Пътят на доктор Шенън

I

На Далнейрската гара ме посрещна болничният шофьор и слуга, който бе пристигнал със старичка, проблясваща с месинга си аргилска санитарна кола, приличаща повече на катафалка — доста олющена, но затова пък с блестящи стъкла. Той ми се представи с името Питър Пим, качи лениво чантата ми и след много клатушкания успя да подкара колата. Потътрихме се тежко и шумно покрай разхвърляни вехти къщурки, мръсно дюкянче, трапища за вадене на глина и изоставени тухларници; след това минахме през една река, която се бореше храбро да прочисти калното си русло, а оттам продължихме през калните полуградски покрайнини, над които ранната пролет бе метнала свеж зелен покров.

Седнал на коравата предна седалка, аз хвърлях от време на време изпитателен поглед към безизразния профил на моя съсед, който изглеждаше изпаднал в такава летаргия под своята фуражка, че не посмях да му заговоря. Но все пак дръзнах най-после да похваля доброто състояние на остарялата кола, с която той явно се гордееше, ако се съди по карането.

Той не отговори веднага, а едва след някое време, без да отделя поглед от пътя пред нас, направи едно дълбокомислено изявление.

— Аз се интересувам от машини, сър.

Щом е тъй, помислих аз, той ще може да ми бъде полезен, затова изказах демократичната надежда за приятелство помежду ни.

Той изпадна в нов размисъл.

— Мисля, че ще се разбираме, сър. Аз се старая винаги да се разбирам с хората. Бях в отлични отношения с доктор Хейнс, сър. Съжалявам, че си отива.

Поизстуден от тази похвала за предшественика ми и от съжалението, с което бе изказана, аз потънах в мълчание. Така се изкачихме бавно до тясната уличка на върха на хълма и свихме по покрита с чакъл пътека, която ни отведе до няколко спретнати тухлени постройки. Когато спряхме пред най-голямата от тях и слязох от колата, забелязах една ниска, мургава жена в униформа, вероятно управителката, която бе застанала на стъпалата, като придържаше с ръка бялата си касинка срещу вятъра и се усмихваше сърдечно за добре дошли.

— Доктор Шенън, предполагам. Много ми е приятно да се запозная с вас. Аз съм мис Труджън.

Докато Пим се отдалечаваше с кисело изражение, тя ме посрещна весело и още преди да се опомня, ме отведе в жилището ми: кабинет, спалня и баня в източното крило на главната сграда. След това ме поведе шумно, изпълнена с енергия и възторг, и ми показа с гордост цялото заведение.

То беше съвсем малко, състоящо се от четири отделни павилиончета, разположени в ъглите на една градинка зад административната сграда и отредени съответно за лекуване на скарлатина, дифтерит, шарки и „други заразни болести“. Уредбата беше примитивна, но старомодните болнични стаи с лъснати подове и безукорни малки легла светеха от чистота. Малобройните пациенти бяха главно деца и когато ги видях да ни се усмихват в червените си пижамки, докато следобедното слънце нахлуваше през големите прозорци, почувствах, че службата ми ще бъде приятна. Сестрите в отделението — по една във всеки павилион — изглеждаха също успокоително тихи и разумни. С една дума, тази непретенциозна болничка на високия ветровит хълм, откъдето се виждаха всички обслужвани от нея селища в долината, оставяше впечатление на едно уредено и полезно заведение.

В подножието на градината, малко по-далечко от четирите павилиона, се виждаше някаква странна кафява сграда от ръждясало желязо, малко изоставена и почти изцяло скрита в храсталак.

— Там беше отделението за вариола — обясни мис Труджън, чиито прозорливи очички бяха отгатнали мисълта ми. — Не се използва, както виждате… затова няма да влезем в него. За щастие дафиновите храсти го закриват. — И добави самодоволно: — Не сме имали ни един случай през последните пет години.

Оттук, с все същото изражение на оправдана гордост, тя ме заведе в трапезарията на сестрите, в кухнята и приемната — всички безукорно блестящи — и най-после в стая с дълга дървена маса, с газови и електрически уреди и две порцеланови мивки. Няколко полирани маси и два чина бяха струпани до стената.

— Това е нашата лаборатория — забеляза управителката. — Как ви се струва — хубавичка ли е?

— Много.

Не казах нищо повече, разбира се. Но веднага разбрах, че съм си намерил идеална лаборатория. Докато се връщахме по пътеката, аз се разпореждах вече мислено със свободното помещение и решавах как ще се наредя.

Когато се върнахме в главната сграда, мис Труджън настоя да ми поднесе чай в своята гостна, просторна хубава стая откъм главния вход, с прозорец балкон, с покрити с кретон диван и кресла и китайска ваза със зюмбюли на пианото; не можех да не призная, че това помещение е по-хубаво от всички, които бяхме посетили досега. Когато тя позвъни, едно селско девойче с румени страни, с колосана шапчица и престилка, което ми бе представено с името Кети, наша „обща“ прислужничка, внесе прибори за чай и специалния висок поднос с кейк. Говорейки непрестанно, мис Труджън се настани официално до тази трапеза и ми предложи по избор индийски или китайски чай и чудесен кейк със сливи, току-що изваден от пещта на болничната кухня.

Тя изглеждаше към петдесетгодишна и преди да „се установи“ в Далнейр, бе прекарала, както ме уведоми, десет години в Бенгалия като армейска медицинска сестра — служба, от която едрите й изпъкнали черти бяха придобили меден цвят, а в гласа и обноските й имаше нещо фелдфебелско. Още когато вървеше пред мене из болничните стаи, тя ми направи впечатление с изпъкналия си бюст, изпъчената стойка и клатушкането на късите, внушителни бедра. А грубоватата сърдечност, гръмкият смях и резките решителни движения като че допълниха сега образа на една личност, подходяща повече за казармен двор, отколкото за болнична стая.

Но най-много ме порази това, че се гордееше с болницата като със своя собственост. Тя се върна полушеговито към тази главна тема в разговора.

— Радвам се, че харесахте кътчето ни, докторе. То е малко поостаряло, разбира се, но аз се опитвам да го оправя с някоя и друга войнишка хитрост. Много труд положих, докато го докарам до сегашния ред. Да, немалко труд наистина положих за него.

Настъпи кратко, неловко мълчание, но скоро за мое облекчение се чу леко почукване и в отговор на казаното от мис Труджън „влезте“ дръжката на вратата се наведе безшумно и на прага застана висока, слаба, червенокоса сестра. Щом ме видя, тя трепна, а бледозеленикавите й очи, засенчени от светлоруси ресници, потърсиха погледа на мис Труджън с умолително покорство, от което бронзовото лице на управителката се озари със снизходителна усмивка.

— Влезте, влезте, мила, не бягайте. Докторе, това е нощната сестра Ефи Пик. Обикновено пие чай с мене, когато стане от следобедната си почивка. Седнете, мила.

Сестра Пик влезе скромно в стаята, седна на един нисък стол и взе поднесената й чаша.

— Много ми е приятно, че се видяхте със сестра Пик — продължи мис Труджън. — Тя е навярно най-полезният човек от моя персонал.

— О, не. — Бледата червенокоса сестра отхвърли похвалата, като потръпна с малоценната си плът, после се обърна към мене и промълви: — Нашата управителка е прекалено добра. Всяка нейна дума е, разбира се, от голямо значение. Защото всички се уповават на нея. А тя е толкова отдавна тук, че ние просто не бихме могли да се справим без нея. В края на краищата лекарите идват и си отиват. А управителката си остава.

Като перифразира така за мое назидание Тенисоновия „Ручей“, това бледо създание — избледнели бяха дори червените й коси и млечнобялата кожа — потъна в почтително мълчание. След няколко минути, не смеейки сякаш да отнема повече времето ни, тя стана, погледна като сърна към управителката и се измъкна от стаята, за да започне нощната си служба. Не останах дълго след нея. Станах, изказах на мис Труджън благодарността си за топлия прием и се извиних, че трябва да разтворя и подредя вещите си.

— Моля, моля, докторе. Предстои ни да работим заедно. Аз съм отдавна тук, както каза сестра Пик. — Тя стана с усмивка, погледна ме за миг проницателно и добави с весела настойчивост: — Ще видите, надявам се, че моето държане тук е най-правилно.

Доволен от посрещането, аз тръгнах със странно смесени чувства към жилището си и докато се въртях из стаята си, разглеждайки строгата, но удобна наредба с окото на човек, който трябва да живее и свикне с тези непознати неща, си казах, че макар и малко грубовата, може би мис Труджън беше весела и сърдечна; а в същото време се чувствах смутен от прекалената жизненост в нейното държане и от впечатления и вълнения, които не можех напълно да определя.

II

Но нищо, нищо не можеше да ме обезсърчи или да угаси задоволството ми от факта, че ще възобновя проучванията си след толкова седмици вбесяващо отлагане.

Както и предполагах, службата ми се оказа приятна и неуморителна. Болницата беше малка, с не повече от петдесет пациента, ако са заети всички легла, а сега, когато нямаше никаква епидемия, имахме само дванадесетина деца, всички на оздравяване от обикновена шарка, та колкото и да удължавах визитацията, свършвах напълно работата си още до обед.

Лабораторията се оказа по-добра, отколкото си я представях. В шкафовете и чекмеджетата намерих най-разнообразна апаратура, която можех да си присвоя и да използвам. В болниците лесно се натрупват материали, поръчани в изблик на въодушевление, които после се изоставят и се забравят. Скоро инсталирах собствените си инструменти и срещу залагане на първата си заплата освободих микроскопа си от Хилър. Започнах веднага на болнични бланки усърдна преписка с неколцина лекари от други засегнати от епидемията земеделски области и се опитах отново да получа култури е бацил C от образците, които те имаха любезността да ми изпратят.

Всичко това вършех, разбира се, тайно. Внимавах да изпълнявам най-добросъвестно служебните си задължения и да проявявам постоянно любезно внимание към управителката, която в тия начални седмици ме наблюдаваше иззад усмихнатата си сърдечност, както опитен боксьор изучава противника си пред първия рунд на ринга.

Тя беше странно същество. Когато дошла в Далнейр, в „доброто старо време“, оплаквано от Пим — който, както открих скоро, беше постоянен мърморко — болницата била много занемарена. Тя бе променила постепенно целия ред, успяла бе да спечели благоволението на болничната управа и бе взела напълно властта в ръцете си. Сега управляваше заведението от тавана до зимника с твърдост, пестеливост и неуморна целесъобразност.

— По цял ден съм под нейна заповед — оплака ми се с тъжно достойнство Пим една сутрин, когато, седнал на обърната кофа, лъскаше вехтата санитарна кола. — И най-малките ми права изчезнаха. Ще повярвате ли, сър, тя мери дори сапуна за външната умивалня.

При все че закусвах и вечеря сам, в Далнейр беше прието докторът и управителката да обядват заедно. Така че всеки ден в един часа тя идваше в стаята ми „да похапнем“, както се изразяваше, сядаше на масата и пъхваше кърпата за ядене в пазвата си. Мис Труджън обичаше да си похапва, особено ястия със силни подправки, които се появяваха често в менюто, поднасяни с манго и настърган кокосов орех. Тя препълваше чинията си, разбъркваше грижливо всичко, после потапяше във вкусната смес лъжицата си — защото това ястие се яде само с лъжица, казваше тя — и поливаше хапките си с лимонов сок и сода. Освен тези бенгалски рецепти, с които се гордееше, тя имаше и богат запас от анекдоти, свързани със службата й в армията; най-любимият беше едно забавно описание за борбата с холерата в Богра, водена през 1902 година от нея и доктор Сътлър от бенгалската медицинска служба.

Въпреки тези често повтаряни истории, тя имаше усет към хумора, който, макар и твърде груб за моя вкус, все пак успяваше да ме спаси, поне засега, от неприязнено чувство към нея. Беше може би прекалено строга, но обезоръжаваща с гръдния си смях, а понякога умееше да бъде и мила. Към сестрите, които си гледаха работата и не й противоречаха, тя беше изобщо добросърдечна и справедлива. Години наред се бе борила с управата — една съвсем не лека задача — да подобри трудовите условия и неподобаващо малките заплати на персонала. В болница като Далнейрската имаше винаги сериозна опасност от заразно заболяване, а щом някоя сестра се разболееше, мис Труджън, която само преди една седмица би могла да я наругае за нещо, се грижеше за нея като майка.

Една от слабостите й беше играта на дама; тя ме канеше от време на време привечер в стаята си да поиграем. Моят прадядо, голям майстор в това изкуство, ме бе научил докато бях още момче на всички дяволски тънкости в играта и при безбройните си схватки на шахматната дъска аз бях усвоил от него всички дребни хитрости, които отвеждат противника до поражение. Още при първата игра с управителката аз разбрах в първите тридесет секунди, че тя не е равностоен противник — за мене всъщност бе много трудно да загубя играта. Но за най-голямо нейно удоволствие и от разумна дипломатичност аз губех при всяка игра. След победата тя се облягаше на стола си, изгракваше от задоволство, осмиваше ме, че не съм могъл да я победя и завършваше неизменно с разказа си за историческата игра, която водила срещу полковник Сътлър по време на холерната епидемия в Богра през 1902 година.

Предизвикателството беше тежко, но като имах предвид главната си цел, аз го понасях с похвално търпение. Една вечер обаче тя прекали и подигравките й ме разсърдиха.

— Горкото момче! — смееше се тя. — Къде ви е умът? Как сте станал лекар, за бога? Ще трябва да ви давам уроци. Разказвала ли съм ви историята на играта ми с…

— Научих я почти наизуст — отвърнах рязко аз. — Наредете пак фигурите си.

Тя ги нареди, като се тресеше от смях, че е успяла най-после да ме ядоса. Започнахме играта и с пет премествания аз пометох отбраната й заедно със самата нея.

— Я гледайте как ви провървя! — извика тя едва вярвайки на очите си. — Да изиграем още една игра.

— Непременно.

Този път тя игра по-предпазливо, но пак без никакъв успех. Два пъти й взех по три пионки с една моя и след четири минути я победих.

Настъпи тягостно мълчание. Лицето й бе станало тъмночервено. Но тя все още смяташе, че и второто поражение е само случайност.

— Няма да ви пусна така. Още една игра.

Този път би трябвало да бъда по-благоразумен, но бях все още ядосан от острия й език. Освен това тези нескончаеми игри отнемаха от времето за личната ми работа, затова исках да им сложа край. Използвайки двойното разместване, усъвършенствано от стария Денди Гау, пожертвах набързо четири пионки, а след това пометох с две обходни движения всичките й фигури.

Тържествуващата усмивка, която бе започнала да озарява лицето й, се смрази в гневна гримаса, жилите по врата и челото й се надуха. Тя затвори дъската и прибра пионките в кутията.

— Достатъчно за тази вечер. Благодаря, докторе.

Съжалявайки вече за стореното, аз се засмях някак извинително.

— Чудно нещо как се извъртяха тези игри.

— Много чудно — съгласи се рязко тя. — Изглежда, че вие съвсем не сте такъв, какъвто се показвате на пръв поглед.

— Невъзможно е да имам винаги такова щастие. Сигурен съм, че следващия път ще победите вие.

Тя не можа да овладее раздразнението си и стана.

— За каква ме смятате? За съвършена глупачка ли?

— Ни най-малко, мис Труджън.

Тя едва се овладя.

— Затворете вратата тогава, като излезете.

Когато се върнах в стаята си, започнах да си давам сметка за това колко глупаво постъпих, като я обидих, и пъхнал унило ръце в джобовете си загледах през прозореца, ядосан повече на себе си, отколкото на нея.

В този миг до ушите ми стигна бързо бръмчене, един червен мотоциклет сви по пътеката и спря под стаята ми. Когато гологлавият мотоциклетист подпря тежката машина и свали очилата си, аз го познах, трепвайки от изненада. Беше Люк Лоу.

Отворих прозореца.

— Здравейте, Люк.

— Здравейте и вие.

Веселата му усмивка разпръсна опасенията ми; той влезе в стаята ми през прозореца, свали дългите си кожени ръкавици и ми стисна ръката.

— Докарах ви колелото — съобщи той и забелязал учудването ми добави: — Спомняте ли си? Казах, че ще ви го дам за някое време.

— Не ви ли трябва?

— Не. — Той поклати отрицателно глава. — Поне за следващите няколко седмици. Отивам в Тайновата пекарна в Нюкасъл. Да се науча как пекат хляб от едро смляно брашно. Баща ми познава управителя.

Не бях очаквал тази любезност и ми беше стеснително да я приема, но Люк отхвърли най-естествено възраженията ми, изтегна се в едно от креслата и запали от моите цигари.

— На вашия покорен слуга не позволяват да пуши. Но аз обичам да си подръпна някоя угарка и си подръпвам, щом сметна, че няма да ме подушат. Нямате представа каква мъка е, когато ти забраняват всичко. И аз искам да живея като хората. — Той изпусна буйно и весело дима през носа си. — А искам и да върша работа, която ми е по вкуса. Кой иска да приготвя ръчно хляб? Едро смляно, брашно! Хм! Изостанали сме с цели двадесет години! Аз искам да работя с машини, с велосипеди и мотоциклети, да имам собствена фабрика. Бива ме за тия неща… мога да подкарам работата. Да мога само да модернизирам работилницата… да докарам машини за месене… електрическа пещ…

— Ще го направите… по-нататък.

— Кой знае… — въздъхна той. — Може би.

Виждах, че въпреки младостта и добродушието си, Люк започва да роптае срещу родителските ограничения и да изявява право на собствено съществуване.

След кратко мълчание той ме погледна някак смутено, осъждайки не толкова с укор, колкото с полушеговито съжаление глупостта и слабостите на целия женски род.

— Работите вкъщи вървят лошо, Робърт. Заради Джин…

За да скрия чувствата си, аз се наведох да взема цигара от кутията. Пламнах от самото споменаване на името й. Люк приличаше така невероятно на нея с откритото си изражение, кестеняви очи, къдрави коси и свежо, мургаво лице, че не смеех да го погледна.

— Да не е болна? — запитах предпазливо.

— Много по-лошо! — извика той. — Най-напред беснееше срещу ужасните мошеници и подлеци по света. — Той се засмя. — Това бяхте вие, разбира се. После изпадна постепенно в униние. А през последните няколко седмици само плаче. Опитва се да крие, но аз я познавам.

— Може би се тревожи за изпитите — подсказах аз.

— Нали това лято са последните?

— Никакви изпити не разстройват така Джин. — Той помълча и добави поверително, като опитен мъж: — Всъщност вие знаете не по-зле от мен каква е работата. Ето — тя ме помоли да ви предам това писъмце.

След като порови из вътрешния джоб на своето норфолско сако, той извади една сгъната хартийка, която аз взех със странно ускорен пулс.

Оставих писъмцето и погледнах чистосърдечното, въпросително изражение на младия Лоу, като се питах дали цялата работа — посещението на Люк, даването на мотоциклета, поканата за чай идната седмица не е била нагласена от Джин с неизвестна, но определена цел. Досегашното ми униние изчезна, под кожата пропълзяха радостни тръпки.

— Ще отидете ли? — запита Люк.

— Предполагам — отвърнах аз с глас, на който се стараех да предам равнодушие и твърдост, въпреки разтуптяното си сърце.

— Жените са цяла напаст, нали? — каза с внезапно съчувствие Люк.

Аз се засмях и в изблик на разчувстване настоях да остане за вечеря. Похапнахме приятно заедно, после пихме кафе и пушейки с разкопчани яки, поведохме разговор за мотоциклети, модели на самолети, за братството между мъжете, за електрически машини за месене на хляб и за необяснимата поквара на нежния пол.

III

Уинтън беше доста жалко градче с чести дъждове, посивяло под димната плащаница на вечно пушещи комини, потискащо с монументалната си архитектура и ужасни статуи; но славата му, ако изобщо можеше да претендира за слава, се дължеше на неговите чайни. Мрачните му улици се оживяваха от десетки чайни, оазисчета за почивка и похапване, където, минавайки през преддверието, отредено за продажба на кейкове и шотландски сладкиши, уинтънските граждани — чиновници, машинописки, продавачки в магазини, студенти, та дори солидни търговци и индустриалци — се събираха по всяко време на деня в задното помещение около маси с бели покривки, отрупани с пирожки, плодов кейк и пасти, да се подкрепят с чаша чай или кафе.

От всички тези заведения студентите посещаваха най-много сладкарницата Грант, където, освен на прочутите крем-пити човек можеше да се наслади и на добър вкус, представен от интериор в тъмна дъбова ламперия, над която, между кръстосани ками и дълги шотландски саби, бяха окачени истински картини от членове на Шотландската академия.

И така в следващата сряда аз отидох у Грант със странна смесица от нетърпение и плахост. Бях решил да си взема отпуск за целия следобед, защото имах да свърша и една работа, свързана с проучванията ми. Бях подранил за срещата, но мис Лоу все пак ме бе изпреварила. Когато влязох в препълнената чайна, бръмнала от разговори и дрънкане на лъжички, една дребна фигурка се понадигна в дъното под най-голямата сабя и ме покани с нетърпелив жест на масата, която бе запазила храбро, въпреки противопоставянето на посетителите. Никакъв друг поздрав, а когато успях да се промъкна и седнах най-после до нея, забелязах, че за разлика от приятните дни в миналото, когато носеше шотландско кепе и пуловер, сега беше облечена по-официално в тъмносив костюм и елегантна черна шапка. Беше бледа, невероятно бледа, явно отслабнала и мъчително развълнувана, въпреки старанието си да скрие това.

Настъпи стеснително мълчание, докато тя, вдигнала свития си показалец, успя най-после да се справи с мъчнотията да осигури обслужването ни.

— С лимон или със сметана?!

Това бяха първите й думи. Тя отправи въпроса глухо, без да смее да ме погледне, а келнерката стоеше пред нас и въртеше нетърпеливо молива си.

Поръчах чай с лимон.

— Бихте ли желал и крем пита?

Приех и добавих:

— Черпя аз, разбира се.

— Не — отвърна упорито тя, макар и с треперещи устни. — Аз ви поканих.

Мълчахме, докато келнерката се върна, после започнахме все така мълчаливо да закусваме.

— Доста много хора, нали? — заговорих най-после аз. — Много посещавано заведение.

— Да. — Мълчание. — Извънредно много посещавано. И то заслужено.

— О, да. Крем питата е чудесна.

— Нали? Много се радвам.

— Няма ли да си вземете и вие?

— Не, благодаря. Не съм гладна.

— Много ми е жал за вашите бели крави.

— Да, горките… много жалко.

Ново мълчание.

— Лятото беше доста влажно досега, нали?

— Доста влажно. Кой знае какво ще бъде по-нататък.

Още по-продължително мълчание. След това, ободрявайки се с глътка чай — забелязах, че ръката й трепери докато оставяше чая — тя се обърна към мене със сериозен и втренчен поглед.

— Мистър Шенън — изрече тя на един дъх, като преглътна. — Питам се дали все пак е възможно да бъдем приятели.

Погледнах я в недоумение, а тя продължи, като ту се изчервяваше, ту пребледняваше и се задъхваше от време на време от усилието да говори спокойно и разумно.

— Като казвам приятели, имам предвид именно приятели… нищо повече, нито по-малко. Приятелството е толкова прекрасно нещо. И толкова рядко се среща. Имам предвид истинското приятелство. Вие, разбира се, може и да не желаете приятелството ми. Аз съм едно нищожество. И признавам, че беше глупаво да вземам работите толкова присърце и да се скарвам с вас. Сега разбирам, че вие просто сте се шегувал, а пък аз съм постъпила съвсем детински. Но ние сме все пак разумни, възрастни хора, нали? Принадлежим наистина към различни вероизповедания, но колкото и да е важно това, съвсем не е престъпление или най-малко не е пречка да пием понякога чашка чай заедно. Много жалко ще е, ако престанем да сме приятели, просто за нищо… и се разминаваме… като плаващи нощем кораби… Искам да кажа, ако никога вече не се срещаме… Когато, ако сме разумни, може да се срещаме често, искам да кажа, понякога, като добри приятели…

Играейки с лъжичката си, тя млъкна, леко поруменяла, със светнали кестеняви очи, които срещнаха плахо, но все пак решително моите.

— Как да кажа — започнах неуверено аз. — Малко мъчно ще е може би. Аз съм на служба. А вие учите усилено за изпитите си.

— Да, зная, че сте зает. И аз, разбира се, не трябва да се отпускам. — Странна липса на възторг се долавяше в гласа на някога ревностната студентка по патология, която добави бързо, сякаш искаше да ме убеди, че и придобиването на знания трябва да се върши разумно: — Но понякога трябва и почивка. Искам да кажа, че е невъзможно да се работи през цялото време.

Настъпи мълчание. Чувствайки може би, че се е изчервила, тя наведе най-после поглед и се облегна на стола си, за да се скрие от любопитството на посетителите. Поглеждайки я бегло, аз се учудих как съм могъл да се отнасям с пренебрежение към нея. Руменината, спуснатите ресници, едва засенчващи свежите бузи, й придаваха нежно, почти ангелско изражение. Нищо, нито претенциозните черни кожени ръкавици, нито старомодният кръгъл ръчен часовник, нито дори глупавото кораво шапче не можеше да намали пронизващия чар на нейната красота.

Изведнъж почувствах с изненада, че ме обзема топло вълнение и чух как отговарям решително и логично:

— Предполагам, че това не е забранено. Смея да мисля, че ще може да се виждаме от време на време.

Лицето й засия. Тя се наведе леко напред с развълнувана, щастлива усмивка и каза с глас, в който звучеше почит към моята по-висша мъдрост:

— Много се радвам. Страхувах се… искам да кажа, вашето гледище е толкова разумно.

— Добре. — Приех с великодушно кимване похвалата й, подтикван от някаква необяснима подбуда, погледнах светналите й очи. — Какво ще правите тази вечер?

Този неочакван въпрос бе последван от едва уловимо отдръпване на цялото й същество.

— Ами… ще отида да видя сестри Дийри… нали знаете колко добри бяха те към мене. След това ще замина за Блерхил с влака в шест и половина.

Обзет от изблик на безразсъдство, аз предложих равнодушно:

— А вместо това не бихте ли дошла на театър с мен?

Тя трепна, а плахостта в погледа й се засили, докато аз продължих:

— Имам малко работа, която ще ми отнеме около един час. Да се срещнем пред театър Роял в седем. Играе Мартин Харвей, в „Единственият път“. Трябва да го видите.

Тя ме погледна отново, поразена и безмълвна, като че поканата ми разкриваше всички житейски ужаси и опасности. След това преглътна.

— Струва ми се, че няма да ме разберете, мистър Шенън. Но аз не съм ходила никога на театър.

— Господи! — При все че би трябвало да очаквам тия думи, едва можах да повярвам на ушите си. — А защо, за бога?

— Нали знаете какви строги разбирания имаме вкъщи.

Тя наведе поглед и започна да рисува с пръст по покривката на масата.

— Нашето братство не позволява игра на карти, танци, посещаване на театри. Баща ми не ни забранява изрично, разбира се… но ние не сме и помислили за такова нещо.

Наблюдавах я смаян.

— Крайно време е да помислите тогава. Та всъщност — заговорих великодушно аз — театърът оказва най-голямо културно влияние. Имайте предвид, че според мен „Единственият път“ не е кой знае какво нещо, но като начало не е лошо.

Тя мълчеше и продължаваше да рисува в мъчителна, унила нерешителност. После вдигна бавно глава и заговори със запъване, тъй като пуританското й възпитание отказваше да отстъпи.

— Съжалявам, мистър Шенън, не мога да дойда.

— А защо?

Тя не отговори, само погледна умолително, тъжно и смутено. Срещу блюдото на нейното естествено, живо и пламенно влечение натежаваше другото, с всички тъжни и мрачни поуки, втълпявани й още от детинство, със строгите предупреждения против светските съблазни, с апокалиптичните пророчества за вечна гибел.

— Добре! — извиках сърдито аз. — Това просто на нищо не прилича! Загубихте половин ден да ме увещавате, че трябва да се виждаме понякога. А когато ви каня да отидем на едно съвсем невинно развлечение, на едно класическо представление по прочутата повест на Чарлз Дикенс, вие направо отказвате да дойдете.

— О, Дикенс ли?… — промълви едва чуто и сякаш поуспокоена тя. — Чарлз Дикенс. Той е много голям писател.

Но аз бях закопчал вече сърдито сакото си и търсех с очи келнерката, за да платя.

Ужилена от моето раздразнение, Джин наблюдаваше с възобновено вълнение тези признаци за незабавно тръгване; после въздъхна леко и отстъпи с трепет.

— Добре — промълви безпомощно тя. — Ще дойда.

Въпреки умолителния поглед аз не й простих веднага, а едва след като платих — което тя не дръзна да оспори — и я изпратих до улицата. Тогава се обърнах и казах на сбогуване приятелски, но все пак с предупредителен тон:

— В седем часа пред театъра. Не закъснявайте.

— Да, мистър Шенън — промълви покорно тя, като ме погледна развълнувано; после се обърна и се отдалечи.

Аз постоях малко, преди да тръгна към Института по патология, където се надявах, че Спенс — комуто бях писал предварително — ме очаква.

Когато стигнах сградата, часът беше шест и четвърт и като не желаех в никакъв случай да се натъкна на Ъшер или Смит, огледах внимателно коридорите, преди да вляза в лабораторията. Както се надявах, Спенс беше сам, унесен в работа на чина си.

Движех се безшумно, затова той ме забеляза едва когато се изправих до рамото му. Тогава видях с изненада, че не работи, а разглежда замислено някаква снимка.

— Вие ли сте, Робърт? — Той ме огледа някак унило. — Липсвахте ми. Как сте в Далнейр?

— Много добре — отвърнах весело аз. — Малко не върви с управителката. Но получих нова култура от бацила — и то съвсем чиста.

— Чудесно. Установихте ли вида му?

— Не съм, но ще го установя. По това работя сега.

Той кимна.

— И аз бих искал да се махна оттук, Робърт. Да можех да пипна някое преподавателско място в по-малките школи… В Абърдийн или в Сент Андрюс!

— Ще успеете — казах насърчително аз.

— Да. — Гласът му беше странно унесен. — Здраво работих през тия четири години… заради Мюриел. Тя ще се чувства добре в Сент Андрюс.

— А как е Ломекс? — запитах аз.

Спенс вдигна към мене безизразния си поглед. Настъпи тягостно мълчание.

— Красив и дързък както винаги. Напълно доволен от живота… и от себе си.

— Не съм го виждал цяла вечност.

— Напоследък изглежда доста зает. Да-а, приятно ми е да чуя, че работата ви напредва. Получих писмото ви. И мога да ви дам колкото искате глицерин.

— Благодаря, Спенс. Знаех, че мога да разчитам на вас.

Той махна нехайно с ръка. Настъпи неловко мълчание. Аз отвърнах стеснително поглед, който се спря върху снимката пред Спенс. Очите му проследиха моите.

— Погледнете го по-добре — каза той, като ми подаде снимката. Тя представляваше приятен младеж с красиви черти и ясно, жизнерадостно изражение.

— Много хубава — казах аз. — Кой е?

Той се засмя и смехът му прозвуча странно; защото макар да се усмихваше понякога, твърде рядко го бях чувал да се смее.

— Бихте ли повярвал? — каза той. — Аз съм.

Издадох неразбираем шепот. Не знаех какво да кажа. И го погледнах неловко. Той беше толкова далеко от обичайното си кротко и спокойно състояние!

— Да, такъв бях на осемнадесет години. Какво странно значение има едно лице… Нямам предвид някое хубаво лице… а едно най-обикновено, дори грозно лице. Нали знаете какво четем в романите: „Лицето му имаше някаква очарователна грозота“. Но в половина лице няма романтичност, невъзможно е. Колизеят е прекрасна гледка. Обаче само на лунна светлина и за половин час. Кой би желал да гледа постоянно някаква проклета развалина? Всъщност, Шенън, ако искате да знаете, тя може да разстрои нервите на всеки до полуда.

Не, никога досега не бях виждал Спенс в такова възбудено, болезнено настроение. Спокойната му сдържаност ни караше да забравяме, че той трябва да проявява към себе си невероятна строгост, за да не се самосъжалява. Бях развълнуван, чувствах се неловко и се питах дали да заговоря. Но в същия миг, когато почти изглеждаше, че не ще издържи, той се овладя внезапно, скочи и отиде към полиците с лекарства.

— Елате — каза рязко той. — Да приготвим поръчката ви.

Последвах го бавно.

Избрахме заедно половин дузина шишета по половин литър със съответния разтвор и ги опаковахме със слама в здрава тръстикова кошница. След това си тръгнах, като още веднъж горещо му благодарих. Тази странна промяна у него наистина ме разстрои.

IV

В подножието на хълма взех червения трамвай за централната гара, където оставих кошницата в гардероба. После влязох в бюфета и похапнах набързо студена пирожка с месо и чаша бира. Започвах да се безпокоя и да се питам дали чувствителната съвест на мис Джин не ще бъде непреодолима пречка за нашето забавление.

Но когато я срещнах пред театъра, тя бе отхвърлила скрупулите си, лицето й изразяваше нетърпение и приветливост, тъмните зеници искряха от възбуда.

— Гледах афишите — каза тя, когато влизахме във фоайето. — Но не видях нищо лошо в тях.

Макар и евтини, местата ни бяха сравнително добри — две резервирани места на третия ред — и тъкмо седнахме, когато оркестърът засвири. Моята дама ме погледна със заразително вълнение и се наведе веднага над програмата, която й подадох. После, за да се освободи сякаш от всичко, което би могло да й пречи, извади часовника и ми го подаде.

— Приберете го, моля ви се. Много е хлабав. Цял следобед ме е тревожил. Страхувах се да не го изгубя.

След малко загасиха лампите, а след кратка увертюра завесата се вдигна и пред нас се появи сцена от Париж през осемнадесети век, където шумната мелодрама на френската революция започна да разкрива полека своите преплетени теми от безнадеждна любов и героично самопожертване.

Представяха вечно свежата драматизация на „Разказ за два града“, с която несравнимият Мартин Харвей, подлагайки благородно всяка нощ и всяка сряда следобед глава на гилотината, вълнуваше от двадесет години насам провинциалната публика.

Отначало моята съседка се въздържаше предпазливо от всякаква преценка; след това постепенно се поизправи, а ясните й очи пламнаха от любопитство и удоволствие. Без да отделя поглед от сцената, тя прошепна развълнувано:

— Каква прекрасна сцена.

След това бе покорена от бледата, мургава красота на Сидни Картон и нежния неземен чар на Люси Манет.

В първия антракт тя се поотпусна бавно, въздъхна и ме погледна признателно, докато си вееше с програмата, за да разхлади поруменялото си лице.

— Чудесно, мистър Шенън. Съвсем различно от това, което очаквах. Не мога да изкажа колко се радвам.

— Желаете ли един сладолед?

— О, не. Не мога и да помисля за такова нещо= То би било истинско светотатство след това, което току-що видях.

— Пиесата не е първокласна, разбира се.

— Аз пък намирам, че е — настоя тя. — Прекрасна е. Толкова ми е жал за горкия Сидни Картон. Той е така влюбен в Люси, а тя… О, трябва да е ужасно, мистър Шенън, да сте влюбен до полуда в човек, който не ви обича.

— Да — съгласих се важно аз. — Но те са извънредно добри приятели. А приятелството е прекрасно нещо.

Тя погледна програмата, за да прикрие изчервяването си.

— Всички ми харесват — каза тя. — Девойката, която играе Люси, е много мила, има такива чудни руси коси. Казва се мис Н. де Силва.

— А в действителност — отвърнах аз — е съпруга на Мартин Харвей.

— Нима? — извика тя, като вдигна възбудено глава. — Колко странно!

— И е навярно на четиридесет и пет години, а русата коса е перука.

— Моля ви, мистър Шенън, не говорете така — извика възмутено Джин. — Как можете да се шегувате с такива неща? Така ми харесва всичко — и най-малката дреболия! Шт! Завесата се вдига.

Второто действие започна със зелено осветление и тиха, тъжна музика. Чувствителното лице на моята съседка отразяваше все повече и повече вълненията, пробудени в нейното сърце. Дълбоко развълнувана, тя почти не заговори през антракта. Но когато последното действие започна и я омагьоса, неизвестно как се случи нещо странно — малката й овлажняла ръка се вплете в моята. Топлият прилив на кръвта й беше толкова приятен, че аз не прекъснах допира. И ние останахме така, с преплетени пръсти, сякаш се бяхме свързали, за да се подкрепяме, докато драмата на Картоновото самопожертване отиваше към своя сърцераздирателен край. Когато този благороден мъж направи и последната жертва, изкачвайки се твърдо на гилотината с пребледняло лице и грижливо разчорлени черни къдри, оглеждайки развълнувано галерията и партера, усетих как снагата на съседката ми, почти допряна до мене, потрепери конвулсивно; в следващия миг топли и нежни сълзи закапаха като пролетни дъждовни капки една след друга по ръката ми.

Най-сетне всичко свърши, залата зашумя и повика многократно на сцената мис Де Силва и Мартин Харвей — който изглеждаше наистина щастлив и великолепен в своята копринена риза и високи лачени ботуши след чудното възкресение от гроба. Но мис Джин Лоу беше така развълнувана, че не взе участие в тия твърде обикновени ръкопляскания. Безмълвна, смазана сякаш от чувства, които не могат да се изразят с думи, тя стана и ме придружи към изхода. Едва когато излязохме на улицата се обърна към мене.

— О, Робърт, Робърт — прошепна тя със светнали очи, — не можете да повярвате колко приятна бе за мен тази вечер.

Тя ме нарече за пръв път с малкото ми име.

Стигнахме мълчаливо до централната гара и тъй като нейният влак, последен за днес, заминаваше след петнадесетина минути, застанахме малко стеснително под часовника до вестникарския павилион.

Изведнъж, събудена сякаш от сън, мис Джин се опомни и трепна.

— Часовникът ми! — извика тя. — Щях да го забравя.

— Да — усмихнах се аз. — И аз съвсем го бях забравил.

И започнах да търся в джоба на сакото си поверения ми накит.

Но не можах да го намеря. Търсих безуспешно из всички външни и вътрешни джобове на сакото. После започнах да ровя с растяща тревога из джобовете на жилетката.

— Господи! — промълвих аз. — Като че го няма.

— А трябва да е у вас. — Гласът й прозвуча рязко и странно. — Дадох ви го.

— Зная, че ми го дадохте. Но аз съм такъв разсеян нещастник. Всичко губя.

Търсех напразно и почти без надежда из джобовете на панталоните си, когато, вдигайки случайно поглед, зърнах изражението на мис Джин — изражение на почтена девойка, която открива най-после, че наистина има работа с мошеник, който я е изиграл, измамил и излъгал, изражение, изпълнено с толкова мъка, съмнение и покруса, че аз прекратих смутено търсенето.

— Какво има?

— Часовникът не е мой. — Устните й бяха смъртно бледи, гласът й по-тих от всеки друг път. — На майка ми е. Подарък от баща ми. Поисках й го от суетност, за да се докарам пред вас. О, боже, боже! — Неизчерпаемите извори в очите й бликнаха отново. — След тази чудесна вечер… когато ви повярвах… и обикнах.

— Господи — изкрещях аз, — да не мислите, че съм откраднал проклетия часовник?

Вместо да отговори тя окончателно се разплака. Когато отвори чантата, за да извади мократа си кърпичка, вътре светна внезапно златен предмет, който озари мрачния свод на гарата. Тя трепна, а аз си спомних, че докато седеше унесена, бях пуснал за по-сигурно часовника в чантата й, защото наистина се страхувах да не го загубя.

— О! — ахна ужасено тя! — О, боже, господи!… — После ме загледа невероятно съкрушена и едва успя да промълви: — Как ще мога… да ви се извиня някога… за съмнението си?

Гробно мълчание от моя страна.

Някъде зад нас се чу острата свирка на кондуктора, последвана от предупредителния сигнал на локомотива.

— О, Робърт! — извика обезумяла тя. — Какво да кажа… скъпи, какво да направя?

Аз я погледнах студено. Локомотивът повторно изпищя.

— Съветвам ви да се качите във влака, ако не възнамерявате да нощувате из уинтънските улици.

Тя премести замаяно поглед от мене към линията, където влакът потегляше с бавни, тътнещи полюшвания. Поколеба се за миг, след това простена едва чуто, обърна се и изтича.

След като видях, че се качи благополучно, аз си тръгнах, прибрах кошницата и няколко минути по-късно взех последния влак за Далнейр, не особено недоволен от себе си. Напълно съзнавах, че съм донякъде неискрен, но и аз като Сидней Картон бях успял да спечеля поне засега известен ореол и се наслаждавах на това приятно чувство.

V

Когато се върнах в болницата малко преди полунощ, забелязах с изненада, че прозорецът на мис Труджън още свети. Тъй като на черната дъска в хола не беше записан никакъв новоприет случай, аз заключих, с намерение да се прибера веднага. Но щом влязох в жилището си, чух откъм коридора умилкващ се глас, който можеше да принадлежи само на сестра Пик.

— Докторе… доктор Шенън.

Отворих.

— Докторе. — Тя ме погледна с кротката си, унила усмивка. — Управителката желае да ви види.

— Какво?

— Да, докторе, веднага, в кабинета й.

Тази повелителна покана, изпратена чрез друг човек и по това време, ми се стори истинско нахалство. От желание да запазя добри отношения, отначало помислих да отида. След това почувствах, че тя прекалява.

— Предайте моите почитания на управителката. Ако желае да говори с мене, тя знае къде може да ме намери.

Сестра Пик вдигна смаяно поглед, но по бързината, с която излезе, можех да разбера, че не й е неприятно да бъде почтен посредник при възникналите разногласия между управителката и мене. Тя бе предала сигурно с особено усърдие отговора ми, защото мис Труджън се втурна само след миг в стаята, в своята тъмна униформа, но без касинка, маншети и яка. Лишено от тези бели ленени украси, лицето й изглеждаше още по-жълто.

— Доктор Шенън, при моето ежемесечно обхождане на болницата влязох днес и в лабораторията. Намерих я в най-ужасен безпорядък, пълна с непотребни вещи, непочистена, разхвърляна, замърсена.

— Какво от това?

— Ваше дело ли е?

— Да.

— Вие нямате, нямате никакво право да вършите такова нещо. Трябваше да ме попитате предварително.

— Защо?

— Защото трябваше. Тя е под мое ведомство.

— Да не би цялата болница да е под ваше ведомство? — започнах да губя самообладание аз. — Вие искате да управлявате цялото заведение и не мирясвате, докато не заставите всички да ви се кланят и да пълзят пред вас. Всъщност вие се държите така, като че заведението е ваша лична собственост. А не е. И аз имам известни права. В случая се занимавам с важни научни изследвания. Затова използвам лабораторията.

— Тогава ще бъдете любезен да я освободите.

— Предлагате да прекратя заниманията си?

— Съвсем безразлично ми е какво вършите, стига да изпълнявате длъжността си. Но аз искам да върнете лабораторията чиста и подредена.

— Защо? Тази стая никога не се използва.

Тя се засмя кратко.

— Ето къде грешите. Използва се всяка година по това време. За лекции на сестрите. Не сте ли забелязал чиновете? Курсът започва в събота.

— Можете да използвате някоя друга стая — възразих аз, чувствайки, че почвата под краката ми се свлича.

Тя поклати решително глава.

— Няма друга стая със съответните удобства. Само изолационната зала. А тя е прекалено влажна и неприветлива. Не желая да е неудобно не само на сестрите, но и на вас, докторе, защото, виждате ли — хвърли тя с парлива насмешливост последната си стрела, — вие именно ще изнасяте лекциите.

Надхитрен — по-точно напълно притиснат до стената — аз можех само да я гледам втренчено, в безпомощно мълчание. От насмешливата веселост, искряща в очите й, когато тръгна към вратата, личеше колко е доволна, че е могла да разчисти сметките си с мен и да ме постави на място.

Легнах си, но продължих да обмислям новото затруднение. Закалена от живот сред свади и шум, закоравяла в нескончаеми разправии с прислужници, търговци, болногледачки и сестри, клатушкайки се победоносно с цяла свита покорни лекари, тя беше наистина костелив орех. Колкото и да ми беше противно това, засега не ми оставаше никакъв друг изход, освен да предприема стратегическо отстъпление.

На другия ден, по време на обеда, аз й съобщих официално след кратко мълчание, че ще напусна лабораторията.

Като награда за капитулацията тя ме удостои с мрачна усмивка.

— Знаех, че ще се разберем, докторе. Мога ли да получа малко чътни7, ако обичате? Спомням си, че когато бях в Богра…

Искаше ми се да счупя бутилката в главата й. Но вместо това й я подадох също тъй мрачно усмихнат.

След един час, в два и половина, тръгнах нехайно към изоставения малък изолационен павилион за болните от вариола, после се шмугнах бързо в храстите, които го закриваха. Мис Труджън беше заета в стаята за бельото, но аз исках все пак да бъда предпазлив.

Изолационният павилион беше развалина — невъзможно е да се употреби друга дума — в която можах да вляза само след като разбих една ръждива желязна врата. Съвършено тъмен, студен като гроб, покрит само с прах и паяжини, личеше, че не е отварян от години. Драснах кибрит, с който опарих пръстите си, и огледах изоставената развалина. В дървената стена имаше отвор, откъдето бяха изведени тръбите на печката. Очукан, пожълтял и ръждясал емайлиран леген беше оставен на пода. И водата дори беше прекъсната, а крановете бяха почти изцяло ръждясали.

Излязох, отчаян, намерих Пим в гаража и му обясних положението.

— Ще се преместя в стария павилион за болни от вариола.

Той се засмя недоверчиво.

— В онова местенце ли? Та то не става за нищо!

— Можем да го поправим.

— Никога.

Той продължи да настоява, че е невъзможно, но когато пуснах в ръката му десет шилинга, се съгласи, макар и неохотно, с намерението ми.

Още същата вечер, щом се стъмни, пренесохме всичките ми вещи от лабораторията в полуразрушения павилион. След това, мърморейки непрестанно, Пим започна да внася някакви първобитни подобрения, направи ми ново кранче, свърза прекъснатата електрическа инсталация, поправи най-изгнилите дъски. Мръсни и уморени, прекратихме работата в десет часа, когато той трябваше да доведе от гарата някои от сестрите.

Още две вечери бяха необходими, за да завършим работата, но резултатът беше доста жалък. И все пак това помещение, в което духаше отвред и нямаше никакво отопление, беше мое, имаше здрав чин, вода, електричество, четири стени и покрив. Сестра Камерон, която завеждаше павилиона за болни от скарлатина, ми приготви от стари пижами три червени бархетни завеси, които окачих пред дървените капаци на прозорците, така че никаква светлина да не прозира навън. Нов ключ осигуряваше само на мене правото на влизане и излизане. А като прокара невидима жица от звънеца пред входа на жилището ми, Пим ме снабди с уред, който щеше да ме предупреждава, когато ме търсят. С една дума, имах тайна лаборатория, крепост, арсенал за издирвания, откъдето никой не можеше да ме измести. Всяка вечер, след последната визитация, аз тръгвах към гъсталака и се вмъквах в тъмнината между гъстите дафинови храсти, за да вляза в светилището. В девет часа вече бивах потънал в работа.

Поддържайки силите си с турско кафе, което си приготвях сам, работех обикновено до един часа след полунощ, а понякога, унесен в търсенията си, оставах до зори и изобщо не си лягах, разчитайки, че студеният душ и силен масаж ще ме освежат за закуска и за служебните ми задължения през деня.

Работата ми напредваше бързо, но това постоянно усърдие почна да се отразява на нервите ми, затова в следобедите започнах да използвам мотоциклета на Люк. Нямаше нищо по-ободрително от бързото летене по безлюдните провинциални шосета, от замайващата упойка на скоростта, а мотоциклетът, пропит сякаш с копнеж по родното огнище, винаги ме насочваше към Блерхил, отнасяйки ме с рев и трясък покрай вратата на вила Силоам.

Един следобед, вместо да прелетя край нея, аз намалих ход, отведох машината по задната уличка и спрях зад градинския зид. Каменният зид не беше висок, така че лесно се покатерих по него. Долу, почти в краката ми, в малката градинска беседка беше дъщерята на блерхилския хлебар.

Без да подозира още присъствието ми, тя седеше пред проста градинска маса гологлава, с късо палто, опряла брадичка о дланта си, сложила пред себе си някакъв медицински учебник и книжна кесия със сливи. Явно беше, че учи. Но изражението й беше така замислено, държането — унесено, погледът — блуждаещ, а пръстите й толкова често ровеха из книжната кесия, та започнах да се страхувам, че вниманието й към Ослеровата „Медицинска практика“ съвсем не е на необходимата висота. Откакто бях дошъл, тя изяде тъжно три зрели сливи, без да обърне ни една страница, после избра все пак печално четвъртата, захапа с белите си зъби вкусния плод и въздъхна тихо, а няколко капчици червеникав сок потекоха по брадичката й; но в същия миг вдигна ненадейно глава, зърна ме на зида, трепна и едва не глътна костилката.

— Няма нищо — казах аз. — Не съм дошъл да крада.

Тя продължаваше да се дави от костилката.

— О, мистър Шенън… колко се радвам, че ви виждам… Тъкмо мислех… за нашето ужасно недоразумение… и се чудех как бих могла да го оправя.

— А аз мислех, че учите.

— Да, учех — съгласи се тя, като се поизчерви. — Учех донякъде. Изпитът ми е след четири седмици. — Тя въздъхна. — Но не съм напреднала много, струва ми се.

— Може би трябва да се освежите — предложих аз. — Тук съм с мотоциклета на Люк. Искате ли да се поразходим?

Очите й светнаха.

— От все сърце.

Мис Лоу стана и аз прострях ръце, за да й помогна — съвсем без нужда, защото тя беше пъргава и лека — да се покатери по зида. Скочихме и двамата от другата страна. В следващия миг тя вече седеше на задната седалка, аз включих на скорост, дадох газ и хукнахме.

Беше светъл августовски ден и щом се измъкнахме от криволичещите улички на Блерхил, насърчен от слънчевото време и приятната скорост на движението, а ръководен може би и от някакъв странен, тъжен подтик, аз поех пътя към село Маркинч, на южния бряг на Лох Ломонд. Околността беше великолепна, подножието на Даррок блестеше от узряла пшеница, изпъстрена с килими от алени макове. По плодородните склонове на Гоури дърветата в овощните градини бяха натежали от ябълки, круши и сливи, а берачките, които пълнеха като че нехайно завързаните за кръста им панери, ни махаха с ръка, когато минавахме край тях. Без да обръщам внимание на въздушното течение, аз извиках през рамо на спътницата си:

— Прекрасно, нали? — Преживяхме редица весели сътресения и минахме само на няколко инча край една спряна селска кола. — Добре се държите. Предполагам, че често излизате с Люк?

Почти допряла устни до ухото ми, тя извика в отговор:

— О, да, доста често.

Но в гласа й имаше нещо, което отхвърляше настрана всички досегашни излети, поставяше строго Люк на мястото, което му се падаше като на брат, и издигаше настоящия миг до едно несравнимо равнище. Аз чувствах все по-осезателно ръцете й около кръста си, чувствах лекия допир на снагата й, притискането на бузите й до гърба ми, когато се свиваше, за да се защити от вятъра.

Към пет часа стигнахме до върха на Маркинч Бре и пред нас се ширна езерото, прохладно и гладко, отразило дълбоката синева на безоблачното небе, с гористи склонове, издигащи се от бреговете му към по-бледосинкавата островърха планинска верига в далечината. Разсичайки повърхността на неподвижната шир, редица зелени островчета се отразяваха в нея като кехлибарена огърлица, а на близкия бряг се гушеха пръснати варосани къщици, обвити в орлови нокти и диви шипки.

Това беше Маркинч, любимото ми убежище на младини, където идвах толкова често сам или с приятеля си Гевин Блер да търся утеха за наранената си душа. Докато слизахме по стръмния лъкатушен път, изпитах отново и много по-силно неугасващия възторг, пробуждан всякога в душата ми от това заспало, забравено кътче, кацнало на склона в летния покой, пропито с ухание на орлови нокти, където се чуваше само жужене на пчели, плясък на риба из плитчините и не се виждаше жива душа освен едно-единствено овчарско куче — дремещ страж на белия пясък край малкото пристанище, на което само веднъж в седмицата спираше дребно като играчка езерно параходче с червен комин.

В края на късата селска уличка аз спрях мотора и ние скочихме бързо и някак стеснително от машината, която димеше и миришеше на сгорещено масло, но все пак бе издържала горещината и товара по пътя.

— Да-а… — казах аз, изпитвайки странно затруднение да срещна погледа й след близостта при пътуването. — Славно препускане беше. Надявам се, че вече ви се е допило чай.

Тя се огледа внимателно и като не откри поне някакво селско дюкянче, се обърна към мене усмихнато, с израз на сърдечност.

— Тук е прекрасно. Но не ще намерим нищо за ядене.

— Няма да ви оставя гладна. — Тръгнах към последната къщичка в улицата, над чиято врата, почти закрита от пълзящите яркочервени фуксии, се подаваше вехта фирма с тайнственото име „Минерални води“, което в тези северни области значеше „безалкохолни напитки“.

Почуках. След малко на вратата се появи дребна, прегърбена жена в тъмна карирана рокля.

— Добър ден. Можете ли да ни приготвите чай?

Тя вдигна поглед и поклати обезсърчително глава.

— Не, не. Продавам само газирани води… лимонада „Рейд“ и бира „Барс Айрън брю“.

Моята спътница ме стрелна с оправдаваща усмивка, но аз продължих:

— Учудвате ме, Джейнет. Вие сте ми приготвяла неведнъж чудесен чай. Не си ли спомняте, когато идвахме тук да ловим риба… с Гевин… и ви уловихме лакерда?… Аз съм Робърт Шенън.

Щом я назовах по малкото й име, тя се стресна, загледа ме като стара вещица, позна ме и възкликна радостно, с вик, изтръгнат почти неволно от глъбините на планинското й сърце, което мъчно разпознава чуждите хора, но всякога е топло към приятелите.

— Бог да ви пази! Ако бях с очилата, щях да ви позная веднага. Та вие сте си все същият, Робърт.

— Същият съм, Джейнет. А това е мис Лоу. Ако ни върнете, ще офейкаме и никога вече няма да дойдем.

— Само че аз няма да направя такова нещо! — извика уверено Джейнет. — Пази боже! След десет минути ще пиете най-хубавия чай в Маркинч.

— Може ли да го изпием в градината, Джейнет?

— Можете, можете. Гледай ти! Робърт Шенън, пораснал и станал доктор… Да, да, не можете да отречете. Четох нещо за вас в „Ленъкс хералд“…

Продължавайки възклицанията си, Джейнет ни въведе в задната градина, после забърза към кухничката, където я видяхме през отворения прозорец да се суети с голям тиган в ръка.

В резултат на усърдния й труд ние се озовахме скоро в дървената беседка пред простата, но вкусна храна, която бях намирал тук в миналото — пресни пирожки и домашно масло, пресни варени яйца, полски мед във вощена пита и силен чай. Джин прочете сериозно молитва със затворени очи, после съвсем естествено и с охота започна да яде здравата селска храна.

Старата Джейнет се въртеше отначало около нас, разпитваше ме, гледаше ни с вродената си прозорливост и ни затрудняваше доста много с въпросите си. Но малко по-после, след като напълни отново чайника, тя ни остави сами. Мис Джин въздъхна облекчено и се обърна към мене:

— Колко е хубаво! — извика щастливо и чистосърдечно тя. — А като си помисля, че всичко това можеше да не бъде. Ако не бях ви помолила да бъдем приятели, когато се срещнахме в Грант… Нямате представа колко много ми струваше това… цяла треперех.

— Съжалявате ли?

— Не. — Тя се изчерви леко. — А вие?

Аз поклатих мълчаливо глава и продължих да я гледам така, че я накарах да сведе поглед — свенливост, която ме трогна както някога, когато я отминах, тъжна и самотна, пред Хилър на Фенър Хил. Колко хубавичка беше тя в тази селска обстановка, загоряла от вятъра и слънцето, невинна и мила! Циганка може би. Гъстите й коси бяха тъмнокестеняви, прибрани с тъмнокафява панделка, кестеняви бяха и очите, и лицето, изпъстрено с по-тъмни петънца от прах.

Като си играеше неспокойно с чайната лъжичка, тя отбеляза, сякаш се стараеше да насочи отново разговора към обикновена тема:

— Усещате ли мириса на орловите нокти? Сигурна съм, че растат някъде в градината.

Не отговорих, при все че уханието на цветето или на нещо по-приятно опиваше кръвта ми. Обзет от странно, непознато вълнение, аз се стараех да насоча мислите си към нещо разумно, към опитите си, към безбройните дисекции, които бях правил в моргата. Как можех след това да виждам нещо красиво в човешкото тяло? Можех, уви! Тогава насочих отчаяно мисълта си към амебите, към най-нисшата форма на клетъчен живот, които започват несъзнателно да се събират, щом ги поставите под микроскопа. Нямах ли ум, разсъдък и воля, за да се спася от този сляп нагон? Но съвсем независимо от желанието си, чух гласа си:

— Да се поразходим ли? Не е късно. Няма да ходим далеко.

Тя се поколеба. Не искаше сякаш да разсее магията, която ни бе обгърнала.

— Хайде — настоях аз. — Рано е още.

— Още мъничко тогава — съгласи се тихо тя.

Оставих щедра почерпка на масата, след което се сбогувахме с Джейнет. После тръгнахме полека по тясната пътека около лъкатушния бряг на езерото. Започваше да се мръква, лунният сърп се рееше високо в небето на изток и се отразяваше в тайнствените глъбини на тъмните води. Въздухът беше лек и приятен като ласка. Далеко някъде се обади щъркел, на който по-отдалеко отговори другарят му. После тихият плисък на езерото се сля с нощната тишина.

Ние се движехме безмълвно по стихналия бряг, докато стигнахме до едно малко песъчливо заливче, заслонено с цели редици орешец и див джоджен, където спряхме неочаквано и се обърнахме един към друг. Устните й бяха топли и сухи, полуотворени като за жертвоприношение, поднесени с чистото и пълно съзнание, че никой мъж не ги е целувал досега.

Никой не продума. Аз сдържах дъха си, сърцето ми туптеше като пред гибел. Но не, магията завърши само с тази сладостна, единствена целувка. Невинността победи.

Докато се връщахме бавно, чиста бяла мъгла пълзеше над водата като дихание върху огледало. Парата се влачеше като було по земята, изпълвайки сякаш долините с призрачен скреж. А при все че за мен луната сияеше по-лъчезарна от всеки друг път, скъпата ми спътница трепереше.

VI

На 29 септември следобед в лабораторната книга, която използвах като дневник и протоколна книга за работата си, записах тържествено:

Захвърлих писалката, погледнах часовника, грабнах шапката си и изскочих от болницата към гарата, за да не пропусна влака. Имах среща с Джин в Уинтън в три часа и горях от нетърпение да й съобщя чудесната новина.

През това бавно отминаващо лято, решило да зашемети разума с вълшебната красота на своите дни, ние ставахме все по-близки и по-близки. Аз бях навярно съзнателна жертва, но по темперамент и вероизповедание, по най-съкровените схващания на семейството й за живота моята приятелка съзираше по-ясно пречките за нашата близост, разкрила се така внезапно през оная вечер в Маркинч. Свързана от мрежата на родителската власт, затворена в неумолимите граници на своята вяра, за нея нямаше по-страшен кошмар от мрачния призрак на моята религия. Тя заявяваше неведнъж разплакана, че сродяването между нас е невъзможно. Но когато след тъжно сбогуване се връщах в Далнейр, телефонът в стаята ми иззвъняваше и гласът й затреперваше по жицата.

— О, не, Робърт, не… не можем да се разделим.

Разкъсвани от магията на това ново чувство, отнесени сякаш от порой, ние чезнехме в безнадеждна любов.

След половин час, когато слязох от влака и забързах към спокойното кафене, което бяхме открили недалеко от централната гара в Уинтън, ръмеше есенен дъжд. Тя бе вече дошла и седеше самотно в дъното на почти празното заведение.

— Джин! — извиках аз, като избързах към нея и взех и двете й ръце. — Открих го най-после.

Сядайки до нея на пейката до стената, разказах на един дъх успеха си.

— Разбираш ли огромното значение? Не козе мляко… от остров Малта. А краве мляко, и то отвсякъде. Краве мляко, сирене, масло, все млечни продукти… най-разпространените храни из целия свят… Чрез тях именно се предава заразата. Нещо повече. Тази сутрин телефонирах на Алекс, Дюти. Той ми каза, че имали големи тревоги в кравефермата точно преди епидемията. Няколко животни измрели. Това не е случайно… тук трябва да има някаква връзка. Той каза всъщност, че имало тежки епидемии сред добитъка из цялата страна… Заболели били тридесет и пет на сто. Ако се разболее още някое животно в Дрийм, Алекс обеща да ми прати проби от млякото. Разбираш ли какво може да стане, Джин… О, ако се открие някаква връзка между двата факта…

Аз млъкнах развълнуван, а тя ме гледаше със спокойна радост.

— Много се радвам, Робърт. — Тя се поколеба, усмивката й посърна. — Няма да е лошо, ако ми зададат този въпрос утре на изпита.

Последва мълчание, през което вълнението ми постепенно стихна. Аз бях напълно забравил, че сме в навечерието на това важно събитие — последния й изпит. Тревогата й пред изпитанието, което започваше на следното утро и щеше да трае пет дни, беше така явна, че просто ме съкруши. Аз работех упорито всяка нощ, изпълнен с неизчерпаема енергия, и напредвах в проучванията си, избягвайки като по чудо опасностите от провал. А тя? Когато ми заговорваше плахо за часовете, пропити от тревога за бъдещето, аз й казвах да не мисли за него, а да работи и от време на време я подготвях по някои въпроси, които предполагах, че може да изтегли на изпита. Но нима не можех да й помогна повече, с по-голямо търпение, вместо да я отвличам постоянно от заниманията й?

— Всичко ще мине успешно — казах насърчително аз. — Ти се подготвяше много усърдно.

— Предполагам — отвърна унило тя. — Но не съм много уверена. Ще изпитва професор Кенерли… А той е много строг.

Сърцето и съвестта ми трепнаха отново. Това ли беше някогашната безгрижна и трудолюбива начинаеща студентка, изпълнена с вяра в призванието си и с нетърпение да лекува, дошла в залата, където преподавах, за да разгадае вълнуващите тайни на трипанозомите?

— Джин — казах тихо аз. — Признавам, че бях голям егоист.

Тя поклати безмълвно глава, с треперещи устни.

— И аз заслужавам не по-малък укор.

Наведох се мълчаливо и стиснах здраво пръстите й. Тя прошепна:

— Но поне сме заедно.

Продължавах да се обвинявам и след като излязохме от кафенето, на път за гарата, в желанието си да я поразвеселя и може би да успокоя съвестта си, спрях пред малко антикварно магазинче на ъгъла на Уулмаркет. На минаване по тази уличка бях зърнал на витрината една евтина зелена огърлица от просто стъкло, но хубавичка, изискана и наистина старинна. Докато спътницата ми разбере какво ще правя, аз я помолих да почака, влязох в магазинчето и купих огърлицата. Поднесох й я малко по-късно, когато застанахме на обичайното си място под часовника при вестникарския павилион.

— За да ти донесе щастие — казах аз. — На мене зеленият цвят ми носи винаги щастие.

Тя се изчерви от изненада, а лицето й, загубвайки унилия израз, светна от удоволствие. Не бях й подарявал нищо досега.

— Колко е хубава — каза тя.

— Нищо подобно. Такава дреболия. Остави да ти я сложа.

Взех огърлицата, закопчах я на шията й, после в изблик на нежност, без да искам и да зная, че сме на публично място и край нас минават хора, я прегърнах и целунах.

Тя трябваше да изтича веднага към влака. Когато си тръгвах обратно, зърнах внезапно една висока дама, която стоеше като вкаменена и не отделяше от мене своя възмутен и смаян поглед. Познах я със замиращо сърце и разбрах, че е видяла даването на огърлицата и неясната прегръдка. Направих една стъпка към нея, но тя си тръгна, кимвайки ми леко с леден поглед. Беше мис Бет Дийри.

С Джин се уговорихме да не се виждаме до края на седмицата. Но докато работех неуморно в Далнейр, мислех постоянно за нея и в следващия понеделник станах рано, за да изтичам до будката за вестник „Хералд“, преди да са го занесли в приемната на мис Труджън. Списъкът на завършилите лекари се отпечатваше веднага в началото на последната страница и аз започнах да го преглеждам набързо, застанал по пижама и пардесю на пътеката. След това го прочетох отново, по-внимателно и със засилваща се тревога.

Името на Джин не се виждаше. Не можех да повярвам. Пропаднала бе на изпита.

При все че ме бе предупредила да не я търся, обзет от дълбоко състрадание реших, че трябва да й телефонирам веднага. Отидох до телефонния номератор в хола и докато сестра Пик се въртеше наоколо, наострила слух, повиках номера в Блерхил.

— Ало! Желая да говоря с мис Лоу.

Обади се женски глас, но уви, не на Джин, а по всяка вероятност на майка й.

— Кой се обажда?

Поколебах се.

— Един познат.

Последва мълчание. Най-после гласът се обади отново.

— Съжалявам. Мис Лоу не е в къщи.

— Слушайте, моля ви — казах аз. И млъкнах, защото рязко изтракване до ухото ми подсказа, че от другата страна затвориха.

През целия ден не можах да си намеря място и работех упорито, тъжен и угнетен. След вечеря, щом удари седем, реших да си възстановя силите с нощна работа в лабораторията, но в това време прислужницата Кети, изнесла вече чиниите, потропа отново на вратата.

— Един господин ви търси, сър.

— Болен ли?

— О, не, сър.

— Роднина?

— Надали, сър.

Погледнах я учуден: не бях свикнал на посещения по това време.

— Добре… поканете го.

Тази вечер бях изпаднал явно в умопомрачение. Помислих, че сънувам, когато в стаята ми влезе с уверена стъпка Дейниел Лоу.

Щом затвори вратата, той ме удостои със своя сериозен и твърд поглед.

— Надявам се, че не се натрапвам в неподходящо време, докторе? Много бих искал да поговоря с вас, ако нямате нищо против.

— Защо не… разбира се — заекнах аз.

При тия думи той се поклони, съблече тежкия си черен балтон, сгъна го внимателно и го остави заедно с шапката си на леглото. После дръпна един стол, седна срещу мене в официален тъмен костюм, бял нагръдник и дълга връзка, сложи ръце на коленете си и ме прониза отново с твърдия си поглед.

— Докторе — започна спокойно той. — Никак не ми беше лесно да дойда при вас. Дълго се борих и молих преди да предприема тази стъпка. — Той замълча. — Често ли се срещате с дъщеря ми напоследък?

Усетих, че ужасно се изчервявам.

— Струва ми се — да.

— Мога ли да ви запитам защо?

— Защото… защото всъщност… много я обичам.

— Ох! — В това кратко възклицание нямаше ни укор, ни насмешка, само мрачна, почти студена загриженост. — И ние я обичаме, докторе. Още откакто дойде на този свят, тя бе за нас това, което е агнето за пастира. Затова ще разберете колко голямо бе разочарованието ни, когато научихме днес, че не е успяла да вземе диплома. А главната причина за това, както предполагам, е, че вместо да работи, е пропилявала времето си в скитане.

Аз замълчах.

— Разбира се — продължи проповеднически той, — аз имам пълно доверие в дъщеря си. Ние трябва да понасяме търпеливо ръката господня, когато се стовари върху ни, и дъщеря ми ще излезе пречистена от това изпитание. Моята свята съпруга и аз поговорихме с нея. След неколкомесечна непрекъсната подготовка тя ще се яви отново на изпит. Но ние сме разтревожени от друг, много по-сериозен въпрос. Не зная докъде е стигнало познанството ви, докторе — не мога да науча нищо от дъщеря си и малкото сведения, които имам, дължа само на мис Дийри — но все пак трябва да се съгласите, струва ми се, че при сегашните обстоятелства то е стигнало твърде далече.

— Не ви разбирам — казах бързо аз. — Защо сте против познанството ми с дъщеря ви?

Той не отговори веднага. Само притискаше един о друг пръстите си и мислеше съсредоточено.

— Докторе — започна внезапно и твърдо той. — Аз се надявам, че дъщеря ми ще се омъжи. Надявам се, че един ден ще бъде щастлива съпруга. Но такова щастие тя може да постигне само с човек от нейното вероизповедание.

Нагазили бяхме вече доста дълбоко, но аз се втурнах дръзко още по-напред.

— Не съм съгласен с вас — казах. — Религията е съвсем личен въпрос. Не сме виновни за това в какво вероизповедание сме родени. Пък и напълно възможно е всеки от нас да зачита вярата на другия.

Той поклати мрачно глава със студена, странно предизвикателна усмивка, с която искаше сякаш да подчертае, че никой не знае по-добре от него пътищата и тайните на всеведущия Бог.

— Мога да бъда снизходителен към вас, защото сте млад и неопитен. Но на тоя свят има само една истинска вяра, само едно истинско братство на вярващи. В това истинско братство на богопомазани е била възпитана и моята дъщеря. И тя не ще се оскверни никога във водите вавилонски.

По някакво странно противопоставяне, докато той говореше, мисълта ми отлетя внезапно и неудържимо към прекрасните води на Маркинч, покрай които скитахме с Джин и разменихме под нежния и снизходителен небесен покров първата си сладостна целувка.

— Младежо! — забелязал по лицето ми признаци на огорчение и непокорство, той заговори по-рязко. — Аз ви желая доброто и се надявам, че просветлението ще осени един ден и вас. Но редно е да разберете най-после, че дъщеря ми не е за вас. В нашето братство имаше един проповедник, за когото тя всъщност е сгодена. Имам предвид Малкълм Ходн. Вие го видяхте в моя дом. Той е засега учител, но мечтае да стане един ден проповедник, който ще разнася из пустинята факела на Словото. Той се показа с всички прояви на разума и душата си достоен да я ръководи и насочва по пътеките на тоя земен живот.

Настъпи мълчание. Гостът очакваше навярно да заговоря, но тъй като аз, потънал в креслото си, не продумвах, той стана все така спокоен, облече бавно балтона си и след като закопча и последното копче, ме погледна с тъжна снизходителност и студено предупреждение.

— Радвам се, че разговорът ни не бе безполезен, докторе. Всички трябва да се покоряваме Богу… да разбираме истински волята му… На раздяла ви предавам на неговите грижи.

Той взе шапката си и излезе от стаята с твърда стъпка и израза на човек, обречен на ясна и непоколебима дисциплина.

Дълго време не мръднах. Въпреки строгото му тесногръдо гледище, почтеността ми налагаше да призная, че постъпваше според убеждението си. Но това не ме утешаваше. Тонът на неговото слово, в което всяка дума беше извлечена от Апокалипсиса, ме прониза до кръв. А Ходн… беше наистина безкрайно горчив хап.

Оскърбен, разгневен и влюбен, аз помислих за Джин. И стиснах здраво зъби. Не бях обещал във всеки случай, че вече няма да се срещам с нея.

VII

В такова неспокойно и неприятно настроение направих вечерната визитация. След като дадох нарежданията си на сестра Пик, отидох както винаги в изолационния павилион, но не можах да се съсредоточа. Чисто научните изследвания, на които се бях посветил, изискваха пълно откъсване от житейските тревоги. А аз не се интересувах вече от дадения тържествен обет. Пред мене беше образът на Джин, стройна и свежа, със замъглени от младежки унес кестеняви очи. Аз я обичах. И трябваше да я видя.

На другия ден следобед, щом привърших работата си, изтичах в гаража. Телефонирал бях вече два пъти във вила Силоам, но и двата пъти се бе обадил гласът на мисис Лоу и аз закачвах веднага слушалката, като че беше от нажежено желязо. При все че ръмеше, тръгнах с мотоциклета за Блерхил.

Заобиколих с разтуптяно сърце вила Силоам и стигнах откъм задната страна до беседката. Тя беше празна, никой не седеше на стола, на простата масичка не се виждаше Ослеровото ръководство по „Медицинска практика“. Седнах неуверено на зида и загледах как дъждовните капки се стичат по зелените решетъчни стени на беседката; после скочих в градината и стигнах все покрай зида до предната страна на къщата. Почти половин час се притулвах из храстите, втренчил поглед към тайнствените прозорци с дантелени завеси. Но при все че зърнах няколко пъти майката, която се движеше из полутъмната гостна, съдбата не ме удостои ни веднъж с щастието да видя Джин.

Но внезапно чух приближаващи стъпки по пътеката. Отначало помислих, че е Дейниел Лоу. След миг обаче се показа Люк. Тръгнах към него.

— Люк! — извиках аз. — Не знаех, че сте се върнал.

— Да, върнах се — потвърди той.

— Защо не ми съобщихте? Само вие можете да ми помогнете.

— Така ли?

— Да, Люк. Слушайте. — Говорех с измъчена настойчивост. — Трябва да видя Джин, още сега.

— Няма да го бъде — отвърна колебливо той, като поглеждаше ту мене, ту безмълвната фасада на къщата. После, вземайки като че някакво решение в моя полза, добави: — Не можем да разговаряме тук. Елате да слезем надолу.

Той ме поведе обратно към града, като поглеждаше от време на време през рамо, после, на един малко съмнителен ъгъл недалеч от пазарния площад се шмугна в ярко боядисано заведение с надпис: „Блерхилски спортен бар“. След като седнахме в едно сепаре зад неприветната зала, която, ако се съди по наредените кегли и автомати, служеше навярно за сборище на блерхилската златна младеж, Люк поръча две бири. После ме погледна продължително и загадъчно.

— Този път загубихте — каза най-после той. — Ако питате мене… всичко е свършено.

Веднага се наведох към него.

— Какво се е случило?

— Най-лошото. Когато майка научи от мис Дийри, искам да кажа, когато научи за вас, отведе безшумно и тъжно Джин настрана и веднага я разплака. А когато баща ни се върна за чая, направиха дълго съвещание. После майка отиде да доведе Малкълм, а баща ни отиде да се моли почти цял час с Джин в стаята й. Чак в кухнята чувах риданията й; просто мислех, че ще й се скъса сърцето. Когато слязоха, вече не плачеше. Беше пребледняла, но спокойна. Всичко бе свършило.

— Люк! Какво искате да кажете?

— Накарали са я навярно да обещае, че няма да ви види повече.

Необходима ми бе цяла минута, за да схвана напълно думите му, но скоро ме сграбчи безпомощна увереност, че той казва истината. При все че такова нещо е почти невероятно в нашия напредничав век, в това семейство съществуваше родителска власт от времето на Стария завет, когато галаадските племена на Хет са изживявали съдбата си из Моабитските равнини, пасейки стадата си, покорявайки се на по-старите и вярвайки сляпо в Бога.

Такъв именно патриарх беше Дейниел Лоу. Той все още живееше според книгите Царства, Числа и Второзаконие. Сред трясъка в епохата на машините, сред влудяващия рев на джаза и примамливите светлини на киното той бе възпитал децата си в тази традиция не със заплахи, защото не беше тиран, а с умерена твърдост и най-вече с непоклатимата проява на своята дълбока вяра, с незагасващия светлик на собствения си пример. Общоприетият, малко смешен образ на площаден проповедник подхождаше за Дейниел Лоу толкова, колкото някое гнило семе прилича на грамаден и здрав дъб. Той не беше слабоволен разносвач на брошури, нито хленчещ псалмопевец. Беше истински праведен и доблестен Павел, който смразяваше с пламенния си поглед змията на злото още преди да я смаже с ногата си. Той притежаваше, разбира се, и несъвършенствата на тия качества. Погледът му беше проницателен, но виждаше само пред себе си. За него не съществуваше нещо средно — всяко нещо беше или черно, или бяло. Извън блестящата орбита на собствената му вътрешна светлина за божия избраник съществуваше само мрак, изпълнен с изкушения и с мрежите на сатаната, препъващи като преплетени корени в тъмна гора. Търпимостта беше забранена слабост, дума, която той всъщност не можеше да разбере. Ако човек не е „спасен“, той е уви завинаги загубен. Това именно бе задържало години наред дъщеря му в каменистия път, спасило я бе от изкушенията на танците, картоигрането и театъра, ограничило я бе да чете само доброто слово и поклонническите подвизи, а сега бе изтръгнало от нея с молитви и натиск разплаканото обещание да се откаже от своя недостоен любим.

Всичко това прелетя в мисълта ми, докато седях срещу Люк в жалката студена пивница. И при все че от тези мисли се замаях като човек, който се е блъснал в каменна стена, при все че изпитвах тлеещо недоволство към Джин, задето ми бе изменила, все пак не можех чисто и просто не можех да се откажа от нея.

— Люк — казах възбудено аз, — вие трябва да ми помогнете.

— Как? — запита без особена охота той.

— Просто трябва да видя сестра ви — извиках почти отчаяно аз.

Той не отговори. Само изтри устни с набрашнения си маншет и ме погледна с тъжна усмивка.

— Трябва да го направите, разбирате ли? — продължих аз. — Ще чакам тук, докато отидете вкъщи и кажете на Джин да дойде.

Все така безмълвен той поклати съчувствено глава.

— Джин не е в къщи. Не е и в града.

Загледах го, без да мръдна; той кимна полека.

— Вижда се, че не познавате баща ни. Още снощи я изпратиха у леля ни Елизабет в Бетнал Грийн. Там ще учи през идните четири месеца, докато се яви пак на изпит. — Той помълча. — А мисис Ръсел, леля ни, има нареждане да отваря всичките й писма.

Бетнал Грийн, лондонско предградие, на повече от триста мили оттук — недостижимо място за злодея Шенън! И никакви писма, моля! О, мъдри, съобразителен Дейниел! Истински пророк Данаил в Съдния ден! Аз продължавах да седя все така неподвижно, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Настана продължително мълчание, от което най-после ме събуди гласът на Люк, който питаше съчувствено:

— Бихте ли желал още една бира?

Вдигнах наведената си глава.

— Не, благодаря, Лок. — Той поне беше добронамерен. — Да, да не забравя да ви върна мотора.

— Няма защо да бързате.

— Не, трябва да го върна. — Видях, че възразява само от учтивост. — Той е на уличката зад къщата ви. Ето ключа.

Люк го взе без по-нататъшни възражения; после станахме и излязохме. След като огледа внимателно улицата, той ми стисна тъжно, но дружелюбно ръка. Тръгнах към гарата.

Заваля вече по-силно, дъждът струеше от водосточните тръби, разкалваше тясната улица, придаваше на всичко сив, печален вид.

О, боже, мислех аз във внезапен пристъп на страдание, какво търся в това жалко, забравено градче? Искам да бъда на слънце, далеч от тая бъркотия, несигурност и безкрайни борби! Бих искал да съм в лодка, която се спуска по Нил, да скитам по слънчевите хълмове на Соренто, да се припичам на слънце над синьото Тиренско море. Не, дявол да го вземе, бих предпочел да бъда в мъглата и дима на Бетнал Грийн.

Но знаех, че не мога да отида там.

VIII

После всичко ме връхлетя наведнъж… Но аз ще се постарая да го разкажа спокойно и последователно. Не възнамерявам да изтъквам постоянно душевното си състояние. То приличаше на времето, с непрестанни дъждове и равноденствени бури, които изтръгваха от дърветата последните неизсъхнали листа и вейки и покриваха пътеката с мокър килим.

В болницата имаше извънредно много работа, предимно с дифтеритни случаи. Епидемията се бе разразила в западния край на Уинтънската околия. Аз бях боледувал от тази болест, затова съчувствах особено много на децата, които пристигаха с това заболяване. Засега можехме да се похвалим, че нямаме нито един смъртен случай и мис Труджън се перчеше гордо из заведението, като че това се дължеше лично на нея. А може и да се дължеше — нейната ползотворна дейност все повече и повече ме поразяваше и аз започнах неволно да се възхищавам в душата си от тази ревностна, способна и неукротима бойна кобилка, чиито скрити достойнства надвишаваха твърде много видимите, не особено привлекателни качества. Но се пазех да не се издам. Изобщо в сегашното си настроение бях намусен и суров към всички.

И ето че на трети ноември през нощта — тази съдбоносна дата е записана точно и незаличимо в паметта ми — аз се довлякох с наведена глава от павилиона в жилището си и се отпуснах в креслото.

Не минаха и десет минути, когато настойчив звън стигна до слуха ми. Звънеше телефонът на нощната ми масичка; звънеше слабо, защото бях забравил да го включа отново преди да напусна павилиона. Отидох в спалнята си и вдигнах уморено слушалката.

— Ало!

— Ало! Вие ли сте докторе? Много се радвам, че ви намирам. — Въпреки лошата връзка, в гласа се долови явно успокоение. — Тук е Дюти, Алекс Дюти, от Дрийм. Докторе… Робърт… трябва да ми помогнете.

Още преди да отговоря, той продължи:

— Касае се за Сайм. От една седмица е болен от дифтерит. И не отива на добре. Искам да ви го доведа в болницата.

Не се поколебах нито за миг. У нас беше вече препълнено, а Алекс живееше извън границите на нашата околия и не можеше да иска помощ от нас. Но и през ум не ми мина да откажа.

— Добре. Поискайте от вашия доктор да подпише бележка, а аз ще изпратя колата за бърза помощ, щом съмне.

— Не, не! — обади се бързо той. — Момчето е много зле, Робърт. Пред вратата чака кола, а то е добре увито в одеяла. Искам да ви го докарам още сега.

Не бях уверен дали е редно да приема така ненадейно един пациент извън района. Но поради дълбоката ми почит към Алекс трябваше да поема този риск.

— Тръгвайте тогава. Надявам се да стигнете за един час. Внимавайте да не го простудите по пътя.

— Ще внимавам. И благодаря, драги… благодаря.

Закачих слушалката и тръгнах по коридора към стаята на управителката. Но лампата й беше угасена, затова трябваше да позвъня на нощния звънец за сестра Пик. Когато тя дойде, дадох кратки нареждания да приготви едно легло в страничната стая на отделение Б, удобно допълнително помещение, запазено обикновено за частни пациенти и единствено незаето засега. После седнах да чакам.

Очакването не трая дълго. Малко преди полунощ пред главния вход спря затворено такси; когато отворих вратата срещу вятъра и плискащия дъжд, Алекс се появи пред мене, прегърнал увития в одеяла Сайм. Въведох го в приемната. Лицето му беше бледо и тревожно.

Той остави момчето на леглото, където сестра Пик започна да го приготвя за прегледа, изтри чело с опакото на ръката си и застана мълчаливо настрана, втренчил в мене замаян и изпитателен поглед.

— Не се тревожете толкова. Кога се разболя Сайм?

— В началото на седмицата.

— Инжектираха ли го?

— Два пъти. Но не му помогнаха много. — Дюти заговори по-бързо. — Налепите са вече дълбоко в гърлото. Като видяхме, че с всяка минута става все по-зле, реших да го доведа веднага. Имаме вяра във вас, Роб. Прегледайте го, за бога.

— То се знае. Но не се вълнувайте.

Когато отидох до леглото, успокоителното изражение, което си бях наложил заради Дюти, изчезна веднага от лицето ми. Щом спрях поглед на смъртнобледото дете, което се бореше със затворени очи и стиснати пестничета за всяко свое дихание, изтръпнах от мъка. Започнах мълчаливо да го преглеждам. Температурата му беше 40°, пулсът почти неуловим. Не се опитах да преброя вдишванията. Плътна жълта ципа покриваше задната част на гърлото и се спускаше опасно към ларинкса. Детето изживяваше явно последните си минути.

Погледнах Дюти, който бе застанал безмълвно до мене и се опитваше да прочете истината по лицето ми; при все че го съжалявах, бях страшно ядосан, загдето ме поставяше в такова тежко положение.

— Не е трябвало по никакъв начин да го изнасяте навън. Детето е много зле.

Той преглътна сухо.

— Какво има всъщност?

— Дифтеритен ларингит. Ципата е запушила дихателната тръба… и му пречи да диша.

— Не може ли да се направи нещо?

— Само трахеотомия… и то веднага. Но не можем да я направим тук. Нямаме операционна, нямаме необходимите удобства. Отдавна е трябвало да го закарате в някоя голяма инфекциозна болница в града. — Тръгнах към телефона. — Ще позвъня в Александра и ще наредя да го приемат веднага.

Започнал бях да избирам номера за бърза помощ, когато детето простена изведнъж със слабо, отчаяно хъркане, което изхриптя и заглъхна в стаята.

Алекс ме дръпна за ръката.

— Не ще можем да го закараме до друга болница. Господ знае как го докарахме и дотук. Направете сам каквото трябва.

— Не мога. Това е работа на специалист.

— Не, не! Направете нещо, моля ви се, направете нещо!

Задържан от ръката му, аз го гледах смаяно и безпомощно като глупак. Както вече споменах, имах извънредно ограничени познания в медицинската практика и ни веднъж не бях се опитвал да правя някаква сериозна операция. Застанал в ясните висини на чистата наука, аз се отнасях винаги с пренебрежение към суетливия лекар на свободна практика, който се нахвърля с една инжекция срещу каква да е болест. Но ужасната неотложност на сегашния случай не можеше да се отрече. Касаеше се всъщност не за часове, а за минути — защото знаех, че ако се изплъзна под предлог да препратя болното в болницата Александър, то няма да стигне живо дотам. Чувствайки ясно безнадеждната си неподготвеност, аз простенах безгласно.

— Събудете управителката — обърнах се към сестра Пик. — И пренесете веднага болното в страничната стая.

След шест минути мис Труджън, сестра Пик и аз бяхме в страничната стая, около простата дървена маса, върху която, в чиста бяла нощница, лежеше в безсъзнание задъхващото се дете. Извън това конвулсивно дишане в тясната стаичка владееше мъртва тишина. Запретнал бях ръкави, измил бях набързо ръцете си с карболов разтвор, а сега ме бе обзел такъв смъртен страх, че поглеждах неволно, почти несъзнателно, за помощ към управителката.

Тя беше възхитително спокойна, мълчалива, съобразителна и съвсем прилично облечена: при все че току-що бе станала от сън и бе навлякла набързо униформата си, дори колосаната й касинка беше сложена така, че ни един косъм не се подаваше от нея. Въпреки враждата помежду ни, не можех да потисна изблика си на възхищение и дори на завист към нея. Тя познаваше отлично работата си, а самообладанието й беше великолепно.

— Няма ли да трябва упойка? — запита полугласно тя.

Поклатих отрицателно глава. При такова дишане не можеше да се даде никаква упойка. Положението на детето беше и без това безнадеждно.

— Добре тогава — каза насърчително мис Труджън. — Аз ще държа главата и ръцете. А вие, сестра Пик, дръжте краката.

Докато говореше, тя ми подаде един ланцет от правоъгълника бяла марля в емайлирания леген, застана решително до масата и улови здраво раменете на Сайм. Нощната сестра улови колебливо глезените му.

При все че бе минал, разбира се, само един миг, стори ми се, че стоя цяла вечност пред тях с ножчето в неподготвената си безпомощна ръка.

— Ние сме готови, докторе — напомни ми управителката и — ако искате вярвайте — в гласа й прозвуча отново насърчение.

Поех дълбоко дъх, стиснах зъби, опънах кожата и направих разрез в гърлото на детето. Бликна гъста тъмна кръв, която закри раната. Попивах я непрестанно с марля и режех все по-дълбоко. Сайм беше в безсъзнание, та бях сигурен, че не усеща нищо, но все пак при всяко докосване той се виеше и гърчеше на масата в предсмъртни мъки. В същото време повтаряше на пресекулки ужасното усилие да си поеме дъх, от което се гърчеше като риба на суша. Тези внезапни непредвидени движения увеличаваха затруднението ми. Опитах се да вмъкна в прореза ретрактор. Той влезе, но изскочи веднага обратно и падна шумно на пода. Кръвта бликна още по-силно, не със светла шуртяща струя, която бих могъл да спра, а в бавен лепкав поток, който задръстваше всичко. Не можех да си служа вече с ланцета. Бях много близо до големите кръвоносни съдове на шията. Едно погрешно клъцване — и можех да прережа вратната вена. Опитвах се да отделя с показалец мускулите, ровех се в раната, търсех отчаяно трахеята. Ако не успеех да я намеря бързо, свършено беше със Сайм. Лицето му бе почти почерняло. Усилията му да поеме въздух, при които хлътваха и ребрата, и гръдната му кост, бяха все така отчаяни, но все по-редки и по-слаби. Настъпваха все по-продължителни промеждутъци, през които той изобщо преставаше да диша. Тялото му вече изстина и овлажня.

Едри капки пот оросиха челото ми. Чувствах се толкова зле, щото ми се струваше, че всеки миг ще припадна. Не можех да намеря дихателната тръба, просто не можех да я намеря, а детето почти свършваше. О, Господи… помогни ми да намеря тази трахея!

— Пулсът престава, докторе.

Тихо, укорно прошепване на сестра Пик, която притискаше от време на време с пръсти китката на момчето. Но управителката, застанала откъм главата му, все още не продумваше.

Не зная какво стана с мене — взех с отчаяна смелост ланцета и разрязах по-дълбоко. И изведнъж, като по магия, в раната изскочи тънката, бяла, лъскава като сребърно стъбло трахея, която така неумело и отчаяно търсех. И от моите гърди се изтръгна тежка, задъхана въздишка, изтрих потта от очите си и резнах откритата трахея. Веднага се чу свистящо поемане на пресен въздух, благодатен поток изпълни затворените, задъхващи се дробове. Зажаднялата гръд пое дълбоко въздух веднъж, дваж. Още веднъж и още веднъж, замаяна от облекчение. Отначало бавно, после все по-често и по-дълбоко умиращото дете започна да диша равномерно. Тъмният цвят на кожата изчезна, посивелите устни си възвърнаха бавно червенината, то престана да се бори.

Бързо, с треперещи пръсти, аз вмъкнах двойната цев, вързах няколко малки кръвоносни съда, заших раната и я превързах, оставяйки свободен тесния метален отвор на цевта. Коленете ми се подкосяваха, сърцето ми щеше сякаш да изскочи от гърдите, а най-тежкото бе, че трябваше да крия вълнението си. Разрошен и запотен, аз застанах без сили, с окървавени пръсти, докато управителката отнесе внимателно Сайм на леглото в страничната стая и го огради с много възглавници и топли бутилки.

— Така — обади се най-после мис Труджън. — Сега ще му е добре. Вие ще поемете това болно, сестра, и ще го пазите особено внимателно цяла нощ.

Когато се обръщаше да излезе, тя ме погледна бегло, без укор и без одобрение, сякаш искаше да каже: „Работата беше опасна, но вие се отървахте по-добре, отколкото заслужавате“. За пръв път се разбрахме един друг.

И след излизането на управителката аз не се решавах да си отида. Сестра Пик дръпна до леглото един стол и взе табличка с марли, за да попива лигите, които бликваха от време на време от цевта, а аз стоях зад нея и наблюдавах детето, което почиваше с поруменяло лице. То бе задремало от изтощение, но неочаквано отвори за миг очи и по някаква странна случайност погледът му срещна моя. То се усмихна за миг или поне устните му се полуотвориха като за усмивка. После притвори клепачи и заспа.

Нищо не би могло да ме развълнува така дълбоко, както тази лека детска усмивка. Не бих могъл и да мечтая дори за по-голяма награда.

— Отивам си вече, сестра — казах кратко аз. — Знаете как да постъпвате, нали?

— О, да, докторе.

Едва когато излязох, си спомних за Алекс Дюти, който все още чакаше в приемната и в желанието си да прекратя тревогата му ускорих ход под блещукащите пеещи звезди. Да, той беше на същото място, седнал изправено на дървения стол, с лице към вратата, с изстинала и празна лула в ръка. Като че не бе мръднал, откакто го бяхме оставили. Когато влязох, той още повече се вдърви, после се изправи и застана мълчаливо пред мене, а в очите му гореше въпросът, който не смееше да зададе.

— Добре е вече.

Лицето му беше толкова свито, че не можа да го отпусне веднага. Виждах как мускулите му потръпваха под кожата, после размърда внезапно уста и изрече тихо:

— Вие ли го оперирахте?

Кимнах утвърдително.

— Вече може да диша. Сега спи. Когато дифтеритът мине — след десетина дни — ще извадим цевта, и раната ще заздравее. И белег дори няма да остане.

Дюти пристъпи към мене, сграбчи ръката ми и я раздруса с такава благодарност, сърдечност и вълнение, че ме накара да политна.

— Никога няма да забравя какво сторихте за нас тази нощ! Никога! Никога! Казах ви вече — жената и аз имахме вяра във вас. — Той пусна милостиво смазаните ми пръсти. — Мога ли да й телефонирам? Тя чака в дома на управителя на стопанството.

След минута той беше вече в хола, откъдето предаде несвързано добрата вест. Когато привърши, аз го придружих до таксито, край което забравеният шофьор, нахлупил фуражка до ушите си, крачеше търпеливо назад-напред.

— Всичко се оправи, Джо! — извика възбудено Дюти. — Малкият прескочи трапа.

Седнал вече в таксито, добрият Алекс се наведе през прозореца и каза развълнувано, в изблик на признателност.

— Утре ще дойда, моето момче, заедно с жената. И още веднъж… от все сърце… благодаря!

Колата отмина, а аз продължих да стоя в студения, ветровит мрак. Когато чух, че часовникът в хола удари един, тръгнах замаян към спалнята си. Бях така уморен, че не исках да мисля за нищо. Но въпреки всички разочарования и грижи в душата ми владееше странен покой. Заспах веднага, припомняйки си само усмивката на Сайм.

IX

Трябва да съм спал около четири часа, когато някой ме побутна по ръката, за да ме събуди. Отворих очи и видях, че лампата свети, а сестра Пик стои до леглото с разстроено лице и вика истерично до ухото ми:

— Елате веднага… веднага.

Тя просто ме измъкна из завивките и докато навличах палтото и домашните си пантофи, разбрах, макар и още сънен, че само някаква злополука е могла да накара това вяло създание да се втурне в стаята ми по тоя начин и по това време. Тя изглеждаше наистина загубила ума си и докато я следвах към отделение Б, продължаваше да повтаря като заучен урок, тичайки пред мене:

— Не съм виновна! Не съм виновна!

В полутъмната топла стая Сайм лежеше на гръб върху високите възглавници, както го бях оставил, спокоен и тих. Но изглеждаше неестествено тих и когато вдигнах абажура на нощната лампичка, за да надникна по-отблизо, видях с ужас, че лъскавият отвор не се подава от превръзката, че цевта не е вече в гърлото му. Грабнах набързо един форцепс и изчистих лигите, задръстили раната, после улових отпуснатите му ръце, за да опитам изкуствено дишане.

Продължих като обезумял изкуственото дишане повече от час. Но той бе издъхнал преди да дойда. Прекратих дишането, закопчах измачканата нощница, подредих мъничкото същество, което се бе борило и изтърпяло толкова много, след това положих главата му на възглавницата.

Докато оправях леглото, открих неочаквано в една гънка на смачканите чаршафи задръстената и замърсена от мембрани трахеотомична цев. Погледнах я като замаян, после се обърнах към сестра Пик, която стоеше през цялото време облегната до вратата.

— Задръстена е — казах изненадано аз. — Трябва да е изхвърлена при кашляне.

Разбрах веднага всичко; и още преди да признае, разбрах по изражението й, че подозрението ми е вярно. И друга мисъл ми мина през ум. Минах бавно покрай нея и влязох в кухнята на отделението. Да, на същата маса, където се бяхме борили за живота на Сайм, имаше чайник, сандвичи със сардели и недоизпита чаша изстинал чай. Съблазнителна закуска.

— О, докторе! — Тя ме бе последвала, кършейки ръце. — Никога не можех да допусна… то спеше толкова спокойно… Оставих го само за минута.

Не можах да издържа. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Напуснах кухнята и излязох през отделението на чист въздух. Последните звезди гаснеха вече, първите зари на утрото прорязваха мрака на изток. Удряйки чело със стиснати пестници, отидох в кабинета си и се свлякох в едно кресло до масата. Жалех не затова че бяха провалили незначителното ми постижение. Това, което изгаряше, измъчваше и тровеше цялото ми същество, беше безсмисленото превръщане на победата в поражение, егоистичното и престъпно погубване на един живот. Потънал в сляпо вцепенение, аз изпаднах в отчаяние.

Дълго трябва да съм седял неподвижно, защото бях все още с палто и пижама, когато Кети влезе в девет часа да нареди масата за закуска. Не можех да понасям съчувствения й поглед, затова отидох през спалнята в банята, обръснах се като автомат и се облякох. Когато се върнах, намерих богата закуска — препечен хляб, кафе, бекон и яйца под метален похлупак. Но макар да се нуждаех от храна, не можах да хапна нищо; стомахът ми отказваше да приеме дори няколко глътки кафе. Отидох до прозореца и погледнах навън. Утрото беше студено и мъгливо, предвестник на облачна и влажна зима.

Някой почука на вратата. Когато се обърнах, мис Труджън влизаше бавно в стаята, спокойна, както винаги, но все пак с малко разтревожен поглед. Държането й беше дружелюбно. Тя отида до камината, където няколко сурови клонки пращяха с влажен дим.

— Сестра Пик беше при мене. — Гласът й беше сериозен и сдържан. — Много е съкрушена.

— Не се учудвам — казах горчиво аз.

— Разбирам как се чувствате, докторе. Особено след всичките ви усилия. Много е тежко, наистина. — Тя помълча. — Що се отнася до мене, аз съжалявам извънредно много, защото едва ли интересите на тази болница са някому така присърце, както на мене. Но такива злополуки се случват, докторе, и в най-уредените заведения. А дългият опит ме е научил, че има само едно средство да се справяме с тях.

— Какво е то? — не се стърпях да запитам аз.

— Да не им обръщаме внимание.

Поех си с мъка дъх.

— Това не може да се отмине без внимание. То не е злополука, а груба небрежност, за която виновният трябва да бъде наказан.

— Да допуснем, че постъпим както предлагате. Какво ще стане? Ще уволнят сестра Пик, ще има приказки и разправии, болницата ще си спечели лошо име, а от всичко това никой не ще спечели.

— Тя ще трябва да си отиде — отвърнах упорито аз. — Тя е лоша сестра и погуби детето.

Мис Труджън махна успокоително с ръка.

— Разбирам схващането ви, докторе. И съм съгласна с него. Но… в тази болница… трябва да се имат предвид и други, по-практични съображения.

— Недопустимо е тя да остане тук и да повтори същото нещо.

— Няма да го повтори — побърза да каже управителката. — Тя няма да забрави този урок. Убедена съм в това. Мога да ви уверя, докторе, че сестра Пик има много добри черти и ще бъде съвсем неразумно, да не кажа несправедливо, да се провали бъдещето й — защото последицата ще бъде именно такава — само за тази единствена грешка.

Погледнах я твърдо, припомняйки си несвойствената за нрава й любезност към нощната сестра. И се запитах дали Ефи Пик не се радва на някаква особена привилегия тук. Когато се готвех да заговоря, някой почука тихо на вратата и на прага се появи отново Кети.

— Мистър и мисис Дюти ви чакат в приемната, сър.

Почувствах, че изстивам, неволна тръпка пролази по цялото ми тяло. Отговорът към управителката замръзна на устните ми. Погледнах тъпо за миг пода; после си наложих да тръгна към вратата.

Когато излизах, мис Труджън се приближи до мен и настоя с безусловна искреност:

— Бъдете внимателен, докторе. Във ваш собствен… и мой интерес.

Бях така замаян и неуверен, че коридорът ми се стори съвсем замъглен, но като влязох, почти залитайки, в приемната, видях ясно, че Дюти и жена му се усмихват, сякаш не можеха да сдържат дълбоката си вътрешна радост. Щом влязох, Алекс скочи със сияещо лице и сграбчи ръката ми.

— Надявам се, че не сме подранили, драги. Но ние с жената просто не си намираме място тази сутрин. Искаше ни се да пеем по пътя дотук.

— Истина е, докторе. — Алис Дюти също стана и се изправи до мъжа си; нейното простичко, измъчено от грижи лице сияеше. — Всичко дължим на вашата опитност и умение.

Облегнах се на масата. Краката ми се подкосяваха, главата ми беше като че напълнена с памук, а най-лошото беше, че чувствах как всеки миг мога да се разплача.

— Ех, драги! — извика Алекс. — Та вие сте съвсем изтощен! Не е и чудно, всъщност; сигурно цяла нощ не сте спал заради нас. Няма да ви безпокоим нито минута повече. Само ще идем да погледнем Сайм.

— Почакайте… — едва успях да изрека аз, безпомощен и сломен.

Те ме погледнаха отначало учудени, после загрижени, най-сетне явно разтревожени.

— Какво има? — запита с променен глас Алекс. След кратко мълчание добави така, като че едва измъкваха думите му от устата: — Да не е пак зле?

Кимнах почти без да мисля.

— Много по-зле ли е? Господи, не стойте така, човече! Кажете ни как е.

Не можех да погледна Алис; едва смогвах да гледам Алекс, чието помръкнало, посивяло лице беше наистина жалко.

— Боже господи! — промълви той с тих, угаснал глас. — Дано само не е…

Настъпи продължително мълчание. Не зная колко трая. Времето нямаше вече никакво значение, всичко се замъгли и потъмня. Видях само, че Алис се разплака и Алекс я прегърна. Когато най-после заговори, гласът му беше студен и твърд.

— Може ли да го видим?

— Да — промълвих аз. — Да дойда ли с вас?

— Ако нямате нищо против, ще отидем сами.

Когато тръгна към вратата, той, се обърна към мене като към чужд човек.

— По-леко щеше да ни бъде, ако не бяхте ме накарали снощи да помисля, че сте спасил детето. Не искам да ви видя вече.

Върнах се в стаята си и почнах да се разхождам безцелно из нея, като вземах и отново оставях ту една, ту друга вещ.

Когато погледнах по едно време през прозореца, видях Алекс и мисис Дюти, които се показаха откъм ъгъла на заведението и продължиха бавно по пътеката. Той изглеждаше прегърбен и сломен, все още обгърнал с ръка раменете на жена си, за да я придържа и подкрепя, докато тя пристъпваше без сили, без да вижда нещо от плач.

Тогава именно кипнах. Обърнах се и слязох в столовата на сестрите. Както и предполагах, сестра Пик беше сама. Тя седеше в удобно кресло пред запаления огън, със зачервени очи, но вече успокоена, сякаш, след като си бе „поплакала“, смяташе, че най-лошото е минало. Току-що бе обядвала — както винаги твърде рано, преди да се прибере за почивка — и на чинията й забелязах два старателно изчистени от месото кокала от котлети.

Обзе ме пристъп на дива, безразсъдна ярост.

— Жалка, безполезна, безсърдечна твар! Как смеете да седите така, да се тъпчете с ядене, да пиете и да се топлите след това, което сторихте? Не разбирате ли, че егоистичното ви нехайство погуби нещастното дете? По ваша, само по ваша проклета и престъпна вина то е мъртво сега!

Изражението ми изглежда я уплаши. Тя се измъкна от креслото и побърза да се отстрани в един ъгъл. Последвах я, улових я за раменете и я разтърсих така, че зъбите й затракаха.

— И се наричате още сестра! Дявол да го вземе, та и котките ще се изсмеят на това! Ако останете тук, ще се погрижа да си получите заслуженото. Трябва да ви обесят за тая постъпка. Помнете това, когато се опитате още веднъж да оставите някой болен, за да пиете чай.

Тя не се опита да ми отговори, но докато стоеше покорна, безпомощна и разтреперана, зелените й очи святкаха.

Обърнах се и излязох. При все че не съжалявах за избухването, чувствах, че беше неуместно и глупаво. Но колко глупаво — разбрах много по-късно.

X

След три седмици, докато пиехме кафето си следобед, мис Труджън ми подаде дружелюбно едно писмо. Борбата между нас бе приключила през нощта, когато бях направил трахеотомията. Тя не се опитваше вече да ме излага, аз бях готов да се закълна в нейната искреност и готовност за услуги. Дори ми се струваше, че макар и против волята си, тя започваше да ме обича.

— Управителният съвет ще направи днес следобед годишното си посещение.

Прочетох внимателно написаното на пишеща машина съобщение, което ми бе подала.

— Ще трябва да си туря чиста яка в чест на събитието.

— Няма да е лошо… — Малките й очи примижаха. — Трима души са… Мастърс, Хоун и Глог. Но са много придирчиви. Тази година идват по-рано от друг път.

— Каква е процедурата?

— Храним ги… това е доброто начало… После ги развеждаме навсякъде. — Тя ме погледна лукаво. — Вие няма защо да се тревожите. Всички криви дърва се стоварват върху мене.

Не отдадох особено внимание на предстоящото посещение. Бях толкова угнетен и огорчен, та едва отскоро бях успял да подновя изследванията си. От Джин не бях получил нито ред, а двете писма, които й пратих, ми бяха върнати, надписани от чужда ръка. През целия следобед долавях смътно някакви приготовления, метене и тичане из коридорите, последно лъскане на винаги безукорно чистите подове и стени. На бюфета в моята стая се появи специален поднос със спиртни напитки, разтегателната маса бе разтворена, украсена с цветя и наредена за тежко угощение.

В четири и половина една затворена кола спря пред главния вход, а след няколко минути разговори и смехове в хола управителката се появи засмяна, в най-новата си униформа и въведе в стаята членовете на управителния съвет.

— Доктор Шенън… мистър Бен Мастърс… мистър Хоун… и мистър Глог.

Тя ме представи със сърдечен, почти стеснителен поглед, като че винаги сме били най-добри приятели и сме се разбирали отлично, после се зае да налива на гостите големи чаши уиски, приемани от тях с достойнство и чувство за отговорност, като нещо, което им се полага.

Най-важният от тримата, мистър Мастърс, беше висок, сух, петдесетинагодишен мъж със сурово, обветрено лице, с хлътнали очи и гръмък, рязък глас на човек, свикнал да дава заповеди на открито. Стори ми се, че прилича на някакъв фелдфебел, а всъщност бил — както наскоро разбрах — предприемач в близкия град Принтън. Докато пиеше уиски и слушаше мълчаливо разприказвалата се управителка, почувствах, че ме наблюдава преднамерено над чашата си.

През това време в мен се бе вкопчил вторият член на управителния съвет, мистър Хоун, пълничък спретнат мъж с напомадени мустаци, стегнат тъмносин костюм и гети. Изглеждаше суетен и бъбрив, но държането му, макар и с маниери на търговец, беше приятно.

— Виждате ли, докторе — довери ми той, — няма нищо по-достойно от това да служиш на ближните си като член на управителен съвет на болница. Тази работа отнема време, то се знае, а времето днес е пари, особено когато човек има собствени предприятия — аз съм в текстилния и мебелния бранш — но погледнеш ли какво добро вършиш… Благодаря, сестра, нямам нищо против. Работникът си е заслужил надницата. Чудесно уиски! Интересно колко ли струва… А пък знаете ли, докторе, колко нещо научих от медицината! Завчера жената ми показа, че най-малкото ни дете — едно хубаво бебе, при все че не на мен се пада да кажа това — се изринало, и като й казах да не се тревожи — това става от кръвта, нали знаете! — „Слушай, Албърт, казва тя, трябва да те похваля, при все че си ми съпруг: та ти познаваш всички болести — цял доктор си станал!“ Да ви дам картичката си. — Той извади от горния джоб на жилетката си една визитка и я бутна поверително в ръката ми. — Както виждате, имам между другото и погребално бюро. Не е зле да знаете, в случай че на роднините на някои по-заможни ваши пациенти потрябват услугите ми. Всичко се урежда много прилично, докторе. И на разумна цена.

Мистър Глог, последният член на съвета, мъж на средна възраст, дребен, с остър поглед, не бе продумал досега, но навеждаше глава към говорещите, сякаш не искаше да пропусне нито дума от разговора и от време на време, в знак на съгласие с колегите си, изръмжаваше някакво одобрително възклицание.

— А сега, господа — заяви мис Труджън с най-сладкия си глас, — надявам се, че сте дошли с добър апетит. Да седнем ли вече?

Гостите приеха без колебание поканата. Бяха несъмнено готови да направят чест на този ежегоден безплатен обед и при все че мистър Мастърс, който седеше на почетното място, казваше от време на време някоя груба духовитост, обедът като цяло мина в мълчание — чуваше се само отмереното тракане на прибори и челюсти.

Въпреки гостоприемните настоявания на мис Труджън, усърдието на гостите в яденето постепенно намаля и най-после съвсем престана. След кратка почивка мистър Мастърс бутна стола си и стана, изтърсвайки деловито трохите от жилетката си.

— А сега, мис Труджън, ако е удобно, бихме желали да обиколим заведението заедно с вас. И с доктора.

Тази подкана установи официалния тон на обиколката, а от напрегнатото изражение на управителката разбрах скоро, че изпитанието е по-голямо, отколкото ми го бе представила.

В административната сграда гостите прегледаха подред канцеларията, пералнята, кухнята, където мистър Глог прояви забележителна дарба да наднича в бюфетите, да души из тъмните ъгли, да отхлупва тенджери и тигани и да опитва вечерята на персонала.

След това всички минахме в болничните отделения, където, озовавайки се пред главната си задача, членовете на управителния съвет се движеха бавно, с почти царствена важност. Решен да не пропусне нищо, Глог отиваше навсякъде, надничаше дори под леглата от желание да открие недопустим прах. По едно време изостана в тоалетната на отделение Б, но се появи скоро с изражение на победен, защото бе намерил всичко в пълен ред. Мастърс беше също придирчив, разговаряше с болните, разпитваше всеки поотделно — с дрезгав шепот, който се чуваше из цялата стая — има ли от какво да се оплачат. В това време Хоун смяташе за свой дълг да се занимава с персонала, особено с по-младите сестри, които разпитваше със сладникава фамилиарност за здравето и работата им. По едно време се спря, посочи един типичен случай на шарка и ми каза през рамо, с театрален шепот и изражение на познавач:

— Чудесен изрив, докторе. Лещенка, нали? От цяла миля мога да я позная.

Не му възразих. Всъщност аз се държах колкото се може по-настрана. Отговорността се носеше от управителката и при все че й съчувствах, нямах никакво желание да привлека към себе си неприятелския огън.

Може би бях предубеден: управителният съвет изпълняваше навярно задачата си, воден от най-възвишени подбуди, но все пак не можех да прогоня мисълта, че тия хора са неосведомени и невъзпитани клюкари, своего рода провинциални политикани, които се натрапват в обществените организации, за да си осигурят някаква лична изгода и щом получат и най-незначителна власт, най-грижливо се стараят цялостно да я упражнят.

Но и това се свърши най-после; излязохме от последното отделение в студения ноемврийски въздух и аз се готвех да изпратя с облекчение неканените гости, когато Мастърс извика ненадейно и явно преднамерено:

— А сега да погледнем павилион Е.

Смаях се, изненадаха се всъщност и другите; след това проследих с ужас погледа му.

— Имате предвид изолационното отделение за вариола ли? — запита неуверено управителката.

— Кое друго? — отвърна раздразнено Мастърс. — То е част от болничните сгради; искам да видя и него, като другите. — Той се поколеба за миг. — Мисля, че може да го възстановим.

— Разбира се… — промълви мис Труджън, без да мръдне. — От известно време не го използваме.

— Да — побързах да се намеся и аз. — То е съвсем занемарено.

— Ние ще преценим. Да вървим.

Тръгнах подир другите, като се чудех откъде ме връхлетя тази беда. Зле прикритата изненада и недоволството на управителката ме убеждаваха, че тя няма пръст в случая. Мастърс беше вече пред вратата и натискаше с ръка дръжката, а с рамо самата врата. Тъй като тя не се отвори, аз взех едно съвсем погрешно решение.

— Вероятно е закована. И не ще може да влезем.

Настъпи неловко мълчание. След това Хоун запита кротко:

— Не желаете ли да ни пуснете, докторе?

В това време Мастърс, който бе запалил восъчна кибритена клечка и се бе навел да разглежда ключалката, извика ненадейно, като че е направил откритие:

— Ключалката е нова… съвсем нова. — Той се изправи. — Какво става тук? Глог, кажете на Пим да донесе един лост.

Разбрах, че няма да се размине. Не желаех да намесват и Пим, а тъй като и управителката изглеждаше разтревожена, бръкнах във вътрешния си джоб и извадих ключа.

— Аз ще ви въведа. — Стараех се да изглеждам спокоен, отключих вратата и завъртях електрическия ключ.

И тримата нахълтаха като детективи вътре и загледаха втренчено и възмутено съоръженията ми. След досегашното безплодно обикаляне, за тях беше истинска манна небесна да открият тази нередност.

— Дявол да го вземе! — извика Мастърс. — Какво е това?

Усмихнах се любезно.

— Много просто, господа. Занимавам се с научни изследвания и тъй като този павилион беше съвсем свободен, позволих си да го използвам за лаборатория.

— Кой ви разреши!

Въпреки решението си да се държа смирено, почервенях от тона на Мастърс.

— Необходимо ли е било да искам разрешение?

Мастърс се намръщи. И ме загледа втренчено.

— Не разбирате ли, че сте отговорен за всичко пред управителния съвет? Вие нямате никакво право да си позволявате такава волност.

— Не разбирам гледището ви. Нима е волност да се отдавам на научни изследвания?

— Разбира се. Вие сте лекар в тази инфекциозна болница, а не някакъв си изследовател.

Хоун се поизкашля леко в шепата си.

— Може ли да запитам кое време използвате за вашите така наречени изследвания? Предполагам, че ги вършите през времето, когато трябва да сте из отделенията и да се грижите за болните.

— Работех през свободното си време, нощем, след като привърша служебните си задължения.

— Вашите служебни задължения не се свършват никога — прекъсна ме рязко Мастърс. — Вие имате непрекъснато работно време. Ние ви плащаме, за да бъдете на пост двадесет и четири часа в денонощие, а не да се измъквате и заключвате с разни микроби. За какъв бяс са ви те?

Забравяйки мъдрия пример на управителката — че единственият начин да се справиш със самомнителен чиновник е да го ласкаеш и да му се подмилкваш — аз загубих самообладание.

— За какъв бяс мислите, че съм ги събрал? Да ги отглеждам като котенца ли?

Искрено възмутен, Хоун се намеси:

— Безочливостта няма да ви помогне, докторе. Работата е неприятна, много неприятна. Кой плаща според вас електричеството, което горите, и газта, с която затопляте пещите? Ние представляваме данъкоплатците от околията. Вие не можете да вършите частната си работа в служебно време и с обществени средства.

— Ще трябва да докладваме цялата работа в главния комитет — заяви Мастърс. — Аз ще докладвам лично.

— Ъ-хъ — добави Глог.

Прехапах безпомощно устни. Зрънцето истина в думите на Хоун ги правеше още по-непоносими. И през ум не ми бе минало, че е необходимо, но сега виждах, че би било много по-разумно да поискам най-напред разрешение. Можех само да скърцам със зъби в безмълвна ярост и да чувствам как страданието ми се засилва от странно съчувствения поглед, който мис Труджън ми отправи, докато заключвах съдбоносния павилион и тръгнах след другите към главното здание, където тримата ми врагове глътнаха набързо малко алкохол, за да се предпазят от студа, загърнаха се в палтата и шалчетата си и се приготвиха да си вървят.

Сбогуването им с управителката беше сърдечно, но на мен едва казаха едно студено сбогом.

Завлякох се мрачно до стаята си. Злополуката беше голяма, но все още не мислех, че ще последва и сурово наказание. Не бях извършил никакво престъпление; когато разгледат въпроса на спокойствие, сигурно щяха да разберат почтеността на подбудите ми. Решен да не оставя нищо на случайността, седнах веднага на бюрото си и написах пълен доклад за целта на изследванията ми. Когато го изпратих, се почувствах по-самоуверен.

Вечерта, на връщане от последната визитация, срещнах в коридора сестра Пик. Тя не бе започнала още службата си — книгата за нощните дежурства беше под мишницата й. Явно беше, че ме е чакала. Когато ме видя, тя си пое бързо дъх.

— Добър вечер, доктор Шенън. Надявам се, че сте прекарал приятно следобеда.

— Какво казахте? — запитах аз.

— Надявам се, че днешното посещение ви е било приятно.

Гласът й беше странно писклив; самият факт, че ме заговори, беше всъщност твърде необичаен, затова привлече веднага вниманието ми. Тя ме отбягваше напоследък, а когато се срещахме, отминаваше, без да ме погледне. Като втренчих поглед в полутъмния коридор, видях, че се е свила до стената. Но въпреки страха си продължи задъхано и бързо:

— Чудесно трябва да сте се чувствал, когато са влезли в изолационния павилион. И са открили прекрасната ви лаборатория. Сигурна съм, че ви е било много приятно.

Продължих да я наблюдавам. Бях изненадан, че толкова много ме ненавижда.

— Да, наистина, любезни доктор Шенън, аз не съм от тия, които някой може да изрита. Да! Този случай ще ви послужи може би за урок да не оскърбявате дамите. Защото за ваше сведение — тя преглътна невероятно тържествено — председателят на управителния съвет, мистър Мастърс, е мъж на сестра ми!

Преди да отговоря, сякаш се страхуваше да не я ударя, тя се завъртя и избяга.

Продължих да стоя, без да мръдна — дълго време след като си беше отишла.

Всичко ми стана ясно: случило се бе това, което най-малко бих допуснал. Едно време предполагах, че може да ме издаде управителката, но никога не би ми минало през ума за Ефи Пик. Тя ме е виждала при нощните си дежурства да излизам от павилиона и след по-щателно проследяване бе направила доноса пред важния си роднина. Чудесна отплата! Когато първоначалната ми безумна ярост позаглъхна, почувствах се отвратен и отчаян. Как може човек да се бори с такава личност? Оскърбил бях непростимо плахата й чувствителност. Това не беше обикновена отмъстителност или злоба, а нещо много по-силно. Тя е била очевидно жертва на нервен припадък и не е могла да се овладее. А аз не можех да поправя нищо. И нямах вече нито искрица надежда.

В последния ден на месеца получих официално съобщение от управителния съвет, подписано от Бен Мастърс, с което ми се предписваше да си подам оставката от длъжността лекар в Далнейрската болница. Прочетох писмото с вкаменено лице.

Персоналът се отнесе много съчувствено към мене. По предложение на управителката събраха известна сума и при краткото тържество, след няколко любезни речи, ми подариха един много хубав чадър. После Пим ме откара тъжно и съчувствено до гарата със старата болнична кола. Бях отново бездомен и сам, изследванията си бих могъл да продължа на улицата. А първото нещо, което сторих, когато слязох на уинтънската гара, бе да забравя във влака новия си чадър.