Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

Година първа (110 г. пр.Хр.)

В консулството на Марк Минуций Руф и Спурий Постумий Албин

Тъй като нямаха лично задължение към двамата консули, Гай Юлий Цезар и синовете му решиха просто да се присъединят към онази процесия, която минава по-близо до дома им, а това се случи да бъде шествието, водено от първия консул Марк Минуций Руф. И двамата знатни мъже живееха на Палатинския хълм, но домът на втория консул Спурий Постумий Албин се намираше в по-богаташки квартал. Вече се носеше мълвата, че дълговете на Албин нарастват с главозамайваща бързина, което не изненадваше никого; публична тайна беше колко скъпо струва консулският пост.

Не че Гай Юлий Цезар изобщо се замисляше за тежкото бреме на дълговете, което се стоварваше върху плещите на всеки, поел към политическите върхове. А навярно и синовете му никога нямаше да се тревожат за това. Вече бяха изминали четиристотин години, откакто първият Юлий беше седнал на куриатния стол, запазен за консулите, четиристотин години от времето, когато един Юлий бе смогнал да спести нужните за целта пари. Юлиите винаги бяха стояли високо над земните съблазни и всяко едно поколение на свой ред бе изтървало своя шанс да понапълни семейната хазна. Затова с всяко изминало столетие славният род, от който произхождаше Юлий, обедняваше все повече и повече. Консул? Невъзможно! Претор, постът, стоящ най-близо до консула? Невъзможно! Не, цялото политическо наследство на Юлиите се заключаваше в скромната, но затова пък безопасна пейчица в дъното на Сената, която споделяха и Цезарите — брънка от големия род, — получили името си заради гъстите си коси.

Така че тогата, която слугата беше помогнал на Гай Юлий Цезар да преметне през лявото си рамо, да увие около тялото си и да остави свободно да пада над лявата си ръка, беше обикновената бяла тога на човек, който никога не се е стремял към висшите длъжности и високите почести. Само тъмночервените му сандали, железният сенаторски пръстен на ръката му и дванайсетсантиметровата червена ивица, която носеше на дясното си рамо върху тогата, го отличаваха от синовете му Секст и Гай, в чиито обувки нямаше нищо необикновено и които носеха само пръстените с личните си печати, а върху тогата си тънката пурпурна ивица, издаваща принадлежността им към конническото съсловие.

Още не се беше зазорило, но денят трябваше да бъде посрещнат с известни церемонии. Първо да се прочете кратка молитва към боговете — закрилници на къщата пред олтара в преддверието и да им се остави парче солена питка, а после, щом слугата на входа извика, че вижда факелното шествие да се спуска надолу по хълма, да се отдаде нужната почит на Ян Патулций, без чиято божествена закрила никой не смееше да отвори вратата на дома си.

Бащата прекоси малката калдъръмена алея пред къщата и следван от синовете си, излезе на улицата, където тримата трябваше да се разделят. Двамата младежи се присъединиха към редиците на конниците, вървящи пред новоизбрания първи консул, а Гай Юлий Цезар изчака Марк Минуций Руф и ликторите му да го отминат и зае мястото си отзад, сред сенаторите.

На Марция остана задължението да се обърне към Ян Клузивий — божеството, което наблюдава затварянето на вратите, да постави задачи на прозяващите се роби и сама да се заеме със своите си работи. Къде бяха момичетата? Вместо отговор тя дочу веселия им смях, идващ откъм стаичката, която те открай време смятаха за своя — двете Юлии, нейните дъщери, закусваха с филии хляб, тънко намазани с мед. Как само радваха окото!

Открай време се знае, че всяка Юлия представлява истинско съкровище, защото на всички с това име е дадена рядката и завидна способност да даряват мъжете си с щастие. А двете девойки положително щяха да останат верни на семейните традиции.

Юлия Старша — или просто Юлия — скоро щеше да навърши осемнайсет години. Висока на ръст, а и излъчваща достойнство, тя имаше светлокестенява коса, блестяща като бронз и завита на кок на тила й. В големите й сиви очи, които не пропускаха нищо от това, което се случваше наоколо, се четеше сериозност, но в същото време кротост и спокойствие. Това беше улегналата дъщеря, отдала се на интелектуалните наслади.

Юлия Младша — или както се обръщаха към нея, Юлила — беше на шестнайсет години и половина. Тя беше последното дете на родителите си и по тази причина отначало в семейството не бяха особено благоразположени към нея — докато успя да спечели сърцата на иначе нежните си майка и баща, както и на братята и сестра си. Беше цялата като направена от мед. Кожата, косата, очите — всичко беше в различни оттенъци на кехлибар. И, разбира се, че сега именно Юлила се смееше. Тя се смееше на всичко. Беше буйна и за разлика от сестра си — глуповата.

— Готови ли сте, момичета? — попита майка им.

Те набързо изядоха лепкавите филии, изплакнаха ръцете си в съда с вода, избърсаха се в кърпата и последваха Марция вън.

— Студено е — отбеляза майка им и пое от ръцете на една робиня дебелите, домашнотъкани вълнени наметала.

И двете момичета изглеждаха разочаровани, но не посмяха да възразят; оставиха се да бъдат омотани като в пашкул и навън се показваха само лицата им. След като се облече на свой ред, Марция поведе след себе си дъщерите си и малката дружина на робите — придружители. Трите жени излязоха на улицата.

Живееха в тази скромна къща в долната част на Гермала, откакто старият Секст я беше подарил на по-малкия си син Гай заедно с петстотин югера плодородна земя между Бовиле и Ариция — достатъчно, за да могат Гай и наследниците му да си позволят място в Сената. Но уви, съвсем недостатъчно, за да поемат по cursus honorum, почетната стълба, която би ги отвела до преторската или консулската длъжност.

Старият Секст имаше двама синове и нямаше сърце да се раздели с никого от тях, което всъщност си беше проява на чист егоизъм, защото означаваше, че собствеността му, която тъй и тъй беше понамаляла, защото и неговият баща беше проявил сантименталност и по-малкият му брат също беше отнесъл нещо със себе си, — ще бъде по необходимост разделена на две — между по-големия му син Секст и по-малкия Гай. Което пък значеше, че никой от двамата не ще може да тръгне по cursus honorum, сиреч не би могъл да стане претор или консул.

Братът Секст от своя страна не се беше проявил като любящ баща, или поне не чак толкова! Заедно с жена си Попилия си бяха създали трима синове, което си беше истинско нещастие за едно сенаторско семейство. Така че се беше принудил да позабрави бащинските си чувства и да се раздели с най-голямото си момче, като го даде за осиновяване на бездетния Квинт Лутаций Катул. По този начин той едновременно осигуряваше положението на първородния си син и сам натрупваше значително състояние. Осиновителят, старият Катул, притежаваше несметни богатства, а пък много му се искаше срещу една добра сума да си намери за наследник момче от патрицианските среди, което да изглежда добре и да има мозък в главата си. Парите, които момчето донесе на брата Секст истинския му баща, грижливо бяха влагани в поземлена и градска собственост и имаше всички изгледи някой ден да осигурят достатъчно доходи на другите двама синове, за да се домогват до висшите държавни длъжности.

Като се изключи трезвомислещият Секст, всички неприятности, които съпътстваха Юлий Цезарите, се дължаха на тяхната склонност да отглеждат повече от един син и вместо да се опитат да излязат от затрудненото положение, в което нежеланите им деца ги поставяха, проявяваха сантименталност точно когато не трябва — никой не бе успял да превъзмогне бащинската си слабост и да даде някой от синовете си за осиновяване или поне да му потърси съпруга, която да го направи богат. Затова през вековете огромните им някога владения бяха разделяни на все по-малки парчета земя, които трябваше да хранят по двама-трима синове и в същото време да осигурят зестра за дъщерите.

Съпругът на Марция беше типичен представител на рода си: луд по синовете си, с които се гордееше, и прекалено привързан към дъщерите си, за да бъде образец на благоразумен римлянин. Голямото момче трябваше да бъде дадено на някого за осиновяване, а и двете дъщери да бъдат сгодени за богати кандидати; щеше да е добре, ако и за по-малкия син имаше договорена сватба с някоя богата младоженка. Само парите правеха възможна политическата кариера. Благородното потекло вече повече задължаваше, отколкото помагаше.

Първият ден на новата година беше студен и вятърът носеше из улиците тънка пелена дъжд, която правеше паважа хлъзгав и подсилваше носещата се из въздуха миризма на изгоряло. Заради гъстите облаци все още бе тъмно и по всичко изглеждаше, че предстои един от онези празнични дни, в които обикновените римляни за нищо на света не биха напуснали уютните си домове, където, скрити под завивките, ще се наслаждават на старата като света любовна игра.

Ако времето беше хубаво, улиците щяха да са препълнени с народ и независимо от общественото си положение всеки щеше да се блъска да си намери някое по-хубаво местенце, от което да наблюдава церемониите на Форум Романум и Капитолия; но така Марция и дъщерите й можеха да се движат по-спокойно по улицата, а на робите не им се налагаше постоянно да си пробиват път с лакти, за да догонват господарките си.

Домът на Гай Юлий Цезар се намираше на една малка пресечка на Кливус Викторие, недалеч от Порта Ромулана, откъдето навремето се беше влизало в Палатинската крепост — купища от каменни блокове, струпани от самия Ромул, които в продължение на шест столетия бяха надстроявани или пък издълбавани с имената на поколения случайни минувачи. Жените свиха вдясно по Кливус Викторие и след пет минути излязоха на завоя, откъдето се виждаше целият Форум Романум.

Само преди дванадесет години на това място се беше издигала една от най-красивите сгради в Рим. Но сега от нея не беше останало почти нищо, с изключение на няколко полузарити камъни, които стърчаха над тревата. Гледката беше прекрасна; робите разгънаха походни столове за Марция и двете Юлии, които можеха безпрепятствено да наблюдават едновременно Форум Романум и Капитолия, както и покритите с народ склонове на Субура, които гордо се извисяваха на хоризонта.

— Разбрахте ли? — дочу се гласът на Цецилия, съпругата на търговеца — лихвар Тит Помпоний. Тя беше в напреднала бременност и седеше заедно с леля си Пилия на няколко крачки от новодошлите; двете живееха през една къща от дома на Цезарите.

— Не, какво? — заинтересува се Марция и се приведе, за да я чуе по-добре.

— Консулите, жреците и авгурите са започнали церемонията още среднощ, за да са сигурни, че ще свършат с молитвите и обредите навреме…

— Ами че то винаги се прави така! — прекъсна я Марция. — Нали, ако сбъркат някъде, трябва да започнат всичко отначало.

— Знам, знам, не съм чак толкова невежа! — сопна се съпругата на лихваря, на която не й стана приятно, че една преторска дъщеря я поставя на мястото й. — Работата е там, че този път не сбъркаха никъде! Знаменията са лоши. На четири пъти проблеснаха светкавици от дясно, а в храма се обади бухал. А пък и времето… да знаеш, че или годината ще се окаже лоша, или двамината консули няма да ги бива.

— Е, мен ако питаш, не са необходими светкавици и бухали, за да сме убедени в това — съгласи се Марция, чийто баща така и не беше доживял да стане консул, но затова пък като градски претор беше построил големия акведукт, благодарение на който в Рим винаги имаше прясна вода. Така беше записал името си сред управниците, сторили най-много за своите съграждани. — Всички кандидати бяха толкова жалки, че избирателите бяха затруднени. Марк Минуций Руф може и да направи нещо, но Спурий Постумий Албин! Те винаги са си били некадърници.

— Кои? — попита Цецилия, на която вечно трябваше да се обяснява.

— Целият род на Постумий Албините — отвърна й и погледна към дъщерите си да види не се ли нуждаят от нещо; но те на свой ред си бяха намерили компания в лицето на четирите дъщери на двама от Клавдий Пулхерите — родът им бе многоброен и човек трудно ги различаваше. Пък и обикновено при всеки нещо куцаше. Но за нещастие момичетата, които сега бяха дошли да позяпат церемонията, като деца бяха ходили заедно на училище с двете Юлии, а и нямаше как да се издигне стена срещу един род, почти толкова знатен, колкото и този на Юлий Цезарите. Особено като се има предвид, че Клавдий Пулхерите винаги са били сред най-яростните защитници на старите аристократични порядки — с цената на все по-пълното си разоряване заради неспирно множащата им се челяд. Дъщерите на Марция бяха преместили столовете си до тези на приятелките си, далеч от всякакъв надзор къде бяха техните майки? „А-а! Приказват си със Сула.“ Това не вещаеше нищо добро.

— Момичета! — подвикна им ядосано майка им.

Два пашкула се обърнаха към нея.

— Върнете се при мен — заповяда им тя, — веднага!

Дъщерите й се приближиха.

— Но, мамо, не можем ли да останем при приятелките си? — заумилква се Юлила.

— Не — отсече Марция. По тона й личеше, че спорът е излишен.

Долу, на Форум Романум започваше същинската процесия. Дългото шествие, потеглило от дома на Марк Минуций Руф, вече се беше срещнало с другото, не по-късо, което се точеше от къщата на Спурий Постумий Албин. Начело и на двете шествия яздеха конниците, които, ако денят се беше случил слънчев, щяха да бъдат далеч по-многобройни, но и така надвишаваха седемстотин човека. Без да обръщат внимание на усилващия се дъжд; те се заизкачваха по стръмната пътека на Кливус Капитолинус, където на първия завой вече ги очакваха жреците и касапите. До тях стояха два снежнобели бика с позлатени рога, окичени с гирлянди, с блестящи оглавници. Плътно зад конниците вървяха двадесет и четирите ликтори на двамата консули. След тях идваха самите консули, а зад тях крачеха сенаторите: едните с пурпурен ръб на тогите си, което показваше, че заемат висши длъжности, а другите облечени в бяло. Процесията завършваха всички онези, които не притежаваха никакви по-особени привилегии, сиреч зяпачите или пък клиентите на двамата консули.

„Бива си ги“ — каза си Марция. Може би хиляда души изкачваха тържествено стъпалата, водещи към храма на Юпитер Оптимус Максимус — върховното римско божество, чиято внушителна сграда се издигаше на върха на един от двата капитолийски хълма. Гърците строят храмовете си на равното, но римляните винаги избират за своите такова място, до което да се стига по много стъпала; а онези, които водеха до Юпитер Оптимус Максимус, бяха предостатъчно. „Бива си ги“ — отново си помисли Марция, докато гледаше как жертвените животни и водачите им се присъединяват към шествието, заемайки полагащото им се място на площадката пред величествения храм, оказала се тясна да побере всички. Някъде сред цялото това множество бяха съпругът й и двамата й синове, които също имаха своя дял в управлението на най-великия град на света.

Някъде сред множеството се намираше и Гай Марий. Като бивш претор той и сега носеше своята обшита с пурпур тога претекста, тъмночервените си обувки на сенатор, украсени с токата във форма на полумесец, която свидетелстваше за някогашната му длъжност. Но това му се струваше недостатъчно. Бяха го избрали за претор преди пет години и както беше прието, още преди три трябваше да встъпи и в консулската длъжност. Ала това така и не стана. Защо? Защото никой не го считаше за достоен. Това беше единствената причина. Нима някой бе чувал за рода Марий?

Гай Марий беше от провинцията, сиреч отникъде. Той беше човек на войната, човек, за когото се говореше, че не знае нито думичка гръцки, и който, щом го обземеше гняв или вълнение, сам издаваше провинциалния си произход с диалектни думи и изрази. Никого не го беше грижа, че ако поиска, той може да купи или продаде половината Сенат; никого не го беше грижа, че на бойното поле би направил за смях и останалите сенатори. Единственото, което имаше значение, беше кръвта в жилите му. А неговата не беше достатъчно чиста.

Гай Марий беше от Арпинум — в действителност не много далеч от Рим, но за нещастие близо до границата със Самниум; сред всички италийци и до ден-днешен самнитите си оставаха най-заклетите врагове на Рим, а това естествено превръщаше всекиго, родил се в съседство със земите им, в твърде подозрителен субект. Жителите на Арпинум бяха добили много късно правото да се наричат римски граждани — само преди седемдесет и осем години и областта още не беше получила същия статут на управление като останалите.

Но затова пък криеше такива красоти! Представляваше китна, плодородна долина в самото подножие на високите Апенини, обилно напоявана от реките Лирис и Мелфа. В нея се отглеждаше с еднакъв успех десертно и винено грозде, нивите се отблагодаряваха стократно на стопаните си, овцете преяждаха, а вълната им изненадваше с високото си качество. Спокойствие. Зеленина. Всичко живо дреме блажено. През лятото навява приятен хлад, през зимата не е студено както другаде. Реките гъмжат от риба, гъстите гори, които опасват долината, все още дават превъзходна дървесина за строителството на кораби и къщи. Има смолисти борове и борове за факли, дъбове, които през есента хранят с жълъдите си прасетата, за да ги угоят и превърнат в сочна шунка, наденица или пушена сланина; достойни да украсят всяка римска трапеза, което и правеха.

Дедите на Гай Марий бяха живели в Арпинум в продължение на векове и се гордееха с латинския си произход. Но Марий не беше ли волско или самнитско име? Можеше ли да се търси нещо осканско в него само защото сред самнитите и волските се срещат хора, които се наричат по същия начин? Не! Марий беше латинско име. Той, Гай Марий, струваше колкото всички онези самонадеяни аристократчета в Рим, които само знаят да си вирят носовете и да се смеят за негова сметка. В действителност — и именно затова най-много го болеше! — той струваше много повече от тях. Нещо отвътре му го повтаряше непрекъснато.

Как би могъл човек да обясни или пропъди чувствата, които му идват отвътре? То е като да си пуснал в дома си гост, който отказва да си тръгне, независимо колко грубо се държиш с него. Отдавна, много отдавна това чувство се беше загнездило в съзнанието му, но с времето събитията бяха опитали всичко да докажат необосноваността му — да го превърнат от упование в бъдещето в болка и отчаяние. Така и не бяха успели. То живееше в съзнанието на Марий и дори след цял един половин живот нямаше намерение да изчезне.

„Колко странен е светът!“ — мислеше си Гай Марий, докато на фона на сивото небе оглеждаше отблизо маските по лицата на мъжете с бяло — пурпурните тоги. Не, сред тях нямаше нито един Тиберий или Гай Семпроний Гракх! Извадете Марк Емилий Скавър и Публий Рутилий Руф и пред вас ще остане просто една тълпа от дребни и нищожни човеченца. И все пак всеки от тях се чувстваше в правото си да го гледа отвисоко — него, Гай Марий, който продължаваше да си остава самонадеяният кариерист, разчитащ повече на злобата и наглостта си, отколкото на някакви лични качества. И то само защото в техните, не в неговите жили, течеше синя кръв. Но надали някой от тях се е съмнявал, че ако назрее подходяща ситуация, то именно той ще бъде обявен за Пръв сред римляните, тъй както през вековната история на Републиката се е случвало подобно звание да бъде дадено на Сципион Африкански, на Емилий Павел, на Сципион Емилиян и на още около дузина други.

Първият сред римляните никога не е бил най-знатният; просто един от негови равни по чест и достойнство хора. Да бъдеш Пръв сред римляните означава нещо много повече от това да ти е дадена царска, еднолична власт, да бъдеш деспот, тиранин, или както щете го наречете. Първият сред римляните е такъв, докато е способен да докаже своето лично превъзходство над всички останали, които съвсем естествено ще искат на свой ред да заемат мястото му и които биха могли да го изместят по законен и ненасилствен път, ако покажат, че самите те го превъзхождат. Да бъдеш Пръв сред римляните означава много повече от, това да бъдеш консул; консулите идват и си отиват по двама всяка година. Но с вековете в историята на Римската република ще останат имената само на шепа хора, наречени от народа Първи сред римляните.

Сега такъв човек в Рим нямаше; всъщност не се беше появявал от смъртта на Сципион Емилиян преди деветнадесет години. Несъмнено Марк Емилий Скавър се беше доближил до заветната цел, но така и не бе намерил необходимата власт — или както я наричат, auctoritas, сиреч едновременно сила, слава и авторитет, заради която да го обявят за Пръв. Беше станал Пръв, но само пред себе си!

Ненадейно сенаторите неспокойно се раздвижиха; първият консул Марк Минуций Руф трябваше да поведе своя бял бик към жертвения олтар, но явно някакво предчувствие беше възпряло животното да яде от напоения с наркотик фураж и сега то не искаше да се подчини. Вече никой не се съмняваше, че годината ще бъде лоша. Предзнаменованията по време на нощното бдение на консулите, лошото време, а сега като капак на всичко и непокорството на жертвеното животно, което пръхтеше зловещо и се дърпаше с все сила, за да се освободи от шестимата храмови прислужници, увиснали с цялата си тежест върху главата му — понеже никой не беше сметнал за нужно да му сложи халка на носа. Гол до кръста подобно на останалите свещенослужители, участващи в церемонията — човекът с жертвения чук сякаш забрави, че бикът първо трябва да вдигне главата си към небето, а след това да я сведе към земята, и като пристъпи крачка напред, замахна с оръжието и го стовари толкова мълниеносно върху черепа на жертвата, че повечето зрители дори не можаха да видят какво става. После щеше да оправдае припряността си с това, че докато се борел с прислужниците, бикът през цялото време си мятал главата. Дочу се пращенето на счупената кост и как животното с грохот се свлече на колене, стоварвайки огромното си тяло върху камъните. Тогава напред пристъпи другият колач — също полугол, за да забие двуострата си секира във врата на бика, откъдето бликна фонтан кръв, изпълвайки догоре жертвените купи, но най-вече обливайки в червено всичко наоколо, преди да се смеси с дъждовната вода и да потече като димяща река надолу по склона.

„Много неща могат да се научат за човек само по реакцията му при вида на кръв“ — мислеше си Гай Марий, за когото цялото това кръвопролитие не представляваше нищо особено и който дори си позволяваше да се усмихне, когато някой от съседите му погнусен отдръпнеше бързо крака си или пък безразличен не забелязваше как цялата му обувка е напоена с кръв. Но най-забавно му беше да наблюдава скришом онези нещастници, които със стоически усилия се възпираха да не повърнат на площада.

Ах! Ето че наистина някой заслужаваше повече внимание! Някакъв млад, но като че ли вече напълно зрял мъж, облечен в тога без отличителни знаци, който само за миг се появи в края на редицата на конниците и бързо-бързо заслиза обратно по Кливус Капитолинус към Форума. Но не и преди Гай Марий да забележи необикновените му белезникави очи и хищническия блясък в тях — очевидно на човек, който се опива от гледката на кръвта. Убеден, че никога досега не се е сблъсквал с непознатия, Гай Марий съвсем естествено се почуди кой ли може да бъде. В излъчването му имаше нещо неопределено, едновременно мъжествено и женствено, но във всеки случай красиво. Пък и цветът му! Млечнобяла кожа и коси, златисточервени като изгряващото слънце. Като че ли беше въплъщение на самия Аполон. А да не би самият той да се беше появил на площада? Едва ли. Никое божество не притежава подобни очи — погледът беше присъщ единствено на смъртен; защото това бяха очите на страдалец, а какъв е смисълът да си бог, ако ще страдаш?

Макар вторият бик да изглеждаше по-добре упоен, той също започна да се съпротивлява, дори по-ожесточено от първия. Човекът с чука не успя да го нацели добре и ударът му само разяри до крайност и без това обезумялото създание, което заплашително насочи рога към мъчителите си. Обаче някой по-съобразителен юначага навреме го сграбчи за тестисите, с което го приспа за миг, миг напълно достатъчен на двамата палачи — единият с чука, а другият със секирата — да го довършат. Бикът тежко се строполи на земята, оплисквайки с кръвта си всичко живо наоколо, включително двамата консули. Спурий Постумий Албин беше измокрен от глава до пети, както и по-малкият му брат Авъл, който непредпазливо беше застанал само на крачка зад него. Гай Марий ги изгледа изпитателно, сякаш се питаше дали и сам не би могъл да изтълкува знамението. Във всеки случай нищо добро не очакваше Рим.

Но дори сега онова вътрешно чувство, което никога не го оставяше на мира, проговори, и то по-ясно от всякога. Сякаш заветният миг наближаваше. Мигът, в който той, Гай Марий ще бъде обявен за Пръв сред римляните. Доколкото трезвият му разум обаче не желаеше да отстъпи, всяка частица от тялото му крещеше едно и също: „Това е предателство, клопка, която ще те отведе единствено до смъртта и позора.“ И все пак той не можеше да избяга от мечтите и ламтежите, които за кой ли път се натрапваха във въображението му. „Това е смешно!“ повтаряше вътрешният глас, принадлежащ на човека, който все още не беше изгубил съвсем разсъдъка си; та той беше вече на четиридесет и седем — последният от шестимата претори, служили заедно преди пет години, който все още не беше избран за консул; вече беше твърде късно за човек, който не се радва на име и няма поддръжката на силна клиентела. Времето му беше минало. Безвъзвратно.

Най-сетне консулите встъпиха официално в длъжност. Онова надуто магаре, Луций Цецилий Метелий Далматик, което имаше честта да се нарича и върховен понтифекс, вече привършваше с последните молитви и скоро първият консул Минуций Руф чрез своя глашатай щеше да подкани всички сенатори да се съберат в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Там те трябваше да определят датата на латинските празненства, които се провеждаха ежегодно на Албанската планина, да обсъдят кои провинции се нуждаят от нов управител и на кои от сегашните управители ще е целесъобразно да се удължат пълномощията; да теглят жребий за разпределението на провинциите както между преторите, така и между консулите; разбира се, някой народен трибун, преследващ собствените си интереси, щеше да започне пламенна реч за тежкото положение на народа, а Скавър на бърза ръка да го смачка като буболечка с красноречието си, за да остави някой от безбройните Цецилий Метели да запее старата песен за упадъка на нравствените ценности у младото поколение, преди половината зала да се е раздюдюкала и думата да му е отнета. Изобщо сенатът си беше същият, народът си беше същият, добрият стар Рим си беше същият, и най-вече той самият, Гай Марий си беше и щеше да си остане все същият. Сега бе на четиридесет и седем. Скоро ще навърши петдесет и седем, а след това — шейсет и седем, докато дойде време да го сложат върху кладата и да си отиде яко дим от този свят. Сбогом, Гай Марий, сбогом, свинарю от Арпинум, сбогом, на теб, който никога няма да бъдеш римлянин.

Наистина глашатаят оповести откриването на заседанието. Въздишайки тежко, Гай Марий се запъти към храма, като скришом се огледа, за да открие в тълпата около себе си човека, когото би му доставило удоволствие да настъпи. Но никой не смееше да го доближи достатъчно. Както можеше и да се очаква. Но ето, че в този миг очите му срещнаха тези на Гай Юлий Цезар, който му се усмихна, сякаш прочел мислите му.

Озадачен, Гай Марий отвърна на погледа му. Вярно, че Гай Юлий Цезар беше от сенаторите, които гласуват чуждите предложения, без да имат право да говорят пред колегите си, но това не му пречеше винаги да държи на собственото си мнение, да гласува по съвест и да не се обвързва с никого. Освен това, откакто по-големият му брат Секст се беше споминал, сега той беше най-възрастният представител на тази брънка от големия род на Юлиите. Беше висок, с войнишка стойка, с буйна златиста коса, която украсяваше като корона главата му. Беше изживял отдавна младостта си и сега трябваше да е на повече от петдесет и пет, но у него вече се усещаше онази изключителна жилавост, срещаща се тъй често сред представителите на старите патрициански родове, която им позволяваше, дори и прехвърлили деветдесетте, да посещават редовно заседанията на Сената и на народното събрание и да се изразяват със завидна дори за по-младите си събратя точност и яснота. Човек живееше с чувството, че хора като него, ако ще и с топор да ги ударят по главата, пак не биха могли да ги убият. Именно те — когато му бе дошло времето — бяха превърнали Рим в това, което е, и то въпреки че и тогава е имало празнодумци като Цецилий Метелите. Вкупом тези хора струваха повече от целия останал свят.

— Според теб кой Метел ще ни наставлява днес? — попита Цезар, щом двамата се изравниха и заизкачваха рамо до рамо стъпалата към храма.

— Ами някой от онези, които още не са се сдобили с четвърто име — отговори Гай Марий, а рошавите му вежди се повдигнаха и спуснаха като стоножки, набодени на карфица. — Според мен ще е Квинт Цецилий — Метел, по-малкият брат на преподобния върховен понтифекс.

— Защо точно той?

— Защото догодина ще се кандидатира за консул, ако не се лъжа. Така че защо да не започне да вдига шум още от сега — обясняваше Гай Марий, отдръпвайки се встрани от входа, за да направи път на спътника си, който беше по-възрастен от него. И двамата се озоваха в светата обител на Великото божество Юпитер Оптимус Максимус Юпитер най-силния и най-великия.

— Като че ли си прав — съгласи се Цезар.

Заради гъстите облаци навън просторната главна зала на храма тънеше в полумрак, но това не пречеше на керемиденочервеното лице на Великото божество да сияе сякаш с някаква вътрешна светлина. Статуята беше много стара, изработена от прочутия етруски скулптор Вулка. Беше я изваял от най-проста глина, но с вековете божеството се беше сдобило с роба от слонова кост, златни коси, златни сандали, златна мълния в едната ръка; кожата по ръцете й краката му изведнъж се бе оказала от сребро, а ноктите му издялани от слонова кост. Само лицето му, гладко избръснато според някогашната етруска мода, която римляните бяха възприели, си беше също тъй червендалесто, както навремето, разкривено от тъпоумната усмивка, която стигаше почти до ушите му и му придаваше вид на някой глуповат баща, който така и не ще да проумее, че синчето му прави всичко възможно да запали бавачката си.

От двете страни на залата, в която се помещаваше Великото божество, имаше други, по-малки помещения. В лявото обитаваше неговата дъщеря Минерва, а в дясното — съпругата му Юнона. Всяка от двете богини бе великолепно изваяна от злато и слонова кост, но в същото време трябваше примиренчески да търпи присъствието на натрапника, с когото беше обречена да съжителства завинаги, защото при построяването на храма двама от старите богове, които следваше да бъдат пропъдени, просто отказаха да си вървят, и понеже римляните са си римляни, оставиха ги да се разполагат в компанията на новодошлите.

— Чудя се, Гай Марий — заговори Цезар, — дали ще бъдеш тъй любезен да споделиш трапезата ми утре следобед?

Ама че изненада! За миг затвори очи, колебаейки се как да постъпи. Несъмнено събеседникът му имаше нещо предвид; но пък и никога не би си губил времето с празни приказки. А ако не друго, то поне никой не можеше да обвини Цезарите, че са сноби. Един Юлий Цезар никога не би се държал надменно. Ако наистина си сигурен, че по мъжка линия родът ти произхожда чак от Юл, Еней, Анхиз и богинята Венера, то естествено нищо и никога не би могло да те злепостави — дори да те видят, че приказваш с докерите или пък с някой Цецилий Метел.

— Благодаря ти, Гай Юлий — реши се най-сетне Марий. — Много ще се радвам да ти гостувам.

В същия новогодишен ден Луций Корнелий Сула се събуди още преди да се е зазорило, и то почти трезвен. За свое учудване откри, че се намира точно където му е мястото: в леглото си, между мащехата от едната и любовницата си от другата страна. Напълно облечени обаче, двете дами — може би на някого изразът ще се стори твърде евфемистичен — го бяха загърбили, което подсказваше, че не е бил събуден, за да изпълни задълженията си към някоя от тях. Това му прозрение се допълни и от факта, че всъщност го е притеснила огромната му и дори леко болезнена ерекция. За миг той остана неподвижен, опитвайки се да се срещне очи в очи с другата си глава, която най-безсрамно го наблюдаваше над корема му, с надеждата, че ще й внуши малко благоприличие; но както обикновено в такива случаи моралистичният му упрек остана без отговор. Няма що, онзи неблагодарник трябваше да си получи своето. Сула протегна дясната си ръка към мащехата си, запретвайки недискретно робата й, като в същото време с лявата разсъбличаше любовницата си. Но за негова неприятна изненада и двете жени, които само се бяха престрували, че спят, мигом скочиха на крака и като започнаха безмилостно да го налагат с юмруци, избълваха поток гневни слова.

— Но какво съм направил? — изпищя Сула, като се сви на кълбо, за да прикрие слабините си. Само за секунда мъжествената гордост между краката му беше спаднала като празен мех.

И двете само чакаха да му отговорят на въпроса. Но докато се надвикваха така, че нищо да не им се разбира, той и сам успя да си припомни с какво бе успял да ги разгневи. Метробий, проклети да са очите му! Но какви очи! Тъмни и блестящи като черен кехлибар, скрити под остри мигли, толкова дълги, че човек би могъл да ги увие около пръста си. Кожа като гъста сметана, черни къдрици, спускащи се около изящни рамене, и накрая — най-сладкото дупе на света. Четиринадесетгодишен, но в греховете си — стар като света, това бе той — чиракът на стария Сцилакс, актьорът, обречен да предизвиква, да измъчва, да унижава, но винаги да побеждава.

В последно време Сула се интересуваше повече от жените, но Метробий беше красиво изключение. Момчето бе дошло на празненството заедно със Сцилакс, облечено като Купидон, който придружава майка си Венера, между другото доста попрекалила с пиенето. За целта му бяха сложили две крилца с пера на гърба и го бяха облекли във възможно най-късата поличка, боядисана за случая с някаква евтина имитация на шафран. Поради непоносимата жега в помещението обаче боята се беше размила от потта на малкото божество, оставяйки по кожата на бедрата му жълто-оранжеви петна, които само привличаха любопитството на някоя скучаеща особа, питаща се какво ли се крие между тях.

Но само един поглед беше достатъчен и Сула бе запленен от момчето, което естествено също не можеше да не оцени белоснежната му кожа, косите му с цвета на изгряващото слънце и необикновено светлите му, почти бели очи, каквито трудно биха могли да се открият у другиго. Да не говорим за красивото лице на Сула, което още преди години до такава степен беше омаяло един в поделението си потънал в забравата на времето представител на рода Емилий, че той беше прибрал тогава шестнайсетгодишния юноша, останал без пукната пара, и го беше влачил със себе си по време на целия преход от Патрас до Атина, удължавайки го умишлено (как не, като войниците трябваше да следват не използваните пътища, ами безкрайната брегова ивица на Пелопонес), за да може по-дълго време да се радва на услугите на храненика си.

Но в Атина Сула беше изритан на бърза ръка — Емилий беше твърде важна клечка, за да позволи някакво петно да засегне мъжкото му достойнство. Римляните винаги са презирали хомосексуализма, за разлика от гърците, които го считат за най-висша форма на любов. Така че онова, което един само би търсил как да скрие, друг би направил всичко възможно да покаже пред околните, ако ще и единствено за да ги смае. Но в случая със Сула не се получи очакваното. Той бързо откри, че страхът от разобличаването не само внася повече привкус на цялата работа, но е и причина за щедрост, далеч по-голяма от тази, на която е способен един грък, свикнал да получава всичко наготово и безплатно — дори когато става дума за такава превъзходна стока като Сула. Така че за него се стори най-подходящо просто да изнуди Емилий да му плати пътя обратно до Рим и да напусне Атина завинаги.

Разбира се, с възмъжаването всичко се беше променило. Щом брадата му започна да расте толкова бързо, че трябваше да я бръсне всеки ден, а гърдите му се покриха със златисточервеникави косми, мъжете престанаха да се интересуват много-много от него, а с това изчезна и щедростта им. Но Сула скоро откри, че жените са далеч по-глупави и вечните им копнежи по нещо, което той е способен да им даде, ги прави твърде лесни за използване. В детството си той не беше общувал кой знае колко с жени, защото майка му бе умряла още преди да е оставила у него някакви спомени, които да тачи, а баща му, като всеки обеднял пияница, го беше малко грижа за съдбата на наследниците му. Сула имаше сестра, Корнелия Сула, която беше две години по-голяма от него. Понеже по нищо не отстъпваше на красивия си брат, тя беше съумяла да се омъжи за един доста богат провинциалист от Пиценум, Луций Ноний, и беше заминала с него на север, за да се радва на лукса, с който забутаната провинция можеше да я обгради. Така шестнадесетгодишният Сула остана да се грижи сам за баща си, което съвсем естествено си каза своето по отношение хигиената, която двамата спазваха, и изобщо начина им на живот.

И изведнъж, когато вече беше навършил двадесет и четири, баща му се ожени повторно. Това в никакъв случай не можеше да се нарече събитието на годината, но за младежа, който от години измисляше всевъзможни начини да плаща пиянските дългове на родителя си, промяната беше неочаквана възможност да поотдъхне. Защото новата жена на баща му (казваше се Клитумна и произхождаше от някакво село в Умбрия) беше вдовица на много богат търговец, която беше имала предвидливостта да унищожи завещанието на покойния си съпруг и като омъжи единствената му дъщеря за някакъв търговец на зехтин от Калабрия, да прибере цялото наследство.

Какво толкова беше открила Клитумна у деградиралия напълно Сула Старши, дори собственият му син не можеше да проумее. Но ето, че Клитумна го покани и него в удобния си дом на Палатинския хълм и едва ли не от първата нощ скочи от леглото на съпруга си в това на доведения си син. Но младият Сула установи, че в него все още не е изтляла последната искрица на лоялност и уважение към баща му, затова се отърва възможно най-тактично от мащехата си и незабавно напусна дома й.

Беше спестил съвсем малко и едва успя да си намери две стаички в една „инсула“ на Есквилинския хълм, близо до Агера, за които му искаха три хиляди сестерции годишно: за повече нямаше възможности. Така разполагаше със самостоятелна стая и с още едно помещение, което служеше едновременно за кухня и за спалня на слугата му. Освен него Сула използваше и услугите на една девойка, която живееше два етажа над него и която срещу различно възнаграждение всички обитатели на полусрутената сграда намираха за какво да наемат. Веднъж в седмицата тя взимаше мръсните му дрехи и се запътваше към края на улицата, където сред гъсто застроения квартал се оформяше нещо като площадче. Там имаше малко светилище, каквито често могат да се видят по кръстопътищата, нещо като място за среща на всички събратя скитници, в чийто двор имаше малък шадраван. Представляваше скромно по размери каменно басейнче, над което гордо се пъчеше грозната фигура на сатира Силен, из чиято широко отворена уста щедро се изливаше вода — за спомен и слава на цензора Катон, който, произхождайки от низините, се беше оказал човек на място и бе сторил доста добрини на своя град. Служейки си с лакти, за да се добере до чешмата, девойката хвърляше туниките на Сула върху гладките камъни, хвърляше им порядъчен пердах с бухалката си, след което заедно с другите перачки изстискваше до капка прането (като, разбира се, и тя от своя страна им помагаше), сгъваше го възможно най-прилежно и го занасяше обратно на собственика му. Заплащането беше проста работа — един сеанс в леглото и ни чул, ни видял, особено пред киселия дъртак, който живееше с нея.

Тогава именно Сула се запозна с Никополис. На родния й гръцки това означаваше Град на победата и тъкмо като такава я възприе и той. Беше вдовица, достатъчно добре материално и влюбена в него до полуда. Единствената неприятност се състоеше в това, че ако тя подплатяваше страстта си, задоволявайки и най-налудничавите му прищевки, то настояваше всичко да й е под контрол и никога не й минаваше през ум да го остави с пари в себе си. Все едно имаше мащехата си пред себе си, мислеше си той и това никак не го въодушевяваше. Жените бяха глупачки, но умни глупачки. Или просто той беше твърде прозрачен, за да крие нещо от тях.

Две години след като се беше изселил от прекрасния дом на Клитумна, баща му умря — дългогодишното пиянство го бе оставило без черен дроб. Ако той беше цената, която Клитумна бе решила да заплати, за да има някога сина му, то хитрината й най-после успя: особено когато Сула откри, че мащехата му няма нищо против да споделя услугите му — и леглото си — с Никополис Гъркинята. Тримата заживяха в чудесни отношения заедно в къщата на Палатинския хълм и единствено от време на време в повод за дрязги се превръщаше слабостта на Сула към малките момченца. Той винаги се опитваше да убеди двете жени, че тази му слабост не заслужава особено внимание; нито изпитваше копнеж по невинността, нямаше желание да се шляе по Марсовото поле, за да прелъстява сенаторските синове, прекарващи времето си да размахват дървени мечове и да яздят дебели възглавници, оседлани като истински коне. Не, Сула се увличаше по онези малки продажници, истинските, закоравели професионалисти, за които нямаше тайни в бранша; истината бе, че те му напомняха за времето, когато той самият беше като тях.

Но тъй като жените му ненавиждаха мъжките му проститутки, а пък и той въпреки сексуалните си желания можеше да се нарече истински мъж, Сула възпираше своевременно страстите си или ако това му се стореше непосилно, в името на домашния мир, отиваше да ги задоволява по-далеч от погледа на Клитумна и Никополис. И така до новогодишната вечер, до последните дни от консулството на Публий Корнелий Сципион Назика и Луций Калпурний Бестия, до последните часове преди встъпването в длъжност на новите консули Марк Минуций Руф и Спурий Постумий Албин. Отсега нататък, ако зависеше от Клитумна и Никополис, щяха да я наричат Вечерта на Метробий.

И тримата обожаваха театъра, но не претенциозните гръцки глупости на Софокъл, Есхил и Еврипид, с техните маски, задгробни гласове и бомбастични стихове, от които кажи-речи нищо не се разбира. Не, обичаха комедията — искрящия латински хумор на Плавт, Невий или Теренций, а още повече простата, открита, направо идиотска пантомима, в която един до друг играят разсъблечената проститутка, непохватният шут, майсторът на оглушителните пръдни; в която шегите се изказват единствено с езика на жестовете, но затова пък са далеч по-смешни от всякакъв словесен каламбур; в която насред до болка познатата сценка се появява нещо ново, неочаквано, нещо истински изненадващо. Например маргаритки, забити в нечий прелъстителен задник или пък някой уж благопристоен свекър, който взема циците на снаха си за зрели пъпеши. Едно помръдване на пръста би могло да бъде по-красноречиво от хиляда думи; едно прелюбодеяние забавно, един истински бог — мъртво пиян; за всемогъщия Мим няма нищо свято.

Тримата бяха приятели с всеки комедиен актьор в Рим и никога не вдигаха празненство, без да са поканили на него поне няколко от „големите имена“. Ако зависеше от тях, трагедията отдавна да е била забранена — за тях тя просто не съществуваше като жанр — тъй както не съществуваше за всеки истински римлянин, който обича най-много смеха.

И така за празненството по случай Новата година у Клитумна бяха поканени между другите Сцилакс, Астера, Мило, Педокъл, Дафне и Марсий. Естествено всеки щеше да бъде костюмиран; Клитумна обожаваше да се маскира, също както и Никополис, а Сула изпитваше някаква скрита наслада да приема ролята на някой женски персонаж, и то по такъв начин, че страничният наблюдател да оцени по достойнство иронията, с която един добре запознат с женската същност мъж си позволява да я осмива.

Затова сега той си беше избрал ролята на Горгоната Медуза, без да забрави да сложи венец от живи змийчета, които хвърляха в ужас всички в залата всеки път, щом той доближеше някого и уж случайно тръснеше глава. Беше облечен в роба от ефирна коприна, която позволяваше на любопитните добре да разгледат най-голямата змия между краката му. Мащехата се беше превърнала в човекоподобна маймуна, сиреч беше се облякла в костюм от гъста козина, беше си боядисала голия задник в синьо и през цялото време подскачаше и се чешеше къде ли не. Никополис, която беше по природа далеч по-красива и надарена от Клитумна, бе предпочела далеч по-баналната роля на горската богиня Диана, за да изложи на показ дългите си, стройни крака и прекрасния си бюст, без да забравя да подтичва игриво на фона на музиката (за целта свиреше цял оркестър от флейти, гайди, звънци, лири, тъпани и какво ли още не), за да се чуе как тракат стреличките в малкия й колчан.

Празненството се очертаваше знаменателно. Сула със змийското гнездо върху главата си беше безспорно гвоздеят на вечерта, но Клитумна — маймуната разсмиваше най-много. Виното се лееше като река; смехът и писъците на присъстващите се чуваха далеч извън пределите на дома и пощуриха всички по-консервативни съседи много преди новогодишната нощ да е преминала в новогодишен ден. Последен от гостите пристигна, олюлявайки се, Сцилакс, обут в плоски сандали с коркови подметки, на главата си със златисторуса перука, с огромни изкуствени гърди, които издуваха пищната му рокля, натруфен с грим като някоя престаряла проститутка (бедната Венера!). Зад него се влачеше преданият Купидон — Метробий.

Най-скъпоценната змия на Сула попогледна изпод дрехата си новодошлия и любопитството скоро я подтикна да надигне главата си по-нависоко, което естествено никак не се понрави нито на Маймуната, нито на Диана. А да не забравяме, че и Венера не се почувства особено поласкана от тази чест, оказана на детенцето й. В резултат пред нищо неподозиращите зрители се разигра такава великолепна пантомима, каквато рядко можеше да се види по сцените: подскачащи сини задници, подскачащи голи бюстове, подскачащи руси перуки, подскачащи змии и най-накрая подскачащи крилати момченца. И като истински блестящ завършек, кратката и страстна сценка между Метробий и Сула, избрали за декор едно тъмно ъгълче, което обаче се оказа не чак дотам скрито от погледите на останалите действащи лица.

Разбира се, през цялото време Сула си даваше сметка, че извършва непоправима грешка, но това не промени намеренията му. В мига, в който бе видял как жълтеникавата боя потича по копринената кожа на бедрата, в момента, в който забеляза дългите мигли над гарвановочерните очи, Сула вече беше изгубил всякаква власт над деянията си; беше запленен, безнадеждно запленен. А щом ръката му се плъзна по фината тъкан на поличката, щом надигна ръба й, за да се покаже изотдолу цялата прелест на мургавата, неокосмена плът, не му оставаше нищо друго, освен да стори това, което и стори, сиреч да придърпа момчето в един тъмен ъгъл и да го обладае зад прикритието на една табуретка.

Фарсът едва не се превърна в трагедия. Клитумна грабна един скъпоценен бокал от александрийско стъкло, строши го в стената и с парчето, което остана в ръката й, заплашително се устреми към незащитеното лице на Сула. Никополис от своя страна се насочи към нея, въоръжена с празна кана от вино, а Сцилакс — към Метробий, размахвайки недвусмислено единия от корковите си сандали. Всички присъстващи за миг се обърнаха към малката групичка, любопитни да видят как ще свърши представлението. За щастие Сула не беше чак дотам пиян, че да не може да се разправи, и то по категоричен начин, с нападателите си. Сцилакс се запозна със здравия му юмрук, който щеше да доукраси грижливо гримираното му око с прелестна синина, която едва ли щеше да изчезне през идния месец. Полуголата Диана трябваше да изпита върху собствените си нежни крачета остриетата на стреличките в колчана си, а Клитумна беше на бърза ръка обърната надолу с главата и здравата нашляпана по синия задник. След което Сула дари за сбогом момчето с една дълга и чувствена целувка и се отпусна в леглото си, обзет от дълбоко отвращение от живота.

Едва призори на Нова година той ясно си даде сметка къде е грешката. Не ставаше дума за никакъв фарс, за никаква комедия. А за една трагедия, толкова непонятна и объркана, каквато дори и Софокъл, в пристъп на най-жестоко отчаяние от противоречията между богове и хора, не би бил способен да напише. Нова година беше рожденият ден на Сула. Той ставаше точно на тридесет години.

От Медуза вече нямаше и помен. Сега Сула, без да каже дума, изгледа двете лаещи кучки насреща си и в очите му проблесна такава ярост, болка и презрение, че жените за миг сякаш се вкамениха и се отпуснаха безпомощно върху леглото. Той стана, навлече си чиста туника и нареди на един от робите да му помогне да си сложи тога — дреха, каквато не беше обличал от години, освен когато отиваше на театър. Едва след като излезе, жените си възвърнаха способността да се движат, спогледаха се и жално захлипаха, не заради собствените си неволи, а заради неговите, които така и не можеха да разберат.

Истината беше, че Луций Корнелий Сула вече тридесет години живееше, обграден от лъжи. Всичко около него беше лъжа. Светът, в който се беше движил през тези трийсет години — свят, обитаван от пияници и просяци, актьори и проститутки, шарлатани и освободени роби, не беше неговият, такъв, какъвто би си го избрал.

Рим беше пълен с мъже, носещи фамилията Корнелий. Но повечето бяха наричани така не за друго, а защото дядовците, прадядовците им или още по-далечните им предци, независимо от това, дали са били свободни или роби, са служили при някой патриций от рода Корнелий. Когато в чест на нечия сватба, раждане или смърт същият този патриций Корнелий ги освободеше от задълженията им към него, или когато въпросният предшественик успееше да заплати със спестеното през годините цената на своята свобода, тогава той отнасяше със себе си и името на своя някогашен господар. Всички, които се зовяха Корнелий, всъщност не бяха нищо повече от клиенти на някой от патрициите с това име, които не можеха да не отдадат дължимото на онзи, който им беше дарил свободата и правото да се наричат граждани.

Като се изключат Клитумна и Никополис, всички, които се сблъскваха с Луций Корнелий Сула, смятаха, че и той е син, внук или по-далечен наследник на бивш слуга или роб на Корнелиите; а ако се съдеше по косите и очите му, които повече подхождаха на някой варварин, потеклото му по-скоро би се оказало робско. В крайна сметка имаше патриции, които се казваха Корнелий Сципион, Корнелий Лентул или Корнелий Мерула, но чувал ли беше някой за патриций с името Корнелий Сула? Изобщо какво означаваше това „Сула“!

Истината обаче беше, че Луций Корнелий Сула, който беше записан от цензорите в списъците на безимотните, на тъй наречените capite censi, защото беше един от многото жители на Рим, които не притежаваха никаква поземлена собственост, всъщност беше по произход истински патриций, син на патриций, внук на патриций… Родът му водеше своето начало още от далечните години, когато Рим не е бил основан. Ако зависеше единствено от кръвта в жилите му, то той спокойно би могъл да заеме своето място сред силните на деня, политическата му кариера рано или късно би го извела на върха на йерархическата стълба. Защото на човек като него консулството би прилягало много повече, отколкото на всеки друг.

Но неговата трагедия беше именно в това, че не притежаваше нищо. След като веднъж завинаги родът им бе изгубил поземлените си владения, баща му се беше показал напълно неспособен да възстанови поне част от стойността им в пари, лишавайки сина си от възможността да се причисли към последната от петте икономически състоятелни класи; единственото, което Сула дължеше на баща си, бе, че поне се радваше на римско гражданство. Но за бедния Луций Корнелий нямаше пурпурна ивица върху туниката, нито тънка, нито широка, нито конническа, нито сенаторска. Когато се представеше като член от триба Корнелия, всички около него се присмиваха на глупавото му чувство за хумор. Защото, ако наистина прародителят му е бил освобожденец на някого от Корнелиите, то мястото му беше или в триба Есквилина, или в триба Сатурана. В триба Корнелия влизат изключително земевладелци и в нея няма място за голтаци.

На тридесет години Сула би трябвало да заеме полагащото му се място в Сената — като избран от народа и одобрен от цензорите квестор, или просто по право, заради патрицианския си произход.

Вместо това той продължаваше да е играчка на две вулгарни жени, които ревниво го пазеха от света наоколо. Нямаше дори и най-слаба надежда, че някой ден ще разполага с достатъчно състояние, за да се възползва от правата, които му носеше благородният произход. Следващата година щеше да е цензорска — ох, да беше възможно да се представи пред цензорския трибунал на Форум Романум и да представи доказателство, че владенията му осигуряват един милион сестерции годишен доход! Това беше необходимият минимум, за да бъдеш приет в сенаторското съсловие. Или поне четиристотин хиляди сестерции, за да го обявят за конник. Уви, тъжната действителност беше, че всъщност Сула не притежаваше абсолютно нищо, годишният му доход никога не беше надвишавал десет хиляди сестерции, а дори в последните години се издържаше единствено от някакви си жени. За един римлянин, ако не притежава поне един роб, означава да е изпаднал в крайна нищета. Сула на няколко пъти през живота си беше изпадал в това унизително за всеки гражданин положение — той, патрицият Корнелий.

През онези две години, когато живееше отделно от баща си и новата му съпруга в двете стаички близо до Агера на Есквилинския хълм, той се беше принудил да си търси работа на римското пристанище, под Дървения мост, където се превиваше под тежестта на амфорите с вино или празните делви за зърно, само и само да задържи единствения си роб, който му служеше за доказателство пред целия свят, че не е стигнал до просешка тояга. Защото с възрастта растеше и честолюбието му и му ставаше все по-болезнено да осъзнава унизителното си положение. Именно от гордост така и не се опита да си намери постоянна и доходна работа — да се научи на някой занаят, да се хване като писар, счетоводител или преписвач на ръкописи за някое издателство или библиотека. Когато човек работи по доковете или по пазарищата, никой не го пита за нищо; но получи ли някоя сериозна служба, то мигновено ще се превърне в обект на внимание за всички около себе си, от което Сула най-много се страхуваше. Той нямаше достатъчно средства дори да се запише в армията. Потеклото му изискваше да води легионите в сражение, а той през живота си не бе държал меч, не бе яздил кон, не бе мятал копие дори на учебните площадки край Вила Публика на Марсово поле. Той, патрицият Корнелий.

Може би ако все пак бе потърсил помощта и съдействието на някой забравен роднина, ако се беше хвърлил в краката му в името на родовата кръв, щеше да получи достатъчно голям заем, който да промени живота му. Но гордостта — която между другото не му пречеше да живее с две цинични същества — не му позволяваше да бъде просяк. Друг патриций с името Корнелий Сула нямаше, а далечните му братовчеди едва ли щяха да се заинтересуват от незавидната му съдба. По-добре да си остане никой, дори ако трябва за това да се раздели и с последния си роб, отколкото да си създава име за сметка на клиентните си задължения към онзи, който се е бръкнал, за да го извади от калта. Все пак и той беше патриций… Корнелий.

След като тъй внезапно избяга от къщата на мащеха си, Сула всъщност не знаеше къде точно да отиде. Може би просто имаше нужда да се поразходи на чист въздух, да се поосвежи и успокои болката, която го мъчеше отвътре. Като се има предвид селският й произход, Клитумна си беше избрала доста странно място за живеене: на една улица с преуспели адвокати, членове на Сената и конници, които не можеха да се нарекат нито бедни, нито богати. Домът й се намираше в по-ниските части на Палатинския хълм, откъдето не се разкриваше кой знае каква гледка, но затова пък беше кажи-речи в самото сърце на политическия и деловия живот, близо до Форум Романум и заобикалящите го пазарища и колонади. Разбира се, Клитумна бе предпочела да живее в един от най-спокойните квартали на града, далеч от вертепите на Субура, където престъпленията бяха нещо обичайно, но шумните забави, които уреждаше, и съмнителните й приятелства често бяха причина на вратата й да чукат разгневените съседи, които като че ли от всичко най-много държаха на тишината. От едната й страна живееше преуспелият търговец — лихвар и управител на сдружение Тит Помпоний, а от другата сенаторът Гай Юлий Цезар.

Не че това имаше особено значение, защото рядко се срещаха. Това беше едно от предимствата (или недостатъците, зависи от случая) на римските домове, отворени единствено към вътрешния си двор — тъй наречения перистил, загърбвайки външния свят с голите си стени, без нито един прозорец, от който би могло да се погледне какви ги вършат домакините. Но това не пречеше на гостите на Клитумна, които обикновено с привършването на вечерята излизаха на двора да вдигнат врява до небесата и да превърнат домакинята си в напаст за всички жители на квартала.

Вече се беше зазорило. На няколко крачки пред Сула ситнеха жените на Гай Юлий Цезар, които с дебелите си зимни обувки с коркови подметки се опитваха да избегнат локвите и боклуците по пътя. „Отиват да зяпат церемонията“ — предположи той, като забави крачка и почти несъзнателно огледа увитите им във вълнени наметала фигури, оценявайки ги по достойнство като мъж, който цял живот свободно е задоволявал сексуалните си потребности. Майката беше от рода на Марциите — дъщеря на строителя на Аква Марция — и нямаше вид да е минала отдавна четиридесетте. Сула й даваше най-много четиридесет и пет. Все още изглеждаше добре — с тънка фигура, висока, мургава — изобщо имаше с какво да привлече погледа. Но в никакъв случай не можеше да съперничи на двете си дъщери, истинските Юлии. И двете бяха ослепителни русокоси красавици, но Сула винаги беше готов да се обзаложи, че по-малката ще обере всички лаври. Познаваше ги, защото от време на време ги беше виждал да се разхождат покрай сергиите, без да купуват; знаеше твърде добре, че кесиите им са също тъй тънки, както и кръшните им фигури и че баща им едва запазва мястото си в Сената. Конникът Тит Помпоний, другият съсед на Клитумна, имаше къде по-голямо влияние от него.

Парите — те и само те управляваха света. Без тях човек беше никой. Нищо чудно тогава, че всеки, който се издигнеше до положение, което би могъл да използва за увеличаване на собственото си благосъстояние, никога не изпускаше предоставилата му се възможност. Но и за да се натрупат пари с политическа кариера, пак бяха нужни пари — нали трябваше да се осигури по някакъв начин избирането за претор, което променяше коренно целия му живот; времето щеше да върне всичко с лихвите. Защото преторът щеше да бъде назначен за управител на някоя провинция и в тази провинция би бил равен единствено на боговете. Значи все нещо би могъл да запази и за себе си. Най-добре би било да започне война с някое погранично варварско племе — ще му вземе златото и светите съкровища, ще продаде пленниците в робство, ще прибере лъвския пай от спечеленото. Ако ли пък положението не се окажеше тъй розово, то откриваха му се други възможности: да търгува с жито и други стоки от първа необходимост, да дава заеми при лихви, от които да му се изправят косите на човек (и ако се наложи, да използва войниците си, за да си ги прибере), да подправи счетоводните книги, отчитащи събраните данъци, да продаде изгодно някому римското гражданство, да приеме подкуп, независимо дали става дума за сключване на търговска сделка или за освобождаване на някой провинциален град от данъчното му бреме към Рим.

Парите бяха всичко. Но откъде да ги намери? Откъде да намери достатъчно, за да влезе в Сената? Мечти, Луций Корнелий Сула! Напразни мечти!

Когато жената и дъщерите на Цезар свърнаха надясно по Кливус Викторие, за Сула не беше трудно да се досети накъде са се запътили. Най-вероятно бързаха да излязат на Ареа Флакиана, празното място, където навремето се беше издигал домът на Флак. Реши да ги последва. Докато изкачи най-стръмната част на улицата, която съвсем му взе дъха, дамите вече се бяха разположили върху походните си столове, а някакъв здравеняк, навярно тракиец, който беше нещо като предводител на скромната им свита от роби, се мъчеше на бърза ръка да издигне платнения навес за господарките си. Но както Сула забеляза, двете Юлии се задържаха за твърде кратко край майка си. В мига, в който тя се разговори с бременната съпруга на Тит Помпоний, девойките се надигнаха заедно със столовете си и тихомълком се примъкнаха до четирите момичета на Клавдий Пулхерите, разположили се доста далеч от майките си. Майките им ли? А, да! Лициния и Домиция. Сула ги познаваше и двете, и то твърде добре, защото се беше постарал да спи с всяка от тях поотделно. Затова сега, без изобщо да се оглежда, той заслиза по склона право към двете си познати.

— Добро утро, мили дами. — Застана пред тях и леко се поклони. — Какъв неприятен ден, нали?

Едва ли някоя от благородните обитателки на Палатинския хълм си правеше илюзии относно истинското положение на Сула — което го правеше още по-непоносимо. Ако приятелите и познатите му от простолюдието просто го смятаха за един от техните, то римската аристокрация никога не правеше подобна грешка. Всички патриции знаеха кой е родът му! Всички знаеха историята му, но знаеха и какви хора са били предците му. Някои може би го съжаляваха, други като Лициния и Домиция се забавляваха сексуално с него, но никой не би си мръднал пръста да му помогне.

Вятърът духаше от североизток и носеше острата, натрапчива миризма на изгасен огън — миризма на пушек, влажни въглища и негасена вар, над която се усещаше вонята на опърлено… на хиляди изгорели човешки и животински трупове. Миналото лято беше изгорял целият Виминал заедно с горната част на Есквилин — най-ужасният пожар в историята на Рим. Може би около една пета от града вече беше изчезнала в пламъците, преди населението да се организира и да събори много от все още незасегнатите сгради, за да спаси гъсто населените квартали на Субура и горната част на Есквилинския хълм. Само вятърът и Викус Лонгус, който се беше оказал достатъчно широк за целта, предотвратиха разпространението на огъня към разпръснатите по Квириналския хълм къщи, най-северната част на града, обхваната от Сервиевите стени.

Макар да беше изминала половин година от пожара, от мястото, където беше застанал сега Сула, още личаха жестоките следи от огнената стихия: отвъд пазара Мацелум хълмовете още плашеха окото; два квадратни километра и половина пустош — само черна земя и полуразрушени сгради. Колко бяха загиналите, никой не можеше да каже. Във всеки случай твърде много, щом като след пожара нуждаещите се от ново жилище не се бяха оказали кой знае колко. Затова и застрояването на опустошените райони вървеше, общо взето, бавно. Само тук-там някое огромно дървено скеле подсказваше, че се гради нова многоетажна инсула, която да напълни кесията на някой едър градски собственик.

За Сула беше доста забавно да види гримасата на неприятна изненада, която се изписа по лицата на Лициния и Домиция, щом разбраха кой ги беше поздравил; та нямаше ли най-после да се смили над тях и да ги остави на мира. „Нека още им държи, тъпи крави! — каза си той. — Чудя се дали някоя от тях знае, че съм спал и с другата?“ По всяка вероятност не. Което само можеше да допълни удоволствието му от неочакваната среща. Правеше се, че не забелязва скритите погледи, които двете си хвърлиха първо една на друга, а след това и на останалите жени наоколо. Ох, какво ли ще си помисли Марция! Тя, стълбът на нравствеността! Опората на благочестието!

— Беше ужасна седмица — затюхка се Лициния, без да отвръща поглед от опожарените хълмове, но гласът й прозвуча прекалено пискливо.

— Наистина — съгласи се Домиция, като се изкашля, за да прикрие неудобството си.

— Не бях на себе си от страх! — продължи Лициния. — По онова време, Луций Корнелий, живеехме в Карине и огънят се приближаваше все повече към нас. Естествено, щом пожарът беше овладян, първата ми работа беше да убедя Апий Клавдий да се преместим в тази част на града. Вярно, че човек никъде не може да се чувства съвсем сигурен, но така поне можем да се надяваме, че Форумът и Блатото ще ни предпазят, ако стане нещо в Субура.

— Беше красива гледка — отвърна й Сула, който си спомни как през онази седмица всяка вечер беше стоял на Весталските стълби, за да наблюдава незапомненото зрелище, въобразявайки си, че горящите квартали представляват някакъв неприятелски град, който той като римски пълководец е заповядал да бъде плячкосан и опожарен. — Наистина красива! — повтори той.

Тонът, с който изрече тези думи, подсказваше, че говори напълно сериозно. Нямаше как, в този миг Лициния се поддаде на изкушението да го погледне, но само след секунда като ужилена отвърна очи и за сетен път си каза с горчивина, че за нищо на света не е трябвало да се остави в ръцете на този мъж. Сула не само че беше опасен, но и нещо в главата му не беше наред.

— Е, всяко зло за добро — заключи тя тържествено. Братовчедите ми Публий и Луций Лициний закупиха едри парцели от изгорелите квартали. Твърдят, че с течение на времето стойността им ще се покачи многократно.

Лициния произхождаше от рода на Лициний Крас, където всички бяха милионери, даже много повече от милионери. А защо и той да не си намери някоя богата съпруга, подобно на нейния Апий Клавдий Пулхер? Наивни Сула! Та кой баща, брат или попечител на някоя благородна девойка би се съгласил на подобен брак?

Тази мисъл му развали цялото настроение и без да каже нито дума повече, той се обърна и се изкачи обратно на Кливус Викторие. По пътя забеляза, че двете Юлии са били привикани от майка си и сега седяха чинно до нея под прикритието на навеса. Погледът му се плъзна по голямата сестра и се спря задълго върху малката. Богове, не е ли за изхрускване! Като медено сладкишче, напоено с нектар лакомство, достойно за самите олимпийци. Нещо го бодна в гърдите и той се потърка под тогата, сякаш така болката щеше да се разсее по-бързо. Но с крайчеца на окото си забеляза как Юлия Младша се извръща на стола си и го изпраща с поглед.

Сула пое надолу по Весталските стълби към Форум Романум, после се заизкачва по Кливус Капитолинус, за да се смеси с тълпата, обградила храма на Юпитер Оптимус Максимус. Беше невероятен майстор в това да кара хората около него да се чувстват неудобно и усетят ли присъствието му, да се отдръпват едва ли не с погнуса. Обикновено използваше тази си способност в театъра, където винаги съумяваше да си намери удобно място, но сега необичайният му талант щеше да му позволи да си пробие път до най-предната редица конници, откъдето безпрепятствено да наблюдава извършваното жертвоприношение. По закон нямаше право да е там, но никой не би посмял да го изпъди. Сред конниците твърде малко знаеха за него, а дори и сред сенаторите се срещаха доста непознати лица, но от останалите все щеше да се намери кой да се застъпи за него, ако се повдигнеше въпросът за присъствието му.

Между хората с благородна кръв съществуваше някакво чувство за съпричастност, което дори толкова години, прекарани далеч от потока на политическия живот, не можеха да изличат; това чувство се беше предавало от поколение на поколение в продължение на хиляда години, беше, тъй да се каже, сраснало с душата на всеки патриций и като камбанка се обаждаше всеки път, когато над нечия аристократична глава надвиснеше буря или нещастие. Самият Сула отдавна се беше зарекъл за нищо на света да не се интересува от политическите интриги, които се плетяха на Форум Романум, защото какъв е смисълът да се вълнуваш от проблемите на една каста, сред която нямаш никакъв шанс да попаднеш. И все пак достатъчно му беше да прекара само няколко минути в редовете на конническото съсловие, за да му стане ясно, че се задава лоша година. Още една след дългия низ от нещастия, съпътстващи живота на града от убийството на Тиберий Семпроний Гракх, и десет години по-късно — принуденото самоубийство на брат му Гай Гракх. На Форума бяха засвяткали ножове и оттогава сякаш съдбата беше обърнала гръб на Рим във всяко отношение.

Човек живееше с чувството, че великият град е започнал да се топи, да се свива, да се задъхва от политическа немощ. Сула оглеждаше насъбралите се на площада сенатори и конници и всички му изглеждаха като жалки мижитурки. Онези, които носеха отговорността за пролятата кръв на повече от тридесет хиляди римски и италийски войници през последните десет години, заминали си завинаги от този свят заради техните собствени интереси, сега имаха наглостта да дремят прави насред площада въпреки неприятния дъжд, който ръмеше над главите им. Защото отново ставаше дума единствено за пари. За пари и още пари. Макар че и властта влизаше в сметката. Никой за нищо на света не трябваше да подценява ролята на политическата власт. Но дали тя зависеше от парите или те от нея? Кое беше средството и кое целта? Навярно въпросът имаше своя отговор за всекиго поотделно. Но къде сред тази тъжна сбирщина бяха истински великите мъже, онези, които щяха да дадат на Рим повече, отколкото да му отнемат?

Белият бик отказваше да се подчини. Пък и нищо чудно, ако бе чул кои са новоизбраните консули. „Аз самият — мислеше си Сула, — никога не бих си подложил бялото вратле под секирата заради такива нещастници като Спурий Постумий Албин; в крайна сметка какво като е патриций? А и как тъй ставаше, че все такива като него намираха пари?“ Отговорът беше прост. Постумий Албините винаги се женеха по сметка. Проклети да са хитреците му с хитреци!

Кръвта на животното бликна като фонтан. Каква загуба! Колко сила, колко енергия, колко мъжественост се похабяваха напразно. Но пък и какъв красив цвят наситен пурпур; вярно, че кръвта беше мазна, но затова пък колко величествено мощните й струи се стичаха надолу по хълма, между краката на хората. Сула беше запленен от гледката. Нима всичко, изпълнено с енергия, бе червено? Огънят, кръвта, косата… неговата коса, пенисът, сенаторските обувки, мускулите, разтопеният метал, лавата.

Беше време да се оттегли. Но къде да отиде? Замаян от видяното, той почти несъзнателно срещна свирепия поглед на някакъв висок сенатор, облечен в тога претекста, която свидетелстваше за високото му положение. Удивително! Ето това се казва истински мъж! Но кой е той? Не даваше вид да е представител на знатна фамилия. Колкото и да бе отчужден от своите събратя, Сула винаги и у всекиго би различил характерните черти на всеки патрициански род.

Не, който и да беше непознатият, със сигурност не принадлежеше към знатните фамилии. Най-малкото носът му подсказваше, че в рода му има нещо келтско: беше твърде малък и твърде прав, за да го наречеш римски. Дали не произхожда от Пиценум? Но пък тези гъсти вежди! Без съмнение и те бяха келтски. Но лицето на непознатия имаше два дълбоки белега от меч, които обаче в никакъв случай не го загрозяваха. Да, това беше плебей, но какъв плебей! Едновременно силен, жесток и интелигентен. Същински орел. Кой е той? Не е бил консул, защото Сула знаеше всички живи консули до най-стария. Тогава претор? Явно не е избран тази година, защото иначе щеше да е при колегите си, скупчили се един до друг зад двамата консули и навирили нос с такова достолепие, на каквото е способна само някоя застаряваща царица, натрупала с годините завидно състояние.

Е — ех! Сула рязко се извърна и загърби конници и сенатори, включително и бившия претор с осанка на орел. Време беше да си върви. Но къде да отиде? Къде другаде, ако не в единственото убежище, което си беше намерил, между отпуснатите, състаряващи ден след ден тела на мащехата и любовницата му? Той вдигна рамене и се усмихна презрително. В крайна сметка имаше много други в далеч по-окаяно положение от неговото. „Да — съгласи се нечий глас дълбоко в съзнанието му, — но не и сред онези, чието място от днес би трябвало да е в Сената.“

Неприятното в това да си чужд монарх на посещение в Рим беше, че не можеш да преминаваш неговите свещени граници, тъй наречения помериум. Така че Югурта, царят на Нумидия, беше принуден да прекара целия новогодишен ден във вилата, която беше наел прескъпо в горната част на Пинцийския хълм, за да се радва на живописната гледка, която му предлагаше голямата извивка на Тибър около Марсово поле. Агентът, който му я беше намерил, се беше захласнал да му я описва с часове, без да забравя да наблегне на вълшебната картина на Яникулума и Ватиканския хълм в далечината, както и на тучните зелени ливади по двата бряга на Тибър — Марсовото и Ватиканското поле. „Обзалагам се, че в Нумидия трудно ще се открие река с размерите на добрия стар Татко Тибър!“ — дрънкаше самонадеяният дребосък, опитвайки се да прикрие очебийния факт, че е нает от същия онзи сенатор, който открай време най-ревностно поддържаше каузата на Югурта, но пък и само с безрезервната си преданост едва ли би могъл да си позволи да се храни цяла година със змиорки. Откъде им беше дошъл този навик на тукашните да смятат, че всеки човек — да не говорим, че в случая ставаше дума за цар, — който не се е родил римлянин, лапа мухи? На Югурта му беше повече от ясно кой е истинският собственик на вилата, ясно му беше, че и относно наема са го оскубали здраво. Но за всичко си имаше време и място, а нито Рим, нито сключването на договора за луксозната вила бяха подходящи човек да проявява искреност.

Наистина, когато Югурта седеше в лоджията срещу просторната си градина, пред него се разкриваше хубава гледка. Но за него тя не беше нищо особено, а когато вятърът довяваше тежката смрад на човешки нечистотии от пазарищата по Вия Ректа край Марсово поле, той за сетен път се замисляше не беше ли сбъркал, че не си избра за жилище някоя вила по-далеч от града, някъде в Бовиле или Тускулум. Привикнал на големите разстояния в родната Нумидия, на него не биха му направили никакво впечатление двайсет и петте километра, които отделяха Рим от Бовиле и Тускулум. А след като и без това не му позволяваха да влиза в самия град, какъв беше смисълът да кисне пред самите му врати, освен в пристъп на досада да им се изплюе върху свещената граница.

Разбира се, ако се обърнеше на деветдесет градуса, Югурта щеше да види скалите на Капитолия и задната стена на храма на Юпитер Оптимус Максимус, в който според уверенията на агентите му новоизбраните консули би трябвало в момента да откриват първото за годината заседание на Сената.

Как трябва да се държи човек с римляните? Само ако знаеше отговора на този въпрос, вероятно Югурта би могъл с ръка на сърцето си да заяви, че наистина не се притеснява.

В началото всичко изглеждаше лесно. Дядо му не беше друг, а великият Масиниса, създал царство Нумидия от руините на разгромения от римляните Картаген, простиращи се по целия северноафрикански бряг. В началото възмогването на Масиниса беше гледано с добро око от римляните, които дори открито му помагаха да устрои държавата си, но по-късно, когато силите му укрепнаха прекалено много и държавата му започна да наследява все повече и повече неща от политическата уредба на Картаген, Рим изведнъж се разтревожи да не би под носа му да изгрее някой нов негов съперник и лека-полека започна да се държи враждебно. За щастие на цяла Нумидия Масиниса умря във възможно най-подходящия момент. Разбирайки, че след всеки силен цар на престола се възкачва нечия слаба натура, той още приживе бе предпочел да остави на Сципион Емилиян да раздели новосъздаденото му царство между тримата му синове. Но Сципион Емилиян се бе показал значително по-мъдър, отколкото Масиниса навярно е предполагал: вместо просто да раздели огромната територия на царството на три, той разграничи управленческите функции на тримата наследници. Най-старият получи държавната хазна и под негово попечителство бяха дадени всички дворци в страната, вторият син беше обявен за пръв пълководец на Нумидия, а най-малкият беше натоварен да съблюдава спазването на законите. Което означаваше, че онзи, който командваше армията, нямаше нужните средства, за да вдигне въстание, другият нямаше нужната войска, а третият не можеше да разчита нито на едното, нито на другото.

Но още преди негодуванието на един от тримата да е прераснало в мисъл за бунт, двамата по-малки братя умряха, оставяйки първородния син на баща си, Миципса, да управлява самичък. Все пак и двамата се бяха постарали да създадат наследници, които да му причинят достатъчно главоболия: двама законни синове и един извънбрачен, на име Югурта. Един от тримата щеше да наследи трона на Миципса след смъртта му, но кой точно? Всичко се обърка съвсем, когато малко преди своя край дотогава бездетният Миципса също се сдоби с две мъжки рожби — Адербал и Хиемпсал. Това беше достатъчно, за да потъне целият двор в сплетни и интриги, защото възрастта на всеки от претендентите беше обратнопропорционална на законовите му основания да наследи короната. Копелето Югурта беше най-възрастният от всички, а двамата синове на действителния цар едва прохождаха.

Докато беше жив, дядо му Масиниса никога не бе прикривал искреното си презрение към Югурта — не толкова, задето беше незаконороден, колкото заради майка му, представителка на най-нискостоящата прослойка в държавата — номадка — берберка. Миципса беше наследил изцяло отношението на баща си към внука му и когато един ден си даде сметка, че нежеланият му племенник се е превърнал в красив и интелигентен младеж, той си постави за цел непременно да го отстрани от борбата за трона. Сципион Емилиян беше поискал от царя на Нумидия да му прати съюзнически подкрепления за обсадата на Нуманция и Миципса се възползва от случая да се отърве от Югурта, като го натовари с командването на войските в Испания. Предполагаше се, че Югурта няма да се върне жив от похода.

Само че събитията се развиха съвсем неочаквано. Югурта беше роден пълководец, а освен това той твърде скоро успя да си създаде приятели сред римляните, двама, от които имаше за своите най-близки хора на света. И двамата бяха младши военни трибуни, прикрепени към щаба на Сципион Емилиян; имената им бяха Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Между другото тримата бяха връстници — тогава бяха на по двайсет и три.

Малко преди приключването на кампанията Сципион Емилиян повика Югурта в палатката си, където му изнесе дълга беседа на тема няма ли да е по-добре той да се отнася почтено с Рим, неговия Сенат и народ, отколкото да завързва контакти с конкретни, твърде конкретни римски граждани. Югурта го изслуша от край до край невъзмутимо. Животът му сред римляните по време на обсадата на Нуманция го беше научил на едно-единствено нещо за тях, а именно, че всеки римлянин, който таи някаква амбиция за политическа кариера и издигане в обществото, неизменно се оказва неспособен да я подплати със средства. С други думи, всеки римлянин можеше да бъде купен.

При завръщането си в Нумидия Югурта носеше писмо от Сципион Емилиян до цар Миципса. В него толкова подчертано се изтъкваха смелостта, благоразумието и необикновеният интелект, проявени от Югурта по време на войната, че старият Миципса за кратко време забрави наследената от баща си неприязън към младия си племенник. И някъде по времето, когато Гай Семпроний Гракх намери смъртта си в горичката Фурина, в подножието на Яникуланския хълм, цар Миципса официално осинови Югурта и го обяви за пръв наследник на нумидийския престол. Обаче не забрави изрично да упомене в политическото си завещание, че Югурта не бива в никакъв случай да бъде провъзгласен за цар; на него бе отредил ролята на попечител на двете си невръстни деца, които едва навлизаха в пубертета.

Много скоро след като бе направил тези си разпореждания относно бъдещето на царството си, цар Миципса почина, оставяйки двамата си малолетни наследници на грижата на регента Югурта. По-малко от година след това по поръчение на Югурта по-малкият брат Хиемпсал беше убит; големият, Адербал, се спаси от клопката, която му се готвеше, и избяга в Рим, където се представи пред Сената и поиска от римския народ да уреди вътрешните работи на Нумидия и да лиши от власт Югурта.

— Всъщност защо толкова се страхуваме от тях? — питаше сега Югурта, връщайки се в настоящето, и отново зарея поглед в дъждеца, стелещ се като пелена над учебните площадки и пазарищата и закриващ напълно отсрещния бряг на Тибър.

В лоджията беше пълно с народ, но с изключение на един-единствен човек всички бяха просто охрана. Югурта не се доверяваше на тукашните гладиатори, които обикновено биваха наемани за целта, и си беше довел свои хора от Нумидия — всъщност това бяха същите онези, които преди седем години му бяха донесли главата на младия принц Хиемпсал, а пет години по-късно го бяха зарадвали и с тази на принц Адербал.

Този човек, към когото се обръщаше с въпроса си Югурта, представляваше едър, но не чак толкова, колкото него, мъж със семитски вид, който се беше разположил удобно на стол до своя цар. Ако се съдеше по поведението им, двамата трябваше да са кръвно обвързани — каквито всъщност и бяха, но Югурта често се правеше, че го забравя. Презряната майка на Югурта беше най-обикновено номадско момиче, произхождащо от някое забравено от боговете берберско племе, едно момиче, за което никой не би се сетил, ако не беше одрало кожата на Троянската Елена. Единствената компания на царя в този навъсен новогодишен ден беше природеният му брат, син на скромната му майка и на един от царедворците, за когото бащата на Югурта я беше омъжил от благоприличие. Името на този природен брат беше Бомилкар и той във всичко се беше показвал предан на своя повелител.

— Защо наистина толкова се страхуваме от тях? — отново попита Югурта, като този път в гласа му прозвуча нотка на отчаяние.

Бомилкар въздъхна:

— Според мен отговорът е твърде прост. Носи стоманен шлем, който повече прилича на обърнат леген, червеникавокафява туника и дълга до коленете плетена ризница, в ръката си държи къс меч, който да си признаем изглежда доста глупаво, закачил е на пояса си кама, дълга почти колкото меча, и е увесил на гърба си едно-две копия с малки остриета. Не е наемник. Не е и просяк. Казва се римски пехотинец.

Югурта изсумтя недоволно и поклати глава в знак на несъгласие:

— Това, уви, е само част от отговора. И римските войници умират както всички други.

— Умират, но много трудно — възрази му Бомилкар.

— Не, не, става въпрос за нещо съвсем различно. Което така и не мога да разбера! Човек може да ги купи толкова лесно, колкото и да си вземе хляб от фурната; следователно и те самите би трябвало да са меки като хляб. Но не са.

— Имаш предвид водачите им.

— Водачите им… Сиреч именитите Бащи на Сената. Та те са толкова корумпирани! Тогава защо толкова години не са се разложили? Би трябвало да са станали като восък, да са се стопили. Но не са. Вместо това са корави като камъни, студени като лед и в същото време хитри и лукави като партиянски сатрапи. И никога не се отказват. Ще се захванеш с някого от тях, ще го прикоткаш, ще си го опитомиш и изведнъж той изчезва и на негово място се появява друг, при когото нищо, ама нищо не е същото. Все едно си попаднал в друга вселена.

— И да не говорим, че точно онзи, който най-много ти трябва, точно него никога не би могъл да купиш. И не защото си няма цена, а защото, каквато и да е цената, ти не можеш да я заплатиш. Нямам предвид само парите — допълни Бомилкар.

— Ненавиждам ги, всички до един — процеди Югурта през зъби.

— Аз също. Но само с ненавист трудно ще се отървем от тях, не мислиш ли?

— Нумидия е моя! — възкликна царят. — Та те дори не я искат, даваш ли си сметка! Просто обичат да си пъхат носа навсякъде. Навсякъде!

Бомилкар безпомощно вдигна ръце.

— Нищо не ме питай повече, Югурта, защото нищо не знам. Знам само, че сега си в Рим и че бъдещето ни е единствено в ръцете на боговете.

„Така си е“ — каза си царят на Нумидия и отново потъна в размисъл.

Когато преди шест години младият Адербал беше избягал в Рим, Югурта много добре знаеше как трябва да постъпи и не се забави нито за миг. От негово име за Рим замина многобройна делегация, носеща злато, сребро, скъпоценни камъни, произведения на изкуството — изобщо всичко, което можеше да зарадва римската аристокрация. Интересно, че римляните никога не се поддаваха на изкушенията на плътта и беше невъзможно да ги подкупиш с жени или с момченца. Оставяха се да бъдат залъгвани единствено със стоки, които биха могли по-късно да препродадат. И като се имаха предвид тогавашните обстоятелства, делегацията си свърши добре работата.

Римляните бяха обсебени от идеята, че за всичко трябва да има я някой комитет, я някоя комисия и нищо не можеше да им достави по-голямо удоволствие от това да пратят групичка официални посланици, до която и да е далечна точка на света, която да разучава, назначава, поучава и което е винаги нейната крайна цел — да подобрява. Всеки друг на тяхно място би повел цяла армия със себе си, но римляните се появяваха облечени не в ризници, а в тоги, и следвани не от въоръжени до зъби пълчища, а само от своите ликтори, които едва ли биха могли да им гарантират нужната закрила, ако се наложеше; но това не им пречеше да дават заповеди и да изискват те да бъдат изпълнявани, сякаш наистина са дошли като завоеватели. И както обикновено се случваше, всички се подчиняваха.

Което върна Югурта отново на въпроса: „Защо се страхуваме от тях?“ „Ами, просто защото се страхуваме. Страхуваме се. Но по каква причина? Може би защото сред тях винаги ще се намери някой Марк Емилий Скавър.“

Когато Адербал беше отишъл в Рим да се жалва от чичо си, именно Скавър беше убедил Сената да не подкрепя каузата на Югурта. Един-единствен човек беше възразил на триста умни глави! И все пак този единствен глас беше надделял, беше им натяквал своите съображения, докато постепенно спечели по-голямата част от сенаторите. Именно заради Скавър се достигна до онзи фалшив компромис, който не удовлетворяваше нито Югурта, нито Адербал, а именно комитет от десетина римски сенатори, водени от Луций Опимий да бие път чак до Нумидия и там, след като се убеди на място какво е разположението на силите, да каже тежката си дума. И какво измъдри пустият му комитет? Раздели царството. Адербал получи източната половина със столица Цирта, половина, която беше по-гъсто населената и макар да отстъпваше по своите богатства на другата, развиваше далеч по-интензивни търговски връзки. За Югурта остана западната половина, притисната от една страна от Адербал, от другата — от царство Мавритания. Доволни от решението си, римляните си се бяха върнали у дома, а Югурта остана да дебне подходящия момент да се разправи веднъж завинаги с Адербал. И за да се подсигури откъм тила си, счете за най-подходящо да вземе за жена дъщерята на мавританския цар.

Така той търпеливо чака в продължение на четири години, след което нападна войските на Адербал някъде между Цирта и морското й пристанище Беатен. Адербал успя да се оттегли зад стените на столицата си, където организира отбраната си, подкрепян от големия брой римски и италийски търговци, които, представлявайки гръбнака на икономическия живот в цяла Нумидия, се радваха на голямо влияние. В римското присъствие в страната нямаше нищо необичайно: където и да отидеше човек по света, неизменно щеше да се сблъска с някоя римско — италийска търговска колония, която развива свободно своята дейност дори и по места, с които Рим официално не е влизал в почти никакви отношения и където още не са и помислили, че някой ден ще трябва да търсят закрилата му.

Разбира се, новината за избухналата война между Югурта и Адербал стигна съвсем скоро и до ушите на Сената. Сенатът от своя страна реагира светкавично, като изпрати нов комитет, този път само от трима, но затова пък чаровни млади сенатори (хем така щяха да придобият опит, хем и да се окажеха неспособни, Рим нямаше какво да изгуби), които трябваше да разплетат нумидийския възел. Югурта пръв се добра до тях, погрижи се те изобщо да не влязат в контакт с Адербал или с когото и да било жител на Цирта и ги изпрати обратно у дома, натоварени с прескъпи дарове.

Но Адербал все пак успя да изпроводи свой човек в Рим, който да поиска помощ за него. Този път начело на поредния комитет за Нумидия замина самият Марк Емилий Скавър, който още стоеше твърдо на негова страна. Но положението в цяла Африка се беше усложнило до такава степен, че римските представители не посмяха да напуснат пределите на римската африканска провинция и в крайна сметка се видяха принудени да се завърнат в Рим, без да са се срещнали с нито един от двамата претенденти за престола и следователно, без да са успели с нищо да променят хода на събитията. Междувременно Югурта успя да превземе Цирта и по разбираеми причини Адербал веднага беше обезглавен. Но по не чак толкова разбираеми причини Югурта попрекали с екзекуциите и не остави в цяла Цирта нито един жив римски или италийски търговец, с което си навлече гнева на римския сенат и народ, и то без никаква надежда някога да постигне дълготраен мир с тях.

Новините за клането, извършено над римските и италийски търговци в Цирта, се бяха разнесли в Рим преди петнайсет месеца, през есента. Един от народните трибуни, Гай Мемий, по този повод държа такава сърцераздирателна реч на Форума, че занапред каквито и подкупи да дадеше Югурта, катастрофата изглеждаше неизбежна. Вторият консул, Луций Калпурний Бестия, още при встъпването си в длъжност беше призован да тръгне на поход срещу Нумидия, за да покаже на Югурта, че не може току-така да посяга на живота на римските граждани.

Но Бестия се бе оказал продажен човек и Югурта успя да го купи. Шест месеца по-късно, с негова помощ той съумя да сключи мир с Рим. Цената бяха тридесет бойни слона, които минаха на разположение на Бестия, заедно с малко пари за римската хазна… и доста по-значителна сума, озовала се тихомълком в личната съкровищница на самия Бестия. Рим изглеждаше доволен от решението, а Югурта най-после бе признат за едноличен владетел на цяла Нумидия.

Но Гай Мемий, който малко се интересуваше, че вече не е народен трибун, така и не замлъкна. Ден след ден продължаваше своята кампания за хвърляне цялостна светлина върху нумидийския въпрос. Ден след ден той подновяваше своите обвинения срещу Бестия, че е измъкнал пари от Югурта в замяна на мира и оставането му на престола. Най-сетне постигна целта си, защото наплашеният от словата му Сенат реши да провери тяхната правдивост. В Нумидия беше изпратен преторът Луций Касий Лонгин, който беше получил изричното нареждане да доведе лично цар Югурта в Рим, за да съобщи на Гай Мемий имената на всички онези, които е подкупвал. Ако царят трябваше да отговаря единствено пред Сената, то положението му далеч не би изглеждало толкова тревожно, но Югурта трябваше да се отчита пред народа.

Когато преторът Касий пристигна в Цирта и съобщи на царя желанието на Сената, Югурта нямаше как да откаже и го придружи обратно до Рим. Само че защо? Защо всички толкова се страхуваха? Какво толкова можеше да направи Рим? Да нахлуе с войски в Нумидия? Но в армията винаги щяха да се намерят повече продажници като Бестия, отколкото принципни хора като Гай Мемий! Защо въпреки това всички се страхуваха? Та не беше ли върхът на безочието от страна на Рим да пратят един-единствен човек, който да хване владетеля на една обширна и богата страна за врата и да го поведе след себе си като послушно животно?

И Югурта беше постъпил като послушно животно: стегна си безропотно багажа, покани някои от доверениците си да го придружат, избра петдесетте най-опитни бойци от царската си гвардия и се качи на един кораб с претора Касий. Това беше станало преди два месеца. Два месеца, през които не се случи нищо особено.

Вярно, че Гай Мемий беше удържал на думата си! Беше свикнал плебейското събрание в цирка на Фламиний, който се намираше извън свещените граници на града и следователно нищо не пречеше на Югурта да се яви лично пред народа. Целта на тази среща беше да се даде възможност на всеки римски гражданин, независимо от общественото му положение да чуе как царят на Нумидия ще отговори на въпросите на Гай Мемий, а именно кого и как е подкупил. Нямаше жител на града, който да не знае какви точно въпроси Гай Мемий смята да зададе и затова циркът беше препълнен с хора, които бяха залели цялата арена, оставяйки закъснелите да напрягат слух от трибуните, където не се чуваше кой знае колко.

Но и Югурта знаеше как най-добре да подготви защитата си. Кампанията в Испания, а и годините след това добре го бяха научили как да се справя с римляните. Най-лесно щеше да му бъде, ако подкупи някой и друг народен трибун.

На книга последните стояха сравнително ниско в служебната йерархия и дори сред сенаторите те отстъпваха по почести на много други. Народните трибуни не разполагаха с империум — ако тази дума изобщо може да се преведе на нумидийски. Империум! Да имаш империум означава такава власт, каквато би се полагала на един бог, ако слезе сред смъртните. Всъщност това беше и основната причина някакъв си претор да може да заповядва на един цар. Управителите на провинции имаха империум. Консулите имаха империум. Преторите имаха империум. Куриатните едили имаха империум. Но всеки империум означава нещо различно и има различна сила. Единственият видим признак, че даден магистрат е удостоен с империум, е правото му да се обгражда с ликтори. Ликторите професионалисти, чиято задача е да вървят пред носителя на империум, за да му разчистват път, и които носят на лявото си рамо тъй наречените фасции — сноп от пръчки, завързани с пурпурна връв.

Други магистрати, например цензорите, нямат империум. Нито плебейските едили. Нито квесторите. Нито — а това бяха именно служителите, на които Югурта най-много разчиташе — народните трибуни. Последните, представляваха изборни представители на плебса — сиреч на онази огромна маса римски граждани, които не могат да твърдят, че са патриции. Патрициите бяха древните аристократи, онези, чиито предци са записани сред Бащите на Рим. Преди четиристотин години, когато републиката беше още млада и едва стъпваше на краката си, само патрициите можеха да решават съдбата й. Но понеже с времето и сред плебеите се намериха такива, които притежаваха едновременно пари и власт и които също успяха да си пробият път до Сената и куриатния стол, те също пожелаха да станат аристократи. В резултат се появи съсловието на тъй наречените нобили, сиреч знатни люде. Така патрициите, от една страна, и нобилите, от друга, образуваха своеобразната двойствена римска аристокрация. За да бъдеше приет сред нобилите, достатъчно беше някой от рода ти да е бил консул, а вече нямаше нищо, което да спре един амбициозен плебей да се добере до консулския пост. Плебейското достойнство беше уважено. Плебсът разполагаше със свой орган на управление, в който не се допускаха патриции. Заради нарасналата сила на плебса обаче въпреки неучастието на патрициите в този сравнително нов орган плебейското събрание предлагаше и приемаше почти всички закони. Десетте народни трибуни бяха избирани да отразяват интересите на плебса. Всяка година те бяха сменяни. Това беше и най-ужасната страна на римското държавно управление: всички висши магистрати служеха в продължение само на една година, което означаваше, че никога не можеш да си купиш човек, който да управлява достатъчно дълго, за да имаш някаква полза от него. Всяка година трябваше да се подкупва нов. А обикновено дори повече от един.

Един народен трибун не притежаваше империум, нито се считаше за висш магистрат и на пръв поглед изглеждаше, че с него или без него е все същото. Но с времето трибуните бяха успели да се превърнат в действително най-значителните служители в държавата. В техните ръце беше истинската власт, защото само те имаха правото на вето. И тяхното вето се отнасяше до всички и до всичко; никой, освен диктатора, не можеше да убегне от силата му, а от почти сто години в Рим диктатор изобщо не беше избиран. Народният трибун можеше да използва своето право на вето и срещу цензора, и срещу консула, и срещу претора, и срещу Сената, и срещу другите девет народни трибуни, и срещу центуриатните, и срещу трибутните комиции; каквото и да му се предложеше, той можеше да му наложи вето — както и обикновено правеше. Освен това личността му се считаше за свещена и неприкосновена, което означаваше, че никой, под страх от смъртно наказание, не можеше да му пречи да изпълнява задълженията си. Народният трибун създаваше законите. Дори Сенатът нямаше това право; на него му беше позволено единствено да препоръча даден закон да бъде формулиран и приет.

Разбира се, всичко това беше измислено, за да се наложи в римското управление една добре балансирана система, която да не позволява на никоя своя съставна част да вземе превес над останалите. И ако римляните в своите нрави отговаряха на тази съвършена политическа уредба, то тя без съмнение би проработила както трябва. Но понеже те не се различаваха особено от другите хора по света, и системата им обикновено трябваше да бъде заобиколена, за да се постигне нещо. Всъщност от всички народи по света едва ли има равни на римляните в тяхната невероятна способност да заобикалят закона по законен начин. И така, цар Югурта си купи един народен трибун — един „никой“, ако можем да го наречем така, защото не принадлежеше към някоя знатна фамилия, нито можеше да се нарече богат. Но така или иначе Гай Баебий беше законно избран на своя пост, а това беше най-важното. Когато на масата пред него бяха изсипани купищата сребърни денарии, той загреба с шепи от тях и тихомълком ги прехвърли в дванадесетте си чувала, без много-много да се замисля, че по този начин се превръща в собственост на нумидийския цар.

Малко преди да си е отишла старата година, Гай Мемий свика дългоочакваното народно събрание в цирка на Фламиний, където пред множеството се изправи самият цар Югурта. И докато царят стоеше със склонена глава на трибуните, а тълпата се опитваше да не вдига шум, за да се чуят отговорите му, Гай Мемий зададе своя пръв въпрос:

— Подкупил ли си Луций Опимий?

Но преди още царят да си е отворил устата, сред събранието прогърмя гласът на Гай Баебий:

— Царю Югурта, забранявам ти да отговаряш на Гай Мемий!

Повече не му трябваше.

Току-що той беше наложил своето вето. След като веднъж това му е било забранено от народен трибун, ако сега Югурта отговореше, щеше да престъпи закона. Плебейското събрание беше свикано напразно; на разочарованото множество не му оставаше нищо друго, освен да потегли обратно към къщи, обсъждайки полугласно случилото се. Нищо чудно, че на Гай Мемий му беше причерняло пред очите и трябваше приятелите му да го хванат и да го отведат от цирка, преди да е извършил нещо непоправимо. Гай Баебий излъчваше такова достойнство, докато на свой ред се оттегляше, че току-виж някой беше повярвал в честността и неподкупността му.

И все пак Сенатът не даде позволението си Югурта да се прибере в родината си и сега, на Нова година, той киснеше в лоджията на прескъпо наетата си вила и прекарваше времето си в ругаене на Рим и римляните. Никой от двамата новоизбрани консули все още не беше дал признаци, че едно частно дарение би го заинтересувало; не си струваше никой от новоизбраните претори да получава подобни предложения, а и новите народни трибуни не вдъхваха доверие.

Най-големият проблем с даването на подкупи беше, че човек не можеше просто ей тъй да ги хвърли като въдица във водата; трябваше да се изчака първо рибата да се появи на повърхността, да покаже, че й се иска да лапне златната кукичка. Но ако останеше на дълбокото, където всичко й беше толкова добре познато, то на рибаря не му оставаше нищо друго, освен да остави плавката си да се носи по вълните и да чака, проявявайки всичкото търпение, на което е способен.

Но пък и как би могъл сега да стои със скръстени ръце и да чака, когато царството му вече се беше превърнало в прицел на не един алчен поглед? И Гауда, законният син на Мастанабал, и Масива, синът на Гулуса, имаха основателни претенции към престола. Но най-лошото бе, че не бяха единствените, на които им се щеше да си го присвоят. За Югурта беше наложително да се прибере в родината си. А вместо това трябваше да чака, безпомощен да промени каквото и да било. Да замине, без да е получил разрешение от Сената, можеше да се счете като обявяване на война. Доколкото познаваше общественото мнение, никой в Рим не желаеше тази война, но пък и никой от агентите му не можеше да гарантира накъде ще се наклонят везните в Сената. Неговите членове, ако и да бяха с вързани ръце относно законодателството, все пак единствени имаха право на глас относно външните дела на Рим; само от тях зависеше дали ще се започне война и как ще се управляват римските провинции. Агентите на Югурта вече му бяха донесли, че Марк Емилий Скавър е побеснял след ветото на Гай Баебий. А думата на Скавър в Сената тежеше повече от тази на всеки друг и той беше способен сам да насочи цялостната държавна политика. Той вече неведнъж бе изразявал мнението си, че Югурта не мисли доброто на Рим.

Доведеният му брат Бомилкар седеше безмълвен и чакаше гневът на Югурта да се уталожи. Имаше да му съобщи новини, но от опит знаеше, че докато царят му не се успокои, по-добре да не ги споменава. В неговите очи Югурта беше наистина забележителна личност. Притежаваше такава вътрешна енергия и способност да се справя с всичко. А колко препятствия му се бе налагало да преодолява, и то само заради ниското положение на майка си. Защо за всички потеклото имаше такова значение? Та дори ако нумидийската аристокрация искаше да се отличава от народа със своята финикийска кръв, нима тя не течеше и в жилите на Югурта и не бе оставила своя отпечатък в чертите му? Вярно, че наполовина беше берберин. Но и двата народа бяха семитски, а берберите бяха населявали Северна Африка много преди финикийците да се заселят по бреговете й.

В Югурта обаче се бяха съчетали най-хубавите страни и на двете народности. От майка си, берберката, беше наследил светлосивите очи, правилния нос, издълженото си, изпито лице, както и високия си ръст. Но от Мастанабал, финикиеца, бяха останали черните, навити на масури къдрици, гъстото окосмяване по всички части на тялото му, мургавият тен и кокалестата фигура. Може би и затова правеше такова силно впечатление: светлите му очи изненадваха всеки, дори много хора се плашеха от тях. След като в продължение на столетия беше живяла в непрекъснат контакт с гърците, нумидийската аристокрация съвсем се беше елинизирала и се обличаше по гръцки образец. Обаче гръцките дрехи като че ли не подхождаха на Югурта, който изглеждаше далеч по-добре яхнал буен кон, с меч, висящ на хълбока, с шлем, броня и набедреници. Според Бомилкар беше твърде жалко, че жителите на Рим нямаха възможността да се възхитят на господаря му; чак го обземаше трепет, като си представеше гледката. Но това беше изкушение, за което по-добре беше да не мисли! По-добре още на другия ден да извърши жертвоприношение в чест на Фортуна, отколкото някога римляните да видят Югурта облечен за бой.

Царят постепенно се успокои и напрегнатото му изражение изчезна. Не беше никак приятно да разваля душевния покой, който така и така напоследък твърде рядко навестяваше брат му, за да му съобщи още тревожни новини. Но по-добре щеше да бъде, ако той чуеше всичко още сега от своя най-предан служител, отколкото по-късно от устата на някой от глупавите си агенти, които не биха го пожалили за нищо на света.

— Царю? — наруши мълчанието Бомилкар.

Сивите очи се обърнаха към него въпросително:

— Какво?

— Снощи, докато бях у Квинт Цецилий Метел, на масата подочух нещо.

Това, разбира се, нямаше как да не засегне честолюбието на Югурта: Бомилкар можеше да се разхожда съвсем свободно из Рим, защото не беше цар. И все така се случваше, че именно него, а не Югурта, канеха на вечеря.

— И какъв е този слух? — рязко попита царят.

— Че Масива се е появил в Рим. И което е по-лошо, успял е да заинтересува със случая си консула Спурий Постумий Албин, който ще представи от негово име петиция пред Сената.

Царят подскочи като ужилен и извъртя стола си към Бомилкар, за да го гледа в лицето.

— Тъкмо се чудех къде се е скрил този жалък червей — просъска той. — Е, вече знам. Но защо той ще отиде при консула, а не аз? Та Албин много добре знае, че от мен може да изкопчи много повече, отколкото от Масива.

— Не и според сведенията, до които успях да се добера — отговори брат му. — Мисля, че са сключили сделка, изгодна и за двама им, за чието изпълнение трябва само на Албин да бъде поверено управлението на римска Африка. Докато ти стоиш тук с вързани ръце, Албин потегля с една нищожна армийка за Африка, удря един бърз марш — маньовър до Цирта и „Да живее Масива, цар на Нумидия!“ Предполагам, че когато всичко това стане, цар Масива ще има с какво да се отблагодари както подобава на Албин.

— Трябва незабавно да се върна у дома! — извика царят.

— Знам! Но как?

— Не мислиш, че все пак ще успея да спечеля Албин на своя страна? Все още разполагам с достатъчно пари в наличност, а ако трябва, винаги ще намеря и още!

Бомилкар поклати глава:

— Новият консул не те обича. Пропусна да му пратиш подарък за рождения ден преди месец. А Масива не забрави. Всъщност той прати на два пъти подаръци на Албин: веднъж, когато го избраха за консул, и веднъж за рождения му ден.

— За всичко са виновни проклетите ми агенти! — изскърца със зъби Югурта. — Вече са си казали, че съм губещата партия, и дори не си правят труда да ме осведомяват.

Той прехапа устни.

— А според теб ще загубя ли?

Бомилкар се усмихна:

— Да загубиш? Ти? Никога!

— Не знам… Масива! Не знам дали ти минава през ума, но аз вече съвсем бях забравил за него. Мислех, че е в Киренайка при Птолемей Апион — вдигна рамене Югурта, който явно вече се беше овладял. — Може да се окаже фалшива тревога. Кой ти каза?

— Самият Метел. Той всичко знае. Слухти навсякъде и има защо, след като смята догодина да се кандидатира за консул. Това не означава, че самият той одобрява сделката на Албин. Напротив, ако беше с него, нямаше да го издаде пред мен. Но ти го знаеш какъв е Метел — от онези римляни от старото поколение, които не биха се оставили да бъдат подкупени за нищо на света. Никак не му е приятно да гледа как всички царе по земята идват да просят пред портите на Рим.

— Метел може да си позволи лукса да бъде страж на непорочността! — изрече хапливо Югурта. — Та кой Цецилий Метел не е богат като Крез? Цяла Испания и Азия са разделили помежду си. Но ако си мислят, че ще си поделят и Нумидия, грешно си правят сметката! Както и Спурий Постумий Албин! Името ми да не е Югурта, ако не му дам да се разбере.

Царят се изправи на стола си.

— Сигурно ли е, че Масива е тук?

— Според Метел, да.

— Първо трябва да научим имената на двамата консули, които ще управляват Африка и Македония.

Бомилкар едва не му се изсмя в лицето:

— Само не ми казвай, че вярваш в безпристрастния жребий!

— Вече не знам на какво да вярвам с тези римляни мрачно отбеляза Югурта. — Хем си мисля, че всичко е решено предварително, хем си казвам, че току-виж пустите му хитреци решат отново да се подиграят с целия свят и наистина да дадат думата на късмета. Така че ще чакам, Бомилкар. Когато науча какъв е бил жребият, тогава ще реша как да постъпя.

При тези думи той обърна стола си и отново зарея поглед в дъжда.

Бяха три деца в старата, измазана в бяло ферма близо до Арпинум: Гай Марий беше най-големият, след него идваше сестра му Мария, а най-накрая по-малкият му брат Марк Марий. Естествено родителите им тайно ги гласяха да заемат подобаващото им се място сред големците в града и областта, но никой не смееше дори да мечтае, че ще постигнат нещо повече. Родителите на Марий се имаха за хора с благороден произход, но до края щяха да си останат старомодни и чистосърдечни провинциалисти, които не смеят да си покажат носа извън неголямото си имение в Арпинум, където единствено можеха да се чувстват господари. Римският сенат беше нещо далечно и непостижимо. Вярно, че цензорът Катон беше раздвижил доста духовете на провинциалната аристокрация със своето неочаквано издигане, но и той беше родом от Тускулум, сиреч бе израснал на не повече от двайсетина километра от Сервиевите стени. Арпинум се намираше доста по-далеч и никой от областта не би могъл да си представи, че някой ден синът му ще се издигне до сенаторския сан.

Тук не ставаше дума за пари — пари имаше предостатъчно. Мариите никога не се бяха оплаквали от нищо. Арпинум беше богат край с много плодородна земя, която беше разделена между три фамилии: Мариите, Гратидиите и Тулий Цицероните. Когато някой Марий, Гратидий или Тулий Цицерон тръгнеше да се жени, той си търсеше жена не в Рим, а в Путеоли, където живееше фамилията на Граниите — могъщ клан от преуспяващи търговци, които някога бяха започнали от Арпинум, но сега търгуваха малко или много с цял свят.

Още като дете Гай Марий беше сгоден за една от представителките на този род на богаташи, която, понеже беше по-малка и от годеника си, търпеливо чакаше в бащиния си дом в Путеоли да порасне достатъчно, за да му стане жена. Но на Гай Марий не беше съдено да обикне жена. Нито мъж. Той се влюби, и то веднъж завинаги, в армията — страстта му беше толкова естествена и спонтанна, „изгората“ му го даряваше с толкова радост и щастие, че той се зарече да й остане верен до гроб. Беше се записал като кадет във войската на седемнадесетия си рожден ден, жалвайки се, че по онова време не се водеше нито една сериозна война. Все пак устоя на скуката, съпътстваща живота на всеки младши офицер от консулските легиони, и дочака деня, когато, вече двадесет и три годишен, беше зачислен към личния щаб на Сципион Емилиян по време на обсадата на Нуманция в Испания.

Скоро Марий се сприятели с Публий Рутилий Руф и с нумидийския принц Югурта, негови връстници. Тримата си спечелиха уважението на Сципион Емилиян, който ласкаво ги кръсти Ужасяващото трио. Никой сред тях не можеше да се похвали, че принадлежи към висшите обществени кръгове в Рим. Югурта си оставаше просто един чужденец, родът на Публий Рутилий Руф беше намерил място в Сената сравнително отскоро — стотина години, не повече, и досега никой от предците на младежа не се беше добрал до консулския пост, а Гай Марий беше наследник на провинциални земевладелци. Разбира се, по онова време никой от тримата не се вълнуваше от политика; войнишкият живот им стигаше.

Все пак Гай Марий беше малко по-особен случай. Той беше роден за войник, но и за нещо повече — беше създаден да командва армии.

— Той винаги знае какво и как трябва да се направи говореше за него Сципион Емилиян, без да забрави да въздъхне, може би от завист. Не че самият Сципион Емилиян не можеше да прецени какво и как трябва да се направи, но за него това се беше превърнало по-скоро в навик. От малък беше вечерял в компанията на не един и двама велики пълководци и беше слушал разговорите им. Беше откърмен с военното дело, но повечето от хитростите, с които искаше да срази врага, ги беше чул от други. Сам той бе постигнал твърде малко. Сципион Емилиян дължеше много повече на военното си образование, отколкото на дългогодишната си служба. Той искрено вярваше, че успехът на една кампания може да се осигури още върху картата, преди първият доброволец да се е записал в легионите.

Докато на Гай Марий всичко му идваше отръки. На седемнайсет той все още беше едно дребничко и слабо момче, което по всичко изглеждаше, че ще се запомни като злоядо и проклето дете, като галеника на мама, който в очите на баща си представлява срам за семейството. Но ето, че един ден момчето обу войнишките ботуши, нахлузи тежката бронзова броня върху дебелата си дреха и пое по пътя на истинското си израстване, за да се окаже след някоя и друга година, че и телом, и духом превъзхожда всеки в рода си. Защото младшият офицер Марий щеше да възпита у себе си не само смелост и сила, но най-вече воля за самостоятелност и независимост. С което неочаквано спечели симпатиите на строгия си баща и лека-полека започна да отблъсква майка си.

За Гай Марий не съществуваше друга алтернатива, освен да заеме своето място някъде в огромния механизъм на най-могъщата военна машина на всички времена римския легион. Нямаше поход, който да му се стори уморителен, нямаше учение, което да му бъде досадно или неприятно. Така и не беше дадена онази заповед, по-унизителна от всяка друга, която би могла да убие пламенния му ентусиазъм да служи на своя командир. Каквото и да се искаше от него, той го изпълняваше с вътрешното удовлетворение, че следва своя войнски дълг.

В Нуманция Марий се сблъска с един седемнадесетгодишен кадет, който по лична заповед на Сципион Емилиян току-що беше пристигнал от Рим, за да се присъедини към щаба му. Това бе младият тогава Квинт Цецилий Метел, брат на онзи същия Цецилий Метел, който след една успешна кампания срещу варварите из Далматинските планини в Илирия си прикачи към името когномена Далматик, а след това успя да се добере до сана на върховен понтифекс — най-високия религиозен пост сред римляните. Младият Метел беше типичен представител на фамилията си: упорит до смърт, без никакъв усет за работата, която се е заел да върши, но затова пък решен на всяка цена да я докара до успешен край и което беше най-важното, бе убеден, че се справя по-добре от всеки друг. Самият Сципион Емилиян беше твърде възпитан, за да му каже в лицето какво точно мисли за него, но явно седемнадесетгодишният всезнайко още с пристигането си в Нуманция успя да му се качи на главата, защото скоро беше прехвърлен на грижите на Ужасяващото трио, сиреч на Югурта, Рутилий Руф и Марий. Те от своя страна бяха твърде млади, за да изпитват милост и съчувствие към самонадеяния новобранец, и понеже тъй и тъй не се бяха зарадвали особено на умопомрачителната му компания, направиха всичко по силите си да го вкарат овреме в правия път. Не че прекаляваха — просто младият Метел трябваше да си знае мястото.

Докато Нуманция се държеше и Сципион Емилиян имаше да се занимава с по-важни въпроси, момчето безропотно се примиряваше със съдбата си. Но един ден крепостта най-сетне падна, след което беше и порядъчно оплячкосана. Всички в легиона — от военачалника до последния легионер — получиха правото да се изпонатряскат на воля и Ужасяващото трио се възползва от случая да докаже на какво е способно. По някаква случайност в същия ден Квинт Цецилий Метел имаше и свой повод да празнува — навършваше осемнайсет, а това беше добра причина и той да пие с другарите си. Ужасяващото трио обаче не можеше да подмине току-така рождения му ден и реши, че ще бъде най-подходящо, ако му го честити, хвърляйки го с дружни усилия при прасетата в една кочина.

Метел се надигна от калта напълно изтрезнял и усети, че повече не може да сдържи спотайваната толкова дълго време омраза:

— Вие… вие, жалки нищожества! За какви се мислите, бе? Не, не, по-добре аз да ви кажа кои сте! Ти, Югурта, мръсен чужденец такъв, та ти не заслужаваш дори да ни лижеш подметките на нас, римляните! А ти, Рутилий, си просто един подмазвач и нищо повече! За разлика от Гай Марий, който и това не е — прост италийски селянин, който и думичка не може да каже на гръцки! Как смеете! Как смеете! Та не си ли давате сметка кой съм аз? Не си ли давате сметка кой е родът ми? Не вие, а аз съм Цецилий Метел. Не вие, а ние сме били царе в Етрурия още преди Рим да се е пръкнал! Месеци наред търпя обидите ви, но всичко свърши! Да се отнасят с мен като с някакъв подчинен, сякаш са ми командири! Как смеете! Как смеете!

При тези думи нито Югурта, нито другите благоволиха да му отвърнат, ами продължиха да се облягат върху оградата на кочината и да мигат като бухали, сякаш изобщо не разбираха какво им се говори. Най-сетне Публий Рутилий Руф, у когото практичното мислене на военния се съчетаваше с рядко висока образованост, прехвърли единия си крак от другата страна на оградата, за да я яхне като кон, и усмихнат до уши, си изказа мнението по въпроса:

— Аз наистина оценявам по достойнство всичко онова, което ти току-що каза, Квинт Цецилий — започна подигравателно той, — но там е работата, о, царю на Етрурия, че доколкото мога да видя оттук, на главата си носиш не корона, ами някаква свинска фъшкия. — Тук другите двама не пропуснаха да се засмеят. — Може би ще е по-добре първо да се изкъпеш, а после да ни разправяш приказките си. Току-виж тогава не сме ти се смели толкова.

На Метел обаче толкова му беше причерняло пред очите, че никак не му се слушаха дълбокомислени съвети. С рязко движение той почисти главата си и високомерно просъска:

— Рутилий! Че какво име е това, дето напоследък се мъдри и по сенаторските списъци? Оскански нещастници, това сте вие! Селяни!

— О, я недей така! — уж приятелски го прекъсна Рутилий Руф. — То и аз поназнайвам етруски и ако приятелите ми се интересуват, бих могъл да им преведа на латински какво значи „метел“. — Както си седеше на оградата, той се извърна към Югурта и Марий. — С тази дума са се наричали наемниците, освободени от служба — обясни им той, сякаш бяха в училище.

Това вече беше прекалено. Младият Метел сграбчи Рутилий Руф за крака и рязко го дръпна до себе си в благоуханната кал, където двамата се счепкаха и започнаха да си раздават удари, където падне, с което обаче спорът им едва ли би се разрешил, ако Югурта и Марий не бяха сметнали за нужно и те да се присъединят към забавата. Заливайки се от смях, двамата на свой ред скочиха насред кочината, за да бъдат наобиколени от прасетата, които, каквито си бяха невъзпитани, надали щяха да пропуснат случая да си наврат носа там, където не им е работа. Най-накрая Ужасяващото трио реши, че на Метел му стига да го газят в калта, и го пусна да се изправи. Той само това и чакаше, за да си плюе на петите, но не и преди да им се закани през зъби:

— Ще ми платите за това!

— Да, да, няма да забравим! — изпрати го с щастлива усмивка Югурта, който наистина беше в добро настроение.

„Но колелото — размишляваше Гай Марий, докато се бършеше с кърпата, — направи своя пълен кръг, независимо от всичко, което опитахме, за да го спрем.“ Преди години насреща си имаха просто едно недорасло момче, което не можеше да се похвали с друго, освен със славното си потекло. Но думите му, изказани, за да ги засегнат, си оставаха самата истина. Та в края на краищата кои бяха те, Ужасяващото трио от Нуманция? Един мръсен чужденец, един подмазвач и един прост италийски селянин, който не знае думичка гръцки. Това и нищо повече. Рим им беше дал да се разберат.

Още преди години Югурта можеше да бъде признат за цар на Нумидия, да бъде превърнат в един от многобройните владетели — клиенти, чиято задача е да слушат бащинските съвети на римските си покровители и да не им създават проблеми. Вместо това обаче той трябваше да се сблъска с безмилостната съпротива на всемогъщия клан на Цецилий Метелите и сега, притиснат до стената, се питаше как Рим смята да разреши династическите му спорове с многобройните му нумидийски братовчеди, опитвайки се да купи с пари онова, което със способностите си вече беше доказал — че заслужава повече от всеки друг.

Вятърничавият Публий Рутилий Руф — любимият ученик на философа Панеций, от чиято дарба на писател и войник, на ловък и съобразителен политик се възхищаваше цялото обкръжение на Сципион — от своя страна така и не получи консулския пост, който му беше обещан в същата онази година, когато Марий едва-едва се беше добрал до преторската длъжност. И това се дължеше не толкова на скромния му произход, колкото на омразата, която си бе спечелил от същите онези всемогъщи Цецилий Метели, което пък, както беше и в случая с Югурта, автоматично го правеше враг на Марк Емилий Скавър, човек, стоящ твърде близо до тях, за да бъде безразличен към каузата им.

Колкото до него, Гай Марий, то дори онзи Прасчо, Квинт Цецилий Метел, трябваше да му признае, че за един прост италиец, който не знае думичка гръцки, беше успял да постигне наистина завидни успехи. Но защо изобщо се беше захванал да гони политическа кариера в Рим? Много просто. Защото Сципион Емилиян (който подобно на повечето истински патриции нямаше нужда да се държи като сноб) мислеше, че така трябва. Сципион Емилиян винаги беше считал, че Марий е прекалено ценен за Рим, за да си остане просто някакъв провинциален големец без бъдеще. И което беше по-важно, ако той не получеше поне преторска длъжност, никога не би могъл да командва армия.

И така Марий се кандидатира за военен трибун, беше избран без никакви усложнения, сетне се кандидатира и за квестор и получи одобрението на цензорите, за да се превърне в първия прост италиец, незнаещ думичка гръцки, намерил място сред римските сенатори. Не беше ли удивително! Семейството му в Арпинум не можеше да повярва. Мандатът на Марий привърши, но той продължи да се изкачва по обществената стълба. Колкото и странно да изглежда, но именно съдействието на Цецилий Метелите му помогна да си осигури избирането за народен трибун в онези години, когато след самоубийството на Гай Гракх в Рим цареше най-жесток терор. Този път обаче Марий трябваше да почака цяла година. Избирането му за народен трибун не се оказа тъй лесно, както заемането на предишните му длъжности. За да сполучи, му трябваше да опита повторно, използвайки заблуждението у Цецилий Метелите, че са го спечелили окончателно на своя страна. Марий скоро ги убеди, че са се излъгали, защото ревностно защищаваше свободата на плебейското събрание, което след смъртта на Гай Гракх живееше под постоянната заплаха да попадне под пряка зависимост от Сената. Луций Цецилий Метел Далматик се опита да прокара закон, силно ограничаващ законодателните права на плебейското събрание, но Гай Марий му наложи вето. И никакви увещания или заплахи не помогнаха той да се отметне от думата си.

Но ветото му струваше скъпо. След като едногодишният му мандат като народен трибун изтече, Марий се опита да получи мястото на един от двамата плебейски едили, но лобито на Цецилий Метелите този път не му даде никакъв шанс. Затова той хвърли всички сили в борбата за преторското кресло, където отново срещна опозицията на Цецилий Метелите. Начело с Метел Далматик те започнаха яростна кампания срещу Гай Марий, обявявайки го едновременно за импотентен и за изпитващ слабост към малките момченца, и за какво ли още не. По негов адрес се говореше, че се хранел с човешки екскременти, че принадлежал към тайни бакхански или орфически общества, че приемал подкупи под всякаква форма, че бил спал със сестра си и майка си и т.н. Беше открита и друга, много проста, но затова пък твърде ефективна формула: просто всеки трябваше да разбере, че Гай Марий не е римлянин, че Гай Марий е никой, израснал в глухата италийска провинция, че Рим още не е изгубил дотам способността си да отглежда синове, достойни за управлението, за да избира за претор някакъв си Гай Марий. За мнозина това беше достатъчно.

Сред всички тези обвинения и клевети имаше едно твърдение, което на пръв поглед изглеждаше безобидно, но затова пък със своята лъжовност вбесяваше Гай Марий: а именно старата приказка, че не знаел гръцки и затова не би му подхождало да заема висши постове. Работата беше там, че той говореше, и то твърде добре, гръцки. С тази разлика, че учителите му бяха азиатски гърци педагогът му произхождаше от Лампсак на Хелеспонта, а граматикът му — от Амизос в Понт, — заради което и двамата имаха твърде подчертан акцент. Така че Гай Марий се беше научил да говори гръцки по начин, който го представяше пред околните като нискообразован човек и следователно неспособен да поеме голяма отговорност. Нямаше как, Марий трябваше да се признае за победен; излизаше, че да говориш гръцки с азиатски акцент е също толкова голям недостатък, колкото и да не го говориш изобщо. Затова и се беше зарекъл повече да не изрече и думичка на гръцки, напук на всички римски предразсъдъци, че именно неговото познаване или непознаване е най-красноречивото доказателство, дали човек е културен и образован.

Както и да е. Успя да бъде избран сред прегорите, макар и последен по ранг. При това се измъкна чист след набързо скалъпеното обвинение в опит за подкуп, с което го посрещнаха на новия пост. Подкуп! Та той дори не можеше да помисли за подобно нещо! В онези години Марий просто не разполагаше със средства, за да подкупва, когото и да било. За щастие сред хората, които го бяха издигнали за претор, се намериха и такива, които от собствен опит или от чутото от други се бяха запознали със способностите му на военен командир. Римляните винаги са изпитвали слабост към превъзходните войници и това го спаси.

Сенатът го назначи за управител на Далечна Испания с мисълта, че така ще го държи настрана от политическия живот и че може би най-после ще успее да го направи свой човек. Но понеже Гай Марий беше преди всичко военен, от това си назначаване той можеше само да спечели.

Иберийците — особено полудивите племена на запад в Лузитания и на северозапад в Кантабрия — владееха до съвършенство една военна тактика, която оставаше неразбираема за повечето римски офицери и носеше големи успехи срещу римските легиони. Те никога не даваха генерално сражение, както беше прието у повечето народи по света — една доста рискована стратегия, при която всичко се залага на една карта и която, ако имаш за противник римските легиони, обикновено води до катастрофално поражение. Не, иберийците си бяха дали добре сметка с кого си имат работа и отдавна се бяха решили да се бият до последен дъх, ако ще и войната да продължи с години. Защото за тях тази война значеше много — тя единствена можеше да запази етническата им самоличност; келтиберийските племена се бореха не за друго, а за собствената си социална и културна независимост.

Но понеже не им стигаха средствата да поддържат толкова време една добре обучена армия, местните бяха захванали жестока и безкомпромисна война срещу нашественика, в която малко или много участваше цялото население. Те никога не влизаха в открито сражение, вместо това устройваха засади на противниковите отряди, извършваха наказателни набези над римските лагери и селища, прибягваха до убийства, до грабежи, до опустошаване на цели стопанства, които вече са минали във вражи ръце, сиреч са се превърнали в римска собственост. Появяваха се там, където най-малко ги очакваха, не спазваха никакъв строй, никакъв ред, никога не носеха униформи, по които да се отличават. Тактиката им беше да удрят изневиделица и да изчезват като фантоми из дебрите на планините си, където бяха недосегаеми. Случваше се някой легион да влезе в градче, за което е имало сигурни сведения, че местният римски гарнизон е бил изклан до крак, но вместо на нож, населението ги посрещаше с такова безразличие, сякаш всички току-що са се разбудили от следобедната си дрямка и не могат да разберат за какво точно става дума. Римляните никъде не можеха да се чувстват в свои води.

Испания беше изключително богата страна, поради което всеки искаше да я завладее. Още преди цяло хилядолетие местното иберийско население се беше сблъскало с келтските племена, прехвърлили Пиренеите, за да се настанят в земите на юг от тях и в крайна сметка да се смесят с местното население. От юг пък периодично нахлуваха маври и бербери, които прехвърляха тесните проливи, разделящи Испания от Африка, и с културата си допълваха самобитността на полуострова.

Пак преди около хилядолетие по испанските брегове се бяха настанили финикийски колонисти, дошли от далечните Тир, Сидон и Берит в Сирия, а няколко века след тях бяха пристигнали и гърците. Преди двеста години в Испания на свой ред стъпиха картагенците, наследници на сирийските финикийци, основали могъща империя по северния африкански бряг, и ето, че Испания престана да бъде просто един затънтен край на Средиземноморието. Защото картагенците бяха дошли заради богатствата й: заради нейното злато, сребро, олово, цинк, мед, желязо. Испанските планини бяха богати на всякакви метали, а тяхното търсене по света непрестанно нарастваше. Цялото картагенско могъщество зависеше от испанските рудни находища. Дори пътят на калая минаваше през Испания, въпреки че там нямаше калаени находища. Мините се намираха на приказните Каситериди, тъй наречените Острови на калая, някъде накрай света, металът се пренасяше по море до малките кантабрийски пристанища, откъдето по търговските пътища на Испания достигаше до бреговете на Средиземноморието.

Картагенците бяха отлични мореплаватели, владееха Сицилия, Сардиния и Корсика, а това означаваше, че рано или късно техните интереси ще се сблъскат с римските. Конфликтът беше избухнал преди сто и петдесет години.

Необходими бяха три войни в продължение на повече от век, за да бъде разгромен Картаген. Градът беше изравнен със земята, а всички негови отвъдморски владения, включително мините в Испания, станаха владения на Рим.

Практичните римляни скоро установиха, че би било най-добре Испания да бъде управлявана от две места едновременно, затова разделиха полуострова на две провинции: Близка Испания (Хиспания Цитериор) и Далечна Испания (Хиспания Ултериор). Управителят на Далечна Испания имаше под свой контрол цялата южна и западна част на страната, чийто център се намираше в мощната стара финикийска крепост Гадес по течението на реката Бетис. На управителя на Близка Испания се полагаше другата половина на полуострова — северната и източната му част, където политическият и военен център се преместваше според нуждите из цялата крайбрежна долина, гледаща към Балеарските острови. Най-западната и най-северозападната части на Испания — Лузитания и Кантабрия — все още оставаха недостъпни за Рим.

Въпреки урока, получен от Сципион Емилиян при Нуманция, племената, населяващи Испания, продължаваха да се съпротивляват на римската окупация, използвайки всички онези средства, изброени по-горе. Но когато Гай Марий пристигна в Далечна Испания, за да поеме управлението й, той си каза, че в крайна сметка нищо не му пречи да прибегне до същите оръжия, които използваха враговете му. Неусетно и римляните започнаха да приготвят засади, да извършват наказателни набези, да грабят и да избиват мирното население. Това им донесе големи успехи. Границите на Римска Испания се разшириха далеч навътре в Лузитания и по билото на величествената планинска верига, от която извираха реките Бетис, Анас и Тагус.

Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че заедно с разширяването на римските граници, растеше и богатството на онези римски граждани, които взимаха най-дейно участие в завоеванията — техни ставаха богатите залежи на метали, особено златните, сребърните, медните и железните рудници. И съвсем естествено лъвският пай от всичко придобито отиваше в ръцете на управителя — онзи, който по закон изпълняваше дълга си към римския сенат и народ, но който се ползваше повече от всеки друг от благата на новозавзетите земи. Вярно, че римската съкровищница получаваше своя дял, но собствеността върху рудниците преминаваше в ръцете на частни лица, които със своя търговски нюх и безскрупулност можеха далеч по-сполучливо да реализират истинската им стойност.

Гай Марий забогатя. И щеше да забогатява все повече и повече. Всяка нова мина ставаше изцяло или поне отчасти негова. Това от своя страна му помогна да участва в едрите сдружения, извършващи всевъзможни търговски дейности — от закупуване, пренос и разпродажба на зърно до лихварство и обществено благоустройство — не само в Рим, но и в целия римски свят.

Преди да напусне Испания, той беше обявен от войниците си за император, което му даваше правото да поиска от Сената да му бъде отсъден триумф. Като се имаше предвид огромната печалба, която държавната хазна бе получила от новозавоюваните територии под формата на данъци, налози и десятъци, Сенатът нямаше как да не изпълни желанието на войниците. Така Марий се качи на старата като света колесница на триумфа, за да измине подобно на много други достойни римляни преди него определения от традицията път на славата, заедно с живото свидетелство за своите победи — тълпите пленници, облечени в обичайните си носии, които да покажат на римския народ какви врагове е имал насреща си, и да мечтае, че след две години ще получи консулския пост. Той, Гай Марий от Арпинум, презреният италийски простак, незнаещ думичка гръцки, щеше да стане консул в най-великия град на света. Щеше да се завърне в Испания, за да довърши започнатото, щеше да превърне завоюваната земя в мирна и цветуща провинция, която никой повече няма да оспорва на Рим. Но вече минаваше пета година, откакто той се беше завърнал в Рим. Пет години! Цецилий Метелите бяха спечелили — той никога нямаше да бъде консул.

— Ще си сложа кианската тога — обърна се Марий към роба, който чакаше заповедите му. Много хора на негово място биха се отпуснали блажено във ваната и биха се оставили на робите си да ги търкат, жулят и масажират вместо тях, но Гай Марий винаги предпочиташе сам да си върши черната работа, дори и у дома. На четиридесет и седем години той още притежаваше стегнато тяло. Относно физиката си нямаше от какво да се срамува! Колкото и да беше бездеен животът му в последно време, той продължаваше да се поддържа с упражнения: вдигаше редовно гири, а разполагаше ли с повече време, отиваше да плува във водите на Тибър (имаше една отсечка, наречена Тригариум, в която беше придобил навика да преплува на няколко пъти реката от единия бряг до другия), след което се прибираше тичешком от далечния край на Марсово поле до дома си в подножието на Капитолийския хълм. Косата му вече оредяваше на темето, но все още му бяха останали достатъчно буйни къдрици, с които да прикрие този малък недостатък. Повече не можеше и да стори. Марий никога не бе могъл да се нарече красавец. Чертите на лицето му бяха класически и дори привличаха погледа, но то не можеше да се сравнява с това на Гай Юлий Цезар!

Интересно защо днес обръщаше такова внимание на прическата и облеклото си, когато в крайна сметка го очакваха не другаде, а на тихо домашно събиране у един скромен сенатор? Сенатор, който през целия си живот не е бил избран дори за едил, камо ли за претор. Както и да е. Вече беше решил да облече кианската тога, а и нямаше кой да го разубеди. Купил си я беше преди няколко години с мисълта, че ще я носи на тържествените вечери, които го чакаха като консул, а по-късно и като консуларен сенатор, чието присъствие се цени навсякъде.

За да се покажеш на частно празненство, не беше необходимо да спазваш кой знае какъв етикет; позволено беше да забравиш тържествените облекла и да се поиздокараш. Затова Марий сметна случая за подходящ да навлече пъстра туника и да се загърне с пищната си златопурпурна тога, с която да подскаже на какво охолство се радва. За щастие по онова време още не бяха измислени закони, които да забраняват на човек да се облича колкото си ще разточително. Съществуваше само Lex Licinia, ограничаващ количеството скъпи кулинарни деликатеси, които един домакин може да предложи на гостите си, но и него никой не спазваше. Пък и Гай Марий дълбоко се съмняваше, че точно у Цезар ще му се случи да преяде със стриди и змиорки.

Гай Марий дори не помисли да се обади на жена си, преди да излезе. Отдавна беше забравил за съществуването й — ако изобщо може да се каже, че я е забравил, след като и в младостта си рядко се бе сещал за нея. Сватбата им беше уредена много преди двамата с нея да достигнат половата си зрелост и с годините бракът им се беше превърнал в принудително съжителство между двама души, което не само не се обичат, но и са си съвършено безинтересни. И така двадесет и пет години, в които съвсем естествено не се бяха сдобили с дете. Войнствените натури, към които принадлежеше и Гай Марий, търсеха сексуална близост с жена само когато в динамичния си живот се срещнеха с партньорка, способна да ги предизвика, а той не можеше да се похвали с много подобни изживявания. Случвало му се беше от време на време да се позабавлява с някоя красавица, попаднала в полезрението му (стига и той да попаднеше в нейното), или пък с някоя по-надарена робиня или военнопленничка.

Ами Грания, истинската му съпруга? Тя вече беше забравена, дори и по времето, когато спеше на не повече от две стъпки от него, опитвайки се да му напомни, че за да зачене дете, ще й е нужно повече съдействие от негова страна. Половото сношение с Грания му напомняше за поход през непрогледна мъгла. Както предметите в мъглата, така и чувствата му бяха лишени от конкретна форма, оставаха неразбираеми, неопределени; от време на време му се струваше, сякаш температурата се променя и без друго усойната атмосфера се изпълва с повече влага от обикновено. Но винаги, когато нещата трябваше да придобият известни очертания, всичко, за което той намираше сили, беше да се прозее от досада.

Марий дори не изпитваше съжаление към Грания. Нито някога се беше опитал да я разбере. За него тя беше просто съпругата му — домашната му кокошчица, която дори и в младостта си не бе могла да привлече погледа му. Как си прекарваше времето тя, той нито можеше да каже, нито изобщо си правеше труд да се осведоми. Не можеше да си представи Грания да води двойствен живот и да се отдава на плътски страсти. Ако му намекнеха нещо подобно, Марий навярно би се поболял от смях. И с пълно право.

Тя беше също толкова непорочна, колкото и скучна. Никакви сравнения с Цедилия Метела (онова разпуснато женище, което се падаше сестра на Далматик и Метел — Прасето и съпруга на Луций Лициний Лукул) по адрес на Грания от Путеоли!

Сребърните рудници на Марий му бяха позволили да купи луксозната къща в полите на Аркс, срещу Марсово поле, под самите Сервиеви стени — в цял Рим нямаше по-скъп имот от неговия; медните му рудници бяха заплатили цветния мрамор, с който бяха облицовани подовете и колоните; железните му рудници му помогнаха да убеди най-изкусния майстор — живописец в Рим да изрисува измазаните стени с ловни сцени, цветни градини и пейзажи, способни да заблудят окото с правдивостта си; дяловото му участие в търговските сдружения му донесе статуите, приказните масички от цитрусово дърво с крака, инкрустирани със злато и слонова кост, позлатените кушетки и столове, бродираните пердета, обкованите с бронз врати; самият Химет му беше засадил огромната градина, подреждайки различните цветя не само според аромата, но и според багрите им; великият Долих беше направил големия басейн в центъра на къщата с неговите фонтани, декоративни рибки, водни лилии и лотусови цветове, както и с прекрасните скулптури на тритони, нимфи, нереиди, делфини и водни чудовища.

Но за да бъдем верни на истината, трябва да отбележим, че Гай Марий не даваше пукната пара за всичко това. Просто се чувстваше задължен да похарчи главозамайващите суми, с което да покаже на околните истинската си цена. Самият той си беше избрал най-малката стая в къщата, където, освен походното легло нямаше други мебели и където спеше с меча си от едната си страна и със старото, миризливо войнишко наметало от другата. За украса на спалнята му служеше единствено окаляният и прокъсан вексилиум — знамето, което любимият му легион му беше подарил, щом испанската му кампания завърши. Това беше истински живот за мъж като него! И преторството, и консулството означаваха за Гай Марий само едно: че ще може да командва армии. Но консулът струваше много повече от претора! А вече му ставаше ясно, че никога няма да стане консул. Защото, когато човек се е родил никой, и всичкото богатство на света не може да му купи гласовете на избирателите.

Времето беше същото като предния ден — ръмеше ситен, леден дъжд и всичко сякаш се разлагаше в непоносима влага. Марий отново беше забравил, че е богат, и на излизане беше хвърлил върху изящната си тога старото войнишко наметало, пропито с тежка, остра миризма, предназначено не за римските улици, а за пронизващия вятър в Алпите или продължаващите с дни проливни дъждове в Епир. Това беше дрехата — мечта на всеки войник. Напластилата се с години воня на пот и мръсотия те поглъщаше целия и както ароматът на пресен хляб привлича гладния към пекарната, така и лигите на Марий потичаха, щом усетеше „прегръдката“ на своя боен другар.

— Влизай, влизай! — Гай Юлий Цезар го посрещна на вратата, протягайки изящните си ръце, за да поеме ужасяващото наметало. Гостът му очакваше, че миризмата му няма никак да се хареса на благородния домакин, който веднага ще го връчи на стоящия до него роб, преди сам да се е умирисал, но за негова изненада Цезар внимателно прокара ръка по плата и по лицето му се изписа едва ли не благоговение.

— Бих казал, че е видяло доста битки — промълви той и неволно примигна при вида на златопурпурната тога, която издаваше у Гай Марий далеч по-дебелашки чувства, отколкото се очакваше.

— Това е единственото наметало, което съм носил — обясни му Гай Марий, без да усеща, че е облякъл наопаки тогата си.

— Лигурийско, нали?

— Разбира се. Когато баща ми ми го подари, още не беше обличано. Това беше подаръкът му за седемнадесетия ми рожден ден, когато се записах в армията като кадет. Но откровено казано — продължи Гай Марий, който почти не обръщаше внимание на факта, че Гай Юлий Цезар живее в твърде скромен за обществения си ранг дом, и почти механично следваше домакина си към триклиниума, — когато ми дойде ред и на мен да се погрижа за снаряжението на войниците си, направих всичко възможно и те да се облекат така — как иначе ще искаме от хората си да бъдат здрави, ако ги оставяме да мръзнат мокри до кости. — За миг се замисли и бързо добави: — Разбира се, всеки си плати обикновеното войнишко снаряжение! Един командир, който претендира да си е заслужил заплатата, трябва да покрива допълнителните разходи с част от своя дял от плячката.

— А ти си си заслужил заплатата, доколкото знам — съгласи се Цезар, като се излегна върху лявата половина на ложето в средата, посочвайки с жест на госта си да се разположи върху дясната, място, което винаги се е смятало за най-почетно.

Робите им свалиха ботушите и след като Гай Марий предпочете да не се пали мангал, защото според думите му би го задушавал с дима, им предложиха чорапи. И двамата приеха, след което всеки за себе си се зае да нагласи облегалката за лявата си ръка по такъв начин, че да му е най-удобно да се храни. В стаята влязоха други двама роби — единият носеше виното, а другият трябваше да го налива.

— Синовете ми ще се появят след малко, а дамите ще дойдат за вечерята — каза Цезар и в същото време направи знак на роба с виното да не бърза. — Надявам се, Гай Марий, да не ме сметнеш за стиснат, но любезно ще те помоля да си пиеш виното така, както ще го пия и аз — разредено. Имам си причини да настоявам за това, но ще ми е трудно да ти ги обясня веднага. Засега мога само да ти кажа, че ще е по-добре, ако и двамата останем с бистри глави. Освен това на дамите им става неудобно да гледат как мъжете се наливат с неразредено вино.

— Пиенето не ми е слабост — успокои го Гай Марий, който, за да потвърди думите си, остави виночерпеца да напълни чашата му само с един пръст вино и показа, че иска да му бъде долята вода до ръба. — Всеки, който е удостоил с присъствието си своя домакин, за да му изрази по този начин уважението си, трябва да внимава как използва езика си.

— Право го каза! — засия от удоволствие Цезар.

— И все пак трябва да призная, че думите ти много ме озадачават!

— Когато му дойде времето, ще разбереш всичко.

Настъпи мълчание. Двамата мъже отпиха от оцветената в червено вода, чудейки се какво да кажат. Досега не бяха имали възможност да се опознаят добре: срещнеха ли се на улицата, си разменяха поздрави, колкото да си напомнят, че са членове на Сената. Да се установят приятелски връзки между тях така изведнъж, щеше да е трудно и естествено и двамата се чувстваха неудобно. Особено след изричното желание на домакина да не прекаляват с виното, което, ако не друго, то поне би им развързало езика.

Цезар се покашля и остави чашата си върху дългата масичка досами кушетката.

— Предполагам, Гай Марий, че тазгодишната „реколта“ сред магистратите не те е въодушевила кой знае колко — захвана той най-злободневната тема.

— Богове! Никак даже. Сигурен съм, че и ти мислиш като мен.

— Наистина сред избраните никой не струва. Понякога се чудя дали всички ние не бъркаме, като държим на това управниците ни да стоят на своя пост само една година и нито ден повече. Може би ще е по-добре видим ли някого да се справя добре със задълженията си, да го оставим за по-дълго време на служба, така че да се свърши повече работа.

— В това има известна логика и без съмнение, ако хората не бяха такива, каквито са, подобна промяна би се отразила изключително благотворно — съгласи се Марий. — Но има една пречка.

— Каква пречка?

— Кой ще определи дали един магистрат си струва или не? Той самият? Сенатът? Народното събрание? Конниците? Избирателите? Можем ли да твърдим, че съществува поне една институция, която не се поддава на корупция и съответно заслужава подобно доверие?

Цезар се засмя.

— Е, аз например смятах, че Гай Гракх е добър магистрат. Когато се кандидатира за втори път за народен трибун, имаше безрезервната ми подкрепа, когато се кандидатира за трети — също. Не че гласът ми би имал голямо значение, след като тъй и тъй съм патриций.

— Но виждаш ли, Гай Юлий, ти засегна точно най-болния въпрос — отбеляза тъжно гостът. — Всеки път, когато Рим открие в нечие лице своя спасител, крилете му биват подрязвани. И защо? Защото го е грижа повече за Рим, отколкото за фамилии, фракции и финанси.

— Не мисля, че това важи единствено за римляните — свъси вежди Цезар и челото му леко се сбърчи. — Хората навсякъде си приличат. Аз лично не виждам някаква особена разлика между римляните, гърците, картагенците, сирийците или които и да било други народи по света поне що се отнася до завистта и алчността. Единствената реална възможност определен човек да властва достатъчно дълго, за да изпълни това, на което е способен, е да стане цар. Цар на дела, не на книга.

— Но Рим никога няма да допусне отново да бъде управляван от царе — напомни му Марий.

— Ако се съди по последните петстотин години. Вече напълно сме забравили какво е това цар. Не е ли странно? Повечето страни по света са се опрели на абсолютната власт, но не и ние. Нито гърците, между другото.

Марий се усмихна:

— Така е, защото и Рим, и Гърция са пълни с хора, които си въобразяват, че самите те са царе, наред с всички други. А дори да е прогонил царете си, Рим определено не е установил същинската демокрация.

— Разбира се! Същинската демокрация е плод на фантазията на гръцките философи. И като погледнеш каква неразбория цари при гърците, как би могло благоразумни хора като римляните да направят същото? При Рим всичко е просто: мнозинството се управлява от малцинството. От знатните фамилии… — Цезар се спря насред изречението си.

— И тук-там от някой нов човек — помогна му да излезе от затрудненото положение Гай Марий, очевидно имайки предвид себе си.

— И от някой нов човек — съгласи се той.

В този миг се появиха двамата му синове. Не можеше да им се отрече, че се държат точно както им повелява положението в семейството, от една страна, и в обществото, от друга: със самочувствие и в същото време с почитание към по-възрастните, въздържано, но в никакъв случай срамежливо.

По-големият се казваше Секст Юлий Цезар и гонеше двадесет и петата си година. Беше висок, със светлокестенява коса и сиви очи. С опита си на човек, който е общувал с много негови връстници, Гай Марий от пръв поглед установи, че нещо у младежа не е съвсем наред: под очите му се виждаха бледи сенки, които издаваха преумора, а устните му изглеждаха болезнено тънки, но като че ли не по рождение.

Гай Юлий Цезар щеше да стане тази година на двадесет и две. На вид изглеждаше доста по-здрав и енергичен от брат си, пък и на ръст го надминаваше. Имаше златисторуси коси и яркосини очи. За Марий не можеше да остане скрита високата му интелигентност, силата на духа му и младежката му упоритост.

Двамата заедно представляваха красива гледка със своите типично римски черти и всеки римски сенатор би желал да има синове като тях. Защото те бяха сенаторите на бъдещето.

— Имал си късмет със синовете си, Гай Юлий — похвали го Марий, докато младежите се разполагаха в краката на баща си на ложето, което стоеше под прав ъгъл с това на възрастните. Ако наистина не се очакваха други гости (а това не се окажеше един от онези прогресивни до скандалност римски домове, в които и жените се хранеха лежешком), третото ложе щеше да остане незаето.

— Да, и аз мисля, че съм късметлия — усмихна се Цезар на синовете си с уважение и любов. Сетне се обърна към Гай Марий и с едва прикрито любопитство запита: — Ти самият имаш ли синове?

— Нямам — отвърна той и по тона му пролича, че не съжалява много за това.

— Но си женен?

— Май има нещо такова! — засмя се гостът. — Но ние, децата на войната, си приличаме всички. За нас единствената истинска жена си остава армията.

— Сигурно си прав — отговори му Цезар и смени темата.

Марий забеляза, че по-нататък разговорът преди вечерята засягаше предимно безобидни теми и домакините му, които явно бяха добронамерени към него, се стараеха да го развличат с познанията си в най-различни области от живота, без да важничат и без да се обсъждат един друг.

Явно в този дом никой не изпитваше желание да трови живота на близките си и в тона, с който всички говореха, не се усещаше никакво заяждане или дори несъгласие с думите на другия. На гостенина му ставаше все по-любопитно какво ли представляват дъщерите и особено майката. В крайна сметка синовете не можеха да дължат всичко единствено на баща си. Макар да беше женен за най-обикновена домошарка от Путеоли, Марий добре разбираше, че в средите на римската аристокрация майката играе важна роля и обикновено децата наследяват много от нейните черти. Независимо дали води безпътен или благопристоен живот, дали е глупачка или интелигентна жена, човек винаги трябваше да се съобразява с нея.

Най-сетне жените се появиха. Марция и двете Юлии. Възхитителни! Наистина възхитителни, включително майката. Робите им донесоха столове и те се настаниха в средата на помещението между трите ложета, образуващи буквата П. Марция седна срещу мъжа си, Юлия — срещу Гай Марий, а Юлила срещу двамата си братя. Тя реши от самото начало да поразвесели госта и като използва мига, в който родителите й гледаха на другата страна, но той самият я наблюдаваше, игриво се изплези на братята си.

Въпреки че на масата не бяха поднесени риби и стриди, а в чашите продължаваше да има повече вода, отколкото вино, вечерята премина много добре. Робите, които обслужваха сътрапезниците, си знаеха работата и се пречкаха възможно най-малко. Никой от тях не безпокоеше дамите с безкрайните си шетания между кухнята и масите, никой не се правеше, че не забелязва, когато някой се нуждае от нещо. Това Марий изтълкува като знак, че всички роби са доволни от господарите си. Храната беше скромна, но затова пък прекрасно приготвена. Явно в семейството нямаха възможност да предложат на гостите си рибни деликатеси от типа на гарум или странни смески от екзотични подправки, но затова пък месата, зеленчуците и плодовете запазваха естествения си вкус, а тъкмо това най-много се услаждаше на привикналия с войнишката кухня Марий.

Менюто бе следното: печени патици с плънка от най-обикновено тесто, лук и градински подправки, крехки тестени рулца, два вида маслини, топчета, омесени от фино брашно с яйца и сирене, превъзходни наденички, каквито гостенинът си спомняше, че е ял в родния си град — печени на мангал и полети със сос от чесън и разреден мед, чудесно приготвени салати от маруля, краставици, лук и целина (всяка подправена с олио и оцет), и великолепно задушено ястие, в което имаше едновременно броколи, тиквички и карфиол, обилно напоени със зехтин и посипани с настъргани кестени. Зехтинът беше сладък и съвсем пресен, солта — суха, а пиперът, също превъзходен, беше поднесен на зърна и всеки на масата сам избираше кога да извика момчето да го стрие пред него в хаванчето. За десерт бяха поднесени малки плодови сладкиши, сусамки, изпечени с мед от мащерка, пасти с пълнеж от стафиди, напоени със сироп от смокини, и два вида фантастично сирене.

— Това е от Арпинум! — възкликна Марий, докато поднасяше към устата си парче от второто, и сякаш за миг лицето му се подмлади. — Да, да, това сирене ми е добре познато! Баща ми го прави. Млякото трябва да е от двегодишни овце, които се доят чак след една седмица по пасбищата край реката, където расте най-подходящата за целта трева.

— Прекрасно! — усмихна му се Марция, която не би сметнала думите на гостенина си за смешни. — Винаги съм харесвала този вид сирене, но отсега нататък ще обръщам повече внимание какво ми продават на пазара. Значи това е сиренето, направено от Гай Марий — нали и баща ти се казва Гай Марий — от Арпинум.

Щом и последното ястие привърши, жените станаха от масата и оставиха мъжете сами. На вечерята никоя от тях не беше докоснала виното, но затова пък всички добре си бяха хапнали от прекрасните гозби, прокарвайки ги с чиста вода.

Преди да излезе, Юлия се усмихна за последен път на Марий и той беше убеден, че в случая не става дума единствено за вежливост и уважение — навярно й беше харесал. През цялото време, докато вечеряха, девойката беше отговаряла любезно на въпросите му, но нито веднъж не се опита да се намесва в разговора между него и баща й. И въпреки това с нищо не даваше вид да е отегчена, напротив, слушаше с явен интерес какво си приказват Цезар и Марий и по всичко личеше, че темите, които двамата обсъждат, й бяха добре познати. Наистина прекрасно момиче, тихо и кротко, което едва ли щеше да се превърне в нечия домашна кокошчица.

В сравнение със сестра си малката Юлила беше същинска хаймана — радост за родителите си, но навярно в същото време трудно дете, глезено и упорито, знаещо как най-добре да се възползва от слабостите на близките си, за да постигне целите си. В нея обаче Марий откриваше нещо обезпокоително, дори тревожно: освен че можеше да преценява добре младежите, той често разгадаваше какво се крие в душата на девойките и Юлила го изненадваше с вътрешна потайност, твърде рядко срещана у други; дълбоко в нея нещо се беше изкривило. Марий не можеше да я нарече глупава, макар и да се виждаше, че е доста по-слабо начетена от братята и сестра си, без това да я притеснява ни най-малко; не можеше да я нарече и суетна, макар и да си личеше, че се е научила да цени и използва красотата си. Не, в нея имаше нещо друго… но в крайна сметка, какво го засягаше това; нито Юлила, нито сестра й му бяха някакви, за да се занимава със съдбата им.

Младежите останаха още десетина минути, след което на свой ред се извиниха на гостенина, че го напускат, и се оттеглиха. Навън вече се беше смрачило и един по един часовете на нощта, два по-дълги от тези на деня, се оттичаха във водните часовници. Беше средата на зимата и за пръв път от кой знае колко време насам календарът вървеше ръка за ръка с хода на сезоните — благодарение на взискателния върховен понтифекс Луций Цецилий Метел Далматик, който като гръцки възпитаник беше настоял датите да съвпадат с подходящите годишни времена. Но пък това не беше чак толкова важно, след като човек и сам можеше да прецени по това, дали му е студено или не, кой сезон е, а интересуваше ли се кое число от месеца кога се пада, щеше да погледне официалния календар, изложен на Форум Романум.

Когато робите дойдоха да запалят лампите, Марий не пропусна да забележи, че маслото е от най-високо качество, а фитилите не са от кълчища, ами от истинска вълна.

— Обичам да чета — поясни Цезар, който беше проследил погледа му и както при срещата им предния ден на Капитолия отново доказа, че е способен да чете мисли. — Пък и за нещастие страдам от безсъние. Преди години, когато децата ни вече бяха на възраст да участват в семейния съвет, заедно решихме, че всеки от нас ще има право на някое свое удоволствие, или лукс, ако щеш, в което няма да бъде ограничаван, стига разбира се да можем да си го позволим. Доколкото си спомням, Марция предпочете да купим първокласен готвач, но тъй като това угаждаше на всички ни едновременно, останалите гласувахме тя да получи нов тъкачен стан — намерихме й един, прекрасна изработка от Патавиум, и я оставихме да си купува колкото си иска прежда, независимо дали е скъпа или не. Секст поиска да му бъде позволено няколко пъти в годината да посещава Огнените поля край Путеоли.

По лицето на Цезар за миг се изписа гримаса на болка и тревога и въздишайки, той побърза да обясни:

— Юлий Цезарите притежават доста наследствени черти, за най-известната, от които — като се изключи светлата ми кожа — се носят истински легенди: а именно, че всяка Юлия е надарена със способността да направи мъжа си щастлив. Това било подарък от основоположничката на рода ни, богинята Венера — макар аз лично да не съм чувал Венера да е направила щастливи много смъртни хора. Нито пък Вулкан или Марс, между другото. Във всеки случай така се разказва в мита за дъщерите на Юлиите. Но уви, някои кои от нас получават далеч по-нежелани подаръци от предците си и такъв е случаят с бедния Секст. Сигурно си чул, че е болен от астма. Когато получи пристъп, болезненото му хриптене се чува навсякъде из къщата, а ако пристъпът се окаже сериозен, лицето му сякаш почернява. Няколко пъти вече сме го мислили за изгубен.

Ето значи от какво са били сенките под очите на младия Секст! Горкото момче било астматик. Без съмнение това щеше да се отрази зле на кариерата му.

— Да — рече Марий, — имал съм случай да се сблъскам с тази болест. Според баща ми за астматиците най-ужасното време настъпва с жътвата, когато вятърът разнася навсякъде плява, но също и през пролетта, когато постоянно дишаме, без да знаем, цветния прашец. Също казваше, че астматиците изпитвали непоносимост към животните, особено към конете и кучетата. Когато го повикат в армията, не трябва да го пускаш в конницата.

— Той вече и сам си го знае — въздъхна отново Цезар.

— Но ти беше започнал да ми разправяш за семейния ви съвет, Гай Юлий — напомни му Марий, останал под силно впечатление от чутото; подобни демократични порядки не можеха да се срещнат дори и при най-малката изономия в Гърция! Юлий Цезарите бяха наистина необичайни личности! За външните хора си оставаха порядъчно, патрицианско семейство, истински стълб на обществото. Но между самите тях всичко беше толкова нетрадиционно!

— Та говорех ти как Секст си избра да ходи редовно на Огнените поля, защото серните изпарения му помагали — продължи разказа си бащата. — Помагат му и досега, затова и още не е престанал да посещава Путеоли.

— А по-малкият ти син? — попита гостът.

— Гай каза, че на света имало само едно нещо, което го блазнело, макар и в никакъв случай да не можем да го наречем лукс. Поиска да му позволим да вземе жената, която сам си избере.

Марий повдигна вежди недоумяващо:

— Богове! И вие дадохте ли си съгласието?

— Разбира се.

— Ами ако ви скрои редовния номер и се влюби в някоя уличница?

— Тогава ще си я вземе за жена, стига сам да го иска. Но мисля, че няма защо да се тревожим за Гай — отбеляза Цезар, който прекалено много обичаше децата си, за да ги оценява безпристрастно. — Той е от онези хора, на които главата стои здраво на раменете.

— Вие в семейството как се жените? По стария патрициански обичай конфареацио — веднъж за цял живот? — побърза да запита Марий, на когото не му се щеше да повярва на ушите си.

— Ами да, как иначе?

— Богове!

— По-голямата ми дъщеря Юлия също е стъпила здраво върху земята — продължи Цезар. — Приета е за читател във Фаниевата библиотека. Аз самият имах намерение да кандидатствам за членство, но понеже нямаше смисъл и двамата да се записваме едновременно, я оставих да влезе на мое място. По-малката, уви, не може да се похвали с подобно нещо, но пък и според мен пеперудки като нея не се нуждаят от мъдрост. Те просто — вдигна рамене той и се усмихна малко накриво — правят живота да изглежда щастлив и безгрижен. Не бих искал светът да се лиши от такива прекрасни създания като дъщеря ми. Пък след като тъй и тъй сме изпаднали в нелекото положение да се грижим за четири деца, поне се радваме, че тя се роди последна. Още повече, че не се оказа момче.

— Тя какво си пожела? — на свой ред се усмихна Гай Марий.

— О, каквото и предполагахме. Сладкиши и хубави дрехи.

— А ти, след като се лиши от читателството?

— Избрах си в къщата винаги да има от най-хубавото масло за лампи и от най-хубавите фитили. С Юлия сключихме сделка. Ако тя ми позволява да чета нейните книги, аз ще й разрешавам да ми ползва лампите.

Марий се усмихна блажено и се замисли върху поуката от думите на домакина. Той все повече му харесваше. И какъв щастлив живот водеше той, лишен от сложнота и противоречия! Заобиколен от съпруга и деца, които не само се опитва според възможностите си да глези, но и които го вълнуват повече от всичко. Марий вече беше дълбоко убеден, че Цезар наистина познава децата си, и престана да се тревожи дали младият Гай няма да си подбере някоя уличница от Субура.

Покашля се, за да наруши настъпилото мълчание.

— Гай Юлий, трябва да си призная, че тази вечер се чувствам прекрасно, но се сещам, че още не си ми казал защо трябваше да останем трезвени.

— Ако нямаш нищо напротив, нека първо отпратя робите си — прекъсна го той. — Виното е пред нас, а след като часът на откровението наближава, можем и да не го пестим. Тогава защо да ги държим да го разреждат?

Подобно добросъвестно отношение с робите нямаше как да не изненада Марий, който с годините се бе научил с какво безразличие римската висша класа е свикнала да третира домашните си прислужници. Не ставаше дума за материалното им положение — всеки господар се грижеше робите му да се чувстват възможно най-добре, — но обикновено на тях се гледаше като на предмети, пред които може спокойно да се разговаря за всичко. Самият Марий така и не бе възприел това отношение, защото както Цезар, а и баща му винаги отпращаше робите си, преди да засегне определени теми.

— Ужасно са приказливи — оплака се Цезар, когато вратите на триклиниума се затвориха и двамата с гостенина останаха насаме, — а отгоре на всичко сме заобиколени от любопитни съседи. Рим може да е голям град, но разнесе ли се някоя мълва из Палатина, все едно живееш на село! Приятелки на Марция дори плащали на робите си да им съобщават клюки, а ако клюката се окажела вярна, възнаграждавали ги двойно, представяш ли си! Освен това да не забравяме, че робите не са лишени от чувства и разсъдък и винаги е по-добре да ги държиш надалеч от личните си тревоги.

— Знаеш ли, Гай Юлий, според мен си роден за консул. Първо консул, а после, като станеш на възраст, и за цензор. Именно хора като теб ни трябват за цензори — искрено отбеляза Марий.

— Напълно съм съгласен с теб, Гай Марий, трябваше да бъда избран за консул! Но нямам достатъчно пари, за да се издигна толкова високо.

— А аз имам, и то предостатъчно. Затова ли ме покани? И не ми позволяваше да се напия?

Цезар го погледна изумен:

— Скъпи Гай Марий, какви ги говориш! Та аз вече наближавам шестдесетте! На тази възраст кой ще тръгне тепърва да прави кариера? Не, мисля единствено за синовете си и за техните синове, когато им дойде времето.

Марий се понадигна и се обърна върху кушетката, така че да застане лице в лице с домакина си, който направи същото. Чашата му беше празна и той посегна към амфората, за да си я напълни. Този път не си направи труда да разрежда виното и когато го опита, остана буквално смаян:

— Нима цяла вечер съм развалял с вода тази божествена течност? — попита той смаяно.

Цезар се усмихна развеселен.

— Не, бъди спокоен. Не съм чак толкова богат. Онова вино, което пихме досега, беше най-обикновено. Но това пред теб винаги го пазя за специални случаи.

— Тогава да се чувствам поласкан — погледна го изпод веждите си Марий. — Какво очакваш от мен, Гай Юлий?

— Помощ. И ти предлагам моята в замяна — отговори му Цезар и също наля чашата си с превъзходното питие, което им бяха донесли.

— И как трябва да се осъществи тази взаимна помощ?

— Много просто. Като те направя член на семейството си.

— Какво?

— Предлагам ти една от двете ми дъщери — спокойно рече той.

— Предлагаш ми да сключа брак?

— Разбира се!

— Ха! Това се казва идея! — За Марий не беше трудно да проумее истинската стойност на предложението. Той отпи още една глътка от фалернското вино и се умълча.

— Вземеш ли за жена една Юлия, повече никой не би могъл да се прави, че не те забелязва — започна да го увещава Цезар. — За щастие не си се сдобил със син, нито с дъщеря. Така че е съвсем естествено да си търсиш млада жена, по възможност от род, който да се слави със своята плодовитост. Никой няма да те упрекне, ако го направиш; в това няма нищо изненадващо. И ако случайно се ожениш за една Юлия от прастар патрициански род, то и децата ти ще имат патрицианска кръв в жилите си. Макар и косвено, бракът с една Юлия ще направи самия теб благородник, Гай Марий. Занапред ще принуждаваш другите да се държат по начин, по-различен от сегашния, тъй като името ти ще се ползва с „дигнитас“ — почест и слава, на която се радват малко други. Юлиите винаги са били най-знатната от римските фамилии. Пари може и да нямаме. Но притежаваме дигнитас и тя ще ни остане завинаги. Юлий Цезарите водят своето потекло по права линия от самата богиня Венера — чрез внука й Иул, син на Еней. И поне част от нашия блясък ще озари и теб.

Цезар остави чашата си на масата и въздъхна, но усмивката не изчезна от лицето му.

— Уверявам те, Гай Марий, всичко това е истина! Уви, аз самият не съм най-възрастният жив представител на славния Юлиев род, но в скриновете си още пазим восъчните маски на предците си. Можем да проследим родословното си дърво повече от хиляда години назад. Другото име на майката на Ромул и Рем, или както я знаят повечето хора — Рея Силвия — всъщност е Юлия! Именно нея е познал Марс, за да се заченат божествените близнаци; на нея дължим тяхното превъплъщение в простосмъртни люде, без което Рим никога нямаше да бъде основан.

Цезар чак сияеше от гордост и щастие при тези си думи.

— Били сме царе на Алба Лонга, най-могъщия от всички латински градове, създаден не от друг, а от Иул, нашия предшественик. А когато градът бил разрушен от римляните, дедите ни били отведени насила в Рим, за да заемат подобаващото им се място в римската йерархия; със самото си присъствие те са придавали тежест на римските претенции за първенство сред латините. И макар Алба Лонга никога да не е била построена отново и до ден-днешен жрецът на Албанската планина е Юлий.

Тук Марий не можа да се въздържи и неволно ахна от удивление, но не каза нищо, защото не искаше да разсейва домакина.

— В днешно време — продължи Цезар, — няма с какво толкова да се похвалим. Все пак не може да се отрече, че дори и да не притежавам нужните средства, за да заемам висша длъжност, все пак не съм вън от играта. Само името ми е способно да повлияе върху голяма част от избирателите. Всеки, който е тръгнал да изкачва обществената стълбица, се е виждал принуден да търси под една или друга форма благословията ми, а сред аристокрацията няма да намериш човек, който да не ме уважава. Моята лична дигнитас досега с нищо не е била опетнена, нито пък тази на баща ми — добави сериозно той.

Гай Марий не можеше да откъсне замаяния си поглед от красивото лице на Цезар. Пред него се разкриваха неподозирани досега възможности. Юлиите наистина произхождаха от богинята Венера, тук нямаше място за съмнение! Та всеки от тях беше самото въплъщение на красотата. Сякаш… не сякаш, ами наистина през цялата история на човечеството винаги е било предимство да си русокос. Децата, които той някой ден би имал от Юлия, може би също щяха да бъдат руси, но затова пък с дълги носове като на истински римляни. Щяха да изглеждат като римски патриции и в същото време с косите си щяха да се различават отдалеч. Защото каква беше съществената разлика между русите Юлий Цезари от Алба Лонга и русите Помпеи от Пиценум. В това, че Юлий Цезарите бяха типични римляни; просто беше невъзможно да ги сбъркаш. Докато Помпеите и досега приличаха на келти.

— Ти искаш да станеш консул — не спираше да го убеждава Цезар, — и това не е тайна за никого. Като претор на Далечна Испания успя да си спечелиш клиенти, но за съжаление се твърди, че си нечий клиент и следователно твоите стават клиенти на патрона ти.

Тук гостенинът го прекъсна и като показа големите си, бели зъби, гневно процеди през тях:

— Това е долна клевета! Не съм клиент на никого!

— Вярвам, но за жалост повечето хора не са на същото мнение — настоя Цезар, — а мнението на мнозинството често се оказва далеч по-меродавно от голата истина. Разбира се, всеки с малко мозък в главата, ще разбере, че в твърденията на Херениите, че си им клиент, не би могло да има и капчица истина — в крайна сметка Мариите от Арпинум са много повече латини от тях. Но Цецилий Метелите също се обявяват за твои патрони. А на тях вярват всички. И защо? Заради нещо много просто: майка ти е Фулциния, а Фулциниите са етруски, освен това самите Марии също притежават земи в Етрурия. А Етрурия по традиция се счита за патронатно владение на Цецилий Метелите.

— Никой Марий или Фулциний не е бил в клиентни отношения, с който и да е Цецилий Метел! — отсече Марий, който започваше наистина да се ядосва. — Пък и те са прекалено хитри, за да правят подобни твърдения. В крайна сметка, ако нещата опрат до кокала, ще ги видя как ще го докажат!

— Далеч съм от мисълта да споря по този въпрос — съгласи се Цезар. — Работата е там, че причините за неприязънта, която таят към теб Цецилий Метелите, са очевидно лични, а това малко или много кара и другите да се замислят не им ли дължиш нещо. Повечето познати, с които съм говорил за това, смятат, че едва ли Цецилий Метелите са толкова злопаметни единствено задето навремето им натри носовете като народен трибун.

— А виж, тук си напълно прав: причината да ме мразят е твърде лична! — горчиво се засмя Марий.

— Разкажи ми.

— Ами веднъж хвърлих малкия брат на Далматик — онзи същия, дето несъмнено ще ни стане консул догодина — в една свинска кочина в Нуманция. Всъщност не бях сам, бяхме трима, но и тримата вече имахме възможност да се уверим колко злопаметни са римляните.

— Кои бяха другите двама?

— Публий Рутилий Руф и Югурта, царят на Нумидия.

— Така ли? Всичко е ясно — замислено рече Цезар и като долепи пръстите си един към друг, ги притисна до свитите си устни. — Както и да е. Обвинението, че си нелоялен клиент, Гай Марий, далеч не е най-неприятното петно, което е лепнато на името ти. Има друго, от което не знам как ще се измиеш.

— Но преди да ми кажеш за него, Гай Юлий, ще ме посъветваш ли как да спра слуховете за клиентните ми отношения? — попита Марий.

— Като се ожениш за някоя от дъщерите ми. Ако те приема за свой зет, целият свят ще разбере, че не вярвам нито дума на приказките за обвързаността ти с Цецилий Метелите. А също така трябва да разпространиш навсякъде историята за кочината в Испания! Ако ти е възможно, убеди Публий Рутилий Руф да я потвърди. Така хората по-ясно ще си дадат сметка на какво се дължи неприязънта на Цецилий Метелите към теб — развесели се изведнъж Цезар. — Сигурно е било голяма смехория: Цецилий Метел, принизен до положението… хм, дори не е попаднал сред римски свине!

— Наистина беше забавно — прекъсна го Марий, който беше прекалено изнервен, за да се отдава на спомени. — Та какво е другото петно, което ми е лепнато?

— Би трябвало и сам да се сещаш, Гай Марий.

— Не ми идва нищо наум, Гай Юлий.

— Разправят, че се занимаваш с търговия.

Марий го зяпна недоумяващо.

— Но как така? Та аз се занимавам с търговия, колкото и три четвърти от сенаторите! В никое търговско сдружение делът ми не е толкова висок, че да имам право на глас относно политиката му! Просто влагам парите си и нищо повече! Това ли се говори за мен, че взимам дейно участие в търговските сдружения?

— Разбира се, че не, Гай Марий, кой ще посмее да изнася подробности, с които не е запознат! Но просто стане ли дума за теб, всеки се усмихва презрително и махва с ръка: „Той се занимава с търговия.“ Намеци, колкото щеш, но нищо конкретно! И така, всички онези, които са се родили без мозък в главата или просто ги мързи да поразпитат, остават с дълбокото убеждение, че от поколения родът ти се е занимавал с търговия, че ти самият си управител на не едно и две сдружения, че печелиш от търговията със зърно и т.н.

— Разбирам — прехапа устни той.

— Не, мисля, че още не разбираш съвсем за какво става дума — любезно му възрази домакинът.

— Но моята собственост не се различава по нищо от тази на Цецилий Метелите! Дори съм убеден, че те са се захванали с къде-къде по-мащабна търговска дейност от мен.

— Съгласен съм — рече Цезар. — Но ако имах възможност, още отпреди щях да те посъветвам да внимаваш какво правиш с парите си. Да ги влагаш в друго, освен в поземлена собственост би било твърде рисковано. Никой нищо не може да ти каже за рудниците; те са просто едно печелившо, солидно поземлено владение. Но за един нов човек като теб е крайно несъобразително да влага парите си в търговски предприятия. Трябваше да се ограничиш само с онова, което не би те дискредитирало като сенатор — поземлена собственост и нищо друго.

— Искаш да кажеш, че участието ми в разни търговски сдружения е още една причина да не бъда допуснат в средите на римската аристокрация — отбеляза Гай Марий с горчивина.

— Именно!

Марий вдигна рамене. Би било само загуба на време и енергия сега да се жалва за несправедливостите, на които за сетен път биваше подложен. Вместо това щеше да е по-добре да се замисли за перспективите, които му се откриваха, ако вземе за жена дъщеря от рода на Юлиите.

— Наистина ли вярваш, че евентуалният ми брак с някоя от дъщерите ти ще подобри толкова много общественото ми положение, Гай Юлий?

— Няма как иначе.

— Да се оженя за една Юлия… Но по същата логика бих могъл да си избера някоя Сулпиция, Клавдия, Емилия или Корнелия, нали така? Да се обвържа с някоя от тези фамилии би ми свършило същата работа — дори бих казал, че си струва повече. Хем ще се сдобия с име, хем ще си намеря поддръжници сред силните на деня — размишляваше на глас той.

Цезар се усмихна и поклати глава:

— Не ще успееш да ме провокираш, Гай Марий, така че не се и опитвай. Да, наистина ти би могъл да си вземеш за жена някоя Корнелия или Емилия. Но всеки ще си каже, че просто си я купил, и нищо повече. Предимството да се ожениш за една Юлия, се състои в това, че до ден-днешен никой Юлий Цезар не е продал дъщеря си на новозабогатяло парвеню, което гони зашеметяваща политическа кариера и иска децата му да се наричат патриции. Самият факт, че ти е било позволено да се ожениш за една Юлия, ще послужи за доказателство пред цял свят, че заслужаваш всякаква политическа длъжност и че опетняването на името ти е било вследствие нечия подла и злонамерена кампания срещу теб. Юлий Цезарите винаги са стояли прекалено високо, за да продават дъщерите си. Това всеки го знае.

Цезар се спря за миг и допълни:

— Всъщност аз самият бих посъветвал синовете си също да се възползват от тази семейна слава и да сгодят собствените си дъщери колкото се може по-бързо за забогатели парвенюта!

Марий напълни отново чашата си и се облегна назад.

— А мога ли да те попитам, Гай Юлий, защо реши да дадеш подобна възможност точно на мен?

Цезар се понамръщи.

— Поради две причини — започна той. — Първата може да ти се стори доста странна и във всеки случай несериозна, но именно тя ми даде нужния кураж да скъсам със семейната традиция и да се опитам да извлека някаква печалба от децата си. Разбираш ли, вчера, когато се видяхме на церемонията, внезапно ми хрумна нещо. Винаги съм се смятал за човек, който не вярва на подобни неща, но мога да се закълна във всички богове, Гай Марий, че в един миг усетих как пред себе си имам човека, който — когато му дойде времето! — ще спаси Рим от ужасна опасност. Но също си казах, че ако не получиш своя шанс, Рим просто ще престане да съществува. — Тук той неволно потръпна. — Е, вярно е, че всеки римлянин е до известна степен суеверен, но сред старите фамилии на такива, може би въображаеми, предзнаменования винаги се е гледало изключително сериозно. Затова съм дълбоко убеден, че видението, което ме осени в онзи миг, е самата истина. Дори и днес не съм престанал да вярвам в смисъла му. И затова си казах: „Няма ли да бъде достойно, ако аз, един скромен сенатор, който никога не е имал правото да говори пред своите колеги, дам на Рим човека, от когото някой ден той ще се нуждае повече от всеки друг?“

— И у мен се е вселило подобно чувство — малко рязко го прекъсна Марий. — Не ме е напуснало още от времето, когато обсаждахме Нуманция.

— Виждаш ли! Значи двамата с теб виждаме еднакво бъдещето.

— А втората ти причина, Гай Юлий?

Той въздъхна:

— Вече съм достигнал възраст, когато повече не мога да се крия от тъжната истина, че не съм се погрижил за децата си така, както се очаква от баща като мен. С любов съм ги дарил, вярно е. И с материални удобства също, без да съм ги научил да тънат в разкош, спасявайки ги от зависимостта от него. Получили са необходимото образование. Но тази къща заедно с петстотинте югера земя в подножието на Албанската планина е всичко, което притежавам.

Той се надигна, преметна единия си крак връз другия и отново се приведе.

— Имам четири деца. Прекалено много, както добре знаеш. Двама сина и две дъщери. Това, което притежавам, няма да е достатъчно да осигуря политическата кариера на синовете си, не би могло дори да ги вкара в Сената. Ако разделя наследството между двамата, никой няма да отговаря на имуществения ценз за сенатор. Ако оставя всичко на по-големия, Секст, тогава той би могъл да живее така, както живея сега аз. Но по-малкият, Гай, ще остане без нищо и няма да го допуснат дори сред конниците. Ще се превърне във втори Луций Корнелий Сула — познаваш ли Луций Корнелий Сула? — попита Цезар.

— Не — отговори му Марий.

— Мащеха му живее точно до нас — ужасна жена. От ниско потекло, проста, колкото си искаш, но затова пък богата, та се не знае. Но така или иначе си има кръвен роднина, който ще наследи всичките й пари; мисля, че й се пада племенник. Питаш се откъде знам всичко това ли? Ами защото имам нещастието, освен да съм й съсед, да бъда и сенатор. Веднъж ме помоли да й помогна при писане на завещанието й и през цялото време не млъкна. Доведеният й син, Луций Корнелий Сула, живеел при нея, ако се вярва на думите й просто защото нямал къде другаде да отиде. Представяш ли си — един патриций, който вече би трябвало да заеме мястото си в Сената, но няма никаква надежда това да се случи дори в по-далечно бъдеще. Докарали са го до просешка тояга! Те произхождат от голямата фамилия на Корнелиите, но от поколение на поколение изпадат все повече и повече. Баща му не притежаваше практически нищо и което беше още по-голяма беда за Луций Корнелий, имаше слабост към чашката, така че в последните години от живота си пропи и малкото, което можеше да остави на сина си. Именно бащата преди няколко години се ожени за съседката ми, която, след като той си замина оттук, прибра сина му под стряхата си, но не може да направи нищо повече за него. Ако питаш мен, ти, Гай Марий, си направо щастливец в сравнение с Луций Корнелий Сула, защото поне произхождаш от богато семейство, с чиято помощ успя още при първата възможност да влезеш в Сената. Макар и нов човек, с тези свои качества и силната финансова подкрепа на фамилията си все някога щеше да станеш сенатор, независимо че не си патриций. Но ако не притежаваше нужния милион, нямаше да успееш. Докато потеклото на Луций Корнелий Сула и по майчина, и по бащина линия му дава пълното право да заеме своето място сред управляващите, ако бедността не му препречваше пътя, и то навярно завинаги. А аз съм твърде загрижен за съдбата на малкия си син, за да го оставя него или неговите синове да изпаднат в положението на един Луций Корнелий Сула — заключи разгорещено Цезар.

— Но потеклото си остава въпрос на случайност, на късмет! — отказваше да се съгласи Марий. — Защо трябва да позволяваме толкова много неща да зависят от него?

— А защо да зависят от парите? — на свой ред му възрази домакинът. — Хайде, Гай Марий, трябва да признаеш, че навсякъде по света човек е ценен и според произхода, и според парите си. Дори аз лично намирам римското общество за едно от най-гъвкавите и подвижни в този смисъл. В сравнение с царството на партите Рим е също толкова идеален, колкото и хипотетичната република на Платон! Имаме достатъчно много случаи на хора, които са тръгнали от нищото и са се издигнали до най-високите стъпала на властта. Не че аз лично изпитвам кой знае какви симпатии към тях — допълни той. — Борбата за власт понякога напълно ги лишава от човешкия им облик.

— Тогава по-добре Луций Корнелий Сула да си остане там, където се намира и сега — подметна събеседникът.

— В никакъв случай! — твърдо настояваше на своето Цезар. — Признавам, Гай Марий, че в качеството си на нов човек е трябвало да понасяш много повече несгоди, отколкото си заслужил, но никога не ще се отрека от съсловието, в което съм се родил и израснал, а това значи да заставам зад всеки един Луций Корнелий Сула!

Но той скоро възвърна деловия си вид и мина по същество:

— Всъщност сега ме занимава съдбата на децата ми. Дъщерите ми, Гай Марий, не разполагат с никаква зестра! Не мога да им осигуря дори най-скромна рента, защото и нея ще трябва да плащат синовете ми. Това означава, че дъщерите ми нямат никаква възможност да се омъжат за хора от своята среда. Прощавай, Гай Марий, ако с тези думи те засягам. Нямах предвид хора като теб, а исках да кажа… — Махна безпомощно с ръце. — Най-добре да си започна изречението отначало. Искам да кажа, че ще трябва да дам дъщерите си на хора, които не харесвам, не уважавам и с които не искам да имам нищо общо. Не че бих ги омъжил за някой патриций, ако и той не ми харесва! Желанието ми е те да открият в съпруга си свестен, разбран и достоен мъж. Но при това положение нямам възможност да избирам. Онези, които ще се предложат за кандидати за дъщерите ми, ще представляват жалки, самонадеяни неблагодарници, които по-скоро бих изритал в задника, камо ли да им подам ръка. То е като да си богата вдовица: никой честен човек няма да те поиска от страх да не го заклеймят, че се е оженил заради богатството й, така че в края на краищата ще се омъжиш за онзи, който наистина те желае само заради него.

Цезар се обърна и провеси крака над ръба на кушетката.

— Имаш ли нещо против, Гай Марий, ако излезем да се поразходим в градината? Знам, че е студено, но ще се облечем. Тази вечер не беше никак лесна за мен, а и продължи доста дълго. Ако останем така, съвсем ще се схвана.

Безмълвно Марий се наведе, вдигна обувките на Цезар, нахлузи ги на краката му и ги завърза с лекота, на която бяха способни само хора, организирани като него. После обу и своите и хванал под ръка домакина си, се надигна от ложето.

— Ето това най-много ми харесва у теб — обърна се към него Цезар. — Никога не задаваш излишни въпроси.

Перистилът беше малък, но затова пък притежаваше очарование, което рядко се срещаше другаде. Въпреки сезона атмосферата от лятото се беше запазила, като сред вечнозелените храсти се забелязваха и ароматични треви, които изпълваха въздуха със свежест и благоухание. С удоволствие Марий отбеляза, че Юлий Цезарите са запазили някои привички, останали от времето, когато предците им са живеели по-близо до природата: под самия ръб на стрехите, където можеха да бъдат напичани от слънцето, без да се мокрят от дъжда и снега, бяха окачени да се сушат стотици тънки връзчици бълхавче, досущ като в родния му дом в Арпинум. Към края на януари щяха да се готови и робите щяха да ги поставят из цялата къща, по ъглите и в раклите за дрехи, за да държат надалеч бълхите, молците и всякаквите други гадини. За бълхавчето се знаеше, че трябва да се бере по време на зимното слънцестоене, след което да се остави да изсъхне, но Марий не си беше представял, че в Рим някой още ще си спомня за това полезно растение.

Специално заради гостенина бяха запалени полилеите, висящи от тавана на колонадата край градината, които съпровождаха с меката си светлина разхождащия се, преди той да се е изгубил сред сумрака на алеите, озарени от магическото сияние на малките бронзови лампи с абажури от тънък, почти прозрачен мрамор с цвят на кехлибар. Дъждът беше спрял, но от клоните на храстите падаха едри капки студена вода, а заради влагата, задържала се из въздуха, от устата на двамата мъже излизаше пара.

Те като че ли не обръщаха внимание на пронизващия студ. Хванати под ръка (двамата бяха равни по ръст и им беше по-удобно да вървят така), те прекосиха градината и застанаха пред малкия шадраван в средата й. Насреща им гордо се пъчеха четири каменни дриади с факли в ръце, но понеже беше зима, фонтанът не работеше и басейнчето зееше празно.

„Това — помисли си Гай Марий (чийто шадраван беше пълен с вода и през зимата благодарение на специална отоплителна система), — е истинско! Никой от тритоните, делфините и изкуствените ми водоскоци не може да ме трогне тъй, както тази реликва от стари времена.“

— И така, допада ли ти идеята да се ожениш за някоя от дъщерите ми? — попита Цезар, който се опитваше в гласа му да прозвучи известно напрежение, сякаш не знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Да, Гай Юлий, допада ми, и то много — отвърна му Марий, който отдавна беше взел решение.

— Ще ти бъде ли тъжно да се разделиш със сегашната си съпруга?

— Ни най-малко — увери го той, изкашля се и на свой ред попита: — А какво искаш ти от мен, Гай Юлий, в замяна на дъщеря си и името, което тя ще ми донесе?

— Честно казано, това, което искам, не е никак малко. След като ти ще бъдеш приет в нашето семейство не толкова като зет, колкото като втори баща на дъщеря ни — какво да се прави, възрастта ти не е тайна за никого! — разчитам на теб да осигуриш както зестра за другата ми дъщеря, така и една солидна материална основа за бъдещото издигане на синовете ми. И на двамата. Разбираш, че иначе онази дъщеря, която остане у дома ни, и малкият ни син ще се озоват в изключително неизгодно положение. Освен това бих искал, щом синовете ми влязат в Сената, да разчитат на твоята влиятелна подкрепа и да си проправят път до консулството. Трябва да знаеш, че искам и двамата да станат консули. Секст е с една година по-възрастен от по-големия си братовчед — сина, който брат ми Секст задържа при себе си — и именно той ще бъде първият от своето поколение Юлий Цезари, който ще може да встъпи в консулска длъжност. Искам да бъде избран консул още щом това стане възможно по закон — дванайсет години, след като е влязъл в Сената, и четиридесет и две, след като се е родил. Той ще бъде първият Юлий от четиристотин години насам, заел най-висшия държавен пост в Рим. Настоявам тази чест да се падне на него и единствено на него! Иначе още на следващата година ще бъде избран племенникът ми Луций и възможността ще бъде пропусната.

Цезар се спря за миг, изгледа слабо осветеното лице на Марий, след което приятелски го потупа по гърба.

— О, не става дума за някакво съперничество между мен и брат ми. Докато беше жив, не сме се карали за нищо, а и сега семейството ми е в добри отношения със синовете му. Но най-добре е човек да бъде избран за консул, когато му дойде времето, не е ли така?

— Секст даде най-големия си син за осиновяване, нали? — попита Марий, опитвайки се да си припомни какво е станало с него.

— Да, преди много време. И той се казваше Секст — в рода винаги кръщаваме най-големия син с това име.

— Ами да, разбира се! Квинт Лутаций Катул! Щях да се сетя, ако не беше махнал „Цезар“ от името си. Няма ли да бъде той първият консул Цезар? Все пак е доста по-възрастен от другите.

— Не — поклати отрицателно глава домакинът. — Той вече не се нарича Цезар, а Лутаций Катул.

— Предполагам, че старият Катул се е бръкнал доста, за да осинови момче като него. Тъй или иначе, семейството на брат ти изглежда добре материално.

— Да, наистина, за момчето бяха дадени много пари. Но и ти ще дадеш колкото трябва за жена си, нали, Гай Марий?

— Юлия, ще взема Юлия — прекъсна го Марий.

— Наистина ли? Мислех, че ще си избереш малката. — Бащата изглеждаше изненадан. — Ами трябва да ти кажа, че това много ме радва, и то не за друго, а защото като всеки добросъвестен баща и аз бих искал дъщерите ми да не се омъжват, преди да са навършили осемнайсет, а Юлила има да чака още година и половина дотогава. Но ако питаш мен, изборът ти е правилен. Въпреки че винаги съм смятал Юлила за по-привлекателната и по-интересната от двете.

— Все пак си й баща — усмихна се доволно Марий. — Не, Гай Юлий, малката ти дъщеря не ме изкушава никак. Ако тя самата не е луда по мъжа си, мисля, че животът скоро ще му се види тежък. Много съм стар, за да задоволявам младежки капризи. Докато Юлия изглежда също тъй благоразумна, колкото е красива. У нея просто всичко ми хареса.

— Ще бъде идеалната съпруга за един консул.

— Кажи ми честно, наистина ли вярваш, че ще успея да стана такъв?

Цезар кимна:

— Не ще и съмнение! Но не веднага. Първо трябва да се ожениш за Юлия, след това да изчакаш нещата — а и страстите — да се уталожат. Гледай да участваш в някоя война, достойна за пълководец като теб — един нов успех на бойното поле само ще ти помогне. Ако трябва, предложи си някому услугите като висш легат. И след две-три години ще можеш да протегнеш ръка към консулството.

— Но тогава ще съм вече на петдесет — мрачно отбеляза Марий. — Трудно ще те избере някой, ако ти е минало времето.

— Но за теб то тъй и тъй вече е минало, така че какво означават три години повече или по-малко? Може да са ти само от полза, ако съумееш да ги използваш пълноценно. Пък ако ще си говорим откровено, Гай Марий, никой не би ти дал истинските години, а това е много важно. Ако наистина личеше, че младостта ти е отминала безвъзвратно, тогава щеше да е друго. Но ти си самото въплъщение на здраве и мъжка сила. Освен това си и твърде висок, за да останеш незабелязан от избирателите в центуриатните комисии. Всъщност, ако не беше враждата ти с Цецилий Метелите, фактът, че си нов човек, нямаше да има никакво значение. Можеше още преди три години да бъдеш избран за консул — когато ти беше времето. Ако беше някой дребосък без достатъчно сила да развъртиш меча над главата си, сега вече и Юлия не би могла да ти помогне. Но с твоите способности и най-вече с физиката си рано или късно ще станеш консул, бъди сигурен.

— Какво точно очакваш да направя за синовете ти?

— Имаш предвид материално?

— Да — каза Марий и забравяйки, че е облечен със златопурпурна тога, тежко се отпусна върху една бяла мраморна пейка. Тъй като повърхността й беше мокра, а той се заседя повечко, под него се образува голямо, странно по форма аленорозово петно. Боята от плата беше попила в грапавата повърхност на камъка и вече не би могла да се изчисти. Така след едно-две поколения пейката щеше да се превърне в своеобразна забележителност, една от семейните реликви, с които най-много се гордееше бъдещият върховен понтифекс (който между другото също щеше да се казва Гай Юлий Цезар), излагайки я на видно място в Домус публикус. За онзи Гай Юлий Цезар, който в момента се спазаряваше с Гай Марий относно брака с дъщеря му, петното върху пейката представляваше знамение, и то безспорно благоприятно. Когато на сутринта робът дойдеше при него, за да му съобщи за чудото, и той го видеше с очите си (между другото самият роб беше изпаднал не толкова в ужас от свръхестествените сили, на които се дължеше чудото, колкото в суеверно благоговение, защото пурпурът винаги е бил символ на царственост и божествено величие), щеше само блажено да въздъхне. Пурпурното петно означаваше едно: че родът му се доближава до върховната власт. Това също потвърждаваше смътното предчувствие, обзело го два дни по-рано: че Гай Марий ще изиграе в историята на Рим роля, за която никой дори не е сънувал. Цезар нареди пейката да бъде пренесена от градината в атриума, но никога и по никакъв повод не издаде как точно стана тъй, че за една-единствена нощ мраморът порозовя. Това трябваше да си остане знамение!

— Трябва ми достатъчно земя, с която да осигуря мястото на малкия си син Гай в Сената — обясняваше на гостенина си. — Случи се тъй, че точно в момента са обявени за продажба шестстотин югера прекрасни земи в съседство с моите петстотин в полите на Албанската планина.

— Цената им?

— Ужасна, като се има предвид качеството им и близостта им до Рим. За нещастие тук всичко се определя от продавача — заоправдава се Цезар и пое дълбоко въздух. С усилие на волята най-сетне успя да изрече сумата: — Четири милиона сестерции — един милион денарии.

— Имаш ги — отвърна му Марий с такова спокойствие, сякаш беше чул не четири милиона, а четиристотин хиляди. — Но мисля, че ще е по-добре на първо време да не разгласяваме за сделката.

— О, да, разбира се!

— Още утре ще ти донеса парите, и то в брой — усмихна се Марий. — Какво друго искаш от мен?

— Надявам се, преди големият ми син да е влязъл в Сената, ти вече да си консуларен сенатор. Ще разполагаш с достатъчно влияние и власт — заради собствената си кариера и заради името на жена си. Ще ми се да използваш това влияние и да помагаш на синовете ми при изпълнението на различните им длъжности. Всъщност, ако наистина послушаш съвета ми и в идните две-три години поискаш да ти бъде поверено като на легат командването на някой легион, разчитам да вземеш синовете ми със себе си. И двамата имат военен опит, били са кадети и младши офицери, но за по-нататъшната им кариера ще е нужно да са били по-дълго време на военна служба, а под твое командване биха могли да постигнат най-много.

Марий далеч не смяташе, че двамата младежи са родени за велики пълководци, но те му изглеждаха способни момчета, годни да изпълняват акуратно задълженията си като офицери, така че не виждаше защо да не се съгласи и на това условие.

— Ще се радвам да ги взема на служба, Гай Юлий.

Но Цезар продължаваше да говори:

— Колкото до политическата кариера, синовете ми ще се сблъскат с известни затруднения, дължащи се на положението им на патриции. Както знаеш, произходът не им позволява да се кандидатират за народни трибуни, а длъжността на народния трибун е тази, с която един амбициозен човек може най-лесно да се изяви и да си извоюва политическа репутация. Затова синовете ми ще трябва да започнат като куриатни едили, което би се оказало непосилно за тях, ако не разполагат с нужните средства! Така че разчитам на теб да подпомогнеш Секст и Гай при избирането им на въпросната длъжност, сиреч да им напълниш кесията дотолкова, че да им е възможно уреждането на достатъчно игри и зрелища за народа, който иначе трудно би се сетил за тях, дойде ли времето да се кандидатират за претори. И ако някога, когато и да било, се сблъскат с необходимостта да си купят нечии гласове, отново разчитам на теб да ги снабдиш с нужните суми.

— Съгласен съм — рече Гай Марий и протегна ръка на бъдещия си тъст, без обаче да проявява кой знае какъв ентусиазъм; все пак, за да изпълни всички условия на Цезар, щяха да са му нужни поне десет милиона сестерции.

Гай Юлий Цезар пое ръката му и я стисна силно.

— Добре! — успокои се той и се засмя.

Двамата се насочиха обратно към къщата, където Цезар разбуди полузаспалия роб, на когото беше поверено старото войнишко наметало на гостенина.

— Кога ще мога да говоря с Юлия? — попита Марий, след като омота добре дрехата около себе си.

— Утре следобед — каза му Цезар и сам му отвори вратата. — Лека нощ, Гай Марий.

— Лека нощ, Гай Юлий — сбогува се гостът и излезе на улицата, където шеташе мразовитият северен вятър.

По пътя до къщи той дори не усети студа, толкова се беше затоплил в уютния дом на Цезар. Възможно ли е онзи неканен вътрешен глас, който се беше обаждал толкова време у него, да се окаже прав? Той — консул! Ще стъпи здраво сред римската аристокрация, независимо от провинциалния си произход! И ако наистина успее, тогава нямаше да е зле и да се сдобие със син. С още един Гай Марий.

Двете Юлии споделяха обща дневна, където се срещнаха на другата сутрин, за да закусват. Юлила не я сдържаше на едно място, през цялото време стоеше като на тръни и дори за миг не поседна, за да се нахрани спокойно.

— Какво има? — попита я сестра й, след като й омръзна от безконечните й шетания.

— Че знам ли? Нещо ново се задава, усещам го, а пък освен това искам да се срещна с Клодила на пазара за цветя. Обещах й, че ще се видим сутринта! Но имам неприятното чувство, че ще трябва да си остана вкъщи за някое ново досадно семейно събиране — мрачно изрече тя.

— Знаеш ли — смъмри я сестра й, — наистина не можеш да оцениш някои неща! Колко други момичета познаваш, които като теб да ги питат за мнението им?

— О, глупости, та тези семейни събрания са толкова скучни и досадни — говори се само за роби, учители и за какво не можем да си позволим. А пък на мен вече и училището ми омръзна. До гуша ми дойде от Омир и от онзи отегчителен старчок Тукидид! Пък и от каква полза са те за едно момиче?

— Ами полезни са с това, че могат да я представят пред обществото като културна и добре образована — отбеляза малко хладно Юлия. — Не искаш ли да си намериш добър съпруг?

Юлила се изкикоти и гордо заяви:

— Според мен въобще не е необходимо да познаваш Омир или Тукидид, за да се омъжиш. О не, наистина искам да изляза! — И тя продължи да крачи нагоре-надолу.

— Като те познавам, решиш ли нещо, непременно го постигаш. Няма ли да седнеш да закусиш?

В този миг на вратата застана някой. Двете девойки обърнаха смаяни погледи към баща си. Той! Тук?

— Юлия, искам да говоря с теб — каза той още преди да е влязъл, без дори да обърне внимание на любимата си Юлила.

— О, тата! Няма ли да получа поне целувка? — изпречи се на пътя му тя.

Той я погледна разсеяно, целуна я по бузата, но все пак й се усмихна:

— Ако си имаш някаква работа, пеперудката ми, защо не отидеш да я свършиш?

Тя грейна от радост.

— Благодаря ти, тата! Може ли да отида до пазара за цветя? И до Портикус Маргаритария?

— Колко перли смяташ да си купиш днес? — развеселен я попита баща й.

— Хиляди! — отговори му тя и тръгна да излиза. Цезар не пропусна да й пъхне един сребърен денарий в ръката.

— Знам, че няма да стигне и за една, но може би ще си харесаш някое шалче.

— О, тата! Благодаря, благодаря! — възкликна Юлила и обви ръце около шията му, за да го целуне на свой ред. Сетне изхвърча през вратата и повече не се видя.

Цезар мило подкани другата си дъщеря да седне. Девойката се подчини и го изгледа очаквателно, но той не каза нищо, преди да е дошла Марция, която послушно зае мястото до дъщеря си.

— Какво има, Гай Юлий? — попита майката по-скоро от любопитство, без да дава вид, че е разтревожена.

Той самият остана прав, пристъпвайки от крак на крак докато внимателно наблюдаваше дъщеря си с красивите си сини очи.

— Скъпа, Гай Марий хареса ли ти? — попита я най-сетне.

— Да, тата, хареса ми.

— С какво?

Тя се позамисли, сетне промълви:

— Мисля, че най-вече с простотата и искреността, с които говореше. И с това, че не се превземаше. Прости потвърди мнението, което преди си бях изградила за него.

— А!?

— Ами да. Онзи слух, дето всички сме го чували: че не знаел думичка гръцки, че е едва ли не полуидиот, при това от провинцията, който си е спечелил репутацията на военен на гърба на други и най-вече поради странните капризи на Сципион Емилиян. Винаги ми се е струвало, че хората го обсъждат твърде много и твърде злонамерено, за да се окажат всички тези приказки истина. А сега, след като имах възможността лично да се запозная с него, разбирам, че не съм грешила. Той нито е идиот, нито се държи като загубен провинциалист. Напротив, според мен е завидно интелигентен! При това начетен. Вярно, че гръцкият му не е много приятен за ухото, но това се дължи най-вече на акцента му. Иначе и речникът, и граматиката му са безупречни. Изобщо говори гръцки не по-зле от латински. Освен това тези гъсти вежди му придават твърде внушителен вид. Предполагам, че и на теб ти е направило впечатление. Беше се издокарал прекалено екстравагантно, бих казала показно, но предполагам, че грешката е най-вече у жена му.

При тези си думи Юлия изведнъж се смути и млъкна.

— Юлия! — не можа да се сдържи Цезар, който се оказа неподготвен за подобно словоизлияние от страна на дъщеря си. — Та ти наистина си го харесала!

— Да, тата — потвърди тя, без да разбира още за какво точно става дума.

— Това може само да ме радва, защото скоро ще се омъжиш за него — сепна я Цезар, забравил съвсем дипломатичността, с което се славеше.

Юлия запримига, сякаш не вярваше на ушите си.

— Наистина ли?

— Наистина ли? — смаяно изрече Марция.

— Да — отговори той и най-после благоволи да седне.

— И кога стигна до това решение? — запита отново съпругата му със заплашителна нотка в гласа си. — Че къде е виждал Марий дъщеря ни, за да я иска?

— Не той поиска Юлия — заоправдава се Цезар, — а аз му я предложих. Нея или Юлила. Затова го поканих на вечеря снощи.

При тези му думи Марция го изгледа изпитателно, сякаш започваше да се съмнява дали съпругът й е с ума си.

— Ти си предложил дъщерите ни на един нов човек, който при това спокойно би могъл да им е баща? — Вече не щеше и съмнение, че се е ядосала.

— Точно така.

— Защо?

— Предполагам си чувала кой е той?

— Да, много добре знам кой е!

— И ти е известно, че е един от най-богатите хора в Рим?

— Да!

— Вижте, момичета — започна да обяснява на жена си и дъщеря си Цезар, сякаш не правеше особена разлика между двете, — много добре знаете в какво положение сме изпаднали. Четири деца, но без нужните пари и собственост, което и да е от тях да започне самостоятелния си живот така, както бихме желали. Имаме двама сина, които заради потеклото си и заради собствените си качества биха могли да извървят целия път до върха, и две дъщери, които с потеклото и красотата си биха могли да си спечелят любовта на всеки. Но нямаме пари нито за политическа кариера, нито за прилична зестра.

— Така е — глухо отвърна Марция. Тъй като нейният баща беше умрял, преди да й е дошло времето за женитба, децата от първия му брак се бях постарали със съдействието на нарочените за изпълнители на завещанието му да й оставят в наследство кажи-речи нищо. Гай Юлий Цезар се беше оженил за нея по любов и понеже тъй и тъй зестрата й не струваше, в семейството й на драго сърце се бяха съгласили с избраника й. Да, двамата със съпруга й се бяха оженили по любов, която ги беше възнаградила с щастие, спокоен живот, три прекрасни, образовани деца и една красавица. Но през цялото време Марция не беше спряла да се упреква, че ако не е била тя, Цезар е щял да си намери далеч по-добра партия.

— Гай Марий има нужда от жена сред патрицианското съсловие, по възможност от фамилия като нашата, славеща се със своята неопетнена дигнитас. Трябваше да го изберат за консул още преди три години, но Цецилий Метелите направиха всичко възможно да му попречат. Като нов човек, женен за скромна съпруга от Кампания, той не разполагаше с нужните връзки, за да им се противопостави. Нашата Юлия обаче ще накара цял Рим да вземе Гай Марий насериозно. Тя ще повдигне обществения му авторитет, ще му донесе дигнитас, на каквато досега не се е радвал и от това тежестта му сред римските сенатори ще се увеличи хилядократно. В замяна на това Гай Марий обеща да поеме на свой гръб всичките ни финансови тегоби.

— О, Гай! — възкликна Марция и заплака от вълнение.

— О, татко! — на свой ред се обади Юлия, изведнъж изпълнена с непозната радост.

Цезар усети, че гневът на жена му се е изпарил за миг, а усмивката, изписала се на устните на дъщеря му, съвсем го успокои.

— Забелязах го онзи ден на церемонията по случай встъпването в длъжност на консулите. Сега ми изглежда доста странно, но всъщност до този момент почти не му бях обръщал внимание, дори по времето, когато беше претор или се кандидатираше безуспешно за консул. Но на Нова година… може би няма да преувелича, ако кажа, че сякаш изведнъж прогледнах. В един миг осъзнах, че това е велик човек, че Рим ще има нужда от него. Сам не знам как стана, но си рекох, че е мой дълг да му помогна, като в същото време помогна и на самия себе си. Когато двамата с него влязохме рамо до рамо в храма, вече бях взел решението си. Нямаше да сгреша, ако поне бях опитал, затова и го поканих на вечеря.

— И наистина ти си му предложил дъщеря си, а не той я е поискал от теб? — за всеки случай попита Марция.

— Точно така.

— Значи тревогите ни са вече минало?

— Да — рече убедено Цезар. — Гай Марий може и да не е роден в Рим, но според мен той е човек с чест и достойнство. Вярвам, че ще изпълни поетите задължения.

— И какви са те? — попита прагматично мислещата майка, която вътрешно съжаляваше, че не си е взела сметалото.

— Още днес ще ни донесе в брой четири милиона сестерции, с които да купим владението в Бовиле. Това означава, че младият Гай ще има достатъчно земи, за да може на свой ред да влезе в Сената, а Секст ще може спокойно да се разполага с цялото ми наследство. Марий ще съдейства и на двамата ни синове да бъдат избрани за едили. Ще им помага навсякъде и във всичко, за да успеят, щом им дойде времето да станат и консули. И въпреки че точно този въпрос забравихме да го обсъдим по-подробно, ще осигури твърде прилична зестра за Юлила.

— А какво ще направи за Юлия? — попита малко рязко Марция.

Цезар я погледна неразбиращо.

— За Юлия? С какво повече може да й помогне от това да се ожени за нея? В крайна сметка няма да плаща зестрата, която тя трябва да му донесе. Мисля, че и така достатъчно ще се охарчи, за да я има за жена.

— Обикновено момичетата задържат част от зестрата си за себе си, за да си запазят известна финансова самостоятелност и след сватбата. Представи си, че някой ден се разведат. Вярно, че повечето глупачки предоставят цялата зестра на съпрузите си, но това далеч не важи за всички жени. А също така, ако един брак се разтрогне, мъжът трябва да даде точна сметка за какво е използвал полученото при сватбата. Настоявам Гай Марий да осигури зестра и за Юлия. Иначе тя не би била изобщо осигурена срещу евентуален развод — настояваше Марция, явно без никакво намерение да отстъпва.

— Марция, не мога да искам повече от човека! — чудеше се как да й отговори Цезар.

— Страхувам се, че ще трябва да го сториш. Дори съм изненадана, че ти самият не си сетил за това, Гай Юлий — въздъхна уморено съпругата му. — Не знам защо се е приело, че мъжете притежават по-голяма дарба за сметки и дела от жените! Според мен е точно обратното. А ти, скъпи съпруже, стане ли въпрос за пазарлък, си най-мекушавият човек, когото познавам! В крайна сметка именно Юлия ще е причината за нашето благополучие, а точно тя ще остане без всякакви гаранции за бъдещето си.

— Признавам, че си права, скъпа — смутено отвърна Цезар, — но наистина не виждам как ще си отворя устата за още!

През цялото време Юлия гледаше ту баща си, ту майка си и не обелваше дума. Разбира се, не за пръв път ставаше свидетел на пререкания между тях, но никога преди не се беше случвало тя да е в центъра на спора. Не й беше никак приятно да присъства на подобен разговор, затова реши час по-скоро да се опита да ги успокои:

— Добре, добре, и двамата сте прави! Аз сама ще попитам Гай Марий за зестрата си; няма от какво да се страхувам. Той ще ме разбере.

— Юлия! Наистина ли искаш да се омъжиш за него? — зяпна я удивена Марция.

— Разбира се, че искам, мамо. Намирам го за прекрасен човек!

— Но момичето ми, та той е трийсет години по-стар от теб! Няма да си се усетила, и току-виж си останала вдовица.

— Младежите са ми много по-досадни, отколкото мислиш. До един ми напомнят за братята ми. Винаги бих предпочела да се омъжа за някого като Гай Марий — отвърна спокойно дъщеря й. — Обещавам, че ще се държа както трябва с него. Той ще ме обикне и никога няма да съжалява за парите, които е дал за мен.

— Невероятно! — изрече на висок глас Цезар, без да стане ясно за какво точно говори.

— Не бъди толкова изненадан, тата. Скоро ще навърша осемнайсет, давах си сметка, че сигурно ме готвиш за някого, и трябва да си призная, че живеех в истински ужас при мисълта какъв може да ми се падне. Снощи, когато се запознах с Гай Марий, първото, което си казах, беше: „Няма ли да е прекрасно, ако баща ми ми намери годеник като него“ — изчерви се Юлия. — На пръв поглед той по нищо не прилича на теб, тата, но всъщност двамата сте толкова еднакви — честни, искрени и мили.

Гай Юлий Цезар се спогледа с жена си.

— Не е ли прекрасно, когато един родител открие, че искрено харесва детето си. Да обичаш децата си е нещо естествено, но да ги харесваш? Това е право, за което всеки трябва да се бори, преди да го спечели.

Перспективата да води поотделно два разговора с жени в един и същи ден, изнервяше Гай Марий повече от гледката на вражеска армия, десетократно по-многобройна от неговата. Първо трябваше да се срещне с бъдещите си съпруга и тъща, а след това да се срещне за последен път с настоящата си жена.

Предпазливостта изискваше първо да се види с Юлия и чак след като се увери, че не са възникнали някакви непреодолими пречки, да съобщи за решението си на Грания. И така в осмия час на деня — сиреч в късния следобед — той отново потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, облечен този път в представителната си тога с пурпурен ръб. Разбира се, обещанието му, че ще донесе четирите милиона сестерции в брой, беше чиста метафора. Един милион сребърни денарии щеше да тежи повече от пет тона, или сто и шестдесет таланта, което предполагаше, че ще са нужни сто и шестдесет души за пренасянето им. Вместо това беше далеч по-удобно Гай Марий да се въоръжи с най-обикновен документ.

Гай Юлий Цезар го прие в таблиниума, където гостенинът му предаде малък пергаментов свитък, на който беше изписана въпросната сума.

— Постарал съм се възможно най-малко хора да се досетят за какво става въпрос — уверяваше той Цезар, докато последният развиваше документа и се запознаваше със съдържанието му. — Както виждаш, споразумял съм се с банкерите ти да приемат депозита от двеста сребърни таланта на твое име. Ако все пак се намери някой да любопитства кой е истинският вносител на сумата, то за да надуши следите ми, ще му е нужно време, което никой банкер не би изгубил, без да е пряко заинтересован.

— Мисля, че си се попрестарал. Току-виж решат, че парите представляват подкуп! Ако не заемах толкова скромно положение в Сената, нищо чудно някой от банката да съобщи лично на градския претор за неочакваното ми забогатяване — отбеляза Цезар, докато навиваше пергамента.

— Сумата изглежда твърде голяма, за да бъде някаква форма на подкуп — усмихна се Марий — дори и за един консул.

Цезар му подаде ръка и рече:

— Не ми беше хрумвало да изчислявам сумата в таланти. Сега имам чувството, че съм поискал прекалено много. Сигурен ли си, че след този пладнешки обир ти е останало с какво да живееш?

— Разбира се — смотолеви той, който установи, че не е лесна работа да си измъкнеш ръката от тази на един Цезар. — Ако земята, която смяташ да купиш, струва толкова, колкото ми каза, значи съм ти дал четиридесет таланта в повече. Нека те бъдат зестрата за малката ти дъщеря.

— Наистина не знам как да ти се отблагодаря, Гай Марий — пусна най-сетне ръката му Цезар, комуто ставаше все по-неудобно. — През цялото време си казвам, че не продавам дъщеря си, но в момента ми се струва като че ли се заблуждавам относно собствената си искреност. Повярвай ми, Гай Марий, за нищо на света не бих продал някое от децата си! Вярвам, че бракът ви с Юлия ще бъде щастлив и нейните деца ще могат само да се гордеят със своите родители. Вярвам също така, че ще отнасяш с новата си съпруга като с близък човек и ще се грижиш за нея, тъй както се е грижил баща й. — Тонът му вече не беше толкова любезен. Да му бяха дали два пъти по толкова пари, пак нямаше да обели дума за желанието на Марция. Затова вместо да изглежда радостен, той се натъжаваше все повече. За да се прикрие, стана от писалището си, пое свитъка, опитвайки се да изглежда възможно най-невъзмутим, и го прибра в гънката на тогата си, която се връзваше под свободната му дясна ръка, за да образува нещо като джоб.

— Няма да съм спокоен, докато не го депозирам в банката си.

За миг се поколеба, после добави:

— Юлия ще навърши осемнайсет едва през май, но мисля, че не си струва заради това да отлагаме сватбата за средата на юни. Ако си съгласен, можем да заплануваме церемонията още за април.

— Струва ми се приемливо — кимна Марий.

— Бях го решил още преди да дойдеш — заобяснява бащата, надявайки се с приказките си да премахне неудобството, което се беше създало между двамата. — Много е неприятно, когато едно момиче се е родило в единственото време на годината, което се смята за предвещаващо злощастен брак. „Макар че защо точно късната пролет и ранното лято трябва да носят лош късмет, не ми е никак ясно“ — замисли се той, но скоро забрави това си мрачно настроение и се запъти към вратата. — Ти почакай тук, Гай Марий, ей сега ще ти пратя Юлия.

Сега дойде ред на Гай Марий да кърши ръце от притеснение. В малката, но спретната стаичка го обземаше неприятното чувство на страх от нещо, с което няма да му е по силите да се справи. Как се надяваше момичето да не го приеме прекалено хладно! Поне малко да й се беше понравил! Вярно, нищо в поведението на Цезар не му подсказваше, че сделката между двама им се извършва без съгласието на дъщеря му, но той твърде добре знаеше за онази дистанцираност, дори антипатия, с която двама души могат да се отнасят един към друг, без никога да я назоват на глас. А Марий усещаше дълбоко в себе си, че му се иска Юлия да го приеме изцяло и без задръжки. И все пак как би могло момиче като нея да допусне доброволно до себе си човек, който не само че произхожда от среди, напълно чужди на нейните, но и не може да я спечели нито с красота, нито с младежка жизненост? Колко ли сълзи е проляла бедната девойка, когато е научила от баща си какво й се готви? Дали вече тайно не е зарекла любовта си за някой млад аристократ, който обаче в името на семейния интерес трябва да потъне в забрава? Италийски простак, незнаещ думичка гръцки — беше ли това достойна партия за една Юлия!

Вратата към перистила се отвори и слънцето триумфално нахлу в таблинума, ослепително с неземния си блясък. На фона му се открояваше силуетът на усмихнатата Юлия, протегнала ръка към гостенина.

— Гай Марий — приветливо се обърна тя към него, сякаш присъствието му я радваше.

— Юлия — отвърна й Марий, като пристъпи напред, за да й подаде на свой ред ръка. По лицето му се беше изписало известно смущение, защото не знаеше точно как трябва да се държи. Покашля се и като не му хрумна нищо друго, мина по същество: — Баща ти сигурно ти е казал?

— О, да — кимна му тя, но усмивката й не помръкна. На Марий дори му се стори, че девойката срещу него всеки миг ще прихне да се смее, и то не от момичешко неудобство, а просто защото й е леко на сърцето. Но Юлия скоро се овладя и по всичко личеше, че е господарка на положението, при все се отнасяше с нужното уважение към гостенина.

— И нямаш нищо против? — бръкна сам в раната си той.

— Очарована съм — поглъщаше го тя с красивите си, топли, сиви очи, без усмивката й да помръкне дори за миг. Сякаш за да го увери в искреността си, тя го погали по дланта и я притисна още по-силно в своята. — Гай Марий, Гай Марий, няма защо да се притесняваш! Наистина съм очарована, повярвай ми!

Той извади лявата си ръка изпод тогата си и я хвана за тънките китки, вперил почти несъзнателно поглед в безупречно поддържаните й нокти и белите нежни пръсти.

— Но аз съм стар!

— Тогава значи предпочитам старци… — отвърна му тя, — щом те харесвам.

— Харесваш мен?

Юлия примигна, сякаш недоумението му я изненада.

— Разбира се! Иначе щях ли да се съглася да се омъжа? Баща ми е прекалено мил и благороден, за да ме накара насила. Дори да е бил сигурен, че те искам за мъж, пак не би ме предложил без собственото ми съгласие.

— Но сигурна ли си, че не си си го внушила нарочно? — недоумяваше Марий.

— Не беше необходимо — търпеливо отвърна тя.

— Навярно има някой младеж, който те привлича много повече от мен.

— Нищо подобно. Всички младежи ми напомнят прекалено много за братята ми, за да са ми интересни.

— Но… но… — чудеше се той какво да й възрази и се хвана за най-глупавото. — Но виж какви вежди имам само!

— Разкошни са — не искаше да отстъпи тя, — вдъхват респект.

Марий целият се изчерви от неудобство, а това съвсем го лиши от способността да спори. Изведнъж си даде сметка, че момичето насреща му, колкото и да е самоуверено, си оставаше едно невинно създание, което не можеше дори да предположи какво му е на мъж като него в такъв момент.

— Баща ти каза, че можем да се оженим през април, преди рождения ти ден. Съгласна ли си?

Юлия леко се намръщи.

— Ами да, защо не, ако наистина настоява. Но ако зависеше от мен, бих желала това да стане по-рано, още през март. Винаги съм искала да се омъжа на празника на Анна Перенна.

Изборът й беше доста озадачаващ. Денят беше едновременно подходящ и напълно неподходящ за подобни церемонии. Празникът на Анна Перенна, който се честваше при първото пълнолуние в началото на март, беше изцяло свързан с луната и с вече отминалата Нова година. Самият ден беше благоприятен, но на следващия се гледаше с лошо око.

— Не се ли страхуваш да започнеш брачния си живот под лошо знамение? — попита той.

— Никак — твърдо отговори момичето. — Никакви знамения не биха могли да ни навредят.

Сложи ръката си върху неговата и го погледна в очите.

— Майка ми позволи да остана съвсем за кратко насаме с теб, а има един въпрос, който двамата трябва да обсъдим, преди да е дошла. Става дума за зестрата ми — усмивката й помръкна и тя замислено го изгледа. — Не мисля, че съвместният ни живот с теб, Гай Марий, ще се окаже лишен от радост и щастие, защото в твое лице виждам почтен и в същото време благоразумен човек. А някой ден ще се убедиш, че и аз по нищо не ти отстъпвам. Ако двамата съумеем да се уважаваме взаимно, сигурно ще бъдем щастливи. Но майка ми изрично настоява да получа своята зестра, за което пък баща ми никога не би посмял да отвори дума пред теб. Разбира се, подобна зестра ще ми е нужна, колкото да съм осигурена и да не завися изцяло от теб — все пак някой ден може да ти хрумне да се разделиш с мен. Баща ми обаче е толкова стъписан от твоята щедрост, че за нищо на света не би поискал повече. Така че му обещах сама да те помоля за това, и то преди майка ми да е дошла. Защото тя съвсем няма намерение да си мълчи.

В погледа й не се четеше алчност, а само загриженост.

— Навярно би могъл да отделиш известна сума, която, ако не се стигне до развод, ще остане колкото за мен, толкова и за теб самия. И едва ако се разделим, ще я взема.

Малката адвокатка! Римлянка до мозъка на костите си. Всяко изречение беше толкова добре премерено: хем да звучи невинно, хем да бъде убедително.

— Мисля, че е напълно възможно — съгласи се Марий.

— Ще направиш така, че докато съм ти жена, да нямам достъп до тези пари. Така всички ще знаят, че съм честна спрямо теб.

— Ако наистина е такова желанието ти, не виждам никакви пречки. Но не разбирам защо трябва да те лишавам от средства. С удоволствие още сега ще прехвърля част от имуществото си на твое име и ще разполагаш с него, както намериш за добре.

Тук Юлия не можа да се въздържи и се засмя.

— Все едно си избрал не мен, а Юлила! Не, благодаря ти, Гай Марий. Предпочитам всичко да бъде така, както го изисква етикетът — нежно му рече тя и приближи лице до неговото. — А сега ще ме целунеш ли, преди да е дошла майка ми?

Това й желание го обърка много повече от мисълта за зестрата й. Изведнъж си каза, че за нищо на света не бива в подобен миг да я разочарова или да я отблъсне от себе си. Но какво знаеше той за целувките, за ласките? В самооценките си като мъж никога не се беше интересувал от мнението на случайните си любовници и досега не се беше случвало някоя от тях да му заяви, че е добър или не в леглото и в прелюдиите преди него, и то не за друго, а защото самият Марий никога не беше обръщал внимание на ласките, с които даряваше тези си избраници за нощ — две. Освен това нямаше представа какво очаква една девойка от първата целувка на любимия си. Трябваше ли да я притисне до себе си и да я целуне с цялата страст, на която беше способен, или пък да се задоволи само с едно леко докосване, оставяйки милувките за по-късно? Кое бе по-уместно: чувствеността или уважението, след като тъй и тъй любовта не представлява друго, освен надежда за щастливо бъдеще? Юлия беше загадка, към която той не можеше сам да открие ключа; нямаше представа какво очакваше тя от него, нито какво желае. Единственото, което знаеше, бе, че иска да й се хареса.

В крайна сметка Марий пристъпи към нея и леко се наведе, защото тя беше необичайно висока за жена, и усети хладните й, меки като коприна, но плътно стиснати устни. Инстинктът бързо реши дилемата му и като затвори очи, той остави инициативата на девойката. За самата Юлия целувката беше нещо съвършено ново, желано, но в същото време непознато. Цезар и Марция се бяха погрижили да държат дъщерите си едва ли не под похлупак. Голямата, която отрано се беше отдала на учението и интелектуалните занимания, можеше и по нищо да не прилича на сестра си, но това не означаваше, че не изпитва силни чувства. И двете бяха способни на желание и страст, с тази разлика, че всяка щеше да ги прояви по свой начин.

Когато понечи да издърпа ръцете си от неговите, Марий дори не се опита да ги задържи и вече беше готов да отстъпи, но тя го прегърна и притисна още по-силно устните си към неговите. Едва сега се реши да ги поотвори, но в същото време той на свой ред се възползва от свободните си ръце, за да я обгърне през кръста. Плътната му, надиплена тога ги държеше на разстояние, но това ни най-малко не ги притесняваше. И двамата едновременно усетиха кога трябва да престанат с това взаимно изучаване и да прекъснат целувките си.

Междувременно в стаята безшумно беше влязла Марция, която, макар и да ги залавяше на местопрестъплението, едва ли би им направила забележка. Устните на Марий бяха не върху тези на дъщеря й, а само върху едната й страна, докато самата Юлия с премрежения си поглед издаваше задоволство и в същото време сигурност и спокойствие като някоя котка, която е била погалена точно там, където й е най-приятно.

Двамата отстъпиха назад, без ни най-малко да се смутят от присъствието на майката, в чийто поглед обаче Марий прочете скритата тъга. Той лесно можеше да си обясни какви чувства напират у една аристократка не от толкова древен род, колкото съпруга си, но все пак държащ дъщеря й да се омъжи за човек от своята среда, пък ако ще и без пукната пара. Но щастието, което го изпълваше в този миг, му позволяваше да не обръща внимание на тревогите на бъдещата си тъща, която тъй и тъй беше само две години по-млада от него. За себе си Марция несъмнено беше права: Юлия заслужаваше някого далеч по-млад и по-достоен от един италийски простак без думичка гръцки. Което пък не означаваше, че Марий лесно ще се откаже от нея — за нищо на света! Напротив, щеше да направи всичко по силите си, за да убеди майката, че дъщеря й си е намерила най-прекрасния съпруг на света.

— Поисках си зестра, мамо — побърза да изрече Юлия, — и всичко вече е уредено.

Марция беше твърде възпитана, за да не издаде неудобството си. Ето защо побърза да обясни на бъдещия си зет:

— Всъщност аз самата настоявах за това. Не дъщеря ми или мъжът ми.

— Разбирам — любезно й кимна той.

— Ти си изключително щедър с нас. Благодарим ти, Гай Марий.

— Позволи ми да не се съглася с теб, Марция. Вие сте далеч по-щедри от мен. Юлия представлява безценно съкровище.

В съзнанието на Марий се запечата собствената му реплика и когато скоро след срещата с Марция напусни дома й, изпълнен със светли мечти за бъдещето си, той реши, вместо да завие както обикновено след Весталските стълби наляво, да свърне вдясно, да заобиколи кръглия храм на Веста и като продължи нататък по тесния проход, образувал се между Регията и Домус публикус, да излезе на най-стръмната отсечка на Вия Сакра, наречена поради тази причина и Кливус Сацер.

Забърза нагоре по склона с мисълта да стигне Портикус Маргаритария, преди търговците да са затворили дюкяните си. Мястото представляваше внушителна аркада, построена във формата на правоъгълник около обширно празно пространство, и се славеше с най-изкусните златари в цял Рим. Беше получило името си1 от търговците на бисери, които първи се бяха установили тук, още по времето, когато аркадата беше новоиздигната; това беше времето на голямата победа над пълчищата на Ханибал, заради която всички закони, забраняващи на римските жени да носят по себе си накити и бижута, бяха отменени, превръщайки златарството в изключително доходен занаят.

Марий беше решил, че на всяка цена трябва да купи перла за Юлия, и както повечето жители на града, знаеше къде да потърси: в дюкяна на Фабриций Маргарита. Първият Марк Фабриций беше и първият сред търговците на бисери, и когато се беше захванал с търговията, все още перлите му бяха от сладководни миди, от скални и тинести стриди или от морски полипи, поради което всички бяха дребни и по-тъмни на цвят. Но с времето той до такава степен овладя занаята си, че като хрътка започна да надушва и най-невероятните следи, които можеха да го отведат до истинските перли от приказките; докато един ден ги откри на брега на Арабския залив, малко преди Етеопия — след продължителни пътешествия из цял Египет и Набатейска Арабия. В началото и те му се струваха ситни и с твърде неправилна форма, но притежаваха най-важното — млечнобелия цвят, характерен за истинския бисер. По-късно името му се прочу из цял свят и това му помогна да открие нов и далеч по-богат източник на бисери: Крайбрежието на Индия и на големия крушовиден остров Тапробан на юг от нея. Тогава си прикачи към името прозвището Маргарита, установявайки истински монопол върху търговията с океански перли. Сега, по времето на консулите Марк Минуций Руф и Спурий Постумий Албин, внукът му — който също се казваше Марк Фабриций Маргарита — беше снабдяван редовно със стока, достойна за всеки вкус, разбира се, ако е порядъчно подплатен с пари. Стъпеше ли някой в магазина на Фабриций Маргарита, можеше да е сигурен, че ще намери точно каквото търси.

И сега търговецът бързо откри онази перла, която Марий мислеше като най-подходящ подарък за Юлия, но не му я даде веднага. Клиентът му предпочиташе да почака няколко дни, но да види не просто едно блестящо камъче, а тежка огърлица, в която лунният блясък на бисера ще се съчетава с този на златото и на няколкото по-малки перли. За пръв път в живота си Марий бе пожелал да дари жена с нещо ценно и мисълта за това заедно със спомена от първата целувка и радостта, че е истински желан от някого, не го напускаха нито за миг. Макар и да не беше голям любовчия, той познаваше достатъчно добре жените, за да повярва в искреността на Юлия, когато твърдеше, че му отдава сърцето си по собствено желание. Самата мисъл, че е спечелил сърце като нейното, младо и чисто, но в същото време сърце на човек, роден със синя кръв в жилите, го изпълваше с признателност, която го подтикваше да обсипва избраницата си с дъжд от скъпоценни подаръци. Желанието на Юлия да живее с него Марий тълкуваше като най-красноречивото знамение за едно щастливо бъдеще. Тя беше неговият скъпоценен бисер и той щеше да й се отплати не с друго, а именно с бисери, със сълзите на далечната тропическа луна, попаднали на дъното на океана, за да замръзнат и приемат формата на неговата благодарност. Щеше да й потърси индийски диамант, по-твърд от всеки друг скъпоценен камък и голям колкото лешник… щеше да й поднесе прекрасния зелен смарагд, дошъл чак от Скития, за да я стопли с вълшебния син блясък, идващ от самата му душа… щеше да я зарадва с рубини, искрящи като прясна кръв…

Грания си беше вкъщи, разбира се. Че тя излизаше ли изобщо? Всеки ден още от деветия час сядаше да чака мъжът й да се прибере за вечеря, подлудявайки до смърт прескъпо купения си готвач, за да бъде принудена най-често сама да опитва от вкусните ястия, способни с аромата си да възкресят лакомника.

Но кулинарният шедьовър на майстора в кухнята така или иначе винаги отиваше залудо, независимо дали Марий се е върнал за вечеря или не, защото Грания беше хвърлила луди пари за готвача с мисълта, че услугите му ще задоволят апетита и на най-неотстъпчивия последовател на Епикур. Когато съпругът й останеше да вечеря у дома си, той биваше буквално задължен да се тъпче със съселчета, пълнени с гъши дроб, да се възхищава на изискано приготвените пилешки месца, да се оправя с мъка сред всевъзможните екзотични подправки и пикантни сосове, които, ако и да бяха по кесията му, трябваше да се консумират от истински чревоугодник, за да бъдат оценени по достойнство. Както повечето истински воини Марий изпитваше най-голяма наслада да седне на походната трапеза и да потопи залък в купичка грахова чорба. Ако се намереше и някоя мръвка, толкова по-добре, но дори и да се хранеше веднъж на ден, пак не се оплакваше. Защото той се хранеше, за да живее, а не живееше, за да се храни. А това, че след толкова години брак Грания не бе успяла да схване тази му философия, още веднъж доказваше колко несъвместими са двамата с Марий.

Колкото и да не беше привързан към съпругата си, той все пак се чувстваше неудобно при мисълта за постъпката си спрямо нея. Отношението му към Грания винаги се бе определяло до голяма степен от чувството му на вина, задето не е осъществил ни най-малко мечтите й за щастлив и спокоен съпружески живот, изпълнен с детски гласчета и подсладен със семейни вечери; живот, в който централно място щеше да заема естествено Арпинум, но чиято сцена често щеше да се пренася в Путеоли и може би за по една-две седмици годишно в Рим — по време на игрите, провеждащи се през септември.

Но още когато я видя за пръв път и по-късно, когато споделяше брачното ложе с нея, Марий трябваше да признае, че жена му му е толкова безразлична, че и с усилие на волята никога не би могъл да го скрие. Затова дори не си направи труда да я обгради с престорена учтивост и да погали женското й самочувствие с престорена страст. И това не беше, защото Грания му се беше сторила грозна. Напротив, овалното й лице беше доста привлекателно — дори някои можеха да го нарекат красиво — със своите големи очи и плътни, месести устни. Нито пък можеше да я нарече опърничава, след като непрекъснато се опитваше единствено да му угажда. Проблемът беше, че не можеше да му угоди, ако ще и испанска муха да му сипеше в чашата или да му затанцуваше гола на масата.

Чувството за вина у Марий се дължеше именно на това, че колкото и да се мъчеше, той никога не успяваше да открие конкретната причина жена му да не му харесва. Не веднъж и дваж се беше изправял той пред тази главоблъсканица, но така и не бе успял да я разреши, оставяйки Грания в едно още по-болезнено неведение.

В продължение на петнайсет години с похвални усилия тя се бе постарала да запази фигурата си, която между другото не беше никак лоша — пищен бюст, тънка талия, дълги бедра, и да придаде повече блясък на червеникавата си коса, решейки я дълго и продължително на слънцето всеки път, щом излезеше от банята. Прилежно очертаваше меките си, кафяви очи с тънки черни линии стибиум. Грижеше се за това никога да не се поти и да не мирише лошо по време на менструация.

Сега, в тази януарска вечер, когато Марий беше посрещнат от роба на вратата си, всичко у него се беше променило. Най-после беше открил жената, която харесва. С нетърпение чакаше да се ожени и да заживее с нея. Може би ако сравнеше Грания с Юлия, щеше да намери отговора, който му беше убягвал толкова години? И наистина, в един миг очите му сякаш се отвориха. Грания изведнъж се оказа твърде прозаична, твърде простовата, твърде задоволена, твърде еснафка в крайна сметка, за да му харесва. Тя беше идеалната съпруга, но за един провинциален латински земевладелец. Юлия беше аристократка, образована, културна, излъчваща достойнство и умееща да се държи според ситуацията; тя беше идеалната съпруга за един римски консул. Сгодявайки го за Грания, родителите му го бяха готвили да заеме своето място сред латинските земевладелци; това беше тяхната среда и те бяха избрали снаха си според нея. Но Гай Марий беше полетял твърде нависоко, оставяйки далеч зад себе си гнезденцето си в Арпинум. Амбициозен авантюрист, невероятно умен и съобразителен, притежаващ едновременно прагматичното мислене на войника и широкия поглед на стратега, той вече беше постигнал много, но искаше да постигне още повече, особено сега, когато щеше да стане част от семейството на Юлий Цезарите. Юлия беше жената, от която имаше нужда! И жената, която желаеше.

— Грания! — извика я той, докато хвърляше тежката си тога върху прекрасната мозайка на пода в атриума, стъпвайки с калните си обуща върху белия плат, преди робът да е успял да го измъкне изпод краката му.

— Да, скъпи? — излетя тя от стаята си, сипейки около себе си куп иглички и други джунджурийки, цялата покрита с трохи, защото с годините се беше научила да се спасява от убийствената самота, отдавайки се на бонбони, пасти и смокинено сладко.

— В таблинума, ако обичаш — подкани я той през рамо и с широки крачки забърза нататък.

Жена му заситни след него и го настигна на вратата.

— Затвори след себе си — нареди й той и заобиколи масивното писалище от полиран малахит с позлатени ръбове, за да се разположи удобно върху любимия си стол, оставяйки Грания да си избере място срещу него, сякаш беше най-обикновен клиент — просител.

— Да, скъпи? — попита тя, като се настани. В гласа й не се усещаше тревога, защото досега не се беше случвало той да се държи грубо с нея или пък да я тормози по друг начин, освен с пълното си безразличие.

Марий се намръщи и като грабна сметалото от слонова кост, започна нервно да го върти в ръцете си; ръце, които тя винаги беше харесвала, защото бяха едновременно силни и изящни, с широки длани и издължени пръсти, а и той винаги знаеше как да ги използва най-добре, за да постигне целите си. Наклонила глава, Грания нито за миг не изпускаше от поглед този непознат, за когото беше женена вече двадесет и пет години. И сега, за хиляден път може би, тя го оценяваше като хубав, представителен мъж. Но дали още го обичаше? Един Бог знаеше! След тези двадесет и пет години чувствата й бяха толкова сложни и объркани, че не би могла да се оправи в лабиринта от далечни спомени и премълчавания. Понякога завесата аха-аха да се повдигне и тя да прогледне какво се крие зад нея, но друг път всичко се превръщаше в непрогледна мъгла, която се разстилаше между обърканите й мисли, от една страна, и беглата представа, която имаше за самата себе си, от друга. Гняв, болка, смущение, негодувание, тъга, самосъжаление — о, колко много и тъй различни усещания! Някои бяха толкова отдавнашни, че почти не си спомняше за тях, други все още оставяха своя пресен отпечатък върху душата й — душа на четиридесет и пет годишна жена, чийто мензис идва само от време на време и чиято утроба, непознала плод, се свива под тежестта на наедрялата й плът. Ако все пак някое чувство надделееше над другите, това беше усещането за най-обикновено, потискащо със своята баналност разочарование. Тези дни Грания дори беше поднесла дарове олтара на Ведиовис, бога на разочарованията.

Марий отвори уста, за да говори. Устните му бяха пълни и чувствени, но още преди жена му да го срещне, той вече бе съумял да им придаде строгост. Грания се приведе леко, напрягайки едва ли не до болка всеки нерв по тялото си, за да не изпусне нито думичка от онова, което той имаше да й каже.

— Развеждам се с теб — отсече той и й подаде пергаментовия свитък, върху който още рано сутринта бе изготвил текста на документа за развод.

За известно време жената сякаш не разбра думите му: тя разстла дебелия и леко намирисващ свитък върху писалището, за да прочете написаното с далекогледите си очи, и чак когато прехвърли целия текст, намери сили да отговори:

— Не съм направила нищо, с което да го заслужавам.

— Не съм на същото мнение.

— Какво съм направила?

— Просто не си подходяща съпруга за мен.

— И ти трябваха двадесет и пет години, за да стигнеш до това заключение?

— Напротив, знаех го още от самото начало.

— Тогава защо не се разведе с мен още преди години?

— Не сметнах за необходимо.

Обидите му я пронизваха като нож право в сърцето. Пергаментът трепереше в ръцете й. Грания го захвърли встрани, сви малките си ръчички в юмрук и разгневено възкликна:

— Е, това вече е капак на всичко! Никога не съм означавала нещо за теб. И то до такава степен, че дори не си благоволявал да се разведеш с мен. Но как така ти хрумна точно сега?

— Искам да се оженя за друга — отговори й спокойно Марий.

Тя зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ти?

— Да. Предложиха ми да сключа брак с момиче от стара патрицианска фамилия.

— О, хайде, Марий! Да не би онзи, който презираше всички и всичко, изведнъж да е решил да става сноб?

— Не, не мисля така — еднакво успешно прикриваше той както неудобството си, така й чувството си за вина. — Просто за мен този брак означава, че най-после ще стана консул.

Подобна логика не можеше да не успокои донякъде бушуващата в нея ярост. Как можеше да се възрази на такъв довод? Как можеше да се държи сметка на някого, воден от подобни цели? Как би могъл човек да се съпротивлява на неизбежното? Въпреки че съпругът й никога не беше обсъждал с нея политическите си неудачи, нито се беше оплаквал от това, че на него не гледат достатъчно сериозно, Грания много добре знаеше в какво положение се намира Марий. Беше плакала за него, беше се молила на боговете да му помогнат да заличи по някакъв начин греха, че не е роден римски патриций. Но в крайна сметка с какво можеше да му помогне тя, Грания от Путеоли? Беше богата, достойна за уважение, като съпруга никой в нищо не можеше да я упрекне. Но бе от съвсем различна среда, без никакви връзки сред онези, способни да поправят злините, с които мъжът й се беше сблъскал. Ако той беше латински земевладелец, то тя и това не беше — просто дъщеря на търговец от Кампания, едно нищожество в очите на римската аристокрация. Доскоро в семейството й дори не се радваха на римско гражданство.

— Разбирам — промълви тя, безсилна да се противопостави на съдбата си.

Марий се показа достатъчно милостив да се спре дотук, спестявайки й вълнението, което го обземаше при мисълта за любовта, разпалила се само преди няколко часа в заспалото му сърце. Нека си мисли, че става въпрос единствено за някаква политическа сделка.

— Съжалявам, Грания — любезно й каза той.

— И аз, и аз — изведнъж се разтрепери като лист Грания. Мисълта за годините на самота, които я очакваха занапред, и се струваше твърде непоносима, за да се окаже наистина вярна. Да живее без Гай Марий? Не можеше дори да си го представи.

— Ако това те утешава, предложението не дойде от мен, а от другата страна.

— Коя е избраницата?

— Голямата дъщеря на Гай Юлий Цезар.

— Юлия! Браво! Няма как, сигурно ще станеш консул, Гай Марий.

— Да, и аз мисля така. — Марий въртеше в ръце любимата си тръстикова писалка. Сетне извади порфирното шишенце с пробита златна запушалка, в което държеше пясъка за попиване, и мастилницата от полиран аметист. — Разбира се, ще получиш обратно зестрата си, която е достатъчна да посрещне нуждите ти. С годините съм влагал парите в далеч по-печеливши предприятия от тези, на които залагаше баща ти, и след като досега никога не си прибягвала до тях, в момента притежаваш завидно състояние — покашля се той. — Предполагам, че ще ти е приятно да заживееш по-близо до семейството си, но се чудя дали… на твоята възраст… няма да е подходящо да се настаниш в самостоятелна къща, особено след като баща ти не е вече между живите и глава на семейството е брат ти.

— Ти никога не си лягал достатъчно често с мен, за да ми направиш дете — проплака печално Грания, която все по-болезнено усещаше да витае над нея призракът на самотата. — О, как само бих желала да имам поне дете!

— Е, аз пък се радвам, че се случи така! Защото синът ти би бил мой наследник и тогава бракът ми с Юлия не би имал никакъв смисъл — изведнъж Марий се усети, че прекалява, и побърза да добави: — Та помисли малко, Грания! И да имахме деца, досега те щяха да са пораснали достатъчно, за да заживеят отделно от родителите си. Едва ли точно те биха ти послужили за утеха.

— Но поне щях да се радвам на внуци. — Повече не можеше да сдържи сълзите си тя. — И нямаше да съм толкова самотна.

— От години те убеждавам да си вземеш кученце! — Това беше по-скоро приятелски съвет, но като че ли не прозвуча достатъчно любезно. — Всъщност най-добре ще е да се омъжиш отново.

— За нищо на света! — заяви Грания.

Марий вдигна рамене.

— Твоя работа. Но да се върнем на въпроса за бъдещото ти жилище. Бих искал да ти купя вила на морския бряг и да ти я обзаведа със собствени средства. Какво ще кажеш за Куме? Достатъчно близо е до Путеоли, за да можеш да пътуваш дотам на носилка — хем ще можеш да се отбиваш у близките си за ден-два, хем ще имаш спокойствие.

И след като тъй и тъй всякаква надежда си беше отишла, тя можеше само да му благодари.

— О, няма защо! — Надигна се той от стола си и като заобиколи писалището, подхвана по-скоро от любезност бившата си жена под ръка, за да й помогне да се изправи. — Най-добре е още сега да уведомиш иконома и да помислиш кои роби ще вземеш със себе си. Още утре ще наема някой от агентите си да ти намери подходяща вила в Куме. Разбира се, ще я запиша на свое име, но ти ще бъдеш добре осигурена до старини или поне докато си намериш нов съпруг… Добре, добре! Чух, че не искаш да се омъжиш повторно, но само след седмица около теб ще се навъртят толкова предприемчиви кандидати, че ще се чудиш как да им откажеш. В крайна сметка ти си богата.

Двамата стигнаха вратата на стаята, в която Грания обичаше да си прекарва времето, и тук Марий се раздели с нея.

— Ще ти бъда признателен, ако си заминеш до вдругиден. По възможност още сутринта. Предполагам, че Юлия ще иска да направим известни промени в къщата, преди да се е нанесла, а сме насрочили сватбата си за след осем седмици; така че няма да ми остане почти никакво време. Значи се разбрахме: вдругиден сутринта. Не мога да я поканя, преди да си напуснала, не би било редно.

Грания се опита да го попита нещо — не беше важно какво, искаше й се да го задържи поне за миг край себе си. Уви, с бързи крачки Марий вече се беше насочил към изхода на къщата.

— Не ме чакай за вечеря — сбогува се той с нея, докато прекосяваше атриума. — Ще отида у Публий Рутилий и се съмнявам, че ще се прибера, преди да си си легнала.

Е, какво да се прави? Нямаше да умре от скръб, задето напуска този огромен хамбар, където никога не се беше чувствала достатъчно уютно. Грания всъщност открай време мразеше дома си, както мразеше и целия Рим с неговата врява и неразбории. Така и не можеше да си обясни защо мъжът й беше избрал да построи къщата си точно на северния склон на Аркс, където не само нямаше слънце, но и беше непоносимо влажно. Навярно Марий го беше сторил единствено от суета — все пак твърде малко бях онези, които можеха да се похвалят, че живеят под самите капитолийски стени. Но затова пък малцина се осмеляваха да изкачат всичките стъпала догоре, а и останалите жители на квартала не бяха препоръчителна компания за един амбициозен политик: все новозабогатели търговци, за които държавните дела не значеха кажи-речи нищо.

Грания кимна на роба, който чакаше пред вратата на стаята й.

— Моля те, изпрати ми веднага иконома.

Икономът не закъсня да се появи — величествен грък, родом от Коринт, който първо се беше погрижил да придобие солидно образование, а после се беше продал в робство с надеждата да натрупа състояние и по възможност да получи римско гражданство.

— Строфант, господарят ти ще се развежда с мен — невъзмутимо му съобщи тя. В края на краищата в това нямаше нищо срамно. — До вдругиден сутринта трябва да съм заминала оттук. Моля те, погрижи се за багажа ми.

Икономът се поклони, по-скоро за да скрие недоумението си. Допреди миг той още беше считал господарите си за един от редките напоследък примери как мъж и жена могат да си останат съпрузи до гроб. Според него отношенията им бяха толкова закостенели, че трудно щяха да доведат някого от двамата до мисълта за окончателна развръзка.

— Смяташ ли да вземеш със себе си някого от прислугата, господарке? — покорно я попита гъркът, уверен, че самият той ще остане в къщата, след като беше купен не от Грания, а от Гай Марий.

— Готвачът обезателно. А с него и всички други роби в кухнята, защото иначе ще му стане мъчно, нали така? Освен тях и слугите в триклиниума, шивачката, фризьорката, робините от банята и двамата ми малки прислужници — изброяваше тя, чудейки се кой друг от робите е незаменим или пък към кого се е привързала повече.

— Както желаеш, господарке. — Икономът излетя като стрела, за да разнесе колкото се може по-бързо сензационната новина сред прислугата и най-вече за да съобщи лично на надутия майстор готвач трагичната вест за напускането му на шумния Рим и скорошното му пренасяне в затънтеното Путеоли.

Грания започна да обикаля за последен път просторната стая, в която прекарваше дните си вече двадесет и пет години. Всичко в помещението излъчваше уют: и принадлежностите й за рисуване и шев, и незавършеното й ръкоделие, и обкованият сандък, в който беше събрала купища ненужни бебешки и детски дрешки.

Понеже в Рим не беше прието жената да избира или купува мебелите за дома си, всичко в стаята принадлежеше по право на Гай Марий, който едва ли щеше да й го отстъпи. Грания се поуспокои за миг и зачервилото се от сълзите й лице изведнъж светна. Имаше само един ден на разположение, преди да напусне Рим, но там, където отиваше, едва ли щеше да се сблъска с кой знае какъв набор при търговците. Знаеше какво ще направи сутринта: ще си потърси мебели, с които да обзаведе вилата си в Куме. За пръв път щеше сама да избира! А денят щеше да бъде запълнен и тя нямаше постоянно да се сеща за случилото се. Болката от изживяния шок започна лека-полека да се изпарява; през нощта тя нямаше да премисля за сетен път нерадостната си съдба, ами щеше да си мечтае какви прекрасни мебели й предстои да си купи.

— Берениция! — извика Грания и робинята й се показа начаса. — Кажи в кухнята, че искам да вечерям веднага.

Направи подробен списък какво точно й трябва за къщата и го остави до себе си на масата, така че да се заеме с работа веднага след вечеря. Нещо й се въртеше в главата — ами да, Марий й беше казал да си вземе кученце. Още на другия ден щеше да го послуша; кученцето ще е първото нещо, което ще си купи.

Но еуфорията й трая само по време на обилната вечеря. После въодушевлението на свой ред отстъпи място на мъката и като се хвана с две ръце за косите, тя започна да се скубе като умопомрачена; устата й провисна, разнесоха се жалните й хленчове, а сълзите рукнаха като потоци от очите й. Робите деликатно се оттеглиха, оставяйки я да се отдава на мъката си върху кушетката със златистопурпурна тапицерия.

— Чуйте я само! — Цъкаше с език готвачът, заел се с тежката задача да опакова всевъзможните си тенджери, котлета и готварски прибори, с които за нищо на света не би се разделил. До ушите му ясно достигаха мъчителните излияния на господарката му, независимо че кухнята се намираше чак в другия край на перистила. — Какво толкова има да циври? Та не съм ли аз истинският изгнаник — тя си е живяла открай време на село… кравата му с крава!

На нова година беше теглен жребият за разпределението на провинциите и Спурий Постумий Албин получи Римска Африка; по-малко от денонощие след това той развя знамена пред Сената и това бяха знамената на нумидийския принц Масива.

Спурий Албин имаше брат, Авъл, десет години по-млад от него, който като нов член на Сената изгаряше от желание да си създаде име. И така, докато консулът, без сам да се разкрива, се отдаваше на каузата на новия си клиент принц Масива, плетейки задкулисните си интриги, малкият Авъл получи поръчението да придружава принца при посещението му на всички по-известни обществени места в Рим, където да го запознае с по-видните личности и да подшушне на агентите му какъв подарък би бил най-подходящ за всекиго от тях. Като повечето членове на нумидийската царска династия и Масива представляваше добре сложен и приятен на вид семит, при това с достатъчно ум в главата, способен да използва чара си, щом трябва, и да прибягва до щедростта, когато само с чар не успяваше. Неговият най-голям коз беше не толкова в законността на претенциите му към нумидийския престол, колкото в простия факт, че римляните обичаха да стоят на различни позиции, така че в Сената, вместо да се гласува единодушно по всички въпроси, да съществуват достатъчно противоречия, а животът на самите сенатори да бъде по-забавен и интригуващ.

Една седмица след Нова година Авъл Албин официално представи случая на принц Масива пред Сената и лично апелира римският народ да помогне на законния наследник на нумидийския престол да си възвърне отнетата власт. Това беше прощъпалникът на Авъл Албин като оратор и той се справи завидно добре. Освен това се радваше на нескрития интерес на Цецилий Метелите, които, щом той свърши с речта си, не пропуснаха да го аплодират, и на един Марк Емилий Скавър, който, имайки честта да говори веднага след него, подкрепи всичките му искания. Според Скавър това би бил най-подходящият отговор на въпроса за бъдещата съдба на Нумидия — страната ще си върне един законен владетел, който ще знае какво е добро и какво зло за нея и няма да допусне отново размириците, убийствата и нечестните сделки, плод на жаждата за власт у някакъв си самозванец, чийто произход най-малкото не му даваше никакво право да се разпорежда с цял един народ. Преди Спурий Албин да разпусне събранието, Сенатът вече даваше знак със своите възгласи, че е готов да гласува за свалянето на сегашния нумидийски цар и заменянето му с Масива.

— Загазихме здравата — донесе Бомилкар на Югурта. — Изведнъж престанаха да ме канят, където и да било, а агентите ни не могат да открият хора, готови да слушат увещанията им.

— Кога ще гласува Сенатът? — спокойно попита царят, който не беше изгубил присъствие на духа.

— Следващото заседание е насрочено за две седмици преди февруарските календи, точно след седем дни.

Царят изпъчи гърди.

— И всички ще гласуват против мен, нали?

— Да, царю — кимна му Бомилкар.

— В такъв случай няма никакъв смисъл да продължавам да се правя на римлянин. — Югурта като че ли растеше пред очите на брат си, изпълвайки се с величие, което от пристигането на Луций Касий в Нумидия сякаш беше забравено. — Отсега нататък ще действам по своя начин, по нумидийски.

Дъждът беше спрял и навън грееше студеното зимно слънце. Югурта копнееше за топлите ветрове в родината си, за приятелската и спокойна атмосфера в харема, за простите нумидийски нрави с тяхната желязна логика, с която всичко се решаваше от само себе си. Време беше да си върви у дома! Време беше да започне набирането на войска, която също така трябваше и да се обучава, защото римляните никога нямаше да го оставят на мира.

Той закрачи напред-назад под колонадата, опасваща огромния перистил, сетне даде знак на Бомилкар да го последва до центъра на градината, където шумно се плискаха струите на фонтана.

— Оттук и птичка не може да ни чуе — обясни Югурта.

Брат му замръзна на едно място, нетърпелив да разбере какво е намислил.

— Масива трябва да изчезне.

— Тук? В Рим?

— Да, и то в близките седем дни. Ако при следващото заседание на Сената той е все още сред живите, то тогава не ще и съмнение, че ще бъде решено възкачването му на престола и задачата ни ще стане далеч по-трудна. А така ще спечелим време.

— Ще го убия със собствените си ръце — тържествено заяви Бомилкар.

Но Югурта енергично поклати глава.

— Не! Не! Убиецът трябва да е римлянин. Твоята работа е да намериш нужния човек, който ще убие Масива заради нас.

Брат му го зяпна удивен.

— Но, царю, забравяш, че все пак не сме у дома си! Но знаем кого да наемем за целта, нито къде и как да го открием.

— Попитай някого от агентите. Все един ще ни е останал предан — замисли се той.

Това беше все пак нещо, за което човек можеше да се хване. Бомилкар също се замисли за минута-две, захапал със здравите си зъби няколко косъма от брадата си.

— Агеласт — най-сетне реши той. — Марк Сервилий Агеласт, онзи, който никога не се смее. Баща му е римлянин, той самият е отраснал тук, но съм сигурен, че в сърцето си все още милее за майчината си родина Нумидия.

— Оставям всичко в твои ръце. Направи необходимото — заяви царят и бавно се отдалечи.

Агеласт смаяно го изгледа.

— Тук? В Рим?

— Не само тук, но и в близките седем дни — допълни Бомилкар. — Гласува ли Сенатът за Масива, а това положително ще стане, в Нумидия ще избухне гражданска война. Югурта никога няма да се оттегли без бой, знаеш го много добре. Но дори и да е склонен към мир, гетулите никога не биха му го позволили.

— Но аз си нямам представа откъде ще намеря убиец!

— Ами тогава свърши работата сам.

— Не мога! — проплака той.

— Масива трябва да бъде премахнат! В град като този ще се намерят мнозина, готови дори на убийство за пари — настояваше Бомилкар.

— Разбира се! Половината пролетариат, ако ме питаш. Но никога не съм имал вземане-даване с тия среди. Та аз не познавам и един пролетарий! Не мога да хвана първия срещнат несретник, да му пъхна кесията в джоба и да го накарам да убие един нумидийски принц! — кършеше ръце Агеласт.

— И защо не? — попита Бомилкар.

— Може да ме издаде пред градския претор, ето защо.

— Ти първо ще му покажеш златото и ти гарантирам, че няма дори да помисли за подобно нещо. Всеки си има цената в този град.

— Може и така да е — съгласи се мъжът, — но нямам намерение да проверявам правилна ли ти е теорията.

И нищо не можа да го накара да си промени решението.

Общоизвестно бе, че Субура е клоаката на Рим, и затова именно натам се отправи Бомилкар, облечен в най-прости дрехи и без нито един роб със себе си. Като на всеки друг, дошъл отскоро в Рим, и на него му беше казвано никога да не слиза на североизток от Форум Романум, а сега му ставаше ясно защо е било това предупреждение. Не че улиците на Субура бяха по-тесни от тези на Палатинския хълм, нито че жилищните сгради бяха по-високи и по-нагъсто една до друга от тези на Виминал или по високите части на Есквилин.

Това, което изненадваше от пръв поглед новодошлия в Субура, бяха тълпите. Подобно стълпотворение той не се сещаше да е виждал някъде другаде през живота си. Над него зееха отворени хиляди прозорци и от всеки от тях се показваше нечия глава; по улиците човек не можеше да си проправи път без помощта на лактите си, но дори и снажният Бомилкар беше принуден да се остави на множеството да го влачи като гигантски охлюв върху гърба си. Наоколо се раздаваха ритници, разнасяха се попържни, плюеше се, пикаеше се насред улицата; всеки изхвърляше нечистотиите си, където му паднеше, без да обръща внимание на околните, освен, за да налети да бие някого, който му се е сторило, че го гледа накриво.

Второто нещо, което неизменно правеше впечатление на странника, беше убийствената смрад, разнасяща се из целия квартал. Още там, където цивилизованият Аргилетум преминаваше в тъй наречените Фауцес Субуре началната отсечка на най-широката артерия в квартала, Бомилкар изпита странното усещане, че всеки миг ще припадне от нетърпимата воня, блъснала го в носа. Върху изкъртената мазилка на къщите буквално се стичаха потоци мръсотия, сякаш тухлите бяха зидани вместо с хоросан с човешки или животински изпражнения. „Защо при последния голям пожар — мислеше си той — просто не са оставили целият квартал да изгори напълно, вместо да хвърлят толкова сили да го спасяват? Нито хората, нито къщите си заслужават труда!“ Но колкото повече навлизаше в Субура — а между другото Бомилкар повече от всичко внимаваше да не се отклони от главната улица, защото попаднеше ли веднъж из мрачните и тесни пресечки встрани от нея, можеше да е сигурен, че никога няма да се измъкне без чужда помощ, толкова повече отвращението му се заменяше с удивление и с чувството за собствената му нищожност. Защото повече не можеше да убегне от погледа му колко здрави, колко твърди и издръжливи са жителите на тази смайваща с размерите си кочина и неусетно душата му започна да се изпълва с възхищение, но в същото време с непознато дотогава желание за живот.

Около него тълпата говореше на някаква странна смесица от латински и гръцки, допълнена с откъслечни думи на арамейски2 — диалект, който не само че не се срещаше никъде другаде по света, но и беше разбираем единствено за жителите на Субура — в това Бомилкар беше сигурен, след като досега не го беше чувал дори в Рим.

Навсякъде се въртеше търговия: във вонящите заведенийца, където явно добре се пийваше и похапваше — из цялата немотия наоколо все щеше да се намери кой да напълни гушата на съдържателя, във фурните, месарниците, винарските изби и всевъзможните малки магазинчета, които даваха вид (поне доколкото можеше да види през мръсните витрини) да продават всичко: от грънци и винени амфори до свещи и маслени лампи. Но така или иначе най-печеливша се оказваше търговията с храни; поне две трети от всички магазинчета предлагаха нещо за ядене. Занаятчиите също не липсваха: дочуваше се думкането на пресите, скърцането на точилките и тракането на тъкачните станове, като всички тези шумове се носеха из тесните портали към скритите дворчета или из страничните улички и се смесваха в хорската врява, която нито за миг не преставаше да кънти из многоетажните постройки. Как ли се издържа на такъв живот?

Дори площадчетата на всяко по-важно кръстовище бяха претъпкани с народ; начинът, по който грижовните домакини използваха водите на фонтаните, за да си накиснат прането или за да налеят тежките си делви, с които щяха да си тръгнат обратно за дома, смая Бомилкар. Колкото и да се гордееше като нумидиец с Цирта, длъжен бе да признае, че в сравнение с Рим тя беше само едно голямо село. Дори и Александрия не можеше да стъпи на малкия пръст на този вулкан от човешка енергия, Субура.

Все пак виждаха се и местенца, където човек можеше да седне, да се срещне с познати и да си прекара деня в безгрижно пиене. Такива заведения се откриваха като че ли само по кръстовищата; но Бомилкар беше сигурен, защото нямаше как да види какво се крие зад къщите. Струваше му се, че всичко наоколо се движи с шеметна скорост, че картините се сменят пред очите му за секунди и след миг ще попадне на съвсем непознато място, което ще го изненада: например с някой мъж, който си налага магарето, или с някоя жена, която бие отрочето си. Но сред цялата суматоха наоколо мрачните крайпътни кръчми — не знаеше как другояче да ги нарече — представляваха сякаш истински оазиси на спокойствие. Бомилкар беше едър мъжага в разцвета на силите си и затова реши, че няма нищо страшно и той да влезе в някое заведение. В крайна сметка беше дошъл в Субура, за да намери убиец — римлянин, което пък означаваше, че ще е най-добре да се пообсъди въпросът с някой местен.

Свърна вляво по Викус Патриции, широка улица, която водеше до Виминала, и на едно триъгълно площадче, образувано при пресечката със Субура Минор, откри тъкмо каквато кръчма си търсеше; в съседство имаше олтар и размерите му, както и тези на фонтанчето до него красноречиво показваха, че кръстовището минава за важно. Бомилкар трябваше да се наведе, за да мине, и докато се провираше през вратата, любопитен какво ли се крие зад нея, срещна погледите на петдесетина души, не по-малко озадачени от неочакваната му поява. Разговорът в кръчмата замря на секундата.

— Прося извинение. — Той се престори, че подобно посрещане не му прави впечатление, и в същото време се мъчеше да отгатне кой от всички си заслужава да бъде наречен душа на компанията. А, да! Онзи в далечния ъгъл! Щом като другите се успокоиха при вида на непознатия, всички един по един насочиха погледи към своя тъй да се рече „главатар“. Човекът приличаше повече на римлянин, отколкото на грък, нисък на ръст, може би на около тридесет и пет. Бомилкар се обърна направо към него, преди да продължи с обясненията си. Искаше му се латинският му да беше по-добър, но тъй или иначе беше принуден да говори на гръцки.

— Прося извинение — повтори той. — Като гледам, май съм извършил цяло престъпление. Търсех си кръчма, където да мога да поседна и да му ударя някоя чашка вино. Шляенето по улицата кара човек да ожаднява.

— Това, приятел, е частно заведение — отвърна му „шефът“ на ужасен, но все пак разбираем гръцки.

— А няма ли обществени? — попита Бомилкар.

— Не и в Субура, приятел. Не ти е мястото тука. По-добре иди да се разхождаш по Вия Нова.

— Да, знам я аз Вия Нова, но нали разбираш, тук съм чужденец, а пък от опит знам, че да опознаеш истински един град, трябва да пообиколиш оная му част, където кипи най-много живот — опитваше се да играе ролята на наивния странник, който не е запознат с местните нрави.

Другият го изгледа от главата до петите, явно искайки да го прецени колко струва.

— Ама като те гледам, сигурно яката ти се пийва, а, приятел?

Бомилкар се хвана за думите му и реши да му се отблагодари както подобава.

— Толкова ми се пийва, че чак ми се ще да черпя всеки по едно.

„Главатарят“ накара този до себе си да мръдне от стола и с ръка подкани новодошлия да се приближи.

— Е, ако уважаемите ми колеги се съгласят, не виждам нищо да не те направим почетен член. Я ела седни, приятел, стига си стоял като статуя — рече той и огледа компанията. — Всеки, който мисли, че господинът заслужава да стане почетен член, нека гласува!

— Да бъде! — хорово му отговориха в цялата кръчма. Бомилкар напразно се озърна няма ли да види някъде тезгях или поне нещо като съдържател. Понеже не откри нито едното, нито другото, въздъхна дълбоко, извади кесията от пазвата си и изръси два сребърни денария на масата; каза си, че това може и да му струва главата, но пък как иначе да докаже, че заслужава почетното си членство?

— Може ли? — обърна се той към „главатаря“.

— Бромид, я донеси за господина и за останалите членове една голяма кана вино — обърна се на свой ред той към момчето, което трябваше да отстъпи мястото си на Бомилкар.

— Купуваме си виното от дюкянчето до нас — обясни на гостенина.

От кесията се изсипаха още няколко сребърни монети.

— Толкова стига ли?

— О, за една почерпка, приятел, е достатъчно.

Но на масата продължиха да звънтят пари.

— Ами защо да не му ударим повече почерпки?

Наоколо се разнесоха сподавени въздишки, сетне по лицата на присъстващите се изписаха блажени усмивки. Бромид прибра в шепа сребърниците и изтича навън, последван от още трима, които явно много държаха да му помогнат. Бомилкар подаде ръка на „главатаря“.

— Името ми е Юба.

— Луций Декумий — отвърна му онзи, като сърдечно го стисна. — Юба! Що за име е това?

— Мавърско. Идвам от Мавритания.

— Маври-к’во? Къде е то?

— В Африка.

— Аха, в Африка.

Бомилкар спокойно можеше да каже, че е и от страната на хиперборейците, все едно, Луций Декумий едва ли би направил разлика.

— Това е доста далеч от Рим — обясни почетният член.

— От Картаген, че и още на запад.

— А, Картаген! Защо не каза от самото начало? — изгледи изпитателно Луций Декумий новодошлия. — Винаги съм си мислил, че Сципион Емилиян не е оставил жива душа по ония места.

— И си съвсем прав. Но Мавритания не е Картаген, дори е много далеч от него. Общото е, че и двете са в Африка — просвещаваше го Бомилкар. — Това, което навремето беше Картаген, сега е римска провинция. Същата, където сега ще отиде да управлява консулът Спурий Постумий Албин.

Луций Декумий вдигна рамене.

— Консули? Те идват и си отиват, приятел, идват и си отиват. Какво ни влиза в работата на нас, в Субура, кой е консул, след като тъй и тъй кракът му няма да стъпи тук. Но стига да признаеш, че Рим струва повече от всички други, приятел, и винаги си добре дошъл в компанията ни. Както и консулите, ако им хрумне да наминат.

— Повярвай, за мен Рим е истинският господар на света — помъчи се да изглежда искрен Бомилкар. — Моят повелител — мавританският цар Бокх — ме е пратил в Рим, за да потърся съюза и приятелството на римския народ.

— Ами к’во да ти кажа? — пресече го Луций Декумий, когото явно въпросът не го занимаваше особено.

Бромид се показа на вратата, превил се под тежестта на делвата вино, а след него се дотътриха и другите трима. Присъстващите набързо ги разтовариха и веднага се заеха да разливат скъпоценната течност, започвайки от чашата на Декумий. Той обаче здравата плесна доброжелателя си по крака и заповеднически му кресна:

— Абе, идиот, ти толкова ли не си се научил на обноски? Първо ще налееш на господина, който си е платил, а после ще мислиш за останалите.

Бомилкар пое препълнената чаша и я вдигна високо, за да произнесе тост.

— За най-хубавата кръчма и за най-приятната компания, които съм срещнал досега в Рим — прогърмя гласът му, преди той да излее ужасното вино в гърлото си, прикривайки киселата си физиономия. Богове, тук хората железни черва ли имаха?

Отнякъде се взеха и мезета: туршия от кисели краставички, лук, орехи, целина и моркови и препълнена догоре купа със смрадлива осолена риба, която, както и туршията, изчезна само за миг. Нито от едното, нито от другото достигна до Бомилкар.

— За твое здраве, Юба, приятелю! — На свой ред вдигна чашата, си Декумий.

— За Юба! — поде останалата част от пиещите, които имаха за какво да се радват на африканеца.

Само за половин час Бомилкар научи повече за трудовите хора в Рим, отколкото през целия си живот, и те му се сториха направо удивителни. Това, че не знаеше почти нищо за трудовите хора в родната Нумидия, обаче като че ли не го притесняваше особено. Скоро научи, че всъщност всички членове на клуба работят, като всеки ден компанията в кръчмата е различна; обикновено човек гледал да си почива веднъж на осем дни. Около една четвърт от присъстващите носеха на главите си малки конусовидни шапчици, с което показваха, че са освобожденци. За своя изненада Бомилкар установи, че всъщност част от останалите продължават да са роби, но другите с нищо не даваха вид да ги смятат за по-низши от себе си. И как иначе, след като робите работеха същото като тях, за същите часове, срещу същите пари и със също толкова почивни дни в годината — нещо, което колкото и странно да му се струваше на него, беше възприемано като напълно нормално от останалите. Същинската разлика между едните и другите се състоеше в това, че докато свободният можеше сам да си избира къде и какво да работи, робът принадлежеше на своя работодател и нямаше право на избор. Така или иначе, робството в Рим се различаваше твърде много от това в Нумидия. Но след като поразмисли над въпроса, в крайна сметка Бомилкар си каза, че всеки народ спазва своите правила и следователно никой не може да претендира, че неговото отношение към робите е най-правилното.

За разлика от останалите членове на клуба Луций Декумий като че ли постоянен гост на заведението.

— Аз съм пазителят на заведението — разправяше той, без да дава вид ни най-малко да се е напил.

— А какво представлява всъщност то? — интересуваше се Бомилкар, опитвайки се да поразреди питието в чашата си.

— Ами предполагам, че не знаеш — рече Луций Декумий — това, приятел, е кръчмата на кръстопътя. Нещо като колегия. Регистрирана е при едилите и градския претор и има личната благословия на върховния понтифекс. Подобни кръчми са съществували още по времето, когато Рим е бил управляван от царе. Там, където се кръстосат две или повече големи улици, се събира огромна енергия. Имам предвид на места като нашите „компита3“, а не вашите пикливи кръстовища, на които не могат двама души да се разминат. Да, в кръстопътя се събира огромна енергия. Искам да кажа… представи си, че си бог, стоиш там на високото и гледаш Рим отгоре… ще ти бъде доста трудно, ако искаш да хвърлиш някоя мълния или пък да ни пратиш чумна епидемийка, не мислиш ли? Ако някой път се качиш на Капитолия, ще разбереш какво имам предвид: ще видиш само покриви, нищо друго, освен една огромна мозайка от червени керемиди, които се застъпват една друга и не ти дават да погледнеш какво има отдолу. И все пак, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш зеещите дупки на големите кръстопътища, ей като на тоя насреща. Така че ако беше бог, щеше да си хвърлиш мълнията или чумната епидемийка точно там, нали? Само че, приятел, ние, римляните, сме си хитреци. Дори мъдреци. Още царете се сетили, че именно на кръстопътищата сме най-уязвими и следователно там трябва най-много да се пазим. Така че те били предадени на грижите на ларите. На по-важните били построени светилища за ларите много преди фонтаните. Не видя ли светилището точно до кръчмата ни? Онази, малката куличка?

— Да, видях я. — Бомилкар усещаше, че се обърква. — Но кои са тези лари? Изобщо колко са?

— О, ларите са навсякъде; сигурно са стотици, може би хиляди — махна с ръка Декумий. — Рим е пълен с лари. Както и Италия, доколкото знам, но аз в Италия не съм бил. Нито пък познавам някой войник, който да ми каже дали ларите пътуват през морето заедно с легионите ни. Но тук ги има, не ще и съмнение, има ги навсякъде, където се нуждаем от тях. И именно от нас зависи — от нас, сиреч от кръчмите по кръстопътищата — дали ще се погрижим както подобава за тукашните лари. Защото ние поддържаме светилището, ние гледаме даренията да идват, когато трябва, ние пазим чисти фонтаните, преместваме от кръстовищата потрошените каруци, събираме труповете — е, не се бой, става дума предимно за животински! — и ако случайно някоя къща се срути, пак ние се залавяме да разчистим улицата от останките й. Около Нова година вдигаме големи празненства в чест на ларите: тъй наречените Компиталии. Тази година го направихме преди няколко дни. Затова сега сме без пукната пара и дори за пиене нямаме. Всичките ни спестявания отидоха по празниците, а да се съберат отново пари не е лесна работа.

— Разбирам — кимна Бомилкар, макар че всъщност всичко му беше като в мъгла; древните римски богове вечно щяха да си останат мистерия за него. — А този празник сами ли си го плащате?

— И да, и не — почеса се Луций Декумий под мишницата. — Получаваме пари от градския претор, които трябва да ни стигнат за няколко прасета. Но всичко зависи кой е преторът. Някои са наистина щедри. Други са толкова стиснати, че чак лайната им не миришат — да не им ги кацат мухите.

Разговорът неусетно се прехвърли върху Картаген, за който Декумий искаше да научи повече. Нищо не беше способно да избие от главите на тукашните мисълта, че в Африка не съществува друго място, освен Картаген. Познанията им по история и география се ограничаваха в това, което им се случваше да научат при редките си посещения на Форум Романум — кажи-речи на две крачки от кръчмата им, но все пак достатъчно далеч, за да отиват възможно най-рядко дотам. Случеше ли се все пак някой от Субура да реши да види какво става на Форум Романум, обикновено трябваше преди това да са се раздвижили политическите духове — винаги е по-интересно сам да си свидетел на събитията, отколкото да слушаш как ще ти ги преразкаже съседът. Но пък и затова всички в кръчмата бяха в голямо неведение относно истинските събития и истинските стремежи на римските политици; навярно събитието, което тук ще да са си спомняли най-ясно, е било смъртта на Гай Семпроний Гракх.

Най-сетне дойде подходящият момент Бомилкар да подхване своята тема. Хората около него вече бяха свикнали с него и не му обръщаха особено внимание. Освен това се бяха изпонатряскали порядъчно. Само Луций Декумий беше още трезвен и нито за миг не изпускаше Бомилкар от погледа си, в който се четеше доста нахалство и безочие. Надали този ми ти Юба ще тръгне да си пие питието с низшите класи, ей тъй заради удоволствието. Сигурно си имаше нещо наум.

— Луций Декумий — наведе се Бомилкар към римлянина, така че другите да не чуват. — Имам един проблем и се надявам ти да ме посъветваш как да го разреша.

— Да, приятел?

— Моят господар, цар Бокх, е много богат.

— Ами сигурно, нали затова е цар?

— Това, което обаче го тревожи, е, че току-виж престанал да бъде цар — прошепна Бомилкар. — Защото е изправен пред големи неприятности.

— Сигурно същите като твоите.

— Точно така.

— И как мога да ти помогна? — Декумий грабна една глава лук и я задъвка замислено.

— Ако бяхме в Африка, отговорът щеше да е прост. Царят само щеше да даде заповедите си и човекът, който ни създава тези неприятности, щеше да е мъртъв — спря се насред изречението си той, като се чудеше кога най-сетне мъжът срещу него ще схване за какво става въпрос.

— А, значи неприятностите си имат име, така ли?

— Точно така. Масива.

— Това ми звучи по-латинско от Юба — отбеляза Декумий.

— Масива не е мавританец, а нумидиец — гледаше през цялото това време утайката във виното си Бомилкар, преди да бръкне с пръст в чашата си и да я разбърка. — Трудността се състои в това, че той живее тук, в Рим. И точно тук ни създава неприятности.

— Значи всъщност неприятностите ви ги създава Рим — вметна римлянинът, като по тона му не можеше да се разбере какво точно иска да каже.

Бомилкар погледна изненадано дребния човечец насреща си. Изведнъж установи, че с такива като него шега не бива, че са далеч по-пресметливи и проницателни, отколкото дават вид. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Работата е там, че съм чужденец и затова мисията ми е съпроводена с множество опасности. Разбираш ли, трябва ми някой римлянин, който ще се съгласи да убие принц Масива вместо мен.

На Луций Декумий дори не му мигна окото, когато му отговори:

— Няма да е никак трудно.

— Така ли мислиш?

— Тук, в Рим, имаш ли пари, приятел, всичко можеш да си купиш.

— Тогава ще ме посъветваш ли какво да сторя? — попита Бомилкар.

— Не ти трябва повече да търсиш, приятел — дояде лука Декумий. — Бих прерязал гърлата на половината сенатори, само и само да ям стриди вместо лук. Колко плащаш за работата?

— Според теб колко денария има в тази кесия? — изсипа я Бомилкар върху масата.

— Не и колкото струва едно убийство.

— Ами ако получиш същата тази кесия, пълна със злато?

Декумий се плесна по бедрото.

— Това вече се казва сериозна приказка! Е, считай сделката ни за сключена, приятел.

На Бомилкар чак му се виеше свят, но не заради виното, което досега той скришом беше изливал на земята.

— Още утре ще получиш половината, а останалото, след като си свършиш работата. — Посегна той да прибере сребърниците в кесията си.

Но една мазна ръка с мръсни нокти го възпря.

— Остави ги тук, приятел. Така ще ти имам повече доверие. А утре ела пак. Само че ме чакай пред светилището. Ще отидем до жилището ми, за да си поговорим насаме.

Декумий вдигна пръст до носа си.

— И нито дума. В Субура никой за нищо не се хвали.

Бомилкар му се усмихна и доволен излезе от кръчмата, за да се гмурне отново в тълпата по улицата.

Десетина дни след Нова година Марк Ливий Друз щеше да чества своя триумф. Преди две години беше избран за консул и по жребий бе получил управлението на провинция Македония. За щастие военните му пълномощия бяха удължени и след изтичането на мандата му той доведе до изключително успешен край продължителната гранична война със скордиските, мъдро и добре организирано келтско племе, което непрекъснато създаваше неприятности на римската власт в Македония. В лицето на Марк Ливий Друз обаче скордиските срещнаха човек с невероятни способности, който с времето успя да смаже съпротивата им. Успехите му бяха неочаквани дори за римлянин. Той имаше щастието да попадне на една от най-важните твърдини на скордиските и като я превзе, да сложи ръка върху голяма част от съкровищата им. Марк Ливий Друз не беше първият управител на Македония, удостоен с правото на триумф, но всички единодушно му признаваха, че си го е заслужил повече от всеки друг.

По време на празненствата почетен гост на консула Спурий Постумий Албин беше не друг, а самият принц Масива, който по този повод получи правото да наблюдава церемонията от едно от най-хубавите места в Големия цирк. Пред очите му мина дългото триумфално шествие, което в пълна мяра му доказа, че приказките за невероятната способност у римляните да организират запомнящи се зрелища не са в никакъв случай измислица. Подобно представление не би могъл да види никъде другаде по света. Със своя перфектен гръцки той се оправяше не по-зле от всеки друг и много добре беше запомнил указанията, дадени му преди започването на церемонията. Още преди последните редици на Друзовите легиони да са напуснали арената през Капенската порта, Масива вече беше станал от мястото си. Двамата с консула излетяха като стрели през една тайна вратичка на Форум Боариум, изкачиха през две-три стъпала стълбите на Как, водещи до Палатинския хълм, за да продължат с още по-бърза крачка нататък, предвождани из кажи-речи пустите улици от дванадесетте ликтори, чиито ботуши с дебели подметки тропаха върху замръзналите павета.

Само десет минути след като бяха напуснали цирка, Спурий Албин и обкръжението му вече слизаха по Весталските стълби, за да излязат на Форум Романум и да се насочат към храма на Кастор и Полукс. Тук, на площадката пред внушителното здание, двамата консули и гостите им трябваше да седнат и да изчакат парадът да се зададе по Вия Сакра в посока от Велия към Капитолия. За да не обидят триумфиращия, трябваше да са се настанили по местата си, преди шествието да се е появило.

— Всички други магистрати и сенатори участват в процесията — обясни Спурий Албин на принц Масива. — Действащите консули формално също са поканени, както и на пиршеството, което впоследствие триумфиращият ще даде в чест на Сената насред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Но добрият тон изисква консулите да не приемат нито една от двете покани. Това е денят на триумфиращия и именно той трябва да се откроява по време на церемониите, както и да е заобиколен от най-много ликтори. Затова консулите остават само зрители, като наблюдават шествието от някое централно място, където да получат поздравленията на триумфиращия. Така хем той отдава дължимото на тях, хем никой не го засенчва.

Принцът кимна в знак, че е разбрал, макар че досегашната липса на всякакъв контакт с римляните не му позволяваше да вникне в дълбочина в образа, с който този велик народ му се представяше. За разлика от Югурта той бе прекарал целия си живот далеч от Рим и дори от римските владения в Африка.

Щом консулската групичка излезе на пресечката на Весталските стълби и Вия Нова, придвижването й изведнъж се оказа силно затруднено от насъбралата се тълпа зяпачи от двете страни на улицата. Хиляди римляни бяха наизлезли да видят триумфа на Друз. За събитието бяха подочули дори из затънтените улички на Субура, където се шепнеше от ухо на ухо, че зрелището наистина ще си заслужава.

В Рим беше прието, когато ликторите изпълняват задълженията си в рамките на града, не само да не носят брадвите си вътре във фасциите, но и да са облечени в обикновени бели тоги. В ден като този това ги правеше практически неразличими, защото всеки римлянин, дошъл да наблюдава триумфа, беше навлякъл върху туниката бялата си „тога алба“. Това затрудняваше ликторите, които трябваше да пробиват път в тълпата за консула и гостите му и бяха притиснати от всички страни от множеството. Лека-полека групичката им се разпръсна и когато предните вече бяха успели да стигнат храма на Кастор и Полукс, принц Масива и телохранителите му още бяха сред тълпата.

Чувството за царско достойнство у принца беше проговорило и той дълбоко се възмущаваше от фамилиарния, дори просташки начин, по който множеството се отнасяше с него; телохранителите му бяха безмилостно лашкани от една на друга страна, докато за миг господарят им съвсем ги изгуби от поглед.

Точно този момент беше изчаквал и Луций Декумий, за да нанесе изневиделица и с безпогрешна точност своя удар. Притиснат плътно до Масива от тълпата, той заби специално наточения за целта кинжал от лявата страна на принца, точно под гръдния му кош, с рязко движение го извъртя нагоре, отпусна дръжката веднага щом усети, че е улучил, където трябва, и още преди кръвта да е потекла или принцът да успее да извика, вече се беше скрил зад десетина непознати. Всъщност Масива дори не гъкна, ами просто се свлече на земята и докато телохранителите му се усетят какво е станало и разблъскат тълпата, за да наобиколят мъртвия си господар, Луций Декумий вече беше на другия край на площада и се изтегляше към безопасния Аргилетум. Никой нямаше да го различи сред това море от бели тоги.

Изминаха десет минути, преди някой да се сети да съобщи за станалото на Спурий Албин и брат му Авъл, които вече бяха заели местата си пред храма и не даваха вид забавянето на гостенина им да ги е разтревожило, Ликторите се втурнаха да обграждат местопрестъплението, тълпата беше изтикана встрани и Спурий и Авъл Албин видяха просто един мъртъв човек, което означаваше проваляне на всичките им планове.

— Ще се занимаваме с това по-късно — най-сетне отсече Спурий. — Не можем да развалим празника на Марк Ливий Друз.

След което се обърна на гръцки към началника на охраната на Масива, която се състоеше от наети гладиатори:

— Отнесете принца в дома му и ме изчакайте там.

Човекът кимна. Авъл Албин си свали тогата, за да направят от нея носилка, и трупът беше понесен върху раменете на шестима гладиатори.

Авъл обаче не можеше да възприеме спокойно като брат си подобна катастрофа. Щедростта на Масива го беше разглезила повече от Спурий, който до момента не беше получил нищо за себе си, изчаквайки да завърши африканската си кампания, да постави Масива на нумидийския престол и чак тогава да вземе лъвския пай от плячката. Освен това Авъл беше и доста по-млад от Спурий, което го правеше по-нетърпелив и още по-амбициозен.

— Югурта! — процеди през зъби той. — Това може да е дело само на Югурта!

— Никога няма да го докажеш — въздъхна брат му.

Двамата се качиха на площадката пред храма на Кастор и Полукс и заеха местата си точно в мига, когато иззад внушителната фасада на Домус Публикус, държавното здание, където живееха весталките и върховният понтифекс, се зададоха магистратите и сенаторите. Само се мярнаха, после пак изчезнаха зад тълпата, за да се появят за втори път пред погледите на двамата консули и начело на голямото шествие да заслизат надолу по склона, към кладенеца на комициите, където свършваше Вия Сакра. И Спурий, и Авъл Албин не подсказваха ни най-малко с вида си, че в момента ги вълнува друго, освен великолепния спектакъл, подготвен от Марк Ливий Друз.

Бомилкар се срещна с Луций Декумий насред множеството, където врявата и бъркотията ги прикриваха по-добре от всякакви стени. Застанаха един до друг пред тезгяха на някаква кръчмичка в горния край на Големия пазар, където всеки си поръча по комат хляб, натъпкан с парче наденица и обилно полят със сос от чесън, и се отдръпнаха настрани, за да изчакат току-що изваденото от пещта месо да поизстине.

— Прекрасен ден за нашите намерения, приятел — рече Луций Декумий.

Бомилкар се беше увил в тежко наметало с качулка. Изпод дрехите се чуваше само тихият му гласец:

— Иска ми се да вярвам, че и до края ще си остане прекрасен.

— Това е от онези дни, приятел, за които мога главата си да заложа, че ще свършат точно тъй, както ни се иска — протри доволно ръце Луций Декумий.

Бомилкар бръкна под наметалото си и напипа кесията със златото.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, колкото човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия — кимна утвърдително той.

Незабелязано кесията с жълтиците си смени притежателя. Бомилкар понечи да си тръгне; имаше чувството, че още малко и ще полети.

— Благодаря ти, Луций Декумий.

— Няма за какво, приятел, удоволствието беше изцяло мое! — Остана на мястото си Луций Декумий, за да доизяде обяда си. — Отсега нататък само стриди и никакъв лук — заяви той на висок глас и наперено пое по Фауцес Субуре, прибрал златото дълбоко в пазвата си.

Бомилкар напусна града през Фонтиналиевата порта. Тълпата около него постепенно оредя и той забърза през Марсово поле. Успя да се добере до вилата на Югурта, без да срещне познат по пътя, и щом се скри вътре, първата му работа беше с облекчение да захвърли дебелото наметало. Този ден царят се беше показал особено благоразположен към робите си и не само че беше позволил на всички да отидат на шествието, но и им беше дал по един сребърен денарий. Така че освен личните телохранители и нумидийските прислужници на господаря му, нямаше кой да види колко запъхтян се прибира от града Бомилкар, но пък те до един бяха фанатично предани на Югурта и не биха проговорили пред враговете му.

— Готово — съобщи радостната вест той.

Царят го сграбчи за ръката и му се усмихна.

— Добър човек си ти, Бомилкар!

— Радвам се, че всичко мина толкова гладко.

— Наистина ли е мъртъв?

— Поне убиецът така твърди — бил „сигурен като човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия“, ако трябва да го цитирам дословно — прихна да се смее брат му. — Любопитна личност е този римлянин. Но пък крайно полезен и при това с железни нерви.

Югурта видимо се отпусна.

— Щом чуем, че скъпият ни братовчед Масива е наистина покойник, първата ни работа е да съберем агентите си на заседание. Ще трябва да настояваме незабавно Сенатът да утвърди правата ми над нумидийския престол и възможно най-скоро да потеглим обратно.

Тук той направи лека гримаса.

— Не бива да забравяме, че все още имаме да си говорим с онзи миличък, Гауда, който и обувките си не може да завърже, но все пак ми се пада полубрат.

Но един от агентите на Югурта не се появи в уречения час във вилата му. Щом научи за убийството на принц Масива, първата работа на Марк Сервилий Агеласт беше да поиска аудиенция при консула Спурий Албин. Консулът се опита да го отпрати с помощта на секретаря си, оправдавайки се с някакви важни дела, но Агеласт толкова упорстваше да го изчака, че най-накрая секретарят вдигна ръце и му уреди среща с малкия брат на консула, Авъл. Онзи пък, като изслуша неочаквания си посетител, едва не заподскача от вълнение. Спурий Албин беше извикан на свой ред, за да чуе с присъщата си невъзмутимост от игла до конец историята на Агеласт, след което си записа адреса му, помоли го за по-сигурно да изложи показанията си писмено и го отпрати с такива любезности, каквито биха накарали всеки друг да се разтопи от удоволствие; всеки друг, но не и Агеласт, който дори не се усмихна.

— Ще връчим делото лично в ръцете на градския претор — каза Спурий Албин, щом остана насаме с брат си. — Ще се опитаме да се придържаме към закона, но само доколкото ни позволяват обстоятелствата. Обвинението е от твърде голяма важност за нас, за да оставим Агеласт да го отправи лично. С това ще се заема аз. Което не означава, че човекът не ни е необходим; в цялата история само той е римски гражданин, като се изключи убиецът естествено. Но единствено от градския претор зависи как точно ще се подходи към Бомилкар. Не ще и съмнение, че оня бъзливец ще поиска изрични нареждания от Сената, за да не поеме цялата отговорност. Но ако успея да говоря с него насаме, може би ще го убедя, че случаят трябва да се разглежда така, сякаш Бомилкар е римски гражданин. Все пак убийството е извършено посред бял ден в центъра на Рим, от римски гражданин и при това по време на триумф. Това, надявам се, ще успокои страховете на претора. Особено като се има предвид, че принц Масива е бил клиент на самия консул. Бомилкар трябва да бъде съден в Рим от римски съд. Дори самото безочие на престъплението ще накара всички онези сенатори, които подкрепят каузата на Югурта, да потънат в земята от срам. Ти пък, Авъл, ще можеш да подведеш лично Бомилкар под отговорност, независимо в кой съд ще се гледа делото. Ще сторя всичко необходимо и чуждестранният претор лично да се запознае със случая. В крайна сметка негово задължение е да се занимава с делата, в които са замесени хора без римско гражданство. Може да поиска Бомилкар да получи правото на защита — колкото да не се престъпват законите. Така Югурта ще изгуби всички шансове да спечели Сената за своята кауза, а пък ние ще потърсим друг претендент за престола му.

— Като принц Гауда?

— Като принц Гауда, колкото и жалък да е той. Все пак се пада брат на Югурта, при това законороден, за разлика от него. Само ще се погрижим този път Гауда да не се явява лично в Рим, за да представя исканията си — усмихна се Спурий. — Ще си пробваме късмета в Нумидия тази година, имаш думата ми!

Но Югурта вече беше изгубил всякакво желание да играе според римските правила. Когато градският претор се появи заедно с ликторите си пред вилата му на Пинцийския хълм, за да арестува Бомилкар по обвинение в подстрекателство към убийство, за миг царят се почуди какво ли ще стане, ако изобщо откаже да предаде брат си на властите. Ала после реши, че нищо не му пречи да спечели малко време, като се позове на закона. В крайна сметка нито жертвата, нито обвиняемият били римски граждани, така че той не виждал с какво цялата работа засяга Рим. Градският претор му отвърна, че самият Сенат е решил обвиняемият да отговаря пред римски съд, защото имало улики, че фактическият убиец бил римски гражданин. Някой си Марк Сервилий Агеласт, римски конник, вече бил представил достатъчно доказателства за това и се бил заклел, че бил подстрекаван да извърши кървавото дело.

— Дори да е така — упорстваше Югурта, — чуждестранният претор е единственият магистрат, упълномощен от закона да арестува моя служител. Първо, защото вашият обвиняем не е римски гражданин, и второ, защото временното ми местожителство — което между другото е и неговото — е извън юрисдикцията на градския претор!

— Тук си се заблудил, Величество — умело се измъкна от положението градският претор. — Разбира се, чуждестранният претор ще бъде запознат със случая. Но империумът на градския претор се простира до петия километричен камък от центъра на Рим, следователно и вилата ти е под моя юрисдикция, не под тази на чуждестранния претор. А сега, ако обичаш, повикай уважаемия Бомилкар.

Уважаемият Бомилкар се показа, за да бъде прибран в една от килиите на тъй наречените Лаутумии, докато делото му се разгледа от специално скалъпения за целта римски съд. Когато Югурта прати агентите си да поискат брат му да бъде освободен срещу гаранция или поне да бъде преместен под домашен арест в къщата на някой по-заможен римлянин, вместо да гние из катакомбите на Лаутумиите, молбата му беше категорично отхвърлена. Бомилкар трябваше да остане в единствената тъмница в Рим.

Лаутумиите бяха „построени“ няколко века по-рано и отначало бяха каменни кариери в подножието на Аркс, а сега представляваха невъобразимо струпване на каменни блокове, сгушени под хълма в низините на Форум Романум. Във вонящите килии се побираха петдесетина затворници, които можеха свободно да се разхождат в затвора, стига да не го напускат. За охраната се грижеха само шепа ликтори и единствено при крайна нужда, когато в тъмницата попаднеше някой наистина опасен „гостенин“, се стигаше до окови. Но тъй като затворът обикновено си беше празен, появата на ликторите пред стените му беше истинско събитие за гражданите. Новината за затварянето на Бомилкар се разнесе мълниеносно из цял Рим, заедно с цял куп подробности, които ликторите с удоволствие съобщаваха на любопитните минувачи.

Луций Декумий бе произлязъл от низините, но по съобразителност и интелект едва ли отстъпваше на някого от тъй наречените висши класи. Самият факт, че си беше спечелил мястото на пазител на кръстопътя, доказваше, че го бива. Така че щом мълвата се разпространи в Субура, той събра две и две и получи четири. Арестуваният се казваше Бомилкар, не Юба, и не беше мавританец, а нумидиец. Все пак безсъмнено беше неговият човек.

Но това, че човекът го беше излъгал относно самоличността, не само че с нищо не засегна Луций Декумий, но дори издигна африканеца в очите му. Затова той реши, че няма време за губене, и се запъти към Лаутумиите, където само се усмихна на двамата ликтори на входа, посръга ги с лакти и вече беше вътре.

— Лайно тъпо! — наруга го единият, докато разтъркваше удареното място.

— Майната ти! — отговори му невъзмутимо Декумий и се скри зад някаква колона, изчаквайки протестите на входа да утихнат.

Тъй като в Рим, освен в много редки случаи, не можеше да пристъпи войнишки крак, обикновено винаги щом се наложеше определен закон да бъде приведен в действие, за тази цел се прибягваше до услугите на Колегията ни ликторите. В града имаше общо триста ликтори, които бяха твърде зле платени от държавата, за да не зависят изцяло от щедростта на преките си началници; за жилище ни всички тях беше отредена една-единствена сграда с парче незастроена земя точно зад храма на ларите — престити на Вия Сакра и ако никой не се оплакваше публично от условията там, то беше единствено заради най-добрата кръчма в цял Рим, която също се намираше в съседство с храма и където винаги можеха да си изпросят по едни безплатно питие. Ликторите трябваше да придружават всички магистрати, притежаващи империум, и между тях се водеше голяма борба кой да се уреди при преторите пращани в чужбина, защото така им се удаваше възможността и на тях да получат нещичко от военната плячка.

Ликторите представляваха тридесетте курии, на които римляните бяха разделени още по царско време. И именно те бяха привиквани да пазят Лаутумиите или Тулианума в съседство с тях, където осъдените на смърт изживяваха последните си часове, преди да попаднат в ръцете на удушвачите. Подобно задължение беше възможно най-нежеланата перспектива, която един ликтор можеше да получи според хрумването на десетника си. Не падаха подкупи, рушвети, нищо. Затова и никой от пазачите нямаше интерес сега да пропъжда Луций Декумий, който тъй и тъй вече беше влязъл. Беше им заповядано да пазят вратата и Юпитер им беше свидетел, че точно това и правеха.

— Ехо, приятел, къде си? — извика Декумий така, че сигурно и лихварите в Базилика Порция го чуха.

Бомилкар усети как косата му настръхва и бързо скочи на крака. „Това е то. Край“ — помисли си той, очаквайки с ужас Декумий да се появи начело на цяла тълпа от магистрати и техните помощници.

И ето, че Декумий се появи наистина. С тази разлика, че беше сам. Като видя Бомилкар, прилепил се плътно до външната стена на килията си без решетка (в нея зееше отвор, достатъчно широк, за да може всеки, който си поиска, да мине през него; фактът, че досега Бомилкар не го беше сторил, само доказваше пълното му неведение относно принципите на поведение у римляните и най-вече простата истина, че те изобщо не знаят за какво може да се използва един затвор), Декумий му се усмихна и влезе през другия отвор на килията, който никой не си бе направил труда да затвори.

— Май някой те е натопил, а, приятел? — попита той и седна на някакъв каменен отломък.

Като се помъчи да си придаде възможно най-спокоен вид, Бомилкар облиза устните си и троснато отговори:

— Ами досега не мислех, че си ти, глупако, но явно съм се лъгал!

Декумий го зяпна с широко отворени очи, после лека-полека започна да разбира за какво става въпрос.

— Е, недей така, приятел, какво толкова си се разтревожил? — започна да го прикотква той. — Тук няма кой да ни чуе, само ликторите на вратата, но и те са на двайсет крачки. Чух, че са те арестували, така че реших сам да проверя какво се е случило.

— Агеласт — рече Бомилкар. — Марк Сервилий Агеласт.

— Искаш ли да го оправя и него като принц Масива?

— Виж, защо просто не изчезнеш оттук, докато не е станало прекалено късно? — махна отчаяно затворникът. — Не разбираш ли, че целият свят ще се зачуди защо точно ти си решил да ми дойдеш на свиждане? Ами ако някой те е видял да се навърташ около принца, а? Свършен си тогава!

— Всичко е наред, приятел, няма страшно! Стига си се паникьосвал. Нито някой ме е видял, нито някой се интересува какво търся тук. Това да не е партиянски зандан, а, приятел? Бутнаха те в тая дупка само и само за да раздразнят господаря ти. Никой няма да се разплаче, ако някоя лунна вечер вземеш, че си тръгнеш. Напротив, само ще докажеш, че си виновен — каза той и показа дупката в стената.

— Не мога да бягам — поклати глава Бомилкар.

— Както искаш — вдигна рамене Декумий. — Та да се върнем на онова птиченце, Агеласт. Искаш ли да ти го разкарам и него от пътя? Ще го сторя на същата цена — този път, след като свърша работата; имам ти доверие.

Малко е да се каже, че Бомилкар беше смаян. Но при все това скоро стигна до логичното заключение, че Луций Декумий си знае работата, когато му прави подобно предложение. Ако не беше Югурта, още сега щеше да го послуша и да се измъкне от тъмницата. Все пак трябваше да се въздържа от подобни своеволия, защото Бог знае какво би се случило на господаря му.

— Имаш я и другата кесия злато.

— И къде живее тоя човек, дето, ако се съди по името му, никога не се смее?

— На Целийския хълм, Викус Капити Африке.

— О, хубав нов квартал! — зацъка Декумий. — Сигурно тоя Агеласт добре го дава. Значи толкова по-лесно ще го намеря; дори няма защо да разпитвам съседите. Не се тревожи, приятел, работата е в кърпа вързана. А когато господарят ти те измъкне от тая дупка, ще ме намериш и ще ми платиш. Просто прати по някого златото в кръчмата. Там съм, няма как да не ме намери.

— Откъде знаеш, че господарят ми ще ме измъкне?

— Ами къде ще ходи? Бутнаха те тук само за да го изплашат. Ще мине някой и друг ден и ще видиш как ще си пърхаш като пиленце срещу гаранцийка. Но когато те пуснат, слушай ме к’во ти казвам, гледай да си обереш крушите. Повече работа в Рим нямаш.

— И да оставя царя си в ръцете им? За нищо на света!

— Че защо не? Ти какво мислиш, че ще му направят тук? Ще го ударят по главата и ще го хвърлят в Тибър? Не! Никога! Не им е в стила, тъй да се каже — даде мъдрия си съвет Луций Декумий, сякаш беше врял и кипял в тези неща. — Само за едно са способни наш’те да убиват: в името на скъпоценната си република. Нали разбираш, заради законите, конституцията, ей такива работи. За тях може и да претрепят някой и друг бивш народен трибун — като Гракхите например, но никога чужденец и никога в Рим. Хич да не се тревожиш за господаря си, приятел! Обзалагам се, че щом се върнеш вкъщи, и него ще го пуснат.

Бомилкар изгледа невярващо Декумий.

— Но ти дори не знаеш къде се намира Нумидия! — промълви бавно той. — И в Италия не си бил! Откъде тогава познаваш римските управници толкова добре?

— Е, това вече е друг въпрос — надигна се да си върви Луций Декумий. — Сигурно ни е от майчиното мляко, приятел, няма откъде другаде да е! Искам да кажа, ако не дойде такъв като теб да ни пораздвижи духовете, ако няма и игри, тогава къде да се забавляваме? Ами на Форума, разбира се. И хич не ти и трябва да си блъскаш главата за това-онова. То само си идва, като майчиното мляко.

Бомилкар му подаде ръка.

— Благодаря ти, Луций Декумий. Ти си единственият честен човек, с когото съм се запознал в Рим. Ще си получиш парите.

— И да не забравиш, в кръчмата! А, и… — той отново докосна носа си с пръст, — ако познаваш някой, който също си има проблеми за разрешаване, можеш да ме препоръчаш! Тоя занаят започна да ми допада.

Агеласт бе убит, но тъй като по това време Бомилкар още се намираше в Лаутумиите, а никой от ликторите на входа не направи логическата връзка между неговото затваряне и посещението на Декумий, делото, което Спурий и Авъл Албин смятаха да започнат срещу нумидиеца, изведнъж се оказа лишено от най-ценния си свидетел. Наистина те разполагаха с писмените показания на Агеласт, но невъзможността той да се яви лично пред съда, предварително обричаше плановете им на неуспех. Възползвайки се от случая, Югурта отново отправи молба към Сената Бомилкар да бъде пуснат под гаранция. Въпреки че Гай Мемий и Марк Емилий Скавър се изказаха категорично против, в крайна сметка африканецът си получи свободата, а в замяна на това петдесет души от нумидийската свита на Бомилкар бяха предадени като заложници; всеки от тях беше приет в дома на някой римски сенатор, а Югурта беше принуден да изсипе доста прилична сума в държавната хазна, уж за да заплати престоя на хората си.

Естествено каузата му беше загубена. Но това като че ли повече не го вълнуваше, защото отдавна беше разбрал, че така или иначе римляните никога няма да се примирят с възкачването му на нумидийския престол. И не толкова заради убийството на Масива, колкото заради това, че от самото начало не бяха съгласни с това той да царува. Бяха го тормозили в продължение на години, бяха го карали да играе по свирката им и в същото време му се бяха присмивали зад гърба. С или без позволението на римския сенат той щеше да се върне в родината си. За да събере войска, да се заеме с нейното обучение и да чака легионите, които нямаше как един ден да не се появят.

В мига, в който беше освободен, Бомилкар избяга в Путеоли, където се качи на първия кораб за Африка и повече не се видя. Сенатът реши да си измие ръцете и пусна Югурта да си върви заедно с петдесетината си заложници (но не и с парите, които беше дал за издръжката им). Да се маха от Рим, да се маха от Италия, да се маха от живота им.

От билото на планината Яникулум царят на Нумидия се сбогува за последен път с града. Беше се качил догоре с коня си просто ей тъй, да види с очите си как изглежда съдбата му. Защото неговата съдба, това беше Рим. Градът бе разстлал керемидените си покриви между седемте хълма като червено-оранжево море, чиито вълни блестяха с ослепителнобялата мазилка на стените и тук-там със златните орнаменти по фронтоните на храмовете, слели се в сияйна пътека за невидимите стъпки на боговете. И тук-там сред теракотата, където имаше достатъчно пространство, се виждаха зелените петна на дърветата и тревните площи.

Но Югурта не забелязваше нищо, достойно за възхищение. Той просто поглъщаше жадно гледката с очи и му се искаше да вярва, че се разделя с нея веднъж завинаги.

— Град за продажба — рече той. — И когато най-сетне си намери купувача, ще изчезне и никой няма повече да си спомня за него.

Обърна коня си и пое по пътя за Остия.

Клитумна си имаше племенник. Понеже беше син на сестра й, той не носеше фамилното име Клитумн, а се казваше Луций Гавий Стих, което за Сула означаваше единствено, че някой от предците му е бил освободен роб. Защо иначе щеше да му е прикачен прякора „Стих“? Това си беше име на роб. Нещо повече, Стих беше като архетип на робско име, злонамерена шега, дори издевателство. И все пак Луций Гавий Стих твърдеше, че името му произлизало от дългогодишната търговия с роби, с която се прехранвал родът му. Като баща си и дядо си — за прадядо му вече никой не можеше да каже със сигурност — и Луций Гавий Стих търгуваше с роби и ръководеше малка агенция за продажба на домашни прислужници със седалище на Портикус Метели на Марсово поле. Не беше кой знае какво предприятие и той далеч не можеше да се мери с големите клечки в бранша, но си имаше постоянна клиентела сред онези, които не можеха да си позволят повече от трима-четирима роби у дома.

Когато робът съобщи на Сула, че племенникът на мащехата му чака в кабинета, той само си каза колко е странно, че около него все се навъртат някакви си Гавии. Първо приятелят по чашка на баща му, Марк Гавий Брокх, после и старият граматик Квинт Гавий Миртон. Фамилията не беше сред често срещаните, нито пък я носеше някой по-известен. А ето, че досега Сула бе имал възможността да се запознае тъкмо с трима Гавии.

И докато онзи Гавий, който беше пил с баща му, и другият, дето си беше направил труда да понаучи малкия Сула на нещо, не му бяха сторили нищо, заради което да ги запомни с лошо, то със Стих случаят беше съвсем различен. Ако Сула само беше знаел, че Клитумна очаква посещение от ужасния си племенник, въобще нямаше да се прибере вкъщи. Сега обаче стоеше насред атрия и се чудеше как ще е най-добре да постъпи — да избяга от дома си или поне да се скрие някъде, където вечно любопитният Стих няма да си навре тъпия нос.

Ще се скрие в градината. Като благодари с усмивка на иконома за досетливостта му да го предупреди навреме за неканения гост, той мина покрай кабинета и излезе в перистила, където си намери някакъв стол, постоплен от слабите слънчеви лъчи, седна и заби поглед в статуята на Аполон, преследващ Дафне, започнала да се преобразява в дърво. Клитумна се беше влюбила в това творение и затова си го беше купила. Но дали Властелинът на светлината наистина е имал толкова руси коси, толкова сини очи и толкова розова кожа? Пък и как може да се възхищава човек от скулптор, до такава степен отдалечен от аскетизма, че е превърнал всички пръсти на ръцете на Дафне в абсолютно идентични зелени клонки, я тези на краката й — в също така еднакви черно-кафяви корени? Глупакът му с глупак, навярно убеден, че това е върховното му постижение, дори бе разкрасил гърдата на Дафне — единствения й човешки атрибут — с капчици розова мъзга, стичаща се от едрото зърно. Нямаше как, Сула трябваше през цялото време да се прави, че не вижда това недоразумение насред градината, защото иначе навярно отдавна да му е теглил секирата.

— Какво правя аз тук? — попита той бедната Дафне, която, ако се вярваше на легендата, би трябвало да бъде ужасена, но вместо това само се усмихваше глуповато на своя мъчител.

Тя не му отговори.

— Какво правя тук? — попита Сула Аполон.

И той не му отговори.

Сула притисна с ръка очите си и започна едно добре познато упражнение, чиято, цел беше да си вдъхне сили и ако не да приеме тежката си съдба, то поне стоически да се примири с нея. Гавий! Трябваше да мисли повече за Гавий, отколкото за Стих. Да мисли за Квинт Гавий Миртон, който си беше направил труда да го понаучи на нещо.

Бяха се запознали скоро след седмия рожден ден на Сула, докато слабичкото, но пък иначе жилаво момче помагаше една вечер на пияния си баща да се прибере в тогавашното им жилище — една-единствена стаичка някъде по Викус Сандалариус. Сула Старши взе, че се стовари насред улицата и момчето трудно би го повдигнало, ако не му се беше притекъл на помощ Квинт Гавий Миртон. Двамата успяха да домъкнат бащата до дома му и през цялото това време Миртон, който беше изключително заинтригуван не само от външността на Сула, но и от прекрасния му латински, не престана да го разпитва за живота му.

Сула Старши беше оставен да си почива върху рогозката, а старият граматик се разположи върху единствения стол в стаята и продължи с разпита си, опитвайки се да изкопчи от момчето повече подробности за семейството му. Най-накрая се представи за учител и предложи на малкия да го научи безплатно на четмо и писмо. Бедата, в която Сула беше изпаднал, го беше ужасила повече, отколкото тревожеше самото момче: един патриций Корнелий, при това интелигентен и способен, да бъде обречен до края на живота си да гази из канавките на най-бедняшкия квартал в Рим? Не искаше да си го помисли. Момчето трябваше поне да се ограмоти, за да си намери по-късно работа като чиновник или писар! Ами ако някой ден изведнъж късметът на баща и син се обърне и той получи възможност да заживее, както подобава? Тогава неграмотността му отново би го лишила от бъдеще.

Сула се съгласи да тръгне на уроци, но мисълта, че ще ги получава безплатно, му се струваше противна. Когато можеше, той открадваше нещо оттук-оттам и бутваше в ръката на стария Квинт Гавий Миртон я някой сребърен денарий, я някое по-тлъсто пиленце, а когато порасна, започна и сам себе си да се продава, за да получава учителят му повече. Миртон навярно добре разбираше, че ученикът му си плаща учението с цената на собственото си унижение, но никога нищо не казваше. За него беше ясно, че ако момчето е готово да заплати такава висока цена за образованието си, то е само защото наистина си дава сметка за важността му. Затова приемаше сребърниците едва ли не на драго сърце и във всеки случай с благодарност, но с нищо не издаваше, че начинът, по който Сула се сдобива с парите си, го безпокои особено.

Сула много добре знаеше, че никога няма да се сбъдне мечтата му да бъде обучаван по риторика от някой велик адвокат, затова и отдаваше заслуженото на скромните усилия на Квинт Гавий Миртон да го направи човек за пред обществото. Благодарение на него той се научи да говори чист атически гръцки и ако не друго, то поне усвои основите на риториката. Домашната библиотека на Миртон се оказа достатъчно богата за ученик като него и Сула успя още като малък да изчете Омир, Пиндар и Хезиод, Платон и Менандър, Ератостен, Евклид и Архимед. Научи се да чете и на латински: Ений, Акций, Касий Хемина, Катон Цензор. Буквално изгълтваше от край до край всеки свитък, който попадаше в ръцете му, за да открие един свят, в който можеше да забрави за няколко часа собственото си положение, и в който властваха великите деяния и благородните герои, научните факти и философската фантазия, стилът на литератора и едновременно с това на математика. За щастие единственото нещо, с което бащата на Сула можеше да се похвали, и което нямаше как да изгуби, беше прекрасното владеене на латинския. Затова и Сула, що се отнасяше до неговия собствен латински, нямаше от какво да се срамува, което не му пречеше да говори перфектно и местния жаргон на Субура, а освен това и един друг латински, правилен, но все пак лишен от изящност, който се говореше от по-нисшите, но иначе активни люде в града. Така, в която и част на Рим да попаднеше, можеше да се чувства в свои води.

Открай време занятията в малкото училище на Квинт Гавий Миртон се провеждаха в един спокоен кът на Мацелум Купеденсис, пазара за подправки и цветя, който се намираше в източната част на Форум Романум. Понеже нямаше възможност да осигури помещение за себе си и класа си и според думите му „трябваше да разчита на обществената собственост“, какво по-добро място да напълни със знания дебелите римски глави на учениците си, ако не сред тежкия аромат на рози и теменужки, на пипер и канела?

Миртон така и не беше успял да стане частен учител на някое глезено плебейско синче, нито поне преподавател в училище, където да работи с пет-шест деца от конническото съсловие далеч от студа и уличната шумотевица. Не, той можеше да се радва на единствения си роб, който му разгъваше стол насред пазара, там, където купувачите все пак нямаше как да ги сгазят по невнимание, разгъваше столчета и за учениците му, за да могат да се заемат с четенето, писането и смятането, без да ги е грижа, че са под открито небе, а наоколо се разнасят крясъците на продавачите, които така и не се уморяваха да хвалят подправките и цветята си. Ако не се беше харесал на търговците по Кудеденис, а и което беше по-важно, ако не беше взел за ученици срещу по-ниски такси някои от децата им, навярно отдавна да се е изселил принудително от импровизираното си училище. Но понеже беше симпатичен, а и не се стискаше с уроците си, до самата си смърт — а той умря, когато Сула беше на петнайсет — Миртон си преподаваше във все същото кътче от пазара.

Взимаше по десет сестерции на седмица от ученик и обикновено предаваше на група от по десет-петнайсет деца (повечето от които момчета, но винаги се намираха и по няколко момичета). Така си осигуряваше доход от около пет хиляди сестерции годишно: от тях две хиляди отиваха за наем на голямата, самостоятелна стая, която държеше в къщата на един стар ученик, още хиляда изхарчваше за храна за себе си и за възстаричкия си, но затова пък предан роб, а останалото хвърляше за книги. По празник или пазарен ден, когато не водеше занятия, той винаги можеше да бъде открит из книжарниците и библиотеките по Аргилетум, широката улица, която тръгваше от Форум Романум и минаваше покрай Емилиевата базилика и сградата на Сената.

— Ех, Луций Корнелий — имаше той навик да казва на момчето, ако го срещнеше след урока, опитвайки се отчаяно (макар че никога не се издаваше на глас) да го задържи възможно най-далеч от опасностите на улицата, — някъде из този огромен свят някой мъж или жена е скрил от хората трудовете на Аристотел! Само ако знаеш колко копнея да прочета написаното от този велик човек! Такова огромно творчество, такъв гений! Та представяш ли си, бил е учител на самия Александър Велики! Казват, че е писал за абсолютно всичко: за доброто и злото, за звездите и атомите, за душите и ада, за кучетата и котките, за листата по дърветата и човешките мускули, за боговете и хората, за системите на мисълта и хаоса на безумието. Каква ли наслада ще бъде за човек като мен да прочете изгубените творби на Аристотел!

И тогава той вдигаше рамене, започваше да цъка с език като дете по начина, по който от десетилетия беше карал учениците си да му се смеят зад гърба, удряше с юмрука на едната си ръка по дланта на другата в знак на безпомощност, за да се потопи отново в опияняващата миризма на кожа, излъчвана от пергаментовите свитъци в кошовете.

— Но както и да е — продължаваше Миртон, — няма от какво да се оплаквам. Нали и така си имам Омир и Платон.

Когато той умря, а това се случи като по някакво злокобно проклятие само няколко дни, след като старият му роб се беше подхлъзнал по заледените стълби и си беше строшил врата („Интересно как — мислеше си Сула, — ако връзката между двама души се прекъсне така внезапно, умират и двамата.“), се видя колко го бяха обичали наистина. Беднякът Квинт Гавий Миртон нямаше да бъде погребан по бедняшки, захвърлен в обиците гробове насред Агера. Не, той щеше да бъде изпратен до последната си обител с дълго шествие, щеше да си получи своите професионални оплаквачки, щеше да чуе похвално слово за делата си, трупът му щеше да изгори сред благоуханието на мирта, тамян и ерихонски балсами, а прахът му да бъде положен в прилична каменна гробница. Беше платено на пазителите на списъците на умрелите при храма на Венера Либитина да впишат и неговото име в тях, още една проява на внимание, която покойникът дължеше единствено на предприемчивия човек, заел се да урежда погребението му. За всичко това бяха платили две поколения ученици, които оплакваха с искрени сълзи своя някогашен учител.

Сула беше придружил Квинт Гавий Миртон до последното му убежище със сухи очи и вдигната глава, беше хвърлил своята китка рози в пламъците на кладата и беше дал своята лепта за погребението. Но по-късно у дома, докато седеше в ъгъла на единствената стая, в която живееше тогава със семейството си, наблюдавайки как баща му се е свил на някаква жалка купчина от плът, подгизнала от вино, и как сестра му се опитва да подреди и изчисти каквото може, той прелистваше невероятното съкровище, паднало му от небето, и не можеше да повярва на очите си. Квинт Гавий Миртон беше посрещнал смъртта напълно подготвен за нея и с чиста съвест към хората. Беше написал завещанието си и го беше дал да се пази при весталките — текстът му беше кратък и съвсем простичък, тъй като тъй и тъй старецът нямаше нито пари, нито имоти. Но всичко, което му беше останало — книгите и скъпоценният макет на слънцето, луната и звездите, обикалящи земята, — всичко беше завещано на Сула.

Чак тогава се беше разплакал Сула, защото чак тогава беше усетил ужасната самота и празнота около себе си: най-добрият, най-ценният, единственият му приятел си беше отишъл, но занапред той ще има пред себе си малката библиотека на Миртон и непрекъснато ще си спомня за него.

— Някой ден, Квинт Гавий — се беше зарекъл той насред сълзите си, — ще открия изгубените книги на Аристотел.

Както можеше и да се очаква, не задържа задълго книгите и макета при себе си. Една вечер се прибра вкъщи и откри, че в плетения кош, където им беше мястото, няма нищо. Баща му беше продал съкровищата, които Квинт Гавий Миртон беше събирал в продължение на години, само и само да си купи още пиене. Това беше и единственият случай през целия живот на Сула, когато през ума му беше минала мисълта да извърши отцеубийство. За щастие сестра му също беше там и успя да застане между двамата, преди някой да е извършил непоправимото. Скоро след това тя се омъжи за своя Ноний и замина с него за Пиценум. Колкото до младия Сула, той никога нямаше да прости на баща си. Дори към края на живота си, когато вече беше събрал хиляди книги и стотици макети на Вселената, той още горко се тюхкаше за малката библиотека на Квинт Гавий Миртон.

Упражнението и сега помогна. Сула се върна към настоящето и пред очите му отново изникна безвкусната и нескопосано издялана скулптурна група на Аполон и Дафне. Зад тях се издигаше друга статуя, още по-безвкусна и лошо измайсторена, която трябваше да изобразява Персей, държащ в ръката си отсечената глава на горгоната Медуза; в себе си той усещаше, че вече е способен да се изправи срещу всеки, дори и срещу такива неприятни личности като Стих. Сула се запъти обратно през градината към кабинета, който обикновено се пазеше единствено за главата на семейството, но по изключение сега беше даден на Сула, който тъй или иначе изпълняваше функциите на мъжа в къщата.

Щом влезе в таблиния, завари пъпчивия натрапник да дъвче захаросани смокини, а в това време лепкавите му ръце да бъркат между свитъците пергамент, подредени на нишите по стените.

— Опа! — стресна се Стих при вида на Сула и виновно скри ръцете си зад гърба.

— Имаш късмет, че си твърде тъп, за да четеш, и че аз го знам, иначе… — изсъска му той и в същото време щракна с пръсти на роба, застанал на вратата, хубаво, но затова пък скъпо гърче, което не струваше и една десета от това, което Клитумна похарчи за него. — Ей ти, донеси вода и чист парцал, за да избършеш поразиите на господаря си Стих.

Орловият му поглед се впи в лицето на Стих, който никога не беше обичал онова зловещо изражение у Сула, оприличаващо го на козел и способно да накара всекиго да се чувства неудобно. Нещастникът съвсем се смути и затърка ръце в скъпата си туника.

— Бих искал веднъж завинаги да избиеш от главата си тъпата идея, че държа книжки с неприлични картинки! Никога не съм имал подобни боклуци. За какво са ми? Книжките с неприлични картинки са за хора, които не смеят сами да направят нещо. Такива като теб, Стих.

— Някой ден — закани му се той, — тази къща и всичко в нея ще бъде мое. Да те видим тогава какви ще ги приказваш!

— Надявам се редовно да правиш жертвоприношения в чест на боговете, Луций Гавий, да не би този ден да дойде по-скоро, отколкото си очаквал. Сигурно усещаш, че той би бил последният и за теб самия. Ако не беше Клитумна, отдавна да съм те накълцал на парченца и да съм те хвърлил на кучетата.

Стих изгледа здравеняка пред себе си и сбърчи вежди. Не че се страхуваше от Сула, познаваше го отдавна, но все пак усещаше, че в главата му се мъти нещо наистина злокобно, и затова предпочете да отстъпи. Още повече, че познаваше и тъпата си леля Клити, която за нищо на света нямаше да се отърси от това си робско послушание към доведения си син. Както и да е, случи се, че този ден, сиреч преди час, Стих се беше домъкнал неканен у леля си и беше заварил нея и не по-малко веселата й другарка Никополис едва ли не пред припадък само защото милият им Луций Корнелий бил излязъл от къщи бесен, и при това облечен с тога. Да не повярва човек! Той изкопчи от устата на Клитумна цялата история за предната вечер и когато научи за Метробий и последвалата кавга, едва сам не припадна от отвращение и погнуса.

Затова сега реши, че нищо не му пречи да се друсне върху стола на Сула и да му зацъка с език в лицето:

— Тъй, тъй, самият римлянин, няма що! Да не би да сме били на церемонията пред храма, а? Чак да се спукаш от смях! Та те, твоите предци и от моите са по-смотани, не мислиш ли?

Сула го сграбчи с две ръце за челюстта, стискайки го толкова жестоко, че Стих дори не можа да извика, ами излетя от стола по-лек от перце. Докато си поеме дъх и видя ядосаното лице на Сула, което сутринта бе уплашило леля му и гъркинята.

— Предците ми — любезно му обясни той, — хич и не ти влизат в работата. А сега се измитай от стаята.

— Тя няма да остане твоя завинаги! — задъхваше се от ярост племенникът, който обаче побърза да се вслуша в съвета му, рискувайки да събори на земята завърналия се с водата и парцала роб.

— Не бъди толкова сигурен — отпрати го Сула.

Скъпоструващият роб влезе в стаята и с усилие на волята се направи, че нищо не е чул и че въобще не му е смешно. Господарят го изгледа кисело от главата до петите.

— Я да се хващаш на работа, цвете немирисано такова! — излая му насреща той и отиде да търси жените.

Стих вече го беше наклеветил пред Клитумна, която според непрекъснато извиняващия се иконом се била затворила насаме с прекрасния си племенник и не желаела да бъде безпокоена. Затова Сула излезе на терасата с колонадата, обграждаща перистила, и се запъти към стаичките, обитавани от Никополис. Из градината се носеха приятни миризми, долитащи от кухнята в другия й край, построена в съседство с банята и клозетите. Както повечето къщи в Палатина, така и домът на Клитумна беше свързан с градската канализация, което спестяваше на робите тежката задача да наливат вода от външните чешми и да изхвърлят нечистотиите в близките обществени нужници или в канавките по улиците.

— Знаеш ли, Луций Корнелий — изостави работата си Никополис, за да се обърне към любовника си, — ако веднъж завинаги се отучиш от аристократичните си избухвания, би било много добре.

Той седна върху една кушетка, твърде удобна за целта, въздъхна и се загърна по-добре тогата си, защото стаята беше доста хладна, и позволи на робинята, която всички наричаха с прякора Вити, да му свали обувките. Тя беше едно жизнерадостно хлапе с непроизносимо име, докарано от някой затънтен край на Витиния. Клитумна я беше купила почти без пари от племенника си, без дори да предполага каква безценна находка е придобила. Момичето развърза обувките и забързано излетя от стаята, за да се върне след малко с чифт дебели чорапи, които внимателно нахлузи около изящните, снежнобели глезени на Сула.

— Благодаря ти, Вити — усмихна й се той и небрежно раз роши косата й с ръка.

Момичето направо светна. „Сладурана“ — помисли си Сула и изведнъж усети у себе си неочакван прилив на нежност. Почуди се откъде му е дошло, но скоро се сети: робинята му напомняше на съседското момиче. Юлила…

— Какво имаш предвид? — попита той Никополис, за която, както изглежда, думата „студ“ беше лишена от всякакво значение.

— Защо това мазно леке Стих трябва да отнесе всичко със себе си щом на Клитумна й дойде времето да се събере със съмнителните си предци? Само трябва да си промениш тактиката. Луций Корнелий, скъпи приятелю, да не мислиш, че тя не би оставила всичко на теб? Това всичко си заслужава, бъди сигурен.

— А той сега какво прави? Жалва се, че съм го ударил, нали? — злобееше Сула, докато в същото време отново се усмихваше на Вити, донесла му купа с натрошени орехи.

— Ти как смяташ? И при това доукрасява случая, както му хрумне. Така де, да не си мислиш, че не оправдавам действията ти? Този тип е наистина противен, но все пак е единственият кръвен роднина на мащехата ти, която го обича и има навика да си затваря очите пред грешките му. Но тебе обича повече, пък макар и с тъпото ти високомерие! Така че, когато я видиш, няма какво да се правиш на студен и невъзмутим и поне веднъж престани да си търсиш оправдания. По-добре й разкажи някоя историйка за Стихчо — Свинчо, по-добра от онези, които той й пее за теб.

Сула я изгледа и мислено изчисли шансовете си в подобно начинание.

— Хайде стига, тя да не е толкова глупава, че да се хване.

— О, Луций, скъпи! Само да поискаш и всяка жена ще се хване на въдицата ти. Опитай! Поне веднъж, моля те! Заради мен — заумилква му се Никополис.

— Не, Ники. Само ще стана за смях.

— Няма, знаеш, че няма — настояваше тя.

— Ако ще и всички пари на света да ми дадат, пак няма да лазя в краката на Клитумна!

— Тя може и да няма всичките пари на света, но има предостатъчно, за да те вкара в Сената — прошепна съучастнически любовницата му.

— Не! Тук грешиш напълно. Признавам, че къщата е нейна, но всичко, което попадне в ръцете й, тя го изхарчва за кратко време… а дори да не го изхарчи, дава го на Стихчо — Свинчо.

— Да имаш да взимаш. Ти за какво мислиш, че банкерите й се врат под полите, сякаш е самата Корнелия, майката на Гракхите? Заради състоянието, което е вложила при тях, разбира се. Клитумна не харчи и половината от приходите си, имаш ми думата. Освен това трябва да му отдадеш дължимото на Стихчо — Свинчо, но и той не е закъсал, никак даже. Докато счетоводителите на баща му са още живи и здрави, няма да има от какво да се оплаква.

Сула се облегна рязко върху стола и остави тогата да се свлече надолу.

— Ники, ти няма да тръгнеш да ме баламосваш, нали?

— О, разбира се, че бих, но не и за такива работи — отговори му тя и вдяна в иглата си червена прежда, в която беше вплетено златисто влакно.

— Ама тя може и стоте да доживее — сгуши се той на стола и понеже повече не му се ядеше, подаде обратно купата с орехите на Вити.

— Съгласна съм. — Никополис забоде иглата си в гоблена, който шиеше, и внимателно задърпа блестящото влакно. Спокойните й черни очи обаче не се откъсваха от Сула. — Но може и да не доживее. Не съм чувала в семейството й да има дълголетници.

Навън се дочуха гласове: явно Луций Гавий Стих се сбогуваше с леля си Клитумна.

Сула се надигна от стола си и изчака робинята да му обуе гръцките чехли. Съвсем беше забравил за тогата си, която напълно се беше изхлузила на земята.

— Добре, Ники, заради теб ще опитам — усмихна се той. — Пожелай ми успех!

И преди тя да успее да каже нещо, вече беше излязъл.

Разговорът с Клитумна не мина добре. Стих знаеше как да си оплете кошницата, а пък Сула, колкото и да му се искаше да угоди на Никополис, не можеше до такава степен да се принизи, че да започне да се моли.

— Ти си виновен, Луций Корнелий — проплака тя, като въртеше между обсипаните си със злато и диаманти пръсти крайчеца на скъпия си шал. — Поне веднъж опитай да се държиш по-любезно с горкото ми момче, а то какво ли не прави, за да се разбере с теб!

— Той е просто един мърляв хапльо, който само гледа къде да си избие комплексите — отсече злобно Сула.

В този миг в стаята влезе Никополис, която беше подслушвала на вратата, и с присъщата си грация се отпусна на кушетката до Клитумна, откъдето започна да наблюдава с примиренческия си поглед любовника си.

— За какво става дума? — попита невинно тя.

— За двамата ми Луциевци — въздъхна Клитумна. — Никога няма да се сдобрят, а пък аз толкова ги обичам!

Никополис освободи пръстите на Клитумна от шала, после обра в ръка влакната прежда, закачили се по диамантените пръстени и сложи дланта й върху бузата си.

— О, бедното ми момиченце! — започна да напява тя. — Двамата ти Луциевци просто са се надули като петли, в това е цялата работа.

— Е, време е да се отучат от фасоните си, защото им предстои да свикнат повече един с друг — отбеляза Клитумна. — Милият ми Луций Гавий се отказва от наетия си апартамент и другата седмица се пренася да живее при нас.

— Тогава аз се изнасям — заплаши Сула.

И двете жени запищяха от ужас при тези му думи: Клитумна с пълен глас, сякаш щяха да я колят, а Никополис — като котенце, попаднало в миши капан.

— О, я стига детинщини! — наведе се той към Клитумна и й прошепна: — Той може и да знае това-онова за положението в къщата, но как мислиш, че ще му се отрази, когато разбере, че другият мъж в къщата спи с две жени едновременно и при това едната е родната му леля?

Тя не можа да се въздържи и заплака.

— Но той сам иска да дойде! Как бих могла да откажа на племенника си?

— Не се тревожи! Ще му спестя оплакванията още отсега, като си замина.

Понечи да се оттегли, но Никополис го сграбчи за ръката и захленчи:

— Сула, мили Сула, недей! Виж, ще спиш с мен, а когато Стих го няма, Клитумна също ще идва при нас.

— Я, много хитро! — намръщи се тя. — Искаш го целия за себе си, нали, алчно създание такова!

Никополис пребледня.

— Ами кажи ти тогава какво предлагаш! Нали ти с твоята глупост ни забърка в тази каша?

— Млъкнете и двете! — просъска Сула по начин, по който отдавна беше установил, че им действа най-добре, във всеки случай далеч по-добре от виковете и крясъците. — Толкова време живеете с мимове, че чак сте заприличали на тях. Няма ли веднъж да се усетите и да престанете с вашите гнусотии? Омръзна ми това положение, в което сте ме поставили. Омръзна ми да съм половин човек!

— Ти не си половин човек! Ти си две половини: едната моя, другата на Ники! — изхили му се злобно Клитумна.

Не можеше да се каже от кое болеше повече: от яростта или от болката. Сула беше на самата граница на умопомрачението и само се мръщеше на двете си мъчителки, неспособен да разсъждава, нито дори да вижда.

— Не мога да продължавам така! — махна той отчаяно с ръце.

— Глупости! Разбира се, че можеш — сряза го Никополис, която без никакво съмнение беше от онези жени, способни във всякаква ситуация да държат мъжете си под чехъл. — А сега иди да свършиш нещо полезно. Утре ще се чувстваш по-добре. Винаги така става.

Искаше му се да избяга далеч от къщи, да си открие някое място, в което наистина би могъл да свърши нещо полезно. Краката му го носеха, без той самият да знае къде, и ето, че вместо да тръгне надолу, той се заизкачва по улицата, към Палациума, другата част на Палатинския хълм, която гледаше към Големия цирк и Капенската порта.

Тук къщите бяха по-нарядко и между тях имаше много зелени площи. Палациумът не беше сред най-елегантните квартали, тъй като се намираше сравнително далеч от Форум Романум. Без да обръща внимание на студа, макар да беше облечен само в домашната си туника, Сула седна върху някакъв камък и се загледа в картината пред себе си; не към празните трибуни на цирка, нито към красивите храмове върху Авентинския хълм, но към самия себе си: представи си как се впуска в едно безкрайно и ужасно бъдеще, как тялото му се издължава, издължава, за да се превърне в неравен път от кожа и кости, по който никой никога не би тръгнал, защото не води никъде. Беше му тежко на душата също както понякога му ставаше тежко на стомаха, без да може да заглуши болката дори да се облекчи; внезапно усети, че целият се тресе, та чак зъбите му тракат, а от гърлото му се разнасят болезнени стенания.

— Зле ли ти е? — изведнъж се дочу нечий тих и плах гласец.

Първоначално не можеше да види нищо, защото обхваналата го агония, сякаш бе отнела зрението му, но после погледът му се проясни и Сула съзря пред себе си нечия остра брадичка, златисти кичури коса, лице, напомнящо голямо сърце, украсено от две огромни, меденокафяви очи, в което се четеше неподправена тревога.

Младата жена клекна срещу него, загърната в тежката, домашно направена дреха, точно както я беше видял в градината на разрушената Флакиева къща.

— Юлия — потръпна от изненада Сула.

— Не, Юлия е сестра ми. На мен ми викат Юлила — усмихна му се тя. — Зле ли ти е, Луций Корнелий?

— Не и за да се вика доктор.

Разсъдъкът му се връщаше и трябваше да си признае, че още веднъж Никополис бе познала — на другия ден вече нямаше да има и помен от мрачните му настроения.

— Толкова бих искал… толкова, толкова бих искал да полудея! — отговори й Сула. — Но, изглежда, не ми се удава.

Момичето не помръдна от мястото си.

— Значи Фуриите още не те искат при себе си.

— Ти сама ли си? — погледна я той укорително. — Какво ги е прихванало родителите ти да те пускат да се разхождаш по това време?

— Робинята ми е с мен — спокойно му отвърна тя и се отпусна на земята. В очите й проблесна палава искрица, а устните й издайнически се извиха в краищата си. — Тя е добро момиче. Изключително предана и дискретна.

— Искаш да кажеш, че те оставя да си ходиш, където искаш, и не те издава на баща ти. Но един ден — отбеляза човекът, когото винаги хващаха, — ще те хванат.

— Но дотогава защо да се тревожа за такива неща?

Юлила се умълча и внимателно заразглежда лицето му, очевидно доволна от това, което вижда.

— Върви си вкъщи, Юлила — въздъхна той. — Ако ще те залавят, по-добре да не е с мен.

— Защото си лоша партия, нали? — попита момичето.

Той не можа да се въздържи и се усмихна.

— Ако така ти харесва.

— Но аз не мисля, че си!

О, какви богове му я бяха пратили? Заслужаваха само благодарности! Сула се отпусна. Изведнъж му се стори, че е станал неузнаваемо лек, сякаш наистина някакъв незнаен, добродушен бог се е разшетал около него. Необичайно усещане за човек, който никога не е познал доброто.

— Аз наистина съм лоша партия, Юлила.

— Глупости! — настояваше на своето тя.

Сула разбираше добре жените, а пред себе си имаше момиче, което беше готово едва ли не да се просне в краката му. Вътрешният му глас обаче не преставаше да го убеждава, че подобна грешка не бива да допуска, че трябва да бъде груб, за да развали цялата магия и да се отърве от неканената си събеседничка. Ала не му беше по силите. Не и с момиче като това, то не го заслужаваше. За нея той трябваше да бръкне дълбоко в торбата с лъжите и да извади оттам най-лъскавия Луций Корнелий Сула: онзи, освободеният от всякакъв фалш, невинният, неопетненият.

— Е, благодаря ти за доверието, млада Юлило — малко колебливо рече той, защото не знаеше какво точно й се иска да чуе, а държеше да й направи впечатление.

— Не бързам — каза му тя със сериозен тон. — Искаш ли да поговорим?

Сула й направи място върху камъка.

— Добре. Но седни до мен. Земята е много влажна.

— Казват — започна тя, — че ти си позор за рода си. Но аз самата не виждам с какво си заслужил подобни оценки, след като тъй и тъй не ти е била предоставена никаква възможност да постигнеш нещо повече.

— Имам някакво смътно чувство, че авторът на тази забележка е баща ти.

— На коя забележка?

— Че съм бил позор за рода си.

Тя беше безкрайно учудена.

— О, не! Не и тата! Той е най-мъдрият човек на земята!

— Докато моят баща беше най-глупавият. Двамата с теб стоим на противоположните полюси в римското общество, млада Юлило.

Тя се беше захванала да къса дългите треви около камъка, издърпваше ги заедно с корените и с чевръстите си пръсти ги оплиташе на венец.

— Ето — подаде го тя на Сула, щом венецът беше готов.

На него изведнъж му секна дъхът; бъдещето изведнъж се сви пред очите му в някакъв могъщ спазъм и макар и само за миг му се показа напълно различно.

— Венец от трева! — зачуди се той. — Не! Не и за мен!

— Разбира се, че е за теб — настояваше Юлила, но понеже той така и не посегна да го поеме от ръцете й, тя сама се приведе и му го сложи на главата. — По-добре щеше да е, ако имаше цветя, но по това време на годината…

Тя наистина не разбираше! Но пък и той нямаше да седне да й обяснява, затова й напомни:

— Но венец от цветя се дава само на любимия.

— Ти си любимият ми — нежно изрече момичето.

— Само за кратко, малката, а после ще ти мине и няма дори да си спомняш за мен.

— Нищо подобно!

Сула скочи на крака и се засмя:

— Я стига! Та ти си само на петнайсет!

— На шестнайсет! — възрази му девойката веднага.

— Петнайсет, шестнайсет, къде е разликата? Ти си си просто едно дете.

Юлила се изчерви от възмущение и в погледа й проблесна гняв.

— Не съм дете! — извика му тя.

— Разбира се, че си — засмя се той отново. — Погледни се само каква си ми пухкавичка, като някакво кученце.

Така беше по-добре! Трябва да я постави на мястото й, докато е време.

Но като че ли се беше престарал. Беше я засегнал твърде дълбоко, беше я наранил в самата душа и изведнъж беше убил цялото й желание.

— Нима не съм хубава? — попита Юлила. — Винаги съм си мислила, че съм.

— Да пораснеш е неприятна работа — рязко отсече Сула. — Предполагам, че почти всички родители казват на момиченцата си, че са хубави. Но светът гледа с други очи. Като пораснеш, ще бъдеш достатъчно привлекателна, за да си намериш съпруг.

— Но аз искам единствено теб — едва-едва промълви тя.

— Стига толкова. Най-добре да престанеш да си правиш илюзии, дебеличкото ми кученце. А сега бягай, преди да съм ти дръпнал опашката. Хайде, къш!

Юлила така и направи, а робинята изостана и отчаяно й викаше да я изчака. Сула ги наблюдаваше как се спускат една след друга по склона и чак след като изчезнаха, седна отново на камъка.

Венецът стоеше все още върху главата му и контрастираше с огнените му къдрици. Сула вдигна ръка, за да го свали, но не го хвърли. Остана известно време да се взира в изсъхналите тревички, след което го прибра в пазвата си и пое към къщи.

Бедното дете. Все пак беше я обидил незаслужено. Но трябваше на всяка цена да я отблъсне от себе си. Само това му липсваше, съседката на Клитумна да скита нощно време пред къщата й, и при това да има за баща сенатор.

Но докато слизаше надолу към дома си, на всяка крачка усещаше как изсъхналата трева го боде в гърдите, напомняйки му за себе си. „Корона Граминея“. Венец от трева. При това даден му на Палатина, където още преди векове Ромул е положил основите на своя град, където са се гушели една до друга сламените колибки като онази до Стълбите на Какус, която и досега се пазеше като талисман от гражданите. Венец от трева, даден му от самото въплъщение на Венера — при това от една от дъщерите й, Юлия. Това беше знамение.

— Ако всичко свърши тъй, както искам, ще издигна храм в твоя чест, Венера Победителка! — зарече се той на глас.

Защото най-сетне пред очите му се разгърна истинският път, който трябваше да следва. Опасен. Отчайващ. Но за човек, който няма какво да губи и иска всичко да спечели, това беше единственият възможен път.

Вече се здрачаваше, когато робът му отвори вратата у Клитумна и Сула попита къде са жените. Двете го чакаха в триклиния, застанали една до друга, за да могат да го обсъждат, без да извисяват глас. Всъщност нямаше съмнение, че именно той беше обект на разговора им. Както се излежаваха върху кушетката, и двете скочиха като по нечий знак при влизането му, опитвайки се да изглеждат възможно най-невинни и невъзмутими.

— Искам пари — смело заяви Сула.

— Ама Луций Корнелий… — мигновено настръхна Клитумна.

— Млъкни, стара развратнице! Искам пари.

— Но Луций Корнелий!

— Заминавам на почивка — беше единственото обяснение, което той щеше да им даде, без дори да се излегне до тях. — Зависи от вас. Ако искате да се върна — за да получавате още от това, което притежавам, — ще ми дадете хиляда денария. Ако ли не, напускам Рим завинаги.

— Всяка от нас ще ти даде по петстотин — неочаквано се съгласи Никополис, като се опитваше да разбере по погледа му какво си е наумил.

— Сега, веднага — настоя Сула.

— Може би няма да намерим толкова в къщата — опита се да се измъкне гъркинята.

— По-добре да се поразтърсите, защото нямам намерение да чакам.

Когато след петнайсетина минути Никополис отиде до стаята му, той вече си приготвяше багажа. Тя седна на леглото му и без да продума, зачака да благоволи да я погледне.

Накрая не се стърпя и отвори първа уста:

— Ще си получиш парите. Клитумна прати иконома при банкера. Къде ще ходиш?

— Не знам, пък и не ме интересува. Просто ми се ще да се махна оттук. — Опитваше се той да сгъне с възможно най-малко движения чорапите си на топка, преди да ги пъхне в ботушите.

— Събираш си багажа като истински войник.

— Откъде знаеш как войниците си събират багажа?

— О, ами по едно време бях любовница на военен трибун. Можеш ли да повярваш, дори вървях в строя. На какво ли не е способен един млад човек в името на любовта! Обожавах го. Затова го придружавах навсякъде. В Испания, после в Азия — въздъхна Никополис.

— И какво стана накрая? — попита Сула, докато сгъваше една от по-елегантните си туники около кожени гащи.

— Убиха го в Македония, а аз се върнах вкъщи.

Изведнъж я обзе някаква печал и съжаление, но не толкова към покойния й любовник, колкото към Луций Корнелий, красивия лъв, който беше заловен и хвърлен на арената.

— Беше ми завещал всичко, което притежаваше, и така изведнъж се оказах доста богата. В ония времена за армията падаше голяма плячка.

— Искрени съболезнования. — Той прибра бръснача си в кожения калъф и го пусна в дисагите.

Лицето на Никополис се разкриви и тя проплака:

— Ужасна къща! О, как само я мразя! Всички ние сме огорчени и нещастни. Колко са истински приятните неща, които си казваме? Почти сме ги забравили. Знаем само да се обиждаме, да бълваме злоба и омраза. Защо изобщо съм тук?

— Защото, скъпа, си започнала малко да поовехтяваш — отговори й Сула, който ни най-малко не смяташе да й възразява. — Вече не си онова момиче, което е марширувало с легионите из Испания и Азия.

— А ти ни мразиш всички — каза тя. — На това ли се дължи цялата тази тежка атмосфера? Единствено на теб? При това мога да се закълна, че тепърва ще става още по-зле.

— Съгласен съм. Затова и смятам да изчезна за известно време. — Затегна той ремъците на двете торби и с лекота ги вдигна от земята. — Искам да се почувствам свободен. Да отида в някой голям провинциален град, където да харча като луд, без някой да познат да види тъпата ми мутра, да ям и пия до пръсване, да направя деца на поне пет-шест момиченца, да му ударя едно петдесет-шейсет въргала с мъжищата, дето си мислят, че и с една ръка ще ме оправят, да се запозная с всички хубави момченца по пътя и да им скъсам нежните задничета — усмихна се зловещо Сула. — А след това, скъпа, имаш думата ми, че ще се прибера като послушно кученце у дома при теб, Стихчо — Свинчо и леля Клити, и всички ще заживеем щастливо.

Това, което не й каза, беше, че смята да вземе със себе си и Метробий; нямаше да го съобщи и на Сцилакс.

А дори Метробий нямаше представа какви всъщност са намеренията му. Защото изобщо не ставаше дума за почивка. Сула щеше да започне едно научно изследване, в което да се просвети по известни въпроси от фармакологията, химията и ботаниката.

Върна се в Рим едва в края на април. Остави Метробий на прага на елегантния апартамент на Сцилакс на Целийския хълм, вън от Сервиевите стени и отиде до Валис Каменарум, за да върне двуколката и мулетата, взети под наем заради пътешествието. Беше си платил още в началото, така че просто нарами дисагите си на гръб и пое пеша из града. Не беше взимал роби със себе си, та затова през цялото време с Метробий бе трябвало да разчитат на прислугата из всевъзможните странноприемници и пощенски станции на полуострова.

Докато изкачваше Апиевия път към Капенската порта, която като с нож разсичаше зидарията на двадесет стъпки високата римска крепостна стена, Сула си рече, че градът го посреща изключително благосклонно. Легендата гласеше, че Сервиевите стени, защищаващи Рим, са били построени от цар Сервий Тулий още преди да е била установена републиката, но като повечето истински аристократи Сула добре знаеше, че укрепленията са се появили на бял свят най-много триста години по-рано, след плячкосването на града от галите. Дивите орди на галите се бяха спуснали откъм Западните Алпи, бяха се изсипали като лавина из долината на реката Пад, пробивайки си лека-полека път едновременно от изток и от запад към сърцето на Италия. Много от тях се бяха заселили, където им се харесаше, особено в Умбрия и Пиценум, но онези, които продължаваха на юг по Касиевия път из Етрурия, си бяха поставили за единствена цел Рим. И Рим беше достигнат на свой ред, оплячкосан и едва ли не изтръгнат от ръцете на законните си господари. Едва по-късно Сервиевите стени бяха издигнати, докато италийските племена около Пад, из Умбрия и Северен Пиценум се смесиха с галските заселници, превръщайки се в нова раса, презряна от латините. Никога повече Рим не позволи времето или неприятелите да разрушат стените му; цената на галския урок се беше оказала твърде висока, за да изчезне някога страхът от варварските нашествия, който все още спохождаше римляните.

Въпреки че по билото на Целийския хълм бяха изникнали няколко скъпи инсули, като цяло пейзажът до самата Капенска порта беше по-скоро селски. Валис Каменарум се беше изгубила в ограждения за добитък, кланици, пушални за месо, както и за пасища, из които се разхождаше живата храна на най-големия град в Италия. Но едва от вътрешната страна на Капенската порта започваше същинският Рим. Вярно, че тълпите на Субура и Есквилинския хълм бяха далеч, но все пак ясно се усещаше, че си попаднал в град. Сула заобиколи Големия цирк и пое нагоре по стълбите на Как, водещи към Палатинския Гермал, откъдето до къщата на Клитумна бяха две крачки.

Пред вратата си пое дълбоко въздух и потропа. Вътре го чакаше цял един свят от истерични жени. И нямаше нищо чудно в това, че и Никополис, и Клитумна се радват да го видят отново. Двете плачеха и цвилеха от радост, увисваха на врата му, докато той ги изблъскваше с ръце, кръжаха около него, следваха го навсякъде, решени за нищо на света да не го оставят на мира.

— Къде се предполага, че ще спя идните дни? — попита той, като в същото време отказа да остави дисагите си на роба, който се беше завтекъл да ги поеме.

— При мен — победоносно му отвърна Никополис, която най-сетне бе успяла да срази Клитумна.

Вратата към таблиния така и не се отвори, което направи впечатление на Сула, докато той я задминаваше, следвайки Никополис навън под колонадата и оставяйки мащехата си да кърши ръце в атрия.

— Предполагам, че докато ме е нямало, Стихчо — Свинчо се е чувствал като у дома си? — обърна се към любовницата си, когато стигнаха онази част от къщата, която й беше предоставена.

— Ето — показа му тя новия дом, без да обърне внимание на въпроса му.

Не можеше да се отрече, заради него се беше разделила с просторната си дневна, ограничавайки се със спалнята и допълнителната стаичка. Сула усети, че се изпълва с признателност към Никополис и я изгледа с известна тъга, може би нещастен, че никога допреди не я е обичал тъй силно, както в този миг.

— Всичко това е за мен? — не вярваше той.

— За теб — усмихна му се тя.

Сула захвърли дисагите си върху леглото.

— А Стих? — не можа да се стърпи да попита.

Естествено тя повече би искала той да я целуне, да я люби, но много добре знаеше, че докато е бил далеч от нея и Клитумна, не си е губил времето и едва ли точно в този миг би потърсил утеха в тялото й. Плътта щеше да почака. Въздишайки тежко, Никополис трябваше да се задоволи с ролята си на добросъвестен осведомител.

— Което си е истина, Стих е заздравил позициите си — започна тя и посегна да разопакова багажа му.

Той обаче не й позволи и пусна дисагите зад една от раклите за дрехи, където никой да не ги пипа. След което се премести върху любимия си стол, поставен зад ново писалище. Никополис седна на леглото.

— Искам да науча всичко — подкани я той.

— Ами Стихчо се е намърдал в царските покои и естествено ползва и таблиния. Но, от друга страна, така е по-добре, защото стои по-далеч от нас и не ни къса постоянно нервите. Дори Клитумна вече трудно го издържа. Да минат още няколко месеца и съм убедена, че ще го изхвърли. Във всеки случай беше много мъдро от твоя страна, дето се махна — започна тя уж машинално да оправя възглавниците зад гърба си. — Да си призная, когато тръгваше, бях абсолютно против това, но с времето размислих и открих, че си бил напълно прав, а аз просто не съм си давала ясна сметка за нещата. Стихчо завзе къщата ни като някакъв велик пълководец, а теб те нямаше да му помрачиш удоволствието от победата. Е, нещата се попромениха. Книгите ти отидоха на боклука — не, няма страшно, робите ги спасиха навреме, — а след тях и всичките ти лични вещи: дрехи и така нататък. Но понеже всички роби биха предпочели ти да си тук, а не той, нищо не се е изгубило — всичко сега е някъде из тази стая.

Светлите му очи обходиха стените и красивата мозайка на пода.

— Много мило — съгласи се Сула. — Продължавай.

— Клитумна не беше на себе си от мъка. Не й беше минало дори през ума, че Стихчо ще ти изхвърли нещата. Дори мисля, че изобщо не е искала да го взима у дома си, но не е знаела как да му откаже. Все пак кръвта вода не става, а тя друг роднина, освен него няма. Клитумна може и да не е от най-умните, но й е повече от ясно, че ако племенникът й толкова е настоявал да се пренесе тук, направил го е единствено с надеждата по този начин да те изхвърли на улицата. В крайна сметка не може да се оплаче от безпаричие. Но това, че теб те нямаше дори когато той ти изхвърляше вещите, му отне голяма част от удоволствието. Никакви разправии, никакви възражения, нищо… Само нацупени роби, хленчеща леля Клити и аз… дето гледам през него като през стъкло.

На вратата се появи мъничката робиня Вити с поднос в ръце, а на подноса — кифлички, банички, сладкиши и пасти. Усмихвайки се плахо на Сула, тя остави подноса на края на писалището и като забеляза с крайчеца на окото си небрежно захвърлените дисаги зад раклата, на свой ред се насочи към тях, за да ги разопакова.

Сула скочи толкова бързо от мястото си, че Никополис дори не забеляза кога е застанал на пътя на момичето. Преди секунда си седеше мирно и тихо на стола, а ето, че сега любезно даваше знак на робинята, че е по-добре да стои далеч от раклата, щипеше я игриво по бузата и властно я отпращаше от стаята. Това започваше да й се струва наистина съмнително.

— Ама си ги пазиш тия торби! — възкликна почти неволно Никополис. — Какво толкова си скрил в тях? Като някакво куче си, което варди да не му откраднат кокала.

— Сипи ми малко вино — помоли я той вместо отговор и като седна обратно на стола, посегна към най-апетитния сладкиш върху подноса.

Жената му наля, но не се отказа тъй лесно от въпроса си.

— Кажи де, Луций Корнелий, какво толкова има в тия торби, че не искаш никой да го вижда? — И му подаде чашата неразредено вино.

Усмивката изчезна от лицето му. С жест се опита да я убеди, че въпросът й му се струва изключително глупав и досаден.

— Ти какво мислиш, че има? Почти четири месеца съм бил далеч от момиченцата си! Признавам, че не съм мислил през цялото време за вас, но пък това не значи, че не съм се сещал изобщо! Особено когато се сблъскам с нещо мъничко, за което да си кажа, че ще се хареса на някоя от двете ви.

Никополис внезапно грейна при тези думи. Сула никога не й беше подарявал нищо. Нито пък на Клитумна, доколкото си спомняше. Никога през живота си той не беше подарил никому нищо, а тя беше достатъчно добре запозната с човешката природа, за да знае, че това се дължи не толкова на бедността му, колкото на вродената му стиснатост: щедрият дава и тогава, когато не притежава кажи-речи нищо.

— О, Луций Корнелий! — възкликна радостно гъркинята. — Наистина ли? Кога ще мога да видя?

— Когато реша, че е дошъл моментът. — Обърна той стола си, за да погледне през големия прозорец зад себе си. — Колко е часът?

— Не знам… сигурно около осмия час. Във всеки случай е рано за вечеря.

Сула се надигна от мястото си, отиде до раклата, извади дисагите иззад нея и ги преметна през рамо.

— Ще се върна за вечеря.

Устата й провисна, докато го гледаше как се насочва към вратата.

— Сула! Ти си най-досадното създание на света. Кълна се! Едва си се прибрал вкъщи и вече отново се стягаш да излизаш. Да ти кажа, не ми се вярва толкова да си се затъжил за Метробий, след като тъй и тъй си го имал през цялото време до себе си!

Сула се спря за миг насред стаята и широко се усмихна.

— Разбирам! Сцилакс е идвал да се оплаква, нали?

— Може и така да се каже. Дойде като някакъв трагик, в ролята на Антигона, и си тръгна като комик, играещ евнуха в пиесата. Клитумна като че ли го уцели, където не трябваше! — засмя се Никополис, като си спомни за сцената.

— Пада му се на старата курва. Знаеш ли, че той умишлено не е позволявал на момчето да се научи да чете пише!

Но дисагите върху гърба му отново предизвикаха подозрения.

— Толкова ли ни нямаш доверие, че ги взимаш отново със себе си? — попита тя.

— Не съм чак такъв глупак — каза й Сула на сбогуване.

Пусто женско любопитство! Оказа се глупак. Как можа да не се сети какво го чака вкъщи? Затова трябваше възможно най-бързо да отиде до Големия пазар, където да прекара около час, съсредоточен с какво точно да донапълни торбите си, похарчвайки и последните остатъци от хилядата си денария, които бе мислил да запази за бъдещето. Пфу, жени! Да не си заврат носа някъде! Как можа да не се сети навреме?

И така дисагите започнаха да се пукат по шевовете от шалове и гривни, от пъстри източни чехлички и финтифлюшки за коса. На вратата на Клитумна го посрещна все същият роб, който му съобщи, че дамите и господарят Стих са вече в триклиния, но са предпочели да поизчакат още малко, преди да започнат с вечерята.

— Кажи им, че идвам след малко — заръча му Сула и се запъти към покоите на Никополис.

Наоколо нямаше признаци на живот, но за всеки случай Сула затвори кепенците на прозореца и залости здраво вратата зад гърба си. Нахвърли набързо накупените подаръци върху писалището, а до тях няколкото свитъка с книги, които си беше харесал по време на пътешествието. Едната от двете дисаги така и остана непобутната. От другата бяха наизвадени няколко ката дрехи, които си намериха място върху леглото, а след тях се подаде чифт навити чорапи. Сула забърника внимателно из тях и извади две мънички шишенца със запушалки, грижливо запечатани с восък. После се показа и една на вид най-обикновена дървена кутийка, достатъчно малка, за да се изгуби в шепата му. Сякаш не можеше да устои на изкушението, той повдигна капачето й, което между другото си пасваше прекрасно с отвора на кутийката, и погледна вътре. Съдържанието й като че ли с нищо не можеше да привлече интереса на любопитния: само няколко щипки сивкавобял прашец. Сула му се полюбува малко, сетне пръстите му наместиха капачето и кутийката трябваше да си намери мястото сред останалите вещи. Но къде? Погледът му обиколи стаята и веждите му неволно се сбърчиха в колебание.

До стената беше опряна дълга, тясна маса, върху която бяха струпани няколко дървени шкафа, издялани във формата на миниатюрни храмове: единствените реликви, останали от славния някога род на Корнелий Суланите. Всичко, което Луций Корнелий беше наследил от баща си, всичко, което баща му не бе успял да продаде за пиене, по-вероятно, защото не си беше намерил купувач, отколкото, защото сърцето не би му позволило да се раздели с тях. Шкафовете бяха пет на брой, всеки от тях представляващ куб с размери две на две на две стъпки; пред всеки стояха две колони, а между тях бяха изрисувани дървени вратички; отгоре пък фронтон с изваяни миниатюрни копия на скулптури на върха и по краищата, а върху антеблемента под фронтона изписано нечие име. Първото беше на легендарния прародител на цялата фамилия на Корнелиите, сиреч и на седемте й патрициански разклонения; второто — на Публий Корнелий Руфин, консул и диктатор преди повече от двеста години; третото на сина му, два пъти консул и веднъж диктатор по време на Самнитските войни, по-късно изгонен от Сената, задето скришом си присвоил някаква сребърна посуда; четвъртото на първия Руфин, наречен Сула, през целия си живот жрец на Юпитер; и последното на неговия син, претора Публий Корнелий Сула Руфин, известен с това, че е организирал първите „луди Аполинарес“, игрите в чест на Аполон.

Сула си избра шкафа с името на най-стария Сула и внимателно отвори вратичката му, опасявайки се да не повреди дървото, което с годините на нехайно отношение бе станало твърде крехко и можеше да се строши между пръстите. Навремето цветовете му са били ярки, а мъничките релефни фигурки — ясно очертани, но сега шарките се бяха изгубили, а миниатюрите — изпочупени. Един ден Луций Корнелий се беше зарекъл, че на всяка цена трябва да намери пари не само за възстановяването на домашните реликви, но и за нов дом, където да ги изложи гордо насред просторния атрий. Така или иначе, за момента те щяха да му послужат за скривалище на двете шишенца и на кутийката с бял прах, а от тях най-удобен изглеждаше шкафът с името на Сула, фламен Диалис, за времето си най-святата личност в цял Рим — служителя на Юпитер Оптимус Максимус.

Вътре в самия шкаф се намираше восъчната маска на прадядото, изляна върху лицето му и украсена с перука, която да я превърне в едва ли не точно копие на човека, когото изобразяваше. Дори очите си стояха на мястото и се блещеха срещу Сула, по-скоро сини, отколкото сиви; кожата на Руфин беше светла, но не чак толкова, колкото на правнука, косата, гъста и заплетена на множество къдрици, също беше червеникава, но повече с цвят на морков, отколкото на злато. Около маската беше оставено достатъчно празно място, за да може човек да бръкне зад нея и да я откачи от дървената имитация на глава, върху която беше закрепена. За последен път лицето на прадядото се беше показало на бял свят при погребението на Сула Старши, за чието заплащане синът и до ден-днешен предпочиташе да не си спомня, като се има предвид каква противна личност уреждаше нещата.

Сула затвори вратичките с известно благоговение, после прокара пръсти по гладката повърхност на стъпалцата на подиума. Наглед те не правеха впечатление с нищо, но като всеки истински храм и този имаше двоен под. Натисна, където трябваше и изведнъж стълбите, водещи към миниатюрното светилище, се оказаха не друго, а обикновено чекмедже. По принцип то не беше предвидено да служи за скривалище, а по-скоро в него да се пазят описаните върху пергамент славни деяния на покойния предшественик, както и подробните данни относно ръста, походката, маниерите, му, физическите му особености и типичните му жестове. Защото случеше ли се някой Корнелий Сула да умре, за погребалната му церемония се наемаше специален актьор, който да прилича възможно най-много на блаженопочиващия му прародител, създавайки така впечатлението самият той да се е завърнал от царството на мъртвите, за да съпроводи поредната брънка от благородната си фамилия по дългия й път от щастливия свят на живите, където някога сам се е разполагал, до крайната спирка за всеки простосмъртен.

Документите, в които беше събрано всичко известно за Юпитеровия жрец Публий Корнелий Сула Руфин, все още си седяха в чекмеджето, но около тях се намери достатъчно празно място за двете шишенца и кутийката. Сула ги пъхна вътре, затвори чекмеджето и го намести така, че ничий любопитен поглед да не открие за какво служат стъпалата към храма. Руфин единствен щеше да узнае тайната му.

Поуспокоен, отвори кепенците на прозореца и вратата към градината и събра накуп дрънкулките и парцалчетата от писалището. По лицето му се изписа злорада усмивка, когато измежду няколкото свитъка, оставени до тях, ръката му извади един по-различен.

Както можеше да се очаква, Луций Гавий Стих беше заел почетното място в десния край на ложето в средата. Това беше от малкото римски домове, където и жените се хранеха излегнали, тъй като и Клитумна, и Никополис отдавна се бяха разделили с всякакви предразсъдъци относно нормите за благоприличие.

— Ето ви и вас, момичета — поздрави Сула, обсипвайки с подаръци двете жени с щастливи лица, които като слънчогледи се бяха обърнали към него. Подаръците бяха добре подбрани: хем да се срещат по-рядко по римските сергии, хем никоя жена да не се срамува да си ги сложи, щом излиза навън.

Но преди да се излегне между двете жени, които само това и чакаха, той мина пред Стих и му подаде книжката.

— Ето нещичко и за теб, Стих.

И докато се наместваше между любовниците си, които се бяха размъркали като котета от удоволствие, Стих, озадачен от това как тъй и той е бил удостоен с честта да получи подарък от новопристигналия, развърза връзчиците около свитъка и нетърпеливо го разгърна. Изведнъж по пъпчивите му бузи изригнаха две аленочервени петънца, а ококорените му очи лакомо запоглъщаха красивите рисунки по папируса, изобразяващи две изящни мъжки фигури, надарени с еректирали пениси, които изпълняват, легнали една върху друга всевъзможни физически упражнения. Разтрепераните му пръсти набързо навиха обратно свитъка и колкото и да му беше трудно, трябваше да намери малко смелост и да хвърли поне един поглед на необичайния си благодетел. Хищните очи на Сула се показваха иззад косите на Клитумна, готови да го разкъсат в мълчаливо презрение.

— Благодаря ти, Луций Корнелий — прописка гласчето на Стих.

— За мен беше удоволствие, Луций Гавий — отвърна му някак приглушено той.

В този миг беше поднесено и така нареченото „густацио“ — първото ястие, — за което Сула бе сигурен, че по случай завръщането му робите са се попрестарали с количеството. Освен обичайните маслини, салати и твърдо сварени яйца, в чинийките имаше колбаси от фазан, както и едри късове риба тон, обилно залети с олио. Сула блажено опита деликатесите, без да изпуска с крайчеца на окото си Стих, който седеше като наказан сам на едната кушетка, докато родната му леля се притискаше до хълбока на доведения си син, а Никополис най-безочливо галеше Сулините слабини.

— Та какви са новостите тук? — позаинтересува се Сула, след като четиримата ометоха чиниите.

— Ами не се е случило нищо особено — отвърна му Никополис, която като че ли повече се интересуваше какво става под ръката й.

Той се обърна към Клитумна:

— Нещо не й вярвам — пое ръката й и започна да си играе с пръстчетата й. Забелязал очакваното изражение на погнуса по лицето на Стих, той започна да ги облизва. — Кажи ми, любима — близ — защото ми е трудно да повярвам — близ — че нищо не се е случило… — близ, близ, близ.

За щастие „феркулите“ — основните ястия — дойдоха навреме. Лакомата Клитумна освободи ръката си от пръстите на любимия и сграбчи най-близката овнешка мръвка от чинията.

— Съседите ни се постараха — заразказва му тя между две хапки — да наваксат с шума, който ние им вдигахме, преди да заминеш. — Въздишка. — Жената на Тит Помпоний се сдоби с момче през февруари.

— Богове, още едно досадно банкерско изчадие, лакомо за пари и за нищо друго! — възкликна Сула. — Предполагам, че Цецилия Пилия е добре?

— Много! Никакви усложнения.

— А какво ново при Цезарите? — подсети се той за прекрасната Юлила и венеца от трева, който тя му бе дарила.

— Виж, там има страшни новини! — облиза пръсти Клитумна. — Вдигнаха сватба — същинска сензация, бих казала.

Нещо му стана на сърцето на Сула. Като че пропадна чак в стомаха му. Много странно усещане, наистина.

— О, така ли? — рече той, сякаш новината не го вълнуваше ни най-малко.

— Наистина! Голямата дъщеря на Цезар взе, че се омъжи не за друг, ами за Гай Марий, представяш ли си! Направо отвратително!

— Гай Марий…

— Какво, да не би да не го знаеш? — зачуди се тя.

— Не мисля, че съм го чувал. Марий… Трябва да е някой нов човек.

— Точно така. Беше претор преди пет години, но, разбира се, така и не се добра до консулството. Обаче стана управител на Далечна Испания, където натрупа невероятно състояние. От мини и какво ли не.

Кой знае защо, Сула си спомни за мъжа с благородната осанка, който му беше направил впечатление на церемонията по встъпването в длъжност на новоизбраните консули; нали и той имаше пурпурен ръб върху тогата.

— Как изглежда?

— Същинска гротеска! Най-огромните вежди, които можеш да си представиш! Като някакви космати гъсеници. — Жената посегна към задушените броколи. — Поне трийсет години по-стар от Юлия. Горката!

— Че какво толкова необичайно има? — реши, че е крайно време да се намеси в разговора Стих. — Поне половината девойки в Рим си взимат мъже, които могат да им бъдат бащи.

Никополис се намръщи и се обади:

— Е, чак пък половината! Една четвърт може би е по-точно.

— Отвратително! — отбеляза Стих.

— Глупости! — енергично му възрази гъркинята и се надигна, за да го изгледа пренебрежително. — Ако искаш да знаеш, грознико, младите момичета имат много по-различно мнение за възрастните мъже от това, което всички си мислят! Най-малкото възрастните си знаят мястото и се държат далеч по-разумно от младоците! Най-нещастните ми връзки са били с мъже под двайсет и пет. Мислят си, че всичко им е ясно, ама всъщност живеят като в мъгла. Като някакви добичета са. Всичко свършва, преди още да е започнало.

Понеже самият Стих беше само на двадесет и три, думите й нямаше как да не го засегнат.

— А ти какво? Мислиш, че на теб всичко ти е ясно, така ли?

Но „гневната“ му реплика беше посрещната по-скоро с безразличие.

— Във всеки случай повече отколкото на теб, грознико.

— Стига, стига, тази вечер всички трябва да сме радостни и щастливи! — прекъсна ги Клитумна. — Та нали нашият скъп Луций Корнелий се е завърнал.

Скъпият им Луций Корнелий използва случая, за да награби мащеха си и като я просне под себе си на кушетката, да започне да я гъделичка, докато не я чуе да пищи неистово от удоволствие и да маха във въздуха с крака. Никополис нямаше как да не се притече на помощ на приятелката си и също се хвърли в сражението, гъделичкайки на свой ред Сула. В крайна сметка кушетката се превърна в едно безразборно меле.

Това вече се стори прекалено на Стих. Стиснал под мишница новата си книжка, той се изхлузи от ложето и се измъкна тихомълком от стаята, без никой от другите дори да усети. Как можеше да се изгони такъв човек? Та леля Клити беше влюбена до уши в него! Дори докато Сула го нямаше, племенникът й не бе успял да изхвърли нещата му на улицата. През цялото време само я беше слушал как плаче, задето двете й момченца не могли да се понасят.

Той почти не беше вкусил от вечерята си, но това не го тревожеше особено, защото в стаята си имаше солиден запас от неща за похапване: цяло гърне, пълно с любимите му сиропирани смокини и медени сладки, което готвачът трябваше всеки ден да пълни, а също разни напарфюмирани, лепкави желета, идващи чак от Партия, сочни стафиди, пасти, подсладено вино и какво ли още не. Спокойно можеше да мине и без овнешко печено и задушени броколи; стигаше му само да има нещо сладко под ръка.

Подпрял брадичка на ръката си, запалил голямата лампа, за да пропъди сенките на падащата вечер, Луций Гавий Стих замислено смучеше захаросани смокини, разглеждаше картинките, които Сула му беше подарил, и внимателно четеше краткия гръцки текст встрани от тях. Разбира се, за него не беше трудно да се досети, че ако Сула му е подарил подобно четиво, направил го е само за да му докаже, че той самият не се нуждае от него, понеже тъй и тъй се справя добре, но това не го притесняваше. Стих не можеше да се нарече нито горд, нито честолюбив. Ах! Нещо се случваше под бродираната му туника! Ръката му се прокрадна надолу, за да се скрие от единствената публика — гърнето със сиропираните смокини.

Колкото и да не му се искаше да си го признае, Луций Корнелий Сула трябваше да се остави на някакъв смътен вътрешен импулс и на другата сутрин да прекоси целия Палатин, за да отиде до мястото в Палация, където преди време се беше срещнал с Юлила. Вече беше истинска пролет и навсякъде зелените площи се губеха под всевъзможните цветове на нарцисите и анемониите, на зюмбюлите и теменужките, дори тук-там на някоя подранила роза; дивите ябълки и праскови също бяха отрупани с бели и розови цветове, а камъкът, на който двамата с нея бяха седели през януари, едва се виждаше сред избуялите треви.

Придружена от вечната си спътница — робиня, Юлила и сега стоеше на същото място, като още отдалеч му се стори, че е поотслабнала, а кожата й е поизгубила медения си цвят. Щом го забеляза, по лицето й се изписаха едновременно радост и триумф, които като вълни мигом се предадоха по цялото й същество. Не беше ли наистина прелестна! Никога през цялата история на човечеството сред смъртните не се беше раждала подобна красавица! Сула се закова на място и усети как целият настръхва от ужас и страхопочитание. Венера! Тя беше Венера. Господарката на живота и смъртта. Защото какво е животът, ако не прераждане, и какво е смъртта, ако не изчезване? Всичко останало беше просто украса, измислици, които хората сътворяваха, за да убеждават сами себе си, че животът и смъртта трябва да означават нещо повече. Да, тя беше Венера. Но дали това правеше него Марс? Беше ли той неин равен сред божествения пантеон? Или просто му се отреждаше ролята на Анхиз, смъртния, с когото богинята бе благоволила да прекара един-единствен миг от олимпийската си вечност?

Не, той не беше Марс. Животът го беше превърнал в украшение, и то от най-евтините. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на Анхиз, човекът, който дължеше славата си единствено на странните капризи на Венера. Изведнъж Сула се изпълни с ярост и омраза, жилите му се опнаха и кръвта запулсира на тежки тласъци из тях. Цялата жлъч се беше събрала в двете му ръце и той усещаше как му се иска с един-единствен удар да превърне богинята Венера в земната Юлила.

— Чух, че вчера си се върнал — посрещна го тя, без да помръдне от мястото си.

— Имаш си шпиони, нали? — Той също не се доближи повече към нея.

— Не е нужно, Луций Корнелий. На нашата улица всичко можеш да научиш от робите.

— Е, надявам се, не си мислиш, че съм дошъл тук, за да търся точно теб. По-скоро ми се искаше да избягам малко на спокойствие.

Тя наистина се беше разхубавила от времето на предишната им среща, колкото и да му се беше струвало, че няма закъде повече. „Моето медено момиченце — мислеше си Сула. — Юлила!“ Името капеше като мед на устата му. Сякаш наистина Венера беше застанала пред него.

— Това означава ли, че нарушавам спокойствието ти? — попита Юлила, прекалено самоуверено за такова младо момиче.

Той се засмя, сякаш думите й му се бяха сторили забавни.

— Богове, явно, че момиченца като теб наистина имат още доста да чакат, за да пораснат. Казах, че съм дошъл тук, за да си потърся малко спокойствие. И щом като съм решил, че точно тук ще го намеря, по пътя на логиката излиза, че ти не ми го нарушаваш ни най-малко.

На нея обаче не й се щеше да се даде толкова лесно.

— Нищо подобно! Просто не си очаквал, че ще ме откриеш на това място.

— Което пък ще рече, че не си ми кой знае колко интересна.

Естествено борбата между двамата беше твърде неравна: пред очите на Сула Юлила започна да се смалява, да губи блясъка си, да се превръща от богиня в простосмъртна. Веждите й се сбърчиха болезнено, но все пак успя да не заплаче, само да го изгледа с недоумение. Как бе възможно тези думи да са излезли от устата на човека, за когото тя дълбоко в сърцето си беше сигурна, че всеки миг ще падне в краката й.

— Обичам те! — изрече Юлила, сякаш това обясняваше всичко.

Но Сула отново се засмя.

— Какво може да знае едно петнайсетгодишно момиче за любовта?

— Аз съм на шестнайсет!

— Виж, момиченце — грубо отсече той, — най-добре да ме оставиш на мира! От досада вече се превръщаш в напаст. — И се обърна на другата страна, без повече да я погледне.

Тя обаче не се обля в сълзи. Може би щеше да бъде по-добре за бъдещето й, ако го беше сторила. Защото сълзите навярно щяха да я убедят, че греши, че няма ни най-малката възможност да спечели сърцето на любимия си. Но ето, че почти невъзмутима, дори с гордо вдигната глава, тя се върна при робинята си Хризеис, която дотогава уж през цялото време се беше любувала на празните трибуни на Големия цирк.

— Ще ми бъде трудно с него, но както и да е. Рано или късно той ще бъде мой, тъй да знаеш, Хризеис.

— Мисля, че просто не те желае — опита се да я разочарова робинята й.

— Разбира се, че ме желае! — презрително я изгледа Юлила. — Желае ме, и то повече от всичко друго на света!

Дългото съжителство с Юлила беше научило Хризеис, че е най-добре да не спори с господарката си. Затова сега, вместо да се опита да я вразуми, тя просто вдигна рамене.

— Прави, каквото щеш.

Двете се насочиха към къщи, без да продумат повече, което беше доста необичайно. Бяха връстнички и открай време се бяха научили да си споделят всичко. Когато обаче излязоха пред храма на Великата майка, Юлила наруши мълчанието и твърдо се зарече:

— Отсега нататък няма да сложа трошичка в устата си.

Робинята се спря.

— И какво си мислиш, че ще постигнеш с това?

— Ами през януари той ми каза, че съм дебела. И е прав.

— Юлила, много добре знаеш, че не си дебела!

— Напротив. Затова и от януари досега не съм докоснала нищо сладко. Поотслабнала съм, но не достатъчно. Той харесва слаби жени. Виж например Никополис. Ръцете й са като клечки.

— Но тя е дърта! — възрази й Хризеис. — Каквото ти отива на теб, естествено, че няма да й отива на нея. Освен това, ако не ядеш, ще разтревожиш родителите си… ще си помислят, че си болна!

— Толкова по-добре — зарадва се момичето. — Ако решат, че съм болна, значи и Луций Корнелий ще научи. И ще се изплаши заради мен.

Робинята не беше нито кой знае колко умна, нито кой знае колко оправна, затова не можа да намери никакви по-състоятелни аргументи в своя полза и само горко заплака. Което пък направи огромно удоволствие на господарката й.

Четири дни след завръщането на Сула при Клитумна Луций Гавий Стих беше сполетян от тежко чревно разстройство, което за броени часове буквално го съсипа. Разтревожената му леля изпрати да повикат половин дузина от по-известните лекари в Палатин, които единодушно се изказаха, че причината за болестта е натравяне.

— Повръщане, колики, диария: класически пример — отсъди говорителят им, римският лекар Публий Попилий.

— Но той не е ял нищо, което да не са вкусвали и останалите! — обясняваше лелята, чиято тревога само нарастваше. — Дори в последните дни почти не е хапвал, което най-много ме тревожи!

— А, не, домина, тук грешиш — обади се гръмогласният Атенодор Сикул, известен с типичната за всеки грък черта да проверява всичко докрай; беше си пъхнал носа във всяка стая около атрия, а след това и в помещенията покрай перистила. — Предполагам не е тайна за теб, че Луций Гавий има цяла камара сладки в кабинета си?

— Нали! — възмути се Клитумна. — Цяла камара! Няколко смокини и пасти, това е всичко. Всъщност той почти не се докосва до тях.

Шестимата медици се спогледаха.

— Доколкото научих от прислугата, домина, племенникът ти се тъпче със сладки от рано сутринта до късно вечерта — настоя Атенодор, сицилийският грък. — По мое мнение е най-добре да го убедите да се откаже от тази си слабост. Ако се отдаде на по-здравословна храна, не само че ще избегне стомашно-чревните заболявания, но и като цяло здравословното му състояние ще се подобри значително.

Самият Луций Гавий Стих също присъстваше на този разговор, излегнал се безпомощно върху чаршафите, и останал без никакви силици, за да се защити от нападките на лекарите, само местеше очи от лице на лице, както се сменяха и репликите на присъстващите.

— Има пъпки, а тенът му е доста лош — на свой ред отсъди един друг грък, този път атинянин. — Прави ли физически упражнения?

— Не му трябва — отново се застъпи за племенника си Клитумна, но като че ли в гласа й започваха да се прокрадват нотки на съмнение. — По цял ден търчи по дела, така че си е достатъчно натоварен, ако това имате предвид!

— С какво се занимаваш, Луций Гавий? — попита испанецът лекар.

— Търгувам с роби — отговори той.

Изведнъж в очите на околните заблестяха искрици неприязън и ако повечето лекари изведнъж се оказаха страшно заети, намеквайки, че им е време да се оттеглят, то може би причината за това бе, че с изключение на Публий Попилий всички останали бяха пристигнали в Рим именно като роби и не хранеха кой знае какви симпатии към търговците на роби.

— Ако толкова иска да яде сладко, давайте му подсладено вино — посъветва Публий Попилий. — Нека още ден-два не хапва по-тежка храна, но след това да мине на нормална диета. Нормална, домина, нормална! Искам да кажа варива, салати, студени напитки, всичко друго, но не и сладки.

Следващата седмица положението на Стих започна да се подобрява, но той така и не успя да се възстанови напълно. Макар и да приемаше само здравословна и питателна храна, пак не можеше да се излекува от периодичните си пристъпи на гадене, повръщане, болки в корема, както и от атаките на разстройство, които не престанаха неприятно да го изненадват, макар да бяха по-безболезнени от първоначалната. Той започна да слабее, но като че ли никой наоколо не го забелязваше, защото отслабването му беше бавно и продължително.

До края на лятото вече не можеше да се довлече до кантората си на Портикус Метели, а и все по-рядко му хрумваше да прекарва дните си на слънце в градината. Фамозната книжка с картинки, която му беше подарил Сула, му стана безинтересна, а да яде, независимо какво, се превърна в истинско мъчение. Можеше да приема само подсладено вино, като понякога и то му идваше много.

До септември сякаш не остана лекар в Рим, който да не е бил извикан при болния, но диагнозите и предписваните рецепти бяха толкова коренно противоположни, че практически не носеха никаква полза, особено след като Клитумна започна да прибягва и до услугите на врачки и знахари.

— Да яде, каквото му се яде — казваше един доктор.

— Да не яде абсолютно нищо — казваше друг. — От глада ще му мине.

— Да яде само варива — съветваше някакъв последовател на Питагор.

— Не се тревожете за вас самите — успокояваше всички в къщата Атенодор Сикул. — Каквото и да му е на вашия човек, явно не е заразно. Аз самият вярвам, че става дума за вътрешно увреждане на червата. Все пак нека онези, които са имали физически допир с болния или са изхвърляли нощното му гърне, да си измиват грижливо ръцете и да не се навъртат около кухнята и хранителните продукти.

Два дни по-късно Луций Гавий Стих умря. Изпълнена с непоносима мъка, веднага след погребението Клитумна избяга от Рим във вилата си в Цирцеи. Помоли и Сула, и Никополис да я придружат, но макар че доведеният й син от любезност я изпрати чак до кампанийския бряг, така и не можа да го склони да продължи по-нататък. Остави го да се прибере в Рим при Никополис.

При завръщането си от Цирцеи Сула целуна като при раздяла Никополис и напусна покоите й.

— Връщам си отнетите спалня и кабинет. В края на краищата, след като Стихчо — Свинчо си отиде оттук, аз съм единственият човек, който може да претендира за роднинство с Клитумна.

Беше се заел да разчиства кабинета от всички боклуци, които покойникът беше нахвърлял в таблиния, и щателно хвърляше всяка книжка с картинки в огъня. С разкривено от погнуса лице, той махна пренебрежително с ръка и продължи.

— Виж само! Където и да погледнеш, все лепкави петна. Из цялата стая!

Върху скъпоценния скрин от цитрусово дърво, долепен до една от стените, стоеше залепена от мръсотията гарафа подсладено вино. Сула я вдигна и изпод нея ясно се показа кръглият белег, който беше оставила върху повърхността на дървото.

— Сякаш сме живели с някаква огромна хлебарка! — процеди през зъби той. — Сбогом, Стихчо — Свинчо!

Грабна гарафата и я запрати навън през отворения прозорец към колонадата на перистила. Но не си премери добре силата и тя прелетя над половината градина, за да се разбие с трясък в цокъла на любимата скулптура на Сула — Аполон, преследващ Дафне. Гладката повърхност на камъка беше полята обилно с червеникавата течност, която се стече на тънки струйки надолу към земята. Никополис се приближи до прозореца, за да види по-добре, и неволно избухна в смях.

— Прав си — съгласи се тя. — Същинска хлебарка!

И изпрати мъничката робиня Вити да избърше с мокър парцал изцапаното.

Никой не забеляза белия прашец, който кой знае откъде се беше посипал по мрамора, защото цветът му се сливаше с този на камъка, а водата изми и последните следи от него.

— Радвам се все пак, че не уцели самата статуя — седна Никополис върху коляното на Сула, за да се наслади на усърдието, с което чистеше Вити.

— Съжалявам — отвърна й той, но като че ли беше по-скоро доволен от постъпката си.

— Съжаляваш? Луций Корнелий, та ти за малко не разби едно истинско творение на изкуството! Само цокълът е издялан от чист мрамор.

Той присви устни в кисела гримаса и зъбите му се оголиха.

— Бре! Как тъй става, че около мен все се навъртат разни глупаци, лишени от всякакъв вкус? — зачуди се Сула и избута любовницата си от коленете си.

Петното беше изчезнало напълно. Вити изстиска парцала и изпразни легена върху теменужките в лехата.

— Вити! — подвикна й той. — Измий си ръцете, момиче, измий си ги, и то добре. Не знаеш от какво е умрял пустият му Стих, а той беше голям любител на подсладеното вино. Хайде, върви!

И щастлива, задето е била забелязана, тя се отдалечи.

— Днес се сблъсках с един изключително интересен младеж — каза Гай Марий на Публий Рутилий Руф.

Седяха в малката градинка пред храма на богинята Телус в Карине, който се намираше съвсем в съседство с дома на Рутилий Руф. Дори и в този ветровит есенен ден тя бе огряна от слънцето.

— За разлика от моя перистил — обясняваше Рутилий Руф, докато двамата с гостенина му се разхождаха из алеите пред внушителния по размери, но иначе доста окаян на вид храм и си търсеха някоя удобна пейка. — Напоследък никой не обръща внимание на старите ни богове, особено на скъпата ми съседка Телус — разсъждаваше той, след като двамата вече се бяха разположили. — Всеки гледа да раболепства за сметка на азиатската Велика майка, но забравя, че Рим винаги се е радвал повече на приятелството на собствената си богиня на земята!

За да избегне темата за старите римски богове, които бяха достатъчно тайнствени и непознати, за да са подходящ обект на човешкото празнословие, Гай Марий реши да отвори дума за срещата си с интересния младеж. Уловката му беше достатъчно изпитана, за да не успее и сега. Рутилий Руф никога не беше устоявал на изкушението да се запознае с някоя интересна личност, независимо от пола и възрастта й.

— И кой е? — попита той, облягайки се назад като доволно куче, което иска да се попече на слънце.

— Младият Марк Ливий Друз. Би трябвало да е на… ъ-ъ-ъ… седемнайсет или осемнайсет.

— Искаш да кажеш племенникът ми Друз?

Марий го изгледа недоумяващо.

— Племенник ли?

— Ами предполагам, ако става дума за сина на същия онзи Марк Ливий Друз, който честваше триумфа си януари месец и смята да се кандидатира догодина за цензор — рече Рутилий Руф.

Марий чак се засмя от неудобство и поклати глава.

— Колко глупаво! Защо винаги ми убягват подобни неща?

— Навярно — отговори му сухо Рутилий Руф, — защото жена ми Ливия, която, да ти освежа селската памет, се падаше сестра на бащата на твоя интересен младеж, умря преди доста време, а и докато беше жива никога не излизаше и освен когато съм канил гости на вечеря, изобщо не се показваше пред чужди хора. За нещастие Ливий Друзите имат някаква типична семейна черта отрано да смачкват самочувствието на дъщерите си. Моята женичка беше истинско съкровище. Даде ми две прекрасни деца, но никога не ми повиши тон през целия ни съвместен живот. Ценях я повече от всичко.

— Знам. — На Марий му ставаше все по-неудобно и по-неудобно заради поредния гаф, който беше направил. Нямаше ли най-сетне да научи кой кой е? И все пак колкото и стари приятели да бяха с Рутилий Руф, и сега не можеше да се сети някога да се е запознавал със скромната му женица. — Трябва да се ожениш пак — посъветва го той, сам увлякъл се по новата си съпруга.

— Че защо? За да не правя прекалено много впечатление? Не, благодаря! Достатъчна утеха за незадоволените ми страсти е да пиша писма. — Повдигна той единия си клепач и отдолу се показа синьото му око. — Както и да е, какво те накара да се заинтригуваш толкова много от племенника ми Друз?

— Миналата седмица до мен постъпиха оплаквания от най-различни страни, все откъм италийските ни съюзници, но и все от различните народи сред тях. На всички оплаквания смисълът им беше един и същ: Рим с твърде лека ръка пропилява живота на войниците им — говореше бавно Марий. — Според мен всички имат достатъчно основания да са недоволни от сегашното положение. От десет години насам почти всеки консул гледа на подчинените си като на някакви непотребни вещи, с които може да се разполага, както му е угодно. И винаги най-многото жертви са били давани именно от италийските ни съюзници, защото се е превърнало в традиция, щом замирише на касапница, римляните да пращат тях в предните редици. Твърде рядко се случва някой римски консул да се сети, че италийските войници принадлежат на собствените си народи и цената за живота им се заплаща не от Рим, а от сънародниците им.

Рутилий Руф обичаше споровете. Освен това познаваше твърде добре Гай Марий и знаеше, че темата, която той така ненадейно беше подхванал, все щеше да има нещо общо с племенника му Друз, дори да не изглеждаше свързана с него.

— Италийските съюзници се подчиниха на римското върховно командване не за друго, а за да се гарантира по този начин сигурността на целия полуостров. В замяна на войниците, които те набират за нас, ние им отреждаме специален статут на съюзници и им се отплащаме с редица привилегии. Най-голямата полза от съюза им с нас е в самото обединяване на всички народи в Италия. Войниците им се бият редом с нашите, защото и едните, и другите имат обща кауза. Ако не бяхме ние, те още щяха да съжителстват във вражда и в междуособните им войни щяха да гинат много повече хора, отколкото под командването, на който и да е римски консул.

— Тук може да се спори — не отстъпваше Марий. — Нищо не ти доказва, че именно ние не сме им попречили да се обединят в единна италийска нация!

— Но тъй като съюзът на всяко едно отделно племе с Рим вече е свършен факт, и при това факт, който датира отпреди два-три века, скъпи Гай Марий, не виждам накъде биеш с тези си разсъждения.

— Пратениците, които идваха при мен, са единодушни по въпроса, че Рим използва италийските войски за войни, които са напълно чужди на собствените им интереси и не допринасят нищо за Италия като цяло — търпеливо обясняваше Марий. — Когато са били сключвани съюзните договори, основното условие, което нашата страна се е задължавала да изпълни, е с времето жителите на италийските провинции да получат римско гражданство. Но вече стават почти осемдесет години, откакто никоя италийска и дори латинска община не е получила гражданство за своите членове, и това ти много добре го знаеш. Трябваше да се стигне до въстанието във Фрегеле, за да се промени положението на съюзническите общини!

— Мисля, че прекалено много опростяваш нещата — възрази му Рутилий Руф. — Никога не сме обещавали на италийските съюзници всеобщо изравняване на правата. Това, което сме им предложили още навремето, е постепенното разпространение на римското гражданство сред тях в замяна на една постоянна преданост на общата кауза. Естествено, че общините с латински права ще бъдат първи на опашката.

— Но латинските права въобще не представляват това, което си мислиш, Публий Рутилий! В най-добрия случай те позволяват на човек да се чувства своего рода гражданин втора класа, но без никакво право на глас при изборите за римски магистрати.

— Да, така е. Но не можеш да отречеш, че в латинските градове петнайсет години след въстанието във Фрегеле нещата са се променили твърде много, и то все за добро — държеше на своето Рутилий Руф. — Всеки, който е бил на висш административен пост в някой от тези градове, получава автоматично пълно римско гражданство както за себе си, така и за семейството си.

— Знам, знам. Но това означава, че вече във всеки латински град се е създало едно здраво ядро от римски граждани, което занапред ще продължава да се разраства. При това законът се е погрижил тези римски граждани да не са кои да е, а да бъдат подбирани точно такива, каквито са ни нужни — хора със собственост и влияние в средите, където са се издигнали, хора, на които можем да разчитаме, щом трябва да се избере правилният за Рим път.

Рутилий Руф погледна изпод вежди приятеля си.

— И според теб къде е грешката?

— Знаеш ли, Публий Рутилий, макар да си свободомислещ и прогресивен по някои въпроси, дълбоко в душата си си останал един загубен римски аристократ от типа на Гней Домиций Ахенобарб4! — сопна му се Марий, който щом се разгорещеше, не мереше много-много думите си. — Защо не искаш да проумееш, че Рим и Италия представляват едно цяло, в което и двете страни трябва да са равнопоставени?

— Защото няма нищо такова — на свой ред започна да се поизнервя Рутилий Руф. — Погледни се, Гай Марий! Как така насред самия Рим можеш да защищаваш каузата за политическата му равнопоставеност с италийците? Рим не е Италия! Да не би на Рим така да му е паднало отгоре, първенството сред всички градове в света? Да не би да си го е извоювал с оръжието на италийците? Рим е нещо различно!

— Искаш да кажеш, че Рим е нещо повече — кимна Марий.

— Да! — размахваше ръце Рутилий Руф. — Рим е Рим. Рим е нещо повече.

— Не ти ли е минавало през ума, Публий Рутилий, че ако някой ден Рим приеме като част от себе си цяла Италия — ако щеш дори и отсамалпийска Галия, — ако сподели с нея своята световна хегемония, то от това могъществото му само ще нарасне?

— Глупости! По този начин Рим просто ще престане да бъде Рим.

— И следователно ще загуби превъзходството си…

— Разбира се.

— Но настоящето положение на нещата си е чист фарс — не отстъпваше Марий. — Погледни само: цяла Италия е заприличала на шахматна дъска. Области с пълноправно гражданство, области с латински права, области само със статут на съюзници, и всичко това объркано до немай-къде. Латински градове като Алба Фуценция и Езерния, обградени от всички страни от марси и самнити, колонии с пълен граждански статут, съществуващи в самото сърце на Галия — как искаш при тези условия да се изгради истински съюз около Рим?

— Разпръсването на римски и латински колонии из Италия е единственият начин да държим под контрол всички народи на полуострова. Онези, които са получили пълното римско гражданство или са били дарени със статут на латински градове, никога няма да ни изменят. Просто не биха имали изгода, като се има предвид алтернативата.

— Искаш да кажеш, като се има предвид, че Рим ще им обяви война — допълни мисълта му Марий.

— Е, не бих се изхвърлил чак дотам — отстъпи Рутилий Руф. — По-скоро подобна измяна би довела до отнемането на известни привилегии, които никоя римска или латинска община не би искала да изгуби. Да не говорим за загубата на политически и обществени позиции.

— За теб всичко се съсредоточава в думата „дигнитас“.

— Точно така.

— И вярваш, че ако някой ден назрее идеята за създаване на италийски съюз без и срещу Рим, влиятелните кръгове в тези римски и латински общини ще се обявят против?

Рутилий Руф беше направо шокиран от току-що изказаното съмнение.

— Гай Марий, какви са тези позиции, които защищаваш? Ти не си Гай Гракх, нито тепърва ще ставаш реформатор!

Марий скочи на крака и закрачи неспокойно напред-назад пред пейката. В един миг хищните му очи изпод гневно смръщените му вежди се обърнаха към дребничкия Рутилий, който се беше свил, сякаш очакваше да бъде нападнат.

— Прав си, Публий Рутилий, не съм реформатор, а да се спряга името ми редом с това на Гай Гракх, би било направо смешно. Но аз съм практично мислещ човек и ми се ще да вярвам, че съм надарен с достатъчно прозорливост и съобразителност. Освен това не забравяй, че аз не съм римлянин по рождение, както всеки кореняк римлянин не пропуска случай да ми напомни. И, да ги наречем, селските ми корени ми помагат да виждам нещата от гледна точка, по-различна от тази на традиционното римско мислене. Виждам достатъчно надалеч, за да предскажа сериозни неприятности с шахматната дъска на Италия. Имаш думата ми, Публий Рутилий, имаш думата ми! Защото преди няколко дни внимателно слушах исканията на италийските пратеници и не ми беше трудно да надуша нещо ново из въздуха. За доброто на Рим се надявам, че идните няколко години римските консули ще постъпват по-мъдро с войските, пратени им от италийските съюзници, и няма да се разпореждат с тях нехайно като предшествениците им.

— И аз съм на същото мнение, макар и по други причини — съгласи се Рутилий. — Всеки пълководец, който жертва напразно живота на своите войници, били те римляни или италийци, заслужава да бъде съден като престъпник изгледа той раздразнено Марий. — Защо не вземеш да седнеш! Заболя ме вратът да те гледам!

— Ще ти дам аз един болен врат на теб — тросна му се Марий, но все пак седна послушно на пейката и изтегна крака.

— Започнал си да си търсиш клиенти сред италийците — подхвана друга тема Рутилий Руф.

— Така си е — изучаваше Марий сенаторския пръстен върху ръката си. За разлика от най-старите сенаторски фамилии, които още държаха техните пръстени да са от желязо, неговият си беше от чисто злато. — Но в никакъв случай не съм единственият, Публий Рутилий. Гней Домиций Ахенобарб е записал сред клиентелата си цел градове най-вече като им издейства опрощаване на данъци.

— Или както забелязвам, пълната отмяна на други.

— Точно така. Марк Емилий Скавър също не стои чак толкова високо над италийците, за да не ги иска клиенти, особено на север.

— Да, но трябва да признаеш, че не е чак толкова безразсъден, колкото Гней Домиций — възрази му Рутилий Руф, който беше искрен привърженик на Скавър. — Освен това се грижи истински за градовете: пресушава блата, строи обществени сгради.

— Не мога да отрека, че е така. Но не бива да забравя Цецилий Метелите в Етрурия. Те хич не си губят времето там.

Рутилий Руф въздъхна тежко.

— Гай Марий, бих искал най-накрая да ми кажеш това, до което се опитваш от толкова време да стигнеш!

— Работата е там, че не знам какво точно искам да ти кажа. Усещам някакво раздвижване сред знатните фамилии, сякаш започват да си дават сметка за необходимостта от съюза с италийците. Не мисля, че някой сред тях се е разтревожил искрено за бъдещето на самия Рим, но по всяка вероятност патрициите се поддават на някакъв инстинкт, който още не могат да осмислят. Усещат, че из въздуха се носи нещо ново.

— За теб не се и съмнявам, че си го усетил — сложи точка на спора Рутилий Руф. — Ти наистина си надарен с проницателен ум, Гай Марий, и дори да съм те разгневил със съмненията си в думите ти, това не значи, че не съм те чул и не съм си взел бележка от казаното. Като го погледнеш отгоре, клиентът не дава вид да представлява нещо важно. Той зависи много повече от патрона си, отколкото патронът му от него. Освен когато дойде време за избори или пък се случи война или природно бедствие. Навярно единствената помощ, която може да окаже на патрона си, е да не помага на другите, да не взима никога и по никой въпрос противната страна. Съгласен съм с теб, че инстинктите значат много. Те са нещо като фаровете в морето: осветяват огромни полета от неясни факти много преди логиката да е способна да ги обхване в своите правила. И нищо чудно да си прав за раздвижването у знатните фамилии. И може би един от начините да се борим срещу опасността, за която ти сега се опитваш да ме убедиш, че е съвсем реална, е да обвържем всички италийци в клиентни отношения с римските знатни фамилии. Наистина не знам какво да ти кажа.

— Нито пък аз — рече Марий. — Но това не е причина да не си търся клиенти.

— И да не си търсиш за какво да се хванеш, само и само да не ми кажеш какво точно мислиш за племенника ми Друз — усмихна се Рутилий Руф. — Доколкото си спомням, именно от него започна целият разговор.

Марий сви краката си и толкова внезапно се надигна от пейката, че чак стресна спокойно разположилия се Рутилий Руф, който отново се беше обърнал с притворени очи към слънцето.

— Точно така! Хайде, ставай, Публий Рутилий, може би ще стигнем навреме да ти покажа един пример за новите настроения у знатните фамилии относно италийските ни съюзници!

Рутилий също скочи на крака.

— Идвам, идвам! Но къде, ако не е тайна?

— На Форума, естествено! — каза му Марий, който вече слизаше към улицата пред градинката. По пътя щеше да му обясни за какво точно става въпрос. — В момента има съдебно заседание и ако имаме късмет, ще хванем заключителната му част.

— На мен пък ми се струва странно — сухо отбеляза Рутилий Руф, — че си започнал да се интересуваш какво става на Форума.

— По-странното е, че ти не си се заинтересувал — отвърна му Марий. — В крайна сметка, днес е адвокатският дебют на племенника ти Друз.

— Бъркаш нещо! Дебютът му беше преди месец, когато водеше обвинението срещу главния трибун на хазната по повод известни суми, потънали вдън земя.

— О! — Вдигна рамене Марий и забърза. — Значи пропускът не е бил у теб, а у мен. Както и да е, Публий Рутилий, наистина мисля, че ще е добре, ако следиш по-отблизо кариерата на младия Друз. Ако го беше сторил, забележките ми относно италийската ни политика нямаше да ти изглеждат толкова не на място.

— Най-добре ще е ти да ми обясниш какво не съм разбрал — задъхваше се Рутилий Руф, понеже приятелят му както винаги беше забравил, че има дълги крака.

— Направи ми впечатление, че младежът говори най-прекрасния латински, който някога съм чувал, а при това е надарен и с глас за оратор. „А, някой нов“ — си казах и се поспрях да видя кой ли ще е той. И кой мислиш, ако не племенникът ти Друз! Въпреки че трябваше да поразпитам, за да науча името му, а и още ми е неудобно, дето и през ума ми не мина да го свържа с рода на жена ти.

— Кого обвинява? — попита Рутилий Руф.

— Интересното е, че не обвинява, а защищава, и то не пред друг, ами пред самия чуждестранен претор! Делото е от особена важност; свикано е съдебно жури.

— Убийство на римски гражданин?

— Не. Банкрут.

— Доста необичайно — вече едва си поемаше дъх Рутилий Руф.

— Предполагам, че настоящият процес ще трябва да послужи за пример — продължаваше все така да крачи Марий. — Ищецът е банкерът Гай Опий, а обвиняемият предприемач марсиец от Марувиум; казва се Луций Фравк. Според човека, когото разпитвах — а на него зяпането по съдебни процеси се оказа едва ли не професия, — на Опий му било омръзнало от лоши кредити по италийските му сметки и решил, че е крайно време да даде пример за назидание, и то насред Рим. Целта му е, като спечели сега делото срещу марсиеца, занапред да държи в ръцете си всички останали италийски длъжници, които, ако се окажат верни подозренията ми, имат да връщат направо астрономически лихви.

— Лихвата — дочу се пухтенето на Рутилий Руф — винаги е била десет процента.

— Да, но само ако си римлянин — поправи го Марий, и при това от по-горните икономически класи.

— Ти продължавай с тези си изказвания, Гай Марий, пък ще свършиш като братята Гракхи.

— Глупости!

— Аз… предпочитам да се върна вкъщи — започна да се колебае Рутилий Руф.

— Много лесно омекваш — изгледа отвисоко Марий едва тътрещия си се приятел. — Една хубава военна кампания ще ти се отрази по-добре.

— Най-добре ще ми се отрази, ако взема да си почина малко — възрази му Рутилий Руф и забави крачка. — Изобщо не виждам защо трябва да ходим на процеса.

— Заради едно. Когато си тръгвах от Форума, племенникът ти имаше още два часа и половина да прегледа свидетелските показания и да произнесе заключителната си реч. Делото се води по нова, експериментална процедура. Първо се изслушват свидетелите, след това обвинението има право на два, а защитата на три часа за обобщение на позицията си и най-накрая чуждестранният претор подканва журито да произнесе присъдата си.

— Не виждам какво толкова й имаше на старата процедура.

— О, и аз не знам. Най-вероятно новата превръща делото в зрелище за публиката.

Двамата слизаха по Кливус Сацер и насреща им вече се показваше празното пространство на Форума. Скоро излязоха на самия площад и се озоваха на заседанието на съда на чуждестранния претор, където, доколкото Марий можеше да прецени, никой не беше помръднал от мястото си.

— Много добре, дошли сме точно за заключителната част — зарадва се той.

Марк Ливий Друз не беше свършил с речта си и всеки човек от публиката се бе превърнал целият в слух, за да го чуе какво още ще каже. По едва поникналата му брада отдалеч си личеше, че адвокатът всъщност е младо момче, доста под двайсетте, среден на ръст, но затова пък здрав и набит, с черни коси и мургава кожа: макар в лице да беше приятен, далеч не беше човекът, който ще вдъхне респект с вида си.

— Не е ли невероятен? — прошепна Марий на Рутилий.

— Човек остава с чувството, сякаш младежът се обръща лично към него и към никого друг.

Беше прав. Дори от толкова далеч — защото Марий и Рутилий Руф бяха останали чак в края на насъбралата се тълпа — тъмните му очи ги поглъщаха и четяха какво им е на ума, сякаш тримата се бяха насъбрали на приятелска приказка.

— Никъде не е казано, че щом човек е римлянин, това автоматично го поставя на страната на правото — говореше младежът. — В случая не става дума за случая с обвиняемия Луций Фравк, става дума за Рим! Става дума за честността, за почтеността, за справедливостта изобщо! А не за онова служебно правосъдие, което е свикнало единствено буквално да следва предписаните текстове от законите и да отъждествява истинската справедливост с елементарната логика. Законите не бива да се превръщат в тежък калъп, който смачква човека и му придава абсолютно същата форма както на предния, както и на следващия. Защото хората не са родени да бъдат еднакви. Законите трябва да се превърнат в прозрачен воал, който с нищо да не скрива истинската същност на човека, а, напротив, да го показва такъв, какъвто е. Никога не бива да забравяме, че ние, римските граждани, представляваме пример за подражание сред целия останал свят, и то най-вече с нашите закони и съдилища. Има ли и имало ли е друго място по света, където нещата да се разглеждат в същата дълбочина, в която ги разглеждаме ние? Къде другаде се среща толкова творчество, толкова вродена интелигентност, толкова загриженост, толкова житейска мъдрост? Та не ни ли го признават дори атиняните? Дори александрийците? Дори пергамците?

Риторическата дарба му помагаше да компенсира физическите си недостатъци — недостатъци в смисъл такъв, че нито ръстът, нито телосложението му позволяваха да изпълни, както трябва, тогата. За да бъде тогата „оръжие“ в ръцете на оратора, то самият той трябва да бъде висок, широк в раменете, слаб в талията и да притежава гладка походка, а Марк Ливий Друз не можеше да се похвали с нито едно от тези качества. И въпреки това до такава степен беше овладял жестовете си, че вършеше направо чудеса; всяко помръдване на пръстите, всеки жест, всяка гримаса, всяко движение на главата означаваше нещо и внушаваше тъкмо това, в което говорещият искаше да убеди публиката си.

— Луций Фравк, италиец от Мерувиум, всъщност не е извършител на престъплението, а негова жертва. Никой, дори самият Луций Фравк, не отрича факта, че от страна на Гай Опий е бил даден крупен заем, който сега липсва. Нито пък някой ще отрече, че този крупен заем трябва да бъде възстановен на уважаемия Гай Опий заедно с лихвите, които са се насъбрали по него. По един или друг начин парите ще бъдат върнати. Ако се наложи, Луций Фравк е готов да продаде къщите, имотите, робите, мебелите си дори, да се раздели с капиталовложенията си, с всичко, което притежава! И мисля, че цялата му собственост надвишава твърде много дължимите суми!

Друз застана срещу съдебните заседатели и внимателно изгледа седящите на по-задните редове.

— Вие чухте свидетелите, както и мнението на уважаемия колега, адвоката по обвинението. Никой не отрича, че Луций Фравк е взел заема. Но не той го е откраднал. Затова ви заявявам, че не заемодателят Гай Опий е жертвата на това престъпление, а именно Луций Фравк. Ако вие, уважаеми съдебни заседатели, сега признаете Луций Фравк за виновен, то той ще попадне под силата на закона, такъв какъвто е предвиден за хората, които нито са граждани на нашия велик град, нито се радват на латинските права. Цялата собственост на Луций Фравк ще бъде дадена принудително за разпродажба, а вие всички много добре знаете какво означава това. Никой няма да даде реалната цена на разпродаваните имоти и нищо чудно осъденият дори да не е способен да погаси заема си.

Последното изречение беше съпроводено с многозначителен поглед по посока на страничната трибуна, където на първия ред върху сгъваем стол седеше Гай Опий, наобиколен от множество свои служители и чиновници.

— Чудесно! Никой няма да заплати реалната цена! След което, уважаеми съдебни заседатели, Луций Фравк ще бъде продаден в дългово робство, за да отработи с труда си разликите между стойността на разпродадения си имот и размера на дълговете си. Е, вярно, че той се е оказал неспособен да подбере подходящите си съдружници и служители, заради което и е изпаднал в сегашното положение, но не може да му се отрече, че с многобройните си дела, докарани до успешен край, е доказал качествата си на предприемач. Но как би могъл той да използва тези си способности за доизплащаното на дълговете си, ако бъде лишен от собствеността си, ако изведнъж изгуби всичките връзки, които си е създал, и бъде продаден в робство? Та самият Гай Опий не би спечелил нищо от разоряването на длъжника си, защото освен да го вземе за чиновник в собствената си кантора, не виждам какво друго би могъл да направи с него.

Младежът съсредоточаваше цялата сила на въздействие, на която беше способен, върху римския банкер, благ на вид петдесетгодишен човечец, който, по всичко личеше, беше запленен от речта на адвоката.

— Ако някой, който не е римски гражданин, бъде обвинен в углавно престъпление, то преди всичко друго това му отрежда да бъде бит с камшик. Не просто наказан с бой с пръчки, както се предвижда за римските граждани, което може и да наранява достойнството на човек, но поне не го осакатява за цял живот. Не! Той трябва да бъде бит с камшик! Трябва да му бъде смъкната кожата от гърба, да се покажат смачканите му от ударите меса. Трябва да остане недъгав до края на живота си, да носи по тялото си белези, каквито не носят дори робите в мините.

Кожата на Марий изведнъж настръхна при тези думи, защото или младежът гледаше в момента точно него — един от най-едрите собственици на рудници в цял Рим, или просто очите му можеха да заблудят всекиго. И все пак, как така младият Друз бе успял да види в дъното на площада новодошлия, как го бе разпознал от толкова далеч и как му бе хрумнало да се обърне точно към него?

— Ние сме римляни! — възкликна младежът. — Цяла Италия е под наша закрила. Нима ще се държим като последните изверги с хората, които са ни оказали своето доверие, към хората, които са избрали за пример именно нас? Ще осъдим ли един невинен човек само защото е допуснал грешка, само защото подписът му стои под някакъв документ? Нима ще останем глухи пред обещанията му, че ще се опита да направи всичко по силите си, за да върне до заема, който е получил? И изобщо, нима за нас той е по-недостоен да му бъде отдадена справедливост, отколкото един римски гражданин? Какво? Ще пребием до смърт един човек, който повече заслужава да му се окачат магарешки уши, задето се е оставил на един крадец да го измами? Ще направим съпругата му вдовица? Ще оставим децата на един любящ баща сираци? Иска ми се да вярвам, че няма да допуснем подобно нещо, уважаеми съдебни заседатели! И не за друго, а защото сме римляни. Ние сме по-добри от всички други.

Облеченият в бяла тога оратор се обърна и се отдалечи от банкера. В продължение на миг може би всички погледи неволно се откъснаха от Гай Опий, за да последват движението му. Но не и тези на съдебните заседатели, на брой петдесет и един, нито на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Един от заседателите втренчено наблюдаваше Гай Опий и в същото време се почесваше по врата, сякаш изведнъж нещо го беше засърбяло. Отговорът не закъсня: банкерът съвсем леко кимна, жест, навярно останал незабелязан за публиката, но не и за Гай Марий, който широко се усмихна.

— Благодаря за вниманието, претор перегринус — поклони се младежът на чуждестранния претор. Само за миг адвокатът се беше отърсил от онова въодушевление, което го бе обхванало допреди малко, и в държането му сега личеше много повече стеснителност и смущение, отколкото зрителите предполагаха, че е способен да покаже.

— И аз ти благодаря, Марк Ливий — върна му поздрава чуждестранният претор и се обърна към съдебните заседатели: — Граждани на Рим, бъдете така любезни да попълните табличките си със своята присъда, за да я съобщите пред съда.

Наоколо настъпи раздвижване и всеки от съдебните заседатели измъкна отнякъде глинена плочка и въглен за писане. Но като че ли никой не бързаше с решението си, защото вместо да надраскат присъдата си върху глината, всички само гледаха какво става пред тях. Същият човек, който преди малко мълчешком се бе консултирал с банкера Опий, сега взе въглена си и внимателно изписа някаква буква върху табличката си, после широко се прозя и без да оставя табличката, протегна ръце над главата си, сякаш му се беше доспало по време на процеса и сега искаше да се поразкърши. Лявата му ръка остана за миг-два високо във въздуха, като тогата бавно се изхлузи изпод лакътя и се смъкна чак до рамото. Изведнъж останалите заседатели се засуетиха, сигурно защото се бяха сетили, че всеки момент ще дойдат ликторите, за да вземат табличките с присъдата им.

Чуждестранният претор лично преброи гласовете. Всички други можеха само да таят дъх в очакване каква ще се окаже окончателната присъда. Преторът имаше два коша пред себе си и според съдържанието си всяка една от табличките биваше пусната в единия или другия, но отдалеч си личеше, че предпочитанията клоняха към първия. Когато всички петдесет и една таблички отидоха по предназначението си, преторът вдигна глава към присъстващите.

— АБСОЛВО — отсъди той. — Четиридесет и трима за, осем против. Луций Фравк от Марувиум, по народност марсиец и съюзник на Рим, съдът обявява обвиненията срещу теб за несъстоятелни. Но единствено при условие, че според твоите собствени обещания възстановиш дължимите суми. Оставям ви двамата с твоя кредитор Гай Опий до края на деня да уредите всички сметки помежду си.

Това беше всичко. Марий и Рутилий Руф търпеливо изчакаха тълпата да привърши с поздравленията към младия Марк Ливий Друз и площадът да се опразни. Най-накрая останаха само приятелите на Друз, които всички до един бяха развълнувани от случилото се. Но когато високият мъж с хищните вежди и човекът с него, за когото всички знаеха, че е чичо на адвоката, групичката около младежа изведнъж се разпръсна и лека-полека всеки си намери извинение да не остане повече при приятеля си.

— Поздравления, Марк Ливий — протегна ръка на младежа Марий.

— Благодаря, Гай Марий.

— Справи се отлично — на свой ред го похвали Рутилий Руф.

Тримата се насочиха към другия край на Форума, откъдето да поемат по Велия.

Рутилий Руф не се включи в разговора на племенника си с Гай Марий, щастлив, че младият Друз започва кариерата си на адвокат толкова млад и с такъв шеметен дебют. Но като истински загрижен чичо той не можеше да не се замисли за слабостите, които скоро може би щяха да запрозират под наглед непробиваемата набита фигура на племенника му. Защото младежът бе лишен кажи-речи от всякакво чувство за хумор и макар да бе надарен с проницателен ум, имаше слабостта да се зарича, че винаги и на всякаква цена трябва да печели, което му отнемаше възможността точно да преценява ситуациите и да се предпазва от изкушенията на фалша и палячовщината. Марк Ливий Друз щеше да се сблъска с много болка и страдание през живота си, но характерът му нямаше да му позволи да се отърси по-безболезнено от тях. Взимаше нещата твърде насериозно, беше упорит до твърдоглавост, амбициозен до главозамайване; вкопчеше ли се в някоя жертва, нямаше да я изпусне за нищо на света. „Но все пак — мислеше си чичо Публий, — младият Друз винаги щеше да си остане честно момче.“

— За Рим щеше бъде много по-зле, ако италийският ти клиент беше изгубил делото — говореше Марий.

— И аз мисля така — съгласи се Друз. — Фравк е един от големците в Марувиум и изобщо е сред най-знатните марсийци. Разбира се, за да се издължи на Гай Опий, ще трябва да се раздели с голяма част от състоянието си, което ще намали и общественото му влияние. Но рано или късно ще си възвърне изгубеното.

Вече бяха излезли на Велия, когато Друз се спря пред храма на Юпитер Статор и попита Марий, дали смята да продължи нагоре към Палатина.

— В никакъв случай — прекъсна го Публий Рутилий Руф, който най-после се беше върнал духом при тях двамата — Гай Марий ще бъде така добър да вечеря у нас, племеннико.

Младият Друз се поклони почтително на чичо си и приятеля му и заизкачва склона на Кливус Палатинус. Зад Марий и Рутилий Руф изскочи не кой знае колко предразполагащата фигура на Квинт Сервилий Цепион Младши, най-добрият приятел на Друз, който се завтече да го застигне. Младият Друз сигурно бе чул как го викат да изчака, но така и не се спря.

— Приятелството помежду им никак не ме радва — оплака се Рутилий Руф, докато наблюдаваше как двамата младежи се изгубват в далечината.

— О, така ли?

— Вярно, че Сервилий Цепионите са от най-древен патрициански род и са въшливи с пари, но затова пък никой от тях не може да се похвали с кой знае каква интелигентност. Според мен просто дружбата на младежа с племенника ми не е естествена, тъй като двамата не са равни един на друг. Племенникът ми като че харесва младия Цепион Младши най-вече заради почтителното отношение, бих го нарекъл по-скоро подлизурство, с което онзи го обгражда. Но ако се намери приятелство, което повече да му отива и да му дава повече стимули за усъвършенстване, страхувам се, Гай Марий, че малкият Друз ще си състави погрешна представа за способността си да води хората.

— Къде да ги води? В сражение?

Рутилий Руф се закова на място.

— Гай Марий, не знам дали си чувал, но на света съществуват и други дейности, освен войната, както и други институции, освен армията! Имах предвид Форума.

По-късно същата седмица Гай Марий отново се отби при приятеля си Рутилий Руф, когото завари трескаво да събира багажа си.

— Панеций е на смъртно легло — обясни му той, като се опитваше да преглътне сълзите си.

— Наистина неприятно! Къде се намира? Ще успееш ли да стигнеш навреме?

— Надявам се. Бил в Тарс и настоявал да ме види преди смъртта си. Представи си, от всички ученици, които е имал, иска да види тъкмо мен!

Марий го изгледа с известна нежност.

— А защо не? Все пак ти беше най-добрият му ученик.

— Не, не — отговори замислен дребничкият му приятел.

— Тогава най-добре да си вървя — предложи Марий.

— Глупости — спря го Рутилий Руф и го заведе в таблиния. Стаята беше ужасно мръсна и разхвърляна. Човек оставаше с чувството, че домакинът е попрекалил с писалищните маси, които до една бяха покрити с полуразгънати свитъци, някои от които, все от египетски папирус, бяха заковани с пиронче в единия си край и се спускаха като платна надолу до земята.

— По-добре да отидем в градината ти — отбеляза гостът, понеже не виждаше къде из целия този хаос можеше да застане, без да стъпи върху някоя книга или да размести вещите на Рутилий Руф, който несъмнено държеше те да си стоят там, където ги е оставил.

— Какво пишеш? — позаинтересува се Марий, като забеляза върху едно от писалищата дълъг свитък Фаниев папирус, изписан наполовина с красивия и прегледен почерк на Рутилий Руф.

— Нещо, за което ще ми трябва да се консултирам с теб — водеше го към перистила Рутилий. — Наръчник за военния. След онзи наш разговор за неспособността на голяма част от пълководците ни в последните години реших, че е крайно време някой по-компетентен човек да се заеме с написването на полезен трактат по въпроса. Досега съм се спрял на придвижването и снабдяването на войските, както и на изграждането на походните лагери, но ми е време да мина на въпроса за тактиката и стратегията, където ти блестиш много повече от мен. Ще трябва да те поексплоатирам.

— Ами поексплоатирай ме — нямаше нищо против Марий, който се бе разположил върху една от дървените пейки в малката, мрачна и доста изоставена градина на приятеля си и се любуваше на плевелите и разваления фонтан. — Случайно в скоро време да те е посещавал Прасчо Метел?

— Случайно наистина ме посети днес сутринта — седна Рутилий на пейката срещу него.

— Защото идва и при мен.

— Не е ли странно как изведнъж на нашия любим Квинт Цецилий Прасчо Метел му идват такива необичайни идеи — засмя се Рутилий Руф. — Ако случайно отново имаше наблизо някоя кочина или поне фонтанът ми вършеше работа, току-виж отново бих изиграл номер на стария приятел.

— Знам какво ти е, но не мисля, че идеята е добра — не се съгласи Марий. — Какво беше дошъл да ти каже?

— Че се гласи за консул.

— Ако изобщо се стигне до избори! Какво ги прихвана ония двама глупаци да се кандидатират за втори мандат като народни трибуни? Та дори братята Гракхи се провалиха, камо ли те?

— Това не би трябвало да забави центуриатните, нито трибутните комиции.

— Разбира се, че ще ги забави! Заради ония двамата, дето искат да стават втори път трибуни, нищо чудно колегите им да наложат вето върху всички избори. Знаеш ги какви са народните трибуни — наумят ли си нещо, никой не може да им попречи да го изпълнят.

Рутилий прихна да се смее.

— Бих казал, че много добре знам какви са! Та не бях ли аз самият един от най-проклетите. Както и ти.

— Е, да, има нещо такова…

— Ще има избори, не бой се — успокои Рутилий Руф приятеля си. — Според мен изборите за народни трибуни ще се проведат четири дни преди декемврийските иди, а останалите — веднага след идите.

— И Прасчо Метел ще стане консул — отбеляза тъжно Марий.

Рутилий Руф скръсти ръце на гърдите си и се приведе към него.

— Той има нещо наум.

— Мисля, че си прав, приятелю. Прасчо определено знае нещо, което ние не знаем. Имаш ли представа какво е то?

— Югурта. Крои планове за война срещу Югурта.

— И аз така мисля — съгласи се Марий. — Само че дали ще я започне той, или Спурий Албин ще го изпревари?

— Според мен на Спурий Албин просто няма да му стиска. Но времето ще покаже — спокойно рече Рутилий.

— Предложи ми да стана висш легат в армията му.

— Предложи същото и на мен.

Двамата се спогледаха и накрая се усмихнаха.

— Значи най-добре да поразпитаме какво се готви. — Стана на крака Марий. — Всеки ден се очаква завръщането на Спурий Албин, който си мисли, че трябва да провежда избори. Като че ли никой не му е казал, че в скоро време избори няма да има.

— И да са се опитали да му го съобщят, не са успели да го хванат, преди да е напуснал Африка — каза Рутилий, докато го изпращаше към атрия.

— Ти ще приемеш ли предложението на Прасчо?

— Само ако и ти се съгласиш, Гай Марий.

— Добре тогава!

Рутилий му отвори вратата.

— А как е Юлия? Няма да мога да я видя, преди да замина.

Лицето на приятеля му светна.

— Чудесна… прекрасна… величествена!

— Ти, изкуфяло старче такова — избута го Рутилий на улицата, — и да се ослушваш, докато ме няма. Пиши ми веднага щом подочуеш нещо за война.

— Дадено. Приятно пътуване.

— Какво приятно пътуване през есента? Предстои ми да кисна цели седмици в кабината на някой прогнил кораб. Току-виж съм се удавил.

— Хич не си го и помисляй — усмихна се Марий. — Татко Нептун никога няма току-тъй да провали плановете на Прасчо.

Юлия чакаше дете, а това можеше само да я радва. Единственото, което я притесняваше, бе почти женската загриженост, с която съпругът й постоянно я обграждаше.

— Ама наистина, Гай Марий, чувствам се чудесно — каза му тя за хиляден път. Беше ноември, а детето се очакваше да се роди през март на другата година, затова и вече бременността й личеше. Но въпреки това, като всяка майка, която очаква с нетърпение своята рожба, така и тя от ден на ден разцъфтяваше все повече и повече, без да се тревожи от това, че повръща или пък че натрупва килограми.

— Сигурна ли си? — Не можеше да се успокои мъжът й.

— О, я да те няма! — отпращаше го Юлия на пръв поглед гневно, но всъщност усмихната.

И така, пооглупелият от любов съпруг си отиваше успокоен, оставяйки жена си на грижите на прислугата, а сам се затваряше в кабинета си, където единствено из огромната им къща присъствието на Юлия не се усещаше. Само пред писалището си Марий можеше поне за миг да забрави за нея. Не че изобщо му се искаше, но все пак трябваше да се занимава и други въпроси.

Като например с това, какво става в Африка. Седнал на писалището, той извади пергамент и започна да пише на своя прост и сух войнишки език поредното писмо до Публий Рутилий Руф, който след едно бързо и преминало без неприятности пътуване отдавна беше пристигнал в Тарс.

Публий Рутилий Руф получи писмото преди провеждането на изборите. Марий го бе написал с мисълта, че ще е последното, надявайки се, че приятелят му ще се върне в Рим преди Нова година. Но той трябваше да го разочарова. Разбра се, че Панеций не само е още жив, но толкова се бил освежил при вида на стария си ученик, че по всичко изглеждало как ще надживее с поне няколко месеца предречения му от лекарите срок. „Ще се видим, когато се видим — пишеше Рутилий, — най-вероятно пролетта, но във всеки случай, преди Прасчо да е отплавал за Африка.“

Така че с наближаването на Нова година Марий се видя принуден да седне отново зад писалището си и да надраска още едно писмо на приятеля си:

Марий въздъхна и раздвижи пръстите си: това, което за Рутилий Руф представляваше удоволствие, за него се превръщаше в истинско мъчение. „И все пак, Гай Марий, трябва да продължиш“ — каза си той и отново грабна перото: