Малко преди два часа в един хладен и намръщен вторник Моузес Макгайър паркира с трясък стария си пикап „Форд“ пред къщата на сестра си Франи и натисна два пъти клаксона.

Докато чакаше, започна да духа в дланите си, които така и не успяваше да стопли. Парното на пикапа не струваше пукната пара и прозорецът откъм шофьорското място бе заседнал, наполовина отворен, но Моузес знаеше, че не времето е причината да му е студено. Виновни бяха нервите му. Пак издиша в шепите си и отново натисна клаксона.

Вратата се отвори. Зет му, Дизмъс Харди, се спусна пъргаво и делово по стъпалата на верандата и прекоси алеята, която разполовяваше малката морава. При други обстоятелства той щеше да се усмихне и да подхвърли нещо остроумно за поздрав, но сега лицето му бе застинало, а очите — сведени. Под мишницата си носеше омотан с въже вързоп, беше с джинси и туристически обувки, а отгоре — с дебела шуба, в чиито джобове бе пъхнал ръцете си. Шубата е добро хрумване, помисли си Макгайър, не толкова заради студа, колкото като прикритие за бронежилетката и вързопа.

Харди бе на петдесет и две — с две години по-млад от Макгайър. Познаваха се повече от трийсет години — откакто воюваха заедно във Виетнам. Там Харди бе пренесъл Макгайър до сигурно прикритие под непрекъснат обстрел — и двамата бяха ранени, и двамата получиха ордена „Пурпурно сърце“. Но Харди бе спасил живота на Макгайър и тази връзка се бе запазила, щеше да съществува винаги.

Когато първият опит на Харди да заживее като възрастен се бе провалил, той започна работа в бара, който Макгайър бе отворил — „Литъл Шамрок“. После, когато бе готов да рискува живота си и да се обвърже отново, стана собственик на една четвърт от бара. Ожени се за сестрата на Моузес и стана кръстник на една от дъщерите му, а Макгайър на свой ред стана кръстник на неговата дъщеря.

Семейство.

Харди се вмъкна в колата и метна вързопа на седалката между тях.

— Тук ти е жилетката. Наистина имах една резервна.

Това, че го каза на глас, изглежда малко го умори. Пое дълбоко въздух и хвърли последен поглед към дома си, докато колата потегляше. После се обърна към зет си и попита:

— Какво си взел?

Макгайър посочи през рамо към каросерията.

— Петдесет патрона и двуцевката ми, увити в брезента отзад.

— Дванайсеткалибровата?

— Да — каза Макгайър и посочи жабката на таблото, — а тук ми е Зигзауерът.

— Автоматичен?

Усети, че тонът на Харди изразява неодобрение, и каза:

— Невинаги засичат.

— И веднъж стига.

— Бездруго сигурно ще използвам пушката.

Двамата мъже потънаха в мълчание. След няколко пресечки, когато поеха по „Гиъри“, Макгайър пак събра длани и се опита да ги стопли с дъха си. Най-накрая Харди се обади:

— Убеден ли си, че трябва да го направим?

Макгайър го погледна с немигащи тъмни очи.

— Напълно. А ти?

Харди преглътна, поклати глава и каза:

— Не виждам друг начин.

— Защото друг начин няма.

— Зная, зная, само че…

— Винаги има друг начин?

— Да. Обикновено.

— Не и този път — отсече нетърпеливо Макгайър и ядосано профуча на жълто на светофара. — Вече опита всичко.

— Може би не съм. Точно това ме притеснява. Моментът е крайно неподходящ да ни спират, не е ли така?

Макгайър понамали скоростта. Удари с ръка по таблото.

— Няма ли да тръгне това парно? Дяволите да го вземат!

Харди се направи, че не забелязва този нервен изблик.

— Мисля си само — ще направим това, а после?

— После ще останем живи. Как ти се струва това? Ако не го направим, сме мъртви. Просто е. — Следващият светофар светеше червено и му се наложи да спре. Използва случая да погледне Харди в очите. — Още колко души трябва да убият тези хора, Диз? И колко вече са убити?

— Приказки…

— Я стига! Нима все още имаш някакви съмнения? Логични или каквито и да е?

— Не.

— Тогава не ми казвай „приказки“. Ти самият не го вярваш.

— Добре, но все пак Ейб може би трябваше да включи и федералните. А да ходи да ги арестува сам…

— Няма да е сам. Ние сме неговото подкрепление.

Харди прехапа устни.

— Ние не сме ченгета.

— Правилно. Няма време да включваме федералните, Диз. Няма време да задвижим бюрократичната машина. Най-вече ти би трябвало да си наясно с това.

— Исках само да кажа, че ако разполагахме с малко повече време…

Макгайър поклати глава.

— Времето ни изтече, Диз. Ако решат, че ти си следващият — а може успешно да се заложи на това, — може би днес, а може би утре ще спрат до теб. И ще им бъде все едно дали Франи или децата също са в колата. И с теб ще бъде свършено, както стана и с другите.

— Зная, прав си. Зная.

— Съвсем прав. — Светна зелено. Макгайър натисна газта и се люшнаха напред. — Слушай, да не мислиш, че искам да съм тук. Не искам да съм тук.

— Мисля си за… закона.

Макгайър изсумтя:

— Законът! Скъпият ти проклет закон. Той ще те защити, така ли? Както защити всички останали.

— Това ми е животът, Моуз. Имам нужда да вярвам в това, нали?

— Законът не е живота ти. Той е работата ти. А животът ти е нещо съвсем различно. Първият закон е човек да защитава себе си и хората, които обича.

Харди се взря през прозореца. Макгайър бе движен от своя адреналин.

— На онези не им пука за нищо, Диз. Вече не ти ли стана ясно? Държат закона, или поне ченгетата в този град, в малкия си джоб. Несправедливо е и е нередно, да, но това е положението. Остава им само да премахнат теб и твоя приятел Ейб, дето си пъха носа навсякъде. И толкоз. Печелят играта. Животът продължава. Само дето вие и двамата сте мъртви, а с вас може би и сестра ми. Не искам да поемам такъв риск — каза той и го погледна. — И след всичко, което бе изгубено, ми казваш, че не разбираш? Че не си сигурен, че това може да се случи? Че непременно ще се случи?

— Не, Моуз, сигурен съм. Просто се чудя как се стигна дотук. Толкова нереално изглежда.

— Ами, спомни си Виетнам. Беше също така нереално, докато куршумите не засвириха покрай нас. Световният търговски център — и това бе нереално, ако се замислиш. Смятаме хората за разумни същества, въобразяваме си, че съществуват правила. И изведнъж какво става? Изведнъж се оказва, че няма правила.

— Така е, но ние няма да участваме в престрелки, Моуз. Ще бъдем подкрепление за Ейб. Това е всичко.

— Щом казваш.

— Освен ако не се обърка нещо.

Макгайър му хвърли още един поглед — не можеше да разбере дали Харди говори сериозно. Той бе способен да остроумничи дори на собствената си екзекуция. Пикапът се отклони на юг по магистралата. Харди извади някаква кутия от джоба си и я сложи в скута си. После вдигна капака й. Извади изпод мишницата си тежкия специален полицейски „Колт“ от синкава стомана. Носеше го по времето, когато преди години беше ченге. Отвори барабана, заизважда от кутията един по един .357-калиброви куршуми с медно покритие и кухи върхове и започна да ги поставя в улеите.

Когато шестте куршума бяха по местата си, той затвори барабана и прибра пистолета в кобура. После извади втори барабан от външния си джоб. Седеше и методично — щрак, щрак, щрак, куршумите попадаха в улеите — пълнеше резервния барабан.

1

Десет часа, сряда сутринта в началото на юли.

Джон Холидей бе облегнал едната си ръка на облегалката на дивана в кантората на своя адвокат, която се намираше на улица „Сътър“. Днес бе облечен с удобни, изкуствено протрити дънки, туристически обувки и бяла риза с висока яка, която бе толкова силно колосана, че изскърца, когато той се отпусна в привичната си поза. Другата си ръка бе отпуснал върху възголямата тока на колана, сребърна с тюркоаз. Беше протегнал до пода дългите си крака, кръстосани в глезените. Нищо в позата на този човек не говореше, че има гръбнак.

Харесваше се на жените още откакто надрасна акнето. Хлътналите му очи бяха сякаш прозорци към душата на поет — витражите на тези прозорци бяха с особения белезникавосин цвят на ледникова вода. Сега, отблизо, в тези очи се четяха следи на поражение и уязвимост. Имаше обърканост, имаше дори загадъчност. Със своята непринуденост и с бледността на лицето си — челюстта му имаше очертанието на острие — той разтуптяваше женските сърца от толкова години, че приемаше това за даденост. Не можеше да си я обясни. Нежното му лице му бе дотегнало дотолкова, че си бе пуснал мустак. Гъст и увиснал, с цвета на царевична свила, той бе с няколко нюанса по-светъл от косата му и само го бе направил по-привлекателен. Когато лицето му бе спокойно, Холидей не изглеждаше на трийсет, но щом се засмееше, бръчките добавяха десетина години и така го отпращаха там, където му бе мястото. Той все още обичаше да се смее, но се усмихваше по-рядко отпреди.

В момента обаче се усмихваше — на своя адвокат Дизмъс Харди, който, наведен над мивката, плискаше лицето си с вода за трети път през последните десет минути.

— Като че това може да помогне — в гласа на Холидей се долавяха следи от бащиния му изговор от Тенеси, които галеха като мек южен бриз.

— Би могло да помогне, ако успея да се изсуша.

— Не помогна предните два пъти.

Харди бе използвал и последната хартиена салфетка и сега, облечен с официалния си костюм, стоеше обърнат към шкафовете, а водата от лицето му се стичаше в мивката. Холидей се надигна от дивана, порови в кошчето до бюрото и му подаде една смачкана салфетка.

— И да не кажеш, че не съм полезен.

— И през ум няма да ми мине. — Харди подсуши лицето си. — Та докъде бяхме стигнали?

— Трябва да бъдеш в съда след четирийсет и пет минути, а имаш такъв махмурлук, че забрави докъде бяхме стигнали? Ако се бе държал по този начин, когато ми беше адвокат, щях да те уволня.

Харди се строполи върху един стол.

— Не бих могъл да се държа така, когато ти бях адвокат, защото не те познавах дотам, че да излизам да пия с тебе. И слава богу!

— Просто си отвикнал. То е като ездата. Изхвърли ли те конят, веднага трябва да го яхнеш отново.

— Снощи направих точно това — на два пъти.

— Не ме зяпай. Ако добре си спомням, никой не ти беше опрял пистолет до главата. Защо не им се обадиш и не им кажеш, че ти е зле? Поискай… как се казваше…

— Отлагане — поклати глава Харди. — Не мога. Случаят е важен.

— Още една причина, щом не можеш да мислиш. Нали каза, че било само за наркотици и някаква проститутка?

— Да, но има и други обстоятелства.

Всъщност не бе имал дело за проституция от близо десетилетие. Когато бе помощник на областния прокурор, се случваше по някое такова дело да попадне на бюрото му. Харди смяташе тези дела за спорни от нравствена гледна точка, за политически подозрителни и във всеки случай — за разхищение на парите на данъкоплатците. Проститутките, въпреки че не бяха светици, в повечето случаи бяха жертви, затова като прокурор той често се опитваше да използва арестите на тези момичета като средство да тръгне по следите на техните наркопласьори или сводници — истинските хищници. Понякога успяваше. Откакто бе започнал частна практика, не се бе сблъсквал с подобни дела, защото защитата на тези момичета не носеше пари. По правило съдът назначаваше обществен защитник или, в случай на конфликт със защитника, някой частен адвокат.

Така делото на Арета Лабонте бе предадено на Джина Роук, адвокат в средата на четирийсетте. Но Джина бе така претрупана с дела, че се бе оказала неспособна да се справя успешно с всички; и за да смогне, трябваше да зареже част от клиентите си, включително и делото на Арета. Случайно Джина бе споменала за това дело пред приятеля си — Дейвид Фрийман, наемодателя на Харди, който я бе изслушал и бе подушил пари. С винаги наострени уши, Фрийман и друг път бе попадал на подобни случаи.

Арета бе арестувана преди няколко месеца. Случаят й бе лек и от гледна точка на Фрийман — евентуално доходен, тъй като арестувалият Арета служител не бе редови полицай от Сан Франциско. Той работеше за корпорацията УГП, която осигуряваше охрана на различни предприятия по силата на една законова аномалия в Сан Франциско. Преди близо век, в годините на бурен разцвет на града, общината установила, че полицейските служби не могат да осигуряват адекватна защита на предприемачите, които работят на територията й. Тези хора поискали от полицията допълнителни патрули, но заради ограничения бюджет и липсата на достатъчно служители тя не можела да удовлетвори молбата им. Тогава градската управа излязла с безпрецедентно решение — тя определила и разпродала т.нар. „патрулни участъци“ на частни лица, които се превърнали в частни охранители на съответните участъци. Отговорниците на тези участъци, Специалните патрули, и сега, както и преди, се назначаваха от полицейски комисар, обучаван и лицензиран от общината. Специалните патрули имаха право да си наемат помощници, които да подпомагат дейността им. И ето че след време повечето от тези частни патрули разполагаха със свои собствени независими въоръжени части в сърцето на града. В своята територия Специалните патрули действаха на своя глава и се подчиняваха единствено на хаотичния и небрежен контрол от страна на полицията в Сан Франциско. Специалните патрули и назначените от тях помощници носеха почти същите униформи и значки като градските полицаи, бяха въоръжени и, като всички граждани, имаха право да извършват арести.

Арета Лабонте бе арестувана на територията на дванайсети жилищен квартал, на юг от площад „Юниън“, известен като Трийсет и втори участък или просто като Трийсет и втори. Той бе един от шестте градски участъка на групировката УГП, собственост на бизнесмена филантроп Уейд Панос. При него вероятно работеха общо около деветдесет помощници, а това, както и голямата територия, която неговите патрули контролираха, го правеха една от могъщите фигури в града.

Случаят на Арета не бе първата нередност в участъците на Панос, на която Фрийман се бе натъквал. Всъщност краткото предварително проучване, което адвокатът бе извършил — така нареченото „надушване на следата“, — разкри широко разпространени твърдения за използване на непозволена сила, подхвърляне на улики и тормоз от страна на помощник-патрулите. Ако Харди успееше да отърве Арета, като докаже неправомерността на действията на арестувалия я помощник, и ако някоя от другите „надушени следи“ бъдеше доразвита и вкарана в съда, той и Фрийман можеха да заведат срещу Панос дело за астрономическа сума. Можеха също така да призоват като ответник по делото и редовната полиция, задето допуска нередностите да продължават.

В момента обаче Харди не се чувстваше във форма за голямата битка. Той вдигна ръка и притисна слепоочията си, после бавно издиша докрай.

— Не е просто дело за проституция. Ще изскочи нещо по-голямо, а забавянето само ще ни попречи. Може да спечелим големи пари, но най-напред трябва да разпердушиня този свидетел. Ако се прекърши, продължаваме напред. Това е планът.

— Ще видиш зор, особено с това замътено съзнание.

— Ще се оправи. Болката помага на ума да се съсредоточи. А и аз наистина искам да го спипам.

— Кой е той?

— Главният свидетел на прокурора. Ченгето, което я е арестувало. Ник Сефия.

Холидей рязко се изправи.

— Ник Шилото?

— Аха.

— Какво е направил този път?

— Подхвърлил е наркотик на моето момиче.

— Нека позная: не му е пускала или е отказала да си плати за охраната, затова я нарочил.

— Стара песен, а?

— Стара и популярна, Диз. Всеки ще ти я изпее.

— Кой всеки?

Холидей вдигна рамене:

— Кварталът. Всички.

Харди отведнъж стана самата деловитост. Знаеше, че Холидей има бар — „Ноев ковчег“ — малка лодка в центъра на Трийсет и втори. Знаеше и още как, нали снощи лично затвори заведението. Досега обаче не бе гледал на Холидей като на средство за набавяне на ищци по случая Панос. Чак сега му просветна:

— Имаш ли имена, Джон? Хора, които биха разговаряли с мен? През последните няколко месеца говорих с много хора от квартала. Недоволни са, но никой не казва нищо конкретно.

Кратко изръмжаване в отговор:

— Женчовци. Страхуват се.

— От Уейд Панос?

— Естествено, че от кого другиго? — рече Холидей, бавно кимна с глава и подръпна крайчеца на мустака си.

— Това искам от теб. — Харди се поколеба и продължи: — Джон, точно това търсим с Фрийман. Имаме нужда от свидетели, които да кажат, че случаи като ареста, извършен от Сефия, с който се занимаваме днес, са част от една практика, която градската управа поощрява от години. Ако знаеш някакви имена, ще се радвам да ги чуя.

Холидей кимна замислено:

— Може би ще намеря, дори много. Казвам ти, пълно е с такива. — Очите му се поприсвиха: — Знаеш, че Ник му е племенник, нали? На Уейд.

— Племенник на Панос? Значи собственият му чичо го е уволнил?

— По-скоро го е предпазил от неприятностите. Сега работи в Диамантения център.

— И ти имаш вземане-даване с този човек?

— Знае се, че играем покер на една маса.

— А това е незаконно — като твой адвокат съм длъжен да ти го напомня. Биеш ли го?

— Не играя, за да губя — сви рамене Джон.

Години наред продължаваше традицията в сряда вечерта да се играе покер в задната стаичка на заложната къща на Сам Силвърман на „О’Фаръл“, на една пресечка от площад „Юниън“. Имаше около двайсетина постоянни играчи. Мястото се запазваше до вторник на обяд, а Силвърман ограничаваше бройката до шестима играчи на вечер. Никой не си и помисляше, че това е лековато забавление между приятели. Залозите лесно създават врагове, особено ако плащаш хиляда долара, за да влезеш в играта. Двайсет бели чипа от по десет долара, петнайсет червени по двайсет долара и десет сини от по петдесет образуваха четири или пет купчинки, които бързо сменяха собственика си. Понякога само за едно раздаване.

Холидей седеше на първия стол вляво от Силвърман с тежка чаша чист бърбън. Ник Сефия седеше през два стола и кипеше от ярост. Беше се появил късно, преди около час, и бе седнал между обичайните си другари: Рой — по-малкия брат на Уейд Панос, и Хулио Рее — негов колега от Диамантения център. Останалите двама играчи около масата тази вечер бяха Фред Уеъринг — чернокож брокер в средата на четирийсетте, и Мел Фишър, който навремето притежаваше четири закусвални в търговския център на града, но вече се бе оттеглил от бизнеса.

Трийсетгодишният Сефия бе най-младият играч на масата. Беше и най-едрият — метър и деветдесет, сто и десет килограма, всичките мускули. Докато Силвърман прибираше парите на Сефия и му отброяваше чипове, младият грък внимателно окачи сакото на великолепно ушития си светлозелен костюм на облегалката на стола. Кръвта се бе качила в главата му, скулите му бяха кървавочервени, намръщеното му изражение — застинало. Сутринта се бе избръснал, но върху челюстите му вече тъмнееше синкава сянка. Ник седна и разхлаби златистата си копринена вратовръзка, а около него на плътен облак се стелеше гняв.

Обичайните закачки секнаха. След няколко раздавания в пълно мълчание Рой Панос побутна една пура пред закъснелия играч. Холидей отпиваше от бърбъна си. Накрая, вероятно с надеждата да поразсее напрежението, Силвърман поиска почивка, за да отскочи до тоалетната. Тогава Сефия запали пурата и изпусна дима през ноздрите си. Уеъринг и Фишър станаха да се поразтъпчат и да си налеят нещо за пиене. Холидей, който тайно се наслаждаваше на мъките на Сефия, знаеше добре какво го тормози. Може би уискито замъгляваше разсъдъка му — често се случваше, — но той не можа да се стърпи и рече:

— Лош ден, а, Ник?

Сефия се поколеба за минута, докато реши дали да отговори. Накрая тръсна глава с отвращение:

— Проклети адвокати! Половин ден киснах в съда.

— Защо? Какво си направил?

— Аз ли какво съм направил? — Той издиша ядно дима и продължи: — Нищичко не съм направил.

Рой Панос му помогна да обясни:

— Отхвърлиха уликите му срещу една уличница, която арестува преди два месеца за притежаване на наркотици. Казаха, че е подхвърлил наркотика.

— Е, и? — цялото същество на Холидей излъчваше загриженост. — Нали не си го направил, какъв е проблемът тогава?

Тъмните очи на Сефия се превърнаха в тесни цепки, готов бе да избухне и при най-малкото съмнение, че Холидей се шегува за негова сметка. Не забеляза обаче никакви признаци за това и продължи:

— Онзи ме накара да изглеждам като долен лъжец — ето това е проблемът. Да не съм длъжен да помня точно какво съм направил с онази уличница? Една носи наркотика в портмонето си, друга — в дамската чантичка. На кого му пука къде точно е бил? Или пък как се е озовал там? Там е, тя е виновна и точка. Не е ли така?

— Точно така, мамка му! — заяви без никакъв акцент Хулио Рее, среден на ръст латиноамериканец. Целият жили и нерви, на младини той несъмнено е бил страхотен в завладяването на базите на бейзбол. Някъде бе загубил долната част на лявото си ухо, но не си правеше труда да прикрива това с по-дълга коса — подстриган бе съвсем ниско. — Спукана й е работата.

— Не и днес. Днес я пуснаха. — Панос се обърна към Холидей: — Отхвърлят ли наркотика като улика, случаят е приключен.

— И ти ли беше в съда?

Панос поклати глава:

— Не, но Уейд беше. Брат ми. Бесен е.

— Надявам се не на мен — рече Сефия.

Панос го потупа по ръката:

— Не, не на теб. На адвокатите. Кучи синове!

— Че защо брат ти ще се ядосва на Ник? — Холидей отново отпи от бърбъна си.

— Защото навремето работеше за него. Това злепоставя Уейд. Искам да кажа — та нали Ник е патрул, по дяволите! Като е закопчал една уличница, поне да си остане закопчана. Сега сигурно ще тръгнат да следят и останалите от гилдията.

— Съдията ми съдра задника. И това копеле адвокатът… Убеждаваше съдията, че лъжесвидетелствам, и само хленчеше за протокола: „Показанията на свидетеля, извършил ареста, не са достатъчно убедителни, що се отнася до обстоятелствата, касаещи акта на задържане“. Е, добре, драги ми господин Харди, сега ви се е паднало да се порадвате.

Холидей се престори на изненадан:

— Моят адвокат се казва Харди. За Дизмъс Харди ли става дума?

Сефия направо щеше да го изпепели с поглед:

— Откъде, по дяволите, да знам? Както и да му е името обаче, видя ли го пак, ще му се иска да не ми се е мяркал пред очите.

— Значи е успял да ги убеди, че си й подхвърлил наркотика?

Рее хвърли бърз поглед към Сефия. Но Сефия задържа очите си, вперени в Холидей, сякаш обмисляше нещо.

— Тя не си плащаше — каза той накрая, а в гласа му звучеше хладна омраза. — Уейд не я искаше в своя участък. В повечето случаи това означава престой в интензивното. Мислех, че правя услуга на тази кучка.

Франи, съпругата на Дизмъс Харди, вдигна изненадано глава. Тъкмо бяха седнали в малко испанско ресторантче на улица „Клемънт“, недалеч от собствената им къща на Трийсет и четвърто авеню.

— Няма ли да пиеш вино? — попита тя.

— Тази вечер не.

— Нищо ли няма да пиеш?

— Само вода. Чиста работа.

— Добре ли си?

— Да, просто понякога не ми се пие.

— Аха. Спомням си, че беше така малко след раждането на Винсънт.

Синът им Винсънт сега беше тринайсетгодишен. Тя се пресегна през масата и постави ръка върху неговата.

— Лошо ли ти е от снощи?

По лицето му пробяга мрачна усмивка, която бързо изчезна.

— Снощи не мислех така. Изгубил съм форма да се наливам с алкохол.

Франи стисна ръката му:

— Понякога е добре да не си във форма. — После попита по-меко: — Как е Джон?

— Забавен, очарователен, пийнал. Както обикновено. Тази сутрин намина в кантората свеж както краставичка. Може би е изливал питиетата си в саксиите.

— По кое време се прибра?

— Около… един? Това е само предположение. Ти спеше, струва ми се.

— Не си ли доволен, че взе такси, когато излизаше?

— Очарован съм. Трябва да съм взел такси и на връщане, предполагам.

— Ако Джон не те е докарал.

Харди потърка слепоочието си с два пръста:

— Не. Мисля, че можем да изключим тази възможност.

Тя го погледна загрижено:

— Наистина ли не си спомняш?

— Не. Спомням си. И през ум не ми мина, че съм зле, докато тази сутрин в главата ми не заблъскаха чукове. — Той сви рамене: — Знаеш как е с Джон…

— Може би не трябва да поддържаш неговото темпо.

— Всички това повтарят. Сега и ти.

Келнерът пристигна с поднос с прясно изпечен хляб, маслини и твърдо пикантно сирене, Франи си поръча шардоне както обикновено. Харди се задоволи с вода, както се бе зарекъл. Продължаваха да се държат за ръце. Сервитьорът изчезна и Харди поде разговора оттам, докъдето бяха стигнали:

— По-забавен е от повечето хора и е по-интересен от почти всички, освен от теб.

— Много мило, че казваш това. И то съвсем искрено. — Тя стисна ръката му. — Нямам нищо против Джон. Наистина. Не ти се сърдя. Не съм сигурна, че разбирам какво привлекателно намираш у него — е, ако беше жена, може би, — но не ми харесва да те гледам как страдаш.

— И аз не съм във възторг. Но когато си с Джон Холидей, понякога се случва да препиеш. А и въпреки всичко днешният ден не беше пълен провал. Може би все пак трябва да пийна нещо. За да отпразнуваме.

— Какво?

— Знаеш за съдебния иск за…

Разказа й за следобеда в съда, за това, как бе предизвикал отхвърлянето на уликите, предоставени от Ник Сефия, което пък бе довело до приключване на делото срещу Арета Лабонте.

— Не че това ще промени съществено живота й. Сигурно вече е отново на улицата, въпреки че ако има ум в главата си, няма да работи из участъците на Уейд Панос. Хубавото е, че сега официално им дадохме да разберат, че такива номера вече не минават. А след края на делото с Дейвид се случи нещо наистина драматично още там, в Съдебната палата.

Чепатият и небрежен към външността си седемдесет и четири годишен капацитет по правните въпроси Дейвид Фрийман нямаше да достави това удоволствие на Уейд Панос и на неговия наемен главорез Ник Сефия. Освен това той беше против проявите на слабост и болка при каквито и да било обстоятелства, особено в професионална среда. Затова дори Дизмъс Харди, който беше свидетел на случилото се, не разбра колко лошо бе ранен той. Колко го мъчеше болката и досега.

Отначало се опита да го скрие и от Роук. След като в продължение на шест дни безуспешно се опитваше да се свърже по телефона, тя най-накрая бе успяла да уреди резервация за вечеря за двама им в прословутия тузарски ресторант „Гари Данко“. Фрийман не искаше с хленчене да провали вечерта, която тя бе организирала с такова старание. Така че след успешното приключване на съдебното заседание и след дребния инцидент с Уейд Панос и Сефия той отказа да отпразнува успеха с Харди и от Съдебната палата пое право към къщи с такси, което спря, веднага щом се скри от поглед зад ъгъла. В апартамента си изпи шепа аспирин с щедра порция калвадос, напълни ваната с гореща вода и полежа в нея, преди да се повлече към леглото. Спа три часа и половина и се събуди от звука на будилника, който хвърли болезненото му тяло в състояние на замъглена съзнателност.

Отне му половин час да се облече, надмогвайки болката с огромно усилие, Фрийман се придържаше към отколешното си дълбоко вкоренено убеждение, че съдебните заседатели гледат с недоверие на хубавото облекло, затова шест от общо седемте му делови костюма бяха кафяви и старомодни. Седмият бе сиво-кафяв с марката на „Канали“, подарък от Роук за предишната Коледа. Облече него с червена копринена вратовръзка върху скъпа, ушита по поръчка риза с цвят на слонова кост. Единствено протритите мокасини от щавена кожа издаваха типичния Фрийман.

Когато Роук дойде да го вземе към седем, той се бе мобилизирал и си мислеше, че е напълно готов. Но тогава тя го изненада, или пък пищното му облекло изненада нея. Във всеки случай Роук се поотдръпна от прага, подсвирна одобрително, постоя така, искрено възхитена, после бързо пристъпи напред и го обгърна здраво с ръце.

Викът се изтръгна от гърдите му, преди да успее да го спре.

— Какво има, Дейвид? Добре ли си? Какво става?

Със стиснати зъби, той се бореше да се овладее, като дишаше през устата учестено и на пресекулки.

Два часа по-късно Фрийман се събуди след третата поредна кратка дрямка. Отново беше в леглото си, по пижама, а Роук седеше до него и държеше ръката му.

— Непременно трябва да те прегледа лекар — каза тя.

Той поклати глава:

— Само счупеното се поправя. А аз нямам нищо счупено.

— Но ти си ранен.

Той понечи да свие рамене, но после рече с разкривено лице:

— Утре ще танцувам. Само почакай.

Сложи ръка на врата си, няколко пъти бавно завъртя глава наляво-надясно и я погледна смутено:

— Чувствам се като пълен глупак.

— Защо? Вината не е в теб?

— Не. Но знаех с кого си имам работа. Трябваше да бъда нащрек. Преди години щях да съм подготвен.

— Подготвен да бъдеш повален от Ник Сефия?

Възрастният мъж, чиито години личаха до последната, кимна уморено.

— Устроиха ми капан.

— Как го направиха?

— Детска игра е с доверчива душа като мен. — Въздъхна отвратено. — Размених няколко думи със стария Панос, след като Дизмъс извади душицата на Сефия на свидетелската скамейка.

— И какво, за бога, те накара да го направиш?

— Високомерието — просто и ясно. — Последва още една въздишка. — Не можах да устоя на изкушението да позлорадствам, въпреки че мислех да го направя по-изискано — под формата на приятелско предупреждение за това, което ще последва оттук нататък.

Роук се подсмихна:

— Оттук и прякорът ти — господин Изисканост.

— Е, не успях да го заблудя много. После една групичка от неговите хора — Дик Крол също бе там. Знаеш го — адвокатът на Сефия. И Панос заедно с братчето си и едно от приятелчетата на Ник, виждал съм го в съда с него — някакъв мексиканец. Както и да е, всички стояха в коридора и обсъждаха нещо. Като ме видя да излизам от залата с Харди, Уейд ми махна над рамото на Ник да се приближа.

— И ти се приближи?

— Какво друго да направя? Казах на Диз да ме изчака. Мислех си, че съм успял да сплаша Уейд, че той се е посъветвал с Крол и е решил да отстъпи и да се опита да сключим някакво споразумение още там, на място.

— Отново твоето високомерие.

Фрийман леко повдигна рамене в знак на съгласие.

— Рисковете на професията, особено ако си прокълнат с гениалност. Както и да е, това е положението. Бях на около две крачки, когато Ник Шилото внезапно се завъртя рязко — „Ах, ще си изпусна автобуса!“ — и следващото нещо, което си спомням е, че аз лежа размазан на проклетия под, а Ник е надвесен над мен и ми се извинява: „Прощавай, старче, не те видях“. — Очите на Фрийман най-сетне възвърнаха част от блясъка си. — Прощавай друг път! Уейд му е дал знак и той се е обърнал точно на момента. Това беше неговото предупреждение — не се будалкай с мен, защото ще си изпатиш.

Опита се да седне в леглото, но костите му оказаха съпротива и удържаха победа. Фрийман се отказа и се отпусна обратно на възглавницата.

Роук сложи ръка на гърдите му, после я премести по-нагоре и го погали по лицето.

— Мъже — каза меко и след миг добави: — Все пак, не може ли да е станало случайно?

— Не, невъзможно е.

— Сега имаш нужда да си им го върнеш, така ли?

Той кимна:

— Ако използвам думите на Франк Синатра, ще го направя по свой начин, но бъди сигурна, че ще го направя. — Изпреварвайки отговора й, добави: — Това е единственото послание, в което се вслушват.

— А ти? Какви послания чуваш ти?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти ги предупреждаваш, те те нападат, сега отново е твой ред, напрежението расте, докато някой действително не пострада. Може би не трябва винаги да става така.

— С някои хора вероятно трябва. Какво друго може да се направи след гадни номера като днешната случка? Да се отвърне на удара, ето какво.

Роук прибра ръцете си в скута.

— Значи и двамата продължавате битката. И до какво води това?

— Води до победа на едната страна. Аз възнамерявам да спечеля битката.

— В това е въпросът, така ли? Кой ще излезе победител?

— Да — отвърна Фрийман предизвикателно. — Че какво друго? Има ли друго?

Роук се позамисли за миг. Въздъхна обезсърчено, погледна го и се изправи:

— Колко мъжествено от твоя страна!

— Може да бъде и по-лошо, Джина. Ти какво би искала да сторя?

Тя сведе поглед към него:

— Искам да постъпваш разумно. Не ги оставяй да те въвлекат в своите игри. Нещата не бива да стават лични, особено ако те по правило действат, както са постъпили днес, ако наистина нараняват хората. Това исках да кажа. Внасяй нужните документи, стой настрана и остави правосъдието да си свърши работата.

— Точно това възнамерявам да направя. Нима бих могъл да направя нещо друго? — Фрийман потупа по леглото: — Ела, седни пак тук. Все пак притежавам инстинкт за самосъхранение. Няма да се бия с никого.

Роук отново приседна до него.

— Стори ми се, че точно това искаш да кажеш.

Тя взе възлестата му ръка в дланите си.

— Не, не, аз си служа със словото. Законът, той ще ги удари достатъчно силно. Но ще ти кажа още нещо.

— Какво?

— Както и да изглежда отстрани, битката ще бъде лична.

Лейтенант Ейбрахам Глицки, някога влиятелен шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, бе наполовина чернокож и наполовина евреин. Работата му го бе научила да излъчва вдъхваща страх смесица от дейна компетентност и тиха заплашителност. Рядко се усмихваше, а още по-рядко усмивката си проправяше път към пронизващите му сини очи. Гърбавият му семитски нос се надвесваше над плътните устни, които се запечатваха в съзнанието заради разполовяващия ги плътен белег от стара рана.

Тази страховита фигура бе застанала сега на входа на своята къща близнак. Беше без обувки и чорапи и босите му крака стърчаха изпод мръсна кухненска престилка. На дясното му рамо бе провесена пелена, наскоро нашарена с оранжеви, зелени и кафеникави следи от бебешко пюре. В сгъвката на лявата си ръка държеше десетмесечната си дъщеричка Рейчъл. Тя бе успяла някак си да измъкне розовата бебешка обувчица от едното си краче и точно когато Глицки отваряше вратата, я надяна на ухото му.

— Ах, защо фотоапаратът никога не ми е подръка точно когато трябва? — възкликна Харди.

Франи пристъпи напред:

— Хайде, Ейб, дай ми да я гушна.

Вече се бе превърнало в неофициална традиция всяка сряда семейство Харди да идва тук след обичайната си вечеря за двама. Откакто Рейчъл се бе родила, Франи все не успяваше да й се нарадва достатъчно. Тя скоро щеше да навърши четирийсет, а и двете им деца бяха вече тийнейджъри. Може би трябваше да си родят още едно дете. Все още имаха време. Засега. Само дето и Дизмъс трябваше да го поиска. А той го искаше, колкото искаше да се разболее от рак.

Не можеше да реши дали гостуването у Глицки е хубаво за тях, понеже удовлетворяваше нуждата на Франи да гушка бебе, или пък не е хубаво, защото засилваше желанието й да си има собствено бебе. Както и да е, посещенията им вече бяха толкова редовни, че обикновено ги очакваше някакво сладко лакомство.

Глицки подаде бебето на Франи и моментално посегна към обувчицата.

— Моля те, остави си я там — помоли го Харди. — Толкова ти отива. И това розово толкова върви на повърнатото върху пелената.

Глицки хвърли един поглед към рамото си.

— Това не е повърнато. Повърнато е храна, която е погълната, смляна и върната обратно. Това — той докосна пеленката, — е храна, която не е успяла да се пъхне в устата.

— Мъже! — рече Франи и метна пелената на своето рамо. Сложи обувката на крачето на Рейчъл и след това изгледа строго и двамата. — Колкото и интересни да са тези разсъждения, не може ли да сменим темата за малко.

Тя се отправи към всекидневната. Харди тръгна след нея. Не искаше да сменя темата. Можеше да спечели някоя ценна точка от това.

— Знаеш ли, Фран, ако наистина искаш още едно бебе, трябва да бъдеш подготвена да се справяш с повръщания.

— Мога да се оправям с това — рече тя през рамо. — Просто не ми се слуша, та камо ли да го спрягам непрекъснато.

Харди подхвана идеята:

— Аз повръщам, ти повръщаш, той, тя, то повръща…

Трея се появи ненадейно от кухнята.

— Кой иска още едно бебе?

Десет минути по-късно вече се бяха настанили удобно край правоъгълната маса, която заемаше почти цялото пространство в малката кухничка — кафе за семейство Харди, чай за семейство Глицки. Рейчъл задрямваше и бе готова за креватчето, но Франи и Трея не проявяваха никакво желание да се упътят натам. Днешното лакомство бяха домашно приготвени ореховки, още топли, покрити с кокосови стърготини и лепкави от сладост.

— Невероятни са — каза Харди на Трея след първата хапка. — Не знаех, че обикновените хора могат да приготвят ореховки.

— Ейб може. Не че той е точно обикновен човек.

— Никак даже. Но щом може да приготвя такива неща, значи все пак го бива за нещо — отвърна Харди.

— И двамата сте много мили. А ти откъде си мислеше, че идват ореховките? — обърна се Глицки към Харди.

— Мислех, че се спускат право от небето, както манна в пустинята. Всъщност винаги съм си представял, че на вкус манната е нещо като ореховка. А вие? Сериозно ви питам. — Лицето му грейна при тази мисъл. — Я! Ореховки „Манна“! Хубаво име. Можем да ги продаваме като тези на госпожа Фийлдс. „Манна — ореховките на Ейб“. Можем да забогатеем…

— Някой трябва да го накара да млъкне — рече Франи.

— Добра идея, Диз — намеси се Глицки, — но няма да стане. Връщам се на работа в понеделник.

Трея го погледна предпазливо:

— Така поне се надяваш.

— Да. Надявам се — призна той.

— А защо да не стане? Всъщност колко време мина вече? — попита Харди.

— В понеделник стават тринайсет месеца, две седмици и три дни.

— Горе-долу — каза рязко Трея, — не ги е броил.

Последната година не бе добра за Глицки. Беше започнала с рана от куршум в корема му. Около месец след първоначалното лечение той се възстановяваше по план, разхождаше се насам-натам в инвалидна количка и гледаше да не взима нещата на сериозно. Тогава започнаха усложненията — вторична инфекция, накрая диагностицирана като перитонит, стана причина отново да се върне в болницата, където разви пневмония. Двойната инфекция за малко не го уби, в резултат на което той посрещна раждането на Рейчъл през август слаб и изтощен и това продължи чак до късна есен. Тогава изведнъж раната от куршума отказа да се затвори напълно. Чак до този февруари той почти не можеше да ходи и едва месец-два по-късно започна опити да влезе във форма.

Към края на май лекарите най-сетне решиха, че е готов да се върне на работа, но шефовете на Глицки му казаха, че временният началник на отдел „Убийства“ — лейтенантът, който го бе заместил — трябва да бъде преназначен, а в момента няма подходяща работа, отговаряща на неговия чин и опит.

Така че Глицки почака още.

Вече беше юли и очевидно бе намерено някакво решение, макар и явно не съвсем подходящо.

— Та какво за надеждите ти да се върнеш на работа в понеделник? — попита Харди. — Какво може да ти попречи? Просто си влизаш в кабинета, казваш „здрасти“ на момчетата, сядаш си на бюрото и почваш да белиш фъстъци.

Бюрото на лейтенанта в отдел „Убийства“ бе прочуто с безкрайните запаси от фъстъци с черупките. Глицки се намръщи.

— Очевидно не е така просто — рече Трея.

Харди дояде ореховката си и сръбна от кафето.

— Какво има? — попита той. — Да не би някой от отдела да те е видял с престилката? Обзалагам се, че е това. Можем да ги съдим за дискриминация. Трябва да ти разрешат да носиш престилка, щом искаш.

— Дизмъс, млъкни! — сряза го Франи — И така, Ейб?

— Полицейското управление ме очаква с отворени обятия, разбира се, но може би ще ме назначат на друга служба.

— Каква? — попита Харди. — Може би те повишават?

— Не останах с такова впечатление. Стана дума за отдел „Заплати“.

— Шефът на „Заплати“ е сержант — рече Харди. — Нали така?

— Поне така беше — поколеба се Глицки. — Изглежда се е появила известна загриженост, че съм започнал да взимам нещата твърде на сериозно в работата си в отдел „Убийства“.

— А това очевидно е нещо лошо — добави Трея.

— Лошо в сравнение с какво? — попита Франи. — Да бъдеш отегчен от работата си?

— Та ти не си стъпвал на работа цяла година — рече Харди. — Как така си взимал нещата прекалено на сериозно?

Глицки кимна:

— И аз поставих някои от тези въпроси.

— И? — попита Харди.

— Ами, както всички знаем, през последните няколко години дъщеря ми беше убита, аз прекарах инфаркт и бях ранен при изпълнение на служебния си дълг.

— Едно от тези неща действително се случи заради работата ти. — Трея се бе намръщила. — Освен това се ожени и ти се роди дете, ако това изобщо има някаква връзка.

Глицки вдигна рамене.

— Това са само извинения. Причината за всичко е друга — дългото ми боледуване ги накара да сложат друг човек в отдела в продължение на…

— Джърсън, нали? — попита Харди.

— Точно така. Може би са му казали, че ще е за постоянно, когато са го местили. А сега за зла участ аз се възстанових и те се оказват в неудобно положение.

— Ами да преместят него — рече Харди. — Какво казват профсъюзите?

— Казват, че Джърсън се справя добре засега и че няма да е честно да бъде прехвърлен, преди да е навлязъл по-надълбоко в работата. Можело после да му попречи. Докато аз вече съм се бил доказал.

— И като награда те местят? И те понижават? — попита Франи.

— Не го понижават. Ще бъде лейтенант в отдел „Заплати“ — отвърна Трея.

— Аз не зная дори къде се намира този отдел — каза Глицки, — още по-малко какво вършат.

— Прекрасно — каза Харди. — Нещата ще тръгнат зле, ако прекалено много хора разбират от работата си.

— Опазил ни бог! — рече Глицки. — И най-прекрасното нещо е, както бяха така добри да ми обяснят, че това не е наказание. Било възможност да обогатя служебното си досие. Прекарвам там може би година, после ме повишават в чин капитан и ме местят в някой от участъците. Работя там година-две и ето ме заместник-началник.

— Мечтата на живота му — вметна Трея язвително.

Харди знаеше какво има предвид Трея. Глицки бе работил четиринайсет години в управлението, преди да стане сержант и инспектор в отдел „Убийства“, а после още осем, преди да го повишат в лейтенант на отдела. Ейб не се стремеше да трупа разнообразен административен опит, той просто искаше да залавя убийци.

— Говори ли с Батист? — попита Харди.

Ставаше дума за Франк Батист, който наскоро бе станал заместник-началник на управлението. Дълги години, докато беше капитан на инспекторите, той бе наставникът на Глицки в отдела.

— Може би той ще хвърли някаква светлина по проблема.

Глицки поклати глава:

— С кого мислиш, че говорих?

Харди се намръщи:

— Мислех, че той е твой човек.

— Ами… — Глицки направи физиономия.

Трея знаеше, че съпругът й не обича да се оплаква от колегите си, затова му помогна:

— Изглежда и Франк преживява някакви промени.

— Какви? — попита Франи.

— Франк няма нищо общо — каза Глицки. Не можеше да слуша злословия по адрес на друго ченге, дори и да бяха донякъде основателни. — И той е натясно. Жена му не е продала нито една къща цяла година. Децата им учат в колеж. Времената не са леки.

— И затова трябва да ги направи тежки и за теб? Каква е тая работа?

Глицки отново не възропта:

— Не мога да го виня, Диз. Не може да си позволи да загуби работата си, за да ощастливи мен.

— Това не може да стане. Той има солидни връзки — каза Трея.

— Същото би могло да се каже и за мен преди година. Напоследък всичко се е променило. Отгоре са му заповядали, после Франк е трябвало да поеме ролята на вестоносец. Ако бе отказал да ми съобщи, щяха да намерят някой друг, а той щеше да отпадне от отбора. Нямал е избор.

Трея поклати глава:

— Не е бил длъжен да ти казва, че добрите ченгета не отиват там, където искат, а там, където им наредят. Не звучи като думи на приятел.

— Чувам се как и аз казвам същото на някое от моите момчета. — Очевидно смутен от разговора, Глицки огледа хората около масата. — А колкото до приятелството, аз съм подчинен на Франк. Той просто си върши работата.

— Значи наистина отиваш в „Заплати“? — попита Франи. — Не мога да си те представя как по цял ден предъвкваш цифри.

Ъгълчето на устата на Глицки се изви нагоре.

— Сигурен съм, че ще изникнат много неподозирани възможности. При всички положения в понеделник ще стане ясно.

— Имаш ли резервен вариант? — попита Харди.

Глицки погледна към Трея и се опита безуспешно да се усмихне.

— Имаме малко дете. Какво бих могъл да сторя?

2

Беше четвъртък вечерта в началото на ноември. Лятното часово време бе сменено предната седмица и още в шест часа се бе стъмнило. Беше още по-тъмно, защото лампите на улица „О’Фаръл“, между „Стоктън“ и „Пауъл“ не светеха, може би още не бяха настроени на новото време.

От залива духаше пронизващ силен вятър и носеше със себе си едрите капки, които предвещаваха първата дъждовна буря за сезона. Въпреки че заложната къща на Сам Силвърман беше само на една пресечка по на юг от винаги гъмжащия от хора площад „Юниън“, тази вечер заради лошото време и мрака, улицата пред магазина му бе съвсем пуста.

Силвърман вече бе заключил входната врата и бе дръпнал металните защитни решетки от двете страни. Единственото, което му оставаше да направи, преди да си тръгне, бе да отключи за малко вратата, да излезе и да дръпне двата края на решетката, за да сложи катинара. Позадържа се вътре на входа и се намръщи — загубеният час дневна светлина винаги го потискаше през първата седмица.

Въздъхна, обърна се и мина по централната пътека на магазина, като от време на време протягаше ръка и докосваше скъпите за други хора вещи, срещу които той им бе заел пари — китари и саксофони, барабани, сребърни съдове и прибори, сервизи от фин китайски порцелан, колекции от кукли, телевизори, радиоапарати, микровълнови печки. Повечето от тях бяха купени съвсем новички с мисъл за бъдещето, а сега бяха зарязани тук завинаги, вещи втора ръка, в които не бе останал и помен от мечти.

Силвърман се поспря на задната витрина, впечатлен от гледката. Бижутата бяха най-многобройните му стоки, а часовниците и пръстените, огърлиците и обиците тази вечер сякаш бяха заредени с по-силен патос от останалите вещи. Повечето бяха подаръци — някога внимателно подбирани като израз на любов, като клетва за вярност и за споделен живот. Сега стояха заключени във витрината на заложна къща, за да бъдат продадени почти на безценица, а човешката им стойност бе заличена от времето и нищетата.

Той тръсна глава, за да изпъди мрачните мисли. Началото на зимата винаги му се отразяваше така и проклет да е, ако се поддадеше. Може би се разболяваше от онази болест, която те кара да се чувстваш тъжен, когато времето е лошо. Но не, не беше това. Целия си живот бе прекарал в Сан Франциско, така че имаше достатъчно възможности да я е пипнал много отдавна.

Дължеше се само на ранния мрак.

Погледна назад към входната врата и видя отражението си в стъклото — нисък, попрегърбен, спретнато облечен възрастен евреин. Вън бе тъмно като в рог. Дълго време мина, без той да помръдне и едно мускулче по тялото си. Когато чу напора на вятъра, а после, в настъпилото затишие, първите капки дъжд по покрива, Сам се сепна и се опомни. Погледна натам, откъдето долиташе шумът — оберлихтът, препречен с решетки, се открояваше като тъмно петно насред тавана.

Мина му мисълта, че може би трябваше да продължи договора си с Уейд Панос. Добре би било в потискаща нощ като тази един от неговите огромни въоръжени помощник-патрули да го придружава, докато измине двете пресечки зад ъгъла до нощния сейф на Американската банка. Но двамата със Сейди бяха обсъдили въпроса и бяха решили, че подобен разход е неоправдан, още повече че Уейд пак бе вдигнал тарифата.

Макар частните патрули да вдъхваха сигурност, особено по пътя до банката, кварталът вече не бе привлекателен център за престъпниците. Изобщо не беше като преди. Вече повече от двайсет години не бяха чупили дори прозорец на магазина. Не, специалните патрули бяха лукс, от който не се нуждаеше и който не можеше да си позволи. Освен това градската полиция също патрулираше тук. Просто не толкова начесто.

Въпреки всичко Силвърман обмисли възможността да се обади в участъка и да помоли да му бъде изпратен придружител до банката. Но дори и да успееха да му пратят човек, щеше да се наложи да чака тук поне още един час. Може би трябваше да отложи цялата операция, но пък четвъртък, след играта на покер, беше денят, когато отиваше до сейфа. А и предната вечер бе направил един от най-големите си удари.

Той щракна нощната лампичка на витрината с бижутата. Стига се е мотал. Най-добре да приключва тук, че иначе ще прогизне по пътя до банката. Помисли си, че може би тази година той и Сейди трябва да се преместят и да си купят жилище в кооперация като онези, които бяха разгледали миналото лято в Палм Спрингс. А защо не и в Скотсдейл.

Само че, когато бяха там преди няколко лета, бе ужасна жега. А и всичките им приятели бяха тук, наистина ли искаха да ги изоставят, тях и синагогата? Какво щеше да прави в Палм Спрингс без Нат Глицки, който му беше като брат през всичките тези години? А Нат, който си имаше ново внуче, нямаше да се мести никъде. Сам обичаше Сейди, но тя предпочиташе книгите — беше страстен и саможив читател — и не обичаше игрите. Нат обаче си падаше по всякакви игри — табла, домино, скрабъл и всички игри на карти. За бога, та те дори си организираха турнири с награди! Всъщност Сам не искаше да се мести. Просто искаше дните отново да станат дълги.

— Стар пръдльо! — скастри се той на глас и поклати глава.

Отиде в задната стаичка, приклекна на едно коляно, набра комбинацията на сейфа и го отвори. Изненада се от дебелината на кафеникавата кожена кесия. Дръпна ципа и прокара палец по горния ръб на банкнотите — почти двайсет и две хиляди долара, повече от двумесечния му оборот, дори ако брои и таксата от игрите на покер. Такава сума не бе депозирал в сейфа от години.

Отново дръпна ципа и пъхна кесията във вътрешния джоб на сакото си. Огледа магазина за последно, грабна меката си шапка от поставката и я нахлупи здраво заради вятъра, който очакваше да го посрещне навън.

Загаси лампите и се върна обратно по средната пътека. Спря за последен път, огледа улицата и в двете посоки и не забеляза нищо подозрително. Пресегна се и отвори вратата.

Планът бе прост. Бързина и експедитивност. Носеха дебели палта, гумени ръкавици и скиорски маски, за да не бъдат разпознати. Нямаше да проговорят, преди да зашеметят Силвърман.

Старецът придържаше шапката си с една ръка, а с другата затваряше вратата след себе си, когато тримата мъже изскочиха от прикритията си във входовете от двете страни на витрината, нахлузиха маските и се нахвърлиха върху него. Най-едрият хвана вратата, а другите двама го стиснаха за ръцете, запушиха му устата, набутаха го вътре и го повлякоха по пътеката.

Светнаха лампата в задната стаичка. Старецът обаче бе освободил устата си и започна да вдига шум, да крещи по тях. Беше се посъвзел и се опитваше да не се предава без бой. Не че имаше някакъв шанс, но всяко забавяне би означавало шумна свада.

И тъй като свадата не влизаше в плана, едрият мъж извади револвер от джоба си. В действителност старикът оказваше доста силна съпротива, бореше се, извиваше рамене, сумтеше и ругаеше при всяко усилие. Понеже не спираше да се върти, първият удар с револвера улучи главата му отстрани и отскочи, но това бе достатъчно, за да го накара да застине за миг, сепнат от удара. Този едничък миг бе напълно достатъчен.

Следващият удар улучи Силвърман право в главата и той изгуби съзнание. Тялото му се отпусна тежко и нападателите го положиха на пода, където той остана да лежи неподвижно.

Едрият мъжага знаеше точно какво търси и къде се намира то. За две секунди измъкна охранителната камера над вратата на офиса. След още пет секунди държеше кафеникавата кожена кесия в ръка и се бе изправил.

Дръпна маската си и я хвърли на пода. Приятелчетата му също свалиха своите маски и ги напъхаха в джобовете на палтата.

— Хайде — рече едрият, — vamos. Да вървим.

Поведе ги навън и изгаси лампите. Беше на входната врата, почти се бе измъкнал, когато някой викна:

— Ей, почакай!

Мъжът с револвера се обърна. Чакането не бе част от плана. Планът бе да вземат парите и да се измъкнат от тъмния заключен магазин. Ако Силвърман дойдеше в съзнание, ако това изобщо станеше, те отдавна щяха да са се изпарили.

— Какво правиш, мамка му?

Третият мъж бе останал в задната част на магазина, надвесен над витрината с бижутата, които блестяха на меката светлина на нощната лампа.

— Тука има страхотни неща. Не можем просто да ги зарежем.

— Можем. Да вървим.

Едрият бе отворил вратата и оглеждаше улицата. Обърна се и прошепна настървено:

— Не ни трябва това. Да тръгваме. Хайде, хайде!

Мъжът в черно наистина тръгна, но не във вярната посока. Мина зад витрината, хвана стъклото и се опита да го повдигне.

— Трябва някъде да има ключ, може би е в него.

Откъм вратата се чу:

— По дяволите! Хайде!

Партньорът му дръпна пак стъклената витрина. Откъм улицата долетя шум.

— Мамка му! Хора.

Мъжете отпред се наведоха под прозорците от двете страни, докато две двойки преминаваха край магазина. Те спряха точно пред вратата. Гласовете им долитаха в магазина. Няма ли най-после да си тръгнат? Пот изби по челото на едрия и той я изтри с опакото на ръката си.

Извади револвера от джоба си.

Към първата група се присъединиха още хора и всички заедно поеха нанякъде, смеейки се.

Едрият надзърна навън, улицата изглеждаше чиста. Но отзад партньорът му държеше нещо в ръката си, навярно ключ, и го пъхаше в ключалката.

— Господи! Нямаме време за…

Оказа се напълно прав. Каквото и да беше, нямаше да имат време.

Силвърман явно бе дошъл в съзнание и бе натиснал някакъв бутон в задната стаичка. Целият свят се взриви от светлините и от ужасното неспирно пищене на алармата.

Облещил очи от внезапната ярка като ден светлина, едрият мъж отвори вратата докрай и закрещя:

— Хайде! Бързо, бързо!

Този път и двамата му партньори излязоха, забравили в суматохата за бижутата. Той самият се канеше да се обърне и да се втурне към улицата, когато долови някакво движение вляво от себе си. Там стоеше Силвърман с окървавено лице, хванал главата си с една ръка и стиснал с другата рамката на вратата за опора.

Едрият мъж видя как по лицето на собственика на заложната къща се изписа изненадата, когато несъмнено го разпозна.

— Аз… не мога да повярвам… — заекна Силвърман и това бе всичко, което успя да каже.

Разтърсвайки ядно и отвратено глава — планът им бе станал на пух и прах, — едрият мъж се надигна бавно, направи няколко крачки към стареца, сякаш възнамеряваше да си поговори с него. Той наистина проговори, но само за да изрече:

— Ах, дявол да го вземе, Сам!

После вдигна револвера и го простреля два пъти. Вторият куршум го прониза в сърцето.

Уличните светлини на „О’Фаръл“ се включиха точно когато Мат Крийд, помощник от специалния патрул на Трийсет и втори участък, зави от дълга пресечка и излезе на улица „Маркет“. Въпреки че работеше в участъка от по-малко от година, още щом чу алармата и видя двамата мъже да се втурват панически навън от магазина, Крийд разбра какво става.

— Хей! Спрете! — опита се той да надвика вятъра и алармата.

За негова изненада двамата спряха, колкото да го погледнат. Крийд отново извика, втурна се напред и посегна да разкопчае якето си, за да извади оръжието си от кобура. Не бе изминал и пет крачки, когато…

Тряс!

Това несъмнено бе звук от изстрел. Зидът зад гърба му се изрони и върху него се посипаха парченца от тухлите. Крийд се долепи до най-близката сграда. Още един мъж се измъкна от магазина на Силвърман. Делеше ги по-малко от половин пресечка. Крийд се изправи, отдръпна се от сградата, застана в светлината на уличната лампа и извика отново:

— Спри! Не мърдай!

Фигурата спря, рязко се извъртя към него и без никакво колебание протегна ръката си. Крийд мярна мимолетното проблясване на стоманена повърхност, чу силния изстрел и едновременно с това последва нов рикошет. За пръв път стреляха срещу него и за миг, докато нападателят му се втурна да бяга, Крийд отново се приведе и застина.

Докато успее да се съвземе, да вдигне оръжието си и да го насочи с двете си треперещи ръце, третият мъж бе изчезнал заедно с другите двама и той нямаше възможност да стреля. Крийд се втурна с всичка сила и стигна ъгъла точно навреме, за да зърне как една бягаща сянка свива вдясно на следващата пресечка. Без да обръща внимание на пешеходците, които се притискаха към сградите от двете страни на улицата, той измина бежешком пресечката по протежение на трамвайните релси, после прелетя покрай дърветата, които стърчаха безредно направо от тротоара към края на линията по улица „Пауъл“.

Когато се добра до трамвайното колело на „Маркет“, всичко бе приключило. Нямаше и следа от тях. Навярно се бяха разделили и бяха тръгнали в различни посоки. Но дори и да бяха останали заедно, което Крийд нямаше как да разбере, те можеха да са поели по всяка една от шестте или седемте пресечки, които се събираха тук — големи и малки улици към вътрешността на кварталите във всички посоки, които до една представляваха потенциален път за бягство. Освен това на колелото се намираше и станция „Барт“ на метрото.

А и тъй като Крийд не бе успял да се приближи достатъчно, за да види добре който и да е от тях, след като спрат да бягат, тримата мъже нямаше да се различават по нищо от останалите минувачи. Струваше му се, че мъжът, който бе стрелял по него, бе по-едър от другите двама, но това беше всичко.

Нов порив на вятъра докара със себе си водна завеса и дъждецът се превърна в порой. Крийд чу настойчивото виене на алармата в магазина на Силвърман. Хвърли последен поглед надолу по „Маркет“, но не забеляза нищо, по дирите на което си заслужаваше да тръгне. Сведе поглед към пистолета, който все още стискаше с дясната си ръка. Внезапно краката му омекнаха.

Добра се до най-близката сграда и се подпря. Прибра пистолета обратно в кобура, закопча мушамата над якето си, за да го пази от дъжда, и хукна към магазина на Силвърман. Отне му по-малко от минута.

Алармата продължаваше да пищи, вратата зееше отворена. Светлината от магазина осветяваше улицата отпред. Крийд измъкна отново пистолета си и застана встрани от вратата. Опитвайки се да надвика алармата, той изкрещя:

— Има ли някой?

Почака, после викна още по-силно:

— Господин Силвърман?

Най-после се сети, измъкна радиото от колана си и се обади на диспечера да повика полиция. С вдигнат пистолет пристъпи в осветения и шумен магазин. Но като съзря трупа, вече не виждаше, нито пък чуваше нещо около себе си.

На пръв поглед жертвата изглеждаше като човек, който спи на пода, само че ръцете бяха неестествено разперени от двете страни на тялото. И едно поточе кафяво-червена течност се стичаше изпод гърба и образуваше локвичка в една вдлъбнатина в дървения под.

Лицето на инспектор Дан Кунео бе необичайно подпухнало, сякаш някога е бил много дебел. Това правеше чертите му някак раздути и безизразни, а ефектът се подсилваше от неоформения тънък кестеняв мустак, провиснал под сплескания му нос, който напомняше на отпечатък от палец. Имаше обаче волева челюст, на брадичката му се виждаше дълбока вдлъбнатина, а широката му усмивка разкриваше безупречни зъби. Тази нощ носеше черен релефен пуловер и широки черни панталони. Той бе опитен следовател с цял злощастен арсенал от нервни тикове, които не бяха заплаха нито за неговото, нито за нечие друго здраве. Те не бяха осъдителни, в повечето случаи дори не бяха социално неприемливи. При все това неговият партньор — Линкълн Ръсел, висок и слаб афроамериканец и също толкова добър професионалист — все по-трудно ги понасяше.

Това безпокоеше Ръсел. Напомняше му за чувствата, които пораждаше у него Моника, първата му жена, преди да реши да се разведе с нея, за да не се наложи да я убие. Тя не бе лош човек или пък незадоволителен партньор, но накрая той вече не можеше да търпи пискливия й смях. Тя завършваше всяко изречение, почти всяка фраза, с едно „хи-хи“, понякога „хи-хи-хи“, без значение какво казва, сякаш се смущаваше от всяка дума, от всяка мисъл, от всеки проклет подтик да изрече онова, което й е минало през ума.

През последните няколко седмици от тяхното съжителство Ръсел се разгневяваше още преди да е пристъпил прага само при мисълта за нейното: „Здравей, скъпи, хи-хи“ и стерилната й целувчица. Чак юмруците му се присвиваха.

Знаеше, че не е честно от негова страна, че не е прав. Моника не беше виновна. Той й беше казвал колко му е неприятно, няколко пъти я беше молил учтиво да се опита да се овладява, когато го прави, тоест през цялото време. И може би да се опита да престане.

— Ще опитам, Линкълн. Наистина. Хи-хи. Ах, съжалявам. Хи…

Едно от нещата, които му харесваха най-много у Диърдри, неговата съпруга от вече единайсет години, бе това, че тя никога и на нищо не се смееше.

А ето че сега неговият партньор от шест години, прекрасно ченге, добър мъж и най-близкият му човек след жена му, започваше да го дразни, както Моника навремето.

Струваше му се, че ако не успее да накара Дан да спре, този път може и да се стигне до насилие.

В тази ужасна нощ например ги повикаха на местопрестъплението на убийство досами Тендърлоин — някакъв стар клетник, който бе пребит и застрелян. И за какво? За няколкостотин долара? Нямаше следи от влизане с взлом в магазина му. Никой не бе бърникал в сейфа. Зле скалъпен грабеж — такова бе първото впечатление на Ръсел. Може би дрогирани наркомани, прекалено надрусани, за да отмъкнат това, за което бяха дошли. Но бе тъжна сцена. Изглеждаше, сякаш старецът е бил женен от вечни времена — снимка на възрастна дама на бюрото, фотографии на деца и внуци по стените. Ужасно. Глупаво, безсмислено и ужасно.

А ето че неговия партньор си тананика „Volare“, докато Крийд, младият мъж от патрула, им дава показанията си, дълбоко травмиран от случилото се. Тананика си и докато следва фотографите, които снимат всичко в магазина. Тананика си и докато помощникът на съдебния лекар оглежда трупа. При това смесва английски и италиански думи: „Volare, whoa-oh, cantare, oh, oh, oh, oh…“

Десет и половина е. Тук са от три часа. Някой чука на вратата, Кунео отива да отвори и изведнъж започва да пее: „Досущ като птици дъгата ще стигнем ние с теб…“

Тогава Ръсел решава, че му е дошло до гуша.

— Дан!

— Какво? — изрича той съвсем разсеяно.

— Музикалният фон — вдига ръка Ръсел и поклаща глава.

Кунео го изглежда въпросително, оглежда човека на вратата, после схваща какво му е казал, кима и млъква милостиво. Внезапната тишина връхлита Ръсел като вакуум. Дъждът татуира оберлихта.

— Аз съм Уейд Панос, шеф на Специалния патрул на този участък.

С него шега не бива. Набит, с наковалня вместо чело и вежди като използвания край на четка за барбекю. Катраненочерни зеници — сякаш носеше контактни лещи, за да подсили ефекта.

— Може ли да вляза?

Панос носеше униформа под дъждобрана си. На теория се предполагаше, че специалните патрули всеки ден лично обикалят участъка си в униформено облекло. Също на теория земните пчели не летят. Очевидно поне Панос си бе направил труда да носи униформа. Всеки милиметър от него създаваше впечатление за едно стриктно ченге и Кунео отвори широко вратата:

— Разбира се.

Панос промърмори нещо като благодарност. Той мина бързо край Кунео и се упъти право натам, където лежеше тялото на Силвърман в найлонов чувал. Колата на моргата бе отпред и всеки момент щяха да откарат тялото, но се приближи и коленичи до чувала:

— Може ли…

Помощникът на съдебния лекар погледна въпросително към Кунео, който бе последвал Панос до входа. Инспекторът кимна и помощникът отвори ципа. Панос се пресегна и дръпна найлона, за да види по-добре лицето на Силвърман. От устните му се отрони тежка въздишка, той наведе глава и тежко я поклати.

— Познавахте ли го? — попита Кунео.

Панос не отговори веднага. Въздъхна пак, после се изправи. Когато се обърна, очите му, пълни с болка, срещнаха тези на Кунео.

— Отдавна.

Тиковете на Кунео до голяма степен бяха функция на способността му да се съсредоточава, която бе невероятна. Когато оглеждаше непосредствените подробности на някое местопрестъпление или пък разпитваше свидетели, съзнанието му сякаш изпадаше в транс и цялото му поведение ставаше несъзнателно. И тогава започваше подсвиркването и потропването с пръсти.

Сега Панос се бе преместил в предната част на магазина до Ръсел, но въпреки че стояха един до друг, двамата мъже не отронваха нито дума. Тялото бе отнесено и всички, които участваха в проучването на местопрестъплението, бяха приключили и събираха инвентара си. Кунео бе отзад и импровизираше върху Канон в ре мажор на Пахелбел, докато оглеждаше още веднъж внимателно наоколо — вече бе видял изтръгнатата видеокамера, бе открил една дупка от куршум в стената, бе извадил гилзата и лично бе свалил няколко пръстови отпечатъци.

Мат Крийд бе довършил обиколката на своя участък след като даде показания пред инспекторите в магазина на Силвърман, и сега се появи отново с поднос с кафе в картонени чашки, които бе купил от денонощен магазин на улица „Маркет“. Спря, като видя шефа си.

— Господин Панос, всичко наред ли е? — попита.

— Не бих казал.

— Да. Зная. Нямах предвид това.

— Спокойно, Крийд. Може ли да си взема кафе?

Крийд сведе поглед към ръцете си.

— Да, сър.

Няколко минути по-късно всички криминалисти се бяха разотишли. Панос, Крийд и Ръсел се бяха събрали на вратата на офиса, където Кунео ровеше из чекмеджетата на бюрото на Силвърман и прибираше в найлонови торбички всичко, което въображението му виждаше като възможна улика. Бе спрял да тананика, въпреки че сега на равни интервали шумно сърбаше горещо кафе от отвора на пластмасовия капак на чашата и издаваше високи и дразнещи звуци като дете, което отпива последната глътка от млечния си шейк през сламка.

Той внезапно вдигна глава и се сепна, щом забеляза останалите. Но се съвзе бързо, сръбна кафе и рече на Панос:

— Казахте, че вече не бил ваш клиент.

— Не, но дълго време беше. — Панос се отпусна на бюрото на Силвърман и духна в чашата си с кафе. — Миналото лято се наложи да вдигна тарифите и той не можеше да си ги позволи. Но ние продължавахме да хвърляме по едно око, господин Крийд може да потвърди.

Крийд кимна:

— При всяка обиколка.

Кунео помръдна и сгъваемият му стол изскърца.

— Какво при всяка обиколка?

— Светвах вътре с фенерчето.

— Без такса — вметна Панос. — Просто бяхме нащрек.

— Но Силвърман вече не ви плащаше?

— Точно така.

— Тогава — Кунео се наведе и опря лакти на коленете си, — защо сте тук?

Въпросът смути, а може би и раздразни Панос. Черните му очи се насочиха към Ръсел, който се бе облегнал на рамката с кръстосани ръце. Но Ръсел само повдигна рамене.

— Инцидентът е станал по време на дежурството на господин Крийд, така че той очевидно е въвлечен в случая, а е един от моите хора. Освен това, както споменах, аз познавах Сам, жертвата.

— Но това място на практика не се намира във вашия участък. Трийсет и втори, нали?

Кунео пак сръбна от кафето. Панос изпъчи гърди и кръстоса ръце.

— Да, Трийсет и втори. И какво от това?

Кунео се облегна в стола си.

— Ето какво — тъй като жертвата е била ваш клиент и познат, би трябвало да знаете за неговия магазин повече, отколкото за останалите по улицата. И ако съм прав, какво според вас се е случило тук?

Панос изсумтя.

— Ще ви питам нещо. Някой от вас двамата или от криминалистите да е открил червена кожена кесия, може би у Сам?

— Каква кожена кесия?

Панос раздалечи дланите си на около двайсет сантиметра.

— Горе-долу толкова голяма. Много стара, по-скоро кафеникава.

Кунео погледна към Ръсел, който поклати отрицателно глава. Кунео рече:

— Не е открита. Та какво за нея?

— Щом не е открита, това доста изяснява нещата. Искам да кажа — за причината.

— И каква е тя? — обади се Ръсел откъм вратата.

— Слушаме — додаде Кунео.

Панос се размърда върху бюрото.

— Добре. Първо трябва да знаете, че всеки четвъртък Сам правеше своя депозит в сейфа на банката.

— Всеки четвъртък? — попита Ръсел.

— Точен бе като часовник — кимна Панос. — Всичките му познати го знаеха. Аз самият го придружавах до Американската банка. Носеше парите в тази кесия. Тя липсва.

— Значи — намеси се Кунео, — той е трябвало да отиде до банката тази вечер и някой, който го е познавал, е решил да вземе кесията?

— Трима — намеси се Крийд, — единият от които много едър.

— Добре де, трима — Кунео взе един висок нетрепкащ тон. — Трябва да са били доста пари, щом са мислели да ги делят на три.

— Може. Нямам представа — каза Панос.

Кунео посочи наоколо.

— Това малко магазинче е носело толкова много?

Панос вдигна рамене.

— В сряда през нощта тук играеха покер.

Двамата инспектори се спогледаха. Ръсел попита:

— Кой?

— Неколцина. Играеха редовно от години. Сам взимаше по десет долара на всяко раздаване, освен когато се играеше блекджек и той беше банка.

Ръсел подсвирна:

— На всяко раздаване?

Панос кимна.

— Това беше таксата за влизане в играта. На човек. На раздаване. Десет долара.

Настана тишина, докато всички смятаха наум. Кунео поде нова мелодия.

— Играят на едро — каза той и посочи, — това значи е масата.

— Точно така.

— Трябват ни играчите. Дали е имал списък? — попита Ръсел.

— Съмнявам се — отговори Панос. — Доколкото познавам Сам, списъкът е бил в главата му. Но аз може би ще успея да ги открия, а оттам поемате вие.

— Ще ви бъдем задължени — Кунео си записваше в джобния си бележник. — Значи са били с маски.

— Не бяха — каза Крийд. — Не и когато излизаха.

— Но са били, когато са влезли — отвърна Кунео. — Защото Силвърман ги е познавал. Те също са го познавали, него и обстановката тук. — Той посочи към скритата камера. — Знаели са за това например.

Панос го прекъсна.

— Как разбрахте за маските?

Кунео бръкна в джоба си и извади найлоново пликче, в което бе поставил захвърлената на пода скиорска маска.

— Кучи синове! — възкликна Панос.

— Кои? — попита Кунео.

Панос бе стиснал зъби, веждите му бяха сключени:

— Ще направим по-добри предположения, когато знаем кой е присъствал на играта.

— Добре — каза Кунео, — но това е разследване на отдела за убийства. Ти ще ни дадеш списъка на играчите, а ние ще действаме оттам нататък.

Панос кимна.

— Добре, но ще ви бъда благодарен, ако ме държите в течение. Който и да е убил Сам, ще ви помагам с каквото мога. Разчитайте на мен.

3

В продължение на няколко години след смъртта на първата си съпруга Фло, Глицки имаше икономка, която живееше в къщата — жена, родена в Халиско, Мексико, с немското име Рита Шулц. Тя спеше зад параван в дневната на къщата близнак и по някакъв начин бе успяла да се превърне почти в част от семейството. Когато след сватбата Трея и шестнайсетгодишната й дъщеря Рейни се бяха преместили при него и шестнайсетгодишния му син Оръл, Рита вече не им бе необходима и Глицки с неохота трябваше да я освободи.

Откакто преди осем месеца Трея се бе върнала на работа в прокуратурата, Рита пак идваше при тях пет пъти седмично, без да преспива, за да се грижи за бебето. Преди два месеца големите деца бяха постъпили в колеж: Оръл бе в университета на баща си в Сан Хосе, а Рейни — чак на другия край на страната, в „Джон Хопкинс“, където бе спечелила пълна стипендия и възнамеряваше да специализира доболнична медицина. Бебето Рейчъл бе преместено от спалнята на родителите си в предишната стая на Рейни до кухнята.

През лятото Ейб и Трея бяха постегнали къщата. Отлепиха стария и износен сив мокет в дневната и откриха светлия дървен под отдолу. За един уикенд смъкнаха тапетите от седемдесетте години и пребоядисаха стените в мек жълт цвят. После, мотивирани от обновленията, купиха модерен диван от кафява кожа и подходяща кушетка, няколко шарени килимчета, масичка за кафе и малки масички в строг стил. Сложиха външни щори на предните прозорци.

Къщата не бе голяма и Глицки бе живял тук повече от двайсет години, но след направените промени се случваше да влезе в дневната на бледата светлина преди зазоряване, гушнал Рейчъл, и да се почуди къде се намира. Знаеше, че причината не е просто в стаята. Всъщност всичко изглеждаше различно. Целият свят след терористичните атаки, новата действителност, по-скоро психологическа, отколкото физическа, и тъкмо поради това още по-реална. Синовете му се бяха изнесли, бе загубил старата си работа, имаше нов брак с млада жена и тяхното момиченце на четиринайсет месеца.

Понякога, както бе и в този момент, той заставаше на предните прозорци с Рейчъл на ръце и двамата заедно наблюдаваха добре познатата му улица. Правил бе това много пъти с Айзък, Оръл и Джейкъб, когато те бяха деца, а сега го правеше и с Рейчъл, за да се убеди, че е същият човек, какъвто е бил, докато бе отглеждал синовете си, и че неговият дом не е някаква чужда земя.

Той вдигна щорите и погледна надолу по улицата към мястото, където тя се пресичаше с „Лейк“. Валяло бе цяла нощ, но вятърът най-сетне бе отслабнал при първата светлина на утрото. Навън под високите облаци се стелеше тежка мъгла и така щеше да се задържи цял ден, ако не и повече. Глицки се взря през мъглата, като потупваше нежно дъщеря си по гръбчето.

Някакъв минувач се зададе от пресечката и тръгна по тяхната улица. Въпреки че човекът бе облечен с широк шлифер, който прикриваше фигурата му, и бе нахлупил ниско широкопола шапка, Глицки го позна още щом го зърна.

— Какво ли прави тук дядо? — попита той дъщеря си. Сбърчи чело, докато гледаше как баща му тежко и бавно крачи нагоре по улицата с ръце в джобовете и наведена глава — това можеше да означава само лоши новини. Когато баща му стигна пред къщата, Глицки отиде до входната врата и я отвори. Нат вече се качваше по стълбите, стискаше в ръка прогизналата си шапка и тежко и бавно отброяваше стъпалата.

— Какво има? — попита Глицки.

Баща му спря, преди да е стигнал площадката. Той вдигна очи, но сякаш нещо притискаше раменете му:

— Ейбрахам.

Произнесе името на сина си така, сякаш целта му е била просто да се добере до него. Въздъхна и рече, поклащайки глава:

— Сам Силвърман. Някой го е застрелял.

Нат изкачи няколкото оставащи стъпала и Ейб отстъпи встрани, за да му даде път.

Докато Нат оставяше шлифера си на закачалката до стената, синът му отиде да събуди Трея и да й остави бебето. Когато се върна, баща му седеше на ръба на новата кушетка, притиснал длани между коленете си. Изглеждаше слаб и много стар.

Всъщност беше на осемдесет и когато всичко бе наред, никой не би познал, че е на толкова. Ейб коленичи пред него.

— Спал ли си, татко?

Нат поклати глава:

— Не. Сейди ми звънна към полунощ и отидох там.

— Как е тя?

Баща му вдигна и отпусна рамене. Изчерпателен отговор. Трея дойде при тях, гушнала бебето.

— А ти, Нат, как си ти? Искаш ли чай?

Той я погледна и се усмихна едва-едва.

— Добре ще ми дойде един чай — рече.

Трея заобиколи мъжа си и седна до Нат. Рейчъл протегна малката си ръчичка към лицето му, каза „да-да“ и получи в отговор лека усмивка. Трея го прегърна през раменете, облегна за миг глава на гърдите му, целуна го по слепоочието и отново стана.

— Ей сега ще се върнем.

Мъжете ги проследиха с поглед. Нат се обърна към Ейб:

— Защо са направили това? И то със Сам, който и муха не можеше да убие.

Глицки бе чувал тези думи безброй пъти, когато беше в отдел „Убийства“, и отговорът бе винаги един и същ. Просто нямаше отговор, нямаше причина. И Ейб не се опита да потърси. Вместо това, сякаш знанието можеше да промени случилото се, попита:

— Знаеш ли как се е случило?

— Не разбирам какво искаш от мен. Вече не съм в отдела.

— И там никой не те помни вече?

Двамата седяха на кухненската маса. Рита бе пристигнала и се чуваше как в дневната чете на Рейчъл детска приказка на испански. Трея се обличаше за работа. Ейб не искаше да се държи грубо с баща си, но това определено му струваше усилия. Бяха минали четири месеца, откакто бе на новото място, но темата за работата му в полицията още го изваждаше от равновесие. Постара се да отвърне спокойно:

— Помнят ме, татко, но вече не работя там. Ще изглежда, сякаш им се меся.

— Ами намеси се тогава.

— В какво да се намеся?

— Накарай ги да погледнат сериозно на това. Хората искат да знаят кой е застрелял Сам.

Ейб надигна чашата си.

— Всеки случай е сериозен, татко. Всеки убит има приятели, които искат да знаят.

Нат бързо почука три пъти по масата с показалеца си:

— Не ми минавай с този номер, Ейбрахам. Чувал съм историите ти. Повечето са от типа „без да намесваме човешкия фактор“. Зная как стоят нещата там. Искам да кажа — отиди и ги накарай да действат другояче. Какво лошо има?

— Какво лошо има.

— Това аз го казах.

— Чух те — въздъхна Ейб. — Какво точно искаш да направя?

— Просто не се отказвай. Не оставяй и тях на мира. — Нат постави длан върху ръката на сина си. — Слушай, Ейбрахам. Ако разберат, че е семеен приятел…

Ейб знаеше, че това няма да помогне, поне не съществено. Инспекторите по делото — а той още не знаеше кои са те — или бяха добри професионалисти, или пък точно обратното, и тъкмо от това зависеше дали щяха да успеят да идентифицират и да заловят убиеца на Сам Силвърман.

— Какво като разберат? Ще търсят по-упорито ли? — Той поклати глава. — Ще бъдат толкова упорити, колкото са си, татко. Или ще го намерят, или няма да го намерят. Това е. Точка. Няма никакво значение дали ще се намеся, или не. Може дори да навреди.

Очите на Нат припламнаха от ярост и нетърпение.

— Е, и? Значи дори няма да опиташ? Ще оставиш зверовете, които убиха Сам, да се разхождат на свобода.

Ейб не успя да овладее напълно пристъпа на гняв. Рязко изстреля думите:

— Не зависи от мен. Аз вече не работя там.

— Не говоря за работа. Не ми пука за работата. Говоря за това, кое е правилно. — Пое дълбоко въздух, после отново положи длан върху ръката на Ейб. — Просто, за да знаят. Само това. Този случай е важен.

Ейб сведе поглед към ръката на баща си. Откакто бе започнал в отдел „Заплати“, не бе показвал и носа си в „Убийства“, дори не се беше отбивал на приятелско посещение. Осъзна, че неохотата му да изпълни молбата на баща си се дължи вероятно повече на собствените му терзания, отколкото на опасенията дали намесата му действително ще даде тласък на разследването. На свой ред постави длан върху ръката на баща си.

— Добре. Но нищо не обещавам.

— Разбира се, че не. Да пази бог.

Отдел „Заплати“ се състоеше от четири стаи, всяка от които представляваше квадрат със страна около три и половина метра. Глицки не делеше своята стая с никого. Имаше стандартно зелено бюро, четири дървени стола, компютър и принтер, който обслужваше целия отдел. Имаше и естествена светлина от прозорците на задната стена. Те гледаха към живописната улица „Брайънт“ и към останалата част от индустриалната зона на юг. Свободното място на останалите три стени беше заето от безвкусни зелени, сиви и черни шкафове. Единственото изключение бе една висока чак до тавана метална библиотечка, която бе претъпкана с подвързани платежни нареждания от последните четири години.

Час след пристигането си Глицки разговаряше с Джери Стайлс в кабинета си. Стайлс бе лейтенантът, отговарящ за наркотиците. Според всеобщото мнение преди повишението той бе най-доброто наркоченге в града. Броят на арестуваните и количеството на заловените от него непозволени вещества несъмнено бяха доказателство за това. Преди три години, преди повишението си, той бе обявен за полицай на годината. Беше на трийсет и осем години.

Въпреки административната си работа, той често си намираше повод да излезе на улицата. Днес брадата му бе прорасла и изглеждаше, сякаш не е ресал мазната си кестенява коса от последния шампионат по бейзбол. Всъщност в момента можеше да мине за типичен уличен пияница, но районът, в който работеше, го изискваше.

Което пък създаваше впечатление, че задушният, тесен кабинет на Глицки е най-неподходящото място за разговор с човек като него.

Кабинетът бе един етаж над отдел „Убийства“, на петия етаж на Съдебната палата. Персоналът на Глицки на новата му длъжност в отдел „Заплати“ включваше пет цивилни секретарки, двама полицейски сержанти на непълен работен ден и един усърден патрулиращ полицай, който работеше на смени. Тази сутрин лейтенантът възнамеряваше да се появи в кабинета си и да се отбие в „Убийства“, преди да се е разколебал. Вместо това на стола си намери бележка от Франк Батист, че Стайлс ще дойде до час. Глицки и Батист вече бяха обсъждали разпалено положението на Стайлс.

За голямо успокоение на Глицки, понеже в момента нямаше други задължения, не му се наложи да чака цял час, а само десет минути.

Глицки и Стайлс поговориха за туй-онуй и размениха последните новости. Бяха работили по няколко случая заедно и се бяха сработвали добре. Освен това и двамата се бяха издигнали благодарение на работата си и това ги поставяше на равна нога. Стайлс направи няколко остри забележки, от които стана ясно, че смята преместването на Глицки за несправедливо. Ейб не отвърна, но отношението на инспектора стопли сърцето му.

Накрая Глицки реши, че е назрял моментът да говори по същество. Заобиколи бюрото, опита да отвори прозорците, но те бяха херметично затворени и не поддадоха, така че той пак седна.

— Извинявай — започна той, — че те викам точно след дежурство.

— Е, ще ми платят извънредни. Тук съм така или иначе. Не се оплаквам. За какво става дума?

— Ами… може да ти се стори смешно…

— Извънредните часове ли? Някой пак души около това? — Стайлс се поизправи в стола, в очите му проблесна живец. — Могат да ме цункат по задника.

— Хм, да… — Глицки не довърши. От всичко, което мразеше в новата си работа, бюрократичните глупости държаха първото място. — Само предавам съобщение, Джери, и то защото ме помолиха да го направя. Неофициално. Не съм отбелязал никъде тази среща.

— По дяволите! Не че ми пука. И кой те помоли, ако този въпрос не ти се струва неудобен? Просто съм любопитен.

— Няма значение.

— Добре. Какво според теб му става на Франк напоследък?

— Не зная. Може би помъдрява.

Глицки не искаше да обсъжда Батист. Той измъкна една компютърна разпечатка от купчината пред себе си, погледна я, после я обърна наопаки и я плъзна към Стайлс. Настръхнал, той се протегна и грабна листа, после гласът му се извиси в малката стая:

— И какво е посланието? Да кажа на момчетата си всяка нощ да са по улиците и да рискуват живота си, да живеят сред отрепките, да смърдят на клоака и да правят всичко това без пари?

Глицки бе опрял лакти на бюрото. Събра върховете на пръстите си пред устата и посочи листа.

— Бюджетът на твоята част надхвърля с 20 процента спуснатите от ръководството указания. — Той вдигна очи и погледът му срещна този на Стайлс. — Помолиха ме да ти обърна внимание. — Глицки не искаше да богохулства, но тези приказки бяха такава дивотия, че едвам устояваше на изкушението. Каза само: — И вече го сторих.

— Добре. И сега какво? — Стайлс остана вторачен в листа още няколко секунди. — Наркоченгетата работят през нощта, Ейб. Хващаме лошите през нощта, а прокуратурата ги води в съда денем. Много често в деня след нашите нощни дежурства. И знаеш ли защо? Защото получаваме призовки за съда, затова. Ние сме основните свидетели. Без нас дело няма. Схващаш ли? А какво искат от нас? — Стайлс не се нуждаеше от отговор. Той просто си търсеше отдушник. — Работим през нощта, защото тогава отрепките изпълзяват от дупките си. Тогава купуват онези лайна, тогава правят сделки и се бият. Тогава!

Стайлс се извъртя в стола, изправи се, седна отново и отправи гневен поглед към Глицки. Той му отвърна с каменното изражение на Буда.

Стайлс подхвана пак, още по-високо:

— Ако не искат да плащат допълнително на момчетата ми, да измислят нощни съдилища. Но пък тогава няма да остане никой, който да върши работата по улиците. Или пък да помолим онези синковци да въртят бизнеса си между осем и пет? Твърдо работно време. — Той пак се извърна на стола, прокара ръка по челото си, поуспокои се малко и поклати глава напред-назад. — Няма да стане.

Глицки се понаведе.

— Може би трябва да го обсъдиш с шефа, Джери. Или пък кажи на момчетата, че могат да работят само през деня.

— И няма да хванем жива душа.

— Но пък отделът ти ще се вмести в бюджета, а това е най-важното, нали? На кого му пука за престъпността?

Нищо в тона на Глицки не издаваше, че се шегува.

Стайлс остана неподвижен за момент.

— Ейб, ние сме полицейското управление. Какво си въобразяват тези смешници?

Когато Стайлс си тръгна, Глицки спря да мисли повече за този проблем. Стана, заобиколи бюрото и надникна в съседната стая. Там две от секретарките му — Жаклин и Мерседес — седяха съсредоточени пред компютрите на бюрата си. Жаклин не вдигна глава, когато той се прокашля — навярно бе стигнала до някоя особено пикантна част от розовото си романче, но Мерседес, която бе решила до средата поредната си кръстословица, засия, когато зърна Глицки.

— Лейтенант! Осем букви. Тирания. Завършва на „л“.

Трябваха му около десет секунди.

— Произвол.

— Точно така! Произвол. Мислех си за нещо като контрол, ако има друг начин да се напише, но са си седем букви. Страхотен сте, лейтенанте! — Тя хвърли един поглед към Жаклин и повтори: — Произвол.

Жаклин кимна.

— Ммм…

Глицки посочи към коридора:

— Имам поръчение. Готови ли сте да браните крепостта?

Но Мерседес се бе навела над вестника си и попълваше старателно квадратчетата. Дори не забеляза, когато той излезе.

Един етаж надолу по вътрешната стълба, след това още няколко стъпала и Глицки се озова на мястото, което бе обитавал през всичките тези години. Порази го близостта на отдела за убийства до сегашния му кабинет, където нищо съществено не се случваше и нямаше да се случи. Разстоянието едва ли беше повече от двайсетина метра, но духовната дистанция бе неизмерима.

Като се озова в тясната стаичка, той се изненада колко малко се е променила за близо година и половина, откакто я бе напуснал. Както всяка сутрин в работно време, отделът бе пуст — някои от инспекторите бяха навън и работеха по случаите си, други бяха в съда, а трети, чийто брой непрекъснато нарастваше, изобщо не бяха на работа — бяха в отпуск, в болнични, на специализация или отсъстваха поради куп други причини. Някой бе преместил светофара от бюрото на инспектор Брако и сега той висеше от тавана. Снимка на Световния търговски център в момента на второто терористично нападение се простираше от тавана до пода, закачена на колоната зад бюрото на Марсел Лание. Таблото за съобщения, преди запазено за снимки от най-жестоките местопрестъпления, бе покрито с най-различни изображения на Осама бин Ладен — предимно разпечатки на сцени на сексуални извращения над терориста с оръжия и животни, получени по електронната поща.

Иначе декорът си бе същият като преди. Същата бе и миризмата и Глицки знаеше на какво се дължи тя. Както винаги, последният излязъл беше забравил кафето на огъня и то се бе превърнало на въглен на дъното на каната. По стар навик той се запъти натам, погледна, за да се увери, че е прав, и изключи кафеварката.

— С какво мога да ви помогна?

Глицки се изправи и се обърна по посока на гласа. Лейтенантът бе излязъл много тихо от кабинета си. Или пък сетивата на Глицки са били прекалено заети с различните впечатления. Каквато и да бе причината, Глицки се почувства като хванат натясно, въпреки че нямаше никакви признаци другият да е възнамерявал точно това.

Мъжът бе Бари Джърсън. Глицки веднага разпозна лицето от вестникарските снимки, които му бяха попадали покрай статиите за назначението на Джърсън. Десет години по-млад от Глицки, но също вече на възраст, Джърсън бе пуснал шкембе и двойна гуша, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е мекушав и отпуснат.

Тук, на своя територия, той изглеждаше спокоен и самоуверен. Усмивката му бе формално учтива, в нея нямаше нищо заплашително.

— Вие сте Ейб Глицки.

— Виноват.

— Не знаех, че сте се върнали на работа.

— От няколко месеца. — Глицки поддържаше лекия тон. Посочи към тавана и каза шеговито: — Отдел „Заплати“, туптящото сърце на управлението.

Джърсън се издигна в очите на Глицки, като цъкна с език и рече:

— И са се измъкнали с глупости като „да разнообразите административния си опит“?

Последва кимване.

— Ставам по-добро ченге с всеки изминал ден.

— И аз — каза Джърсън, а после добави по-сериозно: — Съжалявам, че точно аз трябваше да съм човекът.

Глицки вдигна рамене.

— Все някой щеше да е. Вината не е ваша. А и не чувам оплаквания, макар да не може да се каже, че поддържам старите връзки.

Джърсън наклони глава, сякаш бе изненадан от думите му. Последвалата усмивка можеше да бъде и по-искрена.

— Дори от Лание?

Въпросът не изненада Глицки. Марсел Лание бе стар ветеран от отдел „Убийства“, който преди повече от две години бе издържал изпита за лейтенанти. Не бе тайна, че си мечтаеше да заеме мястото като шеф на отдела след Глицки. Дори бе отклонил няколко други предложения за административна длъжност, изчаквайки мястото в „Убийства“, само за да изживее накрая разочарованието от назначението на Джърсън. Подобно на Глицки, Лание бе полицай от „Убийства“ до мозъка на костите си. Отказът да приеме предложението, което му бяха направили, още преди да бе свикнал с лейтенантския си чин, го бе обрекъл поне засега да продължи да носи инспекторската значка. Но Глицки не бе разговарял с него от шест месеца.

— Не ми е казвал нито дума. Неприятности ли създава?

Лейтенантът премери думите си за минута. После поклати глава:

— Не, всичко е наред — и внезапно сложи край на опипването на почвата: — С какво мога да ти помогна?

Три часа след срещата си с Джърсън, Глицки се намираше в една от другите стаи на собствения си отдел — вътрешна стая без прозорци, която бе още по-претъпкана не само с папки и листове, но и с две бюра, на които работеха двамата й обитатели. Всъщност те рядко се засичаха тук, така че едно бюро би било напълно достатъчно, но никой не бе повдигал въпроса другото да бъде изнесено от стаята. А и така никой от двамата нямаше да разполага със собствено бюро, което те биха приели като трудно поносимо незачитане. Гордостта да имаш собствено бюро бе показателна за съдбоносните проблеми, с които се сблъскваше отделът.

В момента Глицки обсъждаше зад затворената врата на този кабинет честите проблеми, които Дийкън Фалън имаше с Жаклин, страстната почитателка на розови романи от отсрещната стая. Като сержант от полицейското управление Фалън получаваше повече пари на час от Жаклин. Въпреки че бе назначен на непълен работен ден, той си бе въобразил, че е по-старши от нея, някаква си секретарка, наета от цивилните служби, при все че Жаклин бе на пълен работен ден и работеше тук от пет години — с три повече от Фалън.

Дийкън Фалън бе малко над четирийсетгодишен. Жена му имаше хубава работа в частния сектор, както се изразяваше той. Двамата се бяха уговорили и с помощта на профсъюзите Дийкън бе сключил с управлението трудов договор, който му позволяваше да има много свободно време и да си стои вкъщи при децата. Той работеше в полицията от двайсет години и можеше да се пенсионира, но управлението разполагаше с няколко бройки на непълен щат и по този начин Фалън щеше да увеличава основата си за пенсия с по една година за всеки две отработени, което според него бе добра сделка.

Подпрян на ръба на едно от бюрата, Глицки се отпусна назад със скръстени ръце. Бе изключил съзнанието си от скучния разговор, когато изведнъж осъзна, че Фалън, който крачеше напред-назад, докато говореше, очаква от него някакъв отговор.

— Извинявай, може ли да повториш.

Фалън поде с въздишка:

— Жаклин. Казва, че обедната й почивка винаги е била между дванайсет и един, макар да знаем, че не е вярно, и нищо не може да я накара да я промени, ако самата тя не пожелае това. Но Кати и аз…

— Кати?

— Жена ми.

— А, да.

— Но Кати и аз се записахме на един невероятен шестседмичен курс по уебдизайн. Знам, знам, но това е новата мода в мрежата, повярвай ми. Ще предизвика страхотен фурор. Голям бизнес е, Ейб, може би ти самият ще се заинтересуваш. Възможностите са… — Почувствал липсата на ентусиазъм у Глицки, той продължи по-делово. — Както и да е. Курсът е два пъти седмично — във вторник и четвъртък по обед.

— По което време ти трябва да бъдеш тук.

— Точно така. Искам да кажа, че се вмествам в обедната почивка — занятията са по четирийсет и пет минути.

Глицки знаеше, че Фалън иска да каже, че „ще смести“ курса в „едночасовата“ обедна почивка, ако тръгва двайсет минути по-рано и се връща половин час по-късно, а после си изяжда обяда на бюрото. Никой не би се възпротивил на подобно просрочване на обедната почивка. Това бяха малките привилегии на онези, които бяха готови да жертват живота си в името на своите съграждани.

— Но трябва да използвам обедната почивка, а Жаклин не иска да се разменим.

Той погледна очаквателно към Глицки, който дори не бе помръднал. Стоеше отпуснат, ръцете му още бяха кръстосани. Изглеждаше като че ли е потънал в дълбок размисъл.

— Ейб?

Никакъв отговор.

— Искам да кажа, че не ми се иска да отнасям този проблем до профсъюзите. — Опита и друга тактика: — Може би аз и Жаклин може да излизаме по едно и също време. Става въпрос само за шест седмици.

Най-сетне Глицки си пое дълбоко дъх. Очите му фокусираха.

— Струва ми се, че когато дойдох тук, прочетох в досието ти, че ти си решил обедната ти почивка да е от един до два. И че Жаклин се е съгласила да излиза от дванайсет до един, за да има човек в отдела? Или греша?

— Да. — Нейната отстъпчивост тогава сякаш не бе направила кой знае какво впечатление на Фалън. — Но това беше преди курса, а и аз съм сержант все пак. Освен това тя не прави нищо особено в почивката, просто се среща с познати. И по дяволите, става дума само за шест седмици…

После Глицки разказа на Трея, че почукването на вратата го е спасило от подвеждане под отговорност за тежка телесна повреда, ако не и за убийство. Беше Мерседес, която му съобщи, че Франк Батист е на телефона и иска да говори с него незабавно. Той й благодари, плъзна се от ръба на бюрото и бързо излезе от стаята, без дори да удостои Фалън с поглед.

Дъждът продължаваше неспирно да вали — ситен нежен дъждец, който се струваше на Глицки по-силен, отколкото бе, защото не бе предвидил, че ще излиза навън и бе само по риза. Батист стоеше в началото на коридора, който водеше към кабинета му. Когато Глицки слезе от асансьора, той застана до него и без много приказки го поведе към улицата през главния вход на Съдебната палата.

На стъпалата Глицки попита:

— Къде отиваме?

— „При Лу“. Как ти се струва?

Батист се затича и Ейб нямаше друг избор, освен да пресече „Брайънт“ и да го последва по стълбите един етаж под бюрото за отпускане на парични гаранции. Там се намираше заведението на гърка Лу, което от трийсет години играеше ролята на любимо място за по едно питие на цялото полицейско войнство. Последните клиенти от обедната почивка се разотиваха и те лесно си намериха маса под едно от малките високи прозорчета, което, тъй като заведението на Лу бе под нивото на земята, гледаше към канавката на уличката отвън.

Лу бе пъргав и словоохотлив и познаваше по малко име всеки, който работеше в Съдебната палата. Той се появи още преди да заемат местата си и им предложи да опитат нещо, което не са вкусвали през живота си, последните останали блюда от едно ненадминато кулинарно изобретение на жена му — ориз по атински.

— Кълцано свинско, бъркани яйца, може би малко соев сос, краставички и тарамосалата. Луди са по това.

— Тарамосалата ли? — каза Глицки. — Да не е нещо като тарама хайвер?

Лу засия.

— Да. И аз това попитах Чуй. Но тя е кулинарен гений. Тарамата е като аншоа, само за да придава аромат. Дори не я усещате на небцето.

— Обзалагам се, че ще я усетя — отвърна Глицки.

— Звучи страхотно, Лу, но ние няма да обядваме. Благодаря — рече Батист.

Лу едва се бе отдалечил с поръчката им — чай и кафе, когато Глицки заговори.

— Значи не става дума за Джери Стайлс и за заплащането на извънредните часове на отдела му.

Батист се озърна наоколо. Наблизо нямаше никой, който би могъл да ги чуе, но той въпреки това се наведе напред.

— Мислех си, че ще бъде добре да си поговорим, Ейб. Само ние двамата, като мъже и като приятели, каквито мисля, че винаги сме били.

Глицки си помисли, че приятелството не включва безапелационното измъкване в работно време, за да обсъждат важни дела, но кимна.

— Без „мисля“, Франк.

— Добре — Батист скръсти ръце. — Зная, че не си очарован от новата работа. Съчувствам ти. Преди да ме назначат в „Убийства“, прекарах една година в „Личен състав“. Знам какво е. Откога си там, два-три месеца?

— От четири. Но времето отлита неусетно.

Поглед, изпълнен с горчивина.

— Толкова дълго! — Батист въздъхна. — Аз не съм те забравил. Другите от административното ръководство също. Няма да е завинаги.

— Вече имам чувството, че мина цяла вечност.

Ъгълчетата на устните на Глицки обаче се повдигнаха, което се равняваше на широка усмивка. Той поддържаше лека, приятелска атмосфера.

— Да, сигурно ти се струва така, но аз се оглеждам за начин да те измъкна оттам. На друго място или по-нагоре, където и да е. Не е изключено и да се върнеш в „Убийства“.

— Добри новини, Франк. Благодаря ти.

В този момент се появи Лу с напитките им и това прекъсна нишката на разговора. Когато Лу се оттегли, на масата се възцари тишина. Дъждът трополеше по прозореца точно до ушите им. Батист сложи захар в чашата си и я заразбърква замислено. Глицки духаше в чашата с чай.

Накрая Батист поде отново нишката:

— Това, което се опитвам да ти кажа е, че си заслужава усилията да повисиш там още известно време. Можеш да разчиташ на голяма подкрепа от страна на Борда, Ейб. Гледат на теб като на герой, защото сега понасяш стоически това… разхищаване на способностите ти в името на колектива. Не си мисли, че хората не оценяват това. Че това не е от значение.

— Добре, това ме ласкае.

— Наистина го мисля. И би трябвало.

— Така е — Глицки постави чашата на масата и погледна право напред. — Само че защо ми се струва, че чувам и едно „но“?

Този път Батист пусна една формална усмивка.

— Може би се дължи на утвърдената ти и заслужена слава на скептик.

Глицки си послужи с изражението на Батист.

— Може би. Но мисля, че е свързано и с това, че Джърсън е говорил с теб.

Малка пауза, после кимване.

— Може би.

Глицки въздъхна дълбоко и завъртя чашата си върху масата. Ненавиждаше да дава обяснения, да трябва да се защитава. Стисна челюсти. Гласът му обаче не потрепна.

— Жертвата, Силвърман, бе най-добрият приятел на баща ми, Франк. Помолих Бари да ме държи в течение. Не съм оказвал никакъв натиск.

— И аз това чух — Батист разпери ръце, самата невинност. — Джърсън не дойде при мен да се оплаква. Просто обядвахме заедно и той случайно го спомена.

Глицки кимна, донякъде успокоен.

— Добре. И какво?

— Говоря ти като на приятел. Казах го още в началото. Постъпката ти не е нищо особено сама по себе си. За пръв път се случва. Приятел на баща ти. Искаш да си вътре в нещата. Всеки би разбрал.

— Точно така. За пръв път. Върнал съм се от четири месеца и за пръв път стъпвам в „Убийства“.

Батист се пресегна през масата и докосна ръката на Глицки.

— Слушаш, но не ме чуваш, Ейб. Не е проблем. Наистина. Нито за Бари, нито за мен. — Отдръпна ръката си. — Казвам само за в бъдеще да бъдеш по-внимателен, защото нали не искаш хората — не само Бари — да тълкуват погрешно постъпките ти? Това е всичко. Хората са докачливи. Знаеш за какво говоря.

— Това казах и на баща си тази сутрин.

— Ето, виждаш ли!

— Да. Но после си рекох — какво пък толкова, хайде да се напъхам в устата на лъва. Бях напълно откровен с Бари. Не пришпорвам нито него, нито някого другиго.

— Никой не казва такова нещо.

— Лание, Тию, Евънс (все инспектори от отдел „Убийства“) — всеки от тях би открил това, което им поискам, но не ми се щеше да действам зад гърба на Бари. — Обясненията го изтощаваха. — Мислех си, че така баща ми поне малко ще се успокои, това е всичко.

— Разбирам, Ейб. Разбирам. Зная и колко силно искаш да се върнеш в отдела. И като приятел съм длъжен ясно да ти кажа, че това не е начинът да постигнеш целта си.

— Дори не ми е минавало през ума.

— Не съм го и допускал. Просто исках да сме наясно помежду си. Опитвам се да ти дам ускорение и няма да ни бъде от полза, ако се държиш така, сякаш си хукнал за финален спринт.

Глицки поклати глава.

— Дори не съм направил втората обиколка, Франк. Но за протокола — наистина съм готов за друго назначение.

— Опитвам се, Ейб. Наистина. — Той допи кафето си. — Мислиш ли, че можеш да изкараш още един-два месеца?

Глицки остави своята чаша.

— Ако един-два не означава много повече от четири.

4

За инспекторите Дан Кунео и Линкълн Ръсел нощта се бе оказала дълга и бе привършила малко преди зазоряване, затова на следващата сутрин те се появиха на работа чак към десет часа. Когато пристигнаха, откриха, че като по чудо само след шест седмици са получили съвпадение на резултатите от ДНК теста по едно от най-важните си дела — за изнасилване и убийство, затова първата им спирка бе видеотеката, където работеше Шауон, на когото поставиха белезници. Когато приключиха с бумащината около ареста и бяха готови да се свържат с Уейд Панос, оставаше не повече от час дневна светлина. Въпреки че заради упорития дъжд светлината и сега не бе много.

Административните офиси на всички дейности на Панос не се намираха на територията на Трийсет и втори участък в центъра на града, а на няколко километра по на юг на ничия земя, в близост до почти неизползвани кейове и полуизоставени складове, простиращи се край брега под Чайна Бейсин. Кварталът включваше още един участък, Шейсет и трети. Той беше на светлинни години от модерните пристанища като залива Маккоуви, появили се до Бей Бридж заедно със съживяването на Ембаркадеро и поради притегателната сила на парка „Пакбъл“.

Кунео паркира до бордюра точно пред едноетажната кутийка с гипсова мазилка и с плосък покрив и провери още веднъж адреса.

— Възхищавам се на хора, които не прахосват пари за излишна парадност.

Нито еднокрилата стъклена врата, нито големия панорамен прозорец подсказваха какво се крие вътре — бяха матирани в черно и имаха вътрешни щори. На стената до входната врата позеленял месингов надпис съобщаваше, че сградата е седалище на Бизнес г…упи…овка УПГ. Кунео погледна към партньора си.

— Може би „Рото-Рутър“ са имали нужда от „р“-то и са го откраднали.

Ръсел нямаше представа какво има предвид партньорът му, но не възнамеряваше да пита. Той слезе от колата и се намираше на крачка зад Кунео, когато влязоха. Вътре бе по-просторно, отколкото изглеждаше отвън. Вратите на няколко кабинета се виждаха надолу по коридора зад добре обозначената рецепция. Хубава тъмноока млада жена, облечена в дебел бял пуловер с качулка, спря да работи на компютъра и се усмихна за поздрав.

— Мога ли да ви помогна?

— Абсолютно — каза Кунео, показвайки всичките си зъби.

Ръсел делово застана пред партньора си и се легитимира.

— Ние сме от отдел „Убийства“. Снощи говорихме с господин Панос в заложната къща на Сам Силвърман. Той ни очаква.

— А, да. Вие сте двамата джентълмени, които се обадиха по-рано, нали?

— Да, един от нас е — каза Кунео и после доуточни: — джентълмен.

— А! Това е добре. Напоследък джентълмените са дефицитна стока.

Кунео протегна ръка:

— Инспектор Дан Кунео. А това е инспектор Ръсел. Излишно е да ви казвам първото му име.

Тя пое ръката му.

— Лиз Балмър. Приятно ми е да се запознаем — рече и премести погледа си към Ръсел, — и с двамата. — После усмивката й изчезна и тя преглътна нервно. — Ще му съобщя, че сте тук.

Кабинетът му бе впечатляващ, издържан в делови стил. Стъклена преграда точно под тавана изпълняваше ролята на матиран прозорец и бе съчетана с голяма масичка за кафе пред дългия кожен диван до едната стена. Останалите мебели — няколко стола и още една малка кушетка — бяха от хром и кожа. Поставени в рамки снимки показваха Панос редом с куп знаменитости — кмета на Сан Франциско, полицейския комисар, двама сенатори, рок звезди и прочее — и заемаха почти цяла стена.

— Това са всички, които са идвали тук — каза Панос.

Кунео изучаваше списъка с играчите на покер у Силвърман. Той стоеше отстрани на огромното бюро на Панос и с два пръста барабанеше в ритъма на темата от „Бонанза“ по плота на масичката за кафе пред себе си.

— И адресите са тук — отбеляза той. — Много хубаво.

Панос кимна.

— Исках да ви спестя малко досадна работа.

Както и снощи той бе облечен в униформа. От голямата чаша с кафе до дясната му ръка се виеше пара.

— Единият от играчите е Ник Сефия — посочи той с пръст. — Ще го видите, той ми е племенник. Всъщност работеше при мен.

— Откога покерът е законен? — попита Ръсел.

— Да познавате някой от отдела за борба с порока, който има желание да се пребори с това? — попита Панос. — При положение, че много от тях играят. Както и да е, оказа се, че Ник познава всички, които са играли в сряда. Пет са, с него — шест. Което означава, че това е вашият щастлив ден.

Кунео спря да барабани.

— Как така?

Панос отпи от кафето.

— Просто няма да се наложи да разговаряте с всички.

Ръсел се премести напред към ръба на дивана.

— И как по-точно ще избегнем това?

— Започнете с Джон Холидей. Чували ли сте за него?

Кунео вдигна глава.

— Не и след Тумстоун. Чух, че е починал. — После добави: — Защо трябва да сме го чували?

— Имаше проблеми с правосъдието преди няколко години. Писаха по вестниците.

— Какво е направил? — попита Ръсел.

— Имаше аптека, „Холидей Дръгс“. Това нещо да ви подсеща?

Кунео погледна въпросително към Ръсел, после вдигна рамене:

— Не. И по-нататък?

— Стана му навик да изпълнява рецепти без много-много да се интересува дали са подписани от лекар, или не. Когато го надушиха, бяха записали на видеокасета хора, които си попълвали рецептите направо на тезгяха пред него.

— Кога точно е било това? Струва ми се, че ми е попадало нещо на тази тема — каза Ръсел.

Панос се замисли за кратко.

— Преди година, година и половина.

— Не е ли още в затвора? — попита Кунео.

— Изобщо не е ходил в затвора. Намери си мастит адвокат, който сключи извънсъдебно споразумение с прокуратурата, и обвинението бе сведено до нарушаване на професионалната етика. Осъдиха го на няколко часа общественополезен труд и му отнеха лиценза. Това е всичко. На практика се измъкна.

Кунео пак раздвижи пръсти. Увертюрата към „Вилхелм Тел“ — та да дум, та да дум, та да дум-дум дум.

— Мислите, че Холидей е стрелял?

— Казвам само, че можете да си спестите неприятности, ако поговорите първо с него. Ако успеете да го намерите трезвен. — Панос пак сръбна от кафето. — Брат ми Рой работи сега в Трийсет и втори. Може би ще ви бъде полезен.

— Вие продължавате да сте самата услужливост.

Ако Кунео целеше да раздразни Панос, опитът му се оказа безуспешен. Шефът на Специалния патрул не се обиди, само разпери ръце с дланите нагоре.

— Харесвах Сам Силвърман, инспекторе. Много го харесвах. Казвам ви просто, че с удоволствие ще ви предоставя всичко, което би ви помогнало да откриете убиеца. Ако не желаете, ваша воля.

— Как би могъл да ни помогне брат ви? — попита Ръсел.

— Рой ли? Той е помощник-патрул като Крийд снощи. Работи в района, познава играчите.

— Играчите на покер? — поинтересува се Ръсел.

— И тях. Но аз говорех по-общо. За цялата мрежа.

— Винаги ли е в Трийсет и втори?

Панос кимна към Кунео.

— Предимно. Харесва оживлението. Може да ви спести някои неприятности, това е. Знае къде да намерите Холидей, без да обикаляте много-много.

Кунео перна списъка с играчите.

— Защо точно Холидей? Нещо друго, освен далаверата с рецептите?

— Предишната вечер е загубил шест хиляди долара в магазина на Сам.

Тази цифра накара Ръсел да вдигне рязко глава.

— Шест хиляди?

— Така ми каза Ник.

— Дошъл е да играе с шест хиляди в джоба? — Кунео подсвирна.

Ръсел бе на същата вълна:

— Откъде има толкова пари?

— Има бар, „Ноев ковчег“ — каза Панос и посочи на север. — Пак в района на Трийсет и втори. Същинска дупка, но може би продават доста пиене. Както и да е, имал е тези пари в сряда и е загубил всичко.

— Знам го „Ноев ковчег“ — каза Кунео. — Дали брат ти не би се срещнал с нас, за да ни каже, каквото знае?

— Още сега ще му се обадя да уредя нещата — отвърна Панос.

— Шест хилядарки! — възкликна Ръсел още веднъж.

— Да, точно така — каза Панос. — Има мотив да си ги върне обратно. Не мислите ли?

Те караха обратно към центъра сред сумрачния дъждец. Въздухът бързо свистеше през редината между предните зъби на Кунео в ритъм с пръстите му, които барабаняха по волана. След десетина пресечки Ръсел не издържа и каза:

— Изследвали ли са те за свръхактивност, Дан?

Партньорът му го погледна.

— Не. Защо?

— Защото може би не го съзнаваш, но ти никога не спираш.

— Не спирам какво?

— Да издаваш звуци. Тананикаш, потропваш и така нататък.

— Така ли? Майтапиш ли се?

— Не. Наистина. Сега например правеше това — Ръсел му показа, — и потропваше по волана в същия ритъм.

— Така ли? Мислех си за онези с покера.

— Снощи беше „Volare“, а преди малко в кабинета на Панос — ту „Самотният рейнджър“, ту „Бонанза“, ту нещо с пръстите. — Ръсел повтори ритъма върху контролното табло. — Не че се оплаквам, но ти през цялото време правиш нещо подобно и се питах дали не би могъл да се контролираш.

Кунео ускори и мина през едно кръстовище. Погледна пак към Ръсел.

— През цялото време ли?

Ръсел се позамисли.

— Почти.

Кунео се намръщи.

— Мисля, че, както и ти каза, го правиш, когато съзнанието ти е заето с нещо друго. Когато сме само двамата — хубаво, но пред свидетели…

— Да, разбирам те.

Изминаха в мълчание още няколко пресечки. Накрая Кунео пак се обърна към своя партньор:

— Можем да си измислим някакъв сигнал, с който да ми даваш знак, че пак съм започнал. Да си подръпваш ухото или нещо такова.

— Да, бих могъл.

— А когато сме си само двамата, просто ми казвай.

— Не искам да те следя през цялото време.

— Напротив — ще ме следиш! Правиш ми услуга.

— Добре, ще видим.

Бяха изминали още няколко пресечки и бяха попаднали в подгизналото петъчно задръстване две-три пресечки на юг от улица „Маркет“, когато Ръсел отново се обади:

— Дан, пак го правиш. „Калифорнийски момичета“.

Клинт Тери надушваше неприятностите на мига. И този път ги усети веднага. Обикновено Рой Панос и сам стигаше, за да възникне някакъв проблем, а тази вечер беше с подкрепление. Без съмнение бяха ченгета, надушваше ги. Ченгетата винаги носеха със себе си неприятности.

Видя ги в огледалото на бара. Спряха до вратата и огледаха залата. Поспряха се там и размениха няколко думи. Направиха оглед на помещението с един-единствен използваем прозорец, който гледаше към салона за масажи „Парижко докосване“ на отсрещната страна на улицата. Другият прозорец бе покрит с шперплат. Столовете бяха закрепени неподвижно за пода. Барът бе целия набразден и покрит с прекалено много слоеве лак.

Клинт Тери бе висок около метър и деветдесет и тежеше близо сто и четирийсет килограма. Като млад бе почти звезда, тогава животът криеше прекрасни обещания. Като най-добрия американски защитник в Мичиган той бе изкарал половин сезон с „Пекърс“, преди двама от противниковия отбор да го бяха притиснали от двете страни и той да бе счупил на три места десния си крак, което, както се изрази Боб Костас по националната телевизия, бе адски готин номер. В шоупрограми като „Най-гадните моменти в американския футбол“ все още няколко пъти годишно излъчваха записа на последния миг от кариерата му на професионален състезател.

Когато бе на двайсет и четири и с кариерата му на футболист окончателно бе свършено, Тери се премести на западното крайбрежие, където никой не го познаваше, и се зае да изследва своята сексуалност. Бе дочул, че в Сан Франциско са по-толерантни към алтернативните модели на поведение, отколкото където и да било другаде, и това се оказа вярно. За да се издържа, започна работа като бияч в „Кондора“, стриптийз клуб в Норт Бийч. Нещата вървяха добре, докато почти три години по-късно, в неуместен изблик на ентусиазъм, той блъсна един чуждестранен турист прекалено силно и бе обвинен в убийство.

Сега бе на трийсет — закоравял престъпник, отлежал четирите си години във Фолсъм. Бе имал на разположение шестнайсет месеца, през които да се адаптира отново към живота извън решетките, и определено навън му бе харесало много повече. Имаше си партньор, когото обичаше, и не се нуждаеше от нищо повече. Работата като барман бе най-доброто, на което можеше да се надява, и той не искаше да я загуби.

Ченгетата най-сетне се добраха до едно свободно място на бара.

Тери почисти плота с хавлиена кърпа и сложи няколко подложки за чаши. Както винаги, когато говореше със служители на реда, стомахът му се разтуптя под ребрата, но той се постара да не му обръща внимание и пусна една усмивка.

— Привет, Рой. Какво ще желаете, господа?

Значките, безизразните делови лица — едното черно, другото бяло. Инспектори от „Убийства“.

— Търсим Джон Холидей. Знаеш ли къде е? — попита чернокожият.

— Не, сър. Не съм го виждал. Днес не се е мяркал.

— Кога за последен път си го виждал? — попита белият. Той бе взел своята подложка за чаши, държеше я в едната си ръка, а с пръстите на другата потропваше върху нея.

— Вчера, май. Когато отворихме. За какво ви е?

Рой Панос се наведе напред и облегна лакти на бара.

— Хайде да видим дали ще познаеш, Клинт. Ще ти задам гатанка. От какво, мислиш, се интересуват инспекторите от „Убийства“?

Тери си избърса ръцете в хавлиената кърпа и обходи с поглед бара. На дузина от двайсетте високи столчета имаше клиенти, а никой не проявяваше желание да му се допълни чашата.

— Нервен ли си, Клинт? — Беше пак белият, който не спираше да барабани по скапаната подложка. Изглеждаше доста напрегнат, може би самият той бе нервен.

— Не. — Клинт прокара кърпата по долния плот. — Просто работя.

— А, това беше другото — каза черният. — Надявахме се да ни отделиш минута, може би да отидем в офиса. Предполагам, че някъде отзад има стаичка.

— Да, но както вече казах… Искам да кажа, погледнете — каза той и посочи неопределено с ръка наоколо.

Белият тежко въздъхна и най-сетне върна подложката на мястото й.

— Значи не искаш да поговориш с нас?

Тери не успя добре да прикрие тревогата и страха в гласа си.

— Не исках да кажа това. Нали и сега си говорим. Какво ви интересува?

— Той иска да ни помогне, Дан — каза черното ченге. — Можем да кажем на надзорника му, че е готов да ни сътрудничи.

— Умен отговор — каза ченгето на име Дан с тон, който бе едновременно шеговит и неочаквано заплашителен. — Особено за бивш затворник. Вече съм убеден, че в крайна сметка затворите си вършат добре работата. — Дан не изпускаше от поглед партньора си. — Попитай го къде е бил снощи.

— Снощи? Тук бях. От шест до два.

— Дори не го бях попитал още — рече черният. — Виждаш ли? Доброволно си пее всичко. Господин Съдействие.

— Да — отвърна Дан, — но забеляза ли, че знае точно кое време ни интересува. После се обърна към Тери: — Какво ще кажеш по този въпрос, Клинт?

— Не ви разбирам. Попитахте къде съм бил снощи и ви казах. Бях тук.

— Значи не би могъл да бъдеш у Силвърман? — Зъбите на Дан просветнаха. — Чу ли за това?

Тери усети как капчици пот покриват челото му.

— Да, чух. Но май е била някаква банда.

— Не. Само трима са били — Дан му се усмихна. — Обаче нека се уточним. Ти не знаеше за какво сме дошли, нали? Дори когато разбра, че сме от „Убийства“. Но знаеше за Силвърман.

— Просто не направих връзката. И не може да е бил Джон. — Тери поклати глава и пак обърса долния плот. — Джон не би направил подобно нещо.

— Същия Джон Холидей, който е бил арестуван предната година, за него ли става въпрос? — попита Дан.

— Онова беше друго. А и той се отърва. Освен това няма нищо общо с насилие. Джон не би извършил нищо жестоко.

— Всъщност — намеси се черното ченге, — много е интересно, че пак заговори за Джон и спомена за жестокост, понеже ние не мислим, че той е убиецът. Той е мозъкът, това дочухме. Мозък с колосана якичка, която е отлетяла към южните страни.

— Да — съгласи се Дан и се намеси, без да даде възможност на Тери да осмисли чутото. — В действителност най-надеждният ни свидетел е един от колегите на Рой, който снощи е патрулирал в участъка. Как се казваше той, Рой?

Панос явно се наслаждаваше на всеки миг от разговора.

— Мат Крийд. Помниш го, нали, Клинт?

Той кимна.

— Преди барът ни беше клиент — обясни Рой.

Дан кимна, очевидно очарован от този урок по история, и каза:

— Мат твърди, че най-едрият от тримата е стрелял по Сам. Той е излязъл последен. Бил е едър като ръгбист.

Тери се облегна на долния плот. Краката му изневеряваха.

— Бях тук — рече той.

— Харесвам последователните сюжети — обяви щастливо Дан на другарите си. — Повтаря го за трети път, забелязахте ли, момчета? Никакво колебание. А това винаги е знак, че човекът казва истината.

Изведнъж той започна да си подсвирква основната тема на „Мостът на река Куай“. После спря по средата.

— Кой беше на работа преди шест?

Един от клиентите удари чашата си по бара.

— Барман! Спиш ли? Искам още едно!

През следващите няколко минути Тери изпълняваше поръчки и най-сетне успя да се върне при ченгетата, които не бяха помръднали от местата си.

— Знаеш ли, поразмислих. Бих искал чаша вода — каза Дан, а после, докато Тери я пълнеше, добави: — Та кой беше на работа до шест?

— Нали ви казах! Споменах, че Джон отвори заведението.

— Значи бе тук, когато ти пое смяната?

— Да, за няколко минути. Имаше среща.

— Среща? С кого?

— Не зная. Питайте него.

— Ще го питам, когато го видя. — Дан отпи от водата и изкара още няколко тона от „Река Куай“. Разпитът бе започнал и трябваше да продължи с пълна пара. — И Ранди ли беше тук?

Тери изгледа злобно Рой.

— Какво ви е надрънкал този?

— Нищо. Само че с Ранди сте неразделни. Че все сте заедно.

— Точно така.

— Май зае отбранителна позиция.

— Не е вярно. Просто Ранди няма нищо общо с това.

— С кое?

— С това, за което говорим. Силвърман.

— Не съм споменавал Силвърман. Попитах дали Ранди е бил тук снощи.

— Той няма нищо общо.

— За разлика от теб и Холидей?

— Не, не исках да кажа това. — Тери прокара ръка през косата си. — Слушайте, каквото и да е станало, не е бил Ранди.

— Той тук ли беше? — Младият бял мъж отново се наведе напред и се нахвърли върху него: — Не бъди глупак, Клинт. Ако Ранди е бил тук, той е твоето алиби. Помисли си за това.

— Вече ви казах, че беше тук.

— В действителност не си. Но сега го казваш.

Тери кимна:

— Бяхме сами тук, след като Джон излезе за час-два. Нямаше много хора, беше мудна нощ.

Дан се облегна назад толкова бързо, колкото се бе привел напред, усмихна се победоносно и разпери ръце.

— Така! Прекрасно! Точно от това имахме нужда. Ти, Ранди и Холидей тук, в шест вчера вечерта. Не беше чак толкова трудно, нали?

— Ранди живее с теб, нали? — включи се в играта черното ченге. — Дали си е вкъщи сега? Би ли могъл да ни дадеш адреса?

Когато излязоха от „Ноев ковчег“, двамата инспектори се спряха на тротоара отпред. Рой Панос бе отишъл до тоалетната и те го чакаха да излезе.

— Рой ми харесва — каза Кунео. — Брат му беше прав. Познава играчите.

Ръсел кимна назад към бара.

— Мислиш ли, че Тери е част от играта?

— Едно ще ти кажа — Рой мисли, че е.

— Би било прекалено лесно, нали? Първият човек, с когото говорим.

Кунео вдигна рамене.

— Чувал съм, че се случва.

— Обикновено не на нас.

Ухилване.

— Може би не още. Винаги има първи път. — Вратата на бара се отвори. — Е, Рой, мина чудесно. Благодаря.

— За мен беше удоволствие. Беше страхотно да ви наблюдавам как работите. Още минута и щеше да се разплаче.

— Изглеждаше малко нервен — рече Кунео.

— И аз щях да бъда.

— Защо, Рой? Мислиш, че той го е направил? Тери? — попита Ръсел.

Рой изчака секунда.

— Не споменахте ли, че стрелецът е бил едър мъж? Не го казахте само, за да го сплашите, нали?

Ръсел кимна.

— Така каза Крийд. Били са трима. Единият много едър.

Рой погледна първо единия, после другия и каза:

— Клинт не е дребен.

— Не, не е. — Кунео стрелна с поглед партньора си и пак се обърна към Рой. — А този Ранди? Приятелят на Клинт. И той ли е в играта с Холидей?

— Всичките са от един дол дренки. Отрепки — отвърна Рой.

— Дали Крийд ще разпознае Тери? — попита Кунео.

— Разбира се, от пръв поглед.

— Чудя се дали ще го идентифицира като човека, който е стрелял. Дали ще го разпознае сред други в редица?

— Струва си да проверим — отбеляза Ръсел.

— Много скоро ще разберем — каза Рой и си погледна часовника. — Ще бъде в района си след десет минути. В момента трябва да е в централата да се регистрира за дежурството. Ако искате да дойдете, аз също отивам дотам да сдам смяната. На четири пресечки е.

Мат Крийд наистина бе в централата и се подписваше, за да поеме нощното си дежурство за Специалния патрул. Той поздрави механично Рой, после хвърли поглед към двамата мъже с него и веднага ги разпозна. Заговори първо на Рой:

— А, пак за Силвърман, нали? — После се обърна към Кунео: — Е, успяхте ли да се доберете до нещо?

— Имаме предвид това-онова. Рой казва, че може би познаваш Клинт Тери.

Крийд вдигна въпросително вежди и Рой му обясни:

— Барманът в „Ноев ковчег“?

— А, да. Зная го. Защо? — попита Крийд.

— Снощи каза, че стрелецът е бил едър мъж. Тери е едър.

Изражението на Крийд отрази значението на този факт:

— Мислите, че той е убил Силвърман?

— Не знаем — отвърна Ръсел. — Проучваме тази възможност. Да си мяркал Тери предната нощ в „Ноев ковчег“, докато си обикалял района си?

Крийд поклати глава:

— Изобщо не съм надниквал вътре. Те вече не са ни клиенти.

— Но си минал край бара, нали? — попита Кунео. — Може би пет минути преди да стигнеш до магазина на Силвърман. Спомняш ли си дали беше отворено?

Младият се опита да си спомни, но накрая сви рамене, а по лицето му се изписа обезсърчение:

— Вратата е затворена, а прозорците са заковани. Ако е било отворено, вътре не се е вихрело парти, но това е всичко, което мога да ви кажа. Не видях някой да излиза или да влиза, но не мога да твърдя, че съм гледал внимателно. — Той срещна погледа на Кунео и попита. — Наистина ли мислите, че може да е бил Тери?

— Ти си преследвал извършителя. Надявахме се ти да ни кажеш.

— Каза, че стрелецът е бил едър — добави Ръсел. — Колкото Тери ли?

Крийд затвори очи за момент.

— Може би, но всичко стана много бързо и беше тъмно. Освен това се бях попикал от страх. Не мисля, че ще го разпозная сред други хора, ако това имате предвид.

И двамата инспектори останаха разочаровани и им пролича. Кунео обаче се върна на въпроса.

— Добре, но и не би го елиминирал, нали така?

— Не. Може и той да е бил.

— А така — каза Кунео.

— Но кои са останалите двама? — попита Крийд. — Сигурно си мислите за Ранди Уилс и Джон Холидей.

Кунео започна да издава странен цъкащ звук и заяви:

— Сега го мисля повече от преди. Какво те накара да се сетиш за тях?

— Често се движат заедно. Виждал съм ги да се мотаят наоколо.

— Холидей е играл покер у Силвърман — каза Ръсел.

Рой Панос кимаше начумерено:

— Загубил е шест хилядарки.

Кунео продължаваше с цъкането.

— Да си забелязал нещо у другите двама, което да изключва възможността да са те? Холидей и Уилс.

— Не. Но те не спряха да си поговорим. Може да са които и да е.

— Но може да са и тези двамата. Прав ли съм? — Кунео не искаше да изгуби нишката.

— Да, разбира се.

Цъкането спря.

— Добре тогава.

Дизмъс Харди слушаше по високоговорителя в кабинета си гласа на жена си и си записваше какво би могъл да купи от магазина на връщане от работа, ако иска да се представи като идеалния съпруг и да й спести разкарването. Обикновено пазаруваше тя. „Сейфуей“ бе само на две пресечки. Но сега, в дъжда, щеше да й се наложи да вземе колата и да търси ново място да паркира, което вероятно щеше да се окаже по-далеч от къщата им, отколкото бе магазинът.

— Не вероятно, а със сигурност — каза Харди. — Играя танца на победата всеки път, когато се добера по-близо от „Сейфуей“. Така че казвай списъка.

Записа си, когато тя приключи с дългата рецитация.

— Кафе, кашкавал, картофи, копър. Стоки, започващи със „к“, разбрах. Нещо друго?

Кратко затишие. После Франи каза:

— А! И кабарчета.

— Разбрано, Клара. Ще се видим след час.

Харди затвори телефона. Премести наскоро сложената в рамка снимка на жена си по-напред и по към средата на бюрото и й се порадва малко. Чертите на лицето му се посмекчиха, крайчетата на устните му леко се извиха в усмивка.

На снимката се виждаха главата и раменете на Франи. Направил я бе наскоро в дома им, в една неделна сутрин през циганското лято. За пръв път Ребека и Винсънт бяха прекарали предната вечер всеки у свои приятели, Франи тъкмо бе наместила кервана от стъклени слонове върху полицата над камината в дневната. На снимката очите й излъчваха палави искрици, усмивката й всеки момент щеше да разцъфне. Онова, което не се виждаше на снимката, бе, че те току-що бяха правили любов на пода на дневната, което определено не се случваше всеки ден. Фотоапаратът бе до креслото на Харди, той го беше грабнал, бе я извикал по име и я бе запечатал на лентата.

— Пак се занасяш по жена си, а?

Бяха го хванали на местопрестъплението.

— Изживяваме втора младост.

— Браво! — Дейвид Фрийман стоеше до вратата и държеше по една голяма чаша вино в двете си ръце. Той се придвижи предпазливо през кабинета, постави едната чаша на бюрото на Харди и я побутна към него. — „Шатоньоф дю Папе, Кюве де Женерасион“, деветдесет и девета. Прекалено добро е, за да не го споделиш с някого, а долу всички хлапета работят.

— Може би и аз работя.

Възрастният мъж поклати глава:

— Не е много вероятно по това време, в петък вечерта. Познавам те. Вече си приключил. — Той бе минал зад Харди. — А! Нова снимка. Наистина е много хубава. Обаче съм изненадан от факта, че ти е позволила да я показваш на публично място.

Харди се направи, че не разбира:

— Какво приказваш? Защо ще ми забранява?

Фрийман го изгледа съучастнически:

— Може би защото под това прекрасно и невинно лице се крие едно голо тяло?

Харди отдавна бе спрял да се учудва на прозорливостта на Фрийман. Но въпреки това…

— Как по дяволите…?

— Съвсем очевидно е за всеки истински ценител на голото женско тяло. — Фрийман посочи към чашата. — Опитай виното и ми кажи какво мислиш.

Харди се подчини.

— Много е хубаво, но ми се струва, че ми готвиш някаква епична неприятност. Имам само пет минути, ако си дошъл по работа и виното е само примамка.

Фрийман бавно и предпазливо седна на кушетката.

— Виното е безкористна почерпка от моя страна. В действителност имам новини от Дик Крол по случая Панос.

— Става ми все по-любим с всеки изминал ден.

— И на мен ми е завъртял главата. Особено след твоя принос.

— Не съм полагал специални усилия, Дейвид. Ейб и Джон Холидей свършиха работата — каза Харди.

Фрийман направи физиономия.

— Добре де, зная, че не го харесваш — продължи Харди. — Но трябва да си признаеш, че ни помага.

Думите му не отдаваха дължимото на Джон Холидей и двамата го знаеха. Холидей бе убеден, че някои от охранителите от УГП бяха участвали под прикритие, когато го бяха натопили и арестували, и бе решил да си отмъсти. През последните близо четири месеца той бе довел в кантората на Фрийман поне седем недоволни клиенти на УГП и/или жертви на корпорацията. Четирима от тях вече бяха повдигнали в съда обвинения, вариращи от измама и преднамерено нанасяне на емоционални щети до насилие и телесни повреди. Ответник по заведените дела бе, разбира се, Уейд, а също така брат му Рой, племенникът му Ник Сефия и още девет бивши и настоящи служители на УГП.

Глицки се бе сблъсквал с подобни слухове в Съдебната палата още по времето, когато работеше в „Убийства“ и още тогава бе осъзнал, че Панос е съмнителна личност, а организацията му е доста корумпирана. Така нареченото „увеличение на таксите“ на компанията през миналата година не бе нищо друго, освен зле прикрит рекет. Глицки знаеше, че няколко делови предприятия отначало се бяха отказали от услугите на охранителите на Трийсет и втори, но след като прозорците им бяха изпочупени, а стоките — откраднати, те се бяха върнали обратно в лоното на Панос. Двама души бяха нападнати, а котката пред един магазин — убита. Всички бяха подали жалби в полицейското управление, но после ги бяха оттеглили. Глицки, вече на новото си работно място, намираше за забавно да проследява тази документация и да открива потенциални ищци за своя приятел Диз. И без това не се занимаваше с нищо смислено. В крайна сметка бе дал на Харди всички имена и повечето хора се бяха присъединили към останалите ищци по делото.

Харди смяташе, че нещата се развиват доста благополучно за добрите момчета.

— Какво иска Крол? — попита той.

— Каза, че иска да поговорим още преди следващото изслушване на свидетели.

Харди вдигна рамене.

— Обясни ли му, че свидетелските показания са точно за това — всеки да има възможност да говори?

— Мисля, че да. Казах му, че можем да поговорим за всичко още този вторник, но той иска да го отложи, евентуално за началото на следващата година.

— И аз на негово място щях да искам същото. Ти какво му каза?

— Отказах, разбира се. — Фрийман почопли ухото си, зареял поглед нанякъде. Той вдигна чашата си, завъртя я и отпи от нея. — Имам усещането, че изпробва почвата за извънсъдебно споразумение.

Харди тъкмо се канеше да отпие, но не поднесе чашата към устата си, а я върна обратно на масата.

— Завели сме иск за трийсет милиона долара, Дейвид. Родни Кинг взе шест, а беше сам. Ние имаме четиринайсет ищци. Два милиона и отгоре на всеки. Какво изобщо би могъл да ни предложи Крол, за да привлече вниманието ни?

— Мисля, че той самият си задаваше този въпрос. Струва ми се, че е разговарял със застрахователната компания, която е отказала да плаща за злоумишлени деяния. Да не говорим за наказателните постановления, които ние ще докараме докъм шест или осем милиона, а те отново нямат застрахователно покритие. Ако спечелим, Панос ще фалира.

— Каквато беше и целта.

— И все още е.

— Той спомена ли сума?

— Не беше многословен.

— Но?

— Но ще ни предложи да променим иска и Панос да отговаря само за небрежност, а не за умишлено правонарушение. Тогава застрахователната компания ще е длъжна да възмезди щетите, които ние ще нанесем.

— Че защо пък да правим това? За да им помогнем да се измъкнат?

— Искаше да разговаряме за това преди изслушването на свидетели. Предполагам, че той ще предложи да хвърли вината върху общината, да ни даде точни данни за полицейското управление и за неговата престъпна небрежност по отношение на контрола на служителите в Специалните патрули, което ще налее вода в нашата мелница, а в замяна той ще получи застрахователно покритие на това, което ни бъде присъдено.

— Ама че долнопробно!

— Да. Но не е глупаво. Ако ние бяхме също толкова долнопробни, това щеше да е един много добър трик.

— Нека обаче ние да не бъдем долнопробни. Ти какво ще кажеш?

— Съгласен. Но това все пак не е лоша стратегия. И ще бъде още по-добра, ако той смята да предложи споразумение директно на нас за, да речем, по четвърт милион на всеки ищец, което прави три и половина общо, една трета от които за мен и теб, а всичко плаща застрахователна компания. Панос излиза от цялата работа, ухаещ на трендафил, а ние — с пълни джобове. Общината е самозастрахована, така че разноските й са покрити. Всички печелят.

Харди хареса схемата, но поклати глава:

— Аз обаче не мисля така. Неговите застрахователи трябва да се съгласят, само че защо да го правят?

— Може би самият Панос има парите. В брой.

— А това далеч няма да означава, че ще ухае на трендафил. Ще бъде на загуба с повече от три милиона.

— Но поне ще остане в бизнеса. Договаряме се, подписваме декларации за поверителност, той си вдига таксите и пак е на печалба.

Харди мрачно кимна:

— Толкова е красиво, че чак ми се доплаква. И всичко, което ще трябва да направим, е да променим по някоя дума тук-таме?

— Да.

— Точно както от „виновен“ до „невинен“. Една дума. — За миг Харди се почуди дали всъщност Фрийман не обмисля предложение, което Крол в действителност никога не бе изричал и което може би дори не му бе минавало през ума. — Изкушава ли те? — попита той.

Фрийман разплиска виното, навря нос в чашата, измъкна го и кимна:

— Естествено. Нямаше да представлява никаква етична дилема, ако не ме изкушаваше. Но делото е наполовина твое и аз съм длъжен да призная, че според мен това е една стабилна, прагматична и недотам незаконна стратегия. Ако не я използваме, ще ни бъде далеч по-трудно да спечелим.

Харди последва примера на Фрийман и поразклати чашата си.

— Значи решението зависи и от мен, така ли?

— Така трябва да бъде.

— Дай ми една минута — каза Харди. — Колко ще спечеля аз?

— Крол не ми даде точни цифри. Но ако с предположението за три и половина милиона съм близо до неговите намерения, а мога да се обзаложа, че съм, тогава ти получаваш около половин милион преди облагането с данъци.

В стаята се възцари мълчание.

— Колкото за две години работа — обади се Харди.

— Най-малко.

Устните на Харди потрепнаха. Той тежко издиша.

— За протокола — аз съм съблазнен от идеята. — Той постави чашата си на масата, отиде до прозореца, отмести щорите и се загледа за малко към улицата. Когато се обърна, лицето му бе неподвижно. — Добре. А сега, след като изяснихме това, майната им на тези копелета.

5

Уейд Панос изглеждаше твърде скромно за богат човек, какъвто беше.

Не се нуждаеше от лъскави дрехи, след като и без това всеки ден ходеше на работа с униформата на Специалния патрул. Тойотата „Рънър“ го откарваше където пожелае. Къщата с три спални на „Ривера“, която споделяше с Клер, не се отличаваше по нищо от останалите в непретенциозния квартал Ричмънд. Той сам косеше ливадата пред къщата си всяка събота, изнасяше си боклука и разговаряше през оградата със съседите си. Панос бе наглед съвсем обикновен човек.

Започнал бе да работи като помощник-патрул в Трийсет и втори, веднага щом завърши гимназия. Това беше районът на баща му. Джордж го караше съвсем скромно по онова време, като осигуряваше основна охрана за двестате си клиента, обикаляйки района пеш.

Не след дълго Уейд осъзна, че баща му пропуска златна възможност — в този участък можеха да се направят големи пари. Хората искаха да бъдат охранявани, особено след като веднъж осъзнаеха, че без охрана може да им се случат неприятни неща. А още по-важно бе, че Уейд бе спец по откриването на дейности, които се развиваха извън закона — проституция, търговия с наркотици, хазарт. Те не можеха да оцеляват на негова територия без подкрепата му и вместо да бъдат унищожени или предадени на редовната полиция, се съгласяваха да работят в комбина с него.

Когато навърши двайсет и пет, Уейд имаше достатъчно пари, за да откупи от общината първия свой участък. Десет години по-късно, след смъртта на баща си, той наследи Трийсет и втори и така участъците му станаха общо шест, в които работеха близо деветдесет помощници. Провървя му и улучи момента. Преди около пет години общината намали до три броя на участъците, които може да управлява един човек, но неговите бяха наследствени и затова не му бяха отнети. Счетоводните му книги показваха, че печели близо милион долара на година.

Доскоро печалбата беше почти двойна. А през последните три години приходите му бяха направо неприлични. Не че се оплакваше.

Тъй като голяма част от доходите му бяха в брой, Уейд трябваше да се научи как да пере тези пари и с тази цел създаде холдинг, който притежаваше четири бара в различни части на града. Всеки от тях носеше скромна законна печалба и много повече мръсни пари. Уейд бе добър бизнесмен и винаги бе нащрек за фалирали заведения, които грабваше на символични цени и после обновяваше така, че да добият приличен вид. Той също така откри, че след като хареса някое местенце, неговите връзки, съдружници и бизнес партньори обикновено успяват да бутнат съответния изнемогващ бар по пътя на банкрута.

От години искаше да притежава „Ноев Ковчег“ и откакто научи, че в последните четири месеца Джон Холидей се бърка в работите му, бе двойно по-амбициран да заграби бара. Да изхвърли кучия син обратно на улицата, където му беше мястото. Тъй като бе разположено в центъра, с малко примамливи подобрения заведението щеше да привлича полицаите, юристите и финансистите, така че то представляваше естествена мишена за набезите му. Само дето не се виждаше краят на съдебното дело — Дик Крол нямаше успех с Харди и Фрийман — и всички усилия на Уейд да охлади ентусиазма им бяха добре дошли.

И не на последно място, ако успееше да сложи ръка на „Ноев ковчег“, най-сетне щеше да осигури безопасен и удобен начин на сина на по-малката си сестра Роузи да си изкарва прехраната. Ник Сефия се бе превърнал в мъчение за всички тях. Той наистина бе доказвал неведнъж верността си към Уейд, но често преценяваше грешно ситуацията и си навличаше неприятности, както бе станало с онова момиче, Лабонте. Уейд се надяваше, че като натрупа опит с годините, Ник би станал ценен като управител на заведение, вместо да разчитат на него само за груба сила — той не притежаваше необходимата самодисциплина, която употребата на сила изисква.

Освен това, честно казано, Уейд се чувстваше виновен, че заради него Ник бе израснал без баща. Преди двайсетина години, когато бе разбрал, че Сол бие Роузи, Уейд бе пребил зет си почти до смърт и му бе предложил да избира дали да напусне града, или да умре. Бащата на Ник бе направил по-разумния избор.

Сега, в осем часа вечерта в петък, Уейд бе облечен със смокинг и чакаше Клер да се приготви и да слезе долу. Седеше в шезлонг, приведен над големия пъзел, който нареждаше върху масичката за карти на закритата веранда в задната част на къщата. Навън все още валеше лек дъждец.

Той обикновено редеше пъзели всяка вечер по половин час преди вечеря, след като се прибереше у дома. За около две седмици успяваше да нареди по-големите, а след това Клер ги вземаше и ги залепяше на шперплат. Казала му бе, че ги подарява на сиропиталища, училища и други такива, но Уейд не можеше да си представи, че някой би могъл да прояви интерес към нещо подобно. Смяташе, че най-вероятно Клер изхвърля повечето от тях и му разказва историйки за благотворителност, за да не накърни чувствата му.

В действителност на Уейд му бе все едно.

Удоволствието бе в подреждането, а този пъзел бе истинско предизвикателство. Хиляда и двеста парчета. Картинката на капака представляваше вода в плувен басейн — само синевина и сенки. Вече бе подредил по-голямата част от рамката и около една трета от целия пъзел. Внезапно един цял сегмент от пет частички си отиде на мястото и той се облегна доволен назад.

— Клер!

— Две минути! — прозвъня гласът й отгоре.

Той се намръщи. Две минути означаваха десет. Той стана, пооправи папийонката си и отиде в кухнята, където на едно от високите столчета до барплота вестникът бе отворен на страницата за местни новини. И както често ставаше — освен когато се занимаваше с пъзелите си, — това го върна към работата. И към Ник.

Статията бе за новия руски хеликоптер „Камов Ка-32“, който един от неговите сравнително нови клиенти — компанията „Джорджия ААА Дайъмънд“ — бе закупил като подарък за полицейското управление на Сан Франциско. В замяна на това бижутерите щяха да използват хеликоптера да пренасят с полицейска охрана до града вноса си от скъпоценни камъни директно от и до реактивния самолет на компанията на летището в южната част на Сан Франциско.

Публикувана бе хубава снимка на Димитри Солон, трийсет и четири годишния управителен директор на компанията. Той позираше до хеликоптера с кмета Уошингтън, с шефа на полицията Дан Ригби, с няколко общински съветници и с членове на калифорнийската законодателна власт. Бе поразително, помисли си Уейд с известна гордост, че двамата със Солон за толкова кратко време бяха успели да осигурят такъв здрав покрив — на руски крыша, — който да пази „Джорджия ААА“.

Уейд вече познаваше добре Солон. Той бе умел играч, който говореше английски почти безупречно. Беше протеже на Северин Гротни, който оглавяваше Министерството на благородните метали и скъпоценните камъни на Русия и бе дошъл в Сан Франциско с двойна мисия — да открие импозантен център за шлифоване и дистрибуция на диаманти и съвсем не между другото да подкопае международния монопол на диамантения картел „Де Биърс“.

Уейд не можа да се въздържи да не се подсмихне на клишетата в статията, тъй като знаеше истината за „Джорджия ААА“, а тя бе, че Гротни и Солон използват този бизнес като параван за систематичното разграбване на националното богатство на Русия. Знаеше това, защото около осемнайсет месеца по-рано, още преди да открие центъра, Солон му бе станал клиент в един от другите участъци. Не бяха минали и три месеца, когато у Уейд се породиха подозрения за някои от дейностите, на които ставаше свидетел, и за някои от съмнителните хора в периферията.

Така че Уейд формира специални групи за наблюдение и два месеца по-късно той и Ник намериха претекст да задържат един от работещите за Солон руснаци, когато напускаше сградата вечерта. Мъжът носеше чанта с нешлифовани диаманти на стойност, както откри Уейд по-късно, около четиринайсет милиона долара.

Вместо да докладва за случая на полицията в Сан Франциско, Уейд го заведе първо при Солон.

Последвалият разговор между тях бе повече от поучителен, той бе зашеметяващ.

След като се изясни, че намесата на Уейд е по-скоро сътрудничество, отколкото вмешателство, Солон бе почти облекчен, че му се удава възможност да обясни ситуацията. „Джорджия ААА“ бе финансирана с около 170 милиона долара направо от руската хазна под формата на диаманти, скъпоценности, сребро и най-вече злато — пет тона злато. По-голямата част от златото бе под формата на юбилейни монети от олимпиадата през 1980 година. Всичко това бе пристигнало като дипломатическа пратка за Гротни с „Луфтханза“. Тук Солон бе уредил доставката му на „Премиер Металс“ — основния дистрибутор на злато на Западното крайбрежие. „Премиер“ бяха претопили монетите и бяха открили банкова сметка на „Джорджия ААА“, чието покритие бяха златните унции, депозирани при тях.

Разполагайки с кредит от 170 милиона долара, Солон се бе поразвихрил. Въпреки че пазарната цена на четириетажната сграда, където щеше да се помещава новият му Диамантен център, бе само пет милиона, той бе платил за нея единайсет. Почти по същото време бе похарчил три милиона за разточителното си имение сред възвишенията Кенсингтън, осемстотин хиляди долара за две яхти, повече от милион за ролс-ройс и за два астън мартина и около осемнайсет милиона за реактивен самолет „Гълфстрийм“ с двойни двигатели. Имаше и други придобивки — бунгала на езерото Тахо, малка винарна в Напа, верига от бензиностанции по крайбрежието. Всичко това трябваше да подсили образа, който Солон искаше да си изгради — че е човек с неограничени средства и изключителни връзки.

Уейд пак погледна към снимката във вестника. Младият руски предприемач несъмнено имаше с какво да се гордее.

Но това нямаше да е възможно без помощта на Уейд, който му бе помогнал да си изгради своята „крыша“, чрез своите собствени бе разширил връзките му сред хора от политическия елит на града и даже на щата. И всичко бе започнало в нощта, когато той и Ник бяха пипнали пратеника с чантата с диаманти. Уейд бе задал на Солон простичкия въпрос: „Ако «Джорджия ААА» е компания за шлифоване и продажба на диаманти, защо ти е тогава да изпращаш нанякъде торба с диаманти на стойност четиринайсет милиона долара?“ Отговорът бе, че само част от диамантите, внасяни от Русия, отиват на етажа, където се намираше модерната шлифовъчна зала на „Джорджия ААА“. Повечето заминавали за дъщерен офис на компанията в Антверпен, където, прикрити с фалшиви фактури от Ангола и Заир, били продавани по ирония на съдбата, на „Де Биърс“ за пари в брой, които на свой ред били изпращани обратно в Сан Франциско или пък на Гротни в Москва.

В действителност това бе схема за пране на пари, с помощта на която диаманти от руския държавен резерв биваха пускани на международните пазари и така се превръщаха в пари. Диамантеният център на „Джорджия ААА“ в Сан Франциско с цялата си импозантна показност беше само параван, с помощта на който се узаконяваше огромен нелегален трафик на диаманти. Оказал се насред един от участъците на Уейд Панос, центърът бе паднал в лапите му.

Комисионната на Уейд през миналата година — за това, че вместо някой от хората на Солон, Ник пренасяше и охраняваше диамантите от летището до Центъра и обратно, както и за дребни силови и политически услуги — бе повече от шест милиона долара и по-голямата част Солон превеждаше директно от Антверпен на сметката на Уейд на Кайманите. Малка част идваха в Сан Франциско и Уейд ги използваше, за да поддържа собствената си „крыша“ в добро състояние. Харесваше този термин — покрив, който те пази. Хората, на които плащаш.

Оставаше обаче Ник.

Дори на новата си работа, той си представляваше проблем. Понеже бе млад, твърдоглав и склонен към насилие, от работата му като помощник-патрул не бе излязло нищо. Уейд си мислеше, че лесната работа за „Джорджия ААА“ ще свърши две неща. Първо, няма да позволява на племенника му да се забърква в неприятности, и второ, самият Уейд ще има свой вътрешен човек, при това роднина, който да защитава позициите му при Солон.

Но вече бе минала повече от година, а нито едно от очакванията му не се бе оправдало. Ник имаше прекалено много свободно време, почти никаква работа и твърде много пари. Славата му се носеше из целия град — участваше в сбивания, играеше хазарт, придаваше си важност, а това не беше добре. Когато идваше време за поредната доставка, той се появяваше в сградата на „Джорджия“ надут, издокаран и начумерен и отблъскваше всички — от ювелирите до самия Солон.

Още по-тревожен беше фактът, че Хулио Рее бе станал партньор на Ник по време на доставките. Уейд не познаваше добре Рее, но смяташе, че той е способен да застреля Ник и да открадне пратката с диаманти.

Трябваше да измъкне Ник оттам, да му намери работа като за зрял мъж, може би в „Ноев ковчег“, и да постави на негово място при Солон брат си Рой, за да поддържа отношенията им. Рой знаеше как да се държи с хората.

Внезапно Панос се изправи и дръпна силно яката си, за да я разхлаби. Погледна се в огледалото на кухненската стена — цветът на кожата му беше ужасен, наситена охра и поради това лицето му изглеждаше едновременно бледо и зачервено. Имаше чувството, че усеща как кръвта блъска по тъпанчетата на ушите му. Вдигна ръка към ноздрите си, за да провери дали няма кръв.

Я стига! Какво, по дяволите, прави?

Ето го — Уейд Панос — човека, когото никой не би определил като слабохарактерен, стои и обмисля отделни стратегически ходове — отново и отново, а в същото време истинският, големият проблем са онези двама проклети адвокати, които сякаш бяха твърдо решени да го извадят от играта. Те заплашваха устоите на делото на неговия живот. Да, той разбираше, че те не искат да изпуснат случая да направят много пари от това дело. Приемаше, че са просто бизнесмени като него, които дебнат своя шанс. Не ги обвиняваше за това. Може би Уейд наистина насилваше късмета си през последните няколко години, действаше твърде силово в участъците и така бе станал уязвим. Добре, съдебният процес бе предупредителен звън. Може би ще трябва да поохлаби юздите с хората си за в бъдеще. И без това основният му доход сега идваше от сделката със Солон. Но дори тази връзка можеше да бъде подкопана без участъците и без присъствието на Уейд там като представител на законната власт. А това щеше да бъде истинска катастрофа.

Фрийман и Харди му бяха дали да разбере, че са по петите му. Той щеше да потули нещата и те щяха да получат прилична сума за усилията си. Какво повече може да искат проклетите кучи синове? Беше им подсказал, че е готов да им отправи предложение, да уреди нещата. Дори бе готов да им осигури необходимите улики, за да пооскубят общината. Копелета.

— Какво има? — Клер стоеше до кухненската врата. Не я бе чул да слиза по стълбите. — Намръщен си. Изглеждаш зле. Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре. Нищо ми няма. Просто работа.

— Мислех, че работите ти вървят добре.

— Добре вървят.

— И въпреки това си намръщен.

Той вдигна рамене, като се питаше дали да натовари и нея с проблемите около делото. Но не. Решението го озари внезапно с пълния си блясък. Според Хойл1, не бе нужно да послуша Крол. Дори нямаше да му каже. Можеше да сложи край на неприятностите около това дело или поне да позабави нещата, когато си поиска. Той действаше разумно и ако Фрийман и Харди и техните шпиони и палета не изберяха пътя на разума, това, което щеше да последва, нямаше да е по вина на Уейд. Щяха да са си го изпросили. Всички до един.

— Уейд?

Той се обърна към жена си.

— Опасявам се, че ще трябва отново да преместя Ники, това е.

Беше неин ред да се намръщи.

— Може би искаш да го отстраниш напълно.

— Не мога — отвърна той. — Роузи…

Тя му помогна.

— Горката ти сестра Роузи.

— Не й е било лесно, Клер.

— Че на кого му е било? А и Ники е напаст. Скъпо ни струва и ще става по-лошо, само почакай.

— Ще порасне. Ще се оправи.

Тя поклати глава.

— На неговите години ти вече имаше три участъка, свой собствен бизнес. Опитите да му помогнеш са пари, хвърлени на вятъра. Както и да е. Къде мислиш да го преместиш?

— Мислех си за „Ноев ковчег“.

— Който не притежаваме. Поне последния път, когато проверих, беше така.

— Все още не. — Семената на една идея покълваха в съзнанието му. — Оказва се, че собственикът на бара е бил с мъжете, които застреляха Сам Силвърман. Когато го арестуват, ще има нужда от всички пари, които би могъл да събере. Ще грабна местенцето за жълти стотинки.

— И после ще го дадеш на Ники? Има и по-добри хора, Уейд, знаеш го, нищо че ти е роднина.

Тя беше миловидна жена. Сега стоеше със скръстени ръце, предизвикателно вдигнала поглед към него.

След миг той се наведе и я целуна помирително по бузата.

— Нищо не е сигурно, Клер. — Усмихна се, хвана я за ръка и я поведе към входната врата. — А сега да видим на кого да дадем парите си тази вечер.

Дъщерята на Харди, Ребека, бе стигнала възрастта на „сладките“ шестнайсетгодишни и тази вечер излизаше на първата си среща. Разбира се, беше ходила на кино и в заведения в смесена компания вече много пъти, но сега ставаше въпрос за годишната танцова забава и въпросният младеж, седемнайсетгодишен гимназист на име Дарън Скот, я бе поканил да го придружи.

Франи също се бе понаконтила за случая — не се беше престарала, но бе облякла пола и лек пуловер с цвят на пушена сьомга. Бе вързала червената си коса на стегнат кок и се бе гримирала — имаше червило и спирала за мигли. Винсънт, четиринайсетгодишният им син, бе отишъл на мач с приятели.

Сега Харди и Франи бяха сами в кухнята в очакване на великото появяване на Бек от стаята й, където тя изчезна веднага след като си взе душ преди около половин час. Той говореше почти шепнешком, както понякога правят родителите, когато не искат децата им да ги чуят.

— Просто не ми е приятно, че всичко, което зная за младежа, с когото дъщеря ми излиза, е името му — Дарън Скот. Ако изобщо е истинското му име.

Франи го изгледа през рамо.

— Дизмъс! Разбира се, че това му е името. Само това слушам от седмици. Дарън, Дарън, Дарън.

Харди бе непоколебим:

— Това не означава, че не е измислено име. Може би и Бек е посветена в заговора и двамата се канят да избягат. Ако на мен ми трябваше измислено име, със сигурност щях да избера Дарън Скот. Наистина. Ако просто натисне клаксона от улицата, няма да я пусна.

— Ще те оставя ти да й кажеш тези неща.

— И ще го направя. Да не мислиш, че не мога.

— Какво?

Ребека изглеждаше невъобразимо пораснала в черната рокля с тънки презрамки, която бе четири пръста над коляното. Високи токчета и чорапогащник. Предната година си бе пробила ушите и сега носеше златни обици с формата на капчици, които бяха в комплект с тънка златна верижка, която Харди й бе подарил. Червената коса, досущ като косата на майка й, бе вдигната високо над врата и по скулите и по деколтето й проблясваше някакъв златист прашец.

— Какво? — попита тя отново, а по челото й мина сянка на безпокойство.

— Нищо — отвърна Франи и се приближи до нея. — Баща ти се държи глупаво. Изглеждаш прекрасно.

Тя се завъртя на пръсти в израз на майчино одобрение.

— Какво ще кажеш, татко?

Харди откри, че за миг е изгубил дар слово, после прочисти гърлото си.

— Мисля, че този твой Дарън Скот е щастливец. Надявам се, че ще се запознаем с него.

Майка и дъщеря си размениха шеговити погледи, после Ребека се впусна към баща си и го прегърна.

— Разбира се. Не бих излязла с някой, когото моят любим татко не познава. Трябва да пристигне всеки момент.

И като по сигнал, на вратата се звънна.

— Той е! — Ребека се обърна към майка си: — Добре ли изглеждам?

— Не е важно как изглеждаме… — поде Франи.

— Зная, мамо. Важното е какви сме отвътре. Но изглеждам ли добре? Наистина?

Франи се отказа от майчинските напътствия и я прегърна.

— Изглеждаш чудесно.

Междувременно Харди се бе запътил по коридора, като се опитваше да си придаде учтив и същевременно строг и вдъхващ респект вид. Той присви очи, отвори вратата и видя Ейб Глицки.

— Не и с моята дъщеря, не смей! — гласът му бе дрезгав. — Дарън!

И той захлопна вратата пред лицето на приятеля си.

Няколко секунди по-късно отново отвори вратата, като се подсмихваше на собственото си остроумие. Видя наконтен млад мъж, който стоеше на площадката пред входната врата зад Глицки и надничаше нерешително над рамото му.

— Извинете — подхвана той. Изглеждаше толкова измъчен, че сигурно щеше да го държи до края на вечерта. — Тук ли живее Ребека Харди?

— Изглеждаше свястно хлапе — каза Глицки. — Едва ли има досие в полицията.

— Това е най-успокояващото нещо, което съм чувал. Дъщеря ми излиза с някой, който дори не е бил арестуван.

Седяха на масата в дневната: Ейб пред своя чай, а Франи и Харди довършваха виното си.

— Дизмъс се подготвяше от доста време за събитието, за да не бъде прекалено суров — каза Франи. — А представи си какво щеше да е, ако му бе дошло изневиделица.

— Като се замисля, бях направо учтив. Това на входа с Ейб бе просто шега. Нямах представа, че Даръл е там.

— Дарън — поправи го Франи.

— Нали това казах.

— Просто неприятно съвпадение — каза безизразно Ейб. — Може да се случи на всеки.

— Както и да е. Ще има над какво да се замисли. Когато се зачуди дали да задържи Ребека по-късно от единайсет и половина — рече Харди.

— Едва ли ще се чуди много — вметна Франи. — Всъщност може би дори няма да му мине през ум след шестте напомняния от твоя страна.

— Не бяха шест. Най-много две. Ейб е свидетел. Чу ме. Не бяха шест, нали, Ейб?

Глицки сръбна от чая и каза с невинен поглед:

— Съжалявам. Бях се разсеял.

Глицки и Харди седяха пред шахматната дъска върху масата в трапезарията. Не се състезаваха. Въпреки че Глицки бе спечелил повечето от партиите през годините, те се преструваха, че са относително равностойни противници.

Харди обясняваше печалната статистика с факта, че е по-импулсивен от своя съперник и често прави необмислени ходове. Наистина Глицки бе по-търпелив и дори методичен играч. Освен това Глицки никога не пиеше, докато Харди често пийваше по една-две бири, а понякога, като тази вечер, и чаша-две коняк след виното на вечеря. Харди обаче смяташе за напълно абсурдно предположението, че алкохолът влияе на стратегията или на играта му.

Както и да е, Глицки се възползваше с радост от всяка грешка на Харди, а тази вечер той бе направил вече една, която щеше да реши изхода на двубоя. Глицки направи следващия си ход, облегна се назад и се поотпусна. Вече бе много уморен, понеже бе поел сутрешното дежурство с Рейчъл още преди изгрев-слънце. Тя имаше лека температура и може би й изникваше ново зъбче, така че Трея му бе направила услуга, като почти го бе изгонила от къщи да прекара вечерта с Дизмъс и да обсъди с него молбата на баща си и проблемите в работата. Беше неин ред за бебешко дежурство. Нямаше нужда да се мъчат и двамата.

Харди огледа дъската и вдигна поглед.

— Не изглеждаш добре.

— Ти също. И какво от това? — Глицки леко въздъхна. — Признавам си, че съм малко изморен.

— Ха! Започваме с оправданията.

— За какво?

— За това, че ще те победя.

Лицето на Глицки остана безизразно. Той взе чашата си с чай.

— Ще видим. Ти си на ход.

— А! Той е обезпокоен! — Харди вдигна чашата си с коняк и огледа дъската. Разбираше, че Глицки е надушил, че има предимство, но проклет да е, ако знае в какво точно се състои то. След минута вдигна глава. — По всяко време съм готов на размяна — дъщеря, която ходи на срещи, за дъщеря, на която й никнат зъбите.

— Само кажи, и ти донасям Рейчъл. Можем да се спазарим.

— Не, благодаря — долетя гласът на Франи от предната стая, където четеше.

— Добре, да оставим темата за дъщерите — рече Харди. — Да се насочим в друга посока — какъв е проблемът с баща ти? Той добре ли е?

Глицки отблъсна стола си от масата, така че да може да кръстоса крака. Въздъхна дълбоко.

— Чу ли за Сам Силвърман?

Харди поклати глава.

— Не го познавам. Какво за него?

— Беше най-добрият приятел на Нат. Имаше заложна къща на площад „Юниън“ и някой го е застрелял там предната нощ. Между другото, все още си на ход, ако не смяташ да се предадеш, което би трябвало да направиш. Както и да е, Нат не може да разбере, че вече не съм в „Убийства“. Помоли ме да проверя как върви разследването и да се убедя, че са по следите на убиеца. Нещо такова. Така че, противно на здравия разум, днес слязох долу и говорих с Джърсън…

— В „Убийства“? И как мина?

— Както можеш да предположиш. След размяната на любезности доброто посрещане доста бързичко се изпари. Джърсън дори намерил начин да го спомене пред Батист. Очевидно, по силата на някое от онези странни съвпадения, за които толкова често четем по вестниците, просто станало на дума, докато двамата обядвали.

— Представи си — вметна Харди.

— Да. Във всеки случай Франк ме отзова. И точка. Не че изобщо съм се заемал със случая. Ще местиш ли някога?

— Наслаждавам се на очакването — каза Харди. — И какво за Нат?

— Нищо особено. Но ще трябва да му кажа и на него няма да му хареса. Може дори да реши да поговори с някого на своя глава, което — каквото и да стане — ще бъде истинска катастрофа.

Телефонът в кухнята иззвъня и Франи, въпреки че беше по-далеч в дневната, скочи да го вдигне.

— Може да е някое от децата — обясни тя като минаваше покрай тях. Вдигна телефона и след кратък разговор, който звучеше приятелски, се появи отново на вратата.

— Джон Холидей е. Казва, че е важно.

— Бас държа — рече Харди и отблъсна стола си назад. — Две минути — обърна се той към Глицки.

— Не искаш ли първо да местиш?

Харди спря и премести пешката с едно квадратче напред:

— Много скоро ще бъдеш мъртъв.

После се отправи към кухнята.

След десет минути се върна в трапезарията, където Ейб и Франи седяха един до друг на масата. Докато разговаряше с Холидей, на няколко пъти ги бе чул да избухват в смях. Това, особено от страна на Глицки, бе достатъчно рядко явление, за да предизвика коментар, но когато Харди надникна и видя причината за смеха, всичко му се изясни.

Те разглеждаха една купчина картички с поздравления за рожден ден, които Холидей му изпращаше от година насам, винаги когато попаднеше на някоя особено смешна или пиперлива, или и двете. Последната бе хубава, леко размазана романтична снимка на гора от секвои, между които струеше слънчева светлина, а кратко стихче възпяваше великолепието и невероятното им дълголетие: „… и от хиляди години правите земята още по-прекрасна“. От вътрешната страна пишеше: „Благодарим ти, че си ги посадил“.

— Бива си ги — призна Ейб.

— Смях се на първите седемнайсет — кимна Харди.

— Иска ми се аз да се бях сетил. Ех! — щракна с пръсти Ейб. — Може би не е твърде късно.

— Твърде късно е — отвърна Харди.

— Важно ли беше? — попита Франи.

— Всичко е относително — сви рамене Харди, отиде до стола си, надвеси се над шахматната дъска и метна бърз поглед към Глицки. — Преместил си нещо.

— Само един офицер. Мой ред беше.

— И само това? — взря се той надолу, видя как стоят нещата и изруга тихо.

— Тик-так — размаха пръст лейтенантът, после погледна часовника си и се изправи. — Стига толкова забавления. По-добре да вървя да отменя Трея.

— И какво реши за Нат? — попита Харди малко неочаквано, извън контекста на разговора.

Въпросът накара Глицки да поспре и да се замисли за миг.

— Ще свикне, предполагам. Просто мразя да го разочаровам.

Бяха стигнали до вратата, Франи я беше отворила, а Ейб си слагаше якето.

— Ако искаш, утре можем да се поразходим до местопрестъплението — каза Харди. — Тъкмо ще посъбереш материал за баща си; той ще се почувства по-добре, сякаш работиш по случая. Може дори да понапазаруваме по-отрано за Коледа.

— Ще си проверя програмата, но идеята е добра. Наистина ли искаш да го направим? — попита Глицки.

— Разбира се. За какво са иначе приятелите? В десет или в единайсет?

— Ще ти се обадя.

Когато Глицки си тръгна, Франи затвори вратата и се обърна към него.

— Да понапазаруваме отрано за Коледа? Откога?

— Случва се — отвърна Харди.

— Добре де, но какво още?

— Обаждането на Джон ли? Оказа се много важно. Полицията иска да говори с него за убийството на този мъж — Силвърман. Приятелят на бащата на Ейб.

— И за какво ще говорят с него?

— Дали е замесен по някакъв начин.

— Замесен? Как може Джон да е замесен? По какъв начин?

— Ами според тях може да е имал нещо общо с убийството му.

6

Слънцето се показа иззад облаците, докато Харди четеше сутрешния си вестник, седнал на масата в кухнята и чакаше Глицки да му се обади. Това така и не стана. Накрая той звънна на Ейб към единайсет и му остави съобщение. После се опита да се обади на Холидей — първо у тях, след това в „Ноев ковчег“.

Неговият собствен дом беше безлюден от около час и половина. Въпреки че от години си мечтаеше за вълшебното време, когато животът му с Франи ще спре да се върти непрекъснато около грижите по децата — уроците и мачовете, настинките и домашните, изобщо всичко онова, което запълваше цялото му ежедневие през последните шестнайсет години, — сега, когато най-сетне бе настъпило това дългоочаквано време, той не беше сигурен дали му харесва.

Франи бе закарала нанякъде децата и, по ирония на съдбата, която той не можеше да оцени по достойнство, по-късно в това празнично утро имаше среща със свой клиент. Франи все още се водеше студент, но се бе прикрепила към една своя приятелка психоложка, Джилиан Нюман, и стажуваше при нея по двайсет часа седмично, като водеше брачни консултации.

Така че целият ден се бе изпречил празен насреща му, също като дома му. Харди се запъти към кухнята и взе своя чугунен тиган от стоманената кука, на която висеше над печката. Прекара кокалчетата на ръката си по повърхността му — бе гладка като коприна.

Механично сипа вътре щипка сол — Франи бе минала на калиева сол и държеше една кутия до печката — и пусна газта. Отиде до хладилника, грабна една бутилка със светла бира „Сиера Невада“ от най-горното рафтче, отвори я и отпи. За две минути наряза лук и чесън, наля зехтин, добави останал от друго ястие ориз и консерва със сардини и голяма щипка червен пипер. Хрумна му, че твърде често яде при Лу, щом и вкъщи му се дояждат от неговите лакомства, но ароматът от ястието го пришпори да побърза. Соев сос, кисело мляко и накрая едно яйце, което да свърже всичко. Когато бе готово, ястието изглеждаше ужасно, но той нямаше търпение да стигне до кухненската маса и да започне да лапа. Подозираше, че може би дори е уцелил някоя от тайните рецепти на Чуи, съпругата на Лу — атински ориз или дори, чудото на чудесата, наречено ориз на нагорещена керамична плоча „Йенлин“.

Преди да започне да яде обаче, той продължи да поддържа пламъка и пак посипа със сол дъното на тигана. Мина един–два пъти с кърпа. Вълшебният съд придоби първоначалния си вид — черен, лъскав, мазен.

Докато поглъщаше своя шедьовър на кулинарното изкуство, мислите му се върнаха — ако изобщо се бяха отклонявали — към Холидей. За страничния наблюдател провалилият се фармацевт не бе характерен представител на приятелското обкръжение на Харди. Заради пиенето, хазарта, жените. Той, разбира се, работеше като барман и се опитваше да движи заведението, което беше наследил, но това определено не бе някаква сериозна кариера. Дори само този факт го правеше по-различен. Освен това Холидей бе пренебрегвал съзнателно бившите си приятели, докато накрая ги бе изгубил до един. Бе изгорил мостовете към семейството си — солиден, провинциален род, бе отхвърлил техните ценности и бе попарил надеждите им за неговото бъдеще.

Защото самият Джон Холидей вече нямаше никакви истински надежди за бъдещето. Те бяха зачертани преди шест години, когато жена му и осеммесечната му дъщеричка — Ема и Джоли — бяха убити от шофьор, който бе профучал на червено и дори не бе намалил скоростта.

И Харди бе изгубил едно дете. В един друг свой живот той имаше син, Майкъл, който бе починал на седем месеца. Две години, след като се бе оженил за първата си съпруга, Джейн Фаулър, детенцето им бе успяло някак си да се покатери по пръчките на креватчето си и бе паднало на твърдия под. През следващите десет години, след като бракът и прохождащата правна кариера на Харди се бяха разпаднали под тежестта на скръбта, той се наливаше с „Гинес“ и работеше като барман в „Литъл Шамрок“. И той като Холидей живееше ден за ден.

Така че Харди знаеше защо Холидей бе станал такъв. Не го винеше, не можеше да го съди, не очакваше някой друг да разбере връзката помежду им. Отношенията им бяха такива, каквито са, и толкова.

Вече се беше нахранил. Мислеше за живота на приятеля си и се опитваше да си отговори на въпроса дали той в крайна сметка може да го е довел до извършването на убийство.

Холидей бе израснал в семейство от средната класа в Сан Матео. Баща му Джоузеф бе собственик на три независими и добре печелещи магазина за спортни стоки, докато в средата на осемдесетте не ги купи национална верига магазини. Майка му Даян си стоеше вкъщи с децата — Джон, по-малкия му брат Джими и двете им сестри, Марги и Мери, — докато най-малката, Мери, тръгна на градина. После се върна към учителстването.

Холидей бе учил в мъжко католическо училище, тренираше бейзбол и бягане, стана играч от „похвалното табло“ на училището — най-добрият атлет на училището за всички времена, чието име бе записано на таблото в гимнастическия салон. За известно време бе рекордьор в Западна Калифорния на дистанцията от осемстотин метра. Бе еднакво популярен сред учителите и съучениците си, а през последната година бе председател на ученическия комитет. По успех бе шести в класа си и спечели стипендия на Калифорнийския университет. Бе доживотен член на Калифорнийската асоциация на стипендиантите.

Тези постижения бяха забележителни сами по себе си, но те не говореха нищо за същината на Холидей. Между петнайсетата си годишнина, когато загуби девствеността си и трийсетата, когато се ожени, той бе един истински сексуален хищник. Първият му път беше с Ан Лърнър — тяхна съседка и приятелка на майка му, която…

Беше топъл и ветровит съботен следобед в края на пролетта. Той и тримата му най-добри приятели от училище си купуваха сода в „Сейфуей“, където ги бе откарала някоя от майките им след мача по бейзбол. На излизане срещнаха Ан Лърнър — най-младата и най-привлекателната от всичките омъжени приятелки на майка му, със сладко чипо носле и великолепна усмивка. Тя както винаги поздрави приятелски и четиримата. Всеки от приятелите на Джон признаваше, че си пада по нея — госпожа Лърнър бе единственият възрастен човек, когото момчетата споменаваха в класациите си за най-готино момиче, най-хубави гърди и тям подобни. Днес тя изглеждаше почти като тийнейджърка с дългите си крака с хубав тен, с късите бели панталонки и с пепеляворусата си коса, която се спускаше по раменете й.

Тикаше количка, натоварена с пазарски торбички, и момчетата с радост й помогнаха да ги сложи в багажника на колата си. Тъй като все още никой от тях нямаше шофьорска книжка, а и четиримата живееха на хълма и домовете им й бяха на път, тя им предложи да ги закара и те се натовариха в колата. Джон седна отпред и когато тя се наведе да запали мотора, той забеляза, че най-горното копче на блузката й е разкопчано. Тя вдигна очи и улови погледа му, усмихна се открито и закачливо и го закопча.

Когато в колата остана само Джон, госпожа Лърнър го попита дали би имал нещо против, ако първо отидат до нейната къща, само на няколко пресечки по-нагоре по улицата, за да й помогне да разтоварят покупките. Двете й дъщери бяха на скаутски излет, а съпругът й бил пак на път и нямало да се прибере преди средата на следващата седмица. Така че тя бе останала съвсем сама.

Той пренесе чантите вътре. Наложи се да ходи до колата четири или пет пъти и през това време копчето на блузата отново се бе разкопчало, а след него и второто. Когато остави и последната торба върху плота и се обърна към нея, оставаше само последното.

— Благодаря, Джон. Мога ли да ти предложа нещо? Чаша вода?

Той следеше като хипнотизиран как се свлича блузката й, но все пак успя да промърмори едно „не“. Каза, че трябва да се прибира вкъщи.

Тя пристъпи към него.

— Сигурен ли си? Можеш да поостанеш. Искаш ли нещо?

Той преглътна — устата му бе пресъхнала — после я погледна в лицето, на което сега се бе изписала тайнствена усмивка, изражение, което никога преди не беше виждал. Тя скъси още малко разстоянието помежду им. Бяха толкова близо един до друг, че той усещаше прекрасния аромат, който се носеше от нея — бадеми и… и още нещо. Тя вирна брадичка.

— Какво? — попита го закачливо. — Нищо ли не искаш?

Проследи погледа му и сведе очи.

— Тези проклети копчета!

Но много бавно, без очите й да изпускат неговите, ръката й се устреми не към някое от разкопчаните копчета, а към единственото, което бе останало закопчано. Бързо разкопча и него.

— Ах! — възкликна тя и се разсмя гърлено. Хвана ръцете му и ги вдигна до малката закопчалка отпред на сутиена си. След това му помогна да го свали с обигран жест.

— Каква очарователна история за първата любов. На колко години беше тя? — попита Харди.

— Трийсет и пет, четирийсет. Някъде там.

— Ако си бил на петнайсет, значи тя те е изнасилила.

— Диз, моля те, думата изнасилване звучи много неприятно. Предпочитам думата съблазняване. И мога да се закълна, че тази случка не е белязала непоправимо живота ми. Всъщност — една лека усмивка повдигна царевичнорусия мустак на Холидей, — аз до скоро често се отбивах при нея от време на време. И знаеш ли какво? Тя все още го желае.

— Радвам се за двама ви. И не чак толкова за съпруга й.

— Боя се, че той се спомина отдавна. Простатата му не издържа.

Холидей се ухили. Знаеше, че лази по нервите на Харди. Седяха на слънце в два шезлонга точно срещу подпряната отворена входна врата на „Ноев ковчег“. Холидей пиеше „Бъд Лайт“ направо от бутилката. Кафявата му работна риза бе наполовина разкопчана. Би трябвало да работи зад бара, но заведението си беше негово, а и нямаше клиенти.

— Колкото и да съм очарован от чутото, не това е причината да дойда тук. Говорил ли си вече с ченгетата?

— Не съм имал това удоволствие.

— Не са идвали у вас?

— Може и да са. — Холидей сръбна малко бира, очите му блестяха от изпития алкохол. — Не мисля, че спах там миналата нощ, така че нямам представа. Но се отбих тук и Клинт ме осведоми какво става. Тогава ти звъннах.

— Радвам се, че го направи. — Харди примижа от силното слънце. Премести стола си на сянка под козирката над входната врата. — И какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че не съм застрелял Сам Силвърман, нито пък някого другиго.

— Абсолютно ли си сигурен?

Холидей кимна.

— Съвсем. Не бих забравил такова нещо.

— Имаш ли алиби за времето, когато е станало?

Внезапно усмивката изчезна от лицето на Холидей.

— Това започва да ми напомня за последния път, когато беше мой адвокат.

— Не се оказа чак толкова зле. Виж се сега. В затвора пиенето е забранено. Нито „Бъд Лайт“, нито каквото и да е.

— Работа ли си търсиш?

— Ей, нали ти ме потърси? Последното нещо, което бих си пожелал, е дело за убийство. И знаеш ли какво — ти също не би пожелал нещо подобно. Ако Франи не беше на работа, сега щях да обядвам с нея, вместо да се занимавам с жалката ти особа. Но тъй като ти се нуждаеше от съвет и утеха — ето ме, тук съм…

— Добре де — каза Холидей, приведе се напред в шезлонга и облегна лакти на коленете си. Беше пъхнал показалеца си в гърлото на бирената бутилка и я въртеше на малки кръгчета близо до краката си. — Та докъде бяхме стигнали?

— До алибито ти.

Холидей си придаде замислен вид.

— За коя нощ ставаше дума?

Харди се наклони напред и заговори малко остро:

— Стига си се занасял, Джон. Става дума за нощта след играта на покер, което означава четвъртък. Днес е събота. Дори ти би трябвало да си спомняш — било е преди два дни и бог знае колко питиета.

— Добре, но да си остане между нас. Имах среща. Вечеря и кино — отвърна Холидей.

Харди се облегна назад и разпери победоносно ръце.

— Най-сетне! Толкова ли беше трудно?

Лицето на Холидей обаче изразяваше безпокойство.

— Какво има? — попита Харди.

— Ами… няколко неща.

Харди изчака една минута и накрая каза:

— Да се опитвам да отгатна, или ще ми кажеш направо?

— Ще ти кажа — отвърна Холидей, извади пръста си от бутилката и отпи една глътка. — Първо, въпросната дама е омъжена, така че няма да иска да се замесва.

— Защо ли не съм изненадан? Може би няма да има друг избор. Коя е тя?

— Не мога да ти кажа. Дори на теб. Съпругът й ще… — той не довърши.

— Аха. Изобилие от добри новини. Значи съпругът й е още жив.

— О, да. Ти го познаваш.

— Познавам ли го? Как така?

— Искам да кажа, че е известен. Публична личност. Тя не може да се разкрие.

— Браво! Страхотно! Срещаш се със съпругата на известен мъж. Отдавна ли е тази връзка, ако смея да попитам? Между вас двамата имам предвид, а не между нея и съпруга й.

— Излизахме няколко месеца, но май вече всичко свърши. — Холидей вдигна рамене. — Всъщност приключи в четвъртък. Преди киното, преди вечерята, ако трябва да сме съвсем точни.

— Добре е да сме точни. Да продължим в същия дух.

Харди се изсмя дрезгаво.

— Значи в крайна сметка ти не си излизал с анонимната омъжена дама на вечеря и на кино? И следователно нямаш алиби за нощта на убийството? Това ли искаш да ми кажеш? И ако ми позволиш да вметна, можеш ли да си представиш колко много щяхме да се забавляваме с тебе, ако сега се намираше на свидетелската скамейка в съда?

— Опитвам се да ти кажа, Диз, че бях с нея поне до шест и половина. По това време Сам вече е бил мъртъв.

Харди клатеше глава, без да е много сигурен дали е на път да се отчае, или пък се забавлява. Той безспорно вярваше на Холидей — тази византийска и абсурдна история, разказана с толкова много прелюдии, бе напълно в негов стил, — но той щеше да си има сериозни недоразумения с органите на властта, ако не успееха да уточнят най-важните факти.

— Мисля, че бих пийнал нещо, Джон. Имаш ли безалкохолни коктейли. Сода? Сок от червени боровинки?

Докато Холидей ровеше зад бара, Харди внесе вътре шезлонгите и седна на едно от закованите за пода високи столчета.

— Питам само от любопитство — къде си водил на вечеря жената на тази известна личност цели два месеца, без някой да я разпознае?

Холидей впръска сода от шишето под налягане върху купчинка лед и пусна вътре лимоново резенче.

— В китайския квартал. Ние им изглеждаме еднакви. Истината ти казвам. Това е почти като да си с шапка-невидимка. — Подаде питието на Харди и добави: — Както и да е. Важното е, че Силвърман е бил мъртъв още преди да отидем да вечеряме. Прав ли съм?

— Не зная. Не разполагам с график. Разбрах от Глицки, че се е случило в края на деня, но дали е било пет или шест и половина — не зная. Няма ли да ми кажеш — поне на мен — коя е тази жена?

— Мога да ти кажа, но какво от това? Тя просто ще отрече. Особено сега. Винаги, когато излизахме, измисляше някаква история за пред мъжа си. Може би все пак няма да имаме нужда от нея? Нали са били трима?

Харди не знаеше, защото не бе проучвал предварително случая.

— Казвам ти, че са били трима. Клинт — нощната ми смяна зад бара — каза, че ченгетата са се опитали да го сплашат, като ни изкарат съучастници — мен, Клинт и неговия приятел Ранди. Клинт е гей.

— Досетих се — каза Харди. — А те имат ли алиби? Клинт и Ранди?

— Били са заедно през цялото време след шест. Клинт е бил на бара.

— И клиентите са ги видели и могат да се закълнат в съда?

Холидей сви рамене.

— Все някой ще го направи.

— Много убедително, Джон, много убедително. Клинт спомня ли си някой от тези клиенти?

— Сигурен съм, че ще си припомни някого.

Този отговор не стопли сърцето на Харди. Той сръбна от содата си и прокара пръст по плота на бара, който бе намазан с твърде дебел слой лак.

— Джон, помниш ли първите ни разговори, когато те бяха закопчали за онези нередовни рецепти? Когато не можеше да повярваш, че на някого му пука чак толкова за продажбата на лекарства на специален режим, че да тормози нарушителя?

— Все още не мога да повярвам. Възрастните трябва да имат право да получат всичко, което искат. Какво да направим, ако са решили да се самоубиват — те все пак са пълнолетни.

— Мнението ти е много интересно и можем да го пообсъдим по-късно, но засега ни стига да постигнем съгласие по въпроса, че убийството е по-сериозно нещо.

От другата страна на бара Холидей пълнеше подносите с украси за питиетата. Спря да реже лимонови корички и вдигна очи към Харди.

— Аз наистина не съм убил Сам, Диз. Първият случай беше различен. Наистина го бях извършил.

— Тогава защо ми се обади снощи? За това?

Холидей пак се захвана с лимоните.

— Ченгетата ужасно бяха наплашили Клинт. Страхувам се, че и аз прихванах от него.

— Но вече си го преодолял?

Холидей сви рамене:

— Наистина не съм го извършил. Клинт и Ранди също. Не могат да закопчаят трима души, които са невинни.

Харди отпи от содата. Не отговори. Холидей отново прекъсна заниманието си:

— Какво? Какъв е този поглед?

— Никакъв. Май за миг бях забравил, че досега не е имало случай да арестуват някого за престъпление, което не е извършил.

— Няма да ме арестуват. Снощи не са задържали Клинт, а са били тук с него.

— Добре. Убеди ме. Не си в опасност. Но искам да ми направиш една услуга. Ако ченгетата дойдат да разговарят с теб, веднага ми се обади. Не казвай нито дума.

Холидей направи гримаса:

— Поне едно здрасти трябва да им кажа. Ако не отвърна на поздрава им, ще започнат да се цупят. Пробвал съм.

— Добре, кажи им здрасти. Изпечи им кейк, ако искаш.

Харди пресуши чашата си, стана и излезе през отворената врата, без да обели нито дума повече.

След като се поуспокои, той звънна у дома от клетъчния си телефон в колата, но никой не отговори. У Глицки също отговаряше телефонният секретар. Денят започваше да се развива доста необичайно — без работа, без семейни задължения. Реши да се прибере и да свърши малко физическа работа — имаха кубик и половина дърва, които трябваше да се подредят на купчина, или пък можеше да потича. Накрая се отказа и от двете идеи. Запъти се към собствения си, добре поддържан и приятен бар, за да поговори с някой, който има мозък.

— Този човек е пълен идиот — каза той на Макгайър, който на времето, когато се интересуваше от по-различни неща, бе защитил докторат по философия в Бъркли. Двамата чакаха пяната в чашата с „Гинес“ на Харди да се успокои.

— Не зная защо въобще си губя времето.

— Харесваш го, затова. И на мен ми е симпатичен. Той е първороден син, нали?

— И какво от това?

Както обикновено, Макгайър пиеше „Макалън“ в порцеланова чаша, която стоеше на долния плот зад бара. Отхапа от пирожките, които си купуваше от закусвалнята на ъгъла, и прокара хапката с глътка скоч.

— Някой от близките ти приятели да не е такъв?

Харди заизрежда напевно — Макгайър, Фрийман, Глицки, Пико Моралес, някакъв друг негов клиент, дори Греъм Русо. А сега и Холидей.

— Интересно.

За Макгайър това бе стара, очевидна истина и той само вдигна рамене:

— Може и така да е, но не си прави изводи за характера му от това. Той ми напомня за всичките ни познати от времето, когато бяхме студенти. Секс, наркотици, рокендрол, купони до зори. Спомняш си.

— Не колкото предполагаш. Аз не съм учил в Бъркли.

— Но си живял в шейсетте, ако не се лъжа.

— Ще те изненадам неприятно, Моуз, но аз мразех шейсетте. Единственото хубаво нещо в цялото десетилетие бяха „Бийтълс“.

— Хайде бе! Ами „Дъртълс“, „Хърманс Хърмитс“?

Харди не се въздържа и се усмихна.

— Точно това исках да кажа. Но гласувам за шейсет и осма като за най-лошата година в живота ни. Затова не оценявам като особена похвала, че Холидей ни връщал в добрите стари времена.

— Ще ти кажа още нещо, без да намесвам шейсетте. — Моузес се наведе над бара, счупеният му нос бе на петнайсетина сантиметра от лицето на зет му. Заговори тихо, но в тона му се долавяше настойчивост, дори порицание. — Той е точно като теб, когато работеше тук. Не беше такъв привърженик на правилата, преди да срещнеш Франи и да решиш, че е време да пораснеш.

Тези думи сепнаха Харди и той се замисли за самия себе си, докато Макгайър се изправи и отиде да се погрижи за другите петима клиенти в бара. Харди бавно отпи от бирата си и очите му разсеяно се насочиха към собственото му отражение в огледалото зад бара.

Осъзна, че Макгайър бе прав. Смазан от мъка и вина след загубата на детето си и последвалата раздяла с жена си, Харди бе прекарал зад същия този бар почти цяло десетилетие. Адвокат без практика, мислител без нито една мисъл в главата си, той не бе способен на много повече от това, да се събужда сутрин, а понякога и то му се струваше непосилно.

Сега имаше хубаво семейство, добра кариера и две отраснали деца; животът му бе пълен — понякога дори препълнен — със смисъл, всекидневна рутина, дреболии, взаимоотношения и отговорности. Животът на Холидей, положението му, можеше да бъде същият, а още по-важно бе, че той не бе резултат от съзнателен избор. Харди повече от всеки друг трябваше да е наясно, че Холидей живее ден за ден и очаква светлината на смисъла и надеждата да заблещука отнякъде в живота му. Дотогава щеше да търси утеха във всичко, което се изпречи на пътя му — жена, бутилка, лесни пари на масата за покер.

Макгайър се бе върнал при него. Сипа си още скоч, пусна кубче лед и разбърка с пръст.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че съм дърто нравоучително магаре.

— Идея на шейсетте — прословутото преосмисляне на ценностите — каза Моузес и добродушно го потупа по ръката. — Но поне още няколко години няма да можеш да се кандидатираш за поста дърто магаре.

— Тъжно е, Моуз, но сега аз вярвам в нравствените ценности.

Макгайър цъкна с език.

— Да. Както казваш, тези концепции на шейсетте — нравствените ценности са лошо нещо, дрогата не може да ти навреди, верността не е от значение — не са издържали изпитанието на времето. Но все пак си остава добрата идея за толерантност към различния начин на живот на другите.

— И „Бийтълс“ — добави Харди, — не забравяй „Бийтълс“.

— Само двама от тях са живи, ако си забелязал — отвърна Моузес.

7

Харди не успя да се свърже с Глицки, докато той не се появи без предупреждение в кабинета му късно следобед. Оказало се бе, че температурата на дъщеря му не е от зъбите. В събота сутринта тя се бе покачила до четирийсет градуса и двамата с Трея бяха прекарали почивните дни в спешното отделение. Имаше шарка.

— Трябваше да ми звъннеш — каза Харди. — И Бек я е карала. Можех да ти поставя диагнозата и по телефона.

— Следващия път, когато ни събуди с пищене в три часа сутринта, най-напред ще ти се обадя.

— Ще чакам с нетърпение.

През последните няколко часа Харди бе преглеждал техническите параметри на една, както се твърдеше в рекламата, напълно автоматична машина за миене на камиони. Един от клиентите му я бе купил за милион и половина долара. Още от първия ден се беше оказало, че машината не върши дори половината от това, което се твърдеше в брошурата. Разминаването между количеството рециклирана чиста вода, което машината можеше да обработи в действителност, и количеството, което бе гарантирано в брошурата, бе толкова голяма, че в него можеше да се удави и кит. Бе проучил цифрите достатъчно добре и си бе изяснил този факт. Делото щеше да бъде отнесено в съда след малко повече от месец. Реши да не губи времето на приятеля си.

— И как е положението? Отпуска ли си взе днес?

Глицки не се свърташе на едно място. Първо бе отишъл до прозорците и бе надникнал навън, сега издърпваше стреличките от мишената за дартс.

— Колкото и невероятно да ти звучи, свърших всичките си важни дела преди около шест часа — каза Глицки, поглеждайки часовника си.

— Явно те подценяват. Надявам се, че поне си правиш труда да изглеждаш зает.

Глицки хвърли една стреличка.

— Стоях зад вратата на кабинета си и скърцах със зъби.

— Цели шест часа. Горките ти кътници!

— Не ми пука за кътниците ми.

— Ами ако строшиш някой с това скърцане? Но пък ти обичаш да дъвчеш лед, така че да не се чудя. Бас държа, че и нощем скърцаш със зъби.

Глицки се обърна към него.

— Искаш ли да ти пратя една стреличка право в окото?

— Най-вероятно няма да улучиш. — Харди се изправи, заобиколи бюрото, приближи се до мишената и зачака Глицки да хвърли третата стреличка. — Успя ли да разбереш още нещо за убийството на Силвърман?

— С „още нещо“ явно допускаш, че изобщо съм успял да разбера нещо — отвърна Глицки и хвърли стрелата.

— И днес уби цели шест полезни часа, които можеше да използваш, за да свършиш малко детективска работа.

— Вече не съм детектив.

— Нито пък те бива на дартс. — Харди извади стреличките и отиде до ограничителната линия, начертана на пода. Обърна се, застина за миг и улучи тройна двайсетица — един от най-трудните удари. — Сега сигурно се питаш как може да съм толкова добър.

— Този въпрос е изместил всичко друго от съзнанието ми. Нат се опита да открие нещо за убийството на Силвърман.

— Без твоята помощ? Как е могъл!

Глицки изглежда отново скърцаше със зъби.

— Докато аз се занимавах с Рейчъл, той се обадил на Сейди, съпругата на Силвърман, и й казал, че може да опита по официалните канали. И тя се обадила в „Убийства“.

— И? — Харди се беше разсеял и следващите му два удара изобщо не улучиха.

Бе ред на Глицки и той извади стреличките.

— И никой не се е свързал с нея нито вчера, нито днес. Никой.

— Най-вероятно са били заети.

— Да. Така че най-накрая, преди час, Нат ми звънна. Пак същото — няма ли да проверя. Обадих се на Лание.

— Добър инспектор. Ще хвърляш ли, или си се отказал?

— Състезаваме ли се? Аз просто искам да улуча центъра.

— Но не успяваш.

Глицки хвърли. Не му достигнаха около три сантиметра да улучи целта. Хвърли отново. Пак пропуск. Трети път — все същото.

— Браво! — възкликна Харди. — И какво ти каза Лание?

— Цял ден не бил виждал Джърсън.

— Добре. Това е някакъв напредък.

Глицки не обърна никакво внимание на думите му. Отстъпи настрана, когато Харди застана на линията.

— Но, това ще ти хареса, момчетата, които работели по случая — Ръсел и Кунео…

— Познавам ли ги?

— Едва ли. Както и да е. Лание провери регистрациите за присъствие. Не се бяха подписвали през почивните дни, днес също. Ако не се явят на работа, ще получат предупредително писмо от отдел „Заплати“. Познай откъде знам.

Харди хвърли двете последни стрелички бързо една след друга. И трите се бяха забили в центъра на мишената. После пак се отпусна в стола зад бюрото.

— Може би някой ден ще се захванат със случая… Може би не трябва да ти го казвам, но… — Харди не довърши мисълта си.

Глицки бе до мишената, за пореден път издърпваше стрелите. Обърна се към Харди и го изгледа въпросително.

— Душат около един от моите бивши клиенти, който, едва ли има нужда да го споменавам, няма нищо общо със случая. Помниш ли Джон Холидей?

Трябваха му не повече от две секунди.

— Онзи с наркотиците? — попита Глицки.

— Точно така. И двама негови приятели — всички имат алиби.

Стрелите се забиха в мишената.

— Обаждането в петък вечерта?

Харди кимна.

— С мъка ти признавам, че затова исках двамата с теб да отидем и да поразгледаме местопрестъплението в събота. Ако си склонен, можем да го направим и днес.

Глицки помисли доста дълго, после поклати глава:

— Честно да ти кажа, и аз наминах тук с такива намерения. Но какво можем да направим там? Само ще си създам неприятности. И как изобщо ще влезем?

— Сигурно си прав — каза Харди.

— Нека почакаме първо Джърсън да се обади на Сейди, да разберем със сигурност какво са открили, ако изобщо са открили нещо. Така ще разполагам с въпроси, които мога да му задам. Защо са му вдигнали мерника на твоя човек?

— Няма представа и никак не е разтревожен.

— Само дето ти се е обадил.

Харди сви рамене.

— Първата му реакция е била такава. Вече го е преодолял. Но неговият барман има досие и донякъде несигурно алиби. Джон мисли, че са се опитвали да го пораздрусат, да видят дали знае нещо.

— И знае ли?

— Работел е на бара на няколко пресечки от мястото.

Глицки се намръщи.

— И какво му е несигурното на това?

— Заведението не е било пълно. Имало е съвсем малко посетители. Той и партньорът му — другият набеден заподозрян — могат взаимно да си осигурят алиби, но това е всичко.

— А твоят човек — Холидей?

— Вечерял е с гаджето си. В китайския квартал.

— Така че е извън всяко подозрение.

— Да — каза Харди и се подсмихна.

— Добре — каза Глицки и замислено прехапа устни. — Щом са се опитали да сплашат онзи човек, значи поне правят нещо. — После въздъхна дълбоко и рече: — Това не е моя работа. Повтарям си го непрекъснато. Предполагам, че просто не ме бива да проявявам търпение.

— Будалкаш ме! И откога е така? — попита Харди.

Мат Крийд си бе взел почивка предните две нощи, но сега отново обикаляше участъка си с ръце в джобовете. Дъхът му излизаше на пара. Извън светлите ореоли на уличните лампи нощта бе черна като мастило, както бе по времето, когато миналата седмица нещата бяха загрубели пред магазина на Силвърман. Случилото се тогава се въртеше безспир в ума му през двата почивни дни — първият изстрел и рикошетът до главата му бяха много по-оглушителни от трясъка, който чуваше на стрелбището със слушалки на ушите. Дори сега ехото от този звук кънтеше в спомените му.

Той зави от улица „Маркет“ и се озова точно срещу „Ноев ковчег“. Този път забеляза, че мътна светлина се процежда около входната врата. Спря и се насили да си представи, да си спомни нещо от предния четвъртък. Но този участък от улицата беше толкова безличен, мястото бе съвсем анонимно и не съществуваше обособено в съзнанието му. Закованият с шперплат прозорец, другият, който бе боядисан, и тъмната паст на входната врата. Тази вечер вратата бе отворена, но той не можеше да си спомни, дори ако от това зависеше животът му, дали е хвърлил дори един поглед по посока на бара тогава, когато това би означавало много.

И ето го сега — облечен като ченге, въпреки че не беше никакво ченге. Това, което вършеше, бе само привидност и нямаше нищо общо с действителността. При тази мисъл го присви стомахът. Крийд бе на двайсет и две години и през деня посещаваше курсове по криминология към Сити Колидж. Започна работа като помощник-патрул в компанията на Панос заради доброто заплащане и защото това му даваше възможност да посещава Полицейската академия със стипендия, отпусната от самия Панос. Крийд възнамеряваше да се дипломира в колежа, да се обучи в Полицейската академия, да посъбере опит от работата си за Панос, а после да си подаде документите в редовната полиция, където щеше да бъде в изгодно положение. Тогава, мислеше си той, ще бъде вътре в нещата. Мечтата му бе да стане инспектор в „Убийства“ и си мислеше, че е поел във вярната посока.

Но това беше допреди миналия четвъртък, когато се оказа, че не е видял почти нищо, нито пък бе забелязал нещо по-особено в онова, което все пак беше видял. Въпреки че бе единственият истински очевидец на част от престъплението, се оказа, че не може да помогне по никакъв начин, ако не броим разнасянето на кафето, точно когато Уейд Панос — шефът! — се бе появил у Силвърман в четвъртък през нощта. Дори по-лошо — имаше неприятното усещане, че се е оставил да го манипулират, когато Рой се бе появил с двамата инспектори от отдел „Убийства“. Толкова силно бе желанието му да останат доволни от него, да се почувства значим, че без да иска се поддаде на техните подозрения и си позволи да набеди Клинт Тери и Ранди Уилс като заподозрени в убийството.

Крийд се бе натъквал на Ранди Уилс няколко пъти в „Ноев ковчег“, но се познаваха само колкото да си разменят по някое кимване. Тери, от друга страна, бе мил човек, който често — по времето, когато „Ноев ковчег“ бе един от обектите им в този участък — го черпеше с по едно кафе или кола, когато се отбиеше в заведението. Всъщност двамата, които бяха побягнали първи миналия четвъртък, можеха да бъдат и двуглави марсианци — Крийд не ги бе видял достатъчно ясно. А човекът, който беше стрелял? Да, той със сигурност изглеждаше много едър, но и той бягаше на двайсетина метра пред него в тъмнината и носеше тежко палто заради лошото време, така че можеше да бъде всеки. По дяволите, можеше дори да е била жена!

Крийд се безпокоеше, че може да е пратил криминалните инспектори по следите на невинни хора. Тревожеше го и това, че не може да реши как да поправи стореното.

Внезапно се озова пред „Ноев ковчег“. Беше понеделник вечер, нямаше почти никакви клиенти — само двама от постоянните посетители висяха на бара, а отзад, точно до него и до входа се възправяше едрата, по-скоро огромната фигура на Клинт Тери. Внезапно го сполетя мисълта, че човекът, който бе стрелял, не беше чак толкова грамаден. И този спомен бе категоричен, не бе някаква бледа представа, изплувала в съзнанието му.

— Здрасти, Мат. Проверяваш ли ни? Не ти ли е студено?

— Не бих казал, че ми е топло, Клинт.

— Имам малко готово кафе. Искаш ли? Две захарчета и сметана, нали така?

— Много благодаря. Всичко наред ли е тук?

— Да — отговори Тери и след миг колебание добави: — Рой дойде миналата вечер с две ченгета от „Убийства“.

— Да, казаха ми. За Силвърман ставаше дума, нали?

— Така твърдеше Рой. Но аз работех тук по това време, може би си спомняш.

— Не съм минавал, Клинт. Не погледнах вътре. Съжалявам.

— Да, добре, може би няма значение. Ченгетата не са идвали пак, но слушай, отсега нататък надниквай винаги, когато минаваш. Кафето е от мен.

Чашата с кафе наистина го стопли, но той не се почувства по-добре нито от гостоприемството на Клинт, нито от вдигащата пара напитка. Когато стигна до „Елис“, вече бе твърдо решен да поговори с Ръсел и Кунео и да промени предишните си твърдения. Може би сега щеше да му се удаде случай. У Силвърман светеше.

Когато се изравни с вратата, Крийд забеляза възрастен човек, който бе седнал на един стол до тезгяха, а възрастна жена се бе изправила на централната пътека с лице към витрините и си записваше нещо. Той ги погледа няколко минути. Изглеждаха спокойни и някак сломени, разменяха си по някоя дума, когато жената спираше да пише. Крийд почука по витрината. И двамата се сепнаха, но забелязаха униформата и жената се приближи и отключи вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя. Според Крийд тя бе на шейсет и няколко, най-много на седемдесет години. Лицето й бе с остри черти като на птичка под изтънялата бяла коса. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма. Но не излъчваше слабост или стеснителност. Очите й — не носеше очила — се присвиха критично, докато го оглеждаше.

— И аз щях да ви попитам същото — каза Крийд.

— И как бихте могли да ми помогнете? Вие сте от УГП, нали? — Тя внимателно проучи името на табелката, закачена на джоба му. — И така, господин Крийд, аз съм Сейди Силвърман, съпругата на Сам. Ние вече не плащаме за охрана.

— Да, госпожо, зная това. Просто видях светлината и… — замлъкна той и сви рамене.

Възрастният мъж изневиделица изникна до тях. Той сложи ръка на рамото на Сейди, отвори вратата и със знак покани Крийд вътре.

— Аз съм Нат Глицки — каза и протегна ръка. — Семеен приятел. Решихме, че няма да е лошо, ако направим опис на стоката. Тук ли бяхте през онази нощ?

Нат затвори вратата и пусна резето.

— Да, сър. Аз бях… — Крийд заекна, после продължи: — Аз открих тялото.

— Знаете ли дали полицията е взела нещо оттук?

— Не. Не мисля. Имате предвид от рафтовете?

— Нищо не са ми казали — рязко отвърна Сейди. — Не мога да ги накарам да ми се обадят. Затова просто дойдох с Нат и отворих магазина сама.

Нат постави длан върху ръката на жената.

— Всичко, което й съобщиха, бе, че Сам е бил убит при опит за грабеж. Явно са били трима. Вие видяхте ли ги?

Отговорът на Крийд се забави.

— От разстояние. Единият от тях стреля два пъти по мен. Хукнах след тях, но ги изпуснах.

— Тоест, ако бяхте дошли няколко минути по-рано… — тежко въздъхна Сейди. — И какво ще ни кажете за тези крадци, тези убийци? Защо са решили да дойдат точно тук? Защо точно Сам…

Брадичката й се разтрепери леко и Нат я прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Сейди, спокойно.

Той я заведе до стола близо до витрината, на който бе седял допреди малко, настани я там, после се върна обратно до средната пътека, където сега стоеше Крийд.

— Ще се радваме да узнаем, че все пак някой се интересува какво се е случило тук — каза той. — Това е всичко. Някой търси ли убийците?

— Да. Инспекторите ме разпитваха в петък вечерта.

— И какво им казахте вие? Какво знаете?

— Само това, което казах и на вас. Трима. Поне един от тях бе въоръжен. Господин Панос предположи, че са отмъкнали парите, които господин Силвърман се е канел да внесе в банката. Старата кожена кесия, която би трябвало да е у него.

— Така е било. В четвъртък винаги ходеше до банката — каза Сейди.

— Кой е господин Панос? — попита Нат.

— Шефът ми — отвърна Крийд.

Сейди бе възвърнала самообладанието си и бе станала на крака.

— Той е собственик на Специалния патрул, на когото доскоро плащахме. Но миналото лято вдигнаха таксата и се наложи да се откажем от услугите им.

По лицето на Нат се изписа объркване.

— Чакай малко. Ако този Панос не отговаря вече за охраната на това място, защо е бил тук в четвъртък?

— Защото аз бях тук — каза Крийд. — Ченгетата го попитаха същото. Освен това са се познавали със Сам. — Крийд се обърна към Сейди. — Наистина беше разстроен от случилото се, госпожо. Каза на инспекторите, че ще им помогне с каквото може. Зная, че им съдейства от петък — погледна той и към Нат, — както и когато ме разпитваха.

— Откъде знаеш?

— Брат му Рой е бил с инспекторите, когато са разпитвали заподозрените.

— Значи все пак има заподозрени? — попита Сейди.

По лицето на Крийд се изписа огорчение.

— Проверяваха няколко души, които са присъствали на играта на покер. Явно някой от тях бе загубил доста пари предната нощ и имаше предположение, че се е върнал да си ги прибере. Господин Панос даде на инспекторите списък с присъстващите. Оттам започнаха.

Остро почукване по вратата ги накара да се обърнат. Тъмно и заплашително издължено лице с остри черти се мръщеше през стъклото. Крийд посегна към оръжието си. Нат обаче го спря с ръка.

— Това е синът ми — каза той.

— Какво правиш тук, татко?

Страховитият чернокож зае доста пространство в и без това претъпкания магазин. Обърна се рязко към Крийд и вдигна значката си:

— Аз съм Глицки, от полицейското управление на Сан Франциско. А вие кой сте?

— Помощник-патрул Мат Крийд, сър.

Но Глицки вече се бе извърнал на другата страна.

— Нат, нямаш работа тук.

Старият мъж остана невъзмутим.

— Сейди искаше… — започна той, после се поправи: — Ние решихме, че ще е добре да опишем стоките. Никой не й се е обаждал, тя има ключ, така че решихме да влезем и да видим какво са взели. Да открием поне нещо, Ейбрахам, тъй като никой няма желание да разговаря с нас.

— Разбрах това от съобщението ти — каза Глицки и се огледа наоколо, клатейки глава с отвращение.

Той отиде до входа към задната стаичка, хвърли поглед към тъмното кафеникаво петно на пода, после — към витрината с бижута. След това се върна при баща си.

— Казах ти, че ще говоря с Джърсън веднага щом мога, татко, и че ще се опитам да разбера нещо. Той не се появи днес. — Въздъхна дълбоко и се обърна към Сейди: — Госпожо Силвърман, зная, че е много трудно да чакаш да научиш нещо и в същото време да се бориш със скръбта си. Искрено ви съчувствам, но щеше да е по-добре, ако баща ми не беше тук в този момент. Нат ще ви каже, че съм работил за отдел „Убийства“ цели шестнайсет години, дори бях шеф на отдела, така че, повярвайте ми, зная как стоят нещата. Когато полицаите се доберат до нещо, те ще ви съобщят. Наистина не мога да позволя на баща си да се замесва в това дело по какъвто и да било начин.

Когато Крийд разбра, че се намира в една и съща стая с легендарния лейтенант Глицки, бившия шеф на „Убийства“, той реши, че дори и това да позабави нощната му обиколка, трябва да поговори с него, след като баща му и госпожа Силвърман си тръгнат. Дори един на пръв поглед повърхностен контакт с човек от ранга и с опита на Глицки можеше впоследствие да му донесе някоя препоръка или друга подобна облага. Можеше също да успее да получи някакъв полезен съвет как да се обърне към Ръсел и Кунео и да оправи нещата с вероятно прибързаното разпознаване на Клинт Тери от негова страна.

Така че, когато Глицки потегли с баща си и съпругата на Силвърман, Крийд го последва като невидима сянка. Тримата се отправиха надолу по улицата и пресякоха към подземния паркинг на „Мейси“.

Крийд изчака под козирката колата на госпожа Силвърман да потегли, като се опитваше да издебне подходящия момент. Дори и в най-слънчевото си настроение Глицки не бе от хората, които предразполагат останалите, а сега — с ръце на хълбоците, вперил поглед в задните фарове на лексуса — той със сигурност кипеше от гняв, безсилие и може би изтощение. След миг Глицки вдигна ръка към главата си и потърка слепоочията си.

— Добре ли сте, сър?

Глицки се съвзе забележително бързо и влезе в служебния тон.

— Добре съм, господин Крийд, не допусках, че сте още с нас.

— Да, сър.

Глицки тръгна, а Крийд пое редом.

— Съжалявам, че се нахвърлих върху вас там, в магазина. Бях разтревожен за баща си. Вината не беше ваша.

— Благодаря.

Може би това беше възможност да подхване разговор. Бяха стигнали до изхода на гаража, на нивото на улицата.

— Следователите стояха до четири сутринта.

Глицки спря и се обърна към него. Те се намираха в зона на видимост между гаража и уличните лампи.

— Откъде знаете? Там ли бяхте?

— Върнах се, след края на дежурството си. Ходя на курсове по криминалистика и понеже се бях оказал първи на местопрестъплението, никой не се възпротиви на присъствието ми. Исках да видя как стават нещата в реалния живот.

— И как ви се стори?

— Мисля, че си свършиха работата много добре, поне доколкото зная, а то далеч не е много.

Глицки пъхна ръце в джобовете на якето си. Минаха няколко секунди.

— И как стана така, че вие се оказахте пръв на мястото. Обаждане ли получихте?

— Не. Беше просто съвпадение. Бях в квартала, ей там — Крийд посочи едно място от другата страна на улицата, — когато алармата на Силвърман се включи. Видях как някакви хора излизат тичешком от входната врата. Извиках им да спрат и единият от тях стреля по мен. Два пъти.

Устните на Глицки помръднаха леко, неволна усмивка.

— И, както виждам, е пропуснал.

— Да, сър.

— Късметлия сте — каза Глицки и очите му се насочиха към магазина. — Въпреки че от такова разстояние може да се очаква да не улучи. Както и да е, никой не иска да го прострелят.

— Това никога не е влизало в плановете ми.

— Да. В моите също. Но се случва.

Крийд не можа да се въздържи и попита:

— Улучвали ли са ви?

Този въпрос беше грешка. Лицето на лейтенанта помрачня.

— Не е нещо, с което си струва да се похваля — рязко изстреля думите той.

Глицки се бореше със себе си. Бе тръгнал към центъра — петнайсет минути, след като се бе прибрал вкъщи, за да попречи на баща си да му създаде допълнителни неприятности. Дори не бе вечерял и знаеше, че Трея ще го чака. Рейчъл все още имаше температура и това също бе причина за лека, но постоянна тревога. Определено не искаше да продължава да обсъжда личните си проблеми с това младо наемно ченге, въпреки че младежът изглеждаше умен, любознателен и идеалистично настроен. Това не бяха качествата, които Глицки по принцип свързваше с шайката на Панос. Особено откакто заради Харди и воденото от него дело бе започнал да разглежда полицейските доклади. Самият той се бе сблъсквал нееднократно с УГП и тези срещи далеч не бяха приятни.

От друга страна, това момче бе пристигнало първо на местопрестъплението, бе станало свидетел на част от самото престъпление. Несъмнено инспекторите по случая го бяха разпитвали и Глицки нямаше причини да се съмнява в тяхната компетентност. Не познаваше Кунео и Ръсел. Бяха назначени в отдела по волята и с благословията на Джърсън, като най-добрите и всеотдайни ченгета от полицейското управление на Сан Франциско. Въпреки че повечето от скорошните му впечатления от отдела говореха тъкмо обратното.

— Не е нещо, с което си струва да се хваля — каза той и веднага осъзна, че думите му са прозвучали твърде грубо. — А вие наистина ли видяхте онези тримата?

— Да ви кажа честно, лейтенант, видях само три фигури, които се отдалечаваха тичешком от мен в тъмнината. Не бих могъл да разпозная някой от тях, дори от това да зависеше животът ми.

— Случва се. На ваше място не бих се тревожил.

По откритото лице на момчето се изписа безпокойство и Глицки го попита:

— Какво има?

Крийд въздъхна дълбоко и тежко. Внезапно доби вид на човек, който се срамува от себе си.

— Ами май се престарах в желанието си да бъде полезен.

— Да се опитваш да бъдеш полезен е нещо хубаво, синко. Какъв е проблемът?

— Може би съм подвел вашите хора — каза Крийд и сви рамене.

Глицки бе чувал достатъчно признания в живота си и веднага разбра, че момчето има нужда да поговори с някого. Той се облегна на един пътен знак, скръсти ръце, погледна Крийд в очите и зачака.

— Казах им — на инспекторите — че човекът, който стреля по мен, ми се е сторил много едър. На следващия ден дойдоха и ми казаха, че ще прослушат онзи големия, дето работи наблизо, бармана на „Ноев ковчег“. Питаха ме дали го познавам. Дали мисля, че може да е бил той. И аз започвам да мисля, какво мисля и аз не знам, може би просто исках да им се издигна в очите. И оставих у тях впечатлението, че наистина може да е бил той. Имам предвид… казах им, че може да е той и че има две приятелчета, с които се мъкне… — тук потокът от думи прекъсна.

— А сега си размислил и ти се струва, че не е така?

Крийд тъжно поклати глава.

— Не зная. Минах оттам тази вечер — имам предвид през „Ноев ковчег“ — и той работеше на бара. Може и той да е бил, предполагам, но когато разговарях с инспекторите, звучах прекалено убедено. Сигурно съм оставил у тях впечатлението, че бих могъл категорично да го разпозная.

— Ами обади им се тогава и им кажи — отвърна Глицки.

— Просто така?

— Да. Сега те вероятно проверяват поне половин дузина версии. Ще се радват, ако им го кажеш сега, отколкото когато вече е станало късно. Повярвай ми, те дори ще ти бъдат благодарни.

— И ще ме вземат за пълен идиот.

Този път Глицки наистина се усмихна.

— Вероятно, но бързо ще забравят за случилото се, ако следващия път не се държиш като идиот. Любопитен съм обаче как така са стигнали до този едрия толкова бързо? Трябва да е имало и нещо друго.

— Да. Имаше. „Ноев ковчег“. Връзваше се.

— Кое се връзваше?

— Джон Холидей — собственикът на заведението. Бил е един от играчите на покер у Силвърман, знаете ли за покера? Всяка сряда. Както и да е, Холидей е бил там предната нощ и е изгубил много пари. Господин Панос знаеше това и го каза на инспекторите, а те отидоха в „Ноев ковчег“ да си поговорят с него — с Холидей. Но тъй като той не е бил там, те са спипали Клинт. Едрия. Бармана. И след това, разбира се, дойдоха пак при мен.

— Говори с инспекторите — каза Глицки, — може би разполагат и с нещо друго, което уличава тези двамата.

— Просто не искам да си губят времето заради това, което им наговорих. А също искам да ви кажа…

— Какво?

— Тези тримата. Холидей, Клинт и Ранди Уилс. Мисля, че са безобидни. Не искам да ги вкарвам в беля, ако нямат нищо общо с убийството.

Глицки дъвчеше вътрешната страна на бузата си и трескаво мислеше.

— Не бих се тревожил за това. Ако са го направили те, все ще изскочи някаква улика. И ще ги задържат заради това. Няма да разчитат само на твоите показания, сигурен съм. Междувременно те бавя, а и жена ми ме чака — каза Глицки и посочи с пръст към Крийд. — А ти се обади на инспекторите.

Четирийсет и пет минути по-късно Крийд обикаляше района на юг от улица „Маркет“. Забеляза Рой Панос, който очевидно бе в почивка и седеше в едно сепаре в кафенето на Кар. И той като Крийд бе дежурен тази вечер и носеше униформа. Рой разговаряше оживено с двама души и след като влезе, Крийд позна единия от тях, който седеше извърнат настрани от него — Ник Сефия. Ник определено не му бе любимец. Бяха работили заедно на няколко пъти преди той да се премести в Диамантения център. Затова Крийд се поколеба дали да не се обърне и да излезе, но Рой вече го бе забелязал, махна му да се присъедини към тях и вече се отместваше към стената, за да му направи място.

— Здрасти, Мати.

Крийд мразеше това умалително и бе направил грешката да го спомене пред Рой. Това завинаги го бе обрекло да се обръщат към него с „Мати“, „Малък Мати“ или „Матарони“. При все това обаче Рой бе много сърдечен и добре приеман от всички човек, а тази вечер бе по-приветлив от всякога. Крийд дори си помисли, че може би е пийнал. Или пък бе нервен.

— Тъкмо разправях на момчетата — Ник и Хулио. Познаваш ли Хулио? Не? Хулио Рее — Мат Крийд.

Крийд протегна ръка и се здрависа с един много добре облечен, гладко избръснат, бдителен и намръщен мъж, латиноамериканец на вид. Почти половината от едното му ухо липсваше.

— Радвам се — каза той, сякаш не си струваше труда да добавя „да се запознаем“.

Крийд усети, че този човек излъчва някаква заплаха, едва сдържана енергия, може би вземаше наркотици. Почуди се дали Ник, който сега се занимаваше с пренасянето на диаманти, не се е сдобил със собствен бодигард. Когато Рее се бе навел да се здрависа с него, сакото му се бе разтворило и Крийд бе забелязал ремъка на кобур и дръжката на автоматичен пистолет.

Всички тези впечатления пробягаха през ума на Крийд за по-малко от секунда. Рой веднага се погрижи разговорът да потръгне.

— Тъкмо разказвах на момчетата за тебе. Искам да кажа, че върша това от колко… петнайсет години и какво? Светваш с фенерчето, не виждаш нищо, отиваш на другия прозорец и правиш същото. А ето ти го Мати, работи от няма и година, завива иззад ъгъла и — Бам! Бам! — изстрелват няколко куршума по него. Лошите бягат, той ги преследва — все едно е в Дивия запад. Страхотен екшън.

— Можем да се разменим, стига да пожелаеш. Започнах тая работа заради фенерчетата — отвърна Крийд.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва да стрелят по теб? — попита Сефия. — Аз обожавам, кълна се. Страхотно ме възбужда.

— Има ли изобщо нещо, което не те възбужда, Ник? — попита Рее.

— Не се сещам — каза Сефия след известен размисъл.

Рее заговори Крийд:

— Рой каза, че си посочил онези копелета от „Ноев ковчег“ — рече той.

Думите му прозвучаха по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос, но пък и думите „радвам се“ бяха прозвучали по същия начин.

— „Посочил“ е малко пресилено — отвърна Крийд.

— Скромничи — намеси се Рой. — Прати ги по дяволите и тримата — Холидей, Тери и сладкото му гадже, как му бе името?

— Ранди Уилс — каза Рее, без да се замисли. В главата си имаше цял списък. От него можеше да излезе добър счетоводител.

— Уилс, Тери, Холидей, всичките — изреди отново имената им Рой. — Това хлапе тук не само е участвало в престрелка, ами и разреши случай на убийство още преди да изтече и първата му година като патрул.

— Не е точно така.

Но Рой сякаш не го чу.

— Истина е, Матуш! След като ги разпозна предната вечер, ще окошарят тези тримата за доста дълго време.

— Да, ама…

— Не изглеждаш много щастлив от това — каза Рее. Той се наведе над масата и го погледна със стъклените си котешки очи. На устните му бе застинала усмивка.

Крийд почувства как една струйка пот започна да се стича по врата му.

— Проблемът е, че може би не са били те.

Рой изръмжа ухилено:

— Какви ги приказваш? Разбира се, че са били те. Нали самият ти си ги видял? Как може да не са били те?

Но веднъж започнал, Крийд бързо изрече:

— Исках да поприказвам с теб за това. Познаваш ли лейтенант Глицки?

Рой кимна.

— Разбира се. Беше шеф на „Убийства“. Какво за него?

— Баща му е бил приятел на Силвърман и двамата бяха в магазина тази вечер.

— Кой бил там? — попита Рее.

— Глицки и баща му. И жената на Силвърман. В магазина му.

— И какво правеха там? — попита Сефия, чието лице внезапно се бе наляло с кръв.

— Всъщност нищо особено. Така и не можаха да започнат. Искаха да правят опис, но едва бяха започнали, когато се появи Глицки и ги разкара оттам.

— Аха, ясно — каза Рой, сякаш бе доволен от отговора на Крийд. — Значи Глицки работи по случая? Че как така?

— Не. Мисля, че беше там заради баща си. Когато излязохме отвън, аз го попитах какво да направя, ако не съм съвсем сигурен в това, което казах на инспекторите.

— И какво те посъветва той?

Крийд сви рамене:

— Да им кажа. Не било голяма работа. Щели да се радват.

— Чакай, чакай, не и ако… — понечи да се намеси Сефия, но Рой вдигна ръка категорично. Погледна към двамата мъже от другата страна на масата и рече: — Съвсем правилно! — После добави с по-мек тон: — Съвсем правилно. — Той се усмихна предупредително на Ник и Рее да си траят. — Едва ли биха искали да си губят времето в преследване на невинни хора. — После се обърна към Крийд: — Но този път си сигурен, нали така? Защото предната вечер звучеше много убедено.

Крийд поклати глава с нещастен вид.

— Не зная дали съм сигурен. Предполагам, че е възможно да са били и те. Просто не искам инспекторите да се заблудят, че съм напълно уверен, и да се водят от това в разследването — каза той и застърга с нокът по плота на масата.

Рой кимна в знак на съгласие.

— Изводът е, че Глицки е прав. Трябва да им кажеш. Всъщност аз имам среща с тях по-късно днес в Палатата — каза той и се потупа по джоба. — Малко подаръче от Уейд за нашите добри приятели от управлението. Билети за мача на „Фортинайнърс“, съвсем до игрището. Ако искаш ще им предам това, което ни каза.

Крийд почувства облекчение и това веднага се изписа на лицето му. Рой Панос умееше да общува с хората много по-добре от него, особено с полицаите. Рой можеше така да представи колебанията на Крийд, че полицаите да не го сметнат за пълен идиот, можеше дори да ги представи в добра светлина. И със сигурност Крийд щеше да избегне неудобството да се изправи лице в лице с инспекторите и да признае, че в старанието си да им бъде от полза, бе оплескал нещата.

— Сигурен ли си? — попита той. — Наистина ли ще го направиш?

Рой се усмихна и щипна Крийд по бузата.

— Какво ли не бих направил за моя малък Матушка! Е?

Крийд възприе това като знак да си върви. Той стана и се сбогува с цялата компания. Още не бе излязъл от кафенето, когато Ник се надвеси над масата.

— Не можем да позволим да оттегли показанията си, Рой — прошепна той, но гласът му звучеше напрегнато. — Така инспекторите си имат занимавка.

Рой вдигна чашата си с кафе и отпи.

— Той няма да оттегли показанията си — каза той.

Сефия удари по масата, за да подчертае думите си:

— Ехо, Рой? Той току-що ни каза точно това.

Рой бавно постави чашата си обратно на масата.

— Не зная дали си ме чул, но аз казах, че ще предам думите му на инспекторите. И ще забравя да го направя.

— Няма да е достатъчно — каза Рее.

— Всичко ще се провали — додаде Сефия.

— Той така или иначе е решил. — Рее методично въртеше чашата си върху масата. Рой поклати глава:

— Вижте какво, момчета, Крийд не знае нищо. Не се паникьосвайте. Дори и да успее някак си да се свърже с Кунео и Ръсел и им каже, че не е сигурен, че е идентифицирал правилно Тери — какво от това?

— Може би това ще ги накара да поразмислят — отвърна Рее, без да вдига поглед от масата, по която продължаваше да върти чашата.

— Това няма да стане, тъй като аз няма да предам думите му.

— И все пак не ми харесва — каза Сефия.

Рее кимна в знак на съгласие и най-сетне вдигна очи, за да погледне към Сефия.

— Крийд е проблем — каза той.

— Крийд не е проблем! Той просто си мисли, че може би не е бил Тери. Това е всичко.

— Обаче ще бъде по-сигурно, ако изобщо няма шанс да проговори — каза Сефия.

— Не ставайте глупави, момчета — каза Рой, — положението е под контрол, послушайте ме.

Рее бавно вдигна празния си поглед и го насочи към Рой. Кимна веднъж. Темата бе изчерпана.

— Е, добре тогава.

8

— Нима това е същият човек, който се гордее, че живее според мотото на Джон Кенеди: „Никога не обяснявай, никога не се оплаквай“? Чувала съм те да го казваш поне сто и четиринайсет пъти.

— И съм ги казвал с право, сигурен съм.

— Тогава?

— Тогава, през този прекрасен ден — денят бе наистина такъв, хубавото време се бе задържало и докато пътуваха заедно към работа, — ще се наложи първо да дам някои обяснения, преди да успея да направя нещо наистина добро.

— Обясненията няма да бъдат нито оценени, нито разбрани. Нито пък направеното от теб добро, ако изобщо е добро.

Глицки се бе втренчил право пред себе си. Жена му продължи да говори:

— Кога ще разбереш, Ейб? Няма никакъв смисъл да продължаваш да живееш според някакво мото, колкото и да е хубаво то, ако не можеш да го извадиш и да го следваш, когато най-много се нуждаеш от това. Като днес например. Повярвай ми. Ти дори не искаш да се захванеш с това.

Той я попита вежливо:

— И какво предлагаш да направя?

Тя се обърна към него.

— Знаеш отговора.

— Не го знам. Затова те питам.

Трея въздъхна.

— Добре тогава. Предлагам да не правиш абсолютно нищо. Отиди си в кабинета, затвори вратата и започни да четеш някоя интересна книга.

— И да се направя, че всичко останало не съществува?

Тя го изгледа.

— Как да ти го кажа, за да ме разбереш? Не ти влиза в задълженията. Не си отговорен за това, което се случва долу. Дори не трябва да ти пука.

— Как да не ми пука? Кажи ми!

— Много лесно. Просто трябва да си кажеш: „Аз работя, защото имам жена и малко дете и още две в колежа и имам нужда от заплата и от трудов стаж. Затова ходя на работа“. И точка.

— Ти така ли възприемаш своята работа?

— Всъщност не. Харесвам работата си, но при мен е друго.

— И кое му е различното?

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — отчаяно завъртя очи тя. — Различно е, защото работата, за която ми плащат, ми доставя удоволствие. А ти — на теб ти пука за нещо, за което не ти плащат. Същото е като да решиш да се тревожиш за, да кажем, астронавтите. Сигурна съм, че астронавтите непрекъснато се сблъскват с какви ли не проблеми, но знаеш ли какво, Ейб? Тези проблеми не са твои проблеми! — Тя удари конзолата между седалките. — Също като проблемите в „Убийства“!

Известно време пътуваха в мълчание. Накрая Ейб каза:

— Значи не трябва да ходя при Джърсън?

Трея въздъхна отново.

— Ако мислиш, че знаеш нещо важно, обади се на някой от своите хора там. Все още имаш приятели в отдела, нали? Марсел, Пол. Те ще поговорят с Джърсън и ще му кажат какво са научили от теб — че разпознаването е съмнително, — после ще ги почерпиш с хамбургер и всички ще са доволни. Какъв е проблемът?

— Не зная — отвърна Глицки. — Наистина не зная. Някак си ми се струва нередно. И все още остава проблемът как ще обясня присъствието си в магазина на Силвърман, ако той разбере, а той непременно ще разбере.

— И как ще разбере? Кой ще му каже? Младото наемно ченге?

— Не зная, но със сигурност ще разбере, винаги става така, затова мисля, че ще бъде по-добре, ако го чуе първо от мен самия.

Бяха стигнали до паркинга под магистралата на няколко пресечки от Съдебната палата. Глицки изключи мотора, но не направи опит да излезе от колата. Трея свали сенника и внимателно, с пресилено спокойствие, си сложи червило. Дишаше тежко през носа си. После отново — много внимателно — прибра червилото и го пусна в чантата си. Накрая се обърна към съпруга си.

— Е?

— Обмислям как да постъпя — отговори той.

Глицки седеше в едно сепаре в ресторанта „При Лу“ заедно с Марсел Лание, негов дългогодишен колега от „Убийства“. Хвалеше се с остроумието на жена си, която го бе убедила, че е безсмислено човек да си измисля девизи, ако ги зарязва точно когато му потрябват. Същото е като да си бойскаут и точно преди трудно спускане с лодка по бързеите да забравиш да си сложиш спасителната жилетка.

— И каква е тогава ползата, че преди това си повтарял: „Бъди готов“?

Лание присви очи на приглушената светлина.

— Зная, че не пиеш, Ейб, особено пък толкова рано. Иначе щях да се разтревожа. За какво, по дяволите, говориш?

Глицки духна в чашата си с чай.

— За това, да не се обяснява на Джърсън защо се интересувам от случая Силвърман.

— И това има нещо общо с бойскаутите?

Чаят все още бе твърде горещ и Глицки постави чашата обратно на масата.

— Няма значение, Марсел. Да не го обсъждаме повече. Всъщност искам да поговорим за Уейд Панос.

Лание направи гримаса на хронично страдащ от киселини.

— Налага ли се?

Няколко минути след единайсет, около два часа, след като Глицки бе разказал на Лание за вероятно погрешното разпознаване от страна на Крийд, на вратата рязко се почука. Глицки се изправи на крака и затвори последния роман на Патрик О’Брайън, „Островът на безутешността“. Отвори чекмеджето на бюрото и пъхна вътре книгата, после сложи пред себе си няколко документа и извика:

— Отворено е.

Не се изненада много, когато видя Бари Джърсън. Стана, опита се поздравът му да прозвучи сърдечно и покани лейтенанта да влезе в стаята. Здрависа се с него и му предложи да седне.

— Връщаш ми посещението на добра воля? — попита Глицки.

Джърсън, учтив като собственик на погребално бюро, леко сведе глава.

— Нещо такова.

— Но не точно?

— Честно казано, не, Ейб.

— Добре — каза Глицки, седна с изпънат гръб и сплете пръсти на бюрото. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Всъщност дойдох тук да те попитам същото. Мисля, че вчера, когато дойде в отдела, ти показах достатъчно ясно, че вратата ми е винаги отворена за теб. Ако имаш нужда от нещо, просто трябва да ме попиташ.

— Точно така. Оценявам това, Бари. Наистина.

— Но?

— Но разговарях с… — без малко да спомене името на Батист, но се спря навреме, — с колеги, които не смятат, че трябва да злоупотребявам с тази привилегия. Можело да се възприеме като опит от моя страна да се промъкна обратно в отдела.

— Което ти нямаш намерение да правиш.

— Не. Разбира се, че не. — Глицки отблъсна назад стола си и кръстоса ръцете си на тила. — Имам си достатъчно работа тук. Занимавам се с нередностите около платежните нареждания.

Джърсън обаче не се засмя на тази шега.

— Значи отричаш, че снощи си бил в магазина на Силвърман?

Глицки потисна и бездруго рядко спохождащия го импулс да се усмихне. Както бе казал на Трея, Джърсън непременно щеше да разбере. Бе почти щастлив, че предсказанието му се бе сбъднало.

— Никой не ме е питал. Ако ме попитат, както ти ме питаш сега — да, признавам, че бях там.

Джърсън кимна.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Съвсем не. Баща ми бе отишъл там с госпожа Силвърман, а аз не смятах, че това е добра идея. Стоях там не повече от десет минути.

— И си мислиш, че ще ти повярвам?

Глицки уморено въздъхна.

— Както ти казах вчера, баща ми бе най-добрият приятел на Силвърман.

— Спомена го. Спомням си — каза Джърсън и се изправи. — А също така си спомням, че ти обещах да те уведомя веднага щом разкрием нещо, което би придвижило случая напред.

— Разбира се, оценявам това. Просто никой от отдела не се обадил на баща ми и на вдовицата на Сам и те решили да направят опис на стоките в магазина. Казах на баща си, че не е добре да се меси, защото съм говорил с теб. Това е всичко.

— Вчера отсъствах. Кунео и Ръсел бяха в почивка. Затова никой не се е обадил на съпругата. — При погледа, който Глицки му хвърли, той добави: — Е, случва се.

— Да, така е — каза Глицки и си помисли с удоволствие, че е успял да накара Джърсън да започне да се оправдава.

— И така — отишъл си в магазина и си ги сварил там?

— Баща ми се бе обаждал и бе оставил съобщение. И няма защо да отговарям на тези въпроси. Не съм заинтересуван лично от случая.

По лицето на Джърсън се изписа леко победоносно изражение.

— И понеже не си заинтересуван, тази сутрин си говорил с Лание?

— И какво от това? — попита Глицки и отблъсна стола си още по-назад, за да може да кръстоса крака. — Ако искате да знаете истината, лейтенант, опитвах се да ви направя услуга.

— От добро сърце, а?

— Може и да не повярвате, но аз разбирам нещо от работата, която вършите. Мислех, че мога да ви спестя някои трудности.

— И как ще стане това?

— Познавате ли Уейд Панос?

— По име и репутация — да.

— И каква е репутацията му?

— Върши си добре работата. Може би е малко грубоват, но отрепките не смеят да надигнат глава в неговите участъци.

— И това е всичко?

— Че какво друго? — сви рамене Джърсън.

— Знаете ли, че го съдят?

— Хората се съдят непрекъснато. Няма нищо чудно. Какво значение има?

— Може би никакво. Само дето четиринайсетина души са завели иск за трийсет милиона долара.

— Пак ще те попитам — какво доказва това? Сякаш не знаеш. Нас също постоянно ни съдят. Бруталност, нарушаване на неприкосновеността на личния живот, крадене на бонбони от първолаци и каквото още ти хрумне.

— Да. Може и да си прав — отвърна Глицки. — Панос е светец.

— Не съм твърдял подобно нещо — каза Джърсън, после забеляза нещо особено в изражението на Глицки и попита: — И какво още?

— Просто, ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да му дам зелена светлина да се меси в някое от разследванията на отдела.

— Няма зелена светлина. Съдейства ни, това е всичко. Списъкът с имената на играчите на покер.

Глицки преплете пръсти върху бюрото. Не каза нищо. Джърсън извиси глас:

— Всъщност имената, които ни даде, помогнаха донякъде на моите момчета. Това притеснява ли те?

— Никак.

— Тогава? Какво има?

— Значи, обичайните заподозрени, а? Двама души с досиета.

— Трима, както излиза. Ранди Уилс също не е света вода ненапита. Така че — да, обичайните заподозрени. Случва се всеки ден.

— Няма две мнения по въпроса — каза Глицки безизразно. — Момчетата ти намериха ли някакви улики, които да свързват заподозрените с убийството?

— Ще издействат заповед за обиск.

Глицки изцъка с език и кимна разбиращо:

— А междувременно проверяват ли и други версии?

— Защо да го правят, след като най-вероятно извършителите са хора, които ни посочи Панос?

— Прав си — каза меко Глицки. — Би било глупаво. Загуба на време.

Джърсън остана с впечатлението, че Глицки го смята за не особено интелигентен човек, и вероятно не без основание. Той бе влетял тук преди десет минути, за да защити етичните устои на професията, а се бе оставил да го въвлекат в разговор по далеч не толкова възвишени теми и губеше почва под краката си с всеки изминал миг. Това определено не подобри отношението му.

Той се изправи на крака.

— Както и да е — каза той, — глупаво или не, сега аз ръководя отдела. Аз издавам нареждания на хората си и това, което дойдох да ти кажа, важи с пълна сила. Силвърман е мой случай. Аз ръководя разследването. Вчера се държах като добро момче и се огънах малко, а ти веднага се възползва от това. И се криеш зад баща си. Ще ти кажа едно — двамата с баща ти стойте настрани, защото иначе ще те разнеса чак до заместник-началника на управлението. И не си мисли, че се шегувам. — Думите му излизаха на пресекулки, гласът му бе одрезгавял от гняв и от усилията, които полагаше, за да се овладее в претъпканата стаичка. — Всъщност може би трябва да ти припомня, че всяко убийство в този град е мой случай и че момчетата ми работят за мен.

Глицки знаеше, че може да отвърне на удара с удар — на върха на езика му бе да изтърси някаква саркастична забележка. Щеше да му достави голямо удоволствие. Но той просто се облегна назад, кръстоса ръце и кимна:

— Ясно.

Дейвид Фрийман трябваше да бъде в кабинета си в един и половина следобед, за да поговори с един от ищците по делото срещу Панос. Вчера бяха започнали в десет сутринта с един благ професор с чалма, който преподаваше сравнително религиознание в Сити Колидж. Касиф Юсуф бе на около петдесет години. Малко след терористичните атаки той се връщал към колата си, паркирана в гараж в центъра, след някаква среща в хотела „Сейнт Франсис“, когато имал злощастния късмет да налети на униформения Рой Панос. Помощник-патрулът тормозел някакъв бездомник в една уличка и ритал него и количката му към западната граница на Трийсет и втори участък.

Версията на господин Юсуф бе, че той просто се опитал да се намеси като гражданин и казал на полицая, че не се налага да прибягва до подобни мерки. Тогава Панос оставил скитника и се нахвърлил върху него. С лекота го вдигнал за ризата, зашлевил го два пъти силно през лицето и му казал да изнася парцаливия си задник обратно в Арабия. Уплашен и окървавен, господин Юсуф побягнал. На следващата сутрин докладвал за инцидента в полицейското управление, споменал и името Панос, което бил научил от табелката му. Два дни по-късно оттеглил жалбата си. По думите му направил това, защото някой подпалил колата му.

Приключиха с показанията му чак в дванайсет и половина през нощта и когато Фрийман се прибра, както обикновено пеш, в апартамента си в подножието на Ноб Хил, минаваше един и Джина вече спеше в леглото му. Всъщност това вече бе тяхното легло. Джина се бе пренесла при него няколко седмици, след като Ник Сефия го беше блъснал.

Отношенията между Фрийман и Роук бяха претърпели коренна промяна преди близо година. Преди това Фрийман поддържаше дискретни и непостоянни връзки с цял харем от около дузина жени. В края на краищата той бе богат и успял мъж, вече на възраст, водеше изтънчен и уравновесен градски начин на живот без никакви обвързаности, които според него неизменно съпътстваха моногамните връзки. В гардероба му винаги висяха по няколко женски халата за посетителките му, аптечката му съдържаше всичко необходимо — четки за зъби, козметични кремове и така нататък.

Роук беше на четирийсет и четири и също не бе невинно агънце. Подобно на Фрийман и тя бе имала няколко дълготрайни, но несериозни любовни връзки и никога не се бе женила. От години се срещаха професионално и по празненства — в съдебната зала, на благотворителни мероприятия, по ресторанти, от време на време в някой съдийски кабинет, но никога не си бяха разменяли повече от някоя и друга учтива реплика.

Фрийман имаше обичай да отбелязва сам спечелването на всяко голямо дело — с хубаво ядене в някой от нашумелите ресторанти в града, с отлежало вино, а накрая с един-два коняка в „Топ ъф дъ Марк“ или в някой от другите небостъргачи — „Сейнт Франсис“, „Феърмънт“. Онази нощ той седеше на малка маса с изглед към залива в залата на върха на „Феърмънт“ и се наслаждаваше на своето „Паради“. Направи му впечатление походката на добре сложената, зряла жена, която слезе от асансьора. Забеляза, че тя явно е сама. Няма значение, каза си той. Не бе в негов стил да завързва запознанства с жените по този начин.

Цяла нощ бе превъртал в ума си най-важните моменти от делото — от самото начало, та чак до славния момент, когато бе произнесена присъдата: „Невинен“. Хората нямаха представа колко рядко се случва, дори в Сан Франциско, да бъде произнесена оправдателна присъда. Най-добрите защитници печелеха може би пет процента от делата си. Фрийман печелеше към четиринайсет и вярваше, че е едва ли не ненадминат гений. И беше прав.

Само че процесът вече бе приключил, нямаше да има нужда дори от обжалване. Съзнанието му, от цяла година погълнато в чертаенето на различни стратегии, изведнъж се бе оказало съвсем празно. Чувстваше лека приятна еуфория, а след хубавото ястие и вино — дълбоко физическо задоволство. Конякът бе самото съвършенство. Впери поглед през прозореца към мигащите светлини под него.

После се обърна към салона. Жената бе застанала пред него.

— Дейвид? Ти си това, нали?

Той се усмихна, все още унесен.

— Джина. Здравей. Каква приятна изненада!

— Не искам да те притеснявам, ако си зает.

— Изобщо не съм зает. Седни при мен, ако искаш.

Тя седна при него и си говориха чак докато затвориха ресторанта. После тя си тръгна с такси. Следващия месец той я покани девет пъти на обед — предпочиташе обедните срещи, защото те, за разлика от вечерните, не предразполагаха към бърза интимност. А и това даваше възможност на всяка от страните без никакво неудобство да се оттегли достойно още на етапа на началното опознаване. По този начин приятелството, което според Фрийман бе за предпочитане пред физическото привличане, се запазваше.

С Роук обаче се бе случило нещо странно. Когато стана ясно, че връзката им ще прерасне в сексуална, той беше престанал да се вижда с останалите си приятелки. Преди да я покани в апартамента си за пръв път, той се освободи от всички женски аксесоари, без да изпита и капчица съжаление. Постепенно, с течение на времето, тя започна да оставя в дома му свои дрехи, докато накрая разполагаше с отделно чекмедже от бюрото му и запълни целия гардероб. От три месеца не се беше прибирала в собствения си апартамент.

Тази сутрин Фрийман се събуди в последния момент, преди Роук да поеме към работното си място. Припомни й, че изслушването на свидетелите по делото срещу Панос е започнало, и я помоли да се върне вкъщи за обед, ако може по-рано, защото дълго време нямаше да имат възможност да вечерят заедно.

Погледна часовника си — бе единайсет и двайсет. Тя щеше да си дойде всеки момент. Бе пуснал концертите за пиано на Били Джоуел — Джина бе намерила този диск — съвсем тихо, само за фон. Потърка длани и се сепна от откритието, че те се бяха изпотили от напрежение. Погледна се в стенното огледало и поклати развеселено глава. Дейвид Фрийман никога не бе изпадал в паника, дори когато се изправяше пред Върховния съд. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усетил да го пролазват тръпки от страх, но сега несъмнено ги усещаше. Отвърна очи от образа си в огледалото и ги насочи към малкия кът за хранене в претъпканата, тясна кухничка. Обикновено върху масата цареше неразбория — купчини с жълти тефтери, книги по право, чаши с недопито кафе, чаши за вино и понякога бутилки, вестници, папки.

Днес масичката изглеждаше елегантна и подредена. Почти час се бе занимавал да разчисти обичайните боклуци и сега там бяха подредени само две семпли места за хранене със сребро, кристални чаши за шампанско и една жълта тропическа орхидея в средата върху колосаната бяла покривка като отблясък от слънчевите лъчи, които тъкмо бяха погалили крайчеца на масата. Отстрани в релефната сребърна кофичка за шампанско сред леденото великолепие се мъдреше бутилка „Гранд дама“ от Вьов Клику, която бе избрана нарочно заради името си. Бе уговорил с Рик, главния готвач долу в „Рю Шармен“, да донесе лек обяд точно в дванайсет часа — кюфтенца от щука в шафранов бульон и салата от сърцевина от артишок и италиански бекон.

Погледна се за последен път в огледалото и се усмихна. Никой не би го нарекъл красавец. Но той се беше постарал днес да изглежда възможно най-добре, което означаваше, че децата не биха го помислили за страшилище. Носеше единствения си хубав костюм и вратовръзка в кафеникаво и златисто. Бе успял да се обръсне, без да си пореже шията и яката на ризата му този път не носеше запазената му марка — кафеникави петънца от засъхнала кръв. Трябваше да успее.

Ето я и нея. Точно навреме, весела. Целуна го по бузата. Боже, колко я обичаше!

— Днес изглеждате прекрасно, господине. Ако нямах среща след два часа… — Тя го целуна отново и отстъпи крачка назад. — Мислех, че клиентите гледат с недоверие на хубавите дрехи.

— Не е заради някой клиент — каза той и осъзна, че е хванал ръката й, когато се бе доближила и още не я е пуснал. — Ела да ти покажа нещо.

Тя се спря до вратата на кухнята и се обърна към него.

— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — После добави по-сериозно: — Изглежда прекрасно, Дейвид. Имали някакъв повод? Не ми казвай, че сме започнали да се срещаме точно на тази дата преди година и аз съм забравила!

— Някой ден може и да имаме подобен повод. В бъдеще — каза той. После си пое дълбоко дъх и изрече бързо: — Исках да те попитам дали би се оженила за човек като мен?

Тя сведе очи, после ги вдигна към него — погледът й изразяваше изненада и напрегнатост.

— Някой като теб ли? Имаш предвид хипотетично?

— Не. Лошо се изразих. Имах предвид мен. Ще се омъжиш ли за мен?

За две секунди, които бяха сякаш цяла вечност — все още се държаха за ръце, тя не помръдваше и го гледаше право в очите. Вдигна свободната си ръка и закри устата си. Явно бе поразена.

— О, Дейвид — възкликна Джина и очите й се напълниха със сълзи, — не бях си и помисляла…

Погледна го — безнадеждно уязвима, уплашена. Една сълза се спусна надолу по бузата й. Но все още не бе изрекла онази дума.

— Обичам те — каза Дейвид, — моля те, кажи „да“.

— Боже! Да! Да, разбира се.

Тя обви ръце около врата му, вече плачеше открито, целуваше го по лицето, по очите, по устните. Отново и отново.

— Да, да, да.

— Тази събота?

Беше ранен следобед и те си почиваха, докато старата им познайница Арета Лабонте, която даваше показания под клетва, бе отишла до тоалетната.

Адвокатът на Панос, Дик Крол, чакаше и си водеше бележки в заседателната зала — обширно слънчево помещение, прилично на зимна градина, което наричаха Солариума, Фрийман и Харди си даваха вид, че пълнят чашите си с кафе в кабинета на Фрийман.

Фрийман кимна.

— Ако си свободен.

— Ще бъда. Не е това. Поласкан съм от предложението ти. Само съм малко изненадан. Направо съм смаян. Не знаех, че обмисляш такава стъпка.

— Е, да. Не може всичко да знаеш.

— Събота не е ли прекалено рано, след като днес току-що сте се сгодили?

— Защо да чакаме, след като вече сме решили?

— Не зная. Просто повечето хора правят така. Изпращат покани, подготвят партито.

Фрийман клатеше глава.

— Няма такова нещо, Диз. Не искаме празненства. Само един кум — това си ти, шаферка и съдията. А! И майката на Джина.

— Хубаво е, че сте я поканили. Може ли да дойде и Франи?

— Разбира се, иска ли питане.

Харди отпи от кафето.

— Знаеш ли, че за две години два пъти ставам кум. Кумувах и на Глицки.

— Браво на теб — каза Фрийман без особено въодушевление. — Тъкмо имаш опит.

— Няма нужда от опит. Съвсем лесно е. Като с Арета.

Фрийман пак поклати глава.

— Не ставай самодоволен. Крол е добър, нищо че е безпринципен. А може би точно заради това е добър.

— Не зная. Все още не съм видял достатъчно — каза Харди.

Фрийман отвори вратата към фоайето. Арета се бе върнала и бе заела мястото си в Солариума, Фрийман й се усмихна и махна на Крол, който се взираше ядосано към тях. Крол посочи нетърпеливо часовника си. Фрийман пак помаха, после се обърна към Харди:

— Измислил е нещо.

— С вързани ръце е. Едва ли е измислил нещо законно.

— Почакай и ще разбереш — отвърна му Фрийман. После, след кратък размисъл, попита: — Какво искаш да кажеш с това „законно нещо“? Какво друго би могло да е?

Правната кантора на Ричард Крол се намираше в една от наскоро построените и спорни модерни сгради на юг от улица „Маркет“ — на пресечката на „Фолсъм“ и Трета. От двайсет минути Крол бе обърнал въртящия си стол към прозореца, който се простираше от пода до тавана, и чакаше познатият силует на Уейд Панос да се появи долу на улицата. Бе денят след снемането на клетвените показания на Арета Лабонте в кантората на Дейвид Фрийман.

Уейд най-после се зададе, половин пресечка по-надолу. Вървеше пеша, беше с униформа, както винаги, спираше да хвърли един поглед на магазините, край които минаваше, и понякога вдигаше ръка за поздрав към познати, които срещаше по пътя си. Панос беше изключително преуспял човек и крачеше по улицата като маршал на парад — неуязвим и уверен в себе си.

Коремът на Крол изкъркори и той го натисна с ръка. Взе няколко таблетки против киселини от чекмеджето на бюрото и се изправи. В огледалото до барчето нагласи изражението си, за да не издаде веднага лошите новини, които щеше да съобщи. Когато секретарката му звънна, за да му съобщи, че Уейд е пристигнал, той се върна на бюрото си и се престори, че е потънал в работа. Панос отвори вратата на кабинета, Крол вдигна очи и го покани с жест да седне на стола пред бюрото. Щеше да приключи след минута.

Затвори папката и най-сетне събра смелост да погледне към клиента си. Уейд седеше спокойно отпуснат на стола, вдигнал глезена на единия си крак върху коляното на другия и полупритворил очи. Той бе търпелив човек и това, че адвокатът му не му обърна веднага внимание, не го изнерви ни най-малко. Когато обаче Крол затвори папката, той излезе от унеса си и веднага заговори по същество:

— Колко лошо е положението?

Крол се опита да се усмихне.

— Откъде знаеш, че е лошо?

— Поиска да се срещнем лично, Дик, значи положението е лошо. Това е едно от нещата, заради които те харесвам. Повечето хора съобщават лошите новини по телефона или оставят съобщение. А ти? Ти имаш смелостта да застанеш лице в лице с другия. Оценявам това. Та значи колко лошо е положението?

Крол доближи пръстите на двете си ръце върху бюрото и каза меко:

— Доста.

Панос кимна:

— Казвай.

— Получи отказ при съкратеното гледане.

— Което означава?

— Означава, че съдията реши да даде ход на делото.

Панос почти не реагира. Само се настани по-удобно в стола.

— Добре. Ти каза още в началото, че е малко вероятно да прекратят делото. Не е някаква изненада, нали?

— Но има друга изненада.

Панос вирна глава като куче, подушило следата.

— Слушам те.

Крол забеляза, че кокалчетата му са побелели и се насили да се отпусне.

— Ако си спомняш, решихме, че тъй като не си обвинен лично, че си нанесъл вреда на ищците, няма нужда да присъстваш като ответник на делото.

— Да, ставаше въпрос само за УГП и за някои от помощник… — Нещо в изражението на Крол привлече вниманието на Уейд и той спря по средата на изречението. — Какво има?

— Фрийман и Харди са решили да атакуват тази позиция. Искаха да разбулят корпоративната анонимност и като че ли успяха.

Панос все още седеше отпуснат в стола си, само се намръщи.

— Не разбирам какво означава това, Дик.

— Означава… — започна Крол, после спря, взе една папка и я отвори. — Ще ти прочета частта, която те касае: „Ищците са представили достатъчно доказателства, които показват, че е налице съдебен спор по същество дали УГП — калифорнийска корпорация, и Уейд Панос — физическо лице, не са в действителност един и същ субект“. — Крол се осмели да хвърли поглед към Панос. — Твърдят, че корпорацията е само параван и следователно ти трябва лично да бъдеш подведен под отговорност. Очевидно съдията се хвана на въдицата.

— Дик, аз съм в корпорацията от трийсет години, а преди мен е бил баща ми.

— Зная, зная — каза с въздишка Крол. — Но те очевидно твърдят, наред с някои други технически подробности, че корпорацията няма достатъчно капитал. Освен това, тъй като ти си единственият акционер и контролираш лично работата на корпорацията, според тях тя функционира не като законно юридическо лице, а само като изкуствен инструмент за избягване на лична отговорност.

— Изкуствен инструмент, друг път! Всички дарения правя чрез корпорацията! Плащам заплатите на момчетата и данъците си с чекове на компанията. Корпорацията е реална като сърдечен пристъп, Дик.

— Съгласен съм с теб, Уейд, и точно това ще кажа на съдебните заседатели, може дори да успея да ги убедя. Но съдията реши, че по този проблем трябва да се произнесат съдебни заседатели.

— И какво ще стане, ако загубим?

— Тогава ще трябва да отговаряш. Лично.

Панос сякаш отново бе изпаднал в транс.

— Боя се, че има и нещо още по-лошо — каза Крол. — Ще бъдеш изслушан под клетва, преди заседателите да са чули и една дума от мен. Трябва да отидем в офиса на Фрийман, а там съдебен служител ще записва всяка твоя дума и ти ще си под клетва.

Панос отвори очи, но нищо не каза. Сложи ръцете си в скута и пое дълбоко дъх. Адвокатът продължи:

— Означава също, че Фрийман и Харди ще те разпитват откъде получаваш парите си и как.

Това предизвика някаква реакция от Панос.

— Тогава ти ще възразиш, нали така?

Крол кимна.

— Да. Само че при даването на показания под клетва възражението просто се отбелязва за протокола, а ти си длъжен да отговориш на въпроса. По-късно съдията отсъжда дали отговорът може да бъде приет.

— По-късно?

— Много по-късно.

Гръдният кош на Панос се вдигна и спусна — продължително и бавно.

— Работата е там — продължи Крол, — че когато започне снемането на показания под клетва, имат право да те питат за всичко. Нали така пипнаха Клинтън. Не заради онова, което правил с Джоунс, а защото бе казал под клетва, че не е правил секс с никого, освен със съпругата си. Тогава, когато се появи Моника…

Панос вдигна ръка.

— Спести ми урока по история, Дик. Какво общо има това с мен тук и сега?

Крол внимателно подбираше думите си:

— Означава, че ще могат да надникнат във всяка твоя банкова сметка, където и да се намира тя. Всичко това може да се превърне — не мога да твърдя със сигурност, но доколкото познавам Фрийман, е много вероятно — в ревизия на всичките ти счетоводни книжа, и то не само корпоративните. Искат да се доберат до нетния ти доход.

— Защо? Каква им е ползата да се доберат до нетния ми доход?

— Върху това се базират исковете за нанесените щети, Уейд. Наказателните мерки трябва да болят. Колкото е по-висок доходът, толкова повече искат, толкова повече…

Панос вдигна глава и прекъсна Крол. По лицето му не бе изписана особено дълбока загриженост. Напротив, изражението му бе овладяно и спокойно, което при тези обстоятелства се стори на Крол малко плашещо. Тих смях заклокочи някъде дълбоко в гърлото на Панос.

— Помниш ли как започна всичко това? Ти го нарече — как беше? — незначително дело.

— Спомням си.

Плашещата усмивка на Панос пак се появи на лицето му.

— Мисля, че тези кучи синове стигнаха доста далеч. Не е ли така? — Той се наведе напред в стола и продължи: — Както и да е, ти си адвокатът, какво ще ме посъветваш?

Крол си даде вид, че размисля, но през цялото време знаеше, че в крайна сметка ще каже следното:

— Трябва да им предложим извънсъдебно споразумение.

След като за кратко обмисли предложението, Панос попита:

— Колко?

— Най-малко няколко милиона. Да речем три-четири.

Панос поклати глава и изруга.

— Мислиш ли, че ще приемат?

Крол вдигна рамене.

— Аз не бих приел, особено след това съдийско решение, но си струва да опитаме. Наистина нямаме друга алтернатива.

Панос изсумтя.

— Винаги има алтернатива. — Той огледа стаята, после впи очи в адвоката си. — Но ти действай. Предложи им.

9

Дан Кунео живееше в Аламеда, от другата страна на залива срещу Сан Франциско. В единайсет часа в понеделник сутринта имаше час за зъболекар. Въпреки че не искаше да пропусне един ден, в който можеха да поставят натясно основен заподозрян в убийство, мисълта цял ден да му текат лигите и да стои с безчувствена устна до партньора си също му беше омразна.

Беше чел много статии из списанията и бе слушал часове наред бръщолевенето на разни психоаналитици за това, как на човек му изгарят бушоните и как единственият начин да го избегнеш, е да не прекъсваш връзката си с истинския живот. Че не бива през цялото време да бъдеш ченге. Ако имаш час за лекар, не го отлагай. Ако си болен, остани си у дома. Работата не е всичко. Така че накрая Кунео успя да се убеди, че не зарязва случая Силвърман, като си взема свободен ден.

През последните две години бе натрупал единайсет неизползвани отсъствия по болест заради случаите, когато работата бе надделявала над физическото му неразположение. Но днес имаше час за стоматолог и още преди убийството на Силвърман той бе решил да полага съзнателни усилия да спазва подобни уговорки, каквото и да се случи, а при неговата работа винаги се случваше нещо. В името на психическото си здраве.

За да заглуши гласа на съвестта си, преди да успее да го разубеди, Кунео се обади на партньора си в събота сутринта и му каза, че в понеделник ще бъде в болнични. Ръсел, който живееше в Сънивейл, на около седемдесет километра южно от Сан Франциско, веднага реши да използва случая и да отиде на риболов някъде по крайбрежието. Разполагаше с още три дни, в които можеше да отсъства по болест, и като всеки познат нему общински служител, с изключение на Кунео, вярваше, че е лош късмет да ги оставя да се трупат, без да ги използва. Така че в понеделник той отиде за риба.

След като двамата инспектори бяха отсъствали от отдела три дни, когато се появиха във вторник сутринта малко след осем без четвърт, ги очакваше огромно количество работа: по две дузини телефонни обаждания и за двамата, на които трябваше да отговорят, преписи на свидетелски показания, свалени от диктофон, които трябваше да проверят за евентуални грешки. Прекараха на бюрата си три часа и половина, преди да излязат в обедна почивка — за около час в „Макдоналдс“ до Съдебната палата.

В един трябваше да бъдат в Академията за задължителния и предварително насрочен четиричасов курс по емоционална чувствителност. Ченгетата в Сан Франциско си правеха шеги с тези опити служителите на реда да бъдат превърнати в социални работници, но ако не посещаваха курсовете, им удържаха от заплатите.

Тема на днешния курс беше транссексуалността — навременен и актуален проблем, — тъй като наскоро общината бе решила да въведе допълнителни застраховки за служителите, които да покриват разноските по операциите за смяна на пола. Тези промени в управленската политика разкриха недостатъчната чувствителност на някои общински служители. Това важеше с пълна сила за полицаите, които се нуждаеха от специални наръчници за поведението си спрямо хора с трудно определим пол — по време на задържането им и на попълването на необходимите документи. Проблематичният момент касаеше самоидентификацията на субекта — ако човекът твърдеше, че е транссексуален, полицаите трябваше да се обръщат към него в женски род. Ако обаче имаше пенис, обръщението трябваше да е в мъжки род.

Въпреки специалното обучение тези проблеми си оставаха трудно разрешими за много от служителите.

На връщане от курсовете Кунео барабанеше по волана поредната мелодия. В падащия здрач той се обърна към партньора си:

— Значи, ако не поискам да ми отрежат пишката, не може да съм жена?

Ръсел го погледна намръщено.

— Току-що се провали на изпита, не схващаш ли? — После, след като разбра, че озадачеността на Кунео е напълно искрена, продължи: — Не е въпрос на желание, Дан. В съзнанието си можеш да си истинска жена, но все пак да имаш мъжки полов орган. Може толкова да си свикнал с него, че да не искаш да го махнеш, или пък това да ти се струва твърде скъпо…

— Не и в този град. Застраховката го покрива.

— Добре де, не и тук. Но на повечето останали места.

— Ако бях в такова положение, просто щях да се преместя тук, да си намеря работа в администрацията и да го отрежа с един замах.

Разговорът по тази тема продължи, докато стигнаха до отдела, където Кунео се надяваше най-сетне да могат да се занимаят със случая Силвърман. Или най-малкото да видят дали няма някакво движение по разследването. От друга страна, и двамата вече бяха отработили по десет часа и Кунео знаеше, че Ръсел ще бърза да се прибира при семейството си. Така че Кунео се отправи към кабинета на Джърсън и застана пред отворената му врата. Лейтенантът скоро вдигна поглед към него.

— А, ето те и тебе, Дан. Може ли да ми отделите една минутка — ти и Ръсел?

Стаята бе променена след напускането на Глицки. Тя и без това не беше голяма, а преди огромното бюро в центъра не позволяваше тук да се провеждат многолюдни сбирки. В ъгъла на помещението срещу бюрото имаше неудобен дървен стол, който осигуряваше около метър, където можеше да се настани някой посетител. Ако бяха двама, единият трябваше да остане прав.

Джърсън обаче бе поставил модерен модул покрай задната стена в ъгъла на стаята, който приютяваше компютъра, факса, принтера и телефона му. Така пространството в средата се бе освободило и стаята изглеждаше по-обширна. Лейтенантът бе любител риболовец на костури и стените бяха окичени със снимки на трофеите му и с реклами на лодки и на риболовна екипировка. На последния му рожден ден колегите му бяха подарили пластмасов костур, който свиреше „Don’t worry, be happy“. Джърсън го бе окачил над компютъра си.

Сега Кунео, Ръсел и Джърсън седяха един срещу друг на еднакви ергономични въртящи се столове. Нито от един от тях не изглеждаше щастлив. Бяха ядосани или най-малкото обезпокоени. Джърсън разказваше за намесата на Глицки.

— Мисли, че Панос пречи на разследването ви.

Устните на Кунео, който слушаше съсредоточено, безмълвно подсвиркваха някаква мелодия. Ръсел се наведе напред, подпря лакти на коленете си и попита:

— И каза ли защо мисли така?

— Не, нищо съществено. Само това, че Панос няма добра репутация.

Устните на Кунео спряха да се движат.

— Този човек е известен филантроп. Какви ги говори Глицки?

— Мисля, че говори за някои от хората, които работят за него.

— И какво по-точно? — попита Ръсел.

— Явно някои от тях в определени случаи се престарават. Отнасят се грубо с бездомниците и ги гонят от територията на участъците си.

— Браво на тях — каза Ръсел. — Все някой трябва да го прави.

— Може би е така, защото не посещават курсове по чувствителност като нас, професионалните ченгета.

— Шегуваш се, Дан — каза Джърсън, — но донякъде си прав. Очевидно проблемът е основателен, защото срещу Панос се води дело. Най-вероятно би могъл да си постегне персонала. Ако ме питате обаче, работата е там, че Глицки е от старата школа, а Панос не е истинско ченге. Глицки просто не одобрява патрулите.

— И Глицки мисли, че Панос умишлено се опитва да попречи на разследването ни. Защо да го прави? — попита Кунео.

— Нямам представа — отвърна Джърсън. — Но Глицки се е заел. Ходил е в магазина на Силвърман. А вчера сутринта е говорил с Лание.

— Лание? — Кунео се поизправи на стола. — Че за какво е говорил с него? Какво общо има той? Имам предвид със Силвърман.

— Не зная — каза Джърсън. — Може би за Панос.

— Какво за Панос? — Ръсел хвърли поглед към партньора си и пак се обърна към Джърсън. — Пропускаме ли нещо, Бари?

— Струва ми се, че Глицки не може да разбере какво общо има Панос с цялата работа.

— Какво общо ли? — повиши глас Ръсел. — Ще ти кажа! Появи се в магазина на Силвърман, защото един от служителите му откри тялото. Ето какво. После се оказа, че знае за игрите на покер — източника на парите, които са били откраднати от Силвърман. На следващия ден ни даде списък с имената на играчите, един от които се оказва приятел на вероятните извършители. Какъв точно е проблемът? Кажи ми, че не сме си свършили добре работата!

— Не мога да кажа такова нещо. Аз нямам проблем, не и с вас. Не и с разследването.

— Ето ти един проблем, Бари — защо се е загрижил Глицки? Какво толкова го интересува всичко това?

Джърсън стисна устни. Не искаше да обсъжда свой колега лейтенант. Накрая все пак реши, че инспекторите трябва да знаят.

— Аз лично имам усещането, че той иска да се върне в отдела, един бог знае защо. Баща му е бил приятел на Силвърман. Мисля, че е сметнал това за достатъчно добър повод.

— И как ще му помогне това да постигне целта си? — попита Кунео.

— Честно да ти кажа, нямам представа. Възможно най-добрият вариант е, че наистина иска да бъде полезен. На нас, на мен. Опитах се да си го обясня, но не успях. — Джърсън поклати глава и добави: — А може би не е това.

— А какво? — попита Кунео.

— Нищо.

— Искахте да кажете нещо — вметна Ръсел.

Джърсън ги погледна, размисли малко и каза:

— Добре, не мисля, че това е много вероятно, но ако Глицки успее да ви разколебае по отношение на източниците, които имате, вие може би ще се огънете и няма да задържите хората, които са виновни. Ще се издъните, ще дискредитирате и мен и много скоро ще ви доведат нов лейтенант.

— И ще изберат Глицки? — попита Кунео. — Не ми изглежда възможно.

— Притеснявате ли се, сър? — попита Ръсел.

Джърсън отговори сухо:

— Не бих казал, че съм си изгубил съня. Но бих се радвал, ако вие двамата успеете бързо да арестувате виновниците. Аз… — започна той и внезапно замълча.

Инспекторите почакаха малко, после Кунео попита:

— Какво има?

Той въздъхна и подхвана примирено:

— Когато споменах това на Батист, той каза, че може би има намесени и други фактори. Свързани с Глицки.

— И какви са те? — попита Ръсел.

Джърсън пак помълча, после понижи тон.

— Наистина искам това да си остане между нас, да не напуска тази стая. Разбрано? — Двамата инспектори кимнаха и Джърсън продължи: — Изглежда, че лейтенант Глицки има някакви приятелчета адвокати. Много добри приятелчета, защитници на ищците, които съдят УГП. Няма да им се отрази добре, ако точно сега пресата разгласи, че Панос ни е оказал съдействие в разкриването на убийство. Така той ще се издигне в очите на съдебните заседатели.

Ръсел се наведе напред.

— И твърдите, че Глицки работи за тези типове?

Джърсън свири отбой.

— Нищо не казвам. Казвам ви какво спомена Батист, сподели, че се носят такива слухове. Това е всичко. Хубаво е да го знаете, доколкото този факт е свързан с вашето разследване. Аз самият не съм сигурен дали вярвам на тези слухове. Носят се и приказки, че вашият заподозрян — Холидей се казваше, нали? — е събирал свидетели за процеса срещу Панос.

— Защо? Какво ще спечелят те от това? — попита Кунео.

— Искът е за трийсет милиона, което означава десет за адвокатите, ако спечелят. Малък процент от тази сума е добре дошла за всеки, който им помага. Как ви звучи това? А ако ние в отдела оплескаме нещата, Глицки се връща тук на бял кон.

— Няма да ги оплескаме, Бари — каза Ръсел, — всичко върви като по вода. Утре сутринта спипваме Холидей и изнервяме него и съучастниците му с твърдението, че някой от тях е пропял. Един от тях все ще си каже всичко и тогава ще ги закопчаем.

— Сигурни ли сте, че са те?

— Онова хлапе Крийд на практика ги разпозна — разпери ръце Ръсел. — Няма друга версия, Бари. Не, всичко си пасва.

Кунео и Ръсел си тръгнаха по тъмно. Искаха на следващия ден в десет сутринта да отидат в „Ноев ковчег“. Холидей бе дневна смяна, щяха да го спипат там и да си поговорят надълго и нашироко.

Кунео си помисли дали да не предложи на Ръсел да се отбият още тази нощ в „Ноев ковчег“, за да попритиснат още малко Клинт Тери и Ранди Уилс, но знаеше, че Линкълн ще иска да се прибере у дома — семейството бе приоритет за него. Освен това самият той имаше среща с Лиз, секретарката от офиса на Панос, а ако отложеше още първата им среща в последния момент, щеше да му бъде трудно да я придума да излязат втори път. И на последно място — днес бяха работили вече единайсет часа, а напоследък само им опяваха, че имат твърде много извънредни часове. Кунео бе убеден, че нещата могат да почакат до утре и че това едва ли ще промени нещо. От петък насам не се бе случило нищо. Кунео винаги се притесняваше, че разследванията не вървят по график, но този път всичко бе като по ноти.

От осем и половина вечерта в петък двамата инспектори не бяха се занимавали сериозно с разследването на убийството на Силвърман. Тогава бяха взели показанията на Крийд, който колебливо бе идентифицирал Тери, Уилс и Холидей. Сега беше шест и половина във вторник, деветдесет и четири часа по-късно.

Беше малка, но приятна изненада. Надвечер адвокатите бяха приключили с показанията на Арета Лабонте.

Харди щеше да успее да се прибере за вечеря. Качи се в кабинета си, обади се на Франи да й съобщи добрите новини, после прослуша съобщенията си — нямаше нищо важно. Сложи няколко папки в куфарчето си. Долу се спря на стълбите пред кабинета на по-възрастния адвокат. Дик Крол, който бе поостанал, за да си поговорят, вече си бе отишъл и Фрийман седеше сам пред бюрото си и палеше остатъка от пурата, която бе запалил в ранния следобед.

— Нямаш представа колко е хубаво, че мога да вляза при теб, без да ме спре Филис, за да ме попита какво искам — каза Харди.

Фрийман държеше пурата в устата си и я въртеше на пламъка на една кибритена клечка. Когато я запали, всмукна доволно и я остави в пепелника. Жената, която отдавна работеше на рецепцията във фоайето, Филис, бе истински тиранин, чиято основна роля бе да блокира достъпа до кабинета на Фрийман. Предложенията на Харди да я уволни, многократно бяха срещали пълно пренебрежение от страна на Фрийман.

— Мисля, че господин Крол започва да се притеснява. И точно навреме — доволно заяви Фрийман и махна неопределено с ръка. — Току-що ми предложи да се споразумеем.

— Колко?

— Четири милиона. Явно губя форма. Мислех си, че ще предложи най-много три и половина.

— Помня. — Харди влезе в кабинета и седна на един от столовете. — Така или иначе, е доста по-малко от трийсет.

Фрийман издиша дима.

— Да. Въпреки че, както отбеляза господин Крол, това означава по милион и отгоре за двама ни и то веднага. Той явно си мисли, че нашата компенсация — моята, твоята и на кантората — са най-важното нещо. Дори не му хрумва, че може би става въпрос за нашите клиенти. Или пък за неговите.

Харди кръстоса крака.

— Та значи четири милиона — какво излиза тогава?

— Да речем по триста хиляди на ищец, което след облагането прави сто и петдесет хиляди.

— Все пак — каза Харди, — това са си пари.

Фрийман подмина репликата му.

— Ами! Ще се изпарят за година-две. И това е само първото му предложение. Отказах му категорично и заявих, че е много далеч от истината. Но успях да науча нещо.

— И какво научи?

— Че Панос разполага с четири милиона, които на драго сърце би ни дал. Освен това не броим застраховките. Откъде има толкова пари? — попита той и известно време подъвка замислено пурата си. — Както и да е, дадох му да разбере, че възнамерявам да изхвърля неговия клиент от бизнеса. Че той е обикновен гангстер и знае това много добре.

Харди се ухили:

— Трябваше просто да проявиш искреност и да му кажеш какво мислиш. И какво ти отговори той?

— Малко се пообърка. Каза, че никой няма да спечели, ако превърнем това в лична вендета. Че се държа безотговорно към клиентите си. И че ще се обърне директно към теб.

— Към мен? За какво?

— Очевидно си мисли, че си по-разумен. Казах му да прави каквото иска. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Съвсем не. Просто пак ще го препратя към теб.

Фрийман кимна развеселено.

— Казах му, че най-вероятно ще постъпиш така.

— А той?

— Предупреди, че ако нещата пак опрат до мен, ще си имам неприятности.

Харди се наведе напред.

— Заплаши те? Директно?

Фрийман не обърна внимание на думите му.

— Не беше дори заплаха. Евтино театралничене. Само за това ги бива. Всъщност са страхливци, не си ли съгласен?

— Всъщност е така. Но това не означава, че няма да се опитат да направят нещо.

— Няма начин. Изплашени са и затова се опитват да сплашат и мен. Всичко е само поза, а освен това аз, както знаеш, съм неуязвим.

— Мразя, когато казваш това — заяви Харди и лицето му се изкриви в гримаса.

Възрастният мъж се ухили.

— Зная. Това е част от удоволствието. Но ти само почакай, след една седмица ще се върне с ново предложение — за шест, а може би и за осем милиона. Ако се стигне дотам, може и да ги изслушам. А може би няма. — Фрийман се усмихна доволно. — Казвал ли съм ти, че обичам работата си?

— Няколко пъти — каза Харди, — а аз — семейното гнездо, към което отлитам сега. Искаш ли да те откарам у вас?

— Не — каза Фрийман и посочи безредието върху бюрото си. — Имам още малко работа. А и Джина няма да се прибере до час-два.

— Тя оттук ли ще те вземе?

— Шегуваш ли се? Само шест пресечки са. Имам нужда да се пораздвижа. До утре! Карай внимателно.

Седяха на масата и вечеряха. Лицето на Ребека изразяваше отвращение.

— Това просто е противно! — каза тя.

— Мисля, че е страхотно — отвърна Винсънт.

— Не е противно, Бек. Те се обичат.

— Но той е толкова… искам да кажа…

— Стар? — помогна й Франи. — Древен?

— Не е само това. Да, стар е, но също така…

Харди вдигна предупредително показалец.

— Или хубаво, или нищо. Говорим за Дейвид Фрийман. Той е страхотен човек и има право на семейно щастие. Както аз съм щастлив с майка ти — каза Харди и намигна на Франи.

— И аз с баща ти — каза тя.

Ребека обаче се направи, че не ги чува. Не искаше да сменя темата.

— Но, боже господи, помислете си за Джина! Та тя трябва да го целува! — възкликна момичето и потрепери при тази мисъл.

— И не само го целува, можеш да си сигурна.

— Благодаря, Винсънт — каза Франи, — и достатъчно!

— Предлагам ви да поиграем на една игра — каза Харди. — Бек, ти си първа. Целта е да се опиташ да кажеш цяло изречение, без да използваш думите „искам да кажа“.

Ребека беше много умно дете. Не се поколеба и за секунда, усмихна му се жестоко и отвърна:

— Тогава няма да мога да ти кажа следното: „Татко, искам да ти кажа, че те обичам, въпреки че понякога си много подъл“.

Това се понрави много на Винсънт, който вдигна ръце, сякаш тя току-що бе отбелязала гол.

След вечеря двамата с Франи отидоха в дневната, за да допият виното си, а децата разчистиха масата и започнаха да мият чиниите — това бе относително нов етап от кампанията на Харди за качествено подобряване на живота у дома. Франи седна на дивана, подвила единия си крак под себе си, а Харди се настани на фотьойла с вдигнати върху кушетката крака. Без да обсъждат забележките на децата, те се върнаха на темата за венчавката на Фрийман.

— Мислиш ли, че той е добре? — попита Франи. — Имам предвид физически.

— Дейвид ли? Здрав е като бик. Защо?

— Просто ми се струва твърде неочаквано. Чудя се дали не са му казали, че скоро ще умре. И дали не иска всичко, което притежава, да остане собственост на Джина.

— Би могъл просто да го спомене в завещанието си. Мисля, че се обичат, колкото и странно да изглежда — каза Харди с усмивка.

— Защо казваш това?

Харди сръбна от виното и понижи глас.

— Ами, Бек донякъде беше права. Дейвид не е Брад Пит все пак. Дори не е и Уолъс Шон.

— И какво значение има това?

— Никакво, зная. Трябва да сме над тези измишльотини. Но все пак…

Франи го изгледа назидателно като учителка.

— А ние се чудим защо Бек се интересува толкова от външния си вид!

— Надявам се, че ще си избере нещо далеч по-добро от Дейвид — ухили се Харди.

— И аз. За твое сведение обаче, аз самата бих предпочела Дейвид пред, да речем, Джон Холидей.

— Много благородно от твоя страна, но мисля, че си малцинство.

— За щастие не ми се налага да избирам — каза Франи, — вече си имам напълно приемлив съпруг.

— Напълно приемлив значи! А говорят, че с годините страстта отшумява. — Харди допи виното си и се вгледа в чашата, сякаш се чудеше къде се е дянало съдържанието й. — Но ти току-що ми напомни… — каза той и се надигна.

— Какво?

— Толкова бях погълнат от тези показания. Исках да се свържа с Джон и да проверя как е положението. Това, за което стана дума в петък.

— Още неприятности ли има?

— Може би не. Иначе щях да разбера. Аз…

Телефонът иззвъня. Някой веднага вдигна слушалката от кухнята. Харди се обърна към Франи и направи кисела физиономия.

— Ако е Дарън, не ни мърда един час.

Но дъщеря му извика:

— Татко, за теб е!

Мат Крийд провери входната врата, после освети с фенера обширното фоайе на туристическата агенция „Лакшъри Бокс“. Всичко бе наред и това никак не бе чудно. Намираше се в най-изисканата част на района си, съвсем близо до площад „Юниън“. Общината бе подела кампания да се прогонят скитниците от местата, които често се посещаваха от туристи, въпреки това обаче основните проблеми в северната част на Трийсет и втори участък все още бяха свързани именно с бездомниците или с психично болните.

За разлика от повечето си колеги, Крийд не се опитваше да прогони тези нещастници от района си. Не им позволяваше да спят, да спират количките си, да уринират или да удовлетворяват други свои лични нужди в близост до входовете или на други места в охраняваните от патрулите сгради. Иначе ги оставяше на мира.

Вече бе много късно, оставаше му още час дежурство. Той зави надясно към „Стоктън“ и едва направил десетина крачки, внезапно забеляза някакво нехарактерно движение, сянка в началото на отсрещната тясна пресечка. Крийд познаваше мястото добре. Тъй като уличката свършваше точно до мястото за разтоварване на стока зад сградата, която се намираше една пресечка по-надолу, тя бе по-скоро платно за превозни средства, отколкото истинска улица. Това място бе любимо нощно свърталище за бездомниците от района, защото бе на завет от острия вятър, а и наблизо имаше кофа за боклук, в която околните ресторанти обикновено изхвърляха недоядената от клиентите храна. Обикновено Крийд минаваше точно покрай него в края на обиколката си.

Някаква бутилка полетя ниско до платното и право към него, удари се в бордюра и се разби точно пред краката му. Той застина. Преди никога не би постъпил така, но може би заради уплахата от нощта на убийството, сега той измъкна пистолета си и пресече улицата. Когато стигна началото на уличката, Крийд все още чуваше звука от бягащи стъпки. Той се спря и се прислони до съседната сграда, за да си поеме дъх. След случилото се в магазина на Силвърман, той реши да остане на пост и да повика подкрепление. Рой Панос със сигурност беше някъде в района и щеше да дойде при него за не повече от десет минути.

След това обаче Крийд си помисли за подигравките, които ще трябва да изтърпи. Рой щеше да му натяква как някакъв бездомник е хвърлил бутилка по него и той не е могъл да се справи сам със ситуацията. Имал нужда от, видите ли, подкрепление. Можеше да падне и в очите на Уейд, който не криеше презрението си към страхливите или нерешителните. Ако работиш за Уейд, или трябва да бъдеш мъжкар, или скоро оставаш без работа.

Крийд бе стиснал челюсти, всичките му сетива бяха нащрек. Част от него знаеше, че се чувства така заради престрелката от миналата седмица. Спомни си хвалбата на Ник Сефия предната вечер, че стрелбата го възбуждала. Не намери в нея нищо забавно. Или вярно. Дори само мисълта за това…

Но защо седи тук и мисли? Нямаше признаци, че някъде се извършва обир. Бе просто някакъв бездомник — Крийд го бе видял, или поне сянката му. Бездомник, който е намерил бутилка вино и я е захвърлил в яда си, когато я е изпразнил. Може би дори не бе забелязал Крийд, камо ли да се е целил по него. Поклати глава при мисълта за това, колко големи са очите на страха му, и осъзна с изненада, че все още стиска в ръка оръжието си. Прибра го обратно в кобура — каквото и да бе станало, едва ли щеше да му се наложи да го използва — и светна с фенерчето си.

Пое си дълбоко дъх и тръгна по уличката.

Тя бе широка към три метра и дълга около двеста-двеста и четирийсет метра. Светлината на фенерчето бе много ярка, но оттук не осветяваше добре контейнера за смет вляво, в дъното. Обикновено по това време виждаше поне двама-трима скитници, седнали на товарната платформа, а в нишите на входовете на сградите се гушеха още трима-четирима — смътни купчини, които отблизо се оказваха хора, увити във вестници и дрипи. Тази нощ обаче тях ги нямаше.

Уличката нямаше друг изход, освен този, по който бе минал. Човекът, който бе хвърлил бутилката, навярно се криеше някъде край контейнера за смет или вътре в него. Крийд направи още десетина крачки.

— Хей! — викна той и гласът му прокънтя зловещо между стените от трите страни. — Ела тук! Трябва да поговорим.

Нищо. Крийд изруга и насочи фенера към кофата.

— Хайде! — викна той. — Каквото и да е, можем да оправим нещата.

Помисли си дали да не забрави за случилото се, да се върне на „Стоктън“ и в участъка, да съобщи на лейтенанта, че може би има нещо нередно в района и да го помоли да изпрати двама от хората си да огледат наоколо. Така би заобиколил и двамата братя Панос. А и какво би могъл да направи с този човек, когато се покажеше? Да го отведе в участъка? Да го удари по главата? Да го изкъпе и да му купи кафе? Не. Не става.

Зарежи го, помисли си той. Глупаво е.

Обърна се и се запъти към улицата. Бе направил седем-осем крачки, когато друга бутилка се разби на около метър зад него, а стъкълцата осеяха земята наоколо като диаманти. Крийд подскочи от уплаха.

Сега вече наистина се ядоса.

— Аха, забавление ли си търсиш, задник такъв?

Крийд освети с фенера контейнера за смет и го разклати на всички страни.

— Излизай! Не ставай глупак!

Отстъпи малко, спря и пак насочи фенера. Накрая долови някакво движение зад кофата. Направи крачка натам, чу шум. Още едно движение — отляво, пред кофата, на около двайсет метра пред него.

Извърна се натам.

В следващия миг бе мъртъв.