Птици, животни и роднини

Таралежи и „морски вълци“

През пролетта се преместихме в нова вила — елегантна, снежнобяла — разположена недалеч от предишната в района на маслиновите горички, в сянката на огромно магнолиево дърво. Тя се намираше на склона на един хълм и гледаше към обширна равнина, прорязана от напоителни канали като гигантска шахматна дъска. Всъщност това бяха стари венециански солници, използвани преди много време да събират солена вода от голямото солено езеро, с което граничеха. Езерото отдавна се беше затлачило с тиня и каналите, сега препълнени със сладка вода от дъждовете, поддържаха тези тучни полета, които изобилстваха с животинки и затова бяха едно от любимите ми места.

Беше очевидно, че пролетта в Корфу винаги е разкошна. Сякаш за една нощ зимните ветрове бяха изчистили небето, което сияеше с ясносиния си цвят, и за още една нощ от зимните дъждове долините се изпъстриха с диви цветя: розовите орхидеи, жълтите минзухари, дългите бледи класчета на бърдуците, сините „очички“ на кукувичето грозде, които гледат от тревата, и виненочервените анемонии, които се превиват от най-слабия бриз. Маслиновите горички бяха изпълнени с живот и шумоляха от новодошлите птици. Папуняците, червеникаво оранжеви и черни, с вирнати качулки, чоплеха с дългите си извити човки меката земя между туфи от яркозелена трева; щиглеците пееха, цвъртяха и танцуваха весело от клонка на клонка, а перата им лъщяха в златистожълто, алено и черно. В напоителните канали из полетата водата беше позеленяла от водорасли, оплетени с нанизи от жабешки яйца като гердани от черни бисери. Смарагдово зелените жаби си квакаха една на друга, а водните костенурки с черни като абанос черупки изпълзяваха на брега, за да копаят дупки и да снасят яйца. Стоманено сини, тънки като конци водни кончета се излюпваха и като димен облак се носеха през шубраците в странния си полет с вдървени телца. Нощем по бреговете пулсираха бледозелените „фенерчета“ на хиляди светулки, а денем блещукаха диви ягоди, увиснали като алени фенери на сянка. Беше вълнуващо време — време за изследвания и нови открития, време, когато под един преобърнат пън можеше да се открие почти всичко: като се почне от гнездо на полска мишка и се стигне до гърчещите се малки слепоци, лъскави, като че изляти от бронз.

Един ден бях долу в полетата и се мъчех да хвана из напоителните канали водна змия. Една старица, която познавах слабо, ме повика. Тя разкопаваше земята с мотика с къса дръжка и широко острие. Краката й, обути в груби вълнени чорапи, каквито слагат селяните при такива случаи, бяха потънали до прасците в лепкавата глина.

— Намерила съм ти нещо — извика тя. — Ела бързо!

Беше невъзможно да стигна бързо дотам, понеже полетата бяха прорязани от напоителни канали и търсенето на мост изискваше много време, както в лабиринт.

— Бързо! Бързо! — викна старицата. — Бягат! Бързо!

Тичах, скачах, препусках, почти падах в каналите, спринтирайки по паянтовите мостчета от дъски, и най-сетне, задъхан, стигнах до нея.

— Там — каза тя, като посочи с ръка, — там. Внимавай да не те ухапят.

Видях наръч листа, в който мърдаше нещо бяло. Предпазливо разтворих листата с дръжката на мрежата за пеперуди и за моя голяма радост видях четири дебели новородени таралежчета, розови като циклами, с меки, снежнобели бодли. Те не бяха още прогледнали и се извиваха и се душеха едно друго като мънички прасенца. Вдигнах ги, внимателно ги мушнах в пазвата си и след като благодарих на старицата, се отправих към къщи. Вълнувах се за новите си любимци главно защото бяха съвсем малки. Вече имах два възрастни таралежа, наречени Ич и Скрач33, понеже приютяваха огромни количества бълхи, но те не бяха съвсем питомни. Тези бебета, мислех си аз, ще израснат по друг начин, аз ще изпълнявам ролята на майка. Представях си как вървя гордо през маслиновите горички, пред мен се движат кучетата. Одисей и двете ми свраки, а по петите ми се носят влек тръс четири питомни таралежа, които ще съм научил на разни номера.

Семейството се беше разположило на верандата под лозата и всеки се бе отдал на индивидуални занимания. Мама плетеше, броеше на глас бодовете и от време на време казваше „по дяволите“, щом сбъркаше. Лесли клечеше на каменните плочи и внимателно отмерваше барут и малки купчинки сребристи сачми, за да пълни лъскавите червени гилзи за ловджийски патрони. Лари четеше един обемист том и от време на време раздразнено поглеждаше към Маргарет, която тракаше на шевната си машина, шиейки някаква прозрачна дреха, и фалшиво пееше единствения стих, който знаеше от любимата си за момента песен.

— Тя носеше малкия си син жакет — чуруликаше Маргарет. — Тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет, тя носеше малкия си син жакет.

— Единственото забележително нещо в твоето пеене е упоритостта ти — каза Лари. — Всеки друг, изправен пред неспособността да изпее една мелодия и да запомни и най-простия текст, щеше с примирение да се откаже от музиката.

Той хвърли угарката от цигарата си на плочите и предизвика яростен рев от страна на Лесли.

— Внимавай с барута! — изкрещя той.

— Лесли, миличък — каза мама. — Много те моля да не викаш така, защото забравих докъде бях стигнала.

Извадих гордо таралежите си и ги показах на мама.

— Ах, колко са сладки! — възкликна тя, като ги погледна благосклонно през очилата си.

— О, господи! Намерил е нещо ново, нали? — попита Лари и погледна с отвращение моите розови рожби с бели кожуси. — Какво е това?

Обясних, че са таралежчета.

— Не може да бъде — каза той. — Всички таралежи са кафяви.

Невежеството на семейството ми за света, в който живее, винаги ме е хвърляло в тревога и никога не съм пропускал възможността да ги просветя. Обясних, че женските таралежи не могат да родят малки, които са покрити с твърди бодли, без да се подложат на големи мъчения, и затова малките се раждат с тези малки еластични бели бодли, които се извиват като перца. По-късно бодлите потъмняват и се втвърдяват.

— Как ще ги храниш, миличък? Те имат такива малки устица — каза мама. — А пък и сигурно още пият мляко?

Казах, че съм видял в един магазин в града пълен комплект играчки за хранене на кукли, който се състои от няколко безполезни неща, като целулоидна кукла, лигавник, нощно гърне и така нататък, но един предмет беше привлякъл вниманието ми: миниатюрно шише биберон с мънички червени цицки. Обясних й, че това ще бъде идеално за хранене на малките таралежчета, а гърнето, куклата и другите принадлежности мога да дам на някое дете от селото. Имаше само една малка пречка: напоследък трябваше да посрещам някои сериозни разходи (като например телта за кафеза на свраките) и затова бях похарчил повече от предвидените ми джобни пари.

— Добре, миличък — каза неуверено мама, — ако не е прекалено скъп, мога да ти го купя.

Казах, че изобщо не е скъп, ако се вземе предвид, че това е нещо като капиталовложение — не само ще се сдобия с ценен биберон, който ще използвам и за други животни, но също така ще отгледам четири питомни таралежа и ще зарадвам някое признателно дете с тази изгодна покупка. Какъв по-добър начин, попитах аз, да се изразходват пари? И така, комплектът беше купен. Едно малко селско момиче, което доста харесвах, прие с най-голяма радост куклата, гърнето и останалите боклуци, а аз се заех с трудната задача да отгледам моите бебета.

Те живееха под леглото ми в голяма, пълна с памук картонена кутия, която нощем поставях върху буркан с топла вода, за да не изстинат. Исках да ги сложа да спят при мен в леглото, но мама ми обърна внимание, че това не е удобно не само от хигиенни съображения, но и защото можех да се извъртя върху тях през нощта и да ги смажа. Установих, че таралежите растат най-добре, когато бозаят разредено с вода прясно краве мляко, и усърдно ги хранех по три пъти на ден и веднъж в полунощ. Нощното хранене се оказа малко трудно. За да съм сигурен, че ще се събудя, взех назаем от Спиро голям тенекиен будилник. Той изгърмяваше като изстрел от мускет и за нещастие събуждаше не само мен, но и цялото семейство. Оплакванията на семейството бяха толкова сериозни, че в крайна сметка мама предложи да давам на таралежчетата допълнителната порция късно вечерта, когато си лягам. Така и направих. Таралежите заякваха и растяха. Очите им се отвориха, а бодлите им се превърнаха от снежнобели в сиви и станаха по-твърди. Както бях предвидил, сега те ме смятаха за тяхната майка, и когато отварях кутията, се катереха по ръба й, като се бутаха и се блъскаха, за да захапят първи биберона, издавайки слаби хрипливи писъци и грухтения. Бях изключително горд с тях и очаквах щастливия ден, когато щяха да тръгнат в лек тръс по петите ми през маслиновите горички.

Мама и аз бяхме поканени да прекараме един уикенд с приятели в крайната южна част на острова и аз се видях в чудо. Много ми се искаше да отида, защото по песъчливите плитки южни брегове можеше да намеря морски таралежи със сърцевидна форма, които всъщност изглеждат като истински малки таралежи. Те са покрити с меки бодли, които образуват пискюлеста опашка, и на гърба „шапка“, подобна на индианските. Бях намерил само един от тях, но той беше доста обезформен от морето и трудно можеше да се разпознае. Помнех обаче от Теодор, че ги има в изобилие на два-три инча дълбочина в пясъка в южната част на острова. Все пак трябваше да се съобразя с моята челяд от таралежи. Не можех да ги взема с мен, а тъй като мама също щеше да дойде, не оставаше никой, на когото можех да разчитам, че ще се грижи добре за тях.

— Аз ще гледам таралежите — предложи Марго. Миличките!

Съмнявах се. Осъзнаваш ли, попитах я, колко сложно е това. Например, че памукът в картонената им кутия трябва да се сменя по три пъти на ден? Че трябва да се хранят само с разредено прясно краве мляко? Че млякото трябва да бъде затоплено точно до нормалната човешка температура и нито градус повече? И най-важното — че при всяко хранене трябва да им се дава само по половин биберон мляко? Защото много скоро бях разбрал, че ако ги оставиш, те се налочват до състояние на кома при всяко хранене, а това имаше най-ужасни последици, които включваха дори по-честа смяна на памука.

— Не ставай глупав! — каза Марго. — Разбира се, че ще мога да се грижа за тях. Имам представа от гледане на бебета и подобни неща. Ти само напиши на един лист какво трябва да правя, и таралежите ти ще бъдат в сигурни ръце.

Изпаднах в душевно раздвоение. Страшно исках да търся морски таралежи със сърцевидна форма в златните пясъци, залети от топлото плитко море, и все пак се съмнявах в способностите на Марго да бъде детегледачка. Марго обаче така се възмути от съмненията ми, че накрая отстъпих с нежелание. Успях да придумам Лари, който случайно беше в добро настроение, да напише на машина подробен списък с наставления за отглеждане на таралежи: какво трябва и какво не трябва да се прави, и проведох с Марго практически курс по затопляне на буркан и подмяна на памук.

— Изглеждат ужасно гладни — каза тя, като вдигаше всяко гърчещо се, пискащо „бебе“ от кутията и вкарваше цицката на биберона в търсещата му жадна муцунка.

Обясних, че винаги са такива. Човек не трябва да обръща внимание на това. Те просто бяха лакоми по природа.

— Горките животинки! — каза Марго.

Това трябваше да ми послужи като предупреждение.

Прекарах един ободряващ уикенд. Кожата ми изгоря лошо, понеже слабото пролетно слънце подлъгваше, но се върнах победоносно с осем морски таралежа със сърцевидна форма, четири нови миди за моята колекция и едно малко врабче, което беше паднало от гнездото си. След като изтърпях приветствения лай, близането и гризването, с което кучетата винаги ни посрещаха, ако бяхме отсъствали повече от два часа, попитах нетърпеливо Марго как са малките ми таралежчета.

— Сега са добре — каза тя. — Но действително, Джери, ти се отнасяш зле с твоите любимци. Беше уморил от глад тези бедни мъничета. Толкова бяха гладни. Нямаш си представа!

Слушах сестра си и нещо започна да ме присвива неприятно под лъжичката.

— Изгладнели като вълци, горките. Знаеш ли, всяко от тях изпиваше по две бутилки на всяко хранене!

Ужасен се втурнах към стаята си и извадих картонената кутия изпод леглото. Четирите таралежчета лежаха подути до пръсване. Коремите им бяха толкова големи, че те можеха само да драскат леко с крачетата, без да могат да се придвижват. Бяха се изродили в розови торби, пълни с мляко и покрити с бодли. Всичките измряха през нощта и Марго плака неудържимо над балонообразните им трупове. Нейната скръб обаче не ме удовлетвори, защото моите таралежчета никога нямаше да тичат послушно в тръс по петите ми през маслиновите горички. За наказание на прекалено милостивата ми сестра, изкопах в градината четири малки гроба, издигнах четири малки кръста, за да й напомнят постоянно за това, и в продължение на четири дни не й говорих.

Скръбта ми по таралежите обаче беше краткотрайна, защото по това време Доналд и Макс пак се появиха триумфално с една 30-футова яхта, а Лари въведе в нашата среда капитан Крийч.

Мама и аз бяхме прекарали много приятен следобед в маслиновите горички. Тя бра диви цветя и билки, а аз лових новоизлюпили се пеперуди. Изморени, но щастливи си тръгнахме към къщи, за да пием чай. Когато наближихме вилата, мама внезапно спря:

— Кой се е разположил на верандата?

Хвърлях клечки на кучетата, така че не бях забелязал нищо. Сега видях непозната фигура с измачкани бели дочени панталони, изтегнала се на верандата.

— Кой е? Можеш ли да видиш? — попита мама развълнувана.

По това време тя страдаше от заблуждението, че управителят на банката ни в Англия може всеки момент да прелети до Корфу, за да обсъдим спешно превишаването на нашия кредит, така че тази непозната фигура на верандата засили опасенията й.

Внимателно разгледах непознатия. Той беше стар, почти съвсем плешив и малкото останала му коса, залепена за задната част на черепа, беше дълга, бяла и тънка като семена на магарешки бодил в късно лято. Брадата и мустаците му, също побелели, бяха занемарени. Уверих мама, че доколкото мога да видя, той изобщо не прилича на управител на банка.

— О, господи! — каза нервно мама. — Намерил кога да дойде. Нямам абсолютно нищо за чая. Кой ли пък може да е?

Когато наближихме, непознатият, който кротко беше задрямал, изведнъж се събуди и ни съзря.

— Хей! — извика той толкова високо и толкова внезапно, че мама се спъна и за малко не падна. — Хей! Вие трябва да сте мама Даръл и момчето, разбира се. Лари ми разправи всичко за вас. Добре дошли на борда!

— О, господи! — прошепна мама. — Още един от хората на Лари.

Когато се приближихме, видях, че нашият гост има съвсем необикновено лице — розово и неравно като орех. Хрущялът на носа му очевидно беше получавал толкова много жестоки удари, че се извиваше надолу по лицето му като змия. Същата участ беше постигнала и челюстта му — тя беше извита на една страна, закачена като че с невидима нишка за долната месеста част на дясното му ухо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той, като че вилата беше негова собственост, и влажните му очи светнаха. — Леле, ама ти си била по-голяма хубавица, отколкото те описа синът ти!

Мама се вдърви и изпусна една анемония от букета с цветя.

— Аз — каза тя с хладно достойнство, — съм госпожа Даръл, а това е моят син Джералд.

— Казвам се Крийч. Капитан Патрик Крийч.

Той замълча и се изплю точно и изобилно през парапета на верандата в любимата на мама леха с цинии.

— Добре дошла на борда! — каза той отново с дружелюбен тон. — Радвам се, че се запознахме.

Мама нервно се изкашля.

— Моят син Лорънс тук ли е? — попита тя, въвеждайки в действие звучния си аристократичен глас; тя прибягваше до това само в моменти на извънредно голямо напрежение.

— Не, не — отговори капитан Крийч. — Оставих го в града. Той ми каза да дойда тук на чай. Каза, че скоро ще бъде на борда.

— Е — опита се мама да замаже положението. Седнете, моля. Извинете ме за момент, ще отида да приготвя малко кифлички.

— Кифлички, а? — попита капитан Крийч, като изгледа мама така похотливо, че тя изпусна още две диви цветя. — Обичам кифлички и жена, която е сръчна в корабната кухня.

— Джери — каза мама резервирано. — Забавлявай капитан Крийч, докато донеса чая.

Тя излезе бързо и малко неуважително, а аз останах да се оправям с капитан Крийч.

Той отново се просна на стола си, като ме зяпаше с воднистите си очи изпод парцаливите си бели вежди. Погледът му беше така втренчен, че започнах да губя смелост. Съзнавайки задълженията си на домакин обаче, му предложих кутия цигари. Той надникна в нея като в кладенец, а челюстта му се движеше насам-натам като марионетка на кукловод.

— Смърт! — извика той толкова ненадейно и силно, че за малко не изтървах цигарите.

Капитан Крийч се облегна назад, фиксирайки ме със сините си очи.

— Цигарите са смърт, малкият!

Бръкна в джоба на белите си дочени панталони и извади къса лула, почерняла и изкривена като дървени въглища. Пъхна я между зъбите си и челюстта му още повече се изкриви.

— Никога не забравяй! Най-добрият приятел на човека е лулата!

Той гръмогласно се засмя на собствената си шега и аз също се засмях покорно. След това стана, изхрачи се обилно през парапета на верандата и пак се пльосна тежко на стола. Напрегнах си мозъка да измисля тема за разговор. Като че нищо не ми идваше на ум. Сигурно нямаше да го заинтересува това, че днес бях чул първата цикада, нито пък че кокошката на Агата снесе шест яйца, големи колкото лешници. Тъй като го влечеше морето, чудех се дали няма да му е интересно да чуе вълнуващата новина, че Таки, който нямаше пари да си купи лодка, ходил на нощен риболов, държейки фенер над главата си с едната ръка и шиш с другата, и набол с шиша стъпалото на крака си, понеже го помислил за някакъв екзотичен вид риба.

Капитан Крийч обаче сам започна разговора, зяпайки ме иззад гъстия дим от лулата.

— Чудиш се защо ми е такова лицето, нали, малкият? — каза той укорително и аз забелязах, че кожата по бузите му стана по-розова и по-лъскава, като атлаз.

Преди да мога да възразя, той продължи:

— Платноходите. Те са виновни. Платноходите. Завивахме покрай нос Хорн. Луд вятър излизаше направо от дирника на земята. Аз паднах. Платната плющяха и бучаха като небесен гръм. Въжето се изхлузи от ръцете ми като слузеста змия. Направо на палубата. Те направиха, каквото можаха… Разбира се, нямахме лекар на кораба. — Той замълча и замислено опипа челюстта си. Седях прикован на стола си и слушах с възхита.

— Докато стигнахме Чили, то се беше втвърдило като цимент — капитан Крийч поглади челюстта си. Бях на шестнадесет години.

Чудех се дали да му изкажа съчувствията си, или не, но той беше потънал в размисъл и сините му очи гледаха неопределено. Мама дойде на верандата и се спря, изненадана от нашето неподвижно състояние.

— Чили — каза капитанът с наслада. — Чили. Там за пръв път хванах гонорея.

Мама се сепна и високо се изкашля:

— Джери, ела да ми помогнеш да донесем чая.

Донесохме с нея чайника, каната с млякото, чашите, чиниите със златистожълти кифлички и препечения хляб, който мама беше приготвила.

— Кльопачка! — и капитан Крийч напълни устата си с една кифличка. — Спира къркоренето на тумбака.

— Дълго ли, ъ-ъ, ще останете тук? — попита мама, очевидно надявайки се на обратното.

— Мога да заседна тук — отговори капитан Крийч неясно, като избърсваше трохите от мустаците си. Изглежда хубаво малко местенце. Мога да пусна котва тук.

Той беше принуден заради челюстта си да сърба чая шумно. Виждах как тревогата на мама нарастваше.

— Нямате ли, ъ-ъ, кораб? — попита тя.

— Как ли пък не! — капитан Крийч грабна още една кифличка. — В оставка, това е моето положение. Сега имам време да поогледам малко по-добре хубавиците.

Той замечтано гледаше мама, докато приказваше и дъвчеше кифличката с голямо ожесточение.

— Легло без жена е като кораб без трюм — отбеляза той.

За щастие пристигането на колата, в която бяха останалите от семейството заедно с Доналд и Макс, избави мама от задължението да реагира на този коментар.

— Майката, ние сме тук — обяви Макс, като й се усмихна и нежно я прегърна. — И виждам, че дошли навреме за чай. Проститутчици34! Колко хубаво! Доналд, имаме проститутчици за чая!

— Питчици — поправи го Доналд.

— Това са кифлички — обясни мама.

— Спомням си една проститутка в Монтевидео каза капитан Крийч. — Чудесна развратница. Забавлява целия кораб в продължение на два дни. Днес не се въдят леки жени с такава издръжливост.

— Кой е този противен старец — попита мама веднага щом намери възможност да издърпа Лари настрана от компанията, която се веселеше пълноценно.

— Казва се Крийч — отвърна Лари.

— Знам това, но за какво си го довел тук?

— Той е интересен дядка — обясни Лари, — но няма много пари. Струва ми се, че е дошъл тук, за да се оттегли в оставка с малка пенсийка.

— Добре, но няма да се оттегля на нашия гръб! — рече твърдо мама. — Не го кани повече.

— Мислех, че ще ти хареса. Той е пътувал из цял свят. Бил е дори в Индия. Знае най-забавни истории.

— Колкото се отнася до мен, може да продължи да пътува. Историите, които разказа досега, не са такива, каквито аз наричам забавни.

Щом веднъж откри нашия „пристан“, както се изразяваше той, капитан Крийч стана редовен посетител. Той пристигаше в повечето случаи тъкмо когато беше време за хранене, и се провикваше:

— Хей, там! Мога ли да дойда на борда и да си полафим.

Понеже беше извървял две мили и половина през маслиновите горички, за да стигне до нас, не можеше да му се откаже тази привилегия. И така, мърморейки злобно, мама се втурваше в кухнята, разреждаше супата с вода и нарязваше наденичките на две, за да може капитан Крийч да се присъедини към нас. Той пък ни „угощаваше“ с разкази за живота си по море и за местата, които беше посетил. Имена, които познавах само по карта, се лееха съблазнително от изкълчената му уста: Тринкомали, Дарвин и Дърбан35, Буенос Айрес, Уелингтън и Калкута, Галапагос, Сейшелските острови, островите Тонга. Изглежда, че нямаше кътче в света, на което да не беше стъпвал кракът на капитан Крийч. Той изпъстряше тези разкази с дълги и изключително вулгарни морски песнички и хумористични петстишия с такава биологична сложност, че за щастие мама не можеше да ги разбира.

Настъпи незабравимият ден, в който капитан Крийч пристигна неканен за чай точно когато бяхме поканили местния английски пастор и съпругата му, повече от чувство на благоприличие, отколкото от религиозни подбуди. За наше учудване капитан Крийч се държа удивително добре. Той поговори с пастора за отровните тропични морски змии и височината на приливните вълни. Обясни на съпругата му разликата между географската дължина и ширина. Поведението му беше за пример и ние се почувствахме доста горди с капитана. Към края обаче жената на пастора успя с майсторска хитрост да насочи разговора към децата си. За нея тази тема засенчваше всички други. Човек би помислил, че е не само единствената жена в света, която е раждала, но и че е заченала девствена. След като ни нагости с един десетминутен монолог за невероятната прозорливост на нейното потомство, тя прекъсна за момент, за да изпие чая си.

— Аз съм твърде стар, за да имам бебета — каза капитан Крийч.

Жената на пастора се задави.

— Но — продължи той със задоволство, — доста се забавлявам, като се опитвам.

Този следобеден чай не се увенча с успех.

След няколко дни се отбиха Доналд и Макс.

— Майката — каза Макс, — ще те отнесем.

— Разходка с яхта — добави Макс, като размаха дългите си ръце с всеобхващащ жест.

— Ама аз мислех, че не знаете как да я управлявате — каза Лесли.

— Не, не. Ние не управлява. Лари управлява — поясни Макс.

— Лари? — попита недоверчиво Лесли. — Че той не разбира абсолютно нищо от плавателни съдове.

— О, не! — отвърна Доналд сериозно. — О, не. Той е голям експерт. Взимаше уроци при капитан Крийч. Капитанът само ще дойде като член на екипажа.

— Е, това изяснява нещата — каза мама. — Няма да дойда на яхтата с този отвратителен старец, а да не говорим за опасността, на която се подлагам, ако Лари управлява лодката.

Положиха всички усилия да я убедят, но мама беше непреклонна. Успяха само да я склонят да дойде с останалите от семейството и с Теодор да ги посрещне с кола в един залив, където можехме да си устроим пикник и да се изкъпем, ако е достатъчно горещо.

Когато тръгнахме, сутринта беше ясна и хубава, и предлагаше идеални условия за плаване и за пикник, но щом стигнахме другата страна на острова и извадихме нещата за пикника, почувствахме, че скоро ще се разрази сироко36. Теодор и аз се отправихме през гората надолу, към края на залива. Морето имаше студен стоманено — сив цвят, а вятърът беше прострял и колосал доста много бели облаци по синьото небе. Изведнъж в морската далечина се появиха три водни смерча, които се извиха на хоризонта като огромни вълнообразни шии на някакви праисторически чудовища. Потъвайки и люшкайки се, грациозни като лебеди, след като „потанцуваха“ на хоризонта, те изчезнаха.

— Аха — каза Теодор, който беше наблюдавал това явление с интерес. — Никога не съм виждал три смерча заедно. Много странно. Забеляза ли как се движеха заедно, почти като… ъъ… разбираш ли, животни в стадо?

Казах, че ми се щеше да ги видя отблизо.

— Хм — Теодор потърка брадата си с палец. — Не мисля, че водните смерчове са нещо, с което човек иска… ъ-ъ… да се запознае отблизо. Спомням си, че веднъж отидох на едно място в Македония, където на брега беше… ъ-ъ… разбираш ли, излязъл един. След него беше останала следа от разрушения, широка двеста ярда и дълга четвърт миля, тъй да се каже, навътре в сушата. Дори и доста големи маслинови дървета бяха, ъ-ъ, разбираш ли, повалени, а по-малките — натрошени на трески. И, разбира се, на мястото, където водният смерч се беше разпаднал накрая, земята беше напоена с тонове солена вода и така беше станала, разбираш ли, напълно негодна за обработване.

— Ей, видяхте ли ония ужасни големи водни смерчове? — попита Лесли, като дойде при нас.

— Да, много странно — каза Теодор.

— Мама е в паника — добави Лесли. — Тя е убедена, че се насочват право към Лари.

— Мисля, че няма такава опасност — предположи Теодор. — Струва ми се, че са твърде далече.

Докато се разполагахме в маслиновата горичка на края на залива, стана ясно, че ни беше връхлетял един от онези внезапни и изключително силни сироко, които духаха по това време на годината. Вятърът зашиба маслиновите дървета, а водата в залива се разпени: появиха се дълги вълни с бели гребени.

— Защо не си отидем вкъщи? — попита Лесли. Няма да е много весело да правим пикник в такова време.

— Не можем, миличък — каза мама. — Обещахме да се срещнем с Лари тук.

— Ако имат поне малко акъл, ще спрат някъде другаде — отбеляза Лесли.

— Не им завиждам, че са в морето в такова време — каза Теодор, като гледаше втренчено как вълните се разбиват о скалите.

— Господи, дано нищо не им се случи! — завайка се мама. — Лари действително е глупав.

Чакахме в продължение на един час. Мама изпадаше във все по-голяма паника с всеки изминат момент. Лесли, който се беше покатерил на една близка скала, се върна с новината, че ги вижда.

— Трябва да призная, че много съм учуден, дето са отишли толкова далече. Утлегарът37 се върти на всички посоки и те фактически се движат в кръг.

След малко яхтата се насочи към тясното устие на залива. Видяхме как Доналд и Макс се движеха насам-натам и дърпаха въжетата и платната, а Лари и капитан Крийч, вкопчени в румпела, очевидно даваха наставления. Наблюдавахме ги с интерес.

— Предполагам, че няма да забравят за оня риф каза Лесли.

— Какъв риф? — попита тревожно мама.

— Има един проклет голям риф ей там, където е бялата вода — отвърна Лесли.

Спиро стоеше като кафяв гаргоил38 и се мръщеше, втренчил поглед в морето.

— Аз не харесваш това, господари Леслис — рече той с дрезгав шепот. — Те не изглежда знаеш как да плаваш.

— О, господи! — каза мама. — Защо изобщо се съгласих на това?

В този момент (понеже, както разбрахме по-късно, Доналд и Макс бяха приели погрешно инструкциите и вместо да смъкнат, бяха вдигнали едно платно) се случиха няколко неща едновременно. Платната на яхтата внезапно бяха уловени от блуждаещ порив на вятъра и се издуха. Утлегарът се завъртя, разцепи се с такъв трясък, че можахме да го чуем от брега, и прекатури Макс зад борда. Яхтата почти легна на една страна и тласната от порива на вятъра, се блъсна право в рифа, като изпращя удивително силно. За един кратък миг остана изправена и после, като че отчаяна от яхтсмените на борда, се отпусна безжизнено на една страна. Настъпи голяма паника. „Боже мой! Боже мой!“ — закрещя мама, олюля се и приседна на един маслинов корен. Маргарет избухна в сълзи, като размахваше ръце и пищеше:

— Ще се удавят! Ще се удавят.

Спиро, Лесли и аз отидохме до края на залива. Не можехме да направим почти нищо, тъй като нямахме на разположение лодка, за да я спуснем в морето като спасителен плавателен съд. Скоро обаче видяхме четиримата морски вълци да се отдалечават с плуване от мястото на корабокрушението. Лари и Доналд очевидно бутаха капитан Крийч напред. Аз, Лесли и Спиро се съблякохме бързо и се гмурнахме в морето. Водата беше леденостудена, а вълните — значително по-силни, отколкото си мислех.

— Всички ли сте добре? — извика Лесли, когато „флотилията“ от корабокрушенци се приближи към нас.

— Да — каза Макс. — Повече от добре.

На челото му имаше рана, дълга четири инча. Кръвта се стичаше по лицето му и се събираше в мустаците му. Едната буза на Лари беше натъртена и ожулена, а окото му подуто. Лицето на капитан Крийч, което потъваше и изплуваше между главите на Лари и Доналд, беше придобило съвсем морав цвят, като на патладжан.

— Помогнете ни да извадим капитана — извика Лари. — Дъртият глупак ми каза, че не може да плува чак след като яхтата се обърна.

Спиро, Лесли и аз сграбчихме капитан Крийч и освободихме запъхтените Доналд и Лари от спасителната им мисия. Сигурно сме представлявали интересна гледка, когато, задъхани и олюлявайки се, прекосихме плитчините и излязохме на брега. Лесли и Спиро крепяха капитан Крийч от двете страни, тъй като краката му бяха съвсем омекнали.

— Хей — извика той на мама. — Здрасти, мойта красавица.

— Вижте главата на Макс! — изпищя Марго. — Ще му изтече кръвта.

Добрахме се, клатушкайки се до подслона на маслиновите горички, и докато мама, Марго и Теодор оказваха първа помощ на Макс и на Лари, ние сложихме капитан Крийч да легне под едно дърво, понеже явно не беше в състояние да се държи на краката си.

— Най-сетне пристанище! — установи той със задоволство. — Най-сетне пристанище. Все пак ще направя от вас моряци, момчета.

Сега, когато имахме време да се поогледаме, стана ясно, че капитан Крийч беше пиян до козирката.

— Наистина, Лари, много ме ядосваш — каза мама. — Можехте всички да се издавите.

— Аз не съм виновен — обади се той. — Правехме това, което капитанът ни казваше. Доналд и Макс отидоха и издърпаха други въжета, а не тия, които трябваше.

— Как можеш да приемаш наставленията му? — възмути се мама. — Той е пиян.

— Не беше пиян, когато тръгнахме. Сигурно е имал някакви скрити запаси някъде на борда. Като си помисля сега, той май доста често се мушкаше в кабината.

— Не му вярвай, благородна девойко! — изпя капитан Крийч с несигурен баритон. — Въпреки че сърцето му е чисто като злато, в едно хубаво утро той ще те остави с товар в утробата.

— Отвратителен стар грубиян — викна мама. Действително, Лари, ужасно съм ти сърдита.

— Пиене, моите момчета! — извика капитан Крийч дрезгаво, като жестикулираше към разчорлените Макс и Доналд. — Не можеш да плаваш без пиене.

След като направихме всичко възможно, за да изстискаме водата от дрехите си и да се подсушим, отправихме се зъзнещи нагоре по хълма към колата.

— Какво ще правим с яхтата? — запита Лесли, понеже Доналд и Макс като собственици, изглежда, не бяха обезпокоени от съдбата й.

— Ще спираме в следващото село — каза Спиро. Аз знаеш рибар там. Той я оправиш.

— Ако носим някаква подкрепителна напитка обади се Теодор, — няма да е зле да дадем малко на Макс. Той може да има сътресение след такъв удар.

— Да, имаме малко коняк — мама започна да рови в колата.

Тя извади бутилка коняк и една чаша.

— Мило момиче! — рече капитан Крийч, като спря блуждаещия си поглед върху бутилката. — Точно каквото предписа докторът!

— Няма да ти дам нищо! — каза мама твърдо. Това е за Макс.

Трябваше да се разположим в колата, както можем, сядайки един в друг, за да направим колкото се може по-голямо място за Макс, чието лице беше придобило много лош оловносив цвят. Въпреки коняка той трепереше силно. За неудоволствие на мама, тя беше настанена, ще не ще, до капитан Крийч.

— Седни в мен — каза капитанът гостоприемно. Седни в мен и можем да се гушнем, за да се стоплим.

— В никакъв случай! — отвърна мама с ледена сдържаност. — По-скоро ще седна в скута на Доналд.

Докато се връщахме през острова към града, капитанът ни развличаше с негови версии на някои морски песнички. Между членовете на семейството се разгоря ожесточен спор.

— Много те моля да го спреш да пее тези песни, Лари! — каза мама.

— Как мога да го спра аз? Ти си отзад. Ти го спри!

— Той е твой приятел!

— Не е ли жалко тая девица да храни своето малко само с една цица. Бедното изтърсаче не ще може да играе ръгби и да порасне славно юначе.

— Можеше да ви убие всичките този мръсен стар грубиян! — възмути се мама.

— Всъщност Лари е виновен най-много — обади се Лесли.

— Не съм. Ти не беше там, така че не знаеш. Извънредно трудно е да разбереш някой, който ти вика да обърнеш срещу вятъра или каквото и да било, когато духа страшен вятър.

— Имаше в Чичестър младо момиче — продължаваше капитан Крийч с наслада, — що караше всички светци подир него да тичат.

— Единствено ми е жал за бедния Макс — каза Марго, като го погледна със състрадание.

— Не разбирам защо трябва да му съчувствате на него — възнегодува Лари, чието око се беше скрило вече почти напълно в подутина, наситено черна и лъскава. — Този глупак е виновен за всичко това. Справях се с яхтата отлично, докато той не вдигна платното.

— Ти за мен не си никакъв моряк! — викна Марго. — Ако беше моряк, нямаше да му кажеш да го вдигне.

— Точно там е работата — озъби се Лари. — Не съм му казвал да го вдига. Той го вдигна на своя глава.

— Това беше хубавият кораб „Венера“ — започна нова песен капитанът, чийто репертоар беше неизчерпаем.

— Не спори за това, миличък — каза мама. — Имам ужасно главоболие. Колкото по-бързо стигнем в града, толкова по-добре.

Първо оставихме Доналд и Макс в хотела, а после — все още тананикащия капитан Крийч, и потеглихме към къщи мокри, зъзнещи и начумерени.

На другата сутрин седяхме на верандата, привършвайки закуската. Всички бяхме леко оклюмали. Подутината на Лари придоби нюанси на залязващо слънце, които можеха да бъдат уловени само от четката на Търнър. Спиро дойде с колата си, свирейки с клаксона, а кучетата тичаха пред нея, ръмжаха и се опитваха да захапят колелата.

— Спиро не бива да вдига такъв шум, когато идва у нас — каза Лари.

Спиро се изкачи куцукайки на верандата и изпълни обичайния си сутрешен ритуал.

— Утро, госпожи Дарълс, утро, госпожици Марги, утро, господари Ларис, утро, господари Леслис, утро, господари Джерис. Как е твоите очи, господари Ларис? — попита той, като сгърчи лицето си в съчувствена гримаса.

— В момента се чувствам така, като че до края на живота си ще се движа с бяло бастунче.

— Имаш едно писмо за теб — каза Спиро на мама.

Мама си сложи очилата и го отвори. Ние стояхме в очакване. Лицето й почервеня.

— Какво нахалство! Какво безочие! Отвратителен стар грубиян! Никога не ми се е случвало такова нещо!

— Какво, за бога, се е случило? — попита Лари.

— Ах, тази стара гадина Крийч! — отвърна мама, като размахваше писмото пред очите му. — Ти си виновен. Ти го представи на семейството.

— Какво съм направил пък сега? — озадачи се Лари.

— Тоя мръсен стар грубиян ми е направил писмено предложение.

За момент настъпи тишина от изненадата, докато осъзнаем тази невероятна вест.

— Предложение? — попита Лари предпазливо. Вероятно неприлично предложение?

— Не, не. Пише, че иска да се ожени за мен. Каква прекрасна малка женичка съм била и куп подобни сантиментални глупости.

Всички ние — като никога единодушни — прихнахме да се смеем, докато ни се появиха сълзи.

— Хич не е за смях! — каза мама, като трополеше по верандата. — Трябва да направите нещо.

— Ох — Лари бършеше сълзите си. — Ох, това е най-хубавото нещо, което се е случвало до днес. Сигурно си мисли, че щом вчера си е свалил панталоните пред теб, за да ги изстиска, днес трябва да постъпи почтено с теб.

— Моля те, престани да се смееш! Не е смешно.

— Представям си цялата процесия — продължи лигаво Лари. — Ти с бял муселин, аз и Лесли — с цилиндри, за да те дадем на младоженеца, Марго ти е шаферка, а Джери — шафер. Ще бъде много вълнуваща гледка. Църквата ще бъде пълна с измъчени куртизанки и всички от завист ще очакват бракосъчетанието да се анулира.

Мама го погледна свирепо:

— Когато настъпи някаква истинска криза, от вас, децата, няма никаква полза.

— Ама аз мисля, че ще изглеждаш чудесно в бяло — кикотеше се Марго.

— Къде решихте да прекарате медения си месец? — попита Лари. — Казват, че Капри е ужасно красив по това време на годината.

Мама обаче не слушаше. Тя се обърна към Спиро, обзета от непоколебима решителност.

— Спиро, трябва да кажеш на капитана, че отговорът е „не“ и че не искам повече кракът му да стъпи в тази къща.

— Хайде, хайде, мамо — запротестира Лари. — Ние, децата искаме баща!

— А всички вие — нахвърли се мама яростно върху нас, — не бива да разправяте никому за това! Не искам името ми да се свързва с този отвратителен… отвратителен негодяй.

И така повече не видяхме капитан Крийч. Но това, което всички споменавахме като големия роман на мама, постави добро начало на годината.

Говорещата глава

Лятото зина над острова като отвор на голяма пещ. Дори под сянката на маслиновите дървета не беше хладно. Непрекъснатото пронизително жуженене на цикадите като че се усилваше и по пладне на всеки нов горещ безоблачен ден ставаше все по-настойчиво. Водата в езерцата и каналите намаля и калта около тях се напука от слънцето като юфка. Морето беше безжизнено и неподвижно като опъната коприна, а водата в плиткото — толкова топла, че в никакъв случай не действаше освежително. Трябваше да влизам с лодката навътре в морето, където аз и моето отражение във водата бяха единственото движещо се нещо. Когато се гмурках, за да се разхладя, имах чувството, че се гмуркам в небето.

Настъпи времето на пеперудите. Денем по склоновете на хълмовете, от които палещото слънце като че беше изсмукало влагата до капка, можеха да се намерят големи пеперуди лястовичи опашки, пърхащи елегантно и на посоки от храст на храст; седефки, разлютени и нажежени до червено като живи въглени, подхвръкваха бързо и чевръсто от цвят на цвят; бели зелеви пеперуди, лимонници, ливадни и оранжеви жълтушки пърхаха насам-натам с раздърпани крила. В тревата се плъзгаха и бръмчаха като малки пухкави кафяви самолетчета перокрилки, а на лъскавите шисти като куп бижута кацаха пъстроцветни адмирали, които отваряха и затваряха крила, сякаш издъхваха от жега. Вечер лампите се превръщаха в гъмжащи сборища на нощни пеперуди и геконите по тавана, които имаха големи очи и изкривени на вън крачка, така се угощаваха с тях, че едва можеха да се движат. Зелени и сребристи вечерници внезапно се стрелваха в стаята неизвестно откъде и в изблик на безумна любов се хвърляха с пикиращ полет към лампата, като я удряха с такава сила, че я разклащаха. Мъртвешки глави, върху чиито тъмнокафяви гърди личеше образът на човешки череп и кости, се изтърколваха надолу по комина, просваха се пърхащи и потрепващи на решетката на камината и цвъркаха като мишки.

Нагоре по хълмовете, из просторните изсъхнали и нагрети от слънцето лехи пирен, бродеха костенурки, змии и гущери, а по зелените листа на миртите висяха и се люлееха бавно и злобно напред-назад богомолки. Най-подходящото време за изследване фауната по хълмовете бяха следобедите, но тогава беше и най-горещо. Слънцето като че играеше дивашки танц по черепа ми, а спечената земя пареше като нажежен тиган под обутите ми в сандали крака. Пикльо и Посерко се страхуваха от слънцето и никога не излизаха с мен следобед, но Роджър, тоя неуморим природоизследовател, винаги ме придружаваше, като пъхтеше тежко и със затруднение преглъщаше течащите си лиги.

Заедно с него имахме много приключения. Веднъж гледахме в почуда как два таралежа, които бяха излапали падналите под лозите полуферментирали гроздови зърна, се бяха така напили, че се клатушкаха в кръг, зъбеха се войнствено един на друг, хълцукаха и надаваха силни писъци. Друг път наблюдавахме как едно лисиче, червено като есенен лист, откри първата си костенурка сред пирените. Костенурката се сви по своя обичаен флегматичен начин в черупката си, затворена плътно като куфар. Но лисичето беше видяло, че нещо се мърда, наостри уши и започна внимателно да обикаля около нея. След това с неопитността си на паленце бързо тупна черупката на костенурката с лапа и отскочи назад, очаквайки разплата. После легна, свряло глава между лапите си, и започна да оглежда костенурката. След малко предпазливо се приближи: направи няколко неуспешни опита, подхвана костенурката с челюстите си и с гордо вдигната глава побягна през пирените. На тези хълмове гледахме как от яйца с тънки като хартия черупки се излюпваха малки костенурчета, съсухрени и сбръчкани, като че бяха на хиляди години. Точно тук за пръв път станах свидетел на любовния танц на змиите.

Роджър и аз седяхме под сенчестото прикритие на голяма група мирти. От едно кипарисово дърво наблизо беше излетял подплашен ястреб и ние търпеливо го чакахме да се върне, за да го опознаем. Изведнъж на някакви си десет фута от нас видях две змии да се измъкват из гъсталака от кафяви пиренови стъбла. Роджър, който кой знае защо се плашеше от змии, тихичко и неспокойно заскимтя и скърши уши. Моментално го накарах да млъкне и зачаках да видя какво ще правят змиите. Едната неотклонно следваше другата. Дали, чудех се аз, не я преследва, за да я изяде? Те се измъкнаха от пирените, мушнаха се в огрените от слънцето туфи трева и се скриха от погледа ми. Проклинайки лошия си късмет, тъкмо се канех да се преместя с надеждата да ги зърна отново, когато те пак се появиха — този път на сравнително открито място.

Тук първата се спря, другата изпълзя до нея и след като полежаха така минута — две, преследващата започна колебливо да приближава главата си до главата на първата. Реших, че първата змия е женска, а другата — неин другар. Мъжкият продължи да трие гушата й с глава, докато вдигна главата и шията й малко над земята. Тя застина в това положение. Като се отдръпна на няколко инча, той също вдигна глава и те останаха доста продължително време като замръзнали, втренчили поглед един в друг. После мъжкият бавно се плъзна напред, уви се около тялото на женската и двете змии се изправиха възможно най-високо, без да губят равновесие, усукани като две поветици. За известно време останаха неподвижни, а след това започнаха да се люшкат като борци, които се стремят да се повалят един друг на тепиха. Опашките им се извиваха и захващаха стръкчета трева за по-голяма опора. Изведнъж тупнаха на една страна, задните краища на телата им се срещнаха: съешиха се легнали на слънцето, вплетени като серпентини на карнавал.

В този момент Роджър, следил с растящо безпокойство моя интерес към змиите, се изправи, поотърси се, преди да мога да го спра, и даде да се разбере, че що се отнася до него, за предпочитане е да се преместим. За беля змиите го усетиха. Мигновено се намотаха в заплетено кълбо, което проблясваше на слънцето. После женската се разви и се стрелна към спасителното убежище на пирените, влачейки със себе си мъжкия, който все още беше закачен за нея. Роджър ме погледна, кихна тихо от удоволствие и завъртя късата си опашка. Мен обаче ме беше ядна него и недвусмислено му дадох да разбере това. В края на краищата, подчертах аз, как би се чувствал той, ако го връхлети някаква опасност, когато е заклещен с някоя кучка и го издърпат така позорно от полето на любовта?

С настъпването на лятото на острова пристигнаха цигани, за да помогнат в прибирането на реколтата и да откраднат, каквото могат. Движеха се из белите, прашни пътища на семейства, яхнали магарета или жилави и лъскави като кестени малки кончета. Бяха тъмнооки, с мургави кожи, изгорели от слънцето почти до черно, с несресани коси и дрипави дрехи. Катуните им винаги бяха бедняшки, но очарователни с дузината гърнета, в които бълбукаха различни варива, и със стариците, които клечаха под сянката на мърлявите си навеси, държаха в скут главите на по-малките деца и внимателно ги пощеха. По-големите, парцаливи като листа на глухарче, се търкаляха, кряскаха и играеха в прахта. Мъжете бяха заети с някаква своя, странична работа. Един връзваше на грозд многоцветни балони: те остро скърцаха и приемаха причудливи форми на животни. Друг, който беше горд притежател на театъра на сенките „Карагьоз“, стягаше отново яркоцветните изрязани фигури и практикуваше някои от простащините и закачките на „Карагьоз“ за голямо удоволствие на кикотещите се хубави млади жени, които бъркаха яденето във врящите гърнета или плетяха под сянката.

Винаги съм искал да се сближа с циганите, но те бяха боязлив, враждебен народ, който едва понасяше гърците. Рошавата ми коса, станала от слънцето почти бяла, и сините ми очи автоматично събуждаха подозрение. Позволяваха ми да посещавам катуните им, но никога не проявяваха любезността на местните селяни да ми разказват за личния си живот и за стремежите си. Въпреки това именно циганите носеха косвена отговорност за една врява в нашето семейство. По изключение аз бях съвсем невинен.

Беше краят на един изключително горещ летен следобед. Роджър и аз бяхме доста уморени от преследването на голям смок, който се криеше в стар зид. Щом като го разтуряхме там, където се криеше змията, тя плавно изпълзяваше и се завираше под други камъни. Докато възстановявахме събореното и отново откриехме дирите й, минаваше около половин час. Накрая трябваше да се признаем за победени и да си тръгнем за чая — жадни, запотени и покрити с прахоляк. Когато излязохме от един завой на пътя, погледнах към маслиновата горичка, която се спускаше по склона на хълма в малка долина, и видях нещо, което ми се стори като човек с много голямо куче. Взрях се по-внимателно: колкото и невероятно да ми изглеждаше, това беше мечкар. Тъй се изненадах, че несъзнателно извиках. Мечката се изправи на задни крака и се обърна към мен. Същото стори и мечкарят. Те се вгледаха в мен за момент, после мъжът махна небрежно с ръка за поздрав и отново се зае да подрежда нещата си под маслиновото дърво, а мечката приклекна и го загледа с интерес. Обзет от силно вълнение, бързо се спуснах по склона. Бях чувал, че в Гърция се срещат мечкари, които разиграват мечки, но не бях ги виждал. Тази възможност не можеше да се отмине. Наближих и поздравих мечкаря, а той, наведен над разхвърляния си багаж, се обърна и ми отговори доста учтиво. Беше циганин с тъмни диви очи и с мораво черна коса. Изглеждаше много по-заможен от събратята си: с приличен костюм и с обувки — признак на благосъстояние по онова време дори и сред земеделците на острова.

Попитах дали е опасно да се приближа, понеже мечката беше отвързана, въпреки че имаше кожен намордник.

— Ела — повика ме мечкарят. — Павло няма да те нарани, но отстрани кучето.

Обърнах се към Роджър и разбрах, че въпреки смелостта си не харесва мечката и стои до мен само от чувство за дълг. Накарах го да си върви вкъщи, а той ме погледна признателно и заприпка нагоре по хълма, като се опитваше да си даде вид, че нищо не знае за случилото се. Въпреки уверенията на мечкаря, че Павло е безобиден, аз се приближих предпазливо, защото, макар и млад, като застанеше на задни крака, мечокът беше с повече от един фут над мен, а на широките си космати лапи имаше внушителни и много яки лъскави нокти. Изправен на задни крака, той се взираше в мен с блещукащите си кафяви очички и леко пъхтеше. Приличаше на голяма купчина от размъкнати кафяви водорасли. За мен той беше най-привлекателното животно и аз обикалях около него, разглеждайки великолепието му от всички страни. Обсипах мечкаря с въпроси. На колко е години? Откъде го е взел? Какво прави с него?

— Той играе, за да изкара своята и моята прехрана — каза мечкарят, който явно се забавляваше от големия ми интерес към мечока. — Ето, ще ти покажа.

Той взе една палка с малка кука на края и я закачи за халката на намордника на мечока.

— Хайде, поиграй с тати си!

Мечокът бързо се изправи на задни крака. Мъжът щракна с пръсти и засвири с уста една тъжна мелодия, като започна да си влачи краката в такт с песента. Мечокът го последва. Те заиграха бавен, величествен менует сред синьо-зелените магарешки бодили и сухите стъбла на бърдуните. Можех да ги гледам така цял живот. Когато мечкарят спря да свири, мечокът по навик се отпусна на четирите си крака и кихна.

— Браво! — похвали го мечкарят нежно. — Браво!

Ръкоплясках въодушевено. Никога, казах искрено аз, не съм виждал такъв прекрасен танц, нито пък такъв съвършен изпълнител като Павло. Ще мога ли да го погаля?

— Можеш да правиш с него, каквото си искаш каза мечкарят, усмихвайки се под мустак, докато откачаше палката си от намордника на мечока. — Той е голям глупак, тоя мечок. Няма да посегне дори на разбойник, който му краде храната.

За доказателство той започна да чеше мечока по гърба. Мечокът вдигна муцунката си към небето и издаде тихи гърлести звуци в израз на удоволствие. После постепенно се отпусна по корем на земята в екстаз, разтворил крака. Приличаше на килимче от мечешка кожа.

— Обича да го гъделичкат — каза мечкарят. — Ела го погъделичкай!

Следващият половин час беше истинско щастие за мен. Гъделичках мечока и той започна да издава тихи напевни звуци от удоволствие. Разглеждах големите му нокти, ушите му и малките му бляскащи очички, а той си лежеше и мируваше, сякаш беше заспал. После се облегнах на топлото му тяло и започнах да говоря със собственика му. В главата ми се зараждаше сериозно намерение. Мечокът, реших аз, трябва да стане мой. Кучетата и другите ми животни скоро ще свикнат с него и ние всички можем да тръгнем да кръстосваме хълмовете с валсова стъпка. Стигнах до убеждението, че семейството ми ще бъде извън себе си от радост, като види, че съм се сдобил с такъв умен любимец. Но първо трябваше да предразположа мечкаря, за да се спазарим. Пазаренето със селяните е шумна, продължителна и трудна работа. Този човек обаче беше циганин, а това, което те не знаят за пазарлъка, спокойно можеше да се побере в жълъдова черупка. Мечкарят изглеждаше много по-приказлив и общителен от другите цигани, с които се бях запознал, и за мен това беше добър признак. Попитах го откъде идва.

— Доста отдалече, доста отдалече — каза той, като покри вещите си с окъсан брезент и изтърси едни овехтели одеяла, които очевидно щяха да му послужат за постеля. — Слязохме на брега при Лефкими миналата нощ и оттогава непрекъснато вървим. Павло, Главата и аз. Никой не искаше да приеме Павло в автобуса, плашат се от него. Така че миналата нощ изобщо не сме спали, но тази нощ ще спим тук и утре ще сме в града.

Заинтригуван го попитах какво иска да каже с „Павло, Главата и аз“?

— Моята Глава, разбира се — каза той. — Моята малка говореща Глава.

И той взе палката и плесна с нея по купчинка вещи под брезента, като ми се ухили. Бях измъкнал от джоба на панталонките си смачкани остатъци от шоколад и ги давах на мечока, който приемаше всяко парченце с одобрение и течащи лиги. Казах на мечкаря, че не разбирам за какво говори. Той клекна, запали цигара и се взря в мен с тъмните си загадъчни като гущер очи.

— Имам Глава — циганинът посочи с пръст купчинката с нещата си, — жива Глава, която говори и отговаря на въпроси. Без съмнение това е най-голямото чудо на света.

Бях озадачен. Попитах го, да не би да има предвид глава без тяло?

— Разбира се, без тяло. Само глава — и той събра длани така, като че държеше кокосов орех. — Закрепена е на малка пръчка и говори. Подобно нещо светът не е виждал.

— Но как може да живее, ако е отделена от тялото?

— Магия — каза тържествено мечкарят. — Магия, наследена от моя прапрадядо.

Бях сигурен, че се шегува, и въпреки интересната тема за говорещите глави усещах, че се отклонявам от целта си — незабавно да придобия неотменими права върху Павло, който смучеше през намордника последното парченце шоколад. Внимателно разгледах мечкаря, който клечеше със сънени очи и забулено от облак дим лице. Реших, че с него е най-добре да се действа смело. Попитах го направо дали смята да продаде мечката и за колко.

— Да продам Павло? Никога! Той ми е като роден син.

Защо не, попитах аз, ако отиде в добра къща? Където ще го обичат и ще му позволяват да играе. Може би това ще изкуши мечкаря да го продаде? Циганинът ме гледаше и пушеше цигарата си.

— Двадесет милиона драхми? — попита той и се разсмя на вцепенения ми от ужас вид. — Хората, които си имат ниви, трябва да имат и магарета, за да ги обработват. Те не се разделят лесно с тях. Павло е моето магаре. Той играе, за да изкара своята и моята прехрана, и докато не остарее, че да не може да играе, аз няма да се разделя с него.

Бях много разочарован, че циганинът е непреклонен. Надигнах се от широкия, топъл и леко похъркваш гръб на Павло, където се бях облегнал, и се изтърсих от праха. Е, казах аз, нищо повече не мога да направя. Разбирах твърдото му намерение да задържи мечката, но го помолих да ми се обади, ако промени решението си. Той кимна сериозно. И ако изнася представления в града, би ли обяснил къде, за да мога да присъствам?

— Разбира се — каза той, — но смятам, че хората ще ти кажат къде съм, понеже моята Глава е цяло чудо!

Кимнах и стиснах ръката му. Павло се изправи и аз го погалих по главата.

Когато стигнах до горния край на долината, погледнах назад. Двамата стояха един до друг. Мечкарят ми махна с ръка, а Павло, олюлявайки се на задните си крака, вдигна зурла — навярно душейки към мен. Искаше ми се да приема това като израз на сбогуване.

Бавно крачех към къщи, мислейки за мечкаря, за неговата говореща глава и за чудесния Павло. Чудех се дали ще мога да си намеря отнякъде едно мече и да го отгледам. Може би трябва да дам обявление в някой вестник в Атина?

Семейството беше във всекидневната и пиеше чай. Реших да поставя проблема си на всеослушание. Когато влязох обаче, спокойната атмосфера изведнъж се промени. Марго нададе пронизителен писък. Лари изпусна една пълна чаша на скута си, а после скочи и се скри зад масата. Лесли сграбчи един стол, а мама се ококори в мен с ужасено лице. Никога не съм предполагал, че присъствието ми може да предизвика такава реакция на семейството.

— Махай го оттук! — изрева Лари.

— Да, махни тази ужасна твар оттук! — каза Лесли.

— Всички ни ще унищожи! — изпищя Марго.

— Дайте пушка! — каза мама с отмалял глас. — Дайте пушка и спасете Джери!

Изумен от изненада, не можех да разбера какво им става. Те всички се бяха вторачили в нещо зад мен. Обърнах се: там на вратата Павло любопитно душеше към масата. Отидох при него и го хванах за намордника. Той нежно си отърка муцуната о мен. Обясних на семейството кой е Павло.

— Това няма да понеса! — каза Лари с гърлест глас. — Това няма да понеса! Птици, кучета и таралежи навсякъде в къщата, а сега пък и мечка. Какво си мисли той за това жилище, по дяволите? Кървава римска арена?

— Джери, миличък, моля те, внимавай! — предупреди ме мама с разтреперан глас. — Изглежда доста свирепа.

— Всички ни ще изяде! — каза Марго с треперещ глас, дълбоко убедена в думите си.

— Не мога да мина, за да си взема пушките! — възмути се Лесли.

— Тая няма да я бъде. Забранявам! — кресна Лари. — Няма да позволя да превърнеш къщата в меча бърлога!

— Къде я намери, миличък? — попита мама.

— Не ме интересува къде я е намерил — каза Лари. — Той трябва да я върне веднага, още преди да ни е разкъсала на парчета. Това момче няма чувство за отговорност. Не искам в наши дни да ме сполети фаталната съдба на християнски мъченик от древността!

Павло се изправи на задните крака и издаде дълъг хриптящ стон, който изтълкувах като желание да се присъедини към нас и да си хапне от лакомствата на масата. Семейството го изтълкува обратно.

— Олеле! — изпищя Марго, като че я деряха жива. — Напада ни.

— Джери, внимавай! — викна мама.

— Не отговарям, ако дам на това момче заслужен урок — каза Лари.

— Ако оцелееш — обади се Лесли — Я млъквай, Марго, ти само влошаваш положението ни. Ще раздразниш тая ужасна твар.

— Мога да пищя, колкото си искам! — възмути се Марго.

Всички бяха така вбесени, че нямах възможност да се обадя. Сега се опитах да им обясня, че, първо, Павло не е мой и, второ, че е питомен като куче и няма да посегне и на муха.

— Две твърдения, на които отказвам да вярвам! — отряза ме Лари. — Ти си я задигнал от някой опожарен цирк. Не само ще бъдем изкормени, но и ще ни арестуват, защото укриваме откраднати животни.

— Хайде, хайде, миличък! — успокои го мама. — Нека Джери да обясни.

— Да обясни? — извика Лари. — Да обясни? Как ще обясни присъствието на дяволски голяма мечка в гостната стая?

Казах, че мечката е на един циганин, който има говореща глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Марго.

Обясних, че Главата е без тяло и може да говори.

— Момчето е чалнато! — заяви Лари, дълбоко убеден в думите си. — Колкото по-скоро го освидетелстваме, толкова по-добре.

Цялото семейство се беше оттеглило в най-далечния ъгъл на стаята и трепереше.

Казах възмутено, че разказът ми е абсолютно верен, и за доказателство накарах Павло да поиграе: сграбчих едно парче кекс от масата, вкарах пръста си в халката на намордника му и произнесох същите думи, които бях чул от господаря му. С жадно впити очи в кекса. Павло изрева и започна да играе с мен.

— О-о-о, гледайте — учуди се Марго. — Гледайте! Играе.

— Хич не ме интересува, ако ще и да играе като цяла балетна трупа — каза Лари. — Искам да махнете това проклето нещо оттук.

Мушнах кекса през намордника на Павло и той лакомо го погълна.

— Той наистина е доста мил! — рече мама, като нагласяваше очилата си и се взираше в него. — Спомням си, че едно време брат ми имаше мечка в Индия. Много симпатично животно беше.

— Не! — ревнаха Лари и Лесли в хор. — Няма да му дадеш да я купи!

Казах, че не мога да я купя, защото мечкарят не иска да я продава.

— Много добре постъпва човекът — заключи Лари. — Защо не му я върнеш, ако си свършил вече с кабаретния си номер?

Взех още едно парче кекс за примамка, пак закачих пръста си на халката на Павловия намордник иго поведох навън. По средата на пътя към маслиновата горичка срещнах обезумелия мечкар.

— Ето го! Ето го! Проклетникът. Не можех да си представя къде е отишъл. Обикновено никога не се отделя от мен и затова не го държа вързан. Трябва много да те е харесал.

Честността изискваше да призная, че Павло ме последва само заради шоколада.

— Пфу! — каза мечкарят. — Успокоих се. Мислех, че е отишъл до селото. Тогава щях да си имам неприятности с полицията.

Неохотно предадох Павло на собственика му и проследих с поглед как се връщат към своя подслон под дърветата. А после, с тревога в сърцето, се отправих към къщи, за да се изправя лице с лице със семейството. Страхувах се, че немирствата ми в миналото не бяха в моя полза и сега трябваше доста да убеждавам роднините си, че в случая нямам вина.

На сутринта, все още погълнат от мисли за Павло, послушно отидох в града — както правех всяка сутрин — при моя учител Ричард Кралевски. Кралевски беше джудже с лека гърбица и големи искрени кехлибарени очи. Той беше подложен на истински мъчения в неуспешните си опити да ме образова. Притежаваше две много привлекателни качества: едното беше силната му любов към естествената история (целият таван на къщата му беше пълен с най-разнообразни канарчета и други птици), а другото, че поне от време на време се пренасяше в страната на приказките, като героят беше винаги той. Тогава ми разказваше приключения. Неизбежно го съпътстваше една героиня, която не беше назовавана по име, а само като „една дама“.

Първата половина от сутринта беше посветена на математиката. Прехласнат от впечатленията си от Павло, за ужас на Кралевски, който беше останал с убеждението, че е проникнал до дъното на невежеството ми, аз се показах още по-тъп.

— Мое мило момче, тази сутрин ти просто не можеш да се съсредоточиш — каза той искрено. — Изглеждаш неспособен да схванеш дори и най-простото нещо. Може би си преуморен? Да си починем малко, а?

Тези малки почивки доставяха и на Кралевски същото удоволствие. Той се туткаше известно време в кухнята и се връщаше с две чаши кафе и малко бисквити. Ние сядахме приятелски и той ми разправяше много украсени истории за въображаемите си приключения. Тази сутрин обаче не му се отдаде такава възможност. Щом седнахме удобно и започнахме да сърбаме кафето си, аз му разказах всичко за Павло, за мечкаря и за говорещата глава.

— Съвсем необикновено! — каза той. — Човек не може и да предполага, че ще попадне на такова нещо в маслинова горичка. Обзалагам се, че си бил много изненадан.

После очите му просветнаха и той се замисли, вдигнал очи към тавана. Без да иска, разля кафето си в чинийката. Очевидно моят интерес към мечката беше предизвикал рояк от мисли в главата му.

Преди няколко дни бях слушал част от мемоарите му и зачаках с нетърпение да видя какво щеше да разкаже по-нататък.

— Като младеж — започна Кралевски и ме погледна изпитателно, за да провери дали слушам, — като младеж бях малко развей — прах. Винаги правех бели.

Той се усмихна на себе си, унесен в спомени, и изтръска няколко бисквитени трохи от жилетката си. С изящния маникюр на ръцете му и с големите му, нежни очи ми беше трудно да си го представя като развей — прах, но покорно слушах.

— По това време си мислех, че ще постъпя в пътуващ цирк — каза той с вид на човек, който се изповядва в детеубийство. — Спомням си, че в селото, където живеехме, дойде голям цирк, и аз присъствах на всяко представление. Буквално на всяко представление. Опознах циркаджиите много добре и те дори ме научиха на някои от номерата си. Казаха, че съм отличен на трапеца.

Той ме погледна с крайчеца на окото си да разбере как ще реагирам. Кимнах сериозно, като че нямаше нищо смешно в това — Кралевски на трапец в трико с пайети.

— Искаш ли още една бисквита? — попита той. Да? Точно това ни трябва. И аз мисля да си взема една.

Дъвчейки бисквитата, аз търпеливо го чаках да продължи.

— Е, просто не усетих кога измина седмицата и дойде вечерта на последното представление. За нищо на света нямаше да го пропусна. Придружаваше ме една дама, една моя приятелка, която желаеше да види цирка. Колко се смя тя на клоуните! И беше във възторг от конете. Тя не предполагаше какъв ужас ни очакваше.

Кралевски извади слабо напарфюмираната си кърпичка и потупа с нея влажното си чело. Той винаги се вълнуваше повече, когато приближаваше до кулминацията на разказа си.

— Последният номер изпълняваше укротителят на лъвове.

Позамълча, за да може цялата трагичност на разказа да проникне в съзнанието ми.

— Той имаше пет животни. Огромни нубийски лъвове с черни гриви. По негови уверения, току-що докарани от джунглата. Дамата и аз седяхме на първия ред, за да виждаме най-добре арената. Нали знаеш кафеза от решетки, дето го монтират за номера с лъвовете? Е, добре, по средата на номера на една от решетките се разхлабиха болтовете и тя падна навътре. За наш ужас видяхме как удари главата на укротителя и го простря в безсъзнание.

Кралевски спря за малко, сръбна нервно глътка кафе и избърса още веднъж челото си.

— Какво трябваше да се направи? — зададе той риторичен въпрос. — Имаше пет огромни ръмжащи лъва, а до мен стоеше дама. Мислех трескаво. Ако трябваше да се спасява дамата, виждах само един изход. Сграбчих бастуна си, скочих на арената и влязох в кафеза.

Издадох едва доловими звуци в израз на възхищение.

— През седмицата, когато посещавах цирка, бях изучил много внимателно метода на укротителя на лъвове и сега благославях съдбата за това. Ръмжащите зверове се надвесиха над мен от пиедесталите си, но аз ги погледнах право в очите. Човешкият поглед, нали знаеш, има голяма власт над животното. Бавно ги фиксирах с пронизващ поглед и с насочен към тях бастун ги овладях, изтиках ги инч по инч към коридора им и ги прибрах в клетката. Една ужасна трагедия беше предотвратена.

Казах, че дамата сигурно му е била признателна.

— Да, наистина, тя наистина беше много признателна. Дори се увлече и каза, че съм го направил по-добре от самия укротител.

Попитах дали, когато е бил в цирка, е имал нещо общо с дресирани мечки?

— С най-различни животни — отговори с доста въображение Кралевски. — Слонове, тюлени, кучета, мечки. Там имаше всякакви животни.

В такъв случай, казах аз колебливо, не би ли искал да дойде и да види мечока? Точно отвъд пътя. Макар че не е цирк, може би щеше да го заинтересува.

— Ей богу, това е идея! — Кралевски извади часовника си от джоба на жилетката и го погледна. — Десет минути, а? Тъкмо за малко разведряване.

Той взе шапката и бастунчето си и тръгнахме заедно по тесните многолюдни улици на града, които ухаеха на плодове, зеленчуци и прясно изпечен хляб. Попитахме няколко малчугани и разбрахме къде собственикът на Павло дава представлението си — голям, мрачен хамбар на гърба на един магазин в центъра на града. Взех назаем малко пари от Кралевски и купих едно лепкаво парче нуга, защото не можех да отида при Павло, без да му занеса подарък.

— А, приятелят на Павло! Добре дошли! — каза циганинът, когато се появихме на вратата на хамбара.

За мое удоволствие Павло ме позна, излезе напред, като си влачеше краката, и с тихо ръмжене се изправи пред мен. Кралевски се дръпна назад, според мен доста бързо за човек с неговата циркова подготовка, и стисна по-здраво бастуна.

— Внимавай, мойто момче!

Дадох нугата на Павло. Когато откърти и последното лепкаво парче от задните си зъби и го глътна, той въздъхна от задоволство и легна с глава между лапите си.

— Искате ли да видите Главата? — попита циганинът.

Той посочи към задната част на хамбара, където имаше една небоядисана чамова маса, а върху нея квадратна кутия, очевидно направена от плат.

— Почакайте да запаля свещите.

Около дузина големи свещи бяха закрепени на горния край на една кутия. След като ги запали, пламъчетата им заблещукаха, затрептяха и образувалите се сенки заиграха. След това циганинът се приближи към масата и почука по нея с палката си.

— Глава, готова ли си? — попита той.

По гърба ми полазиха тръпки от уплаха и предчувствие за неизвестното. От вътрешността на платнената кутия един ясен глас отговори:

— Да, готова съм.

Циганинът повдигна плата от едната страна на кутията, направена от тънки рамки, на които беше закрепен с кабари тънък плат. Всяка стена на кутията бе около девет квадратни фута. В центъра й имаше малък пиедестал, на който беше сложена глава на седемгодишно момче: на трепкащата светлина на свещите гледката беше зловеща.

— Ей богу! — възхити се Кралевски. — Умно!

Изуми ме това, че беше жива глава на циганче, наплескана доста грубо с черно мазило, за да прилича на негър. Очите й се пулеха и мигаха срещу нас.

— Готова ли си сега да отговаряш на въпроси? — попита циганинът, гледайки с явно задоволство опиянения от възторг Кралевски.

Главата облиза устни и проговори:

— Да, готова съм.

— На колко си години?

— На повече от хиляда.

— Откъде си?

— От Африка и името ми е Нго.

Циганинът задаваше монотонно въпросите си, а Главата отговаряше, но мен не ме интересуваше това. Исках да зная как става този трик. Когато циганинът за пръв път ми каза за Главата, очаквах нещо направено от дърво или гипс, което чрез кукловодско умение може да имитира говор. Но пред очите ми беше жива глава, поставена върху малък дървен пиедестал. Не се съмнявах, че е жива, понеже очите й блуждаеха насам-натам, докато отговаряше автоматично на въпросите, а веднъж, когато Павло се изправи и се отърси, на лицето й се появи уплаха.

— Ето — каза циганинът гордо, когато свърши с въпросите си. — Нали ви казах! Това е най-голямото чудо на света.

Попитах го дали мога да разгледам Главата по-отблизо. Внезапно си спомних, че Теодор ми беше разказвал за подобна илюзия, която се създава с помощта на огледала. Не виждах къде можеше да бъде скрито тялото, което очевидно принадлежеше на Главата, но имах силно желание да проверя масата и кутията.

— Разбира се! — каза циганинът за моя изненада. Ето, вземи палката ми. Но само те моля да не докосваш Главата.

Внимателно мушнах с палката навсякъде около пиедестала, за да видя дали няма някакви скрити огледала или жици, а Главата ме наблюдаваше с леко забавно изражение на черните си очи. Стените на кутията без съмнение бяха само от плат, а отдолу нямаше друго, освен плота на масата, върху която беше поставена кутията. Минах отзад, но не забелязах нищо. Дори пропълзях под масата, но и там нямаше нищо. Бях напълно объркан.

— Е — подхвана циганинът тържествуващо. — Не очакваше това, нали? Ти си мислеше, че там съм скрил момче, нали?

Смирено потвърдих подозрението си и го помолих да ми обясни как става това.

— А, не! Не мога да ти кажа! — отвърна той. — Това е магия. Ако ти кажа. Главата ще изчезне в облак дим.

Прегледах внимателно и кутията, и масата за втори път, но дори когато приближих свещ, за да улесня проверката, не можах да си обясня как бе постигнат този трик.

— Ела — каза циганинът. — Стига вече сме се занимавали с Главата. Ела и поиграй с Павло.

Той закачи халката за намордника на мечката и Павло се изправи на задните си крака. Циганинът ми подаде палката, а след това взе една цафара и засвири, а ние с Павло изкарахме един тържествен танц.

— Отлично, ей богу! Отлично! — възкликна Кралевски и заръкопляска ентусиазирано.

Предложих му и той да потанцува с Павло, като имах предвид огромния му цирков опит.

— А бе — каза Кралевски, — чудя се дали ще бъде, общо взето, разумно? Животното, видиш ли, не ме познава.

— О, не се бой от него! — каза циганинът. — Той е питомен и никого не напада.

— Е, добре — измънка Кралевски с нежелание. Ако си сигурен. Щом настояваш.

Той взе предпазливо палката и застана с много уплашен вид срещу Павло.

— А сега — каза циганинът, — ще танцуваш. — И той засвири една игрива мелодийка.

Стоях очарован от гледката: мъждукащата жълта светлина на свещите открояваше на стената сянката на малката гърбава фигура на Кралевски и косматия силует на мечока, докато правеха пируети, а от своя пиедестал в кутията ги наблюдаваше ухилената Глава.

Разгневените бъчви

В края на лятото дойде време за гроздобер. През цялата година човек възприема лозята като част от пейзажа и само когато настъпи гроздобер, си спомня предварителните етапи на това събитие: зимата, когато лозите изглеждат безжизнени като изхвърлени на брега дървета, забодени в земята в редици; после оня пролетен ден, когато човек за пръв път забелязва на всяка лоза зеленинка от разлистването на нежните накъдрени листенца. След това те наедряват и увисват на лозите като зелени ръце, които се греят на слънчевата топлинка. Появяват се зърната — дребни топченца на разклонено стъбло, които постепенно наедряват и се наливат на слънчевата светлина като яйца с цвят на нефрит, снесени от странно морско чудовище. Тогава идва времето за пръскане. Варта и синият камък в големи бъчви се докарват до лозята в малки дървени каручки, теглени от безкрайно търпеливите магарета. Пръскачите се появяват в странните си одежди като пришълци от друга планета: с очила, маски и голяма пръскачка на гърба. От нея излиза подвижен като слонски хобот гумен маркуч, по който минава разтворът.

А той е с такъв син цвят, който засрамва небето и морето — пречистеният син тон на всичко синьо на света. Резервоарите се пълнят, пръскачите поемат из редовете и покриват всеки лист, всяка чепка зелено грозде с изящна паяжина в синкав цвят. Под тази защитна синя мантия гроздовете набъбват и узряват, докато накрая, в страшните летни горещини(от 3 юли до 11 август), са готови за беритба и за сок.

Гроздоберът беше време за гости, за излети и празнуване. Време, когато човек изваждаше миналогодишното вино и се унасяше в съзерцание над пълната си чаша.

Бяхме поканени на гроздобер от някакъв си господин Ставродакис — мъничък благ съсухрен човечец с лице като на гладна костенурка. Той имаше вила и няколко големи лозя в северната част на острова. Ставродакис живееше заради виното си и смяташе, че това е най-важното нещо на света. Затова поканата му ни беше връчена с подобаващата за случая тържественост и приета със същата тържественост от наша страна. На лъскавата медна плочка, украсена с малки ажурни извивки и заврънкулки като плетеница от ковано желязо, пишеше: „Много Ви моля да се чувствате свободни да доведете тези Ваши приятели, за които това може да представлява удоволствие.“

— Чудесно! — зарадва се Лари. — Той е известен с най-хубавата изба в Корфу.

— Е, добре, смятам, че можем да отидем, ако искаш — каза мама несигурно.

— Разбира се, че искам! Помисли си само за виното му. Знаеш ли, ще наема една бензина39 и ще съберем компания.

— О, да! — каза Марго с готовност. — В имението му има прекрасен плаж. Трябва да поплуваме още малко, преди да свърши лятото.

— Можем да поканим Свен — предложи Лари. Той ще се е върнал до тогава. И Доналд, и Макс.

— И Теодор — обади се Лесли.

— Лари, миличък — каза мама, — човекът само ни е поканил да гледаме как ще мачкат гроздето му или каквото там ще го правят; не можем да заведем цяла сюрия хора.

— В поканата си той казва да вземем, когото си искаме от нашите приятели — настоя Лари.

— Да, но не можем да заведем цял цирк. Как ще ни нахрани всичките, горкият човек?

— А, това ще се оправи лесно. Напиши му, че ще си носим храна.

— Предполагам, че това означава да я сготвя аз.

— Глупости — махна Лари неопределено. — Само ще вземем няколко пържоли или нещо подобно и ще ги изпечем на огън.

— Знам какво значи това.

— Но, разбира се, че можеш да го организираш някак си. В края на краищата сигурен съм, че това е най-лесната работа.

— Е, добре — отстъпи мама с нежелание. — Утре ще говоря със Спиро и ще видя какво може да се направи.

И така, мама съчини акуратно писъмце до господин Ставродакис, в което се казваше, че с най-голямо удоволствие приемаме поканата му и че ще водим няколко приятели. Ще донесем храна и ако е възможно, ще направим пикник на плажа. Господин Ставродакис изпрати обратно още една медна плочка с причудлива плетеница, като изразяваше голямата си радост от любезността ни да приемем поканата му и казваше, че очаква с нетърпение да ни види. Той беше прибавил: „Много ви моля да дойдете необлечени — ще бъдем семейно!“ Тази фраза доста ни озадачи — понеже той беше стар ерген — но после разбрахме, че я беше превел буквално от френски.40

Окончателният състав на компанията включваше Доналд и Макс, Теодор, Кралевски, Свен, който пристигна в последния момент от Атина, Спиро и нашето семейство. Събрахме се в 5,30 часа сутринта при хлътналите в морето стъпала зад кралския дворец в града, където една тантуреста, прясно боядисана бензина ни приветстваше с клатушкане върху леките вълнички. Качването на борда ни отне доста време. Трябваше да натоварим многобройните кошници с храна и вино, готварските принадлежности и огромния чадър на мама, без който тя отказваше да пътува през летните месеци. После Кралевски, с поклони и усмивки, трябваше да изпълни ритуала с подаването на ръка на мама и на Марго, за да се качат на борда.

— Внимавайте сега да не се спънете. Точно така! — говореше им той и ги поемаше в лодката с цялата учтивост на венециански дож, който помага с ръка на новата си дама да влезе в гондолата.

— За щастие — каза Теодор, като се взираше проницателно в синьото небе изпод периферията на меката си шапка, — за щастие, изглежда, че… ъ-ъ… нали разбирате, денят ще бъде чудесен. Радвам се, понеже, нали разбирате, и от най-малкото клатушкане ми става лошо.

Свен стъпи накриво, когато се качваше на борда, и почти изтърси скъпоценния си акордеон във водата, но дългата ръка на Макс го спаси от гибел в морето.

Най-после всички се настанихме в лодката. Тласнаха бензината, запалиха двигателя и потеглихме.

В бледия перлен опал на ранната утринна омара, градът приличаше на някакво детско творение от дървени кубчета. Фасадите на високите стари къщи във венециански стил, леко изронени и оцветени в нюанси на кремаво, кафяво, бяло и цикламено розово, под воала на утрото изглеждаха като зацапана пастелна рисунка.

— Живот на океанска вълна! — издекламира Кралевски, като драматично вдишваше топлия неподвижен въздух. — Точно това ни трябва!

— Въпреки че морето изглежда съвсем спокойно — отбеляза Теодор, — мисля, че има леко, почти недоловимо вълнение.

— Ами, глупости, Теодор! — каза Лари. — На водата можеш да оставиш либела и мехурчето изобщо няма да мръдне!

— Добре ли е майката? — с нежен глас попита Макс.

— О, да, драги, благодаря, много съм добре — отговори мама. — Но малко се безпокоя дали Спиро не е забравил чесъна.

— Не тревожи се, госпожи Дарълс — каза Спиро, който беше чул забележката. — Взел съм всички нещо, кои ми казала.

След като прегледа най-внимателно акордеона и се увери, че не се е повредил от падането, Свен го сложи на гърдите си и прокара пръсти по клавишите.

— Една морска песничка за настроение! — обяви Доналд. — Ето какво ни трябва. Йо-хо-хо и бутилка ром.

Оставих ги да пеят и отидох в предния край на бензината, легнах по корем и вперих поглед надолу пред носа й, който пореше синьото, гладко като стъкло море. Понякога водата пред нас се набраздяваше от ята хвърчащи риби. Когато изскачаха на повърхността и се плъзгаха по нея, те отразяваха блясъка на слънцето, сини и сребристи като луната. Наподобяваха лястовици, литнали за насекоми в синя ливада.

В осем часа пристигнахме. Брегът се простираше около половин миля под склоновете на Пантократор. Тук маслиновата горичка слизаше почти до морето — разделяше ги тясна ивица чакъл. Наближихме брега, изключихме двигателя и продължихме да се движим плавно по инерция. Сега в тишината чувахме цикадите, които ни приветстваха с цвъртенето си. Бензината с дълбока въздишка заби нос в камъчетата на плитчините. Пъргавото почерняло лодкарче излезе на носа на лодката, взе котвата, скочи на брега и здраво я заби в чакъла. После натрупа камара от сандъчета до носа и направи нещо като клатушкаща се стълба, по която слязоха мама и Марго. Кралевски беше на поста си — той ги поемаше и се покланяше елегантно, щом стъпеха на брега. Само малко поразвали ефекта, понеже мръдна невнимателно назад, нагази в шест инча морска вода и ръбът на елегантния му панталон безвъзвратно изчезна. Най-после слязохме с всичките си партакеши. Оставихме ги под маслиновите дървета като остатъци от корабокрушение и потеглихме нагоре по хълма към вилата на Ставродакис.

Вилата беше голяма, квадратна, с избелял червен цвят и зелени капаци на прозорците. Височината й подсказваше, че долният етаж всъщност е просторна изба. По алеята вървяха с котешка грация много селски девойки и носеха кошници с грозде на главите си. Ставродакис се промушваше между тях, за да ни посрещне.

— Много мило, много мило! Наистина много мило! — продължаваше да повтаря той, докато се запознаваше с всеки от гостите.

Той ни покани да седнем на верандата под голяма, яркочервена шатра от бугенвилия41 и отвори няколко бутилки от най-хубавото си вино — силно, тръпчиво и тъмночервено като гранат. Когато се подкрепихме с това питие, главите ни леко се замаяха. Ставродакис ни поведе надолу към избите си, подтичвайки пред нас като добродушна черна хлебарка.

Избата беше толкова голяма, че най-тъмните й кътчета се осветяваха с кандила — малки блещукащи фитили в гърнета с кехлибарен зехтин. Беше разделена на две помещения. В едното се мачкаше гроздето — три огромни каци изпъкваха на мъждивата светлина. Едната се пълнеше с грозде от непрекъснатата върволица селянки, а в другите две се мачкаше гроздето. В ъгъла, върху буренце, седеше побелял старец и с голямо благоговение свиреше на цигулка.

— Това е Таки, а това Яни — каза Ставродакис и посочи двамата работници, които мачкаха гроздето.

Главата на Таки едва-едва се показваше от едната каца, а от другата все още се виждаха главата и раменете на Яни.

— Таки мачка гроздето от снощи — продължи Ставродакис, като погледна неспокойно към мама и Марго, — затова се страхувам, че е малко пиян.

До нас достигаха опияняващите изпарения на джибрите и дори ние чувствахме удивителната им сила, която навярно се утрояваше в топлото дъно на кацата. От нея изтичаше шира в едно корито и престояваше там, розова като бадемов цвят и покрита с разкъсана пяна. После я източваха в бъчви.

— Сега, разбира се, е краят на гроздобера — обясняваше Ставродакис — Това е последното червено грозде. Берем го от едно малко лозе, там на високото, и правим, осмелявам се да мисля, едно от най-добрите вина на Корфу.

Таки спря своя танц върху гроздето, хвана се за ръба на кацата и увисна там като пияна лястовица в гнездото си. Ръцете и дланите му бяха покрити с джибри.

— Време е да излизам — изфъфли той с пресипнал глас. — Иначе ще се напия до козирката.

— Да, да, след една минутка, мой Таки — Ставродакис се оглеждаше нервно наоколо. — След една минутка Костас ще дойде да те смени.

— Човек трябва и да пикае — обясни Таки с огорчение. — Човек не може да работи, ако не пикае.

Старецът остави цигулката и вероятно за компенсация подаде комат твърд хляб на Таки, който лакомо го погълна.

Теодор с вещина изнасяше лекция на Свен за виното, като сочеше с бастуна си и хората, които мачкаха гроздето, и каците, като че бяха музейни експонати.

— Кой беше оня — попита Макс Лари, — дето се удавил в голяма бъчва с малвазия42?

— Един от по-разумните герои на Шекспир — отвърна Лари.

— Спомням си — каза Кралевски на Доналд, — как развеждах дама в една от най-големите винарски изби на франция. По средата на обиколката си започнах да ставам неспокоен. Предчувствах някаква опасност и поканих дамата навън. В този момент четиринадесет каци се сгромолясаха с оръдеен грохот.

— Тук, както виждате, мачкаме гроздето — обясни Ставродакис. — Сега, ако ме последвате насам, ще ви покажа къде отлежава виното.

Той ни преведе през един свод в другото мрачно помещение на избата, където бяха наредени бъчвите. Тук се разнасяше невероятен шум. Отначало помислих, че идва отвън, но се оказа, че е от бъчвите. Докато виното ферментираше в кафявите им търбуси, бъчвите бълбукаха, писукаха и си ръмжаха една на друга като разгневена тълпа. Звукът беше интересен, но леко ужасяваш: като че във всяка бъчва беше затворен някакъв страшен демон, който изричаше непонятни ругатни.

— Селяните казват — рече Теодор със зловеща наслада, като чукаше леко по една от бъчвите с бастуна си, — селяните казват, че прилича на шум от давещ се човек.

— Малвазия! — каза Макс възбудено. — Бъчви, бъчви с малвазия! Лари, ние се утафим заедно!

— Удавим! — поправи го Доналд.

— Много интересно — лицемерно се възхити мама, обръщайки се към Ставродакис. — Но ако ни извините, по-добре е аз и Марго да се върнем на брега, за да се погрижим за обеда.

— Чудя се каква енергия се създава вътре — каза Лесли, като се оглеждаше мрачно наоколо. — Искам да кажа, ако се създава достатъчно енергия, за да изхвърли един от тези чепове, чудя се откъде се взема тая сила.

— Доста голяма — отвърна Теодор. — Спомням си, че веднъж видях един човек, който беше доста пострадал от чеп, изхвръкнал при удар на бъчва.

И за да демонстрира това, той удари силно една бъчва с бастуна си и всички ние подскочихме.

— Да, добре, но ако ни извините — каза мама нервно, — мисля, че е по-добре аз и Марго да тръгваме.

— Но другите, другите нали ще дойдете горе в къщи да пийнете малко вино? — помоли Ставродакис.

— Разбира се, че ще дойдем — прие Лари, като че му правеше услуга.

— Малвазия! — повтаряше Макс, като въртеше очи в захлас. — Ще пийнем малвазия!

И тъй, Марго и мама отидоха на брега да помагат на Спиро за обеда, а Ставродакис припряно ни заведе отново на верандата и започна да ни налива с вино, така че когато стана време да се връщаме на брега, бяхме в повишено настроение, загрети и зачервени.

— Сънувал — изви гласа си в подобие на песен Макс, когато вървяхме между дърветата заедно с доволния Ставродакис, когото бяхме поканили да обядва с нас. — Сънувал, че съм в мраморни зали с ладии и трева край мен.

— Прави това само за да ме дразни — довери се Доналд на Теодор. — Той прекрасно знае тази песен.

На брега на морето, под дърветата, три огъня, поддържани с дървени въглища, искряха, светлееха и извиваха тънък дим към небето. На тях вряха и цвъртяха най-различни ястия. Марго беше постлала под сянката голяма покривка, слагаше прибори и чаши, и пееше фалшиво. Мама и Спиро се бяха навели като вещици над огньовете, мажеха едно цвъртящо печено яре със зехтин и счукан чесън и заливаха с лимонов сок голяма риба, съблазнително препечена на скарата.

Обядвахме бавно, изтегнати около чистата покривка, а в чашите ни искреше вино. Месото на ярето беше тлъстичко, сочно и напоено с подправки, а рибата се топеше в устата. Разговорът потръгна и се оживи, а после отново затихна.

— Трябва да си влюбен в някое камъче — започна важно Свен. — Гледаш една дузина камъчета и си казваш: „Пфу! Това не е за мен.“ Тогава виждаш едно от тях — елегантно и изящно, и се влюбваш в него. Също както с жените. После обаче идва бракът, а той може да е ужасен. Бориш се с камъка и откриваш, че е твърд. Ти си в отчаяние, но после внезапно той омеква в ръцете ти като восък и създаваш една форма.

— Спомням си — каза Теодор, — когато ме покани Берлинкур. Нали го знаете, оня френски художник, който живее отвъд, при Палеокастрица. Той ме покани да отида да видя работите му. Каза… ъ-ъ… разбирате ли, съвсем ясно: „Ела да видиш картините ми.“ Отидох един следобед и той ме посрещна много добре. Почерпи ме… ъ-ъ… разбирате ли, с чаени курабийки. После аз казах, че бих искал да видя картините му, и той посочи едно голямо платно, което беше на… ъъ, как беше това нещо, дето използват художниците? А, да, статив. Беше доста хубава картина, наистина. На залива при Палеокастрица с манастира. Когато й се налюбувах, огледах се наоколо да видя къде са останалите му работи, но такива очевидно нямаше. Тогава аз… ъъ… го попитах къде са останалите му картини. Той посочи към статива и каза… ъъ… „Тук отдолу“. Излезе, че той не можел да си осигури платна и затова рисувал картините една върху друга.

— Великите художници са обречени на страдание печално промърмори Свен.

— Когато дойде зимата, ще ви заведа до блатото Бутринго — каза ентусиазирано Лесли. — Там има страхотно много диви патици, а горе по хълмовете дяволски големи глигани.

— Патици ги обичам, но глигани доста големи за мен — обясни Макс с увереността на човек, който си знае мярката.

— Не смятам, че Макс е годен за тая работа — каза Доналд. — Той вероятно ще офейка в критичния момент. Чужденец, нали знаете.

— И след това — говореше мама на Кралевски, слагате дафинов лист и киселец точно преди да започне да къкри.

— И тъй аз му казал, госпожице Марго, казал му, че не ме интересува, дори и да е френски посланик, той е копеле.

— А пък на края на блатото, разбира се, там е малко трудно да се върви, понеже почвата е съвсем мека — можеш да удариш горски бекаси и бекасини.

— Спомням си, че веднъж посетих едно село в Македония, където правеха много странни… ъъ… разбирате ли, дървени фигурки.

— Познавах една жена, която го приготвяше с щипка джоджен вместо с дафинов лист.

Беше най-горещото време на деня, когато дори и цикадите забавят песента си и от време на време се запъват. Черните мравки се движеха делово по покривката и събираха трохите. Една конска муха с блестящи като смарагди зли очи кацна за малко на брадата на Теодор и след това отбръмча.

Натъпкан с храна и вино, бавно станах и тръгнах надолу към морето.

— А понякога — чух Ставродакис да говори на Марго, — понякога бъчвите наистина крещят. Вдигат шум, като, че се бият и не ме оставят да спя.

— О, не! — Марго потрепери от ужас. — Само като си помисля, ме полазват тръпки.

Морето беше спокойно и топло, изглеждаше като лакирано и само леки вълнички се плискаха лениво на брега. Нагорещеният чакъл хрущеше и се местеше под краката ми. Големите и малките камъчета, с които беше покрит брегът, имаха причудливи форми и цветове. Изгладени от вълните и от лекото триене едно о друго, те бяха изваяни в безброй форми: остриета на стрели, сърпове, петлета, коне, дракони, морски звезди. Шарките им бяха удивителни! Запазили багрите на земната сърцевина отпреди милиони години, сега те се открояваха, полирани от морето: бели със златистожълт или червен филигран; кървавочервени с бели точици; зелени, сини; бледо сиво-бежови, бежови, кафяви в тъмни ръждивочервени краски, отпечатани като папрат върху тях; розови с бели египетски йероглифи, съдържащи мистично, неразгадаемо послание. Всичко това ми приличаше на разкрито съкровище от скъпоценни камъни, пръснати покрай морето.

Нагазих в топлите плитчини, гмурнах се и доплувах до по-хладна вода. Тук, ако си поемеш въздух и се оставиш да потънеш до дъното, мекото кадифено одеяло на морето за момент запушва ушите и те писват. След малко се нагаждат към подводната симфония: далечното туптене на корабен мотор, слабо като ударите на сърце, нежният шепот на пясъка, когато вълните го изтеглят и връщат отново на мястото му, и най-вече напевният звън на камъчетата покрай брега. За да можех да чуя как морето работи над големия си запас от камъчета, как ги търка и лъска с любов, плувах от дълбоките води към плитчините. Закотвях се с шепа многоцветни камъни и после, с потопена във водата глава, слушах музиката на брега при всяка милувка на малките вълни. Ако можеха, мислех си, ореховите дървета щяха да издават същия звук. Хрускане, звънтене, скърцане, мънкане, хриптене, тишина, докато вълната се отдръпва, и след това всичко се повтаря в различна тоналност при следващата вълна. Морето свиреше на брега като на музикален инструмент. Починах си малко в топлите плитчини, а после сънливо се отправих към маслиновите горички.

Всички спяха проснати безразборно около остатъците от храната. Изглеждаше като сцена след някаква страшна битка. Свих се като съсел между корените на едно голямо маслиново дърво и се унесох в сън.

Събудих се от звънтене на чаени чаши. Марго и мама постилаха покривката за чая. Спиро съсредоточено гледаше огъня, на който беше сложил метален чайник. Изведнъж чайникът засъска и нахално се залюля към него. Спиро го сграбчи за дръжката с голямата си ръка и изля врящата вода в порцеланов чайник. После се обърна и навъсено погледна към проснатите тела.

— Чайове — изрева той гръмогласно. — Чайове е готов!

Всички се стреснаха и ококориха очи.

— Боже господи! Бива ли да крещиш така, Спиро? — жално попита Лари с прегракнал от спане глас.

— Чай? — каза Кралевски, като се разсъни и се огледа наоколо с вид на раздърпана нощна пеперуда. — Чай! Ей богу. Чудесно!

— Господи, боли ме главата — оплака се Лесли. Трябва да е от онова вино. Удря те като къч от муле.

— Да, и аз се чувствам малко отпаднал — обади се Лари, като се прозяваше и се протягаше.

— Чувствам се като удавник — каза уверено Макс. Удавен в малвазия и после съживен с изкуствено вдъхновение43.

— Защо винаги така безмилостно кастриш английския език? — попита Доналд с раздразнение. — Бог ми е свидетел — достатъчни са хиляда англичани, за да развалят нашия език, без да е нужно да се намесват и чужденците.

— Спомням си, че четох някъде… — започна Теодор, който се беше събудил мигновено като котка и след като беше спал също така леко, изглеждаше безупречен, съвсем бодър. — Спомням си, веднъж четох, че в планините на Цейлон едно племе говори на език, който никой не може да разбере. Искам да кажа, че дори езиковеди не са могли да го разберат.

— Това ми напомня английския на Макс — каза Доналд.

Под въздействието на чая, препечените филийки с масло, солените бисквити, сандвичите с кресон и огромната плодова пита, сочна, крехка и ухаеща, започнахме да се разсънваме. По-късно отидохме до морето и поплувахме в топлите води, докато слънцето се скри и планината хвърли сянката си над брега, който изведнъж стана студен и безцветен. Отидохме във вилата на Ставродакис и седнахме да наблюдаваме залеза: цветовете потъмняваха и се сливаха над морето. Разделихме се със Ставродакис, който настояваше да ни даде дузина големи бурета от най-хубавото си вино за спомен, и се върнахме при бензината.

Когато влязохме навътре в морето, от сянката на планините минахме отново под топлата светлина на слънцето. То потъваше в кървавочервени багри зад масива на Пантократор и хвърляше трепкащо отражение във водата като пламтящ кипарис. Няколко малки облачета се оцветиха в розово и винено жълто. После слънцето се скри зад планината, небето от синьо стана бледозелено и гладката повърхност на морето за кратко време прие всички магични цветове на огнения опал. Моторът туптеше и като че размотаваше топ бяла дантела зад нас. Свен засвири тихичко началото на „Бадемовото дърво“ и всички започнахме да пеем:

Гласът на Спиро — плътен, мек като черно кадифе и напевен, хармонираше с приятния баритон на Теодор и с тенора на Лари. Две риби изскочиха над водата изпод сините глъбини току пред носа на бензината, плъзнаха се по водата и изчезнаха в сумрачното море.

Вече беше се стъмнило достатъчно и ние можехме да гледаме фосфоресцирането на морето, докато лодката ни се плъзгаше по водата. Тъмното вино — същото червено вино, което миналата година беше лежало и ръмжало на себе си в кафявите бъчви — приятно кълколеше от глинените кани в чашите. Лек ветрец, топъл и мек като лапа на котенце, погали лодката. С отметната назад глава и с просълзени големи очи Кралевски запя към синьото кадифено небе, на което потрепваха звездите. Морето се плискаше покрай лодката с нежното шумолене на зимни листа, които, повдигнати от вятъра, милват гальовно стъблата на дърветата — техните родни люлки.

Далеч навътре в протока между Корфу и континента тъмнината беше изпъстрена и оцветена със светлините на рибарските лодки. Като че малко от Млечния път беше паднал в морето. Луната бавно се показа зад раковината на албанските планини, отначало червена като слънцето, след това избледня до медночервено, после до жълто и накрая почти побеля. Малки вълнички блещукаха по повърхността на морето като хиляди рибени люспи.

Топлият въздух, виното и меланхоличната красота на нощта ме изпълниха със сладостна тъга. Винаги ще бъде така, помислих си аз. Прекрасният дружелюбен остров, изпълнен с тайни. Моето семейство и моите животни край мен, а също така и нашите приятели: брадатата глава на Теодор, която се открояваше на светлината на луната, трябваха му само рогца, за да се превърне в Пан; Кралевски, който сега без стеснение изливаше в сълзи мъката си като черно джудже, разциврило се, защото го бяха изгонили от царството на феите; Спиро с начумереното си тъмно лице, чийто глас трептеше с богатите трели на милион пчели; Доналд и Макс, които се мръщеха и усърдно се напъваха да си спомнят думите на песента и да пеят в унисон; Свен, като голямо грозно бяло бебе, който нежно изтръгваше сантименталната мелодия от разнебитения си акордеон.

Сега, мислех си аз, наближава зимата, но скоро отново ще бъде пролет — сияйна, великолепна и бляскава като чинка; а след това ще дойде лятото с дългите горещи и жълти като нарцис дни.

Приспиван от виното и от пулсиращото сърце на мотора, от топлата нощ и от песента, аз потънах в сън, докато лодката ни откарваше по топлите гладки води към нашия остров и към чудните дни, които повече нямаше да се върнат.