Първият закон

По-рано днес — времето сега бе безсмислена условност — Джина Роук бе с тях в кабинета на Харди, в сградата, където се помещаваше и фирмата на Дейвид. Тези мъже, тези невероятни отмъстители. Тя знаеше къде ще отидат след края на срещата и защо.

Сега тя се върна към момента, когато Дейвид я попита дали иска да се омъжи за него. Най-стъписващият, шокиращ и неочакван момент в живота й. Тя стоеше неподвижна и с изпънат гръб на малката разклатена маса, на която сега нямаше нито покривка, нито порцеланови чинии, нито кристални чаши. Били ли са изобщо там тези прелестни неща? Кога беше това, преди цяла вечност?

Погледна ръцете си. Пръстенът и сега я свари неподготвена и тя хвана лявата си ръка с дясната и се втренчи в нея неизмеримо дълго.

Кухнята се намираше в овална кула, която стърчеше от ъгъла на апартамента. Стъклата на оригиналните извити прозорци бяха сигурно на шейсети пет години. Да гледаш през тях бе като да се взираш през вълничките на бистра вода и Джина бе вперила поглед надолу към този невъзможен свят, в който сякаш нищо не се бе променило. Коли преминаваха на кръстовището на една пряка оттук, мъж и жена се прегръщаха и се целуваха до стената на някаква сграда, една жена тикаше бебешка количка.

От няколко дни не се бе обличала за работа и сега носеше джинси, фланела, маратонки и синя лента, която придържаше косата й назад. И никакъв грим. Потърка ръцете си една в друга и пак ги погледна. Изненада се — това бяха ръцете на възрастна жена. Гризеше си ноктите и едноседмичният вече червен лак се бе излющил и изглеждаше жалък. Сви дясната си ръка в юмрук, после я отпусна, после пак стисна пръсти и ги задържа така, докато я заболя. Стари или не, в тези ръце имаше още сила.

Остана най-силно шокирана от нещо, което все още не можеше да си обясни — старите й приятели в кабинета на Харди наистина я бяха уплашили. Тя играеше наравно с мъжете от години, успокояваше или четеше конско на клиентите си, не отстъпваше по нищо на приятелите и любовниците си, бе безцеремонна и безмилостна в съдебната зала, не търпеше глупости и не даваше пет пари за нищо. Затова бе успяла. Затова я обичаше Дейвид.

Тя мислеше, че се познава, но сега дори това не бе ясно. Нищо не беше ясно. Не знаеше коя е, каква иска да бъде, какво иска да прави. Но по-силен от всичко друго беше суровият й гняв. Никога преди не бе изпитвала подобна ярост, не подозираше дори, че такова чувство може да съществува. Желанието да причини болка някому бе почти като физическа болка някъде в стомаха й. Това я плашеше повече от всичко друго.

Мислите й се върнаха към мъжете в офиса на Харди. Познаваше ги от цяла вечност или поне така й се струваше. Те бяха нейни колеги в правния й живот. Бе стажантка на Дизмъс в прокуратурата, когато още учеше в юридическия колеж, а той самият едва започваше кариерата си. Глицки бе също постоянно присъствие в живота й, много преди да започне работа в „Убийства“, с неговото остро чувство за справедливост, за честност, с неговия педантизъм на тема спазване на закона.

Но онази сутрин всички те — хора на закона — говореха на равна нога с човек като Джон Холидей. Да, Холидей, Дизмъс и Ейб сега бяха замесени заедно, в това не можеше да има никакво съмнение.

А тя? Къде беше тя — една добра адвокатка? С тях? Ако не бе вярвала в силата на закона при всички обстоятелства, значи през всичките тези години е била най-голямата измамница. Нима това, че на тях им се струваше, че законът не може да им осигури защита, им даваше право да действат от негово име? Нима това, че полицията далеч не се старае да мести планини, за да разкрие убийците от гетата или испанските квартали, бе оправдание или поне смекчаващо вината обстоятелство за жестоката отплата, която търсеха роднините и приятелите на жертвата?

Тя не мислеше така. Не, тя знаеше, че не е така. Познаваше Глицки и Харди и те чувстваха нещата по същия начин. Или поне ги бяха чувствали така до днес.

Днес всичко бе различно.

И Джина бе с тях. Тези мъже бяха станали истинските й съюзници в това. Когато Ейб бе напуснал кабинета на Диз, колективното решение вече бе взето. Той щеше да отиде и да извърши сам арестите, ако не успееше да накара собственото си полицейско управление да го направи. Това бе външната страна на нещата.

А онова, което се криеше зад тях, бе фактът, че Панос и шайката му нямаше да се предадат мирно и тихо. Те не просто бяха способни на насилие, всъщност насилието бе единственото средство, с което преодоляваха пречките. А минутите изтичаха.

Глицки нямаше друга алтернатива и бе взел решението. Той бе уведомил управлението за арестите, но тя знаеше със сигурност, че ще отиде на Кей 70 рано, може би няколко часа по-рано, за да избегне евентуална засада — при всички случаи много преди четири часа, каквато бе уговорката му с Джърсън. И когато те се появят, той щеше да бъде готов да се бие, може би дори да убива. Не бе помолил Харди или Джон, още по-малко нея самата, да го подкрепят по някакъв начин. Всъщност бе непреклонен по този въпрос, като нееднократно им напомни, че е полицай и действа в изпълнение на служебния си дълг. Диз, Холидей и който и да било друг по закон би бил сметнат за престъпник, ако реши да му помогне. Затова те не трябваше да участват.

Ако се намесеха и оцелееха, това щеше да разбие живота им.

Разбира се, той им каза точно къде ще отиде, кога и какво смята да направи, а също и какво очаква да се случи.

Силен повей на вятъра разклати старите стъкла, после се понесе надолу по улицата като Ангел на смъртта. Воят му се сниши до стенание, после до траурна песен и накрая настъпи тишина.

Джина пазеше в чекмеджето на бюрото си една автоматична „Берета“ четирийсети калибър от времето, когато неин приятел полицай я бе убедил, че рано или късно ще й потрябва. Често си бе мислила да се отърве от пистолета — адвокатите трябва да вярват, че не се нуждаят от оръжие, — но така и не се реши. И понеже щеше да е наистина нелепо да държи у себе си оръжие, което не може да зареди и да използва, през няколко месеца тя ходеше на стрелбището и изстрелваше по двестатина куршума, за да се поддържа във форма. С течение на времето не само свикна с пистолета и стана точен стрелец, но и започна да харесва това изживяване — мириса на барут, оглушителния шум, отката и усещането за сила, които бяха твърде далеч от наивните измишльотини на тема стражари и апаши в началото.

Сега знаеше. Да стреляш с едрокалибрен пистолет означаваше да вкусваш смъртта, донякъде да приемаш мисълта за нея. Оръжието разкъсваше плътта и трошеше костите. Изсмукваше живота мигновено. Толкова бързо — не, по-бързо, — отколкото го правеше бог. Чувството бе опияняващо.

Все още на кухненската маса на Дейвид, тя погледна за последен път ръцете си. Пръстенът отново привлече погледа й и внезапно реалността на това, което бе преживяла, разтърси тялото й като електрически ток.

Стигна до входната врата почти тичешком и излезе на улицата. Трябваше да се добере до бюрото си, а после — до колата. Стига размисли. Тя бе това, което е — равна по сърце, дух и тяло на който и да е мъж, и по-специално на съмишлениците си. Бе страдала заедно с тях и сега бе свързана с тях. Всички бяха замесени и тя щеше да им бъде необходима.

Тя погледна часовника си и се затича.

10

Най-умният инспектор в отдел „Убийства“ в Сан Франциско, ако не и на цялата планета, работеше солово. Пол Тию — ветеран със своите шест години в отдела, бе дежурен, когато бе прието обаждането малко след един сутринта. Охранител на име Матю Крийд не бе рапортувал на свръзката в станция „Тендърлоин“ в края на дежурството си и при последвалото претърсване на маршрута му от градската полиция и от частните патрули бяха намерили трупа му. Бе застрелян с два изстрела от близко разстояние и лежеше проснат до един контейнер за смет на няма и две пресечки от площад „Юниън“.

Въпреки че улики почти липсваха, инспектор Тию прекара остатъка от нощта на местопрестъплението заедно със следователския екип. Забеляза някои потенциални аномалии, които впоследствие можеха да хвърлят светлина върху престъплението. Например две купчинки натрошени стъкла, явно от бутилки — едната отсреща на „Стоктън“ от другата страна на улицата, на няколко метра от началото на пресечката, а другата — в самото й начало. Не че счупените стъкла бяха кой знае колко важна улика — те бяха като сутрешна роса за много от градските улици, — но Тию твърдо вярваше в събирането на всякакви сведения, на които попадаше, с надеждата, че впоследствие те ще придобият някакъв смисъл. Той помоли следователския екип да събере всички парчета, достатъчно големи, за да е останал върху тях някакъв пръстов отпечатък.

Тию разполагаше и с достатъчно добре оформен отпечатък от обувка четирийсет и втори номер с гладка кожена подметка. От кофата за смет се стичаше смрадлива лепкава течност и някой бе стъпил върху нея, а после върху сухо място на тротоара. Тию знаеше, че отпечатъкът може да не е на убиеца. Мястото около товарителната площадка в края на дългото платно бе любимо свърталище за градските бездомници, така че бе много вероятно отпечатъкът да е оставен от някой от тях.

От друга страна Тию бе истински педант и вече бяха направили предварителен анализ на пръските кръв, а също и много снимки на мястото — трудна задача посред нощ. Мястото на отпечатъка отговаряше на евентуалната позиция на стрелеца — до предния ъгъл на контейнера за смет, тоест на ъгъла откъм улица „Стоктън“. Това едва ли щеше да е решаващото доказателство, но все пак бе нещо. Щеше да го вземе. Накара следователите да приберат част от течността като улика.

Помагаше му фактът, че жертвата е униформен. Макар и само помощник-патрул, Крийд все пак бе един от тях. Всеки от екипа щеше да отдели толкова време, колкото Тию поиска, за да залови човека, убил ченге.

Не откриха гилзи, но късметът им се усмихна и намериха един от двата куршума трийсет и осми калибър, които бяха преминали през тялото на убития, оставяйки относително чисти дупчици отпред, и въпреки че имаше две рани, откъм гърба нямаше зейнала разкъсана плът. Затова Тию бе заключил, че най-вероятно куршумите не са с кухи върхове и че ще успеят да открият единия или и двата куршума. Оказа се напълно прав. Освен това откриха дупка от куршум в един импровизиран буфер до стената на една от сградите, който я предпазваше да не бъде остъргана от товарните камиони. Почти напълно запазеният куршум бе преминал през подобната на гума материя от външната страна на буфера и се бе забил в дебелото дърво отдолу.

Разбира се, куршумът сам по себе си не означаваше нищо. Вероятността да открият оръжието и да го свържат с конкретна личност и с намерения куршум, като по този начин той действително спомогне за разкриването на престъплението, бе крайно малка. Все пак Тию беше доволен, че парченцето олово, поставено в найлонова торбичка, бе поело към шкафа с доказателствен материал. Никога не се знае.

Непосредствените впечатления също бяха от значение, въпреки че бяха още по-мъгляво свидетелство от потенциалните веществени доказателства. За разлика от тях обаче, впечатленията бяха нетрайни. Тию ги записваше, за да не ги забрави, когато Джърсън се появи точно в осем и половина сутринта. Технически погледнато, дежурството на Тию бе изтекло преди два часа и половина, но той не даваше и пет пари. Нямаше да вписва тези часове като свръхнатовареност. Не се нуждаеше от повече пари, а и знаеше, че в крайна сметка педантите, които отговарят за повишенията, ще разберат, че той разкрива случаите и им струва по-малко. А и нямаше нищо друго, с което да се занимава. Нищичко.

От петнайсет минути колегите му идваха един по един и постепенно отделът се изпълваше с гласове и с мирис на кафе. Сара Евънс бе открила, че някаква кънтри певица носи същото име, и радиото й работеше тихо. Тию се опитваше да работи в тази обстановка, като полагаше невероятни усилия да се съсредоточи.

Но безуспешно, поне за момента. Джърсън си проправи път през стаята и изненадващо — те двамата едвам се понасяха — спря пред неговото бюро и го изчака да вдигне поглед.

— Имаш ли минутка, Пол? Ще ти бъда задължен. В кабинета ми. Благодаря.

Той се обърна и продължи нататък.

Случваше се за пръв път, но Тию знаеше, че несъмнено го вика за някакви бюрократични бумаги. Той въздъхна, бутна назад стола си и стана. Не можа да се въздържи да не направи сравнение между новия лейтенант и бившия си шеф Глицки, който също би могъл да дойде до бюрото му, но би разбрал, че в момента Тию работи съсредоточено, най-вероятно върху поредния случай на убийство, който трябва да разреши. Ейб щеше да усети, че трябва да го остави да довърши започнатото, или пък щеше да го разпита за случая и какво е открил по него. Щяха да обменят идеи и версии за случая.

Но това не можеше да се очаква от Бари Джърсън, който изучаваше колони с цифри на компютърния екран, извърнат настрани от вратата, когато Тию почука на стената.

— Сър?

Джърсън изключи екрана, завъртя се на стола си и посочи към останалите столове в стаята.

— Не искам да те задържам, ако искаш да се прибираш у дома — започна той.

— Не. Довършвах някои неща, но имам още половин час. Какво мога да направя за вас?

Джърсън реши да не губи повече време. Махна с ръка по посока на бюрото си.

— Четях рапорта за инцидента по време на снощното ти дежурство — това, с което вероятно се занимаваш в момента, помощник-патрула…

— Мат Крийд — подсказа му Тию.

— Точно така. Мисля, че е много вероятно този случай да е свързан с друг случай на убийство. — Подмина незададения от Тию въпрос и продължи: — Не зная дали си запознат със случая Силвърман.

— Разбира се — Джърсън не знаеше, но Тию бе запознат с всички случаи. — Заложната къща на „О’Фаръл“. Миналия…? Миналия четвъртък? Кунео и Ръсел, нали така?

— Знаеш всичко останало, а не си чувал за Крийд? — Тию се направи, че не забелязва саркастичния му тон.

— Не зная всичко, сър. Само голите факти. — Не искаше да поставя Джърсън в неизгодно положение, затова си придаде отзивчиво изражение. — С какво е бил замесен Крийд в случая?

— Бил е единственият свидетел на обира в магазина на Силвърман. Преследвал тримата заподозрени няколко пресечки, но ги изгубил. После се върнал и открил трупа.

— Ясно.

Тию нямаше ни най-малка представа накъде клони Джърсън, но и не смяташе да му помогне да стигне дотам. Чакаше отпуснат в стола, подпрял глезена на единия си крак върху коляното на другия.

Джърсън прочисти гърлото си и най-сетне продължи:

— Работата е там, че Кунео и Ръсел са разпитали Крийд и той до голяма степен е успял да идентифицира заподозрените.

Това изненада Тию, но изражението му остана непроницаемо.

— До голяма степен? — попита той. Не знаеше какво означава това. — Със сигурност? По име? Или по снимки?

— По име. Инспекторите са нямали време да съставят албум със снимки. Но Крийд е стеснил кръга до три отрепки от квартала. Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей.

Тию автоматично запамети чутите имена в суперкомпютъра, който носеше между ушите си. Смая се, че деветдесет и шест часа след убийството никой не се е погрижил да покаже снимки на главния свидетел. Въпреки това продължи да мълчи вежливо и очаквателно.

— Искам да кажа, че ако тези две убийства са свързани, вероятно дело на една и съща ръка, може би ще бъде по-добре, ако прехвърлим случая Крийд на инспекторите, които работят по Силвърман, защото имат предимство във времето. Исках да те уведомя предварително.

Тию се смая още повече. Когато две убийства изглеждаха свързани, инспекторите по двата случая работеха заедно. А него го изтегляха от случая.

— Няма проблем, сър — каза той с равен глас. — Ще се радвам, ако мога да ги въведа в случая, въпреки че няма много за казване. Кой ще работи по случая — това е ваше решение.

— Не си огорчен?

— Изобщо. — После добави, за да разведри обстановката: — Потокът от случаи при мен няма да пресъхне.

— И аз мисля така.

Но въпреки че нямаше нищо против да прехвърли последния случай, Тию имаше един въпрос. Той винаги имаше въпроси.

— Значи предполагате, че заподозрените някак са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал, и са го убили, за да му попречат да даде показания срещу тях?

Джърсън направи гримаса.

— Зная само, че свидетел по един случай се оказва жертва в друг, а двамата ти колеги са започнали по-отрано. Трябва да уцелим два заека с един куршум, това ми е мисълта. — Той разтвори широко ръце и стана. — Ефикасност. Шефовете обичат тази дума.

Тию също се бе изправил. Знаеше, че разговорът е приключил, но искаше да се увери, че двамата с Джърсън са се разбрали напълно.

— Ако искате, тази сутрин ще остана още малко да ги информирам.

Джърсън отхвърли идеята.

— Както и да е, ти и без това вече работиш извънредно. Когато приключиш с подробния доклад, той и сведенията за инцидента трябва да са им достатъчни като начало. Ако имат по-специфични въпроси, винаги могат да те питат по-късно.

Кунео не бе сигурен, че одобрява оперативната версия за случая, същата, за която бе попитал Тию. Кунео бе дефинирал правилно проблема, който притесняваше и Тию. Въпреки че присъствието на Крийд в две убийства на територията на Трийсет и втори участък през изминалата седмица бе наистина будещо интерес съвпадение, това според Кунео не бе достатъчно доказателство, че двата случая са свързани. Струваше му се, че единствената връзка, която би могла да съществува, е възможността заподозрените да са разбрали, че Крийд ги е идентифицирал.

— А как биха могли да разберат? — Той и Ръсел бяха в кабинета на лейтенанта час, след като Тию се бе прибрал вкъщи, и Кунео поклащаше крака в такт с някакъв негласен ритъм. — Ако случаите са свързани, трябва да се е случило точно това, нали? Искам да кажа — те трябва да са знаели, че Крийд е заплаха, не съм ли прав?

— Да — каза Ръсел, — явно са знаели.

— Това ми е мисълта. Но как? Не мисля, че е бил толкова тъп. Какво може да е направил? Отбил се е в „Ноев ковчег“ и е казал на тримата, че ги е разпознал?

— Сигурно не, но е направил нещо подобно. — Джърсън явно не виждаше никакъв проблем. — Хайде, Дан. Хлапето за пръв път си има работа с истинско убийство. Той е единственият свидетел, за бога! Все на някого е казал. Много се е гордеел, не е ли така?

Той погледна Ръсел. И Ръсел се съгласи с него.

— И този някой е казал на някой друг и така нататък, докато е стигнало до Тери. Отнело е четири дни. Много време е това. Напълно достатъчно.

Краката на Кунео спряха да подскачат.

— Добре — каза той. — Ако на вас двамата всичко ви звучи идеално, аз млъквам. Но ако това е концепцията ни, можем да уредим нещата много бързо и веднъж завинаги.

Ръсел вметна на скорост:

— Балистична експертиза.

Кунео му кимна.

— Имаме куршум и от убийството на Силвърман. Два куршума, ако и пистолетът е един и същ — ето я връзката. Установяваме връзката, за нула време получаваме съдебно разпореждане и тръгваме на лов за съкровища.

След като напуснаха кабинета на Джърсън, Ръсел отиде до компютъра на отдела и изпрати до лабораторията писмо по електронната поща с молба за експертиза, обозначено като „Убийства — спешно“. Куршумите от двете местопрестъпления сигурно вече бяха заведени под номер в шкафа с веществени доказателства в мазето на Палатата. Когато куршумите стигнеха до криминалната лаборатория — а между нея и Палатата имаше непрекъсната куриерска връзка, — те можеха да ги сравнят с електронен микроскоп, което нямаше да отнеме повече от петнайсет минути.

Ако имаха късмет, можеха да приключат още днес. Докато Ръсел беше на компютъра, Кунео провери оставените за тях съобщения и откри, че Рой Панос ги е търсил рано предната вечер — имал страхотни билети за мача този уикенд, които не можел да използва. Ако проявявали интерес, защо да не се срещнат в „Джонс Грил“ в центъра на Трийсет и втори участък, да направят един ранен обяд и да ги вземат.

Обаждането бе преди убийството на Крийд и затова Кунео звънна на Рой да го попита дали е в състояние да се занимава с един такъв обяд. Изтощен, защото почти не бе спал предната нощ, Рой все пак искаше да се срещнат. Можело и да им помогне с нещо по отношение на Крийд, докато случаят е още пресен. Ако неволно бил дочул или разбрал нещо, което би им помогнало да открият убиеца на Мат, той искаше двамата инспектори да го изкопчат от него.

Най-сетне, най-сетне, най-сетне Кунео и Ръсел успяха да се измъкнат от Палатата. В десет без пет бяха паркирали срещу „Ноев ковчег“ и чакаха да им се удаде случай да закопчаят Джон Холидей. И да разберат къде е бил предишната нощ.

След четвърт час Кунео излезе от колата и задумка по вратата на бара за около двайсетина секунди.

В единайсет без четвърт Ръсел вече не можеше да изтърпи нито миг повече да стои в колата до своя свръхенергичен партньор. Той провери отново вратата на „Ноев ковчег“, после тръгна по уличката, която завиваше към задния вход. И той бе заключен. Вътре не светеше и нямаше никакви признаци на живот.

Бяха казали на Рой Панос, че ще се срещнат в единайсет и половина. Десет минути преди това Кунео запали и включи на скорост.

— Как си изкарва прехраната тоя човек, като изобщо не си отваря заведението?

— Може би изобщо няма да се появи — допусна Ръсел. — Може да е избягал.

Кунео погледна към него, прицели се с пръст и натисна въображаемия спусък.

Историите за безброй завоевания, които Джон Холидей разказваше на приятелите си, между които бе и Дизмъс Харди, напоследък бяха пълна измишльотина. Истината бе, че се бе влюбил и не искаше да изглежда като глупак, ако нещата не потръгнеха.

Докато Ръсел и Кунео го чакаха пред „Ноев ковчег“, той бе в прекрасния апартамент на Мишел — скромен, само с една спалня, но изключително добре поддържан. Намираше се откъм задната, „нетуристическа“ права част на „най-кривата улица на света“ — „Ломбард“. Бе само на втория етаж, но точно на това място улицата се спускаше стръмно надолу по една скала, така че от прозореца се разкриваше гледка за милиони към залива и към моста „Голдън Гейт“. Мишел живееше в тези три стаи още от колежа, преди осемнайсет години, и бе останала тук благодарение на контрола върху размера на наемите — днес в Сан Франциско не би могла да си намери и необзаведена пристройка за тези пари. Журналист на свободна практика, Мишел пишеше от време на време за националните списания, но най-често публикуваше в местни вестници и рекламни притурки. Тя се занимаваше също и с приятната работа да пише кратки статии за ресторантите в града, а те й помагаха да закърпи някоя дупка в доходите си, като осигуряваха вечери за нея, а често и за човека с нея.

Отначало не общуваха лично, а чрез Интернет. Всъщност, понеже Мишел подписваше писмата си с псевдонима „господин Майер“, Холидей дори не знаеше, че си пише с жена. В началото на лятото Мишел бе представила в една рекламна притурка, наречена „Рашън Хил Колър“, новооткрит малък испански ресторант — „Тапа Ботъм“, който се намираше в подножието на Рашън Хил.

В статиите на Мишел за различните ресторанти често се долавяше нещо от стила на М. Ф. К. Фишър2 — елементи от културната история, философски разсъждения и споделен личен опит освежаваха иначе баналното представяне на менюто и обстановката в заведението. Тази статия бе събудила у Холидей чувства, които дълго време бе таил дълбоко в душата си.

Бе прекарал медения си месец с Ема в Испания, на Коста Брава. Бяха в малко рибарско селце на име Тоса де Мар, на шейсетина километра северно от Барселона. За Холидей по онова време самият въздух сякаш бе зареден с обещания, с усещането, че животът му най-сетне ще потръгне, че празнотата, която го обгръщаше преди, си е отишла завинаги. И този кратък сезон на надежди бе обвеян с аромат на шафран, чесън, орегано, лук.

Веднага щом изчете статията, Холидей се отправи към „Тапа Ботъм“, където всеки следващ залък му доставяше все по-голяма наслада. Охлюви в сос от лютиви чушлета, октопод, испанска тортила — всъщност омлет от лук, картофи и яйца — хляб с хрупкава коричка, намазан с домати и чесън. Когато се прибра, зачервен от изпитата бутилка розе, той веднага написа писмо на господин Майер чрез „Колър“, за да му изкаже благодарности за препоръките му. Без много да му мисли, завърши писмото си с думите: „Щастието напоследък ми убягва, но докато се хранех там, аз наистина бях щастлив“.

Тя му писа на следващия ден и кореспонденцията между тях стана нещо обичайно, като постепенно стопяваха дистанцията помежду си. Накрая, след като стана ясно, че сигурно живеят наблизо, се уговориха да се срещнат. Мишел се появи в обичайното си облекло — войнишко яке, широки камуфлажни панталони, военни боти и странна шапка, която бе избрала от чудатата си колекция от шапки, купувани от магазини със стоки с намалени цени. С очилата с дебели черни рамки, с ниско нахлупената си шапка и разчорлената тъмна коса, спускаща се над лицето й, а също и заради пълното отсъствие на грим, тя не привличаше никакво неоправдано внимание.

Обядът беше приятен за Холидей и въпреки че Мишел се оказа симпатична, тя не бе от типа жени, които би започнал да ухажва. Ясно бе, че не е някоя случайна жена; тя преливаше от ентусиазъм, мисли, чувства, идеи, остроумие. Не бе срещал такава жена, не и след Ема. И определено не бе от типа жени, с които напоследък споделяше леглото си.

Но той продължи да й пише, а тя — да отговаря на писмата му. След това последва още един платоничен обяд.

Постепенно, докато връзката им се задълбочаваше, той започна да оценява нейната наистина чудна хубост. Дългокрака и с пищни гърди, с чувствена широка уста, с екзотични очи и прекрасна кожа, тя използваше раздърпаните дрехи и шапки и военния камуфлаж като прикритие, благодарение на което да се движи необезпокоявана сред хората.

В началото тя винаги изглеждаше съвсем парцалива. Оказа се, че много пъти е била наранявана от мъже, привлечени само от външния й вид. Каза му, че често си мечтае да се омъжи за сляп човек, който ще я харесва заради това, което е, а не просто заради, както тя самата се изразяваше, „опаковката“.

А „опаковката“ излъчваше странна смесица от физическа увереност и ниско самочувствие. И докато Холидей ден след ден все повече се привързваше към Мишел, тя все по-малко му се доверяваше. Ако й покажеше, че я желае, това я плашеше. Точно това бяха искали останалите мъже. Значи и Холидей бе донякъде като тях.

Не му убягна иронията в това, което се случваше — Мишел бе първата жена след Ема, на която искаше да бъде верен, а тя се съмняваше в него. Бяха се сдърпали сериозно на тази тема в четвъртък вечерта. Доста пийнал, Холидей беше изхвърчал бесен от „Империал Палас“ още преди да са им сложили подложките за чиниите. Не бяха се виждали до неделя вечерта, след петъчната нощ, за която Холидей се чувстваше много виновен. И трябваше да бъде.

В приказките за завоевания, които дрънкаше пред Харди, имаше някаква истина.

Тази сутрин той лежеше в леглото до Мишел, подпрян на лакът. Вдигна очи от вестника и си припомни първата си среща е нея. Усмихна се при мисълта, че бе останал толкова безразличен към тази жена тогава. Сега той бе изцяло завладян от нея. Тя носеше стилни очила за четене и бяла пижама с изрисувани по нея орхидеи. Горнището бе почти разкопчано и деколтето й се разтваряше, когато се навеждаше напред да прочете нещо.

Той се протегна и обхвана с длан гръдта й, а тя постави ръката си върху неговата и я задържа там, без да спира да чете. Джон се върна към вестника и обърна на следващата страница. Тя усети някаква напрегнатост у него.

— Какво има, Джон? Добре ли си?

Бе свалил ръката си от гръдта й. Продължи да чете още няколко секунди, за да се увери, че е схванал вярно заглавието. Погледна я, а безпокойството вдълбаваше бръчки по лицето му и го състаряваше. Поколеба се — знаеше, че „Ноев ковчег“ и това, че е собственик и управител на бара, не бе нещото, което харесва най-много у него. Когато снощи се бе прибрал от работа, беше започнал да й разказва за Клинт, за хората на Панос и за полицаите. Както обикновено, историите му не бяха събудили никакъв интерес и той я остави да пише писмата си до „Гурмет“, „Сънсет“ и „Бон Апети“, в които се осведомяваше дали биха проявили интерес към една статия за великолепните качества на печените плодове.

Вече й бе разказал как е станал собственик на „Ноев ковчег“. Познаваше предишния собственик — Джоуи Ламонт. Джоуи наближаваше седемдесетте, а Джон имаше доста пари от продажбата на аптеката, така че двамата се договориха и мястото дори не бе обявено за продан.

Но сега, ще не ще, трябваше пак да подхване разговор за бара.

— Някой е убил Мат Крийд — каза той.

— Познаваш ли го?

— Да, познавах го. Патрул. Нещо като ченге. Частна охрана.

— И някой го е убил?

— Застреляли са го. — Той вадеше подробности от кратката статия: — От упор или от достатъчно близко разстояние.

Тя придърпа завивките около раменете си.

— Кажи ми, че това няма нищо общо с теб и с твоя бар. Той не отговори, втренчил очи във вестника. — Джон?

— Това е момчето, което откри Силвърман — рече най-сетне той с въздишка. — Писаха го в съботния вестник. Онова, за което са искали да говорят с Клинт.

— Момчето ли? Какво искаш да кажеш?

— Пише, че бил на двайсет и две.

Мишел се уви по-плътно с одеялото си и стана от леглото. Отиде до панорамния прозорец и се загледа навън.

— Не искам да има такива неща в живота ни. Ако изобщо ще имаме наш живот. Убиват хората, които познаваш. Свързани са, нали?

Той се понадигна и седна, гласът му прозвуча отбранително:

— Не пише такова нещо. И помен няма.

Все едно нищо не бе казал.

— Умът ми не побира защо просто не продадеш проклетия бар. Или пък ако е толкова важен за теб, оправи го!

— Не е чак толкова важен за мен. Парите ми работят чрез него, и така аз самият няма нужда да работя — това е. Още сега мога да го продам за два пъти повече пари, отколкото съм платил за него, и да се оттегля. — Опита се да разведри обстановката и добави: — Но какво ще правя тогава?

— Хрумна ми страхотна идея!

— Каква?

— Какво ще кажеш за нещо смислено?

Порив на гняв премина през него и той се опита да го потисне.

— Май не схващам — ние караме ли се?

Тя приседна на отоманката до фотьойла и сведе глава така, че той не виждаше лицето й.

— По-добре ли ще ти бъде, ако се разделим? — попита той. — Не искам да ти причинявам болка.

Когато вдигна очи към него, всеки момент щеше да се разплаче.

— Познаваш двама души, които са били застреляни предната седмица. Знаеш ли колко плашещо е това за някой, който те обича? И после казваш — и явно си вярваш, — че двете убийства нямат връзка помежду си, нито пък с теб. — Тя тъжно поклати глава. — Разбира се, че са свързани, Джон. Разбира се, че са.

Рой черпеше. Беше много настоятелен.

Започна да реже пържолата си и срещна очите на двамата инспектори отсреща. Налапа парче месо, остави приборите на масата и вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в бога. Тери си бе тръгнал. Спрях към осем…

— Мислех, че те вече не ви плащат — обади се Ръсел.

Рой кимна:

— Да, но откакто се случи това със Силвърман, си мислех, че няма да е лошо да ги понаглеждаме. Не е ли така?

— Прав си.

Кунео ядеше яребица с ароматни средиземноморски подправки в лимонов сос и си тананикаше, дъвчейки.

— Значи Холидей е бил нощна смяна предната вечер, така ли?

— Да.

— Говори ли с него? — попита Ръсел. Той си бе поръчал специалитета на заведението — агнешки пържоли с аспержи и картофено пюре с чесън.

— Поздрави ме, като надникнах. Взех си кафе. Попита ме къде е Мати.

— Крийд? — Кунео остави вилицата си. — Че защо да пита за него?

Рой вдигна рамене.

— Защото обикновено Мат минаваше първо през северния район. Но снощи го поех аз.

— Защо? — попита Ръсел.

— Без причина. За разнообразие.

— Холидей каза ли нещо друго?

Панос бе изпил едно ръжено уиски с много лед преди обяда. Сега допи втората си чаша с вино и започна да си налива трета. Пийна още малко, остави чашата на масата и замислено я завъртя за столчето. Когато проговори, прозвуча почти извинително:

— Не исках да го стресна. Исках да бъде свеж за вас.

— И нищо не си споменал за Крийд? — попита Кунео.

— Какво например?

— Например това, че ги е показал с пръст.

Този път Рой се замисли по-дълго.

— Не, не съм споменавал подобно нещо, но Холидей ме помоли, ако видя Мат, да му кажа да се отбие при него. Искал нещо да го пита.

Двамата инспектори се спогледаха. Внезапно пиянските очи на Рой се озариха от значимостта на това, което бе открил.

— Искал е да се увери, че Мат е на дежурство, нали? Кучи син! И аз му казах! Мамка му!

За момент изглеждаше сякаш Рой ще заплаче. Ръсел се пресегна и потупа масата помежду им.

— Щеше да се случи някоя друга нощ. Вината не е твоя.

— Кучи синове! — повтори Панос. — И сега, като го няма Мат да свидетелства…

— Не се притеснявай за това. Снощи са допуснали някои грешки. Близо сме — каза Кунео.

— Колко близо?

Той бе един от тях, ченге, затова му казаха.

11

Предната вечер Харди бе обиколил два пъти целия квартал в центъра, но така и не бе намерил място за паркиране, дори забранено. Почти обезумял от безсилие и безпокойство, той най-накрая се отказа и се върна няколко пресечки обратно до офиса си, където си имаше запазено място за колата до самата сграда. После пробяга разстоянието до входа на спешната помощ на болницата „Сейнт Франсис Мемориъл“, където Джина Роук го чакаше до рецепцията.

— Как е той?

Лицето й бе на петна, но тя се владееше.

— Не е добре. Вътре е от два часа. Още е в безсъзнание. Не ме пускат при него.

— Какво се е случило?

— Някой го е пребил, Дизмъс. Около час, след като се прибрах, дойдоха някакви полицаи. Портфейлът му е бил в него, с шофьорската книжка с адреса…

— Портфейлът му ли? Имало ли е пари вътре?

— Не зная. Дори не…

Тя улови погледа на Харди и се обърна в посоката, накъдето гледаше той. Млада жена със зелена униформа се бе появила в приемната. Роук докосна ръката му и се отправи към нея. Той я последва, като със свито сърце забеляза мрачното изражение на лицето й.

— Направили сме всичко възможно засега. Ще го заведем в интензивното, където ще можем да го наблюдаваме непрекъснато.

— Но как е той?

Очите на младата лекарка спряха за кратко върху Харди, после пак се насочиха към Джина.

— Пострадал е тежко. Има сериозна черепна травма и вътрешни кръвоизливи. Още не е дошъл в съзнание. — Пое дълбоко въздух и бързо продължи: — Налага се да ви кажа, че състоянието му е критично.

Роук затвори очи. Раменете й се отпуснаха. След малко отвори очи и кимна.

— Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Нямаше с какво. Лекарката каза, че трябва да проследи прехвърлянето на пациента в интензивното отделение, и изчезна зад вратата на спешна помощ.

Без да разменят нито дума, Харди и Роук седнаха на столовете в чакалнята. Харди с изненада осъзна, че не са сами там — срещу тях млада чернокожа люлееше бебето си и гледаше празно в пространството пред себе си. Възрастен азиатец четеше вестник.

Някъде отзад до тях долетя изпълненият с болка стон на млад човек, воят на сирени се чу някъде наблизо в мрака.

След минута се появи санитар, който носеше голяма пластмасова торба. Огледа се и се приближи до тях.

— Вие ли сте с господин Фрийман? Нося някои от личните му вещи, които може би ще искате да приберете.

Роук се протегна да вземе торбата и Харди едва сега забеляза пръстена — беше с два пъти по-голям диамант от камъка на Франи, шлифован съвсем наскоро и блестящ. Тя отвори торбата, надникна вътре, после пак я затвори.

— Хубавият му костюм — каза тя сякаш на себе си. — Аз му го бях купила. — Обърна се към Харди и устните й потрепериха, тя ги прехапа и промълви: — Как е могло да се случи? Кой го е направил?

След една безсънна нощ, първата спирка на Харди към шест часа сутринта бе отново болницата. Бе много преди часовете за посещения и макар да не вярваше да успее да влезе да види Фрийман, знаеше, че ще получи повече сведения, ако поговори с някого на живо, отколкото по телефона.

В стаята на сестрите научи, че състоянието на Фрийман не се е променило от предишната вечер, но поне не се е влошило. Не бе станало по-критично отпреди. Въоръжен с тази новина, той надникна в чакалнята на интензивното отделение, където, както му казаха сестрите, прекарал нощта друг от близките на Фрийман.

Очевидно Роук също не беше спала. Бе сама в чакалнята толкова рано и за последните шест часа изглеждаше остаряла с пет години. Очите й бяха подути, клепачите — зачервени, а косата й беше разчорлена. Когато Харди застана на вратата, тя прокарваше пръсти през нея, сякаш се опитваше да прогони от главата си пристъпите на жестоко главоболие.

Като го видя, тя стана, приближи се до него, прегърна го през врата и се отпусна за миг. Той видя найлоновата торба на пода до канапето, на което бе седяла Роук — наистина не се бе прибирала у дома.

След като седнаха, Харди й разказа последните прогнози, като ги представи във възможно най-благоприятна светлина. После я попита дали може да направи нещо за нея — да я откара вкъщи или изобщо каквото и да е.

Тя първо поклати глава, сякаш не е разбрала въпроса му. Промърмори нещо неясно, после пак замлъкна. Отново прокара ръка през косата си и притисна слепоочията си.

— Май трябва да вървя при клиентите си. Имаше нещо тази сутрин, но… не се отнася за теб, нали? Най-добре да оставя съобщение на Бетси. — Тя погледна някъде отвъд Харди. — Вече е сутрин, нали?

— Там някъде. Трябва да се прибереш и да поспиш, Джина. — Беше безсърдечен съвет, но тя трябваше да го послуша. — Тук нищо не се случва. Сестрата каза, че това може да продължи още дълго.

— Зная. Зная. Просто исках да остана. Мислех си…

Той изчака, но тя мълчеше.

— Мога да те откарам до апартамента на Дейвид. Ще поспиш и ще звъннеш в кантората, когато някой се появи там. Ако потрябваш тук, ще стигнеш за пет минути. Какво ще кажеш?

Тя остана неподвижна за около минута, после въздъхна тежко, грабна найлоновата торба и стана.

— Прав си. Убеди ме.

Петнайсет минути по-късно той бе изненадан от стълпотворението от полицаи, които забеляза веднага щом зави покрай Съдебната палата. После си спомни, разбира се, колко е часът. Искаше да се добере до тук, докато все още може да хване някой от нощната смяна.

Като по чудо след десетина минути вече разговаряше с инспектор Хектор Бланка.

Инспекторът бе смугъл сержант от латиноамерикански произход от отдел „Престъпления от общ характер“. Той бе приел обаждането за побоя над Фрийман. Освен че случаят бе още пресен в съзнанието му, той тъкмо преглеждаше рапорта на патрула, който бе открил Фрийман, когато Харди се появи пред бюрото му. След като Харди се представи и обясни, че е приятел на Ейб Глицки, че самият той някога е бил ченге и че не е от противните адвокати, които душат за линейки и създават неприятности, Бланка се убеди, че всичко е наред и може да говори с него.

— Фрийман значи. Бил ви е партньор?

Всъщност не беше, но Харди сметна, че това не е от значение.

— Надявам се, че още е.

Сержантът се намръщи смутено:

— Съжалявам, не исках да кажа това. Какви са новините от болницата?

Харди го осведоми, но все пак беше тук, за да получи, а не за да дава сведения.

— Годеницата му Джина Роук спомена, че портфейлът му е бил у него. Така сте разбрали къде живее.

— Точно така. Пребили са го до смърт, но не са взели нито портфейла, нито часовника му.

— Имало ли е пари вътре?

Бланка се опита да запази неутрално изражение, но не можа да се сдържи.

— Шестстотин и четиринайсет долара, всичките в обичайното предно джобче.

Харди поразмисли за миг.

— Значи не е било обир. Вие сте го видели. Какво са целели?

— Нямам представа. Изглежда ужасно жестоко. Може би е имал връзка с нечия съпруга, или нещо подобно?

— Не — отвърна Харди.

— Искам да кажа, че може да е било нещо лично…

— Да, разбирам, но нищо не ми хрумва… — каза Харди, ала внезапно млъкна.

— Какво? — попита Бланка.

— Помислих си за този доста грозен съдебен процес, по който работим. Но не съм виждал нищо подобно, а работя вече двайсет години.

Бланка му даде още един опит:

— Сигурен ли сте? Бих тръгнал по всяка следа.

Но след като поразмисли още малко, Харди поклати глава:

— Не. Не може да е това.

— Добре. Каквото и да е обаче, сигурен съм, че е било умишлено нападение. Тежки обувки и тъпи предмети. Не само юмруци.

Харди не искаше да си представя как Фрийман лежи безпомощен и се опитва да се предпази от ударите, докато жестоките му нападатели го налагат.

— Значи извършителят не е само един?

— Не мога да твърдя със сигурност, но мога да се обзаложа, че са били много. — Бланка забарабани с пръсти по клавишите на пишещата си машина, после вдигна очи към Харди. — Няма по-мек начин да го кажа, господине. Които и да са били, пребили са го до смърт.

— Но нищо не са взели?

Полицаят поклати глава:

— На пръв поглед нищо.

— И какво означава това?

Бланка се намръщи съсредоточено.

— Да ви кажа истината, би могло да означава всичко. Няма да повярвате какви откачалки са се навъдили в днешно време.

— Вярвам го и още как. Мислите ли, че е било просто изблик на гняв?

— Така изглежда, но кой знае. Може да е било само заради тръпката. — Нещо обаче явно го глождеше. — Но защо толкова възрастен човек? Няма смисъл, не че непременно трябва да има смисъл. Ето какво ще направя. Ще прегледам другите рапорти от района. Може да попадна на нещо подобно. Може би.

— Благодаря — каза Харди. — Ще ви бъда признателен.

Добре, рече си Харди. Беше свършил малко детективска работа, па макар и не особено резултатна, но всъщност истинската причина да посети болницата и Палатата толкова рано сутринта тази сряда бе, че непременно трябваше да отиде в кантората.

„Фрийман и съдружници“ официално работеха между осем и половина и пет и половина. Както повечето юридически фирми, те изискваха от всеки от съдружниците си да работи по две хиляда часа всяка година. Като се приспаднеше отпуск от две седмици, това правеше общо по четирийсет часа работа седмично, дори и да се случеше да има почивни дни. При максимална експедитивност, най-добрите адвокати едва смогваха да свършат административните си задължения и останалите дейности, за които не им се плащаше — обедната почивка например, — за около два часа. Това означаваше, че ако не си надписват часове, което при Фрийман се наказваше с уволнение, съдружниците трябва да прекарват по десет часа на бюрото си всеки божи ден, а често да работят и през уикенда, за да наваксат празниците или редките дни, когато кантората е била затворена, а те са имали работа.

Нечовешкото натоварване от две хиляди часа вероятно бе основната причина, поради която Харди не работеше за Фрийман или друга кантора. Не че той не работеше по цели денонощия, когато се налагаше, но поне на теория имаше възможност да реши да работи по-малко и съответно да вземе по-малко пари, въпреки че за да покрие месечните си разходи, рядко си позволяваше да го прави. Щатните съдружници на Фрийман обаче нямаха такъв избор. И понеже така беше във всички юридически фирми, те не можеха да променят нищо.

Така че макар още да нямаше осем, когато Харди се изкачи по стълбите и влезе във фоайето, мястото далеч не беше пусто, но мрачните разговори бяха нещо необичайно. Явно слухът вече бе стигнал дотук.

Филис още не бе дошла, но радиото на рецепцията беше пуснато на станция, която излъчваше само новини. Събрала се бе групичка от десетина съдружници, които слушаха и разговаряха приглушено. Харди познаваше добре трима от тях — Ейми Ву, Джон Ингълс и Греъм Русо, — а Русо се отдели от групата, когато забеляза Харди. Очите на останалите го проследиха. Той попита:

— Знаеш ли нещо за Дейвид? Ейми хванала края на някакво съобщение, докато била в колата, но…

От изражението на лицето на Харди всички разбраха, че това, което Ву е чула, е едновременно вярно и ужасно. Групичката го наобиколи, Харди разказа новините съвсем накратко и отговори на въпросите, доколкото можа. По средата на един от отговорите му Филис се зададе по стълбите зад него. Както обикновено устните й бяха строго стиснати, а гърбът й — изопнат като струна. Тя застана зад Харди за момент, явно учудена от това стълпотворение.

Харди спря по средата на изречението и се обърна натам, накъдето гледаха всички.

— Какво има? — попита Филис. — Какво става тук?

— Дейвид е в болницата — кратко отговори Харди, — някой го е смазал.

— Как така го е смазал? Той не е в съдебната зала.

— Нямах предвид такова смазване. Нападнали са го, помлели са го от бой.

Още доста време Филис сякаш не разбираше за какво става дума. Накрая отстъпи крачка назад и сложи ръка на сърцето си.

— Защо? Исках да кажа, как е той?

— Тъкмо за това ги осведомявах. Не е добре. В безсъзнание е.

Филис погледна към вратата на кабинета на Фрийман, сякаш очакваше той да се появи оттам всеки момент. Един от съдружниците извика отзад, откъм рецепцията:

— Ето, ето!

Като едно тяло, групата се обърна и притихна.

„… от известните и колоритни адвокати в града е открит пребит на няколко пресечки от дома си миналата нощ. Полицията още не е разкрила мотива за жестокото нападение, вследствие на което господин Фрийман е настанен в критично състояние в болницата «Сейнт Франсис Мемориъл». Нападението явно не е било с цел грабеж, въпреки че полицията отказва…“

Харди и съдружниците пропуснаха останалата част от новините. Като чу думата „критично“, Филис издаде приглушен стон и се свлече на земята.

В кабинета си Харди получи по гласовата поща три съобщения от своя приятел Джеф Елиът, който списваше ежедневната рубрика „Градът говори“ на вестник „Кроникъл“. Двамата размениха в основни линии информацията, до която всеки от тях се бе добрал. После Елиът попита:

— Какво следва за теб от това?

— Имаш предвид лично мен или фирмата?

— И двете.

— Той е повелителят на дъждовете тук, нищо чудно, че хората му са направо откачили. Работата се разсъхва, дори когато отсъства само една-две седмици. Филис припадна. Знаеш ли, че съвсем наскоро е направил на Джина предложение за женитба?

Последва кратко мълчание. Харди знаеше, че Елиът се опитва да смели чутото.

— И какъв е бил отговорът й?

— Бил е „да“. Той й е подарил пръстен.

Последва нова пауза.

— Тя срещала ли се е с друг?

— Кой би поискал да убие Дейвид и така да отстрани съперника си? Едва ли. Тя прекара цялата нощ в болницата.

— И все пак.

— Мисля, че няма да извадиш вода от този кладенец, Джеф, но ако искаш я попитай.

Елиът явно прие предложението.

— А ти как си?

— Притеснен съм. Никак не е хубаво, че е в безсъзнание. Казват, че състоянието му е критично, а сестрата тази сутрин далеч не бе оптимистично настроена. Бланка — знаеш го — смята, че който и да го е направил, е искал най-малкото жестоко да го нарани.

— И защо?

— Няма предположения. Не е обир, освен ако не е носил със себе си нещо необичайно, което никога не правеше. Не са взели нито портфейла му, нито часовника — „Ролекс“ е, между другото.

— А ти какво мислиш?

— Напълно съм объркан. В момента се изкушавам да мисля, че може дори да е било случайност. Лесна мишена. Евтино удоволствие. Случвало се е и преди. А! Трябва да вдигна на другата линия! Искаш ли да изчакаш?

— Не, благодаря. И при мен е лудница. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

— Дизмъс Харди — каза адвокатът и включи новото обаждане.

— Диз, Дик Крол е. Току-що чух за Дейвид. Боже…

— Да. И аз още не зная какво става. Имахме ли среща за днес? Имаме, нали?

Харди вдигна ръка към челото си и стисна слепоочията си.

Крол отговори съчувствено:

— Можем да я отложим за когато искаш. Сега най-важен е Дейвид. Какви са изгледите?

За стотен път Харди повтори това, което знаеше. Отговори на същите въпроси. Не е обир. Няма мотив. Няма улики. Безсмислен побой на възрастен и беззащитен човек. Когато спря да говори, отсреща настъпи дълго мълчание, чуваше се само бръмченето на линията.

— Просто не зная какво да кажа, Диз. Шокиран съм, наистина. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

Харди поразмисли за секунда и каза:

— Може би да поразпиташ дали някой от хората на клиента ти е чул, или е забелязал нещо. Или го направи в бъдеще. Не е било в участък на Уейд, нали?

— Не зная. Къде точно е станало?

— На две пресечки на север оттук. Всъщност точно зад ъгъла.

— Значи не е. Трийсет и втори участък свършва до пощата.

Харди продължи:

— Беше обичайният му маршрут до вкъщи; винаги ходеше пеш, защото твърдеше, че е неуязвим. Господи…

— Какво?

Харди издиша шумно:

— Нищо. Спомних си, че му предложих да го закарам — каза той и изруга.

— Недей да се измъчваш, ти нямаш вина. — Крол прочисти гърлото си и рече: — Чуй, няма да ти създавам повече ядове днес. Защо не заминеш някъде и не ми се обадиш, когато си готов да продължим с клетвените показания? Предполагам, че след като Дейвид излиза от играта, ти поемаш нещата.

— Сега е твърде рано, Дик. Още не съм готов.

— Добре, добре. Ще чакам ти да ми звъннеш. Междувременно мога ли да направя нещо друго? Каквото и да е?

— Благодаря, но нищо не ми идва наум.

— Ще се моля за него. Какво ще кажеш за това?

Крол не изглеждаше религиозен човек — със сигурност бе безскрупулен адвокат и използваше удари под пояса, но човек никога не може да бъде сигурен.

— Няма да навреди — отвърна Харди. — Благодаря.

Още едно позвъняване идваше по петите на предишното. Погледна часовника си — редовното работно време започваше след седем минути, а той беше на педали от два часа. Натисна бутона на телефона и потисна една уморена въздишка.

— Дизмъс Харди — рече.

Харди идваше за пръв път на петия етаж, в новите владения на Глицки. Лейтенантът се бе надвесил над един компютър в потискащо тясна стая, заета от две жени, едната от които бе с огромен ханш. Глицки й говореше нещо за новия софтуер, с който би трябвало да се сдобият през следващото десетилетие и който щял да прави всичко по-бързо и по-добре. Харди, който вече бе ужасно потиснат, оцени сцената като почти непоносимо тъжна.

Глицки вероятно бе доловил нечие присъствие зад гърба си, защото спря по средата на изречението, изправи се и се обърна бързо. Всичко — от позата до гневния му поглед — говореше, че е готов за битка, който и да се окаже насреща му. Когато видя Харди, тялото му се отпусна. За миг изглеждаше почти разочарован, но после мигновено на лицето му се изписа загриженост.

— Добре ли си? — попита той. — Добре ли са всички?

Имаше предвид, разбира се, семействата им. При неочакваната поява на Харди в ранния следобед и поради измъчения му и тревожен вид, всички алармени сирени в главата на Глицки зазвучаха. Отговорът на Харди определено не го успокои.

— Имаш ли минутка?

Глицки се извини на подчинените си, заведе приятеля си в съседния кабинет и затвори вратата.

— Какво има?

— Не си ли чул за Дейвид?

Глицки се вторачи в лицето на Харди и очите му станаха безизразни.

— Не ми казвай, че е мъртъв.

— Не още, но изгледите не са добри. — Харди изрече това за по-малко от минута, докато Глицки сядаше на стола зад бюрото си. Харди остана прав, изтощен, с ръце в джобовете. — Тъкмо се връщам от болницата. За пореден път. Джина също пак е там.

Глицки се отпусна в стола, пръстите му бяха събрани пред устните. Харди бързо продължи:

— Честно казано, и аз не знам защо дойдох тук. Цяла сутрин отговарях на телефонни обаждания в кабинета си, но мисълта за работа… — сви рамене той. — Извинявай, че нахълтах така.

— Ако паметта не ми изневерява и аз съм нахълтвал при теб на няколко пъти — отвърна Глицки.

Обичайните шегички обаче не можаха да намерят почва и двамата мъже потънаха в мълчание, всеки от тях погълнат от собствените си чувства. Накрая Харди придърпа един стол и се отпусна тежко на него.

— Наистина не зная защо съм тук — повтори той.

Глицки изчака още една минута.

— Прибирал се е вкъщи, така ли?

Харди кимна. След кратка вътрешна борба, той каза:

— Почти изказах пред Бланка подозрението си, че е Панос.

Погледът на Глицки се изостри при тези думи. Той се пораздвижи в стола си.

— Наистина ли?

Харди поклати глава.

— Не разбирам. Крол ми се обади тази сутрин веднага щом чул. Звучеше искрено разстроен.

— И затова Панос отпада? Понеже не е уведомил адвоката си? Аз не бих споделил с адвоката си, ако възнамерявам да пребия или да убия някого. Нито преди, нито след това. Но какво е направил Дейвид на Панос? Зная за процеса, обаче…

— Просто не спирай да си повтаряш трийсет милиона долара, Ейб, и всичко ще ти се изясни. Ако спечелим, много е вероятно Панос да се окаже на улицата. — Разговорът за подробностите около процеса сякаш помогна на Харди да освободи съзнанието си от цялостната картина и той леко се пооживи. — Преди два дни Крол предложил на Дейвид четири, за да уредим нещата извънсъдебно.

— Четири милиона? И какво му е отговорил старият?

— Надсмял му се. Крол се ядосал и казал, че ще заобиколи Дейвид и ще говори направо с мен, явно с презумпцията, че аз съм мамино синче и ще се огъна. Дейвид му казал, че стига да иска, може да опита, но че аз вероятно пак ще го отпратя при него. Което си е точно така. Както и да е, Крол побеснял и предупредил Дейвид да внимава.

— Да внимава за какво?

— Може би за това, което се случи.

Глицки наклони глава на една страна.

— Наистина ли мислиш така?

— Нищо не мисля всъщност, Ейб. Става дума обаче за обувки, тояги и вероятно палки. Обикновените улични хулигани не разполагат с такова снаряжение.

— Но ти каза „вероятно“ палки.

— Да. Но също така става въпрос за центъра на града. Ако сам не си носиш тояга, няма как да я намериш на улицата, нали така?

— Може би желязна пръчка или приклад на пистолет.

Харди поклати глава в знак на несъгласие.

— След няколко удара с желязото си мъртъв на място, не мислиш ли? Може би приклада.

— И какво е твоето заключение?

— Говоря и разсъждавам едновременно, така че не съм сигурен. Който и да е бил, не е целял да го ограби. Приготвили са си оръжията и са го причакали от засада.

Телефонът иззвъня два пъти. Телефонният секретар заговори с бодрия си, слънчев глас: „Глицки. Оставете съобщение“. Някакъв сержант остави телефона си и го помоли да му се обади по повод натрупаните извънредни часове работа.

Нито Глицки, нито Харди обърнаха внимание на вмешателството. Веднага щом сержантът затвори, Харди продължи:

— Може би знаеш за случилото се вчера. Бланка и Джеф Елиът си помислиха, че може да има нещо общо, но аз току-що разговарях с Джина и не е така.

— Добре де. За какво става въпрос?

Той разказа на Глицки за пръстена, за годежа, за съмнението, че Джина може да е имала друг мъж.

— Както и да е. Аз я попитах. Не зная дали това върна приятелството ни две години назад, или тя се почувства поласкана от предположението ми, че си има резервен обожател, но както и да е — не лъжеше. Аз поне съм убеден.

— Доверявам ти се.

— Ами, това е. — Внезапно Харди осъзна, че е изприказвал всичко. И отново се почувства изтощен. — И какво от това? Те дори не търсят.

Глицки тъкмо се канеше да каже, че ако Фрийман дойде в съзнание, той ще им разкаже какво се е случило, а ако почине, случаят ще отиде в „Убийства“ и там може би ще бъде възложен на Пол Тию, който ще успее да разкрие нещо, но осъзна, че тези размисли не са особено успокоителни. Ако някой друг, а не Тию поемеше разследването — един възрастен мъж, който се е споминал без каквито и да е улики, — случаят щеше завинаги да си остане загадка. Така че той само сви рамене и каза:

— Бланка е добър. Може би ще открие нещо.

— Да. — Харди надигна старите си кокали и стана. — Е…

Телефонът пак иззвъня. Глицки се взря в него гневно и се изправи, без дори да понечи да се обади. Бе се запътил да изпрати Харди, когато чу гласа на Марсел Лание. Спря и вдигна слушалката.

— Кажи.

Харди беше на прага и вдигна ръка за мълчаливо сбогуване. Глицки, който слушаше с едно ухо, щракна с пръсти, за да привлече вниманието му и му махна да се върне.

— Да, чувам те — каза той в слушалката. Замълча за минута, после продължи: — Благодаря ти, Марсел, оценявам жеста.

Харди стоеше до вратата:

— За какво става дума?

Глицки вдигна ръка и приседна на ъгъла на бюрото, лицето му бе мрачно и съсредоточено. Харди изгуби търпение.

— Какво има, за бога?

Глицки издиша продължително.

— Един от хората на Панос е бил застрелян снощи. Момчето, което открило Сам Силвърман. Крийд. Мат Крийд.

— Познаваше ли го?

— Само веднъж сме се срещали. В понеделник вечерта, два часа след като се видяхме с теб. Но ми направи впечатление. Ако си спомняш, бях казал на баща си, че не е добра идея да ходи в магазина на Силвърман, преди от „Убийства“ да отговорят на обаждането му.

Харди кимна:

— Разбира се.

— Е, той все пак отишъл същата нощ и аз трябваше да го измъквам. Крийд беше там.

— Какво правеше там?

— Просто обхождал района. Видял светлината и спрял. После се появих аз. Не бе много забавно. Но той беше добро хлапе.

— И някой го е застрелял?

Глицки сведе глава, после пак я вдигна.

— Снощи, докато патрулирал. — Спря, за да даде време на Харди да осъзнае думите му. — Марсел току-що разговарял с Пол Тию и разбрал за връзката с Панос. Решил, че бих искал да го знам.

— А защо?

— Наскоро разговаряхме за Уейд, аз и Марсел. Помислих си, че може да предаде едно съобщение на Джърсън, с което да му спестя някои неприятности. — Сви рамене. — Оказва се, че не е успял.

— Какво беше съобщението?

— Че може би Панос не е човекът, който би помогнал на „Убийства“ за случая Силвърман. Нещо такова.

— Той помага ли?

— Опитва се. Дал им е няколко имена, между които и името на твоя приятел Холидей, когото, между другото, Крийд първоначално разпознал като един от мъжете, които са били в магазина на Силвърман.

— Но това не е вярно. Джон е бил…

Глицки вдигна ръка.

— Спокойно. Крийд си промени мнението. Отказа се от разпознаването. Опитваше се да се свърже с инспекторите по делото, за да им го каже.

— И успя ли?

— Не зная. Предполагам, че е успял. Но какво значение има? Ти каза, че Холидей има алиби, а не би излъгал за свой клиент.

Харди остави тези думи без по-нататъшен коментар, придърпа пак стола си и седна. Накрая рече:

— Внезапно ми се прииска Панос да е имал нещо общо с Дейвид.

Глицки бавно кимна. Професионалното ченге в него не искаше така бързо да се съгласи.

— Заслужава си да се поразровим.

— И как ще го направим?

— Кое?

— Ровенето.

Глицки се почеса по бузата.

— Може да споменеш нещо такова на Бланка. Може нещо да е било забравено на местопрестъплението. Нещо на Дейвид. Но може и да не излезе нищо, а да е просто съвпадение.

— На теория съм съгласен с теб. Ще го имам предвид.

— Значи сме на едно мнение. И както вече знаеш, аз изобщо няма да припарвам наблизо. Последните социологически проучвания са готови и всеобщото мнение е, че това не ми влиза в работата.

12

Сградата на криминалната лаборатория в Сан Франциско, една от няколкото сгради в комплекса, построен от флота, бе наскоро ремонтирана и изглеждаше досущ като произведение на изкуството. В комплекса се помещаваха и тактическият отряд, и паркингът на бронираните коли на полицейското управление. Въпреки че местоположението на „Хънтърс Пойнт“ бе доста неудобно, в съседство със сградите на лабораторията се намираше отколешно малко заведение за бързо хранене, наречено „Даго Мерис“, което бе любимо място на служителите на закона.

Ръсел и Кунео бяха приключили обеда с Рой в „Джонс Грил“. После се бяха върнали до „Ноев ковчег“, отново бяха блъскали по вратите и бяха чакали безрезултатно навън още един час. Явно заведението нямаше да отвори днес, поне не преди да падне нощта. Накрая Кунео се отказа от седенето в засада и двамата инспектори се отправиха към квартал „Марина“, където живееше Холидей. На входната врата ги чакаше купчина стари вестници, които свидетелстваха, че от известно време стопанинът не се е прибирал вкъщи.

Ръсел не можеше да не се отбие в „Даго Мерис“. Така или иначе бяха вече тук. Нямаше да им отнеме повече от петнайсет минути. Щяха да разполагат с предостатъчно време да вземат от лабораторията резултатите от балистичната експертиза и да отидат пак до жилищната част на града, за да се заемат с безспорно свързаните убийства на Крийд и Силвърман. Да вземат съдебно разпореждане. Да посритат малко задници.

Докато минат през охраната, паркират и стигнат до рецепцията на лабораторията, изгубиха още петнайсет минути. Малка стая, в която имаше бюро, компютър, телефон и стъклена преграда откъм тях, закриваше гледката към самата лаборатория. Когато инспекторите влязоха във фоайето, на бюрото нямаше никой. Почакаха с надеждата, че някой ще се появи.

Кунео проточи врат, за да привлече някакво внимание. Извика силно за поздрав.

— А така! — отбеляза Ръсел. До вратата, която водеше навътре, имаше звънец и той го натисна. Тишина. Натисна го по-продължително. — Може би звъни някъде вътре.

— Ей, ей! Стига сте звънели! Идвам!

Вратата най-сетне се отвори и от нея излезе дребен, блед мъж на средна възраст в дочени панталони и карирана риза с копчета. Напряко на челото му падаше кичур тънка тъмна коса — ако имаше и съответните мустаци, щеше да бъде точно копие на Хитлер. Пластмасовата табелка на левия му джоб гласеше: „М. Лестър“. Господин Лестър се бе намръщил.

— По-спокойно, момчета? Какъв е проблемът?

Кунео посочи към празното бюро:

— Никой не охранява крепостта, това е всичко.

— Аха. Шери не е на работа днес. Съжалявам.

— Добре — рече Кунео, — дошли сме за една балистична експертиза. Убийство. Партньорът ми, Ръсел, я е отбелязал със знак „спешно“.

Лестър се намръщи още по-силно, когато се обърна към Ръсел:

— Писах ви по електронната поща.

— Нищо не съм получил.

Мъжът продължи да настоява:

— Изпратих отговора веднага. Няма и пет минути по-късно.

— Но не съм го получил — каза Ръсел. — За какво ставаше дума?

— За уликите ви. Питах дали не може да ги вземете, докато сте още в Палатата, и направо да ги донесете тук. Грипът ни мори. Половината персонал е в болнични. Няма кой да кара дори куриерската кола.

Кунео пое дълбоко дъх и каза пресилено спокойно:

— И така, понеже партньорът ми бе написал на писмото си: „Убийства — спешно“, а не отговори на твоето съобщение, ти повика патрулна кола или куриер, който да донесе до лабораторията важните улики, за да могат резултатите от балистиката да излязат навреме, а може би и за да бъдат спасени един-два човешки живота или най-малкото няколко отрепки да бъдат прибрани на топло. Направи точно това, нали? Кажи ми, че си направил точно това.

Независимо че опитът им да получат резултатите от балистиката излезе неуспешен, Кунео напомни на Ръсел, че с цената на всички усилия трябва да намерят Джон Холидей и да си поговорят с него. Възможно е да се бе появил в „Ноев ковчег“, след като те си бяха тръгнали, и Кунео предложи за трети път днес да се върнат там и да опитат да го открият.

— Няма начин, Дан. Избягал е.

— Не съм съгласен.

— Защо не? Не ходи на работа. Апартаментът му е изоставен. Знае, че е заподозрян заедно с Тери и Уилс по случая Силвърман. На негово място отдавна да съм си обрал крушите.

— Да, но ако си спомняш, Рой Панос каза, че е говорил с него снощи. Наминал в „Ноев ковчег“ и видял Холидей на бара. Нищо не се е променило от снощи.

— Само дето Крийд беше застрелян. Все пак е нещо.

Кунео го погледна.

— Съгласен. Но ако Холидей е работел на бара, както твърди Рой, значи той не е убил Крийд. Знае, че не го търсим за това. И щом не е избягал след Силвърман, няма причина да избяга и сега.

Това накара Ръсел да замълчи в разстояние на половин пресечка.

— Не ме разбирай погрешно — каза той накрая. — Аз горя от желание да се върнем в жилищния квартал и да си поговорим с него, но след като нямаме резултати от балистиката, за какво по-точно ще си приказваме? Особено ако не е замесен в убийството на Крийд?

— Не съм казвал, че не е замесен. Просто не той е дръпнал спусъка. Остават обаче Тери и Уилс. В този случай Тери е стрелял и двата пъти. Може да споменем пред Холидей евентуално за някакъв имунитет, ако ги предаде; току-виж клъвнал.

— Ако е тук.

— Дори да не е, все ще научим нещо. Може би ще ни се удаде случай да си поговорим пак с Тери.

— А ако е там, ние сме му приятели.

— Точно така. Даваме му шанс — каза Кунео.

Ранди Уилс провери червилото си на огледалото в банята на апартамента си. Беше се изкъпал и се бе обръснал целия преди по-малко от час. Сведе очи, поприглади полата си и пак погледна в огледалото. За щастие никога не бе имал гъста брада; с едно избръсване и малко фон дьо тен заприличваше на много хубава жена с нежна кожа и искрящ поглед, с деликатен нос и брадичка. Носеше буйна кестенява перука, която изглеждаше като истинска коса. Черно поло прикриваше адамовата му ябълка — единствена тя можеше да издаде, че не е това, което изглежда.

Навън се здрачаваше. Задният прозорец на спалнята пропускаше нежния следобеден сумрак и Ранди огледа помещението и двете предни стаи — кухнята и дневната — с чувство, което граничеше с пълно задоволство.

Двамата с Клинт обитаваха партерен апартамент на улица „Джоунс“, на по-малко от четвърт миля от „Ноев ковчег“. Отвън не изглеждаше нищо особено, но те го бяха превърнали в приятен дом — най-хубавото място, където Ранди бе живял, откакто беше напуснал Ню Мексико на шестнайсет години.

На входа на „Ноев ковчег“ Ранди за миг зае съблазнителна поза — скърши кръст и изпъчи гърди. Клинт, разбира се, бе зад бара, разговаряше с двама от клиентите си. Когато погледна към него, нищо в погледа му не издаде, че го е разпознал. Само му кимна приятелски, като че Ранди бе просто поредния клиент. Възможно ли бе наистина да не го е разпознал? Нима беше чак толкова красив тази вечер?

Приседна на високото столче до един от другите клиенти и се облегна на бара.

— Здрасти, Клинт — поздрави Ранди. — Една водка, моля.

Клиентът до него, мъж с пълно лице, го изгледа втренчено. Другият — чернокож — се наведе към Клинт.

— Кой е приятелят ти, Клинт?

Ранди раздаде усмивки на всички и ги погледна в очите. Подаде ръка на мъжа, който бе по-близо до него.

— Аз съм Ранди Уилс — каза той с възможно най-женствен глас. — Ранди с „и“ накрая. — След това подаде ръка на другия мъж: — Здравей.

Тъкмо Клинт ще поревнува, помисли си той. Но Клинт само наведе очи и поклати глава. За изненада на Ранди мъжът с пълното лице не пое протегнатата му ръка. Вместо това му показа значката си, представи се и му каза името на своя партньор. Клинт се пресегна през бара и сложи длан върху ръката на Ранди.

— Съжалявам — каза той. — Току-що се появиха. Търсят Джон.

— Защо? Какво е направил? — обърна се Ранди към двамата инспектори.

— Искаме да говорим с него — каза Ръсел. — Разбрахме, че снощи е бил на работа.

— Точно така — отвърна Тери.

— Но тази вечер на работа си ти?

— За още час-два. След това идва Джон.

— Тази вечер ли? — попита Кунео. — Мислех си, че работи предимно денем.

— Предимно, да. Но зависи. Работното ни време е гъвкаво.

— Браво на вас — рече Ръсел. — Та значи ти не си бил тук снощи?

— Не, вече ви казах, че ние…

Кунео го прекъсна:

— Да, каза ни. — После се обърна към Ранди: — Говорехме с Клинт какво е правил предната вечер. Искам да те попитам същото. Какво прави ти?

Клинт се опита да му каже нещо, но Ръсел се наведе напред и размаха предупредително пръст.

— Без подсказване, моля!

— Аз ли какво правих? — Ранди погледна към Клинт, който кимна едва забележимо. — Кога? Снощи?

— Точно така. Снощи — каза Кунео.

Очите му се насочиха над бара към Клинт.

— Бях с него. Защо?

— Ще стигнем и до това — отвърна му Ръсел. — Засега искаме да знаем как точно сте прекарали миналата нощ. Освен ако няма някаква причина, която те възпира да ни разкажеш.

— Не. Нищо подобно. Че каква причина може да има? — каза Ранди и пак хвърли поглед към Клинт. — Така… първо вечеряхме у дома, после отидохме до „Финочио“ за шоуто. Бяхме заедно. Някога работех там. — На фона на възцарилото се студено мълчание той поясни: — Танцьор съм. Поне бях такъв.

— Много добре — отбеляза Кунео и се обърна към партньора си: — Имат си някакъв таен език.

Ръсел тутакси се обади:

— Разговаряхте ли с някого, докато бяхте във „Финочио“? По кое време беше това между другото?

— Не зная. Кога беше, Клинт. Единайсет, дванайсет? Някъде там.

— Без подсказване — повтори Кунео. — Партньорът ми те попита дали сте разговаряли с някого.

— Със сервитьора. Предполагам, че помни.

— Аха. И по кое време отидохте?

— Не мога да кажа точно. Наистина не си спомням.

— След десет?

— Може би. Вероятно е така. Защо? Какво се е случило снощи?

Кунео се обърна към Ръсел:

— Той иска да знае какво се е случило снощи. — После пак към Ранди: — Като че ли не знаеш — помощник от специалните патрули на име Мат Крийд е бил убит на три пресечки оттук.

Шокиран и ужасен, Тери извика:

— О, не! Не и Мат!

Кунео вдигна показалец към него.

— Спести ми тези глупости.

Той метна заплашителен поглед към партньора си и забарабани с пръсти по бара, като явно се опитваше да се овладее. След минута, все още борейки се със себе си, взе една чаша от стендера и я завъртя. Накрая се нахвърли на Ранди:

— Питам те още веднъж — какво прави снощи?

— Казах ви. Вечеряхме и отидохме да гледаме шоуто.

— И докога бяхте там? — притисна го Кунео.

— Къде?

Внезапно Кунео грабна една чаша и я запрати към шишетата зад бара, където всичко експлодира във фонтан от стъкла и звънтене.

— Разиграваш ме, а, принцесо? Разиграваш ме? Ще ти покажа аз на тебе!

Ръсел обаче бе скочил от мястото си, готов да се намеси, ако Кунео не успее да се овладее.

Тери се бе снишил, после бе отстъпил назад, а сега отново бе пристъпил напред и бе опрял на бара треперещите си ръце.

— Уверявам ви, господа. Нищо не сме направили. Наистина.

Един безкраен застинал миг на бара не се чуваше нищо, освен тежко дишане. После Ръсел се наведе и заби пръст в гърдите на Клинт Тери.

— Изобщо не сме свършили. Не напускайте града. Бъдете на място, където можем да ви намерим. — После се обърна към Кунео: — Да се махаме, преди някой да пострада.

Инспекторите убиха един час в сградата, където се помещаваха специалните части на Тендърлоин. Говориха с централата на Специалните патрули, за да проверят дали не се е появила някаква нова информация в участъка или от редовните полицейски патрули. Нищо.

Накрая, поуспокоени и твърдо решени да се доберат до Джон Холидей, те за кой ли път се върнаха в „Ноев ковчег“. Навън вече беше тъмно и в заведението имаше шестима клиенти. Тери и Уилс ги нямаше, а зад бара стоеше човек, който отговаряше на описанието на Джон Холидей. Преди да успеят да седнат, той вече бе поставил подложките за чаши пред тях.

— Добър вечер, господа инспектори — каза той. Още не бяха започнали, а той бе с едни гърди напред. — Какво ще пиете?

— Няма да пием — отвърна Кунео. Сложи значката си на бара и седна на високото столче. — Искаме да ни отговориш на няколко въпроса.

— Разбира се — усмихна се Джон. — Дайте ми само една минутка, може ли?

Той се упъти към другия край на бара, размени няколко думи с един от клиентите и извади бутилка бира от хладилника. Отвори я, наля в чашата и се върна при инспекторите.

— Лоша поличба е да оставиш клиентите в бара да жадуват — каза и пак се усмихна. — Сигурни ли сте, че нищо не искате? За сметка на заведението.

Кунео вече се бе настанил в стола, а пръстите и на двете му ръце барабаняха по плота.

— Забавляваш се, а?

Кимване.

— Всеки миг, инспекторе. Животът е кратък и няма генерална репетиция. Кажете сега какво мога да направя за вас.

— Можеш да отговориш на няколко въпроса. Като например къде си бил миналия четвъртък вечерта — каза Ръсел.

Холидей цъкна с език, сякаш бе дълбоко разочарован.

— А! Такива въпроси значи! Става дума за някакво престъпление, нали?

— Знаеш за какво става дума — прекъсна го Кунео.

— Не съм съвсем сигурен. Бях тук и работех на бара предната нощ, когато Мат Крийд е бил застрелян, следователно не става въпрос за това. За каквото и престъпление да става дума, съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Нощта на миналия четвъртък — повтори Ръсел.

— По дяволите! Тъжно е наистина, защото зная отговора и на този въпрос и вие, струва ми се, ще го одобрите. Но адвокатът ми ме предупреди, че ще ме убие, ако започна да ви отговарям на въпроси за каквито и да е престъпни деяния, без преди това да съм му се обадил.

— Значи си говорил с адвоката си? — попита Ръсел. — И защо?

Холидей имаше подготвена усмивка за случая.

— Близки приятели сме. Говорим си по всяко време. Голяма работа е той. Дизмъс Харди. Знаете ли го?

— И той ти каза да не разговаряш с нас? — попита Кунео. — Че защо?

— Преди време имах проблеми със закона, затова смята, че това е по-добрата стратегия. Ако го няма адвоката ти, някои ченгета се възползват от случая. Няма да повярвате, но е така.

— Обади му се тогава — каза Кунео. — Кажи му да дойде.

— Бих го направил, но това е вечерта за жена му. Излизат всяка сряда. Само двамата. Казва, че това е тайната за щастливия му брак. Но и да дойде, пак няма да има полза — ще ми забрани да говоря с вас. Много е строг в това отношение.

— Колко пари загуби у Силвърман? — попита Кунео.

Холидей въздъхна.

— Не мога да ви кажа. Това е въпрос. Опа! Вижте това! Още един клиент с празна чаша. Връщам се след секунда. Не си тръгвайте.

Холидей отново се отправи към другия край на бара и изпълни две нови поръчки. Докато наливаше втората чаша, двамата инспектори се изнизаха покрай него.

— Беше ми приятно да си поговоря с вас — провикна се той след тях. — Приятна вечер!

13

Тези интимни вечери може би бяха тайната за щастливия брак на Харди, но този път вечерта определено не бе щастлива.

Бе започнала, естествено, с поредното отбиване в болницата. Харди се противеше — щеше да му е за трети път днес, — но Франи настоя, че иска да види Дейвид. Докато все още не знаеше колко е пострадал, тя имаше усещането, че може някак да му помогне. Да го накара да се почувства по-удобно, може би да му занесе курабийки на другия ден. Каквото и да е.

Бе чула думата „в безсъзнание“, разбира се, но не бе осъзнала, че Фрийман е в състояние на кома. Призна това на Харди четирийсет минути по-късно, преди дори да е докоснала чашата си с вино, докато тихо плачеше в сепарето им в задната част на „Фиор д’Италия“.

— Аз дори не можах да го видя. Не съм виждала друг човек с толкова бинтове. Цялото му лице…

Очите й го умоляваха, сякаш се надяваше, че той може някак да оправи нещата. Харди знаеше, че тя се опитва да подреди впечатленията си, но я бяха атакували твърде жестоко, за да успее. Покри с длан ръката й върху масата, Франи просто имаше нужда да поговори.

— Не се е случило с мен, но се чувствам толкова наранена. Не мога да си обясня как е възможно да се случват такива неща.

— Почти същото каза и Джина.

— Горката Джина! След годежа…

Тя прекъсна думите си по средата, докато тактичният сервитьор поднасяше питиетата им, извърнал поглед от Франи. Харди бе поръчал „Пелегрино“. Сервитьорът си записа скромната им поръчка. Щяха да си поделят един рибен ордьовър и чиния спагети карбонара. Той се оттегли бързо, защото усети, че моментът не е подходящ нито за многословия, нито за пазарлък на тема специалитетът на вечерта.

— Нямам апетит — каза Харди. — Освен може би да убия онзи, който е причинил това на Дейвид.

— Мислиш ли, че това ще помогне?

— Не виждам как би могло да навреди. — Харди не се шегуваше. Не му бе останало никакво чувство за хумор. Със стисната челюст и с поглед, вперен право напред, той въртеше чашата си с вода. — Кучи синове! Ако си мислят, че така ще ме пречупят, правят най-голямата грешка в живота си.

— За кого говориш? Мислех си, че никой не знае кой го е извършил.

— Никой не знае.

— А кой се опитва да те пречупи?

Неволно бе изпуснал нещо, което би предпочел да запази за себе си. Устата му се сгърчи в лека гримаса, Франи познаваше жестовете му и усещаше, че е на път да изгуби контрол над гнева си.

— Дизмъс?

Той хвана чашата си и я пресуши до дъно.

— Не зная дори как бих могъл да ги намеря.

— Кое да намериш?

— Доказателствата — той възмутено поклати глава. — Трябва просто да отида и да ги поразтърся.

— Определено не е добра идея. Ако те са причинили това на Дейвид…

— Точно на това разчитат. Всички са подплашени и не смеят нищо да направят.

Франи се наведе към него:

— Наистина ли знаеш кой го е направил?

— Имам някаква представа. Може и да се лъжа, но се обзалагам, че съм прав.

— Тогава кажи на полицията. Зная, че ще проверят. Познават те.

— Аха. Ти и аз може би си спомняме какво ченге бях и какъв неотстъпчив прокурор станах после, но това отдавна е минало. Сега съм адвокат по защитата. Вече не съм на тяхна страна…

— Няма страни. Който и да е пребил Дейвид…

Но той поклати глава:

— Според най-доброто предположение на ченгетата, онези, които са пребили Дейвид, са или шайка хлапета, или добре координирана банда побойници, които обаче не са откраднали нищо. Някоя от тези версии да ти се струва дори и малко правдоподобна?

— Не.

— Какво остава тогава?

— Някой с мотив.

— Точно така. Някой, който може да изгуби трийсет милиона долара, ако Дейвид го изправи пред съда.

— Онзи от вашето дело, как му беше името?

— Уейд Панос. Добър човек. Частно ченге. Стълб на общността.

— Той не пребива хора, Дизмъс. Това също не звучи правдоподобно.

— Няма нужда да го прави. Има си хора за тази работа.

— Тогава се връщаме пак в началото. Кажи на полицията.

Харди се опита да се успокои, като въздъхна дълбоко.

— Не, връщаме се пак в началото. Аз съм адвокат.

— И какво означава това?

— Това означава, че ти, гражданката Сузи еди-коя си, можеш да отидеш при ченгетата, когато ти се случи нещо неприятно, и да споделиш с тях защо подозираш, че определени хора са виновни за случилото се, а полицаите ще те изслушат непредубедено. Но ако аз, някакъв кретен адвокат по защитата, си позволя да кажа нещо, то първо ще трябва да си пробие път през призмата на съмненията. Особено ако обвинявам някого, който стои срещу мен в съда. Ти ме познаваш като грижовно човешко същество и може би не си даваш сметка, че всъщност всяка изречена от мен дума е изгодна лъжа, а всеки мой добронамерен жест — цинична манипулация.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Не много.

— Ейб не гледа на теб по този начин.

— Може би не през цялото време, но сигурно ще си спомниш, че е имало такива моменти. Дори с Ейб това се е дължало на същото нещо, на дълбоко вкоренената липса на доверие към адвокатското съсловие. Още щом вляза през вратата, въпросът е какво целя. А какво правя всъщност? Изобщо не си задават този въпрос. Дори не им минава през ум мисълта, че бих могъл да им дам нещо напълно безплатно, нещо, което да им помогне. Ако пък случайно ги споходи такава мисъл, просто ще я отхвърлят. Освен това, Ейб в действителност вече не е ченге.

Тя се намръщи при тези думи.

— Обзалагам се, че би ти помогнал, ако го помолиш.

— Много е смешно да твърдиш това, след като точно този следобед го помолих, но той не ми помогна.

Франи се намръщи още повече.

— Какво точно му каза? Може би не е разбрал, че става дума за нещо лично?

Харди вдигна леко рамене.

— Разбра, че става дума за Дейвид. Това е повече от достатъчно. Знае, че сега аз работя по това дело. Той самият всъщност насочи подозренията ми към Панос.

— Значи ти е помогнал.

— Да, дотолкова. Но няма да се бърка на другите ченгета, категорично. Ясно и безапелационно. Не било негова работа.

Сега Франи бе започнала да върти чашата си.

— А кой е следовател по случая на Дейвид? Говори ли с него?

Харди изненадано се облегна назад в стола си. Понякога най-очевидните решения ни убягват. Всичко, което бе разказал на Франи за предубедеността на ченгетата към адвокатите, беше вярно, но тази сутрин той бе срещнал сериозна готовност за съдействие от страна на Хектор Бланка. Може би инспекторът щеше да се окаже изключението, което потвърждава правилото.

Когато разговаряха за Фрийман, Харди изобщо не бе споменал Панос, защото тази идея му се струваше налудничава и недоказуема. После обаче бе разбрал за Мат Крийд, а той безспорно бе свързан със Специалния патрул. Не беше много, но ако Бланка наистина искаше да залови нападателите на Дейвид — което не бе никак сигурно — Харди можеше да го накара да го изслуша с помощта на подходящо открито отричане от права.

— Какво? За какво се замисли? — попита Франи.

— Понякога си гениална. Права си. Човекът по случая на Фрийман — казва се Бланка — може би ще се поразрови.

— Защо не, Дизмъс? Нали това му е работата?

— Да — отвърна Харди. — Точно така. И познай какво? Дори да не си я върши, това му е работата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа следното — да допуснем, че някой е набил съседа си или че е имало сбиване в някой бар. И в двата случая, както и в повечето от случаите му, Бланка има жертва и заподозрян с мотив. При случаи на насилие, какъвто е този на Фрийман, и оставяйки настрани мен и моите идеи по въпроса, вероятността да бъде открит извършителят е почти нулева, така че всяка минута, която отдели за него Бланка, е чиста загуба на време.

Франи се взираше безутешно в покривката.

— И дори да го открият, това няма да помогне на Дейвид, нали?

При тези думи, които казваха цялата истина, Харди осъзна безсмислието на досегашния им разговор и тежко въздъхна.

Сервитьорът донесе поръчката на една потънала в тишина маса. Той усети настроението и не каза нищо. Провери мълчаливо кошничката с хляб и постави по средата чинията с ордьовъра — маслини, жълти и червени печени чушки, аншоа, колбас и патладжани. Ресторантът бе едно от любимите им места, а ордьовърът се бе превърнал в традиционното блюдо, с което започваха вечерите си тук, но сега никой от двамата не посегна към него. След минута Франи отпи малка глътка от виното си.

— Срамота е да дойдеш на такова хубаво място и нищо да не хапнеш. Да помолим ли да ни го опаковат за вкъщи и да си тръгваме?

Но те не успяха да се приберат направо у дома.

Бяха паркирали три пресечки по-нагоре, на едно тъмно разклонение на площад „Юниън“ точно над „Грант“. Вятърът ги пронизваше, въпреки че се бяха притиснали един в друг, и те ходеха приведени. Не се оглеждаха, нито пък обръщаха някакво внимание на ставащото около тях, докато не стигнаха до колата.

Харди караше петгодишна хонда, на която бе махнал алармата, тъй като алармите се включваха само по погрешка, а не когато трябва наистина да бият тревога.

Този път обаче алармата щеше да е от полза.

Предното стъкло бе цялото натрошено. Виждаха се четири или пет места на удар — на две от тях защитното стъкло бе пробито. Останалата му част изглеждаше като паяжина от пукнатини — белите нишки просветваха на мътната светлина, идваща откъм площад „Уошингтън“ малко по-надолу по улицата.

— О, боже! — възкликна Франи и закри с ръка устата си.

Харди не я чу. Бе сграбчен в лапите на собствената си реакция — истински въртоп от необуздана лудост. Той се завъртя, обзет от гняв и отчаяние, после се завъртя повторно и стовари юмрука си върху стъклото. По улицата и в колата се посипаха още стъклени парченца. Изруга и притисна до тялото си кървящия юмрук, после отново го стовари върху стъклото. След като първият прилив на гнева му се уталожи, той се подпря със здравата си ръка на капака на колата. От устата му излиташе стакато от накъсано и отчаяно вдишване и издишване.

Франи се бе опряла на някаква стена. Трепереше въпреки дебелото палто и не можеше да определи дали причината е режещият вятър, или смразяващият страх. Реакцията на съпруга й я сепна и й се стори дори по-лоша от вандалската постъпка, която я бе предизвикала, защото лудостта и насилието му бяха неприсъщи. При нормални обстоятелства нещо подобно — един счупен прозорец — би изкарал, разбира се, Дизмъс от кожата му, но след моментния изблик на гняв, той би погледнал на нещата откъм смешната страна. Но в никакъв случай не би постъпил както преди малко. Каквото и да означаваше това, то бе разтърсило Дизмъс до основи.

Тя се приближи плахо, пресегна се и докосна за малко стъклото с пръст — то изшумоля почти като целофан и няколко стъкълца се посипаха по таблото вътре. Франи несъзнателно отстъпи крачка назад, после още една.

— Дизмъс, какво е това?

Лицето му се изкриви в гримаса, когато отговори:

— Това — каза той, — е предупреждение.

— Какво предупреждение?

— Към мен. За процеса.

Тя не знаеше какво да каже. Явно случилото се с Дейвид му бе повлияло. Естествено беше да му хрумне нещо такова, но на нея й се струваше, че не трябва да е толкова уверен в твърдението си. Моментът обаче не бе подходящ за спорове или за обсъждане. Той бе твърде раздразнен и ръката очевидно го болеше. Тя се приближи до него и сложи ръка на гърба му.

— Как е ръката ти?

Франи пое нещата в свои ръце, отвори вратата откъм мястото до шофьора и помогна на Дизмъс да седне. Накрая и двамата се настаниха в колата срещу вятъра. Пуснаха двигателя, за да се постоплят. Дизмъс седеше до нея мълчаливо, държейки наранената си лява ръка. Накрая тя се осмели да проговори:

— Трябва да се обадим на полицията.

Това не беше въпрос, не последва и отговор, Франи извади мобилния си телефон, обади се и съобщи за случилото се и за местонахождението им. После звънна на брат си и го попита дали би могъл да дойде да ги вземе. През цялото време Харди стоеше като истукан на седалката в колата. Взираше се право напред през калейдоскопа от натрошено стъкло.

Тъй като и без това патрулираха в Норт Бийч, полицаите дойдоха на мястото за десетина минути. Когато видя синьо-червените лампи на полицейската кола да се подават иззад ъгъла, Харди вече бе в състояние да се изправи срещу друго човешко същество и да поговори с него що-годе смислено. Двамата с Франи излязоха от колата, когато полицаите — Реяс и Симс, както пишеше на табелките им — се приближиха към тях.

Беше повече от очевидно какво се е случило и полицаите взеха показанията им професионално и дори със съчувствие. Симс отиде до полицейската кола да се обади на пътна помощ, а Реяс обиколи тяхната кола, като си светеше с фенерче. Спря и се наведе да огледа по-добре предния капак.

— Това ми прилича на кръв — каза.

— Кръв е — отвърна Харди. — Моята. Избухнах и ударих с юмрук стъклото. — Той протегна напред ръката си. — Не е най-добрият момент в живота ми, нито пък най-умният.

Реяс кимна и се обърна към Франи.

— Госпожо, не е имало сбиване помежду ви, нали? — попита той.

Този въпрос я изненада и тя инстинктивно погледна към Харди, преди да отговори.

— Не, сър. Тъкмо се прибираме от вечеря навън, както ви казахме. Във „Фиор д’Италия“.

Полицаят явно обмисляше нещо. Заобиколи предницата на автомобила и насочи фенерчето си към тях.

— Госпожо Харди, бихте ли ме придружили до нашата кола? — попита той.

Тя пак погледна към Харди и той, въпреки че не бе доволен от развитието на нещата, й кимна.

Обърна се и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Харди знаеше какво става. Полицай Реяс искаше да остане насаме с Франи и да я поразпита, без съпругът й да има възможност да се намеси или да упражни принуда. Той искаше също така да има по-добра видимост — патрулната кола бе паркирана точно под уличната лампа, — защото там щеше да може да я огледа по-добре за евентуални белези от побой. Ако излезеше, че счупеното стъкло е резултат от битово насилие, щяха да му сложат белезници и да го откарат в управлението. И съвсем правилно, помисли си Харди.

Само че нямаше да открият нищо подобно.

Ръката му пулсираше. Сведе поглед към нея, опита се да я свие в юмрук и осъзна, че може би си е счупил някоя костичка на кутрето. Кървенето бе спряло, но въпреки студа ръката му бе силно подута. Струваше му се, че болката и неприятностите, които сполетяха него и Франи, са двойно и справедливо наказание за това, че се е държал като пълен глупак.

Обзе го нечовешко, почти мъртвешко спокойствие. Той знаеше без капчица съмнение какво се бе случило тази нощ. Бе свързано с Дейвид, а вероятно и с Крийд. Избухването му преди малко бе неправилна проява на безпрецедентния му гняв. Спокойствието щеше да му послужи по-добре.

Той погледна към отсрещната страна на платното. Реяс и Симс разговаряха с Франи и за щастие, помисли си Харди, неговата червенокоса, пламенна жена, този път успяваше да обуздае прословутия си темперамент. След около три минути полицаите я придружиха до мястото, където ги чакаше Харди. Явно Франи им беше обяснила, че Моузес е тръгнал да ги прибере.

Но те още не бяха приключили. Симс бе извадил един бележник.

— Господин Харди, съпругата ви ни каза, че имате някакви подозрения кой би могъл да е извършил това.

Харди се опита гласът му да звучи добросърдечно:

— Да, имам някакви. Подсъдим. Ако го осъдят, с бизнеса му е свършено.

— Искате ли да ни кажете името му?

— Бих могъл да ви го кажа, но е безсмислено. Едва ли го е направил лично, вероятно е изпратил някой от хората си. — Харди пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие. — И няма да намерите никакви улики. Нищо не са пипнали. Стъклото изглежда обработено с традиционния тъп предмет. — Той посочи стъклото: — Вижда се къде са нанесени ударите.

— Да, господине — рече Симс. — Но ако искате да отбележим нещо по-специално в рапорта си, сега е моментът. Както сам казахте, едва ли ще стигнем далеч в разследването на инцидента, но е добре да имаме някакво име, ако се случи нещо друго. Ако ни повикате и кажете: „Това се случва за втори път“, някой може да се зачуди защо не сте съобщили имена първия път.

— Как така „ако се случи нещо друго“? — попита Франи.

Ченгетата се спогледаха. Думите бяха пределно ясни. Харди им спести труда да отговарят.

— Нищо няма да се случи — каза той на жена си. — Ще видят, че не могат да ме сплашат, и ще се откажат.

— Както стана и с Дейвид ли? — попита тя с рязък тон.

— Кой е Дейвид? — попита Реяс.

Харди отговори с въздишка:

— Моят партньор в този процес. Дейвид Фрийман. Пребиха го миналата нощ. Още е в болница.

— В кома — добави Франи. — Състоянието му е критично.

— Реяс и Симс тихо размениха няколко думи. Накрая Симс почука по бележника си:

— Може би няма да е зле, ако ни дадете име — каза той.

Моузес Макгайър пристигна малко след колата на пътна помощ и когато откараха хондата на семейство Харди, той настани двамата съпрузи в кабината на пикапа си. Пътуването обратно от Норт Бийч не бе весело, но Моузес ги придума да се отбият в неговия бар, за да се навечерят и да се успокоят. Снабди сестра си с чаша вино, оказа първа помощ на Харди и след това му връчи двойно мартини. Вече не бяха чак толкова напрегнати. Ядяха ордьовъра си от „Фиор д’Италия“ на една от масичките в задната част на „Литъл Шамрок“. Макгайър пресуши своя скоч.

— Имам идея — каза той.

— Идеите са нещо хубаво. Бих си поръчал една идея — отвърна Харди.

— Пол! — викна Макгайър към бармана, вдигна празната си чаша и му я посочи. После пак се обърна към Харди. — Къде живее Панос?

— А-а — поклати глава Франи, — лоша идея.

— Не съвсем — настоя Моузес.

— Не съвсем, друг път! Няма да наливаме масло в огъня.

— Защо? Защо не? Идеята е добра. Да наминем край тях, да потрошим някой и друг прозорец, да се позабавляваме.

Харди дъвчеше замислено една маслина.

— В това има някакво необяснимо очарование.

— Особено ако го направя, без да ви казвам. — Макгайър все повече се разпалваше от тази идея. Усмихна се на сестра си.

Тя остави на масата чашата си и каза твърдо:

— Дори не си го помисляй. Сериозно ти говоря, Моузес.

Тя се обърна към Харди за подкрепа, но той само сви рамене.

— Не мога да го държа под контрол, Фран. Той е голямо момче.

— Точно така, ключовата дума е момче — каза Франи и после се обърна към брат си: — Няма да ти позволя да го направиш.

Макгайър получи новото си питие. Обслужващият персонал в „Шамрок“ явно беше много любезен с него. Той обаче не изпусна нишката на разговора.

— А какво предлагаш ти?

Въпросът му сякаш я смути.

— Нищо не предлагам. Полицаите казаха, че ще се поразтърсят.

Макгайър й отвърна с дълбок и дрезгав саркастичен смях.

— И когато не открият нищо, тогава какво?

— Може би ще открият нещо — каза Франи.

— Тя е права — подкрепи я Харди. Бе си взел дозата напрежение за тази вечер. Моузес и Франи наистина изглеждаха настръхнали за кавга и той реши да ги поуспокои: — Може би ще успеят, Моузес. Възможно е.

С няколкото уискита зад гърба си, Моузес стрелна Харди с хладен поглед.

— Предател. И как, по дяволите, ще стане това? Един от хората на Панос си е оставил визитката в канавката край пътя ли? — После се обърна и към двамата: — Гледайте реално на нещата бе, хора. Вече ми казахте, че нямат никаква представа кой е пребил Дейвид, а той е сравнително важна клечка. Мислиш ли, че ще си дадат труд да се занимават с глупавата ти кола? Това, мои наивни приятелчета, просто няма да се случи.

— Колата ми не е глупава — отсече Харди. — Всъщност, като се позамисля, тя е по-умна от някои от моите клиенти.

— Давай, Дик. Прави си майтап от това. Аз не мисля, че е смешно — каза Макгайър, сложи лъжица патладжани върху парче италианско хлебче и го натъпка в устата си. — Тези бандити наистина ме изкарват от кожата.

— Усетих — Харди работеше върху новооткритото си спокойствие. Той сложи ранената си ръка върху коляното на Франи и я дари с една крива усмивка. — И ние сме ядосани, признай си.

— Но не сме тръгнали да му чупим прозорците! — отвърна тя. — Иначе ставаме същите като него.

— Не, сестричке, не ставаме същите. — Преди Виетнам да убие учения в него, Макгайър бе получил докторска степен по философия в Бъркли. Той продължи: — Има една малка разлика.

— Не. Няма разлика. И не ме наричай „сестричке“!

— Добре, пропусни „сестричката“, но не ми разправяй, че нямало разлика.

Усилията на Харди да предотврати словесната престрелка между брата и сестрата не пожънаха успех. Задната част на „Литъл Шамрок“ бе доста тясна — към три метра дълга и три и половина широка — и гласът на Макгайър кънтеше между стените, като заглушаваше дори джубокса.

— Има огромна разлика, мътните да го вземат! И знаеш ли каква е тя? Те започнаха първи! Какво ще кажеш по този въпрос? — Той насочи показалец към сестра си със сключени вежди и потъмнели очи. — Те първи те нападнаха. Ако не мислиш, че това е огромна разлика, значи ужасно грешиш, мамка му!

— Спокойно, Моузес. Просто си говорим — намеси се Харди.

Макгайър се нахвърли върху него:

— А ти какво си помисли, че правим? Някой да е почнал да раздава юмруци? Не мисля. Но не ми разправяйте, че сме като тях, защото това са пълни дивотии! По нищо не си приличаме!

Франи явно бе навикнала повече от Харди на изблиците на гняв от страна на Макгайър, а той бе виждал доста такива избухвания. Тя стана, седна до брат си и го прегърна през раменете.

— А хората се чудят как съм станала толкова сприхава — каза тя и го целуна по бузата. — Не си като тях, съгласна съм. Само не отивай да стреляш по нечии прозорци.

Все още не напълно умилостивен, Макгайър тежко се наведе напред. Пресегна се към чашата си, вдигна я, после я сложи обратно и пак се облегна назад. След още една минута се наведе и целуна сестра си.

— И без това нямаше да стрелям — каза той и се усмихна. Битката бе приключила. — По-скоро си мислех за прашка.

14

Обаждането бе прието в „Убийства“ в 4:38 сутринта. След като изслуша първоначалните данни по случая, Пол Тию реши, че знае за какво става дума. Въпреки това, следвайки собствените си съображения, сред които не на последно място беше гордостта му от работата, той започна разследването методично и подредено, както бе обичайно за него. Трябваше първо да отиде на местопрестъплението и сам да си направи изводите.

И без това Джърсън едва ли щеше да му е благодарен, ако му се обадеше в този час на денонощието. Ако местопрестъплението изглеждаше така, както можеше да се очаква от съобщението — двойно убийство или убийство и самоубийство, — следователският екип едва ли щеше да напредне много, докато стане приемлив час да позвъни на лейтенанта.

В студеното, тъмно утро, Тию напусна Съдебната палата през централния вход. Две полицейски коли бяха паркирани отсреща на „Брайънт“, точно пред стъпалата — бледа светлинка на запалени цигари блещукаше в предната. Тию не искаше да губи дори няколкото минути, колкото щеше да му отнеме да отиде отзад и да вземе полагащия му се форд „Таурус“. Той се приближи до шофьорското място и залепи значката си на стъклото. Стъклото се спусна сред облак цигарен дим и пара от горещо кафе.

— Съжалявам, че ви прекъсвам почивката, колеги, но имам съвсем топло убийство на осем преки оттук, а ми се искаше да съм там още преди десет минути. — Той удари тавана на колата. — Колко бързо може да върви това чудо?

Сирените виеха по целия път — Тию не мислеше, че пътуването в патрулна кола изключва малко забавление. Стигнаха на адреса за по-малко от пет минути. Две други патрулни коли бяха вече паркирани на улицата, но нямаше и следа от микробуса на патолога, нито пък от екипа следователи.

Сградата нямаше претенции да се различава с нещо от останалите стари и безвкусни четириетажни блокове в квартала. С общия си вход, жълтеникава боя и графити във всякакви цветове и стилове, блокът се гушеше безименен сред сродните нему съседи, един от друг по-потискащи. Тию знаеше, че и апартаментите си приличат — един от друг по-мизерни. Петносани стари матраци без покривки, потрошени мебели без тапицерия, голи стени и отлепени, висящи на ленти тапети, които никой не си и помисляше, а още по-малко си даваше труда да свали. В кухните мръсни чинии вероятно стояха натрупани в мивките и къде ли не, печките бяха покрита със стара мазнина и загоряло, а хладилниците бяха развъдници на плесен. Смрадта в стаите — на цигари, на урина, на алкохол, на повръщано, на прогнило и на мускус — никога нямаше да се разнесе.

При случай на убийство сержантът от районното управление бе длъжен да осигури охраната на мястото, докато пристигне инспектор от отдел „Убийства“. Този път бяха действали по правилата и сержант Р. Пенроуз, както пишеше на табелката му, от полицейското управление на Тендърлоин стоеше на входа и разговаряше с друг униформен патрул. Бяха се скрили от вятъра зад отворената врата на входа.

Тию се представи и забеляза израза на облекчение, който се изписа на лицето на Пенроуз — вече не носеше пряка отговорност за мястото. Тию прецени, че сержантът е негов връстник, към трийсет и пет годишен, но някаква скована нервност беше причина да изглежда по-млад.

— Това е полицай Лундгрен — каза той. Въпреки че Тию бе нетърпелив да влезе вътре, той знаеше, че е добре да започне от самото начало. — Той и неговият партньор в колата са приели първото оплакване.

В тази част на града обажданията в полицията бяха необичайно явление и този факт сам по себе си събуди любопитството на Тию.

— Кой се е оплакал и за какво? — попита той.

— Хазяйката — Лундгрен посочи към сянката зад гърба си, където дребна азиатка в дебело палто стоеше до стълбището. — Госпожа Чу. Английският й не е много добър, но явно се опитвала да спи…

— Извинете — прекъсна го Тию и се обърна към сержант Пенроуз, — ще се опитам да поприказвам с нея.

Пенроуз кимна. Ако бе изненадан, не го показа. Махна на госпожа Чу да се приближи. Тию не бе висок мъж, но госпожа Чу не стигаше дори до раменете му. Изглеждаше около шейсетгодишна и когато излезе от сенките, Тию забеляза износеното й палто, изтънялата, къса прошарена коса, червените маратонки. Тя, подобно на Пенроуз, излъчваше изтощение.

Това е, помисли си Тию. Тук всички приличат на призраци.

Той се обърна към нея на китайски, който владееше добре, и при звука на познатите звукове, жената се поотпусна. Каза му, че гледала телевизия, не спяла, както бе предположил полицай Лундгрен. Опитвала се да заглуши силното радио, което свирело точно под жилището й. Обикновено наемателите под нея били тихи и вежливи, но днес явно празнували нещо. Прибрали се малко след полунощ — да, според нея били няколко души, поне трима, а може би и повече — и първо пуснали радиото, много силно. Не можела да чува телевизора си заради крещящото радио. Шумът обаче бил част от живота в тази сграда и хората гледали да не се бъркат в чуждите работи. (Тию знаеше, че прекъсването на нечий „купон“, иначе казано — наркотици или секс, или и двете — бе една от честите причини за насилие в Тендърлоин.) Освен това един от мъжете долу бил много едър и на нея не й се искало да го разгневи, затова дълго отлагала. Накрая, преди около час, й се приспало и тя почукала на вратата на долния апартамент.

Обаче никой не отворил, въпреки че радиото продължавало да гърми. После повикала полицията и те…

Тию поблагодари на госпожа Чу и се обърна към сержант Пенроуз:

— Най-добре да влизам вътре. Очаквам патолога и следователите да дойдат всеки момент. Няма да можете да си отелите, сержант. Съжалявам.

— И бездруго скоро няма да мога да спя спокойно — каза Пенроуз. — Всеки път, когато затворя очи… — Той спря и посочи към затворената врата. Отново този страх. Сержантът протегна длан и докосна ръката на Тию — драматичен жест, при това неподобаващ на едно ченге.

— Пригответе се — каза му, — гледката е ужасна.

Зората му устрои засада.

Тию отвори вратата, светлината вътре го заслепи след мрака навън, и той си каза, че жилището изобщо не е ужасно, а е много добре поддържано — цветята, полираните повърхности, усещането за чистота и ред, да не говорим за съчетаните с вкус мебели, хубавите списания, репродукциите в рамки по теракотените стени. Само минутка по-късно той гледаше с присвити очи към синьото небе през задния прозорец, който гледаше към една уличка. Въпреки че бяха изминали повече от три часа, Тию не бе успял да свикне с гледката на касапницата в спалнята зад него.

Не бе прав, че екипът от следователи няма да е свършил почти нищо, докато стане време да се обади на Джърсън. Те вече привършваха работата си. Искаха да откарат телата, но колкото и да не му се искаше да им откаже, направи точно това. След като бяха поработили тук доста време, някой бе отворил задните прозорци и входната врата и температурата бе около нулата, въпреки че на Тию му се струваше непоносимо горещо.

Знаеше, че е време да се обади на Джърсън, но за всеки случай погледна часовника си. Обърна се и реши да излезе за малко — искаше да се измъкне от тази стая — и да се обади в отдела от някоя от патрулните коли или от линейката. Стъпваше внимателно, за да избегне кървавите локви, и се опитваше безуспешно да извърне очи от тази потресаваща картина.

Преди да излезе от стаята, го спря Ленард Фаро. Той бе главният следовател. Беше слаб и напрегнат и наскоро бе започнал да отглежда малка туфичка косми под долната си устна, която наричаше „муха“. И двете му уши бяха пробити, дясното — на две места. Нямаше трийсет, но заради професията си живееше с мисълта, че е видял всичко на този свят. Дори днешната безкрайно ужасяваща сцена не предизвика никакъв отклик от негова страна и Тию се зачуди дали причината за това е чувството му за самосъхранение. Той самият се опитваше да се държи професионално, но знаеше добре какво се крие зад тази маска. Може би Фаро просто бе по-добър от него, но малко човешки същества биха се сдържали да не повърнат при вида на подобна касапница.

Но Фаро явно се държеше мъжки. Със сигурност по-мъжки от Тию. Двамата бяха прекарали предната нощ в пълзене по улицата, където бе застрелян Мат Крийд, затова още щом пристигна, Фаро поздрави Тию с обичайното: „Трябва да спрем да се виждаме по такива поводи“. Но това беше преди да види телата.

Сега, след като ги бе видял, в гласа му звучаха нотки на подобаваща сериозност, но не и на лично отвращение. Внезапно Тию осъзна каква е причината — Ленард Фаро не бе уплашен. А беше много трудно да не си такъв.

— Имаме хладилна камера, Пол. Все още ли държиш да ги оставим, както са?

— Да — отговори Тию. — Ей сега ще звънна на Джърсън. Не мисля, че час-два още могат да им навредят.

Фаро хвърли безчувствен поглед към стаята.

— Не. Ще се запазят. Но екипът ще иска да ги опакова и… — той прекъсна, като забеляза гневното и упорито изражение на Тию. — Искам да кажа, че това им е втора нощ. Хората са изморени. Запечатали сме мястото. Да дойдем по-късно или пък да пратим дневната смяна да опакова и откара телата? Какво ще кажеш?

Тию знаеше, че може да му се стори деспотичен. Насили се да се усмихне и посочи към входната врата.

— Да излезем за малко да подишаме чист въздух, а?

Когато стигнаха вратата и спалнята остана извън полезрението им, Тию усети, че се владее много по-добре.

Той се обърна към Фаро с доверие, даже със симпатия:

— Разбирам те, Лен, но мисля, че в този случай ще бъде добре, ако екипът ти остане още малко, поне докато дойде лейтенантът и ви освободи.

— Мислиш, че Джърсън ще си направи труда да дойде дотук? — Явно Фаро не можеше да си представи такова нещо. — Това ще му е за пръв път май.

Тию се въздържа от коментар.

— Мисля, че дори и да не дойде, е много вероятно да прехвърли този случай на Ръсел и Кунео, както направи и със случая Крийд предната нощ. — Ръката на Фаро поглади „мухата“, докато обмисляше думите на Тию. — Бих се обзаложил, че това тук е свързано със Силвърман. Така че, ако нямате нищо против, добре е да се навъртате тук, за да отговорите на въпросите на новите момчета, когато пристигнат. Най-много петнайсет минути. Освен това — добави той, — те трябва да видят това.

Внезапно лицето на Фаро се изопна:

— Никой не трябва да вижда такова нещо.

Тию почувства вълна от облекчение. Реши да сподели с него.

— Знаеш ли, Лен, радвам се, че го казваш. Мислех, че вече не ти прави впечатление.

Фаро подръпна „мухата“ си и бавно поклати глава.

— Не е така — каза той.

Когато Тию се свърза с Джърсън, той, както можеше да се предположи, не бе възхитен от идеята да дойде и да огледа местопрестъплението, но пък бързо се зае с административните си задължения. Когато разбра, че убитите са Клинт Тери и Ранди Уилс, главните заподозрени за убийствата на Силвърман и Крийд, той помоли Тию — с подобаващите „ако нямаш нищо против“ и прочее формалности — в името на ефикасността Ръсел и Кунео да поемат и този случай, както и предишните два. Каза също така, че двамата инспектори малко ще закъснеят тази сутрин, тъй като ще се отбият за някакви резултати от балистична експертиза, преди да се явят в управлението. Джърсън обаче щял да се обади по радиостанцията още щом затвори телефона и щял да ги изпрати право на местопрестъплението.

Джърсън затвори телефона много бързо. Тию и Фаро останаха навън до линейката на патолога. Когато Тию заобяснява решението на Джърсън за Кунео и Ръсел, следователят тутакси го прекъсна.

— Чакай малко, чакай. Ще повториш ли? Искаш да кажеш, че тези двамата са били заподозрени по случая Крийд?

Тию кимна.

— Да, а заедно с още един, казва се Холидей, са заподозрени и за Силвърман.

Фаро пак поглади брадичката си.

— И каква е версията?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти току-що обясни на Джърсън, че това убийство има връзка с убийствата на Крийд и Силвърман, и той ще изпрати тук Ръсел и Кунео. Така ли е?

— Така е.

— И каква е връзката?

— Връзката е, че те са заподозрени и за двете предишни убийства.

Фаро обаче поклати глава.

— Убили са Силвърман. После Крийд. Сега и двамата са мъртви. Остава само Холидей, така ли?

— Да, така изглежда. Което го прави… — Тию наклони глава на една страна. — Какъв е проблемът, Лен?

Фаро дълго време обмисляше отговора си. Накрая рече:

— Добре, може да е страхотно съвпадение, а ние сме обучени да не се доверяваме и да мразим съвпаденията, но те все пак се случват. Имам обаче чувството, че този път случаят не е такъв — Силвърман и Крийд искам да кажа. Няма никаква връзка.

— Не е възможно. Това са нашите хора.

— Може. Но съм виждал половин дузина такива сцени.

— Такива? Невъзможно е. — Тию махна с ръка към апартамента. — Точно такива?

Фаро кимна.

— Точно копие, или почти точно. Това е било свалка, която е завършила зле. Залагам значката си. С това случаите Крийд и Силвърман може би са приключени, ако не броим Холидей, но тези трупове, този случай… трябва да си останат при теб.

— При мен? Как така при мен?

— Това е твой случай. Няма нищо общо с другата работа на Кунео и Ръсел.

Тию потри ръце, за да ги постопли.

— Имат, ако…

— Не. Освен ако не смяташ, че Холидей е свършил това тук. Аз мога да се обзаложа, че не е. А ти?

— Не зная. Предположих, че може да е замесен. Връзва се.

— Разпра между разбойници или нещо подобно?

— Нещо подобно.

Изведнъж Фаро потрепери:

— Господи, колко е студено! Отивам да кажа на екипа, че оставаме на огневата линия още час-два. Ще ги пусна да пият кафе. — Той пребърка джобовете си, извади ключовете си и посочи: — Това там е колата ми — онази кафявата. — Подхвърли ключовете на Тию. — Пусни парното и седни. Сега се връщам.

Тию още обмисляше теорията за свалката, която завършила зле, когато Фаро отвори вратата и седна на мястото до шофьора.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Че случаят трябва да остане при мен.

— Точно така. Не искам да обидя Дан и Линкълн, нищо лично. Просто версията им не се връзва.

Тию скръсти ръце и обгърна тялото си. Не се бе стоплило много.

— А каква е твоята версия?

— Какво се е случило тук ли? Ето какво: двете жертви са излезли да се позабавляват през нощта, намерили са някой, който също е искал да си поиграе, и са го довели тук. Видя ли онзи прашец по бюрото? Едно към десет, че е кокаин, хероин или нещо подобно. Надрусват се яко, разгорещяват се, може би единият вече е гол, най-вероятно едрият…

— Тери. Защо първо той?

— Ще стигнем и до това. Но виж сега дали се връзва. Тери е вързан на стола, както е и сега; те са си поиграли малко с него и тогава другите две момчета — искам да кажа, този, когото са довели, и този, когото непознатият е помислил за момиче…

— Уилс.

— Да, както и да е. Та двамата се сгорещяват, новодошлият посяга и — опа! — изненада!

— Уилс не е жена.

— Със сигурност не е. Хич даже. Оня тип кипва — патологът ще ни каже какво е направил след това, но според мен е удушил Уилс, може би преди това му е посмачкал фасона. Той още е под въздействието на наркотика, който са взели, и е обезумял от гняв, че са го направили на глупак. Мъжествеността му, ако можем да използваме тази дума е била прецакана. Освен ако не е знаел от самото начало. Плюс това е убил Уилс, докато Тери е стоял там и е гледал. Ами сега? Ядосан е и е надрусан. Трябва да се омита, но има още работа за вършене. Може би отива в банята — ходил е вече там и е видял бръснача, с който Уилс си е бръснел цялото тяло…

— Оттук нататък ми е ясно — каза Тию. Може и да беше врял и кипял ветеран с шест години стаж в „Убийства“, но вече зъзнеше — не от студ, а от думите на Фаро. Не можеше да понесе нито дума повече от това клиническо описание, поднесено от Фаро с претенцията, че го прави много живописно, как гърлата на двамата са били прерязани, или отделните етапи от това, как Уилс е бил съблечен, вързан и накрая кастриран.

Фаро се нуждаеше от минута, за да се измъкне от властта на въображението си. Накрая се обърна към Тию:

— Както и да е. Исках да кажа, че каквото и да се е случило тук, то не е свързано с предишните две убийства — с Крийд, със Силвърман или с което и да било. Това убийство е само за себе си и трябва да го разследваш ти, стига да искаш.

Джон Холидей харесваше Клинт Тери — много го харесваше, — но щеше да се наложи да уволни безотговорния кучи син. Мислеше си това, докато сваляше столовете от масите, където ги бе качил снощи, когато затвори заведението към два часа. Защо изобщо си бе направил труда? Постави и последния на мястото му и погледна часовника си. Беше обед. Бе затворил само преди десет часа и добре, че бе наминал случайно, за да провери как вървят нещата. Откри, че вратата е затворена и че зад бара няма никой. Единственият му доход идваше от това място и то трябваше да работи, за да изкарва някакви пари, да остане платежоспособен и да не му се налага да го продаде на безценица.

Той все още вярваше, че може да извади късмет отнякъде. Може би от покера. Късметът не бе за пренебрегване. Ето например срещата му с Мишел. След няколко успешни месеца и малко повече шанс, можеше да направи от „Ноев ковчег“ едно представително заведение, а после да го продаде на печалба и да започне по-законен бизнес.

„Какво им става на всички?“, помисли си той. Бивш затворник като Клинт, при това гей, със съмнителна репутация и без никакви умения, едва ли можеше да се надява да си намери някъде по-добра работа от тази. С либерален шеф, гъвкаво работно време и прилично заплащане. Какво си е мислел, ако изобщо си е мислел нещо, когато несъмнено се е успал тази сутрин, за втори пореден ден, след като знаеше, че така ще изгуби работата си? Всичко, което Джон искаше от големия непрокопсаник, бе да се появява от време на време, особено — особено! — когато Холидей бе поел нощното дежурство предния ден. Вчера, после и днес. Чашата преля. Налагаше се да го направи. Само това му оставаше. За щастие снощи, преди да затвори, бе подготвил задния бар и бе измил всяка чашка — страхотен работодател беше той и добро момче, — така че на Клинт да му е лесно, като отвори на другия ден. Сега вече бе почти готов, макар и с два часа закъснение. Отключи входната врата и обърна табелката с надпис „отворено“.

Както често се случваше, един човек чакаше отпред и отвори вратата, докато Джон отиваше зад бара. Човекът, жилав азиатец, вече бе седнал, когато Джон застана с лице към него и сложи подложка за чаша на бара.

— Здравейте — каза Холидей. — Какво желаете?

— Нека да е бира.

— Бутилирана или наливна? Имаме „Сам Адамс“ и „Анкър Стийм“.

— Коя е по-студена?

— „Анкър“ — назова Холидей марката на местната бира. — Живяла е тук по-дълго и е имала достатъчно време да се охлади. Сигурен ли сте обаче, че искате нещо студено? Навън е достатъчно мразовито.

Диалогът се бе изчерпал.

— „Анкър“ е добре — каза клиентът.

Холидей се обърна и взе чаша от хладилника, подпря я на бурето с „Анкър“ и я напълни. Когато се върна на бара, забеляза двайсетдоларова банкнота, поставена на тезгяха. Портфейлът на мъжа бе изваден и лежеше върху надупчения плот. Полицейска значка.

Джон постави внимателно бирата на плота.

— Казах на колегите ви, които идваха вчера, че няма да говоря, ако адвокатът ми не е тук. Още важи същото. Искате ли да му се обадя?

— В извънработно време съм и искам да ви задам най-простичкия въпрос на този свят. Какъвто и отговор да получа, ви обещавам, че ще си изпия бирата, ще се прибера вкъщи и ще се наспя.

По някаква причина — отсъствието на Клинт, непринудеността на този мъж, умората от това, че трябва да бъде нащрек през цялото време — Холидей се съгласи.

— Добре. Какво толкова? Но само един въпрос — каза той.

— Къде бяхте снощи към полунощ?

Холидей се изсмя силно.

— Това ли е въпросът? Единственият ви въпрос? Можем да си играем така цял ден. Аз бях тук, искам да кажа точно тук — той почука два пъти по бара, — обслужвах клиентите около тази близо седемметрова антика с всеотдайност и дори с неповторим стил.

— Значи сте имали клиенти? Ваши познати?

— Най-малко шест или осем. Но аз току-що ви отговорих на още един въпрос.

— Всъщност на още два — каза Тию, вдигна чашата си, затвори очи и пресуши половината. — Страхотна бира. Благодаря ви. — Той си взе портфейла, стана от стола и се отправи към вратата. Там се спря и се обърна. — Задръжте рестото.

Това, че апартаментът на Тери и Уилс бе златна мина за улики, помогна донякъде на Ръсел и Кунео да надмогнат отвращението си, когато пристигнаха и видяха ужасната сцена. Тию остана с тях, разбира се. Те не знаеха, но Джърсън бе отхвърлил молбата на Тию, основана на теорията на Фаро, да остане отговорен инспектор за случая. Тию не спори с лейтенанта, а просто се навърташе наоколо, докато и тримата инспектори с огромно облекчение се подписаха, че телата могат да бъдат откарани в моргата.

Когато се освободиха от потискащото присъствие на телата и Тию си бе отишъл, Фаро и останалите членове на следователския екип започнаха да запознават новите инспектори с огромното количество улики, които бяха открили и запечатали в найлонови торбички. Кунео и Ръсел бяха съсредоточени и леко опиянени от благоприятните резултати от балистичната експертиза, които най-сетне бяха взели от криминалната лаборатория. Тестът, в който бяха използвани два удивително запазени куршума, бе показал, че Сам Силвърман и Мат Крийд са застреляни с едно и също трийсет и осемкалиброво оръжие.

А сега, сред останалите улики, те бяха открили такова оръжие — револвер „Смит и Уесън“ с изпилен сериен номер, който бе открит под купчина чорапи в един скрин в спалнята. В барабана имаше две празни гилзи от куршуми и четири патрона. В същото чекмедже бяха намерени кутия с трийсет и осемкалиброви патрони, от която липсваха осем, и пачка банкноти с различна стойност — общо 2440 долара, — всяка от които бе отбелязана с червена точица в горния десен ъгъл. Уейд Панос и Сейди Силвърман независимо един от друг бяха споменали при разпитите, че Силвърман имал навика да отбелязва с червена точка банкнотите, които възнамерява да депозира в банката.

Когато бяха почти приключили — Фаро вече се бе прибрал у дома, без да затормозява двамата инспектори със своята теория, — на Кунео му хрумна нещо и той отиде до шкафа в спалнята. Следователите вече го бяха претърсили и след като нищо не бяха открили, го бяха затворили. Разбира се, дрехите, с които бяха облечени двете жертви, бяха опаковани и отнесени, но Кунео бе чел доклада на Тию за местопрестъплението на убийството на Крийд и искаше да провери нещо. Не бе търсил и минута, когато внезапно спря да си тананика прочутото болеро и се обърна към Ръсел.

— Линкълн, подай ми една торба. По-големичка.

Той се появи с чифт големи обувки в ръка. Бяха добре изработени, скъпи на вид мокасини от светлокафяви, преплетени кожени ивици и с един пискюл. Подметките бяха излъскани от носене, но по тях имаше нещо — все още лепкаво — близо до тока, по ръба на дясната обувка.

— Ако се окаже това, което си мисля, че е, смятай случая за приключен — каза Кунео.

Оказа се, че не им е нужен анализ на лепкавата субстанция по обувката. Този път инспекторите не писаха на лабораторията да изпратят оттам човек, който да откара новото доказателство. Те разполагаха с револвера — вероятното оръжие на убийството — и тъй като не бяха ходили обратно в Палатата, за да върнат предишните куршуми в хранилището за веществени доказателства, те също бяха у тях. Така че двамата изядоха по още един хамбургер в „Даго Мерис“, докато в лабораторията произведоха изстрел с револвера и сравниха куршума с предишните два.

Към един часа вече се бяха върнали и разговаряха с Джърсън. Десет минути по-късно се появиха в кабинета на съдия Оскар Томасино, достолепно присъствие в съдебната зала, който тъкмо бе в обедна почивка след делото, което бе водил. Тази седмица той беше дежурен съдия, което означаваше, че отговаря за издаването на заповеди за обиск, а и бе доста благосклонен към Кунео и Ръсел. ДНК тестовете, които предната седмица бяха довели до ареста на предполагаемия изнасилвач и убиец Шауон Елерсън, бяха получени в резултат на обиска в апартамента на заподозрения, който двамата инспектори бяха извършили. Заповедта за извършване на обиск бе подписана от съдия Томасино.

Той стана от отрупаното си с документи бюро и поведе инспекторите към малкия кът за сядане под единствения прозорец в стаята.

— Спори ви работата тази седмица, а, момчета?

Ръсел кимна сериозно. Обстановката не предразполагаше към остроумия.

— Имаме късмет, ваша чест. Определено.

— Странно как добрият късмет спохожда добрите ченгета. Отдавна съм забелязал връзката.

— Благодаря, ваша чест.

— Този път нещата изглеждат доста ясни — каза Кунео и подаде заповедта за обиск на съдията.

Томасино я прочете внимателно. Тези двамата може и да бяха добри ченгета, но да се издаде съдебно решение за принудително влизане в дома на някой гражданин бе отговорна работа и съдия Томасино гледаше много сериозно на нея. Когато стигна до края, той вдигна поглед.

— И как се връзва този човек — Джон Холидей? Не съм сигурен, че разбирам.

Кунео взе думата:

— Убедени сме, че е бил с другите двама — жертвите в апартамента, където открихме оръжието — по време на убийството и грабежа у Силвърман. Освен това преди два дни със същото оръжие е бил убит охранител на име Мат Крийд.

— Но тези двамата, от тази сутрин, не са били застреляни, нали?

— Не, сър, някой им е прерязал гърлата — отговори Ръсел.

— И мислите, че е бил Холидей?

— Да, ваша чест. — Цялото същество на Кунео подсказваше неотложност, когато той се наведе напред. — До тази сутрин нямахме категорични резултати от сравнителния анализ на куршумите, с които са били застреляни Крийд и Силвърман, и планирахме да арестуваме Тери и Уилс, само че смъртта им ни изпревари.

— Но не сте смятали да приберете Холидей? Защо?

Ръсел се размърда в стола.

— Той е барман. Работел е по време на убийството на Крийд. Смятаме, че Крийд е убит само от другите двама — Тери и Уилс.

— Може дори да не е знаел, че са планирали да убият Крийд — добави Кунео. — Може да е почувствал, че им се е харесало да стрелят и че са се превърнали в заплаха. Поради което е решил да ги убие.

— Но — вметна Ръсел, — може и да е знаел за Крийд. Може тримата да са го обмисляли.

— И защо са го направили? — попита Томасино.

Кунео поизпъна рамене. Играта на гоненица продължаваше.

— Защото Крийд ги бе идентифицирал като хората, убили Силвърман. Ако е мъртъв, не може да свидетелства — така са си мислели.

Ръсел се включи в разговора:

— А това, че ние с Дан ще предадем какво ни е казал, ще бъде отхвърлено в съда като непотвърден слух. Не е ли така?

Бледо подобие на усмивка разкриви ъгълчетата на устните на съдията.

— Правилата за слуховете са подвеждали къде-къде по-достойни мъже от мен. Казвате, че имате свидетел, който е разпознал Джон Холидей, така ли? Защо тогава той още е на свобода?

— Видян е в тъмното от около петнайсет метра, ваша чест. Никой прокурор не би взел под внимание такова разпознаване. Трябваше ни още нещо.

— Веществена улика, която да го свързва със случая Силвърман — уточни Кунео. — До тази сутрин нямахме никакви веществени доказателства. Сега разполагаме с много.

Томасино поглади брадичката си, подръпна ухото си, разтри врата си. Нещо все още го безпокоеше.

— Разбирам, че имате много улики срещу двамата убити, макар вече да е твърде късно. Все още не съм сигурен, че схващам ясно връзката с Холидей.

Кунео възбудено барабанеше по бедрата си.

— Ваша чест, той ги е убил предишната нощ. Другият убит, Крийд, го посочи наред с тези двамата за убийството и грабежа в магазина на Силвърман. Сто процента съм сигурен, че в апартамента му ще открием нещо, което ще го свърже с четири убийства. Този човек трябва да бъде прибран на топло.

— Но за да получите заповед за обиск, ви трябва основателен мотив за извършване на престъплението. Знаете добре това. Не мисля, че засега разполагате с нещо, което да отговаря на тези критерии.

— Ваша чест — подхвана Ръсел и докосна ръката на партньора си, за да спре нервните тикове. Като пълна противоположност на напрегнатостта на Кунео, той се облегна спокойно на стола си и качи единия си крак върху коляното на другия. — Аз лично чух как Мат Крийд със сигурност разпозна тримата мъже, ограбили и убили господин Силвърман, като Клинт Тери, Ранди Уилс и Джон Холидей. — Ръсел посочи към заповедта в ръцете на съдията. — Както е отбелязано в клетвената декларация, в апартамента на Тери и Уилс открихме банкноти, белязани по типичния за Силвърман начин. Ще търсим такива и в дома на Холидей. Знаем, че са били заедно.

Съдията постоя мълчаливо, като хапеше вътрешната страна на бузата си. Накрая присви очи и се наведе напред.

— Инспектор Ръсел, значи сте чул със собствените си уши как Мат Крийд е идентифицирал заподозрените?

— Да, сър.

— Инспектор Кунео, питам ви същото.

— Да, ваша чест.

Томасино кимна.

— Добре. Молбата за обиск не е чак толкова издържана, колкото трябва да бъде. Искам и двамата да напишете това, което казахте, да го подпишете и да попълните датата. Ще сметна това за достатъчно.

Той се наведе силно напред и сложи заповедта за обиск на масичката между тях. Скърцането на химикалката бе единственият звук, който се чуваше в стаята.

Холидей звънна в апартамента на Мишел от „Ноев ковчег“. Тя щеше да пише за някакъв ресторант на улица „Честнат“ и двамата възнамеряваха да отидат да обядват там заедно, но сега това беше невъзможно. Каза й, че Клинт още не се е появил и той самият ще трябва да поеме и дневната смяна. Щеше да отиде при нея късно вечерта, след като затвори. Попита я — понеже ресторантът се намираше близо до дома му, — дали има нещо против да се отбие и да му вземе чиста риза и някакво бельо оттам. Можеше да затвори по-скоро и да дойде при нея по-рано, ако му спестеше дългата разходка пеш или с автобуса до неговия апартамент. Бе загубил колата си на покер, после бе открил, че кола изобщо не му е необходима, за да живее нормално, тъй като и без това се движеше в сравнително тесен периметър. През повечето дни просто отиваше на работа — от „Честнат“ до „Тейлър“ или „Мейсън“, после надолу по „О’Фаръл“. Не бяха повече от три километра, а стръмните улици му осигуряваха раздвижването, от което имаше отчайваща нужда.

Така че следобед, някъде между два и три, Мишел се изкачваше по стълбите към апартамента му. Живееше на улица „Каса“ в квартал Марина от петнайсет години. Бяха купили жилището с Ема и живяха заедно през трите си години брак. В изблик на фискална почтеност младата двойка бе купила ипотечна застраховка по време на бременността на Ема и затова след смъртта й апартаментът бе напълно изплатен. Джон все още имаше чувството, че домът му е обитаван от призраци, и гледаше да стои там колкото може по-малко, въпреки че, както бе казал на Мишел, съзнаваше необходимостта да задържи жилището. Не можеше да си позволи да наеме подобно или дори много по-скромно жилище. Това бе едно от малкото неща, които си бяха лично негови. Както и барът. Част от неговия живот.

В основата на стълбите имаше три вестника и Мишел ги носеше в ръка, когато стигна до горната площадка и забеляза, че вратата е отворена. Тя я побутна колебливо и вратата се открехна още няколко сантиметра. Чу мъжки гласове и шум от стъпки.

— Ехо! Кой е вътре? — напевно извика тя.

Гласовете заглъхнаха, чу се шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори изцяло. Добре облечен и спретнат чернокож мъж застана срещу нея намръщен.

— Какво искате?

— Джон вкъщи ли е? Кой сте вие? — попита го тя.

Мъжът извади портфейла си и показа значката. Друг мъж, бял, застана в антрето зад него.

— Аз съм инспектор Линкълн Ръсел, а това е партньорът ми Дан Кунео. От отдел „Убийства“ сме.

— Убийства ли? — тя отстъпи назад. — Добре ли е Джон?

— Става въпрос за Джон Холидей, нали? Да, госпожо, доколкото знаем, е добре.

— Тогава какво правите тук?

— Претърсваме апартамента му — инспектор Ръсел бръкна в джоба си и извади някакъв лист, — имаме заповед за обиск.

Другият пристъпи напред.

— Докато се опознаваме, може ли да видя някакъв документ за самоличност, ако обичате?

— Моите документи?

— Да, госпожо. Ако не възразявате.

Думите му не прозвучаха като молба, която може да отхвърли. Мишел объркана дръпна чантата си, изпусна и разпиля вестниците около изтривалка. Накрая успя да намери шофьорската си книжка. Подаде я на Ръсел, тъй като бе по-близо до нея. Той я погледна, показа я на партньора си и й я върна.

— Добре, госпожо Майер, ще ни кажете ли защо сте тук?

Мишел се опитваше да мисли колкото е възможно по-бързо, без да се издава.

— Опитвам се да се свържа с Джон, но понеже той не се обажда, реших да се отбия и да му оставя съобщение на вратата. Заминавам за няколко дни, а той винаги ми наглежда котките, когато отсъствам. — Чувстваше, че леко заеква, но реши, че това може би не е чак толкова лошо. — Много е грижовен към тях. Никога не ги забравя. Както и да е. Като дойдох, видях вестниците до стълбите и реших да ги кача горе. После забелязах, че вратата е открехната и аз… Е, вие знаете какво стана. — Гласът й съвсем заглъхна. — Извинете, че ви прекъснах…

Чернокожият инспектор се обърна към партньора си, после отново към нея.

— Нямате представа къде е господин Холидей, така ли?

— Не. Затова и дойдох. Да видя дали… — После ги погледна умолително: — Той в беда ли е?

Кунео пристъпи напред.

— Може би ще се наложи да си намерите друг човек за котките. Ако се появи, ще се погрижим да получи вестниците.

С тези думи тя бе свободна да си върви. Не можеше да повярва, но ако запазеше спокойствие, щяха да я оставят да си отиде.

— Добре тогава.

Мишел си наложи да поостане още малко, после вдигна плахо ръка, сякаш се чудеше дали е учтиво да помаха за сбогом.

— Съжалявам, че ви обезпокоих. Довиждане.

— И така… какво? — попита Джърсън. Тримата бяха в кабинета му, седнали в кръг. Вратата бе затворена. — Оставихте му копието от заповедта, лепнато на входната врата?

— Да, сър.

— Не искам някаква техническа грешка да провали всичко.

— Да, сър. И ние не искаме да стане така. Беше обиск като по учебник — отвърна Кунео.

— И къде намерихте това? Просто си лежеше на пода?

Той имаше предвид трите найлонови торбички, които инспекторите бяха донесли — късметът им наистина бе невероятен. В банята на Холидей едно от чекмеджетата под чешмата им се видя по-плитко от плота над него. След като го извади, Ръсел откри зад него стара червеникава кожена кесия, натъпкана до пръсване с различни банкноти на обща стойност повече от 3700 долара, всяка от които беше белязана с червена точка в горния десен ъгъл. И сякаш това не бе достатъчно, та почти в същия миг Кунео, който бе в спалнята, нададе вик, когато отвори една кутия на поличка в задната част на дрешника. Тя издрънча, когато я взе, и Кунео намери вътре седем пръстена — пет от тях бяха дамски годежни пръстени с големи диаманти, два бяха мъжки. Единият от мъжките пръстени бе наистина забележителен — беше инкрустиран, както предположиха инспекторите, с огромен, блестящ сапфир. Два от пръстените, включително този със сапфира, още бяха с етикетчета с цената, прикрепена към тях с тънка бяла нишка. Етикетите също бяха с червени точици — явно поставени от Силвърман.

Кунео кимна.

— Говорихме си за това по пътя насам. Ако бях по-скептичен, нямаше да повярвам, че всичко се нарежда така добре от само себе си.

— Ти си по-скептичен, Дан — отвърна партньорът му, а после се обърна към Джърсън: — Не си лежеше ей така, на пода, сър. Холидей беше ги скрил. Но не достатъчно добре.

— Не ме разбирай погрешно — каза Кунео. — Не се оплаквам. Ще го приема. Това е компенсация за всички случаи, когато нещата не вървят. Просто е много необичайно. Изкушавам се да отида и да си купя лотариен билет.

Джърсън кимна.

— И Томасино е подписал за обиска?

— Да, сър — отговори Ръсел.

— Добре, предлагам ви сега да се върнете веднага при него…

— В съдебната зала е — каза Кунео.

— Прекъснете Негова Чест — отговори Джърсън. — Обещавам, че няма да се обиди. Напишете си заповед за задържане и му покажете какво сте открили благодарение на неговата прозорливост. Ще осмислите деня му. Имате ли някаква представа къде е господин Холидей в момента?

— Дан се обади в „Ноев ковчег“ от апартамента му веднага щом открихме всичко това. Когато отговори мъжки глас, затворихме. Едва ли знае колко сме напреднали. Достатъчно, за да го арестуваме. Няма кой друг да е на бара освен него. Другият барман е мъртъв.

— Да. Правилно. Тогава, щом съдията подпише заповедта, отивате веднага и го прибирате, нали? Имате ли нужда от подкрепление?

— Ще се справим и сами, сър. Едва ли ще ни създава неприятности — отвърна Кунео.

Джърсън се замисли за миг.

— Добре, но действайте по правилата.

— Разбира се, сър — кимна Ръсел, — разбира се.

— Глицки. „Заплати“.

Винаги потрепваше при споменаването на тази дума.

— Пак е Бари Джърсън, лейтенанте.

— Да, сър — каза Глицки с равен тон. — Какво мога да направя за вас?

— Първо, исках да ви се извиня, че бях толкова сприхав онзи ден. Не ви виня, че се интересувате от случая Силвърман. Разбира се, че сте заинтересуван. Аз не бях в час.

— Благодаря. И второ?

Резкият отговор сепна Джърсън, но той бързо се съвзе.

— Второ, сигурно искате да узнаете, че Кунео и Ръсел свършиха невероятна работа през последните няколко дни. Мисля, че са стигнали до дъното на случая Силвърман. Най-малкото са открили достатъчно неща, които да предадете на баща си.

Внезапно равнодушието се изпари от гласа на Глицки.

— Слушам ви.

Джърсън го осведоми за откритите доказателства, които без никакво съмнение уличаваха Тери, Уилс и Холидей — револвера в чекмеджето на Тери, който безспорно и неопровержимо бе оръжието, с което бяха застреляни Силвърман и Крийд. Също така и белязаните с червени точки банкноти в апартамента на улица „Джоунс“ и в къщата близнак на Холидей близо до пристанището. Въпреки че лабораторията още не бе извършила анализа на веществото по обувката, Джърсън прибави за тежест и намерените в апартамента на Тери обувки и вероятната им връзка с убийството на Крийд. Спомена и предметите от заложната къща на Силвърман, открити в шкафа на Холидей. Случаят бе разрешен сто процента. Когато Джърсън свърши, Глицки въздъхна тежко.

— Това ли е всичко?

— Да.

— И Холидей е убил другите двама? Миналата нощ?

— Така изглежда. Няма друг начин. Томасино всеки момент ще издаде на Кунео и Ръсел заповед за арест. Тръгнаха да го приберат.

Няколко секунди бяха нужни на Глицки да осмисли новините. Основно правило в трийсетгодишния му живот като ченге беше, че уликите говорят сами по себе си, а в този случай те направо крещяха. Грешал е през цялото време, а намесата му навярно бе създала неприятности на добрите инспектори, работещи по случая. Може би в края на краищата мястото му наистина е тук, в паричния отдел, помисли си с горчивина той. Явно бе загубил остротата на преценките си. Той пое дълбоко дъх и бавно каза:

— В такъв случай аз съм този, който трябва да се извини. Явно съм преценил грешно Уейд Панос, щом той ви е насочил по следата, която ви доведе дотук.

— Това няма значение, Ейб — Глицки обърна внимание на обръщението, съвършено различно от „лейтенанте“, с което Джърсън бе започнал разговора. — Искал си да ми направиш услуга.

— Наистина е така.

— Вярвам ти. Някои от тези наемни ченгета… знаеш как е. Не са съвсем безукорни, ако мога така да се изразя. Но Панос разполагаше с нещо полезно този път. Трябва да сме доволни, че пожела да ни съдейства. Както и да е, ако занапред имаш нещо да споделиш, вратата ми е широко отворена за теб. Доста години си изкарал на това бюро. Бих бил пълен глупак, ако не се възползвам от опита ти.

— Благодаря, Бари. Задължен съм ти. Но сега нещата са в твоите ръце. Аз съм вън от играта.

— Може би. Но си оставям правото да се обърна към теб, ако оплета конците. Става ли?

— Става.

Когато затвори телефона, Глицки остана неподвижен, извърнат настрани от бюрото си, вперил поглед през прозореца към слънчевия следобед. Чу как вятърът свисти зад ъгъла на сградата. Въздъхна дълбоко. Въпреки милите думи, които си бяха разменили, Глицки почувства как горчивата истина се спуска над него като саван — в действителност кракът му никога повече нямаше да стъпи в отдел „Убийства“. На никого нямаше да се налага да го държи настрана. Това беше краят, свършеният факт.

След минута той завъртя стола си, стана и отиде в стаята с принтера, за да нагледа как върви отпечатването на фишовете със заплатите. Трябваше да са готови до утре сутринта. Това бе приоритетът му сега, най-важното му професионално задължение — да се погрижи фишовете да са готови навреме.

15

Трескавото обаждане на Мишел бе прието от Джон в „Ноев ковчег“ в задрямалия следобед. Имаше само един клиент, петдесетинагодишен фалирал бизнесмен на име Уейн, и той го изрита, като се престори, че му е зле. Налагаше се да затвори. След като заключи вратата след Уейн, Холидей взе всички пари от касата, отиде до задната стаичка и отключи долното дясно чекмедже на бюрото си. Там имаше един автоматичен „Валтер“, трийсет и осми калибър, увит в изцапана със смазка стара фланелка, а също и четвърт кутия с амуниции, които бяха поне на шест години, ако не и на повече. Бе купил револвера преди петнайсет години, когато отвори аптеката си — не си спомняше кога за последен път беше ходил на стрелбището или пък си бе купувал амуниции. През всичките тези години не му се удаде случай да го извади, пък дори и само за да го размаха пред някого.

Но сега с цялата си душа усещаше, че има нужда от него. Той зареди пълнителя и свали предпазителя. Пъхна револвера в колана си, а куршумите — в джоба на коженото си манто. Излезе през задния вход, превъртя два пъти ключа в ключалката и тръгна бързо. Пристигна в дома на Мишел един час по-късно.

От час стояха затворени вкъщи, когато Мишел случайно забеляза пистолета. Оказа се, че тя определено не харесва оръжията. Не бе виждала такова нещо в къщата на родителите си, където бе отрасла. Нямаше да търпи оръжия и в собствения си дом. Искаше да предупреди Джон за полицаите, но не се бе замисляла какво всъщност означава всичко това, кой е човекът, с когото се е сближила.

Когато той се появи със зареден пистолет, тя изпадна в паника. Почувства се измамена.

Каза му да махне пистолета, че не се нуждае от него тук и че тя няма да го търпи в своя апартамент. Ако държи на оръжието си, трябва да напусне. В крайна сметка Мишел неохотно се съгласи да направи компромис — той обеща да изпразни пълнителя и заедно с амунициите да го скрие от погледа й в едно от чекмеджетата в спалнята. Тя си даде сметка, че се е съгласила не защото искаше, а защото внезапно част от нея бе изпитала страх от него.

В началото той я привличаше — още я привличаше, — защото бе предпочела да пренебрегне различните знаци, че той вероятно, дълбоко в себе си, не е човекът, за който се представя. Сега обстоятелствата я принуждаваха да приеме факта, че Джон може би е истински престъпник. Жалкият му бар, номадският начин на живот, приятелите — бивши затворници, пиянството, процесът срещу самия него. Бе обяснил тези тъмни страни от живота си с лековато и многословно нехайство и тя искаше да му вярва, заради силното привличане между тях.

Дълбоко в себе си той несъмнено беше раним. Бе преживял невероятна болка и самота след загубата на жена си и на детето си. Умът му бе остър като бръснач. Можеше да бъде много забавен. Беше пламенен любовник. Мишел бе убедила себе си, че през повечето време той съзнателно прикрива добротата си от околния свят, защото иначе хората щяха да се възползват от нея. По същия начин постъпваше самата тя спрямо физическата си красота. Затова го и разбираше — защитна мимикрия.

Но сега, сега той бе дошъл в най-скъпата, в най-личната й територия със заредено оръжие. Полицаи от отдел „Убийства“ претърсваха дома му. Колко сляпа е била?

Тя не само му бе помогнала да избяга, беше му дала и подслон.

След като скри оръжието, той се приближи до нея. Тя стоеше до прозореца и гледаше към улицата, разтворила щорите с пръст. Когато я обгърна с ръце, усети как тялото й се стегна.

— Какво има?

Тя пусна щорите, освободи се от прегръдката му, отстъпи встрани и се обърна с лице към него.

— Нищо, Джон. Какво би могло да има?

Той поглади мустака си.

— Махнах пистолета, Мишел. Постъпих, както пожела.

Тя скръсти ръце.

— Къде ходи в петък вечерта?

Той наклони глава.

— Какво беше петък?

— Нощта след четвъртък, преди седмица. Когато си тръгна. Зная, че си спомняш. Китайския квартал. Къде беше?

— Не зная. Вкъщи, предполагам — опита се да прозвучи небрежно той. — Не мога да повярвам колко хора се интересуват къде съм бил през всяка една от нощите на последната седмица. Може би трябва да разпространя календар със седмичната си програма.

— Или пък просто да ми отговориш.

— Отговорих ти. Не чу ли? Бях вкъщи.

— В петък вечерта?

Той се престори, че старателно отброява дните, за да е напълно сигурен.

— Да. Работих през деня, предадох щафетата на Клинт, ядох в „Литъл Джо“, прибрах се у дома, гледах телевизия, легнах си.

— Интересно — каза тя.

— Кое?

— Когато минах оттам днес, когато заварих там полицаите, събрах вестниците ти от стълбите. Бяха три — от петък, събота и неделя.

— Мишел…

Тя вдигна ръка.

— Недей. Не започвай. Излизам да се поразходя. Когато се върна, ти и пистолетът ти трябва да сте изчезнали.

Роук бе работила като адвокат-защитник двайсет и една от общо четирийсет и осемте си години. След като завърши колежа по право „Кинг“ към университета „Дейвис“, тя издържа изпитите и на двайсет и пет години започна работа в окръжната прокуратура на Сан Франциско. По природа бе склонна да защитава онеправданите, бедните, несполучилите в живота и родените без късмет, така че две години по-късно стана адвокат-защитник. Често се проваляше на новото си поприще, но това бе в реда на нещата — смяташе се, че адвокатите защитници по правило са губеща страна. (За голям успех се смяташе, ако такъв адвокат успееше да издейства на клиента си по-леко обвинение или осем години затвор вместо дванайсет.) След като тринайсет години бе работила за други адвокати или съвместно с тях, накрая тя реши да започне сама и се справяше изключително добре, като са занимаваше предимно с наказателни дела.

За разлика от Ленард Фаро, който си мислеше, че е видял всичко, Джина Роук наистина бе видяла всичко. Защитавала беше клиенти от най-ниските слоеве на обществото до образовани професионалисти и богати бизнесмени. Доколкото това бе възможно, тя се опитваше да ги опознае и като хора — домакини, превърнали се в убийци, деца, убили родителите си, наркомани, пристрастени към всички познати на човечеството видове дрога, хора, извършили сексуални престъпления — от най-обикновени особняци до най-извратени типове, крадци, изнасилвачи, мошеници, джебчии, крадци по магазините (огромен брой!), отрепки, гангстери, побойници. Милиони пияни шофьори. Нищо не можеше да я изненада. Хората бяха покварени, но трябваше да им бъде осигурена защита.

Такава бе системата. Нейната работа, животът й — като се опитваше да запази някакво равновесие между двете — беше да осигурява възможно най-добрата защита в рамките на закона на тези, които са пропаднали. Всеки си имаше свой демон, някои имаха по повече от един — от отчайваща нищета до сексуално насилие, от невиждана психическа травма до разглезеност и безотговорност. Тези демони изискваха да им се служи и жертвите им извършваха престъпления срещу себе си и срещу обществото, което ги бе осакатило и жигосало. Тя вярваше дълбоко, че престъпленията трябва да бъдат справедливо наказвани, но също така знаеше, че на престъпниците — човешките същества, извършили тези престъпления — трябва да се гледа милостиво, с разбиране за това, какво ги е довело до деянията им.

Затова сега Джина се чувстваше толкова объркана, толкова чужда на самата себе си. Наред с болката, към която изобщо не бе успяла да се приспособи, тя изпитваше желание за мъст към хората, които бяха сторили това на Дейвид — на Дейвид! — и то я подлудяваше в буквалния смисъл на думата.

— Само ако знаех кои са, Дизмъс. Кълна се в бога, ако бяха тук, пред мен, щях да ги пребия до смърт със собствените си ръце. При това с радост!

След като не бе успял да се съсредоточи върху работата си, Харди и днес си бе тръгнал по-рано. Кутрето и безименният пръст на лявата му ръка бяха бинтовани и шинирани, но останалите му пръсти лежаха сплетени на масата в малкото болнично кафене. Двете чаши стояха недокоснати пред тях.

— Мисля, че това е напълно нормално, Джина.

— Не и за мен, това искам да кажа. Чувствата ми са пълна противоположност на това, в което съм вярвала досега. Наистина бих убила тези кучи синове.

— Съмнявам се.

— Само почакай! — Тя вдигна ръце към лицето си и потърка с длани двете си страни. — Боже, какво приказвам! Загубила съм си ума, Дизмъс, наистина съм го загубила. Как да се справя с всичко това?

— Спала ли си изобщо?

Накъсаният й смях се превърна в жалостива кашлица.

— Съжалявам — каза тя, когато се успокои. — Не. Не можах да мигна. И при теб е същото, предполагам.

Не искаше да я товари със собствените си проблеми, с яростта и страховете си. Насили се да се усмихне.

— Изкарах тежка нощ, това е. Проблеми с колата. Виждала ли си го?

Тя кимна.

— Вече ме пускат винаги, когато може. За по час-два. Въобразявам си, че когато държа ръката му, той я стисва в отговор, но… — Тя поклати отчаяно глава и прехапа устната си. После прошепна, сякаш шепотът щеше да смекчи истината: — Бъбречната му функция се забавя.

— Лошо ли е това?

— Това е един от показателите, които следят. Разбира се, ако бъбреците откажат съвсем, ще бъде много лошо. — Тя затвори очи и въздъхна дълбоко. — Опитвам се някак да се подготвя. Чувствам се толкова… толкова безпомощна и така разярена. Стоя там и го моля, говоря му на глас, сякаш може да ме чуе, сякаш съм… — гласът й секна. Погледна към Харди и рече: — Не е нужно да слушаш това. Ти знаеш.

Той протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Ти си голямо момиче, така че няма защо да ти го казвам, но ще е по-добре, ако успееш да поспиш. Особено щом не можеш с нищо да помогнеш тук.

— Все си мисля, че ще се събуди и ако мен ме няма…

— Ще го превъзмогне. Може дори и да не забележи. Не, не е така. Дейвид ще забележи… — той вдигна рамене. — И все пак.

— И все пак ти сигурно си прав. А, щях да забравя, сержант Бланка се отби за няколко минути. Каза, че е говорил с теб. Нямал много материал по случая.

— Все още няма. Поне преди половин час беше така.

Настъпи мълчание. Накрая Джина каза:

— Няма да открият нищо, нали? Чудя се дали не е бил някой, когото съм успяла да отърва. Дали не е някоя отрепка, останала на свобода, понеже съм толкова добър адвокат. Няма ли да е прекрасно?

Харди стисна ръката й.

— Твърде далеч отиваш.

— Не зная накъде отивам.

Харди се поколеба, после реши, че се познават от достатъчно дълго време. Можеше да си позволи да бъде още по-настоятелен.

— Джина, зная, че съм като счупен грамофон, но какво ще кажеш да си отидеш у дома и да подремнеш? Остави на сестрите телефона си. Ще ти се обадят, ако има някаква промяна. Така не помагаш на никого.

— Ще продължава да ми се иска да ги убия — отвърна му тя. Някак си тази забележка прозвуча съвсем на място. Сякаш през цялото време бяха обсъждали тази тема.

— Разбирам те — каза Харди. — Ако това ще помогне, аз съм готов да направя същото.

Когато видя, че Холидей не си е отишъл, Мишел се спря на прага и се зачуди дали просто да не излезе пак, за да му даде време да си тръгне, или да отиде да се обади на полицията. Но тя се поколеба достатъчно дълго, за да му даде възможност да започне да обяснява.

Телевизорът бръмчеше, той седеше пред него, облечен с мантото си. Мишел предположи, че пак се е въоръжил.

— Съжалявам, не очаквах, че ще се върнеш толкова бързо. — Той плахо пристъпи към нея, после спря. — Съжалявам за всичко. Не исках да те лъжа. Имам лошия навик да… Не, вече няма значение. Излизам след секунда. Исках само да чуя новините. Може би щяха да ми подскажат с какво си имам работа.

Все още с камуфлажните си дрехи, включително с шапката и обувките, тя застана до него, когато започнаха новините, после отстъпи назад и седна на ъгъла на леглото.

Тъй като събитието бе местно, а освен това и зловещо, не им се наложи да чакат дълго. Сериозният и красив говорител не бе изрекъл и двайсетина думи, представяйки водещата новина, когато Холидей скочи и увеличи звука: „… ужасяващите убийства от Тендърлоин. Жертвите са идентифицирани като Клинт Тери и Ранди Уилс. Тери, барман в заведение в центъра на града, е бивша футболна звезда с…“

— Мили боже! — Холидей се свлече на пода с кръстосани крака. Когато говорителят продължи с подробностите, той сведе ниско глава. След малко я подпря с ръце и заклати тялото си наляво-надясно.

На екрана на телевизора историята продължи с кратък преглед на сходните убийства и с вдъхващ измамни надежди видеоматериал за следователи, изнасящи някакви уж „изключително важни улики“ от местопрестъплението. Програмата завърши с недотам изненадващата, но също толкова неприятна вест, че главният заподозрян за това престъпление, а също и за убийствата на Сам Силвърман и на Мат Крийд през изминалата седмица, е Джон Холидей.

Той най-накрая вдигна поглед при споменаването на името му. Снимка на физиономията му, направена преди четири години, запълни екрана, докато говорителят завършваше с думите, че е издадена заповед за арестуването му и че той е въоръжен и опасен. Когато започна следващата новина, Мишел стана, взе дистанционното от телевизора и намали звука.

Обхванал с ръце главата си, Холидей продължаваше да стои на пода и да се поклаща напред-назад, наляво-надясно.

— Джон — тя протегна ръка и го докосна по рамото, — добре ли си?

Когато Холидей вдигна поглед, тя не знаеше дали изобщо я вижда. В очите му се четеше паника. Гласът му, когато най-сетне проговори, представляваше изтерзан и дрезгав шепот.

— Не мога да повярвам, че Клинт и Ранди са мъртви. Не може да са мъртви просто ей така.

Тя коленичи на пода и го погледна в очите. Джон продължаваше да клати главата си напред-назад. Мишел протегна ръка и я сложи на коляното му.

Слънцето бе слязло ниско и няколко ивици слънчева светлина се процеждаха през щорите и се отразяваха в стената над леглото й. Някъде в далечината излая куче, друго му отговори, после лаят и на двете заглъхна.

Холидей прочисти гърлото си, прокашля се още веднъж и каза с равен тон, като избягваше погледа й.

— Ето, виждаш ли, най-сетне намирам човек като теб и какво правя? Опитвам се да прецакам всичко, мамя те, извършвам нещо, което никога не би простила…

— Млъкни — каза тя. — Просто млъкни! Разбирам. Мислиш ли, че не разбирам? Зная какво правиш, какво винаги си правил. И знаеш ли защо? Защото и аз го правя. Така успяваш да овладееш нещата, нали, караш хората, които те обичат, да те намразят, тъкмо когато се опитват да се приближат до теб. Затова те питам — какво смяташ да правиш сега. Имам предвид мен и теб.

— Ти ми каза да си вървя.

— Точно така. Но ти не си тръгна. Имаше на разположение цял час. Какво означава това за нас? Значи ли нещо? Или просто си се страхувал да излезеш заради… заради всичко това. И не ми казвай, че си искал да чуеш какво ще кажат по телевизията.

— Не.

— Тогава какво? Ако възнамеряваш да се мотаеш тук, докато се скараме, и после да ме напуснеш, за да ме накараш да те намразя, мога да ти спестя неприятностите. Тръгнеш ли си сега, ще го приема. Но ако го направиш още веднъж, наистина ще те намразя. Обещавам ти. — Тя стана, отиде до прозореца и пак погледна през процепа на щорите. После се обърна към него. — Не си убил никого от тези хора, нали?

— Не. Никога не съм убивал човек.

— Знаеш ли кой го е направил?

Той кимна мрачно.

— Същите, които са подхвърлили „уликите“ в апартамента ми — каза той и вдигна очи към нея. — Нищо не разбирам, Мишел. Последното, което научих, е, че полицаите са говорили с Клинт за господин Силвърман, а сега и двамата са мъртви.

Тя крачеше из стаята, но сега спря до леглото.

— Адвокатът, който те е защитавал предния път… — Внезапно замълча и вдигна ръце. — Боже, не мога да повярвам, че обсъждам такива неща. Адвокати, убийци, подхвърлени улики. Не искам тези неща в живота си, Джон. Наистина не ги искам.

Той се изправи и се приближи до нея.

— И аз не бих избрал такова нещо, Мишел. Не го правя нарочно. Аз също не искам да съм замесен. Дори не зная какво става. Когато всичко приключи, може би ще променя някои неща.

— Може би. Някои. Чудесно!

— Добре де, със сигурност. И то много неща. Но първо трябва да приключа с това. Съгласна си с мен, нали? Какво щеше да ме питаш за моя адвокат?

— Дали все още сте приятели.

— Къде си сега, Джон?

— При приятели. Затворих „Ноев ковчег“ и няма да се прибирам вкъщи.

— Най-сетне се държиш интелигентно. И какво искаш от мен?

— Не зная. Да поговориш с някого. Каквото и да е. Не съм направил това, Диз, нищо не съм направил. Обичах Клинт. Харесвах Сам и Мат. Не зная как тези неща са попаднали в апартамента ми. Всичко е толкова странно.

— Никога не съм успявал да пожъна успех със защита от сорта „твърде странно, за да е истина“, Джон. — Харди въздъхна и продължи: — Така. Каза, че имало заповед. За твоя арест ли?

— Така казаха по новините. Можеш да провериш сам.

— Ще проверя, но междувременно искам да обмислиш нещо. Ако наистина има заповед за задържането ти, единственото, което мога да те посъветвам като твой адвокат, е да се предадеш доброволно. Ако не го направиш, повече нямам право да имам нещо общо с теб.

— Да се предам за какво?

— Опитай се да познаеш, Джон.

— Но аз не съм го направил!

— Така да е.

— Ти не ми вярваш?

— Това няма връзка. Ако вече има издадена заповед за задържането ти, най-доброто, което мога да направя, е да те убедя да се предадеш.

— Говориш като мой адвокат, Диз. А като приятел?

— Страхувам се, че е едно и също, Джон. Виж, ако не искаш да приемеш съвета ми, защо да не пообмислим нещата до утре сутринта? Помисли си, аз също ще размисля. На някой от двама ни все ще му хрумне нещо.

— Защо не още сега?

— Какво сега?

— Да намина при теб. Да измислим нещо.

— Тогава, ако не извикам полицията, ще ме обвинят, че укривам беглец, и ще ми отнемат разрешителното. И въпреки че те обичам като роден брат, няма да има как да ти помогна, ако изгубя правата си на адвокат — каза Харди и след малко добави: — Защо не ми звъннеш в кантората утре сутринта? Може дотогава нещо да се е променило. Между другото, сигурен ли си, че никой не знае къде си? Имам чувството, че не си чак толкова зле. Просто се спотайвай.

— Диз, не очаквах да чуя точно това от теб.

— Какво бих могъл да ти кажа, Джон. Това е най-доброто, което мога да направя.

Нат Глицки чу по телевизията новините за ужасните убийства в Тендърлоин и за заповедта за задържане по случая Силвърман. Сега той седеше в кухнята в къщата на сина си и пиеше чай с десерта — прочутите ореховки на Ейб приготвени предния ден. За пръв път от раждането на Рейчъл семейство Харди не се бяха отбили след интимната си вечеря и от ореховките бе останал цял поднос.

Нат натопи ореховката в чая си, духна я и пъхна размекнатата бисквитка в устата на внучката си.

— Дъщеря ти ги обожава — каза той.

— Всички ги обожават — каза Трея. Тя бе застанала зад стола на мъжа си и бе поставила ръцете си върху раменете на Ейб. — Дизмъс Харди смята, че Ейб трябва да започне да ги произвежда — „Манна ореховките на Ейб“

— Ама че име! — рече Нат. — Името е важно нещо. Не бил чак толкова глупав този Дизмъс.

Думите му се харесаха на Ейб.

— Ще му предам. Умира си да го ласкаят. „Не толкова глупав“ ще му държи влага за цяла седмица.

Нат се опита да напъха остатъка от курабийката в устата на Рейчъл, накрая сам я лапна. Малката ръчичка на момиченцето се протегна. Личицето й изразяваше неописуема изненада. След секунда усмивката й отново грейна, когато в ръката на Нат се появи нова курабийка. Той й позволи да я хване, после двамата се поборичкаха кой ще успее да я издърпа. Накрая Нат се остави да бъде победен. Тя радостно се засмя и натъпка трофея в устата си.

— Толкова добро момиченце — каза Нат. — Предричам й голямо бъдеще. Някой ден ще стане собственик на „Манна ореховките на Ейбрахам“.

— На Ейб — уточни Трея, — не на Ейбрахам.

— По-късо е — каза Глицки. — Звучи по-стегнато. Може би в края на краищата наистина ще се ориентирам към сладкарството.

Трея се бе преместила зад Рейчъл и го погледна. Той й отвърна със същото.

— Сладкарството е благородна професия. Сладкарите най-вероятно са започнали да правят сладки още преди ченгетата да…

— … са започнали да правят ченгели? — Трея се подсмихна. — Едва ли ще продължи още дълго. Нали ти е казал един-два месеца.

— Два месеца са много време, ако си сред последните дупки на кавала.

Нат почти подскочи, стана от стола си и се надвеси над масата.

— Той каза „дупките“, множествено число. А аз не виждам ни една. — После Нат отново седна на стола си, сякаш бе успял да докаже нещо важно. — И при всичкото мърморене и недоволстване, на кого се обадиха първо веднага щом разбраха за Сам?

— Мисля, че на лейтенант Глицки — отговори Трея, — най-онеправдания човек на улица „Брайънт“.

— Само от учтивост.

— Чу ли го? От учтивост! — Нат не искаше да се предаде.

— Чух го.

Трея също не отстъпваше. Накрая седна на масата.

— И тъй като единственото интересно и важно нещо на света, а следователно и единственото, за което си заслужава да се говори — да оставим настрана безценния живот на нашите деца, — е едно разследване на убийство, току-що ми хрумна, че точно това е причината Франи и Дизмъс да не се появят снощи. Готова съм да се обзаложа. Той все още е адвокат на Джон Холидей, нали?

— Мисля, че да — кимна Ейб.

Нат избухна.

— Я чакай! Какво чувам?! Този човек, който е убил Сам? Дизмъс е на негова страна?

— Беше — отговори Ейб. — Но мога да се обзаложа, че още е.

— Опитва се да го измъкне?

— Не съм чул Холидей да е арестуван, татко. Но когато го арестуват — да. Това му е работата на Диз.

Нат обмисли мрачно тази идея.

— И ще направи това, ще защитава човек, който е убил четирима души? Видяхте ли какво е направил този звяр на двамата убити снощи?

Ейб поклати глава.

— Не, чух само, че са убити.

— Би било проява на милост, ако само ги бе убил — каза Нат и продължи с подробностите, които бе чул. Когато приключи, лицето на Трея изразяваше отвращение.

— И издирват Холидей за всички тези убийства? — попита тя.

Ейб долови някакви по-особени нотки в гласа й. Нямаше да обсъжда това сега, но през изминалата година двамата с Трея се бяха срещали на няколко пъти с Джон у семейство Харди. Ейб го беше харесал, Трея — още повече. А Глицки се доверяваше на инстинкта на жена си. Беше виждал толкова убийства и убийци, че бе навикнал да смята почти всекиго за способен на подобно деяние при определени обстоятелства. Но никога не бе виждал някакъв симптом, нито пък бе чувал от Харди, че Холидей употребява наркотици — най-силния подтик за извършването на жестоко, ирационално насилие. Ако някой бе спипал Холидей, докато се бе опитвал да ограби магазина на Силвърман, ако Крийд го бе поставил в безизходно положение, може би…

Но сценарият с Тери и Уилс, както баща му току-що го бе представил?

— Какво? — попита Нат. Беше забелязал погледите, които си бяха разменили.

Ейб се поколеба, накрая каза:

— Нищо.

16

Ребека се настани пред чинията с бъркани яйца, които баща й беше приготвил. Тази сутрин същото ястие очакваше и Франи и Винсънт, но, както беше обичайно за тях, те щяха да се появят за закуска десетина минути след Ребека. А дотогава приготвената от Харди топла храна изстиваше — според него студените бъркани яйца си бяха направо обида спрямо природата, но на жена му и на сина му това не правеше никакво впечатление, всъщност изобщо не ги интересуваше.

Дъщеря му хапна първия залък, премлясна одобрително и се огледа наоколо. Тя не пропускаше нищо и не бе лесно да я заблуди човек.

— Къде е вестникът? — попита.

Той небрежно посръбна от кафето си.

— Не зная.

— Какво има в него? — остави вилицата Ребека.

— Какво искаш да кажеш? Къде да има нещо?

— Във вестника.

— Казах само, че не знам къде е.

— Да бе — въздъхна театрално тя.

— Да бе — повтори той, като се опитваше да имитира тийнейджърското й произношение.

Дъщеря му се направи, че не забелязва това.

— Да бе, все едно не си излязъл на верандата да го вземеш, както правиш всяка сутрин. За някой от клиентите ти ли става дума?

Беше негов ред да въздъхне. Бяха обсъдили нещата с Франи, наред със значението, което щяха да отдадат пред тях на счупения прозорец, и бяха решили, че ще бъде по-добре за децата, ако Харди първо посъбере някои факти за престъпленията, за които Холидей най-вероятно щеше да бъде задържан, и чак тогава да се опита да им обясни положението. Холидей още не се бе превърнал в чичо Джон, както бе станало с чичо Ейб, но им бе гостувал няколко пъти и почти веднага и двете им деца се бяха привързали към него, макар и по различни причини. Той се държеше с Ребека открито и кавалерски и сърдечно, с което ласкаеше самолюбието й, а с Винсънт се отнасяше като с голям мъж, никакви детинщини. Двамата си подаваха топката, играеха канадска борба, а Холидей бе водил двамата мъже от семейство Харди на мачове на „Джайънтс“ и на „Фортинайнърс“.

Когато децата им пораснаха, те станаха фенове на сутрешния „Кроникъл“ също като баща си. Ребека харесваше последната страница на раздела „Зрелища“ — отделните рубрики и особено „Сред тълпата“. Винсънт, за да не остане по-назад от баща си, изчиташе колонката на Джеф Елиът „Градът говори“ всеки ден, но особено обичаше броевете от четвъртък, когато Макхю и Стиенстра списваха страхотната страница „На открито“. Франи и Харди стимулираха този интерес още от дните, когато децата започнаха да четат комикси — важно беше да са в крак с това, което се случва по света, с мислите на хората. Не биваше да живеят във вакуум.

Понякога обаче се налагаше отстъпление от правилата, например, когато някой клиент или приятел на баща им бе главният заподозрян за извършването на четири убийства, две от които невероятно жестоки.

— За кого става дума? — попита Ребека.

Харди погледна към тавана, после — право в очите й.

— За Джон Холидей.

— Не може да бъде!

— Страхувам се, че може.

— Не и Джон. Няма начин, татко. Какво смятат, че е направил?

Така или иначе щеше да разбере. Той се поколеба, накрая реши, че няма начин да представи нещата в по-благоприятна светлина.

— Смятат, че е убил няколко души.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Джон никога не би извършил убийство. Той просто не е способен на това!

— Съгласен съм с теб.

— И какво искаш да кажеш с това „няколко“?

— Четирима.

— Четирима? Татко, стига де.

— Не си го измислям, Бек. И аз като теб не мисля, че е убивал някого. Но са намерили някакви улики в къщата му… — Той млъкна, протегна се и хвана ръката й. — Виж, Бек, днес ще си поговоря с него и ще разбера по-добре за какво става въпрос. Просто не исках да видите това във вестника тази сутрин, разбираш ли? Двама от…

Тя обаче се беше ядосала и го прекъсна:

— Какво твърдят, че е направил?

— Точно в това е въпросът. Не ти трябва да знаеш. Не сега.

— Трябва ми! — Тя рязко се отблъсна от масата. Столът й падна и тя скочи на крака. — Той е и мой приятел! Не можеш да налагаш такава цензура!

Харди знаеше, че звучи като жалък старчок, но не можа да се въздържи:

— Това не е цензура, това е…

— Цензура е. Къде е вестникът? Искам да го видя.

— Бек! — Той също се изправи. — Моля те, недей…

Но тя изтича покрай него, прекоси кухнята и излезе на малката веранда, където държаха старите вестници.

Докато я настигне, тя вече бе изровила вестника от купчината, където го бе пъхнал. Проскимтяваше като наранено малко паленце. Накрая се обърна към него — бе сложила ръка на устата си, очите й бяха насълзени.

— О, боже! — изрече. — О, боже!

Винсънт стоеше зад тях.

— Какво? Какво става?

Повече от час мина, докато Харди успее да върне колата, която бе взел под наем, и да се качи в своята кола с вече поправено стъкло. Пак се отби в болницата. Отново нямаше подобрение в състоянието на Дейвид.

Когато накрая пристигна на улица „Сътър“, беше почти девет — обикновено доста натоварено време, но сега в сградата бе надвиснало мрачно и потиснато настроение. Бюрото на рецепцията, царството на Филис, беше празно. Когато се приближи до него, един от телефоните иззвъня. Той не му обърна внимание.

Лампите във фоайето още не бяха светнати. Вратата към кабинета на Норма, управителката на кантората, бе затворена, но през щорите той видя, че Филис е вътре. Тя бършеше очите си. Солариумът бе празен, край кафе машината и ксерокса не се виждаха бърборещи секретарки. Харди се придвижи напред, за да надникне надолу по коридора, и с облекчение забеляза хора — секретари и стажанти, — насядали по бюрата си, но повечето от вратите на малките кабинети на съдружниците бяха затворени. Хората се бяха спотаили и чакаха.

Една от вратите по цялото протежение на дългия коридор бе отворена и той надникна вътре. Ейми Ву седеше зад бюрото си и драскаше ожесточено в жълт адвокатски бележник. Харди почука на вратата и тя вдигна поглед. Усмихна се леко, само от учтивост.

— Здравей. Как е Дейвид?

— Все същото. Съжалявам, че нося такива новини. Много е тихо тук.

— Така ли? Не съм забелязала. Йон, стажантът ми, се обади, че е болен, и аз цяла сутрин са занимавам с бумаги. Трябва да представя днес един меморандум, така че… — тя внезапно млъкна и остави химикала на бюрото. — Съжалявам. На кого му пука за някакъв си меморандум? Как си? Какво ти е на ръката?

Той вдигна ръка.

— Глупав инцидент. А що се отнася до мен — опитвам се да се мотивирам достатъчно, за да се кача горе и да свърша някаква работа.

— Добре дошъл в отбора! Аз май съм единствената тук, която е успяла да се захване с нещо, и то само защото ще се уволня сама, ако не го внеса навреме след цялата вече свършена работа. — Тя махна с ръка. — Всичко останали… ти вече си забелязал.

Той кимна.

— Не мога да ги виня. И аз се чувствам така — каза, после пое дъх и изплю камъчето. — Мислех си дали мога да те помоля за една услуга.

— Тогава и ти ще ми дължиш една услуга. Казвай какво има.

— Може ли да се ослушваш и когато другите започнат да излизат от стаите и се захванат за работа, да ми звъннеш. — Тя го изгледа въпросително и той добави: — Мислех си да използвам някои от вашите млади таланти. Трябват ми хора, ако искаме да спазим сроковете по делото Панос. Говоря за много работа — добави той.

Нещо се въртеше в главата на Ву. Тя присви очи и кимна.

— Разбира се. При първия признак на живот ще ти звънна.

— Благодаря. Всъщност, като свършиш с твоя меморандум…

Но тя поклати отрицателно глава.

— Не мога, Диз. Претоварена съм, особено сега, когато Дейвид го няма. Трябва обаче да звънна на Йон у дома. Хрумна ми, че ако в действителност не е болен, а просто е решил, че корабът потъва… — тя спря и тежко въздъхна. — Какво ще правим, ако умре? Глупаво ли е от моя страна, че се опитвам работата му да върви?

— Той има клиенти, Ейми. Те ще се нуждаят от добри адвокати и занапред. На това ви е учил Дейвид, нали? Затова и имам нужда от няколко човека. Със или без Дейвид, делото Панос е много голямо.

— Значи наистина продължаваш напред?

— Да. Разбира се. Иска ли питане?

— Не, разбира се — отговори тя, но след кратка вътрешна борба продължи: — Просто чух тук някакви слухове, че заради това са пребили Дейвид, че имало нещо общо с Панос и че са искали да го сплашат. Явно самият Дейвид е споделил нещо такова с Греъм и, разбира се, пак излязъл с любимото си твърдение, че е недосегаем. А след случилото се, дори да ги натовариш официално със задачата, хората може да се дърпат. На всичкото отгоре ти не работиш във фирмата.

Харди се сблъскваше за пръв път с този проблем. Намираше статута си като независим партньор на Фрийман за нещо много удобно. Той бе просто наемателят от горния етаж и приятел на собственика на фирмата. Не бе ни рак, ни риба — нито съдружник, нито точно партньор, нито дори съветник. Волен като птичка. Харесваше тази свобода и независимост. Когато Дейвид му подхвърляше някоя работа, той бе щастлив да я поеме.

Сега обаче се притесняваше дали ще успее да прехвърли част от задълженията на истинските съдружници, които може би вече си търсеха нова работа, уплашени от перспективата за дългото отсъствие на Дейвид (да не говорим за това, че той можеше и да почине).

Харди мислеше, че може да разчита на Греъм Русо, който някога му бе клиент и с когото бяха в много добри отношения. А след една-две седмици сигурно щеше да може да се опре и на Ейми, след като тя приключеше настоящите си дела. Другите помощници от легиона на Дейвид най-вероятно щяха да са проблем. А ако с Дейвид се случеше най-лошото, помощният персонал — секретарките, Норма, Филис и стажантите, които работеха със съдружниците — щеше да се изпари за едно денонощие. Харди нямаше шанс със собствените си ограничени ресурси.

Той можеше да им обещае най-високо платените работни часове на света, но никой от съдружниците не би се съгласил да работи в името на някаква илюзия. Тъй като изходът на делото беше непредвидим, ако изгубеха, щеше да им се наложи да отпишат всички часове положен труд. А какво можеше да им плати той междувременно? Харди не можеше да води едновременно много дела, както правеше Дейвид, с надеждата за успех.

Делото Панос щеше да приключи, още преди да е започнало.

Това беше една сутрин на откровенията. Освен че бе разбрал колко несигурна е позицията му сред съдружниците, той за пръв път осъзнаваше с пълна сила колко резултатно се бе оказало нападението над Дейвид. Особено ако не успееше да се възстанови. Въпреки че бе извършен с тъп предмет, побоят над Дейвид бе изиграл ролята на скалпел, който го бе отделил и от процеса, и от останалите съдружници.

Тъжната истина бе, че останеше ли сам, Харди нямаше да има сили да се пребори с Панос. Всички ищци бяха клиенти на Дейвид Фрийман, а не на Дизмъс Харди. Той самият дори не познаваше някои от тях. Харди не бе истински играч, не бе сериозна опасност или заплаха за Панос. Беше муха, която щяха да смачкат без много да му мислят — само с едно махване на ръката. Тази истина го попари като киселинен дъжд. Явно му беше проличало.

— Диз? Добре ли си?

Той се усмихна фалшиво.

— Да. Добре съм. Обмислях как да успея да свърша всичко, което ме чака. Ако Норма излезе от кабинета си, ще я помолиш ли да ми звънне?

Кабинетът на Харди беше над фоайето, единствената заета стая на третия етаж. Изкачваше по две стъпала едновременно. Вратата на кабинета му бе затворена, но през процепа се виждаше светлина. Тъкмо се канеше да отвори, когато отвътре нещо тупна — звукът бе тих и приглушен, но не можеше да има никакво съмнение: някой почукваше с нещо по стената, докато чакаше Харди да пристигне. Харди остави на пода куфарчето си и полека натисна бравата, но вратата не поддаде. Бе му дошло до гуша от побоища и изненадващи нападения през последните няколко дни, затова се обърна и пое към стълбите.

Полицаите щяха да пристигнат за десетина минути и човекът, който бе проникнал в кабинета му, можеше да им обясни сам какво прави там.

Докато слизаше по стълбите, някой го извика.

— Диз? — Холидей стоеше ухилен в горната част на стълбището. В ръка стискаше три стрелички за дартс. — Чух, че някой се качва по стълбите, но исках да си довърша играта. Къде отиваш?

Харди изкачи седемте стъпала, по които току-що бе слязъл.

— Канех се да повикам полицията, Джон. Щеше да е прекрасно. — Стигна до площадката и поведе Джон обратно към кабинета, където затвори вратата зад него. — Как влезе тук? Не беше ли заключено? Беше, разбира се. И какво правеше вътре?

— Играех на дартс. Имаше връзка ключове на рецепцията. Честно казано си мислех, че ще те открия тук. Но не те открих и реших да вляза. Върнах ключовете.

— Браво!

— Това място е като свърталище на духове днес. Къде са отишли всички?

— Съдът е във ваканция — каза Харди без следа от шеговитост в гласа си.

— Аха. Добре. Но пък ти си тук, както виждам, въпреки че малко закъсня, нали?

Харди не бе в настроение да обяснява различните причини за закъснението си, още повече, че една от тях бе душевният срив, който децата му изживяха благодарение на този негов клиент, който сега стоеше срещу него.

— Имахме уговорка — каза Харди вместо обяснение. — Ако си спомняш, трябваше да ми се обадиш. Спомни ли си? Нали така решихме?

Холидей сви рамене и се насочи към мишената за дартс на стената.

— Както и да е, нали сега разговаряме.

Харди заобиколи бюрото си и сложи върху него куфарчето.

— Така е, Джон, но аз съм твой адвокат и по една случайност зная, че има заповед за задържането ти, така че единственото, което мога да направя в момента, е да те склоня да се предадеш, както снощи много ясно обясних. — В гласа на Харди прозвуча стоманена нотка. — Какво ще кажеш да оставиш тези неща за малко и да поговорим?

Холидей тутакси се обърна, цялото му същество излъчваше разкаяние. Остави двете останали стрелички на бюрото и разтвори извинително ръце.

— Мислех, че и така можем да разговаряме. Какво е станало с ръката ти?

Харди погледна надолу към превръзката. Трябваше да си намисли някой остроумен отговор на този въпрос, но сега нямаше сили за това.

— Блъснах я в нещо — каза той и седна зад бюрото си. — Виж, Джон, съжалявам, но съм малко изнервен. Предполагам, че и ти се чувстваш така.

— Не. Просто поредната заповед за арест. — Холидей отиде до дивана и се строполи върху него. — Какво мислиш? Какъв е планът?

— Ще ми се да имах план. Виждам, че не си склонен да се предадеш доброволно.

— Точно така.

— Но като твой адвокат имам право да те посъветвам само това.

— А ако не ми беше адвокат? Нищо не съм ти платил, нали? Не може ли просто да бъдем приятели?

Устните на Харди се извиха леко нагоре.

— Не може ли всички просто да се разбираме?

— Точно така, само че май не го правим добре. Но ти и аз бихме могли.

— Дори като твой приятел обаче, аз все пак те укривам, а ти си издирван беглец. Холидей вдигна рамене.

— Ще им кажеш, че съм те взел за заложник, или нещо подобно.

— Идеята не е чак толкова лоша, но вече ти казах — трябва да се предадеш.

Очите на Холидей се разшириха.

— Ти не си с ума си, Диз. Няма да преживея и петнайсет минути в затвора.

— Защо пък не? Вече си бил там. Няма да е по-лошо от предния път.

— Да, само че този път някой ще ме убие.

— Защо?

— Защото тези хора действат така, Диз. Помисли си. Аз съм единственият, който пречи да бъде приключен случая. Умра ли, всичко се подрежда. Никой няма да се заинтересува кой е истинският извършител.

— И кои са тези хора? — Усмивка се опита да раздвижи устните на Харди. — Твърдиш, че са ченгета? Че ще те спипат в затвора?

— Подхвърлили са улики в апартамента ми.

— Ченгетата? Че защо?

— Не зная защо, но не е толкова пресилено, колкото ти изглежда. Случвало се е и друг път.

— Зная, че се е случвало, Джон, зная. — Харди потупа попивателната върху бюрото си. — Хайде, развесели ме малко. Ако имаш сигурни алибита за всички случаи, можем да ги натиснем за бързо предварително следствие и да те измъкнем напълно оневинен за седмица или най-много за две.

— Но не и ако вече съм мъртъв.

— Няма да стане така. Не и в затвора. Знаеш ли къде си бил, когато е станало някое от последните три убийства?

— Да. За убийството на Ранди и Клинт съм съвсем сигурен. Бях на работа. Всъщност, знаеш ли, че едно ченге дойде в бара онзи ден, още не бях разбрал за Ранди и Клинт, и ме попита дали съм бил на работа предишната нощ.

— Какво имаш предвид? Истинско ченге ли? От полицейското управление на Сан Франциско?

— Така мисля. Значката му изглеждаше редовна. Някакъв китаец. Не бе от хората на Панос, сигурен съм.

— И какво те попита?

— Дали съм бил на работа в полунощ и мога ли да го докажа. Отговорих му положително и това като че ли му беше достатъчно. Затова останах като гръмнат, когато разбрах, че са издали заповед за арестуването ми. Искам да кажа — нали знаят, че не съм убил Ранди и Клинт? Не разбирам.

— А какво ще кажеш за Крийд?

— Същото. Пак бях на работа, нямаше толкова много клиенти, но все някой ще си спомни. Може би смятат, че аз не съм човекът, който е стрелял по Крийд. Че съм бил съучастник на Клинт и Ранди.

Холидей се бе излегнал на дивана с ръце, кръстосани зад главата.

Харди постоя, без да каже нищо, като подръпваше бинта на ръката си.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш още веднъж къде си бил през нощта, когато е убит Силвърман? Последния път, когато говорихме за това, алибито ти куцаше.

Холидей се изправи и седна. Прокара ръка през косата си, подръпна мустаци. Когато проговори, лицето му имаше смутено изражение.

— Ако искаш да знаеш истината, скарахме се с приятелката ми, аз излязох и си намерих друго момиче. Не мога да я открия пак, дори това да ми струва живота.

— Може и да се наложи. За да си спасиш живота.

Той поклати глава.

— В нейната къща ли бяхте? — попита Харди.

— Да. Беше апартамент, струва ми се.

— И къде се намираше?

— Тя караше, аз дремех. Не зная.

— А на сутринта?

Холидей разкриви лице.

— Нямаше сутрин, тръгнах си веднага след… Да де, малко се залутах.

— Пиян ли беше?

— Вероятно. Сигурно.

Харди се намръщи.

— Което означава, че нямаш алиби за случая Силвърман — каза той и продължи, без да дочака отговор. — Откъде ми се обади вчера?

— От приятелката ми.

— Поредната?

— Истинската.

— Онази, с която сте се скарали в четвъртък?

— Да. Казва се Мишел. При нея съм.

— Радвам се за теб. Това е прекрасно. Следователно историята за съпругата на важната клечка е…

— Измислена.

— Страхотно! Да те попитам и още нещо: според вестника в нощта преди убийството на Силвърман ти си загубил много пари. Вярно ли е това?

— Да. Но не съм ходил да си го взимам обратно. Не съм. Кълна ти се, Диз!

— Кълнеш се. Не е зле. Ти се закле и за алибито си — каза Харди и поклати ядосано глава. — Хубаво щеше да е, ако знаех това една седмица по-рано. — За да се съсредоточи той си пое бавно и продължително дъх и после издиша тежко. — Добре, Джон. Оказва се, че идеята ми да се предадеш, защото си нямал възможност да извършиш нито едно от тези престъпления, не е чак толкова добра. Едно стига. — Харди погледна Холидей право в очите. — Как бих могъл да съм сигурен, че не си извършил това? Имаш ли някакви предложения?

— Казах ти. Познаваш ме, Диз.

— Да. Но тези лъжи, Джон. Защо ще лъжеш приятеля си, ако няма какво да криеш?

— Чувствах се зле заради случилото се с Мишел. Не исках да я замесвам. Това е истината. Кълна се в бога.

Харди обмисляше какво да отговори, когато телефонът на бюрото му звънна. Беше директната му линия. Той вдигна слушалката.

— Дизмъс Харди.

Помълча, изправи се на стола, изрече нещо нечленоразделно, после пак се заслуша. Сложи пръст на устните си и посочи към Холидей. После каза в слушалката:

— Да, четох във вестника тази сутрин. Чудех се дали… — Както говореше, натисна бутона и прекъсна връзката по средата на изречението. — Беше инспектор от отдел „Убийства“, някой си Ръсел. Пита ме дали съм те виждал напоследък. Разбрал е отнякъде, че съм те защитавал предния път, и си е помислил, че може да си ме потърсил отново.

— Сигурно е разбрал от мен. Той и партньорът му се отбиха в бара.

— И си им казал името ми?

— Да.

— Страхотно, Джон. Просто чудесно! Заложил си хилядарка, а правиш само грешни ходове!

— Зная, Диз. Зная. Съжалявам. Каза ли къде се намира?

— Не му дадох възможност. Да се надяваме, че е бил в управлението. Но ще е най-добре за теб, ако веднага си тръгнеш. Не искам да зная къде си, когато ме попитат, което непременно ще направят. Не вярвам да подозират, че си при мен, но за по-сигурно мини през гаража и през задния вход. Върви! Обади се след един час. Ще измислим нещо. Тук съм. Хайде! Тръгвай!

Когато телефонът иззвъня след минута, Харди бързо вдигна слушалката.

— Инспектор Ръсел? Много съжалявам. Напоследък телефоните тук са кошмар. Не зная какво им е, само зная, че нещата се влошават. И при вас ли? Май навсякъде е така. Питахте ме за Джон Холидей, нали? Страхувам се, че не зная къде е. Вече не ми е клиент.

Ръсел каза, че е говорил с Холидей само преди два дни и той е споменал, че Харди му е адвокат. Твърдял, че са добри приятели и често се виждат.

— Не ми се иска да го казвам, инспекторе — отвърна Харди, — но този човек обича да послъгва… Да, разбира се… По всяко време. Успех!

Лабораторните изследвания на веществото по обувката, открита на местопрестъплението на убийството на Тери и Уилс, показаха, че то е идентично с течността, която ден преди това Тию бе събрал на мястото, където бе убит Крийд — спирачна течност, животински мазнини, фъстъци, късчета чушка, несъмнено от пиле по императорски.

Тию седеше на бюрото си и сравняваше писмения препис на показанията на свой свидетел със записаното на лентата. Докато Ръсел разговаряше с адвоката на Холидей, опитвайки се да открие следите на заподозрения, Кунео прочете доклада от лабораторията за веществото по обувката и реши да поблагодари на инспектора ветеран и да сподели с него добрите новини.

— Страхотно, а?

Тию остави доклада на масата.

— Според мен съвпадението е напълно убедително, говорим за едно и също вещество. Добра работа. Разбирам, че сте намерили и други улики в дома на Холидей.

— Напоследък имахме късмет.

— Ако човек вярва в късмета.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Просто нещата рядко си пасват така добре.

— И аз това казах на Джърсън, но какво да направя — да гледам зъбите на харизания кон? Всичко изглежда достатъчно солидно.

Тию реши да не коментира. Бе оставил настрана преписа и химикалката. Сега свали и слушалките и ги провеси на врата си. Погледна втренчено към Кунео.

— След като вчера си тръгнах от апартамента на Тери и Уилс, открихте ли нещо, което да уличава Холидей и за това убийство?

— Не пряко. Но по-късно през деня намерихме пари и бижута на Силвърман в дома му.

Тию кимна.

— Разбрах за това. Но не намерихте опръскани с кръв обувки и дрехи, нали? Нещо, което директно да го свързва с Тери и Уилс. Имаше ужасно много кръв.

— Той не се беше връщал в апартамента си. Имаше вестници от три или четири дни долу на площадката.

— А, това обяснява нещата.

— Може да е спал в бара, не зная. Или си има съучастник. — Кунео подхвана някакъв ритъм с пръсти по облегалката на един стол, който бе придърпал към себе си. — Но това е добро хрумване. Ще проверим контейнерите за смет и уличките между „Ноев ковчег“ и жилището на Тери.

— Не е възможно да ви провърви чак дотам. Не вярвам — каза Тию, облегна се назад в стола и скръсти ръце пред гърдите си. После се усмихна учтиво, пожела късмет на Кунео и се извини, че трябва да продължава с редактирането.

17

Холидей не се обади един час по-късно, както се бяха уговорили с Харди, така че той прекара своята сутрин на широко отворени врати в посещения на долния етаж и в срещи с не особено ентусиазирани съдружници и телефонни обаждания до свидетели по делото Панос. Трябваше да ги осведоми за състоянието на Фрийман и да преподреди седмичната си програма, за да влязат в нещо като график, да кажем, към средата на следващата седмица. Ако Дейвид не се появеше дотогава, Харди щеше да се опита за известно време да движи нещата сам или с минимална помощ.

Измъчваше го мисълта, че може би щеше да се наложи да преразгледа позицията си по въпроса за споразумението, предложено от Крол — четири милиона започваха да му изглеждат доста добре в настоящата ситуация. Но не се знаеше дали това предложение или някое друго все още е валидно. Харди вече бе вложил около триста часа труд по случая през последните четири месеца и сега бе изправен пред перспективата да пропилее всичкото това време и пари, ако в относително кратко време не успее да стори някакво чудо. Така че запълваше времето си в разговори със своите клиенти.

Телефонът му иззвъня три часа, след като Холидей бе напуснал кабинета. Вече бе започнал да си мисли, че в края на краищата инспектор Ръсел е поставил клопка на Холидей пред кантората и е успял да го арестува на излизане оттам. И че Джон ще му се обади след формалностите по задържането.

Той помоли клиента, с когото разговаряше в момента, да го изчака и вдигна другата линия.

Без да се представи, без да поздрави, гласът в телефона изрече само:

— Голям чеп.

После повтори тези думи още веднъж и прозвуча сигнал свободно.

След като приключи разговора с клиента, Харди остави слушалката и се взря в празното пространство между бюрото и мишената за дартс.

Гласът бе на Холидей и той явно бе останал с впечатлението, че телефонът на Харди се подслушва. Адвокатът си помисли, че може би наистина биха убили Холидей в затвора. Може би тази параноична мисъл щеше да му се стори забавна, ако му бе останало някакво търпение.

Харди поразмисли над това още трийсетина секунди, после стана, хвърли двете стрелички, които бяха останали на Холидей сутринта — улучи два пъти единайсетицата — излезе и се увери, че оставя вратата заключена. Във фоайето нормалната обстановка до известна степен се бе възстановила, Филис стоеше на рецепцията и присъствието й действаше успокоително. Един от съдружниците разговаряше със свой клиент. Харди ги виждаше през стъклата на Солариума. Вратата на Норма бе отворена и той я наблюдаваше как говори по телефона на бюрото си. Над всичко това се носеше приглушено, но постоянно жужене. Хората бяха тук и се опитваха да продължат да работят.

Добре, помисли си Харди. Това беше добре.

Когато изкара колата си от гаража, Харди забеляза, че отново се бе спуснала мъгла. Сива, като дрипави парцали, които ту се спускаха над него, ту се отдръпваха, докато се бореше с обедното задръстване. Реши, че първото нещо, което трябва да направи, когато се добере до Холидей, е да проведе с него един разговор като истински адвокат. Приятели или не, той бе длъжен да уговори заплащането си, преди Харди да се заеме с работата по неговия случай. Не можеше повече да си позволява да работи на добра воля. Щеше да поиска най-високата си такса за защита и три пъти по толкова за всяка секунда, прекарана в съдебната зала. Холидей можеше да продаде бара или къщата си, за да покрие разходите по защитата си. Харди бе приключил с благотворителността.

За щастие фразата „голям чеп“ носеше за Харди повече от обичайния си смисъл — така Холидей наричаше Коит Тауър, почти фалическата забележителност, прекрасен наблюдателен пункт на върха на Телеграф Хил. Настроението на Харди се бе пооправило, докато караше по виещия се нагоре път към мястото за паркиране.

Това място с телескопи по цялото протежение на опорната стена бе един от най-посещаваните туристически обекти — затворът „Алкатрас“, мостът „Голдън Гейт“, Сосалито и нос Марин изглеждаха на един хвърлей място от другата страна на залива.

По това време на денонощието паркингът обикновено бе пълен с коли на почиващи и с туристически автобуси. Но когато Харди паркира на едно свободно място и отвори вратата на колата — бе пуснал чистачките по средата на пътя нагоре по хълма, — той се изненада от пустотата. Мястото бе обвито в гъста пелена от смразяваща костите мъгла и ситен дъждец. Кулата едва се виждаше някъде вдясно и отзад. На паркинга нямаше нито една друга кола, той бе съвсем сам тук.

Типично за Холидей, помисли си той. Като че ли не можеха да се видят в някой ресторант или дори в апартамента на приятелката му. Мътните го взели — всяко друго място щеше да е по-добро и удобно от това. Разбира се Холидей не бе дал на Харди никаква възможност да спори или да предложи нещо друго.

А сега на всичкото отгоре от него нямаше и следа. Харди погледна пак назад към кулата и надолу към празното мъгливо пространство отвъд ниската опорна стена.

— Джон! — изкрещя той в пустотата.

Тръгна по посока на кулата и застана точно в средата на паркинга. Извика още веднъж. Обърна се. Почака. Сви ръцете си на фуния и ги постави пред устата.

— Хей, Джон! Ойларипи-и-и!

— Не съм чувал този вик от цяла вечност.

— Мили боже! — Харди подскочи, а когато се приземи, се извъртя и се намери очи в очи с Джон, който се хилеше.

— Откъде изникна?

— Оттук. Уплаших ли те? Уплаших те, признай си?

— Не, винаги левитирам, когато има мъгла — каза Харди и сложи ръка на сърцето си. — Боже!

— Малък подскок като този е полезен за здравето ти. Прочиства артериите.

— Е, значи са съвсем чисти вече. Сега единственото, което ми остава да направя, е да започна да дишам отново. — Харди се огледа наоколо и добави: — Страхотно място си избрал. Особено в ден като днешния. Да влезем в колата, преди да сме измръзнали до смърт. Взе ли някакво решение?

Те поеха към колата.

— Какво решение?

— Ами не зная. Какво ще кажеш за…

Харди замълча. С ъгълчето на окото си бе мярнал сив седан, който бавно паркираше на петнайсет-двайсет метра вдясно. Прозорецът откъм шофьора, който бе свален до долу, навярно събуди в него усещането, че нещо не е наред, и той инстинктивно сграбчи Холидей за лакътя.

— Какво има? — попита той.

Преди Харди да успее да отговори, колата внезапно ускори и зави наляво. От прозореца от другата страна на шофьорското място се протегна ръка. Харди може би грешеше и постъпваше като глупак, но може би след секунди щяха да са мъртви. Изборът не бе труден. Той изкрещя:

— Залегни! Залегни!

Харди приклекна и блъсна Холидей, после самият той се претърколи два пъти на асфалта. Два бързи изстрела, после още два процепиха въздуха зад тях.

Претърколи се още веднъж и се изправи, като тичаше и се препъваше — официалните му обувки се пързаляха по мократа повърхност на паркинга. Зад него изсвистяха гуми. Разнесоха се още два бързи оглушителни изстрела.

В ниската стена пред него изсвистя рикоширал куршум. Видя как сивият прах от раздробен бетон се посипа наоколо, усети одраскване по бузата си. Беше ли улучен?

Не спираше да се движи, трябваше да продължава напред.

Прескочи оградата и се затъркаля надолу по стръмнината под покрова от ниски вечнозелени храсти и къпини.

Дебелият ствол на стар кипарис спря шеметното му падане и му изкара въздуха. Ударът бе почти убийствено силен — точно в ребрата под едната му ръка, но той не спря.

Дали онези все още бяха тук? Дали му се бе сторило, че чува свирене на гуми? Дали това означаваше, че колата си е заминала?

Както и да е, той все още бе уязвим.

С усилие на волята продължи да се търкаля, за малко не припадна на склона, но не спря, докато не стигна до началото на улица „Ломбард“. Още бе сред дърветата, те му осигуряваха прикритие отгоре и отдолу.

Не можеше да се помръдне, никога повече нямаше да помръдне. Ребрата му. Беше ли прострелян, или бе в шок?

Нищо не нарушаваше тишината наоколо, мъглата го обвиваше, но вече не бе студена. Беше плувнал в пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Болката в счупения пръст на лявата му ръка се обади отново. Агонизираше.

Стисна кожата около устата си и вдигна ръка към очите си. По нея имаше кръв. Потърка бузата си — слаба болка, червено петно.

Внезапно усети движение някъде вдясно и отзад. Обърна се и видя Холидей да се спуска към него. Движеше се равномерно и бързо — явно не бе ранен. За секунди се озова до Харди.

— Диз? Добре ли си?

Харди опита да си поеме дълбоко дъх. Ребрата го боляха, но можеше да диша. Със сигурност не бе прострелян. Що се отнася до драскотината на бузата му, беше си нанасял и по-сериозни рани, докато се бръснеше.

И двамата се бяха изправили, изтупваха пръстта от дрехите си и хвърляха по някой поглед нагоре към хълма.

Някаква кола мина под тях по „Ломбард“ и те застинаха. Беше голям бял камион, нямаше и следа от сивия седан. Известно време и двамата не намираха думи.

Десният ръкав на костюма на Харди се държеше само на един конец и той го откъсна и го сви на топка. Ръкавът на ризата отдолу също бе разкъсан.

Холидей се протегна и го перна по скъсания ръкав.

— Ще трябва да си намеря истински адвокат. Дрехите правят човека, Диз — каза той. — Изглеждаш плачевно.

От едно място нататък нагоре или надолу по Телеграф Хил водеше само един път. Двамата решиха, че нямат желание да рискуват да тръгнат по пътя нагоре, където нападателите им може би още ги причакваха. Затова се отправиха нагоре към опорната стена, проправяйки си път през дърветата и храстите. Колата на Харди още стоеше самотна на паркинга, на три метра от тях. Той се приведе, отвори вратата, взе клетъчния си телефон и се върна до стената. Двамата с Холидей се спуснаха няколко метра надолу по склона, откъдето можеха да забележат евентуално движение по паркинга. Такова обаче нямаше.

— А, взел си си телефона. Сега какво?

— Сега ще се обадя на полицията.

— Не мисля така. Не и докато аз съм тук.

— Тогава си върви. Но аз ще докладвам за това.

— Защо? И какво ще им кажеш?

— Ще им разкажа какво се е случило.

— И после? Ще започнат разследване? Ще открият нещо по-различно от това, което вече знаеш? И ще ти бъдат благодарни за това?

— Не зная, Джон. А какво вече знам?

— Знаеш, че някой те е проследил и се е опитал да ни убие. Приятелят ти Фрийман е в болницата. Събери две и две. Бил е Панос.

— Няма да споря с теб, Джон. Ченгетата трябва да знаят това.

— И веднага ще се втурнат да помагат?

— Така е на теория.

Холидей поклати глава:

— Човече, ти си безнадежден случай.

Минаха двайсет и пет безкрайни минути, преди да се появи патрулната кола.

През това време два туристически автобуса бяха паркирали в средата на паркинга, точно на мястото, където Холидей бе стреснал Харди. Бяха пристигнали и пет-шест коли, които паркираха безразборно наоколо. Мястото изведнъж се бе превърнало, помисли си Харди, в туристическа атракция. Лек ветрец бе разпръснал гъстата мъгла и бе открил обичайната зашеметяваща гледка. Група японски туристи с дебели якета се бяха скупчили до стената, където куршумът я бе изронил в близост до предната част на колата на Харди. Те ентусиазирано се редуваха на инсталираните бинокли със заплащане и възклицаваха на гледката.

Харди изобщо не я забелязваше. Ребрата му пулсираха. Бе пуснал парното в колата и вече не му бе студено, но все още трепереше.

Като отвори прозореца и помаха, за да насочи патрулната кола, бе поразен от мисълта за целия този сюрреалистичен следобед, за това, какво се беше случило и какво прави сега.

Когато се върна от Виетнам и преди да започне да следва право, той бе работил като патрулиращо ченге заедно с Ейб Глицки. Харесваше ченгетата, вживяваше се в проблемите им, разбираше техните тревоги, предразсъдъци, методите им на работа. Ето сега двама от тях — здравеняци, които си приличаха като родни братя. Казваха се Джейкс и Уорън. На пръв поглед изглеждаха досущ като двамината от предишната нощ, когато му бяха разбили стъклото в Норт Бийч — упорити, сърдечни, отдадени на работата си и най-важното, прекарващи всеки ден на огневата линия, което ги принуждаваше да си изграждат защитна броня, да бъдат малко цинични.

Те паркираха на мястото до неговата кола, излязоха едновременно от своята и изразиха загриженост за състоянието на Харди, попитаха го дали се нуждае от медицинска помощ, на което той отговори отрицателно. Накрая Уорън извади бележник и разпитът започна.

— И така, какво се е случило тук? Диспечерът каза, че е имало стрелба. Тук ли е станало?

Заради туристическите автобуси на Уорън му бе трудно да си представи, че се е случило нещо подобно. Харди не можеше да го вини.

— Беше преди час и мястото беше пусто като зимен плаж. От мъглата не се виждаше дори на пет метра. Нямаше никой наоколо.

— Никой?

— Нямаше жива душа. — Двете ченгета се спогледаха, но изражението на Уорън не се промени. — Само аз и един мой клиент, с когото имахме среща.

Харди знаеше, че това ще му създаде проблеми, но щом бе решил да повика полицията, трябваше да им каже истината. Така работеше системата. И той им разказа за Холидей.

Но истината не печелеше точки. Джейкс го прекъсна и попита:

— Искате да кажете, че този ваш клиент е издирван за убийства? Има издадена заповед за задържането му?

— Точно така.

— И къде е той сега?

— Не зная.

— Не знаете — повтори Джейкс.

Харди се опита да свие рамене, но ребрата му не му позволиха да го направи.

— Когато ви се обадих, той реши, че най-умното нещо, което може да направи, е да си тръгне. Не можех да го убедя в противното.

— И не се опитахте да го накарате да остане? — попита Уорън.

— Разбира се, че се опитах — мрачно каза Харди, — обясних му, че трябва да се предаде. В края на краищата, в затвора може би ще е на сигурно място. Но той не мислеше така. — Харди спря и ги погледна в очите. — Само че той бе с мен още преди стрелбата да започне. Ако не възразявате, бих искал да се върнем на въпроса какво се случи.

— Добре, давайте — каза Джейкс с известно закъснение.

Харди им разказа всичко накратко. Отне му не повече от пет минути.

— Почакахме малко там долу, след това се изкачихме пак дотук през храсталаците — завърши той.

— Чакайте малко — каза Джейкс, запъти се към опорната стена и погледна надолу. — Качихте се оттук? Защо не минахте по пътя?

Харди им обясни, но вече усещаше, че не му вярват. Той ги заведе до паркираните автобуси и им описа сивия седан и как се беше движил през паркинга, който тогава беше празен. Харди със сигурност бе чул, че гумите на колата бяха изсвирили, но тогава настилката беше мокра, а сега не бе останала никаква следа. Бяха произведени шест изстрела, но никой от тях не бе улучен и нямаше гилзи. Циментът на стената можеше да се е изронил както преди час, така и преди седмица или преди шест години.

Когато се върнаха до неговата кола, Харди каза:

— Зная колко странно ви звучи, но това наистина се случи. — Той посочи разкъсаните си дрехи, лицето си. — Не съм си причинил това сам. А партньорът ми Дейвид Фрийман е в интензивното, след като бе пребит преди няколко дни. Това може лесно да бъде проверено. Както и фактът, че някой бе разбил прозореца на колата ми в Норт Бийч. Трябва да има някъде запазен рапорт по случая.

— И твърдите, че знаете кой е извършил всичко това? — попита Уорън.

— Да, сър. Името му е Уейд Панос. Той е от Специалните патрули. Може би го познавате.

— И твърдите, че се опитва да ви убие? Вас и вашия партньор?

— Да.

— А какво ще кажете за клиента си Холидей? Той как се връзва с всичко останало?

— Сложно е за обяснение — отговори Харди и гласът му прозвуча малко притеснено.

18

Кларънс Джакман обикновено не обявяваше приемни часове за адвокати-защитници, нито пък за когото и да било друг. След дълга и успешна кариера в частния сектор, Джакман — тъмнокож афроамериканец на шейсет и пет години, с впечатляваща физика и безупречно облекло — преди три години бе назначен от кмета на града за областен прокурор на Сан Франциско. Бяха му допаднали силата и влиянието, които му даваше тази длъжност, дотолкова, че смяташе да се кандидатира за втори мандат. Сега, повече от когато и да било, дори от времето, когато бе на върха на славата в частния сектор, той беше една августейша личност.

Но Ейб и особено Трея Глицки, която бе личната му секретарка, гледаха на него почти като на свой приятел. Същото се отнасяше и за Дизмъс Харди, а също и за Дейвид Фрийман. Всички те, наред с Джина Роук и с неколцина други, се виждаха с областния прокурор години наред в гръцкия ресторант на Лу и това заведение се бе превърнало в нещо като неофициален кабинет на прокурора.

Така че, когато Харди се обади с молба за среща с областния прокурор и каза, че трябва да говори с него незабавно, Трея го уреди с шефа си и двамата седнаха да преработят програмата му за този следобед. Когато Дизмъс се добра до преддверието на кабинета гневен, изтощен и мръсен, без палто, с ръце и лице, покрити с кървави драскотини, Трея веднага го въведе вътре и затвори вратата след него.

След като изрази искрена загриженост за състоянието му и се увери, че Харди се е настанил удобно в един от фотьойлите в кабинета, Джакман го изслуша със съсредоточеността, която се бе превърнала в негова запазена марка. Стоеше отпуснато в близкия край на дивана, бе опрял тежко лакът на облегалката и подпираше с десния си палец брадичката си, а пръстите му поглаждаха крайчеца на устните му.

Когато Харди привърши, Джакман дълго остана замислен. Харди знаеше, че не бива да се опитва да прекъсне мислите му, нито пък да го пришпорва. Накрая прокурорът се поизправи и погледна Харди в очите.

— Панос?

Кимване.

— Да, сър.

Харди знаеше, че думите му едва ли са прозвучали на Джакман като добра вест. Не беше тайна, че Панос участва с дарения във всяка по-голяма политическа кампания в града, така че, който и да спечелеше, неговото влияние никога не отслабваше.

— Сериозно ли мислиш, че той стои зад тези нападения?

— Може би не лично. Но някои от неговите хора, да.

— Ще ми простиш, че казвам това, Диз, но сега ти очевидно си разстроен и аз не мога да те виня, но идеята ти звучи налудничаво. Панос не е гангстер.

— С цялото си уважение към теб, Кларънс, ще се осмеля да ти възразя — може би би искал да разгледаш част от свидетелските показания, които съм събрал. Той определено не е господин Чисти ръце.

Джакман поклати глава.

— Може би. Работата му е тежка. Всепризнато е, че тактиката му, особено когато касае хора, които далеч не са каймакът на обществото, може би понякога преминава границите на допустимото. Но ти ми говориш за умишлени убийства над обикновени граждани. Има огромна разлика и честно да ти кажа, не мисля, че Уейд е стигнал дотам. Защо да поема такъв риск?

— Може би защото Дейвид и аз сме заплаха за целия му бизнес.

— И как? Мислиш ли, че няма застраховка?

— Има застраховка.

— Тогава какво? — Последва пауза. — И ти, и аз знаем как стоят нещата, Диз. Панос сигурно гледа на това като на поредното досадно дело. Най-вероятно той няма да плати и цент от джоба си, дори делото да стигне до съда, което едва ли ще стане. Страните ще се споразумеят. Нещата не са лични.

Харди се облегна назад.

— Погледни ме, Кларънс. Нещата са станали лични. Ще се боря като дявол, за да го разоря. Искам да видя кучия син в затвора.

Джакман въздъхна.

— Добре… но все пак. Дори и да спечелиш, той просто ще се оттегли от този бизнес. И без това е на пенсионна възраст. Почивката може би ще му бъде добре дошла. — Той се премести на ръба на дивана и заговори тихо и настойчиво: — Виж, Диз, няма съмнение, че се случва нещо лошо. Първо Дейвид, после ти. Склонен съм да се съглася, че двете нападения са свързани. По дяволите, няма как да не са. Но това, че са свързани, не означава, че го е направил Уейд.

— Само че го е направил.

Джакман се намръщи.

— Ако го е направил, двамата добри и опитни инспектори, които се занимават със случая с побоя над Дейвид, ще открият нещо.

— Двама?

— Двама — отвърна Джакман, решил да използва този факт като основен коз. — Може би не знаеш, но аз самият съм ужасно разгневен от това, което се случи с Дейвид. Не мисля, че някой изобщо има представа колко съм разярен. Затова помолих Дан Ригби, шефа на полицията, да назначи още един инспектор, който да помага на Хектор Бланка. Следователският екип цяла сутрин преглеждаше под лупа мястото, а ти знаеш колко рядко се прави това за един побой. Всъщност никога. Но сега бе направено, и то защото аз поисках това. Освен това получават всичко останало, от което имат нужда. Дори съм дал на разследването служебен номер.

Това означаваше, че Джакман наистина се чувства много съпричастен към случая. Да се номерира разследване означаваше, че всички разходи, свързани с него, се заплащат от общинския фонд, а не от бюджета на който и да е полицейски отдел. Това по същество означаваше неограничени средства.

Джакман продължи.

— Така че, ако открият нещо, което уличава Уейд Панос — по дяволите, ако ще да уличава и Папата, — ще го осъдя, него или когото и да е, толкова бързо, че свят ще ти се завие. — В яда си Джакман се бе изправил. Опря се на бюрото с кръстосани ръце. — Затова, ако имаш и най-малкото доказателство, че Уейд има пръст в тази работа или в случая с Дейвид, искам да го чуя веднага.

Харди помълча. Обмисляше доколко може да бъде искрен с Джакман.

— Не става въпрос само за мен и Дейвид. И не е опит за убийство. Това е убийство. И то повече от едно.

Въпреки че търпението му бе на изчерпване, Джакман сериозно кимна.

— Слушам те.

Харди се впусна в своята теория за една голяма конспирация, която бе започнала със Силвърман, после бе продължила с Крийд, Уилс и Тери и стигаше до издадената заповед за задържане на неговия клиент. Намръщеното изражение на Джакман притъмняваше още повече при всяка следваща дума. Когато Харди завърши с предложението прокурорът да свика голямото жури, което да разследва компанията на Панос — бе сигурен, че ще открият нещо, което ще свърже най-малко някой от неговите наемници с извършените убийства — Джакман най-сетне изгуби търпение, въпреки спокойния си характер.

— С други думи, не твоят клиент, а Панос е убил всички тези хора. Сега се оказва убиец.

— Да, сър.

— А какво ще кажеш за полицаите, за уликите, които са намерили и за свидетелите, с които са разговаряли? Ако не се лъжа, Диз, ти често защитаваш хората не защото са невинни, а понеже никой не е успял да докаже, че са виновни. Прав ли съм?

— Да, но…

— … но без да разполагаш с никакви доказателства, ти твърдиш убедено, че твоят клиент е невинен, а Уейд Панос виновен. Вярно ли представям позицията ти?

Харди разпери ръце.

— Казвам, че си заслужава да се провери, това е всичко.

— Не, това всъщност не е всичко. Искаш да използвам влиянието на своята длъжност, за да бъде разследван гражданин, който по една случайност ти е опонент в съда.

— Кларънс, това не е…

Но Джакман вдигна пръст и го прекъсна:

— Моля те, остави ме да довърша. В същото време ти обвиняваш този гражданин, че е извършил престъпленията, за които е обвинен твой клиент. И в името на какво? Излиза, че се възползваш от случилото се с Дейвид и от гнева, който изпитвам. Ако не те познавах толкова добре, бих се изкушил да си помисля, че си някой циничен адвокат, който се опитва да манипулира прокурора, за да навреди на противниците си.

— Това изобщо не е…

Но Джакман го прекъсна отново.

— Нека ти кажа нещо, Диз. Ако някой от клиентите ти те бе посъветвал да опиташ да ме придумаш по този начин, щеше да му се изсмееш. Ако беше адвокат на Уейд и те бях повикал да разговаряме, за което и да е от тези обвинения, също щеше да ми се изсмееш. Къде е доказателството? Има ли и най-малката следа от някакво доказателство?

— Обзалагам се, че има.

— Добре де, но дори да има доказателство, очевидно нито ти, нито полицията сте го открили. А това, което полицаите са открили, явно уличава твоя клиент. При това доста убедително, доколкото мога да съдя от това, което чувам. — Джакман се премести на стола до Харди и приятелски се наведе към него. Бурята явно бе отминала. — Диз, виж какво се е случило днес с теб. Разтърсило те е. Искаш да ми кажеш, че понякога системата не работи — и двамата знаем това.

— Никой не гледа в правилната посока, Кларънс.

— Сигурен съм, че полицията гледа натам, накъдето сочат уликите. Това им е работата.

— А те никога не грешат, така ли?

Това, в крайна сметка, се оказа погрешна стъпка. Джакман сведе рамене, въздъхна тежко, стана и седна зад бюрото си.

— Съветвам те да провериш дали рапортът за това, което се е случило с теб и с твоя клиент днес, е пълен. Ще говоря с Ригби и ще го помоля да се погрижи инспектор Бланка да изпрати екип на Коит Тауър, преди да са изчезнали всички следи от случилото се днес.

— Благодаря — каза Харди и се изправи. Срещата беше приключила.

Но Джакман го спря за последно, преди да стигне до вратата.

— Диз.

Харди се обърна. Джакман бе вдигнал показалец, за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Искам да съм пределно ясен. Ако някога стигнем до там, че да можем да предявим някакви обвинения към Панос, и ако има дори най-малкото съмнение, че тези обвинения са предявени, защото ти си ми приятел, а не защото има убедителни доказателства за това, делото не само ще се провали, но и ще ни създаде големи неприятности. Capisce?

— Capisce.

— Така че повече няма да повдигаме този въпрос, нали?

Харди копнееше да се прибере вкъщи повече от всичко на света. Знаеше, че изглежда ужасно — ребрата го боляха, лявата му ръка пак пулсираше от болка. Но вече бе петък следобед и въпреки че късметът можеше да му се усмихне и да се окаже, че сержант Бланка е решил да отхвърли част от работата си преди почивните дни, той не искаше да разчита на слепия късмет. Не и днес.

Инспекторът от „Престъпления от общ характер“ бе в кабинета си. Когато Харди се представи и се обадиха на Бланка, той им каза да го пуснат при него. Когато Харди влезе обаче, Бланка се взря невиждащо през него, докато адвокатът не проговори:

— Сержант Бланка.

Погледът на Бланка се спря върху него. Позна го.

— Господин Харди? Съжалявам. Мислех си, че ще се появи мъж в костюм. Какво ви се е случило, по дяволите?

— Заради това съм тук.

— Добре. Да минем отзад, за да поговорим на спокойствие.

Той покани Харди да седне, донесе му вода, като междувременно изслушваше подробностите от последните събития. Счупеното стъкло. Рапортът, който трябваше да получи от полицаите за местопроизшествието на Коит Тауър. Бланка си записа имената и си отбеляза да ги потърси. Накрая сержантът също седна.

— Значи мислите, че е бил същият човек, който е стрелял по вас?

— Двама, най-малко — отвърна Харди.

— Добре, двама, може би трима. И твърдите, че са същите, които са пребили господин Фрийман?

Харди кимна.

— Не мога да го докажа. Нямам никакви доказателства, както преди малко ми припомни Джакман. Но да кажем, че съм морално убеден, че са същите хора.

— Последния път не пожелахте да споменавате имена.

— Но ви разказах за едно дело, по което работим…

— Разбира се. — Очите на Бланка светнаха от тази възможност и той придърпа към себе си жълтия бележник, в който току-що бе записал имената на полицаите. — Казахте също, че в двайсетгодишната си практика не сте виждали някой да си отмъщава по този начин на адвокатите.

— Точно така. Но сега го виждам.

Бланка бързо огледа отчайващия външен вид на Харди.

— Значи сега ще ми кажете име?

— Уейд Панос.

Бланка реагира, сякаш бе получил плесник.

— Специалният патрул? Всъщност кралят на Специалните патрули? — възкликна той и остави химикала на масата.

— Неговите хора — особено един бандит, мисля, че му е племенник, казва се Ник Сефия.

Бланка не се нуждаеше от уточнения.

— Чувал съм за него.

— Не съм изненадан. Когато работеше за чичо си, специалитетът му беше да подхвърля наркотици на уличните момичета, но също така се знае, че е пребивал не един и двама. Сега работи в Диамантения център. Истински кротушко. — Харди най-сетне бе намерил благосклонна публика сред служителите на закона, промяната го зарадва и той се облегна в стола си. — Джакман ми каза, че имате партньор в разследването на случая Фрийман.

— Да — отвърна Бланка, — но то е едно разследване! Нямаме нито един свидетел, когото да разпитаме, а и Фрийман все още не може нищо да ни каже. — Бланка погледна към Харди, в очите му се четеше истинска тъга. — Както и да е, въпреки че следователите за втори път претърсиха мястото, не успяхме да намерим нищо. Като казвам нищо, имам предвид точно това — абсолютно нищо. Така че, ако някой не реши да направи самопризнания, така нареченото разследване е приключено.

— Мислех си, че случилото се с мен току-що ще даде нов тласък на търсенето. Ако сте двама, може би ще успеете да изровите нещо. Поне вижте дали Сефия има алиби.

Бланка скептично поклати глава.

— Това е много студена следа и ако той има помагачи, те така или иначе ще се прикриват един друг.

— Добре де, но аз не съм студена следа. Някой стреля по мен преди два часа. Може да започнете от Сефия. Може би трябва да поразпитате какво е правил през това време.

— Със сигурност трябва да го направим. Но вие не сте го видели, нали?

Харди поклати глава.

— Видях колата. Сив седан, нов модел. После забелязах оръжието, което, опасявам се, привлече цялото ми внимание.

— Да — подсмихна се Бланка, — така е с оръжията.

— Струва ми се, че исках просто да насоча вниманието ви към факта, че това, което се случи с мен, е свързано с Фрийман. Само че, разбира се, няма как да го докажа. Ако обаче вие успеете да откриете нещо — на Коит Тауър или като разговаряте със Сефия…

— Да, разбрах ви. Веднага се заемам.

Тази история определено не бе нещо, което мечтаеше да разкаже на жена си. Ако светът беше хубав, справедлив и благосклонен, тя нямаше да си е у дома този петък следобед и той щеше да може да изтича горе, да си вземе душ и да се преоблече в друг костюм или дори да си сложи домашните дрехи и да каже: „Ами понеже Дейвид го няма, работата не е в изобилие, така че реших да отделя повечко време за теб и децата“. Можеше да натъпче скъсаните си дрехи в кофата за боклук и да обясни драскотините с някой смешен анекдот за котките на еди-кой си свой клиент.

Само че Франи седеше на няколко възглавници до еркерния прозорец в дневната и учеше, така че го забеляза още от верандата. Тя стана и отвори вратата преди него.

— Какво е станало?

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той.

Двайсет минути по-късно той лежеше в горещата вана горе. Освен драскотините по ръцете и лицето, дясната половина на гърба му бе лошо ожулена и вече се подуваше, Франи седеше на ръба на ваната и тревожно мачкаше една хавлиена кърпа, докато разговаряха.

— Май съм пропуснала нещо — каза тя. — Кой в крайна сметка е застрелял Силвърман?

— Не зная. Не с точност. Може би Сефия.

— Което те насочва към Панос?

— Да, може би, ако изобщо е знаел. — Той въздъхна. — Но са били трима. И още един проблем. Същите хора са убили и Силвърман, и Крийд, нали така?

— Да.

— А защо е трябвало да убият Крийд?

— За да не каже на полицаите, че не може със сигурност да идентифицира Джон и приятелите му.

— Добре. И кой печели от това?

— Истинските убийци, които и да са те.

— Точно така. И те решават, може би по същото време, когато ликвидират Крийд, че ако отстранят Тери и Уилс, ще изглежда сякаш го е направил Джон. Трябва да е така. Ченгетата разполагат с техните три имена и не остава никой друг, освен него. Подхвърлят оръжието, с което са убити Силвърман и Крийд, и стоки от магазина на Силвърман в двата апартамента и готово.

— Но те не искат Джон да бъде арестуван.

— Не. Искат го мъртъв. Това слага край на въпросите, защото вече няма кой да ги задава. Става дума просто за отрепки, които се избиват един друг. Делото е завършено, обхваща малък кръг от хора и всички замесени са мъртви.

— Не съвсем. Оставаш ти.

Той вдигна поглед към нея и поклати глава.

— За малко да ни очистят и двамата…

— Но как са могли да разберат за срещата и че ще бъдете там заедно?

— Не мога да кажа със сигурност, но се обзалагам, че са предположили, че Джон ще дойде при мен или аз ще отида при него, затова са решили да ме следят. И всичко тръгва по мед и масло. Само дето аз ги забелязах навреме.

— Щом всичко това не е свързано с делото на Дейвид, защо тогава са го нападнали?

— Или нас и стъклото на колата. Може би двете неща са свързани.

— Това изглежда пълна измишльотина, Дизмъс. Съжалявам, че ти го казвам, но е така.

Харди скръбно кимна.

— Джакман каза същото, доколкото си спомням.

— И да подхвърлят улики в двата апартамента? Възможно ли е? Сигурен ли си, че Джон не е замесен в убийството на Силвърман?

Той се поколеба, после поклати глава.

— Не.

— Или че го е направил Ник Сефия?

Харди не отговори.

Франи стана, помачка хавлията още известно време и се упъти към вратата.

— Искам да кажа… аз също не мога да си представя Джон като убиец, но…

— Той със сигурност не е убил своя барман и приятеля му, Франи. Не би го направил. Не и по този начин. Не вярвам в това.

— Аз също — Франи се обърна с лице към него. — Може би трябва да поговориш с човека, който заема бившата длъжност на Ейб.

— Не. Няма да стане.

— Защо?

— Защото той има заподозрян, а аз съм адвокатът на заподозрения. Единственото нещо, което мога да направя, е да накарам Джон да им се предаде. Както ти споменах миналата вечер, като адвокат-защитник аз не се интересувам от справедливостта, а само от това, да измъквам клиентите си.

— Но Ейб споделяше с теб за разни случаи.

— Една от причините, заради които го харесвам. Но това вече неведнъж го е вкарвало в беля, а и той вече ми каза, че няма да обсъжда този случай.

— Може да промени мнението си, когато разбере, че са стреляли по теб. Това прави нещата различни.

Харди се размърда във ваната и неволно изръмжа от болка. Когато успя да превъзмогне болката, той каза:

— Струва си да опитам. Не мога да стоя със скръстени ръце.

Тя отново се бе надвесила над него. Седна на крайчеца на ваната и нежно сложи ръка на рамото му.

— Може и да ти е неприятно, но ми се струва, че трябва да размислиш дали да не се откажеш от това дело. Виж какво ще стане с Дейвид и продължи нататък.

Той размисли малко.

— И бездруго може да се наложи. Не съм в състояние сам да движа нещата, но вероятно бих могъл да придумам някоя от големите фирми да се заеме с делото. Много пари могат да капнат.

— Ако спечелиш.

— Винаги е така. Много ми се иска да ги прилъжа поне да направят ново предложение за извънсъдебно споразумение, да платят разходите и времето, което вече съм отработил по делото. Но не мисля, че случилото се тази сутрин имаше връзка с това. След като Фрийман е отстранен, нещата и без това ще се затлачат от само себе си. Така че сигурно е било най-вече заради Джон.

Тя потърка с ръка рамото му.

— Искаш ли да чуеш още едно неприятно нещо?

— От теб? Винаги.

Тя изрече с неохота:

— Винаги би могъл да се откажеш и от него, Дизмъс.

Той въздъхна и сведе глава.

— Не — каза накрая. — Изкушавам се от тази мисъл, а и той може би го заслужава, но не мога да го направя.

— А междувременно някой се опитва да те убие.

— Може би. Или мен, или Джон. Най-вероятно Джон.

— Много мъдро умозаключение — въпреки че разбиха стъклото на колата ни и стреляха по теб, всъщност не се опитват да те убият.

Той й се усмихна.

— Не казвам, че е невъзможно, а само, че е малко вероятно. Освен това най-накрая успях да убедя сержант Бланка да тръгне по следите на Сефия. Ако открие нещо, а се обзалагам, че ще открие, всичко си идва на мястото. Имам предвид Силвърман и другите убийства.

— Всичко си идва на мястото? И как по-точно?

— Неизбежно? — Харди се опитваше да разведри обстановката, но не постигаше кой знае какъв успех. — Какво имаш предвид?

— И как нападенията срещу теб и Дейвид са свързани с убийствата? Кое е общото помежду им? Защото от моята гледна точка има само едно общо нещо.

— И кое е то?

— Джон Холидей.

Бланка реши, че има достатъчно основание да действа, и не изгуби нито миг, след като Харди си тръгна. Вдигна телефона, получи необходимата информация и намери телефона на „Джорджия ААА“. Изтърпя няколкоминутното прехвърляне на линиите, докато най-накрая го свързаха с шефа на охраната на Диамантения център, който му каза, че днес Сефия отсъства. Беше си взел тридневен отпуск.

Добър знак, помисли си Бланка. Щом не е бил на работа, е имал възможност да подкара сивия седан и да създава неприятности. Знаеше вече къде не е бил Сефия. Номерът бе да разбере къде е бил.

Очевидното решение бе УГП, компанията на Панос, а понякога очевидните решения се оказваха верни. Деловата жена, която вдигна телефона в офиса на Панос, каза, че няма представа къде се намира Ник Сефия — той вече не работел за компанията, — но си записа номера на инспектора и му каза, че ще се опита да се свърже с Уейд и ще го помоли да му звънне. След три минути телефонът иззвъня. Беше Панос. Гласът му звучеше спокойно.

— Имате ли нещо против, ако ви запитам за какво става дума, сержант?

— Не. Исках просто да поговоря със Сефия. Опитах на работното му място, но си е взел отпуск.

— И си помислихте, че аз може би зная къде е?

— Разбрах, че ви е племенник.

— Точно така. — Последва пауза, после Панос продължи: — Допускате, че може би зная къде е? Колко племенници имате, сержант? Знаете ли къде са в момента? Ако не е на работа, може да си е вкъщи, но не зная точния му адрес наизуст, само че е близо до Гоу, струва ми се. Може и да намерим адреса и телефона му някъде в документите на компанията. Работеше при мен известно време, както най-вероятно знаете.

— Да, сър.

— Понякога брат ми Рой се движи с него. Ще го потърся на пейджъра и ще проверя. Той е на дежурство днес.

— Ще ви бъда признателен.

— Добре. Но още не сте ми казали за какво става дума.

— Мисля, че ви казах. Искам да си поговорим.

Панос се засмя:

— Извинете, сержант, но си говорим като колеги — няма нужда да ме будалкате. Питам ви за какво искате да говорите с него?

Бланка помисли малко.

— За вероятното му съучастие в едно престъпление. Жестоко престъпление.

След доста дълго колебание Панос заговори подчертано тъжно.

— Неприятно ми е да чуя това. Надявах се, че е тръгнал по правия път. Така разбрах — с новата работа и всичко останало. Той е избухлив, сержант, но е добро момче.

— Тук не става въпрос за избухливост, а който го е направил, определено не е добро момче — отговори Бланка.

Панос въздъхна.

— Божичко! Горката Роузи, майка му. Какво ли не й мина през главата на тази жена! Ще се свържа с Рой да видим дали може да ви помогне. А! И още нещо…

— Да, господине.

— Любопитно ми е как сте разбрали, че Ник е работил за мен и че ми е племенник.

— От един човек, с когото разговарях.

— Така ли? И този човек случайно да се казва Харди?

— Свидетел е. Не мога да ви кажа името му.

— Разбира се. Но може би ще ви е интересно да узнаете, че този Харди — не казвам, че е бил той — и аз сме двете страни в един голям процес. Той е адвокат, всъщност той е долнопробен адвокат, ако трябва да бъда съвсем точен. И не работи по правилата. — Около минута Панос говори за важните моменти от делото: за ищците, за някои от проблемите и за парите. Накрая завърши със сериозен тон: — Вижте, този човек има навика да си съчинява, ако нещата не вървят, както той иска. Не казвам, че може да има нещо общо с въпросите ви за Ник — племенникът ми си е буйна глава. Но Харди е известен с неетичните си методи на работа. Много неетични. Направете си услугата да поразпитате. Само ако сте чули за Ник от него, разбира се. Както и да е, исках само да ви предупредя. Чакайте обаждане от Рой всеки момент.

Рой се обади точно както бе казал Панос и съобщи на Бланка, че Ник е отишъл заедно със свой приятел в Невада, за да прекара почивните дни по казината — бил запален играч на покер, — преди да започне претовареният зимен сезон следващия месец. Рой смятал да се присъедини към тях тази вечер, щом приключи дежурството му. Предполагаше, че те цял ден ще се мотаят край бунгалото, което са резервирали, и ще атакуват клубовете чак през нощта. Рой каза на сержанта, че разполага с номера на бунгалото, ако сержантът има нужда от него.

Кодът бе 775. Невада.

— Не, Хулио Рее е на телефона, но Ник е тук. Не затваряйте.

— Ник е. Кой се обажда?

Бланка не бе разговарял със Сефия, така че нямаше как да е сигурен, че гласът на телефона е наистина неговият. Но изглеждаше немислимо някой да е организирал цялото това представление за няма и петнайсет минути, откакто бе звъннал в офиса на Панос. Това никога не би минало като доказателство в съда, но Бланка бе убеден, че разговаря с Ник Сефия и че ако е пътувал дотам с кола и не е попадал в задръстване, в момента се намира на четири часа път на изток.

Което следователно означаваше, че няма как преди три часа да е стрелял по Дизмъс Харди.

Бланка не знаеше със сигурност какво означава това за Харди. Той искаше да му се довери и дори да го хареса заради Дейвид Фрийман и заради случилото се със самия него, но внезапно вече имаше лошо усещане дори за това.

Бланка погледна към слушалката в ръката си. Това бе всичко, което искаше да научи за Ник Сефия. Затвори телефона.

Неточен изстрел.

В края на последния ден от седмицата обстановката в кабинета на Бари Джърсън в отдел „Убийства“ се нажежаваше. Малкото и задушно място бе претъпкано с едри мъже, всичките прави. Двамата полицаи от патрулната кола, която се бе отзовала на обаждането от Коит Тауът — Джейкс и Уорън, — се бяха качили горе веднага след края на дежурството си. Оттам бе започнало всичко. Знаеха, че каквото и да се беше случило по пладне на Коит Тауър — те самите гледаха доста скептично на нещата, — заподозреният в убийство беглец Джон Холидей бе участвал в него. Ако не друго, чувстваха се длъжни най-малкото да докладват за това направо в „Убийства“. Когато разбра за какво се отнася посещението на полицаите, Джърсън се обади на Кунео и Ръсел, които довършваха някаква писмена работа и се канеха да се прибират.

След като бе затворил телефона, чувайки гласа на Ник Сефия, Хектор Бланка бе прекарал интересен и пълноценен следобед в преглеждане на рапорта за случая със счупеното стъкло на колата на Дизмъс Харди и бе забелязал името на Панос да се споменава там. Реши да последва съвета на Панос и да поразпита за Харди, затова се обади на възможно най-добрия източник на информация — областния прокурор, до когото имаше неограничен достъп, откакто бе поел случая Фрийман. Характеристиката, която му даде Джакман, не можеше да се нарече блестяща и многословна:

— Добър адвокат — каза той и след малко добави, — защитник, ако трябва да съм точен.

Всъщност, когато Бланка за пръв път спомена името на Дизмъс Харди, в гласа на прокурора се прокраднаха стоманени нотки, които постепенно се изостриха. Бланка заключи, че прокурорът е ядосан, най-вероятно на самия Харди.

След този разговор той се опита да открие Джейкс и Уорън, за да ги поразпита за случилото се на Коит Тауър, и остана доста изненадан, когато сержантът от участъка в центъра му каза, че в същия този момент те най-вероятно докладват в отдел „Убийства“ на четвъртия етаж на Съдебната палата, точно над него. Каза му, че може би ще успее да ги хване и да поговори лично с тях.

Така че в края на краищата и Бланка се озова в отдела, бе последният пристигнал. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни с разумни доводи, в първия момент, когато чу думата „убийство“, си бе помислил, че Фрийман е починал — въпреки че Дейвид Фрийман нямаше нищо общо с Уорън и Джейкс. Но това бе единственото, макар и доста далечно свързано убийство, което изплува в съзнанието му, затова през първите няколко минути, след като Джърсън го покани — не особено охотно — в кабинета си, той остана до вратата, опитвайки се да улови нишката на събитията. Накрая се наложи да ги прекъсне.

— Извинете, непрекъснато чувам името Холидей — вметна той, — а си мислех, че сме се събрали заради Харди и може би заради Фрийман.

— Кой е Фрийман? — попита Джърсън.

— Партньорът на Харди — отговори Бланка. — В момента е в интензивното отделение на „Сейнт Франсис“. Някой го е пребил жестоко. А кой е Холидей?

— Клиент на Харди. Има заповед за задържането му по обвинение в убийство. Четири убийства, ако трябва да бъдем точни — отговори Джърсън.

— Чакайте малко, не разбирам. Този Холидей е бил днес с Харди, така ли? Кога? — попита Бланка.

— Когато са стреляли по тях. По обед — каза Уорън.

— Може би — допълни Джейкс.

Ръсел реши да се включи в разговора:

— Може би какво? Може би Холидей е бил там, това ли искаш да кажеш?

— Не. Може би са стреляли по тях — отвърна Джейкс. — Или пък само по Харди.

— Не, не е така! — Очевидно Уорън и Джейкс бяха обсъждали нещата помежду си и не бяха постигнали съгласие. — Джейкс гледа твърде много филми.

— Ей! — викна му Джейкс. Тонът му съвсем не беше шеговит. — Докажи ми, че нещо подобно се е случило!

— Видях човека — Харди. Той е доказателството. Беше целият в кръв и драскотини.

— Това нищо не доказва. Може сам да го е направил.

— Да, но защо? — Уорън поклати глава. — Не е нормално да си причиниш такова нещо.

— Чакайте! Чакайте! — Джърсън се намеси, използвайки по-високия си ранг, за да въведе ред. — Полицай Джейкс, какво се опитвате да кажете?

Младият мъж се стегна.

— Само това, сър, че огледахме мястото много старателно и някои моменти от историята на господин Харди ми се сториха малко съмнителни.

— Например?

— Например, че е нямало никой по това време. Говорим за Коит Тауър. По обед.

— Бе мъгливо, Дъг, не схващаш ли?

Джърсън прекъсна Уорън.

— Остави това! Продължавай, Джейкс!

— Да, мъгливо беше. Като че ли друг път не е имало мъгла! В Сан Франциско сме все пак, хората са се нагледали на мъгла. И пак ходят на Коит Тауър. Както и да е, та, значи, първо двамата с Холидей били съвсем сами там, само дето когато ние пристигнахме на паркинга двайсет минути по-късно, имаше коли, а и автобуси. След това той ми разправи за гуми, които били изсвистели по асфалта. Ама нямаше следи от гуми. После изронен бетон, където рикоширал някакъв куршум. Може би. А! И били изстреляни шест куршума, но нито един от тях не улучва…

— Движеща се кола — вметна Уорън, после вдигна извинително ръка към Джърсън. — Съжалявам, сър.

— Да, движеща се кола, но никой не е дори одраскан от куршум. После разпитахме по „Ломбард“, точно под кулата. Седем души са си били вкъщи. Никой не е чул стрелба.

Единственият звук, който се чуваше, бе тихото тананикано на Кунео. Никой сякаш не му обръщаше внимание.

— Добре — каза Джърсън. — И какво означава всичко това?

— Той мисли, че стрелба изобщо не е имало. Че Харди си е измислил всичко — отвърна Кунео.

— Точно така мисля, сър.

Уорън вдигна ръка. Джърсън го посочи и кимна.

— Давай!

— Видях човека, сър. Харди. Бе ожулен от главата до петите. Чисто нов хубав костюм. Рани и драскотини от главата до петите.

Това изобщо не притесни Джейкс.

— Този хълм е ужасен. И ти да се претърколиш с новия си костюм, няма начин да не го съсипеш. И да се изподраскаш.

— Добре де, но защо някой, още повече преуспяващ адвокат, ще реши да направи такова нещо?

С всеки изминал миг Бланка все повече недоумяваше как така Харди бе прекарал толкова дълго време с него в ранния следобед, обяснявайки му инцидента в най-малки подробности, а нито веднъж не бе намерил повод да спомене името на убиеца, когото представляваше, и факта, че той е присъствал заедно с него на мястото. Реши, че трябва да каже нещо, вдигна ръка и се обърна към Джърсън.

— Ако позволите, лейтенант, мога да кажа нещо по въпроса.

— Добре, слушаме ви — каза Джърсън и хвърли един поглед наоколо.

Бланка, който стоеше до вратата, протегна напред някакъв лист хартия.

— Това е рапортът за друг инцидент в сряда вечерта в Норт Бийч, в който също е замесен Харди. Двамата с жена му отишли на вечеря във „Фиор д’Италия“, без обаче да хапнат нищо, а през това време някой разбил стъклото на колата им. Харди първо казал на полицаите, че има съмнения кой го е извършил, после — че няма нужда да оглеждат мястото, защото вандалите едва ли са оставили някакви следи. Признал си, че сам си е наранил ръката и кръвта по капака на колата е неговата собствена кръв — избухнал при вида на счупеното стъкло и ударил с юмрук върху него.

— Добре. И какво по-точно имаш предвид?

— Две неща, лейтенант. Първо, може да се е случило така, както изглежда на пръв поглед, но може би той си е наранил ръката, докато се е опитвал сам да разбие стъклото, и чак после е открил някакво желязо или каквото там е използвал. Както и при инцидента, днес няма никакви доказателства, че нещата са се случили така, както твърди той самият.

Всички в стаята слушаха внимателно Бланка. Той продължи:

— Второто, което искам да кажа, е свързано с въпроса на полицай Уорън защо на някого ще му хрумне да направи подобно нещо. Отговорът е, че и в двата инцидента Харди е обвинил един и същ човек — Уейд Панос.

— Уейд Панос! — възкликна Кунео и излезе от транса си. — Уейд Панос не е човек, който ще тръгне да чупи стъклата на колите. Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувал.

Ръсел бе не по-малко разгневен:

— Искаш да кажеш, че Харди е говорил пред теб, че Уейд Панос е човекът, стрелял по него?

Той потърси подкрепа от Джейкс и Уорън, които клатеха глави.

Бланка отговори:

— Не съвсем. Каза, че вероятно не го е извършил самият Панос. Той има племенник, казва се Сефия…

— Да — вметна Кунео. — Ник.

— Само дето Ник е в Невада. От снощи. Рой Панос ми даде номера му и аз проверих. Не е имал възможност да стреля по когото и да било.

— Рой е свестен — каза Кунео.

— Познаваш ли го? — попита Бланка.

— Познавам и двамата. Те ни дадоха списъка с имена, които ни насочиха право към Холидей — отвърна Ръсел.

Този път в стаята се възцари гробна тишина.

— Мамка му! — изруга Джейкс.

След доста време, Бланка пак поде нишката:

— Ето го значи липсващото парченце от пъзела. Харди съди Панос в момента. Исковете са за милиони за щети и злоупотреби в неговите участъци. И познайте кой е другият ответник? — Никой не можа да отговори. — Полицейското управление на Сан Франциско. За небрежен надзор.

Стаята се нажежи от гнева на събралите се вътре полицаи. Когато бурята поотмина, Уорън пръв се върна на темата.

— И той е съчинил всичко това… защо?

— Виждам две причини — каза Джърсън, — първо, за да уязви Панос и да подсили позицията си пред съда. Но има и по-сериозна причина, и тук нещата наистина вонят — да се опита да убеди съдебните заседатели, че Ник Сефия има нещо общо с хората, които Холидей е очистил. Защита по Содит.

— Това пък какво означава? — попита Джейкс.

— Че го е направил някой друг — обясни Джърсън. — И може би този някой е Сефия. Харди просто трябва да посее семената на съмнението. Ако накара заседателите да повярват, че Ник е стрелял по него и по неговия клиент…

— Отрепка! — възкликна Кунео.

Говореше от името на всички в стаята.

Единодушно.