Пътят на доктор Шенън

I

След една седмица, към девет часа вечерта, вървях с пътническа чанта по безлюдното шосе и напрягах зрението си да зърна в мъгливия мрак института Истършоус, все още невидим в измамната нощна пустота. Бях пропуснал влака в Уинтън и пристигайки с един час закъснение на гара Шоус, която се намира на четиридесетина мили от града в самотните, заобиколени с гори пасбища на Лотиан, видях, че никой не ме чака. На спирката в селото ми дадоха указания, но почти сигурно бих се объркал в тази пустинна местност, ако не бях се озовал пред един висок, дебел зид, завършващ с железни шипове. От десет минути вече вървях покрай него, когато един внезапен завой ме отведе до входните врати, охранявани от каменна куличка с прозорче, в което светеше фенер.

Оставих чантата си и почуках на тежката, обкована с гвоздеи врата. След малко някой откачи фенера от прозореца, излезе от куличката и една невидима личност надникна през вратата.

— Кой е?

Казах името си и добавих:

— Предполагам, че ме чакате.

— Нищо не зная. Къде е пропускът ви?

— Нямам пропуск. Но сигурно са ви казали, че ще пристигна?

— Не са.

Вратарят се готвеше вече да се върне в стаичката си и да ме остави в тъмнината. Но в същия миг светна друг фенер и един писклив, превзето изискан женски глас с ирландско произношение се чу зад гърба на вратаря.

— Доктор Шенън ли е? Добре, Гън, отворете и го пуснете да влезе.

Вратарят отвори с ръмжене железните врати. Взех пътническата си чанта и влязох.

— Носите и вещите си. Много добре. Заповядайте.

Доколкото можах да забележа при слабата светлина на фенера, моята водачка беше около четиридесетгодишна, гологлава, със сини очила и широко палто от груб вълнен плат. Когато вратата се хлопна и тръгнахме по дългата тъмна пътека, тя се представи.

— Аз съм доктор Мейтланд. Завеждам женското отделение. — Аз се препънах от някакъв храст и без малко не паднах. — Доктор Полфри щеше да ви посрещне… Той завежда източното и западното крило на мъжкото отделение, но днес е полудневната му почивка и той отиде до Уинтън. — След известно мълчание тя добави: — Точно насреща е главното ни здание.

Вдигнах поглед. На една малка височинка недалеко от нас се съзираше неясно нещо, наподобяващо замък — безброй светлинки, които прозираха като през сито във влажния полумрак. Смекчени от мъглата, те блещукаха с призрачен светлик. Докато вървяхме към тях, едни угасваха, други светваха — съзвездието трептеше и танцуваше.

Но алеята най-после се свърши и ни доведе пред високата фасада; Мейтланд тръгна към каменната площадка, осветена от висяща лампа в метална мрежа. Тя се спря с ключ в ръка на най-горното широко и поизтъркано гранитно стъпало и обясни:

— Това е южното крило на мъжкото отделение. Тук е и вашето жилище.

Влязохме в просторен висок хол с под от бели и черни мраморни плочки, с гипсова статуя в дъното и три огромни пейзажа с маслени бои в тежки позлатени рамки. Два украсени с мозайка скрина, с наредени край тях разкошни кресла в зелено и златно завършваха наредбата, която поразяваше със своето великолепие в стил рококо.

— Надявам се, че ви харесва. — Мейтланд като че се стараеше да скрие усмивката си. — Преддверие към Валхала, нали?

Без да дочака отговор, тя продължи по постланата с пътека стълба до третия етаж. Тук, използвайки необикновено сръчно същия ключ, който висеше на закрепената за колана й тънка желязна верижка, тя отвори вратата на едно отделно жилище.

— Дойдохме. И виждате най-лошото. Спалня, всекидневна и баня. Изцяло във викторианска готика.

Въпреки тази студена насмешка, стаите, макар и старомодно мебелирани, бяха необикновено приятни. Във всекидневната, където завесите с кадифени кордони бяха вече спуснати, огънят от камината хвърляше топли отблясъци върху месинговата решетка и пухкавия червен килим. В стаята имаше две кресла, един диван, настолна лампа до библиотека с книги в кожена подвързия. В спалнята се виждаше удобно махагоново легло, ваната в банята беше от дебел бял порцелан. Все още огорчен, аз едва се сдържах да не кажа на високомерната си колежка, че в сравнение с преживените в „Глоб“ неудобства тукашното жилище е разкошно.

— Смятате да разопаковате вещите си? — запита тя, застанала дискретно на прага. — Или може би желаете да ви донесат вечеря?

— Да, бих желал. Ако това не ще предизвика особено безпокойство.

Оставих пътническата си чанта зад дивана и докато д-р Мейтланд натисна звънеца до камината, за да ми поръча вечеря, можах да я разгледам по-добре. Тя беше необикновено грозна, с червено, осеяно с лунички лъскаво лице и светлоруси коси, прибрани небрежно на тила. Зрението й беше очевидно слабо, защото и зад сините очила личеше, че клепачите са зачервени и подпухнали. И сякаш за да подчертае още повече некрасивата си фигура, тя беше облечена крайно безвкусно: под вълненото палто се виждаше бархетна блуза на червени черти и широка карирана пола от прост вълнен плат.

След пет минути една прислужница в широка черна рокля и колосана бяла престилка влезе мълчаливо с табла в ръце. Беше ниска, набита, почти джудже, със сиво безизразно лице и дебели крака, обути в черни чорапи.

— Благодаря, Сара — каза любезно Мейтланд. — Всичко изглежда чудесно. А сега да ви запозная с доктор Шенън. Сигурна съм, че ще се грижите добре за него.

Прислужницата не вдигна от килима тъпия си поглед. Само преви машинално крак в малък реверанс. После излезе, без да продума.

Проследих я с очи, след това погледнах многозначително и въпросително колежката си.

— Да — кимна нехайно Мейтланд. После загледа със своята предизвикателна, полунасмешлива усмивка как си наливам чаша кафе и започвам да ям сандвич. — Човек се чувства тук сравнително добре. Мис Индр, икономката ни, е много на място. Не възнамерявам впрочем да ви запозная с всички. Най-много ще се срещате с Полфри; всяка сутрин ще закусвате с него в източното крило на мъжкото отделение. Тук е и доктор Гудол… управителят… Негово жилище е къщата с червените капаци на прозорците, вляво от вашия вход.

— Не трябва ли да му се представя още тази вечер? — вдигнах глава аз.

— Ще му съобщя, че сте пристигнал — отвърна Мейтланд.

— Какви ще бъдат моите служебни задължения?

— Да правите утринна и вечерна визитация. Да замествате Полфри и мен през почивните ни дни. Да дежурите в столовата. От време на време в аптеката. Да бъдете полезен и приятен за добрите жители на нашия малък свят. Всичко това е твърде просто. Доколкото разбрах, вие правите някакви изследвания. Ще имате предостатъчно време за тях. Ето ви ключа.

Тя извади от джоба на палтото си един ключ, съвършено еднакъв с нейния, на също такава желязна верижка.

— Скоро ще свикнете да го използвате. Предупреждавам ви, че без него сте загубен в Истършоус. Пазете го.

Мейтланд ми подаде без насмешка големия старинен ключ, невероятно гладък и излъскан като сребро от дългогодишната употреба.

— Предполагам, че свършихме засега. Отивам да видя херцогинята. Много буйстваше, та има нужда от мъмрене и хероин.

След излизането й аз довърших вечерята си, която не приличаше никак на обичайната болнична храна и напълно съответстваше на това разкошно заведение. Чудех се дали да направя една обиколка, като използвам новия незаменим ключ. Когато се качвах с Мейтланд, забелязах на всяка площадка по стълбището по една махагонова врата с избледнял надпис и дебели стъкла, през които се виждаха дълги, слабо осветени коридори, стигащи тайнствено до друга врата и нови коридори.

Въпреки потвърдените вече уверения от страна на професор Чалис, че заведението е най-доброто от този род, все още ме смущаваше смътно безпокойство. Лекарите са склонни да се отнасят винаги малко недоверчиво към службата в приютите за душевноболни, като към нещо извън нормалния ред на нещата. И между психиатрите има, разбира се, великолепни хора, но има и явни чудаци, които стават все по-странни с течение на времето. Животът в тези заведения е лек и немалко отломки измежду лекарите попадат в него. Освен това, веднъж влязъл, човек не може лесно да се измъкне. Направо казано, някои душевни заболявания са „заразителни“ като инфекциозни болести.

Но аз трябваше да приема тези рискове. Станах рязко. Леглото ми, старателно приготвено за спане, разкриваше тънко и чисто бельо, каквото не бях имал досега. Взех чантата иззад дивана, извадих всичко и наредих колкото се може по-добре донесените учебници, книжа и малобройни жалки вещи. От неизвестния ми предшественик, който не бе си дал труда да изнесе цялото си имущество, бяха останали половин кутия цигари, овехтяла хавлия на червени черти, няколко романа и разни нехайно разхвърлени непотребни вещи.

Аз притежавах само една малка снимка в евтина рамка с паспарту — моментална снимка, направена в слънчев ден из блатата край Гаури: едно простодушно, откровено, загоряло личице, с развени от вятъра къдри и дръзко вирната брадичка… с тъмни засмени очи… Можеше ли да повярва човек?… Наистина засмени от странно, непринудено щастие. Дали се смееха и сега? Във всеки случай, когато оставих снимката на камината до часовника, те не ми отвърнаха с усмивка. Тогава отидох до библиотеката и със странно, втренчено изражение отбелязах на календара датата 31 юли.

В същия миг бързо почукване на вратата ме накара да трепна неволно и щом видях високата изправена фигура на прага, разбрах, че този посетител е управителят на болницата.

— Добър вечер, доктор Шенън. — Гласът беше мек, леко задъхан. — Добре дошли в Истършоус.

Висок и тромав, доктор Гудол изглеждаше уморен и отпуснат; отдавна нестриганите му посивели коси падаха в безредие върху яката. Лицето му беше продълговато, оловносиво, с доста голям нос и издадена брадичка, с пожълтели от жълтеница очи под натежали клепачи; макар и отвисоко, тези очи гледаха с дълбоко човечен, топъл, разбиращ поглед и разкриваха странна хипнотична мощ.

— Много съм слушал за вас от професор Чалис. — Той се усмихна замислено. — Сетих се, че може би бързате да видите лабораторията си.

И ме покани с ръка да го последвам. Слязохме. По един постлан с плочи коридор, осветен с електрически лампи в матови глобуси, стигнахме доста далеко от главната сграда, после се изкачихме по един наклон в малък вътрешен двор, ограден с високи зидове. Доктор Гудол отключи мълчаливо някаква врата и завъртя електрическия ключ.

— Пристигнахме, доктор Шенън. Надявам се, че ще ви задоволи.

Не можех да заговоря. Можех само да се оглеждам около себе си, онемял от изумление. Надявал се бях, разбира се, да намеря една сносна лаборатория, при все че поради досегашните си опити не смеех много да разчитам на такова нещо. Но това, което виждах, надвишаваше и най-смелите ми очаквания. Това беше най-прекрасната малка лаборатория, която бях виждал досега, по-хубава дори от тази в института; полица над полица с всякакви реактиви, Икстонов скопометър, термостати, електрическа мелничка, стерилизационен автоклав — всичко подредено без оглед на средствата — като се почне от облицованите с полички стени и се свърши с последната градуирана стъклена епруветка.

— Страхувам се — забеляза меко Гудол, сякаш искаше да се извини, — че не е била използвана често. И някои апарати се нуждаят може би от поправка.

— Но тя е съвършена. — Гласът ми измени.

Той се усмихна вяло.

— Скорошно нововъведение. Когато я обзавеждахме, взехме най-добри специалисти. Радвам се, че някой ще я използва.

После все така вяло и съчувствено добави:

— Ние очакваме големи дела от вас. Аз съм самотен ерген, доктор Шенън. Истършоус ми е детето. Ще ме ощастливите, ако го прославите.

Тръгнахме обратно. В хола, пред стълбището, което водеше към моите стаи, той се спря и ме погледна отново изпод тежко отпуснатите клепачи.

— Надявам се, че сте доволен от това, което Истършоус може да направи за вас. Удобно ли е жилището ви?

— Повече от удобно.

Ново замълчаване.

— Лека нощ тогава, доктор Шенън.

— Лека нощ.

Когато си отиде, аз се прибрах в стаята си, замаян от срещата с тази странна, привлекателна личност.

Съблякох се бавно, взех една топла баня и си легнах. Заспивах вече, когато внезапен страдалчески вик прониза потискащата тишина. Напомняше зловещия, отчаян вик на кукумявка. Знаех, че не е кукумявка, но все пак не се разтревожих. В съзнанието ми нямаше вече място за страх.

Викът се повтори и заглъхна бавно във външния мрак.

II

На другата сутрин от желязното балконче, което преграждаше прозореца ми, можах да огледам внушителния вид на Истършоус.

Светналата в утринния въздух огромна сграда от сив гранит приличаше на замък със зъбчатите си стени и четирите масивни кули. Отпред имаше широка тераса с парапет, с фонтан в средата и с красиво изработена ограда от чемширово дърво. Зад терасата се простираше полянка, затворена с лехи от рози, откъдето започваше игрище с тиролска хижичка за почивка. Зелената площ беше прорязана по всички направления от пътеки, а високият каменен зид, който ограждаше просторен кът, му придаваше уютната самотност на благородническо имение.

Обръснах се, облякох се и когато часовникът удари осем, отидох да закуся с доктор Полфри. В гостната на горния етаж от източното крило на мъжкото отделение намерих нисък, пълничък, червендалест плешив мъж на петдесетина години, който ядеше усърдно зад утринния вестник. Погледите ни се срещнаха.

— Заповядайте, драги колега. — Продължавайки да яде, той ми махна с ръка и завърши поздрава, като пъхна в устата си хапка препечен хляб с масло. — Вие сте Шенън, то се знае. Аз съм Полфри — единбургец, завършил в деветдесет и девета. Там има кеджери8, бекон и яйца… А тук… кафе. Прекрасна сутрин… синьо небе и прозрачен въздух… Истински истършоуски ден, както казваме тук.

Полфри изглеждаше сърдечен, безобиден и малко занесен, с гладки надути бузи, които се тресяха като желе при всяко негово движение. Беше чистоплътен, с добре гледани ръце, с колосани ръкавели и позлатено пенсне, което висеше на провесена от шията невидима верижка. Няколко светли, леко къносани кичури, бяха грижливо причесани през темето откъм редките ивици коса, останала зад ушите. Той изтриваше постоянно със салфетката своите розови устни и бели мустаци.

— Трябваше да се запозная с вас снощи, но не бях тук. Бях по света, както казваме тук. На опера. Кармен. Ах, чудният, нещастен Бизе! Като помисли човек, че е умрял с разбито сърце след провалянето на премиерата в Опера комик, без да си представи дори какъв блестящ успех ще има по-късно творбата му! Слушах Бреслер-Джианоли, Леман, Мери Гардън, Дестин… Де Решке в ролята на дон Хосе, Амато в ролята на Ескамильо. Имаме шанс, че Карл Роза ще бъде цял сезон в Уинтън. — Той затананика няколко такта от песента на тореадора, като удряше в такт с пръстите си по оставения пред него „Хералд“. — Критиците казват, че Скоти пяла добре. Разбира се! Ах, какъв миг, когато Микаела, олицетворение на нежността, влиза в дивата скалиста клисура, където е лагерът на контрабандистите! „Мъча се да вярвам, че не треперя!“ Вълшебно… мелодично… великолепно! Обичате ли музиката?

Смънках нещо неразбираемо.

— Ах, трябва да идвате при мен в залата с пианото. Почти всяка вечер съм там да подрънкам нещо. Трябва да ви призная, че музиката е най-голямото ми удоволствие. В живота си наброявам три велики момента… когато чух Пати в „Сицилианска вечерня“, Гали-Курчи в „Бразилски бисер“ и Мелба в „Севиляна“ от Масне.

Той продължи да говори, докато довърших закуската; тогава вдигна с женствено движение ръка, за да погледне часовника си.

— Управителят ми каза да ви разведа из института. Да вървим.

Той тръгна пъргаво, понесен неочаквано бързо от късите си дебелички крака по подземния коридор, после свихме вляво по един наклон и се озовахме като с магия в светлия коридор под моето жилище. Тук един дебел петдесетинагодишен мъж с тъпо изражение, в изцапана с мазни петна сива униформа и обувки с гумени подметки се разхождаше важно нагоре-надолу. При появата на Полфри той изпъчи корем и го поздрави тържествено и раболепно.

— Добро утро, Скемън. Доктор Шенън… това е Семюел Скемън, нашият главен надзирател… а освен това, ако позволите да добавя, и ценен диригент на истършоуския духов оркестър.

Заедно с помощника на Скемън, надзирателят Броган, приятен младеж с дръзки сини очи, ние тръгнахме към първия коридор, над който видях избледнял позлатен надпис: „Балаклава“. Скемън завъртя ключа като заговорник. Влязохме в коридора.

Той беше дълъг, просторен, тих и светъл, с редица високи прозорци от едната страна и десетки врати за отделните спални — от другата. Мебелите бяха и тук, както долу, в хола, с мозаична украса, килимите и завесите разкошни, макар и по-избелели. Много кресла, лавици с книги и списания, в един ъгъл въртящо се земно кълбо. Обстановката напомняше удобен, малко старинен клуб, където се носеше лъх на изминали години, сапун, мебелна политура и леко ухание на сашета за бельо.

Двадесетина мъже се наслаждаваха спокойно на тия удобства. Най-близо до входа двама души играеха шах. Друг въртеше замислено с пръст земното кълбо. Неколцина четяха утринни вестници. Трети просто седяха, спокойно изправени в креслата си.

Полфри прегледа набързо подадения от Скемън доклад и се понесе весело напред.

— Добро утро, джентълмени. Добре ли върви играта! — Той сложи усмихнато и дружелюбно ръце върху раменете на двамата шахматисти. — Навън е великолепен ден. Обещавам ви, че разходката ще бъде много приятна. Ей сега ще се върна… и ще излезем.

Той продължи по коридора, като се спираше тук-там, шегуваше се и раздаваше любезни съвети. Макар и малко еднообразна, словоохотливостта му не престана нито за миг. Оплакванията изслушваше съчувствено и снизходително. От време на време си тананикаше тихо. Но не пропиляваше нито минута в тази бърза обиколка.

Следващият коридор се наричаше „Алма“, след него дойде „Инкерман“; бяха всичко шест и когато излязохме най-после в хола на приземния етаж, след като бяхме приключили обиколката си, часът наближаваше един. Полфри ме изведе незабавно на чист въздух, а след това отидохме през терасата в западното крило, където ни чакаше обедът.

— Да не пропусна, Шенън. Може би трябва да ви предупредя… Мейтланд и икономката ни мис Индр образуват едно здраво обединено дружество за взаимно възхищение. И не ме обичат много. — Изявлението бе направено безгрижно. — Това никак не ме трогва. Но то е още едно основание да се поддържаме и ние.

В малка добре мебелирана приемна до хола на западното крило от женското отделение, която служеше и за трапезария, мис Индр и Мейтланд чакаха вече до четвъртита маса с прекрасна покривка и сребърни прибори за четирима. Икономката, слаба, повехнала петдесетинагодишна жена с аристократична външност, безукорна и нежна, в синя униформена рокля от воалаж с бели маншети и яка — ме поздрави с леко, равнодушно кимване.

Когато седнахме, двете жени размениха бегло многозначителни погледи и прошепнати забележки. Обедът мина в напрегната и неприятна обстановка. След супата донесоха печено, оставиха го пред Полфри, който го разряза несръчно и го разпредели с глухо тананикане в чиниите. Мейтланд казваше от време на време с чисто мъжка безцеремонност някоя парлива забележка по мой адрес. Запита дори дали не бих приготвил следобед лекарствата за обща употреба на дежурната й сестра. Веднъж-дваж, когато Полфри заговорваше, тя поглеждаше насмешливо към мис Индр.

Угнетен от утринните впечатления и от неочакваната трудност да се приспособя към тази странна обстановка, аз мълчах. Щом Полфри стана след десерта, като смънка някакво извинение, аз го последвах на терасата.

— Тия жени! — извика той. — Нали ви казах! Не мога да ги понасям, Шенън. Мразя всъщност всички жени. Благодаря на Бога, че никога в живота си не съм имал нищо общо с тях.

Той хукна да поеме дежурството в общата трапезария, а аз тръгнах със смесени чувства към аптеката.

Тук ме чакаха официално сестра Шед и още една по-млада. Шед беше възгруба жена на средна възраст, с огромен бюст и добродушен поглед. Когато влязох, тя поглеждаше часовника си, забоден на престилката й.

— Добър ден, докторе. Това е сестра Стенуей. Можем ли да получим лекарствата!

Докато Шед оставяше на масата празната кошница, другата сестра ме погледна крадешком и по бледото, сериозно, плоско лице пробягна лека усмивка. Тя беше към двадесет и пет годишна, тъмнокоса, равнодушна, с венчална халка на дясната ръка.

— Позволете да ви покажа кое къде е — каза Шед. — Приятел в нужна се познава.

Скоро открих, че сестра Шед има голям запас от поговорки от рода на „Не по врат, а по шия“, „Не гърми, а трещи“, „Покрито мляко котка го не лочи“, които непрестанно и дълбокомислено изричаше. Тя ми помогна да напълним кошницата с общоприетите, главно сънотворни специалитети; после погледна отново забодения часовник и си тръгна, казвайки през рамо на Стенуей с дружески благосклонния тон, който имаше към нея:

— Вземете от доктор Шенън превързочни материали за източното крило, сестро. После елате да ми помогнете в стаята за бельото.

Щом останахме със сестра Стенуей насаме, атмосферата се промени, придобивайки едва уловимо по-неофициален тон. Тя подаде мълчаливо кошницата си и ме погледна бегло.

— Имате ли нещо против, ако седна?

Казах, че нямам. Предположих, че иска да поговори с мене, а и въпреки правилото ми да не се заглеждам в сестрите, тукашната обстановка ме бе дотолкова разстроила, та чувствах нужда от малко разговор.

Седнала на масата, тя ме погледна с безразлично, малко насмешливо изражение. Не можеше да се каже, че е хубава: беше много бледа, с плътни, безкръвни устни, широки плоски скули и сплеснат нос. Но беше все пак привлекателна. Под очите й имаше синкави сенки, кожата беше гладка и опъната. Черният бретон имаше синкави отблясъци.

— И така — запита студено тя, — какво ви доведе в Истършоус?

Отвърнах в същия тон:

— Желанието да си почина.

— И ще успеете. Това място е истинска морга.

— При това доста старомодна.

— Построена е преди едно столетие. Не мисля, че се е изменила особено много оттогава.

— Не прилагат ли съвременни методи на лечение?

— О, да. Но не и горкият Полфри. Той само яде, спи и тананика. А Мейтланд се поти да прилага и водолечение, и шокова терапия, и психоанализа. Тя е много трудолюбива, добронамерена, изобщо почтена жена. Разбирането на Гудол е най-правилно. Той не се меси в работата на никой. Но иска болните да бъдат лекувани и един вид помага в това, като се преструва, че ги смята за нормални.

— Гудол ми се хареса. Видях го снощи.

— Той е добър. Но сам е малко смахнат. — Тя ме погледна насмешливо. — На всички дъската ни хлопа по малко.

Дадох й всичко изписано за източното крило — марля, бинтове и гутаперка, валериан, бром и хлоралхидрат. Никога досега не бях имал работа с паралдехид, и когато отпуших стъклото, миризмата на етера ме замая.

— Силно лекарство.

— Да. Може да ви раздруса. Не е лошо за изтрезняване.

Тя се засмя кратко на моето изненадано изражение и пъхна под ръка дръжката на кошницата. Когато тръгна към вратата, ме погледна все така косо със своята особена, предизвикателна полуусмивка.

— Тук не е много лошо, когато човек свикне. Някои дори прекарват много добре. Прескочете към нашата приемна, когато ви стане скучно.

Когато си отиде, усетих, че съм се намръщил. Тя не ме учуди. При все че беше съвсем млада, свободното й държане, сините кръгове под очите, чипото безизразно лице, което не издаваше нищо, подсказваше един пълен с приключения живот.

В три часа бях свършил вече задълженията си в аптеката и можех да започна собствената си работа. Въздъхнах с облекчение и излязох навън. Но се спрях изведнъж, стреснат от гледката, която се разкри пред мене.

Група джентълмени, строени от главния надзирател Скемън, играеха на кегли на полянката пред терасата и ако се съди по честите им възклицания, играта им беше много занимателна. Игрищата за тенис зад тиролската хижичка бяха също оживени; там Полфри беше съдия на мача. От самия павилион долитаха звуци от духова музика: приятни малки откъслеци, рулади и ралентанди из някакъв марш от Суза, които сочеха, че истършоуският оркестър има репетиция. Гледката се освежаваше от група дами, които се разхождаха превзето — някои дори със слънчобрани — заедно със сестра Шед из овощната градина. Но не всички тук се забавляваха. Застанали на равни разстояния един от друг, голяма група мъже от източното крило прекопаваха усърдно и умело новозасадени лехи в задния двор.

Дълго наблюдавах тази гледка, докато най-после усетих, че ме обзема страшна уплаха. Повторение и засилване на чувството, което ме бе смутило още щом стъпих в това място. Тук беше приятно, чисто и все пак непоносимо. Възможно е нервите ми да не бяха в ред, но аз не можех вече да понасям Истършоус, коридорите с имена от Кримската война, джентълмените из тях, Полфри, закачения на желязна верижка ключ, вратите без дръжки, миризмата на дезинфекционни средства и така нататък. Усещах странно, неясно замайване в тила. Обърнах се рязко, отидох право в лабораторията и заключих вратата. Когато затварях прозореца, за да не чувам далечните викове на играчите на кегли, почувствах се смазан от ужасния гнет на изоставеност и самота. Обзе ме внезапен, отчаян, непобедим копнеж по Джин. Какво търсех в това прокълнато място! Би трябвало да съм при нея. Би трябвало да сме заедно, не бих издържал тук… сам.

Но най-после се овладях и се залових за последния етап от работата си.

III

Рано сутринта на тридесет и първи юли, дата, която така нетърпеливо си записах и очаквах, поисках разрешение от доктор Гудол и тръгнах за тържественото раздаване на дипломите в университета. При все че Полфри се бе опитвал от време на време да ме завлече на някоя от любимите си опери, а Мейтланд неведнъж намекваше, че трябва да „поизляза“, погълнат от работата си в лабораторията, не бях напускал ни веднъж заведението, откакто бях дошъл. Започнал бях да свиквам с него. Стори ми се дори невероятно, че съм отново в трамвай, а коли и хора се движат свободно из улиците.

Когато стигнах към единадесет часа до върха на Фенър Хил, залата Морей, вече препълнена със студенти и техни роднини, шумеше от обичайните в такъв случай нетърпеливи гласове; плесенясалата й тържественост се нарушаваше от време на време от проявите на по-млади и буйни студенти, които пееха студентски песни, ревяха, мяукаха, обсипваха се с конфети. Всичко това ми се стори глупава детинщина. Не влязох вътре, а се сврях сред струпаното до вратата множество с надежда да видя Спенс или Ломекс, а същевременно оглеждах напрегнато и неспокойно балконите и залата.

Джин не се виждаше. Но внезапно зърнах сред това море от хора семейството й — бащата, майката и Люк, седнали на втория ред от балкона вляво, заедно с Малкълм Ходн. Всички бяха в празнично облекло и се навеждаха така нетърпеливо, с такова оживление, радост, гордост и очакване, че трябваше да направя усилие да потисна неволно изникналото чувство на омраза към тях. Скрих се зад най-близкия стълб.

В това време някакъв едър зрител използва сръчно дъждобрана си, настани се до мене, после ахна победоносно и ме побутна.

— Здравейте, драги доктор Робърт Шенън.

Озовал се бях пред неизчерпаемия извор на бъбривост и добродушие, вечно сияещия Лал Чатърджи.

— Какво рядко удоволствие да ви видя, сър! В „Ротсей“ чувстваме непрестанно отсъствието ви. Но следим, разбира се, с интерес кариерата ви. Какво блестящо събрание днес, нали?

— Да, наистина блестящо — съгласих се без въодушевление.

— Моля, моля, сър! Без пренебрежение към нашата Алма матер. — Забележките му се прекъсваха от кратки изръмжавания, когато някой от напиращото множество го блъснеше с лакът в корема. — При все че сам не се дипломирам днес — надявам се и това да стане скоро — това блестящо тържество много ме радва. Ни веднъж не съм го пропуснал през последните десет години. Елате, сър. Да се промъкнем ли напред и да си намерим две съседни места в първите редици?

— Аз мисля да почакам тук. Търся Спенс и Ломекс.

В това време огромният орган над нас гръмна и заглуши всички останали звуци; разбрала, че тържеството вече започва, нова вълна зрители нахлу в залата и ни раздели, повличайки Бабу към централната пътека.

Успях да запазя мястото си, докато ректорът произнесе краткото си слово и започна да „увенчава“ с докторска титла дългото шествие завършващи, подпомогнат от професор Ъшер, застанал до него с пергаментовите дипломи. Но тълпата не ми позволяваше да видя зрелището; всъщност и не исках да го видя изцяло, а само поглеждах към балкона, където седяха Ходн и семейство Лоу, които се усмихваха и ръкопляскаха, докато най-после почувствах, че не мога повече да ги понасям. Въпреки недоволството и съпротивата на хората около мен, аз се измъкнах от залата. В един ъгъл на покритата колонна галерия имаше телефонна кабинка; подчинявайки се на внезапен порив, влязох и позвъних в Института по патология. Спенс не беше там. Не можах да го намеря и у дома му. Телефонът звънеше, но никой не отговаряше.

След тази несполука излязох от кабинката и тръгнах полека по изтърканата каменна стълба към гардеробната на горния етаж. Оттук, срещу такса от половин гвинея, студентите вземаха под наем мантиите и шапчиците си и аз знаех, че след тържеството Джин ще дойде да върне заетите вещи. Това беше единственото място, където можех да се надявам, че ще я видя насаме, затова седнах да я чакам в един ъгъл до дългия дървен парапет.

Угнетен и разстроен от неизбежните ръкопляскания, които избухваха долу всеки тридесет секунди, аз потънах в още по-горчива мъка. Втурването на група студенти ме накара да вдигна внезапно глава и почти веднага зърнах между тях Джин, която тичаше по коридора с мантия върху новия кафяв костюм, с нови кафяви чорапи и обувки. Поруменяла от възбуда, тя разговаряше така оживено с друга девойка, че това моментно настроение прониза сърцето ми след няколкоседмичната раздяла. Защото аз я обичах и ми се щеше да я видя обляна в сълзи.

Тя не ме забеляза. Станах бавно, предпазливо и се спрях недалеко от нея. Бях до лакътя й, но тя не подозираше присъствието ми, а пък и аз не продумвах.

Това продължи няколко минути; после, както подаваше мантията си, тя се сепна изведнъж. Не бе ме видяла, но кръвта все пак се отдръпна бавно от лицето и шията й, които пребледняха. Стоя дълго време неподвижна, после, налагайки си сякаш невероятно, почти свръхчовешко усилие, обърна глава.

Погледнах я право в очите. Тя изглеждаше вкаменена.

— Не бях поканен, но все пак дойдох.

Дълго мълчание. Бледите й устни може би помръднаха за отговор, но тя не можа да го изговори. Аз продължих:

— Разполагаш ли поне с една свободна минутка? Бих искал да поговорим насаме.

— Сега съм сама.

— Но тук непременно ще прекъснат разговора ни. Не може ли да отидем някъде за малко? Струва ми се, че това е ставало и друг път.

— Моите близки ме чакат долу. Трябва да се върна веднага при тях.

При все че се разтапях цял от копнеж по нея, отговорих горчиво:

— Цели четири седмици бях далеч от пътя ти, не ти досаждах с присъствието си. Струва ми се, че имам право сега да поговорим малко.

Тя овлажни бледите си изсъхнали устни.

— Има ли смисъл?

Погледнах я безмилостно. Копнеех да я видя, а сега, когато бяхме най-после заедно, единственото ми желание беше да я нараня колкото е възможно по-дълбоко, търсех най-тежки и жестоки думи.

— Ще имаме поне възможност да си кажем сбогом. Сега, след като се дипломира, не се съмнявам, че ще бъдеш много доволна да се отървеш от мен. Знаеш навярно, че работя в Истършоус. Да. В приюта за душевноболни. Още по-ниско паднах в обществото.

Докато продължавах да говоря и да наблюдавам как мъката в погледа й се засилва, зърнах един едър мъж, който идваше към нас. Тогава се наведох бързо и казах със съвършено друг тон:

— Джин, ела ми на гости в Истършоус… някой следобед… само веднъж… заради някогашното приятелство.

Съзирах каква борба бушува зад бледото измъчено чело и тъкмо в минутата, когато разбрах какво й е струвало това, тя продължи едва чуто:

— Тогава идния четвъртък… може би ще дойда.

Едва бе изрекла тия думи, когато Малкълм Ходн се спря до нас, малко задъхан от бързото изкачване на стълбите; той обгърна с ръка плещите на Джин, за да я защити сякаш от блъскането на тълпата, а в същото време спря спокойно върху мен сериозните си сини очи, за да подчертае, че ме е познал.

— Джин, мила, да вървим — заговори убедително, но без упрек той. — Всички се чудехме защо се бавиш.

— Закъснях ли? — запита неспокойно тя.

— О, не. — Той се усмихна успокоително и я поведе към стълбите. — Запазих маса за един часа — имаме достатъчно време. Но професор Кенерли е при баща ти и пита за теб.

В подножието на стълбището, когато без дори да ме погледне Джин тръгна към родителите си, застанали недалеко от четириъгълния двор, Малкълм ме погледна без усмивка, но и без вражда.

— Не ме гледайте така, Шенън. Ние не сме врагове. Тъй като имаме на разположение няколко минути, нека поговорим разумно.

Той тръгна пред мен по каменната галерия към терасата пред фасадата на зданието, където на полянката на върха на хълма, до самата флаг мачта на университета имаше полукръгла желязна пейка. Малкълм се настани на нея и ми направи знак да седна. Спокойствието му беше възхитително. Той беше във всяко отношение такъв, какъвто аз не бях. Силен, практичен, вдъхващ доверие, със светъл поглед и прекрасна външност, съзнаващ вътрешното си равновесие, той не знаеше какво е колебание. В душата му нямаше скрити съмнения и тъмни страни. Завиждах му с цялото си несъвършено измъчено сърце.

— Поне в едно нещо си приличаме — започна той, сякаш бе прочел мисълта ми. — И двамата желаем щастието на Джин.

— Да — казах аз със стиснати устни.

— В такъв случай, Шенън, помислете — продължи логично той. — Не виждате ли, че то ще бъде невъзможно при вас? Вие сте съвсем неподходящи един за друг.

— Щом я обичам — казах упорито аз.

— Но любовта не е брак — отвърна бързо той. — Бракът е нещо сериозно. Човек не може да се втурне слепешката в него. И двамата ще бъдете нещастни, ако се ожените.

— Как можете да предричате това? Ще опитаме съдбата си. Бракът е нещо неизбежно… може би нещастие, от което човек не може да се опази… но не е щампа за нов мисионерски салон.

— Не, не, Шенън — отвърна нетърпеливо той на подигравката ми. — Бракът трябва да затвърди, а не да разруши два живота. Преди да срещнете Джин, всичко беше уредено — и работата, и животът й. Тя беше спокойна и доволна. А вие искате сега от нея да се откаже от всичко, да се отчужди от семейството си, да се откъсне от самите корени на своето съществуване.

— Няма защо да става такова нещо.

— О, така мислите вие. Позволете да ви задам само един въпрос. Бихте ли се съгласил да ходите на богослужение в храма, където ходи Джин?

— Не.

— Разбира се. Как можете да очаквате тогава, че тя ще отиде във вашия?

— Работата е, че аз не очаквам такова нещо. Нямам намерение да й налагам каквото и да е. Всеки от нас ще има пълна свобода на мисъл и действие.

Той поклати глава, явно неубеден.

— Хубава теория, Шенън. Но на практика няма да излезе нищо. Има безброй поводи за търкания. Ами децата? Попитайте вашия свещеник. И той ще ви каже, че съм прав. Вашата църква е гледала всякога с лошо око на смесените бракове.

— Някои от тях са били сполучливи — настоявах упорито аз. — Ние ще бъдем щастливи.

— За кратко време, може би — каза почти съчувствено той. — А след пет години, помислете само… някой случайно чут химн, някоя процесия по улицата, някой спомен от детинството й, съзнанието за това, което е пожертвала… и тя ще ви погледне с омраза.

Думите му кънтяха в ушите ми като погребален звън. В настъпилото мълчание чух тежкото плющене на знамето, предадено чрез мачтата, която трептеше и се огъваше, сякаш се бореше за живот.

— Вярвайте ми, Шенън, аз се старая да мисля само за Джин. Днес тя отново се чувстваше почти щастлива, преди да се появите вие. Нима искате вечно да й причинявате страдание? О, аз зная, че сте много добър! Казвам ви го като мъж на мъж, Шенън, уверен съм, че доброто у вас ще надделее.

Той извади часовника си от роговото му калъфче, погледна го и заяви по-меко:

— Устроихме едно малко празненство в чест на Джин. Обед в хотел Уиндзор. — Той помълча. — При по-други обстоятелства бих се радвал да бъдете заедно с нас. Имате ли да ме запитате нещо?

— Не — казах аз.

Той стана, стисна крепко и снизходително ръката ми над лакътя и се отдалечи с уверена, твърда стъпка. Останах на същото място, заслушан в напевното плющене на знамето, усамотен поради собствените си постъпки, стремейки се да не мразя Малкълм, потиснат все повече и повече от чувството, че съм отхвърлен от всички. Група добре облечени гости ме погледнаха любопитно, минавайки край мене, после отвърнаха учтиво глава.

IV

След продължителния чар на хубавото време в четвъртък осъмнахме с влага и мъгла. Очаквах с трепет да се изясни, но слънцето остана скрито в облаци дори по пладне и макар да не валеше силен дъжд, полянките бяха мокри, а по пътеките се отцеждаха капки от дърветата.

Развълнуван и нетърпелив, аз отидох в къщата на вратаря още щом се наобядвах. Дошъл бях рано, но Джин ме бе изпреварила и седеше самотна и разстроена в чакалнята, която близките на пациентите от източното крило бяха изпълнили с глъч и изпарения, защото днес беше ден за свиждания.

Бързайки да я изведа по-скоро оттук, аз тръгнах към нея и щях да я уловя за ръка, ако тя не бе станала веднага.

— Защо не каза на вратаря да ми телефонира?

— Вината е само моя. — Тя ми се усмихна с едва уловима, неуверена усмивка. — Дойдох с влак, който тръгваше по-рано. Малко мъчно беше да се измъкна от къщи, а като нямах никаква друга работа, дойдох направо тук.

— Да бях знаел…

— Няма значение. Не исках да те безпокоя. Но биха могли да ми позволят поне да се поразходя из градината.

— Как да ти кажа — запънах да обяснявам аз, — тук са длъжни да вземат известни предпазни мерки. Все едно че влизаш от една държава в друга. Ние сме една особена пасмина. Но ако бе казала на Гън, че си лекарка, той щеше да те пусне веднага.

Въпреки всичките ми старания да я измъкна от унинието, тя си оставаше мълчалива и далечна, съвсем дребничка и самотна в своя шлифер и мека шапчица със сиво перо, оросено с дъждовни капчици. Изпитвах мъчителен копнеж по нея. Но се стараех да придам спокойно изражение на напрегнатите си черти.

— Както и да е… — промених разговора аз. — Важното е, че дойде… че сме заедно.

— Да — потвърди покорно тя. — Жалко само, че е толкова влажно.

Тръгнахме мълчаливо по пътеката в южното крило, покрай тиролската хижичка с измокрения покрив, под оцеждащите се дървета, приведени безгласно към мократа алея, сякаш се бяха изплашили от дъжда.

Лошото време тежеше угнетително над нас и замъгляваше всички очертания в нашия самотен и безшумен град. Нямаше ли най-после тя да проговори?

Наближавахме вече главното здание, когато тя вдигна бавно поглед, после — забелязала нещо зад мене — изписка уплашено.

Група мъже от източното крило, водени от Скемън и помощника му Броган, изникнаха из мъглата и се насочиха в строй към нас. Бяха излезли просто да се поразходят, но когато мрачните фигури ни наближиха в гъсти редици, удряйки в такт по ситния чакъл, Джин затвори очи, спря се и не мръдна, докато звукът на тежките им стъпки не заглъхна в сивата мъгла.

— Извинявай — каза най-после измъчено тя. — Зная, че е глупаво, но нервите ми никак не са в ред.

Всичко вървеше наопаки. Аз се изругах полугласно. Дъждът заваля по-силно.

— Да влезем — предложих аз. — Искам да ти покажа лабораторията.

След студената влага на двора в лабораторията беше приятно, но при все че свали ръкавиците, Джин не разкопча шлифера си. Бяхме седнали един до друг на чина ми и след като огледа цялото помещение, тя започна да разглежда замислено културите, като нещо отдавнашно, забравено, което никога няма да се повтори.

— Внимателно! — промълвих аз, когато докосна запушалката на най-силната култура.

Тя се обърна към мен и тъмните разширени зеници погледнаха малко по-меко, но не продума. Никого нямаше при нас, бяхме заедно, но не бяхме сами.

— Приготвих ваксина — казах тихо аз. — Но сега ми хрумна нещо по-интересно. Да извлека и да кондензирам нуклеопротеин. И Чалис смята, че това ще бъде много по-ефикасно.

— Вижда ли го напоследък?

— Не. За съжаление той е пак на лечение в Бют.

Настъпи мълчание. Привидното й спокойствие, желанието да си даде вид, че нищо особено не се е случило, превръщаха срещата ни в нещо нереално. Седяхме и се гледахме като хипнотизирани. Внезапно захладя.

— Студено ти е — казах аз.

Отидохме в кабинета ми, където Сара бе запалила вече приятен огън. Позвъних и тя внесе почти веднага претоварената табла, която я бях помолил предварително да приготви.

Седнала в дълбоко кресло, откъдето грееше ръцете си на огъня, Джин изпи с благодарност чаша чай и изяде една от сухите пасти, които бях донесъл нарочно от Грант. Тя ставаше все по-унила, като че предстоящият живот беше бреме, от което би предпочела да избяга. Просто не можех да прогоня студената отчужденост, която тегнеше върху ни. Но когато видях как руменината се връща по хлътналите й страни, започнах да се надявам, че студенината ще се стопи. Джин изглеждаше трогателно мъничка и крехка. Щом видях, че си възвръща свежестта и нежността, сърцето ми пламна. Но гордостта не ми позволи да се издам. Само казах официално:

— Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— Да, благодаря.

— Необходимо е време, за да се свикне с това място.

— Съжалявам, че се държах така глупаво навън. Но тук… като че някой непрекъснато ни наблюдава.

Последва ново мълчание, през което бавните удари на часовника прозвучаваха като глас на съдбата. В стаята започна да притъмнява. Единственото осветление идваше от блещукането на огъня в камината и аз едва можех да видя лицето й, така неподвижно, като че бе заспала. Почувствах, че потрепервам.

— Ти почти не проговори през целия следобед. Не можеш да ми простиш… станалото…

Тя не вдигна глава.

— Срамувам се — казах аз. — Но не можех да постъпя другояче.

— Ужасно е да се влюби човек въпреки волята си — каза най-после тя. — Когато съм с тебе, не принадлежа на себе си.

Това признание ми вдъхна надежда, която прерасна постепенно в странно съзнание за власт. Погледнах я в полумрака.

— Искам да те помоля за нещо.

— Така ли? — учуди се тя. Изражението й беше напрегнато, като на човек, очакващ удар.

— Ела да се оженим. Още сега. В общината.

Тя като че не чу, а само почувства думите ми и остана все така мълчалива, сломена, отвърнала глава, сякаш искаше съвсем да се махне оттук.

Внезапна радост ме обзе пред нейната безпомощност.

— Защо да не отидем? — попитах меко и настойчиво аз. — Кажи, че ще се омъжиш за мене. Още днес.

Очаквах със затаен дъх отговора й. Клепките й бяха спуснати, лицето унесено, сякаш светът се сгромолясваше край нея и щеше да я погуби.

— Кажи да.

— О, не мога! — прошепна тя измъчено и едва чуто с гласа на умиращ.

— Можеш.

— Не! — извика тя, като се обърна истерично към мене: — Невъзможно!

Продължително, тягостно мълчание. Този внезапен вик ме превърна във враг — и на нея, и на близките й. Опитах се да се овладея.

— За бога, Джин, не бъди толкова неумолима.

— Трябва да бъда. Достатъчно страдахме. И други покрай нас. Мама се влачи из къщи, поглежда ме и не продумва. Просто се разболя. Трябва да ти кажа, Робърт, че наистина заминавам.

Непреклонността в гласа й ме порази.

— Всичко е уредено. Заминаваме цяла група за Западна Африка с „Алгоа“, новия параход на компанията Клен. Ще отплуваме след три месеца.

— Три месеца — повторих аз. — Добре поне, че не е утре.

Но тя поклати глава с тъжно и пресилено спокойствие.

— Не, Робърт… през цялото време ще бъда заета… с временната си служба.

— Къде?

Тя се поизчерви, но не отвърна поглед.

— В Далнейр.

— В селската болница ли? — Изненадата надделя над отчаянието.

— Да.

Седях занемял и сломен.

Тя продължи:

— Пак имат свободно място. И решили да вземат за разнообразие лекарка… за кратковременен опит. Препоръчана бях на управителния съвет от управителката.

Макар и сразен от вестта за заминаването й, аз се опитвах все пак да си я представя в познатата обстановка, из болничните зали и коридори, в същото жилище, което бях заемал сам. Най-после промълвих сломено:

— Сприятелила си се с управителката. Сприятеляваш се с всички, освен с мене.

Тя въздъхна тежко. И ми отправи странна, неестествена усмивка.

— Ако не бяхме се срещали изобщо… щеше да е много по-добре. За нас всичко се превръща в наказание.

Отгатнах какво има предвид. Но при все че очите ми бяха пълни със сълзи и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, отвърнах с последно отчаяно усилие:

— Аз няма да се откажа от теб.

Тя беше привидно спокойна, но по страните й се стичаха сълзи.

— Робърт… аз ще се омъжа за Малкълм Ходн.

Погледнах я смразен. И едва можах да промълвя:

— О, не… не… та ти не го обичаш.

— Не, обичам го. — Бледа и трепереща, тя се защитаваше с тръпнещо отчаяние. — Той е достоен и почтен човек. Израснали сме заедно, заедно сме ходили на училище, в неделното училище. Ходим в една и съща църква. Имаме едни и същи цели и задачи, той е във всяко отношение подходящ за мене. Ще се оженим и ще заминем заедно с „Алгоа“, аз като лекарка, а Малкълм като главен учител в училището на колонията.

Преглътнах огромния камък, който бе застанал в гърлото ми.

— Това не може да бъде — промълвих едва чуто аз. — То е просто сън.

— Сън е днешният ден, Робърт. Трябва да се върнем в действителността.

Притиснах безпомощно с пестници челото си, а Джин наистина се разплака.

Това бе вече непоносимо. Аз скочих. В същия миг стана и тя, без да вижда нещо от плач, подтикната сякаш от подсъзнателно желание да избяга. Сблъскахме се. Тя остана за миг в обятията ми, продължавайки да плаче сърцераздирателно, докато моето сърце се задушаваше от безумно опиянение и радост. Но когато я притиснах по-близо до себе си, тя събра изведнъж всичките си сили и се отскубна рязко.

— Не… Робърт… не.

Тревогата в лицето и във всяко очертание на крехкото й, огъващо се тяло, ме приковаха на място.

— Джин.

— Не, не… никога вече… никога.

Тя не можеше да овладее риданията, които я задушаваха, разкъсваха сърцето ми и пробуждаха безумно желание да я утеша в обятията си. Но сломеният, измъчен и все пак непреклонен поглед, бликнал от глъбините на душата й в блестящите от сълзи очи, изсмука полека всичките ми надежди. Пламенните любовни слова, които възнамерявах да кажа, замряха на устните ми. Ръцете, протегнати към нея, се отпуснаха. Главата ми забуча глухо и тежко.

Тя изтри най-сетне рязко сълзите с опакото на ръката си, после прекара кърпичка по устните си. Помогнах й с окаменяло лице да облече шлифера си.

— Ще те изпратя до вратата.

Стигнахме до къщичката на вратаря, без да проговорим. Ручеите, които се стичаха по алеята, шепнеха като живи, а нашите стъпки замираха в мократа пръст. Спряхме се пред входа. Взех пръстите й, измокрени от дъжда и сълзите, но тя побърза да ги освободи.

— Сбогом, Робърт.

Погледнах я сякаш за последен път. Някаква кола профуча по шосето отвън.

— Сбогом.

Тя политна при тия думи, но се съвзе с леко потреперване и тръгна бързо, без да се обърне, като се мръщеше, за да не се разплаче. В следния миг тежката врата се затвори с трясък; Джин си бе отишла.

Тръгнах назад, намръщен и отчаян. Мръкваше, дъждът най-после бе престанал. Небето над западния кръгозор беше синьо-червеникаво, като че залязващото слънце бе извършило убийство в облаците. Вечерният рог прозвуча внезапно над притихналия приют и знамето започна да се спуска бавно, бавно по високата флаг мачта на хълма, а изправената самотна фигура на натоварения с тази длъжност болен, застанал неподвижно „за почест“, се очерта на върха.

„Да живее Истършоус!“, помислих горчиво аз.

Когато се върнах в стаята си, огънят в камината бе почти угаснал. И аз загледах тъмносивата пепел.

V

Беше неделя, въздухът на Истършоус се огласяше от камбанния звън на обвитата в бръшлян черква. За да утежни сякаш още повече мрачното ми настроение, утрото беше светло и топло. А в каменните вази на оградената с парапет тераса гераниуми и бегонии чертаеха пъстри арабески.

Докато се обличах, намусен и полусънен, гледах през прозореца как обитателите на Истършоус се насочват отвред към храма, голяма готическа сграда от червени тухли, засенчена от няколко високи бряста.

Първи минаха мъжете от източното крило, придружени от Броган и още трима помощници на Скемън, внушителна група в сиви работнически дрехи, тежки обувки и леки кепета, защото повечето работеха из полето или в работилниците. Едни бяха весели и усмихнати, други мълчаливи, неколцина бяха мрачни — защото между „не опасните“ имаше и „опасни“, които често отказваха да се подчиняват на персонала. Една група изглеждаше съставена от по-отбрани, макар и не така яки мъже в тъмни костюми и бели колосани яки — те стояха една степен по-високо и изпълняваха специални задачи: да карат колите с въглища и дърва до кантара или да записват с мастило изпращаното в пералнята бельо. Застанал вече пред входа, Полфри ги въвеждаше с добродушна усмивка и кимаше приветливо с плешивата си глава.

След малко се показаха жените от северното крило в черни празнични рокли; между тях познах няколко камериерки и прислужнички в трапезарията. И те бяха от една и съща категория с мъжете.

След това се явиха високопоставените господа, придружени от Скемън, който се бе нагиздил с най-новата си униформа и даваше тон на другите. Най-малко дванадесетина души от тази група се бяха докарали със смокинги и цилиндри. Това беше, ако желаете, „висшето общество“ на Истършоус.

След влизането на джентълмените в свещената сграда настъпи кратка почивка… Един дилетант засвири на органа; в същия миг, смятайки, че тържеството ще бъде незавършено без тях, се появиха дамите от западното крило, но не наведнъж, като безлична тълпа, а една по една или най-много по две заедно, водени от сестра Шед. Те вървяха бавно, в най-хубавите си дрехи и внимаваха да не влачат роклите си в праха. Заобиколена от раболепна свита, една дама пристъпваше важно и тържествено сред тази група. Дребна, слаба, с посивели коси, остро носле и светли стрелкащи очи сред сухо като пергамент лице, тя беше в светлолилава рокля с дантелена украса на гърдите и голяма шапка с щраусово перо.

Всички бяха вече влезли, камбаните бяха престанали да звънят, когато Гудол се показа във всекидневния си костюм и забърза към черквата, където го чакаха, за да започнат богослужението. Когато влезе и той, аз се отдалечих намръщено от прозореца, взех ключа си и слязох.

Беше третият неделен ден от месеца, аз бух дежурен през целия ден или поне до шест часа, но отидох най-напред в лабораторията, откъдето бях излязъл само преди шест часа, за да прегледам колодиевата торбичка, която ми служеше за диалузивна мембрана. Да, тя изпълняваше отлично предназначението си. Работата ми вървеше сега както трябва. Взех статив с десет стерилни парафинови епруветки и налях във всяка по един кубичен сантиметър диализирана течност, после ги запуших грижливо, номерирах ги и ги поставих в инкубатора.

Постоях още малко, мрачен и замислен, усещайки в тила си острата болка, която се появяваше при преумора. Пиеше ми се кафе, но не можех да си наложа да отида на закуска. Да, този път вече нямаше грешка. Не след много щях да отделя нуклеопротеин, който ще се окаже сигурно много по-ефикасен от първоначалната ми ваксина. Тогава ще мога да кажа, че съм завършил делото си. Изцяло. Всичките ми нерви се свиха при тази мисъл. Но не изпитах никакъв възторг. Само някакво мрачно, горчиво задоволство.

В стаята за закуска в северното крило на мъжкото отделение изядох филия препечен хляб и изпих три чаши черно кафе. Приятно ми беше, че съм сам — при все че нямах нищо против Полфри, едно добродушно и безобидно същество. Двустишието, съчинено от сестра Стенуей, му подхождаше напълно:

Запалих цигара и вдъхнах дълбоко дима, за да заглуша сякаш непрестанната болка в сърцето. Всичко бе свършено вече, но Джин пак изникваше понякога ненадейно до мене и аз трябваше да я прогонвам безмилостно, с мъчителна тръпка. Отначало скърбях и изпитвах съжаление към себе си. Сега към мъката се бе прибавило парливо огорчение, което я превърна в стомана. Дълбок, разяждащ гняв против живота бушуваше в мене.

Станах, слязох в аптеката и започнах да приготвям бром и хлорал за обща употреба. Аптеката беше тиха, мрачна, с тъмни махагонови ламперии и приятна миризма на лекарства, старо дърво и червен восък, която успокояваше разбунтуваните ми нерви. Истършоус бе почнал напоследък да ми се нрави. Първоначалното неприятно чувство бе изчезнало. Помирил се бях с ключа, топлите коридори в стил „рококо“ и обществените класи в този усамотен малък свят.

В коридора се чуха стъпки, след миг прозорчето се вдигна и в него се показаха главата и раменете на сестра Стенуей.

— Готово ли е? — запита тя.

— Една минутка — отвърнах кратко аз.

Тя остана да чака, докато изпълнявах последните поръчки по списъка за западното крило.

— Не ходите ли в черква?

— Не — отвърнах аз. — А вие?

— Денят е премного хубав. Освен това, нямам този навик.

Погледнах я. Тя срещна погледа ми без каквато и да е видима промяна в безизразното лице. Лъскавият черен бретон със синкави отблясъци се спускаше под формената шапчица върху бялото чело. Научил бях, че през време на войната е била омъжена за летец, който по-късно се развел с нея. Но това не я вълнуваше, както изглежда. Човек не можеше никога да разбере какви са чувствата й, нищо като че ли не можеше да наруши безразличното държане и пълното й равнодушие, сякаш животът не струваше ни пукната пара и трябваше да се изживее безгрижно или просто да се захвърли.

— Не сте идвал нито веднъж в нашата гостна. — Тя говореше преднамерено бавно, сякаш се подиграваше. — Сестра Шед се чувства много засегната от това.

— Нямах време.

Извинението би ме изказано малко рязко.

— Защо не наминете тази вечер? Откъде знаете — може пък да ви хареса.

В гласа й прозвуча леко предизвикателство, което раздразни веднага изтощените ми нерви. Погледнах я намръщено и настойчиво. Големите й очи гледаха не само насмешливо, но и многозначително.

— Добре — казах неочаквано аз. — Ще дойда.

Тя се усмихна леко и продължи да ме гледа, докато прибираше лекарствата, които бях наредил на гишето. После си тръгна, без да продума. Бавните й движения бяха нехайни, изпълнени с чувствена нега.

През целия ден бях неспокоен и разстроен. След обеда записах състоянието на болните от източното крило на мъжкото отделение, а в три часа занесох дневника в жилището на доктор Гудол, в предното крило на главната сграда.

Отвори ми възрастна прислужница, която се върна да съобщи за идването ми и след миг дойде да каже, че управителят си почива, но въпреки това ще ме приеме. Последвах я в кабинета му, просторна неподредена стая с ламперии от някакво кафяво дърво, осветявана само чрез едно готическо прозорче с жълтеникави стъкла в оловни рамки и нарисувани гербове. Завит с карирано одеяло, доктор Гудол лежеше на диван до голямата камина.

— Трябва да ме извините, доктор Шенън. Почувствах се недобре след богослужението и взех здрава доза морфин. — Той изказа това съвсем просто, с натежал поглед в свитото от болки жълтеникаво лице. — Монтен ли сравняваше жлъчните колики с мъките на осъдените грешници? И аз съм от тия страдалци.

Той остави книгата, която му подадох, и ме погледна втренчено изпод натежалите клепачи.

— Изглежда, че се чувствате добре у нас. Радвам се. Не обичам да сменям персонала си. Ние имаме тук големи възможности, доктор Шенън… в нашата малка планета. — Той замълча със замечтано, странно унесено изражение. — Не ви ли е минало през ум, че сме някакво особено племе, със собствени закони и обичаи, добродетели и пороци, обществени и интелектуални класи, със собствено реагиране срещу трудностите в живота? Хората от другия свят не ни разбират, присмиват ни се, може би се страхуват от нас. Но ние сме въпреки това граждани на вселената, символ на човешката несъкрушимост пред силите на природата и съдбата.

Сърцето ми замря неволно, когато той се наведе към мене и продължи с все същия унесен блясък в тъмните, мънички зеници.

— Моята задача, доктор Шенън, целта на живота ми е да създам едно ново общество от тия болни, загубени хора. Трудно… О, да! Но не и непостижимо. А какви възможности, докторе!… Когато привършите сегашните си изследвания, мога да ви представя невероятно широко поле за научна дейност. Ние едва започваме да разбираме болестите, от които страдат нашите пациенти. Мозъкът, доктор Шенън, човешкият мозък, с цялата своя тайнственост и величие, розов и прозрачен, който блести като прекрасен плод в тъничките си обвивки, в черепната кухина… Какъв сюжет за проучвания… каква омагьосваща тайна за разгадаване!

В гласа му звучеше възторг. За миг помислих, че ще отлети в още по-замайващи висини, но макар и може би с усилие, той се овладя. Погледна ме бързо, помълча за миг и ме освободи с мрачна, подкупваща усмивка.

— Не работете прекалено, докторе. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си.

Излязох от дома му още по-объркан, очарован, възбуден и смутен. Той упражняваше винаги такова въздействие върху ми. Но тази вечер то беше по-силно от всеки друг път.

Просто не можех да си намеря покой. Кръвта ми кипеше така, като че ще пръсне жилите ми. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си, каза доктор Гудол.

Макар и да си казах няколко пъти, че няма да отида, към осем часа почуках на вратата на сестринската гостна и влязох. Трябваше да намеря някакъв отдушник за тези трескави, мъчителни мисли.

В края на дългата трапеза, където имаше още остатъци, от които личеше, че почти целият персонал се бе навечерял и напуснал стаята, седяха сестра Шед в униформена рокля, диетичката мис Петън и сестра Стенуей, облечена „неслужебно“, в тъмносиня пола и бяла копринена блуза. Разговаряха приятелски; първа ме забеляза сестра Шед, която вдигна глава като наперен гълъб.

— О, значи Мохамед дойде при планината! — Тя изрече радостно поговорката. — Много сме поласкани, разбира се.

Мис Петън, възрастна жена с червено лице, ме поздрави с кимване. Изражението на сестра Стенуей беше спокойно и равнодушно. За пръв път я виждах в неформено облекло. Лъскавият бретон се очертаваше по-ярко на челото, а мекият плат на блузата се спускаше свободно върху плоските гърди.

— Не сте ли привършили? — запитах аз.

— Не сме започнали всъщност. — Шед посрещна с гръмогласен смях въпросителния ми поглед. — Ще трябва да ви кажем впрочем… щом станахте наш човек. Понякога ни дотяга общото меню. Но да се оплакваме би значело да проявим недисциплинираност. Затова чакаме другите да се нахранят и после вечеряме само трите в кухнята.

— О, така ли?

Дебелата кожа на Шед се поизчерви от тона ми. Тя стана.

— Ако ни издадете, няма да ви проговоря вече.

Кухнята, до която се отиваше през подземен коридор, се намираше в сутерена, но беше просторна, хладна, осветена от множество матови глобуси на тавана. Покрай една от облицованите с плочки стени имаше няколко старомодни готварски печки, на другата бяха закачени поредица медни тенджери, а в третата имаше няколко бели врати, водещи към хладилниците. Три нощви, една хлеборезачка и машина за рязане на шунка с тежко стоманено колело се виждаха в дъното на стаята до измита работна маса, върху която имаше голяма паница с овесени ядки, накиснати за утринната каша. Под безукорно белия свод бръмчеше тихо вентилатор.

Щом се озова в своя среда, мис Петън се оживи. Приближи се към хладилника с надпис „Западно крило на женското отделение“, завъртя никеловата дръжка и отвори тежката врата, която разкри веднага разнообразни студени закуски — език, шунка, сардели в стъклен съд, бланманже, мармалади и консервирани плодове.

Сестра Шед се облиза.

— Огладнях — каза тя.

Раздадоха ни чинии и прибори и ние започнахме да ядем като на екскурзия. Видях с крайчеца на окото си как Стенуей седна на дървената маса с небрежност и самоувереност, които засилиха още повече мрачното ми раздразнение. Кръстосала крак върху крак, тя полюшваше единия, за да изтъкне сякаш стройността му под копринения чорап. Наклонила се бе малко назад, от което бедрата, талията и гърдите се очертаваха по-ясно.

Гърлото ми засъхна. Обзе ме трескаво желание да я покоря, да разбия преградите, които ме задържаха, да я смажа и оскверня. Без да й обръщам внимание, аз останах при сестра Шед, като пълнех от време на време чинията й и се стараех да поддържам глупав разговор. Но докато си давах вид, че я слушам, виждах как Стенуей люшкаше чиния със салата и ме поглеждаше с лукава, скрита насмешка.

Когато изяде най-после десерта си, Шед въздъхна със съжаление.

— Да-а! Всяко удоволствие има край. Сега трябва да проверя какво става в омразната стая за бельото. Бъдете добра да дойдете с мен, Петън. Ако ми помогнете, ще свърша за половин час.

Когато излизахме през подземния коридор, двете по-възрастни жени тръгнаха към западното крило. Аз продължих със сестра Стенуей към хола в северното крило. Там се спряхме.

— А сега?

— Мисля да се поразходя — каза небрежно Стенуей.

— Ще ви придружа.

Тя изказа безразличието си с леко свиване на рамене — с вродена жестокост, но все пак поласкана като котка от вниманието ми.

Нощта беше тъмна, безлунна, с редки мигащи звезди. Щом излязохме от зданието, Стенуей се спря да запали цигара. Прикрит в шепата й, пламъкът озари за миг нейното бледо, безстрастно лице с широки скули и сплеснат нос. Защо върша това? — запитах се аз. Не я познавах и не искам да я зная. Една услужлива непозната, която ще ми помогне да се проваля, да забравя. Още по-ожесточен, запитах сдържано:

— Накъде?

— Надолу, към фермата… — Стори ми се, че се усмихва. — И обратно.

— Както желаете.

Когато тръгнахме по западната алея, аз изравних стъпките си с нейните, но се държах на разстояние и гледах право пред себе си. Нейният усет за разстояние обаче не беше толкова верен в тъмнината и тя се сблъскваше от време на време с мене. Лекото докосване на бедрата й до моите засилваше още повече мъчителното ожесточение в душата ми.

— Защо не говорите? — запита тя и се засмя тихо. Приличаше на котка, възбудена и придобила нови сили от нощта.

— За какво?

— За каквото и да е. Все едно. Коя е тази звезда над нас?

— Полярната. Потърсете я, когато се залутате в гора.

Тя се засмя отново, не така презрително както досега.

— Има ли изгледи да се залутаме? А не виждате ли случайно Венера?

— Още не.

— Значи… — тя продължаваше да се смее, — все има надежда да я видите.

Не казах нищо. Чувствах се все по-ожесточен, презирах и себе си, и нея, не исках да зная никого и нищо. Този прекалено звънък, неуверен смях я издаде и разкри, че привидното й равнодушие е било от самото начало една срамна, прикрита подмамка.

При завоя на пътеката до самите брястове имаше решетъчна вратичка във висока кирпичена стена. Аз се спрях.

— Дотук ли искахте да дойдете?

Тя загаси цигарата си о вратичката. Аз я улових за раменете и казах:

— Бих искал да ви счупя врата.

— Защо не опитате?

Облегнала глава о зида, тя беше мъртвобледа, а опънатата кожа под очите — още по-синя. Ноздрите й се разтвориха леко. Застиналата усмивка напомняше гримаса. Вълна от отвращение ме заля, но желанието за забрава беше толкова силно, че не можех да го преодолея.

Устните, сухи и нагарчащи от цигарата, се разтвориха по навик. На езика й усетих влакно от тютюн. Дишането й беше по-ускорено от моето.

Лицето на Джин изплува за миг пред мене, после луната залезе зад облак и в притъмнелия кът под брястовете се възцари само разочарование и безнадеждност.

VI

Целият август мина в задушна горещина. При все че поливачката минаваше всяка сутрин, по алеите се вдигаха облаци прах, а листата висяха безжизнено по дърветата. Прониквайки през стъклата на прозорците, по които бръмчеше тихо някоя муха, слънцето придаваше на полутъмните коридори лек и тъжен чар.

Последната вечер на този горещ месец беше толкова задушна, че оставих вратата на лабораторията си полуотворена. Изпотен, със запретнати ръкави и разкопчана яка, аз се бях навел пред дюбосковия колориметър, когато чух зад себе си стъпки.

— Добър вечер, Шенън. — Познах с изненада гласа на Мейтланд. — Не, няма да ви отвлека от работата.

Тя не бе идвала никога тук. Ако се съди по претъпканата с вълна ръкоделна чанта, сигурно се връщаше от обичайните си посещения при мис Индр, по време на които двете жени плетяха и разглеждаха тайно злободневните въпроси на Истършоус. Тя дръпна стол и седна до мене.

— Как върви работата ви?

Оставих писалката и потърках уморените си, леко зачервени очи. Усещах как лявата ми вежда играе. И отвърнах кратко:

— След няколко часа ще я завърша.

— Много се радвам. Предполагах, че сте вече към края.

Тя не се засегна от неразговорчивостта ми. Не мога да кажа, че Мейтланд ми беше неприятна, но присъствието й тъкмо сега ми досаждаше. Когато я погледнах по-внимателно, забелязах, че луничавото й лице е сериозно, очите зад виолетовите очила ме гледат втренчено и тя явно се чуди как да заговори.

— Не обичам да се меся в чуждите работи, Шенън… Въпреки дръзката си външност, аз съм по-скоро слабо, жалко същество. И се чудя да се осмеля ли да ви дам един съвет.

Загледах я наистина изумен. Тя продължи с официална важност, която само засили раздразнението ми:

— Много е важно, Шенън, човек да намери мястото си в живота. Да вземем например мене — при все че съм съвсем безинтересен случай. Аз съм ирландка, както знаете, но сега съм англичанка, защото родът ми се е заселил някога в Уексфорд, в имение, което е било подарено на прадедите ми от Кромуел. От триста години насам ние, Мейтландовци, живеем там усамотени, чужди, отделени с прегради от кръв и сълзи от останалите жители, два пъти през живота на пет поколения имотът ни е бил изгарян и ние чезнем неусетно, бавно, неотвратимо, поглъщани сякаш от морска мъгла, която разяжда душата.

Последва мълчание. Аз я погледнах студено.

— Но вие, както изглежда, сте избягнала тази злополучна съдба.

— Да, Шенън. Избягнах я. Само защото се измъкнах оттам.

Тя ме изгледа така многозначително, че аз се размърдах нетърпеливо.

— Признавам, че не разбирам какво искате да кажете.

— Не си ли спомняте Фройдовото определение на психозата? Бягство от живота в царството на болестта.

— Какво общо има това с мене?

— Не можете ли да отгатнете?

— Не, не мога. — Аз престанах изведнъж да се владея; гласът ми беше обезпокоително рязък. — За какво намеквате?

Тя свали очилата си и започна бавно да ги изтрива. После ги остави разсеяно в скута си и ме погледна със слабите си очи.

— Шенън… трябва да напуснете Истършоус.

Бях наистина смаян.

— Какво? Да напусна ли?

— Да — повтори тя. — Щом завършите изследванията си.

Усетих, че се изчервявам силно. Погледнах я сърдито и недоверчиво.

— Чудесна шега! А пък аз помислих за миг, че говорите сериозно.

— Напълно сериозно… Това именно е моят съвет.

— Тогава ще почакате да ви го поискам. И на мен това място се нрави, както и на вас. Имам и приятели тук.

— Сестра Стенуей ли? — Тя сви едва уловимо устни. — Тя имаше и други поклонници на времето. Надзирателят Броган, например… и предшественикът ви…

— Това не е ваша работа. Доста неприятности съм имал вън от тук. Нямам намерение да напусна една добра длъжност и една първокласна лаборатория за това, че ви е хрумнала някаква глупава мисъл.

Тия думи я накараха да млъкне.

Тя поседя още няколко минути, без да продума, после стана.

— Добре, Шенън. Да забравим казаното. Лека нощ. — Усмихна се и излезе бързо.

Върнах се ядосан на чина си. Чувствах смътно в подсъзнанието си колко съм се изтощил при това последно усилие в работата. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали; когато се поглеждах в огледалото, струваше ми се, че виждам непознат човек. В миналото ми стигаха три-четири часа сън. Но сега изобщо не можех да спя. Пълно безсъние. За да успокоявам нервите си през време на дългите нощни бдения, пушех толкова много, че езикът и гърлото ми пресъхваха. При това растящо напрежение придобих странни навици и хрумвания — всъщност истински фетиши. Щом станех от чина си, трябваше да се върна три пъти, за да се уверя, че съм затворил крана на бюретката. Свикнах да затварям лявото си око, докато чета и пиша цифрите в обратен ред. Всеки ден, преди да почна работа, прочитах всички плочки на стената над инкубатора. В съзнанието ми се загнезди думата „абракадабра“, която си повтарях едва чуто като някакво заклинание, за да се подтиквам към работа, или като тихо, ликуващо възклицание, когато завършвах нов етап от опитите си. Продължавах да работя като автомат, правех и записвах опитите, вървях напред и все напред… Трябваше да продължавам. Отишъл бях толкова далеко, че не можех вече да отстъпя, сега ми оставаше само всичко или нищо. Да, всичко или нищо.

В осем часа поставих ваксината да се филтрира и тъй като този процес щеше да трае около един час, станах, загасих лампата и напуснах лабораторията, решен да отпочина малко в стаята си.

Когато излязох, чух предварителното настройване на инструментите в залата, където в края на всеки месец Полфри уреждаше музикално танцувална вечеринка уж за развлечение на болните, а главно, за да даде възможност на дребничкия маестро да изпее с ръка на сърцето „И най-храброто сърце може да се развълнува…“ от Гуно.

Нарядко посещавах тези забавления, а тази вечер положително нямаше да отида.

Бързах да се изтегна на кушетката си, но когато влязох в стаята, видях, че ме чака гост. Свит до отворения прозорец, загледан със странно втренчен поглед, седеше Нейл Спенс.

— О, Спенс! — извиках аз. — Колко се радвам, че ви виждам пак.

Той ми отвърна с лека усмивка в широко разкритите неподвижни очи и след като се ръкувахме, се отпусна отново в креслото, така че лицето му остана засенчено от завесата.

— Не мога да остана за дълго, Робърт. Но ми хрумна да намина. Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се. — Често бях настоявал да ми дойде на гости, а все пак се чудех защо е дошъл. — Ще пийнете ли нещо?

Той ме погледна унесено, с все същата блуждаеща усмивка в тъмните зеници.

— С удоволствие.

Едва сега забелязах, че е изпил вече не една чашка, но това нямаше значение, пък и аз имах нужда от нещо ободрително. Лесно беше да се получи добро настроение от подкрепителния бюфет и напоследък аз използвах доста усърдно неговите запаси. Не ядях почти нищо, като се поддържах само с турско кафе, уиски и цигари. Налях две чашки неразредено уиски.

— За вашите успехи, Робърт.

— Наздраве.

Той държеше в ръце чашката, а погледът му блуждаеше из стаята. В спокойствието му имаше нещо, което ме плашеше.

— Как е Мюриел? — запитах аз.

— Надявам се, че е добре.

— Трябваше да доведете и нея.

Той не мръдна; в тази неподвижност имаше нещо ужасяващо.

— Мюриел ме напусна миналата седмица. Сега е с Ломекс… в Лондон.

Той изрече това така безразлично, че аз просто се задъхах. Настъпи мълчание. Не предполагах, че работите са се развили така зле.

— Каква отвратителна постъпка! — промълвих най-после.

— О, не зная. — Той говореше разумно, с все същото свръхчовешко самообладание. — Ломекс е красив младеж, а Мюриел е все още твърде привлекателна. Освен това никак не е приятно да се живее с мене.

Вдигнах бързо поглед към него. Той продължи унесено, с все същия равен глас:

— Струва ми се, че тя търпя, докато й беше възможно, преди да се влюби в Ломекс.

Чувствах, че трябва да кажа нещо.

— Каква свиня е все пак той!

Спенс поклати глава. Въпреки изпитото уиски беше напълно трезвен.

— Не по-лош навярно от всеки друг. — Той не можа да сдържи дълга, дълбока въздишка. — Преди всичко не трябваше да се женя за нея. Но така отчаяно я обичах! И само Бог знае как се стараех да направя живота й щастлив. Излизахме всеки петък вечер. — Той повтори, като че тия думи му носеха утеха: — Всеки петък вечер.

— Тя ще се върне при вас — казах аз. — И животът ви ще започне отново.

Той ме погледна право в лицето, а усмивката в тъмните му очи беше наистина трагична.

— Не бъдете наивник, Робърт. Всичко е свършено. — Той помълча замислено. — Тя е поискала развод. Желае да бъде свободна. Ще се погрижа да я улесня. Странно, нали… разбирам, че е куха и недостойна… но не мога да я намразя.

Налях още по една чашка и на него, и на себе си. Просто не знаех какво да кажа. И запитах, в напразно усилие да отклоня разговора:

— Ходите ли в института?

— Да. Виждате ли, никой още не знае. Ломекс е в отпуск… а за Мюриел предполагат, че е у сестра си. Но каква полза — работата вече не ме привлича. Аз не съм като вас, Робърт. Не съм създаден да се отдам на научна дейност. — И добави с безразличие: — Не би било толкова лошо, ако не бе ми казала, когато забелязах всичко и се опитах да се обясним: „Остави ме на мира. Противно ми е да те гледам“.

Последва продължително мълчание. После през отворения прозорец долетяха в нощта тихите звуци на тустеп. Спенс обърна въпросително към мене безстрастното си лице.

— Това е месечната вечеринка — казах аз. — За персонала и някои пациенти.

Той се замисли за миг.

— Това би се харесала на Мюриел… Ние танцувахме понякога в петък вечер. Предполагам, че Ломекс ще я извежда.

Той замълча, докато тустепът заглъхна. После остави празната си чашка.

— Време е да си ходя, Робърт.

— О, глупости. Рано е още.

— Трябва да си ходя. Имам среща. В девет часа има много удобен влак.

— Още една чашка тогава?

— Не, благодаря. Искам да не закъснея за срещата.

Предположих, че иска да види адвоката си във връзка с развода. Жал ми беше за него, но не намирах какво да кажа, за да го утеша. Беше девет без двадесет.

Изпратих го до стаичката на вратаря и отворих вратата. Гън бе отишъл на вечеринката.

— Ще дойда до гарата с вас.

Той поклати глава.

— Ако изобщо разбирам нещо на тоя свят, трябва да кажа, че вашето място е в лабораторията.

Хлътналите му страни бяха леко поруменели, а изражението в прекрасните му тъмни очи ме накара да трепна.

— Здрав ли сте, Спенс?

— Напълно. — В гласа му прозвуча едва уловима насмешка.

Мълчание.

Стиснахме си ръце. Когато го погледнах недоверчиво, той се усмихна с някогашната обезобразена усмивка.

— Добра сполука, Робърт… и Бог да ви пази.

Тръгнах бавно назад по алеята. Това, което каза, беше съвсем вярно. Трябваше на всяка цена да свърша работата си, иначе тя щеше да ме довърши. Докато вървях в тъмнината към лабораторията, все още чувах глухите звуци на музиката. Спускаше се обичайната нощна мъгла.

Когато влязох, в бялата прохладна стая беше съвсем тихо, чуваха се само далечните звуци на музиката. Изгоних от съзнанието си всичко, освен работата. Въпреки решетъчните двойни прозорци с матови стъкла мъглата беше проникнала и витаеше като безплътен дух по кръглия таван. Точно под купола, насред покрития с плочи под, на чина стоеше филтърният апарат. Видях, че стъклото беше почти запълнено със светла и прозрачна течност. След миг вече бях захвърлил сакото си, запретнал ръкави и облякъл зацапаната работна блуза. Дойдох до чина, взех колбата и я погледнах със странно, трепетно вълнение. След това се залових усърдно за работа.

Не беше необходимо много време за измерване и затваряне в ампули на полутечната смес. В десет без четвърт привърших. Най-после, въпреки всичко, стигнах до върха на безкрайния хълм и сега поглеждах надолу към разкритите пред мен царства.

Бях толкова замаян, че трябваше да се задържа за края на чина. Бученето в ушите ми преобрази далечната музика. Отначало едва уловимо, след това по-ясно аз долавях звуците й като божествена симфония със звънки, нежни и чисти ангелски гласове, с приглас на камбани и звучен контрапункт от барабани. Докато тези възторжени съзвучия се засилваха, аз си повтарях развълнувано: „Аз извърших това… О, велики Боже… завърших го най-после“.

Успях с усилие да се съвзема, поставих внимателно ампулите в сандъка с лед, заключих лабораторията и излязох.

Тръгнах с уморени стъпки към стаята си. Когато влязох в хола, чух, че някой ме вика; обърнах се и видях надзирателя Броган, който тичаше след мене.

Спрях се да го дочакам. Беше пребледнял и запъхтян.

— Доктор Шенън, навсякъде ви търсих. — Той си пое дъх. — Случила се е злополука, сър.

Гледах го втренчено, без да мръдна.

— Виждате ли, сър… — Въпреки голямата си опитност, той трепереше. — За вашия приятел… току-що ни съобщиха от гарата.

Спенс! Почувствах, че ми прилошава. По челото ми изби студена пот. Преглътнах с мъка.

— Подхлъзнал се и паднал, сър. Тъкмо когато влизал влакът от девет часа. Всичко станало мигновено.

VII

Следващите няколко дни бяха влажни и мъгливи, с хладния лъх на ранна есен — тъжен предвестник на настъпващата зима, и аз работех под гнета на мрачно като времето настроение. Спенс бе погребан в родния му град Улапул в далечното графство Рос, така че не можах да присъствам. Но в писмо до родителите му се опитах да смекча удара, като отдадох станалото само на една трагична случайност. Не бях чул нищо за Ломекс и Мюриел.

Лабораторията беше заключена, ключът беше в джоба ми, но колкото и да изглеждаше странно, аз не отивах там. Професор Чалис щеше да се върне в Уинтън към края на седмицата и аз бях решил да оставя в негови ръце всички подробности около оповестяването на откритието ми. Вестта за него се разнесе неизбежно в Истършоус, така че трябваше да изживея стеснителното положение да приемам поздравления — сдържани от Мейтланд и мис Индр, възторжени от Полфри, сърдечно сериозни от доктор Гудол. Потърсиха ме дори по телефона от голямата фармацевтична фирма Уилсън от Лондон, на която не пожелах да дам никакъв отговор, преди да се посъветвам с Чалис.

Но в четвъртък ме посети човек, когото най-малко бях очаквал. След вечеря, докато се разхождах из стаята си и пушех цигара след цигара, като се мъчех да съсредоточа разсеяните си мисли и да овладея все още разстроените си нерви, вратата се отвори и на прага застана професор Ъшер.

Погледнах тъпо високата му, изискана фигура, а той пристъпи към мене и, сърдечно усмихнат, ми стисна ръка.

— Как сте, драги Шенън? Надявам се, че не съм дошъл в неудобно време?

— Не… — отвърнах сухо аз. — Ни най-малко.

— Мога ли да седна? — Той седна на стол и преметна крак върху крак. — Би трябвало навярно да ви предупредя, че ще дойда, но аз предпочитам да действам спонтанно. А исках да бъда измежду първите, който ще ви поздравят.

— Благодаря.

— Бях в кабинета си, когато професор Чалис ми телефонира от Бют и ми предложи една своя идея. — Той се усмихна и поглади своята грижливо вчесана брадичка. — Въпреки тежките административни задължения опитвам се да намеря малко време и за истинска научна работа. Затова не се поколебах нито за миг.

Не можах да намеря подходящ отговор и не казах нищо.

— Аз знаех, разбира се, че това ще стане. Не би било самохвалство, ако кажа, че не съм пропуснал нищо от научните събития. Пък и главната цел на моя институт всъщност е да подкрепя развитието на всичко ценно в съвременната наука; а въпреки нашето малко недоразумение, аз бях убеден, че вие ще оправдаете един ден вярата, която имах във вас.

Прехапах устни пред тази явна неискреност.

— Много неприятности бихте ми спестили, ако действахте в съгласие с това убеждение.

— Да — съгласи се любезно той. — Готов съм откровено да призная, че прибързах. А сега след това мое признание, надявам се, че ще ми помогнете да се разберем и като забравите миналото.

Главата ме заболя още повече. Не можех да отгатна целта му.

Той заговори още по-доверително:

— Слушайте, Шенън. Ще бъда съвсем откровен пред вас. Страшно не ни върви в института напоследък. Нямаме никакви задоволителни постижения. Накратко казано, желая да се върнете.

Махнах инстинктивно с ръка в знак на отказ, но той ме спря с повелителен поглед.

— Не ме разбирайте погрешно. Имам намерение да ви предложа нещо много по-значително от по-раншната ви длъжност. В университета се очертават големи промени. Аз възприех най-после разбирането да се създаде биохимична лаборатория към института и управителният съвет реши да открие катедра за изследвания в тази област. Заплатата бе определена на седемстотин лири годишно, а длъжността на новия директор — който ще работи, естествено, в най-тясно сътрудничество с мен — ще бъде да организира и ръководи работата в лабораторията. Ще има звание младши професор и привилегията да чете по един курс лекции всеки семестър. Така че, Шенън… — той си пое дълбоко и многозначително дъх, — искам да размислите какви изгледи се разкриват при това положение за един блестящо надарен младеж, подпомогнат от подготвен технически персонал и усърдни млади студенти. — Той се наведе напред и ме потупа по коляното: — Какво ще кажете, ако тази възможност бъде предложена на вас?

Постарах се да се задържа здраво на стола си. Предложението просто ме задъха — то беше възможност, за каквото не бях дръзнал дори да мечтая. Виждах, че подбудите на Ъшер са напълно егоистични, че той желае да се върна само заради негови и на института изгоди. Интересът, който откритието ми щеше да предизвика сред научните кръгове и широката публика, похвалите в печата, новите здравни закони, които щяха да бъдат внесени в парламента, всичко това бяха предимства, които той не можеше да пропусне. Но нима държането му не беше напълно човешко? Смутен и огорчен, аз притиснах с ръка челото си, без да зная какво да отговоря.

— Нищо, нищо — каза любезно Ъшер. — Много добре разбирам колко ви е изморил този труд. Няма да ви досаждам повече засега. Искам само да ви предложа още нещо. Елате на вечеря у нас в понеделник. Ще бъде ректорът и някои колеги, членове на академичния съвет, който имат голямо желание да ви видят и поздравят. Ще дойдат може би, само че не съобщавайте за това — рязкото му изражение стана явно насмешливо — и един-двама редактори, видни представители на печата. Струва ми се, че мога да ви обещая привлекателна вечер.

Опитах се да му благодаря, но той ме прекъсна с усмивка.

— Нито дума, драги. Трябва да приемете поканата като моя amende honorable9. И така, в понеделник, точно в осем, у нас. Великолепно. Още веднъж ви поздравявам с надежда, че в бъдеще ще можем да работим заедно за напредъка на науката.

Той стана, стисна ми ръка, стрелна ме с насмешливата си усмивка и си отиде.

Отпуснах се отново в креслото. Този блестящ обрат беше прекалено силно изпитание за уморения ми мозък и аз трудно можех да го проумея. Възбудата от първия миг бе минала, не изпитвах вече никаква радост, само странно душевно напрежение. Това беше наградата за моето трудолюбие, постоянство и неуморност. Бях отличникът, първият от списъка. Всички ми изказваха приятелски чувства, бързаха да ми стиснат ръка; дори членовете на управителния съвет на Далнейрската болница ще се хвалят, че се познават с мене. А всички до един бяха против мене, когато се борех, затънал в тресавището на неприязънта.

И все пак знаех, че не ще проявя героизма да се откажа от успеха. Много време бях изживявал жестоките страдания и сломяващите усилия на самостоятелния труд. Ъшер вече нямаше да се меси много. А парите… седемстотин лири годишно… Никога не бях мислил за това, но сега, въпреки волята си, щях да забогатея, да се обличам като охолен лекар на частна практика, като джентълмен… Всичко най-после щеше да се нареди.

Огорчението, което продължавах да изпитвам, беше неуместно, но не можех да го прогоня, бъдещето ми не бе изглеждало никога така блестящо, но аз все пак не изпитвах радост. Само един човек би се радвал наистина искрено на моя успех. Виждах в този миг лицето му. Седмици подред бях погребвал този образ в глъбините на съзнанието си, но сега не можех да се освободя от него. И внезапно през ожесточението, от което бях обзет, проникна лек и нежен копнеж. Тя бе скъсала окончателно с мен. Продължителното й мълчание доказваше това. Пък и аз й бях изневерил. Но исках да поговоря с нея поне за миг, да й кажа, че съм завършил изследванията си, да чуя поне за миг гласа й.

Затова, въпреки здравия разум, въпреки гордостта, въпреки всичко аз станах, отидох бавно до телефона и след кратко колебание повиках селската болница в Далнейр.

Разговорът беше междуградски, затова трябваше да почакам известно време, но най-после успях да се свържа. Гласът ми прозвуча дрезгаво и с мъка.

— Бих искал да говоря с доктор Лоу.

— Съжалявам, сър, но не е възможно.

Неочакваният отказ ме изненада и смути.

— Няма ли я? — запитах аз.

— О, не, сър, тук е.

— Да не е дежурна?

— О, не, сър, не е дежурна.

— А какво има тогава? Идете в стаята й, моля, и кажете, че я чакам на телефона.

— Тя не е в стаята си, сър. А в отделението.

Кой говореше отсреща? Опитах се да позная гласа, но не можах. Освен това междуградската връзка беше в обичайното си състояние — апаратът започна да бръмчи и пука. Сдържайки нетърпението си, преместих слушалката на другото си ухо.

— Ало, ало… с кого разговарям?

— С прислужницата, сър.

— Кети ли?

— Не, сър. Помощницата. Аз съм тук отскоро, сър.

Нервите ми бяха толкова изпънати, че трябваше да затворя очи.

— Повикайте управителката, моля ви. Кажете й, че доктор Шенън иска да говори с нея.

— Добре, сър. Почакайте, моля.

Обзет от растящо раздразнение и тревога, стори ми се, че чаках много дълго. Най-после чух с облекчение бързи стъпки, последвани от познатия глас на мис Труджън.

— Кажете, доктор Шенън!

— Мис Труджън — извиках аз, — съжалявам, че ви безпокоя, но желая да поговоря с доктор Лоу. Можете ли да я повикате?

— Страхувам се, че не ще можете да говорите с нея, докторе. Не знаете ли какво се случи у нас?

— Не.

Подчертано мълчание. След това:

— Доктор Лоу беше болна, много болна през последните три седмици.

Сърцето ми се преобърна, а в същия миг апаратът изпука и връзката се прекъсна. Чул бях все пак достатъчно, за да превърна в увереност бързото си подозрение. Закачих слушалката. Аз имах недостатъка да правя всякога прибързани изводи; това именно сторих и сега.

VIII

На другата сутрин отидох рано в лабораторията, а след това в дома на доктор Гудол. Той не бе станал, но когато изпратих бележка, че ми се налага да използвам днес почивния си ден, получих разрешението му.

Небето беше все още сиво, когато слязох по алеята и излязох през главния вход. След продължителния непрекъснат престой зад високите зидове това пътуване до Далнейр беше истинско мъчение за мен. В Уинтън стигнах в десет часа. В града беше влажно и топло под плътната димна завеса. Шумът и врявата из улиците, тълпите пътници с багажи, които се блъскаха към перона на централната гара, бяха странно уморителни след реда и спокойствието в Истършоус. Но аз трябваше да видя Джин… Да, трябваше да я видя, на всяка цена.

И все пак, докато седях замислен в люшкащия се влак, покрай който летяха опушени ниви и сгради, аз изпитвах не толкова състрадание, колкото стаен, тлеещ гняв. Все по-ясно и по-настойчиво виждах как пръстите й докосват културите… а след това поднасят към устните разчупена бисквита.

На гарата в Далнейр не можах да си намеря файтон, затова тръгнах пеша под влажното сиво небе по стръмната пътека, която бях свикнал да изминавам почти бегом. Но сега я изкачвах бавно и дори съжалявах, че не се спрях да изпия нещо в бюфета на гарата. Стигнах запъхтян до върха на хълма, тръгнах по алеята и позвъних на главния вход.

Отговорът не се забави. Отвори ми Кети. Не бях ги предупредил, че ще дойда, и тя ме погледна смаяно. Но тъй като имаше винаги добро чувство към мен, се усмихна дружелюбно и ме въведе в приемната. След една минута се яви мис Труджън.

— Е добре! — извика тя, като се втурна с жизнерадостна, енергична усмивка. — Ето ви изненада! Много се радвам да ви видя пак.

Погледнах я втренчено и разбрах, че говори искрено, но макар и признателен за приятелското посрещане, аз не бях измамен от нейното оживление — обикновена професионална измама, маска, която бях виждал да си слага често при разговор с разтревожените роднини на пациентите.

— Но трябва да кажа — продължи тя, като ме поглеждаше отстрана, — че видът ви не говори добре за вашата нова длъжност. Отслабнал сте като вейка. Какво правят с вас? Човек би казал, като че камъни сте мъкнал!

— О, много съм добре.

— А не ви ли хранят?

— Да… и храната е отлична.

Тя поклати леко глава, сякаш се съмняваше в истинността на думите ми.

— Трябва да ви поохраня аз с моите питателни гозби.

Настъпи неловко мълчание, през което и двамата останахме прави, защото тя не бе ме поканила да седна. Веселата, или по-скоро насърчителна усмивка, която твърдите й лицеви мускули бяха свикнали да поддържат до безкрайност, малко помръкна.

Аз овлажних устните си.

— Как е болната?

— Добре, доколкото е възможно. От три седмици вече е болна. — Управителката се поколеба, после, забелязвайки, че искам да бъда по-подробно осведомен, продължи със същия насърчителен тон, като избираше думите, за да не се издаде: — Отначало се държеше. Но през последните няколко дни малко позагуби сили.

Усетих, че сърцето ми се сви. Много добре знаех какво значат тия думи.

— Кой се грижи за нея?

— Доктор Фрейзър, военен лекар.

Представих си този възрастен мъж с оредели светли коси, гъсти руси вежди и некрасиво, четвъртито, набръчкано лице, зачервено и загрубяло от разширени кръвоносни съдове.

— Добър човек.

— Отлично. Кажете ми истината. Какво казва той?

Управителката помълча. После сви леко рамене.

— Тя е сериозно болна. Ако бе легнала веднага, щеше да е по-добре сега. Но тя продължи да работи цяла седмица с непрекъснато главоболие и температура, преди да падне съвсем. Това се случва често при скарлатина.

— Скарлатина ли? — извиках с неизразим ужас аз.

— Да, разбира се — отвърна учудено управителката. — Казах ви снощи по телефона.

Разкъсващо мълчание. Въздъхнах бързо, с въздишка, която ме прониза цял. Предположението ми се бе дотолкова вкоренило у мене, че не можех да се отърва от него.

— Бих искал да я видя — казах аз.

Погледът на мис Труджън се плъзна над главата ми.

— Тя не е в съзнание.

— Все едно. Бих искал да я видя.

— Има ли смисъл?

— Все едно… — настоях аз.

Управителката бе вече явно смутена. И каза направо:

— Родителите и брат й са тук… в кабинета й. Както и годеникът. Без тяхно съгласие, докторе, не мога да поема такава отговорност.

Почувствах, че потъвам в мъката си. Не бе ми минало през ум, че ще трябва да преодолявам и тази мъчнотия, да изтърпя и тази мъка. И все пак не можех за нищо на света да изоставя целта, която ме бе довела тук. Въздъхнах.

— Ще отида да поговоря с тях.

Тя сви отново рамене.

— Добре. Това си е ваша работа. Ако ви потрябвам, ще бъда в отделението.

Мис Труджън се поклони леко без повече приказки, обърна се и излезе, а аз тръгнах сам по коридора към някогашния си кабинет. Пред вратата постоях цяла минута, заслушан в глухия бас, който се чуваше отвътре, после събрах всичката си смелост, натиснах дръжката на вратата и влязох.

Седнал до масата, Дейниел Лоу четеше глава от Библията; до него се бе настанил Люк. Под прозореца, с лице към мене, седяха мисис Лоу и Малкълм Ходн. Аз застанах на прага като пребито псе и зачаках, без да си поема дъх, края на четенето.

Настъпи мигновено мълчание. Дейниел свали очилата си, изтри ги с кърпичка и се полуобърна на стола. При все че не мръдваше, по сериозното разтревожено лице нямаше ни следа от гняв или обвинение. Той просто ме гледаше с безмълвно достойнство.

Но Малкълм бе станал. И тръгна към мене. Глухият му глас прозвуча все пак ясно в тихата стая.

— Как можете да се вмъквате тук в такъв момент? — Той ме гледаше съвсем отблизо с големите си, налети с кръв очи. — Как можете да не уважавате нашето семейно… да ни се натрапвате…

— Недейте, Малкълм — обади се тихо майката на Джин.

Аз продължих да гледам упорито пода; всичко, което исках да кажа, се бе смразило на устните ми.

— Той няма право да стои тук! — извика внезапно Ходн с пресипнал глас.

— Млъкнете — промълви Люк.

— Тихо, сине — прошепна мисис Лоу. И стана, като ме погледна твърдо. — Аз отивам при дъщеря си. Искате ли да дойдете с мен в отделението?

Загубил сили да продумам, аз излязох заедно с нея и тръгнах по алеята към страничната стая в малкия павилион. Вълни от светлина заливаха покритото с чакъл чисто дворче, млада болногледачка мина пред нас, група оздравяващи деца в червени пижамки играеха на топка под верандата.

Сърцето ми биеше неудържимо, когато управителката отвори вратата и ние влязохме заедно с нея в бяло боядисаната стая. От трите легла само едно беше заето, полузакрито с параван; до него имаше бял стол, на който седеше сестра Пик, наведена загрижено напред. Последвах бавно управителката покрай паравана и застанах до краката на леглото, без да вдигна поглед. Потребно ми бе необикновено усилие на волята, за да вдигна постепенно глава, докато погледът ми, плъзгайки се по белия параван, се спря най-после върху лицето на Джин.

Тя лежеше по гръб с широко разтворени очи и шепнеше непрекъснато, движейки потреперващите си засъхнали устни и език, а тъничките й ръце дърпаха непрестанно завивките. Върху фона на ниската бяла възглавница, под вчесаните назад коси лицето й изглеждаше още по-заострено и изтъняло. По него се виждаха неярки петна като при треска, но с тъмна, плътна червенина; намръщеното чело беше обезобразено от червеникави точици, от които някои бяха вече избледнели в дребни кафяви петна… типичен скарлатинен изрив.

Ушите ми забучаха, стори ми се, че политвам в пропаст.

Над леглото — далеко от блуждаещите пръсти и извиващите се ръце на болната — висеше листа с температурата, върху който бяха отбелязани острите линии на спаданията и покачванията й. Погледът ми се насочи напрегнато към тях. Да, помислих след един дълъг миг аз, няма никакво съмнение. Какъв глупак съм бил, какъв глупак продължавах да съм… Това беше положително скарлатина.

Мисис Лоу и управителката разговаряха шепнешком. Все едно че не бях тук. Те не ми обръщаха внимание, сякаш бях ненужна мебел. Просто не съществувах за тях. Разтревожен и смутен, наведох поглед към покритата с лечебни средства нощна масичка — шишета с лекарства, чаша с храна, спринцовка, етер, камфорово масло. Щом бе стигнало до камфор, положението на Джин беше наистина тежко.

Всичко тук сякаш висеше на безстрастна нишка от време, която се люлееше леко и все повече и повече изтъняваше, докато секундите отлитаха една след друга и изчезваха в незнайна пустота. Това не се понася до безкрайност. Излязох, минах през тесния коридор в отсрещната странична стая, където нямаше никого, седнах на края на едно легло и загледах избелялата жълта стена с втренчени, невиждащи очи. Надявах се да направя толкова много, а не можех да сторя нищо… никакъв драматичен, пламенен жест, с който да докажа, че съм способен на нещо, че имам право да съществувам… Не, нищо. Обзет от растящо презрение към себе си, извадих от джоба си голямата ампула, която бях обвил тази сутрин в памук. Лекият звън на стъклото, което стиснах несъзнателно, отекна в ушите ми гръмко, като камбанен звън. По пръстите ми се полепиха късчета мокър памук. Невъзможно е да се опише какъв плам изгаряше съзнанието ми, с какво чувство за отчаяна негодност, с какъв безнадежден гнет ме потискаше и ми се надсмиваше окръжаващата тишина.

А времето минаваше, секундите отлитаха неусетно като перца. Как се бе разболяла тя? Ох, когато човек е уморен или погълнат въпреки волята си от тъжни мисли, не е ли лесно да забрави и най-простите предпазни мерки, преграда между здравето и болестта? Пред смразяващата пустота на мислите до слуха ми долетяха гласове. Чух, че мисис Лоу и управителката излязоха от стаята и тръгнаха по коридора. Мис Труджън се стараеше да успокои разтревожената майка.

— Бъдете спокойна, всичко се прави както трябва. След едно денонощие ще бъдем наясно. Доктор Фрейзър полага необикновени грижи. А сестра Пик е несравнима в предаността си. От три седмици вече не се отделя от болната; понякога дежури по два пъти подред. Не съм виждала досега такова себеотрицание.

Явно и тук бях сгрешил. По навик мислех лошо за всички. Погрешно бях оценил и управителката, борил се бях с нея, нямах й доверие. Това беше моя особеност — да виждам все лошото у хората, да постъпвам противно на общоприетите правила и приличия, да се опълчвам срещу целия свят, да нямам никъде никого освен себе си.

В далечното централно здание прозвуча гонг за обеда на сестрите — сигнал на всекидневния живот, който засили пустотата около мен. Двете жени бяха вече излезли, тъжните им отслабващи гласове заглъхнаха съвсем. Станах несъзнателно и като дърпана с конци кукла излязох от павилиона. Никой не се виждаше. Бавно, като спънат от окови, тръгнах по хълма към гарата. Когато се свих в празното купе на влака за Уинтън, продължавах да съм в болничната стая — горе, на тъмнеещия хълм.

IX

Когато се върнах в Истършоус, намерих бележка, че професор Ъшер ми е телефонирал два пъти и поръчал да му се обадя, щом се върна. Подвоумих се, после реших, че е по-добре да отложа разговора. Имах непоносимо главоболие, исках да бъда сам, да се затворя, да се отдам скришом на мъката и опасенията си.

В пет часа изпих чаша чай, и то с удоволствие. Всичките ми сетива изглеждаха притъпени. На табличката имаше нова бележка.

Въпреки обзелия ме гнет изпитах смътна досада и учудване от тази настойчивост, но след това си спомних намека на Ъшер да изпрати при мен някакъв кореспондент от „Хералд“. Навярно Смит е бил натоварен да уреди тази среща. Но аз не можех да понеса такова нещо именно сега. Достатъчно време щеше да има за целта на вечерята в понеделник. Смачках бележката и я хвърлих в огъня.

Гудол ми бе дал отпуск за през целия ден. Така че не ми се налагаше да напускам стаята си. Потънал в тежък размисъл, броях часовете до девет вечерта. Тогава станах и телефонирах в Далнейрската болница. В състоянието на Джин не бе настъпила промяна. Не можеха да ми кажат нищо повече.

Смъртно уморен, тръпнещ от тревога, смятах, че ще бъде най-добре да се прибера, но невралгията беше толкова мъчителна, та знаех, че не ще мога да заспя. Тубата с аспиринови таблетки в банята ми беше празна. Слязох в аптеката и взех пирамидон. Когато се връщах през централния подземен коридор, видях, че отсреща идва една от сестрите. Беше Стенуей.

Тя беше сама и вървеше полека към трапезарията. Когато ме забеляза, се спря, облегна се небрежно на стената и ме зачака.

— Къде сте бил?

— Всъщност никъде.

— Държите се някак особено.

При все че говореше с привидно равнодушие, тя ме наблюдаваше внимателно. И добави:

— Не предполагате, надявам се, че сте ми липсвали.

— Не — отвърнах аз.

— Има предостатъчно други, с които мога да се разхождам.

— Да.

Настъпи мълчание. Погледнах я и отвърнах глава, обзет от смразяващо отвращение. За всичко настъпва възмездие, помислих аз, съжалявайки горчиво за ония мъчителни нощи, когато се промъквах покрай стените като крадец, за да отида в стаята й. Жалка поквара… безсмислена… без капка любов. Матовите лампи свистяха над нас и пръскаха изкуствен, призрачен светлик. Аз й бях съвсем безразличен. А тя, о, боже, ми беше толкова противна!

— Какво има? — заговори рязко тя, продължавайки да наблюдава промените в изражението ми.

И този път не отговорих. Тя изтълкува погрешно това мълчание и се усмихна предизвикателно.

— Току-що завърших дежурството. — Тя ме погледна нехайно. — Можете да дойдете, ако желаете.

— Не — отвърнах мрачно аз, загледан право пред себе си.

Явно смаяна, тя трепна от наранено самолюбие и бледото й лице се обля за пръв път от ненадейна, гневна руменина. Ново мълчание.

— Добре. — Тя сви рамене. — Не мислете, че сте ме засегнали. Но не идвайте да ме безпокоите, когато се случи да сте в друго настроение.

Тя ме погледна втренчено, с явно презрение, докато сянката на малката й глава се очерта като череп на стената; после се обърна и изчезна в коридора, а тракането на токчетата й по мозайката заглъхна постепенно.

Слава богу, свърших с нея. Върнах се в стаята си и се хвърлих на леглото. След малко пирамидонът подейства. Потънах в дълбок сън.

Когато се събудих на другата сутрин, се почувствах още по-зле. Сънят ми помогна само да посрещна това, което ме очакваше през този ден.

До обед изпълнявах как да е служебните си задължения, без да се срещам с Мейтланд или Полфри — напоследък свикнах да отбягвам останалите членове от персонала.

След един часа, като не смогвах вече да понасям неизвестността, телефонирах отново в Далнейр с тежко предчувствие. Обади се сестра Кеймерон. Гласът й беше весел, но тя винаги беше весела. Отговорът й беше същият. Никаква промяна. Болната продължавала да се бори. Без никаква промяна.

В изблик на добро чувство сестрата се опита да ме успокои.

— Във всеки случай, най-лошото не е настъпило още. Докато има живот, има и надежда.

Навън валеше пороен дъжд, който помрачаваше небето и хвърляше тежка сянка върху земята. Изкачих се бавно в стаята си. Когато влязох в полутъмния кабинет, видях, че някой седи на дивана пред камината. Запалих засенчената лампа на библиотеката и познах с мрачна изненада, че гостът ми е Адриан Ломекс.

Той посрещна продължителния ми мрачен поглед без да мръдне, с държане, което напомняше обичайното му високомерно спокойствие, но същевременно издаваше, че не е много сигурен как ще го приема.

— Ломекс — казах най-после аз, говорейки сякаш съвсем отдалеко. — Най-малко вас очаквах да видя тук.

— И не изглеждате особено зарадван, че ме виждате.

Не отговорих. Настъпи мълчание. Той не бе се променил много, всъщност не бе се променил почти никак. Аз си въобразявах, че след това, което бе преживял, ще е сломен от чувство за отговорност и вина. А той беше, напротив, все така изискан, малко по-блед може би, и с малко отпуснати ъгли на устата, но напълно спокоен, готов да се защити.

— Не знаехте ли, че съм се върнал?

— Не.

При все че не бе имало особен скандал, виждах, че самолюбието му го е принудило да се върне. Той запали цигара, като се стараеше да се държи нехайно, както някога. Да, явно беше, че му е неудобно и се опитва да прикрие това с привидна дързост.

— Предполагам, че ми имате зъб, но вината не е само моя.

— Така ли?

— Разбира се. Още от самото начало Мюриел тичаше подир мене. Не ме оставяше на мира. О, предполагам, че съм постъпил глупаво, но просто не можех да се отърва от нея.

— Къде е тя сега?

— Предложих й да се оженим. Исках да постъпя почтено. Но имахме отвратителна разправия. Тя се върна при своите. Не съжалявам. Щях да бъда ужасно нещастен.

— Отървал сте се много добре. Много по-добре от Спенс.

— Вие знаете, че случаят се дължи на злополука. Нощта била мъглива. Той се подхлъзнал на перона. Всичко се разкри при разследването.

— Не се оправдавайте, за бога. Говорите така, сякаш чувствате, че сам сте го бутнал под влака.

Той пребледня.

— Не мислите ли, че казахте нещо неуместно? Аз възнамерявам във всеки случай да докажа, че не съм такъв негодник, за какъвто ме представят. Ще се заловя за работа, ще работя сериозно в института и ще постигна нещо, от което всички ще подскочат.

Той оставяше впечатление, че е бил жертва на непреодолими обстоятелства и бъдещето ще го оправдае напълно. Знаех, че не ще постигне никога нищо, че под своята външност на блестящо превъзходство е слаб, безволев и самолюбив. Беше ми неприятно, че е тук. Станах да разровя огъня с надежда, че ще разбере намека и ще си отиде.

Но той не си отиде, а продължи да ме гледа някак странно.

— Свършили сте добра работа напоследък.

Застанал настрана от него, махнах с ръка.

— В института всички бяха във възторг.

Вдигнах бавно поглед. Въпреки замъгленото ми съзнание забелязах, че изрече глагола в минало време и това ме учуди. Последва минутно мълчание.

Той се поизправи, после се наклони към мен със странна, леко съчувствена усмивка.

— Ъшер ме натовари да ви посетя, Шенън… за да ви съобщя новината. Изпреварили са ви. Някой е обнародвал вече същото постижение.

Погледнах го тъпо, без да разбирам накъде клони; после трепнах внезапно.

— Какво искате да кажете? — едва успях да изрека аз. — Прегледах всичко писано по тоя въпрос, преди да започна. И не намерих нищо.

— Да, Шенън. Не е имало тогава. Но сега има. Една американска научна деятелка, доктор Еванс, току-що е обнародвала в тоз месечния брой на списание „Медицински преглед“ пълен доклад за опитите си. Работила две години. Заключенията й са точно като вашите. Тя успяла да изолира бацила, да докаже разпространението на болестта из целия свят… Цифрите са поразителни… Установила е същото заболяване у млекодайния добитък, с една дума, постигнала е всичко, до което сте стигнал и вие.

Продължително мълчание. Стаята се въртеше около мене.

Ломекс заговори отново с прекалено внимание.

— Вестта ни бе съобщена най-напред от Смит. Той следил от месеци работата на доктор Еванс. Имал доклада й още преди да излезе от печат. Вчера го донесе в института.

— Ясно.

Устните ми бяха сухи и студени, чувствах се вкаменен. Осемнадесет месеца непрестанни усилия, денонощен трескав труд при най-големи мъчнотии и всичко пропаднало без смисъл. Щом резултатите бяха вече известни на научните среди, доказани и оповестени, никаква полза от това, което бях извършил, като бях разрешил с толкова усилия същите въпроси. Такива неща са се случвали, разбира се, и друг път; по някаква странна телепатия двама научни работници от различни континенти са започвали, без да се познават, едни и същи изследвания. А несъмнено щеше да се случва и занапред. Но това не намаляваше ужасната мъка да видя, че друг е постигнал целта преди мене, не притъпяваше смъртната болка от поражението.

— Проклета несполука. — Ломекс говореше, без да ме поглежда. — Излишно е да казвам колко съжалявам.

Това престорено съчувствие беше по-тежко от равнодушие. Той стана.

— Между другото, донесох ви статията, в случай че искате да я прочетете. — Той извади от джоба на сакото си няколко печатни листа и ги остави на масата. — А сега да вървя. Лека нощ, Шенън.

— Лека нощ.

Когато си отиде, аз седнах, зареял поглед, без да виждам нещо, обзет от пусто, безнадеждно спокойствие. После, с дълбока въздишка, изтръгната сякаш от глъбините на душата ми, станах, взех доклада и се насилих да го прочета.

Както бе казал Ломекс, изследването на болестта, наречена по-късно бруцелоза, беше наистина блестящо и впоследствие бе сметнато за историческо постижение. След като го прочетох най-внимателно два пъти, трябваше да призная с внезапен изблик на завист, че доктор Еванс е блестящ, изобретателен учен, чийто труд беше може би по-ценен от моя.

Сгънах с дълбоко спокойствие листовете и станах. Колкото неистинско и да беше, това ново спокойствие беше внезапно опиянение, което проясни съзнанието ми и ми даде сили. Часът беше три — време да позвъня отново в Далнейр. Тръгнах без трепет към телефона. Но преди да вдигна слушалката, някой почука на вратата, прислужницата влезе и ми подаде телеграма. Отворих я, без да трепна.

Вълнението, сдържано досега, ме сломи с удвоена сила. В упованието си на професор Чалис аз забравях възрастта и растящата му слабост. Тази съболезнователна телеграма разруши последната опора и докато гледах замъглените слова, почувствах изведнъж как нещо буквално се скъса зад челото ми, като прекалено опънат ластик. В същия миг престанах да се владея, стаята се завъртя около мене и в някакво внезапно просветление аз видях колко е смешно всичко това. Усмихнах се отначало едва уловимо, после все по-ясно и най-сетне се разсмях… на себе си, на сегашното си положение… След това, като бързо превъплъщаващ се цирков артист, комуто са наложили нова роля, станах отново спокоен, сериозен и изпълнен със сили.

Погледнах решително часовника си, като забравих, че бях сторил това само преди няколко минути. Беше едва три и четвърт и това ме успокои, защото изпитах внезапно настойчиво желание да върша нещо. Разочарованието бе изчезнало напълно и през обзелата ме безчувственост усетих настъпването на някакво смътно успокоение, някакво съзнание, че това, което става вън оттук — в института или в Далнейр — има твърде малко значение за общото течение на моя живот. Нима не бях тук в пълна сигурност, добре настанен и хранен, запазен от ударите и скърбите на външния свит в това великолепно, добре защитено убежище? И тъй като ми харесваше, не трябваше да го напускам никога.

Ободрен от тази мисъл, тръгнах бързо към западното крило, където трябваше да направя вечерната визитация, защото Мейтланд имаше почивен ден. В последно време бях малко небрежен към това задължение, може би защото не отдавах цялото си внимание на пряката си работа. Така не биваше, не беше почтено по отношение на доктор Гудол, не отговаряше на принципите в Истършоус. Упрекнах се и си казах, че трябва да дам съответно възмездие. Много нещо можех да сторя до края на деня.

В хола на западното крило се присъединих към сестра Шед и обиколих внимателно заедно с нея шестте коридора. Не бързах и не вършех работата как да е, бях старателен и грижлив. Тишината в коридорите беше странно успокоителна. Разговарях надълго с мнозина пациенти, а с херцогинята дори изпих чашка чай в стаята й, просторно жилище с избелели зелени завеси, меча кожа пред камината и бронзов полилей. Тя беше в морава кадифена рокля с много скъпоценни накити и няколко огърлици от съвсем пресни пъпешови семки. Отначало ме гледаше изпитателно с малките си като мъниста очи, но аз се постарах да й се харесам и тя постепенно се отпусна, а когато си тръгнах, дори ми подаде кокетно своята жълта като пергамент ръка.

Малко поразвеселен от този успех, аз се обърнах към Шед, с която бяхме застанали пред външната врата.

— Не е ли забележително, сестро… как херцогинята, въпреки странностите си, обобщава някои прояви, които се наблюдават и у другите дами тук.

— Забележително наистина. — През цялото време на визитацията сестрата беше сдържана и мълчалива. Сега ме погледна някак особено, остро и неодобрително.

— Искам да кажа — усмихнах се аз, — че всички се грижат за облеклото си. И най-старите дори се стараят да излязат с нещо ново, добавяйки някоя панделка, променяйки някоя джуфка от желание да надминат останалите. Тези хрумвания са често пъти смешни, но ако са по-особени, веднага стават модни. Богатият гардероб на херцогинята й дава, разбира се, възможност да царства безрезервно.

Без да отделя поглед от мен, сестра Шед отвори уста, после ги стисна с явно неудоволствие.

— Интересно е държането им към другия пол… — продължих аз. — Вземете например безстрастните девици, които пребледняват само като видят мъж… или другите, романтично настроени, които поглеждат свенливо към избраника си, докато се разхождат… или нещастниците, които ту се стремят, ту се оплакват от забременяване от светкавица, мълния, електрически вълни, слънчеви и лунни лъчи или дори от свръхестествено посещение на самия Гудол.

— Извинете, докторе — прекъсна ме рязко Шед. — Мис Индр ме чака. Трябва да вървя. — Когато си тръгна с намръщено чело, добави: — Вие наистина ме изненадвате. Защо не отидете да си полегнете?

Тя бе помислила, дявол да я вземе, че съм пиян. Напразно беше да се умува в разговор с нея. Тръгването й ме ядоса, но не позволих в никакъв случай да ме разстрои. И продължих с възобновена бодрост към аптеката.

Запасът от лекарства за обща употреба беше много намалял. Нужен ми бе цял час да го допълня. Докато претеглях кристалите на хлоралхидрата и ги затварях в ниските шишета, несъзнателно затананиках — любимия мотив на Полфри от „Кармен“… на бедния нещастен Бизе. Така приятна и мелодична. Ако главата ми не беше замаяна, като че я бяха удряли с чук, бих се чувствал съвсем добре.

Неочаквано зазвъня вътрешният телефон. Трепнах от непоносима мъка при резкия му звук. Но вдигнах все пак спокойно слушалката.

— Доктор Шенън ли е? — говореше вратарят от къщичката си пред входа.

— Да.

— Търся ви из цялото здание. Един младеж иска да говори с вас.

— С мене ли? — загледал се бях тъпо в отсрещната стена. — Как се казва?

— Лоу… казва, Люк Лоу.

Да, разбира се, припомних си Люк, моя млад приятел с мотоциклета. Защо ме търсеше по това време?

Започнах отново да тананикам, когато Люк се обади радостно и възбудено, задъхан от бързане:

— Вие ли сте, Робърт… елате веднага… искам да ви видя.

— Какво има?

— Нищо… не, има нещо… добри новини… Джин е много по-добре.

— Моля?

— Опасността премина вече. В два часа следобед беше кризата. Сега е в съзнание. Поговори с нас. Чудесно, нали?

— Разбира се. Много се радвам.

— Веднага скочих на мотора и долетях да ви кажа. Елате при входа. Искам да ви видя.

— Много съжалявам, моето момче. — В гласа ми звучеше вежливо съжаление на презает човек. — Невъзможно ми е в този момент.

— Какво?… — Замълчаване. — След като идвам толкова отдалеко?… Робърт… ало… ало…

При все че страдах в душата си, прекъснах разговора и закачих със спокойна усмивка слушалката. Колкото и да обичах Люк, нямах време за безполезни разговори! Успокоително беше да зная, разбира се, че мис Лоу е по-добре, а за близките й това беше и много радостно. Кротка девойка беше тя, с кестеняви очи и коси. Припомних си песента… „Джени с пухкавите кестеняви коси“… Чудна мелодия, трябва да я изпея на Полфри. Припомнях си я смътно като студентка в моя курс, умна, но малко досадна. Не изпитвах, разбира се, никаква неприязън или зложелателство към нея.

И пак Бизе… бедният, нещастен Бизе… „мъча се да вярвам, че не треперя“… Довърших приготвянето на разтворите, поставих в ред аптеката и погледнах отново бързо, с мътен поглед колко е часът.

Седем. Дежурството в трапезарията ми беше винаги неприятно, но сега, въпреки главоболието, то ми се стори една приятна и разумна неизбежност.

Когато влязох в трапезарията, вечерята беше почнала и прислужниците носеха на табли храната към дългите маси, където сред тракане на чинии, тътрузене на столове и глъч от гласове всички почваха да ядат.

Постоях една минута; после, вместо да се кача на катедрата за дежурния, започнах да се разхождам из залата и да наблюдавам с благосклонен, властен интерес. Поради безсънието, надигащите се облаци от пара и миризмата на ястията замаяха съзнанието ми и гледката пред мен се превърна в богато пиршество във феодален замък, където зад крепостния зид са се събрали простолюдие и дворяни и сновеше непрекъснато прислуга — картина от Брьогел по живот и багри, по чудновато разнообразие на човешки образи, по богатство, движение и суета…

След малко вървях отново по подземния коридор, връщайки се с отмерени стъпки към стаята си. Пред входа на коридора „Балаклава“ нощният надзирател започваше дежурството си и си приготвяше какао за вечеря.

— Донесох пощата, докторе. Има писмо за вас.

— Благодаря, драги.

На минаване взех коравия плик, подпечатан с университетския кръст. Усмивката бе застинала на лицето ми като маска, която прикриваше бушуващия зад нея хаос. Тежките чукове удряха още по-ожесточено главата ми, обля ме студена пот и във внезапен проблясък на съзнание аз разбрах, че се разболявам. Но този проблясък угасна веднага и бързайки да продължа, съзнаващ, че ме чака работа, аз влязох в хола с още по-вкаменена усмивка и отворих писмото.

Институт по патология, Уинтънски университет. От Ъшер. От професор Ъшер, шеф на това висше учебно заведение. Любезно, всъщност дори очарователно писмо. Добрият професор съжаляваше дълбоко, че при дадените обстоятелства не е възможно да се надявам за новата длъжност. Ако резултатите бяха обнародвани по-рано. Закъснението беше трагично, разочарованието дълбоко, чувствата му напълно разбираеми. В края на страницата имаше послепис. О, да, и вечерята се отменяше. За съжаление, когато ми отправил поканата за понеделник, бил забравил едно предварително поето задължение. Хиляди извинения. Отлага се за друг път. Всичко това беше напълно любезно и коректно. Върнете се на работа в лабораторията. Ще работите при мен като подчинен, като сътрудник под мое наблюдение. Великодушно предложение. Но благодаря — не.

Под високото осветление в хола, пред статуята на Деметра и високите шкафове в стил „Бул“ скъсах грижливо писмото на четири. Изпитах внезапно желание да крещя. Но устните ми бяха сякаш залепени, главоболието се бе засилило, главата ми се бе надула, изпълнена с трясък и грохот, като че някой цепеше с тъпа брава дърва в тила ми. Въпреки това разбрах все пак с потъмнелия си, бълнуващ ум какво искам да направя. Да продължавам… да не спирам… да не губя нито миг.

Излязох и тръгнах бързо към лабораторията. Беше се стъмнило вече, духаше вятър, който превиваше дърветата и храстите, изпълвайки нощта със странен шепот. Един лист докосна лицето ми като призрачни пръсти и ме накара да затичам с препъващи се крака.

Влязох в лабораторията. Обхванах мястото на моя труд с безизразни, измъчени очи, тръгнах въпреки волята си и отворих шкафа. Наредените там кръгли, обвити в памук стъкълца, блещукаха неясно, като замъглени слънца. Зави ми се свят, политнах и едва се задържах. Но тази слабост трая само миг. Събрах отново сили, взех скъпоценните стъкълца и ги изпочупих със спокойно старание в порцелановия умивалник. Отворих и двата крана. Когато и последната капка от течността изтече в канала, взех от масата свитъка листове, изпълнени с изчисленията и заключенията ми, всичкия труд на толкова среднощни часове. И с все същото спокойно старание драснах клечка кибрит да ги изгоря в умивалника, да унищожа и последното смачкано късче хартия. Но преди да направя това, бързи стъпки ме накараха да се обърна бавно, удържайки с мъка непоносимо натежалата си глава. На прага стоеше Мейтланд.

— Недейте, Шенън — извика тя и изтича към мене.

Кибритът опари пръстите ми и угасна. Чукът заблъска още по-силно по главата. Улових с две ръце челото си. И всичко изчезна пред мене.

X

Тих и златист, октомврийският следобед беше изпълнен с покой и необятност. В някогашната ми стаичка в Ломонд вю косите слънчеви лъчи падаха в светла ивица по тапета и съживяваха пожълтелите повехнали рози или светваха в месинговите топки на кревата, които бях набраздил преди години, когато се опитах да изправя о тях една изкривена кънка. През прозореца виждах първите багри на есента по червените накъдрени листа на буките отвъд шосето, а далеко нейде, над модрата мараня съзирах изгърбените сини плещи на Бен Ломонд. Често бях гледал като момче от същата стая този далечен планински пейзаж. Гледах го и сега.

Легнал удобно на една страна, аз си почивах спокойно, със съзнанието, че това безгрижие е оправдано, защото доктор Галбрейт, подкрепян от баба Леки, настояваше постоянно, че трябва да почивам. Но красотата на този следобед беше непреодолима — и аз реших, че трябва да стана. Нима не бях вече добре и не можех да излизам всеки ден по няколко часа следобед? Отхвърлих завивките и започнах да се обличам, все още твърде внимателно, защото краката ми не държаха и доказваха колко мъчно човек се поправя след пълно изтощение. Сам си бях заслужил това. Всичко бе станало по моя безразсъдна вина.

Слязох, без да се държа за парапета, за да си докажа, че се поправям. Не бях свикнал още със странното чувство, че живея отново в къщата, която бе за мене роден дом през детството ми в Ливънфорд. Останала сега собственост на баба ми, тази къща беше съвсем непроменена и при все че я населяваха само сенките на някогашните й обитатели, бе запазила миналата си оскъдна, но почтена обстановка. Пренесли ме бяха тук след припадъка и старицата се бе грижила за мене с намусена преданост, която ме караше да се срамувам за глупавите приказки по неин адрес.

Книжният параван беше вдигнат от гостната, зад желязната решетка на камината гореше приятен огън. Баба ми го бе запалила заради мен, преди да тръгне за обичайното пътешествие в града, откъдето се връщаше бавно, натоварена с пакети с разнообразни лакомства за мене. Тя ме хранеше щедро, според собствените си разбирания, с утвърдени от селската традиция най-укрепителни средства. Само преди десет минути, на излизане, ми бе прошепнала многозначително обещание:

— За тази вечер ще има чудесна варена кокошка, Робърт. — Тя беше непоколебима поклонница на варените кокошки. Поднасяни заедно с бульона, който беше според нея „сладостта“ на ястието.

Сам в къщата, в този тих дом, изпълнен със спомени от миналото, трябваше да се боря с мечтателността и непоносимата тиха скръб, която те пробуждаха в мене. Ето кушетката, на която Денди Гау ме накара да си почина, когато се върнах след сбиването в училище с Гевин Блер. Ето на камината старата дървена перодръжка, с която той преписваше разни юридически документи. На парапета на онзи прозорец бях учил прилежно и безуспешно за маршаловата стипендия. На същата тази маса ми бяха казали, че не ще мога да постъпя в медицинския факултет. Но аз постъпих. Да, вървял бях винаги упорито по собствения си самотен път, който ме бе върнал след толкова лъкатушения там, откъдето го бях поел.

Овладях се бързо, погледнах какво е времето и реших да се поразходя. Като си припомних, че съм с остригана коса, нахлупих кепето си, после скрих ключа под изтривалката — в случай че баба ми се върне преди мене — и излязох.

При все че въздухът беше свеж и прохладен, аз не вървях живо, а веднъж-дваж дори трябваше да се поспра по пътя към селцето Дръмбък. То си беше все същото спокойно селце, разположено под един склон сред блатата и пресечено от рекичка с два каменни моста. Няколко деца търкаляха обръчи към ковачницата и тънките им пискливи гласчета отекваха весело наоколо. На селската полянка седнах на пейка под грамадния шотландски бор, който растеше тук сигурно от стотина години. От пукнатините в сивосинкавата кора бяха протекли и застинали струйки смола. Остъргах една с нокътя си, разтрих в шепа сивия прах и вдъхнах свежия боров мирис. Стори ми се, че той ми възвръща силите, че животът ми все още има бъдеще.

Но докато обиколя Барлон Тол, разбрах, че съм се преуморил. Прибрах се с удоволствие, обух пантофите, седнах в креслото и прострях крака към огъня. На масата до мен беше сгънат сутрешният вестник „Хералд“, който четях винаги с удоволствие, като главно развлечение в дните на оздравяването ми. Когато го взех и сложих на коленете си, чух, че входната врата се отвори и затвори. В хола се чуха стъпки, някой се движеше из задното отделение на къщата. След малко старицата влезе в гостната. Спогледахме се. Аз се усмихнах.

— Взехте ли кокошка?

— Дори две — отвърна тя. — Поканих на вечеря Мак Келър.

— Хм, на угощение мирише.

— Аха — кимна спокойно тя. — Ще бъде и доктор Галбрейт.

— Ясно.

Преди да поведа спор с нея, тя промени темата на разговора.

— Време е да пиете чаша топло мляко. И не припичайте така пантофите си, ще им изгорят подметките.

После се обърна и излезе, а аз останах покорно да размишлявам.

Предусещах от някое време какво ще се случи и разбрах, че то вече настъпва. Доктор Галбрейт застаряваше. Голямата му клиентела, която се простираше от града Ливънфорд до Уинтънската околност, вече го изморяваше. Той се нуждаеше от съдружник и за най-голямо мое неудоволствие ми бе намекнато, че е готов да вземе мен.

Да, клопката бе подготвяна дълго и търпеливо, ръцете, които я бяха поставили, бяха добри, приятелски ръце. Но уви, въпреки даденото обещание, аз се мъчех да я отбягна. Трогнат бях от факта, че упоритият Мак Келър беше готов да ми авансира необходимата сума — хиляда лири са много пари за един шотландски адвокат. Обичах и стария доктор със загорялото лице, посивяла козя брадичка и студено свити устни, държането му, някога рязко и раздразнително, сега смекчено от възрастта. Почивайки в унес край огъня, аз се опитвах да си представя как минавам с форд по провинциалните шосета, как подскачам лете из засъхнали коловози, а зиме затъвам в снега, за да посещавам далечни стопанства, отнасяйки черната си лекарска чанта и в приятни домове, и във варосани къщички, пръснати самотно из блатистата местност. Но сърцето ми не беше там. Аз се познавах много добре и разбирах, че такова бъдеще никога няма да ме привлече. Не бях създаден за лекарска практика и от досегашния опит знаех, че ще се хабя и затъпявам без интерес, посредствен, безразличен и сломен.

Потискайки въздишката си, вдигнах вестника и започнах да го прелиствам, за да се развлека. Прочетох всичко, което изглеждаше интересно. Нямаше особени новини. Готвех се да зачета уводната статия, когато погледът ми бе привлечен от едно съобщение на последната страница. Малко съобщение, само от три реда, което ме накара мъчително да трепна, а след това да седя дълго неподвижен.

Под заглавие „Заминаващи параходи“ стоеше краткото съобщение:

Прочетох съобщението няколко пъти, като дете, което учи урок, сякаш не можех да се уверя дали съм го разбрал, а докато го четях, в топлата стая лъхна студ и лекото подсъзнателно оживление, което почувствах следобед под бора, внезапно се изпари. Но и това се свърши вече… завинаги се свърши. Откакто бях узнал, че Джин ще замине с този параход, очаквах с ужас вестта за отплуването му. Той бе заминал вече. А това заминаване, това отделяне на парахода от брега, това бавно отдалечаване към хоризонта беше символ на окончателна, безвъзвратна раздяла… на самотен фар, който претърсва пустинното море, на премигващ и угасващ лъч. Тя не бе дошла, не бе написала дори дума за сбогом. Това беше най-голямото мъчение, то ме засегна най-дълбоко.

Много време — може би цял час, при все че не зная точно колко — стоях така, загледан в огъня. Потънал в скръбните си и тежки мисли, чух някъде далеко стъпки и гласове. Не мръднах. Все едно дали беше Мак Келър или докторът, нямах сили да понеса сърдечното ръкостискане и любезното съчувствие, което и двамата щяха непременно да ми поднесат.

Докато седях така, безмълвен и неподвижен, вратата зад мен се отвори почти безшумно. В очакване да чуя нечий гръмък глас, аз не мръднах, но постепенно усетих как някой застана съвсем тихо зад гърба ми и това съзнание ме накара да обърна глава. После вдигнах бавно безучастния си поглед.

Отначало помислих, че пак се разболявам. Това беше сигурно някаква нова халюцинация, едно от ония трескави видения, които ме бяха измъчвали доскоро. После във внезапен проблясък разбрах, че е тя, обясних си и защо е дошла. Забравил бях, че заминаващите параходи прекарват често нощта в устието, за да дочакат изостаналите пътници и благоприятния прилив. И тя бе дошла най-после да се сбогува.

Тежките ударя на нещастното ми сърце бучаха в ушите, пред очите ми се надигна мъгла, през която я гледах, без да продумам. Също тъй мълчаливо ме гледаше и тя. При все че беше още слаба и бледа, следите от боледуването почти не личаха в кестенявите очи, светлото лице и лъскавата коса. Неволно сравних собственото си състояние с нейната ведрина. Аз се бях свил тук изтощен и сломен, а тя заминаваше твърдо, съзнателно, почти напълно оздравяла. И роклята й дори, тъмносива с по-светла копринена украса, беше съвсем нова, купена без съмнение за пътешествието. Със свито от болка сърце забелязах също, че е сложила зелената огърлица, която й бях подарил.

Изправих се полека в креслото. Видях, че устните й се готвят да заговорят. Трябваше да се подготвя за този удар.

— Как си, Робърт?

— Никога не съм се чувствал по-добре. Не желаеш ли да седнеш?

— Благодаря. — Тя говореше тихо, но в пълно самообладание.

И седна срещу мен съвсем изправена, стиснала ръце в ръкавици, все още неотделяща поглед от мене. Като гипсова статуйка, казах си аз, огорчен от това спокойствие, което сам не можех да постигна. Стиснах зъби, за да сдържа неволния израз на чувствата си.

— Поправила си се напълно — казах аз.

— Да, имах щастие.

— А пътуването по море още повече ще те укрепи.

Тя не обърна внимание на този удар. Мълчанието й засили моята мъка. Сложих ръка върху вестника на коленете си.

— Току-що прочетох, че заминаваш. Много мило, че намина да ме видиш. Как е Малкълм? На парахода ли е?

— Да, Робърт, на парахода е.

Стрелата ми бе върната леко, без злоба, но все пак се заби дълбоко в сърцето. Постарах се да не трепна. Понеже беше с ръкавици, не виждах венчалния пръстен, но щом Малкълм заминаваше заедно с нея, сигурно бяха вече женени.

— Да… — опитах се да се усмихна равнодушно аз, но безкръвните ми устни се свиха от мъка. — Трябва да ви честитя. Той е славен момък. Надявам се, че пътуването ви ще бъде приятно.

Тя не отговори веднага; след малко запита сериозно:

— А твоите работи как вървят, Робърт?

— Много добре. Имам възможност да получа добра лекарска практика тук, в Ливънфорд.

— Не.

Тази единствена дума, изречена с необичайно вълнение, ме слиса.

— Какво искаш да кажеш? Та това е вече уредено.

— Не — повтори тя. — Не бива да правиш такова нещо.

Кратко, напрегнато мълчание. Тя не беше вече така спокойна, очите й станаха изведнъж бездънни.

— Робърт — каза настойчиво тя. — Не може и не бива да се погубваш с провинциална практика. О, не искам да принизя провинциалните лекари. Но твоето призвание е друго; ти преживя горчиво разочарование, ужасна несполука, но това все пак не е край. Ще се опиташ отново, ще извършиш по-ценно, по-велико дело. Не можеш да погребеш дарбите си. Длъжен си, да, длъжен си да продължиш.

— Къде? — запитах горчиво аз. — Пак в някоя забутана стаичка… в някой друг приют за душевноболни?

Дълбоко развълнувана, тя се наведе леко напред.

— Ти си огорчен от професор Чалис, нали? Грешка беше, че те изпрати в Истършоус. Но той е вече стар и наистина нямаше възможност да те настани на подходяща длъжност. — Тя се задъха. — Сега вече е намерил. Би ли искал, Робърт, да четеш лекции по бактериология в Лозанския университет?

Аз я гледах без да мръдна, почти без да си поема дъх, докато тя продължи по-бързо:

— Писали на професор Чалис да им препоръча най-подходящия млад лекар, който би могъл да им уреди лаборатория. Той им изпратил точен отчет за изследванията ти. Вчера ми показа отговора. Ако желаеш, назначението е готово.

Вдигнах ръка пред очите си, да ги закрия сякаш от прекалено силна светлина. Да започна отначало, далече от ограниченията в тази скована от тесногръдие страна, в Лозана, прекрасното швейцарско градче, край блещукащите води на Леманското езеро. Но не… не… Аз нямах вече вяра в себе си… не смеех да започна отново.

— Не мога — промълвих аз. — Не съм годен за това.

Тя сви устни. Под студеното официално изражение почувствах изблика на решителност. Тя си пое бързо дъх.

— Длъжен си, Робърт. Касае се за бъдещето ти. Не може да се признаеш за победен.

Аз мълчах, втренчил в пода незрящи очи.

— Победен съм — отвърнах глухо. — Дадох вече дума. Хората ще дойдат тази вечер. Лесно е да се бори човек с врагове. Но с приятели… с добротата им… със собственото си обещание… не мога да споря… не мога вече да се боря.

— Аз ще ти помогна.

Изненадан, вдигнах бавно поглед.

— Ти ли?… Та ти ще бъдеш далеко.

Тя бе пребледняла, устните й затрепериха така силно, че за миг не можа да ми отговори нищо. Само гледаше стиснатите си ръце.

— Аз няма да замина.

— А Малкълм? — извиках аз.

— „Алгоа“ отплува тази сутрин в шест часа. Малкълм замина.

Настъпи гробна тишина. Смаян, неспособен да повярвам, чувствах, че се вцепенявам. Преди да заговоря, тя продължи с глас, задушаван от невероятно усилие:

— Докато бях болна, Робърт… както и след това, разбрах неща, които не съзирах дотогава. — Тя едва не заплака, но се насили да продължи. — Винаги съм признавала дълга към родителите си, към хората, с които имах намерение да работя. Но не съзнавах дълга си към теб… А тъй като те обичам повече от всичко друго на света, този дълг е по-голям от дълга ми към всички други. Ако беше успял, ако не беше сразен, може би не бих разбрала, че е така… но сега… разбирам.

Тя замълча, като дишаше с мъка и ме гледаше напрегнато и развълнувано, угнетена сякаш от изгаряща необходимост да сподели с мен трудните, още неоформени мисли, които я бяха обзели напоследък. Вълнението надделя и сълзите започнаха да се стичат по бузите й. Тя заговори бързо:

— През цялото време, докато лежах в полузабрава, се питах защо отказах да се омъжа за теб… Аз те обичах… Разболях се именно поради тази любов, като не обръщах внимание какво върша в болничните стаи… Но зад любовта ми имаше гордост, страх, предубеждение против твоята религия, която всъщност никак не познавах. Бог е наредил ти да се родиш католик, а аз протестантка. Нима поради това той обича единия и ненавижда другия… желае единият да живее в мрака на лъжата, а другият в светлината на истината? Ако е така, християнството е безсмислено. О, Робърт, ти се отнасяше към моята вяра с повече търпимост, отколкото аз към твоята. И така ужасно се срамувах от себе си, щото си казах, че ако оздравея, ще дойда да ти искам прошка.

Тя плачеше вече неудържимо и докато седях пребледнял и вцепенен, неспособен да мръдна вдървените си устни, промълви:

— Робърт, скъпи Робърт, ти трябва да ме смяташ за най-нетърпим… най-непоследователен човек. Но събитията са понякога по-силни от нас. О, скъпи, аз напуснах Блерхил, напуснах родителите си, напуснах завинаги всичко. И ако още желаеш, готова съм да се омъжа за теб, когато и където искаш… Ще отидем в Лозана: ще работим заедно… ще бъдем добри и внимателни един към друг.

В следния миг тя беше в обятията ми, притиснала сърце до моето, задушавана от ридания. Устните ми се движеха безмълвно. Сърцето ми, преизпълнено от безгранична радост, щеше сякаш да се пръсне.

Далеко някъде, като от друг свят, се чу ново отваряне на входната врата, чуха се стъпките на Мак Келър и доктор Галбрейт, предпазливия шепот на старицата, която ги посрещаше в хола.

Това нямаше значение сега. Аз не бях вече сам, мракът се бе превърнал в дневна светлина, животът започваше отново. Ние щяхме да си пробиваме заедно път в неизвестността. Да, в тайнствения плам на този миг всичко беше пак възможно, не можеше да има дори помисъл за неуспех и щастието изглеждаше вечно.