Пръстът, който те сочи

Първа глава

Преди няколко седмици старият ми приятел Дик Лоуър ми прати огромен куп изписана хартия с твърдение, че може би трябва да го имам, бидейки ненаситен колекционер на всякакви любопитни документи. Самият той бил склонен да го изхвърли, толкова много лъжи и печални противоречия се съдържали там. Заявява (в писмо, тъй като се оттегли да живее в Дорсет, при това в охолство), че според него ръкописите били твърде тягостни. Очевидно е възможно двама души да са свидетели на едно и също събитие, но да го помнят погрешно. Как може, продължаваше той, да се установи някога със сигурност даден факт, та дори да е упражнена добра воля? Посочваше няколко примера на събития, в които сам е бил участник, и твърдеше, че нещата са били съвсем различни. Единият, разбира се, е поразителният опит да се прелее чужда кръв на вдовицата Блънди с помощта на ствола на гъше перо, което синьор Кола обявява за свое изобретение. Лоуър (когото познавам като извънредно честен човек) напълно оспорва разказа за въпросния случай.

Забележете, той говори за двама души — Кола и Уолис, — макар ръкописите пред мен да са три. Очевидно напълно пренебрегва ръкописа на Джак Престкот, а и е длъжен да го стори. Законът не може да съди и да взема предвид думите на човек, който е невменяем; ако сегашните му действия са лишени от разсъдък, как може да се приемат с доверие спомените му? Те са просто хаотични дрънканици, изкривени от болестта му. Ето как поразеният ум на Престкот превръщаше лудницата в негова огромна къща; главата му не е обръсната, за да носи перука, както той твърди, а за да може да бъде мазана с оцет против буйните му пристъпи; нещастниците, наети да обуздават буйстващите луди, в съзнанието му са негови слуги; многото посетители, от които се оплаква, са разни чудаци, които всяка събота плашат по пени за вход, та да позяпат побърканите зад железните решетки на клетките им и да се посмеят над окаяната им участ. Аз самият го сторих неотдавна, когато отидох да говоря с Престкот относно писанията му, но за мен преживяването в никой случай не беше забавно или удовлетворително.

Ала няколко от твърденията на Престкот са верни. Знам го и го признавам, макар да нямам причини да го обичам. Лоуър ми каза, че се побъркал, когато бил изправен пред доказателство, че собствената му злоба е осуетила всичките му надежди и усилия и че в крайна сметка предупрежденията на онзи ирландец се оказали истина. Може и така да е; мисълта ми е, че дотогава той е бил малко или повече с ума си, така че и спомените му са относително верни, само дето той им прави съвършено погрешно тълкуване. Нужна е интелигентност все пак, за да се представи дадена теза, както го прави той; ако бе запазил разсъдъка си, от него можеше да излезе отличен адвокат. Всеки човек, с когото е говорил, от първия до последния, му е казвал, че баща му е виновен, и наистина е бил. Престкот насочва към доказателства за невинността на баща си изключително умело и сръчно избягва всичко, разкриващо цялата дълбочина на предателството му. Накрая аз самият едва не му повярвах, макар да знаех по-добре от повечето хора, че пред мен са куп хитро скалъпени безсмислици.

Но нима разказът на този нещастник заслужава по-малко доверие от тези на другите двама, също толкова изопачени, макар и от различни страсти? Добре, Престкот е безумец, но Кола е лъжец. Може ръкописът му да съдържа само една изрична лъжа, ала пък изобилства от премълчавания и уклончиви описания. Това само по себе си също е лъжа, защото както казва Амиан, „Vertas vel silentio vel mendacio“ — истината е накърнявана от мълчанието и неискреността. А неискреността се съдържа в тъй невинно изречение, че дори на Уолис му е убягнало. Така или иначе, тя изкривява всичко останало в ръкописа и прави дори верните думи неистински, защото също като при схоластичен аргумент се представят изводи с безупречна логика, извлечени от фалшиви предпоставки.

„Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително.“ Така започва той и оттам нататък всяка дума трябва да бъде внимателно преценявана. Самата поява на ръкописа е наложително да бъде поставена под въпрос, защото каква е причината да пристъпи към него след толкова години мълчание? От друга страна твърдението, че той е лъжец, не означава, че постъпките и мотивите, приписвани му от Уолис, са верни. Венецианецът нито е бил какъвто е изглеждал, нито за какъвто се е представял, но със сигурност никога не е кроял планове срещу сигурността на кралството или срещу живота на лорд Кларендън. Самият Уолис дотолкова е привикнал да обитава своя си тъмен и зловещ свят, че вече не би могъл да отличи истина от измислица или искреност от фалш.

Но как да определя на кое твърдение да вярвам и кое да отхвърля? Аз не мога да повтарям едни и същи събития отново и отново с минимални вариации, както Щал е правил с химикалите си, за да демонстрира как е умрял доктор Гроув. И дори това да беше по силите ми, безпогрешният философски метод е неприложим, когато става дума за постъпки и подбуди на хора, а не за трансформация на нежива материя. Навремето посещавах лекциите по химия на хер Щал и трябва да кажа, че нищо не почерпих от тях. Самите експерименти на Лоуър с кръвопреливане в началото породиха увереност, че това е върховната панацея за всички болести, а по-късно (след много случаи на смърт във Франция) учените застанаха на противоположното мнение — че било пагубна процедура. Не може да е и едното, и другото, господа философи. Ако сте прави сега, как така сте грешили толкова много преди? Как тъй, когато Божи служител промени мнението си, това се смята за слабост на мирогледа му, а когато същото прави човек на науката, се приема за ценност на метода му? И как незначителен хроникьор като мен да превърне оловото на неточностите из тези записки в златото на истината?

Право да коментирам въпросните писания ми дава най-вече моята безпристрастна позиция, която (както ни се казва) е Premium mobile24 на балансираното разбиране: малко от случилото се има отношение към мен. Второ, мисля, че основателно мога да претендирам за известни познания: през целия си живот съм живял в Оксфорд и познавам града (което и хулителите ми не отричат) по-добре от всеки друг. Накрая, то се знае, познавах всички актьори в тази драма; по онова време с Лоуър се виждахме редовно и поне веднъж седмично вечеряхме в гостилницата на Мама Джийн. Чрез него се запознах с всички философи, включително със синьор Кола. Работих с доктор Уолис дълги години — той завеждаше архива на университета, който аз посещавах много често. Имал съм дори честта да разговарям с господин Бойл, а веднъж присъствах на сутрешен прием с лорд Арлингтън, макар, уви, да нямах възможност лично да му поднеса своите почитания.

Нещо повече, познавах Сара Блънди, преди да я сполети трагична съдба, и тъй като не съм привърженик на загадките и главоблъсканиците, веднага ще разкрия тайната си. Аз я познавах и след това, макар да бе обесена, разчленена и изгорена. Нещо повече, смятам, че съм единственият човек, способен да изложи достоверно събитията от онези дни и да опише доброто, породило такава жестокост, онази благодат на Провидението, предизвикала такава злоба. По някои въпроси мога да се допитам до Лоуър, тъй като споделяме много тайни; но ключовите знания са известни единствено на мен и ще ми се наложи да убеждавам с тежестта на авторитета си и със словотворческите си умения. Любопитното е, че колкото по-малко ми вярват, толкова по-убеден ще бъда в правотата си. Господин Милтън се е заел в своя велика поема по неговите думи да оправдава пътищата Божии в хорските очи. Ала не е взел предвид едно: може би Бог е забранил на хората да проумеят пътищата Му, защото, ако осъзнаят в пълна степен Неговата доброта и неприемането ѝ от нас, ще бъдат толкова съкрушени, че ще изоставят всяка надежда за спасение и ще измрат от скръб.

Аз съм историк и твърдо се придържам към това название, при все че критиците ми са ме нарекли с друга дума — антиквар. Вярвам, че истината може да израсте само върху здравата основа на фактите, и още от ранна възраст си поставих целта да изградя такъв фундамент. Забележете, не тоя грандиозен замисъл да напиша световната история; не можеш да изградиш дворец, преди да си изравнил земята под него. По скоро по модела на господин Плот25, който е написал естествената история на страната ни, аз пък се занимавам с гражданската ѝ история. И колко материал има само! Мислех си, че ще отнеме няколко години от живота ми. Сега разбирам, че дори да доживея до дълбока старост, пак ще я оставя недовършена. Започнах (след като се отказах от намерението си да стана духовник) с желанието да опиша неотдавнашните ни беди по време на обсадата, когато парламентаристите първо завзеха града, а после отстраниха от университета всички недоволни от тях. Ала бързо прозрях, че ме чака по-благородна задача, защото цялата история на университета можеше да се изгуби завинаги, ако не бъдеше опазена. Така че изоставих първоначалния си труд и започнах другия, по-важен, макар по онова време вече да бях насъбрал значителен материал и една публикация да би ми донесла световна слава, в същото време щеше да ми осигури покровителството на силните на деня, което винаги ми е убягвало. Впрочем това не ме тревожи: animus hominis dives, non area appellan solet, или „богатството на човек се определя не от сандъците му с пари, от разума му“, както е казал Тулий, и това, че тези му думи са смятани за парадокс, показва как римската епоха е била не по-малко покварена и сляпа от нашето време.

Тъкмо по повод този си по-раншен труд се запознах със Сара Блънди и майка ѝ, които са широко застъпени в моя разказ. Чувал бях за Нед, съпруга на старицата, на няколко пъти бях срещал името му при ровенето си из документи и макар да не бе основна фигура в моето описание на обсадата, страстите, които бе събудил, предизвикаха любопитството ми. Кръвожаден злодей, дяволско изчадие, по-лош от убиец, човек, от когото тръпки те побиват. Светец на нашето време, един от Божиите избраници, пълен с доброта, благ в думите си, великодушен. Две крайни мнения и почти нищо по средата; не можеха да бъдат верни едновременно и аз реших да разреша това противоречие. Известно ми беше, че е участвал в бунта през 1647 година, а при потушаването му беше изчезнал от града, както и от моето повествование; тогава не знаех жив ли е, или вече почива в гроба. Ала той бе изиграл роля в едно произшествие, довело до известни брожения, и щом през лятото на 1659 година узнах, че семейството му живее наблизо, реших, че не бива да пропускам възможността да науча повече от устата на участник и свидетел на събитията (макар това да беше старата, след като не можех да открия мъжа ѝ).

Отидох на тази среща с известно притеснение: Ан Блънди минаваше за ясновидка (за онези, които не изпитваха неприязън към нея) или за вещица (каквото прозвище ѝ бяха лепнали не тъй доброжелателните). Дъщеря ѝ Сара смятаха за странна и необуздана, но тя още не си бе спечелила репутацията на лечителка, навела господин Бойл на мисълта рецептите ѝ да бъдат използвани за лечение на бедните. Дължа да кажа, че нито затрогващото описание, дадено ѝ от Кола, нито жестокото от страна на Престкот дава вярна представа за възрастната жена. Въпреки че беше близо петдесетгодишна, пламъкът в очите ѝ (наследен и от дъщеря ѝ) говореше за жизнена душа. Вероятно наистина беше ясновидка, но не в смисъла, който обикновено се влага в тази дума — при нея нямаше неясно промърморени заклинания или налудничави напеви. Имаше остър и проницателен ум, съчетан с присъща ѝ веселост и колкото и да е странно, с дълбока набожност, та макар и еретична. Няма нищо общо с жестоката харпия от разказа на Уолис, въпреки че според мен казва истината. Той самият бе едно свидетелство, че всички ние сме способни на чудовищни злодеяния, бидейки убедени в своята правота, а в онова време безумието на убежденията беше сграбчило страната в здрава хватка.

Да си извоювам доверието ѝ, никак не беше лесно и не съм убеден, че някога го спечелих изцяло. По-късно, когато мъжът ѝ бе мъртъв вече и кралят се бе върнал на трона, отново влязох във връзка с нея и тя несъмнено ме е заподозряла, че ѝ залагам капан, тъй като поддържах отношения с доктор Уолис. А тя нямаше причини да обича новата власт и беше налице конкретен повод да се бои от Уолис. Напълно разбираемо: когато научих повече за него, самият аз започнах да изпитвам страх.

Ала по времето, за което говоря, все още не го познавах. Ричард Кромуел още крепеше властта едва-едва, кралят беше в Испанска Нидерландия и изгаряше от желание да си върне наследството, но не се осмеляваше да си го вземе със сила. В страната царяха смут и очакване армиите отново да се изправят една срещу друга. През онази пролет домът ни, както и на всички мои познати, беше обискиран за оръжие. В Оксфорд получавахме само откъслечни новини за света, но след като разговарях с много хора през годините, дадох си сметка, че буквално никой не е бил наясно какво става. С изключение на Джон Търлоу, разбира се, който знаеше и виждаше всичко. Но дори и той падна от власт, повален от сили, които за пръв път не можеше да контролира. Приемете това като доказателство в какъв хаос бе страната в онези дни.

Нямаше особен смисъл да възприема учтивия подход към Ан Блънди. Не можех например да ѝ напиша писмо, в което да ѝ се представя, защото дори не ми и хрумваше, че тя може да чете. Нямах друг избор, освен да отида пред къщата ѝ и да почукам на вратата. Отвори момиче на около седемнайсет години, най-красивото създание, което бях виждал в живота си: с прекрасна фигура, макар и твърде слаба, чудесни зъби и чиста кожа. Косата ѝ беше тъмна, което бе недостатък, и тя я носеше разпусната и непокрита, но пък се обличаше скромно, макар че и чувал да беше надянала, в моите очи той щеше да е приказна дреха. Най-силно очароваха очите ѝ — наситеночерни като гарваново крило, а е всеизвестно, че най-красиви са чернооките жени. „С тъмни очи като на Венера“ казва Хесиод за своята Алкмена, Омир нарича Юнона „вакла“ заради кръглите ѝ черни очи, а Баптиста Порта в труда си „Човешката физиономия“ се присмива на сивооките англичани и се присъединява към Морисън да слави огнените погледи на смуглите неаполитанки.

Гледах я зяпнал известно време, съвсем забравил за причината на посещението си, докато тя не се осведоми по каква работа съм дошъл, като го стори вежливо, но без угодничене, сдържано, но без високомерие.

— Заповядайте, влезте, господине — каза, като чу отговора ми. — Майка ми отиде до пазара, но съвсем скоро ще се върне, можете да я почакате, ако желаете.

Оставям на други да решат дали трябваше да приема това като предупреждение за характера ѝ. Ако бях в обществото на изискана дама, то се знае, веднага бих си тръгнал, за да не я злепоставям, оставайки с нея насаме. Но в този момент възможността да говоря с красивото създание ми се видя крайно привлекателна. Чак ми се щеше майка ѝ да се забави възможно повече. Седнах (с известен фасон, боя се, както често го правят хората с по-нискостоящите от тях, Бог да ми прости) на малкото столче пред огнището, което, уви, беше празно въпреки студа.

Как завързват разговор другите в подобни ситуации? Никога не съм успявал в това, което е тъй просто за околните. Вероятно е следствие от дългите часове, прекарани над книги и ръкописи. Сред приятели не изпитвах такива затруднения, приказвах свободно и смея да кажа, че не бях най-безинтересният събеседник. Но в някои обстоятелства ми се връзваше езикът, а да си бъбря с момиче от простолюдието с красиви очи просто не беше по силите ми. Можех да се направя на женкар, да я погъделичкам под брадичката, да я настаня на коляното си и да я ощипя по задника, но не ми беше в природата, нито пък в нейната очевидно. Можех и да я пренебрегна като недостойна за вниманието ми, само дето тя беше достойна. Ето защо не сторих нито едното, нито другото, просто се взирах в лицето ѝ с недоумение и оставих на нея да подхване разговора.

— Сигурно сте дошли при майка ми, за да се посъветвате за някое затруднение — подсказа, след като не дочака да си отворя устата.

— Да.

— Може би сте изгубили нещо и искате тя да ви посочи къде е предметът? Това много го умее. Или пък не сте добре със здравето и се боите да идете на лекар?

Най-после с усилие откъснах поглед от лицето ѝ.

— Не, нищо такова. То се знае, чувал съм за големите ѝ умения, но аз съм много стриктен и никога нищо не губя. При мен всичко си има своето място. Само така мога да напредвам с работата си. А и здравето ми е съвсем добро, слава на Бога.

Надути празни дрънканици, но нека смущението ми послужи за оправдание. Какво можеше да я интересува моята работа? Малко хора ги беше грижа. Но в трудни моменти винаги прибягвам към нея в мислите си. Към края на тази история седях до среднощ седмица след седмица да преписвам и вмъквам бележки, затворил се за света. Лок ми каза, че така било най-добре. Странно, никога не съм го харесвал, нито той мен, но винаги приемах съветите му и от тях имаше полза.

— Амин — каза тя. — Защо търсите майка ми тогава? Надявам се не заради нещастна любов. Защото тя не одобрява разни отвари за залюбване и тям подобни глупости. Ако работата е такава, трябва да идете при един от Хедингтън, макар че аз лично го смятам за шарлатанин.

Уверих я, че целта ми е съвсем друга и че не искам да се съветвам с майка ѝ за нищо такова. Тъкмо бях започнал да обяснявам, когато вратата се отвори и жената се прибра. Сара се втурна да ѝ помогне, а тя се отпусна морно на столче срещу мен, изтри запотеното си чело, пое си дъх и чак тогава ме погледна. Беше бедно, но чисто облечена, с мазолести ръце, заякнали от много години тежък труд, и кръгло румено и открито лице. Макар че възрастта бе сложила вече своя отпечатък, тя далеч не беше окаяната и крехка като ранена птичка жена, каквато стана после, и се движеше с енергичност, неприсъща на мнозина по-облагодетелствани в живота на нейните години.

— Няма нещо ненаред при вас — заяви тя мигом, сякаш бях прозрачен за нея. Дъщеря ѝ имаше същия маниер, както научих по-късно. Мисля, че тъкмо с това плашеха хората и те ги смятаха за дръзки и надменни. — Защо сте дошли?

— Това е господин Уд, майко — каза Сара, като се върна от малката съседна стаичка. — Каза ми, че бил историк и дошъл да те попита за разни неща.

— И какви болежки ходят по историците? — без особен интерес подхвърли тя. — Губите си паметта? Схваща ви се ръката, с която пишете?

Усмихнах се.

— И двете са често срещани, но за моя радост, не и при мен. Не, аз пиша история за обсадата и тъй като сте били тук през това време…

— Както и хиляди други хора. С всички ли се каните да говорите? Странен начин да се пише история.

— Мой образец е Тукидид… — подхванах високопарно.

— А той е умрял, преди да завърши труда си — прекъсна ме тя и така ме смая със забележката си, че едва не паднах от столчето.

Дори да оставим настрана бързината на находчивия отговор, тя очевидно не само бе чувала за този най-велик историк, а и знаеше подробности за него. Погледнах я с любопитство, но като че не успях да скрия изумлението си.

— Мъжът ми е голям любител на книгите и често ми чете или пък кара мен да му чета вечер.

— Той тук ли е?

— Не, още служи в армията. Мисля, че е в Лондон.

Бях разочарован, естествено, но реших да узная каквото мога от съпругата до завръщането на самия Блънди.

— Съпругът ви — подхванах — е изиграл значителна роля в историята на града…

— Опитваше се да се бори с несправедливостите тук.

— Именно. Бедата е там, че всички, с които говорих, предават съвсем различни неща за онова, което е направил и казал. Това исках да изясня.

— И ще повярвате на моите думи?

— Ще ги съпоставя с казаното ми от други хора. И така ще изплува истината. Убеден съм в това.

— В такъв случай сте глупав човек, господин Уд.

— Не мисля така — изрекох сковано.

— Какви са религиозните ви убеждения? Към кого сте лоялен?

— В религията аз съм историк. В политиката също съм историк.

— Твърде хлъзгав отговор за стара жена като мен. Верен ли сте на Протектора?

— Положих клетва пред правителството, което е на власт.

— А коя църква посещавате?

— Различни. Ходя на различни места. В момента посещавам църквата на улица „Мъртън“, тъй като домът ми е в тази енория. Нека ви кажа, преди отново да ме обвините в увъртане, че аз лично отнасям себе си към епископалната църква.

Тя наведе глава, замислена над думите ми, и очите ѝ се затвориха, сякаш заспа. Уплаших се, че ще ми откаже от опасения, че ще изопача разказа ѝ. Естествено, тя нямаше причини да смята, че поначало можех да одобрявам човек като съпруга ѝ; вече знаех достатъчно за него, че да нямам съмнения. Но не можех да сторя нищо повече, за да я убедя в почтените си намерения. За щастие не бях толкова глупав, че да ѝ предложа пари, защото тогава щях да изгубя всички шансове, макар тя да имаше нужда от средства. Заявявам, че никога не долових нито у нея, нито у дъщеря ѝ помен от онази алчност, в която други ги обвиняват, при все че би била оправдана при бедното им съществуване.

— Сара? — обади се тя след малко и изправи глава. — Какво мислиш за този непохватен младеж? Какъв е той? Шпионин? Глупак? Мошеник? Човек, който рови миналото, за да ни тормози?

— Може би е именно какъвто сам казва, майко. Нищо не ти пречи да поговориш с него. Бог знае какво се е случило и дори един историк от университета не може да скрие истината от Него.

— Умно го рече, дете. Жалко, че нашият приятел тук сам не се досети за това. Е, добре, ще говорим отново — каза тя. — Ала скоро очаквам клиент. Изгубил е полицата за къщата си и трябва с помощта на небесни сили да я открия. Елате някой друг ден. Утре, ако желаете.

Благодарих ѝ за любезността и обещах, че на другия ден непременно ще я посетя. Давах си сметка, че се отнасям към нея с ненужна почтителност, но нещо ми подсказваше, че това е правилното поведение. Съсловието ѝ може да не изискваше уважение, но личността ѝ го предполагаше. Докато си проправях път през мръсотии и локви по улицата, спря ме подсвирване и като се обърнах, видях, че Сара тича след мен.

— Две думи, господин Уд.

— Разбира се — отвърнах и не пропуснах да забележа удоволствието, което изпитах. — Имаш ли възражения срещу таверните?

Беше нормален въпрос в онези дни, тъй като много от сектантите порицаваха пивниците. Добре бе да знае човек с кого си има работа отрано, за да не си навлече буря от оскърбления.

— О, не — отвърна тя. — Много ги харесвам дори.

Можех да я заведа във „Фльор дьо Лис“, тъй като принадлежеше на семейството ми и там можех да получа евтино питие, но бях загрижен за репутацията си и вместо това избрах друго място, почти толкова мизерно като жилището ѝ. При влизането ни забелязах, че не е посрещната дружелюбно. Дори имах чувството, че ако не присъствах, можеше и да се разменят остри думи. Но жената само ми отправи присмехулна усмивка, когато донесе двете халби. Думите бяха учтиви, но не и тонът, с който бяха изречени, и аз нямах представа каква е причината. Въпреки че не бях извършил нищо нередно, усетих как се изчервявам. Уви, момичето забеляза и не пропусна да отбележи притеснението ми.

— Няма такова нещо — възразих.

— Спокойно, и по-зле е бивало с мен.

Прояви тактичността да се отправи към далечна маса в ъгъла, та да не ни виждат. Бях ѝ благодарен за тази деликатност и изпитах топло чувство към нея.

— А сега, господин историк — заговори момичето, след като отпи солидна глътка от халбата си, — бъдете откровен с мен. Доброто ли ни желаете? Защото няма да позволя някой да ни навлече нови беди. Майка ми понесе достатъчно. Изтощена е и едва през последните години намери известен покой. Не желая някой да го наруши.

Опитах се да я успокоя по този въпрос, обясних, че целта ми е да опиша дългата обсада и ефекта, който оказа на ученето разквартируването на войска в града. Ролята на баща ѝ в бунта и в пробуждането на страсти сред бойците на парламентаристите, в каквото и да се състоеше, бе значима, но не и критична. Исках само да знам защо войската се бе противопоставила на заповедите тогава и какво се бе случило. Надявах се да го запиша на хартия, преди да бъде забравено.

— Но вие самият сте били тук, нали?

— Да, но бях само на четиринайсет години и твърде ангажиран с учението си, за да забележа бунта на непокорните. Помня колко силно бях разочарован, когато преместиха училището към Новия колеж от помещенията му край параклиса и как си мислех, че никога преди не бях виждал войници. Стоях край външните укрепления с надежда да мога да излея някому на главата вряло олио, мечтаех да извърша чудеса от героизъм, за които благодарният монарх щеше да ме произведе в рицарско звание. Помня още колко наплашени бяха всички, когато градът се предаде. Но важните факти не ми бяха известни. А няма как да се пише история въз основа на толкова нищожни спомени.

— Нужни са ви факти? Повечето хора се задоволяват да си ги измислят сами. Така постъпиха и с баща ми. Говореха за него, че е човек, изтъкан от пороци и стремеж към насилие. Малко ли ви е тяхната смазваща оценка?

— Възможно е да е достатъчна. Възможно е дори те да са прави. Но няма как да не се съмнявам. Как е станало така, че на такъв човек са повярвали и са го последвали повечето негови другари? Ако е бил толкова ужасен, как тогава е бил способен на подобно мъжество? Може ли благородството (ако тази дума е приложима в случая) да съжителства с подлост? И откъде — тук за пръв път направих предпазлив опит за любезност — се е взела у него такава прекрасна дъщеря?

Дори да ѝ бе станала приятна последната ми забележка, тя с нищо не го показа. Нямаше сведен поглед, нито мило изчервяване, само черните очи напрегнато изучаваха лицето ми, което ме смути още повече.

— Твърдо съм решен — продължих, за да замажа неуспешния си опит — да изясня какво се е случило. Ти ме питаш дали ви желая добро, или зло. Е, аз не ви желая нито едното, нито другото.

— Тогава сте безнравствен.

— Истината винаги е нравствена, защото е отражение на Божието слово — поправих я, като отново почувствах, че не намирам правилните думи и се крия зад високопарна сериозност. — Ще дам думата на баща ти. Сама знаеш, че от друг не би я получил. Той или ще разговаря с мен, или завинаги ще остане ням.

Тя допи последната глътка и тъжно поклати глава.

— Горко на човека, който говореше така красиво, а сега е принуден да говори чрез вас.

Предполагам, че сама не съзнаваше каква обида изрече, но тогава нямах желание да я смъмря да си знае мястото, както го заслужаваше. Погледнах я внимателно с надежда, че такова доверие поне ще я накара да каже добра дума за мен пред майка си.

— Помня — заговори тя след известно мълчание — как веднъж го чух да се обръща към отряда си след молитвена сбирка. Бях на девет години, така че навярно е било по време на Устърширската кампания. Тогава мислеха, че скоро им предстои сражение, и баща ми насърчаваше и успокояваше хората. При думите му те се поклащаха ритмично, мнозина плачеха. Възможно е да загинат или да попаднат в плен, или да прекарат остатъка от дните си в тъмница. Такава е волята на Бог и не на нас е дадено да злоупотребяваме с опити да я разгадаем. Бог ни е дал само един фенер, за да различим силата на Неговата доброта, и този фенер е нашето чувство за справедливост, гласът на Правдата, звучащ в душата на всеки, готов да се вслуша в него. Тези, които надникнат в сърцето си, ще узнаят какво е Справедливост и ще разберат, че като се борят за нея, борят се за самия Господ Бог. С тази битка щяха да положат основите на това земята да стане общо достояние и да храни всеки, родил се на нея. Тогава всеки щеше да гледа на своя ближен — бил той старец, недъгав или жена — като на равен в Божието сътворение. Каза им, че са длъжни да го помнят, докато спят, ядат, бият се и умират.

Не намерих какво да кажа. Тя говореше така кротко и нежно, гласът ѝ ме приласкаваше, докато повтаряше думите на баща си, тъй тихи, добри и — проумях го с потреперване — тъй порочни. Започнах, макар и смътно, да осъзнавам в какво се криеше магията на Блънди. След като някакво си момиче можеше така да те заплени, каква ли сила притежаваше мъжът? Правото да ядеш: никой добър християнин не би го опровергал. Докато не си даде сметка, че този човек желае да оспори правото на господаря да се разпорежда с наемните си работници, че проповядва кражба на собственост от законните стопани и подрязва самите корени на хармонията, свързваща всеки с всичко. С кротост и доброта Блънди водеше невежите нещастници право в зейналата паст на самия дявол. Потръпнах. Сара ме наблюдаваше с лека усмивка.

— Ще кажете, че това са бълнувания на безумец, така ли, господин Уд?

— А как би могъл някой, който не е глупак или чудовище, да мисли другояче? Очевидно е така.

— След като произхождам от семейство на безумци, аз виждам нещата различно — каза тя. — Вероятно си мислите, че баща ми е използвал обикновените хора за собствените си пагубни цели. Познах ли?

— Нещо такова — отвърнах сухо. — Че това е подстрекавано от дявола, се доказва от изяждането на бебета и изгарянето на пленници.

Тя прихна в смях.

— Изяждане на бебета? Изгаряне на пленници? Кой лъжец е надрънкал това?

— Прочетох го. И много хора го твърдят.

— И вие сте повярвали. Започвам да се съмнявам във вас, господин Историк. Ако прочетете, че в морето живеят огнедишащи лами с по сто глави, и това ли ще повярвате?

— Не и ако нямам основателна причина.

— А кое приема учен човек като вас за основателна причина?

— Нещо, видяно със собствените ми очи, или сведения от човек, на чиято дума може да се вярва. Но зависи какво имате предвид. Знам, че слънцето съществува, защото го виждам; вярвам, че земята се върти около него, защото това следва от логични изчисления и вижданото от мен не му противоречи. Знам, че еднорозите съществуват, защото наличието на такива животни в природата е възможно и защото надеждни хора са зървали такъв, макар и на самия мен да не се е случвало. Крайно невероятно е да съществуват огнедишащи стоглави дракони, защото не вярвам живо същество да може да издишва пламъци, без да бъде изгорено от тях. Така че зависи, както виждате.

Такъв беше отговорът ми и все така го намирам за добър. Представих опростено сложни идеи, за да може тя да ги схване, макар да не ми се вярваше, че ще ме разбере. Ала тя, вместо да ми е благодарна, че я осветлявам, продължи да спори с мен и чак се наведе напред с нетърпението на гладен просяк, комуто са подали коричка хляб.

— Иисус е нашият Бог. Вярвате ли в това?

— Да.

— Защо?

— Защото пришествието му съответства на пророчествата в Стария завет. Чудесата Му са доказали Неговата божествена природа, а Възкресението Му го е доказало повторно.

— Мнозина оспорват въпросните чудеса.

— В добавка към всичко това притежавам вяра, която почитам повече от всички доказателства.

— Тогава един по-земен въпрос. Кралят е богопомазаният представител на земята. Вярвате ли в това?

— Ако имаш предвид дали мога да го докажа, не, не мога — отвърнах, решен да запазя сдържаност и самообладание. — Това не е доказуемо твърдение. Но аз го вярвам, защото кралете имат своето отредено място в мирозданието и отхвърлянето им води до нарушаване на естествения ред на нещата. Недоволството на Бог от Англия през последните години стана очевидно от всички беди, които ѝ се струпаха. Когато кралят беше умъртвен, нима не настана ужасно наводнение, свидетелстващо за причинения хаос в природата?

Тя размисли над този очевиден аргумент, но каза:

— Ами ако кажа, че тези явления са настъпили, защото кралят предаде своите поданици?

— Тогава няма да се съглася с теб.

— И как ще решим кой е прав?

— Ще зависи от мнението на разумни хора с тежест и авторитет, които са изслушали и двете страни. Не че ти се подигравам или те порицавам, но не може да се каже, че заемаш достойно положение в обществото или имаш похвална репутация, при това — добавих, за да прехвърля разговора към по-уместна тема — никой не би сбъркал толкова красиво момиче с мъж.

— А, ето каква била работата! — Тя отхвърли доброжелателното ми предупреждение да не си вре хубавото носле в сериозни дела, като тръсна глава. — Излиза, че дали кралят е богопомазан свише и дали справедливо заема мястото си на трона зависи от това какво ще решат хората. Някакво гласуване ли се провежда?

— Не — отвърнах, вече леко ядосан, че не успявам да прекратя този все по-абсурден спор. — Не това имах предвид, невежо момиче. Това единствен Бог го решава. Хората решават само дали ще приемат Неговата воля.

— Каква е разликата, ако не знаем каква е волята Му?

Време беше да поставя точка на това, така че се изправих, за да ѝ дам физическа илюстрация на съответните ни позиции.

— Ако можеш да задаваш подобни въпроси, то ти си много безразсъдно и безнравствено дете — изрекох сурово. — Наистина си получила много лошо възпитание, щом дори помисляш такива неща. Започвам да вярвам, че баща ти е действително тъй порочен, както говорят за него.

Но вместо да се отрезви от мъмренето ми, тя се облегна на стола си и се разсмя звънливо. Разгневен и обиден от такава реакция, изфучах навън от таверната, за да подиря убежище сред моите книги и бележки. Това бе само първият случай, когато тя ме докара до проява на глупаво поведение. Трябва ли да повтарям, че бях млад? Дава ли ми това някакво оправдание, че очите ѝ напълно объркваха мислите ми, а люшването на косата ѝ ми връзваше езика?

Втора глава

Възнамерявам да наруша правилата на приличието и да отделя много място на Сара Блънди на тези страници, тъй като това е необходимо. В никой случай не искам да смущавам читателя с лекомислени разсъждения върху сърдечни дела — те, както е известно на всички, освен на придворните, не могат да бъдат излагани на хартия, за да стават публично достояние. Но не виждам друг начин да разясня интереса си към това семейство, участието ми в съдбата на момичето и всичко, известно ми за нейния край. Трябва да бъда възприеман като осведомен очевидец, чиито спомени са важни и служат за неоспоримо доказателство. Думи в отсъствие на факти не заслужават доверие и затова съм длъжен да изложа факти.

По онова време семейство Уд все още разполагаше с известни средства и аз живеех заедно със сестра си и майка си в къща на улица „Мъртън“, в която горният етаж бе на разположение на мен и книгите ми. Нужна ни беше прислужница, защото дотогавашната бе такава повлекана, че майка ми се принуди да я уволни и аз, след като видях колко притеснено живеят семейство Блънди, предложих Сара. На майка ми идеята никак не ѝ се понрави, тъй като знаеше нещичко за репутацията на семейството, но аз я убедих, че ще ни излезе евтино и че ще плащам надниците от скромната си издръжка. А и кое ѝ бе толкова ужасното, попитах. На този въпрос тя нямаше конкретен отговор.

Накрая идеята да спести половин пени на седмица примири майка ми, тя се съгласи да я приеме на разговор, след който призна (неохотно), че момичето изглежда скромно и послушно. Но даде да се разбере, че ще я следи като ястреб и при първия знак за богохулство, подстрекателство или неморалност, ще ѝ покаже вратата.

Ето как стана така, че със Сара се озовахме във всекидневна близост, препятствана, то се знае, от разстоянието, което приличието изискваше между господар и слугиня. Впрочем тя не беше обикновената прислужница и скоро зае по-издигнато положение в дома — обстоятелство, забележително още повече с това, че никой не се решаваше да го оспори. Стълкновение имаше само веднъж, когато майка ми сметна за необходимо (в дома ни нямаше друг мъж освен мен и майка ми се бе обявила категорично за глава на семейството) да напердаши момичето и очакваше, че малката ще приеме покорно наказанието. Не знам какво бе провинението ѝ, вероятно някаква дреболия, а основна причина за раздразнителността на майка ми беше подутият глезен, който не ѝ даваше мира вече няколко години.

Сара не видяла достатъчно основание да бъде наказана, застанала насреща ѝ с ръце на кръста и святкащи очи и отказала да запретне пола за бой. Щом майка ми я приближила с дългата метла в ръка, тя ясно дала да се разбере, че ако само я пипне с пръст, няма да остане длъжна. И мислите, че заради това беше изгонена? Нищо подобно. По това време отсъствах, иначе може би нямаше и да се стигне дотам, но сестра ми разказа как не минал и половин час, а мама и Сара вече седели една до друга пред камината и майка ми май се извинявала на момичето — чудо невиждано нито преди, нито после. След тази случка майка ми никога не каза на Сара лоша дума, а когато настъпиха нейните беди, сама ѝ приготвяше храна и я носеше в затвора.

Какво се беше случило? Какво бе казала или направила Сара? Защо майка ми внезапно стана тъй милосърдна и великодушна към нея? Не знам. Когато попитах Сара, тя само се усмихна и заяви, че майка ми е добра жена, съвсем не толкова сурова, колкото изглежда. Нито една от двете не обясни нищо повече. Майка ми винаги ставаше потайна, когато бъдеше заловена в доброта, а може би всичко опираше до това, че глезенът престана да я мъчи. Често се случва физически страдания да водят до забележима промяна в поведението. Питам се дали доктор Уолис нямаше да е по-малко жесток, ако не беше страхът му от слепотата, която вече бе започнала да се проявява. Аз самият неразумно обиждах околните, когато ме мъчеше зъбобол. Общоизвестно е, че погрешните решения, довели в крайна сметка до падането от власт на лорд Кларендън, бяха взети в дните, когато той бе нападнат от тежък пристъп на подагра.

Вече споменах, че заемах две стаи на горния етаж, където домашните нямаха достъп. Хартиите и книгите ми бяха разпръснати навсякъде и аз постоянно бях гонен от страх да не би някой, заблуден, че върши добро дело, да ги подреди в спретнати купчинки и така да обърка работата ми за много месеци. Сара бе единствената, която допусках в своето убежище, но дори и тя шеташе там само под мой надзор. Започнах да си мечтая за нейното идване и прекарвах все повече време в разговор с нея. Честно казано, стаята ми ставаше все по-мръсна, но аз с нетърпение очаквах шума от стъпките ѝ по паянтовото стълбище. Отначало заговарях за майка ѝ, но постепенно темата се превърна само в предлог да удължа присъствието ѝ. Може би всичко се дължеше на това, че малко познавах света и жените.

Възможно е да ме бе увличала коя да е жена, но Сара съвсем скоро напълно ме омагьоса. Вярно, че постепенно удоволствието се превърна в болка, а радостта — в страдание. Дяволът ме нападаше по всяко време: вечер, когато работех зад бюрото си, денем в библиотеката — откъсваше ума ми от занятията и го изпълваше с непотребни сладостни мисли. Това се отрази зле и на съня, и на работата ми, и макар да се молех от цялата си душа за избавление, отговор не идваше. Отправях зов към Бог да ме откъсне от това изкушение, но Той в мъдростта си не го правеше и само позволяваше на нови демони да ме измъчват, като се възползваха от моята слабост и невежество. Сутрин се събуждах с мисли за Сара, прекарвах деня в мисли за Сара, нощем се мятах без сън в леглото си, преследван от мисли за Сара. А дори и сънят не ми носеше покой, защото сънувах нейните очи и устни, смеха ѝ.

То се знае, всичко това бе непоносимо; за брак и дума не можеше да става, делеше ни твърде дълбока пропаст. А вече я познавах достатъчно, за да знам, че никога няма да стане моя любовница, защото, въпреки произхода си, беше добродетелно момиче. Никога дотогава не се бях влюбвал, към никоя жена не бях изпитвал и наполовина толкова интерес, колкото към най-скучната книга в Бодлеанската библиотека. Признавам си, в сърцето си проклинах Бог, защото при моето падение (никога не бях усещал по-голямо сходство между съдбата си и тази на Адам) предметът на моята страст се оказваше недостижим: момиче без състояние, без прилично семейство, засипвана с насмешки дори по таверните, при това дъщеря на известен злодей.

Затова страдах мълчаливо, терзаех се в нейно присъствие и още повече, когато не я виждах. Защо не бях нехаен и безгрижен като Престкот, комуто и на ум не идваше за нежни чувства; като Уолис с неговото тъй студено сърце, което никой не би стоплил! Вярвам, че Сара също не остана равнодушна към мен, макар че в мое присъствие бе неизменно почтителна. Ала все пак улавях по нещичко: нежен поглед, навеждане към мен, когато ѝ показвах нещо интересно в книга или ръкопис. Струва ми се, че ѝ харесваше да си приказваме; баща ѝ я беше приучил към мъжки теми за разговор и на нея ѝ бе трудно да ограничава ума си с интереси, подобаващи на жена. Винаги бях готов да говоря с нея за работата си, а лесно се потапям в дискусии на отвлечени теми и подозирах, че тя чака часовете за разтребване на стаите ми със същото нетърпение като мен. Навярно бях единственият мъж, който се обръщаше към нея не със заповед или груба шега, друго обяснение не намирам. Ала детството, възпитанието ѝ и баща ѝ си оставаха загадка за мен. Тя рядко говореше за това, само понякога от устата ѝ се откъсваше случайна фраза. Когато задавах въпрос директно, прехвърляше разговора на други теми. Скъпях тези случайни откровения както скъперникът трепери над златото си, помнех всяка бегла забележка и си ги прехвърлях в главата като скътани в ковчеже монети, докато натрупах солиден запас.

Отначало смятах, че нейната потайност се дължи на срам, задето е толкова изпаднала, но сега си го обяснявам като предпазливост и опасение да не бъде разбрана неправилно. Тя почти не изпитваше срам, а още по-малко страх от каквото и да било, но се примири, че дните, когато хората като нея можеха да се надяват на нов свят, бяха отминали: рискували бяха всичко и претърпяха жестоко поражение. Ще приведа само един пример как събирах тези свидетелства. В деня на огласяване на указа за връщането на Негово Величество на трона се прибрах у дома, след като бях присъствал на подготовката за тържествата. Цялата страна празнуваше — както парламентаристките градове, които сметнаха за необходимо да заявят верността си към короната, така и градове като Оксфорд, които можеха да се радват с повече искреност. Обещаха ни (вече не помня кой), че във фонтаните и уличните канавки ще тече вино като във времената на Древния Рим. Заварих Сара да седи на стол в моята мансарда и да плаче горчиво.

— Какво ти става, че ридаеш в такъв славен ден? — възкликнах.

Отговорът ѝ дойде чак след няколко минути.

— О, Антъни, къде му е славата? — въздъхна тя (бях ѝ позволил в стаята ми да се обръща към мен на малко име, единствено това свидетелстваше за тайната ни близост).

Отначало приех сълзите ѝ като знак за онези загадъчни женски неразположения, но после разбрах, че мъката ѝ е много по-дълбока. Тя никога не беше безсрамна или непристойна в думите си.

— Но за какво има да тъжиш? Утринта е прекрасна, можем да ядем и пием на воля за сметка на университета и кралят се завърна у дома.

— Всичко беше напразно — промълви тя. — Нима при толкова хвърлено на вятъра не ти се доплаква дори по време на празненство? Почти двайсет години се борихме, за да създадем Божие царство на земята, и всичко бе съсипано заради шепа алчни царедворци.

Такова изказване за държавните мъже, на чиято мъдра намеса дължахме реставрацията на короната (така ни говореха и аз го вярвах, докато не прочетох ръкописа на Уолис), би трябвало още тогава да ме постави нащрек, но аз бях в приповдигнато настроение.

— Неведоми са пътищата Божии — отвърнах весело — и понякога Той избира странни оръдия за изпълнение на Своята воля.

— Бог плю в лицата на своите слуги, които се трудиха в Негово име. — Гласът ѝ се снижи до шепот от пълно отчаяние и гняв. — Как може това да бъде Божията воля? Едни хора да се подчиняват на други? Едни да живеят в дворци, а други на улицата? Едни да управляват, а други да се трепят невъзнаградени? Що за Божия воля е това?

Вдигнах рамене, като не знаех какво да отговоря и как да му дам словесен израз. Искаше ми се просто тя да замълчи. Никога не я бях виждал такава, бе обгърнала тялото си с ръце, поклащаше се напред-назад и приказваше със страст, която бе толкова отблъскваща, колкото и притегателна. Плашеше ме, но бях неспособен да се махна от нея.

— Е, както изглежда, такава е — изрекох накрая.

— Ами тогава Той не е мой Бог — презрително процеди тя. — Ненавиждам Го, както сигурно и Той ненавижда мен, Своето творение.

Изправих се.

— Струва ми се, че това стигна твърде далеч — казах, скандализиран от думите ѝ и уплашен, че долу могат да ги чуят. — Не разрешавам такива приказки в моя дом. Ела на себе си момиче, припомни си коя си.

С това си спечелих презрителен поглед, за пръв път мигновено и напълно се лиших от разположението ѝ. Това силно ме разстрои, защото бях огорчен и разтревожен от богохулството ѝ, но много по-силна бе болката от загубата.

— Аха, господин Уд, започвам да се досещам — тросна ми се тя и излезе, като дори не ме удостои с честта да тръшне вратата.

Доброто ми настроение се бе изпарило и ни най-малко не можех да се съсредоточа над работата си. Прекарах остатъка от деня на колене, да се моля отчаяно за облекчение.

Верноподаническото празненство същата вечер оправда очакванията на добрите роялисти: градът и университетът се надпреварваха да демонстрират лоялност. Тръгнах да се разхождам с обичайната си компания (по онова време се бях запознал с Лоуър и неговото обкръжение) и пихме вино от фонтана в Карфакс, ядохме говеждо в Крайст Чърч, сетне отидохме да продължим с гощавката и тостовете в квартала Мъртън. Беше приказен празник или поне трябваше да бъде такъв, ала настроението на Сара ми бе повлияло и ми отне радостта. По улиците танцуваха, но аз седях встрани; пееха, ала на мен не ми беше до песни; произнасяха се тостове и речи, а аз оставах безмълвен. Угощение до насита за всички, но нямах апетит. Как можеше човек да не е щастлив в такъв ден? Как да не се радва някой като мен, след като толкова дълго бях очаквал завръщането на Негово Величество? Сам себе си не можех да разбера, бях безутешен и се проявих като скучен събеседник.

— Какво ви е, приятелю? — попита Лоуър и весело ме шляпна по гърба. Връщаше се задъхан от танците и беше леко подпийнал. Показах му човек с изпито лице, който лежеше мъртвопиян в канавката и от устата му се стичаше слюнка.

— Погледнете — казах. — Помните ли го? Петнайсет години беше един от избраниците, преследваше роялистите и ръкопляскаше на фанатиците. А сега е един от най-верните поданици на краля.

— Скоро ще се лиши от всичките си длъжности, както му се и пада. Позволете му да се помотае малко в преддверието на бедите си.

— Така ли мислите? Аз не съм сигурен. Той е от онези, които винаги успяват да излязат сухи от водата.

— Ама че сте черноглед, Уд! — ухили се Лоуър. — Днес е най-великият ден в историята, а вие стърчите с тази кисела физиономия. Да идем да пийнем по чаша вино и да забравим за това. Или току-виж някой ви помислил за таен анабаптист.

Изпих една чаша, после още една и още една. Накрая Лоуър и останалите се изгубиха някъде, а аз не си направих труда да ги търся. Безгрижното им веселие ми навяваше тъга. Без да бързам, се върнах в Карфакс и това се оказа съдбовна стъпка. Когато стигнах там и съвсем сам застанах да изпия чаша вино, чух смях от странична улица — съвсем нормално за такава вечер, само че в този звучеше непогрешимо заплашителна нотка. Със събудено любопитство надникнах към пряката и видях неколцина млади хаймани, застанали в полукръг до стена. Хилеха се и подвикваха и очаквах да видя в центъра на групичката някой шарлатанин или кукловод, който не е успял да удовлетвори публиката си. Ала беше Сара с разрошена коса и диво святкащи очи, беше се притиснала към стената, а те безмилостно я обсипваха с хули. Уличница, така я нарекоха. Копеле на предател. Изчадие на вещица.

Малко по малко все повече се разгорещяваха, с всеки вик я наближаваха и приближаваха границата, в която думите щяха да отстъпят пред реално нападение. Тя ме видя, погледите ни се срещнаха, но в нейния нямаше молба, понасяше си изпитанието в самота, сякаш без дори да чува мръсотиите, насочени към нея. Може да не искаше помощ, но аз знаех, че има нужда от такава, знаех също, че освен мен никой не би си мръднал и пръста да ѝ я окаже. Пробих си път до нея, обгърнах я с ръка и тъй бързо я поведох към главната улица, че онези не успяха да реагират.

За щастие не беше далеч, защото на тях не им хареса, че им откраднаха плячката, а положението ми на учен и историк надали щеше да ми е от голяма полза в самозащитата. Ала само на няколко метра пред нас беше пълно с хора, пийнали, но все още благопристойни, и успяхме да се доберем до безопасно място, преди словесното нападение да се превърне в телесно. Поведох я през тълпата развеселени гуляйджии, а групичката хулигани се разпръсна и пое да търси нова жертва. Дишах тежко и уплахата ми пречеше да си събера мислите. Не бях привикнал към физически опасности и излязох от цялото премеждие по-уплашен от Сара.

Тя не ми благодари, само ме погледна някак нацупено или може би с тъга. После вдигна рамене и си тръгна. Последвах я, тя ускори крачка, аз също. Мислех, че е поела към дома си, но в края на улицата свърна и пое през поляните зад крепостта, като се движеше все по-бързо, а аз бях почти не на себе си — сърцето ми препускаше, главата ми се въртеше и в ума ми цареше пълен смут.

Бяхме на място, наречено Райски поля, някога прекрасна градина, но сега безобразно запусната. Тя внезапно спря и се обърна. Когато я приближих, се смееше, но по бузите ѝ се стичаха сълзи. Протегнах ръце към нея и тя се вкопчи в мен, сякаш бях единственото, останало ѝ в целия свят.

И също като Адам в Рая, аз съгреших.

Защо аз ли? Не знам. Нищо не бях в състояние да ѝ предложа, нито брак, нито пари, и тя беше наясно. Може би бях по-мил с нея от другите; може би я утешавах; може би имаше нужда от топлота. Не се заблуждавам, че е било нещо повече, нито пък се принизявам да мисля, че е било по-малко. Макар и не девственица, не беше и развратна. Тук Престкот лъже най-гнусно — тя беше самата добродетел и не е никакъв джентълмен, щом твърди друго. После, когато сълзите ѝ секнаха, тя се изправи, изпъна дрехите си и бавно си тръгна. Този път не я последвах. На следващия ден тя чистеше кухнята на майка ми, сякаш нищо не се беше случило.

А аз? Това ли беше отговорът на Бог за всичките ми молитви? Бях ли удовлетворен и пропъдих ли демоните от душата си? Не; треската ми пламна още по буйна и просто не можех да понеса да я виждам от страх, че бледността и треперенето ще ме издадат. Стоях си в стаята и се лутах между греховни мисли и опит за изкупление чрез молитви. Когато тя дойде при мен няколко дни по-късно, трябва да съм приличал на призрак. Слушах как познатите стъпки се приближават по стълбите и изживях смесица от ужас и радост, каквато не бях изпитвал нито преди, нито оттогава насам. И поради това, разбира се, бях груб с нея, а тя разиграваше пред мен прислужница и всеки от нас влезе в ролята си, бяхме като актьори в пиеса, а в същото време и двамата искахме другият да заговори пръв.

Във всеки случай аз го исках, за нея не знам. Поръчах ѝ да разтреби по-добре; тя се подчини. Наредих да запали огън и тя послушно, без нито една дума го изпълни. Разпоредих се да излезе и да ме остави сам; тя си грабна кофата и парцала и пое към вратата.

— Върни се — заповядах ѝ и тя го стори.

Но нямах какво да ѝ кажа. Или по-скоро в душата ми се бе събрало твърде много. Затова се приближих към нея, прегърнах я и тя ми позволи; стоеше изправена и неподвижна, сякаш изтърпяваше наказание.

— Седни, моля те — казах ѝ, като я пуснах, и тя го направи.

— Помолихте ме да остана и да седна — заговори тя, като видя, че мълча. — Искате да ми кажете нещо ли?

— Обичам те — изрекох забързано.

Тя поклати глава.

— Не, вие не ме обичате. Как бихте могли?

— Но преди два дни… онзи ден… нима между нас нямаше нищо? Нима си толкова загрубяла, че за теб това нищо не значи?

— Нещо значи. Но какво очаквате да направя? Да вехна, отчаяна от любов? Да ви се предлагам два пъти седмично, вместо да чистя? Ами вие? Да не би да ми поискате ръката? Не, разбира се. Какво тогава може да се направи или каже?

Практичният ѝ подход ме вбеси. Исках тя да страда като мен, да се гневи на несправедливата съдба, задето ни разделя, но непоклатимият ѝ здрав разум не допускаше това.

— И какво? Имала си толкова много мъже преди, че един в повече е нищо?

— Толкова много мъже? Добре, щом така искате да мислите. Но не е както си го представяте; правя го само от привързаност, когато ми е даден избор.

Ненавиждах я заради тази ѝ прямота. Ако я бях лишил от девственост и тя бе ридала от разкаяния заради падналата си цена, бих я разбрал и утешавал. Знаех думите за това, бях ги прочел в някаква книга. Но да приема тази ѝ загуба като незначителна, да знам, че не аз съм я причинил, а друг, ми бе непоносимо. По-късно, макар никога да не бих одобрил нещо толкова явно противоречащо на Божието слово, го приех, доколкото ми беше по силите, защото Сара живееше по свои собствени закони. Колкото и изпълнителна да беше по отношение на моите нареждания, никога не би изпаднала в подчинение.

— Антъни — заговори тя, видяла моите терзания, — ти си добър човек и се опитваш да бъдеш добър християнин. Но аз разбирам какво се случва с теб. Ти ме приемаш като подходящ приемник на своето милосърдие. Искаш да бъда добродетелна, но в същото време ти се ще да се потъркаляш с мен на Райски поля, преди да се ожениш за момиче с възможно най-голяма зестра. Тогава ще ме преобразиш в развратница, която те е съблазнила да съгрешиш в пияно състояние, та да ти е по-лесно да се молиш и да внесеш мир в душата си.

— Така ли мислиш за мен?

— Да. Леко ти е с мен, когато ми разправяш за работата си. Тогава очите ти заблестяват и от удоволствието да слушаш собствения си глас забравяш коя съм аз и каква съм. Тогава си честен с мен и се държиш без глупаво стеснение. Преди теб само един мъж се е отнасял така с мен.

— И кой беше той?

— Баща ми. А току-що научих, че е умрял.

Като чух това и видях огромната мъка в очите ѝ, обзе ме жалост. Добре я разбирах, самият аз бях изгубил баща си още ненавършил и десет години и знаех каква болка носи това. Още повече ми домъчня, когато тя ми разказа и останалото, защото я бяха уведомили (и както ми е известно сега, бяха я излъгали жестоко), че баща ѝ е бил убит, след като подхванал стария си навик да подтиква войниците към безредици.

Подробностите бяха неясни и очевидно щяха да си останат такива; армията не я бе грижа за чувствата на близките. Бяха им съобщили, че Нед Блънди отишъл твърде далеч в агитациите си, поради което бил арестуван, изправен пред военен трибунал, обесен и погребан в небелязан гроб. Мъжеството, проявено от него в последните му мигове, за което Търлоу бе знаел, а Уолис го бе научил в последствие, беше запазено в тайна от семейството му, въпреки че би им дало голяма утеха. Още по-лошото бе, че нито на Сара, нито на майка ѝ казаха къде е погребан той и за смъртта му те бяха узнали чак месеци по-късно.

Пратих я у дома при майка ѝ, а на своята майка обясних, че Сара се е разболяла. Мисля, че тя оцени моята добрина, но на следващата сутрин дойде отново и никога повече не спомена за това. Запази мъката и скръбта за себе си и само аз, който я познавах по-добре от останалите, забелязвах мярнала се сянка на печал по лицето ѝ, докато шеташе из къщата.

Така се зароди моята любов към това момиче и няма защо повече да говоря за страданието си. Все така с нетърпение я очаквах два пъти в седмицата заради разговорите с нея и известно време ходехме заедно на Райски поля. Никой не знаеше за това и проявявах предпазливост не защото бих се срамувал да ме видят с нея, напротив, защото чувството ми бе твърде скъпоценно, та да стане повод за гавра из таверните. Известно ми е какво мислят за мен, хората ми се подиграват — дори онези, на които съм помагал — и това е кръст, който носих през целия си живот. В ръкописа си Кола цитира присмехулните забележки на Лок и дори на Лоуър, а с мен и двамата се държаха добре и все още ги смятам почти за приятели. Престкот прие моята помощ, а ми се смееше зад гърба, така постъпи и Уолис. Не желаех да опетнявам любовта си с презрението на околните, а вниманието ми към това момиче неизбежно би ме превърнало в посмешище.

И все пак това беше само част от моя живот, тъй като прекарвах много време в работа и обезкуражен от нарастващите съмнения в онова, което вършех, се насочих основно към събиране на факти, изгубил смелост да тълкувам смисъла им. Трудът ми за обсадата закрея и вместо да работя над него, аз се насочих към хроники и надписи на надгробни плочи, та да съставя списък на най-важните семейства от околността през вековете. Сега звучи тривиално, но тогава бях първият, на когото изобщо хрумна подобна идея.

С цел да печеля по нещичко, макар и скромно, се ровех из архиви и каталогизирах ръкописи, недокосвани от човешка ръка поколения наред. Защото какво сме ние без миналото си? Ако то бъде изгубено, превръщаме се в нищо. Въпреки че нямах непосредствени намерения лично да се възползвам от този материал, мой дълг и удоволствие бе да отворя пътя за други желаещи да го сторят. Всички библиотеки в Оксфорд бяха плачевно запуснати, съкровищата им бяха събирали прах с десетилетия, забравени от всички, а хората се бяха обърнали към разпри и раздор и бяха забравили древните мъдрости, тъй като не можеха да ги препрочетат. Дадох своя скромен принос за запазване и създаване на каталози, черпех от безкрайния океан на познанието, като съзнавах, че един човешки живот не стига да се открие и мъничка част от таящите се в него чудеса. Жестоко е, че ни е дадено желанието да набираме познание, а ни е отказано време да го осъществим както трябва. Всички умираме разочаровани; това е върховният урок, който трябва да усвоим.

Благодарение на тези си занятия се запознах с доктор Уолис, който бе пазител на университетския архив, макар че като преподавател не би трябвало да бъде допускан до този пост. Признавам, че методичният му ум вкара известен ред в документи, запуснати от години, но аз бих се справил по-добре (така или иначе анонимно бях свършил основната работа) и повече щях да си заслужа заплащането от трийсет лири годишно.

Естествено, бях чувал слухове за окултните му дейности: способностите му да разшифрова документи не бяха тайна, напротив, той се хвалеше публично с тях. Но докато не прочетох ръкописа му, не бях подозирал за тъмните му дела в услуга на правителството; ако бях знаел навремето, всичко можеше да бъде далеч по-просто. Уолис претърпя поражение (макар да го осъзна едва когато и той на свой ред прочете разказа на Кола) поради това, че беше прекалено умен и склонен към потайност. Виждаше врагове навред и на никого не се доверяваше. Прочетете думите му и вижте какви мотиви приписва на всички, с които е бил в контакт. Нима е написал нещо добро за някого? Обитаваше свят, в който всички са глупаци, лъжци, убийци, измамници или предатели. Присмива се дори на господин Нютон, очерня господин Бойл и злоупотребява със слабостите на Лоуър.

За него хората трябваше да бъдат преиначени така, че да служат на целите му. Горко на човек с такова мнение за ближните си; горко на Църква, която го е имала за свещеник; горко на Англия със защитник като него. Порицава всички наред, но кой е причинил повече смърт и разруха? Ала се оказа, че дори Уолис можел да обича, макар че като е изгубил единствения си любим човек, реакцията му не е била да се обърне към Бог с молитви и покаяние, а е отприщил още повече жестокостта си към света, само за да установи накрая, че е било безцелно. На няколко пъти съм срещал слугата му Матю и винаги изпитвах съчувствие. Обсебеността на Уолис от него беше очевидна за всички, защото, когато бе в едно помещение с младежа, не спираше да го гледа и постоянно да му отправя забележки. Но нямаше по-голяма изненада за мен от редовете в ръкописа на Уолис, където той говори за своята привързаност, тъй като държането му с момчето беше отвратително и всички се чудехме как Матю търпи подобна жестокост.

Признавам, че все пак слугата страдаше по-малко от синовете, чиито недостатъци често биваха обявявани на всеослушание с голяма злоба — веднъж видях как по-големият се разплака, обсипван с поток обиди. Но и Матю също бе принуждаван да понася непрестанни жлъчни укори. Очевидно само за човек като Уолис това би могло да е начин за изразяване на любов. Като видях веднъж как при един въпрос на младежа лицето на Уолис се изкриви и почервеня от ярост, възмутих се пред Сара по този повод, а тя ме смъмри кротко:

— Не си мисли лоши неща за него — каза. — Той иска да намери път към любовта, но не знае как. Способен е да боготвори само идея и упреква реалността, когато не съвпада с нея. Търси съвършенство, но душата му е дотолкова сляпа, че го открива само в математиката и затова в сърцето му няма място за хората.

— Но това е толкова жестоко — посочих.

— Да. Но е също така любов. Нима не виждаш? И е единственият му път към спасение. Не заклеймявай искрицата у него, която му е дарена от Бог. Не ти е дадено да го съдиш.

Ала тогава малко ме беше грижа за тези неща; исках да получа достъп до архивите, а Уолис в буквалния смисъл държеше ключа за тях. И тъй, когато кралят се върна и се помъчи да се укрепи на трона си, докато заговори и контразаговори брулеха страната като зимна виелица, напусках стаята си на улица „Мъртън“ и отивах в библиотеката, където разгръщах свитъци с ръкописи, съставях каталози, четях и нанасях бележки, докато вече и светлината от свещта ставаше недостатъчна. Трудех се в зимния студ, когато се мръкваше два-три часа след пладне, и в палещия летен зной, когато слънцето разтапяше оловния покрив над главата ми и умът ми се помътваше от жажда. Нито времето, нито обстоятелствата можеха да ме откъснат от делото ми и все по-малко забелязвах какво става около мен. На път за вкъщи си позволявах един час почивка в таверна — често в компанията на Лоуър и негови приятели, — а вечер си угаждах с музика, която беше една от големите радости и утехи в живота ми. Сърцето се радва на вино и музика, тъй като те усмиряват разгорещения ум и успокояват бурните емоции, твърди Язон Пратензис, а Лемниус говори, че музиката влияе благотворно на артериите и на всичко живо, така че (тук цитирам господин Бъртън), когато Орфей свирел, дърветата изтръгвали корени от земята, та да се приближат и да го чуят по-добре. Агрипа допълва, че африканските слонове са много музикални и танцуват на мелодия. Колкото и да се чувствах унил и уморен, един час, прекаран с виолата, винаги ми носеше удовлетворение и покой и аз всяка вечер сам или в компания свирех преди часа за молитвите; не познавам по-добър начин човек да си осигури спокоен сън.

Бяхме петима и обикновено се събирахме два пъти в седмицата, понякога по-често, за да създаваме възхитителна хармония. Малко си приказвахме, почти не се познавахме един друг, но прекарвахме заедно два часа в дружеска обстановка. Не бях нито най-добрият, нито най-лошият сред музикантите, а поради това, че се упражнявах часове наред, нерядко превъзхождах останалите. Срещахме се където можем и през 1662 година се настанихме в стаи над неотдавна отворено кафене в близост до Куинс Колидж в диагонал от жилището на господин Бойл на Главната улица.

Там за пръв път срещнах Томас Кен, а чрез него се запознах и с Джак Престкот. Както пише Престкот, Кен сега е епископ и един от силните на деня, дотолкова преизпълнен с важност, че скромното му минало би изненадало всеки, който не го е познавал преди. Слабият и изпит свещенослужител, амбициран да се издигне, аскетът, когото го вълнуваше единствено общуването с Христос, се е превърнал в масивен църковен големец, обитаващ дворец с четирийсет слуги, даряващ лоялност на това правителство, от което в момента зависи доходът му. Предполагам, че такава готовност да подчиняваш съвестта си на всеобщия мир, може да се издигне в принцип, но аз лично не я одобрявам особено, въпреки охолството, което му донесе. Повече ме умилява споменът за сериозния млад член на факултета на Новия колеж, чиято единствена глезотия бе да стърже по струните на виолата в моята компания. Като музикант бе ужасен, нямаше нито сръчност, нито слух, но пък ентусиазмът му не знаеше граници, а на групата ни не ѝ достигаше една виола, така че нямахме особен избор. Бях втрещен, като узнах, че е сътворил грозна измислица за Сара, с която я тласна към бесилото. Изглежда толкова много хора желаеха смъртта ѝ, че още тогава усещах как злонамерената съдба намира удоволствие в унищожението ѝ, като превръща едва ли не всеки срещнат в неин враг по непонятни за мен причини.

Именно по мое ходатайство Сара започна да работи при доктор Гроув, тъй като Томас (без никаква задна мисъл) една вечер попита събралите се музиканти дали не познават прислужница, която търси работа. Гроув наскоро бе станал член на факултета и имаше нужда от такава, а Кен се натискаше да му услужи. Надяваше се да спечели неговото покровителство и в началото вършеше всичко, за да му угоди. За беда Гроув не понасяше хора като Кен и отблъсна всички опити за приятелство; старанията на Кен отидоха напразно и скоро между двамата пламна вражда още преди да се стигне до спора за поста на енорийски свещеник.

Казах, че познавам подходяща жена, и при следващата ми среща със Сара ѝ предадох предложението. Един ден в седмицата трябваше да разтребва и почиства стаята му, да му носи вода и въглища, да му изпразва нощното гърне и да го пере. Шест пенса на седмица.

— Бих се радвала да имам още една работа — каза тя. — Кой е този човек? Няма да работя за никого, който си въобразява, че може да ме бие. Наясно си, струва ми се.

— Изобщо не го познавам, затова не мога да гарантирам за характера му. Още отдавна е бил изгонен от университета и едва сега се връща.

— Значи е лаудианец26? Нима ще работя за закостенял роялист?

— Бих ти намерил преподавател анабаптист, ако имаше такива, но в наши дни само хора от рода на Гроув могат да си позволят да направят подобно предложение. Постъпи както искаш. Но поне се срещни с него, може да не е толкова лош, колкото се опасяваш. Ето, аз самият съм закостенял роялист, а кажи-речи успяваш да сдържаш отвращението си, като си около мен.

С това си заслужих прелестна усмивка, която и до днес е жива в паметта ми.

— Малко са тези, дето ще са така добри като теб — отвърна. — И жалко, че е така.

Не ѝ се отиваше там, но имаше нужда от работа и накрая все пак постъпи при Гроув. Бях доволен, че стана така, и видях каква радост носи да бъдеш нечий покровител, пък макар и за нещо тъй незначително. Благодарение на мен Сара имаше достатъчно работа, за да се издържа и дори да спестява. За пръв път в живота си имаше някаква установеност и сигурност и изглеждаше удовлетворена. Виждах в това добра поличба за бъдещето. Уви, оптимизмът ми бе печално неоправдан.

Трета глава

Но аз избързвам. Нетърпението ми да предам всичко на хартия означава, че се налага да пропусна много съществени подробности; би трябвало да отмеря фактите, та читателят ясно да различи хода на събитията. Така според мен трябва да подхожда добрият историк. Знам какво казват философите: че целта на историята е да илюстрира най-благородните дела на велики хора, да дава примери за подражание на днешното далеч по-недостойно поколение, но аз съм убеден, че великите хора и благородните дела нямат нужда от чужда помощ и когато биват разгледани отблизо, малко от тях се оказват чак толкова велики и благородни. Подобна гледна точка за историята е оспорвана. Теолозите ни размахват пръст и твърдят, че предназначението на историята е единствено да разкрие чудесния Божи промисъл, когато Той се намесва в хорските дела. Този постулат също ми се вижда съмнителен, поне по начина, по който е упражняван. Дали Неговият план наистина се разкрива в законите на крале, в действията на политици и в проповедите на епископи? Дали можем лесно да повярваме, че такива лъжци, зверове и лицемери са Неговите избрани оръдия? Не съм на това мнение; не извличаме поука от политиката на цар Ирод, а издирваме казаното от най-нископоставения сред поданиците му, неспоменат никъде по страниците на историята. Прелистете трудовете на Светоний и Агрикола, четете Плиний, Квинтилиан, Плутарх и Йосиф и ще видите, че най-великото събитие от всички, най-важното, случило се в цялата история на света, напълно им е убягнало при все цялата им мъдрост и ученост. По времето на Веспасиан (както казва лорд Бейкън) е имало пророчество, че човек, произхождащ от Юдея, ще управлява света; ясно се подразбира нашият Спасител, но Тацит (в неговата „История“) има предвид единствено самия Веспасиан.

Освен това задачата ми на историк е да представя истината и ако разкажа за онези дни в приетата форма — причини, изложение, обобщение и поука, — със сигурност бих обрисувал странна картина на времето, през което това се случи. Все пак през тази годиш — 1663 — кралят за малко не бе свален от трона, хиляди сектанти бяха хвърлени в затворите, ехото от войната се чуваше над Северно море и първите предвестници на Големия пожар и Голямата чума вече се появяваха из страната под формата на странни и плашещи събития. Редно ли е всичко това да бъде пратено на заден план, или да се разглежда само като фон, на който се разигра смъртта на Гроув, сякаш това е най-важното събитие? Или пък трябва да игнорирам кончината на горкия човек и всичко, което тя повлече след себе си в града ни, защото интригите на царедворците, които ни доведоха до война през следващата година и за малко отново не хвърлиха страната в граждански междуособици и смут, са далеч по-важни?

Мемоаристът би направил едното, а историкът — второто, но и двамата вероятно ще сгрешат; историците като натурфилософите вярват, че разумът е достатъчен за разбирането, и се заблуждават, че виждат всичко и проумяват всичко. В действителност в усилията си те пренебрегват важното и го зариват дълбоко под тежестта на своята мъдрост. Без помощ умът на човек не е способен да схване истината, само може да си създава фантазии и измислици, които са убедителни, докато престанат да бъдат такива, и които са верни само докато не бъдат изоставени и подменени. Разумът на човечеството е нищожно и безсилно оръжие — детска играчка в бебешка ръчица. Само прозрението, което вижда отвъд разума, и е дар, нито спечелен, нито заслужен, твърди Тома Аквински, може да ни отведе в простори, озарени от яснота, превъзхождаща всякакъв интелект.

Но и несвързаните брътвежи на мистика няма да ми послужат правилно в тези страници, аз трябва да си припомня призванието си: историкът е длъжен правилно да съобщава фактите. Затова ще се върна към началото на 1660 година, когато Негово Величество не се бе върнал още на трона, аз още не бях познал Райските поля, а Сара съвсем неотдавна бе постъпила като прислужница в дома на майка ми. Ще изоставя красивото празнодумство и ще разкажа как веднъж посетих колибата на старата Блънди, за да я разпитам отново за бунта. Вече приближавах схлупената къща, когато видях как от нея излезе и бързо се отдалечи в противоположна посока невисок мъж с пътна торба през рамо. Огледах го с бегло любопитство само защото излезе от дома на Сара. Беше нито млад, нито стар, вървеше с решителна крачка и нито веднъж не се озърна. Само за кратко зърнах лицето му, свежо и приветливо, макар и обветрено и изпъстрено с бръчици като у човек, който прекарва повечето време на открито. Нямаше брада и мустаци, а буйната му непокорна коса бе съвсем светла и май никога не бе виждала шапка. Макар да бе слаб и среден на ръст, беше жилест и излъчваше сила като привикналите да понасят големи лишения.

Тогава за пръв и последен път зърнах Нед Блънди и много съжалявам, задето не отидох няколко минути по-рано, та да мога да го разпитам. Но Сара ми каза, че напразно съм щял да си изгубя времето. Нед никога не говорел откровено с непознати и трудно се доверявал. Според нея не би отговарял на въпросите ми, дори да не бил необичайно за него далеч от семейството си в своите мисли при това му последно (както стана ясно после) посещение.

— И все пак ми се щеше да се запозная с него — казах, — защото в бъдеще може отново да се срещнем. Очаквахте ли го?

— Не съвсем. В последно време рядко го виждаме. Все е на път, а майка ми е вече твърде възрастна, за да го следва. Освен това той реши, че е най-добре да останем тук и да заживеем свой живот. Може и да е прав, но много ми липсва. Той е най-скъпият ми човек. Тревожа се за него.

— Защо? Не успях да го разгледам добре, но ми се видя, че чудесно може да се грижи за себе си.

— И аз на това разчитам. Никога преди не съм се съмнявала, че ще се опази. Но на раздяла бе тъй мрачен, че ме уплаши. Говореше сериозно и постоянно предупреждаваше да сме предпазливи.

— Естествено е за мъж да се притеснява за семейството си, когато го няма у дома и не може да го защити.

— Познавате ли човек на име Търлоу? Чували ли сте за него?

— Знам го по име, естествено. Учудвам се, че ти не си го чувала. Защо питаш?

— Той е един от хората, от които трябва да се пазя.

— Защо?

— Татко каза, че Търлоу ще иска да ми отнеме ето това, ако научи за него.

И тя посочи вързоп на пода до огнището, увит в плат, превързан с въженце и запечатан на няколко места с восък.

— Не каза какво има в него, но ме предупреди, че ще е причина за моята гибел, ако го отворя и дори ако някой научи, че е тук. Поръча да го скрия на сигурно място, докато не дойде да го прибере.

— Знаеш ли историята на Пандора?

Сара се смръщи и поклати глава, а аз ѝ разказах легендата. Макар междувременно да си вършеше работата, тя ме изслуша внимателно и ми зададе смислени въпроси.

— Смятам това за разумно предупреждение. И все пак ще послушам татко.

— Но баща ти още не е успял да излезе отвъд градските стени, и ето че ти ми разказа за пакета.

— У дома няма място да го скрия така, че хора, които са си наумили да го имат, да не го намерят. Нито имаме надеждни приятели, чиито къщи не биха претърсили. Ще ви помоля за огромна услуга, господин Уд, защото ви вярвам и ви смятам за човек, който държи на думата си. Бихте ли взели пакета, за да го скриете? Обещайте, че няма да го отваряте без мое разрешение и на никого няма да кажете за съществуването му.

— Какво има в него?

— Вече ви казах, не знам. Но ви уверявам, че баща ми не би се заел с нещо позорно, жестоко или предназначено да вреди. Скрийте го за седмица-две, а после може да ми го върнете.

Разговорът, завършил с моето съгласие, може да се стори странен на читателя. Беше безразсъдно от страна на Сара да ми се довери и не по-малко безразсъдно от моя страна да се съглася да укрия пакет, в който можеше да се съдържат какви ли не ужасни тайни, в състояние да ми докарат голяма беля. И все пак и двамата постъпихме мъдро; дам ли дума, тя е свята за мен, и не бих помислил да излъжа доверието ѝ. Взех пакета и го скрих в стаята си под дъските на пода, където той така си и лежа, недокоснат и неизвестен за никого. Дори на ум не ми дойде да го отворя и да наруша обещанието си. Съгласих се, защото вече се поддавах на обаянието ѝ и бях готов да изпълня всяка нейна молба, та да заслужа благодарността ѝ.

Естествено, в пакета бяха въпросните документи, които Блънди беше показал на сър Джеймс Престкот и които Търлоу смяташе за толкова опасни, че ги издирваше дълги години. Заради тези книжа след смъртта на Блънди и бягството на Престкот шпионите на Търлоу плъзнаха из цялата страна, облечени в пълна власт. Заради тях домът на Сара Блънди бе преобърнат наопаки, а после претърсван отново, както и домовете на всичките ѝ познати и приятели, тези на майка ѝ и баща ѝ и всички те бяха подложени на брутален разпит. Именно заради този пакет Кола дойде в Оксфорд и заради него Търлоу подтикна Джак Престкот и Уолис да способстват за обесването на Сара, та да не издаде тя къде се намира.

Не знаех нищо за това, но го държах на сигурно място, както бях обещал, и никога на никого не му хрумна да ме попита за него.

Много се боя, че моят разказ, ако някой има причина да го прочете, няма да донесе такова удоволствие като другите три, на които се основава. Колко би ми се искало подобно на първите трима автори да предложа просто и ясно изложение на събитията, пълно с решителни твърдения и проникнато от непреклонна вяра в собствената правота. Но не мога да постъпя така, защото истината не е проста, а тези господа са представили само нейно подобие, както, надявам се, вече показах с примери. Заклех се да не пропускам никакви противоречия и заблуди, а и не съм дотолкова изпълнен със съзнание за собствената си значимост, та да пренебрегна всичко останало за сметка на онова, което аз самият съм направил, видял и казал, защото не мисля, че присъствието ми бе от критично значение. Принуден съм да разказвам, като прескачам между събития, отнасящи се към различни години.

И тъй, отново отивам напред и започвам сериозно своето повествование. Приблизително към средата на 1662 година, когато се познавах със Сара Блънди вече от три години, а мирът в кралството траеше повече от две, бях малко или много удовлетворен от своята участ. Установеният ред на дните ми беше също толкова непоклатим, колкото и даваше желани плодове. Имах приятели, с които прекарвах вечерите — в таверни или на музикални сбирки. Имах работа, в която най-после напипах целта и с която се занимавам и до днес, и тя постоянно ме възнаграждаваше с увеличаване на познанията ми. Семейството ми се ползваше с уважение и нито един родственик, дори най-далечен братовчед, не ни причиняваше грижи, нито нарушаваше репутацията ни заради разпуснато харчене или неморално поведение. Имах надежден и неоспорван от никого годишен доход и макар да не беше голям, стигаше за издръжка и за разноски, свързани с работата ми. Вярно, щеше ми се да разполагам с повече, защото, макар да бях наясно, че не бих могъл да посрещна разходите по брак, бих се радвал да мога да харча за книги и да се отдавам на благотворителност, която, когато е уместна, озарява живота на всеки християнин.

Ала това ми бе малка грижа, тъй като никога не съм принадлежал към завистливите и ожесточени хора, желаещи богатството на ближния си и вечно недоволни от онова, което притежават. Всичките ми приятели от онези дни станаха много по-заможни от мен. Лоуър се радваше на известност като лекар. Джон Лок тънеше в разкош благодарение на щедри покровители и безброй пенсии и годишни доходи от правителството, докато враждата между силните на деня не го принуди да се оттегли в изгнание. Дори Томас Кен се бе охранил в своето безделие и се бе превърнал в дебел епископ. Но аз не бих сменил живота си с техния, тъй като на тях им се налага постоянно да се тревожат за своето положение. Живеят в свят, където, ако не се издигаш непрекъснато, неизбежно те чака главоломно падане. Богатството и славата са най-нетрайните явления в природата; аз нямам нито едното, нито другото, тъй че не мога да ги изгубя.

При това нито един от тези трима господа, доколкото знам, не е удовлетворен от живота си — твърде добре им е известна цената на охолството им. Всичките трима съжаляват за отишлата си младост, когато си мислеха, че винаги ще се радват на свободна воля, и лелееха грандиозни мечти. Ако не беше притиснат от нуждите на семейството — непрестанно зейналите усти на собствените му деца и тези на брат му, — Лоуър можеше да остане в Оксфорд и трайно да издълбае името си в дървото на славата. Но той предпочете практиката на известен лекар и оттогава не е постигнал нищо значимо. Лок изпитва презрение към онези, които щедро го отрупват с блага, но твърде много е привикнал към разкоша, за да се раздели с него, и сега заради собствената си безопасност е принуден да понася съществуване в Амстердам. А Кен? Какъв път само избра той! Може би някой ден ще реши веднъж да се изкаже открито и да защити онова, в което вярва със сърцето си. Дотогава ще остане в затвора, който си създаде сам, и ще умиротворява демоните на неудовлетворението си с екстравагантна благотворителност.

Докато имах своя труд, бях доволен и нищо повече не желаех. Особено през онези дни намирах, че животът ми е устроен превъзходно и не страдах от тъга или меланхолия, които да ме разсейват. Както вече казах, радвах се, че намерих за Сара добро и сигурно работно място при доктор Гроув, и изпитвах самодоволство, че и занапред нищо няма да наруши спокойното течение на моето съществуване. Не бе съдено това да се сбъдне, тъй като събитията, описани в прочетените от мен ръкописи, се втурнаха в малкия ми свят и го разрушиха безвъзвратно. Мина дълго време, преди поне отчасти да възстановя душевното си равновесие, толкова необходимо за научна работа, колкото и за пълноценен живот. Боя се, че на практика това така и не ми се удаде.

Първият удар бе нанесен в края на есента същата година. Седях в таверна, където се отбих една вечер, след като през деня се бях надишал на праха в Бодлеанската библиотека. Отморявах безцелно в един ъгъл и не ме занимаваха никакви мисли, но случайно дочух откъслечни фрази от разговора на двама граждани, неприятни и долни хора. Нямах намерение да ги слушам, но понякога не можеш да го избегнеш: думите насилствено нахлуват в ума и не позволяват да бъдат пренебрегнати. И колкото повече чувах, толкова по-принуден се чувствах да слушам, докато накрая тялото ми бе обзето от вцепенение и студ при тези грозни клюки.

„Оная блудница Блънди от левелерите…“ — това бе първата фраза, която улови слухът ми сред общия шум в салона. После заприиждаха нови: „Разгонена котка…“, „Всеки път, като му разтребва стаята…“, „Бедният старец, сигурно го е омагьосала“, „И аз не бих ѝ се дърпал…“, „А при това е свещеник. Един дол дренки са…“ „От пръв поглед си личи…“, „Доктор Гроув…“, „Тази разтваря крака за всеки…“, „Дали има някой, дето не е минал през нея…“.

Сега ми е известно, че тези гнусни слухове са били лъжа от начало до край, но преди да прочета ръкописа на Престкот, не знаех, че ги е пуснал той самият, след като жестоко е изнасилил момичето. Въпреки това и тогава не повярвах отведнъж на чутото, защото на пияна глава се сипят какви ли не дрънканици и ако всичките бяха истина, то в страната не би имало и една добродетелна жена. Едва когато Престкот сам се обърна към мен, отказът ми да повярвам се превърна в съмнение и промъкналите се в душата ми демони започнаха да я тровят с подозрения и омраза.

Престкот е разказал за първата ни среща, предизвикана от обърналия се за помощ към мен Томас Кен. Струва ми се, той се беше опитвал да го откаже от безцелното му разследване, но Престкот така бурно реагираше на всяко възражение, че бе осуетил усилията му. Кен се надяваше убедителното изброяване на факти да отрезви Престкот и вярваше, че приятелят му ще е готов да ги чуе, ако идваха от моята уста.

Още щом се запознах с него, установих, че господин Престкот никак не ми харесва и че не желая да бъда замесен във фантазиите му. Затова, щом няколко дни по-късно той ме видя на улицата и ме извика, сърцето ми се сви и взех да съчинявам обяснение как още не съм завършил поръчаното издирване на сведения.

— Няма значение — бодро отвърна той, — в момента не са ми толкова нужни. Каня се да попътувам из графството, ще се видя със семейството си, а после заминавам за Лондон. Работата ни с вас ще почака до завръщането ми. Не, господин Уд, исках да поговоря с вас по един деликатен въпрос и да ви предпазя. Знам, че сте от почтено семейство, че майка ви е достойна за възхищение дама, затова не желая да стоя отстрани и да гледам как петнят името ви.

— Много мило от ваша страна — промълвих поразен. — Убеден съм, че нямаме за какво да се тревожим. За какво всъщност става дума?

— У вас работи прислужница на име Сара Блънди, нали?

Кимнах и тревогата ми се усили.

— Да. Добра прислужница е, изпълнителна, почтителна, смирена.

— Няма съмнение, че ще се преструва на такава. Но както ви е известно, видът може да лъже. Държа да ви осведомя, че характерът ѝ далеч не е така безупречен, както ви се ще да мислите.

— Много съжалявам да го чуя.

— А аз съжалявам, че се налага да го кажа. Боя се, че тя е прелюбодействала с друг свой господар, някой си доктор Гроув от Новия колеж. Чували ли сте за него?

Кимнах хладно.

— Откъде ви е известно?

— Тя сама ми каза. Дори се хвалеше с това.

— Трудно ми е да го повярвам.

— А на мен — не. Тя се обърна към мен със срамни и неприлични думи, предложи си услугите срещу пари. То се знае, отказах, а тя ми заяви, че други ще се порадват на прелестите ѝ. Много други удовлетворени клиенти — добави с усмивка. — Ето на̀, доктор Гроув станал съвсем нов човек, откакто тя се заела да му поднася удоволствието, което църквата не можела да му даде.

— Много ми е тъжно да слушам такива думи.

— Моля да ме извините заради това. Но си мислех, че е по-добре…

— Разбира се. Много любезно от ваша страна да си направите този труд…

В общи линии разговорът бе такъв. То се знае, казано бе не много, но какво само въздействие имаше върху мен! Първата ми реакция бе да отхвърля решително всичко наприказвано от него, да убедя сам себе си, че моите впечатления за характера и добродетелността на момичето са с далеч повече тежест от подмятанията на странични хора. Но подозренията ми разяждаха душата и не можех да ги прогоня. Накрая напълно ме обсебиха. Та как можех да смятам своите представи за нравствеността ѝ за по-ценно доказателство от думите на очевидец? Аз мислех за нея едно, а Престкот очевидно знаеше друго. И нима моят опит противоречеше на казаното от него? Нима момичето не ми се отдаде доброволно? Вярно, не ѝ плащах, но какво говореше това за нейния морал? Очевидно суетата ме бе подтикнала да си мисля, че бе легнала с мен от обич и привързаност. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-ясно прозирах, че зад това сигурно се крие истина. Тя единствена сред всички жени ми позволи да се докосна до нея и заради това в своето заслепление не бях осъзнал, че на мое място можеше да е кой да е друг. Желанията са по-силни у жените, отколкото у мъжете, това е всеизвестно, а аз го бях забравил. Разпалената им плът е жадна и ненаситна, а ние, нещастните мъже, го приемаме за любов.

Какво е ревността, това чувство, способно да превземе и съсипе и най-силните мъже, и най-добродетелните създания? Що за алхимия на ума превръща любовта в омраза, копнежа в отвращение, желанието в неговата противоположност? Защо няма човек който да е защитен от жарката ѝ прегръдка, прогонваща в един миг съня, разума и добротата? Кой палач, задава въпрос Жан Боден, е способен да причини по-тежки изтезания от тези страхове и подозрения? И не само мъжете са подвластни на тази емоция, защото Вивес твърди, че и гълъбиците изживяват мъките на ревността и умират от тях. Един лебед в Уиндзор, след като заварил друг мъжки край спътницата си, преплувал много мили след натрапника и го убил, а после се върнал при своята женска, която също убил. Някои твърдят, че звездите са тези, които предизвикват ревността, но Лео Афер вини за това климата, а Морисън твърди, че в Германия няма да се намерят толкова пияници, в Англия — толкова търговци на тютюн, във Франция — толкова танцьори, колкото са ревнивците в Италия. А в самата Италия се смята, че мъжете от Пиаченца са по-ревниви от всички останали.

И това е изменчива болест, защото от една страна в друга мени облика си: онова, което на едно място довежда мъжа до лудост, другаде няма да му повлияе. Във Фризия жената целува мъжа, който ѝ е поднесъл напитка, а в Италия за такова нещо мъжа го чака смърт. В Англия младежите и девойките танцуват заедно, а в Италия това е допустимо само в Сиена. Мендоса, испанският посланик в Англия, заяви, че обичаят, позволяващ мъжете и жените да седят заедно в църквата, е отвратителен, но чу в отговор, че такова нещо може да предизвика отвращение единствено в Испания, където мъжете не са способни да отхвърлят похотливите си мисли дори на свято място.

Заради моята склонност към меланхолия съм по-податлив от други на ревност, но познавам много хора с холерична или сангвинична предразположеност, които търпят същите мъки. Бях млад, а младостта е ревнива, при все че Йероним твърди как ревността не прощава и на старите. Ала да разбираш болестта, уви, не значи да се излекуваш от нея; знанието откъде произтича ревността по никакъв начин не я премахва, както болният от треска не преодолява страданието си с разбиране откъде се е взела тя. Ще кажа нещо повече: в лекарската професия поне поставянето на диагноза способства лечението, докато от ревността излекуване няма. Тя е подобна на чумата, срещу която са безсилни всички средства. Покоряваш ѝ се и пламъкът ѝ те обхваща, докато не угасне от само себе си или не те изпепели.

Страдах, покрит от мантията на ревността, която изгаряше душата ми, както ризата, потопена в кръвта на Нес, е довела Херакъл до агония и смърт. Не минаха и две седмици, когато терзанията ми станаха нетърпими. Всичко, което виждах и чувах, потвърждаваше най-лошите ми подозрения и аз жадно се вкопчвах в най-беглия намек или признак за нейната вина. Веднъж почти си наложих да поставя въпроса ребром пред нея и с тази цел отидох да я посетя, но докато приближавах схлупената къща, видях как вратата ѝ се отваря и отвътре излиза непознат мъж, покланя се на сбогуване и изказва по всякакъв начин своите почитания. В един кратък миг се уверих, че това е клиент и че тя вече е паднала толкова ниско, та упражнява занаята си у дома, пред очите на всички. Толкова бях разгневен и потресен, че се обърнах обратно и си тръгнах. Бях обзет и от ужасен страх, отидох си право у дома и се огледах щателно, защото в мислите си вече виждах и заплахата от сифилис. Нищо не открих, но и това не ме успокои, тъй като въобще не познавах симптомите на тази напаст. Заради това събрах всичката си смелост и почервенял от срам отидох при Лоуър.

— Дик — казах му, — ще ви помоля за огромна услуга и очаквам пълната ви дискретност.

Седяхме в просторна стая, която той бе наел от няколко години в Крайст Чърч. При влизането си заварих там Лок и бях принуден да водя празен разговор известно време, решен да чакам колкото е необходимо, за да остана насаме с домакина. Най-сетне Лок си тръгна и Лоуър се осведоми за причината на посещението ми.

— Хайде, казвайте и ако мога да направя услуга, ще го сторя на драго сърце. Ако съдя по вида ви, приятелю, имате неприятности. Да не сте болен?

— Надявам се да не съм. Дойдох да проверя тъкмо това.

— А какво може да е според вас? Какви са симптомите ви?

— Никакви.

— Никакви симптоми? Съвсем никакви? Виж ти, тревожно. Ще ви прегледам щателно, после ще ви предпиша най-скъпите лекарства в моята фармакопея и незабавно ще ви стане по-добре. Кълна се, господин Уд — с усмивка рече той, — вие сте идеалният пациент. Де да имах поне десетина като вас, щях да стана богат и прочут.

— Не се шегувайте, напълно сериозен съм. Боя се, че съм прихванал лоша болест.

Поведението ми най-сетне го убеди, че съм истински притеснен. Тъй като бе добър лекар и приятел, веднага изостави шеговития тон.

— Виждам, че сте разтревожен. Но бъдете малко по-откровен. Как да определя какво е страданието ви, ако не ми казвате нищо? Аз съм лекар, не гадател.

И тъй, с огромно нежелание и с опасения от подигравки, му разказах всичко. Лоуър изсумтя.

— И смятате, че блудницата е овършала целия Оксфордшир?

— Това не знам. Но ако се вярва на слуховете, възможно е да съм болен.

— Но вие казвате, че имате отношения с нея от две години, че и по-отдавна. Известно ми е, че болестите на Венера обикновено се проявяват с течение на времето, но много рядко симптомите остават скрити толкова дълго. Не сте ли забелязали някакви признаци по нея? Гнойни язви, изпускащи млечнобяла секреция?

— Не съм гледал — отвърнах, скандализиран при самата мисъл за това.

— А трябва. Лично аз много внимателно оглеждам момичетата и бих ви посъветвал и вие да го правите занапред. Сам схващате, че не е задължително да се прави явно. С малко сръчност може да извършите проверката във вид на ласки.

— Лоуър, не ми е нужен съвет, а диагноза. Болен ли съм, или не?

Той въздъхна.

— Ами дайте да видим тогава. Смъкнете панталоните.

С ужасно смущение изпълних каквото ми бе казано и Лоуър ме подложи на най-интимен оглед, като повдигаше, подръпваше, разглеждаше, а после приближи лице към срамотиите ми и ги подуши.

— Наглед всичко си е нормално. Като новичък е, едва изваден от опаковката.

Отдъхнах си с облекчение.

— Значи не съм болен?

— Не съм казал това. Просто няма видими симптоми, това е. Бих ви предложил няколко седмици да вземате големи дози лекарства — за всеки случай. Ако се стеснявате да ги купите сам, утре ще се отбия при господин Крос и ще ви донеса всичко.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Няма защо. Сега се загащете. Впрочем бих ви препоръчал да избягвате повече интимни контакти с това момиче. Ако е такава, както се говори, рано или късно ще стане опасна.

— Така и възнамерявам да постъпя.

— И трябва да разгласим за лошата ѝ слава, иначе други може да паднат в капана.

— Не — възпротивих се, — това не мога да допусна. Ами ако слуховете са лъжливи? Тогава бих я оклеветил.

— Вашето чувство за справедливост ви прави чест. Но не бива да се криете зад него. Подобни хора са пагубни за всяко общество и на всички трябва да е известно за тях. Щом сте толкова придирчив, тогава поговорете с нея и разберете как стоят нещата. Във всеки случай сме длъжни да предпазим доктор Гроув, а нататък той да прави както реши за добре.

Не предприех действия прибързано. За решителния разговор със Сара ми бе нужно нещо повече от твърденията на Джак Престкот. Затова я наблюдавах внимателно и понякога (признавам си го със срам) я следях скришно, когато след работа тя си тръгваше към дома. Колко жестоко бях разочарован, когато най-лошите ми страхове се потвърдиха — понякога тя изобщо не си отиваше вкъщи или пък се отбиваше само за кратко. Виждах я как излиза от града, а веднъж с решителна крачка се отправи по посока на Абингдън, гарнизонно селище, където постоянно имаше търсене на уличници. Тогава не намерих друго обяснение и с огорчение прочетох как Уолис, получил същите тези сведения, е приел за единствен отговор, че тя носи съобщения на сектантите. Споменавам го, за да покажа колко опасни могат да бъдат частичните и непълни улики, тъй като и двамата грешахме.

Но по онова време не го разбирах, макар сигурно да бих изслушал с открито сърце всяко обяснение, което тя би ми дала. На следващия ден след безсънна нощ, прекарана в пламенни молитви да ми бъде спестен предстоящият разговор, с влизането на Сара в стаята ми ѝ наредих да седне и обявих, че желая да говоря с нея по много важен и сериозен въпрос.

Тя седна мълчаливо в очакване да заговоря. Бях забелязал, че в предишните дни не приличаше на себе си — работеше не толкова усърдно и беше по-тъжна от обикновено. Не обърнах особено внимание, тъй като жените са склонни да се поддават на такива настроения. Чак от ръкописа на Джак Престкот узнах, че причината е било грубото насилие, на което я е подложил. Напълно разбирам защо Престкот се е поддал на болезнената заблуда, че за отмъщение тя му е направила магия, колкото и нелепа да изглежда тази му натрапчива идея. Сара хранеше непримирима ненавист към жестокостта у другите, тъй като бе възпитана да очаква справедливост от хората.

Забелязах също, че тя отхвърляше жестовете ми на привързаност и бързо се отдръпна, щом понечих да я докосна, като тръсна рамо едва ли не с неприязън, за да пропъди ръката ми. Отначало се почувствах засегнат, после го добавих към останалите свидетелства, че се отвръща от мен заради по-големи облаги, получавани от доктор Гроув. И отново ще заявя, че не знаех истината, докато тя не ми се представи под формата на изписаното от Джак Престкот.

— Длъжен съм да говоря с теб по въпрос от най-голяма важност — повторих, след като си бях подготвил фразите предварително. И до ден-днешен помня как странно чувство стегна гърдите ми едва щом заговорих: дъхът ми секна, сякаш бях пробягал дълго разстояние. — До мен стигнаха ужасни слухове, на които незабавно трябва да се сложи край.

Тя гледаше в пода, сякаш казаното изобщо не я интересуваше. Взех да заеквам и да не си намирам думите, дори се обърнах към рафта с книгите си, за да не виждам лицето ѝ.

— Получих сериозно оплакване за поведението ти. А именно, че непристойно и безсрамно си се предлагала на човек от университета и прелюбодействаш по най-отвратителен начин.

Надвисна дълго мълчание, след което тя отговори:

— Вярно е.

Прозвучалото от устата ѝ потвърждение на всичките ми страхове и подозрения ни най-малко не ме утеши. Надявал се бях тя възмутено да опровергае обвиненията, да ми позволи да ѝ простя и всичко да си продължи по старому. Ала дори тогава не побързах с изводите. Свидетелствата трябва да получат независимо потвърждение.

— И кой е този човек? — попитах.

— Един тъй наречен джентълмен — отвърна тя. — На име Антъни Уд.

— Не се дръж нахално с мен! — избухнах. — Прекрасно знаеш за какво говоря.

— Нима?

— Да. Злоупотреби с моето великодушие и съблазни доктор Гроув от Новия колеж. И сякаш това е малко, предлагала си се и на студент, господин Престкот, и си настоявала той да те удовлетвори. Няма защо да отричаш, чух го от собствените му уста.

Тя пребледня като платно и дори само това може да се приеме като показателно колко безразсъдни са онези, които вярват, че нравът на човек може да се разчете по физиономията му — ето че и аз самият видях в тази бледност страх от разобличаване.

— Вие го чухте? — промълви тя. — От собствените му уста?

— Да.

— Ами тогава трябва да е истина. Такъв чудесен млад джентълмен като господин Престкот няма как да лъже, нали? Той е благородник, а аз съм само войнишка дъщеря.

— И какво, вярно ли е?

— Защо ви е да питате мен? Явно вие така мислите. Откога ме познавате? Ще станат вече четири години и сте уверен, че е истина.

— А как мога да мисля иначе? Всичко в поведението ти говори за това. Как да се доверя на отричането ти?

— Нищо не съм отричала — отсече тя. — Просто не е ваша работа.

— Аз съм твой господар. В очите на закона съм като твой баща и отговарям за поведението ти. Кажи ми сега кой беше човекът, който вчера излезе от къщата ви?

Един миг тя ме гледа озадачено, но после се сети за кого говоря.

— Беше един ирландец, който дойде да се види с мен. Дълъг път е извървял.

— Защо?

— Това също не е ваша работа.

— Напротив. Дългът ми както пред мен самия, така и пред теб е да ти попреча да навлечеш позор на семейството ми. Какво ще кажат хората, когато се разчуе, че Уд държат в дома си като прислужница продажна жена?

— Възможно е да кажат, че стопанинът, господин Антъни Уд, също прелюбодейства с нея, когато му падне случай. Че я води на Райските поля и там задоволява своята похот, а после отива в библиотеката и държи речи за поведението на другите.

— Това е съвсем друго.

— Защо?

— Няма да дискутирам с теб на сложни теми. Говоря сериозно. Но след като можеш да се държиш така с мен, нищо не ти пречи да го правиш и с всеки друг. Очевидно точно така се и случва.

— А вие самият още колко блудници познавате, господин Уд?

Тук вече поаленях от гняв и за всичко случило се в последствие обвинявах единствено нея. Жадувах само за простичък отговор. Искаше ми се тя всичко да отрече и тогава можех великодушно да я оправдая; или пък тя открито да си признае и да ме моли за прошка, каквато бих ѝ дал на драго сърце. Но тя не стори нито едното, нито другото и имаше наглостта да запрати обратно в лицето ми моите обвинения. И много скоро отношенията ни се гмурнаха в мрака, защото, каквото и да бе имало между нас, аз си оставах неин господар. Но с думите си тя ясно даде да се разбере, че напълно е забравила за това и злоупотребява с близостта ни. Нито един разумен човек няма да признае, че дори в обвиненията ѝ да имаше бегло основание, е възможно някакво сходство между моето поведение и нейното. Тя ми беше подчинена, а аз не се намирах в никаква зависимост от нея. Да не говорим, че никой не би търпял безсрамните ѝ думи. Аз самият дори в разгара на страстта си бях употребявал най-учтиви изрази и не можех да понеса подобен език.

Изправих се, шокиран от чутото, и направих крачка към нея. Тя се дръпна и се притисна до стената с разширени от ярост очи, протегна ръка и ме посочи със странен и заплашителен жест.

— Не смей да ме доближаваш — просъска.

Застинах като ударен от гръм. Не знам какво се канех да направя. Естествено, не ми е и хрумвало за насилие, не съм от онези, дето падат така ниско. Дори най-негодната слугиня никога не е търпяла побой от мен, колкото и да го е заслужавала. Не претендирам, че е кой знае какво качество, а в случая със Сара знам, че бих искал да я пребия до посиняване, та да отмъстя за гаврата с мен. Но съм сигурен, че не бих отишъл по-далеч от опит за сплашване.

Ала уплахът ѝ стигаше, за да изостави всички преструвки за покорство. Не знам какво би направила, ако бях приближил с още една крачка, но почувствах огромна решимост у нея и не се чувствах способен да ѝ дам отпор.

— Напусни дома ми — процедих, когато тя отпусна ръка. — Уволнена си. Няма да подавам жалба срещу теб, макар да съм в правото си. Но кракът ти да не е стъпил повече тук.

Без нито дума, но след като ми отправи поглед, изпълнен с върховно презрение, тя излезе от стаята. Секунди по-късно чух входната врата да се хлопва.

Четвърта глава

Ако бях Престкот, можех да заключа от този сблъсък, че Сара е обладана от зла сила; със сигурност в този миг имаше нещо мощно и ужасяващо в жеста ѝ и в пламъка в очите ѝ. Върху това ще поразсъждавам повече, когато му дойде времето. Ще кажа само, че никога не ми е минавала подобна мисъл, и мога напълно да отхвърля твърденията на Престкот.

За това не са нужни голяма ученост и познания, от разказа на самия Престкот следва, че изводите му са били погрешни и че са го подвели собственото му невежество и помрачен ум. Например той пише как демоните обладали тялото на сър Уилям Комптън и променили облика му, но това е решително опровергавано от уважавани авторитети. В „Malleus Maleficarum“27 ясно е посочено, че такова нещо е невъзможно. Аристотел твърди, че причина могат да бъдат единствено природни явления, в частност звездите, а Дионисий заявява, че дяволът не е способен да измени звездите, защото Бог не би го допуснал. Престкот така и не е успял да намери доказателства, че Сара му е направила магия, като е използвала негова кръв и коса, виденията му са предизвикани по-скоро от демоните, които сам е пуснал в съзнанието си, а не от такива, пратени му от друг.

Погрешно е разчел и знаците от духовете, които сам е призовал. В канчето с вода, което Ан Блънди е поставила пред него, той е търсил виновника за своите беди и водата му е показала истината — съвършено ясно е видял баща си и редом с него млад човек. Мисля, че този юноша е бил той самият. Със своята склонност към насилие и вероломство и двамата сами си бяха навлекли нещастията. Грейторекс го е предупредил повторно, но безумецът за пореден път е пренебрегнал съветите. Джак Престкот е държал отговора в ръцете си — Уолис го казва ясно и аз знам, че точно така е било, — но в безумието си е обвинявал други и е съдействал за погубването на Сара, като по този начин завинаги се е лишил от надежда.

За малко и мен да лиши от нея. В следващите месеци почти не виждах Сара, тъй като се заех усърдно със своите ръкописи и тетрадки. Но когато мислите ми не бяха заети с работа, непослушно бягаха към нея и страданието ми прерасна в негодувание, а после и в горчива ненавист. Зарадвах се, като чух, че доктор Гроув я е изгонил и че е останала съвсем без работа, намирах удовлетворение в това, че никой не я наемаше от страх да не тръгнат приказки. Веднъж я видях на улицата, пламнала от гняв и унижение, обсипвана от непристойни насмешки от студенти, до които бе стигнала мълвата. Този път не се намесих като някога, а се извърнах, след като се уверих, че тя ме забеляза — нека знаеше, че презрението ми към нея не е отслабнало. „Quos laesemnt et derunt“ — обикновено мразим тези, които сме обидили, както казва Сенека, и струва ми се, още тогава имах усещането, че съм се отнесъл несправедливо към нея, само че не знаех как да загладя грубостта си.

Скоро след тези събития, когато още бях потънал в мрачна меланхолия и странях от хора (избягвах срещи с приятели, защото щяха да започнат да ме разпитват какво ме измъчва), доктор Уолис ме извика при себе си. Такава чест бе рядкост — макар и да му изработвах заплатата като пазител на архивите, той почти не ме удостояваше с внимание. Всякакви дела помежду ни се решаваха при случайни срещи на улицата или в библиотеката. Както лесно би се досетил всеки, който познаваше Уолис, поканата ме притесни, тъй като неговата студенина внушаваше неподправен ужас. Това е един от малкото пунктове, по които се съгласявам с Престкот и Кола: и двамата намират общуването с него тягостно. Предполагам, че самото му безизразно лице предизвикваше безпокойство, защото е трудно да бъде разбран човек, който така сурово потиска всякакви външни проявления на природата си. Уолис никога не се усмихваше, нито се мръщеше, не изразяваше задоволство или неодобрение. Ала гласът му! Този тих и заплашителен глас носеше хиляда нюанса на презрение, едва скрити под тънкото лустро на любезност, която можеше да се изпари бързо като лятна роса.

Именно при тази среща Уолис ме помоли да му издиря книгата на Тит Ливий. Няма да предавам дословно разказа; ако се отстранят язвителните забележки на Уолис за характера ми, изложението му е точно. Обещах да сторя всичко по силите си и удържах на думата си, като не пропуснах в търсенията си нито една библиотека и книгопродавец. Уолис не ми каза защо му е нужен този том, а тогава още нищо не знаех за Марко да Кола, който пристигна в Оксфорд няколко седмици по-късно.

Вярвам, че дойде моментът да отделя повече внимание на този джентълмен и да премина към същността на нещата. Давам си сметка, че протаках по-дълго, отколкото е уместно, но това са болезнени спомени за мен, тъй като той ми причини твърде много терзания.

За Кола чух няколко дни преди запознанството си с него. В деня, когато се появи в града, вечерях в гостилница с Лоуър и той ми разказа за случилото се в кафенето и след това. Лоуър беше силно развълнуван, той хранеше интерес към всичко необичайно и ексцентрично и копнееше да обиколи света. Нямаше ни най-малка вероятност някога да предприеме подобно пътешествие, защото не разполагаше нито със свободно време, нито с пари, нито още го бе споходил такъв душевен покой, че да остави настрани кариерата си. Отсъствието е най-голямата опасност за лекарите — стига само за малко да изчезнат от очите на света и после трябва да хвърлят усилия наново да градят репутация. Но на Лоуър му доставяше огромно удоволствие да бъбри как един ден ще обиколи университетите на континента, ще се запознае с учени и техните трудове. Появата на Кола отново бе накарала този пламък да лумне у него и вероятно въображението му вече рисуваше как пристига във Венеция, гостоприемно приет от семейството на Кола като знак на благодарност за вниманието, което е оказал на отрочето им в Оксфорд.

Италианецът, какъвто и чудак да изглеждаше, действително му бе допаднал, защото Лоуър бе щедър към оценката си за човешкия род. Към Кола наистина нямаше как човек да се настрои зле, за такова нещо бе нужно да имаш жестокия и вечно отворен за подозрения ум на Джон Уолис. Беше невисок, с наченки на пълнота, с живи блестящи очи, в които често проблясваха искрици на веселие; имаше навика да се привежда напред на стола си, което създаваше впечатление за внимание към говорещия, и беше приятен събеседник. Пълен бе с наблюдения за всичко видяно и нито едно, както чувах, не изразяваше някакъв упрек или пренебрежение. Кола изглеждаше един от малцината щастливци, надарени със способността да виждат само хубавото и да не забелязват лошото. Дори господин Бойл, който трудно даряваше симпатията си, като че се бе привързал към него въпреки предупрежденията на Уолис. Това бе може би най-забележителното, защото Бойл обичаше тишината и спокойствието, от шума и суетнята страдаше като от физическа болка и дори насред най-увлекателния опит настояваше помощниците му да запазят умереност и сдържаност. Нито на един слуга не се позволяваше да трака с инструменти и да говори с глас, по-висок от шепот. Всичко се вършеше с почти религиозно смирение, тъй като в очите на Бойл природоизпитателната работа бе почти равносилна на богослужение.

Ето защо успехът на шумния и гръмогласен Кола — италианецът току избухваше в несдържан смях или от непохватност все се блъскаше я в стол, я в маса, като го съпровождаше с гръмки и нелепи проклятия — беше загадка за всички нас. Лоуър го приписваше на очевидния и искрен интерес на италианеца към научните изследвания, но лично аз го отдавам на неговото благородство и приветливост и ако се позова на думите на Менандър28, оказаният му прием бе плод на достойното му поведение. Господин Бойл обичайно беше прекомерно сдържан, но понякога подозирах, че някаква част от природата му го привлича към весели и жизнерадостни хора. Може би и той самият щеше да е такъв, ако не беше с тъй крехко здраве. Не се досещах, че за благосклонността на Бойл има и скрити причини, впрочем и те биха били недостатъчни, тъй като той не беше от онези, дето от двуличие ще покажат престорено благоразположение. Намесата на Уолис и разговорът му с Бойл правят популярността на италианеца още по-смайваща — или пък правят вярванията на Уолис по-малко приемливи. Бойл допусна близо до себе си Кола, а той беше добър познавач на човешката природа. Не мога да повярвам, че щеше да е благосклонен към чужденеца, ако беше доловил макар и нещо дребно у него, което да потвърждава страховете на Уолис. Нещо повече, Бойл нямаше защо да се бои от Уолис и изпитваше към него твърде силна неприязън. Умееше по-добре от всеки друг да извлича солидни изводи, основани на факти, и по повод характера на Кола неговото мнение следва да се приема с най-голяма тежест.

Ала за постепенното разочарование на Лоуър от Кола вина има именно Уолис, защото бе тровил ума му, както змията го е правила с Ева, и бе използвал неговите страхове и амбиции за свои цели. Уолис знаеше, че Лоуър отчаяно се стреми към признание и успех, защото на него разчиташе цялото семейство — още тогава бе ясно, че по-големият му брат (поради заблуди в религиозните си вярвания) никога не би могъл да им осигури издръжка. А семейството на Лоуър беше голямо — родителите му, а и няколко неомъжени сестри, нуждаещи се от зестра, както и куп закъсали братовчеди. За да може поне донякъде да удовлетвори очакванията им, беше си наумил да стане най-преуспелият лекар в Лондон. И наистина постигна успех в целта си, което говори много за силно изявеното му чувство за дълг. Така или иначе, легналото на него бреме бе тежко и той бързо видя в лицето на Кола заплаха за своето бъдеще.

Лоуър бе хвърлил големи усилия, за да си спечели покровителството на Бойл и други влиятелни хора. Вършеше безвъзмездно много задачи, правеше услуги и беше неоценим сподвижник. Наградата щеше да е поддръжката на Бойл за членството му в Кралското дружество, когато Лоуър най-после набра смелост да кандидатства за приемане в Лекарската колегия; застъпничеството му, щом се оваканти пост на придворен лекар, както и многото семейства, привлечени от Бойл да му станат пациенти, когато основа практиката си в Лондон. А Лоуър наистина заслужаваше и успеха си, и протекциите на Бойл, защото беше отличен лекар.

След като бе хвърлил толкова труд и бе вече на трийсет и две, готов да отправи предизвикателство към съдбата, той се боеше някакво случайно събитие да не му препречи пътя към тъй желаната награда. Кола не представляваше заплаха за него, дори да беше такъв, какъвто Лоуър се опасяваше, защото Бойл допускаше близост до себе си за заслуги и не открояваше фаворити сред покровителстваните от него. Ала с думите си доктор Уолис разпали завистта и тревогата на Лоуър, като хитро заложи на амбициите му с подхвърлянето как Кола имал навика да краде чужди идеи. Макар моят път в живота да е съвсем различен, не отричам умереният стремеж като този, подтикнал Темистокъл да се мери по слава с Милтиад и насърчил Александър да търси доспехите на Ахил. Ала прекомерното самолюбие, което прераства в горделивост и кара достойни хора да стигат до жестокост и безразсъдство, трябва да бъде заклеймявано от всеки разумен човек. Тъкмо към такъв порок Уолис подтикваше Лоуър и за известно време успя, въпреки че той мъжки се бореше със завистта си. Вероятно тъкмо тази борба изостри промените в настроенията му — от ликуване до мрачност, от дружелюбни изблици към остри укори, — които бяха причинили такива терзания на Кола.

Ала в началото всичко вървеше добре. Лоуър с въодушевление описваше новия си познат и виждах как се надява познанството им да прерасне в истинско приятелство. Още тогава вече проявяваше към Кола уважение и любезност, пренебрегвани по отношение на по-старите приятели.

— Знаете ли — осведоми ме с изражение на весело лукавство, — той е толкова добър християнин, че се залови да лекува старата Блънди. И то без надежда за заплащане или награда, макар че като италианец нищо чудно да се домогва до услугите на момичето. Според вас дали е редно да го предупредя?

Пуснах покрай ушите си тази последна забележка.

— А какво ѝ е на майката?

— Паднала и си счупила крака. Както изглежда, нараняването е лошо и са малки изгледите да прескочи трапа. Кола се зае да я лекува, след като момичето прояви наглостта пред хора да иде при Гроув и да му иска пари.

— А него бива ли го като лекар? Разбира ли от подобни травми?

— Това не мога да кажа. Знам само, че се зае с голям ентусиазъм за тази задача, напълно забравил за ядовете, които може да си навлече с подобна пациентка. Аплодирам неговата човечност, но не и здравомислието му.

— А вие самият не бихте ли я лекували?

— Само с голямо нежелание — призна, после помълча и добави: — Не, то се знае, бих я лекувал. Но се радвам, че не бях помолен.

— Значи този човек ви допада?

— Много. Той е самото обаяние и е вещ в много науки. Надявам се, че ни очакват много разговори по време на престоя му тук, а той изглежда ще се задържи дълго, защото е останал съвсем без средства. Трябва да се запознаете с него, гостите в града ни вече са рядкост. Трябва да се възползваме докрай от тях.

После изоставихме темата за италианския пътешественик и минахме към други. Когато се разделих с приятеля си, не ме напускаше смътна тревога, тъй като бях много огорчен от нещастието, случило се с майката на Сара. От последната ни среща с момичето бяха минали много месеци и времето бе поуталожило чувствата ми. Не съм човек, който упорства в омразата, и не умея да тая дълго обида, колкото и голямо да е нанесеното оскърбление. И въпреки че не желаех да възобновявам познанството ни, не желаех нови беди на това семейство и все още хранех към възрастната жена известна симпатия.

Тук отново признавам доброволно, че ми се щеше да проявя духовна извисеност. Колкото и силно да ме бе наранила Сара, исках да се покажа милосърден и опрощаващ. Може би това бе най-голямото наказание, което можех да ѝ наложа, защото така щях да я накарам да осъзнае в пълна степен своето безразсъдство и да удържа връх над нея с проява на снизходителност.

Затова след дълги размисли на следващата вечер се загърнах в плаща си, сложих си най-дебелите шапка и ръкавици (Кола без съмнение е прав, като пише за суровата зима; моят приятел господин Плот щателно бе събрал измервания, които сочат за лют студ. Вярно, че пролетта настъпи стремителна и ярка само седмица по-късно, но зимата държа страната в ледената си хватка до последния момент) и се отправих по посока на замъка.

Боях се да бъда видян и още по-притеснен бях, че ще се сблъскам със Сара, защото нямах основания да се надявам на топъл прием. Но нея я нямаше у дома; почуках, почаках за отговор, после влязох с леко сърце, с надежда, че ще успея да утеша майката, без да разгневя дъщерята. Ала старицата спеше, вероятно под действието на някакво лекарство, и макар да се изкушавах да я събудя, та да не се окаже, че съм бил път напразно, все пак се въздържах. Видът ѝ ме порази печално: хлътналите ѝ страни бяха тъй бледи, че лицето ѝ напомняше череп; дишането ѝ беше хриптящо и затруднено, а вонята в стаята — извънредно потискаща. Както повечето хора и аз често бях ставал свидетел на смърт: видях как умира баща ми, мои братя и сестри, братовчеди и приятели. Едни починаха млади, други — на преклонна възраст, било от нараняване, болест, чума или от старост. Мисля, че никой не доживява до трийсет години, без да се е запознал отблизо със смъртта във всичките ѝ образи. Ето и сега тя витаеше в къщата и очакваше своя час.

В този момент бях безсилен да сторя каквото и да било. Ан Блънди не се нуждаеше от практическа помощ, а каквато и да било духовна утеха не би била приемлива за нея. И докато я гледах, обзе ме внезапна безнадеждност, каквато възниква, когато имаш желанието да направиш добро, но не знаеш как. В този момент стъпки при вратата ме изтръгнаха от моята умисленост. От страх да не се срещна със Сара, бързо се скрих в присъединената малка стаичка, защото знаех, че врата от нея извежда на улицата.

Само че не беше Сара, стъпките бяха твърде тежки като за нея и аз поспрях, любопитен да разбера кой е дошъл в къщата. Предпазливо надзърнах през открехнатата врата — измама, която се срамувам да си призная, защото никой джентълмен не би трябвало да прибягва към такива похвати, — и се досетих, че мъжът в стаята трябва да е Кола, защото никой англичанин (поне по онова време) не би се облякъл така. Ала той се държеше странно и действията му дотолкова привлякоха вниманието ми, че аз задълбочих лошото си поведение и продължих да наблюдавам, като внимавах да не бъда забелязан.

При влизането си той също като мен се убеди, че вдовицата Блънди спи дълбоко, после коленичи до леглото ѝ, извади броеница и известно време усърдно се моли. Както споменах, и на мен ми идваше на ум да направя нещо подобно, естествено в по-протестантски дух, но познавайки добре старицата, съмнявах се да го одобри. След това той направи нещо още по-странно: извади мускалче, отвори го и сипа малко масло върху пръста си. Леко докосна челото ѝ и като направи кръст върху него, отново се помоли и после прибра мускалчето под връхната си дреха.

Това силно ме изненада, макар да би могло да се обясни с дълбока набожност, на която се възхищавах също толкова, колкото осъждах погрешната му вяра. По-нататък той напълно ме обърка, тъй като рязко се изправи и започна да претърсва стаята. Не беше обикновено любопитство, а целенасочено издирване — свали няколкото книги от полицата и ги прелисти една по една, преди да ги разтърси, за да провери няма ли да изпадне нещо. Едната, както забелязах, пъхна под палтото си, та да не се вижда. После отвори малката ракла до вратата, съдържаща всички притежания на семейството, прерови и нея. Каквото и да търсеше, не го намери, защото хлопна капака с дълбока въздишка и избърбори нещо на своя си език — не разбрах думите, но разочарованието в гласа му говореше само по себе си.

Застана насред стаята и явно се чудеше какво да предприеме, когато се появи Сара.

— Как е тя? — попита и сърцето ми потрепна при звука на гласа ѝ.

— Никак не е добре — отвърна италианецът. Имаше тежък акцент, но говореше отчетливо и явно много добре разбираше езика. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?

— Налага се да работя — отвърна Сара. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Ще оздравее ли?

— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.

Виждам, че тук спомените ми съвършено точно съвпадат с тези на господин Кола: изложението му за началото на разговора е вярно, затова няма да повтарям написаното от него. Но от себе си ще добавя следното: забелязах нещо, което той не споменава. Щом Сара влезе, помежду им възникна осезаемо напрежение и докато Сара се държеше съвсем нормално, разтревожена само за майка си, то в течение на разговора Кола ставаше все по-развълнуван и неспокоен. Отначало го отдадох на загриженост, че чудатото му поведение може да е било забелязано, но не беше това. Трябваше незабавно да се измъкна на улицата, докато още имах възможност да го направя, без да са ме усетили, но не можех да се заставя да тръгна.

— Да, наистина съм щастливка. Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Не сме свикнали с такава доброта. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея.

— Няма защо. Само не очаквай чудеса.

— Ще дойдете ли пак?

— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — подхвана той.

Предавам кажи-речи дума по дума разговора, цитиран от господин Кола, и потвърждавам, че неговата версия, доколкото самият аз помня, е безупречна. Ще добавя само едно нещо, което, кой знае защо, е пропуснато в описанието му. Когато заговори за плащане, той направи крачка към нея и положи ръка на рамото ѝ.

— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?

Едва тогава тя се отдръпна и го поведе в стаичката, където аз се сгуших в тъмната част, та да не бъда забелязан.

— Е, хайде, лекарю, ела си вземи заплащането.

И както Кола пише, тя легна и вдигна полата си с най-безсрамен жест. Само че Кола не споменава за тона ѝ, за треперещия ѝ от гняв и презрение глас и за присмехулната ѝ гримаса.

Кола се поколеба, после отстъпи крачка назад и се прекръсти.

— Отвращаваш ме — каза.

Всичко го има в ръкописа му, аз просто плагиатствам неговите думи. Но отново намирам разлика в интерпретирането, защото той твърди, че бил ядосан, а аз не долових такова нещо. Видях ужасѐн човек, сякаш зърнал самия дявол. Очите му бяха разширени и само дето не се разплака от отчаяние, когато се дръпна от нея и отклони поглед. Много дни минаха, преди да узная причината за такова необичайно поведение.

— Боже, прости на своя слуга, защото съгреших — избъбри той на латински, което аз разбрах, а Сара — не.

Добре си спомням. Той бе ядосан на себе си, не на нея, защото тя бе за него нищо друго, освен една съблазън, на която трябваше да устои. После с препъване избяга от стаичката и от къщата и въобще не тръшна вратата, това е вярно, защото бързаше твърде много, та да я затвори дори.

Сара остана да лежи на сламеника и дишаше тежко. Претърколи се на една страна, прикри глава с ръце и я зарови в сламата. Помислих, че просто ще заспи, докато до мен не стигнаха горчивите ѝ ридания. Буквално се задъхваше от сълзите си, а душата ми се късаше и в един миг у мен отново пламна цялата ми някогашна обич към нея.

Непосилно ми бе да се преборя със себе си, не се забавих да помисля какво правех. Тя никога не бе плакала така преди и звуците на тази толкова силна тъга нахлуха в сърцето ми и измиха всичката горчивина и злопаметност, като я оставиха обновена и чиста. Направих крачка напред и се отпуснах на колене до момичето.

— Сара? — повиках я тихо.

При звука на гласа ми тя подскочи уплашено, смъкна надолу роклята, за да прикрие голотата си, и в ужас се отдръпна от мен.

— Какво правите тук?

Можех да се впусна в дълги обяснения, да съчиня как съм дошъл единствено от тревога за майка ѝ, но изражението на лицето ѝ ме накара да изоставя всякакво притворство.

— Дойдох да те помоля за прошка. Не я заслужавам, но бях несправедлив към теб. Разкайвам се за думите си.

Толкова просто бе да го произнеса и като изрекох думите, почувствах, че през всички тези месеци те бяха чакали възможност да се откъснат от устата ми. Веднага се почувствах по-добре, сякаш освободил се от мъчителен товар. Струва ми се, дълбоко вярвах, че не дали ще ми прости беше важното, защото тя бе в пълното си право да не го направи, исках само да повярва в искреността на моето разкаяние.

— Странно време и място сте избрали за извинение.

— Знам. Но загубата на твоето приятелство и уважение ми е непоносима.

— Видяхте ли какво се случи тук?

Помълчах, преди да призная истината, после кимнах.

Тя не ми отговори веднага, но изведнъж я обзеха тръпки. Помислих, че отново е заплакала, но после за своя изненада видях, че се смее.

— Наистина сте необясним човек, господин Уд. Напълно сте ми непонятен. Ту без всякакви доказателства ме обвинявате в най-развратно поведение, ту след като ставате свидетел на това тук, ме молите за прошка. Как да ви разбера?

— Аз и сам понякога не се разбирам.

— Майка ми умира — продължи тя, смехът секна и настроението ѝ мигом се промени.

— Да — промълвих. — Боя се, че е така.

— Длъжна съм да го приема като Божията воля. Но не мога. Странно е всичко това.

— Защо? Никой не е твърдял, че послушанието и смирението се удават лесно.

— Така се боя да я изгубя. И изпитвам срам, защото едва понасям да я гледам такава, каквато лежи сега.

— Как си счупи крака? Лоуър ми каза, че паднала, но как можа да се случи?

— Блъснали са я. Вечерта, след като затворила перачницата, се върнала тук и заварила мъж, който ровел из раклата ни. Достатъчно добре я познавате и ще се досетите, че не е побягнала от дома. Мисля, че той си е тръгнал с насинено око, но я блъснал на земята и я ритал. С един от ритниците си ѝ счупил крака. Тя е стара и слаба и костите ѝ са съвсем крехки.

— Защо не казахте на никого? Защо не подадохте жалба?

— Тя го е разпознала.

— Ами още по-лесно е било.

— Напротив. Някога е бил на служба при Джон Търлоу, както и баща ми. Дори и днес, каквото и да е направил, никога няма да го хванат и накажат.

— Но какво…

— Както ви е известно, нищо не притежаваме. Във всеки случай нищо, което би го привлякло. Единствено книжата на баща ми, които ви дадох. Помните ли, казах ви, че тези документи са опасни. Още ли са у вас?

Уверих я, че ще са нужни немалко часове да бъдат открити в стаята ми, дори някой да узнае кой ги пази.

После ѝ разказах как и Кола най-щателно претърси дома им.

— Защо наказваш Своите слуги, Господи? — Сара печално поклати глава.

Прегърнах я и легнахме заедно. Милвах я по косата и се опитвах да я утеша. Но колко малко утеха можех да ѝ дам.

— Трябва да ви разкажа за Джак Престкот — каза тя след малко, но аз я спрях.

— Не искам да чувам… Не ми е нужно да знам нищо.

Каквото и да беше, най-добре бе да се забрави. Не желаех да слушам, а тя беше благодарна, че я избавих от унижението да говори.

— Ще се върнеш ли на работа у нас? — попитах я. — Не е най-изгодното предложение, но ако в града се разчуе, че семейство Уд са те наели, това ще ти върне доброто име, да не говорим за парите.

— А майка ви ще ме приеме ли?

— О, да. Тя много се разсърди, когато ти си отиде, и непрестанно мърмори и се оплаква как всичко у дома вървяло по-добре, докато си била с нас.

Тя се усмихна; знаех, че в присъствието на Сара майка ми не би си позволила да отрони и една похвална дума, та момичето да не се възгордее.

— Може би така и ще сторя. Макар че сега, като не трябва да плащам на лекари, нуждата ми от пари намаля.

— Твърде далеч отиваш с покорството си на Божията воля. Ако е възможно, редно е майка ти да получи всички нужни грижи. Откъде знаеш, че това не е изпитание за любовта ти към нея и не и е писано да оздравее? Иначе смъртта ѝ би била наказание за теб, задето не си ѝ осигурила лечение.

— Мога да си позволя само услугите на бръснар, а дори и такъв сигурно ще ми откаже. Тя не приема никакво лечение от мен, а и бездруго не бих могла да ѝ помогна.

— Защо?

— Мисля, че просто е стара и ѝ е време да умре. Нищо не мога да сторя.

— Възможно е Лоуър да помогне.

— Нека опита, стига да има желание, бих била много щастлива, ако успее.

— Ще го попитам. Ако този Кола каже, че майка ти не е повече негова пациентка, Лоуър може да бъде убеден. Не би тръгнал да обижда колега, като дойде да я лекува без позволение, но мисля, че лесно ще го получим.

— Нямам с какво да платя.

— Ще измисля нещо, не се тревожи.

Изправих се с огромно нежелание. От всичко на света най-много би ми се искало да прекарам цялата нощ с нея, защото никога не го бяхме правили преди и такава идея ме примамваше: да слушам биенето на сърцето ѝ и да усещам дъха ѝ върху бузата си ми изглеждаше най-сладостното преживяване. Но тя трябваше да възстанови доброто си име, а аз — да запазя своето. Тогава Оксфорд не приличаше на кралския двор и в него я нямаше днешната разпуснатост. Всички си държаха ушите отворени и мнозина бързо си спечелваха порицание. И с мен беше така.

Майка ми промърмори само незначителни възражения, когато обявих, че Сара се е разкаяла за греховете си и добавих, че те всъщност далеч не са били такива, както ги е раздула мълвата. Милосърдието изисква да се прости на грешника, ако разкаянието му е истинско, завърших пледоарията си.

— А тя работи добре и може би сега ще се съгласи да взема с половин пени по-малко седмично — отбеляза майка ми. — За такива пари няма да намерим друга като нея.

Така всичко беше решено (още половин пени излезе от джоба ми, за да покрия разликата) и Сара беше наета отново. После предстоеше да се реши затруднението с лекаря и няколко дни по-късно, когато ми се представи възможност, заговорих за това на Лоуър. По това време никак не беше лесно да го завариш сам, тъй като той усърдно работеше над труда си по изследване на мозъка и в момента си блъскаше главата над посвещението.

— Към кого да го адресирам? — попита ме загрижено, преди да съм успял да заговоря. — Това е извънредно деликатен въпрос, най-тънкият момент от цялото начинание.

— Е, все пак самият труд… — подхванах.

Той махна с ръка.

— Трудът е нищо. Прецизна работа и съсредоточеност. Разходите по публикуването му са далеч по-голяма трудност. Известно ли ви е колко взема един добър гравьор? Нужни са ми илюстрации с добро качество. Всичко си губи значението, ако картинките са размазани. А някои така работят, че накрая не си личи човешки мозък ли е това, или овчи. Трябва да включа най-малко двайсет илюстрации, всичките дело на лондонски гравьор. — Той въздъхна тежко. — Завиждам ви, Уд. Можете да пишете каквито си искате книги, без да се измъчвате с такива неща.

— Аз също бих се радвал да поместя много гравюри — възразих. — Важно е читателите да видят изображенията на личностите, за които пиша, и да съдят сами дали разказът ми за тези мъже е верен, като съпоставят действията им с чертите на лицата им.

— Всичко това е вярно. Просто посочвам, че вашето повествование може да говори само по себе си. А в моя случай ще е неразбираемо, ако не е придружено с добри илюстрации.

— Ами тогава за тях се тревожете, не за посвещението му.

— Илюстрациите — заяви мрачно той, отново придобил притеснено изражение — опират само до пари. Истински кошмар, но там поне всичко е ясно. От посвещението зависи цялото ми бъдеще. Дали съм амбициозен и рискувам, като се целя твърде високо? Или съм скромен, целя се прекалено ниско и напразно си пилея усилията?

— Книгата според мен сама по себе си трябва да е награда.

— Думи на истински учен — подхвърли кисело той. — Лесно ви е на вас, като нямате семейство, за което да се грижите, и сте доволен да останете тук завинаги.

— И аз като всеки друг мечтая за слава — възразих, — но тя ще дойде от съдържанието на книгата, а не от това, че ще я използвате като оръдие, за да си пробиете силом път към благоволението на властимащите. На кого мислите да я посветите?

— В мечтите си за слава естествено си представям как я посвещавам на краля. Ето например онзи Галилео от Италия посветил свой труд на Медичи и в резултат на това получил пожизнен доходен пост. Въобразявам си как Негово Величество е толкова впечатлен, че мигом ме назначава за кралски лекар. Само дето — добави огорчено — той вече си има такъв, а не е толкова богат, че да си позволи двама.

— Защо не проявите повече въображение? На Негово Величество толкова много неща са посветили, че не му е по силите да покаже благодарност към всеки автор в Англия, просто ще се изгубите в общия куп.

— Кого предлагате?

— И аз не знам… Посветете го на някого, който е богат, ще оцени любезността ви и чието име ще привлече внимание. Какво ще кажете за херцогинята на Нюкасъл?

— Много смешно — сряза ме той. — Със същия успех мога да го посветя на паметта на Оливър Кромуел. Прекрасен начин да се подсигуря никога вече да не бъда възприеман сериозно от любознателните умове. Жени, провеждащи опити, са обида за семействата си и за своя пол. Стига, Уд, говоря сериозно.

Усмихнах се.

— Лорд Кларендън?

— Твърде предсказуем е, а и може да се лиши от власт или да умре от апокалиптичен удар още преди излизането на книгата.

— Ами тогава на съперника му, граф Бристол?

— Да посветя книга на отявлен католик? Искате да умра от глад?

— Ами тогава на изгряваща звезда! Да речем, Хенри Бенет?

— Като нищо може да стане падаща звезда.

— На някой учен човек? Господин Рен?

— Той е сред най-добрите ми приятели. Но не може да ми помогне повече, отколкото аз на него.

— Ами тогава на господин Бойл.

— Ще ми се да мисля, че неговото покровителство вече ми е гарантирано. Просто ще си хвърля книгата на вятъра.

— Все трябва да се намери някой. Ще си помисля — обещах му. — Трудът ви още не е пратен за печат.

Лоуър отново простена.

— Не ми припомняйте. Ако не намеря още няколко образци на мозъци, няма и да стигне до печатарите. Добре би било да осъдят някого на обесване.

— Впрочем, в затвора лежи един младеж и бъдещето му не е обещаващо. Джак Престкот. Нещата вървят натам, че след около седмица ще го обесят. Бог знае, че си го е заслужил.

Както виждате, така стана, че аз напомних на Лоуър за Престкот, чийто арест десетина дни преди този разговор предизвика известна суматоха в града. Така че аз бях инструментът, под чийто натиск Лоуър да се домогва до трупа на нещастника. Мисля, че наистина Лоуър е поканил Кола да го придружи, а не сам Кола е измислил начин да посети младежа в затвора, както е предположил доктор Уолис. В действителност, както ясно ще покажа по-нататък, господин Кола е имал основателни причини да не се среща с Престкот. За него вероятно е било стъписващо да се сблъска внезапно с човек, когото е срещнал по-рано.

Споменаването на Престкот естествено ме върна към мисли за Сара Блънди и болестта на майка ѝ и аз попитах Лоуър дали не би се заел да лекува старицата.

— Не — твърдо заяви той. — Не мога да лекувам пациент на друг лекар, та макар Кола дори да не е лекар. Това не е прието.

— Но, Лоуър — възразих аз, — той също няма да я лекува и тогава жената ще умре.

— Ако сам той ми го каже, ще си помисля. Но чух, че не била в състояние да плати.

При тези му думи се намръщих, защото бях наясно, че приятелят ми от природна доброта и в свой ущърб лекува мнозина, които не можеха да си позволят услугите му. Като видя реакцията ми, Лоуър се смути.

— Друго щеше да е, ако сам бях предложил, като ми е известна ситуацията им, но дъщерята по най-отблъскващ начин се натрапи на Кола, без да го предупреди, че няма пари. Ние, лекарите, си имаме своята гордост. А и аз не искам да я лекувам. Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш какво представлява дъщерята и съм смаян, че ме молиш.

— Може би съм грешил. Сара беше оклеветена, поне отчасти, сигурен съм в това. А и не те моля да лекуваш нея, а майка ѝ. Ако трябва, аз ще поема разноските.

Той се замисли за момент, както и очаквах, защото беше прекалено добър човек — и като лекар с голяма нужда от пациенти, — че да се откаже от някой болен.

— Ще говоря с Кола. Да видим какво ще каже той. Така или иначе днес ще се видя с него. А сега ме извинете, приятелю, имам натоварен ден. Бойл провежда опит, на който искам да присъствам, ще трябва да измисля начин да се видя със споменатия от вас младеж и като връх на всичко останало ми предстои да прегледам доктор Уолис.

— Болен ли е?

— Надявам се, че да. Ще бъде отличен пациент, ако успея да го излекувам. Той е вътрешен човек в Кралското дружество и ако двамата с Бойл ме подкрепят, членството ми там е осигурено.

На тази оптимистична нотка се сбогува с мен — само за да узнае, както виждам от ръкописа на Уолис, че приятелят му Кола уж се кани да си присвои идеите му. Горкият! Нищо чудно, че се е държал така зле с Кола същата вечер. Макар че, прави му чест, никога не изрече и дума против италианеца. Лоуър се стараеше да не отправя обвинения, ако не е напълно уверен в правотата си. Уви, малцина са тези, прилагащи на практика подобни принципи. Срещал съм много учени, които с най-сериозен вид философстват за лорд Бейкън и за достойнствата на индуктивния метод, и все пак с готовност дават ухо на всякакви слухове, без да си дават труда дори да се усъмнят в тях. „Струва ми се обосновано“, подхващат и не съзнават, че това е пълна глупост. Обосноваването не може да ти се струва, в това е цялата му същност. То може да се представи, а ако ти се „струва“, не е никакво обосноваване, никаква логика няма тук.

Както е известно, Лоуър поговори с Кола, а аз — със Сара и я убедих, че друг изход няма и трябва да поднесе извинение на италианеца, та той отново да се съгласи да лекува майка ѝ. Ще ви кажа, че не ми беше никак лесно да го постигна, защото и собствената ѝ смърт да я заплашваше, това гордо и странно момиче нямаше да бъде убедено с никакви думи и доводи да отстъпи. Ала на карта бе поставен животът на друг човек и тя призна, че е длъжна да се смири. Аз, от своя страна, се тревожех, че италианецът ще поднови своите домогвания и реших да намаля опасността, като сам му предложа заплащане. Това означаваше два месеца да остана без нови книги, но щеше да е за добра кауза, за правилно насочена благотворителност.

Само че пари нямах. Доходът ми по онова време се изчерпваше с ежегодни вноски плюс лихва по сума, с която бях услужил на мой братовчед, за да си купи таверна, и той бе поел задължението да ми плаща по шейсет и седем лири всяка година на Благовещение. Издължаваше се коректно и аз бях напълно удовлетворен от това изгодно вложение на парите си, тъй като няма нищо по-надеждно от собственото семейство, макар че и в него човек не може да бъде докрай сигурен. Само че той не можеше и не би приел да плаща предварително, а малко преди това се бях охарчил здраво, като си купих нова виола. Давах всичките си налични пари на майка си за поддръжката на дома и няколко месеца карах без пукнат грош в джоба, бях принуден да живея скромно. Сумата от три лири, която се наех да платя на Кола, надхвърляше много възможностите ми. Събрах двайсет и четири шилинга, взех назаем още дванайсет от приятели и изкарах девет от продажба на книги. Оставаха ми още петнайсет шилинга и именно заради тях набрах смелост и си уговорих среща с доктор Гроув.

Пета глава

Не се познавах с него, поназнайвах нещичко само от приказките на други хора, а му бе излязло име на гневлив човек с мъчен характер, назадничави възгледи и склонност към жестокост, когато е пийнал повече. Говореше се още, че е много умен, но след всички житейски превратности будната му интелигентност с годините се е опорочила от озлобление и злопаметност. Уолис, както забелязвам, се отзовава добре за него, Кола също. Несъмнено е умеел да демонстрира голяма любезност, стига да пожелае, и се е превръщал в самото очарование, ако реши, че човекът насреща му е достоен или равен на него. Но една среща с Гроув си беше лотария и той използваше събеседника за свои собствени цели според настроението си.

Всичко това ми беше известно и все пак отидох при него, защото не се сещах към кого друг да се обърна за помощ. Никога не съм имал заможни приятели, напротив, повечето ми познати бяха още по-бедни от мен. Уверих се, че слуховете са очернили Гроув също както бяха оклеветили Сара и че докторът е силно натъжен от безпричинната злоба срещу бившата му прислужница. Добре разбирах, че не би искал участието му да става общо достояние, макар и само за запазване на добра репутация, но вярвах, че тайно би ѝ помогнал на драго сърце.

Затова отидох при него и в крайна сметка му докарах смъртта. За да няма недоразумения, открито заявявам този факт. Всички излагат в разказите си собствените си изводи и мисли, своите доводи и подозрения за това как и защо се е случило това събитие. Приведени са всевъзможни доказателства. Кола се опира на самопризнанията на Сара в съда и я приема за виновна с твърдението, че няма как да се отрече заявеното под клетва, а аз съм готов да призная, че в повечето случаи това наистина е най-силното възможно доказателство. Престкот в помътения си ум използва процедурата на правна аргументация, като търси на кого е най-изгодно това престъпление и при отсъствието на противоречащи на извода му сведения заключава, че виновникът е Томас Кен. Доктор Уолис прилага към смъртта на Гроув собствената си могъща логика, убеден, че острият му ум ще обхване всички тънкости по случая и ще изведе обосновани заключения. Всички са били уверени в непогрешимостта на съдебния си метод, на който са били принудени да стъпят, защото единственият свидетел, способен да реши съмненията, им беше недостъпен: никой от тях не видя кой сложи отровата в бутилката. Аз видях.

В своя труд „Новият органон“ лорд Бейкън поставя особено ударение на доказателствата, с обичайната си бляскава проницателност обсъжда различните им категории и намира всичките ненапълно адекватни. Заключава, че нито едно доказателство не носи абсолютна сигурност, и човек би помислил, че подобен извод е еднакво отчайващ и за учените, и за магистратите. Историците и теолозите са се научили да приемат този факт: първите скромно обуздават претенциите си, а вторите издигат пищните си творения върху далеч по-надеждния фундамент на Божественото откровение. Защото без неоспорими доказателства какво е науката, освен прехвален набор от догадки? Без да имаме пълна увереност в състава на престъплението, как изобщо можем да пратим с чиста съвест хора на бесилката? Свидетелите може да лъжат, а както добре ми е известно, дори невинният може да си признае злодеяние, което не е извършил.

Но лорд Бейкън не е изпаднал в отчаяние и твърди, че има указателен знак, сочещ само в една посока и недопускащ други тълкувания. Съвършено независимият очевидец, който нищо не печели от разкритието, и в добавка има способностите да наблюдава и излага събитията, бидейки с благороден произход и солидно образование — ето това е възможно най-надеждният свидетел и неговите показания са с решаваща сила, превъзхождащи всички останали категории доказателства. Тук претендирам за такъв статут и заявявам, че онова, което ще изложа нататък, изключва всякаква възможност за по-нататъшни спорове по въпроса.

Изпратих кратко писъмце на доктор Гроув, в което го молех да ми отдели време за среща и получих отговор, че е готов да ме приеме същата вечер. И така, може би два часа, след като господин Кола си бе тръгнал от колежа, аз почуках на вратата на Гроув.

Разбира се, не пристъпих веднага към целта на посещението си. Макар да бях дошъл като молител, не исках да се покажа невъзпитан. Така че си поприказвахме повече от половин час, а разговорът ни бе прекъсван от оригването и пърденето на доктор Гроув и гръмките му оплаквания от храната, която колежът поднасяше на членовете на факултета.

— Много съм любопитен как успява готвачът да съсипе най-обикновено печено месо — изръмжа той след особено тежък пристъп. — Кълна се, накрая ще ме вкара в гроба. Знаете ли, днес имах гост. Млад италианец, на вашата възраст, струва ми се. Дъвчеше храбро, без да се оплаква, но изглеждаше така стъписан, че ми идеше да се разсмея в лицето му. Там им е бедата на тия чужденци. Привикнали са да се глезят с разни ми ти сосове. Забравили са що е то истинско месо. И храната си са извратили също като религията. — Той сам се засмя на метафората си. — Толкова натруфена, че не си личи какво има отдолу. Дали е чесън, или тамян, ефектът е все същият.

Отново се засмя на малкия си каламбур и видях, че му се щеше да му бе хрумнал по-рано, та още повече да подразни госта си. Не му посочих, че отношението му към храната ми се струва малко противоречиво.

Тук той отново простена и се хвана за корема.

— Боже мили, проклетият готвач. Младежо, подайте ми онова прахче там в пликчето.

Взех го.

— Какво е това?

— Безотказно разхлабително, макар проклетият италианец да твърди, че било опасно. Няма такова нещо, доктор Бейт казва, че не е, а той е лекарят на краля. Щом е добро за крал, и за мен е добро. Гарантирано е от авторитет и от личния ми опит. А пък този Кола ще ми разправя, че не вършело работа. Глупости; глътваш две щипки и червата ти мигом се изпразват. Преди четири месеца се запасих с голямо количество тъкмо за такива случаи.

— Господин Кола е лекар и вярвам, че знае какво говори.

— Той така твърди, но не ми се вярва. Твърде голям йезуит ми се вижда, че да е истински лекар.

— Разбрах, че лекува счупения крак на Ан Блънди — вметнах, като видях шанс да насоча разговора в нужната посока.

Щом чу това име, доктор Гроув се смръщи недоволно и изръмжа заплашително като пес към свой съперник за кокал.

— Така чух.

— По-скоро лекувал го е досега, защото тя няма пари, а господин Кола не може да си позволи да работи безплатно.

Гроув изсумтя, но аз не обърнах внимание на предупреждението, забързан да си свърша работата и да си тръгна.

— Аз лично давам от себе си две лири и пет шилинга.

— Браво на вас.

— Но са ми нужни още петнайсет шилинга, а ги нямам в този момент.

— Ако сте дошли да ме молите за заем, отговорът ми е не.

— Но…

— Това момиче ми струваше почти осемнайсет лири годишно. Заради нея за малко да се лиша от обещания ми пост на енорийски свещеник. Ако ще майка ѝ утре да умре, това мен не ме засяга. А като слушам какво говорят за нея, заслужава си го. Ако няма пари за лечение, сама си е виновна и е грях да се пречи на възмездието, което сама си е докарала.

— Но болната е майка ѝ.

— Нямам нищо общо, отдавна не е моя грижа. Позволете да забележа, че твърде много се вълнувате за момичето. Защо така?

Възможно е да съм се изчервил и така да съм му подсказал истината, защото злонамереният му ум наистина беше много пъргав.

— Тя е прислужница на майка ми и…

— Но вие я посъветвахте да я наеме, нали, господин Уд? Излиза, че вие сте fons et ongo29 на моите ядове с нея. И при това ѝ плащате лекарските сметки? Много великодушно, чак прекалено, бих казал. Може би слуховете за нейната разпуснатост трябва да се отнесат към вас, а не към мен.

Той ме изгледа внимателно и видях как по лицето му плъзва удоволствие от безпогрешната догадка. Потайността никога не е била черта, която съм развивал у себе си с цел да доведа до съвършенство. Лицето ми беше отворена книга за всички, умеещи да четат, а за Гроув бе присъщо злорадството да разгадава тайните на околните, а после да преследва и измъчва нещастниците.

— Аха, антикварят е твърде погълнат от науките си, за да си намери жена, и помежду четенето си се задоволява с развратната слугиня. Такава е работата, нали? Малката уличница ви се отдава и вие го вземате за любов. Разигравате го кавалер пред нищожната мърла и във въображението си я рисувате като една истинска Елоиз30, обещавате ѝ пари, каквито нямате, и очаквате други да ви дадат заем, та да впечатлите вашата дама. Само че тя никаква дама не е, нали, господин Уд? И дума не може да става за такова нещо.

После отново ме погледна и ми се изсмя открито.

— Олеле, истина е. Виждам по лицето ви. По-хубав анекдот от това, здраве му кажи. „Книжният червей и развратницата“, истински сюжет за поема. Героична епистоларна творба в хекзаметър. Тема, достойна за самия Милтън, стига да не беше толкова гнусна за перото му.

Той отново избухна в смях, а лицето ми пламна от срам и гняв, но знаех, че никакви възражения няма да го откъснат от развлечението му.

— Я стига, господин Уд — продължи, — няма как дори вие да не съзирате смешката. Кроткият невзрачен учен се е отдал изцяло на заниманията си, заровен като мишчица сред своите ръкописи, със зачервени очи от това, че не вижда бял ден, а ние се чудим и маем как така усилията му не носят никакви плодове. Дали в ума му не се е заформил някой грандиозен труд? Дали трудности по зачатието не отлагат раждането на шедьовър? И най-сетне се натъкваме на отговора. Не е каквото сме си мислили. Причината била, че докато всички си мислят как работи, той се търкалял в прахоляка със слугинята си. Нещо повече, убедил майка си да приеме момичето в своя дом и така превърнал прислужницата в блудница, а майка си — в сводница. Е, кажете, че не е идеалната ирония.

Теолозите ни учат, че жестокостта произлиза от дявола, и наистина той е първопричината, защото няма съмнение, че в същината ѝ е злото. Но за мен истинската жестокост се корени в извратена представа за удоволствие, защото жестокият човек се наслаждава на терзанията, които причинява на другите, и също както изкусен музикант, свирещ на виола или клавесин, е способен да извлече от инструмента си всевъзможни хармонии, така и жестокосърдечният по своя воля извиква мъка и унижение, тъга и безсилен гняв, угризения и страх. Някои съумяват да ги произведат всичките — наведнъж или поотделно — с нюансиран подход, като ту упражняват гръмко насилие над обекта си, докато звуците в съзнанието му станат непоносими, ту минават на тихи нотки и човъркаш болезнено душата с прелъстителна наслада. Гроув беше истински майстор в изкуството на жестокостта, отдаден ѝ единствено в името на собственото си удоволствие и възторг от уменията си.

Ако Томас Кен (както подозирам) редовно е бил подлаган на подобно отношение, само мога да се възхищавам на смирението, с което е понасял непрестанната гавра, несъмнено прикривана пред останалите членове на факултета. Мъченията насаме са далеч по-желани от мъчителя и по-тежки за страдалеца, който не може да опише своята Голгота, без да изглежда слаб и глупав в очите на околните, а това му причинява нови мъки, този път предизвикани от него самия. Знам, че ставам смешен и нелеп, като преразказвам всичко това. Но няма как да го премълча и само мога да се надявам, че ще бъда разбран. Всеки в някаква степен е бил посрамван и подиграван, така че е наясно как този тормоз замъглява преценката и обърква ума, докато измъчваният не започне да се чувства като бито вързано животно, което копнее да се отърве, но не знае как да се откъсне от въжето си.

Мъките ми не бяха свършили още; Гроув виждаше колко лесна плячка съм и колко безпрепятствено може да ме обработва, защото ми липсват уменията, с които други пренебрегват подобни атаки или си изграждат защита срещу злонамерените.

— Не мога да си представя — продължи той — как доктор Уолис би продължил да търпи в така любимия ви архив присъствието на човек като вас. Похотливите често вредят далеч повече от злоумишлените. Помислете как ще бъдат заклеймени майка ви и цялото ви семейство, като се разчуе, че тя държи бардак за сина си и плаща на развратницата му от джоба си.

— Защо го правите? — попитах отчаяно. — За какво ви е да ме мъчите така?

— Аз? Да ви мъча? Как ви хрумна? По какъв начин точно ви мъча? Та аз просто излагам фактите. „Защото ние не можем да не говорим за това, що сме видели и чули“ (Деяния, глава 4, стих 20). Това са думи на самия свети Петър. Нима е правилно грехът да остане ненаказан, а прелюбодеянието — неразкрито?

Той замълча и лицето му внезапно помрачня, всичката веселост изчезна от него, заместена от черен гняв, досущ като небето, преди от него да изригне светкавица.

— Наясно съм що за човек сте вие, господин Уд. Знам, че вие ми пратихте момичето за прислужница, та вашият приятел господин Кен да може да ме обвини в порочност. Тъкмо вие разпространявахте из града гнусни слухове, за да опетните името ми и да ме лишите от онова, което ми се полага по право. Господин Престкот всичко ми разказа, той е толкова честен човек, колкото вие сте отдаден на лъжите. И имате нахалството да идвате да ми просите пари. Като някакъв мърляв просяк протягате оклепана с мастило ръка. Никакви такива. Вие заслужавате и ще получите единствено моята ненавист. Мислехте си, че може да кроите интриги срещу мен и да избегнете възмездието ми, така ли? Спечелихте си опасен враг, господин Уд, и скоро ще разберете, че сте допуснали най-лошата грешка в живота си. Лично прочетох вината по лицето ви и повярвайте, ще си платите докрай за нея. А сега се махайте и да не съм ви видял тук. Надявам се, ще ми простите, че няма да ви изпратя до вратата. Червата ми не щат да чакат повече.

Той се изправи, изпусна чудовищна пръдня и отиде в другата стая. Чух го как с пъшкане смъкна панталоните си и се настани на нощното гърне. Бях претърпял възможно най-жалко поражение срещу нападките му, на които не съумях да окажа никаква съпротива. Седях изчервен като някакъв малчуган и едва смънках няколко куци фрази. А бях достатъчно мъж, че да изгарям от ярост при обидите му. Но вместо да постъпя както подобава на мъж, държах се като недорасъл; неспособен да му хвърля достоен отговор в лицето, погодих му детински номер зад гърба, а после като ученик шегаджия се изнизах от стаята със заблудата, че съм сторил поне нещо в своя защита.

А то бе следното: взех от масата пакетчето с праха и го изсипах докрай в бутилката с бренди, поставена до креслото.

„Почерпи се с това — казах си на излизане. — И дано червата ти те изтормозят.“

Тръгнах си с надеждата той да прекара безсънна нощ заради стомашни болки. Кълна се в Бог и във всичко свято, че не му мислех нищо по-лошо. Вярно, исках да се гърчи в мъки и дори се боях, че прашецът няма да е достатъчен за желания от мен ефект. Но не съм му пожелавал смъртта, нито съм имал намерения да го убивам. Дори нямах представа какъв е този прах, а и без това никога преди не бях чувал за арсеник. Съмнявам се, че дори сред образованите хора съществува повече от един на две дузини, който да е наясно за него. Не всички сме лекари или експериментатори. Дори господин Щал никога не беше споменавал тази субстанция, когато вземах при него уроци за химически техники.

Шеста глава

Когато излязох навън, беше съвсем тъмно, нощта бе студена и влажна, пронизвана от северен вятър. Противна нощ за онези, които не я прекарват под покрива си, и все пак не исках да се върна у дома, нито пък ме привличаше компания на приятели. Мислите ми бяха заети само с едно, но него с никого не можех да споделя, а в подобни обстоятелства всякакъв друг разговор би ми изглеждал празен и безсмислен. Не бях в състояние да се настроя и за музициране. Обикновено съществува невероятен покой в развитието на музикалната пиеса и в сладостната неизбежност на добре конструирания финал. Но през онази вечер не ме теглеше към нито едно произведение, написано по този канон, и никаква хармония не би уталожила пълния смут в мислите ми.

Желаех да видя Сара и копнежът растеше у мен, въпреки всичките ми опити да го потисна. Не се стремях към общуване или разговор, по-скоро у мен започваше да се развихря негодувание, че тя и само тя е източникът на струпалите се на главата ми беди. Отново се върнаха всичките ми подозрения и ревност, които смятах за отминали завинаги. Но ето че се бяха изтръгнали на свобода; така сухо дърво в лятна гора пламва от искра, прерастваща при най-лекия вятър в необуздан пожар. С пламналия си мозък виждах своите извинения като фарс, а угризенията — неуместни. Всичките ми подозрения (така говорех сам на себе си) бяха верни, защото върху момичето тегнеше проклятие и всеки, станал неин приятел, си плащаше за добротата. Такива бяха мислите ми, докато крачех по улицата на Новия колеж, загърнат в дебелия си зимен плащ, а обувките ми се бяха навлажнили вече от калта, която започваше да се сковава от студа. Като свърнах от Главната улица по „Мъртън“, окончателно се уверих, че не ми е по силите да се прибера и да се изправя пред майка си. Щеше да ми се наложи да крия каква болка мога да ѝ причиня в бъдеще, ако Гроув изпълни заканата си и изложи семейството ни на позор.

Вече отивах към Сейнт Олдейтс и мислех да изляза извън града, за да повървя покрай реката, защото шумът на течащата вода е още един проверен метод за успокояване на душата, както го потвърждават много авторитети. Но не ми беше писана подобна разходка тази вечер, тъй като едва бях отминал Крайст Чърч, и забелязах в далечния край на пътя слабичка фигура, загърната в тънък шал, който надали я пазеше от студа. Момичето бе стиснало вързоп под мишница и с бърза решителна крачка напускаше града. По стойката и походката веднага разпознах Сара, отправила се (така реших в трескавото си състояние) на тайна среща.

Видях възможност да удовлетворя най-сетне всички свои подозрения и се вкопчих в нея, без да му мисля много. Естествено знаех, че Сара често напуска Оксфорд вечер и дълго гостува някъде, когато имаше свободен ден. Веднага бях решил, че го прави, за да припечели в малки околни селища, където никой не я познава. Наказанията и глобите за разпътничество бяха толкова строги, че само много неразумна жена би се занимавала с този занаят в родния си град. Разбирах, че тези предположения са пълни глупости, но колкото повече убеждавах себе си, че тя е порядъчна жена, толкова по-гръмко се смееха демоните в душата ми, докато не започна да ми се струва, че и аз като Престкот съм напът да се лиша от разсъдъка си, дотолкова яростни бяха противоречията в мислите ми. Затова реших да пропъдя бесовете и да изясня истината, след като самата Сара отказваше да даде обяснение и така само разпалваше любопитството ми.

Като разказвам всичко това, ще приведа още един пример как при погрешно предположение може да се стигне до погрешни изводи на базата на неоспорими факти. Доктор Уолис излага своя теория за зловреден съюз между Кола и недоволни радикали и заявява, че тя се потвърждава от младата Блънди, която често пътува между Бърфорд на запад и Абингдън на юг и разнася съобщения до сектантите. А те, уверен е Уолис, ще скочат като един, когато убийството на Кларендън потопи страната в безредици. В разговора си с него Сара е отрекла участието си в подобни кроежи, но го е направила така, че Уолис (този тъй проницателен за лъжата човек!) се е уверил, че тя лъже и прикрива противозаконна дейност.

Така е, тя го е излъгала. И е прикривала противозаконни действия, това също е вярно. Тук доктор Уолис безпогрешно е разпознал лъжата. Момичето се е бояло, че ако той узнае с какво се занимава, сурово наказание очаква не само нея, но и много други хора. Тя не беше от онези, които се стремят към мъченичество от гордост, но бе готова да го приеме със смирение, ако не можеше да го избегне с чест — и това определи съдбата ѝ. Ала във всичко останало доктор Уолис се е заблуждавал.

Отидох веднага в таверната на братовчед си, където помолих да ми дадат кон. За щастие околният район ми бе добре познат и не ми бе трудно по заобиколен път да вляза в Абингдън от другата страна и да пристигна там много преди Сара. Плащът ми беше тъмен, бях нахлупил ниско шапката си, а според единодушното мнение на всички съм човек с незапомняща се външност, който не се откроява в тълпата. Не ми беше трудно да си намеря закътано място край пътя от Оксфорд и да я причакам да се появи, което се случи половин час по-късно. Също така лесно бе да я проследя и да разбера какво прави, защото тя не се стараеше да прикрие движенията и посоката си в своето неведение, че е следена. В Абингдън има малък кей край реката, където обикновено се разполага пазар; тя се насочи тъкмо натам и почука на вратата на постройка, служеща за складиране на селскостопанска продукция вечерта преди пазара. Стоях нерешително и не знаех какво да предприема по-нататък. Тогава забелязах, че един след друг идваха и други и биваха пускани да влязат. За разлика от Сара тези хора се озъртаха предпазливо и бяха прикрили лицата си.

Дръпнах се в един вдаден навътре вход, за да обмисля видяното, изпаднал в пълно недоумение. Признавам, и аз като Уолис най-напред помислих, че става дума за сбирка на радикали, защото Абингдън бе прословуто гнездо на размирници. И все пак беше странно в град, на който му се носи такава слава, хората да идват тъй потайно, сякаш вършеха нещо, което и сектантите не биха одобрили.

Не се отличавам нито с кураж, нито с дързост и да се поставя сам в рискована ситуация беше крайно необичайно за мен, но изгарях от любопитство и съзнавах, че ако седя отвън и чакам да ме завали дъждът, няма да получа никакви отговори. Дали биха ме нападнали? Не беше изключено. Този тип хора не се славеха като миролюбиви и се бях наслушал на достатъчно страхотии за тях, та да ги смятам способни на всичко. Разумен човек би се измъкнал оттам; отговорен човек би отишъл да докладва на магистрат. Но макар да се смятах и за двете, не сторих ни едното. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а стомахът ми се бе сгърчил от страх, когато отидох до вратата при суровия на вид мъж, който пазеше отпред.

— Добър вечер, братко — каза той. — Добре дошъл.

Не бях очаквал подобен поздрав; не бе проявено никакво подозрение и вместо с предпазливост, бях посрещнат открито и дружелюбно. Но все още нямах представа за какво става дума. Единствено, че Сара, заедно с много други, беше влязла в сградата. С кого щеше да се види? На що за сборище присъстваше? Не знаех, но окуражен от липсата на подозрителност, се изпълних с още по-голяма решимост да разбера.

— Добър вечер… братко — отвърнах. — Може ли да вляза?

— Разбира се — малко се учуди той. — Разбира се, че може. Макар че ще ти се види тесничко вътре.

— Дано не съм закъснял. Идвам от друг град.

— А! — кимна той доволно. — Това е добре. Тогава си двойно добре дошъл, който и да си.

И ме подкани с жест да вляза в склада. Донякъде успокоен, но все още съзнаващ, че може да попадна в капан, минах покрай него.

Озовах се в малко и слабо осветено с няколко газени лампи помещение. Беше топло, което ме изненада, тъй като не видях запален огън, а навън беше студено; постепенно осъзнах, че топлината идеше от телата на поне четирийсет души, които седяха или коленичеха на пода почти напълно неподвижни, поради което дори не приличаха на живи. Илюзията бе за струпани бали сено или купчини царевица.

Още по-объркан си проправих път до дъното на стаята и приклекнах в тъмното, като се стараех да прикривам лице с плаща си, докато всички останали бяха с открити глави в някакъв жест на родство, та дори и жените, което намерих за непристойно. Видя ми се странно: подобни хора отказваха да свалят шапки дори в присъствието на краля, какво оставаше за някой по-нископоставен. Само Бог, твърдяха те с присъщото си високомерие, бил достоен за такава чест.

Реших, че съм попаднал на сборище на квакери или друга някаква секта, но знаех достатъчно за квакерите, за да съм наясно колко това тук не приличаше на техните молитвени сбирки. На тях рядко се събираха повече от дузина хора и никога на такива места. После си казах, че вероятно наистина са размирници, дошли тук да организират бунт. Чак ми прилоша от тази мисъл: с моя късмет сигурно тъкмо днес щяха да дойдат стражи, да заобиколят склада и да ме отведат в затвора за подстрекателство към въстание. Но защо присъстваха жени? И защо цареше такава тишина? Както е известно, в природата на сектантите е да вият дружно и пронизително, да крещят един през друг мнението си, да проклинат всичко и всеки. А тези тук покой и дух на лекота никак не се връзваха с дяволските им порядки.

Внезапно забелязах как всички погледи се насочиха към едно място. Вниманието на събралите се бе приковано към неясна фигура до отсрещната стена. Минаха няколко минути, преди зрението ми да привикне към полумрака и да схвана, че това е Сара, с разпиляла се по раменете ѝ черна коса и с наведена глава, тъй че лицето ѝ не се виждаше. Нова загадка. Сара не правеше нищо и присъстващите очевидно нищо не очакваха от нея. Май аз бях единственият, който не изпитваше пълно удовлетворение.

Не знам колко дълго бе стояла така, може би още от влизането си в склада, а оттогава бе минал повече от половин час; знам само, че стояхме още близо десет минути в пълна тишина. Беше странно преживяване — да седя така неподвижно като равен сред равни и обединен чрез мълчанието с непознати. Ако не бях толкова скован, бих се заклел, че дочух глас, носещ се откъм тавана — глас, призоваващ ме към спокойствие и търпение. Това малко ме уплаши, но като вдигнах глава, видях, че е просто гълъб, който прелиташе от една към друга бала, тъй като бяха смутили покоя му.

Но и това не ме разтревожи толкова, колкото случилото се, когато Сара се раздвижи. Тя просто повдигна глава и отправи очи към тавана. Удивителен трепет на вълнение пробяга през множеството, сякаш сред него бе ударила гръмотевица.

— Тя ще говори — прошепна жена близо до мен, а мъж ѝ изшътка.

Сара не направи нищо. Самото движение на главата ѝ предизвикваше достатъчно драматичен ефект сред публиката, по-голяма възбуда би им дошла в повече. Тя просто се взираше към покрива в продължение на няколко минути, а после насочи очи към хората пред себе си, което бе посрещнато с още по-голям душевен трепет от преди. Дори и аз, подхванат против волята си от общия порив, усетих как сърцето ми ускори ритъма си, сякаш приближаваше решителен миг.

Когато тя отвори уста, заговори толкова тихо, че бе трудно да се чуят думите ѝ и всички с напрегнато внимание се наклониха напред. Казаното от нея, което съм записал на хартия, в никой случай не може да предаде настроението, защото тя ни бе омагьосала, очаровала до такава степен, че зрели мъже плачеха открито, а жените се поклащаха напред-назад с изражение на ангелски покой, каквото не бях виждал в нито една църква. С думите си тя ни притисна всички към гърдите си и ни дари утеха, избави ни от съмненията, укроти страховете ни и ни увери в добротата на мирозданието. Не знам как ѝ се удаде: за разлика от актьорската реч, в нейната не се долавяше нито особено майсторство, нито сянка от престореност. Ръцете ѝ оставаха преплетени пред нея, не правеше жестове; почти не помръдваше и все пак от устата и тялото ѝ се лееха балсам и мед, щедро предлагани на всички. Накрая цял треперех от обич към нея, Бог и цялото човечество, без да имам никаква представа защо. Знам само, че в този момент се предадох изцяло — доброволно и без колебание — на нейната власт, та да прави каквото иска с мен, спокоен, че то няма да е нещо лошо.

Тя говори повече от час и в речта ѝ се съдържаше хармонията на група от най-изкусни музиканти, а думите ѝ плаваха над нас и ни подхващаха, докато всички сякаш се превърнахме в музикални кутийки, вибриращи и резониращи в отговор на словата ѝ.

Когато много пъти после препрочитах записаното, се разочаровах от самия себе си, от недостатъчното си умение, защото в писаното слово напълно отсъства духът, не ми се е удало да предам нито съвършената любов, за която говореше тя, нито преклонението, което събуждаше у слушателите си. Аз съм като човек, който, събудил се от прекрасен сън, с жар записва видяното, а после установява, че на хартията са само думи, лишени от чувства, сухи като черупка, от която самият плод е изваден.

— На всички казвам: много пътища водят към моята врата; има широки и тесни, прави и криволичещи, има удобни и равни, и други — стръмни и осеяни с опасности. И нека никой не твърди, че неговият път е единственият и верният, защото би го казал само от невежество.

— Духът ми ще е с вас, ще лежа върху земята, езикът ми ще е покрит с прах, ще вдишвам пръстта; ще отдам млякото от гръдта си на земята, майка на нашите майки, и на Христос, баща, съпруг и съпруга. Нощем го нося притиснат към гърдите си като торбичка с уханни билки и съзирам у него себе си. Виждам душата си, отразена върху лицето му, оставя печата от дъха си върху гърдите ми с огъня на любовта, която изгаря, изцелява и сгрява подобно на лятно слънце след дъжд.

— Аз съм невестата на агнеца и самият агнец; не ангел или пратеник, а аз, Бог, слязъл от Небесата. Аз съм сладостта на духа и медът на живота. Аз ще бъда в гроба с Христос и ще се въздигна след предателството. Във всяко поколение Месията страда, докато човечеството не се отвърне от злото. Вие чакате царството небесно, но аз ви казвам, че го виждате с очите си. То е тук, винаги достижимо за вас. Край на религията и всички секти, изхвърлете Библиите си, те вече не са ви нужни, забравете нашата традиция и слушайте само моите слова.

— Моята благодат, моят покой и моята милост ще пребъдат с вас. Малцина виждат идването ми и още по-малко ще видят как си отивам. Тази вечер започват последните дни и вече се събират онези, които искат да ме заловят, същите хора като преди, същите, както винаги. Прощавам им сега, защото вече няма да помня грехове и беззаконие; тук съм да дам изкупление с кръвта си. Трябва да умра, както всичко трябва да умре и ще продължи да умира във всяко поколение.

Както вече казах, от всичко казано запомних само няколко откъса, които се движеха от пълно здравомислие дълбоко към мрака на лудостта и после обратно, простотата се сменяше с непонятност, но и двете се преплитаха така, че не можеха да бъдат отличени. Това не смущаваше никого сред слушателите, не смущаваше и мен. Не се гордея с плена на моето съзнание, припомням си го с болка, но не възнамерявам да се защитавам или да си търся оправдание. Просто го разказвам, както беше, и на онези, които ме приемат с присмех (както бих го сторил и аз, ако бях страничен човек), ще кажа само едно: не сте били там и не знаете каква магия създаде тя. Бях целият в пот като при най-силна треска и един от многото, по чиито страни течаха сълзи на радост и тъга. Подобно на всички останали почти не забелязах кога думите престанаха да се леят от устата ѝ и тя излезе през малка странична врата. Мина може би четвърт час, преди унесът да ни напусне, и също като театрална публика след края на представление един по един започнахме да идваме на себе си, усетили, че крайниците и мускулите ни са сковани, сякаш цял ден бяхме работили на полето по жътва.

Беше настъпил краят на събранието и стана ясно, че тези хора бяха дошли тук с единствената цел да слушат Сара; в този град тя бе добила слава, която вече се ширеше надалеч. Достатъчно бе да се спомене, че може би ще говори, и на определеното място без оглед на лошо време и опасност от преследване се стичаха мъже и жени — бедните, недодяланите, от нисък произход. Както и всички други в склада, не разбирах какво да правя сега, когато всичко завърши, но след малко време се осъзнах, сетих се, че трябва да взема коня и да се върна в Оксфорд. Пълният покой все още не ме бе напуснал, намерих добичето, където го бях оставил, и се отправих към дома.

Сара беше пророчица. Само няколко часа по-рано такава идея би извикала единствено презрителна насмешка у мен, защото страната от години бе пълна с хора, които се обявяваха за такива — всеобщите беди ги бяха намножили, както изпод камък плъзват безброй мокрици, като го поместиш. Помня мъж, който бе дошъл в Оксфорд по времето, когато бях около четиринайсетгодишен — крещеше в екстаз по улицата, та чак пяна избиваше по устата му и беше парцалив като някой от ранните светци или стоици; проклинаше света и предричаше изпепеляването му в пламъците на Ада, докато не паднеше с конвулсии на земята. Не спечели последователи; не бях сред онези, които го замеряха с камъни (тези нападения много го радваха, сякаш бяха доказателство за Божието благоразположение към него), но както всички останали, изпитвах отвращение при тази картина и ми беше лесно да разбера, че каквото и да се бе вселило у него, то не беше Бог. Прибраха го в затвора, но после бяха достатъчно милосърдни да го прогонят от града и да му спестят по-сурово наказание.

Човек би си казал, че жена пророчица е още по-лошо явление, способно да предизвика единствено презрение, но вече показах, че съвсем не беше така. Нима не е казано в Светото писание, че Мария Магдалена е проповядвала и е била благословена за това? Никога не е била заклеймена, както и аз не можех да осъждам Сара. За мен бе ясно, че пръстът Господен е докоснал челото ѝ, защото нито дявол, нито оръдие на Сатаната не биха могли да стигнат тъй дълбоко в човешкото сърце. В даровете на дявола винаги се крие горчилка и ние съзнаваме, че сме мамени, макар да допускаме измамата. А при нейните думи наистина ме обзеха мир и покой; разполагам само с изживяването, не и с разбиране.

Конят ми чаткаше с копита по пустия път и беше по-способен от мен да се ориентира в мрака, едва разсейван от слабите лъчи на луната, която се бе измъкнала за кратко от облаците. В мислите си прехвърлях събитията от вечерта и се опитвах да си върна изпитаното неотдавна, което, уви, вече бледнееше в паметта ми. Бях дотолкова отнесен, че едва не пропуснах слабо различимата фигура на пътя пред мен. Но щом я забелязах, извиках я, без да се замисля, преди още да съм разбрал коя е.

— Много е тъмно и късно, че да вървите сама по този път, мадам — казах. — Не се бойте, качете се на коня ми и ще ви отведа у дома. Як кон е, няма да възрази да носи и двама ни.

Беше Сара, разбира се, и когато видях осветеното ѝ от луната лице, внезапно се уплаших от нея. Ала тя ми протегна ръка и позволи да я кача, настани се удобно зад мен и ме обгърна с ръце през кръста, та да не се хлъзне.

Тя мълчеше, а аз също не знаех какво да кажа; искаше ми се да споделя, че съм присъствал на срещата, но се боях да не изтърся някоя глупост или пък думите ми да не бъдат изтълкувани като измама или недоверие. Затова близо половин час пътувахме в мълчание, докато накрая тя заговори първа.

— Не знам какво е това — промълви в ухото ми така тихо, че човек на три крачки от нас не би я чул. — Няма полза от въпроси, които без съмнение те измъчват. Не помня нито какво говорих, нито защо го казах.

— Видя ли ме?

— Знаех, че си там.

— Не възразяваш ли?

— Мисля, че дадените ми думи са за всички, които желаят да ги чуят. Те сами си преценяват струват ли си усилията.

— Но ти пазиш всичко в тайна.

— Не заради себе си, аз съм само посредник. Ала тези, които ме слушат, също ще понесат наказание, а такова нещо не мога да искам.

— Винаги ли си го правила? И майка ти също ли?

— Не. Тя е гадателка, но това е съвсем друго; нито съпругът ѝ имаше този дар. При мен той се появи малко след смъртта му. Присъствах на сбирка на обикновени хора и помня, че се изправих да кажа нещо. Останалото не осъзнах, защото се свестих на пода, а всички се бяха скупчили около мен. Казаха ми, че съм държала поразителна реч. Няколко месеца по-късно се случи отново, а след време хората започнаха редовно да идват да ме слушат. В Оксфорд е твърде опасно да се прави това, затова ходя из околните малки градчета като Абингдън. Често разочаровам дошлите: просто стоя и нищо не ме прониква свише. Ти ме чу тази вечер. Какво говорих?

Тя ме заслуша, сякаш преразказвах нещо, на което не е била свидетел, а когато завърших, вдигна рамене.

— Странно — промълви. — А ти какво си мислиш за всичко това? Че съм прокълната или побъркана? Вероятно вярваш, че съм и двете.

— В думите ти няма нито суровост, нито жестокост, никакви заплахи или предупреждения. Само кротост, смирение и обич. Според мен не си прокълната, а благословена. Но благословията може да е още по-тежко бреме, както мнозина са се убедили в миналото.

Внезапно осъзнах, че говоря също така тихо като нея, сякаш приказвах на себе си.

— Благодаря — отвърна тя. — Никак не бих искала да ме презираш.

— Ти наистина ли нямаш понятие какво говориш? Нямаш ли някакви предзнаменования?

— Никакви. Духът влиза в мен и ставам негов изпълнител. А когато дойда на себе си, сякаш се събуждам от спокоен и прекрасен сън.

— Майка ти знае ли за това?

— Разбира се. Отначало го взе за моя лудория, защото винаги съм се надсмивала над фанатиците и разните обикалящи из околността, дето се правят на обладани само за да измъкват пари от хората. Отношението ми към подобни все още е такова и затова е дори по-зле, че се превърнах в една от тях. Затова, когато се случи за пръв път и тя научи, беше ужасена от моята нечестивост. На сбирката присъстваха добри и почтени хора и тя бе разстроена, че съм се пошегувала така с тях. Трябваше дълго да я убеждавам, че никого не съм искала да обидя. Тя изобщо не се зарадва на това и все така не се радва. Опасява се, че рано или късно ще ме доведе до неприятности със закона.

— Права е.

— Знам. Преди няколко месеца за малко не се случи. Говорех на сбирката на Тидмарш и нахлу стражата. Едва се измъкнах. Но какво мога да сторя? След като съм предназначена за това, трябва да го правя. Мислиш ли, че съм луда?

— Ако отида при някой като Лоуър и му разкажа на какво съм станал свидетел, ще стори всичко по силите си да те излекува.

— Когато си тръгнах тази вечер, до мен се приближи жена, падна в краката ми и целуна ръба на роклята ми. Каза, че миналия път, като съм била в Абингдън, детето ѝ умирало. Аз съм минала покрай вратата им и детето мигновено оздравяло.

— Вярваш ли ѝ?

— Тя го вярва. Майка ти го вярва. И още много в последните години са ми приписвали такива деяния. Господин Бойл също е чувал за това.

— Ами майка ми?

— Измъчваше я болка в подутия глезен. Тя я правеше много раздразнителна и заради това понечи да ме бие. Задържах ръката ѝ, за да я спра, и тя се кълне, че в този момент и болката, и подуването на ставите ѝ изчезнали.

— На мен нищо не ми е казвала.

— Аз я помолих да мълчи. Ужасно е да имаш подобна репутация.

— А с Бойл каква е работата?

— Чул нещо и решил, че вероятно имам някакви познания за лековити билки и отвари, така че ме помоли за тетрадката ми с рецепти. Трудно беше да му откажа, а нямаше как да му призная истината.

Помежду ни настана тишина, прекъсвана само от тропота на конските копита и от свистенето на дъха на добичето в студения въздух.

— Не искам това, Антъни — промълви тя и долових в гласа ѝ страх.

— Кое?

— Каквото и да е то. Не искам да съм пророчица, не искам да церя хора, не искам да идват при мен и не искам да понеса наказание за онова, което не желая, но не мога да предотвратя. Аз съм жена, искам да се омъжа, да остарея, да бъда щастлива. Не искам унижения и затвор. Не искам онова, което съвсем скоро предстои да се случи.

— За какво говориш?

— При мен дойде ирландец, той е астролог. Каза, че ме видял в звездните карти, и дойде да ме предупреди. Каза, че ще умра и че всички искали смъртта ми. Защо, Антъни? Какво съм направила?

— Сигурен съм, че той греши. Кой вярва на такива хора?

Тя мълчеше.

— Замини, щом това те тревожи. Напусни града.

— Не мога. Нищо няма да се промени.

— Тогава ти остава да се надяваш, че ирландецът се лъже и че си побъркана.

— Дано е така. Страх ме е.

— Убеден съм, че няма нищо страшно.

Размърдах рамене, за да се отърся от злокобния повей, сгъстяващ се около нас, и в този миг осъзнах колко глупав е разговорът ни. Записан на хартия изглежда още по-безсмислен.

— Не изпитвам особено доверие към ирландци и астролози, а според скромното ми мнение в околността е пълно с пророци и месии, които търчат да възвестяват своята мощ. Крайно необичайно е за пророк да се моли чашата да го отмине.

Това поне я накара да се засмее, но забеляза загатването, защото добре познаваше Библията, и ме погледна с любопитство, когато произнесох тези думи. В интерес на истината аз самият не го забелязах и си го спомних много по-късно, а тогава въпросният цитат бързо се изтри от паметта ми. Носехме се в бавен тръс по зимния път.

Като се връщам назад, осъзнавам, че тази нощ бе най-щастливото време в целия ми живот. Възстановяването на близостта ни, която така неразумно бях разрушил с ревност, ми се виждаше такава благословия, че на драго сърце бих проточил пътуването чак до Карлайл, за да увелича времето ни заедно, разговора ни, протичащ в такова съгласие, усещането от ръцете ѝ на кръста ми. Въпреки сковаващия мраз изобщо не чувствах студ — все едно седях в уютна стая, а не яздех по мокър и кален път посред нощ. Вероятно вълнуващите събития бяха приспали бдителността ми, защото не я свалих от седлото в покрайнините на града, та да не бъдем видени заедно. Напротив, оставих я зад себе си чак до таверната на моя братовчед, но дори и там не можах да се разделя с нея.

— Как се чувства майка ти?

— В покой е.

— Нищо ли не можеш да направиш за нея?

Тя поклати глава.

— Това е единственото, което пожелах за себе си, а не мога да го имам.

— Тогава се прибери да се погрижиш за нея.

— Тя няма нужда от мен. Приятелка, която ме познава добре, обеща да поседи край леглото ѝ и да я остави чак когато заспи, та да мога да присъствам на сбирката. Майка ми скоро ще умре, но още не е дошло времето.

— Тогава остани още малко с мен.

Отидохме до улица „Мъртън“ и влязохме у дома, като се качихме тихо по стълбите, та майка ми да не чуе, а после в стаята ми се отдадохме на страстно любене с настървение, каквото нито преди, нито след това съм изпитвал към някого, нито пък съм получавал подобна любов. Дотогава не бях прекарвал нощ с жена, някоя, която да лежи редом с мен в тишината на мрака и да ме облъхва с диханието и топлината си. Това е и грях, и престъпление. Заявявам го открито, тъй като така съм учен през целия си живот и само побърканите твърдят друго. Библията го казва, Светите отци на нашата Църква са го казали и днес прелатите го повтарят неуморно, а законите на страната предписват наказание за онова, което вършихме през онази нощ. Въздържай се от плътска похот, тъй като тя е враждебна за душата. Това е вярно, защото Библията изрича само Божията истина. Аз съгреших против закона, против писаното Божие слово, оскърбих семейството си и го подложих на опасност от публично опозоряване, отново рискувах да бъда навеки прогонен от тези стаи и от тези книги, които бяха моя радост и изпълваха съществуването ми. Ала през всички изминали години съжалявах само за едно: че беше мимолетен миг и никога не се повтори, защото тогава бях най-близо до Бог и никога друг път не усетих тъй силно Неговата обич и доброта.

Седма глава

Никой не ни откри. Сара стана на разсъмване и безшумно се промъкна долу, за да се заеме с работа в кухнята, и едва когато донесе вода, а огънят запламтя в огнището, отиде да нагледа майка си. Не видях Сара през следващите два дни и не знаех, че съседката, която трябвало да се грижи за Ан Блънди, изоставила възрастната жена сама и състоянието на нещастницата било дотолкова плачевно, че на Сара се наложило да поднесе извинение на Кола и да се подложи на опита с преливане на кръв. Кола и Лоуър бяха взели клетва от нея да мълчи за всичко, а тя във всяко отношение бе жена на думата си.

Същата сутрин отново потънах в блажен сън и се събудих късно, затова минаха няколко часа, преди да вляза в таверна и да закуся хляб с ейл — рядко разточителство, с което си угаждам, когато целият свят ми изглежда прекрасен или когато ми се иска да избегна назиданията на майка си. И едва тогава чух новините.

Стотици легенди и митове ни предупреждават срещу изпълнените желания. Цар Мидас толкова жадувал за богатство, че пожелал всичко, което докосне, да се превръща в злато, и както гласи легендата, умрял от глад. Еврипид разказва за Титон, когото Йо толкова много обичала, че накарала Зевс да му подари вечен живот. Ала пропуснала да го помоли и за младост, така че Титон бил принуден цяла вечност да страда от старческа немощ, докато накрая дори жестоките олимпийски богове се съжалили над него.

Аз пък желаех да избегна скандала, който злобата на Гроув заплашваше да ми стовари. Самата мисъл за него ми разваляше настроението и отправих молитва устата му да се заключи навеки и да не пострадам заради думите и постъпките си, колкото и да заслужавах наказание. Не бях успял да допия ейла си, когато осъзнах, че това ми желание ще бъде изпълнено.

В същата минута кръвта ми застина от ужас, защото бях напълно уверен, че вината бе в моята молитва и тайната ми мъст. Бях убил човек. Надали съществува по-тежко престъпление и бях терзан от разкаяние, което бе толкова силно, та ми се струваше, че съм длъжен незабавно да си призная. Ала само като се замислих за позора, който щеше да покрие семейството ми, малодушието взе връх над съвестта. Убедих сам себе си, че няма в какво да се обвинявам. Направил бях грешка и толкова. Отсъстваше намерение, вината ми бе ограничена, а вероятността да бъда разкрит — твърде малка.

Така говори разумът, но да бъде успокоена съвестта, е много по-трудно. Като се посъвзех, доколкото бе възможно от този шок, започнах да разузнавам за обстоятелствата около случилото се с надежда да открия макар и малка подробност, която да опровергае греха ми. За кратко успях да се уверя, че всичко е наред и се опитах да се върна към заниманията си, но уви, спокойствието ми се бе изпарило като дим, тревожната ми душа отново ми припомни за извършеното. Не можех да я накарам да се усмири, скоро изгубих съня си и в следващите дни и седмици отслабнах и залинях.

Копнеех за съчувствие, но не го заслужавах, защото бе лесно да поправя нещата. Достатъчно бе само да обявя: „Аз го извърших“. За останалото биха се погрижили други.

Но да умра самият аз и да оставя семейството си да живее под гнета на безчестието като създало убиец? Майка ми да бъде обругавана и оплювана по улиците? Сестра ми да прекара живота си като стара мома, защото никой няма да я вземе за жена? Братовчед ми да се разори, защото няма да стъпят в таверната му? Това бяха сериозни тревоги. Оксфорд не е Лондон, където всички грехове се забравят в течение на една седмица, където престъпниците са превъзнасяни за деянията им, а крадците получават награда за стореното. Тук на всички ни са известни делата на съседа и каквито и ужасни прегрешения да се извършват скришом, всички се стараят да запазят привидност за нравствена чистота. Предаността ми завинаги щеше да принадлежи на семейството ми. Живях, за да придам макар и малък — доколкото ми позволяваха възможностите — блясък на името ни и да поддържам положението ни сред уважаваните семейства в града. За себе си бих приел наложеното от съда наказание, защото не можех да отрека, че го заслужавам, но ме обземаше ужас при мисълта да нанеса такъв тежък удар на роднините си. И бездруго не им беше леко след загубите, които понесохме по време на размириците, така че не исках да усложнявам още повече живота им.

Сам си носех тайно вината през следващите няколко дни, които проведох в жалка самота, заключен в стаята си, като отказвах храна и разговор дори със Сара, която не смеех да погледна в очите. Казал ѝ бях, че съм посетил Гроув, но не се реших да предам края на срещата ни, тъй като нямаше да понеса отвращението ѝ, а и не желаех да я натоварвам със сведения, каквито щеше да е длъжна да огласи. Прекарвах много време в молитви и още по-втренчен в празните листове на масата, като търпях неуспех след неуспех в опитите да се съсредоточа и над най-скучната и механична работа.

В тези няколко дни изпуснах много важни моменти за повествованието си, защото точно тогава Лоуър бе открил бутилката с бренди и я бе отнесъл на Щал; бе направил дисекция на трупа на доктор Гроув, за да провери дали той обвинява Кола чрез кървене; извършен бе експериментът с преливането на кръв на Ан Блънди. Също в тези дни, както изглежда пръстът на подозрението за пръв път бе започнал да сочи Сара, но се заклевам, че аз нямах представа за нищо от това. Бях наясно само за растящата неприязън на Лоуър към италианеца и за страха му, че Кола ще му открадне славата.

Моето мнение за спора между тях не е еднозначно, но мисля, че ще свърши работа. Според мен и двамата казват истината, въпреки че стигат до противоположни заключения. Не мисля, че разказите на Лоуър и Кола непременно са в противоречие. Естествено, приемам, че истината може да бъде само една, но с изключение на редки случаи не ни е дадено да я познаем. Хорацио казва „Nec scire fas est omnia“, да знаем всичко, не е Божията воля — фраза, заимствана, ако не се лъжа, от Еврипид. Да знаеш всичко, означава да виждаш всичко, а вездесъщието принадлежи единствено на Бог. Струва ми се, че утвърждавам очевидното, защото ако Бог съществува, съществува и истината, а ако Бог не съществува (което не е възможно да си представим сериозно, а само като философска шега), то и истината ще изчезне от света и мнението на един човек няма да е по-добро от това на друг. Възможно е да се преобърне тази теорема и да се каже, че ако хората смятат, че в света всичко е мнение, то неизбежно трябва да стигнат и до безбожност. „Какво е истината?“, казал подигравателно Пилат и си тръгнал, без да дочака отговор. Искрено вярвам, че след като в сърцата си прозираме съществуването на истината, то това е най-доброто възможно доказателство за съществуването на Бог и докато се стремим да познаем истината, също така се стремим да познаем и Бог.

Но относно Лоуър и Кола не разполагаме с помощ свише и трябва да разсъждаваме по законите на логиката. Кола е записал разказа си на хартия, та всички да могат да го видят, а Лоуър разказа на мен (както и на много други) своята версия, сметнал, че е под достойнството му да публикува оправдание за претенциите си. Обясни ми, че е публикувал своя доклад в „Трудове на Кралското дружество“, тъй като доктор Уолис го уверил, че при отпътуването си от страната ни Кола е загинал в следствие на нещастен случай. Впрочем, той би го публикувал, дори да знаеше, че италианецът е жив и здрав. В спомените на Кола идеите му са много смътни. Той говори за подмладяване на кръвта чрез някакви магически средства, но не казва нито дума за кръвопреливане. Едва когато Лоуър му описва собствените си опити с инжектиране, Кола стига до извода, че преливане на нова кръв ще доведе до постигане на целите му. По това време подобна възможност е витаела в мислите на Лоуър вече месеци наред и осъществяването ѝ на практика е било само въпрос на време. Лоуър посочва, че дори от собствения разказ на Кола личи как той, Лоуър, е извършил по-голямата част от самия опит. И поради тази причина заслугата трябва да принадлежи на него.

Като получих ръкописа, сравних двата разказа и откровено се смаях как е могло изобщо да възникне подобно разногласие. Струва ми се, че плодовете е дала срещата на два ума. И славата за това откритие по право принадлежи и на двама им. Когато написах това на Лоуър, той осмя гледната ми точка твърде рязко и даде да се разбере (беше го формулирал учтиво, колкото бе успял, но раздразнението му прозираше), че само историк, лишен от собствени идеи, би могъл да си въобрази нещо толкова абсурдно. Повтори това си твърдение преди около седмица, когато при едно от редките си посещения в Оксфорд се отби при мен да ми поднесе почитанията си. Кръвопреливането, заяви той, било откритие. Съгласен ли съм бил с това?

Съгласен бях.

А същността на едно изобретение или откритие била в идеята, не в изпълнението ѝ.

Отново бях съгласен.

Тя на свой ред представлявала едно цяло, не била съставена от части. Идеята можело да се уподоби на корпускулите на господин Бойл или на атомите на Лукреций и не подлежала на деление. По самата си същност била цялостна и съвършена сама по себе си.

Тази Аристотелова логика звучеше странно от неговата уста, но аз се съгласих.

Човек не може да има половин идея, нали?

След като е неделима, значи очевидно не може.

Ето защо всички идеи имат единична точка на произход, както едно нещо не може да бъде на две места едновременно.

Съгласих се.

Следователно е логично да се допусне, че може да възникне само в ума на един човек.

Отново се съгласих и той кимна удовлетворено, убеден, че е оборил опита ми да възстановя разбирателството между двамата мъже. Логиката му беше безупречна, но трябва да кажа, че все още не я приемам, макар да не съм способен да обясня защо. Но той пристъпи към следващата си теорема, че ако у един от двамата идеята се е зародила по-напред, то другият трябва да лъже, когато претендира за авторство над нея.

След като ми бе дадена такава изходна точка, аз отново се съгласих, че това е неизбежен извод, и Лоуър остана напълно удовлетворен с мисълта, че при спор между него и Кола той е с по-основателните претенции, защото кой би поставил думата на италиански дилетант над тази на английски джентълмен? И не защото последният абсолютно никога не е лъгал или изкривявал истината, а просто защото шансовете за това при него са по-малки. Това е общоизвестно и общоприето. Не попитах дали е също толкова общоприето в Италия.

Осма глава

Макар че в онези дни рядко се показвах пред хора и стоях или у дома си, или в библиотеката, в редките случаи, когато излизах, на два пъти се видях с италианеца. Първия път срещата ни беше преднамерена, защото го издирих в гостилницата на Мама Джийн, а втория път стана случайно — след театралното представление. При първия случай по-конкретно разговорът внесе голямо объркване в съзнанието ми.

Той е преразказал разговора помежду ни в мемоарите си и личи как тогава е повярвал, че ме е измамил. Намерих го за разумен и любезен, с интелигентни разсъждения и немногословен. Явно имаше дарба за езици, защото макар основно да разговаряхме на латински, той не пропускаше почти нищо от казаното, когато минавахме за кратко на английски. Ала и при цялата си изкусност би се издал пред всеки, достатъчно благоразумен, че да слуша внимателно. Защото кой лекар (или войник, ако щете) би могъл така информирано да говори за отдавна отмрели ереси и да притежава такива познания, че свободно да цитира трудовете на Иполит и Тертулиан и дори да е чувал за Елкасай, Зосим или Монтан? Вярно, папистите проявяват по-голям интерес към такива малкоизвестни теми, отколкото протестантите, дето са се научили сами да си разчитат Библията и нямат нужда от чуждо мнение, но дори най-ревностните католици рядко могат да си послужат неподготвени с подобни факти в обикновен разговор.

Кола не се държеше като лекар, когато претърсваше дома на семейство Блънди, нито пък сега говореше като такъв. Любопитството ми по отношение на него още повече се изостри.

Но дори и това бе незначителен въпрос в сравнение с предмета на разговора и насоката, която той ми даде неволно. Често съм си мислил за това толкова често явление в живота на повечето хора, че дори вече преставаме да го забелязваме. Неведнъж ми се е случвало да разсъждавам над даден въпрос и щом взема случайна книга от рафта, понякога такава, която не съм чувал, да открия отговора на страниците ѝ. Нерядко мъже са били подтиквани да отидат точно на мястото, където зърват за пръв път бъдещата си съпруга. Дори на простите селяни е известно, че като пуснеш Библията да падне и тя се отвори някъде, а после поставиш пръст на случаен ред върху страницата, ще получиш най-полезния възможен съвет.

Лекомислените го наричат съвпадение, а и сред философите забелязвам нарастваща тенденция да говорят за случайност и вероятност, сякаш това е някакво обяснение, а не маска на ученост, прикриваща невежеството им. Обикновените хора знаят точно какво е, защото нищо не става случайно, след като Бог вижда и знае всичко. Дори е абсурдно да се предполага нещо различно. Тези случайности са видимите знаци на Неговото провидение, от които можем да научим много, стига да забележим ръката Му и да съзрем Неговия промисъл.

Именно Той ме отведе против волята ми онази вечер в дома на Сара, когато Кола го претърсваше, той ме постави на пътя към Абингдън и ме накара да последвам момичето и същото се случи в този разговор с Кола. Всички онези неща, които вариклечковците наричат шанс, случайност и съвпадение, показват намесата на Бог в хорските дела. Кола можеше да приведе всякакъв друг пример, който също тъй добре или дори по-убедително би илюстрирал идеята му, но той се спря на отдавна отмряла и забравена ерес. Какво вдъхновение го накара да спомене тази най-безизвестна разновидност на монтанизма? Кой ангел нашепна в ухото му и насочи ума му така, че когато излизах от гостилницата, целият бях облян в пот и крайниците ми трепереха? „Във всяко поколение Месията ще се преражда, ще бъде предаван, ще умре и ще възкръсне, докато човечеството не се отвърне от злото и не престане да съгрешава.“ Това бяха думите му и силно ме потресоха, защото точно същите бях чул от Сара дни по-рано.

През следващата седмица това напълно ме обсеби и всички мисли за доктор Гроув излетяха от ума ми. Първо изчетох малкото, с което разполагах у дома, а после отидох в Новия колеж да претършувам скромната библиотека на Томас Кен и почти не забелязах колко изтормозен бе горкият нещастник. Де да беше ми направило впечатление, тогава щях да обърна повече внимание на думите му и Сара може би щеше да бъде пощадена. Ала аз пренебрегнах угнетеното му състояние, а по-късно не успях да го разколебая в твърденията му. Вечерта бе отишъл до стаята на Гроув да го моли за прошка за грозните слухове, които бе разпространил, но се озовал хванат в капана на собствените си лъжи, след като се натъкнал на Престкот, а не осведомил за бягството му стражата или мировия съдия. Нямаше как да оттегли лъжата си, че е видял Сара да влиза в апартамента на доктор Гроув, без да поеме риска, че ще го принудят да признае как е помогнал на престъпник да избяга. Между Божия гняв след смъртта си и отмъщението на доктор Уолис приживе бе предпочел първото и оттогава скъпо си плаща за това. Защото стоеше безучастен, докато бесеха невинна жена, само и само да се докопа до своя годишен доход от осемдесет лири. Не мога да го съдя твърде сурово; собственият ми грях не беше по-малък, а когато проговорих, вече беше твърде късно.

Той ми зае книгите, които му поисках, а когато приключих с тях, отидох в Бодлеанската библиотека, където издирих разказаната от Кола легенда. Откъсите от Тертулиан и Иполит бяха дословно както той ги цитира. Намерих препратки към Евсевий, Иреней и Епифан. И колкото повече четях, толкова повече разумът ми въставаше срещу видяното. Как бе могла неуката Сара да декламира пророчества, направени преди повече от хиляда години? Нямаше съмнение, отново се повтаряха все същите думи, сякаш произнасяни от една уста: отдавна умрялата жена, проповядваща от хълм в Мала Азия, и момичето, което тъй странно описваше смъртта си в Абингдън.

Не без усилия реших да изоставя всичко това; бяха смутни времена, във въздуха още витаеха всевъзможни безумия, макар двете последни десетилетия да бяха изтощили религиозния ентусиазъм у хората. Казах си, че е заблудена, попаднала в покварата на епохата, и че щом отшумят тревогите за майка ѝ и за собственото ѝ бъдеще, сама ще отхвърли тези глупави мисли и ще престане да се поставя в опасност. Често се случва хората да успеят да убедят себе си чрез разсъждения, че почитат истината в душата си, когато в действителност не е така, и то просто защото не могат да я достигнат.

За да се отърва от меланхолията, заставих се да се върна към общуването с хора и затова с готовност се съгласих да придружа Лоуър и Кола на театралното представление. Не бях ходил на театър повече от четири години, а колкото и да обичам града си, признавам, че той не може да предложи много възможности на унилия ум да се разсее. Помня, че изпитах голямо удоволствие, защото въпреки критиките на господин Кола, намерих историята за Лир и неговите дъщери поучителна и вълнуваща, а също така прекрасно изиграна. Наслаждавах се и на вечерта в приятна компания и моят интерес към италианеца се пробуди наново. Прекарах много време в разговор с него и се погрижих да го разпитам, доколкото бе възможно. Не постигнах желания успех: Кола с лекота заобикаляше въпросите, адресирани лично към него, и се прехвърляше на теми, по които мнението и възгледите му бяха без значение. Сякаш се досещаше за любопитството ми и му правеше удоволствие да се изплъзва от съществени отговори.

То се знае, не можех направо да го попитам за онова, което ме интересуваше повече от всичко. Колкото и да исках да разбера защо беше претърсвал дома на Сара Блънди, нямаше как да задам въпроса си така, че да получа полезен отговор. Но преди да си тръгне, той явно почувства, че е събудил подозрения у мен, защото ме погледна по-внимателно и с по-голям интерес от преди.

След като двамата с Лоуър излязоха, ние с Лок прекарахме още час в приятен разговор и чак след това се прибрах у дома. Пожелах на майка си лека нощ, почетох малко Библията и вече се приготвях да си лягам, когато се раздаде силно тропане откъм улицата. Слязох и отключих входната врата, след като бях положил такива усилия да залостя всичките ѝ резета. Беше Лоуър, който поднесе многословни извинения, че е нарушил спокойствието ми, и помоли да му отделя малко време.

— Напълно съм объркан — подхвана, когато го заведох в стаята си и го помолих да говори по-тихо, защото майка ми ужасно мразеше да бъде обезпокоявана вечерно време и щеше да ми се наложи дни наред да търпя мърморенето ѝ, ако бъдеше събудена от гласа на Лоуър или от шума на стъпките му.

— Какво мислите за Кола? — попита внезапно.

Отвърнах уклончиво, защото бе повече от ясно, че на Лоуър не му влиза в работата моето мнение за италианеца.

— Защо питате?

— Защото постоянно чувам стряскащи неща за него — отвърна той. — Както знаете, неотдавна ме повика доктор Уолис. И този Кола не само имал навика да краде идеите на хората, ами Уолис сега е убеден, че по някакъв начин е замесен в смъртта на доктор Гроув. Нали знаете, че направих аутопсия? Целта ѝ беше да се провери дали трупът ще обвини Кола.

— И той стори ли го?

Сърцето ми заби по-учестено при повдигането на тази тема. Най-лошите ми кошмари се сбъдваха пред очите ми и аз нямах представа как да реагирам. До този момент не подозирах, че смъртта на доктор Гроув се разследва, и не само се бях успокоил, че съм в безопасност, а дори бях успял сам себе си да убедя, че нямам пръст в кончината му.

— Не, разбира се, че не. А може и да го е направил. Когато го разрязах, вече нямаше как да се разпознае дали кърви заради обвинение, или не. Във всеки случай проверката нищо не доказа.

— Какво мисли Уолис по този въпрос?

— Нямам представа. Той е прикрит човек и никога не казва нищо, ако не се налага. Но предупрежденията му ме разтревожиха. А сега, както изглежда, трябва да взема Кола с мен на обиколката си. Всяка нощ ще лежа буден, убеден, че ще забие кинжала си в мен.

— На ваше място не бих се притеснявал — казах. — Изглежда ми напълно нормален човек като за чужденец. От опит знам, че доктор Уолис много обича да се изкарва по-знаещ от другите. Често въобще не е така, просто го използва като средство да предизвика събеседника към откровение.

Лоуър изсумтя.

— И все пак има нещо странно у този човек. Сега, след като ми обърнаха внимание, го чувствам. Какво всъщност прави той тук? Уж урежда семейни дела, но за тази цел би трябвало да е в Лондон. А знам, че не е направил нищо по този въпрос. Вместо това се лепна за Бойл и угодничи пред него, а отгоре на всичко поема пациенти из града.

— Само една пациентка все пак — посочих. — И тя почти не се брои за такава.

— Ами ако той реши да остане? Моден лекар от континента. Ще е лош обрат за мен. При това много се интересува от моите пациенти, сигурен съм, че крои да ми ги отнеме.

— Лоуър — изрекох строго, — умен човек сте, но понякога умеете да бъдете извънредно глупав. За какво му е на сина на богат италиански търговец да основава практика в Оксфорд. Опомнете се, приятелю.

С огромно нежелание той отстъпи пред този довод.

— А колкото до това, че бил замесен в смъртта на доктор Гроув, смятам го за пълна измислица. За какво му е да извърши нещо подобно? Знаете ли какво си мисля?

— Какво?

— Според мен Гроув сам е сложил край на живота си.

Лоуър поклати глава.

— Работата не е в това. Предстои ми да прекарам следващите седем дни в близост с човек, на когото не вярвам и към когото недоверието ми расте. Какво да правя?

— Отменете обиколката.

— Нужни са ми пари.

— Идете сам.

— Ще е върхът на неучтивостта да оттегля предложение, което сам съм направил.

— Страдайте мълчаливо, не съдете по чужди думи и се опитайте сам да си изясните как стоят нещата. А междувременно — продължих, — тъй като го познавате по-добре от останалите, ще поискам съвета ви за нещо важно. Правя го с крайно нежелание, защото не ми се ще още повече да изострям подозренията ви, но има нещо странно, което не успявам да проумея.

— Целият съм в слух.

Колкото можах по-сдържано му разказах за посещението си в дома на Блънди и за претърсването, извършено там от Кола, когато се убеди, че старицата спи. За случилото се след това си премълчах.

— Защо не попитате Сара Блънди дали не им липсва нещо?

— Той е техният лекар. Не ми се иска да подкопавам доверието ѝ в него, нито той отново да откаже да лекува майката. Вие как мислите?

— Че като спим заедно в един креват, ще ми се наложи да лягам върху кесията си — отвърна той. — Странно какви усилия положихте да уталожите подозренията ми само за да ги разпалите отново.

— Моля да ме извините заради това. Поведението му е странно, но според мен вашите собствени страхове са безпочвени.

Този среднощен разговор пробуди собствените ми тревоги и държа да отбележа, че през всичкото време Лоуър не спомена нито дума за това, че мировият съдия вече е заподозрял Сара като възможна престъпничка. Ако го беше направил, щях да се държа по друг начин. А така, веднага щом Лоуър си тръгна, мислите ми отново се насочиха към странното поведение на Кола и аз реших да се докопам до същността на въпроса. Ала реших, че отначало е най-добре да разпитам Сара, пък нищо че Кола беше техен лекар.

— От този рафт ли? — попита тя, когато ѝ разказах за претърсването. — Там няма нищо ценно. Само няколко книги на баща ми. Една липсва — каза. — Никога не съм я чела, беше на латински.

— Нима баща ти е знаел латински? — смаях се.

Знаех, че е човек врял и кипял, но не подозирах, че познанията му се простират дотам.

— Не — отвърна тя. — Той го смяташе за мъртъв език, който не е от полза за никого освен за глупци и любители на античността. Прощавай — добави с лека усмивка. — Той искаше да създаде нов свят, не да съживява стар. И веднъж ми каза, че според него няма какво да научим от робовладелци и езичници.

Това си го пуснах покрай ушите и по никакъв начин не изразих неодобрение.

— Откъде са се взели всички тези книги?

Тя вдигна рамене.

— Сетих се за тях само веднъж, когато смятах да ги продам. Попитах един търговец, но той ми предложи много малко. Канех се да ти ги дам като подарък, задето беше така добър с мен, стига да ги приемеш.

— Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че не бих отблъснал лесно такъв подарък. И все пак бих го отказал. Не си в положение да раздаваш притежанията си. Бих настоял да ти платя за тях.

— А аз пък бих отказала пари.

— И дълго време бихме спорили за това. А има по-важни неща. Например, че ти не можеш да ми подариш, а аз не мога да купя книгата, взета от господин Кола. Нека помисля преди всичко дали не мога да я върна.

Като начало извървях пеша целия път до Крайст Чърч, за да се уверя, че Лоуър и Кола са заминали същата сутрин на обиколката си.

После отидох при госпожа Булстроуд, хазайката на Кола в Сейнт Джайлс.

Познавах дамата още от петгодишен, бях си играл със сина ѝ, който ми беше връстник, а понастоящем — търговец на зърно в Уитни. Колко пъти ме беше черпила с ябълки от овощната си градина и с мед от собствените си кошери, които беше разположила върху миниатюрен участък земя, величан от нея като провинциалното ѝ имение. При все непоколебимата ѝ строгост по въпросите на вярата тя бе жена с големи претенции и обичаше да се представя за знатна дама. Онези, които я познаваха, колкото да са наясно, че това не е истина, ѝ се подиграваха безжалостно. Хората, опознали я по-отблизо, виждаха у нея великодушието и ѝ прощаваха недостатъка, защото той никога не я спираше да подари милостиня или добра дума на човек в нужда.

Като стар познат се почувствах свободен да почукам на задната врата и бях сърдечно посрещнат в кухнята. Мина половин час в разговор, преди да мога да повдигна въпроса, по който бях там. Обясних, че се познавам отблизо с господин Кола.

— Радвам се да го чуя, Антъни — заяви сериозно госпожа Булстроуд. — След като ти е приятел, значи не може да е лош човек.

— Защо го казвате? Да не би да се е държал зле?

— Не точно — призна тя. — Всъщност поведението му е безукорно учтиво. Но той е папист, а по-рано в дома ми не е имало такива. И не искам повече да има. Но току-виж сме го обърнали в нашата вяра. Знаете ли, той се моли с нас снощи. А миналата неделя отиде с господин Лоуър в църквата и каза, че там много му харесало.

— Радвам се да го чуя. Аз, от своя страна, мога да гарантирам, че е добър човек. За много прилично заплащане лекува майката на прислужницата ни. Мисля, че можете да спите спокойно нощем. Но аз идвам да ви помоля за услуга. Може ли да се кача в стаята му? Услужих му с книга, която спешно ми е нужна за работата, а чух, че той е заминал за една седмица.

Не срещнах никакви възражения. И тъй като знаех къде е стаята на италианеца, сам се изкачих по двете стълбищни рамена в малката мансарда, където се бе настанил Кола. Вътре беше безупречно чисто, както следваше да се очаква от стая, за която се грижи госпожа Булстроуд. Тя приемаше праха за дяволско семе и водеше вечна война за прогонването му. Кола имаше малко свои вещи и повечето бяха в обемистия му пътнически сандък. Ала той, за съжаление, беше здраво заключен.

След като бях стигнал толкова далеко, бях изпълнен с решимост да не си тръгвам с празни ръце и внимателно огледах ключалката едва ли не с надежда да я отворя със силата на погледа си. Но тя беше със солидна изработка, създадена не само за защита от крадци, а и да отпраща любопитни като госпожа Булстроуд, която иначе несъмнено щателно би огледала съдържанието му, тъй като на влечението ѝ към неизвестното би завидял всеки експериментатор. Да се отвори сандъкът бе възможно само с ключ или с взлом, а аз не можех да прибягна нито към едното, нито към другото.

Колкото и да оглеждах ключалката, чувствах се безсилен. Накрая се убедих, че силата на желанието ми няма да я отвори. Изправих се огорчен и разочарован и силно ритнах сандъка.

И ето че той с глухо щракване се отвори — езикът на ключалката почиваше на тайна пружина, такъв механизъм не бях виждал дотогава. Изненадата ми нямаше граници: как можеше човек да е толкова безразсъден, че да остави имуществото си незащитено? Чак от ръкописа на Кола узнах, че тежкото падане по време на пренасянето от Лондон е повредило непоправимо ключалката.

Не бива да се пренебрегват Божиите дарове. Той бе изпълнил моето желание и аз бях уверен, че за това си има основателна причина. С благодарствена молитва на уста коленичих пред сандъка, сякаш беше олтар и започнах да го претърсвам така упорито, както Кола претърсваше колибата на Блънди.

Няма да описвам имуществото на италианеца и да влизам в подробности за качеството на дрехите му и теглото на кесиите с пари, които изобличаваха като лъжа всичките му уверения, че е беден. Имаше на разположение близо сто лири в злато, с които би могъл да живее нашироко повече от година. Не, ще спомена само за това, че почти на дъното на сандъка скоро открих три книги, загърнати в риза, сякаш бяха най-драгоценните предмети на земята. Към тях беше прикрепен лист хартия с името на таверна в Чийпсайд на име „Камбаните“ и още няколко надраскани набързо бележки, които ми се видяха като адреси.

Първата книга беше с разкошен златен обков и красиво гравирана метална закопчалка. Страстта ми на библиофил ме накара да се забавя и да я разгледам, защото това бе образец на изкусна венецианска работа с тъй пищна украса, каквато няма да срещнеш в нашата страна. При вида ѝ ме прободе силна завист и кълна се, ако бях на косъм по-малко почтен, бих взел и нея. Няма спор, хубаво е, че днес много книги излизат изпод печатната преса и цената им постоянно намалява, макар да са плод на най-добри умове. Смятам се за щастливец, че живея в страна, където книгите могат да се купуват на умерена цена (все пак по-висока, отколкото в Нидерландия, и ако ме влечаха пътешествията, щях да ида там да купя много книги, като спестените пари биха ми покрили разноските по пътуването). Но понякога ме потиска мисълта, че всичко това си има и недостатъците.

Да, важни са знанията. Да, на първо място трябва да стои нивото на образованието и е добре мъдростта да достига до възможно най-голям брой хора, защото sine doctrina, vita est quasi mortis imago, както казва Дионисий Катон — без учение животът е като отражение на смъртта. И то се знае, при други обстоятелства щях да имам много по-малко книги. Но понякога съжалявам за времето, когато хората ценяха книгите по достойнство и щедро плащаха за тях. Понякога, когато в Бодлеанската библиотека съсредоточеността ме напусне, а духът ми блуждае, моля да ми донесат някой от прекрасните ръкописи, съхраняващи се там. Или отивам в колежа и прелиствам часослов31, като се любувам на майсторството, вложено в създаването на толкова прекрасни творения. Представям си хората, работили над тях — писари, производители на хартия, художници и ювелири, и сравнявам създаденото със скромните издания на рафтовете ми. Сравнението е като между квакерски молитвен дом и католическа църква. Едните са посветени на словото и нищо друго, мисля, че и това си има своята добродетел. Но Бог е повече от слово, макар в началото да е бил именно това. Речта сама по себе си е бледа и неизразителна, когато се опитва да Го слави, и оскъдността на протестантските сгради е обида за името Му. Живеем във време, когато къщите на политиците са по-разкошни от Божиите обители. Какво говори това за упадъка на нравите ни?

И тъй, седях и се наслаждавах на съзерцанието на тази малка книга на Кола, като прекарвах пръст по изискания обков. Една стая… не, само една полица с такива книги би ми доставила най-голямата радост на света, макар че по-скоро можех да стана канцлер на Англия, отколкото да ме споходи такова чудо. Пред мен беше псалтир, прекрасен по рода си образец, и аз щракнах малката ключалка, за да видя дали страниците отговарят на корицата по разкош, защото се говори, че венецианските печатари са най-добрите.

Очакваше ме стъписваща изненада: вътрешността на книгата бе изрязана. Отначало ме обзе огромна тъга — да се съсипе такава красива вещ за мен бе равносилно на светотатство. После погледът ми попадна на три малки шишенца, внимателно разположени в кухините и здраво запушени. Едното съдържаше тъмна гъста течност, подобна на олио, другото — прозрачна като вода течност. Най-забележително беше третото. Самото то бе извънредно изкусно изработено, покрито с позлата и инкрустирани скъпоценни камъни, и дори за неопитното ми око личеше, че струва поне няколко десетки лири. Зад стъклото се виждаше дебел къс от старо дърво с неправилна форма. Смисълът на находката ми беше очевиден дори за невежа като мен.

Оставих книгата настрана и хвърлих на другите две небрежен поглед, докато не се досетих какво представляват. Няколко минути замислено ги прелиствах, а после ме осени: пред мен бе нещо загадъчно с изключително значение. Двата тома бяха еднакви — единият бе взет от дома на Сара, а за другия предположих, че и преди се е намирал у Кола. И двата бяха „История“ на Ливий, при това същото издание, което месеци по-рано доктор Уолис така настойчиво ме бе молил да му открия.

Сара Блънди бе арестувана на следващия ден, както сега ми е известно, по настояване на Джон Уолис и новината премина през града и университета подобно на приливна вълна, надигнала се в коритото на река и гонена от бурен вятър. Всички бяха уверени, че тя е виновна, и аплодираха мировия съдия за неговата решителност също тъй усърдно, както преди го порицаваха за бавенето в издирването на виновната, личността на която бе толкова очевидна за всички граждани, едва щом узнаха за смъртта на доктор Гроув.

Мисля, че само двама души не споделяха това мнение — аз самият, тъй като знаех истината, и майка ми, чиято вяра беше още по-благородна, поради това, че бе лишена от всякакво основаване на факти. Отказваше дори да допусне мисълта, че някой от нейния дом е способен на такова злодейство. Ако узнаеше истината, вярвам, това би я убило.

Странна жена беше благословената ми майка, да пребъде с нея Божията милост. Във всичките си дела бе точна и прецизна, ревниво си пазеше правата и бдително следеше за отговорностите на другите. Никой не можеше да се мери с нея по категоричността, с която осъждаше грях или неморална постъпка.

Нямаше жена, която да е тъй ревностна в своята набожност: майка ми се молеше не по-малко от десет минути на ставане сутрин и повече от четвърт час преди лягане вечер. Посещаваше най-добрата църква и с внимание слушаше проповедите, които често не разбираше, но ги смяташе за възвисяващи душата. Милостиня раздаваше внимателно — не твърде много, нито прекалено малко излизаше от джоба ѝ за заслужаващите. С парите беше предпазлива и трепереше над репутацията си, но и двете отстъпваха на дълга ѝ пред Бог.

Дотолкова беше уверена в своето проникновение в Божиите помисли, че когато общото мнение и нейното собствено се разминаваха в някои подробности, у нея нямаше капка съмнение, че е осведомена по-добре от всички останали. Когато чу за арестуването на Сара, незабавно обяви пред всички в просторната ни кухня, че е извършена ужасна несправедливост. Сара (към която майка ми вече изпитваше собственическа привързаност) не можеше да има никаква вина. Тя и с пръст не бе докоснала дебелия свещеник, а дори да го беше сторила, така му се е падало. Като не се задоволи само с думи, тя напълни кошница с храна, сложи вътре бутилка от домашно приготвения си ейл, отиде в къщата на Блънди да вземе топли дрехи, грабна от дома най-хубавото ми одеяло (всъщност единственото ми) и гордо пред целия град отиде в затвора, където стори всичко, за да утеши клетницата и да се увери, че е осигурена с храна и дрехи и че тъмничарят е строго предупреден да се държи добре с нея.

— Сара моли да идеш да я видиш — тъжно ми каза тя при връщането си.

Беше в лошо настроение, след като бе обсипвана с обиди и насмешки от зяпачите, които обикновено се тълпят около затвора и намират извратено удоволствие да гледат как биват водени окованите с вериги затворници. Умът ми не побира защо такива хора не си намират по-полезно занимание, но съм сигурен, че в град със свястна управа отдавна биха ги разгонили или наказали сурово за нарушаване на реда.

— Трябва да отидеш без бавене.

Сърцето ми се сви при тези думи, почувствах се като бик на въже, когото водят в скотобойната за клане, и цялото му дърпане, за да избегне подобна участ, е напразно. Преди да узная за арестуването ѝ, бях убедил себе си, че най-лошото е отминало: ако не обвиняха никого за смъртта на доктор Гроув, би било безразсъдно сам да си подлагам шията. Но стигаше само да чуя за Сара, шумоленето на въжето и вътрешностите ми се сгърчваха от страх, защото виждах неизбежното.

Разбира се, че трябваше да ида да се видя с момичето. Дори успях да събудя у себе си гняв към нея, сякаш имаше вина, че си бе навлякла несправедливи подозрения. Но докато се изкачвах по каменните стъпала към тъмницата, знаех, че причината са страхът за самия себе си и ужасът от капана, в който бях попаднал безвъзвратно. Рано или късно щеше да ми се наложи да си призная извършеното, защото бях извършил престъпление и не желаех други да страдат за това.

Сара бе изненадващо весела, като я видях; беше преседяла там само няколко часа, а женската килия не се бе запълнила със затворнички от цялото графство, които да чакат решението на съдията. Тъмнината и влагата още не бяха започнали да гнетят духа ѝ.

— Не гледай така — скара ми се, като видя мрачното ми изражение. — Аз съм тази, дето е в затвора, не ти. След като не съм увесила нос, и ти можеш да изглеждаш малко по-бодър.

— Как може да си тъй усмихната на такова място?

— Съвестта ми е чиста и вярвам, че Бог ще се погрижи за мен — отвърна тя. — Служих Му с всички сили през целия си живот и не вярвам, че Той ще ме остави сега.

— Ами ако така се случи?

— Значи ще има основателна причина.

Признавам си, понякога такова смирение ми идваше в повече. Ала бях отишъл да вдъхна кураж, а след като се уверих, че той е налице, не можех да тръгна да я убеждавам колко неуместен е оптимизмът ѝ.

— Смяташ ме за глупава, но грешиш — каза тя. — Знам, че нямам нищо общо с това.

— Така е. Бог също го знае. И аз го знам. Но дали съдебните заседатели са посветени в мислите Му, е съвсем друга работа.

— Какво могат да кажат? В съда трябва да се представят доказателства, не е ли така? А ти също като мен знаеш къде бях в онази вечер.

— Ако се наложи, трябва да го кажеш — посъветвах я.

Но тя поклати глава.

— Не. Това само би подменило един скандал с друг и не смятам да го правя. Повярвай ми, Антъни, няма да се наложи.

— Тогава аз ще им кажа.

— Не — отсече твърдо тя. — Сигурно си мислиш, че така ще проявиш доброта, но не ти ще страдаш. Законът теб няма да те засегне, а мен ще ме прогонят. Не мога да оставя майка си в нейното състояние. Нито мога да изложа хората от Абингдън и други места на наказание. Повярвай ми, Антъни, няма опасност. Никой не би си помислил, че мога да се държа по такъв начин.

Сторих всичко по силите си да я убедя, че греши, че хората от града не само го мислят, а вече са убедени. Ала тя не щеше да чуе и накрая ми нареди или да говоря за друго, или да я оставя на мира, при това го стори царствено, което бе странно при дадените обстоятелства, но напълно в съответствие с природата ѝ.

— На никого нищо няма да казваш — заяви тя. — Такива са желанието ми и моята заповед. Ще говориш само каквото аз ти позволя и нищо повече. Няма да се намесваш в това. Разбра ли ме?

Погледнах я смаяно, защото макар и прислужница, говореше като човек, роден да командва: никой суверен не би могъл да раздава заповеди с такава твърдост и увереност, че ще му се подчинят.

— Така да бъде — произнесох след дълга пауза, през която тя чакаше съгласието ми, което знаеше, че ще дам. — Разкажи ми за Кола.

— Какво има за казване, което не си видял с очите си?

— Може да е важно — отвърнах. — А видяното ме изпълва с недоумение. Видях как той те доближи, после отскочи. Не ти го накара да се отдръпне, по-скоро се ужаси от себе си. Не е ли истина?

Тя призна, че е така.

— И ти щеше да го оставиш да се възползва от теб, ако сам не се бе отказал?

— Ти вече ми беше казал, че нямам какво да губя, и беше вярно. След като той настояваше за заплащане, не можех да му попреча да си го получи. Не биха помогнали никакви протести преди или след това. Този урок вече го бях научила с други. — Тя докосна рамото ми, като видя как лицето ми се изопна. — Не говоря за теб.

— И все пак той се дръпна. Защо?

— Сигурно съм го отвратила.

— Не — поклатих глава. — Това не е възможно.

— Благодаря ти — усмихна се тя.

— Исках да кажа, че не се вмества в това, което видях.

— Може би има съвест. В такъв случай се присъединява към теб и ставате единствените двама мъже сред познатите ми, които могат да се похвалят с това.

При тези ѝ думи наведох глава. Съвест имах, не ще и дума: в тези дни и минута не минаваше, в която да не изпитвам укорите ѝ. Ала да се вслушваш в предупрежденията ѝ и да постъпваш в съгласие с тях, бе съвсем друго нещо. Та нали аз бях виновният за арестуването на Сара и бе достатъчна една моя дума, за да я освободят. А какво правех? Утешавах я, правех се на благодетел, бях тъй щедър и услужлив, че това напълно скриваше низостта ми, поради което никой не подозираше за дълбините на вината ми, растяща с всеки ден и ставаща все по-чудовищна. И все пак не ми стигаше смелост да постъпя както бе редно. А не че нямах желание. Колко пъти въображението ми беше рисувало как отивам при мировия съдия, разказвам му какво се е случило в действителност и разменям нейния живот с моя. Много пъти съм се виждал в позата на стоик, приемащ жертвата си храбро и благородно.

— Взех откраднатото от него — казах. — Силно съм озадачен. Това е книга от Ливий. Откъде се е взела?

— Баща ми я остави заедно с пакета малко преди смъртта си.

— В такъв случай с твое разрешение бих искал да отворя този пакет. Не съм го докосвал досега, защото ти така настояваше, но сега вярвам, че трябва. Той може да съдържа отговора.

Малко по-късно си тръгнах, но преди това отново я умолявах да ми позволи да говоря, с надеждата, че може да има начин тя да се отърве, без да се налага моето самопризнание. Но тя не даваше и дума да става за това и аз бях обвързан с желанията ѝ. При дадените обстоятелства нямаше как заради собственото си спасение да ѝ навличам нови беди.

Девета глава

Тук трябва да говоря за книгата, защото, струва ми, се забравих да спомена колко внимателно я изследвах. На пръв поглед нямаше нищо забележително у нея; беше издание в една осма на листа, подвързано в лошокачествена телешка кожа, с орнаменти по корицата, направени от достатъчно сръчен човек, но в никой случай голям майстор. Нямаше клеймо, което да ми посочи собственика. Уверен бях, че тази книга не излиза от библиотеката на учен, защото не познавах такъв, който не би маркирал грижливо притежанието си със своето име и указание на кой точно рафт може да бъде открита. Отсъстваха бележки в полетата, каквито се намираха в томовете, много пъти препрочитани и внимателно изучавани. Вярно, беше изпомачкана и протрита, но опитът ми подсказваше, че това е по-скоро резултат от лошо съхраняване, а не от много четене, тъй като страничната корица бе в отлично състояние и се бе запазила най-добре.

Вътре текстът бе недокоснат, ако не се брояха някои леко подчертани с мастило букви. На първата страница така бе маркирано „б“ на първия ред, „ф“ на втория и така нататък. На всеки ред имаше само по една подчертана буква и като знаех, че Уолис се интересува от главоблъсканици, помислих си, че те образуват акростих. Затова преписах всички белязани букви, но се получи само една абракадабра, лишена от всякакъв смисъл.

В тези безплодни занимания прекарах половината ден, преди да си призная поражението, след което поставих томчето на полицата зад други книги, та да остане незабелязано, ако някой дойде да го търси. После се насочих към пакета, все още с неговите неразчупени печати. Дори днес ми е странно, като си помисля, че тази малка вещ бе докарала до неистова лудост толкова много хора, замислили тъй ужасна жестокост, за да я завладеят. Без сам да го подозирам, дълго време бях държал при себе си мощно оръжие. И го осъзнах чак когато го отворих.

Отделих половин ден на тайната история на държавата, която лежеше пред мен, но чак когато прочетох ръкописа на Уолис, с пълна сила проумях как тези отдавнашни събития са се отразили на разиграващата се пред очите ми трагедия и осъзнах как ловко Джон Търлоу бе измамил математика — неслучайно си оставаше най-могъщия човек в кралството, без да заема никакви постове. Онова, което бе разказал на Уолис, беше истина до известна степен: разказът му как сър Джеймс Престкот и Нед Блънди, и двамата фанатици, макар и за различни каузи, бяха се съюзили, се потвърждаваше във всеки детайл. Половината и повече от документите представляваха писма между Търлоу и Кларендън, между Кромуел и краля и бяха поразителни както извънредно учтивият тон, така и идеалното познаване на характера и амбициите на другия. Едно по-конкретно писмо би предизвикало голяма олелия, ако бъде оповестено, защото там изрично се казваше, че кралят е наредил на Мордаунт да съобщи подробности за въстанието от 1659 година, а на допълнителен лист бяха изписани три дузини имена, тайни складове за оръжие, места за срещи на заговорниците. Дори аз знаех, че много от хората в списъка бяха убити в последствие. В друго се очертаваха рамките на споразумението между Чарлс и Търлоу, упоменати бяха в общи линии условията за реставрация на монархията, посочваше се кой трябва да бъде фаворизиран, какви граници ще се поставят на властта на краля и какви закони ще се приемат за контролиране на католиците.

Ясно беше, че ако сър Джеймс Престкот си беше върнал тези писма и им бе дал публична гласност навремето, каузата на роялистите щеше да бъде разгромена, а също и кариерата на Джон Търлоу, защото и двете страни категорично щяха да отхвърлят тези хора, готови да потъпчат принципи, установени с цената на толкова много кръв. Това обаче бе по-незначителната част от пакета и макар през 1660 година тя да би представлявала голяма заплаха, през 1663 година надали би разклатила трона. Не, по-опасните документи бяха в отделен пакет и те без съмнение бяха предоставени от самия сър Джеймс Престкот. И както селитрата и сярата са безвредни сами по себе си, но са способни да сринат и най-укрепения замък, когато се смесят и се превърнат в барут, така и тези две връзки с документи черпеха допълнителна мощ от своето обединяване.

Защото сър Джеймс Престкот беше католик и участник в заговора на папистите, имащ за цел да върне Англия в лоното на Римокатолическата църква. Естествено, че такъв е бил, как иначе синът му би си спечелил подкрепата на паписта граф Бристол? Кое друго може да обясни ужасеното мълчание на семейството му, отказът да се говори за неуточнени оскърбления, нанесени им от сър Джеймс? Джак Престкот го отбелязва, но го тълкува като още един пример на безсърдечието на своите роднини. Семейството на съпругата на Престкот е било от най-ревностните протестанти и преминаването на сър Джеймс към католицизма в техните очи е било непростимо престъпление. Защо иначе биха отказали да помогнат на сър Джеймс в бедите му, въпреки всички инстинкти за роднински дълг? Защо биха пратили малкия Джак в семейство Комптън, където той да бъде поставен под наставничеството на Робърт Гроув, този стълб на англиканската вяра? В природата на папистите е да впримчат в капан собствените си семейства, да проникват в ума на близките си и да го извращават. Каква надежда би имало юноша, тъй склонен към подвеждане като Джак Престкот, да устои на примамките на своя обожаван баща? Не, каквото и да ставало, жизненоважно е било заради собствената му безопасност и заради запазване на положението на семейството той да бъде държан по-надалеч. И веднъж отказал се от имотите си, сър Джеймс Престкот не бивало да си ги връща отново. В моите очи това сваля от семейството обвиненията в алчност и измама, макар че други няма напълно да се съгласят с преценката ми.

Предполагам, че сър Джеймс се е обърнал към католицизма по време на първото си изгнание в годините, когато много роялисти, отслабени от тежките си премеждия и измъчени от безнадеждност, са се поддали на папизма. Той е бил на служба при венецианците по времето на обсадата на Кандия и при престоя си в чужбина се е срещнал с много личности, облечени с влиянието на Римокатолическата църква, жадуваща да извлече изгода от нещастията на Англия. Една от тези личности е бил свещеник, с когото по-късно той е започнал кореспонденция.

Това ще го обясня по-нататък, засега ще кажа, че католикът, отдал повече от двайсет години от живота си на борба за защита на трона, е бил потресен да научи, че кралят е готов да се съгласи на най-свирепи гонения срещу него и едноверците му. Известието, че кралят се кани да сключи споразумение с Ричард Кромуел и Търлоу, е принудило сър Джеймс да действа, а после го е тласнало към държавна измяна.

Престкот е знаел, че Чарлс, най-двуличният сред хората, е водел преговори с французите, с испанците и със самия папа, като е просил подкрепа и пари в замяна на обещание да осигури пълна свобода на вероизповедание на католиците, щом веднъж си върне кралството. Обещавал е всичко и на всички, а когато най-сетне се възкачил отново на трона, е изменил на всички писани и неписани съглашения. Мисля, че дори съветниците му не са познавали в пълна степен неговото двуличие: Кларендън не е подозирал за преговорите с испанците, а господин Бенет е бил държан в неведение за отношенията с Търлоу.

Единствено на сър Джеймс Престкот е било известно всичко, защото Нед Блънди му е разказал едната част от историята, а неговият кореспондент, свещеникът, сам взел участие в преговорите, го е запознал с другата. Името на този свещеник било Андреа да Кола и вероятно Престкот се е запознал с него, докато е служел на Венеция.

Десета глава

До ден-днешен не мога да се помиря, че не разгадах всичко това по-рано, ала и днес дори се съмнявам, че бих могъл да схвана нещата достатъчно ясно, за да предотвратя смъртта на Сара. Де да знаех, че Търлоу и Уолис търсят тези документи и биха ми дали всичко, което поискам. Ако се бях досетил, че именно те стоят зад интригите, довели Сара до съд, ако бях проумял докрай смисъла на пребиваването на Кола в страната, бих могъл да отида и да кажа: „Прекратете този процес и незабавно освободете момичето“. Мисля, че щяха да се подчинят и да изпълнят всяко мое желание.

Но аз не осъзнавах в пълна степен всичко това, докато не прочетох ръкописа на Уолис и Престкот, и едва тогава си дадох сметка, че присъдата на Сара не е просто съдебна грешка, а напротив, всичко е водело към нея и тя е била неминуема. През годините много се е говорило за наградите и наказанията, които Бог отрежда за своите слуги, за да покаже обич или гняв към тях. Спечелена или изгубена битка — и двете са знаци от Бог. Загубата на състояние, когато кораб потъва в бурно море; внезапна болест или случайна среща със стар познат, който донася новина, също са поводи за окайване или благодарствени молитви. Може и така да е, но доколко е вярно, когато безбройни постъпки и тайно взети решения, известни само отчасти, бавно се натрупват с течение на годините, та накрая да доведат до трагичната смърт на невинна жена? Защото, ако крал Чарлс не беше толкова двуличен, ако Престкот не беше краен фанатик, ако Търлоу не се боеше за живота си, ако Уолис не бе тъй жесток и самолюбив, ако Бристол не беше толкова амбициозен, а Бенет тъй циничен, то Сара Блънди нямаше да бъде поведена към бесилката и това жертвоприношение не би се извършило. И какво да кажем за такава жертва, чиято гибел е кулминацията на безброй грехове, но е осъществена без много шум, така че истинската ѝ същност да остане завинаги неизвестна?

Както казах, не знаех всичко това и в онзи момент, когато седях в стаята си, заобиколен с листовете стара хартия, се упреквах за малодушието си да потърся спасение в отдавнашни кроежи, които ми изглеждаха без никакво значение за мен. Не ме интересуваше дали кралят на Англия ще запази трона си, или не, безразлична ми бе политиката му и дали католиците ще бъдат подложени на гонения, или открито ще проповядват вярата си. Мислех само за това, че Сара е в затвора, че не мога още дълго да си измислям оправдания и скоро ще ми се наложи да си призная.

За да се подготвя и да набера смелост, реших да поговоря с Ан Блънди, уверен, че ще почерпя от нея душевна сила. Кола споменава как през времето на отсъствието си я е поверил на грижите на Джон Лок и той изпълняваше задълженията си стриктно, макар и без голямо въодушевление.

— Да си кажа честно — сподели той, — това си е чиста загуба на време, макар че на душата ми подобни безвъзмездни постъпки ще се отразят добре. Тя умира, Уд, и нищо няма да го промени. Полагам грижи за нея само защото обещах на Лоуър. Но дали ще ѝ давам билки или минерали, дали ще използвам нови или стари методи, дали ще ѝ направя кръвопускане, или ще ѝ дам разхлабително — всичко ще е напразно.

Всичко това той произнесе полугласно на улицата пред къщата на Блънди, където го срещнах. Току-що бе направил посещението си за деня, което по думите му беше повече за отбиване на задължението, отколкото с реална полза. Майка ми всеки ден носеше храна на Ан Блънди, както настоя Сара, вместо да я носи на нея в затвора, и старицата не изпитваше нужда нито от завивки, нито от дърва за огъня. Нищо повече не можеше да се предприеме.

Смрадта на болест бе задушлива и ме задави още с влизането. Всички прозорци и врати бяха плътно затворени, за да не влизат студ и вятър; това беше необходимо, но неприятният резултат бе, че зловонието не можеше да напусне стаичката. И старата жена, която винаги упорито държеше навсякъде отворено, освен в най-голям студ, тежко страдаше. Лок затваряше плътно още с идването си, а тъй като нямаше сили да стане от постелята си, тя не можеше да отвори отново. Умоляваше ме да го сторя аз и накрая неохотно се съгласих, при условие, че отново ще затворя, преди да си тръгна. Не ми се искаше да се карам с Лок, задето съм се подчинил на каприз и съм нарушил лекарските предписания.

Каквито и да бяха доводите на медицината, трябва да кажа, че изпитах огромно облекчение, когато течението прогони вонята от къщата и полумракът се смени с дневна светлина. На Ан Блънди очевидно свежият студен полъх също ѝ се отрази добре. Тя пое дълбоко въздух и издиша с облекчение като преживяла трудно изпитание.

До този момент не бях успял да я разгледам в тъмното и бях потресен, когато след отварянето на капаците се обърнах да я видя както трябва. Най-вече се набиваха на очи изпитото ѝ лице и смъртната ѝ бледност. За пръв път я виждах с непокрита глава и забелязах колко е изтъняла и оредяла косата ѝ. За последните няколко месеца тя се бе състарила двойно. Обзе ме такава печал, че гърлото ми се стегна и не можех да проговоря.

— Странен младеж сте вие, господин Уд — каза тя, след като я разпитах за здравето ѝ и произнесох дежурните за обстоятелствата фрази. — При вас добротата се редува с жестокост. Жал ми е за вас.

Видя ми се нелепо тази нещастна торба кокали да съжалява мен и се обидих, задето бях обвинен в жестокост, тъй като тя е съвършено чужда на природата ми.

— Защо говорите така?

— Заради постъпката ви със Сара — отвърна тя. — Не ме гледайте така, сякаш не знаете за какво говоря. Няколко години ѝ подарявахте нещо, което бе за нея върховната награда. Разговаряхте, изслушвахте я. Бяхте неин събеседник и другар, доколкото мъж може да бъде другар на жена. Какво целяхте с това? Нима не ви е известно, че светът се промени, и че на момиче в нейното положение му е нужно да се научи да остане безмълвно, особено в обществото на хора с благородно потекло?

— Странно ми е да го чуя от вас.

— Виждам какво става наоколо. Кой не би го забелязал, когато е така очевидно? Но вие сякаш сте сляп. Във всеки случай аз така си мислех. Приемах ви за обикновен учен, който е дотолкова увлечен от заниманията си, че е готов да ги споделя с всички. Но не е така. След като я убедихте, че може да бъде слушана, денят, в който разтребваше стаята ви, стана единственият, който тя очакваше през седмицата. А после я изхвърлихте и не искахте да я знаете. После отново я взехте. Какво още ще измислите, за да ѝ причините болка, господин Уд? Не биваше да ви пускам в дома си.

— Никога не съм искал да ѝ причиня болка. А колкото до останалото, на нищо не съм я научил. По-скоро сега тя е моята учителка.

Вдовицата Блънди ме погледна с безкрайна тъга, после неохотно кимна.

— Много се боя за нея. Сега тя е толкова странна, плаша се, че няма да избегне голяма беда.

— Кога започна да говори по събрания?

Жената ме погледна внимателно.

— Значи ви е известно? Тя ви е разказала?

— Сам го узнах.

— След последното посещение на Нед, а и по-късно, когато ни казаха, че е мъртъв, говорехме за него отново и отново. Беше като поклон към паметта му, тъй като не ни бе дадено да погребем тялото му. Приказвахме си за родителите му, за живота му, за неговите битки и кампании. Бях не на себе си от мъка, защото много го обичах, той беше целият ми свят, всичката ми утеха. Но скръбта ме направи невъздържана. А Сара всичко забелязва. Разказвах ѝ за Еджхилската кампания, когато Нед командваше взвод, а накрая му повериха цяла рота, споделих, че не се беше прибирал повече от година и как много тъгувах за него.

Кимнах, решил, че тя ме води нанякъде, защото не бе от тези, дето бъбрят безцелно дори и в болестта.

— Сара ме погледна кротко и за пръв път ми зададе простичък въпрос: „Кой тогава е баща ми?“.

Тя помълча, докато не се увери, че по лицето ми не е изписано отвращение.

— Естествено, беше истина. Нед отсъства повече от година, а Сара се роди три седмици преди завръщането му. Никога не ме е разпитвал и упреквал, а със Сара винаги се е държал като с родна дъщеря. Не сме говорили за това, но понякога, когато ги виждах да седят един до друг край огнището, докато той я учеше да чете или ѝ разправяше приказки, или просто я притискаше гальовно към себе си, забелязвах в очите му тъга и страдах за него. Нямаше мъж като него, господин Уд, наистина беше най-добрият.

— И какъв беше отговорът на въпроса?

Тя поклати глава.

— Няма да лъжа, а не мога да кажа истината. Дни и нощи мисля за прегрешенията си, та да се подготвя за смъртта, и ми е нужно всичкото отпуснато ми време. Никога не съм претендирала, че съм добродетелна в каквото и да било отношение, така че имам много за какво да се разкайвам. Но Бог няма да ме упрекне в прелюбодеяние.

Това не беше отговор на въпроса ми, но и без това май не исках да го знам. И в най-добрите моменти не проявявам склонност към клюки, а Ан Блънди очевидно беше започнала да се връща в паметта си към миналото.

— Сънувах сън, най-прекрасния в живота ми. В този сън ме бяха заобиколили гълъби, а един кацна на ръката ми и ми проговори: „Наречи я Сара и я обичай — каза ми. — И ще бъдеш благословена сред жените.“

При тези ѝ думи ме побиха тръпки, но храбро ѝ се усмихнах.

— Изпълнили сте поръчаното.

— Благодаря ви, наистина го изпълних. Скоро след като го разказах на Сара, тя започна да странства и да говори пред хора.

— И да лекува?

— Да.

— Кой беше онзи ирландец? Преди няколко месеца го видях да излиза от къщата ви.

Тя помълча, като преценяваше колко може да ми каже.

— Името му беше Грейторекс, наричаше се астролог.

— Какво искаше?

— Не знам. Бях у дома, когато почука на вратата. Отворих, а той стоеше пред прага блед като платно и трепереше от страх. Попитах го кой е, но от уплаха той не можеше да отрони и дума. После Сара викна от стаята да го пусна вътре. Той влезе, падна на колене пред нея и я помоли да го благослови.

Този спомен все още тревожеше старата ѝ майка, а мен ме уплаши разказът ѝ.

— И какво после?

— Сара го хвана за ръката, каза му да стане, сякаш изобщо не бе учудена нито от идването му, нито от държанието му, и го настани до огнището. Разговаряха повече от час.

— За какво?

— Сара ме помоли да ги оставя насаме, затова чух само началото. Този човек каза, че прочел знамения за Сара по звездите, прекосил морето и изминал целия път дотук, за да я види — така му начертали звездите да постъпи.

— „Видяхме Неговата звезда на изток и дойдохме да Му се поклоним“ — произнесох тихо, а Ан Блънди се втренчи изпитателно в мен.

— Не изричайте такива думи, господин Уд, моля ви — каза тя. — Иначе ще се лишите от разума си, както започва да става с мен.

— Вече преживях безумието — уверих я — и страхът ми не се поддава на думи.

Не ми оставаше много време. Ако се канех да послушам съвестта си, трябваше да действам бързо, защото скоро щеше да започне делото, приготовленията вече бяха в ход. Пийнах малко в таверната, за да събера смелост, но пак отлагах задачата си. Накрая превъзмогнах малодушието си и отидох в Холиуел, където помолих да бъда приет от мировия съдия Джон Фулгроув. Въпреки че това беше най-заетият му ден в годината, той уважи молбата ми, но го стори с такава рязка безцеремонност, че съвсем изгубих ума и дума, разтреперих се и взех да заеквам.

— Е, говорете, не разполагам с много време.

— Отнася се за Сара Блънди — продумах накрая.

— Какво за нея?

— Тя е невинна, знам го.

Проста фраза, но какви мъчения струваше да я произнеса, да направя крачка от скалата в пропастта и по своя воля да се обрека на вечните терзания, които ме чакаха. Няма да се кича със заслуги за мъжество, чест, благородство или сила на духа. Знам по-добре от всеки друг що за човек съм. Не съм роден за герой и никога няма да стана един от онези, към които следващите поколения ще се обръщат за пример. Друг, по-добър от мен, би изрекъл тези думи по-рано и с повече достойнство, а не цял облян в пот като мен. Но всички ние правим каквото е по силите ни, и аз не можех да сторя повече. С риск думите ми да предизвикат насмешка у по-силни духом хора, ще кажа, че това бе най-храбрата постъпка в живота ми.

— И откъде ви е известно това?

Изложих историята си свързано, доколкото можах, и казах, че аз съм този, който е поставил отровата в бутилката.

— Видели са я в колежа — възрази той.

— Не е била там.

— Откъде знаете?

Не намерих отговор на това, тъй като бях се обвързал с обещание пред Сара да не говоря за пророчествата ѝ.

— Тя беше с мен.

— Къде?

— В стаята ми.

— Кога си тръгна?

— Не си тръгна. Остана там през цялата нощ.

— Семейството ви ще го потвърди ли?

— Те не я видяха.

— Няма как майка ви и сестра ви да не са си били у дома, нали? Знаете, че мога да ги разпитам.

— Сигурен съм, че си бяха у дома.

— И не са видели как е влязла, как се е качила в стаята ви, как е излязла после?

— Не.

— Не са чули нищо през цялата нощ?

— Не.

— Ясно. С цел да убиете доктор Гроув ли отнесохте праха в апартамента му?

— Не. Прахът вече си беше там и той ме помоли да сипя от него в бутилката, за да успокои стомашните му болки.

— Но час по-рано са му казали, че прахът не помага, и той е заявил, че никога повече няма да го използва.

— Не го е казал сериозно.

— Всички, които са го чули, са повярвали, освен това твърдят, че бил благодарен на италианеца за съвета.

— Не му беше благодарен.

— Потвърждават го очевидци.

— Нищо не мога да направя.

— Можете ли да обясните как златният пръстен с печат на доктор Гроув се е оказал у обвиняемата? Вие ли го откраднахте и ѝ го подхвърлихте?

— Не.

— Как е попаднал у нея тогава?

— Нищо не ми е известно за това.

Сър Джон се облегна на креслото си и ме изгледа мрачно.

— Не знам каква е целта ви, господине. Напълно ми е ясно, че лъжете, за да защитите онази отрепка, а опитът да се отклони правосъдието в лъжлива посока е сериозно провинение. Моля ви, добре си помислете и престанете да се държите така безразсъдно.

— Но това е самата истина.

— Не е истина. И няма как да е истина. Не можете да обясните уликите, доказващи вината ѝ, а фактите, които изреждате, за да засвидетелствате невинността ѝ, никак не са убедителни.

— Нима няма да ми помогнете?

— А вие какво искате? Следствието е приключено и делото е в ход. Ако упорствате да продължите с тези глупости, не мога да ви попреча да се изправите пред съда и там да произнесете речта си. Но дори да го направите, предупреждавам ви, че това нищо няма да промени, а съдът може да подложи и вас на наказание.

Тогава отидох при доктор Уолис с надежда да го уговоря да използва тайното си влияние и да спаси момичето. Как можех да знам, че той вече е предопределил смъртта ѝ? Разказах историята си за втори път и за втори път не ѝ повярваха.

— Нищо не ви дължа, господин Уд — заяви той. — Така или иначе, нищо не бих могъл да направя за вас. Съдбата на момичето е в ръцете на съдията и съдебните заседатели. Знам, чували сте слухове, че съм на правителствена служба, но те са силно преувеличени. Също толкова не ми е по силите да възбудя дело срещу нея, колкото и да го прекратя.

— Но вярвате ли ми поне?

Седяхме в кабинета му и разговорът ни се получи твърде странен; в поведението на доктора прозираше умора, каквато не бях забелязвал у него преди. Естествено, нямах никаква представа доколко това дело е мъчело съвестта му, защото ясно е съзнавал какво зло върши. Сам себе си е убеждавал, че постъпва благородно, но когато човек прави сделка със собствената си съвест, всеки, който го уверява в обратното, се подлага на риск.

— Не ви вярвам. Мисля, че тази басня е плод на вашата себичност. Предпочитате да се отдавате на наслада с момичето пред това правосъдието да възтържествува. Знам за нея повече, отколкото подозирате, и съм уверен, че когато я обесят, ще се възцари справедливост.

— Тя не е извършила убийство.

Уолис направи крачка към мен, извиси се с ръста си, смачка ме със силата и злобата на личността си.

— Развратното момиче, което толкова много ви се харесва, господин Уд, съдейства на заговорник, подстрекател и безбожник. Помага на най-опасния човек в кралството да извърши чудовищно престъпление и този човек вече уби моя слуга. Но аз ще осъществя отмъщението си и този човек ще умре. Ако смъртта на Сара Блънди ще е крачка към отмъщението ми, така да бъде. Не ме засяга дали е невинна, или виновна. Сега разбрахте ли ме, господин Уд?

— Тогава вие сте най-лошият сред грешниците — изрекох с глас, треперещ от стъписване след чутото. — Никакъв свещеник не можете да бъдете, не сте достоен да държите в ръце хляба на причастието. Вие не сте…

Уолис беше едър и здрав мъж, много по-висок от мен. Без нито дума ме сграбчи за яката и ме потътри навън. Опитах се да протестирам, да извикам, че на Божи служител не подобава да се държи така, но щом отворих уста, той ме разтърси, сякаш бях жалко псе, и ме притисна към стената, преди да отвори вратата към улицата.

— Не се бъркайте в това — процеди студено. — Безразлични са ми вашите грижи и нямам време за хленченето ви. Оставете ме на мира и нито дума повече по въпроса, иначе скъпо ще си платите.

След това ме изтика през вратата и ме изрита силно, а аз се спънах по каменните стъпала, паднах в студена кална локва и тя ме оплиска целия.

Стоях на колене в мръсотията, която се пропиваше в дрехите и обувките ми, и осъзнах, че съм претърпял поражение. Дори и от покрив да крещях, хората щяха да си запушат ушите и да откажат да признаят очевидната истина. Не знам дали щеше да е различно, ако бях проговорил по-рано, но вече бе твърде късно и осъзнаването ме накара да отпусна глава в локвата и да заплача от отчаяние, а дъждът плискаше отгоре ми още и още кал. Като че самите Небеса се бяха намесили и ме бяха превърнали в някакъв умопобъркан, който крещи на улицата, ала околните извръщат очи от него и се правят, че не го виждат. Изпаднал в крайна ярост, ударих с юмрук по земята и креснах срещу Бог, че е непоносимо жесток. Наградата и утехата ми бе презрителният смях на двама минувачи към пияницата, коленичил пред тях.

Единадесета глава

Започването на процеса срещу Сара постави началото на двата най-мъчителни и прекрасни два дни от живота ми, когато в пълна степен усетих и мощта на Божия гняв, и сладката благодат на Неговото опрощение. Кола е описал случилото се тогава и го е сторил с голяма проницателност. Няма да повтарям разказа му, по-скоро ще го допълня, тъй като, естествено, той е пропуснал събития, за които не е можел да знае.

Сара ми нареди да не се меся и аз вече бях нарушил заповедта ѝ, но не можех да се накарам да проявя неподчинение в нейно присъствие. Това може да изглежда като слабост от моя страна, и така да е, не ща да знам: говоря истината и твърдя, че никой, който я познаваше като мен, не би постъпил различно. Надявах се, че някой друг ще излезе в нейна защита или ще представи доказателства за невинността ѝ, но такъв нямаше. Самата Сара не каза нищо, само призна вината си, та тялото ѝ да попадне в ръцете на Лоуър и майка ѝ да получи грижи и лечение. Щом произнесе думата „виновна“ меко и със смирение, сърцето ми се сви болезнено и бях изпълнен с решимост за трети път да се опитам да открия истината на хората. Чух думите на съдията:

— Някой има ли да добави нещо? Ако има такъв, който ще се изкаже в защита на обвиняемата, трябва да го направи сега.

— Ваша светлост — обадих се.

Щях да викна пред цялата зала, че това момиче е невинно като самия Христос, че няма нищо общо със смъртта на Гроув, че не друг, а аз самият съм виновен за нея. Възнамерявах да употребя всичкото си достъпно красноречие, да потвърдя истината с всевъзможни доказателства, и бях сигурен, че ако първото ме подведе, то последните ще прозвучат убедително.

Ала се забавих, в мъката си не можех да произнеса и една дума и в този миг възможността беше пропусната. Известно ми беше, че мнозина в града, дори в самия университет ме презират и винаги съм се старал да не давам поводи да бъда унижаван. Този път отхвърлих всякакви мисли за собствено достойнство и в кратката тишина, породена от мълчанието ми, някакъв човек пусна злобна шега, останалите се разсмяха и това предизвика нови обиди. Защото съдебна зала, в която всеки момент ще бъде произнесена смъртна присъда, се превръща в място, изпълнено с ужас и тревога и хората с готовност се улавят за всяка възможност да разсеят гнетящото настроение. И ето че присъстващите взеха един през друг да сипят насмешки, така че дори да крещях с цяло гърло, пак никой не би ме чул. Изчервен от срам и объркване, усетих как Лок ме дърпа за ръкава; надявах се да възобновя обръщението си към съдебните заседатели, очаквах след като съдията призове към ред, отново да ми даде думата.

Той не го направи. Вместо това с високомерно и самодоволно подсмихване ми благодари за красноречието, с което преднамерено предизвика нова вълна от смях. А после обяви, че осъжда Сара Блънди на смърт.

Като чух тези думи, втурнах се навън от залата, за да избегна нови мъки, и се скрих у дома. Затворих се в стаята си и се молих за съвет свише. Но такъв не дойде. Не знам колко време прекарах застинал на колене, докато майка ми не съобщи, че е дошъл посетител, който не приема да бъде отпратен. Тя го помолила да си върви, но той отказал да си тръгне, преди да се види с мен. След няколко минути на вратата се появи Джак Престкот, преливащ от весело настроение и безумство. Силно ме уплаши, защото след последната ни среща разсъдъкът му наистина се бе помрачил и изразът в очите му ми говореше, че пред мен стои човек, който, ако се разсърди или срещне възражения, е способен да прибегне към насилие.

— Здравейте, приятелю — подхвърли и влезе вътре като важна персона, удостоила с вниманието си по-нископоставен. — Надявам се, че ви заварвам в добро здраве.

Не помня, а и не желая да си спомням какво му отговорих, но във всеки случай можех да му цитирам и извадка от каталога на Бодлеанската библиотека, дотолкова отнесен беше. Джак Престкот не се интересуваше от друго, освен да избърбори на глас собствените си заблуди, леещи се като поток от устата му. Принуди ме половин час да слушам разказ за премеждията му и как ги преодолял. Всички подробности бяха изложени точно така, както ги е описал в ръкописа си. Дори някои фрази, обяснения и коментари бяха дословно същите, затова предполагам, че до момента, когато бе решил да вземе в ръце перото, беше преживявал безкрайно събитията от тази година в болното си съзнание. След смъртта си вероятно ще иде в ада, защото така му се пада. Но според мен той така или иначе вече е в ада и Тулий е прав, като казва „A diis quidem immortali busquae potest homoni major esse poena furore atque dementia“ — онзи, когото боговете искат да накажат, лишават го от разум.

Бях в пълно недоумение защо е дошъл, тъй като знаех, че не ме брои за приятел, а и аз по никакъв начин не бях насърчил близост помежду ни. Като си помислих, че е дошъл за съвет относно онази отдавнашна история с баща му, дадох му да разбере, доколкото ми бе възможно, че нямам намерение да му помагам. Ала той вдигна ръка в снизходителен жест, за да ме накара да замълча.

— Дойдох да ви предоставя факти, не да ви искам мнението — рече с хитра усмивка. — Бъдете така добър да съхранявате тези документи. Един ден ще дойда за тях, вероятно когато искът ми ще бъде представен пред съда, но през следващите месеци ще пътувам и няма сигурност, че ще ги опазя. Като ги вземете на съхранение, ще ми окажете голяма услуга, каквато и аз оказвам на вас, защото ако доктор Уолис узнае къде са, несъмнено ще пожелае да си ги върне.

— Не желая да ги държа при себе си, нито да ви помагам по какъвто и да било начин.

— Да — кимна важно той. — Когато на бял свят излезе вашето животоописание на баща ми и чрез перото ви хората узнаят колко велик човек е бил, бъдещето ви ще бъде обезпечено. Бъдете уверен, няма да ви изоставя. Всички разходи по изданието ще поема аз. Мисля си за тираж най-малко хиляда екземпляра с изискана корица и на най-добрата хартия.

— Господин Престкот — повиших глас, — вие сте убиец и най-долният подлец, когото съм срещал. В момента убивате най-скъпия ми човек, най-прекрасното създание на света, и то без никакви причини. Моля ви, замислете се над онова, което вършите, още не е късно да промените всичко и да поправите причиненото зло. Ако отидете сега при мировия съдия…

— А за да се доведе този труд до съвършенство — продължи той, сякаш просто бях вметнал няколко думи като благодарност за великодушието му, — ще ви е необходимо ето това. Но при условие че на никого няма да споменавате и дума за тях, докато книгата не бъде дадена за печат.

Отново листове. Взех ги и ги погледнах — пълна безсмислица.

Когато видя ужасената ми физиономия, той открито се разсмя.

— След като съзирам такова недоумение, налага се да обясня. Тези документи са от бюрото на доктор Уолис. Откраднах ги преди няколко седмици. — Престкот се наведе напред на стола си и додаде със заговорнически шепот: — Написани са със сложен шифър и той взе, че се опря на добричкия доктор. Направо е бесен заради тях.

— Ако обичате — ударих го почти на молба, — престанете да говорите така. Не ме ли чухте? Нима не разбрахте какво ви казвам?

Когато извършвал експериментите си с вакуумната помпа — Кола е описал някои от тях, — господин Бойл забелязал, че при изтегляне на въздуха звуците, издавани от животните вътре, ставали все по-слаби, докато накрая били едва доловими. И докато Престкот седеше насреща ми, водеше разговора, който той си бе наумил, и чуваше отговори, съществуващи единствено във въображението му, без да осмисля думите ми, чувствах се тъкмо като такова нещастно опитно животинче, сякаш блъсках с юмрук в невидима стена и крещях с пълно гърло, но не получавах никаква реакция.

— Да, той се гордее с дарбата си и все пак тези писма никак не се поддават на острия му ум. — Престкот се изсмя. — Но той всъщност ми каза кой е ключът, макар да ме смяташе за твърде глупав, че да забележа как се е изтървал. Ако се съди по всичко, ще ви е нужна книгата на Ливий. Той е убеден, че с нея всичко ще се разреши. Аз лично нямам нищо против да си разгадае неговото писмо, но не желая да чете това на баща ми. Ето защо трябва да останат у вас. Изобщо няма да му хрумне да ги търси тук.

След тези думи Престкот ми се поклони за сбогуване и отиде да се позабавлява преди съдбоносния си разговор с доктор Уолис на следващия ден. И двамата са описали това събитие и очевидно за верен трябва да се смята разказът на доктор Уолис, тъй като нападението над него предизвика значителен шум и няколко седмици по-късно на Главната улица се събра голяма тълпа, за да гледа как чичото на младежа го извежда от затвора за душевноболни, окован във вериги и едва мърдащ. Такава мярка бе за доброто на всички и най-вече за негово собствено. Беше твърде кръвожаден, за да бъде оставен на свобода, и твърде побъркан, за да бъде наказван. Сигурно ще бъда разбран, като твърдя, че според мен той получи повече снизхождение, отколкото заслужаваше.

Така или иначе, той ми остави писмата и по-конкретно онова съществено писмо до Кола в Нидерландия, прихванато от Уолис — единственото доказателство за целите на италианеца в Англия. Хвърлих му бегъл поглед и го оставих настрани, макар да имах някакво понятие как мога да го прочета, защото в този момент не ми беше до празни умствени упражнения. Разтребих стаята си с методична прецизност и добавих книжата на Престкот към колекцията си под дъските. Ангажирах тялото си с безполезни задачи, докато умът ми се върна към скръбната си меланхолия. После излязох от дома си, за да посетя Сара за последен път.

Тя не пожела да ме види; тъмничарят ме уведоми, че искала да прекара тази последна вечер от живота си сама. Настоявах, предложих му откуп, умолявах и най-сетне го уговорих да отиде и да я попита още веднъж.

— Не иска да се срещнете — съобщи, щом се върна и ме погледна със съчувствие. — Каза, че утре бездруго сте щели да я видите.

Тя ме отхвърли и това ме натъжи повече от всичко друго. Себелюбието ми бе толкова егоистично, че можех да мисля само за собствената си обида — бях лишен от възможност да предоставя утеха. Признавам, тази вечер пих повече, отколкото беше редно, но виното ни най-малко не уталожи мъката ми. Обикалях от таверна в таверна, ала не можех да изтърпя близостта на весели и щастливи хора. Пиех сам и извръщах гръб, когато към мен се обръщаха дори онези, които смятах за приятели. Където и да идех, познати ме питаха за Сара и какво мисля за нея. Всеки път се чувствах твърде нещастен, че да кажа истината. Вдигах рамене и отвръщах, че не знам, че не ме засяга, че като нищо може да го е извършила. Исках само забрава, такова самосъжаление беше събудил алкохолът у мен. Накрая пиян бях изхвърлен на улицата, където се подхлъзнах и отново паднах в канавката. Този път там си и останах, докато не ме извлякоха насила.

— Знаете ли, господин Уд — произнесе мек и звучен глас в ухото ми, — струва ми се, че чувам кукуригане на петел. Не е ли странно това в този късен час?

— Оставете ме.

— Бих искал да си поговорим, господине.

И този непознат, Валънтайн Грейторекс, ме заведе в стаята си, настани ме до огъня, изсуши ме, после седна срещу мен и ме загледа изпитателно, но с голямо спокойствие, докато не заговорих пръв.

— Бях при мировия съдия и исках да му обясня, че тя не е виновна. Казах му, че аз съм убил доктор Гроув, а не Сара. Не ми повярва.

— Така значи?

— После отидох при доктор Уолис и му разправих всичко, но и той не пожела да повярва.

— Сигурно.

— Защо го казвате?

— Защото иначе тя нямаше да умре утре. Мисля, че я познавате добре.

— По-добре от всеки друг.

— Разкажете ми. Искам да знам всичко за нея.

Джак Престкот пише за този човек, за това как гласът му привлича слуха и уталожва страданието, как всички, към които се обръща, изпадат в безметежност и изпълняват всяко негово нареждане. Така стана и с мен и аз му разказах всичко, което знаех за Сара, всичко, което съм вложил в този ръкопис. Силно го интересуваха словоизлиянията ѝ и той искаше да чуе всяка дума, произнесена от нея. Когато преразказвах изреченото от нея на събирането, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка и той кимна удовлетворено.

— Длъжен съм да я спася — заявих, след като приключих разказа си. — Все трябва да има нещо, което мога да сторя.

— Господин Уд, твърде много рицарски романи сте чели. — В гласа му звучеше единствено доброта. — Може би се виждате като сър Ланселот от езерото, който препуска на бял кон, за да спаси от кладата Гуинивиър, поразява всички врагове и я отвежда в непристъпен замък.

— Не, мислех си, че ако ида при лорд-наместника или при кралския съдия…

— Няма да искат да ви чуят — отсече Грейторекс. — Както не са ви слушали мировият съдия и Уолис, както не пожела да ви слуша никой в съдебната зала. Да, „ще слушате с ушите си и няма да чувате, ще гледате с очите си и няма да виждате“, както е казано в книгата на пророка Исаия.

— Но защо толкова хора желаят смъртта ѝ?

— Сам добре знаете, но със сърцето си не сте готов да приемете случващото се. Знаете какво сте видели, познавате Библията, чули сте собствените ѝ думи. Нищо не можете да направите и нищо не бива да правите.

— Но аз не мога да живея без нея.

— Това е наказанието за вашето участие в случилото се.

Не ми останаха нито дух, нито сили да възразявам и алкохолът дотолкова беше замъглил ума ми, че и да исках, не бих могъл да отроня и дума повече. След известно време Грейторекс ми помогна да се надигна от стола и ме изведе на чист въздух, който ме освежи дотолкова, че вече можех да стоя прав.

— Това е чистилище, приятелю, но сам ще видите, че няма да трае дълго. Идете и поспете, ако можете. Молете се, ако не можете. Скоро всичко ще свърши.

Последвах съвета му и прекарах цялата нощ в молитви за себе си и за Сара, от цялата си душа се молих на Бог да се намеси и да прекрати това безумие, което бе стоварил над света. Вярата ми е слаба, позор за всеки, толкова облагодетелстван в живота като мен. Бях избавен от богатство, слава, власт и положение точно толкова, колкото добротата Му ме опази от нищета и тежка болест. Всяко безчестие е само мое, тъй като аз съм си го навлякъл, а и най-малкото постижение се дължи на Неговата милост. И все пак притежавах крехка вяра. Молех се пламенно, приложих всички познати ми средства да изпадна в онова тихо и искрено смирение, което бях изпитал само веднъж — когато яздех по зимния път, а Сара седеше зад мен на седлото. Частица от ума ми съзнаваше, че просто запълвам времето до минутата, когато ще се извърши неизбежното. Отново и отново се хвърлях в борбата, ставаща все по-отчаяна с всеки мой опит да укротя своята разбунтувала се душа. Ала бях прекарал твърде много време в обкръжение на рационалисти и хора, които ми говореха, че епохата на чудесата е отминала, че Божиите явления са си отишли от света и вече няма да се върнат. Знаех, че не е така и че Бог все още може да се вмесва в хорските дела и го прави, но не можех да го приема с цялата си душа. Не можех чистосърдечно да произнеса простите думи „Да бъде Твоята воля“. Знам, че исках да кажа: „Да бъде Твоята воля, ако съответства на моето желание“. А това не е молитва и не е смирение.

Молитвите ми бяха всуе. Малко преди разсъмване прекратих напразните си опити, разбрал, че Бог ме е изоставил. Нямаше да получа помощ и онова, което желаех най-много на света, нямаше да ми бъде дарено. Знаех, че ще я изгубя, и в този миг осъзнах, че Сара бе най-драгоценното в живота ми и ще си остане такова в годините, дадени ми да живея на земята. Примирих се с пратеното ми наказание и в своето отчаяние сред тишината на зазоряването сигурно за пръв път се молих искрено. Знам само, че мракът се вдигна от мен, небивал покой обхвана душата ми, аз отново се озовах на колене и с цялото си сърце благодарих на Бог за добротата Му.

Не знаех какво ме чака и не разбирах как може да бъде избегнат онзи неминуем поход на човешката жестокост. Но повече не питах и не се съмнявах. Облякох се възможно най-топло, загърнах се в най-плътния си плащ — макар пролетта да бе настъпила, призори беше студено — и се смесих с множеството, бързащо към замъка, за да гледа екзекуцията.

Само един човек щеше да умре този ден; съдията бе толкова милостив към останалите, колкото бе отмъстителен към Сара, така че всичко щеше да приключи бързо. Когато пристигнах, тълпата бе обкръжила вече огромното дърво в двора и от един дебел негов клон бе провесено въжето, а до ствола беше опряна стълба. Сърцето ми се сви и отново ме нападнаха съмнения, но аз ги отпъдих с огромно усилие на волята. Дори не знаех защо съм там. Естествено, в присъствието ми нямаше цел, нито смисъл и аз не исках Сара да ме види. Но чувствах, че трябва да бъда там, че от това зависи животът ѝ, пък макар и нищо да не можех да постигна.

Лоуър беше дошъл заедно с Лок и двама яки мъже, в единия от които разпознах хамалин от Крайст Чърч. Странна компания, помислих си, преди да ме осени разбиране какво са замислили. Не бях виждал Лоуър от няколко дни, но трябваше да се досетя, че той не би пропуснал възможност да се сдобие с още материал за книгата си. Беше добър човек, но посветен на работата си. Изражението му на сурова решителност, докато крачеше край дървото, подсказваше, че ни най-малко не изпитва удоволствие от предстоящото, но и няма да обърне малодушно гръб.

Направих възможното да го избегна; не бях в настроение за разговори и само мимоходом забелязах още една групичка малко встрани — бяха заобиколили професор-региуса, приказваха на висок глас и подхвърляха груби шеги. Ако бях обърнал повече внимание, бих осмислил значимостта на проведения шепнешком разговор в обкръжението на Лоуър, на начина, по който се разположиха около дървото за бесене, на мрачното удовлетворение, изписано на лицето на Лоуър, докато оглеждаше бойното поле и разпределението на силите си.

И ето че изведоха окованата в тежки вериги Сара, съпровождана от двама едри стражи, макар че нито от едното, нито от другото имаше нужда, толкова малка, крехка и слаба беше тя. Видът ѝ ми разби сърцето: очите ѝ бяха натежали от безсъние и тъмните кръгове около тях се открояваха още повече заради смъртната ѝ бледност. Красивата ѝ тъмна коса не беше покрита, само че вече не беше красива. Тя винаги я разресваше грижливо, беше единствената проява на суетност у нея, а сега бе мръсна и сплъстена, прибрана небрежно над тила ѝ, та да не пречи на въжето.

Просто повтарям онова, което Кола е записал по моите думи: тя наистина се отказа от свещеник с храброст и смирение, които извикаха силни ръкопляскания от тълпата, сама произнесе молитва, а след нея — кратка реч. В нея се разкайваше за греховете си, но не си призна онзи, заради който предстоеше да умре. В думите ѝ нямаше гръмко геройство, нито предизвикателство, нито зов за съчувствие от събралите се, както би било уместно за мъж в сходни обстоятелства. Убеден съм, здравият разум ѝ бе подсказал, че такова изказване от нейната уста би прозвучало неподобаващо и не би ѝ спечелило състраданието на тълпата. Напротив, намери път към сърцата им чрез смирение и храброст и тъй като тези качества поначало ѝ бяха присъщи, множеството я аплодира просто защото остана вярна на себе си докрай, а в моите очи това беше най-велик подвиг.

След като с думите бе приключено, тя се изкачи зад палача по стълбата, където търпеливо зачака той да надене примката на шията ѝ. Не знам защо обесванията винаги са тъй груби и долнопробни; би трябвало последните мигове на човек да са облечени в повече достойнство, не с треперене на ръце и крака при изкачване на паянтовата стълба, което в редки случаи не извиква присмех. Но в онова утро тълпата не бе настроена да се смее; младостта, крехкостта и спокойствието на осъдената не предизвикаха никакви пошли подвиквания сред присъстващите и те я гледаха смълчани и с почит, каквато не бях долавял друг път при такива събития.

Забиха барабаните — бяха само двама барабанчици, момчета на по дванайсет години, които неведнъж бях виждал по улиците. Дните, когато церемонията по обесването биваше съпровождана с полкови барабани, отдавна бяха отминали и мировият съдия бе решил, че в онази сутрин не е необходимо присъствието на войници. Не очакваше от тълпата вълнения и буйства, каквито биха могли да се предполагат при умъртвяването на обичана в града личност, или на известен бандит, или на семеен човек. Тук случаят не бе такъв. Тълпата онемя, последваха я и барабаните. Палачът — с движение, изпълнено наистина с удивителна деликатност, — бутна Сара от стълбата.

— Боже, имай милост!

Това извика тя и последната дума бе заглушена, когато въжето се опъна под тежестта ѝ. Жертвата издаде задавено изхлипване, посрещнато от съчувствената въздишка на множеството. И ето, вече се поклащаше, лицето ѝ стана мораво, крайниците ѝ трепкаха и се разнесе воня, когато издайническите петна по грубата риза показаха, че примката оказва обичайния си грозен ефект.

Няма да продължавам; малко са онези, които не са се изправяли пред подобно зрелище, а спомените дори и днес ми носят неимоверна болка, макар да помня, че наблюдавах случващото се с удивително спокойствие при все внезапната раздираща гръмотевица, дошла от небето в мига, когато тя увисна на примката. Молих се за душата ѝ, свел поглед, та да не съзирам края ѝ.

Ала съвсем бях забравил за Лоуър и решимостта му да получи тялото преди професор-региуса. То се знае, предварително бе подкупил палача: с това се обясняваха кимванията и намигванията, които си разменяха, и фактът, че Лоуър бе допуснат толкова близо до бесилката. Нямах представа, че е купил съгласието на Сара, като е обещал да лекува майка ѝ, нито можех да знам, че в същия този миг само на няколкостотин метра от замъка старата жена изпуска последния си дъх. Тялото на Сара едва бе застинало неподвижно след импулсивното потрепване, когато Лоуър вече раздаваше гръмки разпореждания на малката си армия.

— На работа, момчета! — викна той, втурна се напред и даде знак на палача, който извади от пояса си нож и преряза въжето.

Тялото на Сара падна от един метър височина с глухо тупване, след което последва първият недоволен ропот на тълпата, а Лоуър се наведе да провери дали тя диша.

— Мъртва е! — обяви след кратък оглед, така че да го чуят всички, и махна на помощниците си да излязат напред.

Хамалинът от Крайст Чърч грабна тялото, метна го на рамото си и преди който и да било да успее да се опомни, бързо се отдалечи с него, като премина в бяг, и чак тогава сред тълпата се чуха първите протести. Двама от хората на Лоуър останаха, за да задържат тези на професор-региуса, ако се опитаха да спрат хамалина, а Лоуър се озърна още един път наоколо, преди да последва придобивката си.

Погледите ни се срещнаха през пространството на двора и в моя той вероятно прочете единствено отвращение. Вдигна рамене и сведе очи, без да се обръща повече към мен, а после с бърза крачка си тръгна и се скри зад пелената от дъжд, който се лееше вече като из ведро.

Побавих се още миг и също си тръгнах, но за разлика от тълпата, която се втурна след похитителите и задръсти тесния вход, през който всички държаха да минат наведнъж, аз излязох през задната портичка. Знаех къде отива Лоуър и не ми се налагаше да не отделям поглед от фигурата му; и така можех без затруднения да настигна и него, и страшния му товар.

Налагаше му се да действа бързо и колкото по-скоро, по-добре, защото множеството не бе склонно да му прости оскърблението. В изпълняването на смъртна присъда чрез обесване гражданите виждаха Божията воля и кралското правосъдие и бяха дошли да се убедят, че приличието ще бъде спазено докрай. Не биха приели — човешките стълпотворения имат остро чувство кое е справедливо и кое не — никаква проява на долно поведение. Осъденият трябва да умре, но с него трябва да се отнесат достойно. Лоуър бе оскърбил жертвата и бях наясно, както и целият град, че спипат ли го, зле му се пише.

Това обаче не се случи, защото той добре бе обмислил всичко; самият аз го догоних чак когато вече се вмъкна в лабораторията на Бойл през задния вход и се качваше по стълбите.

Все още ме побиваха студени тръпки от ужас пред това, което бе сторил. Всичките му аргументи ми бяха известни предварително и дори се съгласявах с повечето от тях, но такова нещо не можех да допусна. Сигурно ще кажете, че предвид всичко, което бях направил и не бях направил, нямам никакво право да съдя другите. И все пак изкачвах стълбите с надеждата, че ако не ми се бе удало да запазя справедливостта, то щях да го сторя поне с последващите действия.

Лоуър вече беше поставил пазач на стълбите, за в случай че тълпата се досетеше как, вместо в Крайст Чърч, е дошъл тук и се канеше да спусне резето, та никой да не попречи на отвратителните му занимания. Ала аз успях да нахълтам вътре, като в последния момент притиснах вратата с цялата си тежест.

— Лоуър! — викнах, като обходих с поглед адската сцена наоколо си. — Това трябва да бъде прекратено.

Лок се приготвяше да му помага за отварянето на трупа, а редом с него беше бръснарят, комуто щеше да бъде поверено механичното разчленяване. Вече бяха съблекли Сара и прекрасното тяло, което така често бях прегръщал, лежеше на масата, а бръснарят грубо го миеше и го подготвяше за ножа. В това, че е мъртва, никой не би се усъмнил: измъчената ѝ плът бе неестествено бяла и само дебелата червена резка на шията ѝ и изражението на страдание по лицето ѝ, съсипало красотата ѝ, показваше какво ѝ се бе случило.

— Не ставайте глупав, Уд — отвърна уморено Лоуър. — Тя е мъртва. Душата е напуснала тялото. По никакъв начин не мога да ѝ причиня болка. Известно ви е не по-зле, отколкото на мен. Знам, че я обичахте, но вече е твърде късно.

Той ме потупа съчувствено по рамото.

— Чуйте, приятелю — продължи, — това тук никак няма да ви е по вкуса. Не ви виня, за такова нещо е нужен много здрав стомах. За вас е по-добре да не оставате и да гледате работата ни. Послушайте съвета ми и си идете у дома. Ще е по-разумно, повярвайте.

Бях твърде гневен и ядосано отхвърлих приятелската ръка. Отстъпих крачка назад, за да го изпитам дали ще се реши на това кощунствено дело пред очите ми и безразсъдно си въобразявах, че моето присъствие ще го накара да проумее какво зло се кани да извърши и ще се спре.

Един миг той ме гледа, сякаш не знаеше как да постъпи, докато от далечния ъгъл на стаята не се раздаде прокашлянето на Лок.

— Знаете ли, разполагаме с много малко време — каза той. — Мировият съдия ни даде само един час и той тече. Не забравяйте какво ще се случи, ако тълпата ни завари тук. Решавайте бързо.

Не без усилия Лоуър взе своето решение, отвърна се от мен, даде знак на останалите да напуснат стаята и се приближи към масата. Паднах на колене и започнах да се моля на Бог, ако изобщо ме чуеше, да стори нещо и да спре този кошмар. При все че предишната нощ не бяха донесли полза, повторих всичките си вчерашни молитви и обещания. О, Боже, Ти, който дойде в света, за да изкупиш греховете ни, съжали се над тази нещастна невинна душа, ако не над мен.

Лоуър взе ножа и го допря до гърдите ѝ.

— Готов ли сте? — попита.

Лок кимна и Лоуър с бързо и уверено движение започна разрез. Затворих очи.

— Лок! — чух в чернотата гласа на Лоуър, в който прозвуча внезапен гняв, — ще ми обясните ли какво ви прихваща? Пуснете ми ръката. Всички ли се побъркахте?

— Чакайте.

И Лок — Лок, когото никога не бях харесвал, — отдръпна ножа от тялото и се наведе над трупа. После с озадачен вид повтори този си поклон, така че допря буза до устата ѝ.

— Тя диша.

При тези простички думи, казващи толкова много, едва сдържах сълзите си. В последствие Лоуър привеждаше свои собствени обяснения: как, заради неговото бързане пръв да вземе тялото, въжето било срязано твърде рано и поради това не угаснал животът, а само неговата видимост. Обесването само задушило нещастното момиче и я докарало до временна загуба на съзнание. Всичко това ми е известно, той неведнъж повтори своите аргументи, но аз знаех друго и никога не си направих труда да му противореча. Той вярваше в едно, аз съзирах друго. Знаех, че съм станал свидетел на най-голямото чудо в историята. Присъствал бях на възкръсване, тъй като Светият дух витаеше в тази стая и нежните крила на гълъба, трепкащи при зачатието на Сара, се бяха върнали, за да пърхат над душата ѝ. Не е дадено на човек, и на лекар в това число, да върне живота, когато той вече е угаснал. Лоуър доказваше, че Сара изобщо не е умирала, но лично той я обяви за мъртва, а смъртта бе изучил по-добре от много други. Казват, че епохата на чудесата е отминала, и аз самият вярвах в това. Ала не е така; чудеса ни се явяват и днес, просто сме се научили да им намираме друго обяснение.

— И какво ще правим сега? — чух смаяния и разочарован глас на Лоуър. — Да я убием ли пак според вас?

— Какво?

— Осъдена е на смърт. Да не я убием сега, ще означава просто да отложим неизбежното и аз със сигурност да се лиша от нея.

— Но…

Не можех да повярвам на ушите си. След като бе станал свидетел на такова чудо, приятелят ми нямаше как да говори сериозно. Не би могъл да се противопостави на очевидната Божия воля и да извърши убийство, нали? Исках да се изправя и да го увещавам, но нямах сили нито за едното, нито за другото. Краката отказаха да ми се подчинят и не можех да отворя уста, способен бях само да слушам, защото Бог имаше още планове за този ден. Пожелал бе да даде шанс за изкупление и на Лоуър, стига само той да се решеше да го приеме.

— Аз бих я ударил по главата — мърмореше той, — само че това ще увреди мозъка. — Поседя замислен, като се почесваше под брадичката. — Ще ми се наложи да ѝ прережа гърлото — додаде. — Това е единственият изход.

Отново взе ножа и отново се замисли, а после бавно го остави на масата.

— Нямам сили да го извърша — промълви. — Лок, посъветвайте ме как да постъпя.

— Май си спомням — отвърна Лок, — че лекарите са длъжни да запазват човешки живот, не да го отнемат. Нима в нашия случай не е така?

— Но в очите на закона тя е мъртва — възрази Лоуър. — Само завършвам каквото вече бе редно да е станало.

— Значи сега сте палач?

— Тя беше осъдена на смърт.

— Нима?

— Много добре знаете, че да.

— Доколкото помня, бе осъдена на обесване за шията — опонира му Лок. — Това беше направено. Не се спомена за обесване за шията до смъртта ѝ. Признавам, това обикновено се подразбира, но в нашия случай не е изрично уточнено и не може да се смята за неотменна част от наказанието.

— Бе осъдена също и на изгаряне — посочи Лоуър. — Замениха го с обесване, за да бъде избавена от мъките. Да не искате да кажете, че сега трябва да я предадем на кладата и да допуснем тя да изгори жива?

Тук вниманието му се върна към самата Сара, която издаде слаб стон: лежеше съвсем забравена, докато над тялото ѝ философи провеждаха научен диспут.

— Подайте ми бинт — нареди Лоуър, внезапно отново превърнал се в лекар. — И ми помогнете да превържа среза, който вече направих.

През следващите пет минути той щателно обработваше раната, която за щастие не беше голяма, а после двамата с Лок я повдигнаха и настаниха така, че тя бе опряна с гръб на раменете им, а краката ѝ висяха от масата. Докато Лоуър я наставляваше да диша равномерно и дълбоко, така че главата ѝ да се проясни, Лок най-сетне донесе плащ и внимателно я прикри с него.

Да размишляваш за убийството на жива жена, която седи и се опира на рамото ти, е много по-трудно от това да обмисляш как да разчлениш труп, проснат на масата, и когато Сара бе загърната с плаща, настроението на Лоуър коренно се промени. Природната му доброта, често засенчвана от честолюбие, помете всичко по пътя си и без сам да го съзнава, той започна да се обръща към момичето като към своя пациентка. А винаги бе бил непримирим в защитата на онези, които смяташе за свои подопечни.

— Но какво да правим сега? — повтори въпроса си и всички осъзнахме, че през изминалите няколко минути шумът откъм улицата се бе усилил и вече се бе превърнал в рев от много гърла.

Лок подаде глава през прозореца.

— Долу се е събрала тълпа. Казвах ви, че това няма да им е по вкуса. Добре поне, че заваля дъжд, та повечето зяпачи са се разотишли по домовете си. — Той присви очи към небето. — Виждали ли сте някога такава буря?

Сара отново простена, после наведе глава и обилно повърна. Това, както и затрудненото ѝ дишане, отново накара лекарите да се заемат с нея. Лоуър донесе спирт, потупа я леко по тила и я накара да пийне, което предизвика нов спазъм.

— Ако им го посочите, те ще ви отговорят, че това е знак за Божия гняв срещу вашите опити. Ще я вземат и ще я отнесат на кладата, при това ще поставят охрана, за да се подсигурят, че няма да я доближите.

— Намеквате, че не бива да им я предаваме?

През всичкото това време не отроних нито дума, само стоях в ъгъла и наблюдавах случващото се. Сега установих, че съм си върнал способността да говоря. Можех да променя баланса на силите, защото бе ясно, че всички присъстващи трябва да са в съгласие за действията, които ще се предприемат.

— Не сте задължени — обадих се. — Тя нищо лошо не е направила. Напълно невинна е. Знам го със сигурност. Ако сега им я предадете, не само ще изоставите пациентка в беда, ще се отвърнете от невинна душа, към която милост прояви самият Господ Бог.

— Уверен ли сте в това? — обърна се към мен Лок.

Очевидно той едва сега забеляза присъствието ми.

— Уверен съм. Опитах се да го кажа пред съда, но ме освиркаха.

— Няма да питам откъде ви е известно — с мек тон изрече той и проницателният му поглед за пръв и последен път ми даде да разбера как така по-късно той зае толкова високо положение в обществото.

Виждаше повече от останалите хора и се досещаше за още повече. Благодарен му бях за мълчанието тогава, благодарен съм му и до ден-днешен.

— Чудесно — продължи той. — Единственото затруднение е, че може ние да заемем мястото ѝ на бесилката. Иска ми се да вярвам, че съм великодушен човек, но готовността ми да стигна донякъде заради болен си има предели.

През това време Лоуър крачеше напред-назад силно развълнуван, като от време на време хвърляше поглед през прозореца, после се обърна последователно към Сара, към Лок и към мен. Когато с Лок млъкнахме, заговори той.

— Сара? — повика я тихо и повтаря името ѝ, докато тя не повдигна глава и не го погледна.

Очите ѝ бяха налети с кръв, тъй като малки кръвоносни съдове в тях се бяха спукали и това ѝ придаваше вид на самия дявол, а бледността ѝ правеше очите още по-ужасяващи.

— Чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?

След дълга пауза тя кимна.

— Трябва да ми отговориш на един въпрос — каза той и се приближи до масата, като се отпусна на коляно, та тя да може по-добре да го вижда. — Каквото и да си говорила по-рано, сега трябва да кажеш истината. Защото от това зависят не само твоите, но и нашите живот и душа. Ти ли уби доктор Гроув?

Въпреки че истината ми беше известна, не знаех какъв отговор ще даде тя. А тя не го даде дълго време и накрая бавно поклати глава.

— Лъжливо ли беше признанието ти?

Едва забележимо кимване.

— Ще се закълнеш ли във всичко, което ти е скъпо?

Тя кимна.

Лоуър се изправи и тежко въздъхна.

— Господин Уд, отведете момичето горе в стаята на Бойл. Той силно ще възнегодува, ако научи, така че се опитайте да не цапате там. Облечете я възможно най-бързо и ѝ отрежете косата.

Взирах се в него, без да разбирам какво ми говори, и Лоуър се намръщи.

— Побързайте, господин Уд. Никога не бива да се съмнявате в лекар, който се опитва да спаси човешки живот.

Хванах Сара за ръка и я поведох, а зад гърба си чух Лоуър да промърморва полугласно:

— В съседната стая, Лок… Рискът е голям, но може да успеем.

Макар на вид да бе съвсем здрава, Сара все още не можеше да говори и едва се движеше, само седеше, гледаше право пред себе си, а аз изпълнявах дадената ми поръчка. Да острижеш коса, без да имаш ножици, не е лесна работа и творението на ръцете ми не би направило чест на придворна дама. Но какъвто и да бе замисълът на Лоуър, модният стил нямаше място в него. След като приключих със задачата си, опитах се да прикрия следите от безпорядъка, който създадох. После седнах редом с нея и хванах ръката ѝ. Не бих намерил думи, с които да изразя чувствата си, така че не казах нищо. Само леко стиснах пръстите ѝ и след малко почувствах ответно стисване. Това ми стигаше: избухнах в ридания, които разтърсиха цялото ми тяло, и склоних глава върху гърдите ѝ, а тя седеше съвършено неподвижна.

— Нима наистина помисли, че ще те оставя? — промълви с тъй слаб и тих глас, че едва я чух.

— Не смеех да се надявам. Знам, че не го заслужавам.

— Коя съм аз?

Това бе най-прекрасният миг в живота ми. Всичко водеше към този въпрос и всичко, случило се след него, изживените в последствие от мен години и онези, които се надявам да изживея занапред, бяха просто епилог. За пръв и последен път нямах съмнения, не се нуждаех от обмисляне и разсъждаване. Не изпитвах потребност да преценявам и претеглям доказателства, нито да прибягвам към тълкуване, налагащо се при по-маловажни житейски обстоятелства. Длъжен бях да живея без страх и с твърда увереност да приема безспорната истина. Защото има неща тъй очевидни, че изследването им е излишно и логиката там няма място. Истината бе пред мен и този дар бе толкова по-скъпоценен, защото бе незаслужен. Аз знаех. Това е всичко.

— Ти си моят Спасител. Бог в плът и кръв, роден от Духа, изтърпял гонения, обиди и тормоз, умря заради греховете ни и възкръсна, както се е случвало и преди и ще се случва пак във всяко поколение на човешкия род.

Всеки, който би ме чул, щеше да ме вземе за побъркан и с това си единствено изречение аз направих крачката извън човешкото общество и влязох в покоя на мой собствен свят.

— Не казвай на никого за това — промълви тихо тя.

— Страхувам се. Не мога да понеса да те изгубя отново — добавих, засрамен от себичността си.

Сара седеше, сякаш безучастна, но в един миг се наведе към мен и ме целуна по челото.

— Не бива да се страхуваш, нито сега, нито никога. Ти си моята любов, моят гълъб, най-скъпото ми и аз съм твой приятел. Няма да те оставя и никога няма да те напусна.

Това бяха последните ѝ думи към мен, последните, които чух от устата ѝ. Седях до нея, без да пускам ръцете ѝ, и я гледах с благоговение, докато тропотът отдолу не ме извади от унеса ми. Тогава станах от леглото, където тя седеше с поглед, взрян право пред себе си, и се върнах при Лоуър. Сара вече сякаш напълно бе забравила за съществуването ми.

Долу пред мен се откри кървава сцена като след дяволска битка и дори аз, който знаех цялата истина, се ужасих от нея. Колко ли е бил потресен Кола, когато силом е нахълтал в лабораторията и е видял останките, приел ги за тялото на Сара. А Лоуър бе взел трупа, купен от него в Ейлсбъри, беше го нарязал до неузнаваемост и така бе обезобразил главата, че вече не приличаше на човешка. Самият той бе покрит с кръв от куче, което Лок беше заклал, та да допълни илюзията, а вонята на спирт бе нетърпима въпреки широко отворения прозорец.

— Какво ще кажете, Уд? — обърна се Лоуър към мен със сурово изражение. Лок отново бе възобновил позата си на скучаеща разсеяност, облегнат небрежно на вратата. — Дали някой ще забележи подмяната?

И с ножа си издълба една от очните ябълки на трупа, така че сега тя висеше на тънка нишка от черепа.

— Отрязах ѝ косата, но е толкова разтърсена от преживяното, че почти не е способна да помръдне. Какво предлагате да направим?

— Слугата на Бойл държи дрехи в шкафа до стаята — каза ми той. — Поне обикновено там има такива. Мисля да си услужим с тях. Облечете момичето така, че никой да не я разпознае, и тайно ще я изведем от къщата. Дотогава не ѝ позволявайте да слиза долу и да вдига шум. Никой не бива да я вижда, нито изобщо да заподозре, че горе има някой.

Отново се качих на горния етаж, открих дрехите на слугата и се заех с много трудната задача да облека Сара. През цялото време тя не произнесе нито дума. Като приключих, оставих я, излязох през задната врата на дома на господин Крос, а оттам по тясната пресечка се добрах до улица „Мъртън“ и до жилището си.

Ала преди това се отбих в таверна „Перата“, защото имах нужда да възстановя душевното си равновесие и да събера мислите си. И тук при мен дойде Кола, който също имаше много уморен и измъчен вид, и пожела да чуе новините около екзекуцията. Разказах му истината, като пропуснах само една важна подробност, и горкият човек прие това като потвърждение на своята теория за кръвопреливането — че смъртта на донора неизбежно причинява смърт и на реципиента. По напълно очевидни причини не можех да го просветя по този въпрос и да му посоча, че в теорията му е налице фатална грешка.

Той ми съобщи за смъртта на майката и чутото дълбоко ме опечали, защото тази смърт бе поредното бреме, което щеше да легне на плещите на Сара. Когато Кола отиде да се разправя с Лоуър, аз си наложих за момента да забравя майката на Сара, и отидох у дома при моята собствена. Заварих я в кухнята. Арестът на Сара бе тежък удар за нея и тя привикна да седи тихо край огнището, когато не се молеше за момичето. Тази сутрин, когато се прибрах вкъщи — макар да се бяха случили толкова събития, беше още едва осем часът, — тя седеше на креслото, забранено за всички останали, и за огромно мое учудване видях, че е плакала, докато наоколо не бе имало кой да я види. Но тя се престори, че не е имало такова нещо, а аз се престорих, че не съм забелязал, та да не я унижавам. Бях смаян как може нормалният живот да продължава въпреки чудесата, на които бях станал свидетел, и не разбирах как никой не ги е забелязал освен мен.

— Свърши ли всичко?

— Един вид да — отвърнах. — Майко, трябва да ви попитам нещо много сериозно. Какво бихте сторили да ѝ помогнете, ако имахте такава възможност?

— Всичко — отсече тя без колебание. — Знаеш го. Абсолютно всичко.

— Ако е успяла да избяга, ще ѝ помогнете ли, та макар това да означава да нарушите закона? Бихте ли могли да не я издадете?

— Разбира се — отвърна ми. — Законът е нищо, когато е грешен, и не заслужава да бъде съблюдаван.

Погледнах я изненадан, защото думите прозвучаха странно, докато не осъзнах, че бях чувал и Сара да казва същото.

— А сега бихте ли ѝ помогнали?

— Мисля, че вече е недосегаема за помощта ми.

— Не е.

Тя не каза нищо, така че аз продължих и след като бях подхванал вече веднъж, думите се изляха от мен като поток.

— Тя умря и отново е жива. Сега е в апартамента на господин Бойл. Тя е жива, майко, и никой не знае за това. Нито пък ще узнае, ако вие не проговорите, защото всички ние решихме да се опитаме да я спасим.

Този път присъствието ми не бе достатъчно да я накара да се сдържи, и стиснала колене, тя се заклати напред-назад в креслото, като повтаряше:

— Слава Тебе, Господи. Благодаря Ти, Боже…

Сълзите се стичаха по бузите ѝ и това продължи, докато не я хванах за ръката и не я призовах отново към внимание.

— Трябва да я скрием, докато успеем да я измъкнем от града. Имам ли позволението ви да я доведа тук? Ако я заведа в кабинета си, няма да я издадете, нали?

Разбира се, тя ми даде категорично обещание, а на нейната дума вярвах повече, отколкото на себе си. Целунах я по бузата и ѝ казах, че ще се върна по мръкнало. От прага видях как се засуети из кухнята и взе да вади зеленчуци и последното ни останало парче осолен свински бут от зимата в подготовка за празнично угощение по случай идването на Сара.

Този странен ден като че нямаше край — след трескавата ни дейност през ранните му часове с Лоуър и Лок се озовахме с много време пред себе си и нищо за вършене до падането на мрака. Лоуър реши, че събитията сами са разрешили дилемата му и че сега вече ще замине за Лондон, защото репутацията му сред жителите на града вече никога нямаше да е същата поради неодобрението към днешните му действия. Сега нямаше друг избор, освен да рискува всичко и да се заеме с трудната задача да си изгради име другаде. Останките на момичето, които бе докарал от Ейлсбъри, бяха извозени до замъка и изгорени на клада. Лоуър бе възвърнал чувството си за хумор дотолкова, че да подхвърли как тялото ѝ било дотолкова просмукано със спирт, та щяло да е цяло чудо, ако не вдигнела във въздуха цялата крепост. А на мен Кола ми бе дал пари, та да се погрижа за прилично погребение на госпожа Блънди.

Да се уреди погребението бе просто, макар и болезнено. Мнозина бяха готови да помогнат — дотолкова голямо бе сред гражданите угризението за участта на момичето, че имаха желание да успокоят чувството си за вина, като се отнесат възможно най-добре с майката, особено пък като знаеха, че за добрината ще им бъде платено. Уредих свещеникът от „Сейнт Томас“ да извърши опелото, което назначихме за същата вечер. Той прати хора да приберат тялото и да го приготвят. Жената не би избрала нито този свещеник, нито тази църква за себе си, но нямах ясна представа към кого трябва да се обърна. Все пак, ако бях поискал обредът да се извърши от друг, а не от ръкоположен свещеник, това би ни причинило много спънки, а аз исках да избегна ненужни усложнения. Опелото бе определено за осем вечерта и когато напусках църквата, свещеникът вече викаше клисаря и му нареди да изкопае гроб в по-запуснат ъгъл на гробището, та да не би случайно да бъде зает ценен участък, отреден за благородното съсловие.

Постарах се да прогоня от мислите си тягостната задача да известя Сара за смъртта на майка ѝ. Естествено, това трябваше да бъде направено, но гледах да отдалеча възможно най-много мъчителната минута. Лоуър бе научил за смъртта на вдовицата Блънди от Кола и също бе много разстроен.

— Не разбирам — каза. — Тя наистина не беше добре и бе много отслабнала, но когато я видях за последен път, не беше на умиране. Кога е починала?

— Не знам. На мен ми каза господин Кола. Мисля, че е бил с нея.

Лицето на Лоуър потъмня.

— Този италианец — процеди. — Сигурен съм, че той я е убил.

— Лоуър! Ужасно е да кажете такова нещо!

— Не твърдя, че го е направил предумишлено. Но теоретичните му познания далеч надвишават практическите му умения. — Той тежко въздъхна и придоби още по-загрижен вид. — Чувствам се виновен, Уд. Трябваше аз да лекувам старицата. Знаете ли, че Кола възнамеряваше отново да ѝ прелива кръв?

— Не.

— Точно така беше. Естествено, нямаше как да го спра, вдовицата беше негова пациентка, но аз отказах да взема участие в това.

— Лечението му беше неправилно ли?

— Може би не, но се скарахме и не исках да свързват името му с моето. Споменавал ли съм ви как Уолис ми каза, че крадял чужди идеи?

— Много пъти — отвърнах. — Е, и какво от това?

— Какво от това? — Лоуър изглеждаше обиден. — Нима има нещо по-лошо?

— Би могъл да е коварен йезуит, дошъл тук тайно, за да подпали нова гражданска война и да свали краля от трона. Това би било по-лошо.

— Не и според мен.

Тази забележка разсея трупалото се цял ден напрежение и внезапно двамата с Лоуър избухнахме в смях, докато от очите ни потекоха сълзи, а телата ни се тресяха от това странно веселие. Накрая и двамата се бяхме озовали на пода. Лоуър лежеше по гръб и още дишаше тежко, а аз седях, отпуснал замаяната си глава между коленете си, и челюстта ме болеше от смях. В този момент обичах Лоуър като брат при все всичките ни различия и грубоватата му рязкост и разбрах, че винаги ще го обичам, защото той беше истински добър човек.

След като се поуспокоихме и си изтрихме сълзите, Лоуър пръв заговори за това как да постъпим със Сара. Тук място за смях нямаше.

— Ясно е, че трябва незабавно да напусне Оксфорд — казах. — Не може да остане завинаги в стаята ми и дори с отрязана коса е лесно разпознаваема. Но изобщо не ми идва на ум къде може да иде и какво ще прави.

— Колко налични пари имате?

— Около четири лири — отвърнах. — Повечето дължа на вас и Кола за лечението на майка ѝ.

Той махна с ръка.

— Поредният пациент без заплащане. Нито е за пръв път, нито вероятно е за последен. Аз самият имам две лири, а след две седмици ми се полага годишната рента от семейството. От нея мога да ви отделя още две лири.

— Ако ги направите четири, ще ви върна разликата, когато получа своята собствена рента.

Той кимна.

— Десет лири значи. Не са много за момиче в нейното положение. Впрочем…

— Да?

— Нали знаете, че по-малкият ми брат е квакер?

Изрече го напълно естествено, без видим срам, макар да знаех, че е тема, към която пристъпва с огромно нежелание в разговор. Сред приятелите ни, познаващи го отскоро, мнозина дори не подозираха, че Лоуър има брат, толкова голям бе страхът му да не би репутацията му да пострада от това. Веднъж бях срещал този човек и той не предизвика у мен неприязън. Също както лицето му бе сходно по черти с това на Лоуър, но без неговото изражение, така и характерът му бе като на по-големия му брат, но без неговата веселост и непринуден смях, защото, както съм чувал, сред тях смехът е забранен като греховен.

Потвърдих, че знам.

— Той има уговорка с група единоверци, желаещи да отидат на място, където няма да бъдат преследвани. Става дума за територията на Масачузетс и други подобни. Мога да му пиша и да го помоля да уреди изпращането на Сара Блънди там. Ще замине като прислужничка или нечия роднина, а щом пристигне, ще ѝ се наложи сама да си пробива път.

— Сурово наказание за човек, който не е извършил нищо лошо.

— Малко са онези от отплаващите за Новия свят, които са се провинили по своя воля. И все пак заминават. Ще бъде в почтено общество, а с пристигането си там ще намери повече близки по дух хора, отколкото тук.

След всичко случило се мисълта тя да замине и да не я видя никога повече разкъсваше сърцето ми и знам, че се противопоставих на плана по егоистични причини. Но Лоуър беше прав: останеше ли в Англия, рано или късно щеше да бъде открита. Все някой — бивш войник на баща ѝ или пътуващ търговец от Оксфорд, или студент — можеше да я срещне и разпознае. Всеки ден животът ѝ щеше да виси на косъм, а и нашите съдби бяха изложени на риск. Не знаех точно какво предвижда законът за стореното от нас, но малко съдии биха погледнали снизходително на хора, намесили се в тяхната власт. Сара, макар и осъдена на смърт, беше жива. При всичкото му красноречие в спор дори Лок би се затруднил да обясни нещо такова.

И тъй, договорихме се — или поне се споразумяхме да изложим плана пред Сара, защото той би бил невъзможен без нейното съгласие. Лоуър се нае да я запознае, защото поначало идеята беше негова, а и той щеше да осъществи връзката със сектантите. Аз се върнах в църквата „Сейнт Томас“, за да се уверя, че подготовката за погребението върви както трябва, и дори ми хрумна, че може и да съм единственият, който ще се появи на опелото.

Сара не се съгласявала с плана ни, защото не искала да остави майка си, и едва когато Лоуър я известил за смъртта ѝ, момичето се вразумило. Всички свои изпитания бе понесла твърдо, но загубата на майка ѝ я беше сломила. Ще се въздържа от думи, ще кажа само, че Лоуър не го биваше за утешител. Желаеше доброто на всички ни, но имаше склонност да става груб и безчувствен, щом се сблъскаше със страдание, което не му бе по силите да облекчи. Не се съмнявам, че тонът му — делови до степен на бруталност — само е влошил нещата.

Сара бе настояла да присъства на погребението въпреки активните протести на Лоуър колко глупава постъпка ще е това, но накрая той не бе успял да се противопостави на упорството ѝ. Подкрепата на майка ми, която обещала лично да заведе момичето в църквата, каквото и да си приказва доктор Ричард Лоуър, решила спора.

Видът на тримата, когато пристигнаха на гробището, силно ме потисна: Лоуър беше разтревожен, майка ми мрачна, а Сара — лишена от всякакво изражение, сякаш живецът завинаги бе напуснал тялото ѝ. Майка ми и Лоуър бяха сторили всичко възможно, за да променят външността ѝ и я бяха предрешили като момче с нахлупена ниско над очите шапка, но аз се боях, че свещеникът може във всеки миг да вдигне поглед от требника, да се втренчи в нея с опулени очи и да повика стражите. Но той не направи нищо подобно, само мънкаше по-забързано, отколкото изискваше приличието, като отказваше да направи и най-малко усилие за душата на жена, която не беше нито благородна дама, нито богата енориашка, нито по друг начин достойна за снизхождението на тъй велик духовен пастир като него. Признавам си, идеше ми да го шамаросам и да настоявам да отслужи опелото както трябва, толкова голям беше срамът ми. Защо се учудваме, че много хора се обръщат към сектите, след като имаме такива свещеници? Като приключи, захлопна книгата, кимна ни и протегна ръка за заплащането си, след което тържествено се отдалечи. Нямало да завърши опелото на гроба, каза, защото покойната така или иначе била езичница. Свършил онова, което се изисквало от него по закон, и не възнамерявал да прави нищо повече.

Мисля, че Лоуър бе вбесен повече и от мен от подобно безсърдечие и ми се иска да вярвам, че свещеникът щеше да е по-усърден, ако знаеше, че дъщерята на покойницата присъства. Но нямаше как да бъде осведомен и поради това никак не се стараеше — превърна опелото в най-мъчителната служба, на която съм ставал свидетел някога. За Сара вероятно е било стократно по-тежко. Опитах се да направя всичко възможно, за да я утеша.

— В последния ѝ път я съпровождат дъщеря ѝ, която я обичаше, и приятели, притичали ѝ се на помощ — казах. — Така е много по-добре и по-уместно. Тя не би искала над гроба ѝ да пее човек като онзи, който си тръгна току-що.

Ето защо двамата с Лоуър сами изнесохме ковчега от църквата и поехме през двора, препъвайки се в мрака, разсейван само от една восъчна свещ. Невъзможно ми е да си представя погребение, по-малко сходно с онова на доктор Гроув, но поне с оттеглянето на свещеника си останахме само свои хора.

Да държа реч, се падна на мен, тъй като Лоуър слабо познаваше Ан Блънди, а Сара, както бе видно, не желаеше да говори. Като не знаех какви думи ще бъдат уместни, просто дадох воля на първите споходили ме мисли. Казах, че съм я познавал само в няколкото ѝ последни години, че не бяхме от една вяра и нямаше как да сме по-раздалечени по въпросите на политиката. И все пак я почитах като честна и храбра жена, която постъпваше по справедливост, както я разбираше, и търсеше истината, която желаеше да познае. Не бих могъл да кажа, че е била най-послушната сред жените, защото би се разсмяла на подобно описание. И все пак бе здрава опора на съпруга си, бе го обичала и му бе помагала, както той го бе очаквал и желал. Борила се бе за неговите убеждения и беше отгледала дъщеря, израснала като безстрашна, вярна, прекрасна, нежна — най-добрата, която някой би пожелал. Почитала бе според своите разбирания Твореца, за което бе благословена. Предполагах, че не вярва в отвъдния живот, тъй като нямаше доверие на нищо, изричано от свещениците. Ала знаех, че е грешила и че ще бъде приета в лоното Господне.

Речта ми се получи несвързана и объркана и беше произнесена повече като утеха за Сара, отколкото за обрисуване на точен портрет на покойната. И все пак тогава вярвах във всяка своя дума и до ден-днешен не бих отстъпил от казаното. Знам, че би било немислимо да се приеме за достойна, благородна или дори добродетелна жена с нейната вяра и възгледи, с нейното положение и постъпки. Но тя беше и достойна, и благородна, и добродетелна, а аз вече не се насилвам да примиря своите убеждения с мнението на света.

Когато завърших, увисна неловко мълчание, а после майка ми поведе Сара към тялото и отгърна плата, за да открие лицето. Валеше силен дъжд и струите пръскаха ситни капчици кал върху старата жена, положена на мократа и студена земя. Сара коленичи до нея и всички отстъпихме назад, докато тя тихо мълвеше своя си молитва. Накрая се наведе и целуна майка си по челото, после отмахна кичур коса, измъкнал се изпод най-хубавото ѝ боне.

Отново се изправи. Лоуър ме подръпна за ръката и двамата спуснахме тялото в гроба колкото можахме по-плавно и чинно, а Сара изпълни синовния си дълг, като хвърли шепа пръст отгоре. Всички последвахме примера ѝ. Накрая двамата с Лоуър хванахме лопатите и възможно най-бързо засипахме гроба. Щом приключихме, всички бяхме мокри до кости, премръзнали и оплискани с кал. Просто се обърнахме и си тръгнахме. Тук нямаше какво да правим повече, оставаше да се погрижим за живите.

Както винаги Лоуър беше по-деен и полезен от мен. Пое задължението да заеме каретата на Бойл — правилно бе предположил, че след като е на тъй почитан човек, няма да бъде спирана от стражите, в колкото и късен час да бе видяна на пътя — и нае два коня, които да я теглят. Предложи сам да откара Сара до Рединг, който се намираше на безопасно разстояние от Оксфорд, при това отношенията между градовете ни бяха твърде лоши и не съществуваха много контакти. Там щеше да настани Сара при съмишленици на брат си, семейство сектанти, за които можеше да гарантира, че ще опазят тайната ѝ или по-скоро малкото, което знаеха от нея. Щом брат му минеше през града на връщане към Дорсет, щеше да вземе момичето под крилото си и да я качи на първия кораб, отвеждащ сектанти далеч от Англия. Такъв бе планът ни, одобрен от всички.

Не мога да се накарам да пиша за раздялата ми с нея, за последния поглед към лицето ѝ и няма да го направя.

Сара замина за Плимут десет дни по-късно, съпровождана от брата на Лоуър, и там се качи на кораб.

Никой повече не чу за нея. Така и не бе пристигнала в Америка и приеха, че е паднала зад борда. Ала плаването бе минало спокойно, а и корабът е бил толкова претъпкан, че е трудно човек да си представи как някой ще попадне в беда, незабелязан от никого. И все пак тя изчезнала внезапно. В ясен слънчев ден, без плясък и без шум, без нито звук. Сякаш жива била пренесена на небето.

Дванадесета глава

Така завършва историята на Сара Блънди, доколкото е известна на мен. Нямам какво повече да добавя, а тези, които решат да не ми повярват, са свободни да го сторят.

Остава ми само да изложа заключителната част и да разправя кое е довело италианеца в Англия. Признавам, че не го смятам за важно, защото в сравнение с онова, на което аз станах свидетел, заблудите на хора, препиращи се в пълно неведение на истината, могат да извикат единствено пълно пренебрежение. И все пак тези сведения са част от свързани събития и тяхна причина, така че ще ги запиша, та да завърша своя труд и да си отдъхна.

Заминах за Лондон на следващия ден след отпътуването на Сара от Оксфорд, все така обзет от силен душевен смут и потънал в унес. Сторих го по препоръка на Лоуър, който го предписа като лек срещу меланхолия и мрачни мисли. Промяна на обстановката, различно обкръжение и малко развлечения щели да ми помогнат да се отърся от тъгата. Последвах съвета му, тъй като обзелата ме апатия бе тъй силна, че ми бе по-лесно да му се поддам, отколкото да му се противя. Лоуър ми приготви пътна чанта и ме изпрати до Карфакс, където ме качи на пощенския дилижанс.

— Поразсейте се — напътстваше ме той. — Нека си признаем, всичко се получи по-добре, отколкото можехме да очакваме. Време е да оставим миналото зад гърба си.

Естествено, не ми се удаде с лекота, но се постарах да го послушам и се накарах да посетя хора, с които дълги години бях в кореспонденция. Разговорите с тях не успяха да ме отвлекат, тъй като мислите ми постоянно се връщаха към по-значими теми и боя се, събудих негодувание у колегите си със своята сдържаност, която те, изглежда, приеха за надменност. Въпроси, които преди извикваха у мен жив интерес, изобщо не ме вълнуваха. Съобщиха ми за открити в каменоломни в Хертфордшир огромни костни вкаменелости — находка, потвърждаваща онази глава в Библията, където се говори, че някога по земята са ходили великани, — но това ме остави безучастен. Джон Обри, мой добър приятел от онова време, ме почете с гостоприемството си, но аз не можах да покажа нужното въодушевление към забележителните му разкрития относно целта и характера на Стоунхендж, Ейвбъри и други подобни местности. Поканен бях на сбирка на Кралското дружество, но с лекота отхвърлих тази чест, без да ме е грижа, че няма да ме потърсят повече.

Една вечер — беше на втория ден от престоя ми в Лондон — се разхождах и случайно попаднах в Чийпсайд пред странноприемница на име „Камбаните“. Спомних си, че бях видял името в сандъка на Кола и изпитах потребност да потърся човек, който също бе познавал Сара и бе видял нещичко от съзряното от мен самия. Усетих силен подтик да узная отговорите на много въпроси, да схвана веригата от събития, довели до нейната гибел и възраждане.

Да го открия се оказа много лесно, въпреки че съдържателят — едва по-късно узнах, че бил папист — не знаеше името му. Достатъчно беше само да се осведомя за италианския джентълмен и ме заведоха в най-добрата им стая, която той заемаше сам още от пристигането си.

Появата ми го смая, но още повече го стъписа обръщението ми.

— Добър вечер, свети отче.

Не можа да го отрече, да протестира или да настоява, че греша, защото на свещениците това не е позволено. Взираше се в мен ужасѐн, решил, че съм пратен да го примамя в капан и всеки момент въоръжена стража ще се изкачи с тропот по стълбите, за да го поведе към неговото мъченичество. Но не се чуваше никакъв шум, нито от тежки обувки, нито от команди и той стоеше сред тишината на стаята като ударен от гръм.

— Защо ме наричате „свети отче“?

— Защото сте такъв.

Не добавих, че друг не би тръгнал на път със светено масло, светена вода и свещена реликва, скрити сред вещите му. Кой друг освен свещеник, обречен на безбрачие, би реагирал с такъв ужас при осъзнаването на плътското си желание? Кой друг тайно би причестил поради доброто си сърце умираща жена, та да се застъпи за душата ѝ, въпреки че е друговерка?

Кола предпазливо приседна на леглото и ме изгледа внимателно и замислено, като че все още очакваше изненадващо нападение срещу себе си.

— Защо дойдохте?

— Не за да ви причиня вреда.

— Защо тогава?

— Искам да поговорим.

Дожаля ми, че го поставям в такава опасна ситуация, и положих всички усилия да го убедя, че не му мисля злото. Вероятно по-скоро лицето ми, отколкото думите ми, го убедиха в моята искреност. И двете могат да заблуждават, но не и в моя случай, тъй като бях прозрачен и за селски идиот. Ако бях излъгал тогава, Кола веднага щеше да усети, но по лицето ми той не прочете измама. След дълго и напрегнато очакване с въздишка се покори на неизбежното и ми предложи да седна.

— Името ви наистина ли е Марко да Кола? Мисля, че имам право да знам към кого се обръщам. Съществува ли изобщо такъв човек? — попитах, при което той кротко се усмихна.

— Съществуваше. Беше мой брат. Аз се казвам Андреа.

— Съществуваше?

— Мъртъв е. Умря в ръцете ми след завръщането си от Крит. И до днес скърбя за тази загуба.

— Защо сте тук?

— И аз като вас мога да кажа, че на никого не желая злото. Но малцина са готови да повярват на това, та затова бях принуден да прибягна към потайност. Правителството ви не одобрява чуждестранни свещеници. Във всеки случай не и йезуити.

Изрече го натъртено, без да сваля очи от лицето ми, за да види моята реакция на признанието си.

Кимнах.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Господин Уд — продължи той, — вие сте единственият, който ме разгада, и единствен сред хората от вашата вяра не се отдръпвате от мен, сякаш съм самият дявол. Защо? Може би в сърцето си чувствате влечение към истинската църква?

— Нека никой не твърди, че неговият път е единственият и верният, защото би го казал само от невежество — изрекох и думите излязоха от устата ми, преди да си припомня къде ги бях чул.

Кола прие казаното с тревога.

— Великодушно, ала погрешно твърдение — отвърна той и се надявах, че няма да ме разпитва повече върху това, защото нито можех да го защитя, нито да го обясня. Или хлябът се превръща в плът, а виното — в кръв, или не. Няма как да е възможно в Рим, но не и в Кентърбъри. Или Христос е направил Петър и приемниците му основополагащ камък на вярата, като им е дарил власт във всички духовни дела, или не. Нашият Бог не е казал на Петър, че ще има власт над целия свят освен над онези части на Европа, където мислят иначе.

Но Кола не каза нищо повече по въпроса и просто бе доволен от късмета си да бъде разкрит от може би единствения човек в цялата страна, който не изпитваше потребност да го предаде на властите. Нито пък аз бях настроен за теологичен дебат, дори да имах шанс да го спечеля. Такива дискусии винаги са ми носили голямо удоволствие, но бях претоварен от знанието, което носех у себе си, и подобни спорове вече ми изглеждаха тривиални.

Разпита ме изискано и съчувствено за погребението на Ан Блънди и аз му разказах колкото сметнах за уместно. Изглеждаше удовлетворен, че парите му са отишли за добро дело, и изрази съжаление, задето Лоуър се бе държал така зле.

— Изглежда сте се съвзели от смъртта на момичето — отправи ми проницателен поглед. — Радвам се за вас. Знам, че не е леко. Трудно е да изгубиш толкова важен в живота ти човек, както тя бе във вашия и брат ми в моя.

Поговорихме за тези неща и отец Андреа прояви такова разбиране и сърдечност, че дори без да знае за всичко случило се, успя да ми даде утеха за загубата и облекчение за самотата ми, за която със сигурност бе съдено да стане моя съдба. Беше добър човек и добър свещеник, макар и папист, и се смятах за щастливец, че съм го срещнал, защото такива хора са рядкост. Трудно е да бъдеш лекар на тялото и макар че мнозина са тези, които се опитват, малцина притежават умението и състраданието да го правят както трябва. А колко ли по-трудно е да лекуваш души, да насочиш страдащ към спокойствие и примирение. Но отец Андреа го можеше. Когато приключихме и на мен не ми останаха повече въпроси, а на него — утешения, уверих го колко високо оценявам съчувствието му и реших да му дам нещо в замяна.

— Известно ми е защо дойдохте в Оксфорд — казах и той рязко се обърна да ме погледне в лицето. — Пишели сте си със сър Джеймс Престкот и след смъртта му вашите писма са били изгубени. Биха нанесли немалка вреда на делото на вашата вяра в тази страна и сте искали да си ги върнете, за да не им бъде дадена гласност. Ето защо претърсихте дома на Блънди.

— Вие знаете за това? — Той присви очи. — Значи ви е известно къде са.

— Не е нужно да се тревожите за тях. Давам ви дума, че никой никога няма да ги види и ще бъдат унищожени.

Забелязах колебанието му, но той разбираше, че няма избор и че трябва да се радва на небивалия си шанс.

След кратка пауза кимна.

— Това е всичко, за което бих помолил.

— Ще го получите. А сега трябва да си вървя.

Той слезе с мен по стълбите, като с всяко стъпало възвръщаше маскировката си и докато горе ме бе благословил като свещеник, на улицата ми се поклони като джентълмен, преди всеки да поеме в своята посока.

— Вероятно никога няма да дойдете в Рим, господин Уд — каза ми с усмивка. — Не сте любител на пътешествията. Жалко, защото бихте го намерили невероятен град, пълен с историци и антиквари, които също толкова биха се радвали на компанията ви, колкото и вие — на тяхната. Ако все пак ви обземе желание да попътувате, пишете ми и ще ви устроя великолепно посрещане.

Благодарих му, поклонихме се един на друг за последен път, а аз си тръгнах и вече никога не го видях.

Но затова пък чух за него. Не бях изминал и няколко метра, когато отново срещнах моя приятел Джон Обри, човек дотолкова пристрастен към клюки, като какъвто слави мен незаслужената ми репутация.

— Кой е този господин? — попита той и любопитно надзърна над рамото ми, докато Кола се отдалечаваше. — Няма ли да ни запознаете?

— Лекар е — отвърнах. — Или поне джентълмен, интересуващ се от медицина. Защо питате? Говорите така, сякаш сте го виждали и преди.

— Точно така, виждал съм го — отвърна той и все така поглеждаше нататък, макар вероятно Кола вече да се бе скрил зад ъгъла. — Снощи го срещнах в Уайтхол.

— Предполагам, че всеки може да се разхожда, без да предизвиква особен интерес.

— Да се разхожда в самия дворец? Това не е така просто. И не всеки е съпровождан от сър Хенри Бенет в кралските покои.

— Какво?

— Явно това много ви учудва. Може ли да попитам защо?

— Нямам особени причини — побързах да отговоря. — Дори не знаех, че има толкова високопоставени познати в нашата страна. Боя се, че у нас, в Оксфорд, гледахме на него малко отвисоко като на обеднял чужденец. А той така и не си направи труда да ни осветли. Навярно сме му се видели скучни и безинтересни. Но кажете ми, кога точно го видяхте? И къде?

— Снощи, вече се бе стъмнило, вероятно към осем часа. Имах честта да присъствам на частна неофициална вечеря с лорд Сандуич, съпругата му и един братовчед, когото той покровителства. Твърде самоуверен млад човек, който служи в морското ведомство и обсъжда теми, за които няма и най-малко понятие, но затова пък с голям ентусиазъм, така че е достатъчно приятен при все невежеството си. Доколкото си спомням, казваше се…

— Не ме интересува името му, господин Обри. Нито искам да знам какво е било сервирано на масата на лорд Сандуич. Бих искал да чуя за моя познат, а за вашето преживяване ще ми разправите после, ако желаете.

— Тръгнах си от покоите на лорд Сандуич и поех към своето скромно жилище, но вече почти бях стигнал до вратата си, когато си спомних, че съм забравил свитъка с ръкописи, които канцлерът позволи да прегледам във връзка с работата ми. Затова се върнах, но вместо да отида до службата с архивите през целия Уайтхол, пресякох направо през двора Сейнт Стивън. Там има един тесен проход, който се разклонява в края си: едната алея води направо към службата с архивите, а другата — наляво към задния вход за кралските покои. Днес ще ви покажа, ако желаете.

Кимнах, нетърпелив той да продължи.

— Открих нужните ми ръкописи, пъхнах ги под плаща си и тръгнах обратно. И тогава видях как по прохода насреща ми вървят сър Хенри Бенет — нали ви е известно, че той вече е лорд Арлингтън — и същият този господин, когото дотогава не бях виждал.

— Уверен ли сте, че е той?

— Напълно. Беше облечен точно така. Когато се поклоних и им направих път, видях в ръцете му разкошна книга. Венецианска изработка, старинна, с корици от телешки бокс и със златен обков.

— Откъде знаете, че е отивал при краля?

— Почти всички останали са заминали. Херцогът на Йорк държи отделен двор, при това сега е в Сейнт Джеймс при кралицата майка. Кралицата и придворните ѝ дами са в Уиндзор. Негово Величество засега е тук, но и той заминава след няколко дни. Така че ако Бенет не го е водил тази вечер на среща с някой лакей…

И това бе дразнещо малкото, което установих от първа ръка за последните няколко дни на венецианеца в Лондон, преди отново да поеме с кораб към континента. Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно няколко дни по-късно доктор Уолис го бе забелязал в двореца и бе наредил да го арестуват. През цялото това време сър Хенри Бенет бе ръководил издирването и бе премълчал факта, че лично той тайно го бе въвел при краля.

Очевидно бе, че тук става дума за тъмни държавни дела, и ми е ясно, че невинният никога не бива награждаван по заслуги, ако се забърка случайно в тях. Колкото по-малко ми бе известно, в толкова по-голяма безопасност бях, и макар че в този случай ми бе трудно да обуздая любопитството си, същата вечер напуснах Лондон с университетска карета и бях доволен да се махна от там.

Казвам „установих от първа ръка“, защото нямаше как нещата да са ми известни с по-голяма сигурност, без да съм присъствал на тази възможно най-тайна среща. Сега, след като прочетох ръкописите на Кола, Престкот и Уолис, изпитах голямо задоволство, тъй като мотивите на Кола да се залови да пише са ми ясни като на длан. Целта на писателския му труд е да посее несигурност, а спорът му с Лоуър — колкото и да е бил реален за него — е вкаран в повествованието само за да отклони вниманието от историята, която авторът иска да си остане на тъмно.

Ръкописът е създаден, за да се внуши, че Марко да Кола е продължил да живее, при все че е мъртъв от дълги години, и тъкмо него — войника, светския човек — са видели онази вечер в Уайтхол. Защото ако в Англия е бил Марко да Кола, нямало е как страната да е посетил йезуитът Андреа да Кола. И онова, което вярвам, че се е случило в Уайтхол, все едно не е било, защото то би могло да се случи единствено ако на срещата с краля е отишъл свещеник и по-конкретно католически свещеник. А това е извънредно важен момент във време, когато омразата към папистите е по-силна от всякога и най-малкият намек за принадлежност към католическата вяра може да изложи на риск живота на всеки.

Доктор Уолис е бил на крачка да прозре истината, на практика я е държал в ръцете си, но я е отхвърлил като несъществена. Препращам ви към мястото в неговия ръкопис, където той цитира описание на Марко да Кола, направено от пътуващия търговец на картини, като човек, неславещ се с голяма ученост. А мъжът под това име, с когото се срещнах аз, имаше медицинско образование, задълбочени познания за много от най-добрите автори, говореше увлекателно за древни и съвременни философи. Прибавете към това портрета на Марко да Кола, обрисуван от търговеца, когото е разпитвал Уолис: „слаб, изпит и мрачен“, и ще видите контраста с възпълния и весел мъж, който дойде в Оксфорд. Да не забравяме отказа на Кола да говори за военното си минало в Крит в дома на сър Уилям Комптън, а кажете ми, кой войник би устоял на изкушението да се похвали със своя героизъм и бойни подвизи? Помислете за предметите, които открих в сандъка му, и изтълкувайте значението им. Спомнете си пак реакцията му, когато се сблъска с плътското си влечение към Сара Блънди онази вечер, и ми посочете колко тъй деликатни войници познавате. Този човек бе една от онези загадки, които изглеждат неразрешими, а се оказват много прости, когато накрая видиш истината.

Вече знаех, че попадналата при мен книга, е същият онзи том на Ливий, издирван от Уолис и Кола, който бе ключ за шифрованите писма, предадени ми от Джак Престкот. Ала да се ориентирам в този тайнопис, се оказа нелека задача и като разказвам за успеха си в нея, в никой случай не желая да омаловажа или подкопая постиженията на доктор Уолис.

Отначало се поколебах и не само защото бях сигурен, че така придобити знания няма да ми донесат нищо добро; събитията от неотдавнашните дни още ме гнетяха и месеци наред бях в потиснато и вяло състояние. Както ми е присъщо, подирих утеха сред книгите и документите си, четях и водех бележки с несдържано настървение. Действията на отдавна починали хора внасяха успокоение в душата ми и се превърнах почти в отшелник, с което — както си дадох сметка с бегъл интерес — затвърдих непоколебимо репутацията си на странна птица. Струва ми се, че поначало съм бил смятан за невъзпитан чудак с лош характер и раздразнителен, кисел нрав, но аз не го подозирах. Сега това действително е така: аз съм мъртъв за света и с далеч по-голямо увлечение си беседвам с отдавна умрели хора, отколкото с живите. Не намирайки си място в настоящето, търся убежище в миналото, тъй като само там мога да изразя чувствата, които съм неспособен да споделя със съвременниците си, защото не им е известно каквото аз знам и видях.

Малко неща ме отвличаха от книгите и бях дотолкова безразличен към общуването с хора, че почти не забелязах как се топи кръгът ми от близки познати. Лоуър постепенно прехвърли практиката си в Лондон и постигна такъв успех (под покровителството на Кларендън и благодарение на смъртта на много сериозни съперници), че получи пост в двора и вече се гордееше не само с прекрасна къща, но и с карета със семеен герб на вратичката — за което бе порицаван от хора, намиращи го за дръзко самохвалство. Но това ни най-малко не му навреди, богатите благородници обичат да бъдат лекувани от състоятелни хора със сходен на техния произход. Плати зестрите на сестрите си и възстанови позициите на семейството си в Дорсет, с което си спечели широко одобрение. И въпреки че публикува своя труд за мозъка, никога повече не проведе сериозни изследвания. Всичко, смятано от него за истински благородно, самото търсене на знания посредством експерименти, бе изоставено за сметка на стремежа към материални блага. Изглежда единствен аз схващах горчивината на ситуацията му — че онова, което светът броеше за успех, в съзнанието на Лоуър бе празно пилеене на сили и провал.

Господин Бойл също замина за Лондон и мисля, че до края на живота си само два пъти се върна в Оксфорд. Невъзможно би било човек да си представи по-голяма загуба за града, защото макар никога да не бе принадлежал към университета, присъствието му го озаряваше и му донесе известност. Със заминаването си той отнесе славата със себе си, а в Лондон постоянно я умножаваше с безкраен поток от находчиви изобретения, гаранция, че името му ще се помни вечно.

И Лок напусна града, щом си уреди подходяща синекурна длъжност. Той също изостави експериментите заради светски дела, макар дотолкова да се ангажира с най-опасната форма на политика, че го заплашваше постоянна несигурност. Нищо чудно един ден да постигне слава с трудовете си, но със същата сила кръговратът на събитията може да го погълне, така че да свърши на бесилката, ако се осмели да се върне в страната от изгнанието си. Времето ще покаже.

Господин Кен, както бе неизбежно, получи поста на енорийски свещеник, който би отишъл при доктор Гроув, ако той не беше умрял тогава, и така стана единственият печеливш от трагичните събития, разказвани от мен. Превърна се в добър човек с умерена религиозност и щедър в своята благотворителност. Всичко това бе донякъде неочаквано, но има случаи хората да израстват духовно, за да съответстват на достойнството на своето звание, вместо да принизяват него до своето ниво. Рядкост е, но все пак са налице достатъчно такива примери, за да служат за опора и утеха. За благото на човечеството изостави свиренето си на виола, тъй като беше твърде ангажиран със задълженията си, и следва да сме силно благодарни, задето получи епископски сан.

Търлоу почина няколко години по-късно и отнесе тайните си в гроба — ако не се броят онези в документите, които бе скрил някъде, предусещащ близкия си край. Беше извънредно странен човек и съжалявам, че нямах възможност да го опозная. Уверен съм, че не само е бил наясно за тайните, които разказвам, а е стоял зад много от мерките на правителството през онези дни. Това може да изглежда необичайно, предвид неговата преданост към Кромуел, но той бе служил на този велик човек, защото бе въвел ред в горката ни страна, а Търлоу хранеше далеч по-дълбока почит към реда и цивилизования мир, отколкото към хората — били те крале или простолюдие.

Доктор Уолис малко се промени, освен че стана още по раздразнителен и избухлив с отслабването на зрението си. Ако не броим мен, той е единственият, който и днес води същия начин на живот като тогава.

Публикации — по английска граматика, обучаване на немите да говорят, възможно най-непонятни и объркани форми на математиката, разбираеми за не повече от още пет-шест души в света — бликат като поток изпод перото му, а от устата му — също тъй неспирен поток от критики и обиди към колеги, смятани от него за недостойни съперници. Има много поклонници, но не и приятели. Не се съмнявам, че продължава работата си за правителството, защото уменията му в шифрирането и дешифрирането са все така запазени. Сега, след като Търлоу е покойник, а Бенет падна от власт, както става с всички политици, само старият крал знае как Уолис бе мамен, заблуждаван и правен на глупак.

И аз, разбира се. Защото сам и без никаква помощ разшифровах онова писмо до Кола в Нидерландия, прихванато от Уолис, и разкрих съдържащата се в него тайна. Никак не беше лесно. Както споменах, дълго време избягвах дори да го поглеждам и се залових за работа едва много по-късно, когато след чумата и пожара в Лондон Оксфорд отново се изпълни с хора, прииждащи наплашени и търсещи убежище. Аз самият бях уплашен и едва след като се уверих след няколко месеца липса на активност, че историята е забравена от всички засегнати страни, извадих книжата от скривалището си под дъските и започнах да ги изучавам.

Това бе само началото, разбира се. Онова, което доктор Уолис би свършил за няколко часа, на мен ми отне много седмици, тъй като издирвах в най-различни книги указания за принципите на шифриране. Простото обяснение с пример, което дава Уолис в своя ръкопис, би ми спестило много усилия, но докторът бе единственият човек, към когото не можех да се обърна за помощ. Тъй или иначе с времето се справих и сам. Началната буква на шифъра през всеки двайсет и пет знака не беше първата подчертана буква и не следващата, нито първата буква от съседната дума, а втората подчертана по ред. Шифърът сам по себе си не е труден, когато веднъж бъде обяснен: толкова прост, че войник по време на поход да може бързо да напише послание, като разполага с нужната книга. Такъв беше смисълът му.

И тъй, след като се натъкнах на тази чудесна догадка, цялата тайна на писмата ми се разкри в течение на една сутрин. Ала минаха още много месеци, преди да мога да повярвам на прочетеното.

Както бях обещал, унищожих всичко. Съществува само едно копие от моя превод, а аз и него ще унищожа заедно с настоящия ръкопис, когато разбера, че вече отпадам безвъзвратно. Помолих господин Танър, млад библиотекар и учен, мой познат, да се погрижи за делата ми след моята смърт и горното ще е част от задълженията му. Танър е добър и честен човек, който ще удържи на думата си. Нека никой не може да каже, че съм излъгал нечие доверие или съм разкрил нещо, което е трябвало да си остане тайна.

В шифрованото писмо, адресирано до Андреа да Кола и написано от Хенри Бенет, държавен секретар и (каква ирония) покровител на доктор Уолис, след обичайните уводни фрази се казва следното:

Кралят на Англия, главата на Англиканската църква, е и е бил още от 1663 година скрит католик, приел тайно обредите на Римокатолическата църква. Първият му министър, господин Бенет, също е бил католик, ангажиран с подмолната цел да унищожи същата онази Англиканска църква, която се е клел да пази и поддържа. Кола бе пристигнал в Англия съвсем не за да извърши покушение над титулувани особи, а за да приеме краля в лоното на Римокатолическата църква и както предполагам, направил го е при отиването си онази вечер в Уайтхол със своите светено масло, светена вода и свещена реликва.

През всичкото това време Уолис бе терзан от своята обсебеност, а Бенет го бе слушал и насърчавал, тъй че станалото не само да не излезе на бял свят, а още повече да бъде обгърнато в мрак. Уверен съм (без да разполагам с доказателства), че тъкмо Бенет стои зад гибелта на Матю, младия слуга на Уолис, който е бил умъртвен, за да се запази тайната на придворните интриги. Не мога да повярвам, че Кола е способен на подобна постъпка, защото у него нямаше никаква склонност към насилие. Следите ясно водят към отявлен негодник на име Джон Кут, от услугите на който се е ползвал и самият Уолис.

Ако бях дал гласност на това писмо или дори го бях предоставил тайно на някой като Уолис, монархията в тази страна не би се закрепила и една седмица, погълната от гражданска война, толкова голямо е в наши дни отвращението към Рим. Гневът на Уолис за понесеното унижение щеше да е толкова голям, че би разпалил злостна кампания, с която да увлече всички протестанти в Англия, а те с вой да настояват за смъртта на още един крал. Ако пък бях отишъл при самия крал, щях да получа благородническа титла и богатство и бих изживял дните си в охолство, тъй като ценността на този документ — или постоянното му укриване — е по-голяма от всякакви количества злато.

Няма да направя нищо такова. Материалните блага нямат стойност за човек като мен, видял чудеса и удостоен с благодат. Вярвам и знам, че видях, чух и докоснах самото въплъщение на Бог. Тихо, извън хорския взор, небесната прошка отново ни спохожда, а ние дори не осъзнаваме, че сме дарени с Неговата неизчерпаема търпимост и обич. Случвало се е и ще се случва във всяко поколение: просяк, сакат, дете, безумец, престъпник или жена са нашият Бог, явил се в плът и кръв, роден в неизвестност, отхвърлян, обиждан и убит от нас за изкупление на греховете ни. Наредено ми е да мълча и аз ще се подчиня на тази заповед.

Това е истината, цялата и единствената, проявена, пълна и съвършена. Редом с нея каква значимост могат да имат догмите на свещениците, мощта на кралете, строгостта на схоластите и находчивостта на учените?