Път към могъщество и слава

1. Практиката

Да се завърнеш вкъщи означава да вземеш решение, че сега е моментът и няма път за отстъпление или илюзии. Означава да се вгледаш в себе си, в живота си, мястото си във вселената, без да влагаш нито надежда, нито отчаяние. Да видиш всичко, точно както е. Да видиш себе си, какъвто си. Да спреш за миг и просто да се освободиш от всичко, за това е необходим кураж.

Да се видим такива, каквито наистина сме, не е лесно, нито пък винаги е приятно. Прекарали сме почти целия си живот, опитвайки се да бъдем нещо различно от това, което сме. Да имаме повече пари, повече успехи, да изглеждаме по-добре, да сме по-умни, в по-добра форма. Но през това време сме се отдалечили от самите себе си, не сме заели конкретна позиция, никога не сме претендирали за нашето си малко късче от вселената, колкото и нищожно да е то. Не сме използвали и грам време или изникнала възможност, за да се опознаем и да открием красотата си. Твърде уплашени от това, което бихме могли да открием.

Голяма смелост е необходима, за да се вгледа човек в себе си, да спре времето и да изтрие илюзиите си. Защото когато се вгледаме дълбоко в себе си, може да открием, че не сме толкова успели или красиви, умни или любящи, колкото сме си мислели или надявали. А това е шокиращо. Вглеждайки се отблизо, може да открием, че всъщност сме доста раними, объркани, сами, несигурни. Но е добре да знаем тези неща за себе си. Защо да бягаме от тях? Те са реални. Ако сме напълно искрени със себе си, ще признаем, че сме имали подозрения. Това също е добре. Защото е хубаво да виждаме истинското си лице, а не да тънем в гордост и самодоволство или отчаяно да се опитваме да се превърнем в нещо друго. Освободете се от всичко това. Приберете се вкъщи и се отпуснете. Придърпайте си един стол и се запознайте отново с това, което сте в момента. Аз-а, който избягвате и се опитвате да промените. Освободете се от тези измислици. Изнервящо е и е в разрез със собствените ви интереси. Може би да бъдете самите себе си не е толкова лошо, колкото сте подозирали. Може да е така, а може и да не е. Как ще сте сигурни, ако не отделите време да разберете? Крие риск, но алтернативата е постоянно бягство от самите себе си. А това е ужасно уморително. И го правите цял живот.

Да се почувствате в душата си като у дома си е чудесно изживяване. Голяма стъпка. Решителна стъпка. Когато се опознаем и се приемем без излишни илюзии, от гърба ни се смъква огромно бреме. Само тогава можем да се научим да се отпускаме истински и да се наслаждаваме на себе си. Точно докато отчаяно се стремим да сме различни от истинската си същност, ние затъваме.

Когато заемем някаква позиция, идва свободата. Развиваме нова представа за нас самите, преценката ни се променя. Ставаме по-толерантни към себе си и започваме дори да се харесваме, недостатъците си и всичко останало. Ставаме по-толерантни и към другите хора. Вече не е необходимо да отговарят на очакванията ни, да споделят възгледите ни, да бъдат, каквито ние искаме, или да живеят по начина, по който ние очакваме от тях. Сега вече има повече място за пъстрота, противоречия, различия. При смекчаването на очакванията ни, свързани с другите, можем напълно да оценим разликите и уникалността им.

Когато не е необходимо да сме нещо различно, от това, което наистина сме и когато другите не е необходимо да са различни, от това, което представляват — всичко е много по-открито и лесно. Внезапно старият ни начин на преценяване на самите себе си и другите, ни се струва толкова абсурден. Нещата са такива, каквито са. Когато се отпуснем и позволим на живота просто да си тече, вместо да го дирижираме, се случва нещо чудесно. Ние оценяваме всичко заради това, което наистина е.

Да живеете по този начин, не означава просто да се почувствате уютно със самите себе си, но и с живота си. Така, като сме избягали от себе си, така сме избягали и от живота си. Опитвали сме се да повярваме, че е нещо, което не е. Опитвали сме се да го превърнем в утопия, където всяко желание и мечта е трябвало да бъдат изпълнени. Имаме тази изградена представа за живота си и когато той не отговаря на очакванията ни, се депресираме, обезкуражаваме, обезверяваме. Живеем в илюзия. Искаме животът да бъде, какъвто мислим, че трябва да бъде, може да бъде или ще бъде. Страхуваме се да го погледнем директно. Страхуваме се от това, с което може да се сблъскаме. Спомнете си времето, когато сте били малки и сте си представяли какъв ще бъде животът ви като пораснете? Е, вие вече сте големи — ето това е!

Животът е щастие. Животът е тъга. Животът е наслада. Животът е печал. Животът е здраве. Животът е болест. Животът е успех. Животът е провал. Животът е вълнение. Животът е скука. Животът е постигане на целите. Животът е неуспешно реализиране на целите. Животът е приятели. Животът е самота. Животът е объркване. Животът е сигурност.

И точно това му е хубавото — това разнообразие. Животът е такъв, какъвто е, и ако спрете и погледнете отвъд илюзията за това какъв трябва да е и го изследвате отблизо, ще откриете, че това разнообразие крие изумителна красота и доброта.

Имаме живота си. Имаме нашето съществуване. Имаме тяло и ум. Това е ценно. Притежаваме свободна воля да избираме мислите и действия си. Това е чудесно. Ние сме на пътешествие. Вълнуващо и ужасяващо. Пътешествието ни включва възходи и падения, надежди и страхове, но е приятно. Това, че светът е добър, не е просто някаква случайна идея. Светът със сигурност е добър, защото можем да усетим неговата доброта. Приятелство, блестящо синьо небе, правене на любов, деца, които играят, снежинки, залез, мили жестове, весели шеги, плаж, дървета, горещ летен ден, хубав филм, сън в събота сутрин, прекрасна музика, вкусна храна, да окажеш помощ на някого, да седиш пред огъня, когато бурята вилнее отвън. Можем да изреждаме до безкрай и пак само ще сме се докоснали до добротата, която човек може да усети във всеки един ден от живота си.

Да се почувстваме уютно в живота си, означава да се пробудим, да се разтърсим силно и да осъзнаем, че не виждаме добротата само от време на време. Напротив, сблъскваме се с нея доста често, почти постоянно, ако наистина човек обръща внимание. Трябва да почувстваме, че е чудесно да сме на този свят. Колко прекрасно е да виждаме жълто и синьо, червено и черно, лилаво и зелено. Цялата тази цветност е предназначена за нас. Вкусваме сладко и горчиво. Притежаваме тези усещания и ги заслужаваме. Те са добри.

Виждаме смяната на сезоните. Виждаме нощта и деня, слънцето и луната. Всичко това е добро и подхранващо. Но животът невинаги е добър. Невинаги е приятен и весел. Не, понякога може да бъде крайно гаден и нечестен, но това също е животът.

Почувствайте се като у дома си. Освободете се от всякаква горчилка, разочарование, безпокойство или раздразнение и позволете на слънцето да ви погали и стопли с лъчите си.

Може да няма хайвер, но пък винаги има гореща чиния супа, която ще ви нахрани. Ако е студено, сложете си пуловер. Ако е тъмно, запалете лампа. Ако се чувствате самотни, извикайте приятел. Ако сте болни, вземете лекарство.

Може да не изглеждате като филмова звезда, но не сте и чудовището Франкенщайн. Може да нямате толкова късмет, пари, любов или здраве, като някои други хора, но все пак светът е пълен с толкова доброта, която да ви изпълни, ако й позволите. Освободете се от всички илюзии и се почувствайте като у дома си. Животът се случва постоянно. Разлива се щедро около вас, всяка минута, всеки ден. Почувствайте се уютно в кожата си и му се насладете.

2. Превържете раните си

Да обичаш себе си не е проява на тщеславие. Жизненоважно е, като храна и вода. Наш дълг е да се приемаме и обичаме дълбоко, изцяло, безрезервно. Да се подготвяме като булка за младоженеца. Да се излекуваме от всякакъв срам, съжаление и горчивина. Да се считаме за специални. Да съзнаваме високата си стойност. Да чувстваме, че имаме отредено място и роля в тази вселена. Да правим нещо по-малко, означава да отричаме задачата, за която сме родени.

Ако искаме да познаем достойнството и благородството си, трябва да се научим да обичаме и оценяваме чудото на това, което представляваме точно в този момент. Търсенето ни на смисъл и хармония във вселената не може да започне от другаде, освен от самите нас. Ако се провалим в това, значи се проваляме във всичко. Ако успеем, ни се открива много повече.

В една прекрасна пролетна утрин гледам през прозореца към цъфналия кучешки дрян. Великолепен е. Изпих си кафето и се готвя да започна да пиша, но ето че дрянът настоява за моето внимание и аз съм изкушен. Всяка година цъфти все по-величествено, а тази сутрин сякаш изнася представление. Наблюдавам го и това ми носи неимоверна наслада. Не се взирам и не търся в него недостатъците, въпреки че съм сигурен, че ги има. Не си казвам това цветче е красиво, другото бива, онова можеше да е по-голямо, а това тук не е така добре оформено. Или тази вейка е твърде крехка, онази твърде къса, този клон е прекалено дълъг и смешен, изглежда не на място. Не го правя. Просто седя и го оценявам, заради това, което е, наслаждавам му се с цялото си същество.

Изведнъж писането не ми се струва толкова важно тази сутрин. Това ме кара да се замисля. Трябва да взема важно решение. Не съм ли толкова красив, колкото е всяка звезда от галактиката? Така уникален, както бурята, вилняла през нощта преди няколко дни? Така ведър и сияен, както зората на новия ден?

Питам се, красив ли е дрянът или не е. Отговарям, да, красив е. Развълнуван съм, тъй като решавам да си задам същия въпрос. Или съм красив, специален и уникален или не съм — кое е вярното? Няма междинен отговор. Няма спасително средно положение. Човек не може да има двама любими и да бъде отдаден и на двамата. Няма го равнодушното, патетично: „Част от мен е красива, а другата не е.“ Няма го невротичното: „Всичко ще ми е наред, веднага щом се променя, стана по-добър, отслабна, изкарам повече пари…“

Няма да правя компромис. Не мога да направя компромис. Защото осъзнавам, че ще се обърне срещу мен. Не, на въпроса трябва да се даде отговор и това трябва да стане днес, сега, на момента. Или съм красив, специален, уникален, или не съм? Кое от двете?

Има определящи моменти в живота на човек, когато трябва да бъде взето някакво решение и няма връщане назад. Затворил съм вратата след себе си и сега няма изход. Не мога да помръдна нито напред, нито назад, докато не дам отговор. И така отговарям. Отговарям дръзко. Учудвам се на дързостта си, учудвам се, че не давам плах отговор, а уверен и сигурен. Аз съм красив, специален и уникален… Такъв съм. И след като съм го заявил, внезапно откривам, че наистина е така. Сега го виждам ясно, не с интелекта или разума си, а с дълбочина и увереност. Чувствам го дълбоко в себе си, сякаш съм го знаел цял живот.

Изведнъж всичко засиява. Я дрянът смее ли ми се, сякаш казва: „Какво чака толкова дълго?“ Птиците усмихват ли ми се? Бил ли съм внезапно посветен в някаква тайна? Като че ли в миг от мен се е вдигнал товар и се чувствам свободен и лек.

Хайде да поговорим за рани и белези, тъй като в този момент се обичаме дълбоко. Неприятен, емоционално зареден инцидент може да ви накара да се срамувате пет минути, а усещането да не отшуми четиридесет години. Срам е името, което даваме на чувството за малоценност и неспособност. Това е често срещано, осакатяващо състояние и не подхожда на тези, които искат да вървят по пътя на красотата.

Един брак се разпада. Загубвате работата си и не сте в състояние да си намерите нова. Любим или близък приятел ви се присмива. Надебелявате, гледате се в огледалото и не харесвате това, което виждате. Проваляте се в нещо, което е било важно за вас. Разочаровате някого. Някой ви разочарова. Пътешествието ни през живота включва и такива моменти, в които сме вътрешно наранени, можете да сте сигурни в това. Обичам да ги наричам бойни белези. Но раните са, за да бъдат излекувани, а ние да станем по-силни. Не трябва да се срамуваме от това да претърпим провал или да бъдем наранени. Животът е епическа одисея. Битки се печелят и се губят. Възможности се изпускат и се сграбчват. Човек има сполуки и несполуки.

Ако нямате белези, моменти, в които сте се борили със срама, ако нямате горчиви съжаления или унизителни провали, то тогава що за живот сте живели? Не сте от моето племе и нямате място на масата ми. Сядам на маса само с тези, които са се проваляли и успявали, чиито бойни белези покриват телата им и които са горди, че са преживяли, и то величествено, всичко, което животът им е предложил. С тези, които са превързали раните си и са продължили напред.

Но срам, който ни трови упорито, не е полезен и в този случай трябва да бъдем бдителни. Такъв срам разкъсва и наранява душата, сякаш човек е погълнал бодлива тел и при всяко движение я усеща в себе си, Дори ходенето до кварталния магазин може да се превърне в мъчение, когато сме така наранени, просто трябва да се почувстваме живи и свободни.

И така, аз потеглям на пътешествие, за да превържа раните си и да преоткрия целостта си. Но какво да правя с недостатъците си, неспособностите си, какво да правя с тях, те съществуват? Решавам да ги обичам. Да ги приема като част от това, което съм. Да вярвам, че съм красив не въпреки тях, а заради тях. Те са част от уникалността ми, като маркировка на диво животно. Те са моят отличителен белег. Правят ме реален.

Раните зарастват, когато прощаваме на себе си и на другите, заради нашата хуманност. Позволяваме на себе си и на другите да претърпяват провали и да грешат, да не са перфектни. Прощаваме си за пропуснати възможности, грешни решения. Прощаваме си за всички минали и бъдещи грешки. Осъзнаваме ранимостта и крехкостта си и то далеч не като проява на слабост, а като част от това, което сме Нашите чудатости и особености — всички те ни правят уникални. Специални и красиви сме, заради хуманността си, не въпреки нея. В действителност точно в това се крие истинската ни красота.

И нека не се оплакваме горчиво всеки път, щом сме наранени. Вижте даровете, които идват с раните Обновяват ни като пролетен дъжд. Приносът им е неизмерим. Ставаме по-добри благодарение на тях. И освен това — раните зараствах.

Но ако раната не оздравява, тогава какво? Оставете я да кърви. Оставете я да кърви и да пропие земята с болката и тъгата, си. Но нека да няма съжаление или горчивина. Ако успеете да направите това, то болката ви ще се превърне в дар, всичко ще се облагодетелства и подхрани от пречистващата й сила. Дарете я с радост. Всеки, в един друг момент, трябва да: понесе известен товар. Никой не е имунизиран. Това е законът на съществуването ни. А някои носят по-тежък товар от други — това също е закон. Задачата ни не е да го разберем, а да вървим по пътя, който сме поели.

Съзнателното страдание също носи своите радости и награди. Има тайни, които се разкриват тук и никъде другаде. Ако сме направили всичко, което е във възможностите ни да поправим нещата, ако сме се трудили много. Ако сме се молили за напътствие, вслушвали сме се и сме следвали насоките. Ако сме се очистили от всяко самосъжаление, депресия, гняв или негодувание. Ако сме направили всичко това и пътят ни все пак води към долината на тъгата, то пригответе се за пътешествието. Допрете чашата до устните си и пийте. „Не моята воля, а твоята“ се превръща в наша мантра и смело се впускаме напред, знаейки, че и по този път има дарове и съкровища.

Рана, неопетнена от съжаление или горчивина, е благословена с дълбоко състрадание и разбиране. Виждаме човешкото състояние, включително и нас самите, болката и чуждото страдание отекват дълбоко в нас. Внезапно съзираме стотици, хиляди, в много по-тежко положение от нашето, а през цялото време сме си мислели, че нашето страдание е огромно. Сега се чувстваме засрамени, тъй като осъзнаваме, че сме благословени.

Раната се превръща в нов прозорец, през който виждаме света възроден, и освободени от вглъбеността в самите себе си, ние се дивим на удоволствията и чудесата, които сега виждаме. Приятел на гости, ароматът на свежи цветя, звукът от дъжда, но покрива, тези неща ни докосват и ни правят щастливи. Парадоксално е, но животът ни компенсира повече през това време и ние се чудим защо въобще някога сме се тревожили за толкова тривиални неща в миналото и благодарим на вселената за това, че сега сме благословени.

Но ако незарасналата рана е замърсена от самосъжаление, гняв, негодувание, горчивина, то тогава определено вървим по адски пътища и терзанията ни са големи. Вътрешни демони ни измъчват, присмиват ни се и тъгата ни поглъща. Всичко ни се струва грозно, слънцето, луната и всички красиви неща остават скрити за нас и пътят не крие никакви радости или съкровища, тъй като това е път на тъмнина и смърт.

Но винаги има изход и за да го достигнем, трябва да минем през самите себе си. Велика и свята е Мистерията, която ни показва тези неща и ни указва пътя към светлината.

3. Не съдете твърде строго

Великата Мистерия никога не ме съди. Подкрепя ме, подхранва, обича и напълно ме приема. И ме окуражава да правя същото. „Обичай себе си, както те обичам аз.“

И не само мен обича Великата Мистерия. Тя дава рамо на всички, дори и на най-злонамерените. Такава е любовта й. Никой няма да бъде наказан, освен онези, които се наказват сами. Всичко ти се прощава, когато ти сам си простиш. Едно единствено нещо се иска от нас: да се обичаме и да се приемаме, както вселената ни е обичала и приемала. Това е всичко.

Сега виждам, че не мога да се отклоня от пътя. Ако сърцето ми е чисто, всичко е наред. Аз съм част от вселената, така чист и прекрасен като всички други творения. Всички мои пътища са свети, още от момента, в който стъпя на тях. Няма нужда да се срамувам от нищо.

От този момент решавам да се отрека от чувството за вина и угризенията за всички грешки, минали и бъдещи. Човек дава всичко от себе си. Не се иска повече. Не се очаква повече. Понякога ще вземам лоши решения — знам това. Понякога последиците ще нараняват хора. Човек съм. Но няма да обръщам твърде много внимание на тези неща. Ще кажа тиха молитва и ще продължа. Имам по-добри неща за правене от това да се тормозя. Няма място за съжаление или самообвинения. Каква полза от тях? Тъй като независимо какво, мисля, че съм направил, независимо колко ужасни си представям последствията от моето безразсъдство, слънцето ще продължи да свети, а луната — да се върти. През зимата ще вали, а лятото ще си остане сезон за хладни напитки и почивка. Пролетта ще си остане сезонът на влюбените, а първата целувка — все така вълнуваща. Манговото дърво ще дава сладките си плодове, а дъждовете ще напояват почвата. Жените ще продължат да раждат деца, които ще порастват и ще имат свои деца. Безброй звезди ще продължат да обсипват небосвода. Реките няма да прекъснат своя ход към океана, а океанът ще си има своите приливи и отливи. Могъщият кедър ще продължи да се извисява към небето, а птиците — да пеят в ранни зори. Така че какъв е проблемът?

Великата Мистерия ни обича. Подкрепя ни. Приема ни. Боготвори ни. И на нас не позволява да се държим по друг начин към себе си. Кара ни да празнуваме собственото си съществуване. А когато правим това, когато си прощаваме за всички провали, ние си позволяваме да бъдем изцяло хуманни. Да проявим красиво човеколюбив. Да празнуваме хуманността си. Да празнуваме правото си да грешим. Когато се отворим по този начин и се освободим от строгата оценка за нас самите — нещо чудесно се случва в нас. Ние разцъфтяваме и ставаме по-силни на фона на тази вечна любов и приемане. Това е газта на лампата ни и колкото по-ярко гори тя, толкова повече ни удивлява, защото започваме да виждаме себе си такива, каквито наистина сме — откриваме истинската си стойност.

И когато свикнем редовно да се гледаме по този начин, ден след ден, седмица след седмица, някои скрити наши кътчета започват да ни се разкриват. Таланти и дарби, за които не сме и подозирали, излизат на повърхността. И всичко се къпе в топлия пламък на любовта и приемането. Говорим за безрезервна, абсолютна, пълна любов и приемане. Не трябва да пропускаме нищо, а да обичаме и приемаме всяка слабост и неспособност. Дори и най-тъмните ъгли на душата си. Всичко или нищо — това е предизвикателството. И когато се справим достойно с него, идва ред на велика алхимия.

Като пъпки на дърво, покарващи в топлия пролетен ден. Като семена, заровени в топла, влажна, плодородна почва. Като птици, възхваляващи с песен величието на новия ден, ние също правим величието си реално чрез тази любов. Без нея сме мъртви, безплодни. Скелети. Осакатени сме. С нея сме всичко. Около нас — само нови неща. Нова зора настъпва. Ражда се нов живот без срам и съжаление. Живот, изпълнен с любов и приемане. Живот, подхранван отвътре.

Както мравката приема земята и земята приема нея. Както нощта приема луната и луната — нощта. Както листото приема клона и клонът — листото. Така ние се приемаме. Чувстваме се завършени, цели и дръзваме да се потопим навътре в Мистерията.

4. Молитва

Молитвата е храна за вселената и може да бъде приготвена по най-различни творчески начини. Точно както добрият готвач е изобретателен и се заиграва с храната, така човек може да подходи креативно спрямо молитвата. Възможностите са необятни, след като придобиете усет към тях. Ще откриете в това голямо забавление, а отплатата ще е богата. Ще ви подхранва дълбоко и ще ви снабдява с изобилие от неща. Най-важно е да не се чувствате заплашени, притиснати от молитвата. Така както всеки може да се научи да готви, така всеки може да се научи да се моли. Необходима е само малко практика.

Обичам да се моля и бих искал да споделя някои от любимите си рецепти, но нека първо ви разкажа една история. Всъщност става дума за един разказ на Толстой за един свещеник и трима отшелници.

Докато пътува към манастира си, един свещеник научава за съществуването на самотен остров, на който живеят трима отшелници. Чува разговорите на няколко пилигрими, които също пътуват на кораба, разбира, че отшелниците извършват духовни тайнства и му се приисква да ги изучи.

Когато приближават острова, свещеникът моли капитана да пусне котва и да му позволи да отиде до острова с малка лодка с няколко гребци. Когато стъпва на брега и заговаря отшелниците, открива, че редят молитви, измислени от тях. Желаейки да поправи това, свещеникът се заема да ги научи на правилни молитви от Светото писание. Те, не осъзнавайки, че правят нещо лошо, се съгласяват с готовност.

Отшелниците, прости хорица, в напреднала възраст, се затрудняват да запомнят думите на молитвата. Цял ден свещеникът ги кара да повтарят думите, докато и тримата я научат наизуст без грешка.

Същата вечер, когато луната се показва, той се връща на кораба. Опъват платната и отпътуват. Свещеникът наблюдава от кърмата как мъничкият остров се стопява в далечината.

По-късно през нощта свещеникът вижда нещо бяло и лъскаво, което приближава в посока откъм острова, „Сигурно е лодка, плаваща след нас“, мисли си той, но нещото ги настига така бързо, че предположението изглежда невероятно, а и не се виждат платна.

Той извиква на кормчията, „Какво е това?“, въпреки че вече различава тримата отшелници, движещи се по водата, бляскаво бели, с лъчисти сиви бради, които толкова бързо се приближават, сякаш корабът е спрял. Отшелниците им правят жест да спрат. И тримата се плъзгат по водата, без да движат краката си.

„Забравихме молитвите, проговарят заедно, научи ни отново.“

„Вашата молитва ще достигне Господ“, отговаря свещеникът и смирено се покланя до земи на възрастните хора, те се обръщат и тръгват обратно през морето. А до изгрев-слънце, светлина озарява мястото, където тримата се скриват от погледа.

Всеки от нас се моли по негов си начин и ако сърцето е чисто, значи и молитвата е добра. Духовният път е път на молитви. Молитвата е храна за душата, за същността ни, за вселената. Молитвата е общуване. Тя е шепотът на влюбените. Тя е размяната на тихи послания между човека и Великата Мистерия. Молитвата ни свързва, прави ни по-смирени, по-силни, просвещава ни и ни прави едно с Великата Мистерия.

Молим се, не, защото се очаква от нас, и не, защото се чувстваме длъжни, или защото някое правило или указ ни налагат да се молим. Не, правим го, тъй като ни е приятно общуването с възлюбения. Жадни сме за духовното присъствие, което ни разтърсва из основи.

Получаваме толкова много при молитва, не само това, което молитвата, ни дава, а то е много, но и благодатта от присъствието на Светията. Когато Великата Мистерия нахлува в нас, прониква навсякъде и ние се чувстваме вътре в нея, част от нея, всичко друго избледнява. А това е един от любимите ми начини да се моля. Молитвата на Святото Присъствие. Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. Когато съм много спокоен, настроен на тази вълна, чувствам веселите трепети на сътворението. Чувствам го с всяка своя клетка и накъдето и да погледна, виждам Великата Мистерия. Вълна след вълна от съвършен мир и хармония пулсират в мен.

Всяко действие е божествено, когато любимият ме притежава по този начин. Всяка среща е среща със Светията вътре в мен. Като Уолт Уитман и аз заявявам:

Молитвата на преклонението пред Великата Мистерия. О, колко специална е тази молитва. Човек трябва да прекара малко време насаме със Светията. Като всяка връзка и тази трябва да се изгражда и възпитава. Нужно е опознаване. Доверие. Тихо, специално време заедно. Да бъдеш с Великата Мистерия по този начин не означава просто да мислиш за тези неща. То е отвъд мислите. Отвъд понятията. Това са тихи моменти на молитва и преклонение. Да се изгубиш в присъствието.

Понякога по средата на най-забързания ден, когато съм погълнат от детайлите на живота си, Великата Мистерия ми идва на гости. Изведнъж тя е тук и всички грижи и тревоги се стопяват, издигам се и вече не съм сам, а под божествена протекция. В тези моменти пред мен се разкрива целостта на всичко, сякаш гледам през очите на Възлюбения, а не през моите собствени. Това е молитвата за вечното присъствие на Великата Мистерия.

Да се молиш със сърце, изпълнено с възхвала и благодарност, също е начин, който носи голяма наслада. Всеки ден аз казвам едно простичко „Обичам те“, например сутрин. Или казвам „Твоето изкуство е така чудесно и величествено“, когато видя нещо трогателно — слънцето, пробиващо с лъчи през облаците, птица, следваща поривите на вятъра — потвърждавайки любовта си и признанието към Великия Светия. Никога не се уморявам да възхвалявам. Ухажвам духа като любимо същество. Изразявам признателността си към Великата Мистерия. Възхвалявам я. Оценявам я.

При всяко ядене, когато си казвам молитвата, практика, която ми доставя голямо удоволствие, намирам за какво да изкажа благодарност: радостите от деня, компанията на приятелите, успехът на дадено начинание, здравето ми, храната, ароматите — ежедневни удоволствия, за които благодаря. Всеки дар, всяко удоволствие, всяка гледка и звук идват от Великата Мистерия. Има толкова много неща, за които да съм благодарен. Накъдето и да погледна, виждам тези съкровища. И колкото повече благодаря и възхвалявам, толкова повече красота забелязвам. Сякаш постоянната възхвала някак измива и пречиства очите ми, така че да не пропускам нищо. Чувал съм мистици да съобщават за подобен род случаи, а аз ги повтарям. Молитвата за възхвала и благодарност е една от вратите по пътя към красотата.

Никога не пропускам възможност да възхвалявам и благодаря на Великата Мистерия. Отдавам й признание за всичко. За слънчевия ден, здравето ми, хората, които срещам, успехите и радостите, които изживявам ежедневно. Всичко идва от Великата Мистерия и всеки път когато се сетя, й отправям своето признание. Това ми помага да се чувствам свързан, благословен, специален.

Ако хвалех вселената хиляди пъти на ден, пак нямаше да мога подобаващо да изразя дълбоката си признателност за всичко, което Великата Мистерия прави за мен. За голямата радост и привилегията да живея.

Ако можех да живея вечно колко весело щеше да е да се присъединя към светия, ангелски хор и да пея и възхвалявам Светията.

„Свято, свято, свято е твоето изкуство, о, Велики“, гласът ми би отеквал до най-далечните точки на вселената. Колко развълнуван щях да съм, ако можех да участвам във възхвалата на неговото Величие, да възпявам славата му. Усетил съм Великата Мистерия и съм свидетел на добрината й. От първа ръка зная колко всеобхватни са красотата и любовта й, колко стимулиращо е докосването й, колко пълна е прошката й. Колко дребно, просто нещо е да участваме във възхвалата й по този начин. Такива неща съм си представял. А тези мисли са сладки, защото дълбоко ме подхранват.

Молитвата за любов и приемане е практиката да обичаш и приемаш, така както Великата Мистерия го прави. Започвам със себе си. Обичам се и се приемам изцяло, защото знам, че докато не го направя, не мога и друг да обичам истински, дори и Великата Мистерия. Трябва напълно да признавам, оценявам, да се прекланям пред храма на собственото си разгръщане.

Когато се осмивам, принизявам, омаловажавам с думи или мислено, то тогава осмивам работата на Великата Мистерия. С всяка възмутителна мисъл за себе си, аз я посрамвам. И тъй като не искам да я позоря, започвам да изтъквам хубавото. Каква ирония — прекланяйки се пред нейното величие, аз величая и самия себе си.

След това се уча да обичам и приемам братята и сестрите си, с които съм на една планета, дори и онези, които най-много ме дразнят или ме отблъскват. Особено тях, тъй като не е голямо постижение за мен или Великата Мистерия да избирам кого да обичам и кого не. Да се заобиколя с хора, с които се съгласявам и на които се възхищавам, и да осъждам онези, с които си противоречим. Това добро ли е? Дори и тези, които са извършили престъпления срещу братята и сестрите ми и не са показали угризения, нима не трябва да обичаме и тях?

Колко дълбока е любовта ни, ако не можем да обичаме престъпника, така както жертвите? Не се ли нуждаят спешно и двете страни от любов и лечение? Не е ли една от Божиите заповеди да отвръщаме с любов на омразата, с добро на злото? И ако не можем да правим това, не може ли да го възприемам като наш идеал? Не можем ли поне понякога да излизаме извън нормалните коловози на отношение към хората? Можем ли да станем по-малко критични и да даряваме повече любов? Не е ли това един от начините да пробудим сърцето си, така че Великата Мистерия да заживее в нас?

Един приятел ми разказа за една демонстрация за правата на животните, при която един от активистите, виждайки жена в кожено палто, разярено се втурва към нея. Решимостта му е толкова голяма, че стъпква няколко бездомници, легнали на тротоара и продължава без въобще да се извини или да попита как са, загрижен единствено да не изпусне да предизвика жената с палтото. Толкова е погълнат от преследването, че не вижда по-далеч от носа си. Трябва да не допускаме същото да се случва с нас. Справедливото негодувание е ужасно нещо. Често се мислим за справедливи, смятаме, че знаем всичко и правото е наша страна, това става, когато си мислим, че имаме всички отговори. Когато нашият път е единственият верен. Започваме да раздаваме присъди. Но не това е призванието ни. Нека Великата Мистерия да съди, а ние да раздаваме любов. За това сме призвани.

Ако работим за социална промяна — а това е добро дело — нека винаги сърцето ни да е будно и достатъчно голямо за всички. Няма врагове, има само незнание. Няма кого да мразите, а има много, които да обичате.

Когато ми е трудно да приема, простя и да обичам някого поради някакви основателни причини, имам готово решение в ума си, питам се: „Великата Мистерия обича ли този човек?“. И отговорът винаги е да. Какво ми остава тогава?

Дълбоко във всеки от нас гори пламък — искрата на Светията. В някои хора гори ярко, при други е едва различим, но винаги е там. С любов и приемане пламъкът става по-голям. Можем да помогнем на другите да го разпалят като видим доброто у тях, дори и те самите да не го виждат. Особено тогава, защото това е процес на трансформация, наистина велик процес. Благословени са тези, чието пробудено сърце им позволи да извършват този лечебен процес. Без такива работници, полетата определено биха останали пусти. Това са пазителите на огъня, призванието им е велико. Велика е славата им.

Също и в молитва, обичам и приемам живота си такъв, какъвто е — несъвършен. Защото това е моят живот. Животът, който ми е бил дарен. Независимо колко ми се иска да е различен, това е, което имам. Животът ми е свят и специален, в това съм сигурен. Ако не мога да видя това, то ето докъде трябва да започна да работя. Моят живот е чудо. Тайнство. Голяма чест, голяма привилегия е възможността да вкусиш живота. Всеки ден отправям благодарности и възхвали заради тази чест.

И накрая — аз обичам и приемам Великата Мистерия. Парадоксално е, но откривам, че когато се моля в този ред, съм най-чувствителен, разбиращ и настроен на правилната вълна. Ако започна с обичта и приемането на Великата Мистерия, което въобще не е трудно, може да открия, че не приемам братята и сестрите си или себе си. И доводът ми ще е, че Великата Мистерия го заслужава, а останалите не. Но ако трябва да мина по другия, път, за да стигна до Великата Мистерия, ако трябва да обикна първо себе си, после братята и сестрите си, след това живота си и тогава да заслужа правото да боготворя Великата Мистерия. Ако това са вратите, през които трябва да премина, то тогава аз правя това усилие заради любовта си към Светията.

Това са прости, но могъщи молитви — извират от сърцето и ума ми по цял ден, ежедневно, и дълбоко ме радват и подхранват.

Повечето хора, когато им се каже молитва, си мислят за молитва-молба, да поискаш нещо. Това също е много важна молитва и може да бъде използвана много ефективно, но нека ви споделя една тайна. Наречете го готварски трик, ако искате, от човек, който е приготвил много угощения благодарение на въпросната техника. Всъщност рецептата не е моя. Заех я от Библията. Опитвал съм я много пъти и мога да гарантирам за качествата й:

Когато искам Великата Мистерия да осъществи някое мое желание, си изграждам образ на исканото. Отделям малко време на Ден, за да утвърждавам, че вече е реализирано. Не се чудя дали ще се случи. Не се надявам. Не падам на колене, за да се моля. Просто си създавам желаните образи и живея с усещането, че вече са факт. А усещането е силно и ярко.

И когато приключа, просто се освобождавам от всичко. Не се опитвам постоянно да нося усещанията и образите със себе си. Не се насилвам да вярвам във всеки един момент, по цял ден — не е необходимо. Оставям Великата Мистерия да работи с тези образи по нейния си начин. Силата й е по-голяма от моето разбиране. Винаги по време на молитва вярвам, че исканото от мен, вече ми се е случило. Това е тайната съставка на рецептата. И не спирам да се моля по този начин, докато не видя, че става реалност.

Не мога да препоръчам този метод твърде настоятелно. Използвал съм го с голям успех много пъти. Ще ви подхрани и ощастливи по най-различни начини и помнете — Господ на драго сърце ви дава всичко, което поискате.

И начинаещите и опитните готвачи ще постигнат отлични резултати с тази рецепта. Използвайте я често или когато е необходимо. Чувствайте се свободни да променяте всяка една от предходните рецепти според вкуса си, добавяйки или отстранявайки по нещо. Така правят всички добри готвачи. Оставете върху молитвата собствения си отпечатък. Направете го по вашия начин.

Молете се за останалите и с останалите. Съпругът или съпругата ви, деца, приятели, други вярващи. Твърде често, ако въобще се молим, ние го правим, когато сме сами. Толкова е стимулиращо да чуеш молитвата, извираща от сърцето на някого, и така да станеш част от нея. Няма значение дали думите са обикновени или красноречиви и изразителни — когато идва направо от сърцето, молитвата е лечебен, успокояващ балсам и всички, които я чуят са подхранени, съживени.

Колко пъти в малката стая сърцето ми е било пронизвано от простите, но искрени молитви на братята и сестрите ми, когато са отваряли сърцата си и са се молили от дълбините им. Това е красотата на споделената дружба. Дори и само с един друг човек. Подхранваме се дълбоко с молитвите си.

След като веднъж сте станали свидетели на радостите и удоволствията от молитвата, няма да ви е трудно да се молите повече пъти на ден. Ще го правите, защото ви стимулира, кара ви да се чувствате свързани, доближава ви до огъня вътре във вас. Защото с молитвата идва израстването, а с израстването — единението с Великата Мистерия. Такъв е ефектът на молитвата. И така ние се научаваме да водим свят живот.

5. Тъмнината

Великото дело се нуждае от вашата преданост и отдаденост, отново и отново. След неизбежните отклонения и периодите на празнота и бездействие трябва да се гмурнете с още по-голяма страст и самоотверженост. Ще има безброй такива моменти преди наистина да се забележи израстване или стабилност.

Твърде лесно е да повярвате, когато четете творбите на големи мъдреци, мистици или шамани, че те никога не са имали периоди на съмнение или объркване, седмици на бездействие или моменти, в които сивотата се е просмуквала в съзнанието им, моменти, в които всичко им се е струвало безнадеждно.

Писането е избирателен процес. Лесно е да се пише само за екстаза, върховете, чудесата и да се избягва плявата. Така се получава чудесно четиво, но не е реално или поне не представя пълна картина на реалността.

Поглеждам духовния дневник, в който пиша всеки ден, и откривам, че в него има много бисери, много прозрения, но попадам на нови и нови периоди на леност, депресия, отчаяние, объркване. Какво се случва с мен, когато чета тези редове? Изпълвам се със състрадание. Състрадание към самия мен. Изпълвам се с уважение пред мащабността на задачата. Лесно е, мислят някои, да се открие царството. Да, лесно е, но на теория. Лесно се правят първите няколко крачки. Лесно е да се яхне гребена на изостреното осъзнаване, когато приливите на съзнанието са достигнали своя връх. Лесно е да се прочетат книгите. Лесно се изпълва човек с добри намерения.

Всеки, който мисли, че е лесно, не е подлагал рамене под плуга, за да обработва нивите. Не е преследвал изплъзващата се плячка през безбройни, студени, черни нощи, само за да изгуби следата и да се лута безцелно в тъмнината. Не е хвърлял въдицата си в дълбоките, тайнствени води и не я е вадил е празна кукичка отново и отново, преди да почувства и най-слабото помръдване на плувката. И точно при това от голяма полза може да бъде дневникът.

Редовното водене на духовен дневник е безценно помагало, което домогващият се използва, за да изобразява напредъка си и да наблюдава приливите и отливите. Вътрешните ни територии трябва да бъдат скицирани и изследвани, ако искаме да разберем и да си пробием път през този тайнствен, вътрешен терен.

Освен това дневникът ще направи по-смирен търсещия, тъй като той ще открие колко слаби и преходни са най-добрите му намерения. С възвишени идеали и сурова непоколебимост решаваме да се отдадем на различни, духовни практики. И ние започваме, изпълнени с най-добри намерения, дори и с капка превъзходство в поведението ни. Работим върху себе си в продължение на няколко дни или седмици, но след това започваме да пропускаме ден или два, след това седмица или две, докато накрая, леко изумени, не си зададем въпроса: „Какво се случи?“

И така започваме отново, но този път ще е различно, твърдо решаваме, че сега вече ще се придържаме към програмата си, но се проваляме отново и отново. Дневникът, който водим всеки ден, ни позволява да проследяваме опитите си, началото, прекъсванията, периодите на продуктивност и застой. Дори опитът за водене на дневник всеки ден е показателен. Отначало пишем в него ежедневно, след това пропускаме няколко дни и внезапно се връщаме към дневника си, за да открием, че са минали три седмици или три месеца, без да сме написали нищо. Какво се е случило?

Това е работа, която не подлежи на разбиране. Никога не трябва да се подценява мащабността на задачата. Тук има много повече от видимото на пръв поглед.

Трябва да сте наясно с истината. Ще се проваляте отново и отново. Ще се препъвате и ще падате стотици, дори хиляди пъти. Преди да забележите истински напредък и стабилност, ще се отчайвате, ще губите вяра, ще се обезкуражавате, съмнявате, ще се самосъжалявате, ще се чудите дали някога въобще ще се случи нещо.

Означава ли това, че сте изгубили пътя? Не, изобщо не. Ето нещо ценно, което трябва да знаете — това е пътят. В началото чувството за безсилие е силно — при зараждането на нашата духовност — и точно в този момент се нуждаем от търпение и самоотверженост. Човек се мята между възторга и пълното отчаяние. Възторг, когато благодарение на милостта на Великата Мистерия, Светият Дух ни изпълва и ние напълно осъзнаваме и сме опиянени от неговото съществуване, той е жив и е вътре в нас, сигурни сме в това. В нас цари увереност, вътрешен мир и радост. Откриват ни се истини и осъзнаваме всичко в дълбочина.

Обаче ни завладява пълно отчаяние, когато това осъзнаване изчезне също така внезапно, както се е появило, и ни остави зачудени дали не сме си измислили цялата случка. Съмнение се прокрадва и ни поглъща тъмнина, нямаме лампа или газ и оставаме в това състояние с дни, може би дори седмици. Отчаяно се стремим към същото чувство, към състоянието на единство със Светията, но всичките ни старания са напразни и ни се струва, че е минала цяла вечност. И тогава, внезапно, усещането се завръща.

Търсещият ще си спести много вътрешни терзания, ако осъзнае, че има върхове и спадове на съзнанието, че пътешествието навътре е свързано с приливи и отливи, така реални като тези на океана. Трябва да вземете това предвид при изграждането на светилището вътре във вас.

Иска ми се да знаех това преди много години, когато неуморно се борех да достигна до светлината, само за да ме обземе чувството за безсилие, когато тя изчезнеше. Постоянно се питах, Защо?… Защо изчезна?, мислех си, че аз не правя нещо както трябва, че съм неспособен. Може би не бях достатъчно откровен? Но сега знам и разбирам приливите и отливите и когато тъмнината ме обгърне, имам лампа и газ, и само чакам светлината да се появи отново. Чакам спокоен и уверен. Вече съм опитен моряк. Плавал съм в тези води. Имам карта на територията. Напълно спокоен съм в тъмнината.

Духовните практики, извършвани, докато човек тъне в тъмнина, също имат своята полза. Те са отсечки от пътя, които не могат да бъдат прескочени и неимоверно укрепват вътрешното ни Аз. Без тях не бихме имали напредък. Трябва да сме благодарни за тези възможности. Ако искате да рискувате и да се потопите надълбоко, трябва да се научите да плувате, не само по течението, а и срещу него. Това не е пътешествие за плахи или слабохарактерни хора.

Така че заредете се с безкрайна доза съчувствие към себе си и вътрешните си борби. Съвземайте се отново и отново. Всичко върви, както трябва.

Тези, които са се посветили на пътя, получават всичко.

6. Подробности

Плащане на сметки, ходене на зъболекар, готвене, оправяне на леглото, ходене на работа — животът е низ от подробности. Разговор с приятел по телефона, ходене до магазина за продукти за вечерята, пране, гладене на риза, гледане на филм. Подробности. Обичайни подробности. И все пак точно чрез тези подробности се разкрива тъканта на живота. Материя, така сложно оплетена. Различни конци и цветове, смесени така ненатрапчиво. Тъканта е едно цяло и все пак всяка нишка е част от това цяло. Ако нямаше части, нямаше да съществува и цялото, затова аз обичам и се радвам на частите, тъй като обичам цялото.

Кое в живота е маловажно? Кое трябва да бъде игнорирано, претупано, избегнато? Какво е животът без подробностите?

Брат Лорънс, християнският мистик, който постига духовност чрез пълно себеотрицание при изпълняването на задълженията си като готвач в манастира, казва: „Господ не гледа размера на делата, а количеството любов, което човек влага при изпълнението им.“ Брат Лорънс, притежаващ простота и душевна чистота в изобилие, е обърквал другарите си монаси, като е твърдял, че времето за молитви е без значение за него, тъй като всяко негово действие е молитва. Той е бил смаян от необходимостта да ходи в параклиса да се моли по времето, определено за молитви и така да засвидетелства предаността си, тъй като самият му живот е изразявал предаността му. Смятал е това време за загубено, тъй като в действителност е трябвало да бъде в кухнята, да работи и да приготвя ястия за братята си.

Ако мога да се докосна до Светия Дух по време на молитва и медитация, защо да не мога и докато бърша съдовете? Или в колата, докато пътувам за уговорена среща? И ако не мога да го постигна в тези моменти, що за връзка е това?

Всичко става по-мащабно, сякаш гледано през лупа, когато човек разбере, че подробностите са проявление на Светията и че е част от чудото. Обикновено? Нищо не е обикновено, освен ако не искаме да наречем най-красивия скъпоценен камък обикновен. Освен ако плачът на новороденото е нещо обикновено. Освен ако блестящите краски на залеза са обикновени. Всяко нещо е необикновено, притежава своя собствена красота. И дори когато забравим това, когато се паникьосаме, объркаме, почувстваме се съкрушени — не е ли това също част от подробностите на живота? Трябва ли да избягваме тези чувства? Или напротив, да ги прегръщаме, обичаме, приемаме като част от това, което сме?

Птица, камък, вятърът, човекът — всеки от нас има своя собствена реалност, и все пак сме едно семейство. Всичко живо и неживо е близко свързано с всички други неща. Всеки има своята песен. Всеки изпълнява цел. Всичко и всички имат определена съдба.

Всичко е част от тъканта. Всяка мисъл и действие. Всяко наше движение, независимо колко незначително смятаме, че е, е мъничка нишка от цялото. Всеки от нас участва по негов си начин. Всеки от нас допълва тъканта. И всеки е тъкач. Заедно със слънцето, луната и всяко живо същество, ние оформяме фигурите, и така Мистерията се разгръща. Няма разделение. Всички сме едно цяло. Свято цяло. Свят, свят, свят е Този, който ми показва всичко това.

7. Пробуденото сърце

Пробудено сърце притежават тези, чиито граници между Аз-а и останалите са се разширили. Искаше ми се да кажа „са изчезнали“, но щях да преувелича. Тъй като границите не толкова изчезват, колкото спират да имат значение. Случайните познати стават приятели, понякога дори напълно непознати стават част от семейството. Това се случва, тъй като сърцето ни се е пробудило за по-обширни реалности. То вече не бие студено и самотно в тесните си граници, а става нежно, любвеобилно и се протяга, така че да обгърне всички. Това е истинска благословия, защото ни позволява да съзрем красота, останала скрита за нас.

Усещаме колко самотни са възрастните хора, колко неловко се чувстват и колко объркани са младежите, усещаме отчаянието на бездомниците и безработните, безнадеждността на алкохолиците и наркоманите, страха на болните и умиращите, страданието на разведените, които се мъчат да свикнат с раздялата, болката и срама на престъпниците.

И така ние помагаме. Помагаме, защото го искаме. Сърцето ни води. Кара ни да протегнем ръка, да се вслушаме, да отделим време, загриженост, пари — каквото е необходимо. И откриваме, че тези дела ни обогатяват и стимулират, ставаме по-добри. Когато се изгубим в грижата един за друг, откриваме съвършен, вътрешен мир.

За съжаление, животът ни е сложен, пренаселен, запълнен. Понякога усещаме, че сме твърде заети, за да правим услуги. Постоянно имаме толкова много неща за вършене и всички те ни се струват ужасно важни. Но ако не оценим стойността и не поставим акцента върху това да пробудим сърцето си, да си помагаме, ако не приемем това за важна и неоценима част от израстването и развитието ни, какво говори това за нас? Духовността ни просто интелектуално упражнение ли е? Нещо, за което мислим и четем в книгите? Какъв път сме поели, ако оказването на помощ не е част от пътешествието ни? Настина ли си мислим, че изкарването на повече пари, гледането на телевизия още една вечер или излизането на кръчма ще ни направи по-щастливи или ще ни донесе удовлетворение? Може би това, от което наистина се нуждаем, е да се отворим и да почувстваме дълбоката си, специална връзка с живота и другите. Да счупим затворническите вериги на постоянната ни заетост със самите себе си. Да допуснем повече хора и неща в тесния си свят. Отворете прозорците и оставете свежият въздух да нахлуе. Нека сърцето ни да вдиша и да започне да бие не само за нас самите, а и за другите. Когато направим това, ще усетим какъв лечебен балсам е за душата. Как израстваме и политаме, когато наливаме газ в лампата си.

Нашият дар е животът ни, той е чест, привилегия, тайнство, за което сме вечно благодарни. Пробуденото сърце никога не забравя това. Желанието да помагаш идва от задълбочено оценяване на живота. Ние сме благословени с неизброими богатства и радости, независимо от ситуацията, в която се намираме, и така в знак на благодарност ние вършим нашата част.

Спомняме си минали моменти, в които ни е оказвана помощ, приятели, случайни познати, дори непознати са ни помагали, когато сме имали най-голяма нужда. Тогава това ни се е струвало истинско чудо, сега е наш ред. Да се превърнем в чудо за другите. Ние се превръщаме в машината, чрез която Великата Мистерия обсипва с дарове другите, тъй като толкова много се е изляло върху нас.

Голяма чест е да гледаш как Великата Мистерия се разгръща, разкрива се навсякъде. И ние смирено питаме как да станем част от това? Чрез молитви на възхвала и благодарност сетивата ни се изострят и можем, да видим и почувстваме радостта на вселената. И оттам идва това всепоглъщащо желание да служим и да бъдем движещата машина на това величие.

Пробуденото сърце лесно намира начини да помага. Често го правите инстинктивно. Някой се подхлъзна и вие протягате ръка. Кола е излязла от пътя, присъединявате се към останалите и бутате. Ваш колега е в депресия, давате му да разбере, че сте загрижени. По начало ние сме мили и внимателни в много отношения, но това може да се задълбочи неимоверно много. Това са само първите няколко стъпки по изумителния път към дълбините на нашето сърце.

Колко пъти в инфарктни ситуации сте виждали хора да се сплотяват за общото добро? Река заплашва да излезе от коритото си и да залее даден град. Градът се мобилизира. Гражданите работят цяла нощ, за да предотвратят катастрофата. Отправен е призив и хората откликват. Работят в хармония. Някои пълнят торби с едър пясък, други ги натрупват по брега на реката. Някои приемат обаждания. Други готвят, трети носят вода и храна на работниците. Напълно непознати хора, работещи рамо до рамо. И по време на кризисната ситуация цари ободрение, усеща се спойката между хората. Чувство за принадлежност и принос към нещо по-велико от нас самите. След това проблемът изчезва, хората се връщат към живота си и всичко започва да тече постарому. Почти, защото нещо в нас се е променило. Късче от сърцата ни е било докоснато, отворило се е. Открили сме, че обичаме да си помагаме. Това ни е доставило дълбока наслада и винаги ще си спомняме с умиление за въпросното събитие.

Когато даваме израз на същността си по такъв интимен и уникален начин, когато забравяме себе си, докато помагаме, пред нас се разкрива нашето единство, целостта ни. И тогава чистота на преживяването се усеща най-дълбоко. Щастливи са тези от нас, които са били призовани и са станали част от подобно събитие. Изживяването е незабравимо.

Но ако в тази момент се вслушате внимателно вътре в себе си, ако веднага отворите сърцето си, ще чуете ехото на велик призив. Призивът е отправен точно към вас.

Призивът на вселената към децата й гласи: „Елате и станете част от това.“

„Но с мен няма никой. Сам съм. Какво мога да направя?“, може да й отговорите.

Сам? Има хиляди, ако не и милиони от нас, които носят вода и секат дърва, подчинявайки се на своя вътрешен призив. Ще ни видиш навсякъде, ако отвориш очи. Чувствай се поканен да се присъединиш и ще откриеш много приятели и задружност. Не е необходимо да ставаш член на организация, да приемаш някаква религия, просто следвай сърцето си и прави добро. Това е достатъчно. Без да бързаш, стъпка по стъпка, това е всичко, което се изисква.

Сърцето се отваря бавно и сладостно като красиво цвете, подаващо главица от стегната, твърда пъпка. Листче по листче, докато не разцъфне в целия си разкош. Същото става с нас. Правете това, което сърцето ви подсказва. Следвайте сърцето си. Доверете му се. Оставете се да ви води. Нека да разцъфне. Ще останете изумени от резултата.

Понякога, когато правя услуга, това е един вид акт на благоговение. Потъвам във възторг и благоговение пред Великата Мистерия, в която живея. Не помагам на никого. Докосвам се до Благословения. „Защото когато бях гладен, вие ме нахранихте. Когато бях жаден, вие ми дадохте да пия, бях болен, а вие се грижихте за мен, бях в затвора, а вие ме посещавахте.“ Те се учудват, „Господи, кога си бил гладен, а ние сме те нахранили, кога си бил жаден, а ние сме ти дали да пиеш, кога си бил болен, а ние сме се грижили за теб, кога си бил в затвора, а ние сме те посещавали?“ А Той отговаря, „Това, което сте направили дори и за един от братята си, все едно сте направили за мен.“

Това се превръща в реалност за нас, не просто в духовен принцип. Всички и всичко става проявление на Великия. Всеки жест на внимание и доброта се превръща в молитва и почитание. А в очите на братята и сестрите си ние виждаме безсмъртния пламък на самата вечност.

Когато работя, аз се опитвам да не завися от резултатите. Дарявам плодовете от труда си на Великата. Мистерия. Колкото и добра работа да съм свършил, не искам и да претендирам за похвала или полза. Заставам встрани с мисълта, че съм само служител, който се подчинява на своя господар. Воин в служба на своя цар. Каквото и да правя, дарявам всичко на Мистерията и съм спокоен.

Отдаването на плодовете от делата ми по този начин премахва възможността за разочарование или неудовлетвореност. Понякога може да се обезкуражим или разочароваме, когато нещата не се променят или не отговарят на представата ни. Ако е така, значи сме се ангажирали твърде много. Останете неподвижни. Запазете пълно спокойствие. Действа сила, отвъд която всеки от нас може да разбира.

Когато се стремя към нещо, се чувствам напрегнат, не в настроение. Когато оставя нещата да се развиват от само себе си, правя това, за което съм призван, не се опитвам да променям нищо, чувствам се вдъхновен, свободен, жив. Понякога усещам призив да действам. Понякога не. Това са фактите. Не мога да нося всички кръстове. Не съм дошъл да спасявам света и да решавам всички социални проблеми. Достатъчно е да спася себе си и може би да направя една чаша хубав, топъл чай за братята и сестрите, си по пътя. Всичко останало би било глупаво и самонадеяно. Слушам, подчинявам се и след това се дръпвам от пътя.

Не се отказвам от действието. Прегръщам го и то жадно, ако съм призован за това. Но отричам стремлението. Ще направя всичко по силите си и след това вселената ще се погрижи за останалото. Защото ако трябва да си кажем истината, аз сам нищо не мога да направя, освен ако Великата Мистерия не действа чрез мен. А колкото по-отворен ставам за това, толкова повече тя преминава през мен и аз съм благословен.

Нека ви призная, че понякога, докато работя, понятието „аз“ изчезва напълно и остава само „тя“. Тези мигове са много специални. И тогава забелязвам, че тя не се стреми, не се тревожи, не се притеснява за резултатите, не се величае, не прави планове, и въпреки това благославя, обича и подхранва така съвършено. Колко лесно работи чрез мен, когато отсъствам. И ето отново се появявам аз с моите планове, грижи, добри намерения, обаче се улавям, отстъпвам отново и се разсмивам от сърце. Иска ми се да напиша стихотворение.

Така стоят нещата, така били са и така завинаги ще бъдат. Великата Мистерия съдържа в себе си ритми и кръговрати, които никой от нас не е в състояние да разбере. Океанът има своите приливи й отливи. Луната пълнее и линее. Делата на хора и нации следват дълбоки ритми, в които не сме посветени, ние позволяваме нещата да се случвах и просто следваме сърцето си, където и да ни води то.

Аз чистя стаята си. Благовъзпитан съм. Родителите ми остаряват, скоро ще имат нужда от моите грижи. Приятел се нуждае от заем — ще му дам, ако имам. Някой е в депресия — изслушвам го и го успокоявам. Някой пада — помагам му да се изправи. И ако бъда призван да направя повече от това, така да бъде, но призванието ми не е да се стремя, тревожа или да се притеснявам за възможните последствия. Някой по-велик от мен се грижи за тези неща.

И когато започна да се занимавам само със себе си и повярвам, че съм незаменим във всяка една ситуация, както понякога глупаво правя, просто си напомням, че вселената може да издигне хиляди мъже и жени по-добри от мен. И така в смирение аз изпълнявам моята част. Благодарен съм, че участвам. Чест е за мен, че съм призован. Развълнуван, че ще дам своя принос.

Аз съм клонът, а Великата Мистерия е дървото. Аз съм машината, чрез която източникът обогатява и обсипва с щедрост хората си. Позволявайки на Светия Източник да подхранва чрез мен, бидейки негов инструмент, откривам, че съм изпълнен с радост и вътрешен мир. Сякаш всяка моя клетка и атом трептят и пеят. Чувствам се чист, завършен, обогатен и жив. Такава е благословията на пробуденото сърце или поне аз това съм усетил, а съм извървял само малка част от целия път.