Първият закон

Холидей бе взел назаем колата на Мишел и караше на юг през града по крайните улици. Харди му бе наредил за нищо на света да не си показва носа навън, докато нещата не се изяснят. Заповедта за задържането му още бе в сила. Глицки явно бе тръгнал да арестува другите, което до голяма степен щеше да оневини Холидей, а после щеше да постави пред свършен факт областния прокурор и отдел „Убийства“. Глицки твърдеше, че разполага с всички нужни доказателства. Щеше да успее. Холидей просто трябваше да почака.

Това обаче бе негова битка много повече, отколкото на Глицки или на Харди. Проклет да е, ако позволи някой друг да я води вместо него. Бяха убили двама от неговите приятели, опитаха се да убият и самия него, бяха пуснали полицията по петите му. Харди можеше да си говори каквото иска, но след всичко, което досега се бе случило, нямаше никакво съмнение, че ако успееха да го арестуват, щяха да намерят начин да го пипнат. Панос имаше връзки в системата. Бяха заложени огромни суми — те бяха убивали, за да защитят парите си, и щяха да продължат да убиват. Докато им бе необходимо. Дори в затвора.

Холидей погледна към пистолета на седалката до него и към това, което бе останало в кутията със стари патрони. Протегна ръка, вдигна го, претегли го на тежина и го остави обратно. Избърса с ръка челото си. Потеше се. Смъкна стъклото с един пръст. Навън бе хладно, мрачно и ветровито. Свали стъклото още малко. Продължаваше да се поти.

Знаеше, че може просто да продължи да си кара все така на юг. Мишел щеше да се прибере чак късно вечерта, така че никой нямаше да тръгне да издирва колата. Можеше да излезе на магистралата и след два часа да е далеч от залива. До залез-слънце щеше да е извън територията на щата. Дори от страната. Още нямаше един и половина. Ако пришпореше колата, щеше да прекоси границата при Тихуана преди полунощ. И след като Глицки и Харди оправят нещата, след като убедят властите, че убийците са Сефия и неговите приятелчета, той можеше просто да се върне, да отвори пак „Ноев ковчег“, да продължи да живее като преди. Това бе негова битка, но нима това означаваше, че непременно трябва да участва в нея? Не бе ли това глупава стратегия?

А Мишел?

Години наред Холидей бе играл ролята на трагичния герой, който не се привързва към другите. Бе твърде наранен от живота, твърде съсипан от любовта и от загубата. Жените винаги го разбираха, Мишел щеше също да го разбере. Болката го терзаеше прекалено силно, той бе твърде чувствителен. Още бе далеч от мисълта, че раната в сърцето му ще зарасне.

Готов ли бе да напусне този маскарад завинаги?

Готов беше. През цялото това време на сноване насам-натам, на флиртове, на прескачане от жена на жена, не бе изпитал и един миг на щастие. Но с Мишел беше изпитал. По същия начин Дизмъс Харди го бе приел в живота си, търпеше шегичките, посещенията и напиванията му, направил го бе част от семейството си — бог знае защо. Щяха ли те двамата, Мишел и Дизмъс, да се окажат поредните жертви, които ще изгорят на олтара на жалкото му самосъжаление?

Бе стигнал до последната отбивка за магистралата. Не тръгна по нея. Внезапно бе обзет от безумен гняв. Осъзна, че няма да отиде в Мексико, нито където и да било другаде, че отива право на Кей 70, където Глицки щеше да има нужда от всяка помощ, която би могъл да получи. Харди не бе казал нищо определено по въпроса дали той самият ще отиде там — точно обратното, беше отрекъл, че ще бъде там. Бе казал, че това е работа на полицията. На цивилните не им е там мястото, само биха пречили.

Но Холидей познаваше Харди и знаеше, че ще е там.

Когато приключеше това, Холидей щеше да се погрижи за „Ноев ковчег“, за Мишел, за всичко останало. За живота си.

19

В събота следобед Винсънт Харди отвори вратата на дома си и застана на входа на дневната, където баща му и Ейб Глицки говореха приглушено, явно обсъждаха нещо много сериозно. Носеше фланела с дълги ръкави с лика на Джери Райс от „Фортинайнърс“, маратонки и широки панталони до средата на прасеца. Но онова, което се набиваше в очи повече от дрехите му, беше калта по тях. Харди го погледна изморено и очаквателно, но в очите му се четеше най-вече зле прикрито нетърпение.

— Татко — каза Винсънт без предисловия, — трябва ми електрически трион.

Глицки, въпреки че явно не бе в настроение, се усмихна леко.

— Че на кого не му трябва електрически трион, Вин? На кого?

— Трион ли? — Гърбът на Харди още го болеше и той седеше изтегнат в креслото с вдигнати нагоре крака. — Трион?

— Всекиму се налага понякога — вметна Глицки.

На Винсънт явно не му беше до шеги.

— Може би, но на мен ми трябва сега. Наистина ни трябва, татко.

— За какво? — попита Харди.

— Да режем разни работи.

— Аха — намеси се Глицки, сякаш това слагаше точка на спора веднъж завинаги. — А ти за какво мислеше, че му трябва, Диз? Едва ли можеш да правиш нещо друго с един трион.

— Виждал съм едни хлапета на Венис Бийч да жонглират с трион — каза Харди, — по-точно с трион, с топка за боулинг и с едно яйце. Беше впечатляващо. — После се обърна пак към сина си. — Какво искаш да режеш, Вин?

— Дървета, в парка — посочи той неопределено някъде навън. — Висят над страничните линии на футболното игрище.

— Какво игрище?

— В края на квартала. Където тренирахме за Малката лига.

Лицето на Харди се разкриви в болезнена гримаса, когато се надигна.

— Там няма футболно игрище.

— Има. Ние си го правим.

— И затова им трябва трион — намеси се Глицки. — Не е ли очевидно?

Харди много добре познаваше тренировъчния терен за Малката лига. Беше малка площадка вляво от елегантния и величествен вход на Двореца на почетния легион — една от главните туристически атракции на Сан Франциско. Харди бе част от местния контингент от татковци, които преди няколко години посетиха Комисията по парковете и помолиха един участък да се огради с мрежа, за да може децата им да разполагат с равно, тревисто място, където да тренират бейзбол. Комисията уважи искането им, но при условие, че за игрището ще бъде издадено сезонно разрешително — да се ползва няколко месеца през пролетта, а през останалото време да си остава неизползваема площ. Сега, съдейки по вида на сина си, Харди можеше да предположи, че мястото представлява в най-добрия случай една кална дупка и децата се нуждаеха от трион, за да си отвоюват допълнителна територия.

Когато баща му най-сетне и след доста скърцане със зъби успя да обясни тъжната истина на Винсънт и той тръгна да съобщи новините на своите приятели и съотборници, Харди се отпусна назад в креслото, закри за малко лицето си с длани и въздъхна дълбоко.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Даваш ли си сметка, че нито един от тримата ми синове не ми е казвал тези думи?

— Кои думи?

— „Татко, трябва ми трион“. Буца ми заседна в гърлото.

— Прекрасно изречение.

— Всеки баща трябва да го чуе поне веднъж в живота си. Та така… — театрално въздъхна Глицки, — поне чух твоето момче да го казва. Все пак е някакво утешение. Беше ли включен електрическият трион, с който са жонглирали онези от Венис?

— Да.

— И жонглираха с топка за боулинг и яйце? Яйцето твърдо ли беше сварено?

— Не зная. Предполагам.

— Ако не е било, представи си само… Щях да умра от удоволствие…

— Ейб — Харди протегна ръка, — моля те.

Усмивката изчезна от лицето на Глицки.

— Добре, но да знаеш, че в моя гараж има електрически трион, ако си промениш мнението и ти потрябва.

— Няма да си го променя. А сега може ли да изпуснем триона? — После, прочитайки мислите на Глицки, каза: — Недей.

Глицки се понамръщи. Харди подхвана:

— А що се отнася до другото… Още не мога да разбера кой е стрелял по нас, ако не го е направил Сефия.

— И си сигурен, че не е той?

— Бланка бе напълно убеден, когато говорих с него последния път. Каза, че се е поразтърсил и е звъннал на Сефия в Невада, където той бил от предната нощ. Така че не е стрелял той. Но тогава кой остава?

— Може би Уейд разполага и с други наемни стрелци.

Харди бе мислил само за това през последните двайсет и шест часа, които бяха минали от инцидента на Коит Тауър. Личеше си по изопнатото му, тревожно лице.

— Но какъв е смисълът да ме преследват? След като Фрийман е отстранен, аз не представлявам никаква заплаха…

— Може би не знаят това.

Гласът на Харди прозвуча по-остро:

— Значи мислиш, че трябва да им кажа, че съм вън от играта. Да се предам?

Глицки разпери ръце.

— Нищо не мисля. Моята теория е, че не са искали да пипнат теб. Искали са Холидей.

— И как са разбрали, че ще бъде там?

— А как са разбрали, че ти си там? Някой те е проследил, непрекъснато се случва. Опашката ти разбира, че си се запътил към Коит Тауър, обажда се на тежката артилерия в сивия седан и те пристигат на мястото след двайсет минути. После — много съжаляваме, нищо лично. Но късметът им изневерява и свидетелят остава жив.

— Може би. Но как стоят нещата с Бланка? Искам да кажа — в ранния следобед той беше идеалното ченге. Искаше да научи всичко, което зная. Впечатления, подозрения и прочее. Говорихме си за Дейвид, че трябва да изпреварим тези кретени… Както и да е, само че след три часа той е съвсем различен човек.

— Може междувременно да е обядвал в ресторанта на Лу и да го е заболял корема.

Харди продължи:

— Знаел, че не е бил Сефия. Освен това не можел да погне Панос, ако не разполага с някаква веществена улика. После ме попита как така не съм споменал пред него, че съм бил с Холидей на Коит. Не съм ли допуснал, че това е от значение? И аз изведнъж се оказвам злодеят. Измислям си всичко, за да му разваля деня. Искаше ми се да му кажа: „Хей, забрави ли, че стреляха по мен? Аз съм жертвата“. Както и да е, накрая той ми казва, че ще се обади, ако изскочи нещо, но аз не тръпна в очакване.

— И вероятно добре правиш. — Глицки стана, отиде до камината и поразмести някои от стъклените слончета на полицата над нея. — И какъв е следващият ти ход?

— Затова ти се обадих. Въпреки че ми е трудно да си го призная, имам нужда от съвет.

— Стратегически?

— Емоционален, философски, стратегически, все ми е едно — отвърна Харди и се изправи с мъка, като завъртя рамо, за да надмогне болката. — Потрошиха колата ми в сряда, стреляха по мен в петък. Честно да ти кажа, малко съм притеснен.

Глицки се взря навън през щорите на прозореца. Една вена туптеше на слепоочието му. Опита се гласът му да звучи спокойно:

— Все пак ми се струва, че не става въпрос за теб, а за приятеля ти — Холидей.

— В сряда ставаше въпрос за моята кола, Ейб. Холидей го нямаше никакъв.

— В крайна сметка може и да е било случайност. Вандалщина.

— Да, като с Дейвид. — Харди замълча за миг и каза: — Стига, Ейб! Две нападения за три дни. Знаеш, че не е било случайност. Искам да проумея какво става. Не ми харесва да преследват мен и още по-малко семейството ми. Кара ме да се чувствам напрегнат. Снощи и двете ни деца плакаха, Франи мисли да не ги пращаме на училище и да заминем някъде за седмица-две.

Глицки само кимна.

— Какво? — попита Харди.

— Вече го каза. Ако си напълно сигурен, че е бил Панос…

— Разбира се, че е Панос! Който и да е бил мишената — аз или Холидей, — зад това стои Панос.

— Тогава трябва да кажеш на Дик Крол, че излизаш от играта. Поне докато Фрийман не се изправи отново на крака. Обясни му ситуацията, без да го заплашваш и без да отправяш обвинения към него или клиента му, ако това влиза в професионалната ти стратегия. Така ще се измъкнеш от положението. Прав ли съм?

— До известна степен. Може би.

— Добре. А междувременно си оправи отношенията с Бланка. Разбери какво се е случило. Най-вероятно е някакво недоразумение — знаеш как реагират ченгетата, ако им се стори, че не си напълно честен с тях. Извини се. После, разбира се, накарай Холидей да се предаде.

— Няма начин.

Глицки присви устни.

— Пак прословутата ти гъвкавост!

— Той не иска да се върне в затвора, Ейб. Веднъж вече е бил там и не му е харесало. Мисли, че Панос ще го убие.

— В затвора? — Глицки отвърна с лаещ смях. — Това е глупаво и ти го знаеш, Диз. Уейд може и да е големият лош вълк на улицата, но в крайна сметка той си остава едно наемно ченге. Няма тайни агенти в затвора, които да работят за него и да изпълняват желанията му. Имай ми вяра. Истината е, че ако някой се опитва да пречука клиента ти, той ще е в по-голяма безопасност в затвора, отколкото на улицата.

— И после какво?

— Как така после какво?

— Искам да кажа — след като се откажа от процеса и Джон влезе в затвора. Какво излиза? Че те печелят?

— За къде си се разбързал? Изчакай нещата да се поуталожат, виж какво ще стане с Фрийман, намери си нови партньори, които да ти помагат за делото по-нататък. Що се отнася до Холидей, натисни за бърз процес и го изкарай от затвора на базата на доказателства. Нали твърдиш, че има алиби за всички убийства? Ако е така, ще бъде свободен веднага след предварителното гледане на делото.

— И ще се озове отново на улицата, където пак ще се опитат да го пипнат.

Глицки се усмихна за втори път този ден — личен рекорд.

— Не може и двете, Диз — той е на сигурно място или на улицата, или в затвора.

— Какво ще кажеш за нито едно от двете? Който и да е извършил убийствата, иска да му ги припише. Ако той умре и предвид уликите, открити в апартамента му, случаят приключва.

Глицки се приближи до стола и погледна към приятеля си.

— Понеже наскоро си изживял психологическа травма и не ми се искаше да те тревожа, избягвах да говоря по темата за дребния, но заплетен проблем с уликите.

Харди присви очи.

— Ейб, кълна ти се, че вчера някой стреля по нас. Наистина. Не се шегувам.

Глицки се направи на изненадан.

— Не се съмнявам. Но какво общо има това с…?

— Някой е подхвърлил тези улики. Свикни с тази мисъл. Това е истината. И е специалитет на Ник Сефия.

— Значи отсъствието му от града е много лошо стечение на обстоятелствата.

— Работя по въпроса.

— Добре — каза Глицки и отново стана на крака. Погледна часовника си. — Обади ми се, ако разбереш нещо. Обади се на Крол у дома, говори с клиента си. Бъди убедителен. Всичко може да се уреди до довечера.

Глицки отиде да вземе жена си и дъщеря си от там, където ги бе оставил — една книжарница на улица „Калифорния“. Представяха Съботен детски час, който Рейчъл харесваше много. А така и тримата бяха излезли от къщи, което също бе много добре. Трея караше, а Ейб се бе обърнал назад и пееше някакви безсмислени песнички на дъщеря си, гъделичкаше я и двамата се смееха. Трея сложи ръка на бедрото му.

— Защо си толкова радостен? Не че се оплаквам.

— Устоях на едно изкушение и сега съм опиянен от своята добродетелност.

Тя го изгледа.

— Браво! Изкушението в женски род ли беше?

Той сложи ръка върху нейната.

— За нищо на света. Диз бе много тактичен, но се опита да ме накара да проверя компетентността на настоящия екип в „Убийства“. Аз учтиво отказах.

— Какво е това? — попита Трея. — Да не е заразно? Първо баща ти, после Диз.

— Да. Но не мога да му се сърдя. С право е обезпокоен.

— И аз бих се безпокоила, но какво очаква, че можеш да направиш ти?

— Мисли, че са натопили Джон Холидей. Искаше да предам това нататък по веригата.

— На лейтенант Джърсън?

— Че на кого друг? — Той изсумтя: — Моят близък приятел Бари, който се вслушва във всяка моя дума. Казах на Диз, че това не е начинът. Щеше да се гордееш с мен, ако ме бе чула.

— Разбира се. Но все пак някой се опитва да открие кой е стрелял по него, нали?

— Абсолютно. Той е съобщил за нападението, така че не им остава друго, освен да търсят — каза Ейб и хвърли поглед към нея. — Какъв е проблемът?

— Стрелят по наши приятели. Това е доста сериозен проблем, не мислиш ли?

Той поклати глава.

— Не са се целили в Диз.

— Така ли? А какво щеше да стане, ако, да речем, в крайна сметка бяха убили Холидей?

— Как така какво щеше да стане? Щеше да е мъртъв и…

— И това щеше да е краят? Какво ще кажеш за другите убийства, които се предполага, че е извършил? Случаите ще бъдат приключени, така ли?

Глицки не отговори веднага.

— Не разбираш ли какво те питам? Безсмислен ли е въпросът ми?

Той кимна.

— Това се опитваше да ми обясни и Диз. Но не е сигурно, че е Панос или пък някой от обкръжението му.

— Но трябва да е бил някой, който е ходел у Силвърман, нали? Искам да кажа — парите, бижутата. А и младият мъж, с когото говори…

— Мат Крийд.

— Да. Той ти каза, че не е Холидей, нито пък неговите приятели, нали?

— Не точно. Каза, че не може да твърди със сигурност, че са били те.

— Но дали е успял да каже това на инспекторите от отдела? Имал ли е време, преди да го убият?

— Не зная.

— Може би си заслужава да провериш това.

Щяха да пазаруват и затова паркираха пред „Сейфуей“. Трея изключи двигателя, но Ейб не помръдна от мястото си. Стоеше и прокарваше показалец по белега си.

— Мислех, че не искаш да се замесвам в това. Не ми е това работата. Помниш ли?

— Зная. Помня — каза тя и след дълго мълчание добави: — Прав си. Просто се надявам, че някой наистина се опитва да открие кой е стрелял по Диз.

— Мога да поразпитам за това. Това не е свързано с „Убийства“.

— Няма да е зле.

Слязоха от колата и Рейчъл, която бе заспала в бебешкото столче, заиздава звуци на недоволство, когато Ейб се наведе, извади я навън, притисна я към себе си и започна нежно да я люлее. Трея вървеше на няколко крачки пред тях, а той говореше напевно, докато прекосяваха паркинга. Когато я сложиха на седалката в количката за продукти, тя отново се смееше щастливо и имитираше думите на баща си: „Ауу — еии“.

— Какво я учиш да казва? — попита усмихнато Трея.

Глицки погледна сериозно към жена си — запасът му от усмивки за деня бе изчерпан.

— Важни детски думички. И най-вече една.

— Коя?

— Електрически трион — отвърна той.

Нат си имаше собствен ключ и ги чакаше вътре. Още от алеята Трея и Ейб чуха похъркването, което означаваше, че Нат спи.

Бе на кушетката в дневната. Правилото гласеше, че не бива да го събуждат нарочно, но някой случаен шум обикновено вършеше работа, без да бъде сметнат за нещо нередно. Така че Ейб пусна диск с операта „Турандот“ с участието на средния му син Джейкъб. Това беше първият му запис и въпреки че Джейкъб пееше само в хора, Ейб се кълнеше, че може да различи гласа му. Музиката звучеше тихо, те сложиха Рейчъл в кошарката й с няколко играчки и започнаха да разопаковат покупките в кухнята и около нея.

Още не бяха приключили с първата чанта, когато Нат се появи на вратата — почесваше бялата си коса около своята ярмулке и дърпаше пуловера над колана на панталона си.

— Тази музика ме накара за момент да си помисля, че съм умрял и съм отишъл в рая — каза той.

— Звучи прекрасно, нали?

— Забележително.

— За Джейкъб ли говорите, момчета? — попита Трея. — Май не беше в това изпълнение.

Бащата и синът се спогледаха.

— Не го ли чуваш? — попита Нат, млъкна, заслуша се и посочи: — Ето!

— Аха — Трея се усмихна на свекъра си и се върна към покупките — Да.

— Не го чува — каза Ейб.

— Чувам го — настоя тя, — точно сред всичките тези гласове. Той наистина се откроява. — После заради съпруга си реши да поукраси малко нещата: — Сякаш е в съседната стая. В този момент нещо я сепна, тя се обърна и каза делово: — Я почакай! Днес е събота, Нат. Какво правиш тук? Има ли нещо?

Нат бе ортодоксален евреин и прекарваше доста време в синагогата. Приемаше сериозно всеки шабат и обикновено не напускаше дома си, освен за да отиде до синагогата, където оставаше до залез-слънце. Когато Трея го попита, лицето му остана безизразно за миг. После сякаш си припомни.

— А! Пак е заради Силвърман.

Ейб спря да изважда нещата от чантата.

— Какво има този път?

Нат вдигна рамене.

— Днес говорих със Сейди пред синагогата.

— Как е тя? Държи ли се? — попита Трея.

— Знаеш как е. Няколко хубави минути, после един-два лоши дни. Много малко време е минало. Едва го бяхме погребали, когато… — За момент мъката накара Нат да изгуби нишката на мисълта си. — Както и да е, помоли ме да ти благодаря, че си й съобщил за този мъж, когото са арестували, приятеля на твоя приятел Харди.

— Още не са го арестували, татко. На свобода е.

По лицето на Нат се изписа учудване.

— Мога да се закълна, че ти ми каза, че е арестуван.

— Не. Не още.

След миг Нат вдигна пак рамене.

— Добре де, още по-добре.

— Още по-добре ли? Защо казваш това?

— Защото тази сутрин, като гледала телевизия, чула да говорят за уликите, открити в апартамента му — парите, пръстените и така нататък. И най-вече за пръстена със сапфир.

— Какво за него?

— Ами това, че Сам имаше само един такъв пръстен, а когато със Сейди отидохме да направим опис на стоките, този пръстен определено си беше на мястото. Не помниш ли? Онази нощ, когато дойде при нас. Не свършихме много работа, но прегледахме сейфа с бижутата. Пръстенът си беше там. Тя е съвсем сигурна.

— Може би този, когото са открили, е бил друг, подобен на него, татко. Бил е с етикетче на Сам.

Той поклати глава.

— Това казвам и аз, Ейбрахам. Чуй ме. На Сам е, но когато ние бяхме там, пръстенът все още беше в сейфа. Така че човекът, който го е убил, не го е взел по време на грабежа. Тук има нещо нередно, не мислиш ли?

Трея също бе спряла да разопакова продуктите. Стоеше със скръстени ръце, опряла гръб на плота.

— Сейди сигурна ли е в това, Нат?

Той изгледа и двама им.

— Не само Сейди. Аз също го видях. Дори говорихме за това — че е много хубаво, дето Сам не го е продал, беше му най-любимата вещ в магазина. Мислеше, че му носи късмет на картите. Така че, не, няма съмнение. Там беше.

— Някой да е стрелял по теб напоследък?

— Не.

— Обади ли се на Крол?

— Още се колебая.

— Нещо ново с Холидей?

— Какво? Защо, какво има?

— Знаеш, че не исках да се замесвам, нали?

— И това ме изпълваше с възхищение.

— И мен. Но, уви, за кратко. Има развитие по въпроса.

— Казвай.

Глицки бе решил, че ще бъде най-добре, ако Сейди се обади лично на полицията да се погрижи за този въпрос. Неговата намеса, под какъвто и да било предлог, нямаше да бъде добре оценена, без значение какъв подход щеше да избере. И без това не му беше до обмисляне на подходи.

Сейди живееше в самостоятелна едноетажна къща на булевард „Палм“, недалеч от синагогата. Отвътре къщата приличаше на спретнат склад за кичозни предмети. Всяка повърхност — телевизорът, кошничката за хляб в кухнята — всеки сантиметър бе покрит с дантелена покривчица, а отгоре се мъдреше някоя дрънкулка, кукличка, порцеланово украшение или друго сувенирче. Кони Айлънд, Дисниленд, Ниагарския водопад, Големия каньон, малки кученца и сладки котенца, възглавнички за карфици.

Сейди освободи малко пространство на масичката пред дивана в дневната, колкото да побере чайника и чашите. Навън вече се бе стъмнило. Единствената светлина идваше от двете малки стенни лампи до вратата. Глицки си помисли, че на тази светлина дори не може да се чете, но нито баща му, който седеше до него на дивана, нито Сейди имаха нещо против и дори не забелязваха този факт.

Тя му наля чай и приседна очаквателно, докато той се опитваше да й обясни:

— Зная, че понеже работя в полицията, ти се струва, че аз съм най-подходящият човек, който да им предаде твоята информация. Още повече, че те познавам добре. С Нат сте приятели, ние сме като едно малко семейство. Но нещата не стоят така.

— Зная как стоят нещата на такива места — каза тя и сложи крехката си ръка върху неговата, — някой ще се притесни, че ти ще обереш точките.

— Да, и това. Но преди всичко има двама инспектори от отдела, които отговарят за случая, а най-вероятно и за всички тези случаи, и всяка постъпила в полицията информация минава през тях.

Сейди му се усмихваше, сякаш за да го окуражи.

Ръката й, хладна и сбръчкана като креп, още лежеше върху неговата и тя го стисна, за да подчертае думите си.

— Ще направя, каквото ми кажеш и ще говоря, с когото поискаш. Зная само това, което съм видяла.

— И аз го видях — повтори Нат, а Сейди го дари с поглед, в който се четеше признателност.

— И това, което видяхте, е пръстенът, пръстенът със сапфир?

— Да, той се откроява сред останалите вещи. Но в действителност не липсваше нито едно бижу, въпреки че това е трудно да се докаже.

— Защо?

— Защото може да са взели нещо, което аз не съм виждала. Може Сам да е взел някакви скъпоценни камъни или нещо подобно същия ден. Няма как да знам, нали?

— Не. Права си, разбира се. — Глицки установи, че е бил на погрешен път, като е предполагал, че умът на Сейди е притъпен от възрастта. Трябваше да се поправи. — Можеш ли да се закълнеш, че пръстенът със сапфир е бил в сейфа, когато сте били там с Нат?

— Да. Несъмнено. Ние, Нат и аз, дори го записахме в инвентарния лист, преди ти да ни прекъснеш. Пазя го.

Имайки предвид как изглежда къщата й, Глицки не бе много изненадан от този факт, но той все пак го зарадва.

— Това е добре. Може би трябва да го вземеш, когато отидеш да говориш с инспекторите.

— Добре. Да им се обадим ли още сега? — попита тя. — Искам да уточня нещата. Не изглежда справедливо този човек…

— Джон Холидей?

— Да, така му беше името. Този господин Холидей — не мисля, че той е убил Сам. Мисля, че някой се е опитвал да се направи на голям умник. Може би не са знаели, нямало е как да научат, че ние с Нат сме били в магазина онази вечер. Друго щеше да е, ако бяха само парите.

Глицки почувства, че по гръбнака му полазват тръпки.

— Може ли да те попитам още нещо? Вярно ли е, че Сам е спрял да ползва услугите на Специалния патрул предното лято?

Тя кимна.

— Не си заслужаваше. Господин Панос непрекъснато вдигаше таксите. Нямахме никакви проблеми от много години. Обсъдихме го и накрая решихме…

Нат се протегна и потупа Сейди по ръката.

— Всичко е наред. Били са там онази вечер, но не са успели да го спасят, нали?

— Да — каза тя с горчивина, — прав си. Не беше заради това.

— Всъщност исках да попитам — каза Ейб, — дали все още са имали в себе си ключ от магазина.

20

Денят беше добър за „Фортинайнърс“ и те победиха „Грийн Бей“ с 21 на 3. Билетите, които Рой Панос бе дал на Кунео, бяха само на петнайсет реда от игрището. Чудесни места. Грееше слънце и нямаше никакъв вятър. Но все пак тук, на Кендълстик Пойнт, бе хладно и докато вървяха към колата, Лиз се притисна плътно към него и го прегърна през кръста.

Тя също усети вибрацията.

— Какво беше това?

— Пейджърът — отговори й той и го погледна. — Партньорът ми. Обажда се от къщи.

Пейджърът звънна отново и той въздъхна и й се усмихна.

— А сега е някой друг.

— Господин Известност — подхвърли тя.

— Така си е — ухили се той, но когато видя номера, усмивката му се стопи. — Шефът, и той от къщи.

В колата имаше клетъчен телефон и звънна първо на Джърсън. Лейтенантът му каза, че вдовицата на Силвърман се е обадила по-рано през деня и е съобщила, че разполага с нова и важна информация за убийството на мъжа си. Джърсън го помоли да отиде и да разговаря с нея. Даде му адреса.

— Действам — отговори Кунео, после се обърна към Лиз. — Работа.

Изражението на Лиз стана леко подигравателно.

— Не изглеждаш много натъжен.

— Важен случай е. Силвърман.

— Мислех, че имате заподозрян.

— Може би някой е открил къде се намира. Може би ни викат за това.

— И после какво?

— После може би ще отида да го арестувам.

— Сам?

Той скромно сви рамене.

— Ако се наложи.

Тя му се усмихна.

— Обичаш работата си, нали?

— Да, госпожо, наистина я обичам.

— И как да бъда сигурна, че тези обаждания не са били от някоя твоя приятелка?

Той се обърна към нея.

— Първо, защото съм полицай, а полицаите никога не лъжат. Второ, нямам други приятелки. Дори, честно да ти кажа, не съм сигурен, дали имам и една приятелка, въпреки че се надявах скоро да науча.

Лиз се усмихна, наведе се през седалката и го целуна по устата. Целувката продължи повече от минута и в нея нямаше и следа от платоничност. Когато се разделиха, тя каза:

— По въпроса за приятелката — можеш да казваш, че имаш, ако решиш, че го искаш.

За пръв път от много време насам Кунео се изкушаваше да постави нещо друго над работата си. С усилие успокои дъха си, наведе се и пак я целуна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Нейната ръка погали бедрото му. Пейджърът му пак се обади. Това сложи край на целувката, Кунео изръмжа и свали машинката от колана си.

— Пак е Линкълн. Искаш ли ти да се обадиш този път, за да се увериш, че наистина е той, а не някакво момиче?

— Не. Мисля, че ти вярвам. Ще ти отнеме ли много време това, което трябва да свършиш този следобед?

— Трудно е да се каже. Дори не зная още за какво точно става въпрос. Но ако свърша по-рано, мога да се отбия и може би…

Пръстът й се плъзна по долната му устна и той замълча.

— Никакво „може би“.

Хеликоптерът „Камов Ка-32“ бодро цепеше въздуха от летище „Тръки“ към Сан Франциско по протежението на Малкия Гранд каньон — не толкова прославян, но величествен и прелестен проход, прорязан през Сиера Невада от Американската река. Двамата пътници — Хулио Рее и Ник Сефия, седяха със закопчани колани зад пилота Михаил. Би трябвало да се чувстват отпочинали след две нощи на хазарт и четири жени в промеждутъците, но тази сутрин се бе обадил чичото на Сефия — Рой. Събудил ги бе в десет часа; не бяха минали и пет часа, откакто Ник бе платил на Трикси и бе потънал в сън, който много напомняше кома. Рой каза на Ник, че двамата с Рее трябва да се върнат в града — бе изпратил хеликоптер да ги вземе. Май бяха допуснали някакви грешки и имаха да свършат още някаква работа.

Въпреки че прозорците бяха затворени, те едвам се чуваха в кабината на хеликоптера. Но това не можеше да накара недоспалия Ник да спре да ругае.

— Сякаш не направихме достатъчно през последните две седмици. Луд ли е Рой да ни вика обратно? Сега трябва да се спотайваме.

Рее сви рамене.

— Поръча да подредим добре нещата. Нали и двамата мислехме, че пръстенът ще сложи точка на цялата работа? А сега? Някой можело да е забелязал. Кой, по дяволите, може да е забелязал? И какво можем да направим сега? Станалото — станало.

Рее изгледа безизразно приятеля си.

— Не трябваше да убиваш Силвърман.

— Трябваше. Позна ни. Мен, със сигурност. И скапаният Рой, дето спря да зяпа бижутата. Той е единствената причина… Виновен е, колкото съм и аз.

— Да, но той се опитва да ни измъкне. Затова просто ще го оставим да оправи нещата.

— Ей, Хулио, я помисли — ние се потим, а не той. Може би не си забелязал кой беше с Крийд, кой не посмя да си подаде носа при педалите.

— Както и да е. Планът е негов. И работи. Просто трябва да се успокоим. Вижда му се края.

— Аз съм спокоен.

Рее го погледна и изръмжа.

— Да бе, много си спокоен.

— Ей, кой изпусна Холидей? И Харди. И двамата. Шест изстрела. Дори не ги одраска.

Рее си го върна:

— А кой караше като последния загубеняк?

Те потънаха в мрачно и гневно мълчание. Сефия затвори очи и скръсти ръце, за да се опита да поспи още малко. След две или три минути взиране надолу към пустошта, Рее си сложи слушалките и викна:

— Хей! Михаил!

Пилотът наклони глава.

— Да!

— С колко време разполагаме?

— Колкото ни е необходимо. Имаме пратка до утре.

— Искаш да кажеш „нямаме пратка до утре“, тъп поляк! Защо не ни позавъртиш?

Михаил не разбра добре сложната и неочаквана молба, затова се обърна назад. Рее му показа със знаци, че трябва да обърне машината и да кара по-ниско.

— Пишка ли ти се? — попита Михаил.

Рее се разсмя и поклати отрицателно глава, после повтори заповедта си.

Сефия усети лашкането, промяната на посоката и височината, изправи се и отвори очи.

— Какво става? — изкрещя той към Рее, който явно не го чу. Сефия го удари по ръката и повтори въпроса си.

— Ще видиш. Малко ще се позабавляваме — отговори Рее и посочи към слушалките си: — Сложи ги. Ще ти трябват. — После изкрещя в микрофона: — Михаил! Много добре! Надолу! Надолу! Добре. Забави сега!

Пилотът остави хеликоптера да се спусне още малко косо надолу и го изправи над реката, на двайсетина метра над нея. Стръмните зъбери на каньона се извисяваха като кули от двете им страни. После внезапно дясната стръмнина на каньона изчезна и пред очите им се ширна тревиста морава, където пасяха стадо сърни. Рее разкопча колана си и рязко отвори вратата. Потупа Михаил по рамото и посочи.

— Натам! Натам!

Извади автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър от кобура на кръста си и се обърна ухилено към Ник. Стадото от около двайсет животни очевидно недоумяваше на какво се дължи шумът над тях. Като едно цяло всички сърни направиха фал старт, после спряха и се скупчиха плътно една до друга. Михаил бе разбрал какво иска Рее и започна да кръжи над тях.

Пистолетът произведе три бързи изстрела, които заглушиха дори шума на перката. Рее избухна в силен безумен смях и стреля още два пъти, докато хеликоптерът се наклони и зави.

Стадото се бе раздвижило и се намираше точно под машината. Рее затвори вратата от своята страна, пресегна се и отвори тази откъм Сефия, с победоносен вик тикна оръжието в ръката на партньора си и посочи надолу. Сърните бяха точно под него, на дванайсетина метра, и се въртяха в кръг. Сефия кимна, стисна пистолета, прицели се с две ръце и стреля три пъти за три секунди. После пак дръпна спусъка, но забеляза, че пълнителят е празен. Амунициите им бяха свършили.

Рее обаче извади пълен пълнител от джоба на якето си и му го подаде. Сефия свали празния, хвърли го на пода и сложи новия на негово място. Прицели се пак. Сърните най-сетне бяха побягнали и Михаил ги гонеше към една горичка.

Сефия стреля. Натисна втори път спусъка, но пистолетът засече. Първият патрон беше заседнал и сега огънат стърчеше от гнездото. Сефия изруга, но киселото изражение бе изчезнало от лицето му. Двамата приятели бяха опиянени от шумотевицата и касапницата.

Останалите живи сърни достигнаха горичката и Михаил рязко издигна хеликоптера и зави назад. Рее се хвана за отворената врата и погледна надолу.

Шест сърни лежаха върху кафявата трева.

Кунео звънна на входната врата на госпожа Силвърман.

Тук, в западната част на града, бе излязъл вятър. Високи разпокъсани облаци се носеха бързо по небето, а между тях се процеждаше млечнобяла слънчева светлина. Кунео осъзна, че многообещаващото слънчево утро, което бе прекарал у дома си в Аламеда, се бе превърнало в потискащ следобед в края на есента.

Госпожа Силвърман изглеждаше изтощена, като след безсънна нощ. Все още бе в траур — с черна пола и пуловер и семпло колие от перли. След като седна пред масата в дневната и отклони предложението й да пийне нещо, Кунео постави диктофона си пред нея и подхвана стандартната проба и въведението с името си, номера на значката, датата и името на свидетелката. После помоли госпожа Силвърман да му разкаже защо се е свързала с полицията. Тя започна по същество, без да чака повторно подканване.

Когато приключи, Кунео дълго време не можа да измисли какво да я попита. Облегна се назад в стола и кръстоса крака. Накрая изрече:

— Но пръстенът беше у Холидей, госпожо, аз самият го открих.

— Не отричам, че е бил там. Казвам просто, че не е бил взет в нощта, когато бе убит съпругът ми. Не е възможно.

— И какво, според вас, означава това?

Тя се намести на стола — черна фигурка в мрачната стая.

— Не мога да кажа точно. Според мен означава, че не господин Холидей е взел пръстена.

— Защо?

— Ами…

— Може би е видял пръстена онази нощ и по-късно се е върнал да го вземе.

— Но аз заключих магазина на тръгване през онази нощ, когато отидох да правя опис. Не виждам как би могъл да влезе.

— Може би е имал ключ. Нали е бил един от редовните играчи на покер?

— Да, но Сам не даваше ключове за магазина на играчите. Сам не беше глупак, инспекторе.

— Разбира се, госпожо. Не искам да кажа такова нещо. Но може да е намерил някакъв резервен ключ, когато е бил там първия път. Или пък в самата кесия с парите?

Предположенията на Кунео сякаш я обезпокоиха.

— Не бях помислила за това. Но не мисля, че Сам разполагаше с много резервни ключове. Със сигурност не ги е оставял на видно място.

— И един е достатъчен. — Кунео се наведе напред и облегна ръце на масата. — Госпожо Силвърман, оценяваме, че ни съобщихте това. Трудно ви е сега, не се съмнявам, и искате да направите всичко възможно, за да ни съдействате. Ако не друго — дадохте ни идея какво още бихме могли да потърсим в къщата на Холидей. Ако там е имало ключ от магазина, който сме пропуснали, обещавам ви, че ще се върнем и ще го открием.

Кратката му реч не я успокои, но Кунео имаше чувството, че и без това нищо не бе в състояние да го направи. Госпожа Силвърман въздъхна дълбоко.

— Исках да направя необходимото, за да не пострада някой невинен вместо убиеца на мъжа ми.

— Не бих се тревожил за това. Пипнали сме точния човек. Парите без никакво съмнение потвърждават това, не мислите ли?

— Предполагам.

Колкото и недвусмислени да се струваха нещата на Кунео, госпожа Силвърман сякаш не бе напълно убедена.

— Изглежда имате някакви съмнения.

— Не, аз просто… Помислих си, че може — как беше думата — да са подхвърлени улики.

— Подхвърлени? От кого?

— От някой, който е можел да влезе в магазина.

— Което ни връща пак към проблема с ключа, нали? — внимателно попита той.

— Да, предполагам. Но аз си мисля, че Уейд Панос и хората му вероятно все още разполагат с ключ и че е много по-вероятно те да са имали достъп до магазина, отколкото този човек Холидей. Не сте ли съгласен? От времето, когато ни охраняваха.

Кунео изведнъж се заслуша с огромно внимание и съсредоточеност. Докато пътуваше насам, той се бе опитал да си припомни малкото, което знаеше за госпожа Силвърман. Беше запомнил името й, не само защото бе съпруга на жертвата. Научил го бе от Джърсън, когато му разказваше за Ейб Глицки. Сега, щом отново чу името на Панос, връзката изплува в съзнанието му. Глицки бе използвал и по-рано госпожа Силвърман като предлог да се вклини отново в „Убийства“. Глицки помагаше на някакви адвокати в делото им срещу Панос. А освен това и самият Джон Холидей обикаляше улиците и вербуваше свидетели за това дело.

Холидей и Глицки. Адвокатът също — Харди, за когото Бланка им бе казал вчера. Заговорници.

Сега Глицки използваше нов ход — тази скърбяща жена, — за да пробута идеята, че пръстенът е „подхвърлен“, чужда за нея дума. Кунео се усмихна и каза възможно най-любезно:

— Госпожо Силвърман, ако бях на ваше място, не бих се измъчвал с тези тъмни истории. Още ли обсъждате случая с лейтенант Глицки?

— Само снощи — отвърна тя. — Баща му Нат бе най-добрият приятел на Сам. Обадих му се, когато се сетих за пръстена. Каза ми да се свържа с вас.

„Обзалагам се, че така е направил — помисли си Кунео. — След като те е подготвил какво да кажеш.“ Но само кимна.

— Умно от негова страна. Но ако го попитате, той ще ви каже същото. Толкова сме свикнали с телевизията и киното, че непременно очакваме някакъв обрат на събитията — като например уликите да се окажат подхвърлени. В реалния живот нещата обикновено са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. — Той се наведе напред и снижи гласа си почти до шепот: — Ако това ще ви успокои донякъде, без значение кога и как е взел пръстена, Джон Холидей едва ли е човекът, който е стрелял по съпруга ви. Но е бил там, участвал е в грабежа, взел си е парите, които е изгубил на покер, когато Клинт Тери е изпаднал в паника, изгубил е самообладание и е застрелял Сам. Всички улики сочат натам, госпожо. А ние работим с улики.

Превъзбуден от срещата, Кунео вървеше по тъмната алея, която водеше към преустроения гараж в близост до булевард „Силвър“, където Лиз живееше под наем. От входната врата отстрани той зърна през прозореца трепкащата светлинка на свещ, която се отразяваше по стените. Почука тихо веднъж и лампата над вратата светна.

— Кой е?

— Дан Кунео е, Лиз.

— Дан кой?

Но тогава светна и прозорецът и вратата се отвори. Тя стоеше усмихната пред него. Беше боса и носеше зелен плюшен халат за баня. Косата й не бе напълно изсъхнала и обграждаше красивото й лице с ореол от тъмни къдрици. В ръката си държеше чаша с вино. Отвътре до слуха му долетя басовият ритъм на някаква джазова мелодия. Долови аромат на тежък мускусен парфюм и несъмнено — на марихуана.

— Арестува ли го?

След час Кунео се чувстваше спокоен и отпуснат, както никога преди. Леглото представляваше матрак, сложен направо на пода, и той лежеше на него по гръб чисто гол. Едната си ръка бе сложил под главата, с другата бе прегърнал през раменете новата си приятелка. Музиката бе спряла и в апартамента цареше тишина. Изглеждаше му невероятно, но и в главата му цареше тишина. Лиз бе дръпнала завивките нагоре и лежеше притисната до него, лявата й ръка почиваше върху корема му, а кракът й бе преметнат върху неговите. Свещта обвиваше стаята в кехлибарено сияние.

— Така че някой трябва да предупреди Уейд и Рой да бъдат нащрек — каза той. — Тези момчета не се шегуват. Глицки работи в управлението, близък е с Кларънс Джакман — областния прокурор. Жена му е лична секретарка на Джакман.

— И те са комбина?

— Шефът ми не знаеше колко далеч са стигнали. Не му се вярваше, че Джакман е вътре в нещата, но сигурно е така. А това определено е заговор.

— Който цели да натопи Уейд?

— Така изглежда. Няма да повярваш как Глицки беше обработил бедната женица. Нямал ли Уейд все още ключ от магазина! Съмнявам се, че изобщо съзнаваше какво говори. Глицки обаче е знаел как да я подкокороса.

Лиз се облегна на лакът, одеялото се свлече и откри овала на гърдите й.

— Не бях чувала името на Глицки досега. Въпреки че Дизмъс Харди и Дейвид Фрийман са ми познати. Душат около нас вече от година. Не зная защо. Уейд е прекрасен човек. Миналата година на Деня на секретаря ме заведе в „Мейзас“. Трябва да му е струвало към триста долара. И ми изпращаше цветя през цялата седмица.

— Няма защо да ме убеждаваш. Той фактически ми свърши почти цялата работа по този случай.

— Скромничиш.

— Не знам дали е така, но мисля, че Уейд трябва да внимава. Глицки е упорит човек. Уейд трябва да го има предвид.

— Ще поговоря с него. Но какво би могъл да направи той? Това е проблемът, когато си свестен човек. Не можеш да ги спреш, преди да са ти причинили нещо лошо.

— Значи някой ще направи нещо.

— На Уейд? Не ми се ще да стане така.

— Не. Исках да кажа, за да бъде спрян Глицки. Областният прокурор или някой друг трябва да се намеси.

— Не мога да повярвам, че работи в полицията, а е лош човек.

— Зная — каза Кунео, — в това е проблемът.

21

С работещ двигател и пуснато парно, колата на Пол Тию бе паркирана срещу къщата на Глицки в понеделник сутринта. Когато той и Трея слязоха по стълбите малко след седем и половина, Тию изгаси двигателя, отвори вратата и излезе. Глицки спря, каза нещо на жена си и тя остана да го чака на тротоара, докато той прекосяваше улицата.

— Можеше да почукаш и да влезеш, Пол — каза той. — Щяхме да те пуснем.

— Мислех, че ще бъде по-добре, ако поговорим извън Палатата — отвърна Тию.

Тию нямаше още трийсет и пет години и Глицки осъзна, че с изключение на Марсел Лание, сега той бе най-възрастният инспектор в отдела. Спомни си как преди шест години бе изтеглил Тию от отдел „Изчезнали лица“, за да му превежда на разпита на една виетнамка, която бе майка на поредната жертва на убийство. Тогава, както и сега, лицето му бе сериозно — ако този човек имаше някакъв недостатък, той беше прекалената му сериозност. И тази сутрин бе така.

— Мислех да пътувам с Трея.

— Мога да те оставя на една пресечка оттам.

Думите му не прозвучаха като предложение. На възраст и по ранг Глицки стоеше над Тию, но подобни неща не бяха определящи във взаимоотношенията им. Тию беше умен човек и вдъхваше респект, затова Глицки просто кимна, отиде при Трея и й съобщи какви са плановете му.

Тя не беше във възторг от тях.

— Ако не се лъжа — каза тя, — Пол още е в „Убийства“. Не си доносничил срещу него, нали?

Глицки се опита да се пошегува:

— Може би ще се пазари за допълнително заплащане.

— А може би ще си говорите за Сам Силвърман?

Предната вечер Нат му се бе обадил, за да му разкаже за разговора на Сейди с Кунео. Не че теорията на инспектора бе по-неправдоподобна от тази на Глицки. Наистина имаше вероятност Холидей да е разполагал с ключ, да е влязъл в магазина и да е откраднал пръстена някой друг ден. Но Глицки си мислеше, че Кунео най-малкото би трябвало да обърне внимание на възможността, че някой друг — не непременно Панос, но евентуалните убийци на Силвърман — може да е подхвърлил уликата в къщата на Холидей. Поведението на Кунео определено го учуди. Някак си бе станало така, че отделът и Панос виждаха фактите, дори неясните и уличаващите факти, по един и същи начин.

Когато той самият бе в „Убийства“, никога не се бе случвало подобно нещо със Специалните патрули.

Не му влизаше в работата, но след нападението срещу Харди трябваше поне да се поинтересува. Дори Трея се бе съгласила с това.

Тя го целуна за сбогом и му каза, че ще бъде наблизо, ако реши да обядват заедно. Той я изпрати с поглед, докато слизаше по стълбите, после пъхна ръце в джобовете на пилотското си яке и прекоси улицата.

— Боря се с чувството за вина — каза Тию, след като бяха потеглили.

— И кой надделява?

— Не зная, все пак съм тук — стрелна той с очи бившия си шеф. — Знаеш ли нещо за двойното убийство в Тендърлоин?

Уилс и Тери. Глицки се засмя:

— Трея току-що го назова.

— Кое?

— Силвърман.

Тию чу това и кимна, сякаш то потвърждаваше някоя негова отдавнашна мисъл.

— Не съм имал нищо общо със Силвърман. Не бе мое дело. Познаваш ли Ръсел и Кунео?

— Не лично.

Тию вдигна рамене.

— Те поеха случая на Силвърман. Няколко нощи след това аз приех обаждането за онова хлапе Крийд — основния очевидец по случая Силвърман.

— Зная — отговори Глицки.

— Какво знаеш?

— Нещичко. — Глицки се огледа и реши да уточни: — Каквото съм чел по вестниците.

Спряха на червено. Тию се опита да разгадае изражението на Глицки. Не успя.

— Добре, ще мина по същество. Крийд и онези клети същества в Тендърлоин се оказват свързани, защото Крийд ги бил идентифицирал във връзка с убийството на Силвърман. После откриват в дома им пистолет, с който според балистичния анализ са били убити и Крийд, и Силвърман, всички са щастливи и това е, нали?

— И аз съм щастлив — каза Глицки.

— Но остава третият, когото Крийд е споменал.

— Джон Холидей.

Сянка от усмивка повдигна крайчеца на устните на Тию.

— Но ти не следиш събитията.

Глицки поклати глава с открито лице.

— Почти никак.

— Тогава може би не знаеш, че има заповед за задържането му.

— Това го чух.

— Ето тук се намесва чувството ми за вина. Никой от тези случаи не е мой. Джърсън ми отмъкна изпод носа два от тях, след като вече бях работил на местопрестъплението.

— Нека позная — каза Глицки, — чудиш се дали да им кажеш, че са се издънили.

Пак червена светлина. Тию се обърна към своя наставник.

— По-лошо. Искам да се издънят.

Глицки помълча малко.

— Какво са пропуснали? — попита накрая той.

Списъкът не бе дълъг, но беше много убедителен. Тию разказа на Глицки, че когато по подразбиране се оказало, че Холидей ще остане главен заподозрян за убийствата, Тию отишъл на работното му място и за свое удовлетворение се уверил, че Холидей има добро и най-вече лесно за проверка алиби за убийството на бармана Тери. За шестте години в „Убийства“ Тию бе разпитвал десетки заподозрени и очевидци и бе съвсем сигурен, че ако заповедта за арест не е била издадена толкова бързо, Холидей би могъл да предостави имената на някои свои клиенти, които да опровергаят участието му поне в едно от убийствата — убийството на Уилс и Тери.

Освен това Тию добави, че здравият разум не оставя никакво съмнение, че това гротескно и със сексуална окраска двойно убийство явно е резултат от необуздания гняв на група бандити, които са се скарали. На всичкото отгоре на мястото били открити твърде много от парите на Силвърман. Ако бе участвал в обира, Холидей щеше да знае, че парите са някъде там, и поне да ги потърси. А и да ги прибере.

Според Тию, а той бе обмислил нещата много внимателно, бяха възможни само два сценария. Единият бе хипотезата на Фаро — свалка, която е завършила зле. Другият бе неговият собствен — че убиецът наистина е бил психопат, който е изпитвал удоволствие от насилието, но в същото време истинският му мотив е бил да насочи ченгетата към единствения останал жив заподозрян, Холидей. Който, за нещастие на истинските злосторници, има алиби. Цялата работа миришеше на гнило. И изглеждаше твърде спретната и подредена. Наркотикът, парите, пистолетът, обувките.

— А, и тъкмо сме стигнали до обувките. — Тию бе говорил пет минути без прекъсване и сега спря, за да си поеме дъх. — Чете ли за веществото по тях? Всичко е като по поръчка. Хубави италиански обувки, четирийсет и втори номер. Но знаеш ли какво? Тери е носил този номер, но италианските обувки четирийсет и втори са поне с половин номер по-малки от нашите. Няма начин да са негови, не ги е носил той. Особено след като всички останали в шкафа са пълен боклук. Шест чифта маратонки, чехли, сандали и един чифт кожени обувки с дупки и връзки. Ако погледнеш, веднага ще познаеш кои обувки не пасват.

— Но те не са погледнали. И ти не си им казал.

— Още една причина за угризенията ми. Мислех си, че щом са назначени да работят по делото, значи могат сами да се справят. И така — в шкафа са натъпкани всичките тези боклуци и сред тях се мъдрят италианските маркови обувки с течността по тях, при това с половин номер по-малки. — Тию поклати глава. — Няма никакъв смисъл. Ако ме питаш какво мисля, ще ти кажа, че някой е знаел какво ще търсим и е подхвърлил всички тези улики.

Глицки запази безизразното си изражение.

— Странно, че и ти употреби тази дума — каза той и изложи накратко свидетелските показания на Сейди Силвърман и тълкуването на Кунео.

След като го изслуша, Тию забарабани с пръсти по волана.

— Трябва да кажа на лейтенанта какви ги вършат тези клоуни, Ейб. Трябва. Само дето…

Нямаше нужда да обяснява. Ченгетата не се злепоставят един друг. Джърсън може би щеше да остане доволен от него, но Тию щеше да си остане белязан завинаги. И без това расата, физиката, умът му го отличаваха от другите.

— Би било по-добре, ако Джърсън сам разбере за това.

Не само че щеше да е по-добре, помисли си Глицки, но и щеше да спести неприятностите на добрия инспектор Тию. Нямаше да му се налага да дава трудни обяснения защо не е споделил с Ръсел и Кунео всичко, което е открил и разбрал, вместо да ги оставя да се блъскат сами. Тию се чувстваше виновен за това и Глицки му съчувстваше. Но в действителност той трябваше да се чувства така. Не бе постъпил правилно.

Паркираха до тротоара на няколко пресечки от Палатата. Глицки сложи ръка на дръжката, но се забави малко, преди да отвори вратата.

— Виж какво, Пол. Познавам адвоката на Холидей. Той ще се постарае да потърси хората, които ще потвърдят алибито му. Може би ще успее да убеди някой от тях да се яви пред съда. И да разкаже какво знае.

— Не ми пука за този Джон Холидей, знаеш това — каза Тию. — Не искам да помагам на защитата му, ако изобщо се нуждае от помощ. Но не вярвам да е убил Тери и Уилс. — Тию прокара ръка пред очите си, сякаш искаше да прогони оттам гледката, която бе видял на местопрестъплението. — И аз оплесках нещата, нали?

— Добре дошъл в отбора, Пол, а той не е никак малък. Поне го съзнаваш и се чувстваш зле.

— Но не чак толкова, че да ида и да кажа на Джърсън.

— Истината е, че той е постъпил лошо с теб. — Глицки отвори вратата, излезе и се наведе към Тию. — Изчакай ден-два. Ще се обадя на адвоката на Холидей. Ще се опитам да раздвижа нещата.

Адвокатът на Холидей се чувстваше сякаш е стогодишен старец. Ожуленото място на гърба му се бе превърнало в синкавочерно петно с размерите на чиния, което го будеше всеки път, когато се обърнеше насън. Цялата му лява ръка продължаваше да пулсира.

Глицки се обади. Пак говориха за Сейди, Кунео и Холидей, за подхвърления пръстен. Клиентът му, разбира се, не се обади.

В неделя вечерта той взе някакво обезболяващо, останало в аптечката, и изпи два скоча с брата на жена си преди вечеря. После двамата с Моузес изпиха две бутилки червено вино. Към полунощ, много разбунен и много пиян, Моузес пак започна да настоява за отмъщение срещу Панос и хората, при това незабавно! Преди отново да са нападнали Харди. Харди бе на път да се съгласи, почти се бе съгласил. Бе много, много разгневен. Чувстваше се неудобно и дори глупаво от това. Франи проверяваше домашните на децата в задната отдалечена част на къщата, където гласовете им навярно не звучаха толкова ужасно. Най-сетне Сюзан подбра Моузес и си го откара вкъщи.

И двете жени бяха ядосани на мъжете си. Изтощени, уплашени, объркани.

Стана към пет и половина със зверски махмурлук, имаше чувството, че умира. Нямаше да успее да заспи отново, не и с този гръб, с тази ръка и глава. За пръв път от месеци той дори не погледна вестника. Излезе от къщи, преди другите да са се събудили, отби се в болницата да види Дейвид, който изглеждаше точно така, както се чувстваше Харди. Часът, който прекара в кантората, даде резултат в една чаша кафе и четиринайсет минути несвързан запис на диктофона. Никога повече нямаше да пие.

След като не успя да свърши нищо, Харди слезе обратно при колата си, която бе паркирана под сградата. Обхванат от параноя, той се наведе и погледна под шасито, без всъщност да знае какво търси. Предупрежденията на Моузес още се въртяха в главата му — зет му не бе приел никак спокойно вестта, че са стреляли по него. Седна зад волана, дръпна лостчето, за да отвори предния капак, излезе пак от колата и го вдигна.

— Просто двигател — каза той на глас, отвратен от самия себе си.

В Съдебната палата Хектор Бланка бе много зает и това продължаваше от доста време. Харди чакаше пред кабинета му, а времето си течеше. Половин час. Четирийсет и пет минути. Попита пак на рецепцията, казаха му, че ще трябва да изчака още няколко минути.

Един час.

Накрая секретарката му предложи да дойде някой друг път. Сержант Бланка нямало да може да му отдели време тази сутрин.

— Добре, тогава може би вие ще ми помогнете.

Осъзна, че тонът му е рязък и нетърпелив — най-сигурният начин да получи в отговор безчувственост и неразбиране от човека зад гишето, ако не и неприкрита враждебност. Това бяха законите на бюрокрацията. Опита се да се овладее, но не можеше да заблуди никого.

— Слушайте. Някой стреля по мен миналия петък — стреляха по мен! — и се опитвам да разбера дали сержант Бланка или който и да е са отбелязали някакъв напредък в разкриването на извършителя.

Секретарката поклати глава.

— Подали ли сте жалба? Ами добре тогава — когато разбере нещо, сержантът ще се свърже с вас.

Той се върна по дългия коридор към главното фоайе. Денят явно бе набрал скорост — наоколо се носеше обичайната груба гълчава, бе дори по-шумно от обикновено. Опашката от хора, които плащаха в съда глоби за паркиране, се точеше от гишето, покрай асансьорите чак до павилиончето, където той се нареди на друга опашка, за да си купи кафе. Някъде отпред долиташе бебешки плач, близо до него се гонеха две петгодишни деца, които крещяха високо. В началото на коридора, който водеше към съдебната зала, един човек с расо и бяла якичка говореше на група от петнайсетина-двайсет души на испански. Опърпан млад мъж с боси крака застана до него и започна да го моли за малко пари. Харди порови из джобовете си, намери няколко дребни монети и ги пусна в протегнатата мръсна ръка на мъжа.

Опашката за кафе не помръдваше или пък той неволно се бе смесил с чакащите да платят глобите си за неправилно паркиране. Което и да бе вярно, Харди се насочи към асансьорите и влезе в една отворена кабина. Натисна по навик копчето на четвъртия етаж — Глицки работеше там преди. С него се возеха шестима души, но не чу нито една дума на английски. Когато слезе на етажа, спря объркано във внезапно празното и почти зловещо тихо помещение.

Пространството пред асансьорите бе почти еднакво на всички етажи, затова той продължи по коридора, който трябваше да го отведе до новата обител на Глицки. Чак тогава усети, че има нещо нередно. Познато, но нередно.

Той пак спря и се огледа наоколо.

От една врата малко по-надолу вдясно по коридора излязоха двама мъже и погледнаха към него. Единият от тях — със сива коса, едър и с очила — носеше изряден официален костюм. Другият бе униформен полицай. Приближаваха към него, разговаряйки непринудено, и когато стигнаха на пет-шест метра от Харди, той разпозна цивилния. Застана на пътя им.

— Ричард! — обърна се към Крол.

— Диз! Как си? Мисля, че познаваш Рой Панос. Рой, това е Дизмъс Харди.

— Да — каза Рой. Усмивката му се беше изпарила. Кимна предпазливо, но нито един от двамата мъже не протегна ръка.

Крол се постара да си придаде подобаващо изражение и попита:

— Как е Дейвид?

— Опасявам се, че не е добре.

— Няма ли никаква промяна?

Харди поклати глава.

— Не изглежда никак добре, Дик.

Крол докосна ръката на Харди.

— Много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо? Каквото и да е, само кажи.

— Мисля, че правят всичко, което е по силите им. Били сте в „Убийства“? — попита Харди и посочи с глава надолу по коридора.

— Какво? А, да.

Крол се засмя безпричинно.

— Проверявахме за горкия Мат Крийд. Познаваше ли го?

— Не.

— Добро момче. Истинска трагедия.

— Да — каза Харди, — запознат съм със случая.

— А, да. Съжалявам.

— Няма нужда. Не е бил моят клиент. Не го е направил той.

— Не. Разбира се. Отиваш да обясниш това на Джърсън, така ли?

— Нещо такова — студено се усмихна Харди.

— Добре тогава. Успех!

— Благодаря.

Харди се упъти към отдела, а Рой и Крол закрачиха към асансьорите. Чуваше приглушените им гласове. Внезапно Крол извиси глас.

— О, Диз!

Харди се обърна.

— По другия въпрос — започна Крол, върна се назад и понижи глас: — Не зная дали си чул. Твоята свидетелка Лабонте…

— Арета? Какво е станало с нея?

Крол направи още една-две крачки към него, опита се да каже нещо, млъкна, пак започна:

— Току-що разбрах от Джърсън. Вчера пак са я арестували за проституция. — Той сведе за миг глава. После вдигна очи и срещна погледа на Харди. — Зная, че тази седмица ти се насъбраха много лоши новини, Диз. Не искам да добавям още, но тя явно се е изморила от живота. Миналата нощ се е обесила в килията си.

Харди и без това нямаше намерение да ходи в „Убийства“, така че решението му да се изкачи по вътрешните стълби до горния етаж, където беше отделът на Глицки, не бе голяма промяна на плановете. Само че не го направи веднага.

Когато вратата на коридора се затръшна зад него, той се обърна и тежко седна на второто стъпало. Прилоша му, наведе се напред и се подпря с лакти на коленете си, облегнал пулсиращата си глава на основата на дланта на здравата си ръка.

Харди не бе станал адвокат по наказателните дела на Арета, понеже, честно казано, тя не можеше да си позволи да плати за това. Професията й беше такава, че я арестуваха поне по два-три пъти на година. Но през последните няколко месеца той бе опознал добре това момиче. Бе на двайсет и четири, чернокожа и на практика неграмотна. Тъй като нямаше сводник, тя бе съвсем беззащитна на улицата и това непрекъснато й създаваше трудности. Имаше си обаче стабилна връзка с мъж — Деймън. Тих и вежлив човек, въпреки раздърпаните си дрехи и гангстерския си вид, Деймън често я придружаваше в съда. На Харди му се струваше, че двамата са щастлива двойка, колкото и невероятно да изглеждаше на пръв поглед.

Двамата с Фрийман бяха прекарали няколко часа с нея, докато вземаха показанията й под клетва. Освен това бяха пили кафе заедно, бяха се шегували и се бяха возили заедно в колата. Тя бе честен и простодушен човек с изненадващо слънчев характер и възгледи. Нещата — понякога наистина ужасяващи — сякаш минаваха покрай нея, без да я докоснат. Сигурно бе прекарала поне двеста нощи от живота си в затвора. Бе казала на Харди, че го приема за нещо съвсем обичайно, и той й вярваше. От една страна, това й даваше възможност да си отпочине, но от друга все пак й създаваше известно неудобство.

Твърдението на Крол, че Арета „се е изморила от живота“, не се връзваше с онова, което Харди знаеше за нея. Тя дори не бе започнала да погрознява. Макар Сефия да й бе подхвърлил дрога, Арета всъщност не употребяваше наркотици. Освен ако не бе скъсала с Деймън — а Харди ги бе видял заедно и явно щастливи предната седмица, — тя бе последният човек на света, който Харди би посочил като вероятен самоубиец.

Той отвори очи и вдигна глава, после бавно се изправи на крака. Обърна се, погледна нагоре към стълбите и се зачуди дали ще му стигнат силите да ги изкачи.

Когато Харди влезе в кабинета му, Глицки първо му сипа чаша вода и му я подаде с четири аспирина. Вратата на кабинета бе затворена. Глицки седеше намръщен зад бюрото си и разсеяно подръпваше някакво гумено ластиче.

— Въпреки всичко, явно го е направила.

— Не мога да го приема. Някой я е убил.

— В килията й? Не е толкова лесно, колкото изглежда, Диз. — Той няколко пъти рязко разтегна ластичето. — Но не ме разбирай погрешно. Не отхвърлям напълно тази версия. — След малко добави: — Може би беше прав, че Холидей трябва да остане навън.

— Решението не беше мое — отвърна му Харди, — но сега не бих го посъветвал да се предаде. Не че имам такава възможност.

— Не си ли говорил с него?

— Не. От петък. Дори не зная къде е.

Глицки разтвори ластичето и го погледна през отвора.

— Можеш да ме гледаш колкото си искаш — поклати глава Харди. — Но ти казвам истината. Вдън земя е потънал.

— Добре. Да приемем, че ти вярвам. Все още не мога да си представя как Панос би могъл да има някаква връзка със затвора.

— Може би връзката му минава през „Убийства“.

— Фантазираш — изсумтя Глицки.

Харди вдигна рамене и веднага съжали за това. Пет пари не даваше, че Глицки не може да си представи как е възможно да се случи такова нещо. Нещото се бе случило. Арета Лабонте бе умряла в затвора и той не вярваше, че се е самоубила. В такъв случай оставаше само втората възможност.

— Смей си се, но аз току-що ги видях долу.

Смехът, ако сумтенето на Глицки можеше да се нарече така, секна отведнъж.

— Кого? И къде долу?

— Рой Панос. На долния етаж. Един етаж под теб.

— В „Убийства“?

— С близкия му приятел Дик Крол. Явно проверяваха как върви разследването по случая Крийд.

Глицки се изправи рязко.

— Какво проверяваха? За обувките ли?

— Какви обувки?

Глицки набързо му разказа.

— Искаш да кажеш, че Тери не е застрелял Крийд?

— Не е съвсем изключено. Половин номер не е чак толкова голяма разлика.

— Да, ако са по-големи, обаче не и ако ти стискат. Ако обувката не пасва, всичко угасва.

Глицки се намръщи при тези думи.

— Моля те, спести ми това. Моят въпрос е следният: знае ли Панос за всичко това? Тию още не е казал дори на Джърсън.

Харди взе картонената си чаша с вода и отпи една глътка. Усети, че аспиринът е започнал да действа. Малко, но все пак забележимо.

— Ако от това изобщо би могло да има някаква полза, останах с впечатлението, че не бяха там заради Крийд. Крол просто изтърси първото правдоподобно нещо, което му дойде наум.

— Добре. И какво означава това?

— Не зная. Може би нищо. Но може всички те да са приятелчета, които си обменят информация.

Глицки отново се зае с ластичето. По лицето му не потрепваше нито едно мускулче.

— Значи Панос ще научи от какви улики още се нуждаят? Което би му помогнало да подхвърли необходимите неща на точното място?

— Ти го каза, не аз.

— Точно за това предупредих Джърсън.

— Кога го направи?

— Когато започна всичко. Още след убийството на Силвърман. Веднага след като Уейд даде на инспекторите своя списък със заподозрени лица.

Възцари се кратко мълчание, което Харди накрая наруши.

— Някой трябва да му каже. На Джърсън.

— Не иска да се вслушва. Поне мен не иска да ме чуе.

— Какво ще кажеш за Кларънс?

— Какво да кажа?

— Няма да се захване с нещо подобно, ако уликите са фалшиви. Ще му направиш услуга. Освен това теб, за разлика от другия в тази стая, би те послушал.

— Защо пък да не послуша теб?

Харди не мислеше, че е необходимо да обяснява подробно.

— Става въпрос за мой клиент, Ейб. Помисли за това. А ти си обективна и неангажирана по случая страна.

Глицки почука, чу Джакмановото „да“ и отвори вратата. Областният прокурор седеше на бюрото си и четеше нещо. Може би си бе помислил, че е Трея, затова вдигна глава от четивото си с меко, добронамерено очакване. Когато видя Глицки, лицето му леко се изопна. Сведе очи и после пак ги вдигна — равен, сдържан поглед. Усмихна се официално.

Глицки долови нещо странно в погледа му и се спря по средата на стаята.

— Съжалявам, че те обезпокоих Кларънс, но Трея ми каза, че може би си свободен в момента, а това, за което те търся, е важно.

Усмивката на прокурора бе застинала на лицето му. Джакман посочи с ръка към листовете, разпилени по цялото бюро.

— Свободата е нещо относително, Ейб. А и всичко е важно. Работата е важно нещо. Какво мога да направя за теб?

— Как се разбираш с Бари Джърсън?

Джакман не отговори веднага.

— Имаш предвид професионално? Както и с теб, когато бе на неговото място. Защо?

— Защото го използват. Ще се изложи сериозно. Някой трябва да му каже това, но не бива да съм аз.

— Защо не?

— Защото си мисли, че искам да седна на мястото му.

Джакман се наведе назад и подпря ръце на бюрото.

— Ти не държиш това в тайна, Ейб. Казвал си ми го поне десет пъти в последната година и половина.

Глицки седна на един стол пред бюрото на Джакман.

— Така е. Но по някаква причина той си мисли, че се меся в едно от разследванията на отдела, че се опитвам да го компрометирам и че искам да го уволнят или преместят, за да се върна аз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Дълга история, но главно защото потърсих от него сведения за убийството на Силвърман, което се оказа свързано с още няколко други случая.

— Прав си — каза изненадващо Джакман. — Джърсън си мисли точно това.

Глицки кръстоса крака и почеса белега си.

— Говорил ли си с него?

Кимване.

— Вчера. — По лицето на Джакман не бе останала и следа от предишната топлота. — В неделя. Вкъщи. Всъщност говорих и с двамата — и с лейтенант Джърсън, и с Дан Ригби.

Глицки притаи дъх. Дан Ригби беше шефът на полицията. Джакман продължи:

— Шефът каза, че тъй като ти и Трея, а и Дизмъс, сте от близкото ми обкръжение, както той самият се изрази, може би трябва да се опитам да поговоря с някой от вас или с всичките заедно и да внесем малко здрав разум в отношенията си. Така че появяването ти тук днес в крайна сметка е добре дошло. И важно, както сам се изрази. — Официалната му усмивка пак се появи, после бързо изчезна. — Шефът спомена, че е възможно ти и Диз да бъдете обвинени във възпрепятстване на правосъдието във връзка с тази серия от убийства, за които клиентът на Диз, май се казваше Холидей, е обвиняем. Но шефът смята, че предвид професионалната ти характеристика, героичните ти постъпки в миналото и така нататък, аз може би ще успея да упражня някакво влияние върху теб и да те накарам да прекратиш тази погрешна, според него, кампания по оклеветяването на Уейд Панос.

Глицки поклати глава гневно и невярващо.

— Не е погрешна, Кларънс. Съвсем правилна е. Те стреляха по Диз. Знаеш какво причиниха на Фрийман, виждал си го.

— И го е направил Панос?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Напълно.

— И на какво се основава увереността ти? На уличаващи веществени доказателства?

При тези думи Глицки се облегна назад и забоде лакти в облегалките на стола. Отстрани над челюстта му потрепваше едно мускулче.

— Имам свидетел — каза той, — който им разкри, че техните собствени улики са фалшиви. Предполагам, че заради това са те потърсили. Сейди Силвърман.

— Правилно. — Джакман наклони леко глава. — Нека те попитам нещо, Ейб. Защо намери този свидетел? Каква е ролята ти в цялата тази работа? Защо изобщо си въвлечен в това?

— Тя дойде при мен, Кларънс. Чрез баща ми. Не съм я търсил аз.

— Добре. Да речем, че е така. Говори ли предварително с нея за това, какво трябва да каже пред полицията?

— Не съм я подготвял какво да каже, ако това имаш предвид. Изслушах я и й казах да се обърне към „Убийства“.

— И не си й подсказвал, че може би някой от хората на господин Панос е подхвърлил уликите?

Глицки се сгърчи на стола, дъвчейки вътрешната страна на бузата си.

— Приемам мълчанието ти за положителен отговор — въздъхна областният прокурор. — Знаеш, че ми е неприятно да го кажа, Ейб, но някои хора си мислят, че си въвлечен в това, защото имаш лична изгода.

— Няма да удостоя това с…

Джакман вдигна ръка.

— Ако си част от отбора на Диз в този процес и ако той спечели, някои хора смятат, че ти ще прибереш доста тлъста пачка. При това за сметка на общината и полицейското управление.

— Но аз не съм част от този отбор.

— Не си му предоставял информация, която уличава господин Панос?

— Да, но…

— Тогава ще признаеш, че нещата изглеждат така отвън.

— Никой не ми плаща нищо, Кларънс. Няма да ми платят, дори да спечелят.

— Ако бях на твое място, не бих се хвалил наляво и надясно с това — каза Джакман. — Не е много умно. Но аз не искам да разсъждавам върху истинността или неистинността на всичко, нито пък дали е проява на мъдрост от твоя страна. Просто ти казвам като на приятел, че мотивът пари изглежда много убедителен за голяма група добронамерени хора в полицейското управление. Ходиш по много, много тънък лед, Ейб.

— Кларънс…

Ръката на прокурора пак се вдигна във въздуха.

— Позволи ми и една лична забележка. — Гласът му бе равномерен, сдържан, в него нямаше и следа от гняв, но Глицки не се подведе. Това бе звукът на най-чистия Джакманов гняв — чувал го бе да иска смъртно наказание със същия този тон. — Наистина ти и Трея, дори Дизмъс и Джина Роук, със сигурност Дейвид Фрийман, сте хора от най-близкото ми обкръжение. Ние сме колеги, но по-силна от това, мисля аз, е връзката, която сме изградили в продължение на многото години, откакто се срещаме „При Лу“. Ние сме приятели.

— Да, сър. И аз се чувствам така.

— Добре. Значи ще разбереш. — Джакман се наведе напред. — Как е възможно да си представиш, че аз не бих използвал цялата власт на поста си, за да помогна на някой от вас, стига да имаше факти, доказателства, свидетелства, нещо, каквото и да било, което би оправдало едно разследване на господин Панос и на действията му? Или на когото и да е другиго. Разбира се, че не бих се поколебал да го направя. Мъчно ми е, че се съмняваш.

— Не се съмнявам, Кларънс. Затова и дойдох при теб днес.

— Но ти не разполагаш с нищо, което да ми е от полза, Ейб. За разлика от теб, лейтенант Джърсън има двама опитни инспектори, показания на очевидец и много веществени улики. Не мога съзнателно да пренебрегна всичко това. Честно казано, не съм и склонен да го направя. И най-вече — не искам да оставям у никого впечатлението, че използвам системата, за да помагам на приятелите си. Моят проблем не е Панос, а вие двамата с Диз, защото ме поставяте в невъзможно положение. Не го ли разбираш?

— Не сме искали да се получи така.

— Зная. Сигурен съм. Но в крайна сметка се получава точно това. — Джакман изпъна рамене и пое дълбоко дъх. — Казах това на Диз, ще ти го кажа сега и на теб: докато не се появи някаква нова улика, и то по съответните канали, което ще рече отдел „Убийства“, не искам да обсъждам повече случая с вас. И няма да го обсъждам. Ясен ли съм, Ейб?

— Да, сър.

— Добре тогава.

22

Мишел беше излязла да пазарува, да вземе нещо, което можеха да хапнат у дома, понеже едва ли щяха да вечерят в ресторант. Холидей надникна през щорите към облачния ден навън, след това очите му се върнаха към листа хартия пред него върху кухненската маса на Мишел. Беше малко след пладне и той по навик си бе налял последния бърбън от бутилката, която беше донесъл преди около седмица и от която всеки ден посръбваше по малко.

Днес обаче не му се пиеше. Не беше докоснал чашата. Погледна към нея, пресегна се, но после се отказа.

Върна се към листа, на който бе написал четири имена: Том, Евън, Брайън (или Райън?) и Лесли. Знаеше, че е имало още четирима или петима души заедно с него в бара през нощта на убийството на Клинт и Ранди, но не успяваше да измъкне имената им от помътеното си подсъзнание. Когато най-сетне престана да го мъмри, задето не му се е обадил по-рано, Харди му обясни, че потвърждаването на алибито му може да се окаже изключително важно. Неговият приятел, полицаят Глицки, явно бе предложил Джон да се опита да си припомни имената на клиентите си. С обичайната си самоувереност Холидей заяви на адвоката си, че няма проблем и че най-много след час ще му предостави някакъв списък. След това Харди можеше да тръгне да ги проверява.

Е, наистина бе направил някакво списъче, но то едва ли щеше да помогне на него или на когото и да е другиго. Написал беше малките имена на клиентите си, които дори не бяха сред познатите му, а когато се замисли по-сериозно, установи, че не знае нито фамилните им имена, нито професиите, адресите или колите им. Всъщност изобщо не ги познаваше, бяха просто клиенти.

Оцени като ирония на съдбата факта, че ако ги открият, тези хора биха могли да го спасят от обвинение в убийство. Но каква бе вероятността да се случи това? Ставаше дума за миналата сряда вечер, преди цели пет дни. Беше последната вечер, когато Холидей бе работил в бара, а в момента дори той, въпреки сериозния си мотив, можеше да си спомни само четири имена.

Знаеше, че след още ден-два усилията му щяха да се обезсмислят. Типичните посетители на „Ноев ковчег“ вероятно се наливаха в някоя долнопробна кръчма всяка вечер, затова евентуалните му спасители едва ли щяха да могат да кажат със сигурност кога точно са били в „Ноев ковчег“. Сряда? Дали пък тогава не са били в „При Лефти О’Дул“ или в „Джонс Грил“? Или пък беше в четвъртък? И двете вечери на бара беше Джон. Остави писалката, затвори очи и се опита да си припомни нещо отличително, което би направило срядата по-запомняща се за него или за някой от клиентите му.

Нищо не му хрумна.

Отвори очи и пред погледа му се изпречи чашата с чист бърбън. Взе я и я помириса — великолепна напитка, „Ноб Крийк“, — но неочаквано тя му се стори някак неприятна. Не самият бърбън, а влиянието му. Замъглените спомени, които в момента му пречеха да спаси собственото си бъдеще, бяха резултат от изпитите чашка след чашка от подобна бутилка.

Замъглените спомени…

Стана, приближи се до прозореца и разтвори щорите. Днес градът не изглеждаше красив. Морето в залива беше сиво-зеленикаво, осеяно с белите гребени на вълните. Отново затвори очи и се опита да си представи бара през онази толкова важна сряда вечер, хората, които бяха седели точно пред него. Несъмнено е разговарял с някои от тях, пускал е шеги, изслушвал е историите им. Онази вечер изобщо не се бе напивал до безсъзнание, но ето че пет дни по-късно нямаше никакви спомени от тогава.

Сигурен бе, че същото важи за всички останали.

Сякаш не беше живял през тези часове. Просто ги нямаше. Както щеше да стане и с днешния ден, знаеше това, ако вземе чашата и я изпие.

А и какво значение имаше в крайна сметка?

Съзнаваше само, че съвсем неочаквано, по някаква причина, имаше значение. Не би трябвало да е изпълнен с такова желание да се бори за живота си и да се опитва да заличи петното от името си, ако дните щяха да продължават просто да се нижат като поредица от празни и незапомнящи се мигове. Вече не искаше тази празнота. Трябваше да се опитат да отнемат живота му, за да прозре това, но поне го бе сторил навреме.

Чувството го връхлетя колкото неочаквано, толкова и неопровержимо. Искаше Мишел да се върне и да влезе през вратата. Искаше да живее заради това. Заради нея.

Заради себе си.

Взе чашата и я изля в мивката. Изплакна я обилно, за да заличи всяка следа от алкохол, отиде до хладилника, напълни я с портокалов сок и го изпи.

Тя се върна. Вечеряха филийки черен хляб с домати и моцарела, зехтин, оцет и морска сол. В зеленчуковия магазин продаваха пресен босилек на малки връзки и те го хапнаха листо по листо заедно със сандвичите и с минерална вода „Пелегрино“. Тъкмо привършваха, когато звънна клетъчният телефон на Мишел. Тя се обади и му подаде телефона. Адвокатът му.

— Някакъв напредък със списъка?

— Три и половина собствени имена. Не съм сигурен дали единият тип се казваше Брайън или Райън.

— А някакви фамилии? — Харди не се радваше на добро настроение днес, от известно време беше все така. — Малките имена не ни вършат работа.

— Знам. Продължавам да опитвам. А междувременно какво ще правим?

— Не много. Ако си добре, където се намираш, остани там.

— И аз така смятах, Диз. Някой успя ли да открие кой стреля по нас?

— Не съвсем. Всъщност е налице сериозен скептицизъм дали изобщо се е случило.

— Разбира се, че се случи.

— Само дето няма и следа от подобно нещо. Оказва се, че аз съм способен да изфабрикувам тези драскотини и подутини, за да злепоставя Панос.

— Каза ли им, че беше Сефия?

— Бил е в Невада.

— Кога?

— Когато стреляха по нас. Всъщност два часа по-късно.

— Е, и?

— Пътят дотам е четири часа.

— Не и с хеликоптер. Диамантеният център има хеликоптер, забрави ли? Сефия работи за тях. — От отсрещната страна настана мълчание. — Диз?

— Тук съм. Искам да те попитам още нещо.

— Битката при Хейстингс през хиляда шейсет и шеста година.

— Не, но отговорът си го биваше. Въпросът ми е какво е накарало Сефия да отиде при Силвърман. Коя е основната причина?

— Това е прекалено лесно.

— Развесели ме тогава.

— Добре. Какво ще кажеш за около петнайсет хиляди долара?

— Може и да свърши работа, но за какво точно става дума?

— Толкова изгуби той предишната вечер.

— Смятах, че ти си изгубил тази сума — изрече Харди предпазливо, сякаш се боеше да не би, да не е чул правилно преди малко.

— Така е. И двамата изгубихме, но Ник се раздели с повече. Сам имаше страхотна вечер.

— Джон, защо не ми каза това по-рано?

— Не си ме питал, Диз. Никой не ме е питал. Изобщо не сме повдигали този въпрос.

От другата страна долетя въздишка.

— Добре, кой още знае за това?

— Всички, които участваха в играта. Дочух, че ченгетата знаят. Така са се добрали до мен.

— Не ми се ще да те карам да правиш друг списък, обаче едва ли ще успея да се докопам до този на полицията.

След трийсетина секунди Харди разполагаше с имената на участниците в играта на покер и с още един въпрос. Той не затрудни Холидей повече от предишния.

— Разбира се. Хулио Рее и Рой Панос. Тримата винаги се мъкнат заедно. Обърна ли внимание, че те също участваха в играта?

— Кой е Рее?

— При мен в стаята има жена. Трудно ми е да ти отговоря направо.

— Гадно копеле, така ли?

— Точна преценка. Обзалагам се, че е бил той.

— Кой?

— Рее. Той е стрелял по нас, а Ник е карал. Или обратното. Няма особено значение.

— Но заедно с Рой Панос стават трима, нали? А това вече има значение. Три е вълшебното число.

— За каквото и да става дума, явно си разровил голяма мръсотия.

След кратко мълчание отново се разнесе гласът на Харди, този път рязко:

— Какво означава това, Джон? Правя за теб всичко по силите си.

— Не го отричам и ти благодаря от все сърце, но тъжната истина е, че каквото и да правиш, всъщност трябва да го правиш и за себе си.

— Трябва ли? Не става дума за никакво „трябва“, Джон. Чисто и просто ти правя услуга. По-добре се благодари на съдбата.

— Цуни ме отзад, Диз! Правиш го, защото заради теб се забърках в тази каша.

— Заради мен ли? Мили боже…

— Хич не се прави на ударен! Откъде започна всичко според теб? Ще ти подскажа. Не беше ли Панос човекът, който си гледаше своята работа, докато някои адвокати не решиха да му натрият носа, като междувременно понатрупат доста пари?

— Нали знаеш каква точно беше тази работа, Джон?

— Е, и? Те нарушаваха някои правила. Но на какви започнахте изведнъж да се правите вие с Фрийман? На ангели хранители на Тендърлоин? Твърдиш, че хората ти са го погнали в името на справедливостта и доброто, така ли? Друг път.

— Поговори с някой от клиентите ми.

— Говорил съм, Диз, забрави ли? Познавам повечето от тях. По дяволите, аз ти намерих поне половината клиенти. Проститутки, крадци, обирджии, до един мошеници. Да, добре, на някои им бяха подхвърлили дрога, чудо голямо. Те и без това вземат. По-добре така, отколкото да им изкарат ангелите от бой, а Панос щеше да направи това толкова лесно, колкото и да им подхвърли дрога.

— И също толкова незаконно.

— О, моля те! Престани да се правиш на света вода ненапита! Ти се намеси заради парите. Истината е, че Панос предлагаше една услуга, която ченгетата не…

— Значи вече го защитаваш?

— Не, само казвам, че и ти беше в играта. От самото начало. Спорът между вас никога не е бил нравствен въпрос, а само конфликт на интереси.

— Страхотно! Оценявам приноса ти. Значи никой не е прав? А какво ще кажеш за Силвърман? За Фрийман?

— Случайни жертви. И двамата. Неизбежната следваща стъпка, това е. Какво можеше да направи Панос — да остави племенника си да опере пешкира? Да бъде осъден на смърт? Съмнявам се! По дяволите, та той ти предложи четири милиона долара само за да се измъкне, а ти му отказа, забрави ли? Да не би да очакваш да ти изпрати поздравителна картичка?

— Мисля, че трябва да заминем — каза Мишел.

— Къде?

— Където и да е. Далеч от тук.

— И после какво?

— Не знам. Просто ще си живеем.

— Няма да живеем, а ще се крием.

Седеше на канапето пред нея. Тя беше на стола до прозореца. Пресегна се, разтвори щорите и после отново ги затвори.

— А сега не правим ли точно това?

— Няма да е задълго — усмихна й се той. — Адвокатът ми има някои идеи.

— Да бе, стори ми се, че сте първи приятели.

Холидей се позамисли над думите й.

— Освен това, ако избягам, ще изглеждам виновен.

— Не ми се иска да го споменавам, Джон, но същото важи и за нежеланието ти да се предадеш.

— Надявах се да не обърнеш внимание на този факт. — Взе ръцете й в своите. — Ще се получи, Мишел. Всичко. Животът ни. Не искам да го започнем като бегълци. Не съм направил нищо.

— Вярвам ти, но изглежда те разполагат с много улики — отвърна тя.

— Всичко има лесно обяснение. Леко извъртане на призмата. Били са други трима типа, а сега Харди знае кои са те. Ще съобщи имената им на когото трябва. Ще видиш. След два-три дни ще отменят съдебната заповед и всичко ще свърши.

Някой ден Харди щеше да напише книга и да я озаглави „Нищо не е лесно“, неговото допълнение към „Не е лесно — наръчник на родителя за възпитаването на щастливи и добре приспособени деца“. След като гневът към клиента му се поуталожи, вдъхновението за днешната глава от книгата се породи от опитите му да поговори с двама от хората в дадения му от Холидей списък на участниците в играта на покер у Силвърман: Фред Уеъринг и Мел Фишър.

Номерата и на двамата фигурираха в телефонния указател. Впоследствие Харди осъзна, че би трябвало веднага да заподозре огромна заблуда в онова, което го караше да смята, че ще има нещо лесно, свързано с тези разпити. Не би имал нищо против известно улеснение.

Сутринта вече го бе съсипала. Събуди се с ужасен махмурлук, а това не му помогна особено. След това посещението при Дейвид в болницата, дългото и безплодно чакане на Бланка, случайната среща с Крол и Рой Панос, новините, които му съобщиха за Арета. И накрая спорът му с Холидей дали вината за всичко случило се е негова. Наистина нямаше нужда да чува тези глупости от клиента си — нито днес, нито когато и да е.

Въпреки че, честно казано, сега, когато заслепяващият го гняв се бе поуталожил, признаваше обвиненията за донякъде основателни.

Последните два часа прекара заключен в офиса си, легнал на канапето с мокри компреси на челото. Накрая, все още с болки в главата, издири номерата на двамата свидетели, след което набра телефона на Фред Уеъринг. Оказа се, че се е свързал с горещата линия на брокерите от „Бърнард Ралкър енд Къмпани“ — натиснете едно, ако искате да продължите разговора на английски, после отново натиснете едно, ако искате да отворите нова сметка, натиснете две, ако сте стар клиент на компанията и т.н. В крайна сметка Харди премина през лабиринта и стигна до момент, в който наивно смяташе, че му предстои да разговаря с жив човек, но репликата „Моля, останете на линията, докато някой от брокерите ни има възможност да ви съдейства“ се оказа просто прелюдия („Благодарим ви за търпението, останете на линията“) към точно отмерена четириминутна версия на „Сетисфекшън“ на Мюзак.

Когато най-сетне му се обади приятен женски глас, Харди изключи високоговорителя, помоли да го свържат с Фред Уеъринг и научи, че тази седмица той е на почивка на Хаваите. Не, нямали номер за връзка с него там. Дали някой друг не можел да му помогне?

Мел Фишър имаше телефонен секретар и Харди му остави три телефонни номера — домашен, служебен и на мобилния си телефон — и едно съобщение за това, кой е и за какво става дума. Обясни, че проблемът е спешен и се позачуди дали да не каже, че е въпрос на живот и смърт, но не искаше да прави нещата прекалено драматични.

Двайсет минути по-късно отново вдигна глава от канапето. Това беше нелепо. Не правеше нищо смислено, а трябваше да свърши толкова много. Телефонният указател отново обещаваше да му провърви — Фишър живееше на улица „Тейлър“, само на няколко пресечки от собствената му кантора. Изпълнен с презрение към самия себе си, Харди реши, че едно изкачване на стръмния Ноб Хил ще бъде мъчението, което заслужава. Пребори се с гаденето, колкото да стане и да слезе от стълбите.

На рецепцията, която представляваше яйцевиден остров в центъра на ротондата на фоайето на Фрийман, секретарката на кантората Норма се бе облакътила на бюрото, потънала в разговор с Филис. Двете жени бяха във фирмата от незапомнени времена, със сигурност отпреди пристигането на Харди като наемател, и нито една от тях не можеше да бъде окачествена като негова почитателка. В крайна сметка, той не работеше за Дейвид или за фирмата, но въпреки това отнемаше доста от времето на великия мъж, ползваше ксерокса и другите машини на фирмата и дори времето на служителите, както си поискаше. Харди също не си падаше особено по двете жени. Но въпреки това, щом ги зърна — те се обърнаха към него, когато се показа от стълбите, — се видя принуден да изпъне рамене, за да направи добро впечатление.

Неочаквано Норма се изправи и му направи знак да се приближи. Беше набита жена с едър кокал, на около петдесет и пет години, въплъщение на компетентността, изисквана от Фрийман. Елегантно облечена, без да се опитва да бъде ослепителна, и напълно лишена от чувство за хумор, тя спокойно можеше да бъде прототип на всички секретарки в адвокатски кантори, които Харди познаваше.

— Здравейте, дами — каза той с неподправено монотонен и мрачен глас. — Как са всички тук долу?

— Не много добре — отвърна Норма. — Всъщност сме направо зле. — Харди беше доловил общото неразположение на долния етаж веднага след нападението, но не бе допускал, че Норма ще го спомене пред него. Тя обаче продължи:

— Въпреки таланта си, господин Фрийман едва ли някога е допускал, че е възможно да се случи нещо подобно. Докато идваше на работа всеки ден, нещата вървяха съвсем гладко.

— Винаги е имал способна секретарка — отбеляза Харди.

Норма се усмихна, признателна за комплимента.

— Благодаря ви, но просто се опитвам да кажа, че в момента не знам какво да правя. Не мога дори да разпиша чековете за заплатите, а на някои съдружници ще трябва да се плати скоро. — Тя се поколеба и погледна към Филис. — А честно казано, и на нас от персонала.

Филис неканена се намеси в разговора:

— Всеки ден се обаждат клиенти и питат къде е Дейвид и кога ще се върне. Какво да им отговарям?

Паниката в гласа на догматичната, способна и властна пазителка на портите на Фрийман шокира Харди и го накара да се закове на място.

— Просто ги уверявайте, че делата им са в добри ръце и че се надяваме Дейвид да се върне скоро…

— Но те искат да знаят точно кога, а аз не мога да им отговоря.

Норма й подаде една хартиена салфетка и отново се обърна към Харди.

— Не знам какво да казвам на хората. Двете с Филис си мислехме, че макар в действителност да не сте член на фирмата, имате повече… Ами, по-зрял сте от повечето съдружници и… Мислехме, че може би вие бихте могли да им кажете нещо. — Ненадейно самообладанието й изневери. — Господин Харди, всичко се разпада. Не знам какво да правя.

Харди наведе глава за миг. Ужасно го болеше. Очите му отказваха да виждат ясно.

— Ще направя каквото мога, Норма, ала не съм сигурен, че всички ще ме послушат. Аз съм просто наемател на горния етаж, всеки го знае. Но ако смяташ, че това ще помогне…

Погледът му се плъзна по пода към отворената врата на Солариума и празната стая с ксерокса.

— Как мислиш, колко време ще успееш да крепиш положението? Ако допуснем, че Дейвид не…

Не успя да довърши.

— Дейвид винаги държи много пари в брой в дребни банкноти. Спорехме по този въпрос, но сега бих могла да използвам част от сумата… — Захапа устната си, затвори очи и се замисли за миг. — Съдружниците все още работят и получаваме плащания. Може би ще успея да получа достъп до някои от тези средства… — Отново замълча. — В най-добрия случай, един месец, господин Харди, ако той не се възстанови.

— Но той ще се оправи, нали така?

— Разбира се. Не исках да кажа, че… Просто никой не може да прави онова, което върши той.

— Така е, знам. — Харди постави ръка върху рамото й. — Само ми кажи кога, ще дойда.

За огромно негово учудване тя пристъпи напред, обгърна го с ръце, стисна го силно и разбуди старите болки в гърба му.

— Благодаря ви. Благодаря.

След още няколко насърчителни думи Харди прекоси фоайето и слезе по извитото стълбище в декорирания вестибюл на нивото на улицата. Беше средата на работния ден, точно след обедната почивка. Обикновено кантората кипеше от дейност и дори от ентусиазъм — Фрийман може и да беше експлоататор, но освен това бе и велик адвокат с огромна дарба да мотивира сътрудниците си.

Харди спря и отново се заслуша в притихналия горен етаж.

Сякаш наистина бе краят на света.

Харди носеше клетъчния си телефон. Апаратът не звънна, докато той с усилие се катереше по стръмния склон на „Тейлър“, прекосяваше Ноб Хил и се спускаше три пресечки по-надолу от другата страна. Не звънна и докато се добра до адреса на Фишър. Тъй като смяташе, че ако човек се прибере у дома и открие спешно съобщение, веднага ще отговори на обаждането, Харди не хранеше големи очаквания, когато позвъни на входната врата. Но ето че по домофона се разнесе глас:

— Кой е?

— Господин Фишър, казвам се Дизмъс Харди. Позвъних ви във връзка с Джон Холидей.

Студеният ноември напомни за себе си. Облаците отново се бяха сгъстили, а лекият повей се бе превърнал в остър вятър, който го пронизваше до кости и свистеше около него, докато чакаше на площадката. Минаха почти десет секунди. Тъкмо се канеше отново да позвъни — нищо не ставаше лесно, — когато домофонът избръмча и той бутна входната врата.

Беше двуетажна сграда без асансьор и когато Харди се качи на втория етаж, Фишър стоеше в рамката на отворената врата, сякаш пазеше светата си обител. Изглеждаше на около седемдесет години. Имаше яки рамене, останала само на темето побеляла коса и носеше панталони с цвят каки, обувки за тенис и черна фланелка с емблемата на „Оукланд Рейдърс“. Макар че едва стигаше до раменете на Харди, старецът излъчваше свадливост и огромно недоволство от възникналото положение.

— Добре — подхвана той още преди Харди да стигне до последното стъпало. — Какво толкова спешно има с този кучи син Джон Холидей? Да изгние в пъкъла дано!

Все още на няколко метра от него, Харди застина на място. Вдигна ръце за миг и напредна още малко.

— Искам само да ви задам няколко въпроса.

— Негов адвокат ли сте?

— Точно така.

— Тогава и аз искам да ви попитам нещо. Как се помирявате със съвестта си?

— Джон не е убил никого.

— Ха! Как тогава нещата на Сам са се озовали в дома му? Извънземните ли са ги занесли?

— Може да се окаже нещо подобно — отвърна Харди. — Разбрах, че сте участвали в последната игра на покер.

— Аха. Какво за нея?

Изведнъж Харди се чу да задава въпрос, за който дори не си бе помислял:

— Полицията вече разговаря ли с вас?

За щастие това поохлади Фишър.

— Какво точно имате предвид?

— Знаете какво. Разпитваха ли ви за играта — кой е бил там, кой какво е спечелил?

Фишър го изгледа подозрително.

— Не. Не са говорили с мен. Ченгетата, искам да кажа.

— Значи все пак някой е говорил?

— Не съм го казал това — открито предизвикателно го изгледа той. — Никой не е говорил с мен.

— Не ви ли се струва странно, че сте били на тази игра вечерта преди убийството на Сам, а никой от полицията не е пожелал да ви разпита?

— Не бях там, когато са го убили. Те са знаели кого търсят. Не са имали нужда от мен.

— Значи смятате, че Джон се е върнал и се е опитал да си вземе обратно парите, които е изгубил?

— Да, така казват.

— Някой друг изгуби ли пари онази нощ? Много пари?

Фишър си лепна твърде престорено замислено изражение.

— Не — категорично отвърна той. После поклати глава и повтори: — Не.

— Толкова сериозно ли трябваше да се замислите, за да се сетите?

Това още повече раздразни възрастния човек.

— Не, прекрасно си спомням. Холидей изгуби най-много пари през онази нощ.

— И никой друг?

— Боже мой, какво искате? Отговорих на въпроса ви, нали? Стига толкова.

Отстъпи навътре и постави ръка на вратата зад себе си.

— Струвате ми се малко нервен, господин Фишър. Така ли е? Сигурно смятате, че ще ви направя нещо лошо. Да не би някой друг да ви е казал, че ще ви нарани, ако не промените версията си?

Този път безпокойството му стана съвсем явно.

— Не съм променял никаква версия! Намерили са всички онези неща в апартамента на Джон. Няма съмнение, че той го е направил.

Харди пристъпи по-наблизо и гневно заговори:

— Значи няма значение дали ще кажете кой още е изгубил много пари през онази нощ, нали? Тези хора не са убили Сам. Просто не искат да им задават неудобни въпроси, които могат да накарат полицията да смята, че те също са имали причина да го направят. Не е ли така, господин Фишър? Не е ли така?

Фишър дълго гледа Харди с ококорени от страх очи. След това внезапно се окопити.

— Не съм длъжен да говоря с вас — заяви той, шмугна се зад вратата и я затръшна в лицето на Харди.

Харди кресна пред вратата, а гласът му отекна в коридора:

— Ще ви се наложи да ми отговаряте на процеса!

Изчака задъхан и разгневен.

Накрая се обърна и се отправи надолу по стълбите към мрачния и ветровит следобед.

Харди се обади на Глицки от мобилния си телефон на път за кантората. Може би срещата на Ейб с Джакман бе минала добре.

— Не — каза Глицки.

— Дори не е искал да те изслуша ли?

— О, изслуша ме и още как, само че нищо не чу.

— Ейб, това е ужасно странно. Кларънс ни познава.

— Явно не достатъчно добре. Очевидно смята, че ние с теб възнамеряваме да възпрепятстваме правосъдието. Аз се подигравам с Джърсън, действам зад гърба му и преча на инспекторите му, за да изложа на показ неговата некомпетентност и да си върна работата. Освен това ти съдействам по делото на Панос, така че ако го спечелиш, да мога да се пенсионирам в охолство.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как точно ще стане това? Как ще спечелиш нещо от моето дело?

— Сигурен съм, че има начин.

— Когато го откриеш, ми кажи, става ли? — Последва пауза. — И Кларънс вярва на всичко това?

— Не мога да го твърдя със сигурност. Но ние сме достатъчно затънали, за да не иска да се замесва.

— Ейб, тези хора стреляха по мен — напомни му Харди.

— Споменах му го.

— И той какво каза? По дяволите, Кларънс ме видя след това. Знае със сигурност, че не съм замесен.

— Това не е важно. Не и за Кларънс.

— Но той ни познава. Ние сме добрите. — Ала след спора му с Холидей, твърдението не му се стори съвсем точно. — Донякъде — добави той.

— И това не е. Не и днес. Днес системата работи както трябва. Както обичат да казват хората, доказателствата говорят сами по себе си. А доказателствата сочат единствено, че Джони Холидей е хладнокръвен убиец и ти си на негова страна. Което те прави един от лошите, и то не донякъде. Тъй като съм ти приятел, аз също съм от лошите.

— Само дето доказателствата са пълен въздух.

— Да — съгласи се Глицки, — и това го има.

23

Когато се върна в кантората си за трети път този ден, Харди трябваше да убие още време преди свиканото от Норма събрание в пет часа, на което той трябваше да направи обръщение към служителите на Фрийман в Солариума. Беше свалил сакото и обувките си. Отново лежеше на канапето с покрити очи и осъзна, че не разполага с никаква привидно законова основа, върху която да изгради делото си. Не бе успял да повлияе на Джакман, не му бе провървяло с инспекторите от отдел „Убийства“.

Но можеше да се докопа до тях чрез обществен натиск. Двамата с Фрийман много пъти бяха прибягвали до тази мярка и той остана малко учуден, че не се е сетил за това по-рано.

Джеф Елиът, негов приятел и автор на рубриката „Градът говори“ в „Кроникъл“, вече бе написал днешната си статия. Той каза на Харди, че ако му запази мястото за паркиране за инвалиди в подземния гараж — Елиът имаше множествена склероза, — ще се радва да се отбие, за да си разменят няколко духовити забележки, стига да е свързано с някоя сочна история. Харди слезе и остана на мястото, докато Елиът пристигна и спря на него. Само за миг журналистът сръчно се прехвърли в инвалидния си стол. Двамата взеха задния асансьор и се качиха на третия етаж.

Докато Харди поднасяше кафе и се настаняваше в един от столовете за посетители, Елиът го наблюдаваше.

— Кой те подреди така? — попита той.

Харди опита да се усмихне:

— Мислех, че го прикривам добре.

— Грешиш. Движиш се като жив труп. — Остави чашата си и попита: — Е, какво се е случило?

— Ако оставим настрана махмурлука, който е отделна история, точно за това исках да поговорим. — Внимателно се намести на стола си и продължи да очертава основните моменти от развитието на събитията. — И сега целият свят смята, че двамата с Ейб кроим незаконен заговор да хванем Панос.

— И защо по-точно да правите такова нещо?

— За да спечелим делото, по което работехме с Дейвид.

— В минало време?

— Така изглежда, но засега нека не публикуваме тази информация. — Размърда се на стола с известно усилие. — Това беше една от блестящите идеи на Дейвид, която имаше известни шансове да успее, докато той беше тук, за да преследва целта, но аз не мога да продължа сам. Не мога дори да изкарам собствените си пари, при това много по-малко, отколкото плащаме на съдружниците, които използвахме. И то още преди свидетелите ми да започнат да измират. При това в затвора.

Разказа на Елиът подробностите за Арета Лабонте и завърши с думите:

— Официалната версия обаче е, че се е самоубила.

— Но ти смяташ, че по някакъв начин това е работа на Панос.

— Не знам точно по какъв начин, но да.

— Има ли свои хора в затвора, на които плаща?

Харди вдигна ръка:

— Знам. Звучи невероятно.

— Добра преценка.

— Още по-невероятно е обаче всичко да се представя като съвпадение. За Дейвид добре. Може би дори за случилото се с предното стъкло на колата ми. Но стрелбата по мен, смъртта на Арета? Някой стои зад всичко. Не е просто случайност.

Елиът бе извадил бележника си и си водеше записки.

— Добре, имаме делото на Фрийман. Панос иска да те извади оттам.

— Той вече го направи, Елиът. Постигна го, когато премахна Дейвид.

— Но нямаш доказателства.

— Никакви.

Елиът щракаше с химикалката си.

— Какво? — попита Харди.

Елиът поклати глава.

— Опитвам се да проумея връзката между твоето дело и всички тези убийства, като се започне от Силвърман. Не ми изглеждат свързани.

— И в двата случая са дело на Панос, Джеф.

— Не твърдя, че не са. Много ми се иска да вярвам, че е така. Само ми кажи как, това е.

Харди се отпусна тежко на стола, пое дълбоко въздух и започна отначало. Десет минути по-късно беше изложил всички факти. Притисна слепоочията си с дясната си ръка, въздъхна за последен път и погледна Елиът:

— Не си мисли, че не си давам сметка колко зле звучи всичко, Джеф. Но не го е направил Джон. Не той е счупил предното ми стъкло. Не е наемал никакви горили да стрелят и по двама ни. Това е дело на Панос и на бандата му. — Поизправи се на стола и настойчиво се наведе напред: — Не мога да накарам никой да ми повярва. Как да ги спра, преди отново да опитат да направят нещо подобно?

Елиът беше подпрял чашата си неподвижно върху ръкохватката на инвалидния стол. Беше престанал да си води бележки. Отпи от кафето си, за да спечели още няколко секунди.

— Чуй ме, Диз, вярвам ти. Така стоят нещата помежду ни. Разбираш ли? Така. Безрезервно доверие. Щом казваш, аз ти вярвам. Това достатъчно ли е?

Харди кимна.

— Добре. Но сега остава въпросът какво мога да сторя, за да ти помогна. Много бих искал да го направя, най-малкото защото историята е страхотна.

— Ами напиши я. Престъпен бос баламосва общината. Току-виж си спечелил „Пулицър“.

— Би било много забавно — отвърна Джеф, — но преди това ми трябва нещо дребно, което една обективна страна, например редакторът ми, да приеме като доказателство, че тук има нещо вярно, а не само предположенията на един адвокат-защитник, който иска да отърве клиента си. Не се засягай.

— Не, разбира се, не се засягам.

— Става дума за убийство, Диз. За много и ужасни убийства. А Уейд Панос не е някой дребен гангстер. Ако публикувам част от тази история без някакво доказателство… знаеш какво ще се случи.

— Какво ти трябва?

— Не много — каза Елиът. — Но ти градиш огромна постройка. Ще ми е нужна някаква мъничка непоклатима основа от безспорен факт.

Харди отново изложи всичко и изтъкна различните пропуски в полицейското разследване — подхвърлените пръстени в дома на Холидей, показанията на Сейди и тяхното тълкуване от страна на Кунео, несъвпадащия номер на елегантна италианска обувка, проверката от страна на Тию и убедеността му в алибито на Холидей.

В края на разказа му Елиът се бе намръщил:

— Неприятно ми е да го кажа, но нищо от това не става за доказателство.

Харди беше станал от стола и кръстосваше кабинета си. Думите на Елиът го накараха да се закове пред дъската за забиване на стрелички.

— Едва ли са пипали толкова чисто. Ако някой може да обискира домовете им…

Елиът обаче поклати глава:

— Кой? И защо? Трябва ти нещо, от което да започнеш. — Затвори бележника си. — Може би следващия път ще допуснат грешка.

— Може би следващия път жертвата ще съм аз, Джеф. Или Ейб. И може би следващия път ще уцелят точно. Не искам да има следващ път.

— Разбирам те. — Елиът гледаше към прозореца. Смрачаваше се. Погледна часовника си и каза: — Не че искам да избягам, но трябва да тръгвам. Дороти много се сърди, когато закъснея за вечеря.

Навън в асансьора Харди натисна копчето за подземния етаж, след това излезе в коридора. Когато вратата започна да се затваря, Джеф придвижи количката си малко напред и я спря. Вдигна очи към Харди.

— Добереш ли се до едно-единствено доказателство, веднага ми се обади, чу ли?

В Солариума се бяха събрали трийсетина души. Някои, като Греъм Русо и Ейми Ву бяха приятели на Харди. Други — например Норма и Филис — в най-добрия случай бяха учтиво враждебни. Останалите представляваха истински микрокосмос от света на възрастните. Възрастта им варираше вероятно от двайсет до шейсет и няколкото години на Филис. Един бърз поглед разкриваше присъствието на всички основни етнически групи и на почти еднакъв брой мъже и жени. Харди оцени като ирония на съдбата факта, че Фрийман, който смяташе заразителната и неудържима политическа безукорност на Сан Франциско за толкова неприятна, колкото и всякакви налагащи я мерки, беше напълнил кантората си с такава невероятно разнообразна група хора.

Докато Харди, приведен и изтощен, се придвижваше към мястото на оратора, той доби известна представа за очакванията на залата. Може би в другия професионален аспект на живота си беше аутсайдер, но тук почувства силно и неочаквано приемане, примесено с истинска гордост, че е свързан с тази група от надарени хора. Не беше част от тях, но очевидно се ползваше с уважението им — всички се бяха събрали, за да го изслушат. Някой затвори вратата и само след минута залата притихна. Харди застана начело на продълговатата маса, потърси очите на Норма, Греъм, Ейми и на още неколцина и заговори с обичайния си тон:

— Всички ние бяхме нападнати. Всички се чувстваме жертва на насилие и изпитваме гняв. Всички се страхуваме от предстоящите събития — било утре, било следващата седмица или след това. Всички сме работили здраво над проекти и дела, които сега може би ще се наложи да зарежем, и се питаме какъв е бил смисълът на часовете, прекарани в усилна работа. Мога само да ви кажа, че стойността на нещата, които правим, се крие в това, да ги правим възможно най-добре, а дали ще продължим, няма голямо значение.

Знам, че всички се надяваме и се молим нещата тук да се нормализират. Но трябва да сме подготвени за вероятността да не стане така.

Затова истинският въпрос е как всички ние ще се справим с несигурността и с променящия се ред. Единственото ми предложение е да потърсим утеха в семействата и приятелите си, във вярата си, ако имаме такава, и в работата си. Ако всичко свърши утре — което е възможно, — ще ни остане поне удовлетворението, че сме направили всичко по силите си да съхраним едно велико наследство с лоялност и на нужната висота. В случай че нещата се променят, ще бъдем не по-малко подготвени да се справим с тази промяна, защото ще сме запазили духа си. От друга страна, ако ежедневието възобнови нормалния си ход, ще бъдем много горди от факта, че не сме се отклонили от пътя си дори в най-тежките и мрачни моменти.

24

Трея и Ейб Глицки седяха в колата си, която тя бе паркирала близо до дома им. От последните й думи излизаше, че защитава Кларънс Джакман, а Ейб не беше в настроение да слуша подобни неща.

— Значи вместо това обвинява мен и Диз.

— Не е останал с впечатлението, че е направил това.

— Значи не е внимавал.

— Ами, той е политически обвързан. Не ме гледай така, подкрепям те напълно — каза тя. — Просто ти обяснявам позицията му. И честно казано, не я одобрявам. Самата аз съм ужасно ядосана. Какво друго очаква от теб да направиш?

— Това е лесно — да стоя настрана от всичко.

— Можеш ли да го направиш? Искаш ли?

— Не знам — отвърна той. — Все си повтарям, че този случай не е мой. Че няма нищо общо с мен.

— Само дето са стреляли по Диз.

— И са пребили Фрийман. И вероятно има нещо общо с онази проститутка, която се обеси. А никой не се опитва да ги спре.

— Но това все още не го прави твоя работа, нали? — Тя се пресегна и докосна крака му. — Не те критикувам, наистина те питам.

Положи ръка върху нейната.

— Добре, ето как стоят нещата според мен: Диз твърди, че делото е почти приключило. Нападенията над Фрийман, над Арета и вероятно над Диз са свършили работа. Да приемем, че са го извършили Ник Сефия и хората му. По този въпрос всичко около тях е ясно. Не са ги хванали, но заплахата е отминала. Не е необходимо да правят нищо повече. Затова мога да оставя нещата така с чиста съвест, не е моя работа. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Но от друга страна, къде е мястото на Холидей в картинката? Това не е приключило и няма да свърши скоро. Дори да изключим онзи, който е убил всички, като се започне от Силвърман, което ще рече Крийд, Уилс и Тери, пак трябва да премахнат Холидей, ако искат да са спокойни. Може би и Диз.

— А може би и теб.

Глицки подръпна ухото си.

— Добре, може би и мен. Но това не променя фактите. Ще се наложи да опитат да очистят Холидей. А вероятно след това и Диз. Затова, ако мога някак да помогна да бъдат спрени, не бих могъл да не участвам.

— Не — въздъхна тя. — И аз не виждам как би могъл.

— Тогава какво следва? Да играем по правилата? По чии правила?

— Знам, знам.

— Исусе, Рой, това трябваше да бъде най-обикновена чистка, помниш ли? Бум-бум, и край. А сега какво стана, мамка му!

Намираха се във вътрешния двор на Уейд, където той довършваше поредния пъзел. Повикал бе брат си у дома, след като Лиз му бе казала за новата връзка, която бе научила от приятеля си — че някакъв си лейтенант Глицки, който преди бил шеф на отдел „Убийства“, а сега се оказваше доста близък с вдовицата на Силвърман, се е досетил, че пръстенът не е бил откраднат по време на обира у Силвърман.

— Защо им е трябвало да вземат някакви си пръстени, глупаци с глупаци! Нямаше нужда от пръстените, защото и без тях всичко е идеално. Какво са си въобразили?

Рой се връщаше от смяната си и все още беше в униформа. Беше неспокоен и нащрек, както се чувстваше често в присъствието на интелигентния си и властен по-голям брат.

— Казах им същото, Уейд, съвсем същото. Парите и кесията, това е всичко. Но според Хулио пръстенът щял да направи нещата по-убедителни.

Уейд направи гримаса.

— Хулио е глупак. Смахнат идиот.

— Не е толкова лош. Просто е искал да помогне.

— Не ми ги пробутвай тия — сряза го Уейд. — Видя ли какво направи малкият негодник на Фрийман? Казах му да отстрани стареца от работа за няколко дни и може би да го накара да се замисли какви ги върши, а той какво направи? Направо го уби.

— Не знаех за това. Фрийман мъртъв ли е?

— Не съвсем. Още не е. Но не защото Рее не е опитал да го очисти. — Поклати глава с отвращение. — Казвам ти, този тип ужасно ме плаши. Не знам защо Ники се движи с изверг като него. Видя ли какво направи с двамата педали, като няколко изстрела щяха да свършат същата работа? И дори по-добра. После им давам възможност да довършат нещата, обаче изпускат Холидей, за бога! А щом той умре, край на всичко. — Панос забеляза нещо на масата пред себе си и постави в ъгъла на пъзела един голям сегмент от вече свързани парченца. — И сега бъркотията е пълна. Отървахме се от когото трябва, а се оказва, че има още трима и единият е лейтенант от полицията. Боже! Кога ще свърши всичко, Рой? И как?

Рой изтри длани в ръкохватките на стола си.

— Както винаги, Уейд. Трябва ни някакъв план. Ще свърши с Холидей. Ще се появи — в дома си, при адвоката си или в затвора, — все някъде ще се появи. След това ще си отиде и вече никой няма да се чуди дали е бил виновен, или не.

— Ами адвокатът?

— Когато Холидей си отиде, кой ще му плаща? Защо да му пука?

— Ами ако му пука? Ако и на този Глицки му пука?

— Няма, престани да се тревожиш.

— Все някой трябва да се тревожи.

Рой се насили да се усмихне.

— Стига, Уейд, знаеш как става. Тези момчета гледат на Холидей като на работа, за която им плащат. Харди и Глицки имат семейства, за бога. Ако някой от тях случайно си навие на пръста да се разрови, ще ги сплашим и те ще захвърлят всичко като горещ картоф. Може дори да побързаме да го направим, за да ги отстраним от пътя си.

— Как точно ще ги сплашим? Ако им навредим, само си търсим белята. А ако Рее участва, до края на живота си ще трябва да разчистваш след него.

— Не смятам да нараняваме никого. Само да ги накараме да се замислят.

Уейд вдигна ръка:

— Не ми казвай. Не искам да знам как. Просто го направи.

Харди тъкмо си тръгваше след вечерното си посещение в болницата, когато дойде Роук. Беше облечена делово и го осведоми, че целият следобед трябвало да бъде в съда. Животът продължаваше, няма как. Попита как са нещата тук и има ли промяна.

Нямаше нищо ново и двамата отново се озоваха седнали на единствената маса в магазина за подаръци. Роук отбеляза възможно най-мило и загрижено колко ужасно изглеждал Харди и колко потиснат звучал. Хранел ли се добре? Спял ли? Трябвало да се грижи по-добре за себе си.

— Старая се — заяви той. — Но междувременно трябва да реша един проблем и се надявам да ми помогнеш.

— Стига да мога — кимна тя.

Той пое дълбоко въздух и каза:

— Знам кой е пребил Дейвид. Името Ник Сефия говори ли ти нещо?

Говореше и. Роук си спомняше предишният побой „по погрешка“, когато през лятото Сефия се обърнал и повалил Фрийман на пода пред съдебната зала.

— Сигурен ли си, че е той?

Харди се замисли за миг и каза:

— Без всякакво съмнение, а скоро и ти ще се убедиш.

— Добре. Какъв е проблемът?

Разказа й накратко за взаимодействието си с Бланка, осведоми я за разговора между Джакман и Глицки, след това доведе нещата до Силвърман и Холидей.

— Във всеки случай — заключи той, — Бланка започна добре, но напоследък не е особено склонен да си разваля спокойствието заради мен. Някой го е убедил, че го използвам, за да отърва Холидей.

— Но някой е стрелял по теб.

— Ако човек е склонен да го повярва. — Той сви рамене и продължи: — Не мога да обясня всичко това, Джина. А към теб едва ли ще се отнасят с неприязънта, която явно сме си спечелили двамата с Ейб. Ти си годеница на Фрийман. Виждала си Бланка тук. Той ще говори с теб.

— И какво искаш да кажа или да направя?

Харди се усмихна на думите й.

— Преди всичко да отнесеш едно послание. Когато казах на Бланка, че може би знам кой е стрелял по мен — беше около два часа след случилото се, — той провери Сефия и установи, че се намира в Невада, на четири часа път.

Роук замислено свъси вежди.

— Което го поставя извън играта.

— И Бланка реши същото. Аз самият смятах така, докато Джон Холидей не изтъкна, че Ник може да ползва хеликоптера на Диамантения център. Четирийсет и пет минути до границата.

Роук явно очакваше да чуе още нещо, но накрая каза:

— Извини ме, че разсъждавам като адвокат по защитата, но понеже го правя цял живот, нека ти кажа, че дори Ник да е имал достъп до хеликоптер, това не означава, че той е стрелял по теб.

— Не, разбира се, но означава поне, че обвиненията ми не са безпочвени. Не обвинявам Панос и хората му просто ей така, което явно смята Бланка. Според мен Бланка и Джакман наистина искат да разберат кой причини това на Дейвид. Аз твърдя, че е Сефия. Ако ти споменеш за инцидента между Дейвид и Сефия миналото лято или пък за заплахата на Крол към Дейвид от нощта преди… да се случи всичко това, може би ще се вслушат в думите ти и поне ще повикат Сефия на разпит. Ако има бог, възможно е Бланка да ми повярва достатъчно, за да издейства заповед за обиск.

Роук беше зареяла поглед нанякъде.

— За какво мислиш?

— Моля? О! — Вдигна лявата си ръка с пръстена с диамант. — Просто си представях как щях да се чувствам днес. Омъжена за него. — Усмивката й беше не по-малко измъчена от тази на Харди. — Със сигурност не по този начин. — След това рязко каза: — Да, разбира се, че ще го направя, ще се срещна с Бланка или с когото кажеш. На работа ли е сутринта?

— Да.

— Добре. — След това вниманието й се насочи към нещо друго. — Може ли да те попитам нещо? Откъде знаеш?

— Какво да знам?

— Че е бил този Сефия. Имаш ли доказателства?

Въпросът й явно улучи болно място — долови напиращите чувства у Харди. Пресегна се и докосна ръката му.

— Не ми се сърди, Диз. На твоя страна съм, но въпросът е основателен.

— Сигурен съм. Джеф Елиът ме попита същото.

— Е, и?

— Честно казано, започва да ми писва от този въпрос. Знам, че е бил Ник. Какво се очаква да направя — да го чакам да убие още хора, докато намеря доказателства, че е изтрепал тези?

Тя пое дълбоко въздух.

— Боя се, че краткият отговор гласи „да“. Ако е убил и други хора или е виновен за побоя над Дейвид, бог ми е свидетел, че мечтая за едно подобаващо отмъщение. Но въпреки това, трябва да…

— Значи ако стрелят по теб, не бива да отвърнеш, така ли? — прекъсна я Харди.

— Не. Стрелят по теб, а ти отвръщаш по посока на изстрела — това се нарича самозащита, както знаеш по-добре от всеки друг. Успееш ли да убиеш стрелеца, стават две неща: доказваш, че той е държал пистолета, и си отмъщаваш. Но не може да стрелят по теб, ти да решиш кой може да е извършителят, да отидеш в дома му и да го застреляш два дни след това. Защото какво ще стане, ако е вероятно и дори е почти сигурно, че това е бил твоят човек, но после се окаже, че не е?

— Случаят тук не е такъв.

— Така ли? И къде е разликата? — Отново докосна ръката му. — Искам само да ти попреча да си навредиш, Диз. — Помълча и добави: — Просто трябва да се добереш до нещо, това е. Ако не за закона, поне за себе си. Трябва да знаеш. Да си съвсем сигурен.

Харди поклати глава и тихо изруга. Отново се възцари мълчание, което накрая наруши отново Джина:

— Хрумна ми нещо ужасно — каза тя.

— Това ми е любимото. Казвай.

— Имам ключ за апартамента на Дейвид. — Тя започна да гради предположения: — Ако някоя вещ на Дейвид се озове в джоба на Сефия, например, и Бланка я види, това може да е достатъчна причина за обиск. Не мога да повярвам, че го казвам.

— Направят ли обиск в дома му, ще го спипат — каза Харди, прегърнал идеята. — Подхвърлената вещ само ще им помогне да влязат. След това ще имаме истински доказателства — например, петна от кръв по дрехите му, а според мен ще има много такива, — за да го арестуват.

— Точно така. Просто ще помогнем за един законен обиск.

Двамата се спогледаха, обзети от тръпката на почти незаконна любов, докато се питаха какво ли е да не играеш по правилата. Да победиш тези престъпници в собствената им игра.

Най-сетне Харди се отказа.

— Прекрасна идея Джина, но може би не трябва да го правим.

— И бездруго не бих могла.

— Сигурно и аз не бих могъл.

— И това е добре — заключи тя. — Затова сме различни от тях.

— Точно така. Ако не го направим както трябва, няма да бъдем по-добри от тях. Има ли нещо в картинката, което не е както трябва?

Вечерта не беше сред най-хубавите в живота на Харди и Франи, а сега, след спешното и нехарактерно обаждане на Глицки, който каза, че двамата с Трея ще дойдат, за да обсъдят какво да правят, положението едва ли щеше да се подобри. Намираха се в кухнята, един час след вечерята, на която децата се бяха поразмекнали, защото най-сетне бяха осъзнали, че по баща им е стреляно и че той е пострадал сериозно по време на инцидента.

Може би не разбираха какво точно се е случило, но съзнаваха, че е нещо много лошо. Чичо Моузес и леля Сюзан бяха останали до късно предишната нощ, а Ребека и Винсънт бяха заточени с по-малките си братовчеди в задните стаи, докато възрастните пиеха и спореха. Сутринта майка им и баща им почти не си говореха — дали щяха да се развеждат? Защо някой искаше да нарани баща им? Наистина ли се опитваха да го убият? Какво щяха да предприемат? Какво щеше да направи татко? Дали щеше да се опита да узнае кой е извършителят и да го прати в ареста? Какво предприемаше полицията? В опасност ли бяха?

За Харди беше трудно да отговори на всички тези въпроси, особено след като Франи не му помагаше особено. Все още беше бясна заради създалото се положение, наистина предимно на брат си, но освен това трябваше да се справя с бурната реакция на децата още от шест часа сутринта, когато препилият й съпруг отдавна вече беше отишъл на работа. Страхове и сълзи. Какво щеше да стане с тях? Ами ако татко умре? Защо се случваше всичко това?

— Не искам да живея така — заяви Франи. — Не разбирам как тези хора успяха да ни причинят това.

Говореха съвсем тихо, за да не тревожат допълнително Винсънт и Ребека, които си пишеха домашните в съседната на кухнята стая. Харди усещаше как напрежението в къщата отеква във всеки звук.

Прекоси кухнята и прегърна съпругата си. Тя се притисна към него.

— Не знам какво да направя — призна тя. — Чувствам се толкова безпомощна.

— Точно затова ще дойдат Ейб и Трея. Четиримата ще измислим някакъв план.

— Но аз не разбирам защо полицията и най-вече Кларънс Джакман не ти вярват. Това ме влудява. Не си направил нищо нередно.

— Точно това е най-нелепото. Според Джон Холидей всичко е започнало заради мен. Заради мен и Дейвид. — Съгледа невярващото изражение на Франи и обясни: — Защото сме преследвали Панос.

— Моля? — Франи не искаше да слуша подобни безсмислици. — Той е навредил по един или друг начин на десетки граждани. Не ти си започнал всичко.

— Опитах се да му изтъкна този факт. Очевидно господин Панос може да прави каквото си иска, а ако някой като мен му потърси сметка, сам си е виновен.

— Джон наистина ли каза това?

— Приблизително.

— Това направо ме вбесява.

— Явно и ти си лош човек. Както и да е, опитах се да му обясня, че може и да не съм идеален пример за нравственост, но поне действам в рамките на закона, а всички минали и настоящи действия на Панос са противозаконни. Наречи ме луд, ако щеш, но разликата е съществена.

— Джон схвана ли?

— Не съвсем. Той не се замисля много кое е добро и кое — зло. Просто ми изтъкна, че би трябвало да съм подготвен да се справя с всичко това, преди да погна Панос.

Тя се поотдръпна и каза:

— Прилича на кошмар, в който потъваш и крещиш имената на всички, които са на брега и биха могли да те спасят, но никой не те чува.

— Знам, знам.

Какво друго можеше да каже? Точно на това приличаше. Двамата с Франи сънуваха едни и същи кошмари.

Може би не съвсем еднакви. Тя се повдигна и седна върху кухненския плот с кръстосани глезени, ръце между краката и наведена глава.

— Знаеш ли, винаги съм се бояла най-много от това. Че някой ще приеме твърде лично всички тези законови мерки и ще започне да преследва теб. Или нас. Мен и децата. Винаги си ме уверявал, че няма да се случи, но ето че стана точно това.

— Знам. — Облегна се на отсрещния плот. — Какво искаш да ти кажа? Никога не съм допускал такава възможност.

— Но сега се случи… Може би трябва да преосмислим…

— Кое?

— Всичко, струва ми се — вдигна поглед тя.

Никак не му допадна как прозвучаха думите й.

— Всичко обхваща много неща, Фран. Надявам се нямаш предвид нас двамата.

— Не точно, не… Животът ни. Не сме в безопасност…

— Това е просто един момент, Фран. Не става дума за целия ни живот. Живяхме добре и все още е така.

— Не искам да живеем така. Ако изгубим децата…

Харди пристъпи към нея:

— Това няма да се случи…

— Недей! — рязко го прекъсна тя. — Не казвай, че няма да се случи. Не знаеш какво ще се случи. Твърдеше, че няма да се случи и това, което преживяваме сега.

Харди отстъпи и пое въздух.

— Какво искаш да ми кажеш? Какво искаш да направиш?

— Не знам! — гневно проблеснаха очите й. След това добави малко по-спокойно: — Не знам. Може би просто трябва да се махнем оттук. Да започнем на друго място, а ти да се захванеш с нещо различно.

— И как точно ще го направим? От какво ще живеем?

— Ще измислим нещо.

— Нещо, от което ще живеем и четиримата, с две деца, които след няколко години трябва да отидат в колеж? Не знам как ще го направим. И след това какво? Да продадем къщата?

— Бихме могли.

— Франи, не можем. — Отново се приближи към нея, но по-предпазливо. — Чуй ме. Не искам нищо различно. Това е работата ми. Учил съм за това и съм добър. Може би дори от време на време правя добро.

— Но животът ти е заплаха за нас, Дизмъс. Не разбираш ли?

Той се опита да събере последните си сили. Приближи се до нея и постави ръце върху бедрата й. Почувства, че ще му е нужно да се мобилизира изцяло, за да запази нормалното звучене на гласа си, а когато заговори, почти шепнеше:

— Не виждаш ли, че в момента точно това е заложено на карта? Начинът ни на живот, начинът, по който искаме да живеем. Някаква шайка негодници идват и ни заплашват, заплашват живота ни, а ти какво искаш да направя? Какво искаш да направим всички? Да си съберем багажа и да избягаме? Не вярвам. Какво ще постигнем?

— Поне ще си жив.

— И в момента сме живи. И сме там, където ни е мястото. Просто сме уплашени.

— Трябва ли да живеем с този страх?

— Понякога да. Понякога се налага. Надявам се да не е за твърде дълго. — Вдигна ръка и я погали по бузата. — Виж, Фран, всичко това ми харесва не повече, отколкото на теб, но просто не бива да допускаме тези копелета да спечелят. Понякога те притискат толкова силно, че си длъжен да се бориш, защото иначе ще ти отнемат всичко. Ще го вземат, защото имат тази възможност и защото никой няма да ги спре. Така е навсякъде, където и да отидем.

25

Малко преди полунощ, облечена в камуфлажните си дрехи и с разтуптяно сърце, Мишел се изкачи по единия тротоар чак до горната част на улица „Каса“, пресече на кръстовището с крайбрежния булевард, след това се върна по другия тротоар. Няколко стари дървета растяха от изрязани в тротоара квадратни парчета земя и донякъде закриваха светлината от уличните лампи. Въпреки това щеше да забележи, ако един и дори двама души седяха в паркираните покрай тротоарите от двете страни автомобили. Не видя никого.

Този път остави вестниците където си бяха и тихо изкачи стълбите до входната площадка по две наведнъж. Горе внезапно и силно й се зави свят и за секунда си помисли, че сигурно ще припадне. Напрегна се да чуе някакъв шум, който щеше да означава, че е разкрита, но долови единствено силното туптене на сърцето в ушите си. Не можа да се въздържи, слезе по стълбите и още веднъж огледа улицата.

Когато отново се качи горе, отвори мрежестата врата, намръщи се от скърцането й и изчака минутка, ослушвайки се. След това изведнъж се разбърза, пъхна ключа, отвори вратата и я затвори зад гърба си.

Постоя в мрака, за да привикнат очите й. След известно време слабата светлина от уличните лампи през предните прозорци създаде призрачни сенки, които впоследствие се превърнаха във форми и пространства и тя вече можеше спокойно да се придвижва. Задачата й беше съвсем проста — да вземе някои от дрехите му, пристигналите сметки, чековата книжка и дебитната карта, ако може да ги намери в бюрото с извития сгъваем капак.

Мишел не се притесняваше, докато не се озова на предната площадка, когато внезапно цялата идея й се стори невъобразимо глупава. Само че вече беше вътре.

Сградата беше стара и дървеният под проскърца, когато тя тръгна по коридора към спалнята на Джон. Няколко пъти бе минавала оттам и до този момент не бе забелязвала този звук, но сега дъските сякаш мъчително пищяха под леките й и предпазливи стъпки. Ами ако хората на долния етаж се събудят и повикат полицията? Спря, долепи се до стената, обляна в пот дори в студения коридор. Не я биваше за такива работи. Но не можеше да направи нищо друго, освен да продължи. За щастие задната част на коридора беше по-безшумна. Ако върви по-бързо…

Беше си донесла малко, но силно фенерче и мрежеста пазарска чанта, която се разтягаше и побираше всичко, което й беше нужно, затова се запъти право към гардероба — бельото и чорапите бяха в най-горното чекмедже, няколко ризи от долното, още един чифт джинси, плътно сгънати. Чантата почти се напълни, но вече бе взела почти всичко — оставаше й само чековата книжка и пощата.

Капакът на бюрото не се отвори при първия й опит. Нито при втория. Тя се изправи, няколко пъти пое дълбоко въздух и здраво стисна двете дръжки. Рязко ги разклати, старото дърво поддаде и капакът отхвърча нагоре с трясък. Остана неподвижна цяла минута, не смееше дори да диша. Не се чу никакъв звук — нито отдолу, нито отнякъде другаде. В далечината се разнесе воят на сирена, но почти веднага заглъхна. Не беше заради нея.

Чековата книжка и дебитната му карта бяха в средното горно чекмедже, където й беше казал, че ще ги открие. Малко по-назад откри една снимка в рамка, обърната с лицето надолу, която я накара да застине на място. Внимателно постави фенерчето върху бюрото, пресегна се, вдигна снимката с две ръце и я изправи пред себе си.

Разбира се, на нея бяха Ема и Джоли. Трябваше да се досети. Неспособна да откъсне очи от тях, тя изучаваше в лъча на фенерчето лицата на двете изгубени любими същества на Джон. Не беше нагласена снимка с изкуствени усмивки и режисирано оживление. Вероятно това беше причината той да запази точно нея, да я сложи в рамка. Беше снимка по време на хранене, бебето седеше във високото си столче и очакваше хапката, която сигурно щеше да е първата, съдейки по чистото му личице. Майка му поднасяше лъжичката към устата му. Макар Мишел тутакси да разпозна Джон в лицето на бебето, то приличаше на майка си дори повече. Особено на тази снимка, където изражението и на двете беше еднакво — нещо като възторжено очакване. И двете бяха толкова живи. Толкова млади.

Шум наблизо я изтръгна от унеса й. В бързината и уплахата си тя се пресегна едновременно към снимката и фенерчето. Не успя да улови снимката във внезапно настъпилия мрак, тя падна и стъклото се строши с характерен и плашещ трясък. След това отново настана пълна тишина.

Струваше й се обаче, че бе някак различна от преди. Прилепена за стола, разтреперана, но неподвижна, тя си представи как наблизо още някой се ослушва досущ като нея да долови друг шум. Закри устата си с ръка, за да спре собственото си дишане, и безуспешно се опита да събере малко слюнка, за да преглътне.

На мрежестата врата явно имаше някой, защото тя отново изскърца. След секунда чу как се превърта ключ и лампите в коридора светнаха. Мъжки глас се провикна:

— Полиция! Въоръжен съм. Излезте, за да ви виждам.

Мишел понечи да стане, след това размисли:

— В спалнята съм, отляво. Стоя с вдигнати ръце. Няма да помръдна, докато не ми кажете.

Пак като последния път бяха двама, но не същите. Азиатецът, който държеше пистолет, когато влязоха, прибра оръжието в кобура си, след това се приближи към нея с отворен портфейл, за да види значката му. Каза й да се изправи и се представи като сержант инспектор Пол Тию от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Без да губи време, той я претърси бързо и щателно, след това я попита какво търси тук.

Реши да опита същата история, която беше дала резултат първия път.

— Наглеждам апартамента на Джон, докато го няма.

— Така ли? Може ли да видя някакви лични документи, моля?

Потърси в горния джоб на камуфлажната си риза и извади калъфчето с шофьорската си книжка, която той взе, разгледа внимателно и я показа на партньора си. Другият носеше куфарче. Беше нисък, тъмнокож, добре облечен и имаше туфичка косми под долната устна. Тию й върна калъфчето, огледа я от глава до пети и явно остана доволен от нещо.

— Добре, нека ви попитам пак — какво търсите тук?

— Нали ви казах, че…

Той клатеше глава отрицателно, спокойно, но решително. Посочи мрежестата торба в краката й.

— Тази чанта е пълна с мъжки дрехи, а оттук ми се струва, че виждам и една чекова книжка. Което ме кара да смятам, че сме ви хванали, когато сте се готвели да извършите кражба.

— Не! Не е така. Наистина — умолително се обърна тя към двамата мъже подред. — Вижте, имам ключ — извади го от предния си джоб. — Джон ми го даде. Не съм влязла с взлом. Той ми е приятел. Наглеждам нещата му.

— Дрехи — отново посочи Тию.

Тя бързо съобрази и обнадеждено каза:

— Пера му ги. Оставя ми ги в коша. Тъкмо ги носех обратно.

— В тъмното? В един часа през нощта? Страхотна приятелка сте, няма спор. Да не очаквате да ви повярваме?

— Е, той ми плаща, разбира се. Не много, ама…

— Знаете ли, че има заповед за арестуването на господин Холидей? По обвинение в убийство?

— Аз… знам. Чух за това. Но трябва да е станала грешка. Джон не би наранил никого.

— Знаете ли къде е?

— Не. Имате предвид сега, нали?

Тию се обърна към другия мъж:

— Според теб сега ли имах предвид, Лен? С това впечатление ли остана?

Другият мъж кимна и кратко изстреля към нея:

— Той имаше предвид сега.

— Не. Нямам представа къде е. Искам да кажа, че точно затова дойдох. Не съм го чувала от дни, почти от седмица. — Изведнъж очите й светнаха: — Вижте, бях в къщата и в петък — изломоти тя. — Тогава тук имаше други полицаи.

— Какви други полицаи?

— Онези със заповедта за обиск. Показаха ми значките си. Един бял и един чернокож.

— Кунео и Ръсел — отбеляза другият.

— Добре. Те разговаряха ли с вас?

— Както и вие. Провериха ми документите. Всичко.

— Защо сте идвали?

— Тогава по същия повод като сега, после идвах за вестниците на Джон.

— Забелязах, че все още са отвън.

Тя поклати глава.

— Само от последните три дни. Смятах да ги взема на излизане и да ги изхвърля.

— И сте казали всичко това на инспекторите Кунео и Ръсел?

— Да, ако така се казват.

— И те ви пуснаха да си вървите?

Тию беше в небрано лозе.

По-рано вечерта в дома на адвоката Харди, приятел на Глицки, Тию беше казал на лейтенанта, че ще дойде тук с Фаро. Рискът му се стори разумен. Но явно онова, което твърдяха всички, беше истина — че никое добро дело не остава ненаказано.

А на теория това пътешествие до дома на Холидей трябваше да бъде точно това — добро дело, макар и съпроводено с елементи на личен интерес. Глицки, Харди и съпругите им бяха наистина разстроени от проблема с Панос. Тию от години не беше виждал Ейб толкова сърдит, а Трея — която по мнението на Тию беше въплъщение на здравия разум, търпението и доброто настроение — беше още по-разгневена.

Същата сутрин Тию се бе обърнал към Глицки със своя проблем. Вероятно точно затова Ейб беше толкова скъп приятел и наставник. Идването тук щеше да бъде решение и за двамата, а също и за Харди. Тию остана с впечатлението, че Глицки и Харди бяха стигнали до решението си след сериозни спорове помежду си и явно никой от двамата не изгаряше от щастие, че единствената им възможност е да открият доказателства, които свързват Сефия, Рой Панос и Рее с тези убийства. Явно и двамата биха предпочели открит сблъсък с тези хора, но в края на краищата бяха служители на закона и трябваше да действат в съответствие с него.

Накрая Харди предложи Тию да дойде тук с Лен Фаро и да свалят отпечатъците от пръсти. Криминалистите вече бяха проверили местата, където бяха открити уличаващите доказателства от магазина на Силвърман. Бяха снимали вещите по местата им и бяха свалили отпечатъците от тях. Но не бяха направили цялостен оглед на мястото — чиниите в мивката, бравите на вратите, аксесоарите в банята.

Другите трима заподозрени никога не бяха стъпвали в дома на Холидей и Глицки смяташе, че Тию трябваше да успее да изкопчи от тях признания в този дух. Дори устно признание щеше да свърши работа, но ако беше писмено или на запис, още по-добре. След като се сдобиеха с това и ако успееха да открият отпечатъци от пръстите на някой от заподозрените в дома на Холидей, въпросът откъде са се появили подхвърлените доказателства щеше да доведе разследването или до някой от истинските заговорници, или до Уейд Панос.

Единствената трудност от гледна точка на Тию беше необходимостта да не се замесва в тази работа. Проблемът и изворът на нараненото му честолюбие беше фактът, че не е зачислен към разследването на нито едно от тези убийства, случили се след убийството на Сам Силвърман. Затова какво извинение би могъл да има, че е отишъл в дома на Холидей посред нощ, за да взема отпечатъци от пръсти?

Трябваше да ги даде на адвокатите по защитата. Те бяха лукава група, а Харди явно принадлежеше към тях. Тию просто нямаше да го споменава, докато не получи резултатите. Що се отнася до Ленард Фаро, Тию просто правеше рутинна услуга на двамата си колеги от отдел „Убийства“ Кунео и Ръсел, като извършваше пълен оглед на дома на един заподозрян в убийство. Отпечатъците щяха да отидат в лабораторията — Фаро нито щеше да узнае, нито да се поинтересува защо бяха необходими. Когато резултатите станат готови и ако се окаже, че има отпечатъци на Сефия, на Панос или на Рее, тогава Тию щеше да е установил най-малко връзката на Панос със случая, щеше да отиде при Джърсън и в открит мъжки разговор да му признае предишните си резерви за доказателствата и за тълкуването им от страна на Кунео и Ръсел.

Идеално.

Докато не се появи тази жена.

Не вярваше на нито една нейна дума. Дълбоко в себе си дори се чувстваше обиден, задето тя изобщо допуска, че в разказа й има нещо достоверно. Страшно му се искаше да й сложи белезници и да я отведе в управлението за по-сериозен разпит. Но това щеше да го изправи пред почти неразрешимия проблем да обясни на Джърсън какво изобщо е търсел тук. Цялата пясъчна кула щеше да се срути, ако не откриеше свързани с Панос отпечатъци, на които да се облегне. Несъмнено щяха да го изгонят от отдел „Убийства“, а вероятно дори да го понижат.

Имаше и един още по-голям проблем. Тию беше напълно сигурен, че тази Мишел Майер не само знае точно къде се намира беглецът Джон Холидей, но и че той е в дома й. Явно беше дошла да му вземе дрехи за преобличане и да му осигури достъп до парите му. Двамата с Лен можеха да я откарат до дома й, да закопчаят Холидей и да станат героите на утрешния ден.

Само дето Глицки не смяташе, че го е направил Холидей. И според Тию уликите не доказваха подобно нещо.

Нужна беше само добра полицейска работа, за да се изясни дали друга група заподозрени има съществен проблем с доказателствата. Жената, госпожа Майер, му бе дала обяснение — била е тук с Кунео и Ръсел преди три дни, а те не са се сетили да тръгнат по следата. Тию просто недоумяваше. Не това бяха търсили и затова не бяха забелязали нещо толкова очевидно. Несъмнено обясненията й са били толкова тромави и тогава, колкото са и сега.

Сама призна, че са проверили документите й. Затова на теория Кунео и Ръсел знаеха за нея толкова, колкото и Тию, само че той би се учудил, ако някой от тях си беше записал фамилното име или адреса й. Или ги беше запомнил, както направи той.

Джон Холидей беше техният заподозрян. Техният случай, не неговият.

Да си работят по него.

Всичко това мина през бързия ум на Тию, докато разпитваше набързо Мишел Майер. Тъкмо започваше да бърбори за вестниците, които щяла да вземе на излизане тази вечер.

— Значи просто ви пуснаха да си вървите?

— Да, сър.

Той се обърна към Фаро и вдигна рамене прекалено изразително:

— Е, госпожо Майер, явно тази нощ имате късмет. Двамата с инспектор Фаро имаме достатъчно техническа работа тук, а след като сте дали името и адреса си на другите инспектори, ще допусна, че те са направили необходимата проверка. Съгласен ли си, Лен?

Фаро захапа въдицата. Беше инспектор, но не беше следовател. Занимаваше се с експертизи и с огледи. Що се отнася до него, присъствието на жената имаше значение само дотолкова, доколкото замърсяваше местопрестъплението. Колкото по-скоро си тръгнеше, толкова по-добре.

— Стига да не пипа нищо повече. Оставете пощата — нареди й той.

Мишел чу думите им, но не знаеше дали да им вярва. Тию й махна с ръка, все едно беше дете:

— Карайте внимателно.

— Наистина ли? Може ли да си вървя?

Тию нетърпеливо кимна.

— Благодаря ви. Искам да кажа, извинете ме. Аз просто…

Забеляза мрежестата чанта в краката си и се наведе да я вдигне. След това мина покрай двамата полицаи и излезе през входната врата.

26

След като получи лекарско разрешение да се върне на работа след осемнайсетмесечното си възстановяване, Глицки не беше отсъствал нито един ден. По време на една много ранна закуска обаче — бебето още не се бе събудило — той казваше на Трея, че днес би могъл да прекара времето си много по-полезно на открито.

— Обаче искаш ли да чуеш нещо забавно?

— Повече от всичко.

— Чувствам се виновен заради това.

— За кое? Че си взимаш почивен ден ли?

— Че се преструвам на болен, когато не съм. Никога досега не съм го правил.

— Шегуваш ли се? — остави тя препечената си филийка. — Нито веднъж?

— Нали ти казах, че е забавно.

— До сълзи. Само че май и аз не съм го правила. Нищо чудно, че сме толкова хубава двойка. Сигурно сме единствените такива двама души в Америка.

— А това ми създава проблем. Надявах се да ме посъветваш какво да кажа, като се обадя, но явно и ти не знаеш.

— Едва ли е нещо определено. Звъниш, оставяш съобщение…

— Да, но нали трябва да съм болен. Дали да не се опитам да звуча окаяно, например?

— Нима ще усетят някаква разлика от друг път?

Глицки се намръщи престорено.

— Това беше жестоко.

— Защото съм в жестоко настроение.

Това беше вярно от предния ден, малко след срещата на Глицки с Джакман. Глицки смяташе, че Трея е доказала себе си като една от най-великите мърморки на света.

— И аз не съм решила дали да се включа — заяви тя, — имам предвид по принцип. Как се осмелява този човек да се държи така с теб?

— Не беше лично.

— Точно това имам предвид, Ейб. Би трябвало да е лично. До голяма степен дължи работата си на теб и Дизмъс.

— Може и така да е. Но не ние ще сме причината да я запази. — Глицки взе резен пушена сьомга, нави го на руло и го пъхна в устата си. — Знаеш ли, като дете смятах, че сьомгата е най-прекрасната храна на света. Ядеш ли сьомга, значи си преуспял като филмова звезда. Ако някой ми беше казал, че един ден аз, едно най-обикновено ченге, редовно ще нагъвам пушена сьомга у дома, нямаше да му повярвам. А я ни погледни сега. Понякога просто не мога да повярвам.

— Това беше много ловко, но те хванах. Искаш да отклониш разговора от Кларънс, обаче на мен ми се ще да си излея душата още малко.

— Направи го, ако искаш, обаче вината не е само негова. Двамата с Диз наистина не разполагаме с нищо и реакцията на Кларънс вероятно е основната причина да решим да се поровим, а не просто да обвиняваме. Освен това, ако Уошингтън или Ригби (съответно кметът и шефът на полицията) му звънят през почивните дни, за нас ще е полезно да узнаем докъде се простира влиянието на Панос. В известен смисъл факта, че ми натри сол на главата, се оказа много добър стимул. Може би дори целта му е била точно тази.

— Не се съмнявам.

Той сви рамене.

— Както ти проницателно отбеляза, той си играе политическата игра. В момента властта е в ръцете му и Кларънс е най-добрият областен прокурор, който сме имали от години. Затова иска да запази поста си и аз не го виня. Залогът е твърде голям.

— И целта оправдава средствата?

— Понякога. Невинаги. Според мен самият Кларънс се опитва да намери нужното равновесие. Ако с Диз успеем да намерим нещо, което наистина ще разплете този случай, той ще се вкопчи в него с две ръце.

— Наистина ли смяташ така? След всичко, което причини и на двама ви?

— Несъмнено.

Трея дъвчеше мълчаливо и отпиваше от чая си.

— Добре, ще отида на работа. Обаче сам да си прави скапаното кафе.

В осем без петнайсет Глицки показа значката си на пазача на паркинга на Диамантения център. В десет без петнайсет двамата с Харди все още бяха в колата на адвоката, на едно от най-хубавите места отстрани на входа и точно срещу улицата към Диамантения център на „Джорджия ААА“. Харди все още имаше болки. Току задрямваше над волана, докато Глицки не го тупна по раменете:

— Панос.

Беше Рой, пеша и облечен в униформа. Спря пред голямата двойна врата, погледна часовника си, отиде до ъгъла, огледа се в двете посоки, след това се върна до вратата и отново погледна часовника си. Беше на не повече от двайсетина метра от мястото, където бяха паркирали. Плъзнаха се надолу на седалките в очакване на бъдещите събития. Не чакаха дълго. Двама мъже, които идваха от паркинга, минаха на около метър и половина от прозореца на Глицки. Той отново бутна рамото на Харди и му ги посочи. Сефия в дълго до прасците черно кожено палто и Рее с черни плътни памучни панталони и светъл прилепнал пуловер, който беше пъхнал в панталона си.

Приближиха се към Рой, който ги чакаше на вратата. Без да губи време, той веднага заговори оживено и нахъсано, като размахваше ръце.

— Следващия път ще донесем от ония микрофони, които правят записи от разстояние и ще запишем всяка тяхна дума — заяви Глицки. Харди не отговори, затова Глицки поясни: — Това беше шега, Диз.

Харди продължаваше да мълчи. Просто седеше и наблюдаваше тримата от отсрещната страна на улицата. След като снова напред-назад няколко минути, Рой очевидно изчерпа агресията си и срещата свърши внезапно, както бе започнала. Той продължи да обхожда участъка си, а Сефия и Рее минаха през двойните врати на Диамантения център и изчезнаха вътре.

— Е, явно всички са замесени в нещо, но ние вече знаем в какво — каза Глицки. — Много ми се ще да вляза вътре и да си разменя няколко думи с Ник.

— С какво ще помогне това?

— Не знам. Може би с нищо. Но ще ми е забавно да му пусна въдицата. Да ръсна някоя клевета за майчиното му наследство или нещо подобно. Да видя дали ще се опита да ме ръгне пред очите на толкова свидетели.

— Радвам се, че отново кроиш планове да се забавляваш. Не смятах да го споменавам, но тази сутрин не си особено духовит събеседник.

— Да, обаче снощи всички идеи бяха мои.

— Като стана дума за това, някакви новини от Тию?

— Още е рано — поклати глава Глицки. Очите му нито за миг не изпускаха двойните врати, а сега кимна в същата посока. — Виждаш ли? И бездруго нямаше да имаш време. Наведи се.

Нямаха причини за тревога. Сефия носеше обикновена хартиена торба и двамата с Рее минаха на една ръка разстояние от тях, но бяха увлечени в разговор и изобщо не забавиха крачка.

— Сега какво? — попита Харди.

— Господа, запалете двигателите.

Готови бяха. Глицки погледна през рамо и каза:

— Добре.

Харди ги остави да подминат, възкликна:

— Това е колата! — и се залепи зад тях.

— Коя кола?

— Сивият седан. Колата, която караха, когато стреляха по мен и Джон. Тези копелета са толкова нагли, че дори не използват кола под наем или някоя таратайка. Можеш ли да повярваш?

Глицки беше извадил бележника си и записваше номера. В момента се движеха на запад по „Гиъри“, доста по-назад, но без коли помежду им.

— Като стана дума за забавления, ако изобщо успеем да извадим заповед за обиск, може да е забавно да поровим из тази кола.

— Ето, пак забавления — отбеляза Харди, но мускулите на гърба му се напрегнаха. Не изглеждаше като човек, който се забавлява.

Следваха колата, докато лъкатушеше по еднопосочната улица, след това се насочи на юг по „Ван Нес“, после по „Мишън“ до Двайсет и първа улица, където зави надясно и най-накрая спря до тротоара пред добре поддържана самостоятелна викторианска къща. Харди мина покрай тях, докато двамата мъже слизаха от колата. Нямаше никакъв книжен плик, а Сефия вървеше, пъхнал и двете си ръце в джобовете на черното си палто.

Харди спря няколко къщи по-надолу.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам. — Глицки обаче си записваше адреса. — Може да е явка на наркоманите. Не знам — повтори той.

Не чакаха дълго, вероятно десетина минути. Когато двамата излязоха от къщата, Рее носеше куфарче. Отново потеглиха и преследването продължи.

По обяд, когато се върнаха на паркинга пред Диамантения център, бяха направили четири подобни спирания от „Мишън“ до Дайъмънд Хайтс и след това до един разкошен дом с импозантна порта в Сейнт Франсиз Уд. По това време Харди и Глицки вече бяха заключили, че каквото и да бяха намислили момчетата, явно не ставаше дума за кашер. Нямаха много време да споделят теориите си. Бяха паркирали до една товарителница и чакаха двамата мъже да се върнат на паркинга. Харди тъкмо беше изключил мотора, когато погледна в огледалото за обратно виждане и каза:

— Добре, идват.

В същия момент звънна клетъчният телефон на Харди. Той наблюдаваше как Сефия и Рее пресичат улицата, всеки с куфарче в ръка, но престана да им обръща внимание, когато чу разплакания глас на жена си.

— Какво има, Фран? Чуваш ли ме? Успокой се.

— Не мога да се успокоя! — кресна тя. — Дизмъс, трябва да си дойдеш у дома.

— Ще си дойда, но…

— Моля те! Веднага!

— Добре ли си? Да позвъня ли в полицията?

— Не, но… — Дишаше на пресекулки. — Просто си ела.

— Добре, разбира се. Тръгвам веднага, но какво…

— Не мога да ти обясня. Ще трябва сам да видиш. Боже, трябва да се обадя в училището.

— В училището ли? Защо? Децата добре…

— Трябва да се обадя в училището — повтори тя и затвори.

— Фран? Франи?

Втренчи се в безмълвния телефон.

— Какво има? — попита Глицки.

— Нищо хубаво — отвърна Харди. Едно мускулче потрепна отстрани на челюстта му. — Каквото и да е, не е хубаво. Ще звъни в училището. — Обърна се към приятеля си и каза: — Чуй ме, Ейб, аз приключих тук. Трябва да вървя. — Запали двигателя. — Да те оставя ли някъде?

— Не. — Глицки вече слизаше от колата. — Тръгвай.

Когато колата потегли, наоколо се разлетя чакъл.

Холидей беше сам в мотела „Йерба Буена“ на ъгъла на „Ван Нес“ и „Ломбард“, само на няколко пресечки от дома на Мишел. Предишната вечер се бе прибрала травмирана и ужасно уплашена. Беше сигурна, че полицаите, които са били в дома му, са я проследили. Трябваше веднага да се махнат оттам. Затова дойдоха тук, само на няколко пресечки от апартамента й, и Мишел записа и двамата под нейното име.

В момента я нямаше. Имаше краен срок за предаването на голяма статия за бонзай за „Сънсет“ и трябваше да направи маса проучвания. Каза му да не си подава носа от стаята и че ще се върне следобед и ще донесе обяд. Той три пъти звъни в кантората на Харди и упорито оставяше номера на клетъчния телефон на Мишел, но явно адвокатът му си беше взел един ден почивка. Веднъж се осмели да погледне навън и видя черно-бяла полицейска кола на отсрещния паркинг. Когато надникна следващия път, колата я нямаше, но тревогата му си остана.

Нещата вървяха зле, знаеше го. Трябваше да предприеме нещо. Не можеше просто да седи тук.

Когато камериерката почука, той я пусна вътре и отиде до магазина на ъгъла. Днес поне снимката му не е на първа страница на вестниците. Купи литър прясно мляко, литър ябълков сок, шест ябълки, един „Сникърс“ и вестник „Кроникъл“. Когато се върна, камериерката беше приключила.

Изпи млякото и изяде една ябълка и десертчето. Прегледа „Кроникъл“, с радост научи от втора страница, че все още не са го открили, макар че търсенето продължава. Отново опита да се свърже с Харди, но него го нямаше.

Накрая взе една чиста кърпа от банята и я постла върху масичката до леглото. Извади пистолета от джоба на якето си, провери дали няма куршум в гнездото или пълнител в дръжката. Почисти го с кърпата, изпробва механиката, погледна в цевта и произведе серия от мними изстрели. За своя изненада установи, че в пълнителя има само четири куршума, затова отвори една кутийка и пъхна вътре още три, за да бъде напълно зареден. Вкара куршум в цевта, след това извади пълнителя и постави още един куршум.

Накрая напъха пълнителя.

Беше напълно въоръжен.

Тию не спа добре, но и бездруго не беше свикнал на повече от пет часа сън, така че това не го притесняваше. След като двамата с Фаро приключиха с отпечатъците в дома на Холидей, той реши, че стратегията на Дизмъс Харди крие ако не недостатък, то със сигурност трудност. Тию все още трябваше да измисли начин да подхване разговор със Сефия и Рее за евентуалното им присъствие в дома на Холидей. Случаят не беше негов. От друга страна, той беше отговорният инспектор за местопрестъплението по случая на Тери и Уилс. Всяка загриженост от негова страна за неприкосновеността му щеше да бъде напълно уместна.

Затова малко преди два часа той се появи в Диамантения център и десет минути по-късно се озова в малка чакалня на етажа с витрините, където излагаше проблема си пред двамата частни охранители Сефия и Рее.

— Така че все още нося основната отговорност за местопрестъплението — излъга ги той, — и знам, че вие, момчета и — той погледна в бележника си — Рой Панос сте оказали съдействие на инспекторите, нали така?

— Донякъде — отговори Сефия. — Най-вече Рой.

— Да, с него вече се оправих. — Тию бързо подмина темата за Рой. Не искаше да го питат какво точно означава, че се е „оправил“ с него. — Но те споменаха и вас двамата.

Сефия погледна към Рее — въпрос. След това сви рамене.

— Просто говорихме с тях няколко пъти.

— Но никога не сте ходили заедно с тях, така ли? Влизали ли сте в апартаментите на Тери или на Уилс?

— Защо да влизаме? — попита Рее. — Да не би някой да е казал, че сме влизали? Защо не попитате тях, другите инспектори?

Тию се правеше на наивен:

— Днес не са в управлението, разпитват свидетели, а мен ме помолиха да приключа със случая. Вижте, опитваме се да разберем от съседите и от други хора кой е влизал и излизал от жилището. Въпросът ми е много прост. Някой от вас двамата влизал ли е там преди?

Рее погледна Сефия, след това двамата впериха погледи в Тию.

— Разбира се, че не.

Пипна ги. Извади касетофона си и те нямаше как да му откажат да запише отговора им. След това, към края, той пусна примката.

— Между другото — поде той с все още пуснат касетофон, — някой от вас да е влизал в апартамента на Джон Холидей?

Глицки скита из центъра на града още около час, а мислите му скачаха от внезапно възникналия спешен случай на Харди към одисеята на Сефия и Рее, на която бяха станали свидетели. Накрая се озова в „Дейвид Делис“, където седна на бара и си поръча сандвич с пастърма и газирана вода. Погледна часовника си. Изгаряше от нетърпение да узнае, но искаше да даде на Харди време да се погрижи за проблема. Каквото и да беше, явно бе сериозно, но ако той имаше нужда от компанията или от помощта на Глицки, щеше да го помоли още в колата.

Отново погледна часовника си. Ако изгълташе сандвича си набързо, можеше да се върне в участъка навреме, за да поеме поне половината работен ден. Можеше да каже, че се е почувствал по-добре и не е искал да остава у дома, след като не е сериозно болен. Щеше да е добър пример за останалите полицаи.

— Не — каза той на глас. Рязко стана, свали сакото си и го провеси на облегалката на стола, за да запази мястото си. Позвъни в работата на Трея от платения телефон, но на личния й номер се обади друга жена, което го накара да сбърчи вежди. — Опитвам да се свържа с Трея Глицки.

— Съжалявам, но я няма. Лейтенант Глицки ли се обажда?

— Да.

— Трея си тръгна, лейтенант. Помоли да ви предам, ако се обадите, че трябва да се приберете или поне да позвъните у дома възможно най-бързо. И че трябва много да внимавате.

— Да се обадя вкъщи ли?

— Така каза. Тръгна си много набързо. Каза, че ще опита да ви остави съобщение на пейджъра.

Той затвори, бръкна в джоба си за монети в мига, в който забръмча пейджърът, и набра домашния си телефонен номер.

— Трея, аз съм. Кажи ми, че Рейчъл е добре.

Когато Трея овладя гласа си, в него все още се четеше опасно силен гняв.

— Добре е, но според мен трябва да си дойдеш.

— Какво има?

— Сигурно ти би го нарекъл заплаха. За Рейчъл.

— Каква заплаха?

— Нейна снимка. Полароидна снимка, която вероятно е направена вчера, ако съдя как са облечени с Рита. Рита я държи на ръце на стълбите. Някой е оградил Рейчъл с червено.

Глицки изведнъж проумя какъв е бил проблемът на Харди и причината за паниката на Франи. Тя също бе получила наскоро направена снимка на децата си. Съобщението беше недвусмислено, значението му беше съвършено ясно. Знаем къде са децата ви. Можем да се доберем до тях, когато си поискаме.

Оттеглете се или те ще загинат.

27

Едно изследване на пръстови отпечатъци почти винаги се прави първо от компютър, който сравнява данните с база данни на известни престъпници. В този случай, тъй като Тию имаше предвид конкретни хора, беше помолил Фаро да сравни отпечатъците, които бяха взели от жилищата на Холидей и на Тери и Уилс, с тези на Рее, Панос и Сефия.

Тию получи резултатите малко преди три и половина и реши, че въпреки движението лесно ще успее да се върне до Съдебната палата и да отнесе новините на Джърсън, преди лейтенантът да се прибере у дома след работа. Надяваше се най-напред да сподели новината с Глицки, но когато се отби на петия етаж, установи, че някогашният му наставник отсъства по болест — невероятно. Тию не знаеше да се е случвало подобно нещо, докато инспекторът работеше в отдел „Убийства“. Имаше обаче домашния му телефонен номер и понеже в отсъствие на Глицки явно никой не си вършеше работата, затвори вратата зад себе си и се обади от телефона върху бюрото.

— Ейб? Какво има? Не звучиш добре.

— Не, добре съм, Пол. Май ме напада грип или нещо подобно. Какво става?

— Става това, че получих резултатите от отпечатъците и се оказа, че ти си прав. Харди също. Сефия и Рее са тършували из апартамента на Холидей. Разполагам и със запис, на който отричат някога да са стъпвали там.

Глицки звучеше невероятно потиснат. Дори страхотната новина на Тию никак не го развесели.

— Това е прекрасно, Пол. — Звучеше едва ли не отегчен. — Какво ще предприемеш сега?

— Лейтенанте, добре ли си?

— Не знам. — Последва дълга пауза. — Може би в крайна сметка ще отсъствам няколко дни. Предполагам, че ще говориш с Джърсън?

— Разбира се, ще му покажа резултатите. Всичко е съвсем очевидно. Смятам веднага да отида при Джърсън. В момента се намирам в кабинета ти.

— Искаш ли да ми направиш една последна услуга?

— Разбира се. Каквото кажеш.

— Искам изобщо да не замесваш двама ни с Харди в това.

— Не мога да го направя, лейтенанте. Идеята беше ваша. Ако доказателствата ни помогнат да заловим тия типове, хората тук, имам предвид в отдела, трябва да знаят, че се дължи на вас.

Внезапно гласът на Глицки прозвуча по добре познатия на Тию начин — отривисто, остро, нетърпящ възражение:

— Пол, чуй ме добре. Хората не трябва да знаят, че съм бил аз или Харди. Всъщност е много важно — жизненоважно — да изглежда така, все едно ние нямаме нищо общо. Нищо!

— Но…

— Никакво, но. Ако сега ти вкараш това в системата чрез Джърсън, ти си героят и заслужаваш да бъдеш. Ти свърши цялата работа.

— Не искам да ставам герой, Ейб. Не искам да се възползвам от заслугите ти.

— Забрави за заслугите ми. И бездруго вече прекалено се прочух с този случай. С това вече разполагаш с достатъчно, за да може всичко да се разплете. Ако се действа бързо, скоро на онези доста ще им припари под краката. Не искам да се връщат към нас. Затова не споменавай нито за мен, нито за Харди. Добрата работа на полицията ги е вкарала на топло и това е. Само това, разбра ли?

— Добре. — Тию не остана никак доволен. — Ако бях на твое място обаче, щях поне да напомня на хората кой ме е обвинил и да го унижа публично.

— Това не ме интересува. Наистина. Плащат ми да си върша работата, забрави ли? — последва мълчание, а след това: — Все още не схващаш, нали?

— Не, сър. Съжалявам, но не схващам.

— Добре, заслужаваш да чуеш истинската причина. — Внезапно тонът на Глицки отново се промени. Стана поверителен и много напрегнат. — Те заплашиха семейството ми, Пол, дъщеря ми. Може да се нарече реална заплаха. Затова не искам да смятат, че ние сме го направили. Всъщност бих искал да мислят, че не сме ние. След като се озоват зад решетките до живот, че и отгоре, може да се върнем към случая и внимателно да напомним на някои хора на наша страна, че може би имаме какво да кажем. Но дотогава не бива да се разчува. Аз приключих, Харди също. Приключили сме още преди ти изобщо да започнеш да мислиш за отпечатъците от пръсти. Ясно?

— Да.

— Просто занеси това право на Джърсън. Не минавай през Кунео и Ръсел.

— Така и смятах да направя.

— Добре. Виждам, че все още има време да го направиш днес. Върви.

Тию погледна навън през прозореца в кабинета на Глицки. Слънцето току-що бе залязло, но ако имаше късмет, можеше да хване Джърсън все още на работното му място.

— Тръгвам — отвърна той.

Тию седеше вече двайсет минути зад затворената врата на кабинета на Джърсън и все още не можеше да повярва на ушите си. Отначало лейтенантът беше доста въодушевен, докато слушаше Тию да му разказва за предишните си опасения относно местопрестъплението в апартамента на Тери и Уилс — обувката, множеството удобни доказателства, — както и за подозрението си, че доказателствата у Холидей може да са подхвърлени…

— Какво подозрение за подхвърлени доказателства? Да не би да си говорил с Глицки?

— С лейтенант Глицки ли? Не, сър. Не съм говорил с никого. Работих сам.

— Сам?

— Да, сър.

— Кой свали отпечатъците?

— Лен Фаро, но той просто изпълняваше. Нямаше никаква представа за какво точно става дума. Никой не знае и за записа на твърдението. Абсолютно никой.

Джърсън тежко въздъхна.

— Добре. И така, къде чу за тези така наречени подхвърлени доказателства?

Тию се размърда на стола си.

— Не помните ли, сър? От изявлението на Сейди Силвърман. Дан Кунео не повярва, но аз си помислих, че…

— Никой не повярва, сержант. Никой не подозираше подхвърлени улики у Холидей. — Поклати глава с дълбоко неудоволствие. — Продължавай, какво казваше?

Тию продължи, но вместо одобрението на Джърсън, започна да долавя растящото му нетърпение и дори гняв.

— Работата е там, сър — заключи той, — че на практика тези отпечатъци от Рее и Сефия доказват, че двамата са били в дома на Холидей. А те категорично го отрекоха. Единственото обяснение е, че са били там, за да поставят уликите.

Джърсън преметна крак връз крак и облегна лакти върху бюрото с компютъра.

— Опитвам се да схвана какво искаш да постигнеш, сержант. Наистина се опитвам. Може би съм малко заслепен от гняв, задето самоволно си решил да разследваш тези случаи, които бях възложил на други инспектори. Но — вдигна ръка той, — разбира се, ако беше открил някое димящо дуло, нещата щяха да са различни. Много по-лесно щях да си затворя очите.

— С цялото ми уважение, това наистина е димящо дуло.

— Явно точно това не успявам да прозра. Разполагаш с изявленията на Рее и Сефия, че не са ходили в апартамента на Тери и Уилс, но не разполагаш с техни отпечатъци от това местопрестъпление.

— Не съм и очаквал да намеря такива, сър. Били са там, за да ги убият и или са почистили всичко, или, което е по-вероятно, са носили ръкавици.

— Но фактът си остава — няма отпечатъци на мястото, където твърдят, че не са били. Не мога да разбера какво значение отдаваш на този факт.

— Отдавам значение на факта, че има техни отпечатъци в жилището на Холидей, където също отричат да са ходили. Не знаеха, че ще ги питам за това, преди да включа касетофона, затова глупаво излъгаха.

Джърсън въздъхна дълбоко и театрално.

— Сержант, тези мъже са играли заедно покер няколко пъти през последната година. Може напоследък да са престанали — не знам за това, — но със сигурност са били в една компания, много вероятно в дома на господин Холидей. Сега просто ще заявят, че са те излъгали. Знаели са, че Холидей е заподозрян в убийство и не са искали да ги свързват с него.

Джърсън вече беше затиснал касетата със записа под едно преспапие на бюрото с компютъра си.

— Но, сър, самият факт, че… — Тию направи пауза. — Трябва да признаете, че най-малкото това изглежда доста подозрително. Сефия и Рее трябва да бъдат подложени на сериозен разпит. Така смятам — добави той.

Най-накрая лейтенантът сякаш преодоля някаква бариера. Облегна се и въздъхна продължително.

— Може би си прав — отбеляза той. — Не знам защо ти се противопоставям така. Твърдението ти има смисъл. Просто този случай е голямо главоболие още от първия ден. — Джърсън вдигна ръка към главата си и отново въздъхна. — Трябва да отскоча до тоалетната. Веднага се връщам.

Тию се приведе напред, облегнал лакти на коленете си и заровил глава между ръцете. Разбира се, беше предвидил възраженията, които направи Джърсън. Нищо не беше просто. Добре, но нима се случваше за пръв път? Според Тию работата беше там, че всяко добросъвестно ченге щеше да има достатъчно въпроси, с които да обсипе Сефия и Рее, и с основание да ги направи заподозрени за многобройните убийства. Дори и само за да избегне шумотевицата около неправомерния арест на Джон Холидей, след като очевидно съществуват много възможни тълкувания на уликите.

Но до тази вечер, допреди малко, Джърсън беше удобно сляп за тези деликатни моменти. Разполагаше със заподозрян, с улики и със заповед за арест, защо, по дяволите, трябваше да продължава да търси?

Лейтенантът се върна, настани се във въртящия се стол и направи знак на помирение:

— Извини ме, че се държах като упорито магаре, Пол. Всъщност е много хубаво да имаме толкова инициативен инспектор. Със сигурност няма да е излишно да вкараме тези двамата в стаята за разпит и да ги запишем как се потят, нали? Ако се огънат… — Джърсън грейна и потърси погледа на Тию. — Но ще бъда по-спокоен, ако включим Дан и Линкълн. Какво ще кажеш?

Тию си спомни предупреждението на Глицки, че трябва да отиде направо при Джърсън, без да замесва тези двама инспектори. Но реакцията на лейтенанта поставяше тази възможност под съмнение. Ако искаха да разрешат случая, вече нямаше как да избегнат Кунео и Ръсел.

— Разбира се, както прецените, сър.

Джърсън се извърна и набра някакъв телефонен номер.

— Там ли са Кунео и Ръсел? Знаеш ли кога… А, така ли? Добре, благодаря. — Затвори. — В момента пристигат с хеликоптера. Най-много след пет минути.

Полицейският хеликоптер, както и хеликоптерите за контрол на движението и дори собственост на частни компании като „Джорджия ААА“, често кацаха на площадката на покрива на Съдебната палата.

— Цял ден не съм излизал от тази стая, Пол. Какво ще кажеш да се пораздвижим и да ги посрещнем? Нямам нищо против малко чист въздух.

— Разбира се, защо не.

Джърсън взе палтото си от закачалката до вратата, докато Тию ставаше от стола. Прекосиха отдел „Убийства“ и излязоха в коридора, където Джърсън зави надясно, а Тию го последва. Влязоха в бюрото на инспекторите, където по това време нямаше никой, и взеха един ключ от кукичката в страничната стаичка. С негова помощ асансьорът се качваше чак до покрива. Пътуваха в дружелюбно мълчание.

— Внимавай — предупреди го Джърсън на излизане от ниската врата. — Постъмнило се е.

Наистина вече беше нощ със студен и хапещ вятър. Тию беше пъхнал ръце в джобовете си и трепереше от студ. Не беше учуден, че при този суров вятър не чува бръмченето на приближаващия хеликоптер, но все пак пообиколи и се опита да го види.

Целият град беше украсен. Денят на благодарността беше чак след няколко седмици, но на места вече бяха сложени коледните лампички — на няколко хотела в жилищните квартали. Докато се любуваше на гледката, Тию се зачуди защо не се качва тук по-често. Беше приятно усамотено, особено по това време на нощта, когато движението беше натоварено, но почти не се чуваше, а звездите изглеждаха съвсем близо, сякаш можеш да ги докоснеш. Направи няколко крачки към ниския парапет на покрива, след това понечи да се върне обратно, за да попита лейтенанта дали знае откъде ще дойде хеликоптерът.

Но още преди да успее да се извърне, две силни ръце го блъснаха ниско в гърба. Тъй като беше пъхнал ръце в джобовете си, Тию не можеше да окаже никаква съпротива. Успя да каже само:

— Чакайте! Чакайте!

Но краката му се удариха в основата на стената, преди да осъзнае, че го бутат и че нищо не може да попречи на тялото му да се прекатури във въздуха.

Последната мисъл на Тию, преди полетът надолу да заличи от съзнанието му всичко освен ужаса, беше, че Джърсън се е обадил в приемната, за да провери къде се намират Кунео и Ръсел. Беше говорил с някого навън, а след по-малко от минута бяха излезли от кабинета и се бяха качили тук. Но когато Тию беше отишъл в приемната, за да си вземе палтото, там нямаше никой. Трябваше да си спомни това, трябваше да заподозре. Трябваше да…

28

Сюзан Уайс, съпругата на Макгайър, правеше всичко възможно да овладее неочаквано възникналата криза, но тя я бе извадила от равновесие. Не беше нито подготвена, нито способна да се справи с това — внезапното пристигане на семейството на снаха й в апартамента им с три спални на „Хайт“. Слушаше ги как разказват, че са избягали от дома си, след като се е стъмнило, и как са се уверили, че никой не ги следи, и не вярваше на ушите си. Какво ставаше всъщност?

Никой не се държеше така, като че ли заплахата за децата на Харди засягаше и семейство Макгайър, собствените й деца Британи и Ерика. Но макар Сюзан да се съмняваше Панос да знае, че Моузес и Франи са брат и сестра, просто не можеше да прогони от главата си тази мисъл. Тя беше виолончелистка по професия и пацифистка по душа и подготви вечерята и спалните чували за братовчедите и разтегателния диван за Франи и Дизмъс в пълно изтощение, сякаш ходеше насън.

Сюзан знаеше за силното закрилническо отношение на Моузес към Франи. Съпругът й може и да бе добър и честен човек, но дълбоко в сърцето си — и това винаги я бе тревожело — той беше и боец, ветеран от десетки сбивания по баровете, ръгби схватки и боеве с тояги. Моузес подобно на Дизмъс беше участвал във войната във Виетнам. И двамата бяха убивали хора, но през повечето време Сюзан предпочиташе да не мисли за това.

Днес обаче, тази вечер, беше невъзможно.

Ребека и Винсънт нямаше да ходят на училище на следващия ден и поне още няколко дни след това. Франи също нямаше да взема часовете си. След като говори с Глицки тази вечер, Дизмъс щеше да реши дали семейството трябва да си намери истинско скривалище. Можеха да заминат някъде със самолет или поне да отидат на хотел извън града.

Часът за лягане отдавна бе минал, но дъщерите й седяха на пода като омагьосани от страха и вълнението на братовчедите си. Изведнъж, съвсем не по вина на Сюзан, цялото й семейство се оказа въвлечено в свят на насилие и заплахи, на интриги и ужас. Просто не можеше да се овладее, не можеше да възпре вълната на негодувание, която я заливаше. Негодувание срещу съпруга й, задето ги покани да дойдат тук, и срещу Франи и Дизмъс, задето приеха. А сега Дизмъс беше отишъл да обсъди положението с Глицки, а Моузес се бе върнал в „Шамрок“.

Сюзан отиде в кухнята, където горката Франи миеше съдовете и ги подреждаше в сушилнята. Сюзан пренесе още няколко неща от масата до мивката, застана до снаха си и след малко установи, че не изпитва никакво негодувание към нея. Франи също се движеше почти като робот, сякаш напрежението беше твърде силно, за да си дава сметка за нещата, и Сюзан изпита искрено състрадание.

Франи изплакна една чиния, сложи я върху останалите, спря водата и наведе глава. Сюзан я прегърна.

— За какво мислиш? — попита тя.

Франи въздъхна.

— Че може би в крайна сметка ще се наложи да се преместим.

— Къде?

— Няма значение, далеч от тук. Поне за известно време. Не мога да си представя, че децата могат да се върнат отново на училище. Или в къщата.

Сюзан я разбираше — беше видяла снимката, която Дизмъс бе донесъл в запечатано найлоново пликче. Двете деца бяха пред къщата с ранички на гръб, на път за училище, а зад тях се виждаше Франи, малко не на фокус. Който и да е направил снимката, едва ли е бил на повече от десетина метра. Червен кръг ограждаше гърдите на децата и стигаше почти до ръбовете на снимката.

Този образ щеше дълго да остане в съзнанието на Сюзан.

— Може би просто се опитват да накарат Дизмъс да се откаже от делото — каза тя.

Франи отново пусна чешмата и се пресегна към изплакнатата преди малко чиния.

— Вече позвъни на адвоката им. Ами ако не е го е направил този, когото подозира Дизмъс? — Потръпна. — Представям си как човекът, направил снимката, си седи в колата, на няколко метра от нас, Сюзан. Съвсем наблизо. Само че следващия път няма да държи фотоапарат. Боже!

Раменете й се разтресоха. Вдигна мокрите си длани и закри лицето си.

Сюзан силно притисна снаха си. Просто не знаеше какво да каже.

В сравнение с едностайното жилище на Нат Глицки двустайният апартамент на Ейб изглеждаше като Тадж Махал. Подобно на семейство Харди, Ейб и Трея бяха решили, че ще се чувстват в по-голяма безопасност, поне за тази нощ, някъде извън дома си. И те изчакаха да се стъмни. И те се оглеждаха за фарове на следяща ги кола, докато се увериха, че пътят зад тях е чист.

Сега всички възрастни седяха в малката дневна, Рейчъл спеше до леглото на дядо си. Ейб седеше приведен в единия край на малката масичка с щръкнали колене и лакти. Лицето му беше помръкнало и безизразно, очите му бяха потъмнели и сурови. След продължително обсъждане с Трея и баща си той реши да позвъни в местния участък. Когато разбраха кой се обажда, там предадоха случая на капитана на участъка, който бе дошъл от дома си, и на дежурния сержант.

— Хубаво. — В този момент Харди се чувстваше благодарен за всяка проява на съдействие. — Това поне е нещо. Какво казаха?

Глицки охлади ентусиазма му.

— Всъщност не бяха особено заинтересувани. Ти с какво впечатление остана, Трея?

— Слабо казано — заяви тя и се обърна към Харди: — По-точно, изобщо не им пукаше.

— Показахте ли им снимката? Разказахте ли им?

— Разбира се.

Харди се наведе напред, седнал на ръба на един дървен стол, който Нат беше донесъл от кухнята.

— Как е възможно да не им пука! Какво трябва да се случи?

— Сигурно са го приели като лоша шега — горчиво отбеляза Трея. — Непрекъснато стават такива неща.

— Непрекъснато ли? Те ли го казаха?

— Не точно с тези думи. Явно очакваха Ейб да го приеме и се чувстваха малко неудобно, че не е така.

— Дори и след като им изтъкнах, че известно време съм бил полицай, но не съм се сблъсквал с такива неща ежедневно. Нито веднъж тази година.

— Те какво ти отговориха?

— Нищо. Не ги интересуваше достатъчно, за да спорят. Бяха делови и ме попитаха какво искаме от тях. Казах им какво — да отидат да ги погнат малко. Знаем кой го е направил.

— Нека да отгатна — казали са, че пращат патрулки в училището и край дома ви. За по-сериозни мерки им трябват заповеди от централното управление.

— Като че ли си чел пощата му — каза Трея.

Нат, който до този момент седеше в единия край на канапето и само слушаше, се обади:

— Просто не разбирам как е възможно да не им пука. „Нищо не се е случило“, така казаха. А аз ги питам: „Нищо ли? Я погледнете тази снимка! Това е заплаха за живота на внучката ми! Какво щяхте да направите, ако се беше случило с вас?“ — Ядосано вдигна ръце. — А те ме гледат, като че ли съм някакъв изкуфял старец!

— Не ти си причината, татко — намеси се Ейб. После се обърна към Харди: — Не че не ми повярваха, което си беше истинско облекчение след последните няколко дни. Просто казаха, че могат само да изпратят снимката в лабораторията и нищо повече.

— Да, обаче най-любимата ми част е, когато капитанът започна да ни разказва за наркопласьорите в кварталите, които заплашвали местните семейства — ако не ни оставите да си въртим бизнеса и ни се пречкате, ще убием и вас, и децата ви.

— От което какво следва? — попита Харди.

Устните на Трея оформиха усмивка, но всъщност не й беше никак весело.

— Истинското послание не стана съвсем ясно от думите му, но сигурно е искал да каже, че хората непрекъснато получават заплахи.

Ейб продължи:

— А ние най-добре от всички би трябвало да знаем, че ченгетата не могат да предотвратяват престъпленията. Могат само да разчистват след тях.

— Страхотно, радвам се да го чуя! — разпали се Харди. — А междувременно какво да правим ние — имам предвид не цялото общество, а конкретно нас. Какво ще правим ние?

— Обадих се на Кларънс — каза Трея, — и добрата новина е, че той май ви е повярвал най-накрая. Наистина е разтревожен заради всичко това.

— Браво на него! — изръмжа Харди. — По-добре късно, отколкото никога. А каква е лошата новина?

— Както обикновено — сви рамене Глицки. — Какво трябвало да прави сега? Какво можел да направи? Не че не ни съчувствал, но какво от това? Надявал се, който и да е извършителят, да не стигне до убийство.

— Аз също. — Бушоните на Харди бяха почти напълно изгърмели. — И не става въпрос за неизвестен извършител. Става дума за Панос.

— За Уейд? — попита Глицки. — Или за Рой? Или за Сефия и Рее? Или за някой друг, на когото плащат, но за когото не знаем?

Харди знаеше какво говори. Отчаяно поклати глава и вдигна очи.

— Обадих се на Крол. Казах му, че се отказвам от делото. Всичко свърши.

— Какво му каза за Холидей?

— Нищо. А и той не ме попита. Защо?

— Защото аз не участвам в делото ти, каквото и да са си мислели някои хора. Ако причината е съдебният процес, няма защо да заплашват и мен. — Въздъхна продължително. — От друга страна, ако и двамата все още се опитваме да открием истината за тези убийства и това най-накрая накара отдел „Убийства“ да преосмисли хипотезата си за Холидей, кой остава? — Глицки кимна. — Точно затова ни предупреждават. И двамата.

— Да, той ми е клиент. Да не би да смятат, че ще го изоставя?

— Може би им е хрумнало, че можеш да го направиш.

Суровият поглед на Харди обходи стаята.

— Не мога да постъпя така.

— Никой не те кара да го направиш — обади се Трея, — но той не е клиент на Ейб.

— Какво означава това?

Глицки изпъна гръб.

— Аз не се опитвам да оправдая Холидей. Оттук нататък оставям закона да направи своето.

— Нашият приятел законът — изсумтя Харди.

— Понякога може и да ни е приятел. Късно следобед говорих с Пол Тию. Съжалявам, при цялата тази лудост — направи широк жест той, — пропуснах да ти кажа. Снощи отишъл, както му препоръчахме, и открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Освен това е записал твърдението им, че никога не са били там.

— Кучи синове! — сви юмрук Харди. — Знаех си! Значи той се отърва?

Глицки поизчака малко и каза:

— Може би. Ако Джърсън направи необходимото. Само че аз вече казах на Пол, че каквото и да става, аз няма да участвам. Никакви заслуги, никакви обвинения, нищо. Дотук бях.

— Ако Сефия и Рее са били у Джон, и двамата сме дотук.

— Повтарям ти, може би — наблегна Глицки. — Няма да празнувам, докато не чуя официалното становище. Ще се почувствам по-добре, когато разбера, че тези типове вече са зад решетките. Във всеки случай, дори да затворят нашите хора, може да мине много време, преди да свалят обвиненията срещу Холидей. На твое място бих мирувал.

Харди си тръгна от дома на Нат към десет и половина. Обади се на Франи оттам и Сюзан, която беше още будна, му каза, че съпругата му, изтощена и емоционално изцедена, е заспала на дивана. Харди, който бе не по-малко изтощен, се чувстваше много напрегнат и нямаше да може да заспи, дори да изпие цял тон валиум. Но едно-две питиета можеха да свършат работа. Каза на Сюзан, че ще се отбие при съпруга й и може би няма да се върне, преди да затвори барът. Не бивало да се тревожат. Нещата май се оправяли.

Когато пристигна в „Шамрок“, четирийсетимата или петдесетима постоянни клиенти бяха в настроението, в което ги беше виждал стотици пъти през годините. Внезапно нощта се превръщаше в това, което се случва, когато критична маса от човечеството се срещне с точно необходимото количество алкохол, шум и сексуални възможности. Автоматичният грамофон, който се чуваше още от ъгъла с Десета улица, където паркира Харди, бълваше песента на Тоби Кийт „Искам да говорим за мен“ на пределните възможности на тонколоните си. Двата телевизора високо предаваха футболен мач. Играеше се и на четирите мишени за дартс. Високите столчета на бара бяха заети. Столове, канапета, целият под — всичко беше претъпкано.

Харди си проправи път през тълпата, като кимаше и говореше с многото познати лица и не спираше да бърбори, защото познаваше повечето клиенти поне по физиономия. „Шамрок“ беше най-старият бар в града, скоро щеше да навърши сто и десет години, но не бе голям. Пространството между високите столове до бара и отсрещната стена беше около четири метра. В задната част, до мишените за игра на дартс, се разширяваше докъм пет метра и половина. Проправи си път през претъпканата задна част, закачи палтото си и се шмугна през отвора под плота.

Макгайър обслужваше бара и работеше здравата, за да успее да изпълни поръчките. Харди си напълни голяма халба с лед, малко лимон и газирана вода. Изпи половината на един дъх, след това се втурна да помага и почти цял час не спря на едно място. Посетителите бяха не само много, но и удивително приятелски настроени, търпеливи и възпитани. Бяха предимно местни хора — жадни, но не войнствени. Джубоксът продължаваше да бълва музикални хитове, макар че в даден момент Харди установи, че това вече не са хитове, а просто стари песни. После си помисли същото и за себе си, докато разливаше напитките, сипваше наливна бира, подрънкваше с рестото и си разменяше реплики с този-онзи, защото беше твърде зает, за да води разговор. Двамата с Макгайър работеха в ритъма, който си бяха изградили преди двайсет години, когато Харди бе основната фигура зад бара, много преди брака му, преди децата и кариерата.

Днес, а и от доста време насам, останалата част от живота му беше толкова по-различна от това. Никъде другаде нямаше тази простичка заетост, удоволствието да правиш добре нещо, което не е сложно. Тук, когато някой си поръчаше питие, можеше да е съвсем сигурен, че не го лъжат. Че това е питието, което човекът наистина иска. Даваш му го, клиентът плаща, връщаш рестото. Понякога получаваш бакшиш. И край на сделката.

Когато вдигна поглед, учуден, че най-накрая има свободна минута и че повечето от клиентите са си тръгнали, беше плувнал в пот от физическото усилие и от свършената работа, но нещо бе изчезнало от гърдите му — огромното напрежение, — сякаш си беше взел едноседмична почивка на някой топъл плаж. Осъзна, че болката в гърба му най-сетне е утихнала. Все още чувстваше раната на ръката си, когато стиснеше, но цяла нощ си бе служил с нея със съвсем естествена лекота. Позволи си за минутка да се надява, че сведенията от Пол Тию ще възпрат враговете му, което ще сложи край на заплахите към семейството му.

Макгайър изключи звука на телевизорите, намали музиката и се приближи от другия край на бара.

— Откъде се взе това? — попита той, имайки предвид тълпата.

— Сигурно се е разчуло, че ще бъда тук. Проклети търсачи на знаменитости!

За пръв път от седмица Харди се усмихваше. Точно над главата му и зад него снимката на Пол Тию се появи на екрана за минутка в късните новини, Макгайър вдигна поглед, но понеже не знаеше кой е Тию, не каза нищо.

Не че би имало някакво значение.

Предупредиха за последни поръчки малко по-рано, изгониха скитниците, заключиха в дванайсет и половина и презаредиха. Преброиха парите — 1428 долара, нечувана сума за вторник вечерта. Без да го пита, Моузес наля на Харди един силен „Макалън“ като своя и двамата седнаха в тъмния край на бара, далеч от прозорците, близо един до друг. Харди имаше чувството, че никога вече няма да има нужда от сън, но преди два дни смяташе, че никога вече няма да пие алкохол, а виж какво стана. Нощното осветление над касата и светлината на уличните лампи навън озаряваха помещението почти като при пълнолуние.

Докато вадеха бутилки и търкаляха бъчонки, Харди се опитваше да внуши на Макгайър предпазлив оптимизъм, но сега вече можеха да разговарят и зет му не изглеждаше особено убеден.

— Да, всичко това е прекрасно — каза той, — обаче какво ще стане, ако не се доберат до Панос и хората му достатъчно бързо, а междувременно те решат да видят сметката на всички останали? Склонен ли си да поемеш този риск?

— Не знам какво друго бих могъл да направя, Моуз.

— Аз знам.

— Да отида и да ги застрелям. Вече ми каза. Пийни още едно.

— Да не мислиш, че се шегувам?

Харди отпи малка глътка от скоча си.

— Не, но не разсъждаваш. Ако ги погнеш, ще се превърнеш в убиец. Това е истината.

— Ще твърдя, че е било самозащита.

— И как ще го направиш? Теб никой не те заплашва.

— Няма да допусна някой да убие Франи, Диз — изръмжа Макгайър. — Никога, за нищо на света.

— Ако това ще те утеши, аз също, Моуз.

— Но не правиш нищо, за да го предотвратиш.

Харди бавно остави чашата си.

— Всъщност правя доста неща и точно затова в момента имам причина да смятам, че заплахата вече не е толкова сериозна, колкото беше преди три-четири часа. Ще вкарат тези типове в затвора.

— И ще ги изправят пред съда, ще им измислят по-малка присъда…

— Говорим за поредица от убийства, Моуз. Това са утежняващи обстоятелства. До живот.

— Значи си в безопасност?

— Да.

— И ще ги хванат всичките? Сигурен ли си? И нямат близки? Няма хора, които ще знаят, че ти стоиш зад всичко? — Макгайър също остави чашата си. — Диз, не разбирам защо, след като видя в колко много случаи законът изобщо не може да те защити — говоря само за последните две седмици, — все още разчиташ на него.

— Може би точно защото това е сделката — ти не нарушаваш закона, а в замяна той те брани.

— И ти го вярваш? Имаш ли бедни чернокожи приятели, Диз? Имаш ли такива чернилки?

Харди вдигна очи към небето.

— Пак започна.

— Да, точно така. Замислял ли си се защо в гетата или в крайните квартали има толкова много насилие?

— Не, Моуз, никога не ми е минавало през ума. Никога не съм се замислял за това, понеже съм богат бял човек.

— Ти го каза.

— Не, ти го каза — насочи пръст Харди към лицето на Макгайър. — Всъщност ти защитаваш моята теза. Знаеш ли защо има толкова много насилие в гетата? Защото хората там са изгубили вярата си в закона. И знаеш ли коя е причината? Понеже той не ги защитава и те имат чувството, че трябва да го правят сами.

— Точно така. Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Аз пък се опитвам да те накарам да видиш какво става, след като застанеш на тази позиция. Поемаш защитата си сам, извън закона.

— Поне оцеляваш.

— Всъщност не. Най-вероятно няма да оцелееш. Дори е много по-сигурно, че ще умреш. И знаеш ли защо? Защото Пабло заплашва, че ще те убие, ако се месиш в наркобизнеса му. Не искаш наркотици около децата си, но понеже не можеш да се обърнеш към закона, решаваш да убиеш Пабло. И тогава братът на Пабло, Хосе, който също смята, че законът няма да те накаже, идва и те застрелва. После и брат ти, майка ти, баща ти… Разбираш накъде отива всичко, нали?

— Само че я се погледни — семейството ти е прогонено от дома си. Къде е сега твоят закон? Кой те закриля сега?

— Пак законът. Виж, Моуз, ако Панос не се тревожеше, че някой ще направи нещо, щеше отдавна да се опита да ме убие. Когато е направил тази снимка, е можел просто да отвлече децата и да ги убие.

— Забравяш, че той наистина уби няколко човека.

— Може би не забравям. Но ако вярвам, че целта на закона е да не оставя насилието в ръцете на отделни хора като теб и мен, или като Панос, как мога да се оправдая, ако лично се заема с него? Направя ли го, толкова много ще заприличам на него, че няма да има никаква морална разлика помежду ни.

— Стига глупости! Той те напада, а ти не можеш да отвърнеш, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ?

— Казвам, че ако наруша закона, вече не мога да очаквам нищо от него. А аз не искам да се откажа от него. Той е нещо основно.

— Пълна глупост е, ако питаш мен.

— Нима? А какво ще стане, ако някой от изстрелите ти, насочени към Панос или към Сефия, не улучи, но вместо това улучи горката старица, която си похапва кротко няколко къщи по-надолу? Или майката, която бута детска количка на петстотин метра по-нататък? Смяташ, че не стават такива неща ли? Не мислиш ли, че точно това се случва при всяка скапана стрелба от коли, за която си чувал? Започне ли веднъж, вече нямаш контрол над това. Загиват хора, които нямат нищо общо. И знаеш ли какво става после? Тези невинни хора искат да видят как законът наказва теб. И имат всички основания да очакват това да се случи. Независимо дали ти си започнал всичко. След като си замесен, значи си от лошите. Точка.

Моузес отпи от чашата си, разклати леда вътре и отново отпи.

— Ако знаех със сигурност кой е направил тази снимка, щях да се промъкна много близо и да пусна куршум в мозъка на копелето. Още тази вечер, кълна се.

— И след това животът ти никога няма да бъде същият.

— Няма да кажа на никого. И никой няма да знае за връзката ми с теб и Франи. На ченгетата изобщо няма да им хрумне да ме разпитват.

— Може и да им хрумне. И тогава какво ще стане със Сюзан и децата?

Макгайър поклати глава.

— Няма да стане така. Виж, Диз, бандитите непрекъснато се трепят един друг. Да не искаш да ми кажеш, че ченгетата разследват сериозно тези случаи? Да вземем един небезизвестен негодник като Сефия, който умира от насилствена смърт — кой ще започне да се поти над такъв случай? Никой. Може би дори семейството му няма да си мръдне пръста, ако изобщо има семейство.

Харди призна тази истина с леко кимване.

— Самият аз няма да започна да роня сълзи.

— Видя ли?

— Но има разлика някой да умре и ти да убиеш някого.

— Все това повтаряш. Но двамата с теб сме дърпали спусъка, Диз. И двамата знаем, че можем да го направим отново, ако се наложи. Въпросът ми е колко още трябва да те притискат, преди да се решиш.

— Доста, предполагам. Докато не се превърне в истинска самозащита.

— Което е до голяма степен постфактум, нали?

— Да, мисля, че е така.

— И ти го приемаш? Можеш ли да живееш с това?

Лицето на зет му беше изопнато от тревога, която изглеждаше още по-силна на мъжделивата светлина.

— Не, ще го кажа иначе — продължи той. — Надявам се да можеш да живееш с тази мисъл. Надявам се семейството ти да може да живее. Наистина се надявам.

Харди пресуши чашата си.

— Аз също, Моуз. Аз също.

Харди все още беше облечен — с джинси и пуловер — и седеше на малкото двуместно канапе в задната част на апартамента, предишната пералня, която Сюзан бе превърнала в студио за учениците си по музика. Тук беше тихо и бе далеч от спалните, а той не искаше собствената му напрегнатост да държи будни и останалите. През единствения голям северен прозорец се виждаха светлини, пръснати нагоре към Президио — намираше се на шест етажа по-високо, — но гледката, колкото и да беше прекрасна на светлината, не го очароваше. Погледна натам, ала погледът му просто се плъзна, в пълно съзнание, но без да мисли, или поне — без да мисли за нищо конкретно.

Откакто си бе легнал, а след това бе станал и бе дошъл тук, мислите му от само себе си се връщаха непрекъснато към Дейвид Фрийман. Представяше си го в леглото в спешното отделение. Мислеше за пораженията, които му бяха нанесли, дори и да оцелееше, в което Харди се съмняваше. В съзнанието му се бе промъкнало смразяващо предчувствие заедно с още по-силното убеждение, че тези хора са много опасни, а сега са дори още по-отчаяни, задето не могат да изолират и да премахнат Джон Холидей. Харди вярваше, че без него те са обречени. Трябваше да намерят начин да се доберат до Джон, при това възможно най-бързо. И да не правят грешки. Харди беше убеден, че най-сигурният път към Холидей минава през него.

Друга неясна мисъл, тревога, угризение, което подобно на досадно насекомо непрекъснато тормозеше мислите му, беше съзнанието, че в действителност той трябва да се откъсне от Холидей, поне докато нещата се поуспокоят. Да се обади на Крол и да му съобщи това. Както твърдеше Моузес, той беше длъжен най-напред да се погрижи за семейството си и можеше да го направи, без да престъпва закона. Дори не беше получавал хонорар от Холидей. Нямаше правно основание за това.

В крайна сметка, каза си той, сега вече Холидей сигурно щеше да се оправи и без него. Доказателствата щяха да осигурят свободата му. Нямаше нужда Харди да се намесва. Тази мисъл го гризеше.

— Татко?

Сепна се, сякаш от сън, макар да не спеше.

— Здрасти, Бек.

— Добре ли си?

— Разбира се. Просто не мога да заспя. Как е моето малко момиченце?

Шестнайсетгодишна, висока един и шейсет и пет, петдесет и пет килограма. Малкото му момиченце.

— Знам, че не ти е приятно, но съм уплашена.

— О, миличка! — Вдигна поглед и съзря блестящата следа от страх по бузата й. — Ела тук, седни до татко — отмести се и потупа мястото до себе си.

Копнееше да може да й каже, че няма от какво да се страхува — беше почти готов да изрече утешителната лъжа, — но просто не можа да го направи. Беше достатъчно голяма, щеше да усети снизходителното му отношение, а той не го искаше.

След секунда тя се притисна до него, сгуши се с вдигнати върху канапето крака, облечена с фланелена пижама и халат, с разпусната коса и лек дъх от устата, който толкова обичаше. Отначало сякаш Ребека имаше нужда само от това и той разсеяно галеше косата й, както правеше откакто бе съвсем малка. Усети как тялото й се отпуска почти недоловимо и как тя въздъхва леко и тихичко, но все пак чуто.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко.

— Но все още си уплашена?

Усети как кимва с глава.

— Добре. — Не можа да устои на желанието си да я утеши: — Може би нещата не са толкова зле, колкото смятахме отначало…

— Но тези снимки…

— Знам. Знам какво се опитваха да направят — да ни плашат. И успяха, нали? Но тази вечер се срещнах с чичо Ейб и смятам, че има много голяма вероятност полицията да успее… да направи нещо.

— Какво?

— Да арестува тези хора. Появиха се нови доказателства. Ще трябва да вземат някакви мерки. А когато го сторят, всичко ще се оправи.

— Но ако не успеят?

Харди въздъхна:

— Сигурно ще успеят, Бек. Не се тревожи за това.

— Затова ли и ти не можеш да спиш? Защото вече не се притесняваш?

Харди я притисна към себе си. Понякога беше прекалено проницателна, каза си той, за собственото й добро.

— Малко съм притеснен — призна той.

Тогава Бек се измуши от прегръдката му и седна с лице към него.

— Просто не разбирам тези хора. Дори да искат да ти навредят, защо се опитват да наранят цялото ти семейство?

— Защото знаят, че от нищо не би ме заболяло по-силно.

— Добре, но какво смятат? Че ще се оттеглиш? Струва ми се, че е по-логично да побеснееш и да погнеш техните семейства. Това не ти ли се струва смислено?

Харди отново прецени, че не може да бъде напълно откровен.

— Не бих направил такова нещо. Не бих могъл. Не е редно.

— Защо не? След като те преследват нас? Сигурна съм, че би го направил. Знам го.

— За щастие, все още не са наранили нито теб, нито Винс, затова не се налага да проверим дали бих го направил. Не искам да разбирам. Достатъчно съм им ядосан и за нещата, които вече са направили. — Този път не можа да не излъже: — Но наистина смятам, че всичко почти приключи, Бек. Утре вечер по това време ще спим в собствените си легла. Ще видиш.

— Ами ако не стане така?

— Тогава на следващата нощ.

— Сега просто се опитваш да ме успокоиш — намръщи се тя.

— Не само сега — отвърна той. — През цялото време.

— Но аз трябва да знам какво точно се случва.

— Какво всъщност се случва… — Той пое дълбоко въздух и призна една по-голяма истина: — Не знам със сигурност какво точно се случва, Бек. Не искам да преживяваш всичко това.

— Но аз вече съм замесена, татко. Наложи се да дойдем тук.

— Знам. — Той отново я притисна към себе си. — Знам.

Светлините на града примигваха в разнасяния от вятъра прах отвън. Харди още по-силно притисна с ръка дъщеря си.

— Май не успях да ти помогна много?

— Все още съм малко уплашена, ако това имаш предвид.

— Точно това имам предвид — въздъхна Харди.

— Не можеш да ме предпазиш от чувствата ми, татко.

— Знам и сърцето ми се къса.

Харди отново се запита дали изобщо може да я предпази от нещо и почувства как отново го обзема гняв. Каквото и да приказваше, знаеше, че ако някой направи нещо на момичето му, ще го убие безмилостно. Може би нямаше да й навреди да й намекне за това, въпреки че току-що й бе казал обратното.

— Помниш ли, че ти казах, че не бих предприел нищо, ако това ще стане причина да ти се случи нещо лошо?

— Да.

— Но ако мога да го спра, преди да стигне до теб, ако се наложи… — не довърши той. — Говоря просто хипотетично, Бек. Няма никакъв начин да допусна някой да те нарани.

Колебливият й въпрос за малко не го накара да се разплаче.

— Тогава какво ще правим?

— Още не съм съвсем сигурен, миличка. Но двамата с майка ти ще се погрижим за вас, каквото и да стане. Може би, ако успея да се откажа от Джон Холидей…

— Не можеш да го направиш. Той ти е приятел.

— Точно така. — И това от устата на едно дете, помисли си Харди. — Знам. Но може би мога да ги накарам да си помислят, че съм се оттеглил.

Отново млъкна. Канеше се да каже: „И след това да им устроя някакъв капан“, но вместо това каза:

— Виж, нека повярваме за малко, че наистина има доста голяма вероятност след ден-два тези хора да се озоват зад решетките.

— Ще спрат ли да ни преследват тогава?

— Да. — Леко я погъделичка под брадичката. — Но те вероятно вече са престанали да преследват теб.

Тя обнадеждено вдигна поглед към него.

— Обещаваш ли?

Харди се поколеба. Имаше си правило, че обещанието си е обещание, свято и ненарушимо.

— Наистина смятам така — заяви той накрая.

Усети как тя леко потръпна до него.

— Това не е обещание.

— Знам, но е нещо много подобно.

29

Харди отвори входната врата на нивото на улицата на сградата на Фрийман. Прекоси фоайето, изкачи се по стълбите и след това спря за миг на входа на приемната. За пръв път след нападението над Дейвид отново усети някакви признаци на живот. Около шестима души в Солариума явно снемаха клетвени показания, трима от съдружниците и двама стажанти стояха до кафе машината, увлечени в разговор, а отзад се чуваше непрекъснатото бучене на ксероксите. Може би просто бе улучил по-натоварен момент, но истината е, че на телефоните Филис не можеше да вдигне глава и непрекъснато записваше нещо.

— Господин Харди. Дизмъс — внезапно изникна до него Норма. — Липсвахте ни вчера. Наред ли е всичко?

Не знаеше как да отговори на въпроса й. Със сигурност не му изглеждаше наред. Семейството му все още се укриваше в дома на Макгайър. Беше спал по-малко от четири часа. Фрийман все още беше в безсъзнание. Не бе чул Сефия и Панос да са арестувани.

— Понеже не се появихте, някои от нас се разтревожиха — каза тя.

— Имах малко работа извън кантората, но всъщност ми отне целия ден. — Усмихна се учтиво и се отправи към другите стълби, които водеха към неговия кабинет. — Дори не ми се иска да погледна безпорядъка върху бюрото си, но трябва да вървя.

— Разбира се, но аз… Исках да ви благодаря.

— За какво?

— За вдъхновеното ви слово предишната вечер — каза тя и обходи с широк жест фоайето, където кипеше трескава дейност.

— Това е добре.

Всъщност, след като Харди приключи кратката си реч в петък вечерта, залата не избухна във възторжени аплодисменти. Той пожела на всички лека нощ и се измъкна по възможно най-бързия начин, леко смутен, задето се бе поддал на момента и си бе позволил да изрази вълнението си. Сигурен бе, че е дал повод да му се надсмиват — най-вече на по-младите хора, но също и на някои от по-скептичните съдружници и стажанти. Не му беше трудно да си представи ехидните усмивки зад гърба си. Искаше му се изобщо да не го беше правил, а ако не това, поне да се бе сетил за нещо забавно, за да разсмее всички.

Но ето че сега Норма сложи ръката си върху неговата.

— Недейте да скромничите. Погледнете какво успяхте да постигнете с всички тук.

Харди не можеше да отрече, че оживлението е по-голямо, но…

— Не мисля, че причината съм аз.

— Мислете каквото искате, но останалите не смятат така — възрази Норма. — Исках отново да ви благодаря и да ви кажа колко много означава това за мен. И за фирмата. Речта ви беше безукорна. Сам виждате резултатите. Огледайте се.

Харди вече бе видял достатъчно и то му допадна. Но сега, когато Дейвид беше в болницата и имаше още толкова нерешени проблеми, не разполагаше с време за словесни акробатики. Все пак още веднъж огледа фоайето и каза:

— Добре, радвам се, че успях да помогна. А сега ме чака работа.

Приближи се до рецепцията, погледна въпросително Филис, която вдигна палец и го помоли с жест да почака. След няколко впечатляващи „Фрийман и съдружници, бихте ли изчакали за момент?“, тя овладя телефонното табло, вдигна поглед и се усмихна, сякаш наистина й беше приятно, че го вижда. А това бе нещо ново.

— Лейтенант Глицки се обажда вече три пъти тази сутрин. Каза, че е спешно.

Глицки научи за Тию, когато разгърна сутрешния вестник и прочете за вероятното му самоубийство. Версията не го убеди. Или по-точно, убеди го в онова, което много силно бе започнал да подозира. Веднага реши, че този ден няма да ходи в кабинета си. Той беше положил клетва полицай с истинско чувство за дълг, затова най-сетне щеше да свърши малко истинска полицейска работа, дори и сам, ако се наложи.

Харди вече бе разговарял с Холидей, отново го бе посъветвал да не си показва носа навън и да не се притеснява и го бе осведомил, че са открили сериозни доказателства, които скоро могат да го измъкнат от бъркотията. Само да има търпение. Когато му се обади Джина Роук, Харди говореше по другата линия с втория съдия за тази сутрин, Оскар Томасино. Първият, съдията тази седмица Тимъти Хил, го скастри по повод иска му за отмяна на заповедта за арест на Холидей още преди Харди да успее да зададе въпроса си.

— Накарай клиента си да се предаде, Диз, и след това ще оспорваме. Това е процедурата и ти го знаеш.

Томасино, който познаваше Харди от много години и го уважаваше, му обясни, че просто не вижда какво може да направи. С удоволствие щял да каже добра дума за благонадеждността на Харди, и дори на Глицки, пред Джакман или Батист, но не съзирал голяма полза.

Когато най-сетне се обади на Джина в кабинета й, за да се осведоми за разговора й с Хектор Бланка и най-вече за хеликоптера до Невада, тя явно бе изпаднала в тиха ярост. Инспекторът я уверил, че много би искал да помогне, но шефовете му били решили, че предполагаемото нападение над Харди и Джон Холидей изобщо не се е състояло и той бил склонен да се съгласи.

Що се отнася до Дейвид Фрийман, Бланка бил звънял в болницата сутринта и ужасно съжалявал — вероятно госпожица Роук още не е научила, — че той е получил бъбречна недостатъчност. Предишната вечер бъбреците му не били произвели повече от една чаена лъжичка урина. Бланка изразил съчувствието си и заявил, че вероятно е много по-прям с нея, отколкото би бил с някой друг. Уверил я, че това сигурно ще се превърне в дело за убийство и ще излезе от прерогативите му, но Джина трябвало на всяка цена да изложи подозренията си пред отдел „Убийства“.

Харди се възползва от възможността да я осведоми за последните събития и тя го изслуша. Наистина нямаше представа от усложненията — от заплахите към семействата и вероятното убийство на Пол Тию. Това я разяри още повече и когато научи, че Глицки ще ходи в кантората на Харди, за да обсъдят възможностите си за действие, заяви, че и тя ще дойде. Трябваше да се направи нещо и Джина искаше да участва, каквото и да е то. Харди й каза да пристига веднага.

Затова малко преди обяд на тази ветровита и мрачна сряда сутрин Глицки, Роук и Харди се събраха, всеки посвоему разтревожен, и седнаха около ниската масичка в кантората на Харди. Харди направи кафе и двама от тях вече пиеха.

Глицки, разбира се, пиеше чай. Седнал с лице към вратата на кабинета на Харди, той обясняваше, че след като сутринта прочел за Тию, най-сетне решил да говори със специален агент Бил Шайлър от ФБР, който проявил интерес към теорията на Ейб, но му трябвали няколко дни, за да набере нужните хора, и то при положение, че успее да осигури съгласието на началника си. Настоял да се увери, че Глицки действително обвинява шефа на отдел „Убийства“ в прикриване на убийство и в съучастие. Шайлър се съгласил, че вероятно добре ще се позабавляват, но щели да са му нужни хора и малко време.

— А точно това ние нямаме.

— Не драматизираш ли малко, Диз? — попита Роук. — Ако след около седмица имаме съдействието на ФБР, много е вероятно…

Харди обаче поклати глава.

— Ако изобщо направят нещо, ще им отнеме години. Подслушвателни устройства, хора за следене, разследване на обстоятелствата. Може би ще се опитат да внедрят свой човек в бандата. А дотогава всички веществени доказателства ще бъдат заличени. И това е, ако изобщо направят нещо. Междувременно всички ще умрем.

— Освен това — добави Глицки, — те току-що убиха Пол Тию.

— Предположение — рефлекторно заяви Роук.

— Всъщност не — сложи край на спора мрачното изражение на Глицки. — Имаме всички основания да вярваме, че в момента планират същото за Диз, за мен или за семействата ни. Диз е прав, Джина. Не преувеличава. Събитията наистина са драматични. Нямаме време.

— Какво предлагаш да направим? — попита Джина.

Глицки поседя мълчаливо, вперил поглед в обувките си, и каза с несвойствен за него едва чут глас:

— Надявах се… Ще отида и лично ще извърша няколко ареста.

Харди го погледна и потърси признак, че това е просто горчива ирония. Не откри такъв. А това правеше посланието на приятеля му ясно и недвусмислено, поне за Харди. То го шокира.

Първо Моузес, а сега и Ейб.

Глицки погледна към Харди, след това към Роук, и продължи:

— Може да ги пъхна в областния затвор на Сан Матео за една нощ и да успея да накарам някой съдия да ме изслуша.

Харди знаеше, че това никога няма да се случи. Никой съдия нямаше да го изслуша при тези обстоятелства. Както нито един съдия не пожела да отдели време на Харди тази сутрин. Съдиите не постъпваха така — Глицки и Роук го знаеха. Обаче нямаше значение. Глицки просто си търсеше предлог.

Само че Харди нямаше време да му изтъкне този факт. В този момент се разнесе бързо почукване, вратата на кабинета му се отвори и вътре се вмъкна длъгнестата фигура на Джон Холидей.

— Привет на всички — поздрави той с широка усмивка. Носеше дълго палто от овнешка кожа, което стигаше до средата на бедрата му. Беше напъхал дългата си руса коса в широкопола шапка, килната чак на темето му. Ухили се на всеобщата изненада, която бе предизвикал, и се обърна, за да затвори вратата.

Когато отново се обърна с лице към тях, Глицки вече беше на крака. Харди направи същото с думите:

— Джон, какво търсиш тук, по дяволите?

Глицки метна убийствен поглед на Харди и пристъпи напред. Нямаше избор. Беше ченге, а пред него стоеше човек, издирван за убийство.

— Боя се, че си арестуван — каза той.

За Холидей изненадата внезапно и напълно изгуби очарованието си. Гневно впери в Глицки ядосан и неразбиращ поглед, след това стрелна с очи Харди, после без всякакво колебание отново леко се извърна, сякаш се канеше да тръгне към вратата. Но щом се обърна отново към тях, в дясната му ръка имаше пистолет. Беше насочен към пода, но всички в стаята го видяха и осъзнаха значението му.

— Струва ми се, че точно в момента никой няма да бъде арестуван — тихо заяви той с мекия си акцент, който ни най-малко не намали впечатлението от решителността му. — А сега, лейтенант, бихте ли седнали? Няма да поискам оръжието ви, защото допускам, че ще се проявите като джентълмен. Но ви моля да държите ръцете си така, че да ги виждам. След това ние четиримата можем културно да обсъдим нещата.

Глицки напипа стола си и седна.

Харди остана прав, със скръстени пред гърдите ръце.

— Господи, Джон, какви ги вършиш? Как влезе тук?

Холидей изобщо не понечи да вдигне оръжието.

— Приятелката ми ме докара до задната уличка. Влязох през гаража и се качих с асансьора. Не се тревожи, никой не ме проследи. Сигурен съм.

— Не за това се тревожа. Не си ли чувал, че след като се зарови в някоя дупка, човек трябва да престане да копае?

— Допускаш огромна грешка — потвърди Глицки.

— Вече съзнавам това, лейтенант — охотно се съгласи Холидей. — Вероятно сте прав. Но не очаквах тук да има и други хора.

— Защо не приберете пистолета? — помоли Роук и се обърна към Харди: — Предполагам, че това е клиентът ти.

Харди ги представи един на друг, а Холидей учтиво се поклони, без нито за миг да откъсва очи от Глицки.

— Защо дойде тук? — отново попита Харди.

— Честно казано, Диз, отчасти защото ме хвана клаустрофобията. Но преди всичко, понеже си казах, че двамата с теб можем да измислим начин да се предам, но така, че безопасността ми да е гарантирана. Това с децата ти… — заглъхнаха думите му. — Както и да е, казах си, че щом Панос сметне, че са ме хванали, това ще бъде краят. Прав ли съм?

Харди сви рамене.

— Може и да не е съвсем погрешно, но е детинско. Знаеш ли, че Ейб има същия проблем?

Холидей погледна към Глицки в другия край на стаята.

— Трябва ли да държа пистолета навън, лейтенант, или ще приемем, че за момента сме се разбрали?

— Що се отнася до мен, все още си арестуван. Когато си тръгна оттук, идваш с мен.

— Съмнявам се.

Глицки едва не се изсмя.

— Нима ще стреляш, за да ми попречиш? Прави каквото щеш с пистолета. Това не помага на делото ти, както несъмнено ще се съгласи с мен адвокатът ти.

Стрелна с поглед Харди, за да го подкани да го подкрепи.

Но Харди бе застинал на стола си с втренчен и отнесен поглед.

Седнала срещу него, Роук се обади:

— Диз? Добре ли си?

Той се опомни.

— Моля? Да, разбира се. Джон, прибери това проклето нещо, моля те! Човек не бива да размахва оръжие, ако не е готов да го използва.

— Ами ако съм?

— Значи си по-голям глупак, отколкото си мислех, което е почти невъзможно. Никой тук не смята, че си убил някого, ясно? Няма защо сега да започваш. — Не даде на Холидей възможност да отговори, а направо се обърна към другите двама: — Ейб, Джина, нека да уточним нещо. Допускаме, че Джърсън е бутнал Тию от покрива, нали?

С ъгълчето на очите си видя как Джони се размърда и пъхна пистолета си под колана.

— Въпросът е защо? Защо точно тогава?

Глицки явно доста бе размишлявал по въпроса.

— Защото Тию свърза Сефия и Рее с апартамента на Холидей, а те отричат изобщо някога да са ходили там.

— Джон — обърна се към него Харди, — знаеш ли дали някога са влизали в дома ти?

— Майтапиш ли се?

— Ще приема това за „не“. Така си и мислех. — Отново се обърна към останалите и продължи: — Не означава ли това, че според Джърсън Тию е единственият човек, който разполага с тези сведения? Ако не е така, защо ще го убива, след като на следващия ден може да се появи друг осведомен и лейтенантът да се окаже изправен пред същия проблем?

— Само дето Джърсън сигурно вече е унищожил касетата — отбеляза Глицки.

— А може би не е — обади се Джина. — Особено ако смята, че никой друг не знае за нея.

Харди кимна на Глицки.

— Ейб, да допуснем, че Джърсън не подозира, че ти си в течение.

— Сигурен съм, че не знае. Специално помолих Пол да държи двама ни с теб настрана, а ако някой на света може да го направи, това е той.

— Ето, виждаш ли?

Харди вдигна ръце, сякаш е доказал нещо.

— Какво? — попита Глицки. — Сигурно загрявам бавно, но просто не разбирам какво целиш.

— Добре, да караме полека. Какво ти каза Пол?

Глицки не беше сигурен накъде са тръгнали нещата, но Харди явно имаше някаква идея, а в този момент си струваше да пробват всичко.

— Само това, че е открил отпечатъци на Сефия и Рее в дома на Холидей. Имал и запис и щял да отиде да го пусне на Джърсън. — Глицки вдигна рамене, свали ги и заключи: — Това е всичко.

Харди погледна към другия край на стаята.

— Джина, ти схващаш ли?

Тя кимна.

Отново погледна към Глицки.

— Ейб, сега можеш да отидеш при някой съдия и да направиш писмена клетвена декларация, която може да се окаже достатъчна причина за обиск на кабинета на Джърсън, и дори на дома му, за касетата. Възможно е дори при записа да намерят копие от молбата на Тию за снемане на отпечатъци и от резултатите, което ще покаже, че Джърсън е съзнавал значението на записа.

Роук се бе преместила напред към ръба на канапето.

— Значи искаш да кажеш, че Ейб може да издейства заповед за обиск на кабинета и дома на Джърсън, без никой друг в управлението да узнае за това?

— Да, това е идеята. Най-накрая разполагаме с евентуален мотив и с шанса да го използваме.

Глицки не беше убеден.

— Невъзможно! — отсече той. — Дори и Джърсън още да не се е отървал от касетата и от тези доклади — което аз бих направил, ако бях на негово място, — ако ги намерим, не разполагаме с доказателство за нищо. А с кариерата ми ще бъде свършено.

— Струва ми се, че това е единствената ни възможност. Трябва да издействаш нещо за Джърсън и да го притиснеш.

Глицки трескаво мислеше.

— Не ме разбирайте погрешно, идеята ми допада, но доникъде няма да ни заведе. — Погледна към Харди. — И при най-добрия изход остава Панос, който тогава ще разбере, че ние — аз и ти, Диз — не сме се отказали. Не съм сигурен, че искам да видя колко далеч може да стигне — поклати глава той.

Холидей, който до този момент само бе слушал, внезапно се намеси тихо:

— А какво ще кажете да направим нещо друго? Обади се на този Джърсън и му кажи, че си ме пипнал.

— Как така пипнал? — попита Глицки.

— Че си ме арестувал. Кажи му, че искаш да ме предадеш на него, но Диз, който ми е адвокат, няма доверие на обичайната процедура и не иска да ме остави при никой друг, освен при теб, лейтенант. Джърсън ще повярва на това.

— И как ще ни помогне това, Джон? Как ще помогне на теб? — попита Харди.

— Не съм сигурен в подробностите, но ако Джърсън знае, че ти, лейтенант, ще бъдеш на конкретно място в конкретно време заедно с мен…

— Ще ви устроят капан — заяви Харди. — В никакъв случай.

Но идеята допадна на Глицки.

— Ако успеем да ги съберем всички заедно под някакъв претекст…

Тук се намеси Роук:

— Самият факт, че са всички заедно, вече е вероятен мотив, Ейб. Ще можете да арестувате повечето от тях.

Глицки, Холидей и Харди я гледаха мълчаливо. След миг тя първо пребледня, после се изчерви и каза с равен глас:

— Ще ви трябва подкрепление. Говоря за полицията, разбира се.

Глицки продължи, сякаш тя не бе казала нищо:

— Значи да позвъня на Джърсън и да му кажа място и час, както и че ще се срещнем само двамата с теб, Диз, и клиентът ти, който ще се предаде на мен. А след като арестувам Джон, лично ще го заведа в прокуратурата. Ще кажа на Джърсън, че не трябва да присъства никой друг, включително и той, за да не пропадне сделката. Най-вече той. Той обаче ще си мисли, че ние тримата се намираме някъде сами.

— Добре, а след това какво? — попита Харди.

— След това ще изпитаме теорията си на практика, а тя гласи, че всичко свършва със смъртта на Холидей.

— Не представяй нещата в розова светлина — обади се Холидей.

Глицки не обърна внимание на думите му.

— Същественото е, че ако Джърсън се появи, причината може да бъде само една.

Роук поклати глава.

— Не става, Ейб. Ще бъдеш съвсем открит. Няма начин Джърсън да се появи сам.

— Вероятно си права — кимна Глицки. — Но така ще изчезнат всякакви съмнения за вината и за участието му в заговора, нали? Не че имам съмнения, но тогава ще разполагаме с неопровержими доказателства.

— Доказателствата безспорно ще бъдат добри — съгласи се Харди. — Само че ще бъдеш сам срещу четирима или петима.

— Ако се появят и другите, ще извикам подкрепление — обеща Глицки.

„Не ми ги разправяй тия“, помисли си Харди.

Глицки продължи:

— След това ще отида при Батист и ще му разкажа за случилото се. Ще трябва да ме изслушат.

Харди стана и се приближи към прозореца. Обърна се с гръб към него и заяви:

— Няма начин, Ейб. Няма да го допусна. Това е равносилно на самоубийство.

— Е, ако успеят да ме убият, в което дълбоко се съмнявам, в тази стая има трима свидетели, които могат да разкажат под клетва какво се е случило.

— Дори и да е така, Ейб, няма да ти позволя.

Устните на Глицки леко се изкривиха.

— Знам, че всичко това противоречи на мирогледа ти, Диз, но няма какво да направиш. Това е моя работа.

— Тогава най-напред си осигури подкрепление.

— Под какъв претекст? Аз съм редовен лейтенант, забрави ли? Освен това, после ще се разчуе и всички ще се подплашат. — Глицки се изправи, изпълнен с решимост. — Планът е добър, хора. Може би е единственият, преди отново да ни ударят, а аз не мога да го позволя.

Застана зад бюрото на Диз, пресегна се към телефона и започна да набира някакъв номер.

Останалите трима наблюдаваха с безпомощна, няма паника как само с няколко думи на Глицки нещата станаха необратими.

— Лейтенант Джърсън, ако обичате. Лейтенант, обажда се Ейб Глицки. Да, чух. Да, знам, случилото се с Пол е ужасно, но не затова се обаждам. Джон Холидей. Казах им, че трябва да се обърнат към вас, но както знаете, адвокатът му ми е приятел и…

За по-малко от пет минути всичко беше уредено. Глицки каза, че Харди ще доведе Холидей, за да се предаде, в четири часа на Кей 70, изоставен и почти безлюден пристан с разрушени навеси за лодки и порутени стари складове. Не проумявал защо са избрали такова забутано място, обаче…

— Защото тогава няма да има как Джърсън да твърди, че просто е минавал оттам.

— Ами ако двамата с Джон наистина дойдем с теб?

Глицки погледна с изопнато лице първо единия, после другия и накрая Роук.

— Надявам се да не сте останали с впечатление, че има такава възможност, защото не е така.

— Чакай малко — изправи се Холидей.

Глицки повиши тон, за да не позволи да го прекъсват.

— Отивам до тоалетната за минута и дори по-малко. Диз, ти си отговорен за клиента си. Като служител на правосъдието очаквам от теб да го задържиш тук под свое наблюдение, докато се върна. Обещай ми, че ще го направиш.

Харди тържествено вдигна ръка и каза:

— Обещавам.

— Добре тогава — кимна Глицки и тръгна.

Роук, Глицки и Харди стояха във фоайето на долния етаж. Горе, в кабинета на Харди, Глицки много убедително си даде вид на разгневен и разочарован от „бягството“ на Холидей, което беше установил, когато се върна от тоалетната. Но Роук и Харди се заклеха, че той отново ги е заплашил с оръжие. Просто не било по силите им да го спрат.

Сега Харди забеляза как Филис се изправи зад телефонното табло. Привлече погледа му, като излезе иззад бюрото си, и му кимна към кабинета на Норма, където спря в очакване на входа. Харди хвана ръката на Джина и я поведе натам. Глицки ги последва.

Тримата тръгнаха след Филис и стигнаха точно навреме, за да видят как Норма оставя слушалката, обронва глава и раменете й се разтрисат. Когато отново вдигна лице, по бузите й се стичаха сълзи.

Безмълвно кимна на хората на вратата. Това беше всичко, на което беше способна. Застанала до Харди, Филис закри устата си с ръка и зарида.

30

След като си тръгна от кабинета на Харди, Глицки се върна в празния си дом. Изкушаваше се дали да не се отбие у Нат, за да види баща си и дъщеря си, но в крайна сметка реши, че това с нищо няма да помогне. Опитваше се да убеди сам себе си, че днешният ден по нищо не се различава от който и да е друг. Положението наистина бе съвсем лично и доведено до крайност, но по същество не беше по-необичайно от ежедневието на повечето ченгета — понякога просто се налагаше да застанеш на огневата линия. Беше част от работата.

Все още не бе сигурен как ще се развият събитията, но тази несигурност беше, ако не успокоителна, поне достатъчно добре позната. Спомняше си как в началото на кариерата му се бе налагало да прониква с взлом в различни места, без да знае почти нищо за онова, което го очаква зад вратата, най-често преди разсъмване или с първите слънчеви лъчи. Дали щеше да намери три малки деца и майка им, сгушени в някой ъгъл? Или надрусан наркоман, който спонтанно е решил да се пъхне в някое близко и удобно укритие? Питбул със зъл нрав? Тъмна стая с по един отчаян стрелец във всеки ъгъл? Или просто сънлив и отпуснат загубеняк, комуто е все едно дали на следващата сутрин ще се събуди в затвора, където е по-чисто, по-топло и храната е по-добра?

Правил беше това много пъти досега. Знаеше основните правила. Опитваш се да си оставиш резервен вариант, запазваш гъвкавост и си нащрек. Слагаш си бронираната жилетка за всеки случай, носиш достатъчно амуниции или поне няколко заредени пистолета, за да не се налага да презареждаш в критичен момент. От опит знаеше, че изваждането на празен пълнител и слагането на нов не е толкова лесно в разгара на престрелката, колкото изглежда по телевизията. Дори като млад ръцете му понякога трепереха в заредени с напрежение и опасност мигове. Все още беше така. По-скоро си представяше как изпуска новия пълнител на земята в най-лошия възможен момент, отколкото обратното.

Извади два пистолета от сейфа в спалнята си. Ежедневното му оръжие беше деветмилиметров автоматичен „Глок“ — хубаво оръжие, удобно за носене и лесно за употреба. Но в този случай взе двата си револвера „Колт“ .357 с гумени уплътнения на дръжките. Проклетите машинарии ритаха като коне с амунициите, които възнамеряваше да използва — специални куршуми с кухи върхове, които се зареждаха ръчно, — но ако събитията се развиеха, както очакваше, искаше да разполага с куршуми, които могат да накарат човек да се завърти два пъти и да го повалят, ако уцелят в кутрето. Успееше ли да улучи някой по-голям мускул, куршумът щеше да се сплеска и със сигурност щеше да попречи на мишената да се съпротивлява. Улучеше ли тялото, смъртна присъда.

Седнал на леглото, Глицки зареди куршумите в барабана на първия револвер, щракна го, след това повтори същото с втория. Дванайсет изстрела, по-малко, отколкото щеше да има с двата автоматични пистолета, но също и по-малка вероятност от засечка. Пълнители за бързо презареждане. Мнозина не бяха съгласни, но той винаги предпочиташе да разполага с револвер.

Свали ризата си, отвори гардероба и взе бронираната жилетка от закачалката, където бе престояла вероятно цели десет години. Внезапно осъзна с остро съжаление, че ако бе продължил да я носи редовно по време на работа, последните осемнайсет месеца на болнична лудост и възстановяване можеха да бъдат избегнати. Можеше да му се размине само с едно спукано ребро за няколко дни и с насинен корем, вместо венозни антибиотици, тръби и монитори, да не говорим за болката, вината и съмненията.

Прогони тези мисли. Нямаше смисъл да продължава да се самобичува. Сам си беше виновен — беше се впуснал в потенциално опасна ситуация неподготвен. Нямаше да повтори същата грешка.

Облече ризата си върху жилетката, закопча я и се огледа в огледалото на вратата на гардероба. Като сложи якето, нищо нямаше да личи. Тъй като всеки ден носеше кобур през рамо, го чувстваше съвсем естествено под лявата си ръка, въпреки че кобурът за револвера беше малко по-голям и неудобен. Но откакто престана да обикаля райони в града, вече не носеше оръжие на кръста и се учуди колко удобно го чувства върху десния си хълбок.

Беше необичайно студено дори за ноември в града, а на вдадения в морето пристан сигурно щеше да е още по-зле, затова вместо обичайното си авиаторско кожено яке предпочете старото си тъмносиньо скиорско яке. Закопча долните копчета, придърпа дрехата надолу и още веднъж провери в огледалото дали оръжието на хълбока му е добре скрито.

Глицки почти никога не се оглеждаше в огледалото. Когато отиде в колежа, се шегуваше със самия себе си, докато обясняваше на хората, че белегът през устните си е получил вследствие на сбиване с ножове със съученици от гимназията. Всъщност се дължеше на прозаичен инцидент на успоредката в прогимназията. Но каквото и да го бе причинило, белегът не зарасна добре и се превърна в нещо, което той избягваше да гледа. Същото се отнасяше и за сините му очи върху тъмното лице. Караха го да се чувства неудобно. Какъв беше всъщност — чернокож като майка си или хубав евреин като баща си? Като младеж всички тези външни белези го объркваха, но в крайна сметка осъзна, че са безсмислени. Истинската му същност беше скрита вътре. Точно както на всички останали.

Сега обаче остана още малко пред огледалото и се опита да открие в отражението си частица от онова, което представляваше днес. Защо правеше това? Имаше невероятна съпруга, новородена дъщеря и смисъл на живота си. Наистина ли се бе стигнало дотам да няма друг избор? Наистина ли нямаше други полицаи, приятели и съюзници, спечелени през годините, към които можеше да се обърне? Или поне да им поиска подкрепление? Какво се надяваше да постигне?

Тогава започна да ги изрежда мислено — началникът Ригби, не. Заместник-началникът Батист, не. Джакман, не. Лание, невъзможно. ФБР, няма време. Пол Тию, мъртъв. Какво да направи, да се обърне към кмета ли? Всеки, който се присъединеше към него сега, най-малкото рискуваше кариерата си. Освен това Глицки винаги бе предпочитал да действа сам, през цялата си кариера беше самостоятелен инспектор и стриктно следваше буквата на закона. Винаги бе смятал, че хората може и да не го харесват, но го уважават. Последните събития поставиха под въпрос дори това минимално завоевание.

В момента не можеше да си позволи да мисли за общественото мнение. Нямаше да допусне заплахите срещу семейството и приятелите му да бъдат изпълнени. Ако не можеше да намери помощ от хората, чиято работа беше да помагат, значи трябваше да го направи той. Сам, ако се налага.

Погледна за последен път към мъжа на средна възраст в огледалото. Потупа се три пъти по бронираната жилетка над сърцето, пое дълбоко въздух и тежко го изпусна.

— Добре.

Избрал беше Кей 70 бързо и интуитивно от няколкото възможности, които му бяха хрумнали по време на разговора му с Джърсън. По-очевидният избор би могъл да падне върху външните части на паркингите на Кендълстик Пойнт, където враговете му нямаше да могат да му устроят засада, и където, честно казано, ако се стигнеше до престрелка, имаше по-малка вероятност да пострадат невинни минувачи. Но според него равностоен мотив на вероятността от засада беше фактът, че паркингите не предлагаха никакви възможности за прикритие на самия него. Ако Джърсън се появеше с достатъчно свои приятелчета, Глицки не искаше да се озове сам насред едно бетонно поле, където Джърсън щеше да види, че всъщност Холидей не е с него, и където можеше да го повали дори посредствен изстрел с оптична пушка от другия окръг.

По една случайност Глицки и повечето служители от Съдебната палата бяха опознали добре Кей 70 три години по-рано, защото той беше местопрестъплението и мястото за финалната сцена на един филм, който един от известните холивудски режисьори снимаше в града. В продължение на три месеца екипът, който се снимаше във филма, работи извън Съдебната палата и всички бяха донякъде завладени от звездната треска. Един от инспекторите на Ейб, Били Маркузик, дори бе нает за важна роля с реплики в този в крайна сметка нескопосан филм, като по същество играеше самия себе си. След приключването на снимките Били напусна полицията и се премести в Ел Ей, но досега не беше играл в нито един филм, който Ейб бе гледал. Във всеки случай в онези славни дни почти всяко ченге, чиновник и дори някои съдии в Палатата си въобразиха, че може да станат следващата голяма звезда, ако достатъчно дълго се навъртат около режисьора. Ако не друго, поне щяха да прекарат пет секунди в компанията на звездите. В продължение на седмица и повече към края на снимките тълпи от служители на общината се трупаха на Кей 70 или с надеждата да ги наемат като допълнителни статисти, или за да гледат глупаците, които хранеха подобни надежди.

Малко след един часа Глицки паркира и спря. Казал беше на Джърсън, че ще е там в четири, но щеше да е лошо знамение да закъснее. Искаше да е напълно сигурен, че ще пристигне преди всички. Държеше да обходи всеки сантиметър от района. Спря на една безлюдна промишлена улица с ниски складове и гаражи, на няколко пресечки западно от вдлъбнатината на брега на залива, известна като Централния басейн. В средата на платното се точеше изоставена железопътна линия. Докато снимаха филма на Кей 70, тази уличка беше лъскавата, макар и леко хаотична база на продукцията — караваните на звездите, невероятна храна за всички, които имаха пропуски, прожектори, носилки и стотици хора. Глицки остана малко зад волана, даде на сетивата си време да попият всичко и да го предупредят, ако надушват някаква опасност.

Нямаше нищо друго, само празната улица. Порив на вятъра от залива вдигна малко тежък прах от капака на колата, няколко листа от вестник и опаковки на десертчета прошумоляха в нишата на входа на празен магазин пред него. В другия край на сградата имаше паркирана кола, но Глицки вече беше минал покрай нея и тя му се стори празна.

Излезе, отиде до ъгъла и погледна надясно към залива. Кей 70 беше последният от шест или седем кея, вдадени на север във водата. Пред тях имаше относително широка циментирана площадка — напомняше донякъде на Кендълстик Пойнт, — но в този случай имаше съвсем малко, дори почти нямаше, отделни места за паркиране. Преди мястото се използваше за товарене, разтоварване и съхраняване на контейнери, но през последните десетина години кейовете в тази част на залива бяха оставени без всякакви грижи.

Пъхнал ръце в джобовете си и привел глава срещу прашния вятър, Глицки мина по най-краткия път към ниската жълтеникава сграда, която бележеше входа на първия кей. Другите бяха построени по същия начин — голяма подобна на склад сграда, от която стърчеше истинският кей и мястото за товарене на корабите отзад. Всичко беше пусто.

Кей 70 беше дълъг почти четиристотин метра и широк около осемнайсет. Това беше източният кей от шестте подобни пристана. Макар да имаше няколко открити площи, които водеха към доковете на водното равнище, повечето от цялата източна страна на кея по протежение на брега беше застроена с различни едноетажни конструкции, много от които бяха оставени на произвола на времето, а някои бяха вагони, обслужващи дейността тук. Така отляво на Глицки оставаше относително широк асфалтов път по протежение на кея, по който той тръгна, след като извади оръжието от кобура през рамото си и го стисна в ръка, макар че по-голямата му част оставаше скрита в джоба на якето. Надникна в различните входове и просеки. Не беше чудно, че прочутият режисьор е избрал точно това място за финалните сцени от филма си — с порутените си ниски или оставени без покрив дървени постройки, обърнати към широк проход, който изпълняваше ролята на главна улица, кеят наистина много приличаше на сцена от стар уестърн с фалшивите фасади и всичко останало.

В момента обаче Глицки не беше в подходящото настроение, за да оцени голямото изкуство зад всичко това. Когато стигна до края на кея, където от три страни бе заобиколен с вода и нямаше път за отстъпление, разбра къде трябва да застане — там, откъдето беше тръгнал, може би няколко постройки по-напред. Така който и да дойдеше, щеше да се озове зад него и да се окаже откъснат и без път за бягство. Освен покрай него.

Върна се два пъти по-бързо, отколкото бе отишъл, но въпреки това му се стори, че това е най-дългото разстояние, което е изминавал през живота си. Вход след вход, един по един, с револвер в ръка, без да откъсва поглед от челото на кея, с откритото пространство пред себе си. Нищо и никой.

В момента беше ловец, не полицай. Полицаите не вадеха оръжията си, без да имат заподозрян или специфични обстоятелства. Не криеха вече изваденото оръжие. Викаха подкрепление дори при най-бегла възможност да се разрази престрелка.

Един гларус, кацнал на отсрещния стълб, го изучаваше известно време, след което отлетя с подигравателни писъци. Глицки се стресна от това вмешателство на природата и нетърпеливо се зае да си потърси удобно място, където да изчака.

Откри го в една ниска постройка, подобна на хамбар, на двайсетина метра от предната част на кея. Нямаше входна врата и бе отворена и отзад, но преградите на половината височина създаваха няколко клетки с големина около два и половина метра на метър и половина, които вероятно са били предназначени за коне или добитък. По време на обиколката си бе разгледал мястото с любопитство и беше заключил, че поради светлината отпред и отзад и понеже бяха високи само метър и половина, клетките няма да бъдат удобно укритие. Дори не погледна зад тях, когато ги подмина.

Сега обаче, кой знае защо, му се сториха подходящи.

Прибра револвера си в кобура. Застана на задния отвор и огледа водата, след това се обърна и се върна отпред. Друг гларус, или може би същият, беше кацнал на най-близкия стълб и не преставаше да крещи. Глицки се огледа в хамбара и откри някаква голяма ръждясала панта, с която замери птицата. Не улучи и пантата цопна във водата със силен плясък, който се стори на Глицки като подводна бомба. Птицата просто пристъпи малко встрани и продължи да грачи.

Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Два без десет. Вятърът свистеше през пролуките на сградата. Върху сивото небе не се виждаше нито едно синьо петно. Стори му се, че сред далечните шумове откроява един като от затварянето на врата на автомобил. Отново погледна часовника си. Все още беше два без десет. Усети, че дланите му са влажни от пот.

Върху циментовата ничия земя се появи човешка фигура. Вървеше сама.

След като се увери в това, Глицки застана на входа на хамбара, откъдето можеше да бъде видян. Изненадите при въоръжени хора бързо могат да добият трагични последици, а той нямаше намерение да участва в нещо подобно. Установи, че не е бил подготвен за вълната на облекчение, която го заля при появата на Джони Холидей. Не си бе позволявал съзнателно да признае, че частица от него се бе надявала да получи някакво подкрепление. Във всеки случай, зарадва се.

Глицки му направи знак да се приближи. Холидей се затича и след секунда двамата заедно се скриха сред сенките на хамбара, но с хубава видимост.

— Къде е Харди? — попита Глицки.

— Не знам. Смятах, че може би е с теб.

— Не. Значи си дошъл сам. Защо?

— И аз си зададох този въпрос. — Сви рамене. — Каза на Джърсън, че ще ме доведеш. Помислих си, че би било по-добре, ако наистина съм с теб. Така ще имате какво да си говорите минута-две.

— Може изобщо да не се появи.

— А ако не го направи, ще трябва да ме заведеш в полицията. Знам. Вече говорихме за това днес. — Холидей подръпна мустаците си, вероятно за да попречи на напиращата усмивка. — Е, лейтенант, каквото и да стане, ако се стигне до битка, тя е толкова моя, колкото и на всички останали. Мястото ми е тук. Тези приятелчета не играят честно.

Глицки го огледа от глава до пети, облечен в тежкия му дълъг кожух.

— Още ли се каниш да избягаш, Джон?

Този път Холидей не се въздържа и се усмихна.

— Не знам защо се опитваш да развалиш един толкова хубав следобед с подобни въпроси. Не, не се готвя. Адвокатът ми ме посъветва, че това е противозаконно, а появата ми днес говори за добрите ми намерения. Ще се обидя, ако поискаш да ме претърсиш.

Глицки си позволи развеселено да изръмжи.

— Май двамата с Диз сте си поговорили, така ли е? Видя ли някого, докато идваше насам? Ако не си, предлагам да чакаме зад тези прегради и ако някой дойде, да го пуснем да мине. Как ти се струва?

— Ти решаваш. Аз съм тук само да помогна в патакламата.

Глицки се понамръщи на последния израз и отново огледа откритото безлюдно пространство.

— Ако Джърсън дойде сам, ще го пусна да мине покрай нас и да се озове отзад. Ти чакай тук и си отваряй ушите. Ако двамата заедно се върнем, за да те отведем в града, аз ще те обискирам и ще бъде по-умно, ако дотогава се отървеш от оръжието. — Студена усмивка. — Разбираш ли? Ако се опиташ да избягаш, например през задния отвор, много е вероятно да бъдеш прострелян. Ясно ли е?

— По-ясно ми е, от причината Харди да те смята за симпатяга.

Глицки кимна.

— Той е известен с неспособността си да преценява хората.

Изведнъж присви очи и леко изви глава.

— Чу ли това?

Джърсън огледа протежението на кея.

Хвърли поглед към асфалтовия път на мрачната светлина на облачния ден. Последните сгради в далечината бяха размазани и неясни, а краят на кея сякаш се губеше в сиво-зелената вода на залива.

Не беше мигнал предишната нощ. Бутането на Тию от покрива, замислено внезапно и изпълнено набързо, можеше да се окаже грешка. Не защото биха могли да го заподозрат в действителното извършване на убийството, това направи съвсем чисто. Истинският проблем беше, че отсега нататък всяка мисъл да се измъкне от властта на Панос беше невъзможна. Защото естествено, Уейд знаеше за Тию. Уейд винаги знаеше. Обади му се веднага след като научил, каза, че знае какво е станало, оценява загрижеността му и никога не забравя кои са приятелите му. Смъртта на жената в затвора също го бе обвързала здраво с Уейд, но извършителят не беше лично Джърсън. Беше човек на шерифа, а Джърсън трябваше само да си затвори очите.

С Тию обаче нещата стояха различно. Не че самодоволното умно дребно копеле му допадаше, но като видя как примките се затягат около вратовете на Ник и Хулио, трябваше най-напред да опита нещо друго — да предложи на Тию пари, може би повишение или работа в Диамантения център. Големи пари, за да не прави нищо. Постепенно да въвлече Тию в рекета.

Можеше поне да говори с Уейд и да се ориентира. Вместо това обаче той изпадна в паника.

И ето че сега се намираше на Кей 70.

— Лейтенант!

Джърсън се извърна. Беше се приближил едва на двайсетина метра към кея, но Глицки вече бе там, вече се намираше зад гърба му.

— Лейтенант — каза на свой ред Джърсън и пристъпи към него.

— Струва ми се, че те помолих да не идваш тук. Казах, че ще доведа Холидей.

Усмивката му помръкна.

— Обаче не го виждам.

— Може изобщо да не го видиш, ако той те забележи пръв.

— Така или иначе ще ме види в участъка.

Полуизвърнат, за да се огледа отзад, Глицки възнамеряваше това движение да прикрие изваждането на оръжието от кобура, преметнат през рамото му. Щеше да арестува копелето, пък да става каквото ще.

Но преди това някакво движение на откритото пространство привлече вниманието му. Двама мъже подтичваха към началото на кея, а трети вече беше клекнал с протегната ръка. Проблесна метал. Някой бе насочил оръжие към него.

Глицки бързо извади револвера си от кобура и рязко се метна вляво, преди да се разнесат два изстрела. Специализираното стрелково обучение изтъква препоръчителността на залповете от два изстрела, затова Глицки все още се търкаляше, когато се разнесоха още два изстрела, много по-близо — Джърсън! — точно зад него. Все още открит отвсякъде, той продължаваше да лежи по корем, стиснал оръжието в двете си протегнати напред ръце.

Джърсън, който още се намираше на десетина метра — на предела за точна стрелба с пистолет, — се бе обърнал настрани и напредваше бавно. Беше много малка мишена, но Глицки се прицели в гърдите му и изпрати два бързи изстрела, след това се претърколи, докато куршумите отсреща свистяха около него. Озова се притиснат в един ъгъл, където някаква сграда стърчеше на около половин метър от съседната. Това му осигуряваше известно укритие от Джърсън, но го оставяше напълно открит откъм основата на кея, където сега ясно видя Сефия, Рее и Рой Панос, които приближаваха към него. Бяха дошли направо на кея.

Не можеше да забрави за Джърсън, който напредваше под същото укритие, което Глицки използваше от дясната си страна, но той трябваше да стреля по тройката отляво, в противен случай беше мъртъв. Изправи се точно когато изтрещяха останалите изстрели — истински залп — и един куршум изплющя в гипсовата мазилка на петнайсетина сантиметра от главата му.

Пресегна се през ъгъла на сградата и отново стреля напосоки към Джърсън, след това се извъртя навреме, за да види, че част от залпа, който беше чул, идваше от Джони Холидей в хамбара. Негодниците се приближаваха към Глицки в редица и почти небрежно, след като го бяха притиснали в ъгъла, но внезапно Рой Панос се строполи на земята, започна да се търкаля и да крещи, че са го улучили. При неочаквания огън Сефия и Рее се разбягаха и се притиснаха към фасадите на околните сгради.

Тъкмо бяха надянали жилетките си, когато чуха първите изстрели от задната част на улицата и пикапът на Макгайър се понесе сред облак от чакъл през откритата площ и се закова на място в началото на Кей 70.

Харди излезе още преди колата напълно да спре и прецени положението с един поглед. Вече се водеше разгорещена битка, а във въздуха се носеше острата миризма на кордит. Един от участниците вече беше извън строя, а Глицки бе заклещен по средата. Сефия и Рее бяха в нишите на два съседни входа, а някой друг — когото Харди не можеше да разпознае — се намираше зад Глицки, до стената на склада.

Сефия и Рее погледнаха към него и без всякакво колебание откриха огън.

Един куршум рикошира от капака на пикапа.

Макгайър, изложен на огъня от страната на шофьора, се плъзна напречно по седалката, излезе с пистолета си до Харди от другата страна, клекна зад предната гума и надникна. На кея се разнесе още един изстрел и той видя как Сефия и Рее отстъпват.

— Кой е онзи? — попита Макгайър.

— Не знам — отговори Харди. — Обаче стреля по тия тук, което значи, че е на наша страна.

— Да, обаче все пак стреля към нас. Какво става, по дяволите?

— Каквото става обикновено, когато всички са в една редица.

Явно това беше проблемът. От мястото си Макгайър не можеше да стреля с пушката си по никого от отсамната страна на Глицки, защото едрите сачми можеха да улучат Глицки. По същата причина всеки изстрел на Глицки — или на Холидей (макар Харди и Моузес да не знаеха, че е той) — на практика беше насочен към тях. Имаха нужда от ъгъл, но нямаше как да си го осигурят, без да изложат живота си на непосредствена опасност.

Други два изстрела улучиха пикала, който се заклати на гумите си.

— Четирийсет и пети — каза Харди.

— Трябва да ги отблъснем — заяви Макгайър. — Това е единственият начин.

В този момент Джон Холидей, който вероятно бе стигнал до подобен извод за необходимостта от ъгъл, се втурна от укритието си в хамбара. На три-четири метра по пътя той внезапно спря, извъртя се и мъчително бавно, внимателно стиснал оръжието си с две ръце, се прицели в Джърсън, който също отвърна с изстрел, след това се просна на земята и се затъркаля, отдалечавайки се от Глицки.

Холидей стреля.

— Сега! Сега! — кресна Макгайър.

Откъм кея се разнесоха още изстрели, но нямаше време да анализират и дори да погледнат какво става там. Сега просто се движеха, без да откъсват поглед от Сефия и Рее, и възползвайки се от объркването след намесата на Холидей, Макгайър излезе откъм задната част на пикапа.

— Идваме, Ейб! — викна Харди, напусна укритието на пикапа, втурна се след Макгайър и двамата хукнаха съвсем открити и приведени ниско към земята.

— Надясно, надясно! — кресна Макгайър, докато вдигаше пушката си.

Устремен към кея, все още на бегом, Харди мерна Сефия, който се бе притаил в един покрит вход отляво. Моузес щеше да се справи с него.

Неговата цел беше Рее. Беше с около два метра по-близо до кея, отдясно на Харди. Вдигна пистолета в лявата си ръка, опита да се прицели набързо и стреля, но не бе предвидил силния откат на оръжието в счупената кост на ръката си. Не можеше да стиска достатъчно здраво. Изпусна пистолета и той издрънча върху асфалта.

От лявата му страна се разнесе оглушителна експлозия, когато Сефия откри огън с всичките си оръжия и изпразни пълнителите, а Макгайър се изправи и стреля веднъж, и веднага след това още веднъж. С ъгълчето на очите си Харди видя как Сефия отскача назад и се строполява на земята сред трясък от счупено стъкло.

Но сега Рее държеше по един автоматичен пистолет в двете си ръце и ги бе насочил право срещу него. Смееше се, докато се прицелваше в Харди от не повече от пет метра. Харди отчаяно се хвърли към оръжието си, но нещо го блъсна в гърдите, изпрати го във въздуха и той се строполи първо странично, след това по гръб.

Джон Холидей беше повален. Лежеше свит на прохода към кея.

Макгайър и Харди стреляха откъм пикапа.

Това беше единственият шанс на Глицки да се премести и той незабавно се оттласна от сградата и се обърна, за да прецени къде е отишъл Джърсън. Положението на Глицки, притиснат между Джърсън и хората на Панос, беше крайно неудобно, но намесата на Холидей и пристигането на пикапа му осигуриха няколко секунди.

Глицки чу изстрел от пушка от дясната си страна, в началото на кея, след това още един, примесен с няколко бързи изстрела от пистолет — някой стреляше с автоматично оръжие и с двете ръце. Метна бърз поглед и видя как Харди се строполява на земята.

Глицки напусна прикритието на сградата и хукна, криволичейки.

Макгайър, който сега стоеше сам на кея, бе изстрелял двата си патрона по Ник Сефия. Ако онзи не беше мъртъв, Макгайър смяташе, че поне е свършено с кариерата му на танцьор. Макгайър бе извадил гилзите и държеше в ръка още два патрона, които се готвеше да зареди. Но за това се искаше време. Не много, но достатъчно за Рее, който изскочи от входа и хукна към Макгайър с див крясък и протегнал напред автоматичния си пистолет. Приближи на около метър и половина, насочи пистолета към главата на Макгайър и дръпна спусъка.

Не последва нищо. Автоматичното оръжие засече. Рее яростно се втренчи в него за части от секундата, изруга и го захвърли на асфалта. Глицки, който се намираше на по-малко от шест метра във входа на хамбара, почти видя мига, в който Рее осъзна, че в другата си ръка държи още един пистолет. Макгайър обаче вече бе презаредил пушката си и щракна затвора, когато Рее протегна другата си ръка.

Глицки се облегна на вратата на хамбара, внимателно се прицели и, стиснал револвера си с две ръце, стреля два пъти — първият куршум улучи Рее под дясната ръка и премина през дробовете и сърцето му, а вторият изобщо не го засегна. Вторият изстрел обаче не беше необходим. Дори наказателните роти убиваха по-бавно — Рее беше мъртъв, преди да се строполи на земята.

Трясъкът от изстрела още не бе заглъхнал, когато едновременно се разнесоха още два изстрела — единият отляво на Глицки от предната част на кея, а другият зад него. Той се завъртя бързо, стиснал револвера си с две ръце, и видя как на по-малко от три метра зад гърба му Джърсън бавно се плъзга по гипсовата мазилка на съседния склад, а върху бялата стена след него остава кървава следа. Обърна се и видя, че Харди бавно се изправя с оръжие в ръка, а Моузес се е запътил към него.

Изведнъж Глицки осъзна, че не е сигурен дали може да помръдне. Във внезапната оглушителна тишина ръцете му се отпуснаха и той тежко се облегна на вратата на хамбара. Но върху асфалта напълно неподвижно лежеше Холидей, чийто изстрел преди малко несъмнено бе спасил живота му. Ако беше жив, ако някой от онези също беше жив, трябваше да извикат линейка. Дори секундите бяха от значение. Глицки трябваше да провери.

Явно Харди и Макгайър си бяха помислили същото и тримата мъже се скупчиха над поваления си съюзник. Холидей не помръдваше. Стояха плътно около него, Глицки коленичи и опипа пулса на шията му, но тогава нещо отново наруши тишината.

Женски глас издаде рязка заповед:

— Свали го! Внимавайте, момчета!

Обърнаха се и се пръснаха с насочени оръжия, но почти веднага се разнесе един последен откос.

Джина Роук вървеше бавно, без да им обръща внимание, и предпазливо напредваше към тялото на един мъж, който се бе извърнал и бе стрелял по нея, след като бе извикала.

Глицки, Харди и Макгайър бяха видели всичко — проснат по корем Рой Панос беше насочил пистолета си право към Джина. Преди да извика тя, той очевидно бе смятал да очисти един, а може би всички мъже, преди те да успеят да го довършат.

Джина спря до тялото му и го ритна, както би направила с мъртъв плъх, а пистолетът й оставаше неизменно насочен към главата му. След това вдигна поглед към другите трима стрелци, раменете й се опуснаха и тя се запъти към тях.

Никой от основните участници не би отгатнал продължителността на престрелката, но едва ли някой от тях би казал, че е по-малко от десет минути. Само че от първия до последния изстрел общото време на престрелката беше една минута и двайсет и две секунди.

31

Лен Фаро остана за малко извън осветения периметър на местопрестъплението, преди да влезе вътре, и си мислеше, че вероятно това са двете най-наситени с убийства седмици, откакто работеше в полицията. Докато пристигне на Кей 70, вече се бе смрачило и на мястото цареше огромно оживление с трите телевизионни и двата местни радиоекипа, шестте или седемте полицейски коли, няколкото коли без отличителни знаци, двете линейки, микробуса на патолога и една лимузина, която сигурно беше на някой от големите шефове.

Което означаваше, даде си сметка той сега, че това едва ли е само бандитска престрелка. А точно това би очаквал да се е случило на място като това. Учуден, Фаро си проправи път между колите, показа значката си на полицая до лентата и я прескочи. Местопрестъплението беше осветено от телевизионните прожектори и от фаровете на колите, но дори и без светлина Фаро щеше да забележи, че е имало голямо клане.

Подмина първия труп, който беше само на няколко метра от началото на кея, и спря при криминалистите от дневната смяна, които го обработваха.

— Гангстери? — попита той Гретхен, фотографката тази вечер. В крайна сметка се виждаха четири трупа — в сградите можеше да има и още, — а Фаро бе ставал свидетел на подобно клане само вследствие на стрелба от кола или при друг вид организирано отмъщение.

Самата Гретхен обаче изглеждаше дълбоко потресена, а това беше изненадващо за жена, която ежедневно се сблъсква с насилие.

— Джърсън — каза тя.

Отначало той си помисли, че го пита дали лейтенантът е осведомен и дали ще дойде на местопрестъплението.

— Предполагам — отговори той, след това млъкна. — Какво за него?

Тя кимна с глава към едно място на дванайсетина метра надолу по кея, където се беше събрала група хора около друг труп, облегнат в основата на дебела кафеникава следа върху една гипсова стена. Какво правеше там Франк Батист? Заместник-началникът не идваше на местопрестъпленията, освен ако не се бе случило нещо крайно необичайно, Фаро се затича и след броени секунди се озова при тях — Кунео и Ръсел от отдел „Убийства“, главния патолог Джон Страут и двама криминалисти от дневната смяна. Всички стояха с ръце в джобовете, за да се предпазят от хапещия вятър. За да стигне до тях, Фаро трябваше да мине покрай трети труп на кея и покрай четвърти, проснат под купчина строшено стъкло в един вход. Сред лицата разпозна другите инспектори от отдела, почти половината от целия състав — Даръл Брако, Сара Евънс, Марсел Лание.

Преди да се добере до жертвата, Фаро забави ход, направи още една-две крачки и се закова на място. „Мили Боже!“ — каза си той.

Очите на Бари Джърсън бяха широко отворени. Все още не го бяха преместили, затова почти изпънатите му крака бяха леко наклонени надясно в основата на кафявата следа, която се губеше зад гърба му. Фаро се приведе по-близо и видя двете малки дупки в якето му отпред. Изправи се и се обърна към събралата се група:

— Как се е случило?

— В момента се опитваме да разберем точно това, сержант. — Батист се бе издигнал в отдел „Убийства“ — беше станал лейтенант преди Глицки, така че познаваше процедурата. — От тези инспектори научавам — кимна той към Кунео и Ръсел, — че отношенията между убитите тук имат дълга история.

Фаро, който не беше в групата, погледна към мъртвия си лейтенант, върна се и застана до Батист. Заговори обаче Кунео, който посочи към кея:

— Първият труп там е Джон Холидей, Лен. След него е Рой Панос. Това говори ли ти нещо?

— Познавам Джон Холидей — кимна Фаро. — Само по име. — Замълча, съзнавайки, че следващите му думи ще хвърлят истинска бомба, но все пак реши да ги произнесе. — Бях в дома му преди няколко вечери. Заедно с Пол Тию.

Всички глави се извърнаха рязко към него. Ръсел и Кунео си размениха многозначителни погледи.

— Какво е търсел той там? — попита Кунео. — И какво търсеше ти там?

— Холидей беше наш заподозрян — заядливо се оплака Ръсел.

Но Батист сряза и двамата.

— Не давам и пет пари за всичко това. Сержант, да не би да ми казвате, че Пол Тию е бил част от цялата история?

— Изглежда е имал нещо общо, сър, не е ли така?

— И се е самоубил заради това?

— Може би не точно заради това — отбеляза Кунео. — Възможно е причината да е друга.

— А може би изобщо не се е самоубил — вметна Фаро.

— Може би някой го е убил.

— Защо? — рязко се намеси Ръсел.

— Не знам. За да му затвори устата?

— За какво? — попита Кунео.

Фаро сви рамене. Не знаеше. Посочи към другите трупове и попита:

— А кои са тези двамата?

Батист му каза. Когато чу имената им, Фаро кимна.

— Вчера инспектор Тию ме накара да проверя дали отпечатъците от дома на Джон Холидей не са на тези двамата. Те са били там.

— А това какво означава?

— Не знам, сър. — Огледа се наоколо и добави: — Но е възможно Холидей и тези хора да са били замесени в нещо.

По всичко личеше, че това развитие на събитията никак не допадна на заместник-началника. Погледът му строго обходи хората около него, върна се на Джърсън и обхвана цялото местопрестъпление, плъзгайки се над тялото на Холидей.

— Какво става, по дяволите? Някой да има представа?

— Вие бранете крепостта тук — обади се Джон Страут, — а аз ще се поразходя и ще наобиколя другите си клиенти. Джими!

Патологът се отдалечи по кея, придружаван от един от останалите специалисти по огледа на местопрестъпленията.

След като той си тръгна, Кунео и Ръсел си размениха по още един поглед, но този път Батист ги забеляза.

— Хайде да ви чуя, момчета. С каквото и да разполагате, сега е моментът да го споделите.

Кунео се прокашля и поде:

— Двамата с Линкълн работехме малко с Рой Панос. Първия труп ей там — посочи с палец той.

— Какво искаш да кажеш с това „работехме с него“? — попита Батист.

— Той беше от Специалните патрули…

— Роднина ли е на Уейд?

— Да, сър. Брат му е. Даваше ни сведения.

— За какво?

— Най-напред за убийството на Силвърман. След това на Мат Крийд, другия специален патрул… — Признанието костваше много на Кунео. Отново прочисти гърлото си и каза: — И за двойното убийство в Тендърлоин.

Батист скръсти ръце.

— Да не искате да ми кажете, че този Панос е бил източник на информация за разследването на четири убийства?

Ръсел се хвърли в защита на партньора си:

— Те всички бяха свързани, сър.

— Надявам се да успея да се усмихна. Добре, къде е мястото на Пол Тию в това?

Двамата инспектори от отдел „Убийства“ отново се спогледаха, но без да го крият. Отново заговори Кунео:

— Първоначално той движеше случая на Крийд и убийството в Тендърлоин.

— Но после и двата случая бяха възложени на вас — опита се да си изясни нещата Батист.

— Точно така — кимна Кунео. — Лейтенантът ни ги предаде. И двата бяха свързани със Силвърман, а този случай вече беше наш. Сметна, че така ще е по-ефективно.

— Само че Тию продължи да разследва? Защо му е да го прави? — Батист срещна празни погледи около себе си и се обърна към Фаро. — Сержант, ще ми е много интересно, ако има с какво да ни помогнете.

Фаро подръпна туфичката косми под долната си устна.

— Предполагам, че е имал някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Във връзка с уликите от местопрестъплението в Тендърлоин.

— Той ли ви го каза?

— Съвсем бегло.

— Но нищо конкретно?

— Не, сър, дори да е имал конкретна информация, не я сподели с мен.

— Какво ви каза, когато ви заведе в дома на Холидей? Коя беше причината?

— Вече ви казах — да сваля отпечатъци. — Фаро се обърна към инспекторите. — Каза ми, че ви прави услуга, момчета.

— Глупости — заяви Кунео. — Никого не сме изпращали там. — Беше ядосан и не полагаше никакви усилия да го прикрие. Ако не присъстваше Батист, сигурно щеше да се нахвърли на Фаро. — Ако имахме подобна молба, щяхме да я отправим направо към криминалистите, Лен, както правим винаги, и ти много добре го знаеш. Това наистина ме вбесява — добави той, без да адресира забележката си към никого конкретно.

Батист не му обърна внимание.

— Добре — посочи той към Кунео и Ръсел. — Включете това нагоре в списъка си, може дори на първо място. — Отново огледа целия район: — Все пак какво се е случило тук, по дяволите? Какво е довело Бари тук? Трябва да е нещо свързано с тези специални патрули, не мислите ли? Колко от тях са мъртви?

— Двама — каза Ръсел. — Рой Панос и Мат Крийд.

Но Кунео не можеше да остави нещата така.

— Добавете и Ник Сефия. И той работеше за Панос. Беше му племенник. — Посочи към трупа и каза: — Тялото там във входа е неговото.

— Мамка му! — тежко въздъхна Батист. — Някой обади ли се вече на Уейд? Къде е Лание? — Обърна се и извика: — Марсел!

Лание дотича от мястото, където се бе строполил Сефия.

— Да, сър?

— По-добре се свържи с Уейд Панос и го извикай тук възможно най-бързо. Това е брат му Рой, а това е племенникът му Ник. Най-вероятно всичко е свързано с него. Трябва да проверим какво знае.

— Какво предполагате? — попита Лание.

— Смятам, че някой от хората на Панос се е опитал да направи сделка.

— Не и с Холидей — вметна Кунео. — Двамата с Панос не се разбираха.

— Много интересно — отбеляза Батист. — Питам се къде ли е бил, докато се е разигравало всичко това. Добре, ще стигнем дотам. Междувременно, Марсел, истина ли е, че най-накрая си станал лейтенант?

— Да, сър.

— Тогава поздравления, назначавам те да ръководиш случая. — Направи широк жест и добави: — Всичко това. Хората докладват на теб, ти докладваш на мен. Знам, че един ден ще ми бъдеш благодарен. Момчета — обърна се заместник-началникът към Кунео и Ръсел, — всичко ще минава през Марсел, ясно ли е?

След това Батист се обърна и погледна надолу към тялото на Бари Джърсън. Коленичи и много тъжно поклати глава:

— Какво си си мислел, по дяволите, като си дошъл без никакво подкрепление?

Марсел Лание беше инспектор в отдел „Убийства“ от двайсет години и през това време беше стигнал до някои от същите изводи, които Глицки си беше направил за Уейд Панос. Последния път, когато Лание беше извършил нещо, което имаше далечна връзка със специалните патрули, той се бе опитвал да направи услуга както на предишния, така и на настоящия си лейтенант, като прокара мост над пропастта, която ги делеше. Последствията бяха катастрофални.

Сега се залавяше за разпита на Уейд Панос с различна и предимно отрицателна предварителна нагласа. Преди да изпрати Кунео и Ръсел в лабораторията, за да проверят молбите за снемане на отпечатъци, подадени от Тию, Лание беше накарал двамата инспектори накратко да го запознаят със събитията и със своето тълкуване на случилото се от смъртта на Сам Силвърман насетне. Ролята на Рой и на Уейд Панос във всичко му се стори най-малкото необичайна.

Лание беше прекарал на Кей 70 повече от три часа и не беше в добро настроение още когато пристигна. Вече бе измръзнал до кости, чувстваше се претоварен от новите си отговорности и отвратен от всичко, което беше видял. Представителите на медиите се бяха умножили. Бяха си направили лагери на кея, боричкаха се за специални изявления и предаваха репортажи. На светлината на преносимите полицейски прожектори, петте трупа получиха табелки с имената, бяха пъхнати в чували и откарани, но няколко групи криминалисти все още старателно вършеха работата си на различни места на кея.

Панос беше пристигнал с адвоката си — защо му беше? — навреме, за да види как качват телата на брат му и на племенника му в линейката на патолога. Лание беше помолил и двамата да имат добрината да почакат няколко минути и Уейд да му отговори на няколко въпроса, за да се опитат да изяснят част от загадката. Беше успял да се престори на зает с различните екипи — което не му беше особено трудно, — така че минутите прераснаха в часове.

Сега Лание почука на прозореца на колата на Панос, отвори задната врата и влезе вътре. Пресегна се над седалката и се ръкува с всички, изказа съболезнования, всеобщ приятел. След това извади касетофона си, поиска разрешението им и го сложи на задната седалка между тях. Веднага мина на въпроса.

— Имате ли представа какво се е случило?

— Разбира се, че имам, мамка му, имам прекрасна представа!

— Кажете ми тогава.

— Наистина ли каза, че според него и аз съм бил там? — невярващо поклати глава Глицки. — Бива си го този човек! Имаше ли някакви доказателства, че съм бил там?

— Нали не си издълбал инициалите си някъде, Ейб? — пошегува се Трея, спокойна и отпусната. — Това му е стар навик, с който се опитва да се пребори, Марсел. Където и да отиде, ако има дърво… По-лош е и от куче.

Лание се усмихна.

— Нямаше никакви дървета. И никакви инициали.

— Че откъде ще има, Марсел? Не съм бил там.

Глицки беше кръстосал крака и се бе облегнал на дивана, прегърнал жена си през раменете. Наближаваше осем и цялото семейство, включително дядото, беше вечеряло преди двайсетина минути. Заради посещението на инспектор Лание, Нат беше предложил да наглежда Рейчъл в кошарката й, докато мие съдовете, и всички го чуваха как й пее песни от „Цигулар на покрива“, за да я забавлява. Лание седеше срещу тях в дневната с диетична кола в ръка.

— Длъжен съм да те попитам, Ейб — каза той с извинително изражение. — Панос не каза директно, че си бил там, но заяви, че е възможно. А щом разбрах, че не си бил на работа…

— Разбира се, не ти се сърдя. Аз бих направил същото. — Глицки се приведе напред. — Виж, Марсел, не се опитвам да го скрия — Панос не ми е приятел. Казах ти за него — кога беше? Преди седмица? За да предупредиш Бари. Не че това му донесе нещо хубаво.

— Но не си ходил на работа.

— Точно така. Не бях и болен. Къде съм бил тогава?

— Точно там е въпросът.

— По кое време приблизително?

— Към два часа.

Глицки веднага си спомни:

— Бях в апартамента на Дейвид Фрийман с Джина Роук. Познаваш ли Фрийман?

— Разбира се.

— Може би още не си научил, но той също почина днес. Около обяд. Роук искаше да вземе някои вещи на Фрийман за погребението и аз реших, че ще е по-добре да я придружа. Не беше на себе си, Марсел. Фрийман имал един хубав костюм, който бил съсипан, обаче тя забравила… Както и да е, беше дълъг следобед. Съжалявам, но тя ще потвърди думите ми. Освен ако Панос не смята, че и тя е била там. Искам да кажа, на кея.

— Може дори да е носела гаубица — добави саркастично Трея. — Намерихте ли гилзи от снаряди на гаубица, Марсел?

— Спокойно — каза Глицки на съпругата си. — Просто си върши работата.

— Мразя тази работа — заяви Трея и рязко се изправи. — Извинявай, Марсел, напоследък лесно избухвам.

След това отиде в кухнята.

— Роук ще потвърди думите ми, Марсел. Бях там. Ако не е в кантората си, Р-О-У-К — каза Глицки, — опитай в кантората на Фрийман. Ще знаят къде да я намерят. Вероятно Дизмъс Харди също ще има номера й.

Лание си записа в бележника и въздъхна дълбоко.

— Добре, само още един въпрос, Ейб, ако не възразяваш. Ако си работил с Харди, как така се свърза с Роук?

Глицки спокойно се отпусна назад.

— Намина да провери как вървят нещата в кантората на Фрийман, където работи и Харди. Двамата с него тъкмо приключвахме, а тя имаше нужда от помощ в апартамента на Фрийман. Затова отидох с нея като истински самарянин.

— А защо изобщо беше отишъл при Харди?

— Точно затова си взех почивка през последните два дни. Двамата се опитвахме да накараме някой да се заинтересува и разследва типовете, които са били убити днес.

— Защо?

— Защото някой ни отправяше заплахи и Харди смяташе, че знае кой е. — Планът, който всички заедно — Харди, Глицки, Макгайър и Роук — бяха начертали, беше да се придържат възможно най-близо до истината по време на разпитите, които се очакваха. — Аз също.

— И чий интерес се опитвахте да привлечете? На „Управление и контрол“ ли?

Това беше отдел, който преди се наричаше „Вътрешен отдел“, и се занимаваше с простъпки от страна на полицаи.

— Не. Да кажем, че Харди се обърна към някои съдии, а аз потърсих друга държавна служба.

— Извън участъка? Искаш да кажеш, че си ходил във ФБР?

— Ходих в друга служба — повтори Глицки. — И без това всичко е доста спорно, Марсел. Важното е, че имах работа в кантората на Харди, защото щеше да ми е неудобно да я върша в Палатата. — Глицки разпери ръце с дланите нагоре, олицетворение на невинността. — Нали знаеш, че Джърсън ми отне случая Силвърман веднага след като разговарях с теб?

— Е, и?

— Не останах съвсем настрани. — Отново се облегна назад с делово изражение. — Вдовицата на Сам Силвърман ми е приятелка. Измъчваше я един въпрос и ми го зададе. Аз на свой ред го зададох на Кунео и Ръсел. След това Пол Тию беше изправен пред морална дилема във връзка с едни улики и се обърна към мен.

— И ти говори с него?

— Накратко.

— Смяташ ли, че нещо от това е свързано със смъртта му?

— Възможно е. Не вярвам, че се е самоубил.

— Кой го е убил тогава?

— Не знам, Марсел. Иска ми се да узная.

Лание направи гримаса:

— Един обективен наблюдател би казал, че в този момент си бил замесен, Ейб.

— Никога не съм твърдял противното. След като семейството ми беше заплашено, започнах да действам. И ти би направил същото.

— Добре. Панос каза същото днес. Опитвал си се да премахнеш типовете, които днес са били убити.

— И Бари Джърсън ли съм искал да премахна? — малко грубо си позволи да попита Глицки. — Освен това съм искал да направя всичко с помощта на Джон Холидей, който е издирван за убийство, така ли? Да не би да вярваш, че може да съм участвал във всичко това, Марсел? — Наведе се напред и каза по-меко: — Опитвах се да намеря изход от тази бъркотия. — Въздъхна. — Добре, защо да не ти кажа. Познаваш ли Бил Шайлър от ФБР? Поговори с него.

— А какво правеше Харди?

— Харди смяташе, че тези типове се опитват да натопят Холидей. Звънеше на различни съдии. Можеш и за това да поразпиташ. Виж, Марсел, не знам как Бари се е озовал на кея, нито пък Холидей, но онези типове са лоши хора. Не се учудвам, че са били убити. Ако смяташ обаче, че съм бил там или имам нещо общо с това…

Остави думите му да увиснат във въздуха.

Марсел остави празната си чаша и въздъхна тежко.

— Щом казваш, значи не си бил там, Ейб. Просто съм длъжен да проверя всяко нещо. Предай на съпругата си извиненията ми, задето я разстроих. Теб също.

Когато Лание стигна до вратата, Глицки му я отвори и го спря за секунда.

— Ако оставим настрана твърденията на Панос, колко хора се предполага да са присъствали там, Марсел?

Очите на Марсел направо се затваряха от умора.

— Криминалистите смятат, че са били поне шестима, може би дори десетима. Имало е много оръжия с различен калибър, но хората сигурно са носели по повече от едно оръжие. Имало е поне една пушка. Може да са били седем хиляди македонци в пълно бойно снаряжение. — Той уморено потръпна и каза: — Ако питаш мен, Ейб, никой няма представа.

— Беше Норма от кантората — обяви Харди.

Франи учеше на масата в трапезарията. Вдигна глава.

— Как е тя?

— Добре, предвид случилото се.

Остави учебника си и попита:

— Какво?

— Обадил й се лейтенант Лание от отдел „Убийства“. Един от съдружниците работел до късно и му дал домашния й телефон. Поискал да узнае къде съм бил през целия следобед. Никога досега не са й звънели от полицията, за да я питат такива неща. Надявала се да нямам нищо против, че първо им казала, преди да ме попита. Уверих я, че нямам нищо против. Дала им и телефонния номер на Филис. Искаше да знае за какво става дума.

— Ти какво й каза?

— Че нямам представа.

Франи бутна стола си назад и отметна един непослушен кичур от челото си.

— Какво е казала на Лание?

— Че съм бил в кабинета си.

— През целия следобед?

— До малко след три и съм работил.

Харди беше свалил бронираната си жилетка в пикапа и на път за площад „Жирардели“ и Общинския кей, където щяха да се освободят от оръжията, попита Макгайър дали може да го остави обратно на улица „Сътър“.

Влезе през гаража и по вътрешния асансьор се качи на третия етаж. В кабинета си облече костюма, който държеше в дрешника си. След това — беше около три часа — се върна по стълбите във фоайето, понесъл предишните си дрехи, ботите и всичко останало в една торба за пране, която на път за вкъщи щеше да остави в „Сейнт Винсънт дьо Пол“. Във фоайето поздрави Филис и размени няколко съчувствени думи с нея. След това се отби при Норма и й каза, че просто не може да се съсредоточи след новината за Дейвид. Вече няколко часа се опитвал да свърши някаква проста административна работа, но не бил в състояние да работи, затова си отивал у дома. Предложи й да направи същото. Утре щели да започнат да събират отломките, ако могат.

Тя се изправи и отново го прегърна. За малко не припадна от болка на мястото, където куршумът се бе размазал в жилетката, но тя сигурно си бе помислила, че причината за сълзите му е смъртта на Фрийман. Донякъде сигурно беше така.

— Била е категорична. Бил съм там през целия ден. Надявала се, че е трябвало да каже точно това.

— А ти какво й каза?

— Че това е истината. Нима може да е било другояче?

Всички работеха извънредно.

В десет и половина Лание беше зад бюрото си в управлението. Спокойно можеше да се каже, че временно той е действителният началник на отдела, но дълго нямаше да се премести в кабинета на Джърсън, дори и да го издигнеха официално на поста. Кунео и Ръсел имаха виновни изражения, докато седяха там, и Лание не ги винеше за това. Нещо в разследването им трябва да се бе объркало сериозно и след днешното клане двамата изглеждаха крайно объркани и притеснени.

Тази вечер Кунео изпълняваше целия си репертоар, като свиреше на невидими барабани — думкаше на големите тъпани, биеше барабанчето и от време на време удряше чинелите. Лание се питаше какво ли става в главата му, защото очевидно част от него нямаше никаква представа за това перкусионно изпълнение.

— Не мога да проумея какво изобщо е накарало Тию да взема отпечатъци от дома на Холидей. Искам да кажа, какво е знаел той, което не е известно на нас.

— Въпросът е какво знаем сега, Дан.

— За кое?

— За отпечатъците от дома на Холидей, например. Какво означават те? Приятели ли са били, или какво?

— Играели са заедно покер у Силвърман — каза Кунео. — Но дали са се движили заедно? Не, според мен не.

— Но и двамата са били в апартамента на Холидей.

— Съмнявам се. — Кунео ускоряваше темпото. — Не. Не е така.

— Чакай малко, Дан, чакай малко — каза Лание. — Не питах дали са ходили в дома на Холидей. Вече знаем със сигурност, че са били там. Намерихме отпечатъците им. Въпросът е защо.

— Може да са играли там покер един-два пъти.

— Но защо, ако не са били приятели? — Лание изгледа двамата един след друг. — Не знам повече, отколкото знаете вие, ясно? Всъщност знам много по-малко за тези случаи. Моля ви да си помислите защо тези отпечатъци са били достатъчна причина за смъртта на Пол, ако е бил убит. И какво могат да означават.

Празни изражения, докато Кунео внезапно не прекрати френетичните си движения. В стаята сякаш настъпи вакуум. Заговори едва чуто.

— Какво каза, Дан? — попита Лание.

Кунео вдигна поглед и изпусна дълга, въздишка.

— Означават, че са подхвърлили доказателствата — каза той. — Станало е, както предполагаше госпожа Силвърман… Ако са подхвърлили…

Той отново млъкна и впери поглед към бюрото на Лание.

— Ако са подхвърлили какво, Дан? — попита Марсел.

— Уликите у Холидей — каза Кунео. Докосна слепоочията си и ги стисна толкова силно, че пръстите му побеляха. — Мили боже, мили боже!

Мишел седеше в големия стол до панорамния си прозорец, от който не се виждаше нищо навън в мрака на нощта. Настолната лампа до нея светеше и стаята зад гърба й и собственият й нещастен образ се отразяваха върху стъклото на прозореца. Беше се сгушила в едно кресло, което не й предлагаше никаква утеха, беше се свила на съвсем малка топчица. На масичката до нея имаше недокосната чаша бяло вино и един плик. В ръка държеше съдържанието на плика, две страници от собствените й листове — без заглавна част, без рамка, само най-обикновен плътен лист, не съвсем бял, с прозиращи нишки на хартията.

Седеше неподвижна и се чувстваше съвсем празна вече двайсет минути, откакто прочете писмото за втори път, докато погледът й не се проясни достатъчно, за да го препрочете отново.