Първа кръв

1

Казваше се Рамбо и за околните бе само едно невзрачно момче, което стоеше до колонката на една бензиностанция в покрайнините на Мадисън, щата Кентъки. Имаше дълга, гъста брада, косата му минаваше над ушите и стигаше чак до врата. Беше протегнал напред ръка с вдигнат палец, за да стопира една кола, която в този момент беше спряла до бензиноколонката. Като го гледаше така, отпуснат на един крак, с бутилка кока кола в ръка, със спален чувал, скатан и сложен на асфалта до краката му, човек не би могъл да предположи, че един ден по-късно, във вторник, цялата полиция на Базалт Каунти ще го гони на живот и смърт. Още по-малко би се досетил човек, че до четвъртък по петите му ще е вече Националната гвардия на щата Кентъки, полицията от шест области и голям брой граждани, които просто обичаха да си пострелят от време на време.

Но застанал там до бензиноколонката, по вида му, прашен и дрипав, човек не би могъл да узнае какво момче беше Рамбо и какви работи имаше да се случват.

Рамбо обаче знаеше, че ще има неприятности, ако някои хора не внимаваха. Колата, която се опитваше да стопира, едва не го прегази на тръгване от бензиноколонката. Служителят натъпка в джоба си разписката и един кочан купони за бензин с отстъпка и се ухили при вида на следите от гуми, оставени по горещия асфалт току до краката на Рамбо. След малко една полицейска кола отби от шосето, насочи се към него и той целият настръхна, защото знаеше, че предстои нещо, което му се беше случвало много пъти.

— А, стига толкова! Този път няма да им се дам!

На патрулната кола имаше надпис: НАЧАЛНИК НА ПОЛИЦИЯТА, МАДИСЪН. Колата с клатушкаща се антена спря до Рамбо и полицаят отвътре цял се излегна на предната седалка, за да отвори дясната врата. Той изгледа продължително калните обувки, измачканите джинси със съдрани крачоли, закърпени как да е на едното бедро, синия пуловер, зацапан с нещо, което приличаше на засъхнала кръв, и коженото яке на момчето. Погледът му се задържа на брадата и дългата коса. Не, не това го притесняваше. Имаше нещо друго, но той не можеше да определи точно какво.

— Хайде, качвай се — каза той.

Рамбо не се помръдна.

— Казах, качвай се — повтори полицаят. — Сигурно ти е ужасно горещо с това яке.

Рамбо отпи от колата си, погледна в двете посоки на улицата и минаващите по нея коли, погледна полицая в колата и не помръдна от мястото си.

— Да не си оглушал? — каза полицаят. — Качвай се, докато не съм се разсърдил.

Рамбо го разгледа така, както оня го беше разгледал преди — човекът зад кормилото беше нисък и набит, с бръчици около очите и надупчени бузи, сякаш лицето му беше от дърво, стояло дълго на дъжд и слънце.

— Не ме зяпай така! — каза полицаят.

Но Рамбо продължаваше да го изучава — сива униформа, горното копче разкопчано, разхлабена вратовръзка, потъмняла отпред от потта риза. Рамбо не виждаше пистолета му. Кобурът на полицая беше отляво, от другата страна на седалката за пътници.

— Казвам ти, че не обичам да ме зяпат.

— Че кой обича?

Рамбо хвърли още един поглед наоколо и вдигна спалния си чувал. Като влезе в колата, намести чувала между себе си и полицая.

— Отдавна ли чакаш? — попита полицаят.

— От около час. Откакто съм тук.

— Имаше да чакаш. Хората тук не спират много на стопаджии. Особено ако изглеждат като теб. Забранено е.

— Да изглеждат като мен ли?

— Не се прави на глупак. Забранено е да се спира на стопаджии. На много хора се е случвало да вземат стопаджии на пътя и те да ги обират и даже да ги убиват. Затвори си вратата.

Рамбо бавно отпи от бутилката преди да направи това, което му каза полицаят. После погледна към служителя, който още стоеше до колонката и се хилеше, докато полицаят изкара колата на пътя и подкара към града.

— Не се притеснявай, — обърна се Рамбо към полицая — няма да те обера.

— Много смешно. Ако не си видял надписа на вратата, аз съм шефът на полицията. Казвам се Тийзъл. Уилфред Тийзъл. Но май няма да има нужда да ми помниш името.

Преминаха на жълто през едно голямо кръстовище. Напред, от двете страни на улицата, нагъсто бяха разположени магазини — аптека, игрална зала, магазин за оръжия и амуниции и още много други. Зад тях, на хоризонта, се издигаха планини, високи и зелени, напръскани с червено и жълто тук-там, където листата бяха започнали да умират. Рамбо гледаше как една сянка от облак се плъзга по планината.

— Накъде си тръгнал? — дочу той въпроса на Тийзъл.

— Има ли значение?

— Не. Като си помисля, май няма смисъл да те питам. И все пак, накъде си тръгнал?

— Може би към Луивил.

— А може би не.

— Точно така.

— Къде спиш? В гората ли?

— Точно така.

— Сега е безопасно, надявам се. Нощите стават все по-студени и змиите предпочитат да си стоят в дупките, вместо да излизат на лов. Все пак, някой път можеш да осъмнеш с някой приятел до тебе, който направо е луд да си вземе от твоята топлинка.

Минаха край една автомивка, бакалия, една автозакусвалня за хамбургери, с голяма реклама на д-р Пепър1 на витрината.

— Тази закусвалня ми е трън в очите — каза Тийзъл. — Направиха я тук до пътя и оттогава стана свърталище на местните хлапаци, които идват с колите си, надуват клаксоните и хвърлят боклуци по тротоарите.

Рамбо отпи от колата си.

— Някой докара ли те дотук? — попита Тийзъл.

— Дойдох пеша. Тръгнал съм от изгрев слънце.

— Лоша работа. Аз поне ще те откарам донякъде, нали?

Рамбо не отговори. Знаеше какво го очаква. Минаха по моста над един поток и излязоха на градския площад. В дъното, вдясно, беше съдът, а от двете страни, плътно един до друг, имаше още магазини.

— Полицейският участък е ей там, до съда — каза Тийзъл, но продължи надолу по площада и навлезе в една улица. От двете им страни се заредиха къщи, отпърво спретнати и чисти, след това сиви, напукани дървени бараки и деца, играещи в калта пред тях. След това изкачиха една стръмнина, завиха между две канари и стигнаха до едно място, където нямаше вече къщи, а само поле с недорасла царевица, която жълтееше на слънцето. Колата спря на чакълестия банкет, точно след един надпис, който гласеше: „ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН. Приятно пътуване“.

— Умната — каза полицаят.

— И внимавай да не сгазиш лука — продължи Рамбо. — Това искаше да ми кажеш, нали?

— Точно така. Явно ги разбираш тия работи. Няма да ти губя времето тогава да ти обяснявам как такива като тебе винаги намират начин да се забъркат в някоя каша.

Той взе спалния чувал от мястото, където Рамбо го беше оставил, сложи го в скута му и се наведе настрани, за да отвори вратата.

— Всичко хубаво и внимавай.

Рамбо бавно се измъкна от колата.

— Довиждане — каза той и леко затвори вратата.

— Ами, довиждане — отговори Тийзъл през отворения прозорец. — Надявам се да не се видим.

Той потегли, зави обратно и се отправи към града, като подсвирна с клаксона, докато отминаваше.

Рамбо гледаше след заминаващата кола докато се скри зад двете канари. Допи колата си, хвърли бутилката в канавката и с преметнат на рамо спален чувал тръгна обратно към града.

2

Въздухът чак лепнеше от миризмата на пържено. Рамбо стоеше срещу възрастната жена зад бара, която гледаше изпод очилата си с двойни лещи дрехите, косата и брадата му.

— Два хамбургера и една кока кола — каза и той.

— Направи му ги за из път — чу той глас зад себе си.

Погледна в огледалото зад бара и видя Тийзъл на входа да отваря вратата и после да я затваря с трясък.

— И по-бързо, ако обичаш, Мърл, — каза Тийзъл — че момчето страшно бърза.

В заведението имаше неколцина клиенти, насядали до бара и на някои от масите Рамбо видя в огледалото как те спряха да дъвчат и погледнаха към него. Но Тийзъл само се облегна на джукбокса до вратата, сякаш не възнамеряваше да предприеме нищо сериозно и те отново се заеха с храната си.

Възрастната жена зад бара гледаше озадачено с наклонена настрани глава.

— А, Мърл, и докато ги приготвяш, направи ми едно кафе — каза Тийзъл.

— За тебе винаги, Уилфред — каза тя, все още озадачена, и отиде да налее кафето.

Рамбо остана да гледа Тийзъл, който пък гледаше него. Освен полицейската значка Тийзъл имаше и значката на Американския легион от другата страна на ризата си. „От коя война ли е? — зачуди се Рамбо. Малко си зелен, за да е от Втората световна“.

Той се извърна на стола си и го погледна в очите:

— От Корея ли е? — запита той, като посочи към значката.

— Точно така — сухо каза Тийзъл.

И те продължиха да се гледат.

Рамбо премести погледа си към лявата страна на Тийзъл, за да види оръжието, което той носеше. С изненада откри, че не беше револвер, с какъвто полицаите обикновено си служеха, а 9мм „Браунинг“, както заключи Рамбо по масивната дръжка. Той самият беше си служил с „Браунинг“ някога. Дръжката беше масивна, защото в нея влизаше пълнител с 13 патрона вместо 7 или 8, както е при повечето пистолети. Едва ли можеш да проснеш някого с един изстрел от него, но може зле да го нараниш и с още два изстрела да го довършиш, като ти останат още 10 патрона за останалите наоколо. Рамбо трябваше да признае, че пистолетът стоеше доста добре на Тийзъл, който беше висок около 5 фута и 6 инча. На толкова нисък човек такъв голям пищов би трябвало да изглежда доста нелепо, но не беше така. „Трябва да имаш доста големи ръце, за да държиш добре този пистолет“ — помисли си Рамбо. И той погледна към ръцете на Тийзъл, учуден от големината им.

— Предупредих те вече да не ме гледаш така — каза Тийзъл.

Така, както се беше облегнал на джукбокса, той отлепи ризата си, залепнала от пот на гърдите му. С лявата ръка извади една цигара от джоба на ризата си, запали я, счупи изгорялата клечка на две, след това се изсмя, като клатеше глава в недоумение, докато се приближаваше към бара и с една особена усмивка погледна надолу към Рамбо, който седеше на стола си.

— Ей, ама ти наистина ми вдигна кръвното.

— Не съм искал.

— Разбира се, че не. Но все пак ми вдигна кръвното, нали?

Възрастната жена остави кафето и се обърна към Рамбо:

— Как ще искаш хамбургерите? Натюр или да ги прекарам през градината?

— Какво?

— Без или с подправки.

— С много лук.

— Както обичаш — и тя отиде да ги приготви.

— Да, вдигна ми кръвното — каза Тийзъл и пак се усмихна особено. — Вдигна го и още как.

Погледна намръщено към мръсното валмо вата, което се подаваше от един разпран стол, и неохотно седна до Рамбо.

— Държиш се така, сякаш всичко ти е ясно. И говориш като схватливо момче, така че аз наистина сметнах, че всичко си разбрал. Но ти се домъкваш тука и се опитваш да ми правиш напук, а това е достатъчно, за да се запита човек дали си наред? Има ли нещо такова?

— Гладен съм.

— Това просто не ме интересува — каза Тийзъл, дърпайки от цигарата си. Тя беше без филтър и след като издуха дима, той почисти с пръсти парченцата тютюн, полепнали по устните и езика му. — Човек като теб би трябвало да има достатъчно ум в главата да си носи храна. В случай че възникнат непредвидени обстоятелства, нали се сещаш, каквито са сега обстоятелствата за теб.

Той вдигна каничката със сметана, за да си налее в кафето, но забеляза жълтата утайка по дъното и устата му се изкриви в кисела гримаса.

— Работа ли търсиш? — запита той тихо.

— Не.

— Значи си имаш работа.

— Не, нямам. Не ми и трябва.

— Това се вика скитничество.

— Викай му както си щеш.

Ръката на Тийзъл се стовари като гюлле върху бара.

— Не ми дръж такъв тон!

Всички в заведението обърнаха глави към Тийзъл. Той ги огледа, засмя се, сякаш някой беше разказал виц, и се облегна на бара да си пие кафето.

— Това ще им бъде тема за разговор за известно време — той се усмихна отново, дръпна от цигарата си и пак почисти устните и езика си от тютюна. Веселието му секна.

— Слушай, не те разбирам. Този твой вид, дрехите ти, косата ти, всичко останало. Не се ли сети, че като вървиш по главната улица, ще изпъкваш като негър в нощви. Моите хора ми се обадиха пет минути след като си влязъл отново в града.

— И какво ги е забавило толкова?

— Дръж си устата — каза Тийзъл, — предупредих те…

Изглежда щеше да продължи, но в този момент възрастната жена донесе един пълен до половината книжен пакет и каза:

— Долар и тридесет и един.

— За какво? За това хапче ли?

— Нали каза, че ги искаш с подправки.

— Плащай! — каза Тийзъл.

Тя задържа у себе си пакета, докато Рамбо й броеше парите.

— Добре, да тръгваме — каза Тийзъл.

— Къде?

— Където аз кажа — той изпразни чашата си на четири големи глътки и остави 25 цента. — Благодаря, Мърл.

Всички погледи ги проследиха, докато излизаха от заведението.

— Между другото, Мърл — обърна се на излизане Тийзъл, — защо не почистиш дъното на онази кана.

3

Патрулната кола беше спряна отвън.

— Влизай — каза Тийзъл, като опъваше мократа си от пот риза. — Мамка му, доста е топло за 1 октомври. Не знам как стоиш с това яке.

— Аз не се потя.

Тийзъл го изгледа.

— Как не.

Той хвърли цигарата си през решетките на една шахта до бордюра и двамата влязоха в колата. Рамбо наблюдаваше минаващите коли и пешеходци. След полумрака на заведението от силното слънце го заболяха очите. Някакъв човек махна на Тийзъл, той му отвърна, след това потегли и се промуши в една пролука между върволицата коли. Този път караше бързо.

Минаха покрай един железарски магазин, гробище за коли, старци, насядали по пейките с пури в уста, и жени, бутащи детски колички.

— Виж ги тези — каза Тийзъл. — Нямат ум в главата си да изкарат децата на разходка в тази жега.

Рамбо дори не се обърна. Само притвори очи и се облегна назад. Когато ги отвори, колата се движеше бързо нагоре, между двете канари, после излезе на равното, където недораслата царевица клюмаше в нивата и премина покрай табелата с надпис: „ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН“. Тийзъл рязко спря колата на банкета и се обърна:

— А сега да се разберем — каза той — Не искам в града си момче, което изглежда като теб и няма работа. Докато се усетя, цяла шайка твои приятели ще се домъкнат, ще просят храна, може да крадат, да продават наркотици. Даже и така, както си, имам достатъчно основание да те прибера заради главоболията, които ми създаде. Но хайде, от мен да мине, момче като теб може и да сгреши. Разсъдъкът ти явно не е като на възрастен човек, така че този път ще ти простя. Но ако пак се върнеш, така ще ти насиня задника, че ще се чудиш откъде ти е дошло. Сега разбираш ли ме? Ясно ли е?

Рамбо си взе пакета с хамбургерите, спалния чувал и слезе от колата.

— Попитах те нещо — извика Тийзъл през отворената предна врата. — Искам да знам дали разбра, че не трябва да се връщаш повече тук.

— Разбрах — каза Рамбо, като затваряше вратата.

— Тогава, мамка му, изпълнявай!

Тийзъл скочи на газта и колата излетя от банкета на горещия път, хвърляйки чакъл зад гумите. После направи обратен завой, гумите изквичаха и колата запраши към града. Този път клаксонът не изсвири.

Рамбо проследи с поглед колата, докато тя се смали долу между двете канари и когато тя се скри зад завоя, той погледна царевичната нива, след това планините в далечината и бялото слънце в средата на ясното небе. После приседна в канавката, изтегна се във високата прашна трева и отвори пакета с храната. Не беше виждал по-хилави хамбургери. Беше ги поръчал с много лук, а в тях имаше само по една стружка. Резените домати бяха тънки и пожълтели. Хлебчето беше мазно, а месото беше пълно с жили. Докато дъвчеше неохотно, той отвори пластмасовата капачка на чашата с кока кола, отпи, изплакна устата си и преглътна сладникаво-мазната топка, която се получи. Реши да пие колата така, че да му стигне и за двата хамбургера, за да не усеща вкуса им.

Като свърши, сложи чашата и двете мазни хартии от хамбургерите в пакета, драсна клечка кибрит и ги запали. Продължи да държи пакета, като изучаваше пламъците и се мъчеше да изчисли на какво разстояние от тях ще му се наложи да пусне пакета. Огънят опари пръстите му, опърли косъмчетата на ръката му и чак тогава той пусна всичко на тревата и изчака, докато от пакета остана само пепел. След това стъпка пепелта и като се увери, че е напълно изгаснала, я разпръсна. Господи, помисли си той. Вече шест месеца откак се върна от войната, а все още имаше навика да унищожава остатъците от храната си, за да не оставя следи от местоположението си. Той тръсна глава. Не трябваше да се сеща за войната. Начаса си спомни всички останали военни привички: да заспива трудно, да се събужда при най-малкия шум, нуждата да спи на открито, защото като пленник го бяха държали в една дупка и той все още ясно помнеше това.

— Я си мисли за други неща — каза той и чак тогава осъзна, че разговаря сам със себе си. — И сега какво? Кой път да хвана?

Погледна към пътя в посока към града, след това в посока извън града и реши. Преметна спалния чувал през рамо и се запъти отново към Мадисън.

В подножието на хълма, преди самия град, около пътя растяха дървета, наполовина зелени, наполовина червени; червените листа — винаги откъм пътя. „От колите е — помисли си той. — Изгорелите газове ги убиват твърде рано“.

Мъртви животни лежаха тук-там на пътя, вероятно ударени от коли, подпухнали и накацани от мухи под палещото слънце. Най-напред котка с тигрова окраска, сигурно е била разкошна котка, след нея един кокер шпаньол, после заек и накрая една катерица. Това беше също едно от нещата, останали му от войната — да забелязва най-напред мъртвите неща. Не че изпитваше ужас. Просто му беше любопитно по какъв начин са умрели. Отмина ги и като вървеше по дясната страна на пътя, постоянно махаше с ръка, за да стопира. Дрехите му бяха пожълтели от прах, косата и брадата му се бяха сплъстили от мръсотия и всички, които минаваха, го заглеждаха, но никой не спираше. „Тогава защо не си почистиш фасадата? — помисли си той. — Избръсни се и се подстрижи. Облечи свестни дрехи. Така ще ти върви стопът.“ „Защото бръсненето е губене на време, като не се подстригваш, пестиш пари за храна, пък и къде ще се бръснеш, в гората ли? Не може да спиш в гората и същевременно да изглеждаш лъснат като принц.“ „Защо спиш в гората тогава?“ С този въпрос той попадна в омагьосания си кръг и отново се замисли за войната. „Мисли си за друго — каза си той. — Защо не се обърнеш и не си отидеш? Защо отиваш в този град. Той не е нищо особено.“ „Защото имам право сам да реша дали да остана в него или не. Няма да търпя някой друг да взема решение вместо мен.“

„Но това ченге е по-добро от останалите. Изглежда разбрано. Защо му правиш напук? Прави каквото той ти казва.“

„Само защото някой се усмихва, когато ми подава кесия, пълна с лайна, не означава, че трябва да я взема. Пет пари не давам, че се държал по-любезно. Важното е какво прави.“

„Но ти наистина изглеждаш малко кофти, като човек който може да направи някоя щуротия. Той има право.“

„И аз имам право. Това ми се случва вече в 15 града. Този ще бъде последният. Няма да се оставя да ме ебават повече.“

„Ами разбери се с него, почисти се малко. Или нарочно си търсиш белята. Иска ти се да пораздвижиш малко обстановката, а? Да му покажеш някои от твоите специалитети.“

„Не ми трябва да се разбирам с него или с когото и да било. След всичко, което съм преживял, имам право да не давам обяснения.“

„Поне му покажи медала си, кажи му как си го заслужил.“

Беше твърде мъчно за измъкване от омагьосания кръг. Той отново беше на война.

4

Тийзъл го очакваше. Още щом го подмина, той започна да го гледа в огледалото за обратно виждане — мъничка, ясно откроена фигура. Момчето не помръдваше. Просто стоеше край пътя, там, където го остави първия път, гледаше след колата, смаляваше се все повече и повече и продължаваше да гледа след колата.

„Каква игра играеш, момче? — помисли си Тийзъл. — Хайде, чупка, хващай пътя.“

Но момчето не си тръгна. Продължаваше да си стои там и да се смалява в огледалото, загледан след колата. След това пътят рязко се спусна надолу между двете канари и Тийзъл не можеше вече да го вижда.

„Господи, ами че ти имаш намерение да се върнеш пак, нали? — изведнъж се досети той и се изсмя, тръскайки глава. — Съвсем сериозно намерение имаш.“

Той зави в една пряка и продължи нататък покрай редиците сиви дървени къщи. После отби по една алея, настлана с чакъл, даде назад и спря така, че колата да бъде обърната към главния път, по който току-що беше дошъл. След това се облегна на кормилото и запали цигара.

Лицето на момчето. То съвсем сериозно възнамеряваше да се върне. Тийзъл не можеше да разбере това.

От мястото, където беше паркирал, той можеше да вижда всичко, което ставаше на главния път. Движението не беше много оживено. В понеделник винаги беше така. Нямаше начин поради минаващите коли да не забележи момчето, дори ако то вървеше по тротоара от отсрещната страна на пътя.

И Тийзъл наблюдаваше. Улицата, на която се намираше той, образуваше с главния път буквата Т. Коли и камиони се движеха в двете посоки по главния път, от отсрещната му страна имаше тротоар, зад него бе потокът, който течеше успоредно на пътя, а отвъд него беше старият Дворец на танците в Мадисън. Неговата съдба беше предопределена миналия месец. Тийзъл си спомни как като ученик в гимназията работеше там в петък и събота вечер, като паркираше колите на посетителите. Хоуги Кармайкъл веднъж без малко да свири там, но собствениците не бяха в състояние да му осигурят исканата от него сума. Къде е момчето?

„А може би няма да дойде. Може наистина да си е тръгнало.“

„Видях очите му. Ще се върне, няма как.“

Тийзъл дръпна силно от цигарата си и погледна към планините в зелено и кафяво, които се извисяваха съвсем наблизо. Внезапно от там повя хладен вятър с дъх на сухи листа, после стихна.

— Централа, тук Тийзъл — изрече той в микрофона на радиостанцията. — Донесоха ли пощата?

Както винаги Шингълтън, дежурният от дневната смяна, отговори бързо с глас, пукащ от статичното електричество:

— Донесоха я, шефе. Вече я прехвърлих. Нищо от жена ти, за съжаление.

— Ами от адвоката? Или пък нещо от Калифорния, на което може да е забравила да сложи името си на плика.

— И това проверих, шефе. Нищо, съжалявам.

— Нещо важно, за което аз трябва да знам?

— Само един изгорял светофар, но аз се обадих на службата да го поправят.

— Ако това е всичко, ще се прибера след няколко минути.

Ама и това момче, дето го караше да чака тук. Искаше му се да се върне в участъка и да й се обади. Днес ставаха три седмици, откак замина и обеща да пише най-късно до днес, а ето че нямаше нищо. Вече не мислеше да държи на обещанието си да не й се обажда. Ще й се обади. Може би е премислила всичко отново и е променила решението си.

Той обаче се съмняваше.

Запали втора цигара и погледна встрани. Няколко жени бяха излезли пред къщите си и го гледаха, любопитни да разберат какво става. Стига толкова, реши той. Хвърли цигарата през прозореца, запали колата и подкара към главния път, за да види къде се бе дянало това момче. Нямаше го наоколо. Ами да. Заминало си е, махнало се е, а оня поглед е бил само за да ме накара да си мисля, че ще се върне.

Той се отправи към участъка, за да телефонира, и след три преки, когато изведнъж съзря момчето малко по-напред по левия тротоар, облегнато на парапета до потока, той скочи с всичка сила на спирачката, така че колата след него се заби в неговата.

Човекът в задната кола стоеше като ударен зад кормилото, закрил уста с ръка. Тийзъл отвори вратата, погледна за момент човека и се отправи към мястото, където стоеше момчето, облегнато на парапета.

— Как влезе в града, без да те видя?

— С магия.

— Влизай в колата.

— Не мисля.

— Я помисли по-добре.

Зад ударените коли се беше образувала колона. Шофьорът на задната кола стоеше в средата на пътя, гледаше счупените задни фарове и клатеше глава. Отворената врата на колата на Тийзъл затрудняваше движението в отсрещното платно. Шофьорите надуваха клаксоните. От магазините любопитни клиенти и магазинери бяха подали глави, за да видят какво става.

— Слушай ме добре — каза Тийзъл. — Ще отида да оправя тая каша. Докато свърша — да си в колата.

Те се изгледаха един друг. В следващия миг Тийзъл вече беше при човека, който беше ударил полицейската кола. Човекът все още клатеше глава и гледаше счупеното.

— Свидетелство, документ за осигуровка, документ за собственост, моля — каза Тийзъл, докато затваряше вратата на своята кола.

— Но аз нямах никаква възможност да спра.

— Карахте прекалено близо. Няма значение. Законът гласи, този отзад винаги е виновен. Трябва да се кара на съобразено разстояние, в случай на нещо непредвидено.

— Но…

— Нямам намерение да споря с вас — му каза Тийзъл. — Моля, дайте си документите.

Той погледна към момчето, но момчето, разбира се, го нямаше.

5

Рамбо вървеше по пътя, на открито, за да даде да се разбере, че няма намерение да се крие. На този етап Тийзъл би могъл да се откаже от играта и да го остави на мира. Ако не го стореше, значи той сам си търсеше белята. Рамбо вървеше по левия тротоар и гледаше надолу, към потока — широк, бърз и огрян от слънцето. Отвъд потока се издигаше ярко-жълта и прясно почистена фасада на сграда с балкони над водата и надпис на върха: ИСТОРИЧЕСКИ ХОТЕЛ МАДИСЪН. Рамбо се зачуди, какво толкова историческо има в сграда, която изглежда така, сякаш е била построена миналата година.

Като стигна центъра на града, Рамбо зави наляво по един голям оранжев мост, като плъзгаше ръка по гладкия, топъл, боядисан парапет, докато стигна до средата. Там се спря и се загледа във водата. Следобедът беше горещ, а бързо течащата вода изглеждаше прохладна.

До него на парапета имаше закрепен автомат със стъклен капак, пълен с дъвки. Той извади една монета, понечи да я пусне в процепа, но бързо дръпна ръката си. Беше сбъркал. Автоматът не беше пълен с дъвки. Това, което той взе за парчета дъвка, всъщност се оказа храна за риби. На автомата имаше метална плочка с надпис: ХРАНА ЗА РИБИ. 10 ЦЕНТА. ПРИХОДИТЕ СА ЗА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БАЗАЛТ КАУНТИ. ТРУДЪТ Е ЩАСТИЕ ЗА МЛАДЕЖТА.

„Как пък не — помисли си Рамбо. — Само вдигат лозунги, а после младежта да го духа.“

Той отново се загледа във водата. Не беше минало много време, когато чу зад гърба си стъпки. Беше му ясно кой можеше да е и даже не се обърна.

— Влизай в колата.

Рамбо продължаваше да си гледа във водата.

— Виж тези риби там долу — каза той. — Сигурно са няколко хиляди. Как се казва онази голямата, златната, ей там? Не може да е златна рибка. Те не стават толкова големи.

— Пъстърва паломино — каза гласът зад него. — Влизай в колата.

Рамбо не откъсваше поглед от водата.

— Сигурно е някоя нова разновидност. Никога не съм чувал за нея.

— Ей, момче, на теб говоря. Погледни ме.

Но Рамбо не го погледна.

— Едно време много ходех за риба — каза той, загледан надолу. — Когато бях малък. Но сега в повечето реки няма риба. Или е изловена, или са много замърсени. Градът ли се грижи за тези тук? Затова има толкова много риба.

Наистина, това беше причината. Градът се грижеше за зарибяването на потока, откак Тийзъл се помнеше. Баща му често го водеше да гледат как работниците от рибния развъдник зарибяват реката. Работниците носеха от един камион ведра, пълни с лъскави, цветни като дъгата пъстърви, големи колкото човешка длан, потапяха ги във водата и оставяха рибите да излязат.

— Господи, ти ще ме погледнеш ли? — каза Тийзъл.

Рамбо усети как една ръка го сграбчва за ръкава. Освободи се с рязко движение.

— Долу ръцете — каза той, като продължаваше да гледа във водата. Но ръката го сграбчи отново и този път той се обърна:

— На тебе говоря! — каза той — Долу ръцете!

Тийзъл сви рамене:

— Добре, прави се на мъж, щом искаш. Мене това хич не ме засяга.

Той откачи белезниците от колана си.

— Дай си кунките.

Рамбо не помръдна ръце:

— Сериозно ти говоря. Остави ме намира.

Тийзъл се изсмя:

— Сериозно ми говорел! — каза той през смях. — Сериозно ми говорел! Ти май не загряваш, че и аз ти говоря сериозно. Рано или късно ще влезеш в колата. Единственият въпрос е колко сила да употребя, за да те вкарам.

Той постави лявата си ръка на пистолета и се ухили.

— Хайде, не е кой знае какво да влезеш в колата, нали? Няма да си разваляме спокойствието сега.

Минувачите ги гледаха с любопитство.

— Ти май наистина ще извадиш желязото — каза Рамбо с поглед, прикован в ръката на пистолета. — Изпърво си мислех, че си различен. Но сега виждам, че си като всички смахнати ченгета, с които съм имал работа.

— Опитваш се винаги да бъдеш отгоре — каза Тийзъл. — Никога не съм срещал такъв като теб — спря да се усмихва той и стисна дръжката на пистолета. — Влизай!

„Е, това вече преля чашата“ — реши Рамбо. Един от тях трябваше да отстъпи или Тийзъл щеше да пострада. Здравата. Не откъсваше поглед от ръката на Тийзъл върху пистолета и си мислеше: „Тъпо ченге, преди да си извадил пищова, ще ти строша ръцете и краката. Ще ти направя адамовата ябълка на кайма и ще те хвърля от моста. Тогава рибите наистина добре ще си хапнат.“

„Не си струва — каза си той внезапно, — не си струва.“ След като си представи всичко, което можеше да направи на Тийзъл, той успя да овладее гнева си и да се успокои. Никога преди не беше се овладявал и мисълта за това, че сега успя, го накара да се почувства по-добре. Само преди шест месеца, когато се възстановяваше в болницата, не беше в състояние изобщо да се владее. В един бар във Филаделфия някакъв симпатяга се опитваше да го избута от мястото му, за да вижда по-добре как стриптизьорката си събува гащичките и той му смачка физиономията. Месец по-късно, в Питсбърг, той преряза гърлото на един огромен негър, който се беше нахвърлил с нож срещу него, докато спеше една нощ край езерото в един парк. Приятелят на негъра се опита да избяга, но Рамбо го гони из целия парк и най-накрая го хвана, докато оня се мъчеше да запали колата си. Не, не си заслужава сега, каза си той. Сега си по-добре. Беше негов ред да се усмихне:

— Добре, хайде да се повозим пак — каза той на Тийзъл. — Но не виждам смисъл. Пак ще се върна в града.

6

Полицейският участък се помещаваше в едно старо училище. „На всичкото отгоре са го боядисали червено“ — помисли си Рамбо, докато Тийзъл паркираше колата. Искаше му се да запита Тийзъл дали това не е някаква шега, но сам знаеше, че тук не се шегуват и съвсем сериозно се замисли дали да не се опита да поговори с Тийзъл и да му обясни всичко.

„Защо ти трябваше това. Този град изобщо не те интересува. Ако Тийзъл не беше се заял с теб, щеше да си продължиш по пътя.“

Не е там работата. Циментовите стъпала към вратата на участъка изглеждаха нови, лъскавата алуминиева врата положително беше чисто нова, вътре имаше една светла, бяла стая, заемаща цялата ширина на сградата и половината от дължината. Миришеше на терпентин. В стаята имаше наредени бюра, но само две от тях бяха заети от един полицай, който пишеше нещо на машина, и от друг, който говореше нещо по радиостанцията до стената. И двамата прекъснаха заниманията си, като го видяха, и Рамбо се приготви за неизбежните подигравки.

— Ей това се вика отрепка — каза човекът зад пишещата машина.

Нямаше начин да се избегне тази част.

— Да, бе, — каза Рамбо — а сега трябва да кажеш: „Какво си ти, мъжко или женско?“ И после: „Ако си толкова беден, че нямаш пари да се окъпеш и подстрижеш, да ти съберем малко помощи.“

— Не го задържах заради външния му вид, а заради устата му — каза Тийзъл. — Шингълтън, нещо ново за мен? — обърна се той към човека до радиостанцията.

Дори и седнал си личеше, че е висок и як. Имаше почти квадратно лице, добре оформени бакенбарди, стигащи малко под ушите му.

— Кой се занимава с това? Една открадната кола — каза той.

— Уорд.

— Добре — каза Тийзъл и се обърна към Рамбо. — Хайде да те видим тебе.

Пресякоха стаята и минаха по един коридор в задната част на сградата. От отворените врати по коридора се чуваха стъпки и гласове — повечето от чиновници и от останалите полицаи. Коридорът беше ослепително бял, миришеше още по-силно на терпентин и в дъното, под една мръснозелена, небоядисана още част от тавана, имаше скеле. Рамбо прочете табелката, оставена на скелето: БЯЛАТА БОЯ СВЪРШИ. ЩЕ ПОЛУЧИМ УТРЕ. ЩЕ ПОЛУЧИМ СЪЩО И СИНЯ — ЗА ЧЕРВЕНАТА ФАСАДА ОТВЪН.

След това Тийзъл отвори вратата на една канцелария в дъното на коридора и Рамбо за момент се стъписа.

„Абсолютно сигурен ли си, че искаш да продължиш по-нататък с това? — запита се той. — Все още не е късно да се опиташ да поговориш спокойно и да се разбереш с ченгето.“

„Да поговоря за какво? Не съм направил нищо лошо.“

— Хайде, влизай — каза Тийзъл, — ти си го търсеше.

Сгреши, като не влезе вътре, без да се спира. Стъписването му можеше да се изтълкува като страх, а той не искаше това. Ако пък влезеше сега, след като Тийзъл му бе заповядал, това можеше да се изтълкува като подчинение, а това му беше еднакво неприятно. Влезе, преди Тийзъл да успее да повтори заповедта.

Таванът на стаята беше толкова нисък и той се чувстваше толкова притиснат, че му се прииска да се наведе, но си наложи да не го прави. Подът беше застлан с килим, който беше зелен и толкова износен, че приличаше на трева, подстригана съвсем ниско до пръстта. Отляво, зад едно бюро, имаше шкаф с оръжие. Вниманието му се прикова от един 44 калибров „Магнум“, за който помнеше от тренировките в специалния лагер — най-мощния пистолет в света, в състояние да пробие стомана с дебелина 5 инча или с един изстрел да просне слон, но с толкова силен откат, че самият той не обичаше да го използува.

— Седни на пейката, приятел — каза Тийзъл. — Хайде да ти запишем името.

— Пиши ме „приятел“ — каза Рамбо. Пейката беше поставена до дясната стена. Той подпря спалния чувал на нея и седна, изправен и напрегнат.

— Вече не се майтапим, момче. Кажи си името.

— Викат ми „момче“. И ти можеш да ми викаш така, ако искаш.

— Ще ти викам — каза Тийзъл, — обаче още малко и ще започна да ти викам всички гадни имена, които ми дойдат на ум.

7

Момчето се оказа по-твърдоглаво, отколкото Тийзъл предполагаше. Искаше му се да свърши с него по-скоро, за да телефонира. Часът беше вече четири и половина, и като пресметна разликата във времето, изчисли, че в Калифорния сега е три и половина… два и половина… един и половина. По това време тя сигурно нямаше да си е у дома, при сестра си. Може би беше излязла на обяд с някого. „С кого ли?“ — зачуди се той. „Къде?“ Точно затова той се бавеше с момчето — защото нямаше търпение да й се обади, но не искаше личните му неприятности да пречат на работата му. Личният живот си е за в къщи. Ако проблемите ти те карат да си припрян в работата, трябва да си наложиш по-бавно темпо и да я свършиш изключително добре.

В този случай това правило работеше много добре. Момчето отказваше да си даде името, а единствената причина хората да не си казват имената е, когато крият нещо и се страхуват да не бъдат проверени в полицейските картотеки. Може би това момче не беше просто един вироглав хлапак.

Е, добре, той нямаше да претупа тази работа. Седна на ръба на бюрото срещу момчето на пейката и спокойно запали цигара.

— Искаш ли да запалиш? — попита той момчето.

— Не пуша.

Тийзъл кимна и бавно дръпна от цигарата.

— Хайде да опитаме отново. Как се казваш?

— Не е твоя работа.

„Господи“ — помисли си Тийзъл. Той сподави гнева си, стана от бюрото и направи няколко крачки към момчето. „Полека — каза си той. — Действай спокойно.“

— Ти не каза това. Не вярвам на това, което чух.

— Много добре ме чу. Моето име си е моя работа. Нямам никакви основания да го правя и твоя.

— Говориш с началника на полицията.

— Това не е толкова важно за мен.

— Това е най-важното нещо на света — каза той и отново изчака гнева си да стихне. После каза тихо — Дай си портфейла.

— Нямам.

— Някакви лични документи.

— Също нямам.

— Нямаш ли шофьорска книжка, или карта за социална осигуровка, или военна книжка, или свидетелство за раждане, или…

— Нямам — прекъсна го момчето.

— Я не ме занасяй. Извади си документите.

Сега момчето даже не го и погледна. Беше се обърнало към шкафа с оръжията и сочеше към медала, закачен над наградите за отлична стрелба.

— „Кръст за изключителни заслуги“. Май здравата си ги пердашил в Корея.

— Стига толкова — каза Тийзъл. — Стани!

Това беше вторият по степен медал, който можеше да се заслужи. Беше над „Бронзовата звезда“, „Сребърната звезда“, „Пурпурното сърце“, „Медал за заслуги в авиацията“ и медала „За изключителни заслуги“. Само „Медалът на честта“, присъждан от Конгреса, стоеше по-високо от него.

„На сержанта от морската пехота Уилфред Лоуган Тийзъл. За изключителна храброст, проявена в бой с врага — гласеше грамотата — по време на кампанията при язовира Чой Син. Шести декември, 1950 година.“ Тогава беше двадесетгодишен и нямаше намерение да позволи на един хлапак, който беше горе-долу на тази възраст, да му се подиграва:

— Стани! Писна ми да ти повтарям всичко по два пъти. Стани и си изпразни джобовете!

Момчето сви рамене и бавно се надигна. Обърна един по един джобовете на джинсите си. Бяха празни.

— Забрави джобовете на якето.

— Прав си.

Като ги обърна, той извади два долара и двадесет и три цента и един кибрит.

— Защо ти е кибрита? — попита Тийзъл. — Нали каза, че не пушиш?

— Паля си огън, за да си приготвя нещо.

— Нали не работиш и нямаш пари. Откъде вземаш храна, за да си готвиш?

— Какво очакваш да кажа? Че крада ли?

Тийзъл погледна към спалния чувал на момчето, подпрян на пейката, и си помисли, че документите му може да са там. Развърза го, хвърли го на пода и го разгъна. Вътре имаше чиста риза и четка за зъби. Когато започна да опипва ризата, момчето каза:

— Ей, ако знаеш колко време съм я гладил тая риза. Внимавай да не я измачкаш.

Изведнъж Тийзъл усети, че започва да му писва. Натисна бутона на бюрото си:

— Шингълтън, нали видя момчето, което доведох? Искам да се обадиш на щатската полиция и да дадеш описанието му. Кажи им, че данните за него ми трябват колкото се може по-бързо. И да не забравя, провери дали отговаря на някое от описанията в нашата картотека. Не работи, няма пари, но изглежда добре нахранен. Искам да знам защо.

— Ти май сериозно си се захванал с това — каза момчето.

— Не е вярно, ти си го просиш.

8

В стаята на мировия съдия имаше климатична инсталация. Тя тихо жужеше в ъгъла на стаята и само от време на време изтракваше силно. От нея в кабинета беше толкова студено, че Рамбо започна да трепери. Човекът зад бюрото беше навлякъл голяма синя жилетка. На табелката на вратата пишеше, че се казва Добзин. Дъвчеше тютюн, но когато Рамбо влезе, той го изгледа и спря да дъвче.

— Я виж ти — каза той и се отблъсна от бюрото заедно с въртящия се стол, на който седеше. — Когато ми се обади, Уил, трябваше да ми кажеш, че циркът е пристигнал в града.

Винаги ставаше така, винаги някаква подигравка. Работата ставаше дебела и той знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и че те можеха да му създадат много неприятности, ако не го направеше. Но ето че отново хвърляха лайна по него, без да им пука, и той нямаше да им се остави.

— Слушай, синко — каза Добзин, — искам нещо да те питам.

Лицето му беше много кръгло. Когато говореше, слагаше тютюна под едната си буза и тази част на лицето му силно се издуваше.

— Гледам по телевизията — младежи демонстрират, създават безредици и…

— Аз нищо не демонстрирам.

— Искам да те питам, тази коса не те ли сърби на врата?

Винаги питат едно и също.

— Отначало сърбеше.

Добзин си почеса лакътя и се замисли над отговора.

— Да. Като си помисля, човек свиква с всичко, ако си постави цел. Ами брадата? Не те ли сърби в тая жега?

— От време на време.

— Тогава за какъв дявол си я пуснал?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

— Мене пък ме боли задникът и не трябва да си го бърша — обади се Тийзъл от вратата.

— По-полека, Уил, момчето може и да казва истината.

Рамбо не се стърпя:

— Не казвам истината.

— Тогава защо ги наприказва тия?

— Писнало ми е да ме питат защо съм си пуснал брада.

— ЗАЩО си пусна брада?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

Добзин погледна така, сякаш му бяха ударили шамар. Климатичната инсталация жужеше и тракаше.

— Гледай ти — каза той тихо, като изговаряше внимателно всяка дума. — Сам се набутах, нали Уил? Едно на нула, момче — опита се да се изсмее той. — Направо се набутах. Набутах се и това е. Да-а… — и той задъвка тютюна си. — И какво е обвинението, Уил?

— Две са. Скитничество и оказване на съпротива при арест. Но тези са само да го позадържа, докато разбера не го ли търсят някъде. Предполагам, че е извършил кражба в някой щат.

— Да видим първо скитничеството. Признаваш ли се за виновен, синко?

Рамбо каза, че не се признава.

— Имаш ли работа? Имаш ли у себе си повече от десет долара?

Рамбо каза, че няма.

— Е, тогава няма спасение, синко. Скитник си. Това прави пет дни затвор или 50 долара глоба. Кое да бъде?

— Току що казах, че нямам даже и 10 долара, така че, мамка му, откъде да намеря 50?

— Това е съд — каза Добзин, като рязко се наведе напред от стола си. — Няма да позволя непристоен език в моя съд. Още един път и ще те осъдя за неуважение към съда — той постоя така приведен напред за малко, после се отпусна назад в стола си и отново започна да дъвче замислен. — И без това не виждам как мога да отмина поведението ти, докато те съдя. Да видим сега съпротивата.

— Невинен.

— Не съм те питал още. Изчакай, докато те запитам. Разкажи как оказа съпротива, Уил?

— Взех го на стоп, направих му услуга, като го закарах извън града. Сметнах, че ще е най-добре за всички, ако си продължи по пътя.

Тийзъл облегна единия си крак на скърцащия парапет, който отделяше кабинета от мястото за изчакване до вратата.

— Но той се върна.

— Нямам ли право?

— Аз отново го закарах извън града и той пак се върна, а когато му казах да влезе в колата, той отказа. Накрая трябваше да го предупредя, че ще употребя сила, за да ме послуша.

— Да не мислиш, че съм влязъл, защото ме е страх от теб?

— Не си казва и името.

— Че защо да го казвам?

— Твърди, че няма документи.

— Притрябвали са ми.

— Вижте какво, не мога да седя тук цяла вечер и да ви слушам да се карате кое как е било — каза Добзин. — Жена ми е болна, аз трябваше да си бъда в къщи в пет часа, за да сготвя вечеря за децата. Вече закъснях. Тридесет дни затвор или двеста долара глоба. Кое да бъде, синко?

— Двеста долара? Боже Господи, нали казах, че нямам даже и десет!

— Тогава тридесет и пет дни затвор — каза Добзин и стана от стола, като разкопчаваше жилетката си. — Щях да отменя петте дена за скитничество, но държанието ти е непоносимо. Трябва да вървя. Закъснявам.

Климатичната инсталация сега повече тракаше, отколкото жужеше, и Рамбо вече не знаеше дали трепери от студ или от гняв.

— Ей, Добзин! — извика той, докато съдията минаваше покрай него. — Все още чакам да ме запиташ дали се признавам за виновен в оказване на съпротива при арест.

9

Вратите от двете страни на коридора сега бяха затворени. Той мина покрай бояджийското скеле в края на коридора и се отправи към канцеларията на Тийзъл.

— Не, този път оттук — каза Тийзъл, сочейки последната врата вдясно. Вратичката имаше малко прозорче с решетки. Тийзъл протегна ключа, за да отключи, но забеляза, че тя беше открехната на около четвърт инч. Клатейки възмутено глава, той бутна вратата и даде знак на Рамбо да слезе по една стълба с железни перила и циментови стъпала. На тавана имаше луминесцентно осветление. Тийзъл влезе след Рамбо, заключи вратата и те заслизаха надолу. Стъпките им кънтяха по циментовото стълбище.

Рамбо чу шума от водата преди да стигнат мазето. Циментовият под беше мокър и отразяваше луминесцентните лампи, а малко по-нататък един кльощав полицай миеше с маркуч пода на една килия. Водата минаваше през решетките и се стичаше в канала. Като видя Тийзъл и Рамбо, полицаят затвори крана на маркуча. Струята описа широка дъга и изведнъж пресекна.

— Голт — отекна гласът на Тийзъл, — защо вратата горе отново е отключена?

— Ами аз… Нали нямаше повече затворници. Последния го пуснах тази сутрин, след като се събуди.

— Няма значение, че няма затворници. Ако свикнеш да оставяш вратата отключена, когато няма никой, можеш да я забравиш, когато има затворници. Така че заключвай вратата, независимо дали има или няма. Съжалявам, че трябва да ти кажа това, но, въпреки че ти е трудно да свикнеш с новата работа, ако не се научиш да бъдеш по-предпазлив, ще трябва да си намеря някой друг.

Рамбо трепереше от студ, беше му студено както в кабинета на Добзин. Лампите на тавана почти опираха в главата му. Въпреки това му се струваше, че е тъмно. Желязо и цимент. Господи, не трябваше да се оставя на Тийзъл да го доведе тук. Още на идване от съда трябваше да се отскубне от Тийзъл и да избяга. Всичко останало, даже и това, да бъде преследван, му се струваше по-леко от тридесет и петте дена в тази дупка.

„Какво друго очакваше? — каза си той. — Сам си го изпроси. Като не искаш да отстъпиш!“

„Разбира се, че няма да отстъпя. И сега смятам така. Това, че ще ме заключат тук, не означава, че ще им се дам. Ще се боря, доколкото мога. Тийзъл ще е доволен, че ще се отърве от мен, когато му дойде времето.“

„Значи ще се бориш. Бори се. Ще станеш за смях. Погледни се. Ти трепериш. Нали се сещаш за какво ти напомня това място. Два дни в тази тясна килия и ще напълниш гащите.“

— Не мога да остана тук, разбери — чу се той да казва. — Мокро е. Не мога да стоя някъде, където има вода.

„Дупката“ — мислеше той с настръхнала коса. Бамбуковата решетка отгоре. Водата, която се просмукваше от ронещите се стени и купчината кал, върху която трябваше да спи.

„Разкажи му, за Бога!“

„Глупости, значи да му се молиш, така ли?“

Разбира се, сега, когато беше вече късно, на момчето му дойде умът и се опитваше да се разбере с него. Тийзъл не можеше да проумее защо момчето направи всичко възможно да стигне до тук.

— Ти бъди благодарен, че е само мокро — каза му той, — че измиваме мръсотията. В края на седмицата тук пренощуват няколко пияници, които повръщат по стените и навсякъде и в понеделник тук е кочина.

Той хвърли един поглед към килиите. С водата по пода те блестяха от чистота.

— Може и да си забравил вратата горе, Голт — каза Тийзъл, — но положително си свършил добра работа в килиите. Направи ми една услуга. Върви горе и донеси спално бельо и дрехи за това момче. Ей ти — обърна се той към момчето, — мисля, че средната килия ще е добре. Влез вътре и си събуй обувките, панталона и якето. Остани по чорапи, гащета и пуловер. Махни, ако имаш някои скъпоценности, верижки, часовник… Голт, какво гледаш?

— Нищо.

— Аз къде те пратих?

— Просто гледах. Отивам — и той забърза нагоре по стълбите.

— Няма ли пак да му напомниш да заключи вратата — каза момчето.

— Няма нужда.

Тийзъл изчака, докато чуе шума от отключването на вратата, след това от заключването, когато Голт излезе.

— Започвай с обувките — каза той на момчето. Момчето, обаче първо съблече якето. Друго не беше и очаквал.

— Пак започваш. Казах, първо обувките.

— Подът е мокър.

— И ти казах да влезеш вътре.

— Няма да вляза, докато не се наложи.

Той сгъна якето си, погледна намръщено водата на пода и го сложи на стълбите. До него постави обувките си, събу джинсите си, сгъна ги и ги сложи върху якето.

— Какъв е този голям белег над лявото ти коляно? — попита Тийзъл. — От какво е?

Момчето не отговори.

— Прилича на белег от куршум — каза Тийзъл. — Откъде го имаш?

— Чорапите ми се измокриха.

— Тогава ги събуй.

Тийзъл трябваше да се дръпне, за да не бъде ударен от чорапите.

— А сега си свали пуловера — каза той.

— Защо? Да не би още да търсиш личната ми карта.

— Да кажем, че искам да ти направя щателен оглед. Може да криеш нещо под мишниците си.

— Какво? Наркотици? Марихуана?

— Кой знае? Случва се.

— Не на мене, обаче. Отдавна съм се отказал от това. Мамка му, това е противозаконно.

— Много смешно. Събличай пуловера.

За първи път момчето изпълни каквото му казаха. Колкото можеше но бавно, разбира се. Мускулите на стомаха му бяха твърди и три прави белега пресичаха гърдите му.

— Тези пък откъде са? — зачуди се Тийзъл. — Белези от нож. Какво си правил ти?

Момчето примижа към светлината, но не отговори. Имаше окосмена част на гърдите с формата на голям триъгълник. Два от белезите го пресичаха.

— Вдигни си ръцете и се обърни — каза Тийзъл.

— Това необходимо ли е?

— Ако имаше по-бърз начин да те претърся, бъди сигурен, че щях да го знам. Обърни се.

По гърба на момчето имаше десетки малки белези с назъбени краища.

— Господи, какво става тук? — попита Тийзъл. — Това са следи от камшик. Кой те е бил с камшик?

Момчето отново не отговори.

— Докладът на щатската полиция за тебе ще е много интересен.

Той се поколеба — идваше оная част, която той никак не обичаше.

— Хайде, свали си гащетата.

Момчето го погледна и остана така.

— Не ме гледай като ученичка — каза той, макар че и на него не му беше приятно. — Всички трябва да минат през това и всички си остават девствени накрая. Просто си свали гащетата. Стига толкова. До коленете е достатъчно. Нямам намерение да гледам повече от онова, което се налага. Хвани се ей там. Искам да видя дали няма нещо скрито. Не с двете ръце, само с една. С върха на пръстите.

Като гледаше да не се приближава много, Тийзъл се наведе и огледа слабините на момчето от няколко места. Тестисите му бяха твърди и високо разположени. Сега идваше най-неприятното. Можеше да прехвърли тази работа на Голт, но не обичаше друг да му върши работата.

— Обърни се и се наведи напред.

Момчето го погледна крайно учудено.

— Тия педерастки номера ги предавай на някой друг. Аз няма повече да търпя това.

— Ще търпиш. Не се интересувам от задника ти, а от това, което може да си скрил там. Прави каквото ти казвам. Разтвори си бузите. Хайде, да не мислиш, че на мене ми харесва. Добре. Знаеш ли, когато работех в Луивил, ми се случи един задържан, който беше си напъхал в задника триинчов нож в кожена ножница. И досега не мога да проумея как е седял.

Горе Голт отваряше вратата.

— Добре, чист си — каза Тийзъл. — Можеш да си вдигнеш гащетата.

Тийзъл чу Голт да затваря и да заключва вратата горе, след това се появи самият Голт, като тътреше обувки по циментовото стълбище. Носеше в ръце избелял джинсов гащеризон, тънък дюшек, гумиран чаршаф и сиво одеяло. Погледна момчето, застанало пред него по гащета, и каза на Тийзъл:

— Уорд току-що се обади за онази открадната кола. Намерили я в каменната кариера на север от тук.

— Кажи му да не мърда от там, а Шингълтън да се обади на щатската полиция да изпратят екип за снемане на отпечатъци.

— Той вече се е обадил.

Голт влезе в килията и момчето го последва, като шляпаше с боси крака по водата на пода.

— Чакай — каза му Тийзъл.

— Ще ми кажеш ли най-после какво точно искаш? Първо ми казваш да вляза. Сега пък не искаш да влизам. Кажи ми, когато вземеш окончателно решение.

— Искам да отидеш до оня душ ей там, в дъното. Искам да се съблечеш и хубаво да се изкъпеш, преди да облечеш тази чиста униформа. И добре си измий косата. Искам да е чиста, когато я пипам.

— Как така, да я пипаш.

— Трябва да те подстрижем.

— Какви ги говориш? Няма да ме подстригваш. И изобщо да не си се приближил до косата ми.

— Нали ти казах, че всички минават през това. Всички, от крадците на коли до пияниците, ги претърсваме по този начин, изкъпват се и, ако имат дълга коса, ги подстригваме. Дюшекът, на който ще спиш, е чист и не искам след тебе да е пълен с кърлежи и бълхи, домъкнати от местата, където си спал.

— Няма да ме подстригваш.

— Още малко усилие от твоя страна и ще мога да ти уредя още 35 дни тук. Сам си го изпроси. Да не би да искаш още? Защо не бъдеш разумен и по този начин да улесниш нещата и за двама ни. Голт, върви горе и донеси ножици, крем за бръснене и бръснач.

— Съгласен съм само за душа.

— И това е нещо. Да вършим нещата едно по едно.

Когато момчето се запъти към душа, Тийзъл отново видя белезите от камшик но гърба му. Наближаваше шест часа. Докладът на щатската полиция щеше скоро да пристигне.

Като се сети за часа, той отброи три часа назад, за да получи часа в Калифорния и се зачуди дали да се обади. Ако тя си беше променила решението, досега щеше да се е обадила. Така че ако той се обадеше, само щеше да увеличи напрежението и да я отблъсне още повече.

Въпреки това трябваше да опита. Може би по-късно, след като свършеше с момчето, можеше да й позвъни и да поговорят, без да споменава нищо за развода.

„Кого заблуждаваш? Още щом и се обадиш ще я попиташ дали не е променила намерението си.“

Момчето пусна душа.

10

Дупката беше дълбока 10 фута, а на ширина едва го побираше да седне с протегнати крака. Понякога вечер те идваха и го наблюдаваха на светлината на електрически фенерчета през бамбуковата решетка. Малко след изгрев слънце те махаха решетката, вдигаха го и го пускаха да им върши черната работа. Това беше същият лагер в джунглата, в който го бяха измъчвали, същите колиби с покриви от листа и същите зелени планини. По някаква неизвестна за него причина те се бяха погрижили за раните му, докато беше в безсъзнание — разрезите на гърдите му, причинени от ножа, който офицерът прокарваше по тях, докато ножът опреше в ребрата му; разкъсванията по гърба от камшика, с който офицерът го беше бил. Камшикът. Кракът му се беше инфектирал, но когато те откриха огън по неговата част и го заловиха, костта не беше засегната — само мускулът на бедрото — и той можеше да се движи с подскачане.

Сега вече не го разпитваха, не го заплашваха, дори не му говореха. Само с жестове му показваха какво трябва да прави — да изхвърля помията, да чисти клозета, да кладе огън. Струваше му се, че тяхното мълчание беше един вид наказание затова, че се преструваше, че не разбира езика им.

А нощем, в дупката си, дочуваше техните разговори и от това, което успяваше да разбере, изпитваше задоволство, че дори и в безсъзнание не им беше казал нищо от това, което искаха да знаят. След засадата и пленяването му останалите от неговата част навярно бяха продължили към целта си, защото той ги чу да говорят за взривени фабрики и за това, че този лагер беше един от многото в планината, предназначен за борба срещу американските специални части.

Скоро започнаха да го карат да върши повече и по-тежка работа, хранеха го по-малко, караха го да работи много и да спи по-малко. Започна да му става ясно. Твърде много време беше изминало, за да може да се ориентира къде би могла да се намира неговата част. Тъй като не можеше да им даде информация, те бяха излекували раните му, за да могат просто да си поиграят с него още малко и да разберат колко би могъл да издържи на тази работа, преди тя да го е убила.

Е, добре, имаше да чакат. Това, което те му правеха, не беше кой знае колко по-различно от изпитанията, на които го бяха подлагали неговите инструктори. Школата на специалните сили, петте мили, които трябваше да пробягва всяка сутрин преди закуска, десетте мили след закуска, при които ти се иска да повърнеш всичко, но въпреки това не нарушаваш строя, защото наказанието е още 10 мили за всеки, който излезе от строя, за да повръща. Изкачваш високата кула, изкрещяваш личния си номер, за да го чуе инструкторът по парашутизъм, скачаш със свити крака, ходилата прибрани, лактите долепени до тялото, крещиш отново: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, докато падаш, стомахът ти идва в гърлото и точно преди да тупнеш на земята, еластичните ремъци те издърпват рязко нагоре. Трийсет лицеви опори за всяка малка грешка, плюс още една, по време на която изкрещяваш: „За десантчиците!“ Още трийсет лицеви опори, ако не си извикал достатъчно високо, плюс още една „За десантчиците!“ В столовата, в тоалетната, навсякъде офицерите извикваха внезапно: „Действай“ и той трябваше да застане в поза за скок и да крещи: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, след това да застане мирно, докато го освободят, и накрая да извика: „Слушам, сър!“, като се отдалечи на бегом, викайки: „Раз-два, раз-два, раз-два!“ Дневни скокове над гора, нощни скокове в блата, след което престояваше там по една седмица, само с един нож. Изучаване на оръжия, екипировка, разузнаване, разпит, ръкопашен бой. Едно поле с говеда, той и другите школници с ножове. Черва и карантии, разпръснати из полето, животните все още живи и ревящи. Изтърбушени трупове и заповед да влезеш в някой от тях, да го обвиеш около себе си и целият да се накиснеш в кръвта. Това беше ползата да бъдеш „Зелена барета“. Той можеше да понесе всякакви изпитания. Но с всеки изминат ден в лагера той все повече отслабваше и накрая започна да се страхува, че силите му съвсем ще го напуснат. Още работа, още по-тежка работа, по-малко храна, по-малко сън. Всичко му изглеждаше сиво и замъглено, препъваше се, стенеше и говореше сам на себе си. Веднъж го оставиха три дни без храна, след това хвърлиха една змия в дупката му. Тя се гърчеше в калта на дъното и те видяха как той и откъсна главата и изяде тялото сурово. Стомахът му успя да задържи малко от нея. Едва по-късно, след няколко минути или след няколко дни — беше изгубил представа за времето — той се сети, че може да е била отровна. Тази змия, буболечките, които намираше в дупката си, и някой и друг остатък от храна, който те понякога му подхвърляха, крепяха силите му през следващите няколко дни или седмици — той не можеше да определи. Веднъж, когато влачеше един дънер в джунглата към лагера, му разрешиха да си набере плодове и да яде и до вечерта го хвана дизентерия. Лежеше безчувствен в дупката си, валяше се в собствените си изпражнения и ги чуваше как те си говореха колко глупав е бил, като е ял горски плодове.

Но той не беше глупав. Въпреки състоянието на полусъзнание, разсъдъкът му работеше най-точно от пленяването му до сега. Той нарочно бе направил така, че да се разболее. Беше изял толкова плодове, колкото да предизвика лека форма на дизентерия и когато на следващия ден го изведяха на работа, той щеше да се престори, че има тежки пристъпи и да падне на земята, докато влачи дънерите към лагера. Може би тогава щяха да го оставят на мира за няколко дни. Може би пазачът му щеше да го остави да лежи там и да се върне в лагера за помощ, а през това време той щеше да избяга. Но тогава той разбра, че разсъдъкът му изобщо не работи точно. Беше прекалил с плодовете, спазмите бяха много по-лоши, отколкото очакваше, и пазачът му вероятно щеше да го застреля; дори и да му се отдадеше да избяга, колко ли щеше да издържи и докъде щеше да стигне гладен, полумъртъв и болен. Не помнеше кога точно осъзна всичко това — преди или след бягството. Всичко се беше объркало и изведнъж той се озова сам, пробивайки си път през джунглата, докато не падна в един поток. След това дойде в съзнание, докато пълзеше през някакви папрати нагоре по някакъв склон, изкачи го, просна се на тревата горе на равното, с големи мъки премина през тревата, след това нагоре по друг склон, но когато го изкачи, вече не можа да се изправи, а само пълзеше. „Планинските племена — мислеше си той. — Трябва да стигна до планинските племена.“ Съзнанието му бе заето от тази мисъл.

Някой му даваше да пие. Беше сигурен, че войниците са го хванали и се опита да се съпротивлява, но някой го натискаше надолу и го караше да преглътне. Не бяха войници, не можеше да бъдат — тези го пуснаха и той със залитане тръгна отново през джунглата. Понякога му се струваше, че е отново в дупката и само сънува, че е избягал. Друг път си мислеше, че скача от самолета с останалите от групата, парашутът му не се отваря и планината със страхотна скорост се приближава към него. Събуждаше се сред някакви храсти, откриваше, че бяга, осъзнаваше се проснат по гръб на някоя скала. Когато слънцето залязваше, той се ориентира по него и тръгна на юг. След това се уплаши, че е объркал времето, че е лежал в безсъзнание през нощта, взел е изгрева за залез и е тръгнал в грешна посока — на север, вместо на юг.

Вгледа се продължително в слънцето, забеляза, че то се движи надолу и се успокои. След това дойде нощта и когато не можеше вече да вижда, се строполи на земята.

Дойде в съзнание на сутринта, качен високо между два големи клона на едно дърво. Кога и как бе изпълзял до там, не си спомняше, но ако не беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Сам човек, в безсъзнание, би станал лесна плячка на нощните хищници, които ловуваха в джунглата. Остана на дървото през целия ден, прикривайки се с по-малки клонки, спа, след това бавно яде от изсушеното месо и оризовите питки, които с изненада откри в една торба, направена от дрипите, с които беше облечен, и закачена на врата му. Хората, които го бяха притискали към земята и му даваха да пие, сигурно бяха от някое планинско село. Сигурно те му бяха дали тази храна. Той запази малко от нея за вечерта, когато слезе от дървото и, ориентирайки се по залязващото слънце, продължи на юг. Дали заради вида му бяха решили да му дадат последен шанс?

Продължи да върви само през нощта, като използуваше звездите за ориентир, ядеше корени, кора от дърветата и кресон, който растеше около потоците. Нощем често чуваше войници да минават наблизо, тогава се свиваше в някой шубрак и изчакваше, докато отминат. Понякога треската го оставяше, после пак се връщаше, съзнанието му се помрачаваше още повече и той си въобразяваше, че чува изтракването на затвор на автомат, което го караше да се крие в храстите, докато осъзнае, че изщракването е било от някоя съчка, която той самият беше настъпил.

След две седмици настъпи дъждовният сезон. Валеше така, сякаш никога не е спирало и няма да спре. Кал. Дървесна гнилоч. Дъждът падаше така плътно, че трудно можеше да се диша. Но той вървеше напред, зашеметен от силните дъждовни струи, вбесен от гъстата кал и от мокрите клони, които полепваха по него. Вече не можеше да определи накъде е юг — нощните облаци се разкъсваха за момент и той се ориентираше по някоя звезда, но след малко отново се сгъстяваха и той трябваше да върви слепешката, а когато небето отново се проясняваше, той разбираше, че е сбъркал посоката. Една сутрин откри, че се е движил в кръг и след това започна да пътува само през деня. Беше принуден да върви по-бавно, по-внимателно, за да не го забележат. Когато слънцето беше скрито от облаци, той си поставяше за цел някой далечен планински връх или много високо дърво. И всеки ден дъждът продължаваше да вали без прекъсване.

По едно време излезе от гората, тръгна със залитане из равнината, но някой стреля по него. Той се просна на земята и припълзя до прикритието на дърветата. Още изстрели. Хора, бягащи през тревата.

— Нали ти казах да се обадиш бе, човек! — говореше му някой. — Ако не бях видял, че нямаш оръжие, до сега да съм те опушкал. Мамка му, ставай горе и си кажи името.

Американци. Той избухна в смях. Не можеше да спре. Държаха го в болница около месец, докато премине истерията му. Десантът в Северен Виетнам започна в началото на декември, а сега било началото на май, му казаха те. Не можеше да определи колко време е бил пленник, но от тогава до сега беше изминал разстоянието от мястото на десанта до тази американска база в Южен Виетнам — 390 мили. И това, което го накара да се разсмее, беше, че вероятно от няколко дни се е намирал на американска територия и вероятно някой от войниците, които той чуваше през нощта и от които се криеше, са били американци.

11

Отлагаше излизането от душа доколкото беше възможно. Знаеше, че няма да може да изтърпи, когато Тийзъл дойдеше при него, докоснеше го с ножиците и започнеше да реже косата му. Изпод плющящата върху него вода той видя как Голт изникна неочаквано в дъното на стълбището с ножици, канче с пяна за бръснене и един огромен бръснач. Мускулите на стомаха му се стегнаха. Той с ужас видя как Тийзъл посочи бюрото и стола в дъното на стълбището, каза нещо на Голт, което не можа да чуе поради шума от душа. Голт премести стола пред бюрото, извади няколко вестника от бюрото и ги разстла под стола. Вършеше всичко много бързо. Тийзъл се приближи до душа достатъчно, за да може да го чуе.

— Спри водата — каза той.

Тийзъл приближи още малко.

— Спри водата! — повтори той.

Рамбо продължи да търка ръцете и гърдите си. Сапунът беше голям и жълт и миришеше силно на дезинфектанти. Наведе се и започна да сапунисва краката си. За трети път го правеше. Тийзъл поклати глава и изчезна някъде вляво от душа, където вероятно имаше централен кран, защото след секунда водата спря. Краката и раменете на Рамбо се стегнаха, водата се стичаше от него, падаше в дълбокото метално корито под душа и след малко Тийзъл се показа отново, с кърпа в ръце.

— Няма смисъл да се мъчиш да отлагаш нещата — каза той. — Така само ще настинеш.

Рамбо нямаше избор. Излезе бавно изпод душа. Знаеше, че ако не излезеше сам, Тийзъл щеше да го хване с ръка, а той не искаше Тийзъл да го докосва. Няколко пъти се избърса. От студа и от кърпата кожата на ръцете му настръхна. Тестисите му изглеждаха беззащитни.

— По-полека, ще изтриеш кърпата — каза Тийзъл.

Продължи да се бърше. Тийзъл се пресегна, за да го избута към стола, но Рамбо го избегна и сам тръгна заднишком към стола, като държеше на разстояние пред себе си Тийзъл и Голт. По-нататък всичко се разви много бързо. Първо Тийзъл опря ножиците от едната страна на главата му, клъцна, но въпреки волята си, Рамбо рязко се дръпна.

— Стой мирно — каза Тийзъл, — ако се дръпнеш още веднъж, можеш да се набодеш на ножиците.

После Тийзъл отряза голям кичур коса и Рамбо усети студения и влажен въздух в мазето върху лявото си ухо.

— Ти си бил по-вълнясъл, отколкото предполагах — каза Тийзъл и пусна кичура коса върху разстлания на пода вестник. — Главата ти доста ще олекне след малко.

Вестникът попиваше водата и посивяваше.

После Тийзъл отряза още коса и Рамбо се дръпна отново. Тийзъл отстъпи на една крачка зад него и Рамбо се сви от напрежение, че не може да види какво става зад гърба му. Обърна глава, за да види, но Тийзъл го натисна напред. Рамбо се освободи от ръката му.

Тийзъл отново щракна с ножиците до главата му, Рамбо се дръпна отново, един кичур се закачи на оста на ножиците и силно го оскуба. Повече не можеше да се сдържа. Скочи от стола и се извъртя с лице към Тийзъл.

— Махай се!

— Сядай на стола!

— Няма да ти дам да режеш повече. Ако искаш да ме подстрижеш, извикай тук бръснар!

— Минава 6 часа. По това време бръснарниците са затворени. Няма да облечеш тази униформа, докато не ти подстрижа косата.

— Тогава ще си стоя така!

— Ти ще седнеш на стола! Голт, ти бягай горе и доведи Шингълтън. Достатъчно отстъпки направих. Сега ще му острижем косата толкова бързо, като с ножици за стригане на овце.

Голт с радост тръгна нагоре. Рамбо чу ехото от заключването на вратата в горната част на стълбището. Сега всичко се развиваше още по-бързо. Не искаше да нарани никого, но знаеше, че ще се наложи, усещаше, че гневът му излиза извън контрол. В същия момент един мъж се спусна надолу по стълбите, следван отблизо от Голт. Беше човекът, който седеше до радиостанцията в канцеларията в предната част на сградата. Шингълтън. Изправен, изглеждаше още по-огромен, главата му почти опираше лампите на тавана. Надочните дъги и челюстите му изпъкваха на силната светлина. Той погледна към Рамбо и Рамбо се почувства два пъти по-гол, отколкото беше.

— Какво става? — обърна се Шингълтън към Тийзъл. — Чувам, че имате проблеми.

— Не ние, той — отвърна Тийзъл. — Ти и Голт го дръжте на стола.

Шингълтън се приближи. Голт се поколеба, но и той тръгна към него.

— Не знам какъв точно е проблемът — каза Шингълтън на Рамбо. — Но ще опитам с добро. Ще ти дам право на избор. Сам ли ще дойдеш или аз да те донеса?

— Най-добре изобщо да не ме пипаш — беше решил да запази самообладание. Трябваше да издържи само пет минути на непрестанното докосване на ножиците, после — край и всичко щеше да е наред.

Тръгна към стола, краката му шляпаха във водата и зад него чу Шингълтън да казва:

— Господи, откъде са всички тези белези по гърба ти?

— От войната.

Подведе се. Не трябваше да отговаря.

— А, да, войната. Как не се сетих! В коя армия беше?

Рамбо можеше да го убие само за тези думи.

Но Тийзъл пак щракна с ножиците в косата му и това го стресна. Върху сивия мокър вестник бяха разпиляни кичури мокра коса, някои от тях — нападали по голите крака на Рамбо. Той очакваше, че Тийзъл ще продължи да реже косата му. Стегна се, за да го понесе. Но Тийзъл приближи ножиците до дясното му око, започна да реже брадата му и Рамбо инстинктивно наведе глава наляво.

— Стой мирно! — каза Тийзъл. — Шингълтън, ти и Голт го дръжте да не мърда.

Шингълтън рязко дръпна главата му нагоре, но Рамбо с удар отблъсна ръката му. Тийзъл понечи да отреже още брада, закачи я с ножиците, но нарани бузата му.

— Господи! — отдръпна се той.

Бяха твърде близо. Бяха го натиснали и му се искаше да крещи.

— Спокойно, можем да продължим — каза Тийзъл. — Голт, върви донеси крема за бръснене и бръснача от бюрото.

Рамбо се сви.

— Няма да ме обръснете! Да не си ме приближил с тоя бръснач!

После Голт подаде бръснача на Тийзъл, Рамбо видя как дългото острие блясва на светлината, спомни си как вражеският офицер режеше гърдите му и това реши нещата. Той се отскубна, грабна бръснача, отблъсна ги и застана срещу тях. Бореше се с порива да се нахвърли върху тях. Не тук. Не в скапания им полицейски участък. Единственото му желание беше да не им дава бръснача. Голт беше прибелял, погледът му беше прикован в бръснача и той се мъчеше да извади пистолета си.

— Стой, Голт! — изрева Тийзъл. — Никакви оръжия!

Но Голт продължаваше да се опитва да извади пистолета и накрая, много несръчно, успя. Май наистина беше нов в тая работа — сякаш сам не можеше да повярва, че вдига оръжието с разтреперана ръка, натисна спусъка и в този момент Рамбо прокара бръснача през корема му.

Голт погледна глупаво надолу към чистия дълбок разрез в корема си, кръвта напои ризата му, стече се по панталона му и стомаха и червата му цъфнаха навън както напомпена вътрешна гума цъфва през процепа на скъсаната външна. Той се опита с пръст да ги натъпче отново, но те продължаваха да излизат, кръвта напои панталона му и потече през крачолите по пода, докато той издаваше смешни тънки писукания и се прекатури през стола, който също падна.

Рамбо вече бягаше с пълна сила нагоре но стълбите. Беше погледнал към Тийзъл и Шингълтън. Единият беше при килиите, другият — до стената и той прецени, че са твърде далеч един от друг, за да може да пореже и двамата, преди поне един от тях да е измъкнал пистолета и да е успял да стреля. Още докато завиваше на първата площадка, преполовил стълбището, чу зад себе си първия изстрел и куршумът се сплеска в бетонната плоча на площадката.

Горната половина на стълбището завиваше и вървеше в обратна посока на долната, така че те сега не го виждаха, той бягаше над тях към вратата, водеща към коридора. Под себе си дочу викове и след това бягащи стъпки по първата половина на стълбището. Вратата. Беше забравил за вратата. Тийзъл предупреди Голт изрично да я заключва. Докато бягаше нагоре и се молеше Голт в бързината да се върне с Шингълтън да е забравил да заключи, чу зад себе си: „Стой!“ и звукът, който издава зареждащ се пистолет. Бясно завъртя дръжката на вратата, дръпна я и, слава Тебе Господи, тя се отвори. Тъкмо завиваше зад ъгъла, когато два куршума удариха ослепително бялата стена зад него. Той бутна бояджийското скеле и то се сгромоляса пред вратата: дъски, кутии с боя, стоманени пръти, всичко в безпорядък, препречвайки изхода.

— Какво става тук? — чу той глас в коридора зад себе си, обърна се и видя един изненадан полицай, който зяпаше голия Рамбо и посягаше да измъкне оръжието си. Четири скока напред и Рамбо го цапардоса между очите с ръба на ръката си и същевременно хвана във въздуха пистолета, който оня изтърва при падането си. Отдолу се опитваха да преместят събореното скеле. Рамбо стреля два пъти, чу Тийзъл да вика, надявайки се, че изстрелите ще задържат Тийзъл достатъчно време, докато стигне до изхода.

Успя да го достигне, стреля още веднъж към скелето, преди да изхвърчи навън, гол в следобедната жега. Една възрастна жена на тротоара изпищя. Един мъж с кола намали и се загледа в него. Рамбо прехвърча през стълбите пред участъка, слезе на тротоара, мина покрай пищящата жена и се насочи към един човек в работни дрехи, яхнал мотоциклет. Човекът направи грешка, че намали, за да види по-добре какво става, и докато разбере, че трябва да даде газ, Рамбо вече беше при него и го изхвърли от мотоциклета. Човекът полетя към улицата с главата напред и жълтият му шлем се удари в настилката. Рамбо се метна на мотоциклета с гол задник върху горещата черна седалка и мотоциклетът потегли с рев, докато той изстреля последните три патрона по Тийзъл, който тъкмо се бе подал от вратата на участъка, но се дръпна като видя, че Рамбо се цели в него. Рамбо профуча покрай съда, като криволичеше, за да не даде възможност на Тийзъл да се прицели. Пред него, на ъгъла, имаше хора, които стояха и гледаха, и той се надяваше, че Тийзъл няма да рискува да стреля, за да не удари някой от тях. Зад себе си чу викове, пред себе си — също. Викаха хората, стоящи на ъгъла. Един човек притича от ъгъла, за да го спре, но Рамбо го ритна, зави наляво, почувства се в безопасност за момента и даде пълна газ.

12

Шест изстрела, пресметна Тийзъл. Пистолетът на момчето беше празен. Той изхвърча навън, примижавайки от силното слънце, точно навреме, за да види момчето, което завиваше зад ъгъла, Шингълтън вече се беше прицелил. Тийзъл блъсна надолу ръката му.

— Господи, не виждаш ли всички тези хора?

— Можех да го уцеля!

— Можеше да уцелиш не само него!

Той се втурна обратно в участъка, отваряйки рязко алуминиевата врата, на която сега имаше три дупки от куршуми.

— Влизай тука! Виж Голт и Престън! Извикай лекар!

Втурна се през стаята към радиостанцията, като все още се чудеше на това, че Шингълтън се беше опитал да стреля. Човекът си вършеше толкова добре работата в канцеларията, като винаги предугаждаше какво се иска от него но сега, без опит в тези работи, действаше много глупаво под влияние на паниката.

Вратата се затръшна след Шингълтън, който излезе и се втурна по коридора. Тийзъл натисна едно копче на радиостанцията и заговори бързо в микрофона. Ръцете му трепереха, коремът му беше пълен с нещо топло и рядко.

— Уорд! Къде си, мамка ти? — извика той в микрофона, но Уорд не се обаждаше; след малко се обади. Тийзъл му каза какво се бе случило, като в същия момент обмисляше действията си.

— Той знае, че централният път ще го изведе от града! Движи се в тази посока, на запад! Пресрещни го! Шингълтън влетя от коридора в стаята и едва не събори Тийзъл.

— Голт е мъртъв. Червата му са изтекли — избъбра неразбрано той. Преглътна и се опита да поеме дъх. — Престън е жив. Не знам колко ще издържи. От очите му тече кръв.

— Бързо! Извикай линейка! Лекар!

Тийзъл натисна друго копче на радиостанцията. Ръцете му не преставаха да треперят. В корема му беше още по-топло и по-рядко.

— Щатска полиция — изговори той бързо в микрофона. — Мадисън вика щатската полиция. Тревога!

Никой не отговаряше. Той извика по-високо.

— Не съм глух, Мадисън! — пропука един глас. — Какво става?

— Един затворник избяга. Един полицай е мъртъв — изговори той бързо, като се ужасяваше от мисълта, че трябваше да повтори отново разказа за станалото.

Поиска блокиране на пътищата. Гласът изведнъж стана делови и напрегнат. Шингълтън затвори телефона. Тийзъл дори не го беше чул да набира.

— Линейката идва.

— Избери Орвал Келерман! — Тийзъл отново бутна някакво копче, обади се на друга патрулна кола и я прати след момчето. Шингълтън беше вече набрал номера. Беше се съвзел вече, слава Богу.

— Келерман е навън, на телефона е жена му. Не ми го дава да говоря с него.

Тийзъл взе слушалката:

— Госпожо Келерман, обажда се Уилфред. Трябва ми спешно Орвал.

— Уилфред? — гласът и беше тънък и треперлив. — Каква приятна изненада, Уилфред. Отдавна не сме се чували. — Не можеше ли да говори по-бързо! — Мислихме си да наминем и да ти кажем колко ни е мъчно, че Ана те напусна.

Беше принуден да я прекъсне.

— Госпожо Келерман, трябва да говоря с Орвал. Много е важно!

— Душицо, съжалявам. Той е навън и се занимава с кучетата, а нали знаеш, че не обича да го безпокоят, когато се занимава с тях.

— Извикайте го на телефона, моля ви! Повярвайте, много е важно.

Чуваше дишането й отсреща.

— Добре, ще го извикам, но не мога да обещал, че ще дойде. Нали го знаеш какъв е, когато се занимава с кучетата.

Чу оставянето на слушалката и бързо запали цигара. Петнайсет години откакто беше полицай и никога досега не му беше бягал затворник и не бяха убивали негов колега. Ако момчето му беше под ръка, щеше да смачка лицето му в цимента.

— Защо му трябваше да го прави това? — каза той на Шингълтън. — Смахнато копеле. Идва тук, за да си търси белята. За един следобед от скитник става убиец. Абе ти добре ли си? Седни и си сложи главата между коленете.

— Никога не съм виждал разпран човек преди Голт… Господи, ами че аз днес обядвах с него.

— С това нещо няма свикване. В Корея пред очите ми са разпрали с щик около 50 човека и винаги ми се е гадило. Познавах един от Луивил — 20 години служба в полицията. Веднъж отиде на повикване за някакъв бой с ножове в един бар и имало толкова кръв и бира, смесени на пода, че получил инфаркт и умрял, докато се мъчел да се добере обратно до колата.

Чу как някой вдига слушалката от другия край. Молеше се да е Орвал.

— Какво става, Уил? Дано да е толкова важно, колкото казваш.

Той беше. Някога Орвал беше най-добрият приятел на баща му и тримата заедно ходеха на лов всяка събота, когато се откриеше сезонът. После, когато убиха бащата на Тийзъл, Орвал му стана нещо като втори баща. Сега беше пенсионер, но изглеждаше в по-добра форма от хора, два пъти по-млади от него, и притежаваше най-добре обучените гончета в областта.

— Орвал, тук един задържан току-що избяга. Нямам време за подробности, но накратко: гоним един хлапак, който уби един от моите хора. Не мисля, че ще се движи по пътищата — знае, че ще го преследва щатската полиция. Сигурен съм, че ще тръгне към планините и ужасно се надявам, че си в настроение да направиш на кучетата си най-добрата тренировка, която досега са имали.

13

Рамбо подкара с рев мотора по главния път. Вятърът шибаше лицето и гърдите му, очите му сълзяха и той се опасяваше, че ще трябва да намали, за да може да вижда добре. Минаващите коли спираха рязко, хората в тях в смаяни зяпаха през стъклата чисто голия мотоциклетист. Минувачите по улицата се обръщаха и го сочеха. Някъде далеч зад себе си дочу сирена. Даде газ, качи на 60 мили в час, профуча покрай един червен светофар, като едвам успя да избегне сблъсъка с една голяма цистерна, която в тоя момент тромаво минаваше през кръстовището. Друга сирена зави някъде отляво. Мотоциклетът не може да се движи по-бързо от полицейските коли. Но затова пък може да върви там, където полицейските коли изобщо не могат да влязат — в планината.

Пътят рязко се спусна надолу, след това последва дълга стръмнина нагоре и Рамбо увеличи още скоростта, чувайки зад себе си сирените. Тази отляво беше завила и се беше присъединила към другата точно зад него. Премина през върха на наклона толкова бързо, че мотоциклетът изхвръкна от настилката, приземи се с тежък удар и той трябваше да намали скоростта, за да запази равновесие. След това увеличи отново скоростта.

Подмина табелата с надпис ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН и канавката, където беше ял хамбургерите същия следобед. Нивите с царевица летяха от двете му страни, сирените се чуваха по-отблизо, а планините се издигаха отдясно. Той свърна в тази посока по един черен път и едва не изхвърча от мотоциклета, докато завиваше рязко, за да избегне една цистерна с мляко. Шофьорът се показа от прозореца и изкрещя нещо.

Зад него се вдигаше голям облак прах. Поддържаше около 50 мили в час, за да не се занесе по нестабилната настилка от чакъл. Сирените бяха зад него, малко вдясно. След това право зад него. Приближаваха твърде бързо. Ако останеше на този черен път, нямаше да успее да им избяга и да се добере до планината. Трябваше да остави този път и да тръгне там, където те нямаше да могат да го следват. Зави наляво през една отворена дървена порта и подкара по тесен коларски път с дълбоки коловози в жълтата пръст. Около него все още имаше царевични ниви, планината пак оставаше отдясно и той търсеше начин да се добере до нея. Сирените бяха още по-близо. Той стигна до края на царевичните ниви, зави надясно по едно поле с изсъхнала трева и се затресе по неравния терен като ту пропадаше, ту подскачаше нагоре, порейки през тревата. Но колите можеха да го настигнат и тук. Той чуваше още по-ясно сирените им точно зад гърба си.

Пред него се изпречи яка дървена ограда. Приближи я, изпаднал в паника от сирените, и тогава видя говедата. Сигурно бяха около сто. Бяха в ограденото пространство, където беше и той, но се движеха напред през една отворена порта и се насочваха нагоре по склона към група дървета. Ревът на мотоциклета ги подплаши, те тичаха пред него — кафяви, мучащи, преминаващи през портата по три едновременно и хукваха нагоре по склона с клатещи се пълни вимета. Колкото повече ги приближаваше, толкова по-големи му изглеждаха, но се разпръсваха пред него с оглушителен тропот, докато той премина портата заедно с последните от тях и запраши нагоре по склона. Той беше стръмен и Рамбо трябваше да се наведе напред, за да удържи мотоциклета от изправяне. Премина покрай едно дърво, после покрай второ, планината беше вече близо; в следващия момент той изкачи склона и подкара по равното. Прескочи с мотоциклета един поток и едва не падна при приземяването на другия бряг. Но планината беше вече успокояващо близо. Той стабилизира мотоциклета и даде пълна газ. Пред него имаше единични дървета, зад тях — гъста гора, камъни, шубраци. Най-после забеляза това, което търсеше — един тесен пролом между два стръмни скалисти склона. Насочи мотоциклета към него и сирените отзад бързо заглъхнаха.

Това означаваше, че колите бяха спрели. Сигурно полицаите в тоя момент се целеха в него. Той се съсредоточи изцяло върху пролома. Пукот от изстрел, куршумът изсвири покрай главата му и се заби в едно дърво. Той се понесе бързо между разпръснатите тук-там дървета, като приближаваше на зиг-заг пролома. Още един изстрел, но този път куршумът мина надалеч и в следващия момент той беше вече в гъстата гора извън обсега им и навлизаше в пролома. Около 30 фута по-нагоре една преграда от камъни и дървета препречи пътя му и той скочи леко от мотоциклета, като го остави да се забие в скалите. Забърза нагоре по гъсто обраслия склон и острите клони се впиваха навсякъде по тялото му. Щяха да пуснат още полицаи по петите му. Много полицаи. Съвсем скоро. Но поне щеше да има достатъчно време да се изкачи високо в планината, преди да са дошли. Ще отиде в Мексико. Ще се скрие в Мексико, в някой малък град по крайбрежието и всеки ден ще ходи да плува в морето. И дано да не среща повече тоя педераст Тийзъл. Беше си дал дума да не влиза в скандали с хората, а заради тоя гад отново уби човек и, ако Тийзъл продължаваше да упорства, Рамбо беше решен така да му го върне, че оня да се чуди откъде му е дошло.