Първа кръв

1

Тийзъл не разполагаше с много време. Трябваше да организира хората си и да навлязат в гората преди да е дошла щатската полиция. Той свърна от пътя по тревата, като следваше дирите, оставени от полицейските коли и мотоциклета на момчето в посока дървената ограда в края на равното поле и се насочи към отворената порта. До него Шингълтън се беше хванал с две ръце за таблото, за да пази равновесие при силното друсане — дупките бяха толкова големи, че тежкото шаси огъваше до краен предел пружините и осите се удряха о земята.

— Много е тясна тази порта — предупреди Шингълтън.

— Няма да можеш да минеш.

— Другите как минаха?

Той внезапно натисна спирачките, мина бавно на една боя разстояние през портата и даде газ нагоре по склона към двете полицейски коли, които бяха спрели на около четвърт разстояние от върха. Изглежда бяха закъсали там. Когато стигна до тях, склонът тръгваше толкова стръмно нагоре, че авансът му започна да чука. Той рязко смени на първа, настъпи до долу газта, усети как задните колела се врязват в тревата и колата полетя като изстреляна нагоре.

Помощникът му Уорд чакаше горе, на равното, целият окъпан в червено от голямото слънце, което наполовина се беше скрило зад планината отляво. Рамената му бяха приведени напред, стомахът му също изпъкваше напред и носеше колана си с револвера препасан високо на кръста. Притича до колата преди Тийзъл да е успял да спре.

— Оттук — каза той, като сочеше към пролома навътре в гората. — Внимавайте при потока. Лестър вече падна.

Край потока свиреха щурци. Тийзъл тъкмо беше слязъл от колата, когато дочу шум от мотор някъде откъм коларския път. Погледна бързо натам с надеждата, че няма да е щатската полиция.

— Орвал!

Една стара камионетка „Фолксваген“, също обляна в червено от слънцето, ръмжеше през тревата долу. Когато стигна до стръмнината, спря, защото не можеше да изкачи наклона, който полицейската кола беше в състояние да преодолее, и Орвал слезе, висок и слаб, придружен от един полицай. За момент Тийзъл се опасѝ, че кучетата може да не са в камионетката. Не ги чуваше да скимтят. Знаеше, че Орвал ги е обучил тъй добре, че лаеха само по команда. Но не можеше да превъзмогне опасението си, че не ги чува, защото Орвал не ги е взел.

Орвал и, полицаят забързаха нагоре по склона. Полицаят беше 26 годишен, най-младият от подчинените на Тийзъл, и, обратно на Уорд, носеше пищова си препасан ниско, като едновремешните каубои стрелци. Орвал го задмина, като тичаше с широки крачки по нагорнището. Плешивото му теме блестеше, а от двете страни на главата си имаше бяла коса. Носеше очила, беше облечен в зелено яке от синтетична материя, зелени джинси и високи обувки с връзки.

„Щатската полиция“ — помисли си Тийзъл отново и погледна надолу към коларския път, за да се увери, че още ги няма. После погледна обратно към Орвал, който все повече приближаваше. Преди малко различаваше само очертанията на слабото, потъмняло, обветрено лице, но сега можеше да види дълбоките гънки и бръчки и отпуснатата кожа на врата му и бе поразен от това, колко по-старо изглеждаше то, откак го видя за последен път преди три месеца. Орвал обаче не се държеше като стар човек. Изкачи се много преди младия полицай и почти без да се задъхва.

— Кучетата! — извика Тийзъл — Доведе ли кучетата?

— Разбира се, но не мога да разбера защо си изпратил този да ми помага да ги качим в колата — отговори Орвал, когато изкачи склона и намали ход. Погледна слънцето. — След час ще се стъмни.

— Мислиш ли, че не съм преценил?

— Преценил си, добре — каза Орвал. — Не исках да ти се бъркам.

На Тийзъл му се искаше да не се беше обаждал. Не можеше да си позволи да започнат да се карат отново точно сега. Работата беше твърде важна. Орвал винаги се държеше с него, сякаш още беше тринадесетгодишен, казваше му кое как да направи, също както на времето, когато Тийзъл беше малко момче и живееше при него. Когато Тийзъл сядаше да почисти някоя пушка или да приготви патрон със специален заряд, Орвал идваше, започваше да дава съвети, поемаше цялата работа в свои ръце, а Тийзъл мразеше това, казваше му да не се меси, че може сам да свърши работата и често свършваха със спречкване. Знаеше защо не обича да му дават съвети — има едни такива учители, които не можеха да спрат да поучават извън клас и той беше малко като тях — толкова беше свикнал да заповядва, че не търпеше друг да му казва какво да прави. Но не винаги отказваше да се вслуша в съвет. Ако съветът беше разумен, той го приемаше. Но не можеше да допусне това да се превърне в навик. За да върши добре работата си, той често трябваше да се осланя единствено на себе си. Ако Орвал само от време на време се опитваше да му дава съвети, не би имал нищо против. Но не всеки път, когато бяха заедно. И сега едва не се спречкаха отново, но Тийзъл реши, че ще трябва да си мълчи. В момента Орвал му беше необходим и беше достатъчно своенравен, за да си вземе кучетата и да се прибере вкъщи в случай, че отново се скараха.

Тийзъл направи всичко възможно да се усмихне.

— Ей, Орвал, просто съм в лошо настроение. Не ми обръщай внимание. Радвам се да те видя — той протегна ръка, за да се здрависа с него.

Орвал беше човекът, който го беше учил да се здрависва, когато беше момче. „Здраво и продължително — казваше Орвал. — Ръкостискането ти трябва да бъде като думата ти. Твърдо и сигурно.“

Сега, когато си стиснаха ръцете, Тийзъл усети, че гърлото му се сви. Въпреки всичко, той обичаше стареца и не можеше да свикне с новите бръчки по лицето му и бялата коса от двете страни на главата му, която ставаше все по-рядка и провиснала като паяжина.

Ръкостискането им беше плахо. Тийзъл нарочно не беше ходил да види Орвал през трите месеца, откакто излезе от къщата му с ругатни на уста, тъй като някаква проста забележка, която беше направил, се бе превърнала в дълъг спор за това, как да се запасва кобурът — напред или назад с мястото за дръжката. Малко след това той съжали за начина, по който напусна къщата и все още съжаляваше, но се опитваше да се държи естествено и да гледа Орвал право в очите, но нищо не излизаше.

— Орвал, съжалявам за оня път. Наистина. Благодаря ти, че дойде толкова бързо, когато се нуждая от теб.

Орвал само се ухили. Беше страхотен.

— Нали съм ти казвал да не говориш с човека, когато се здрависваш. Гледай го право в очите. Недей да бърбориш. Все още съм на мнение, че кобурът трябва да се запасва с мястото за дръжката назад — той намигна към останалите мъже. Тембърът му беше нисък, но звучен. — И какво е направило това момче? Къде е отишло?

— Тук някъде — каза Уорд.

Той посочи към два камъка в потока, към първия ред дървета в гората и нагоре към пролома. Под дърветата беше мрачно и студено и те се отправиха към мястото, където мотоциклетът лежеше обърнат на една страна върху изпочупените клони на едно сухо дърво. Щурците бяха спрели да свирят. Когато Тийзъл и останалите спряха да вървят из тревата, те започнаха отново.

Орвал посочи с глава към преградата от камъни и паднали дървета, която препречваше пролома, и към шубраците от двете страни.

— Да, ето, вижда се откъде се е изкатерил през шубраците отдясно.

Като че ли в отговор на това, което каза, нещо голямо изшумоля в храстите и предполагайки, че може да е момчето, Тийзъл отстъпи назад и инстинктивно извади пистолета си.

— Няма никой — обади се мъжки глас от там, камъчета и пръст се посипаха по склона и Лестър слезе със залитане откъм шубраците.

Беше целият мокър от падането си в потока. Той имаше и без това големи очи, но като видя пистолета на Тийзъл, те се изцъклиха още повече.

— Чакай, аз съм! Само проверявах дали момчето не е някъде наоколо.

Орвал се почеса под брадата:

— По-добре да не беше го правил. Може да си объркал следата. Уил, имаш ли някоя вещ на момчето, да я дадем на кучетата да я помиришат.

— В багажника на колата. Бельо, панталони, обувки.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да хапнем и добре да се наспим. При добра организация ще можем да тръгнем утре на разсъмване.

— Не! Тази нощ.

— Как така?

— Тръгваме сега.

— Не ме ли чу като казах, че след час ще се стъмни? Тази нощ луна няма да има. Голяма група сме и ще се изгубим един друг в тъмното.

Тийзъл очакваше това. Сигурен беше, че Орвал ще иска да отложат до сутринта. Това беше разумно. Но имаше едно нещо против това разумно решение. Той не можеше да чака толкова дълго.

— Луна или не, длъжни сме да тръгнем подир него — каза той на Орвал. — Гонихме го дотук извън нашите правомощия и единственият начин да не ни се изплъзне е да продължим да го преследваме. Ако отложа работата за сутринта, ще трябва да я предам на щатската полиция.

— Ами предай им я. И без това е мръсна работа.

— Не.

— Какво значение има? Щатската полиция и без това скоро ще пристигне — само собственикът на тази земя да им се обади и да им каже за всички тези коли, които карат през нивите му. Тогава и без това ще трябва да им предадеш работата.

— Но не и ако навляза в гората преди те да са пристигнали.

Щеше да е по-добре, ако се опитваше да убеди Орвал, без хората му да бъдат наблизо. Ако не притиснеше Орвал, рискуваше авторитета си пред своите хора, но ако го притиснеше твърде много, Орвал просто щеше да вдигне ръце и да си отиде. Това, което Орвал каза в следващия момент, не му помогна много:

— Не, Уил, съжалявам, че ще трябва да те разочаровам. Много нещо бих направил за теб, но тези баири се преминават трудно дори денем и аз няма да вкарам кучетата си в тях и да ги осакатя, само защото ти искаш да си докажеш нещо.

— Не те карам да ги осакатяваш. От тебе искам да тръгнете — ти и твоите кучета — с мен и в момента, в който се стъмни съвсем, ще спрем и ще пренощуваме. Това ми трябва, за да останем в преследването. Хайде, нали сме нощували и преди на открито, ти и аз. Ще бъде както някога, когато татко беше жив.

Орвал въздъхна дълбоко и погледна към гората. Ставаше по-тъмно и по-студено.

— Не разбираш ли, че това е лудост? Нямаме необходимото, за да го преследваме. Нямаме пушки, храна…

— Шингълтън може да се върне и да вземе каквото ни трябва. Ще му дадем едно от твоите кучета, така че на сутринта да може да намери мястото, където нощуваме. Имаме достатъчно хора в града, така че четирима от тях могат да дойдат с Шингълтън утре. Имам приятел в местното летище, който обещава да ни помогне с хеликоптера си, като ни докара всичко, от което се нуждаем и се опита да открие момчето. Единственият човек, който може да ни забави, си ти. Питам те — ще ми помогнеш ли?

Орвал гледаше надолу пред краката си, като местеше едната си обувка напред-назад в пръстта.

— Нямам много време, Орвал. Ако се качим горе навреме, щатската полиция ще ме остави да ръководя преследването. Ще ми изпратят подкрепления, ще изпратят коли да наблюдават главните пътища на излизане от планината и ние ще можем да го преследваме в самата планина. Но ти казвам, мога и да се простя с надеждата да го заловя, ако не ми помогнеш с твоите кучета.

Орвал вдигна поглед и бавно посегна към якето си, за да извади пакет тютюн и цигарена хартия. Той премисляше всичко, докато си свиваше цигара, и Тийзъл знаеше, че не трябва да го подканва. Най-после, точно преди да драсне клечката, Орвал каза:

— Може, но искам да знам нещо. Какво ти е направило това момче, Уил?

— Разряза един полицай почти на две и май че ослепи друг.

— Добре, Уил — каза Орвал и драсна клечката, като я прикри с шепи, за да запали цигарата си. — Но ти не ми отговори точно. Какво ти направи това момче лично на теб?

2

Местността беше висока и дива, гъсто обрасла с гори, прорязана от клисури и проломи и осеяна с падини. Също като възвишенията в Северна Каролина, където той премина обучението си. Подобна на хълмовете, през които избяга от плен през войната. Такъв терен беше неговата стихия, той щеше да наложи своя начин на бой и в техен интерес беше да не приближават твърде много, защото той щеше да им устрои такава съпротива, каквато те не бяха виждали.

Надпреварвайки се с настъпващия мрак, той бягаше колкото може по-бързо, за да стигне колкото може по-далеч, само в посока нагоре. Голото му тяло беше цялото покрито с кръв от шубраците, които се забиваха в него, босите му крака бяха изпорязани и кървяха от острите тръни и клечки по пътеката, от камъните и скалите. Излезе на едно възвишение, където металният скелет на един далекопровод обкрачваше върха и по протежение на жиците с високо напрежение дърветата бяха осечени, за да не се заплитат в тях. Просеката беше покрита с чакъл и големи валчести камъни, беше обрасла с храсти и той с мъка се изкачи по нея. Жиците с високо напрежение бяха над главата му. Искаше да достигне най-високата точка и да огледа от нея околността, преди да се беше стъмнило. Трябваше да види какво има оттатък възвишението и да реши накъде да върви.

На върха, под далекопровода, въздухът беше ясен и чист и когато застана там, слънцето го докосна с последните си лъчи, преди да залезе далече вляво. Поспря за малко, за да даде възможност на слабата топлина да проникне в него, като се наслаждаваше на меката почва под краката си. Най-близкият връх оттук също беше огрян от слънцето, но склонът беше сив, а падината в дъното беше изцяло тъмна. Той се отправи натам, където нямаше вече мека почва, а камъни и скали, надолу, към падината. Ако там не намереше това, което търсеше, щеше да завие наляво и нагоре към един поток, който беше забелязал, и щеше да следва течението му. Щеше да е по-лесно да върви по брега му, а това, което търсеше, можеше най-лесно да се открие около някой поток. Той се втурна надолу по камъните към падината, препъваше се, падаше, солта от потта щипеше раните му. В падината не намери това, което търсеше — имаше блато с мътна, тъмна вода. Но поне почвата стана по-мека и той заобиколи блатото отляво, достигна потока, който се вливаше в него, и тръгна нагоре срещу течението, като вече не бягаше, а вървеше бързо. Прецени, че е изминал около 5 мили и това разстояние го беше изморило. Все още не беше възвърнал формата си от преди пленяването и не беше се възстановил от няколкото седмици, прекарани в болницата. Въпреки това той си спомняше всичко необходимо, за да се оправи в такава ситуация и, независимо че повече не можеше да тича, беше се справил с петте мили много добре.

Потокът криволичеше и той следваше извивките му. Знаеше, че скоро ще пуснат кучета след него, но не си даде труд да върви във водата, за да ги заблуди. Това щеше само да го забави. И понеже рано или късно трябваше да излезе от водата на единия или на другия бряг, водачът на кучетата щеше просто да раздели глутницата на две по двата бряга, докато хванеха следата отново и той само щеше да е изгубил време.

Стъмваше се по-бързо, отколкото очакваше. Изкачвайки се нагоре, той улавяше последната бледа светлина и след малко гората и храстите се сляха в една тъмна сянка. Скоро можеше да различава очертанията само на най-големите дървета и камъни, а след още малко стана тъмно като в рог. Чуваше се шумът от потока, който течеше между камъните, песента на щурците и нощните птици, звуците, издавани от нощните животни, и той спря и започна да вика. Никой от хората, които той се надяваше да открие, нямаше да се покаже, ако той вървеше по потока и просто викаше. Трябваше да вика нещо интересно. Трябваше да ги накара да полюбопитстват кой може да е тоя смахнат. Викаше на виетнамски, на малкото френски, който си спомняше от училище, викаше с престорен южняшки акцент, със западен и с негърски. Изкара дълъг списък на най-мръсните думи, които можеше да си припомни.

Потокът се спускаше в една малка падина от едната страна на склона. Там нямаше никой. После криволичеше и се спускаше в друга падина и пак криволичеше, пак нямаше никой и той продължи да вика. Ако скоро не намереше някого, щеше да се изкачи високо по склона и сигурно да стигне до извора на потока и нямаше да има вече ориентир. Така и стана. Потта му изстиваше в нощния въздух; стигна до едно място, където потокът завиваше и се разливаше в едно малко блатце и той чу бълбукането на извора.

Дотук. Той извика още веднъж, чу ехото от псувните да се спуска надолу към притъмнелите хълмове, изчака и тръгна нагоре. Ако се движеше по права линия, изкачвайки се и спускайки се по стръмнините, прецени, че накрая може да достигне до друг поток и да тръгне по него. Беше на около 30 фута от извора, когато две електрически фенерчета го осветиха ярко отляво и отдясно и той замръзна на мястото си. При други обстоятелства той би скочил встрани от лъчите на фенерчетата и би се скрил в тъмнината. Да се скиташ из тази планина през нощта, като си пъхаш носа там, където не ти е работа, можеше да коства живота на човек. Много хора са били застреляни в главата за това, което той сега правеше или пък бяха заравяни плитко в земята, за да ги изровят нощните хищници.

Фенерчетата бяха насочени право в него — едното към лицето му, другото към голото му тяло. Той не мърдаше, просто стоеше на едно място, с изправена глава, гледайки спокойно напред, между двете светлини, като че ли през целия си живот беше стоял там и беше вършил това всяка нощ. Насекоми проблясваха в лъчите на фенерчетата. Птица излетя с плясък от едно дърво.

— По-добре ще е да хвърлиш пищова и бръснача — обади се отдясно пресипнал старчески глас.

Рамбо въздъхна с облекчение — нямаше да го убият, поне не веднага. Беше спечелил любопитството им. И все пак, това, че се беше появил пред тях с пистолет и бръснач, беше безразсъдство. При вида им тези мъже можеха да се почувстват застрашени и да го застрелят. Но той не можеше да си позволи да се движи из тези гори през нощта без нищо, с което да се отбранява, ако се наложеше.

— Слушам, сър! — каза Рамбо с безизразен глас и остави пистолета и бръснача да тупнат на земята. — Не се тревожете. Пистолетът не е зареден.

— Как пък не.

Щом като човекът отдясно беше старец, другият отляво би трябвало да е млад, помисли си Рамбо. Вероятно баща и син. Или вуйчо и племенник. Така ставаха тия далавери — в семейството някой по-възрастен даваше наставления, а един или повече от младите вършеха черната работа. Рамбо усещаше как двамата зад фенерчетата го преценяваха. Старецът мълчеше сега, но Рамбо нямаше намерение да казва нищо, докато не го попитат. Той беше натрапникът и щеше да е по-добре да си държи устата затворена.

— Всичките тия гадости дето ги крещеше — започна старецът, — на кого викаше минетчии, на нас ли?

— Тате, питай го за какво се разкарва гол като пушка и си мандахерца карантиите — каза оня отляво.

Гласът му беше по-млад, отколкото Рамбо очакваше.

— Млък! — заповяда старецът на момчето. — Нали ти казах да си затваряш човката.

Рамбо чу изщракването на затвор откъм посоката на стареца.

— Чакай! — каза той бързо. — Сам съм. Трябва ми помощ. Не ме застрелвай, преди да си ме изслушал.

Старецът не отговори.

— Истина ти казвам, нищо лошо няма да ви направя. Това, че знам, че не сте двама мъже, че единият от вас е само момче, няма значение. Няма да се опитам да ви направя нищо лошо само защото ми е ясно това.

Това беше сляп ход. Старецът можеше просто да е загубил интереса си и да е решил да стреля. Но Рамбо предполагаше, че така — гол и окървавен — можеше да се стори опасен на стареца и той да реши да не поема никакви рискове, още повече, че Рамбо знаеше, че единият от тях е момче.

— Бягам от полицията. Те ми взеха дрехите. Убих един от тях. Виках, за да привлека вниманието на някого и да ми помогне.

— Да. Имаш нужда от помощ — каза старецът. — Въпросът е обаче, кой ще ти помогне?

— Ще пуснат кучета след мен. И ще намерят казана за уиски, ако заедно не ги спрем.

Това беше най-рискованата част. Ако те имаха намерение да го убият, трябваше да го направят сега.

— Какъв казан? — попита старецът. — Кой ти каза, че тук има казан? Да не би да мислиш, че аз имам казан?

— Тук е тъмно като в рог и е близо до потока. Какво друго би те довело тук? Сигурно доста добре си го скрил. Сигурен съм, че е тук някъде, но не мога да видя пламъка от огъня, които си подклал.

— Да не мислиш, че ако имах казан тук някъде, щях да си губя времето с тебе, вместо да те гръмна на място? Ловим миещи мечки, мамка им.

— Без кучета? Няма време да се занасяме. Трябва да организираме нещата, преди онези кучета да са дошли утре тук.

Старецът тихо псуваше.

— Да, сега я оплеска — каза Рамбо. — Извинявай, че аз ти докарах това на главата, но нямам друг избор. Трябва ми храна, дрехи и пушка и няма да се махна оттук, докато не ги получа.

— Да му теглим куршума, а, тате? — обади се момчето отляво. — Тоя ще ни свие някой номер.

Старецът не отговори, Рамбо също мълчеше. Искаше да остави време на стареца, за да размисли. Ако се опиташе да избърза, старецът можеше от притеснение да го застреля. Рамбо чу как момчето отляво зареди пушката.

— Долу пушката, Матю! — каза старецът.

— Но той се опитва да ни преметне! Не виждаш ли? Не виждаш ли, че е някой човек на властите?

— Ще ти увия пушката около ушите, ако не я свалиш, както ти казах — изсмя се старецът. — Човек на властите. Ала-бала! Я го виж, къде ще си забучи значката?

— Слушай баща си — каза Рамбо. — На него му е ясна кондиката. Ако ме убиете, полицаите ще ме намерят утре сутринта и ще искат да разберат кой го е направил. Ще пуснат кучетата по вашите следи. Няма значение къде ще ме заровите или как ще се опитате да прикриете следата. Те ще ви…

— В негасена вар! — на това момче му сечеше пипето.

— Да, негасената вар ще прикрие моята следа, но миризмата от нея ще остане по вас и те ще пуснат кучетата по нея.

Той спря и се вгледа в двете фенерчета, давайки им време да размислят.

— Лошото е, че ако не ми дадете храна, дрехи и пушка, аз няма да си тръгна от тук, докато не намеря казана ви и на сутринта полицията ще стигне до него. Даже и да го разглобите и да скриете частите, няма много да помогне. Ще дойда с вас до местата, където ги криете.

— Ще изчакаме до утре и тогава ще го разглобим. Ти не можеш да чакаш тук толкова дълго.

— С боси крака и без това не мога да стигна надалеч. Не. Повярвайте ми. По тоя начин те имат всички шансове да ни заловят и аз ще ви повлека със себе си.

След малко старецът започна да псува отново.

— Но ако ми помогнете, ако ми дадете това, което ми трябва, тогава ще заобиколя далеч от тук и полицията няма да намери вашия казан.

Това беше най-простото, което Рамбо можеше да измисли. На него му звучеше убедително. Ако те искаха да прикрият далаверата си, трябваше да му помогнат. Разбира се, можеха да се ядосат от начина, по който искаше да ги изнуди, и да го убият. А може и да бяха някое от ония семейства, дето се женят роднини помежду си и следователно са достатъчно тъпи, за да не разберат цялата логика.

Ставаше все по-студено и Рамбо трепереше. Сега, когато всички мълчаха, щурците се чуваха изключително силно.

Накрая, старецът проговори:

— Матю, май ще е по-добре да изтичаш до къщата и да донесеш това, което казва — гласът му не звучеше много жизнерадостно.

— И донеси една кутия газ — каза Рамбо. — След като ми помагате, искам да съм сигурен, че няма да пострадате. Ще накисна дрехите в газта и ще ги облека, след като изсъхнат. Газта няма да заблуди кучетата от моята следа, но те няма да надушат вашата миризма по дрехите и да ви проследят.

Фенерчето на момчето светеше право в лицето на Рамбо.

— Ще направя това, което тате ми казва, а не ти.

— Карай, направи каквото той казва — каза старецът. — И на мен не ми харесва, но той явно разбира в каква каша ни е забъркал.

Фенерчето на момчето се задържа още малко върху Рамбо, сякаш момчето се колебаеше дали да тръгне или може би просто искаше да се оттегли с достойнство. След това лъчът се премести от Рамбо към храстите. Фенерчето щракна и угасна и Рамбо чу как момчето се запромъква из шубраците. То сигурно беше вървяло пътя от къщи до извора и обратно толкова често, че вероятно можеше да го измине със затворени очи, затова не му трябваше фенерче.

— Благодаря! — каза Рамбо на стареца, чието фенерче продължаваше да блести в очите му.

След това светлината изгасна.

— И за това благодаря — каза Рамбо. Кръгове от светлината останаха пред очите му още няколко секунди и след това бавно изчезнаха.

— Не искам да ми се изтощят батериите.

Рамбо чу как той тръгна напред през храстите.

— По-добре не се приближавай — каза той на стареца, — нали не искаме твоята миризма да се смеси с моята.

— Нямах и намерение. Ей тука има един пън и аз искам да седна на него.

Старецът драсна клечка кибрит и я приближи към една лула. Клечката не горя много дълго, но докато старецът разпалваше лулата, пламъкът ту се вдигаше, ту се снижаваше и Рамбо видя една рошава глава, остаряло лице и горната част на червена карирана риза с тиранти през раменете.

— Носиш ли си от оная работа с тебе? — попита Рамбо.

— Да кажем, да.

— Тук е доста студено, няма да откажа една глътка.

Старецът почака малко, след това запали фенерчето си и хвърли към Рамбо една дамаджана, така че Рамбо да я вижда в светлината, за да я хване. Дамаджаната тежеше като топка за боулинг и, изненадан, Рамбо едва не я изтърва. Старецът се изсмя. Рамбо издърпа тапата, мокра и скърцаща, и, въпреки тежестта на дамаджаната, отпи с една ръка по начин, който знаеше, че ще се понрави на стареца — хванал с пръст дръжката отгоре и закрепил дамаджаната на лакътя си. Сигурно имаше най-малко двеста градуса, изгори езика и гърлото му и заля с жарава всеки инч по пътя към стомаха му. Той едва не се задави. Когато отпусна дамаджаната, очите му сълзяха.

— Силничко ли е? — попита старецът.

— Малко — каза Рамбо, като с мъка изкара глас от гърлото си. — Какво е?

— Царевично. Но е станало малко силничко, а?

— Да, доста силничко, бих казал — повтори Рамбо, като все още имаше трудности с гласа си.

Старецът се изсмя:

— Да, силно е, няма грешка.

Рамбо вдигна дамаджаната и отпи още веднъж, задави се от парещата силна течност и старецът отново рязко се изсмя.

3

Първите утринни песни на птиците събудиха Тийзъл още по тъмно, но той остана да лежи на земята до огъня, сгушен в одеялото, което беше взел от колата, и се вглеждаше в звездите, които още се виждаха между клоните. От години не беше спал в гората. Повече от двадесет години, пресметна той, считайки от 1950 година. Не от края на 1950 година — спането в дупки в замръзналата земя в Корея не се броеше. Не, за последен път спа на открито през онази пролет, когато получи повиквателната си и реши да се запише в морската пехота и заедно с Орвал отидоха в планината през първия по-топъл уикенд. Сега се беше схванал от спането на твърдата земя, дрехите му бяха влажни там, където росата се беше просмукала през одеялото и, макар че лежеше близо до огъня, замръзваше от студ. Но от години не беше чувствал такава тръпка — възбудата, че действа, желанието да залови това момче. Нямаше смисъл да буди останалите, докато Шингълтън не дойдеше с провизиите и подкреплението. И тъй като беше единственият буден, наслаждаваше се на тази своеобразна самота, толкова различна от самотата, която изпитваше през нощите, след като Ана си отиде. Уви се по-плътно в одеялото.

Точно тогава той усети миризмата, погледна и видя Орвал, седнал край огъня, да дърпа от една тънка цигара, която сам си беше свил. Пушекът бавно се стелеше към Тийзъл в хладния ранен ветрец.

— Не знаех, че си буден — прошепна Тийзъл, за да не събуди останалите. — Откога не спиш?

— От преди тебе.

— Но аз съм буден повече от час.

— Знам. Вече не спя по много. Не защото не мога. Просто ми се свиди времето, прекарано в сън.

Придърпвайки одеялото си, Тийзъл се примъкна по-близо до Орвал и запали цигара от една тлееща клечка, която взе от огъня. Пламъците бяха замрели, но когато Тийзъл мушна клечката обратно в огъня, те се надигнаха отново с пращене. Беше прав, когато каза на Орвал, че ще бъде както едно време, макар че тогава сам не си повярва, но имаше нужда от Орвал и се разкая, че използва такъв емоционален аргумент, за да го накара да дойде. Беше забравил колко приятно и успокояващо може да бъде чувството, което получаваше при събирането на дърва за огъня, изхвърлянето на камъни и съчки, за да си приготвят място за спане.

— Значи тя те напусна — каза Орвал.

Тийзъл не искаше да говори за това. Тя го беше напуснала, не той нея и това го караше да се чувства виновен. А може и да беше. Но и тя имаше вина. Но не можеше да събере куража да я обвини пред Орвал, само за да го спечели на своя страна. Опита се да обясни безпристрастно:

— Може и да се върне. В момента обмисля нещата. Аз се правех, че нищо не знам, но от известно време доста се карахме.

— И ти не си лесен.

— Господи, ти ли ми го казваш!

— Но аз живея с една и съща жена вече четиридесет години и, доколкото ми е известно, на Беа не й е минавало през ум да ме напуска. Знам, че напоследък сигурно често ти задават този въпрос, но като се има пред вид колко сме близки с тебе, струва ми се, че имам право да ти го задам. За какво се карахте?

Чудеше се дали да отговори. Винаги го притесняваше обсъждането на личния му проблем, особено този, върху който сам той не беше взел още твърдо решение — кой беше прав и дали наистина имаше право.

— За това дали да имаме деца — каза той. И тъй като вече беше започнал, продължи. — Исках да имаме поне едно. Независимо дали ще е момче или момиче. Искам просто някой да ми бъде така близък, както аз на теб. Не знам… Не знам как да ти обясня. Струва ми се глупаво да говоря за това.

— Не е глупаво, синко. Не е, след като и аз толкова дълго се мъчих да имам собствено дете.

Тийзъл го погледна.

— Е, да, ти си ми като син. Като мой син. Но ми е чудно какво ли щеше да излезе, ако имахме собствено дете с Беа. Ако можехме да имаме деца.

Заболя го — като че ли през всичките тези години не е бил за Орвал нищо повече от сирачето на мъртъв най-добър приятел. Не можеше да го приеме. Към това се прибавяше и собствената му неувереност от това, че Ана го напусна и тъй като вече беше започнал да говори за нея, трябваше да си каже всичко.

— Миналата Коледа — каза той, — преди да дойдем на вечеря у вас, минахме през Шингълтън да пийнем по едно. И докато гледахме двете му деца, личицата им, когато си получаваха подаръците, ми хрумна, че няма да е лошо да си имаме едно. Сам се изненадах, че на моята възраст искам дете, обаче да беше видял как се изненада тя. Поговорихме, тя постоянно повтаряше „не“ и аз като че ли попрекалих. Това, което е станало — тя вероятно е съпоставила тежестта да има мен и едно бебе. И си отиде. Най-шантавото в цялата история е, че сега не мога да спя и искам да се върне, а от друга страна се радвам, че си отиде — сам съм си господар, няма повече скандали, ходя където си искам и когато си искам, връщам се в къщи, без да е необходимо да се обаждам колко се извинявам, че няма да мога да се прибера за вечеря; излизам, ако ми се прииска, и чукам която ми падне. Понякога даже си мисля, че най-лошата последица от нейното заминаване ще са парите, които трябва да платя за развода. И в същото време не мога да си обясня колко много ми се иска да се върне.

Дъхът му замръзваше във въздуха. Птиците пееха силно. Наблюдаваше как Орвал дръпна от угарката, която пареше пръстите му, чиито стави бяха безформени и пожълтели от никотина.

— Ами тоя, дето го гоним? — попита Орвал. — Да не би на него да си изкарваш всичко това?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че съм сигурен. Не се правя на по-лют, отколкото съм. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че работите в един град вървят добре, ако дребните неща са под контрол. Няма начин да се предотврати нещо голямо, като обир на банка или убийство. Ако някой си е поставил за цел, ще го направи. Но малките неща са тези, които придават облик на града и те могат да бъдат предотвратени. Ако просто се бях усмихнал и не бях обърнал внимание на номерата на този келеш, много скоро трябваше да свикна на номерата на други като него и след още известно време ще трябва да си затварям очите и пред други неща. Въпросът е важен колкото за момчето, толкова и за мене. Не мога да си позволя да се отпусна. Не мога един път да издам заповед, а следващия път да си трая.

— Мераклия си ти да го гониш, макар че твоята работа беше дотук. Сега това е грижа на щатската полиция.

— Но той уби един от моите хора и мое задължение е да го хвана. Искам хората ми да знаят, че няма да се спра пред нищо, за да открия някой, който им е напакостил.

Орвал погледна към смачкания край на угарката, която държеше, кимна и я хвърли в огъня.

Сенките се вдигаха, дърветата и храстите започваха да се различават. Това беше лъжливата зора, след малко светлината щеше да помръкне за малко, после слънцето щеше да се покаже и денят щеше да настъпи. Можеше вече да са станали и потеглили, помисли си Тийзъл. Къде ли се бавеше Шингълтън с подкреплението и провизиите? Трябваше да е пристигнал още преди половин час. Може би нещо се беше случило в града? Може би щатската полиция го е спряла? Тийзъл разрови жаравата и пламъците лумнаха нагоре. Къде се бавеше?

Тогава дочу първия лай на куче някъде далеч в гората и това разлая кучетата, които бяха вързани за най-близкото до Орвал дърво. Бяха пет, стояха будни, легнали по корем на земята, и следяха с погледи Орвал. Сега скочиха възбудени и залаяха в отговор.

— Тихо — каза им Орвал, те го погледнаха и замлъкнаха. Телата им потръпваха.

Уорд, Лестър и младият полицай се размърдаха в съня си. Лежаха от долната страна на огъня, увити в одеялата си.

— Ъх — изпъшка Уорд.

— След малко — каза в съня си Лестър. Кучето пак излая някъде отдалеч, макар и по-близо този път, и кучетата на Орвал, наострили уши, залаяха възбудено в отговор.

— Тихо — каза Орвал по-строго. — Долу.

Но те само извърнаха глави с тръпнещи ноздри към последвалия лай в далечината.

— Долу — заповяда Орвал и те бавно, едно по едно, се подчиниха.

Уорд се обърна на една страна под одеялото, свил крака към гърдите си:

— Какво става? Какво се е случило?

— Време е за ставане — каза Тийзъл.

— Какво? — попита Лестър и се сви. — Господи, какъв студ.

— Време е за ставане.

— Още една минута.

— Горе долу след толкова останалите ще бъдат тук.

Хората с трясък си пробиваха път през шубраците, като все повече приближаваха. Тийзъл запали още една цигара; устата и гърлото му бяха сухи и той усещаше как силите му се надигат в него. „Ами ако е щатската полиция“ — сети се изведнъж той и скочи на крака, дръпна от цигарата си, загледа се към гората, мъчейки се да различи нещо между пращящите шубраци.

— Господи, какъв студ — каза Лестър. — Надявам се, че Шингълтън е взел топла храна.

Тийзъл се надяваше да е Шингълтън с подкреплението от града, а не щатската полиция. Изведнъж петима души изскочиха пред погледите им, тичайки между дърветата и храстите, но на бледата студена светлина Тийзъл не можеше да различи цвета на униформите им. Те разговаряха, един се препъна и изпсува, но Тийзъл не можа да разпознае гласовете. Опитваше се да измисли някакъв начин да остане командуващ преследването в случай, че бяха от щатската полиция.

След малко приближиха, изскочиха от гората и поеха по късия склон. Тийзъл разпозна Шингълтън, препъващ се подир кучето, което се дърпаше на повода, и видя с радост, която никога не беше изпитвал към тях досега, че след него вървят собствените му хора. Носеха издути торби от зебло, пушки, въжета, а Шингълтън, когото кучето влачеше към бивака, беше преметнал през рамо полева радиостанция.

— Топла храна има ли? — скочи Лестър. Носиш ли топла храна?

Шингълтън явно не го чу. Беше останал без дъх и подаваше кучето на Орвал. Лестър припряно се обърна към останалите:

— Носите ли топла храна?

— Сандвичи с шунка и яйце — каза един от полицаите с издуващи се и спадащи гърди. — И един термос кафе.

Лестър посегна към торбата, която другият носеше.

— Не е тук — каза полицаят. — У Мич е, ей там, отзад.

Мич се беше ухилил, докато разтваряше торбата и раздаваше сандвичите, увити в хартия. Всеки грабваше по един и започваше да яде.

— За една нощ сте изминали страхотно дълго разстояние — обърна се Шингълтън към Тийзъл, докато се опитваше да си поеме дъх, облегнат на едно дърво. — Мислех, че ще ви настигна за половин час, а ми трябваше двойно повече.

— Не можехме да се движим като тях снощи, нали разбираш — каза Мич. — Имахме да носим много неща.

— Независимо от това, голямо разстояние са изминали.

Тийзъл не можеше да разбере дали Шингълтън се опитва да се оправдае за закъснението или наистина е възхитен.

Захапа сандвича си, мазен и почти изстинал, но, Господи, как му се услади. Взе една пластмасова чашка, която Мич беше напълнил с горещо кафе. Подуха го малко, отпи, опари горната устна, небцето и езика си, и студената каша от яйце и шунка му се стори гореща в устата му.

— Какво става в града?

Шингълтън се изсмя:

— Ония от щатската полиция без малко да припаднат като разбраха какъв номер си им свил — спря да дъвче сандвича си. — Направих както ти ми каза: изчаках в оная нива снощи и десет минути след като ти се скри в гората, те цъфнаха. Позеленяха от яд като разбраха, че си използувал малкото време преди залез слънце и си продължил да преследваш момчето, за да останеш в играта. Изненадах се все пак, че бързо загряха какво си намислил.

— Но какво става в града?

Шингълтън гордо се усмихна и отхапа от сандвича си.

— Половината нощ стояхме с тях в участъка и накрая те кандисаха да играят по твоята свирка. Ще блокират пътищата на излизане от планината и няма да си пъхат носа навътре. Обаче доста време трябваше да ги убеждавам, вярвай ми.

— Благодаря — знаеше, че Шингълтън очаква благодарност.

Шингълтън кимна и продължи да дъвче.

— Окончателно клекнаха обаче, като им казах, че ти познаваш по-добре момчето и по-добре ще предугаждаш ходовете му.

— Казаха ли нещо за него? Кой е? Нещо друго направил ли е?

— Работят по това. Казаха, че ще държат връзка по тази радиостанция. Ако работата се запече, казаха, че веднага ще довтасат с всичките си такъми.

— Няма да се запече. Някой да срита Балфорд, стига се е излежавал — каза той и посочи младия полицай, увит в одеялото си до огъня. — На тоя с тъпан трябва да му биеш.

Орвал потупа кучето, което Шингълтън му беше върнал. Заведе го до лицето на Балфорд и то така го облиза, че оня рипна изведнъж, като ядосано бършеше лигите от устата си:

— Какво става, бе?

Мъжете се разсмяха, но изведнъж спряха изненадани. Дочуха бръмчене на мотор. Беше твърде далеч и Тийзъл не можеше да разбере от какво беше, но с всеки изминал момент звукът ставаше по-ясен, по-дебел, по-гръмовен и изведнъж един хеликоптер изникна над върхарите на дърветата, кръжащ, огромен, блестящ на слънцето.

— Ега ти…! — започна Лестър.

— Как е разбрало това чудо, че сме тук?

Кучетата се разлаяха. През шума на мотора се чуваше свистенето на витлото във въздуха.

— Една нова играчка, която ми дадоха от щатската полиция — каза Шингълтън и извади нещо, което приличаше на сива цигарена кутия. — Излъчва радиосигнали. Казаха, че искат по всяко време да те знаят къде си, казаха ми да нося това, а другата половина дадоха на човека, когото си помолил да ни помага с хеликоптера си.

Тийзъл погълна остатъка от сандвича си:

— Кой от нашите е горе с него?

— Ланг.

— Радиостанцията ти хвърля ли до там?

— Като нищо.

Шингълтън беше оставил радиостанцията в ниското разклонение на едно дърво. Тийзъл включи едно копче на контролното табло, погледна нагоре към хеликоптера, който кръжеше ниско с проблясващи на слънцето свистящи витла, и извика в микрофона:

— Ланг, Портис? Готови ли сте?

— Когато кажеш, шефе — гласът излизаше плосък и дразнещ. Сякаш идваше от много мили разстояние.

Тийзъл едва го чуваше от рева на мотора. Огледа хората си. Орвал трескаво събираше чашките и хартиите от сандвичите и ги хвърляше в огъня. Другите препасваха снаряжението, мятаха на рамо пушките. Когато чашките и хартиите станаха на пепел, Орвал с крака хвърли пръст върху огъня.

— Е, добре — каза Тийзъл — Хайде да тръгваме! — От възбуда на няколко пъти се опита и не можа да закрепи микрофона към мястото му на радиостанцията.

4

Цяла сутрин, докато тича и вървя, и пак тича, и пак вървя, чуваше далечното боботене на мотор, приглушени пушечни изстрели и дебел мъжки глас, говорещ през високоговорител. След това моторът се прехвърли през няколко върха, той разпозна шума от мотора на хеликоптер, като през войната, и забърза.

Вече от 12 часа имаше дрехи на гърба си, но след като се беше катерил по склоновете гол в студения нощен въздух, все още се наслаждаваше на топлия, груб допир на дрехите. Беше обут в някакви тежки, стари обувки, които момчето донесе в падината при извора около полунощ. Бяха му големи, когато ги обу, но той натъпка в тях листа и сега те прилягаха плътно, краката му не се движеха напред-назад в тях и нямаше опасност от пришки. Но дори и така, твърдата кожа убиваше на краката му и той си каза, че не би било зле, ако момчето се беше сетило да вземе чорапи. Може би то нарочно не беше взело. Панталонът пък беше твърде тесен и, досещайки се, че това е също нарочно, той се разсмя. Обувките — големи, панталонът — тесен — момчето добре му го беше върнало. Панталонът, който изглежда някога е бил част от костюм, скъсан на седалището, след това закърпен, сега беше станал просто един работен панталон, светъл на цвят, с тъмни петна от машинно масло и грес. Ризата беше памучна, бяла, протрита но маншетите, илиците и яката, а за връхна дреха старецът му даде своята дебела вълнена риза на червени квадрати, за да му държи топло през нощите. Това, че накрая старецът се показа толкова добър и щедър, го изненада. Може и да е било от уискито. След като си поделиха морковите и студеното пържено пиле, което момчето беше донесло, те подхвърляха помежду си дамаджаната доста пъти, като не забравиха и момчето, и накрая старецът омекна дотам, че му даде собствената си пушка и патрони, завързани в носната му кърпа.

— Аз самият трябваше веднъж да се крия в планината няколко дни — каза старецът. — Отдавна беше. Тогава не бях много по-голям от сина си — той не обясни защо, а и Рамбо тактично не го запита. — Дори не успях да си отида вкъщи и да си взема пушката. А щеше да ми свърши добра работа. Като се оправиш, ще ми пратиш парите за тази пушка. Обещай ми. Самите пари не ме интересуват. С моя занаят мога веднага да си купя друга. Но като се измъкнеш от това, иска ми се да зная как си се оправил и се надявам пушката да ти напомни да ми се обадиш. Много е добра.

Добра беше, наистина. Беше калибър .30–30, полуавтоматична и достатъчно мощна, за да пробие човек от половин миля, тъй както би пробила отблизо парче сирене. Старецът беше прикрепил към приклада дебело парче мека кожа за смекчаване на удара при откат. Беше мацнал малко фосфоресцираща боя на мушката за по-лесно прицелване през нощта.

След това Рамбо направи това, което обеща — върна се назад по собствената си диря покрай потока и се отдалечи от мястото, където старецът криеше казана си, охладителя и дамаджаните. Продължи да напредва на запад, но не се беше отказал от плана си да тръгне на юг, към Мексико. Не си правеше илюзии, че щеше да му бъде лесно да стигне дотам. Не искаше да се издава, като открадне кола, следователно трябваше да пътува пеш през пресечена местност с месеци, като се храни с каквото намери. Не се сещаше за някое място наблизо, където щеше да се чувствува в безопасност, границата беше далеко, но поне представляваше някаква цел. След като измина няколко мили, принуден да върви бавно поради тъмнината, той се качи и спа на едно дърво, събуди се с изгрева и закуси с морковите и пилето, които старецът му беше дал за из път. Сега, когато слънцето се беше вдигнало високо и прежуряше, той беше на много мили от мястото, тичайки между дърветата нагоре по един широк пролом. Изстрелите се чуваха по-ясно, гласът от високоговорителя беше по-отчетлив и той разбираше, че не след дълго хеликоптерът ще дойде да провери този пролом, тъй както всички останали. Излезе от гората и хукна на открито по една поляна, обрасла с папрат, беше преполовил разстоянието, когато чу рева на мотора почти над себе си и панически се озърна за прикритие. Не можеше да се върне към гората, а единственото прикритие беше разцепеният ствол на един бор, вероятно повален от гръм. Спусна се и се мушна под дебелите му спарени клони, като ожули гърба си, докато залягаше, и в същия момент погледна нагоре през боровите игли и видя хеликоптера да се появява отдолу по пролома. Застрашително се увеличаваше. Колесникът му почти опираше върховете на дърветата.

— Говори полицията — кънтеше мъжки глас от високоговорителя. — Нямаш никакви шансове, предай се. До всички, които са в гората: опасен беглец може да се намира в близост до вас. Покажете се! Размахайте ръце, ако сте видели един млад човек, сам — гласът направи пауза, след това неуверено започна отново, като че ли сричаше написани думи. — Говори полицията. Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да се намира в близост до вас…

И продължи така, после спря и пак започна, а Рамбо лежеше между клоните съвършено неподвижен, като знаеше, че плетеницата от игли го скрива от поглед от земята, но не беше сигурен дали го скрива от въздуха и наблюдаваше как хеликоптерът се спуска от върховете на дърветата към тревата. Беше достатъчно близо, за да види какво има в стъклената кабина. Имаше двама мъже, които се взираха през отворените прозорци от двете страни — един цивилен пилот и полицай в сива униформа като тази на хората на Тийзъл и през прозореца беше насочил една свръхмощна карабина с телескопичен мерник. Трах! Отекна изстрелът, насочен към едно каменисто място, в края на гората, обрасло с храсти, над което хеликоптерът тъкмо прелиташе.

Господи, Тийзъл наистина не си поплюваше, щом като беше наредил на хората си да стрелят безразборно по вероятни прикрития, без да го е еня, че могат да ударят някой невинен — сигурно смяташе, че хората ще се подчинят на призива и ще излязат на открито. От гледна точка на Тийзъл, защо не? За Тийзъл той беше просто престъпник, убил ченге, на който не биваше да бъде позволено да се измъкне и трябваше да послужи за назидание, така че никой вече да не си позволява да убива ченгета. Нещо повече, Тийзъл беше твърде добър полицай, за да позволи Рамбо да бъде застрелян, без преди това да му бъде даден шансът да се предаде. Ето защо призивът и заповедта да се стреля по места, където вероятно той се беше скрил, бяха предназначени по-скоро да го изплащат, отколкото да го убият. Но шансовете да бъде улучен бяха твърде големи, така че нямаше значение дали изстрелите бяха предназначени да го уплашат или не.

Трах! — по друга група храсти в края на гората и те вече се носеха над поляната. Щяха да бъдат над него след секунди и сигурно щяха да стрелят. Той насочи пушката си през клоните, прицелвайки се в лицето на стрелеца, докато хеликоптерът се приближаваше, готов да му пръсне главата в момента, в който оня наведеше око към мерника. Не му се искаше да убива още някой, но нямаше друг избор. Дори по-лошо, ако застреляше този човек, пилотът щеше да се наведе към пода на хеликоптера, той нямаше да може да се прицели в него, щеше да отлети бързо, да се обади по радиото за помощ и всички щяха да разберат местоположението му. Всичко това щеше да се случи, освен ако не предизвикаше експлозия в резервоарите на хеликоптера, но той знаеше, че това е глупава идея. Можеше да ги улучи със сигурност. Но да предизвика експлозия? Само на кино това ставаше без фосфорни патрони.

Той лежеше напрегнат, в очакване, сърцето му биеше до пръсване, когато хеликоптерът с рев застана над него. Незабавно стрелецът наведе лице към телескопичния мерник на карабината си, а самият той тъкмо обираше мекия спусък, когато видя накъде се целеше стрелецът и си помисли: „Слава Богу, добре, че го видях навреме“ — и отпусна спусъка. На 50 ярда вляво имаше естествена стена от големи камъни, храст и локва вода. Той щеше да се скрие там, когато най-напред чу хеликоптера да идва към пролома, но му беше твърде далеко. Сега хеликоптерът се спускаше натам. Трах! — и той не можа да повярва, помисли, че зрението му го заблуждава. Храстите се размърдаха. Той премигна, храстите се развълнуваха, тогава той разбра, че проблемът не е в зрението му — храстите се разтвориха широко и един грамаден елен с могъщи рога с препъване се изкачи върху камъните. Падна, изправи се отново и с огромни скокове се втурна през тревата към гората от другата страна, хеликоптерът — след него. От единия хълбок на елена струеше тъмночервена кръв, която блестеше, но това изглежда не му пречеше, ако се съди по великолепните дълги скокове, които той правеше към дърветата, с хеликоптера по петите му. Сърцето на Рамбо блъскаше лудо.

Не можеше да се успокои. Те щяха да се върнат. Еленът беше просто развлечение. След като се скриеше в гората, извън погледа им, те щяха да се върнат. Щом като нещо се беше скрило в онези храсти до локвата, можеше да има някой и под падналото дърво. Трябваше бързо да се измъкне.

Но трябваше да изчака хеликоптера да се обърне с опашка към него, хората да гледат напред, към елена, който преследваха. Чакаше напрегнат, но след малко не можеше да трае повече, изтъркаля се изпод клоните и се втурна презглава натам, където тревата беше най-къса, за да не оставя диря. Целта му бяха храстите и камъните. Еленът успя да избяга в гората. Хеликоптерът завиваше обратно. Приведен, той бягаше като обезумял към прикритието на камъните, просна се под храстите и веднага се приготви да стреля, в случай, че го бяха видели. Трах! Трах! Първият изстрел беше към падналия бор, докато хеликоптерът приближаваше; вторият, докато се спре над него и бавно се извъртя, за да продължи нагоре по пролома. Не го намериха.

— Говори полицията — забоботи отново гласът. — Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да е в близост до вас. Покажете се. Размахайте ръце, ако сте видели млад човек, сам.

Несмлени моркови и пиле се надигнаха заедно с киселина от стомаха му, той ги изплю на тревата и на езика му остана горчив вкус. Намираше се в тесния край на пролома. По-нагоре скалите се стесняваха от двете страни и с чувство на слабост от повръщането той продължи да гледа през храстите хеликоптера, който премина над дърветата в тази посока, след това се издигна, прелетя над върха на канарата и навлезе в следващия пролом, като ревът му бавно започна да заглъхва, а гласът от високоговорителя ставаше все по-приглушен. Не можеше да стои прав, краката му трепереха неудържимо. Разтрепера се още повече, когато осъзна, че трепери — не биваше да се плаши толкова от хеликоптера. През войната беше видял много по-лошо от това и здравата се беше разтрепервал, но никога толкова, че тялото му да излезе от контрол. Кожата му беше лепкава, беше жаден, но водата в локвата до храстите беше застояла и зеленясала и от нея щеше да му се догади още повече.

„Отдавна не си се бил, това е всичко — каза си той. — Загубил си форма. След малко ще свикнеш.“

Разбира се, помисли си той. Нямаше друго обяснение.

Като се хвана за един камък, той си наложи да стане бавно и с глава, подадена извън храстите, се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой. След това се отпусна на камъка — краката му все още не го държаха — и почисти боровите иглички от затвора на карабината. Независимо от всичко, трябваше да поддържа оръжието си в изправност. Миризмата на газ се беше изпарила от дрехите му, но на нейно място той усети възкиселата миризма на терпентин от бора. Тя се смеси с горчивината в устата му и той за малко не повърна отново.

Отначало не повярва на слуха си — духаше вятър и заглушаваше звуците. След това вятърът утихна и той ги чу отчетливо — първото едва доловимо ехо от лая на преследващите го кучета, при широкия край на пролома. През краката му премина нова тръпка. Обърна се надясно, там, където тревистият склон преминаваше в камънак и разпръснати дървета, след това в скала и като съсредоточи сили в мускулите на краката си, хукна натам.

5

„Момчето нямаше голяма преднина“ — разсъждаваше Тийзъл, докато той и хората му си пробиваха път през дървета и храсти, водени от кучетата. Момчето избяга от затвора в шест и половина, мръкна се в осем и половина и в тези планини не би могло да се отдалечи много, час, най-много два при тези обстоятелства. Сигурно е продължило при изгрев, също като тях, което правеше всичко четири часа преднина. Но пред вид някои други неща, преднината беше вероятно два часа, а може би и по-малко — беше гол и това щеше да го забави, не познаваше местността, така че от време на време щеше да навлиза в стръмни клисури и дълбоки падини без изход и щеше да загуби още време, докато намери правилния път.

Освен това нямаше храна, следователно щеше да се измори бързо, а това щеше да го забави още и да скъси разстоянието между тях.

— Преднината му със сигурност е по-малко от два часа — каза Орвал, бягайки. — Всъщност, не повече от един. Виж кучетата. Миризмата му е толкова прясна, че те дори не се навеждат към земята.

Орвал беше пред Тийзъл и останалите, бягаше с кучетата, ръката му — изопната, сякаш беше продължение на общия повод и Тийзъл едва успяваше да прескача с препъване храстите, за да може да го следва. Имаше нещо нелепо в това — един седемдесет и две годишен човек да налага темпото и да ги слага в джоба си. Но Орвал пробягваше пет мили всяка сутрин, пушеше само по четири цигари на ден и никога не пиеше, докато Тийзъл пушеше по кутия и половина, бирата пиеше на каси и не беше тренирал от години. Дори това, че успяваше да следва Орвал, беше нещо. Дишаше толкова дълбоко и учестено, че дробовете му пламнаха, прасците му се схванаха, но поне вече не бягаше така тромаво, както в самото начало. В морската пехота се беше боксирал и там се беше научил как да тича на тренировки. Тялото му отдавна беше отвикнало и той отново трябваше да се научи на равния, бърз и удобен ритъм, леко приведен напред, като оставя инерцията на тялото си да води краката му и те да го движат напред без да пада. Постепенно той го налучка и затича по-бързо, с по-голяма лекота, болките намаляха и в него се надигна едно удоволствие от полаганото усилие.

За последен път се беше чувствал така преди пет години, когато дойде от Луивил, за да стане началник на полицията в Мадисън. Градът не беше се променил много, но все пак тогава изглеждаше различен. Старата тухлена къща, в която беше израснал, дървото в двора, на което баща му беше закачил люлка, надгробните плочи на родителите му — споменът за тях беше отслабнал и избледнял като черно-бяла фотография през годините, които той бе прекарал далеч от тях. Но сега те отново имаха измерение, бяха зелени, кафяви, червени, а надгробните плочи — от виолетов мрамор.

Не беше се надявал, че посещението на гробовете щеше да го подтисне тъй много при завръщането му. Бебето момиченце, всъщност зародиш, в найлонова торба до краката на майка си в ковчега. Двете тела отдавна се бяха превърнали в прах. И само защото тя беше католичка. Плодът тровеше организма й, църквата не разреши аборт, тя разбира се, се подчини и умря заедно с бебето си. Това стана, когато той беше на десет години и така и не разбра защо баща му престана да ходи на църква оттогава. Баща му, който се опитваше да му бъде същевременно и майка, го учеше да използва оръжие, да лови риба, да си кърпи чорапите, да си готви, да чисти къщата, да пере дрехи и го направи самостоятелен отрано, сякаш беше предусещал, че ще го застрелят в гората три години по-късно. След това го отгледа Орвал, след това — Корея и Луивил, а накрая, на 35 годишна възраст, се завърна у дома.

Само че това не беше вече негов дом, а просто мястото, където беше израснал и в оня първи ден, докато обикаляше познатите места, той изведнъж осъзна, че е изживял близо половината от живота си. Съжаляваше, че се е върнал и за малко не се обади в Луивил, за да види дали не може да се върне на работа там. Накрая той отиде в една кантора за продажба на недвижими имоти точно преди да затворят и заедно с посредника отидоха да огледат някои от местата за продажба или за даване под наем. Но всички къщи и апартаменти, които огледаха, бяха все още заети и той не можеше да си представи, че ще живее сам в някоя от тях. Посредникът му даде един списък със снимки да го разгледа преди да заспи, и докато го прелистваше в малката си хотелска стая, той откри мястото, от което се нуждаеше — лятна къща в хълмовете извън града, с поток отпред, с дървен мост и склон отзад, гъсто обрасъл с гора. Прозорците бяха изпочупени, покривът беше хлътнал, а прустът отпред — порутен. Боята беше напукана и олющена, а кепенците — изпочупени и висящи на пантите си.

Купи я на другия ден и през следващите дни, нощи и седмици бе най-заетият човек в света. От осем до пет реорганизираше кората си, интервюираше тези, които вече бяха на работа, уволни онези, които не искаха нощем да се упражняват на стрелбището или да ходят във вечерното училище на щатската полиция, взе си хора, които не се плашеха от извънредна работа, изхвърли остарялата апаратура и купи нова и довърши занемарената операция, която неговият предшественик беше оставил, когато умря на стълбите пред къщата си от инфаркт. След това от пет до времето, когато падаше и заспиваше, работеше в къщата си: поправи покрива, смени стъклата на прозорците и ги маджунира, вдигна нов пруст и го боядиса в ръждив цвят, за да изглежда добре на фона на зелените дървета. Непотребната дървения, която свали от покрива и пруста, използваше да си кладе огън на двора, всяка вечер сядаше до него, готвеше си и ядеше чили със свинско, пържола с печени картофи или хамбургери. Никога преди това храната не му се беше услаждала толкова, не беше спал по-здраво, тялото му не беше се чувствало по-бодро, гордееше се с мазолите на ръцете си, болките в ръцете и в краката му се превръщаха в сила и той се движеше с лекота. Това продължи три месеца и след това работата по къщата свърши, за известно време той довършваше някои дребни неща, но после се заредиха вечерите, в които нямаше нищо за правене и той излизаше да пие но някоя бира или се застояваше на стрелбището, или се прибираше в къщи — да гледа телевизия и да пие бира. После се ожени, но и това свърши и сега той се носеше между дърветата, по тревата, с хриптящ дъх, потен и се чувстваше толкова добре, че се зачуди защо изобщо е спрял да обръща внимание на себе си.

Кучетата лаеха отпред и Орвал с дълги крачки бягаше наравно с тях. Полицаите се мъчеха да не изостават от Тийзъл, той се стараеше да не изостава от Орвал и настъпи един момент, в който, докато бягаше през тревата под прежурящото слънце, размахал ръце и крака в бърз, постоянен ритъм, той почувства, че би могъл да продължи така с дни. Изведнъж Орвал се втурна още по-бързо напред и Тийзъл не можеше да го следва повече. Краката му натежаха. Радостното чувство го напусна.

— По-бавно, Орвал! — но Орвал продължаваше напред с кучетата.

6

Когато достигна дърветата и камъните, трябваше да намали, като внимателно търсеше къде да стъпи, за да не се подхлъзне на някой камък и да си счупи крак. При основата на канарата отново забърза, потърси лесен път към върха, намери една пукнатина, широка около три фута, стигаща точно до върха, и се покатери. Близо до върха издатините, за които се хващаше, бяха доста раздалечени и той трябваше да се задържа с нокти и да се оттласква, но след малко катеренето стана по-лесно, докато накрая той излезе от пукнатината и застана на равното.

Лаят на кучетата се чуваше по-ясно от върха. Той приклекна, опасявайки се да не би хеликоптерът да е наблизо. Нямаше го, дори не се и чуваше и от околните височини или отдолу, нямаше и следа от някой, който би могъл да го наблюдава. Вмъкна се между храстите и дърветата до ръба на канарата и запълзя бързо надясно към една площадка с много добър изглед към пролома, легна на нея, наблюдавайки редуващите се ивици трева и гора. На около миля надолу по пролома видя хора, които бягаха откъм гората през едно широко открито пространство към друга гора. В далечината изглеждаха малки и той не можеше да ги разпознае. Преброи около 10 човека. Не можа да види изобщо кучетата, но по лая прецени, че са доста. Не го притесняваше броят им, притесняваше го това, че бяха надушили следите му и го настигаха много бързо. След 15 минути щяха да бъдат на мястото, на което беше той сега. Не беше се надявал, че Тийзъл ще напредва толкова бързо. Тийзъл трябваше да е назад с няколко часа. Сигурно някой от преследвачите, а може би самият Тийзъл, познаваха местността и, знаейки посоката, в която той се беше отправил, избираха преки пътеки.

Изтича обратно до процепа в канарата. Нямаше начин Тийзъл да го изкачи тъй лесно, както го беше изкачил той. Остави пушката си за да я запази чиста, на една бабунка обрасла с трева, и започна да бута един голям камък, който стоеше близо до скалата. Камъкът беше голям и тежък, но веднъж претъркулил го, инерцията от тежестта му помагаше да го бута. След малко вече беше там, където той искаше, като изцяло препречваше горната част на процепа и едната му страна висеше над ръба на канарата. Човек, идващ към камъка отдолу, не би могъл да го преодолее или заобиколи. Трябваше да го избута от пътя си, за да излезе на върха, но отдолу той не би имал опорната точка да го стори. Щяха да са необходими няколко човека, но процепът беше твърде тесен, за да могат неколцина да влязат едновременно. Тийзъл щеше да се забави докато обмисли как да се справи с камъка, а през това време той щеше да е вече далеч.

Поне се надяваше да е така. Поглеждайки надолу по пролома, той с удивление откри, че докато беше нагласял камъка, хайката се беше движила толкова бързо, че беше стигнала до локвата и храстите, където той се беше крил. Мъничките хора долу спряха, гледаха храстите и кучетата, които душеха земята, лаеха и обикаляха в кръг. Нещо сигурно беше объркало следата. Раненият елен, сети се той. Когато се беше мушнал в ония храсти, кръвта, оставена от елена, беше полепнала по дрехите му и сега кучетата не знаеха чия диря да хванат — неговата или на елена. Ориентираха се страшно бързо. В секундата, в която те скочиха с лай по пътеката към канарата, той грабна пушката си и побягна навътре през храсти и дървета. Там, където шубраците бяха много гъсти, той се връщаше назад, заобикаляше ги, после пак тръгваше напред, докато отново му се наложеше да се връща. От усилието да премести камъка над процепа в канарата лицето и гърдите му се бяха покрили с пот, която щипеше и пареше, и сега той отново се потеше, докато с мъка напредваше през гъстата коприва, която жулеше до кръв охлузените кокалчета на ръцете му.

В следващия момент излезе на открито. Измъкна се от тъмната гора на един яркоосветен от слънцето склон, покрит с камъни и листа, спря се за момент да поеме дъх и предпазливо се спусна надолу по ръба. Долу имаше голяма скала и обширна гора с червени, оранжеви и кафяви листа. Скалата беше твърде стръмна, за да се спусне по нея.

И така, сега зад него и пред него имаше по една канара, което означаваше, че му остават две посоки. Ако тръгнеше на изток, щеше да се върне към широкия край на пролома. Но Тийзъл сигурно беше оставил групи да претърсват високите места от двете страни на пролома в случай, че той се върнеше обратно. Значи му оставаше само един път — на запад, посоката, в която беше заминал хеликоптерът. И той побягна натам, докато стигна до друг отвесен склон и разбра, че е влязъл в капан.

Господи! Лаят на кучетата се усилваше, той стисна пушката си и се прокле, че бе забравил едно от основните правила, които беше учил. Винаги избирай маршрут, който няма да те вкара в капан. Никога не отивай в посока, в която сам си отрязваш пътя за връщане. Господи. И умът му ли се беше размекнал заедно с тялото, докато беше лежал по болничните легла? Не трябваше да се изкачва по онази канара отзад. Заслужаваше да бъде хванат. Заслужаваше всичките лайна, които Тийзъл му беше приготвил, ако се оставеше да го хванат. Кучетата лаеха още по-наблизо. Потта пареше лицето му, той го докосна, усети грубия допир на брадата си и спусна ръка, лепкава от кръвта от копривата и шубраците, които бяха изподрали лицето му. Кръвта го накара да се вбеси още повече от себе си. Мислеше, че да избяга от Тийзъл щеше да е просто упражнение, че след всичко, което беше преживял през войната, можеше да се справи с всяка ситуация. Даде си сметка за всичко. Начинът, по който се беше разтреперал от хеликоптера, трябваше да му послужи за предупреждение. И все пак той беше толкова уверен, че ще надхитри Тийзъл, че сам се беше вмъкнал в капан и сега щеше да е голям късметлия, ако се отървеше само с кръвта, която беше вече по него. Оставаше му само едно нещо, което можеше да направи. Втурна се към върха на втората канара, погледна надолу, преценявайки височината, и спря там, където му се струваше най-ниско. Двеста фута.

„Добре — каза си той. Ти се прецака, така че сега ти ще плащаш.“

„Хайде да видим сега имаш ли дупе за тая работа.“ Подпъхна пушката удобно под колана и панталона си и я нагласи така, че прикладът беше под мишницата му, цевта — при коляното му. Като се увери, че няма да се измъкне оттам и да се разбие в скалите долу, той легна по корем, полека се плъзна над ръба и увисна на ръце, размахал крака. Опора за краката. Не можеше да намери опора за краката.

Кучетата залаяха истерично, сякаш вече бяха достигнали препречения процеп в скалата.

7

За да използва лебедка при отместването на камъка, за да провери дали не е все още горе на скалата, за каквото и да било, Тийзъл сигурно се беше обадил по радиостанцията мигновено. Рамбо беше слязъл на около десет човешки боя надолу по скалата, когато дочу приближаващото боботене на хеликоптера. Прецени, че за всеки човешки бой изминато разстояние му беше необходимо около една минута — с мъка намираше всеки процеп и издатина, за които да се хване, всяка опора за краката трябваше да бъде първо проверена, той бавно и постепенно се отпускаше на нея и въздъхваше с облекчение, когато тя оставаше твърда под краката му. Често увисваше на ръце както при върха, размахал крака към скалата, отчаяно търсещ опора. А опорите бяха толкова раздалечени, че едно покатерване обратно, за да се скрие от хеликоптера, щеше да бъде толкова трудно, колкото слизането му дотук. Освен това, сигурно нямаше да успее да се изкачи преди да е пристигнал хеликоптерът, така че можеше да продължи да се спуска с надеждата, че няма да го забележат.

Камъните долу му изглеждаха измамно огромни, привличаха го, сякаш се беше надвесил над тях отблизо и ги наблюдаваше през увеличително стъкло. Опита се да си внуши, че това е просто един учебен скок в школата. Обаче не беше така. И като слушаше кучетата и нарастващото боботене на хеликоптера, той ускори спускането си, увисваше на границата на възможното, проверяваше опората за краката си по-набързо, пот струеше и пареше бузите му и се събираше на трептящи капчици по устните и брадичката му. Преди, когато беше чул хеликоптера, докато бягаше през тревата към прикритието на падналия бор, приближаващият се звук му беше подействал като осезателна сила, която го тласкаше напред. Но сега, тук притиснат, принуден да действа бавно, той чувстваше нарастващия рев като нещо хлъзгаво, което се надигаше нагоре от кръста му и ставаше все по-тежко, колкото по-нагоре се издигаше. Когато това нещо достигна основата на главата му, той погледна към небето зад себе си и се вкопчи неподвижен за скалата — хеликоптерът бързо се уголемяваше над върховете на дърветата, понесъл се право към скалата. Горната му вълнена риза се червенееше на фона на сивия камък. Отправи молитва стрелецът някак си да не го забележи.

Но той знаеше, че нямаше начин стрелецът да не го види.

Кървящите му пръсти бяха вкопчени в една пукнатина. Пръстите на краката му се държаха на крайчеца на една издатина. Гърлото му се сви неволно, когато единият му крак се изплъзна от издатината. Трясъкът от куршума, който се сплеска в скалата близо до дясното му рамо, го замая и изненадан дотолкова, че едва не загуби равновесие, той разтърси глава, за да се опомни, и трескаво заопипва пътя си надолу. Успя да намери още три опори за краката си. След тях — нищо. Тр-рах! Вторият куршум удари по-високо, близо до главата му, рикошира от скалата, стресна го както първият и той разбра, че на практика вече е мъртъв. Засега го спасяваше клатенето на хеликоптера — то затрудняваше прицелването на стрелеца, пилотът приближаваше хеликоптера още по-бързо, което влошаваше клатушкането, но сигурно не след дълго пилотът щеше да разбере и да задържи хеликоптера на едно място. С треперещи от напрежение крака и ръце той опипа надолу, за да се хване, след това още надолу, след това пусна крака, рискувайки, отново увисна на ръце, като дращеше скалата с обувки, за да намери нещо, на което да стъпи.

Но такова нещо нямаше. Той висеше на окървавените си пръсти, хеликоптерът се устреми към него като някакво гротескно водно конче и „Боже мой, продължавай напред, не заставай на едно място, така, че оня да се прицели добре!“ Тр-рах! Люспи от камъка и парченца разтопен куршум се впиха в едната му буза. Той погледна към камъните на сто фута под него, потта щипеше и премрежваше погледа му, той едва успя да различи една кичеста ела, която се издигаше към него, чиито клони бяха на не по-малко от десет фута под него. Или може би петнадесет, или двадесет — нямаше как да прецени. Огромното туловище на хеликоптера връхлиташе, вятърът от перката го брулеше, той насочи тялото си към върха на дървото, отпусна разранените си пръсти и започна да пада. Стомахът му се качи в устата, гърлото му се разшири от неочакваната празнота, стори му се, че пропада безкрайно дълго преди да помете първите клонки, след това се заби право надолу сред все по-възпиращите го клони и с трясък се спря на един дебел клон.

Абсолютно неподвижен.

Не можеше да диша. Опита се да поеме въздух и остра болка преряза тялото му. Болката пулсираше в гърдите му, в гърба му и той беше сигурен, че е улучен.

Но не беше и ревът на хеликоптера над дървото и свистенето на един куршум сред клоните го накара да се раздвижи. Намираше се високо на дървото. Пушката му все още беше затъкната в колана и панталона му, но при удара от приземяването със страшна сила бе притиснала едната му страна и почти го беше обездвижила. С адски мъки той прегъна ръката си, сграбчи пушката и я задърпа, но тя не излизаше. Над него хеликоптерът завиваше и се устремяваше към него за следващата атака, той дръпна пушката, успя да я измъкне, но движението беше толкова рязко, че клонът, на който седеше, се разклати. Той загуби равновесие, едното му бедро се охлузи в грубата кора на дървото и той отчаяно обгърна с ръка клона над него. Той изпращя и Рамбо затаи дъх. Ако се счупеше, щеше да падне навън покрай върховете на клоните и да се разбие в камъните долу. Клонът изпращя още веднъж, но издържа и той отново пое дъх.

Но сега шумът от хеликоптера беше различен. Постоянен, идваш от едно и също място. Пилотът се беше сетил, че трябва да застане на едно място. Рамбо не знаеше дали те го виждаха сред клоните или не, но това нямаше голямо значение — върхът на елата беше малък и, ако стрелецът го обсипеше с куршуми, при всички положения щеше да го улучи. Нямаше време да се прехвърля на по-стабилен клон. Следващият куршум можеше да го удари. Той отчаяно разблъска настрани клоните и потърси хеликоптера, който висеше над дървото и разсичаше въздуха с витлото си.

Малко косо от него, на разстояние колкото една къща, стрелецът беше проточил врат през отворения прозорец на кабината. Рамбо ясно видя кръглото му лице с голям нос, докато оня се готвеше да стреля отново. Повече не му трябваше. С отмерено инстинктивно движение той вдигна цевта на пушката към клона над него, подпря я там и се прицели в центъра на кръглото лице, точно във върха на големия нос.

Леко натискане на спусъка. Десятка.

В кабината стрелецът притисна с ръце смачканото си лице. Беше мъртъв преди да успее да отвори уста и да извика. За един момент пилотът задържа хеликоптера на едно място, сякаш нищо не се бе случило и Рамбо за миг зърна през стъклата на кабината как се отрази всичко това на пилота — навсякъде се бяха разхвърчали парченца кост и мозък, примесен с коса; половината глава на стрелеца беше отнесена. Рамбо видя как оня се опули от ужас при вида на кръвта, изпръскала ризата и панталона му. Очите му щяха да изхвръкнат, устата му беше зяпнала. В следващия миг той трескаво се мъчеше да разкопчее предпазния колан, сграбчвайки лоста на газта в отчаяното си усилие да залегне на пода на кабината.

Рамбо се опитваше да се прицели в него от дървото. Не виждаше пилота, но горе-долу имаше представа в коя част на пода би могъл да се спре и тъкмо се целеше там, когато хеликоптерът рязко зави към скалата. Предната му част успя да премине на сантиметри от върха, но ъгълът на изкачване беше твърде остър и задницата се закачи на ръба на канарата. Покрай рева на мотора му се стори, че дочу удар на метал, когато задницата се удари в скалата. Не беше съвсем сигурен. Стори му се, че хеликоптерът увисна там за цяла вечност, а след това, с рязко преобръщане назад започна да пропада надолу, сгромолясвайки се по скалата с трясък и вой, перките му се изкривиха и начупиха при последвалата експлозия и едно ослепително огнено кълбо, придружено от свистенето на летящ метал, премина като светкавица покрай дървото и всичко утихна. Външните клони на дървото избухнаха в пламъци. Миризмата на бензин и изгоряло месо изпълниха въздуха.

В същия миг Рамбо вече беше в движение и заслиза от дървото. Клоните бяха прекалено гъсти. Трябваше да обикаля ствола, за да намери място да се провре. Лаят на кучетата се усилваше, ставаше по-свиреп, сякаш вече бяха преминали преградата и тичаха по склона. Не можеше да разбере как, но явно бяха преодолели преградата по-бързо, отколкото предполагаше. Тийзъл и цялата хайка се бяха изкачили неочаквано бързо. Той стискаше здраво пушката, докато се спускаше надолу между клоните с остри иглички, които бодяха ръцете и лицето му. Болката в гърдите му, причинена от падането, все още пулсираше така, сякаш някои от ребрата бяха счупени или пукнати, но той не можеше да се занимава сега с това. Лаят на кучетата все повече се приближаваше и той трябваше да слиза по-бързо, с невероятни извивания и усуквания. Горната му вълнена риза се закачи на един клон и се раздра. По-бързо. Мръсни кучета. Трябваше да действа по-бързо. При основата на дървото го облъхна тежък черен дим, който едва не го задуши и през него едва успя да различи останките от хеликоптера, които догаряха с пращене. На около 20 фута от земята нямаше вече клони и той не можеше да слезе по-надолу. Стволът беше прекалено дебел, за да го обхване с ръце и крака и да се спусне. Трябваше да скача. Нямаше друг начин. Кучетата лаеха някъде отгоре, той огледа камъните, където се беше насъбрала пръст и изсъхнали кафяви борови игли и неволно се усмихна — точно на това го бяха учили през седмиците, прекарани в парашутната школа. С пушката в едната ръка, той се хвана с другата за последния клон, увисна надолу и скочи. Прецени скока си по всички правила. Коленете му поеха удара точно както трябва, той се сви, претърколи се, както трябва, и скочи на крака, тъй както беше правил хиляди пъти преди това. Едва когато излезе от задушаващия дим, който беше обвил неговото дърво — прикритие и забърза по камъните, болката в гърдите му стана по-остра. Много по-остра. Усмивката му изчезна. Господи, загубен съм.

Той се втурна през камъните надолу по склона към гората, краката му тупаха по земята, а гърдите му болезнено се издуваха. Пред него имаше трева, в следващия момент той излезе от камъните и нагази в нея, спусна се към гората и тогава чу неистовия лай на кучетата някъде отгоре, зад себе си. Сигурно бяха достигнали мястото, където той беше започнал да се спуска по скалата. Така, на открито, нямаше никакви шансове. Трябваше да достигне дърветата, да бяга на зиг-заг с приведена глава, да използва всеки трик, който беше научил, за да бъде по-трудна цел, да се стегне, за да приеме първия куршум, който би разкъсал гърба и гърдите му, докато бягаше през храстите и шубраците в гората, отдалечавайки се все повече, препъвайки се в диви лози и корени, докато се спъна, падна и остана да лежи запъхтян на влажната, ухаеща земя в гората.

Не стреляха. Не можеше да го проумее. Лежеше задъхан, вдишваше с дробовете си до краен предел, издишваше и пак вдишваше дълбоко, като не обръщаше внимание на болката в гърдите си, която го раздираше при всяко вдишване. Защо не стреляха? И изведнъж се досети — защото изобщо не бяха стигнали върха на канарата. Все още се движеха натам. Само му се беше сторило, че звукът идва от върха. Догади му се, но този път нямаше какво да повръща и тежко се преобърна по гръб, загледан през обгорените от есента листа към бездънното небе. Какво му ставаше? Никога не беше извършвал толкова много грешки.

Мексико. Образът на топлия, окъпан от вълните бряг отново се мярна в съзнанието му. Движение. Трябваше да се размърда. С мъка се изправи на крака и тъкмо се заклатушка през гората, когато зад себе си дочу викове на мъже и кучешки лай — хайката несъмнено беше достигнала върха на канарата. Той спря, ослуша се и, все още запъхтян, тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.

Не по същите стъпки. Тревата в гората беше висока и той знаеше, че е оставил диря през нея, която ясно се вижда от върха на канарата. Преследвачите щяха да огледат тази част от гората, където той беше влязъл, и при излизането си той можеше по някакъв начин да се издаде и те да го забележат. Той се отправи наляво, приближавайки онази част от края на гората, където те най-малко го очакваха. Когато дърветата се разредиха, той легна, запълзя към края, прикри се зад един храст, погледна и пред очите му се разкри прекрасна картина: на около 100 ярда, на върха на скалата, кристално ясно се открояваха фигурите на мъжете и кучетата. Те всички бягаха към мястото, откъдето той се беше спуснал, кучетата лаеха, мъжът зад тях държеше общия повод, останалите го следваха, после спряха и погледнаха надолу към обхванатия от дим и пламъци хеликоптер. За пръв път откак започна преследването, Рамбо ги виждаше толкова отблизо. Слънцето грееше право в тях и те изглеждаха странно приближени, сякаш ги гледаше през лупа. Шест кучета преброи той и десетима мъже, девет в сиви полицейски униформи — хората на Тийзъл, един със зелено яке и панталони — този, който държеше повода на кучетата. Кучетата душеха мястото, от което той се беше спуснал, обикаляха в кръг, за да проверят дали следата не води на друго място, връщаха се при ръба и лаеха объркани. Човекът в зелено беше по-висок и по-възрастен от другите. Той успокояваше кучетата, потупваше ги, говореше им нежно с думи, които откъслечно долитаха до него. Някои от полицаите насядаха, други стояха прави и гледаха надолу към горящия хеликоптер или сочеха към гората, където той бе навлязъл.

Но той не се интересуваше от всички, а само от човека, който се разхождаше напред-назад и пляскаше ръка по бедрото си. Тийзъл. Нямаше как да не улучи ниското набито тяло, изпъкналите гърди и приведената глава, която той клатеше като патка. Разбира се. Като патка. Ето какво си ти, Тийзъл — една патка. Сравнението го накара да се усмихне. Мястото под храста, където лежеше, беше сенчесто и той с наслада си отпочиваше. Нагласи Тийзъл на върха на мушката си, точно докато Тийзъл разговаряше с човека в зелено. Как щеше да се изненада Тийзъл, когато изведнъж, по средата на някоя дума, през гърлото му преминеше някой куршум. Щеше да е голям майтап. Толкова се опияни от идеята, че едва не натисна спусъка.

И едва не сгреши. Искаше да го убие, спор нямаше — след ужаса, който изживя, притиснат между хеликоптера и хайката, не му пукаше по какъв начин щеше да се измъкне и като се сети за двамата, които уби в хеликоптера, откри, че това не го притесняваше, тъй както убийството на Голт. Отново свикваше със смъртта.

Но въпросът беше в какъв ред да действа. Скалата нямаше да спре Тийзъл, само щеше да го забави с някой друг час. Ако убиеше Тийзъл, нямаше непременно да възпре цялата хайка; при наличието на кучетата те щяха да продължат да го настигат бързо. Кучетата. Не бяха страшни на вид и злобни като немските овчарки, които бе виждал през войната, но въпреки това стихията им беше ловът и, ако го настигнеха, можеха да го нападнат, вместо само да го задържат на място, както бяха обучавани ловните кучета. Тях трябваше да застреля той най-напред. След това щеше да застреля Тийзъл. Или човекът в зелено, ако се покажеше преди Тийзъл. От начина, по който човекът ръководеше кучетата, Рамбо заключи, че разбира от преследване и, ако застреляше него и Тийзъл, имаше малка вероятност другите да се оправят сами и сигурно щяха да се върнат по домовете си.

Те наистина не отбираха нищо от този вид бой. Насядали или изправени, представляваха идеална мишена и той изпръхтя от отвращение. Те явно даже и не предполагаха, че той може да е наблизо. Човекът в зелено с мъка укротяваше кучетата. Те се бяха скупчили заплетени, като се бутаха едно друго. Човекът откачи общия повод и даде три от кучетата на един полицай. Тъй както беше легнал на сянка под храста, Рамбо се прицели в трите, които държеше човекът в зелено, и като на шега застреля две от тях. Щеше да застреля и третото куче със следващия си изстрел, ако човекът в зелено не беше го дръпнал бързо от ръба. Полицаите се разкрещяха, наскачаха и се скриха от погледа му. Другите три кучета се разбесняха, завиха, започнаха да се дърпат от полицая, който ги държеше. Рамбо бързо застреля едно. Едно от останалите две се дръпна, подхлъзна се и падна от скалата. Полицаят, който държеше повода, се опита да го издърпа, вместо да го пусне, загуби равновесие и, повличайки третото със себе си, полетя надолу. Успя да извика само веднъж, преди да се разбие в камъните долу.

8

За момент останаха да лежат като парализирани, слънцето ги печеше, нямаше вятър, нищо не се случваше. Моментът се проточи. После с припряни движения Шингълтън се прицели към гората и стреля. Беше успял да даде четири изстрела, когато друг се присъедини, след него трети и накрая всички, освен Тийзъл и Орвал, стреляха като бесни, изстрелите се сливаха, сякаш някой беше хвърлил пълен патрондаш в пещ; и нагрените куршуми експлоатирам като едно цяло.

— Стига толкова — заповяда Тийзъл.

Но никой не се подчини. Бяха залегнали в редица до ръба зад камъни и купчини пръст, и стреляха с такава бързина, каквато пушките им позволяваха. Трах — трах — трах! Ръцете им постоянно се движеха на спусъците, изхвърляха гилзи, зареждаха нови патрони, стреляха без да се целят, разтърсвани от откатите. Трах — трах — трах! Тийзъл се беше проснал в една вдлъбнатина в скалата и крещеше:

— Стига толкова, ви казвам! Спрете, на вас говоря!

Но те продължаваха, подлагайки на жесток обстрел дърветата и храстите и се целеха там, където куршумът на някой друг беше раздвижил няколко листа, сякаш там имаше някого. Някои презаредиха и започнаха отново. Повечето вече го бяха направили. Пушките им бяха различни марки — „Уинчестър“, „Спрингфийлд“, „Ремингтън“, „Марлин“, „Севидж“. Различни калибри — .270, .300, .30–06, .30–30.

Автоматични, полуавтоматични, с магазини за шест, седем или девет патрона, наоколо се въргаляха гилзи и постоянно се сипеха нови. Орвал държеше здраво последното си куче и крещеше:

— Стига!

Тийзъл се беше надигнал от прикритието си, присвит, сякаш готов за скок, и викаше с издути на врата вени:

— Спрете, вашта мамка! Следващият, който натисне спусъка, ще го лиша от 2 дена заплата!

Това подейства. Някои още не бяха презаредили. Останалите просто спряха, напрегнати, с приклади на рамената, с пръсти, опрени на спусъците, готови да продължат. След това един облак затули слънцето и те се успокоиха. Дишаха тежко, преглъщаха и неохотно свалиха пушките. Надигна се ветрец, който нежно раздвижи листата в гората зад тях.

— Господи! — каза Шингълтън.

Бузите му бяха бледи и изопнати като кожа на барабан.

Уорд се отпусна от лакти по корем и облиза ъгълчетата на устата си.

— Господи, я — каза той.

— Голямо шубе — мърмореше постоянно някой.

Тийзъл погледна и видя, че е младият полицай.

— На какво се размириса, бе? — попита Лестър.

— Голямо шубе…

— Той е. От него идва.

— Гащите ми. Аз, такова…

— Оставете го на мира — каза Тийзъл.

Облакът, който беше затулил слънцето, полека се отдръпна, открои се в ретуш на ярката светлина; поглеждайки към снишилото се в долината слънце, Тийзъл видя да приближава друг облак, по-голям, а след него, недалеч, се бяха надиплили още много — черни и кълбести. Той задърпа потната риза на гърдите си, но след малко се отказа, защото тя веднага залепваше обратно. Надяваше се, че ще вали. Това поне щеше да поохлади нещата.

Чу до себе си Лестър, който говореше по адрес на младия полицай:

— Знам, че не е могъл да се сдържи, обаче, ебати миризмата.

— Голямо шубе.

— Оставете го намира — каза Тийзъл, като все още гледаше към облаците.

— Ще се обзалагаме ли дали сме ударили момчето? — каза Мич.

— Някой ранен? Всички добре ли са? — попита Уорд.

— Да, разбира се — каза Лестър, — всички са добре.

Тийзъл го изгледа строго:

— Я си помисли, сега сме девет. Джереми падна от скалата.

— И завлече три от моите кучета. И две други са застреляни — каза Орвал. Гласът му беше безизразен като на робот и толкова странен, че всички се обърнаха към него. — Пет. Пет заминаха. Лицето му беше сиво като цимент на прах.

— Орвал, съжалявам — каза Тийзъл.

— И добре правиш. Ако става въпрос, тази смахната идея беше твоя. Не можа да изчакаш щатската полиция да поеме нещата. Последното от кучетата беше клекнало, трепереше и скимтеше.

— Спокойно, успокой се — говореше му Орвал и нежно то галеше по гърба, докато присвиваше очи зад очилата си към двете мъртви кучета при ръба на скалата.

— Ще му го върнем, не се безпокой. Ако все още е долу жив, ще му го върнем. — Той премести присвитите си очи към Тийзъл и повиши глас. — Не можа да изчакаш тъпата щатска полиция да дойде, нали?

Хората се обърнаха към Тийзъл в очакване на отговор. Той размърда устни, но не се чуха никакви думи.

— Какво, какво? — попита Орвал. — Господи, ако имаш нещо да кажеш, кажи го ясно, като мъж.

— Казах, че никой не те е карал насила да идваш. Правеше ти кеф да се показваш какъв корав дъртак си, изпревари всички ни, пръв се покачи на оная канара, за да отместиш камъка и да ни докажеш колко си умничък. Ти си си виновен, че убиха кучетата. Като знаеш толкова, не трябваше да ги пускаш до ръба на скалата.

Орвал се разтрепера от гняв и Тийзъл съжали за думите си. Наведе поглед към земята. Нямаше право да се подиграва с желанието на Орвал да бъде пръв във всичко. Беше благодарен, когато Орвал измисли начин да махнат камъка, като се изкачи горе, завърза единия край на едно въже около него, каза на другите да дърпат въжето, докато той използва един дебел клон като лост, за да го повдигне. Камъкът шумно се изтърколи от върха, сгромоляса се и на всички страни се разхвърчаха парченца от скалата, по която те бяха току-що дошли.

— Добре де, слушай, Орвал — каза той, вече успокоен. — Извинявай. Бяха хубави кучета. Наистина, извинявай.

До себе си усети рязко движение, Шингълтън беше вдигнал пушката си и стреля по никакви храсти.

— Шингълтън, казах да спреш!

— Видях, че нещо мърда.

— Това ще ти струва заплатата за 2 дни, Шингълтън. Жена ти ще побеснее, като научи.

— Нали ти казвам, видя ми се, че нещо мърда!

— Не ми казвай какво ти се е видяло. Паникьосал си се и стреляш, както без малко да гръмнеш тогава, пред участъка, когато момчето избяга. Чуй сега. Това се отнася за всички ви. Чуйте, така няма да улучите момчето. Докато гърмяхте одеве, той може да се е изсрал, да си е заровил лайното и да си е заминал.

— Стига, Уил, заплатата за 2 дни! — каза Шингълтън. — Не говориш сериозно, нали.

— Не съм свършил. Я погледнете, вижте колко патрони изхабихте. Отидоха ни половината амуниции.

Те погледнаха към празните гилзи, лежащи в пръстта около тях, и се изненадаха от броя им.

— Какво ще правите като го срещнем отново? Ще изстреляте останалите и след това ще го замеряте с камъни ли?

— Щатската полиция ще ни изпрати още с хеликоптер — каза Лестер.

— И вие ще се чувствате много гот, когато дойдат и видят как сте изхабили тези.

Отново посочи празните гилзи и изведнъж забеляза, че една купчинка се различаваше от останалите. Мъжете засрамено наведоха глави, докато той събираше с ръка патроните.

— Тези даже не са изстреляни. Някой от вас, тъпанари такива, е дърпал затвора, без да натиска спусъка.

Стана му ясно какво се беше случило. Ловна треска. В първия ден от ловния сезон човек може дотолкова да се развълнува при вида на дивеча, че да дърпа затвора като глупак, без да натиска спусъка и след това да се чуди защо не е улучил целта. Тийзъл не искаше да остави така тази работа; трябваше да я разчопли докрай.

— Хайде, признайте си! Кой от вас е малко бебе? Да ми даде пушката си, аз ще му дам тапешник.

Калибърът на патрона беше .300. Тъкмо се канеше да провери чия пушка е от този калибър, когато видя Орвал да сочи към ръба на скалата. После дочу скимтенето. Не всички кучета, които момчето застреля, бяха умрели. Едно беше изпаднало в шок от удара на куршума и сега се свестяваше, като риташе и скимтеше.

— Ударено е в корема — той се изплю, погали кучето което държеше и подаде повода му на стоящия до него Лестър. — Дръж здраво — каза той. — Виж я как трепери. Миризмата от кръвта на другото куче я влудява и може да се разбеснее — отново се изплю и стана. По зелените му дрехи, зацапани с пот беше полепнала пръст.

— Чакай малко — каза Лестър. — Искаш да кажеш, че това тук може да започне да хапе ли?

— Може. Но се съмнявам. По-вероятно е да се опита да се отскубне и да побегне. Ти само дръж здраво.

— Не ми харесва тая работа.

— Никой не те кара да я харесваш.

Остави Лестър да държи повода и отиде при раненото куче. То лежеше настрани, риташе с крака, опитваше се да се претърколи и да стане, но пак падаше настрани с жално квичене.

— Така си и знаех — каза Орвал. — В корема. Това копеле я е ударило в корема.

Изтри уста с ръкава си и погледна към оцелялото куче. То напъваше повода в усилието си да се отскубне от Лестър.

— Внимавай, дръж го здраво — каза Орвал. — Ще направя нещо, от което сигурно ще дръпне още по-силно.

Наведе се да разгледа раната в корема на кучето, изправи се, клатейки глава в погнуса от лъскавите изсипани черва, и, без да се двоуми, застреля кучето зад ухото.

— Срамота, майка му стара — мърмореше той, докато гледаше как тялото се сгърчи и после утихна.

Лицето му от сиво беше станало червено и по-сбръчкано от преди.

— Какво чакаме? — тихо каза той на Тийзъл. — Хайде да тръгваме и да откъснем главата на онова копеле.

Направи крачка встрани от кучето, залитна силно, изтърва пушката си и с непохватно движение се хвана за гърба. Изстрелът откъм гората още ехтеше, когато той политна напред и тежко се строполи по лице и гърди. При удара в земята очилата на носа му се счупиха на две. Този път никой не отвърна на огъня.

— Долу! — крещеше Тийзъл. — Всички долу!

Те се проснаха в цял ръст на земята. Последното куче се отскубна от Лестър, изтърча при мястото, където лежеше Орвал, и в следващия момент вече приритваше, също улучено. Залегнал ниско в една вдлъбнатина, със стиснати юмруци, Тийзъл се закле, че ще преследва момчето до края на света, ще го хване и ще го разчекне. Никога нямаше да се откаже. Вече не заради Голт, или затова, че не можеше да остави на свобода някой, който беше застрелял негов човек. Вече заради самия себе си. Баща му, осиновителят му. И двамата застреляни. Обхвана го бесен гняв, когато се сети за убития си баща и му се прииска да хване момчето за гърлото и да стиска, докато трахеята му се счупеше и очите му изхвръкнеха от орбитите. Копеле такова. Гадно, мръсно копеле. Едва когато се замисли, че трябва да слязат от тази скала, за да хванат момчето, той внезапно осъзна каква голяма грешка беше направил. Не той преследваше момчето. Точно обратното. Остави се момчето да го подведе и да го вкара в тази засада.

И, Господи, каква засада! В тази пресечена местност, при най-близкия град на около 30 мили, хеликоптерът — разбит и без кучета, момчето можеше, когато си поиска, да застреля когото си иска. Защото теренът зад тях не беше равен. Защото на 8 фута от ръба на скалата започваше стръмен склон. За да отстъпят, трябваше да бягат по открита местност и момчето да ги пука един по един от гората долу и изобщо, откъде, мамицата му, беше намерило пушка и откъде се беше научило да устройва такива засади.

В този момент от скупчените в небето черни облаци се разнесе оглушителен гръм.

9

Орвал. Тийзъл не можеше да откъсне поглед от него. Старецът лежеше по лице до ръба на скалата, без да проронва звук и дъхът на Тийзъл секна. Заради мен. За пръв път в живота си прояви непредпазливост и аз не го посъветвах да не се надига. Запълзя към него, за да се прости със стареца.

— Момчето ще ни излезе в гръб — каза Лестър с дрезгав глас.

Прекалено дрезгав, помисли си Тийзъл. Неохотно се обърна, разтревожен за хората си. Бяха останали седем; със сериозни лица, нервно човъркаха пушките си, които изглеждаха почти безполезни сега. Всички, освен Шингълтън.

— Казвам ви, че ще ни излезе в гръб — повтори Лестър. Панталонът му беше раздран на коляното. — Ще ни заобиколи и ще ни излезе в гръб.

Мъжете рязко обърнаха глави и огледаха склона зад тях, сякаш очакваха момчето да е вече там.

— Ще дойде, я — каза младият полицай.

По дъното на сивите му панталони бавно се процеждаше петно от кафява течност. Всички стояха на разстояние от него.

— Господи, искам да си ходя! Махнете ме оттук!

— Върви си, де! — каза Тийзъл. — Бягай нагоре по склона. Да видим докъде ще стигнеш преди оня да те гръмне.

Полицаят преглътна.

— Какво чакаш? — каза Тийзъл. — Хайде де, бягай нагоре!

— Не — каза полицаят, — няма.

— Тогава млъкни!

— Но нали и без това трябва да се изкачим дотам — каза Лестър. — Преди той пръв да е стигнал там. Ако чакаме още, ще ни изпревари и ние никога няма да излезем от това място.

Тъмните облаци, които се бяха скупчили още по-близо, се раздраха от светкавици. Загърмя отново, силно и продължително.

— Какво беше това? Дочух нещо — каза Лестър.

Коляното му, което се подаваше от скъсания му панталон, беше ожулено.

— От гръмотевицата е — каза Шингълтън. — Тя си прави шега с нас.

— Не. И аз чух — каза Мич.

— Слушайте!

— Момчето!

Чуваше се нещо като слабо давене, като човек, който се мъчи да повръща. Орвал беше се размърдал, извил гръб, с колене и глава, опрени на земята, с повдигнат корем, той се държеше за гърдите и се опитваше да стане. Приличаше на гъсеница, с извито тяло, готвеща се да измине следващия инч. Но той не отиваше никъде. С извит като дъга гръб застина неподвижно за миг и отново падна на земята. По ръцете му се стичаше кръв, давеше се и повръщаше кръв.

Тийзъл не можеше да повярва на очите си. Беше сигурен, че Орвал е мъртъв.

— Орвал! — извика той.

В следващия миг, без сам да знае как, той вече бързаше към него.

— Не се надигай — трябваше сам да си напомня той, като се притискаше към скалата в старанието си да не се превърне в мишена като Орвал.

Орвал лежеше твърде близо до ръба и Тийзъл беше сигурен, че ще бъде видян от гората долу. Хвана Орвал за рамото и се помъчи да го издърпа във вдлъбнатината. Но Орвал беше твърде тежък, това можеше да отнеме доста време, а момчето всеки миг можеше да стреля. Той сграбчи Орвал, напъна се, задърпа го и Орвал бавно помръдна. Но не достатъчно. Камъните бяха твърде остри. Дрехите на Орвал се закачиха за тях още при самия ръб на скалата.

— Помогнете ми! — извика Тийзъл на мъжете зад него.

Орвал изплю още кръв.

— Какво сте ме зяпнали? Няма ли кой да ми помогне!

Тогава някой бързо притича при него, за да му помогне, двамата задърпаха Орвал от ръба и в следващия миг вече бяха в безопасност. Тийзъл въздъхна силно. Избърса потта от очите си и, без да има нужда да се обръща, разбра кой му е помогнал — Шингълтън.

Шингълтън се беше ухилил, после започна да се смее — не на висок глас, не от сърце, но все пак се смееше, не можеше да се сдържи. Гърдите му се тресяха от смях.

— Успяхме. Той не стреля, ние успяхме.

Наистина беше смешно и Тийзъл също избухна в смях.

След това Орвал изплю още кръв, Тийзъл видя болката, изписана на лицето му, и вече не му изглеждаше смешно. Наведе се да разкопчее окървавената риза на Орвал.

— Спокойно, Орвал. Само ще погледна и след това ще се погрижим за тебе.

Опита се да разтвори внимателно ризата, но от кръвта тя беше залепнала за тялото, той трябваше да дръпне по-силно, за да я отлепи, и Орвал изстена.

Раната не беше нещо, което Тийзъл би желал да гледа твърде дълго. От пробитите гърди излизаше въздух с неприятна миризма.

— Лошо ли е? — попита Орвал и потръпна.

— Ти не се тревожи — отговори Тийзъл. — Ние ще се погрижим за теб.

Докато говореше, започна да разкопчава своята риза и да я съблича от гърба си.

— Попитах те… лошо ли е?

Всяка дума излизаше поотделно с болезнен шепот.

— Виждал си много рани, Орвал, знаеш не по-зле от мен колко лошо може да е.

Сви на топка потната си риза и я притисна към дупката в гърдите на Орвал. Ризата моментално се напои с кръв.

— Искам да го чуя от тебе. Попитах те…

— Добре, Орвал, пази си силите. Не говори.

Ръцете му лепнеха от кръвта, докато закопчаваше ризата на Орвал върху тампона, който беше сложил върху раната.

— Няма да те лъжа, защото знам, че не обичаш да те лъжат. Има много кръв, трудно е да се види добре, но предполагам, че е засегнат белият дроб.

— 0, Господи!

— Сега искам да спреш да говориш и да си пазиш силите.

— Моля те. Не ме оставяйте. Не трябва да ме оставяте.

— Това е последното нещо, за което трябва да се тревожиш. Ще те занесем обратно и ще направим за тебе всичко, каквото можем. Но и ти трябва да направиш нещо за мен. Чуваш ли ме? Съсредоточи се и притискай гърдите си. Напъхал съм ризата си под твоята и искам да я притискаш към раната. Трябва да спрем кръвта. Чуваш ли ме? Разбираш ли?

Орвал облиза устни, леко кимна и Тийзъл усети в устата си сухия вкус на прах. Нямаше надежда една навита риза да спре кръвотечение от рана като тази. В устата му остана вкуса на прах и той усети как по голия му гръб се стичат вадички пот. Слънцето отдавна се беше скрило зад облаците, но жегата продължаваше да го мъчи, той си помисли за вода и се сети колко жаден може да е Орвал.

Знаеше, че не биваше да му дава да пие. Знаеше това от Корея. Човек, ударен в гърдите или в стомаха, повръща водата, която е пил, раната се разкъсва и болката става по-силна. Но Орвал продължаваше да облизва устните си и Тийзъл не можа да понесе да го гледа как се мъчи. Ще му дам малко. От малко нищо няма да му стане.

На колана на Орвал имаше закачена манерка. Той я откачи, усети грубия допир на платнената калъфка, отви капачката и изля малко в устата на Орвал. Орвал се закашля и водата изтече навън, примесена с кръв.

— Господи! — каза Тийзъл.

За момент разумът му блокира и той не знаеше какво да прави. След това се сети за радиостанцията и отиде до нея.

— Тийзъл вика щатската полиция! Щатска полиция, непредвиден случай! — повиши той глас. — Непредвиден случай!

Говорителят зачука от статичното електричество в облаците.

— Тийзъл вика щатската полиция! Непредвиден случай!

Беше решил да не се обажда за помощ, независимо от обстоятелствата. Дори когато видя сваления и горящ хеликоптер, не се обади. Но Орвал, Орвал щеше да умре.

— Щатска полиция, обади се!

Говорителят изтрещя заедно със светкавицата и в шума се дочу глас, едва доловим и стържещ:

— Щатска… тук… се.

Тийзъл нямаше време за губене, за да ги кара да повтарят.

— Не ви чувам добре — изрече бързо той. — Хеликоптерът ни катастрофира. Имам един ранен. Изпратете хеликоптер за него.

— … направено.

— Не ви чувам. Трябва ми друг хеликоптер.

— … невъзможно. Приближава електрическа буря. На всички… забранено да летят.

— Мамка му, но той ще умре!

Гласът отговори нещо, което Тийзъл не разбра. След това се изгуби в пукане и когато се чу отново, беше по средата на някакво изречение.

— Не ви чувам! — изкрещя Тийзъл.

— … ама и вие сте намерили… човек, когото гоните… зелена барета… медалът на честта.

— Какво? Повторете!

— Зелена барета? — каза Лестър.

Гласът започна да повтаря, прекъсна и повече не се обади. Заваля, дребните капки напръскаха пръстта и праха, нашариха панталона на Тийзъл, попиха и затупаха студени по голия му гръб. Черните сенки на облаците надвиснаха над главите им. Една светкавица изтрещя и освети скалата като прожектор, после угасна тъй бързо, както светна, и сенките се върнаха отново заедно с ударните вълни на избухналата гръмотевица.

— Медал на честта? — каза Лестър на Тийзъл. — След кого си ни повел? След герой от войната? Мамка му! Та той е зелена барета!

— Но не стреля! — каза Мич.

Тийзъл рязко се обърна към него, опасявайки се, че може да е загубил самообладание. Но Мич беше наред. Беше просто възбуден, опитваше се да обясни нещо и Тийзъл се досещаше какво — вече му беше минало през ума, но той реши, че може да се лъже.

— Когато довлякохте Орвал — каза Мич, — той не стреля. Той вече не е там долу. Тръгнал е да ни заобикаля и сега е шансът ни да се измъкнем!

— Не! — каза Тийзъл, с лице, шибано от дъжда.

— Но сега имаме възможност…

— Не! Може да е тръгнал да ни заобикаля, но може и да не е. Ами ако не иска само един от нас, а чака всички ни да се паникьосаме и да му се покажем на гюме.

Лицата им станаха пепеляво-сиви. Облаците се разтвориха и дъждът заваля истински.

10

Валеше и валеше. Плющеше здраво по тях. Тийзъл никога не беше виждал такъв дъжд. Вятърът го навяваше в очите и в устата им.

— Буря, ама друг път. Само на облак е.

Лежеше цял във вода. Не мислеше, че може да стане по-лошо от това, но в този момент дъждът се усили и той остана почти под вода. Светкавиците трещяха, ярки като слънца, след тях веднага наставаше мрак — мрак, който ставаше все по-гъст, докато заприлича на нощ, само дето беше късен следобед, а дъждът заслепяваше очите му и Тийзъл не можеше да види дори до ръба на скалата. Една гръмотевица го разтърси.

— Какво беше това?

Той засени очи. Орвал лежеше по гръб и дъждът влизаше в устата му. Ще се удави, помисли си Тийзъл. Устата му ще се напълни с вода, той ще вдиша и ще се удави.

Погледна с примижали очи към хората си, налягали във водата по скалата, и разбра, че Орвал не беше единственият, който можеше да се удави. Мястото, където лежаха те, се беше превърнало в дъното на бушуващ порой. От склона зад тях прииждаха потоци вода, заливаха ги, устремяваха се към ръба на скалата и макар че той не можеше да види до там, се досети какво представлява. Намираха се на върха на един водопад. Ако бурята се усилеше, щеше да ги помете и да ги изхвърли от скалата.

И Орвал щеше да бъде първият, който щеше да бъде повлечен.

Хвана Орвал за краката.

— Шингълтън! Помогни ми! — извика той и дъждът влезе в устата му. Докато говореше, отново изтрещя гръмотевица.

— Хвани го за ръцете, Шингълтън! Да се махаме оттук!

Температурата беше спаднала рязко. От студения дъжд по гърба дъхът му секваше и той си спомни истории за хора, станали жертва на порои в планината, повлечени от течението в някой пролом, запокитени и разбити на парчета в скалите долу.

— Трябва да изчезваме!

— Ами момчето?! — изкрещя някой.

— Няма да ни види сега!

— Няма да може да види нищо.

— Но може да ни причаква горе!

— Нямаме време да мислим сега за това! Трябва да се махнем от това място, преди да се е усилила бурята! Ще ни помете като нищо!

Една светкавица блесна ярко. Той поклати глава от това, което видя. Хората му. Лицата им. В светлината на светкавицата и в дъжда лицата им приличаха на бели черепи. Черепите изчезнаха тъй бързо, както се бяха появили, той замига в тъмнината и гръмотевицата го стресна като залп от минохвъргачки.

— Тук съм! — извика Шингълтън и сграбчи Орвал за ръцете. — Хванал съм го. Да тръгваме!

Вдигнаха го от водата и се отправиха към склона. Дъждът се усили, капките станаха по-тежки и западаха по-бързо. Пороят ги блъскаше отстрани, заливаше ги и се стичаше от тях на непрестанни струи. Тийзъл се подхлъзна. Падна тежко на рамото си и изтърва Орвал в бързото течение. Отчаяно заблъска по водата, за да докопа Орвал и да задържи главата му отгоре, после отново се подхлъзна, собствената му глава потъна под водата и той вдиша.

Вдиша. Водата навлезе в носа му, изпълни носната му кухина, рукна през двете дупки в задната част на небцето му, като ги разтвори широко. Той се бореше бясно, отчаяно, закашля се с глава над водата. Някой го беше хванал. Шингълтън го дърпаше.

— Не! Орвал! Дръж Орвал!

Не го виждаха.

— Ще го изхвърли през ръба на скалата!

— Ето го! — изкрещя някой.

Тийзъл премигна, за да изкара дъжда от очите си, и се опита да види кой вика.

— Орвал! Хванах го!

Водата се вдигна до коленете на Тийзъл. Той газеше с резки движения на краката към мястото, където един от мъжете държеше главата на Орвал над водата.

— Течението го беше повлякло — каза мъжът.

Беше Уорд. И дърпаше Орвал, мъчейки се да го извлече към склона.

— Носеше го към скалата! Удари се в мен!

След малко дотича Шингълтън и те заедно вдигнаха Орвал от водата и се заклатиха под тежестта му към склона. Когато го достигнаха, Тийзъл разбра защо водата се качва толкова бързо. По склона беше се образувал улей и пороите отгоре се вливаха в него и се изсипваха върху тях.

— Трябва да се преместим малко по-встрани! Трябва да намерим по-лесен път! — каза Тийзъл.

Вятърът промени посоката си и дъждът зашиба лицата им отляво. Като един те се обърнаха и тръгнаха с препъване надясно с помощта на вятъра зад гърба им. Но къде се бяха дянали останалите? — недоумяваше Тийзъл. Изкатерили ли се бяха по склона? Или бяха останали на скалата? Защо, мамицата им, не се хванеха да помогнат на Орвал?

Водата стигна до над коленете му. Той повдигна Орвал, продължиха да вървят със залитане напред и вятърът отново смени посоката си — вече не ги тласкаше в посоката, в която те се движеха, а ги блъскаше обратно и те се напрегнаха, за да преодолеят силата на вятъра и дъжда. Шингълтън беше обхванал с ръце раменете на Орвал, Тийзъл държеше краката, Уорд придържаше гърба и те се препъваха в дъжда, докато най-после достигнаха до едно по-лесно за изкачване място. По тази част на склона също се стичаше порой, но не толкова силен като при улея и имаше издадени скали, за които можеха да се хващат. Ако можеше да види до върха, помисли си Тийзъл. Ако можеше да бъде сигурен, че продължаваше така до върха.

Започнаха да се изкачват. Шингълтън беше първи. Вървеше заднишком, приведен, за да повдига рамената на Орвал. Стъпваше с единия крак на някоя издатина зад него, правеше крачка назад, след това се оглеждаше за друга издатина, поставяше другия си крак там и правеше втора крачка. Тийзъл и Уорд го следваха, приведени под по-голямата част от тежестта на Орвал, като оставяха на Шингълтън да търси опора за краката. Течението на пороя по склона стана по-силно и заплиска в краката им.

Но къде бяха останалите, чудеше се Тийзъл. Защо, дявол да ги вземе, не идваха да помогнат? Студеният дъжд хапеше гърба му. Носеше Орвал слепешката, чувстваше отпред присъствието на Шингълтън, който пъплеше заднишком нагоре по склона и теглеше Орвал, а ръцете на Тийзъл го боляха в ставите и мускулите му се бяха опънали до скъсване от тежестта на Орвал. Доста се проточи това изкачване. Знаеше, че няма да издържат да го носят още дълго. Трябваше да стигнат върха. В този момент Уорд се подхлъзна, падна и Тийзъл едва не изтърва Орвал. Те се изтъркулиха по склона няколко фута назад, повлечени от течението, докато се опитваха да задържат Орвал.

Не го изтърваха. Отново се заизкачваха по склона. Но това беше пределът, до който успяха да стигнат. Шингълтън извика внезапно, плъзна се покрай Орвал и блъсна Тийзъл в гърдите. Затъркаляха се назад, пропадайки, Тийзъл изтърва Орвал и в следващия момент лежаха в подножието на склона, а водата ги заливаше и удряше болезнено с влачените от нея камъни.

— Не можах да се задържа! — извика Шингълтън. — Камъкът под крака ми се изплъзна.

— Орвал! Течението го повлече!

Тийзъл зацапа към ръба на скалата. Избърса очите си с ръка и присви очи, за да вижда по-добре в дъжда. Не можеше да се приближи до самия ръб — течението там беше твърде силно. Но, Господи, трябваше да спре Орвал!

Забави ход, заопипва все по-близо до ръба, отново изтри очи. Блесна светкавица. И той видя ярко осветено тялото на Орвал в момента, в който се прехвърляше през ръба. После отново стана тъмно и стомахът на Тийзъл се сви. Горещи сълзи се смесиха със студения дъжд по лицето му и той закрещя, докато гърлото му се сви от само себе си:

— Мамицата им на тия копелета! Ще ги избия, задето не ни помогнаха!

Шингълтън изникна до него:

— Орвал! Виждаш ли го?

Тийзъл го отмина. Отправи се към склона.

— Ще ги избия!

Сграбчи една издатина, повдигна се на нея, подпря крак на друга, премести се нагоре, задраска с нокти, за да намери опора във водата, която струеше покрай него. Изведнъж стигна върха и се втурна през гората. Шумът от бурята там беше оглушителен. Вятърът превиваше дърветата, дъждът плющеше в клоните и някъде наблизо гръм удари един ствол с острия звук, който се разнася, когато брадва разцепи дебела цепеница.

Дървото се сгромоляса току пред него. Той го прескочи.

— Шефе! — извика някой. — Насам, шефе!

Не виждаше лицето. Видя само тялото, сгушено до едно дърво.

— Насам, шефе! — човекът размахваше широко ръце.

Тийзъл се стовари отгоре му и го хвана за ризата. Беше Мич.

— Какво правиш? — каза Мич. — Какво ти става?

— Падна от скалата! — каза Тийзъл.

Замахна назад с юмрук, удари Мич силно в зъбите, а той се блъсна в дървото и падна в калта.

— Господи! — каза Мич. Разтърси глава веднъж, после още един път, изохка и се хвана за разкървавената уста. — Господи, какво ти става? — каза той. — Лестър и останалите избягаха! Аз останах, за да не се отделям от вас!

11

Тийзъл сигурно вече се беше добрал до гората. Рамбо не се съмняваше в това. Бурята се оказа твърде силна, продължи дълго и Тийзъл и хората му не биха могли да издържат на голата скална площадка. Като използват дъжда за прикритие, така че да не може да ги види и да стреля, те сигурно бяха решили да изкачат склона и да се скрият в гората. Това беше добре. Не можеха да стигнат далече. Беше вършил сума ти такава работа в дъжд и знаеше точно как да преследва хора, когато вали.

Излезе от храстите и се понесе в дъжда към подножието на скалата. В суматохата, предизвикана от бурята, знаеше, че може да избяга в обратна посока и да се скрие навътре в гората, ако поиска. Съдейки по гъстите плътни облаци, можеше да бъде на много мили и часове от тук, преди да е утихнала бурята и Тийзъл да го проследи — толкова далеч, че Тийзъл изобщо нямаше да може да го настигне. Имаше даже вероятност след засадата и бурята Тийзъл да не се осмели да го преследва изобщо. Но това нямаше значение — засега беше решил да не бяга повече, независимо дали го преследваха или не. Дълго лежа прикрит в храстите, наблюдавайки върха на скалата за друга цел, мислеше си, как заради Тийзъл отново стана убиец и сега полицията го търсеше за убийство, ядосваше се, като си представеше всичките месеци, най-малко два, през които трябваше да бяга и да се крие. И пак да бяга, и пак да се крие, докато стигне Мексико. Но засега, Господ му е свидетел, щеше да обърне играта в своя полза и да накара Тийзъл да бяга от него, ще му покаже какво означава да си преследван. Копелето му с копеле, щеше да плати за това.

„Но и ти донякъде си го търсеше. Вината не беше само на Тийзъл. Можеше да отстъпиш.“

„Господи, за кой ли път? Стига толкова.“

„Дори да е за стотен път, какво от това? Щеше да е по-добре, ако беше отстъпил. Стига толкова. Зарежи я тая работа. Върви си.“

„И да го оставиш да направи същото с някой друг? Как пък не. Трябва да го спреш.“

„Какво? Затова ли правиш всичко? Признай си, че ти го искаше. Ти си го търсеше. За да му покажеш какво можеш, за да разбере с изненада, че си е намерил майстора. На тебе това ти харесва.“

„Нищо не съм си търсил. Обаче си ужасно прав, че ми харесва. Онова копеле ще плати.“ Наоколо беше тъмно. Леденостудените дрехи лепнеха по кожата му. Пред него дългата лъскава трева се беше слегнала от дъжда, той нагази в нея и тя се хлъзгаше по мокрите му панталони. Достигна каменистото място близо до основата на скалата и предпазливо тръгна през него. Потоци вода се плискаха между камъните и при този вятър нямаше да е трудно да се подхлъзне, да падне и да удари още по-силно ребрата си. Болката от падането след скока от канарата и удара в клона на дървото още пулсираше и всеки път, когато поемаше въздух, усещаше нещо остро да се забива отдясно в гърдите му. Сякаш беше рибарска въдица или парче от счупена бутилка. Трябваше да се погрижи за това. Скоро. Съвсем скоро. Чу рев. Беше го чул още от гората и беше предположил, че е от вятъра и дъжда. Но сега, като се изкачваше по камъните към скалата, шумът се усили и той разбра, че не е от дъжда. Скалата изникна, сива пред погледа му. Водопад. Скалата се беше превърнала във водопад — цял потоп се изливаше отгоре, спускаше се с рев по камъните и вдигаше мъгла от ситни капчици, които се сливаха с дъжда. Не беше безопасно да се приближава повече. Започна да си пробива път надясно. Знаеше, че дървото, върху което беше скочил, е на около стотина ярда от тук. И съвсем близо до него трябваше да се намира трупът на полицая, който беше паднал от скалата заедно с кучетата.

Не можа да намери трупа никъде в близост до дървото. Канеше се да провери в останките от хеликоптера, когато се сети, че водопадът може да го е завлякъл надолу по камъните, към високата трева. Слезе надолу и намери трупа, на границата между тях, с лице във водата. Темето на главата му беше сплескано, а ръцете и краката му стърчаха в невъзможни ъгли. Рамбо се зачуди къде може да са труповете на кучетата, но не ги видя. Сигурно бяха отнесени по-надолу, във високата трева. Чевръсто коленичи, за да претърси трупа. Трябваше му колана на полицая. Задържа пушката си така, че да не падне във водата, и с една ръка обърна тялото. Лицето не изглеждаше крайно зле, беше виждал и по-лошо през войната. Откъсна поглед от него и се съсредоточи върху разкопчаването и измъкването на колана. Усилието го накара да се сгърчи — ребрата му се врязаха в гърдите. Най-после успя да измъкне колана и провери какво има на него.

Манерка, която се беше посмачкала, но не беше счупена. Отвъртя капачката, отпи и по звука позна, че е пълна до половината. Водата имаше застоял метален вкус. Револвер в удобен кобур. Дръжката беше закрита от кожен капак — не би трябвало да е влязла много вода. Извади револвера и се учуди колко добре Тийзъл беше въоръжил хората си. Беше Колт Питон, с дебела четириинчова цев и голяма мушка в единия край. Пластмасовата дръжка, с която обикновено се продаваше, беше заменена с дебела дървена ръкохватка, направена така, че да не се хлъзга, ако се навлажни. Мерникът до петлето също беше сменен. Обикновено той беше стационарен, но този беше подвижен, за далечна стрелба. Не беше се надявал да намери такова чудесно оръжие. Беше пригодено за патрони „Магнум“, калибър .357 — вторите по мощност амуниции за револвер. Човек можеше да убие елен с него. Можеше да пробие елен от единия край до другия. Бутна лостчето от едната страна и отвори барабана. В него имаше 5 патрона. Мястото под ударника беше празно. Бързо прибра оръжието обратно в кобура, за да не се мокри, провери паласката и преброи още 15 патрона. След това запаса колана около кръста си, наведе се, за да претърси джобовете, и ребрата го срязаха. Нямаше какво да вземе. Търсеше най-вече храна. Мислеше, че човекът може да е имал поне малко шоколад.

Така наведен, гръдният кош го болеше още по-силно. Трябваше да се погрижи за това. Веднага. Разкопча колана от панталона на мъртвеца, изправи се мъчително, разкопча горната вълнена риза и бялата памучна риза под нея. Дъждът заплющя по гърдите му. Омота колана около ребрата си, стегна го и го закопча като здрава превръзка. Болката спря да го прерязва. Остана само болезненият натиск от колана. Трудно му беше да диша. Много беше стегнато. Но поне болката спря.

Закопча се и усети памучната риза прогизнала и студена по тялото си. Тийзъл. Време бе да тръгне обратно към гората — преследването на Тийзъл можеше да му коства ценно време, а и ако имаше друга хайка в тези планини, можеше да се натъкне на нея. Но два часа не бяха кой знае колко. Горе-долу толкова му трябваше, за да го настигне и след това, под прикритието на нощта, щеше да има достатъчно време да се измъкне. Струваше си да отдели два часа, за да натрие носа на това копеле.

Е, добре, тогава накъде? Пукнатината в скалата, реши той. Ако Тийзъл искаше да се спусне бързо от канарата, най-вероятно щеше да се върне там. С малко късмет можеше да изпревари Тийзъл и да го причака, докато оня слизаше. Забърза надясно, вървейки по границата между тревата и камъните. След малко се препъна във втория труп.

Беше старецът в зелено. Но как беше паднал от скалата, за да стигне чак дотук? На неговия колан нямаше пистолет. Имаше ловджийски нож и един калъф и вътре Рамбо напипа нещо — храна. Парчета месо. Цяла шепа. Той отхапа, преглътна почти без да дъвче и отхапа още. Салам, парчета пушен салам, мокър и посмачкан от падането на стареца върху камъните, но все пак беше храна и той отхапваше, дъвчеше, преглъщаше бързо, налагайки си да забави и да прокара храната по всички ъгли на устата си. След това саламът свърши, той натъпка последните парчета в устата си и облиза пръсти. Остана единствено пушеният вкус и лекото парене по езика му от лютивия пипер в месото.

Внезапна светкавица, след нея — гръм, сякаш земята потрепера. Трябваше да внимава — прекалено голям късметлия излезе до тук. Първо револверът, патроните, манерката, а сега ножа и салама. Прекалено лесно ги беше намерил и трябваше да внимава. Знаеше как стават тези работи и как могат да завършат. В един момент ти провървя и в следващия… Е, добре, той щеше много да внимава, за да остане късметът на негова страна.

12

Тийзъл разтриваше юмрука си, отваряше го и го свиваше. Кокалчетата се бяха забили в зъбите на Мич и юмрукът отичаше, но устните на Мич изглеждаха два пъти по-зле. В шумотевицата Мич се опитваше да се изправи. Едното му коляно поддаде, той падна върху ствола на дървото и заплака.

— Не биваше да го удряш толкова силно — каза Шингълтън.

— Знам и без да ми казваш — отговори Тийзъл.

— Тренирал си бокс. Нямаше нужда да го удряш толкова силно.

— Казах ти, че знам. Изобщо не трябваше да го удрям. Хайде да тръгваме.

— Но, погледни го! Той даже не може да се изправи! Как ще се движим?

— Не се тревожи за това — каза Уорд. — Имаме си по-големи грижи. Пушките, радиостанцията, всичко беше насметено от скалата.

— Остават ни пищовите.

— Но с тях не можем да стреляме надалеч — каза Тийзъл. — Не можем да се мерим с пушката му. Като стане по-светло, момчето ще ни цели от една миля разстояние.

— Освен ако не се възползва от бурята и не изчезне — каза Уорд.

— Няма. Трябва да допуснем, че ще тръгне след нас. Достатъчно невнимателни бяхме вече и трябва да действаме така, сякаш най-лошото предстои. Дори и да не дойде, свършихме с преследването. Нямаме храна и припаси. Организацията ни се разпадна. Капнали сме. Късметлии ще сме, ако на влизане в града можем поне да пълзим.

Погледна към Мич, който седеше в калта под дъжда, държеше устата си и стенеше.

— Помогни ми с тоя — каза той и вдигна Мич на крака.

Мич го изблъска.

— Нищо ми няма — промърмори той през избитите си зъби. — Добре ме подреди. Не се приближавай до мен.

— Нека аз — каза Уорд.

Но Мич избута и него.

— Нищо ми няма, казвам ти! — Устните му бяха виолетови и подпухнали. Главата му клюмаше и беше закрил лицето си с ръце. — Нищо ми няма, мамка му!

— Разбира се, че ти няма нищо — каза Уорд и го подхвана, за да не се свлече на колене.

— Аз… Господи, зъбите ми!

— Знам — каза Тийзъл и заедно — той и Уорд — помогнаха на Мич да се изправи.

Шингълтън погледна Тийзъл и поклати глава:

— Безобразие. Погледни как му е помътнял погледът. Виж и себе си! Как ще изкараш нощта без риза? Ще замръзнеш.

— Ти не бери грижа. Само гледай за Лестър и останалите.

— Но те отдавна са заминали.

— Едва ли в тази буря… Няма да могат да вървят по права линия в тази тъмница. Ще се въртят тук някъде около скалата, и ако се натъкнем на тях, внимавай. Лестър и младият полицай са толкова наплашени от момчето, може да си помислят, че е той и да започнат да стрелят. Виждал съм такива неща преди.

По време на една снежна буря в Корея един часови беше застрелял един от своите по погрешка — мислеше си той, но нямаше време да го разказва. Една дъждовна нощ в Луивил двама полицаи нещо се объркали и се бяха застреляли един друг. Баща му. Нещо подобно се случи и с баща му — но не искаше да започва да мисли за това и да си припомня.

— Тръгваме — каза той рязко. — Имаме да вървим много мили, а от това няма да ни дойдат повече сили.

Шибани в гърбовете от дъжда, те поведоха Мич сред дърветата. Отначало краката му се влачеха в калта, после постепенно, някак непохватно, той започна да ходи.

„Герой от войната — мислеше си Тийзъл, докато гърбът му се схващаше от студения дъжд, който плющеше по него. — Момчето каза, че е било на война, но кой да му вярва? И защо не беше обяснило по-подробно?“

„Това щеше ли да промени нещата? Щеше ли да се отнесеш към него по-различно от другите?“

„Не. Нямаше.“

„Добре, тогава се тревожи за това, което ще ти направи, като дойде.“

„Ако дойде. Може да се лъжеш. Може би то няма да дойде.“

„Но то се върна в града няколко пъти, нали? И ще дойде и този път. О, ще дойде, и още как!“

— Ей, ти трепериш — каза Шингълтън.

— Ти гледай за Лестър и останалите.

Не можеше да не мисли за това. Със схванати крака и затруднени движения, придържайки Мич, докато той и другите уморено се влачеха между дърветата под дъжда, той си спомни какво се беше случило с баща му и останалите шестима мъже, които бяха отишли на лов в онази събота. Баща му искаше да го вземе, но трима от мъжете казаха, че е твърде малък, баща му не хареса начина, по който те го казаха, но отстъпи. Тази събота беше първият ден от сезона и един спор само би го помрачил.

Той отново си спомни случилото се. Как бяха заели позиции в изсъхналото корито на един поток, който беше нашарен със следи от елени и техните изпражнения. Как баща му отиде на върха, където вдигна ужасна олелия, за да подплаши елените надолу по коритото, където другарите му щяха да ги стрелят. Условието беше всеки да си стои на позицията, така че никой да не се обърква къде може да е другарят му. Но един от тях, който беше на лов за първи път и му беше писнало да чака цял ден да се появи дивечът, тръгнал сам с надеждата да срещне нещо, чул шум, видял храстите да се движат, стрелял и пръснал главата на бащата на Тийзъл като диня. Ковчегът с тялото стоя почти през цялото време затворен, тъй като главата бе по-обезобразена, отколкото изглеждаше в началото, но погребалният агент беше използувал перука и всички казаха, че баща му изглеждал като заспал. Орвал беше на този лов, а сега също беше застрелян и докато Тийзъл водеше Мич към скалата през бурята, започваше все повече да го обзема страх, че и самият той ще умре. Напрягаше се да види дали Лестър и останалите не са някъде напред, в тъмнината между дърветата. Ако те объркаха пътя и започнеха да стрелят от страх, знаеше, че сам ще си е виновен. В края на краищата, какви бяха тези хора? Служители от пътната полиция с 5700 долара на година, полицаи от малък град, обучени да се справят с малки престъпления, които се надяваха, че никога няма да се случи нищо сериозно и винаги получаваха помощ отвън, ако имаха нужда. И ето ги сега, в най-дивите планини на Кентъки, безпомощни, изправени срещу обръгнал убиец и, един Господ знаеше как бяха оцелели дотук. Стана му ясно, че не биваше да ги води тук. Трябваше да изчака щатската полиция. Пет години се беше заблуждавал, че хората му са калени и дисциплинирани като тия в Луивил и сега разбра, че през тези години, малко по малко, хората му са привикнали към всекидневното еднообразие и са загубили своя хъс. И той включително. Като си спомни как спори с Орвал, вместо да съсредоточи цялото си внимание върху момчето, как ги вкара всичките в засада, как загубиха екипировката си, как хайката се разпадна и Орвал загуби живота си, той започна да разбира, мисълта сама изникваше, той я подтискаше, но тя пак напираше — колко мекушав и безотговорен е станал.

Като това, дето удари Мич.

Или това, че не предупреди Орвал да не се надига.

Първият шум се смеси с гръмотевицата и той не беше сигурен, че го е чул. Спря и погледна останалите.

— Чухте ли?

— Не съм съвсем сигурен — каза Шингълтън. — Струва ми се че дойде някъде отпред. Малко вдясно.

След това шумът се повтори още три пъти и нямаше съмнение, че това бяха изстрели от пушка.

— Лестър — каза Уорд. — Но не стреля, за да ни предупреди.

— Мисля, че и той като нас изгуби пушката си — каза Тийзъл. — Стреля момчето.

Чу се още един изстрел, също от пушка, той се ослуша за друг, но такъв не последва.

— Заобиколил е и ги е пресрещнал при цепнатината в скалата — каза Тийзъл. — Четири изстрела. Четирима души. Петият беше, за да довърши някого. Сега вече ще дойде за нас.

Той поведе Мич в посока, обратна на изстрелите.

Уорд се спря.

— Чакайте! Няма ли да се опитаме да им помогнем? Не можем ей тъй, да ги оставим.

— След дъжд — качулка. Те са мъртви.

— И сега оня ще дойде за нас — каза Шингълтън.

— Как позна — отговори Тийзъл.

Уорд погледна разтревожено по посока на изстрелите. Затвори очи и му премаля.

— Горките глупаци.

Неохотно той подхвана Мич и тръгнаха наляво, като постепенно забързаха ход. Дъждът понамаля, но след малко отново плисна.

— Момчето сигурно ще ни чака при скалата в случай, че не сме чули изстрелите — каза Тийзъл. — Това ще ни даде преднина. Като се увери, че няма да дойдем, ще се покатери по скалата, за да търси дирите ни, но този дъжд ще ги заличи и той нищо няма да може да намери.

— Отървахме се, значи — каза Уорд.

— Отървахме се — глупаво повтори Мич.

— Не. Като не намери дирите ни, ще тръгне към далечния край на скалата и ще се опита да ни превари. Ще намери някое място, по което е най-вероятно да се спуснем. Ще легне и ще ни чака.

— Ами тогава — каза Уорд, — значи трябва да стигнем първи.

— Да стигнем първи — повтори Мич, като се клатушкаше.

От устата на Уорд звучеше толкова лесно за изпълнение. Повторението на Мич прозвуча толкова смешно, че Тийзъл нервно се изсмя.

— Да бе, мамка му, само трябва да стигнем първи — каза той, погледна към Шингълтън и Уорд, впечатлен от тяхното самообладание, и изведнъж си помисли, че нещата можеха и да потръгнат.

13

Към шест часа дъждът обърна на големи тракащи парчета градушка и Шингълтън беше ударен по лицето толкова силно, че се наложи пипнешком да се доберат до едно дърво и да се скрият под него. Листата на дървото бяха окапали, но имаше достатъчно клони, така че повечето парчета отскачаха, а останалите удряха силно по голия гръб, по гърдите на Тийзъл и по ръцете. Той ги бе вдигнал, за да предпази главата си. Не го свърташе на едно място, но знаеше, че би било лудост да продължат — няколко текмета от градушка с такава големина можеха да проснат човек. Но колкото по-дълго стояха сгушени под дървото, толкова повече време оставяха на момчето да ги настигне и единствената му надежда беше, че градушката също е принудила и момчето да търси убежище.

Чакаше, оглеждаше се, подготвен за нападение. Накрая градушката престана, спря и дъждът; просветна малко, вятърът утихна и те бързо се отправиха към скалата. Но без рева на вятъра и дъжда шумовете, които вдигаха из храстите, се чуваха ясно и можеха да послужат за ориентир на момчето. Забавиха ход, но шумовете пак бяха почти толкова силни и те забързаха отново с трясък през храстите.

— Няма ли край този наклон? — каза Шингълтън — Извървяхме вече толкова мили.

— Толкова мили — откликна Мич. — Четири мили. Пет. Шест.

Отново влачеше краката си.

След това започна да се свлича. Уорд го подхвана. Но тогава самият Уорд се олюля и залитна назад. Изстрелът от пушката още ечеше между дърветата, Уорд лежеше по гръб, ръцете и краката му се гърчеха в смъртна агония и от мястото си на земята Тийзъл видя, че куршумът беше ударил Уорд право в гърдите. Учуди се, че лежи на земята. Не си спомняше да е залягал. Изненада се, че е извадил и пистолета си.

Господи, и Уорд беше мъртъв! Искаше да припълзи до него, но нямаше смисъл. Ами Мич? Боже опази. Той беше паднал в калта и лежеше неподвижно, като че ли също беше улучен. Но не, нищо му нямаше. Отвори очи и запремигва към едно дърво.

— Видя ли момчето? — бързо изрече Тийзъл към Шингълтън. — Видя ли откъде дойде изстрелът?

Никакъв отговор. Шингълтън лежеше на земята, гледаше с празен поглед напред и кожата на лицето около масивните мускули беше изопната.

Тийзъл го разтърси:

— Попитах те, видя ли нещо? Я ела на себе си!

Разтърсването подейства като отварянето на изпусквателен клапан. Шингълтън изведнъж беше цял в движение и юмрукът му изсвистя покрай лицето на Тийзъл.

— Не ме пипай с гадните си ръце!

— Попитах те дали го видя.

— Казах ти, не!

— Нищо не си казал!

— Нищо — тъпо повтори Мич.

Погледнаха към него.

— Бързо, помогни ми! — каза Тийзъл и те го завлякоха в една дупка, обрасла по края с храсти и едно изсъхнало дърво, повалено откъм предния й край. Дупката беше пълна с вода и Тийзъл бавно се отпусна в нея, усещайки студа по гърдите и стомаха си.

Ръцете му трепереха, докато проверяваше дали в цевта на пистолета не беше влязла вода. Знаеше какво трябва да направи сега и това го поуплаши, но не виждаше друг начин и ако помислеше още малко, можеше да не се реши да го извърши.

— Стой тук при Мич — каза той на Шингълтън с пресъхнали уста.

Езикът му беше сух от няколко часа:

— Ако някой се зададе през тези храсти и не чуеш да ти се обаждам, че съм аз, застреляй го.

— Как така да стоя тук? Къде…

— Тук. Ако се опитваме да побегнем назад, откъдето дойдохме, той ще ни проследи. Можем да си спестим бягането и да се опитаме да свършим цялата работа тук.

— Но той е обучен да се бие в такива условия!

— Аз пък съм бил нощен патрул в Корея. Беше преди 20 години, но все нещо съм позапомнил. Може да съм по-бавен и да съм поотвикнал, но не чух да предлагаш нещо по-добро.

— Да стоим тук и да го чакаме. Нека той да тръгне към нас. Знаем, че ще тръгне. Готови сме да го посрещнем.

— Ами какво ще стане, когато се мръкне и той се изтърси отгоре ни, преди да сме го чули?

— Като се мръкне, ще се изтеглим.

— Точно така и ще вдигнем толкова шум, че няма да има нужда да ни вижда, за да ни застреля. Само ще трябва да се прицели към шума. Ти току-що го каза — обучен е на това и, бас ловя, че това ни е шансът. Ако правилно се досещам, той не очаква аз да изляза и да играя неговата игра. Той очаква да бягам, а не да нападам.

— Тогава идвам с теб.

— Не. Мич има нужда от теб тук. Докато пълзим двамата, ще вдигнем достатъчно шум, за да ни чуе момчето.

Имаше и друга причина да тръгне сам, но нямаше време да обяснява. И без това много изчакаха. Бързо изпълзя от дупката, наляво, покрай поваленото дърво. Калта под стомаха му беше толкова студена, че той трябваше да си наложи да се притиска към нея. Пропълзя няколко фута, спря, за да се ослуша, запълзя отново напред и всеки път, когато забиваше обувки в калта, за да се оттласне, калта издаваше жвакащи звуци и той се стягаше от напрежение. Жвакането толкова се усили, че той спря да използва краката си за опора и започна да се движи, гърчейки се напред, опрян на лакти и колене, като внимаваше да опази пистолета от калта. Капки вода се поръсваха по гърба му, докато се промъкваше през храстите. Спираше, ослушваше се и продължаваше да пълзи.

Шингълтън и без това нямаше да разбере другата причина, мислеше си той. Не Шингълтън беше началникът, поради чиито грешки бяха убити Орвал, Лестър, младият полицай, Уорд, Голт, двамата в хеликоптера и всички останали. Така че как можеше да разбере Шингълтън защо той не можеше да остави друг да умре заради него? Този път щеше да бъде или той, или момчето — и никой друг, както в началото на всичко това. И ако имаше други грешки, той сам щеше да плаща за тях.

Стрелките на часовника му показваха шест и половина, когато тръгна. Толкова се беше съсредоточил в движенията си и звуците около него, че, когато погледна пак часовника си, той показваше вече седем. Една катерица, която се катереше по едно дърво, го стресна, той помисли, че е момчето и едва не стреля. Притъмняваше отново, но не от облаците, а от настъпващата вечер, въздухът стана още по-студен и той затрепера, както пълзеше. Въпреки това ручейчета пот текнаха по лицето, по гърба и под мишниците му.

От страх. Горещото напрежение в ануса му. Адреналинът, който цъцреше в стомаха му. Господи, ако пропуснеше този шанс, нямаше да бъде от страх, че ще умре. За Бога, не. Дължеше го на Орвал. Дължеше го на останалите.

Седем и петнайсет. Беше се отдалечил доста, като пълзеше напосоки из гората, спираше и се вглеждаше продължително между дърветата и под храстите, за да види дали момчето не се крие там. Леки шумове го караха да подскача, шумове, които той не можеше да си обясни, пукане на някое клонче, което можеше да бъде причинено от момчето при наместването на пушката, за да се прицели, шум от листа, който можеше да означава, че момчето го заобикаля. Пълзеше бавно, борейки се с паническото желание да забърза и да свърши всичко по-бързо и се съсредоточаваше върху всичко около себе си. Момчето нямаше нужда от много голямо прикритие. Така че беше достатъчно малко невнимание от негова страна — да не провери някой храст, някой пън или някоя вдлъбнатина в земята — и това щеше да означава край. Би могло да стане толкова внезапно, че той нямаше да чуе трясъка от изстрела, който щеше да го убие.

Стана седем и половина и сенките се сляха така нагъсто, че го заблуждаваха. Това, което му заприлича на момчето, се оказа черният дънер на едно криво дърво по-навътре в тъмнината. Един повален дънер зад някакви храсти го измами по същия начин и той разбра, че възможностите му свършват до тук. Време беше да се връща. Това беше най-трудната част. Очите му се умориха, сенките го стряскаха, искаше му се да се върне колкото се може по-бързо при Шингълтън и да се отпусне за малко, като остави Шингълтън да внимава за момчето. Но не можеше да се откаже от претърсването по обратния път. Като се връщаше, той не бързаше, а проверяваше всеки храст и дърво преди всяко следващо свое движение. Оглеждаше се назад, опасявайки се, че момчето може да се промъква зад гърба му. Гърбът му беше толкова беззащитен и толкова бял в здрача, че той очакваше при всяко обръщане назад да види момчето, прицелено с усмивка във вдлъбнатината между лопатките му. Куршумът щеше да раздроби гръбнака, да разкъса вътрешностите му и той щеше да умре на място. Въпреки желанието си, забърза обратно.

Едва не забрави да предупреди Шингълтън, че е той. Щеше да е голям майтап. Да рискува живота си да намери момчето и след това да бъде застрелян от свой човек.

— Аз съм — прошепна той. — Тийзъл.

Никой не отговори.

Казах го твърде ниско и той не ме е чул, помисли си Тийзъл.

— Аз съм — повтори той по-високо. — Тийзъл.

Но отново не последва отговор и Тийзъл разбра, че има нещо нередно.

Заобиколи дупката пълзешком, влезе отзад и разбра, че има нещо повече от нередно. Шингълтън не беше там, а Мич лежеше по гръб във водата, гърлото му беше гладко прерязано от едното ухо до другото и кръвта му изтичаше на студа. Шингълтън! Къде е Шингълтън? Разтревожил се е, уморил се е да чака, сигурно също е тръгнал да търси момчето, оставил е Мич, а момчето е дошло и му е прерязало гърлото без много шум. Момчето. Сети се Тийзъл. Момчето трябва да е съвсем наблизо. Сви се, извърна се и от вида на Мич, и от отчаяние, в старанието си да се предпази от всички страни му се прииска да изкрещи: „Шингълтън, върни се! Шингълтън! Двама души, опрени гръб в гръб, може би щяха да забележат момчето, преди да се е нахвърлило върху тях. Шингълтън!“ — идеше му да извика.

Вместо това, Шингълтън извика към него, някъде отдясно:

— Внимавай Уил! Мене ме пипна!

Викът му почти се сля с пушечен изстрел и Тийзъл не можа да издържи повече. Най-после паниката го обхвана, той се втурна, без сам да разбира накъде, като крещеше, бягаше през глава и се провираше между сенки, дървета и храсти. А-а-а-а! Ревеше той. Цепнатината в скалата, това беше единствената мисъл в главата му. Скалата, скалата!

14

Рамбо стреля по Тийзъл, но светлината беше слаба, гората — твърде гъста, а и Шингълтън бутна пушката му, така че куршумът се заби твърде ниско. Шингълтън трябваше да е умрял. Беше улучен в главата. Не беше възможно да се надигне от земята, да бутне пушката и да я отклони от целта. Рамбо наистина му се възхити, докато го застреля за втори път, този път в окото и сега Шингълтън беше наистина мъртъв.

Без да се бави, хукна подир Тийзъл. Ясно беше, че Тийзъл се е насочил към процепа в скалата и целта му беше да го изпревари. Не бягаше точно по дирите на Тийзъл — Тийзъл можеше да се овладее, да замине някъде и да го причака — затова бягаше успоредно на Тийзъл, като напрягаше всички сили, за да го изпревари. Съвсем малко не му стигна. Изхвърча от гората, видя ръба на скалата и мястото, където беше процепът, и залегна в очакване на Тийзъл. Но точно тогава дочу тракане на камъчета надолу по скалата, тежко дишане някъде отдолу, надвеси се тъкмо навреме, за да види как Тийзъл скочи от последните няколко фута на нишата и приведен се скри зад скалата. Видя също и телата на четиримата полицаи, които беше застрелял при основата на скалата и никак не одобри позицията си. Сега Тийзъл имаше преимущество. Ако тръгнеше надолу след него по процепа, щеше да представлява за Тийзъл такава лесна мишена, каквато за него бяха четиримата полицаи.

Знаеше много добре, че Тийзъл няма да стои цяла нощ и да го чака. По някое време Тийзъл щеше да се възползва и да избяга, а той щеше да остане горе и да се чуди дали Тийзъл си е заминал, без да смее да слезе долу. Трябваше да намери друг, безопасен начин да се спусне от скалата и пътят му трябваше да съвпада с посоката на Тийзъл към града.

Втурна се обратно към мястото, където беше убил Шингълтън, прескочи трупа му, продължи да бяга натам, където предполагаше, че скалата се спуска в някой пролом. Така и стана и след половин час той беше в пролома, бягайки през гората към една поляна, която беше забелязал от горе. Мръкваше се все повече и той бързаше да стигне поляната, преди да е станало невъзможно в тъмнината да проследи дирята на Тийзъл. Стигна поляната и затича там, където тя граничеше с гората, за да не стане лесна цел, докато търсеше следи, излизащи от гората към откритото пространство. Оглеждаше и бягаше, и пак оглеждаше, но не намери следи по мократа пръст. Помисли си, че Тийзъл се е забавил при скалата и се разтревожи да не би Тийзъл да идва след него и да го наблюдава. Тъкмо когато заваля отново и стана още по-тъмно, той видя утъпкана трева.

Най-после. Но беше принуден да даде още преднина на Тийзъл, за да вземе предпазни мерки. Защото, въпреки нетърпението да се втурне през поляната след него, трябваше да изчака да се мръкне напълно — Тийзъл можеше изобщо да не бяга напред, а да лежи някъде в храстите от другата страна с насочено оръжие. След малко прецени, че е достатъчно тъмно и притича през поляната без риска да представлява ясна цел, но предпазливостта му се оказа напразна, защото, когато стигна там, Тийзъл го нямаше. Лек дъждец падаше през дърветата, почти не заглушаваше шумовете и той чу как някъде напред нещо се придвижваше с трясък през храстите.

Спусна се след него, поспря, ослуша се, коригира посоката си към шума и отново се втурна напред. Предполагаше, че много скоро Тийзъл ще се откаже да бяга и ще се опита да му устрои засада, но докато чуваше шума от бягането на Тийзъл, не беше опасно да тича след него, колкото и шум да вдигаше. По едно време спря, за да се ослуша, и чу, че шумът пред него беше престанал, легна на земята и запълзя тихо напред. След минута шумът пред него се възобнови, той скочи на крака и се втурна подире му. Така продължи около час — бягане, спиране, ослушване, пълзене и пак бягане. Дъждът беше слаб, но студен, коланът, който беше препасъл около гърдите си, се беше разхлабил и той трябваше да го затегне, за да облекчи болката. Вече беше сигурен, че има счупени ребра и че острите ръбове се забиваха отвътре в него. Сигурно трябваше да се откаже, но знаеше, че скоро ще настигне Тийзъл. Преви се от болка, но Тийзъл отпред продължи да бяга, така че той се изправи и с усилие на волята продължи.

Гонитбата продължи по един горист хълм, по един скален ръб, по един ронлив склон, навлезе в един поток, после по единия бряг на потока, пак през гора и по някакъв пролом. Болката в гърдите го преряза остро, докато прескачаше, и той едва не се сгромоляса в пролома, но успя да се задържи, ослуша се за Тийзъл, чу го и отново хукна след него. Всеки път, когато поставяше десния си крак на земята, ударът се разнасяше по цялата му дясна страна и ребрата го срязваха. На два пъти му прилошаваше.

15

Нагоре, надолу — разположението на местността се повтаряше. Препъвайки се нагоре по каменливия и обрасъл с храсти склон, Тийзъл имаше чувството, че е отново на скалната площадка и се опитва да се изкачи към гората. В тъмното не виждаше върха. Искаше му се да знае колко остава до там. Нямаше да издържи да се изкачва много дълго. Дъждът правеше камъните хлъзгави, той губеше равновесие и падаше тежко. Запълзя нагоре и камъните разкъсваха панталона му и се впиваха в коленете му, докато зад себе си, някъде в гората долу, чуваше момчето да се провира през шубраците.

Запълзя по-бързо. Ако само можеше да види върха, за да знае колко му остава. Момчето сигурно беше излязло от гората и беше тръгнало по склона и Тийзъл за момент реши да стреля надолу напосоки, за да го задържи. Отказа се — блясъците от изстрелите щяха да го издадат, но, Господи, трябваше да направи нещо. С отчаяно усилие достигна върха, но разбра, че го е достигнал, чак когато се спъна и се хвана за един камък тъкмо навреме, за да не се претърколи от другата страна. Сега вече можеше да стреля. Легна, заслуша се в посоката, откъдето идваше момчето, и стреля последователно шест пъти към шума. След това се притисна към земята, в случай, че не беше улучил, отдолу се чу изстрел и куршумът пропищя над него. Чу как момчето се заизкачва отляво и стреля веднъж нататък, преди да се спусне надолу по другия склон. Отново се препъна, но този път зле удари рамото си в някакъв камък, не можа да се задържи и се затъркаля надолу, като се държеше за рамото, докато стигна до подножието.

Остана да лежи замаян. Беше останал без дъх, мъчеше се да поеме въздух, но не можеше. Отваряше уста, свиваше навътре коремните си мускули, но те не се подчиняваха, после успя да поеме малко въздух, после още малко и тъкмо задиша нормално, когато чу момчето да слиза по камъните отгоре. Изправи се първо на колене, после на крака и откри, че при падането беше изтървал пистолета си. Сигурно беше някъде нагоре по склона. Нямаше време да се връща. Нямаше и светлина, за да го намери. Заклатушка се през гората, стори му се, че прави кръг, че ще се върти, докато се хване на тясно. Краката му вече едва го държаха. Залиташе. Удряше се в дърветата и в помътеното си съзнание се видя седнал в канцеларията си, с боси крака, вдигнати на бюрото, и наклонена глава, докато сърбаше супата си. Доматена супа. Не, боб с бекон. От оная, вкусната, скъпата. На чийто етикет пишеше: „Да не се добавя вода“.

16

Беше въпрос на минути, докато го докопа. Шумовете отпред ставаха по-бавни и по-нарядко като от тромаво ходене. Беше толкова близо до Тийзъл, че чуваше хрипливото му дишане. Тийзъл здравата го изпоти, трябваше да му се признае.

Мислеше си, че ще го настигне още преди няколко мили, но ето че още търчеше след него. Но не за дълго. Още няколко минути. И всичко щеше да свърши.

Болката в ребрата му се усили, трябваше да намали ход, но темпото все още беше добро и, тъй като Тийзъл също беше намалил, не се разтревожи особено.

Беше сложил ръка на ребрата си, за да придържа колана. Цялата дясна страна на гръдния му кош беше подута. От дъжда мокрият колан се разхлабваше и трябваше постоянно да държи ръката си върху него.

Тогава се препъна и падна. Не беше му се случвало преди. Не. Грешеше. Беше паднал и в пролома. После отново се спъна и докато се изправяше на крака, за да продължи, реши, че ще са му необходими малко повече от няколко минути, докато настигне Тийзъл. Съвсем малко, все пак. Не се съмняваше в това. Само малко повече от една-две минути. И толкова.

На глас ли каза това? Драките го шибаха в лицето, докато минаваше през тях в тъмното. Имаха бодли, които го раздираха, той отдръпваше лице и се хващаше за разкъсаните бузи. Знаеше, че това, което мокреше лицето и ръцете му, не беше дъжд, но не обръщаше внимание, защото напред, в шубраците, чуваше как пълзи Тийзъл. Е, това е. Пипна го. Отклони се вляво, покрай редицата от храсти, като очакваше те да свършат и да го изведат на открито място, където да легне, да си почине и да изчака Тийзъл да се покаже. В тъмното нямаше да може да види учуденото изражение на Тийзъл, когато го застреля.

Но колкото повече бягаше надолу покрай храстите, толкова по-напред се простираха те и той започна да се чуди дали не растяха по целия склон. Продължи по-нататък, но храстите не свършваха и сега той беше сигурен, че покриват целия склон. Прииска му се да спре и да се върне назад, но имаше чувството, че ако продължи още съвсем малко, храстите най-после ще свършат. Петте минути станаха петнайсет, после двайсет, той си губеше времето, а трябваше да навлезе в храстите след Тийзъл, но сега вече нямаше как. В тъмното нямаше представа откъде беше навлязъл Тийзъл.

Да се върне ли? Може би храстите не продължаваха до края на този склон, може би свършваха ей там. Втурна се обратно, държейки се за ребрата, стенейки. Бяга дълго време, докато изгуби надежда, че някога ще свършат и когато за пореден път се препъна и падна, остана да лежи с лице в разкаляната трева.

Изтърва го. Толкова усилия положи и толкова време изгуби, за да го настигне, и сега го изпусна. Лицето му го смъдеше от раните, причинени от драките. Гръдният му кош гореше, а ръцете му бяха изранени, дрехите — на парцали, а тялото му — изпорязано. Изпусна го. Лекият дъждец ръмеше и охлаждаше тялото му, той лежеше с разперени ръце и крака, вдишваше дълбоко, задържаше, бавно изпускаше въздуха, вдишваше отново; усещаше как с всяко издишване мускулите на ръцете и краката му се отпускат и за първи път, откакто се помнеше, плачеше без глас.

17

Всеки момент момчето щеше да изскочи от трънаците зад него. Пълзеше като бесен. След малко трънаците станаха по-ниски и по-гъсти и той трябваше да се влачи по корем и да се гърчи като червей. Но даже и така, по-ниските клони дращеха гърба му, закачаха се за дъното на панталона му и когато той се извиваше, за да се откопчи, други клони се впиваха в ръцете и в раменете му. Ето го, идва, мислеше си той и се провираше отчаяно напред, без да обръща внимание на забиващите се в него шипове. Токата на колана му загребваше кал, която навлизаше в гащите му.

Но накъде отиваше? Дали не правеше пълен кръг и не се връщаше към момчето? Спря се уплашено. Намираше се на надолнище. Сигурно беше склона на някое възвишение. Ако продължеше да се провира надолу, щеше да се движи в права посока. Дали? Трудно му беше да определи; задушаваше се в гъстата черна плетеница от тръни и проливния дъжд. „Мръсно копеле, ще се измъкна оттук и ще те пречукам заради това.

Ще те пречукам заради това!“

Повдигна глава от калта. Не можеше да си спомни дали от известно време се беше движил. И постепенно осъзна, че е бил в безсъзнание. Напрегнато се огледа наоколо. Момчето можеше да се е промъкнало към него, докато той е бил безчувствен и да му е прерязало гърлото, тъй както на Мич.

— Господи! — каза той високо и гласът му прозвуча като квакане, което го изплаши. — Господи! — каза той отново, за да прочисти гласа си, но думата се разтроши като ледена корица.

„Не, сигурно греша — помисли той, докато съзнанието му бавно се проясняваше. — Момчето не би се промъкнало и не би ме убило, докато спя. Щеше първо да ме събуди. Щеше да му е интересно да наблюдава реакцията ми.“

„Но къде е то? Дали не ме наблюдава отблизо? Дали не идва по следите ми?“ Ослуша се за шум из трънаците, не чу нищо и реши, че трябва да продължи да се движи, за да поддържа разстоянието между тях.

Но когато се опита да запълзи по-бързо, постигна само едно мъчително гърчене напред. Сигурно беше лежал дълго време в безсъзнание на онова място. Тъмнината не беше вече черна, а сивееше и той виждаше заобикалящите го отвсякъде трънаци — гъсти и разкривени, с дълги по един инч бодли. Опипа гърба си — приличаше на бодлива свиня с десетките бодли, стърчащи от кожата му. Погледа кървавата си ръка и с мъка продължи да се провира. Може би момчето беше съвсем близо, наблюдаваше го и се наслаждаваше на мъките му.

После всичко се обърка, след това изгря слънцето и през върховете на храсталаците той видя небето, чисто и яркосиньо. Започна да се смее. На какво се смееш?

На какво? „Даже не си спомням кога е спрял дъждът, а сега небето е ясно и вече е ден, за Бога!“ Отново се изсмя и усети, че му премалява. Това също беше смешно и той се засмя. Беше изпълзял на 10 фута от трънаците в една дълбоко изорана нива и чак тогава разбра, че вече няма храсти. Какъв майтап. Примижа и се опита да види докъде стига нивата, не можа, опита се да се изправи, но не успя, а вътре в главата му нещо така се въртеше, че той отново започна да се смее. После изведнъж спря. Момчето сигурно е някъде наоколо и се прицелва в него. „Сигурно му е кеф да ме погледа малко така — накълцан, преди да ме застреля.“

„Копелето му недно, ще го…“

Бобена супа с бекон.

Повдигна му се.

И това беше голям майтап. Защото какво ли изобщо имаше в стомаха му, та да му се гади? Нищо. Точно така, нищо. Тогава, какво е това на земята пред него? Сладко от малини, пошегува се той. И от това отново повърна.

Запълзя през повръщаното, мина няколко бразди и се отпусна, после пропълзя още няколко. Между две бразди имаше локва с черна вода. Цяла нощ се беше опитвал да пие вода, като обръщаше лице нагоре към дъжда, но езикът му все още беше пресъхнал, гърлото му беше подуто, той пи от калната вода, като натопи в нея лицето си, за да лочи, и едва не припадна, докато лицето му беше още във водата. Между зъбите му остана да скърца сладникава кал. Още няколко фута. „Опитай се да изминеш само още няколко фута! Щом се измъкна оттук, ще пречукам това копеле… Ще го разчекна.“

„Защото съм“ — но мисълта се разпадна в главата му.

„Аз съм“ — но не можеше да си спомни и трябваше да спре да си почине, опрял брадичка на една торна бразда, докато слънцето стопляше гърба му. Не бива да спирам. Ще припадна. Ще умра. Движи се.

Но не можеше да се помръдне.

Не можеше да се изправи на ръце и колене, за да върви на четири крака. Опита се да се влачи, като забиваше нокти в калта пред себе си, но не можа да се отблъсне и по този начин.

„Трябва. Не бива да припадам. Ще пукна.“ Опря подметки в една бразда, забута с всичка сила и този път помръдна малко. Сърцето му биеше учестено, той натисна още по-силно с подметки браздата и помръдна още няколко инча през калта, но не посмя да отслаби натиска — знаеше, че ако го направи, нямаше да може да събере повторно сили. Подметките — опрени в браздата. Натискай. Извивай тяло. Момчето. Точно така. Сега си спомни. Щеше да убива момчето. „Не съм толкова добър боец.“

„Е, да, момчето е по-добър боец.“

„Е, да, но аз съм“ — мисълта отново се разпадна, когато той се отдаде на механичния ритъм — подметки в браздата, напън, още веднъж, напън — и край. Не разбра кога ръцете му са заработили отново сами, вкопчвайки се в калта, издърпвайки го напред. „Стегни се.“ За тези две думи искаше да се сети. И се оттласна напред, но опря в нещо.

Трябваше му време, за да разбере какво. Тел.

Погледна нагоре и видя други телове. Ограда. И, мили Боже, през оградата се виждаше нещо толкова красиво, че той не повярва на очите си. Канавка! Път, настлан с чакъл. Сърцето му биеше лудо, той се смееше, провря глава между теловете, прокара и рамената си, бодливата тел още повече раздра гърба му, но той не обърна внимание, а със смях се изтърколи в канавката. Тя беше пълна с вода, той се пльосна по гръб, ушите му се напълниха, той напрегна сили да се изкачи на пътя, плъзна се обратно, вкопчи се с нокти за ръба, набра се нагоре и се претърколи на банкета, с едната ръка на чакъла. Не усещаше камъните. Но беше сигурен, че ги вижда. Погледът му беше забит в тях, но не можеше да ги усети с ръката си.

„Стегни се. Точно така. Сега си спомни всичко.“

„Знам как да се стегна.“

„Момчето е по-добър боец. Но аз знам как да се стегна.“

„Заради Орвал.“

„Заради Шингълтън, Уорд, Мич, Лестър, младия полицай и всички останали.“

„Заради мен самия.“

„Ще му разкажа играта на това гадно копеле.“

Лежеше на банкета, повтаряше непрестанно тези думи, присвил очи към яркото слънце, напушваше го на смях от това, че гащите му бяха целите на парцалчета, от това, че беше целият в кръв и кръвта попиваше в полепналата по него кал, а той се хилеше, повтаряйки обещанието си, каза го и на полицая от щатската полиция, който възкликна: „Боже Господи!“, отказа се от опитите си да го пренесе до полицейската кола и се втурна към радиостанцията.