Път към могъщество и слава

1. Воинът и свещената песен

Свещената песен? Какво за нея? Как е пробудена за живот? Сега тайната се разкрива пред вас.

Всеки от нас притежава дар, някакъв талант, който да развие и да даде на света. Може да е малък или голям, няма значение. Но той е важна част от разгръщащата се Мистерия. Свещената песен е нашият собствен уникален дар, нашата цел и всеки от нас е роден, за да я открие и сподели със света.

Свещената песен е посята дълбоко в нас, преди да се родим, и може да й се вдъхне живот само ако пробуденото сърце се съчетае с духа на воина. И двата елемента са необходими. Едното без другото няма да е достатъчно.

Пробуденото сърце, като космическа майка, копнее да даде на света този дар. Кърви дори при мисълта, че мелодията може да бъде изгубена, без да се прояви. И никой да не я чуе. Тъй като само ние можем да изпеем свещената си песен и никой друг. Ако не я пробудим, тя ще бъде завинаги изгубена за света. И така пробуденото сърце търси духа на воина, за да могат да се съчетаят.

Нуждаем се от духа на воина вътре в нас. Изпитваме необходимост да бъдем воини. Светът отчаяно търси воини. Благородни воини. Мили и любящи хора, но все пак воини. Мъже и жени, които не се страхуват да следват представата си, пътя си. Да бъдат различни. Да рискуват всичко в името на нещо велико. А за такава постъпка е необходима изключителна смелост.

В Тибет, думата воин означава „смел човек“. Да бъдеш воин означава да придобиеш смелост, но не чрез арогантност. По-скоро чрез смирение и доверие.

Да бъдеш воин означава да посрещаш ежедневните предизвикателства на живота сигурно и уверено. Да се чувстваш удобно в света, в който живееш. Да се движиш в хармония. Да се научиш да се доверяваш на силата си и на вътрешния си глас.

Воинът се захваща с всяка задача с кротка увереност. Сигурен е, тъй като вътрешният му глас е негов съюзник, направлява го и му помага. Сигурен е, тъй като могъществото на цялата вселена ще му се притече на помощ, ако е заел правилната страна. Свещена задача ли е тази? Ще обогати ли хората? Воинът си задава тези въпроси на всяка крачка от своя път и ако отговорът е положителен, то той е в състояние да призове всички сили на вселената на своя страна. Цялата мощ е на негово разположение.

Воинът се научава да вярва в тази истина безрезервно. Не оставя нищо на случайността. Не влиза в битка бос и с превръзка на кръста, а седнал в колесница и в пълно бойно снаряжение. А колесницата са собствените му убеждения. Убеждения на воин. Духовни убеждения. Чрез дисциплина и тренировки той си е създал могъщи убеждения относно себе си и връзката си с Великата Мистерия, и така той се впуска в битка. Уверен и сигурен.

В дясната си ръка държи оголен меч, посветен на светите сили. Мечът е динамичната воля, изпълняваща представата, пътя, начертан от вътрешния глас. Тъй като воинът не се бие само заради себе си? А за най-великото добро. Той се бори за раждането на представата и го прави, за да победи. Негов дълг е да победи.

Има много битки, които трябва да бъдат водени по духовния път, а собственият ни храм се превръща в арена на най-ожесточените от тях. Имаме велики победи, но търпим и горчиви загуби, и ако не пробудим воина вътре в нас със сигурност ще бъдем мамени и побеждавани.

Воинът познава хитростите на противника. Не подценява силата на мързела, страха, съмнението, объркването, чувството за неспособност и още много други вътрешни демони, изпълзели от мръсните канали на нашата раса. Воинът знае, че тези врагове трябва да бъдат победени. Дебне ги находчиво и ловко. Опознава поведението и навиците им и след това, ефикасно, без много шум, ги отстранява един по един.

Духът на воина ще се събуди в нас, когато се отърсим от слабостта си, прозрем факта, че имаме велики предци и се съгласим да заемем нашето място сред редиците им. Трябва напълно да приемем, че сме приносителите на факлата на съзнанието, с всичките отговорности и възможности, произтичащи от това. Ние сме творците на бъдещето. Ние сме едновременно семето и утробата, от които бъдещето ще се роди. И не трябва да подхождаме към задачата си с лека ръка.

Духът на воина е жив в този, който се отдал изцяло на пътя. Духът на воина изисква непоколебимост и решителност. Това е динамичният елемент вътре в нас, който ни движи през всички препятствия. Това е отдадеността на представата, накъдето и да води тя. Трябва да бъдем искрени и непресторени във всеки един момент от живота си. Да сме откровени със себе си. Да уважаваме избрания път и да го следваме докрай.

Ето така се раждат свещените песни. Така следваме съдбата си. Всеки от нас добавя по нещо свое. Всеки е неразделна част от цялото. Всеки е разгръщащата се Мистерия.

И пътешествието не спира. Воинът все още търси царството. Още два пътя трябва да бъдат открити. И той продължава напред.

2. Пътят на Могъществото

Нека да отпием от извора с живата вода. Да се потопим в източник на могъщество, безкрайно по-надежден, от всеки друг, с който сме се сблъсквали. Източник, който няма да пресъхне никога. Ще ви подхранва и обогатява.

Цялата сила, цялото могъщество идва от Великата. Мистерия. Да поемем пътя на могъществото означава просто да започнем да разбираме по-добре тази поразителна истина. Но тя трябва да се превърне за нас в нещо повече от просто понятие, ако искаме да черпим от този източник. Трябва да я приемаме като нещо реално и блестящо, каквото е обедното слънце. Така реално като земята, върху която стъпваме. Книгите няма да са от полза в този случай. Трябва авторитетно да потърсим силата си. И то вътре в нас. Реализацията на истинската ни същност ни зарежда със сила. Не можем да имитираме или да се преструваме относно това.

Възможно е да привлечем, към себе си, каквото пожелаем. Възможно е да станем много добри, каквото и да е призванието ни. Възможно е да бъдем като великите личности от миналото. Можем да го направим, защото имаме възможност да черпим директно от великите, космически извори. Те са на наше разположение, стига да се слеем напълно и изцяло с източника на нашето съществувание, с източника на цялата сила.

И тук се сблъсквам с голям парадокс. Виждам, че пътят на могъществото означава да станеш по-малък, а не по-голям. В степен, в която има по-малко „аз“ и повече „тя“, в степен, в която аз, егото ми, човекът се смалявам, а Великата Мистерия, източникът на цялата сила, расте, при това съотношение ще дойде истинското и трайно могъщество. Когато умът ми притихне, остана неподвижен и почувствам мощта, дори и само за няколко мига, сякаш съм обновен, израснал, вдъхновен. Това е като да отпиеш от живата вода.

Тук е източникът на моето съществуване, казвам си. Тук е източникът на цялата сила. И пак тук е моят център, не само моят център, но и центърът на всички центрове. И в този свят център, съществувал преди самото време, аз живея, движа се, съществувам. В мен тече жива вода. В мен покълва свещеното семе. Крия в себе си закони и тайни. В мен е източникът на цялата сила. Приютил съм Святото Присъствие. В мен се съдържа всичко.

Промяната в нечие съзнание не се измерва във време, а в осъзнаване. Никой, не може да каже колко време ще отнеме подобно нещо. Може да е нужна година, две, пет, двадесет години, за да се случи нещо съществено. Може да отнеме шест месеца, два месеца. Може да се случи и за миг. Това са никому неясни мистерии. Но едно знаем със сигурност: с разширяването на съзнанието ни, се променя и цялото ни същество и вибрираме на по-висока честота. А при тези нови честоти улавяме дълбоки вътрешни истини там, където преди ни се е струвало, че няма нищо. Завесата е вдигната. Гледаме на света с други очи, а тези нови истини, навлезли в живота ни, влекат със себе си и един нов вид осъзнаване и разбиране. И точно когато достигнем дълбините на осъзнаването, вратите на могъществото се отварят за нас.

„На тези, които имат, ще им се даде, на тези, които нямат, дори и малкото ще им се отнеме.“

На пръв поглед това не изглежда честно. Несъмнено трябва да се вземе от тези, които имат и да се даде на тези, които нямат. Така разпределението изглежда по-честно, но всъщност нещата стоят по друг начин. Когато се замислим по-задълбочено, мъдростта на тази истина ни се разкрива. Тъй като силата е като поток, нея не я интересува накъде тече. Човек или е на нейна страна или не е. Или плува по течението или срещу него. Да приемем Великата Мистерия за източник на всичко, което ни се случва и да застанем рамо до рамо с нея, означава да имаме достъп до могъществото й. Ако сме на нейна страна, ще открием, че тя определено ни дава всичко, което пожелаем.

От друга страна, ако се отнесем небрежно и не установим тази връзка, защото разчитаме само на собствените си сили, игнорираме или забравим могъщите сили, действащи вътре в нас, то тогава и малкото, което имаме, ще ни бъде отнето. Когато отказваме да приемем, че сме част от природата и природата е част от нас, ние възпрепятстваме потока. Живеем в тъмнина. Скриваме се в черупките си. Борим се срещу течението, а това е трудно и безполезно.

Когато се научим да черпим директно от великия, космически извор, ние се отваряме за вечно присъстващата сила вътре в нас. Количеството енергия, което можем да получим, е ограничено единствено от възможностите ни за реализирането й. Ако намерим начин да увеличим реализацията, съответно веднага ще се увеличи и приемът и подаването. Вътре в нас тази енергия отива за различни видове дейности, които изграждат живота ни. Всеки аспект от нашата природа работи на по-бързи и по-мощни обороти. Художникът ще рисува с повече страст. Творбите на писателя ще са по-въздействащи. Атлетът ще стане по-силен. Бизнесменът — по-проницателен. Всичко, което правим ще бъде по-усилено и по-бързо, цялата ни същност ще е повлияна от това. И всички, които се докоснат до нас, ще го усетят. Защото ще се превърнем в един от притоците на живата вода.

Присъединете съм към мен и отворете очи за тази сила. Пригответе се за задачата. Преобразете съзнанието си чрез нови, по-могъщи убеждения. Станете едно цяло с новите си убеждения и често се обръщайте към тях. Нека да оживеят във вас. Живейте така, както са живели великите личности от миналото. Те са нашите предци. Тяхната кръв тече във вените ни. Такава е съдбата ни.

3. По пътя на красотата

Наш свещен дълг е да пробудим красота в живота си. Да съзрем красотата и да я направим неразделна част от нас самите. Да я оставим да изпълни умовете и сърцата ни. По този начин ще помогнем да се изчисти съзнанието на расата ни.

Първата крачка по пътя на красотата правим, когато започнем да приемаме живота напълно и безрезервно. Когато се научим да го приемаме като любим. Като приятел, който е бил до нас при възходите и паденията ви. Успехите и провалите. Душевни страдания. Победи. Бил е винаги до нас, и един ден отваряме очи и осъзнаваме, че сме влюбени. Осъзнаваме, че го обичаме — болката, страданията, всичко. Позволяваме на живота да бъде, какъвто е. Приемаме любимия си, какъвто е. Животът става наш спътник. Събеседник. Приятел. Внезапно започваме да го уважаваме повече. Какво бихме правили без него?

Когато очакваме животът винаги да е хубав, да ни задоволява, да ни дава нещата, които искаме, ние живеем в илюзия. Колко жалко. Изнервящо е всеки ден и всеки час да искаш да си щастлив, задоволен, стимулиран. Станали сме толкова алчни. Не сме оставили място за болка, объркване, скука. Избягваме и отхвърляме всичко неприятно. Крием се от тези усещания, вместо да ги приемем като част от живота ни. Правейки това, несъзнателно отхвърляме живота. В очакване сме на нещо различно, по-добро от случващото се в момента, когато в действителност чудото се разгръща навсякъде около нас. Нанизали сме се на острия връх на постоянното очакване. Носим трънения венец на неосъществените желания. Кървим и страдаме безплодно заради най-несъществените подробности от живота ни. Време е да се събудим и да се освободим от това.

Тъй като на мястото на всяко изпълнено желание, моментално се появява ново. Това е великото прозрение на Буда. Всичко в този живот е преходно. Но ако това е същността на живота, на нашия любим, то тогава нека го прегърнем силно. Почувствайте нежността и крехкостта на всичко. Това ще го направи още по-ценно. Тъй като всеки миг е уникален. И може да му се насладите само веднъж и само сега. Ако не успеете да го направите, той ще си е отишъл, завинаги. Целувайте любимия си във всеки един момент. Приемете го изцяло. Освободете се от всички останали безсмислици. Заемете позиция. Застанете очи в очи с живота и го вижте сега, в този миг. Това е ваш дълг.

Всичко е съвършено във вида, в който е. Когато напълно приема това, аз поемам пътя на красотата. Когато престана да съдя, анализирам, критикувам, сравнявам, аз виждам, че всяко нещо има своето място. Дори провалът, болестта, неуспехът играят своята роля. В мащабната схема да разгръщащата се вселена всички неща са такива, каквито трябва да бъдат. Дори и тъпичкият косъм има своето място във вселената. Всички неща се разкриват по свой собствен начин. Няма нищо, за което да се притеснявам или да се оплаквам. Напротив, имам много поводи за празнуване.

Настоящият момент винаги е жив и изпълнен с безброй съкровища. Предлага повече, отколкото можем да приемем. Вселената около нас е поразително сложна схема от събития, където всичко се случва наведнъж. Животът ни засипва с изобилието си. Навсякъде. Ние, обаче, можем да поемем само едно събитие, един фрагмент за даден момент. Вижте облаците в небето над нас. Чуйте песента на птиците. Шума от играта на децата на двора. Вижте всичките заобикалящи ни цветове. Виждате ли червеното? Синьото? Жълтото? Почувствайте земята, по която стъпваме. Погледнете лицето ми. Докоснете сърцето ми. Усетете присъствието ми вътре във вас. Вижте как вятърът си играе с клоните на дърветата. Как разцъфват цветята. Как жужи буболечката. Как тича мравката. Как нощта следва деня, а денят — нощта. Вдигнете очи към луната. Настоящият момент е наситен с много повече красота и радост, отколкото бихме могли да си представим. Следващият момент също, и последващият.

Хайде да почетем малко поезия. Да послушаме музика. Да правим любов. Да посетим приятел. Да отидем на пътешествие. Да сготвим. Да ядем и пием охотно. Да се наслаждаваме. Вселената празнува. Да празнуваме с нея.

Всеки един миг е съвършен и завършен сам по себе си. Нищо повече не иска от нас, освен да вникнем в него. Да го приемем. Да му се насладим. На детето всичко му се струва удивително. Детето живее за мига. Да поемем по пътя на красотата означава да изживяваме всеки прекрасен миг, да бъдем като децата. Да погледнем на нещата с нови очи и отново всичко да ни се струва вълнуващо.

Кое в живота е важно, ако не бризът, галещ кожата ни в горещ, летен ден? Ако не искрящите цветове на някое дърво през пролетта? Ако не удоволствието да споделиш вечерта с добър приятел. Ако не взирането в нощното небе, обсипано със звезди. Кое е наистина важно, ако не тези неща, а те не ни ли заобикалят отвсякъде? Има ли моменти, в които не сме в състояние да оценяваме тези дарове, така изобилно изсипващи се върху нас? Ако не можем да ги видим, трябва да се молим очите ни да се отворят, тъй като изпускаме много.

Нека съзрем и красотата в собствените си сърца и в сърцата на другите. Много често забравяме това. Добре е да си напомняме, че има много доброта на този свят, в човешкото сърце. Няма да я видите по телевизията. Няма да прочетете за нея във вестниците. Но тя е там и всички могат да я видят. Не трябва да забравяме факта, че зад всяко нападение, убийство, измама, за което чуваме, стоят хиляда добрини, направени от обикновени хора. Живеем в свят, в който хората се обичат и се подкрепят взаимно.

Не вярвате? Не го ли виждате? Оставете вестниците. Изключете телевизорите. Хайде, разходете се из квартала си. Отворете очи. Почувствайте сърцата на хората. Има красота. Навсякъде се открива доброта, щедрост, обич, загриженост, задружност. Вижте жената, която помага на чужденеца да научи български. Мъжа, който посещава колегата си в болницата, носи му цветя и го разтушава. Жената, която пече сладкиш и отива да посети възрастната си леля. Този, който помага на нещастния си приятел. Треньорът, който купува кола и хамбургер на момчетата след мача с пари от джоба си. Онзи, който поправя колата на приятеля си, без да очаква отплата. Другият, който организира обществено събитие. И онзи, който работа без пари в кухня за бездомни. Изненадани ли сте? Не знаехте ли, че светът е прекрасно място за живеене? Не знаехте ли, че сърцата на хората са добри? Вгледайте се в собственото си сърце — то не е ли добро? Има безброй други такива хора. Не се заблуждавайте.

Ако търсите чудото във вселената, няма да ви отнеме много време да го отриете. Докато го правите, оценявайте го. Хвалете го. Благодарете за него. Изпълнете съзнанието си с него. То ще се умножи и се изсипе върху вас стократно. Упражнявайте се да ходите по пътя на красотата, докато откриете, че този път е винаги под краката ви, независимо къде стъпвате.

Практика. Човек израства с практиката. Балерината, която така леко и грациозно се носи по сцената, се упражнява ежедневно с часове, за да е сигурна, че мускулите на краката й ще издържат. Тя го прави да изглежда лесно, въпреки че извън сцената е положила много труд, за да стигне до това представяне: Нима сте мислели, че пътят на мистика е различен? Трябва да отворим очите и сърцата си чрез практиката. Бегачът на дълги разстояния прави различни упражнения от копиехвъргача, но и двамата тренират упорито. Същото е с този, който иска да се пробуди за пътя на красотата. Той трябва да тренира точно като спортиста. Как? Просто е…

Подхранвайте ума си с мисли за красота. Упражнявайте се да я откривате навсякъде. Оставете нещата да ви развълнуват, да ви въздействат дълбоко. Бъдете като деца в радостта и доверието си. Хвалете вселената отново и отново за цялата й благодат.

Умът ни израства благодарение на това, с което го подхранваме. Тази практика ще даде изобилни плодове и като Уилям Блейк ние ще започнем да виждаме Бог в стръкче трева и вечността в зрънце пясък.

Лесно е да гледаме на думите на Блейк като на чисто поетичен полет на фантазията и все пак когато сетивата се изострят и отворят — а те ще се изострят и отворят — откриваме в тях много повече истина, отколкото бихме могли да предположим. Тъй като, когато човек върви по пътя на красотата, всичко става по-обширно, по-грандиозно, по-живо и има моменти, в които навлизаме дълбоко в мистерията, проникваме в утробата й, изпитваме огромна наслада и излизаме опиянени, благоговеещи пред това, което сме видели и почувствали.

Да вървим по пътя на красотата означава да се прекланяме пред нашия храм. Да ликуваме от себе си, сякаш сме така величествени като слънцето. Така нежни и невинни като новородено. Така могъщи като разбунтувала се река. Тайнствени. Свещени. Свети. Такива сме ние.

С практика и внимание ще съзрем великолепието, колорита на нашето съществувание. Ще усетим как препуска във вените ни. Краката ни ще са здраво стъпили на пътя. Очите — отворени. Поглъщащи. Ще откриваме божественото във всичко. Ще се чувстваме благословени и пречистени. Преливащи. Шеметни. Свободни. Живи във всеки миг. Поемащи на големи глътки настоящия момент. Красота навсякъде. Ослепително. Намираме се в центъра на цялото съществуване. Великолепно живи. Да… това е пътят.

4. Пътешествието към тук и сега

Всеки ден е пътешествие, а самото пътешествие е дом. Тук е домът ми. Точно, където съм, независимо в коя точка на вселената. Точно сега, в този момент, независимо какъв е моментът. Дали е приятен или неудобен, независимо дали се чувствам вдъхновен или объркан, щастлив или депресиран — този момент е домът ми. Дом, сладък дом.

Рано сутринта е. Ставам, плискам си лицето с вода и ето пътешествието се взира в мен. То винаги е с мен. Всеки ден се разгръща нова част от мистерията. Нова врата се отваря. Някоя от вече отворените се затваря. Всеки един ден това пътешествие ме води все по-навътре в непозната територия. Никога не съм бил тук преди. Животът тече постоянно. Аз тека с него, носен по течението.

Пътят на човека няма край. Вечно пътуваме, превръщайки се в нещо друго. Може да копнеем за стабилност, място, където да положим глава и да се чувстваме спокойни. Място, където да „пристигнем“ и да живеем в доволство и щастие, но това не трябва да е така. Щом пристигнем някъде е време да тръгнем отново. Може да имаме моменти или часове, или дни на щастие по време на пътуването, но пътуването продължава и ние трябва да продължим, без почивка, към нещо ново.

Аз съм номад. Всички сме номади. Няма стабилност тук. Няма постоянни неща. Нищо, за което да се хванем и да се държим. Където и да се опитам да се установя, животът ме завърта и крачи напред без спирка. Не мога да го накарам да остане неподвижен. Не е в природата му. Глупаво е да опитвам. Не мога да вкарам живота в калъпа на очакванията си.

Можа да го уговарям. Да се опитвам да го насочвам в посоката, която искам да върви. И аз правя тези неща и то понякога много успешно. Но тъкмо когато реша, че съм планирал живота си, че той ми съдейства, и ето че се случва нещо, изпълнен е със завои и обрати, абсурдни ходове, жестоки изненади, кризи, неща, които никога не бихте си представили, и няма да спре на едно място. Вдишвам и издишвам. Птица прелита наблизо. Слънцето залязва. Скоро ще се появи луната. Всичко се движи, променя, става нещо друго. Самата земя под мен танцува, молекулярните й частици са в непрестанно движение. А аз се опитвам да внеса стабилност в живота си?

Домът е движение, постоянно движение. Ако искам да се чувствам уютно у дома си, по-добре е да прегърна пътешествието, да опаковам багажа и да пътувам с леко сърце. Сега забелязвам, че нося твърде много багаж. Нищо чудно, че съм се чувствал обременен. Така че се отървавам от излишния багаж. Решавам да изпусна живота си, за да го намеря отново. Няма и миг след като съм направил това и започват да ми се случват забележителни неща. Вдишвайки чистия въздух навън и усещайки вятъра да брули гърба ми, откривам, че съм в самия център на вселената, винаги съм бил и винаги ще бъда. И пулсиращото, проблясващо, винаги присъстващо Тук. А Сега ми се открива и става мой спътник.

Късна сутрин е. Обещах на една приятелка, че ще взема колет от пощата вместо нея. Тук и Сега идва с мен. Виждам познат по пътя. Махвам му с ръка и той ми отвръща. Дърветата изглеждат великолепно днес. Планините са гушат в мъгла.

Освобождаване. Освобождаване. Весело освобождаване. Нескончаемо нахлуване във времето, то става мой спътник. Неизразимо, дълбоко, изпълнено с величие, като вътрешно преживяване. Има друга реалност. Колкото и да е неуловима, тя се движи в мен. Винаги е била там, но рядко съм я виждал, оставям я да влезе в мен, да ме погълне и да ме преобрази. Тук и Сега оживява, става сияйно, всеобхватно. В Тук и Сега се съдържа всичко. Нищо не ми е необходимо, когато се изгубвам в присъствието му. Желания, тревоги: какво са това? Колко немощни. Колко жалки. Изчезват засрамени, препускайки като обезумели. Те знаят, че не притежават величието на това, което е тук сега и се разгръща. Дори самите мисли изглеждат ограничени, покорни, плахи.

Обедно време е. Слънцето пече. Имам да свърша някои неща. Време да отида на пазар. Тук и Сега идва с мен до магазина. Тук и Сега пазарува с мен. Тук и Сега ми помага да избера продуктите. На път за вкъщи Тук и Сега липсва или по-скоро аз не съм там с него. Замислил съм се, правя планове какво да сготвя за вечеря. Приятели ще ни дойдат на гости. Обещах на жена си да сготвя. Всичко това ми минава през главата, докато карам към вкъщи. Откривам, че Тук и Сега не обича мисленето. Рядко е с мен, когато правя някакви планове.

7 часа вечерта е. Режа зеленчуците за вечерята, само дето не режа зеленчуци. То реже зеленчуци. Аз съм свидетел на чудото. Тук и Сега е с мен. Държа моркова в ръката си, виждам оранжевия му цвят, усещам повърхността му, знам, че идва от почвата, където слънцето и земята са го подхранвали щедро. Това са дълбоки усещания, докато държа моркова. Той е дълъг, виждам дължината му. Усещам я. Вътре в себе си. Виждам колко кръгъл и червен е доматът, и червеното е доматено червено, плътно. Виждам частиците на дървената дъска за рязане, усещам повърхността й.

Чувам как Силвия се смее и говори с приятели в другата стая. Гостите са пристигнали, гласовете им, като напев на вятъра, ме вълнуват. Отвън, пред кухненския прозорец се спуска малко клонче с червени боровинки. Червено почти като червеното на домата, но още по-блестящо, дълбоко, типично боровинково. Малки, дребни плодове, които споделят Тук и Сега с мен и морковът, и доматът, и Силвия, и гласовете, и дъската за рязане.

Разрязвам моркова и звукът от ножа по дъската е звукът на живота. Като малък химн. Завършен и цял само по себе си. Парчето морков лесно се отделя. Дръжката на ножа е гладка в ръцете ми. Звучи музика. Хора се смеят. И всичко това се случва за част от секундата. Всичко, осъзнавам го. Всичко, това ме докосва и ме вълнува.

Загубвайки се в Тук и Сега, сякаш някаква плавност ме обзема, сякаш се втечнявам. Сплав от сто милиона усещания, наблъскани в един миг. Танцът на Шива. Звуци, цветове, събития, вселената се разгръща. Къс по къс, тя се открива. Тук и Сега я дарява с целувката на живота. Прави всичко толкова ярко и живо.

Тук и Сега поставя всичко на пиедестал. Боготвори го. Обявява го за по-свято от всичко останало. И по този начин всяко нещо царува по свой собствен начин, със своя собствена слава и величие. Недокоснато. Великолепно. Свято. Никога не съм се чувствал по-жив.

Празнувам този ден, този миг. Нямам нужда от нищо. Не искам нищо. В тази секунда в мен се съдържа всичко. Къде да съм, ако не тук? Кой да съм, ако не самият себе си? Кое време е по-добро от това, което внезапно изниква пред мен?

Внезапно, напълно неочаквано, аз го виждам ясно. Виждам царството ясно. Сега знам. Царството е тук, точно в този миг. Царството, което търсих така упорито, не е нищо друго, а моето пробудено съзнание. Бил съм по следите на царството през целия си живот, а не съм го знаел.

О, колко ефирно е била скрита тайната. Царството се съдържа във всяка секунда. Във всеки човек и предмет от секундата. Колко време напразно търсене? А сега го виждам навсякъде.

Очите ни на смъртни не го съзират, толкова сме ангажирани с ежедневните си занимания, но духовните усещания, веднъж пробудени, литват към него като птица към гнездото, и ни пренасят, изведнъж се озоваваме в царството. Човек, не влиза в царството чрез истини и учения, а чрез всеки миг, предавайки се на Мистерията.

Всеки миг е свято място. Всеки миг е мой любим. Поглъщам дълбоко всеки миг. Опознавам го напълно. Изпивам същността му. Наблюдавам го. Всичко се съдържа в мига. И ето аз съм в самия му център. Жив. Щастливо жив. Развълнуван съм, че нещо толкова невероятно се случва с мен.

О, виждам Великия Светия — великолепието му господства навсякъде около нас. Царството е вътре и отвън. Не е нещо несъществуващо и недостижимо. Сега, когато воалът е повдигнат, всичко е лъчисто и величествено живо. Да знаете това, означава да живеете в царството и занапред.

5. Всички и всичко

Сега разбирам. Аз съм огледалото, през което се вижда всичко… И нищо не е нечисто и опетнено, освен ако аз не го направя такова.

Аз съм призмата на всяко възприятие. Не трябва да се променям, да ставам по-добър или по-красив — трябва просто да се видя красив и в призмата ще бъда такъв. Грозен, такъв, съм… Прекрасен, такъв съм. Недостоен, такъв съм. Всичко съществува и всичко е вътре. Така е било и така ще бъде занапред.

И така, избирам да гледам на себе си и на живота си, чрез представата, дадена ми от Великата Мистерия. Мое ще бъде това, което съм видял и почувствал в най-величавите си мигове.

Ще бъда като пекаря, който смесва маята с брашното, за да може тестото да бухне и двете да станат едно цяло.

Животът ще бъде тезгяха, над който ще се трудя. Преживяванията ми ще минават през ръцете ми, а аз с любов и вещина ще меся и ще изпека хубав хляб.

Когато се издигам и излизам от рамките на нормалните усещания, виждам, че всичко е великолепно и такава ще е представата ми. С тази палитра ще нарисувам живота си.

Ще виждам великолепието на живота в болест и в здраве.

Ще виждам великолепието на живота в провалите и успехите.

Ще виждам великолепието на живота в отчаяние и надежда.

Ще виждам великолепието на живота в тъга и радост.

И това ще е моят дар. Това е свещената ми песен. Да виждам величието и чудото и да го оповестявам високо и ясно, така че всички да чуят.

Не виждам по-голяма чест, от честта да почитам себе си. Да почитам живота си. Дъха, който поемам. Всичко, което очите могат да видят, а ръцете ми да пипнат. Да почитам земята, по която стъпвам и всеки човек, когото срещам. Може да не постигна нищо по-велико в живота си, но ако успея да направя това, то аз съм се справил.

Всеки ден за мен ще е чудо, не заради някое специално, чудесно събитие. Не, а само защото съм жив и живея с, и вътре в, Обичания от мен. Живея във Великата Мистерия, движа се и съществувам — това е чудото.

И така всеки ден се превръща в почитание, в молитва, в преклонение, чрез което моят Възлюбен и аз общуваме.

Отвън погледнато сякаш нищо не се случва. Защо да казваме? Това е нашата тайна. Няма нужда никой да знае, но в душата ми ние сме заедно и сърцето ми пее. Винаги заедно. Винаги едно цяло. Свято, свято, свято е твоето дело, о, Мистериозни.

И ако животът ми трябва да свърши. Да изчезна. Ще поискам само един миг, за да изразя своята почит:

Такава би била моята песен.