Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

Година втора (109 г. пр.Хр.)

В консулството на Квинт Цецилий Метел и Марк Юний Силан

Панеций почина в Тарс в средата на февруари и на Публий Рутилий Руф почти не му оставаше време да се прибере у дома, преди да е започнал сезонът на военните кампании. В началото си беше правил планове голямата част от разстоянието до Рим да я пропътува по суша, но в последния момент се видя принуден отново да се осланя на морето.

— И се оказах късметлия — похвали се той на Гай Марий, щом двамата се срещнаха за пръв път в Рим точно преди мартенските иди. — За пръв път в живота ми ветровете духаха в желаната от мен посока.

Приятелят му се усмихна.

— Казвах ти, Публий Рутилий, дори татко Нептун не би имал дързостта да се противопостави на Прасчовите планове! В действителност ти дори не подозираш наистина какъв късметлия си се оказал. Ако през цялото това време беше тук, щеше да се видиш начело на някоя наборна комисия, която да обикаля цяла Италия в търсене на доброволци.

— Което, доколкото разбирам, си правил ти досега?

— От началото на януари, когато жребият даде на Метел управлението на африканската провинция. Всъщност, ако ставаше дума просто да се наберат хора, нямаше да имаме никакви проблеми, понеже цяла Италия гори от желание да отмъсти за позора от минаването под хомота. Но напоследък все по-рядко се срещат истински мъже, които да отговарят на изискванията за водене на успешна война.

— Тогава най-добре да се надяваме, че бъдещето ще спести на римляните подобни унизителни поражения — въздъхна Рутилий Руф.

— Прав си, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме.

— Как се държа Прасчо с теб?

— Ако трябва да сме честни, доста любезно — отговори му Марий. — Дойде да ме посети още на другия след встъпването си в длъжност и беше достатъчно откровен да ме запознае с истинските си мотиви да държи на помощта ми. Аз самият не пропуснах да го попитам защо толкова настоява двамата с теб да влезем в щаба му, след като навремето в Нуманция го бяхме направили за смях. Но той твърди, че вече дори не си спомнял какво е ставало в Нуманция. В момента единствено го занимавало как най-бързо да спечели африканската война, а според думите му за целта е имало по-добър начин от това да вземе на служба при себе си двамината офицери, най-добре запознати с характера и военните познания на Югурта — именно те най-лесно биха разгадали стратегията му.

— Като се замислиш, идеята му никак не е лоша — каза Рутилий Руф. — Като главнокомандващ той ще обере всички лаври. Какво толкова го интересува кой ще му спечели войната, след като той ще се вози на триумфалната колесница и ще бъде обект на всеобщите хвалебствия? Нито на мен, нито на теб ще се падне шансът да си притурим някое Нумидик към името; „Нумидик“ ще бъде само Прасчо.

— Но пък и той се нуждае много повече от това, отколкото аз или ти. Прасчо Метел, Публий Рутилий, все пак си остава един Цецилий! Което означава, че трябва повече да използва главата си, отколкото да се поддава на гласа на сърцето си, особено щом става въпрос за собствената му кожа.

— О, това никой не му го отрича! — съгласи се Рутилий Руф.

— Още отсега се е заел да си търси съмишленици, та пълномощията му в Африка да бъдат продължени и догодина.

— Което пък показва, че му е повече от ясно какви са истинските възможности на Югурта. Дал си е сметка, че за пълното подчиняване на Нумидия ще е необходимо време. Колко легиона взима със себе си?

— Четири. Два римски и два италийски.

— Заедно с частите, разположени отсега в Африка, да речем шест. Да, Гай Марий, мисля, че мястото ни е там.

— И аз съм на същото мнение.

Марий стана иззад писалището си и разля вино по чашите.

— Какви са тези слухове, които се носят за Гней Корнелий Сципион? — пое чашата си гостът тъкмо навреме, защото в следващия миг Марий се затресе в такъв буен смях, че разля цялото съдържание на своята.

— О, Рутилий Руф, да можеше да си представиш! Да си призная, сигурно никога няма да свикна със старите римски порядки, на които толкова държат някои патриции. Та значи Сципион е избран съвсем законно за претор и при тегленето на жребия за разпределението на преторските провинции му се пада управлението на Далечна Испания. И тогава, познай какво прави той? Изправя се пред целия Сенат и тържествено се отказва от оказаната му чест! „Защо?“ — пита недоумяващият Скавър, който естествено съблюдава редовността на жребия. „Защото — отговаря му Сципион с чистосърдечие, за което съм убеден, че не е било подправено, — ако ми се връчи управлението на Далечна Испания, ще разоря цялата страна.“ Целият Сенат си умира от веселба: смехове, подвиквания, тропане, ръкопляскане. И когато най-сетне присъстващите се успокояват, Скавър просто заявява: „Съгласен съм, Гней Корнелий, ти сигурно ще разориш цялата страна.“ Та сега на мястото на Сципион за Далечна Испания заминава Квинт Сервилий Цепион.

— Който също ще разори цялата страна — усмихна се Рутилий Руф.

— Разбира се, разбира се! Съмнявам се някой да не го знае, с изключение на Скавър. Но ако не друго, Цепион поне даде вид, че няма подобни намерения. Така Рим ще може да загърби Испания и спокойно да се занимава с делата си — седна отново зад писалището си Марий. Обожавам това място, Публий Рутилий, наистина го обожавам.

— Аз пък се радвам, че Силан си е останал у дома.

— Да. За щастие изведнъж се оказа, че Рим задължително се нуждае някой да го управлява по-изкъсо! Иначе не знам как щяхме да се измъкнем! Сенатът едва не почна да пълзи пред Минуций Руф да се съгласи и занапред да управлява Македония. И след като той се съгласи, на Силан просто не му остана какво друго да управлява, освен самия Рим, където нещата малко или много се повтарят все същите. Но нямаше как: дори Марс би побелял от ужас, ако видеше Силан начело на някоя армия.

— Естествено! — кимна Рутилий Руф.

— Не може да се отрече, че като цяло се очертава добра година — продължи Марий. — Не само, че Испания беше спасена от нежните пръсти на Сципион, а Македония — от тези на Силан, но и самият Рим успя да се отърве от някой и друг разбойник — нека ми бъде простено, задето наричам така бившите ни консули.

— Имаш предвид Мамилианската комисия?

— Именно. Бестия, Галба, Опимий, Гай Катон и Спурий Албин, всички бяха осъдени. Още няколко дела висят, но пък и в това няма нищо изненадващо. Гай Мемий беше много активен при снабдяването на Мамилий с доказателства за влизането на всички изброени в тайни отношения с Югурта, а Скавър от своя страна като председател на съда остана непоклатим до самия край. Въпреки че говори в защита на Бестия, това не му попречи като съдебен заседател сам да гласува против него.

Рутилий Руф се усмихна.

— Човек трябва да бъде гъвкав. Скавър се е видял задължен да говори в подкрепа на един бивш римски консул, но това не е причина да не си свърши работата като съдия. Скавър си е Скавър.

— Да, Скавър си е Скавър!

— И къде отидоха осъдените? — заинтересува се Рутилий Руф.

— Повечето решиха, че най-прекрасното място за изгнаници като тях е Масилия, но Луций Опимий например предпочете да замине за Западна Македония.

— А Авъл Албин е все още сред живите.

— Да. Спурий Албин реши да поеме цялата вина върху себе си и Сенатът му направи удоволствието да му и предостави — въздъхна Марий. — Друго си е да се облягаш на законите.

Около мартенските иди започнаха и родилните мъки на Юлия. Щом акушерките съобщиха на Марий, че раждането няма да бъде никак лесно, той от своя страна незабавно повика родителите на жена си.

— Кръвта ни е твърде стара и слаба — тревожеше се Цезар на глас, докато двамата с Марий чакаха в кабинета на зетя. Баща и съпруг бяха еднакво в плен на любовта си към родилката и в същото време на страха за здравето й.

— Моята не е — отвърна Марий.

— Но това не може да й помогне на нея! Ако Юлия на свой ред се сдобие с дъщеря, за което ни остава само да се молим, може би бащината й кръв ще вдъхне повече сили на малката. Надявах се, че като се оженя за Марция, във вените на децата ми ще потече и малко повече плебейска жизненост… но Марция се оказа повече патрицианка, отколкото предполагах. Майка й е Сулпиция, не знам дали знаеш. Някои патриции все още държат кръвта на децата им да е също толкова синя, колкото тяхната, но съм забелязал, че почти всички девойки от благороден произход дойде ли им време да раждат, стават жертва на жестоки кръвоизливи. Защо иначе патрицианските дъщери ще умират толкова по-рано от останалите? — Прокара Цезар пръсти през сребристо — златистите си коси.

Марий не го свърташе на едно място; скочи на крака и закрачи напред-назад из стаята.

— Е, не може да се отрече, че за нея се грижат най-добрите лекари и акушерки в цял Рим — кимна той към помещението, превърнато специално за случая в родилна стая, откъдето и в момента се чуваха болезнените стенания на младата му съпруга.

— Миналата есен същите тези лекари не можаха да сторят нищо за племенника на Клитумна — отбеляза мрачно Цезар.

— На кого? А, говориш ми за досадната си съседка, нали?

— Именно, казва се Клитумна. Племенникът й почина миналия септември след доста продължително боледуване. Беше съвсем млад, а и дотогава не беше давал вид нещо да му има. Лекарите направиха всичко, за което можеха да се сетят, но не можаха да го спасят. Оттогава все за това мисля.

Марий изгледа неразбиращо тъста си.

— Защо изобщо ти трябва да мислиш за това? Аз лично не виждам никаква връзка.

Цезар прехапа устни.

— Смъртта идва винаги на три пъти едно след друго — каза той с тъжен глас. — Племенникът на Клитумна умря прекалено близо до нас самите. В скоро време има да умират още двама.

— Дори да е така, най-много да умрат и останалите ти съседи.

— Не е задължително да са точно те. Писано е, че ще умрат трима, които са обвързани по някакъв начин. Но докато не умре и вторият от белязаните, дори и гадателите не биха могли да познаят кой ще е той и кой ще е третият.

Марий направи с ръце жест хем на раздразнение, хем на отчаяние.

— Гай Юлий, Гай Юлий! Моля те, нека бъдем по-големи оптимисти! Никой още не е дошъл да ни каже, че Юлия е пред смъртна опасност. Знаем само, че раждането няма да бъде леко. Така че те извиках да ми правиш компания, за да ме поразведриш малко, а ти, напротив, само гледаш да ме хвърлиш в още по-голяма тревога.

Цезар като че ли се засрами от забележката и се опита да оправи донякъде положението.

— Иначе трябва да ти кажа, че това, дето Юлия най-сетне ще ражда, по-скоро ме радва — рече той малко рязко. — Напоследък все не ми се иска да я безпокоя с домашни тревоги, но тайно се надявам, след като детето се появи на бял свят, тя ще поотдели малко време за Юлила.

На Марий му мина през ума, че въпросната Юлила, ако изобщо създава някакви неприятности, вместо да говори насаме със сестра си, може би се нуждае повече от едно родителско нашляпване по задника. Все пак се въздържа да изкаже на глас какво мислеше. Понеже досега не бе имал деца, но най-после му се очертаваше сам да стане родител, не беше сигурен дали един ден и той няма да се превърне в такъв любящ баща, какъвто беше Гай Юлий Цезар.

— Какво става с Юлила? — попита той.

Цезар въздъхна.

— Не иска да яде. Известно време все пак успявахме да я убедим да се храни кажи-речи нормално, но през последните четири месеца положението само се влошава. Много е отслабнала! А напоследък започнаха да я спохождат и припадъци — ей тъй, пада, както си ходи. Но лекарите не могат да й открият нищо.

„О, дали наистина ще стана като него?“ — запита се Марий. На една глезена девойка най-добре би й се отразило, ако известно време всички престанеха да се интересуват от нея, вместо да я обграждат с внимание, което по никой начин не е заслужила. Но това все пак беше сравнително приятна тема за разговор и Марий не виждаше защо да не се поинтересува повече за балдъзата си.

— И очакваш Юлия да изкопчи нещо от сестра си?

— Друго просто не виждам!

— Най-вероятно се е влюбила в неподходящ човек — предположи Марий, който, макар да нямаше и понятие за случая, позна съвсем правилно.

— Глупости! — тросна се Цезар.

— Откъде знаеш, че са глупости?

— Защото и лекарите се сетиха за същото, а аз поразпитах — обясни бащата.

— И кого поразпита? Нея?

— Естествено!

— Може би щеше да е по-добре да се обърнеш към робинята й.

— Но, Гай Марий!

— Надявам се да не е забременяла?

— Но, Гай Марий!

— Виж, скъпи ми тъсте, крайно време е да престанеш да гледаш на мен като на чужд човек, който само си вре носа, където не му е работата — рече равнодушно той. — Вече не съм кой да е, а част от семейството. Ако аз, дето почти не съм имал случай да общувам с шестнайсетгодишни момичета, се сещам за подобни неща, не виждам защо не се сещаш ти, който все пак си й баща. Ще извикаш робинята в кабинета си, ще й теглиш един здрав пердах, а тя ще ти изпее всичко… Мога да се обзаложа, че Юлила я държи в течение на нещата, а също така и че ако я подхванеш както трябва, няма да скрие нищо от теб. Като казвам „както трябва“, имам предвид малко мъчения и смъртни закани, нали разбираш!

— Гай Марий, как ме виждаш мен да прибягвам до такива средства? — изпълваше се с ужас Цезар само като си помислеше за драконовите мерки, които зет му предлагаше.

— Според мен пръчката ще свърши работа — държеше на своето Марий. — Ще я нашляпаш по задника и само като й намекнеш, че ако продължава да мълчи, я чака повече, тя ще си каже всичко, което знае.

— Никога не бих сторил подобно нещо — поклати глава Цезар.

Марий въздъхна.

— Прави, както си знаеш! Но не си мисли, че щом си разговарял с Юлила, значи си научил цялата истина.

— Между дъщерите ми и мен винаги е съществувало пълно доверие — настояваше бащата.

Зет му не отговори, само го изгледа невярващо.

В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика Марий, доволен, че му се е предоставил случай да приключи с този разговор.

Беше дребничкият сицилийски грък Атенодор.

— Домине, жена ти би искала да те види — обърна се той към него, — а и аз самият мисля, че ще е по-добре, ако отидеш при нея.

Нещо се преобърна в стомаха на Марий. Пое дълбоко въздух и ръката му се разтвори в неопределен жест. Цезар беше скочил на крака и гледаше лекаря с изражение, от което на самия грък можеше да му спре сърцето от ужас.

— Тя да не… да не…? — не можеше да доизрече въпроса си бащата.

— Не, не! Бъде спокоен, домине, всичко е наред — опита се да го успокои Атенодор.

Досега на Гай Марий никога не му се беше случвало да види раждаща жена и гледката направо го ужаси. Струваше му се по-трудно да гледа нея, отколкото убитите и осакатените войници по бойните полета. За него те си оставаха просто братя по оръжие, независимо дали са се били на неговата или на другата страна, на които не може да помогне, особено при мисълта, че един ден Фортуна би могла да го прати него на тяхно място. Но в случая с Юлия жертвата беше най-скъпото същество, което бе имал през живота си. Нея той се чувстваше задължен да закриля, да пази далеч от всякаква физическа болка. А ето, че тя страдаше не по-малко от всеки вражески войник, и то страдаше заради него, Гай Марий. Струваше му се, че в този миг целият свят се оказва далеч по-различен, отколкото го е знаел.

Но когато Марий влезе в родилната стая, всичко изглеждаше наред. Юлия бе просната в леглото, а специалният стол, на който щеше да легне, когато й дойдеше времето да ражда, стоеше дискретно прибран и покрит в ъгъла, така че родилката дори да не го забелязва. За огромно облекчение на съпруга си тя с нищо не издаваше да е изтощена или тежко болна. Напротив, в мига, когато Марий се показа на вратата, Юлия му се усмихна приветливо и протегна ръце към него.

Той ги пое в своите и благоговейно ги целуна.

— Добре ли си? — попита, понеже не се сещаше друго.

— Разбира се! Само дето ще имаме още доста да чакаме, а имам и някакъв кръвоизлив. Но засега поне не виждам защо трябва да се тревожим.

Внезапно лицето й се сгърчи от болка, ръцете й стиснаха неговите с неподозирана сила и останаха така може би за около минута, докато пристъпът отмине.

— Просто исках да те видя — продължи след малко Юлия, сякаш нищо не се беше случило. — Може ли от време на време да наминаваш насам или не ти е приятно да ме гледаш така?

— Аз пък се чудех дали теб няма да те смущава присъствието ми — наведе се Марий, за да я целуне по челото, скрито под меките й, бухнали къдрици. Устните му обаче установиха, че както косата, така и кожата й са влажни от пот. Бедната!

— Всичко ще бъде наред, Гай Марий — пусна ръцете му Юлия. — Гледай да не се тревожиш толкова много! Татко още ли е с теб?

— Да.

Той се обърна да си тръгне и срещна свирепия поглед на Марция, застанала встрани в компанията на трите стари акушерки. О, богове! Ето един човек, който нямаше да му прости толкова лесно за нещата, които правеше на дъщеря му!

— Гай Марий! — извика подире му Юлия, преди да е излязъл от стаята.

Той я погледна.

— Астрологът тук ли е? — попита съпругата му.

— Още не, но вече пратихме да го повикат.

Това явно я зарадва.

— Добре!

Синът на Марий се роди двадесет и четири часа по-късно, появявайки се на бял свят сред потоци от кръв. Раждането му едва не коства живота на майка му, но със своята воля да оцелее, а и с помощта на лекарите, които я сложиха с главата надолу и я опасаха цялата в превръзки, Юлия надмогна ужасния кръвоизлив и с времето състоянието й се пооправи.

— Ще стане известен, домине, и животът му ще бъде изпълнен с велики събития и славни приключения — четеше бъдещето на новороденото астрологът, съзнателно отбягвайки лошите знаци, за които никой родител не би искал да слуша.

— Значи ще оживее? — искаше да знае преди всичко друго Цезар.

— Без никакво съмнение, домине — дългият и доста мръсен пръст на астролога незабележимо застана върху конфигурацията, която предвещаваше по-скоро противното. — Ще заеме най-висшия държавен пост в страната: ето, на картата добре се вижда — с другата ръка беше показан необходимият звезден триъгълник.

— Синът ми ще бъде консул — със задоволство отбеляза Марий.

— Със сигурност — потвърди астрологът, преди да допълни: — Но все пак няма да бъде толкова велик, колкото баща си, ако се вярва на този квадрат със звездата по средата.

А това още повече зарадва Марий.

Цезар наля две чаши с най-доброто фалернско вино от избата си и без да го разрежда с вода, изпълнен и той с родителска гордост, подаде едната на зет си.

— За твоя син и мой внук, Гай Марий — поздрави го той. — Наздраве и за двама ви!

И така, когато в края на март консулът Квинт Цецилий Метел отплава за Римска Африка заедно с Гай Марий, Публий Рутилий Руф, Секст Юлий Цезар, Гай Юлий Цезар Младши и още четири многообещаващи римски и италийски легиона, Гай Марий можеше да е спокоен за здравето на жена си и щастлив за това, че се е сдобил с наследник. Дори тъща му беше благоволила отново да му проговори!

— Ще е добре да поговориш с Юлила — беше казал той на Юлия при раздялата им. — Баща ти е силно разтревожен за нея.

По това време тя беше възстановила донякъде силите си и единственото, което нарушаваше щастието й при вида на едрото и здраво бебе, излязло от утробата й, беше тъжният факт, че няма да може да изпрати мъжа си до Кампания и да го има за още няколко дни край себе си, преди да е напуснал Италия.

— Сигурно имаш предвид тази смешна история за гладуването — намести се Юлия по-удобно в прегръдката му.

— Е, всичко, което знам, съм го чул от баща ти, но доколкото разбрах, става дума точно за това. Ще ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо повече, но всъщност младите момичета малко ме интересуват.

Съпругата му, която продължаваше да си бъде едно младо момиче, не можа да не се подсмихне на забележката му; но пък и тя вече бе имала достатъчно поводи да разбере, че мъжът й всъщност я има за своя връстница, узряла и помъдряла.

— Ще говоря с нея. — Изпроси си Юлия една целувка. — О, Гай Марий, колко жалко, че здравето ми няма да ми позволи да родя братче или сестриче на малкия Марий, преди да си се завърнал!

Но преди Юлия да се накани за този разговор с болната си сестра, цял Рим гръмна с новините за германците. Насред града настъпи същинска паника. Откакто триста години по-рано галите бяха нахлули в Италия и едва не бяха завзели самия Рим, полуостровът не можеше да се отърси от кошмара за варварските нашествия; именно, за да се защитят от тях, италийските народи се бяха решили на съюза си с Рим и именно с тях и едните, и другите водеха нескончаеми войни по македонската граница от Адриатическо море до Тракийския Хелеспонт. Именно заради галите десетина години по-рано Гней Домиций Ахенобарб беше построил път по сушата, свързващ италийска Галия с испанските Пиренеи, а с оръжие бе подчинил племената по поречието на Родан, за да могат те лека-полека да се приучат на римските нрави и да свикнат с постоянното римско военно присъствие, което с времето щеше да се превърне за гаранция за собствената им безопасност.

Допреди пет години всички страхове у римляните бяха свързани с галите и келтите, но изведнъж на сцената излязоха германците и се оказа, че в сравнение с тях галите и келтите не само са мирни и цивилизовани, но и единствени способни да водят диалог с Рим. Защото новите страхове, които спохождаха римляните, идваха не от друго, а именно от това, че за новоизлюпилите се германски племена не се знаеше абсолютно нищо. Бяха се пръкнали буквално от небитието (в консулството на Марк Емилий Скавър) и след като нанесоха пълен разгром на една доста добре обучена римска армия (в консулството на Гней Папирий Карбон), изчезнаха тъй бързо и изненадващо, както се бяха и появили. Германците представляваха мистерия, с тях човек не можеше да бъде сигурен в нищо. За тях не важеше нито едно правило на поведение, така както биха го разбирали, у който и да е друг средиземноморски народ. Защото как иначе да се обясни фактът, че след като бяха сломили цялата съпротива на полуострова, след като бяха превърнали Рим в безпомощна старица, вместо да се втурнат на юг, за да заграбят, каквото могат, те просто се бяха обърнали и бяха изчезнали вдън земя? Та това беше направо нелепо! И все пак те бяха дошли, в това нямаше никакво съмнение, а след това си бяха отишли. С годините в съзнанието на римляните германците се превръщаха във все по-тайнствени същества, нещо като легендарните лами, с които се плашеха децата вкъщи. Също както и с времето прастарият страх от варварското нашествие се връщаше в някогашната си форма — някъде между тръпката и невярващата усмивка.

Но сега германците пак бяха изникнали отнякъде. За броени дни стохилядните им пълчища се бяха спуснали из Трансалпийска Галия и бяха наводнили земите около езерото Лемана и горното течение на Родан. Това бяха галски земи, където живееха племената на едуите и амбарите, плащащи данък на Рим, но където в момента се чуваше само германска реч, а всичко живо биваше подлагано на огън и меч. Германците бяха като великани, излезли от приказките или по-точно от своя подземен свят далеч на север, на ръст не по-малко от десет стъпки и с кожа, бледа като на мъртъвци. Нищо не можеше да ги спре да продължат надолу по долината на Родан, където да пометат всичко пред себе си — хора и животни, гори и поля, ниви и градини, без да правят ни най-малка разлика между едното и другото.

Новината за тяхното нашествие се разнесе из Рим само няколко дни, след като Квинт Цецилий Метел беше дебаркирал начело на армията си в Римска Африка и вече нямаше как изпратените легиони да бъдат повикани обратно. Така че, колкото и всички да го смятаха за глупак, единствено на Марк Юний Силан, задържан в Рим именно понеже се смяташе, че там ще направи най-малко поразии, оставаше да поеме от Сената отговорността да брани със силата на меча римските закони в Галия. Защото ако един консул сам не откажеше да командва армията, никой друг не можеше да води война вместо него. А Силан оповести пред целия народ, че е щастлив, задето му се е предоставил шанс да поведе римските легиони срещу германците. Както и Гней Папирий Карбон пет години по-рано, така и Силан не се замисляше за друго, освен за натоварените със злато конвои, които щяха да поемат от Галия към Рим, и без да обръща внимание с какъв точно враг му предстои да се срещне, лигите му течаха ли течаха…

След като навремето Карбон сам бе предизвикал германците на бой, а армията му беше унищожена от варварите, колкото и чудно да изглежда, германците дори и не помислиха да вземат като плячка оръжието на убитите врагове, нито на онези, които го бяха захвърлили насред бойното поле в желанието си по-скоро да се спасят от клането. Затова впоследствие прагматично мислещите римляни, след като изчакаха развилнелите се врагове да си заминат, бяха пратили хора да съберат оръжието, останало на полесражението, и да го върнат в Рим. Насъбраното представляваше истинско съкровище и досега лежеше в различни складове из града в очакване кога най-после ще се сетят за него. Ограничените възможности на градските манифактури да снабдят в кратко време римската армия, особено след като допреди една-две седмици всичко отиваше за снаряжението на Метеловите войници от африканската експедиция, принудиха Силан и неговите набързо сформирани легиони да прибегнат именно до скрития резерв. Доброволците, които до момента не се бяха погрижили за въоръжението си, трябваше да го откупят от държавата, прибавяйки неочаквани приходи за държавния бюджет.

Силан се видя далеч по-затруднен в набирането на самите доброволци. Наборните комисии трябваше да работят изключително усърдно и в много случаи да заобикалят закона. Така например често се въоръжаваха хора, чийто имуществен статут в друго време не би им позволил да се запишат в армията. Сега всички, които се явяваха доброволци, бяха взимани на служба, а за оръжие получаваха каквото им беше нужно от скрития резерв на Карбон, при условие, че цената на екипировката им ще бъде удържана от войнишките им заплати. Също така под знамената бяха привикани и множество ветерани, които, след като бяха отслужили своите десет години в строя, сега принудително трябваше да се превърнат в мирни селяни в очакване на спокойни старини. Но понеже на повечето от тях обездвиженият живот трудно им понасяше, рядко се случваше някой да откаже на наборните комисии.

Най-сетне легионите бяха сформирани. Марк Юний Силан потегли към Трансалпийска Галия начело на прекрасна армия от пълни седем легиона, към които трябваше да се прибави мощната тракийска конница, както и няколкото също коннически дружини, сформирани от гали, населяващи римската провинция. Наближаваше краят на май, а откакто новините за германското нашествие бяха достигнали Рим, бяха изминали едва осем седмици. За осем седмици Рим бе успял да събере, да въоръжи и дори донякъде да обучи армия от петдесет хиляди души, включително конницата и обоза. Само такава огромна заплаха като германците можеше да предизвика подобна незабавна реакция, граничеща с геройство.

— Но така или иначе това е живото доказателство на какво сме способни ние, римляните, щом имаме желание за това — говореше Гай Юлий Цезар на жена си Марция на път за вкъщи. Бяха излезли извън града, за да видят как легионите гордо маршируват по Фламиниевия път на път за Италийска Галия, гледка, която направо радваше окото.

— Да, стига Силан да се окаже способен да си свърши работата — възрази Марция, която като истинска съпруга на сенатор не можеше да стои далеч от политиката.

— Явно се съмняваш в това — рече Цезар.

— Както и ти, въпреки че не искаш да си го признаеш. Но както и да е. Сега, докато гледах как петдесет хиляди чифта ботуши тропат върху Мулвиевия мост, ми дойде наум, че сме късметлии, задето имаме за цензори хора като Марк Емилий Скавър и Марк Ливий Друз — въздъхна облекчено Марция. — Марк Скавър е съвсем прав — Мулвиевият мост е започнал да се люлее и няма да устои и на първото наводнение. И какво ще правим тогава, ако изведнъж се окаже, че цялата римска армия се намира на юг от Тибър, а й се налага незабавно да се прехвърли на север? Затова се радвам, че Скавър беше избран. Той категорично обеща, че Мулвиевият мост ще бъде ремонтиран. Прекрасен човек!

По лицето на Цезар се изписа горчива усмивка, но все пак се опита да бъде честен.

— Пустият му Скавър започна да се превръща в цяла институция! Та той е такъв актьор и шарлатанин, че повече не може да бъде. Три четвърти от него са си пълна шашма. Е, вярно, че последната четвърт струва повече, отколкото мнозина сенатори, взети заедно, заради което предполагам, че трябва да му се прости останалото. Но пък е прав: наистина се нуждаем от нова програма за обществени строежи, и то в никакъв случай само заради работната ръка. Вече пет години всички онези сприхави дядковци, които, освен да броят пари, за друго не стават, ни карат да съжаляваме, че изобщо им даваме заплатите! Да отдадем дължимото на Скавър: той наистина смята да обърне повече внимание на въпроси, които досега не знам защо винаги са били пренебрегвани. Макар аз лично да се съмнявам в необходимостта да се пресушават блатата около Равена, както и да се строят канали и диги между Парма и Мутина.

— О, хайде сега, Гай Юлий, бъди по-благосклонен! — сряза го Марция. — Не е ли направо велико да се обуздаят водите на Пад? С тези германци, които кой знае кога ще се появят из Трансалпийска Галия, би било истинско нещастие, ако придошлите реки откъснат войските ни от проходите!

— Вече казах, че нямам нищо против подобни начинания — съгласи се Цезар, но с присъщата си упоритост не пропусна да добави: — И все пак ми се струва показателно, че всички онези части от полуострова, където Скавър най-много държи да бъдат започнати въпросните благоустройствени работи, са именно районите, където той самият има най-много клиенти… и нищо чудно, когато строежите бъдат завършени, междувременно клиентелата му да се е увеличила шесткратно. Представяш ли си, Емилиевият път тръгва от Атиминум на адриатическия бряг и стига чак до Тавразия в подножието на Западните Алпи — петстотин километра, осеяни с толкова клиенти, колкото и павета!

— Ами добре са му дошли! — Марция бе не по-малко упорита от мъжа си. — Още малко и ще кажеш, че Скавър не трябва да строи и западния път, защото току-виж се облагодетелствал с нещо!

— Забравяш обаче за отклонението през Дертона, което ще трябва да свърже западния бряг с Емилиевия път. И всичко това ще носи неговото име, нали: Вия Емилии Скаври! Пфу!

— Винаги ще намериш за какво да недоволстваш! — заключи презрително съпругата му.

— Ти пък си просто една заслепена идеалистка! — не й остана длъжен той.

— Понякога започвам да се чудя защо ми трябваше да се влюбвам в теб.

— Не се безпокой, и с мен е същото.

В този миг се появи Юлила. Беше отслабнала твърде много, но без да е заприличала на скелет — и така от два месеца насам. Защото с времето девойката беше открила рецептата хем да си придава жален вид, хем да е достатъчно здрава, за да не се повтарят припадъците, които в един момент я бяха наплашили самата нея, че може да си отиде от този свят. Юлила трябваше да внимава — смъртта в никакъв случай не беше целта, която гонеше, пък и тя не беше дотолкова объркана, за да се поддава на крайности.

Всъщност момичето гонеше две цели едновременно: едната, да принуди Луций Корнелий Сула най-после да признае пред себе си, че я обича, и втората, така да въздейства на семейството си, че баща й да омекне и един ден, колкото и невероятно да изглеждаше това, да й разреши да се омъжи за Сула. Тя можеше и да е малка и разглезена, но в никакъв случай не прекаляваше дотам със самочувствието си, че да си мисли как баща й, който иначе се оставяше да го води за носа, и беше готов да изхарчи и малкото си спестени пари, за да й угоди, въпреки че я обичаше повече от всичко, да допусне грешката да я остави сама да си избира съпруг. Е, ако тя беше сговорчива като сестра си Юлия и доброволно го оставеше той да й потърси за спътник в живота, човек, за когото да е сигурен, че ще се грижи за нея, ще я обича и ще се държи с нея, както подобава на момиче в нейното положение, то никога не би я разочаровал. Но Юлила държеше повече от всичко на Луций Корнелий Сула, а какъв съпруг беше той за нея? Никога, ама никога баща й не би дал съгласието си двамата със Сула да се оженят, независимо какви доводи биха могли да му представят. Нито сълзи, нито молби, нито клетви във вечна любов щяха да му подействат. Каквото и да стореше Юлила, баща й нямаше да я остави на човек като Сула. Особено след като й беше изнамерил зестра от четиридесет таланта — един милион сестерции, които сега само чакаха в банката кой ще бъде щастливецът да ги вземе. Парите я превръщаха в желана партия за всеки и по никакъв начин Сула не би могъл да убеди Гай Юлий Цезар, че точно той е най-достойният за Юлила и че при това не я иска заради богатството й. Разбира се, ако той самият първо признаеше пред себе си, че такова е желанието му.

Като дете тя никога не беше издавала пред околните на какво волско търпение е способна, защото просто никога не й се бе налагало да го проявява. Но ето, че случаят се беше предоставил и като птичка, която упорито мъти стерилното си яйце, така и Юлила сега се беше зарекла да се държи докрай за единствената спасителна сламка, която й се подава. Защото си беше рекла веднъж завинаги, че ако наистина най-горещо от всичко на света желае да се омъжи за Сула, то само с търпение и постоянство би могла да надвие както неговия страх и сдържаност, така и родителската забрана на баща си. На нея й беше ясно, че по пътя може да се появят непреодолими препятствия, като например това, Сула да се ожени за друга, да напусне Рим или, най-лошото, да се разболее и да умре. И все пак правеше всичко по силите си да се бори по своя си начин срещу всяка от тези възможности, живеейки в същото време с болезнената мисъл, че човекът, заради когото е всичко това, никога повече не би желал да я види. Откъде знаеше ли? Откакто Сула се беше върнал в Рим, в продължение на няколко месеца тя го беше дебнала непрестанно, само и само да се сблъска за сетен път с неговите насмешки и обиди. Най-накрая, веднъж, когато двамата се бяха скрили от хорските погледи зад една тежка колона на Портикус Маргаритария, любимият недвусмислено й беше заявил, че ако не го остави на мира, то той ще напусне Рим завинаги.

Всъщност целият план на Юлила се беше развивал според епизодичните срещи, които си бе открадвала от Сула: началото беше още през януари, когато я бе нарекъл дебела и я бе пропъдил като куче. Именно тогава тя престана да яде сладки с надеждата, че ако поотслабне малко, ще си спечели благоволението му. Но уви… Когато той се завърна в Рим и започна да се държи с нея още по-грубо и безочливо, тя не само че не се отказа от намерението си, но с истинска сила на волята си забрани дори да мисли за храна. В началото й беше изключително тежко, но с времето, когато откри, че продължителното гладуване я е променило и организмът й е привикнал с малкото храна, която тя си позволяваше, Юлила вече нито страдаше от глад, нито изпитваше болки в стомаха.

И така, когато Луций Гавий Стих умря преди осем месеца след продължително и мъчително боледуване, планът на Юлила вече беше готов; оставаше й да се справи само с отделни подробности, като например как да опази тайната си от околните и как да поддържа най-добрия възможен баланс на хранене, с който хем да не подлага на опасност здравето си, хем да не отстъпва от намеренията си.

А със Сула се бореше посредством писмата си.

С храната обаче беше по-трудно. Решена за нищо на света да не възвърне предишното си тегло, колкото и да не й се искаше, Юлила трябваше да се убеди, че постоянно губи килограми. Стигна се дотам, че един ден, след като всички римски лекари се бяха изредили през стаята й в напразни опити да я излекуват, един от тях бе отишъл при Гай Юлий Цезар и от името на всички недвусмислено му беше заявил, че дъщеря му ще трябва да бъде хранена насила. Разбира се, както можеше да се очаква от лекарите, те самите нямаха намерение и пръста си да мръднат по въпроса, а оставиха всичко на гърба на бедното семейство. И така, цялото домакинство, от най-новия роб до Гай, Секст, Марция и самия Цезар, се беше мобилизирало като за генерално сражение с надеждата нещо да се оправи. Но самата битка се превърна в кошмар, за който по-нататък никой не искаше дори да си спомня. Юлила крещеше, врещеше и пищеше, сякаш хората около нея не искаха да й вдъхнат живот, ами напротив, бяха я нападнали единствено с мисълта как да я уморят до смърт. С каквито сили й бяха останали, тя се дърпаше от ръцете им, повръщаше веднага каквото й беше натикано насила в устата, плюеше по мъчителите си и което беше най-страшното, непрестанно се задавяше с трохите хляб, принуждавайки в крайна сметка Цезар да даде сигнал за отбой. Семейството остави гладуващата на мира и незабавно се събра на съвещание. Беше решено единодушно, че каквото и да става, Юлила няма повече да бъде принуждавана да приема храна.

Но писъците й се бяха разнесли из целия квартал, така че, колкото и да не му се искаше, Цезар се превърна в обект на клюки и догадки. Нямаше човек наблизо, който да не знае, че сенаторът Цезар си има неприятности. Не че досега в семейството бяха гледали на поведението на Юлила като на нещо срамно и унизително, което трябва да остане в дълбока тайна, но просто баща й ненавиждаше клюкарството и винаги се бе старал да не дава повод за слухове.

И колкото и да е странно, първа се притече на помощ не друга, а съседката Клитумна, донесла легендата за някаква магическа храна, за която гарантираше, че Юлила няма да я откаже и че стомахът й ще я приеме без никакви усложнения. Цезар и Марция на драго сърце я приеха у дома си, а пък тя на драго сърце им заразправя своята изпитана рецепта.

— Трябва първо да откриете някоя дойна крава — придаваше си важност Клитумна, която не можеше да скрие, че й е приятно, задето Цезар й обръща такова внимание. — Знам, че няма да е лесно, но доколкото съм чувала, във Валис Каменарум все още се срещат тук-таме хора, които отглеждат крави и ги доят редовно. И така, наливате една голяма купа прясно издоено мляко, счупвате едно кокоше яйце и добавяте три лъжици мед. Разбивате, докато се появи пяна, и прибавяте голяма чаша червено вино. Ако сложите виното, преди да сте разбъркали, просто няма да се получи хубава пяна. Ако имате стъклени чаши — още по-добре, видът на питието е достатъчно апетитен, за да изкуши и най-големия гладник: цялото в розово-червено, а отгоре с жълта пяна. Стига да го приеме стомахът й, момичето повече няма и да знае какво е това болест — говореше Клитумна, която си беше припомнила как навремето и родната й сестра беше прибягнала до гладуване, след като не й бяха позволили да се омъжи за един змиеукротител от Алба Фуценция — да се чуди човек откъде го беше намерила!

— Ще опитаме — увери я Марция, която трудно сдържаше напиращите сълзи.

— Навремето сестра ми се оправи с това, и то доста добре — въздъхна съседката. — Мина време, тя съвсем забрави за своя змиеукротител и се хвана с бащата на скъпичкия ми Стих.

Цезар скочи на крака.

— Още сега ще пратя някого до Валис Каменарум. — Той излезе, но след миг се показа отново. — Ами кокошето яйце? Трябва ли задължително да се бъде снесено десето или може да бъде обикновено?

— О, навремето използвахме най-обикновени яйца — успокои го Клитумна, облегнала се удобно на стола си. Ако използваме по-особени, току-виж сме развалили с нещо сместа.

— Ами медът? — настояваше бащата. — Може ли да е обикновен мед от Лациум или да потърся химетийски, или знам ли и аз какъв, дето не е пушен?

— Най-обикновен латински мед ще свърши работа — твърдо заяви Клитумна. — Кой знае? Може би тъкмо пушекът в обикновения мед е бил разковничето на загадката. Нека не се отклоняваме от рецептата си, Гай Юлий.

— Много добре — съгласи се той и изчезна повторно.

— Дано само стомахът й го приеме! — с треперещ глас се обади Марция. — Само да знаеше, съседке, направо се чудехме какво да правим.

— Разбирам ви напълно. Но да не вдигаме толкова шум. Нищо няма да ви помогне, ако Юлила разбере колко се тревожите — добави тя, която, стига да не се отнасяше до нея самата, винаги беше способна да разсъждава трезво. Всъщност, ако само подозираше за камарите писма, които Юлила пращаше на Сула, нищо чудно с чиста съвест да я оставеше да умре. Сега обаче съседката беше в плен на скръбта и не можеше да таи подобни злокобни помисли. — Във всеки случай не искаме след племенника ми и някой друг да си отиде толкова скоро, нали? — подсмръкна тя.

— Дори не и искам да си го помисля! — не се сдържа да възкликне Марция. Но понеже и на нея й се щеше да се покаже поне малко състрадателна, нямаше как на свой ред да не запита: — Надявам се, че вече малко ти е минало след смъртта на племенника ти. Знам, че е много трудно да забравиш близък, но все пак…

— Е, държа се някак — опита се да бъде духовита Клитумна. Дълбоко в себе си тя щеше още дълго време да скърби за Стих, но не можеше да не си признае, че откакто той си беше отишъл, животът с миличкия й Сула бе станал доста по-лек. При мисълта за доведения си син тя въздъхна дълбоко, без да знае колко много заприличваше в този миг на Юлила.

Разговорът обаче се оказа само пръв от многото, които последваха. След като вълшебната рецепта на Клитумна проработи, нямаше как по-нататък вратата на Цезар да остане затворена пред иначе простата му и изключително досадна съседка.

— Да си благодарен — жалваше се Гай Юлий Цезар, който бе придобил навика всеки път, щом чуе пискливия гласец на Клитумна в атрия, да се крие в кабинета си, — понякога може буквално да ти съсипе живота!

— О, Гай Юлий, не бъди толкова проклет! — мъмреше го Марция. — Клитумна е наистина много мила с нас, а пък ние няма защо да я засягаме, което нищо чудно и да направим, ако продължаваш толкова упорито да я отбягваш.

— Знам, че е много мила с нас! — Вдигна отчаяно ръце главата на семейството. — Нали точно от това се оплаквам!

Ако Юлила само знаеше в каква степен планът й усложнява живота на Сула, навярно би се почувствала наистина удовлетворена. Но нямаше как да го научи, след като любимият й правеше всичко по силите си никой да не разбере какво го гризе отвътре, и се отнасяше с възможно най-голямо пренебрежение към неприятната й болест всеки път, когато Клитумна се връщаше от поредното си посещение у съседите и с подробности разправяше какво било състоянието на момичето, позволило й да обере лаврите на лечител — чудотворец.

— Колко би било хубаво, ако някой ден и ти се отбиеш при бедното девойче — предложи веднъж с треперливия си гласец тя, някъде по времето, когато Марк Юний Силан повеждаше седемте си величествени легиона по Фламиниевия път на север. — Толкова често пита за теб, Луций Корнелий.

— Имам си достатъчно много работа, за да си губя времето в посещение на някаква си скучаеща Цезарка — сряза я грубо Сула.

— Каква нагла лъжа! — на свой ред се нахвърли Никополис. — По-голям мързеливец от теб през живота си не съм виждала!

— И кой ме превърна в такъв мързеливец? — извъртя се рязко той към любовницата си, която, като видя свирепото му изражение, побърза да отстъпи назад. — Защо сега не си гледам работата ли аз? Защо не марширувам със Силановите легиони срещу германците ли? Ами помислете малко и ще се сетите.

— Всъщност защо наистина не се записа доброволец? — реши да го подразни гъркинята. — Ако не си разбрал, този път наборните комисии дотолкова пренебрегнаха имуществения ценз, че не виждам защо ти с твоето име не се опита да бъдеш взет легионер.

Сула нервно присви устни в привичната си кисела усмивка, която разкриваше острите му кучешки зъби и твърде красноречиво издаваше моментното му настроение.

— Аз, патрицият Корнелий да марширувам редом с цялата измет на Рим? Как си го представяш? По-скоро направо бих се продал в робство на германците!

— Нищо чудно и това да стане, ако никой не ги спре. Наистина, Луций Корнелий, омръзнало ми е да те гледам как сам се превръщаш в най-големия си враг! Ама виж се само, веднъж Клитумна те е помолила за нещо, и то какво — да направиш някаква си дребна услуга на едно умиращо момиче, а ти си готов да ни изядеш, задето сме посмели да ти отнемем от скъпоценното ти време… ама наистина понякога ме вбесяваш!

В очите й проблеснаха палави искрици.

— В крайна сметка, Луций Корнелий, трябва да признаеш, че откакто Луций Гавий се помина в толкова подходящ момент, че повече не може, животът ти стана доста по-лек. — Тя тихичко си затананика популярна песничка, в която се разправяше как някой си бил убил своя съперник в любовта и как това му се било отразило добре. — В по-о-одходящ моме-е-ент! — завърши тя песничката.

Лицето на Сула придоби тебеширен цвят, но все пак си остана някак безизразно.

— Скъпа Никополис, защо не се поразходиш до брега на Тибър и не ми направиш неоценимата услуга да скочиш във водата?

И така, за да не се стигне до нежелани ексцесии, въпросът за Юлила беше оставен за по-нататък. Но тя представляваше заплаха, и то заплаха, която с всеки ден надвисваше все повече и повече над главата на нарочения й любим. Сула се гърчеше в страхове и съмнения, но нямаше как, той беше съвсем безпомощен, толкова безпомощен, че дори не му оставаха сили да изиграе поредния си циркаджийски номер и да угоди на разтревожената Клитумна. Току-виж някой ден глупавата Юлилина робиня бъде хваната как носи писмата на господарката си, току-виж хванали и господарката й как драска поредното си послание… И какво щеше да стане тогава с него? Кой ще му повярва, когато тръгнеше да се оправдава, че няма пръст в цялата тази история? Не стига, че миналото му беше тъмно, ами ако някой ден се разчуеше, че той, Сула, е покварил едно невинно момиче, при това патрицианка, дъщеря на сенатор, то тогава никой, ама никой цензор не би си позволил лукса да го впише в списъка на сенаторите. А той вече беше решил веднъж завинаги, че ще влезе в Сената.

Това, което най-много му се искаше да стори, беше просто да се махне от Рим, но не смееше — знаеше ли в негово отсъствие какви можеше да ги свърши момичето? А колкото и да не му се щеше да си го признае, не му даваше сърце да я изостави, преди да се е оправила от болестта си. Макар и да си беше сама виновна за увреденото си здраве, Юлила заслужаваше повече загриженост. Като някакво животно в клетка умът на Сула постоянно се въртеше в неясна окръжност, неспособен да се спре на нищо сигурно, неспособен да се насочи към някой логичен път как да излезе от затрудненото положение, в което беше попаднал. Често се случваше да бръкне в едно от чекмеджетата на античните шкафове с имената на предците му, за да извади оттам изсъхналия венец от трева, да го подържи за малко в ръце и да изплаче мислено яростта и тревогата си върху него. Защото вече си беше поставил цел в живота, знаеше къде иска да стигне и какво иска да стори, а в същото това време се появяваше едно полудяло момиче, което му поднасяше куп усложнения. И все пак не беше ли същото това полудяло момиче с неговия венец от трева, което го бе подтикнало да тръгне по пътеката към славата и могъществото? Какво трябваше да направи? Какво? То и без Юлила му беше достатъчно трудно да се оправя из блатото на подлите си намерения, където само една погрешна стъпка можеше да го прати на дъното…

Понякога дори се замисляше не е ли по-добре да се самоубие — представяте ли си, да си го мисли той, който от всички хора по земята най-малко би се изкушил от подобна възможност, — и да потъне завинаги в света на сънищата и фантазиите си, там, където всичко тече по мед и масло. Но дори и в тези мигове на сладки мечти Сула отново се сещаше за Юлила. Защо? Той не я обичаше и не беше способен изобщо да обича някого. И все пак имаше моменти, когато усещаше как я желае, как му се иска да я хапе, да я целува, да я обладае, докато я чуе да крещи от екстаз и болка. Но се случваше и обратното: да лежи безсънен между любовницата и мащехата си и мислено да се отвращава от нея, да се вижда как я е стиснал за тънкото вратле, как насреща му се кокорят изпъкналите й очи, как лицето й се оцветява в розово-червено, а последните глътки живот изтичат капка по капка от изпразнените й дробове. Но това нямаше да попречи още на другата сутрин поредното писмо да пристигне… Защо той просто не хвърлеше тези хартийки на боклука, или още по-добре, не ги занесеше на баща й и не му заявеше разгневен, че е крайно време този тормоз да престане? Така и не посмя да извърши нито едното, нито другото. Напротив, изчиташе ги от край до край, и то по десет-дванайсет пъти, чакаше робинята да му пусне новото в синуса на тогата някъде на улицата, по възможност в тълпата, където никой да не забележи, и всяко писмо неизменно завършваше своя кратък път във все същия проверен скришник — семейните шкафове.

Но все пак удържа на думата си никога повече да не я види.

Пролетта премина в лято, а лятото от своя страна се изгуби в „кучешките“ дни на секстилис6, когато Сириус, Кучешката звезда, злокобно се облещи над погубвания от горещините Рим. И тогава изведнъж, когато легионите на Силан уверено маршируваха срещу течението на Родан и се готвеха за предстоящото сражение с германските пълчища, в Централна Италия започнаха поройни дъждове. Дъждове, които като че ли нямаха никакво намерение да спират. За жителите на слънчевия Рим това беше по-голямо наказание дори от кучешките горещини на секстилис, защото освен че дъждовете действат потискащо и те смущават в ежедневните ти навици, в случая те носеха реалната заплаха от наводнение, а и пречеха на всякакъв род обществена дейност. Пазарите не работеха, политическият живот замря, съдебните процеси трябваше да се отлагат, което пък доведе до рязкото увеличаване на престъпността. Мъжете изведнъж започнаха да откриват изневерите на жените си, което пък ги принуждаваше да прибягват до кървави саморазправи; складовете за зърно подгизваха и запасите се разваляха от тежката влага; от покачването на Тибър повечето обществени нужници се задръстваха, а придошлите води понасяха из града цели купища фекалии; Марсовото и Ватиканското поле изчезнаха под няколко пръста вода, което пък доведе до липса на зеленчуци, а някои от нескопосано построените инсули в тези части на града се покриха с огромни зеещи пукнатини и безславно започнаха една след друга да рухват. Гражданите започнаха масово да простиват; старите и болнавите си заотиваха, покосени от пневмония, докато по-младите ставаха жертва на грип и ангина; най-страшна обаче се оказваше онази тайнствена болест, незачитаща нито възраст, нито пол, която парализираше цялото тяло на засегнатия и дори той да оцелееше, оставяше го с по някой изсъхнал крайник, който вече за нищо не можеше да служи.

Клитумна и Никополис започнаха да се бият всеки ден и пак всеки ден гъркинята намираше начин да прошепне на ухото на Сула как Стих си бил избрал най-подходящия момент да умре.

Чак след две седмици на непрестанен дъжд ниските облаци се разкъсаха окончателно и като оставиха на вятъра да ги разнесе далеч на изток, позволиха на слънцето отново да се покаже. Рим се беше изгубил в мъгла от изпарения. Както от паветата по улиците, така и от керемидите по покривите се издигаха все същите езичета пара, от които почти не можеше да се диша. Всеки балкон, всяка лоджия, перистил, дори прозорец се скриха под насъбралото се през двете дъждовни седмици пране, което допълнително изпълваше въздуха с неприятна влага. В домовете, където имаше бебета, като например този на търговеца — лихвар Тит Помпоний, изведнъж се оказа, че повече не съществува вътрешна градина, ами на нейно място се е появила гигантска сушилня, където са прострени цели камари изпрани пелени. Обувките трябваше да бъдат старателно почистени от плесента, всеки свитък във всяка библиотека — разгънат и внимателно проверен не е ли станал и той обект на нечие гъбешко нападение, раклите и долапите с дрехи — проветрени и подредени наново.

Но всяко зло за добро: задушливата влага беше причина за изключително богат сезон за гъбарите, които едва се оправяха с невероятните количества гъби около града. И така, след като цяло лято само си бяха мечтали за тях, всички римляни, бедни и богати, се впуснаха лакомо да си похапват ароматните чадърчета.

Сула отново стана жертва на Юлилиното творчество, след като в продължение на двете дъждовни седмици се беше крил от робинята й. Не стига това, ами с всеки миг му се струваше все повече и повече, че не издържа на натрапчивата римска влага, която го обграждаше отвсякъде и нищо чудно заедно с принудителната му кореспонденция с младата съседка да го докарат до пълно умопомрачение. Трябваше на всяка цена да избяга от Рим, пък ако ще и само за един ден. Но Метробий и покровителят му Сцилакс точно по това време бяха на почивка в Куме, а Сула не би искал да прекара този ден за отпускане сам. Затова реши да вземе със себе си Клитумна и Никополис и да ги заведе на любимото си място извън града.

— Хайде, момичета! — подкани ги той на третата поред слънчева сутрин. — Слагайте си хубавите дрехи и да ви водя на разходка!

Момичетата — които естествено отдавна бяха престанали да се чувстват такива — го изгледаха с кисела насмешка, присъща на всеки, който едновременно се чувства потиснат, но и за нищо на света не желае да забрави тази си потиснатост. Нито една от двете не понечи да се надигне от леглото, дори и след като заради влажната нощ чаршафите се бяха пропили целите с пот.

— И двете се нуждаете от чист въздух — настоя Сула.

— Дошли сме да живеем на Палатина именно защото тук на въздуха нищо му няма — обърна му гръб Клитумна.

— В момента палатинският въздух не е по-добър от този, където и да било другаде в Рим — навсякъде се носи единствено смрадта на клозети и застояла вода — възрази й той. — Хайде, ставайте! Наел съм кола, която ще ни отведе до Тибур… ще хапнем на полянка в гората, ще видим дали няма да хвана някоя и друга риба, ако не хвана, ще си купим, както и някое прекрасно зайче, току-що уловено в капана. И преди да се е стъмнило, ще сме се върнали у дома трижди по-щастливи, отколкото сме тръгнали сутринта.

— Не — отсече Клитумна, настроена да спори, ако ще и до вечерта.

Но Никополис като че ли започваше да се колебае.

— Ами…

Това беше достатъчно за човек като Сула.

— Приготви се, връщам се след малко — каза той и блажено се протегна. — Омръзнало ми е между тези четири стени!

— И на мен също — съгласи се гъркинята и стана от леглото.

Сула отиде до кухнята да нареди робите да приготвят храната, но когато се върна, Клитумна така и не беше помръднала, ами продължаваше да гледа към стената.

— Няма ли да дойдеш? — подкани я за последен път Сула, докато си навличаше чиста туника и си връзваше тежките обувки.

Но тя не отговори.

— Както щеш. — Изгуби се той зад вратата. — Ще се видим довечера.

Клитумна пак мълчеше.

И така, на излет щяха да отидат само Никополис и Сула, натоварени с цял чувал храна, която готвачът набързо беше нахвърлял, сам съжалявайки, че не го канят да ги придружи при излета им. На долния край на стълбите на Как ги чакаше наетата двуколка. Сула подаде ръка на Никополис да се настани на мястото за пътниците, а сам се качи отпред на капрата.

— Тръгваме — весело хвана той юздите, изпълнен с почти забравено чувство за свобода и простор. За да бъде искрен пред себе си, трябваше да отбележи, че отказът на Клитумна да ги придружи ни най-малко не го натъжаваше. Никополис му беше достатъчна компания.

— Дий! — подвикна той на мулетата, те го послушаха и поеха с грациозна крачка напред. Двуколката заскърца надолу по склона към Мурциевата долина, в която беше издигнат Големият цирк, и през Капенската порта напусна града. Уви, в началото гледката не беше нито радостна, нито дори живописна, защото обиколният път, по който Сула беше решил да поеме, за да излезе от източната страна на града, беше в тази си част целият опасан от гробища. Надгробни камъни до надгробни камъни… Дори не се виждаше някой по-внушителен мавзолей или гробница, в която да почива прахът на някоя по-важна особа — знатните имаха своите гробове покрай главните пътища, — ами само най-обикновени надгробни камъни, каквито можеше да си позволи простолюдието. Всеки римлянин, както и всеки грък, независимо беден или богат, свободен или роб, мечтае как някой ден, след като умре, ще му бъде издигнат величествен паметник, който да удостовери пред целия свят, че въпросният някой е съществувал. За тази цел всички бедняци и роби ставаха членове на погребалните общества, за чиито фондове похарчваха и всяка спестена пара. Самите фондове бяха грижливо влагани в печеливши предприятия. Както всички други хора по света, така и римляните знаеха, и то твърде добре, що е то мошеничеството и злоупотребата с чуждите пари, но средствата на погребалните общества бяха толкова зорко пазени от членовете, че натоварените с финансовите отговорности нямаше как да не бъдат честни. Защото за римляните едно добре уредено погребение и един хубав надгробен паметник означаваха много.

В самия център на обширния некропол, заемащ цялата площ на Есквилинското поле, се образуваше кръстопът и на него, сред горичка от разлистили се свещени дървета, се издигаше масивният храм на Венера Либитина. Вътре се пазеха регистрите с имената на всички покойни римски граждани, както и безбройните ракли с пари, пълнени от таксите за въпросното записване. Благодарение на тази си дейност храмът беше натрупал несметни богатства, които, ако и да се водеха на държавата, си оставаха единствено за светилището. Онази Венера, на която беше посветено то, беше Венера, богинята на мъртвите, не на живите, Венера, която съблюдава пълното изчезване на възпроизводителните сили у човека. А горичката около храма й се беше превърнала в сборно място за гилдията на римските предприемачи. Зад храмовия двор на Венера Либитина имаше обширно пространство, където се издигаха погребалните клади, а зад тях беше бедняшкото гробище, където постоянно се изравяха и заравяха ями, а в тези ями безразборно се изсипваха трупове, негасена вар и пръст. Иначе малко бяха онези, граждани или не, които получаваха правото да бъдат погребвани, като изключим евреите, погребвани в определения за тях кът от некропола, и аристократите от знатната фамилия на Корнелиите, които имаха своите гробници покрай Апиевия път. Всъщност оказваше се, че повечето монументи, превърнали Есквилинското поле в същински каменен град, пазеха само урни с пепелта на мъртвите, а не самите разлагащи се трупове. Никой нямаше право да бъде погребан в рамките на свещените римски граници, дори най-достойният.

Когато двуколката най-сетне мина под арките на двата акведукта, носещи вода от хълмовете на североизток от града, гледката скоро се промени. Във всички посоки се виждаха ферми и дворове, отпърво най-много бяха зеленчуковите градини, но по-нататък се разпростираха и пасбища, и житни ниви.

Въпреки поразиите, нанесени от пороите на Тибуртинския път (дебелият пласт чакъл, прах от туфи пясък, който трябваше да покрива камъните, беше целият отнесен от водите), двамата пътници в двуколката си прекарваха добре. Слънцето напичаше, но затова пък имаше вятър, който ги разхлаждаше приятно. Чадърът на Никополис беше достатъчно голям, за да може да скрие в сянката си едновременно млечнобялата кожа на Сула и нейната собствена, напомняща цвят на маслина, а мулетата се оказаха достатъчно любезни да не се инатят много. Самият Сула пък беше достатъчно умен, за да не тръгне да им дава ненужно зор и оставяйки ги сами да държат пътя, се радваше на гледките.

Да отиде човек до Тибур и да се върне за един ден, беше непосилна задача, но местенцето, което той си беше набелязал, всъщност се намираше на половината път, и то преди баира. На известно разстояние от Рим се намираше гора, която се разпростираше нагоре по вълнообразните възвишения, за да стигнат до Голямата скала, най-високата планина в цяла Италия. Гората се засичаше косо с пътя, който вървеше из нея може би около километър-два, преди да излезе отново на открито и да се спусне към долината на реката Анио, известна с плодородната си земя.

В самата гора земята не беше тъй мека и разкаляна, както из полето, та Сула спокойно можеше да отбие двуколката и да поеме по някакъв коларски път между дърветата. По едно време спря.

— Пристигнахме. — Скочи той от мястото си и се обърна да подаде ръка на Никополис, която се беше схванала от пътуването и изглеждаше леко кисела. — Знам, че не изглежда многообещаващо, но ако си направим труда да се поразходим още по-навътре в гората, ще ти покажа едно местенце, което със сигурност си е струвало разкарването.

Но първо разпрегна мулетата и ги спъна, сетне издърпа двуколката встрани от пътя, за да я скрие в сянката на някакви храсти, извади торбата с храната и гордо я метна през рамо.

— Откъде си се научил да се оправяш с мулета? — зачуди се Никополис, докато го следваше и внимателно гледаше в краката си да не се препъне.

— Всеки, който е работил на римското пристанище, разбира малко от мулета — подхвърли той през рамо. — Няма защо да бързаш! Наблизо сме, а никой не ни гони.

Наистина бяха дошли навреме и нямаше от какво да се притесняват. Още беше началото на септември и дванайсетте часове на деня все още се въртяха около шейсет и петте минути; а когато двамата влязоха в гората, оставаха още цели два часа до пладне.

— Това не е девствена гора — обясняваше Сула, — заради което и не се виждат пънове. В по-стари времена земята е била обработвана и наоколо са се ширели житни ниви, но след като Рим започнал да си доставя зърно от Сицилия, Сардиния и Африка, хората се преселили в града и оставили мястото на дърветата. Защото почвата е неплодородна.

— Какво ти става днес Луций Корнелий, направо ме удивляваш — възкликна Никополис, която все гледаше да не изостава от спътника си с неговите големи, равномерни крачки. — Откъде знаеш толкова много?

— Такъв ми бил късметът. Чуя ли нещо или прочета ли го някъде, запомням го.

Двамата излязоха на една великолепна полянка, потънала в зеленина, където насред тревата надничаха различни цветя — цяла вселена в розово и бяло, сред която окото привличаха пълзящите рози, както и също така розово-белите цветове на изкласилия вълчи боб. Насред полянката течеше поточе, чиито забързани води, придошли от двуседмичния порой, заливаха всичко наоколо. Коритото на поточето беше осеяно с камъни, които го разделяха на тесни ръкави, дълбоки, спокойни вирове и пенливи каскади. По повърхността на водата весело играеха слънчевите отражения, а наоколо хвърчаха птички и водни кончета.

— Колко е красиво тук! — възкликна жената.

— Открих това място миналата година, по времето, когато се бях махнал от къщи — рече Сула, оставяйки торбата с храната на сянка. — Счупи ми се колело точно при разклона и трябваше да кача Метробий на едно от мулетата, за да търси помощ. Докато го чаках, реших да пообиколя местността и попаднах тук.

Никополис не се почувства никак поласкана да разбере, че Метробий, към когото тя се отнасяше едновременно с презрение и страх, е бил удостоен пръв да се наслади на приказната гледка наоколо. Но предпочете да не казва нищо, ами само се отпусна в тревата и изчака Сула да извади от торбата големия мех вино. Той остави меха в един вир, където камъните да го притискат и да не му позволяват да се понесе по течението. После свали туниката и обувките си: всичко, което носеше върху себе си.

Ведрото настроение не го беше напуснало, напротив, беше се вселило още по-дълбоко в душата му. Той се протегна усмихнат и се огледа на всички посоки с блажено изражение, което нямаше нищо общо с Метробий, нито с Никополис. Удоволствието му идваше просто от самия факт, че за миг се е разделил с всички условности и в същото време лишения, с които му се налагаше постоянно да се сблъсква в ежедневието си, че е попаднал някъде, където да си каже, че времето е спряло, политиката не съществува, обществото не е разделено на класи, а парите още не са измислени. Истински щастливите му мигове бяха толкова редки и така неравномерно осеяни по дългата пътека на живота му, че и сега можеше да си ги припомни до един, при това с такава яснота, сякаш ги беше преживял току-що: така например спомняше си за деня, в който драсканиците по пергамента престанаха да бъдат просто куп неразбираеми знаци, ами се превърнаха в съвсем отчетливи мисли; за мига, когато един изключително мил и отзивчив човек го беше научил да цени прелестите на любовния акт, за невероятното чувство за освобождаване, което го беше споходило след смъртта на баща му… И сега си даваше сметка, че тази поляна насред гората е единственото парче земя, което някога бе могъл да нарече своя, в смисъл такъв, че никой друг, освен него не би си направил труда да дойде и да й се наслади. И това беше всичко. Всичко. От тези четири мига никой не беше свързан с някаква конкретна естетическа или плътска наслада; те представляваха просто четири етапа в развитието му като личност: придобиването на знания, приучаването към тайните на еротиката, освобождаването от бащиния авторитет и сега — освобождаването от законите на собствеността. Това бяха нещата, които Сула ценеше, които търсеше.

Никополис го наблюдаваше запленена, без да има дори най-малка представа на какво се дължи щастливото му излъчване, и почти несъзнателно се наслаждаваше на огряната от слънцето неземна белота на кожата му гледка, която досега никога не й се бе показвала, както и на огненозлатистите къдрици по главата, гърдите и слабините му. На подобно изкушение трудно можеше да се устои. Тя посегна към лятната си роба, с едно движения я смъкна от себе си, после с още едно разтвори ризата си, която се закопчаваше отпред, свали я и на свой ред остави на слънчевите лъчи да галят голотата й.

Двамата със Сула нагазиха в един въздълбок вир, където едва не им спря сърцето от студ. Все пак останаха достатъчно дълго, за да свикнат с ледената вода, а в това време Сула се заигра с набъбналите зърна и пленителните гърди на приятелката си. Най-накрая двамата излязоха от водата и докато чакаха да изсъхнат върху меката трева, се любиха. След което си изядоха обяда — хляб, сирене, твърдо сварени яйца, пилешки крилца, обилно поливани с изстуденото вино. Никополис направи венец от цветя за Сула, после сви и един за себе си и започна да се въргаля из тревата без друга мисъл, освен че се радва на живота.

— Прекрасно е! — въздъхна тя. — Клитумна просто не знае какво изпуска.

— Клитумна никога не знае какво изпуска — заяви той.

— О, не знам — малко лигаво му отвърна Никополис, у която отново запламтяваха палавите искрици. — Знам само, че Стихчо — Свинчо вече го изпусна.

И започна отново да си напява песенчицата за убийството, надявайки се да улови някой тревожен или гневен поглед у любовника си, както и стана. В интерес на истината тя не вярваше Сула да има някакъв пръст в загадъчната смърт на Стих, но откакто веднъж беше намекнала нещо подобно, а той бе реагирал като опарен, беше й станало навик от време на време да го гъделичка с привидното си любопитство.

Но не биваше да прекалява. Тя скочи на крака и подаде ръка на Сула, който се беше излегнал до нея.

— Хайде, мързеливецо, искам да се поразходя и да се поразхладя.

Той послушно се изправи, хвана я за ръката и заедно с нея се скри под клоните на близките дървета, където краката им стъпваха в килим от шума, стоплен от лъчите на благодатното слънце. Истинско удоволствие бе да си бос в такъв момент.

И изведнъж какво се показа насреща им! Цяла миниатюрна армия от най-апетитните гъби, които Никополис някога беше виждала. Една-единствена нямаше да е нахапана от насекоми или настъпена от животинска лапа, всички „войничета“, стройни и изправени, до едно бяха облечени в чисто бяло, скрити под дебели и месести чадърчета и изкусително лъхаха на земя.

— О, чудесно! — зарадва се тя и се наведе към гъбите.

Сула направи недоволна гримаса.

— Хайде сега!

— А не, няма да ми правиш истории само защото ти не ги обичаш! Моля те, Луций Корнелий, моля те! Иди до торбата и ми донеси кърпа — ще си набера от тези за вечеря — вече беше решена Никополис.

— Може да не са ядливи. — Не помръдна от мястото си той.

— Глупости! Разбира се, че са ядливи! Виж! Плочките им не са скрити, няма петна, не са червени. Освен това ухаят прекрасно. А и това не е дъб, нали? — Погледна тя дървото, под което бяха открили гъбите.

Сула се вгледа по-внимателно в големите, силно разчленени листа и изведнъж пред очите му отново се показа нещо като видение: да, тук определено имаше своя пръст неговата богиня — закрилница.

— Не, не е дъб — съгласи се той.

— Тогава моля те! Моля те! — настоя Никополис.

Той въздъхна.

— Е, добре, щом толкова настояваш.

И така, миниатюрната армийка беше изклана до крак от Никополис, която грижливо откъсваше гъба подир гъба, за да я загърне в кърпата, която Сула беше донесъл, а после да прибере вързопа в торбата, където скъпоценната стока да не се развали от горещината.

— Така и не мога да разбера защо с Клитумна не ядете гъби — започна тя, след като двамата се бяха качили отново на двуколката и мулетата доволно поеха към оборите си.

— Никога не съм ги обичал — отговори й Сула, който видимо не се вълнуваше от въпроса.

— Толкова по-добре, всички ще са за мен — изкикоти се тя.

— И какво толкова им хареса точно на тези? — на свой ред попита той. — По това време на всеки пазар предлагат купища, при това доста евтино.

— Да, но тези са си мои — опита се да му обясни. — Аз си ги открих, аз видях колко са хубави, аз ги набрах. Онези по пазарите са стари, целите на дупки, в червеи, паяци и какво ли още не. Моите са много по-вкусни, гарантирам ти.

И наистина гъбите на Никополис бяха много вкусни. Когато ги занесе в кухнята, готвачът ги огледа подозрително, но трябваше да признае, че не можа да открие нищо нередно у тях.

— Само ще ги запържиш малко в зехтин — заръча му Никополис.

Случи се така, че точно същата сутрин един от робите беше донесъл от пазара огромна кошница с евтини гъби, така че цялата прислуга получи правото да вкуси от тях, сиреч да се налапа до преяждане, което беше основното занимание на всеки от тях през целия ден. Затова и никой не се изкуси да си открадне някоя от нейните. Готвачът ги запържи, колкото да омекнат и да се затоплят, после ги изсипа в една голяма чиния, посипа ги с черен пипер, поля ги със сок от лук и ги прати в триклиния на Никополис. Тя се залови сериозно с тях, още повече че излетът я бе накарал да огладнее. Да не говорим, че самата мисъл как Клитумна се е излъгала, допълнително й изостряше апетита. А Клитумна наистина съжаляваше, тъй като в мига, в който Сула и Никополис вече бяха достатъчно далеч, за да не може някой от робите да ги настигне, на нея изведнъж й се беше променило мнението за излета и не й оставаше нищо друго, освен да си гризе ноктите от яд, че не е отишла с двамата. И след като през цялата вечер те само й натякваха колко чудесно си били прекарали, тя стана съвсем раздразнителна и накрая дори заяви, че смята тази нощ да спи сама.

Чак осемнайсет часа по-късно Никополис усети първите болки в корема си. Започна да й се вие свят и да й се повръща, но за щастие не я хвана разстройство и в крайна сметка реши, че и по-страшно е виждала. Ала когато отиде да се изпикае, в урината й имаше кръв, което вече я разтревожи истински.

Веднага бяха повикани лекари. Цялата прислуга беше вдигната на крак, включително и за да търси Сула, който се беше вдигнал рано сутринта и беше запрашил в неизвестна посока.

Пулсът на Никополис се ускоряваше все повече и повече, а кръвното й налягане постоянно спадаше. Докторите стояха с каменни физиономии и се чудеха какво да правят. Скоро болната получи конвулсии, дишането й се забавяше, сърцето й започна да прескача и в крайна сметка тя изпадна в безсъзнание. И как тъй се случи, че никой не се сети за гъбите.

— От бъбреците е — заяви Атенодор Сицилийски, който вече си беше спечелил името на най-добрия лекар в целия Палатин.

Останалите само потвърдиха диагнозата му.

Докато намерят Сула и той се върне тичешком у дома си, Никополис вече беше издъхнала, получавайки масивен кръвоизлив — според лекарите беше станала жертва на пълен срив на жизнените си системи.

— Трябва да извършим аутопсия — рече Атенодор.

— Съгласен съм — заяви Сула, който естествено премълча за гъбите.

— Заразно ли е? — тревожеше се Клитумна, която изведнъж се усети остаряла, болна и ужасно самотна.

Всички я успокоиха, че не е.

Аутопсията само потвърди диагнозата за бъбречна и чернодробна недостатъчност: и единият, и другият орган се бяха подули и бяха потънали в огромни кръвоизливи. Обвивката на сърцето също беше цялата в кръв, както и стомахът, и червата. Невинната гъба, наречена кой знае защо „Унищожителя“, си беше свършила добре работата.

Сула беше този, който се погрижи за погребението (Клитумна беше твърде опечалена, за да се заеме с каквото и да било) и водеше шествието като главен оплаквач. Зад него се бяха насъбрали голяма част от звездите на комедийните и пантомимните театри в града, както и техните приятели и почитатели. Ако можеше да види колко много хора са дошли на погребението й, Никополис сигурно щеше да бъде доволна.

А когато Сула се прибра в къщата на Клитумна, за своя голяма изненада откри, че там го чака не друг, а Гай Юлий Цезар. Той бързо захвърли тъмната си траурна тога и се присъедини към мащехата си и гостенина й, които се бяха настанили в стаята на домакинята. Много рядко му се беше случвало да общува с Гай Юлий Цезар и в интерес на истината не го познаваше изобщо. Самият факт, че сенаторът си беше направил труда да посети Клитумна единствено заради неочакваната кончина на някаква си гръцка курва, беше достатъчно любопитен, за да накара Сула да пристъпи към разговора с новодошлия възможно най-предпазливо.

— Гай Юлий — поклони се той на гостенина.

— Луций Корнелий — отвърна на поклона му Цезар.

Не си стиснаха ръцете, но когато Сула седна, Цезар възможно най-невъзмутимо се разположи на стола си и по лицето му трудно можеше да се прочете каквато и да е тревога или напрежение. Той се обърна към плачещата Клитумна и любезно й каза:

— Но, скъпа, защо да седиш тук при нас? Марция те чака у дома. Нека икономът ти те заведе при нея. Когато потънат в толкова дълбока скръб, жените могат да потърсят утеха единствено от жени.

Клитумна мълчаливо се отправи към вратата, а щом излезе, посетителят бръкна в тъмната си тога, извади оттам малък свитък и го остави на масата.

— Луций Корнелий, още преди много време приятелката ти Никополис ме беше помолила да напиша завещанието й и да го предам на весталките. Господарката Клитумна е запозната с неговото съдържание, заради което и нямаше нужда да остава, за да го чуе повторно.

— Така ли? — рече Сула твърде объркан. Всъщност и нямаше какво повече да каже, ами му оставаше само да гледа Цезар недоумяващо.

Затова гостът реши да мине по същество:

— Луций Корнелий, господарката Никополис те е направила свой единствен наследник.

Но по лицето на Сула бе изписано все същото недоумение.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Е, предполагам, че ако се изненадвам, то е просто защото никога не съм се замислял над това — изведнъж си възвърна самообладанието той. — Не че има някакво значение. Тъй и тъй, каквото и да е притежавала, изхарчила го е.

Цезар го изгледа изпитателно.

— Тук грешиш. Знаеш много добре, че господарката Никополис беше богата.

— Глупости! — пресече го Сула.

— Истина ти говоря, Луций Корнелий, беше богата. Вярно, че не притежаваше никаква поземлена собственост, но на времето е била омъжена за военен трибун, който от своя страна е спечелил предостатъчно от заловената плячка в Македония. Всичко, което той е оставил на нея, тя го е влагала. Така че в момента спестяванията й възлизат близо на двеста хиляди денарии.

Сега вече удивлението му беше съвсем искрено. До този момент Цезар можеше да си мисли каквото ще за откровеността на събеседника си, но сега си даде сметка, че човекът насреща наистина си няма и понятие какво го очаква. Сула го гледаше със зяпнала уста и не знаеше какво да каже.

Отпусна се назад върху облегалката, скри лицето си в разтрепераните си ръце, чак се разтресе от вълнение и едва-едва промълви:

— Толкова много! Никополис?

— Нито повече, нито по-малко двеста хиляди денарии. Или ако предпочиташ осемстотин хиляди сестерции. Колкото му трябва на човек, за да стане конник.

Сула откри лицето си и невъздържано възкликна:

— О, Никополис!

Цезар се изправи и му подаде ръка. Той я пое, сякаш без да я вижда.

— Не, Луций Корнелий, няма защо да ставаш — сбогува се топло с него Цезар. — Мили човече, не можеш да си представиш колко съм щастлив заради теб. Знам, че засега ще ти е тежко да преглътнеш скръбта си, но също така знам, че отдавна съм се надявал с цялото си сърце някой ден да те застигне по-добра съдба. Още утре сутринта ще се заема със завещанието. Най-добре да се срещнем на Форума във втория час. При храма на Веста. Засега мога само да ти пожелая хубав ден.

Той си отиде, но още дълго време Сула остана като замръзнал на стола си. В къщата беше тихо като в гробница. Клитумна навярно беше останала на гости у Марция, а робите гледаха да ходят на пръсти.

Така изминаха може би пет-шест часа, в които той дори не помръдна, докато най-сетне се освести, надигна се и се поразкърши. Кръвта отново потече из жилите му, сърцето му се изпълни с жар и воля за живот.

— Луций Корнелий, най-после ти беше съдено да поемеш по своя дълъг път — изрече на глас и започна да се смее.

В началото смехът му беше тих, почти недоловим, но после изведнъж се превърна в същински писък, в рев, в щастлив рев… Робите слушаха ужасени звуците, които се носеха от стаята на Клитумна, и се запрепираха кой от тях да отиде да провери какво става. Но докато най-накрая някой се накани, Сула вече се беше успокоил.

Клитумна се състаряваше едва ли не с всеки ден. Въпреки че истинските й години бяха едва петдесет, смъртта на племенника й я беше накарала да запрепуска като луда към старостта, а сега смъртта на най-близката й приятелка — на любовницата й фактически — заплашваше да я превърне съвсем в развалина. Дори Сула не можеше да я утеши в скръбта. Каквото и да правеше, дори да я канеше на представление на някой мим или фарс, тя пак отказваше да помръдне от къщи, където дори постоянните й гости като Сцилакс и Марсий не можеха да я накарат да се усмихне. Ужасяваха я едновременно две неща: изведнъж стеснилият се кръг на близките й и собственото й старческо вдетиняване, което от ден на ден взимаше все по-страховити размери. Ами ако на Сула изведнъж му хрумне да я изостави, след като наследството на Никополис му позволяваше спокойно да започне самостоятелен живот, то няма ли тя да остане съвсем сама? Нещо, за което не искаше дори да си помисли.

Скоро след смъртта на Никополис Клитумна повика Гай Юлий Цезар у дома си.

— Човек не може да остави нищо на мъртвите, нали така? — обърна се тя към него. — Значи ще трябва да променя завещанието си.

И така, завещанието й беше променено и потегли обратно към весталските гълъбарници.

Но и това не можеше да повдигне духа ти. По цял ден ронеше сълзи, а някога вечно шаващите й ръчички сега висяха безпомощно отпуснати в скута й като две току-що опечени банички, които чакат да бъдат натъпкани с плънка и поставени във фурната. Всички се тревожеха за нея, но си казваха, че с нищо не могат да й помогнат. Времето единствено беше способно да излекува раните. Ако изобщо имаше време…

Защото Сула далеч не смяташе така.

Ето какво се казваше в последното писмо на Юлила:

Да, за Сула вече беше крайно, време. Крайно време да приключи с много неща. Време бе да забрави Клитумна, да забрави Юлила, да забрави всички онези дребни хорица, които още го оформяха като личност и от които той трябваше да се освободи, за да изпълни заветните си цели. Дори Метробий трябваше да си отиде.

И така, някъде в средата на октомври Сула потропа у Гай Юлий Цезар в час, за който можеше да предполага, че ще намери господаря у дома си, а жените вече ще са отпратени в покоите си. Едва ли точно Гай Юлий Цезар щеше да се окаже съпруг и баща, който ще позволи на жена си и на дъщеря си да общуват с клиентите и приятелите му. Защото целта му беше веднъж завинаги да се освободи от нежеланата любов на Юлила и нямаше ни най-малкото желание да я вижда нея самата. Цялото му същество, целият му разсъдък, цялата енергия, която притежаваше, трябваше да бъде съсредоточена единствено и само върху Гай Юлий Цезар и върху това, което той трябваше да чуе от устата му. Защото думите на Сула трябваше да бъдат посрещнати без ни най-малкото недоверие.

Двамата с Цезар вече бяха имали случай да се поопознаят покрай изпълнението на завещанието на Никополис. Сула беше встъпил в притежание на спестяванията й толкова лесно и с толкова малко угризения, че чак се чудеше как така не са го разкрили. Още по-невероятна му се струваше срещата с цензорите Скавър и Друз, която премина изключително гладко, сякаш тримата играеха добре заучените си роли в някое театрално представление. Всъщност за автор на пиесата можеше спокойно да се обяви Цезар, който изрично бе настоял пред Сула да го придружи, за да може лично да гарантира автентичността на всички документи, които трябваше да се представят пред цензорите. В края на срещата Марк Ливий Друз и Марк Емилий Скавър бяха станали на крака, за да стиснат дружески ръката му и да му поднесат искрените си поздравления. Всичко беше като на сън — но дали нямаше някой ден да се събуди?

И така, без всякакво усилие, един ден Сула се оказа в доста близко познанство с Гай Юлий Цезар, който незабелязано се беше вмъкнал в живота му и сега се радваше на мястото на приятеля, когото никой и за нищо на света не би отпъдил. Самият Сула така и не беше стъпвал в дома на Цезар — двамата се срещаха на Форума. По това време синовете на Цезар се намираха в Африка заедно със зетя си Гай Марий, но затова пък Сула бе имал случай да поопознае Марция, която в продължение на няколко седмици след смъртта на Никополис редовно се отбиваше при Клитумна. И не беше трудно да се долови любопитството, с което тя го наблюдаваше. Сула имаше всички причини да подозира мащеха си, че не е била достатъчно дискретна със съседката си и все някъде се е изпуснала за странните отношения, в които се бяха намирали тримата с Никополис. Дали беше така, той не знаеше, но в едно беше сигурен: Марция винаги беше гледала на него като на човек твърде привлекателен, за да е безопасен. Самата тя обаче с поведението си недвусмислено му подсказваше, че го харесва колкото някоя змия или скорпион.

Когато през октомври Сула потропа на вратата на Гай Юлий Цезар, вече си беше дал сметка, че не трябва нито минута повече да забавя премахването и на последните спънки пред бъдещето, които му правеше миналото. Трябваше да действа, преди Клитумна да се е възстановила от поредния шок. И за тази цел му беше нужен човек като Гай Юлий Цезар.

Робът, който стоеше на вратата, му отвори веднага и без никакво колебание го пусна, а това подсказваше, че Сула е влязъл в списъка на хората, които господарят му смята за уместно да посреща по всяко време на денонощието.

— Гай Юлий дали ще ме приеме? — попита неканеният гостенин.

— Разбира се, Луций Корнелий. Само почакай за момент — отвърна му момчето и забърза към кабинета на господаря си.

Сула реши да изчака в скромния атрий, който му направи впечатление най-вече с това, че в него не се виждаше почти никаква мебел или украса. В сравнение с него атрият на Клитумна приличаше на преддверие към харема на някой източен деспот. И както си разсъждаваше какви изводи може да си направи човек от един атрий, не щеш ли, появи се Юлила.

Колко ли време й беше отнело да убеди поотделно всички роби, на които можеше да се възложи да стоят на вратата, да й съобщят незабавно, щом Луций Корнелий най-сетне се осмели да посети дома им? А и какво беше това бързане на роба? Та не трябваше ли най-напред да се обади на господаря си?

Тези въпроси се стрелкаха със светкавична бързина из съзнанието на Сула, който подскочи като ударен от гръм при вида на момичето.

Изведнъж коленете му се подкосиха. Посегна да се хване за нещо и ръката му докопа позлатената сребърна кана върху малката масичка до него. Но понеже каната не беше прикрепена към масата, тя съвсем естествено полетя надолу и с все сила се удари о пода, огласявайки цялата къща със своя металически трясък — в същия миг, в който Юлила се хвана с ръце за главата и избяга в къщата.

Каната все едно беше паднала насред Сибилската пещера в Куме, толкова отчетливо се разнесе нейният звън из целия дом. Всичко живо се втурна да види какво става. Сула усещаше как лицето му изгубва и малкото цвят, който притежава, а по цялото му тяло избива студена пот. Беше го обзел внезапен пристъп на страх и тревога, затова реши, че най-разумно ще бъде, ако се отпусне съвсем, ако се строполи върху плочките, ако главата му увисне безпомощно между свитите му колене, а очите му се затворят, опитвайки се да пропъдят образа на онзи скелет, обвит със златистата кожа на Юлила.

Когато Цезар и Марция му помогнаха да се изправи и да ги придружи до таблиния, той само си повтаряше колко е хубаво, дето лицето му така бързо бе успяло да посивее, а устните му — да се обагрят в синкаво — лилаво, защото така наистина приличаше на човек, болен по рождение.

Глътка неразредено вино донякъде го върна в съзнание. Той успя да се настани по-удобно на кушетката и дълбоко да въздъхне, обърсвайки с ръка потта от челото си. Дали някой от тях бе видял какво точно се случи? И къде беше изчезнала Юлила? Какво да каже? Как да постъпи?

Цезар изглеждаше повече от мрачен. Както и Марция.

— Прости ми, Гай Юлий. — Отпи той отново от виното. — Някаква внезапна слабост… Не знам какво точно ми стана.

— Не се притеснявай, Луций Корнелий — успокои го Цезар. — Много добре знам какво ти стана. Току-що с очите си видя призрак.

Не, това не беше човек, който щеше да се остави да го излъжат — поне нямаше да се остави лесно. Беше твърде умен, а и твърде проницателен.

— Това малката ти дъщеря ли беше? — попита Сула.

— Да — отговори му Цезар и кимна на Марция да го остави сам с гостенина. Тя го послуша и си отиде, без дори да измърмори нещо.

— Преди години ми се случваше по-често да ги срещам заедно с приятелките й на Портикус Маргаритария — заобяснява гостът. — Тогава си мислех, че е като всички римски момичета — весела, жизнерадостна, вечно в добро настроение, без никакви лоши помисли… знам ли и аз. А след това веднъж в Палациума… тогава ми беше много тежко, за друго… беше ме обзело нещо като душевна болка, не знам дали ме разбираш…

— Да, много добре те разбирам — кимна бащата.

— Тя си помисли, че ми е зле и ме попита дали не може да ми помогне. Аз самият не се държах много мило с нея: през цялото време си мислех, че човек като теб няма да остане очарован от запознанството на дъщеря си с хора като мене. Но тя не искаше да разбере, пък и на мен не ми даде сърце да бъда истински груб. И знаеш ли какво направи дъщеря ти?

Погледът на Сула беше станал дори по-странен от обикновено, зениците му се бяха разширили неимоверно и сега представляваха две огромни черни точки, около които се забелязваше съвсем тънък ореол от бледосивкаво, а около него втори — този път от сиво-черно. При това гледаха така, сякаш не виждаха нищо, и изобщо му придаваха твърде неестествен вид.

— Какво направи? — попита невъзмутимо Цезар.

— Изплете ми венец от трева! Изплете ми венец от трева и ми го сложи върху главата. Върху моята глава! И тогава видях… видях… нещо!

Настъпи мълчание. Тъй като никой от двамата не знаеше как да го наруши, се получи неловката ситуация всеки да чака другият да каже нещо. В продължение на минути и двамата се опитваха да се съсредоточат върху собствените си мисли, гадаейки дали трябва да гледат на човека срещу себе си като на приятел или като на враг. Но никой не смееше с неуместна реплика да потвърди по-скоро второто.

— Ами — въздъхна Цезар, — всъщност какво искаше да ми кажеш, Луций Корнелий?

Това беше достатъчно, за да се увери Сула, че домакинът вярва в невинността му, независимо от мнението, което трябваше да си е съставил относно поведението на дъщеря си. И в същото време начин най-ясно да му намекне, че повече не му се ще да слуша за нея. Сула, който се чудеше дали да не засегне и въпроса за писмата на Юлила, се овладя тъкмо навреме и мина на друга тема.

Първоначалната цел на посещението му сега му изглеждаше толкова далечна, че чак му се струваше невероятна. Той разкърши снага, стана от кушетката и се настани на един от столовете срещу писалището, както и повече би подхождало на истински мъж. Така в известен смисъл заставаше в положението на клиент.

— Става дума за Клитумна — започна той. — Искаше ми се да поговоря с теб как най-добре да постъпя с нея. Може би би било по-добре, ако поговорех с жена ти, но, разбира се, далеч по-уместно е да чуя първо твоето мнение. Клитумна не е на себе си. Навярно и сам го знаеш. Потисната, рони по цял ден сълзи, загубила е интерес към всичко. Изобщо според мен поведението й е всичко друго, но не и нормално. Дори за такъв печален момент. Просто не знам самият аз как най-добре да постъпя — тук Сула си пое дълбоко дъх. — Задължен съм й, Гай Юлий. Знам, че винаги е била една простовата жена, за която съседите й надали имат кой знае колко добро мнение, но това не ме освобождава от личните ми задължения към нея. Беше добра с баща ми, беше добра и с мен. А не знам как да й се отплатя, наистина не знам.

Цезар се облегна назад. Не му беше трудно да се сети, че зад подобна странна просба всъщност се крият други подбуди. Разбира се, това, което сега Сула му разправяше, не можеше да бъде поставено под съмнение. Вече беше имал случаи сам да се запознае с Клитумна, а и Марция му беше говорила много за нея. Объркваше го самият факт, че този човек идваше при него за съвет. За Цезар подобна постъпка беше най-малкото необичайна за човек като Сула. И той както целият квартал беше слушал клюките, според които мащехата му била и любовница, и не се съмняваше, че съседът му отдавна е решил точно как да постъпи с нея. Но за това Цезар не смееше да си прави изводи. Ако гостенинът му наистина идваше да търси съвет, и ако от това можеше да се направи какъвто и да било извод, то най-вероятно всички слухове щяха да се окажат напълно безпочвени, както и се оказваха повечето палатински клюки. Говореше се например, че мащехата на Сула била в сексуални отношения с покойната Никополис. Също и че той бил в сексуални връзки и с двете, при това едновременно! Марция вече му беше изказала мнението си, че в цялата работа има нещо гнило, но когато съпругът й я бе накарал да посочи нещо конкретно, тя не успя да каже никакъв довод защо мисли така. Причината Цезар да не вярва много-много на клюките не беше единствено в неговата наивност, а по-скоро във вродената му взискателност, която не само че диктуваше собственото му поведение, но водеше до личното му убеждение да не приема нищо на доверие. Едно беше нещо да се докаже, съвсем друго — само да се говори. Но това не му пречеше да прозре неискреността на Сула, който сега уж търсеше съвета му.

И изведнъж на Цезар като че ли му просветна. Нито за миг не му беше идвало наум, че между госта и малката му дъщеря можеше да има нещо… но как иначе да си обясни факта, че човек с характера на Сула ще припадне при вида на някакво си измършавяло от глад момиче — та това просто не беше за вярване! И после историята за венеца от трева, който Юлила му била изплела. За Цезар не беше трудно да осъзнае значимостта на този жест. Нищо чудно двамата млади да са се виждали само няколко пъти, да са разменили само по някоя и друга дума; но — и в това Цезар вече беше сигурен — между тях имаше нещо. Не беше задължително да се търси в тази им задочна връзка нещо мръсно, порочно. Но тя все пак съществуваше. И занапред трябваше да се внимава. Разбира се, на него му беше трудно да си представи подобна връзка реално съществуваща. Но дори и двамата просто да са се харесали, това пак беше лошо. Юлила трябваше да отиде при мъж, който да се движи с вдигната глава из средите, към които принадлежеше баща й.

Докато той разсъждаваше над тези неща, Сула също се беше облегнал назад и на свой ред беше потънал в размисъл. Какво ли му минаваше през ума на Цезар? Заради внезапната поява на Юлила срещата между двамата никак не се беше провела според очакванията му. Как можа така лесно да изгуби контрол над себе си? Да припадне! Той, Луций Корнелий Сула! И след като толкова явно се беше издал, не му бе останало нищо друго, освен да се опита да даде някакви обяснения на зорко наблюдаващия го баща — което пък означаваше, че поне част от истината трябваше да бъде разкрита. Ако с това можеше да помогне на Юлила, той би му казал и останалото, но се съмняваше, че точно Цезар ще се зарадва на мисълта да чете любовните писма на дъщеря си. „И така, ето ме гол и беззащитен пред погледа на Гай Юлий Цезар“ — рече си Сула и мисълта направо го ужаси.

— А ти самият имаш ли някакви планове какво да правиш с Клитумна в близкото бъдеще? — попита Цезар.

Сула сбърчи вежди.

— Ами тя притежава малка вила в Цирцеи, затова се питах няма ли да е добре някой да я убеди за известно време да се пренесе там.

— И какво общо има това с мен?

Сула се намръщи още повече. Сякаш пред краката му се беше разтворила бездна, която, аха-аха, да го погълне. Нямаше как, трябваше да се опита да я прескочи.

— Какво общо има с теб ли? Истината е, че съм попаднал между Сцила и Харибда, та се надявах ти да ми протегнеш спасителна ръка и да ме изтеглиш.

— И как бих могъл да те спася? Какво имаш предвид?

— Имам предчувствието, че Клитумна се готви да се самоубие — обясни му той.

— Така ли?

— Работата е там, че аз самият не мога да сторя нищо, за да я спра. В крайна сметка съм мъж, а след като Никополис ни напусна, мащехата ми няма никоя жива близка или роднина — дори прислужница, към която да проявява достатъчно доверие и която да е достатъчно привързана към нея, за да я възпре по пътя към пропастта, по който вече е потеглила — наведе се Сула напред, разгорещил се от собствените си приказки. — Рим вече не е място за нея, Гай Юлий! Но как да я изпратя в Цирцеи, без човек да се грижи за нея и да я пази? Дори не съм сигурен, че тя би желала повече да ме вижда мен самия, а освен това… имам… точно сега имам да свърша някои работи тук, в Рим. Та това, което се чудех, беше дали съпругата ти не би се съгласила да придружи за няколко седмици Клитумна до Цирцеи? Това убийствено настроение у Клитумна не може да се задържи дълго, сигурен съм, но за момента съм изключително разтревожен. Вилата е удобна, а дори през есента Цирцеи е прекрасно, при това здравословно място. Жена ти ще се поосвежи на морския бряг.

Сякаш огромно бреме падна от плещите на Цезар, който си позволи дори видимо да се отпусне.

— Разбирам, Луций Корнелий, разбирам. И то по-добре, отколкото дори си мислиш. Жена ми наистина като че ли е човекът, от когото Клитумна има най-голяма нужда. Работата е там, че не мога да я отпрати току-тъй далеч от дома. Вече видя на какво е заприличала Юлила и ти е ясно в какво отчаяно положение се намираме сега. На жена ми мястото й е тук. Пък и тя самата, колкото и да се е привързала към Клитумна, за нищо на света не би заминала, където и да било.

Но Сула си имаше и друго наум.

— А защо не отидат двете с Юлила заедно в Цирцеи? Току-виж промяната помогнала и на дъщеря ти по-бързо да се оправи?

Но Цезар поклати глава.

— Не, Луций Корнелий, страхувам се, че и дума не може да става. Аз самият съм прикован в Рим до пролетта. Не бих могъл да изтърпя толкова време далеч от семейството си. Ако можех да ги придружа до морето, бих го направил с удоволствие, но причината да искам семейството ми да бъде близо до мен не е толкова егоизмът ми, колкото страхът, че през цялото време непрекъснато ще се тревожа за тях. Ако Юлила беше добре, разбира се, всичко би било различно, но…

— Разбирам, Гай Юлий, и ти влизам в положението. — Стана Сула да си върви.

— Все пак прати Клитумна в Цирцеи, Луций Корнелий. Всичко ще бъде наред. — Цезар изпрати гостенина си до вратата, като му отвори сам.

— Благодаря ти, че все пак ми изслуша глупостите — на сбогуване му каза Сула.

— Няма за какво да ми благодариш. Всъщност дори се радвам, че дойде. Мисля, че занапред ще знам по-добре как да се оправям с дъщеря си. А и да ти призная, след това, което се случи сутринта, мнението ми за теб може само да се повдигне. Ти самият можеш да ме осведомяваш за Клитумна — усмихна се Цезар и подаде ръка на съседа си.

Но в мига, в който затвори вратата след него, първата му работа беше да намери Юлила. Откри я цялата обляна в сълзи в стаята на майка си, привела се над масичката и закрила лицето си с ръце. Като видя Цезар на вратата, Марция му даде знак да мълчи и се надигна от стола. Двамата излязоха на пръсти и оставиха дъщеря си сама със сълзите си.

— Гай Юлий, това е ужасно — започна Марция, присвила устни до болка.

— Двамата виждали ли са се?

Леко мургавото лице на жена му изведнъж се изчерви. Тя поклати толкова енергично глава, че чак иглите, които придържаха прическата й, се охлабиха и косата й се разпусна свободно на раменете й.

— Не, не са се виждали! — закърши ръце тя. — Срамота! Не срамота, унижение.

Цезар я хвана за ръцете, за да я успокои, но и той самият едвам запазваше самообладание.

— Успокой се, жено, успокой се! Нищо не е станало, че чак да се поболяваш. Сега ми кажи какво си научила.

— Такава измамница! Такова подло същество!

— Успокой се. Започни от самото начало.

— Той самият няма никакъв пръст в цялата работа, всичко е по нейна вина. Родната ни дъщеря, Гай Юлий, е прекарала последните две години да позори не само себе си, а и цялото си семейство. Да се хвърли… Да се хвърли на врата на човек, който не само не е достоен да й лиже подметките, но дори не я иска! И не само това, Гай Юлий, не само това! Започнала да гладува не за друго, а само за да привлече вниманието му, да го накара да се чувства виновен за нещо, което никога не е извършил! И му е писала писма, Гай Юлий! Стотици писма, които робинята му носела и в които го обвинявала в безразличие и незаслужено пренебрежение. Изкарвала го виновен за болестта си, просела любовта му така, както дори разгонените кучки не си го искат от мъжките!

От очите на Марция капеха сълзи, сълзи на огромно разочарование, на гняв и ярост.

— Успокой се — за пореден път й повтори Цезар. — Хайде, Марция, ще си поплачеш по-късно. Сега се налага да поговоря с Юлила, а ти ще трябва да присъстваш.

Жена му наистина успя да се успокои, избърса сълзите си и двамата заедно се върнаха в стаята й.

Дъщеря им все още плачеше, без дори да е разбрала, че е била оставена сама. Цезар въздъхна тежко и седна на любимия стол на жена си, разтършува се из синуса на тогата си, докато най-сетне намери каквото търсеше. Извади носна кърпа и я подаде на дъщеря си.

— Ето, Юлила, избърши си носа и престани да ревеш. Бъди добро момиче — тикна той кърпата в ръцете й. — Стига си поила мишките, трябва да поговорим.

Всъщност Юлила плачеше най-вече от страх, че е била разкрита, и когато чу наглед успокоителните думи в гласа на баща си, лека-полека се окопити и направи тъй, както той искаше. Сълзите й спряха, тя се надигна от масата, макар и да държеше главата си приведена и периодично да се разтърсваше от болезнените си хълцания.

— Гладувала си всичкото това време единствено заради Луций Корнелий Сула, така ли? — попита я баща й.

Тя не му отговори.

— Юлила, знаеш, че ще трябва да ми отговориш на въпроса, а мълчанието с нищо няма да ти помогне. Луций Корнелий ли е причината за всичко това?

— Да — промълви девойката.

Гласът на Цезар звучеше ясен, твърд и безпристрастен, но именно заради спокойния му тон думите, които изричаше, се забиваха като ножове в душата на Юлила, защото така баща й говореше само с робите, и то когато са извършили някоя непоправима пакост. Досега Цезар никога не беше приказвал така на дъщерите си.

— Започваш ли поне малко да проумяваш колко мъка, колко тревога, колко умора си причинила на всеки от семейството си в продължение на повече от година? Откакто започна така бързо да слабееш, ти се превърна в нещо като стълб, около който всички останали можеха само да се въртят. Не говоря само за себе си, за майка ти, за братята ти и сестра ти, а и за всички наши честни и предани роби, за приятелите ни, за съседите ни. Та ти едва не ни докара до лудост. И защо беше всичко това? Можеш ли да ми обясниш?

— Не — прошепна Юлила.

— Глупости! Разбира се, че можеш! През цялото време си си играла с нас, Юлила. И то си играла една жестока и егоистична игричка, играла си я с търпение и ум, каквито биха подхождали, и то с право, на някоя истински благородна цел. Но ти си се влюбила — на шестнайсет години! — в човек, напълно неподходящ за теб, който никога не би си спечелил нашето благоволение. И при това човек, който твърде добре е разбирал положението си и с нищо не ти е давал повод да смяташ, че чувствата ти към него са споделени. Но това не ти е попречило през цялото време с цената на хитрости и измами да следваш упорито своите долни, своите подли и злонамерени цели!… Думите не ми достигат, Юлила — завърши Цезар със същия безизразен глас, с който и беше започнал.

Дъщеря му не успя да се сдържи и неволно потръпна.

Жена му също не успя да се сдържи и също потръпна.

— Изглежда, ще трябва да ти поосвежа паметта, дъще. Ти знаеш ли кой съм аз?

Юлила нито му отговори, нито дори понечи да вдигне глава.

— Погледни ме!

Лицето й се обърна към неговото и две удавени в сълзи очи, уплашени и неразбиращи, се спряха върху неговите.

— Не, виждам, че не знаеш кой съм аз — рече той също тъй спокойно, както беше говорил и досега. — Затова, дъще, редно е аз да ти го кажа. Аз съм главата на семейството, патерфамилиас, абсолютен господар в своя дом. Думата ми е закон. Собствените ми деяния никой друг не може да съди. В границите на своя дом и на своето семейство имам право да говоря и да върша всичко, което пожелая. Нито Сенатът, нито римският народ могат да ми попречат да упражня своята абсолютна власт над дома и семейството си. Защото Рим се е погрижил да си създаде такива закони, които да не засегнат с нищо крепкостта на римското семейство, което зависи единствено от законите на своя патерфамилиас. Ако жена ми ми изневери, Юлила, мога да я убия или да накарам други да я убият. Ако синът ми извърши нещо подло и срамно, нещо, с което не мога да се съглася, ако се поддаде на страха или на някаква глупава идея, внушена му отвън, аз пак имам право да го убия или да накарам да го убият. Ако дъщеря ми изгуби своята непорочност, Юлила, и нея мога да убия или да накарам да я убият. Ако някой, който и да е от моето семейство от жена ми и децата ми до родната ми майка и робите наруши рамките на поведение, които аз считам за благопристойни и отговарящи на общественото ми положение, аз мога да го убия или да накарам да го убият. Разбираш ли ме, Юлила.

Погледът й така и не се беше откъснал от лицето му.

— Да — отвърна му тя.

— Едновременно ми е болно и унизително да ти заявя сега, че ти, дъще, си нарушила рамките на поведение, които смятам за благопристойни. Ти превърна цялото си семейство, включително робите, и най-вече своя патерфамилиас в жертва. Превърна ме в своята кукличка, в своята играчка. И с каква цел? Единствено за да получиш своето егоистично удовлетворение, и то на най-долните си желания.

— Но аз наистина го обичам, тата! — възкликна тя.

Цезар скочи като ужилен, сякаш тези думи го бяха засегнали още по-дълбоко от всичко друго.

— Обичаш го? Какво знаеш ти за това велико и несравнимо състояние на духа, което представлява любовта, Юлила? Как можеш да използваш думата „обичам“, за да дадеш израз на онези низки чувства или подобия на чувства, които изпитваш? Можеш ли да наречеш любов това да тровиш живота на своя любим? Можеш ли да наречеш любов принуждаването на любимия си да върши неща, които той не желае да върши? Това любов ли е, Юлила?

— Предполагам, че не — промълви тя в отговор, а после допълни, — но си мислех, че е.

Погледите на двамата й родители се срещнаха над главата й, в тях се четеше все същата няма и горчива болка как толкова дълго са се лъгали относно своята дъщеря, та тя живееше в свой, глупав и измислен свят.

— Повярвай ми, Юлила, това, което те е накарало да постъпиш така подло и непочтено, не е било любов — заключи Цезар, преди да стане от мястото си. — Занапред няма да има повече мляко, яйца и мед. Ще се храниш заедно с всички останали или въобще няма да ядеш. Не си мисли, че ще трогнеш мен или друг човек от семейството с проблемите си. Откакто си се родила, като твой баща и патерфамилиас съм се държал с теб с уважение, с добронамереност, с разбиране, със зачитане. Но явно си мислела, че аз самият не заслужавам същото. Аз обаче няма да те изгоня. Нито пък ще те убия или ще накарам да те убият. Отсега нататък можеш да правиш, каквото си искаш, повече не представляваш грижа нито за мен, нито за когото и да било. Нанесе жестока обида, Юлила, на мен и на семейството ми. И което е може би още по-непростимо, обида на човек, който не ти е задължен с нищо, който не те познава и не е обвързан по някакъв начин с теб. По-нататък, когато възстановиш поне малко здравето си и престанеш да бъдеш такава ужасяваща гледка, искам от теб да отидеш и лично да поднесеш извиненията си на Луций Корнелий Сула. Не искам да се извиняваш на някого от семейството си, защото вече си изгубила както уважението, така и обичта ни, а това прави всички извинения излишни.

И излезе от стаята.

Юлила помръкна и инстинктивно се обърна към майка си. Понечи да се хвърли в прегръдките й, но Марция бързо се отдръпна назад, сякаш се страхуваше дъщеря й да не я оскверни само с допира си.

— Отвратително! — просъска тя. — И всичко това заради човек, който не е достоен да целува земята под краката на един Цезар!

— О, мамо!

— Никакво „о, мамо“! Искаше да пораснеш, нали, Юлила? Искаше да пораснеш достатъчно, за да станеш мома за женене. Е, вече го имаш това право. Използвай го тъй, както намериш за добре.

И Марция също излезе от стаята.

Няколко дни по-късно Гай Юлий Цезар седна да напише писмо до зет си Гай Марий:

Цезар въздъхна, облегна се назад върху стола си и реши, че ще е добре да допълни писмото с личния си коментар на новините, които Марий — доста по-пестелив с думите си от тъста си — му беше пратил от Римска Африка, където по всичко изглеждало как Метел с цялата си армия е затънал в блатото на бездействието и за цялото това време поради пълната си некадърност на пълководец не е постигнал кажи-речи никакъв успех срещу Югурта. Поне така твърдеше Марий, макар че неговата версия не се покриваше в нищо с официалните доклади, които Метел изпращаше един подир друг до Сената. Той продължи да пише:

Според Юлий Цезар подобно писмо си заслужаваше непременно да бъде изпратено. Беше пълно както с новини, така и със съвети и утешителни слова. Ако всичко вървеше добре, Гай Марий щеше да го получи преди края на годината.

В крайна сметка, едва в средата на декември, с цената на дълги увещания, Сула най-сетне лично придружи Клитумна до Цирцеи. През цялото това време той се тревожеше да не би лека-полека настроението на мащехата му да се пооправи и плановете му да отидат на вятъра, но явно боговете наистина бяха на негова страна, защото тя не само не бе напусната от дълбоката си депресия, но и Марция я виждаше достатъчно често, за да съобщава за състоянието й на Цезар.

Подобно на повечето вили по кампанийския бряг и Клитумнината не беше кой знае колко голяма, но дори и да не можеше да се мери с някои други като нея, в сравнение с къщата на Палатина пак беше огромна. Римляните, които можеха да си осигурят почивка в провинцията, винаги гледаха около тях да бъде просторно. Беше построена на най-високата точка на един нос, образуван от застинала лава, и се радваше на самостоятелен плаж, както и на това, че е достатъчно далеч на юг от Цирцеи, за да не се нарушава спокойствието на обитателите й от любопитни съседи. Беше издигната три зими по-рано от предприемчив строител, каквито често можеха да се срещнат в Кампания — област, твърде щедра за спекулантите. Клитумна я беше купила веднага щом се убеди какъв гений по канализациите е въпросният строител, че освен с класическата вана беше сдобил банята и с душ.

Затова първата й работа след пристигането беше да използва нововъведението, след което да се навечеря и да си легне в самостоятелна спалня, отделно от Сула. Той щеше да остане в Цирцеи не повече от два дни, колкото да обкръжи с възможно най-голямо внимание мащехата си, която, макар и да го искаше при себе си, дори не намираше сили да му се усмихне.

— Имам една изненада за теб — съобщи й той, докато се разхождаха из имението рано сутринта преди заминаването му.

Но дори това не предизвика очаквания интерес.

— Така ли? — попита с неприкрито безразличие Клитумна.

— Ще си я получиш първата нощ, когато има пълнолуние — наблегна той на това пояснение, надявайки се, че поне то ще прозвучи примамливо.

— През нощта ли? — учуди се тя, изведнъж заинтригувана.

— През нощта, и то, когато има пълнолуние! Да се надяваме, че няма да бъде облачно и луната ще се вижда.

Бяха спрели срещу високата фасада на вилата. Както беше възприето, вилата беше построена на наклонен терен, така че лоджията да се издига над входа и собственикът да се наслаждава на гледката около имението си. Зад тънката стена на фасадата беше широкият перистил, а зад него самата вила с повечето стаи и други помещения. Конюшнята беше в ниското, на едно ниво с фасадата, до нея се издигаше постройката за конярите и прислугата, а точно зад нея беше самата лоджия.

Поляната пред вилата се спускаше под лек наклон към скалите над морето и сред избуялите треви тук-там се показваха цветовете на пълзящи рози. От всички страни имението беше оградено от дървета, които със зеленината си биха скрили интимния живот на обитателите на вилата, дори и ако с времето в околността се появяха нежелани съседи.

Сула се обърна наляво и посочи към горичката от пинии и кипариси.

— Това е тайна, Клитумна — продължи той с леко ръмжащия си глас, което обикновено означаваше, че предстои продължителен и изпълнен със сладости любовен акт.

— Кое е тайна? — попита тя, ставайки необичайно нетърпелива.

— Ако ти кажа, вече няма да е тайна — прошепна й и нежно я захапа за ухото.

На мащехата му хем й стана неудобно, хем — приятно.

— Тайната и изненадата, която ме чака по пълнолуние, едно и също ли са?

— Да, но ти самата трябва да пазиш всичко в най-дълбока тайна, включително и това, че въобще съм ти говорил за някакви изненади. Искам да ми дадеш думата си.

— Давам ти я.

— От теб се иска да излезеш от вилата три часа след падането на мрака. Трябва да слезеш тук съвсем сама и да се скриеш между онези дървета, ей там — погали я Сула по бедрото.

От тъгата на Клитумна не беше останала и следа.

— Аууу! Ама нали изненадата ще бъде приятна? — тъничкото й гласче наблегна на последната дума.

— Ще бъде най-голямата изненада в целия ти живот — увери я той, — и това не е само обещание. Но имам няколко условия.

Клитумна навири носле като момиченце и малко глуповато попита:

— Така ли? И какви са те?

— Първо, никой за нищо на света не трябва да разбере за това, дори малката Вити. Ако споделиш с някого за изненадата, тя ще се превърне в голямо разочарование за теб. А пък аз много, ама много ще се ядосам. Не искаш да се ядосвам, нали, Клитумна?

Тя чак потръпна при тези думи.

— Не, Луций Корнелий, не искам.

— Тогава ще си държиш устата затворена. Наградата ти ще бъде нещо толкова удивително и неочаквано, колкото не си и сънувала — отново зашепна Сула. — Да ти призная, ако продължиш през тези дни да изглеждаш също толкова съкрушена, колкото и досега, изненадата ще те зарадва още повече, имаш ми думата.

— Ще постъпя както ми казваш, Луций Корнелий тържествено се зарече жената.

На Сула не му беше трудно да прочете мислите на мащехата си, която несъмнено бе решила, че изненадата ще е някоя нова и възхитителна спътница в живота привлекателна, готова за секс, разбрана и което не беше за подценяване, достатъчно словоохотлива, за да може в нейната компания времето между две нощи, отдадени на страст, да минава по-бързо. От друга страна, Клитумна несъмнено си даваше сметка, че ако не спази условията, нищо чудно той изведнъж да си промени намеренията, да отведе момичето — което и да е то — и с парите, наследени от Никополис, го настани в самостоятелен апартамент, далеч от всякакви мащехи. Освен това случеше ли се Сула да заговори сериозно, рядко някой щеше да се осмели да му противоречи — една от причините, заради които и никой от прислугата в дома на мащехата му дори не помисли да разпространява клюки за това какви ги, вършат Клитумна, Никополис и Сула заедно всяка нощ. Е, случваше се някой да си поотвори устата тук и там, но страхът така го сковаваше, че думите му никога не звучаха достатъчно убедително, за да имат желания ефект.

— Има и друго условие — продължи той.

Клитумна се притисна към него.

— Да, Луций, миличък?

— Ако точно тази нощ се окаже облачна, изненадата няма да може да дойде. Така че ще трябва да уважиш капризите на времето и търпеливо да изчакаш до следващото пълнолуние с надеждата, че и тогава луната няма да ти изиграе някой номер.

— Разбирам, Луций Корнелий.

И така, Сула си нае двуколка и потегли обратно за Рим, а Клитумна остана във вилата да пази съкровената тайна, опитвайки се възможно най-убедително да играе ролята си на жена пред самоубийство. Дори Вити, която господарката й често викаше в леглото си, така и не се усъмни в искреността на чувствата й.

При пристигането му в Рим първата работа на Сула беше да повика при себе си иконома на къщата на Клитумна на Палатина. Той беше един от малкото роби, които не бяха последвали господарката си в Цирцеи, тъй като вилата си имаше отделен иконом, използващ дългите отсъствия на Клитумна, за да може в ролята си на пазител на напуснатото й имение да я мами, както си пожелае. В което начинание имаше конкуренция единствено в лицето на въпросния палатински колега.

— Колко души прислуга остави тук господарката ти, Ям? — попита Сула, разположил се царствено зад писалището в кабинета. Очевидно смяташе да си състави цял списък, защото бе приготвил парче пергамент.

— Само аз, две момчета, две момичета, освен това един от робите, отговарящи за пазаруването, и помощник-готвачът, това сме всички, Луций Корнелий — отговори му икономът.

— Е, значи ще трябва да наемем допълнителни хора, защото след четири дни, Ям, имам намерението да организирам празненство.

Той размаха списъка пред лицето на изумения иконом, който се намери в неудобното положение да се колебае струва ли си дали да напомни, че господарката Клитумна не му е давала нареждания за каквито и да било празненства в нейно отсъствие, или ще е по-добре просто да си гледа работата с надеждата, че когато дойде време за плащане на разходите, ще му се размине без бой. Но Сула побърза да го успокои.

— Празненството е в моя чест, така че аз си го плащам, а специално за теб ще има голямо възнаграждение, ако спазиш две условия: едното е да ми помогнеш с каквото можеш за добрата организация, а другото е да не споменаваш нито дума за него на господарката при завръщането й — когато и да е то. Ясен ли съм?

— Съвсем ясен, Луций Корнелий — поклони му се почти до земята Ям: да спечели щедростта на господарите, беше нещо също толкова елементарно за един роб, издигнал се до положението на домашен иконом, колкото и да преправи цифрите в книгата за разходите.

Сула отиде да си търси танцьори, музиканти, акробати, магьосници, смешници и всякакви други интересни личности, които да развличат гостите. Защото това щеше да е последното увеселение, което щеше да даде на приятелите си, празненството, с което веднъж завинаги да приключи с празненствата. А за него трябваше да се вдигне шум, какъвто подобава, из целия Палатин.

Последната му спирка се оказа домът на комика Сцилакс.

— Искам да наема Метробий за една вечер — каза той вместо поздрав, щом нахълта в таблиния, който Сцилакс беше предпочел да превърне от кабинет в нещо като всекидневна. Жилището на актьора издаваше ленивия и сладострастен живот, който той водеше: мебелите бяха до един от касиево дърво, стените бяха покрити с грозни гоблени, способни да съкратят живота на всекиго с поне мъничко вкус, а из стаите почти не можеше да се върви от всевъзможните легла, кушетки и табуретки, натъпкани с най-качествена вълна.

Сцилакс се надигна от любимата си кушетка, но преди още да е успял да изрази възмущението си, Сула на свой ред се изтегна сред възглавниците на отсрещната.

— Честно казано, Сцилакс, тук е толкова меко, че на човек чак му се струва как потъва като в яйчен крем — започна да обсъжда мебелировката той. — Да не си някой сирийски деспот, че да се излежаваш така неблагопристойно? Защо не вземеш да се обзаведеш с мебели, напълнени с конски косъм като всички хора? Или ти се иска постоянно да си мислиш как се гушкаш с някоя огромна курва? А!

— Да ти пикая на вкуса — беше единственият отговор, който актьорът сметна за уместно да му даде.

— Докато Метробий е все още при теб, можеш да пикаеш, на каквото поискаш.

— Какво намекваш, дивак такъв? — прокара пръсти Сцилакс през грижливо сресаните си, боядисани в златно къдрици. Дългите му, черни, изписани със стибия мигли потрепнаха и очите му заиграха между тях.

— Намеквам, че момчето е твое само доколкото го държиш насила при себе си — подритна Сула табуретката пред себе си с надеждата тя да се окаже по-поносимо мека.

— А пък аз ти казвам, че си е мое и тялом, и духом! Но откакто ти го отвлече, за да го влачиш със себе си из цяла Италия, вече не е същото, и отдавна чакам случай да ти го кажа, Луций Корнелий! Не знам какво си му направил, но определено му има нещо оттогава!

Гостът широко се усмихна.

— Ами може би просто съм го накарал да се почувства мъж, не мислиш ли? Като че ли му е омръзнало да го унижаваш, а? Пфу! — изсумтя Сула, обзет от отвращение, и като вдигна глава, извика: — Метробий!

Момчето веднага влетя в стаята и се хвърли право в прегръдките му, обсипвайки лицето му с целувки.

Сула отвори едното си око, погледна над чернокосия Метробий и като намигна с рижавата си вежда, се обърна към актьора:

— Предай се, Сцилакс, твоето момче просто харесва мен. — И за да докаже, че е прав, надигна поличката на Метробий и разкри възбудения му член. Домакинът не можа да се сдържи и избухна в сълзи, размазвайки черния туш по цялото си лице.

— Хайде, идвай, Метробий — подкани любимеца си Сула, като с мъка се изправи на крака. На вратата се обърна и подхвърли на хлипащия Сцилакс. — След четири дни в къщата на Клитумна ще има празненство. Ще бъде най-великолепното, на което някога си присъствал, така че си преглътни мъката и ела. Ако дойдеш, току-виж съм ти върнал и Метробий.

Бяха поканени всички, включително Херкулес Атлас, който се славеше като най-силният човек на земята, и продаваше мускулите си по празници и панаири от единия край на Италия до другия. Известен с това, че ходи неизменно облечен в проядената си от молци лъвска кожа и с огромната си тояга в ръка, Херкулес Атлас се беше превърнал в нещо като институция. Но това не му помагаше особено да си намери името сред списъците на поканените на домашните празненства в Рим, защото когато се напиеше — а за него се знаеше, че не прави особена разлика между вино и вода, — той ставаше заядлив и агресивен.

— Трябва да си полудял, за да поканиш този слон! — коментираше Метробий, докато си играеше с червените къдрици на Сула и се навеждаше над рамото му, за да види чие име още не е прочел в списъка на поканените. Всъщност същинската промяна, която беше настъпила у Метробий по време на странстванията му заедно със Сула, се изразяваше в това, че се беше научил да чете и да пише. Въпреки че наглед Сцилакс се беше постарал да го научи на всичко, на което сам беше способен, като се започне с актьорското майсторство и се свърши със содомията, на стария комик не му бяха стигнали силите, а и желанието да запознае ученика си с нещо далеч по-необходимо за живота сред общество, а именно с буквите.

— Херкулес Атлас ми е приятел — отговори Сула на момчето, докато целуваше един по един пръстите му нещо, което му доставяше далеч по-голямо удоволствие от това да се лигави с ръчичките на Клитумна.

— Но той буквално полудява, като се напие! — ужасяваше се Метробий. — Ще събори къщата и ще строши главите на поне двама-трима от гостите! Да го наемеш, разбирам, но да го поканиш като свой гост, е голяма грешка!

— Знаеш, че рядко греша. — По всичко изглеждаше, че той ни най-малко не се страхува. Протегна се назад, издърпа Метробий и го сложи на скута си. Момчето го прегърна през шията и повдигна лице към неговото. Сула целуна веждите му с цялата нежност, на която беше способен.

— Луций Корнелий, защо не ме задържиш при себе си? — попита Метробий, облягайки се върху ръката му и въздъхвайки от сдържано удоволствие.

Целувките секнаха. Сула се намръщи и рязко отвърна:

— Защото ти е много по-добре със Сцилакс.

Момчето разтвори широко черните си очи, в които почти се виждаше как плува лодката на любовта.

— Нищо подобно. Ама наистина! Нито подаръците, нито уроците му по актьорско майсторство, нито дори парите му означават нещо за мен, Луций Корнелий! Винаги бих предпочел да живея с теб, пък ако ще и да умираме от глад!

— Наистина примамливо предложение, на което не бих устоял, ако имах намерение да оставам беден. — Сула продължаваше да държи момчето върху скута си, сякаш то беше детенце. — Но аз няма да остана беден. Вече имам зад гърба си наследството на Никополис и смятам добре да се възползвам от него. Някой ден ще имам достатъчно, за да се кандидатирам за Сената.

Метробий чак подскочи от изненада.

— В Сената! — И като се изви назад, за да погледне Сула по-добре, допълни: — Но ти нямаш право, Луций Корнелий! Дедите ти са били роби като мен!

— Не, не са били роби — отвърна му той. — Аз съм от патрициите Корнелии. И мястото ми е именно в Сената.

— Не мога да го повярвам!

— Това е самата истина — увери го Сула с най-сериозен тон. — Затова и не мога да се възползвам от предложението ти, колкото и примамливо да ми звучи. За да кандидатствам за сенатор, ще трябва да се представя като самото олицетворение на непорочността и благоприличието. Около мен вече няма да има нито актьори, нито мимове, нито каквито и да било хубави момченца! — Плесна той Метробий по гърба и го притисна до себе си. — А сега да се върнем на нашия списък, момче — и стига си мърдал! Пречиш ми да се съсредоточа. Та бяхме стигнали до Херкулес Атлас, който ще дойде в качеството си едновременно на артист и на мой гост, и това е окончателно и не търпи възражения.

В действителност Херкулес Атлас се оказа сред най-първите гости. Разбира се, из квартала вече бяха научили за предстоящия гуляй и съседите се бяха приготвили психически да прекарат една безсънна нощ, изпълнена с виковете, крясъците и музиката, които неизменно съпровождаха веселбите у Клитумна, да не говорим за непредвидимите трясъци, които положително щяха да се разнесат след нечия пиянска глупост. Както обикновено и сега гостите идваха костюмирани. Самият Сула се беше преоблякъл като отсъстващата Клитумна, без да забравя да се накачули с куп шалчета, да си надене по един-два пръстена на всеки пръст, да си боядиса перуката с цвета на косата й и грижливо да я навие на къдрици, напомнящи с характерната си форма прясно сварени наденички. Но това не беше всичко — Сула твърде успешно имитираше не само жестовете на мащехата си, но и присъщите й хихикания, кикотения, както и плътния й, цвилещ смях. И понеже всички гости познаваха много добре Клитумна, изпълнението на доведения й син беше посрещнато с очаквания успех.

Метробий отново си беше окачил крилца на раменете, само че този път играеше ролята не толкова на Купидон, колкото на Икар, и за целта нарочно беше опърлил краищата на перата, така че да се сгърчат и да напомнят за злощастната съдба на Дедаловия син. Сцилакс се беше превъплътил в Минерва и естествено беше оприличил на стара и долнопробна проститутка иначе известната като непорочна девица богиня, която всеки би си представил с каменно лице и смразяващ поглед. Когато видя как Метробий нито за миг не се отделя от Сула, той потърси утеха в пиенето и след като глътката му се отвори, изведнъж се оказа, че му е трудно да се оправя с огромното си снаряжение, състоящо се от щит, хурка, препарирана сова и не на последно място от огромно копие — те се изхлузиха в краката му, а скоро и той се плъзна до една от стените и потъна в дълбок сън.

И така, Сцилакс изпусна запомнящото се представление, което дадоха поканените актьори и певци, започнали вечерта с въодушевяващи химни и прекрасни вокални изпълнения, за да я завършат с дрезгавите си пиянски гласове и мръсни песнички от типа на:

Естествено въпросните песнички бяха много познати на гостите и затова можеха да се подемат в хор от всички присъстващи.

В програмата участваха танцьорки, които с присъщата си артистичност разголваха най-интимните си части — по които между другото не можеше да се открие нито един косъм. Имаше майстор — дресьор, чиито кученца можеха да танцуват не по-зле от момичетата, с тази разлика, че нямаха какво да събличат. Един от гвоздеите на вечерта представляваше прословутият антиохийски номер човек и животно да се слеят, тъй да се каже, в едно, в случая изпълнен от апетитно момиченце и надарено магаре. Изпълнението предизвика бурни възгласи сред публиката, но като се имаха предвид размерите на члена на магарето, никой от мъжете, присъстващи на увеселението, не се осмели да прояви по-подчертан интерес към партньорката му.

Херкулес Атлас изпълни последен номера си, точно преди веселящите се да се разделят на две партии: онези, които са прекалено пияни, за да проявяват какъвто и да било интерес към секса, и онези, които са достатъчно пияни, за да не проявяват интерес към нищо друго. За да удостоят юначагата с вниманието си, зрителите се насъбраха около колонадата на перистила, наобикаляйки дървената площадка, издигната специално за Херкулес Атлас. След като се разгря с няколко огънати стоманени пръчки и още толкова натрошени на трески дебели дървени греди, исполинът награби половин дузина пищящи момичета, качи някои от тях на раменете си, други на главата си, а останалите прибра под мишница, и така въоръжен, хвана по една наковалня във всяка ръка и зарева свирепо като същински атласки лъв. Всъщност Херкулес Атлас си прекарваше вечерта чудесно — виното, което беше изпил, сякаш стомахът му бе бездънен кладенец, щеше да е достатъчно да му спечели всеобщото възхищение, дори и да не бяха момичетата и наковалните. Но той неуморно подхвърляше все повече и повече тежести, докато красавиците, окичили го като гердан, започнаха да пищят повече от ужас, отколкото от удоволствие.

Сула излезе насред градината и любезно го потупа по коляното.

— Хей, стари друже, би ли пуснал момичетата? Ще ги смачкаш с тия железа.

Херкулес Атлас моментално се подчини, но обладан от присъщия си зъл нрав, сграбчи самия Сула вместо тях.

— Ти нема да ме учиш как да си играа номера! — изрева той и развъртя домакина над главата си, както жреците на Изида въртят пръчките си, докато от бедния Сула се разхвърчаха перуки и шалчета.

Някои от веселящите бяха обзети от паника; други решиха, че ще е редно да помогнат на злощастния домакин, и предпазливо наобиколиха гиганта с надеждата, че с блага дума ще го склонят да пусне жертвата си. Но Херкулес Атлас скоро разреши дилемата, пред която бяха поставени всички присъстващи, като прибра Сула под мишница и подобно на човек, помъкнал със себе си торбата с покупки, напусна победоносно празненството. Нямаше как да го спрат. Доста смелчаци му застанаха на пътя, но той преминаваше през телата им, сякаш бяха безплътни. Най-много си изпати робът на вратата, който получи такова здраво кроше в лицето, че чак изхвърча на няколко метра, а в това време Херкулес Атлас излезе през широко отворената порта и без да изпуска Сула, скоро се изгуби по улицата.

В началото на Весталските стълби юначагата спря.

— Всичко наред ли е? Пропуснах ли нещо, Луций Корнелий? — попита той, като го остави внимателно на земята.

— Справи се чудесно — похвали го Сула, на когото му трябваше известно време да се свести. — Хайде, ще те изпратя до дома ти.

— Нема защо — увери го Херкулес Атлас и като запретна ръба на лъвската си кожа, заслиза надолу по стълбите. — Живеа на две крачки оттук, а ако не виждаш, да ти кажа, че луната е пълна и нема опасност да се изгуба.

— Аз пък настоявам да те изпратя — настигна го Сула.

— Е, щом така си решил — вдигна рамене мъжагата.

— Все пак не мислиш ли, че ако тръгна да ти плащам насред Форума, ще се намерят достатъчно любопитни погледи да ни забележат? — напомни му Сула.

— Верно бе! — плесна се по дебелата глава Херкулес Атлас. — Съвсем забравих, че още не си ми платил. Ами айде, идвай тогава.

Юнакът заемаше четири стаи на третия етаж в една инсула надолу по Кливус Орбиус, в самите околности на Субура, но все пак при условия далеч по-хигиенични от тамошните. Първото нещо, което направи впечатление на Сула, след като влезе в апартамента, беше, че робите ги няма. Навярно бяха решили, че господарят им или изобщо няма да се върне за нощта, или ще е достатъчно пиян, за да обърне внимание на своеволието им да си издействат малко свобода. По всичко изглеждаше, че в къщата не е шетала жена от доста време, но за всеки случай Сула реши да провери:

— Жена ти не е ли тук? — попита той.

— Жени! — изфуча Херкулес Атлас. — Мразим ги.

Двамата се разположиха около маса, на която предвидливо бяха оставени кана с вино и няколко глинени чаши. Сула бръкна в пазвата си, развърза лененото въженце, което тайно беше опасал около гърдите си, и извади натъпканата си кесия. Докато Херкулес Атлас наливаше две от чашите до ръба, Сула дръпна връвчицата на кесията и ловко измъкна отвътре някаква нагъната книжчица, която явно не влизаше в дължимата сума. После обърна кесията и изсипа цялото й съдържание върху масата. Блестящите сребърни монети издрънчаха весело върху дървото, а три-четири се претърколиха от ръба и коварно паднаха на пода.

— Е, къде бе? — извика подире им Херкулес Атлас и залази на четири крака, за да ги гони по земята.

Докато той се ровеше под масата, гостът разгъна книжката, която беше скрил в дланта си, и изсипа цялото й съдържание в по-далечната от двете чаши; понеже нямаше с какво друго, трябваше набързо да разбърка белия прашец с пръст, преди Херкулес Атлас да се надигне от пода и да заеме мястото си срещу него.

— Наздраве — надигна Сула по-близката до себе си чаша и приятелски се усмихна на юначагата.

— Наздраве и благодаря за чудесното прекарване тази вечер — отвърна му Херкулес Атлас, килна глава назад и наведнъж изля цялото съдържание на чашата в гърлото си. После, без дори да си поеме дъх, си наля втора и отново я изпи наведнъж.

Сула стана от стола си, пъхна собствената си чаша в ръката на домакина си и най-невъзмутимо прибра другата под туниката си.

— Малък спомен за тази велика вечер — обясни той постъпката си и спокойно излезе през вратата. — Лека нощ.

Всички обитатели на инсулата спяха дълбоко. Каменната тераса, отворена към просторния вътрешен двор, предвидливо беше закрита с тежки платнища, за да не може слънчевата светлина да безпокои спящите до късно, и по това време на денонощието беше съвършено пуста. Без да издаде звук, мъжът се забърза надолу по стълбите и без никой да го забележи, изхвръкна на улицата. Чашата, която беше взел от приятеля си, беше захвърлена между решетките на най-близката шахта на канализацията. За всеки случай Сула се ослуша дали ще чуе плясък във водата, после промуши в дупката и хартийката и си замина. Спря се при Кладенеца на Ютурна в подножието на Весталските стълби и потопи до лакти ръцете си във водата. Започна трескаво да ги търка една о друга, докато най-сетне не реши, че е измил добре белия прашец, полепил се по пръстите му, докато разгъваше книжката и разбъркваше виното, което впоследствие Херкулес Атлас толкова жадно погълна.

Но не се върна на празненството у дома си. Заобиколи отдалеч Палатинския хълм и по Вия Нова се запъти към Капенската порта. Щом излезе от града, първата му работа беше да навести една от многото конюшни наоколо, в които човек можеше да си наеме както кон, така и цяла колесница. Това беше доходоносна дейност, защото римляните рядко държаха у дома си коне, мулета или каквито и да било превозни средства и наложеше ли им се да напуснат града, неизменно се обръщаха към въпросните конюшни. Така пътуването им излизаше едновременно по-лесно и по-евтино.

Конюшнята, която Сула предпочете, беше голяма и реномирана, но като че ли собственикът й не беше обърнал достатъчно внимание на охраната й. Единственият коняр на работа по това време на денонощието се беше сгушил в купа сено и юнашки хъркаше. За всеки случай Сула му нанесе един добре премерен удар точно зад ухото и като си осигури мълчанието му, започна да обикаля просторното помещение и да си избира муле, което хем да изглежда здраво и издръжливо, хем дружелюбно и разбрано. Понеже никога през живота не му се беше случвало сам да оседлава животно, отне му известно време да разбере какво точно трябва да направи. Все пак беше чувал, че животните имат навика да си издишат целия въздух, докато им затягат каишите, затова, понеже не му се искаше мулето да умре под него, изчака то да си поеме дъх и чак тогава върза седлото около корема му. После го яхна, подритна го възможно най-любезно в хълбока и потегли.

Сула бе новак в ездата, но това не беше причина да се страхува от коне и от мулета, още по-малко да не вярва в късмета си, че ще успее да се задържи благополучно върху гърба на животното. Четирите рога, щръкнали по краищата на седлото, ограничаваха до максимум възможността да се изхлузи на някоя страна, а мулетата, които бяха далеч по-спокойни и разбрани животни от конете, нямаха навика като тях да се борят с ездачите си и да се опитват да ги хвърлят на земята. Мулето му беше позволило да му сложи най-обикновена юзда, състояща се само от две железца, които обаче явно удовлетворяваха напълно животното.

Дъвчейки ги доволно, то затропа с копитца надолу по Апиевия път, а ездачът му започна убедено да си повтаря, че до сутринта ще бъде вече далеч от Рим. Беше около полунощ.

Пътуването се оказа доста уморително за неопитен ездач като него. Едно беше да яздиш величествено до носилката на Клитумна, съвсем друго — да бързаш да стигнеш навреме толкова далеч. Само след няколко километра краката го заболяха непоносимо, а задникът му едва издържаше на постоянното напрежение да не се плъзне от седлото; да не говорим какво му беше на оная работа. Както и да е, важното беше, че мулето за миг не забавяше крачка и преди още да се е зазорило, Сула беше стигнал Трипонциум.

Оттам той се отби от Апиевия път и продължи през полето право към морския бряг. Знаеше няколко преки пътища, пресичащи Помптинските блата, които бяха доста по-подходящи, отколкото Апиевия път, достигащ чак до Тарацина, преди да се обърне отново на север към Цирцеи. Петнайсетина километра навътре в пустошта Сула спря в една малка горичка и слезе от мулето. Земята беше суха и твърда, наоколо очевидно нямаше комари, затова той върза животното с въжето, което не беше пропуснал да задигне от конюшнята, свали му седлото и като го подложи под главата си вместо възглавница, потъна в дълбок сън под сянката на един бор.

Десет часа по-късно, след като двамата с мулето утолиха жаждата си в течащия наблизо поток, той отново яхна добичето и продължи по пътя си. От страх някой случаен пътник да не го разпознае, гледаше да не показва главата си изпод тежката качулка на наметалото, което също беше взел от конюшнята. Този път ездата му спореше повече от миналата нощ, и то въпреки острите болки в гърба, задника и слабините. Не беше хапнал нито залък, но не се чувстваше гладен. Мулето от своя страна си беше намерило свежа тревица и не даваше вид да се оплаква, дори изглеждаше учудващо бодро. По здрач Сула вече беше стигнал носа, на който се издигаше Клитумнината вила, и с огромно облекчение скочи на земята и разседла животното си. Добичето отново беше вързано за едно дърво и оставено да си пасе на воля или да си почива — както намери за добре, но този път беше изоставено от ездача си.

Сула имаше късмет. Нощта беше ясна, спокойна и небето беше обсипано със звезди. Никъде по мастиленочерния небосвод не се забелязваше най-малкото облаче. А някъде към края на втория час на нощта луната се показа иззад хълмовете далеч на изток и лека-полека започна да огрява земята наоколо с необичайната си светлина, разкриваща предметите, но самата тя оставаща невидима за окото.

Сула се заизпълва с чувството за собствената си неуязвимост. Беше му достатъчен само миг, за да забрави болката и умората, хладната кръв из жилите му да ускори своя пулс, а съзнанието му да изпадне в дълбините на неочаквано за подобен момент спокойствие и дори радост от живота. Той беше истински Феликс, усещаше се галеник на боговете. Всичко за него вървеше гладко и щеше да продължи така до самия край. Не му оставаше нищо друго, освен да се остави на вълните да го носят, да се изгуби сред мъглата на благополучието, да се радва на самия себе си. Когато тъй неочаквано шансът го беше отървал от Никополис, Сула дори не беше намерил време да се зарадва. В мига, в който гъркинята посегна към отровните гъби, той вече трескаво пресмяташе следващата си стъпка, за която единствено трябваше да изчака подходящия час. Преди година, по време на онова пътуване с Метробий, той вече се беше натъкнал веднъж на Унищожителя, но Никополис сама се беше постарала да се хвърли в прегръдките на смъртта; той просто не си мръдна пръста да я спре. Не Сула, късметът, неговият късмет я беше отвел при гъбите. Но тази нощ грижливо бе планирал всичко и знаеше, че отново късметът няма да му изневери. Дори не се страхуваше — че имаше ли от какво?

Клитумна вече беше дошла на уречената среща и чакаше в сянката на пиниите. Още не беше изгубила търпение, но се готвеше да го изгуби, ако изненадата закъснееше твърде много. Сула обаче не издаде веднага, че е тук. Трябваше му първо да се увери, че мащехата му е спазила условията и наистина не е довела никого със себе си. Да, беше дошла сама. Дори неизползваната от много време конюшня и помещенията под лоджията бяха пусти, сякаш нечия невидима ръка държеше всички възможни свидетели надалеч.

След като пообиколи наоколо, Сула вдигна достатъчно шум със стъпките си, за да предизвести отдалеч Клитумна за пристигането си. Затова когато се показа от тъмното, тя вече се беше обърнала към него и протягаше ръце да го прегърне.

— О, всичко става, както ми го беше обещал! — изкикоти се тя щастливо в шията му. — Изненадата ми! Къде ми е изненадата?

— Няма ли да получа първо целувка? — попита той и за пръв път в живота му зъбите му заблестяха по-бели от кожата на лицето му — толкова необикновена беше лунната светлина тази нощ, толкова силна беше магията, която го обграждаше.

Почти забравила допира с тялото му, Клитумна жадно протегна устни напред и ги впи в неговите. Така и си остана, стъпила на пръсти, с уста, притисната до неговата, когато Сула й строши врата. Всичко се оказа толкова лесно. Просто едно изпукване. Навярно мащехата дори не разбра какво стана — поне погледът й не издаде с нищо да е проумяла защо доведеният й син я сграбчва за гърба, после с другата си ръка натиска главата й назад, а тя увисва безпомощно надолу. Всичко беше толкова лесно, просто едно изпукване. Звукът от счупването беше толкова отчетлив, че сякаш остана да витае из въздуха и упорито отказваше да замре. Сула пусна жертвата си, очаквайки, че тя ще се строполи безжизнена на земята, но агонизиращата Клитумна дори се надигна още по-високо на пръсти и с разперени ръце „затанцува“ пред очите му. Главата й гротескно увисна, тялото й заподскача наляво, после надясно, мърдаше се на пресекулки, натежаваше на едната страна, после се изпружваше и се завърташе на другата и така, докато най-сетне умиращата се сгърчи за последен път и се свлече на земята, превърнала се в невъобразима и отблъскваща с вида си купчина от преплетени ръце и крака. Разширените от възбуда ноздри на Сула изведнъж се подразниха от острата миризма на топла урина, а веднага след това и от далеч по-неприятната воня на съдържанието на Клитумнините черва.

През цялото време той не промълви, дори не помръдна встрани. Неочакваното представление му се понрави; танцът на мащехата му го изпълни едва ли не със страхопочитание, но гротескният финал провали всичко.

— Е, Клитумна — заключи той, — не умря тъй, както подобава на една истинска дама.

Работата беше там, че трябваше да я вдигне и да я носи на ръце; а това от своя страна означаваше, че ще се изцапа от глава до пети с изпражненията й. Ако започнеше да влачи трупа, в меката, влажна от нощната роса трева щяха да останат дълбоки следи. Затова и толкова държеше убийството да бъде извършено на лунна светлина — така имаше по-малка вероятност да се препъне по пътя си. Затова не му остана друго, освен да помъкне покойната си мащеха, тъй както си беше наклепана в изпражненията си, и да я пренесе на ръце до върха на скалата, внимавайки през цялото време някое лайно да не изпадне из внимателно загънатите й дрехи — следи от подобен род също можеха да го издадат.

Беше си набелязал откъде да я хвърли още при първото си идване в Цирцеи и за всеки случай си беше означил мястото със светъл камък, да не го търси дълго в нощта. Мускулите му бяха изтръпнали и от време навреме нервно се присвиваха и издуваха. В един миг пъстрите дрехи на Клитумна се развяха от вятъра, тя полетя като огромно птиче перо надолу по скалите и Сула се сбогува с нея. Остави я, безнадеждно просната върху камъните, достатъчно далеч от вълните, за да не я отнесат навътре в морето. Защото беше жизненоважно за целите му трупът й да бъде намерен; не му се искаше да изгуби цялото наследство на мащехата си само защото не би могъл да докаже, че наистина е мъртва.

Както призори, така и сега отведе мулето до течаща вода, където двамата да си утолят жаждата, но най-напред трябваше целият да се потопи с женските си дрехи в ледената вода и да заличи и последните следи от мащехата. След което му оставаше да свърши само още едно нещо. Излезе от водата и извади от канийката й малката си кама. С наострения й връх разряза кожата на лявото си слепоочие около два пръста под косата. Както при всеки прорез върху главата, кръвта потече веднага, но това не беше достатъчно. Раната нямаше да изглежда естествена, ако я беше оставил така чиста и плитка. Бръкна с пръстите на двете си ръце в нея и задърпа краищата й, докато усети как плътта му се разкъсва и раната се разширява. Кръвта му рукна като порой по бузата му и на едри капки се стече по мръсната му, мокра празнична дреха. Скоро се образуваха цели ручейчета, които боядисваха всичко в червено и му придаваха твърде злокобен вид. Така беше добре! Той отново бръкна в колана си и извади специално предвидения за целта ленен парцал, покри раната на челото си с него и се превърза. Кръвта беше влязла в едното му око и затова през цялото време, докато се омотаваше с ленения бинт, трябваше да я бърше и да мига. Най-накрая свърши с всички тези операции и отиде да търси мулето.

През цялата нощ язди безспирно и риташе безмилостно изтощеното животно всеки път, щом то се спреше да си почине. Все пак, ако не друго, то животното поне разбираше, че се връща у дома, и че колкото по-бързо върви, толкова по-рано ще види любимата си ясла. Мулетата винаги са имали по-голямо сърце и по-издръжливи мускули от конете, но най-важното беше, че това тук си падаше по Сула. Предпочиташе двете железца в устата си пред неудобните мундщуци, с които обикновено го мъчеха, харесваше мълчанието и простотата в движенията на този човек и най-вече спокойния му нрав. Затова когато можеше, потегляше в тръс, а щом се измореше, забавяше ход, но гледаше никога да не спира на едно място. Изчакваше да насъбере отново сили и да дръпне напред, оставяйки далеч зад себе си облаците пара, които се носеха от козината му. Но в крайна сметка какво знаеше това муле за жената със счупения врат, която беше блъсната, вече мъртва, върху морските скали, какво знаеше то за голямата й бяла вила и доведения й син, който щеше да я наследи заедно с всичко останало. За него Сула си беше такъв, какъвто му се показваше, а именно изключително благ и разбиращ.

Като стигна на километър-два от римските предградия, Сула слезе от мулето, разседла го, хвърли всичко в храстите край пътя, шляпна добичето по задницата и го подгони напред, убеден, че ще може само да си намери пътя към конюшнята. Но когато се отправи към Капенската порта, мулето продължи упорито да го следва, докато накрая любимият му човек взе да го замерва с камъни, за да го вразуми. Някъде по средата на пътя животното разбра какво се иска от него, подви си тъжно тънката опашка и си тръгна към дома.

Загърнат в плаща с качулка, Сула влезе в Рим едновременно с появата на първите червеникави сияния на хоризонта на изток; само за девет часа беше успял да прекоси цялото разстояние между Цирцеи и Рим — безспорно завидно постижение за едно муле и за човек, който допреди ден-два почти не е знаел да язди.

Каковите стълби, които тръгваха от Големия цирк и излизаха на Палатинския Гермал, минаваха през парчето земя, считано за най-свято в цял Рим — там, където се знаеше, че живее духът на основания от Ромул град, и където във всеки случай и досега се виждаше поточето и малката пещера до него, в която вълчицата беше откърмила изоставените на произвола на съдбата Ромул и Рем. За Сула мястото изглеждаше твърде удобно да изостави част от облеклото си, така че откраднатото наметало и окървавената превръзка бяха натъпкани в една хралупа точно зад паметника на Гения Лоци. Раната започна отново да кърви, но течеше най-вече лимфа; което не попречи на комшиите на Клитумна, имащи навика да излизат рано от домовете си, да изгледат с любопитство как изгубилият се преди два дни и облечен в женски дрехи техен съсед се тътри едва-едва по улицата, целият в кръв и мръсотия.

Цялата прислуга у Клитумна беше на крак и никой в къщата не беше мигнал от мига, в който Херкулес Атлас напусна победоносно празненството на Сула тридесет и два часа по-рано. Когато вратарят му отвори, едва не припадна от ужас при вида му и в същия миг от всички страни се завтекоха роби да помагат на господаря си. Той беше сложен да си легне, бе измит, превързан, а след няколко минути при него дотича и повиканият спешно Атенодор Сицилийски, за да прегледа раната на главата му. Самият Гай Юлий Цезар дойде да провери какво се е случило със съседа му, когото цял Палатин беше търсил напразно тези ден и половина.

— Ще ми разкажеш какво ти се случило, стига да си в състояние, разбира се — надвеси се Цезар над ранения.

Явно Сула си беше придал достатъчно отчаян вид, щом сенаторът нито за миг не се усъмни в истинността на белега върху челото му. Устните му бяха посинели от болка и изтощение, по принцип млечнобялата му кожа беше пребледняла като на мъртвец — впечатление, което само се допълваше от изцъклените му, зачервени очи под окървавените клепачи.

— Глупава работа — отговори той на съседа си, предъвквайки мъчително думите. — Защо ли ми трябваше изобщо да се занимавам с този Херкулес Атлас? Но какво да се прави, винаги съм се чувствал достатъчно силен, за да се страхувам от когото и да било. Никога не съм предполагам, че ще се сблъскам с такава канара — мислех си, че просто изпълнява номера си. Беше пиян-залян и… и просто ме грабна и ме отнесе! Нищо не можех да направя, за да го спра. Дори не знам къде ме е оставил. През цялото време се опитвах да се освободя от хватката му и най-накрая ще трябва да ме е ударил. Така и не съм сигурен кога, къде и защо. Но се свестих насред някаква уличка в Субура. Сигурно съм лежал върху паветата цял ден. Но ти знаеш какво е в Субура — на никого няма дори да му мине през ума да провери жив ли съм. Когато успях да се изправя на крака, първата ми работа беше да се върна у дома. Това е всичко, Гай Юлий.

— Ти наистина си късметлия — присви устни Цезар. Да те беше занесъл Херкулес Атлас у дома си и току-виж можеше да споделиш съдбата му.

— Съдбата му?

— Икономът ти идва вчера сутринта у нас да ми каже, че цяла нощ не си се прибрал, и да ме пита какво да прави. След като разбрах каква е работата, наех няколко гладиатори и с тях отидох право у дома на гиганта. Намерихме жилището му напълно опустошено. Защо го е сторил, не знам, но факт е, че Херкулес Атлас беше направил на трески всяка мебел в къщата си, а с юмруците си беше издълбал дупки в стените. Останалите обитатели на инсулата му са били до такава степен изплашени от неистовите му крясъци, че никой не е посмял дори да доближи апартамента му. Намерихме го насред всекидневната мъртъв. Лично аз мисля, че му се е спукал някой кръвоносен съд в мозъка и в агонията си е побеснял от болка. Или е това, или просто някой негов враг го е отровил. — По лицето на Цезар се изписа гримаса на дълбоко отвращение. — При смъртта си е обърнал всичко с главата надолу. Предполагам, че робите му са го намерили първи, но когато отидохме, от тях вече нямаше и следа. Не открихме никакви пари, така че най-вероятно е те да са отмъкнали всичко, което им е било по силите да носят, и да са изчезнали вдън земя. Ти самият плащал ли си му да играе на празненството ти? Ако е така, каквото и да си му дал, нямаше го у дома му.

Сула затвори очи. Дори не му трябваше да се прави на уморен.

— Платих му предварително, Гай Юлий, така че не знам дали е имало пари в къщата или не.

Цезар стана от стола си.

— Е, аз направих каквото можах — изгледа той строго неподвижния Сула, но от това нямаше особен смисъл, след като раненият лежеше със затворени очи. — Дълбоко ти съчувствам, Луций Корнелий — допълни той, — но така или иначе, знаеш, че подобно поведение от твоя страна няма да те отведе доникъде. Дъщеря ми едва не умря от глад заради необмисленото си привързване към теб и все още не е успяла да се възстанови напълно. Което, уви, те превръща в доста нежелан съсед за мен, дори и да признавам, че не си сторил нищо, за да подтикнеш или дори окуражиш момичето, и не само това, ами напротив — тя самата ти е причинила доста неприятности. Но това единствено доказва, че и за теб самия ще е по-добре, ако се пренесеш да живееш другаде. Вече писах на мащехата ти в Цирцеи, за да я уведомя какво се е случило в нейно отсъствие, но също така и да й съобщя, че отсега нататък може да се смята за нежелана от всички обитатели на улицата. Най-добре би било за нея да си потърси нов дом в Карине или на Целийския хълм. Всички съседи сме кротки люде, които, колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, по-скоро биха се обърнали с жалба до градския претор, отколкото да позволят и занапред да ги лишават от правото на спокойствие и заслужена почивка. Повтарям, Луций Корнелий, би ми било много неприятно, но още едно увеселение като онзиденшното и лично ще внеса жалба до градския претор. И на мен като на всички мои съседи ми е дошло до гуша от вас.

Сула нито удостои с някакъв жест посетителя си, нито дори благоволи да си отвори очите. Цезар вече се чудеше дали изобщо нещо от тирадата, която току-що му беше произнесъл, е стигнала до ушите му, когато събеседникът му юнашки захърка. Разговорът като че ли трябваше да се отложи за друг път.

Но не Гай Юлий Цезар получи пръв писмо от Цирцеи, а Сула. Още на другия ден дотича пратеник, който му донесе съобщение от иконома на Клитумнината вила, че господарката му е била намерена мъртва върху морските скали, граничещи с имението й. При падането й се бил строшил вратът, но нямало следи от предумишлено убийство. Както Сула добре знаел, в последно време господарката била изпаднала в дълбоко униние и по всичко изглеждало, че сама е сложила край на живота си.

Той се надигна и спусна нозе на пода, после нареди на един от робите:

— Приготви ми банята и извади от раклата тогата ми.

Раната на слепоочието му беше започнала да заздравява, но все още кожата около нея беше насинена и подута. Като се изключи това, видът му с нищо не подсказваше за премеждията му отпреди два дни.

— Ще отидеш при Гай Юлий Цезар и ще го помолиш да дойде — заповяда Сула на иконома Ям, след като излезе от банята и се облече.

Той твърде добре разбираше, че от тази среща зависи цялото му бъдеще. За щастие след празненството Сцилакс беше отвел Метробий със себе си, въпреки че момчето настояваше да изчака любимия си Сула, за да разбере какво му се е случило. Това, заедно с неочакваната поява на Цезар още рано сутринта, бяха единствените усложнения, които Сула не беше предвидил в плана си. Но пак му се беше разминало. Не щеше и съмнение, че късметът не би му изневерил! Чак му настръхваше косата при мисълта как Ям отива да вика на помощ Цезар, а той от своя страна намира насред къщата на Клитумна не друг, а Метробий. Сенаторът неведнъж беше давал да се разбере, че не ще и да слуша за предполагаемите нощни подвизи на Сула, но само да се беше сблъскал с малкия хомосексуалист и мнението му за и без това съмнителния му съсед щеше да се промени, и то коренно. А на Метробий дори не би му минало през ума да се скрие. „Като нищо щях да се насадя на пачи яйца“ — каза си Сула. Трябваше да спре, преди да е изпуснал напълно контрола върху положението. Първо Стих, после Никополис, а сега и Клитумна… Е, ако не друго, то поне вече нищо не можеше да му попречи да заживее поновому.

Когато Цезар пристигна, насреща му стоеше типичният представител на римската аристокрация, какъвто Сула никога преди не бе имал случай да се покаже — облечен в чисто бяла тога, с една-единствена тънка ивица от пурпур върху дясното рамо, която да докаже получения отскоро коннически сан, с коса, подстригана и сресана така, че да придаде възможно най-представителен и мъжествен вид на лъчистото му лице, без да прикрива с нищо младостта му.

— Съжалявам, че отново те принуждавам да идваш тук, Гай Юлий — вместо всякакво друго обяснение той подаде на Цезар малък свитък, — но писмото току-що пристигна от Цирцеи и помислих, че ще е редно и ти да се запознаеш със съдържанието му.

Цезар прочете писмото бавно и внимателно, без дори за миг изражението му да се промени. Устните му повтаряха беззвучно всяка дума, за да я откъснат от безконечната верига букви върху пергамента и да й преценят истинския смисъл и стойност. Най-сетне стигна до края и остави свитъка върху масата.

— Това е третата смърт — отбеляза той, като че ли фактът по-скоро го радваше. — Уви, твърде скоропостижно те напуснаха всички твои близки, Луций Корнелий. Бих искал да приемеш искрените ми съболезнования.

— Предположих, че Клитумна се е обърнала към теб да изготвиш завещанието й — рече му Сула, без дори да седне. — Иначе за нищо на света не бих те безпокоил.

— Така е, писал съм й поне няколко различни завещания, последното, от които скоро след смъртта на Никополис — отговори уклончиво Цезар, чието красиво лице и сини очи не подсказваха как гледа самият той на нещата. — Бих искал да те попитам, Луций Корнелий, какви точно чувства изпитваше към своята мащеха?

Думите му безспорно засегнаха най-болното място на Сула. Трябваше изключително много да внимава с отговора си. За миг дори си представи, че е изпаднал в положението на котка, качила се на последния етаж на някоя сграда и застанала върху перваз, посипан с натрошени стъкла. Не можеше да стои на едно място и същевременно трябваше да премерва всяка своя стъпка, за да не се нарани.

— Доколкото си спомням, Гай Юлий — започна той, вече имах възможност да споделя с теб част от това, което ми е на сърцето, но понеже такъв е случаят, ще се възползвам от него и ще ти кажа всичко така, както винаги съм го разбирал за себе си. Моята мащеха беше една доста глупава и проста жена, но това не беше причина да не се чувствам привързан към нея. Баща ми — тук лицето на Сула се изкриви в неволна гримаса, беше непоправим пияница. Това, което си спомням от живота си с него и със сестра ми, преди да се омъжи и да избяга в провинцията, е само един безкраен кошмар. Ние не бяхме просто обеднели аристократи, Гай Юлий, ние, сиреч баща ми, водехме живот, напълно противоречащ на самата ни същност като патриции. Толкова бяхме бедни, че не можехме да си позволим да притежаваме и един-единствен роб. Ако не беше неочакваната щедрост на един скромен учител, водещ занятията си на открито, аз, патрицият Корнелий дори нямаше да се науча да чета и да пиша. Никога не съм имал възможност да отида на Марсово поле и да добия поне елементарните умения, от които се нуждае един войник. Никога не съм яздил кон, никога не съм слушал лекциите на адвокат от обществените съдилища. Затова и до ден-днешен не разбирам капчица от военно дело, от политика, от риторика. Такъв ме направи баща ми. И затова, разбираш, няма как да не съм привързан към мащехата си. Тя се омъжи за баща ми, въпреки че той не притежаваше абсолютно нищо, и ме прибра под майчиното си крило. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да ни се случи. Може би ако двамата с баща ми бяхме останали да живеем в Субура, един ден щях да обезумея до крайност и да му тегля ножа… с което да си навлека за вечни времена гнева на боговете. Но последните години от живота си старецът прекара при втората си съпруга, а аз можах да си отдъхна от тежкото бреме, което той представляваше за мен. Да, аз винаги съм бил и задължен, и привързан към мащехата си.

— И тя също е била привързана към теб, Луций Корнелий — съгласи се Цезар. — Завещанието й е кратко и ясно. Всичко, което притежава, го оставя на теб.

Спокойно, спокойно! Да не се радваме, но и да не преиграваме със скръбните физиономии! Човекът срещу Сула беше изключително интелигентен и без никакво съмнение умееше да чете мислите на хората.

— Дали ми е оставила достатъчно, за да стана сенатор? — попита Сула, без за миг да сваля погледа си от очите на Цезар.

— Повече от достатъчно.

Краката му се подкосиха.

— Не мога… да го повярвам! Сигурен ли си? Знам, че както тази къща, така и вилата в Цирцеи й принадлежат изцяло, но никога не съм мислил, че притежава нещо повече.

— Напротив, беше изключително богата жена. Старателно е влагала всичките си спестявания както в стоки и заеми, така и в дялове в различни търговски съдружия. Дори е съсобственик на около дузина кораби. Лично аз те съветвам възможно най-бързо да продадеш дяловете си в корабите и търговските съдружия и да вложиш всичките си пари в поземлена собственост. За да спечелиш благоволението на цензорите, ще трябва делата ти да бъдат в пълна изрядност.

— Сигурно сънувам! — продължаваше да си повтаря Сула.

— Разбирам, че има защо да се учудваш, Луций Корнелий, но мога да те уверя, че нещата стоят точно така — говореше спокойно Цезар, който нито можеше да усети фалша в реакциите на Сула, нито можеше да се усъмни в подправените чувства към мащехата му, за които всеки друг с трезв поглед би разбрал, че човек като Луций Корнелий Сула просто не би бил способен да изпитва към жена като Клитумна, пък ако ще и десет бащи да беше издържала.

— Беше достатъчно здрава, за да живее още дълги години — не спираше да разсъждава на глас той. — Но в крайна сметка, Гай Юлий, аз самият няма от какво да се оплаквам, нали? Звучи жестоко, но е истина. Клитумна ще ми липсва, разбира се, но се надявам идните години да докажат, че най-голямото добро, което мащехата ми е направила на света, е било именно да умре и да направи свой наследник мен и никого друг. Защото възнамерявам да се превърна в гордост както за патрицианското съсловие, към което винаги съм принадлежал, така и за целия римски Сенат.

Последното дали прозвуча както трябва? Дали Цезар разбра думите му така, както Сула искаше да бъдат разбрани?

— Напълно съм съгласен, Луций Корнелий, че мащехата ти би била щастлива, ако можеше да научи, че си използвал спестяванията й, както би прилягало на човек от твоята класа — явно, че на Цезар не му беше трудно проумее смисъла в думите му, — и искрено се надявам занапред да се простиш с дивашките увеселения, които имаш навика да организираш. Както и със съмнителните си приятели.

— Когато човек има възможност да започне тъкмо онзи живот, на който го е обрекъл както произходът, така и късметът му, Гай Юлий, той наистина няма повече нужда от дивашки увеселения и съмнителни приятелства — въздъхна Сула. — За мен те не представляваха нищо повече от убиване на времето, което така или иначе не бих могъл да използвам за друго. Може да ти прозвучи необяснимо, ала е точно така. Но животът, който съм водил през всичките тези тридесет години, винаги ми е тежал като камък на сърцето и сега съм щастлив, че ще се освободя завинаги от него.

— Разбира се — кимна Цезар.

Изведнъж на Сула му мина ужасяваща мисъл.

— Но в момента няма цензори! Какво да направя?

— Ами по закон няма някаква причина, заради която в идните четири години задължително да трябва да се изберат нови — успокои го Цезар. — Но едно от условията, които Марк Скавър постави, за да се откаже доброволно от поста си, каквото всъщност направи, независимо как може да се погледне на постъпката му, беше още следващия април да се проведат нови избори за цензори. Дотогава ще трябва просто да чакаш.

За сетен път през този ден Сула стегна корем и пое дълбоко въздух.

— Гай Юлий, имам още една много голяма молба към теб.

В сините очи на Цезар се изписа такова недвусмислено изражение, че Сула чак се стъписа как така събеседникът му е могъл да отгатне какво се мъти в съзнанието му, след като решението за тази молба бе изникнало току-що, съвсем ненадейно. Но пък и решението си струваше — това беше всъщност най-щастливото му хрумване може би през целия му живот. Защото съгласието на Цезар би означавало много повече от състоянието, което Сула беше придобил, повече дори от благородния му произход и би променило коренно отношението към него не само на всички цензори, но и на цял Рим, защото завинаги щеше да изтрие петното, лепнало се върху него и върху името му.

— Каква е тази молба, Луций Корнелий?

— Да ме приемеш за съпруг на дъщеря ти Юлила.

— Дори и след всички обиди, които ти нанесе?

— Аз… аз я обичам — отвърна му той и дори сам повярва на думите си.

— Точно в момента здравословното й състояние е такова, че и дума не може да става за женитба — заизмъква се Цезар, — но бъди сигурен, Луций Корнелий, че молбата ти няма да бъде подмината с лека ръка. — Той дори се усмихна. — Пък и кой знае, след толкова много главоболия и терзания, може би се заслужавате един друг.

— Тя ми даде веднъж венец от трева — каза му Сула. — И знаеш ли, Гай Юлий, тъкмо от този момент късметът ми като че ли се обърна…

— Вярвам ти — приготви се да си тръгва Цезар. — Все пак бих те помолил на първо време да не споменаваш пред никого за брак с Юлила. И особено държа на това занапред да стоиш далеч от нея. Каквито и да са чувствата ти към дъщеря ми, поставили сме я в положение сама да търси изход за себе си от капана, в който попадна, и не искам този изход да й се види толкова лесен.

Сула го придружи до входната врата и му подаде ръка, усмихвайки се със стиснати устни, защото много добре знаеше какво въздействие имаха дългите му и остри кучешки зъби, а съседът му не заслужаваше смразяващите гримаси, с които той беше плашил толкова време двете си любовници. Не, Цезар заслужаваше да бъде ухажван. Без да подозира за предложението, което преди време самият Цезар беше отправил към Гай Марий, сега Сула беше стигнал до същата мисъл. Какъв по-добър начин да си спечели благоволението на цензорите — и на електората като цяло — от този да вземе за жена една Юлия? Особено когато сама му се бе предложила и едва не беше умряла заради него.

— Ям! — извика той на иконома, след като затвори вратата зад гостенина си.

— Да, Луций Корнелий?

— Не приготвяйте вечеря. Нека цялата къща уважи господарката Клитумна с траур, а ти лично ще се погрижиш робите й да се върнат възможно най-скоро от Цирцеи. Отивам да уредя погребението й.

„И — помисли си Сула, докато набързо си стягаше багажа, — да взема малкия Метробий със себе си, та да се сбогуваме. Сбогом на всичко, което е било досега, сбогом и на Клитумна. Няма да ми липсват нито тя, нито годините, прекарани с нея. Ще страдам единствено за Метробий. И то много, ужасно много!“