Арчибалд КронинПътят на доктор Шенън

Част първа

I

Влажна декемврийска вечер, петата от този месец през 1919 година — дата, която отбелязва началото на голяма промяна в моя живот; часовникът на университетската кула удари шест. Лека мъгла откъм реката Елдън бе обгърнала сградите на Института за експериментална патология в подножието на Фенър Хил и проникваше в дългата ни лаборатория, която лъхаше леко на формалин и беше осветена само от настолни лампи със зелени абажури.

Професор Ъшер беше още в кабинета си. Свръхчувствителният ми слух долавяше всеки тон на гласа му зад затворената врата вдясно, докато той говореше по телефона. Погледнах крадешком другите двама асистенти, които работеха заедно с мен при професора.

Точно насреща Спенс седеше на чина си и разклащаше епруветки с микробни култури, очаквайки пристигането на съпругата си. Тя идваше да го взема всеки петък, за да вечерят вън от къщи, а след това да отидат на театър. Косо проникнал слънчев лъч отразяваше в жестока карикатура на стената обезобразения му профил.

В другия край на лабораторията Ломекс бе зарязал вече работата и почукваше лениво с цигара нокътя на палеца си — знак, че е приключил, което той се стараеше да извърши винаги неусетно и нехайно. След малко се изправи отегчено, забулен в неподвижен облак от тютюнев дим, и приглади вълнистите си коси пред огледалото над своя умивалник.

— Да отидем някъде тази вечер, Шенън. Да вечеряме заедно и да идем на кино.

Поканата беше ласкателна, но тази вечер аз, разбира се, я отклоних.

— А вие, Спенс? — обърна се Ломекс към другия чин.

— Съжалявам, но излизаме с Мюриел.

— Ужасно необщителен град — оплака се Ломекс.

Нейл Спенс се поколеба, почти готов да се извини, прикри брадичка с лявата си ръка — едно несъзнателно движение, което му придаваше сякаш повече самоувереност и винаги ме трогваше, засилвайки съчувствието и дълбоката ми обич към него.

— Защо не дойдете с нас?

Предложението накара Ломекс да се спре.

— Не бих искал да се натрапвам и да ви проваля вечерта.

— Няма да я провалите.

В същия миг се чу сигнал на моторна тромба и лаборантът Смит влезе почти веднага да съобщи, че мисис Спенс чака отвън.

— Да не бавим Мюриел. — Облякъл вече палтото си, Спенс чакаше Ломекс пред вратата. — Предполагам, че ще харесате пиесата… „Момичето от планините“. Лека нощ, Робърт.

— Лека нощ.

Когато излязоха, аз огледах с разтуптяно сърце любимия кът — затворения, потаен и тайнствен свят на нашата лаборатория — и спрях очаквателно и плахо поглед върху вратата на професора.

В същия миг тя се отвори и Хюго Ъшер влезе. Неговите влизания и излизания и изобщо всичките му движения бяха малко театрални, напълно отговарящи на строгата му осанка, посивели коси и ниско подстригана брадичка, и аз винаги изпитвах неприятното впечатление, че той е не толкова именит учен, колкото артист, който играе прекалено сполучливо тази си роля. Той се изправи до хофмановата центрофуга недалеко от чина ми. Въпреки сдържаното му изражение не беше мъчно да прочета по лекото свиване на мускулите на челото, че моята личност не му се нрави — като се почне от извехтялата флотска униформа, която упорито носех, и се стигне до неуспеха ми да проявя през последните шест седмици въодушевление към проучванията, които ми бе възложил.

Кратко мълчание. След това, с изблик на сърдечност, целеща да смекчи строгостта му, той каза кратко:

— Не, Шенън… съжалявам.

Сърцето ми престана да подскача и почти замря, а лицето ми пламна от разочарование и огорчение.

— Но сигурно, сър, ако бяхте прочели изложението ми…

— Прочетох го — прекъсна ме той и за доказателство остави на чина машинописния лист, който му бях представил същия ден; този лист беше сега за пламналия ми поглед нещо като измърсен и жалък отхвърлен ръкопис. — Съжалявам, че не мога да се съглася с предложението ви. Възложената ви работа е извънредно важна. Невъзможно е… да ви позволя да я преустановите.

Аз наведох поглед; наранената гордост ме възпираше да настоявам, а пък и знаех, че решенията му са неотменими. Макар и с наведена глава, почувствах, че погледът му се спря върху купчинката предметни стъкла, натрупани по изгорялото от киселини дърво на чина ми.

— Завършихте ли последните изчисления?

— Не още — отвърнах аз, без да вдигна поглед.

— Знаете, че се нуждая особено много от тях за нашия пролетен конгрес. А тъй като ще отсъствам няколко седмици, ще трябва да работите колкото е възможно по-бързо.

Аз не отговорих и той се намръщи още повече. Поизкашля се. Предположих, че ще чуя лекция за благородството на научните изследвания по патология, особено във връзка с любимия му предмет — теорията за опсонините, защитните антитела в кръвта. Но той само повъртя в ръце широкополата си черна мека шапка, преди да я сложи на темето си.

— Довиждане, Шенън.

И излезе, след един научен в чужбина официален поклон.

Аз стоях дълго време съвсем неподвижен.

— Смятам вече да затворя, сър.

Сух и мъртвешки блед както винаги, лаборантът Смит ме поглеждаше с крайчеца на окото си; същият Хърбърт Смит, който при първото ми влизане в зоологическата лаборатория преди шест години обезсърчи с песимизма си моето младежко въодушевление. Сега беше старши лаборант в Института по патология, но това повишение не го бе променило и той проявяваше към мен мрачно недоверие, което малкото ми успехи, включително получаването на диплома с отличие и златния медал Листър, не само не разсеяха, а още повече засилиха.

Без да проговоря, покрих микроскопа, прибрах предметните стъкла, взех шапката си и излязох. Горчиво замислен изминах тъмния мокър булевард по Фенър Хил, пресякох многолюдната Пардайк роуд — където трамваи тракаха и подскачаха по замърсената настилка под искрите, припламващи от допира на лирата с жиците — и свих в занемарения квартал Киркхед. Терасовидно разположени старинни къщи, които пазеха отчаяно своето достойнство срещу нашествието на кръчми, сладкарници за сладолед и жилища за работниците от близките корабостроителници, издигаха тук високите си мрачни фасади с изкъртени гипсови корнизи, разкривени колонади и полусъборени водосточни тръби, оплаквайки сякаш своята някогашна слава под вечно задименото небе.

Като стигнах номер 52, където на прозорчето над входната врата се четеше изисканото име Ротсей, а по-надолу, със ситни и вече изтъркани позлатени букви беше написано пансион, аз изкачих няколкото стъпала и влязох.

II

Стаята ми, в най-горния етаж на пансиона, беше малка, почти таванска, бедно мебелирана, с желязно походно легло, бял дървен умивалник и извезан с разноцветни вълни текст от Библията в черна рамка. Но тя имаше предимството да е до малък цветарник със зелени стени, запазил и досега стойките и пейките си — останка от цветущите дни на сградата. При все че беше студен през зимата и задушен през лятото, той ми служеше доста добре за кабинет.

За това удобство и за две яденета на ден аз плащах на сестрите Дийри, собственички на пансиона, скромната сума от тридесет и четири шилинга седмично, която — трябва веднага да призная — не бях в състояние да надвиша. Парите, оставени от дядо ми, „за да завърша колежа“, бяха изпълнили това задължение, а възнаграждението, което получавах като асистент и за извънредния труд при упражненията по бактериология със студентите от трета година, възлизаше на сто гвинеи годишно — далечен намек за златни монети, с който се прикриваше обстоятелството, че в Шотландия се пазят да не разглезват бъдещите гении. Поради това в събота, след като заплатях храната и квартирата си в пансиона, оставаха пет шилинга в джоба, от които трябваше да плащам обедите си в студентския клуб и да си купувам дрехи, обувки, книги, цигари — с една дума, бях обидно беден и носех извехтялата си униформа, която оскърбяваше чувството за приличие на професор Ъшер не защото желаех това, а защото тя беше единственият костюм, който притежавах.

Въпреки всичко тази бедност не ме смущаваше. През детството си в Ливънфорд свикнах с разни превратности на спартанския живот — с каша на буци, невероятно разводнено синкаво мляко, кърпени дрехи и обувки с дебели подметки, подковани с габъри, за да бъдат по-трайни. Освен това аз смятах сегашното си положение за съвсем временно, за прелюдия към блестящо бъдеще, а съзнанието ми изцяло беше погълнато от начинанието, което щеше да ме отведе към голям и незабавен успех, така че не се вълнуваше от дреболии.

Когато се прибрах в куличката си, откъдето виждах само една очернена тухлена стена, над която се издигаше коминът на градската станция за изгаряне на сметта, аз постоях известно време дълбоко замислен, разглеждайки листа, който Ъшер ми бе върнал.

— Ще закъснеете за чая.

Трепнах и се обърнах към натрапника, застанал неуверено пред прага. Беше, разбира се, мис Джин Лоу, моя непосредствена съседка по коридор. Тази девойка, една от петимата студенти медици, които живееха в Ротсей, посещаваше моите упражнения по бактериология и през цялата сегашна сесия ме удостояваше с добросъседско внимание.

— Звънецът удари пред пет минути — промълви тя със своето северно произношение и забелязвайки раздразнението ми, пламна с топло, скромно изчервяване, което обагри светлата й кожа, но не я накара да сведе кестенявите си очи. — Почуках, само че вие не ме чухте.

Аз смачках хартията.

— Помолих ви вече, мис Лоу, да не ме безпокоите, когато съм зает.

— Не съм забравила… само че чаят ви… — възрази тя и от смущение произнесе още по-гърлено буквата „р“.

Въпреки волята си, като я гледах в тъмносинята и шевиотна пола, простичката бяла блуза, черните чорапи и солидни обувки да ме моли с такава настойчива загриженост, сякаш загубата на чая би била смъртна беда, бях принуден да се усмихна.

— Добре — съгласих се аз, като възприех нейния тон. — Ей сега ще дойда.

Слязохме заедно в трапезарията, една ужасна стая с мебели с изтъркано червено кадифе, където и линолеумът дори бе пропит от миризма на варено зеле. Върху камината, покрита с кадифен тишлайфер с ресни, беше изложена гордостта на сестри Дийри, белег за достолепието на покойния им родител и за това, че са били възпитани като „видни дами“: отвратителен, отдавна спрял зелен мраморен часовник, поддържан от две фигури с позлатени шлемове, с алебарди в ръка, и надпис: Подарък на капитан Хемиш Дийри при оттеглянето му от поста началник на уинтънската пожарна команда.

Вечерята, бледо мършаво подобие на обичайния „вечерен“ шотландски чай, бе вече започнала и мис Бет Дийри заемаше почетното място на махагоновата маса, покрита със закърпена, но чиста бяла покривка, върху която имаше няколко чинии с хляб, пирожки и соленки, голямо блюдо с пушени риби — по една на човек — и чайник от алпака, завит със синя плетена покривка.

При все че се отнасяше с необходимото уважение към лекарското ми звание, а мис Лоу беше безспорна нейна любимка, високата, безукорна, ъгловата мис Бет, четиридесет и пет годишна мома с повехнало приятно лице, мрежа за коса и стегната с банели дантелена рокля с висока яка, които сякаш подчертаваха понизеното й благородническо потекло, ни отправи, докато наливаше чай, своята бледа „страдалческа“ усмивка, която изчезна, едва когато пуснах един пенс в малката дървена кутийка до празното буренце за бисквити сред трапезата, с надпис „За слепите“. Точността и учтивостта бяха един от многото принципи на по-старата мис Дийри и всеки, който идваше след прочитането на молитвата, трябваше да си плати глобата, при все че е позволено да се усъмним, дали тази дан е стигала някога до предназначението си.

Започнах да ям мълчаливо рибата си, която беше солена, мазна и този път съвсем дребна. Двете почтени жени мъчно свързваха двата края и мис Бет — която „ръководеше“ пансиона, докато мис Ейли готвеше и чистеше, се грижеше никой да не съгреши с чревоугодие по нейна вина. Въпреки това доброто име на този дом се почиташе в университетските среди и в пансиона рядко можеше да се намери празно място. Тази вечер забелязах, че от шестимата пансионери отсъстват двамата четвъртокурсници Голбрейт и Харингтън, отишли да прекарат у дома си съботата и неделята. Но срещу мене седяха другите двама студенти медици — Харолд Мъс и Бабу Лал Чатърджи.

Мъс беше дребен осемнадесетгодишен младеж с вечно пъпчиво лице и невероятно изпъкнали зъби. Той беше още първокурсник и обикновено мълчеше почтително, но понякога, когато му се стореше, че е казана шега, избухваше внезапно в несдържан дрезгав смях.

Лал Чатърджи, индус от Калкута, по-възрастен от Мъс, почти тридесет и три годишен, беше извънредно пълен, възнисък, с гладко мургаво лице, подчертано с малка черна брадичка и неизказано глупаво сияещо изражение. Петнадесет години наред той се мъкнеше из уинтънските аудитории с широките си панталони, които висяха от чина като празни торби за картофи, и с големия зелен дъждобран в напразни усилия да получи лекарски диплом. Добродушен и бъбрив, с неспирен порой от любезни и безинтересни приказки, той си бе спечелил прякора Бабу и се бе превърнал в комично допълнение на университета. Още щом влязохме, той започна с високия си напевен глас, настроен всякога минорно, като гласа на мюезин, възвестяващ часа за молитва:

— А, добър вечер, доктор Робърт Шенън и мис Джин Лоу, страхувам се, че ние изядохме почти всичко. Закъсняхте и може да загинете от недояждане. Да, да, възможно е, ха-ха-ха! Мистър Харолд Мъс, подайте ми горчицата, моля ви се. Благодаря. Ще се позова на колегата доктор. Кажете, доктор Робърт Шенън, нали горчицата възбужда дейността на слюнчените жлези? Те бяха две, нали — подезичната и друга, на която съм записал името в бележника си? Извинете, сър, как се казваше втората?

— Панкреас — припомних му аз.

— Да, сър, панкреас — съгласи се Бабу, светнал от доволство. — Това именно имах предвид и аз.

Мъс, който пиеше чай, се задави внезапно.

— Панкреас ли? — обади се задъхано той. — Аз не разбирам много, но той е в стомаха!

Лал Чатърджи погледна укорно своя превиващ се от смях колега.

— О, бедни мистър Харолд Мъс! Не се излагайте с невежеството си. Припомнете си, моля, че съм много по-отдавнашен студент от вас. Аз имах честта да пропадна на изпит по изящните изкуства в Калкутския университет, когато вие навярно не сте бил още роден.

Мис Лоу се мъчеше да привлече погледа ми и да ме вмъкне в разговора си с мис Бет. И двете евангелистки, те разискваха със сериозност и увлечение предстоящото изпълнение на Месия в залата Сент Андрюс — едно забележително зимно събитие в Уинтън. Но тъй като имах съображения да съм особено сдържан по религиозните въпроси, аз не отделях поглед от чинията си.

— Толкова много обичам хорова музика. Навярно и вие, мистър Шенън?

— Не — казах аз. — За съжаление не я обичам.

В това време мис Ейли Дийри влезе безшумно с вехтите си плъстени пантофи и донесе „кристала“ — дълбока стъклена чиния с варени, но корави като камък сини сливи — неизбежен като смъртта завършек на всяка вечеря с пушена риба.

За разлика от сестра си мис Ейли беше кротко и нежно същество с доста небрежна външност, тантуресто, тромаво, със загрубели от домакинска работа ръце. Мълвеше се — вероятно студентска измислица, подкрепена от факта, че единственото й развлечение беше да чете вечер романи, заемани от общинската библиотека — че като девойка преживяла някаква нещастна любов. Зачервеното от печката приятно лице, което не трепваше дори от хапливите забележки на сестра й, беше тъжно и замислено, а по челото й падаше постоянно тънко кичурче коса, което тя бе свикнала да издухва леко нагоре. Може би поради собствената си несрета тя изпитваше съчувствие към моите грижи. И сега се наведе, прошепвайки с мило съучастие на ухото ми:

— Как мина днешният ден, Робърт?

За да я успокоя, направих усилие да се усмихна, а тя кимна със задоволство, издуха косата си и излезе.

Сърцето на мис Ейли беше по-меко от сушените й сливи! През следващите пет минути се чуваше само шумно дъвчене и тракането на разклатените кучешки зъби на Мъс по твърдия плод.

Когато по масата не остана нищо за ядене, мис Бет Дийри стана, за да възвести края на вечерята — като господарка на замък, която е дала банкет. Ние тръгнахме към стаите си; Харолд Мъс вадеше разсеяно с показалеца си попадналите между зъбите му кости от риба, а Лал Чатърджи се оригваше музикално, с ориенталска важност.

— Мистър Шенън — прошепна мис Лоу, като ме догони (бях я отвикнал най-после да ме нарича „доктор“ — ненавиждах тази титла поради посредствеността на тия, които я носеха), — никак не съм уверена в доклада си върху trypanosoma gambiens… Нали знаете, въпроса, който ни зададохте днес. Той е много интересен за мен… Ще го… бихте ли били така добър да го прегледате?

При все че бях уморен и загрижен, не намерих сили да й откажа — беззащитната свежест на изражението й отклони грубия ми отговор.

— Донесете го — изръмжах аз.

След пет минути, настанен върху счупените пружини на единственото кресло в цветарника, аз четях доклада й, а тя седеше на крайчеца на стола, тапициран с изтъркана мушама, обгърнала с ръце шевиотната пола под коленете и загледана съсредоточено и тревожно в мене.

— Добре ли е? — запита тя, когато свърших.

Докладът беше отлично написан, с няколко съвсем нови наблюдения и редица извънредно точни скици за развитието на камшиковидния паразит. Наблюдавайки я, трябваше да призная, че тя не приличаше на мнозинството девойки, които идваха на тълпи в университета с намерение „да станат“ лекарки. Някои идваха за развлечение, други — подтиквани от честолюбиви родители еснафи, трети само за да се омъжат за подходящ младеж, който ще стане един ден скучен, не особено подготвен, но парично осигурен и почитан лекар в някое предградие. Ни една от тях нямаше действителна дарба или способност за професията си.

— Виждате ли — промълви тя, сякаш искаше да ме насърчи да кажа мнението си, — мястото ми е готово. Затова бързам да свърша.

— Работата ви е значително по-добра от обикновените доклади — казах аз. — Наистина изключително добра.

Руменина пропълзя по нежните бузи.

— О, благодаря, доктор… мистър Шенън. Това е много нещо, щом го казвате вие. Не мога да ви кажа колко много ние, студентите, ценим вашето мнение… и вашата… да, позволете ми да кажа, вашата блестяща надареност. Зная, разбира се, и колко сте изстрадали през време на войната.

Аз събух пантофа си и започнах да разглеждам цепката при пръстите. Опитвал се бях неведнъж да си обясня защо не мога да обидя моята странна съседка и потърсих друг отдушник за раздразнената си чувствителност. Нямах сдържан и потаен нрав и съвсем не бях лъжец по природа. Но пред този лъчезарен, доверчив поглед някакъв дявол, който бях наследил може би от непоправимия си прадядо, започна през последните седмици да ми играе възмутителни шеги, заслонен зад моето замислено и дори тъжно лице.

При честите ни разговори аз й бях доверил, че произхождам от богато и благородно ливънфордско семейство, но останал сирак и избрал медицината вместо предопределеното ми поприще, бях лишен от средства и изгонен от бащиния дом.

Невинната й доверчивост ме подтикна към по-нататъшни измислици.

През четиригодишната война бях водил еднообразното, досадно съществуване на хирург в лек кръстосвач, придружаващ подводници в Северно море. Седмичните ни пътувания из неприятелските минни полета бяха навярно доста опасни, но и неизказано скучни. В пристанищата пиехме джин, играехме на карти и ловяхме змиорки. Веднъж заловиха коменданта ни в кабината му в неофициално облекло с една хубавичка дама, на която — както ни разправи по-късно — обяснявал сложното изкуство на корабоплаването. Нищо друго не наруши това еднообразие до битката при Ютланд, а тогава всичко мина така мълниеносно, че в съзнанието ми остана само смътно впечатление от трясък и пламъци, сред които се потях в амбулаторията между палубите, като работех лошо, с треперещи пръсти, и така повръщах от морска болест, че още цяла седмица ме мъчиха ужасни колики.

Това не беше, разбира се, подходящ разказ за внимателно заслушаната мис Джин Лоу. Затова аз измислих за нея много по-живописно приключение. Разказах й как ни торпилираха, как прекарахме дълго време на сал из Тихия океан, направих драматични описания на глад и жажда, на борба с акули и какви ли не ужасни изпитания, докато най-после се събудих бледен, но тържествуващ — истински герой — в някаква южноамериканска болница.

Когато замълчах, тя правеше явно усилие да се овладее, но ресниците й затрептяха, а това винаги е признак на сдържано вълнение.

— Мислех… искам да кажа… че не е много редно, мистър Шенън, аз да зная толкова много неща за вас… а вие да не знаете нищо за мене. — Тя се позапъна, след това продължи смело, с поруменяло лице. — И се питах дали не бихте желали да дойдете някоя събота у нас в Блерхил.

— Как да кажа — отговорих аз, почти смутен от неочакваната покана. — Тази зима ще бъда изобщо много зает.

— Разбирам. Но вие сте толкова добър към мене, че бих искала да се запознаете с близките ми. Ние, разбира се — побърза да добави тя, — сме скромни хора, не сме като вас. Баща ми — тя се изчерви отново, но все пак продължи смело, като човек, взел след дълъг размисъл мъчното си решение — не е някоя важна личност. Той е… хлебар.

Настъпи продължително мълчание. Не знаех какво да кажа и да сторя и седях като дръвник. Започнах да се чувствам неудобно, когато тя се усмихна неочаквано и съживи с искрица шеговитост ангелската си настойчивост.

— Да, хлебар е. Работи в хлебопекарницата ни заедно с брат ми и един работник. Разпраща хляб по селата с каруца. Дребно предприятие, но отдавнашно, както можете да предположите. Затова, въпреки произхода си, не ни гледайте отвисоко, моля ви се.

— Господи, за какъв ме смятате? — ужилен от думите й, аз я погледнах бързо, но по лицето й нямаше ни следа от насмешка.

— Ще дойдете, значи. — Тя стана с доволно изражение, взе доклада си от облегалото на креслото ми и го загледа. — Много съм ви благодарна за помощта по въпроса за трипанозомите. Тропическата медицина ме интересува особено много. — Въпросителният ми поглед я наклони към окончателна изповед. — Виждате ли, ние принадлежим към братството в Блерхил… и… щом свърша… заминавам като лекарка в нашето заселище… в Кумаси, Западна Африка.

Лицето ми трябва да се е удължило най-малко с един инч от смайване: нямаше ли да има най-после край невероятната й способност да ме изненадва? Най-напред щях да се изсмея, но погледът й, засиял сякаш бе зърнала светия потир на „Тайната вечеря“, ме накара да се въздържа. Докато я наблюдавах, трябваше да призная, че е поне напълно искрена.

— Откога ви е хрумнала тази глупава мисъл?

— Откакто започнах да следвам. Затова именно избрах медицината.

Явно беше, че не бе дошла в университета за развлечение или за да се омъжи като другите. Но все още не можеше да ме убеди.

— Звучи много благородно — казах бавно аз. — Романтично и самопожертвувателно… на книга. Но ако отидете… питам се дали наистина знаете какво ви чака.

— Трябва да отида. — Тя се усмихна спокойно. — Сестра ми от пет години е там възпитателка.

Трябваше да замълча. Тя се поспря на вратата, после се измъкна усмихнато от стаята. Аз поседях известно време без да мръдна, загледан глупаво неизвестно къде, заслушан несъзнателно и почти недоволно в тихите й движения пред съседната врата, после вдигнах рамене, свих устни и се замислих за собственото си положение.

Да се подчиня ли на указанията на професор Ъшер, или да тръгна по собствения си път — още неясен и пълен с опасност — на борба с авторитетите и съдбата?

III

Следващият ден, събота, беше мой почивен ден и аз излязох от пансиона още в шест часа сутринта, за да отида в село Дрийм, на двадесет и шест мили от градчето. Уинтънските улици бяха още тъмни, влажни от нощната роса и, като изключим стъпките на някой подранил работник, съвсем безлюдни и тихи. Когато слънцето се показа из мъглата, аз бях отминал вече предградията, оставил бях с облекчение зад себе си последните къщурки, пръснати сред зеленчукови градини, и вървях из полето, където широкото разлято устие на Клайд се спускаше пред мен към морето — позната лъчезарна гледка, която винаги ме изпълваше с радост и бодрост.

Към пладне изядох ябълката, която мис Ейли бе пуснала предната вечер в джоба ми, без да се страхува от недоволството на сестра си. После минах реката по ферибота при Ерскин, на пет мили зад Ливънфорд, и навлязох из прекрасните стопанства по бреговете на Фърт, прочути с богатото си скотовъдство, където овци и крави пасат из вълнисти ливади, оградени със сиви каменни стени.

Докато наближавах селото, мисълта ми беше погълната изцяло от целта на това пътуване, колкото и наивна да беше тя. От една година вече, откакто след демобилизацията през 1918 година университетската управа ме удостои с приемане в Елдънския факултет, мистър Ъшер ме използваше за най-обикновени проучвания на някои опсонини, въпрос интересен за него, но маловажен за мене — защото цялото учение за опсонините беше вече отречено от по-видните учени.

Възможно е да се влияех от дълбокото си уважение към по-раншния шеф на Института, професор Чалис, който ме бе учил и вдъхновявал в университета: прекрасен седемдесетгодишен старец, оттеглил се вече в сянката на частния живот. Както и да е, не обичах заместника му и нямах вяра в него. Студен, понякога подкупващо любезен, подтикван от богата и честолюбива жена, Хюго Ъшер изглеждаше лишен от вдъхновение и творчески дар, неспособен да жертва всичко за науката, един опортюнист, който се бе издигнал с дарбата си да прави статистически изчисления и главно чрез оказване на натиск, навременна реклама и забележителна способност да използва чуждите мозъци. Приемайки в Института обещаващи младежи, той си бе създал слава на човек с лични изследвания — така например по-раншната ми монография за функцията на лигавицата, едно може би незначително, но с голям труд постигнато проучване, бе издадена като съвместна работа на професор Хюго Ъшер и доктор Робърт Шенън.

При това робуване аз търсех с трогателно усърдие някоя действително важна тема за изследвания, широка и оригинална, с такова безспорно значение, което ще окаже влияние или дори ще промени напълно развитието на общата медицина.

Тежка задача, разбира се. Но аз бях млад, едва двадесет и четири годишен, страстно увлечен в работата си, изгарящ от мъчителното честолюбие на мълчаливия си и саможив нрав, копнеещ в своята бедност и неизвестност да смая света.

Търсех я напразно от месеци насам, докато тя ми се представи изневиделица и ненадейно. Няколко земеделски области из страната бяха засегнати през есента от странна епидемия, която нарекоха инфлуенца, вероятно поради липса на по-подходящо название. Смъртността при тази зараза беше висока, а разпространението й много голямо — във всекидневния печат се появяваха от време на време сензационни заглавия, а в медицинските списания проследих доста доклади от Америка, Холандия, Белгия и други чужди страни, които съобщаваха за избухването на подобни епидемии и там. Признаците — силни тръпки, треска, упорито главоболие и болки по тялото — се проявяваха много остро и довеждаха до смъртоносна пневмония или, в случаите на оздравяване, до продължителна слабост. Докато ги изучавах, у мене се появи подозрението, че това не е инфлуенца, а ново, съвсем различно заболяване; с течение на времето това подозрение се засили и дълбоко ме развълнува.

Интересът ми се засили още повече от обстоятелството, че едно от главните местни средища на епидемията бяха околностите на Дрийм. И когато влязох в три часа следобед в селцето с ниски сиви къщи, пръснати покрай брега на една ленива рекичка, винаги тихо, а сега, поради неотдавнашната епидемия, още по-тихо и безлюдно, любопитството надделя над умората и ме накара да ускоря ход. Без да се спра в единствената селска кръчмица за обичайното похапване с хляб и сирене, отидох направо у Алекс Дюти.

Той беше в къщурката си, седнал с лула в уста в приятната кухня, където момченцето му Саймън играеше на килимчето пред краката му, а съпругата му Алис, спокойна и добра домакиня, точеше на масата.

Алекс беше нисък, спокоен тридесет и пет годишен мъж, в чисти тъмносиви панталони, дебели чорапи и фланелена риза на черти. Той ме поздрави с неуловимо кимване, по-точно с едно почти невидимо мръдване на лицето, в което имаше повече сърдечност, отколкото и в най-дългото приветствие. В същото време погледна с насмешка уморения ми и изпрашен вид.

— Да не сте пропуснал автобуса?

— Не, Алекс. Исках да се поразходя. — И като не можах да се овладея, продължих веднага: — Надявам се, че не съм закъснял. Уредихте ли всичко?

Той сякаш не ме чу; после се усмихна сдържано и извади лулата от устата си.

— Що за чудак сте да избирате събота следобед? Повечето хора предпочитат в тоя ден да си починат, особено след това, което преживяхме. — Той помълча достатъчно, за да засили безпокойството ми. — Но успях все пак да ви намеря мнозина. Ей сега ще отидем в клуба.

Докато му изказвах с възклицание благодарността си, той стана, отиде до решетката пред камината и почна да връзва обущата си.

— Ще пиете ли чашка чай, докторе? — запита мисис Дюти. — В такова време тялото се нуждае от нещо топло.

— Не, благодаря, Алис. По-добре да се заема веднага с работата си.

— Ще вечеряте и нощувате у нас — обади се Алекс с тона на човек, който не възнамерява да приеме отказ. — Сайм иска да ви покаже новата въдица, която му направих.

Той взе фуражката си и излязохме. Петгодишният Сайм, сдържана и мълчалива душица като баща си, ни изпрати до вратата.

— Много неприятности ви създавам, Алекс — казах аз, като тръгнахме по шосето. — Не бих ви помолил да направите всичко това, ако не мислех, че е важно.

— Вярно е — съгласи се смръщено той. — Малко ни главоболите, Роб. Но нали ви обичаме, не ни тежи.

Моята дружба с Алекс Дюти и изобщо с Дрийм бе започнала отпреди шест години, още преди войната, когато като самотен студент в университета изоставях книгите си, за да задоволявам рибарската си страст в това устие с приливи и отливи, където сребърната морска пъстърва правеше всяка пролет необикновени набези. Една вечер Алекс ми бе помогнал да изтегля грамадна риба; при тази трескава среща и при последвалото мило тържество бе посято семето на трайното ни приятелство. При все че беше само обикновен работник — главен скотовъд на земеделското сдружение в Дрийм — Алекс Дюти беше много уважавана личност и години наред бе избиран за кмет на малката община. Държането му беше понякога сурово, а езикът, когато решаваше да си послужи с него, често пъти груб, но не зная да бе извършил някога дребнаво или недостойно дело. Тъй като селото беше много отдалечено и нямаше постоянен лекар, аз се обърнах към него със сегашното си не много уместно искане, което можеше да хрумне само на един възторжен и наивен младеж и беше наистина малко безсмислено.

Клубът беше малка тухлена сграда, построена неотдавна от земеделското сдружение, с няколко зали и читалня. Алекс ме поведе по главния коридор към една от залите, където бяха събрани тридесетина души, които четяха и разговаряха, но личеше, че ни чакат. При влизането ни настъпи тишина.

— И така — провикна се Алекс, — това е доктор Шенън. Повечето от вас го познават като добър риболовец. Но освен това той е и нещо като професор в университета и иска да проучи проклетия „грип“, който налетя насам. Затова е дошъл да поиска услуга и от вас.

Тези думи бяха на място и мнозина се усмихнаха, при все че повечето изглеждаха още бледи и болнави. След като им благодарих за идването, аз обясних какво ми е необходимо и обещах да не ги бавя. После отворих еднодневката, извадих цяла серия номерирани епруветки и се залових за системна работа.

Всички бяха, разбира се, селяни, повечето земеделци и всички бяха прекарали неотдавнашната епидемия. Някои познавах лично: едрия Сем Лауден, който често поставяше мухи на въдицата ми, проницателния Хари Венс и други, които бях срещал привечер до колене във вода да хвърлят дългите си жилави въдици. Вземането на кръв беше много лесно, а другарското им и добродушно търпение ме улесняваше още повече. Но въпреки това аз се забавих повече, отколкото предполагах, защото пръстите ми леко потреперваха, щом помислех какво значение може да има това за мене.

Най-после всичко се свърши — и последният пациент спусна ръкава си, ръкува се с мен и си отиде. Когато вдигнах глава от бележника си, видях Алекс, седнал на пейка недалеч от мене. Явно беше, че се опитва да проникне в характера ми — със странен, проницателен поглед примесен с вещо любопитство, което се постара да прикрие, когато погледите ни се срещнаха.

И двамата мълчахме. Разправил му бях вече какво съм намислил. И казах твърдо:

— Трябва да го направя, Алекс. Не мога иначе… Просто трябва да направя някакво откритие.

Ново мълчание; след това Дюти пристъпи бавно и сграбчи ръката ми.

— Вие сте разумен момък, Роб, и аз ви желая сполука, разбира се. Ако мога да ви бъда пак полезен, обадете се. — Безжизнена усмивка сви ъглите на очите му. — А сега да отидем на вечеря. Алис ни е приготвила чудесен пудинг с бъбречета и пържено месо.

Усмихнах се.

— Вървете, Алекс, аз ще дойда, щом привърша бележките си.

— Добре, моето момче. Но не се бавете.

След като той си отиде, аз поработих около половин час, като разпределях и подреждах образците, после излязох от клуба с раница на рамо и тръгнах по тясната уличка към къщичката на Дюти. Спускаше се ясна нощ и тъничка луна бе изгряла вече със звездния си спътник в мразовитото небе. Лекият въздух беше студен и тих и мисълта ми литна внезапно в радостен устрем към изгледите, които се разкриваха пред мене, към изпълненото с трудност и опасност откривателско пътешествие из непознати морета.

Пред вратата на Алекс се спрях. Светлинките на селото мигаха около мене, а зад тях се разливаше тъмното устие на реката, където тайнствено проблясваха звезди. Докато стоях така почти неподвижен, загледан в бавно извисяващата се луна, заслушан в последните земни шепоти, които заглъхваха в полярното безмълвие, почувствах душата си обгърната от плаща на вечната самота. И разбрах какво съм и какво навярно винаги ще бъда — един самотник, съвършено сам срещу целия свят.

Побиха ме тръпки, припомних си, че съм гладен, и уверен, че ще намеря храна, топлота, приятелство и тихия смях на малкия Сайм, влязох в дома на Алекс.

IV

Следващия петък се случи очакваното събитие, на което възлагах по-нататъшния си план за действие.

През цялата седмица, изпълнявайки като автомат длъжността, към която бях прикован в университета, забелязах, че професор Ъшер е необичайно внимателен към нас; макар и рязък както обикновено, той се усмихваше с такава изкуствена любезност, че космите на врата ми настръхваха.

В петък следобед тази учтива проява на колегиалност стигна своя връх, когато професорът обиколи лабораторията, поизкашля се и ни изгледа доверително усмихнат.

— Господа, както без съмнение ви е известно, направена ми е честта да бъда поканен за председател на консултативния комитет в предстоящия конгрес на патолозите, а това отличие ме заставя да посетя различни университети заедно с моя уважаван колега професор Харингтън, за да можем да съставим подходящ и изчерпателен дневен ред.

След многозначително мълчание той продължи:

— Мисис Ъшер и аз заминаваме за Лондон тази вечер в шест часа. Ще отсъстваме осем седмици. Зная, разбира се, че в мое отсъствие работата в института ще продължи гладко и бързо, според най-добрите изследователски традиции. Имате ли въпроси?

Никой не се обади. Той кимна, за да установи сякаш обстоятелството, че помежду ни владее пълно съгласие; след това погледна часовника си, поклони се всекиму поотделно и напусна института. Смит излезе заедно с него, за да се погрижи за багажа.

Едва можах да сдържа вълнението си, когато вратата се затвори. Макар и да очаквах, че ще си поотдъхна от надзора на началника си, вестта за това двумесечно отсъствие беше толкова приятна, че наистина ме замая. Колко нещо щях да свърша през това време!

Ломекс бе вече станал и ме погледна косо, с уморена усмивка, докато палеше цигарата си.

— Почувствахте ли как искаше да ни внуши да работим без отдих, докато го няма? Толкова много го обичам, че с мъка се разделям с него.

Блед, с вълнисти руси коси, разочарован поглед и почти цинично изражение, четири години по-възрастен от мен, Адриан Ломекс беше от ония щастливи хора, които привличат неусетно със своя жар и красота. Той беше единствен син на богата вдовица от Лондон и бе получил образованието си в Уинчестър и Оксфорд, които оставят обикновено своя отпечатък на възпитаниците си. След като завършил, възнамерявал да следва в чужбина, но междувременно бе избухнала войната и сега, поради някакво далечно родство между професор Ъшер и семейството му, бе дошъл в Уинтън да „изкара“ дванадесетмесечния си стаж в проучвания. Той имаше слабост към екзотичното, презираше високомерно много неща и отхвърляше всичко, което не може да се обясни с терминологията на естествените науки. Нехайният му скептицизъм подсказваше дълбок запас от знания, а със своето леко вдигане на рамене, презрителна усмивка и метафизически изрази често се опитваше да погуби напълно вярата ми. Себелюбив и превзет, той прикриваше разглезеното си тщеславие, като съзнателно не проявяваше никаква снизходителност към Спенс и към мене. А беше все пак безкрайно привлекателен. Подготвяйки се за блестяща кариера, той презираше усърдието, работеше на пристъпи и недоволен от изгнанието си, се стараеше да пропилява безгрижно щедрата си издръжка, като купуваше всичко най-хубаво, за да си нареди удобно и разкошно жилище.

Сега ровеше из шкафчето си, откъдето най-после извади весело бутилка бенедиктин.

— Това ми попадна. Да се почерпим по случая. Веднага.

Той извади запушалката и наля в три чисти мензурки щедри дози от златистото питие.

Нейл Спенс, третият представител в тима на професор Ъшер, не беше склонен към веселие. Като някой рак отшелник той се показваше само по изключение от черупката си. Едно от тия изключения бяха редовните седмични излизания със съпругата му. Но сега се присъедини дружелюбно към Ломекс.

Същото сторих и аз. Мисълта за дръзкото ми решение да използвам университетската лаборатория за собствените си опити ме изпълваше със свобода и възбуда, която стигаше почти до екзалтация и ми вдъхваше непобедимо желание да отпразнувам случая.

— За отсъстващите приятели! — Ломекс изпразни чашата си. — Между които и хер професор Хюго. Надявам се, че питието ви харесва. Моите уважавани колеги заслужават само най-хубави неща.

— Много хубаво — каза Спейс със своя спокоен и сериозен глас.

— Приготвят го монаси. — Ломекс обърна към мен насмешливия си поглед. — На вас, Шенън, трябва особено да ви хареса. Вие сте католик, нали?

— Да… разбира се — отговорих с обезоръжаваща самоувереност.

Ломекс напълни отново чашите, като се усмихваше с едва уловима подигравка.

— Аз пък мислех, Робърт, че сте човек на науката. А не е възможно да примирите Битието1 с учението за превръщането на видовете.

— Не се и опитвам. — Отпих глътка от загряващото приятно питие. — Едното е жалка действителност… другото — романтична тайна.

— Хм… — каза Ломекс. — А папата?

— Много добре се разбираме.

— Обичате ли го?

— Несъмнено. — Престанах да се усмихвам. Шегите на Ломекс на тая тема почти винаги ме ядосваха. — Признавам, че не съм примерен в това отношение… всъщност тъкмо обратното. Но все пак има нещо, от което не мога да се откажа… въпреки разума си, ако желаете… Не желаете да ви кажа, надявам се, че съжалявам за това.

— Съвсем не, драги колега — каза любезно Ломекс.

Нейл Спенс погледна часовника си.

— Почти шест. Мюриел трябва всеки миг да дойде!

Той извади кърпичка и започна да изтрива крадешком влагата в ъглите на устата си.

Една нощ, когато Спенс се бе поизправил непредпазливо във влажния мрак на окопа край Марна, за да отмори свитите си крака, един германски шрапнел бе избухнал и разтрошил долната му челюст; и при все че хирургът я бе закърпил чудесно с едно от ребрата му, последствията бяха явни: едно жалко обезобразено човешко лице. Брадичката заместена от сърдита резка, две стиснати устни, произлизащи от тоя белег — жестока противоположност на прекрасното широко чело, под което тъмните, почти наплашени очи се криеха несъзнателно. Обезобразяването беше още по-ужасно поради това, че по-рано Спенс е бил красив младеж, много ухажван на местните вечеринки, излети и състезания по тенис сред спокойното и безгрижно уинтънско общество.

— Жена ви е очарователна — забеляза учтиво Ломекс. — Останах безкрайно доволен от театъра миналата седмица. Да полеем ли още веднъж хер Хюго?

— Не, недейте — каза благоразумно Спенс. — Достатъчно пихме.

— Но той ни каза да пием според най-добрите традиции на института — казах аз.

Засмяхме се всички, дори и Спенс. Нещо, което рядко правеше: смехът разкриваше много зле лицето му. В същия миг смехът ни бе прекъснат от шум зад нас.

Мисис Спенс бе влязла без предизвестие в лабораторията, с дръзкото изражение на човек, съзнателно нарушил реда. Тя ни се усмихна жизнерадостно зад воала с точици, който се спускаше от шапката и придаваше особена привлекателност на слабото й лице.

— Смит не се вижда никъде и аз трябваше да чакам… да чакам… като осъдена душа.

Двадесет и седем годишна, средна на ръст, слаба, хубавичка, с тънки китки и глезени, със светлокестеняви коси и тясно, почти безцветно лице, в което сивите очи светваха понякога с детинска игривост, Мюриел Спенс беше истинска награда за злочестината на Спенс. Той бил сгоден за нея още преди войната, а когато се върнал напълно обезобразен, тя не го изоставила, устоявайки на натиска на своето семейство и собствените му усилия да й върне свободата. Шумната венчавка предизвикала голям интерес. При все че бе загубила твърде много от младежката си хубост и се държеше някак изкуствено, Мюриел беше все още привлекателна в тъмния костюм с яка от кафява кожа и озари с присъствието си мрачната ни лаборатория. От внимание към Спенс, който беше най-добрият ми приятел, аз се стараех да обикна и Мюриел, но стеснителен и сдържан по природа, все мислех, че съм й неприятен и се държах настрана.

Тя повдигна воала си, за да целуне леко по бузата своя съпруг, забелязвайки с едва уловим укор:

— Ще закъснеем за вечерята, мили. Защо не си се приготвил?

— А знаете ли, мисис Спенс — каза Ломекс, като вдигна изискано едната си вежда, — че влезете ли веднъж в тази зала на ужасите, може и никога да не излезете от нея?

Тя наклони глава на една страна и ме докосна със светлия си предизвикателен поглед.

— Чувствам се в пълна безопасност, щом мистър Шенън е тук.

При тия думи, неизвестно защо, Ломекс и мисис Спенс се усмихнаха. Спенс, чиито тъмни очи бяха втренчени с почти кучешка преданост в лицето на жена му, бе облякъл вече палтото си и тя мушна под лакътя му своята облечена в ръкавица ръка.

— Ние с Нейл отиваме във вашата посока, мистър Ломекс — заговори подкупващо тя. — Желаете ли да ви отведем?

Настъпи кратко мълчание.

— Благодаря — каза най-после той. — Много сте любезни.

Излязох заедно с тях; разделихме се пред леката открита кола на Мюриел, оставена до входа на сградата. Те заминаха с колата към града, а аз тръгнах към Фенър Хил с намерение да взема от жилището си образците от Дрийм и да се върна незабавно с тях в лабораторията.

Вдясно от пътя ми изкуственото езеро в Елдън парк беше здраво замръзнало и препълнено с пързалящи се кънкьори. В тихия въздух се носеше острото весело звънтене на стоманените кънки по леда. Възбуден от бенедиктина и радостната мисъл за заминаването на Ъшер, почувствах, че ми се пее. Главата ми беше приятно замаяна, светът изглеждаше наистина прекрасен.

Когато наближих познатия пансион вратата на Ротсей се отвори, за да даде път на Харолд Мъс и мис Лоу, и двамата с кънки, увиснали на метнати върху китките им връзки. При тази гледка питието опроверга своя манастирски произход и се прояви по-силно, отколкото бих предположил. Не мога да си обясня защо появата на мис Лоу в такава компания, със спретнатия бял пуловер и вълнена шапчица с червен пискюл, тръгнала не да помага и спасява, а да укрепи здравето си с полезна гимнастика, ме накара да се разсмея безгласно.

— Какво има, мистър Шенън? — спря се тя, щом ме видя. — Да не сте болен?

— Ни най-малко — отвърнах аз, като престанах да се държа за парапета. — И душевно, и телесно съм в отлично състояние… готов за подвиг, който може да разтърси света. Ясно ли се изразих?

Мъс сдържа смеха си; той бе отгатнал състоянието ми, но скромното лице на мис Лоу изразяваше само съчувствие и дълбока загриженост.

— Не искате ли да дойдете с нас на езерото? Ветрецът може да ви помогне.

— Не — отвърнах аз. — Няма да дойда на езерото — и добавих съвсем на място: — Нямам кънки.

— Аз мога да ви заема кънки — предложи лукаво Мъс, — но ледът е хлъзгав.

— Млъкнете, Мъс — казах строго аз. — Не виждате ли как се съсипвам от работа за вас… и за цялото човечество?

— И наистина се съсипвате, мистър Шенън. — Развълнуваната мис Джин бе взела съвсем буквално думите ми. — Нали помните, че ми обещахте да дойдете в Блерхил. Аз си отивам довечера. Дайте си един ден почивка и елате утре.

Докато гледах нежните кестеняви очи, почувствах, че изобретателността внезапно ме напуска. Не можах да намеря никакво извинение, затова промълвих неуверено след миг:

— Добре, ще дойда.

V

Влакът за Блерхил в един и тридесет се движеше непоносимо бавно, старите му купета бяха толкова мръсни, че при всяко подрусване от плесенясалата тапицировка на седалките излиташе облак прах. Той се влачеше из задимената индустриална Лоуландс2, покрай изригващи пушек фабрични комини, из местности, където нямаше ни стръкче трева, като спираше на всяка гаричка, а аз се укорявах, че изпълнявам обещание, което изобщо не бях мислил да давам и се мъчех да се утеша с мисълта, че след един ден почивка ще се върна ободрен към изследванията си.

Най-после след едночасово пътуване ние се измъкнахме от най-грозната част на „Черната област“ и нахълтахме в Блерхил. За да не се случи на нещастния пътник да го отмине, името беше написано с бели камъчета между две внушителни борики на перона на гарата. А там, понадигайки се на пръсти и оглеждайки нетърпеливо със светнали очи извитата снага на спрелия влак, стоеше мис Джин Лоу.

Когато отворих вратата на вагона и тръгнах към нея, забелязах, че в чест на моето посещение или може би само в чест на седмичната си почивка, тя бе сложила под широкото палто плетения бял пуловер, а върху кестенявите къдри, по-очебийни от всеки друг път, малкото вълнено шапче с пискюл, наричано в Шотландия „кул“. Щом ме забеляза между излизащите пътници, тя се усмихна приветливо. Ръкувахме се.

— О, мистър Шенън! — извика радостно тя. — Колко мило, че дойдохте. Почти се страхувах…

Тя млъкна, но аз довърших вместо нея мисълта й.

— Че ще ви излъжа.

— Как да кажа… — Тя се изчерви както винаги. — Зная, че сте зает. Но нали дойдохте, и то при такова чудесно време, много нещо ще мога да ви покажа, и при все че не аз би трябвало да кажа това, мисля, че ще прекарате добре.

Докато тя говореше, вървяхме по тясната главна улица. Градът не беше толкова занемарен, колкото очаквах; той се намираше в обширното имение на херцозите Блерхил и приличаше на старинно укрепено градче, с настилка от ръчно ломени камъни, криволичещи улички и стар пазарен площад. Изпълнена с гордост към родното си място, моята спътница ми обясни, че „сегашният херцог“ и Блерхилското историческо дружество са направили много за опазване на местните исторически ценности и ме увери сериозно и възторжено, че след запознаването ми с домашните й ще ме разведе навсякъде.

Когато стигнахме до върха на нанагорнището, тя се спря внезапно срещу една прихлупена малка сграда и каза с неспокойно стеснение, издадено от мигащите клепки:

— Това е нашата хлебарница, мистър Шенън. Ще трябва да влезете и да се запознаете с баща ми.

Последвах я през ниската врата в постлано с чакъл дворче, покрай лакирана каруца с вдигнат към небето процеп, после, през тясна врата, между струпани торби брашно слязох в полутъмно приземие с под от глина, осветено от тъмночервеното отражение на две пещи и изпълнено с приятна миризма. Когато очите ми свикнаха постепенно с полумрака, забелязах двама мъже по риза, всеки с по една дълга дървена лопата в ръка, да работят усърдно пред отворените пещи, откъдето вадеха на дълги дървени табли изпечения хляб, докато пламъкът хвърляше червеникав отблясък върху белите им престилки.

Няколко минути наблюдавахме мълчаливо работата, изискваща, както изглеждаше, сила, сръчност и бързина. После, когато бутнаха в пещите нова партида хлябове и железните врати се затвориха, по-близкостоящият от двамата се обърна веднага и тръгна към нас, изтривайки с престилката ръката си, с още полепено по ноктите засъхнало тесто.

Дейниел Лоу беше към петдесет и пет годишен, среден на ръст, блед поради занаята си, но със здрав вид, широкоплещест и як. Въпреки очилата с бели рамки и късата черна брада, която закриваше донякъде чертите му, човек виждаше едно откровено, сериозно лице с открито чело, оросено сега с капчици пот. Явно беше, че той не се усмихва лесно, но все пак, когато топлите му пръсти стиснаха моите, устните му се разтвориха леко за поздрав, показвайки едри зъби, поразвалени малко от брашното, което беше навред.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Моята дъщеря ми разказа за добротата ви към нея в университета. Всеки приятел на дъщеря ми е добре дошъл у нас.

Дълбокият му глас прозвуча патриархално, особено когато произнесе думата „университет“, а щом спомена за Джин Лоу, очите му блеснаха с любов зад очилата.

— Много съжалявам, че сме толкова заети сега. В събота следобед работим само двамата със сина ми. Люк! — извика той през рамо. — Ела малко насам!

Седемнадесетгодишният младеж, който пристъпи усмихнат, подръпвайки сакото си, приличаше твърде много на сестра си по цвета на лицето и очите. Имаше топло, весело, човечно изражение, което ме завладя веднага. Не можеше да постои повече, защото трябваше да впрегне коня и да тръгне с каруцата из областта. Всъщност забелязах, че и Лоу бърза, въпреки учтивото си държане, затова, поглеждайки отстрани колежката си, предложих да не му отнемаме повече време.

Лоу кимна в знак на съгласие.

— Клиентите ни трябва да си получат хляба, сър. А утре е неделя. Но ще се видим по-късно вкъщи. Към пет часа. До това време за вас ще се грижи дъщеря ми.

Докато продължавахме пътя си из покрайнините на града, покрай по-нисички къщи в малки градини, спътницата ми продължаваше да ме поглежда от време на време крадешком, полунеспокойна, полунетърпелива, сякаш се опитваше да отгатне мнението ми за близките й. Най-после, след един завой на спокойната широка улица, засенчен от голите надвиснали клони на няколко диви кестена, стигнахме до малка каменна вила, спретната и скромна, с плет от подстриган сибирски дрян и безукорно чисти дантелени завеси на прозорците. Неможеща повече да се въздържа, сложила ръка върху дръжката на желязната врата с месингова фирмичка „Силоам“, мис Лоу се обади:

— И баща ми, и Люк ви харесаха. Разбрах веднага. Сега ще видите майка ми.

Докато тя говореше, от входната врата излезе да ни посрещне една слаба, приятна жена със сребристи коси и нежна прозрачна кожа, облечена в широка дреха от черна алпака. След като хвърли бърз поглед към дъщеря си, без да се опита да скрие перушинената метличка, която държеше в ръка, тя спря продължително и изпитателно върху ми своите доверчиви, спокойни очи. После, като че успокоена, реши да заговори.

— Сварихте ме преди да съм се преоблякла, мистър Шенън. Тъкмо привършвах чистенето на гостната, когато ви видях, че идвате по улицата. Заповядайте, седнете.

— Не, майко — възрази веднага Джин. — Ще излезем да използваме следобеда.

Мисис Лоу сведе към спътницата ми своя спокоен, опитен поглед, в който, извън любовта и разбирането на младежката нетърпеливост се долавяше и известна майчинска снизходителност.

— Достатъчно време имате, моето момиче.

— Не е достатъчно за това, което съм намислила.

— Ще вземете ли и Малкълм с вас?

— Разбира се, не, майко — отговори малко припряно дъщерята. — Нали знаеш, че той не е тук днес следобед?

„Кой е този Малкълм! — запитах се разсеяно аз. — Може би някой млад роднина, а може би и куче?“

— Добре, добре… вървете тогава — съгласи се мисис Лоу със спокойната си разсъдливост. — Но да се върнете навреме за вечеря. Всички ще сме вкъщи и аз ще бъда готова с яденето точно в шест часа. Довиждане засега, мистър Шенън.

Тя се усмихна и се оттегли с достойнство към гостната, а мис Джин Лоу ме взе в свое изключително разпореждане, с облекчението на човек, свършил успешно всички предварителни церемонии.

— Сега вече — каза смело тя — мога да ви разведа навсякъде.

Тръгвайки пред мен, тя влезе в дворче от около половин акър3 и ме поведе внимателно по постланите с чакъл пътечки между кръгли лехи, ивици, засадени с ревен, и една зелена полянка. Когато похвалих уредбата й, тя ме стрелна с признателна усмивка.

— Земята ни е малка, разбира се… като в предградие. Сигурно никак не прилича на вашия имот, мистър Шенън.

Престорих се, че не съм чул въпросителната интонация в гласа й и побързах да посоча навеса за сечива, където беше оставен един мотоциклет.

— На Люк е. — Тя отговори с охота на неизказания въпрос. — Той е луд по мотори, пък и разбира от тях… при все че баща ни не одобрява това. Но след като пътува толкова бавно с каруцата, горкият Люк обича да се понесе на воля със своя „Индиан“.

Доброто ми мнение за Люк се засили още повече. Като човек, мечтаещ за луната, и аз копнеех отдавна за такава машина, която би могла да ме носи поне със седемдесет мили в час. Много би ми се искало да поразгледам това чудо, но мис Джин бързаше да ме поведе обратно покрай къщата, за да излезем на шосето. Тя нагласи по-добре шапчето върху кестенявите къдри, погледна внимателно часовника си и отбеляза решително:

— Имаме цели три часа. Ще се опитаме да видим всичко.

— Не можем ли да си починем малко? — предложих аз, като погледнах двата стола в един засенчен ъгъл на верандата. Не бях спал половината нощ, за да обмислям как ще получа култура от взетите образци кръв.

Тя се засмя весело и забеляза дяволито, сякаш бях казал нещо смешно:

— Вие сте наистина чуден човек, мистър Шенън. Та ние едва сега тръгваме.

Готов съм да се закълна, че никога не е имало по-добросъвестен водач и по-предан чичероне от хубавичката дъщеря на блерхилския хлебар.

Тя ме развеждаше усърдно и неуморно из новото и старото градче. Показа ми общината, библиотеката, франкмасонския храм, мавзолея на херцозите, старите предачници по Котарс роу, останките от римската стена (три разрушени камъка) и най-после, с истинско благоговение, салона на Братството на Лямблейн. Посочи ми дори точно мястото на кръстопътя, където провидението бе съборило Клевърхауз от коня, когато се опитвал да разпръсне едно тайно молитвено събрание.

Когато вече се зарадвах, че поклонничеството ни се е свършило, тя ме погледна тайнствено, пое си за миг дъх и с весело кимване ми подсказа, че е оставила най-хубавата изненада за края.

— Не можем да пропуснем белите крави — заяви тя и добави кокетно, сякаш четеше от пътеводител: — Те са нещо неповторимо.

За да видим тези баснословни животни, докарани тук — както ме предупреди тя — от бащата на покойния херцог, който ги взел от прочутото стадо в Шато льо Роа, Франция, трябваше да се върнем на около две мили и да влезем през вход с високи колони в обширно имение, наричано Хай парк, което покойният херцог благоволил да отдели от собствените си владения и да подари на града.

То беше наистина прекрасна местност с гори и ливади, запазила и досега някогашния си вид на частен имот — защото наоколо не се виждаше жива душа.

Но мис Лоу не можа да намери кравите. При все че ги търсеше усърдно и пламенно, сякаш бе заложила в това начинание честта си, като ме мъкнеше със себе си по хълмове и долища, през дървени стъпала и обрасли с храсталак полянки, оглеждайки се все по-загрижено и смутено наоколо, тя бе принудена най-после да се спре на върха на последния тревист хълм и, поглеждайки ме засрамено, да се признае за победена.

— Съжалявам, мистър Шенън… — добави тя в последен изблик на засегната гордост. — Наистина невероятно.

— Навярно са се скрили от нас сред дърветата.

Тя поклати глава, без да усети шегата ми.

— Такива хубави животни. Млечнобели, с прекрасни извити рога. Трябва да са ги прибрали за през зимата. Друг път ще ви ги покажа.

— Добре — казах аз. — А сега да поседнем.

Денят беше съвсем тих и сравнително топъл за сезона, леко забуленото слънце пръскаше кехлибарен светлик, който отразяваше гледката с покоя на някакъв незнаен свят. Очертанията на стихналата гора изчезваха някъде под нас, закривайки рекичката, която споделяше общото настроение и се промъкваше с притаен дъх от вир до вир, като налагаше и на нас същото безмълвие.

Докато мис Джин Лоу, седнала до мене, дъвчеше стръкче кафява орнаментна трева и загледана право пред себе си все още мислеше за поражението си, аз се облегнах на лакът и започнах несъзнателно да я изучавам, като се опитвах да разгадая наслуки личността й. Не можех да променя, разбира се, мнението си за нейното простодушие, но бях все пак принуден да призная, че тя е безусловно най-естествената от малкото млади жени, които бях срещал. Тя излъчваше, особено сега, поразителна младежка свежест. Кестенявите й очи, косите и кожата й подхождаха на гористата местност така, както й подхождаха изпънатата шия и твърдата брадичка. Зъбите, които дъвчеха жилавата трева, бяха бели и здрави. Наблюдавайки я отстрани, човек почти можеше да забележи кръженето на топлата кръв в нежната извивка на горната устна. Но от нея лъхаше преди всичко необикновена чистота. От нямане работа реших, че тъй като тази добродетел е на второ място след благочестието, мис Лоу сигурно се мие цяла сутрин и вечер с уиндзорски сапун. Уверен бях, че цялата й видима и невидима същност е чиста и неопетнена.

Докато я разглеждах така критично, тя се обърна внезапно и срещна неочаквано изпитателния ми поглед. Тя го издържа за миг с обичайната си безстрашна честност, после наведе скромно очи, а лицето й бавно и леко поруменя. Настъпи тягостно мълчание, което беше сякаш част от окръжаващата ни тишина, изпълнено с напразно и мъчително очакване за дума или жест от моя страна. След това почти сърдито, като че не искаше да се поддаде на смущението, тя погледна кръглия си сребърен часовник и скочи изведнъж.

— Време е да се връщаме! — И добави тихо с глас, който се опитваше да бъде равнодушен: — Трябва да сте изгладнял вече.

Когато се върнахме в Силоам, цялото семейство ни чакаше в безукорно чистата трапезария; мисис Лоу, облечена в гълъбова копринена рокля „за гости“, мистър Лоу и Люк, стегнати в ленени ризи и прилични костюми от черно сукно. За моя изненада имаше още един гост, когото ми представиха като мистър Ходн; този човек, който се обаждаше с приятна усмивка, щом кажеха Малкълм, веднага се прилепи към Джин и беше явно много близък с цялото семейство Лоу.

Той беше приятен, възпитан младеж на около двадесет и пет години, добре сложен, с открито, но малко прекалено сериозно изражение, стиснати устни и плътна четвъртита глава; облечен беше спретнато и грижливо в кафяв костюм и висока колосана яка. Винаги склонен да завиждам на другите за качества, противоположни на моите, аз се почувствах леко огорчен от присъствието му, защото той имаше спокойната самоувереност на човек, който държи всеки ден беседа в ИМКА4, мъжествен и откровен, съзнаващ собствената си почтеност и очакващ да види у всеки същото качество. От горния десен джоб на сакото му се подаваше един камертон и няколко подострени молива, явно необходими за професията му — след малко разбрах, че е учител в блерхилското основно училище.

Когато той ми подаде приятелска ръка, мисис Лоу скрепи окончателно запознаването ни с думите:

— Между вас има много общо. Малкълм ни е много близък, мистър Шенън. Той ръководи всяка седмица нашето неделно училище. Истински труженик, уверявам ви.

Тъй като вечерята беше готова, всички седнахме веднага около трапезата. Дейниел прочете една дълга молитва, в която, отправяйки замъглен поглед към оставената на камината снимка на дъщеря му Агнес в сестринско облекло, спомена трогателно за „отсъстващата, която работи сега в чужда земя“. След това мисис Лоу започна да ни поднася щедро големи порции от сложената пред нея варена лакерда.

Винаги бърз, аз се нахвърлих на нея с апетит, който може да се очаква от пансионер на мис Дийри. Към рибата имаше в изобилие други закуски: варени картофи, зимни зеленчуци, студена шунка и език, краставички, домашно сладко; простото и вкусно ядене би задоволило всъщност много по-изтънчено небце от моето. В чест на посещението ми хлебарят бе приготвил специален кейк с глазура от марципан и замразени череши. Но най-много ми хареса хлябът. Лек, добре втасал, с тънка, крехка корица, той издаваше много сладка миризма и се топеше в устата. Когато похвалих произведението му, Лоу бе наистина поласкан. Той взе един резен, опита плътността му, помириса го внимателно, след това го разчупи така, като че извършваше тайнство. И забеляза, поглеждайки с професионално изражение сина си отсреща:

— Малко е недоопечен днес, Люк… но не е лош. — После се обърна към мене и продължи простодушно: — Ние си гледаме добре работата, сър. За повечето бедни селяни нашият хляб е насъщна храна. Тези въглекопачи, орачи, земеделски работници с големи семейства, печелещи може би само по тридесет и пет шилинга седмично, не могат да купят много нещо. Затова приготвяме хляба с най-хубаво брашно и мая и го изработваме ръчно.

— Най-хубавият хляб в нашия край — намеси се Малкълм, като ми кимна. Той седеше до Джин и подаваше весело и спокойно блюдата.

Дейниел се усмихна.

— Да, някои пресрещат каруцата ни на пет мили, за да си купят хляб. — Той замълча и се поизправи с достойнство на стола си. — Вие сигурно знаете, мистър Шенън, какво казва Писанието за произвежданата от нас храна. Спомняте си как Спасителят умножи хлябовете, за да нахрани множеството, как преломи хляб за учениците си на Тайната вечеря.

Потвърдих със смутен шепот и докато Люк ме извади от затруднението, подавайки ми мармалад от ягоди и смигвайки едва уловимо с лявото око, аз се опивах да заговоря полугласно с него за качествата на мотоциклета му. Но Дейниел не позволяваше да го пренебрегнат. Глава на семейство, проповедник на събранията на братствата, той бе свикнал да не отстъпва. Ето защо, отправил през масата към мен своя сериозен и благосклонен поглед, той изглеждаше решен да ме изпита докрай.

— Разбира се, докторе, и вашата професия е благородна. Да лекуваш болни, да възвръщаш силите на сакати, да помогнеш на недъгавия да проходи — има ли нещо по-достойно? Аз бях горд и щастлив, сър, когато дъщеря ми реши да се посвети на тази велика и прекрасна професия.

Аз не отговорих, защото не можех да призная, че не възнамерявам да упражнявам професията си, а смятам да се посветя изключително на научна работа.

Без да се смути от мълчанието ми, с присъщата му странна смесица от достойнство и смирение, Дейниел се върна към по-раншния разговор, спомена християнските добродетели, братството и взаимната помощ между хората, после, заел удобна позиция, ме запита направо:

— Мога ли да зная, сър, какво е вероизповеданието ви?

Аз отпих дълга глътка чай. Като изключим Ходн, чийто поглед издаваше кротка бдителност, всички ме наблюдаваха с любезно внимание, очаквайки с добродушно любопитство отговора ми, сякаш той беше наистина кръстът, необходимият крайъгълен камък, който щеше да завърши здравата сграда на общото им одобрение. Мис Джин особено, леко поруменяла от силното топло питие, ме гледаше с полуотворена уста и светнали очи.

Какво трябваше да кажа? Познавах много добре тия провинциални вероизповедни вражди, та разбирах какво вълнение ще предизвикам, ако кажа самата истина — че съм католик, който се залутва понякога из мрачните пътеки на скептицизма, но все пак държи в сърцето си за своята първоначална вяра. Тази мисъл ме накара да потърся опора в измислицата, която бях построил вече за мис Лоу. Имаше ли всъщност някакво значение всичко това? Никога вече нямаше да видя това почтено семейство, затова предпочитах да не нарушавам хармоничната обстановка, а ако бъда достатъчно ловък, нямаше да е необходимо и да излъжа.

— Как да кажа, сър — започнах аз с лекота, от която сам се възмутих, сякаш тия почтени хора бяха пробудили най-лошите черти в нрава ми, — трябва да призная, че заниманията ми с биология ограничават донякъде възможността да ходя на църква. Но в Ливънфорд бях възпитан в строга неконформистка обстановка. Всъщност — използвайки пак обстоятелството, че бях получил смесено възпитание, аз доусъвършенствах скромно едно от най-невероятните самохвалства на баба ми, — един мой прачичо по майчина линия е засвидетелствал с кръвта си на Марстън Мур своето единство с Ковенантистите5.

Последва мълчание. Докато отговорът ми заглъхваше бавно, аз разбрах, че въздействието му не само задоволи, но направи и дълбоко впечатление на слушателите.

— Така ми кажете! — Дейниел наклони глава с обяснимо любопитство. — Марстън Мур! Да, там погинаха мъченически толкова светци! Вие трябва да се гордеете с такъв прадядо, мистър Шенън. И — добави с мило лукавство — надявам се, че ще се ръководите от неговия пример.

След прескачането на това препятствие вечерта мина в приятно единодушие. Когато Малкълм си тръгна с многократно повтаряни съжаления, за да ръководи вечерни лекции в Блерхилския институт — извънреден труд, както ми довери мисис Лоу, с който той издържал овдовялата си майка — ние се преместихме в гостната, където мис Джин изсвири по общо настояване нещо от Григ. После заговориха за отсъстващата Агнес. Нейното извънредно весело неотдавнашно писмо бе прочетено на глас. След това ни показаха с любов пожълтели и леко замъглени снимки — групи мършави туземчета, странно трогателни, с големи очи и бели престилчици, поддържани от здрава и усмихната възпитателка; и рояци дървени хижи, зад които се виждаше празен двор, а още по-назад буйна зелена гора от огромни папратовидни дървета, огрени от слънце или тънещи в сянка.

Когато удари осем, аз си тръгнах сред сърдечни ръкостискания и увещания да остана още малко.

— За нас беше чест да ви приемем, сър — каза Дейниел и добави с неочаквана топлота в погледа: — А идния път може и да пренощувате.

— Да, заповядайте пак, и то по-скоро. — Мисис Лоу ми бутна в ръката един пакет и пошушна доверително: — Малко шотландски кейк с плодове, да си дояждате у мис Дийри.

Когато Люк и сестра му ме изпратиха до гарата, навън беше вече съвсем тъмно. Докато вървяхме, Люк предложи великодушно да ми даде мотоциклета си, ако желая да го използвам. А докато локомотивът набираше пара, мис Джин Лоу се разхождаше под прозореца на вагона ми.

— Надявам се, че сте доволен от посещението, мистър Шенън. Ние всички сме много доволни.

Останал сам в купето, аз се свих в един ъгъл, уморен от прекалената любезност, и се опитах да преценя собственото си отношение към нея. Искреността налага да призная, че запознаването с това простодушно и трудолюбиво семейство засили отвращението, което изпитвах към себе си — почувствах се дребен, жалък, а имах достатъчно основание да се сметна и направо за подлец.

После си припомних, как в Хай парк Джин Лоу се бе изчервила невинно със сведен поглед. Не бях имал сантиментални приключения и бях лишен от самомнение в тая насока. Но една мисъл ме прониза сега като стрела. Аз трепнах и се изправих възмутено на седалката в празното купе.

— О, не! — извиках. — Не би могла… не е възможно… Би било истинска глупост!

VI

Настъпи февруари, още по-мразовит, със студени, ясни, слънчеви дни, които съживяваха кръвта. Повече от месец вече бях потънал изцяло в собствената си работа. Наистина беше приятно да се живее.

Ломекс и Спенс забелязваха, разбира се, заниманията ми, но Смит, когото улавях от време на време, че ме наблюдава втренчено, хапейки края на рошавия си мустак, не можеше да отгатне какво правя. Откакто професор Ъшер отсъстваше, той прекарваше по-голямата част от деня в университетския бюфет.

Работата, с която се бях наел, не беше лека. Не смятайте, че научните изследвания се вършат в приятен поетичен унес; преди да види зората, човек трябва да се лута из пътеките на лабиринти или като Сизиф да тика непрестанно нагоре търкалящия се камък.

И все пак, след като опитах много средства, които се оказаха безполезни за целта ми, успях най-после да отгледам в пептонов бульон една култура от донесените от Дрийм образци, в която смятах да открия причинителя на епидемичното заболяване. Докато гледах жълтите чертички, образуващи в светлосинята течност шафранови нишки, които се разрастваха и съединяваха като ярък минзухар — много по-ценни за мене от най-рядкото цвете — сърцето ми подскачаше от дълбоко вълнение. Не бях виждал досега такава култура, тя обещаваше нещо особено и ново, а това укрепваше люшкащата се сграда на моите надежди.

Тъй като времето, с което разполагах, намаляваше, аз ускорих усилията си да получа чрез подбор здрави и чисти образци от този скъпоценен организъм. Имах ключ от страничната врата на Института по патология, откъдето можех да вляза в лабораторията, след като всички си отидат. След чая у мис Дийри аз се връщах в института и стоях там, потънал като водолаз в хладната самота на зеленикавия полумрак, свързан със света само чрез една едва уловима нишка от съзнанието ми, докато часовниците възвестят полунощ в безшумния университет. Това бяха най-продуктивните ми часове.

Убеден бях, че ще мога да довърша тази съществена фаза от работата си до следващата събота, първи февруари, и да залича още същата нощ всякакви следи от опитите. Всичко беше прекрасно нагласено, като добре нарисувана мозайка — професор Ъшер бе писал, че ще се върне в понеделник, трети февруари, и щеше да ме завари на мястото ми, зает с неговите опити.

В сряда вечер от последната седмица към девет часа сметнах, че културата е най-после готова за изследване и нанесох с платинена шпатула част от нея върху едно предметно стъкло. Настъпил бе решителният миг. Без да си поема дъх, поставих стъклото под обектива за имерсия и ахнах неволно, когато тъмните форми заподскачаха върху светлия фон.

Стъклото беше преизпълнено с малки бацили във форма на запетая, каквито не бях виждал досега.

Дълго стоях неподвижен, загледан в откритието си, обзет от опияняващ възторг. Най-после се опомних, отворих бележника си и започнах да описвам с научна точност организма, който нарекох заради формата му бацил C. Пишех може би от петнадесетина минути, когато вниманието ми бе внезапно прекъснато от светването на прозорчето над вратата на лабораторията. След няколко мига чух стъпки в коридора, вратата се отвори и смразен от смущение видях как професор Ъшер влиза в лабораторията. Беше в сив костюм и тъмна пелерина, а бледото сурово лице беше изпрашено от пътуването. Отначало не можах да повярвам, че е наистина той. Но скоро разбрах, че идва направо от влака.

— Добър вечер, Шенън. — Той пристъпи бавно, сдържано. — Още ли сте тук?

Аз примигах и го погледнах през стъкленичките с културите. Той гледаше именно тях.

— Проявявате забележително трудолюбие. Какво е това?

Съвършено смутен от това залавяне, аз не продумах. Защо, защо се бе върнал по-рано?

И изведнъж видях зад професор Ъшер злокобната птица, застанала не в бялото си сако, а в нескопосан костюм, с протегнат дълъг врат и хлътнали очни орбити — видях Смит. Едва тогава разбрах, че ще трябва да призная.

Когато започнах да обяснявам със замълчавания, пазейки ревниво тайната си, държането на Ъшер стана по-отчуждено и строго. Когато свърших, лицето му се бе смразило.

— Искате да кажете, че съзнателно сте изоставил моята работа заради вашата?

— Идната седмица ще продължа изчисленията.

— Колко направихте, докато отсъствах?

Аз се поколебах.

— Нито едно.

Тясното лице с резки черти посивя от яд.

— Изрично ви казах, че желая докладът да бъде привършен до края на месеца… за моя отдавнашен приятел и колега професор Харингтън… който ме удостои с гостоприемството си… А още щом обърнах гръб… — Той почти заекна. — И защо? Защо?

Аз не снемах поглед от подплатата на пелерината му. Беше от тъмнозелена коприна. И промълвих:

— Трябваше да проуча тази…

— Разбира се. — И ноздрите му дори побледняха. — Добре, сър, без заобикалки. Веднага ще изоставите всичко.

Усетих, че се разтрепервам, но обуздах непокорните си нерви.

— Качеството на асистент сигурно ми дава право на изказване по въпроса?

— Като професор по експериментална патология аз имам последната дума.

Аз не избухвах лесно, имах по-скоро стеснителен и безобиден нрав, вярвах дълбоко във всеобщата търпимост и в благословеното начало „Живей и оставяй и другите да живеят“, но сега пред очите ми заплува червеникава мъгла.

— Не мога да се откажа от тия проучвания. Смятам ги много по-важни от опитите с опсонини.

Застаналият назад Смит преглътна изведнъж, при което изпъкналата му адамова ябълка се издигна и спусна по шията, като че бе глътнал вкусно парче. Ъшер се изправи с цял ръст, стиснал тънките си устни.

— Вие сте крайно невъзпитан човек, Шенън. Това личи от държането ви, от несъответстващото на званието ви облекло, от оскърбителното ви неуважение към мене. Аз съм свикнал да работя с джентълмени. Бях снизходителен към вас, защото вярвах, че при подходящо ръководство може да отидете далеко. Но ако вие предпочитате да се държите като простак, ще съумеем да се справим с вас. Ако не ми представите в понеделник писмено извинение за тази непростителна простъпка, ще поискам да напуснете института.

Настъпи гробна тишина.

След подходящ промеждутък Ъшер извади кърпичка и изтри устните си. Видя, че ме е накарал да млъкна и както винаги чувството за личния му интерес надделя.

— Сериозно, Шенън, за ваше собствено добро ви съветвам да се опомните. Въпреки всичко, не бих желал да прекъсна съвместната ни работа. А сега, извинете, защото още не съм си ходил вкъщи.

Той наметна пелерината си като матадор, завъртя се и излезе. Смит остана след него и подсвирквайки в рошавите си мустаци, започна да почиства умивалника на Спенс, без да ме поглежда.

Очакваше, разбира се, да му заговоря и аз имах глупостта да попадна в клопката.

— Е добре — казах горчиво аз, — вие смятате, както изглежда, че сте ми объркал плановете.

— Чухте шефа, сър. Трябва да изпълня нарежданията му. Нося отговорност.

Знаех, че това е чисто лицемерие. Всъщност Смит таеше в душата си една почти болезнена завист към мен, и то поради най-невероятно основание. Беден, като самия мен, и той се бе стремил някога към най-високото научно равнище. А сега, победен, онеправдан и изпепелен от завист, не можеше да се примири с мисълта, че аз бих могъл да успея там, където той бе пропаднал.

— Вината не е моя, сър. — Той затърка умивалника и се ухили предизвикателно. — Аз само изпълнявам задълженията си.

— Поздравявам ви.

Извадих културите, поставих регулатора в инкубатора на съответната температура, а през това време той ме наблюдаваше някак странно и крадешком. После взех шапката си и излязох.

Отвратен и огорчен, тръгнах в тъмнината по Фенър Хил.

При пресечката на Пардайк роуд с Киркхед терас влязох във файтонджийското кафене на ъгъла и си поръчах за ободряване голяма чаша кафе. Седнал на висок стол, опрял лакти на тезгяха, си налях тъмното гъсто питие, сляп за окръжаващия ме вихър на нощния живот в този бедняшки квартал — познатите тълпи около кръчмите и дюкянчетата за пържена риба, продавачи, които викат пред количките си под светлината на петролни лампи, бавно разхождащи се жени, тичащи между колите и хората вестникарчета, които разгласяват най-новите сензации.

Унесен в мислите си, усетих след миг, че някой ме докосва леко с чадър по рамото и когато се обърнах, видях Бабу, сияещ, преизпълнен с приятелство и любов към всички.

— Добър вечер, сър.

Аз се намръщих, но той дръпна стол и изкачи запъхтяно до тезгяха тромавото си тяло.

— Каква щастлива среща! Идвам от вариете Алхамбра. Второразредно заведение, разбира се, но страшно весело. — Той почука с чадъра си за келнера. — Кафе, моля, с много захар. И голямо парче плодов кейк. Хубаво парче, моля ви.

Обърнах му гръб. Но Чатърджи продължи да ми описва с шумни въздишки и смехове тазвечерното забавление, в което прочутият шотландски комик сър Хари Лаудер играел една от първите роли.

— Хе, хе, хе! Така се смях на шегите на този забавен благородник, че щях да падна от мястото си в първия ред на балкона. Казвам ви, сър, ужасно се влюбих в шотландската музика и искрено искам да се науча да свиря на гайда. Можете ли да ми препоръчате някой учител, сър?

— Оставете ме на мира, за бога.

— А знаете ли колко ще е забавно за моите приятели от Калкута, сър, когато се върна с дипломата си да им посвиря шотландски песни, облечен във фустанела на планинец? — Той замаха в такт дебеличкия си показалец и запя с фалцет: — Ай, ай, ай… ла, ла, ла… с прелестно девойче… край брега на хубавия Клайд… когато слънцето залязва за почивка… е любимият ми час… за разходка във… за разходка в здрача… Извинете, доктор Робърт Шенън, какво значи точно на шотландски здрач? Горичка, гора, долчинка или изобщо скрито кътче за любов? Хе, хе, хе! Така ли е, сър?

Потърсих в джоба си пари, оставих на тезгяха една монета за кафето и станах веднага.

— Чакайте, чакайте, чакайте, доктор Робърт Шенън! — Той се опита да ме задържи с дръжката на чадъра си. — Отгатнете, сър. Кого, мислите, видях от мястото си на балкона тази вечер? Двама ваши приятели, доктор Адриан Ломекс и съпругата на доктор Спенс бяха в първите редове и се забавляваха чудесно. Не си тръгвайте, сър. Искам да ви придружа.

Но аз вече бях излязъл от кафенето. В съзнанието ми се бе породил нов страх, който насочи стъпките ми обратно към института.

„Аз трябва да изпълня нарежданията му.“

Докато се връщах почти тичешком, мислех с растяща тревога за онзи последен блясък в очите на прислужника.

Когато наближих, видях, че зданието е съвсем тъмно. Отворих бързо страничната врата и влязох в лабораторията. Още с влизането си разбрах, че успокоителното шумолене на инкубатора не се чува. Завъртях с отмаляло сърце електрическия ключ над чина ми, отворих инкубатора. И се уверих. Смит бе изхвърлил моите култури. Стъклениците стояха празни на чина и четири седмици упорит труд бяха пропилени.

VII

На другата сутрин не отидох в университета, а след закуска тръгнах към Парксайд крешент, където на едно тихо и отстранено възвишение над Келвин гроув гардънс живееше самотно професор Чалис. Уверен бях, че ще получа съвет и подкрепа от добрия старец, който ме бе насърчавал толкова често в миналото. Отвори ми омъжената му дъщеря Беатрис, приятна млада жена, облечена в басмена работна престилка, зад която надничаха двете й светлооки момиченца.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано, Беатрис. Мога ли да видя професора?

— Но, Робърт — извика тя с топлия си глас, като се усмихна неволно на тревожното ми изражение, — нима не знаете?… Той отсъства.

Разочарованието ми трябва да е проличало много ярко, защото тя промени веднага изражението си и започна да ми обяснява бързо, че баща й, тежко болен от артрит, бил заведен от свои приятели в Египет, за да се лекува. И щял да остане там през цялата зима.

— Няма ли да влезете за малко? — добави любезно тя. — Закусваме с децата с горещо какао и бисквити.

— Благодаря, Беатрис. — На тръгване се опитах да се усмихна.

През целия мрачен, облачен ден скитах безцелно из града, по Синклер и Менфийлд стрийт, загледа във витрините на големите магазини, без да виждам нещо в тях; следобед отидох към доковете, където черно-белите речни параходи, забулени от студената мъгла, стояха един до друг в зимна почивка. После се върнах в пансиона и повече по навик, отколкото от желание влязох за чая.

С крайчеца на окото си забелязах, че мис Джин Лоу, която бе отсъствала — не зная къде — през последните три дни, беше пак на обичайното си място. Стори ми се, че изглежда някак особено, като че е била болна — беше пребледняла, носът и очите й бяха подути и леко възпалени, сякаш страдаше от силна простуда — но сам аз бях толкова угрижен, че не я погледнах втори път. Тя напусна рано трапезата.

Когато след десетина минути се прибрах горе, намерих я застанала в коридора, облегната на вратата ми. Заговори ми рязко, не с обичайния си тон.

— Мистър Шенън, бих искала да разменя две думи с вас.

— Не сега — отвърнах аз. — Уморен съм. Зает съм. И стаята ми е разхвърляна.

— Елате в моята стая тогава. — Устните й бяха решително стиснати.

Тя отвори вратата и преди да успея да възразя, аз се озовах в стаичката й, която обратно на моето разхвърляно и нечисто леговище — беше образец на свежа чистота. Когато видях за пръв път тясното, спретнато „оправено“ бяло легло, ръчно плетено килимче, снимката на родителите й в сребърна рамка, поставена на масичката до гребена и четката, аз си спомних смътно, че за да помага на мис Ейли, тя „оправяла“ сама стаята си.

— Седнете, мистър Шенън. — Тъй като аз се готвех да седна на прозореца, тя се обади с внезапна насмешка: — Не, не там… на стола, моля ви… Там е много по-подходящо за джентълмен като вас.

Погледнах я втренчено. Тя дишаше бързо, по-бледа от всеки друг път — с бледност, от която подутите й кафяви очи потъмняваха, а сенките под тях ставаха още по-дълбоки. Видях с изненада, че трепери. Но продължаваше да ме гледа невъзмутимо и заговори твърдо, с леко изкривени устни:

— Мистър Шенън, аз съм ви много задължена. Забележително е наистина, че човек с вашето високо положение благоволи да прояви внимание към едно бедно създание като мен, дъщеря на дребен занаятчия.

Въпреки волята си слушах с мрачно внимание.

— Забелязали сте може би, че отсъствах няколко дни. И навярно сте се потрудили да разберете къде съм била.

— Не — отвърнах аз. — Не съм.

— Ще ви кажа тогава, мистър Шенън. — Тъмните й очи светнаха. — Бях из вашия край. Баща ми отива да говори всяка година на молитвени събрания на открито и, макар че това може да ви се види смешно, аз го придружавам. Тази година събранието беше в Ливънфорд.

Започнах да се досещам смътно какво ще последва, а това още повече ме ядоса.

— Надявам се, че шатрата ви не се е съборила върху вас.

— Не, не се събори — отвърна разпалено тя, — при все че сигурно бихте желали това.

— Напротив, аз обичах цирковете. Какво правихте? Прескачахте книжни обръчи ли?

— Не, мистър Шенън. — Гласът й потрепери. — Извършихме великолепно, полезно дело. В Ливънфорд има и добри хора. След първото събрание се запознах с някои от тях. С една прекрасна стара дама… мисис Леки.

Колкото и да се бях подготвил, все пак трепнах. Макар и да не бях я виждал вече повече от година, имах много основания да помня тази неукротима жена, едновременно опора и чук в детинството ми, това съвършенство, което носеше по шест долни фусти и обуща с ластик отстрани, в чието легло бях спал до седемгодишна възраст, любителка на сектантските сборища на открито, на ревен, и ментови пастили; понастоящем — пресметнах набързо аз — осемдесет и четири годишна. Тя е моята прабаба.

Застанала пред мен с искрящ поглед, мис Лоу видя, че е улучила на място. И цяла потрепери.

— В родния ви град, разбира се, заговорихме за вас. Баща ми запита дали някои от богатите ви роднини не биха се съгласили да подкрепят делото ни. Тя ни изгледа смаяно, после се разсмя. Да, мистър Шенън, разсмя се с глас.

Почувствах, че се изчервявам, като си представих този сбръчкан, жълт смях, но моята мъчителка продължи безмилостно и рязко:

— Да, тя ни разказа всичко за вас. Отначало не можехме да повярваме. „Тук има някаква грешка — каза баща ми. — Този момък има много видни роднини.“ Тогава тя ни поведе през градската градина.

— Млъкнете! — викнах яростно аз. — Не ме интересува какво е правила.

— Поведе ни и ни показа вашето имение. — Бледа, разтреперана, почти задъхана, мис Джин Лоу отсичаше думите си. — Жалко, самотно, буренясало, с простряно пране. Тя изобличи една след друга всичките ви жалки лъжи. Каза ни, че не сте претърпял и корабокрушение и не сте се спасили на сал през войната. „Не можете го надлъга — каза тя. — Прилича на проклетия си дядо.“ Да, каза ни дори — гласът й измени при споменаването на най-големия ми грях — към коя църква принадлежите.

Аз скочих яростно. Това беше последната капка, от която чашата преля.

— Какво право имате да ми държите проповеди? Аз просто се пошегувах.

— Шегували сте се? Още по-срамно тогава.

— О, млъкнете! — викнах аз. — Не бих го направил, ако вие не тичахте подире ми и не ми се натрапвахте постоянно с вашите проклети медицински доклади и… и глупави бели крави.

— Така било значи! — Тя прехапа безмилостно устни, но не можа да сдържи сълзите си. — Узнахме истината. О, вие, изискан джентълмен, герой, аристократ… Вие, жалък Ананий6, заслужавате да ви унизят по същия начин. — Тя се изчерви, пребледня, преглътна, после се разплака изведнъж, неудържимо и безумно. — Не искам да ви видя никога вече, никога, никога, докато съм жива.

— Много ми е приятно. Никога не съм поискал пръв да ви видя. И не ме интересува дали ще идете в Блерхил, в Западна Африка или Тимбукту. Вървете по дяволите всъщност. Сбогом.

Излязох от стаята и хлопнах вратата.

VIII

Цяла нощ не можах да заспя, мислейки за несигурното си бъдеще. Стаята беше студена, през прозореца, който държах винаги отворен, чувах тракането на нощните трамваи по Пардайк роуд. Шумът пронизваше главата ми. От време на време откъм корабостроителниците долиташе глухият стон на някой параход, който се спускаше с прилива по течението на реката. От съседната стая не се чуваше никакъв шум. Легнал по гръб, сложил ръце под главата си, аз предъвквах горчивите си размишления.

Това, което Ъшер не можеше да разбере, беше вътрешният подтик, или ако искате, наречете го вдъхновението, което ме водеше към моите проучвания. Как можех да ги изоставя, без да изменя на съвестта си на учен, направо казано, без да се продам? Желанието да установя истината за тази епидемия, да открия нейния странен бацил, беше непреодолимо. Не можех да се откажа от него.

Станах още щом съмна. Когато се обличах, скъсах плетения пуловер, който носех под сакото си — отдавнашна дреха, към която се бях привързал, защото не бях я свалял през цялата война. Започнах да се бръсна ядосан и се порязах. После изпих чаша чай, изпуших една цигара и тръгнах към университета.

Беше прекрасно мразовито утро, всички изглеждаха в най-добро настроение. Минах покрай група девойки, увили с шалчета главите си; те се смееха и бъбреха, отивайки на работа в джилморската пералня. Тютюнопродавецът на ъгъла чистеше витрината си.

Чувствах се все още потиснат и огорчен, а колкото повече наближавах сградата на Института по патология, толкова по-неспокоен ставах, защото, уви, да се появя както подобава беше подвиг, надвишаващ силите ми. Когато влязох в лабораторията и видях, че целият състав е вече налице, почувствах как пребледнявам.

Всички ме наблюдаваха. Отидох до чина си, отворих всички чекмеджета и започнах да вадя оттам книгите и книжата си. Тогава професор Ъшер се приближи към мен.

— Приготвяте се за работа ли, Шенън? — Държането му беше рязко, като че моето подчинение се разбираше от само себе си. — Когато привършите, бих желал да поговоря с вас за плана на работата ни.

Поех си бързо и дълбоко дъх, за да заговоря със спокоен глас.

— Не мога да се заема с тази работа. И още тази сутрин напускам института.

Пълно мълчание. Направил бях явна сензация, но не почувствах задоволство от това. Усетих, че очите ме засмъдяха. Ъшер се мръщеше предизвикателно. Разбрах, че не е очаквал такъв изход.

— Схващате ли какво значи да се откажете така внезапно от асистентството?

— Обмислил съм всичко.

— Професорската колегия ще постави несъмнено лоша бележка срещу името ви. И никога не ще ви се удаде нов случай.

— Ще се примиря със съдбата си.

Защо мърморех едва чуто? Исках да бъда спокоен и хладнокръвен, особено след като недоумението и досадата бяха изчезнали от лицето му и той ме гледаше с явна ненавист.

— Добре, Шенън — каза строго той. — Вие постъпвате невероятно глупаво. Но щом настоявате, не мога да ви спра. Просто си измивам ръцете от цялата работа. Отговорността ще падне изцяло върху вас.

Той сви рамене, обърна се и тръгна към кабинета си, а аз продължих да си прибирам книжата. Когато ги подредих и ги вдигнах с две ръце, хвърлих поглед към лабораторията. Полуусмихнат както винаги, Ломекс разглеждаше ноктите си, а Смит, застанал гърбом към мене, се занимаваше с привидно безразличие с клетките. Само Спенс прояви загриженост и прошепна, когато минах покрай чина му:

— Обадете ми се, ако мога да ви бъда полезен.

Това беше все пак съчувствие към моята гибел. Кимнах му и вдигнах глава, но когато минавах през двойната летяща врата, купчината книги се залюля и въпреки усилията ми излетя от ръцете ми. Трябваше да коленича в тъмния коридор, за да събера пипнешком имуществото си.

Навън хладният въздух лъхна разгорещеното ми лице и аз почувствах смущение, че се прибирам толкова рано; вълнението ми се увеличи още повече, когато едва не се препънах в кофа със сапунена вода в тъмното преддверие на Ротсей. Къщата ми се стори някак чужда, с още по-спарен въздух.

Качих се в стаята си, измих по навик ръце, седнах пред масата и загледах опушените тапети. Какво ще правя? Още преди да си отговаря на този въпрос, вратата се отвори и мис Ейли влезе с вехта престилка и подпетени пантофи, с метла и лопатка за смет в ръка. Тя трепна леко от неочакваното ми присъствие.

— Какво има, Роб? Да не сте болен?

Поклатих отрицателно глава; тя ме наблюдаваше загрижено и мило.

— А защо не сте в университета тогава?

Поколебах се за миг, после изплюх направо истината.

— Напуснах, мис Ейли.

Тя не настоя за повече обяснения, само ме погледна безмълвно, продължително, с прекрасно, почти нежно изражение. После духна кичура, надвиснал над избледнелите сини очи, и каза:

— Не се тревожете, Роб. Ще си намерите друго място.

Тя замълча; после, за да ме отвлече сякаш от собственото ми нещастие, добави:

— Една беда не идва никога сама. Тази сутрин ни напусна мис Лоу. Съвсем неочаквано. Такова прекрасно девойче! Отива да учи за изпитите у дома си.

Посрещнах с мълчание тази вест, но унилото ми лице се изчерви виновно под чистосърдечния поглед на мис Ейли.

— Хайде, хайде — заяви тя. — Така не бива.

Тя напусна стаята без други обяснения, но след малко се върна с чаша мътеница и парче кейк. Как бе успяла да измъкне тия скъпоценности от кухнята под острия поглед на сестра си, не мога да си представя. Тя седна и с явно задоволство започна да наблюдава как ги изядох, защото не желаех да я оскърбя. За мис Ейли храната беше лек за повечето злини — едно напълно разбираемо убеждение в такъв дом.

— Така! — извика тя, когато свърших.

Една-единствена дума. Но какво изобилие от чувства вложи тя в нея! И какво насърчение ми вдъхна нейната доброта.

Бъдещето ми се стори сега не толкова мрачно. В смутената ми душа израсна бавно решение като слънце, което изплува из сиви мъгли. Ще продължа самостоятелно работата си и ще я завърша успешно как да е, къде да е, съвършено сам. Защо не? Други са работили при почти непреодолими мъчнотии. Стиснах пестник и го стоварих върху масата… Ще го сторя, ей богу. Ще намеря някъде работа още сега… незабавно… и ще продължа.

IX

Придобил отново вяра в себе си, аз излязох и тръгнах уверено към Северната болница, която се намираше съвсем наблизо, на левия бряг на Елдън, недалеко от университетската кула. Най-доброто разрешение — при все че можеше да се сметне като „понижение“ — беше очевидно да потърся назначение като ординатор в някоя от големите градски болници, където щях да имам ограничени, но все пак сигурни възможности да продължа проучванията си. Избрах Северната не само защото беше удобна и много известна, но и защото познавах секретаря й, Джордж Кокс.

Предполага се, че влизането в една градска болница може да предизвика смут у всекиго, но аз минах с равнодушието на вътрешен човек през редица постлани с тухли коридори покрай заплашителната армия от облечени в бели блузи санитари, болногледачи и сестри. Влязох в канцеларията на секретаря и седнах до писалището на Кокс, наблюдавайки няколко мига как подписваше набързо цял куп листове за храна.

— Кокс — казах аз, когато видях, че привърши, — бих искал да постъпя при вас.

Той ме погледна, усмихна се сърдечно и запали цигара. Беше здрав, набит, тридесет и две годишен мъж с плоско, грозно, добродушно лице, подстригани руси мустаци и груба, зачервена, мазна кожа с безброй разширени пори. Беше извънредно силен — цялото му същество излъчваше безгрижна жизненост — и разнообразните излишества, които си позволяваше, като се почне с непрестанно пушене и се свърши с това, което сам наричаше „търкаляне по керемидите“, не накърняваше ни най-малко здравето му. Увлечен в атлетиката, той бе представлявал като студент университета при всички известни състезания, а сега, като не искаше да скъса връзките си с едно заведение, заради което бе чупил почти всичките си кости, бе скочил ловко на тази административна длъжност в университетската болница.

Най-после отговори с мрачна шеговитост:

— Управителят още не е решил окончателно да се оттегли. Когато реши, ще ви съобщя.

— Не се шегувам — отвърнах бързо аз. — Искам наистина да постъпя като ординатор при вас.

Той беше толкова изненадан, че мъчно можа да се отърве от усмивката си.

— А какво става с асистентството?

— Свърши се внезапно… тази сутрин.

Кокс се размърда на стола си и загаси грижливо угарката на пода.

— Жалко, Шенън. Нямаме нито едно свободно място. Току-що направихме всички назначения за следващите шест месеца, а ординаторите до един изглеждат отчайващо здрави.

Последва мълчание, изпълнено с тракането на пишеща машина отвъд стъклената преграда. Виждах, че този добър човек се чувства неудобно, почти стеснително, задето лекар с моите знания е принуден да търси набързо едно неподходящо назначение. А знаех, че отговорът му е напълно искрен.

— Добре, Кокс. Ще опитам тогава в Александринската.

— Да, вижте там — настоя той. — Да им позвъня ли?

— Благодаря — казах аз. — Ще отида лично.

Отидох в болницата Александра. В голямата Източна, в крал Джордж, безплатната кралска; с една дума, направих с растящо огорчение изтощителна и безполезна обиколка на всички болници в града. Никога не бе ми минало през ум, че може и да не успея в търсенето на работа. Забравил бях, че през време на войната, за да се задоволят извънредните нужди, медицинският курс бе така съкратен и ускорен, че стотици младежи и девойки бяха изкалъпени и изхвърлени набързо с диплома в ръка от аудиториите на пазара. Като последица от това лекарското съсловие беше претрупано и аз бях само един от множеството.

Това обстоятелство ми се натрапи още по-остро през следващите няколко дни, когато се наредих между безработните пред уинтънската служба за настаняване на лекари. В болниците нямаше никакви свободни места. Можех да откупя за три хиляди лири право на свободна практика. Можех също, ако желая, да получа двуседмично заместничество в отдалечения остров Скайл, но докато размишлявах доколко си струва труда да приема това временно разрешение, случаят бе грабнат под носа ми от бледия младеж с очила, застанал зад мен. В края на седмицата бях принуден за мой срам да потърся по-възрастната мис Дийри в малката й канцеларийка под стълбите.

— Много се извинявам, мис Бет. Не мога да ви платя тази седмица. Нямам ни стотинка в джоба.

Тя се отдръпна в сянката като дебнеща змия, погледна ме със страдалчески укор и каза с благочестиво благородство:

— Така и предполагах, докторе… Защото имам известен опит… за жалост. Нашите правила в такива случаи са, разбира се, строги. Но вие сте отдавнашен клиент на пансиона и можете да останете.

Когато излизах от светилището, почувствах с благодарност, че мис Бет бе проявила голяма толерантност към мене. Но уви! Не беше в нрава й да проявява тази добродетел за дълго и тъй като дните ми минаваха в безуспешно търсене, тя все по-често замълчаваше на трапезата, въздишаше мъченически и ме поглеждаше от време на време с примирение на светица, около която натрупвам дърва на кладата, или насочваше умишлено разговора към тревожните въпроси за цената на електричеството и поскъпването на месото. Забелязах също, че порциите ми започнаха постепенно и с математическа точност да намаляват. Най-после, за да не се чувствам като просяк, аз започнах да не се вестявам на вечеря, като разчитах да притъпя глада си с хляба и сиренето, които мис Ейли смогваше да внесе скришом в стаята ми.

В края на месеца, колкото и да отбягвах мис Бет, почувствах, че развръзката не е далеко и че скоро ще се озова на улицата, вън от Ротсей, без никакъв подслон. Тъкмо по това време, един съботен ден, мис Ейли ме извика от стаята ми, защото ме търсили по телефона. Обаждаше се Спенс.

— Наредихте ли се вече, Шенън? — Докато аз се колебаех какво да отговоря, защото се срамувах да призная поражението си, той продължи: — Ако не сте, току-що научих, че в Далнейрската селска болница имало вакантна длъжност. Заведението е малко, за заразноболни, а тамошният лекар, доктор Хейнс, напуска някак неочаквано. Спомняте ли си Хейнс? Изглеждаше винаги полузаспал. Според него нямало много работа. Ще имате предостатъчно свободно време. Помислих, че мястото може да ви интересува… особено защото е по пътя за Ливънфорд… към вашия край.

Щом започнах да му благодаря, той прекъсна разговора и аз трябваше да закача слушалката, като си казвах колко добър приятел е спокойният и ненатрапчив Спенс. Ломекс не бе се обадил нито веднъж. Трябваше да получа на всяка цена това място, а тъй като Далнейр беше близо до Ливънфорд, почти неволно се сетих как да постъпя. Време беше да се простя с последните останки на гордостта си.

Върнах се в стаята си и съчиних с голяма мъка едно писмо до единствения човек, на когото знаех, че мога да разчитам. Заех една марка от мис Ейли и пуснах писмото в пощенската кутия в хола. После, щом почна да се мръква, увих микроскопа си в калъфа от зелено сукно и го занесох през парка в Хилър, заложната къща зад университета, която обслужваше специално останалите без средства студенти. Заложих моята вещ за осем лири и петнадесет шилинга. Микроскопът беше Лайц, струваше навярно двадесет гвинеи, но аз не умеех да се пазаря и взех без възражения парите.

Без да обръщам внимание на дългокосия млад чиновник с издаден зад ухото молив, засилващ общата му изостреност — който, след като сключи мъчната сделка и отрече последователно всички достойнства на микроскопа ми, беше готов да разговаря сега любезно за времето — аз поставих в един плик седемте лири, дължими на мис Бет за четириседмичния ми наем. Пет шилинга, стойността на билет отиване и връщане до Ливънфорд, прибрах в горния джоб на жилетката си. Оставаха ми още тридесет шилинга и тъй като споменът за едномесечните лишения, оскъдната храна, коричките хляб и парченца сирене нахлу като вълна в съзнанието ми, реших безразсъдно да похарча веднага тия пари за вечеря в близката гостилница Роб Рой, много известно заведение, покровителствано от факултета и предлагащо превъзходна местна кухня.

Когато излязох от Хилър и, облизвайки се вече, тръгнах по задния булевард — всъщност една павирана пътека, извиваща между смоковници към възвишението, където се издигаше университетът — съгледах внезапно някаква самотна женска фигура, леко приведена от тежестта на учебниците, с унесено и тъжно изражение, което ме прониза болезнено, щом познах, че тази девойка, слизаща бавно по същата пътека към трамвайната спирка, е мис Джин Лоу. Тя вървеше с наведена глава и впит в земята поглед и няколко секунди не ме забеляза, но когато стигна на двадесетина крачки от мене, предупредена сякаш от всичките си сетива за опасното присъствие на чуждо същество, вдигна замъглените си очи, които срещнаха моите.

Тя трепна, поспря се за миг, после продължи пътя си, а лицето й, наглед равнодушно и поизцапано от работата през деня, още по-дребно и уморено от всеки друг път, стана по-бяло от брашното на баща й. Искаше да отвърне поглед, но не успя и тъмните й очи останаха въпреки волята й приковани в мене, със смаяно, изплашено, почти виновно изражение. Бяхме вече толкова близо, че ароматът на уиндзорския сапун докосна ноздрите ми. Какво ставаше с мене? Внезапно вълнение сви сърцето ми при тая близост. А тя вирна глава, отмина ме студено и изчезна почти незабавно от моето зрително поле.

Не се обърнах да я погледна, но появата на тази унила и самотна фигура ме развълнува и разстрои до непоносимост. Защо не я заговорих? Толкова лесно би било, както имах пари, да направя любезен опит за помирение, като я поканя да вечеряме заедно. Отчаян и ядосан от глупостта си, най-после се обърнах. Но тя си бе отишла, изчезнала в полумрака, който се спускаше бързо под разлистващите се смоковници. Тогава изругах.

После… не мога да обясня следващата си постъпка, за която съжалих още щом я извърших, нито ще се опитам да защитя нещо явно незащитимо, но тъй като съм се обрекъл на истината, трябва да призная със срам станалото.

Както вървях нагоре из тесните стари улички зад университета, продължавайки да се укорявам, стигнах до църквата „Рождество Христово“, където в първите години на студентството си ходех всеки ден и където все още, въпреки неустановения ми живот и гибелните душевни противоречия, посещавах службата; тук именно, повлечен от неотменим вътрешен подтик, идвах от време на време в момент на умиление, да се покая в полумрака, да обещая, че ще стана по-добър, да излея сърцето си и да си изляза ободрен и утешен.

Обзет от непреодолим подтик, като че някой ме сграбчи и хвана изотзад, аз вдигнах глава, премигах и се вмъкнах бързо и несъзнателно в църквицата, изпълнена с лекия мирис на тамян, вощеници и влага. После, вършейки сякаш престъпление, мушнах бързо трите смачкани десетшилингови банкноти в запечатаната желязна кутия до вратата със сив надпис „Сен Венсан де Пол“ и се измъкнах, без дори да погледна към олтара.

„Така! — обърнах се без ни най-малко удовлетворение аз към светиите, които биха ме видели. — Стой сега без вечеря, прокълнати глупчо!“

X

На другия ден в два часа следобед пристигнах в Ливънфорд. Често си бях обещавал да направя едно сантиментално поклонничество до това градче на брега на Клайд, където бях израснал, където сивата фасада на академията, затревената градска градина с малка желязна естрада за оркестъра, огромното очертание на Касъл Рок, прозиращо между високите комини на корабостроителниците, и подаващия се далеко зад тях Бен Ломонд, бяха пропити със спомени от ония прекрасни години. Но все не бях намирал случай да си позволя това — времето бе разкъсало много от връзките, които ме свързваха с града. И сега, докато вървях по главната улица към кантората на Дънкан Маккелър и мислех за предстоящото, поискано от мен свиждане, аз съзирах повече прозаичната занемареност, отколкото романтиката в окръжаващата ме обстановка. Градът изглеждаше малък и нечист, жителите му угнетително прости, а внушителната някога адвокатска кантора, сгушена срещу жалко смалената община, се нуждаеше отчаяно от боядисване.

Самият Маккелър обаче беше малко променен, само носът му беше може би по-червен, но иначе той си беше все така гладко обръснат и ниско остриган, със суров, пронизващ поглед изпод русите вежди, сдържан, разумен и безпристрастен. Той не ме накара да чакам, а когато седнах до широкото му махагоново писалище, започна да глади мълчаливо дебелата си долна устна и да ме наблюдава иззад полираните кутии с книжа.

— Е, добре, Робърт — заговори най-после той сдържано, след като завърши разглеждането. — Какво има тоя път?

Въпросът беше твърде обикновен, но нотката на спокойно неодобрение в него ме накара да погледна отбранително домакина. Още от ония дни, когато, минавайки покрай мене, ми тикваше, без да продума, билети за концертите на пианола, чувствах, че този човек изпитва съчувствие и интерес към мене. Той вземаше моята страна, когато бях още момче, грижеше се като безукорен пазител и неофициален опекун за парите, оставени за образованието ми, съветваше ме и ме насърчаваше по време на студентството ми. Но сега клатеше мрачно и разочаровано глава.

— Казвайте, моето момче. От какво се нуждаете?

— От нищо — отговорих аз, — щом сте в такова настроение.

— Хайде, хайде, не ставайте глупав. Говорете.

Потискайки оскърбеното си самолюбие, аз се опитах да му обясня.

— Виждате колко е важно всичко това. А за да мога да продължа проучванията си, трябва да получа работа в болница. Далнейр не е кой знае какво място, разбира се, но там ще имам достатъчно свободно време за собствената си работа.

— Да не мислите, че държа назначенията в джоба си като камъчета?

— Не. Но вие сте ковчежник в здравната служба на графството. Имате влияние. Можете да ме настаните.

Маккелър започна да ме разглежда отново със свити вежди, после избухна, неспособен да сдържи раздразнението си:

— Я се погледнете, човече! Одрипавял, изпаднал. Палтото ви без копчета, яката ви скъсана, неподстриган, със спукани обуща. Трябва да ви кажа, сър, че опозорявате мен, себе си, и цялото лекарско съсловие. Та вие не приличате на лекар, дявол да го вземе! И то след всичко сторено за вас! Приличате на скитник.

Прехапах мълчаливо устни при тези унищожителни нападки.

— А най-лошото е — продължи той, като в яда си заговори окончателно на шотландски, — че всичко това става само по ваша вина, от упоритост и глупост. Като си помисля какво поприще имахте, как получавахте медали, почести, асистентство, какви надежди възлагаха хората на вас… а сега да стигнете дотук… Ех, човече, жалко, много жалко!

— Имате право. — Аз станах. — Сбогом. И благодаря.

— Седнете — изкрещя той.

Последва мълчание. Седнах. Той направи усилие да се овладее и забеляза сдържано:

— Не мога вече да нося сам цялата отговорност, Робърт. Повиках тук още една личност, която държи на вас и чийто здрав разум много ценя, за да обсъдим заедно въпроса.

Той натисна звънеца на бюрото и след миг вярната му прислужница мис Глени въведе почтително в стаята едно лице неизменно като съдбата и предопределено като орис, с историческата пелерина с черни мъниста, обувки с ластик отстрани и шапчица от черен креп с бяла ивичка в края.

Прабаба Леки беше единствената ми останала в Ливънфорд роднина; всички други се бяха пръснали по света. Откакто синът й бе починал от апоплексия наскоро след като бе напуснал градската здравна служба, тя живееше в неговия дом на Ломонд вю, вече осемдесет и четири годишна, но телесно здрава и напълно владееща всичките си умствени способности, непобедима и неразрушима, последен стълб от сградата на едно рухващо семейство.

След изискан поклон към Маккелър, който се понадигна от мястото си, старицата седна изправено, после ме изгледа внимателно, без да покаже с израза на своето продълговато, сурово, жълтеникаво, дълбоко набръчкано лице, че ме е познала. Ръката в ръкавица с един пръст продължаваше да стиска чантата. Косите, вчесани на път, изглеждаха по-редки, но не бяха посивели; не бяха посивели и космите върху кафявата брадавица над горната устна. И зъбите й тракаха точно както някога.

— И така, мадам — каза Маккелър, откривайки официално съвещанието, — всички сме тук.

Старицата се поклони отново и сякаш се намираше в черква, очаквайки да се възхити от особено строга проповед, извади от чантата си и сложи бавно в уста една ментова пастилка.

— Положението е накратко следното — продължи адвокатът. — Нашият Робърт, въпреки всички благоприятни обстоятелства и най-добри изгледи за бъдещето му, седи пред нас без спукана пара в джоба си.

При това обвинение, което беше съвсем вярно, защото извън билета си за връщане в Уинтън аз нямах наистина никакви налични пари, прабаба ми отново кимна вдървено, за да изтъкне, че разбира плачевното ми положение.

— Той би трябвало — разсъждаваше Маккелър, пламвайки отново, — би трябвало да е вече на свободна практика. Има хора, които биха му помогнали в това, стига да продума. Той има мозък в главата. Представителен е. Знае как да се държи, когато иска. Много лесно може да печели в Ливънфорд по хиляда лири на година чисти пари. Може да се нареди, да се ожени за някоя прилична девойка, да стане солиден и почитан член на обществото, какъвто приятелите му винаги са искали да го видят. Вместо да стори това, какво прави той? Хукнал е да гони вятъра, а вятър пари не носи. Ето го сега, дошъл да ме моли за назначение в някаква залутана болничка за заразноболни, вехта селска болничка, дето ще пропадне, с не повече от сто и двадесет лири на година!

— Забравяте нещо — казах аз. — В тази болница ще имам възможност да работя това, което искам да работя, което ще ме измъкне от неизвестността, и според вашите собствени материалистични преценки, ще ми донесе много по-голямо признание от това, което бих могъл да спечеля като лекар на свободна практика в Ливънфорд.

— Уф! — Маккелър отхвърли довода ми, като сви гневно рамене. — Всичко това е празна работа. Там е нещастието ви — че сте съвършено непрактичен.

— Не съм съвсем уверена, че е така! — заговори за пръв път старицата, като погледна загадъчно адвоката. — Робърт е още млад. Той се стреми към големи дела. Ако го направим обикновен лекар на свободна практика, никога няма да ни прости.

Едва можех да повярвам. Явно залагал на мощната й поддръжка, Маккелър я погледна разочаровано.

— Трябва да помним, че Робърт се намираше под твърде различни влияния, когато беше момче. Нека да му дадем време да се отърси от тях. Мисля, че не ще бъде лошо да му се даде такава възможност. Ако се отърси, добре. Ако не… — Тя замълча. Аз разбрах какво ще последва. — Ще трябва да приеме условията ни.

Адвокатът гледаше сега някак особено баба, като я стрелваше с многозначителни погледи, а в същото време свиваше устни и си играеше с тежката линия на бюрото.

Аз се възползвах от замълчаването.

— Помогнете ми да заема длъжността в Далнейр. Ако не успея в това, с което съм се заел и дойда отново за помощ при вас, давам ви думата си, че ще постъпя както желаете.

— Хм! — Маккелър изсумтя и се запъна, като продължаваше да поглежда изпод вежди старицата със смесено изражение, в което все пак преобладаваше неволна почит.

— Това предложение ми се струва разумно — забеляза кротко тя, като го погледна с едва уловима многозначителна усмивка.

— Хм! — повтори Маккелър. — Предполагам… предполагам… Добре… — и най-после реши. — Така да бъде. Имайте предвид, Робърт, че не мога да ви обещая това място, но ще направя всичко възможно. Познавам доста добре Мастърс, председателя на комитета. Но ако получа назначението, очаквам и вие да изпълните безусловно обещанието си.

При тия думи си стиснахме ръце и след кратък разговор си тръгнах.

Исках да се измъкна, докато старицата не е успяла да ме пипне. Но щом излязох на улицата, чух, че тя върви по петите ми.

— Робърт!

Трябваше да се обърна.

— Не бързайте толкова.

— Бързам за влака.

Тя не обърна внимание на оправданието.

— Хванете ме под ръка, Робърт. Не съм вече млада като едно време.

Скръцнах със зъби. Бях двадесет и четири годишен, бактериолог, който работи с презрение с най-смъртоносни микроби и е придобил тежък жизнен опит след войната. Но пред тая жена годините ми отлетяха и аз станах отново дете. Тя ме смали. Унизи ме. От властното й сграбчване разбрах, че ще трябва да се разправям с нея през целия следобед, че шибайки ме с езика си като с бич, тя ще ме накара да й разкажа цялото си житие.

Когато свихме тържествено под ръка по Чърч стрийт, тя се наведе към мене, помитайки и сетните останки от съпротивата ми.

— Най-напред трябва да махнем тази вехта униформа от гърба ви. Ще отидем в кооперативния магазин да ви облечем в приличен костюм от местен плат. После, вместо тия пропукани кундури, ще нахлузим нови обуща на заблудените ви нозе. Да, да, драги, ей сега ще ви направя да заприличате от малко-малко на човек.

Изтръпнах при мисълта, как продавачките в обущарските и дрехарските магазини ще ме „докарат“ под нейния орлов поглед.

А тя се наведе още по-близо до мене, лъхна още по-силно на мента и прошепна сърдечно в ухото ми:

— А сега, Робърт, разкажете ми подробно за оная девойка Лоу.

Загрузка...