистрият му ум, неговата сила и увереност бяха такива, че ако се бе родил в благородното съсловие, би се сдобил с кралство, а ако бе от кралско потекло, би изградил империя. Приведе в пълно подчинение три ненавиждащи го народа, управляваше, като се опираше на армия, жадуваща гибелта му, и всяваше страх по целия континент и отвъд пределите му. Държеше цялата страна на дланта си и все пак, когато дойдеше посетител, той често го посрещаше лично и сам му наливаше вино. Не му бе нужна показност, тъй като бездруго никой не би се усъмнил във властта му. Веднъж го казах пред лорд Кларендън и той се съгласи с оценката ми.

Господин Бенет бе далеч по-невзрачен човек, лишен от подобен гений, всичката му значимост би могла да се побере на нокътя на кутрето на Кромуел. Ала пък каква помпозност бе придобил. Анфиладата на приемните се бе разраснала до истински испански пропорции, а раболепието на слугите нямаше граници, така че на човек му бе трудно да потисне известно отвращение. Пътят от входа до покоите му ми отне не по-малко от четвърт час. Дори достъпът до крал Луи в цялото му сегашно великолепие надали е толкова затруднен, колкото до господин Бенет тогава.

Всичко у него бе театралничене; бе толкова типичен англичанин в разговор, колкото същински испанец в маниерите си. Прямотата му граничеше чак с грубост и през цялото време, докато бях при него, ме държа прав.

— Какво си позволявате вие, доктор Уолис? — викна той и размаха насреща ми лист хартия, но толкова отдалеч, че не можах нищо да разчета. — Да не полудяхте, че престъпвате преките ми заповеди?

Казах, че не разбирам въпроса му.

— Получих писмо с тежки думи в него — изръмжа той, дишайки тежко, та да мога едновременно да почувствам, да видя и да чуя гнева му — от силно възмутения испански посланик. Вярно ли е, че вчера сте си позволили да го наставлявате за мира в християнския свят и да го поучавате как страната му трябва да води външната си политика?

— Категорично не е вярно — отвърнах и в този момент любопитството ми превъзхождаше тревогата от очевидното недоволство на моя покровител. Познавах господин Бенет достатъчно добре, за да знам, че той много рядко изпускаше нервите си, твърдо убеден, че подобни демонстрации са неуместни за един джентълмен. Не прибягваше към фалшиви пристъпи на ярост, за да внуши благоговеен страх у подчинените си, и стигнах до извода, че в този случай той е напълно искрен и сериозно разгневен. Това, разбира се, застрашаваше положението ми, а аз не можех да си позволя да се лиша от покровителството му. Но пък разговорът ни ставаше все по-интересен, защото не можех да проумея причината да се ядосва толкова.

— Как ще обясните тогава нанесеното му оскърбление? — продължи той.

— Честна дума, не знам в какво се състои това оскърбление. Снощи водих разговор — както ми се стори, съвсем приятен — със сеньор Де Моледи и се разделихме с уверения във взаимната си почит. Може би съм го подразнил с отказа си от тлъст подкуп. Сигурен съм, че отклоних предложението много тактично. Може ли да узная какво се твърди в оплакването му?

— Твърди, че на практика сте го обвинили в подстрекателство към заговор с цел убийството на краля. Истина ли е?

— Не, не е истина. Не само не съм споменавал нищо такова, а не бих посмял и да си го помисля.

— И какво според вас споменахте?

— Единствено как съществува твърдо убеждение, че страната му не е доброжелателно настроена към Англия. Но това беше незначителна забележка в разговора.

— Само че е била подхвърлена с цел — заяви господин Бенет. — Вие никога не правите нищо необмислено. Искам да знам защо. В докладите ви през последната година имаше толкова недомлъвки и заобикалки, че започнаха да ме уморяват. Сега ви нареждам да ми изложите истината каквато е. И ви предупреждавам, че ще бъда крайно недоволен, ако не сте откровен с мен.

Пред подобен ултиматум не можех да постъпя иначе. И това се превърна в най-голямата ми грешка. Не обвинявам господин Бенет, упреквам себе си в слабост и знам, че наказанието, постигнало ме за тази грешка, се превърна в тъй съкрушително бреме, че и до днес се терзая под тежестта му. Произхождам от семейство, славещо се със своята издръжливост и дълголетие, и живеех в упование, че са ми отпуснати немалко години на този свят. Ала след този ден неведнъж съм се молил тази благословия да ме отмине, дотолкова дълбоко е разкаянието ми.

Разказах на господин Бенет за своите подозрения — както ми се струва днес, в повече подробности, отколкото би следвало. Докладвах за Марко да Кола и нишките на подозрение, водещи към него. Казах, че според мен италианецът е на път към страната ни, ако не е и пристигнал вече в нея. И съобщих какво според мен се канеше той да извърши с пристигането си.

Бенет слушаше моя разказ отначало нетърпеливо и с раздразнение, но лицето му взе да става все по-мрачно. Когато завърших, той се изправи и няколко дълги минути гледа през прозореца на неголемия кабинет, където обикновено вършеше делата си.

Накрая се обърна към мен и по лицето му прочетох, че гневът му се е уталожил. Ала това не ме избави от по-нататъшни порицания.

— Усърдието ви в служба на Негово Величество е похвално — каза той. — Не се съмнявам, че сте действали от най-добри подбуди и че грижата ви е била безопасността на държавата. Вие сте един отличен слуга на родината.

— Благодаря ви.

— Но в тази работа сте извършили сериозна грешка. Вероятно ви е известно, че в дипломацията нещата стоят различно от това как изглеждат и онова, което човек си представя за здравомислие, се явява неговата противоположност. Ние не можем да воюваме. С кого да се сражаваме? С испанците? С французите? С холандците? С всички поотделно или в съюз? И с какво да плащаме на армията? Трохите, които отделя парламентът, едва стигат за издръжката на краля. Сигурно ви е известно, че съм неравнодушен към испанците, а французите смятам за най-големите ни врагове. И все пак не бих се противил на съюз с тях, както и не бих се заел да поддържам пакт против тях. В близките години трябва да следваме много деликатен курс между тези две скали. И да не допускаме нищо, което би тласнало краля в обятията на едната или на другата страна.

— Но на вас също така ви е известно — обадих се аз, — че агентите на Испания в страната ни се умножиха и щедро раздават злато, за да си купят поддръжници.

— Да, то се знае, те са тук. Също както са тук французите и холандците. И какво от това? Докато всички харчат с еднакво въодушевление и никой не печели преднина, няма вреда в това. Вашите съображения сами по себе си — моля, не го приемайте в лошия смисъл — също не причиняват особена щета. Но ако подозренията ви станат известни, позициите на французите силно ще укрепнат. Младият Луи разполага с дълбоки ракли с пари. Негово Величество бездруго е силно изкушен от него, макар че това ще е нещастие за страната. Нашето задължение е да сторим всичко възможно да не бъде нарушено равновесието, създадено от тези, мислещи за благото на държавата. Кажете сега, известно ли е на друг за вашите съмнения?

— На никого — отвърнах. — Аз съм единственият, който е наясно за всичко отначало докрай. Слугата ми Матю, естествено, има някаква представа, но той е разумен младеж, а и не знае всичко.

— И къде е той?

— Вече се върна в Англия. Но няма защо да се опасявате. Изцяло е под мой контрол.

— Добре. Поговорете с него и се погрижете да разбере колко е важно да мълчи.

— Ще го сторя — отвърнах, — но пак повтарям, доколкото аз схващам, нещата са много сериозни. С одобрението на испанската корона или без него, този човек пристига в страната ни и вярвам, че представлява голяма опасност за нас. Как да постъпя? Надали мислите, че трябва да го оставим да си разиграва коня.

Бенет се усмихна.

— Нямайте грижа! — каза той. — Това не е единственият доклад за заговор и най-сетне ми се удаде да убедя Негово Величество да засили охраната си и да ги държи близо до себе си ден и нощ. Не мога да си представя, че и най-отчаяният убиец би могъл да проникне до него сега.

— Това не е някакъв прост войник — посочих. — Казват, че си създал репутация на смелчага с дръзките си и безжалостни убийства на турци на остров Крит. Не бива да го подценяваме.

— Споделям тревогата ви — отговори Бенет, — но трябва да отбележа, че ако сте прав, а аз не го вярвам, коментарите ви пред Де Моледи ще бъдат отчетени. Той ще се погрижи да не се случи нищо, което да ни тласне към най-големия враг на Испания. Подобно събитие безусловно ще бъде последвано от съюз с Франция, защото схемата би проработила само ако авторът ѝ остане неизвестен, а вие сте се погрижили да не е така.

С това срещата ни приключи. Положението ми беше сериозно, но не непоправимо разклатено. Не се лиших от покровителството му и не ме заплашваха никакви наказания. По-важното бе, че моята увереност бе разколебана, не очаквах подобна реакция от Де Моледи. Той се бе държал по начин, по който би го сторил един невинен човек, като бе изразил смайване и протести. Казаното от господин Бенет също бе напълно логично — в покушението срещу краля за испанците нямаше смисъл, ако единственият му резултат бъдеше съюз на Англия с французите.

Не съзнавах, макар и да започвах да се досещам, че изводите ми се бяха градили на погрешни предположения. Нужни бяха нови и по-ужасни доказателства, та съмненията да се разсеят.

Седма глава

Така и не узнах кога и откъде е минал Марко да Кола на път за Англия, макар да съм сигурен, че е стъпил на наша земя още преди разговора ми с испанския посланик. Това потвърди по-късно Джак Престкот, когато го разпитах. В третата седмица на март Кола вече беше в Лондон и мисля, че някой вече го бе предупредил за това, че намеренията му са ми известни; сигурно бе разбрал, че Матю е мой слуга, а момчето знаеше много, което можеше да се окаже опасно за него.

Онази сутрин се видях с Матю; той дойде в къщата ми, цял зачервен от бързане и вълнение от постигнатия успех. Каза ми, че е открил Кола и възнамерявал да се види с него. В този миг ми стана ясно, че трябва да предотвратя тази среща.

— Няма да го правиш — отсякох. — Забранявам ти.

Лицето му потъмня от гняв, какъвто не бях виждал у него дотогава. И отново се върнаха страховете ми, които бях успявал да удържам с надеждата, че след като той отново е при мен, всичко ще е наред.

— Защо? Що за глупости са това? Търсите италианеца, а когато го намирам, забранявате ми да разузная къде точно е в момента.

— Той е убиец, Матю. Много опасен човек е.

Матю се разсмя с безгрижната си веселост, която някога ми създаваше радост.

— Не вярвам италианец да представлява някаква заплаха за хлапак от лондонските улици, още по-малко за онзи, който стои пред вас — каза той.

— Напротив. Знам, че всички пътища и пресечки в този град са ти познати далеч по-добре, отколкото на него, но не бива да го подценяваш. Обещай ми, че няма да го доближаваш.

Смехът му секна и разбрах, че отново съм го огорчил.

— Откъде накъде? Нима ми отказвате приятел, който може да ми е полезен, щедро ще ме закриля и няма да иска нищо в замяна? Който ме слуша и цени мнението ми, а не ме мъмри постоянно и не ми натрапва собственото си? Казвам ви, докторе, този човек е добър с мен и ми е полезен, никога не ме е удрял и неизменно се е държал пристойно.

— Замълчи! — викнах в отчаяние от това, че съм подлаган на такова жестоко сравнение с друг и че качествата на този Кола са превъзнасяни само за да ми се причини сърдечна болка. — Казвам ти истината. Не бива да припарваш до него. Не мога да понеса мисълта, че той ще се докосне до теб, че ще ти причини обида или болка. Искам да те защитя.

— Мога сам да се грижа за себе си. И ще ви го докажа. Още от раждането си съм бил сред крадци, убийци и размирници. А ето ме цял и невредим. За вас това не значи нищо, говорите ми като на малко дете.

— Ти ми дължиш много — процедих с гняв в отговор на неговия гняв. — Настоявам да ми показваш дължимата почит и уважение.

— Но вие ги отказвате на мен, а аз си ги заслужих. Винаги всичко сте ми отказвали.

— Стига. Махай се и не ми се показвай повече пред очите, докато не си готов да молиш за прошка. Знам, че искаш да се видиш с него. Известно ми е кой е той и какво иска от теб, разбирам го по-добре, отколкото ти самият. Защо му е на зрял мъж да държи край себе си момче? Да не мислиш, че заради острия ти ум? Нямаш го чак в такова изобилие. Заради пари? И това нямаш. Заради научните ти познания? Знаеш само онова, на което аз съм те научил. Заради произхода ти? Че аз те измъкнах от канавката. Казвам ти, идеш ли при него, кракът ти няма да стъпи повече в този дом. Разбра ли ме?

Никога преди не го бях заплашвал така, не възнамерявах да го правя и в онази сутрин. Но той бързо ми се изплъзваше. Съблазънта на непослушанието растеше у него, подстрекавана от онзи италианец, и на това незабавно следваше да се сложи край. Той трябваше да знае кой е господарят тук. Иначе щеше да е безвъзвратно погубен.

Но беше твърде късно вече. Прекалено дълго бях отлагал и покварата бе проникнала прекалено дълбоко. Все пак аз още вярвах, че той ще осъзнае грешката си и ще ме моли за прошка, както бе готов да постъпва в неотдавнашното минало. Но той само ме гледаше, без да знае дали говоря сериозно, и като видях този поглед, обзе ме слабост и сам всичко съсипах.

— Матю — промълвих, — момчето ми, ела при мен.

За пръв път наяве, но Бог да ми е на помощ, не за пръв път в мечтите си, аз го прегърнах и го притиснах плътно към себе си с надежда да усетя нежността на ответно чувство. Ала Матю остана студен като камък, после опря длани в гърдите ми, отблъсна ме със сила и отстъпи с препъване назад в бързината да се махне далеч от мен.

— Не ме закачайте повече — изрече глухо. — Не можете да ми нареждате, нито да ми забранявате нещо. Не аз съм съгрешилият тук, нито пък италианецът е онзи, който ме подмамва с нечисти мотиви.

След тези думи той си тръгна и ме остави обзет от гняв и горчива печал.

Никога вече не видях Матю жив. Същата вечер Марко да Кола хладнокръвно му преряза гърлото в тъмна уличка и го остави да му изтече кръвта и да умре.

Дори днес ми е непоносимо да си спомням подробностите от деня, в който научих, че нещата са непоправими. Съпругът на икономката ми (разрешил бях на жената да се омъжи предишната година, а толкова ценях честността ѝ, че не сметнах за редно да я отстраня поради това) дойде в Грешам Колидж, където обядвах с господин Рен, да ми съобщи за нещастието. Този човек от простолюдието беше едър, муден, бавномислещ и се боеше от гнева ми, но бе набрал достатъчно смелост, за да ми предаде лично злокобната вест.

Цял трепереше, застанал насреща ми, докато ми разправяше какво се е случило. Проявил бе находчивост и бе отишъл на местопроизшествието да разпита живеещите наблизо. Явно там било извършено злодейското нападение с цел убийство. Негодникът се бе промъкнал до Матю изотзад, запушил му беше устата и с един замах му беше прерязал гърлото. Не беше имало нито шум, нито викове, нито обичайната суматоха, навеждаща към сбиване или обир. Никой не беше видял извършителя, а Матю бе оставен да умре. Не беше дуел, не беше двубой на честта, на хлапака дори не бе дадена възможността да умре със съзнанието, че се е държал подобаващо за мъж. Беше чисто и просто убийство, извършено по най-подъл начин. Сънят ми ме беше предупредил, а аз все пак бях допуснал престъплението да бъде извършено.

В записките на Да Кола виждам, че дори е имал наглостта да огласи престъплението си, макар да представя нещата така, че бил принуден да се защитава. Твърди, че го нападнали бандити, дето уж били пратени от бившия съдружник на баща му. И с какво благородство и смелост само отблъснал атаката на кръвожадните убийци! С каква скромност описва как сам-самичък разгонил всички. Естествено, не споменава, че нападателят е бил младеж на деветнайсет години, който никога в живота си не се беше бил и не би могъл да му желае злото. Не обелва нито дума как тайно е проследил момчето, а после злоумишлено го е нападнал, без да му даде възможност да брани живота си. Пропуска да съобщи, че е извършил това убийство, за да си развърже ръцете и в последствие да извърши по-тежко престъпление.

Не говори също така, че с това си злодеяние угаси светлината за очите ми, потопи всичко в мрак и навеки ме ограби от радост. Смъртта на Матю легна като тежък товар на плещите ми, защото тъкмо недоверието го бе подтикнало към безразсъдство и няма значение, че от двама ни аз платих с по-големи страдания. „О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ (Царства, втора книга, глава 18, стих 33).

Послушанието му се равняваше на неговата благочестивост, благочестивостта му — на неговата вярност, а верността му — на неговата красота. Представял си бях как остарявам и той е редом с мен, даряващ ми утеха, каквато не може да предложи никоя жена. Той караше деня ми да засияе и изпълваше утрото с надежда. Такава е била любовта на Саул към Давид и аз плаках при това си горчиво наказание.

„Който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей, глава 10, стих 37). Колко често съм чел тези думи, без да осъзнавам бремето, което налагат на целия човешки род, тъй като дотогава не бях обичал нито мъж, нито жена.

Урокът ми бе бърз и суров и аз се опълчих срещу него. Молих Всемогъщия да не е така, слугата ми да е сбъркал, да е умрял друг, а не Матю.

Знаех колко е жестоко желанието ми друг да страда вместо мен, друг баща да потъне в скръб. Нашият Бог е приел Своя кръст, но и Той се е молил бремето да бъде снето от Него, така че и аз се молих.

И Бог ми отвърна, че прекомерно съм обичал това момче, припомни ми нощите, когато той бе спал в постелята ми, а аз лежах без сън, вслушан в дишането му и изпълнен с копнеж просто да протегна ръка и да го докосна.

Припомних си как се молих за избавление от желанията си и как жадувах те да се изпълнят.

Това бе моето наказание и то бе напълно заслужено. Мислех си, че ще умра от непоносимата болка и никога няма да се съвзема от тази загуба.

Гневът в сърцето ми гореше студен и яростен, защото знаех, че Марко да Кола бе съблазнил моето момче и го бе отвърнал от мен, дотолкова бе успял да му помъти ума, че то не бе забелязало извадения кинжал.

Молих Бог да ми каже думите, изречени към Давид: „Аз ще предам твоя враг в ръцете ти, и ще сториш с него, каквото ти е угодно“ (Царства, първа книга, глава 24, стих 5). И се заклех, че свирепата жестокост на Да Кола ще се превърне в негова гибел.

Писано е: „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка“ (Битие, глава 9, стих 6).

Благодарен съм, че не допускам никой човек да съзре чувствата ми и че винаги съм притежавал дълбоко съзнание за дълг, защото то единствено ме застави да се съвзема и отново да се посветя на целта си. И тъй, молих се, а после отново се принудих да се заловя със задачата си; никога не ми е било по-трудно, защото неизменно поддържах обичайното си поведение, наричано от околните студенина, докато нещастното ми сърце кървеше от скръб. Нищо повече няма да добавя към това, защото не става за чужди уши. Но ще кажа, че от този час нататък имах само едно намерение, една цел и едно желание и те оставаха с мен и в съня ми, и във всяка минута на бодърстване.

Матю бе отрекъл, че е заподозрян от Кола в Нидерландия; ако беше така, момчето ми със сигурност би загинало, преди да е стъпило на английска земя. Следователно Кола бе открил нещо тук, в Лондон, и затова с увереност може да се твърди, че до него са стигнали думите ми пред господин Бенет как Матю е единственият, посветен в моите подозрения. Би трябвало да съм наясно, че не съществува такова създание на света като дискретен придворен и че нито една жива душа в Уайтхол не умее да пази тайна. Затова реших да не държа повече в течение господин Бенет за своите успехи. Не само не исках непредпазливо бъбрене да предупреди Кола, стремежът ми бе да опазя собствения си живот и знаех, че след като италианецът безжалостно бе пролял кръвта на моето момче заради малкото, което знаеше, с всичка сила би предприел сходно покушение и срещу мен.

И все пак ни най-малко не се учудих, като чух, че в Оксфорд е пристигнал млад и учен джентълмен и изразил намерение да остане сред нас за известно време.

Ала пък какво бе удивлението ми, когато веднага с пристигането си той установи контакт със семейство Блънди.

Осма глава

Тук следва да направя пауза и да разкажа за семейство Блънди, тъй като не бива да се вярва на нищо в ръкописа на Кола и е напълно очевидно, че писанията на Престкот са пълни с нелепости и недомислици. Престкот изпитваше странно влечение към младата Блънди и си бе наумил, че тя му желае злото, макар и да не се наемам да съдя как би могла да му навреди. А и нямаше необходимост от такова нещо. Престкот сам се стараеше да си причинява толкова ядове, та не изникваше нужда друг да му съдейства.

Знаех за репутацията на Едмънд Блънди като агитатор в армията и бях чул, че е умрял; наясно бях, разбира се, че съпругата му се бе заселила в Оксфорд заедно с дъщеря им. Известно време ги следях чрез съгледвачите си, но общо взето не ги закачах: ако съблюдаваха закона, не виждах причина да ги преследвам, при все че бяха отявлени еретички. Надявам се, дадох да се разбере недвусмислено, че моя грижа бе въдворяването на ред в обществото и малко ме вълнуваха дрънканиците на сектантите, стига да пазеха външно приличие. Знам, че мнозина (и към някои от тях като господин Лок например храня голямо уважение по други въпроси) се придържат към доктрината на търпимост по отношение на вероизповедание, но аз решително не съм съгласен с нея, ако това означава почитане на Бог извън рамките на Установената църква. Единната вяра е също толкова важна за оцеляването на една държава, колкото и общата цел на управлението ѝ, тъй като да отричаш Църквата, означава в крайна сметка да отричаш и светската власт. По тази причина поддържам добродетелна умереност, каквато препоръчва англиканската вяра, като балансира между пищната показност на Рим и мизерните пуритански сборища.

Колкото до двете Блънди, майка и дъщеря, беше ми драго да видя какъв урок им бе дал крахът на техните въжделения. Макар да ми бе известно, че поддържат отношения с всякакъв род размирници в Оксфорд и в Абингдън, поведението им не даваше основания за тревога. Докато веднъж на три месеца посещаваха църквата, пък дори и да седяха с каменни лица на някоя от последните пейки, да отказваха да пеят и да се изправяха с нежелание, те не ми бяха грижа. Демонстрираха послушание и мълчаливото им подчинение беше поука за всички, които можеха да замислят предизвикателства срещу Църквата. Защото след като дори жената, някога насочвала стрелбата на войниците срещу роялистката армия при обсадата на Глостър, вече нямаше сили да се съпротивлява, откъде можеха да ги почерпят не тъй смели духом?

Днес на малцина е известна тази история. Цитирам я тук отчасти затова, че нагледно обяснява природата на тези хора, а отчасти и защото заслужава да попадне в аналите по-скоро като исторически анекдот, в каквито намират удоволствие такива като господин Уд. По онова време Нед Блънди вече бе на служба към парламента, а жена му го следваше с останалите войнишки жени, та мъжът ѝ да е добре нахранен и чисто облечен в поход. Той се числеше към отряда на Едуард Маси и се намираше в Глостър, когато крал Чарлс обсади града. Мнозина знаят за яростната съпротива, в която решимостта на едната страна се натъкна на непреклонността на другата, а и при двете храбростта бе в изобилие. Преимуществото беше на страната на краля, тъй като защитниците на града бяха малко на брой и зле подготвени, но Негово Величество, както се случва с владетелите, които са повече благородни, отколкото мъдри, пропусна да атакува с нужната бързина. Парламентаристите се уповаваха на това, че трябва да издържат съвсем за кратко и на помощ ще им се притече освободителната армия.

Да бъдат убедени в това войниците и гражданите, не било леко, още повече че поради храбростта на офицерите много взводове и роти останали обезглавени. В случая, за който става дума, рота кралски войници се бе опитала да щурмува най-слабия участък от градските укрепления, като се знаело, че защитаващите войници са паднали духом и нерешителни. И действително, отначало всичко обещавало дръзкият щурм да се увенчае с успех: много роялисти вече се били качили на стената и обезсърчените защитници започнали да отстъпват. До минути тя щяла да бъде превзета и обсаждащата армия — да нахлуе в града.

Тогава въпросната жена излязла напред, запретнала поли и взела шпагата и пистолета на паднал офицер. „Напред, или ще загина самотна!“, казват, че викнала и се хвърлила срещу нападателите, като колела и сечала наред. Парламентаристите дотолкова се засрамили, че една жена ги превъзхожда по кураж, и дотолкова властен бил гласът на новия им командир, че се строили и дали отпор. Не отстъпили нито на педя и яростният им натиск отблъснал роялистите. А докато те се връщали на позициите си, жената строила защитниците в редица и им наредила да стрелят в гърбовете им до последния куршум от мускетите си.

Това била Ан, жената на Едмънд Блънди, която вече си била спечелила слава на кръвожадна свирепост. Не бих казал, че вярвам как е разголила гръд, преди да се втурне сред редиците на роялистите, та галантността да ги спре да я пронижат, но и такова нещо е възможно, при това напълно би съответствало на репутацията ѝ на безсрамна и склонна към насилие жена.

Ето каква беше тя — по-буйна в дела и по нрав дори от съпруга си. Твърдеше, че има умения на знахарка по наследство от майка си и баба си. Дори бе държала речи по войнишките сборища, с което бе извиквала в еднаква степен благоговение и насмешки. Вероятно тъкмо тя бе подтикнала съпруга си към още по-опасни престъпни убеждения, защото напълно пренебрегваше всякаква власт освен онази, която бе склонна да признае по своя воля. Смяташе, че мъжът не може да има по-голяма власт над жената, отколкото жената над мъжа. Не се съмнявам, че след време би заявила, че трябва да съществува равноправие между човека и магарето.

Също така безспорно е, че нито тя, нито дъщеря ѝ се бяха отказали от тези си убеждения. Когато времената се промениха и кралят се върна на трона, мнозина — кой неохотно, кой с радост — изоставиха старите вярвания, ала не бяха малко и онези, които упорстваха в заблудата си, при все че Бог така очевидно ги бе лишил от милостта си. Във връщането на краля тези хора виждаха Божие изпитание, години на чистилище преди пришествието на цар Исус и установяване на Неговото хилядолетно управление. Или пък съзираха в Реставрацията знак за Божия гняв и ставаха още по-фанатични, та да си спечелят одобрението му. Или отхвърляха и Бог, и Неговото творение, като оплакваха обрата на събитията и изпадаха в отчаянието на измамената алчност.

Така и никога не разгадах убежденията на Ан Блънди, нито пък хранех интерес към тях. Важно бе само мълчанието ѝ, а тя бе готова на драго сърце да пази такова. И все пак веднъж разпитах господин Уд, като знаех, че майка му е взела за прислужница дъщерята на Ан.

— Предполагам, че ви е известно нейното минало? — обърнах се към него. — Знаете ли за родителите ѝ и за нейната вяра?

— О, да — отвърна той. — Знам и миналото, и настоящето ѝ. А вие защо питате?

— Благоразположен съм към вас, млади човече, и не би ми се искало върху семейството ви или върху майка ви да легне сянката на позор.

— Благодаря ви за вниманието, но няма от какво да се опасявате. Момичето спазва всички закони и е дотолкова почтителна, че никога не съм я чувал да изказва мнение за каквото и да било. А когато се върна Негово Величество кралят, очите ѝ се напълниха със сълзи от най-чиста радост. Бъдете спокоен, майка ми не би пуснала в дома си презвитерианка.

— Ами старата?

— Срещал съм тази жена само веднъж или два пъти и с нищо не ми направи впечатление. Събрала е достатъчно пари за перачница и работи до изнемога за прехраната си. Според мен единствената ѝ грижа е да спечели достатъчно за зестра на дъщеря си. Същото е в ума и на самата Сара. Узнах това-онова за някогашните подвизи на старата Блънди в хода на моите проучвания, но мисля, че тя се е излекувала от безумията на разкола, както стана и с цялата ни страна.

Не приех напълно на доверие думите на господин Уд, тъй като се съмнявах в способностите му да тълкува хората, но разказът му ме успокои и аз се обърнах към по-интересни източници на сведения. От време на време получавах донесения, че дъщерята е ходила в Абингдън, или в Банбъри, или в Бърфорд; че хора със съмнителна лоялност — като онзи ирландски маг, когото споменах по-рано, — посещават понякога малката им къща. И все пак не се тревожех особено. Изглеждаха решени да изоставят някогашното си желание да променят Англия по свой образ и подобие и като че ги удовлетворяваше да вложат усилията си в печелене на толкова пари, колкото им позволяваха произходът и възможностите. Нямах възражения срещу такава похвална цел и не им обръщах особено внимание, докато Марко да Кола със самото си пристигане не се отправи в колибата им под предлог да лекува старицата от нараняването ѝ.

То се знае, много щателно прочетох неговия разказ за този случай и майсторството, с което се представя за невинен и милосърден човек, едва ли не предизвика възхищение у мен. Както виждам, методът му се заключава в това във всичко да влага по малко истина, но после да я покрива с пласт след пласт лъжи. Трудно е да се предположи, че някой ще си даде толкова труд, за да създаде подобна привидност, и ако не знаех как стоят нещата в действителност, възможно е и сам да бих се хванал на неговите уверения в искреност и великодушие.

Но погледнете на разказа му отстрани, като имате повече сведения от онези, които е готов да предостави господин Кола. Свой човек в кръга на радикалите в Нидерландия, той пристига в Оксфорд и за броени часове осъществява запознанство със семейство, повече свързано с такива от всяко друго в кралството. Без оглед на това, че изобщо не са му равни, ги посещава по три-четири пъти на ден и проявява повече внимание, отколкото който и да е лекар към най-богатия си пациент. Нито един здравомислещ човек не постъпва така и трябва да се отдаде дължимото на таланта на господин Кола, тъй като докато четеш, подобно нелепо и неправдоподобно поведение ти изглежда съвършено приемливо.

Щом господин Бойл ме уведоми, че Кола също така е проникнал в кръга на философите от кафенето на Главната улица, разбрах, че най-сетне ми се е представила възможност да науча повече за мислите и движенията на италианеца.

— Надявам се да не възразявате, че го взех под крилото си — каза ми Бойл, след като ми съобщи за пристигането на Кола, — но вашият разказ беше твърде любопитен и когато италианецът се появи в кафенето, не можах да устоя и реших лично да се запозная с него. Трябва да ви заявя, че напълно грешите относно него.

— Не противоречихте на аргументите ми.

— Но това бяха абстрактни предположения, основани на умозаключения. Сега, когато се запознах с него, не съм съгласен с вас. Винаги трябва да се взема предвид характера, тъй като той е най-верният проводник на човешката душа, а следователно и към намеренията и постъпките на индивида. В неговия характер не виждам нищо, което да съответства на вашите идеи за неговите подбуди. Тъкмо обратното.

— Той е хитър, а вие сте доверчив. Със същия успех може да се каже, че лисицата е безопасна за кокошката, защото се придвижва тихо и грациозно. Опасна е само когато нанася удар.

— Хората не са лисици, доктор Уолис, а аз не съм кокошка.

— Но не допускате ли възможността да грешите?

— Естествено, че да. — И Бойл пусна онази негова тънка и надменна усмивка, която показваше, че му е трудно дори да си въобрази такова нещо.

— Тогава виждате защо е разумно той да бъде държан под око.

Бойл се смръщи недоволно.

— Няма да върша нищо подобно. Радвам се да ви правя услуги за много неща, но доносник няма да бъда. Известна ми е вашата дейност, но не желая да бъда замесван в нея. Занаятът ви е твърде долен и нечист, доктор Уолис.

— Моите уважения към вашата деликатност — отвърнах, подразнен от думите му, защото той рядко се изказваше така рязко. — Но понякога в името на сигурността на кралството се налага да се отказваме от подобна придирчивост.

— Кралството не може да си позволи да бъде опетнявано от нелицеприятни действия на иначе достойни хора. Пазете се, докторе. Искате да запазите чистотата на добродетелно общество, а прибягвате към типичното за обитатели на клоака.

— Бих предпочел с думи да внушавам на хората необходимостта от добро поведение — парирах го. — Но те, за мое удивление, са глухи към разумните убеждения.

— Пазете се с преследването си да не ги тласнете към неразумни постъпки, каквито не биха си позволили при други обстоятелства. Знаете ли, такава опасност също е налице.

— В нормалния случай щях да се съглася с вас. Но ви разказах за господин Кола и вие приехте, че подозренията ми са съвършено основателни. Самият аз получих немалко рани, доказващи колко опасен е този човек.

Бойл изрази съжаление по повод смъртта на Матю и изрече утешителни думи, беше изключително великодушен човек и рискува да бъде смъмрен, като каза, че е наясно колко голяма загуба съм понесъл. Бях му благодарен, но не можех да допусна проповядването му на християнско смирение да ме отклони от пътя ми.

— Ще преследвате този човек докрай, а не сте категорично убеден, че той е убил вашия слуга.

— Матю го следеше отблизо, той е дошъл тук да извърши престъпление и е известен убиец. Прав сте, нямам категорично доказателство, защото не видях с очите си да го извършва, нито пък друг е станал свидетел. Но съм сигурен, че не можете да ми докажете неопровержимо неговата непричастност.

— Може и така да е — отвърна Бойл, — но аз на ваше място никого не бих обвинил, докато нямам някаква сигурност. Внимавайте, докторе. Погрижете се гневът ви да не замъглява зрението ви и да ви принизи до неговото ниво. „Окото ми лежи на моята душа“, казва се в Плачът на Еремия. Внимавайте при вас да не стане обратното.

Той се изправи да си върви.

— Ако вие не желаете да ми помогнете, надявам се поне да не възразите, че ще се обърна към господин Лоуър — изрекох, разгневен от високомерието, с което той се отдръпна от толкова важно дело.

— Това е между него и вас, макар че той държи на приятелите си и е склонен да се засяга, ако някой им нанесе обида. Съмнявам се, че ще ви помогне да узнаете каквото желаете, тъй като изпитва голямо благоразположение към италианеца и се гордее с умението си да познава хората.

И така, предупреден, на следващия ден поканих лекаря при себе си. Хранех известна симпатия към Лоуър. Придаваше си лекомислен и безгрижен вид, но дори и не тъй проницателен човек като мен би забелязал поглъщащата го жажда за слава и успех. Знаех, че няма вечно да се задоволява да седи в Оксфорд, да реже животни и да бъде помощник на Бойл. Копнееше за признание на труда си и за място сред видните експерименталисти. Не по-зле отколкото на всеки друг му бе известно, че ще му е нужен шанс и много добри приятели, за да си създаде име в Лондон. Това бе слабото му място и удобно оръжие за мен.

Повиках го под предлог, че ми е нужен съвет за здравето ми. А и тогава, както и днес, си бях в цветущо здраве, ако не броим отслабването на зрението ми. Въпреки това се престорих, че ме боли ръката, и се подложих на преглед. Той беше добър лекар и вместо, както биха сторили много самохвалковци, да се впусне във високопарни разяснения, да измисля сложна диагноза и да предписва скъпоструващо и безсмислено лечение, призна, че е напълно объркан и му изглеждам съвършено здрав. Посъветва ме да дам покой на ръката си — достатъчно евтино средство, но което не можех да си позволя, дори да имаше необходимост от него.

— Чух, че сте се запознали с италианец на име Кола — подхвърлих, когато приключихме и аз му налях чаша вино като отплата за труда. — Дори сте го взели под крилото си.

— Да, така е. Синьор Кола е истински джентълмен и проницателен философ. Бойл го намери много полезен. Той е човек с голямо обаяние и обширни познания, изказа немалко удивителни мисли за кръвта.

— Много ме облекчихте — казах, — тъй като ценя високо вашата преценка.

— Но защо ви бе нужно облекчение? Вие не го познавате, нали?

— Въобще не го познавам. Нямайте грижа повече за това. Винаги съм спазвал принципа да подлагам на съмнение чуждестранните кореспонденти, но когато английски джентълмени се отзовават добре за тях, на драго сърце съм готов да забравя чутите истории.

Лоуър се намръщи.

— И що за истории са това? Силвиус дава за него похвални отзиви.

— Не се и съмнявам. Думите му напълно отговарят на истината, доколкото тя му е известна. Хората трябва да бъдат приемани такива, каквито ги виждаме, нали? А противоречивите мнения за тях трябва да преценяваме на базата на собствен опит. „А езика никой човек не може укроти: той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова“ (Яков, глава 3, стих 8).

— Някой е казал нещо лошо за него ли? Хайде, господине, бъдете откровен с мен. Знам ви като порядъчен човек и не бихте допуснали злословия, но ако някой разпространява клевети срещу италианеца, редно е предметът им да стане известен, та той да може да се защити.

— То се знае, вие сте прав. Единственото ми колебание е, че този слух е толкова вятърничав, та едва ли заслужава внимание. Трудно е да се повярва, че човек с благородно призвание е способен на толкова долни постъпки.

— Какви долни постъпки?

— Отнася се до престоя на Кола в Падуа. Математик, с когото си пиша, спомена за един случай. Кореспондентът ми е известен на господин Олденбърг от нашето Дружество и аз също мога да гарантирам за неговата добросъвестност. Писа ми, че се стигнало до дуел. Някой провеждал опити с кръв и разказал за тях на Кола. Кола си присвоил заслугите. Когато настояли да признае чие е първенството, той поискал удовлетворение. За щастие властите осуетили дуела.

— Случват се подобни недоразумения — промълви замислено Лоуър.

— Да, случват се — съгласих се с готовност. — И нищо чудно правдата да е била на страната на вашия приятел. А след като е ваш приятел, уверен съм, че нещата стоят точно така. Ала има хора жадни за слава. Радвам се, че философията обикновено е избавена от подобни мошеничества; би било непоносимо да се подозираме един друг и да следим за думите си, та да не ни откраднат полагащия се по право успех. Впрочем, веднъж щом откритието бъде извършено, какво значение има на кого ще го припишат? Трудим се не заради земна слава, а в името на Бог, а на Него истината винаги му е известна. Защо тогава да ни вълнуват разни слухове?

Лоуър кимна така решително, че ми стана ясно — бях успял да го накарам да бъде нащрек.

— При това — продължих — едва ли би се намерил човек дотолкова безразсъден, че да влезе в спор с Бойл, тъй като неговата дума винаги ще надделее над твърденията на противника му. Уязвим е само онзи, чиято репутация още не е утвърдена. Така че не виждам тук нещо притеснително, та макар Кола действително да е такъв, какъвто го описва моят кореспондент.

Действах от благородни подбуди, макар и да прибягнах към измама. Не можех да споделя с Лоуър истинските си опасения, но беше извънредно важно Кола да не е в състояние да гради безпрепятствено коварните си замисли, като злоупотребява с доверието на Лоуър. „Който се предпази, той ще спаси живота си“ (Езекиил, глава 33, стих 5). Като подтикнах Лоуър да се усъмни в честността на Кола, дадох му възможност да разобличи двуличието на италианеца в това, в което то действително се изразяваше. Убедих го да не споменава за този разговор, защото, обосновах се, ако сведенията са верни, то нищо добро няма да излезе от това, а ако са лъжливи, само ще разпалят ненужна вражда. Той си тръгна много по-сериозен и по-малко доверчив, отколкото дойде, но и това си имаше своите плюсове. Уви, не успя да се овладее и за малко не подплаши Кола. Лоуър беше откровен човек и не умееше да се прикрива, а от ръкописа на Кола ясно е видно как съмненията и тревогите му са си пробили път на повърхността под формата на рязкост и гняв.

В разговора ни Лоуър спомена как Кола е посетил заедно с него Джак Престкот в затвора, как му е обещал вино и очевидно му го е занесъл, при което е прекарал немалко време с арестанта. Тази нова интригуваща подробност също изискваше щателно проучване. Кола беше венецианец, а се знаеше, че сър Джеймс е бил на служба във Венецианската република. Възможно бе Кола просто да е проявил състрадание към сина на човек, служил добре на родината му. Друго звено беше Ливий, тъй като с помощта на неговата книга сър Джеймс беше кодирал писмото си през 1660 година, а Кола беше получил послание със сходен тайнопис три години по-късно. Не можех да си обясня всичко, затова стигнах до извода, че трябва да разпитам младия Престкот и този път да изтръгна от него истината, защото той беше силно зависим от мен.

Трябва да кажа, че у мен вече се бяха появили съмнения доколко правилно тълкувам замисъла на Кола, тъй като постъпките му не съответстваха на онова, което предполагах, че се кани да извърши. Не съм толкова (повтарям) самоуверен; умозаключенията ми бяха изведени на основата на солидни принципи и обосновани от безпристрастен анализ. С други думи, осени ме, че ако той готви покушение срещу краля, който по това време разделяше времето си помежду Уайтхол, Тънбридж и хиподрума в Нюбъри, то си бе избрал твърде странно местожителство, но явно се бе установил в Оксфорд и не показваше ни най-бегло намерение да заминава. По тази причина, когато доктор Гроув ми съобщи, че същият ден италианецът ще вечеря в колежа, преодолях отвращението си и заключих, че трябва да присъствам и аз, та поне да погледна лично този човек и да го чуя какво ще каже.

Вероятно е редно да отделя няколко думи за описание на доктор Гроув, тъй като неговата кончина бе трагична и ако не броим ректора Удуърд, беше единственият член на факултета на Новия колеж, към когото изпитвах уважение. Вярно е и това, че помежду ни нямаше нищо общо с изключение на духовния сан; достойнствата на новата философия съвършено му бяха убягнали и той беше по-строг и от мен в следването на всички църковни догми. При това беше изпълнен с доброжелателност човек и суровостта у него се съчетаваше с искрено великодушие. Нямаше причини да ме обича, тъй като аз олицетворявах всичко, към което той хранеше неприязън, и все пак търсеше компанията ми: принципите му бяха от общ характер и не оказваха влияние в никаква степен на преценката му за конкретния човек.

Беше не само свещенослужител, а и любител астроном, макар и нищо да не бе публикувал на тази тема, нито, уви, на някоя друга. Дори да беше останал жив, плодовете на труда му никога не биха видели бял свят, тъй като доктор Гроув имаше скромно мнение за своите способности и толкова малко ценеше публичното признание, че за него публикациите бяха израз на дързост и самомнителност. Беше от редките избраници, които почитат Бог и Вселената в скромно мълчание, а наградата виждат в самото усвояване на знания.

Той се върна в университета, когато кралят се върна на трона, а сега искаше да го напусне и да се засели в селска енория, когато такава се освободи. Птичето кацна само на рамото му, тъй като негов конкурент беше нищожният младок Томас Кен, чиито претенции дойдоха добре дошли на някои, желаещи да се избавят от потискащото му присъствие в колежа. Донякъде скорошното заминаване на Гроув ме натъжаваше, тъй като намирах общуването с него странно освежаващо. Няма да твърдя, че бяхме приятели — това би означавало да ида твърде далеч, и несъмнено тонът му на разговор леко засягаше онези, които не виждаха скритата под него доброта. Слабостта на Гроув бяха острият език и язвителното остроумие и тези си недостатъци той така и не успя да пребори. Беше изпълнен с противоречия и никога не се знаеше какъв ще бъде изходът от разговор с него. Можеше да прояви с пълна сила както сърдечност, така и убийствена ирония. На практика доведе до съвършенство метода да съчетава и едното, и другото.

Именно Гроув ме покани да се настаня в Новия колеж, когато зидарите и мазачите ме прогониха от дома ми, като го направиха непригоден за обитаване. След смъртта на един член на факултета апартаментът му остана празен, а колежът все отлагаше избирането на заместник. Така че настоятелството реши да отдаде стаите под наем, докато над тях не предяви права нов учен доктор. Никога преди, дори като студент, не съм изпитвал склонност към съжителство с други хора и при първа възможност го оставих зад гърба си. Като член на факултета естествено имах право да встъпя в брак и да живея в свой собствен дом, така че бяха минали повече от двайсет години, откакто бях живял в близост с колеги. Отначало изпитанието ме забавляваше, а уединеното малко жилище напълно подхождаше за научни занимания. Дори ми домъчня за отминалата младост и отново ми се прииска онази свобода, когато всичко предстои и нищо не е решено безвъзвратно. Но чувството бързо се разсея и очарованието на Новия колеж помръкна. С изключение на Гроув всички членове на факултета бяха долно качество хора, мнозина бяха корумпирани и крайно незаинтересовани от задълженията си. Отдръпвах се все повече и повече и прекарвах малко време сред тях.

В много от вечерите Гроув ми правеше компания — всеки път, щом му се щеше да проведе дискусия, чукаше на вратата ми. Отначало правех всичко възможно да го откажа, но с течение на времето едва ли не се радвах, когато нарушаваше уединението ми, защото присъствието му не ми позволяваше да се предавам на мрачни мисли. Диспутите, които водехме, бяха от най-висше естество, та макар и да не си подхождахме като личности. Гроув бе изучавал и усвоил методите на схоластиците, а аз на свой ред се бях постарал да се избавя от ограничаващите им въображението рамки. Както се опитвах да му посоча, беше просто невъзможно новата философия да се изрази във вид на определения, аксиоми и теореми — все неща от арсенала на формалната аристотелова логика. Но за Гроув новата философия бе шарлатанство и измама и той се бе вкопчил като към догма в мнението, че красотата и елегантността на логиката обхващат всички възможни перспективи и ако дадена теза не можеше да бъде защитена въз основа на нейната форма, то това доказваше несъстоятелността на въпросната теза.

— Със сигурност ще намерите Кола интересен опонент — казах му, когато той ме уведоми, че италианецът ще вечеря в колежа същата вечер. — Доколкото разбрах от господин Лоуър, много е запален по експериментите. Дали ще схване вашето чувство за хумор, не мога да предвидя. Мисля самият аз да вечерям днес в колежа, та да видя как ще свърши всичко.

Гроув засия от удоволствие и спомням си, изтри с кърпичка зачервените си и възпалени очи.

— Великолепно! — възкликна. — Ще съставим трио, а после може да си отворим бутилка и да си устроим истинска дискусия. Ще се разпоредя да ми я донесат. Надявам се добре да се позабавлявам с него, а тъй като и лорд Мейнард ще вечеря с нас, ще му покажа как умея да водя диспут. Така лордът ще разбере какъв човек ще поеме енорията му.

— Дано Кола не приеме за оскърбление, че ще бъде използван по подобен начин.

— Сигурен съм, че изобщо няма да забележи. Освен това той има прекрасни обноски и умее да се държи в общество. Съвсем не прилича на италианците, каквито ги описва мълвата. Чувал бях, че са ласкатели и раболепни.

— Той е венецианец, доколкото разбрах — посочих. — А за тях говорят, че са студени като каналите си и потайни като тъмниците на дожа.

— Не го намерих такъв. Разбира се, в главата му е каша и повтаря всички грешки на младостта, но ни най-малко не е студен и потаен. Впрочем, скоро сам ще се уверите. — Тук той замълча и се смръщи. — Съвсем забравих! Едва успях да ви предложа да споделим бутилка, и веднага трябва да оттегля поканата си.

— Защо?

— Заради господин Престкот. Знаете за него, нали?

— Дочух това-онова.

— Изпратил ми е бележка. Моли ме да го посетя. Знаехте ли, че някога бях негов възпитател? Калпав младеж, не особено умен и с никаква склонност към науките. Ту е самото обаяние, ту внезапно се цупи и изпада в разни настроения. Плюс, че е склонен към пристъпи на ярост и много податлив на суеверия. Така или иначе, иска да се види с мен, по всяка вероятност заплахата от бесило го е накарала да се замисли за живота си и за своите грехове. Не ми се иска да отида, но май ще се наложи.

И тук взех внезапно решение, като осъзнах, че след като възнамерявам да сключа сделка с Престкот, то добре е да свърша това възможно по-скоро. Може би проговори моментна прищявка, а нищо чудно моят ангел-хранител да ми отвори устата. Възможно е просто да не вярвах на внезапното благочестие на Престкот, който, както ми бяха казали, само ден преди това не бе изразил ни най-малко разкаяние.

— То се знае, че не бива да ходите — отсякох. — Очите ви са силно възпалени и несъмнено излизането на студения вечерен вятър още повече ще им навреди. Аз ще отида вместо вас. Ако му е нужен свещеник, ще се справя не по-зле. А ако иска да види именно вас и никого друг, можете да отидете при него по-нататък. Не е спешно. Делото ще започне най-рано след две седмици, а очакването ще направи младежа по-сговорчив.

Не се изискваше особено изкуство на убеждаване, за да го склоня да приеме съвета ми. Успокоен, че тревожната душа няма да остане без утеха, той чистосърдечно ми благодари за добрината и си призна, че много повече му е по душа да прекара вечерта, като дразни експерименталиста. Дори аз му поръчах бутилката вместо него, тъй като очите му съвсем се влошиха. Доставиха я от моя търговец на вино и я сложиха пред стълбите с прикрепена към нея бележка с моето име. Тъкмо тази бутилка бе отровил Кола, защото бе знаел, че е предназначена за мен.

Девета глава

Поглеждам в тетрадката си със записки и виждам, че съм прекарал този ден както обичайно. Посетих службата в „Сейнт Мери“ както винаги, когато бях в Оксфорд, за да отдам почит на университетската църква, и издържах уморителната (и пълна с грешки) проповед на тема текст от Евангелието на Матей, глава петнайсета, стих двайсет и три, в който и най-благочестивият енориаш не би открил достойнства, та макар и после да се опитвахме да изнамерим такива при обсъждането. Присъствал съм на много дискусии от този род и установявам, че паписткото богослужение дори у мен пробужда известна симпатия. Може да е антирелигиозно и еретично, но католицизмът поне не изтезава по този начин вярващите с празнословието на помпозни глупаци, препълнени повече с любов към собствения си глас, отколкото към Бог.

После се заех с дела. Кореспонденцията ми отне около час, в този ден имаше само няколко писма, изискващи отговор, и остатъкът от сутринта прекарах в работа над моя трактат по история на алгебричния метод и с лекота написах няколко абзаца, в които неопровержимо доказвах лъжливите претенции на Виет, всички открития на когото в действителност са направени трийсет години по-рано от господин Хариот.

Дреболии, но ме погълнаха изцяло, докато най-после не сложих мантията си и не слязох в общата зала, където доктор Гроув ми представи Марко да Кола.

Не мога да изразя с думи задушаващата ненавист, която изпитах още щом зърнах човека, лишил Матю от живота му с такова безгрижие и жестокост. Всичко във външността му ме отврати, и то дотолкова, че гърлото ми се стегна и ми се стори, че мога всеки миг да повърна. Приветливостта, която излъчваше, само подчертаваше неговото жестокосърдечие, изисканите му маниери ми напомниха насилието, което таеше у себе си, скъпите му дрехи — устрема и бездушието на неговото престъпление. Бог ми е свидетел, не можех да понеса мисълта как това напарфюмирано тяло е било близо до Матю, как пухкавите му с идеален маникюр ръце бяха галили прекрасната юношеска буза.

Тогава се уплаших, че изражението ще издаде мислите ми, ще подскаже на Кола, че знам кой е той и какво се кани да извърши. Като нищо ужасът, изкривил чертите ми, можеше да го подтикне по-скоро да осъществи удара си и да предприеме покушение срещу моя живот още същата вечер. Не знам. И двамата се държахме прелюбезно и по моему никой от нас не се издаде, при което за околните вечерята изглеждаше съвършено обикновена.

Кола е описал въпросното събитие, като смесва обиди към домакините си с преувеличения за собствения си принос към разговора. О, какви превъзходни речи, какви обмислени отговори! С какво търпение укротява разбушували се страсти и поправя смехотворни грешки у нещастниците, превъзхождащи го по години и опит! Поднасям своите извинения, макар и с огромно закъснение, че не можах да оценя неговото остроумие, проницателност и добросърдечност, защото, признавам, всички тези качества убягнаха от вниманието ми тогава. Вместо това виждах (или мислех, че виждам, защото очевидно трябва да съм грешал) смутен дребосък, който притежаваше по-скоро маниеризми, отколкото маниери, облечен като папагал и с намекнати претенции за солидност, неуспяващи да скрият колко повърхностни са знанията му. Натрапчивата му имитация на придворни обноски и презрението към хора, оказали му гостоприемство, бе очевидно за всички, които имаха нещастието да седят близо до него. Показният жест, с който измъкна парче плат уж да си прочисти носа, предизвика всеобщ присмех, а подхвърляните забележки — във Венеция използваме вилици, във Венеция пием виното от стъклени чаши, във Венеция това, във Венеция онова — породиха дружна неприязън. Като много хора, които имат малко да кажат, той говореше твърде много, прекъсваше невъзпитано и натрапваше мъдростите си на слушатели, които нямаха желание да ги чуят.

Почти ми дожаля за него, когато Гроув с палаво пламъче в очите взе да го предизвиква като някой глупав бик, като го подмамваше ту на една страна, ту на друга, и го подтикваше към смехотворни изявления, а после го заставяше сам да осъзнае тяхната нелепост. Помня, че нямаше ни една тема на белия свят, по която италианецът да не притежаваше непоколебимо мнение, но нито едно не беше вярно, нито изведено по логически път. Искрено казано, той ме изненада, защото в представите си го бях виждал съвсем друг. Трудно бе да се повярва, че такъв човек може да бъде нещо различно освен палячо, неспособен да причини зло на нито една жива душа, освен ако не я умори от досада или с отровните изпарения на парфюма си.

Само един път се поотпусна и за кратък миг проникнах зад маската му, при което всичките ми подозрения се върнаха с пълна сила. Стана ми ясно, че почти бе успял да обезоръжи следящите го бдително. Не бях подготвен за такова нещо, макар че не биваше да избързвам с презрението си, след като онзи търговец, който лежеше в затвора „Флийт“, ме бе предупредил. Казал ми беше как се е удивил от невероятната почит, с която се е ползвал сред закалените в битки войници в Кандия, а аз за малко да се поддам на заблудата.

Ала само до тази минута, когато единствен път през цялата вечер Кола остана извън центъра на вниманието заради избухналия спор между Гроув и Томас Кен. Защото Кола беше от онези актьори, които се разхождат важно по сцената и разцъфтяват под вниманието на публиката. Докато очите на зрителите са устремени към тях, те са всичко онова, за което се представят, и съумяват да убедят събралите се, че пред тях е крал Хари в навечерието на битката при Азенкур или датският принц в своя замък. Но вгледайте се, когато говори друг, а те се оказват в сянка: ще видите как пламъкът в очите им угасва, как отново се превръщат в актьори и надяват отново маската си едва когато дойде редът им за реплика.

Кола бе точно такъв. Когато Кен и Гроув приключиха с размяната на библейски цитати и Кен излезе, приведен под тежестта на осъзнатото си поражение — защото изборът за свещеническия пост бе насрочен за следващата седмица и победата на Гроув беше гарантирана, — Кола допусна смъкването на маската, която бе носил така умело. Оказал се за пръв път зад кулисите, той се облегна на стола си, за да се наслади на разиграващата се пред него сцена. Аз единствен го наблюдавах; пререканията между членовете на факултета не ме занимаваха, бях ставал свидетел на твърде много такива. И само аз видях как в очите му се мярна веселост, сякаш бе съвсем наясно за всичко изречено и неизречено в този спор. Играеше си с всички нас, беше уверен в успеха си и в този момент ни подценяваше, както аз първоначално бях подценил него. Той не разбра как в този миг съзрях душата му и дяволския му замисъл, скрит там в очакване да се развихри, докато междувременно приспиваше околните, като ги караше да го мислят за глупак. Аз почерпих сила от това прозрение и благодарих на Бог, че ми даде този знак: сега знаех кой е Кола и как да го победя. Той беше човек, който допускаше грешки, а най-голямата беше неговата самоувереност.

Разговорът с него се оказа тягостен дори за Гроув, но доброто възпитание изискваше да бъде поканен на по чашка, след като вечерята приключи и бе казана благодарствената молитва. Знам, че нещата стояха така, макар Кола да разказва друго. Той твърди, че Гроув го изпратил директно до портите на колежа и така приключил контактът помежду им. Няма как да е вярно, защото вродената учтивост на Гроув не би му позволила да се държи по този начин. Не се съмнявам, че Гроув се е постарал да съкрати визитата на госта си и за да се отърве от него, го е излъгал, че трябва да иде да се види с Престкот. Но ми е невъзможно да повярвам, че вечерта е завършила, както го предава Кола. Още една умишлена лъжа, която открих в неговото повествование, но вече разобличих толкова много такива, че няма смисъл да продължавам с това упражнение.

С увереност мога да твърдя, че според Кола съм щял да се отправя към стаята си и по път да открия отровената бутилка бренди пред стълбите — та за кого би могла да е предназначена, освен за мен, при положение, че на горния етаж освен мен живееше само Гроув, а според предположенията на италианеца той е излязъл? После Кола се е върнал късно вечерта и макар да не е открил изстиналия ми труп, претърсил е стаята ми и е взел не само засеченото от мен писмо, а и онова, което Самюъл Морланд ми даде през 1660 година. Беше зъл план и жестокостта му бе подсилена от това, че в последствие той си мълча и остави момичето Блънди да умре вместо него, защото несъмнено се е сдобил с арсеник в Нидерландия, а излъга безсъвестно, че в неговата фармакопея няма нищо подобно. Чудовищно е човек да си помисли такова нещо, но има хора толкова покварени и безнравствени, че са способни на всякаква измама.

Ала Кола не бе очаквал как действителният обект на кръвожадната му злоба ще се окаже недосегаем за него. Аз отидох да посетя Престкот и макар да ми се наложи да понеса нечувано унижение от това жалко момченце, обидата бе възмездена от полезна информация. Беше студена вечер и се бях облякъл топло за случая. Престкот поне имаше достатъчно приятели, та да не остане без одеяла и дебели дрехи, но щедростта им не бе стигнала дотам, че да му осигурят огън в огнището или нещо повече от най-евтини свещи от свинска лой, които светеха мъждиво, капеха и воняха. Пропуснал бях да си донеса своя, така че разговорът мина в почти пълна тъмнина и по тази причина, както и поради глупавото си великодушие, допуснах той да ми надделее при изненадващото си нападение.

В началото Престкот категорично отказа да ме слуша, ако не го освободя от тежките вериги, които го приковаваха към стената — необходима мярка, както се убедих в последствие.

— Разберете, доктор Уолис, прикован съм така вече от три седмици, съсипаха ме тези вериги. Коленете ми са целите в рани, а дрънченето им при всяко мое движение направо ме побърква. Нима някой очаква да избягам? Че ще прокопая тунел в каменна стена, дебела четири фута, а после ще скоча от височина шейсет фута в рова и ще избягам?

— Няма да ви откача от веригите — отвърнах, — докато не видя поне мъничко съдействие.

— Аз пък няма да ви помагам, ако не получа макар и намек, че ще остана жив след предстоящия процес.

— По този въпрос мога да ви предложа нещичко. Ако отговорите ви бъдат удовлетворителни, тогава ще издействам кралско помилване. Няма да се отървете съвсем на свобода, тъй като причиненото на семейство Комптън е твърде сериозно, но ще ви позволят да заминете в Америка, където да започнете нов живот.

Той изсумтя презрително.

— Това е повече свобода, отколкото ми е потребна. Свобода да ора земята като някой селянин, изтормозен до смърт от бърборенето на пуритани. Свобода да бъда накълцан на парчета от индианци, чиито обичаи не би било зле да пренесем и тук. От тези досадници на всеки разумен човек му идва да грабне брадвата. Благодаря ви, докторе, за голямото великодушие.

— Това е най-многото, което мога да направя за вас — казах, без изобщо да съм сигурен, че дори ще се опитам. Но знаех, че ако му предложа прекалено много, той не би ми повярвал. — Ако се съгласите, ще останете жив и е възможно по-късно, след като заслужите помилване, да ви разрешат да се върнете. Това е единственото ви спасение.

Той се прегърби, седнал върху нара и загърнат с одеяло, и се замисли.

— Добре — промърмори неохотно накрая. — Предполагам, че нямам избор. Поне е по-добре от онова, което ми предложи Лоуър.

— Радвам се, че се вразумихте най-сетне. А сега ми разкажете за господин Кола.

Той ме погледна с неподправено изумление.

— Как ви хрумна да ме разпитвате за него?

— По-добре се радвайте, че ме интересува. Защо дойде при вас?

— Защото е възпитан и любезен джентълмен.

— Не ми губете времето, господин Престкот.

— Наистина не знам какво друго да ви кажа.

— Поиска ли ви той нещо?

— Че какво бих могъл да му дам?

— Нещо, принадлежало на баща ви, може би.

— Например?

— Екземпляр от Ливий.

— Пак ли това? Кажете, докторе, защо тази книга е толкова важна за вас?

— Не е ваша работа.

— В такъв случай не желая да отговоря.

Тогава реших, че няма да навреди да му кажа, след като Престкот бездруго не разполагаше с книгата.

— Тя е ключ към нещо, над което работя. Ако разполагам с нея, ще мога да дешифрирам едни писма. Е, пита ли ви Кола за нея?

— Не.

И Престкот прихна в смях на онова, което му изглеждаше забавна шега за моя сметка. Започнах да губя търпение.

— Самата истина ви говоря, не. Прощавайте, докторе — каза, докато си бършеше очите. — И за да загладя вината си, ще ви разправя всичко, което знам. Господин Кола неотдавна гостуваше у моя опекун и беше в имението, когато нападнаха сър Уилям. Доколкото схващам, без неговата умела намеса сър Уилям би умрял от раните си още същата нощ, а трябва да е наистина сръчен лечител, защото е успял да го зашие много добре. — И той вдигна рамене. — Това е всичко, което мога да разкажа.

— Какво правеше той там?

— Изглежда имат някакви общи търговски дела. Бащата на Кола е търговец, а сър Уилям е началник на артилерийското управление. Единият продава стоки, другият ги купува с пари на правителството. И единият, и другият желаят да получат най-голяма печалба, а в същото време държат да запазят познанството си в тайна, за да не предизвикат гнева на лорд Кларендън. Ето как стоят нещата, доколкото схванах.

— Защо решихте така?

Престкот ме изгледа снизходително.

— Хайде, доктор Уолис. Дори аз знам, че сър Уилям Комптън е на нож с лорд Кларендън. Дори на мен ми е ясно, че и при най-бегъл слух как сър Уилям се обогатява от своя пост, Кларендън мигом ще се възползва да му го отнеме.

— Освен собствените ви умозаключения имате ли причини да смятате, че познанството между сър Уилям и Кола се крие именно поради опасения от гнева на лорд Кларендън?

— Те непрестанно говореха за него. Сър Уилям толкова го мрази, че постоянно отклонява всеки разговор към него. А господин Кола според мен от любезност търпеливо изслушваше всичките му оплаквания.

— Как така?

Престкот беше толкова наивен, че въобще не проумя интереса ми към всичко, което е казвал и вършил Кола, и аз го преведох през всяка реплика и жест на италианеца.

— Три пъти в мое присъствие сър Уилям прехвърляше разговора към лорд Кларендън и всеки път говореше едно и също: какво пагубно влияние оказвал. Как държал краля в юмрука си и поощрявал разпътния живот на негово величество, та да имал свобода да оплячкосва кралството. Как всички добри англичани искали да го свалят, но не събирали кураж за решителни действия. Знаете ги тези приказки, сигурен съм.

Кимнах, за да предразположа младежа към по-голяма откровеност.

— Господин Кола го слушаше търпеливо и доблестно се опитваше да прехвърли разговора в по-мирно русло, но той неизменно отново се връщаше към вероломството на лорд Кларендън. Яростта на сър Уилям се разпалваше най-много от разкошната къща на Кларендън в Корнбъри Парк.

Тук се смръщих озадачен. Действително богатството, с което бе засипан Кларендън след връщането на краля, предизвикваше завист у мнозина, но не разбирах защо фокусът е върху Корнбъри. Престкот забеляза недоумението ми и този път бе достатъчно любезен да ме осветли.

— Лорд-канцлерът е придобил обширни територии, които достигат до самия Чипинг-Нортън и се врязват дълбоко в земите на Комптън. Сър Уилям смята, че се провежда организирано настъпление срещу интересите на семейството му в Южен Уорикшир. Както се изрази, до неотдавна родът Комптън е знаел как да отговаря на подобна наглост.

Кимнах сериозно, защото с всяка дума, откъснала се от устата на Престкот, все повече прониквах в голямата тайна. Дори взе да ми минава през ума да удържа на дадената пред младежа дума, тъй като показанията му можеше да се окажат полезни в бъдеще. Обесеха ли го, щях да се лиша от тях.

— Господин Кола съумя да промени темата, но нито една не е безопасна. Щом спомена за преживелиците си по английските пътища, сър Уилям и тук намери връзка с Кларендън.

— Каква връзка?

Престкот направи пауза.

— Нещо абсолютно незначително.

— Сигурно, но разкажете ми все пак. А после ще имам грижата да ви свалят оковите и да не ви ги слагат повече през краткия срок, който ще прекарате тук.

Не се съмнявам, че като всички хора в подобни обстоятелства, си досъчини онова, което не можеше да си спомни. Задачата на опитния разпитващ е да отдели зърното от плявата.

— Говореха за пътя, който води на север от Уитни към Чипинг-Нортън и по който Кола минал, за да пристигне в Комптън-Уинейтс. Защо е избрал него, нямам представа, тъй като това не е най-прекият път. Но според мен той е от любознателните. Пъхат си носа къде ли не и го наричат изследователска работа.

Сподавих въздишка и се усмихнах на Престкот с нещо като съчувствие. Младежът го изтълкува именно така.

— Изглежда по този път лорд Кларендън пътува до Корнбъри и Кола се пошегува, че ако сър Уилям има късмет, Кларендън може да бъде разтърсен до смърт при пътуването или да затъне в някоя канавка — толкова е плачевно състоянието на този път и толкова зле се грижи графството за него. Но вие наистина ли искате да слушате за това?

Кимнах.

— Продължавайте — казах, като чувствах как от вълнение сърцето ми заблъска в гърдите, защото знаех, че съм съвсем близо до отговора и не можех да понеса повече протакане. — Разказвайте.

Престкот сви рамене.

— Сър Уилям се засмя и влезе в тона му. Подхвърли, че би могъл да бъде застрелян и от някой от бандитите по пътищата, защото било известно, че винаги се движи с малка свита. Мнозина се простили с живота си по този начин, а убийците били още на свобода. После заговориха за друго. Това е краят на историята — заяви Престкот.

Вече знаех. Бях разнищил загадката пласт по пласт и проникнах до сърцевината ѝ. Беше нещо подобно на главоблъсканиците, които математици съставят, за да посрамят съперниците си. Колкото и непостижими да изглеждат, тъй като са специално предвидени да объркват, в центъра им винаги има простота и изкуството на победата е във внимателното обмисляне и спокойния анализ на външните кръгове, докато не бъде достигната средата. Когато армия обсажда замък, изкуството не е да отправиш широка атака по периметъра, а да налучкаш прецизно слабото място, защото винаги има такова. Тогава цялата мощ на нападението може да се съсредоточи именно там, докато противникът поддаде. Кола бе направил грешка, като посети Престкот; аз убедих Престкот да ми разправи всички подробности за познанството им.

И сега почти държах в ръцете си целия заговор, а предишната ми грешка се изясни. Кола не бе дошъл тук да убие краля, както се заблудих. Пристигнал бе да убие лорд-канцлера на Англия.

И все пак не можех да повярвам, че ограниченият сър Уилям Комптън е способен на такова изтънчено коварство, та месеци наред да плете интриги с испанците и да помага на наемен убиец. Както споменах вече, аз го познавах. Покана за дуел или друга безразсъдна проява бих разбрал. Но не и това. Стигнал бях далеч, но още не беше достатъчно. Зад Комптън трябваше да стои още някой.

Ето защо отново се залових да разпитвам Престкот за всяко име, което сър Уилям или Кола са споменали. Той даде няколко безполезни отговора, а после реши отново да се попазари.

— И тъй, господине — рече и размърда крака, а веригите защракаха в пода, — говорих достатъчно дълго с пълно доверие към вас, но дотук нищо не получих в замяна. Наредете сега да ми свалят оковите, та да мога да се движа из килията като нормален човек.

Бог да ми прости, изпълних молбата му, като не видях в нея вреда и понеже исках да го склоня към по-нататъшно съдействие. Повиках тъмничаря, който свали веригите и ми даде ключа със заръка отново да ги поставя на тръгване. Това ми струваше шест шилинга.

После той излезе от килията и Престкот, както ми се стори, в скръбно мълчание се заслуша как стъпките му отекват по каменното стълбище.

Няма да влизам в подробности за унижението, което претърпях от ръцете на безумеца, когато всички външни звуци утихнаха. Престкот притежаваше коварната съобразителност на отчаян до крайност човек, а аз бях разсеян, тъй като всичките ми мисли бяха насочени към чутото току-що. Младежът приложи насилие — запуши ми устата, върза ми ръцете и ме прикова към нара така плътно, че не можех и да шавна, за да вдигна тревога. Силният гняв ми пречеше да мисля и ме изпълни ярост, когато накрая той приближи лице към моето.

— Не е много приятно, а? — изшептя в ухото ми. — А аз търпях същото седмици наред. Вие сте щастливец, ще останете тук само една нощ. Помнете, че много лесно бих могъл да ви убия, но няма да го сторя.

И това беше. Десет минути той седя преспокойно, сякаш нищо не се бе случило, а като реши, че вече е минало достатъчно време, загърна се в дебелия ми плащ, нахлупи шапката ми, взе моята Библия — семейната Библия, предадена в ръцете ми от баща ми — и се поклони в груба пародия на любезност.

— Желая ви сладки сънища, доктор Уолис — каза. — Надявам се повече да не се срещнем с вас.

След пет минути изоставих опитите да се измъкна от оковите и лежах неподвижно, докато утрото не ми донесе освобождение.

Такъв е Божият промисъл, че добротата Му е най-голяма, когато Неговият съд изглежда най-суров и не е дадено на човека да се съмнява в мъдростта Му, на него е отредено единствено в сляпа вяра да възнася благодарност, задето Той не е изоставил Своя верен слуга. На следващата сутрин стана ясно колко празно и безсмислено е било хленченето ми, когато ми се разкри Неговата доброта в пълна мяра. Твърдя, че Бог е милосърден и обича всички, които вярват в Него, защото как иначе бих могъл да запазя живота си през онази нощ?

Само ангел-хранител, направляван от ръката на всемогъщия Господ Бог, би могъл да ме отдръпне от пропастта и като ме опази, позволи на кралството да избегне голямо бедствие. Не вярвам, че такава милост бе дарена само за спасяването на моя незначителен живот, който в Неговите очи няма повече тежест от прашинка. Ала тъй като постоянно показва милостта Си към своя народ, Той ме избра за инструмент, с който да го защити, и аз със смирение и радост приех този дълг, знаейки, че по Неговата воля ще успея.

Бях освободен скоро след съмване и без бавене отидох право при мировия съдия сър Джон Фулгроув да докладвам за случилото ми се, за да вдигне тревога и да започне издирването на беглеца. В този момент не споменах за интереса си към младежа, но убедих сър Джон да се погрижи той да не бъде убит при залавянето му, ако е възможно. После поех към гостилницата, тъй като да си затворник, е уморително и огладняваш, освен това бях премръзнал до мозъка на костите си.

Едва тогава, дълбоко умислен, се върнах в жилището си в Новия колеж и узнах какви страшни събития са станали там през нощта. Гроув бе умрял вместо мен, а стаята ми бе претършувана и документите ги нямаше.

Беше ми напълно ясно, че авторът на цялото това безобразие е Кола, сякаш го бях видял с очите си как сипва отровата в бутилката. С небивалата си наглост на другия ден се бе върнал в колежа, та да е първият, открил делото на собствените си ръце, и то с какви потресаващи възклицания, с какво стъписване и ужас. Ректорът Удуърд ми разказа как италианецът се опитал да натрапи на колежа идеята, че Гроув е умрял от апоплектичен пристъп, и за да разоблича тази лъжа, помолих Удуърд да възложи на Лоуър огледа на покойния.

То се знае, Лоуър беше поласкан от молбата и се съгласи с готовност. Той оправда моето доверие, тъй като един поглед към трупа на Гроув му стигаше, за да изпадне в недоумение.

— Не бих се решил да кажа, че това е удар — изрече той със съмнение. — Не съм виждал при апоплексия от устата да излиза пяна. Ала посинелите устни и клепачи съвпадат с диагнозата и приятелят ми вероятно е побързал да вземе под внимание само тези симптоми.

— Възможно ли е да е ял нещо? — попита ректорът.

— Вечерял е в трапезарията, нали? Ако храната бе причина, всички да са мъртви. Добре е да огледам стаята му, може би там ще открием нещо.

Ето как Лоуър откри бутилката с утайка на дъното и се върна в апартамента на ректора силно развълнуван, за да обясни какви опити могат да се направят, та да се установи какво е веществото. Удуърд не се интересуваше от подробностите, но аз ги намерих поразителни и тъй като неведнъж бях разговарял с господин Щал, разбрах, че Лоуър е съвсем прав, като предлага да се ползваме от неговите услуги. Оставаше Кола, разбира се, тъй като подобен ход би го накарал да застане нащрек. Затова реших, че прекият път е най-добър, и предложих на Лоуър да привлече италианеца към разследването, за да види дали негови думи или постъпки няма да издадат тайния му замисъл. Лесно можех да уредя незабавното му арестуване, но знаех, че още не съм разгадал тайната докрай. Имах нужда от време и се налагаше Кола да остане на свобода. Макар и да не дадох никакви обяснения, Лоуър долови скритият смисъл в съветите ми.

— Не е възможно да подозирате Кола, нали? — попита. — Знам, че сте получили лоши известия за него, но защо му е да върши подобно престъпление?

Успокоих го, но посочих, че Кола последен е видял доктор Гроув жив и няма как да не възникнат подозрения към него. Само че би било неучтиво пред госта ни да изкажем тези подозрения гласно и помолих доктор Лоуър да не споменава и дума за тях.

— Не бих искал, като се върне у дома си, да се възмущава от нас пред цял свят — казах. — Затова ми се струва разумно той да бъде поканен да присъства на аутопсията. Можете така да подредите нещата, че да се окаже близо до тялото и да го докосне. Така ще видите дали трупът няма да го обвини.

— Нямам основание да вярвам в надеждността на подобна проверка — отвърна Лоуър.

— Аз също. Но това е препоръчвана процедура при разследване и се е използвала поколения наред. Много от най-прочутите адвокати я признават за полезна част от следствието. Ако от трупа потече кръв, ще получим потвърждение. Ако ли не, ще бъде наполовина очистен от подозрения. Само не допускайте да заподозре, че е подложен на такова изпитание.

Десета глава

Няма да повтарям вече казаното от други или да преразказвам събития, на които сам не съм бил свидетел. Всичко, което описвам, видях със собствените си очи или го узнах от думите на хора с безукорна репутация. Кола не се досещаше за падналите върху него подозрения, така че не е имал причина да изопачи разказа за вечерта, когато с Лоуър и Лок са разрязали трупа на доктор Гроув в кухнята на ректора Удуърд. Поради това предполагам, че описанието му е в общи линии достоверно.

Лоуър ми съобщи как е подредил нещата така, че Кола да застане до тялото, преди да бъде направен първия разрез, и ясно видял как душата на мъртвеца не е призовала към отмъщение и не е обвинила убиеца си. Дали това означава, че подобни проверки са безполезни, или трябва да се произнесат съответните молитви, или опитите да се провеждат (както говорят някои) на осветена земя, не се наемам да съдя. За известно време подозренията на Лоуър към човека, когото той смяташе за свой приятел, се разсеяха, а на мен ми се отвори време да поразмишлявам и за пръв път да разпитам младата Блънди.

На следващия ден я извиках в стаята си под предлог, че искам да поговоря с нея и да реша дали искам да я наема за прислужница, тъй като онези лентяи строителите вече привършваха работата си и скоро отново щях да имам дом, който да назова свой. Тъй като положението ми се бе подобрило спрямо предишната година, решил бях да държа четирима, а не трима слуги, както дотогава, и да отстъпя пред безкрайните молби на досадната ми съпруга да има своя лична прислужница. Това ме изпълни с печал, защото едновременно бях длъжен да помисля за замяна на Матю. Тежестта от загубата помрачаваше душата ми, когато гледах пред мен да се нижат кандидати — мръсни, неграмотни и тъпи отрепки, недостойни да му лъскат и обувките, камо ли да заемат мястото му.

Естествено, не ми и минаваше през ума да взема на работа Сара Блънди, макар по отношение на външно приличие да бях срещал къде по-лоши прислужници. Не съм от мъжете, които ще позволят на добра християнка да наеме френска въртиопашка, та да ѝ реши косата. Напротив, нужно е трудолюбиво, разсъдливо и благочестиво момиче, спретнато и с добро поведение. Такава кандидатка не е лесно да се намери и ако Сара Блънди имаше други родители и вероизповедание, би ми допаднала във всяко отношение.

Преди не я бях срещал лично и с интерес забелязах похвално смиреното ѝ държание и разумните ѝ изказвания. Помня, че дори Кола обръща внимание на тези ѝ черти. Ала и дързостта, за която той пише, не остана скрита задълго, тъй като щом ѝ съобщих откровено, че не възнамерявам да я взема на работа, тя вирна брадичка и в очите ѝ проблесна предизвикателство.

— Значи напразно ми изгубихте времето, като ме повикахте тук — каза.

— Мога да разполагам с времето ти както ми е угодно. Няма да търпя нахалство. Ще отговориш на въпросите ми, иначе те очакват сериозни неприятности. Прекрасно ми е известно коя си и откъде си.

Животът ѝ ни най-малко не ме интересуваше. Ако тя съумееше да подлъже някой наивник, който не е наясно за произхода ѝ, какво ме беше грижа мен? Но аз бях наясно, че никой не би я взел за жена доброволно, ако миналото ѝ станеше известно, защото тогава бракът би станал предмет на всеобщо порицание. Чрез такава заплаха можех да я принудя към подчинение.

— Ако не се лъжа, неотдавна си прибягнала до услугите на италиански лекар заради майка си. Човек с високо звание в неговата професия. Мога ли да попитам как му плащаш?

Тя пламна и наведе глава при това обвинение.

— Странно е да ти предложи тъй великодушно безплатните си услуги. Малцина английски лекари биха се отнесли дотолкова лекомислено с времето и уменията си.

— Господин Кола е добър и благороден джентълмен — промълви тя. — Не парите са му на ума.

— О, сигурно.

— Истина е — изрече тя по-настойчиво. — Веднага му изясних откровено, че не мога да му платя.

— Не и с пари във всеки случай. И все пак той не жали усилия за лечението на майка ти.

— Смятам, че просто е добър християнин.

— Той с папист.

— Добри християни се срещат навсякъде. Познавам къде по-жестоки и немилосърдни хора, принадлежащи към англиканската църква.

— Дръж си езика. Не ме интересува мнението ти. Какво иска той от теб и от майка ти?

— Нищо, доколкото ми е известно. Иска да излекува майка ми. А на мен повече не ми трябва. Вчера той и доктор Лоуър проведоха удивително чуждестранно лечение, което им причини немалко усилия.

— И подейства ли то?

— Майка ми е жива, слава на Бог, и се моля да се подобри.

— Амин. Но да се върнем на въпроса ми и този път не увъртай. На кого си доставяла пратки от негово име? При кого си ходила? С бележки? С писма? Все някой трябва да му носи посланията, тъй като по пощата той не праща нищо.

Тя поклати глава.

— На никого.

— Не ме ядосвай.

— Нямам желание да ви ядосвам. Казвам истината.

— Отричаш ли, че си ходила в Абингдън — погледнах в тетрадката със записките ми — миналата сряда, в петъка преди това, а още по-рано в понеделник? Отишла си пеша до Бедфорд и си останала там до вторник? И докато си била в града, си посетила молитвена сбирка на Тидмарш?

Тя не отговори, но видях, че е стъписана, задето знам всичко това.

— Какво прави там? Какви съобщения отнесе? С кого се срещна?

— С никого.

— Преди две седмици при теб е дошъл ирландец на име Грейторекс. Какво искаше?

— Нищо.

— За глупак ли ме смяташ?

— За никакъв не ви смятам.

При тези ѝ думи я ударих. Може да съм търпелив човек, но при такава наглост всяко търпение си има предел. Когато изтри кръвта от устните си, тя като че се смири и все пак нищо не ми разкри.

— Не съм доставяла никакви послания от господин Кола. Той малко е разговарял с мен, а с майка ми още по-малко — прошепна тя. — Веднъж проведе по-дълъг разговор с нея, това беше при първото му идване. Прати ме да взема лекарства от аптекаря и не знам за какво са си говорили.

— Длъжна си да узнаеш.

— Защо?

— Защото аз ти нареждам.

Замълчах и си дадох сметка, че ще е безплодно да апелирам към съвестта ѝ, затова извадих от бюрото си няколко монети и ги поставих пред нея. Тя ги погледна със смайване и презрение, после ги отбутна.

— Вече ви казах. Нямам нищо за казване.

Но гласът ѝ бе слаб и тя отново сведе глава.

— Тогава си върви и хубаво помисли. Знам, че ме лъжеш. Ще ти дам още една последна възможност да ми кажеш истината за италианеца. Иначе горчиво ще се каеш за мълчанието си. И позволи ми да те предупредя. Господин Кола е опасен човек. Неведнъж му се е случвало да убива и ще го направи отново.

Тя си тръгна без нито дума повече. Не взе парите пред себе си, но преди да се извърне, ми отправи поглед, изпълнен с огнена ненавист. Беше уплашена, това ми стана ясно. Ала не бях сигурен, че страхът ще е достатъчен.

Като препрочитам тези си думи, вече виждам как неосведомените биха ме сметнали за суров. Чувам протестите им. Как е нужно високопоставените да се отнасят добре с хората от по-долните съсловия и прочее. С всичко това безрезервно се съгласявам; действително един джентълмен е длъжен всекидневно да доказва, че местата, на които Бог ни е поставил, са подходящи и справедливи. Също както е с децата, по-нископоставените трябва да бъдат дисциплинирани с обич, мъмрени с доброта, наказвани със съжаление, но решително.

Само че това не се отнасяше за семейство Блънди. Нямаше полза от доброжелателност към тях, след като вече бяха отхвърлили дълга си да признават превъзходството на по-високопоставените от тях. И мъжът, и жената бяха презрели условностите, обвързващи хората, и съпровождаха този си бунт против Божията воля с цитати от самата Библия. Всички тези дигери, левелери и анабаптисти22 си въобразяваха, че отхвърлят оковите си с Божията благословия, но вместо това прерязаха копринените нишки, поддържащи цялото човечество в хармония, с намерение да ги заменят с тежки железни вериги. Бих се отнесъл към Сара Блънди и към всеки друг с доброта и уважение, ако ги заслужаваха, ако се отплащаха със същото, ако не беше твърде опасно.

По онова време нетърпението и разочарованието ми бяха достигнали върха си; когато говорих с Престкот, целият заговор беше в ръцете ми, но ми се изплъзна поради собственото ми безразсъдство. Признавам, воден бях и от желанието да запазя собствения си живот и се боях да не стана обект на ново нападение. По тази причина направих следващия си ход и съобщих на мировия съдия, че по мое мнение доктор Гроув е бил убит.

Сър Джон се ужаси от чутото и се разтревожи заради неминуемите последици от моите думи.

— Ректорът няма подозрения, че е извършено престъпление, и няма да ми благодари, ако му споделя своите — обясних. — И все пак е мой дълг да ви уведомя, че имам основания за такива. Следователно в никакъв случай тялото не бива да се погребва.

Естествено, не беше моя работа какво ще стане с тялото, тъй като изпитанието на Кола с него вече беше проведено и не даде резултати. Грижата ми беше Кола да разбере как крачка след крачка разкривам злодеянията му и противодействам на плановете му. Надявах се да имам късмета той да се опита да се свърже с господарите си, за да им съобщи за ставащото.

За кратко се колебах дали да не предизвикам ареста му. Размислих заради господин Търлоу, който дойде в Оксфорд да се види с мен. В записките си Кола описва срещата ни по време на театрално представление и аз не възнамерявам да я повтарям. Изписаното по лицето ми изумление явно е било видимо за всички. Бях поразен и не само защото не бях срещал Търлоу повече от три години, а и защото едва го познах.

Колко много се бе променил от времето на някогашното величие! Сякаш видях пред себе си непознат, който леко напомняше предишния човек. Не че имаше голяма разлика във външността му, защото той беше от онези хора, които на млади години изглеждат възрастни, а по-късно в живота си младеят. Ала нищо у него не напомняше за властта, която някога здраво държеше в ръцете си. В тези години, когато мнозина горчиво окайваха загубата на влияние, Търлоу сякаш се радваше, че товарът е паднал от плещите му и беше доволен да е неизвестен. Променила се бе самата стойка на главата му, а от лицето му бе изчезнал изразът на дълбока загриженост и тези дребни наглед подробности бяха направили целия му облик различен до неузнаваемост. Когато се приближи до мен, не побързах да му отправя поздрав, а той се усмихна, все едно усетил смущението ми и разбрал неговата причина.

Искрено вярвам в едно: толкова решително се бе отдръпнал от предишния си живот, че ако сега му предложеха какъвто и да било пост, той би го отказал. По-късно сподели с мен, че прекарва дните в молитви и размишления и намира тези занимания за много по-достойни от всичките си усилия за благото на страната. Общо взето не го интересуваше общуване с ближните и даде ясно да се разбере как не желае да бъде тревожен от онези, опитващи се да съживят старото време.

— Имам поръка до вас от вашия приятел господин Престкот — прошепна ми в ухото. — Може би си струва да поговорим.

След спектакъла веднага се прибрах вкъщи (още сутринта се бях върнал под покрива на своя дом) и го зачаках. Той се появи не след дълго и се отпусна в креслото с присъщата си спокойна невъзмутимост.

— Виждам, че още не сте удовлетворили жаждата си за власт и влияние, доктор Уолис — подхвърли той. — И това никак не ме учудва. Чух, че сте разпитвали младежа и имате достатъчно влияние да му издействате помилване, ако желаете. Сега работите за господин Бенет, както разбрах.

Кимнах.

— Какъв е интересът ви към Престкот и онзи италианец, за когото сте го разпитвали?

Дори сянката от някогашния авторитет на Търлоу все още заслепяваше по-силно от сиянието на властта на придворен от рода на господин Бенет, така че и през ум не ми мина да му отвърна, че няма никакво право да ме разпитва.

— Убеден съм, че назрява заговор, който цели отново да хвърли страната в гражданска война.

— Естествено — спокойно отвърна Търлоу. — Че в кой ден и час през последните години не е назрявал заговор. Е, какво е новото в този?

— Новото е, че зад него по мое предположение стоят испанците.

— И какво е този път? Обединено нападение на „хората от петата монархия“? Внезапна оръдейна стрелба, предприета от разбунтувалата се гвардия?

— Става дума за сам човек. Венециански джентълмен, който сега минава за философ. Вече уби двама души — слугата ми и доктор Гроув. И открадна от мен писма с голяма важност.

— Същият онзи лекар, за когото сте разпитвали Престкот ли?

— Не е никакъв лекар. Той е военен, известен убиец, и е пристигнал тук, за да убие граф Кларендън.

Търлоу ахна. За пръв път в живота си го виждах смаян.

— Ами тогава е по-добре вие да го убиете пръв.

— В този случай онези, които му дърпат конците, ще се опитат отново и ще нанесат удар бързо. Поне сега ми е известно кой е атентаторът. Следващия път може да не ми се усмихне късметът. Трябва да използвам тази възможност, за да разоблича английските участници в заговора и да приключа с него веднъж завинаги.

Търлоу се изправи и разбърка дървата в камината с тежкия ръжен, при което изригна сноп искри. Такъв му беше навикът — винаги когато размишляваше, се залавяше с незначителни действия.

Накрая отново се обърна към мен.

— На ваше място бих го убил. Ако този човек бъде мъртъв, то и на заговора се слага край. Възможно е да го подновят, а нищо чудно и да не се случи. Ако той ви се изплъзне, кръвта ще е по вашите ръце.

— Ами ако греша?

— Тогава ще е умрял италиански пътешественик, застигнат от крайпътни бандити. Безспорно, голямо нещастие. Но всички освен близките му ще го забравят до седмица-две.

— Не мога да повярвам, че при подобни обстоятелства сам бихте се вслушали в собствения си съвет.

— Налага се. Когато се грижех за сигурността на Оливър, винаги действах незабавно, щом чуех да се замисля покушение срещу него. Бунтове, въстания, заговори и прочее незначителни дела — при тях може да се изчаква, защото винаги е лесно да бъдат потушени. Но при атентат е съвсем друго. Една грешка и с вас е свършено завинаги. Повярвайте ми, доктор Уолис, не се увличайте в хитри игри. Имате си работа с хора, не с геометрия. Хората далеч не са така предсказуеми и често изненадват.

— От сърце бих се съгласил с вас — казах, — ако имаше на кого да разчитам. Неуспешен опит само ще накара италианеца да бъде нащрек. А за да получа помощ, се налага да осведомя господин Бенет. Разправих му едно-друго, но далеч не всичко.

— А, да — замислено кимна Търлоу. — Този амбициозен и надут господин. Значи не го смятате за напълно надежден, така ли?

Кимнах неохотно. Все още не си обяснявах как Кола узна за Матю толкова бързо. Налице беше и друга възможност, но толкова ужасна, че не ми се и помисляше за нея: Бенет да е предал на някого сведенията и евентуално сам да е замесен в заговора срещу Кларендън.

Търлоу се облегна на креслото замислен и седеше така неподвижно, че по едно време се уплаших, че може да е задрямал, стоплен от камината. Може би умът му не бе като едно време и старецът вече не бе способен да се занимава с държавни дела.

Само че грешах. Накрая той отвори очи и кимна сам на себе си.

— Аз бих се усъмнил, че е замесен, ако това ви тревожи — каза.

— Има ли нещо, което ви подсказва такъв извод?

— Не. Познавам го по-малко от вас. Изхождам просто от характера. Господин Бенет е много способен човек. Това е известно на всички и най-вече на краля. При всичките му недостатъци той не е от владетелите, които се ограждат с глупци, в това отношение не прилича на баща си. Господин Бенет ще оглави правителството, когато Кларендън си тръгне, което той скоро ще бъде принуден да стори. Властта е на една ръка разстояние от господин Бенет, от него се иска само да почака и желаните плодове сами ще паднат в ръцете му. Защо му е тогава да се впуска в безумни интриги, които с нищо няма да подобрят изгледите му за бъдещето. Нима би изложил на риск всичко, когато с търпение по-скоро ще се добере до осъществяване на желанията си? Би било неприсъщо за него.

— Радвам се, че мислите така.

— Но за този заговор непременно съдейства някой в Англия, тук сте прав. Знаете ли кой е той?

Безпомощно вдигнах рамене.

— Може да се окаже кой да е от десетина души. Враговете на краля са много — по смислени или безумни причини. Известно ви е не по-зле, отколкото на мен. Нападали са го чрез памфлети и лице в лице в камарата на лордовете и в камарата на общините, чрез семейството и приятелите му. Според мен е само въпрос на време да се направи срещу него опит за физическо покушение. И този момент може да дойде скоро.

— Това би сторил безразсъден човек — посочи Търлоу, — защото, колкото и добър войник да е този ваш венецианец, винаги е налице вероятност да не улучи и да бъде заловен. А възможно е също да го държат като резерв, ако всички останали опити срещу лорд Кларендън не успеят.

— И какви са те? — попитах, като почувствах, че Търлоу отново ме учи, както бе наставлявал цяло поколение слуги на държавата. — Откъде ви е известно това?

— Държа си очите и ушите отворени — усмихна се Търлоу. — Което съветвам да правите и вие, докторе.

— Чули сте и за друг заговор?

— Възможно е. Явно враговете на Кларендън се опитват да го отслабят, като го представят за съучастник в измяна. По-конкретно в тази на Джон Мордаунт, който издаде пред мен готвеното въстание през 1659 година. За тази цел възнамеряват да използват Джак Престкот, сина на човека, върху когото падна вината за това недостойно деяние.

— Мордаунт? — промълвих недоверчиво. — Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно. Малко преди Кромуел да умре, имах среща с него на четири очи, на която той предначерта собствената си смърт, уви, твърде близка. Вече едва ходеше заради болестта и тежкото лечение, което му прилагаха. Ясно му беше, че му остава съвсем малко време, но приемаше смело съдбата си и искаше само да уреди земните си дела, преди Бог да го призове при Себе си.

— Даде ми инструкции как да действам, уверен, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени, дори когато вече не е сред живите. Каза, че титлата лорд-протектор временно ще премине към сина му Ричард, а това би спечелило необходимото време да се приключат преговорите с Чарлс как най-добре да се осъществи реставрацията на монархията. На краля трябваше да бъде позволено да се върне едва тогава, когато вече ще е обвързан от много вериги, за да ограничат действията му и да не му позволят да действа в духа на баща си.

— Естествено, това трябваше да се пази в най-строга тайна: не се водеха бележки, не се разменяха писма, нито дума не биваше да излезе отвъд тесния кръг хора, посветени в преговорите.

— Всичко изпълних дословно, защото той беше прав: единствен Кромуел можеше да предотврати гражданска война, а щом си идеше, тя отново щеше да пламне, ако не бъдеше обединена разцепената страна. Англичаните по природа са монархисти и обичат подчинението повече от свободата. Беше невероятно трудно, защото, узнаеха ли фанатиците от двете страни за преговорите, всичко щеше да се разсипе на прах. И въпреки това те за малко не взеха наново властта, а мен временно ме свалиха от поста ми. Но аз и тогава поддържах преговорите, на които Джон Мордаунт беше представител на Негово Величество. Едно от условията, то се знае, беше на всички планове и заговори с цел въстание да се сложи край. Ако самите роялисти не можеха да ги предотвратят, длъжни бяха да ни предоставят достатъчно сведения, та да ги разгромим. Ето защо Мордаунт ни съобщаваше всички подробности по подготовката на въстанието от 1659 година, което потушихме без излишни жертви от двете страни.

— Много повече хора щяха да изгубят живота си, ако отново бе започнала война, но това съображение нямаше да спаси Мордаунт, в случай че подробностите около сделката станеха общоизвестни. Бедата сега е, че този младеж Престкот се опитва да докаже невинността на баща си и за да успее, неизбежно трябва да изобличи Мордаунт, защото вече е научил достатъчно, та да е наясно кой е отговорен. И тогава ще се приеме, че Кларендън е давал разпорежданията за такова нещо.

— А това така ли е?

Търлоу се усмихна.

— Не. Разпорежданията излизаха от самия крал. Но Кларендън би приел вината, за да спаси негово величество от критики. Той е верен поданик и по-добър, отколкото заслужава този крал.

— На Престкот известно ли му е всичко това?

— Не докрай. Той е убеден, че Мордаунт е бил предател, който е действал самостоятелно. И аз насърчих убеждението му, че Самюъл Морланд е бил негов съучастник.

— Нещата стават още по-заплетени — промърморих. — Защо го направихте?

— Причината е очевидна. В противен случай той би сметнал мен за виновника и би ми прерязал гърлото. Впрочем, можете да ми направите услуга. При следващото си отиване в Лондон предупредете Самюъл, че младежът възнамерява да го убие.

— И вие твърдите, че някой помага на Престкот?

— Така мисля — отвърна Търлоу.

— Кой?

— Той е твърде хитър, за да отговори на този въпрос, докато не бъде назована подходяща цена.

— Във всеки случай показанията му не струват нищо — отбелязах, ядосан, задето малкият негодник смее да се пазари с мен, при това по такъв въпрос.

— В съда ли? Естествено, че нищо. Но вие разбирате как стоят нещата в политиката.

— Какво иска той?

— Доказателство за невинността на баща му.

— Нямам такова.

Търлоу отново се усмихна.

Простенах.

— Добре де, няма защо да не му обещая всичко, каквото иска. Веднъж щом получа показанията му…

Търлоу размаха укорно пръст насреща ми.

— Разбира се. Но не го мислете за глупак. Има сравнително остър ум, макар да се съмнявам доколко е нормален. Не е от доверчивите и първо иска да получи от вас нещо в знак на добра воля. Вие ще сторите нещичко за него, той ще ви се отплати със същото. На никого не вярва.

— Какво иска?

— Обвиненията срещу него да бъдат свалени.

— Съмнявам се, че ми е по силите. Не съм в такива отношения с мировия съдия, че да ми направи услуга с готовност.

— Не ви е нужна такава. Господин Престкот е готов да представи категорично доказателство, че някаква жена на име Блънди е убила онзи Гроув. Нямам представа как се е сдобил с него, особено след като вие твърдите, че извършителят е онзи италианец. Но трябва да използваме възможностите, с които разполагаме. Не вярвам да е трудно да убедим мировия съдия, че твърда обвинителна присъда по дело за убийство е по-добра от несигурна по дело за нападение. Нейният процес гарантира неговата свобода и съдействие.

Взирах се неразбиращо в събеседника си, докато не осъзнах, че той е съвършено сериозен.

— Искате от мен да съдействам за съдебно убийство? Аз не съм убиец, господин Търлоу.

— Не е нужно да ставате такъв. Просто уговорете магистрата, а после запазете мълчание.

— Вие самият никога не сте извършвали такава подлост — посочих.

— Повярвайте, правил съм го. При това на драго сърце. Питайте лорд Кларендън. В името на запазване на добрия ред.

— Сигурно така се е утешавал и Пилат Понтийски.

Той наклони глава настрани.

— Без съмнение. Но обстоятелствата са различни. А и не може да се каже, че не разполагате с алтернатива. Не е задължително тази жена да умре. Но тогава няма да узнаете кой стои зад италианеца. Нито пък ще имате шанс да го изправите пред съда. Само че аз усещам как искате нещо повече.

— Искам Кола мъртъв. Искам онези, които са го повикали тук, да бъдат съсипани.

Търлоу присви очи при тези ми думи и аз разбрах, че разгорещеният ми отговор и омразата в погледа ми са му разкрили твърде много.

— Не е разумно да се оставяме чувствата да ни ръководят в такива дела — каза той. — Или пък жаждата за отмъщение. Ако се стремите към крайности, може да изгубите всичко. — Той се изправи. — А сега трябва да ви напусна. Предадох ви онова, за което бях помолен, и споделих своя съвет. Съжалявам, че го намирате толкова тежък, и разбирам колебанията ви. Ако можех да убедя господин Престкот да е по-умерен в изискванията си, бих го сторил. Но му е присъщо упорството на младостта и не се поддава на увещания. И вие, ако позволите да го кажа, притежавате някои от същите черти.

Единадесета глава

В тази нощ се молих за наставление свише, но не получих нито помощ, нито утеха; бях напълно сам, изоставен на собствените си колебания. Едва ли можех да допусна, че Търлоу не би се намесил, без да има свои мотиви за това, но не знаех какви може да бъдат те. Естествено, не би се посвенил да ме измами, ако сметнеше за необходимо. Малко средства му бяха останали на разположение и очаквах със сигурност да ги използва докрай.

Разбирах, че не бива да пренебрегвам нито един от възможните пътища на действие, и на следващия ден разговарях с мировия съдия, който незабавно постави Сара Блънди под арест. Тъй като вече бе разпитвана, несъмнено бе уплашена и аз нямах желание бягството ѝ да провали сделката ми. Ако беше избягала, щяха да се намерят достатъчно желаещи да ѝ дадат убежище и надали щях да успея да я открия някога.

По това време Кола замина на лекарска обиколка с Лоуър. Като узнах за това, побеснях, защото се уплаших да не би пътуването му да е последната стъпка в престъпния му замисъл, но господин Бойл ме успокои с писмо от Лондон, в което съобщи, че лорд-канцлерът не възнамерява да пътува до имението си поне още няколко седмици. Преследващият ме кошмар — подготвена засада на лондонския път, изпочупени карети и всичката вина хвърлена на старите войници на Кромуел, превърнали се в бандити по пътищата — ме напусна, когато ми стана ясно, че Кола просто си уплътнява времето, докато чака. Нищо чудно Търлоу да беше прав и Кола да бе пристигнал в Англия, за да влезе в играта едва когато всички останали опити за сваляне на Кларендън претърпяха неуспех.

Нещо повече, дори се радвах, че можех да си отдъхна за малко след това известие, тъй като ми предстоеше извънредно важно решение и бях готов да поема път, който щеше да доведе или до пълния ми провал, или до свалянето от власт на един от великите хора в страната, а към такова нещо не се пристъпва с леко сърце.

Ето защо в тази спокойна седмица, когато Кола обхождаше графството (доколкото схващам, тук повествованието му отново отговаря на истината, защото Лоуър ми разказа как се е трудил усърдно да облекчи болежките на страдащите), аз обмислих всички възможности пред себе си, преразгледах наличните улики и те всички сочеха, че заключенията ми колко опасен е Кола са верни. Не намерих грешка в тях и се съмнявам, че някой друг би открил такава: просто никой невинен човек не би се държал по този гузен начин. Освен това отново се заех със Сара Блънди с надеждата да я убедя да ми обясни интереса на Кола към нейното семейство, та евентуално да се избавя от унижението да се поддам на прищевките на полупобъркан юноша, какъвто беше Джак Престкот.

Доведоха ми я в неголямо помещение, обикновено заемано от началника на затвора. Престоят в ареста не я беше променил особено на вид, а както се убедих, не беше и укротил дързостта ѝ.

— Имала си време да размислиш над предишния ни разговор. Намирам се в положение да ти помогна, стига ти да ми позволиш да го сторя.

— Не съм убила доктор Гроув.

— Знам това. Но други мислят, че си го убила, и ще умреш, ако не ти помогна.

— След като знаете, че съм невинна, така или иначе сте длъжен да ми помогнете. Вие сте свещеник.

— Може и да си права. Но ти си вярна поданичка на Негово Величество, а отказа да ми помогнеш, когато те помолих за нещо съвсем дребно.

— Не съм отказала. Не знам онова, което искате да чуете.

— Заплашва те обесване, а сякаш не желаеш да избегнеш тази ужасна участ.

— Ако по волята Божия ми е съдено да умра, така да бъде. Ако ли не, ще бъда пощадена.

— Бог очаква от нас сами да се стараем да се защитим. Чуй, момиче. Не искам от теб нещо толкова ужасно. Неволно си се оказала въвлечена във възможно най-злодейски заговор. Ако ми окажеш съдействие, ще получиш не само свободата си, а и награда в добавка.

— Какъв заговор?

— Нямам намерение да те посвещавам в това.

Тя не отговори нищо.

— Ти каза — подсетих я, — че благодетелят ти господин Кола е разговарял с майка ти. Какво са си приказвали? За какво я е питал? Ти каза, че ще узнаеш.

— Тя е твърде болна, за да я разпитвам. Каза само, че господин Кола винаги се държал много любезно с нея и я слушал с голямо внимание, когато ѝ се приискало да говори. Самият той почти нищо не казвал.

Поклатих нервно глава.

— Слушай, глупаво момиче — почти креснах към нея, — този човек е дошъл да извърши ужасно престъпление. И първото, което прави с пристигането си, е да влезе в контакт с вас. Ако не му помагаш, защо ще го прави?

— Не знам. Известно ми е само, че майка ми е болна, а той ѝ помогна. Никой друг не се притече на помощ и ако не беше неговото великодушие, тя щеше да умре. Повече нито знам, нито искам да знам. — После ме погледна право в очите и продължи: — Твърдите, че той е престъпник. Не се съмнявам, че имате основателни причини да го мислите. Но аз не съм го виждала да се държи другояче освен с кротост и учтивост, може би по-големи, отколкото заслужавах. Ако ще да е престъпник и папист, аз такъв го виждам.

Заявявам тук, че наистина исках да я спася, стига да можех, стига тя да ми го позволеше. С цялото си сърце желаех да се пречупи и да каже каквото знае. В случай на успех с нея необходимостта от показанията на Джак Престкот щеше да отпадне и можех да откажа сделката с него. Притисках я повече и по-дълго, отколкото съм го правил с всеки друг, но тя не се предаде.

— Онази вечер не си била в Новия колеж, нито си била у дома си да се грижиш за майка си. Изпълнявала си поръчки на Кола. Кажи ми къде беше и с кого приказва. Отговори по какви задачи те прати той в Абингдън, Байчестър и Бърфорд. По този начин ще обориш обвиненията срещу себе си и едновременно с това ще си спечелиш помощта ми.

Тя вдигна глава към мен с познатото предизвикателство.

— Не зная нищо, което може да ви бъде полезно. Не знам защо е тук господин Кола, нито защо помага на майка ми, ако не го прави от християнско милосърдие.

— Ти си предавала негови съобщения.

— Не съм.

— Занесла си такова в нощта, когато е умрял Гроув.

— Не съм.

— Къде беше тогава? Установих, че не си била при майка си, както ти е диктувал дългът.

— Няма да ви кажа. Но Бог ми е свидетел, че нищо лошо не съм сторила.

— Бог няма да дойде да свидетелства на делото ти — процедих и я пратих обратно в килията ѝ.

Бях в мрачно настроение. В този момент разбрах, че ще приема уговорката с Престкот. Бог да ми прости, дадох на това момиче всички възможности да се спаси, а тя сама се отказа от живота си.

На другия ден получих по куриер писмо от господин Търлоу. Цитирам го тук като показания от очевидец на събития, на които не съм присъствал.

Прекарах повечето от нощта да се терзая в нерешителност, преди да стигна до очевидния извод. Престкот искаше висока цена и душата му щеше да гори в ада заради това. Ала беше цена, с която не можех да се пазаря. Нужни ми бяха тези показания, нужно ми бе да знам кой стоеше зад заговора срещу Кларендън. Надявам се от повествованието ми да личи какви огромни усилия полагах. Поне в три случая сторих всичко възможно да намеря изход от затруднителното положение. Повече от седмица се въздържах от действия и рискувах много с това си бавене. С мъка на сърце реших, че не мога да протакам повече.

Сара Блънди умря два дни по-късно. Нямам какво да добавя към това, думите ми ще са безпредметни.

Джон Търлоу ме посети вечерта на същия ден.

— Не знам дали следва да ви поднеса поздравления, или не, докторе. Постъпката ви бе правилна. И от по-голяма важност, отколкото сам подозирате.

— Мисля, че ми е добре известно значението на постъпките ми — отвърнах сухо. — Както и тяхната цена.

— А аз мисля, че не.

И тогава с безжалостното хладнокръвие, което ми бе тъй добре познато, Търлоу изложи пред мен мащабна държавна тайна. За пръв път проумях защо с връщането на Негово Величество той самият и хора от рода на Самюъл Морланд не бяха понесли никакви репресии и наказания. Узнах също истинското естество на измяната на сър Джеймс Престкот, толкова опасна, че се бе наложило да я представят за по-маловажно предателство, та истината никога да не се разкрие.

— При мен имаше на служба един войник — подхвана разказа си Търлоу, — на когото можеха да бъдат поверени и най-деликатните поръчения. Ако ми бе нужно да изпратя много опасно писмо или да осигуря охраната на затворник, винаги можех да разчитам на този човек. Беше истински фанатик в омразата си към монархията и гледаше на републиката като начало на Божието царство на земята. Искаше членовете на парламента да се избират с гласуване, включително от жените и безимотните, настояваше земята да се раздаде между всички и проповядваше пълна търпимост към всички вероизповедания. Освен всичко, притежаваше отличен ум, беше находчив и способен, та макар и прекалено умозрителен, за да бъде идеалният изпълнител. Но аз го смятах за беззаветно предан на Английската република, тъй като той намираше всички възможни форми на управление за много по-лоши.

— Уви, тук сгреших. Той беше родом от Линкълншир и много години, преди да попадне на служба при мен, бе обладан от силна признателност към местния земевладелец, защитаващ местните жители от разорение от страна на пресушаващите блатата. В решаващ миг тази негова вярност се възроди и надделя над всички разумни съображения. Дължа да кажа, че до този момент ние не знаехме нищо, докато не открихме в трупа му писмото, което Самюъл ви помоли да разшифровате.

— Какво отношение има това към сегашните събития? Моля ви, не ми говорете със загадки, моите са ми предостатъчно.

— Този земевладелец беше, то се знае, сър Джеймс Престкот, а войникът — Нед Блънди, съпруг на Ан и баща на момичето, което умря преди два дни.

Втренчих се в него изумен.

— При миналото си посещение ви разказах как Джон Мордаунт ми издаде плановете за въстанието от 1659 година. Съобщи ми за още един, не толкова значителен бунт, дори е по-уместно да го нарека местни вълнения, които сър Джеймс Престкот бе намислил да организира в Линкълншир. Нищо сериозно, но генерал Лъдлоу се канеше да прати полк, който да разгони бунтовниците, преди да са успели да създадат безредици. Нед Блънди знаеше за това и когато му заповядаха да достави телеграмата в полка, той от глупава линкълнширска лоялност предупредил Престкот и така му спасил живота, с който без съмнение щял да се прости.

— Възобновеното им познанство доведе до разкриването на нови и нови тайни, тъй като и двамата бяха фанатици и намериха помежду си много общо, обединени в ненавист към всички, желаещи мир. Блънди се бе заел да узнае всички тайни за преговорите по възстановяване на монархията, което можеше да стори с лекота, защото никой не беше толкова предпазлив в приказките, колкото беше редно. Чрез него тези тайни бе научил и Престкот. Той знаеше кой от роялистите е умишлено предаден в ръцете на правителството и какви заговори са издадени предварително, та да не навредят на преговорите.

— Бил преизпълнен от гняв и жадувал за мъст. Като научил, че кралят тайно пристига в Англия за окончателни преговори с мен, не могъл повече да се сдържи. Пристигнал в Дийл същия онзи февруари на 1660 година, когато трябвало да дойде кралят, и зачакал в засада. Не знам колко дълго се е крил там, но една сутрин, когато кралят излезе да се разходи в градината зад къщата, в която се събирахме, сър Джеймс го нападна и се опита да го прониже с шпагата си.

Не знаех нищо за тези преговори, а още по-малко за неуспешното покушение, дотолкова строго всички участници бяха опазили тайната, така че останах стъписан и от чутото, и от това, че Търлоу ми го разказва в този момент.

— Защо не успя покушението?

— За малко да успее. Кралят беше порязан по ръката, което силно го шокира, и без съмнение щеше да загине, ако някой не го бе закрил с тялото си и не пое смъртоносния удар в собственото си сърце.

— Храбър и добродетелен човек — възхитих се.

— Възможно е. И крайно непредсказуем, защото не беше някой друг, а Нед Блънди, който се пожертва и умря за владетеля, презиран от него, като позволи да се осъществи реставрация на същата тази монархия, на която се бе противопоставял през целия си живот.

Можех само да се взирам в него, след като чух невероятната история. Като видя смайването ми, Търлоу се усмихна и вдигна рамене.

— Вероятно е бил човек на честта, който е вярвал в справедливостта и не е откривал такава в убийството. Очевидно сър Джеймс не го е посветил в намеренията си. Не мога да дам смислено обяснение на подбудите му, а и не е нужно. Блънди беше отличен войник и верен другар, но никога не съм чувал да е убивал без нужда или да е проявявал жестокост към враговете. Уверен съм, че е бил щастлив да спаси живота на Престкот, но не и да му съдейства за убийство, та макар набелязаната жертва да е бил кралят.

— Ами сър Джеймс? Защо не го убихте? Мислех, че това ви е любимият метод за решаване на всички въпроси.

— Не беше лесно да бъде убит. На преговорите присъстваха малко хора и охрана почти нямаше, така че нямаше кого да пратим да го гони. Заради безопасността бяхме заложили повече на тайната, отколкото на силата. Ето защо след нападението си сър Джеймс се спаси без особени затруднения. Всеки ден прекарвахме в напрежение и очаквахме той да огласи каквото бе научил. И от двете страни го преследвахме с всички сили, но без полза. Не можехме да обявим престъплението му, тъй като бихме разкрили предмета на преговорите си, и единствената ни надежда бе да го очерним, та като проговори, никой да не му повярва. Самюъл, както обичайно, се зае с подправянето на писма и сред привържениците на краля се намериха достатъчно такива, които да бъдат подкупени, та да не се ровят и да не разузнават прекалено. Престкот избяга зад граница и там умря. Ирония на съдбата: той извърши върховното предателство към своя крал, но бе невинен в другите престъпления, които му се приписаха.

— И така, затрудненията останаха зад гърба ви.

— Не. Ни най-малко. Той не би се решил на тъй отчаяна крачка само въз основа на думата на Нед Блънди. Настоявал лично да види доказателства и Нед му ги представил.

— Какви доказателства?

— Писма, паметни записки, дипломатическа кореспонденция, извлечения, дати на срещи и имена на присъстващите. По много от всичко.

— И не се е възползвал от тях?

— Не — усмихна се тъжно Търлоу. — Бях принуден да заключа, че не са били у него, че Нед Блънди ги е потулил някъде заедно с ключа за шифъра, с който бе скрито съдържанието им.

— Следователно той е бил човекът, когото Самюъл споменава, така ли?

— Да. Малко преди смъртта си Блънди за последен път посетил семейството си. Логично е да се приеме, че е оставил пакета у тях. За такова нещо не е можел да разчита на никого друг, дори на старите си другари по оръжие. Много пъти нареждах да обискират дома им, но хората ми не откриха нищо. Ала съм уверен, че момичето и майка ѝ единствени са знаели къде е скрит пакетът. Блънди беше твърде разумен, та да довери такава тайна на странични хора.

— А те са мъртви. И вече не могат да кажат къде е той.

— Именно. Но пък не могат да разкажат и на Джак Престкот. — Търлоу отново се усмихна. — И това е голямо облекчение за всички. Защото ако у него се окажеха тези улики, би могъл да настоява за графска титла и за половин графство към нея, а кралят би му ги дал. И Кларендън би паднал мигом.

— И вие обещахте на Престкот, че ще му дам тези документи?

— Казах само, че ще му дадете някои сведения. И напълно сте в състояние да го сторите, след като вече ви ги съобщих.

— Вие вече разполагате със сведенията, търсени от Престкот.

— Не. Но ще бъда абсолютно откровен и ще кажа, че се досещам в какво се състоят.

— И решихте да не ми го казвате, за да обрека това момиче на смърт.

— Така е. Бих предпочел да получа книжата на Блънди, за да ги унищожа. Но тъй като надеждата за това бе малка, прецених, че е по-добре никой да не се добере до тях. Ще поставят под заплаха безопасността и положението на твърде много хора, включително на мен самия.

— Принудихте ме да извърша убийство заради собствените си цели — промълвих унило, ужасѐн от жестокостта на този човек.

— Предупредих ви, че властта не е за чувствителни, докторе — отвърна тихо той. — А и какво изгубихте вие? Търсите начин да отмъстите на Кола и покровителите му и благодарение на Престкот това ще ви се удаде.

Той даде знак да повикат Престкот и младежът влезе, сияещ от самодоволство, много горд от това колко е хитър. Аз във всеки случай бях уверен, че то няма да трае дълго. Съгласих се да го отърва от съд, но разбирах, че сведенията, които щеше да чуе от моята уста, щяха да са най-суровото наказание за него. При това не бях в настроение да го щадя.

Той започна с многословни и лицемерни благодарности за проявените от мен доброта и милосърдие; пресякох ги, без да се церемоня. Знаех какво съм извършил и не желаех да бъда възхваляван за това. Беше необходимо, но моята ненавист и презрение към човека, принудил ме да извърша престъпление, не знаеха граници.

Търлоу като че забеляза моя гняв и раздразнение и се намеси, преди да съм дал воля на яда си.

— Въпросът е в това, господин Престкот: кой ви поведе към вашите изводи? От кого получавахте подсказвания и намеци, които да ви уверят, че Мордаунт е виновен? Вие ми разказахте много за вашето разследване, но не всичко, а аз не обичам да ме лъжат.

Младежът се изчерви при това обвинение и се опита да се престори, че заплахата, стаена в тихия и мек глас на Търлоу, не го стряска. А Търлоу, когото го биваше повече от всеки друг да всява голям ужас с минимални усилия, продължи с хладна невъзмутимост:

— Повтарям, нещичко премълчахте. От вашия собствен разказ следва, че дори не сте подозирали за съществуването на Самюъл Морланд, и все пак без труд сте узнали за него и интересите му. Не сте имали препоръчително писмо до управителя на лорд Бедфорд и все пак управителят ви е приел и щедро ви е снабдил с всевъзможни сведения. Как постигнахте това? Защо му е било на човек като Колъп да разговаря с вас? А именно този разговор се явява преломният момент във вашето дирене, не е ли така? До срещата с него всичко е било забулено в мрак и мъгла, а после внезапно е станало ясно и разбираемо. Някой ви е казал, че Мордаунт е предател, осведомил ви е за връзката му със Самюъл Морланд и ви е подкрепял в разследването ви. Дотогава сте имали само подозрения и догадки.

Престкот още се инатеше, но бе навел глава като ученик калпазанин, дето не си е научил урока.

— Надявам се, няма да ни разправяте как всичко сте измислили сам. Доктор Уолис се подложи на опасност заради вас и двамата имате договорка. Сделката ще изгуби силата си, ако не изпълните своите обещания.

Накрая той вдигна глава и погледна Търлоу, а по лицето му плъзна странна, почти безумна усмивка.

— Узнах го от близък човек.

— Близък човек? Колко мило от негова страна. Няма ли да благоволите да кажете името му?

Чак се наведох напред в предвкусване на следващите му думи, защото бях уверен, че те ще дадат отговор на въпроса, заради който бях заложил толкова много.

— Кити — каза той и аз се втренчих в него с пълно недоумение.

Това име нищо не ми говореше.

— Кити — повтори както винаги напълно невъзмутимият Търлоу. — Кити. И той е…?

— Тя е блудница. Поне някога беше такава.

— Както изглежда, е много добре осведомена.

— Много се издигна в занаята си. Удивително как щастието се усмихва на някои, нали? Когато я срещнах за пръв път, тя вървеше пеша към Тънбридж, за да поработи там. Не мина и половин година и вече се радваше на пълно благополучие като метреса на един от най-властните хора в страната.

Търлоу се усмихна насърчително с неговия си благ маниер.

— Тя е извънредно здравомислещо момиче — продължи Престкот. — Когато беше още никоя, проявих добрина към нея, а щом я срещнах случайно в Лондон, тя ми се отплати пребогато, като ми разправи слуховете, стигнали до ушите ѝ.

— Случайно значи?

— Да. Аз се разхождах, а тя ме видя и ме спря. Просто минаваше покрай мен.

— Да, разбира се. Ами големецът, който я издържа? Неговото име?

Престкот изправи гръб в креслото.

— Лорд Бристол — каза. — Но моля ви, не ме издавайте пред никого, че съм ви казал. Обещах да си мълча.

Въздъхнах тежко и не само затова, че разследването ми беше напреднало неизмеримо, а и защото отговорът на Престкот беше очевидно искрен. Ако на господин Бенет не му беше в характера да постави всичко на карта, то Бристол бе в състояние безгрижно и безразсъдно да рискува каквото притежава. Смятан бе за най-близкия съветник на краля, макар да нямаше нито пост, нито власт. Открито изповядваше католицизъм, което препятстваше назначаването му, и Кларендън неизменно удържаше връх над него във всички политически дела. Това тровеше живота на Бристол, но без съмнение той бе човек с голяма храброст и лоялност и бе останал редом с краля по-дълго от мнозина други, делил с него изгнанието и нищетата. Беше човек с изключителни качества, блестеше с образование, красив на външност и с изискани обноски, а в разговор се отличаваше с красноречие. Способен беше да се залови с всичко, без да го докара докрай, защото колкото и големи да бяха способностите му, бяха далеч превъзхождани от неговото тщеславие и честолюбие. При това увереността в собствените му дарби му замайваше главата и го подвеждаше. Отстояваше държавни мерки, в които нямаше ни зрънце благоразумие и които криеха немалка заплаха за спокойствието в страната, но беше така убедителен, че изглеждаха като единствените възможни. Нямаше да е трудно дворът да бъде убеден, че е замислял убийството на Кларендън, тъй като бе напълно способен на такова безразсъдство.

— Бъдете спокоен, няма да излъжем доверието ви — каза Търлоу. — Отново ви благодаря, млади човече. Вие много ни помогнахте.

Престкот го погледна изненадано.

— И това е всичко? Не ви е нужно нищо повече от мен?

— Може би по-късно. Но засега нищо повече.

— В такъв случай — каза Престкот и се извърна към мен — няма ли да ми съобщите още някои сведения? Доказателствата за вината на Мордаунт, както ми каза господин Търлоу, несъмнено съществуват. Е, къде са те? У кого са?

Дори в пълното си униние почувствах жалост към него. Той беше глупав и заблуден, ту жесток, ту доверчив, склонен към насилие телом и духом, превзет от жлъч и суеверия, истинско извратено чудовище. Но единственото му искрено чувство бе благоговейната обич към баща му и вярата в благородството на родителя го бе поддържала във всичките му странствания и премеждия. Душата му бе дотолкова покварена от злоба и отмъстителност, че беше трудно да се види доброто зрънце в нея, и все пак, то съществуваше.

Не ми достави никакво удоволствие да угася тази искра и да му кажа, че със своето жестокосърдечие сам е сътворил своето последно и съдбовно нещастие.

— Къде се намират те бе известно само на един човек.

— Името му, господине. Веднага ще отида при него.

Той напрегнато се приведе напред и младежкото му лице пламтеше от вълнение.

— Нейното име… е Сара Блънди. Същата онази, за чиято смърт настоявахте. Затворихте ѝ устата завинаги и сега доказателствата ще останат навеки неоповестени, тъй като тя несъмнено ги е скрила надеждно. Никога няма да успеете да докажете невинността на баща си, нито ще си върнете имението. Името ви завинаги ще си остане с петното на измяна. Това е справедливо наказание за вашите грехове. Ще ви се наложи да живеете със съзнанието, че сам сте творец на бедите си.

Той се облегна на креслото и се усмихна хитро.

— Шегувате се с мен. Явно такъв ви е навикът, но моля ви, бъдете откровен. Кажете ми истината.

Повторих, като добавях нови и нови подробности, докато усмивката не се изтри от лицето му и ръцете му не започнаха да треперят. Не ми донесе никакво удовлетворение, че на главата му се стовари още един съкрушителен удар, макар да имаше някакво възмездие в това. Когато му разказах как баща му е предал и едва не е убил краля, от гърлото му се изтръгна ръмжене, а на изкривеното му лице се изписа тъй демонично изражение, че май уплаши дори Търлоу.

За щастие Търлоу беше запазил някогашната си предвидливост и зад вратата чакаше слуга, готов да се намеси при нужда. Когато приключих, Престкот скочи и ме сграбчи за врата и като нищо щеше да ме убие, ако имаше няколко секунди на разположение, но бе дръпнат със сила и повален на земята.

Като свещеник, то се знае, вярвам, че у хората може да се вселява Дяволът, но винаги го бях използвал безгрижно като фраза с преносен смисъл. Не бих могъл да греша повече и скептиците, които не вярват в подобни неща, са заблудени от собствената си самомнителност. Демоните съществуват действително и са способни да завладеят душите и телата на хората, да ги хвърлят в буйство, изпълнено със злоба и жажда за разрушение. Престкот бе живото доказателство, което веднъж завинаги ме избави от скептицизма, защото никой човек не е ставал свидетел на такъв животински бяс, какъвто аз видях в онази стая. Чудовищният дявол, настанил се у Престкот, бе управлявал мислите и постъпките му вече много месеци, но бе подхождал предпазливо и с коварство, така че никой не бе подозирал за присъствието му.

Сега, когато на надеждите му бе сложен край, всичкото му изстъпление и свирепост бликнаха на показ, той се търкаляше по пода, дереше дъските с нокти, докато изпод тях не рукна кръв и не остави върху дървото тънки червени линии. Нужни бяха немалко усилия да бъде вързан, но и тогава не можахме да му попречим отново и отново да блъска главата си в мебелите и да се мъчи да ни ухапе, когато непредпазливо протягахме ръце към него. През цялото време крещеше ужасни сквернословия (за щастие повечето думи бяха съвършено неразбираеми) и продължаваше да напада, докато не бе вързан по-здраво и устата му не бе запушена с кърпа. Накрая бе отведен в университетския затвор в очакване някой родственик да го прибере.

Дванадесета глава

Веднага бих заминал за Лондон, дори да не бях узнал — и то от кого само: от господин Уд!, — че след като научил за смъртта на Сара Блънди, Кола избягал от Оксфорд. Сега и тя, и майка ѝ бяха мъртви, той се бе лишил от предполагаеми помощници и по-нататъшното му оставане в Оксфорд ставаше безпредметно. По-важно беше друго: Кола със сигурност беше научил, че Престкот е изпаднал в буйна лудост. Ако Търлоу беше прав и първият опит за покушение над Кларендън трябваше да извърши младият безумец, то Кола нямаше как да не разбира, че вече се е лишил от пешката си и сега му се налагаше лично да влезе в играта. Тази мисъл повече от всяка друга ме подтикна да тръгна възможно най-бързо.

Пътешествието, както винаги, беше изтощително. Докато се друсках в каретата, мислех си как моят обект имаше само няколко часа преднина. Но когато пристигнах на Чаринг Крос, никой не си спомни човек, който да отговаря на описанието му. Ето защо се отправих към Уайтхол, където с най-голяма вероятност можех да открия господин Бенет и помолих да му докладват, че коленопреклонно моля да бъда приет по неотложен въпрос.

Той ме прие след час, това отлагане ме засегна, но всъщност се бях приготвил за още по-дълго чакане.

— Надявам се наистина да идвате по важна работа, докторе — каза, когато влязох в кабинета му и с облекчение видях, че е сам. — Такова бързане не е присъщо за вас.

— Предполагам, че поводът е достатъчно важен.

— Е, кажете какво ви притеснява сега. Пак онези заговори ли?

— Именно. Преди да ви обясня, трябва да ви задам извънредно съществен въпрос. Когато преди няколко седмици ви съобщих за подозренията, говорихте ли пред някого за тях?

Той вдигна рамене и се намръщи при скрития упрек.

— Възможно е.

— Това е много важно. Иначе не бих ви питал. Не минаха и два дни след разговора ни, и Кола уби моя доверен слуга, чието име ви назовах. После се появи в Оксфорд, където се опита да убие и мен. Знаеше, че имам копие от предназначено за него писмо, и го открадна заедно с едно друго, което пазя от години. Стигнах до извода, че зад присъствието му тук стои лорд Бристол. Нужно ми е да знам дали сте споменавали пред негова светлост за моите подозрения.

Господин Бенет дълго мълча и видях, че острият му и ясен ум преценява думите ми от всички страни, както и всички възможни последици от тях.

— Надявам се, не предполагате…

— Ако беше така, не бих го споменал пред вас. Но вашата лоялност към приятелите е широко известна и е нямало как да очаквате, че човек, дължащ толкова много на краля, ще се обърне срещу него. И смятам, че набелязаната от Кола жертва не е кралят, а лорд-канцлерът.

Това го учуди, но сякаш сега неща, които преди бяха изглеждали мъгляви, му се изясниха.

— В отговор на въпроса ви ще кажа, че май споменах за това на лорд Бристол или във всеки случай на някого от приближените му.

— Отношенията му с лорд Кларендън все така ли са лоши?

— Все така. Но не чак толкова, та да повярвам, че се е решил на подобни действия. Той е склонен към необмислени интриги, но винаги съм го смятал за твърде слаб, за да постигне нещо. По-добре кажете как и защо стигнахте до такъв извод.

И аз разказах. Господин Бенет ме изслуша с най-голяма сериозност, без да ме прекъсне дори когато признах, че съм се съветвал с Джон Търлоу. Когато завърших, той отново дълго мълча.

— Така… — рече най-накрая. — Въже за обесването на граф. Трудно е за вярване, но няма как да не повярвам. Въпросът е как да се постъпи при тези неимоверно сложни обстоятелства.

— Марко да Кола трябва да бъде спрян, а Бристол наказан.

Господин Бенет ми хвърли презрителен поглед.

— Да, разбира се. Но е по-просто да се каже, отколкото да се направи. Знаете ли какви са плановете на Кола?

— Не в подробности.

— А как се свързва с лорд Бристол?

— Не.

— Дали има писма или материални улики, че го е правил някога?

— Не.

— И какво очаквате? Да обвиня Негова Светлост в държавна измяна? Навярно сте забравили, че той ми оказа такова покровителство, каквото аз на вас. Ако скъсам с него, то трябва да съм безукорен в основанията си, иначе ще бъда обвинен в черна неблагодарност. Ако лорд Бристол падне, с него ще падне и половината двор, и кой тогава ще удържа Кларендън, кой ще удържа самия крал? Самото управление на страната ще бъде подкопано. Казвам ви, доктор Уолис, не е за вярване, че човек може да рискува толкова много.

— Но ето че е рискувал. Той трябва да бъде спрян и вие да заемете мястото му.

Бенет се втренчи в мен мълчаливо.

— Далеч съм от мисълта да ви лаская и не казвам нищо, което сам не чувствате в сърцето си. Всеизвестно е колко високо ви цени Негово Величество. Също толкова очевидно е каква полза ще донесете като противовес на интересите на лорд Кларендън. На лорд Бристол за това му пречи собствената му липса на умереност. На вас ви е по силите и ще се справите по-добре, ако бъдете избавен от неговите безразсъдства. Трябва да скъсате с него и да го низвергнете. Ако не го направите, може да бъдете сигурен, че той все пак ще падне и вие ще паднете заедно с него.

Той все още мълчеше, но аз бях набрал смелост и продължих, като знаех, че изказвам на глас най-съкровените му мисли.

— Имате дълг пред него като към покровител, който ви е издигнал и поддържал, и аз знам, че с вашата преданост напълно сте изплатили този дълг. Само че не сте задължен да го поддържате в лошото и тази негова крачка слага край на всички ваши задължения.

Накрая думите ми го убедиха и той отпусна глава в дланите си с опрени на бюрото лакти — най-непринудената поза, която някога бе заемал пред мен.

— Значи да поставя всичко на карта, така ли, докторе? Ами ако Кларендън все пак бъде убит и Бристол наистина заеме мястото му? Какво ще стане с мен и моите близки? А помислихте ли вие самият колко дълго ще запазите мястото си?

— Не по-дълго от седмица-две. Но се съмнявам, че ще остана жив толкова дълго, така че изгубеният пост няма да ми е грижа.

— Често съм размишлявал какво трябва да бъде истинското ми място в двора. Вие, без съмнение, ме смятате за амбициозен и сте прав. Но съм също така верен слуга на Негово Величество и каквото и да съм желал за себе си, винаги съм го съветвал да предприеме онова, което съм смятал за най-правилно. Заслужавам най-високите постове в страната. Кларендън винаги ми е стоял на пътя, както възпрепятства всички, които са по-млади и енергични от него. И вие твърдите, че трябва да изоставя човека, който винаги е бил добър с мен, и да съдействам да се задържи на власт онзи, който презира въздуха, дишан от мен?

— Не казвам да му съдействате да се задържи на власт. Само посочвам, че не бива да допускате името ви да се свърже с убийство, а мълчанието ви ще стане тъкмо такова свързващо звено.

Господин Бенет се замисли, после отстъпи — и за минута не се бях съмнявал, че тъкмо така ще стане.

— Как възнамерявате да постъпите? Да поискате обяснение от лорд Бристол или да известите лорд Кларендън?

— Второто. Нямам желание да повдигам обвинения. Нека го направят други. Да тръгваме, доктор Уолис, ще ме придружите.

Никога преди не бях срещал лорд-канцлера на Англия, макар че, то се знае, бях го виждал отдалеч. Гротескната му пълнота не беше изненада за мен, но виж, леснината, с която получихме достъп до него, ме учуди. Той не беше човек, който огражда собствената си личност с показна церемониалност; без съмнение годините, прекарани в изгнание, когато бе живял в оскъдица и често му се бе налагало да се справя дори без прислуга, го бяха научили на добродетелта на простотата — макар да отбелязвах, че същите тези лишения не бяха дали подобен урок на господин Бенет.

Както каза господин Търлоу, Кларендън беше неимоверно предан на владетеля, който в много случаи се държеше недостойно с него, а в следващите години щеше да се отнесе още по-подло. И все пак Кларендън решително го поддържаше и доколкото успяваше, го въздържаше от безразсъдни ходове. По време на изгнанието той неуморно се трудеше за връщането на краля, а щом великата цел бе постигната, с всички сили се бореше за стабилността на короната. Най-голямата му слабост бе онази, която често се среща у хора на преклонна възраст — залагаше твърде много на мъдростта на преминалите години. Безспорно, почитта към по-възрастните е добродетел, но да се очаква такава безусловно е много глупаво и предизвиква единствено неприязън. Беше създал ненужен антагонизъм с господин Бенет, тъй като и двамата бяха трезви, здравомислещи хора и това ги правеше естествени съюзници. Но Кларендън неизменно пречеше на издигането на приятелите на Бенет и много рядко допускаше постове и звания да попадат извън кръга на приближените му.

Все пак враждата между тези двама придворни външно не се проявяваше в нищо. Церемониалната учтивост на Бенет и вроденият авторитет на Кларендън водеха дотам, че непосветен или неособено наблюдателен човек би ги помислил за свързани от сърдечна дружба. В действителност изобщо не беше така и аз знаех, че хладнокръвието на господин Бенет е престорено, че той е крайно разтревожен за изхода на тази среща.

Когато ставаше дума за наистина важни дела, господин Бенет нямаше навик да прикрива същността зад изискани похвати и тънки намеци. Той ме представи като свой подчинен и аз се поклоних, а после без заобикалки обяви, че имам да докладвам за въпрос от извънредно значение. Кларендън присви очи, припомнил си кой съм.

— Учуден съм, че ви срещам в подобно обкръжение, докторе. Изглежда сте способен да служите на много господари.

— Служа на Бог и на правителството, милорд — отвърнах. — На Бог, защото така повелява дългът ми, а на правителството, защото бях помолен. Ако услугите ми не бяха поискани, на драго сърце бих си изживял живота в приятна анонимност.

Той остави този отговор без внимание и закрачи из стаята, в която ни прие. Господин Бенет мълчеше, а лицето му изразяваше едва скривана тревога. Беше наясно, че цялото му бъдеще зависи от това как ще се проявя в словесния дуел.

— Намирате ли ме дебел, господине?

Въпросът очевидно беше адресиран към мен. Лорд-канцлерът се спря насреща ми с ръце на кръста и задъхан от усилията, които му бяха стрували няколкото крачки.

Погледнах го право в очите.

— Разбира се, че да, милорд.

Той изсумтя с удовлетворение, после докрета до креслото си, седна и с жест позволи и на нас да направим същото.

— Мнозина са ме гледали също както сега вие в очите и са се клели, че имам поразителна прилика с Адонис — отбеляза той. — Очевидно високата длъжност крие такова очарование, че е способна да изопачи зрението. Такива хора изпъждам незабавно. А сега, господин Бенет, кажете кое ви накара да преодолеете отвращението си от мен. И защо доведохте със себе си този господин.

— С ваше позволение, ще предоставя на доктор Уолис да ви запознае с въпроса. Той разполага с всички нужни сведения и ще ги изложи много по-добре.

Канцлерът се обърна към мен и аз отново предадох възможно най-сбито същината на проблема. Длъжен съм да си призная всичките слабости: повествованието ми ще е лишено от всякаква полза, ако се придържам към маниера на италианеца и пропускам онова, което хвърля сянка върху мен самия. Не разказах на Кларендън за Сара Блънди.

Вече бях привикнал към онова, за което говорех, и фактите бяха престанали да ме смайват. И все пак бе поучително да видя как по-обикновени хора (ако ми е позволено за кратко да характеризирам лорд-канцлера като такъв) възприемат обвинения, очевидни за мен. Лицето на Кларендън застина и пребледня, докато излагах хода на моето разследване и изводите си, устните му се стиснаха гневно и накрая дори нямаше сили да погледне човека, донесъл му тези новини.

Когато приключих, настъпи дълго, много дълго мълчание. Господин Бенет не пожела да заговори, а лорд-канцлерът явно не беше в състояние. Аз, от своя страна, сметнах мисията си за завършена — бях съобщил изводите си на онези, в чиито ръце бе властта да предприемат мерки. Съзнавах тежестта на думите си и отново бях поразен от ужасяващата им мощ, защото думите могат само за времето от едно мигване да свалят от власт важни личности и няколко фрази постигат повече, отколкото цяла армия за година. Хората висят пред ближните си на тънката паяжинка на своята репутация, която е тъй крехка, че и от дъх може да се разпадне.

Накрая Кларендън прекъсна мълчанието си и ме подложи на най-строгия и щателен разпит, който съм преживявал някога. Беше адвокат и като всички от съсловието си нищо не обичаше повече от това да блесне с дарбата си при разпит, който продължи повече от половин час, и на всички въпроси аз отговарях възможно най-точно и без раздразнение. Отново ще бъда откровен: макар че в по-голямата си част отговорите ми го удовлетворяваха, той безжалостно диреше несъответствия в разказа ми и всички слаби места в него скоро бяха открити за по-нататъшно разглеждане.

— И така, доктор Уолис, вярването ви във военните способности на господин Кола…

— Основава се на разказа на търговец, който го е откарал от Кандия във Венеция — отвърнах. — Търговецът нямаше никаква причина да ме лъже, тъй като не знаеше за интереса ми към венецианеца. Той не принадлежи към благородното съсловие и все пак го смятам за надежден свидетел. Разказа ми каквото е видял и чул, и изводите ми в никой случай не почиват само върху неговите впечатления.

— А връзката на господин Кола с радикали?

— Изцяло се потвърждава от осведомителите ми в Нидерландия и от моя слуга. В Оксфорд господин Кола също не се забави да влезе във връзка със семейство, което има скандална слава.

— А със сър Уилям Комптън?

— Надежден свидетел го е видял в дома на сър Уилям, където той е прекарал много дни. На няколко пъти са обсъждали вас, пътя, по който е предстояло да минете след няколко седмици, и са изразили надежда да бъдете нападнат по време на пътуването си.

— С лорд Бристол?

— Както ви е известно, сър Уилям принадлежи към поддръжниците на лорд Бристол.

— Същото важи и за господин Бенет.

— Изложих пред господин Бенет моите подозрения още без да имам ни най-малка представа кой стои зад Кола. Той ги е споделил с лорд Бристол и преди да минат двайсет и четири часа, Кола уби моя слуга. Няколко дни по-късно самият аз едва не станах жертва на покушение.

— Това не е достатъчно.

— Да, но има и още. Както е известно, лорд Бристол се застъпва за съюз с Испания, а Кола е близък с посланика ѝ в Нидерландия. Лорд Бристол е открит католик и следователно не признава властта на краля, на парламента и на законите в страната ни. И това не е първият път, когато се впуска в безразсъдни интриги. Нещо повече, месеци наред задкулисно е ръководил един младеж в опит да предприеме ход срещу вас, като е опетнил името на лорд Мордаунт.

Накрая вече нямах какво да добавя. Или бях убедил Кларендън, или не. Много е странно усещането да се опитваш да убедиш някого, че всеки момент може да го убият. В полза на лорд Кларендън говореше това, че отказваше да го повярва, докато не му бъдеха предоставени основателни доказателства. Немалко високопоставени хора биха се уловили само за най-бегло подозрение и сами биха измислили допълнителни улики, та да унищожат съперника си.

— Но те никога не са се срещали? Никой не ги е виждал заедно? Никакви писма? Никой не е подслушал разговор между тях?

Поклатих глава.

— Не, това е слабо вероятно. Здравият разум диктува всички контакти да бъдат чрез трето лице.

Кларендън се облегна на креслото си и чух как то изскърца под тежестта му. Господин Бенет през цялото време седеше безучастно и по лицето му не личаха никакви емоции: той с нищо не ми помагаше, нито ми опонираше, просто пазеше мълчание, докато Кларендън не се обърна към него.

— Вас това убеди ли ви?

— Не се съмнявам, че може да ви грози опасност и че е редно да се предприемат мерки, та да бъдете опазен от атентат.

— Много великодушно от страна на човек, който никак не ме обича.

— Не. Вие сте пръв министър на Негово Величество и дългът на всички нас е да ви защитаваме като самия крал. Ако кралят реши да ви отстрани, не бих си дал труда да предотвратя падането ви от власт, надявам се това ви е известно. Но да принуждавам Негово Величество към такова нещо би било измяна, също както незаконното убийство на някой е престъпление. Ако Бристол се стреми към нещо подобно, не желая и да го познавам.

— А вие мислите ли, че се стреми към това? Ето там е въпросът, нали така? Не възнамерявам да седя със скръстени ръце и да чакам дали удар с нож в гърба ми ще докаже правотата на доктор Уолис. Не мога да обвиня лорд Бристол в държавна измяна, тъй като доказателствата срещу него са недостатъчно солидни, а кралят би приел опит да го призова пред съда като злоупотреба с положението ми от моя страна. Така че няма да прибягвам към подобни мерки.

— В миналото сте го правили — припомни господин Бенет.

— Рядко и в този случай няма да го направя. Лорд Бристол, също както и аз, беше редом с краля и неговия баща повече от двайсет години. Заедно делихме изгнание, отчаяние и лишения. Обичах го като брат и го обичам до днес. Не мога да му причиня зло.

Разговорът между двамата продължи в същия дух: нищо освен умереност, предпазливост и съжаления. Такива са маниерите на придворните, които обличат изказванията си в тайнопис, по-сложен и непроницаем от жалките кодове на дребните заговорници, които бяха мои всекидневни противници. Дори не се съмнявам, че те вярваха във всяка своя изречена дума; но тук се водеше — неизказан и подразбиран — друг, много по-безжалостен разговор, в който двамата събеседници търгуваха помежду си и всеки се опитваше да извлече полза за себе си от обстоятелствата, създадени от мен.

Не ги презирам заради това; всеки вярваше, че неговата и на привържениците му победа ще допринесе за общото благо. Нито смятам подобна гъвкавост за грешка, тъй като в последните години Англия пострада зле заради хора с твърди принципи, които отказваха да се огънат и не бяха способни да се променят. Това, че Кларендън и Бенет се състезаваха за благоволението на краля, само добавяше блясък към славата на Негово Величество. Да се изтръгва със сила това благоволение и да бъде лишаван той от правото си на избор — такъв бе грехът на парламента в миналото и на лорд Бристол в настоящето. Ето защо и на двете сили трябваше да се противостои.

Не бях също така учуден, че двамата искаха както трябва да оценят възможните вреди, които падането на Бристол щеше да донесе на тях самите. Защото последиците щяха да бъдат мащабни, каквито са винаги, когато големи сили търпят поражение. Семейство Дигби, което той оглавяваше, имаше много последователи в камарата на общините и в западните райони на страната; много негови приятели и роднини заемаха постове в двора и в правителството. Да се отстрани лорд Бристол бе едно; да се изкорени фамилията му от властта — съвсем друго.

— Надявам се, можем да направим извод, че италианецът трябва да бъде спрян — каза лорд-канцлерът с първата загатната усмивка, която видях, откакто му съобщих сведенията си. — Това е първата задача. По-сериозно затруднение, ако мога така да се изразя, представлява лорд Бристол. Не желая да го обвинявам, още по-малко да възбуждам против него дело в парламента. Вие ще го направите ли, господин Бенет?

Той поклати глава.

— Не мога. Твърде много от хората му са и мои хора. Това ще посее раздор помежду ни и доверието към мен ще секне. Няма да го поддържам, но и не се каня да му забия нож в гърба.

И двамата замълчаха; целта ги привличаше, но не и начините за постигането ѝ. Накрая реших да се намеся, малко смутен от това, че предлагам съвет на по-високопоставени, без да ми го искат, но пък уверен, че не им отстъпвах по способности.

— Може той сам да си навлече падението — обадих се.

И двамата ме изгледаха внимателно, без да знаят дали да ме упрекнат, че съм заговорил, или да ми позволят да продължа. Накрая Кларендън ми кимна в знак на разрешение.

— Лорд Бристол е своенравен и уязвим със своето тщеславие и прекомерно развито чувство за чест, при това е любител на показните жестове. Това го е демонстрирал неведнъж. Трябва да бъде принуден да действа толкова неблагоразумно, че дори кралят да изгуби търпение.

— И как да го постигнем според вас?

— Той предприе опит чрез онзи младеж на име Престкот, който се провали. Сега предстои да бъде спрян Кола. А после Бристол трябва да бъде дразнен и провокиран до степен да забрави здравия разум. Да се наеме нов убиец не е просто, това ще му отнеме поне няколко месеца. Започнете настъпление срещу него в най-скоро време, за да спечелите преднина.

— И какво да предприемем?

— Има различни възможности. Той е настоятел на моя университет; може да предложите да бъде свален от този пост на основание, че е католик. Да бъдат отстранявани негови поддръжници от длъжностите им.

— Това няма да го тласне към безразсъдство, само ще го ядоса.

— Милорд, може ли да говоря направо?

Кларендън кимна.

— Дъщеря ви се омъжи за херцога на Йорк против волята ви и без ваше знание.

Кларендън бавно кимна, готов да се разгневи. Господин Бенет застина като каменна статуя, докато аз произнасях най-опасните в живота си думи. Самото споменаване в присъствие на канцлера на този злополучен брак можеше да струва на човек кариерата му, тъй като по този повод Кларендън за малко не се бе лишил от своята. Рисковано бе дори да се намеква, камо ли да се подхваща разговор на тази тема, както се канех да направя аз. Издържах някак студения и неподвижен поглед на лорд-канцлера и се направих, че не забелязвам как господин Бенет няма намерение да ме подкрепя.

— Колебая се да предложа такъв ход, но на лорд Бристол трябва да бъде внушено, че Нейно Величество кралицата е безплодна и че вие сте били наясно, когато сте уредили този брак.

Настана мъртва тишина и аз се уплаших, че ще стана жертва на гнева му. Той отново ме изненада: вместо да избухне, попита ме с леден глас:

— И как ще помогне това?

— Лорд Бристол ви завижда за вашето издигане. Ако бъде уверен, че замисляте да поставите на трона дъщеря си, злоупотребявайки с безплодността на кралицата, ще го обземе още по-голяма завист заради бъдещето ви и може да се опита да предприеме свалянето ви в камарата на общините. Ако господин Бенет откаже да подкрепи такъв ход в критичния момент, той ще пропадне и кралят ще се увери, че има до себе си човек, който се е опитал публично да узурпира властта му, като действа за свалянето на първия му министър. Ще му се наложи да действа, за да спаси репутацията на короната.

— И как да бъде тази басня пусната в обръщение?

— Мой млад колега в Оксфорд, доктор Лоуър, има голямо желание да пробие в Лондон. Ако го покровителствате, може да позволи да се говори от негово име, че е преглеждал кралицата и е открил медицински доказателства, че е бездетна. Естествено, ако бъде поставен под клетва, доктор Лоуър ще каже истината, тоест, че никога не е преглеждал кралицата.

— Разбира се — намеси се господин Бенет, — ако приемете предложението, ще ви се наложи да приемете на доверие, че аз ще ви подкрепя в решителната минута. На драго сърце ви давам дума, но предполагам, че в подобен случай тя не е достатъчна.

— Мисля, че има начини да стане така, та да е във ваш интерес да удържите на думата си.

Бенет кимна.

— Това е всичко, за което моля.

— Нима сте съгласен? — попитах смаян, че предложението ми не срещна съпротива и възражения.

— Мисля, че да. Ще положа всички усилия да използвам падането на лорд Бристол за укрепване на позициите ми пред краля. Господин Бенет пък ще го използва за засилване на своите позиции, та след време да може да ме измести. Но в настоящето можем да се смятаме за съюзници за достигане на общата и нужна цел.

— Италианецът не бива да създава пречки — добави Бенет. — Няма как да бъде арестуван и предаден на съд, където може да проговори. Правителството не бива да допуска да бъде разклатено от слухове за измяна в най-близкото обкръжение на краля.

— Той трябва да бъде убит — отсякох. — Дайте ми войници и ще се погрижа за това.

И тъй, всичко бе договорено. Малко по-късно напуснах кабинета на лорд-канцлера, уверен, че съм изпълнил дълга си и сега мога да се отдам на личната си мъст.

Тринадесета глава

След този разговор Кларендън не напускаше дома си, окръжи се със стражи и се оправдаваше с това, че подаграта му се е изострила (не беше измислен предлог, тъй като тази болест го измъчваше от дълги години). Отмени пътуването си в Корнбъри и излизаше от вкъщи само за да направи краткия преход от Пикадили до Уайтхол, за да се види с краля.

Аз издирвах Кола, като използвах всички предоставени ми ресурси. Петдесет войници бяха поставени под мое разпореждане и всички осведомители до един бяха притиснати да съдействат. Бяха арестувани всички радикали, до които успях да се добера, в случай че италианецът е потърсил убежище при тях. Къщата на испанския посланик беше дискретно наблюдавана, разпратих хора из таверни и странноприемници да търсят сведения. Доковете също бяха наблюдавани и помолих моя приятел, търговеца господин Уилямс, да разпространи, че трябва да ми бъде докладвано за всеки чужденец, който пожелае да бъде превозен по море.

Както съм чувал, французите се справят по-добре с подобни задачи, тъй като разчитат на сила, която наричат „полиция“, да съблюдава реда в населените места. След безплодното търсене на Кола започнах да си мисля, че навярно и на нас в Лондон ще ни е от полза нещо подобно, макар да бе малко вероятно да се случи. Ако имахме такъв отряд, може би по-скоро бихме издирили Кола и може би той изобщо не би стигнал тъй близо до осъществяване на замисъла си. След три дни, пълни с разочарование, разбрах, че усилията ми са напразни. Как можеше да изчезне безследно човек, който толкова биеше на очи? Трябваше да е в Лондон, защото къде другаде би могъл да се скрие? Само че той сякаш се беше изпарил.

Естествено, постоянно ми се налагаше да докладвам за хода на издирването на лорд Кларендън и господин Бенет и чувствах как ден след ден доверието им към мен се топи, щом всеки път признавах за неуспеха си. Господин Бенет не каза нищо направо, но го познавах достатъчно добре и разбирах, че сега на карта е и моето собствено положение, че съм длъжен да открия италианеца възможно най-скоро, иначе щях да се лиша от неговото покровителство. Посещението на четвъртия ден бе най-лошо от всички, защото отново бях подложен на безброй въпроси и на нарастващата му студенина. Така че след като то приключи, вървях към реката, потънал в униние.

Внезапно се спрях, осъзнал, че съм забелязал нещо много важно, но не успявах да осмисля какво е то. Обзе ме предчувствие, че съм заплашен от голяма опасност, и то не ме напускаше, колкото и да се опитвах да уловя мимолетната мисъл, породила такова усещане. Помня, че утрото бе прекрасно и за да се поразсея, реших да се разходя от службата на господин Бенет през Котън Гардън, а после през тесен проход в Сейнт Стивънс Корт, за да стигна до Уестминстърските стълби. Именно в тесния проход, затворен с тежки дъбови порти от двете страни, тревогата ме обзе за пръв път, но аз я пренебрегнах и продължих да крача. Едва когато излязох на кея и се канех да се кача в лодката си, осъзнатият вече факт стигна до мен и аз бързо се върнах и се обърнах към най-близкия пазач.

— Вдигни тревога — поръчах му, като го известих за пълномощията си. — В сградата е проникнал наемен убиец.

Дадох му описание на италианеца, а после се върнах при господин Бенет и нахълтах в кабинета му без всякакви предварителни церемонии.

— Той е тук — обявих. — В двореца е.

Господин Бенет ме изгледа недоверчиво.

— Видяхте ли го?

— Не. Подуших го.

— Моля?

— Усетих мириса му. В прохода. Той се парфюмира с конкретен парфюм, който не може да се сбърка и с който не би се клепал нито един англичанин. Долових точно него. Повярвайте ми, тук е.

Господин Бенет изпъшка.

— И какво предприехте?

— Известих стражата и започнаха претърсване. Къде е кралят? Ами лорд-канцлерът?

— Кралят се моли, а лорд-канцлерът не е в двореца.

— Трябва да поставите допълнителна стража.

Господин Бенет кимна и незабавно повика служители да им дава разпореждания. Струва ми се, че тогава за пръв път разбрах защо Негово Величество го ценеше толкова много. Действаше спокойно, без да проявява тревога, но предприемаше възможно най-решителни действия. Не минаха и няколко минути и стражата заобиколи краля. Молитвата завърши предсрочно, но не така прибързано, че да разтревожи придворните. Малки отряди от войници се пръснаха из двореца да обискират стотиците му апартаменти, коридори и дворове.

— Надявам се да сте прав — каза господин Бенет, докато стояхме край прозореца, под който войниците разпитваха няколко дворцови служители. — Иначе ще ви се наложи да отговаряте, и не пред мен.

И тогава видях човека, когото издирвах от толкова дни. Господин Бенет заемаше апартаменти в ъгловата част на сградата и част от прозорците гледаха към Темза, а други — към уличка, водеща към Стълбите при Парламента. Тъкмо по тази уличка между Двора на стария дворец и Покоите на принца зърнах познатата фигура. Без сянка от съмнение това беше Кола, спокоен както винаги, макар и облечен не така крещящо, с вид, сякаш имаше пълно право да се намира там.

— Ето го там! — викнах и сграбчих господин Бенет за рамото. Нужни бяха много месеци да ми прости това ми действие. — Това е той! Бързо!

Без да чакам отговор хукнах навън от кабинета, слязох на бегом по стълбите, като извиках на стражите да ме следват. Като същински Хораций Кокъл23 заградих прохода към Стълбите при Парламента, чакащите долу лодки и единствения шанс за бягство на Кола.

Нямах представа какво да правя по-нататък. Бях невъоръжен, съвсем сам и без никакви възможности да се защитя от човек, прославен с бойните си умения. Но желанието и дългът ме накараха да застана на пътя му, защото нямах намерение да му позволя да се изплъзне от мен и от отмъщението, което не можех да не преследвам.

Ако Кола ми се беше нахвърлил с оръжие, бягството му щеше да е гарантирано, а също и моята смърт. Аз имах на своя страна единствено изненадата и напълно съзнавах колко нищожна защита е това.

Ала тя си свърши работата, защото, когато Кола ме видя, бе тъй изумен, че не знаеше как да се държи.

— Доктор Уолис! — възкликна и дори сподави усмивка, която би могла да мине за радостно учудване. — Никак не очаквах да ви срещна тук.

— Известно ми е. Може ли да се осведомя защо сте тук?

— Разглеждах тукашните забележителности — отвърна той, — преди да отпътувам за дома, което възнамерявам да направя утре.

— Няма да го бъде — заявих с облекчение, като видях как през двора към нас приближават войници. — Мисля, че пътят ви завърши.

Той се извърна да види какво гледам, а после се смръщи с недоумение и тревога.

— Както виждам, предали са ме — каза и аз си отдъхнах с огромно облекчение.

Отведоха го — без шум и суетене — в стаите зад Рибния двор и аз тръгнах с него. Господин Бенет отиде при Негово Величество да го извести за случващото се, а вероятно и да съобщи на лорд Кларендън, че опасността се е разминала. Аз, от своя страна, бях зашеметен от успеха си и изрекох благодарствена молитва, задето успях да заловя италианеца, преди да нанесе удара си, а не след това. Уверих се, че са го оковали, и едва тогава се заех да го разпитвам, но можех и да не си правя труда за малкото, което ми се удаде да науча.

Дързостта на Кола ме смая, защото той си даде вид, че напук на обстоятелствата се радва на срещата с мен. Каза, че му било приятно да види познато лице.

— Чувствах се много самотен, откакто напуснах прекрасния ви град, доктор Уолис — продължи той. — Жителите на Лондон не ми се сториха особено сърдечни.

— Нямам представа защо така. Но преди отпътуването си вие и в Оксфорд не бяхте особено желан гост.

Той се престори на много огорчен.

— Като че ли да. Макар да съм в пълно неведение с какво можах да заслужа такава грубост. Вероятно сте чули за моите разногласия с господин Лоуър. Той се отнесе с мен много зле, повярвайте, но аз все още се лутам в догадки. Споделих с него всичките си идеи, а срещнах в отговор единствено жестокосърдечие.

— Възможно е да са му станали известни не само вашите идеи и да не е останал много доволен, че е помагал на такъв човек. Никой не обича да го мамят и ако като джентълмен той е предпочел да не ви изобличи открито, надали е неучтиво да покаже раздразнение.

На благото му кръгло лице се появи хитро и предпазливо изражение и той ме огледа изпитателно и с бегла насмешка.

— Вероятно за това трябва да благодаря на вас. Господин Лоуър ме предупреди, че вечно си пъхате носа в делата на околните и се занимавате с каквото не ви е работа.

— Да, тази чест принадлежи на мен — отвърнах, решил да не се поддавам на оскърбителния му тон. — Действам за доброто на страната си и от името на нейното законно правителство.

— Радвам се да го чуя. Така е редно да постъпват всички. Ще ми се да вярвам, че и аз също съм лоялен на моята република.

— Мисля, че е точно така. Доказали сте го в Кандия, нали?

Той присви очи при моята осведоменост.

— Не знаех, че славата ми се простира толкова далеч.

— А също сте се познавали със сър Джеймс Престкот?

— А, ето какво било — даде си вид, че едва сега го осенява разбиране. — Сигурно ви е казал онзи негов чудат син. Не бива да вярвате на всичко, което говори този младеж. Той е под властта на печална заблуда за всеки и всичко, свързани с достойния му родител. Способен е да си измисли какво ли не за мен, само и само да облече в слава онзи беден изгнаник.

— Едва ли сър Джеймс би могъл да се нарече беден.

— Нима? Аз го срещнах при различни обстоятелства, когато той бе принуден да се продава като наемен войник и нямаше пукнат грош в джоба си. Тъжно падение и още повече заради това, че никой от обкръжението му не желаеше да си помръдне пръста, за да му помогне. Можете ли да го заклеймявате при това положение? Та каква лоялност дължеше на някого вече? Беше храбър мъж и самоотвержен другар и аз почитам паметта му, колкото и скърбя за неговата кончина.

— И тъй, самият вие пристигнахте в Англия, без да споменавате пред никого за собствената си храброст.

— Този период от живота ми е изцяло приключен. Не желая да си го припомням.

— Където и да идете, се свързвате с врагове на краля.

— Те не са мои врагове. Общувам с когото ми се хареса, стига да е приятен за компания.

— Искам да си получа писмата. Онези, които сте откраднали от стаята ми.

Той помълча и се усмихна.

— Не знам за никакви писма, господине. Претърсете мен и вещите ми, ако желаете, но трябва да ви кажа, че съм възмутен от намека ви, че съм крадец. Един джентълмен не би трябвало да хвърля с лекота подобни обвинения.

— Разкажете ми за лорд Бристол.

— Не познавам такъв господин.

Лицето му запазваше безразличието си, той спокойно ме гледаше в очите и продължаваше да упорства.

— Е, то се знае — казах. — И за лорд Кларендън ли не сте чували?

— Какво говорите? Как може да не съм чувал за лорд-канцлера? Чувал съм, естествено. Макар да не разбирам смисъла на този въпрос.

— Разкажете ми за сър Уилям Комптън.

Кола въздъхна.

— Колко много въпроси задавате! Сър Уилям, както знаете, беше приятел на сър Джеймс. Той ми беше казал, че ако някога ида в Англия, сър Уилям ще се радва да ми окаже гостоприемство. И го стори най-великодушно.

— А за благодарност е станал жертва на нападение.

— Не от мен, както се подразбира от думите ви. Доколкото ми е известно, бе извършено от младия Престкот. Аз просто му спасих живота. Никой не би отрекъл, че много се потрудих за това.

— Сър Джеймс Престкот е предал сър Уилям Комптън и той го презира. Как да повярвам, че на драго сърце ви е приел в дома си?

— Точно това направи. Колкото до презрение, нищо такова не забелязах. Каквато и вражда да е имало помежду им, явно е умряла заедно със сър Джеймс.

— Обсъждали сте убийството на лорд-канцлера със сър Уилям.

При това мое изявление промяната в поведението на италианеца бе наистина удивителна: не остана и следа от лековатата му приветливост на човек, който се смята вън от опасност; той се напрегна, макар и незабележимо, но разликата все пак бе огромна. От този момент започна внимателно да подбира думите си. Тонът му обаче остана леко насмешлив, като че все още бе достатъчно уверен в себе си и не предвиждаше голяма опасност.

— Заради това ли е всичко? Обсъждахме много неща.

— Включително засада на пътя за Корнбъри.

— Както схванах, английските пътища са пълни с опасности за непредпазливите.

— Ще отречете ли, че оставихте бутилка с отрова в нея, за да я изпия онази вечер в Новия колеж?

Тук търпението му явно се изчерпа.

— Доктор Уолис, започвате силно да ми дотягате. Питате ме за нападение над сър Уилям Комптън, при все че виновникът за престъплението е Джак Престкот, който така или иначе призна вината си със своето бягство. Питате ме за смъртта на доктор Гроув, без оглед на факта, че момичето не само бе обесено за стореното, а и доброволно си го призна. Питате за разговори относно сигурността на лорд Кларендън, докато аз се намирам в Лондон съвършено открито, а лорд-канцлерът си е жив и здрав — да му даде Бог много дни. Какво целите с всичко това?

— Ще отречете ли, че убихте слугата ми Матю през март тази година в Лондон?

Той отново изобрази недоумение.

— Отново не ви разбирам. Кой е този Матю?

Явно на лицето ми се е изписал силен гняв, защото той за пръв път ме погледна с тревога.

— Отлично ви е известно кой е Матю. Младежът, когото така великодушно взехте под крило в Нидерландия. Онзи, когото сте поканили на угощението си и сте развратили. Същия, когото сте срещнали в Лондон и хладнокръвно сте убили, когато той очакваше от вас единствено обич и приятелство.

Тук дръзкото лекомислие на Кола се изпари и той се загърчи като риба, само и само да не се сблъска лице в лице със своето двуличие и малодушие, които сам съзнаваше.

— Помня един младеж от Хага — каза. — Но не ми се представи под името Матю. Възмутителното обвинение в развращаване няма дори да удостоя с отговор, защото не проумявам откъде се е взело, а колкото до убийството, просто го отричам. Признавам, че скоро след пристигането ми в Лондон ме нападна човек, който искаше да ме обере. Признавам, че се защитавах с всички сили и избягах при първа възможност. Кой е бил нападателят и в какво състояние се е намирал, след като се разделихме, не ми е известно, ала не мисля, че получи тежка рана. Ако някой е умрял, то много съжалявам. В случай че е бил същият онзи младеж, отново съжалявам, но уверено мога да кажа, че не го разпознах и никога не бих му навредил, ако знаех, че е той, колкото и да се беше провинил. Но ви съветвам в бъдеще да си подбирате слугите по-внимателно и да не наемате хора, които си добавят към заплащането с нощни обири.

Жестокостта на думите му ме прониза, както кинжалът бе пронизал шията на Матю, и в този момент съжалих, че нямам у себе си нож или по-голяма свобода на действията, или душа, способна на убийството на ближен. Но Кола прекрасно знаеше как ме ограничават обстоятелствата, усети го още при появата ми и си позволяваше да ме дразни и измъчва.

— Внимавайте с приказките, господине — процедих, като едва овладявах треперенето на гласа си. — Ако пожелая, мога да ви причиня голяма вреда.

Но за момента това бе празна закана и той вероятно също го усети, защото се разсмя безгрижно и презрително.

— Ще сторите каквото ви наредят господарите ви, докторе. Както е с всички нас.

Четиринадесета глава

Разказът ми отива към края си. Всичко останало чух от втора ръка или видях като наблюдател и не възнамерявам да коментирам пространно въпроси, които е по-добре да оставя за други. Ала на следващия ден бях на пристанището, когато доведоха Марко да Кола при кораба. Видях пристигането на каретата и как италианецът с безгрижна походка мина по трапа към палубата. Той дори ме забеляза, усмихна се и отправи подигравателен поклон в моя посока, преди да се скрие надолу.

Не изчаках отплаването на кораба, а се качих в моята карета и се отправих към дома. Заминах за Оксфорд чак след разговор с капитана на кораба, който лично ме увери, че Кола и багажът му са изхвърлени зад борда на петнайсет мили от брега и то при такова вълнение, че не би могъл дълго да се удържи на повърхността. Макар и да бях постигнал отмъщението си, то не ми донесе удовлетворение и минаха няколко месеца, преди да си върна спокойствието. Но не и щастието.

След време господин Бенет, сега вече лорд Арлингтън, настоя отново да се върна на служба. Нежеланието и съпротивата ми се оказаха безсилни пред неговото настояване. През месеците помежду се бе случило много. Съюзът между Кларендън и Бенет изтрая достатъчно дълго, та и двамата да постигнат целите си. След провала на плана му за убийство, при настойчивите слухове, че не след дълго дъщерята на Кларендън ще седне на английския престол, плюс постоянния тормоз срещу неговите хора Бристол рискува всичко и се опита да се домогне до отстраняване на Кларендън от поста му, като го обвини пред парламента в държавна измяна. Това предизвика единствено присмех и пренебрежение и Бенет се разграничи от този ход на своя покровител. С какви уверения в подкрепа е прилъгал Бристол, за да го подтикне към такова действие, не ми е известно. Негово Величество бе толкова оскърбен от опита да бъде свален неговият министър, че отпрати Бристол на континента. Позициите на Кларендън се укрепиха и Бенет получи своята награда, като привлече в своя лагер бившите приближени на Бристол. На надеждите за съюз с Испания бе нанесен съкрушителен удар и такъв повече не се обсъждаше.

Съгласието между Кларендън и Бенет нямаше как да продължи дълго; това и на двамата бе ясно, а и целият свят разбра как завърши всичко. Лорд Кларендън, най-добрият служител, който кралят бе имал някога, бе принуден да се оттегли в изгнание във Франция, където изживя дните си в нищета, съкрушен от неблагодарността на владетеля, от коравосърдечието на някогашните си приятели и от открития преход на дъщеря си към католицизъм. Бенет се издигна и зае мястото му, но след време и той се лиши от власт, свален от друг, както той самият бе свалил Кларендън. Това е то политиката и такива са политиците.

Във всеки случай за известно време моите усилия опазваха кралството — недоволните, макар и богато финансирани от Испания, не можеха да постигнат нищо при решителните мерки на правителство, неотслабвано от разкол в собствените си редове. И дори след толкова много години не спирам да си припомням ужасната цена на тази победа.

Причина за всичко стана желанието да накажа човека, който ми причини такава скръб. А сега откривам, че този мой враг, когото мразех също толкова силно, колкото обичах Матю, ми се е изплъзнал и се е спасил от гнева ми. Извърших позорни дела и все пак се лиших от отмъщението си. В сърцето си знам, че съм бил предаден, тъй като капитанът на кораба, който ми съобщи как е видял Кола да потъва, не би посмял да ме излъже, ако не е бил наплашен от някого с много по-голяма власт от моята.

Не знам кой бе взел решението да пощади Кола и да го скрие от мен, нито пък по каква причина. Вече нямам и възможност да науча. Търлоу, Бристол, Кларендън са мъртви; Бенет страда в самотно уединение и с никого не говори. Лоуър и Престкот категорично нищо не знаят, а не мога да си представя, че господин Кола би благоволил да ме осветли. Единственият, с когото не съм говорил, е онзи човек Уд, но съм сигурен, че той разполага само с откъслечни и незначителни факти.

Никога не съм прикривал извършеното от мен, макар и също тъй никога да не съм давал гласност на действията си. И сега не бих го направил, ако не се бе появил онзи ръкопис. Не се отричам от стореното. Във всеки случай събитията доказаха, че бях прав по същество. Дори онези, които ме порицават, трябва да си припомнят, че ако бях бездействал, Кларендън щеше да загине и страната вероятно отново щеше да бъде обхваната от война. Само това дори е повече от достатъчно оправдание за постъпките ми, за бедите, които претърпях и причиних на други.

И все пак, макар да знам, че съм прав, спомените за онова момиче започнаха да ме преследват. Беше грях да си измия ръцете и да мълча, когато я осъдиха на смърт. Винаги съм го знаел, но едва сега го признавам. Към това злодеяние ме подтикна Търлоу чрез измама, а моя единствена подбуда бе жаждата за справедливост, която винаги бях смятал за достатъчно оправдание.

Всичко това е известно на върховния ни Съдия и на Него съм длъжен да поверя душата си със съзнанието, че Му служих с всички свои сили.

Но често, когато лежа без сън през нощта или когато съм отчаян, че искам да се моля, а молитвите не идват, боя се, че единствената ми надежда за спасение е Неговата милост да се окаже по-голяма от моята.

Ала и в това не вярвам вече.