Пътят на доктор Шенън

I

В хотел „Глоб комершъл“, който се намираше в шумния център на града, в една уличка отвъд Тронгейт, си намерих задушна, непроветрявана стая с голи дъски, избелели тапети и изгоряла от угарки дървена стойка за умивалник. Стаята не ми хареса, изглеждаше чужда, замърсена от безбройните пътници, които я бяха заемали. Но беше евтина.

След чаша чай в мръсното кафене долу тръгнах към Парксайд Кресънт, в най-отдалечения край на Уинтън. Когато стигнах до този тих жилищен квартал, узнах с облекчение, че професор Чалис е у дома си и ще ме приеме.

Той дойде почти веднага в полутъмния кабинет с кафяви завеси и закрити от книги стени, вървейки малко неуверено, протегнал треперещата си слаба ръка със сини вени, вдигнал в сериозно приветствие своите ясни, но хлътнали от старост сивопепеляви очи.

— Ето едно неочаквано удоволствие, Робърт. Идвал сте преди няколко месеца. Съжалявам, че не съм бил тук.

Минал вече седемдесетте, Уилфред Чалис беше слаб, дребен, прегърбен, облечен в старомоден редингот, тесни черни панталони и обуща с копчета, които му придаваха едновременно трогателния и смешен вид на човек от друга епоха. Поради слабото си здраве той бе напуснал университета, където го бе заместил професор Ъшер, и извън ограничения кръг специалисти във Франция и Швейцария, където бе правил най-добрите си проучвания, името му беше почти неизвестно. А при това беше истински учен, който по най-чисти подбуди и душевно благородство бе внесъл без никакво материално възмездие светъл лъч в мрака по света. Беше станал мой идеал по време на студентството ми и ми бе доказал по различни начини вниманието си. Старческото му лице с високо чело, спокойна изтънченост и топла човечност беше кротко и ведро.

Той дръпна едно кресло до мене, последван от своето старо кафяво куче Гъливер, което се простря веднага в краката му; после изслуша разказа ми с най-голямо внимание и растящо съчувствие. След кратко мълчание ми зададе няколко технически въпроса, прекарвайки замислено тънките си чувствителни пръсти през рядката бяла коса.

— Интересно — каза той. — Много интересно. Аз знаех, Робърт, че никога няма да ме разочаровате.

Почувствах внезапно, че се просълзявам.

— Ако можех да получа субсидия, сър — казах настойчиво аз. — Навярно имам право? Не искам да се обвържа с нова служба. Виждате каква пречка е за мене липсата на пари.

— Милото момче… — Той се усмихна кротко. — Дългият житейски опит ме е научил, че най-мъчното нещо при научни изследвания е да се намерят пари за тях.

— Но, сър, предполагам, че Изследователският институт е именно за това… Ще ми трябва само лаборатория и стотина лири. Ако се обадите там… вие имате такова влияние.

Той поклати глава и се усмихна едва уловимо, с явно съжаление.

— Аз съм вече овехтяла, забравена на лавицата старина. А това, което искате, е мъчно нещо. Уверявам ви все пак, че ще направя опит. Не само да получите субсидия, но да ви помогна с всичко, което ми е възможно. — Той помълча. — Много бих се радвал, Робърт, ако успея да ви намеря някой ден назначение на континента. Тук ние сме още сковани от нашите островни предразсъдъци. В Париж или Стокхолм бихте имали повече свобода за работа.

Той не ми позволи да му благодаря, а се върна с топло внимание към предмета на изследванията ми. Докато аз говорех, Гъливер ближеше ръката му, огънят пламтеше, от горния етаж чувах веселото бъбрене на внуците му. Чувствах как сърцето ми се изпълва с любов към тоя мил старец, който изглеждаше все още млад поради омразата си към външния блясък и излъчваше добродушна духовитост. Когато си тръгнах след половин час, той записа грижливо адреса ми и обеща скоро да ми се обади.

Върнах се през града ободрен и насърчен. Беше ясен следобед, с високи, огрени от слънцето облаци, а тротоарите на Менфийлд стрийт, главната търговска улица, бяха препълнени с хора, които използваха мекото време, за да разгледат изложените за пролетта стоки. Близо до главната поща минах по южната страна на улицата.

И изведнъж трепнах, разсеяността ми изчезна, цялото ми същество се оживи. Точно пред мен, спряла с майка си, с пакети в ръце и загледана във витрината на един от големите универсални магазини, стоеше Джин.

Макар и да знаех, че ще трябва да се върне за изпитите, до които оставаха само две седмици, тази неочаквана поява просто секна дъха ми. Сърцето ми затуптя като лудо. Тръгнах към нея, но се овладях. Полузакрит от тълпата, все още с бучащи уши, продължих да я следя с напрегнат поглед. Тя изглеждаше по-възрастна, по-сериозна и при все че изражението й не беше тъжно, интересът й към думите на майката, които явно се отнасяха за тъмното палто, изложено на витрината, беше безучастен и покорен. Вниманието й всъщност се отвличаше от време на време и тя се оглеждаше със замислено търсене, което още повече ме измъчи. Защо, защо не беше сама?

След малко, клатейки замислено глава, мисис Лоу улови Джин под ръка и двете жени се отдалечиха от витрината. Разбрах, че са свършили покупките и тръгват към централната гара, за да си заминат. Проследих ги като крадец, с пламнало от нетърпение сърце, като копнеех да ги спра, но не смеех да го сторя, представяйки си смущението, което щеше за причини появата ми.

Пред една млекарничка мисис Лоу спря и погледна часовника си. След минутно съвещание те влязоха и седнаха до една мраморна масичка. Разкъсван от любов и нерешителност, аз наблюдавах отвън как си поръчаха и изпиха по една чаша топло мляко. Когато излязоха, продължих да вървя след тях към шумната гара. До вестникарския павилион, където се бяхме срещали толкова пъти, бях толкова близо до тях сред тълпата, че бих могъл почти да докосна Джин. Защо не се обърна и не ме видя? Така отчаяно желаех да го стори! Но не! Под ръка с майка си тя мина бавно през бариерата на перона, влезе в чакащия влак и се изгуби.

Щом си замина, аз се укорих, че изпуснах така глупаво този удобен случай, върнах се набързо в бедната си стая и след нервно измерване на тесния й простор взех лист хартия и перо и седнах на скърцащия креват. Исках да излея в словесен порой дълго сдържаните си чувства, но се въздържах, като помислих, че писмото може да бъде заловено. Най-после, под прикритието на плик, адресиран до Люк, изпратих следното писмо:

През следващите няколко дни наблюдавах трескаво таблото за писма в хотела, очаквайки отговор на писмото си с отново бликнала любов. Сигурно ще ми отговори! Копнежът ми да я видя беше неудържим.

В същото време, тъй като средствата ми се стопяваха така застрашително, че трябваше да взема бързо решение за бъдещето, чаках с нетърпение и вест от професор Чалис. Не исках да се обвържа с друга длъжност, като се надявах, че мечтата ми за субсидия от Изследователския институт може да се осъществи. Но когато започнах да правя икономии от храната, като обядвах само с една баничка с месо, а по-късно изобщо преставах да вечерям, съжалих, че не бях изтъкнал по-настойчиво пред стария професор тежкото си положение. Възможно ли беше да е забравил, главната цел на посещението ми да се е изплъзнала от изневеряващата му памет? Отидох за всеки случай в службата за настаняване на лекари и оставих името си, но се спречках с дежурния чиновник, а това увеличаваше твърде малко изгледите да ми се намери място. Не обаждането на Чалис, упоритото мълчание на Джин, оскъдните средства и на всичко отгоре застоят в изследователската ми работа започнаха нетърпимо да ме мъчат.

В отчаянието си извадих едно стъкло от струпаните на пода до леглото ми и реших да направя върху себе си опити с кожни реакции, като одрасквах ръката си и натривах драскотината с разреден разтвор от убити при висока температура бацили. За моя радост се развиха скоро цяла редица типични язвички, които ми дадоха възможност да проследя важния процес на кожната реакция. Наблюдавах ги внимателно и като не можех да сторя нищо повече, правех записвания и рисунки за развитието им.

През останалото време скитах непрекъснато из улиците, главно около централната уинтънска гара, с надежда да зърна Джин при пристигането й с блерхилския влак. Много пъти сред тълпата ми се мяркаше някоя девойка, която приличаше толкова много на нея, че сърцето ми замираше. Но когато забързвах с нетърпение и трепет, чисто и просто се озовавах пред съвсем непознато лице.

В една влажна нощ, когато висях напразно около гарата след особено мъчителен ден, усетих нечия ръка на рамото си.

— Как сте, Робърт?

Обърнах се със светнало от надежда лице. Но видях само Спенс, загърнат в шлифера си, мушнал под мишница току-що купения вечерен вестник. Наведох бързо глава, зарадван, разбира се, да го видя, но малко смутен, че ме намери в такова положение тук.

Настъпи мълчание. Нейл изобщо не умееше да говори, но след минута неловкост запита с пресекливия си говор:

— Какво търсите в Уинтън? Имате почивен ден ли?

Продължих да гледам настрана, защото не исках да ме съжалява.

— Да — казах аз. — Току-що пристигнах от Далнейр.

Той ме изгледа косо и съчувствено.

— Елате да вечеряте у нас.

Подвоумих се. Нямах друга перспектива освен една загубена, мрачна вечер в хотела, където — ако не исках да слушам шумните разговори на търговските пътници в изложения на течение салон — трябваше да се затворя в стаята си. Бях измокрен, изстинал и гладен. Главата ми бучеше от цял ден скитане из улиците, ръката ми болезнено пулсираше. Не бях се хранил както трябва от една седмица насам, не бях хапвал всъщност нищо от двадесет и четири часа. Чувствах се отпаднал и болен. Изкушението беше голямо.

— Значи решено — каза той преди да успея да му откажа.

Взехме автобуса за Маунт Плезънт, предградието, където Спенс и жена му живееха под наем, откакто се бяха оженили, в малка полудървена къщица — една от многото покрай тихото извънградско шосе. По време на пътуването не разговаряхме. Преструвайки се, че чете вестник, Спенс не ми заговори, но веднъж-дваж почувствах, че ме гледа, а когато слязохме и наближихме къщата му каза, сякаш искаше да ме успокои:

— Мюриел ще се радва много да ви види.

Макар и не просторна, къщата беше ярко осветена и затоплена. Когато влязохме от студената улица в топлия хол, почти политнах от замайване и трябваше да се задържа о стената, за да не падна. Още преди да съблече шлифера си, Спенс ме въведе през хола в кабинета, настани ме пред камината и ме накара да изпия чаша шери с бисквит. Честното му лице изразяваше загриженост, която ме накара да се почувствам съвсем неудобно.

— Наистина ли сте съвсем добре?

Постарах се да се засмея.

— Защо не?

Той се повъртя още миг-два, като се преструваше, че не ме наблюдава, после излезе от стаята с думите:

— Чувствайте се у дома си… Мюриел ей сега ще слезе.

Облегнах се и затворих очи, все още отпаднал, правейки усилие да не се разплача от добротата на Спенс. Но скоро се поуспокоих; чашката шери ме съживи, а удобното кресло почти ме приспа. След десет минути се събудих внезапно и видях мисис Спенс застанала на прага.

— Не ставайте — махна тя с ръка, докато влизаше.

Въпреки уверението на Нейл и собствената й учтива усмивка, тя не изглеждаше особено доволна, че ме вижда. Беше привлекателна както винаги, дори повече от друг път, казах си аз, в младежката дълбоко деколтирана розова рокля със стегнат корсаж, украсен с пайети. Косата й, току-що фризирана, имаше червеникави отблясъци, които не бях забелязал досега. Беше силно гримирана, яркото червило придаваше изкуствена пламенност на тънките й устни.

— Надявам се, че не ви безпокоя — казах стеснително аз.

— О, не. — Тя поклати отрицателно глава и запали цигара с леки, превзети движения. — И мистър Ломекс ще дойде. Ще бъдете пак тримата, както едно време.

Настъпи мълчание, което започваше да става неловко, когато Спенс влезе измит и преоблечен. Сложил си бе черна връзка и смокинг.

— Извинявам се за тия труфила, Шенън. — Той се усмихна примирително на жена си. — Но Мюриел настоява.

— Ние не приемаме много — каза рязко мисис Спенс. — Да го правим поне както трябва.

Спенс се поизчерви, но се зае веднага да пълни каните и не каза нищо. Недоволна и намръщена, поглеждайки с едно око часовника, Мюриел започна да пренарежда върху плочата на камината цяла редица миниатюрни слончета от слонова кост.

— Да ви помогна ли, мила? — каза Спенс. — Тези дреболийки никога не се задържат прави.

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре би било да имаме по-прилични украшения.

Почувствах се някак оскърбен, като виждах прекаленото усърдие, с което Спенс се стараеше да угоди на жена си… Забелязах също, че си бе налял за втори път уиски, и то много повече от обикновено.

Към осем часа, почти половин час след съобщението, че вечерята е готова, навън се чу шум от такси и Ломекс пристигна, извинявайки се за закъснението си още преди да влезе вътре. Той имаше все същото безукорно облекло и държане, беше очарователен, непринуден, спокоен и — както каза — много радостен, че ме вижда пак.

На масата в трапезарията имаше покривка с дантела и зелени восъчни свещи, засенчени с абажурчета от крепова хартия. При по-раншните обеди у Спенс се поднасяше обикновено, просто, хранително ядене; сега вечерята беше претенциозна, с разнообразни, но малки по количество ястия. Нямах нищо против това, защото макар преди един час да бях гладен като вълк, сега вече не ми се ядеше, нито ми се искаше да погледна храна. Научена от господарката си на „добро държане“, домашната прислужница заставаше до вратата след подаването на поредното ястие, дишаше с отворена уста и ни гледаше как ядем. Спенс говореше много малко, но Мюриел разговаряше почти непрестанно, главно с Ломекс, весела и оживена, като разискваше вещо светските новини, научени сигурно от модните журнали, които тя така жадно кълвеше, и прикриваше бавенето на прислужницата с прекалено светска любезност, от която започна да ми прилошава.

Най-после вечерята свърши, тракането на съдовете в кухнята престана, прислужницата изчезна и мисис Спенс се обърна мило към нас:

— Вие можете да отидете и тримата в кабинета да пушите. А след половин час елате при мене в гостната. — Когато бяхме вече до вратата, тя задържа Ломекс с превзет смях: — Но вие трябва най-напред да ми помогнете да загася свещите.

Когато отидохме в кабинета, Спенс разрови мълчаливо огъня, наля уиски и ми подаде цигара. След това погледна плочата върху камината и потърси из джобовете си.

— Имате ли кибрит, Робърт?

— Ей сега ще донеса — казах аз.

Върнах се в хола и там, през отворената врата на трапезарията, видях Ломекс и мисис Спекс. Той я бе прегърнал, а тя, притисната до него, сложила ръце на раменете му, го гледаше влюбено в очите. Смая ме не толкова позата, колкото израза на безкрайно обожание, озарил лицето й. Постоях за миг, после, когато устните им се сляха, се обърнах, намерих кутията кибрит в джоба на палтото си и се върнах в кабинета.

Спенс се бе свил в креслото си и гледаше огъня. Той запали бавно лулата си.

— Тези вечери съживяват Мюриел — каза той, без да ме поглежда. — Мисля, че Ломекс я развлича.

— Разбира се — съгласих се аз.

— Понякога съжалявам, че съм толкова скучен, Робърт. Опитвам се да бъда весел, но не мога. Никак не умея да разговарям.

— Благодарете на Бога за това, Нейл.

Той ми отправи признателен поглед.

След миг при нас дойде и Ломекс. Появата му бе последвана от кратко мълчание, но това не го смути; нищо, както изглежда, не можеше да постави в неудобно положение Адриан Ломекс. Той извади цигара от табакерата си, застана пред камината и започна да ни описва разговора си с шофьора, който го бе довел. Беше мил, забавен и не след много Спенс, който го гледаше отначало разсеяно, го заслуша с усмивка. Но аз не можех да се усмихна. Не бях дребнав, отдавна вече подозирах Ломекс, но при все това усещах, че в мене се надига мъчително отвращение. Ако се отнасяше до когото и да е другиго, само не до Спенс… мислех аз.

Не можех повече да издържа. Докато Ломекс продължаваше да говори, аз станах, смънках някакво извинение, излязох от кабинета и минах през хола в гостната.

Мисис Спенс бе застанала пред камината, сложила единия си крак върху месинговата преграда, облакътила се на плочата и загледала унесено отражението си в огледалото. Изглеждаше развълнувана, самодоволна, но изпълнена с тръпно безпокойство. Когато влязох и затворих вратата, тя се обърна бързо към мене.

— О, вие ли сте? Къде са другите?

— В кабинета.

Изглежда, тя отгатна по тона ми, че нещо не е в ред. Премига внезапно и ме погледна.

— Мисис Спенс — започнах най-после студено аз, — видях ви преди малко с Ломекс.

Тя пребледня леко, след това силно и гневно се изчерви.

— Следил сте ни значи?

— Не. Видях ви съвсем случайно.

Безмълвна, с пламнали от досада страни, тя търсеше напразно какво да каже. Аз продължих:

— Вашият съпруг е най-добрият ми приятел. И най-добрият човек на тоя свят. Не мога да ви наложа мнението си. Но моля ви да помислите за него.

— Да помисля за него ли? — извика тя. — А защо никой не помисли за мене? — Тя се задъха от внезапен изблик на дълбоко огорчение. — Имате ли представа какво съм преживяла през последните пет години?

— Бяхте достатъчно щастлива, преди да се появи Ломекс.

— Така ви се струва. Бях толкова нещастна.

— Защо се омъжихте за Нейл?

— Защото бях истинска глупачка, увлечена от чувства, състрадание и всеобщо одобрение… Такава мила девойка, такава прекрасна постъпка, така невероятно благородна! — Тя прехапа устни. — Понятие нямах на какво се обричам. О, отначало, докато траеше войната, всичко вървеше добре. Какви ли не развлечения. Музики, знамена, ставаха дори да ръкопляскат, когато влизахме в театър. Но всичко се свърши и забрави. Той не е вече герой, а плашило. Хората го зяпат. Децата крещят по улиците след него. Можете ли да си представите какво изпитвам аз? Някаква компания се смееше завчера зад гърба му на съседна маса в ресторанта, а аз просто потъвах в земята.

Смразен от дребнавостта й, аз я гледах като вкаменен, но все пак не отстъпих.

— Хората са понякога ужасно лоши. Няма защо да излизате. Вие имате прекрасен дом.

— Една къщурка в предградията! — отвърна презрително тя. — Не са ме отгледали за такъв дом. Дотегна ми, да, до смърт ми дотегна. Да стоя тук вечер след вечер — мога да викам от досада. Когато се сгодихме, смятахме, че ще остане на свободна практика. Представяте ли си го известен лекар с тази външност на инвалид? Повикаха го веднъж при едно болно момиченце по-надолу на нашата улица; когато се навел над леглото, детето щяло да припадне. Той ще си остане завинаги един лабораторен плъх.

— Именно затова вие трябва да бъдете много добра към него.

— О, млъкнете! — избухна тя. — Всички вие, недоизпечени идеалисти, сте еднакви. Предостатъчно се жертвах за него. Дотегна ми да му варя супи и мармалади. Не мога да пропилявам и занапред най-хубавите години от живота си.

— Той ви обича — казах аз. — А това е нещо ценно и за двама ви. Не го захвърляйте.

Очите й стрелнаха жестоко моите. Очаквах избухване. Но тя отвърна поглед и загледа камината. Бавното цъкане на часовника отекваше в стаята като удари от сърцето на механична кукла. Когато ме погледна отново, изражението й беше спокойно, погледът открит и примамващ.

— Слушайте, Робърт. Вие създадохте много шум за нищо. Между мене и Адриан съществува само флирт. Кълна ви се, че няма нищо друго.

Тя пристъпи и сложи леко ръка на ръкава ми.

— Животът в това омразно предградие е наистина скучен. Човек се нуждае понякога от малко развлечение. Всяка жена обича да я ласкаят и да я накарат да… да повярва, че все още има обаяние. Това е всичко. Няма да кажете на Нейл, нали?

Поклатих отрицателно глава и я погледнах внимателно, като се питах доколко казва истината.

— Аз се старая да му правя живота по-лек. И наистина съм добра към него. — Тя се усмихна с желание да ме убеди и продължи да милва ръкава ми. — Обещайте, че няма да му кажете.

— Не — казах аз, — няма да му кажа. А сега си отивам. Лека нощ, мисис Спенс.

В кабинета съобщих, че трябва да си тръгна, за да взема влака за Далнейр в десет часа, и се сбогувах с Ломекс. Спенс дойде да ме изпрати до вратата, малко изненадан от внезапното ми тръгване. Пред входа той обгърна с ръка плещите ми.

— Иска ми се да не бягате така, Робърт. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Всъщност… щях да ви помоля да останете няколко дни у нас… ако сте в затруднение.

— В затруднение ли? — повторих аз.

Той отвърна поглед.

— Миналата седмица позвъних в Далнейр. Казаха ми, че сте напуснал. — Той потърси думи, идващи сякаш от глъбините на благородното му сърце. — Виждате ли, иска ми се да ви помогна… Аз съм толкова добре устроен… мъчно ми е да мисля, че вие скитате като изоставен по света.

— Благодаря, Спенс, благодаря. Но и аз съм добре. — Вълнението ми надделя, не можах да продължа. Стиснах му ръка и изтичах по стъпалата във влажния нощен мрак.

През целия път до града се мъчех да се овладея. Усещах, че ръката ми гори и се е подула, но тази болка беше по-слаба от мъката, която изгаряше сърцето ми. Гневеше ме чувството, че животът е много жесток.

Стигнах до „Глоб“ в единадесет часа и щом влязох в студения хол, зърнах на таблото писмо за мене. Взех го веднага.

Не можех да го препрочета, просто не виждах буквите. Трябваше да стисна зъби, за да не позволя на сълзите да бликнат от очите ми.

II

На другата сутрин, като някой несръчен боксьор, който трябва да се изправи, макар и повален, тръгнах без особена надежда към Аптечното отделение. То се намираше в рухващо старо здание близо до Уелгейт и беше клон от фармацевтичния факултет, където следваха бъдещите аптекари. Това заведение беше във всяко отношение по-нисше от университета.

Вратарят беше предизвестен за идването ми и щом му казах името си, ме заведе в дълга, ниска и тъмна стая в партера, с маса, кожена кушетка, ахатови везни под стъклен похлупак, статив с епруветки и две малки лавици с най-обикновени химически реактиви. Стаята се оказа точно такава, каквато се страхувах, че ще бъде — напълно подходяща за студент по фармация. Докато разглеждах тази примитивна обстановка, се питах дали ще успея да намеря някога подходящи условия за работа. С непрестанни приспособявания и напрягане на всички нерви бих могъл, разбира се, да работя и тук. Но сам, без пари и съответна подкрепа бих напредвал много бавно.

На излизане дадох на вратаря един шилинг и го помолих да дойде до „Глоб“ с ръчна количка, за да пренесе съоръженията ми. Щях да имам поне безплатно помещение за вещите си. А това беше все пак изгода, щом не знаех докога ще мога да остана в хотела. Но засега не можех още да реша дали ще се опитам да продължа работата си тук. Когато минавах по обвитата с бръшлян колонада на сградата, дълбоко в душата си изпитах леко огорчение към професор Чалис. Макар и да не допусках, че съзнателно ще ме изостави.

Обзет от тия мисли, на път за хотела минах по Тронгейтския кръстопът. Това беше шумен, многолюден триъгълник в бедняшката част на града, при пресечката на три тесни, оживени улички в евтино устроени дюкянчета и високи жилищни сгради. Оттук минаваше цялото движение откъм корабостроителниците — непрекъснат поток от товарни коли и камиони, който се сливаше и пресрещаше с трамваите и автобусите от Олд Хай стрийт.

Тъкмо се канех да свия по ъгъла към самата Тронгейт стрийт, когато се стреснах в унеса си от странно предчувствие за някаква беда. Сред тълпата на отсрещния тротоар една около четиринадесетгодишна ученичка с чанта под мишница чакаше с другарката си да пресече улицата. Като реши, че пътят е свободен, тя се сбогува със смях с приятелката си и слезе от бордюра. В същия миг един автофургон долетя с неочаквана скорост откъм Олд Хай стрийт. Девойчето го видя и изтича напред. Изглеждаше, че се спаси. Но сега откъм другата улица се втурна тежък камион. Разстоянието между двете превозни средства намаляваше. Девойката се спря замаяна, видя, че няма как да избяга, направи несръчно усилие да се върне, подхлъзна се и се простря на мокрия асфалт. Чантата й отхвръкна насред улицата, книгите се разпиляха пред краката ми. Скръцнаха спирачки, чу се изплашен писък и колелата на камиона, натоварен с грамадни късове чугун от корабостроителниците, минаха със скърцане върху нея.

Чу се ужасен вик, всички се втурнаха към средата на улицата и заобиколиха веднага жертвата. Не можах да се стърпя. При все че се стараех да не показвам никога пред хората професията си, промъкнах се през гъстото множество и коленичих до раненото девойче. То лежеше неподвижно с изкаляно смъртно бледо лице и стенеше тихо. Един полицай придържаше главата, притискан от доброжелатели, които се трупаха около него и даваха съвети.

— Внесете я някъде — казах. — Аз съм лекар.

Зачервеното му сърдито лице се проясни веднага. Няколко услужливи ръце измъкнаха една дъска от спрелия камион. С нови викове и безредие вдигнаха девойката на тази набързо приготвена носилка и я занесоха и положиха на кушетка в задното отделение на една малка амбулатория, която се намираше между магазините отсреща. Двадесетина любопитни нахълтаха вътре след нас. Полицаят телефонира веднага за бърза помощ. Но когато дойде при мене до кушетката, каза:

— При това движение може да се забавят и десет минути.

— Отстранете тия хора оттук, моля ви — казах аз.

Докато той освобождаваше бедния кабинет, аз се наведох да разкопчая изцапаната и скъсана блуза на девойчето. Скъсаната риза се смъкна и откри плоските гърдички. Видях, че е повредено лявото рамо: сложно счупване на костта. Счупената ръка висеше отпусната и обезобразена, но най-лошото беше голямата и все по-разширяваща се синя подутина под лявата мишница. Докато мерех пулса с пръст на китката й, аз погледнах тревожно лицето на девойчето, вече съвсем побеляло, с неподвижен и почти угасващ поглед.

Полицаят бе застанал пак до мене. Към нас се присъедини и аптекарят на амбулаторията, възрастен мъж в бяло сако.

— Чия е тази амбулатория? — запитах аз.

— На доктор Мейтърс. Жалко, че го няма.

— Болното изглежда зле — каза тихо полицаят.

Без да отделям поглед от пулсиращата подутина, аз премислях бързо. Явно беше, че е скъсана артерия, и то толкова високо, че беше невъзможно да поставя бандаж за спиране на кръвотечението, а то беше толкова силно, че можеше да се окаже непоправимо още преди пристигането на бързата помощ.

Нямаше време за колебание. Без да продумам, завлякох кушетката до прозореца, отидох до малкия емайлиран шкаф с инструменти в ъгъла, извадих един скалпел, спенсерови щипци и стъкленица с кетгут за зашиване. Стъклото с етера беше на най-долната лавица. Сипах малко на парче марля и я сложих върху ноздрите на девойчето. То простена тихо, после притихна.

Нямаше време за обичайната антисепсия. Намокрих ръцете си с йод и изтрих със същата парлива течност подутата мишница. Двамата мъже ме наблюдаваха слисани. Пред прага бе застанала група мълчаливи зрители. Без да им обръщам внимание, взех ножчето и направих разрез в подутата ръка.

Веднага бликна поток кръв. През нея се мярна струящия отвор на разкъсаната артерия. Стиснах я веднага с щипците. След това внимателно и спокойно вързах кръвоносния съд. Всичко стана много лесно, за не повече от пет минути. Свалих етерната маска, извадих щипците, покрих леко раната и я превързах накръст, за по-сигурно предпазване от замърсяване. Пулсът беше вече по-добър, дишането по-дълбоко и редовно. Взех грубото сиво одеяло откъм краката на болната и завих добре с него слабото телце. В болницата можеха да й прелеят кръв или физиологичен серум, но истинската опасност вече бе отстранена.

— Спасена е — казах кратко аз.

Полицаят въздъхна облекчено, а откъм вратата се дочу одобрителен шепот. Но когато се обърнах, забелязах един нисък, набит, силен мъж със сурово лице и рошави къдрави коси, който ме гледаше неприязнено.

Тази неприятна личност ме раздразни.

— Казал бях, струва ми се, да опразнят помещението.

— Добре — отвърна рязко той. — Махайте се тогава.

— Вие ще се махнете — избухнах аз.

— Отгде накъде? Амбулаторията е моя.

Разбрах, че пред мене е д-р Мейтърс.

В това време пристигна колата за бърза помощ, предизвиквайки ново вълнение. Когато най-после настаниха удобно малката пациентка и потеглиха внимателно, полицаят затвори бележника си, стисна ми тържествено ръка и си тръгна. Аптекарят отиде в предното помещение и последните зрители се пръснаха, уличното движение отново затрещя. Доктор Мейтърс и аз останахме сами.

— Не ви липсва дързост — заговори отново той. — Влизате в кабинета ми. Изпоцапвате го с кръв. А на всичко отгоре няма да получа и хонорар за това.

Спуснах запретнатите ръкави на ризата и облякох сакото си.

— Щом имам възможност, ще ви изпратя чек за десет гвинеи.

Той загриза нокътя на палеца си, сякаш предъвкваше отговора ми. Всичките му нокти бяха прегризани.

— Как се казвате?

— Шенън.

— Вероятно сте нещо като доктор?

Погледнах дипломата му, окачена в рамка на стената зад него. Беше удостоверение за завършване на общия курс по медицина — най-ниската квалификация, даваща някому правото на медицинска практика.

— Да — казах аз. — А вие?

Той се поизчерви, после отиде бързо към бюрото си с изражението на човек, решен да открие измама, и взе „Медицинския указател“. Прелиствайки го с енергията, присъща на всичките му движения, той намери бързо името ми.

— Шенън — каза той. — Робърт Шенън. Ей сега ще видим. — Но докато четеше списъка на квалификациите и наградите ми, лицето му посърна. Той затвори книгата, седна на въртящия се кожен стол, бутна на темето си бомбето, което още не бе свалил и започна да ме разглежда по-другояче.

— Трябва да сте чувал за мене — каза най-после той.

— Никога.

— Трябва да сте чувал. Джеймс Мейтърс. Имам най-голямата клиентела в града. Чисти три хиляди. Най-много от всички. Всички други лекари ме мразят. Отнемам им хляба. Народът много ме обича.

Продължавайки да ме наблюдава, той си сви умело цигара с лявата ръка и я захапа нехайно. Беше удивително самонадеян. Облечен беше крещящо, в обичайното лекарско облекло: широки панталони на райе, късо черно сако, пречупена колосана яка и връзка с диамантена карфица. Но брадичката му беше синкава; имаше нужда от бръснене.

— Без работа сте, значи? — запита внезапно той. — Защо… пиянство или жени?

— И двете — казах аз. — Морфинист съм.

Той не отговори — само се изправи рязко.

— А бихте ли работил при мене? Три пъти седмично. Прегледи в амбулаторията и нощни посещения по домовете. Нуждая се от почивка. Практиката ще ме убие.

Изненадан от предложението, аз се позамислих.

— Колко ще ми плащате?

— Три гвинеи седмично.

Замислих се отново. Предложението беше щедро, можех да остана в „Глоб“, да се спася от унижението да чакам пред агенцията за назначаване на лекари. Щях да имам време и за изследванията си, ако мога, разбира се, да се наредя в Аптечното отделение.

— Добре.

— Свършено, значи. Елате довечера точно в шест. Предупреждавам ви, че съм имал и други помощници. Но всички, дявол да го вземе, бяха негодни за работа. И бързо изхвръкваха.

— Благодаря за предупреждението.

Тръгнал бях вече към вратата, когато той ме върна с мрачна усмивка:

— Почакайте. Ако се съди по вида ви, имате нужда от аванс.

Той извади от задния джоб на панталона си претъпкан кожен портфейл, избра внимателно потребните пари и бутна на масата към мене три лири и три шилинга.

Бях се повразумил вече. Без да продумам, прибрах парите също така внимателно, както той ги бе оставил.

III

Същата вечер в шест часа, а след това три пъти седмично, аз приемах болни в амбулаторията на Тронгейт крос. Чакалнята беше винаги препълнена с пациенти при пристигането ми — жени в шалове, дрипави деца, работници от корабостроителниците, изнурителната работа продължаваше често до единадесет часа през нощта. После имаше обикновено по едно-две спешни повиквания, които аптекарят Томсън ми предаваше, преди да затвори. Работата беше тежка. Д-р Мейтърс не бе преувеличил, когато ми каза, че има огромна клиентела. Скоро открих, че е извънредно популярен сред бедните жители на този краен квартал.

Допадаха им грубата му личност, рязкото му, властно държане. Той имаше усет да поставя диагнози и изказваше без колебание мнението си, обикновено на грубо местно наречие. Не се щадеше, работеше сам като каторжник, а немалко хокаше и пациентите си. Но те го обичаха именно за това. Рецептите му винаги бяха със силно действащи лекарства, той предписваше максимална доза и след някое силно очистително или обилно изпотяване пациентът забелязваше, клатейки одобрително глава: „Бива си го церчето на доктора“.

Мейтърс страдаше от ниския си ръст, но беше суетен като всички дребни хора и се радваше дълбоко на своя успех. Приятно му беше да чувства, че е победил там, където съседните лекари са пропаднали, и да се посмее за някой случай, когато е „прескочил“ колегата си. Но най-голямо удоволствие изпитваше от факта, че само с една малка амбулаторийка в беден квартал и една диплома за завършване на общия курс по медицина той можеше да живее нашироко в просторна вила в предградията, да се вози в кола Сънбийм, да дава отлично възпитание и образование на единствената си дъщеря, да подари на жена си прекрасно кожено палто — с една дума, да живее, както сам се изразяваше, като лорд. Той изпитваше необикновено голяма почит към парите. При все че вземаше малки хонорари, от един шилинг до половин лира, държеше да му се плаща винаги в брой.

— Научат ли се веднъж, докторе, че могат да получат услугите ви безплатно — предупреждаваше ме той, — свършено е с вас.

В едно чекмедже на бюрото си държеше дълга кожена кесия, където някога са се пазили акушерски щипци, а сега се прибираха всичките му хонорари. Към края на приемния ден кесията се надуваше с пари. Първата вечер д-р Мейтърс пристигна ненадейно към края на работното ми време, вдигна кесията и я претегли на ръка с изражение на познавач. Погледна ме, но не каза нищо. Стараеше се да не се издаде, но аз разбрах, че е доволен.

На втората седмица, влизайки в понеделник вечерта да започна прегледите, пъхнах ръка в джоба си и извадих оттам банкнота от една лира.

— Заповядайте. — И тъй като той ме погледна втренчено, продължих: — Прегазеното девойче се поправя чудесно. Миналия петък дойде баща й и настоя да плати този хонорар. Прекрасен и крайно признателен човек.

Лицето на Мейтърс придоби странно изражение. Той си сви цигара, отхапа останалите отвън влакънца тютюн и го изплю на пода.

— Задръжте я — каза най-после той.

Отказах раздразнено.

— Вие ми плащате заплата. А всичко, което печеля, е ваше.

Последва мълчание. Той отиде до прозореца и се върна, забравил да запали цигарата си.

— Да ви кажа ли нещо, Шенън? — започна бавно той. — Вие сте първият честен помощник, който съм имал. Да изпратим на девойчето малко грозде и цветя за тия пари.

Интересен беше все пак този дребен човек — той обичаше парите, но не беше скъперник и ги харчеше за себе си и за другите с широки пръсти.

След тази случка държането на д-р Мейтърс стана много по-сърдечно, дори приятелско. Той започна да ми показва с гордост снимки на съпругата и на седемнадесетгодишната си дъщеря Ада, която завършваше тази година курса на труднодостъпния и много скъп пансион при манастира Сакре-кьор в Грентли. Показа ми снимка и на великолепната си вила с голямата лека кола пред входа и намекна, че скоро ще ме покани у дома си. От време на време ми даваше съвети как се печели клиентела, а един ден в особено откровено настроение ми призна, че печели наистина по три хиляди лири годишно. Крайно любопитен да узнае как прекарвам свободното си време, той се опитваше често да се осведоми някак по този въпрос, но аз пазех винаги сдържана потайност. При все че работата не ми се нравеше, настроението ми беше добро, защото имах странното предчувствие, че съдбата най-после ми се усмихва. Така изглеждаше наистина.

В четвъртък през същата седмица, когато се връщах късно следобед в „Глоб“, забелязах в падащия полумрак на отсрещния тротоар фигура на мъж, която ми се стори позната. Щом ме видя, той прекъсна търпеливото си чакане и тръгна бавно към мене. Припомняйки си обстоятелствата, при които се разделихме, аз се задъхах, като познах Алекс Дюти.

Застанали един срещу друг, ние дълго мълчахме и за най-голяма моя изненада забелязах, че неговото колебание и вълнение са по-големи от моите. Най-после той започна бавно:

— Бих искал да ви кажа една дума, Робърт. Можем ли да влезем?

Въведох го през летящите врати, качихме се в стаята ми, той остави на пода кутията, която носеше под мишница, и седна на крайчеца на един стол. После, мачкайки коравата кръгла шапка в трудовите си ръце, втренчи в мене своя смутен чистосърдечен поглед.

— Роб… дойдох да ви поискам извинение.

Трябваше да направи усилие, за да изрече тия думи, но след като го стори, си отдъхна.

— Миналата седмица отидох в Далнейр. Бяхме прибрали всички играчки на Сайм и на жената хрумна да ги занесем на децата в болницата. Там разговаряхме надълго с управителката. Тя ни разказа поверително всичко. Много съжалявам, че ви укорих тогава, Робърт. Бих отрязал сега езика си за ония думи.

Просто не знаех какво да кажа. Всяка признателност ме е смущавала невероятно много. Но прекъсването на приятелството ми с Дюти ме бе огорчило и аз изпитвах облекчение, че той ме е разбрал. Подадох му ръка, без да продумам. Той я стисна като в клещи и по зачервеното му лице се разля бавно сериозна усмивка.

— Оправихме се значи, момко?

— Разбира се, Алекс.

— И ще дойдете да ловим заедно риба наесен, нали?

— Ако няма да ви бъде неприятно.

— Няма да ми бъде неприятно — отвърна бавно той. — Нали знаете, Роб, с време всичко се изглажда.

Настъпи кратко мълчание. Той потърка ръце и огледа изпитателно стаята.

— Продължавате ли изследванията си?

— Да.

— Добре тогава. Помните ли, че ви трябваха проби от мляко? Донесох ви няколко днес.

Аз се изправих на стола си, като че ме бе ударил електрически ток.

— Нова епидемия ли има сред животните?

Той кимна.

— Тежка ли е?

— Доста тежка, Роб. Пет крави престанаха да кърмят телетата си и умряха въпреки всичките ни грижи.

— И вие успяхте да ми вземете проби от млякото им? — Бях ужасно възбуден.

— И от петте. В стерилни съдове. — Той кимна към пакета, който бе оставил на пода. — В онова цинково сандъче.

Погледнах го, преизпълнен с признателност. Толкова зле ми бе вървяло досега, че просто не можех да повярвам на тази блестяща сполука.

— Алекс — извиках развълнувано аз, — нямате представа какво значи това за мене! Носите ми тъкмо това, което ми е необходимо…

— Тази работа не засяга само вас — отвърна сериозно той. — Ще ви кажа направо, Роб, че тя разтревожи ужасно всички ни в стопанството. Най-добрите стада изглеждат заболели. Управителят каза, че ако успеете някак да ни помогнете, непременно ще ви се отблагодари.

— Ще се опитам, Алекс. Обещавам ви, че ще се опитам. — Замълчах за миг, защото нямах сили да продължа. — Ако трябваше да търсите някакъв повод, за да се помирим… не бихте могли да намерите по-добър…

— Щом вие сте доволен, доволен съм и аз. — Той погледна големия си сребърен часовник. — А сега е време да тръгвам.

— Постойте още малко — настоях аз. — Да пийнем нещо.

С радост бих му дал всичко, каквото имах.

— Не, драги… трябва да хвана автобуса в шест и петнадесет. — Той ми се усмихна пак бавно и спокойно. — Повече от час чаках навън, докато дойдете.

Слязох заедно с него и с най-големи благодарности го изпратих. Почаках, докато едрата му фигура изчезна в тъмнината, и се върнах в хотела, изпълнен с бодрост и надежда.

Тъкмо се канех да побързам горе при сандъчето с проби от дриймските стопанства, когато видях на таблото писмо за мене. По почерка познах, че е от Джин. Грабнах го задъхан, изтичах горе, затворих вратата и скъсах с треперещи пръсти плика.

Издържала… издържала с отличие и й било мъчно… много мъчно за мене. Очите ми светнаха при тия думи, които се изляха като божествен балсам върху самотното ми сърце след толкова месеци скръб и лишения. Жалката ми стая се преобрази. Искаше ми да скачам, да се смея, да пея. Четях и препрочитах тия редове, които ми се струваха изпълнени с неповторима, нежна красота, само защото бяха писани от Джин. В писмото се долавяше скрит копнеж, който ме хвърли в невероятна възбуда и ми внуши план за бъдещото ми държане, а при тази мисъл кръвта нахлу в главата ми от сладостен трепет. Взех хартията, до която тя се бе докосвала неотдавна, и я притиснах до устните си.

IV

Сандерсъновият институт се намираше на отсрещния бряг на реката, в една доста откъсната част на града, между старопиталището и старата църква „Сент Енок“. Кварталът беше тих, а градините на площада „Сент Енок“ му придаваха почти извънградски изглед. Предната нощ бе валял тих пролетен дъжд и докато вървях по тротоара на Олд Джордж стрийт, във въздуха се носеше мирис на млади листа и трева. Топъл ветрец подухваше откъм реката и разлюляваше вейките на високите брястове, сред които чуруликаха врабци. Студената зимна прегръдка се бе разтворила внезапно, а от влажната земя, поемаща жадно слънчевите лъчи, лъхаше упоителна сладост, която ме изпълни с неизразим, почти мъчителен копнеж.

Пред старопиталището бе застанала стара продавачка на цветя. Спрях се внезапно и купих за шест пенса китка кокичета, които се подаваха от кошницата й. Стеснявайки се да ги нося открити, аз завих крехките цветенца в носната си кърпа и ги прибрах в джоба си. Когато се втурнах в двора на института и застанах пред аудиторията, старият часовник на църквата „Сент Енок“, опиянен сякаш от уханния въздух, удари весело десет пъти.

След няколко минути аудиторията започна да се изпразва. Нямаше повече от пет-шест души. Последна излезе Джин — разсеяна и сама. Беше в сиво — този цвят винаги й отиваше, а свежият ветрец обвиваше по-плътно роклята о снагата й и очертаваше още по-добре стройната, тънка фигурка. Устните й бяха полуотворени. Ръцете с извехтелите ръкавици стискаха тетрадка. Кротките кестеняви очи гледаха надолу.

Тя ги вдигна ненадейно, погледите ни се срещнаха, аз пристъпих към нея и улових и двете й ръце.

— Джин… най-после.

— Робърт.

Тя изрече името ми задъхано, сякаш се бореше смутено с угризения на съвестта си. Но лицето й светна, ярка руменина заля страните. Искаше ми се да я притисна в обятията си, но не посмях. Само заговорих дрезгаво.

— Колко е прекрасно, че те виждам пак!

Ние се гледахме в очите, без да продумваме, потънали в омагьосана забрава. Врабците цвъртяха в брястовете зад нас, далеко някъде покрай реката лаеше куче. Най-после, все още задъхан, аз промълвих:

— И тъй, ти издържа изпитите… и то с отличие. Поздравявам те.

— Не е нещо особено. — Тя се усмихна.

— Великолепно е. Това щеше да стане и по-рано, ако не беше моето пагубно влияние.

Тя се засмя стеснително. И двамата се засмяхме. Още държах ръцете й, като че изобщо нямах намерение да ги пусна.

— Напусна ли Далнейр? — запита тя.

— Да — отвърнах весело аз. — Изгониха ме. Виждаш какъв негодник съм. Сега работя през ден като помощник на един лекар в покрайнините на Тронгейт.

— А изследванията? — запита бързо тя.

— Ах — казах аз, — тъкмо за тях исках да си поговоря с теб.

Отведох я отсреща, до градинката на площада. Седнахме на една зелена пейка, опряна о ствола на чепато дърво. Гълъби прелитаха и се разхождаха пред нас, опиянени като всички птици от сладостния лъх на пролетта. Наоколо нямаше жива душа; само някакъв стар пенсионер с черна фуражка и алено палто се влачеше по една алея. Извадих от джоба си кокичетата и ги поднесох на Джин.

— О! — извика възхитено тя и млъкна веднага от страх да не се издаде с дума и поглед.

— Закичи си ги, Джин — промълвих аз. — Не е престъпление. Кажи, накараха ли те да обещаеш, че няма да се срещаш с мен?

Настъпи внезапно мълчание.

— Не — отвърна бавно тя. — Ако бях обещала, нямаше да съм тук сега.

Загледах я отново; леко натъжена, тя вдъхна дълбоко нежното ухание, после забоде на корсажа си, под бялата кожена якичка крехките бели цветчета, които толкова й прилягаха. Седях до нея и чувствах как от тази близост кръвта нахлу в цялата ми снага, а страните и челото ми пламнаха. Разбирах, че ако не изкажа по-скоро това, което съм намислил, страшното вълнение ще сломи решителността ми.

— Джин — подех аз, стремейки се да се овладея. — Като изключим лекциите, ти си свободна сега… Искам да кажа, че след десет часа не си заета с нищо особено, нали?

— Да. — Очите й ме гледаха изпитателно и тъй като не продължих, тя запита: — Защо?

— Необходима ми е помощта ти — отвърнах твърдо и искрено, убеден, че казвам истината. И продължих, без да отделям поглед от нея: — Привърших наполовина изследванията си; сега трябва да започна втората стъпка и съм много неспокоен. Знаеш колко мъчнотии имах, като работех сам… О, не се оплаквам, но за новия етап ми е нужна помощ. Има опити, които в никакъв случай не мога да направя сам. Професор Чалис ми осигури помещение. — Помълчах. — Би ли желала… ще дойдеш ли да работиш с мен?

Тя се поизчерви, погледна ме за миг внимателно, после наведе бавно очи. Последва мълчание.

— О, Робърт! Бих искала. Но не мога. Сигурно знаеш при какви условия съм сега? Моите родители… Аз съм им толкова много задължена… Те разчитат само на мен… и аз ги обичам… Особено мама… по-добра от нея няма на света. А те… при все че не ме принудиха изрично — тя сякаш търсеше думи, за да смекчи удара, — не желаят да се срещам с теб. Така че и сега… върша нещо против волята им.

Прехапах устни. Въпреки всичката й кротост у нея имаше непреклонност, дълбока вярност, преданост — не към мене, уви! — и чувство за дълг, което я изпълваше с ужас към измамата.

— Те трябва наистина много да ме ненавиждат.

— Не, Робърт. Просто смятат, че пътищата ни са различни.

— Но въпросът не е личен — избухнах аз. — Ти си вече лекарка, а в случая става дума за научна работа.

— Много бих искала да го направя. И много се интересувам от този въпрос. Но не е възможно.

— Напълно възможно е — настоях аз. — Не е необходимо другите да знаят. Вашите могат да си мислят, че имаш практически занятия по тропическа медицина…

Тя ме погледна така измъчено, че веднага млъкнах.

— Не се страхувам от тях, Робърт.

— А от какво?

— От това, че ще бъдем заедно.

— Толкова ли е страшно?

Тя вдигна черните си ресници и ме погледна тъжно.

— Зная, че аз съм виновна… Не разбирах отначало колко… дълбоко е взаимното ни чувство. А ако продължаваме да се срещаме, то ще стане още по-дълбоко. И ще ни бъде още по-тежко накрая.

При това простичко признание сърцето ми отново пламна. Поех бързо дъх, решен на всяка цена да я убедя.

— Слушай, Джин. Ако обещая, ако се закълна, че никога няма да те ухажвам, нито дори да спомена думата любов, ще ми помагаш ли? Така ужасно се нуждая от помощ. Сам не ще мога да свърша нищо.

Продължително, пълно мълчание. Тя ме гледаше недоверчиво, ту поруменяваше, ту бледнееше, просто замаяна от нерешителност. Побързах да се възползвам от това и настоях:

— Случаят е изключителен. Аз съм пред прага на едно почти невероятно откритие. Ела да видиш сама.

Скочих с увлечение и й подадох ръка. След миг стана бавно и тя.

До фармацевтичния факултет не беше далеко. Стигнахме за десет минути. Заведох я право в моята лаборатория, извадих от малкия инкубатор една епруветка с култури от пробите на Дюти и нетърпеливо й я подадох.

— Ето — казах аз. — Имам вече бацила. Много бързо расте. Не го ли позна?

Явно заинтересована, тя поклати отрицателно глава и ме погледна въпросително с големите си тъмни зеници.

Поставих отново епруветката във водата. Погледнах регулатора и затворих цинковата вратичка. После съвсем простичко й обясних какво съм намислил.

Страните й поруменяха от възторг. Светналият, дълбоко развълнуван поглед блуждаеше из стаята, като се спираше ту на инкубатора, ту на мен. Сърцето ми туптеше неудържимо. За да прикрия вълнението си, отидох до прозореца и го вдигнах; в стаята нахлу поток от слънчева светлина. Къдрави облаци се гонеха навън по ясносиньото небе. Аз се обърнах към Джин.

— Робърт — каза бавно тя, — ако дойда да работя с теб… защото мисля, че работата ти е наистина от значение… обещаваш ли честно да удържиш на думата си?

— Да — казах аз.

Видях как гърдите й се повдигнаха във внезапна въздишка. Аз продължавах да я гледам, а тя остави книгата, свали шапката си и започна да сваля ръкавиците.

— Добре — каза тя. — Да почваме.

V

Всяка сутрин след десет часа Джин идваше направо от лекции в лабораторията, където аз вече работех, вземаше престилката си от закачалката зад вратата, навличаше я и се залавяше методично за работа в другия край на дългата маса. Разменяхме само по някоя дума или дори само усмивка при влизането й. Понякога, когато бивах зает с изчисления, аз се преструвах, че не съм я забелязал, като се надявах да я успокоя напълно с това безразличие. Но тя беше все пак тук и когато по-късно поглеждах предпазливо, можех да видя колко сериозно и съсредоточено мери и титрова разтвори зад натрупаните бюрети, а след това записва всичко в измачкания черен дневник.

Както и предвиждах, нейното старание и грижлива точност бяха извънредно полезни за мене, особено при приготвяне на стотиците предметни стъкла, които трябваше да изследвам. Работата беше трудна, уморителна и опасна, защото тези култури в бульон бяха крайно заразни. Но Джин работеше спокойно, уверено, всецяло погълната от работата си, без да вдига глава и нито веднъж не направи грешка. Когато усетеше, че я наблюдавам, тя прекъсваше работата и ми отправяше безмълвен, но красноречив поглед, който още повече ни свързваше в общите усилия. Свежият пролетен въздух нахлуваше през отворения прозорец в мрачната ни стаичка, донасяйки тихи отзвуци от външния свят — тътнеж на превозни средства, изсвирване на параходна сирена, звънка песен на далечна латерна. Присъствието на Джин, така сдържано и спокойно, ме вдъхновяваше към непознат досега устрем.

В един часа прекъсвахме работа, за да обядваме. При все че в съседство имаше едно-две добри кафенета, по-удобно, по-приятно и евтино беше да се храним в лабораторията. За тази цел всеки от нас внасяше известна сума и още на идване от гарата Джин минаваше през пазара, отгдето донасяше всеки ден най-различни провизии. След като потапяхме в продължение на три минути ръце в сублиматов разтвор — предпазна мярка, за която аз непоколебимо настоявах — сядахме върху дъската на прозореца, всеки с чиния на коленете, за да се храним на чист въздух. В облачни и студени дни ядяхме супа, която стопляхме на бунсеновата лампа. Но пиршеството ни се състоеше обикновено от пресни пирожки, студен салам, дънлопско сирене и ябълки или череши за десерт. В двора пред прозореца имаше един дрозд, който идваше редовно всеки ден да сподели лакомствата ни. Когато видеше, че имаме череши, той кацваше на китката на Джин и неистово чуруликаше от радост.

В седмия следобед, докато работехме мълчаливо, чух стъпки и се обърнах. Прегърбен, в закопчан догоре избелял редингот, втренчил поглед в нас, професор Чалис стоеше на прага и подръпваше сребристите си мустаци.

— Намислих да намина към вас, Робърт — каза той, — да видя как върви работата ви.

Станах веднага и го представих на Джин, на която той се поклони според някогашния обичай. При все че беше достатъчно учтив да не се издаде, видях, че ни гледа с изненада, любопитство и недоверчивост. Но скоро разбрах, че Джин му се понрави, защото ми смигна усмихнато, напълно успокоен.

— При научни изследвания, Робърт, половината битка е спечелена, щом имате подходящ помощник.

Той се засмя при тия думи, сякаш бе казал сполучлива шега, после обиколи помещението, като разклащаше леко епруветките с култури, преглеждаше предметните стъкла, надникваше в бележките ни без да продумва, но със спокойно одобрение, което ни вълнуваше повече от всякакви слова.

След като завърши прегледа, се обърна и ни погледна.

— Ще ви доставя нови проби, от други области… от континента… където все още ме уважават. — Той млъкна, после ни подаде и двете си ръце. — Продължавайте! Продължавайте! Не обръщайте внимание на такава старина като мене. Просто продължавайте!

Думите не бяха нищо особено, но в очите му съзрях живо пламъче, което не святкаше по-рано в тях.

Отсега нататък той идваше редовно да ни навестява, като донасяше не само обещаните проби, но неведнъж и някакъв принос към обеда ни. Седнал на стол, с бастун между коленете, облегнат с разтреперани ръце на кокалената дръжка, той ни наблюдаваше изпод гъстите си вежди със светнали очи да си разделяме баница с месо или страсбургски пастет. Привързаността му към Джин се бе засилила, той се държеше към нея очарователно, с рицарска любезност и дяволито младежко добродушие. Не хапваше никога с нас, но приемаше да изпие чашка кафе, което тя му приготвяше, а след това й искаше с особена любезност разрешение да запуши, като подрязваше внимателно и запалваше малка пура, удоволствие, което си позволяваше твърде рядко. Докато сините спирали се извиваха и разсейваха, той ни разказваше спомени от студентските си години в Париж, където бе учил в Сорбоната под ръководството на великия Дюкло.

— Нямах пари по онова време. — Той се засмя, след като ни бе описал един неделен ден, прекаран в Барбизон. — Нямам и сега. Но винаги съм бил щастлив, защото се бях отдал на работа, с която не би могло да се сравни нищо на света.

Когато го изпратихме, Джин въздъхна дълбоко. Очите й блестяха.

— Колко е мил, Робърт. Голям човек. Толкова много го обичам.

— Ако съдя правилно, и той те обича. — Аз се позасмях лукаво. — Но дали семейството ти ще го хареса?

Тя наведе поглед.

— Да продължим работата си.

По това време бяхме успели вече да отделим от многобройните млечни проби в съвсем чисто състояние един грам-отрицателен организъм, бацила Банг, открит от датския учен Банг, който го смяташе за причинител на едно остро заболяване у добитъка, широко разпространено из целия свят. Този бацил беше следователно причина за заболяванията и на нашите крави. И наистина, от изчисленията, които направих, излизаше, че около 35 на сто от добитъка в нашия край, без да говорим за овце, кози и други домашни животни, бяха носители на този бацил, който ние отглеждахме в големи количества в специална бульонна среда.

Имахме вече в чист вид и Брюсовия бацил на малтийската треска. Получихме го от проби, които бях взел по време на престоя си в Далнейр от болни от така наречената инфлуенца, както и от пробите, донесени неотдавна от Чалис. По този начин бяхме в състояние да сравним двата бацила — намерения в кръвта на животните и намерения в кръвта на хората, да анализираме различните им реакции и да открием дали има връзка между тях.

Опитите, които правехме, бяха извънредно сложни и отначало беше трудно да се установи значението им. Но след като положителните изводи започнаха да следват един след друг, у нас постепенно изникна предположението, основано отначало само на догадки, а по-късно и на солидни доказателства, което действително ни смая. Когато то ни се натрапи, ние се спогледахме недоверчиво.

— Не може да бъде — казах бавно аз. — Невъзможно е.

— Би могло — отвърна логично тя. — Напълно е възможно.

Аз притиснах с две ръце главата си, раздразнен от спокойната й едностранчивост. Д-р Мейтърс ме бе задържал до късно в амбулаторията предната вечер; той ми възлагаше напоследък все по-многобройни задължения и напрежението от двойната работа започваше да се проявява.

— За бога — казах аз, — да не избързваме със заключенията си. Предстоят ни още седмици работа, докато стигнем до опита с антиген.

Но доказателствата продължаваха да се трупат и в края на третия месец, когато наближавахме вече решителния опит, и двамата бяхме обзети от дълбока, растяща възбуда. Нервното напрежение през часовете, когато бяхме принудени да чакаме аглутинацията, беше почти непоносимо и тъй като не беше необходимо да стоим през това време в лабораторията, ние се измъквахме да се поразсеем за час-два из близката околност на Уинтън.

И дума не можеше да става за мотоциклета, защото и Люк дори не знаеше, че се виждаме, но трамваят ни беше под ръка и ни отвеждаше за двадесет минути до любимото ни кътче — Лонгкрег Хил, гориста, още незастроена височинка, отгдето имаше хубава гледка към реката. Тук сядахме на една обрасла с мъх скала да гледаме как фериботи и малки параходчета с гребни колела сноват нагоре-надолу по широката река, а градът се губи в златиста омара под нас, издаван само от някой проблясващ купол или островърха кула. Говорехме главно за задачите, които ни предстояха в работата, и разисквахме с вълнение и надежда изгледите за успех. Понякога, уморен и все пак омагьосан от чара на момента, аз лягах, затварях очи и започвах да мечтая на глас като провинциалист; да мечтая за Сорбоната, която професор Чалис ни бе описвал така живо, да мечтая за живот, отдаден на чисто научни и от нищо неспъвани изследвания.

Верен на обещанието си, при все че не беше лесно да го спазвам, нито веднъж не заговорих на Джин за любов. Разбирайки угризенията, които трябваше да преодолее, за да се съгласи да ми помага, бях решен да й докажа колко погрешно е било подозрението й, че не трябва да ми има доверие. Само по този начин можех да се оправдая и в нейните, и в своите очи.

В решителния ден наредихме последните епруветки за аглутинация и излязохме. Беше прекрасен четвъртък — следобед, последният ден от юни, и почти изплашени от това, което ни очаква при завръщането ни, не бързахме да напуснем височинката. Докато седяхме там, едно параходче тръгна далеко под нас за вечерния си рейс към островите из устието на реката и ние можехме да различим на задната палуба едва забележимите фигури на немски музиканти. Свиреха Щраусов валс. С развети знамена и разпенващи водата гребни колела параходчето се носеше весело по реката, докато изчезна от погледа ни. Но зад него остана да трепти шепотът на мелодията, достигащ до нас едва уловимо, сладостен и нежен като ласка. Прекрасен миг! Не смеех да погледна съседката си, но почувствах в замайващ проблясък как вълненията на тия дни, прекарани в съвместен труд, бяха почти неусетно задълбочили и засилили близостта ни. Сега вече разбрах, че тя ми е станала жизнено необходима.

Станахме да се приберем. Тази вечер не бях зает в амбулаторията, а поради важността на очаквания изход Джин бе наредила някак да остане в Уинтън до осем часа вечерта.

Часовникът удари пет, когато влязохме в нашата малка лаборатория. Сега или никога! Отидох до инкубатора, отворих вратичката и дадох рязко знак на помощницата си да извади решетката с епруветките. Те бяха двадесет и четири, изпълнени допреди няколко часа със съвършено бистра течност, която, ако опитът е сполучлив, трябваше да даде мътна утайка. Без да си поема дъх, наблюдавах тревожно как Джин изважда решетката. И ахнах веднага.

Във всяка епруветка се виждаше гъста бяла утайка. Не можех да проговоря. Обзет от внезапна слабост, аз седнах на кожената кушетка, а Джин продължаваше да държи решетката с епруветките и ме гледаше с преобразено лице.

Вярно беше значи: двата организма, смятани в продължение на двадесет и една години за два отделни и независими вида, се оказаха един и същ бацил. Да, аз доказах това. Тяхната идентичност бе доказана морфологически, чрез култури и аглутинации. Тази широко разпространена сред добитъка болест се предаваше много лесно на хората не само чрез пряк допир, но и чрез млякото, маслото, сиренето и всички видове млечни произведения. Банговата болест у животните, Брюсовата малтийска треска и епидемичната инфлуенца бяха едно и също страдание, причинено от един и същ бацил, който ние култивирахме в нашата лаборатория. Замаян, аз затворих очи. Ние бяхме установили фактически съществуването и причината на нова заразна болест у човека, и то не на някоя незначителна болест, засягаща само определена местност, но на тежко заболяване, което можеше да се превърне в епидемия, което предизвикваше продължително неразположение при своите по-леки и по-дълготрайни форми, и вземаше стотици хиляди жертви из всички страни в света. При тази мисъл гърлото ми се сви. Като Кортес на връх планината съзрях с удивителна яснота огромното значение на нашето откритие.

Мълчанието бе нарушено най-после от Джин.

— Чудесно — каза тихо тя. — О, Робърт, сега можеш да публикуваш всичко.

Аз поклатих отрицателно глава. Пред мене засия още по-величествено видение. Потискайки изблика на възторга си, правейки усилие да се държа скромно и достойно като истински учен, аз отговорих:

— Ние открихме болестта. И бацила, който я причинява. Сега трябва да намерим ваксина, която ще я лекува. Само когато намерим и нея, ще сме завършили напълно и окончателно задачата си.

Великолепна, замайваща мисъл. Очите на Джин заблестяха.

— Трябва да телефонираме на професор Чалис.

— Утре — казах аз. Изпитвах ревнивото чувство, че тържеството ни трябва да принадлежи засега само на нас.

Тя ме разбра навярно, а когато се усмихна, нов изблик на ликуване отнесе изведнъж и достойнството, и престореното ми спокойствие.

— Скъпа доктор Лоу — усмихнах се аз. — Това откритие ще мине в историята. И ние наистина трябва да го отпразнуваме. Ще вечеряме ли заедно тази вечер?

Все още поруменяла от възбуда, тя се поколеба и погледна часовника си.

— Ще ме чакат вкъщи.

— О, ела — настоях аз. — Рано е още. Няма да изпуснеш влака.

Когато ме погледна със светнали очи, в които се съзираше и едва уловима плахост, аз скочих, изпълнен със самоувереност и радост. И казах със смях, докато й помагах да си облече палтото:

— Работихме усърдно. Затова заслужаваме малко награда.

Улових я весело под ръка и тръгнахме.

VI

Недалеко от факултета, на Олд Джордж стрийт, се намираше малкият френски ресторант „Континентал“, където ходех понякога със Спенс; реших, че това заведение е най-подходящо за днешното ни забавление. Ресторантът, чиято съдържателка, елзаската мадам Бросар, беше вдовица на учителя по чужди езици в съседното средно училище, беше скромен, чист, с добра кухня, запазил дори в тукашната северна обстановка нещичко от духа на своята родина. Подът беше посипан с пясък, колосаните салфетки на квадрати бяха сгънати ветрилообразно и поставени в цветни чаши за вино; на всяка маса имаше свещници с червени абажури, които озаряваха с романтична светлина приборите с кокалени дръжки.

Когато влязохме, съдържателката ни се поклони от мястото си зад касата, а младият келнер в извехтял широк смокинг ни заведе до една маса в ъгъла. Бяхме подранили и като изключим някои редовни посетители, които вечеряха на дълга маса в средата на залата, заведението беше за наша радост почти празно. Прегледахме весело листа, на който менюто беше написано несръчно с виолетово мастило, и си поръчахме супа с кромид, телешко печено, портокалово суфле и кафе.

— Тук е чудесно — каза Джин, като огледа с любопитство помещението. — Все едно че сме в Париж — и се поправи с лека гримаса, — доколкото имам представа за него.

— Да си представим, че сме наистина там — отвърнах весело аз. — Идваме от Сорбоната… както ни я описа нашият приятел Чалис. Всеизвестни учени сме… не виждаш ли каква брада имам?… И току-що сме направили откритие, което ще смае света и ще ни покрие с безмерна слава.

— Направихме го всъщност — извика уверено тя.

Аз се разсмях. Развълнуван от чувството, че съм победител, измъкнал се от тежкия хомот на всекидневния труд, бях загубил обичайната си сдържаност, обзет от радостно опиянение. Когато келнерът ни донесе супата и едно дълго, тънко, хрускащо хлебче, аз му заговорих на френски. А когато той поклати отрицателно глава с виновно изражение и заговори на чисто шотландско наречие, Джин също се разсмя.

— Какво каза на горкото момче? — запита тя, след като келнерът си отиде.

— Нещо, което не можеше да разбере, защото е още много млад. — Аз се наведох през масата към нея. — После ще ти кажа.

Започнахме да ядем супата, която беше превъзходна: с резенчета хрускав кромид, поръсена с настъргано сирене. Плувахме в ликуване и самозабрава по вълните на своя успех. Келнерът, с когото се бяхме вече сприятелили, ни донесе важно бутилка червено вино, включено във вечерята. Потръпващ от възбуда, с пеещо от щастие сърце аз налях две чаши от простичкото вино, още разпенено след наливането от бурето.

— Да пием за успеха си!

Джин наведе колебливо поглед, но само за миг; после, завладяна сякаш от съзнанието, че случаят е необикновен, отначало отпи само глътка, а след това изпразни чашата си наведнъж.

— Не е лошо — кимнах одобрително аз. — Щом сме в Париж, да се държим като парижани… Освен това… не забравяй, че сега си вече солидна, макар и все още привлекателна дама на средна възраст, която е аглутинирала цял ден бацили в Сорбоната. И, както казва самият свети Павел, имаш нужда от малко вино.

Джин ме погледна с укор, но сериозността й изчезна веднага; тя се усмихна, а след миг се разсмя отново, весело и игриво, без никакъв повод, само защото беше в радостно настроение.

— О, Робърт, не би трябвало… — извика тя, като си изтриваше очите. — Държим се като деца.

Седнала зад касата си, внушителната мадам Бросар ни гледаше съчувствено и добродушно.

Когато донесоха телешкото и налях отново чашите, ние заговорихме с неудържимо увлечение за преживелиците си през последните три месеца, шегувахме се със срещаните мъчнотии, наслаждавахме се отново на всяка подробност от великолепното постижение.

— Помниш ли как ми се разсърди един ден, Робърт?

— Решително отричам да съм се разсърдвал някога.

— О, разсърди се. Когато счупих центрофугата. Без малко щеше да ме напляскаш.

— Съжалявам тогава, че не съм те напляскал.

Това беше достатъчно, за да прихнем отново.

Когато се наведох към съседката си, така радостна и оживена, с поруменели страни и засмени очи, видях по-ясно от всеки друг път двойствеността в нейната личност. Сериозната, набожна малка калвинистка бе изчезнала и изпод лустрото на строгото възпитание се подаваше пламенно, жизнерадостно същество, което бе свалило шапка, облакътило се бе свойски на масата и се бе отдало несъзнателно на своето влечение.

Приливът на вълнението завладя и мене. В съзнанието ми блесна споменът за нашите отношения и аз почувствах внезапно, че не ще мога да понасям вече непрекъснатите пристъпи на страдание и радост. Удържал бях думата си в това странно другарство, но дълбокият, измъчващ чар на нейното присъствие в лабораторията ме бе сломил, без сам да съзнавам това. Освободен от постоянната мисъл за моя труд, не можех вече да потискам естествените сърдечни вълнения. Изпих набързо последните глътки кафе, за да се отърва от камъка, който задушаваше гърлото ми.

— Джин — казах аз. — Ти ми помогна толкова много през изтеклите три месеца. Защо?

— От чувство за дълг — усмихна се тя.

— Нямаше нищо против, значи, да работиш с мене?

— Беше ми много приятно! — извика тя и добави унесено: — Тази практика ще ми бъде много полезна, когато отида в Кумаси.

Думите й, казани почти несъзнателно, прободоха като нож сърцето ми.

— Не говори това — казах аз. — За бога… поне тази вечер.

— Добре, Робърт. — Тя ме погледна бегло с просълзените си очи.

Последва мълчание. Изплашена, сякаш че се е издала, тя наведе поглед.

Тази вечер у нея се чувстваше топлота и жизненост, от които се задъхвах. Преизпълнен с любов, аз се борех да запазя разума си срещу пристъпа на тоя чар. Напразно: нищо не можеше да устои пред безумната сладост на тоя час. Сърцето ми се свиваше от почти физическа болка поради нейната близост, от неизразим копнеж, който облекчих за миг, като взех неволно ръката й и я стиснах здраво.

Тя не се опита да освободи пленените си пръсти, само въздъхна, правейки като мен усилие да изглежда спокойна:

— Мисля, че трябва да си вървим.

През тези мигове на мълчание, които ни сближиха повече от всеки друг път, изпълнени само с копнежа, бушуващ в нас, аз бях загубил всяка представа за време. Когато повиках келнера за сметката, докато Джин слагаше бавно и унило шапката си, зърнах часовника над касата. Той показваше осем и пет.

— Не мислех, че е толкова късно — казах тихо аз. — Страхувам се, че си изпуснала влака.

Тя се обърна, погледна часовника, а след това и мен. Страните й се бяха зачервили още повече, очите светеха като звезди — толкова силно, че тя наведе отново ресници, за да прикрие блясъка им.

— Мисля, че не е толкова страшно.

— Кога е следващият?

— Едва в десет без четвърт.

Настъпи мълчание. От вълнение тя бе започнала да прави топче от трохите на масата. Неспокойните движения на пръстите, сведеният поглед, бързото туптене на вените по шията й накараха отново сърцето ми да замре.

— Да вървим тогава.

Платих сметката и излязохме. Улицата беше безлюдна, небето облачно, нощта топла и тиха.

— Какво ще правим сега? — запитах аз само за да кажа нещо. — Да се поразходим из градината?

— Не я ли затварят в осем?

— Забравих — промълвих аз. — Затварят я, струва ми се.

Спрели се бяхме под една лампа в пустата улица. Обзе ме безразсъден порив. Джин беше до мен, толкова близо, че всичките ми благоразумни решения бяха отнесени от безумния пристъп на желанието. Сърцето ми туптеше до пръсване. Почти не можех да говоря.

— Да се върнем за малко в лабораторията.

Когато тръгнахме отново, аз я улових под ръка. И двамата мълчахме. Стигнахме до фармацевтичния факултет и аз отключих вратата на лабораторията ни. Тя беше тъмна, но от старинния фенер на двора се промъкваше слаб светлик, който озаряваше като плам на съдбовна и неотменна магия вдигнатото към мене личице на Джин. Притворила очи зад прозрачните клепачи, тя чакаше своята участ. Усетих до бузата си нежния й дъх. За да се задържи на треперещите си крака, тя се облегна на мен и двамата се озовахме прегърнати на малката кушетка.

Времето престана да съществува във вълшебния полумрак, топла вълна на щастлив унес ме заля. Миналото бе забравено, бъдещето изчезна — сегашният миг беше всичко. Отметнатата й глава откриваше тъничката шия, нежната извивка на гърдите. Очите й бяха все още затворени за призрачния светлик, някаква мъка проряза с дълбока бръчка бледото чело. И изведнъж, по ускореното, неспокойно дишане, по бързите удари на сърцето, което пърхаше като изплашено птиче под тънката деколтирана блузка, усетих как цялото й същество се устремява, слива и отлита в забрава заедно с мене. Нищо — никакви небесни или земни връзки не можеха да спрат този опиянен полет.

VII

След четири дни, в понеделник следобед, професор Чалис дойде да ме види. Прекарал бе съботата и неделята на баните в Бют, където отиваше от време на време да лекува артрита си, който го превръщаше постепенно в инвалид. Намерил при завръщането си моята бележка, той бе дошъл с файтон от дома си до лабораторията.

Като се ръкува с мене, остави шапката и изтърси дъждовните капки от чадъра си, той огледа някак въпросително стаята.

— А къде е нашата млада приятелка?

Макар и подготвен за въпроса, за най-голямо мое неудоволствие се поизчервих:

— Няма я днес.

Той се изправи до малката печка да си постопли пръстите и ме погледна някак странно изпитателно, сякаш се изненадваше, че ме намира сам и мълчалив.

— Значи всичко излезе успешно.

— Да.

Той поклати глава.

— Реакция след преумората, Робърт. Стойте си на мястото. Аз ще разгледам всичко сам.

След няколко минути той отиде към чина и в продължение на половин час чете внимателно доклада, който бях приготвил, като правеше с молив изчисления по белите полета. После разгледа най-старателно всички култури. Стоя дълго наведен над микроскопа и най-после се завъртя рязко на столчето. Изглеждаше остарял, изтощен, почти мрачен, с още по-хлътнали бузи. Видях, че е много развълнуван.

— Робърт… — каза най-после той, като ме погледна с кротките си очи, — не бива да се възгордявате. Никога. В науката няма място за тщеславие и самоизтъкване. Освен това, вие сте едва в началото на кариерата си. Този път имахте щастие. Но има още много да учите… почти всичко всъщност. Обаче това, което сте направил, стопля старото ми сърце.

След минутно мълчание продължи:

— Вие можете, разбира се, да оповестите веднага своето откритие. То е несъмнено от огромно значение. Но и аз съм съгласен, че ще бъде по-добре, по-цялостно и по-научно да почакате още три месеца, за да завършите напълно работата си, като откриете и ваксина с решително лечебно действие срещу новата болест. Нали тъкмо това искате да направите?

— Да.

— Ще го направите тогава. Но — той огледа бързо стаята — не е възможно да го сторите тук.

Забелязвайки изненадата ми, той потвърди с кимване.

— Невъзможно ще бъде да завършите последните извънредно сложни етапи на издирванията си при такива несъвършени технически условия. Не се оправдавам, Робърт; това помещение беше най-доброто, което можах да ви намеря на времето. Сега трябва да направя нещо повече. Вие се нуждаете непременно от модерна, добре обзаведена лаборатория. А има три възможности да я получите.

Въпреки мъката си, слушах внимателно.

— Първо, можете да отидете при някоя от големите фармацевтични фирми, например Уилсър или Харлет. С оглед на досегашните ви открития всяка от тях ще бъде безспорно възхитена да ви предостави всички възможни улеснения, добре подготвен персонал и голяма заплата, за да изготвите ваксина, която ще може да се произвежда масово, за продажба. — Той помълча и добави: — Това ще бъде твърде изгодно за всички заинтересовани.

Той млъкна отново. И тъй като продължавах да го гледам без намерение да отговоря, набръчканото му лице се озари от лека усмивка.

— Така-а — каза той. — Втората възможност е да отидете при професор Ъшер.

Този път трепнах неволно, но още преди да заговоря, той ме спря, вдигайки слабата си мургава ръка.

— Добрият професор започва да съжалява, че ви е оставил да го напуснете. — Той се позасмя, но без злорадство. — От време на време пробуждах у него любопитство… да не кажа огорчение… като му говорех за вашите занимания.

— Не — казах тихо аз и цялата ми скрита мъка намери отдушник в тази единствена дума.

— Защо не? Уверявам ви, че той ще ви посрещне с радост, ако се върнете в института.

— Той ме изгони от института — отвърнах през зъби аз. — Трябва да довърша делото си със собствени сили.

— Много добре — каза Чалис. — Тогава остава… Истършоус.

Забравяйки за миг бурята, която бушуваше в гърдите ми, аз го погледнах съвършено смаян. Шегуваше ли се? Или бе внезапно полудял?

— Знаете ли това място? — запита той.

— Разбира се.

Той се усмихна отново с лека, тъжна усмивка.

— Говоря съвсем сериозно, Робърт. Имат вакантна длъжност за ординатор, който да живее там. Направих постъпки пред управителя д-р Гудол и той се съгласи да ви вземе за няколко месеца. Институтът е стар, както знаете, но напоследък са обзавели една модерна лаборатория, където ще имате пълна и неограничена възможност да довършите докрай работата си.

Настъпи мълчание. Аз огледах импровизираната лаборатория, която отначало презирах, и към която сега бях привързан поради много основания. Пак местене, помислих аз; защо не ме оставят поне веднъж на мира?

— Не ми се напуска — казах бавно аз. — Свикнах вече тук.

Той поклати глава.

— Необходимо е, моето момче, и неизбежно. И Пастьор дори не би могъл да получи някаква ваксина при такава апаратура. Затова именно през цялото време търсех по-удобно място за вас. — Тъй като продължавах да се колебая, той запита внимателно: — Може би не ви се иска да живеете в място като Истършоус?

— Не — отвърнах след малко аз. — Предполагам, че ще мога да издържа.

— Помислете си тогава и ми съобщете довечера. Лабораторията е безспорно такава, за каквато човек може само да мечтае. — Той стана, потупа ме по рамото и сложи светлите си ръкавици. — А сега трябва да вървя. Още веднъж ви поздравявам. — Той взе чадъра си и ме погледна през рамо. — Не забравяйте да предадете почитанията ми на доктор Лоу.

Смънках някакъв неразбираем отговор, докато го изпращах до вратата.

Не можех да му кажа, че не съм виждал Джин цели четири дни, че в джоба ми пареше писмо от нея — тъжно, измокрено със сълзи писъмце, изпълнено със самообвинения, с дълбоко, отчаяно угризение и мъка.

Какъв глупак бях, боже мой! В пламенното безумие на тия непоправими мигове аз не помислих колко дълбоко чувството за извършения грях ще нарани нейната откровена, непокварена душа. Още я виждах такава, каквато си отиде късно през нощта, пребледняла и жалка, с треперещи устни, с изражение на ранено птиче, така измъчено, тъжно и отчаяно, че ми разкъса сърцето.

Добродетелта е нещо, за което никога не мислим, а понякога дори му се смеем. Но добродетелта беше самата същност на Джин.

Някога, като дете, счупих крехка кристална ваза. И сега изпитвах същото чувство на безутешна мъка, каквато изпитах тогава при вида на пръснатите по пода отломки. Знаех, че други девойки изживяват почти безгрижно подобни „романи“, но ние, така различни, уви, във всяко друго отношение, си приличахме в едно: не можехме да сложим върху раните си балсама на равнодушието. Един израз от писмото й прорязваше непрестанно мозъка ми:

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ми. Чувствах отчаян, че съм захвърлил и завинаги загубил един скъпоценен бисер. Изтощен, разстроен, изпълнен с изгаряща болка, аз се укорявах горчиво. Но ние бяхме прекрачили невидимата граница не толкова поради това, че бяхме заедно, колкото поради силите, които искаха да ни разделят. А сега… изчезнала ли бе магията… мъртво ли беше сърцето? Не. Аз копнеех за нея повече от всеки друг път. Стремях се към нея с цялата си душа.

Скочих изведнъж. При все че не мислех за нищо друго, откакто бях получил това писмо, сега се постарах да отхвърля унинието и да съсредоточа мисълта си върху предложението на Чалис. Съзнанието ми не беше съгласно с този план, но трябваше да призная, че доводите на професора бяха правилни. И след като се разхождах унесено и неспокойно из стаята почти цял час, реших да приема. Тъй като наближаваше пет и половина, заключих и тръгнах за амбулаторията на Тронгейт.

Чакалнята беше както обикновено задушна, препълнена с хора, с миризми, нашепвани разговори, кашляне, тежко дишане и тътрузене на крака по голите дъски. Кафявите стени бяха овлажнели от изпарения. Още докато сядах пред масата си, доктор Мейтърс влезе в стаята с лист в ръка.

— Препълнена зала, Шенън. Работата върви добре. Бихте ли имал нещо против да отидете вместо мене на тия адреси, след като привършите тук?

На хартийката, която ми подаде, бяха записани пет адреса. Постепенно, безцеремонно и добродушно той увеличаваше работата ми, така че сега аз работех много повече, отколкото бяхме уговорили първоначално.

— Добре — отвърнах равнодушно аз. — Но бих искал да поговоря с вас.

— Казвайте.

— Съжалявам, но ще трябва да напусна.

Той бе започнал вече да прехвърля по обичая си цели шепи пари — получените следобед хонорари — от джобовете на панталоните си в кожената кесия, но се спря изведнъж и остро ме изгледа. След миг се разсмя.

— Чудех се кога ще се опитате да ми изтръгнете увеличение. Колко искате?

— Нищо.

— Карайте, Шенън. Вие не сте лош младеж. Ще ви дам още една гвинея седмично.

— Не — казах аз, без да го поглеждам.

— Две тогава, дявол да го вземе.

Когато поклатих отрицателно глава, изражението му се промени и стана сериозно. Той бутна с крак вратата под носа на чакащите пациенти, седна на бюрото и ме загледа.

— Чудесен подарък за човек, който отива да се поразсее някъде. Тази вечер водя жена си и Ада в цирка Хеглер. Не можете да си представите колко им се понравихте, когато ви видяха оня ден. А сега кажете: колко искате наистина?

Едва смогвах да се владея. При сегашното ми настроение бях възмутен от начина, по който той свеждаше всичко към един общ знаменател — парите.

— Не става дума за пари.

Той не ми повярва — невъзможно беше този скъпоценен артикул да е без значение за мен. Гризейки нокътя на палеца си, той продължаваше да ме гледа, като пресмяташе нещо наум.

— Слушайте, Шенън — каза на един дъх той. — Аз се привързах към вас. Всички се привързахме всъщност. Не казвам, че сте вече опитен лекар, но ще се изучите при мене. Важното е, че човек може да ви се довери. Честен сте. Парите не се лепят по пръстите ви. Отдавна вече мислех да ви направя това предложение. Слушайте сега. Останете при мен като постоянен помощник с двеста и петдесет или да кажем с триста лири годишно. Ако работите добре, след дванадесет месеца ще ви направя съдружник и ще ви плащам според прихода. Разбирате ли? Тази амбулатория е истинска златна мина. Ще я разработваме заедно. А пък ако се харесате с Ада, можем да превърнем работата в семейно предприятие, което вие ще наследите изцяло след време.

— Вървете по дяволите! — нервите ми измениха внезапно. — Не желая да ви наследя. Не желая парите ви. И изобщо нищо.

— Слушайте все пак — промълви смутено той. — Аз ви дадох работа, когато бяхте в безизходица, нали?

— Да — почти изкрещях аз. — Благодарен съм ви за това. И мълчах, когато ме отрупвахте до изнемога с работа през тия три месеца. Но стига вече. Дотегна ми да събирам по половин лира от хора, които живеят само в една стая, за да пълня кожената ви кесия. Пазете златната мина за себе си. Не желая дял от нея.

— Невъзможно! — извика той, като ме гледаше втренчено. — Аз ви правя златно предложение, а вие ми го хвърляте в краката. Трябва да сте полудял.

— Добре — казах аз. — Така да бъде. А сега ме оставете да работя.

Натиснах звънеца на бюрото и първият пациент — един старец, който едва се влачеше — влезе в стаята. Започнах да го преглеждам, а д-р Мейтърс, бутнал шапка на темето си, продължаваше да ме гледа смаяно. Най-после взе торбичката с парите, заключи я в касата и си отиде, без да продума. Почти веднага съжалих за избухливостта си. Той не беше лош човек, обслужваше добре района, но не можех да понасям неуморния му стремеж да пълни кесията си.

Минаваше единадесет, когато излязох от последното посещение. Тръгнах към „Глоб“ уморен и все пак уверен, че няма да заспя. След като привърших работата, мъката се върна и започна да гризе сърцето ми като звяр. Но докато крачех из мокрите улици, се надсмивах на страданието си. Какъв образ на весел Дон Жуан! На млад Ромео… на Казанова… С такива имена се кичех аз в горчива насмешка.

Когато се прибрах в хотелската стая, съблякох гневно дрехите си и се хвърлих на леглото. Лежах в тъмнината като вдървен, със стиснати очи. Но докато се мъчех да заспя, в съзнанието ми продължаваха да пламтят думите: „не трябва да те видя никога вече… никога… никога…“.