Пръстът, който те сочи

Първа глава

Обзема те известна изненада и дори неловкост, когато от сумрака на далечното минало като същински духове изплуват почти забравени лица и събития. Тъкмо това изпитах, докато четях ръкопис, написан от онзи странен малък венецианец Марко да Кола, изпратен ми неотдавна от Ричард Лоуър. Никога не бих помислил, че притежава толкова впечатляваща, та макар и избирателна памет. Нищо чудно още тогава да си е водил бележки с намерение да забавлява сънародниците си след връщането у дома. У нас подобни записки на пътешественици се ползват с немалка популярност, защо не и във Венеция, макар че, както съм чувал, тамошните хора са ограничени и не удостояват с внимание нищо, дето е отдалечено на повече от десет левги зад пределите на града.

Да, ръкописът ме изненада, и не само със съдържанието си, а и поради факта, че изобщо ми бе изпратен, защото отдавна не бях получавал вести от Лоуър. По времето, когато и двамата пробивахме в Лондон, често прекарвахме време заедно, но после пътищата ни се разделиха. Сключих изгоден брак с жена, чиято зестра допълни имотите ми, и започнах да общувам с по-издигнати в обществото хора. Докато Лоуър не преуспя особено, тъй като не съумя да се хареса на онези, които най-много биха могли да му съдействат. Не знам защо стана така. Да, вярно, притежаваше раздразнителност, която не подхожда на лекар, а и твърде усърдно се занимаваше със своята философия в ущърб на джоба си, за да заеме видно място в света. Но благодарение на моята лоялност и търпимост все още може да причисли семейство Престкот към немногобройните си пациенти.

Доколкото схванах, изпратил е писанията на Кола също и на Уолис, вече много стар и съвсем сляп, и очаква да получи отзивите му. Мога да си представя какви ще са те: всезнаещият Уолис триумфира или вариация на тази тема. Единствено в името на истината си направих труда да изложа как стояха нещата в действителност. Повествованието ми може да е понакъсано, тъй като често ме отвличат важни дела, но ще се постарая над него колкото мога.

Като начало нека кажа, че харесвах Кола; имаше неугледна външност, но се мислеше за франт и по време на краткия си престой в Оксфорд забавляваше познати и непознати с ярките си пъстри дрехи и мириса на парфюм, който оставяше зад себе си. Постоянно правеше пируети и поклони, раздаваше чудновати комплименти, тоест, не беше от типичните венецианци, които, както съм чувал, се гордеели със своята важност и тежест и гледали накриво веселостта на англичаните. Не се наемам да разнищвам спора му с Лоуър и наистина не разбирам как може да го докарат едва ли не до бой заради някакви си дреболии. Има нещо недостойно в това двама джентълмени да се боричкат кой да се изкара по-вещ в занаята. По този въпрос Лоуър никога нищо не ми е говорил и не мога да съдя има ли повод да се срамува, или не. Но ако оставим настрана това глупаво взаимно ожесточение, венецианецът си имаше немалко достойнства и аз съжалявам, че не се запознах с него при по-щастливи обстоятелства. Не бих възразил да си поприказваме днес, щях да го разпитам за много неща. Главното е, че не разбирам защо… и това е най-натрапчивото му премълчаване… защо в мемоарите си нито веднъж не споменава за познанството си с баща ми. Странно, тъй като при срещите ни много говорихме за него и Кола се изказваше с голямо уважение.

Такова е мнението ми за венецианеца, какъвто го познавах. Подозирам, че доктор Уолис би му обрисувал друг портрет. Така и не ми стана ясно защо този достоен свещенослужител се настрои срещу него толкова силно, но съм убеден, че не е имал реални причини. Уолис се отличаваше с някои странни натрапчиви представи и естествено, хранеше дълбока неприязън към всички паписти, но нерядко грешеше в преценките си, както и в този случай.

Известно е, че господин Уолис, преди да бъде засенчен от господин Нютон, беше смятан за най-великия математик, раждал се някога в страната ни, и тази му слава потулваше съмнителните му услуги към правителството и присъщите му завист и злоба. Откровено признавам, че никога не проумях какво толкова забележително са създали и единият, и другият. Умея да събирам и изваждам, та да поддържам в ред сметките по имотите си, мога да заложа на кон и да си изчисля печалбата и умът ми не побира защо му е на някого да знае повече. Веднъж се опитаха да ми обяснят идеите на господин Нютон, но не открих смисъл в тях. Някакви си доказателства, че предметите падали. Тъй като аз самият бях паднал зле от коня си предишния ден, отвърнах, че разполагам с всичкото нужно доказателство върху задните си части. А защо падат? Много просто, защото Господ ги е сътворил тежки.

Колкото и умен да е Уолис по тази част, не го биваше да преценява хората и допускаше големи грешки, както бе и в случая с Кола. При това само защото горкият човек беше папист и се вреше в обществото на благородни хора, като се стараеше да се хареса на всички. Уолис беше видял в това някакъв зъл умисъл. Лично аз приемам хората каквито ги виждам, а Кола никога не ми е сторил нищо лошо. А че бил папист, мен това не ме засяга; щом му е угодно да гори в Ада, не е моя работа да го спасявам.

При всичката приветливост на Кола обаче, ми беше ясно, че той е глупак в много отношения, ярък пример за разликата между събраните знания и здравомислието. Имам си теория, че купищата знания разбалансират трезвия разум. Твърде много усилия се пилеят за пълнене на главата с наука и там не остава място за житейска мъдрост. Ето на, Лоуър беше извънредно умен човек, а доникъде не стигна, докато аз, дето кажи-речи съм напълно необразован, достигнах високо положение като мирови съдия и член на парламента. Живея в голяма къща, построена специално за мен, и съм заобиколен от слуги, та дори някой път те правят залагания вместо мен. Не е зле за човек, роден не по своя вина без нищичко зад гърба, който някога на косъм избегна съдбата на Сара Блънди.

А тази млада жена беше блудница и вещица при все хубостта и особения ѝ маниер, които така плениха Кола. Днес, в зрялата си възраст, когато вече съм по-близо до Бог, съм смаян с какво безгрижие изложих душата си на опасност, като се хванах с нея. Но бидейки справедлив човек, ще кажа цялата истина: каквито и да бяха другите ѝ престъпления и колкото и да си заслужаваше смъртта, Сара Блънди не бе убила доктор Робърт Гроув. Ако Кола беше по-наясно с Библията, би съобразил, че доказателството се крие в тетрадките, които разнасяше със себе си, за да записва думите на околните. Разказва например как на вечерята в Новия колеж Гроув имал спор с Томас Кен, който изфучал навън, като си мърморел „Римляни, глава 8, стих 13“. Кола си спомня цитата, записал го е, но напълно е изпуснал от очи неговата важност, та дори не е схванал защо поначало е бил поканен. Защото какво гласи този пасаж? За разлика от него аз си направих труда да го проверя и той потвърди вярването, което храня от години: „Защото, ако живеете по плът, ще умрете.“. Приятелят ми Томас наистина бе убеден, че Гроув се отдава на плътски удоволствия и ето че часове по-късно умря. Ако не знаех някои неща, бих го взел за пророчество.

Готов съм да приема, че Томас се е измъчвал непоносимо, преди да се реши да действа, тъй като познавах добре всички качества и недостатъци на Гроув. Като дете се бях напатил от острия му език, докато ме обучаваше като частен учител в дома на сър Уилям Комптън. И макар да бях наясно за най-добрите му качества (прозрях ги чак като пораснах достатъчно, та да не бъда пердашен от него, защото имаше тежка ръка), знаех и как остроумието му може да ранява. Томас — бедният, честен и муден Томас — бе твърде лесна мишена за неговите насмешки. Гроув с такова постоянство и липса на милосърдие уязвяваше бедния ми приятел, та мога дори да твърдя, че сам си докара тази участ.

Ами аз? Налага се да разкажа за моите пътешествия, не едно, а няколко на брой, предприети в стремежа ми едновременно към преуспяване и (смея ли да го кажа?) спасение на душата. Някои от нещата, които ще опиша, вече са публично достояние. Други са известни само на мен и ще предизвикат силен смут сред атеисти и присмехулници. Не се съмнявам, че казаното ще бъде презряно от ерудитите, които ще се надсмеят над моето изложение и ще пренебрегнат реалността в него. Това си е тяхна грижа, а аз ще изрека истината, харесва ли им тя, или не.

Втора глава

Желанието ми е да изложа с пълна яснота своя разказ за събитията и да не се вживявам в глупави увъртания като така наречените писатели, стремящи се към безсъдържателна слава. Боже опази някога да си навлека срама да издам книга за пари и да опозоря семейството си с подобно падение. Мога ли да знам кой ще я прочете? Според мен няма и една достойна книга, написана за печалба. Понякога съм принуден да слушам откровения как някой чете, че да мине някак вечерта, и като цяло го намирам напълно нелепо. Всички тези надути фрази и скрит смисъл. Кажи каквото имаш да казваш, и замълчи, това е моят девиз, и книгите биха станали много по-добри — и по-кратки, — ако хората се вслушат в съветите ми. Повече мъдрост има в приличен трактат за селското стопанство или риболова, отколкото в най-засуканите творения на тези философи. На мен да оставят, бих ги качил на кон по изгрев-слънце и бих ги накарал един час да яздят в галоп из полето. Това би проветрило от глупости задръстените им мозъци.

И тъй, ще се обясня просто и директно, без притеснения, че написаното от мен ще отрази характера ми. В Оксфорд пристигнах, за да уча юриспруденция, тъй като се налагаше като най-големия и единствен син в семейството да си заработвам прехраната, дотам бяхме изпаднали. Престкот са древен род, но много изпатиха през войните. Баща ми, сър Джеймс Престкот, се бе присъединил към краля, когато този благороден джентълмен вдигна бойното знаме в Нортхамптън през 1642 година, и доблестно се бе сражавал през цялата гражданска война. Разходите бяха огромни, тъй като за своя сметка екипира кавалерийски отряд, и скоро бе принуден да ипотекира земите си, та да събере пари, убеден, че това е мъдро вложение за бъдещето. В онези ранни дни никой не си помисляше, че битките ще приключат по друг начин освен с триумфална победа. Ала баща ми и другите не бяха сложили в сметката неотстъпчивостта на краля и растящото влияние на фанатиците в парламента. Войната продължаваше, страната страдаше, а баща ми обедняваше.

Непоправимата беда се случи, когато Линкълншир, където се намираше голямата част от фамилните ни владения, се оказа напълно в ръцете на Кръглоглавите; майка ми за кратко лежа в затвора и повечето от доходите ни бяха конфискувани. Дори и това не разклати решимостта на баща ми, ала когато кралят беше заловен през 1647 година, той разбра, че каузата е безнадеждна, и се помири, колкото можа, с новите управляващи. По негово мнение Чарлс I беше изгубил кралството поради собствената си глупост и грешки и нищо повече не можеше да се направи. Баща ми се превърна в бедняк, но поне се оттегли от бойното поле с чест, доволен да подхване наново живота си.

До екзекуцията на краля. Бях едва седемгодишен в този ужасен зимен ден на 1649 година, но той още е жив в паметта ми. Предполагам, че всички съвременници ясно помнят с какво са се занимавали, когато са чули, че кралят е бил обезглавен пред очите на ликуваща тълпа. Нищо не ми напомня така красноречиво за минаващото време, като срещата със зрял човек, който няма като най-ярък спомен ужаса, предизвикан от тази новина. Никога в историята на вселената не се е извършвало подобно престъпление, и днес ми е пред очите как потъмня небето, как се разтърси земята, когато гневът на небесата се изсипа върху нея. Много дни след това валя дъжд — небето оплакваше греховността на човечеството.

Като всички останали, баща ми не вярваше, че може да се случи такова нещо. И сбърка. Винаги е имал прекалено високо мнение за ближните си, там вероятно се крие и причината за неговата гибел. Цареубийство — може би, случвало се е неведнъж. Но съд? Да бъде екзекутиран в името на правосъдието онзи, който сам е бил източник на правосъдие? Да бъде качен богопомазан владетел на ешафода, сякаш е някой престъпник? Подобно кощунство, подобна светотатствена гавра светът не бе виждал от времето, когато самият Христос е бил разпнат на кръста. Англия бе стигнала до чудовищно падение, никой и в най-ужасния си кошмар не би предположил, че ще се потопи така дълбоко в блатото на сярата. В този момент баща ми призна за свой законен господар младия Чарлс II и се закле да посвети живота си на неговото възкачване на трона.

Това се случи малко преди първото изгнание на баща ми и преди аз да бъда отпратен от родния дом, за да получа образование. Бях повикан в стаята му и отидох там с известна боязън, като предположих, че съм се провинил в нещо, защото той малко се занимаваше с нас, децата, бидейки натоварен с по-важни дела. Ала той ме поздрави ласкаво и дори ми позволи да седна, а после ми обясни какво се е случило в света.

— Ще ми се наложи да напусна страната за известно време, за да мога да изправя семейството на крака — каза той. — А майка ти реши ти да заминеш у моя приятел сър Уилям Комптън, където да учиш с гувернанти. Тя, от своя страна, ще се върне при близките си. Трябва да запомниш едно, Джак — продължи. — Бог е създал тази страна като монархия и ако не приемаме това, значи не приемаме волята му. Да служиш на краля, на новия крал, е равносилно да служиш еднакво на страната си и на Бог. Да дадеш живота си служейки, е нищо, да дадеш състоянието си — още по-малко. Ала никога не давай честта си, защото тя не ти принадлежи и не можеш да се разпореждаш с нея, а ти е дарена от Бог също като мястото ти в живота. Аз я пазя, за да ти я предам, а после ти ще я предадеш на своите деца.

Макар че по онова време вече бях навършил седем години, той никога преди това не бе разговарял с мен по важни въпроси и аз придадох на детското си лице цялата сериозност, на която бях способен, след което се заклех, че ще му дам причини да бъде горд с мен. Съумях да не се разплача, макар и до днес да помня какви усилия ми струваше това. Странно, рядко виждах него и мама, но известието за скорошното му отпътуване ми причини дълбока тъга. Три дни по-късно и той, и аз напуснахме дома ни, чиито собственици никога вече нямаше да бъдем. Сигурно ангелите хранители, за които ни казват, че бдят над нас, са го знаели, тъй като свиреха меланхолична музика, изпълваща с униние вслушаната ми душа.

През следващите осем години баща ми нямаше възможност да предприеме кой знае какво. Великата кауза бе изгубена, а и той бе вече твърде обеднял, та да продължи участието си. Това го доведе до такова отчаяние, че му се наложи да напусне страната и да си потърси прехраната като воюващ наемник, както сториха и много други благородници роялисти. Първо замина за Нидерландия, а после служи на Венеция, като се би на Крит с турците по време на дългата обсада на Кандия. Но със завръщането си в Англия през 1657 година веднага оглави група патриоти, станали известни по-късно под названието Стегнатия възел, и неспирно работеше за връщането на краля от изгнание. Излагаше живота си на опасност, но с радост. Говореше, че е готов да загине, но и най-заклетите му врагове щяха да са принудени да признаят, че е бил човек на честта.

Уви, бедният ми баща грешеше, защото по-късно бе обвинен в най-подла измяна и не му се удаде да се очисти от тази злобна клевета. Той така и не узна кой го е обвинил и в какво са се състояли обвиненията, поради което не можеше да се защити и да опровергае грозните слухове. Затова отново напусна Англия, прокуден от родината заради шушукането на долни сплетници, и почина от мъка, преди доброто му име да бъде възстановено. Веднъж в имението си видях как расов жребец, великолепно и силно животно, не можа да изтърпи безкрайните ухапвания от мухите, жужащи наоколо му. Побягна, за да се спаси от мъчителите, без да знае къде са те; плясваше с опашка, за да прогони една, а на нейно място налитаха нови десет. Докато препускаше през ливадата, падна и си счупи крака, а съкрушеният коняр го уби, за да го отърве от мъките му. Ето как възвишените и благородните са съсипвани от нищожните и подлите.

Бях само на осемнайсет, когато баща ми умря сам в изгнание, и това ме беляза за цял живот. В деня, когато бях известен с писмо, че е погребан в общ гроб с просяци, бях сразен от скръб, преди да ме обладае неудържим гняв. В общ гроб за бедняци! Небеса! Дори сега при тази мисъл ме побиват студени тръпки. Този доблестен воин, този най-добър сред англичаните да завърши така земния си път! Отблъснат от приятели, изоставен от роднини, които дори не бяха платили за погребението му, презрян от онези, заради които бе жертвал всичко — не, това не можех да го понеса. С времето сторих това, което беше по силите ми. Така и не успях да науча къде са го заровили, и нямаше как да устроя достойно погребение на костите му, но му вдигнах паметник в моята църква, най-прекрасния в графството, и водя там всички, които ме посещават, за да го видят и да поразмислят над съдбата на човека, в чест на когото е поставен. Паметникът ми струваше цяло състояние, но не съжалявам за нито едно похарчено за него пени.

Макар да ми бе известно, че семейството ми се е озовало в притеснени обстоятелства, още не знаех колко голям ущърб ни е нанесен и предполагах, че щом навърша двайсет и една, ще получа пълно разпореждане над имотите, уж защитени от посегателствата на правителството чрез разни юридически хитрости. Естествено, разбирах, че земите ще бъдат обременени с такива дългове, та ще са ми нужни години, докато отново заема видно положение в графството, но за мен това бе желана задача. Бях готов дори, ако се налага, да изгубя няколко години в практикуване на адвокатска професия, за да се сдобия с богатство, каквото юристите печелят с лекота. Тогава поне името на баща ми нямаше да потъне в неизвестност. Краят на човешкия живот е смъртта и тя идва при всички ни, щом удари нашият час, но се утешаваме с великото дарено ни благо — нашето име и честта ни да пребъдат и след нас. Докато загубата на имуществото е истинско потъване в небитието, тъй като род, непритежаващ земи, е нищо.

Младостта е простодушна и вярва, че всичко ще се нареди добре; зрелостта настъпва при човек с разбирането колко трудно постижими са за ума пътищата на Божието провидение. Последиците от разрухата, сполетяла баща ми, не ми станаха ясни, докато не напуснах уединения дом, където бях ако не щастлив, то поне запазен от житейските бури. Заминах за Тринити Колидж в Оксфорд. Баща ми беше учил в Кеймбридж, но чичо ми (който стана мой опекун, след като вече не бях под покрива на сър Уилям) реши, че там няма да бъда добре приет. Впрочем замяната не облекчи съдбата ми, защото и в този университет бях низвергнат и презиран заради произхода си. Нямах приятели — малцина биха си отказали удоволствието да проявят жестокост, а аз не търпях оскърбления. Не можех да се движа и в компанията на равни. Вярно, че бях записан като джентълмен на собствени разноски, ала стиснатият ми злобен чичо ми отпускаше такава мизерна издръжка, че не стигаше и за ученик. При това ме лиши от всякаква свобода: аз бях единственият сред студентите от моя ранг, чиито пари се пазеха от наставника му, та всеки път бях принуден да ги измолвам от него. Бях подложен на дисциплината на студентите от скромен произход и не можех да напускам града без позволение; задължен бях дори да посещавам лекции, а джентълмените са освободени от строго спазване на програмата.

Вероятно заради днешния ми маниер на поведение мнозина ме приемат за простодушен провинциалист, ала въобще не съм такъв. Онези времена ме приучиха да скривам своите желания и омраза. Бързо схванах, че съм принуден да изтърпя няколко години на унижения и самота, и че не е по силите ми да променя това. Не ми е в природата да беснея напразно срещу ситуация, която не мога да подобря. Ала запомнях най-безсърдечните и си обещах, че ще дойде ден да съжаляват за грубостта си. Много от тях вече съжалиха.

Не знам дори дали чак толкова ми липсваше изисканото общество с неговите изкушения. Вниманието ми винаги е било съсредоточено върху близките до мен, а детството ми не ме бе подготвило да общувам с по-широк кръг хора. Така че ми се носеше името на злонравен и вечно намусен и колкото повече се утвърждаваше тази ми репутация, толкова по-дълбоко затъвах в самота, която понякога нарушавах с подвизаване сред градското население. Станах истински майстор в преобличането: оставях студентската си мантия в стаята и се разхождах по улиците като обикновен гражданин с такава увереност, че нито веднъж не бях мъмрен от университетските надзиратели за неподобаващо облекло.

Но дори и тези разходки бяха ограничени, защото без мантия се лишавах от кредит и се принуждавах да плащам за удоволствията си с пари в брой. За щастие жаждата за развлечения ме обладаваше твърде рядко. Повечето от времето си посвещавах на учебни занятия и на подхванатото за утеха на душата ми разследване на по-важни дела. Само че надеждите ми бързо да придобия знания и да започна да печеля пари, бяха горчиво излъгани, тъй като за цялото си пребиваване в университета не научих буквално нищо за законите на страната и станах прицел на насмешки от другите студенти, че изобщо съм имал подобни очаквания. Виж, юриспруденцията беше в изобилие, затъвах в каноничното право и в принципите на Тома Аквински и Аристотел, опознах кодекса на Юстиниан и придобих известни умения в изкуството на диспута. Ала напразно дирех инструкции как се подава иск в Канцлерския съд, за да се оспори завещание или да се подложат на проверка действията на назначения изпълнител.

Докато залягах над правното си образование, замислих да прибегна към по-пряк път на отмъщение, което баща ми не бе успял да осъществи. Не само че неговата душа го искаше от мен, виждах в това и начин да разреша материалните трудности на семейството си. Не се съмнявах, че веднъж щом бъдеше убеден в невинността на бащата, негово величество би пожелал да компенсира сина. Отначало си въобразявах, че задачата ще е лесна. Преди да напусне страната, баща ми бе стигнал до заключението, че Джон Търлоу, държавният секретар на Кромуел, е човекът, посял слуховете срещу него в редиците на роялистите. Никога не се усъмних, че е прав. Тук наистина се усещаше ръката на този коварен и злокобен човек, който винаги е предпочитал да забие нож в гърба, отколкото да се изправи за честен и открит двубой. Ала бях твърде млад, за да постигна кой знае колко, а и предполагах, че рано или късно Търлоу ще бъде изправен пред съда и цялата истина ще излезе наяве. Да, младостта е простодушна, а вярата е сляпа.

Търлоу така и не бе съден, не му се наложи да напусне страната, не му бе отнето и пени от незаконно натрупаното богатство. Съпоставката между плодовете от измяната и наградата за лоялността бе поразително натрапваща се. В онзи ден някъде към края на 1662 година, когато се потвърди, че процес няма да има, си дадох сметка, че отмъщението трябва да бъде извършено със собствените ми ръце. Злият гений на Кромуел може и да бе избегнал законно наказание, но нямаше да избегне правосъдието. Щях да покажа на целия свят, че в тази покварена и тъй ниско паднала страна има хора, знаещи смисъла на понятието чест. Чистотата на младостта вдъхва у човек прости и благородни стремежи. Житейският опит лишава всички ни от тази светла прямота и със загубата ѝ обедняваме духом.

Трета глава

Този ден смятам за началото на кампанията, която изцяло ме погълна през следващите девет месеца и завърши с пълно тържество на справедливостта. Никой не ми помагаше; скитах се из страната да издирвам нужните ми доказателства, докато най-накрая не се ориентирах в случилото се и не получих възможност да действам. Бях тормозен и унижаван от онези, които не ми вярваха или пък имаха сериозни основания да ме отклонят от задачата ми. Но аз не отстъпвах, крепен от съзнанието за дълг и обич към най-добрия баща, който човек би могъл да има. Схванах в цялата ѝ дълбочина низостта на онези, които търсят власт, и разбрах, че щом бъде премахнато рожденото право, безкористността — единствената гаранция за добро управление — се оказва под тежка заплаха. Ако всеки може да придобие власт, към нея започва да се стреми кой ли не и управлението се превръща в бойно поле, където честта се принася в жертва на изгодата. На върха се изкачват най-долните, а цветът на нацията затъва в клоаката. Успях да постигна малка победа в тази вече изгубена война.

Такива мисли бяха недостъпни за ума ми в онези дни, когато ходех по улиците, отдавах се на учене и молитви, а нощем лежах буден и слушах похъркването на другите трима студенти, които деляха стаята с моя наставник. Само една цел живееше в душата ми: щеше да настъпи ден, когато да сграбча Джон Търлоу и да му прережа гърлото. Ала все по-силно чувствах, че обикновено отмъщение е недостатъчно; може би бях попил нещо от уроците по право или у мен се пробуждаше възвишеното благородство на баща ми, без сам да го съзнавам. Как би постъпил той? Какво би искал? Това бе основната ми грижа. Да нанеса удар без доказателства, би било лъжеотмъщение и аз нямах съмнения, че татко не би искал да обесят единствения му син като долен престъпник, с което да бъде лепнато още едно петно на семейството. Търлоу все още бе твърде влиятелен, за да се изправя открито срещу него. Трябваше да мина в обход като ловец, който дебне елена, преди да нанесе окончателния фатален удар.

В опит да повредя мислите си често беседвах за моите трудности с Томас Кен. По онова време той беше сред малкото ми приятели, може би и единственият, и аз му се доверявах безусловно. Понякога общуването с него бе тягостно, но и двамата се нуждаехме един от друг и близостта ни носеше взаимна полза. Познавахме се от деца поради някогашна връзка между семействата ни, преди той да бъде изпратен да учи в Уинчестър, а после отиде в Новия колеж, където се отдаде на кариера в църквата. Баща му беше адвокат и татко често се допитваше до него в стремежа си да даде отпор на алчни натрапници, дошли от Лондон да пресушат блатистите низини. Баща ми бранеше собствените си интереси и едновременно с това се опитваше да опази правата на онези, които пасяха там стадата си от незапомнени времена. Беше трудна задача, защото тези крадци и кръвопийци, опитващи се да заграбят чужди земи, действаха под чадъра на закона. Баща ми беше наясно, че на адвокат може да противостои само друг адвокат, и поради това Хенри Кен много пъти му даваше съвети — винаги честни и полезни. Упорството на единия и уменията на другия, съчетани с решителния отпор на фермерите, доведоха дотам, че пресушаването вървеше бавно, разходите надвишиха очакваните, а приходите бяха далеч по-малки.

Така че дружбата ни с Томас произтичаше естествено, защото с всеизвестно, че лоялността и признателността на хората от Линкълншир трае навеки. При все това бяхме странно съчетание. Той се отличаваше със суровостта на отдаден Божи служител; рядко пиеше, често се молеше и постоянно търсеше души, които да спасява. Създаде си религия на опрощението и макар днес да е непоколебим англиканец и да твърди, че винаги е бил такъв, аз знам, че навремето клонеше към дисидентство. Естествено, това му навличаше подозрения в онези дни, когато омразата се приемаше за мъжество, а тесногръдието — за лоялност. Днес с известен срам си припомням как тогава ми доставяше удоволствие да предизвиквам смут у него: колкото повече той се молеше, толкова повече аз му се смеех, колкото повече залягаше над науките, толкова повече бутилки вино отварях и го принуждавах да се черви. Откровено казано, Томас потискаше у себе си желанието да гуляе и да се забавлява с момичета, също както аз се борех да преодолявам благочестивия ужас, който понякога ме обземаше посред нощ. На моменти внезапен изблик на гняв или проблясък на жестокост издаваха пред внимателния наблюдател, че неговата доброта и кротост не са природен Божи дар, а са изковани в тежка битка с мрака, обитаващ дълбините на душата му. Както споменах, Гроув за своя зла беда постоянно го измъчваше, докато една вечер битката бе временно изгубена.

При все това с мен Томас неизменно бе търпелив и внимателен и ние си бяхме взаимно полезни, както често се случва при хора с противоположни характери. Аз му давах съвети в богословските му блуждаения и явно са били добри, защото днес той е епископ. Той слушаше с неизчерпаемо търпение за петдесети път описанието ми как ще пипна Джон Търлоу и ще му резна гърлото.

Усещах го как поема дъх и се готви наново да ме увещава.

— Длъжен съм да ти напомня, че прошката е един от Божиите дарове и че милосърдието е сила, а не слабост — каза.

— Глупости! — възразих. — Нямам намерение на никого да прощавам. И той е още жив само защото нямам необходимото ми доказателство, за да избегна обвинение в убийство. — И отново му разправих цялата история.

— Бедата е там — заключих, — че нямам представа как да действам по-нататък. А ти как мислиш?

— Искаш ли честното ми мнение?

— Разбира се.

— Примири се с Божията воля, продължавай да учиш и стани адвокат.

— Не те питах за това, а как да открия доказателство. Ако си ми приятел, бъди добър, остави настрана педантското си богословие и ми помогни.

— Знам какво искаш. Да ти дам съвет, който може да изложи на опасност душата ти.

— Напълно прав си. Именно това искам.

Томас въздъхна.

— Да предположим, че откриеш своето доказателство. И после какво? Ще идеш по-нататък и ще извършиш убийство ли?

— Ще зависи от естеството на доказателството. Ако е безспорно, ще убия Търлоу, както той уби баща ми.

— Никой не е убивал баща ти.

— Разбираш за какво говоря.

— Твърдиш, че баща ти е станал жертва на предателство и е опозорен въз основа на лъжи? Не е ли по-добре тогава да се поправи тази несправедливост по силата на правосъдието?

— Знаеш не по-зле от мен колко скъпо струва да предявиш обвинение към когото и да било. Откъде такива пари?

— Просто посочих една от възможностите. Даваш ли ми дума, че ще избереш този начин, ако бъде възможно, а няма да прибегнеш към саморазправа?

— Ако бъде възможно, в което се съмнявам, да, давам ти дума.

— Е, това е добре — изрече той с облекчение. — В такъв случай можем да пристъпим към планиране на твоята кампания. Естествено, ако вече нямаш нещо на ум. Кажи ми, Джак… преди не съм те питал, защото ти не допускаше такъв въпрос. Какво предателство по-точно е приписвано на баща ти?

— Не знам — отговорих. — Колкото и да е нелепо, така и не ми се удаде да открия какво са му лепнали. Опекунът ми сър Уилям Комптън оттогава не е разговарял с мен, чичо ми отказва дори да назове името на баща ми, майка ми скръбно поклаща глава и не отговаря дори на най-директните ми въпроси.

Като изслуша откровеното ми обяснение, Томас присви очи.

— Значи ти е известен престъпникът, но нямаш понятие в какво се състои престъплението? Твърде необичайно положение за юрист, не мислиш ли?

— Може би. Но живеем в необичайни бремена. Изхождам от това, че баща ми в нищо не е виновен. Или отричаш, че такъв е моят дълг? И че в това отношение нито религията, нито законът ми оставят избор? Да не говорим колко твърдо убеден съм, че баща ми не е способен на подобна подлост.

— Признавам, че това е необходима отправна точка.

— И признаваш, че Джон Търлоу в качеството си на държавен секретар носи отговорност за унищожението на всеки, застрашавал властта на Кромуел?

— Да.

— Значи Търлоу категорично е виновен — заключих.

— Но ако юридическата ти логика е тъй неопровержима, защо ти трябва доказателство?

— Защото живеем в смутно време, когато законът стана оръдие на властимащите и те го усложняват с всякакви разпоредби, та да избегнат наказание. Ето защо. А при това баща ми беше така очернен, че хората отказват да видят очевидното.

Томас изпъшка при тези ми думи, тъй като не се ориентираше в законите и вярваше, че те имат някакво отношение към правосъдието. И аз мислех същото, преди да започна да ги изучавам.

— За да постигна победа в съда — продължих, — ми е необходимо да докажа, че по силата на характера си баща ми въобще не е бил способен на каквото и да било предателство. Само че е обявен за предател и аз трябва да установя кой е пуснал тези злостни слухове и с каква цел. Едва тогава съдът може да се залови да гледа делото.

— И как смяташ да го постигнеш? Кой може да ти каже истината?

— Малко на брой хора. И почти всички са прикрепени към кралския двор. А това вече е препятствие, защото нямам средства да се добера дотам.

Томас, милата душа, кимна съчувствено.

— Бих се радвал искрено, ако ми позволиш да ти помогна.

— Не говори глупости — отсякох. — Та ти си по-беден и от мен. Бог ми е свидетел, благодарен съм ти, но се боя, че у теб няма да се намерят толкова пари, колкото са ми нужни.

Томас поклати глава и се почеса под брадичката, какъвто му беше навикът, преди да започне поверителен разговор.

— Драги приятелю, моля те да нямаш грижа за това. Изгледите ми за бъдещето никак не са лоши и обещават да станат по-добри. Енорията Истън Парва след девет месеца ще премине под разпореждане на лорд Мейнард. Той е помолил ректора и тринайсет старши членове на факултета да му препоръчат някого и ректорът вече ми намекна, че по негово мнение съм подходящ във всяко отношение, стига само да съумея да демонстрирам своята вярност към доктрината. Това ще изисква усилия, но ще стисна зъби и тогава осемдесет лири годишен доход ще бъдат мои. Тоест, стига да успея да преборя доктор Гроув.

— Кого? — попитах смаян.

— Доктор Робърт Гроув. Защо, познаваш ли го?

— Много добре дори. Като доказателство още пазя някои болезнени места. Беше частен учител у сър Уилям Комптън, когато ме пратиха в дома му. Дълги години доктор Гроув изпълняваше задълженията на мой наставник. Онова, което знам, той ми го е набил в главата. Но какво общо има Гроув?

— Сега отново е член на факултета на Новия колеж и желае да получи поста, към който съм се прицелил — обясни Томас, — макар да няма никакви права за това, освен че досега никога не е получавал платен пост. Откровено казано, аз съм много по-подходящ. Енорията се нуждае от млад и благоразумен свещеник, а Гроув е стар глупак, който се оживява само при мисълта за понесените в миналото обиди.

Разсмях се.

— Не би ми било драго да се изправя между доктор Гроув и нещо, което си е наумил, че иска.

— Лично аз нямам възражения срещу него — заяви Томас, сякаш му беше нужно да ме увери в това. — Бих се радвал да получи приличен доход, ако бяха налични два. Ала е само един и какво ми остава? На мен тази издръжка ми е далеч по-нужна, отколкото на него. Джак, мога ли да ти разкрия една тайна?

— Няма да те спра.

— Искам да се оженя.

— Аха! — възкликнах. — Ето каква била работата. И каква е зестрата на твоята избраница?

— Седемдесет и пет лири годишен доход и имение в Дърбишир.

— Много добре. И ти е нужен доход, за да получиш съгласието на баща ѝ. Да, разбирам.

— Не само това — рече той с видимо отчаяние. — Не мога да се оженя, докато оставам член на факултета, а не мога да престана да съм член на факултета, докато не получа поста. И още по-лошото е — завърши тъжно, — че тя ми харесва.

— Колко трагично. А коя е?

— Дъщеря на братовчед на моята леля. Производител на сукно от Бромич. Солиден човек във всяко отношение. А девойката е блага, кротка, работлива и закръглена.

— Всичко, необходимо за една съпруга. И надявам се, с всичките си зъби?

— Почти. Също така няма белези от шарка. Струва ми се, че си подхождаме, а и баща ѝ не ме отхвърли, макар да даде ясно да се разбере, че няма да се съгласи на брака ни, ако състоянието ми не е равно на нейната зестра. А това означава приход. Мога да го получа само от Новия колеж или чрез неговото влияние, други връзки нямам. А Истън Парва е единствената енория, която ще се освободи в близките три години.

— Разбирам — казах. — Моментът е решителен за теб. А ти организира ли вече кампания?

— Доколкото ми е възможно. Разговарях с всички членове на факултета и бях посрещнат доброжелателно. Честно казано, мнозина намекнаха, че мога да разчитам на подкрепата им. Уверен съм в добрия изход. И това, че лихварите са готови да ми предоставят заем, доказва, че надеждите ми не са неоснователни.

— Кога ще се вземе решението?

— Идния март или април.

— Ами тогава ти предлагам да се заселиш в параклиса. Рецитирай на сън трийсет и деветте догми на доктрината. Възхвалявай Кентърбърийския епископ и краля всеки път, като седнеш да изпиеш чаша вино. И не си позволявай дори намек за дисидентство.

Той въздъхна.

— Няма да е лесно, приятелю. Но съм готов да го сторя само за благото на страната и църквата.

Похвалих чувството му за дълг. Не ме смятайте за себичен, но много държах Томас да спечели този пост или поне възможно най-дълго да бъде предпочитаният кандидат. Ако се разчуеше, че няма да получи твърдия доход, лихварите щяха да захлопнат ковчежетата с парите, а това означаваше гибелна съдба не само за него, а и за мен.

— От все сърце ти желая успех — казах му — и отново те предупреждавам да бъдеш предпазлив. Склонен си да говориш каквото мислиш, а за човек, желаещ да получи църковен пост, няма по-опасен навик.

Томас кимна и бръкна в джоба си.

— Ето, добри ми приятелю, вземи.

Беше кесия с три лири в нея. Как да се изразя правилно? Бях и трогнат от щедростта му към мен и в същото време разочарован, че помощта му се оказа толкова оскъдна. За начало ми трябваше десетократно по-голяма сума, а и трийсеткратна би се стопила с лекота. И все пак, какъвто си беше добряк, даде ми всичко, което имаше, и изложи на риск бъдещето си. Та виждате колко му бях задължен. И помнете едно, важно е. Аз приемам също толкова присърце дълговете си, както и причиненото ми зло.

— Не знам как да ти благодаря. И не само за парите, а защото си единственият, който вярва в мен.

Томас учтиво прекъсна моите благодарности.

— Съжалявам, че не мога да ти дам повече. Но да се върнем на въпроса. От кого би могъл да узнаеш какво се е случило с баща ти?

— Само шепа хора биха могли да са запознати. Сър Джон Ръсел на първо място, на второ — Едуард Вилиърс. И още лорд Мордаунт, който много се издигна, след като помогна на краля да се върне на трона си и като част от наградата си получи титла барон и доходна синекурна служба в Уиндзор. Накрая остава онова, което ще се опитам да измъкна от сър Уилям Комптън.

— Уиндзор не е далеч оттук — отбеляза Томас. — Пътуването ще отнеме по-малко от ден, а пеша ще стигнеш за два дни. Ако лорд Мордаунт може да бъде открит там, най-практично е да започнеш с това място.

— Ами ако не желае да ме приеме?

— Разчитай на късмета си. Препоръчвам ти да не му пишеш предварително. Вярно, противоречи на учтивостта, но е по-добре да не бъде отрано предупреден за пристигането ти. Иди и се срещни с него. После ще обмислим какво да правиш по-нататък.

Ние. Както казах, под външността на духовен служител се криеше човек, копнеещ за вълнения, каквито комат хляб и чаша вино никога не могат да ти дадат.

Четвърта глава

Речено-сторено; но преди да тръгна, се запознах с майката и дъщерята Блънди, които играят такава голяма роля в историята на Кола. С това сложих началото на поредица от събития, изправили ме лице в лице с най-ужасния възможен враг, и ми бяха нужни цялата ми находчивост, всички мои сили, за да удържа победа над него.

Не знам кой ще чете тези мои драсканици, вероятно никой освен Лоуър, но съзнавам, че ще изложа свои действия, с които не се гордея. За някои не виждам нужда да се оправдавам; други вече е невъзможно да се поправят; поне една част подлежат на обяснение. Свързах се със Сара Блънди поради простодушие и юношеска доверчивост. Да, само заради това ме оплете в мрежите си и за малко едва не ме погуби. Вината за това хвърлям на възпитанието си в крехка възраст. Докато навърших шест, за мен известно време се грижеше една пралеля по майчина линия, много приятна жена, но с провинциални навици, която вечно вареше или садеше нещо, а после снабдяваше с лековити настойки цялата околност. Тя имаше една забележителна книга, подвързана с телешка кожа и посивяла от вековно прелистване, която бе наследила от баба си и която съдържаше билкови рецепти. Приготвяше ги собственоръчно и ги раздаваше на кого ли не — от най-знатните до най-бедните. Безрезервно вярваше в магиите и презираше днешните проповедници (както ги наричаше, тъй като бе родена по времето, когато великата Елизабет още е минавала за красавица) заради насмешките им над онова, което ѝ се струваше очевидно. Смачкани хартийки, гадаене по облаците и такова с ключ и Библия бяха част от възпитанието ми.

Въпреки назиданията на прелатите, трябва да кажа, че още не съм срещал човек, който да не вярва в съществуването на духове или да се съмнява, че те имат силно въздействие над живота ни. Всеки, лежал буден нощем, не може да не е чувал как из въздуха преминават призраци, всеки е бил изкушаван от злото и мнозина са били спасявани от добронамерени обитатели на етера, който заобикаля света и ни съединява с Небесата. Прелатите с кисели лица грешат дори според собствените си стандарти: та нали са свикнали да се осланят на Светото писание, а там ясно е казано, че такива създания съществуват? Нима свети Павел не говори за доброволно служене на Ангелите? (Колосяни, глава 2, стих 18). Кого според тях Христос е вселил в гадаринските свине?

То се знае, трудно е да се отличат ангелите от злите духове, защото последните са много умели в промяната на облика си и внушават на хората (по-често на жените), че са различни от онова, което представляват в действителност. Когато влезеш в досег с подобни същества, изисква се голяма предпазливост, тъй като щом се окажем в дълг към тях за сторени услуги, предаваме се в ръцете им и както господарят помни длъжниците си, същото е и с тези създания, били те добри или зли. Като отидох при старицата Блънди, поех рискове, които в зрялата си възраст благоразумно бих избегнал. Ала тогава бях твърде нехаен и нетърпелив, за да бъда предпазлив.

Старата Блънди беше перачка с репутация на жена с пъргав ум, а според някои и вещица. В последното се съмнявам, тъй като нито веднъж в близост до нея не усетих полъх на сяра. Един път се срещнах с истинска вещица, както се предполагаше, която изгориха по нашите места през 1654 година. Виж, тя наистина вонеше. Сега вярвам, че горката жена вероятно беше невинна по обвиненията, отвели я на кладата; дяволът е твърде коварен, че да позволи слугите му да бъдат лесно разпознати. Такива като Сара Блънди.

Така или иначе, майката бе странна птица. Описанието, което ѝ дава Кола, е крайно неточно. То се знае, когато се е запознал с нея, тя е била тежко болна, но лично аз нито веднъж не долових у нея съчувственото разбиране, за което той пише, нито пък кротост и доброта. И постоянно задаваше въпроси. А ѝ обясних, че търся прост отговор: кой е предал баща ми? Може ли да ми помогне, или не?

Рече ми, че да се даде отговор не било така просто. Имал ли съм подозрения? От това зависело какво щяла да направи и какво — не.

Помолих я да изясни думите си. Каза, че задачата била много трудна и се налагало да бъдат призовани могъщи духове, а това не било невъзможно, но криело голяма опасност. Уверих я, че не се боя от опасности, а тя уточни, че не ставало дума за нещо, заплашващо душата, а просто се страхувала да не я заловят и обвинят в черна магия. Знаела ли кой съм? Ами ако съм бил пратен от магистрат да ѝ заложа капан?

Разпалено я уверих в моята честност, но тя не се трогна и само повтори въпроса си. Знам или не знам кой е въпросният човек? Досещам ли се, макар и смътно? Отвърнах, че не.

— В такъв случай не можем да пуснем имена по вода. Ще се наложи просто да се взираме.

— В кристално кълбо ли? — попитах присмехулно, защото се бях наслушал на такива дрънканици и се пазех да не бъда изигран.

— Не — отвърна сериозно тя. — Това са глупости, използвани от шарлатани. В кристалните кълба не се съдържа никаква сила. Достатъчна е купа с вода. Е, желаете ли да продължите?

Кимнах отсечено. Тя се потътри да напълни съд с вода от кладенеца навън, а аз поставих парите си на масата и усетих как дланите ми започват да лепнат от пот.

Тя не прибегна към разните му там фасони, които използват много гадатели — нямаше затъмнена стая, песнопения или горящи билки. Просто постави съдинката на масата, накара ме да седна срещу нея и да затворя очи. Чух как сипва вода в купичката и как се моли на Петър и Павел — папистки слова, които звучаха странно в устата ѝ.

— А сега, млади човече — просъска в ухото ми, когато завърши, — отворете очи и вижте истината. Бъдете с открита душа и безстрашен, защото втори случай може да не ви се яви. Погледнете в купичката и прозрете.

Облян в пот, бавно отворих очи, приведох се и се вгледах внимателно в спокойната и неподвижна вода. И внезапно тя се развълнува, сякаш рязко движение разклати съдината, но такова нямаше и после видях как водата потъмнява и променя консистенцията си, като че бе завеса или чаршаф на простор. Видях как иззад завесата се появява нещо. Млад светлокос мъж, когото никога преди не бях виждал, макар да ми изглеждаше някак познат. Мерна се за миг и изчезна. Но беше достатъчно чертите му да се запечатат в паметта ми.

После завесата отново затрепка и се показа нова фигура. Този път беше старец, съвсем побелял от възрастта и от тревоги, прегърбен и толкова тъжен, че сърцето ми се сви. Лицето му не можех да разгледам, защото го бе закрил с ръка, сякаш го потъркваше в пълното си отчаяние. Затаих дъх, копнеещ да зърна повече. И малко по малко това се случи; ръката бавно се отмести и видях, че съкрушеният старец е моят баща.

Закрещях от душевна мъка и в яростта си блъснах купичката от масата с такава сила, че тя се разби на парченца във влажната стена. Скочих, запратих обидни думи към старата жена и изскочих навън от омразната бедняшка къща с цялата бързина, на която бях способен.

Нужни бяха три дни, всеотдайните грижи на Томас и бутилка алкохол, преди да дойда отново на себе си.

Дано не бъда сметнат за глупаво доверчив, като кажа, че тази странна среща се оказа последната, при която видях баща си, и съм убеден, че душата му присъстваше там и че моето избухване изигра голяма роля в последвалите събития. Слабо го помня, след шестгодишната си възраст го видях едва няколко пъти, тъй като заради войната бях изпратен първо при пралелята, която споменах, а после у сър Уилям Комптън в Уорикшир, където прекарах годините под наставничеството на доктор Робърт Гроув.

Баща ми се стараеше да се отбива и да се увери дали се развивам добре, но това не се случваше често поради заетостта му. Само веднъж прекарах с него повече от един ден — малко преди заминаването му за неговото второ и последно изгнание. Беше всичко онова, което е нужно на едно дете да види у баща си: строг, сдържан, ясно съзнаващ задълженията си към своя наследник. Не ми даде много преки наставления, но знаех, че ако съумея да стана и наполовина такъв верен поданик като него, кралят (стига някога да се върнеше на трона) щеше да ме смята за един от най-добрите си и верни хора.

Той нямаше нищо общо с днешните женствени подобия на благородници, които виждаме да се кълчат и угодничат в кралския двор. Пренебрегваше елегантните дрехи (макар да изглеждаше безупречно, когато пожелаеше) и презираше книгите. Не беше изискан събеседник, не губеше време в приказки, когато трябваше да се действа. Накратко, беше воин, с когото никой не можеше да се мери, опреше ли да се поведе атака, но беше неумел в задкулисните игри и заговори, това задължително за придворните изкуство. Твърде честен, за да се преструва, твърде откровен, за да си спечели облаги. Ето какво го отличаваше и ако бе недостатък, то той не хвърляше никаква сянка върху него. Предаността към съпругата му бе достойна за перото на поет, за смелостта му се разказваха легенди в армията. Най-щастлив се чувстваше в Харланд Хаус, нашия фамилен дом в Линкълншир, и когато му се наложи да го напусне, скърбеше, все едно съпругата му е починала. При това с пълно основание, защото земите в Харланд Уит принадлежаха на рода ни от много поколения, бяха станали част от семейството ни и той познаваше и обичаше всяка педя от тях.

Гледката на душата му, хвърлена в дълбоко отчаяние, затвърди намеренията ми. Беше ясно, че той търпи тези мъки заради несправедливостта, жертва на която продължаваше да си остава. И когато силите ми се възстановиха достатъчно, аз съчиних история за болна леля, моя благодетелка, за да получа разрешение от наставника си да напусна града и в едно ясно слънчево утро се отправих към Уиндзор. С пощенския дилижанс стигнах до Рединг, тъй като университетът няма монопол над този маршрут и заплащането е умерено, а останалите петнайсет мили изминах пеша. Пренощувах в полето — беше още топло и исках да избегна ненужни разходи. Затова пък закусих в градската таверна, където можах да се почистя и да си придам достатъчно приличен вид. От стопанина узнах, че лорд Мордаунт (когото, както чух, в града не можели да търпят, защото никак не бил склонен към разточителство) в момента е в замъка в ролята си на негов комендант, след като едва преди три дни се завърнал от Тънбридж Уелс.

Нямаше никакъв смисъл да отлагам, би било глупаво дори да губя време в колебания. Както съвсем вярно посочи Томас, в най-лошия случай щях да получа отказ за разговор. Ето защо смело отидох в замъка, където прекарах следващите три часа в приемна, докато молбата ми за аудиенция се предаваше от един лакей на друг.

Добре че бях проявил благоразумието да закуся, защото часът за обяд дойде и отдавна отмина. Докато чаках снизхождение от един от силните на деня, обещах си никога да не допускам да се отнасям по такъв начин с хората, желаещи покровителството ми, някой ден, щом съдбата ми се усмихнеше. Длъжен съм да призная, че наруших това си обещание мигом щом се озовах в положение да го съблюдавам. Накрая най-сетне бях възнаграден за търпението си: слуга, сега с далеч по-угодническо поведение от преди, церемониално отвори вратата, поклони ми се и съобщи, че лорд Мордаунт ще ме приеме. Да съм бъдел добър да го последвам.

От самото начало се бях надявал, че поне най-обикновеното любопитство ще доведе именно до такъв отговор, и се зарадвах, когато предположението ми се потвърди. Едва ли толкова често се среща някой достатъчно дързък, че да се появи по този начин на прага на благороднически дом.

За човека, с когото ми предстоеше да се срещна, ми беше известно малко. Знаех, че по всеобщо мнение му предстои да стане видна фигура в правителството — най-малко държавен секретар — и да смени баронската си титла с такава на граф, тъй като се ползваше с благосклонността на лорд Кларендън, лорд-канцлер и най-могъщият човек в страната. Беше смел заговорник на страната на краля, човек с голямо състояние, принадлежащ към един от най-знатните родове, със славеща се със своята добродетелност съпруга и впечатляваща външност — все неща, които отварят вратите. Преданото му служене на краля бе още по-забележително поради умението на семейството му да стои настрани от смутове и напълно да запази имотите и богатството си. Говореше се, че Мордаунт бил предпазлив в съветите си, но смел, когато се налага, несклонен да се причислява към една или друга клика или да участва в дребнавите им пререкания. Във всеки случай такова впечатление оставяше у хората. Единственият му недостатък бе нетърпимост и рязко отношение към всеки, смятан от него за непригоден. И този недостатък бе сериозен, предвид колко много такива ги имаше в двора, а още повече бяха враждебно настроените към Кларендън.

Минах през поредица от свързани помежду си помещения, докато най-сетне бъда въведен при него — величествена, но по моему помпозна и ненужна церемониалност. Е, поне последната стая не беше голяма и твърде удобна наглед: бюро с купчина книжа и библиотечни рафтове, запълнени с книги. Поклоних му се и изчаках той да заговори пръв.

— Както разбрах, вие сте синът на Джеймс Престкот, така ли е?

Кимнах. Лорд Мордаунт беше среден на ръст, с хубаво лице, чиито пропорции нарушаваше само твърде малкият нос. Имаше прекрасна фигура със стройни крака и макар при представянето ми маниерът му да бе официален, това веднага се промени, щом преминахме към разговора и тонът му стана тъй дружелюбен, че напълно опроверга слуховете за неговата гордост и високомерие. Нямаше как да не призная на човека неговата проницателност; видя ми се достоен другар по оръжие на моя баща и повярвах, че са изпитвали един към друг взаимно доверие и обич. Контрастът с Търлоу нямаше как да е по-очебиен: единият висок, красив и открит, напомнящ по стойка и обноски древен римлянин, другият — съсухрен и уродлив, действащ под прикритието на мрака, никога не на светло, постоянно прибягващ към коварство и измама.

— Необичайно посещение, граничещо с неучтивост — отбеляза той строго. — Надявам се да имате основателна причина.

— Възможно най-основателната, милорд — казах. — Много съжалявам, че ви обезпокоих, но няма към кого друг да се обърна. Само вие можете да ми помогнете. И ако благоволите да го сторите, нямам какво да ви предложа в замяна. Ала аз не искам кой знае колко — единствено да ми отделите малко от времето си.

— Надали сте толкова глупав да се надявате на някакво назначение. За такова нещо не мога да ви помогна.

— Търся възможност да поговоря с хора, познавали баща ми. За да очистя името му от позорното петно.

Той се замисли дълбоко при тези ми думи, като разсъждаваше над подтекста, съдържащ се в тях, и едва тогава отговори — меко, но предпазливо:

— Похвално желание за син и разбираемо за младеж, чието благополучие зависи от това. Но струва ми се, че ви предстои нелека борба.

Преди, когато бях чувал подобни изказвания, обземаше ме буен гняв и се разразявах в яростни опровержения; като момче безброй пъти ми се е налагало да се прибирам с разбит нос и насинено око. Ала знаех, че тук подобно поведение няма да ми донесе никаква полза. Нужна ми бе помощ и можеше да бъде получена само с любезност и почтителност. Заради това преглътнах гнева си и запазих хладнокръвие.

— Дългът ме зове да вляза в тази борба. Убеден съм, че баща ми не се е провинил в нищо, но дори не ми е известно какви престъпления му приписват. Мое право е да узная съдържанието на слуховете и мой дълг — да ги опровергая.

— Семейството ви без съмнение…

— Те знаят малко и казват още по-малко. Прощавайте, че ви прекъснах, но ми е нужно да узная от първа ръка какво се е случило. Тъй като вие сте се радвали на особеното доверие на негово величество и се славите със своята справедливост, реших да се обърна най-напред към вас.

Както съм се убедил от опит, дискретно и подхвърлено на място ласкателство смазва колелата на разговора и дори когато целта на подобни комплименти е ясна, те свидетелстват, че изричащият ги се признава в дълг на отсрещната страна. Нужно е, то се знае, похвалата да не е прекалено натрапчива и дразнеща ухото.

— Мислите ли, че баща ми е бил виновен?

Мордаунт обмисли този въпрос все още с леко удивено изражение, задето изобщо се провеждаше подобен разговор. Накара ме да чакам дълго, така че благоволението, което ми оказа, да бъде напълно оценено, преди да седне и да даде знак и на мен да го сторя.

— Дали според мен баща ви е бил виновен? — повтори той замислено. — Боя се, че да, млади човече. Много се помъчих да повярвам в неговата невинност, поради това, че той беше храбър боен другар, макар рядко да постигахме съгласие по разни въпроси. Самият аз никога не съм получавал преки улики за неговото предателство. Известно ли ви е как действахме тогава? Той разказвал ли ви е?

Отговорих, че повече или по-малко съм на тъмно; рядко се виждах с баща си, след като достигнах възраст да се ориентирам в подобни дела, при това той винаги бе сдържан в разговорите си с близките, а както ми стана ясно, и с другите хора. Винаги бяха налице опасения, че за нас може да дойдат войници, и той бе искал да знаем възможно по-малко не само заради своята безопасност, а и заради нашата.

Мордаунт кимна и отново се замисли.

— Трябва да разберете — изрече тихо той, — с огромно нежелание стигнах до извода, че баща ви действително е бил предател. — Понечих да възразя, но той вдигна ръка, за да спре думите ми. — Моля, изслушайте ме докрай. От казаното не следва, че няма да се зарадвам, ако се окажа заблуден. Той винаги ми се е струвал прекрасен човек и ми бе тъжно да мисля, че съм се подвел по външни белези. Казват, че лицето е огледало на човешката душа и по него може да се чете онова, което е скрито в сърцето. Но при него не беше така. Разчетох лицето на баща ви погрешно. И затова, ако съумеете да докажете, че усетът не ме е излъгал, ще ви бъда задължен.

Благодарих му за откровеността — за пръв път се сблъсквах с такава преданост към справедливостта. А на себе си казах, че ако ми се удаде да убедя този човек, значи съм на верен път. Той не би си изкривил душата.

— Е, как по-точно възнамерявате да действате? — попита ме.

Не помня дословно какво му отговорих, но се боя, че го сторих с трогателна наивност. Общо взето, че ще открия истинския предател и ще изтръгна от него признание. Добавих, че според мен зад всичко това стои Джон Търлоу и че получа ли доказателства, ще го убия. В каквито и фрази да съм облякъл изказването си, то предизвика у Мордаунт лека въздишка.

— И как се каните да избегнете бесилката?

— Предполагам, че за тази цел ще ми е нужно да опровергая уликите срещу баща си.

— За какви улики говорите?

Пълната ми неосведоменост ме принуди да призная с наведена глава:

— Не знам.

Известно време лорд Мордаунт ме наблюдава внимателно — дали със съчувствие, или с презрение, така и не можах да преценя.

— Може би — каза той — е редно да узнаете от мен едно-друго за онези дни и известното ми за тогавашните събития. Предлагам ви го не защото вярвам на вашите предположения, а защото безспорно имате право да узнаете какво се говореше.

— Благодаря ви, милорд — казах простичко и в този момент моята признателност към него беше искрена и пълна.

— Твърде млад сте и надали помните много, а във всеки случай тогава сте били още малък, за да разбирате тия неща — подхвана той. — Но почти до последната минута делото на Негово Величество в тази страна изглеждаше обречено на пълен провал. Тук-там по някой още се бореше срещу тиранията на Кромуел, но само в името на дълга, без да храни никакви надежди за успех. Броят на хората, измъчени от деспотизма, растеше от година на година, но те бяха прекалено наплашени, а някой трябваше да ги оглави. И с тази задача се нагърби групичка предани на краля хора, сред които беше и баща ви. Нарекоха се Стегнатия възел, защото бяха здраво свързани от обич един към друг и към краля. Те нищо не постигнаха, просто не позволиха надеждата да угасне в хорските сърца. Вярно, бяха много активни. И месец не минаваше без някакъв нов план — тук бунт, там убийство на враг. Ако тези планове бяха приведени в изпълнение, Кромуел щеше да е загинал десет пъти, преди да издъхне в постелята си. Така или иначе, нищо съществено не се случи, а армията на Кромуел си беше там и представляваше непреодолимо препятствие за всички, искащи промяна. Докато тази армия оставаше непобедена, пътят към реставрацията на монарха бе затворен, а бе невъзможно да се победи най-ефективната армия в света само с упования и бодвания с карфица.

Вероятно се бях смръщил при тази критика срещу самотните герои и борбата им, а той го забеляза и се усмихна тъжно.

— Никого не порицавам — каза меко. — Само излагам истината. Ако сте сериозен в намерението си, нужни са ви сведения, както желани, така и нежелани.

— Моля за извинение. Вие сте прав, разбира се.

— Групата Стегнатият възел не разполагаше със средства, защото и кралят нямаше пари. Срещу злато може да се купи преданост, но срещу преданост никой не продава оръжия. Французите и испанците държаха Негово Величество на къс повод и му отделяха колкото да живее в изгнание, но не и суми, с които да може да предприеме нещо. Ала ние не губехме надежда и на мен бе възложено да обединя привържениците на краля в Англия, за да бъдат готови, ако възникнат обстоятелства в наша полза. Търлоу не би трябвало да знае нищо за мен, тъй като поради младостта си не бях участвал във войната и прекарах тези години в Савоя, където получих образованието си. И все пак аз много бързо му станах известен: бяха ме предали, а предателят можеше да е само член на Стегнатия възел, защото те бяха осведомените с какво се занимавам. Хората на Търлоу ме хванаха с много мои другари именно тогава, когато при нас трябваше да има компрометиращи документи.

— Прощавайте — осмелих се глупаво да го прекъсна отново, макар да забелязах колко недоволен остана от моята неучтивост първия път. — Прощавайте, но кога точно се случи това?

— През 1658 година — отговори той. — Няма да ви отегчавам с подробности, но приятелите ми и най-вече обичната ми съпруга стигнаха до просешка тояга от раздаваните подкупи и дотолкова объркаха съдийския състав, пред който бях изправен, че ме освободиха и успях да избягам, преди да са се усетили за грешката си. Другите нямаха това щастие. Бяха изтезавани и обесени. И по-важното, това значеше, че целият ми труд в подкрепа на каузата на краля е бил напразен. Новата организация, която създадох с такива усилия, бе унищожена, преди да е заработила.

Той замълча и любезно нареди на слуга да ми донесе кейк и вино, а после ме попита дали съм чувал тази история преди. Не ми бе известна, така му и казах. Прииска ми се да споделя колко са ме възхитили решимостта и смелостта му пред опасностите и колко съжалявам, че съм бил твърде малък по онова време, за да се втурна в тези опасности заедно с него. Сега се радвам, че се сдържах. Той би сметнал такива думи за детински възторг и щеше да е съвършено прав. Вместо това се съсредоточих върху цялата сериозност на описаното от него и му зададох няколко въпроса относно неговите подозрения.

— Нямах такива. Вярвах, че по волята на съдбата ме застигат такива неуспехи. Тогава и на ум не ми идваше, че гибелта ми е била предрешена от някого. Във всеки случай на размишленията ми за случилото се бе сложен край, когато няколко месеца по-късно получихме чудесната вест за смъртта на Кромуел. Това вече съм сигурен, че помните.

— И още как — усмихнах се. — Кой би го забравил? Струва ми се, че беше най-щастливият ден в живота ми, в който ме преизпълваха надежди за прекрасно бъдеще на страната ни.

Мордаунт кимна.

— Така беше с всички ни. Наистина, това бе дар Божи и най-после се окуражихме, че Провидението е на наша страна. Ободрихме се и придобихме нови сили, въпреки че синът Ричард бе провъзгласен за Протектор на мястото на Кромуел. С тези нови надежди се роди и нов план, на който разчитахме поне да разклати режима. На няколко места в страната едновременно трябваше да избухнат бунтове и то достатъчно сериозни, че за потушаването им да бъдат пратени различни подразделения на армията и така тя да бъде разделена и да се отвори възможност за бързо влизане на силите на краля в Кент и напредването им към Лондон. Дали този план би успял? Може би не, но аз твърдо знам, че всеки от участниците стори всичко по силите си. Оръжие, години наред събирано за такъв ден, бе извадено от скривалищата, всякакви хора изразиха готовност да участват. Залагаха земи, продаваха сребърни и златни съдове и прибори, за да ни подпомогнат с пари. Радостно вълнение и предвкусване на успех бе обхванало хората и съмненията бяха пометени от ентусиазъм, че часът на избавление наближава. И отново бяхме предадени. Внезапно навсякъде, където се готвеха бунтове, се появиха войски. Като по чудо знаеха къде са складирани оръжията и къде са скрити парите. Наясно бяха кои са назначените ни отговорници и у кого са плановете за действие и списъците на хората ни. Дръзката акция, за подготовката на която отиде близо година, бе смазана за по-малко от седмица. Само в една част на страната реагираха достатъчно бързо; сър Джордж Бут от Чешър свика войниците си и изпълни своя дълг. Ала беше сам срещу армия, водена от генерал, отстъпващ по военни дарби само на Кромуел. Беше кърваво и безпощадно избиване.

Той приключи разказа си и в стаята настъпи тишина, а аз седях, зашеметен. Не си бях представял нещо тъй стъписващо. То се знае, чувал бях за неуспялото въстание на сър Джордж, но нямах понятие, че е претърпял поражение поради предателство. Още по-малко бях подозирал, че въпросното издайничество се приписва на баща ми. Ако това бе истина, аз лично бих го окачил на въжето. Но засега не бях чул нищо, което да сочи негова роля в случилото се.

— Не бързахме да обвиняваме когото и да било — продължи Мордаунт, когато му заговорих за това. — Вашият баща оглави издирването на предателя. Негодуванието и възмущението му не знаеха граници. Ала се оказа, че те са лицемерни; в крайна сметка получихме документи — правителствени документи, които не оставяха и най-малко съмнение, че ни бе предал вашият баща. Когато в началото на 1660 година му представиха тези доказателства, той избяга в чужбина.

— Значи въпросът е останал неразрешен — заключих. — Не са му дали възможност да опровергае обвиненията.

— Би имал такава възможност, ако беше останал в Англия — намръщи се Мордаунт, доловил недоверие в тона ми. — Но струва ми се, документите бяха неопровержими. Няколко писма, зашифровани по метод, който ползваше само той; бележки за срещи с високопоставени хора от правителството за разговори, съдържащи сведения, известни само на него. Разписки за получени пари…

— Не! — почти изкрещях. — Това няма да го повярвам! Вие смеете да твърдите, че баща ми е продал приятелите си за пари?

— Излагам ви очевидните факти — сурово рече Мордаунт и разбрах, че съм престъпил позволената граница. Сега разположението му към мен висеше на косъм и аз побързах да поднеса извинения за своята неучтивост.

— Значи главните обвинения срещу него са изхождали от правителството? И вие сте им повярвали?

— Не от правителството, а от правителствени документи. Не само Джон Търлоу разполагаше с шпиони.

— А не ви ли хрумна, че тези документи може да са подхвърлени нарочно? Та обвиняващият пръст да посочи невинен човек и да посее раздор?

— Естествено, че ни хрумна — тросна се той раздразнено и аз разбрах, че съм му дотегнал. — Бяхме много внимателни. И ако не вярвате на мен, то идете при други хора, с които той беше свързан. Ще ви разкажат честно каквото знаят.

— Така и ще направя. Къде да търся тези хора?

Лорд Мордаунт ми отправи неодобрителен поглед.

— Да, наистина имате нужда от помощ. В Лондон, момко. Или, по-скоро по това време на годината, в Тънбридж Уелс, където като всички други плетат интриги за изгодни постове.

— А може ли пак да ви посетя?

— Не. Освен това не желая да става известно, че вече сте идвали тук. Това все още е деликатен въпрос, който хората си припомнят с огорчение. Не искам да става известно, че съм съдействал да се отварят стари рани, за които е по-добре да се забрави. Разговарях днес с вас само в името на спомена какъв възприемах баща ви в началото. И ще искам нещичко в замяна.

— Всичко, което е по силите ми.

— Вярвам, че баща ви е виновен в най-отвратително престъпление. Ако намерите сериозно доказателство, че греша, незабавно ще ми съобщите и тогава ще сторя всичко възможно, за да ви помогна.

Кимнах.

— Ако пък се съгласите, че изводите ми са били верни, то и за това ще ми съобщите. Така съвестта ми ще се успокои. Потиска ме мисълта, че е възможно невинен човек да е обвинен несправедливо. Ако вие се убедите във вината му, тогава и аз ще се съглася с това. Ако ли не…

— Какво тогава?

— Тогава значи почтен човек е пострадал без вина, а виновникът е останал ненаказан. А това е зло, което трябва да бъде поправено.

Пета глава

Пътуването до Тънбридж Уелс ми отне четири дни, тъй като заобиколих Лондон, вместо да мина през него, но не съжалих нито за миг от изгубеното време, макар целта ми бе да напредвам бързо. Нощите все още бяха топли и самотата изпълваше душата ми с покой, какъвто не бях познавал преди. Много мислех за онова, което ми каза Мордаунт, и си дадох сметка, че нещо съм постигнал: вече знаех в какво е обвинен баща ми и как са дошли обвиненията — с подправени документи, излизащи от канцеларията на Търлоу. Сега една от целите ми беше да ги открия. Нещо повече, бях наясно, че действително е съществувал добре поставен и информиран предател, а само шепа доверени хора биха могли да издадат с такива подробности подготвящото се въстание от 1659 година. Бях видял лицето му в купичката вода на старицата Блънди, сега оставяше да установя името му. Знаех как е направено и защо, с малко късмет щях да открия и от кого.

Бих могъл да се сдобия с компания, тъй като много хора странстваха по тия места, ала отблъсквах всички опити да бъда привлечен като нечий спътник, спях сам в горите, завит с одеялото си, купувах си храна от селата и малките градчета, през които преминавах.

Чувството на самота отмина едва щом се озовах в покрайнините на самия Тънбридж Уелс, където попаднах сред дилижанси и карети, безкраен поток от каруци, каращи провизии за хората от двора, нарастващ брой амбулантни търговци, музиканти и слуги, запътили се натам с надежда да продадат стоките и услугите си. През последните два дни бях съпровождан против волята си от млада блудница на име Кити, която се лепна за мен и предложи плътта си срещу закрила от моя страна. Идваше от Лондон, беше нападната предишния ден и не искаше да ѝ се случи отново. Първия път се бе отървала без видими наранявания с изключение на няколко синини, но много се беше уплашила. Ако се бе лишила от зъб или бяха ѝ счупили носа, печалбите ѝ силно щяха да пострадат, защото нямаше по какъв друг начин да изкарва пари.

Съгласих се да я пазя, тъй като това създание притежаваше странна привлекателност за провинциален младеж като мен, незапознат дотогава с градската поквара. Тя изобщо не отговаряше на представите ми от грозните описания, които бях чувал и които прилягаха на уж знатни, но не по-добродетелни от нея жени, срещнати от мен по-късно в живота ми. Беше приблизително на моята възраст, войнишко копеле, изоставено от майката, уплашила се от наказание за прелюбодеяние. Нямах представа как е оцеляла в детството си, но преживелиците я бяха направили оправна и находчива. Нямаше никакво понятие за чест и моралните ѝ норми се свеждаха до проста сметка — помогнеш ли на нея и близките ѝ, ще се смята за твоя длъжница; причиниш ли ѝ зло, ще ти отвърне със същото. Такива бяха нравствените ѝ представи и отсъствието на християнски правила в тях се компенсираше пребогато с житейски опит. Във всеки случай придържаше се към някакви принципи, пък били те и най-елементарни.

Дължа да кажа, че не вкусих от онова, което ми предложи в нощта преди пристигането ни в Тънбридж Уелс, от опасение да не прихвана болест и угрижен от мисли за следващия ден, но хапнахме, поприказвахме, а после спахме под едно одеяло и макар че тя ми подхвърляше присмехулни забележки, според мен никак не остана недоволна. Щом градът се показа пред нас, разделихме се приятелски, защото не бих искал да ме виждат с такава като нея.

Подобно на баща ми винаги съм странил от кралския двор и придворните нрави; избягвах развращенията, свързани с такова съприкосновение. Далеч не съм пуританин, но съществуват правила за порядъчност, които един истински джентълмен трябва да съблюдава, а по онова време дворът бързо се бе отказал дори от повърхностно уважение към добродетелите, заради които изпитваш гордост, че си гражданин на страната. Тънбридж Уелс предизвика у мен безмерно стъписване. Донякъде бях подготвен (защото вече вървяха много слухове), че придворните дами се появяват на публични места без маски и дори много от тях се кипрят с перуки, слагат си парфюм и грим. Ужасѐн бях обаче да установя, че същото правят и конните гвардейци.

Впрочем, всичко това малко ме засягаше; та нали не бях дошъл тук да блесна в обществото, да се бия на дуели, да впечатлявам с остри като бръснач духовитости, нито да се боря за доходен пост. За да получи длъжност, носеща петдесет лири годишен доход, на един мой приятел му се наложи да пръсне за подкупи близо седемстотин и двайсет лири, взети с лихва, в резултат на което му се налагаше да обира правителството с около двеста лири годишно, та да води приличен живот и да си плаща дълговете. Надали средствата биха ми стигнали да се добера и до служба като мишелов при Негово Величество, да не говорим за достойно положение в обществото. А тъй като бях син на баща си, никакви пари на света не биха ми осигурили даже и най-ниската длъжност.

Нямаше как да отседна в самия град поради скъпотията. Тамошните жители бяха наясно, че градът им няма да процъфтява дълго, че дворът скоро ще насочи капризното си внимание в друга посока. Беше грозно селище, привлекателно единствено с лековитите си води, които бяха на мода през тази година. Там се стичаха всички франтове и глупци, за да се хвалят колко по-добре се чувствали, като пиели мътната гадост, а всъщност истинската им цел бе да се доближат до влиятелните на деня. Около тях като мухи се рояха търговци, стремящи се да опразнят до дъно кесиите им. Не знам кои бяха по-лоши, призляваше ми и от едните, и от другите. Цените навсякъде бяха главозамайващи и въпреки това всички налични стаи бяха заети от царедворци, готови да платят колкото им поискат, само и само да са близо до Негово Величество. Мнозина дори живееха в шатри, опънати на близката градска мера. През време на краткия си престой там нито веднъж не видях краля дори и отдалеч. Твърде много се срамувах от облеклото си, за да ида на сутрешен прием, и се опасявах да не си навлека оскърбления, щом името ми станеше известно. Предстоеше ми да изпълня синовния си дълг и не исках животът ми да бъде прекъснат от шпагата на някое парвеню. Ако оскърблението бъдеше нанесено публично, не бих имал друг изход, освен да изискам удовлетворение, а ми стигаше ум да съм наясно, че надали бих излязъл победител от евентуален дуел.

Ето защо избягвах всички средища на почитателите на модата и се ограничавах до странноприемници в покрайнините, където, приключили с дневните си задължения, отсядаха лакеи и друга прислуга да играят хазарт, да пият и да си разменят клюки за властните и прочутите. Веднъж срещнах моята спътничка, но тя прояви деликатност да не ме поздрави публично, макар че все пак ми смигна дръзко, докато ме отминаваше, хванала под ръка знатен джентълмен — той явно не се свенеше да демонстрира пред всички своята похотливост.

От слугите много скоро научих, че бих могъл и да не идвам за разговор с моя опекун сър Уилям Комптън, тъй като той не беше тук. Надеждите му за повишение се бяха пръснали на пух и прах заради спор с лорд-канцлера Кларендън по повод правата върху лова в гората Уичуд, които всеки от двамата се бе опитвал да си присвои. Тъй че докато поводите на управлението оставаха в ръцете на Кларендън, сър Уилям можеше да се прости с възможността да заеме висок пост. Той явно прекрасно го разбираше и бе решил да си спести пари, като остане в имението си и не си прави труд да се смесва с двора.

Вярно, други двама бяха тук. Но скоро узнах, че Едуард Вилиърс и сър Джон Ръсел, тези верни другари в нещастието, бяха стигнали до разрив, причинен от облагите на успеха, далеч по-лесно, отколкото с помощта на всички коварни кроежи на Търлоу. Вилиърс се подвизаваше в партията на лорд Кларендън, на чиято страна го бе привлякъл лорд Мордаунт, докато сър Джон Ръсел, принадлежащ към великия род на херцог Бедфорд, се бе присъединил към опозицията, обединявана единствено от ненавист към Кларендън. Това е то властта: добри хора, верни, благородни, храбри на бойното поле, започват да се карат като деца, щом станат придворни.

Тъй или иначе, в Тънбридж Уелс можех да се видя с двама души и останах удовлетворен, че вечерта, прекарана в слушане на клюки в таверната, не е напразно пропиляна. Изкушавах се да започна с Вилиърс, тъй като той очевидно имаше достъп до влиятелни хора, но като размислих, избрах по-лесната цел и на сутринта се отправих да засвидетелствам своето уважение на сър Джон Ръсел. Сега съжалявам за решението си и бих предпочел да премълча случилото се, тъй като то хвърля сянка върху един благородник по рождение. Само че не съм склонен да скривам каквото и да било и целта ми е да изложа нещата каквито бяха, с всичките им „брадавици и прочее“, както се изразява Кромуел.15 Сър Джон отказа да разговаря с мен. Де да беше само това; той реагира с преднамерено желание да ме унижи, макар нито на него, нито на близките му да бях причинил някакво зло. Минаха няколко месеца, преди да узная защо името ми го бе подтикнало да постъпи така.

Случи се следното. В седем часа сутринта влязох в салона на странноприемницата, където беше отседнал Ръсел, и помолих съдържателя да прати прислужник с молба да бъда приет. Не споря, така не се прави, но всеки, имал някакво съприкосновение с пътуващ кралски двор, е наясно, че всички подобни правила на етикета биват пренебрегвани. Наоколо ми имаше десетки хора — някои чакаха отговор на жалба, други просто закусваха, преди да потърсят аудиенция при разни големци. В залата жужаха гласовете на хора с дребни придворни длъжности, стремящи се да се доберат до първото стъпало на хлъзгавата стълба, водеща към назначения на важни и изгодни постове. В известен смисъл и аз принадлежах към тях и затова седях, както и те, в кротко очакване. Мина час, после втори, трети, после още половин. В десет и половина двама мъже слязоха по стълбите и се насочиха към мен. Бъбренето в салона замлъкна, всички заключиха, че съм направил първата успешна крачка към желаната цел, и завистливо се приготвиха да наблюдават как именно ще се случи.

Настана пълна тишина, така че не остана някой да не чуе предназначените за мен думи, а и прислужникът ги изрече на висок глас тъкмо с тази цел.

— Ти ли си Джак Престкот?

Кимнах и се изправих.

— Синът на Джеймс Престкот? Убиеца и предателя?

Отвътре всичко ми се преобърна и останал без дъх от шока, аз отново седнах, като съзнавах, че това още не е всичко, но по никой начин не можех да предотвратя следващия удар.

— Сър Джон Ръсел праща почитанията си и поръча да ти предам, че синът на псе също е псе. Нареди да си обереш крушите, да не отравяш с дух на предателство тази странноприемница и да не се осмеляваш никога повече да му се явяваш така нахално. Ако се опиташ, ще заповяда да бъдеш пребит. Напусни, или ще бъдеш хвърлен в отточната канавка, където му бе мястото и на отвратителния ти баща.

Тишината стана зловеща. Под пронизващите погледи на трийсет чифта очи грабнах шапката си и се запрепъвах към вратата. Умът ми смътно регистрира мимолетни впечатления: натъженото, почти съчувствено изражение на първия слуга и жестокото на втория, който явно се опияняваше от моето унижение. Тържествуващото злорадство, изписано по лицата на едни от просителите, жадния интерес у други, предвкусващи как в продължение на седмици ще разказват и преразказват случката. Кръвта нахлу в главата ми, в душата ми забушуваха гняв и ненавист. Когато стигнах до вратата, вече нищо друго не чувствах и не забелязвах и дори нямам спомен как съм се добрал до мизерната си постеля в тъмния чардак над конюшнята на странноприемницата.

Не знам колко време съм лежал там, но не ще да е било малко. Делях мястото с още половин дузина други, та няма как да не са влизали и излизали, но нищо от това не бях усетил. Знам само, че когато се освестих, брадата ми бе силно набола, крайниците ми бяха сковани от слабост и ми се наложи да се обръсна, преди да мога да се покажа пред хорски очи. Водата от кладенеца беше ледена, но когато тръгнах през двора към странноприемницата, видът ми бе благопристоен. Станалото почти се бе изтрило от паметта ми, но едва прекрачих през прага, когато си припомних всичко. Мъртва тишина, последвана от хихикане. Приближих до тезгяха и поисках бира, а мъжът до мен рязко се извърна гърбом с грубостта, която идва тъй естествено у простолюдието — макар че предвид примера, който им подаваха висшестоящите, нямаше нищо изненадващо в това.

Трудно е да изживяваш отново подобни унижения и дори сега ръката ми трепери, докато топя перото си в мастило, за да напиша тези думи. Минаха много години, изпълнени със светлина и радост, но все пак тази минута продължава да поразява сърцето ми и гневът ми възкръсва. Казвали са ми, че сърцето на джентълмена е по-беззащитно срещу подобни рани от онова на простия човек, поради това, че поставя по-високо честта си, и нищо чудно да е така. Бих продължил търсенията си, ако това можеше да донесе полза, но знаех, че случилото се напълно е обезсмислило моето пътуване; вече не бих могъл да се явя при Едуард Вилиърс с надежда за учтив прием, а да се сблъскам с нов груб отказ не желаех. Нямах избор, би следвало възможно най-бързо да напусна Тънбридж Уелс, но бях изпълнен с решимост преди това да зърна лицето на сър Джон Ръсел и да проверя дали не ми се бе явило то в купичката с вода на госпожа Блънди. Не беше лицето на Мордаунт, което искрено ме зарадва, а вече знаех, че Вилиърс има съвсем различна външност. Признавам, хранех надежда сър Джон, вече заслужил моята неугасима вражда, да бъде изобличен и така да облекчи задачата ми.

Уви! Очакваният ми не се оправдаха; прекарах много часове, притаен край странноприемницата, а също така (като гледах да съм незабележим, за да не ме разпознаят) пред домове, където се събираха благородниците, и мрачно се вслушвах в носещите се от тях звуци на веселие, подгизнал под първите есенни дъждове, в упорито и търпеливо очакване. Накрая търпението ми бе възнаградено, макар и не както би ми се искало. Подкупих уличен търговец, за да ми покаже сър Джон, когато излезе, и вече бях изгубил всяка надежда, когато той ме сръчка с лакът и пошепна в ухото ми:

— Ето го там в цялата му прелест.

Погледнах с надежда да зърна човек с почти познато ми лице да слиза по стълбите.

— Къде? — попитах.

— Ето там, това е той — рече търговецът и посочи дебел мъж с розово лице и големи старомодни мустаци.

С огромно разочарование наблюдавах как това създание (у което не забелязах нито притворство, нито познати ми черти) се качва в чакащата го карета. Не, това не беше мъжът, показан ми от старицата Блънди.

— Ама вървете де — подкани ме търговецът. — Идете и му предайте писмото си.

— Кое? — попитах, вече забравил, че помолих да ми го покаже под този предлог. — А! Друг път.

— Притеснихте се, а? Разбирам. Но нека ви кажа, млади господине, от тези нищо няма да получите, ако не упорствате с плановете си.

Реших да се възползвам от този непоискан, но вероятно разумен съвет като си стегнах багаж и напуснах града. Там го нямаше онова, което търсех.

Шеста глава

Средата на следобеда е и ми е докладвано (забележете, днес на мен ми докладват!), че на сутринта ще заминем за имението ми; остава ми малко време да продължа моето повествование. Вече ми обръснаха главата заради проклетата перука, шивачът ми взе мерки, навред кипи активност. Има да се подготвят толкова много неща, а изобщо не ме е грижа за тях. Тези скучни подробности нямат никакво отношение към моя разказ, но забелязвам все по-често появяваща се тенденция у мен. Сигурно е заради напредващата ми възраст: по-ясно помня случилото се преди много години, отколкото неща, станали едва онзи ден.

Но нека се върна към моята история. Прибрах се в Оксфорд с дълбоко негодувание в душата и още по-дълбока решителност да сразя скритите си врагове. Отсъствал бях повече от две седмици, през това време градът се бе напълнил със студенти и провинциалната тишина и покой, царящи в него през по-голямата част от годината, го бяха напуснали. За щастие това означаваше, че са се появили повечето хора, от чиято помощ се нуждаех. На първо място Томас, разбира се — острият му ум, трениран от преподаваните на студенти теология и логика, беше от жизнена важност. Той можеше да прелисти куп книжа и да извлече смисъл от тях по-бързо от всеки друг, когото познавах. Вторият беше странен дребосък, когото той доведе един ден, за да го запознае с мен. Името му беше Антъни Уд.

— Ето го отговорът на проблемите ти — каза Томас, когато ми го представи в стаята си. — Господин Уд е голям учен и ще се радва да помогне в издирването ти.

Кола го е описал накратко и това е един от малкото случаи, при които не намирам неточности в разказа му. Никога не съм срещал по-нелепо създание от Антъни Уд. Беше по-възрастен от мен, може би около трийсетгодишен, но вече имаше прегърбената стойка и хлътналите бузи на книжен червей. Дрехите му бяха чудовищни — толкова вехти и лекьосани, та дори не си личеше колко са демоде. Чорапите му бяха кърпени и имаше навик да отмята глава назад и да цвили като кон, когато се развесели. Беше неприятен дразнещ звук и в негово присъствие всички ставаха мрачни и сериозни от страх да не изтърват някоя духовитост, дето да предизвика смеха му. Това, съчетано с цялостната непохватност на движенията му — постоянно се гърчеше и потрепваше, неспособен да стои неподвижно и няколко секунди, — ме подразни от мига, в който го зърнах, и ми бе много трудно да овладявам нетърпението си.

Но Томас твърдеше, че ще е полезен, така че се въздържах да му се присмея. Уви, след като веднъж вече създадохме връзка, се оказа трудно тя да бъде прекъсната. Като всички учени Уд е беден и постоянно си търси покровители; всички като него май си мислят, че другите са длъжни да плащат за заниманията им. Никога не е получавал пари от мен, но не се отчайва. Все така идва да ми поднася почитанията си с надежда някоя монета да прескочи от джоба ми в изпоцапаните му с мастило ръце и не спира да ми припомня за услугите, които ми е оказал преди години. Всъщност беше тук преди няколко дни, та затова ми е толкова пресен в паметта, само че не каза нищо съществено. Пишел книга, но къде му е новото на това? Трепе се все над една и съща още откакто го познавам, а краят ѝ не се вижда. Той е от онези жилести мъже, които сякаш никога не остаряват, освен че се е прегърбил още повече и се е сдобил с някоя и друга бръчка по лицето. Когато влезе, изпитах усещането, че половината от живота ми не се е случил в действителност, а е бил само сън. Единствено собствените ми болежки ми припомнят, че са минали години.

— Господин Уд е мой голям приятел — обясни Томас, видял отвращението, с което гледах този човек. — Всяка седмица свирим заедно. Той е извънредно талантлив историк и през последните години е събрал огромна информация за войните.

— Похвално — изрекох сухо. — Но не виждам с какво може да помогне той.

Уд заговори с високия си рязък глас и досадно прецизен изговор.

— Имах честта да срещна много хора, отличили се във войната и в политиката. Добре са ми известни факти от трагичната история на страната и ще се радвам да представя на ваше разположение знанията си, та да установите какво се е случило с баща ви.

Кълна се, той винаги говореше така, със също тъй идеално построени изречения, колкото гротескна беше външността му. Не знаех как да реагирам на предложението му, но Томас настоя, че непременно трябва да го приема, тъй като господин Уд бил известен не само с огромния обем на познанията си, а и с отличното тълкуване на събитията и прозорлива преценка. Ако ми било нужно да науча нещо за факт или личност, трябвало да се обърна към господин Уд и това щяло да ми спести много време.

— Добре — отвърнах, — но искам да е ясно, че няма да казвате на никого за моите издирвания. Има твърде много хора, които ще се превърнат в мои врагове, ако разберат с какво се занимавам. Искам да ги сваря неподготвени.

Уд се съгласи неохотно и аз му казах, че когато му дойде времето, ще изложа пред него моите факти, които той да съпостави със своята информация. След това Томас съобразително го изведе, а аз стрелнах приятеля си с упрек.

— Томас, знам, че имам нужда от всичката възможна помощ, но…

— Грешиш, приятелю. Познанията на господин Уд може да се окажат ключови за теб един ден. Не го отписвай поради външността му. Сетих се и за друг човек, който ще ти е полезен.

Изпъшках.

— Той пък кой е?

— Доктор Джон Уолис.

— Кой?

— Преподавател по геометрия, доверен човек на властите по времето на Кромуел поради уменията му с кодовете. Казват, че разшифровал много тайни писма на краля за канцеларията на Търлоу.

— Би трябвало да е обесен тогава.

— Говори се, че сега върши същите услуги на правителството на Негово Величество. Лорд Мордаунт ти е казал, че документите, обвиняващи баща ти, са били шифровани, в такъв случай доктор Уолис трябва да назнайва нещо по въпроса. Ако можеш да го убедиш да помогне…

Кимнах. По случайност някоя от идеите на Томас можеше и да се окаже полезна.

Преди господин Уд или доктор Уолис да успеят да са ми в услуга, удаде ми се случай да изплатя донякъде дълга си към Томас, като го спасих от абсурдно погрешна преценка. Обстоятелствата, макар и тревожни, бяха твърде смешни. Всички знаеха, че старият Тидмарш, квакерът, устройва тайно в дома си край реката някакви глупави молитвени събрания. В нарушение на закона, разбира се. При спомена колко ядове причиниха вече тези малоумници, редно бе да бъдат смазани без всякаква милост. Но не. От време на време по някой такъв беше пращан в затвора, а после пускан, за да продължи да се занимава с гадостите си. А те сякаш се гордееха с всичко това и кощунствено приравняваха страданията си с мъките, изтърпени от нашия Бог. А някои дори, както чувах, в своята самонадеяност се обявявали за самия Бог, обикаляли из околността, тресящи глави, и се престрували, че изцеряват болни. В онези дни светът беше пълен с такива побъркани. Хвърлянето в тъмница не е начин да се усмирят подобни хора, половинчатите мерки само подхранват гордостта им. Или махате с ръка на такива, или ги бесите, това е моето мнение. А още по-добре — пращате ги всичките в Америка, пък нека измрат от глад там.

Така или иначе, няколко дни по-късно минавах покрай замъка и внезапно се разнесе силен тропот от тичащи крака. Явно мировият съдия по изключение бе решил да се задейства. Навред се мяркаха сектанти: скачаха от прозорците, бягаха във всички посоки подобно на мравки от разрушен мравуняк. Впрочем, не ги слушайте, като твърдят, че само си седят тихо и пеят псалми, когато дойдат да ги арестуват. Плашат се не по-малко от всички останали хора.

Стоях и наблюдавах развеселен този лов, когато за огромно свое изумление зърнах как от прозореца на къщата на Тидмарш изскочи приятелят ми Томас и се шмугна в уличката.

Без бавене, както би постъпил всеки истински приятел, се втурнах след него. От всички глупци, помислих си, той трябваше да е най-глупавият. Да постави под заплаха бъдещето си, отстъпвайки пред нелепото си благочестие именно когато му беше нужно да съблюдава пълна и безрезервна привързаност към господстващата църква!

Тъй като не се отличаваше с умение да бяга, догоних го без големи усилия. Той едва не рухна в несвяст, когато го хванах за рамото, за да го спра.

— Какви ги вършиш, за Бога?

— Джак? — промълви той с огромно облекчение. — Слава Богу, а пък аз те помислих за някого от стражите.

— Като нищо и това можеше да се случи! Побърка ли се?

— Не, аз…

Но опитът му да обясни щуротиите си бе прекъснат от появата на двама души от градската стража. Стърчахме там зашеметени, а и беше късно да бягаме.

— Мълчи, облегни се на рамото ми и другото остави на мен — прошепнах, докато те се приближаваха. — Добър ви вечер, господа — провикнах се със завален говор, сякаш бях по-пиян, отколкото в действителност.

— Какво правите тук вие двамата?

— Ами — измънках, — нима пак не сварихме да се приберем преди затварянето на портите?

— Студенти значи? Бъдете добри да кажете от кой колеж. — Той изгледа с присвити очи Томас, който много неубедително се преструваше на пиян. Да бе се напил поне веднъж в живота си, можеше да го изиграе по-сполучливо. — Къде бяхте през последните два часа?

— С мен в кръчмата — отговорих.

— Не ви вярвам!

— Как смееш да се съмняваш в думата ми? — възмутих се. — Къде според теб сме могли да бъдем?

— На противозаконното сборище.

— Шегуваш се — изсмях се с голяма достоверност при това нелепо предположение. — Да не ти заприличах на светец? Може и да сме пияни, но за радост не от Божието слово.

— Говоря за него. — И той посочи пребледнелия Томас.

— Той ли? — викнах. — Нищо подобно! Да, днес той позна екстаз, но съвсем не божествен. Впрочем, уверен съм, че дамата би гарантирала за неговото усърдие. Нека не ви заблуждава смиреният му вид.

При тези ми думи Томас почервеня и за щастие това бе изтълкувано като смущение.

— А пък аз играх на карти и много ми вървя.

— О, нима?

— Да, и съм в прекрасно настроение. Бих искал да споделя късмета си с целия свят. Ето, вземете един шилинг от мен и пийте за мое здраве.

Единият от войниците взе монетата, погледна я и алчността взе връх над чувството му за дълг.

— А ако гоните квакерите — продължих весело, щом монетата се озова в джоба му, — видях двама много уплашени да тичат нататък само преди три минути.

Мъжът ме погледна и се ухили с беззъбата си уста.

— Благодаря, господине. Но портите са вече затворени. И ако още сте тук, като се върна…

— Няма страшно. А сега хуквайте, догонете ги.

Те се завтекоха накъдето им посочих, а аз изпуснах дълбока въздишка на облекчение. После се обърнах към Томас, който сега пък бе позеленял.

— Дължиш ми шилинг — заявих му. — Хайде да се махаме оттук.

Поехме в мълчание към Новия колеж. Исках да поговоря с него, но при мен това беше невъзможно — делях стаята с наставника си, а той вероятно си беше легнал. А виж, Томас, като старши член на богат колеж, можеше свободно да влиза и излиза, без да се съобразява със забраните, които превръщаха моя живот в ад. Вярно, стаята му бе тясна и неуютна, но не му се налагаше да я дели със свои студенти — великолепно нововъведение, предизвикало много коментари.

— Приятелю, ти напълно си се смахнал — заговорих ядосано, щом затворихме вратата зад нас. — Къде ти беше умът? Щом трябва, удовлетворявай религиозните си щения насаме. Да ги излагаш на показ и да се поставяш в опасност да попаднеш в затвора, когато се надяваш да получиш платен пост и да се ожениш, е чиста лудост.

— Аз не…

— Ама не, разбира се. Ти просто си се озовал сред квакерите, без да ги знаеш какви са, а изскочи през прозореца и хукна просто за да се раздвижиш.

— Не — отвърна той. — Бях там по свой избор с основателна причина.

— Няма причина, която да е достатъчно основателна!

— Отидох да поговоря с един човек. Да покажа, че може да ми се вярва.

— Защо?

— Защото все пак може и да не получа поста.

— Няма и да го получиш с такова поведение.

— Изслушай ме — изрече той умоляващо. — Гроув се опитва да се домогне до него и вече има подкрепата на няколко души от факултета, на които разчитах. А сега убеждава и ректора.

— Какво би могъл да му каже?

— Ами много просто: че той е стар и ерген, докато аз, естествено, ще се оженя и ще имам деца. В сравнение с мен неговите потребности ще са малки и една трета от годишния си доход ще дава на колежа.

— А има ли такова право?

— Има право да върши каквото пожелае, парите ще са негови. Разчита, че е по-добре да разполага с две трети от осемдесет лири годишно, отколкото с нищо. А Удуърд много се грижи за доходите на колежа.

— Не може ли и ти да предложиш същото?

— Не мога, разбира се — разгорещено отвърна той. — Искам да се оженя. А баща ѝ ще даде съгласие само ако получавам пълната сума. Ти как би постъпил на негово място, ако дойда и ти кажа, че ще дарявам една трета?

— Ами намери си друга жена — посъветвах го.

— Джак, тя ми харесва. Много добра партия ще е, ако получа поста.

— Разбирам затрудненията ти. Но не виждам защо заради тях трябва да скачаш от прозорци.

— Гроув не е подходящ за енорийски свещеник. Ще хвърли сянка върху Църквата, ще окаля доброто ѝ име. Отдавна съм наясно, но докато не се беше прицелил към поста, не ме засягаше.

— И все пак не разбирам.

— Той блудства, уверен съм в това. За срам на църквата и колежа се отдава на плътски удоволствия с прислужницата си. Това е позор! И ако лицемерието му бъде изобличено, колежът би изложил на риск репутацията си, давайки му поста. Исках да узная истината.

— На квакерско събрание? — попитах отново, невярващ на ушите си.

Историята започваше да изглежда все по-зле.

— Тази прислужница понякога посещава сбирките им и казват, че се ползвала с уважение сред тях по непонятни за мен причини — обясни той. — Казах си, че ако се появя там, ще ми се довери.

Боя се, че тук избухнах в смях.

— Ах, Томас, мили ми приятелю! Само на теб може да хрумне да съблазниш момиче, паднал на колене за молитви.

Той стана аленочервен.

— Нищо такова не ми е идвало на ум дори.

— То се знае, че не. И кое всъщност е това същество?

— Казва се Блънди. Сара Блънди.

— Познавам я — казах. — Мислех я за свястно момиче.

— Това само доказва колко си ненаблюдателен. Баща ѝ е бил застрелян като размирник, майка ѝ е вещица, а самата тя е израснала в някаква дяволска общност и от десетгодишна се е отдавала на всеки, който я е пожелавал. Чувал съм какво вършат тези хора. Настръхвам само при мисълта да говоря с нея.

— Сигурно като пееш псалми и се молиш за избавление от изкушението, ще спечелиш благоразположението ѝ — посочих. — Но ти сигурен ли си в това? Срещал съм се с това момиче и майка ѝ. За дъщеря на вещица е много красива, а за дяволска блудница се изразява извънредно учтиво.

— Не, знам, че не греша.

— Говори ли вече с нея?

— Нямах такава възможност. Тези техни сборища са много странни. Всички седяхме в кръг, а онази Блънди беше в средата му.

— И?

— И нищо. Очевидно всички я чакаха да каже нещо, а тя просто седеше там. Това продължи около час. После чухме викове отвън и всички се разбягахме уплашени.

— Така. Дори заключението ти да е вярно, надали ще я заставиш да си признае — заключих. — Явно онова, което върши, не я притеснява, а без съмнение са ѝ нужни пари. Защо ѝ е да рискува положението си, та да ти направи услуга?

— Вярвам, че тя тайно го презира. Мислех да ѝ обещая, че за нея няма да има никакви лоши последици, и тя ще разбере, че дългът я зове да го изобличи.

— Според мен няколко монети ще са много по-убедителен довод. Томас, но ти напълно сигурен ли си, че тук няма грешка? Доктор Гроув беше мой частен учител, ако не си забравил, и за всичките четири години не забелязах у него никаква похотливост.

Не се съмнявам, че Томас беше твърдо убеден в безкористността на своите действия. Той искрено желаеше енориашите на Истън Парва да получат най-добрия свещеник и не се съмняваше, че тъкмо той е нужният избраник. Естествено, искаше да получи поста с неговото добро заплащане, а и съпруга със също тъй добрата ѝ зестра, но всичко това само с цел по-добре да служи на паството си. Ръководеше го благочестие, не алчност. Ето защо нещата завършиха така зле. Обикновеният егоизъм причинява по-малко вреди от отчаяната добродетел.

Колкото до мен, доброволно си признавам, че в постъпките си бях ръководен от себичност. Нужен ми бе източник на пари, а за това бе необходимо Томас да разполага с някакви суми. Освен това той беше моят единствен приятел и се чувствах в дълг пред него. Колкото заради себе си, толкова и заради него реших, че му е нужна помощ, каквато можех да му окажа само аз.

— Слушай, приятелю, върни се към занятията си и остави тези кроежи, никак не те бива за такива неща. Аз ще се разбера с тази Блънди и съвсем скоро ще ми пропее като канарче.

— И как ще го постигнеш?

— Няма да ти кажа. Но ако се молиш за опрощение на греховете ми, през следващата седмица се налага да удвоиш усърдието си.

Както винаги той се смути от лекото ми богохулство, на което и разчитах. Лесно беше да го зашеметиш по този начин. Разсмях се весело, пожелах му спокоен сън и се върнах в колежа си, като благополучно се прехвърлих през стената и тихичко се промъкнах в стаята при хъркащия наставник.

Седма глава

По настояване на Томас отидох да се видя с Джон Уолис, математик и Божи служител. Тогава знаех малко за тази видна личност — само че не го обичат особено, но си го обяснявах с факта, че Кромуел го бе натрапил на Оксфорд. Неприязънта към него се дължеше и на това, че в общата чистка от пуритани след завръщането на краля Уолис не само бе запазил мястото си, но и бе получил знаци за официално благоволение. Мнозина от жертвалите се за краля, които не се радваха на подобни облаги, изпитваха горчиво негодувание срещу него.

Твърде самонадеяно го посетих у дома му — като богат човек, разполагаше с апартамент в колежа, къща на улица Мъртън, а както разбрах, и още една в Лондон. Прислужникът му реши, че съм студент, дошъл за наставления, така че без противене отиде да доложи за мен.

Уолис ме прие веднага и подобна любезност остави у мен силно впечатление; в миналото далеч по-скромни университетски светила ме принуждаваха без всякаква основателна причина да чакам с часове. Така че влязох при него окрилен от надежда.

Вероятно днес всеки си има своя представа за облика на тези хора. Свещенослужителят е с румено лице заради чревоугодничеството си; природоизпитателят философ е разсеян, небрежно облечен, със закопчани накриво копчета и килната на една страна перука. Ако такива хора действително съществуват, то преподобният доктор Джон Уолис не принадлежеше към тях: убеден съм, че през целия си живот не беше допуснал небрежност и нищо не беше забравял. Може да се каже, че беше най-студеният и всяващ страх човек, когото съм срещал. Когато влязох, не помръдна, само ме гледаше и с едва забележимо кимване ми посочи стол. Сега, като размишлявам за това, ми идва на ум, че в безмълвната застиналост има нещо много красноречиво. Търлоу например също стоеше в едно и също положение, но контрастът не можеше да е по-голям. Може да изглежда странно тъкмо аз да го кажа, но в статичността на Търлоу имаше някакво смирение. А Уолис бе замръзнал като змия, втренчена в жертвата си.

— Е, господине — заговори с леден глас след известно време. Забелязах, че леко просъсква, което усилваше приликата му със змия. — Все пак вие сте поискали да ме видите, а не обратното.

— Дойдох да ви помоля за услуга по личен въпрос.

— Надявам се, не търсите наставления?

— О, не, за бога.

— Не споменавайте напразно Божието име в мое присъствие.

— Моля да ме извините, господине. Само че ми е трудно да започна. Казаха ми, че вие можете да ми помогнете.

— Кой ви го каза?

— Господин Кен, магистър в университета и…

— Господин Кен ми е известен — каза Уолис. — Свещеникът дисидент, нали така?

— Той полага всички усилия да се подчинява на установения канон.

— Желая му успех. Навярно разбира, че в наши дни не можем да допускаме и най-малките отклонения.

— Да, господине — потвърдих, като обърнах внимание на това „ние“.

Съвсем до неотдавна самият Уолис беше свещеник дисидент и при все това се бе устроил чудесно.

Уолис все така запазваше хладната си неподвижност и по никакъв начин не ми помагаше.

— Баща ми беше Джеймс Престкот.

— Чувал съм за него.

— В такъв случай ви е известно, че бе обвинен в страшни престъпления, които знам, че не е извършил. Убеден съм, че е бил организиран заговор за оклеветяването му от Джон Търлоу с цел да бъде скрит истинският предател, и възнамерявам да го докажа.

Отново Уолис не показа нито одобрение, нито осъждане. Не, гледаше ме с немигащи очи, докато не ме обзе парещ срам заради моята глупост и не започнах да се потя и заеквам от смущение.

— По какъв начин се надявате да го докажете? — попита той след продължително мълчание.

— Все някой трябва да знае истината — казах. — И се надявах, тъй като сте били свързан с господин Търлоу…

Тук Уолис вдигна длан.

— Достатъчно, господине. Имате превратна представа за моята важност. Разчитах тайнопис за Републиката, когато нямах друг изход и бях уверен, че на естествената ми преданост към Негово величество няма да падне никаква сянка.

— Естествено — измънках, почти с възхищение от непринудеността, с която тънките му устни изрекоха тази нагла лъжа. — Значи съм получил неверни сведения и не можете да ми помогнете?

— Не съм казал това — отвърна той. — Знам малко, но ако пожелая, възможно е да науча и повече. Какви документи на баща ви от онова време сте запазили?

— Никакви — отговорих. — Мисля, че и майка ми няма такива. А защо са ви нужни?

— Няма ли кутия с книжа? Книги? Писма? Длъжни сте да установите къде се е намирал във всеки даден момент. Ако например се твърди, че е бил в Лондон и се е видял с Търлоу, а вие успеете да докажете, че е бил на съвсем друго място, ще осъществите голям напредък. Не сте ли помисляли за това?

Наведох глава като провинил се ученик и си признах, че не ми е хрумвало. Уолис продължи да ме разпитва, като ми задаваше нелепи въпроси за някакви книжа, вече не ги помня дори. Аз бях избрал пътя на пряката конфронтация, не ровене из писма и документи. Помислих си, че дарбите на господин Уд все пак може да се окажат полезни.

Доктор Уолис кимна удовлетворено.

— Пишете на близките си и узнайте с какво разполагат. Донесете всичко на мен и ще се заема с него. Тогава може би ще съумея да свържа нови за мен факти с онова, което вече ми е известно.

— Много любезно от ваша страна.

Той поклати глава.

— Нищо подобно. Ако има предател в кралския двор, трябва да се знае за това. Но бъдете уверен, господин Престкот, че няма да ви помагам без доказателство за правотата ви.

Вече бе настъпила зимата; времето ме притискаше, задачата пред мен не ми даваше мира, мисълта за баща ми ме тласкаше към действие. И започнах да подготвям пътуванията си, които продължиха непрестанно през следващите няколко месеца, докато всичко не се разреши. Странствах през една от най-студените зими, които помня, а после и с настъпването на пролетта, движен от чувството си за дълг и стремеж към истината. Пътувах сам, единствено с плаща на гърба си и малък вързоп с вещи, и повечето пеша, като крачех по широки и тесни пътища и заобикалях огромните локви, които ги осейваха по това време на годината. Нощувах където намерех — в градове и села или под дървета и край живи плетове, когато не се отваряше друга възможност. През цялото време бях обзет от голяма тревога и страх, до самия край често се усъмнявах в успеха, опасявах се, че няма да мога да надделея над многото си врагове. И все пак си спомням с умиление този период, макар причината вероятно да е само розовото сияние, с което напредналата възраст винаги озарява спомените за младостта.

Ала преди да тръгна на път, трябваше да спазя обещанието си да помогна на Томас. Да се срещна със Сара Блънди уж случайно беше лесно, трудното беше да я въвлека в разговор. Тя излизаше от дома си в шест сутринта и отиваше на улица „Мъртън“ в дома на семейство Уд. Там прислужваше всеки ден без понеделник, който бе отделен за доктор Гроув. Работеше до седем вечерта. Всяка неделя имаше по четири свободни часа и по един почивен ден през шест седмици. В сряда отиваше да пазарува за семейството от Глостър Грийн, празен терен в покрайнините на града, където на фермерите бе разрешено да продават произведеното от тях. Купуваше всичко нужно и (тъй като госпожа Уд се славеше със скъперничеството си) мъкнеше всичко сама, защото не ѝ даваха пари за носач.

Реших, че тъкмо от такъв случай трябва да се възползвам. Следвах я отдалеч до пазара, изчаках, докато направи покупките си, а после се погрижих да попадна пред нея, когато тя се връщаше с две препълнени тежки кошници.

— Госпожица Блънди, ако не се лъжа — казах с радостно изражение. — Сигурно не ме помните. Имах щастието да се съветвам с майка ви преди няколко месеца.

Тя отметна косата от лицето си, изгледа ме въпросително, после бавно кимна.

— Да — отговори. — Дано не сте съжалили за изгубените пари.

— Ни най-малко, благодаря. Много ми помогна. Боя се, че не се държах подобаващо. В онези минути бях много разстроен и това вероятно се е отразило на обноските ми.

— Така е — отсече тя. — Отрази се.

— Позволете да се реванширам. Нека ви нося кошниците, твърде тежки са за вас.

Тя не възрази дори само от приличие и веднага ми ги подаде.

— Много любезно от ваша страна — каза с видимо облекчение. — Никак не обичам този ден от седмицата. Стига да не ви отклонявам.

— Не, по път ми е.

— Как така знаете къде отиваме?

— Няма значение — побързах да замажа грешката си. — Без друго нямам какво да правя и на драго сърце бих отнесъл товара ви чак до върха на Хедингтън Хил просто заради удоволствието от компанията ви.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Ясно е, че наистина нямате какво да правите. За щастие няма да злоупотребя чак толкова с добрината ви, отивам до улица „Мъртън“.

Кошниците се оказаха страшно тежки и почти се ядосах на момичето, задето ми връчи и двете с такава готовност. Едната щеше да ми е предостатъчна. Нещо по-лошо, наблюдаваше ме с прикрита насмешка как се боря с тях, докато тя ги бе носила с лекота.

— Добре ли се отнасят с вас там? — попитах задъхан, а тя вървеше до мен с лека и уверена крачка.

— Госпожа Уд е добра господарка — отговори. — Нямам от какво да се оплача. Защо? Да не се каните да ми предложите работа?

— Не, прислужница не ми е по джоба.

— Вие сте студент, нали?

Кимнах. Предвид плаща ми, който плющеше под силния вятър, заплашващ да отнесе униформената ми шапка в канавката, догадката ѝ не блестеше с проницателност.

— Към духовен сан ли се стремите?

— Не, опазил ме Бог — засмях се.

— Нима не одобрявате Църквата? Или разговарям с таен католик?

При тези думи пламнах от гняв, но навреме си припомних, че не съм посветил сутринта на развлечения.

— Нищо подобно — отсякох. — То се знае, грешник съм, но не чак такъв. Отчуждението ми има съвсем друга причина. Но с никакви действия не съм съгрешил.

— Поздравявам ви.

Въздъхнах тежко.

— А аз не се поздравявам. Има група богобоязливи хора, с които бих искал да общувам, но те не биха и помислили да ме допуснат. И не ги виня.

— А кои са те?

— По-добре да не ги назовавам.

— Рискувайте поне да ми кажете защо няма да сте добре дошли там.

— Такъв като мен? — възкликнах. — Кой би приел човек, затънал във всевъзможни безобразия? Искрено се разкайвам за тях, но не мога да залича онова, което е било.

— А според мен много от тях приемат сред себе си грешници. Какъв смисъл да се приемат само чистите духом? Та те вече са спасени.

— Да, уж такава е идеята — промърморих, като разиграх огорчение. — В действителност се отвръщат от хората, които се нуждаят от тях.

— Те ли ви го казаха?

— Не беше нужно. Аз самият не бих приел такъв като себе си. А и да ме допуснат, постоянно ще се боят, че ще внеса раздор в отношенията им.

— Нима сте водили тъй порочен живот? Трудно ми е да си го представя, надали сте по-възрастен от мен.

— Вие, без съмнение, сте отгледана в почтено и набожно семейство — изтъкнах. — На мен, уви, съдбата не ми се усмихна.

— Вярно е, че бях благословена с родителите си. Но трябва да сте сигурен, че всяко общество, което би ви отхвърлило, не си струва да принадлежите към него. Хайде, господине, кажете ми кои имате предвид. Може да успея да ви помогна. Ще разпитам дали биха ви приели, ако от свенливост не смеете да проверите сам.

Погледнах я с благодарност и възторг.

— Наистина ли бихте го сторили? Не смея да ви помоля. Става дума за мъж на име Тидмарш. Чувал съм, че е свят човек и проповедник, събрал около себе си малкото останали непокварени хора в Оксфорд.

Тя спря и се втренчи в мен.

— Но той е квакер — промълви. — Съзнавате ли какво правите?

— Не ви разбирам…

— Те може и да са Божи люде, но той ги подлага на тежки изпитания. Ако се присъедините към тях, ще се лишите от защитата, които ви дава правото ви по рождение. Ще ви хвърлят в затвора, ще станете жертва на побои, заплюван на улицата. Може да се наложи и да се простите с живота си. Дори да бъдете пощаден, вашите приятели и близки ще ви низвергнат и светът ще ви презре.

— Вие не искате да ми помогнете.

— Трябва да сте наясно срещу какво се изправяте.

— Вие една от тях ли сте?

В очите ѝ се мярна подозрение, но тя поклати глава.

— Не — отвърна. — Учили са ме да не си навличам беди. Намирам го за също такава проява на горделивост, като да носиш натруфена рокля.

— Дори няма да се престоря, че ви разбирам. Ала отчаяно се нуждая от помощ.

— Тогава я потърсете другаде — каза тя. — Длъжен сте да се подчините на Божията воля. Но първо трябва да проумеете какво действително иска Той. Вие сте млад човек от благородно потекло с всички преимущества, произтичащи от това. Не се отказвайте от тях заради прищявка. Най-напред добре го обмислете и се молете. Техният път не е единственият към спасението.

Бяхме минали по „Сейнт Алдейтс“ и после завихме по „Мъртън“. Докато изричаше последния си съвет, вече стояхме пред дома на господарката ѝ. Допускам, че тя просто искаше да предпази себе си, и при все това останах впечатлен от мъдростта в думите ѝ. Ако наистина бях някакъв екзалтиран младеж, напът да извърши сериозна грешка, тя би ми дала храна за размисъл.

Тръгнах си, обзет от душевен смут, който в ретроспекция мога да разбера. Аз я лъжех, а тя ми отвърна с цялата си доброта. Това дълго ме измъчваше, докато не научих впоследствие колко по-сериозна е била нейната измама от моята.

Осма глава

През следващата седмица лесно нагласих още няколко случайни срещи с нея и бавно започнах да печеля приятелството ѝ. Казах ѝ, че съм решил да последвам съвета ѝ, но душата ми все така се терзае. Никакви проповеди на света не можеха да ме примирят с господстващата Църква. Вече знаех, че баща ѝ е бил от най-злокачествените размирници, дотолкова увлечен да призовава към убийство на притежаващите собственост и към създаване на република, че не му бе оставало време за Христос. По тази причина се наложи да приспособя тактиката си.

— Когато се замисля за разцъфналите само преди няколко години надежди — подхванах, — просто ми се свива сърцето. Всеобщите упования бяха отхвърлени и презрени и светът отново се предаде на алчност и себелюбие.

Тя ме изгледа сериозно, сякаш бях произнесъл неопровержима истина, и кимна. Вървяхме по „Сейнт Джайлс“, след като я бях пресрещнал на излизане от гостилница, където бе купила вечеря за семейство Уд. Прекрасният аромат на гореща и апетитна храна накара стомаха ми да закъркори. Виждах, че тя също е гладна.

— Какво ще правите, след като им отнесете това?

— Ще съм приключила за днес — отвърна тя.

Вече се бе стъмнило и застудяло.

— Елате да хапнем заедно. Виждам, че сте не по-малко гладна от мен, и ще съм ви благодарен за компанията.

Тя поклати глава.

— Много мило, Джак. Но по-добре да не ви виждат с мен. Репутацията и на двама ни ще пострада.

— Нямам представа с какво име се ползвате вие. Виждам насреща си хубава млада жена с празен стомах. Но ако това ви тревожи, ще ви заведа на място, където и двамата ще изглеждаме като същински светци.

— А откъде са ви познати такива места?

— Казах ви, че съм грешник.

Тя се усмихна.

— Не мога да си го позволя.

Махнах с ръка.

— Ще го обсъдим по-късно, като се заситите.

Тя се колебаеше. Наведох се към съда с храна в ръцете ѝ и взех да го душа.

— Ах, как ухае този сос с вкусни парчета месо в него — изрекох с копнеж. — Представяте ли си чиния с такава гозба пред себе си, с прясно изпечен хляб с хрупкава коричка и чаша ейл? Чинията е препълнена, изпуска пара…

— Замълчете! — разсмя се тя. — Е, добре, ще дойда, само спрете да говорите за ядене.

— Чудесно! — зарадвах се. — Отнесете вечерята на господарите си и да вървим.

Отидохме в малка таверна чак на края на града зад реката и колежа „Магдалин“. Никой от университета — дори студентите — не стъпваше там, защото бе отдалечена и с лоша слава. Храната също не струваше; Мама Робъртс бе отблъскваща личност и също тъй лоша готвачка — ястията ѝ тънеха в мазнина и воняха. Сара изглеждаше притеснена в малкото салонче, където тя сервираше буламачите си, но се нахрани с апетита на човек, който никога не си дояжда. Единственото достойнство на кръчмата на Мама Робъртс беше ейлът, който сама си вареше — силен и евтин. Съжалявам за онова време; сега, след като деловите мъже продават бирата и забраниха на жените да изкарват своя продукция, според мен славните дни на тази страна са отминали.

А най-доброто на ейла беше, че след като изпи една кварта от него, Сара стана по-разговорлива и отзивчива към въпросите ми. Тук съм записал разговора, доколкото си го спомням. Като я побутнах в нужната посока, тя ми разправи как работи не само у семейство Уд, но и при доктор Гроув. Не вършела кой знае какво за него: разтребвала му стаята, зареждала му огнището с дърва и му приготвяла ваната веднъж на три месеца — славел се като голям чистник, — за което той ѝ плащал щедро. Само дето си бил наумил да я привлече към лоното на господстващата църква.

Подхвърлих, че според мен подобно поведение е лицемерно от страна на Гроув, тъй като се говори, че той е таен папист. Вярвах, че така ще я предизвикам към откровеност, но сбърках: тя се намръщи и поклати глава. Ако било истина, то тя поне не била забелязвала никакви доказателства за това нито в стаята му, нито у самия него.

— И ви принуждава да работите до изнемога?

Тя възрази решително. Напротив, към нея винаги бил добър, макар да забелязвала, че с останалите често е груб. Беше силно загрижена, че скоро щял да получи свещенически пост в провинцията. Неотдавна споделил с нея, че било почти сигурно вече.

Тази новина силно ме огорчи; вече знаех, че Гроув е безупречен последовател на Църквата и вероятно в по-голямо съгласие с каноните ѝ от самия Томас. Изглеждаше, че приятелят ми неоснователно го упреква в плътски грехове. Нито пък момичето би могло да бъде убедено да го обвини срещу пари. Създаваше впечатление, че държи на честта.

— Но той надали е подходящ за енорийски свещеник — казах. — Твърде дълго е бил в университета. Иначе би бил предпазлив да не наема за прислужница красиво момиче. Няма как да не тръгнат приказки.

— Ако няма повод за приказки, кой би си направил труда?

— Не знам. Според моя опит такава подробност не спира клюкарите. Но кажете, каква е тази ваша репутация, че трябва да ви избягвам? — попитах, като си помислих, че ако тръгне слух как Гроув е взел под крилото си сектантка, и това би могло да свърши работа.

И тя ми разправи нещичко за баща си, за това какво е вършил по време на войната, като обрисува по мое мнение портрет на злодей, какъвто светът не е виждал: бунтовник, атеист, подстрекател. Дори и от нейния разказ прозрях как единственото в негова полза бе очевидната му храброст. Тя дори не знаела къде е заровен — заради отвратителните му деяния не бил удостоен дори с гроб в осветена земя. В това отношение поне имахме нещо общо с нея.

Струва ми се, тя вече ме бе превзела с очарованието си, тъй като изпитвах странно влечение към нея въпреки волността на думите ѝ, която би трябвало да ме постави нащрек. В съдбите ни имаше сходство. Тя работеше при Гроув. Аз бях расъл като негов ученик. Бащите и на двамата ни се бяха ползвали с лошо име и въпреки че при моя това бе незаслужено, разбирах какво е да носиш подобно проклятие на плещите си. За разлика от много сектанти, в очите ѝ не светеше фанатичен огън, нито в изражението и поведението ѝ се долавяше мрачност. Не беше и грозна, каквито бяха повечето от тях, обърнали души към Исус, защото никой смъртен не бе пожелал телата им. Хранеше се с учудваща вродена изисканост и носеше добре изпития алкохол. Рядко бях имал случай да разговарям с жени: или се намираха под строг надзор, или бяха с твърде ниско положение, та да ги заприказвам, а познанството ми с блудницата по пътя към Тънбридж Уелс ме бе оставило уязвен заради насмешката ѝ към мен.

Когато станахме от масата, вече бях започнал да я желая и естествено приех, че готовността ѝ да вечеря с мен, при това на такова непристойно място, както и свободният ѝ маниер на разговор означават взаимност от нейна страна. Бях чувал за такива като нея и за леките им нрави. Намеренията ми се подсилваха и от факта, че щеше да ми е безполезна; нямаше истина в подозренията на Томас спрямо Гроув, а тя не би тръгнала да разправя измислици. Какъв глупак съм бил да разсъждавам така, след като капанът, заложен от нея, вече е бил готов да щракне, както несъмнено се е случвало много пъти преди. Въобразявах си, че я пленявам и прелъстявам, като я обсипвам със своето снизхождение; вместо това тя се бе възползвала от младостта и доверчивата ми природа да ме въвлече в грях, който после да използва за дяволските си цели.

Когато излязохме от таверната, наближаваше девет вечерта, беше се стъмнило и аз предложих да се върнем през поляната Крайст Чърч, за да избегнем стражите.

— Съвсем неотдавна ме спипаха, когато портите бяха затворени — обясних, — и никак не ми се ще да изживявам същото. Вървете с мен, по-безопасно ще е за вас.

Тя веднага се съгласи, поехме покрай ботаническата градина и навлязохме в ливадата, в който момент аз обгърнах с ръка кръста ѝ. Тя се напрегна леко, но не се възпротиви. По средата на поляната, след като се бях убедил, че в близост няма никого, се спрях, прегърнах я и се опитах да я целуна. Тя тутакси започна да се съпротивлява, така че я стиснах по-силно, за да покажа, че макар да очаквам известно противопоставяне, не е нужно да преиграва в ролята си. Но тя продължаваше да се бори и да извръща лице, след което започна да ме удря с длани и да скубе косата ми. Изгубих търпение, спънах я и я повалих на земята. Тя взе да се отбранява още по-ожесточено и накрая ме принуди да я зашлевя.

— Как смееш? — викнах, когато остана неподвижна за миг. — Нима една вечеря не е достатъчно висока цена за теб? Очакваш нещо срещу нищо ли? За коя се мислиш? Или възнамеряваш да ми се отплатиш по друг начин?

Тя отново започна да се извива в опит да се освободи, затова я притиснах към студената влажна земя, запретнах тънката ѝ пола и се подготвих. Кръвта ми вече бе пламнала и съпротивата ѝ едновременно ме разгневяваше и възбуждаше. Може и да я бях наранил, не знам, но ако е така, беше станало по нейна вина. Когато приключих, бях удовлетворен, а тя се укроти. Изтъркаля се встрани от мен и без да казва нищо, остана да лежи на мократа трева.

— Това беше — казах. — За какво беше нужна цялата врява? Надали е дошло като изненада за такава като теб. Или си въобразяваше, че те храня, та да се наслаждавам на разговор? Ако ми се е приказвало с някого, можех да се видя с приятелите си, не със слугиня, с която не бива да се показвам пред хора.

Разтърсих я шеговито, отново върнал доброто си настроение.

— Излишно правиш фасони. Ето ти още два пенса. Какво толкова е станало? Не е като да си девственица, изгубила най-голямата си ценност.

И тогава онази ми ти харпия се обърна, удари ме с всичка сила по лицето, издра ме с нокти и ме заскуба така, че за малко не ми смъкна скалпа. Никога в живота ми не се бяха отнасяли така с мен и чак дъхът ми секна от смайване. То се знае, наложи се да ѝ дам урок и го сторих, макар и без всякакво удоволствие. Никога не съм обичал да бия хора, нито дори слуги, та дори да са си го просили. Това е една от най-големите ми слабости и се боя, че поради тази причина не се отнасят към мен с нужното уважение.

— И другия път без такива глупости — казах ѝ, докато седеше на тревата, скрила лице в шепи. Наложи се да се наведа към нея и да ѝ го кажа в ухото, та да съм сигурен, че ме е чула. Забелязах, че не плаче. — В бъдеще ще ми оказваш нужната почит. А сега като гаранция, че няма лоши чувства между нас, вземи парите и да забравим станалото.

Тя не пожела да се изправи и аз си тръгнах, за да покажа, че такова поведение не ме трогва. Вечерта не се оказа тъй полезна, както се надявах, защото затрудненията с доктор Гроув не бяха преодолени, затова пък завърши приятно. Когато се обърнах да си вървя, забелязах с крайчеца на окото си странно изражение, почти усмивка на лицето ѝ. И тази усмивка задълго се запечата в паметта ми.

Девета глава

Бих оставил нещата дотам, ако не беше сънят от същата нощ, който ме хвърли в силна тревога. Изкачвах се по стълби и в края им имаше голяма дъбова врата, плътно затворена. Уплаших се, но събрах всички сили и я отворих. Би трябвало да е спалнята, а се оказа мрачна и влажна изба.

Гледката вътре беше страховита; баща ми лежеше на легло, гол като Ной и цял окървавен. Сара Блънди, облечена изцяло в бяло и със същата онази усмивка на лицето, се бе надвесила над него с нож в ръка. Когато влязох, обърна се преспокойно към мен.

— Ето как умира човек на честта — прошепна ми.

— Ти си го убила — поклатих глава и насочих обвинително пръст насреща ѝ.

— О, не — рече тя и кимна към мен.

Погледнах надолу и видях в собствената си ръка кървавия кинжал, който тя държеше само преди миг. Опитах се да го пусна, но той не се отделяше от ръката ми.

— Виждаш ли? — рече тя. — Вече завинаги си опетнен.

Това беше краят на съня или ако е имало още, не си го спомнях. Събудих се ужасѐн и с голямо усилие пропъдих от душата си вледеняващия ужас, което бе странно, защото никога преди не бях придавал значение на сънища и дори се надсмивах над онези, които им вярват.

Когато се срещнах с Томас и влязохме да пийнем в таверна, попитах го какво мисли по този въпрос. Той, разбира се, се отнесе към темата с обичайната си сериозност. Значението на съня зависело от физическото ми и душевно състояние. Та какъв точно бил сънят?

Естествено, пропуснах предисторията; той строго заклеймяваше блудството и не желаех да се разправям с него за глупости.

— Кажи, усетил ли си предразположение към холерична настройка? — попита ме, след като му разказах съня.

— Не — отвърнах, — повече ми е присъща меланхолията.

— Доколкото разбирам, не знаеш много за сънищата.

Признах, че е така.

— Би трябвало да се заемеш с изучаването им — каза. — Лично аз го смятам за суеверни безсмислици, но необразованите хора вярват, че могат да предсказват разни неща. Един ден подобна глупост би трябвало да бъде заклеймена; то се знае, никой уважаващ се свещеник не би обърнал внимание на тези щуротии. Но това време още не е дошло и трябва да бъдем нащрек. Виж сега — рече, увлякъл се от темата, и намести кльощавия си задник на стола, какъвто му бе навикът, щом се готвеше за дълъг разговор. — Сънищата имат различни източници и всички те действат в съвкупност. Обикновено един източник е доминиращ и тъкмо него трябва да изолираме, за да определим истинската природа на съновидението. Един от източниците са изпаренията, вдигащи се от стомаха към мозъка и предизвикващи прегряването му; така става, когато ядеш и пиеш неумерено. Да не би преди този твой сън да си се отдал на чревоугодничество?

— Тъкмо обратното — отвърнах, припомнил си вечерята в таверната на Мама Робъртс.

— По-нататък следва нарушение на равновесието в жизнените ти сокове, но ти казваш, че при теб преобладава меланхолията, затова изключваме и това. В твоя сън безспорно господства холерично влияние, тъй като холерата, или черната жлъчка, подтиква към черни сънища заради своя цвят. Остава влиянието на духовете — с други думи, видение — или пратено от ангели като предупреждение, или от дявола за мъчение или съблазън. Така или иначе, твоят сън не предвещава нищо добро; това момиче е тясно свързано със смъртта на мъж, нечий баща. Сън за убийство е най-страшното предзнаменование; предсказва несгоди и попадане в затвор. Я пак ми кажи какво се съдържаше в него?

— Ножът, момичето, леглото, баща ми.

— Ножът също е лоша поличба. Беше ли блестящ и остър?

— Навярно да.

— Ножът показва, че срещу теб са се сплотили злонамерени хора.

— Това си го знам и без друго.

— И още означава, че ще изгубиш съдебно дело, ако водиш такова.

— А леглото? — попитах, като все повече падах духом при думите на приятеля си.

— Леглото, то се знае, е свързано с твоята женитба. А това, че е заето от трупа на баща ти, отново не вещае нищо добро. Докато той лежи там, ти няма да се ожениш. Тялото му е препятствие пред брака ти.

— От което следва, че нито една девойка от благородническо семейство няма да погледне син на предател, какъвто съм аз! — възкликнах. — И това също ми е ясно дори без небесни пратеници.

Томас проточи шия и се втренчи в чашата си.

— И накрая момичето — промълви, — чието присъствие ме озадачава. Сънят ясно показва, че тя е твоята беда и твоят съдия. А това е невъзможно. Едва я познаваш и е невъобразимо тя да е виновна за сегашните ти ядове. Ти можеш ли да предложиш някакво обяснение?

Макар да ми бе известно повече от онова, което можех чистосърдечно да открия пред Томас, не намирах друго. Сега вече знам всичко, тъй като дълго и упорито размишлявах над това. Ясно ми е, че началното ми посещение у вдовицата Блънди е нарушило равновесието сред духовете, създало е зависимост, в която се оказах въвлечен, и че като получих удоволствие от дъщеря ѝ, по най-глупав начин се оставих да бъда хванат в капана. Също така вече ми е ясно, че ме е подстрекавал дяволът, съблазнил ме е и така ме е поставил под нейна власт.

Посланието на съня всъщност беше много просто, ако тогава ми бе стигнал ум да го разчета. Той ясно показваше, че капанът е устроен от нея, за да ме отвлече от моите търсения, и че неуспехът да върна на баща си доброто му име ще е равносилен на убийството му. След като това ми се изясни, се ободрих и решимостта ми се засили.

То се знае, подобно прозрение не идва веднага, а и никога не съм твърдял, че съм много хитроумен в тези неща. Научих се от жизнен опит, както е редно за всеки, и като се опирах на здравия разум, стигнах до извода, че е възможно само едно обяснение, даващо отговор на всички въпроси. Но по онова време си мислех само как тя може да подаде срещу мен нелепа жалба до университетските власти, които не гледаха с добро око на студенти, забъркали се с градските блудници, и разследването можеше да ми попречи да се отправя на своя поход. Беше необходимо да се защитя, а най-добрата защита е нападението.

Когато се разделих с Томас, тръгнах по „Карфакс“ и в главата ми се зароди забележителен план; накратко, подкупих Мери Фулъртън, зеленчукопродавачка на пазара и една от най-долните отрепки, които съм срещал някога, да потвърди слуховете, като разкаже как е влязла при доктор Гроув с ябълки, а той я е взел за Сара. Едва престъпила прага (научих я да каже), когато Гроув я приближил изотзад и започнал да опипва гърдите ѝ. Когато се опитала да се отскубне (тук тя се назова почтена девойка, каквато, естествено, не беше), Гроув уж ѝ казал: „Как така, мила, нима днес не искаш онова, за което вчера нямаше търпение?“. Още по-хубавото беше, че издирих Уд и му разправих история за доктор Гроув и блудството му с неговата прислужница. Така беше гарантирано, че след ден-два слухът ще се разпространи и неизбежно ще стигне до преподавателите от Новия колеж, предвид таланта на Уд да разпръсва клюки.

Нека развратницата се оплачеше, ако иска, помислих си. Никой не би ѝ повярвал, само щеше да навлече скандал и позор на собствената си глава. Сега, като си мисля за това, не виждам чак такива основания за радост. Коварството ми не поднесе поста в ръцете на Томас и макар да осуети отмъщението на Сара Блънди на тази земя, издигна я към по-големи висини на злобата.

Нищо такова не предполагах, когато напуснах Оксфорд няколко дни по-късно — благословено избавление, защото винаги съм ненавиждал този град и вече от десет години не съм се връщал в него. Вместо това вярвах, че съм се насладил на момичето, едновременно съм защитил себе си и съм помогнал на приятеля си. Задоволството ми не трая дълго, след като пресякох границата с графство Уорикшир и се отправих към майка си, макар все така да не разпознавах първия признак, че нещо не е наред. Похарчих пари за карета до Уорик, реших за икономия да извървя последните петнайсет мили пеша и бодро се отправих на път, като спрях след около час да пийна вода и да се подкрепя с къшей хляб. Беше пуст участък от пътя и аз спрях да отдъхна край затревен терен. След малко чух шумолене в храстите и отидох да погледна какво става. Бях направил едва четири крачки, когато върху мен скочи пор и одра ръката ми с нокти, като остави дълбока, обилно кървяща драскотина.

В уплахата си отстъпих назад, спънах се в коренище и паднах, но звярът не се възползва от предимството си, а мигом изчезна, сякаш се разтопи във въздуха, и ако от ръката ми не капеше кръв, бих се заклел, че съм си го въобразил.

То се знае, казах си, че сам съм си крив: непредпазливо се бях приближил към самка с малки и си платих за това. Едва много по-късно се сетих, че за дългите ми години близко познанство с тези места не бях чувал някой да споменава за порове.

След време, то се знае, разбрах що за твар е била и откъде се е взела, но тогава се ядосах на себе си, превързах си ръката, продължих по пътя и след три дни се добрах до роднините на майка ми. Окаяната ни участ не ѝ бе оставила друг избор, освен да се обърне към тях да я приютят, и те я бяха приели, но не както подобава на близки хора. Майка ми силно им се бе противопоставила и беше встъпила в брак на своя глава, затова те не я оставяха да забрави и за минута, че мъките ѝ са наказание за нейното непокорство.

Живееше там едва ли не в положението на слугиня. Вярно, бе допускана на господарската маса (всички те се придържаха към старинен обичай, почти забравен вече, всички в дома да сядат на една маса), но неотстъпно следяха да заема място в самия ѝ край и почти всеки ден я подлагаха на оскърбления. Бяха истински образец на нагаждачи и много биха се спогодили с доктор Уолис, ако се познаваха. При Кромуел семейството бе пяло псалми и славило Господ. С възкачването на Чарлс на трона бяха купили облеклото на семейния капелан и всяка вечер четяха молитви по требника на господстващата Църква. Единственото, до което не биха паднали, бе папизмът, тъй като яростно мразеха римокатолическата църква и постоянно бдяха за поява на папистки обреди наоколо.

Винаги съм харесвал къщата им, но доколкото ми е известно, един от многобройните имитатори на сър Кристофър Рен я е преустроил в модерен стил. Сега стаите са с правилна форма и красиви пропорции и слънчевата светлина без съмнение нахлува през съвременните прозорци, тягата в камината е отлична и течението е сведено до минимум. Лично аз приемам със съжаление повсеместното увлечение по онова, което диктуващите модата в Европа обявяват за елегантно. Намирам нещо фалшиво в цялата тази симетрия. Някога къщата на благородник беше историята на рода му и по силуета ѝ можеше да се прецени кога семейството е било богато и си е позволявало да добавя разни пристройки или пък обратното, кога времената са били тежки. Онези причудливи комини, коридори и стрехи, скупчени едни до други, създаваха уюта на прелестен безпорядък. Човек би помислил, че след опитите на Кромуел да наложи с помощта на армията си еднообразие върху всички ни, впоследствие бихме желали да го избягваме. Ала аз, както обикновено, не съм в хармония с днешните нрави. Старите къщи биват унищожавани една по една и заменяни с паянтови нови конструкции, които вероятно няма да просъществуват по-дълго от пробивните и арогантни новобогаташи, които ги издигат. Построени надве-натри, те вероятно ще бъдат пометени със същата бързина заедно с обитателите си.

— Как можете да търпите такива унижения, мадам? — попитах майка си, когато я посетих в стаята ѝ една вечер. Живял бях там няколко седмици и нямах сили да понасям повече лицемерното благочестие на тези хора и високомерните им превземки. — Дори светец не би изтраял тази тяхна надменност. Да не говорим за нетърпимите им укори и насилено благодеяние.

Тя сви рамене, когато вдигна поглед от бродерията си — занимание, с което запълваше вечерите си. Правеше украси на чаршафи и покривки, за които казваше, че ще са мои един ден, когато си намеря добре платен пост и се оженя.

— Не бива да си несправедлив към тях — отвърна тя. — Повече от щедри са към мен. Не бяха длъжни да ме приемат, все пак.

— Родният ви брат! — възкликнах. — Разбира се, че е длъжен — и още как. Както и съпругът ви би имал задължение към семейството му, ако ролите бяха разменени.

Тя мълча известно време, после отново се зае с ръкоделието си, а аз заковах поглед в дървата, горящи в камината.

— Грешиш, Джак — продума след малко. — Баща ти се държа много зле с брат ми.

— Убеден съм, че вината е била на вуйчо ми — заявих.

— Не. Ти знаеш как почитах баща ти, но той бе избухлив и упорит. Оттам тръгна всичко. Беше напълно неправ, но не пожела нито да признае вината си, нито да изкупи стореното.

— Не мога да повярвам на това.

— Но ти дори не знаеш за какво говоря — все още търпеливо каза тя. — Ще ти дам един малък пример. По време на войната, още преди баща ти да иде да се бие в чужди страни, кралят разпрати бирници да съберат налог от всички знатни семейства. От брат ми несправедливо поискаха твърде много. Естествено, той писа на мъжа ми да се застъпи, та да намалят сумата. В отговор баща ти му прати оскърбително писмо: във време, когато толкова хора давали живота си, той нямал намерение да помага на брат ми да запази своите сребърници. Това, без друго, била най-нищожната услуга, която семейството можело да окаже. А когато и парламентът определи също толкова висок данък, на брат ми му се наложи да продаде значителна част от земите си, тъй като вече бе почти разорен. И той никога не го прости на баща ти.

— Аз самият бих пратил конен отряд да му вземе парите! — отсякох. — Делото на краля е било по-важно от всичко. Де да можеха повече хора да са го разбрали, парламентът би претърпял пълно поражение.

— Кралят водеше война за опазване на законите, а не просто да се задържи на трона. Какъв смисъл би имала победата, ако заради нея бъдеше разрушено онова, в името на което воюваше? Без знатни семейства кралят би бил нищо и да съхраним богатството си и своето влияние, бе равносилно на това да се сражаваме за него.

— Какво удобно обяснение! — подхвърлих презрително.

— Да — каза тя. — А когато сегашният крал се завърна, вуйчо ти беше на място, за да заеме поста си на мирови съдия и да възстанови реда. Без брат ми кой би управлявал този край, кой би се погрижил местните жители да приветстват възкачването на краля на трона? На баща ти не му бяха останали нито пари, нито влияние.

— Предпочитам да имам за баща беден герой, отколкото богат страхливец — заявих твърдо.

— За съжаление сега си син на беден предател и живееш от милостинята на богат страхливец.

— Той не е бил предател. Не е възможно вие да го вярвате!

— Знам само, че погуби семейството и остави жена си беднячка.

— Дължеше живота и честта си на краля. Какво друго би могъл да стори?

— Спести ми детинщините си! — троснато заяви тя. — Войната не е рицарски роман. Кралят вземаше повече, отколкото даваше. Беше глупак, а баща ти — двоен глупак, след като го поддържаше. Години наред ми се налагаше да жонглирам с кредитори, да подкупвам войници и да продавам земите ни, та той да се слави като човек на честта. Виждах как се топят средствата ни, само и само той да се представя като равен на благородници с десетократно по-високи доходи. Бях свидетел как отхвърли помирение с парламента само защото човекът, дошъл за преговори, бил лондонски търговец, а не благородник. И този подвиг на честта ни струваше твърде скъпо, можеш да ми вярваш. Когато изпаднахме в пълна нищета и аз останах само с дрехите на гърба си, можех да разчитам единствено на милосърдието на брат си. Той ме прие, нахрани, даде ми покрив над главата, докато баща ти допропиля останалото от състоянието ни. Вуйчо ти е този, който плаща образованието ти и обеща да ти помогне да се установиш в Лондон, щом завършиш. В замяна получава от теб единствено презрение и незрели забележки. И сравняваш неговата чест с честта на баща си? Кажи ми, Джак, що за чест е да бъдеш закопан в общ гроб за просяци?

Онемях, поразен от яростта ѝ, и изпитах най-горчиво разочарование. Бедният ми баща! Предала го бе дори онази, която му дължеше безусловно послушание. Вуйчо ми бе съумял да посее враждебност и в нейната душа. Не, аз не я винях. Как би могла една жена да противостои на такива упорити клевети? Винях вуйчо си, който се беше възползвал от отсъствието на баща ми, та да го очерни в очите на онази, длъжна да го защитава докрай.

— Говорите така, че само дето не сте го назовали предател — изрекох, когато главата ми престана да се върти. — Умът ми не го побира!

— Не знам — отвърна тя. — И заради това се старая да вярвам в най-доброто. Преди той да избяга, не го бях виждала близо година и не знам с какво се е занимавал.

— И ви е все едно кой го е наклеветил? Не ви засяга, че Джон Търлоу е на свобода, макар и виновен, а мъжът ви е мъртъв, защото е бил предаден? И не желаете да отмъстите за това?

— Не, не желая. Каквото било, било и нищо не може да се промени.

— Длъжна сте да ми разкажете каквото знаете, колкото и малко да е то. Кога го видяхте за последен път?

Тя дълго гледа огъня, гаснещ в камината, от което стаята вече захладняваше. Този дом винаги е бил леден; дори през лятото в парадните помещения на човек му се налагаше да се загърне в плащ. А сега приближаваше зимата, листата бяха опадали, духаха остри ветрове и в къщата отново се настаняваше пронизващ студ.

Нужно бе немалко уговаряне, преди тя да отговори на въпросите ми за писма и документи, които биха могли да хвърлят светлина върху случилото се в действителност. Не бях забравил за искането на Уолис и ми се щеше да го изпълни, стига да бе по възможностите ми. Майка ми на няколко пъти отказа да отговори, повеждаше разговора в друга посока в опит да ме отклони, но аз настоявах и накрая тя се предаде, като се убеди, че отказът ѝ доникъде няма да доведе. Ала нежеланието ѝ да отговаря беше очевидно и това така и не успях да ѝ простя. Обясних, че ми е нужно да разбера какво е ставало през януари 1660 година точно преди баща ми да избяга и заговорът против него да бъде приведен в изпълнение. Къде е бил? Какво е правил? Какво е говорил? И въобще срещала ли се е с него през онези дни?

Тя отговори утвърдително и че това бил последният път, когато го видяла.

— Чрез доверен приятел получих вест, че баща ти има нужда от мен — подхвана тя. — После той пристигна тук без предупреждение, и то през нощта. Не е водил никакви разговори с вуйчо ти, просто остана тук една нощ и замина.

— Какъв беше?

— Много сериозен, вдълбочен в мислите си, но бодър.

— И с него е имало отряд?

Тя поклати глава.

— Само един човек.

— Какъв човек?

Тя остави този въпрос без отговор.

— Както казах, прекара нощта тук, но не легна да спи, само вечеря със своя другар, а после дойде да поговори с мен. Държеше се много предпазливо, провери дали не ни подслушват и взе от мен обещание, че няма да разкажа нищо на брат си. Можеш да не питаш, нищо не му казах.

С цялото си сърце почувствах, че сега ще чуя новина с огромна важност, нещо, което баща ми е предназначил за мен, иначе не би поискал от майка ми клетва да не го разкрива пред никого.

— Продължавайте — подканих я.

— Той говори с мен много развълнувано. Каза, че е разкрил измяна, по-лоша от която човек не би могъл да си представи, и тя толкова го поразила, че отначало се отказвал да повярва на собствените си очи. Но сега у него не останали съмнения и възнамерявал да действа. Това е.

Едва не закрещях от разочарование.

— Каква измяна? Как да действа? Какво е разкрил?

— Каза ми, че подобно нещо не бива да се доверява на жена. Разбери, той никога не е споделял никакви тайни с мен и въобще в нищо не ме посвещаваше. Чудното е, че и толкова ми каза, а не че каза тъй малко.

— И това беше всичко?

— Заяви, че щял да изобличи и унищожи нечувани злодеи. Било опасно, но не се съмнявал в успеха. После кимна на спътника си, който през всичкото това време седеше в един тъмен ъгъл.

— Името му, мадам! Как се казваше?

Е, и това ще е нещо, помислих си. Но тя отново поклати глава.

— Възможно е да беше Нед, но не помня. Стори ми се, че съм го виждала преди. Още преди войната. Баща ти ми каза, че може да се довери напълно само на своите хора и че този човек е именно такъв. Ако се случело нещо непредвидено, той щял да дойде и да ми предаде пакет, съдържащ всички събрани сведения. Аз трябвало да скрия надеждно пакета и да го използвам само когато бъде вече безопасно.

— И какво още?

— Нищо — отвърна тя. — Скоро тръгнаха и повече не го видях. Няколко седмици по-късно пристигна писмо от Дийл с известие, че се налага да напусне за кратко страната, но че скоро ще се върне. Както знаеш, не се върна. Никога.

— Ами другият човек? Онзи Нед?

Тя поклати глава.

— Така и не дойде. И никакъв пакет не получих.

Макар и да не се сдобих от майка си с нищо, което би послужило на доктор Уолис, разказът ѝ се оказа неочаквана премия. Не очаквах тя да е дотолкова осведомена и се обърнах към нея само за всеки случай. Колкото и печално да е син да признава нещо подобно, ставаше ми все по-трудно да съблюдавам учтивост, дотолкова се беше сляла отново със семейството си, което бе одобрявало баща ми само докато бе притежавал завидно състояние.

Не, към Уорикшир се бях отправил със съвсем друга цел — исках да се запозная с документите относно имотите ми в Линкълншир и да разбера кога мога да вляза във владение на тях. Съзнавах, че е сложна работа — баща ми много пъти ме бе предупреждавал за това. Когато войната се разгоря по-силно и неговото доверие към краля започна да отслабва, той вече бе наясно, че не само собственият му живот е изложен на риск, а че цялото семейство може да бъде съсипано. Съответно предприе нужните мерки, за да го защити.

Накратко, предвид най-новата практика в страната, той бе поверил недвижимата си собственост на попечителски тръст с право на ползване за себе си, а след смъртта му — и за мен. Съставеното по онова време завещание правеше вуйчо ми негов изпълнител, а сър Уилям Комптън, опекунът ми, бе натоварен с разпореждане върху движимата и недвижимата собственост. Звучи сложно, но в наши дни всеки човек със собственост би се ориентирал, защото подобна маневра е станала обичайна при опазване на семейството от опасност. Тогава тази усложнена мярка не беше масово позната, и все пак нищо не събужда съобразителността на хората и не обогатява адвокатите така, както го постигат гражданските безредици.

Нямаше как да настоя да видя документите, тъй като бяха съхранявани от вуйчо ми, а той надали би отстъпил пред такова искане. Освен това не желаех да му показвам интереса си от опасения да не би да ги промени и да вкара нещо в своя полза. Нямах намерение да позволя на вуйчо си да ме измами — дейност, която се бе превърнала в негова втора природа.

И ето че вечерта, когато всички заспаха, осъществих своя замисъл. Кабинетът на вуйчо ми, където той се занимаваше с делата си и приемаше своите управители, никак не се бе променил от времето, когато ме привикваше там, за да ме наставлява в богобоязливо поведение. Прокраднах се по коридора и отворих извънредно внимателно вратата, дори преди да си спомня, че скърцането ѝ можеше да вдигне на крак цялата къща. Вдигнах свещта и видях голямата дъбова маса, където всяка година на Архангеловден се разтваряха счетоводните книги и се поставяха ковчежетата с метален обков, съдържащи разписки и други важни документи.

„Изглеждат непостижимо трудни, нали? Не се бой, когато станат твоя грижа, вече ще ги разбираш. Само помни златните правила за владеене на собственост: никога не се доверявай на управителите си и не бъди твърде суров към арендаторите. Иначе ще понесеш загуби.“

Така ми говореше баща ми, когато бях някъде около петгодишен, че и по-малък. Влизах в кабинета му в Харланд Хаус, защото вратата беше отворена, макар да знаех, че ми е забранено. Баща ми седеше там с пръснати около него безброй книжа и с готови пред себе си свещ и разтопен восък за печатите върху документите. Очаквах да бъда напердашен, но вместо това той вдигаше глава и ми се усмихваше, после ме настаняваше на скута си и ми показваше книжата. Когато имал повече време, щял да започне обучението ми, обясни, тъй като на един джентълмен му било нужно да знае много, ако иска да преуспее.

Но обещаният ден така и не настъпи — при тази мисъл сълзи запариха на очите ми: припомних си кабинета в моя собствен дом, от който вероятно се бях лишил завинаги и който не бях зървал вече повече от десет години. В спомените ми нахлу отчетливо мирисът му — на кожа и маслото от лампите — и няколко минути стоях така, потънал в мъка, забравил защо съм тук и че не бива да губя време.

Ключовете за раклата с книжата си чичо ми държеше в шкафа с шпагите и щом дойдох на себе си, първо там потърсих. За щастие навиците му не се бяха променили и големият железен ключ висеше на мястото си. Не ми отне и минута да отворя раклата, после седнах до голямата маса, поставих пред себе си свещ и започнах да чета документите, които вадех един след друг.

Останах така няколко часа, докато свещта не догоря. Беше уморителна работа, защото много вързопи с книжа не представляваха никакъв интерес и аз ги отбутвах настрани. Накрая открих съглашението за попечителство. Освен това попаднах и на двайсет лири, които след известно колебание прибрах. Не че исках да разчитам на такива опетнени пари, но прецених, че по право така или иначе са мои и не би трябвало да имам угризения да ги харча.

Думите са безсилни да изразят пълния ужас, който изпитах: документите съдържаха пълно и безстрастно доказателство за долна измама. Формулирам го просто, тъй като никакви цветисти фрази не биха могли да засилят повече ефекта: цялото ми имущество бе продадено от сър Уилям Комптън, от човека, назначен да брани интересите ми, на моя вуйчо, който сега разполагаше с пълно владение над земите ми! Тази гнусна кражба бе замислена още в мига, когато баща ми е бил положен в просяшкия си гроб, защото датата на подписаната сделка бе само два месеца след неговата кончина.

Накратко, аз бях напълно и безвъзвратно обезнаследен.

Никога не бях харесвал вуйчо си, неговата надменност и самомнителност открай време бяха извиквали у мен отвращение. Но не бих могъл и да заподозра, че е способен на такова чудовищно предателство. Да се възползва от бедствието, сполетяло близките му, от смъртта на баща ми и моето непълнолетие за своя собствена изгода, за удовлетворяване на алчността си и да изнуди майка ми за съучастничество в обезнаследяването на родния ѝ син — това бе по-кошмарно от всичко, което си бях представял. Решил беше, че възрастта ми и моето безпаричие ще ме лишат от възможност да дам отпор. И аз на мига си обещах той скоро да осъзнае колко много е грешал.

Не можех обаче да разбера действията на сър Уилям Комптън, моя опекун, човек, който винаги се бе отнасял към мен с голяма доброта. Щом и той бе встъпил в заговор срещу мен, то аз наистина бях съвършено сам. Ала въпреки ясните доказателства, все още не ми бе по силите да повярвам, че човекът, за когото баща ми винаги се бе отзовавал най-ласкателно, нещо повече — бе му поверил своя наследник, е бил способен да се държи толкова двулично. Познавах го като открит и сърдечен мъж, от онези, които с безукорната си честност съставляват гръбнака на нацията ни, когото самият Кромуел бе нарекъл „богоугоден благородник по душа“, и нямаше как да не е станал жертва на измама, за да постъпи така. Ако можех да узная как е станало, щях да постигна напредък в каузата си. Знаех, че се налага в скоро време да се обърна към него, но предпочитах да го отлагам, докато не получа солидни доказателства. Напуснал бях дома му в Комптън Уинейтс веднага след бягството на баща ми; не знаех как ще бъда приет там и си признавам, че се опасявах да не срещна презрение от негова страна.

Затворих и заключих раклата, после тихо се промъкнах към стаята си. Осъзнах, че задачата ми бе станала неизмеримо по-трудна, че бях още по-лишен от подкрепа, отколкото си бях мислил. В крайна сметка всички ме бяха предали, дори най-близките ми, и единствена моя опора оставаше собствената ми решимост. Всяка предприета от мен крачка като че умножаваше препятствията ми, правеше ги по-сложни, защото сега ми предстоеше не само да открия предалия баща ми, но и да изоблича онези, които бяха побързали да извлекат полза за себе си от нещастието му.

Все още не си давах сметка, че двете задачи можеше да са една и съща, нито пък че сегашните ми изпитания ще изглеждат нищожни пред онези, които щяха да ми се стоварят на главата.

Скоро съдбата ми загатна за онова, което ми предстоеше: два часа преди разсъмване заспах, за което после горчиво съжалих. Трябваше веднага да напусна къщата и да се отправя на път. Ако го бях сторил, щях да избегна най-чудовищния ужас на тази бездруго кошмарна нощ. Не знам колко дълго съм спал, но беше още тъмно, когато ме събуди нечий глас. Дръпнах балдахина на леглото и видях ясно очертана пред прозореца женска фигура, наклонена напред, сякаш бе стъпила на земята, макар че се намирах на третия етаж. При все че не можех да различа лицето, развяната тъмна коса мигом потвърди подозренията ми. Беше младата Блънди. „Момче — просъска ми. — Ще се провалиш. Аз ще имам грижата за това.“ После с въздишка, подобна на полъх на вятъра, изчезна.

Седях повече от час, пронизван от студени тръпки, докато не убедих себе си, че случилото се е просто трескаво бълнуване на объркано и преуморено съзнание. Казах си, че сънят не означава нищо, също както и предишният. Напомних си за предупрежденията на мъдри свещенослужители, че вярата в подобни игри на въображението е заблуда. Ала те грешаха. Да, не отричам, че разните лъжепророци, обявяващи сънищата си за Божествени прозрения, са само безмозъчни невежи, приемащи сънни изпарения за ангели, а брожението на телесни сокове — за Гласа Господен. Ала някои сънища действително са духовни по своя произход. И не всички те идват от Бог. Когато отново си легнах и се опитах да заспя, не можах, защото вятърът блъскаше рамката на прозореца, и си припомних, че не го бях отварял, преди да си легна. При все това зееше, отворен не от моята ръка.

Промених плана си, когато на сутринта слязох долу, и напуснах къщата толкова бързо, колкото бе прилично. Не се сбогувах с майка си и във всеки случай — не и с вуйчо. Не бих понесъл да ги гледам пред себе си, а и се боях, че мога да изтърва някоя дума, с която да се издам, че съм прозрял кроежите им.

Десета глава

Няма да описвам бурята от чувства, бушуващи в гърдите ми, докато вървях към границата на графствата Уорикшир и Оксфордшир. Това, че в душата ми гореше жажда за мъст, би трябвало да е ясно и без думи и не съм склонен да излагам на хартия онова, което няма как всеки в моето положение да не изпитва. Задачата ми е да опиша какво върших, а не какво чувствах през това време: чувствата са преходни и да се разказва за тях, е чиста загуба на време. В човешката история са важни само славните дела, единствено те служат за урок на потомството. Нужно ли ни е да знаем какво е изпитвал Август, когато е получил вест, че битката при Акциум е разпростряла властта му върху целия свят? Би ли увеличило славата на Катон описание на чувствата му, когато кинжалът е пронизал гърдите му? Душевните преживявания са само уловки на дявола, които той ни праща, за да ни вкара в съблазън, колебания, съмнения и замъгляване както на доброто, така и на злото. Според мен нито един разумен човек не им обръща внимание, тъй като те разсейват, внушават женска чувствителност, която се налага да криеш от света, ако не съумееш да я изтръгнеш от сърцето си. Дългът ни е да преодоляваме страстите, а не да им се поддаваме.

Ще спомена само тревогата си, че едва успял да направя няколко крачки в едно отношение, получавах удари от друга страна. Докато се опитвах да проследя Джон Търлоу, самият аз бях следен от демони. Не можех да се избавя от смута, породен от сънищата и виденията, но мозъкът ми беше дотолкова замъглен, че очевидната причина за тях оставаше скрита за мен. Размишлявах безплодно над тази дисхармония, докато крачех на юг по земите, където войната бе бушувала особено яростно, и миля след миля разчитах аналите на опустошенията, претърпени по тези краища. Толкова сгради, толкова великолепни къщи все още си стояха разрушени — и техните собственици като баща ми не бяха имали пари, за да ги построят наново. Стърчаха опожарени останки на господарски имения или такива, сринати заради камъка в тях, простираха се все още запуснати ниви, обрасли с бурени, защото арендаторите безделничат, когато няма твърда ръка да ги стяга. Пристигнах в Саутъм, обзет от меланхолията, която винаги ме е преследвала, и реших да похарча малко пари за кръвопускане, което да възстанови равновесието и силата на духа ми. Обзелата ме в последствие слабост ме накара да платя още пари за нощувка.

Самото Провидение ми бе подсказало да постъпя така, защото на трапезата на вечеря чух, че в същия този ден през града минал прочут маг, който се славел като лечител и познавач на духовните неща. Човекът, от когото го узнах — ръсещ шеги, но вътрешно изпълнен със страх, — ми каза, че онзи бил ирландец, бранен от ангел-хранител и нищо не можело да му навреди. Принадлежал към посветените, които умеят да лекуват само като прокарат ръка по болното място, и се намират в постоянно общуване с всевъзможни духове, виждани от тях, както обикновените хора се виждат едни други.

Чух още, че въпросният човек се бил насочил на юг и отивал в Лондон с намерение там да предложи услугите си на самия крал. От този замисъл (както узнах в последствие) не беше излязло нищо. Способността му да изцелява чрез съприкосновение (което бе чистата истина и заедно с мен за това могат да свидетелстват и други) беше приета като дръзко самохвалство, защото той твърдеше, че по този начин може да лекува и скрофулоза, което от незапомнени времена се смята за дар, с който са удостоявани само кралете. Бидейки плюс всичко друго и ирландец, беше сметнат за размирник и го принудиха да напусне Лондон само след кратък престой там.

И ето че на сутринта поех на път, уверен, че младите ми крака и ранният час ще ми помогнат бързо да настигна този Валънтайн Грейторекс и да се консултирам с него за моите проблеми. Във всеки случай знаех, че няма да се наложи да прося услугите му, тъй като парите от раклата на вуйчо ми още бяха надеждно скрити под колана ми и поне този път можех да платя колкото ми поискаха.

Догоних го след няколко часа в едно селце от оксфордширската страна на границата; беше отседнал в странноприемница и като узнах за това, аз също си взех стая там. Пратих да му съобщят за желанието ми да се срещнем и незабавно бях поканен при него.

Влязох при човека с известна боязън; беше ми се случвало и преди да се виждам с магове, но ирландец не бях зървал в живота си. Естествено, знаех що за ужасен народ са те — диви, непокорни и чудовищно жестоки. Историите за кланетата, устройвани от ирландци над нещастни протестанти в неотдавнашните години, бяха още свежи в паметта ми, а несекващата им съпротива, след като Кромуел им бе дал да се разберат край Дрогеда и на други места, само доказваше, че такива кръвожадни злодеи не са достойни да се смятат за хора. Убеден съм, че само в един случай Кромуел получи пълна и безусловна поддръжка от цяла Англия — когато се отправи да усмири тези безчовечни убийци.

Ала господин Грейторекс не отговаряше на представата ми нито за магьосник, нито за ирландец. В моето въображение той бе прегърбен старец с огненорижа коса и безумни втренчени очи. Оказа се само с десетина години по-възрастен от мен, с маниери на джентълмен, с ловки и изящни движения, а тържественото и вглъбено изражение на лицето му би направило чест на епископ. Докато не проговореше, можеше да бъде приет за преуспяващ търговец в кой да е малък град в страната.

Гласът му обаче беше удивителен, подобен не бях чувал, макар и сега да знам, че мекотата на изразяване и благозвучието на тембъра са присъщи на хора, които с медени речи маскират истинската си природа. Той ме засипа с въпроси, думите му ме обгърнаха приятно, отпуснах се и скоро вече не забелязвах нищо освен гласа му и ласкавия му поглед. Струва ми се, разбрах как се чувства заек, вкаменен от взора на змия, как се е чувствала и Ева, готова да стори всичко, само да угоди на изкусителката и да чуе от нея утешителни слова.

Кой съм? Откъде идвам? Как съм узнал за него? И главното — за какво търся съвет? Необходими въпроси, подобни на тези, които ми бе задавала госпожа Блънди в желанието си да се увери, че не съм отишъл да ѝ поставя капан. Отговарях подробно, докато не стигнахме до срещата ми със Сара Блънди. Тук Грейторекс се наведе към мен.

— Позволете да ви предупредя, господине — рече тихо. — Онези, които ме лъжат, допускат голяма грешка. Не понасям да ме мамят. Не ме интересува колко лошо е било поведението ви, макар да ми е ясно, че сте се отнесли неподобаващо с това момиче.

— Нищо подобно! — възразих. — Тя сама го искаше, как иначе, а после взе да се преструва, та да ми измъкне повече пари.

— Които вие не ѝ дадохте.

— Бях достатъчно щедър.

— А сега се боите, че сте прокълнат. Разкажете ми сънищата си.

Разказах му ги, споменах и за пора. Той мълчеше и слушаше как изреждам доказателствата.

— Не ви ли хрумна, че дъщерята на врачка може да устрои подобно нападение?

Отвърнах, че не, но когато той подхвърли идеята за намеса на Сара Блънди, осъзнах колко е очевидно и ми стана ясно, че самата ми неспособност да се досетя по-рано е също резултат от магията, наложена върху мен.

— Разговаряли ли сте с нея след това? — попита Грейторекс. — Това може да оскърби достойнството ви, но често най-сигурният начин да се поправят нещата е да се предложи извинение. Ако тя го приеме, длъжна е да снеме от вас проклятието.

— А ако не го приеме?

— Тогава ще се наложат други мерки. Но такава първа крачка е най-добрата.

— Според мен вие се боите от нея. Не вярвате, че можете да я победите.

— Не знам нищо по въпроса. Ако тя наистина притежава такава сила, то да, няма да е лесно. И не се срамувам да си го призная. Мракът е могъщ. Но неведнъж съм влизал в схватка с такива и зад гърба си имам повече победи, отколкото поражения. А сега ми кажете какво ваше има у нея?

Отвърнах, че не разбирам въпроса, но когато той обясни, разказах как тя издра лицето ми с нокти и откъсна кичур от косата ми. Не успях да се доизкажа, когато той стана и се доближи до мен. Преди да съм успял да реагирам някак, извади нож, сграбчи косата ми и прекара ножа по опакото на дланта ми с едно бързо движение. А после просто откъсна кичур коса от главата ми.

Скочих и го проклех гръмко, като вложих цялата си фантазия, а магията на гласа му в миг изскочи от съзнанието ми. Ала Грейторекс просто се върна на мястото си, сякаш не се бе случило нищо съществено, и зачака да се овладея.

— Моите извинения — каза, когато се поуспокоих, — но ми трябваха кръв и коси при същите обстоятелства, при които ги е получила тя. Колкото по-болезнено е отнемането, толкова повече сила има в материала. Вероятно в това се крие обяснението защо на светите реликви се приписва такова могъщество и защо мощите на мъчениците, умрели в големи страдания, се смятат за най-всесилни.

Стиснах глава с окървавената си ръка и го изгледах гневно.

— Папистки измислици — изръмжах. — А сега какво?

— Сега ли? Ще се оттеглите за няколко часа. За да се уверя, че наистина сте омагьосан, а не си го въобразявате, и за да открия какви са силите, насочени срещу вас, трябва да ви съставя хороскоп. Това е най-сигурният и всъщност единственият начин да се проникне в мрака. Де да можеха съдилищата да прибягват към услугите на хора като мен, съдебните грешки щяха да бъдат избегнати. Но в днешния глупав век на това гледат враждебно. Толкова по-зле за века.

— Чувал съм, че нито една вещица не е попадала в ръцете на правосъдието. Вярвате ли го?

— Някои, без съмнение, са били наказани случайно. Но способно ли е правосъдието да възпре такива хора, ако те не го желаят? Не, не го вярвам.

— Ами жените, които бяха изгорени напоследък? Фалшиви ли бяха обвиненията срещу тях?

— В повечето случаи — да. То се знае, не нарочно. Има твърде много свидетелства за присъствието на дявола сред нас, та съществуването на вещици да бъде отречено. Всеки разумен човек няма как да не стигне до извода, че силите на злото, възползващи се от смутовете, разбъркали душите на мъжете, се опитват да съблазнят душите на християнките. Щом властта се разклати, Сатаната вижда своя шанс. А и единственият смислен довод срещу магьосничеството е, че жените нямат души и следователно няма какво да разменят с дявола. Ала това е опровергавано от всички авторитети по въпроса.

— И според вас нищо не може да се направи? Такива хора не могат да бъдат спрени?

— Не и от вас, адвокатите.

— Откъде знаете, че съм адвокат?

Той се усмихна, но остави въпроса ми без отговор.

— Цялото съществуване е борба между светлината и мрака. Всички важни за човечеството битки са водени, без то изобщо да знае, че са се провеждали. Бог е дарил с определени сили своите земни слуги — магове, бели магьосници, посветени, наричайте ги както желаете. Те са хора с тайно познание, натоварени да се борят със Сатаната поколение след поколение.

— Имате предвид алхимици и тям подобни?

Той се подсмихна презрително.

— Преди можеше и да ги имам предвид. Но уменията и силата им гаснат. Днес те търсят обяснение на съществуващите неща, а не се стремят да проучат силата им. Алхимията в наше време е механичен занаят, посветен на отвари и настойки, които може и да обяснят от какво са съставени нещата, но изпуска предвид важния въпрос: какво е тяхното предназначение.

— Вие алхимик ли сте?

Той поклати глава.

— Не. Аз съм астролог и ако щете, некромант. Проучил съм врага и ми е известна силата му. Уменията ми са ограничени, но знам какво мога да постигна. Ако ми е дадено да ви помогна, ще го направя. Ако ли не, ще ви го кажа откровено.

Той се изправи.

— А сега трябва да ми съобщите някои сведения и после да ме оставите сам за няколко часа. Нужно ми е да знам времето и мястото на раждането ви. Трябват ми времето и мястото на съприкосновението ви с момичето, както и времето на вашите сънища и срещи с животни.

Казах му всичко, искано от него, и той ме прати да се разходя из селото, на което се зарадвах, защото знаех, че тук се е провело едно от най-величавите сражения, в което баща ми бе изиграл важна и благородна роля, като е давал на краля тъй забележителни съвети, че в крайна сметка врагът се лишил от всичките си оръжия и от повечето си войници. Ако кралят бе задържал баща ми до себе си, вместо да предпочете съветите на хора с по-благородно потекло, но с по-малък опит, изходът от войната можеше да е друг. Но кралят бе започнал все повече да разчита на страхливци и кариеристи от рода на Кларендън, които предпочитаха капитулацията пред битките.

В северната част на Оксфордшир се простират плодородни равнини, благодатни места за житни посеви и за кавалерия. Плодородието на този зелен край може да се забележи дори когато в природата всичко умира, полята са неподвижни и кафяви, а дърветата стърчат голи. Хълмовете предоставят укритие за войските, но не препятстват маневрирането им, а горите са малки и е лесно да бъдат заобиколени. Излязох от селото и тръгнах нагоре край реката, като си представих как и двете армии бавно са си проправяли път срещу течението ѝ — кралят на единия бряг, а генерал Уолър и бунтовниците на другия — и зорко са се наблюдавали като бойни петли, за да открият грешка, която би осигурила преимущество. И тогава баща ми дал съвет, подсигурил победата: казал на краля да придвижи авангарда напред, а ариергарда да задържи, така че помежду им да се получи празнина — съблазън, пред която човек като Уолър не би устоял. Така и станало: Уолър пратил значителна част от кавалерията си, както и всички оръдия по тесния мост при Кропреди и докато още били в безпорядък от нарушения боен ред, граф Кливланд, предварително предупреден за тактиката, се хвърлил насреща им и напълно ги разгромил.

Трябва да бе представлявало великолепно зрелище: да видиш кавалерията, толкова различна от сегашните ѝ парфюмирани безпътни нрави, как атакува в безупречен строй, как сабите им проблясват на слънцето. Помнех татко да разказва, че денят в самия разгар на лятото бил особено топъл и безоблачен.

— Кажи ми — обърнах се към минаващ селянин, който ми хвърли изпод вежди мрачен, пълен с подозрение поглед, запазен на село за всички външни хора, — къде е дървото, под което кралят е обядвал в деня на битката?

Той още повече се смръщи и се опита да се изниже, но аз го стиснах за рамото и настоях за отговор. Посочи с брадичка към една пътека.

— На полето, където тя води, има дъб — отговори. — Там е обядвал тиранинът.

Заради нечуваната му наглост го зашлевих през лицето.

— Дръж си езика! — смъмрих го. — Не смей да говориш така в мое присъствие.

Той вдигна рамене и пусна упрека ми край ушите си.

— Казвам истината — настоя. — Това е мой дълг и право.

— Права нямаш, а единственият ти дълг е да се подчиняваш — посочих, невярващ на ушите си. — Кралят се сражаваше, за да спаси всички нас.

— В този ден цялото поле бе изпотъпкано, убиха сина ми, войниците му разграбиха дома ми. За какво да го обичам?

Понечих отново да го ударя, но той предугади намерението ми, наежи се и отскочи като псе, което твърде често са налагали. Само махнах с ръка към тази жалка отрепка да се махне от очите ми. И все пак той успя да ми развали настроението: планът ми да постоя там, където се е намирал кралят, за да вдишам въздуха на онова време, изгуби своята привлекателност и след известно колебание се върнах в странноприемницата с надежда Грейторекс да е завършил своите дела.

Очакванията ми не се оправдаха и мина цял час, преди той да слезе по стълбите с листове хартия в ръце, на които се предполагаше, че с драскулките му са нанесени цялото ми минало и бъдеще. Настроението и маниерът му бяха променени — несъмнено с цел да ме наплаши, та да му платя повече. Ако преди беше безметежно спокоен и както ми се стори, не придаде голяма важност на разказаното от мен, то сега се мръщеше и изглеждаше силно разтревожен. До този ден не бях имал вземане-даване с астрологията, нито пък след това. Не ми е интересно да знам какво ще донесе бъдещето, всичко важно вече ми е известно. Заел съм своето законно положение и в назначения ми срок — утре или след трийсет години — ще умра, както е рекъл Бог. Астрологията е нужна само на онези, които не знаят мястото си, не са наясно къде ще се наредят в йерархията; увлечението по нея е ясен знак за тежкото положение на народа и раздорите, разкъсващи обществото. Без съмнение тъкмо заради това услугите на хора като Грейторекс са толкова жадно търсени във времена на смут, защото тогава в един момент човек е на върха на властта, а в следващия вече е по-малко от никой. Убеден съм в едно: ако сред нас вземе връх принципът на уравняване и повече хора държат да се издигнат на основание само на своите достойнства и заслуги, то доходите на гадателите рязко ще скочат. Естествено, по същата причина той ми потрябва и на мен, а когато такива престанаха да са ми нужни, повече не ги допусках до себе си. Нито един човек, искрено приемащ волята Божия, не бива да се обръща към астрологията. Днес смятам, че всичко се случва по благоволение на Провидението, и като признаем това, не е редно да търсим начини да узнаем повече.

— Е, какъв е отговорът? — попитах, когато той разстла листовете си пред мен.

— Обезкуражаващ и тревожен — отвърна с театрална въздишка. — И аз не съм съвсем сигурен как да го тълкувам. Живеем в много странни времена и самите Небеса стават свидетел на невероятни чудеса. Знам едно: има учител, несравнимо по-велик от мен, когото аз никога няма да достигна, и той би ми го обяснил, ако успея да го намеря. Отпътувах от Ирландия и странствам именно с тази цел, но засега безуспешно.

— Да, времената са тежки — изрекох сухо. — Ами моят хороскоп?

— Той силно ме смущава. — И мъжът ме погледна, сякаш ме виждаше за пръв път. — Наистина не знам какво да ви посъветвам. Вие като че сте роден за велика цел.

Възможно е така да говорят всички гадатели, не се наемам да съдя, но почувствах, че той казва истината, защото коя цел може да е по-велика от тази, която аз бях поставил пред себе си? И потвърждението от устата на Грейторекс силно повдигна духа ми.

— Родили сте се в деня преди битката при Еджхил — каза. — В необичаен и страшен ден, когато в небето е царял хаос и е имало много знамения.

Въздържах се да не изтъкна, че не е нужно да си маг, за да видиш всичко това.

— Също така сте се родили недалеч от битката — продължи той, — а това означава, че на рождената ви карта са влияли събитията, ставащи около вас. Разбира се, известно ви е, че картата на човек се пресича с картата на страната, в която се е родил?

Кимнах.

— Роден сте под знака на Скорпион с асцендент във Везни. А сега относно поставения от вас въпрос. Зададохте го точно в два часа и аз съставих хороскопа според този час. Най-ясният знак за магьосничество е, ако владетелят на дванайсетия дом пребивава в шести или ако една планета е владетел на асцендента и на дванайсетия дом, което се случва, ако прилежащият асцендент бъде прихванат, и тогава това може да означава, че евентуално има упражнена магия. Ако се случи обратното и владетелят на асцендента е в дванайсетия или в шестия дом, това показва, че питащият сам си е създал проблемите, като е бил неразумно упорит.

Въздъхнах тежко, защото започнах да съжалявам, че съм се поставил в ръцете на шарлатанин. Очевидно Грейторекс долови презрението ми.

— Не пренебрегвайте това, господине — предупреди ме. — Мислите си, че са фокуси, но съвсем не е така. Става дума за най-чиста наука, единствен начин човек да проникне в тайните на душата и на самото време. Всичко се извършва с прецизни изчисления и ако е вярно, че най-низшето се съединява с най-висшето (а в това би трябвало да вярва всеки християнин), то е очевидно, че изучаването на едното би трябвало да открие истината за другото. Нима Бог не е казал: „Да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове“? Битие, глава първа, стих четиринайсети. В това се състои цялата астрология, разчитане на знаменията, които Бог в своята милост ни е дал, та да се ориентираме по тях в своя път, стига само да се научим да ги забелязваме. На теория е просто, но на практика е трудно.

— Ни най-малко не се съмнявам във верността на това — прекъснах го, — но такива подробности ме уморяват. Преди всичко ме занимава въпросът дали съм жертва на магия, или не.

— Трябва да ми дадете възможност да ви дам пълен отговор, защото частичният не е никакъв отговор. Мен повече ме озадачава съпоставянето на вашата рождена карта с преходната, тъй като те се намират в странно противоречие. Наистина не ми се е случвало да видя нищо подобно.

— И?…

— Преходната карта ясно сочи за присъствие на някаква магия, тъй като Венера, която управлява във вашия дванайсети дом, твърдо пребивава в шестия.

— Значи отговорът е да?

— Моля ви, имайте търпение. Освен това рождената ви карта помещава асцендент в дванайсетия дом, а това сочи, че имате тенденцията сам да творите бедите си. Опозицията на Юпитер и Венера ви прави склонен да преувеличавате трудностите си неоснователно, а съединението на Луната в деветия дом и в Риби означава, че сте податлив на фантазии, подтикващи ви към прибързани дръзки действия. Това говори, че е нужна предпазливост към всичко, а най-предпазлив ще бъдете, ако признаете вината си. Защото вие сте виновен и силата на нейния гняв е подкрепена от правотата ѝ, каквото и ще да е иначе това момиче. Така че най-простото решение е не да противостоите, а да измолите от нея прошка.

— А ако откаже?

— Няма да откаже, ако разкаянието ви е искрено. Ще го обясня по-просто. Индикаторът на наложена магия е в пряка опозиция на съединението на вашите беди, причинено от Марс във втория дом.

— И какво означава това?

— Означава, че два аспекта от вашия живот са едно и също. Вашият страх от магия и онова, което ми разказахте за останалите ви беди, са тясно свързани, дотолкова, че едното е другото.

Втренчих се изумен в него, защото той бе казал същото за моите карти, което Томас обясни за съня ми.

— Но как е възможно това? Та тя никога не е виждала баща ми и е нямало как да го срещне. Пък и надали силите ѝ са толкова големи, та да се намеси в дела с подобна важност.

Той поклати глава.

— Аз само излагам как стоят нещата и не мога да предложа обяснение. Но ви моля настоятелно да последвате съвета ми. Това момиче — тази вещица, както я наричате, — е много по-могъща от всички, които съм срещал.

— Повече от вас?

— Несравнимо повече — упорито потвърди той. — И не се срамувам да го призная. Не бих помислил да вляза в схватка с нея повече, отколкото бих се борил срещу морския прилив. Вие също не бива да го правите, тъй като всяка победа би била мнима, а поражението ще е пълно. И контрамерките срещу магия, които мога да предложа, едва ли ще донесат голяма полза, дори да имат временно действие.

— Научете ме на тях все пак, та да знам какво да правя.

Той се замисли за момент, сякаш усъмнен от внезапния ми ентусиазъм.

— Давате ли ми тържествено дума, че най-напред ще послушате съвета ми и ще се обърнете към момичето?

— Разбира се, всичко, което ви е угодно — побързах да кажа. — Ами контрамагията? Хайде, направете я.

— Сам ще трябва да я направите. — Той ми подаде съдче с косите и кръвта, които бе отнел от мен насилствено. — Това е сребро, металът на Луната. Съдържа подобие на онова от вас, което тя притежава. Трябва или да вземете своето от нея и да го унищожите, за да премахнете обекта на магията ѝ, или, ако не успеете, да напълните този съд с нейната урина или кръв. Заровете го, когато Луната се изпразва, и докато остане скрит, тя няма да има власт над вас.

Взех сребърното шишенце и грижливо го прибрах в торбата си.

— Благодаря ви, господине. Много съм ви признателен. Колко ви дължа?

— Не съм свършил. Остава нещо много по-важно.

— Мисля, че чух достатъчно, благодаря. Имам си талисмана и повече нищо не ми трябва от вас.

— Слушайте, приятелю, вие сте прибързан и глупав, не се вслушвате в по-знаещите от вас. Моля ви, сега го направете, защото залогът е твърде голям.

— Е, добре. Казвайте.

— Пак повтарям, че момичето, с което сте решили да си имате работа, не е обикновена вещица, ако изобщо е вещица. Питахте ме по-рано дали се боя да влизам в състезание с вещици. Общо взето, не. Ала в този случай съм изпълнен със страх. Не влизайте в стълкновение с нея, умолявам ви. Има и още нещо.

— И какво е то?

— Други хора могат да ви отнемат състоянието, насъщния, дори живота. Но вашият най-голям враг сте вие сам на себе си, тъй като единствено във ваша власт е да погубите душата си. Пазете се! Има хора, обречени от мига на раждането си, но аз вярвам, че абсолютно предопределение не съществува и в нашата воля е да изберем друг път, ако го поискаме. Казвам ви какво може да бъде, но не е задължително да е така.

— Ето че вече дрънкате глупости, та да ме наплашите и да ми измъкнете повече пари.

— Изслушайте ме — каза той, наведе се напред и се вторачи настойчиво в мен, като употреби всичката си сила, за да ми натрапи волята си. — Съединенията на рождената ви карта са необичайни и заплетени, затова трябва да сте предпазлив. Подобно нещо съм виждал веднъж преди и не желая да го зървам повече.

— И какво беше то?

— Намираше се в книга, в която ми бе позволено да надникна само един път. Принадлежеше на Плацид де Тито, а той я бе получил, след като е била предавана от поколение на поколение от самия Джулиъс Матерна, вероятно най-великият сред всички магове. Съдържа много хороскопи, правени в различни епохи. В нея са рождените карти на Август и Константин, на Августин и много папи, пълководци и свещенослужители, държавници, учени доктори и светци. Но видях само един, сходен с вашия, и трябва да извлечете поука от него, стига да съумеете и да пожелаете. Още веднъж ви казвам: пренебрегнете ли предупреждението ми, ще изложите на опасност нещо много по-голямо от живота си.

— И чий беше въпросният хороскоп?

Той ме изгледа с мрачна сериозност, сякаш се боеше да проговори.

— На Искариот — промълви едва чуто.

Няма да отричам, че си тръгнах от този човек, потресен до дъното на душата си от онова, което чух, извън себе си от ужас и напълно под властта на силната му личност. Признавам си, че бе нужно време, преди да възстановя душевното си равновесие и да успея да се ориентирам в глупавите му измислици. Отдавам му дължимото за неговото умение, защото той бе смесил малко истински знания с преголяма самомнителност, за да изкове мощно оръжие, с което печелеше луди пари от доверчиви невежи. След известно време дори бях в състояние да се смея на сръчното му влияние над мен — та аз почти му бях повярвал. Той разпозна моя страх, тревогата и се възползва от трудностите ми за своя материална изгода.

Как го постигна и как действат подобните нему не е трудно да се съобрази, ако се помисли малко. С въпросите си изтръгна всички нужни му сведения, а после облече в магически слова онова, което сам му бях казал, и го допълни със съвети, каквито бих могъл да получа от майка си. Добавете мъглявите препратки към окултни текстове и ето ви го съвършеният шарлатанин, в чиито мрежи е лесно да бъдеш омотан, а за да се изтръгнеш от тях, е нужна много силна воля.

Но аз му оказах съпротива, макар сред многото плява, която получих, да имаше и няколко скъпоценности. В началото дори мисълта да искам прошка от онова момиче извикваше отвращение у мен, ала докато се добирах до Оксфорд, разумните доводи взеха връх. В края на краищата целта ми се заключаваше в това да изчистя името ни от петното и да си върна онова, което ми принадлежеше по право. Ако момичето бе замесено някак, тогава колкото по-скоро злата ѝ магия бъдеше снета, толкова по-добре. Всъщност не изпитвах голямо доверие към магическите сили на онзи човек; малко забележителни неща чух от него, затова пък много, които бяха очевидно погрешни. И тъй като не вярвах на контрамагията му, реших, че колкото и болезнено да е за мен, най-простият и пряк начин да разреша проблемите си беше да се изправя пред момичето.

Все пак реших най-напред да обсъдя моите разследвания с Томас, затова с връщането си в Оксфорд отидох направо при него, та да узная как вървят делата му. За своите не заговорих веднага, тъй като той бе изпаднал в дълбоко униние. Узнах, че стратегията, към която бях прибегнал, за да му помогна, не се бе оказала тъй успешна, както би ми се искало. Доктор Гроув бе изгонил Сара Блънди веднага щом бяха тръгнали слуховете за неговото посегателство срещу морала, и тази му постъпка бе изтълкувана като решителна саможертва, а не като признание за вина.

— Сега всички говорят, че той ще получи поста — заключи мрачно Томас. — От тринайсет старши членове на факултета вече петима изрично са му предложили подкрепата си, а някои от онези, на които разчитах, вече избягват да ме погледнат в очите. Джак, как можа да се случи това? Ти най-добре от всички знаеш какво представлява той. За да се успокоя, говорих с ректора, но той се държа с мен хладно и с неприязън.

— Времената се променят — казах. — Спомни си, много от старите приятели на Гроув сега заемат влиятелни длъжности, близки до правителството. Дори ректорът Удуърд е длъжен в тези условия да се предпазва да не си навлече неудоволствието на властимащите. Назначил го е парламентът и му се налага постоянно да доказва своята вярност, та кралят да не го смени. Но не се отчайвай — добавих бодро, защото вкиснатата му физиономия и тежки въздишки вече ме дразнеха. — Битката още не е изгубена. Разполагаш с още няколко седмици. Гледай да се показваш весел, защото хората от всичко най-малко искат да гледат упрека по нечие лице на всяко хранене. Така още повече ще ги настроиш срещу себе си.

Отговорът на тези мъдри думи бе поредната тежка въздишка.

— Ти си прав, разбира се — каза той. — Ще се помъча да се престоря, че бедността не значи нищо за мен, а да видя как по-недостоен печели, ми доставя огромно удоволствие.

— Точно това трябва да направиш.

— Разсей ме сега — подкани ме той. — Разправи ми докъде стигна. Надявам се, че си предал почитанията ми на майка си.

— То се знае — отвърнах, макар да бях забравил да го сторя. — Въпреки че не се зарадвах особено да я видя, научих интересни неща при пътуването си. Установих например, че собственият ми опекун, сър Уилям Комптън, е бил въвлечен в заговор с чичо ми за моето обезнаследяване.

Изрекох го възможно най-лековато, при все че сърцето ми бе изпълнено с горчивина, докато му разправях подробностите. Типично за него той реши да предложи благодушно обяснение.

— Може би го е сторил за твое добро. Ако, както казваш, имението е било обременено с дългове, имало е опасност да бъдеш хвърлен в затвор за длъжници, щом навършиш пълнолетие. Така че той е действал от загриженост за теб.

Гневно поклатих глава.

— Има нещо повече тук, знам си — отсякох. — Защо той с такава готовност повярва, че баща ми, неговият най-добър приятел, е виновен в подобно престъпление? Какво са му казали? И кой?

— Най-добре е да го попиташ.

— Това и възнамерявам да направя, когато бъда готов. Но първо трябва да се погрижа за други неща.

Открих Сара Блънди късно същата вечер след дълго чакане; мислил бях да отида у тях, но реших, че нямам сили да се изправя срещу майката и дъщерята заедно, та затова стоях в края на уличката им близо час, преди тя да се появи.

Ще си призная с готовност, че сърцето ми ускори ударите си, когато се приближих, и че чакането ме бе докарало до силна раздразнителност.

— Госпожице Блънди — обадих се, като я приближих в гръб.

Тя се извърна рязко и отстъпи няколко крачки назад, а в очите ѝ блесна люта омраза.

— Не ме доближавай — процеди и устата ѝ се изви в злобна гримаса.

— Трябва да поговоря с вас.

— Няма какво да си кажем. Остави ме на мира сега.

— Не мога. Трябва да говоря с вас. Умолявам ви, изслушайте ме.

Тя поклати глава и понечи да продължи към дома си. Колкото да не ми бе по сърце, изтичах пред нея и ѝ преградих пътя, като си придадох възможно най-виновно изражение.

— Госпожице Блънди, много ви моля, чуйте ме…

Може би лицето ми е било по-убедително, отколкото си мислех, защото тя спря и с предизвикателно изражение, в което за мое удовлетворение бе примесен и страх, зачака.

— Е? Чакам. Казвай и после се махни от мен.

Поех дълбоко дъх, преди да се накарам да изрека думите.

— Дойдох да ви помоля за прошка.

— Какво?

— Дойдох да ви помоля за прошка — повторих. — Поднасям ви извиненията си.

Тя все така не казваше нищо.

— Приемате ли извинението ми?

— А трябва ли?

— Да, трябва, настоявам.

— Ами ако откажа?

— Няма да откажете. Не можете да откажете.

— Мога да го направя много лесно.

— Защо? — извиках. — Как смееш да ми говориш така? Дойдох тук като джентълмен, макар да не бях длъжен да го сторя, и се унижих да си призная вината, а ти смееш да ми откажеш?

— Може да си роден джентълмен и в това е бедата ти. Но аз не познавам човек, който да се е държал по по-долен начин. Насили ме, макар да не съм ти давала никакъв повод за това. После разпространи грозни и злобни слухове за мен, така че изгубих работата си, а по улиците ми се присмиват и ме наричат блудница. Отне ми доброто име и в замяна ми предлагаш извинение, което е и безсмислено, и неискрено. Ако го чувстваше в душата си, можех да го приема лесно, но не е така.

— И откъде знаеш?

— Виждам душата ти — рече тя, внезапно понижила глас до шепот, който смрази кръвта ми. — Знам какво представлява, знам формата ѝ. Нощем я чувам как съска, а денем вкусвам студенината ѝ. Усещам я как гори и докосвам омразата в нея.

Какво по-открито признание ми трябваше? Хладнокръвието, с което обяви силата си на вещица, ме изплаши силно и аз положих всички усилия да извикам разкаянието, което тя изискваше. Ала в едно тя бе права — не изпитвах никакво угризение и демоните ѝ позволиха да види това.

— Караш ме да страдам! — възкликнах. — Това трябва да престане.

— Колкото и да страдаш, не ти е достатъчно, докато не се промениш истински.

Тя се усмихна и дъхът ми секна от изражението на лицето ѝ, защото то потвърди най-големите ми страхове. По-ясно признание за вина не бе чувал нито един съд и съжалявах само, че наоколо няма нито един свидетел.

— Остави ме на мира, Джак Престкот, или ще патиш още повече. Стореното не можеш да върнеш назад, но Бог наказва онези, които грешат и не се покайват.

— И споменаваш Бог? Как смееш изобщо да изричаш името Му? — изкрещях ужасѐн от това богохулство. — Какво общо имаш ти с Него? Говори за собствения си господар, развратна вещице!

В очите ѝ мигом проблесна неистов гняв, тя направи крачка напред и ме удари по лицето, като в същото време сграбчи китката ми и ме придърпа към себе си.

— Никога — изрече със смразяващ и несвой глас, — никога повече да не си посмял да ми говориш така.

Тогава ме отблъсна рязко, гърдите ѝ се вълнуваха от ярост, а аз бях останал без дъх, стъписан от неочакваното ѝ нападение. Тя вдигна заплашително пръст към мен, после си тръгна и ме остави треперещ насред пустата улица.

Не мина час и усетих рязка болка в стомаха, която буквално ме повали сгърчен на пода и ме накара да си изповръщам червата. Тя бе подновила атаките си.

Не можех да говоря с Томас за това; нямаше как да се надявам на помощ от него по този въпрос. Съмнявам се, че изобщо вярваше в духове, и единствената му реакция в подобен случай бе молитва. Ала аз знаех, че те тук са безсилни. Трябваше ми мощна контрамагия, а нямаше как да се сдобия с нея. Какво можех да сторя? Да търча след Блънди и да я моля да се изпикае в сребърния съд, даден ми от Грейторекс? Надали бих успял и също толкова не ми се искаше да нахлуя в колибата ѝ и да търся онова, чрез което според ирландеца тя ми налагаше своята магия.

Тук трябва да подчертая едно и то е, че предадох точно разговора си с Блънди до най-малката подробност. И няма как иначе да е, след като думите ѝ останаха запечатани в паметта ми в продължение на години. Споменавам го, защото съдържа потвърждение на онова, което вече ми беше известно, и като оправдание за случилото се в последствие. Нямаше място за съмнение или невярно тълкуване: тя ме заплаши с по-тежки патила, а нямаше по какъв друг начин да ми навреди освен чрез черната си магия. Няма защо да се обосновавам, тя доброволно си призна, без да има нужда от това, и бе само въпрос на време преди да изпълни обещанието си. От този момент нататък знаех, че съм въвлечен в битка, която щеше да приключи с унищожаването на единия или на другия. Казвам го просто за да се разбере, че нямах избор и затова направих, каквото направих — бях отчаян.

Вместо при Томас, отидох при доктор Гроув, защото знаех, че той още вярва в силата на екзорсизма. Веднъж, когато бях около петнайсетгодишен, ни бе изнесъл наставление за това, след като беше чул за случай на магьосничество в близкия Клинтън. Предупреди строго за влизането в контакт с дявола и същата вечер неочаквано и милосърдно ни призова да се помолим за душите на онези, които бяха подозирани в сговор с мрака. Обясни, че Бог е неуязвим и с лекота ще отблъсне попълзновенията на Сатаната, стига да бе желано от онези, оставили се в ръцете му. Едно от най-големите му възражения срещу пуританите беше, че отричайки обреда на екзорсизма, те не само принизяват свещенослужителите в очите на простолюдието (което продължава да вярва в духове, каквото и да говорят пастирите му), а и се отказват от важно оръжие в неспирната борба.

Не го бях виждал почти три години, ако не се смятат двата случая, когато го зърнах отдалеч на Главната улица, и сега бях смаян, щом се срещнахме лице в лице. Съдбата се бе отнесла милостиво към него. Помнех го като кльощав човек със скръбно изражение и в износени дрехи, които му висяха като на закачалка. Сега пред мен беше силно закръглен мъж, който очевидно се стараеше да наваксва изгубеното време с добро хапване и пийване. Харесвах Томас и желаех най-доброто за него, но почувствах, че греши в мнението си как Гроув е неподходящ за енорийски свещеник в Истън Парва. Вече го виждах как носи едрото си тяло към църквата след сит обяд и бутилка вино, за да държи проповед на паството си за добродетелите на умереността. И те биха го харесвали, защото всички са доволни, когато човек се вписва добре в мястото, отредено му от живота. Имах усещането, че енориашите щяха да са по-щастливи под духовното управление на Гроув, отколкото на Томас, нищо че над тях по-малко щеше да витае страхът от Божие наказание.

— Радвам се, че ви заварвам в добро здраве, докторе — казах му, когато той ме пусна в стаята, затрупана с книги и листове хартия като някогашната му в Комптън Уинейтс.

— Самата истина, Джак! — възкликна той. — Нали не ми се налага повече да преподавам на сополанковци като теб. А с Божието благоволение май скоро на никого вече няма да преподавам.

— Поздравявам ви с избавлението — отвърнах, а той ми посочи с жест да махна купчина книги от един стол и да седна. — Такова подобрение на положението ви сигурно ви радва. От семеен частен учител до член на факултета на Новия колеж е голяма крачка за вас. Макар и ние да благодарим на Бог за предишните ви несгоди. Иначе как щяхме да се сдобием с тъй начетен наставник?

Гроув изсумтя, доволен от комплимента, но и с подозрение, че се шегувам за негова сметка.

— Да, повишението наистина е голямо — каза той. — Но аз съм дълбоко признателен на сър Уилям за неговата доброта. Ако не ме беше приел в дома си, щях да умра от глад. Не беше най-щастливият период в живота ми, както ти е известно. Впрочем, той се оказа нещастен и за теб. Надявам се, че студентският живот ти е повече по вкуса.

— Да, благодаря. Тоест, беше. Но сега се оказах в голяма беда и съм принуден да ви помоля за помощ.

Такъв прям отговор като че разтревожи Гроув и той съчувствено попита каква е работата. Разказах му всичко.

— А коя е тази вещица?

— Казва се Сара Блънди. Виждам, че името ви е познато.

Само щом я споменах, Гроув се намръщи и стана мрачен, та си помислих не беше ли по-разумно да си бях премълчал. Ала се оказа, че съм постъпил правилно.

— Неотдавна тя ми причини голямо огорчение. Много голямо.

— А, да — измънках неопределено. — Дочух разни клюки.

— Така ли? Може ли да попитам от кого?

— Празни приказки. Дрънканици на по чаша бира. Някой си Уд. Веднага го смъмрих, че е срамота да говори така. Честно казано, без малко да го зашлевя в лицето.

Гроув отново изсумтя и ми благодари за доброто отношение.

— Малцина биха дали такъв достоен отпор — рече лаконично.

— Но както виждате — продължавах да развивам постигнатото, — тя е опасна, от която и страна да я погледнеш. Всичко, което прави, причинява неприятности.

— Астрологията потвърждава ли, че има магия?

Кимнах.

— Не вярвам докрай на Грейторекс, но той е твърдо убеден, че ми е направена магия и че мощта ѝ е много голяма. Освен нея не би имало кой да ме прокълне. Доколкото ми е известно, никой няма причина за вражда с мен.

— Бил си нападнат в главата и в червата, така ли? А също от животни и си имал съновидения?

— Точно така. На няколко пъти.

— Но ако не се лъжа, ти страдаше от главоболие още в детството си. Или паметта ме лъже?

— Главоболие е имал всеки — отвърнах. — А и моето не беше чак толкова силно.

Гроув кимна.

— Чувствам, че душата ти е в смут, Джак — продължи меко той. — И това ме огорчава, защото ти беше безгрижно дете, макар да бе своенравен и непокорен. Кажи ми какво те гнети. Защо на лицето ти е застинал гняв?

— Аз съм прокълнат!

— Има и друго. Сам знаеш, че работата не е само в това.

— Нима е нужно да обяснявам на вас? Няма как да не са ви известни бедствията, струпали се върху семейството ни. Живяхте достатъчно дълго у сър Уилям Комптън.

— Имате предвид баща си ли?

— Естествено. И особено ме измъчва това, че членовете на семейството ми и особено майка ми искат да забравят за станалото. Паметта на баща ми е очернена от това обвинение, а изглежда, никой освен мен не изпитва потребност да се застъпи за него.

Струва ми се, че погрешно съм преценявал Гроув, тъй като по детски се боях от срещата с него, сякаш изминалите години не беше ги имало и той отново щеше да вземе в ръце пръчката; за щастие той повече виждаше в мен възрастния човек, отколкото аз се чувствах такъв. Вместо да ме наставлява как да се държа, да ме мъмри или да дава съвети, каквито нямах желание да слушам, той ме слушаше, пестейки думите си. Сумракът в стаята се сгъстяваше, но дори не стана да запали свещ с настъпването на вечерта. Честно казано, аз самият не си бях давал сметка колко неволи се бяха изсипали върху мен, докато не ги изброих тогава в Новия колеж.

Възможно бе религията да бе направила Гроув така мълчалив, тъй като, без да е папист, все пак вярваше в изповедта и тайно опрощаваше греховете на онези, които искрено го желаеха и на чието мълчание можеше да разчита. Хрумна ми дори, че ако поисках, можех в същата тази минута да сложа завинаги край на надеждите му и да осигуря на Томас мястото на енорийски свещеник. Достатъчно бе да му вляза под кожата, та да ме изповяда, а после да го докладвам на съответните власти като таен католик. Тогава биха го сметнали за твърде опасен и не биха му поверили поста.

Но аз не постъпих така и е възможно това да бе грешка. Помислих си, че Томас е млад и ще дойде времето да си намери доходно място за свещеник. За младостта (както знам сега) е естествено да бъде прибързана, ала е редно честолюбивите желания да бъдат свеждани до умереност чрез смирение, а ентусиазмът — чрез почтителност към по-възрастните. Тогава, то се знае, не мислех така, но се лаская, че решението да пощадя Гроув, когото така лесно бих могъл да изложа на позор, не бе извикано от користолюбие.

Разбира се, зад това се криеше и малка частица корист, както ще разкрия; всъщност в последствие се дивях пред неведомите пътища на Провидението, което ме бе пратило при Гроув, тъй като несгодите ми ме отведоха към спасение и превърнаха тегнещото над мен проклятие в оръдие на успеха ми. Невероятно наистина как Бог взема злото и го обръща в благо, как използва създания като Блънди, за да разкрие съкровена цел, напълно противоположна на замислената гибел. Вярвам, че сега, когато времето на пророците е отминало, тъкмо в това се крият истинските чудеса на света.

Гроув отново ме наставляваше чрез диспут в най-доброто негово проявление и аз никога не съм получавал по-добър урок. Де да бяха университетските ми преподаватели толкова изкусни, вероятно по-прилежно бих се заел с изучаване на юриспруденцията, тъй като благодарение на Гроув прозрях, та макар и мимолетно, колко увлекателно може да бъде построяването на аргументи. В миналото той ограничаваше наставленията си до факти и безпощадно ни набиваше в главите граматически правила и тям подобни. Сега бях вече мъж и бях влязъл във възрастта, когато започва логическото мислене (велик дар, снизпослан от Бог само на мъжете и по волята Божия отказан на децата, животните и жените), а той, обучавайки ме, се отнасяше към мен като с такъв. Мъдро използваше диалектиката на ретора за изследване на доводите; не дълбаеше във факти, които твърде болезнено отекваха в душата ми, а се съсредоточи върху моето изложение, за да ме накара да ги осмисля по нов начин.

Той посочи (беше твърде сложно формулирано, за да мога да запомня всички етапи на разсъжденията му, затова излагам тук казаното от него само в най-общи линии), че съм представил argumentum in tres partes16. Заяви, че формално това е правилно. Ала отсъства решение на проблема, което означава непълнота в развитието, а следователно и в логиката. (Като написах това, осъзнах, че явно съм бил по-внимателен на уроците, отколкото ми се струваше, тъй като речникът на учения се връща в ума ми с изненадваща лекота.) И тъй, prima partum17 започваше с нещастието на баща ми. Secundum18 обхващаше моята бедност, тъй като бях лишен от наследството си. Tertium19 излагаше в заключение проклятието, наложено над мен. Логическата задача, посочи той, се състои в решаване на проблемите и в обединяване на частите в общо предложение, което да бъде подложено на изследване.

— И тъй — каза той, — разгледай всичко наново. Вземи първата и втората част на аргумента си. Какви общи нишки ги свързват?

— Баща ми — отвърнах — бе обвинен и се лиши от земята си.

Гроув кимна, доволен, че помня основите на логиката и се оказах готов да изложа елементите по правилния начин.

— После идвам аз като страдащият син. После — сър Уилям Комптън, управляващ имението ни и другар на баща ми от Стегнатия възел. Друго не ми идва на ум.

Гроув наклони глава встрани.

— Не е зле — отсъди. — Но ти трябва да се вгледаш по-дълбоко, тъй като твърдиш, че без обвинението — първата част — нямаше да изгубиш земята си — втора част. Не е ли така?

— Да.

— Причинността пряка или косвена е?

— Това май не го разбрах.

— Ти постулираш второстепен случай и изхождаш от това, че второто се явява косвена последица от първото, но не си изследвал възможността връзката да е обратната. То се знае, не може да твърдиш, че загубата на земята е предизвикала очернянето на баща ти, тъй като е невъзможно по време и следователно е абсурд. Ала би могъл да заключиш, че предполагаемата загуба на земята е могла да доведе до обвиненията, а те на свой ред са станали причина за действителната ѝ загуба. Идеята за отчуждение е генерирала реалност чрез среда на обвинение.

Зяпнах го зашеметен, тъй като думите му попаднаха точно в целта: той изрази на глас подозрението, гризящо ме от онази нощ, която прекарах в кабинета на вуйчо си. Възможно ли бе нещата да стояха именно така? Възможно ли бе обвиненията, погубили баща ми, да са породени от най-обикновена алчност?

— Вие твърдите…

— Аз нищо не твърдя — прекъсна ме Гроув. — Само посочвам, че трябва по-щателно да обмислиш аргументите си.

— Лъжете ме — казах. — Явно знаете по този въпрос нещо, което на мен не ми е известно. Не бихте насочили мислите ми в тази посока, ако нямахте основателна причина. Познавам ви добре, докторе. И вашите разсъждения предполагат, че трябва да обмисля другата очевидна възможност.

— И каква е тя?

— Че звеното, свързващо обвинението и отчуждението, е действителната виновност на баща ми.

Гроув засия.

— Превъзходно, младежо. Много съм доволен от теб. Мислиш с безпристрастността на истински логик. Но не откриваш ли още нещо? Според мен можем да отпишем неблагоприятно стечение на обстоятелствата, тъй като това е аргументът на атеиста.

Разсъждавах над това дълго и старателно, доволен, че от мен са доволни, и с желание да заслужа нови похвали. По време на уроците рядко ги получавах и изпитах непривична за мен сгряваща радост.

— Не — отвърнах накрая. — Това са двете главни категории, които трябва да бъдат разгледани. Всичко останало се подчинява на двете алтернативни предположения. — Замълчах за кратко. — Нямам желание да принизявам този разговор, но и най-добрият аргумент се нуждае от някакво количество факти, за да му дадат тежест. И не се съмнявам, че на някакъв етап ще посочите отсъствието им във важните построения.

— Започваш да говориш като адвокат, а не като философ — отбеляза Гроув.

— Това е въпрос, към който законът е напълно приложим. С логика може да се стигне само донякъде. Сигурно има начин да се разграничат двете посочени предположения — дали баща ми е виновен, или не. А да се стигне до отговор само с помощта на метафизиката е невъзможно. Затова ми разкажете. Сигурно са ви известни някои обстоятелства.

— Нищо подобно — отвърна той. — Налага се да те разочаровам. Виждал съм баща ти само веднъж, помня го като красив и силен мъж, но това е твърде малко, за да си съставя мнение за човека. За обвиненията срещу него също научих съвсем случайно, когато сър Уилям каза на съпругата си как смята за свой дълг да съобщи каквото знае.

— Какво? — извиках с такава ярост, че чак подскочих на стола и стреснах Гроув. — Какво чухте?

Гроув ме изгледа с искрено недоумение.

— Но ти няма как да не го знаеш, нали? — рече той. — Че сър Уилям бе първият, който отправи тези обвинения? По онова време живееше в дома му. Невъзможно е да не си чул за случилото се.

— Нито дума. А кога беше това?

Той поклати глава.

— В началото на 1660 година, ако не се лъжа. Не мога да си спомня с по-голяма точност.

— И какво стана?

— Бях в библиотеката и издирвах един нужен ми том, тъй като сър Уилям ми бе разрешил свободно да се ползвам от книгите, докато живеех у тях. Библиотеката му не беше от най-добрите, но на мен ми изглеждаше като малък оазис в пустинята и често пийвах там. Ти, разбира се, помниш тази стая. Почти всичките ѝ прозорци гледат на изток, а в дълбочина се образува кът, където се помещава кабинетът, и в него сър Уилям водеше делата на имението. Никога не го безпокоях в такива моменти, защото, когато биваше зает със сметки, изпадаше в силен гняв — твърде болезнено му напомняха в каква нищета е изпаднал. Домашните с часове след това не смееха да го доближат и гледаха да не му се мяркат пред очите. Но този път съпругата му наруши това правило и по тази причина сега мога да ти разкажа нещичко. Видях много малко и чух далеч не всичко, но вратата остана открехната и през процепа видях, че благородната дама е коленичила пред съпруга си и го умолява добре да обмисли онова, което се кани да направи. „Решението ми е взето — отвърна той изобщо не сърдито, макар да не бе привикнал да обяснява постъпките си. — Доверието ми бе излъгано и животът ми продаден. Умът ми не побира как някой може да постъпи така, а това, че го е сторил приятел, ми е направо непоносимо. Такова нещо не бива да остане ненаказано.“ „Но ти сигурен ли си? — попита милейди. — Не бива да рискуваш и в заблуда да отправиш подобно обвинение към човек като сър Джеймс, твой приятел вече от двайсет години, чийто син възпитаваш почти като свой роден. А не забравяй, че той непременно ще ти поиска удовлетворение. И тогава победен ще се окажеш ти.“ „Не възнамерявам да се бия с него — отвърна сър Уилям, този път с мек тон, като видя колко е разтревожена съпругата му. — Признавам, че владея оръжието по-зле от него. Но у мен няма и най-малко съмнение в истинността на обвинението ми. Предупреждението на сър Джон Ръсел не оставя място за такова. Писмата, документите, записките за срещите той получаваше от Морланд; мога да удостоверя сам, че не са подправени. Познавам неговия почерк и шифър.“ Тогава вратата беше затворена — продължи Гроув — и аз не чух нищо повече, но през следващите няколко дни милейди беше извънредно разстроена, а сър Уилям бе по-зает от обикновено. В края на седмицата той тайно замина за Лондон, където предполагам, че е представил своето обвинение, подкрепено с доказателства, на приближения кръг на краля.

За малко не се разсмях, като изслушах разказа на Гроув, защото прекрасно си спомнях тези дни. Наистина една сутрин сър Уилям напусна дома на кон и замина нанякъде. А в предходните всички домашни бяха изпаднали в тежко униние, като че тялото прихващаше болестта от главата, която го управлява. Припомних си как преди заминаването си сър Уилям ме повика при себе си и ме предупреди, че скоро ще се наложи да замина. Време ми било да се завърна при своите близки, тъй като вече не съм бил дете и трябвало да пристъпя към задълженията си. Детството ми беше свършило.

Три дни по-късно, след като сър Уилям бе заминал още призори, бях качен на каруца с всичките ми вещи и пратен при вуйчо ми. Нямах никаква представа за бурята, разразявала се под носа ми.

Само че обстоятелствата около отпътуването ми от Комптън Уинейтс нямат отношение към моята история, а аз трябва да завърша разказа си за срещата ми с доктор Гроув. По въпроса, заради който го бях посетил, той ми отказа помощ. Не пожела да извърши обред на екзорсизъм: явно Блънди ме бе изпреварила и бе проникнала в душата му, в която бе разпалила себелюбие дотолкова, че той се боеше да не си навлече обвинения в такъв решаващ за кариерата му момент. Колкото и да се мъчих, не успях да го убедя, единствено се домогнах до обещание, че ще си помисли, ако му представя по-убедителни доказателства за наложената върху мен магия. Дотогава можел да ми предложи единствено да се помоли заедно с мен. Не исках да го обидя, но мисълта да прекарам вечерта на колене никак не ме блазнеше, а освен това сведенията, получени от него, бяха изострили всичките ми сетива и за момента бях склонен да оставя настрани грижата си за свръхестественото.

Важното бе, че се добрах до следващото звено от веригата на коварната измама, и подробно разпитах доктора по този въпрос. „Документи, които получил от Морланд чрез сър Джон Ръсел.“ Това означаваше, че сър Джон просто е препратил книжа от някой друг. Явно е бил доволен да разпространи слуховете, но те не изхождаха от него. Верен ли беше този извод? Доктор Гроув отвърна: като че ли да, но по негово мнение Ръсел не се е съмнявал в достоверността на документите. Само че не бе в състояние да ми помогне да открия от кого са дошли. Беше вбесяващо; една дума от Ръсел би ми спестила много ядове, но от начина, по който се бе държал в Тънбридж Уелс, можех да съдя, че никога няма да чуя тази дума от устата му. Когато излязох от стаята на доктор Гроув в Новия колеж, реших, че е дошло време да посетя господин Уд.

В бързането и възбудата си бях забравил една важна подробност и едва когато тежката врата на дома на семейство Уд на улица Мъртън се отвори, се сетих, че Сара Блънди работи като прислужница там. За най-голямо мое облекчение отвори не тя, а майката на Уд, която май се разсърди на пристигането ми, макар часът още да не бе късен.

— Джак Престкот поднася почитания на господин Уд и ще му бъде задължен, ако бъде приет — изрекох.

Виждах, че тя е почти напът да ме отпрати и да ми каже да дойда, когато имам уговорена среща, ала в следващия миг се умилостиви и ме покани с жест да вляза. След две минути Уд слезе при мен също с недоволен вид.

— Господин Престкот — каза ми, когато приключихме с поклоните, — изненадан съм да ви видя тук. Жалко, че нямах време да се приготвя за посещението, с което ме удостоявате.

Пропуснах покрай ушите си този упрек и обясних, че работата не търпи отлагане, а няма да се задържа дълго в града. Уд, какъвто си беше любител на фасоните, изсумтя театрално, сякаш бе затрупан с какви ли не важни дела, но отстъпи и ме поведе към стаята си.

— Учуден съм, че не виждам тук онази Блънди — подхвърлих, докато се качвахме по стълбите. — Не работеше ли тя у вас?

Уд като че се смути.

— Обсъдихме го — промърмори той — и стигнахме до извода, че е най-добре да откажем услугите ѝ. Вероятно е най-разумното решение, а и най-безопасното за доброто име на семейството ни. И все пак не ме радва. Майка ми е извънредно привързана към нея. Никога не можах да си го обясня.

— Може би я е омагьосала — рекох с възможно най-шеговит тон.

Уд ми хвърли поглед, който показваше, че и на него му е идвала подобна мисъл в главата.

— Не е изключено — промълви. — Странно как всички се оказваме в подчинение на слугите си.

— На някои слуги — уточних. — И само някои господари.

Подозрителният му стрелкащ се поглед издаде, че е схванал укора, но предпочете да се отклони от темата.

— Предполагам, че не сте дошли да обсъждаме подбора на добри прислужници — каза.

Разправих му за своите затруднения и едно-друго от разговора си с доктор Гроув.

— Знам, че тези свидетелства, вероятно същите, за които ми спомена лорд Мордаунт, са оповестени пред света от сър Уилям. А сега научих, че ги е получил чрез сър Джон Ръсел от някой си Морланд. Кой е този Морланд?

— Според мен… — подхвана той, засуети се из стаята като заблудила се къртица и взе да претърсва една след друга купчини с книжа, докато не намери нужната. — Според мен не представлява кой знае каква загадка. Трябва да е Самюъл Морланд.

— И кой е той?

— Доколкото ми е известно, вече е сър Самюъл. Което само по себе си е доста забележително и дава храна за размисъл. Няма как да не е оказал извънредно важна услуга, за да бъде удостоен с такава милост при неговото минало. Подобна би могла да е разобличаването на предател сред доверените лица на краля.

— Или предаване на подправени документи с подобно фалшиво разобличаване.

— О, разбира се — потвърди Уд, като кимаше и шмъркаше. — Напълно е възможно, тъй като Морланд се е славил, така да се каже, като майстор на перото. Известно време е работил при Търлоу, ако не се лъжа, и дори се опитал да заеме мястото му, когато изхвърлили Търлоу през последните дни на Протектората, ако не ме лъже паметта. В последствие, доколкото знам, минал на страната на роялистите. Избрал е момента с безупречна точност.

— Тоест, подправянето на документи не ви изглежда нелепа вероятност?

Уд поклати глава.

— Баща ви или е бил виновен, или не. Ако не, то е било нужно да се създаде илюзия за неговата виновност. Но според мен има само един начин да си изясните това — като се обърнете към самия Морланд. Струва ми се, живее някъде в Лондон. Чувал съм от господин Бойл, че се занимавал с хидравлични машини за пресушаване на блата и неща от този род. Разправят, че били много хитроумни приспособления.

Едва не паднах на колене да благодаря на чудатия дребосък за тези сведения и нямаше как да не призная, че Томас беше прав да ми го препоръча. Тръгнах си толкова бързо, колкото позволяваше приличието. На следващата сутрин след нощ, която трескавото ми вълнение направи безсънна, се отправих с пощенския дилижанс към Лондон.

Единадесета глава

Никога преди не ми се беше случвало да посетя голям град — Оксфорд далеч превъзхождаше всички други, които ми бяха познати. Почти целият ми живот бе минал в имения, съседстващи със села с не повече от няколкостотин жители, или в пазарни градчета като Бостън или Уорик с население само от по няколко хиляди. Лондон (както казват, макар да не вярвам, че някой може да го знае със сигурност) по онова време бе населяван от около половин милион души. Беше се разпрострял по съседните поля и ливади като огромна гнойна пъпка на лицето на земята, разболявайки я и тровейки всички, живеещи в него. Когато отместих кожената завеска, за да надникна през прозорчето на дилижанса, в началото бях запленен, но твърде скоро удивлението ми отстъпи място на омерзение, когато ми се разкри животът там в цялата му противна същност. Аз (както вече стана ясно) не съм голям любител на книгите, но в паметта ми се е запечатал един ред от стихотворение, на което доктор Гроув ми беше поръчал да направя граматически разбор. Не помня кой беше поетът, но трябва да е бил мъдър и здравомислещ човек, защото казваше: „В града не мога да живея, тъй като да лъжа не умея“. И така ще е винаги; честността на провинциалиста е недостатък в големия град, където се цени двуличието, а откритостта е презирана, където всеки гледа само себе си, а великодушието поражда само присмех.

Преди да разпитам за сър Самюъл Морланд, реших, че е разумно да отдъхна и да се подготвя за предстоящия разговор. Взех чантата си и поех по широкия път, свързваш Лондон с Уестминстър (макар че при това оживено строителство скоро ще е невъзможно да се различи къде свършва единият град и започва другият), в посока север да потърся място, където предлагат нещо за хапване и пийване. Скоро стигнах до „пиаца“, както го наричат (макар думата площад да би свършила работа на всеки англичанин), която, казаха ми, не отстъпвала пред нито една подобна в Европа. На мен не ми се видя чак толкова величествена, наоколо сградите бяха мизерни, търговки продаваха зеленчуци и всички газеха сред боклуци и кал.

Гостилници имаше много, но цените бяха такива, че отскочих назад, ужасѐн от наглостта на съдържателите им. Една пресечка зад ъгъла ми се видя много по-спокойна, но отново се бях измамил, защото тази „Друри Лейн“ се слави като една от най-опасните в града, гъмжаща от блудници и главорези. Аз лично видях само театъра, който щеше да отвори след малко, и зърнах актьорите в костюмите им — осигуряваха им защита от закона, но пък им придаваха ужасно нелеп вид.

От Ковънт Гардън тръгнах към Лондон, като се отклоних само по една мръсна уличка близо до катедралата „Сейнт Пол“, за да оставя вещите си в жалка странноприемница, препоръчана ми като евтина и честна. Така се и оказа, но тези ѝ предимства не бяха съчетани с тишина и чистота. Завивките бъкаха от въшки и ако се съдеше по някои признаци, онези, с които ми предстоеше да деля постелята си, не принадлежаха към благородното съсловие. Ала така или иначе, главата ми вече бе пълна с въшки и не си струваше да харча пари за някое по-чисто място. Тук вече започнах да разпитвам за сър Самюъл Морланд и скоро научих къде живее.

Старата къща беше на още по-стара улица близо до църквата „Боу“ и без съмнение е от онези, които изгоряха до основи при големия пожар няколко години по-късно, защото цялата ѝ конструкция бе от дърво и слама; би могла да изглежда дори красива, ако за нея бяха полагани повече грижи. Това, разбира се, е още една беда на градския живот, където собствениците са едни, а обитателите — други, при което за поддръжката на сградите се нехае, те овехтяват и гният, обезобразяват улиците и се превръщат в развъдник на всякакви вредни твари. Самата улица беше тясна и тъмна поради издадените напред горни етажи и оглушително шумна от крясъците на търговии, хвалещи стоката си по цялата ѝ дължина. Оглеждах се за табела с вол, както ми бе казано, но тя дотолкова се бе обезцветила, че два пъти извървях улицата открай докрай, преди да различа, че на напукано и изпочупено парче дърво над една от вратите някога е имало подобно изображение.

Когато вратата се отвори, бях пуснат вътре без всякакви церемонии и без дори да бъда попитан по каква работа идвам.

— У дома ли е господарят ти? — попитах мъжа, който ми отвори.

По-окаян слуга не бях виждал от този изпоцапан и облечен в отвратителни дрехи нещастник.

— Аз нямам господар — отвърна създанието с голямо изумление.

— Моля за извинение, трябва да съм сбъркал къщата. Търся сър Самюъл Морланд.

— Аз съм — отвърна той и сега бе мой ред да се стъписам. — А вие кой сте?

— Името ми е… ъъ… Гроув — отговорих.

— Радвам се да се запознаем, господин Гроув.

— И аз също, господине. При вас ме праща баща ми. В Дорсет имаме заблатени земи и чухме за вашите успехи в пресушаването им…

Дори не успях да довърша лъжата си, когато Морланд грабна ръката ми и продължително я разтърси.

— Превъзходно! — извика той. — Наистина превъзходно. И искате да погледнете машините ми, така ли? Да се възползвате от тях за отводняване на земите си?

— Ами…

— Да проверите дали наистина действат, а? Чета ви мислите, млади човече. Ами ако този изобретател е някой шарлатанин? По-добре е да се проведе разузнаване, така да се каже, преди да се влагат пари. Изкушен сте, тъй като знаете колко находчиви са холандците и как са увеличили стократно плодородието на територията си, как са преобразили блатата си в тучни пасища, но не вярвате докрай. Чували сте за отводняването на Фенските блата чрез използването на помпи, но не знаете дали методът ще е подходящ за вас. Познах, нали? Не си правете труда да отричате. За ваше щастие аз не съм човек, склонен към подозрителност, и на драго сърце показвам своите творения на всички, които желаят да ги погледнат. Е, да вървим — весело заключи той, като отново стисна ръката ми и ме потътри към вратата. — Насам.

Бях леко стъписан от поведението му и се оставих да ме поведе през тесен коридор към голяма стая насреща. Според догадките ми къщата някога бе принадлежала на търговец на сукно и тук бяха складирани топовете с плат. Беше много по-просторно, отколкото подсказваше предната фасада (тези търговци все се правят на бедни и крият състоянието си от хорските очи), а въздухът бе приятен и свеж заради отворените врати в дъното на помещението, които пускаха вътре тъй ярка светлина дори в този сезон на годината, че за миг бях заслепен.

— Какво ще кажете? Внушително, а? — попита той, погрешно приел моментното ми колебание за изумление.

Ала когато си възвърнах способността да виждам, наистина бях изумен, тъй като в живота си не бях зървал такова скупчване на какво ли не на едно място. Имаше поне дузина маси и всяка бе отрупана със странни приспособления, бутилки, бъчонки и работни инструменти. До стените бяха подпрени дървени и метални плоскости, а подът бе осеян с метални стружки, локвички от мазна течност и обрезки от кожа. Двама-трима слуги, вероятно занаятчиите, които изработваха машините по негов проект, се трудеха на тезгях, като пилеха метал и рендосваха дърво.

— Невероятно — отговорих, тъй като той очевидно очакваше да изразя одобрение.

— Вижте — рече ентусиазирано, като отново ме освободи от задължението да говоря. — Какво ще кажете за това?

Стояхме пред изящно резбована дъбова маса, която беше празна с изключение на причудливо устройство, само малко по-голямо от човешка длан, от прекрасно обработен месинг. Отгоре му бяха разположени единайсет колелца с гравирани цифри на всяко едно. Под тях, в корпуса на машината, бе разположена дълга пластина, която очевидно скриваше други циферблати, защото през малките прорези в нея се виждаха още цифри.

— Прекрасно — заявих. — Но какво е това?

— Сметачна машина — съобщи гордо той. — Най-добрата в света. Уви, не единствената, тъй като някакъв френски дребосък е направил своя. Но… — той понижи глас до поверителен шепот — неговата не работи така добре. Отстъпва на моята.

— Какво се прави с нея?

— Изчислява се, какво друго? Принципът е като при пръчиците на Непер, но е по-хитро измислена. Два набора колелца показват числа от единици до десетки хиляди или от половин пени нагоре, ако ви трябва за парични сметки. Ръчката ги раздвижва с помощта на зъбци, така че те се завъртат във вярното съотношение. По посока на часовниковата стрелка за събиране и в обратната за изваждане. Следващата ми машина, която още не е изпипана докрай, ще може да изчислява квадратни и кубични корени и дори да изпълнява тригонометрични функции.

— Много полезно — отбелязах.

— И още как. Скоро всяка сметачна кантора в света ще се снабди с такава, стига да намеря начин да ги известя за нея. Ще стана богат, а експерименталната наука ще отскочи далеч напред, защото вече няма да е ограничена до умеещите да правят математически изчисления. Преди известно време пратих една на доктор Уолис в Оксфорд, тъй като той е най-добрият в страната в тази област.

— Познавате доктор Уолис? — попитах. — Аз също.

— Много добре, макар в последно време да не сме се виждали. — Той замълча и се усмихна на някаква своя мисъл. — Така да се каже, дори някога се занимавахме с общо дело.

— Мога да му предам поздрави от вас, ако желаете.

— Не знам дали ще им се зарадва. Все пак благодаря за любезното предложение. Но вие сте тук за друго. Да идем в градината.

Слава Богу, оставихме аритметическите машини и аз го последвах в двора, където той се спря пред нещо като голяма каца със стърчаща от нея висока тръба. Погледна я с печално изражение, поклати глава и въздъхна тежко.

— Това ли искахте да ми покажете?

— Не — отвърна със съжаление. — Уви, наложи ми се да се откажа от нея.

— Но защо? Не работи ли?

— Тъкмо обратното. Много добре си работи. Беше опит да овладея и използвам мощта на барута с цел изпомпване. В минното дело това е голям проблем. Шахтите в наши дни са твърде дълбоко под земята — понякога на четиристотин фута, че и повече, — а това означава неимоверно усилие за извличането на вода, която трябва да бъде издигната на също толкова футове. Знаете ли колко тежи водата в тръба, висока четиристотин фута? Не, разбира се. Ако знаехте, бихте останали поразен от дързостта на човек, допуснал дори бегло такава идея. Виждате ли, моят замисъл се заключаваше в това да разположа над земята закрит резервоар, пълен с въздух, който да се спуска към водата под земята по друга свързана тръба, водеща нагоре.

Кимнах, макар да не разбрах нищо от обясненията му.

— В резервоара взривявате малко количество барут, което води до голямо нарастване на налягането вътре. То нагнетява въздуха надолу по едната тръба и изкарва водата нагоре през другата. Като се повтаря достатъчно често, получавате непрекъснато изпомпване на вода нагоре.

— Звучи забележително.

— Така е. За беда още не съм уточнил взривяване с достатъчна сила и честота. Или тръбата се пръсва, а това е опасно, или стълбът вода се вдига на петдесет фута, а нова вода не постъпва. Патентовах този замисъл, така че мога да не се опасявам от съперници, но ако не ми се удаде да намеря решение, една отлична идея ще пропадне. Мислех да използвам нагрята вода, тъй като водата, превръщаща се в пара, изисква далеч повече пространство — примерно две хиляди пъти повече. Знаехте ли го това? И в процеса на превръщането си придобива неустоима сила. Ако може да се намери начин да се праща тази пара надолу по тръбата или в някакъв изпомпващ механизъм, ще имаме налична силата, необходима да издигне водата.

— А къде е трудността?

— Трудността е да се принуди парата да се движи в нужната посока, а не в някоя друга.

Не разбрах почти нито една дума, но при това негово въодушевление и ентусиазъм нямаше начин да го накарам да млъкне. А и сякаш му станах симпатичен с готовността си да го слушам, което увеличаваше шансовете ми да получа от него желаната информация. Затова го затрупвах с въпроси и имитирах жив интерес към тези неща, които в нормалния случай биха могли да извикат само презрение у мен.

— Значи нямате помпа, която действа, това ли ми казвате? — попитах накрая.

— Помпа ли? Помпи имам колкото щете. Верижни помпи, смукателни помпи, цилиндрични помпи. Просто още нямам ефикасна помпа, изящна помпа, която би изпълнявала отредената ѝ задача с простота и елегантност.

— Ами онези Фенски блата? Там какво се използва?

— А, това ли? — почти с пренебрежение изрече той. — Там нещата са съвсем други. Технически не представляват особен интерес. — Той ме погледна и отново си припомни за какво бях тук. — Но разбира се, толкова повече си заслужават инвестирането, защото там нищо ново не се изисква. Задачата е проста, а за простите задачи са най-подходящи прости решения. Не сте ли съгласен?

Съгласен бях.

— Много от заблатените низини — каза той — лежат под морското равнище, както е в Нидерландия, иначе нямаше да се назовават Ниски земи, а някак другояче — рече той и се засмя на шегата си, а аз любезно се присъединих. — Но това си го знаете, разбира се. Лесно е да се предотврати навлизането на повече вода чрез изграждането на диги, холандците го правят от векове, така че надали е много трудно. Проблемът е да се отстрани водата, която вече е там. Как да се направи?

Признах невежеството си по въпроса, което го зарадва.

— С реките е най-просто. Прокарвате русло на нова река и водата се отвежда. Друг начин е да се направи с тръби. Дървени тръби под земята, които събират водата и позволяват оттичането ѝ. Проблемът е, че е скъпо и става бавно. Нещо повече, земята наоколо — нали помните — е по-високо, както е и морето. Е, къде ще иде тази вода?

Отново поклатих глава.

— Никъде — разпалено отсече той. — Не може да иде никъде, защото водата не тече нагоре. Това всеки го знае. Ето защо много от заблатените низини са все още неотводнени. С моите помпи проблемът може да бъде преодолян и в състезанието с човешките желания и тези на природата, природата може да бъде уговорена да отстъпи победата. Защото водата наистина потича нагоре, бива отвеждана и земята става използваема.

— Отлично! — възкликнах. — И много доходна.

— Самата истина. Господата, създали компании за отводняване на земите си, стават много богати. Аз също се надявам на печалба, защото имам такава земя. Намира се в Харланд Уит. Господине? Да не ви прилоша?

Имах усещането, че с все сила ме бяха ударили в корема, защото споменаването на Харланд Уит, семейните ни земи, сърцевината на бащините ми имоти, бе толкова неочаквано, та ме остави без дъх и за малко да се издам с моето пребледняване и задъхване.

— Простете, сър Самюъл — промърморих, — от време на време получавам световъртеж. Сега ще мине. — Усмихнах се бодро и се престорих, че вече всичко ми е наред. — Харланд Уит ли казахте? За пръв път го чувам. Отдавна ли сте собственик на земите?

Той се подсмихна хитро.

— Само от няколко години. Много изгодна покупка, тъй като земята се продаваше евтино, а аз по-добре разбирах стойността ѝ, отколкото продавачите.

— О, естествено — кимнах. — А кои бяха продавачите?

Но той остави въпроса ми без отговор, като предпочете да възхвалява своята проницателност, вместо да си признава низостта.

— Ще завърша отводняването, след което на свой ред ще я продам и ще прибера в джоба си нелоша печалба. Негова светлост херцог Бедфорд вече даде съгласие да я купи, тъй като всичката околна земя вече отдавна му принадлежи.

— Поздравявам ви с успеха — казах и изоставих този опит заради нов. — Кажете, господине, доколко добре познавате доктор Уолис? Питам, защото едно време беше мой наставник. Съветва ли се той с вас относно експериментите си в математиката?

— Боже мили, не, разбира се — отвърна Морланд с неочаквана скромност. — Макар и да съм математик, признавам си, че той ме превъзхожда във всички области на тази наука. Познанството ни беше по съвсем житейски повод: някога и двамата бяхме подчинени на сър Джон Търлоу. То се знае, аз бях таен привърженик на Негово Величество, докато доктор Уолис в онези дни стоеше зад Кромуел.

— Смайвате ме — казах. — Днес той изглежда най-лоялният от всички лоялни поданици. А и какви услуги би могъл да оказва свещенослужител и математик на човек като Търлоу?

— Многобройни и разнообразни — усмихна се Морланд на моето простодушие. — Доктор Уолис умее да съставя и разчита тайнопис по-добре от всеки друг в страната. Според мен нито веднъж не е претърпял неуспех, нито е срещнал достоен съперник в криптографията. Търлоу дълги години се ползваше от услугите му. Пращаха му в Оксфорд цели наръчи зашифровани писма и още със следващата пощенска кола той ги връщаше разчетени. Поразително! Направо ни се искаше да посъветваме поддръжниците на краля да не си губят времето напразно за тайнопис, защото попаднеха ли писмата им при нас, Уолис неизбежно ги разчиташе. Ако е ваш наставник, то помолете го да ви покаже някои, сигурен съм, че още ги пази, макар че, естествено, не прави публично достояние своето някогашно занятие.

— Значи вие също сте познавали Търлоу? Изумително!

Комплиментът ми го поласка и извика у него желание да ме впечатли още повече.

— Познавах го и още как. Три години бях неговата дясна ръка.

— Роднина ли сте му?

— Боже мой, не. Пратиха ме като посланик в Савоя да се застъпя за преследваните протестанти. Прекарах там няколко години и в същото време държах под око настанилите се там изгнаници. Тоест, оказах се полезен, заслужих доверие и при връщането си получих пост, който запазих, докато не ми се наложи да бягам, щом откриха, че съм пращал сведения на Негово Величество.

— Значи Негово Величество е щастлив с такива служители — казах и изпитах внезапен прилив на презрение към него заради самохвалството му.

— Не с всичките. На всеки верен като мен се пада друг, готов да го продаде за кесия соверени. Разобличих най-лошия от всички тях, като подредих нещата така, че кралят да получи някои от документите, разчетени от Уолис.

Вече знаех, че съм близо до своята цел. Стига да ми се удадеше да запазя спокойствие и да не събудя подозренията му, можех да измъкна от него скъпоценни сведения, за каквито не бях и мечтал. Не се съмнявах в това.

— Дадохте да се разбере, че не сте в добри отношения с доктор Уолис. Поради причина на случилото се през онези дни ли е?

Той вдигна рамене.

— Сега това вече няма никакво значение. Всичко остана в миналото.

— Разкажете ми — подканих го, но още недоизрекъл, осъзнах, че съм преминал границата.

Морланд присви очи и изражението на добродушен чудак се изцеди от лицето му като прокиснало вино от бутилка.

— Вероятно в Оксфорд сте се интересували не само от своите дела, млади човече — изрече той полугласно. — Съветвам ви да се върнете в своето дорсетско имение и да се занимавате само с него, ако такова имение изобщо съществува. Всеки, който си вре носа, където не му е работа, се излага на сериозна опасност.

Той ме подхвана за лакътя и се опита да ме изтика към входната врата. Презрително отхвърлих ръката му и се извърнах към него, готов да го укротя.

— Не — заявих, уверен, че без труд ще се справя и ще му измъкна всички нужни ми сведения. — Бих искал да знам…

Тук замълчах, защото Морланд плесна с длани и веднага се отвори някаква врата, от която се показа страшноват на вид мъж с кинжал, затъкнат на видно място в колана му. Не каза нищо, спря на място в очакване на заповеди.

Не знам дали бих се справил с такъв противник. Може би да. Но нищо чудно той да ме надделееше. Приличаше на бивш войник и несъмнено владееше оръжието по-изкусно от мен.

— Извинете поведението ми, сър Самюъл — казах, като се овладях, доколкото можах. — Вашите разкази са безкрайно увлекателни. Да, истина е, наслушах се на всякакви истории в Оксфорд и те ме заинтригуваха, както би станало с всеки млад човек. Бъдете снизходителен към любознателността на младостта.

Думите ми нямаха нужния ефект. Изгубих надежда да потуша вече възникналото подозрение. През годините на измама и двуличие той естествено беше осъзнал цената на мълчанието и не беше склонен към рискове.

— Изпрати господина — нареди на слугата, поклони ми се учтиво и си отиде.

Миг по-късно се озовах отвън на шумната улица и се проклинах за глупостта си.

Вече беше ясно, че трябва да се върна в Оксфорд. Разследването ми приближаваше своя край и отговора на останалите въпроси трябваше да търся там. Но нямаше как да замина веднага, тъй като дилижанс имаше едва на следващия ден. Ако не бях толкова уморен, сърбежът от ухапванията на бълхите, с които бе пълен сламеникът върху общата постеля, би ме дразнил ужасно, а звуците, издавани от моите съседи, биха ме изпълнили с отвращение. Ала нито едното, нито другото ми причиниха неудобства, щом веднъж привързах кесията с пари към кръста си, а кинжала размахах показно наоколо, преди да го пъхна под възглавницата си, та да ги откажа от опити да ме оберат, докато спя. На сутринта като един същински джентълмен, разполагащ с много свободно време, похапнах хляб, прокарах го с ейл и напуснах странноприемницата чак когато слънцето вече бе високо в небето.

Тъй като нямах друго за вършене, подобно на някой любопитен пътешественик отидох да посетя катедралата „Сейнт Пол“ — възмутително запуснат каменен храм, лишен от някогашното си великолепие от безчинствата на пуританите и все пак далеч по-величествен от претенциозната и несполучлива сграда, която сега се мъдри на негово място. Постоях и погледах продавачите на книги и памфлети в двора на църквата, слушах виковете на глашатаите и констаблите, които изреждаха списъка от последните извършени престъпления — урожая на злото от изминалата нощ. Толкова кражби, нападения и нарушения на обществения ред бяха изброени, че едва ли не целият град трябваше да не е спал до сутринта. След това отидох в Уестминстър, позяпах двореца и с благоговение се взирах в остъклената врата, от която е излязъл крал Чарлс, за да приеме кървавото си мъченичество. Сега тя бе закрита с черен креп в памет на злодеянието и известно време поразмишлявах за премеждията, през които бе минала страната в изкупление на този най-ужасен грях.

Впрочем такива развлечения бързо ми омръзнаха, затова си купих от уличен търговец още хляб и тръгнах обратно през Ковънт Гардън, където обстановката ми се видя също тъй нелицеприятна, колкото и предишния ден. Усещах глад и се колебаех дали да не похарча внушителна сума за пинта вино, когато усетих леко докосване по рамото.

Не бях чак такъв провинциален глупак, та да не съм наясно какво можеше да ме заплашва, и се обърнах, вече хванал се за кинжала, но удържах ръката си, като видях пред себе си прекрасно облечена млада жена. Лицето ѝ бе хубавко, но дотолкова скрито от перуката, от изкуствени бенки, белило и червило, че природната ѝ миловидност, дарена от Бог, бе почти неразличима. Най-много от всичко ме впечатли силният мирис на парфюм, от който имах чувството, че съм влязъл в цветарско магазинче.

— Мадам? — изрекох студено, когато тя повдигна вежда и се усмихна на моята тревога.

— Джак! — възкликна създанието. — Не казвай, че си ме забравил.

— Боя се, че тук имате предимство пред мен.

— Е, може и да си ме забравил, но аз винаги ще помня как галантно ме защитаваше под звездното небе по пътя към Тънбридж Уелс.

Сега вече си я спомних. Малката блудница. Но колко се бе променила! По моему, не към добро, макар да бе видно, че ѝ се е усмихнал късметът.

— Кити! — изрекох накрая, като си припомних името ѝ. — Каква прелестна дама си станала. Трябва да ми простиш, че не те познах веднага. Промяната е толкова голяма, че не бива да ме виниш.

— Ах, то се знае — отвърна тя, като размаха префърцунено ветрилото си. — Макар че от по-близките ми познати никой не би ме назовал дама. Бях уличница, а сега се издигнах до метреса.

— Моите поздравления — казах, тъй като тя очевидно се гордееше с това.

— Благодаря. Той е чудесен човек със солидни връзки и много щедър. При това не е чак толкова противен на външност. Истинска щастливка съм. Ако всичко се получи добре, преди да съм му омръзнала, той ще ме възнагради добре и ще мога да си купя мъж. Но кажи ми, ти какво правиш насред улицата със зяпнала уста като селския глупак? Това място е много неподходящо за теб.

— Търся къде да хапна.

— Тук има гостилници колкото щеш.

— Не мога… не искам да похарча толкова.

Тя весело се засмя.

— Затова пък аз мога и искам.

И с дързост, от която ми секна дъхът, ме улови под ръка и ме поведе назад към пиацата в кафене с окачена над него табела „При Уил“, където поиска самостоятелна стая и нареди в нея да сервират храна и пиене. Слугата не само не се възмути, а ѝ се поклони угоднически, сякаш наистина беше знатна дама, и след минути вече седяхме в просторна стая на третия етаж с прозорци, гледащи към шумния площад долу.

— Никой ли няма да възрази? — попитах тревожно, като се опасявах, че нейният господин едва ли не ще прати наемни убийци в пристъп на ревност.

Тя не разбра веднага какво имам предвид, а после отново прихна в смях.

— Не, не — отвърна. — Той ме познава добре и знае, че никога не бих пожертвала бъдещето си заради малка неразумна лудория.

— Мога ли да узная името на твоя благодетел?

— Разбира се. Известно е на всички освен на теб. Той е милорд Бристол, много забавен и освен това фаворит на краля, макар да не е млад. Докопах го в Тънбридж, затова, както виждаш, имам основателна причина да ти бъда признателна. И ден не бях прекарала там, когато получих покана от него. Постарах се да му дам удоволствие, развличах го както можах, и си мислех, че всичко ще е дотам. Но не щеш ли, той пожела моята компания и в Лондон, като предложи щедро възнаграждение.

— Влюбен ли е в теб?

— Боже мой, не. Но кръвта му е гореща, жена му е съсухрена грозотия, а той много се бои да не пипне някоя болест. Идеята била нейна: тя първа ме забелязала на улицата и ме показала на него.

Тя ми се закани с пръст.

— Май се каниш да ми четеш проповед, Джак Престкот. Въздръж се, че току-виж съм се разсърдила. Ти си толкова добродетелен, че ти дай само да осъждаш, но какво би ме посъветвал да сторя? Продавам тялото си за мъничко богатство и разкош. А наоколо е пълно със свещеници и проповедници, които за същото си дават душите. Тоест, в добро общество съм, а сред такава тълпа никой не би забелязал още една грешница. Можеш да ми вярваш, Джак, в наше време добродетелта вехне в самота.

Не знаех какво да отговоря на тъй откровеното ѝ признание за нейната порочност. Да я оправдая не можех, но не бях и склонен да я съдя, тъй като това би сложило край на познанството ни, а въпреки всичко нейната компания ми беше приятна. Още повече поради това, че в желанието си да се похвали със своето благополучие тя беше поръчала най-добрата храна и вино и настоя да ям колкото побере стомахът ми и да пия колкото издържи главата ми. През всичкото време ми разказваше столичните клюки и бъбреше за главозамайващото издигане на нейния любовник в двора. Сега, каза ми, той вече си съперничел за кралската милост със самия лорд Кларендън.

— То се знае, Кларендън е много влиятелен — съобщи тя, като си даваше вид, че е посветена във всички правителствени тайни, — но на цял свят е известно, че неговата важност и сериозност дразнят Негово Величество, докато веселото поведение на лорд Бристол го развлича. А този крал винаги е принасял жертви на олтара на развлеченията. Ето защо лорд Кларендън е уязвим. За да бъде катурнат от мястото му, не са нужни много усилия и тогава аз ще съм втората метреса в кралството след лейди Касълмейн. Жалко, че моят лорд е папист. Това е голяма спънка на пътя му, но сигурно и тя може да бъде преодоляна.

— И ти мислиш, че всичко това е възможно да се случи? — попитах я, увлечен против волята си от нейните приказки.

Странно как сплетните в най-висшите кръгове предизвикват всеобщ интерес.

— О, да! Много се надявам. И заради самия лорд Кларендън също.

— Той едва ли би ти благодарил за съчувствието.

— А би трябвало — каза тя и за миг стана сериозна. — Чувам тревожни неща. Очевидно е настъпил по мазола не един влиятелен човек, а далеч не всички са мирни и великодушни като моя лорд. Ако не се лиши от власт, като нищо може да се лиши от нещо по-важно.

— Глупости — отсякох. — Ще падне от власт, но той е стар, иначе не би могло и да бъде. Все пак ще си остане богат, влиятелен и фаворизиран. Хора като него, които никога не хващат в ръка шпага и не изпитват храбростта си на дело, винаги излизат сухи от водата и преуспяват, а несравнимо по-добри от тях падат мъртви по пътя.

— Охо! — възкликна тя. — Казано от сърце. Ето защо си в Лондон, значи.

Съвсем бях забравил, че ѝ разказах за това начинание, и сега кимнах.

— Дойдох да узная нещо за някой си сър Самюъл Морланд. Чувала ли си го?

— Май да. Онзи, дето измисля разни механични приспособления, нали? Често търси покровителство от придворните за своите приумици.

— Значи и той има могъщи покровители? — попитах. — Винаги е полезно да знаеш с кого си имаш работа. Опасно е да откриеш, че онзи, когото си решил да нападнеш, се намира под закрилата на силните на деня.

— Няма такива, доколкото знам. Чух, че има отношение към пресушаването на блата и в такъв случай може да се познава с херцог Бедфорд, но друго не ми е известно. Искаш ли да поразпитам? Никак няма да е трудно, а ще ми е приятно да ти услужа.

— Ще ти бъда дълбоко признателен.

— Е, на мен друго не ми трябва. Ще направя каквото трябва. Искаш ли да се отбиеш довечера при мен? Сутрин съм на разпореждане на лейди Касълмейн, през деня — на милорд, но вечерите са си мои и мога да приемам когото поискам. Такава е уговорката ни и аз наистина трябва да приемам по някого от време на време, за да му я припомням.

— Добре, с голямо удоволствие.

— А сега се надявам, че вече се засити и отдъхна, тъй като трябва да те оставя.

Станах, направих нисък поклон, благодарих ѝ за добрината и дори се осмелих да ѝ целуна ръка. Тя весело се разсмя.

— Хайде, стига — рече. — Очите те издадоха.

— Повярвай ми — казах, — ти си много повече лейди от много дами, които съм срещал.

Тя поруменя и се засмя, за да прикрие удоволствието от комплимента. После грациозно напусна стаята, съпроводена от подарения ѝ малък чернокож слуга, който присъстваше на нашия разговор от начало до край. Нейният лорд сигурно беше сговорчив и великодушен, както тя казваше, но не си струваше да бъде дразнен излишно.

Вече притъмняваше и захладняваше, затова прекарах няколко часа в кафене недалеч от катедралата „Сейнт Пол“, четох журнали и се вслушвах в разговорите на околните, които наново ме изпълниха с неприязън към града и обитателите му. Толкова дързост и самохвалство, толкова време, изгубено в празни, глупави разговори, чиято единствена цел беше самоизтъкването на човека пред равните му и натрапването му на по-високостоящите чрез преструвки. Слуховете в града са стока, която се продава и купува; ако не е притежавана, стъкмява се, както фалшификаторите изработват уж златни монети от всякакви боклуци. Моето спокойствие поне не бе смущавано, тъй като никой не пожела да общува с мен, на което искрено се зарадвах. Макар други често да посещават такива заведения и да се унижават в така наречената приятна компания, аз ги избягвам заради тяхната плебейска вулгарност.

Времето течеше, макар и бавно, и накрая приближи назначеният час на моето посещение. Малко се притеснявах от тази среща, въпреки че различното ни положение в живота на пръв поглед ми осигуряваше полагаемото ми се превъзходство. Ала Лондон е пагубен за естествената почтителност. Кой си, не е толкова важно, колкото какъв изглеждаш; безродният самозванец може да засенчи джентълмена с благороден произход само защото е по-добре облечен и печели с обноски. Що се отнася до мен, то аз бих възстановил правилата, за които настояваше великата ни кралица. Нито един търговец да не смее да се облича като джентълмен и да е длъжен да си плаща за всяко безсрамно подражание, тъй като това е мошеничество и следва да бъде наказвано като такова, също както е измама една уличница да скрива истинската си природа.

Тъй или иначе, на Кити порокът бе донесъл голяма изгода и макар да ми е тежко да призная, че от лошото може да произлезе добро, тя си бе уредила битуването с много, както ни учат днес да му казваме, gout20. Дължа да кажа, радвам се, че ние, англичаните сме все още толкова здрав народ, та се налага да заимстваме от французите думички за подобни глупости. Мнозина подобни на нея служителки на Венера биха изложили самохвално на показ плодовете на своя занаят, но тя живееше скромно, заобиколена със солидна дъбова мебелировка, а не с позлатени чуждестранни имитации. На стената, за да пазят топлината, бяха провесени семпли тъкани, а не някакви ми ти пъстри гоблени. Единствената отстъпка пред вулгарната суета бе портретът ѝ на стената, нагло окачен до онзи на нейния лорд, сякаш бяха съпрузи. Намерих го за оскърбително, но като забеляза негодуванието ми, тя ми обясни, че е получила портретите като подарък и нямала друг изход, освен да ги изложи на показ.

— Джак — заговори, след като вече си бяхме разменили поздрави и седнали, — трябва да поговоря много сериозно с теб.

— На твоите услуги съм.

— С твое разрешение ще ти поискам голяма любезност в замяна на сведенията, които ще ти съобщя.

— Гогов съм да ти окажа всякаква любезност — отвърнах, леко раздразнен, — не е нужно да бъде изтъргувана срещу нещо.

— Благодаря ти. Искам да получа от теб обещание, че никога и на никого няма да кажеш как сме се запознали.

— Но разбира се — отвърнах с готовност.

— Никога не се е случвало. Може и да си срещнал по път в Кент млада блудница, но не съм била аз. Сега произхождам от почтено, но обедняло семейство в Хертфордшир и съм доведена в Лондон от милорд като далечна родственица на съпругата му. Коя съм и каква съм, на никого не е известно и държа да си остане така.

— Не изглежда да ти е навредило по никой начин.

— Не, но ще ми навреди, ако той оттегли протекциите си.

— Мислиш ли, че би го сторил?

— Естествено. Той не е жесток човек. Ще ми определи издръжка, а и аз вече съм спестила добра сума пари. Когато остарея, ще разполагам със средства да живея. И все пак най-разумно е да се омъжа, само че няма да си намеря добра партия, ако миналото ми стане известно.

— Намислила си да се омъжиш? — намръщих се. — Имаш ли вече кандидат?

— Имам колкото щеш — отвърна тя с приятен смях. — Вярно, нито един не се е осмелил да ми направи предложение, това би било прекалено дръзко. Но като жена със средства, каквато ще бъда, при това осигуряваща връзки с един от най-влиятелните хора в кралството, ще съм ценна награда, стига някой да не ме погуби с безгрижно дрънкане. Не бих казала, все пак, че бракът ме привлича.

— За повечето жени той е красива мечта.

— Да дам изработеното с тежък труд на съпруга си? Да не мога да правя нищо без негово позволение? Да рискувам да бъда лишена от собствените си пари, когато той умре? О, да, бива си я мечтата, няма що.

— Ти ми се подиграваш — заявих мрачно.

— Мъничко може би — засмя се тя. — Но позицията ми пред моя бъдещ съпруг ще е по-силна, ако бъда Катрин Хани, дъщеря на Джон Хани, ескуайър от Хертфордшир, а не бившата блудница Кити.

Вероятно съм ѝ се видял оклюмал, тъй като не ми бе леко да приема това условие. Ами ако научех, че се омъжва за джентълмен, пък било и непознат за мен? Можех ли да стоя настрани и да си мълча, когато човекът излага на риск доброто си име и ще трябва да живее под постоянна заплаха от изобличение?

— Не търся от теб одобрение, нито покровителство. Моля само за мълчанието ти — каза тихо тя.

— Ами какво толкова — отвърнах накрая, — явно живеем във времена, когато уличниците стават знатни дами, а дамите — уличници. Произходът за нищо не се брои, външността е всичко. Няма да твърдя, че не можеш да станеш по-добра съпруга от много дами по рождение. Затова ви давам думата си, госпожице Хани от Хертфордшир.

Предоставих ѝ много с това си обещание и тя го оцени. С мъка на сърце се почувствах длъжен да не го удържа в по-късни времена, когато научих, че се омъжва за Джон Маршал, заможен джентълмен от Хампстед. Много се терзах как да постъпя и с голяма неохота заключих, че дългът ми налага да пиша на човека и да му съобщя каквото знаех за жената, която се канеше да злоупотреби с името му.

За щастие всичко това беше в бъдещето. А тогава тя ми бе дълбоко благодарна, иначе не би ми помогнала.

— Надявам се с малките си открития да ти се отблагодаря за тази втора добрина, която ми оказваш. Много се колебая, но все пак ще ти разкажа какво узнах, а после ще те запозная с господин Джордж Колъп, който се съгласи да се отбие по-късно.

— Кой е той?

— Управителят на имотите на херцог Бедфорд. Изключително влиятелен човек, тъй като ръководи едно от най-големите състояния в страната.

— Остава да се надяваме, че при всичко това е честен и почтен.

— Да. И непоколебимо верен. Много способен също така. Ето защо му плащат сто лири годишно, плюс че са му поети всички разходи.

Това ми направи силно впечатление. Баща ми винаги сам бе управлявал имението си, а и във всеки случай не би могъл да плаща толкова на един служител.

— Ще се намерят мнозина, които биха му платили двойно, защото той направи херцога още по-богат, отколкото беше преди. Казват, че негова светлост и чифт чорапи не си купувал, без да се посъветва с господин Колъп.

— А какво отношение има той към сър Самюъл Морланд?

— Блатата — отвърна тя. — Възложен му е надзор над отводняването на Фенските блата, замислено от херцог Бедфорд. И той знае за това повече от всеки друг, съответно знае много и за сър Самюъл.

— Разбирам. И какво друго узна за мен?

— Не много. След възкачването на Негово Величество на трона този Морланд е получил пенсии и синекурни длъжности, но се хвали с още много такива, които не е получил. Изглежда според него е извършил услуги, за които никоя награда не е достатъчно голяма. Само че моят лорд не ги оценява чак толкова високо.

— Изразявай се по-ясно, Кити — настоях аз. — Нищо чудно това да е дело за съд. Не мога да допусна свидетелства в моя полза да се крият зад мъгляви слова.

— Узнах го от милорд едва днес — поясни тя. — Ти сигурно знаеш, че той е бил един от най-верните поддръжници на краля и заради него е търпял дълги години лишения и изгнание. Не одобрява онези, които са пренасочили своята лоялност в последната минута. По неговите думи му е категорично известно, че Морланд се е срещал с лорд Мордаунт, когато и двамата са били в Савоя. Някак е замесен в ареста на Мордаунт и други заговорници и е бил свидетел на съдебния процес, при който Мордаунт е бил оправдан. Милорд спомена също, че почти всичките си награди и пенсии Морланд е получил благодарение на ходатайството на лорд Мордаунт. Странна любезност към човек, за когото се предполага, че се е опитал да те прати на бесилката. Дори повече, отколкото човек би сторил за дългогодишен приятел. Ето това каза милорд.

Когато тя замълча, аз я погледнах внимателно. И тя ми кимна.

— Сам трябва да си направиш изводите — каза. — Попитах милорд, но той отговори, че обикновено най-очевидното е истина.

— И какво означава това?

— Заяви, че повече помощ не може да окаже. Ако повдигне обвинения срещу Мордаунт, това ще изглежда като пряко нападение срещу Кларендън. Двамата са толкова близки, че нападки срещу единия означават атака и срещу другия. Но ти желае успех и моли да приемеш съвета му. Ако размислиш внимателно, ще откриеш доказателства за онова, което казва. Джак, какво ти е?

Облекчението, което изпитах при тези думи, бе тъй огромно, че бях принуден да се наведа напред в креслото и силно да стисна с ръце тялото си, та да не се пръсне от преголямата ми радост. Най-сетне бях намерил човек, вярващ, че онова, което бях знаел винаги, е истина. Получил бях доказателството, от което се нуждаех. Удивителното бе, че го дължах на такъв източник; че разрешението на всичките ми беди — почти разрешение — ми бе съдено да чуя от устата на блудница. Но се случи именно така, защото ангелите Господни могат да приемат най-различен облик също като слугите на дявола.

Вече знаех кой е скалъпил обвиненията срещу баща ми, знаех кой е истинският предател и ми оставаше да узная само защо така бяха постъпили именно с моя баща, а не с някой друг. Бях близо до възможността да изоблича Търлоу в най-гнусна низост и да оправдая смъртта му от моята ръка. Отпуснах се на коляно, целунах ѝ ръката отново и отново, докато тя не се разсмя и не я дръпна.

— Хайде де! — възкликна. — С какво заслужих такова обожание?

— Ти сложи край на дългогодишни мъки и премахна петното от доброто име на семейството ми. А ако ми се усмихне щастието, благодарение на теб ще си получа обратно своите имоти и надежди за славно бъдеще. Ако някой заслужава обожание, то това си ти.

— Благодаря, любезни рицарю — каза тя. — Макар и да не виждам къде е моята заслуга. Само ти повторих думите на милорд.

— В такъв случай му поднасям благодарности чрез теб. Той без съмнение е най-добрият господар, който може да си пожелае всеки човек… или жена. Може да е дръзко от моя страна, но ако се представи случай, когато това може да бъде сторено без неудобство, бъди добра да му предадеш моята благодарност и готовността ми да му служа безусловно. Стига да му потрябвам, готов съм да сторя всичко за него.

— Непременно. А ти колко дълго ще останеш в Лондон?

— Утре трябва да замина.

— Жалко. Искаше ми се да те представя на него. Другия път пиши предварително и ще се погрижа той да покаже пред всички, че гледа на теб като на приятел.

— Е, това вече би било прекалено — отвърнах. — Но ще съм ти благодарен, ако стане ясно, че се ползвам от неговото покровителство.

— Така и ще бъде. А ето го и господин Джордж Колъп — добави, когато по стълбите се чуха тежки стъпки.

Долният му произход си пролича още при влизането му в стаята, когато ниско се поклони на тази, която приемаше за знатна дама. Движенията му бяха тромави, речта груба, такъв бе и дорсетският му изговор. Беше син на фермер арендатор и бе събудил вниманието на негова светлост със своите умения. Впрочем, в това нямаше нищо лошо, ала необходимостта да слушам селското му бучене беше висока цена за услугите му. Очевидно финансовите му способности бяха наистина силно развити, защото с нищо друго не можеше да се похвали.

Дългите години достъп до благородно общество ни най-малко не бяха изфинили обноските му, нито бяха придали изтънченост на говора му, той принадлежеше към онези екземпляри от простолюдието, които се гордеят със своята недодяланост. Едно е да презираш изнежеността в столицата и двора, но съвсем друго преднамерено да отхвърляш елементарната благовъзпитаност. Това как Колъп се тръшна в креслото с такава сила, че краката му се огънаха, а после извади носна кърпа да си обърше челото — беше набит и тежък мъж с морав нос на аленото лице — не оставяше съмнения, че не брои за нищо изисканите маниери.

— Този джентълмен е господин… ъъ… Гроув — подхвана Кити с усмивка в посока към мен. — Много е увлечен от плановете за пресушаване на блатата. Ето защо ви помолих да се срещнете с него, та нали никой не знае по този въпрос повече от вас, който наблюдавате земите на негова светлост.

— Така си е — рече той и приел, че това е напълно достатъчно, не добави нищо повече.

— Баща му има заблатена низина и той би искал да узнае могат ли да помогнат в случая машините на сър Самюъл Морланд. Много е слушал за тях, но не знае как да отличи хвалбите от истината.

— Е, ами… — изръмжа той и отново млъкна, потънал в размишления на тази важна тема.

— Баща ми — намесих се, за да избавя Кити от участие в този тежък разговор, — се опасява, че машините ще изискват големи разходи и тези пари може да се окажат хвърлени на вятъра. Много би желал да си изясни реалното положение на нещата, но установих, че сър Самюъл не е склонен към открити отговори.

Колъп прихна кратко.

— Което си е така, така си е — заяви той. — А аз не мога да ви помогна. Ние не ползваме неговите машини.

— Но доколкото разбрах, всички планове се крепят на него.

— Той е от онези, дето си придават важност без всякакво основание. Истината е, че е вложил само пари. Сър Самюъл притежава около триста акра в Харланд Уит, които след отводняването ще струват десет пъти по-скъпо, отколкото сега. Разбира се, и сравнение не може да става с имотите, които владее негова светлост. А те са деветдесет хиляди акра.

За голямо удоволствие на Колъп аз ахнах от изумление.

— Да, голямо начинание е. Общо територията е с площ триста и шейсет хиляди акра. Пустош, която, с помощта на човешкия ум и Божията милост, ще започне да дава богата реколта и всъщност вече дава.

— Нима земята е съвсем безплодна? Ами тамошните жители? Както съм чувал, не са малко.

Той вдигна рамене.

— Изкарват си прехрана някак. Но когато се наложи, изселват ги.

— Сигурно излиза много скъпо.

— Не е лъжа. Много хора са вложили пари, но пък изгодата е толкова сигурна, че няма от какво особено да се опасяват. Само дето на места селяни или земевладелци бавят работата.

— Ами тогава не е докрай сигурно начинание.

— Всички трудности може да бъдат преодолени. Ако селяните възразяват, изселват ги, ако пък земевладелците отказват да дадат съгласие, намират се начини то да бъде получено. Някои са съвсем законни, а други — тук очите му весело проблеснаха — не чак толкова.

— Нима някой от земевладелците се противи?

— И още как! По всякакви причини, произтичащи от злоба или невежество, хората вече трийсет години ни поставят пръти в колелата. Но сега, когато се уреди проблемът с Престкот, повечето пречки са отстранени.

При тези думи сърцето ми започна да бие по-бързо и аз с мъка сподавих смаяно възклицание. За щастие Колъп не се отличаваше с наблюдателност, а и Кити, забелязала колко съм потресен, цели десет минути отвлича вниманието му с глупави придворни клюки.

— Но аз ви прекъснах, господине — весело заяви тя след малко. — Разказвахте ни за вашите битки там. А кой е този човек, когото споменахте? Престуик ли казахте?

— Престкот — поправи я Колъп. — Сър Джеймс Престкот. Години наред ни беше трън в петата.

— Нима не е искал да забогатее? Странно, че в подобни случаи се налага някой да бъде уговарян.

— То се знае, че искаше да забогатее — усмихна се Колъп. — Бедата беше в неговата завист.

Кити го погледна въпросително, а Колъп бе тъй доволен да удовлетвори любопитството ѝ, че изобщо не заподозря как изобличава собствената си низост и тази на други с всяка своя гнусна дума.

— От разделението на земята той не получи особена изгода и се опасяваше от появата на по-значителни от него хора в край, където родът му бе господствал не един век. Затова подстрекаваше местните жители да съсипват онова, което строяхме. Изграждаме дига, а паплачта излиза нощем и пробива дупки в нея. Поведохме дела срещу тях, но той в ролята си на магистрат ги обяви всичките за невинни. И това продължи с години. После дойдоха смутните времена и въпросният сър Джеймс отиде в изгнание. Ала с войната парите се свършиха; във всеки случай част от земята му беше точно на пътя на канала, който трябваше да прокопаем, а той категорично отказваше да я продаде. Без неговата земя една цяла река трябваше да се отклони или петнайсет хиляди акра да бъдат изоставени.

— Значи разумно е било да му предложите още по-голяма сума.

— Той не би приел. — Калъп се усмихна и размаха укорно пръст към Кити. — И тук се намеси Божията милост, както става често, когато сме изпаднали в отчаяние. Сър Джон Ръсел, братовчед на господаря ми, го узна от самия сър Самюъл Морланд и достави всички сведения, които ни бяха нужни, та Престкот да бъде принуден отново да бяга от страната. Управляващият имението му нямаше изход освен да продаде имотите, за да не бъдат отнети заради дългове, и ние прокопахме своя канал тъкмо там, където ни бе нужно.

Не можех повече да гледам грубата му самодоволна физиономия и сериозно се опасявах, че ще го пронижа с кинжала си, ако чуех още една дума от него. Пред очите ми се спусна червена мъгла, главата ми се завъртя и аз със сетни сили се изправих и отидох до прозореца. Не можех да мисля от болката, раздираща черепа ми, чувствах как по челото ми се стича пот и капе върху дрехите ми, а гърлото ми се беше стегнало и едва дишах. Необходимостта да изслушам как тоя мърляв и безроден човек е скроил падението на баща ми в името на печалби, ме възмути до дъното на душата. Не можех дори да се зарадвам, задето се бях приближил на крачка от целта си, дотолкова ме преизпълниха с мъка подлостта и користолюбието на тези хора. Сега поне ми стана ясно защо в Тънбридж Уелс сър Джон Ръсел отказа дори да ме погледне. Не би могъл да понесе такъв срам и да продължи да живее.

— Зле ли ви е, господине? — чух разтревожения глас на Кити.

Тя навярно бе забелязала как е пребледняло лицето ми, докато стоях до прозореца и се мъчех да се овладея. Стори ми се, че зададе въпроса си някъде отдалеко, и ѝ се наложи да го повтори няколко пъти, преди да отговоря.

— Да, благодаря ви. Често страдам от мигрена. Мисля, че причината е градският въздух и твърде отоплените ви апартаменти, с които не съм свикнал.

На Колъп поне му стигна умът веднага да се извини и да си тръгне. Чух с каква церемониална учтивост Кити му благодари за любезността и повика лакея да го изпрати до вратата. Струва ми се, че мина доста дълго време — макар че с еднаква сила можеше да са и минути, и часове, — преди да събера достатъчно сили да се отдръпна от прозореца. Тя вече беше приготвила студен компрес, който постави на челото ми, а за подкрепление ми даде да изпия чаша охладено вино. Истината е, че бе по природа добра жена, една от най-добрите, които съм срещал.

— Дължа ти извинение — казах ѝ. — Боя се, че те поставих в много неловко положение.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Полежи тук, докато силите ти се върнат. Не схванах докрай важността на неговия разказ, но разбрах колко силно те потресе.

— Да, така е — потвърдих. — Всичко се оказа къде по-лошо, отколкото си представях. Макар че би трябвало да се досетя как в дъното на всичко лежи тъкмо такава подлост. Но разследването ми трая толкова дълго, че бях сварен неподготвен. Явно не понасям добре моментите на криза.

— Искаш ли да ми разкажеш? — предложи тя, докато сменяше компреса на челото ми.

Седеше съвсем близо до мен и парфюмът ѝ вече не ме отблъскваше, тъкмо обратното. Топлината на гърдите ѝ, опрени до рамото ми, също събуди дълбоко заровени у мен чувства. Хванах ръката ѝ, която тя бе положила на челото ми и я придърпах по-близо към себе си, но преди да съм успял да изразя желанията си, тя се изправи и се върна на креслото си, като ме дари с печална усмивка, в която забелязах съжаление.

— Ти претърпя силен шок — каза. — По-добре към него да не бъде добавяна и грешка. Стигат ти влиятелните врагове, не си струва да ги увеличаваш с нови.

То се знае, тя беше права, макар да бих могъл да отговоря, че при такова количество още един ще е без значение. Ала тя беше против. Това не би ми попречило с онази Кити, която познавах преди, само че времената бяха въздействали и на мен като на всички останали. Нямаше как да не се отнасям с нея като с дама и затова се въздържах, при все че настойчивостта щеше да ми донесе желаното успокоение.

— Е, ще обясниш ли защо пребледня така?

— Не — отсякох, — това е прекалено важно. Не че не ми се иска да ти се доверя, но се опасявам някой да не узнае за успеха на разследването ми. Не искам те да бъдат предупредени. Но, моля те, предай на своя лорд моите благодарности и му кажи, че възнамерявам незабавно да действам в съгласие с думите му.

Тя обеща и с достойнство обузда любопитството си. Колкото до мен, работата ми тук бе приключена и се приготвих да си вървя. Отново и отново ѝ благодарих за добрината и помощта и ѝ пожелах всякакви успехи. Тя леко ме целуна по бузата на сбогуване — за пръв път получих подобна ласка от жена, тъй като от майка си не бях познал такова нещо.

Дванадесета глава

На връщане към Оксфорд разполагах с достатъчно време да обмисля всичко, което бях чул и узнал, макар че около мен продължаваше да витае преследващата ме зла магия. Конете се спъваха и падаха, на кочияша му се налагаше да ги запряга наново; връхлетя ни неочаквана буря и превърна пътя в море от кал; и най-ужасното — когато един от пътниците дръпна завеската, през прозорчето влетя огромна врана и се замята в паника, като ни кълвеше и удряше с криле (най-вече мен), докато не ѝ скършиха шията и не я изхвърлиха през същото това прозорче. Не бях единственият, който не го прие за случайност — пътуващият също за Оксфорд свещеник бе не по-малко загрижен и припомни, че древните са смятали тези птици за вестители на беда и слуги на зли духове. Премълчах си пред него, че е по-близо до истината, отколкото предполагаше.

Това напомняне за мрака, към който се завръщах, гнетеше душата ми, но аз се заставих да се отвлека от тези мисли и започнах да си преговарям на ум целия спектър от престъпления, които моето разследване бе извадило на бял свят. Когато в далечината се показа Оксфорд, всичко беше стройно подредено и тезата ми изглеждаше ясна и убедителна, сякаш бе представяна в съд. Пледоарията ми беше прекрасна, макар така и да не ми се предостави случай да я произнеса. Боя се, че докато колата се друсаше по оксфордския път, хвърлих спътниците си в смут: мислите дотолкова ме бяха завладели, че на няколко пъти започвах да говоря на глас и правех изразителни жестове, с които подчертавах доводите си.

Ала въпреки тържеството в съзнанието си знаех, че ми предстои да свърша още много. Идеалният аргумент, безупречен в своите предпоставки и построение, насочващ към логически неизбежен извод, тържествува в диспутите, тъй като в тях властва силата на логиката. Но в съдебната зала не е чак толкова полезен, каквото и да говорят ораторите за своето изкуство. Не, на мен ми трябваха показания от свидетели, при това неотстъпващи по положение на джентълмените, които щях да обвиня. Надали можех да се надявам, че Морланд или лорд Мордаунт ще кажат истината; колкото до сър Джон Ръсел, той вече бе демонстрирал своята подлост и коварство. Търлоу нямаше да тръгне да свидетелства в моя полза, а доктор Гроув с нищо не можеше да ми помогне.

От всичко това следваше, че трябва да се видя със сър Уилям Комптън. Все още не се съмнявах, че трудно би се намерил по-честен и прям човек и мисълта, че подозренията ми спрямо него са несправедливи, ми носеше голяма утеха. Невъзможно би било да бъде уговорен за безчестна постъпка и аз не се съмнявах, че той се е съгласил да продаде имението ми едва когато са го убедили, че грехът на баща ми е огромен и няма защо повече да се съобразява с нашето семейство. Да си мислиш, че те е предал човек, когото си имал за съвсем друг, е наистина тежък удар. И ако той бе повярвал, че моят баща, най-близкият му съратник, е предател, то всички останали биха го приели на доверие. Ето защо тъкмо него бяха избрали за разпространяване на лъжливите измислици.

Не можех да се отправя към сър Комптън веднага, тъй като заради лошото време пътищата бяха станали почти непроходими, а и във всеки случай трябваше да сложа в ред университетските си дела. Бях отсъствал през по-голямата част от семестъра и преди да тръгна на път, трябваше да измоля прошка като мънкащ ученик. От мен се изискваше много малко извън присъствието ми, но това правило трябваше да спазвам. Така или иначе, добре щеше да ми дойде някоя и друга седмица за спокойни разсъждения, макар че тогава, естествено, пламенният ми темперамент копнееше да доведа делото си докрай възможно най-бързо.

По това време малкото ми приятели все повече се откъсваха от мен, потънали в своите нищожни занятия. Това ме огорчи силно, но най-печална бе промяната у Томас: при завръщането ми той не ме попита нито за здравето ми, нито за напредъка на моите проучвания, а едва щом пристъпих през прага, се впусна в оплаквания, така че завършекът на цялата история не би трябвало да ме учуди толкова, колкото това стана в действителност.

Накратко казано, беше му се изяснило, че постът ще му бъде отнет от доктор Гроув. Времената се меняха по-бързо от предположенията му. Въведените от правителството нови закони за строго съблюдаване на догмите на англиканската църква предвиждаха наказания и за най-малките отклонения от тях. Индепендентите, презвитерианците, с една дума, всички, освен почти католиците (по думите на приятеля ми), трябваше да бъдат смазани, уморени от глад, лишени и от най-малка надежда за доход или други блага.

Лично аз само можех да приветствам подобни закони и бях на мнение, че отдавна трябваше да бъдат въведени. Сектантите благоденстваха при Кромуел и не виждах защо и сега трябва да преуспяват. Повече от двайсет години бяхме търпели тези арогантни самозванци, които, докато бяха на власт, подлагаха на гонения и тормоз всички несъгласни. Какво право имаха да се оплакват, когато властта беше обърната против тях за справедливо възмездие?

Томас, разбира се, виждаше нещата по друг начин. По негово мнение благополучието на страната зависеше от това ще получи ли той осемдесет лири годишен доход и брачното блаженство, невъзможно без тях. Сам не си даваше сметка каква опасност представлява и колкото по-очевидно ставаше, че няма да постигне заветното си желание, толкова повече нарастваше враждебността му към доктор Гроув, неусетно прераснала от неразбирателства в неприязън, а после и в неистова омраза.

— Всичко иде от колежа — негодуваше той. — И особено от ректора. Толкова са предпазливи, така се боят да не предизвикат неудоволствие или дори най-бегъл упрек, че са готови да пренебрегнат интересите на енорията и да възложат поста на такъв като Гроув.

— А ти сигурен ли си? — попитах. — Ректорът направо ли ти го каза?

— Не беше нужно — отвърна Томас с озлобление. — Той е толкова хитър, че никога не говори директно.

— Но може би просто не е в състояние да стори нищо — посочих. — Все пак не ректорите разпределят енориите.

— Неговото влияние ще реши въпроса. Лорд Мейнард пожела да узнае мнението на факултета, преди да възложи поста на някого. Всички ще вечеряме заедно и тогава старшите членове на факултета ще произнесат присъдата си. Джак! — възкликна той с отчаяние. — Не знам какво да правя! Нямам друг евентуален покровител. Та аз не съм Гроув, който може да разчита на милостта на много знатни фамилии, ако помоли за нея.

— Е, хайде де — рекох бодро, макар себичността му все повече да ме дразнеше. — Нещата не стоят чак толкова ужасно. Ти си оставаш член на факултета на този колеж, а учен човек с добри препоръки винаги ще намери място в света. Длъжен си да ухажваш властимащите със същото усърдие, с което залягаш над книгите си, защото второто без първото е невъзможно. Не по-зле от мен знаеш, че да се сдобиеш с покровителството на онези, които могат да те издигнат, е единственият начин, достъпен за достойните хора да се уредят в живота. Ако разрешиш да се изразя така, ти твърде дълго пренебрегваше този свят заради онзи.

Казах го не като осъждане, макар и може би такова да се криеше в думите ми. Във всеки случай те разсърдиха Томас, дотолкова възбуден бе духът му и чувствителен към всеки упрек.

— Искаш да кажеш, че сам ще съм си крив, ако бъда лишен от поста по този начин, така ли? И аз съм причина ректорът да издига друг в моя вреда?

— Не, нищо подобно — отвърнах. — Макар че по-сърдечно отношение към колегите ти би могло да накара немалко от тях да те подкрепят. Аз просто казвам, че ти не положи ни най-малко усилие да си спечелиш разположението на влиятелни хора. Няма как да не си чувал често за такива, на които е поверена енория. Ти писа ли им? Опита ли се да станеш наставник на синовете им, когато постъпват тук? Напечата ли проповедите си и изпроси ли разрешение от някой знатен големец да му посветиш книгата си? Направи ли си труда да вършиш услуги наоколо, които предполагат насрещни задължения? Не и не. В своята гордост само се гърбеше над книгите и вярваше, че това е достатъчно.

— Ами то трябва да е достатъчно! Не ми подобава да се кланям и подмазвам. Аз съм Божи служител, не придворен.

— Ето че проявяваш гордост и самомнителност. С какво право искаш да се отличаваш от другите? Мислиш, че дарбите ти са толкова големи, добродетелта ти тъй ненадмината, а познанията ти толкова обширни, че за разлика от околните, можеш да презреш домогването? Дори твоята чистота и възвишеност да не са породени от гордост, можеш да не се съмняваш, че хората така си мислят.

Мъмренето беше сурово, но необходимо и ако го нараних, то бе само с най-благородни намерения. Томас беше добър човек, но непригоден за този свят и съответно за служител на англиканската църква. Не, не се шегувам, тъй като църквата е най-доброто въплъщение на Божиите намерения на земята и тъкмо Той се разпорежда с човека според Своята воля. Томас бе длъжен да търси подкрепата на висшестоящите също както по-нискостоящите трябваше да я търсят от него. Може ли да съществува цивилизовано общество без постоянен поток от парични и други услуги между низините и висините? Или той си въобразяваше, че силните на деня ще се състезават помежду си за честта да станат негови покровители? Отказът му не само свидетелстваше, че у него отсъства смирение, а и че по същността си е един безбожник.

Може и да извърших грешка, като казах онова, което казах, и безспорно постъпих неправилно, като продължих да му разяснявам неговите заблуди, тъй като несъмнено това подтикна Томас по пътя към ужасното нещастие, което играе такава важна роля в повествованието на господин Кола. Но нали в разговорите това постоянно се случва: хора, причинили обида, я задълбочават, като настояват на правотата си.

— Томас — проговорих меко с мисълта, че колкото по-рано признае истината, толкова ще е по-добре за него. — Гроув е по-възрастен от теб на години и с повече права. Тринайсет души, управляващи този колеж, го познават от дълго време, докато ти си там от неотдавна. Той се е постарал да стане приятен на лорд Мейнард, а ти — не. Предложил е на колежа част от прихода си, което ти не можеш да сториш. Бих искал нещата да стоят иначе, но ти си длъжен да погледнеш истината в лицето: няма да видиш този пост, докато Гроув е жив и сам има намерение да го получи.

Ако знаех до какво ще доведе това, разбира се, бих си премълчал, но кротостта на поведението му ме заблуди и нито за момент не помислих, че казаното от мен може да го подтикне към подобно злодеяние. Нещо повече, убеден бях, че ако бях редом с него, доктор Гроув нямаше да умре. Известно е, че когато объркването в душата ти не може да намери отдушник, то нараства ли, нараства — знам го по себе си. Моите съвети и уговаряне биха попречили на Томас да се преизпълни с неудържима ненавист и да се реши на онова, на което се реши. Или пък аз щях да отгатна намерението му и да му попреча. Ала по това време се намирах в затвора и не можех да спра ръката му.

Забелязвам, че почти не споменавам доктор Уолис, след като разказах как го посетих в дома му на улица „Мъртън“, и сега следва да му отделя място, за да разкрия неговото коварство. От думите на Морланд ставаше ясно, че той трябва да е знаел нещо за заговора срещу баща ми, тоест беше ме излъгал в очите. Помоли ме да му намеря документи на баща ми, а всички необходими вече са били в собственото му бюро. Реших да го изоблича лице в лице и му написах учтиво писмо, в което изразявах своите почитания и деликатно намеквах, че бих искал да се отбия при него. Отговорът му бе неясен и пренебрежителен и затова няколко дни по-късно се отправих да го навестя.

По това време той живееше в Новия колеж, тъй като домът му се ремонтираше, а в неговия колеж нямаше помещения като за човек с този ранг. Жена си бе пратил в Лондон, където и сам възнамеряваше да замине след края на семестъра. Усмихнах се, като установих, че сега бе близък съсед на доктор Гроув, защото бе трудно да си представи човек двама господа, които дотолкова да не се понасят един друг.

Заварих Уолис в лошо настроение, тъй като той е от хората, които не търпят неудобствата. Изгнанието от собствения му дом, лишаването от прислугата и необходимостта да понася нежелано общество в трапезарията на колежа, когато от кухнята отказваха да му пратят храна горе, никак не способстваше за добронамереност, както скоро се убедих, едва влязъл през вратата и стиснал зъби за лошото му отношение. Той беше брутално неучтив, а на моменти буквално обиждаше и заплашваше, с което ме накара да съжаля, че поначало бях решил да се обърна към него за помощ.

Накратко, наруга ме, че съм му писал, заяви, че нямам никакво право да се обръщам към него. Съгласил се с голямо нежелание да ми помогне, ако му предоставя нужните материали, но бил крайно възмутен от моята натрапчивост.

— Но аз ви обясних, че нямам нищо — казах. — Дори баща ми да е имал някакви книжа, то те са се изгубили. По-скоро вие би трябвало да притежавате такива, защото ме осведомиха, че сте разшифровали документи, хвърлили сянка върху името му.

— Аз? — възкликна той с престорена изненада. — Това пък откъде ви хрумна?

— Сър Самюъл Морланд е взел писмата, над които вие сте работили, и ги е представил на краля. Предполага се, демонстрирали са, че моят баща е предател. Аз вярвам, че писмата са стъкмени по нареждане на Търлоу. И бих искал да ги видя, за да получа веществено свидетелство.

— И това ви го разказа Самюъл?

— Той ми изсипа куп всевъзможни лъжи. А истината открих сам.

— Поднасям ви поздравления — рече той, преминал внезапно към дружески тон. — Явно сте се оказали по-проницателен от мен, защото и на ум не ми е идвало, че мога да бъда измамен от Търлоу или Самюъл.

— Ще ми ги дадете ли?

— Уви, млади човече, не ми е по силите. Не са у мен.

— Не може да бъде! Морланд каза…

— Самюъл е голям фантазьор. Възможно е да казвате истината и Самюъл да ме е изиграл по този начин. Но аз не притежавам оригиналите.

— Къде са те тогава?

Той вдигна рамене. И по движенията му, и по това как избягваше да ме погледне в очите, разбрах, че лъже.

— Ако изобщо са се запазили, предполагам, че се намират у господин Търлоу. Стига да се запасите с търпение, ще разпитам предпазливо…

След горещи благодарности от моя страна и не по-малко лицемерно възхищение от негова си тръгнах, убеден, че доктор Уолис държи въпросните писма някъде наблизо, където да са му под ръка.

След срещата няколко дни останах на легло, което силно ме разстрои. Ала тъй като знаех причината за неразположението си, разбирах отлично, че ще е излишно харчене на пари да викам лекар, затова просто лежах и страдах, докато болестта ми не отмина и главата ми не се проясни достатъчно, че да успея да стана. През голяма част от времето се молих и това благочестиво занимание ми донесе огромна утеха, успокои душата ми и ме изпълни с тайнствена могъща сила, достатъчна, за да осъществя завета на своя баща.

Беше настъпил вторият ден на март, когато се отправих към Комптън Уинейтс. Сутринта се измъкнах тихо от постелята на моя наставник и за да не събудя останалите студенти, облякох се на стълбищната площадка с най-топлите и дебели дрехи, които имах. Взех ботушите на единия от тях, след като тайно ги бях премерил няколко дни преди това.

Нуждата ми бе огромна, а студовете бяха невиждани от много години и без здрави кожени ботуши мъките ми щяха да са нетърпими. После уговорих търговец, отправил се на север с ръкавици и разни други стоки за Йоркшир, да ме откара до Банбъри, а в замяна за услугата приех да бутам каруцата, когато затънеше в калта и да хващам поводите, щом той се измореше.

От Банбъри нататък поех пеша и се добрах до Комптън Уинейтс късно вечерта, дълго след падането на мрака. Когато влязох през тежката входна врата, плеснах с ръце да повикам слуга, който да доложи за мен. Сторих го с показна дързост, макар да бях изпълнен със страх, защото не знаех как ще бъда приет. Все още пазех спомена за реакцията на сър Джон Ръсел и нямаше да го понеса, ако сър Уилям също ме изгонеше.

Ала скоро се успокоих, тъй като той лично слезе по стълбите да се здрависа с мен и радостно ме приветства с добре дошъл в дома си. Каквото и лошо чувство да бе извикало у него името ми, то остана скрито.

— Учуден съм да те видя, Джак — каза сърдечно той. — Какво те води тук? Семестърът в университета още не е свършил, а ти все така си студент, нали? Изненадан съм, че са ти разрешили да напуснеш града. По мое време не бихме могли и да си помислим да отсъстваме.

— Получих специално разрешение — отвърнах. — Имам разбран наставник.

— Е, радвам се, че си тук — каза той. — Твърде отдавна не сме се виждали. В салона гори силен огън, върви бързо там да се сгрееш. Това преддверие е студено като милостиня.

Такъв радушен прием напълно ме зашемети и аз се упрекнах за съмненията в добротата на сър Уилям. Добродушието и гостоприемството бяха свойствени на неговата природа. В този смисъл бе истински провинциален жител. Румен и с плътно телосложение, той се отличаваше с непресторена прямота и беше безкрайно предан на делото и хората, на които бе отдал сърцето си.

Бях твърде уморен и замръзнал, за да започна веднага да задавам въпроси, затова му позволих да ме съпроводи до пламтящия огън и да ме настани сред благодатната топлина, която бе във възхитителен контраст със студа в стаята извън въздействието на пламъците. Слуга ми поднесе топло вино и храна и аз им се насладих в самота. Сър Уилям се извини, като каза, че му е нужен половин час, за да довърши някаква своя работа.

Когато той се върна, бях почти заспал. Не че беше отсъствал толкова дълго, но топлината и виното бяха замъглили мисълта ми, което показваше колко голяма е умората ми. И докато седях там стоплен и обграден от покой, завладя ме печал. Не много отдавна това бе мой дом и се оказа, че въпреки всичко случило се, бях запазил към него своята привързаност. Живял бях с това семейство по-дълго, отколкото с родното си, и тази къща познавах по-добре от онази, която дори вече не се водеше на мое име. С подобни чувства и налегнала ме сънливост седях край огъня, пийвах вино и размишлявах над странното стечение на обстоятелствата, докато връщането на сър Уилям не ме принуди да се постегна и да събера мислите си.

Тук следва да се върна към една от главните цели на моето повествование или поне към въпроса, който ме принуди поначало да се обърна към перото и хартията. Трябва да обсъдя моите взаимоотношения със синьор Марко да Кола и стойността на неговия разказ. Както споменах и по-рано, намирам паметта му странно работеща, защото той подробно излага всякакви незначителни случки, а изобщо не споменава дела с несравнимо по-голяма важност. Не знам причината, а и поради давността на изминалите години тя не ме интересува. Моята задача тук се заключава в това да нанеса поправки в тези места от разказа му, които засягат пряко мен.

И първата е, че тази вечер сър Уилям се върна съпроводен от Марко да Кола.

Предполагам, имал е основателна причина да изопачи историята за пристигането си в Англия, защото мога да свидетелствам, че тя не е вярна. Обстоятелствата далеч не бяха такива, каквито той твърди: не е пристигнал в Лондон и не се е отправил веднага след това право към Оксфорд. Беше прекарал в страната цели десет дни преди това. Видя ми се нелеп дребосък; неговите дрехи в резедаво и лилаво с чудата кройка нямаше как да не привлекат вниманието на такова място, а ароматът на парфюм, който го предшестваше преди още да е влязъл, бе наистина незабравим. По-късно, когато заедно с Лоуър ме посети в затвора, можех да назова посетителя си, преди тъмничарят да е отворил вратата, толкова силни благоухания разнасяше.

Ала при всичките си странности той ми хареса и едва по-късно установих, че първото впечатление от него не отговаря на истината. Тогава видях невисок дебеланко с весели очи и непринуден смях. Всичко го забавляваше и събуждаше интереса му. Говореше малко, тъй като не владееше задоволително английски (и при все това далеч по-добре, отколкото ми се стори тогава), седеше тихо, кимаше и одобрително се засмиваше на думите ни, сякаш чуваше остроумни шеги и извънредно интригуващ разговор.

Само един път по време на тази първа среща бих могъл да заподозра, че не е съвсем какъвто изглежда. Веднъж, докато със сър Уилям водехме разговор, забелязах как в очите му припламна огънче и по пухкавото му, безобидно на вид лице пробяга хитро изражение. Но кой обръща внимание на подобни мимолетни впечатления, когато всичко останало свидетелства за обратното? Просто игра на светлината, отблясък на пламъците в сумрака на стаята и толкова.

Тъй като той не можеше или не желаеше да участва равностойно в разговора, ние със сър Уилям беседвахме помежду си и постепенно почти забравихме за присъствието на чужденеца. Сър Уилям го представи като човек, с когото има търговски отношения, защото като началник на артилерийското управление (мизерната му награда за неговата усърдна служба в услуга на краля) беше длъжен да се среща с много чуждестранни търговци, а както разбрах, бащата на Кола бе сред най-видните от тях. Нещо повече, каза сър Уилям, семейството било добър приятел на великата кауза през годините и сега, естествено, искали да станат доставчици на някои нужни на Негово Величество стоки.

От сърце пожелах и на двама им всичко най-добро и изразих надежда, че ще извлекат взаимна полза от съвместните си дела, тъй като постът на сър Уилям не беше висок, но все пак носеше немалки приходи. Усърдният началник на артилерийско управление има възможност да взема подкупи при организирането на доставките за армията и за кратък срок да придобие прилично състояние, така че сър Уилям не беше много недоволен от поста си. По това време повече се нуждаеше от пари, отколкото от почести.

Не е трудно за досещане защо връзки с подобен човек трябваше да се пазят в тайна, макар че дискретността на Кола, решил да мълчи за тях след всички тези години, ми се струва прекалена. Наистина сър Уилям (както вече споменах) не се разбираше с лорд Кларендън, а всеки, навлякъл си гнева на лорд-канцлера, бе принуден да пристъпва крайно предпазливо към изпълнение на задълженията си. И нямаше значение, че самият Кларендън така дръзко оплячкосваше хазната още от първия час след завръщането на краля, враговете му трябваше да се пазят, тъй като позволеното на приближените на Кларендън служеше като средство за унищожение на неприятелите му. В колкото по-голяма изолация се озоваваше, толкова по-яростна ставаше разправата му с онези, които искаха свалянето му от поста. Най-обикновено поведение можеше да бъде превърнато в оръжие, защото Кларендън ненапразно беше адвокат по професия. Законни приходи от дадена длъжност можеха за миг да се представят като вземане на подкупи и корупция. Тъкмо такива уловки струваха на мнозина честни хора постовете им.

— А сега, Джак — каза след известно време сър Уилям, — трябва да ми позволиш да мина към нещо много сериозно. И моля те да ме изслушаш докрай.

Кимнах.

— Ти несъмнено си осведомен за случилото се между мен и твоя баща. Искам съвсем ясно да заявя, че по никакъв начин не свързвам теб с въпросните събития, макар и да си негов син. Винаги ще останеш желан гост в този дом и ще принадлежиш към кръга на приятелите ми.

Колкото и скъпа да ми бе честта на баща ми, нямаше как да не призная дълбокото благородство в тези думи, стига те да бяха напълно искрени. А бях склонен да повярвам, че са такива, защото той не бе способен на притворство, нито пък на такава жестокост, че да си играе с нечие сърце. Това го правеше верен приятел, но некадърен заговорник. Собственото простодушие му пречеше да заподозре други в подлост и го превръщаше в отлично оръдие за онези, които биха искали да изопачат истината за своя изгода.

— Благодаря ви за тези думи — отвърнах. — Не очаквах тъй сърдечен прием, опасявах се, че обстоятелствата са породили известна горчивина помежду ни.

— Така и беше — изрече развълнувано той. — Но сгреших. Исках да те махна от очите си, тъй като ми бяха непоносими спомените, събуждани при вида ти. Сега си давам сметка колко жестоко е било. Ти никога не си ми сторил нищо лошо, а пострада най-тежко от всички.

Признанието му извика сълзи на благодарност в очите ми, защото много отдавна никой не бе разговарял толкова добросърдечно с мен. Знаех, че великодушието му си има предел, тъй като той безрезервно вярваше във вината на баща ми, но колкото и странно да бе, това само засилваше уважението ми към него. Не е лесно да притиснеш към гърдите си детето на човек, за когото вярваш, че ти е причинил голямо зло.

— Това е самата истина — казах. — И ми се струва, че пострадах много по-жестоко, отколкото заслужавам. Ето защо съм тук днес. Вие управлявахте моето наследство, но в действителност аз нямам никакво имущество. Земите ми сега са в чужди ръце и положението ми е погубено. Може и да сте решили, че всякакви връзки на дружба и лоялност с баща ми са ликвидирани, но останахте мой опекун. Защо тогава сега съм бедняк? По лицето ви виждам, че този въпрос ви смущава. Нямам намерение да ви обвинявам в нищо, но трябва да признаете, че това е основателен въпрос.

Той кимна мрачно.

— Така е и съм учуден не че ми го задаваш, а че все още не знаеш отговора.

— Както схванах, останал съм съвсем без нищо. Вярно ли е?

— Истина е, че състоянието ти силно намаля, но остана достатъчно, за да го възстановиш, ако положиш усилия. А няма място, където по-добре да си създадеш име, отколкото в съдебната система, нито по-подходящо занятие за придобиване на богатство от юриспруденцията. Милорд Кларендън — добави той с презрителна усмивка — е живото доказателство за това.

— Но имението е било продадено, макар да е било под възпрета от закона? Как е могло да стане това?

— Баща ти настоя да го впише като гаранция срещу дълговете си.

— Не би могъл да го стори!

— Да, но аз можех.

Като чух това признание, втренчих поглед в него и той като че се смути.

— Нямах друг избор. Баща ти се обърна към мен с тази молба. Каза, че е мой дълг като негов приятел и другар по оръжие да му се притека на помощ. След като се бе погрижил земите му да не могат да бъдат конфискувани, ако с него се случи беда, сега бе установил, че при това положение не може да ги използва като залог срещу заем. Настоя да действам от негово име и да дам разрешение за заем. От мен се искаше само да подпиша документите.

— И вие ги подписахте.

— Да. А после разбрах, че ми е погодил лоша шега, както и на своите кредитори, като едновременно бе заел различни суми и всеки път с имотите си като залог. След катастрофата отговорността за тези дългове легна на мен в качеството ми на негово доверено лице. Ако самият аз бях богат, бих могъл да съдействам, но предполагам, че ти е известно моето положение. А и откровено казано по това време нямах никакво желание да съм щедър.

— И имението беше продадено?

— Не. Дори тогава сторихме всичко, за да остане то в семейството ти. Купи го твоят вуйчо, а аз настоях да бъде включено условие, което го задължава да го продаде единствено на теб, стига някога да можеш да му върнеш заплатената сума. Освен това се договорихме с кредиторите за сделката и трябва да кажа, че те проявиха великодушие, като се съгласиха на далеч по-ниски суми, отколкото действителните, които бяха отпуснали, така че само малка част от земята се оказа продадена на външни купувачи.

— Включително Харланд Уит, а тази територия ще бъде най-ценната, когато бъде отводнена. И как така се оказа продадена тъкмо на човека, който пръв е обвинил баща ми?

Сър Уилям показа учудване от моята осведоменост и не ми отговори веднага.

— Да — промълви след кратко мълчание, — признавам, че сър Самюъл постъпи неособено благородно, но ние нямахме избор. Спомни си, че в началото обвиненията срещу баща ти бяха известни само на неколцина души и бе нужно да се запази тайната. Ако кредиторите му надушеха нещо, веднага биха предявили исканията си. Налагаше ни се да спечелим време и да принудим Морланд да мълчи. Със съжаление трябва да кажа, че мълчанието му струваше скъпо. С това, че му продадохме Харланд Уит на изгодна за него цена, си осигурихме два месеца, през които да уредим нещата.

Наведох глава с дълбока тъга, тъй като не се съмнявах, че казва самата истина, каквато той я виждаше. И бях искрено трогнат от това. През последните месеци разкрих толкова лъжи и измами, че вече не се надявах да срещна честен човек, и се опасявам, че бях започнал да се поддавам на прекомерна подозрителност. По своему сър Уилям не по-малко от баща ми се беше оказал жертва на предателство, тъй като от неговата доброта се бяха възползвали за долни цели. Знаех, че рано или късно ще съм длъжен да му разкажа за това, да му разкрия подлата интрига в цялата ѝ пълнота и да му обясня какво всъщност е сторил поради неведение и воден от най-добри подбуди. Бях огорчен, боях се, че ще разбия сърцето му. Но пък знаех също, че подобно на онези злодеи ми бе нужно да разпаля у него гняв, да го тласна към борба с тях, за да бъде поправена подлостта, в която сам бе взел участие.

Не беше в моя полза да продължаваме разговора си през онази вечер. Не исках да се покажа прекалено настойчив, а и във всеки случай вече се чувствах смазан от умора. Ето защо скоро се загърнах в плаща си, взех свещ и като напуснах топлината пред огнището, се отправих към стаята, която обикновено използвах. Очевидно при пристигането ми сър Уилям бе разбудил някого от прислугата, тъй като стаята вече бе приготвена и в камината гореше малък огън, макар да служеше повече като източник на утеха, отколкото на топлина. Зъзнех в тясното помещение, но коленичих за молитва, благодарен, че се намирам в нея, а не в някои от по-мрачните покои, отделени за почетни гости. Помислих си, че на италианския джентълмен няма да му е леко тази нощ. Придобил онова спокойствие на духа, обземащо истински вярващите, когато възнасят благодарност с покорно смирение, понечих да се загърна по-плътно в плаща си и да легна да спя. Само че бях мръсен след дългия път и с неохота реших първо да си измия лицето. Леген с вода бе поставен върху раклата до прозореца, разчупих образувалата се корица лед и отпуснах глава в пронизващо студената вода.

И в този миг грубо ми бе напомнено за подобната на многоглава хидра природа на моите беди. Дори след толкова години не мога да се принудя да опиша отвратителните образи, изникнали във водата, осветена от трепкащия пламък на свещта. Гнусните видения, на които бях подложен, можеха да са сътворени само от най-предан слуга на Луцифер и да терзаят душата на християнин след молитва, бе израз на върховно зло. Звуците, отекнали в черепа ми, когато се подпрях тежко над легена и се опитах да отвърна очи, но не бях способен да помръдна, ме принудиха да закрещя от ужас и отвращение. И все пак (признавам си) бях като омагьосан от разиграващите се пред мен сцени. Дори чистите и невинни души могат да бъдат отровени от порока и насилствено да се предизвика наслада от него. Видях баща си — не, това, разбира се, бе дяволът, приел неговия облик, — прострян върху ложе, а Сара Блънди му доставяше удоволствие по възможно най-отблъскващ начин. Всевъзможни демони се отдаваха на блудство пред очите ми, като знаеха, че ги наблюдавам, и ликуваха от мъчението, което ми причиняваха. Не можех да произнеса нито дума, не можех да се откъсна от мръсотията пред себе си, защото не бях подготвен за нея. Бях се отпуснал и повярвал, че магията е снета от мен, че онова момиче се е съжалило или просто се е отказало от отмъщението. Ала виждах доказателството, че тя просто е събирала сили за още по-злостно нападение. И очевидно бе насочено не само срещу мен, защото сатанинският ѝ господар имаше властта да терзае и онези, които би трябвало да са защитени от злото и недостъпни за болката.

Нужно бе гигантско усилие, за да се откъсна от чудовищното зрелище, да запратя легена на пода и да се сгуша задъхан в ъгъла, уплашен да повярвам, че всичко вече е отминало. Струва ми се, че останах да лежа там цялата нощ, тръпнещ от ужас да не би мъките да се възобновят, и останах съвършено неподвижен, докато крайниците ми не се вдървиха и тялото ми не се вкочани от студ. Когато повече не можех да издържам и болката надмогна страха, измъкнах се от своето скривалище и отделих много време да проверявам здраво ли са залостени прозорците, след което потътрих раклата през цялата стая и затиснах с нея вратата, та и самият дявол да се затрудни да проникне вътре. После се опитах да заспя, ужасѐн от мига, когато свещта щеше да догори и да угасне. Никога преди не се бях боял от тъмното. Но в тази нощ то ме хвърляше в леден ужас.

Тринадесета глава

Все още не се бях съвзел докрай от страха и безсънието, когато на следващата сутрин Марко да Кола поведе разговор с мен. Отговарях неохотно, тъй като бях зает с мисли за новото нападение, на което бях станал жертва, но накрая неговата настойчивост ме принуди да проявя учтивост. Като ме гледаше с весели очи и се усмихваше съвсем безсмислено, той започна с това, че доколкото разбрал, баща ми бил сър Джеймс Престкот.

Уверен, че възнамерява да изтръгне от мен подробности за падението на баща ми, отвърнах възможно най-хладно. Ала вместо да си придаде сериозно и съчувствено изражение, обичайно за всеки, канещ се да изрече снизходителни съболезнования, той буквално засия, като чу отговора ми.

— О, прекрасно — изрече с такъв акцент, че думите му бяха трудно разбираеми. — Наистина великолепно.

И ми отправи възхитена усмивка.

— Може ли да попитам защо го казвате? В последно време не съм привикнал да чувам подобни отзиви.

— Заради това, защото преди няколко години твърде добре опознах вашия чудесен баща. И бях безкрайно натъжен да чуя за сполетялото го нещастие. Разрешете да ви поднеса дълбоки съболезнования по повод загубата на човека, който безусловно е бил безупречен родител.

— Да, тъкмо такъв беше и ви благодаря — отвърнах.

Отначало бях почувствал неприязън към наконтения дребен чужденец, тъй като в обичайни обстоятелства подобни хора ме отблъскваха. Но сега разбрах, че трябва да преразгледам първото си впечатление. Малко хора имаха добрината дори да признаят познанство с баща ми, какво оставаше да сипят похвали по негов адрес.

— Трябва да ми разкажете за познанството си с него — казах. — Нищо не ми е известно за времето, което е прекарал в чужбина. Само това, че е бил принуден да продава услугите си като войник.

— Продаде ги на Венеция — уточни Кола — и тя му беше благодарна, защото той бе доблестен мъж. Ако имаше повече такива като него, турците нямаше да се осмелят да заплашват самото сърце на Европа.

— Значи вашата Република го ценеше? Радвам се.

— И още как. Той се ползваше с уважение и сред офицерите, и сред простите войници. Беше храбър, но не и безразсъден. Когато реши да се върне в родината си, тези от нас, които желаеха добро на краля ви, се утешавахме с мисълта, че нашата загуба е печалба за вашия владетел. Трудно ми е да повярвам, че човекът, когото познавах, би могъл да постъпи безчестно за каквото и да било.

— Не бива да вярвате на всичко, което ви говорят — заявих. — Нямам съмнение, че баща ми е станал жертва на отвратително престъпление. И ако съдбата ми се усмихне, скоро ще получа необходимите доказателства.

— Искрено ще се радвам — увери ме Кола. — Нищо не би могло да ми достави по-голямо задоволство.

— И вие ли бяхте военен?

Той се поколеба, преди да ми отговори.

— През последните години покрай всичко друго се отдадох на изучаване на медицина — каза. — Възможно най-невоенното занятие. И посвещавам времето си главно на разни любопитни въпроси. Възхищавах се на баща ви, но никога не съм имал предразположение към професията му.

И ниският мъж излезе от стаята, а аз благодарих на Бог, че достойнствата на баща ми са оставили най-добро впечатление у всички, които не са били отровени от злобни слухове.

Сър Уилям бе излязъл вече от къщата. Беше усърден управител на имотите си и твърдо вярваше в необходимостта да е наясно с всичко. Освен това му допадаше да го върши и би бил най-щастлив, ако можеше да се посвети изцяло на селскостопанските си дела. Все пак придворната синекурна длъжност бе твърде съблазнителна и най-малко четири пъти годишно му се налагаше да отива в Лондон и да въвежда ред в своето управление. Ала цялото останало време прекарваше в Уорикшир и почти всеки ден излизаше рано сутрин в компанията на двете си любими гончета да обиколи арендаторите си и щедро да им раздава съвети и нареждания. Връщаше се към обед — поруменял от разходката, доволен, благоразположен — сядаше на масата, а после се оттегляше в спалнята си да подремне някой и друг час. Вечер се занимаваше със сметки и други документи, без които не може да мине нито едно толкова голямо имение, и проверяваше домакинските разходи на съпругата си. Така без промяна минаваха всичките му дни и съм сигурен, че щом се оттеглеше за почивка, заспиваше със здравия сън на човек, убеден, че е изпълнил многобройните си задължения. По мое мнение животът му бе във всяко отношение достоен за възхищение и изпълнен от удовлетвореност, докато нещо неканено не нахлуеше да наруши мирния му ритъм.

По тази причина не можах да възобновя разговора ни чак до вечерта, когато, приключил с дневните си грижи, той не се превърна отново в приветлив домакин. Ала щом лейди Комптън напусна трапезарията, Кола бе този, който повдигна въпроса за невинността на баща ми. По лицето на сър Уилям мигом се изписа дълбоко огорчение.

— Моля те, Джак — промълви тъжно той, — забрави за това. Трябва да знаеш, че аз бях този, който получи доказателство за вината на баща ти, и ти се кълна във всичко свято, че никога не бих взел мерки, ако не бях напълно убеден в нея. Беше най-лошият ден в живота ми. По-доволен бих бил да съм умрял, преди да узная тайната му.

Отново в гърдите ми не избухна предишният гняв. Знаех, че този прекрасен човек говори напълно искрено. Знаех също така, че без негово знание го бяха превърнали в оръдие и бяха предали не само баща ми, а и него, като са го накарали чрез коварство да забие нож в гърба на най-добрия си приятел. Затова с голямо съжаление му отвърнах така:

— Боя се, господине, че скоро ще бъда принуден да ви причиня нова мъка, тъй като ми остава само една крачка, за да докажа окончателно правотата си. Убеден съм, че са ви били представени лъжливи доказателства, скалъпени от Самюъл Морланд, за да бъде скрит истинският предател. Подхвърлили са ви ги, тъй като вашата честност е общоизвестна и от вашите уста обвинението би прозвучало най-убедително.

При тези думи сър Уилям стана още по-мрачен и когато замълчах, в стаята се възцари мъртва тишина.

— Имаш ли доказателства? — попита ме накрая недоверчиво. — Не мога да повярвам, че някой е сътворил хладнокръвно подобна интрига. Не, не може да бъде.

— Засега доказателствата ми не са пълни още. Но съм убеден, че когато бъдат представени в нужния вид, ще получа потвърждение от Джон Търлоу. И тогава не се съмнявам, че за да спаси собствената си кожа, Морланд ще продаде своя съучастник в тази измама. Ала ми е нужно вашето потвърждение на някои факти. Вярвам, че баща ми е бил избран за жертва, та семейство Ръсел да се избави от пречките, които е създавал пред тяхната алчност. Само вие може да обявите, че сте получили сведенията от Джон Ръсел, а той на свой ред — от Морланд. Ще го потвърдите ли?

— От цялото си сърце! — възкликна той. — Нещо повече. Ако казваш истината, със собствените си ръце ще убия и двамата. Но моля те да не мислиш лошо за сър Джон, преди да си напълно убеден. Видях лицето му, когато ми съобщи за това, и мъката му бе неподправена.

— Значи е добър актьор.

— Освен това преди време чрез семейството си гарантира пред кредиторите на баща ти, че имението може да бъде продадено с голяма изгода. Ако не беше постъпил така, днес положението ти щеше да е много по-тежко.

Това вече ме разгневи. Мисълта, че трябва да бъда благодарен на такъв негодник, ме накара да побеснея, а хитростта, с която бе скрил хищничеството си под маската на безкористна добродетел, ме отврати до крайност. С невероятни усилия се въздържах да не скоча и да изоблича цялото семейство Ръсел, както и да наругая сър Уилям за глупавата му сляпа доверчивост.

Овладях се все пак и оставих Кола да си беседва с него в продължение на половин час, преди да реша да заговоря отново. И тогава му казах, че съм непоколебимо уверен в истинността на думите си и ще му го докажа, щом му дойде времето.

— Но с какви доказателства разполагаш до момента? — попита ме той.

— С достатъчно — отвърнах, като не желаех да влизам в подробности и да го разколебая с това, че доказателствата още не са пълни. — Но е нужно да бъдат подкрепени. Когато получа подправените писма, ще мога да разоблича Търлоу лице в лице.

— А къде са те?

Поклатих глава.

— Нямаш ли ми доверие?

— Доверявам ви се безусловно. Откакто баща ми го няма, вие го заменихте. Безкрайно ви почитам за всичко, което сторихте за мен. И за нищо на света няма да ви обременявам със сведенията, които събрах. Гордея се, че ме заплашва опасност от тези злодеи сега, когато вече им е известно, че съм тръгнал по следите им. Но без основателна причина няма да изложа на риск други хора.

Това му хареса и той заяви, че ако баща ми е невинен, както съм убеден, то аз съм негов достоен син. После разговорът мина на други теми, тъй като италианецът, горящ от желание да узнае повече за чуждоземните нрави, засипа сър Уилям с въпроси за страната ни и как е управлявана тя. Сър Уилям му разказа много и аз научих куп нови за мен неща. Знаех, че враждува с лорд Кларендън, но предполагах, че причината за разногласията им са личностни различия. И ето че получих първия си сериозен урок за политиката на страната, защото той разказа как Кларендън, човек от нисък произход, дотолкова разширил неголямото си имение в съседство, че наложил интересите си дълбоко в територията, контролирана от векове от рода Комптън в Оксфордшир и Уорикшир.

— Имаше дързостта да настоява, да, да настоява, на миналите избори в парламента да бъде избран един от неговите единомишленици, защото, както заяви, било съвършено наложително в камарата на общините да има предани на краля хора. Сякаш моето семейство не знае и не е знаело винаги в какво се състои дългът му. Сговори се с лорд-лейтенанта и сега подкупва едрите собственици в Уорикшир.

— Чувал съм, че е с крехко здраве — отбеляза Кола. — Ако е така, няма да запази дълго позициите си.

— Мога само да се уповавам на това — отвърна опекунът ми. — Той е решен да погуби семейството ми.

— Нищо чудно — промълвих мрачно, — приятелите му унищожиха моето.

Повече не говорихме за това, тъй като думите ми разстроиха сър Уилям и Кола любезно го заразпитва за неотдавнашните войни. Сър Уилям се впусна в спомени за битки, в които бе участвал, за подвизи, на които бе станал свидетел. Марко да Кола на свой ред разправи за войната, която страната му бе водила на остров Крит, за доблестната ѝ съпротива срещу зверствата на турците. Аз нямаше с какви славни дела да се похваля и слушах разказите им, като се радвах, че съм приет в техния кръг и че се чувствам като мъж сред равни. Де да можеше винаги да е така, мислех си. Тогава щях да съм щастлив и да имам всичко. Сгряващ огън, чаша добро вино и дружеска компания — ето кое му трябва на човек за пълноценен живот. Сега ги имам и бъдещето, което съзрях онази вечер, по никакъв начин не излъга очакванията ми.

Можех да остана в този дом колкото исках и с огромно нежелание се накарах да си тръгна. Предстоящите дни извикваха у мен боязън и мисълта за възобновяване на борбата не ме радваше. Но реших, че е по-добре да подхвана нещата без отлагане, и когато Кола се оттегли в спалнята си, а сър Уилям се върна в кабинета си, тихичко се спуснах по стълбите и излязох през парадния вход.

Мракът бе непроницаем, в небето не светеше луна, не проблясваше нито една звезда и успях да открия пътеката, водеща към главния път, само защото всичко тук ми бе така добре познато. Малката горяща главня, която бях взел със себе си от камината, осветяваше пътя ми само на две-три крачки напред. Беше много студено и дебелият слой скреж, покриващ земята, хрущеше под краката ми. Наоколо се разнасяха шумове от крилата на среднощни птици, нощните зверове сновяха из нощните си владения в опит да открият плячка и да не се превърнат в такава.

Не изпитвах страх, не ме мъчеше дори лошо предчувствие. Казвали са ми, че това е крайно необичайно, че често ни е дадено да предугаждаме надвисналата опасност, че при приближаването ѝ косъмчетата на тила щръкват или те засърбява главата. Но аз нищо не почувствах, зает да открия портата и пътя към Банбъри, и мислех само как да не се отклоня от пътеката и да не пропадна в някоя от канавките, за които знаех, че се намират от двете ѝ страни, така че не можех да се съсредоточа над нищо друго.

Неясните звуци, които се чуха отпред, би трябвало да ме предупредят, но и тогава не застанах нащрек и предположих, че там, където светлината от факлата ми не достигаше, пътят ми е пресечен от язовец или лисица. Едва в последния миг всичките ми сетива внезапно заговориха, предупреждавайки за смъртна опасност, и аз успях да отскоча от чудовищния демон, който изникна от земята и ми прегради пътя.

Той прие човешки облик, но такива преобразявания никога не са безупречни. Острото око винаги може да различи слабото им място. Това, че под образа на човек се криеше чудовище, издаваха резките неовладени движения. То се бе опитало да приеме вида на старец, но бе покрито с вонящи язви и бе страховито уродливо с прегърбената си и разкривена стойка. Очите му бяха черни като катран, но горяха ярко в тъмното и виждах в дълбините им пламъците на ада. Най-отвратителни от всичко бяха звуците, които издаваше — умилкващи, опитващи се да ме склонят към доверие. Нещо повече, струва ми се, че създанието не произнесе думи, а увещанията му звучаха като съскане на змия или цвърчене на прилеп и ги чувах в главата си, не в ушите си. „Не, Джак — шептеше то, — не бива да си тръгваш още. Моля ти се, остани. Ела с мен.“

Припомних си виденията от предишната нощ и потреперих от скрития смисъл на тези думи, като се заставих да не се поддавам на примамката им. Опитах се да кръстосам пръсти и да ги вдигна пред лицето му, но този символ на страданията на нашия Бог извика само презрително сумтене. Започнах да редя „Отче наш“, но от пресъхналата ми уста и вцепенени устни не се отронваше нищо.

В сляп ужас се запрепъвах заднешком по пътеката, без да изпускам от поглед преследващото ме чудовище, уплашен, че всеки миг ще ме сграбчи и ще изтръгне душата от тялото ми.

Настоях да ме остави на мира, но в отговор получих само противен смях и клокочещ звук, както когато тресавище придърпва надолу затънала в него овца, а под лакътя си усетих лепкавия му допир, когато протегна костеливи пръсти, за да се вкопчи в мен. Отскочих и замахнах с кинжала си повече в знак на съпротива, отколкото с надежда, че ще ме защити. Ала мъжеството ми и това, че останах глух за увещанията, явно имаха своето въздействие, защото дяволът се уповава на доброволна покорност и няма власт да упражни принуда над онези, които с вяра отхвърлят съблазните му. Чудовището отстъпи и захриптя от смайване при моето нападение, с което ми откри пространство. Изтласках го с ръка (голяма грешка, тъй като то изпускаше смрад на разложено, каквато трудно се отмива) и изтичах покрай него към портата.

Не знаех накъде бягам, просто се стремях да се отдалеча възможно най-много от гнусната твар. Накрая се оказах пред реката, която течеше наблизо, и се спуснах до водата да си измия ръката и да махна от нея вонята, която още усещах в ноздрите си. Бях задъхан от изживения ужас и дългото бягане и трябва да съм прекарал там близо час, сгушен в лодка, изкарана на брега за през нощта. Накрая се изправих на крака, убеден, че опасността вече е минала, и отново закрачих по пътя, успокоен, но готов за отпор.

Някъде след половин час чух лай на кучета. Скоро ме догониха и след като бях повален с юмруци на земята и обсипан с ругатни, с пълно изумление и без да вярвам на ушите си, чух, че сър Уилям станал жертва на жестоко нападение и за негов нападател смятат мен.

Четиринадесета глава

Мисля, че няма нужда да се спирам подробно на тези събития. Към мен се отнесоха възмутително, а предявените ми обвинения бяха още по-скандални. Макар подобно държане с престъпниците да е нужно и похвално, беше нечувано безобразие един джентълмен да бъде тъй варварски хвърлен в тъмница и унижаван. Времето, което прекарах там в очакване на съдебното дело, беше непоносимо тежко, а момичето Блънди се възползва от моята слабост и едва не ме побърка напълно, като денем и нощем ми пращаше болки и видения.

За новото нападение на вещицата бях готов, но не и за мощта на нейната злоба. Нужни бяха немалко размишления, преди да ми се изясни докрай коварството ѝ, а да проумея останалото не бе трудно. Без съмнение сър Уилям бе чул, че напускам къщата, излязъл беше да провери каква е работата и в този момент обликът му бе тъй успешно преобразен в демонски, че погледът ми не бе проникнал в същността; ударът с кинжала бе развалил магията и дяволският образ се разсея. Това бе сатанински подъл удар, вещицата вече се бе убедила, че не е в нейна власт да ме погуби. И ето че бе измислила да остави на други разправата с мен: като подреди нещата така, че да бъда обесен, щеше да постигне своето.

Щом ме затвориха в килия и ме приковаха с вериги към стената, разбрах, че тя ще получи желаното, ако не се случи чудо. Защото бях пронизал сър Уилям с кинжала си и му бях нанесъл почти смъртоносна рана, но нещо повече, той бе останал жив и щеше да разкаже, че съм му се нахвърлил без предупреждение. А моята защита не бе никаква защита — кой би ми повярвал, ако разкажех истината?

Много дни безсилно страдах в отвратителния си затвор и чаках. Посещаваха ме, получавах вести, но нито едното, нито другото ми носеха утеха. Скъпият ми вуйчо писа, че си измива ръцете и по никакъв начин не възнамерява да ми помогне. Томас стори каквото можа, макар и по неговото лице да четях неодобрение. Във всеки случай той поне полагаше усилия, когато му се удаваше да забрави, че изходът от спора му с Гроув за поста на енорийски свещеник вече наближава и ще стане ясен в деня, когато лорд Мейнард дойде на вечеря в колежа.

А после се появи Лоуър, съпроводен от Марко да Кола.

Няма да повтарям подробности за наглите (и преждевременни) домогвания на Лоуър до трупа ми; тук разказът на Кола е достатъчно точен. Тогава италианецът по никакъв начин не издаде познанството си с мен. Но същия ден се върна, вече сам, уж за да ми донесе вино, и в течение на разговора ни ми разправи какво се е случило през онази ужасна нощ.

Предупреди ме, че говори с чужди думи, самият той нищо не е видял и не е чул, докато не го събудили внезапна суматоха, викове, женски вопли и лай на кучета и не слязъл да провери какво се е случило. А от този момент нататък изцяло бил зает с раната на сър Уилям и се трудил над нея през цялата нощ, та това, че сър Уилям останал жив, се дължало изцяло на него. Увери ме, че той ще оздравее и дори вече дотолкова се е посъвзел, че Кола могъл да го остави на грижите на жена му.

Отвърнах, че искрено се радвам. И макар да знаех, че вест от мен едва ли ще е желана, умолявах Кола да предаде на сър Уилям колко съм щастлив, че се е спасил, да му разкаже за пълната ми невинност и да го попита дава ли си сметка какво преобразяване е претърпял обликът му. Кола обеща да предаде всичко дума по дума и тогава (вече измислил план за спасение) аз настойчиво повторих молбата си да бъда посетен възможно най-скоро от доктор Гроув.

Бях изненадан, когато следващата вечер вместо него се появи Уолис, но веднага схванах какви нови възможности ми предоставя тази щастлива случайност. Той ме разпита за сър Уилям и зададе куп нелепи и безсмислени въпроси за Марко да Кола, дотолкова идиотски, че няма да ги предавам тук. Естествено, съобщих му колкото можех по-малко, но изкусно поддържах разговора с леки намеци и предположения, докато у мен не останаха съмнения, че тъмничарят вече трябва да е съвсем пиян и няма да забележи нищо. Тогава го повалих, овързах го — признавам си, далеч по-стегнато, отколкото бих вързал Гроув — и си тръгнах. Той беше дотолкова зашеметен и възмутен, че едва не се разсмях от удоволствие. Всичко се оказа така просто, че не можех да повярвам на късмета си.

Уолис не можеше никого да вдигне на крак преди утринта, а това откри пред мен възможност, на каквато не смеех и да се надявам — да посетя стаята му. Така че прекосих града, отидох в Новия колеж и отворих портичката с ключа му. И отново отсъствието на пречки ме увери, че се намирам под особено покровителство: вратата на стаята му не беше заключена, тази на бюрото лесно поддаде на усилието ми, а връзката с документи — дори обозначена с надпис „сър Дж. Престкот“ — лежеше във второто чекмедже. Беше половин дузина листове, толкова непонятни, че можеха да са само онези зашифровани писма, които търсех. За по-сигурно ги скрих в пазвата си и се приготвих да си тръгна, изпаднал във възторг от успеха си.

Когато излязох на площадката, чух сподавен, но ужасѐн вик. Изстинах, убеден, че отново са ме налетели дяволи, а когато такива не се появиха, се уплаших, че късметът ми е изневерил, че някой ще притича заради този вик и ще бъда открит. Като се боях да помръдна, затаих дъх и се ослушах. Ала дворът си оставаше все така тих и пуст като преди.

Бях в недоумение. Викът издаваше мъчителна болка и без съмнение идеше от стаята на доктор Гроув, намираща се точно срещу тази на Уолис. С известна боязън почуках на вътрешната врата — тежката външна бе отворена, — после леко я побутнах и влязох.

Гроув беше още жив, но изпускаше последни дихания. Тази гледка ми разби сърцето и изтръгна от устните ми мъчителен стон на протест. Лицето му беше изкривено от непоносима болка, крайниците му потрепваха, той се гърчеше на пода като безумец в пристъп на лудост. Когато запалих свещ от огъня в камината и я поднесох към лицето му, той ме погледна, но не вярвам да ме позна. Ала с трепереща ръка посочи към нещо на маса в ъгъла, после от отворената му уста бликна пяна, той се строполи на пода и издъхна.

Никога преди не бях виждал тъй страшна агония и горещо се моля подобно зрелище да не се изпречва повече пред очите ми. Вкамених се, не смеех да помръдна, еднакво уплашен, че е умрял и че може да оживее отново. С огромно усилие се накарах да се обърна и да видя какво сочеше с този свой последен отчаян жест. Бутилката и чашата на масата все още съдържаха голямо количество течност. Предпазливо я подуших, но миризмата не издаваше никакъв намек за смъртна опасност. И все пак бе твърде вероятно причината за видяното от мен да бе отрова.

В този момент чух по стълбите да се приближават стъпки и ужасът сграбчи сърцето ми така силно, че хванах ножа, който видях на писалището на Гроув.

Стъпките звучаха все по-силно. Знаех, че не е Уолис, нямаше как да се е измъкнал от затвора. Знаех също така, че който и да беше, ако влезеше в стаята, щеше да ми се наложи да го убия.

Стъпките стигнаха до площадката, настъпи дълга тишина, после по вратата на Гроув забарабани чукане. Може и да не беше толкова силно, но на мен ми се стори гръмко, сякаш би събудило мъртъвците в гробовете им. Стоях в тъмното и се молех трескаво неканеният гост да реши, че Гроув го няма, и да си тръгне. Но страхът ми и старанието да пазя тишина имаха обратен ефект — закачих книга на бюрото и тя със силен шум падна на пода.

Всичките ми молитви и пожелания се бяха оказали напразни; във възцарилата се тишина чух как се завърта бравата, а после и скърцането на самата отваряща се врата, последвано от потракнала дъска на пода. Видях, че влезлият носеше фенер, който всеки момент щеше да освети мен и трупа на Гроув. Разбрах, че повече не мога да се крия, затова скочих, сграбчих го за шията и го изтласках навън от стаята.

Противникът ми не беше силен и почти не се съпротивляваше, тъй като бе ужасѐн и неподготвен. Нужен ми беше миг да го поваля ничком върху площадката, а после да грабна фенера, за да не подпали пожар. Едва тогава видях кой е.

— Томас! — възкликнах с огромна изненада, когато трепкащата светлина се плъзна по посивялото му уплашено лице.

— Джак? — изхриптя той още по-изумен и от мен. — Какво правиш тук?

Веднага го пуснах, помогнах му да седне и се извиних, задето му се бях нахвърлил така.

— Какво правя аз тук е лесно разбираемо — отвърнах. — Спасявам се от затвора. Но струва ми се, че ти трябва да обясниш едно-друго…

При тези ми думи главата му клюмна и той се разплака. Много странен беше този наш разговор: свещеник и беглец седят прегърнати на стълбищна площадка и си шепнат, а зад вратата на стаята, която е само на две крачки, е проснат още неизстинал мъртвец.

Дължа да кажа, че изражението му мигом би го пратило на бесилката от всеки съд в страната, дори на съдебните заседатели да не им бе известна историята на продължителното им съперничество, което бе довело до този край.

— Боже велики, смили се над мен! — простена той. — Какво да правя? Знаеш ли какво сторих?

— Говори по-тихо — смъмрих го. — Не избягах от тъмницата, та да ме пипнат отново заради твоя вой. Станалото — станало. Сътворил си огромна глупост, но връщане назад няма. Вече нищо не може да се поправи.

— Защо постъпих така? Видях ректора, сам не знам защо го повиках и му изсипах куп лъжи за онази негова прислужница.

— Томас, за какво говориш?

— За онова момиче Блънди. Казах на ректора, че Гроув е нарушил думата си и лично съм видял как момичето е влязло в стаята при него, тогава…

— Да не се ровим в това. Но защо дойде тук?

— Исках да го видя, преди да е станало късно.

— Вече е късно.

— Но сигурно мога да сторя още нещо за него?

— Стига детинщини — скарах му се. — Естествено, че не може да се направи нищо. Нито ти, нито аз имаме избор. Моята работа е да бягам, а твоята — да се върнеш в стаята си и да легнеш да спиш.

Но той все така седеше на пода, обгърнал колене.

— Томас, изпълнявай каквото ти казвам — наредих му. — Остави всичко на мен.

— Сам си беше виновен — захленчи той. — Не можех да търпя повече. Така се държеше с мен, че…

— Повече няма да си повтори грешката — прекъснах го. — А ако се успокоиш, и двамата ще доживеем да те видим епископ. Но само ако не се поддаваш на паника и си държиш езика зад зъбите.

Не можех повече да се бавя там, затова го изправих на крака. Заедно слязохме безшумно по стълбите. Долу посочих към стаята му.

— Прибери се, приятелю, и се постарай да заспиш. Дай ми дума, че на никого нищо няма да кажеш и нищо няма да предприемаш, ако преди това не си се посъветвал с мен.

Той отново наведе глава като виновно момченце.

— Томас, слушаш ли ме?

— Да — отвърна той и най-сетне срещна погледа ми.

— Повтаряй след мен, че се заклеваш никога нищо да не споменаваш за тази вечер. Или ще пратиш и двама ни на бесилката.

— Заклевам се — изрече глухо той. — Но, Джак…

— Стига. Другото остави на мен. Знам как да подредя всичко. Вярваш ли ми?

Той кимна.

— Чудесно. Е, върви. Сбогом, приятелю.

Бутнах го да тръгва и изчаках, докато не прекоси половината двор. Тогава се върнах в стаята на Гроув да заключа вратата и да взема пръстена му с печат.

Планът, който внезапно изникна в ума ми, беше тъй прост и безупречен, че, без съмнение, ми бе пратен свише. Смирено си признавам, че сам едва ли бих успял да открия такова чудесно решение. Случилото се имаше съвършено ясно обяснение и записките на Кола го потвърждават. Та нали същата тази вечер Мейнард бе вечерял в колежа, а Гроув и Томас се бяха състезавали да се домогват до милостта му. Както и следваше да се очаква, Томас бе надигран и унизен. Никога не е бил силен в публичните диспути и толкова дълго се бе готвил с трепет за тази среща, че напълно бе изгубил дар слово. А Гроув е бил в добра форма и е знаел, че италианецът ще му предостави прекрасна възможност да демонстрира вярност към църквата и решимост да се изправи в нейна защита.

И тъй, италианецът е седял в трапезарията и е вярвал, че участва във философска беседа, докато, опровергавайки всичките му твърдения, Гроув е доказвал, че е достоен за поста на енорийски свещеник. И никак не му е било трудно да надмогне Томас, като ту се е правел, че не го забелязва, ту го е обсипвал с оскърбления, докато Томас не се троснал, че и дума не му дават да каже, и не се оттеглил, та никой да не види сълзите му. Предполагам, че е обезумял от отчаяние и затова е предприел необмисления си опит да очерни Гроув пред ректора. После се е усетил, че ще го изобличат в лъжа, при това злонамерена, и предприел още една вече съдбоносна крачка.

Възможността едновременно с това да получа изгода и за себе си неопровержимо доказва, че някой ангел-хранител е бил редом с мен и ми е нашепвал тези мисли.

Но аз трябва да се върна към моето повествование и да кажа, че когато напуснах стаята на Гроув с пръстена му в джоба си, часовникът на колежа „Сейнт Мери Уинчестър“ вече биеше девет, с което ме предупреди, че ми остават осем часа до момента, когато тъмничарят щеше да влезе в килията ми и да установи, че съм избягал. Нищо не ме обвързваше в движенията ми и можех да направя каквото си искам. А в тази минута исках да убия Сара Блънди, защото отдавна вече ми беше ясно, че единствено нейната или моята смърт биха поставили край на това дяволско състезание.

Естествено, знаех, че точно толкова не мога да я убия, колкото и тя мен. Това трябваше да извършат други и както тя ми устрои капан, за да бъда обесен, същото можех да сторя и аз за нея.

Струва ми се, че приближаваше полунощ, когато успях да се промъкна отвъд укрепленията, все още заобикалящи града, без да попадна пред погледа на нощната стража. Чух как големите градски камбани зазвъняха скръбно, докато вървях по ливадите покрай пътя за Лондон, на който реших да изляза едва след като отминах селото Хедингтън. На хоризонта вече просветляваше зората, когато приближих Грейт Милтън.

Петнадесета глава

Почти цялата сутрин изчаквах и скрит наблюдавах къщата с намерение да установя много хора ли има в нея и как бих могъл да осъществя бягството си, ако възникне такава необходимост. После се приготвих и с блъскащо в гърдите сърце поех към вратата и почуках на нея. В преддверието бе приятно топло, но то бе смайващо скромно на вид. Естествено, знаех, че като дясна ръка на Кромуел Търлоу е станал богат като Крез през годините на властта си, затова бях объркан от толкова простичкия му дом. За цялата сутрин видях само един слуга и макар че къщата беше удобна, в никакъв случай не притежаваше нито големината, нито разкоша, които бях очаквал. Но веднага реших, че това е още един пример за показното смирение на пуританите, на които им дай само да се перчат със своето благочестие и пренебрежение към светските блага. Лично аз винаги съм ги презирал за това — с едната ръка грабят, а с другата се кръстят. Дълг на хората с положение е да живеят в разкош, та дори да нямат предразположеност към него.

Слугата, възрастен човек, който мигаше като бухал, измъкнат на светло, ми каза, че господарят му е зает със своите книги и ми предложи да изчакам в стаята за гости. Господин Търлоу щял да се зарадва на посетител, който да го отвлече за малко от работата му, каза. Не и на този гост, помислих си, докато влизах в посочената ми просторна и топла стая в източното крило на къщата. В никой случай не и на този гост!

Той влезе след няколко минути — слаб мъж с дълги редки коси от двете страни на високото изпъкнало чело. Кожата му беше почти прозрачна и ако не бяха вдълбаните покрай устата бръчки, изглеждаше по-млад от възрастта, която ми беше известно, че е достигнал. Сега, когато знаех какво е ставало, как си е играл с хората, били те добри или лоши, как ги е подчинявал на волята си, у мен пламна желание мигом да го промуша с ножа си и да не губя време напразно. А той щеше да има време да узнае кой го е поразил, докато пламъците на ада започват да облизват душата му.

Бях изпълнен с решимост, но усетих как тя започва да гасне с всяка негова крачка към мен. Месеци наред бях лежал в безсъница нощем и си бях представял как грабвам шпагата на баща си и му пробождам сърцето, как произнасям някакви подходящи думи, докато той изпуска последния си дъх с изражение на страхливец, моли за пощада и хлипа от ужас, а аз неумолимо се навеждам над него. Шпага нямах, но ножът на Гроув напълно би могъл да я замени.

Да се фантазира, е лесно, а да се приведе замисълът в изпълнение, е далеч по-трудно. Едно е да убиеш човек в сражение, когато кръвта кипи, а съвсем друго — да му отнемеш живота в спокойна стая под приятното пукане на огъня в камината, от която се носи аромат на горящи ябълкови пънове. За пръв път ме овладяха съмнения: не би ли ме принизило убийството на човек, който няма възможност да се защити, до неговото ниво? Няма ли да бъде омърсен великият ми подвиг, ако бъде извършен по недостоен начин?

Подозирам, че днес подобни мисли не биха ме смутили, макар да се надявам с помощта на Бог никога да не се окажа отново в подобно положение. И напълно е възможно именно тези ми съмнения и колебания да са ми спечелили Божията милост.

— Добро утро, господине, и добре дошли — произнесе тихо той, като ме оглеждаше с любопитство. — Виждам, че сте премръзнали. Позволете да ви предложа нещо да се подкрепите.

Искаше ми се да го заплюя и да му кажа, че няма да пия с човек като него. Но думите заседнаха в гърлото ми и аз стърчах там, обзет от слабост и смущение, а той плесна с длани и поръча на слугата да поднесе ейл. След ново продължително мълчание, през което продължи да ме разглежда, той каза:

— Моля, седнете, господине. (Тъй като с присъщата си вежливост скочих на крака и му се поклоних при влизането.) И непременно внимавайте да не се наденете случайно на кинжала си.

Всичко това изрече със суховата усмивка, а аз се изчервих и взех да мънкам нещо неразбрано като учениче, заловено да мята предмети в час.

— Как е името ви? Лицето ви ми се струва познато, но днес се срещам с толкова малко хора, че се поддавам на измама на зрението и започвам да разпознавам непознати.

Гласът му имаше мекия и приятен тембър на образован човек, съвсем не какъвто очаквах.

— Не ме познавате. Името ми е Престкот.

— Аха. И сте дошли тук да ме убиете, познах ли?

— Да — отвърнах сковано, още по-объркан.

Настъпи нова дълга пауза, през която Търлоу отбеляза страницата си в книгата, затвори я и внимателно я остави на масата. После положи ръце в скута си и отново ме погледна.

— Е, действайте. Не бих искал да ви губя времето.

— И нима не искате да узнаете защо?

Този въпрос като че го учуди и той поклати глава.

— Само ако вие желаете да ми разкажете. Колкото до мен, какво ме засягат хорските „защо“ и „как“, когато се представя пред Бог и Неговия съд? Пийнете ейл — добави, като напълни чаша от глинен съд с широко гърло, който донесе слугата.

С рязко движение на раменете отказах чашата.

— Това е много важно — изрекох сърдито, като разбирах, че все повече се отклонявам в поведението си от онова, което представите ми рисуваха.

— Щом е така, слушам ви — каза той. — Макар да не ми идва на ум как може да съм ви навредил. Вие сте твърде млад, за да сте враждували с мен.

— Убили сте баща ми.

Тези думи като че го разтревожиха.

— Нима? Нямам такъв спомен.

Най-после заговори по начин, който ме разгневи, а знаех, че това е необходимо, за да осъществя намерението си.

— Проклет лъжец! Не може да не си спомняте сър Джеймс Престкот!

— Аха — кимна той спокойно. — Разбира се, помня го. Но мислех, че говорите за друг. На вашия баща не съм причинил никакво зло. Безспорно, по едно време се опитвах; той бе от малцината привърженици на краля, които не бяха глупци.

— И затова го погубихте. Не сте могли да го заловите и да влезете в схватка с него, така че сте отровили умовете на хората с лъжи за него и така сте го съсипали.

— И смятате мен отговорен?

— Такъв сте!

— Ами така да е, щом казвате — заяви той спокойно и отново се заключи в мълчание.

За пореден път ме бе препънал. Не знам какво бях очаквал: или яростно отрицание, или разпалени оправдания. Но изобщо не предполагах, че той ще мълчи с пълно равнодушие, сякаш му беше безразлично.

— Защитавайте се! — викнах гневно.

— Как? Не разполагам нито с нож като вас, нито със силата ви и ако сте си наумили да ме убиете, няма да ви е особено трудно.

— Не, защитавайте постъпките си!

— Защо? Вие вече сте ме приели за виновен и се опасявам, че немощните ми възражения няма да ви разубедят.

— Така не е честно! — възкликнах и веднага си дадох сметка колко по детински звучат тези думи и как мъж като баща ми никога не би ги произнесъл.

— Почти нищо на този свят не е честно — отговори той.

— Баща ми не беше предател!

— Възможно е.

— И твърдите, че не сте го погубили? Очаквате да ви повярвам?

— Нищо не съм твърдял. Но след като питате, ще ви кажа, че не. Не съм го погубвал. То се знае, не от мен зависи дали ще ми повярвате, или не.

В по-късни години — дотолкова по-късни, че вече не можеше да ми влезе в работа, — разбрах по какъв начин Джон Търлоу се бе издигнал толкова високо, та единствен в страната се бе осмелявал да противоречи на Кромуел. Нанасяш му удар, а Търлоу се надига и разсъждава логично с приятен глас. Продължаваш да блъскаш по него, а той все така се изправя, винаги учтив, без да си изпуска нервите, докато се засрамиш от себе си и решаваш да го изслушаш. И когато вече си изгубил равновесие, той просто ти внушава своята гледна точка. Никога не преминаваше в настъпление, никога не натрапваше мнението си, но рано или късно гневът и възраженията се стопяваха, разбити в твърдата му съпротива.

— Постъпвали сте така и с други, а искате да ви повярвам, че не сте го сторили с баща ми?

— С кои други?

— Не сте казали, че не е виновен. А сте имали тази възможност.

— Не ми влизаше в задълженията да се грижа за силата и единството на враговете си. А и кой би ми повярвал? Намирате ли, че сертификат за честност, подписан от мен, би очистил репутацията му? Щом в партията на краля бяха решили да се нападат едни други и да преследват призраци, какво ме засягаше мен това? Колкото повече отслабваха, толкова по-добре ми идваше.

— И толкова са отслабнали, че сега кралят е на трона, а вие сте тук забравен и неизвестен — изрекох с насмешка, но в същото време си дадох сметка, че не само доводите му бяха добри, а и че никога не бях поглеждал нещата от тази страна, дотолкова безспорна ми се виждаше вината му.

— Само защото Протекторът умря, а той не мислеше… Е, няма значение — каза меко Търлоу. — Образува се вакуум, а природата не търпи вакуум. Чарлс не отвоюва своя трон; той бе пратен там от сили, много по-големи, отколкото би могъл да набере сам. Предстои да видим дали е достатъчно силен да задържи позициите си.

— Вие трябва да сте били във възторг — подхвърлих със сарказъм.

— Във възторг ли? — промълви замислено той. — Не, разбира се, че не. Трудих се десет години, за да направя Англия силна и свободна от тиранията, и не изпитах никаква радост да наблюдавам как всичко това се разлетя в прах. Но пък и не бях толкова разстроен, колкото сигурно си представяте. Армиите се готвеха за настъпление и възникваха фракции, които единствен Кромуел би могъл да овладее. Изборът беше между краля или война. Не се противопоставих на Чарлс. А можех. Да бях поискал, Чарлс вече от години щеше да лежи в гроба.

Каза го толкова спокойно, с тон, сякаш се подразбираше, че не схванах веднага целия ужас на думите му. А после ахнах. Този дребосък си бе присвоил правото с оглед на политиката да реши дали законният му богопомазан владетел да живее, или да умре. Чарлс, крал на Англия по волята на Джон Търлоу! Знаех, че говори самата истина, не се съмнявах, че с Протектора са обсъждали такава възможност. И ако се бяха отказали от нея, то не бе от стъписване пред подобно престъпление — те бяха извършили предостатъчно такива, — а само защото не би послужило на интересите им.

— Но не сте го поискали.

— Не. Републиката действаше в рамките на закона и си плати за това. А колко по-просто би било, ако Чарлс-старши бе починал от някоя загадъчна болест и ръцете ни бяха останали чисти пред нацията, пък нищо че тайно сме предприели позорни действия. Но ние го съдихме и екзекутирахме…

— Тоест, убихте го подло.

— … и екзекутирахме пред очите на всички, без нищо скришно и потайно. Същото се отнася и за други предатели… верни патриоти, както ги наричат днес… които бяха заловени. Назовете ми поне един, който да е убит тихомълком, без да е изправен пред съд.

Всички знаеха, че такива имаше хиляди, но аз, естествено, не знаех имената им, това и му отговорих.

— Разбирам. И тъй, убил съм безчет хора, а вие не можете да назовете нито един. Към сферата на правото ли сте се насочили, господин Престкот?

Отвърнах, че да, заради бедите, застигнали семейството ми.

— Така ми се и стори. Самият аз бях адвокат, докато не постъпих на държавна служба. Много се надявам положението на семейството ви да се промени към по-добро, защото не смятам, че ще сте гордост за това съсловие. Излагате тезата си крайно неубедително.

— Но ние не сме на съд тук!

— Да — съгласи се той. — Вие се намирате в дома ми. Но ако желаете, можете да превърнете тази стая в съдебна зала и да произнесете първата си пледоария. Ще отговоря на въпросите ви, а после можете да вземете решение. Чуйте, това е много изгодно за вас предложение. Ще бъдете едновременно обвинител, съдия, съдебни заседатели и ако поискате — палач. Подобен случай рядко му пада на човек на вашата възраст.

По някаква причина вече дори не поставях под въпрос казаното от него. Късно бе да приведа в изпълнение първоначалното си дръзко намерение. Сега ми се искаше да изтръгна от него признание, че съм бил прав, и да чуя как ще потвърди, че е заслужил наказанието, което съм му подготвил. Ето защо отстъпих на настояването му и ето защо днес смятам, че той грешеше. От мен би излязъл отличен адвокат, та макар да отправям благодарности към небето, че не бях запратен в подобно жалко положение.

— Ами, работата е там, че… — подхванах.

— Не, не — кротко ме прекъсна той. — Ние с вас сме в съда, господине. Вашата презентация не ви прави чест. Никога не започвайте реч с думите „Работата е там, че…“. Не ви ли учат вече на реторика в университета? Сега започнете както трябва, като се погрижите да се обърнете към съдията с нужната почтителност (нищо, че той е дърт глупак), а към съдебните заседатели, сякаш сте убедени, че на скамейката пред вас седят същи Соломоновци (дори да сте ги подкупили сутринта). Започнете отначало. И не се стеснявайте. Ако искате да спечелите делото, не допускайте смущение.

— Милорд, господа съдебни заседатели — подхванах аз.

Дори и след толкова години се учудвам, че така покорно му се подчиних.

— Много по-добре — отсъди той. — Продължавайте. Но се опитайте да придадете на гласа си повече изразителност.

— Милорд, господа съдебни заседатели — заявих внушително, но и с известна ирония, тъй като не желаех да създам впечатление, че съм се съгласил с голямо желание на този театър. — Тук сте да съдите едно от най-злите престъпления в историята на човечеството. Стоящият пред вас подсъдим е обвинен не в проста кражба или убийство в разгара на свада, а в хладнокръвно и пресметнато ликвидиране на джентълмен, твърде изряден и благороден, че да бъде обработен по друг начин. Този джентълмен, Джеймс Престкот, не може сам да издигне глас в своя защита и да ви разкаже за нанесените му удари. Според обичая трябва да го сторят членовете на семейството му, та неговият зов за правосъдие да бъде чут от гроба и душата му да намери покой.

— Много добре — отзова се Търлоу. — Прекрасно начало.

— Като съдия съм длъжен да посоча на подсъдимия, че трябва да пази мълчание. Ако това е съдебен процес, то трябва да се спазват всички правила.

— Моите извинения.

— Не ви моля да осъдите този човек, без да са изложени в пълнота всички обстоятелства по делото. Те ще се окажат достатъчно, за да признаете без сянка на съмнение въпросната личност за виновна. Ще се огранича с излагане на фактите, не са нужни показни реторични аргументи. Благородството, лоялността и доблестта на сър Джеймс Престкот бяха такива, че той отдаде на краля всичко, което притежаваше, и бе готов да даде още повече. Когато повечето му съмишленици се предадоха, той се върна от изгнание, за да съдейства за благословената Реставрация, която днес ни дарява с благата си. Мнозина се присъединиха към него, но далеч не всички така всеотдайно, а някои, целящи единствено своята изгода. Други предадоха другарите си и благородното им дело, а всеки път, когато Джон Търлоу намираше такива хора, той ги използваше, после ги устройваше в удобно положение да вредят и да прехвърлят вината си. Основният му помощник, който би трябвало да бъде съден за деяния, погубили баща ми, е Джон Мордаунт.

Замълчах, за да проверя ще трепне ли той, като узнае доколко съм осведомен. Но не: той все така седеше неподвижно и с нищо не издаваше дори бегъл интерес. И аз продължих своята реч:

— Нека поясня. Мордаунт е най-малкият син в благородно семейство, което по време на войната старателно е избягвало да застане на нечия страна и се е надявало да се сдобие с благоволението на бъдещия победител, който и да се окажел той. Смятало се, че Мордаунт клони към краля, но бидейки твърде млад да се сражава, подобно на мнозина други бил отправен да пътешества из континента, където нищо не го заплашвало. Така той се озовал в Савоя и се запознал със Самюъл Морланд, служещ на Републиката.

— Мордаунт бил смятан за привърженик на краля, а Морланд бил поддръжник на Кромуел. Кога точно са станали съобщници с цел издигане не е известно, но вероятно помежду им вече всичко е било уговорено, когато сър Самюъл се прибрал в Англия през 1656 година. Мордаунт също се върнал и започнал да придобива добра слава сред роялистите; ала неговата ловкост, ум и хвалената му проницателност по мое мнение са се дължали до голяма степен на сведенията, които получавал от Морланд. Добрата му репутация роялистите заплатили скъпо, тъй като Мордаунт я придобил, като издавал всички техни замисли до един.

— Ала след това предателите извършили голяма грешка през петдесет и осма година и Мордаунт бил арестуван при повсеместните арести на всички, подозирани в симпатия към роялистите.

— Невъзможно е да си представим, че безпощаден човек като Джон Търлоу би позволил да бъде спасен тъй важен заговорник, ако той наистина се бе борил за делото на краля. Но бил ли е пратен той на бесилката заедно със своите другари? Бил ли е привързан към стол и подложен на мъчения, за да бъдат изтръгнати безценни сведения, които се е опитвал да скрие? Бил ли е поне държан под строга охрана? Не и не. Не минал месец и половина и той излязъл на свобода. Говорело се, че жена му подкупила съдебните заседатели.

— Убеден съм, че биха били необходими големи пари, за да се осмели съдебен заседател да признае за невинен най-опасния човек в Англия и да си навлече гнева на Търлоу. В действителност не е бил нужен никакъв подкуп. На съдебните заседатели е било посочено каква присъда да издадат и те са се подчинили без всякаква материална изгода. Мордаунт се завърнал на бойното поле още по-прославен със своята храброст и издръжливост, без да извика у никого каквито и да било подозрения.

— Ала роялистите вече се убедили, че сред тях има предател и е необходимо той да бъде разобличен. Ето защо Търлоу предприел мерки да скрие източника на своите сведения, отвличайки подозренията в съвсем друга посока. По негово нареждане за защита на истинския предател били изготвени фалшиви документи. Подчинените му използвали шифъра на баща ми и известните му сведения. Но защо изборът паднал точно на него, когато за целта би свършил работа кой да е роялист?

— Може би господин Търлоу е невинен за този избор, тъй като по мое мнение тук важна роля е изиграла алчността на Самюъл Морланд, комуто опозоряването на баща ми би било твърде изгодно. Той знаел, че семейството на съобщника му Джон Ръсел ще го възнагради богато, ако им съдейства да осъществят безпрепятствено плановете си за отводняване на блатистите земи. Морланд им дал да разберат, че е възможно сър Джеймс Престкот да бъде отстранен от пътя им, ако той, Морланд, бъдел възнаграден за усилията си. Сър Джон Ръсел се хванал за сведенията, предоставени му от Морланд, започнал навред да тръби за тях и страстните му доводи излъгали сър Уилям Комптън, като го накарали да изобличи и погуби най-близкия си приятел.

— Ето как била приведена в изпълнение втората част от плана и като опетнили доброто име на баща ми, го лишили от имуществото му. Не знам дали той се е досещал, че тъй влиятелни хора са желали… не, изисквали са унищожението му. Търлоу, бранещ правителството, Мордаунт и Морланд, чието бъдеще зависело от това дали щяло да им се удаде да стоварят върху него вината за своите деяния, и могъщото семейство Ръсел, което получавало възможност да се разпорежда свободно със заблатените земи. Такива солидни изгоди за всички на тъй малка цена! Нужно било само да се принесат в жертва животът и репутацията на един-единствен човек.

— Да се очисти от подобно очерняне, за него било невъзможно: ако обвиненията не били повдигнати открито, как можело те да бъдат отхвърлени? Не било предявено нито едно доказателство, как да бъдела изобличена лъжата им? Той избягал от клеветите, от несправедливо хвърляне в затвора, може би дори от ножа на наемен убиец — и това било приравнено към самопризнание за престъпления. А Търлоу, авторът на всичките му беди и единственият човек, който би могъл да снеме петното от неговата чест, не произнесъл нито дума. Кой друг би бил способен да измисли такъв план? Кой друг би притежавал средствата да приведе плана в изпълнение? Само Джон Търлоу, човекът, който знаел всичко, виждал всичко и бил движещата сила на всички онези тъмни събития.

— И аз, господа съдебни заседатели, съм сведен до жалкото положение, в което ме виждате днес. Нямам средства, нито връзки, нито някакво влияние — нищо освен изложените аргументи и неугасимата си вяра в правотата на моята кауза, както и в справедливостта на този съд. Но вярвам, че това е повече от достатъчно.

Дали действително произнесох дума по дума тази реч? Не, разбира се. Убеден съм, че моята младост е сковавала езика ми и пледоарията ми далеч не е прозвучала така уверено, както ми харесва да си спомням. Приятелите ми, които четат книги, ме уверяват, че точно така стоят нещата с историята. Дори великите историци записват онова, което са били длъжни да изричат актьорите в театъра на събитията, а не което са казали в действителност. Така стана и с мен и ако през годините съм се усъвършенствал в изказа си, няма да се извинявам за това. В спомените си говорих именно така: сдържано, но със страст, с жар, но и овладяно, застанал пред него, без да отделям очи от лицето му, като кой знае защо се опитвах да го уверя в истинността на думите си, но в същото време осъзнавах, че се старая да убедя и самия себе си.

Той не отговори веднага — това го помня ясно. Не, седеше все така невъзмутим, поставил затворената книга върху коленете си и кимаше мълчаливо. После, когато в стаята се чуваха само съскането и пращенето на горящите пънове, той пристъпи към отговора, като продължаваше играта на съдебно заседание.

— Няма да започна да лаская моя учен обвинител с похвала за прекрасната му реч, произнесена с искреност, на каквато е способен само предан син. В честността на казаното не се съмнявам, мъжеството и жаждата му за справедливост са безспорни и прави чест на тъй млад човек готовността да се нагърби с толкова тежка задача, без да разполага с ничия помощ.

— Само че тук е съд и в него няма място за чувства. Заради това съм длъжен да посоча, че представеното срещу мен обвинение е много нестабилно и неподкрепено с доказателства, които да имат тежест. Думата на бащата е безпрекословна за сина, но не и за съда. Ако възнамерявате да преобразите заключенията си във факти, трябва да се опрете на нещо повече от твърденията на човек, срещу когото има обвинения. Това, че съм погубил съвършено невинен човек, е извънредно сериозно обвинение и не може да се признае за основателно само въз основа на предположения.

— Сър Джеймс Престкот беше обвинен в предателство и това го погуби: признавам, че аз съм очевидният заподозрян. В течение на много години върху мен лежеше отговорността да осигуря безопасността на правителството и не отричам, че прибягвах към много и разнообразни методи. Нуждата го налагаше, тъй като срещу нас действително се устройваха заговори — в такова количество, че не мога да си ги припомня всичките. Подстрекатели се стремяха да хвърлят отново страната в ужаса на войната и гражданските междуособици. Мой дълг бе да възпрепятствам това и аз го изпълнявах, доколкото ми беше по силите.

— Имаше ли доносник, предател измежду привържениците на краля? Имаше, разбира се, и съвсем не един. Винаги се намират хора, готови да продадат приятелите си за пари, но много често стоката, която предлагаха, не ми беше потребна. Роялистите винаги са били извънредно глупави заговорници. Предполагаемите бунтове се готвеха с участието на толкова голям брой невъздържани в езика си хора, че трябваше да сме глухи, та да не научим за тях. Приписваната ми сатанинска мощ наистина е ласкателна, но такава не съществуваше: по-голямата част от успехите си дължах на глупостта на противниците си.

— Колкото до Самюъл Морланд, той не е лишен от способности, но неговата алчност и ненадеждност правеха услугите му съмнителни и аз отдавна имах желание да се откажа от тях. Ала нямаше как, защото той държеше най-полезния осведомител относно действията на поддръжниците на краля — човек, когото наричаше господин Барет.

— От всички правителствени източници този господин Барет бе несравнимо най-ценният. Стигаше само да зададем въпрос и Барет незабавно съобщаваше отговора чрез Самюъл. А Самюъл отказваше да разкрие кой е той. Ако се избавех от услугите на Самюъл, трябваше да се лиша и от господин Барет, а на Самюъл му стигаше ум да съобрази, че го търпя само по тази причина. Често се чудех дали не предава лично сведенията, затова имах грижата той да знае възможно най-малко за нашите планове и действия. До момента, в който размяната не стана прекалено неизгодна, не поставях пречки пред нея.

— Кой беше господин Барет? Вие сте съвършено прав, аз също стигнах до извода, че това е Джон Мордаунт, и го арестувах, за да го разпитам лично и да се помъча да установя с него пряка връзка, та за в бъдеще да мога да заобиколя Самюъл. Но Мордаунт отричаше всичко. Или бе заподозрял капан, или наистина нямаше нищо общо, или пък хранеше твърде силна лоялност към Самюъл. Така или иначе, нищо не получих от него.

— Това бе грешка от моя страна, тъй като стъпката ми издаде моята враждебност по отношение на Самюъл и когато му се удаде случай, той устрои заговор срещу мен и временно се лиших от длъжността си. Когато си върнах положението, той се уплаши от отмъщението ми и се прехвърли на страната на краля, а за да си спечели доверие там, обвини вашия баща.

— Както виждате, не възнамерявам тук да опровергавам, че предателят беше Джон Мордаунт и че баща ви бе пожертван, за да бъде опазен той. Макар че някои подробности бих поставил под съмнение, ако имахме време за това.

— Не признавам само едно обвинение, върху което е построена цялата ви теза срещу мен, и мога да докажа, че то е невярно. Твърдите, че аз съм причинил опозоряването на баща ви, че аз съм се погрижил за подправените документи и за разпространяване на слухове относно тях, а аз изрично твърдя, че не само не съм направил нищо такова, а и не бих могъл да го направя, защото по времето, когато се случи, вече нямах нито място в правителството, нито влияние.

— Уволниха ме от служба за Републиката в края на петдесет и девета година, когато Ричард Кромуел реши, че няма да може да остане Протектор, и се отказа от борбата. Жалко! Той не беше без способности. Бях лишен от власт заедно с него и в течение на много месеци не се ползвах с никакво влияние. А именно тогава са скалъпени документите, имащи отношение към баща ви и предадени на сър Джон Ръсел и съответно на сър Уилям Комптън. Това са прости факти. Казах, че в разсъжденията ви има един сериозен пропуск. Ето това е той. Тезата ви може да е вярна сама по себе си, но няма начин да се отнася до мен — заключи той.

Ето каква проста грешка бях допуснал и сега бях като ударен с чук по главата. При всичките ми сериозни проучвания нито веднъж не бях помислил за хаоса, съпровождащ последните дни на Републиката, за ожесточената борба за положение и предателства помежду бивши съобщници, когато са се опитвали да спасят себе си и цялата си корумпирана система от гибел. Кромуел умря, на власт дойде синът му, после беше свален от власт и едни парламентарни фанатици започнаха да сменят други. В цялата тази вихрушка Търлоу временно бе изпуснал юздите. Знаех за това обстоятелство, но не го сметнах за важно, не сверих фактите и датите. И от самото начало на речта ми Търлоу бе чакал, докато красноречието ми не се изчерпа, като бе знаел, че само да духне с уста и ще разсее цялото ми обвинение срещу него.

— Казвате, че Морланд еднолично е довел до съсипването на баща ми?

— Това е едно възможно тълкуване — невъзмутимо заяви Търлоу. — И най-очевидното, ако се изхожда от събраните от вас факти.

— Какво да правя тогава?

— Мислех, че сте дошли да ме убиете, а не да ми искате съвет.

Той знаеше, че се е спасил. Само дето не ми каза направо, че когато бях разговарял с Мордаунт, а после с Морланд, бях стоял лице в лице с виновниците. От единия си бях тръгнал, след като му изсипах куп благодарности и благопожелания. Другия бях сметнал само за оръдие, алчен подлец може би, но по същността си само източник на сведения и нищо повече. Сега се чувствах глупак и изгарях от срам, задето този човек беше видял всичката ми глупост и ми я бе посочил с такова хладнокръвие.

— Време е да приключваме с това — обади се Търлоу. — Смятате ли ме за виновен, или не? Вече ви казах: решението ще вземете вие, а аз ще приема присъдата ви.

Поклатих глава, а очите ми бяха пълни със сълзи на разочарование и срам.

— Това не е достатъчно, длъжен сте да обявите присъдата — настоя той.

— Невинен — промърморих.

— Моля? Простете, но не ви чух.

— Невинен! — викнах насреща му. — Невинен, невинен, невинен! Сега чухте ли?

— Чух, благодаря ви. Е, след като доказахте колко силно тачите справедливостта, а разбирам какво ви струваше това, и аз ще докажа същото. Ако ви е нужен моят съвет, ще ви го дам. Разкажете ми всичко, което сте направили, прочели, казали, помислили и видели. Тогава ще ми стане ясно мога ли да ви помогна с нещо.

Той отново плесна с ръце, слугата влезе и този път получи нареждане да донесе храна и да сложи дърва в огъня. Заех се да разказвам и обяснявам, като започнах от самото начало и премълчах само за помощта и съдействието, оказани ми от лорд Бристол. Бях обещал да не говоря за това и не исках да разгневя бъдещия си покровител, като не удържа на думата си. Разправих дори за магията, наложена ми от Сара Блънди, и за решимостта си веднъж завинаги да сложа край на борбата помежду ни. Но изоставих тази тема дотук, защото тя нямаше отношение към него, а и по изражението му виждах, че той не вярва в подобни неща.

— Имате предимство във възможността си да обвините Мордаунт, тъй като мнозина не го обичат и той е тясно свързан с лорд Кларендън. Предложете стоката си на нужните купувачи и ще получите висока цена.

— На кого по-точно?

— Предполагам, че сър Уилям Комптън ще бъде разбираемо провокиран да ви преследва съдебно за вашето нападение. Тъй като в същото време ненавижда лорд Кларендън, може да е склонен да се откаже от иск срещу вас в замяна на това, че ще допринесете за провала на най-големия му враг. Ако Мордаунт, приятелят на Кларендън, понесе удар, то това ще се отрази и на самия Кларендън. А за такова нещо освен сър Уилям Комптън щедро ще ви се отблагодарят и други хора. Добре е да се обърнете към тях и да видите какво могат да предложат в замяна.

— Всичко това звучи много добре — отвърнах, като не си позволих надежда след толкова разочарования. — Но аз съм беглец. Ако замина за Лондон или дори за Оксфорд, ще бъда арестуван. Как бих могъл да се обърна към когото и да било?

Ала той се отнесе пренебрежително към всесилието на кралското правосъдие. Започвах да разбирам, че хора като Търлоу не придаваха особено значение на закона. Ако враговете решаха да го унищожат, чистотата пред закона нямаше да го спаси, а ако бъдеше достатъчно силен, можеше да не се опасява от нищо, колкото и големи да бяха престъпленията му. Законът се оказваше просто оръдие на властта и нищо повече. Той ми предложи опасна сделка, ужасен избор. Аз дирех правосъдие, но Търлоу ми показа, че такова не съществува и всичко се свежда до борба за власт. Ако исках да върна законното си положение, длъжен бях да унищожа чуждите врагове точно така, както бяха унищожили баща ми. Можех да постигна целта си, но само чрез отричане от онова, което стоеше зад нея.

Нужни бяха много дни за размишления и молитви, преди да приема това условие. Когато се съгласих, Търлоу замина за Оксфорд, където обсъди нещата с доктор Уолис след срещата им в театъра.

Мъчеха ме опасения, но той ми обясни, че за доктор Уолис е далеч по-просто да се обърне към онези хора в правителството, които могат да окажат нужното съдействие. Колкото и грубо да се бях отнесъл към него в затвора, Търлоу от самото начало изглеждаше убеден, че няма да е трудно да се получи съдействието на Уолис, макар да не си даде труд да ми обясни защо.

— Е? — попитах настойчиво, когато след връщането си Търлоу най-сетне ме повика. — Уолис съгласи ли се да помогне?

Търлоу се усмихна.

— Май че да. Стига да получи известни сведения. Споменахте за италианец, с когото сте се запознали у сър Уилям Комптън.

— Да, Кола. Много любезен човек за чужденец.

— Точно така, Кола. Доктор Уолис извънредно силно се интересува от вашето мнение за него.

— Знам, той вече ме разпитва, макар да нямам и понятие защо му е нужно.

— Е, това не бива да ви занимава. Ще съобщите ли под клетва всичко, което ви е известно за него? И ще отговорите ли на останалите въпроси на доктор Уолис доброволно и откровено?

— Ако ми съдейства, разбира се от само себе си, че да. Но на мен нищо специално не ми е известно. А какво ще получа в замяна?

— Доколкото схванах, доктор Уолис може да ви снабди с извънредно важни сведения за пакета, който баща ви е възнамерявал да изпрати на майка ви. В този пакет се е съдържало всичко, което е знаел за Мордаунт и неговите дела. С кого се е виждал, какво е говорил, а и какво се е вършело. Като разполагате с това, лесно можете да постигнете целта си.

— Той е знаел през цялото време за пакета и нищо не ми е казал?

— Пакетът не е у него, а той е човек, който крие от околните всички свои мисли, не само тайните си. Никога нищо не дава и не върши даром. За щастие, сега вие имате нещо, което да му предложите. А той ще ви посочи към кого да се обърнете, за да получите въпросния пакет. Е, съгласен ли сте на такава сделка?

— Да! — изрекох възторжено. — Разбира се. От все сърце, след като в отплата му трябват само сведения. А за подобна находка бих си дал живота дори.

— Е, много добре — отвърна Търлоу с доволна усмивка. — Значи това е уредено. Сега остава да отстраним заплахата от страна на закона и да ви върнем свободата да ходите и да пътувате където пожелаете. Споменах за подозренията ви относно онази Сара Блънди и за пръстена, свален от трупа на доктор Гроув, който се намира у вас, и тя вече е арестувана за убийство.

— Радвам се да го чуя — казах и сърцето ми се преизпълни с ликуване. — Нали ви обясних вече как ми стана известно, че именно тя го е убила.

— Ще дадете показания срещу нея, уважението ви към правосъдието ще бъде оценено и от вас ще снемат всички обвинения. Давате ли дума, че това момиче извън всяко съмнение е убило доктор Гроув?

— Давам.

Знам, че беше лъжа, и още недоизказал се, бях обзет от горчиво негодувание, задето бях принуден да я изрека.

— В такъв случай всичко ще е наред. Но, повтарям, само ако отговорите на въпросите, зададени от доктор Уолис.

Бях на път да се пръсна от радост, докато предвкусвах тържеството си във всичко, към което се бях стремил. Наистина, казах си, над мен е спусната благословия, след като в тъй кратък срок получих толкова много. За няколко мига бях в еуфория, но после паднах духом.

— Това е капан — заявих. — Примамка, за да се върна в Оксфорд. Отново ще ме хвърлят в затвора и ще ме обесят.

— Такъв риск е налице, но по мое мнение Уолис се е прицелил към по-едра плячка от вас.

Изсумтях с негодувание. Помислих си колко е лесно да се запази невъзмутимо спокойствие, при положение че примката може да се затегне около нечия чужда шия. Щях да го видя колко философски би се отнесъл към това, ако него подгонеха към бесилката.

Следващият ход бе предприет няколко дни по-късно. Неохотно се примирих с мисълта, че въпреки опасността, ще ми се наложи да се оставя в ръцете на Уолис. Ала мъжеството ми измени и все още се колебаех, когато в стаята, където прекарвах цялото си време, с безшумни стъпки влезе Търлоу и ми съобщи, че ме очаква посетител.

— Някой си синьор Марко да Кола — поясни с усмивка. — Странно как този човек се появява на най-неочаквани места.

— Той е тук? — скочих на крака изумен. — Но защо?

— Защото аз го поканих. Отседнал е в съседна странноприемница и когато ме известиха за това, си казах, че е време да се запозная с въпросния господин. Невероятно мил човек.

Настоях да видя Кола, тъй като желаех да науча всички новини. Търлоу посочи, че той може да се окаже най-добрият посредник за обръщение към оксфордския съд (дори ми се стори, че не се доверява толкова безусловно на Уолис, както твърдеше).

Надявам се, че няма защо да се оправдавам за онова, което му наговорих. Вече бях получил достатъчно доказателства колко наложително е да се избавя от заклинанията на Сара Блънди и колко малко възможности имах да сторя нещо сам. Умолявал бях магията да бъде свалена от мен, ала ми бе отказвано. Тя с хитрост ме застави да нападна своя опекун; всички усилия на магове и свещенослужители да ѝ бъде даден отпор претърпяха неуспех и макар да не го споменавам често в повествованието си, едва ли не всеки ден ставах жертва на непонятни произшествия, а нощем ме терзаеха трескави видения и здравият сън ми убягваше. Тя ме нападаше безпощадно, вероятно с надежда да ме лиши от разсъдъка ми. А сега ми се предоставяше случай да ѝ нанеса ответен удар веднъж и завинаги. Не можех да пропусна подобна възможност. Да не говорим за дълга ми пред Томас.

Затова разправих на Кола как съм отишъл в дома ѝ, щом съм избягал от затвора, и съм видял как е влязла с безумно изражение на лицето, извън контрол. Казах му как съм намерил у нея пръстена на Гроув, веднага съм го разпознал и съм ѝ го отнел. Как тя е пребледняла, когато съм ѝ поискал обяснение защо е у нея. Как съм готов да повторя тези си показания пред съда. Когато завърших разказа си, вече и сам почти му вярвах.

Кола се съгласи да предаде показанията ми пред мировия съдия и дори ме успокои, като изказа предположение, че готовността ми да съм в услуга на правосъдието въпреки сериозната опасност, на която се подлагам, ще ми се зачете в бъдеще.

Благодарих му и бях обзет от тъй дружески чувства към него, че не се сдържах и споделих някои впечатления, които го засягаха лично.

— Обяснете ми — казах, — защо доктор Уолис се интересува от вас? Приятели ли сте двамата?

— Не — отсече той. — Видях го всичко на всичко веднъж и той се държа крайно неучтиво.

— Иска да разговаря с мен за вас, но не знам защо.

Кола повтори, че нищо не разбира, а после прекъсна разговора на тази тема и се осведоми кога се очаква да се върна в Оксфорд.

— Мисля, че ще е разумно да изчакам до самото навечерие на процеса — отговорих. — Надявам се, че съдията ще склони да бъда освободен под гаранция, но не съм настроен да бъда прекалено доверчив.

— Значи тогава ще се видите с доктор Уолис?

— Това е почти сигурно.

— Добре. Бих искал след това да ви поканя, за да отпразнуваме благополучното ви избавление.

И той си тръгна. Описвам всичко това тук, за да покажа колко много от разговорите пропуска Кола. Но значителна част от останалото е повече или по-малко вярно. Мировият съдия пристигна разгневен и възнамеряваше тутакси да арестува и Търлоу, и мен, но щом чу показанията ми против Блънди, стана самата доброта и любезност. Впрочем, подозирам, че доктор Уолис вече се бе намесил и го бе предупредил, че е вероятно сър Уилям да оттегли жалбата си, както той и стори няколко дни по-късно. После изчаках, докато не дойде вестта за началото на съдебното дело, и тогава се върнах в Оксфорд.

Ала не ми се наложи да давам показания, тъй като Сара се призна за виновна в престъплението, което бе поразително, след като не го бе извършила. Тъй или иначе, уликите изглеждаха безспорни и вероятно тя бе проумяла, че в никой случай няма да избегне съдбата си.

На следващия ден я обесиха и аз мигом почувствах как душата ми се освободи от зловредното ѝ влияние, сякаш ме облъхна прохладен свеж вятър след буря, очистил въздуха след задуха. Едва тогава осъзнах колко свирепо ме бе тормозила и как непрестанно бе обезсилвала духа ми.

Всъщност с това завършва и моят разказ, тъй като всичко останало е извън пределите на ръкописа на Кола, а много от успехите ми вече са общо достояние. Никога повече не видях Кола, тъй като той напусна Оксфорд скоро след това, но Уолис бе извънредно доволен от онова, което му казах, и ми предостави всичката нужна ми информация. Само до месец името ми беше изчистено и макар прякото изобличаване на Мордаунт да се оказа нежелателно по политически причини, по-нататъшното му издигане бе спряно завинаги. Човекът, когото на някакъв етап бяха гласили за най-влиятелния пост в страната, приключи дните си в жалка безизвестност, отхвърлен от всичките си приятели, мнозина от които узнаха цялата истина за него. Аз, тъкмо обратното, бях отрупан с благоволение от куп високопоставени хора, благодарение на което получих правата си, полагащи ми се по рождение, и позиции. Възползвах се дотолкова успешно от даровете на съдбата, че скоро можех вече да пристъпя към възстановяване на имението си. В последствие си построих и къща в покрайнините на Лондон, където презреният ми вуйчо почтително ме посещава с напразна надежда да му заделя част от благата си. Излишно е да казвам, че си тръгва с празни ръце.

Сторих много неща в живота си, за които съжалявам, и ако имах възможност, днес бих постъпил другояче. Но дългът ми стоеше над всичко и ми носи утеха мисълта, че са ми опростени най-тежките ми провинения. Бог бе милостив и макар никой човек да не го заслужава, моето спасение не бе несправедливо. Не бих притежавал толкова много и не бих се радвал на такъв душевен покой, ако не бях закрилян свише. На Него се уповавам и винаги съм се старал да Му служа, доколкото са ми позволявали силите. В изчистването ми от всякакви клевети виждам залог за Неговото благоволение към мен.