Път към могъщество и слава

1. Представата

Случват ми се странни и чудновати неща. Съзнанието ми се измества, разширява се. Променен съм. Гледам на нещата по друг начин. Сякаш очите ми вече не са просто моите очи, а са станали прозорци към непознати светове, където мистерии се разкриват и човек съзира, красота на места, където не вярвал, че я има. Обикновени събития се превръщат в необикновени. Станал съм податлив на влиянието на най-дребните неща.

Вчера, например, наблюдавах как клоните на едно дърво хвърлят сенки в задния ни двор. Клоните се люлееха силно от вятъра, а сенките им се придвижваха невероятно бързо по земята, препускайки безразсъдно, без определена посока. Нямаше причина да остана така затрогнат от гледката и въпреки това бях като прикован. Заради сенките. Нещо тайнствено се бе случило. Те бяха оживели. Оживели наистина. Не просто отражения. Бяха започнали свой собствен живот, а аз ги гледах как танцуват — свещен, тайнствен танц. Сякаш някакъв воал се беше повдигнал и аз бях посветен в нещо много интимно. Внезапно открих, че всичко беше тържествено и свято и всички случки, независимо колко рутинни изглеждаха, бяха съживени от радост и изпълнени с енергия, в съзвучие с дълбоко скрити ритми.

Наблюдавах сенките — така истински, сякаш деца играеха в двора, възторжено танцуващи в пълен синхрон. Всяко движение се превръщаше в израз на преклонение, а всяко преклонение в израз на почит към светостта на всичко. И това се случваше така леко, така съвършено пред очите ми.

Слънцето светеше дръзко — и то, така живо, както никога не го бях виждал. Златистият му цвят ме обливаше и носеше приятни усещания, галеше кожата ми несравнимо нежно. Малко птиче, с извита гушка и миниатюрни крачета като забити клечици, подскочи и влезе в полезрението ми и също се окъпа в златистата светлина.

Обикновеният ми двор, в който бях седял и се бях разхождал стотици пъти, се превърна в свещен храм на боговете. Времето замръзна и увисна неподвижно, като камък, въпреки че движението някак си не спираше в тази нова сфера на реалността. Вечността проникна през кожата ми, навлезе в костите, клетките ми потръпваха и вибрираха, пееха отдавна забравени свети песни. Сърцето ми се отвори и ме накара да се почувствам цял — и всичко това само защото бях наблюдавал. Точно наблюдението, участието, неотделимостта, бяха ключът към този нов свят. Такова беше усещането ми.

Плаках неудържимо, когато чух глас вътре в себе си, който каза: „Виж великолепието ми!“. И аз видях сияйното великолепие на всичко. Почувствах се толкова принизен, окаян, беден, нисш, тъй като всичко беше така красиво, а аз не бях.

Но гласът се чу отново: „Виж великолепието си!“, изведнъж се издигнах и усетих нежна милувка. Очите ми бяха измити и чисти и за свое удивление, аз видях, че и аз съм свят и чуден. Възприех се като величествен и красив, къпех се в това великолепие и останах така.

Нямаше разграничение. Всичко беше едно и аз бях едно цяло с всичко. Граници, които никога не са съществували, въпреки че аз съм ги смятал за реални, се свлякоха оголени и смеещи се. Аз също се засмях. Смяхме се заедно. Разговаряхме. Гледахме се като едно. Споделяхме най-съкровените си тайни. Любихме се. Погълнахме се. Сляхме се и се изгубихме.

О, оживял свещен миг настояще, събуден от дълбок сън, къде си бил през всички тези години? Какъв дрипав живот съм водил? Какво става? О, чуден миг настояще, разкрили ми всичко. Внезапно разголен. Жив. Закачлив. Толкова невинен. Не желаещ нищо. Не изискващ нищо. Не копнеещ за нищо. И въпреки това съдържащ всичко. Свободен и щастлив. Нека те вдишам дълбоко.

И аз поглъщах и пих с пълни шепи от извора на всичко. Опиянен, закрачих безцелно, усещайки величие във всичко, което виждах и до което се докосвах.

Не знам колко дълго съм бил в това състояние, но слънцето беше изчезнало, когато най-накрая се върнах в къщата. Не знаех и не разбирах какво се беше случило, но си легнах пречистен, свободен и благословен. Заспах дълбоко. Сънищата ми разкриха истини, отдавна забравени от хората.

Защо съм толкова изненадан, че тези неща ми се случват сега? Не работих ли за това? Не се ли молих за това? Не жънем ли, каквото сме посели?

Орачът, понесъл тежестта на плуга на охлузените си рамене, трудейки се под палещото слънце, очаква земята да откликне, иначе трудът му ще бъде напразен. Семената, посадени, гледани и подхранвани усърдно, ще поникнат и ще дадат плод за определено време. Ние сме наясно с това. А аз се учудвам на случващото се с мен.

Това не е някакво чудо, станало за една нощ. Постепенно, в продължение на няколко години, виждах промени в себе си. Дребни неща, като по-голямо разбиране тук, повече състрадание там. Отваряне на сърцето, изостряне на сетивата. И след това дойдоха тези сладки моменти на единение с Великата Мистерия, и то така неочаквано, задържаха се мълчаливо като близък любим, само за да изчезнат също така необяснимо. Това са сигурни знаци, че семената, грижливо посети и внимателно отглеждани през годините на работа върху себе си, са започнали да разцъфтяват в мен.

Но все пак нищо не може да подготви човека за пълно преобръщане на света, с който е свикнал, за представи за величие и красота, които препълват сетивата с такава яснота и сила, както се случи с мен.

Пробудих се за нещо, това е факт. За какво точно обаче не знам със сигурност. Всичко ми се струва различно, а в действителност нищо не се е променило. Объркан съм и едновременно с това странно спокоен. Иска ми се да се смея истерично. Не е ли това, към което мистиците насочват и за което говорят? Някакъв вид просветление или се заблуждавам? Какво се случва?

Нашата раса е велика. Благородна раса. Ние сме свещени и удивителни. Притежаваме цялата сила. И тази истина е закодирана дълбоко у всеки един от нас и всеки може да я открие. Ние сме царе и царици, в чиито вени тече космическа царска кръв, родени сме с велики съдби и ще управляваме в слава и величие.

Царството ни се простира, докъдето погледът ни на смъртни стига. В него има планини и океани, вековни гори и водопади, буйни реки и хълмисти равнини и звезди, слънце, луна. То крие вътрешни светове и измерения, докъдето безстрашни пътешественици, моряци от древността, мистици и шамани са стигали и са се връщали с истории за чудеса. Това също е част от нашето царство. Ние сме по-велики, отколкото мислите ни могат да отидат. По-красиви от всичко, което очите ни могат да възприемат. Толкова голямо е величието ни.

Но сме злочести. Тъй като царството ни е в безпорядък. Паднало царство. Сякаш магия тежи над нас, изпаднали в дълбок сън, ние не знаем истината. Подлъгани сме да вярваме в една лъжа и плащаме висока цена за това. Защото ние, които вървим по тази планета, ние, които носим факела на съзнанието, ние носим вътре в себе си белега от тази лъжа. Тя хвърля сянка върху нас подобно на проклятие. Вкаменила е сърцата ни, замъглила е сетивата и ни е превърнала в нещо, което не разбираме. Точно това е трагедията на нашето време.

Как е могло да се случи подобно нещо с една толкова велика и благородна раса? Каква сила действа тук?

Заплита се. Заплита се. Мрежата от илюзии се плете постоянно и малко хора остават извън капана й. Истината и лъжата са близо една до друга, почти се сливат, и мнозина ще бъдат заблудени. Целувката и на двете е сладка, и двете ни примамват с жест. Но ме чуйте добре и се вслушайте внимателно в това, което ще кажа.

Лъжата не е истина и истината не е лъжа. Не можете да съчетаете и двете. Всеки от нас има право на избор и всеки от нас избира. След като веднъж сме избрали, изборът ни — това сме ние и ние сме нашият избор. Това е законът. Свещен закон. Велик закон.

Избралите истината, ще я наричат истина и ще вървят в светлина. Избралите лъжата няма да знаят, че избират лъжа (тъй като никой не избира съзнателно лъжата), така че те също ще я наричат истина. Но ще вървят в тъмнина. Всяка истина е лъжа за другите и затова има голяма доза объркване и разногласия сред хората.

Пътищата обратно към царството са странни и загадъчни, не са от този свят или поне така ни казват митовете и легендите на нашата раса. Някои казват, че царството не съществува, че е само фантазия, илюзия и може би имат право. Всеки от нас сам избира. Но не обръщайте внимание на това, което другите казват. Какво казвате вие? Какво казва сърцето ви? И най-важното — какво казват действията ви?

По какъв път вървите? От коя звезда се водите?

Това са въпроси, които трябва да си зададем. Тъй като ако ние не го направим, със сигурност животът сам ще ни ги зададе. Вълкът и агнето не спят заедно. Къде е вашата преданост?

Животът ни е приказка, разказвана на момента. Книга, чиито отворени страници разкриват миналото ни, а много глави предстои да бъдат написани. Одисея, приключение, тази драма е истинска. Прегърнете я жадно, тъй като тя вече ви е обгърнала.

Събудете се от съня си, песъчинки. Царството е на една ръка разстояние, ако го изберете. Природата е на наша страна. Тя е съюзник. Въпреки острите си дати и дългите зъби, тя може да бъде спечелена. Ще ви кажа как. Има светлина във всеки ъгъл и процеп на вселената. Дори и нашето невежество не може да я скрие от нас.

Водите може да спадат и да прииждат. Бурите — да бушуват. Нощта може да ви изплаши с непрогледната си тъмнина, но ще сте в състояние да достигнете бреговете на всичко, което желаете, ако повярвате. Но правете всичко разумно — има още доста работа да се свърши. Това не е за мързеливци или за боязливи сърца. Опънете платната си, смели моряци, потегляме на пътешествие. Грабнете предизвикателството. Обичате ли приключения? Защото тук има изобилие от приключения.

Хайде, времето е подходящо. Сега е моментът. Сега е отворена вратата, през която трябва да минем. Сега имаме здрава лодка, с която да плаваме. Ще ни отведе точно където искаме да отидем. Не се бавете, съдбата ви очаква. Хванете руля и си начертайте маршрут. Бъдете дръзки и смели — това ви е присъщо. Управлявайте умело. Точно с тази цел сте дошли на бял свят.

И ако сте искрени и сърцето ви е чисто, ако изборът ви е добър и го следвате, където и да ви води, ще откриете царството. Защото това също е закон. Свещен закон. Велик закон.

2. Почитане на предците

Буда ми е прапрадядо. Христос — втори братовчед. Мохамед ми е чичо. Наследил съм царска кръв. Величието изобилства в рода ми и аз съм горд от този факт. Гордея се с рода си.

Ние хората сме едно. От един род сме. Едно семейство. Имаме еднаква космически съдби. Ходим по една и съща планета. Имаме едни и същи роднини. И да знаете — това е добре.

Ние, които живеем днес, сме извлекли ползата от всеки духовен акт от всеки човек, живял на тази планета. И затова трябва да сме вечно благодарни.

Христос е умрял, изкупвайки греховете ми. Буда е получил просветление, следователно аз също мога да получа просветление. Мохамед е открил истината, така че аз също мога да знам истината. Черният Лос е имал представи, видения, следователно мога да споделя виденията му. Всеки мъж и жена, живели преди мен и борили се да открият истината, са правили това, за да мога аз да извлека полза от това. На всеки един от тях аз дължа благодарност. Техните битки и победи, независимо колко дребни, не са били напразни. Моето съзнание е обогатено благодарение на тях.

Реката на съзнанието, която тече през мен, съществува от край време. Тя преминава през умовете на всички хора. Същата река е текла и през умовете на предците ни. Именно чрез това съзнание ние се издигаме. Именно чрез това съзнание ние сме едно стъпало по-нагоре благодарение на работата на други. Чрез това съзнание други се издигат благодарение на нас. Всеки жест на доброта, всяка молитва, всяка духовна практика оказва влияние върху всичко останало. Всички сме заедно в това. Няма разделение. Дори и стръкче трева не може да бъде отрязано без вселената да потрепери.

И ето тук ние стигаме до една слабо разбирана истина. Вътре в това вездесъщо съзнание се съдържа всичко, което се е случило с нашата раса от началото до сега. Всяко едно действие и мисъл са оставили своята следа. По-велики хора от нас са предприемали пътешествия навътре в себе си и са оставили своята следа. За нас сега е по-лесно, заради онези, които са правили това преди. Не само заради богатите, подробни учения, които са ни оставили, но и заради това, че духовните архетипове, създадени от древни моряци, мистици и шамани, които са търсили истината вътре в тях самите, са завинаги запечатани в тези вътрешни области. Те горят като бляскави факли и ни показват пътя към дома. Огромни насочващи фарове. Пътища вече са отъпкани. Територия, която е добре проучена, съществуват подробни карти за тези, които искат да следват маршрута.

Чувал съм воплите на предците ни от отвъдното. Наричат ни „сенки“, нас, които живеем днес. Нас, които имаме тела и живот, ум и възможности — наричат ни сенки. Защо? Защото ни липсва дълбочина. Липсва ни плътност. Отхвърлили сме традициите, тръгнали сме на сляпо на своя глава, без да се потопим преди това в мъдростта на нашата раса. Чувстваме, че не се нуждаем от напътствията им. Това е подигравка с предците ни. Така никога няма да намерим пътя към мъдростта.

Почитаме предците си като внимателно проучваме пътищата, но които са вървели, като приемаме смирено и с благодарност този дар, който са ни оставили. Истинска проява на арогантност и невежество е да отхвърляме направо такива богати и разнообразни традиции като остарели и неподходящи за съвремието. Това е безумието на нашето поколение. Чувстваме, че няма какво да научим тук. Няма откъде да получим отговори. Духовното ни наследство е мъртво и безинтересно. Мъртво и безинтересно? Та тези традиции преливат от истини и мъдрост, ако обаче отделим време да ги достигнем. Пийте дълго от тези извори и се потопете изцяло в истините, за да не рискувате на сляпо и да не се изгубите в необятната пустош. Тези истини ще ви изпълнят. Ще ви накарат да се почувствате завършени. Това е майчина кърма. Това е манна небесна за тези, които умират от жажда в пустинята. Нашите предци не са имали това и са расли силни, навлезли са в непознатото и са се върнали, за да споделят виденията си. Истината и мъдростта на вековете се съдържа тук. Ние, които искаме да тръгнем по нови пътища, трябва да почитаме предците си, преди да тръгнем в желаната посока.

Не съм християнин, но Библията винаги е била за мен богат и чуден източник на духовни истини, станал съм по-добър, след като съм се гмурнал в това изобилие и съм се придържал към истините, открити там.

Не съм будист, но ученията на Буда, Доген и други Дзен учители са ми оказали огромно влияние и са променили начина ми на живот и гледната ми точка за света.

Не съм северноамерикански индианец, но съм се докоснал до Великия Дух по време на неповторими церемонии в индиански колиби и съм почувствал Великата Мистерия в богатите духовни учения на индианския народ. Танцувал съм свещени танци и съм попил мъдростта на свещения обръч и четирите пътя. Заради това съм станал по-добър и по-мъдър човек.

Онези от вас, които са жадни за духовни знания, да пият охотно. Бъчвите са пълни, ще се пръснат — трябва само да си налеете. Кой от нас, от тези, които копнеят за духовни истини, няма да се изпълни и за сто живота напред със завещаното ни от предците? А изворът пак ще си остане пълен. Такова е чудото на това наследство. Погледнете разнообразието и богатството, което нашата раса е произвела. Трябва да се гордеете, че прародителите ни са постигнали и произвели толкова много. Нещо за всички. Никой не трябва да си тръгва с празни ръце.

Какво искате? Задайте каквито си пожелаете въпроси за предците и ще получите отговори. Защото тези истини не се съдържат само в книгите и устните предания, но цялата истина живее за вечни времена в нашето съзнание, надарени сме с нея от самото ни раждане. Предците ще ви се явяват насън. Те ще идват сами или ще говорят със светия, пратеник и той ще се появява със символи. Не сте сами. Нито сега, нито когато и да било. Вътре в нас, цялата истина е жива и очаква да я открием. Така стоят нещата при всяко човешко същество. Трябва просто да се отворим за това. Нивата е готова за жътва. Предците ни добре са се грижили за нея. И къде трябва да отидем, за да пожънем това изобилие? Обърнете се навътре, към вас самите. Вътре. Винаги вътре в нас. Хайде, елате да се изпълним.

Да почитаме предците си, не означава да ги следваме сляпо. Защото те самите, великите от тях, не са го правили. Наистина, при подробно проучване, ще откриете, че всички те са отхвърляли духовните традиции на деня и дръзко са следвали своите собствени представи. Вслушвали са се във вътрешния си глас.

Христос не е бил християнин. Бил е бунтар. Ненавиждал е двуличието на църквата, това че е наблягала на догмата и сухите убеждения. Неговият път е водел далеч от църквата. С това не искам да кажа, че човек не трябва да е християнин. Ако този път има сърце и ви влече, то тогава следвайте го с цялото си същество. Но го направете по начин, какъвто никой не е виждал досега. Бъдете такъв християнин, какъвто Христос е бил и следвайте ученията и мъдростта на Светия Дух, който е вътре във вас. Или бъдете будист като Буда. Винаги се вглеждайте дълбоко в себе си. Вслушвайте се в сърцето си. Вслушвайте се във вътрешния си глас. Така няма да се отклоните, от пътя.

Да почитаме предците си означава най-вече ние самите да се превърнем в предци. Да приемем, че сега всичко е в наши ръце. Да осъзнаем, че факелът на съзнанието е предаден. Сега е в нас. Ние, които живеем на тази планета днес, сме новите пазители на истината и силата. И като такива трябва да следваме собствената си представа. Да се научим да пеем нашата си свещена песен. Песен, която никой друг не може да пее. А ако не успеем да открием нашата песен, да изразим нейната истина и да разкрием красотата й, то тогава тази песен ще бъде загубена завинаги и нашият род ще страда и ще бъде най-клет заради нашата немарливост и пренебрежение. Тъй като никой не може да изпее нашата песен, освен нас самите. Тя е дълбоко в сърцето ни. Само пробуденото сърце ще открие тайната си. Никой не знае дали песента ви ще бъде изпята. Дори самите вие.

Долавям гласовете на предците. Те казват, „Кажи на хората да ходят с гордо вдигнати глави и да пеят свещените си песни. Планетата трябва да бъде излекувана.“ А вие чувате ли тези призиви?

Достатъчно хора следват пътя на удоволствието и изгодата и това си е тяхно право, тъй като всички ние избираме пътя, който да следваме. И пътят това сме ние, и ние сме нашият път. Това е законът на човеците. Но къде измежду нас са пазителите на огъня? Пеещите свещените песни? Онези, чиито молитви и дела поддържат духа жив?

Нуждаем се от нови легиони от мъже и жени във всяко едно поколение, които да приемат това предизвикателство, в противен случай нишката ще се скъса. Земята ще се вкорави и ще забрави децата си. Вътрешният огън трябва да бъде поддържан.

Ще бъдеш ли ти пазител на огъня, ще пееш ли песни? Не е трудно — просто човек трябва да отвори сърцето си, останалото ще дойде от само себе си. Започнете като запалите огъня вътре във вас, така че да се превърнете в пламък на Великата Мистерия. Има дарове, които само вие можете да раздавате. Пътища, които само вие можете да извървите. А ако не пробудите тези дарове, ако не извървите тези пътища, тогава какво? Тогава човечеството ще бъде ограбено и крадецът ще сте вие.

Не бива да бягате от отговорността си. Смятате, че няма какво да предложите? Събудете се. Изпълзете от обзелата ви слабост. Ако огънят само на един човек е запален благодарение на вашия живот, вие сте постигнали нещо чудесно. Какво не бихте могли да постигнете, когато Светият дух работи чрез вас? Когато сте извисени. Когато свещените води ви напояват и ви дават сили. По-могъщи сте и по-великолепни, отколкото предполагате. Свещената ви песен ви очаква. Свещената ви песен е вашата цел в живота. Тя трябва да бъде открита. Трябва да я откриете, заради вас самите.

Пробудете се от дълбокия сън. Елате, вече крачим заедно. Факелът е в нашите ръце. Вече е предаден. Носим го в този миг. Той е в ръката ми, докато пиша. Той е в ръката ви, докато четете. Чувствате ли пламъка му? Не отричайте, че факелът е в ръцете ви. Може да кажете, „Не знам какво да правя с него“. Или „Не съм готов.“ Или „Твърде зает съм.“ Това е добре. Но не отричайте — сега факелът е в ръцете ви. Никога не го отричайте. Да го отричате означава, че сте мъртви за живота. Да го отричате, означава да лъжете. Не чакайте друг момент. Животът тече около нас и ние сме призвани да участваме по свят, свещен начин. Това са думи на нашите предци.

3. Влизане през първата врата

Нека ви разкажа за първата врата. Докато не минете през първата врата, няма да откриете царството, а ще бъдете заблуждавани от представите в собствения ви ум.

Ние хората живеем като в транс. Хипнотизирани сме от постоянния, несекващ поток от мисли вътре в нас. Желания, тревоги, страхове, съжаления, надежди, фантазии, всякакви мисли минават през главите ни. И постоянно настояват за нашето внимание. Завладяват ни. Всеки от нас възприема света не директно, а чрез тези образи. Те се превръщат в огледало, през което гледаме реалността. И точно в това е нашата заблуда. Живеем в този лабиринт от мисли. Живеем в пашкула на собственото ни сътворение.

И това е първото предизвикателство, с което тези, които вървят по пътя на човека, трябва да се сблъскат. Как да се измъкнем от пашкула? Как са се придвижим отвъд потока от мисли, към това, което ни очаква там?

Различните духовни традиции подхождат към този проблем различно. Будистът ще успокои ума чрез медитация. Квакерът използва метод, наречен „навлизане в покой“. Северноамериканският индианец ще разговаря и ще бие барабан или ще изпълни церемония и ще изтанцува свещен танц. Не е лесно да се открие първата врата при хаоса, създаван от мислите ни, независимо какъв метод използвате. Много хора са търсили дълго и упорито и не са открили нищо.

Сега ще ви споделя една тайна. Вместо да търсите вратата с помощта на ума си, освободете ума и се потопете в него. Мислете за съзнанието си като за езерце с вода и се потопете под повърхността му, сякаш сте камък, хвърлен във водата. Камъкът стига до дъното безпроблемно. Вие също. Да търсите, използвайки ума си, означава да плувате по повърхността на водата. Може плувате, колкото искате, може да преплувате целия океан и пак да не откриете нищо. Може да притежавате най-големият интелект в света, знания, колкото да запълните библиотека, и вратата пак да остане скрита за вас, докато не се научите да освобождавате ума си. Просто го направете и се потопете под повърхността. Когато успеете, ще я откриете.

Каква находка! Тук човек се сблъсква със спокойствие и мир, каквито не е подозирал, че съществуват. Чувства се така, сякаш е пред вратата на самата вечност. Усеща пулсациите на целия свят и близката си връзка с него. Усеща присъствие. Свято присъствие? Не става ясно веднага, но бива завладян от усещане за абсолютна безопасност и сигурност. Безпокойството се стопява. И знае със сигурност, че се е озовал на специално място. Тук в този храм, вътре в нас, ние се подхранваме и черпим сили от източници, които нито разбираме, нито имаме желание да разберем — толкова пълно и цялостно е изживяването. Достатъчно е просто да останем неподвижни, без да мислим или да желаем, без минало и бъдеще, без надежда или очакване, да се къпем тихо в това вътрешно присъствие.

Тук ние откриваме друг поток в съзнанието си, поток така чист и съставен от жива вода. И когато отпиваме от тази вода, оставаме изумени от почерпената вътрешна сила.

В това тайно местенце вътрешното присъствие общува с нас, понякога чрез думи, понякога чрез чувства. Но винаги е там. Казва ни, че никога не сме сами. То винаги ни наставлява. Когато ни говори, го прави така, сякаш сме му най-скъпи.

Понякога, когато това присъствие ме е обладало, когато се отпускам уютно във вътрешен мир, чувствам, че вече не съществувам, а съм се превърнал в част от цялото. И дори и всички мистерии на вселената да ми се открият, те биха ми се сторили безполезни, та защо бих имал нужда от тях, когато съм се слял с цялото?

Нектарът на това изживяване е толкова сладък, че нито искам, нито окуражавам гласа да говори, а оставам сгушен като дете в прегръдките на майка си. В безопасност. Завършен. Щастлив.

Човек не може да преживее това и да остане непроменен. Да познаеш и усетиш вътрешния храм и присъствието вътре в теб, означава да се промениш. Оставете другите да обсъждат и оспорват съществуването му, ако желаят. Това не ни засяга. Защото това, което преди беше само теория, надежда, стремление, сега вече е съвсем реално и животът ни отсега нататък ще се определя от това.

„Поискайте, и ще ви се даде, търсете, и ще намерите… защото който иска — получава, който търси — намира, който чука — му се отваря.“

След като веднъж сме били в храма вътре в нас и сме чули вътрешния глас, дори и само веднъж, дори и да е бил по-тих от шепот, това вече няма да са мъртви редове. А оживели пътища към невъобразими възможности. Умът ни е смутен от загатнатото. А в нас има много повече.

Всъщност трябва да сме развълнувани, тъй като в този храм от нас се иска само да се вслушваме, да бъдем отворени и възприемчиви и всичко ще ни се разкрие. Казвам „само“ и се усмихвам. Усмивка на човек, който дълго и упорито се е трудил, за да стигне до този глас и да го разбере.

Вътрешното присъствие ни съблазнява с нежност и кодирани съобщения и след това изчезва. Трябва да сме търпеливи. Съобразителни. Тук действа алхимия, която не сме в състояние да разберем и трябва да изчакаме удобен момент, колкото и жадни да сме. Първоначално връзката ни с него е слаба, непостоянна. Понякога я има, понякога не. Свързващите нишки са много тънки в началото. Те трябва да бъдат заздравени чрез опознаване. Вътрешният глас трябва да бъде спечелен, увещаван. Оценяван. Хвален. Ухажвайте го така, както бихте ухажвали неохотен любим. Не обръщайте внимание на моментите, когато не е там и благодарете и оценявайте миговете, в които присъства. Говорете с него като с приятел, любимо същество. Установете ваша собствена връзка по начин, какъвто вие прецените. Но никога не спирайте да го хвалите. Не спирайте да се обръщате навътре. Така ще свикнете един с друг. Както при всяка връзка, особено когато е нова, трябва да прекарвате известно време заедно. Да се опознаете. Странно ли ви звучи?

Понякога се чудя кой на кого се умилква. Основно аз хваля, оценявам, съгласявам се с гласа, но в други случаи той идва при мен. Пита ме, „Къде се губиш?“, когато твърде дълго не съм влизал вътре поради някаква причина. „Ела и прекарай малко време с мен.“ И аз се съгласявам с удоволствие, чудейки се защо съм пренебрегвал някого, така чудесен.

С практиката това вътрешно присъствие се превръща в убежище в забързания ни свят. Научаваме се да следваме неговите сигнали, предчувствия, усещания, когато се появяват. Наслаждаваме се на потапянето вътре и на присъствието му.

На повърхността ежедневието ни си остава непроменено. Трудностите, личните кризи, лишенията, объркването не изчезват. Човек, все още трябва да изкарва прехраната си, да отглежда семейство и да взема безброй решения. Това, което се променя, е нашата реакция спрямо нещата. Те вече не ни се струват непреодолими и обезпокоителни. Дори и в най-трудните ситуации, когато се научим да влизаме навътре, ние черпим увереност и наставления, за да се справим с всичко.

В основата си този начин на живот е базиран на доверието. Ние невинаги знаем как ще се развият нещата. Никога не ни се показва цялата картина. Невинаги имаме ясна идея какво се очаква от нас. Правим по една стъпка. Слушайки и следвайки.

След като веднъж сте открили това вътрешно светилище, ще искате да идвате често. Защото когато почивате тук, ще се чувствате напълно спокойни. От това място вътрешното присъствие ще ви подхранва. Оттук откривате, че молитвите ви притежават много по-голяма мощ. Оттук гласът ви говори нежно. Помага ви в ежедневните дела. Открива ви истини, отдавна забравени.

Да влезете свободно и открито в пространството на първата врата е първата победа по духовния път. Повод е за истинско веселие. Мистиците и древните шамани преди нас са я наричали най-добрата победа, най-важната победа. Натъкнали сте се нещо велико с откриването на това тайно местенце вътре във вас. Когато достигнете този етап, това означава, че със сигурност сте поели по правилния път.

4. Книгата със закони

Изведнъж зазвучават хиляди тромпети, небесата се отварят, издигам се и навлизам във вътрешни светове, където хората не стъпват. Не съм сам, заобиколен съм от духовете на всички хора, живели преди мен.

Пред нас, Книгата със закони, стара като самото време, се отваря внимателно и всички са приканени да дойдат и да я разгледат. Изумлението е голямо, тъй като страниците й са празни. Не е написано нищо.

„Знаеш ли кое е реално?“ пита гласът на Истината всеки един от духовете.

Настъпва голямо мълчание, тъй като всички обмислят истината, такава каквато я познават, и след това подобно звука от буйна река, чувам гласовете на милиони, като всеки оповестява своята истина.

И всяка истина е различна, възникват много противоречия. Ставам свидетел на всичко това. След като и последният е отговорил, гласовете им замират. Мълчание изпълва въздуха — всички са в очакване.

Така нарежда гласът на Истината, след това заглъхва, настава объркване, тъй като всеки обмисля значението на думите.

След това духовете изчезват, оставам сам, в тъмнина. „Щом те повярвали са, то истина е значи“, започвам да си го повтарям. Думите още не са се отронили от устните ми и ме облива ярка светлина. Пред мен се открива голямо пространство, въпреки че не го виждам. Светлината е ослепителна, по-блестяща от сто слънца, очите ми не различават нищо, но не съм уплашен.

„Приближи се, прашинке от вселената.“ Гласът на Истината ме призовава, пристъпвам плахо, защото не виждам и не знам къде отивам. Препъвам се и падам много пъти, всеки път се изправям и продължавам на сляпо, докато гласът не проговаря отново.

„Знаеш ли кое е реално?“ пита той.

Този път гласът се обръща само към мен, дочувам ехото на думите, идващи от далечината, дълбоко от самата вечност. Осъзнавам, че този въпрос се задава на всички, поели по този път. Но въпреки това нямам отговор.

Разголен, но без свян, стоя, облят от заслепяващата светлина. Чувствам се чист и свят, но никакъв отговор не се отронва от устните ми, тъй като съм решил да не изговоря нито дума, докато не погледна директно в лицето на Истината.

Тогава чувам глас вътре в себе си, който ми казва, че никой не вижда лицето на Истината, докато не премине през първата врата. Прошепва думи, пропити от истина и ме насочва какво да кажа. „Това са могъщи думи, ще ти служат добре. Чрез тях ще намериш своя път.“ Това ми бе казано.

Повтарям думите и изведнъж ослепителната светлина се променя в ярки цветове, като при избухваща призма, и съзирам зора, невиждана досега. По-красива от всичко, което смъртните ми очи са виждали. Това е зората на собственото ми аз, тиха и мирна, никой друг не присъства. Но аз наблюдавам и ме изпълва благоговение.

Сега вече виждам далеч напред, пред очите ми се разкриват хиляди пътища, водещи към хоризонта. Всеки път е различен, всеки път носи радости и скърби, удоволствие и болка, но някои са по-красиви от други. „Това са пътищата на човешките същества“, казва гласът вътре в мен. Забелязвам, че всеки път има врата и пазач. И никой не може да влезе без разрешението на пазача.

Пазачите повтарят тайнствено заклинание и сякаш цялата вселена вибрира от звука. Думите им ме изгарят като живи въглени, тъй като в унисон хиляди гласове повтарят, „В какво вярваш? В какво вярваш? В какво вярваш?“, вечно са повтаряли това и никога няма да престанат.

Повтарям могъщите слова и гласът отвътре проговаря: „Цялата мощ е в ръцете на тези, които вярват.“ Внезапно всички пътища изчезват, освен един, вратата се отваря и аз влизам.

5. Храмът в нас

Вече влязъл през вратата и попаднал на мястото, изпълнено със спокойствие вътре в мен, научил се успешно да се спускам под потока на съзнанието към място без мисли, отпил дълбоко от живата вода и укрепнал, виждам че това не е достатъчно. Виждам, че е необходимо повече, ако искам да открия царството. И така аз се моля пътищата да се разкрият пред мен. Моля се, вярвайки, че ще получа отговор. Моля се със силата на човек, подхранен от живата вода. Моля се от място, където молитвата притежава голяма мощ. Докато един ден, отпуснат и обвит от спокойствие и мир, чувам следните думи:

И ми бе показано какво да правя. Да построя храма в мен. Трябва да започна нов живот. Живот, посветен на храма. Призван съм да бъда строител и архитект. За да създам красиво кътче в мен и да го украся с най-добрите материали, които успея да намеря. Да живея вътре, да служа и почитам моя Възлюбен. Защото сега разпознавам присъствието в мен — Светият. Великата Мистерия. Съществувала преди самото време. Всичко се променя.

О, колко скучен и празен ми се струва старият ми начин на живот в светлината на новата представа за вътрешния храм и това, което предстои. Какво приключение. Какви възможности. И все пак съм отрезвен от необятността на начинанието. Това си е пълно преобразяване на системата ми от убеждения. Призован съм да построя храм с нови, по-могъщи, духовни убеждения. Да бъде здрав, непоклатим. Старите ми, ограничаващи убеждения трябва да се променят. Има много работа за вършене.

Сега осъзнавам, че всяко мое убеждение за мен самия и света около мен, трябва да се преосмисли в тази нова светлина. Дори и най-скъпите ми и дълбоко вкоренени убеждения (особено те!) трябва да бъдат проверени и да докажат стойността си, преди да им бъде разрешен достъп до новия храм. Много от тях няма да издържат на изпитанието. Много от тях ще се окажат недостойни, посредствени. Нищо няма да бъде прието без детайлен, критичен преглед.

Отсега нататък решавам нито едно убеждение, независимо колко вярно или истинско ми се струва, да не получава място в новия храм, освен ако не допринася за здравината му. Дали това убеждение ще ми вдъхне сила? Дали ще пробуди в мен святата ми песен? Пречи ли ми това убеждение или ми помага в моя път? Всяко убеждение трябва да бъде проверявано чрез тези въпроси. Трябва да отговаря за себе си. Да се разголи, да се разкрие. Да бъде правдиво. Приятел или враг?

И тук е моментът, в който войнът в нас трябва да се притече на помощ. В ръката си той има меч и няма капка милост. Безпощаден е. Време е да бъдем необуздани. Време за смърт и възраждане. Време за трансформация.

Всяко живо същество има скрит в себе си войн. Виждате го в действие, когато лъвицата свирепо защитава малките си от изгладнели хищници. Виждате го при мравката, която бавно и методично влачи нещо, три пъти по-голямо от нея, към мравуняка. Това е безкомпромисно действие и отдаденост. Всеки от нас го носи в себе си. Може да го призове — независимо с каква цел. И така аз го пробуждам.

Някои убеждения много страстно ще спорят, че въпреки че не ни помагат, а те всъщност дори ни възпират със слабостта си, все пак заслужават да преминат през вратата заради това, че са реални. „Ние сме истински, следователно изискваме да влезем“, ще кажат те. Готови са да използват такава логика и измама, за да бъдат приети, че много войни биват заблудени. Но ако войнът следва точно нарежданията, тези убеждения ще бъдат съсечени на място и няма да получат достъп до новия храм. Задачата на война е да пази неуморно, за да не бъде осквернен храма с лоши, некачествени материали. „Служиш ли на моя господар?“ пита войнът всяко убеждение и всяко едно трябва да отговори, а отговорът — да се прецени внимателно. Почти нищо не може да остане скрито по този начин и много убеждения ще бъдат отхвърлени.

Заради безброй поколения, през които е бил пренебрегван, потокът на съзнанието на нашата раса е бил замърсен от страх, съмнение и слабост, а това е породило многобройни ограничаващи убеждения. Като пиявици, те смучат жизнената ни сила. Заслепяват ни за истинската ни мощ и слава. О, паяк, чието ухапването ни кара да халюцинираме. Майка на всички илюзии. Мръсно, жълто, двуглаво куче, което говори с двете си усти едновременно. Лъжец. Измамник. Крадец. Нямаш място в храма.

Тези убеждения са раните на моето поколение, кървим и страдаме заради тях. Рани, които всеки от нас трябва да излекува, за да можем да се почувстваме завършени…

Това не е някакво просто, интелектуално упражнение. А е работа за вълшебник. За майстор. За ясновидец. Бъдещето ни ще се развие, в зависимост от успеха или провала на начинанието. Съдбата ни се определя от убежденията, които запазваме и онези, които отхвърляме. Каквото и да съчетаем в нас, в това ще се превърнем. Това, което липсва в храма, няма да присъства и в живота ни. Такъв е законът. Свещен закон. Велик закон.

Готов съм да отхвърля моята действителност. Да отрека сетивата си. Да преобърна небе и земя, ако това се иска, за да построя храм, достоен за това призвание. Трябва да създам свой собствен храм. Никой да не може да пристъпи, освен ако не позволя… Храмът е мой и мога да го оформям, украсявам и строя по свой си начин. Не е необходимо да приемам неща, приети от други преди мен. Не трябва да следвам ничии други представи, освен моите собствени. Необходимо е само да съм верен на себе си и на гласа вътре в мен.

О! Възторгът от гледката на храма в мен. Тук ще живея. Тук ще се докосвам до Великата Мистерия. Оттук ще се втурвам в непознати светове. Това ще бъде моят параклис и моят потир. Моята лодка. А лодката ще бъде здрава, способна да издържи на най-бурните вълни, тъй като възнамерявам да изследвам нашир и длъж. Ще следвам потока на съзнанието в непознати води. Очаква ме толкова много.

Моят свят се отваря. Зрението ми е чисто. А гласът в мен говори, „Бъди дързък. Не чакай. Построй ми храм, ще живея с теб и ще ти донеса големи съкровища.“ Сега виждам и разбирам, че няма неща, които да не мога да направя. Няма място, където да не мога да отида. Ето така стои въпросът с човешките същества, така е стоял и така ще бъде завинаги. Велика и благородна съдба очаква всеки, който се осмели да следва този път.

6. Построяване на храма

Следващите няколко месеца са период на отражение. Период на самоанализ. Период на смут и объркване. Подобно на това да живееш в къща в ремонт. Сякаш нищо не си е на мястото, пълен хаос. Много ограничаващи убеждения биват отхвърлени незабавно. Някои напускат доброволно. Други се налага да бъдат влачени, те пищят и ритат с крака, и това понякога се повтаря отново и отново. Мисля, че вече са си отишли, че съм се очистил от тях, само за да ги открия отново седмица по-късно, а понякога дори и след час.

Възприети са нови убеждения. Някои се чувстват като у дома си и свикват бързо. Други обаче трябва да бъдат придумвани и връщани от време на време, защото бягат щом им обърна гръб. По-трудно е, отколкото очаквах. Понякога ми се иска да се предам. Струва ли си? Питам се. Но гласът в мен винаги ме окуражава да продължавам.

За смяната на даден модел за действителността с друг е необходимо време и търпение. Изглежда странно. Нереално. Понякога ефектът сякаш е отрицателен. Този период на преход възбужда страхове, води до безпокойство, усложнения. Иска ми се да ви кажа, че е бил гладък преход, но не е така. Споменавам това, само заради тези, които искат да следват пътя — да бъдат по-добре запознати с терена. Това не е път за плахи сърца или мързеливи хора. Необходимо е много да дадеш, преди да получиш, каквото и да било. Хората, търсещи бързи резултати, скоро изоставят този път, наричайки го път за глупаците. Но те са глупаците, защото няма друг начин храмът да бъде построен, освен камък по камък. Издига се с тежък труд и пот на челото.

При строенето на храма използвам много източници. Пия на големи глътки от извора на предците ми. Не се налага да съм предан на нито една система и така избирам най-добрите убеждения. Убеждения, които ми прилягат на сърцето. Нямам никакви ограничения или табута да заимствам, изтривам или добавям от една система към друга, стига да отговаря на целта ми. Онези, които не се съгласят с мен относно моя подход, са в пълното си право, ако това е тяхното убеждение. Бъдете верни на себе си.

Започвам с цитат от Библията: „Светият Отец на драго сърце ви дава всичко, което поискате“.

Започвам с това убеждение, тъй като то съдържа няколко вдъхващи сила елемента, които мога да използвам. Първо, Отецът, Бог, Първоизточникът, Великият светец. Нещо по-голямо от мен съществува. Нещо, наричано Бог. Обръщат се към него с „Отче наш“. Свързан съм с него. Изглежда връзката е близка. За него е удоволствие да ми дава всичко, което поискам? Това е много могъщо убеждение… ако можете да повярвате в него.

И така работата започва. Окуражавам ума си да се спира за дълго на това твърдение. Да го обмисля. Какво означава? Кой е този Отец? Да ми даде всичко, което поискам? Звучи невероятно. Прекалено хубаво, за да е истина, но все пак е написано в Библията. Идва от предците ми. Вярвам ли в това? Няма значение. Няма значение? Трудно ми е да повярвам на собствените си думи.

Съвсем неочаквано по гърба ми полазват тръпки — нагоре, надолу. Чувствам се така развълнуван като дете току-що направило първите си крачки и открило свободата. Като човек, видял нови хоризонти и възможности да се разкриват пред него, знаейки, че повече няма да е ограничен. Няма значение дали вярвам или не. Няма значение!

Колко чудесно. Колко освобождаващо. Колко стимулиращо. Отсега нататък всичките ми убеждения ще се избират вътре в мен, а няма да ми бъдат налагани отвън. Аз ще решавам. Сам ще избирам в какво да вярвам. Ще изградя света си въз основа на вътрешната представа, а не чрез външните си сетива. Да избера ли това убеждение? Това е единственият въпрос, който ще трябва или ще искам някога да си задавам. Ще направи ли храма по-красив? Ще укрепи ли основите му? Достатъчно ценно ли е това убеждение, че да го допусна в съзнанието си? Това са единствените въпроси, които трябва да си задавам.

И така аз си изготвям дневна програма, за да се съсредоточа и да размишлявам върху нещата, в които искам да вярвам. Запечатването им в съзнанието наподобява много метода на запомняне на таблицата за умножение — чрез безброй повторения. Знам, че всяка мисъл или схващане, подхранвани и наторявани чрез повторение, ще пуснат корени в мен. Накрая, ако съм достатъчно упорит, ще оживят вътре в мен. Знам това благодарение на опита си, така че съвестно полагам усилия.

„Светият Отец на драго сърце ми дава всичко, което поискам“. Светият Отец? Какво е Отецът? Представям си любящ, щедър, грижовен Бог, само дето думата Бог не е добра. Не е подходяща. Прекалено натоварена е с религиозен смисъл. По-скоро си представям как вселената се разгръща щедро, с любов. А това е по-добре. И удовлетворява вселената, така че да ми дава нещата, които поискам. По някакъв начин съм свързан с нея. С Великата Мистерия. Обичам това понятие. Показва, че не е нужно да знам какво точно е. Велико е и е мистерия. Това ме задоволява. Удобно ми е да съм в неизвестност. Достатъчно вълнуващо е да знам за съществуването на нещо толкова прекрасно, без да ми е известно какво точно е. Ако се налага да знам повече, ще ми бъде казано повече, сигурен съм. И така Великата Мистерия без усилия прави реални нещата, които искам. За нея е удоволствие. Иска да го прави. Невероятно!

В Корана има пасаж, който гласи: „Когато направите крачка към Аллах, Аллах прави две към вас.“ Ще бъдат богато възнаградени тези, които поемат по пътя. Това ми харесва. Искам и това да бъде част от храма ми.

Сега иде очаквам резултати от тази дейност вътре в мен. Ще ги търся. Ще ги оценявам, когато и където и да ми се случат. Ще възхвалявам Великата Мистерия за щедростта й. Ще получа награди, благосклонност, подаръци, съкровища и много още. Ще бъде път на голяма радост и изобилие. Това е новото ми убеждение, което ще подхранвам. Когато приближавам Великата Мистерия, Великата Мистерия идва към мен.

Понякога медитирам над тези открития. Обмислям ги. Представям си, че са истина. Представям си резултатите от тях, сякаш са действителност. Фокусирам ума си върху всяко едно за момент.

Друг път просто си повтарям твърдения. Тихо си шептя мантри, утвърждения. Подхранвам ума си с неща, в които искам да вярвам. Да не знае дясната ръка какво прави лявата — това ми е ежедневна практика. „Не мислете за резултатите“, е казал руският мистик Гурджиев, „просто действайте.“ Има магия и чудо в този начин на поведение.

Всеки ден отделям време за този процес, както за ядене и къпане. Поставил съм си задачата тези схващания да станат мои. Да ги включвам отново и отново в ума си, докато не оживеят там. Ще спра единствено когато се превърнат в жива, пареща действителност. Те не ми вършат работа като мъртви понятия, като нещо, което чета и обмислям и след пет минути съм го забравил. Независимо от надежди, желания, предположения — искам тези истини да бъдат така реални, както са ръцете и краката ми. Като въздуха, който дишам. Така реални като очите и зениците ми. Реални като стотиците кости, които изграждат тялото ми. Така реални като мистерията на моето съществуване. Защото ако не е така реално, както тези неща, то тогава е безполезно. Така че аз се мъча да го затвърждавам като действителност. Да създам тази действителност.

Тренирането на ума по този начин понякога е приятно и ободряващо, тъй като от време на време човек зърва лъч надежда, че всичко ще е, както го иска. И тези лъчи на надежда ни вдъхват живот и ни изпълват с дълбок трепет, колкото и мимолетни да са. Точно в такива моменти се уверяваме, че сме на прав път. Друг път пък тези упражнения ни се струват досадни и дразнещи. В повечето случаи — трябва да знаете истината — това си е трудна работа. Необходима е отдаденост. Воля, решителност, упоритост, прозорливост — всички те играят своята роля. Човек трябва да се мобилизира изцяло, да впрегне всичките си вътрешни ресурси. Това е алхимия, в най-чистата й форма. Работата, която вършим, представлява препрограмиране на неврологическите ни вериги, което изгражда в нас нов модел на действителността. Построяване на храма. Храм, недокоснат от човешка ръка. Извличане на злато от слама. Истинска магия. Превръщаш се в могъщ човек…

Този храм не само ще ни служи, но ще спомогне да се изчисти и потокът на съзнанието на човешкия род. Защото това, което тече през нас, тече и през другите. Което тече през един човек, тече през всички хора. Подхранвани сме от един и същи поток. Всеки от нас чисти или замърсява в зависимост от убежденията и мислите си. Точно поради тази причина тази дейност е толкова важна за целия ни род. И точно заради това невидими ръце ще ни се притичат винаги на помощ, ако поемем по този път.

Чудесно призвание е да построим храм на чистотата и силата. Това е пътят на познавача. Пътят на мистика и шамана. Преди тези пътища са били скрити от нас, забулени в тайнство или облечени в религиозни доктрини. Нека да повдигнем воала веднъж завинаги, за да могат всички да видят. Нека си поискаме тази дейност обратно от религиите. Тук съществуват големи възможности за трансформация. Нека истината бъде разбулена. Всички могат да строят храмовете си според собствената си представа. Не необходимо човек да е религиозен. Трябва само да е с добро сърце и да следва вътрешния си глас.

И така аз полагам усилия да построя храма си. Избирам вдъхващи ми сила убеждения, извличани от много източници. Ровя се из завещаното ми от предците и откривам много неща, които да използвам. Благодаря им за тези истини. Те докосват сърцето ми и се превръщат в камъни за моя храм. Вслушвам се в нещата, на които вътрешният ми глас ме учи, и те също се превръщат в част от храма. Благодаря на Великата Мистерия за това, което тайно ми показва.

И така започва се. Трудя се не само заради себе си, но за всички хора. Сърцето ми е чисто. Духът ми — нетърпелив. А храмът се издига, камък след камък. Истина след истина. Работя с удоволствие и съм изпълнен с благодарност, че ми се разкриват толкова много неща.

Седмица след седмица, месец след месец, година след година, в мен започват да се зараждат могъщи, духовни убеждения. Не плоски понятия, а живи, ярки истини, които носят със себе си цял куп съкровища. Дарове с изключителна красота биват поставяни в краката ми. Отнасят се с мен като с цар, като с най-любим човек. Издигат ме и виждам чудеса. Поднесен ми бе и най-скъпият дар, този, който ценя повече от всички останали. Пробудих се от съня, прогледнах.