Първа кръв

1

Беше нощ и в каросерията на камиона миришеше на масло и грес. Каросерията беше покрита с корав брезент и под него, на една пейка, седеше Тийзъл и изучаваше голяма карта, закачена на едната стена. Единствената светлина идваше от крушка без абажур, която се клатушкаше над картата. До картата, на една масичка, имаше обемиста радиостанция.

Радистът беше надянал слушалките.

— Камион N28 на Националната гвардия е заел позиция — каза той на полицая до него, — на три мили в посока надолу от завоя на потока.

Полицаят кимна и забучи още една червена карфичка при останалите, забити в южната страна на картата. В източната страна жълти карфички показваха разположението на частите на щатската полиция. Черните карфички в западната страна представляваха полицията от близките градове и области, а белите в северната част бяха полицията от Луивил, Франкфорт, Лексингтън, Боулинг Грийн и Ковингтън.

— Да не би да мислиш да висиш тук цяла нощ? — обади се глас извън каросерията на камиона.

Тийзъл погледна и видя Кърн, командващият щатската полиция. Беше на такова разстояние, че светлината на крушката осветяваше само част от лицето му, а очите и челото му оставаха в сянка.

— Защо не си отидеш в къщи да поспиш малко — каза Кърн. — Докторът поръча да си почиваш, а и без това нищо сериозно няма да се случи в близките няколко часа.

— Не мога.

— О-хо!

— Репортерите висят пред къщи и пред канцеларията ми. Най-добрият начин да си почина е да не им разправям всичко отначало.

— И без това ще дойдат по някое време да те търсят тук.

— Няма. Казах на твоите хора, които са блокирали пътищата, да не ги пускат.

Кърн сви рамене и пристъпи на светло към камиона. На ярката светлина бръчките по челото му и отпуснатата кожа около очите му изпъкваха неестествено и го правеха да изглежда по-стар, отколкото беше всъщност. Светлината не се отразяваше в червената му коса и от това тя изглеждаше безцветна и безжизнена.

„На моята възраст е — помисли си Тийзъл. Щом той изглежда така, тогава как ли изглеждам аз след последните няколко дни.“

— Докторът натрупа сума ти нова практика, само докато ти превързваше лицето и ръцете — каза Кърн. — Какво е това тъмно петно, което се просмуква под ризата ти? Да не би да е кръв.

— Наклепа ме дебело с някакъв мехлем. Под дрехите си имам превръзки. А пък тия на краката и колената ми са толкова стегнати, че едвам ходя.

Усмихна се насила, сякаш стегнатите превръзки бяха някаква дебелашка шега от страна на доктора. Не искаше Кърн да разбере, че му беше лошо и му се виеше свят.

— Боли ли те? — попита Кърн.

— Болеше ме по-малко преди да ме стъкне в тия бинтове. Даде ми и някакви хапове, да ги вземам на всеки час.

— Помагат ли ти нещо?

— Горе-долу.

Добре се справяше. Гледаше да внимава, когато разговаряше с Кърн, да не се издава колко го боли, но пък и да не прекалява с небрежността си, така че Кърн да се усъмни и да настоява да го върне в болницата. Преди това, докато беше още в болницата, Кърн беше побеснял, задето Тийзъл се беше впуснал да преследва момчето в гората, без да изчака щатската полиция.

— Това минава в моите правомощия, а ти си ги присвои и сега няма да си пъхаш гагата — беше му казал Кърн.

Тийзъл си затрая, оставяйки Кърн да си изкара яда, а след това, с много такт, успя да убеди Кърн, че за организирането на такава голяма операция е необходимо повече от един човек. Имаше и друг довод, който не използва, но беше сигурен, че Кърн сам се досеща — и този път, както предишния, можеше да загинат много хора и някой трябваше да сподели отговорността. Кърн беше от този вид началници. Тийзъл твърде често го беше виждал да се осланя на другите. Така че той взе Тийзъл за помощник, но това можеше да не продължи дълго. Въпреки недостатъците си, той се грижеше за хората си, гледаше да не ги претоварва, и ако решеше, че раните на Тийзъл го болят твърде много, можеше да го изпрати обратно.

Навън, в нощта, с грохот преминаваха камиони. Големи бордови камиони, за които Тийзъл знаеше, че превозват войници. Някъде по пътя зави сирена, приближи се бързо, с писък отмина към града и той се зарадва, че намери тема за разговор, различна от състоянието му.

— За какво е линейката?

— Още някой цивилен се е гръмнал.

Тийзъл поклати глава:

— Умират си да помагат.

— Умират е точната дума.

— Какво е станало?

— Простотии. Една тайфа от тях пренощували в гората, като си правели сметката да тръгнат с нас на сутринта. Чули в тъмното шум, помислили, че може момчето да се опитва да се промъкне през пътя, грабнали пушкалата и отишли да видят каква е работата. Естествено, объркали се в тъмното. Един чул шума от друг, започнал да пука, другият отговорил и всички се разгърмяли. Слава Богу, няма убити, само ранени. Никога не съм виждал такова нещо.

— Аз пък съм виждал.

За известно време преди малко, докато изучаваше картата, чувстваше главата си като натъпкана с коприна и сега изведнъж се усети по същия начин. Ушите му също бяха запушени и думите „аз пък съм виждал“ долетяха към него като далечно ехо. Зави му се свят, леко му се догади, прииска му се да легне на пейката, но не биваше да дава на Кърн да разбере какво му е.

— Когато работех в Луивил — започна той и едва продължи — преди осем години, наблизо имаше едно малко градче, където бяха отвлекли едно малко момиченце. Местната полиция смяташе, че след отвличането може да е било оставено някъде, организираха претърсване и някои от нас, свободни от наряд през този почивен ден, отидохме да помагаме. Лошото беше, че тези, които организираха претърсването, обявили по радиото и по вестниците, че искат помощ и всеки, който беше петимен за безплатно ядене и малко емоции, се домъкна.

Твърдо беше решил да не ляга. Но пред очите му тъмнееше, а пейката, на която седеше, сякаш се накланяше. Взе компромисно решение и се облегна на канатата с надеждата, че прилича на човек, който се е отпуснал удобно.

— Четири хиляди — каза той, като се съсредоточи, за да изговори правилно думите, — нямаше къде да ги сложим да спят, да ядат. Няма как да организираш толкова много хора. Градчето така се изду, че се пукаше по шевовете. Повечето от тях поркаха вечерта и на сутринта дойдоха махмурлии в автобусите, които трябваше да ги откарат към местността за претърсване. Един за малко не се удави в някакво блато. Една цяла група се изгуби и трябваше всички да прекратят търсенето, за да намерят тях. Ухапвания от змии, счупени крака, слънчеви удари… Накрая стана такава каша, че всички цивилни трябваше да бъдат откарани в къщи и полицията сама продължи претърсването.

Запали цигара и дръпна дълбоко от нея, за да прикрие замайването си. Огледа се и видя, че радистът и помощникът се бяха обърнали към него и слушаха. Откога ли говореше? Сигурно от десетина минути, макар че му се струваше невъзможно. Мислите му се плъзгаха нагоре-надолу по някаква гладка вълнообразна повърхност.

— Не спирай, де — каза Кърн. — Какво стана с момиченцето, намерихте ли го?

Тийзъл кимна бавно:

— След шест месеца. В един плитък гроб, до един черен път, на около миля от мястото, където завърши претърсването. Някакъв дъртак, който си пиел в един бар в Луивил, разправял, уж на шега, как опипвал малки момиченца и ни се обадиха. Нямаше голям шанс да има някаква връзка, но решихме да проверим все пак. Тъй като бях участвал в претърсването и бях запознат със случая, накараха ме аз да го разпитам и след четири минути обработка си изпя всичко. Как карал през една ферма и видял момиченцето да се плиска в един надуваем басейн в двора на къщата. Каза, че го привлякло жълтото му банско костюмче. Вдигнал я направо от двора и я бухнал в колата, без някой да види. Заведе ни направо при гроба. Това беше втори гроб. Първият бил по средата на претърсваната местност и докато цивилните се мотаели наоколо и само бъркали работата, той отишъл една нощ и го преместил — дръпна дълбоко от цигарата си и усети как пушекът изпълни гърлото му, а превързаните му пръсти, с които държеше цигарата, надебеляха и изтръпнаха. — И тия цивилни ще объркат работата. Не трябваше да даваме съобщение за това.

— Моя грешка. Някакъв репортер, който се мотаел пред канцеларията ми, чул моите хора да си говорят, преди да успея да ги предупредя. Казах на моите веднага да натирят всички гащници обратно в града.

— Добре, но онази шайка в гората може пак да пощурее и да започне да пука по твоите хора. Никога няма да успееш да завърнеш всички. Утре сутринта планината ще е пълна с цивилни. Видя как са превзели града. Много са, за да ги контролираш. Но най-лошото още не е дошло. Изчакай да дойдат професионалистите.

— За какви професионалисти говориш? Кои са те, мамицата им?

— Всъщност са любители, но сами се наричат професионалисти. Бабаити, които нямат какво друго да правят, освен да се мъкнат до всяко място, където има претърсване. Някои съм ги виждал, когато търсехме онова момиченце. Един чешит е дошъл чак от Евърглейдс, където търсили някакви изгубени туристи. Преди това бил в Калифорния и помагал да намерят някакво семейство, което излязло на разходка и попаднало в горски пожар. През зимата бил в Уайоминг, за да търси някакви скиори, затиснати от лавина. Между другото, ходил и на наводнението на Мисисипи, и на срутването на мините, където бяха затрупани няколко миньори. Лошото е, че такива като него никога не се подчиняват на началниците. Искат сами да си организират групи, да ходят сами и след това объркват целия план, пречкат се на служебните групи, тичат към места, които им изглеждат интересни — някоя стара ферма — а оставят цяло поле непретърсено.

Сърцето на Тийзъл изведнъж го стегна, прескочи, забърза отново и той се хвана за гърдите с отворена уста.

— Какво има? — попита Кърн. — Да не би…

— Добре съм, нищо ми няма. Трябва да взема още едно хапче. Докторът ми каза, че това се очаква.

Не беше вярно, докторът не му беше казвал такова нещо, но сърцето му за втори път вече правеше това, първият път хапчето бе помогнало и сега той бързо налапа още едно. Не можеше да каже на Кърн, че не се чувства добре със сърцето.

Кърн не изглеждаше доволен от отговора. Но в този момент радистът притисна слушалките си, както когато приемаше съобщение, и каза на помощника:

— Камион N32 на Националната гвардия, е заел позиция — прокара пръста си по някакъв списък, — това е началото на Бранч Роуд — и помощникът заби още една червена карфица в картата.

В устата на Тийзъл остана тебеширеният вкус на хапчето. Пое дълбоко въздух и стегнатото му сърце започна да се отпуска.

— Така и не разбрах, защо оня дъртак е преместил момиченцето в друг гроб — каза той на Кърн, докато сърцето му още повече се отпускаше. — Спомням си, като го изровихме, как изглеждаше след 6 месеца в земята и това, което той му беше направил. Спомням си, че си помислих: „Господи, сигурно е адски самотно да умре човек така…“

— Какво ти стана преди малко?

— Нищо. Докторът казва, че е от умората.

— Лицето ти стана сиво като ризата ти.

Още няколко камиона преминаха отвън и Тийзъл използва техния шум, за да забави отговора си. След това една патрулна кола спря зад Кърн, заливайки го със светлината на фаровете си, и Тийзъл разбра, че изобщо няма да има нужда да отговаря.

— Май ще трябва да вървя — каза неохотно Кърн. — Пристигнаха портативните радиостанции, които трябва да разделим.

Пристъпи към колата, поколеба се и се върна.

— Защо поне не полегнеш на тая пейка и не подремнеш, докато ме няма. Картата няма да ти каже къде е момчето, а трябва да си кукуряк, като тръгнем утре.

— Ако изобщо се уморя. Искам да съм абсолютно сигурен, че всеки е на мястото си. Не съм във форма да тичам по баирите с теб, така че мога да свърша някоя добра работа оттук.

— Слушай. Онова, което казах в болницата, че си го преследвал по най-нескопосния начин…

— Стига! Забравих го вече.

— Не, изслушай ме. Знам какво искаш да направиш. Мислиш си за твоите хора, които бяха застреляни и измъчваш тялото си, за да се накажеш. Може и да е вярно това, което казах, че Орвал можеше сега да е жив, ако беше ме изчакал в началото. Но момчето е теглил куршума на него и на останалите. Не ти. Запомни го.

Нямаше нужда да му напомня. Радистът се обади:

— Деветнайсто отделение на щатската полиция зае позиция.

А Тийзъл дърпаше от цигарата си и гледаше съсредоточено как помощникът забива още една жълта карфица в източния край на картата.

2

На картата нямаше нанесени почти никакви подробности.

— Никой не е искал физическа карта на тези хълмове преди — обясни областният земемер когато я донесе. — Може би ако някой ден оттам минава път, ще трябва да нанесем подробностите. Геодезическите измервания струват много пари, особено в пресечна местност като тази, а и винаги сме считали за непрактично да харчим от бюджета за нещо, което едва ли някога ще потрябва.

Поне околните пътища бяха нанесени точно. На север се пресичаха под прави ъгли, но южният път се извиваше в полукръг и се съединяваше с пътищата, които се разклоняваха на двете страни. Командният камион на Тийзъл беше спрян в най-долната част на дъгата, която образуваше южният път. Това беше мястото, където Тийзъл бе намерен от служителя на щатската полиция и тъй като беше в близост с последното местонахождение на момчето, от него щяха да направляват операцията. Радистът погледна към Тийзъл:

— Приближава един хеликоптер. Говорят нещо, но не се чува ясно и не мога да разбера.

— Нашите два току-що излетяха. Никой от тях не би могъл да се върне толкова рано.

— Сигурно проблеми с двигателя.

— Или пък изобщо не е от нашите. Може да са някоя друга група вестникари, които искат да правят снимки. Ако са такива, не му разрешавай да каца.

Радистът повика хеликоптера и му поиска да се представи. Никакъв отговор. След малко Тийзъл чу рева на приближаващо витло, надигна се вдървено от пейката и с мъка се отправи към отворения заден капак на камиона. Камионът беше спрял до изораната нива, през която той бе допълзял същата сутрин. Беше тъмно, но след малко той видя браздите, когато ослепителната бяла светлина от прожектора на корема на хеликоптера се спусна над полето. Беше същият вид прожектор, който снимачният екип беше използвал преди това.

— Стоят над нас — каза той на радиста.

— Опитай да се свържеш отново. Не им давай да кацат.

Но хеликоптерът вече се снишаваше, шумът от двигателя намаля, разсичащите въздуха перки просвистяваха във въздуха все по-нарядко. Кабината беше осветена. Тийзъл видя един човек да слиза и по осанката на този човек, докато той вървеше през полето към камиона, решително изправена и гъвка, Тийзъл разбра, без да вижда дрехите му, че това не беше нито репортер, нито служител от щатската полиция, връщащ се заради авария в двигателя. Това беше човекът, когото той бе повикал. Мъчително и болезнено слезе от камиона и закуцука към банкета на пътя. Човекът тъкмо беше достигнал до бодливата тел, която обграждаше полето.

— Извинете, обикалям нагоре-надолу и търся един човек — каза мъжът. — Чудя се, дали няма да е тук. Казаха, че е възможно. Уилфред Тийзъл.

— Аз съм Тийзъл.

— Е, аз съм Сам Траутман — каза той. — Дойдох за моето момче.

Преминаха още няколко камиона, в които бяха насядали войници от Националната гвардия с пушки в ръце и лица, бледи под сянката на каските. В светлината на фаровете Тийзъл видя униформата на Траутман, капитанските му нашивки и зелената му барета, спретнато подпъхната под колана му.

— Твоето момче ли?

— Е, не точно. Не съм го обучавал лично. Моите хора се занимаваха с него. Но аз съм обучавал хората, които обучаваха него, така че донякъде е мое момче. Успя ли да свърши нещо друго? Последното, което чух, беше, че е убил 13 души — той каза това ясно, прямо, без излишни емоции, но въпреки това Тийзъл усети нотката в гласа му.

Често я беше долавял преди нощем, в участъка, от устата на много бащи, шокирани, сломени, объркани от това, което бяха извършили синовете им.

Но това не беше същото. Не така просто. Нещо друго се криеше в гласа на Траутман, нещо толкова непривично за такава ситуация, че Тийзъл не разбираше какво е то, а когато разбра, се смути.

— Казваш го така, сякаш се гордееш с него — каза Тийзъл.

— Така ли? Извинявай. Без да искам. Просто той е най-добрият школник, който някога сме имали, и нещо щеше да не е наред с тая школа, ако той не ви беше подредил така.

Погледна към бодливата тел и започна да се прехвърля през нея със същата пестеливост на движенията, с която беше слязъл от хеликоптера и беше прекосил полето. Когато скокна в канавката от страната на оградата, където беше Тийзъл, застана достатъчно близо, за да се види, че униформата му прилягаше идеално, без нито една гънка. В тъмното кожата му изглеждаше оловносива. Имаше къса черна коса, причесана назад, слабо лице и остра брадичка. Брадичката стърчеше малко напред и Тийзъл си спомни как понякога Орвал сравняваше хората с животни. Не Траутман2 би казал Орвал сега. Не пъстърва. По-скоро куче. Или пор. Или невестулка. Някой от тия ловки хищници. Той си спомни някои от щатните офицери, които бе срещал в Корея — професионални убийци, хора на „ти“ със смъртта, при вида на които ти се ще да се отдръпнеш. „Не знам дали всъщност те искам тук“ — помисли си той.

„Може би беше грешка, че те повиках.“

Но Орвал го беше научил да съди за хората и по ръкостискането им и когато Траутман направи три крачки от канавката към него, ръкостискането му не беше такова, каквото Тийзъл очакваше. Вместо грубо и самонадеяно, то беше необичайно внимателно и твърдо в същото време. Накара го да се отпусне.

Може би Траутман щеше да излезе свестен.

— Пристигна по-бързо, отколкото очаквах — каза му Тийзъл. Благодаря. Имаме нужда от всякаква помощ.

Понеже преди малко си помисли за Орвал, изведнъж се сети, че подобно нещо се случи и един друг път, преди две нощи, когато благодари на Орвал, че е дошъл, с почти същите думи, които сега каза на Траутман.

Но сега Орвал беше мъртъв.

— Наистина имате нужда от всякаква помощ. Да си кажа право, мислех да дойда още преди да се обадиш. Той вече не е на служба, това си е чисто граждански проблем и въпреки това не мога да не чувствам известна отговорност. Трябва да знаеш едно нещо обаче — нямам намерение да се замесвам в някоя касапница. Ще помагам, само ако видя, че тази работа се извършва справедливо — да бъде заловен, а не убит, без да му се дава никаква възможност. Може и да го убиете, но не бих искал да остана с впечатлението, че това ви е било целта. Съгласен ли си?

— Да! — и той не лъжеше.

По никакъв начин не искаше момчето да бъде застреляно някъде горе в планината, без той да види. Искаше го жив, тук, искаше да види всяко едно нещо, което щяха да му направят.

— Добре тогава — каза Траутман. — Но не съм сигурен, че и моята помощ ще ви е от полза. Предполагам, че нито един от вашите хора няма да се приближи до него достатъчно, за да го види даже, а за хващане — да не говорим. По-хитър е и по-издръжлив, отколкото можете да си представите. Как стана така, че не уби и тебе? Не ми го побира умът, как си успял да му се изплъзнеш.

Ето го пак. Този тон, примесен с гордост и разочарование.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш, че съм се измъкнал.

— Е, донякъде е така, но не бива да го приемаш като обида. Технически погледнато, не би трябвало да му се изплъзнеш. Не и при неговите умения и подготовка. Ако ти беше враг, на който той е позволил да се изплъзне, можеше да стане много неприятно и аз искам да разбера, защо е станало така, за да мога да предам този урок на моите хора. Кажи ми, как организира всичко това? Как мобилизира толкова бързо Националната гвардия?

— Имаха учения, планирани за края на тази седмица. Екипировката им беше готова и просто трябваше да вдигнат по тревога хората си няколко дни по-рано.

— Но това е цивилен команден пункт. Къде е щабът на военните?

— Надолу по пътя, в друг камион. Но офицерите ни оставиха ние да командуваме. Искат да разберат как хората им се справят сами, а те само да наблюдават, както правят на учение.

— Учение — каза Траутман. — Господи, всички обичаме ученията. Защо си толкова сигурен, че той е още тук?

— Защото всеки път в тези планини е под наблюдение, откакто той е горе. Не може да е излязъл, без да бъде забелязан. Даже и да е, аз щях да го усетя.

— Какво?

— Не мога да ти обясня. Нещо като шесто чувство, което ми остана след всичко, което преживях покрай него. Той си е там горе, знам. А утре сутринта ще изпратя толкова хора подире му, че ще има по един за всяко дърво.

— Което, разбира се, е невъзможно, така че той пак има предимство. Той е професионалист в планински бойни действия, знае как да се прехранва и няма проблема да мъкне храна и провизии като вашите хора. Научен е на търпение и може да се скрие някъде и да изчака, докато свърши тази дандания, цяла година, ако се наложи. Сам е и е по-незабележим. Не е длъжен да се подчинява на заповеди и да съгласува действията си с други, така че може да се движи бързо, да стреля, да изчезва, да се крие на различни места и после пак да започне всичко отначало. Точно както са го учили моите хора.

— Добре — каза Тийзъл. — Тогава ти ще научиш мен.

3

Рамбо се събуди в тъмното, легнал на един студен, плосък камък. Събуди го болката в гръдния му кош. Той беше толкова болезнено подпухнал, че трябваше да разхлаби колана, с който се беше стегнал и всеки път, когато вдишваше, ребрата го срязваха и той се свиваше от болка.

Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е нощ, но не можеше да разбере защо мракът е толкова непроницаем, еднообразно-черен, без сиви петна, без блещукащи звезди и без лекото фосфоресциране на облаците. Премигна, но тъмнината остана същата, уплаши се да не би да е изгубил зрението си, бързо разпери ръце върху камъка, на който лежеше, панически заопипва около себе си и напипа влажни каменни стени. „Пещера — помисли си той озадачен. — Намирам се в пещера. Но как така?“

И все още замаян, се отправи с олюляване към изхода. Трябваше да спре и да се върне до мястото, където се беше събудил, защото пушката не бе в ръката му, но след малко замайването му попремина, той откри, че пушката е била постоянно с него, напъхана между колана и панталона му, и той отново се отправи навън. Подът на пещерата беше наклонен леко надолу, той прецени, че отворът е по-вероятно да се намира в горния край, а не долу, отново се обърна и тръгна да излиза. Посоката на въздушното течение в прохода на пещерата откъм входа трябваше да му подскаже накъде да върви, но той се сети за това чак когато взе с препъване един завой и стигна до изхода.

Навън нощта беше ясна като кристал, звездите блестяха ярко, луната беше в четвърт фаза и силуетите на дърветата и скалите долу се открояваха ясно. Не знаеше колко време е лежал в безсъзнание, нито как е влязъл в пещерата. Последното нещо, което си спомняше, беше, че по залез слънце с мъка тръгна от мястото на склона, близо до храстите, където беше лежал, навлезе в гората и се просна до един поток да пие вода. Спомни си, че нарочно легна в потока, остави се на студената вода да го залее, за да го посъживи, а сега беше пред входа на тази пещера, беше нощ и той не проумяваше какво беше правил през целия ден и колко разстояние е изминал. Поне той си мислеше, че е изминал един ден. „Ами ако дните са повече“ — сети се той.

Далече надолу и напред имаше светлини, приличащи на стотици ярки точици, които премигваха в жълто и червено — движението по пътя, помисли си той, вероятно главното шосе. Но бяха прекалено много за обичайното движение. И още нещо — не отиваха никъде. Светлините забавиха ход, след малко спираха и образуваха непрекъсната нишка от ляво на дясно, по протежение на около две мили. Можеше и да греши при определяне на разстоянието, но беше уверен, че светлините имат нещо общо с неговото преследване. „Толкова много дандания — помисли си. — Тоя Тийзъл сигурно душата си дава, за да ме пипне.“

Нощта беше много студена, не се чуваха никакви насекоми и в храсталака не шумоляха животни, а само лекият вятър шаваше в сухите листа по земята и клатеше малките клончета. Обгърна раменете си с ръце, за да се стопли, потрепера и тогава чу отляво ритмичното бръмчене на хеликоптера, което прерасна в оглушителен рев и после затихна някъде далеч зад него. След този идваше друг, вдясно летеше трети, вляво — също и накрая чу слабото ехо от кучешки лай. После вятърът се промени, започна да духа към него откъм светлините долу, като донесе със себе си лая на други кучета и далечното хорово ръмжене от двигателите на тежки камиони. Не спират моторите, защото искат да държат светлините включени, помисли си той. Опита се да преброи светлините, но не можа да стори това поради голямото разстояние и умножи огромният им брой по числото на хората, които можеше да превозва всеки камион — 25, може би 30. Тийзъл не на шега искаше да го залови. И този път той не искаше да рискува да го изпусне — идваше с всички хора и всякаква техника, които можеше да събере.

Но Рамбо вече не искаше да се бие с него. Беше отслабнал и болен и някъде по пътя между храсталаците и пещерата яростта му се беше изпарила. Той започна да усеща това още когато разбра, че преследването на Тийзъл ще се проточи, беше капнал, искаше да го хване, но вече не заради удоволствието от отмъщението, а просто за да приключи с тази работа и да си замине. И след като уби всички тези хора, след като пожертвува толкова време и сили, които можеше да използува за бягството си, поне да беше излязъл победител. Колко съм тъп, че пропуснах шанса си, помисли си той. Почувства в себе си празнина и отвращение. За какво му беше всичко това. Трябваше да се възползва от бурята и да избяга.

Е, добре, щеше да го направи сега. Обяви война на Тийзъл, води я с честни средства и Тийзъл оцеля — това е.

„Какви са тия лайна, с които се опитваш да замажеш работата — каза си той. — Кого заблуждаваш? Искаше ти се да бъдеш отново в действие, беше сигурен, че можеш да го победиш, но загуби и сега е време да плащаш. Той няма да тръгне за тебе точно сега, в тъмното, но при изгрев ще дойде с цяла армия, срещу която нямаш никакви шансове. Инатиш се, защото той спечели честно и всичко приключи. Искаш да се измъкнеш, докато все още има възможност, мамка му. Дори и да ти падне на мушката, застанал най-отпред, по-добре е да си обереш крушите и да останеш жив.“

В същия момент разбра, че това няма да е толкова лесно. Защото, както стоеше, трепереше и бършеше потта от челото и веждите си, от основата на гръбнака към главата му премина светкавична пареща болка, която се смени с хлад. Това се повтори няколко пъти и той разбра, че не трепери от вятъра и от студа. Имаше температура. Трябва да беше много висока, за да го кара да се поти толкова много. Ако се опиташе да тръгне, за да разбере дали е възможно да се промъкне през кордона от светлини, просто щеше да падне по средата на пътя. Дори и сега му беше трудно да стои изправен. Топлина — ето какво му трябваше. И подслон, някъде, където би могъл да даде покой на ребрата си и да се изпоти, за да премине температурата. И храна — не беше ял откак намери изсъхналия салам в джоба на стареца, когото пороят отнесе от скалата — не можеше да прецени преди колко време беше това.

Потрепера, залитна и трябваше да протегне ръка, за да се подпре на входа на пещерата. Това е то, пещерата ще трябва да свърши работа, тъй като нямаше сили да намери някое друго по-добро място. Отпадаше толкова бързо, че дори не беше сигурен дали ще има сили да влезе в пещерата. „Ами тогава не стой тук, за да си повтаряш, колко си отпаднал. Действай.“

Тръгна надолу по един сипей, към дърветата, чиито силуети беше видял. Първите дървета, които приближи, имаха чепати клони, тъй като листата бяха опадали и следователно не ставаха и той тръгна през шумолящата есенна шума, докато накрая под краката си усети меки пружиниращи елови иглички, търсейки между тези дървета по-кичести клони, които можеха лесно да бъдат отчупени като внимаваше да взема по един клон от дърво, за да не бие на очи, че е минал оттук и е чупил клони.

Когато събра около пет, болката в ребрата от вдигането на ръцете и чупенето на клоните, стана непоносима. Искаше му се да има още, но и пет щяха да свършат работа. Мъчително ги вдигна на рамо — по-далеч от счупените ребра — и закрачи към пещерата, като под тежестта на клоните се олюляваше по-силно, отколкото преди. Но най-трудно беше изкачването на сипея. Постоянно се накланяше на една страна, вместо да стои изправен. Веднъж изгуби опора под краката си и политна с ръце напред.

Когато стигна върха, остави клоните при входа на пещерата и му се наложи отново да слезе по склона, този път, за да събере сухи листа и дърва от земята. Натъпка колкото можа във вълнената си риза, взе под мишница няколко големи сухи клона и ги занесе при пещерата, където трябваше отново да направи два курса — най-напред с клоните, които вече носеше, а после с първите клони. Мисълта му беше по-ясна сега и той правеше това, което трябваше да извърши, когато за първи път дойде в пещерата. Когато влизаше дълбоко навътре, подминавайки мястото, където се беше събудил, той проверяваше с крак пода под себе си, за да се увери, че няма внезапни пропадания. Колкото повече напредваше, толкова повече трябваше да върви приведен и да свива гръдният си кош — от това болката стана влудяваща.

Тази част от пещерата беше влажна, той бързо натрупа сухата шума на пода, сложи няколко трески отгоре и запали листата с кибрита, който старецът с казана му беше дал преди няколко нощи. Кибритът беше подгизнал под дъжда и лежането в потока, но оттогава беше минало достатъчно време, за да изсъхне, първите две клечки не запалиха, третата запали и изгасна, чак четвъртата остана да гори и с нея той запали шумата. Пламъкът се разгоря, той търпеливо добави още шума, още трески, като трепереше за всяко пламъче, докато накрая те се обединиха в един голям огън, достатъчен, за да бъдат добавени по-големи дърва и накрая — сухите клони.

Дърветата бяха толкова изсъхнали, че не даваха много пушек, а малкото дим, който излизаше, беше всмукван от течението по галерията на пещерата към изхода. Гледаше в огъня, протегнал ръце, за да ги стопли, трепереше и с периферното си зрение улавяше сенките, танцуващи по стените. Беше се излъгал. Сега видя, че това не беше пещера. Преди години някой беше разработил тази мина. Това се виждаше от симетричните стени и свод, от равния под. Нямаше никакви забравени инструменти, ръждясали колички, счупени кирки и прогнили кофи — който и да беше работил на това място, се беше отнасял грижливо към него и го беше оставил чисто. Но е трябвало да запечата входа все пак. Беше проявена странна небрежност. Гредите и подпорите бяха остарели и разкривени и ако някои деца дойдоха тук да играят, можеха неволно да блъснат някоя греда или да вдигнат много голям шум и таванът можеше да се срути върху тях. Но какво ли можеха да правят деца чак тук? Мината беше отдалечена на много мили от най-близкото населено място. Но все пак той я намери; и други можеха да я намерят. Разбира се, щяха и да го сторят утре, така че той трябваше да внимава за времето и да се махне преди да са дошли. По луната, в четвърт фаза отвън, той беше преценил, че е около единадесет часа. Няколко часа почивка. Повече не му трябваше, си каза той. Точно така. След това можеше да продължи.

Огънят пръскаше топлина и го успокояваше. Той донесе еловите клони до него, разстла ги един върху друг, докато се получи нещо като постеля, и се изтегна върху тях с ударената си страна към огъня. Тук-там върховете на игличките пробиваха дрехите му и го боцкаха, но нищо не можеше да се направи — клоните му трябваха, за да го предпазват от влагата на пода. При това изтощение те му се сториха меки и удобни и той затвори очи, заслушан в тихото пукане на горящите дърва. Откъм прохода се чуваше ехото от падащи капки вода.

Когато за първи път видя стените на мината, едва ли не очакваше да види рисунки с въглен и с бои, животни с рога и хора, които ги дебнеха, стиснали копия. Беше виждал подобни снимки, но не можеше да си спомни кога. Може би в гимназията. Ловните рисунки винаги му правеха впечатление. Когато беше малък и живееше в Колорадо, често излизаше сам на разходка в планината и веднъж, когато предпазливо беше влязъл в една пещера, зад един завой, в светлината на фенерчето си видя бизон, само един, жълт, разположен точно в центъра на стената. Изглеждаше толкова истински, сякаш при вида му щеше да се обърне и побегне и той го гледа цял следобед, докато фенерчето му се изтощи. След това започна да ходи в пещерата поне веднъж седмично — сядаше и гледаше. Това беше негова тайна. Една нощ баща му го би жестоко по лицето, задето не му каза къде е бил. Като си спомни за това, Рамбо поклати глава. От дълго време беше вече в тази пещера и мястото го накара да се чувства по оня тайнствен начин, както в другата. Бизон със силно извит врат, с къси рога, вперил поглед в него. Толкова високо в планината, далеч от родните прерии, и откога е там, и кой го е нарисувал? И кой е разработил тази мина, и кога е било това? Пещерата винаги му беше напомняла църква и в това място се почувства по същия начин, но сравнението го смути. Е, когато беше дете, не се смущаваше. Първо причастие. Изповед. Помнеше какво беше, когато отмяташе тежката черна завеса и влизаше в тъмната изповедалня, коленичеше на тапицираната дъска, приглушения глас на свещеника от другата страна на преградата, който даваше опрощение на покаялия се. След това затвореното дървено прозорче и той, в момент на изповед. Изповед за какво? За хората, които току-що беше убил. „Беше при самозащита, отче.“

„Но изпита ли удоволствие от това, сине? Съгреши ли?“

Това го обърка още повече.

Не вярваше в греха, не обичаше да го занимават подобни мисли. Но въпросът се повтори: „Съгреши ли?“ И в задрямалото си съзнание на топло край огъня той се зачуди, какво ли би отговорил като дете. Вероятно би казал „Да“. Поредицата от убийства беше много заплетена. Можеше да докаже на свещеника, че при самозащита беше убил кучетата и стареца в зелено. Но после, когато беше имал възможност да избяга, когато вместо това тръгна след Тийзъл и застреля хората му, докато те бягаха — това беше грях. И сега Тийзъл щеше да го преследва вечно, помисли си той, както преди и беше настъпил час за покаянието му. Долу, в прохода, капките вода глухо отекваха. Проходът. Трябваше да го провери още първия път. Една мина е естествено обиталище на мечки. Или змии. Какво му ставаше, че и сега не провери? Взе една горяща главня от огъня и тръгна с нея като с факла по прохода. Сводът ставаше все по-нисък, не му се искаше да се привежда и да си причинява болка, но работата трябваше да се свърши. Дойде до един завой, където капките, които беше чул, се сцеждаха от тавана, събираха се в локва, оттичаха се в една пукнатина на пода и това беше краят. Парещата пръстите му факла заплашваше да угасне всеки момент. Той стигна до стената в дъното, в която имаше процеп, широк около два фута, и реши, че е в безопасност. Когато факлата му угасна, той почти се беше върнал при огъня и видя трепкащото отражение на пламъците.

Но си спомни, че трябваше да направи и други неща.

Да се увери, че светлината от огъня не се вижда отвън. Да намери храна. Какво друго? Идеята да си почине в пещерата изглеждаше толкова проста в началото, но ставаше по-досадна и той се изкуши да зареже цялата работа и още сега да се опита да се промъкне през кордона от светлини долу на пътя. Успя да стигне само до входа, когато се олюля, зави му се свят и трябваше да седне. Дотук. Нямаше друг избор. Трябваше да остане тук за известно време.

Само за малко.

Първият пушечен изстрел отекна някъде отдолу и отдясно. Веднага след него последваха още три. Беше твърде тъмно и той беше твърде далеч, за да бъдат предназначени за него. Екнаха още три изстрела, след това слабо се зачу воят на сирена. Какво, по дяволите, ставаше?

Храна. Ето за какво трябва да се погрижиш. Храна. И той вече си я беше избрал — един голям бухал, който беше видял да излита от едно дърво долу, когато беше излязъл от пещерата първия път. Бухалът беше направил няколко кръга и след няколко минути се беше върнал. Беше видял силуета му да излита и да каца вече два пъти. Птицата отново беше излетяла и сега той я чакаше да се завърне от обиколката си.

Изстрелите отдясно бяха престанали. Но защо? Стоеше прав, трепереше и чакаше озадачен. Неговият изстрел щеше да се слее с останалите, идещи отдолу, и нямаше да издаде местонахождението му. Прицелването нощно време е трудна работа, но със светещата боя, която старецът беше сложил на мушката, имаше добри шансове за успех. Той чакаше и чакаше и тъкмо когато потта на лицето му и вледеняващата болка в гръбнака се усилиха, чу плясък на криле, вдигна глава и видя бързият силует да се снишава и да каца на дървото. Едно, две и той вдигна приклада към рамото си, прицелвайки се в черното петно на дървото. Три, четири; трепереше и стегна мускулите си, за да се овладее. Трах! Ребрата го срязаха от последвалия откат и от силната болка залитна към входа на пещерата. Помисли си, че може да не е улучил и се уплаши, че бухалът ще излети и повече няма да се върне. Но тогава го видя леко да помръдва. След това започна да пада с красива дъга от дървото, удари се в един клон, прекатури се и изчезна в тъмното. Чу го да пада в шумата и бързешката тръгна по сипея към дървото, като не смееше да откъсне очи от мястото, където предполагаше, че е паднала птицата. Обаче се обърка, не можеше да я намери. Случайно попадна на нея след дълго търсене. Върна се при огъня в пещерата, просна се със замаяна глава на клонките, като трепереше неудържимо. Опита се да не обръща внимание на болката, като се съсредоточи в свитите нокти на бухала и гледаше разрошената му перушина. Беше стар бухал, прецени той и му хареса старческото му лице, но не можеше да удържи треперещите си ръце, за да приглади добре перата му.

Освен това не можеше да проумее за какво бяха онези изстрели.

4

Линейката профуча с виеща сирена покрай командния камион, забързана към града, а след нея с грохот се зададоха три камиона, натоварени с цивилни граждани, оплакващи се на висок глас, които крещяха нещо неразбрано към войниците от Националната гвардия около пътя. Веднага след камионите минаха две коли на щатската полиция, за да държат цивилните под наблюдение. Тийзъл стоеше край пътя, фаровете профучаваха покрай него в тъмното, той поклати глава и се запъти бавно към камиона.

— Съобщиха ли колко още са се застреляли? — попита той радиста в каросерията.

Зад главата на радиста се беше образувал ореол от светлината на крушката зад него.

— Току-що — каза той бавно и тихо. — Един от техните. Един от нашите. Цивилният е улучен в коляното, но нашият човек са го ударили в главата.

— А-ха! — и той притвори за момент очи.

— Санитарят от линейката каза, че може да не издържи до болницата.

„Няма да издържи я“ — помисли си той. Ако нещата продължаваха да се развиват така, както през последните три дни, и той нямаше да издържи. Нямаше съмнение. Просто нямаше да издържи.

— Аз познавам ли го? Или не, чакай. По-добре не ми казвай. Познавам вече достатъчно мъртъвци. Събраха ли ги вече поне тия пияндета, за да не застрелят някого другиго? Тези в камионите последните ли бяха?

— Кърн смята, че е така, но не може да бъде сигурен.

— Което значи, че горе в планината може да има още няколкостотин.

„Господи, не ти ли се иска да има някакъв друг начин да се свърши тази работа, да сте отново само ти и момчето. Колко хора още ще трябва да загинат, преди да свърши всичко.“ Прекалено много се движеше. Отново му се виеше свят и, за да се задържи на омекналите си крака, трябваше да се облегне на каросерията на камиона. Струваше му се, че очите му всеки момент ще се обърнат обратно в орбитите си. Като очите на кукла, мислеше си.

— Май трябва да се качиш тук и да си починеш — каза радистът. — Даже и на слабо осветление се вижда, че лицето ти се поти под превръзките.

Той леко кимна.

— Само не казвай това, когато Кърн е тук. Подай ми кафето си, моля те.

Ръцете му трепереха, докато поемаше кафето, той го глътна заедно с още две хапчета, езикът и гърлото му се сгърчиха от горчивия вкус и в този момент Траутман се върна от пътя, където беше разговарял с няколко войника от Националната гвардия, чиито сенки само се виждаха. Хвърли един поглед на Тийзъл и каза:

— Трябва да си легнеш.

— Когато всичко това свърши.

— Ами то ще продължи малко по-дълго, отколкото очакваш. Това не ти е повторение на Корея и язовира Чой Син. Тактиката на масирана атака е добра, ако една срещу друга стоят големи групи — ако работите на единия фланг не вървят, врагът е толкова многоброен, че ти имаш време да го видиш и да изпратиш подкрепление там. Но не можеш да направиш това тук, срещу един човек, особено срещу тоя. Трудно ще бъде забелязан и при най-малкото разбъркване в редиците ви ще се измъкне изпод носа ви, без да го усетите.

— Досега само критикуваш. Можеш ли да предложиш нещо конструктивно?

Каза го по-натъртено, отколкото възнамеряваше, така че когато Траутман отговори „да“, в равния му глас долови нова нотка на възмущение.

— Искам да уточня още някои неща. Не знам ти как организираш работата в полицията, но аз искам да бъда абсолютно сигурен, преди да започна нещо.

Тийзъл имаше нужда от помощта му и веднага се опита да го смекчи.

— Извинявай. Изглежда аз не съм прав. Не ми обръщай внимание. Просто не мога да се почувствам щастлив, ако не се скарам с някого от време на време.

Ето го пак това странно, почти пълно повторение на минали неща — преди две нощи, когато Орвал каза: „Ще се стъмни след час“, той отговори троснато: „Да не мислиш, че не знам!“ и след това се извини на Орвал с почти същите думи, които сега каза на Траутман.

Може би беше от хапчетата. Не знаеше какво има в тях, мозъкът му направи един последен оборот и спря. Тревожеше го това, че периодите на замаяност идваха все по-често и траеха все по-дълго. Но поне сърцето му вече не забързваше ритъма си и не прескачаше ход.

Хвана се за задната каната, за да се покачи в каросерията, но нямаше достатъчно сила да се повдигне.

— Ето. Хвани се за ръката ми — каза радистът.

С чужда помощ той успя да се покатери, но съвсем бавно и трябваше да изчака малко, преди да е в състояние да отиде и седне на пейката с рамене, най-после облегнати на канатата. Така. Готово. Няма какво да се прави, освен да седи и да почива. Същата приятна умора и облекчение, което чувстваше понякога след повръщане.

Траутман се покачи с очевидно небрежна ловкост, застана прав в каросерията, загледан в него, и Тийзъл се почуди какво беше това, което преди малко Траутман каза и което го озадачи. Не можеше да си спомни какво беше то. Нещо като…

Спомни си.

— Как разбра, че съм бил при язовира Чой Син.

Траутман го изгледа въпросително.

— Преди малко — каза Тийзъл. — Спомена нещо…

— Да. Преди да тръгна от Форт Браг се обадих до Вашингтон и поисках да ми прочетат досието ти.

На Тийзъл това не му хареса. Никак.

— Нямаше как — каза Траутман. — Не го вземай навътре, като че ли си пъхам носа в твоите работи. Трябваше да знам що за човек си, дали тази работа с Рамбо не е по твоя вина, дали сега просто не търсиш кръвно отмъщение, за да мога да предвидя всеки проблем, който би могъл да ми създадеш. Една от твоите грешки е била точно тази. Тръгнал си да гониш човек, за когото не знаеш нищо, даже и името му. Имаме си едно наше правило — никога не влизай в бой с противника, докато не го опознаеш като самия себе си.

— Добре. И какво научи за мен от язовира Чой Син.

— На първо място сега като ми каза какво е станало там горе, аз си обяснявам отчасти защо си успял да му се изплъзнеш.

— Че то не е тайна. Бягах по-бързо.

Споменът за това как офейка панически, оставяйки Шингълтън, го изпълни с погнуса и огорчение.

— Там е работата — каза Траутман. — Не би трябвало да бягаш по-бързо от него. Той е по-млад от тебе, в по-добра форма и по-добре обучен.

Радистът седеше на масата и ги слушаше. Обърна се към двамата и запита:

— Мога ли да знам за какво си говорите. Какъв е този язовир?

— Не си ли ходил войник? — попита Траутман.

— Ходил съм, разбира се. Във флота. Две години.

— Затова не си чул. Ако си бил в морската пехота, щеше да знаеш и насън да те бутнат и щеше да се хвалиш с това. Битката при язовира Чой Син е една от най-големите през войната в Корея. Нашите са отстъпвали, но всъщност все едно, че са атакували — врагът е дал 37000 жертви. Тийзъл е бил в самия център на тази битка. Само това е достатъчно, за да заслужи Отличителния Кръст за храброст.

Начинът, по който Траутман спомена името му, накара Тийзъл да се почувствува някак странно, сякаш не беше с тях, сякаш слушаше извън камиона, докато Траутман, без да подозира това, говореше за него.

— Искам да знам — обърна се Траутман към Тийзъл. — Разбра ли Рамбо, че си участвувал в тази битка?

Тийзъл сви рамене:

— Грамотата и медалът бяха на стената в канцеларията ми. Той ги видя. Ако от тях се е досетил…

— Охо, досетил се е, и още как. Ето кое ти е спасило живота.

— Не разбирам как. Паникьосах се, когато той застреля Шингълтън, и побягнах като някой гнусен, уплашен плъх — като каза това открито, пред всички, се почувства по-добре, въпреки че никой не беше говорил зад гърба му.

— Разбира се, че ще се паникьосаш и ще побегнеш — каза Траутман. — Не си участвал от години в такъв род действия. Всеки на твое място щеше да побегне. Но, разбираш ли, той не е очаквал това от теб. Той е професионалист и съвсем естествено е допуснал, че човек с такъв медал също е професионалист. Е, малко поотвикнал и, разбира се, не от неговата класа, но все пак те е считал за професионалист. Смятам, че точно с това се е съобразявал, докато те е гонил. Гледал ли си как играят шах професионалист срещу аматьор? Аматьорът печели повече фигури. Професионалистът е свикнал да играе срещу хора, които имат определена система, на която е подчинен всеки ход, а аматьорът мести фигурите по дъската, без да има някаква ясна цел, като просто се стреми да направи нещо с малкото си познания. Професионалистът така се обърква, докато се опитва да разгадае някаква несъществуваща система и да се противопостави, че скоро губи. Е твоя случай ти си в паническо бягство, а Рамбо е по петите ти и се опитва да отгатне как би се защитил някой като него. Очаквал е от теб да го причакаш някъде в засада и това го е забавило, докато е разбрал, но вече е било твърде късно.

Радистът тъкмо беше надянал слушалките, за да чуе поредното съобщение. Тийзъл забеляза отсъстващия му поглед, вперен в пода.

— Какво става? Нещо лошо ли? — попита Тийзъл.

— Нашият човек. Оня, с главата. Току що е починал.

„И таз добра — помисли си Тийзъл. — И таз добра, мамка му.“

„За какво се ядосват? Сякаш не си го очаквал. Знаеше много добре, че човекът ще умре.“

„Там е работата, я. Знаех много добре. Той и още колко други, докато свърши всичко това.“

— Бог да го прости — каза Тийзъл. — Не мога да измисля друг начин да заловя това момче, освен с всички тези хора, но ако можех да избирам, щях да предпочета да сме един срещу друг, само аз и той.

Радистът свали слушалките си и стана със сериозно изражение на лицето.

— Работехме в различни смени, но понякога разговарях с този човек. Ако нямате нищо против, ще изляза да се поразходя малко — слезе бавно през отворената каната, стъпи на пътя и след моментно колебание каза — Снабдителният камион сигурно още е долу на пътя. Да отида да взема малко понички и още кафе? Или нещо друго?

Поколеба се още малко, след това закрачи и се скри в тъмното.

— Ако бяхте един срещу друг, само ти и момчето — каза Траутман — този път то щеше да знае как да те настигне. По права линия. И веднага щеше да ти свети маслото.

— Няма. Защото сега няма да бягам. Горе се бях уплашил от него. Сега не ме е страх.

— А трябва.

— Не, защото се уча от теб. Не се заемай с някого, преди да си го опознал. Нали така каза. Е, сега знам за него достатъчно, за да го пипна.

— Глупости. Почти нищо не съм ти казал за него. Някой психиатър може да измъдри цяла теория от това, че майка му умряла от рак, когато той бил малък, баща му — алкохолик, опитал се да го наръга с нож и същата нощ избягал от къщи с един лък и стрела, след като едва не убил с тях баща си. Някаква теория за фрустрация и подтискане и какви ли не от този род. Нямал достатъчно пари да се прехранва, напуснал гимназията и започнал работа в някакъв автосервиз. Такава теория би звучала логично, но не би означавала много за нас. Ние не приемаме луди. Подложихме го на изследвания и се оказа, че е толкова нормален, колкото ти и аз.

— Но аз не убивам, за да си изкарвам прехраната.

— Не, разбира се. Ти само поддържаш една система, която кара други да го вършат заради теб. И когато те се върнат от войната, не можеш да понасяш това, че лъхат на смърт.

— В началото не знаех, че е бил на война.

— Но си видял, че се държи особено и не си си дал много труд да разбереш защо. Каза, че бил скитник… А какво друго може да е, мамка му. Пожертвувал е три години от живота си, за да се запише доброволец в една война, като е вярвал, че помага на родината си и единствения занаят, който е научил там, е как да убива. Как да си намери работа с тази квалификация?

— Не е било нужно да отива доброволец и е можел да се върне на работа в сервиза.

— Отишъл е доброволец, защото е смятал, че и без това ще го мобилизират, а е знаел, че най-добрите части, които дават най-добрата подготовка и шанс за оцеляване, не вземат мобилизирани, а само доброволци. Каза, че е можел да се върне на работа в сервиза. Страхотна награда, как ти се струва? Три години на война, „Медал на честта“, разбити нерви и като отплата — да гресира коли. Искаш да се биеш с него сам и въпреки това казваш, че имало нещо ненормално в това да убиваш, за да си изкарваш прехраната. Господи, да не мислиш, че можеш да ме заблудиш — ти си толкова войнствен, колкото е и той. Точно затова е започнало всичко. Надяваш се да го срещнеш лице в лице. Това ще бъде последната изненада в живота ти. Защото през тези няколко дни той е в стихията си. Просто е един специалист на работа. Ние насила го научихме на това и сега той ни го връща. За да предугадиш дори един негов ход, ще трябва да го изучаваш с години. Ще трябва да преминеш през всичкото обучение и през всичките битки, през които той е минал.

— Капитан си, но по приказките ти личи, че май не обичаш много военните.

— Разбира се, че не. Кой нормален човек ги обича.

— Тогава защо стоиш при тях, особено с тази твоя работа — да учиш хората да убиват.

— Не. Уча ги да оцеляват. Докато пращаме хора на война, най-важното нещо, което мога да направя, е да ги обуча така, че поне някои да се завърнат. Работата ми е да спасявам човешкия живот, а не да го отнемам.

— Казваш, че не съм те заблудил, че съм войнствен колкото него. Мисля, че грешиш. Върша си работата честно, доколкото мога. Но да оставим това. Защото и ти не можеш да ме заблудиш. Казваш, че си дошъл тук, за да помогнеш, но засега си помогнал само на думи. Претендираш, че спасяваш живота на хората, но не си направил нищо, за да го накараш да не убива повече хора.

— Чакай малко — каза Траутман. Бавно запали цигара от пакета, който лежеше на масата с радиостанцията. — Да предположим, че си прав. Аз наистина се въздържам засега. Но да речем, че започна да помагам. Помисли си. Наистина ли искаш да ти помогна? Той е най-добрият възпитаник на нашата школа. Да се бия с него би означавало да се бия срещу самия себе си, защото подозирам, че е бил предизвикан…

— Никой не го е предизвиквал да убива с бръснач полицай. Това трябва да ти е ясно.

— Ще ти го кажа по друг начин тогава — тук става въпрос за конфликт на собствените ми интереси.

— Конфликт на кое? Мамка му, та той…

— Чакай да свърша. В много отношения Рамбо прилича на мен и няма да бъда откровен, ако не призная, че му съчувствувам за положението, в което е изпаднал, дотолкова, че ще се радвам, ако успее да се измъкне. От друга страна, като си помисля, Господи, та той е побеснял. Не е трябвало да те гони, след като ти си бил отбой. Не е трябвало да убива онези хора, когато вече е имал възможност да избяга. Това не може да му се прости. Но независимо от това аз му съчувствувам. Ами ако уж без да искам изработя план за залавянето му, който би му оставил вратичка да избяга?

— Няма да го направиш. Дори и да избяга от тук, ще продължим да го гоним и той пак ще застреля някого. Ти вече се съгласи, че отговорността е колкото моя, толкова и твоя. И като ти е най-добрият възпитаник, докажи го, мамка му. Създай му всяко възможно препятствие, което можеш да измислиш. И ако и тогава се измъкне, ти ще си направил всичко по силите си и ще имаш два пъти по-голяма причина да се гордееш с него. Имаш няколко основания, за да не ни откажеш помощта си.

Траутман погледна цигарата си, дръпна дълбоко от нея, хвърли я извън камиона и рояк искри се посипаха в тъмнината навън.

— Първо на първо не мога да разбера защо изобщо запалих. Отказах ги преди три месеца.

— Не измествай въпроса — каза Тийзъл.

— Значи, ще помогнеш ли или не?

Траутман погледна към картата:

— Предполагам, че нищо от това, което казах, няма голямо значение. След няколко години дори няма да има нужда от хайки като тази. Вече притежаваме инструменти за издирване, които се закачат отдолу на самолет. За да издириш някого трябва само да прелетиш над предполагаемото място и инструментът регистрира телесната топлина. Засега нямаме достатъчно такива уреди. Повечето от тях са изпратени във войната. Но когато бъдат върнати тук, един беглец не би имал никакви шансове. И тогава няма да има нужда от хора като мен. Това ще е краят на нещо, много тъжно. Колкото и да мразя войните, страхувам се от деня, когато машините ще изместят човека. Сега поне човек може да се оправи, ако е способен.

— Все още избягваш въпроса.

— Да, ще помогна. Той трябва да бъде спрян и предпочитам човекът, който може да направи това, да бъде някой като мен — да го разбира и да усеща болките му.

5

Рамбо хвана бухала за мекия, отпуснат гръб, сграбчи с другата ръка перушината на корема и дръпна. При отскубването си перата издаваха глух звук като от разпаряне. Усещането от мекия пух в ръката му беше приятно. Оскуба цялата птица, отряза главата, крилете и ноктите, натисна върха на ножа в основата на гръдния кош и прокара острието чак до опашката. Разтвори птицата, пъхна вътре ръка, хвана още топлите вътрешности и с отмерено, силно движение издърпа повечето дреболии от един път, след което остърга останалото с ножа. Щеше му се да измие птицата с водата, която капеше от свода на мината, но не беше сигурен дали не съдържа някои отровни вещества, пък и би било излишно усилие, а той искаше да свърши всичко по-бързо и да се маха оттук. И без това вече изразходи твърде много сили. Взе една дълга пръчка от тези до огъня, подостри я, набучи бухала на нея и я протегна над огъня. Остатъците неоскубана перушина се опърлиха в пламъците. Сол и пипер, мислеше си той. Тъй като бухалът беше стар, сигурно щеше да бъде твърд и жилав. Миризмата, която се разнасяше от печащото се месо, беше възкисела, такъв сигурно щеше да бъде и вкусът му и на него му се прииска да има поне мъничко сол и пипер.

Ето, значи, пътят на неговото развитие, помисли си той. От нощуване в гората, в спалния чувал, ядене на хамбургери, преглъщани с кола в прашната трева край пътя, до това — легло от елови клони в някаква си мина и печен бухал — без дори да има сол и пипер. Не че се различаваше кой знае колко от нощуването в гората, но тогава той доброволно беше избрал този живот при минимални условия и това за него беше лукс. Сега обаче той беше принуден да води такъв живот за Бог знае колко време и това наистина му изглеждаше като минимални условия. Скоро можеше да се наложи да се лиши и от това и тогава сигурно с умиление щеше да си спомня за тази нощ, когато е спал няколко часа в една мина и е ял един жилав стар печен бухал. Вече не се и сещаше за Мексико. В ума му беше само следващото ядене на някое удобно дърво за спане. Ден за ден. Нощ за нощ.

Болката в ребрата го сряза, той повдигна двете си ризи и погледна гръдния си кош, невярващ на очите си от размера на отока. „Сякаш някакъв тумор или нещо подобно е израсло там“ — помисли си той. Няколко часа сън нямаше да го излекуват. Поне вече не му се виеше свят. Размърдай се. Постъкна огъня, за да се опече по-бързо птицата. Горещината на огъня облиза челото и носа му. „Или може би е от треската“ — помисли си той. Излегна се в цял ръст на еловите клонки с потно лице, обърнато към огъня. Лигавицата в устата му беше суха и лепкава, прииска му се да пийне от манерката, но беше изпил доста от нея, а трябваше да я пести за по-късно. Но щом отвореше устни, между тях се образуваше паяжина от лепкава слюнка. Накрая отпи, изплакна лепкавата слуз и се замисли дали може да си позволи да я изплюе. Реши, че не може и преглътна мъчително.

Гласът го стресна. Той прокънтя отчетливо по прохода, сякаш пред входа говореше човек с мегафон. Как е възможно да са разбрали къде е? Бързо провери дали револверът, ножът и манерката бяха на колана му, грабна пушката и пръчката с бухала и се хвърли към изхода. Течението в прохода беше прохладно и освежаващо. Точно преди отвора спря, за да се увери, че навън, в нощта, няма никакви хора, дошли за него. Не видя никого, но чу отново гласа. Определено идваше от високоговорител. От хеликоптера. Моторът ревеше в тъмното някъде над склона и през цялото време някакъв мъжки глас ехтеше:

— До всички групи от 12 до 31. Съберете се при източния склон. От 32 до 40 включително. Разгърнете се във верига на север.

Долу, в далечината, кордонът от фарове все още беше там и чакаше.

Тийзъл искаше да го хване не на шега. Долу имаше цяла армия. Но за какво беше високоговорителят? Нямаха ли достатъчно радиостанции за връзка между групите? „Или нарочно вдигат този шум, за да ми влияят психически — помисли той. — Да се изплаша, като разбера колко са. Може да е само уловка, а той да няма изобщо никакви хора на изток и на север. Може би има само на юг и на запад.“ Рамбо беше чувал подобни високоговорители, използувани от специалните сили през войната. Това обикновено объркваше противника и го караше да взема прибързани решения относно действията на специалните сили. Затова си имаше обратно правило: ако някой иска да те накара да гадаеш ходовете му, никога не го прави. Най-добрият начин е да продължаваш, все едно, че изобщо не си чул.

Гласът започна да повтаря, като затихваше зад склона. Но Рамбо не обърна повече внимание на това, което казваше. Ако ставаше въпрос, Тийзъл можеше да вкара хора в тези планини откъдето си поискаше. За него нямаше значение. Откъдето и да влезнеха, щяха да се натъкнат на него.

Погледна на изток. Натам небето сивееше. Слънцето щеше да изгрее след малко. Отпусна се на хладните камъни при входа на мината и опита с пръст дали птицата е твърде гореща за ядене. После отряза едно парче и го задъвка. Беше ужасно. По-ужасно, отколкото бе очаквал. Кораво, сухо и възкисело. Трябваше да си наложи да откъсне друго парче и го дъвка дълго, преди да преглътне.

6

Тийзъл въобще не спа. Един час преди изгрев Траутман легна на пода и подремна, но Тийзъл остана да седи на пейката с гръб, опрян на канатата, каза на радиста да превключи звука от слушалките на високоговорителя и се заслуша в съобщенията за позициите на групите като почти не откъсваше поглед от картата. Съобщенията започнаха да идват все по-рядко, радистът се облакъти на масата, заби глава и Тийзъл остана да будува сам.

Всички части бяха по местата си. Той си ги представи — полицаи и войници от Националната гвардия във верига покрай полета и гори, мачкащи угарки, проверяващи оръжието си. Бяха разделени на групи по 50 човека, на всяка група имаше по една полева радиостанция и в 6 часа по тях щеше да бъде дадена заповедта за тръгване. Подредени така, в дълги вериги, те щяха да тръгнат от четирите посоки на компаса. Щяха да минат дни, докато покриеха толкова обширна територия, но накрая щяха да го заловят. Ако някоя от групите попаднеше в труднопроходимо място, радистът им щеше да съобщи на останалите и те щяха да намалят ход и да изчакат. Така нямаше да се случи някоя група да изостане чувствително от основната верига, или без да иска да смени посоката си, да се отбие силно встрани и да претърсва местност, вече мината от останалите. В кордона нямаше да има пролуки, освен ония, които бяха нарочно оставени за засади. Няколко човека щяха да лежат там и да причакат момчето в случай че то се опиташе да се възползува от пролуката. Момчето. Дори и сега, когато Тийзъл знаеше как се казва, не можеше да свикне да го нарича по име.

Въздухът като че ли стана по-влажен преди разсъмване и той метна едно войнишко одеяло върху лежащия на пода Траутман, после взе още едно и се уви в него. Във всеки план имаше нещо за довършване, някое недоглеждане. Той помнеше това от Корея, каза го и Траутман и той за кой ли път премисляше операцията от всичките й страни, да не би да е пропуснал нещо.

Траутман беше поискал хеликоптерите да спуснат съгледвачи на най-високите върхове, откъдето биха могли да забележат момчето, ако то побегнеше пред кордона. Спускането на хората по въжета в тъмното беше опасна работа, но за щастие нищо лошо не се случи. Траутман поиска също хеликоптерите да летят над планините и да излъчват по високоговорителите фалшиви съобщения, за да объркат момчето, и това бе направено. Траутман предполагаше, че момчето ще опита да пробие на юг — това беше посоката на бягството му през войната и беше най-вероятно той отново да тръгне в тази посока, така че южната група беше подсилена с изключение на ония привидно слаби места, оставени за засади. Очите на Тийзъл горяха от безсъние, но той не можеше да заспи и когато от плана на операцията не остана нито една непроверена точка, се замисли за други неща, които искаше да забрави. Умишлено беше подтискал тези мисли до този момент, но сега, когато главата му започваше да го боли отново, призраците на миналото сами изпълзяха.

Орвал и Шингълтън. Всеки петък ходеха на вечеря у Орвал.

— Добро начало за почивните дни — казваше г-жа Келерман, когато всеки четвъртък телефонираше в полицията, за да го пита какво предпочита да яде на следващата вечер. На днешния ден, тогава, тя щеше вече да се е обадила и утре щяха да ядат… да ядат какво? Не, мисълта, че устата му е пълна с храна, беше непоносима. Никога не я наричаше Беатрис. Винаги г-жа Келерман. Така решиха, след като убиха баща му и той отиде да живее у тях. Не можа да си наложи да й казва „майко“, „лельо Беатрис“ някак си не звучеше, така че остана „г-жо Келерман“ и това се харесваше на Орвал, тъй като самият той беше възпитан да се обръща към родителите си с „господине“ и „госпожо“. С Орвал беше различно. Той идваше в къщата на баща му толкова често, че Тийзъл свикна да му вика по име и това му остана навик. Вечерите в петък. Обикновено тя готвеше вътре, докато той и Орвал бяха навън с кучетата, после влизаха да пийнат по нещо преди вечеря, но Орвал вече беше отказал пиенето, така че пийваха само той и г-жа Келерман, а Орвал пиеше само доматен сок със сол и табаско. Като се сети за това, устата на Тийзъл се наля с горчива слюнка, опита се да не мисли за ядене, а за това, как започнаха караниците и как вечерите в петък се прекратиха. Защо не отстъпи пред Орвал? Толкова ли беше важно как се слага кобурът или как се дресира куче, че трябваше да се карат за това? Дали Орвал се страхуваше от това, че остарява и искаше просто да покаже, че, както винаги, е добър във всичко. Или пък бяха толкова близки, че всяко разногласие само подчертаваше това и те трябваше да се карат. „Може би аз съм бил толкова горд, че съм искал да му докажа, че вече не съм малко момче — мислеше Тийзъл — а Орвал не е можел да понася осиновеното му дете да му говори по начин, по който самият той никога не е разговарял със своя баща.“ Г-жа Келерман беше на 68 години. Беше омъжена за Орвал от 30 години. Какво щеше да прави сега без него? Целият й живот беше свързан с него. За кого щеше да готви сега? За кого щеше да чисти в къщи и да пере дрехи?

„За мен, предполагам“ — помисли си Тийзъл. Ами Шингълтън и турнирите по стрелба, на които ходеха заедно като представители на своя отдел?

Шингълтън също имаше жена, три малки деца и какво щеше да прави тя? Да си намери работа, да продаде къщата и да плаща на бавачки за децата, докато тя ходи на работа. „И как да обясня и на двете как са загинали мъжете им?“ — мислеше той. Отдавна трябваше да им се обади, но не можеше да се реши.

В чашата с кафе киснеха няколко угарки. Запали последната си цигара, смачка пакета и усети гърлото си сухо, като си спомни как се паникьоса горе на скалата и виковете на Шингълтън: „Внимавай, Уил! Мене ме пипна!“ След — това изстрела и след него бягството. Може би, ако беше останал, щеше да намери сгода да стреля в момчето, може би, ако някак си се беше добрал до Шингълтън, щеше да го завари още жив и да го спаси. Потрепера от отвращение, като си спомни паническото си бягство от скалата. „И това ми било корав мъж — каза си той. — Само дето много знаеш да приказваш. И ако всичко се повтори, сигурно пак ще постъпиш така.“

„Не — помисли си той. — Не, по-скоро ще умра, отколкото да побягна отново.“

Труповете горе на скалата. Щатската полиция се бе опитала да ги издири с хеликоптер, но от въздуха всички скали си приличаха, полицията не можа да намери нищо и после ги повикаха да се включат в преследването. Може би дъждът беше покрил труповете с кал и шума. Около тях сигурно се навъртаха горските зверове и насекоми пълзяха по лицата им. Как ли изглеждаше Орвал, след като бе пометен от скалата. Погребението на Голт е било вчера сутринта, докато той пълзеше през полето. По-добре, че не отиде. Искаше му се да има начин да не отиде и на погребението на другите, когато ги намереха и докараха онова, което беше останало от тях след няколко дни в гората. Общо погребение. Всичките ковчези в редица пред олтара, със затворени капаци и целият град, който поглежда първо към него, после към ковчезите и пак към него. Как щеше да обясни на тези хора защо стана така, защо реши, че е най-добре да не позволява на момчето да остане в града, защо момчето се заинати и го предизвика, а после и двамата, веднъж започнали, не можаха да спрат да се озлобяват един срещу друг?

Погледна към Траутман, който спеше под войнишкото одеяло на пода, и осъзна, че започва да преценява момчето от неговата гледна точка. Не изцяло, но достатъчно, за да си обясни защо момчето направи всичко това и дори изпита известно съчувствие.

„Да, но ти не си убил никого, след като се върна от Корея, въпреки че си минал почти през същото, през което е минал и той.“

Но мисълта, че момчето би могло да се владее, повече нямаше да съживи Орвал, Шингълтън и останалите, а гневът му към него, задето застреля Орвал, беше твърде бурен, за да може да го поддържа постоянно. През последните няколко часа умората надделяваше над гнева. Нямаше вече сили да извика във въображението си жестоки сцени на разправа с момчето.

Сети се за това и в замайването от безсънието му се мярна налудничавата мисъл, че всичко се е объркало още преди да срещне момчето, преди да срещне Ана, преди войната. Учуди се, че не се беше сещал за нея от два дни, откакто започнаха убийствата. Сега тя му изглеждаше още по-далечна, по-далеч от Калифорния, а болката от загубата се беше смалила на фона на всичко, което се случи от понеделник до сега. И все пак тя съществуваше, но той не искаше допълнителни страдания.

Стомахът му се сви. Трябваше да глътне още две хапчета и тебеширеният им вкус беше още по-горчив сега, когато го очакваше. През отметнатия брезент на камиона видя слънцето, което едва се беше подало на хоризонта, бледо и студено, и войниците край пътя с дъх, излизащ на пара от устата им. Радистът викаше поотделно всяка група, за да провери готовността им.

Тийзъл се пресегна и побутна лежащия на пода Траутман, за да го събуди.

— Започва се.

Но Траутман беше вече буден.

— Знам.

Кърн пристигна с кола и бързо се качи в каросерията.

— Проверих цялата верига от край до край. Всичко изглежда наред. Какво става в щаба на Националната гвардия?

— Готови са да наблюдават операцията. От нас зависи кога ще почнем — каза радистът.

— Добре тогава.

— Защо ме гледаш така? — попита Тийзъл.

— Ами, тъй като ти започна всичко това, мислех си, че ще искаш ти да дадеш заповедта за тръгване.

7

Залегнал на гребена на един висок рид, Рамбо ги видя, когато тръгнаха — най-напред малки групички, които вървяха из гората, далеч от тук, после се появиха хора, повече, отколкото можеше да преброи, които добре организирано и методично претърсваха местността. Бяха на около миля и половина от него, мънички точици, които обаче бързо растяха. В небето летяха хеликоптери, от които се издаваха заповеди, но той не им обръщаше внимание, защото не можеше да прецени дали са истински или лъжливи.

Предположи, че Тийзъл очаква от него да побегне пред настъпващата верига и да навлезе още по-навътре в планината. Вместо това той се спусна по склона към хората, като се снишаваше и използуваше всяка издатина за прикритие. Като стигна в подножието се втурна наляво, притиснал с ръка болната си страна. Скоро нямаше да има нужда да тича. Но сега не можеше да си позволи да се бави заради болката. Хората бяха на около 50 минути разстояние, може би по-малко, но ако успееше да стигне преди тях до мястото, което си беше набелязал, щеше да има достатъчно възможност да си отпочине. Изкатери се по едно гористо възвишение, забавяйки ход, въпреки желанието си, запъхтя се, достигна върха и — най-после. Ето го потокът. Това беше неговата цел още откак тръгна от мината. Потокът, в който бе лежал, след като Тийзъл изчезна в шубраците. Беше преценил, че трябва да е близо до мината и щом тръгна се изкачи на най-близкото високо място, за да се опита да го види. Нямаше късмет. Потокът беше твърде ниско — беше закрит от дърветата и той не би могъл да види оттам слабото проблясване на водата или лъкатушещия дол. Почти се беше отказал, когато разбра, че указателят постоянно е бил пред очите му. Леката мъглица. Сутрешната мараня, която се вдига от водата. Той се втурна натам и сега се носеше с болезнено препъване към потока.

Стигна до него при едно място, където водата течеше между камъни и от двете страни имаше хубав тревист бряг. Тръгна по него, като търсеше нещо, стигна до един дълбок вир и тук най-после брегът беше стръмен, но обрасъл с трева както предишния. Продължи надолу, докато стигна до друг вир със стръмен бряг, този път от пръст. На брега, на който беше той, растеше дърво с оголени от течението корени, които стърчаха от земята. Не можеше да се изкачи по калния бряг, без да остави следи.

Премина на пръсти от тревата и шумата към корените на дървото и бавно се потопи във водата, като внимаваше да не вдига тинята от дъното — вирът можеше да остане размътен за дълго време и да го издаде. Провря се между корените и брега, там, където се образуваше дълбок подмол от надвисналия прогизнал бряг и започна бавно и методично да се заравя, като разстла тиня върху краката си, загребваше кал и я трупаше върху гърдите си, придърпа корените по-близо до себе си, гърчеше се и се заравяше дълбоко в тинята като рак, намаза лицето си, продължаваше да трупа върху себе си, докато усети студената и мокра тежест върху цялото си тяло и дишането му се затрудни, тъй като остави само една тясна пролука, от която да влиза въздух. Повече от това не можеше да направи. Не му оставаше друг изход. Спомни си една стара поговорка, която сега му прозвуча като шега — на каквото си си постлал, на това ще легнеш. И той лежеше и чакаше.

Мина дълго време, докато дойдат. Доколкото можа да прецени, бяха през два хълма от него, когато стигна потока и изчисли, че щяха да бъдат тук след малко повече от 15 минути. Но петнайсетте минути минаха, а все още тях ги нямаше никакви. Реши, че чувството му за време го е заблудило, че както лежеше в тинята и нямаше какво друго да прави, освен да чака, погрешно беше сметнал няколкото изтекли минути за неопределено дълго време. Тинята го притискаше и вече сериозно затрудняваше дишането му. Отворът за дишане, който беше оставил, не беше достатъчен, но щеше да е опасно да го разшири. Някой можеше да забележи дупката и да прояви любопитство. В носа му започна да се кондензира влага и образуваните секрети започнаха да го задушават. Тинята се слягаше върху затворените му клепачи.

Все още никакъв звук от преследвачите. Трябваше да се залъже с нещо, нещо което щеше да му помогне да остане неподвижен, тъй като налягането на тинята започваше да действува на нервите му и той започна да брои секундите и минутите в очакване да долови някакъв шум, отброяваше минута след минута, но не чуваше нищо, започваше да брои следващата и отново се надяваше, но пак нищо. Когато за петнайсети път преброи до 60 се увери, че нещо не е в ред. Тинята. Може би тя беше причината. Може би тинята изолираше напълно шума от преминаващите хора и те отдавна са преминали край него.

Да, но можеше и да не е така. Щом не ги е чул, значи още не са минали. Не можеше да рискува да се открие, за да огледа наоколо. Може би точно в тоя момент идваха към потока, забавени от гъстите шубраци на единия от склоновете. Продължи да чака, влагата, изпълнила носа му, почти го задушаваше и той изпитваше неистово желание да диша дълбоко. Тинята така притискаше лицето и гърдите му, че му идеше да се измъкне от нея. Спомни си как като малък веднъж играеше при една пясъчна дюна. Изкопа си дупка, влезе в нея и почувства неудържимото желание да излезе, но точно тогава дюната се сгромоляса отгоре му, затрупа го целия, той обезумя от ужас, задълба като бесен пясъка за да се измъкне, но колкото пясък успяваше да изгребе, толкова се свличаше отново. Едва успя да се измъкне, преди да е станало късно, и същата нощ, докато се опитваше да заспи, изведнъж осъзна, че в пясъчната дупка го беше споходило едно реално предчувствие за смърт и това предчувствие му беше дало сили да изпълзи навреме. Сега, заровен в калта и тинята, той си мислеше, че ако някой дойдеше насам и застанеше на брега над него, част от този бряг можеше да се свлече, да падне отгоре му и да прекъсне достъпа на въздух. Прониза го същото предчувствие, както тогава, затрупан в пясъка — щеше да бъде погребан жив тук и да умре. Влагата в носа му изцяло го запуши. Трябваше да се измъкне, Боже Господи, щеше да се задуши. И напъна отдолу калта.

Вкамени се, когато ги чу. Слаб, притъпен шум от стъпки. Много стъпки. Отгоре. И приглушени гласове, плясък в потока от вървящи из него хора. Стъпките се приближаваха, чифт от тях се поспря, след това загърмяха съвсем близо, отгоре му, върху калта, върху гърдите му, счупените му ребра. Непоносима болка. Не можеше да помръдне, не дишаше. Колко време беше без въздух? Три минути? Ако предварително беше поел дълбоко въздух няколко пъти. Две минути. Опитай се да издържиш две минути. Но представата му за време дотолкова се беше изкривила, че една минута му се струваше като две и можеше да му се наложи да поеме въздух така, че да се сгърчи, да раздвижи тинята и да се покаже преди да е отминала опасността. Четири, пет, шест, седем, броеше той. Стигна до двайсет, до четиридесет, колкото повече броеше, цифрите се сливаха с биенето на сърцето му, което беше станало по-силно и по-бързо и гърдите му се напъваха до пръсване. Най-после. Калта над него помръдна и олекна — човекът отгоре му се беше махнал. По-бързо, какво се бавят. Гласовете и плясъкът в потока успокояващо затихваха. Но твърде бавно, не можеше още да излезе. Можеше да има някои поизостанали от основната група. Някой случайно можеше да се обърне. Господи, по-бързо. Стигна до средата на втората минута, тридесет и пет, тридесет и шест, тридесет и седем, гърлото му се сгърчи, четиридесет и осем, четиридесет и девет. Не можа да стигне до шейсет, не издържа, изведнъж си помисли, че съзнанието му ще се помрачи от липсата на въздух и няма да има сили да излезе. Натискай, натискай, майка му стара. Но тинята не искаше да се помръдне, той се мъчеше да се изправи, да отмахне калта отгоре си, и изведнъж — последен напън и, слава Тебе Господи! Светлината и хладният въздух го обляха и той задиша дълбоко, застанал до кръста в потока. Пред очите му сивото постепенно премина в бяло. Гърдите му се издуваха като балон от насладата на дишането, ребрата остро го прерязваха, поемаше огромни глътки въздух, изпускаше ги, и отново ненаситно поемаше. Вдигаше много шум. Можеха да го чуят. Огледа се бързо.

Нямаше никой. Само откъм храстите се чуваха гласове и шумолене. Но не се виждаха, бяха си заминали, най-после беше свободен и му оставаше само още една трудна част — да пресече близките пътища. Най-после сам. Свободен.

Не още, не. Има още сума ти неща да свършиш, преди да стигнеш до пътищата.

„Да не мислиш, че не знам, мамка ти?“ — каза си той. Винаги оставаше нещо да се свърши. Винаги. Нямаше край тази шибана работа.

„Действай тогава.“

„След малко.“

„Не. Веднага. Ще имаш цял живот да си почиваш, ако те хванат.“

Въздъхна, поклати глава, неохотно се надигна, подпрян на брега, и закрачи през водата към оголените корени на дървото. Запълни с кал дупката зад корените, в която бе лежал, нагласяйки я така, че, ако друга група минеше след това, да не могат да се сетят, че се е крил тук. Трябваше да продължават да си мислят, че той е навътре в планините, далеч от пътищата.

Остави пушката на брега, потопи се в най-дълбокото на вира и изми калта от себе си. Сега не се притесняваше, че мътилката, която вдигна, можеше да се задържи задълго. Хората, които току-що бяха минали, достатъчно бяха размътили водата и, ако се върнеха или ако дойдеше друга група, нямаше да свържат това с него. Потопи главата си във водата, за да махне тинята от косата си и да измие лицето си, изплакна устата си от тинята с мътната вода от вира и я изплю, издуха носа си под водата, за да го прочисти от навлязлата тиня. Това, че живееше като див звяр, помисли си той, не означаваше, че трябва да се чувства като такъв. Помнеше това от школата. „Поддържай себе си чист доколкото е възможно. По този начин ще издържиш по-дълго и ще се биеш по-добре.“

Излезе от потока, водата се стичаше от него, избра си една тънка клечка от земята и с нея почисти от кал цевта и затвора на пушката. След това го провери, увери се, че действа безотказно, отново зареди патроните, които беше изхвърлил, и тръгна предпазливо между храстите и дърветата в посока към пътя. Беше доволен, че се изми в потока. Чувстваше се по-бодър, пълен с енергия и уверен, че ще успее да се измъкне.

Това чувство се изпари, когато чу кучетата. Бяха две глутници, едната се чуваше право срещу него, другата отляво и бързо приближаваха. Тези отпред сигурно бяха хванали следата от мястото, където беше изгубил Тийзъл по склона с трънаците, беше излязъл при потока, беше се отправил в полусвяст нагоре и накрая се беше озовал в мината. Другите отляво следваха пътя, по който беше преследван Тийзъл из шубраците. Тези следи бяха отпреди повече от един ден и ако водачите на кучетата не бяха професионалисти, не биха могли да отгатнат коя следа водеше към храсталаците и коя следа показваше пътя му от тях. Явно, за да няма грешка, те използваха две глутници по двете следи.

Разгадаването на този ход не му помогна особено. Трябваше да се отърве от глутницата, която идваше към потока, но с изпотрошените си ребра не можеше да се надява да ги надбяга. Можеше да ги причака в засада и да ги изпозастреля, както направи това с кучетата на Тийзъл, но изстрелите щяха да разкрият местонахождението му и при наличието на толкова преследвачи в гората нямаше да е трудно да му отрежат пътя.

Тогава? Трябваше да измисли някаква уловка, за да заблуди кучетата. Поне разполагаше с време за това. Те нямаше да дойдат направо при тази част от потока. Първо щяха да тръгнат по следата от потока нагоре по склона до мината и след това чак насам. Можеше да се отправи към пътя, но кучетата щяха да хванат тая следа и водачите им щяха да сигнализират на ония отпред да го причакат.

Хрумна му нещо. Не беше кой знае какво, но беше най-доброто, което можеше да измисли в момента. Втурна се обратно по следите си между дърветата към мястото, където се беше заринал в тинята. Бързо навлезе във водата, докато стигна до кръста му, и се отправи надолу по течението към пътя, като си представяше какво щяха да направят кучетата. Щяха да слязат по следата от мината, да хванат тази, която водеше от скривалището му в потока към гората и да започнат да душат объркани наоколо, когато следата изведнъж свършеше между храстите. Щеше да мине много време, докато хората се сетеха, че се е върнал по същата диря при потока и е тръгнал по него. И когато накрая се сетеха какво беше направил, той щеше да е вече далеч. Сигурно в някоя кола или камион, които щеше да открадне.

Но полицията щеше да сигнализира на своите патрулни коли да следят за откраднатата кола.

Тогава щеше да я захвърли след няколко мили.

И после какво? Да открадне друга кола и да захвърли и нея? Да побегне през горите само за да бъде отново преследван с кучета?

Докато крачеше надолу по потока и мислеше отчаяно как да се измъкне, постепенно започна да си дава сметка, че това щеше да е много трудно, почти невъзможно. Тийзъл щеше да го следва. Тийзъл никога нямаше да го остави да избяга, нямаше да му даде минута покой.

Разтревожен от кучетата, които лаеха все по-близо, забил поглед надолу, за да внимава за едри камъни или дънери под водата, в която би могъл да се препъне, притиснал ребрата си с ръка, той видя човека едва когато се изправи лице в лице с него. Тъкмо излизаше от един завой на потока и човекът изникна пред него, седнал на брега, с изути чорапи и обувки и крака, натопени във водата. Имаше сини очи. Стискаше пушката си и гледаше подозрително. Сигурно беше чул Рамбо да идва и я беше хванал в ръце за всеки случай, но явно не можеше да повярва, че това е самият Рамбо, защото, когато изведнъж му стана ясно кой е насреща му, зяпна и остана да седи като парализиран, докато Рамбо се нахвърляше отгоре му. Никакъв шум. Не биваше да има никакъв шум. Никакви изстрели. Рамбо с изваден нож изтръгна пушката от човека, той запълзя, за да се изправи на брега, Рамбо го ръгна силно в корема и издърпа острието нагоре към гръдния кош.

— Господи — каза човекът изненадан, като последната сричка премина в тънък вой и в следващия момент беше мъртъв.

— Какво? — запита някой.

Рамбо инстинктивно се обърна. Нямаше време да се скрие.

— Нали ти казах да спреш да се оплакваш от краката си — каза гласът. Не. Не. — Хайде, обувай си обувките докато не сме…

Човекът излизаше от една падинка, като закопчаваше панталона си, и, когато го видя, се оказа по-бърз от другаря си. Скочи към пушката си, която бе облегната на едно дърво, Рамбо се опита да я достигне пръв, но човекът го изпревари и, не, не, пръстът му беше на спусъка, дръпна го и изтрещя най-силният от всички гърмежи, който сложи край на надеждите на Рамбо. Човекът се готвеше да стреля втори път, когато Рамбо му пръсна черепа. „Копеле недно, трябваше да стреляш, за да те чуят всички, нали? Добре ме нареди. Господи, какво ще правя сега?“

Хората в гората започнаха да си подвикват един на друг. Храсталаците оживяха от шума на чупещи се клонки и тичащи през тях хора. По-близката глутница кучета с лай се отправи към него. Нямаше къде да се скрие и не знаеше какво да направи. Преследвачите бяха навсякъде. „Свършено е с мен.“

Почти се зарадва, че е изгубил. Нямаше да бяга повече, край на болката в ребрата, щяха да го заведат на лекар, да го хранят, да му дадат легло. Чисти дрехи. Щеше да спи.

Ако не го застреляха тук на място, мислейки, че ще продължи да се съпротивлява. Тогава ще хвърли пушката си, ще вдигне ръце и ще извика, че се предава.

Мисълта за това го отврати. Не можеше да си представи, че стои кротко и ги чака. Никога не го беше правил. Беше отвратително. Не можеше да няма някакъв изход и той отново се сети за мината и за последното правило: ако той беше губещата страна, ако трябваше да бъде заловен, тогава той трябваше да избере мястото, където да стане това и най-доброто място според него беше мината. Кой знае какво можеше да стане? Може би като отидеше в мината, щеше да измисли някакъв начин за измъкване.

Трошенето на клони се чуваше все по-наблизо. Но хората все още не се виждаха. Още малко. Добре тогава, към мината. Нямаше време за повече умуване и изведнъж тръпката от това, че няма да стои бездеен, го обзе, умората изчезна и той се понесе из гората, далеч от потока. Пред себе си чу шум от трошащи се клони. Стрелна се наляво, като бягаше приведен. Вече ги виждаше, далече вдясно, тичаха към потока и крещяха. Войници от Националната гвардия. В униформи. С каски. През нощта, докато гледаше отдалеч редицата от светлини, си беше помислил на шега, че Тийзъл е вдигнал цяла армия заради него и, за Бога, това наистина беше армията.

8

Гвардейците постоянно предаваха подробности за местността, докато навлизаха в нея; скалите, блатата и падините, които помощникът нанасяше на бялата карта, а Тийзъл се беше отпуснал уморен и безчувствен на пейката и го наблюдаваше, докато оня отбеляза с кръстче мястото до потока, където бяха намерени телата на двамата цивилни. Сякаш наблюдаваше всичко от разстояние, чувстваше се изтръпнал целият от изгълтаните хапчета. Малко след като дойде съобщението за двамата убити, единият намушкан, другият застрелян, сърцето го стегна толкова жестоко, че той се изплаши, но не се издаде пред Траутман и Кърн. Още двама убити. Колко ставаха общо? Петнайсет? Осемнайсет? Разбърка цифрите в главата си, за да избегне новата равносметка.

— Сигурно е отивал към пътя, когато се е натъкнал на тези двама цивилни — каза Траутман.

— Знае, че вече го очакваме на пътя, така че ще се върне в планините. Когато намери удобен момент, ще опита да пробие към друга част от пътя. Този път от изток, може би.

— Значи, толкова по-добре — каза Кърн. — Вътре е. Кордонът е между него и възвишенията, така че едва ли ще тръгне нататък. Единствената посока, която той мисли, че е свободна, е към пътя, но там имаме други хора, които го чакат.

Тийзъл не бе откъснал поглед от картата, но сега се обърна:

— Не. Ти не чу ли? — каза той на Кърн. — Той сигурно е вече в планината. Ако погледнеш картата, всичко ще ти се изясни.

— Не виждам никаква логика в това. Как ще се промуши през кордона?

— Лесно — каза Траутман. — Когато онези гвардейци са чули изстрелите зад себе си, една група от основната верига се е върнала да провери. При това са оставили празнина, която е повече от достатъчна за него да се промъкне и да се скрие в планината. Както тебе, всички са очаквали той да продължи да бяга от тях и не са били достатъчно нащрек, когато той се е приближил и е минал между тях. По-добре им заповядай да продължават към планината, преди да е взел по-голяма преднина.

Тийзъл отдавна беше очаквал това, което последва от страна на Кърн. И то не закъсня.

— Не разбираш — каза Кърн. — Става много объркано. Не знам какво ще бъде най-добре да направя. Ами ако той не разсъждава така? Ако не е разбрал, че във веригата има пролука и е останал там, където си беше — между кордона и пътя. Тогава, ако заповядам на хората да продължат навътре, само ще развалим обръча.

Траутман вдигна ръце:

— Ако това, ако онова… Твоя си работа. Аз и без това не исках да се бъркам. И въпреки това го правя. Но това не означава, че трябва да обяснявам по сто пъти какво смятам, че е нужно да се направи и след това да ти правя метани, за да го направиш.

— Чакай, не се засягай. Не поставям под съмнение компетентността ти. Просто в неговото положение човек не върши онова, което е логично. Като се почувства обграден, може като заек в клетка да започне да бяга в кръг.

За пръв път гордостта в гласа на Траутман прозвуча открито в гласа му:

— Той никога няма да направи това!

— Ами ако го направи? Ако все пак го направи, не ти ще отговаряш за това, че си пратил хората да гонят оня, дето духа. Аз отговарям. Трябва да преценя всички възможности. В края на краищата всички тук говорим само по предположения. Нямаме факти, на които да се опрем.

— Тогава нека аз да дам заповедта — каза Тийзъл и сякаш целият камион се разтърси от новия, по-тежък пристъп, който преряза гърдите му. Напрегна всичките си сили и се опита да продължи. — Ако заповедта се окаже погрешна, с радост ще понеса отговорността.

Замръзна, затаил дъх.

— Господи, добре ли си? — попита Траутман. — Трябва веднага да легнеш.

Той спря Траутман с жест на ръката. Тогава се обади радистът:

— Предават съобщение.

Тийзъл се опита да не обръща внимание на болезнените прескачания на сърцето си и да слуша.

— Лягай — му каза Траутман — или ще те сложа насила.

— Остави ме на мира! Слушай!

— Тук е командирът на 35-то отделение от Националната гвардия. Нищо не разбирам. Такава навалица сме, че кучетата сигурно загубиха обонянието си. Дърпат към планината вместо към пътя.

— Не са си загубили обонянието — обърна се Тийзъл към Кърн, като се държеше с една ръка и напрягаше глас от болка. — Но ние загубихме сто часа, докато ти се наумуваш. Сега мислиш ли, че можеш да се престрашиш да издадеш тази заповед?

9

Когато Рамбо се заизкачва по ронливия склон към мината, един куршум се сплеска в скалата на няколко ярда вляво от него и от гората зад него отекна пушечен изстрел. Без да откъсва поглед от входа на мината, той изкачи с препъване склона и влезе в прохода, като закри лице, за да се предпази от камъчетата, които още два куршума пръснаха при забиването си в скалата вдясно от входа. Чак навътре в тунела, недосегаем за куршумите, той се спря изтощен и се облегна, тежко запъхтян, на едната стена. Не можа да вземе достатъчно преднина. Ребрата му. Сега гвардейците едва ли бяха на повече от половин миля зад него, приближаваха бързо и толкова се бяха увлекли от преследването, че стреляха без да виждат добре целта. Калпазани. Научили туй-онуй, но без опит, те не притежаваха нужната дисциплина и във възбудата си от тях можеше да се очаква всичко. Можеха да нахълтат без много да му мислят и да обсипят прохода с куршуми. Прав беше, че дойде тук. Ако се беше опитал да се предаде при потока, те щяха на бърза ръка да му видят сметката. Трябваше му някакво препятствие между него и тях, което да ги възпре, докато им обясни. Върна се обратно по прохода към светлината на отвора, като изучаваше свода. Когато намери мястото с опасните пукнатини, той бутна подпорните греди и се дръпна веднага, да не би сводът да се срути отгоре му. Не се страхуваше от риска, който поемаше. Ако срутването беше толкова голямо, че го откъснеше изцяло от изхода и прекъснеше достъпа на въздух, знаеше, че те ще го разчистят, преди да се е задушил. Но когато събори гредите, нищо не се случи. Опита следващия ред — десет фута по-навътре — и този път, когато ги бутна, сводът пропадна с гръм и трясък, като едва не го затисна и ушите му писнаха. Проходът се изпълни с облак прах, той се закашля, отстъпи назад и продължи да кашля, докато чакаше прахът да се разнесе, за да може да види колко голямо е срутването. Тънък лъч светлина проникваше през облака и, когато прахолякът се слегна, между нападалите камъни и свода остана процеп от около един фут. Той откърти още няколко камъка и процепът се смали до шест инча. Отслабналото течение навяваше остатъкът от праха надолу по прохода. Стана по-студено. Свлече се по стената, седна на влажния под, заслушан в пропукването на слягащия се свод, и скоро чу приглушени гласове отвън.

— Мислиш ли, че го е затрупало?

— Що не влезеш да провериш?

— Кой, аз ли?

Няколко души се засмяха и тогава самият Рамбо се усмихна.

— … Пещера или мина — каза друг.

Гласът му беше висок и отчетлив и Рамбо разбра, че говореше по радиостанция:

— Видяхме го като се шмугна вътре и после това нещо се срути отгоре му. Да бяхте видели каква пушилка се вдигна. Пипнахме го. Чакай малко, подръж така за секунда! — после се обърна към някои от своите. — Разкарай си голия задник от входа, ако е жив, може да те види и да ти тегли куршума.

Рамбо се изкачи по падналите камъни, като се задържаше на колене в заоблените им върхове, за да надникне през пролуката отгоре. Видя очертанията на входа, които обрамчваха ронливия склон, голите дървета и небето навън, после един войник притича пред погледа му отляво надясно, с биеща се в хълбока му манерка.

— Ей, не ме ли чу, като ти казах да не се пречкаш пред входа — каза човекът отдясно, който беше извън полезрението му.

— Ей, ти, там! Не мога да чуя какво говориш по радиостанцията.

— Ах, да му се невиди!

Искаше му се да приключи с това час по-скоро.

— Искам Тийзъл! — извика той през малката пролука. — Искам да се предам.

— Какво?

— Доведете Тийзъл! Искам да се предам.

Думите му избучаха в прохода. Той се ослуша внимателно, да не би свода да се пропука и да рухне върху него.

— Вътре е. Той е.

— Чакай малко, вътре е и е жив — каза човекът по радиостанцията. Опитва се да ни каже нещо.

Последва кратка пауза и човекът заговори много по-близо до входа, но все още извън полезрението му.

— Какво искаш?

— Омръзна ми да ви повтарям. Искам Тийзъл да дойде тук и ще се предам.

Зашепнаха си нещо, след това оня заговори по радиостанцията, предавайки съобщението, а на Рамбо му се искаше да побързат, за да свърши всичко това. Не можеше да повярва, че ще се чувства така тъпо, когато се предава. Сега, когато спря да се съпротивлява, беше уверен, че е преувеличил умората и болката в ребрата. Разбира се, че можеше да продължи. Беше го правил във войната. След това промени положението си, ребрата го срязаха и той разбра, че нищо не е преувеличил.

— Ей, ти, там вътре! — извика човекът, без да се показва. — Чуваш ли ме? Тийзъл казва, че не може да дойде.

— Мамка му! Нали това чакаше? Кажи му да си довлече задника до тука.

— Не знам. Казаха, че не можел да дойде.

— Нали каза, че Тийзъл е казал? Сега казваш — те. С Тийзъл ли говори или не? Искам го тук. Искам да ми гарантира, че никой няма да ме гръмне по погрешка.

— Не се притеснявай, ако някой те гръмне, няма да е по погрешка. Излез от там бавно и няма да има грешки.

Замисли се за малко.

— Добре, но трябва да ми помогнете да разблъскам тези камъни. Не мога да се справя сам.

Чу ги да си шушукат отново и после оня каза:

— Пушката и ножа. Хвърли ги навън.

— Ще хвърля даже и револвера. Имам револвер, за който вие не знаете. Откровен съм с вас, не съм толкова глупав, че да се опитам да пробия през всички ви, така че кажи на хората си да свалят оръжието.

— Когато чуя, че си си хвърлил железата.

— Готово.

С неохота започна да ги натиква през пролуката. Ненавиждаше чувството на безпомощност, което щеше да изпита без тях. Погледна през процепа на върха на свлачището към голите дървета и небето навън и си помисли колко е приятен на лицето му хладният бриз, който идваше отвън и продължаваше по прохода.

— Не съм чул още нищо — каза човекът, без да се показва — Имаме сълзотворен газ.

Така значи. И този педераст даже не си дава труда да се покаже.

Започна да избутва пушката навън. Тъкмо се готвеше да я пусне, когато се сети. Течението. Течението в прохода. Беше силно и явно отиваше нанякъде. Духаше по посока на процепа в дъното и оттам се всмукваше нанякъде по друг проход под хълма. Трябваше да има друг изход, това беше единственото обяснение. Иначе просто не би имало течение. Стомахът му се обля в адреналин. Още не беше загубил.

— Къде са пушкалата, питам? — извика човекът отвън.

„В задника ти“ — помисли си Рамбо. Той издърпа пушката обратно и с разтуптяно от вълнение сърце хукна по тъмния проход. Въглените от огъня му бяха загаснали и за известно време трябваше да опипва с пръсти, за да намери мястото, където беше пренощувал. Напипа боровите клони и недогорелите дърва и ги понесе надолу към прохода. Вървеше с приведена глава поради ниския свод, докато не чу капещата вода и не се блъсна в дъното. Да накладе огън, който ще му свети, докъдето може. Пушекът от боровите клони щеше да му показва посоката на течението след това. Господи, дано!

10

Болката го стегна отново и Тийзъл се преви на пейката, загледан в едно тъмно маслено петно на дъсчения под. Знаеше, че няма да издържи дълго така. Нуждаеше се от сън. О, колко се нуждаеше. Някакво лекарство. Трудно беше да се опише умората и сътресенията, които беше понесъл. Слава Богу, че всичко щеше скоро да свърши.

Още малко, каза си той. И край. Потърпи още малко, докато го хванат.

Изчака, докато Траутман и Кърн погледнат в друга посока и с треперещи пръсти напъха в устата си още две хапчета.

— Тази кутийка снощи беше пълна — стресна го Траутман. — Не бива да вземаш толкова много.

— Не, бутнах я, изтървах я и няколко се загубиха.

— Кога?

— Не си спомням. Докато спеше. Преди изгрев слънце.

— Не може да си загубил толкова много. Не бива да ги вземаш толкова начесто. И с толкова много кафе.

— Нищо ми няма. Просто спазъм.

— Няма ли да отидеш на лекар?

— Не, не още.

— Тогава ще извикам лекаря тук.

— Никакъв лекар, докато не го хванат.

Сега Кърн се приближи към него. Защо не го оставеха на мира?

— Но той е хванат — каза Кърн.

— Не е. Само са го сгащили. Не е едно и също.

— Все едно, че е хванат. Всичко е въпрос на време. Защо трябва да висиш тук и излишно да страдаш, докато те го хванат.

— Не мога да ви обясня. Няма да разберете.

— Тогава викай лекар — каза Траутман на радиста. — Извикай кола да го закара в града.

— Няма да тръгна, казах, обещал съм.

— На кого? За какво говориш?

— Обещах, че няма да мръдна, докато не свърши всичко.

— На кого?

— На тях.

— На твоите хора ли? На този Орвал и на останалите, които загинаха?

Не му се говореше за това.

— Да.

Траутман погледна към Кърн и поклати глава.

— Казах ви, че няма да разберете.

Обърна се към отворения капак на камиона и яркото слънце заслепи очите му. След това изпита чувство на страх, притъмня му и той се просна по гръб на пода. Последното нещо, което си спомняше, беше трясъкът от удара.

— Предупреждавам ви, да не викате доктор! — каза той бавно, неспособен да помръдне. — Просто полегнах да си почина.

11

Светлината на пламъка освети процепа и течението подхвана пушека. Рамбо се поколеба за момент, след това напъха пушката между колана и панталона си, взе една главня, провря се между двете стени и усети под краката си наклонения под, влажен и хлъзгав. Притисна гръб към стената зад себе си, за да не опират гърдите му в отсрещната, и колкото по-надолу слизаше, толкова по-нисък ставаше сводът на процепа, а оранжевият отблясък на главнята по влажната скала му показа мястото, където проходът се стесняваше и преминаваше в една отвесна дупка. Той подържа главнята над дупката, но пламъкът осветяваше само част от нея и единственото, което виждаше, беше една разширяваща се фуния надолу в скалата. Извади един патрон и го пусна, като успя да преброи до три, докато чу слабото металическо ехо от удара. Три секунди — не беше много дълбоко, той спусна единия си крак в дупката, после другия и бавно провря цялото си тяло надолу. Когато беше навлязъл до средата, гръдният му кош се заклещи и той разбра, че няма да може да продължи, без да си причини страхотна болка. Погледна към огъня при отвора на процепа, димът го обвиваше, дразнеше ноздрите му, а откъм входа на мината се дочу шум. Още едно срутване, помисли си той. Или не. Гласове и викове, които се сливаха и кънтяха надолу по прохода; Вече идваха. Сви изпотените си гърди, доколкото можеше, опря ги в отвора, затвори очи, напъна и в следващия момент премина.

От болката в гърдите му едва не се изтърва от ръба. Не можеше да скочи. Нямаше представа какво има под него. С глава все още над дупката, той се държеше с лакти за ръба, докато с крака опипваше — да намери някоя издатина или процеп. Улеят беше гладък и хлъзгав, той се отпусна още малко надолу, но все още не намираше опора за краката си. Тежестта на тялото му разтягаше гръдния му кош и счупените ребра жестоко го режеха. Чу неясните викове на хората в мината и със сълзящи от пушека очи тъкмо се готвеше да се пусне и да скочи с надеждата, че долу няма остри камъни, на които да се разбие, когато краката му докоснаха нещо тънко и обло, което приличаше на дърво.

Най-горното стъпало на стълба. „От човека, който е бил в мината е“ — помисли си той. Няма друго обяснение. Човекът, който е копал в мината, сигурно е изследвал тая част. Предпазливо се отпусна на стъпалото. То се огъна, но издържа. Стъпи леко на следващото, то се счупи и той с трясък пропадна през още две, преди да се спре. Шумът от падането му отекна в галерията и го стресна. Когато заглъхна, той се ослуша за виковете на войниците, но не ги чу — главата му вече беше под нивото на отвора. Докато си почиваше, стъпалото под него се опъна, той се уплаши, че ще пропадне до дъното и бързо протегна главнята, за да види какво има долу. Още четири стъпала и кръгъл под. Когато вали, помисли си той, водата отвън сигурно се отича тук. Ето кое обяснява изгладените стени.

Разтреперан, докосна дъното. Огледа се. Тръгна по единствения път — един по-широк проход, който също беше наклонен надолу. Една стара кирка беше облегната на стената, ръждясала, с мръсна и изкривена от влагата дръжка. На мъждукащата светлина на главнята дръжката на кирката хвърляше сянка върху стената. Не можеше да разбере защо златотърсачът беше оставил инструмента си тук, а не в горната галерия. Мина един завой, някъде капеше вода и той го откри. Или по-точно това, което беше останало от него. На трептящата оранжева светлина скелетът беше толкова отблъскващ, колкото първия обезобразен войник, който той беше видял. В устата си усети вкус на метал, докато стоеше на разстояние от скелета, после направи няколко крачки към него. Костите изглеждаха оранжеви на светлината, но той беше сигурен, че всъщност те са сиви от налепа по тях и освен това бяха идеално подредени. Нито една кост не беше разместена или счупена. По нищо не можеше да се каже от какво беше умрял човекът. Вероятно инфаркт. Или пък отровен газ. Рамбо внимателно подуши въздуха, но не усети нищо, освен миризмата на застояла вода. Не му се виеше свят, не му се гадеше и нямаше никой от другите симптоми на обгазяване.

Тогава, какво го беше тръшнало тоя? Отново потрепера от отвращение при вида на тези идеално подредени кости. Прекрачи ги и побърза да се махне оттам. Слезе още надолу и на едно място проходът се разклони на две. Сега накъде? Пушекът не беше най-добрата идея. Докато стигна дотук, вече се беше разсеял и той не можеше да види в коя посока отиваше, а и обонянието му се беше притъпило така, че не можеше да долови накъде отива. Главнята гореше слабо във влажния въздух, като от време на време проблясваше по-силно. Останалото беше като на игра. Той наплюнчи пръста си и го вдигна първо пред единия отвор, после пред другия. Усети лекото течение върху влажния си пръст от дясно и неуверено заслиза надолу, като от време на време се навеждаше и се провираше през теснини. Пламъкът на главнята все повече намаляваше във влажния въздух. Стигна до още едно разклонение и му се прииска да има в себе си въже или връв, които да размотава зад себе си, така че ако се загубеше, да може лесно да намери обратния път.

„Да, бе, а не ти ли се иска да имаш и фенерче? И компас. Защо не прескочиш до магазина да си ги купиш?“

„Я остави шегата.“

Стори му се, че течението отново върви надясно и колкото повече напредваше, толкова по-сложен ставаше проходът. Повече завои. Повече разклонения. Скоро не можеше да си спомни как беше дошъл до тук. Имаше обърканото чувство, че скелетът е на огромно разстояние от него. Стори му се страшно забавно, че в момента, в който си помисли да се обърне и тръгне назад, осъзна, че се е изгубил и не може да направи това. Всъщност не че му се искаше да се върне, той просто обмисляше тази възможност, но въпреки това предпочиташе да знае пътя обратно, в случай че течението спреше. Сега то беше едва доловимо и той се питаше дали не е подминал някоя цепнатина в скалата, която водеше навън. Господи, можеше да си се разхожда тук, докато умреше и се превърнеше в купчина кокали, като онзи скелет.

Тихият шум го спаси от обземащата го паника, помисли си, че са те, но как биха могли да го проследят в този лабиринт. Тогава разпозна далечния шум от падаща вода. Преди да се усети, вече тичаше към тази, най-после осезаема цел, промъквайки се странишком между стените, вторачен в тъмното отвъд светлината на факлата. След това шумът изчезна и той отново се почувства сам. Забави ход, спря и се облегна обезнадежден на стената. Нямало е никакъв звук от течаща вода. Въобразил си го е.

Но той се чуваше така ясно. Не му се вярваше, че сетивата му можеха така съвършено да му изиграят подобен номер.

Тогава, какво стана със звука? Ако е бил истински, къде е?

Някое скрито разклонение, сети се той. В нетърпението си да стигне до звука, беше забравил да провери за други разклонения в скалата. „Върни се. Провери.“ И като се върна, го чу пак, намери отвора във вътрешната стена на един завой, вмъкна се в него и шумът започна да се усилва, колкото повече напредваше.

След малко стана оглушителен. Пламъкът на главнята почти угасваше, когато излезе от процепа на една площадка и под него, дълбоко долу, един поток се пенеше през една дупка в скалата и с рев се спускаше по един улей под площадката. Това е то. Течението трябваше да излиза оттук някъде.

Но не излизаше. Водата се пенеше под площадката и не се виждаше никакъв отвор, през който би могъл да излиза въздух. Но той чувстваше течението още по-силно тук. Наблизо трябваше да има друг вход. Главнята изсъска, той се огледа панически наоколо, за да запомни очертанията на площадката, и в следващия момент го погълна мрак — мрак, който беше по-плътен и по-непроницаем от всичко, което беше виждал досега. И ревът на водопада, в който той лесно можеше да падне, ако не внимаваше къде стъпва, го правеше още по-ужасяващ. Напрегнато зачака да свикнат очите му с тъмнината.

Изобщо не можеха да свикнат. Започна да губи чувството си за равновесие, олюля се, свлече се на четири крака, запълзя към тесния проход в единия край на площадката, който беше забелязал, точно преди да угасне светлината. За да се провре в отвора, беше необходимо да пълзи по корем. Камъните бяха остри. Раздираха дрехите му. Охлузваха кожата му. И така се впиваха в ребрата му, че той застена неволно.

После изкрещя. Причината не бяха ребрата му. Защото, като се вмъкна в отвора, без да вижда и запълзя по прохода, който беше достатъчно висок, за да повдигне глава, той протегна ръка, за да се хване за нещо, и напипа някаква гадна каша. Една прясна курешка падна на врата му, нещо го ощипа по палеца и някакво същество се стрелна нагоре по ръката му. Лежеше сред някаква гъста гадост, която попиваше в двете му съдрани ризи и мокреше корема му. Над главата си чу писукане и сухо шумолене на крила. Господи, прилепи, лежеше в лайната им; десетина други гъделичкащи същества пъплеха по ръцете му и го щипеха — това бяха бръмбари, които се гощаваха с тора и мъртвите прилепи, нападали по пода. За нула време можеха да оставят от него само скелета, а сега се впиваха в ръцете му, докато той се гърчеше диво назад към изхода; „Господи, спаси ме! — мачкаше ги по ръцете си, удряше главата си и се извиваше като змия. — Господи, ами ако имаше бяс — една трета от всяка колония прилепи имат бяс. Ако се събудеха и го усетеха, щяха да се нахвърлят отгоре му и да го покрият целия, докато той напразно щеше да крещи. «Стига — каза си той.» — Сам ще си го навлечеш. Спри да крещиш.“ Няколко чифта криле вече припляскваха. Господи, не можеше да спре. Крещеше. Гърчеше се. После излезе на площадката и постоянно търкаше ръцете си, за да се увери — за кой ли път — че ги беше махнал от себе си, но още усещаше гъделичкането от множеството им крачета по кожата си. „Могат да тръгнат след теб“ — сети се той изведнъж и запълзя бързо на четири крака от тесния вход към прохода, обърка се в тъмното и единият му крак се подхлъзна на ръба и увисна във въздуха. Уплахата, че може да падне, го стресна. Той се килна в обратна посока, удари се в стената и затрепера, като истерично бършеше ръцете си от пихтиестата каша в скалата и после с ръце я размазваше по ризата си. Ризата. Нещо се беше пъхнало под нея и драпаше по кожата му. Пъхна ръка, сграбчи го, скъса крехкия му гръбнак и усети топлите му влажни вътрешности, докато го запращаше по посока на шума от водопада.

Прилепи. Миазма. Зараза. Смрадта от курешките им пареше носа и гърлото му. Ето от какво е умрял човекът, който е работил в мината. Бяс. Бил е ухапан, без да разбере, и след няколко дни се е побъркал от болестта. Блуждаел е с помътнено съзнание из гората, влизал е в мината, излизал е, пак е влизал, слязъл е в долните галерии, обикалял е из тях, докато се е свлякъл и умрял. Бедният нещастник, сигурно си е мислел, че се побърква от самотата. Поне в началото. И когато е започнал да губи свяст и да бълнува, вече е било твърде късно, за да направи нещо за себе си. Или пък към края е разбрал, че няма спасение и се е спуснал в долната галерия, за да умре, без да представлява опасност за някого.

„Може и да не е било така. Какво разбираш ти от тези работи. Ако е имал бяс, щял е да се страхува от водата, само от мириса и, от мисълта за нея и никога не би слязъл в тези влажни галерии. Опитваш се да си представиш начина, по който ти ще умреш. Ако първо не те оглозгат.“

„Какви ги дрънкаш? Прилепите не ядат хора. Поне не този вид тук.“

„Добре, а бръмбарите?“

Все още трепереше и се опитваше да се успокои. Течението в ниския проход беше силно. Но той не можеше да мине оттам. Не можеше и да намери пътя към горния проход. Трябваше да се примири. Толкова. Дотук.

Само че не можеше да се примири, че беше дотук. Трябваше да се пребори с паниката и да си втълпи, че има изход. Трябваше да се облегне на стената, да се отпусне и може би, ако помислеше достатъчно дълго, щеше в края на краищата да открие начин да се измъкне. Но съществуваше само един начин за измъкване и той го знаеше — по посока на течението в оная бърлога с прилепите. Облиза устни и отпи от топлата, с вкус на метал вода от манерката. „Нали знаеш, че трябва да отидеш при прилепите — каза си той. — Или при тях, или сядаш тук и чакаш докато умреш от глад или се разболееш от влагата и пукнеш.“

„Или пък да се самоубиеш. Учили са те как се прави. Ако нещата стигнат до там.“

„Знаеш, че няма да го направиш. Дори ако вече губиш съзнание и си сигурен, че умираш, винаги съществува възможността да претърсят тези галерии и да те намерят ни жив, ни умрял.“

„Няма да те намерят. Знаеш, че трябва да следваш течението и да влезеш при прилепите. Ясно ти е, нали?“

12

„Тогава хайде, тръгвай, какво чакаш“ — каза си той.

Но вместо това продължи да седи на площадката в тъмнината, заслушан в рева на водопада под него. Знаеше как му действа шумът — монотонният звук затъпяваше сетивата му и лека полека го приспиваше. Разтърси глава, за да се ободри, и реши да влезе в галерията с прилепите докато още имаше сили за това. Но не можеше да се помръдне; водата продължаваше да шуми монотонно. Когато се събуди, лежеше отново до ръба на площадката и едната му ръка висеше надолу. Но беше замаян от съня и този път не се разтревожи особено от опасността да падне. Прекалено беше уморен, за да обръща внимание на това. Беше разкошно да си почива така, изтегнат, с провесена небрежно ръка. В безтегловността на съня тялото му сякаш не притежаваше сетива, даже и ребрата му не го безпокояха, беше се вцепенил напълно.

„Ще умреш тук — помисли си той. — Ако сега не се размърдаш, така ще отмалееш и затъпееш от тъмнината и шума, че за нищо няма да те бива.“

„Не мога да мръдна. Достатъчно път извървях. Искам да си почина.“

„През войната си вървял и повече.“

„Вярно. Нали затова съм сега на този хал.“

„Добре тогава, пукни!“

„Не искам да умирам. Просто нямам сили.“

— Тръгвай, мамка ти — проговори той гласно, но думите му се изгубиха без ехо в шума на водопада. — По-бързо. Просто влез и премини смело и бързо през мястото, където са те и най-лошото ще е вече зад теб.

— Абе, знаеш ли, че си прав — каза си той, изчака малко и си го повтори. Но ако след това има нещо още по-страшно, няма да мога да издържа, помисли си той.

„Няма. Това е най-лошото. Не може да има нищо по-лошо от това.“

„Знам.“

Бавно и неохотно запълзя в тъмнината към входа на галерията. Поспря, събра сили и провря тялото си вътре. „Представи си, че това, което ще напипаш, е пудинг от тапиока“ — каза си той и се насили да се усмихне на шегата. Но когато протегна ръка и напипа лайната и още някаква гнусотия в тях, ръката му сама се отдръпна. Вдъхна сернистата смрад на курешки и гнилоч. Изпаренията сигурно бяха отровни. Когато влезеше изцяло, трябваше много да побърза. „Е, да ти е сладко“ — опита се да се пошегува отново той, поколеба се за момент, рязна се в лайната, премина отвора и се изправи на крака. От изпаренията вече започваше да му се вие свят и да му се гади. Лайната стигаха до коленете му и някакви същества драскаха по панталона му, докато газеше. Течението отиваше право напред.

Не. Отново грешеше. Течението идваше отпред. Това беше друго въздушно течение. Това, което беше следвал той, явно е отишло в друга посока.

Правеше и друга грешка. Независимо от това, колко бързаше, той си спомни, че не бива да бъде припрян. В пода можеше да има пропадания. Трябваше внимателно да опипва с крак земята пред себе си и след всяка крачка очакваше всичката тази гадост да свърши и той да излезе на открито.

Звуците, които изпълваха галерията, се промениха — преди се чуваха писукания и шумолене на криле, а сега отекваше само джвакането на собствените му крака в дълбоката гнусотия и приглушеното бучене на водопада от другия край на галерията. Прилепите сигурно бяха излетели. Сигурно беше спал по-дълго, отколкото предполагаше. Навън се е стъмнило и прилепите са излезли на лов. Джапаше напред, към източника на течението, гадеше му се от вонята, но поне прилепите си бяха отишли и той се поотпусна. Нещо като смрадлив сопол падна на носа му. Избърса го и в този момент косата му настръхна, защото пещерата избухна от взрива на хиляди крила. От дългото стоене на площадката грохотът на водопада сигурно беше притъпил слуха му. Прилепите са били тук през цялото време, писукали са и са шумолели както преди, но слухът му е бил твърде отслабнал, за да ги чуе. Сега те бяха навсякъде, стрелкаха се покрай него, той закри глава с ръцете си и закрещя.

Блъскаха се в него, кадифените им криле пърхаха в лицето му и пронизителните им писъци отекваха в ушите му. Бранеше се от тях, размахваше ръце във въздуха, след това отново закриваше главата си и после пак размахваше ръце. Продължаваше да гази напред; изгаряше от нетърпение да се измъкне; препъна се, свлече се на колене, студената гнусна каша стигна до кръста му и намокри слабините му. Прилепите продължаваха да прииждат, сякаш нямаха край, блъскаха се един през друг и биеха с криле. Изправи се с олюляване на крака, вдигна ръце и заудря напосоки. Въздухът гъмжеше от тях. Не можеше да диша. Раздаваше удари и се навеждаше, за да се предпази. Връхлитаха го отдясно, блъскаха се в него и пърхаха в косата му. Той се обърна с гръб към тях и, настръхнал от ужас, се приведе още по-ниско.

— Майчице мила!

Отстъпи вляво, подхлъзна се отново и бузата му се удари в стената. Пред очите му прибеля от болка, едва събра воля да се изправи, олюля се, хвана се за отичащата буза, а прилепите продължаваха да го връхлитат, минаваха покрай него и го тласкаха напред, покрай стената. Отчаян, обрулен, почти безчувствен, той усети как нещо в него се изду, напрегна се и се разкъса — но нямаше нищо общо с тялото му. Беше ядрото на онова нещо, което досега го караше да върви напред, но то беше решаващо. Престана да се съпротивлява, предаде се на прилепите, остави се да го бутат напред, олюляваше се, ръцете му бавно се спуснаха надолу и при това чудно избавление от страха и отчаянието, напълно безнадежден и безучастен, незаинтересован от това, което става с него, както никога преди, той постепенно осъзна какво ставаше. Те не нападаха него — просто летяха към изхода. Не можа да сдържи смеха си и от облекчение се разтрепера. Навън сигурно беше нощ. Те го усещаха, водачът им беше дал сигнал и те като един се бяха понесли от свода на пещерата към изхода, докато той беше вътре при тях и беше изпаднал в ужас, че атакуват него. „Нали ти се искаше да имаш връв, за да си отбелязваш пътя? — каза си той. Задник такъв, ето ти връвта. Биеш се с тях, а те през цялото време ти показват пътя.“

Заедно с тях изкачи няколко стръмнини, внимаваше за пропадания, опипваше пред себе си. Скоро писуканията и шумът на крилете им му станаха приятни и мили, като че ли той и те бяха предопределени да живеят заедно, после те преминаха, изпърхаха само някои изостанали от основната група и той остана сам, с единствените отекващи звуци от търкането на краката и ръцете му по скалата.

В лицето му духаше свеж прохладен вятър. Той му се наслаждаваше и, мислейки си как прилепите му бяха помогнали да намери пътя, почувства странна любов към тях, липсваха му така, сякаш между него и тях беше прекъсната някаква много важна връзка. Опиваше се от дишането си. Прочисти ноздрите, гърлото, дробовете си от дъха на лайна в устата си. Допирът на ръцете му в грапавата скала беше чисто, неподправено удоволствие, което той за пръв път осъзнаваше. Сърцето му заби бързо, когато се заизкачва нагоре и напипа пръст — чудно рохкава и примесена с камъчета. Още не беше излязъл. Това беше нанос, вкаран от дъжда в процепа на скалата, но той чувстваше, че изходът беше близо и се заизкачва уверено нагоре, без да бърза, любувайки се на зърнестата повърхност на наноса, пълзеше нагоре по красиво оформеното възвишение. Когато стигна върха и се просна отгоре му, усети миризмата и вкуса на открито пространство — сухи листа, вятъра сред високите треви и мирис на пушек във въздуха. Още няколко фута. Протегна предпазливо ръка напред и тя се спря в преграда от камъни. Продължи да опипва, но преградата продължаваше. Стена. Колко ли беше висока? Можеше да се издига до небето, той беше толкова близо до свободата и същевременно — толкова далеч. Колкото и да беше се повдигнал духът му, не мислеше, че ще намери достатъчно физически сила, за да я преодолее.

„Тогава недей да мислиш за самото изкачване. Не се тревожи. Или ще успееш, или не. Нищо не може да се направи, ако стената е висока. Не мисли за това.“

Добре, помисли си той и остана да седи удобно в меката пръст, като събираше сили и се опитваше да се нагоди към новата промяна, настъпила в него. Никога преди не беше осъзнавал така дълбоко нещата, не беше ги преживявал така. Вярно, в миналото, в момент на действие, беше изпитвал нещо подобно. Извършваше всяко движение точно и безпогрешно — бягаше, извръщаше се да стреля, леко натискаше спусъка, цялото му тяло откликваше на отката, целият му живот зависеше от грациозните му движения — и той се опиваше от тях, съзнанието му изключваше, оставаше само тялото, изцяло отдадено на действието. Военните им съюзници измежду местните жители наричаха това Дзен, стремеж към чистия, изолиран момент, който се постига само след продължителни усилени тренировки, концентрация и искрен стремеж да бъдеш съвършен. Частици от движението, в което самото движение спира. Думите им нямаха точен превод на английски, но според тях, дори и да имаха, такъв момент не би могъл да се обясни. Чувството не се вместваше във времето, не можеше да бъде описано с времето, можеше да се сравни с оргазъм, но не беше толкова определено, защото нямаше физически център и се разпределяше по цялото тяло. Но това, което изпита сега, беше различно. Не беше свързано с някакво движение, а чувството не беше изолирано в една вечно продължаваща секунда. То беше във всяка секунда. Седеше на меката пръст, удобно облегнал гръб в скалата, търсеше подходяща дума в ума си и накрая се спря на „Добре“. Никога не беше се чувствал толкова добре.

Чудеше се дали не е полудял. Изпаренията сигурно бяха го засегнали повече, отколкото си мислеше, и той беше луднал. Или може би, след като се беше примирил със смъртта, сега беше неимоверно радостен, че е останал жив. След като премина през този ад и най-малките неща щяха да му се струват пълни с удоволствие.

„Но едва ли ще им се наслаждаваш дълго, ако се оставиш да те пресрещнат тук“ — каза си той, изправи се в тъмното, като внимателно опипа пространството около себе си, за да не удари главата си. И все пак я удари в нещо, наведе се рязко и в този момент разбра, че това, в което се беше ударил, бе клон. Горе растеше някакъв храст и като протегна ръце, напипа ръба на стената, висока до кръста му. Свободен. Бил е свободен през цялото време, небето е било облачно и той се беше заблудил, че все още е под земята.

Като внимаваше за ребрата си, той се примъкна под храста и задиша въздуха, наслаждавайки се на свежестта му и на мириса на кората на храста. Надолу от него, в далечината между дърветата, гореше огън. След пълния мрак в галерията огънят му изглеждаше като жив — ослепителен и ярък.

Застина в напрежение. Някой проговори приглушено долу край огъня. Някой друг помръдна между скалите наблизо и той чу съвсем ясно звук от драскане и видя запалена кибритена клечка. След мига блясъкът на пламъка изгасна и остана само мекото сияние на запалената цигара.

Значи те бяха тук и го чакаха. Тийзъл беше разбрал защо той изчезна в процепа надолу по галериите. Тийзъл беше разположил хора около хълма в случай че намереше изход. Да, но те не можеха да виждат добре в тъмното, а той се чувстваше като у дома си след часовете, прекарани под земята и след като си починеше още малко, щеше да се промъкне край тях. Нямаше да е трудно. Щяха да си мислят, че е още в галериите, докато той щеше да бъде по пътя, на много мили от тук. И само някой да смееше да му попречи. Боже опази! Нямаше да се спре пред нищо. След онова чувство, което изпита, щеше да направи всичко, за да не им се даде.

13

Отново се беше стъмнило и Тийзъл не можеше да си спомни как се беше озовал по здрач в гората. Траутман, Кърн, камионът. Къде останаха? Защо не е ден? Накъде се беше разбързал между тъмните сенки на дърветата?

Облегна се на черния ствол на едно дърво. Болката в гърдите му отново се беше събудила от изтръпналото си състояние. Нямаше представа къде се намира и това го плашеше. Не знаеше посоката. Разбираше, че трябва да продължава да се движи все напред, да не спира, да върви направо, макар че не му беше ясно защо и как.

Траутман. Спомни си. Траутман искаше да го откара при лекар. Помнеше, че лежеше на дъсчения под в каросерията. Мъчеше се да си обясни как се беше озовал оттам тук. Беше ли се съпротивлявал на Траутман, за да не го отведе на лекар? Може би беше се отскубнал, беше скочил от камиона и ударил през полето към гората. Само и само да остане на линия, докато му дойдеше времето. Да догонят момчето. Да помогне за залавянето му.

Не беше възможно. Знаеше, че не беше възможно. В това състояние не би могъл да се пребори с Траутман. Нямаше време за мислене. Трябваше да побърза, въпреки болката в гърдите и ужасното чувство, че някой го следи или че съвсем скоро ще започне да го следи. Момчето. Момчето ли го следеше?

Облаците се разкъсаха, луната в четвърт фаза се показа, огрявайки дърветата, и той видя навсякъде около себе си туловищата на стари автомобили, натрупани един върху друг, подредени до дърветата със стотици, изпотрошени, обезобразени, ръждясали. Приличаше на гротескно гробище с лунната светлина, отразена в заоблените им форми.

Пълно безмълвие. Дори когато се движеше по сухи листа, смачкани ламарини и изпочупени стъкла, не се чуваше никакъв шум. Сякаш се плъзгаше над тях. И някак си разбираше, че го следва не момчето, а някой ДРУГ. Но защо се уплаши, когато видя пътя през призрачните останки? Защо се стресна от редицата камиони на Националната гвардия, спрени на пътя?

Господи, какво му ставаше? Побъркал ли се беше?

Нямаше жива душа. Нямаше никой при камионите. Страхът му се изпаряваше. Видя една празна полицейска кола в края на редицата откъм града. Зарадван, изпълзя от гробището на колите без врати, с разпрани седалки, с отворени капаци и се заплъзга през полето без шум, приведен до земята, към колата.

Стресна го рязък шум от трошащо се стъкло, отрази се отчетливо в тъпанчетата на ушите му и той премигна. Отново лежеше по гръб. Застрелял ли го беше някой, докато минаваше през полето? Опипа тялото си, за да намери раната, напипа одеяло, под него нямаше земя. Меки възглавнички. Ковчег. Изпадна в паника, после разбра. Кушетка. Но къде, за Бога? Какво ставаше? Потърси да светне, бутна някаква лампа, светна я и запремигва в собствената си канцелария. Но какво стана с гората, гробището за коли, пътя? Господи, бяха толкова истински, сигурен беше. Погледна към часовника си, нямаше го на ръката му и се обърна към часовника на бюрото — дванайсет без четвърт. През щорите се виждаше тъмнината навън. Значи, полунощ, но последният му спомен беше от 12 на обяд. Ами момчето? Какво ли се е случило? С мъка се изправи, стиснал глава в ръцете си, за да не се разпадне от болка, но някой беше повдигнал пода в канцеларията му и той сега беше наклонен стръмно. Изпсува, но от устата му не излязоха думи. Заклатушка се нагоре към вратата, сграбчи дръжката с две ръце, завъртя я, но вратата беше заяла, той дръпна с всичка сила и при отварянето си вратата едва не го катурна по надолнището към кушетката. Разпери ръце, за да запази равновесие като въжеиграч и стъпи с босите си крака от мекия килим на канцеларията си върху студентите плочки в коридора. Той беше полутъмен, но първата канцелария светеше. По средата на пътя за там му се наложи да се подпре в стената.

— Събуди ли се, шефе? — каза един глас в коридора. — Добре ли си?

Видя му се сложно да отговаря. Все още не се беше опомнил напълно. Сякаш още лежеше по гръб на ярко осветения под в камиона, със замъглен поглед, втренчен в мазния брезентов покрив. И гласът по радиостанцията:

— Господи, спря да отговаря, избягал е навътре в мината.

Борбата с Траутман, който искаше да го отнесе в полицейската кола. Ами гората? Тъмнината…

— Попитах, добре ли си, шефе? — гласът беше по-силен и по коридора се чуха стъпки. Всичко беше обгърнато в някакво ехо.

— Момчето — успя да каже той. — Момчето е в гората.

— Какво? — гласът беше точно до него и той се обърна. — Не бива да ходиш насам-натам. Почивай си. Ти и момчето не сте вече в гората. Той не те гони.

Беше един от подчинените му и Тийзъл беше сигурен, че го познава, но не можеше да си спомни. Опита се. Дойде му наум някакво име.

Харис?

Да, точно така, Харис.

— Харис — каза гордо той.

— Я ела в предната стая, да поседнеш и да изпиеш едно кафе. Току-що сварих прясно. Счупих каната, докато носих вода от банята. Дано да не съм те събудил.

Банята. Да. Гласът на Харис звучеше като ехо, той си представи вкусът на кафе, в устата му стана кисело и той се задави. Банята. Премина с клатушкане през летящата врата и повърна в писоара, докато Харис го държеше и му говореше:

— Седни тук на пода — но сега всичко беше наред, ехото беше престанало.

— Не. Лицето ми. Вода.

И докато плискаше бузите и очите си със студена вода, сънят отново изплува пред него, но вече не като сън, а съвсем истински.

— Момчето — каза той. — Момчето е в гората, до пътя. В онова автомобилно гробище.

— По-добре се успокой. Я си спомни. Момчето го сгащиха в мината и той избяга навътре през някакъв лабиринт от галерии. Така. Дай да ти помогна.

Тийзъл го отблъсна, лицето му беше още мокро и той се подпря с ръце на мивката.

— Казвам ти, момчето не е вече там.

— Откъде знаеш?

— Как дойдох тук? Къде е Траутман?

— В камиона. Изпрати хора да те придружат до болницата.

— Копелето му недно. Казах му да не го прави. И какво правя тук, вместо да съм в болницата?

— И това ли не помниш? Майко мила, разгони им фамилията. Крещя, буйства в колата и постоянно посягаше към кормилото, за да им попречиш да завият към болницата. Викаше, че ако ще те карат някъде, най-добре да те докарат тук. Никой нямаше намерение да те връзва за леглото, ако можеше и сам да се успокоиш. Накрая се уплашиха, че могат да те наранят, докато се боричкат с тебе, и направиха, каквото им каза. Да ти кажа право, мисля, че с удоволствие са се отървали от тебе при цялата тая дандания, която вдигна и всичко останало. По едно време сграбчи кормилото и едва не се нацепи в един камион. Сложиха те да легнеш тук, но веднага щом си заминаха, ти скочи и влезе в една патрулна кола, за да се замъкнеш обратно и аз се опитах да те спра, но нямаше никакъв проблем, защото ти припадна зад кормилото, преди да си успял да намериш ключа. Наистина ли не помниш нищо? Някакъв доктор довтаса веднага, прегледа те и каза, че си почти тип-топ, само дето си бил много изтощен и си се нагълтал с много хапчета. Били някаква комбинация от стимуланти и успокоителни, ти си ги изгълтал и си се издрусал. Докторът каза, че не му е ясно как не си се скапал много преди това.

Тийзъл беше напълнил мивката със студена вода, натопи лицето си и го избърса с книжна салфетка.

— Къде са ми обувките и чорапите? Къде си ги дянал?

— За какво са ти?

— Не е твоя работа. Ти кажи къде си ги сложил?

— Да не мислиш да се връщаш пак там? Защо не поседнеш да починеш? Сума ти народ се навряха в оная пещера. Ти няма какво да правиш там. Казаха да не се тревожиш. Ще се обадят веднага, щом намерят следа от него.

— Нали ти казах, че не е… Попитах те, къде си ми заврял чорапите и обувките?

Някъде далеч, в предната стая, телефонът започна да звъни едва чуто. Харис сякаш с облекчение тръгна да го вдигне. Излезе през вратата на банята, телефонът звънна отново, после пак, после изведнъж спря. Тийзъл изплакна устата си със студена вода и изплю белезникава течност. Не посмя да я преглътне, да не би да повърне отново. Загледа се в мръсните шарени плочки на пода на банята, помисли си, ни в клин, ни в ръкав, че чистачите не си гледат работата и излезе през вратата в коридора. Харис стоеше накрая на коридора, тялото му закриваше част от лампата и сякаш не смееше да заговори.

— Е? — каза Тийзъл.

— Не знам, дали да ти кажа. За теб е.

— Момчето ли? — попита Тийзъл и лицето му светна. — В автомобилното гробище ли е?

— Не.

— Ами какво тогава? Казвай, какво има?

— Междуградски, жена ти.

Не разбра, дали беше от умората или от изненадата, но трябваше да се облегне на стената. Все едно, че го търсеше някой мъртвец. След всичко, което се беше случило с момчето, той постепенно беше успял да я заличи от мислите си и сега дори не можеше да си спомни лицето и. Опита се — не можа. Господи, защо му трябваше да си спомня, толкова ли му се искаше да го заболи отново?

— Ако мислиш, че ще те разстрои повече — каза Харис, — не е ли по-добре да не разговаряш с нея? Мога да кажа, че те няма. Ана.

— Не. Прехвърли го на телефона в канцеларията ми.

— Сигурен ли си? Като нищо мога да й кажа, че си излязъл.

— Казах ти, прехвърли го на моя телефон.

14

Седна на въртящия се стол зад бюрото си и запали цигара. Цигарата или щеше да проясни главата му, или още повече да я замъгли, но си струваше да опита, защото можеше да разговаря с нея в несигурното състояние, в което се намираше. Изчака, почувства се малко по-добре и вдигна телефона.

— Ало — каза той тихо. — Ана.

— Уил?

— Да.

Гласът и беше по-плътен, отколкото си го спомняше, гърлен и леко дрезгав при някои думи.

— Уил, добре ли си? Тревожа се за теб.

— Ами.

— Така е. Ако искаш вярвай, тревожа се.

Бавно дръпна от цигарата си. Ето че пак започваше — не можеха да се разберат.

— Исках да кажа, ами, нищо ми няма.

— Слава Богу! — спря за малко, издуха шумно, сякаш и тя пушеше цигара. — Не гледам телевизии и не чета вестници или други такива, но тази вечер случайно разбрах какво става при вас и се уплаших. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да.

Помисли си, дали да не й разкаже подробно, но щеше да прозвучи, сякаш просеше съчувствие.

— Честна дума, щях да се обадя по-рано, ако знаех. Не искам да си мислиш, че не ме интересува какво правиш.

— Знам.

Погледна към смачканото одеяло на кушетката. Имаше да й казва толкова важни неща, но не можеше да се реши да го направи. Вече нямаше значение. Паузата продължи твърде дълго. Трябваше да каже нещо.

— Настинала ли си? Звучиш така, сякаш си настинала.

— Тъкмо се оправям.

— Убиха Орвал.

Чу как дъхът и секна.

— Ех, добър човек беше.

— Знам. Излиза, че за мен е бил още по-добър, отколкото съм предполагал. И Шингълтън е мъртъв, също и ония, новият, Голт и…

— Моля те, не ми казвай повече! Не мога да го понеса!

Замисли се по-продължително и разбра, че наистина няма какво повече да й каже. Гласът й не го накара да я пожелае така, както си представяше, че може да стане, и най-после той се почувства свободен, приключи с тази история.

— Още ли си в Калифорния.

Тя не отговори.

— Предполагам, че не е моя работа — каза той.

— Няма нищо. Все ми е едно. Да, още съм в Калифорния.

— Някакви проблеми? Имаш ли нужда от пари?

— Уил!

— Какво?

— Недей. Не се обаждам за това.

— Добре, но имаш ли нужда от пари.

— Не мога да вземам от твоите пари.

— Не ме разбра. Мисля… че всичко ще се оправи. Искам да кажа, че сега разсъждавам много по-спокойно за всичко.

— Радвам се. Тревожех се и за това. Не си мисли, че съм искала да те нараня.

— Но аз искам да кажа, че съм много по-добре и мога да ти дам пари, ако имаш нужда, без да се чувстваш задължена или да го считаш за жест, с който те моля да се върнеш.

— Нямам нужда.

— Добре. Нека поне да платя този разговор, нека поне да бъде за моя сметка.

— Не.

— Тогава нека да го сложа за сметка на службата. Няма аз да го платя, ще го плати градът. За Бога, остави ме да направя нещо за тебе.

— Не мога. Моля те, престани. Не ме карай да съжалявам, че се обадих. Знаех си, че така ще стане и много се колебах дали да ти се обадя.

Усети, че слушалката се изпотява в дланта му.

— Не се връщаш, нали?

— Стига. Не искам да говорим за това. Не за това се обадих.

— Но не мислиш да се връщаш.

— Не. Няма да се върна. Извинявай.

Искаше му се единствено да я прегърне, нищо да не прави, само да я прегърне. Бавно смачка цигарата си и запали друга.

— Колко е часът при тебе?

— Девет. Все още съм пообъркана от разликата във времето. Спах 14 часа като пристигнах, за да свикна с разликата. За тях тук беше 11 часа, а за мен беше вече 2 през нощта. При тебе какво е, полунощ ли е?

— Да.

— Трябва да затварям, Уил.

— Толкова бързо? Защо? — овладя се бързо. — Нищо. Няма значение. И това не е моя работа.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Целият съм бинтован, но са само драскотини. При сестра си ли живееш още? Не можеш ли да ми кажеш поне това?

— Пренесох се в един апартамент.

— Защо?

— Наистина, трябва да затварям. Извинявай.

— Дръж ме в течение на твоите неща. Нали ще ме държиш в течение на твоите работи?

— Ако смяташ, че това ще ти помогне. Не знаех, че ще е толкова трудно. Не знам как да го кажа — звучеше така, сякаш хълцаше. — Довиждане.

— Довиждане.

Той изчака, опитвайки се да остане с нея, колкото бе възможно по-дълго. После тя затвори, в слушалката зазвуча сигнала свободно и той остана да седи на стола си. Бяха спали заедно четири години. Как можа тя да се отчужди така? Не много лесно. Хълцането й. Тя беше права. И за нея беше трудно и той й съчувстваше.

15

„Край. Направи нещо. Размърдай се. Заеми се с момчето, както си му е реда. Момчето. Зад кормилото на някоя кола. Подкарало с бясна скорост.“

Видя обувките и чорапите си до картотеката и бързо ги нахлузи. Взе един „Браунинг“ от шкафа с оръжието, сложи пълен пълнител, препаса кобур и забеляза, че го слага назад, тъй както винаги го беше учил Орвал. Когато тръгна по коридора и мина през предната стая към изхода, Харис го изгледа.

— Нищо не казвай — обърна се той към Харис. — Не казвай, че не трябва да се връщам там.

— Добре, няма.

Навън уличното осветление беше запалено и той вдъхна свежия нощен въздух. Една полицейска кола беше паркирала отстрани. Тъкмо влизаше в нея, когато погледна наляво и видя тази страна от града да се осветява от пламъци, чието зарево се отрази в нощните облаци.

Харис крещеше от стълбите:

— Момчето! Измъкнало се е от мината! Току що се обадиха, че откраднало една полицейска кола!

— Знам.

— Как така?

Взривната вълна разтърси прозорците на полицейския участък. БАМ, БАМ, БАМ! Цяла серия откъм главния път, по посока на града. БАМ, БАМ!

— Боже всемогъщи, какво беше това! — каза Харис.

Но Тийзъл вече знаеше, беше дал на скорост и изхвръкна от паркинга, за да стигне навреме.

16

Като подкара из града и свърна, за да подмине един мотоциклетист, който бе спрял и гледаше учудено назад, Рамбо видя в огледалото на колата как улицата зад него избухна в пламъци, които се извисяваха над дърветата край пътя. Свирепите червени огньове се отразяваха в колата. Той натисна газта до края, профуча по главната улица, а през това време експлозиите продължаваха една след друга в нощното небе зад него, увеличавайки площта на пожара. Сега щяха да изгубят време, докато го заобиколят. За всеки случай искаше да повтори всичко още веднъж. Още две отклонения и те щяха да се объркат още повече. Щяха да отложат преследването и да спрат, за да загасят пожара.

Една от уличните лампи пред него не светеше. Под нея се откроиха ясно стоповете на една кола, чийто шофьор беше отворил вратата и гледаше пламъците. Рамбо мина в лявото платно и се понесе бързо срещу една спортна кола на къси светлини. Тя свърна вдясно, за да го избегне, но и той се върна в своето платно и продължиха да се носят един срещу друг, докато спортната кола скочи на тротоара, отнесе един брояч за паркинг и се заби в представителната витрина на един мебелен магазин. „Канапета и столове — помисли си Рамбо. — Това се казва меко приземяване.“

Продължаваше да натиска докрай газта, учуден, че по улиците не се движат други коли. Що за град беше това? Няколко минути след полунощ, а вече всички спяха. Светлините на магазините бяха изгасени. Нямаше пеещи хора, които да излизат от баровете. Е, щяха да живнат сега. Като нищо щяха да живнат. Високата скорост и силният рев на двигателя, му напомниха за съботните вечери преди години, когато караше коли със специално форсирани двигатели — и сега изпита същото удоволствие. Той, колата и пътят. Всичко щеше да се нареди. Щеше да успее. Лесно се бе промъкнал от планината до шосето. Също така лесно се беше добрал до полицейската кола, пропълзявайки през едно гробище за стари автомобили и една нива. Полицаите от колата сигурно тичаха по баирите с останалите или пък бяха отишли надолу по пътя, за да си правят компания с шофьорите на камионите.

Ключът за запалването го нямаше, но за него не беше проблем да съедини кабелите и сега, след като премина на червено през едно кръстовище, усети как мощността на двигателя сякаш се увеличаваше с всяка измината секунда, преминаваше в неговото тяло и той си помисли, че е въпрос на няколко часа, докато бъде отново свободен. Чувстваше се в отлична форма, нямаше начин да не успее. Полицията, разбира се, щеше да се обади напред, за да го спрат, но повечето от техните патрули вероятно бяха останали зад него, заедно с преследвачите, така че едва ли щеше да има много проблеми пред него. Щеше да мине през града, да свърне в някой страничен път и да скрие колата. След това щеше да продължи пеш. Може би щеше да успее да се качи на някой товарен влак или на някой голям камион. Можеше дори да открадне самолет. Господи, имаше толкова много възможности.

— Рамбо!

Гласът, идващ от радиостанцията на колата, го стресна.

— Рамбо! Чуй ме. Знам, че ме чуваш.

Като че ли беше чувал този глас преди много години. Не можеше да си спомни добре.

— Чуй ме.

Произнасяше всяка дума спокойно и звучно.

— Казвам се Сам Траутман. Бях директор на школата, когато ти завършваше.

Да. Разбира се. Невидимият. Вездесъщият глас от високоговорителите в школата. По всяко време. Всеки ден. Повече бягане, по-малко храна, по-малко сън.

Гласът, който никога не закъсняваше да обяви следващото изпитание. Значи така. Тийзъл беше повикал Траутман на помощ. Това обясняваше тактиката, която бяха използвали преследвачите. Мръсник! Да се обърне срещу своите.

— Рамбо! Искам от тебе да спреш и да се предадеш, преди да са те убили.

„Как не! Гад такъв.“

— Чуй ме! Знам, че ще ти е трудно да разбереш, но аз им помагам, защото не искам да бъдеш убит. Вече са започнали да мобилизират друга част пред тебе, след нея ще последват други и така ще те изтощят, докато свършиш. Ако смятах, че има и най-малкия шанс да ги победиш, с радост бих те насърчил да продължиш. Но знам, че не можеш да се измъкнеш. Вярвай ми. Знам го. Моля те. Докато не е станало късно, предай се, за да се отървеш жив. Нищо не можеш да направиш.

„Хайде де, ти само гледай!“

Още една поредица от експлозии отекна зад него, той зави рязко, гумите изсвириха и спря в една пуста бензиностанция с изгасени светлини. Притича от колата, влезе с ритник през стъклената врата на бензиностанцията и включи електрическото захранване за помпите. След това грабна един лост и изскочи навън, за да изкърти заключалките на бензиноколонките. Те бяха 4, с по два маркуча всяка. Пусна бензина, остави го да се лее по улицата и застопори маркучите така, че да не спрат, когато ги пуснеш. Закара колата нагоре по улицата и спря, а през това време тротоарите отзад бяха заляти с бензин. Драсна една клечка и ф-ф-ф-ф-ф… нощта се превърна в ден — едно огромно огнено море, от единия тротоар до другия, с височина 20 фута, връхлетя върху магазините, витрините се изпочупиха, горещината достигна до него и го опърли. Подкара бързо колата, а горящия бензин се разливаше зад него и достигна паркираните коли. БАМ!, БАМ!, експлодираха те и се разхвърчаваха из въздуха. БАМ! Сами си бяха виновни. Пътният знак там забраняваше паркирането след полунощ. Помисли си какво щеше да стане, когато налягането в подземните резервоари за бензин спаднеше. Огънят щеше да мине по маркучите, да влезе в резервоарите и половината квартал щеше да бъде вдигнат във въздуха. Това щеше да ги позадържи за известно време. Нямаше начин да не ги задържи.

— Рамбо! — обади се Траутман по радиото. — Моля те! Моля те да спреш. Няма смисъл. Безполезно е.

„Ти само гледай“ — помисли си той отново и изключи радиото. Почти беше преминал централната част на града. След няколко минути щеше да излезе от другата страна.

17

Тийзъл чакаше. Беше блокирал с колата си главния път при влизането му в централния площад и се беше привел над предната броня и капака с пистолет в ръка. Откъм мястото на пожара и експлозиите се приближаваха мънички точици — светлини от фарове. Момчето можеше и да го е изпреварило, можеше отдавна да е извън града, но не му се вярваше. Сякаш наблюдаваше от две гледни точки едновременно — през очите на момчето, когато предницата на откраднатата кола се понесе към градския площад; от негова собствена позиция — фаровете изведнъж се превърнаха в големи ярки дискове и ясно се видя лампата на покрива на колата. Лампа със сирена, полицейска кола. Той издърпа затвора на пистолета си, отпусна предпазителя и се прицели внимателно. Не трябваше да допуска никаква грешка. Нямаше да му се отдаде втора възможност. Но трябваше да бъде абсолютно сигурен, че това е момчето, а не някой отклонил се патрул. Двигателят зарева още по-силно. Фаровете светеха право в него. Той примижа, за да види по-ясно очертанията на шофьора. За последен път беше видял момчето преди три дни, но не можеше да сбърка формата на главата му, с остриганата на фъндъци коса. Той беше. Най-после, очи в очи и не в гората, а в града, където той беше по-добър и се чувстваше в собствени води. Фаровете го заслепиха, той стреля в единия, после в другия и изхвърлените гилзи издрънчаха на тротоара. Какво ще кажеш сега, а? Прицели се, но момчето се сниши зад таблото, той стреля, предното стъкло се строши, веднага стреля в предните гуми и от тройния откат на пистолета, ръката му избарабани по капака. Връхлитащата кола, изгубила контрол, започна да се завърта. Тийзъл отскочи настрани, тъкмо когато тя с трясък и дрънчене на метал и стъкло се заби в неговата, която от удара се завъртя, а колата на момчето се отплесна към далечния тротоар. Един тас издрънча на асфалта, струя бензин опръска тротоара и Тийзъл, приведен, хукна към колата на момчето, като стреляше непрестанно по вратата. Достигна я, надвеси се вътре и стреля под таблото. Обаче момчето не беше там, само предната седалка беше потъмняла от кръв. Тийзъл залегна на пътя, охлузвайки лактите си, и като се огледа предпазливо, видя изпод колата подметките на момчето, което тъкмо прескачаше тротоара, за да се скрие в една странична уличка.

Хукна след него, достигна тухлената стена на пресечката с уличката и се приготви да стреля. Не можеше да си обясни петната кръв по тротоара. Не мислеше, че някой от куршумите е засегнал момчето. Може би то се беше наранило при сблъсъка. Имаше много кръв. Това беше добре. Щеше да го забави. Откъм уличката дочу трясък като от трошащо се дърво, сякаш момчето разбиваше врата. Колко ли патрони му оставаха? Два във фаровете, един по предното стъкло, два в гумите и пет във вратата. Оставаха три. Не бяха достатъчно.

Припряно извади пълнителя от пистолета, натика друг, пълен, затаи дъх, потрепера и след това се втурна по уличката, стреляйки един, два, три пъти, празните гилзи описваха дъги във въздуха, докато той се мяташе зад една редица боклукчийски кофи и забеляза, че вратата на железарския магазин на Огдън е отворена. Боклукчийските кофи бяха твърде тънки, за да му служат за преграда срещу куршумите, но поне щяха да го прикрият, докато решеше дали момчето е влязло в магазина или отворената врата беше само уловка, а момчето се криеше в засада, някъде по-нататък из улицата. Огледа внимателно уличката и никъде не видя момчето. Беше се отправил към вратата, когато нещо се засили към него, като хвърляше искри около себе си. Това пък…? Беше динамит, фитилът беше твърде къс, за да успее да го угаси навреме, твърде къс, за да грабне шашката и да я запрати на безопасно разстояние. Като подплашен от змия, той изхвръкна от уличката, притисна се до тухлената стена, запуши уши, експлозията го разтърси и дървени отломки, метални парчета и запален картон бяха издухани от уличката. Едвам се сдържа да не хукне веднага към издънената врата. Помисли си. Помисли си. Момчето ще иска да избяга, преди тук да са пристигнали други хора. Не може да остане и да се бие. С динамита искаше само временно да го задържи. Майната и на уличката. Провери входната врата. Стрелна се зад ъгъла, но момчето отдавна беше излязло от магазина, търчеше навътре из квартала, пресече пътя и навлезе в сянката на градския съд. Разстоянието беше твърде голямо за стрелба с пистолет. Все пак опита: отпусна се на едно коляно, сякаш щяха да го ръкополагат, а на стърчащото нагоре коляно подпря лакътя си, хвана здраво пистолета с две ръце, прицели се и стреля. Не улучи. Куршумът изплющя силно в каменния зид на градския съд. От там в отговор последва леко припламване от пушечен изстрел и куршумът издрънча в една пощенска кутия близо до Тийзъл. Стори му се, че видя тъмната сянка на момчето да се мярва иззад сградата на съда и хукна подир нето, когато три последователни експлозии заляха сградата в пламъци, а отломките трошаха стъклата с кристален звън. „Господи, тоя съвсем е откачил — помисли си Тийзъл и затича по-бързо. — Това не е само, за да ме задържи. Иска да вдигне целия град във въздуха.“

Дървените мебели в съда бяха стари и изсъхнали. Пламъците заблизаха горните етажи. Бягайки, Тийзъл притисна с ръка един схванат мускул отстрани, твърдо решен да не се оставя това да го забави, а да продължи колкото може, докато малкото енергия, която беше събрал, се изчерпеше и тялото му откажеше да се подчинява. Пожарът в съда се разгаряше, пращеше и пушекът дотолкова изпълваше улицата, че той не можеше да види къде е момчето. Отдясно, срещу съда, на стълбите пред полицията се движеше някаква фигура, която той взе за момчето, но се оказа, че е Харис, излязъл да гледа пожара.

— Харис! — изкрещя той, бързайки да изрече всичко наведнъж. — Момчето! Влез вътре! Скрий се!

Но думите му бяха погълнати от грохота на най-голямата досега експлозия, от което полицейският участък се разлетя на парченца и пламъците пометоха Харис заедно с отломките. Взривната вълна повали Тийзъл и той остана да лежи без да мърда. Харис. Участъкът. Това бяха едничките му останали неща, а сега и тях ги нямаше вече — канцеларията, оръжията, наградите, кръста „За отлична служба“. После отново се сети за Харис, изпсува момчето, закрещя и отново надигналият се в него гняв го накара да се втурне по тротоара към пламъците. „Ах, ти, мръсно копеле — мислеше си той, — защо го направи, безсмислено беше.“

Напред, по десния тротоар, имаше още два магазина и след тях — градинката на полицейския участък, засипана с горящи дървени отломки. Докато бягаше и псуваше, един куршум се удари в бетона до краката му и рикошира. Той се просна в канавката. Улицата беше ярко осветена, но задната част на участъка беше в сянка, отвърна на изстрела на момчето, като се прицели в мястото, където беше видял да припламва огънчето от пушката. Стреля още два пъти, надигна се, но коленете му не го удържаха и той се просна на тротоара. Силите му бяха свършили. Изтощението от предишните няколко дни най-после го връхлетя с пълна сила.

Лежеше на тротоара и мислеше за момчето. То беше ранено и също щеше да е изгубило сили. Това изглежда не му пречеше много. Щом момчето можеше да продължи, тогава и той трябваше да опита.

Но беше толкова уморен и му беше толкова трудно да се движи.

Тогава всичко това — да срещне момчето очи в очи, никой да не пострада, това беше лъжа, нали? А Орвал, Шингълтън и останалите, обещанието което даде — и това беше лъжа, така ли?

„Човек не дава обещания на мъртъвци. Такива обещания не се броят.“

„Да, но ти обеща на себе си, а това се брои. Ако не си размърдаш задника, после и ти самият, и всички останали няма да искат да те погледнат. Не си уморен. Страх те е.“

Той простена, застана на четири крака и се изправи със залитане. Момчето беше отдясно, зад участъка. Оттам не можеше да избяга, защото задния двор беше заграден с висока ограда от телена мрежа, а отвъд оградата бяха изкопани основите на нов супермаркет. Момчето нямаше да има време и сили да се изкатери и да се спусне, без да се нарани. Щеше да тръгне нагоре по улицата, където имаше две къщи, след тях — детска площадка, след това — едно поле, общинска собственост, обрасло с гъста висока трева и диви малини, в което децата си бяха построили някаква колиба.

Запромъква се напред, като използваше наклонената поляна пред полицейския участък за прикритие, взираше се през пушека, за да мерне момчето, но не посмя да хвърли втори поглед към останките на Харис, пръснати по улицата отпред. Намираше се между съда и участъка, чиито пламъци го осветяваха, пушекът лютеше в очите му и горещината пърлеше кожата на лицето му. Спря се по-близо до наклонената поляна, за да се скрие от светлината. Пушекът се разнесе за момент и той видя, че хората, които живееха в двете къщи след участъка, бяха излезли от домовете си, говореха и сочеха нещо. Господи, момчето можеше да вдигне във въздуха и техните къщи. Да ги убие, както Харис.

Опита се да забърза към тях, като същевременно следеше за момчето:

— Махайте се от там! — крещеше той. — Влезте вътре!

— Какво? — обади се някой от тях.

— Някъде около вас е! Бягайте! Махнете се от там!

— Какво? Не ви чуваме добре!

18

Рамбо се сниши зад пруста от предната страна на втората къща и се прицели в Тийзъл. Мъжът и двете жени, застанали на пруста, бяха толкова погълнати в разговора с Тийзъл, че не го виждаха, макар да беше скрит съвсем близо до тях. Но когато дръпна петлето на пушката, те сигурно чуха изщракването, защото се чу скърцане на дъските горе, една жена се надвеси от парапета над него и извика:

— Майчице мила!

Това беше достатъчно предупреждение за Тийзъл. Той избяга от тротоара по поляната нагоре към първата къща и се скри зад пруста й. Рамбо стреля все пак, като не разчиташе да го улучи, а поне да го изплаши. Жената горе изпищя. С едно движение той изхвърли празната гилза и се прицели в ъгъла на пруста на първата къща. Обувката на Тийзъл стърчеше оттам, осветена от пламъците. Дръпна спусъка, но изстрел не последва. Пушката му беше празна, нямаше време да я зарежда, затова я хвърли и измъкна полицейския револвер, но Тийзъл беше вече прибрал крака си. Жената продължаваше да пищи.

— О, за Бога, госпожа, престанете да крещите — каза й той и избяга зад къщата, наблюдавайки сенките в задния двор.

Тийзъл не би рискувал да се появи отпред, където пламъците го огряваха ярко и би бил отлична мишена. Сигурно щеше да се промъкне в тъмното зад първата къща и след това да се опита да премине зад тази. Рамбо се притаи зад ъгъла, загледан напред през един велосипед и барака за инструменти, и зачака. Челото му се беше разцепило, когато неговата кола се вряза в тази на Тийзъл и той залепи лице в полицейската радиостанция. Ръкавът му лепнеше от кръвта, която изтриваше от челото си, за да не тече надолу и да залепя очите му. От удара също се беше събудила и болката в ребрата и той не можеше да прецени кое сега го болеше повече.

Изчака известно време, за момент го налегна дрямка, но той я отпъди. Не се чуваше никакъв звук, но някаква черна фигура като че ли се плъзгаше до задната ограда от вечно зелени храсти. Изтри кръвта от очите си, прицели се, но не посмя да стреля. Искаше първо да се увери напълно, че това беше Тийзъл. Ако прокрадващата се фигура беше просто плод на въображението му, стрелбата би разкрила прикритието му. Освен това щеше да прахоса един куршум — в револвера имаше пет, камерата под жилото беше празна. Браунингът на Тийзъл побираше 13. Нека той да стреля напразно. Той можеше да си го позволи.

Имаше и още една причина, поради която той не стреля веднага във фигурата — когато последния път избърса кръвта от очите си, те не можаха да фокусират добре, предметите му се виждаха двойни, сякаш кръвта беше останала. Не можеше да различи сега тъмната фигура от очертанията на храстите, изглеждаха му размазани и изпита толкова остро главоболие, сякаш черепът му щеше да се пръсне всеки момент.

Защо не се движеше сянката? Или пък се движеше, но той не можеше да я види. Тийзъл трябваше да е издал някакъв звук досега. Хайде, издай някакъв звук, чуваш ли! Губеше много време. Сирените вече виеха наблизо. Може би пожарната. Но може и да е полицията. „Хайде, Тийзъл!“ Чу хората на пруста на къщата да разговарят уплашено. Усети, че нещо става, погледна назад, дали на пруста нямаше някой с пушка или някакво друго оръжие и, „Господи!“, отдолу, по поляната идеше Тийзъл. В изненадата си Рамбо стреля, преди да се усети, Тийзъл изкрещя, килна се назад по поляната и се затъркаля, докато стигна тротоара, но Рамбо нямаше смисъл да гадае какво се беше случило със самия него от начина, по който беше блъснат рязко назад, превъртя се настрана и падна, като зарови лице в тревата. Ръцете му напипаха на гърдите нещо топло и влажно, което бързо стана лепкаво. О, Господи! Беше ударен. Тийзъл беше успял да стреля и да го улучи. Гърдите му бяха изтръпнали, нервите — безчувствени. „Ставай. Трябва да се махаш от тук. Сирените.“

Не можеше да се изправи. Сгърчи се. От едната страна на къщата имаше телена ограда. Зад нея, в тъмнината — неясните очертания на някакви обемисти предмети. Пламъците от участъка и съда се издигаха високо, осветяваха ги в оранжево, но той не можеше ясно да ги различи. Напрегна очи. Зрението му се проясни и ги видя. Люлки! Думата звънна глухо в главата му. Люлки. Пързалки. Детска площадка. Повлече се по корем натам, инч по инч, а пожарът зад него ревеше както буря през клоните на дърветата.

— Ще си взема пушката! Къде ми е пушката? — викаше мъжът в къщата.

— Не, моля те! — каза женски глас. — Не излизай! Не се бъркай!

— Къде ми е пушката? Къде си ми сложила пушката? Казах ти да престанеш да я местиш насам-натам.

Заби лакти в тревата, запълзя по-бързо, достигна оградата, някаква вратичка, отвори я и пропълзя вътре. Зад себе си чу глухи стъпки по дървеното задно стълбище на къщата.

— Къде е? — гласът му се чуваше ясно отвън. — Къде се дяна?

— Натам — истерично извика втората жена, оная, която го беше видяла от пруста. — Ей там! Вратичката!

„Мамка ви, мръсници“ — помисли си Рамбо и се огледа. Пламъците се извиваха нависоко и той видя мъжа, който стоеше до бараката с инструменти с вдигната пушка. Прицелваше се твърде непохватно, но падна много грациозно, след като Рамбо стреля в него, като с плавно движение се хвана за дясното рамо, завъртя се леко и се стовари точно върху велосипеда, подпрян на бараката. Отново стана непохватен, когато велосипедът под него започна също да пада и двамата се стовариха на земята с леко подрънкване на верига и спици.

— Господи, улучен съм! — изстена мъжът. — Тоя ме улучи. Улучен съм.

Но човекът не знаеше, какъв късметлия излезе. Рамбо се беше прицелил в гърдите му, а не в рамото. Вече не можеше да вижда добре, за да стреля точно, не можеше да държи оръжието стабилно, гърдите му обилно кървяха, не се надяваше да се измъкне, нямаше средства да се отбранява ефикасно, абсолютно нищо. Освен, може би, шашката динамит в джоба му. Динамитът, сети се той. Майната му на динамита. С малкото му останали сили не би могъл да запрати динамита даже и на пет фута.

— Улучи ме — стенеше мъжът. — Улучи ме. Улучен съм.

„Добре де, мой човек, и аз съм улучен, но не се вайкам“ — помисли си той и тъй като не можеше да се примири просто да чака да дойдат и да го вземат хората от колите със сирените, той запълзя отново. Навлезе в един празен, плитък басейн в средата на площадката. Стигна до центъра на басейна. И там нервите му включиха, оживиха и постепенно той усети болката.

Куршумът на Тийзъл беше преминал между счупените му ребра и усещането беше като от цепенето на някой гигантски цирей, пръскащ отровата си наоколо. Болката го завладя изцяло. Сграбчи гърдите си, дращеше с нокти, разкъсваше. Тръсна глава, напрегна тялото си, тъй сгърчено от болката, че в яростта си скокна на крака, излезе от басейна с наведена глава, присвити рамене и се заклатушка към оградата, в края на площадката. Тя беше ниска, той се наведе задъхан над нея и прерита с крака във въздуха. Прицели се от другата страна с някакво гротескно салто, като очакваше да падне на пръст. Вместо това по него се забиха тръни и го издраскаха клонки без листа. Цяло поле с трънаци. Диви малини. Вече е бил тук. Не си спомняше кога, но вече е бил тук. Не. Грешеше. Тийзъл беше тук преди, горе в планината, когато успя да избяга по оня склон, целия обрасъл с трънаци. Да, така беше. Тийзъл се беше вмъкнал между тях. Сега беше обратното. Беше негов ред. Шиповете се забиваха дълбоко в него. Усещането беше хубаво — противопоставяше се на раздиращата болка. Тийзъл беше избягал по този начин, през трънаци като тези. А защо да не можеше и той?

19

Тийзъл лежеше по гръб на бетонния тротоар, без да обръща внимание на пламъците, с поглед, завладян от притегателната сила на една жълта улична лампа. „Ако беше лято — мислеше си той — около крушката щяха да летят нощни пеперуди и комари.“ После се учуди, защо ли се сети за това. Пред очите му започваше да тъмнее, той запремигва, притиснал с две ръце дупката в стомаха си. Беше изненадан, че, освен натрапчивия сърбеж във вътрешностите си, не усещаше нищо друго. Знаеше, че на гърба му също има голяма дупка, но там също засега само го сърбеше. „Такава голяма рана и толкова слаба болка“ — помисли си той. Сякаш не беше неговото тяло.

Слушаше сирените, първо една — две, след това — цяла глутница — виеха някъде иззад пожара. Понякога му се струваше, че са много далеч, понякога — че са на същата улица.

— На същата улица — каза си той, за да се чуе, а гласът му прозвуча толкова отдалеч, като че ли съзнанието му беше отделено от тялото.

Размърда единия си крак, после другия, повдигна глава, изви гръб. Добре че поне преминаващият куршум не беше засегнал гръбнака му и не беше го прекъснал. „Единствената малка подробност е — каза си той — че умираш. С тази голяма дупка и толкова малка болка, умираш, няма мърдане.“ Това също го изненада — че можеше да мисли за това така хладнокръвно.

Отмести поглед от уличната лампа към горящата сграда на съда, чийто покрив вече гореше, после към участъка, където от всеки прозорец бълваха пламъци. „А аз тъкмо бях боядисал стените вътре“ — помисли си той.

Някой стоеше до него. Коленичи. Жена. Възрастна жена.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя загрижено.

„Ти си една стара жена — помисли си той. — Всичката тая кръв наоколо и имаш смелост да дойдеш при мен.“

— Не. Не, благодаря — каза той с далечния си глас. — Не мисля, че може да се направи нещо. Освен ако… Улучих ли го? Разбрахте ли? Застрелях ли го?

— Мисля, че падна — каза тя. — Аз съм от съседната къща. До участъка. Не съм съвсем сигурна.

— И, какво… — каза той.

— Къщата ми всеки момент ще се запали. Хората от тази къща… мисля, че някой от тях беше улучен. Мога ли да ви донеса едно одеяло? Малко вода? Устните ви са сухи.

— Сухи ли са? Не. Не, благодаря.

Беше впечатляващо — неговият глас идеше отдалеч, но нейният беше близо, сякаш изобщо не докосваше тъпанчетата му, а сирените…, о, сирените, те виеха високо, дълбоко вътре в главата му. Всичко беше наопаки — той беше извън себе си, а всичко останало беше вътре в него. Забележително. Трябваше да й го разкаже. Тя заслужаваше да го знае. Но когато погледна, тя си беше заминала и той имаше чувството, че при него е бил някакъв призрак. Коя беше причината, че не разбра кога си е отишла? Сирените. Много силни. Писъкът им режеше мозъка му като с нож. Повдигна глава, погледна между двата пожара, надолу, към градския площад, и видя полицейски коли, които завиваха насам, забързани нагоре по улицата, със святкащи лампи. Гледката беше твърде силна. Улицата се завъртя и, за да не повърне, той затвори очи. Само това оставаше. Да се издрайфа, да разкъса още стомаха си и да пукне на място, преди да е видял края на всичко това. Беше голямо чудо, че още не беше повърнал. Отдавна му беше време. Дръж се. Това е единственото, което можеше да направи. Ако щеше да умира, а той знаеше, че това е сигурно, не можеше да се остави да замине точно сега. Не преди да е свършило всичко.

Чу свиренето на гумите им. И когато погледна отново, колите още пружинираха от рязкото спиране, полицаите изскачаха от тях в движение, а сирените постепенно заглъхваха. Един полицай посочи нагоре по улицата към него, всички се втурнаха между двата пожара, закрили лицата си, за да се предпазят от жегата, обувките им кънтяха по тротоара и между тях той съзря Траутман. Всички бяха с оръжие в ръце. Траутман носеше автоматична ловна пушка, която сигурно беше взел от някоя полицейска кола.

После видя, че и Кърн е между тях. Докато бягаше, Кърн говореше на някакъв човек:

— Върни се при колата! Повикай линейка! — сочеше нагоре-надолу, даваше заповеди на другите. — Изкарайте тези хора от тук! Дръпнете ги назад!

Какви хора! Не разбираше. Огледа се и няколко десетки хора се материализираха пред него. Внезапното им появяване го стресна. Гледаха пожара. Лицата им бяха странни. Тълпяха се около него с блеснали погледи, напрегнати тела и когато вдигна ръце, за да се предпази от тях, изпитвайки необясним страх и се готвеше да извика: „Не още!“, полицаите приближиха, преградиха пътя им и направиха кръг около него.

— Момчето — каза той.

— Не говори — каза му Кърн.

— Мисля, че го уцелих — каза той спокойно.

Съсредоточи се и се опита да си представи, че той е момчето.

— Да, улучих го.

— Пази си силите. Не говори. Лекарят идва. Щяхме да пристигнем по-рано, но трябваше да заобиколим пожарите на…

— Чуйте!

— Спокойно. Ти направи, каквото можа. Остави сега на нас.

— Но нали трябва да ви кажа къде е.

— Насам! — изпищя една жена от поляната пред къщата. — Тук, насам! Извикайте лекар!

— Осем човека да дойдат с мен — каза Кърн. — Разпръснете се. Половината от тази страна на къщата, половината — от онази. И внимавайте. Останалите, разпръснете тази тълпа.

— Но той не е там!

Твърде късно.

Кърн и хората му бяха изчезнали.

— Не е там — повтори на себе си той. — Кърн!

Какво му става, че все още не иска да чуе?

По-добре, че не изчака Кърн онази вечер, когато започна преследването, реши той. С Кърн хайката щеше да бъде още по-неорганизирана и хората на Кърн щяха да бъдат избити заедно с останалите.

Траутман не беше казал още нищо. Малкото полицаи, които останаха при него, се стараеха да избягват да гледат към кръвта. Но не и той.

— Не, не и ти, Траутман. На тебе не ти пука от кръвта. Ти си свикнал.

Траутман не отговори, само продължи да го гледа. Единият от полицаите проговори:

— Може би Кърн е прав. Може би трябва да се опиташ да не говориш.

— Разбира се. И аз така казвах на Орвал, когато него го застреляха. Но и той като мене, не искаше да умре без да си каже приказката. Ей, Траутман, успях. Нали ти казах, че ще успея? И си удържах на думата.

— За какво говори той? — попита полицаят. — Не разбирам.

— Погледни го. Виж му погледа — каза друг. — Побъркал се е.

Все така загледан в него, Траутман им направи знак да млъкнат.

— Нали ти казах, че ще го надхитря — гласът му беше като на дете, което е постигнало своето.

Не хареса тона си, но не можеше да спре. Нещо вътре в него напираше, искаше да излезе, да разкрие тайната.

— Беше се скрил ей там, зад онзи пруст, а пък аз бях зад другата къща и усещах, че ме чака аз да тръгна пръв. Школата ти добре го е обучила, Траутман. Направи точно това, на което сте го учили, и така успях да го надхитря.

Раната го засърбя, той я почеса, кръвта рукна отново и той се удиви как беше възможно да продължава да говори по този начин. Знаеше, че трябва да се дави, да произнася с мъка думите, а те извираха от него като безкраен поток, развиваха се като лента, навита на макара.

— Представих си, че съм на негово място. Загряваш ли? Толкова много мислих за него и сега зная какво прави по всяко време. Тогава, когато и двамата стояхме зад къщите, аз си представих какво би направил той, и изведнъж го разбрах какво си мисли — че ще се приближа по улицата, осветена от пожарите, ще заобиколя къщата и ще мина през задния двор и дърветата. Между дърветата, Траутман. Сещаш ли се? Твоята школа го е обучила да се бие срещу партизаните в гората, така че той инстинктивно се насочи към дърветата, поляната и храстите от задната страна. А пък аз, след всичко, което преживях горе с него, в планините, аз по-скоро щях да пукна на място, отколкото да се оставя да ми наложи отново своите условия. Аз наложих моите, помниш ли какво ти казах? Моят град. И ако трябваше да се стигне до това, аз щях да си бъда на моята улица, до моите къщи, осветени от пожара в моята служба. И аз успях. Надхитрих го, Траутман. Забих му един куршум в гърдите.

Траутман още не беше казал нито дума. Изгледа продължително кървищата и раната в стомаха, преди да посочи към тях.

— Това ли? Това ли искаш да ми покажеш. Нали ти казах. Добре сте го обучили. Господи, какви рефлекси.

Някъде в нощта, зад рева на бушуващите пламъци, се разнесе ужасяваща експлозия, която освети цялото небе. Ехото отекна многократно над града.

— Много бързо. Експлодира много бързо — каза възмутен един от полицаите.

— Кое е много бързо?

Кърн излезе иззад къщата и се спусна по наклонената поляна към тротоара.

— Няма го там.

— Знам. Опитах се да ти го кажа.

— Прострелял е някакъв мъж в рамото. Затова пищеше оная жена. Хората ми оглеждат за следи от него. Има кървава диря, която ще проследим — говореше разсеяно и гледаше към заревото в небето над града.

— Какво стана? Каква беше тази експлозия? — попита Тийзъл.

— Господи, едва ли са имали достатъчно време!

— Време за какво?

— Бензиностанциите. Беше запалил две от тях. По радиото чухме, че пожарната е тръгнала натам. Сградите и бензиноколонките били така обхванати от пламъци, че не могли да се доберат и да затворят крановете на бензина. Канели се да спрат електричеството в тази част на града, но се сетили, че ако спрат помпите, ще се получи обратно налягане, огънят ще влезе в главните резервоари и целият квартал ще хвръкне във въздуха. Пратих едно отделение от моите хора да помогнат с евакуацията на хората там. Един от пожарите е в жилищен квартал. Господи, надявам се, че са успели преди експлозията, но остава другата бензиностанция и колко ли жертви ще има, когато всичко това свърши.

Откъм къщата се дочу вик:

— Тръгнал е през детската площадка оттатък!

— Ами тогава недей да крещиш така, за да не чуе, че сме открили следите му.

— Не се притеснявай — каза Тийзъл. — Вече не е там.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това. Отдавна лежиш тук. Може да е навсякъде.

— Не, трябва да се поставиш на негово място. Трябва да се слееш с него… Пропълзял е през площадката, прехвърлил се е през оградата и е някъде сред дивите малини, сред трънаците. Аз му се изплъзнах през едни такива трънаци и сега той се опитва да направи същото, но е тежко ранен. Нямаш представа как го боли раната в гърдите. Там има една колиба, която някакви деца са построили, и той пълзи към нея.

Кърн събра въпросително вежди към Траутман и към двамата полицаи.

— Какво му е станало, докато ме нямаше? Какво се е случило?

Единият от полицаите многозначително поклати глава:

— Мисли си, че той е момчето.

— Какво?

— Мръднал е — каза другият.

— Вие двамата го пазете. Искам да не говори — каза Кърн, коленичи до него, — дръж се, докато дойде лекарят. Няма да се забави. Обещавам ти.

— Няма значение.

— Моля те. Опитай.

Чу се звън от камбани и вой на още сирени, когато две големи пожарни коли тромаво излязоха на площада и тежко спряха до полицейските коли. Пожарникарите наизскачаха, облечени в гумирани защитни дрехи, разтичаха се да отварят пожарните кранове и заразвиваха маркучите си.

Откъм къщата се дочу друг вик:

— Минал е право през площадката! Кървавата диря я пресича от край до край! След това започва някакво поле с трънаци!

— Казах ти да не крещиш!

След това, надолу към него — на тротоара:

— Добре, ще проверим. Да видим дали си познал къде е.

— Чакай.

— Ще избяга. Трябва да тръгвам.

— Не. Чакай. Трябва да ми обещаеш нещо.

— Нали ти обещах, лекарят идва. Обещавам ти.

— Не. Нещо друго. Трябва да ми обещаеш. Когато го намерите, искам да бъда там, за да видя края. Имам това право. Достатъчно много преживях, за да изпусна края.

— Толкова ли го мразиш?

— Изобщо не го мразя. Нищо не разбираш. Той иска това. Той иска аз да присъствам.

— Господи! — Кърн погледна с изумление към Траутман и към останалите. — Господи!

— В момента, в който го улучих, не го мразех повече. Просто изпитвах съжаление.

— Е, да, разбира се.

— Не, не защото и той ме улучи. Няма никакво значение, дали ме е улучил или не. Пак щях да съжалявам. Обещай ми, че ще направиш така, че да присъствам на края. Дължа му го. Трябва да бъда с него за края.

— Господи!

— Обещай ми!

— Добре.

— Не ме лъжи. Знам какво си мислиш — толкова тежко съм ранен, че не мога да бъда преместен до онова поле.

— Не те лъжа — каза Кърн. — Трябва да вървя.

Стана, махна на хората си до къщата, те дойдоха при него, разпръснаха се във верига и тръгнаха боязливо нагоре по улицата към площадката и полето зад нея.

Всички, освен Траутман.

— Без теб, нали, Траутман? — каза Тийзъл. — Не искаш да се замесваш в това, нали? Не мислиш ли, че трябва да видиш? Не мислиш ли, че трябва да си там и да видиш как хитрата сврака влиза с двата крака?

Когато Траутман най-сетне заговори, гласът му беше сух, както може би са били сухи мебелите в съда, които са пламнали като прахан.

— Много ли ти е зле?

— Нищо не чувствам. Или не. Пак бъркам. Тротоарът е омекнал.

— О!

Още една страхотна експлозия запали небето над града. Траутман погледна натам безизразно. Втората бензиностанция.

— Още една точка за твоето момче — каза Тийзъл. — Господи, вярно е, школата ви добре го е обучила. Няма съмнение.

Траутман погледна към пожарникарите, които заливаха пламъците в сградите на съда и полицията, после към дупката с разкъсани краища в стомаха на Тийзъл и очите му леко проблеснаха. Вкара патрон в патронника на пушката и се отправи нагоре по поляната, към задната страна на къщата.

— Какво си намислил? — попита Тийзъл.

Но вече знаеше.

— Чакай!

Никакъв отговор. Гърбът на Траутман, осветен от пламъците, се отдалечаваше към сенките встрани от къщата.

— Чакай! — извика Тийзъл с паника в гласа. — Не можеш да направиш това! — извика той. — Не е твоя работа!

Както Кърн преди, и Траутман изчезна.

— Чакай, мамка му! — изрева Тийзъл.

Обърна се по корем, с длани на тротоара.

— Трябва да бъда там! Трябва аз да свърша тази работа!

Вдигна се на ръце и колене, закашля се и кръвта рукна от стомаха му на тротоара. Двамата полицаи го сграбчиха и го натиснаха надолу.

— Трябва да си почиваш — каза единият. — Успокой се.

— Остави ме на мира! Казвам ти!

Сборичкаха се, за да го усмирят. Той беснееше.

— Имам това право! Аз започнах всичко!

— По-добре да го оставим да отиде. Ако продължава да се съпротивлява, раната му ще се разкъса още повече.

— Погледни колко кръв има по мене. Колко ли още му е останала?

„Колкото трябва — помисли си Тийзъл. — Колкото трябва.“ Отново се изправи с мъка на ръце и колене, стъпи на единия си крак, след това на другия и се приготви да се изправи. В устата си усещаше соления вкус на кръв. „Аз започнах това, Траутман — мислеше си той. — Той е мой. Не е твой. Той иска мен.“

Напъна се, изправи се, направи крачка и спря, мъчейки се да запази равновесие. Ако паднеше, знаеше, че никога повече нямаше да може да се изправи. Трябваше да се задържи прав и да запази равновесие, докато премине през поляната към къщата. „Сигурен съм, Траутман — мислеше той. — Той иска мен. Не теб. Мен.“

20

В ужасни мъки Рамбо пълзеше през трънаците към колибата. На слабите отблясъци от пожара той можа да види хлътналата навътре стена и разкривения покрив, но през леко открехнатата врата не се виждаше нищо, само черен мрак. Продължаваше да пълзи, но изглежда, че напредваше много бавно, докато накрая разбра, че само прави движения с ръцете и краката си, без да помръдва изобщо. Направи усилие и бавно измина малко разстояние към колибата.

Но когато стигна до тъмния вход, се отказа. Вътре приличаше твърде много на дупката, където го бяха държали пленник през войната — тъмно, спарено и тясно. Странно, но му напомни също и за преградата с душа, където Тийзъл го беше накарал да влезе; и за килията, в която искаше да го заключи. Вярно, последните две бяха ярко осветени, но чувството на отвращение, което предизвикваха, беше същото. Приличаше на всички онези неща, от които беше бягал досега, помисли си той. И толкова ли уморен беше, че да реши да се отбранява оттук?

Всъщност, за отбрана не можеше и дума да става. Беше видял твърде много хора да умират от рани, причинени от куршум, за да не разбере, че кръвта му щеше да изтече и той щеше да умре. Болката продължаваше в гърдите му, в главата му, като рязко се усилваше при всеки удар на сърцето, но краката му биха студени и изтръпнали от загубата на кръв и затова му беше трудно да пълзи, а пръстите и дланите му бяха станали безчувствени — нервните окончания в тях бавно умираха. Не му оставаше още много да живее. Но поне му оставаше избора на място, където да се раздели с живота. Не вътре, не както в мината. Беше решен никога повече да не изпитва това чувство. На открито. Някъде, където би могъл да гледа безпрепятствено небето и с пълни гърди да вдишва нощния въздух.

Запълзя надясно от бараката и се повлече непохватно навътре в трънаците. Ето това беше мястото. Това му трябваше. Място удобно и уютно. Тъкмо за него. Успокояващо. Трябваше да го намери, преди да е станало късно. Една плитка, дълга колкото човешки бой падинка, изглеждаше обещаваща, но когато легна по гръб в нея, му заприлича твърде много на гроб. Имаше още много време, докато легне в гроба. Имаше нужда от друго място. Точно обратното на това — високо, незакрито отникъде, от което щеше да изпита наслада в последните си мигове. Погледна напред през храстите, както пълзеше, и го видя — едно малко възвишение пред него. Когато стигна върха му, видя, че беше една могила, чиито склонове бяха покрити с трънаци, но заобленият връх беше чист, обрасъл само с полегнала есенна трева. Не беше високо, колкото на него му се искаше, но като се излегна на тревата му се стори, че лежи върху сламеник. Погледна към величествените оранжеви отражения, които пламъците хвърляха върху нощните облаци. Спокоен. Това беше мястото.

Във всеки случай, разсъдъкът му беше напълно спокоен, но болката се изостри, разкъсваше гърдите му, а обратно на това, коленете и лактите му бяха безчувствени. Скоро това вцепенение щеше да достигне до гърдите му, побеждавайки болката, а след това — накъде? Към главата му? Или може би дотогава щеше вече да е мъртъв.

Е, добре. Щеше да е по-добре да помисли да свърши нещо, нещо важно, което може да е забравил. Болката го сряза. Не. Изглежда, че нищо повече не оставаше.

Спомни си за Бога!

Тази мисъл го смути. Само в моменти на абсолютен страх се беше сещал за Бог и се беше молил, но винаги се смущаваше, защото не вярваше и чувстваше колко лицемерно е, че се моли от страх, като че ли, въпреки неверието си, допускаше, че има Бог. Бог, който би могъл да бъде заблуден от някакъв си лицемер. Когато беше малък, наистина вярваше. Искрено вярваше когато беше момче. Как се казваше онова, измолването на прошка преди лягане? Думите му прозвучаха нелепо, сякаш никога не ги бе чувал.

— Господи, Боже мой, от сърце се разкайвам за… За какво?

За всичко, което се случи през последните няколко дни. За това, че всичко трябваше да стане така. Но нямаше начин да не стане така. Съжаляваше за това, но беше убеден, че ако днес отново беше понеделник, щеше да повтори същото през следващите дни, тъй както беше сигурен, че и Тийзъл щеше да го направи. Беше неизбежно. Но имаше също и нещо много по-важно.

Какво например?

Като например един куп глупости, каза си той, от рода на свобода и права на личността. Не че искаше да докаже някакъв принцип. Искаше да се опълчи на всеки, който го насилваше, а това беше твърде различно — не етично, а лично. Свързано с неговите собствени чувства. Беше убил толкова много хора и можеше да се оправдае, че тяхната смърт се налагаше, защото те всички бяха част от онова, което упражняваше насилие върху него, правейки невъзможен животът за такива като него. Но той не си въобразяваше изцяло това. Истината беше, че прекалено много харесваше да се бие, обичаше риска и силните усещания. Може би войната го беше направила такъв, помисли си той. Може би така се беше встрастил в силните усещания, че не можеше да отвикне.

Но и това не беше съвсем вярно. Ако беше поискал да се овладее, можеше да го направи. Той просто не беше поискал. При неговия начин на живот той просто беше винаги готов да се бие с всеки, който по някакъв начин му се месеше. Е, добре тогава, борбата му донякъде беше заради принципа. Но не беше само това, защото се чувстваше и горд и изпитваше удоволствие от това, колко добър беше, когато се стигнеше до бой. Не той беше човекът, когото могат да разиграват, о, не, по никакъв начин, а сега умираше, но никой не иска да умира и всички тия философствания — за принципи и други — бяха куп щуротии, с които искаше да се оправдае. Мисълта, че би направил всичко отначало по същия начин, беше чисто и просто залъгалка, с която искаше да докаже на себе си, че това, което ставаше сега, не би могло да бъде избегнато. Господи, то в момента се случваше, той не беше в състояние да направи абсолютно нищо и нито принципи, нито гордост имаха някакво значение в сравнение с това, което след малко щеше да настъпи. Това, с което трябваше да се занимава, беше да обича повече усмихнати момичета, да пие повече студена вода и да яде повече пъпеши през лятото. Но и това — какво е трябвало да прави — беше един куп глупости, а това, за Господ, само усложняваше нещата, за които вече беше взел решение: колкото и спокойна смърт да беше вцепенението, което пълзеше нагоре към бедрата и раменете му, толкова и недостойна беше. Жалка. Като да се предадеш без никаква съпротива. Единственият останал му избор беше изборът на смърт и той нямаше да умре като някое сгащено ранено животно — кротко, будещо съжаление безсмислено разкапване. Ще умре изведнъж. С взрив от чувства.

Откакто видя как диваци в джунглата обезобразяваха някакъв труп, бе започнал да се безпокои за това, какво ще се случи със собственото му тяло, когато умреше. Беше си представял, смразен от ужас, сякаш тялото му все още щеше да притежава сетива, какво би било, когато източеха кръвта от вените му, на нейно място инжектираха балсамираща течност, извадеха вътрешностите му и запълнеха телесната му кухина с консервиращо вещество. Беше се питал, какво ли ще е, когато погребваният агент залепеше устните му и клепачите му и му беше прилошало. Смъртта. Странно, че смъртта не го вълнуваше като нещо, което следваше след всичко това. Е, добре, те нямаше да могат да направят всичко това на тялото му, ако от него не останете нищо. Поне по този начин, когато сам си го направеше, оставаше малката възможност да изпита някакво удоволствие.

Извади последната шашка динамит от джоба си, отвори запечатаната кутия с фитили и детонатори, сложи по един от тях в шашката и я напъха в панталона, до стомаха си. Поколеба се, преди да запали фитила. Тази скапана работа с Бог само усложняваше нещата. Канеше се да извърши самоубийство, а това можеше да му навлече ад завинаги, ако беше вярващ. Но той не беше, а и бе живял с мисълта за самоубийство много време, през войната, докато носеше скрита капсулата с отрова, която командирът му беше дал, в случай че бъде заловен и измъчван. После, когато наистина го плениха, не му остана време да я глътне. Сега обаче щеше да запали фитила.

Ами ако имаше Бог? Всъщност, ако Бог съществуваше, той нямаше да го вини за това, че е останал верен на неверието си. Беше си запазил последното силно усещане. Без болка. Всичко щеше да стане в един твърде кратък миг, за да има болка. Само един ярък блясък, с който той щеше да се слее. Това поне беше нещо. Вцепенението достигна слабините му и той се приготви да запали фитила. В този момент, с последния си замътен поглед, който хвърли надолу към площадката, той видя в светлината на огъня разфокусирания силует на мъж в униформа на зелена барета, който се прокрадваше приведен между люлките и пързалките. Очите на Рамбо не можеха да различат вече добре дали пушката, която човекът носеше, беше бойна или ловна. Но разпозна униформата на зелена барета и разбра, че беше Траутман. Не можеше да бъде друг. А след Траутман, препъвайки се по площадката, хванал се за корема, вървеше Тийзъл — той самият и никой друг, олюляваше се сред лабиринта от детски люлки и Рамбо се сети, че съществува по-добър начин.

21

Тийзъл се хвана за подпорите на люлките, отдъхна си, след това се оттласна и се заклатушка към оградата. Мисълта, че Траутман щеше да стигне до полето преди него, го беше вбесила, но сега всичко изглеждаше наред — Траутман беше само на няколко стъпки преди него, приклекнал до една пейка и оглеждаше гъстите шубраци в полето. Само на няколко стъпки пред него. Пресегна се и се вкопчи в пейката, за да не падне, застана до нея, дишайки хрипливо.

Без да откъсва поглед от полето, Траутман му каза:

— Залегни. Така лесно ще те забележи.

— Бих залегнал, но повече никога няма да мога да се изправя.

— И какъв е смисълът? В твоето състояние не можеш да бъдеш много от помощ. Стой настрана. Сам се съсипваш така.

— Да лежа и да чакам, докато ти свършиш работата заради мен? Няма да стане. И без това умирам.

Чак тогава Траутман го погледна. Кърн беше някъде наблизо, но не се виждаше, а се чуваше като крещи:

— За Бога, ти ще залегнеш ли? Той се намира в идеална позиция и аз не искам да рискувам като вкарам хора в драките! Изпратих да докарат бензин! Той нали обича да си играе с огъня, така че ще го изкараме от там с огън.

„Да, ти нищо друго не можеш, Кърн“ — помисли си той. Сграбчи сърбящия го стомах, всичко по него беше мокро, стегна се и се заклатушка тромаво напред, като се подпираше на оградата.

— Залегни, мамка ти! — изрева отново Кърн.

„Върви на майната си. Искаш да го изкараш с огън, а, Кърн? Нищо друго не съм очаквал от теб — помисли си той. — И можеш да бъдеш сигурен, че преди огъня да е стигнал до него, той ще изхвърчи от храстите и ще изпозастреля още няколко човека. Няма друг начин да се свърши тая работа, освен някой като мен, за когото няма никаква надежда, да влезе и да му види сметката. Не си загубил още достатъчно хора и затова не знаеш какво е.“

— Какви ги дрънкаш, бе? — извика Кърн и Тийзъл разбра, че всичко, което си беше мислил, го беше изрекъл на глас. Това го стресна и той реши, че трябва да се прехвърли през оградата, докато все още имаше сили. По оградата имаше кръв. От момчето. Добре. По нея щеше да стигне до мястото, където беше момчето. Кръвта му капеше върху тази на момчето, той напрегна сили и се прехвърли през оградата. Предположи, че ударът при приземяването беше доста силен, но мозъкът му не отчете това. С пъргави движения Траутман изскочи иззад пейката, прехвърли се над оградата и веднага след скока ловко приклекна зад някакви храсти до Тийзъл.

— Ти не се бъркай — обърна се към него Тийзъл.

— Ще се бъркам, а ако ти не млъкнеш, той ще ни чуе.

— Няма да ни чуе, защото не е тук наблизо. Намира се някъде ей там, в средата на полето. Гледай сега. Нали разбираш, че той иска аз да отида. Имам право да присъствам на края. Разбираш, нали?

— Да.

— Тогава стой настрана от работи, които не те засягат.

— Аз започнах това много преди тебе и затова ще ти помогна. Няма нищо срамно в това да приемеш помощ. А сега млъкни и да вървим, докато още имаш сили.

— Добре, щом искаш да помогнеш, помогни ми да се изправя. Не мога сам.

— Ама ти наистина си решил… Ще стане голяма цапаница.

— Така каза и Шингълтън.

— Какво?

— Нищо.

Траутман му помогна да се изправи на крака, след това припълзя до храстите и изчезна, а Тийзъл остана прав, с глава над трънаците, оглеждаше, обмисляше. Върви, щом искаш. Пълзи бързо, колкото можеш. Няма значение какво ще направиш, аз ще стигна до него пръв.

Закашля се, изплю нещо солено и закрачи напред през храсталаците, право към колибата. Явно беше, че момчето беше минало оттук — клоните бяха изпочупени и се беше образувала пътека. Вървеше нарочно бавно, защото не искаше да рискува да падне и да остане да лежи безпомощен. Но дори и така, изненада се колко бързо стигна до колибата. Когато се готвеше да влезе вътре, инстинктивно разбра, че момчето не е там. Огледа се наоколо и сякаш привлечен от магнит, се затътри по друга пътека от изпотрошени клонки, към една голяма могила. Там. Момчето беше там. Той го знаеше, чувстваше го. Нямаше никакво съмнение.

Докато лежеше проснат на тротоара, някой беше казал, че е в полусвяст. Не беше вярно. Не беше в полусвяст. Не и тогава. Сега. Сега беше като в безтегловност и размекнатото му тяло сякаш не му принадлежеше; само съзнанието му се носеше над храстите към могилата, а нощта се превръщаше във величествен ден от диво танцуващите оранжеви отражения на ярките пламъци. В подножието на могилата спря да се носи, увисна прехласнат на едно място, осветен от великолепния блясък. Времето беше дошло. Нямаше какво повече да губи. Сякаш движена от чужда воля, видя ръката си да се вдига напред и пистолетът му да се прицелва към върха на могилата.

22

Вцепенението беше достигнало до раменете на Рамбо, до пъпа му и той сякаш държеше револвера с две дървени чуканчета. Очертанията на Тийзъл долу се разтроиха, очите му светнаха, прицели се и разбра, че няма да има друг начин. Никакво безметежно плъзгане в нищото. Никакъв запален фитил, никакво самоунищожение. Оставаше единственият правилен път — в последно единоборство да се опита да убие Тийзъл. Очите и ръцете му не му се подчиняваха и той разбра, че едва ли ще го улучи. Но беше длъжен да опита. Ако пропуснеше, Тийзъл щеше да види блясъка от изстрела и да стреля натам. И тогава поне ще умра, след като сам опитал, помисли си той. Мъчеше се да натисне спусъка, прицелен в средния образ на Тийзъл. Цевта трепереше — така никога нямаше да го улучи. Но не можеше само да отбие номера. Трябваше да направи всичко възможно. Заповяда на пръста си да натисне спусъка, но пръстът му не се подчини и, докато се съсредоточаваше в натискането, револверът гръмна от само себе си. Какъв си некадърник. Той се изруга. Беше се надявал на истинско единоборство, а сега куршумът на Тийзъл щеше да го прониже, без да го е заслужил. Зачака. Трябваше да е дошъл вече. Примижа, за да вижда по-ясно и видя Тийзъл, проснат в един храст в подножието на могилата. Господи, беше го улучил. Господи, направи го без да иска, а вцепенението вече дотолкова го беше обзело, че никога вече нямаше да може да запали фитила. Какъв жалък край… Грозен и жалък. После смъртта го грабна, но не беше онзи вцепеняващ сън, черен и бездънен, който беше очаквал. По-скоро приличаше на онова, което беше очаквал от динамита. Само че идваше от главата му, а не от стомаха, не можа да разбере защо ставаше така и се изплаши. После, понеже единствено това му оставаше, той се отпусна, понесе се с него, експлодира през задната страна на главата си, катапултира в небето, между милиарди дъги, завинаги ослепителни и блестящи напред в пространството и си помисли, че ако продължи да се носи така, сигурно в края на краищата ще излезе, че е грешил и че ще види Бога.

23

Добре, мислеше си Тийзъл. Добре. Лежеше по гръб в храстите, възхищаваше се на звездите и за кой ли път се питаше, какво ли беше това, което го удари. Наистина, не можеше да разбере. Видя пламъка от револвера, падна, но падането беше плавно и меко, и той наистина не разбираше какво го беше ударило, не беше го почувствал, тялото му не беше откликнало. Започна да си мисли за Ана, след това спря, но не защото споменът за нея беше болезнен, а защото просто след всичко това тя вече нямаше никакво значение. Клонките на храсталаците запращяха под нечии приближаващи се стъпки. Момчето идва, помисли си той. Но приближава бавно, много бавно. Нищо чудно, нали е тежко ранено.

Но излезе, че е само Траутман, застана над него с глава, очертана на фона на небето, лицето и униформата му — блеснали от отражението на пламъците, но очите му оставаха тъмни.

— Как е? — каза Траутман. — Зле ли е?

— Не — каза той. — Всъщност, знаеш ли, че е приятно. Ако не мислиш до какво води в края на краищата. Каква беше тази експлозия? Като че ли беше другата бензиностанция.

— Аз бях. Сигурно си чул мен. Отнесох половината му глава с тази пушка.

— И как се чувстваш сега?

— По-добре, отколкото, когато знаех, че го боли.

— Това е добре.

Траутман изхвърли празната гилза от пушката и Тийзъл видя, как тя описа широка дъга във въздуха. Отново се сети за Ана и отново разбра, че това изобщо не го интересува. Сети се за къщата си на хълма, която бе поправил, и за котките, но никое от тези неща не го развълнува. Помисли си за момчето, преизпълни се с любов към него и секунда преди празната гилза да завърши пътуването си към земята, се отпусна и се успокои.

Беше мъртъв.