Пътят на Патриарха

Глава 1 Живот постарому?

В същност не беше кой знае каква врата, просто няколко дъски, завързани една за друга с протрито въже, парцали и лози. Когато свирепото джудже нахлу с пълна сила, вратата се разлетя на съставните си части. Дърво, въжета и лози се разхвърчаха из малката пещера, последвани от парцалите.

Никаква ярост, призована от Деветте ада, не би могла да предизвика повече безредици и хаос в последвалите мигове. С диво развети гъсти черни коси и дългата брада, сплетена на две плитки, която подскачаше по гърдите и раменете му, джуджето се хвърли върху нещастните гоблини, размахвайки двойката боздугани със смъртоносна прецизност.

Джуджето се насочи към най-голямата група, четири гоблина, скупчени на едно място. Вряза се в тях, без да се притеснява от грубите оръжия, които размахваха.

Риташе, тъпчеше и размазваше с опустошителните си боздугани, чиито покрити с шипове топки се въртяха на вериги от закалена стомана. Удари един гоблин право в гърдите, смаза дробовете му и го запрати на десет стъпки назад. Обърна се и приклекна, с което се озова под върха на грубо копие, което представляваше просто заострена пръчка. Докато се превърташе настрани, джуджето замахна нагоре с едната си ръка, закачи гоблинската и я отметна настрани. Изправи се пред гоблина, размаха боздугани над главата си и смаза раменете и черепа му. Изрита създанието под брадичката, докато то се свличаше върху камъните и смаза челюстта му, но то вече бе мъртво и дори не изпищя.

Плитките на джуджето изплющяха, когато подскочи и се обърна, за да се изправи лице в лице с останалите два гоблина. Те не можеха да се мерят с тази свирепост; изглежда, че дори не можеха да я схванат и се поколебаха за момент.

Момент, който беше повече от достатъчен за джуджето.

Той се хвърли напред и нанесе удар по гоблините с всяка ръка. Единият удар беше директен, а другият кос, но дори и вторият гоблин залитна от тежестта на атаката. Джуджето прегази гоблина, събаряйки го с удари и ритници.

Изтича покрай него и се хвърли към вратата, подскочи и се завъртя странично, нанасяйки двоен удар, който улучи един гоблин в гърба, докато създанието се опитваше да избяга през вратата към планинския склон.

И наистина — съществото мина през вратата, при това много по-бързо, отколкото би сметнало за възможно, ако си направеше труда да мисли за подобни неща.

Счупеният му гръбнак обаче си каза своето и докато се стоварваше върху прахоляка и камъните, гоблинът не почувства нищо.

Джуджето се приземи пред вратата стабилно, с разкрачени крака. Приклекна в защитна позиция с диво святкащи очи, люлеещи се плитки и прибрани до тялото ръце, а топките на боздуганите бяха ниско приведени.

Беше сигурен, че в пещерата имаше поне десетина създания, но мъртвите бяха пет, а само две стояха насреща му.

Тоест, поне едно стоеше срещу него. Другото трополеше като обезумяло по втора врата в дъното на пещерата. Доста по-стабилна врата, изработена от обковано с желязо здраво дърво.

Вторият гоблин отстъпи към другаря си, без да смее да свали очи от страховития натрапник.

— О, но ти си имаш скривалище — каза джуджето и пристъпи напред.

Гоблинът отстъпи, а откъм тракащите му зъби се прокрадваха тихи, жални звуци. Другият затрополи още по-яростно.

— Хайде — смъмри го джуджето. — Грабни някоя тояжка и се отбранявай. Не смей да отнемаш цялото удоволствие!

Гоблинът се поизправи съвсем леко и джуджето, което бе участвало в достатъчно битки, веднага схвана намека.

Завъртя се светкавично и нанесе обратен удар, който дори не попадна близо до гоблина, промъкващ се през разрушената врата зад гърба му. Но ударът не бе предназначен да уцели създанието, а да отвлече вниманието му.

Така и стана и когато джуджето пристъпи наред и замахна с втория боздуган, намери пролука. Лицето на гоблина бе смазано под тежестта на топката на оръжието и създанието щеше да полети надалеч, ако не го бе спряла рамката на вратата.

Когато джуджето се обърна, и двата гоблина тропаха отчаяно по непоклатимата врата.

Джуджето въздъхна и се отпусна, клатейки смаяно глава. Премина разстоянието през стаята и нанесе два удара по тила на създанията.

Хвана боздуганите в една ръка и сграбчи един от падналите гоблини за врата. Със силата на гигант го метна настрани и с лекота го запрати на десет крачки до стената. Второто същество полетя по същия начин.

Джуджето нагласи колана си, изработен от здрава кожа и подсилен със заклинания, който му даваше тази впечатляваща сила — дори по-голяма, отколкото бе съсредоточена в могъщото му тяло.

— Добра работа — отбеляза, докато изучаваше изработката на портата.

Това не бяха гоблински врати. Създанията най-вероятно ги бяха отмъкнали от руините на някой замък из блатата на Вааса. Трябваше обаче да им признае, че ги бяха напаснали доста добре в стената.

Джуджето потропа и извика на гоблински, който владееше доста добре:

— Хей, плоскоглави ходещи топки със сополи. Не искате да потроша такваз хубава врата като тази, нали? Тъй че просто я отворете и ме улеснете. Може дори да ви оставя живи, макар че със сигурност ще ви взема ушите.

Допря ухото си до вратата, докато изричаше думите и чу тихо хленчене, последвано от:

— Шшшт!

Въздъхна и потропа още веднъж.

— Хайде сега. Последен шанс.

Докато изричаше думите, прокара пръсти по обвитите с кожа дръжки на боздуганите и призова магията им. От топките на двете оръжия потече течност — прозрачна и мазна от дясното и червеникава и варовита от другото. Той огледа преценяващо вратата и разпозна като най-важна структурна точка централния кръст, образуван от две перпендикулярни метални ленти от обкови.

Преброи до три — все пак трябваше да даде възможност на гоблините, нали така? — после се задейства с яростен подскок и замах, като левият боздуган бе водещ, и нанесе удар точно на свръзката на двата критични железни обкова. Джуджето продължи да подскача и да се върти, набирайки инерция за дясното си оръжие, макар да удари неколкократно вратата с лявото, нащърбвайки дървото и метала и оставяйки червеникави следи.

Това бе кръвта на ръждиво чудовище, адско създание, което караше всеки рицар в блестяща броня да се подмокри. След няколко мига масивните метални обкови започнаха да придобиват цвета на течността и да ръждясват.

Когато бе убеден, че целостта на железните обкови е напълно нарушена, джуджето се засили за скок, завъртя се по средата на движението, така че да вложи цялото си тегло и сила и нанесе удар с десния боздуган точно на същото място. Най-вероятно собствената му сила и безукорна форма щяха така или иначе да разбият вратата, но за това не остана никакво съмнение, щом течността върху втората топка, наречена ударно масло, експлодира при допира.

Разцепена на две, вратата, заедно с резето, се отвори. Дясното крило увисна странно на една панта покрай джуджето, а лявото се стовари на пода.

Насреща стояха три гоблина, облечени в зле прилягащи им плячкосани брони — единият бе стигнал дотам, че да сложи метален шлем с открита лицева част — и награбили най-различни оръжия, къс меч за единия, меч за втория и брадва в ръцете на третия. Това вероятно би накарало някой по-млад авантюрист да се замисли, но джуджето беше прекарало четири века в много по-страховити сражения и един поглед му подсказа, че нито един от тримата не знаеше как да използва оръжието, което държи.

— Е, ако ме чакате, за да ми дадете ушите си, ще ви пусна да си вървите — каза джуджето на гоблински с тежък акцент. — Пука ми колкото за сопол от плоскоглав орк дали ще живеете, или ще умрете, но при всички положения ви вземам ушите.

След което измъкна малък нож и го метна така, че да се забие пред краката на средния гоблин.

— Дайте ми левите си уши и ми върнете ножа и ще ви оставя да продължите по пътя си. Ако не го направите, ще ги взема от мъртвите ви тела. Изборът е ваш.

Гоблинът от дясната страна на джуджето вдигна меча си, нададе вой и нападна.

Точно отговорът, на който се надяваше Атрогейт.

Артемис Ентрери се плъзна зад един параван, щом чу джуджето да нахлува през вратата. Тъй като не харесваше Атрогейт и не му вярваше напълно, убиецът беше доволен от възможността да подслушва.

— Ах, ето къде си била, кльощава елфоподобна претендентке за престола ми — изрева Атрогейт, щом влезе в стаята на Калихай.

Жената му хвърли кос и равнодушен поглед. Ентрери знаеше, че голяма част от тази увереност идва от факта, че той се намира достатъчно близо, че да нанесе удар.

— Значи си мислиш, че си имаш титла, така ли?

— За какво говориш?

— Лейди Калихай начело на класацията — отвърна Атрогейт и Калихай и Ентрери кимнаха утвърдително.

Във Ваасанската порта се водеше нещо като състезание между множеството авантюристи, извършващи набези в пущинака. Имаше награда за ушите на разнообразните чудовища, които върлуваха там, и за да се увеличи забавлението, командирите бяха сложили дъска с класация на ловците на глави. Почти от самото начало името на Атрогейт бе оглавявало класацията, позиция, която бе държал допреди няколко месеца, когато Калихай го бе изместила. Другарката й по оръжие Парисъс се бе наредила само на няколко убийства след джуджето.

— Мислиш ли, че ми пука? — попита джуджето.

— Очевидно повече, отколкото на мен — отвърна полуелфката.

Зад паравана Ентрери кимна отново, доволен от отговора на жената войн, която му бе станала толкова скъпа.

Атрогейт се покашля, изсумтя и изрева:

— Е, няма да се задържиш там!

Ентрери се вслушваше внимателно във всяка промяна на интонацията. Нима джуджето заплашваше Калихай?

Ръката на убиеца инстинктивно се насочи към оръжието и той се осмели да се премести още малко зад паравана, така че да може да надникне зад ръба, който беше най-близо до вратата, ъгълът за атака, който щеше да го изведе на фланга на могъщото джудже, ако се стигнеше дотам.

Той се успокои, щом Атрогейт протегна едната си ръка, в която държеше малка изпъкнала торба — Ентрери знаеше много добре какво може да има вътре.

— Отново ще гледаш трътлестия ми задник, полуелфке — отбеляза Атрогейт и разклати торбата. — Четиринадесет гоблина, двойка тъпи орки и едно огре за добавка.

Калихай сви рамене, сякаш не я вълнуваше.

— Най-добре да се заемеш с малко зимен лов, ако имаш достатъчно от джуджетата в себе си — каза Атрогейт. — Аз лично ще потегля на юг, за да се отдам на гуляи, докато вали сняг, така че ако си късметлийка, може и да се изкачиш на върха… не че ще останеш там повече от два-три дни, щом снеговете се стопят.

Атрогейт се спря за момент, после измежду черните буйни косми на брадата му се показа лукава усмивка.

— Естествено, вече си нямаш партньор за лова, нали?

Освен ако не убедиш подлеца да излезе с теб, но не смятам, че той си пада особено по влачене из снега!

Ентрери бе твърде разсеян, че да се обиди от последната забележка, независимо дали бе вярна, защото споменаването на Парисъс накара Калихай да се намръщи. Знаеше, че раната е още прясна. Дълги години Калихай и Парисъс оцеляваха редом в битките. Парисъс бе загинала на пътя към Палишчук, след като бе паднала от фургон, каран от Ентрери и преследван от орда крилати змиеподобни създания.

— Нямам особено желание да излизам да ловя гоблини, добро ми джудже — отвърна Калихай. В гласа й се четеше спокойствие, постигнато с известно усилие, както забеляза Ентрери.

Джуджето изсумтя насреща й.

— Прави каквото щеш или не щеш — отвърна той. — Не ми пука, защото през пролетта ще си върна титлата, от теб или от който и да било друг, дето смята, че може да ме победи. Не се съмнявай!

— Не се съмнявам и не ми пука — отвърна Калихай и сякаш прихвана част от гнева му.

И наистина, Атрогейт изглежда нямаше отговор за това. Просто кимна и издаде нечленоразделен звук, разклащайки торбата с уши пред Калихай. После кимна отново, каза едно „Аха“, обърна се и излезе.

Ентрери въобще не забеляза движението, защото остана съсредоточен върху Калихай, която умееше да запазва хладнокръвие, макар забележките на джуджето със сигурност да тежаха на крехките й рамене.

Глава 2 Пътят към Кървав Камък

Групата не би могла да изглежда по-разнообразна. Джарлаксъл яздеше висока, слаба кобила. Беше облечен със знатни дрехи — копринени дрехи, широко наметало и огромна пурпурна широкопола шапка, украсена с гигантско перо от птицата диатрима. Изглеждаше недосегаем за прахоляка по пътя, тъй като на дрехите му нямаше нито едно петънце. Бе слаб и грациозен, стоеше идеално изправен и приличаше на благородник от висока класа и с потекло. Човек лесно би могъл да си го представи като принц от народа на мрачните елфи, тъмен емисар, умел в дипломацията.

Никой не би могъл да обвини в нещо подобно джуджето, което яздеше магаре до него. Атрогейт беше набит и груб и мнозина биха го объркали с източника на мръсотията по пътя. За очевидно раздразнение на магарето той беше облечен в броня, наполовина кожена, наполовина с метални пластини, покрита с неизброими катарами и ремъци. Не си беше правил труда да намери седло, а направо бе стиснал здраво краката си около нещастното добиче, което се придвижваше вдървено и осигуряваше на джуджето пътуване, изпълнено с друсане и подскачане. Оръжията му, чифт стъклено-стоманени боздугани, се издигаха под формата на „Х“ от гърба му, а обсипаните им с шипове топки подскачаха при всяко друсане на магарето.

И, разбира се, буйната коса на Атрогейт бе също така пълна противоположност на гладко избръснатия мрачен елф, чиято глава блестеше гладка и черна изпод периферията на огромната му шапка. Когато Джарлаксъл повдигаше шапката си, се виждаше, че по главата му няма никаква коса с изключение на двете извити вежди. Атрогейт носеше гривата си като горд лъв. Черна коса в големи количества се издигаше от главата му във всички посоки и се сливаше с изобилието, излизащо от ушите му. За пореден път бе сплел на две плитки впечатляващата си брада и бе завързал всяка с връзки, украсени със сини скъпоценни камъни.

— Ах, не сме ли великите герои — каза Атрогейт на спътника си.

Пред тях по пътеката яздеха Артемис Ентрери и Калихай заедно с двама войници, които водеха колоната.

Зад джуджето и мрачния елф имаше още войници, съпровождащи сандък, в който се помещаваше тялото на командир Елъри, младата и някога обещаваща рицарка, племенница на крал Гарет Драконоубиеца и офицер в армията на Кървав камък. Хората от земите на Кървав камък оплакваха загубата на Елъри. Героинята бе паднала посечена в странен замък, появил се в блатистите земи на север от града на полуорките Палишчук.

Джарлаксъл беше доволен, че никой освен него и Ентрери не знаеше истината за смъртта й, застигнала я от ръката на Ентрери по време на двубоя между Елъри и Джарлаксъл.

— Герои, наистина — отвърна най-сетне мрачният елф. — Предрекох най-малко същото, когато те измъкнах от онази дупка. Да се придържаш към гнева си заради нещастната кончина на Кантан щеше да е доста глупаво поведение, когато пред нас се откриваше толкова много слава.

— Кой каза, че съм бил ядосан? — изпуфтя Атрогейт. — Просто не исках да ми се налага да ям глупака.

— Беше повече от това, уважаемо джудже.

— Буахаха!

— Беше разкъсван между лоялностите си — и съвсем разбираемо — каза Джарлаксъл и погледна към Атрогейт в опит да прецени реакцията на джуджето.

Атрогейт се бе намирал във вихъра на смъртен двубой с Ентрери, когато Джарлаксъл се бе намесил.

Използвайки един от многото си вълшебни предмети, мрачният елф бе отворил дълбока десет стъпки магическа дупка в краката на изненаданото джудже и Атрогейт бе пропаднал в нея. Мърморещият и оплакващ се Атрогейт не бе имал желание да се присъедини към тях и да признае грешките си до момента, в който Ентрери не бе стоварил в дупката трупа на неговия другар магьосник.

— Не познаваш Кнеликт така, както аз — наведе се Атрогейт и прошепна.

За пореден път Джарлаксъл бе изненадан от потрепването в гласа на обикновено безстрашното джудже при споменаването на Кнеликт, който към момента беше или първи помощник на Тимошенко, Праотецът на убийците от известната гилдия на главорезите в Дамара, или, както подсказваха слуховете, сам бе надянал мантията на водач.

— Виждал съм го да превръща едно джудже в жаба, а друго в гладна змия — продължи Атрогейт, поизправи се и потръпна. — Насред храненето ги превърна обратно.

Степента на жестокост не изненада и не потресе Джарлаксъл, трети син на Дома Баенре, който като новороден бе бил пронизан в гърдите от собствената си майка — като жертвоприношение за жестоката богиня, която властваше в света на мрачните елфи. Джарлаксъл бе прекарал векове в Мензоберанзан, бе живял и дишал несекващата жестокост и покварата на злата си раса.

Нищо, което казваше Атрогейт, нищо, което би могъл да му каже, не би предизвикало подобно потреперване, докато си припомняше събитията.

А и Джарлаксъл бе подозирал нещо подобно за Кнеликт, така или иначе. Кнеликт принадлежеше на сенчестите сили в организация, изградена в сенките, страховитата Цитадела на убийците. Джарлаксъл знаеше от собствения си опит като водач на наемническата банда Бреган Д’аерте, че в подобни организации водачът — в случая на цитаделата се предполагаше, че това е Тимошенко — играеше по-мека, по-политическа роля, докато лейтенантите му, като Кнеликт, често бяха варварите, които поддържат трона. Безпощадните фигури, каращи последователите и потенциалните врагове да намират някаква надежда в редките, но все пак появяващи се усмивки на водача.

Като добавка Кнеликт беше магьосник, а Джарлаксъл бе установил, че точно подобните нему са способни на най-големите жестокости. Може би по-висшият им интелект бе този, който ги отделяше до такава степен от вътрешната агония в резултат на делата им.

Може би арогантността им, която често придружаваше подобен висш интелект, им позволяваше да се разграничават от обикновените хора, както нормалните хора не изпитват съжаление, когато стъпят върху хлебарка.

Или пък се дължеше на факта, че магьосниците обикновено нападаха от разстояние. За разлика от война, чийто смъртоносен удар често покриваше ръцете му с топлата кръв на врага, магьосникът можеше да запрати магия отдалеч и да наблюдава разрушителните й последици, откъснат от техния непосредствен ефект.

Заклинателите бяха сложна и опасна пасмина, надменни и в крайна сметка жестоки. В Бреган Д’аерте Джарлаксъл често бе издигал магьосници до лейтенанти, или дори на по-високи позиции само поради тези причини.

А и джуджето до него не биваше да бъде подценявано, напомни си мрачният елф. Въпреки добродушните си и глуповати закачки Атрогейт оставаше потенциално опасен и способен враг, който бе изправил на нокти Артемис Ентрери при битката им с творението на Зенги. Атрогейт бе най-чистата форма на инструмент за разрушения, който една гилдия на убийци или армия би могла да се надява да наеме. Беше си спечелил впечатляваща репутация при Ваасанската порта, носейки торби с уши на същества, за които има обявена награда. И при цялата му ярост, фучене и сприхавост Джарлаксъл виждаше значителна дълбочина в характера на Атрогейт. Колкото и да се сприятелеше с Джарлаксъл и Ентрери, ако получеше заповед да ги убие, Атрогейт най-вероятно щеше да свие рамене и да се заеме със задачата. За него щеше да е просто работа — точно както е било за Ентрери през всичките години в служба на пашите в Калимпорт.

— Приятелят ти разбира ли честта, която му се оказва? — попита Атрогейт, кимвайки по посока на Ентрери. — Рицар от ордена — това не е нещо дребно в земите на Кървав камък в последно време, с Гарет като крал и прочее.

— Убеден съм, че не разбира и няма да разбере — отвърна мрачният елф и се изсмя тихо, като си припомни твърдоглавието на Ентрери.

С изключение на двамата полуорки, Арраян и Олгерхан, които бяха останали в Палишчук, оцелелите от битката с драколича Уршула и другите създания от оживелия чрез магия замък щяха да бъдат посрещнати като герои в Кървав камък на следващия ден. Дори Калихай, която не бе влязла в замъка, и Дейвис Енг, войникът от армията на Кървав камък, ранен по пътя от Ваасанската порта, щяха да бъдат почетени. Те двамата и Атрогейт щяха да бъдат удостоени със званието почетни граждани в Дамара и Вааса, титла, която щеше да им осигури намаления от търговците, безплатен подслон във всяка странноприемница и — най-важното за Атрогейт — безплатно първо питие във всяка кръчма. Джарлаксъл лесно можеше да си представи как джуджето търчи от кръчма в кръчма в Хелиогабалус и поглъща множество първи питиета.

За своя принос и по-съществената си роля Джарлаксъл щеше да получи малко по-висока титла, герой на Кървав камък, която предоставяше всички предимства на медала с по-ниска степен и позволяваше на Джарлаксъл свободно преминаване през разрастващото се кралство, осигурявайки му защитата на крал Гарет, когато е нужно. Макар Джарлаксъл да бе съгласен, че ролята му за победата е била първостепенна, първоначално бе леко изненадан от несъответствието в почестите, особено между него и Атрогейт, който се бе сражавал доблестно с драколича. Първоначално бе предположил, че е в резултат от дългия и не особено бляскав списък с дела на Атрогейт, но когато бе чул за почестите, оказани на Ентрери, същинският убиец на звяра, Джарлаксъл бе осъзнал истината. Почестите бяха предложени тихомълком, прошепнати през правилните и легитимни канали, от Кнеликт и Цитаделата на убийците. Кнеликт вече бе обяснил на Джарлаксъл, че ценността му за гилдията в голяма степен ще се дължи на способността му да запълни празнината, оставена от смъртта на командир Елъри, далечна племенница на крал Гарет, която също бе имала връзка с Цитаделата.

За Ентрери онзи единствен удар — примамването на звяра да промуши главата си в капана, заложен в страничния тунел, — бе променил света. Ентрери бе героят на деня и съответно крал Гарет му бе дал титлата рицар чирак на Ордена.

Артемис Ентрери, рицар в армията на краля паладий… това бе повече, отколкото Джарлаксъл можеше да понесе и той избухна в смях.

— Буахаха! — присъедини се джуджето, макар да нямаше идея какво е разсмяло мрачния елф. Явно осъзнавайки този факт, Атрогейт прекъсна кикотенето си и попита: — И така, какво те разсмя, черньо?

Надвисналите облаци на запад закриваха следобедното слънце и хладният бриз гъделичкаше приятно магистър Кейн. Той седеше с кръстосани крака, с ръце на бедрата и обърнати нагоре длани. Държеше очите си затворени, позволявайки на ума си да се съсредоточи, докато съзнателно отпускаше тялото си, използвайки ритмично дишане като такт за пълното си съсредоточаване.

Човек обикновено не летеше върху магически килим със затворени очи, но Кейн, бивш Велик магистър на цветята в манастира на Жълтата роза, не се тревожеше от подобни тривиални неща като управлението на нещото. От време на време отваряше очи и коригираше курса, но бе стигнал до извода, че се намира в безопасност, освен ако в небето над долината на Кървав камък не закръжи дракон.

Броенето му наум бе толкова съвършено, че отвори очи точно когато Кървав камък се появи под него.

Естествено, забеляза всички важни сгради, но те не го впечатлиха, дори и величественият дворец на скъпия му приятел Гарет Драконоубиеца.

Нищо създадено от човека не можеше да впечатли Кейн, който бе пристъпвал по коридорите на манастира на Жълтата роза, но Бялото дърво…

Веднага щом монахът го забеляза във внушителната градина на бреговете на езерото Мидаи, сърцето му се изпълни с покой и доволство, каквито можеха да се извлекат само от приемането в нещо по-голямо, нещо вечно. Семето за това дърво, Дървесният камък, бе дадено на Кейн и неговите спътници герои от Бахамут, платиненият дракон, най-великият от целия си род, като признание за усилията им в победата над краля вещер и демоничните му сподвижници и унищожаването на Жезъла на Оркус.

Бялото дърво се издигаше като символ на тази победа и не само това — то служеше като магическа преграда, която пречеше на създания от Дълбоките измерения да крачат из земите на Кървав камък. Това дърво показваше на Кейн, че усилията им са довели не просто до временна победа, а до трайна благословия над земята, която той наричаше свой дом.

Докато гледаше към дървото, Кейн се протегна и вдигна тояжката си, която бе изработена от клон от магическото дърво. Бе гладка като полиран камък и бяла както в деня, когато бе откъсната от дървото, защото прахолякът от нито един път не би могъл да я зацапа.

Тоягата бе твърда и здрава като адамант и в умелите ръце на Кейн можеше да раздроби камък.

С мисъл Кейн насочи магическия килим към дървото и го приземи леко на земята пред ствола му. Остана в седнала позиция с кръстосани крака, ръце на бедрата и тояга в скута, докато отправяше молитви към дървото и благодарности към Бахамут, господар на добрите дракони, за този прекрасен дар.

— В името на замаяния поглед на пияния бог! — долетя рев, който измъкна монаха от медитацията му.

Той се изправи и се обърна и не бе изненадан, когато отец Дугалд, близо 400 фунта живо тегло, го връхлетя.

Кейн не помръдна и на инч при този натиск, който би запратил могъщи бойци във въздуха.

Дугалд обви месестите си ръце около монаха и го потупа здраво по гърба. После премести Кейн на ръка разстояние — или по-скоро протягайки ръце, се отмести — защото монахът отново се оказа невъзможен за помръдване.

— Измина твърде много време! — заяви Дугалд. — Приятелю, прекарваш дните си в странствания из земите или в манастира на юг и забравяш другарите си тук, в Кървав камък.

— Нося ви със себе си — отвърна Кейн. — Вие сте в молитвите и мислите ми. Никой от вас не е забравен.

Отпуснатата плешива глава на Дугалд се разклати ентусиазирано при тези думи и Кейн можеше да прецени от начина, по който преувеличаваше движенията и от миризмата му, че отецът бе консумирал от кръвта на лозите. Дугалд бе открил сроден дух насред Ордена на бога Илматер в изучаването и покровителството на свети Дионисий, патронът на подобни алкохолни напитки, и Дугалд бе верен последовател.

Кейн си припомни, че собствените му клетви за въздържание от подобни силни напитки бяха плод на съзнателен избор. Не трябваше да съди останалите на базата на собствените си стандарти.

Той обърна гръб на Дугалд, за да съзерцава дървото, чиито разперени клони обрамчваха тихото езеро отзад. Беше пораснало доста през двете години, изминали от предишното посещение на Кейн в Кървав камък, и макар да бе само дванадесетгодишно, дървото вече се издигаше на над тридесет стъпки височина, а клоните му бяха широки и силни — клони, които често предлагаше на героите, за да си изработят могъщи предмети от магическото дърво.

— Нямаше те твърде дълго — отбеляза Дугалд.

— Такъв съм си.

— Как да споря с нещо подобно? — попита монахът.

Кейн просто сви рамене.

— Дошъл си за церемонията?

— Да, за да разговарям с Гарет.

Дугалд го изгледа с подозрение и попита:

— Какво знаеш?

— Знам, че решението му да даде медал на мрачен елф е всичко друго, но не и очаквано.

— И други освен теб казаха същото — отвърна Дугалд. — Твърдят и че този мрачен елф е странен, дори по стандартите на расата си. Знаеш ли нещо за него? Гарет е чувал само историите, идващи от Стената.

— И въпреки това ще му даде титлата герой на Кървав камък, а спътникът му ще получи статус на рицар от Ордена?

— Рицар-чирак — поправи го Дугалд.

— Временно извъртане.

Дугалд призна забележката с кимване. До момента нямаше никой, получил титлата рицар-чирак, който не беше продължил нагоре, достигайки в рамките на две години пълния рицарски статус — с изключение, естествено, на сър Лиам от Хълмовете на полуръста. Той бе изчезнал по пътя към дома си след церемонията по награждаването си и се смяташе за загинал.

— Имаш ли причина да смяташ, че този мрачен елф е недостоен? — попита Дугалд.

— Той е мрачен елф.

Дугалд въздъхна и погледът му стана замислен, почти обвинителен.

— Да, сестрите на Еилистрае са доказателство — отвърна Кейн. — Правило на манастира на Жълтата роза е да съди по делата, а не по произхода на всяка жива душа. Но той е мрачен елф, който е пристигнал наскоро.

Миналото му е неясно и не съм чул дори и един слух, че служи на Еилистрае.

— Генерал Данауей от Ваасанската порта в момента е на среща с лейди Кристин — каза Дугалд. — Говори с уважение за подвизите на този Джарлаксъл и на спътника му, който ще стане рицар-чирак.

— Страховити войни.

— Така изглежда.

— Умението с острието е най-маловажното качество за един рицар от ордена — каза Кейн.

— Всеки рицар трябва да даде своето — контрира Дугалд.

— Чистота на целите, придържане към съвестта и дисциплината да нанесеш удар или да сдържиш ръката си в името на най-добрите интереси на Кървав камък — отвърна Кейн, цитирайки клетвата на рицарите на Кървав камък. — Благородният генерал Данауей без съмнение ще свидетелства за уменията им в избиване на чудовища отвъд Ваасанската порта, но знае малко за характерите на тези двамата.

Дугалд погледна приятеля си с любопитство.

— В такъв случай предполагам, че Кейн знае?

Монахът сви рамене. Преди пътешествието си до село Кървав камък бе разговарял с Хобарт Брейсгилдър, водачът на полуръстовия клан на колянотрошачите, който в последно време действаше от Ваасанската порта. Хобарт беше предложил малко информация за интригуващата двойка, Джарлаксъл и Ентрери, но нищо толкова съществено, че Кейн да може да си направи някакви изводи. В интерес на истината монахът нямаше причина да смята, че двамата са нещо по-различно от това, за което подсказваха действията им при портата и в битката в околността на Палишчук. Но също така знаеше и че тези действия не са определящи.

— Страхувам се, че изборът на крал Гарет по отношение на тези чужденци е прибързан, това е всичко — отвърна той.

Отецът кимна в знак, че отстъпва по този въпрос, после се обърна и завъртя ръка на север, където се намираше огромният палат на Гарет и Кристин. След десетилетие работа палатът все още се строеше. Състоеше се от оригиналния дом на рода Трант, резиденцията на барона на Кървав камък, разширена странично с перпендикулярни крила, разпростиращи се от двата края.

По-голямата част от продължаващата работа по двореца — включваше дребните детайли, довършителните работи, декоративните парапети и прозорците от цветно стъкло.

Хората от Кървав камък — всъщност, хората и занаятчиите от целия регион, известен като земите на Кървав камък, — искаха палатът на техния крал да отразява делата и репутацията му. С Гарет Драконоубиец това щеше да се окаже наистина тежка задача, която щеше да отнеме години на всички занаятчии в кралството.

Рамо до рамо двамата тръгнаха да се срещнат с приятелите си. Влязоха без никой да ги спре, а стражите се поклониха с уважение на опърпания мъж. Човек, който не беше чувал за репутацията на Великия магистър Кейн, не би могъл да заподозре кой е. Беше над средната възраст, слаб, дори кльощав, с опърпана бяла коса и брада. Носеше парцаливи дрехи и почти никакви бижута освен два магически пръстена. Коланът му бе обикновено парче въже, сандалите му бяха износени и протъркани. Единствено тояжката му, бяла като дървото, от което беше направена, изглеждаше донякъде забележителна, но само това не би било достатъчно, за да подскаже на страничния наблюдател за истинската природа на това опърпано създание.

Защото Кейн, обикновеният скитник, беше човекът, нанесъл фаталния удар и освободил земите на Кървав камък от хватката на краля вещер Зенги.

Стражите го познаха, поклониха се, когато мина покрай тях и зашепнаха възбудено, когато ги подмина.

Когато двойката стигна до вратите от бяла дървесина с орнаменти — още един дар от Бялото дърво, — водещи към залата за аудиенции на Гарет и стражите се засуетиха да им отворят, откриха, че още един от старата група авантюристи е пристигнал. Оживеното и вечно възбудено бърборене на Келедон Кирни долетя през вратите в мига, щом ги открехнаха.

— Значи Гарет е отправил призив към Тайна песен обърна се към Дугалд Кейн. — Това е добре.

— Нима това не е причината, която те доведе тук? — попита Дугалд, защото и Кейн като Келедон беше част от разузнавателната мрежа на Кървав камък, известна като Тайна песен, а монахът беше главният й агент във Вааса.

Кейн поклати отрицателно глава.

— Нямаше официален призив към мен, не. Сметнах, че е благоразумно.

Вратите се отвориха още по-широко и двойката премина през прага. Всички разговори в стаята спряха.

На красивото лице на крал Гарет разцъфна широка усмивка. Появата на Дугалд, естествено, бе очаквана, но пристигането на Кейн очевидно бе приятна изненада.

Красивата лейди Кристин също се усмихна, макар както обикновено да остана по-сдържана от емоционалния си съпруг.

Келедон поднесе към Кейн дясната си ръка, с вдървени пръсти и палец право нагоре. Задържа я така за момент, после я обърна така, че палецът да докосне сърцето му, поздравът на Тайна песен.

Кейн отвърна с кимване и пристъпи напред до Дугалд, за да остане пред подиума, на който бяха троновете на Гарет и Кристин. Веднага забеляза умората в сините очи на Гарет. Мъжът изглеждаше в отлична форма — за четиридесетте си години. Носеше черна туника без ръкави, а оголените му мускулести ръце не показваха и следа от слабост. Косата му все още беше по-скоро черна отколкото сива, макар тук-таме да бе прошарена. Челюстта му бе все така строга и сурова.

Но очите…

Синьото все още показваше младежкия устрем, но Кейн надникна отвъд блясъка към нарасналата тежест зад клепачите на Гарет и лекото обезцветяване на кожата около очите му. Тежестта на управлението на кралството се беше настанила на силните му рамене и го изтощаваше, независимо от характера му и от любовта, с която го обсипваха почти всички в Дамара.

Това бяха последствията от водачеството. Върху всеки човек. Нямаше как да се избегне това тегло.

Дворцовият етикет повеляваше крал Гарет да заговори пръв и официално да поздрави най-новите си гости, но Келедон Кирни застана между гостите и кралските особи.

— А-а-а мрачен елф! — измърмори, размахвайки невярващо ръце. — Със сигурност това е причината за посещението на магистър Кейн в двореца… изненадата му — не, учудването, — че правите подобно нещо.

Гарет въздъхна и отправи печален поглед към Кейн.

Вниманието на магьосника обаче, бе отвлечено от сбърчения нос на генерал Данауей, който се взираше в него с явно отвращение. Монахът, облечен в мръсни дрипи, естествено беше свикнал с подобни изражения и те изобщо не го притесняваха.

Въпреки това срещна очите на мъжа с непоколебим поглед, толкова смущаващ, че Данауей всъщност отстъпи крачка назад.

— Т-р-р-рябва да тръгвам, кралю мой — запелтечи Данауей и се поклони многократно.

— Разбира се — отвърна Гарет. — Свободен си.

Данауей моментално тръгна към изхода, сбърчвайки отново носа си, докато преминаваше покрай невъзмутимия Кейн.

Но широко усмихнатият Дугалд не беше толкова милостив. Той постави ръка на лакътя на мъжа, за да го спре и да го накара да се обърне, после му прошепна — достатъчно силно, че да чуят всички:

— Той може да мушне ръка в гърдите ти, да изтръгне сърцето ти и да го държи все още туптящо пред невярващите ти очи, после да го върне обратно, преди тялото ти дори да усети липсата. — Завърши с преувеличено намигване и смутеният Данауей залитна и почти падна на земята.

Изхвърча напред толкова бързо, че залитна и ако стражите не бяха отворили бързо белите порти, без съмнение щеше да се стовари върху тях с главата напред.

— Дугалд… — изрече предупредително Кристин.

— О, той трябва да знае — отвърна дебелият отец и се разсмя.

Същото стори и Келедон. Гарет скоро се присъедини и дори Кристин не можа да сдържи кикота си. Кейн обаче не показа почти никакви емоции.

В залата останаха само петимата приятели и преструвките и протоколът не можаха да устоят на връзката, създадена от съвместните им преживявания.

— Мрачен елф? — попита Кейн, когато хихикането замря.

— Данауей говори с уважение за него и приятеля — му — отвърна Гарет.

— Данауей гледа на това като на източник на слава за работата му на Стената — вметна Келедон. — И като на смекчаване на големите загуби, понесени при пътуването, организирано от него до копието на замъка Опасни.

— Не е било кой знае какво копие щом тези нехранимайковци са го победили толкова лесно — присмя се Дугалд.

— Не знаем на какво са способни — отвърна Кейн. — А и нека ви припомня, че един велик рейнджър загина при замъка. Не знаем за истинската му природа, нито за дълбочината на силите му. С тази цел Тайна песен прати Риордан в Палишчук, за да започне по-подробно разследване.

Споменаването на Риордан Парнел предизвика кимвания от всички. Още един от членовете на групата от седмина, която бе сразила Зенги. Бардът все още служеше на кралството с невероятната си способност да измъква истината от неохотни свидетели.

— Ще са нужни и други разследвания, естествено каза Кейн. — Предлагам реакциите ни да бъдат сведени до минимум, докато не приключат и те.

— Не почиваш нито за миг, а, приятелю? — обади се Гарет.

— Риордан замина по молба на дука на Соравия — отвърна монахът, споменавайки още един от седмината герои, Олвен Горския другар, мъж-канара, чийто смях често разтрисаше стените на кръчмите. — Олвен не прие смъртта на Мариаброн особено добре.

— Неговото протеже — отбеляза с кимване Дугалд. — Мариаброн се обучаваше при него в продължение на дълги години и в последно време прекарваше много време при Олвен — той въздъхна тежко. — Трябва да предложа утеха на Олвен.

— Дукът на Соравия няма да посети утрешната церемония — каза Гарет, кимайки в знак на съгласие.

— Без съмнение я счита за преждевременна — отбеляза Кейн.

— На гости са ни сановници, които искат да присъстват на събитието — обади се лейди Кристин. — Баронеса Силвия от Остел…

— Не можем да отречем постиженията на групата — намеси се Гарет, но Кейн продължи да гледа към Кристин.

— Баронесата на Остел — отбеляза монахът, — чийто най-близък съюзник е…?

— Баронът на Моров — отвърна Келедон. — Димиян Рий.

Гарет потърка брадичка.

— Рий е неприятна личност, съгласен съм. Но е преди всичко и най-вече барон на Дамара. — Келедон понечи да го прекъсне, но Гарет вдигна ръка, за да го спре. — Чух слуховете за връзките му с Тимошенко. И — не се съмнявам, че са истина, макар никой от нас да не е успял да намери достатъчно солидно доказателство за сътрудничество между Моров и Цитаделата на убийците. Но дори и да беше истина, не мога да направя нищо срещу Димиян Рий. Хелиогабалус е негово владение и остава основният град на Дамара, независимо дали аз съм там, или тук.

Смисълът на казаното от Гарет беше ясен на всички в залата. Сестринските баронства, както често наричаха Моров и Остел, властваха в сърцето на Дамара, а барон Рий и баронеса Силвия имаха безпрекословната лоялност на повече от шестдесет хиляди дамарци, близо половината население на кралството. Гарет беше крал и имаше любовта на всички, или поне така изглеждаше, но всички в стаята разбираха деликатността на издигането му. За да обедини Дамара под скиптъра на един владетел, той беше ограничил властта на няколко отдавна укрепили се баронства. А с опита си да присъедини Вааса към кралството си и да създаде Великото кралство на Кървав камък подлагаше на изпитание нервите на много дамарци, за които непокорната Вааса винаги е била източник на проблеми и нещастия.

На Гарет и всички останали в стаята бе добре известно, че много повече приказки се носеха извън Кървав камък, отколкото в него и не всички се изказваха позитивно за великото кралство Кървав камък или дори за продължаващото обединяване на независимите преди баронства.

Макар през последните години лейди Кристин и баронеса Силвия да бяха изградили нещо като приятелство, никой в стаята нямаше високо мнение за барон Димиян Рий от Моров, когото считаха за завършен користен политик. Никой обаче не смееше да го подцени предвид опасния политически климат, така че думите на Гарет прекратиха дебата.

— Мрачният елф и приятелят му приближават селото в компанията на джудже — каза Кейн.

— На име Атрогейт — добави Гарет. — Изключително неприятен индивид, но по всичко личи отличен боец.

Друго джудже е загинало в замъка и ще му бъдат оказани посмъртни почести.

— Атрогейт е известен сподвижник на Тимошенко и Кнеликт — каза Кейн. — Както и магьосникът Кантан, който е загинал в замъка.

— Магистър Кейн, виждате доста мащабна конспирация — обади се Кристин.

Кейн прие забележката добронамерено и се поклони на кралицата на Кървав камък.

— Не, милейди — поправи я. — Мое задължение е да служа на трона на Гарет и на самия крал Гарет, както и правя. Мрежата на възможен заговор е едва доловима, ако светлината е правилно насочена, но е възможно и да е игра на слънцето, знам.

— Където сме попадали на нишки паяжина, неизменно сме откривали паяк — намеси се доста гръмогласно Келедон. — Смятам, че има нещо гнило. Тук има нещо повече, отколкото ни е известно и не бива да предлагаме подобна чест като кандидат-рицарство, докато не получим ясен отговор на всичките си въпроси. Аз няма да…

Кейн го спря с високо вдигната ръка точно преди Гарет да му каже да млъкне.

— Мрачният елф, приятелят му човек и джуджето — каза тихо монахът. — Ако са приятели, ще си спечелим ценни съюзници. Ако са врагове, очевидно ще сме ги поставили под наблюдение. Най-ценното за един войн е да познава врага си. Ако искаш да останеш крал, Гарет, приятелю, и се надяваш да разшириш владенията си отвъд крепостната стена на север, трябва да познаваш Атрогейт и сенчестите създания, които дърпат конците му.

— И ако тези тримата — този мрачен елф, джуджето и човекът, когото утре ще посветя в рицарство, наистина са свързани с Цитаделата на убийците? — попита Гарет, макар усмивката му да издаваше, че вече знае отговора.

Кейн сви рамене, сякаш това беше без значение.

— Ще ги наградим и почетем и никога няма да им разрешим да се движат свободно на места, където могат да ни навредят.

Дори Келедон се успокои при тези думи, защото когато Кейн казваше нещо подобно, винаги спазваше обещанието си.

Не след дълго Келедон, Дугалд и Кейн си тръгнаха, обещавайки да се завърнат по-късно вечерта за пира в тяхна чест.

— Надяваш се да подмамиш Олвен с тази огромна трапеза — обърна се към Гарет Кристин, когато останаха сами, с изключение на стражите, които обаче бяха станали такава част от живота на двойката, че тя просто не ги забелязваше.

— Олвен може да помирише орк от сто ярда или поне така разказват — отвърна Гарет. — Освен това твърдят, че може да подуши ядене от сто мили.

— Има повече от сто мили до Кинбрейс — припомни му Кристин, имайки предвид люлката на властта в Соравия, където живееше Олвен. — Дори и с омагьосаните му ботуши, дори и с къркорещия стомах, който го подканя да бърза, Олвен не би могъл да измине разстоянието навреме за твоя пир.

— Мислех си, че още някой би могъл да се наслади на събирането на седмината — отвърна хитро Гарет.

Кристин завъртя сините си очи, защото знаеше за кого говори съпругът й и не беше възхитена от перспективата да забавлява Емелин Сивия. Той беше най-възрастният от групата, победила Зенги, отдавна прехвърлил седемдесетата си година, и разбирането му за „вежливост“ често поставяше на изпитание търпението на лейди Кристин. Беше много доволна, когато преди доста години магьосникът бе обявил, че се връща в Уорънууд, на десет мили югоизточно от Кървав камък.

Още по-щастлива се оказа, когато стана ясно, че рядко ще идва на посещения.

Гарет излезе от залата за аудиенции през страничен коридор, който водеше към личните му покои. Влезе в малкото преддверие към спалнята си и се приближи до бюрото, поставено до страничната стена близо до вратата към спалнята. Задната част на бюрото се издигаше високо над писалището и беше прикрита с копринена завеса. Гарет я дръпна и разкри огледало със златна рамка, което беше покрито с екзотични руни и символи.

От страната на огледалото кралят измъкна шестинчова червена топка на златен постамент. Постави я точно пред огледалото и вдигна ръка, сякаш за да я сложи отгоре й.

— Няма ли друг начин? — попита Кристин от рамката на вратата зад него.

Гарет погледна назад и й се усмихна, когато тя за пореден път завъртя очи. Знаеше, че не е напълно сериозна, защото Емелин наистина си беше изпитание. Гарет не беше особено разочарован, когато магьосникът бе обявил оттеглянето си при кентаврите на Уорънууд.

— Съвсем скоро може да ни потрябва помощта на Емелин — отвърна Гарет, постави ръката си върху червената топка и затвори очи, представяйки си стария си приятел.

Няколко мига по-късно погледна към огледалото и вместо своето отражение видя друга стая. Беше пълна с мускали и черепи, книги и дрънкулки, малки и големи статуи и огромно орнаментирано бюро, което изглеждаше толкова живо, колкото и бялото дърво, от което бе изработено.

На бюрото с гръб към Гарет седеше възрастен мъж в сива сатенена роба. Косата му бе бяла, дълга и разрошена и висеше почти до бюрото — всъщност краищата изглеждаха сякаш многократно са се потапяли в мастилницата — докато той стоеше наведен над пергамента си.

— Емелин? — повика го Гарет, след което повтори по-настоятелно. — Емелин!

Магьосникът се изправи, огледа се наляво, после надясно и накрая се обърна, за да погледне зад себе си към огледалото на стената в другия край на стаята.

— Надничаме непоканени, а? — каза той с носовия си дрезгав глас. — Без съмнение с надежда да мернем Габриела? — добави с доволно кикотене.

Гарет само поклати глава и се зачуди защо толкова красива жена като Габриела се бе съгласила да се ожени за стария чудак.

— О, знам ти номерата! — обвини го Емелин и размаха кокалест пръст към Гарет, разкривайки жълтите си зъби в усмивка.

— Игра, която ти без съмнение си овладял до съвършенство — отвърна му Гарет сухо, — поради което държа завеса върху моето огледало.

Усмивката на магьосника изчезна.

— Никога не си обичал да споделяш, Гарет.

Лейди Кристин издаде присъствието си зад краля, като прочисти гърлото си звучно. Естествено това само накара Емелин да се разсмее още по-силно.

— Търсех теб, приятелю, макар лейди Габриела със сигурност да е по-приятна гледка — отвърна Гарет.

— Тя е в Хелиогабалус, търси съставки и отвари.

— Жалко тогава, защото имам покана.

— Да видим как оказваш почести на мрачния елф? — попита Емелин. — Ба!

Гарет прие коментара с кимване. Знаеше, естествено, че Емелин е чул за сутрешната церемония. Със сигурност мълвата се беше разнесла из Долината на Кървав камък.

— Кейн и Келедон пристигнаха в Кървав камък — обясни Гарет. — Мисля, че това е добра възможност за стари приятели да похапнат и пийнат заедно и да си припомнят минали приключения.

Емелин понечи да отговори, явно отрицателно, но се спря и задъвка устната си. Миг по-късно стана от стола си и се изправи срещу Гарет.

— И без това мога да направя твърде малко преди да се върне Габриела — каза той.

Огледалото се изпълни с пушек.

Същото се случи и със стаята и Гарет и Кристин извикаха и отскочиха назад.

Димът се разсея и разкри кашлящия Емелин, който размахваше ръце, за да разкара пушека.

— Преди никога не… създаваше такива пламъци — обясни Емелин насред кашлицата. Най-накрая се изправи и изглади робите си. Погледна последователно към празните погледи на Гарет и Кристин, после се обърна към Гарет. — Кога ще ядем?

— Надявах се, че преди да хапнем ще успееш да доведеш Олвен — обясни Гарет.

— Олвен?

— Дукът на Соравия — поясни Кристин и Емелин я стрелна с поглед.

— Как можем да открием къде е? — попита Емелин. — В последно време никога не е в близост до шестте замъка на Кинбрейс. Все е навън и скита.

— Можем да погледнем — отвърна Гарет.

Той отстъпи настрани и размаха ръка обратно към предсказващото огледало.

— Иде реч за повече от хапване? — попита Емелин.

— Чул ли си за събитията във Вааса?

— Чух, че смяташ да окажеш почести на мрачен елф и че очевидно имаме бъдещ рицар.

— На север от Палишчук се появи творение на Зенги — обясни Гарет.

— Напоследък стават все по-чести. Имаше една кула в покрайнините на Хелиогабалус…

— Мариаброн Скиталеца загина зад стените на тази, за която говоря.

Това изненада Емелин.

— Твърди се, че била копие на замъка Опасни — намеси се лейди Кристин. — Жива и пълна с гаргойли. Командвана от драколич.

Очите на Емелин, сиви като робите му, се разшириха при тези думи.

— И този мрачен елф и останалите са победили заплахата?

Гарет кимна.

— Но конструкцията все още стои.

— И ти искаш да отида на север и да видя какво мога да открия — отбеляза Емелин.

— Това изглежда разумно.

— А Олвен? — попита Емелин, но преди Гарет и Кристин да успеят да отговорят, старият магьосник ахна и вдигна ръка. — Ах, Мариаброн! Не бях взел под внимание любовта на Олвен към него.

— Да го открием? — подкани го Гарет и отново посочи към огледалото.

Емелин кимна и пристъпи напред.

Никой във Фаерун не беше по-добър в подготвяне на празненства от Кристин Драконоубиец. Тя беше дъщерята на барон Трант, предишният владетел на региона, известен като Долината на Кървав камък, който включваше и едноименното село. Израснала във времената на Зенги, в благородната фамилия, която контролираше единствения проход между Вааса и Дамара, Кристин беше станала свидетелка на десетки пиршества, подготвени за сановници, дошли на посещение както от херцогствата и баронствата на Дамара, така и от двора на Зенги. В годините преди да започне откритата война, голяма част от лицемерието, което бе направило Дамара уязвима за имперските идеи на Зенги, се бе проявило тук, в Кървав камък, на масата на барон Трант.

Планираната за този ден вечеря, естествено, не съдържаше потенциал за подобни интриги. Гостите бяха приятелите на Гарет, честни и верни другари, които се бяха сражавали рамо до рамо с него срещу краля вещер. Риордан Парнел нямаше да присъства, тъй като бе заминал за Палишчук, което донякъде усложняваше нещата за Кристин. Ако беше тук, Риордан, който бе невероятен бард, щеше да осигури забавлението на гостите. А забавлението беше от първостепенно значение за Гарет.

— Това е вечеря, посветена на единната ни цел и за постигане на съгласие какво ще правим оттук нататък — беше казал на Кристин скоро след като Емелин бе отлетял магически за Соравия. — Но най-вече е за Олвен. В известен смисъл той загуби свое дете.

— А ние с теб изгубихме племенница — припомни му Кристин.

Гарет кимна, но никой от тях не беше истински натъжен от смъртта на командир Елъри. Тя беше роднина, но далечна и нито Гарет, нито Кристин я познаваха добре. Гарет я бе виждал само няколко пъти и бе разговарял с нея само веднъж, при назначението й в армията на Кървав камък.

— Тази вечер е за Олвен — съгласи се Кристин и излезе.

Скоро след това обаче откриха, че и двамата са грешали. Емелин Сивия се завърна от Соравия, появявайки се в залата за аудиенции на Гарет в облак дим. Кашляше и размахваше ръце, повече от раздразнение, отколкото с очакване да разнесе облака, Емелин беше останал сам.

— Олвен не е в замъка си — обясни старият магьосник. — Нито пък е някъде из градовете Кинъри и Степенхол. Изчезнал е веднага щом вестта за смъртта на Мариаброн е достигнала до Кинбрейс, заедно с неколцина от рейнджърите си. Кой знае каква глупост са намислили.

— Рейнджърска? — предположи Гарет.

— Или друидска? — измърмори Емелин. — Как точено да опиша мъже, които танцуват около дърветата и предлагат благодарствени молитви на прекрасни и състрадателни създания точно преди и след като ги убият?

— Рейнджърска ще свърши работа — отстъпи кралят и Емелин поклати насмешливо сбръчканата си глава.

— Имаш ли някаква представа къде са отишли? — запита Гарет.

— Някъде на североизток — при някаква дъбрава, която считат за свещена, без съмнение.

— Погребение?

Емелин сви рамене.

— И няма как да го откриеш? — попита кралят.

Изражението на Емелин стана по-малко любезно и подсказа недвусмислено на Гарет, че ако можеше да го открие, в този момент Олвен щеше да стои при тях.

— Олвен е бил авантюрист през по-голямата част от живота си — припомни му Емелин. — Познавал е загубата толкова често, колкото и победата и е погребал много приятели.

— Както всички ние.

— Ще преодолее скръбта си — отвърна магьосникът. — Вероятно е по-добре, че няма да е тук на сутринта, когато ще почетеш оцелелите от пътуването до конструкцията на Зенги. Олвен щеше да има тежки въпроси за тях, не се съмнявай, особено за мрачния елф.

— Всички имаме въпроси, приятелю — отвърна Гарет.

Емелин го изгледа с открито подозрение и Гарет не успя да прикрие усмивката си от винаги наблюдателния си стар другар.

— Как бихме могли да нямаме? — попита кралят. — Имаме необичайна група, която се е отправила на север, без наше знание, и сега насреща ни е необичайна група оцелели победители. Имаме творение с неизвестен произход…

Емелин вдигна ръка, за да спре приятеля си.

— Ненавиждам Палишчук — отбеляза той.

Усмивката на Гарет се разшири.

— Не бих могъл да се доверя на никой друг с това изключително важно разследване. Риордан вече е там и върши онова, която умее най-добре — разпитва хората без те въобще да го осъзнават, — но той няма практическите знания за подобна магия на съзиданието като тази.

— И Риордан не харесвам особено — измърмори Емелин и Гарет не можа да сдържи кикота си. — Но той е бард, нали така? Нима бардовете не са особено умели в определянето на произхода и историята на места и дуеомери?

— Емелин… — започна Гарет.

Старият магьосник изпухтя.

— Палишчук. О, безмерна радост. Да съм заобиколен от полуорки и несравнимата им мъдрост и остроумие.

— Един от героите, победили пазителя на замъка, е полуорк магьосник — каза Гарет и това изглежда предизвика моментно любопитство у Емелин.

За малко.

— Аз пък познавам джудже, което танцува грациозно — долетя саркастичният отговор. — За джудже. Което означава, че местните свещеници трябва да излекуват само няколко потрошени палеца на зрителите след всяко представление. Възможно ли е полуорк магьосник да е по-обещаващ?

— Когато оцелелите се върнаха във Ваасанската порта, разказаха, че Уингхам е в Палишчук.

Това вече очевидно заинтригува Емелин.

— Достатъчно, кралю мой — предаде се той. — Искате да отида, значи ще отида, но пътуването няма да е толкова кратко като визитата ми до Соравия — земя, която познавам добре и до която мога да се телепортирам с — лекота. Очаквайте да отсъствам десет дни и то само ако загадките на конструкцията на Зенги не са твърде сложни. Веднага ли да потегля, или мога да се включа в празненството, което ми обещахте, за да ме доведете тук?

— Хапни и хапни добре — каза Гарет с усмивка, но изражението му стана по-сериозно. — Вярвам, че магията ти е достатъчно силна да те вдигне и пренесе, когато стомахът ти е пълен?

— Ако не беше крал, щях да ти предложа демонстрация.

— Ах, но ако не бях кралят, Зенги вероятно нямаше да позволи.

Емелин само поклати глава и се отдалечи към покоите за гости, където можеше да се измие и подготви за трапезата на Кристин.

Беше нощ на тостове за стари приятели и отминали времена. Петимата другари авантюристи вдигнаха чаши за Олвен, най-вече, и за Мариаброн, който бе имал толкова потенциал. Повториха целта си да обединят земите на Кървав камък, Дамара и Вааса в единно кралство, и да победят всички останки на тиранина Зенги.

Разговаряха за церемонията на следващата сутрин споделиха малкото известна им информация за мъжа когото щяха да посветят в рицарство, и за странния компаньон с абаносова кожа. Келедон Кирни обеща, съвсем скоро ще знаят повече за необичайната двойка. Обещание, посрещнато с одобрително кимване от страна на Кейн. На тази маса нямаше разногласия между приятелите, които се бяха борили рамо до рамо повече от десетилетие. Виждаха пред себе си нови предизвикателства, вероятни проблеми и мистерията около ново дошлите и методично подготвяха плановете си.

На сутринта, след като отец Дугалд ги благослови Емелин се отправи към Палишчук, а Келедон към Хелиогабалус. Келедон покани Кейн да го придружи или да го пренесе през част от пътя с магическия си килим, но Кейн отказа. Искаше да стане свидетел на предстоящите събития.

И така, докато крал Гарет и кралица Кристин се подготвяха за церемонията, знаеха, че ще имат подкрепата на могъщи приятели.

Глава 3 Заинтригувани дракони

Излезе през предната врата на скромния си дюкян за дрънкулки около залез-слънце, както правеше всяка вечер, и предаде ключовете на доверения си помощник. Табелата на входа — над главата й гласеше: „Торбата със сребро на Тазмикела“ и верни на надписа, повечето от предметите вътре. Лешници и тежести за притискане на хартия, декоративни сфери и бижута, бяха изработени от този скъпоценен метал.

Самата Тазмикела си беше извоювала солидна репутация сред търговската класа на кръгообразния път, известен като Обиколната стена в Хелиогабалус, глуха уличка на по-главния път, Околостенния път, наречен така заради непосредствената си близост до високите градски защитни съоръжения. Жената беше доста обикновена на външен вид и бе облечена съвсем простичко. Косата й показваше част от някогашния си червеникаворус цвят, но беше оцветена предимно в меко сиво, раменете й изглеждаха малко по-широки от необходимото, за да поддържат малката й глава. Но тя винаги имаше добра дума за колегите си търговци и обезоръжаваща усмивка и дори да беше одрала кожата на някой клиент, никой никога не се бе оплаквал.

Скромна и естествена, с малко нужди и обикновени вкусове, за Тазмикела нямаше изискана карета, която да очаква тръгването й. Тя вървеше пеш, всяка вечер по един и същ път до незабележима хижа, разположена отстрани на един хълм.

Жената, излизаща от „Златните монети на Илнезара“ на отсрещната страна на улицата бе пълна нейна противоположност. Стоеше изправена, висока и слаба имаше буйна гъста коса с цвят на мед и големи сини очи. Беше облечена в най-изисканите тъкани, а в прекрасната карета, която я очакваше, бяха впрегнати врани коне.

— Мога ли да ти предложа да те откарам, бедна моя? — обърна се към своята противоположност Илнезара, както правеше всяка вечер за забавление на другите търговци, които често шушукаха и се подсмиваха на двойката и съперничеството им.

— За тази цел са ми дадени крака — отвърна моментално Тазмикела.

— Поне до градските порти? — продължи Илнезара, при което Тазмикела просто махна с ръка и продължи по пътя си, както правеше всяка вечер.

Ако някой от свидетелите на размяната бе наблюдавал малко по-внимателно, можеше и да забележи нещо различно от обичайното, защото докато Тазмикела Подминаваше каретата на Илнезара, обърна леко глава и кимна едва забележимо по посока на високата жена, която й отвърна със същото.

Не след дълго Тазмикела се оказа извън пределите на града, движейки се далече от осветените с факли градски стени към самотния хълм, където се намираше скромният й дом. Щом стигна до основата на хълма, в почти пълен мрак, тя огледа терена наоколо, за да се увери, че е сама. Придвижи се до широко сечище, скрито от гъста редица борове. В средата му затвори очи и — се измъкна от дрехите си. Тазмикела мразеше да носи дрехи и така и не успяваше да разбере нуждата на хората да крият естествените си форми. Винаги бе считала тази срамежливост и благоприличие за характерни за раса, която не можеше да се издигне над очевидните си ограничения, раса, която настояваше да се подчинява на по-могъщи създания вместо да стои като собствените си богове горда и решителна.

Тазмикела не страдаше от подобна скромност. Стоеше гола в тази неестествена форма и се сгряваше от полъха на нощния бриз. Промяната дойде бавно, защото отдавна бе овладяла изкуството на трансформацията до съвършенство. Най-напред започнаха да никнат крилата и опашката й, защото те бяха най-безболезнени — добавките винаги бяха по-лесни отколкото превръщането, което включваше трошене и променяне на формата на костната структура.

Дърветата около нея сякаш се свиха. Перспективата й се промени, докато израстваше до впечатляващи пропорции, защото Тазмикела не беше човек. Беше пропълзяла от яйцето си преди векове, заедно със сестра си, единствената й роднина, във великата пустиня на Калимшан, далече на югозапад.

Тазмикела, медният дракон, се издигна в нощния въздух. Бързо набра височина, отлитайки надалече от човешкия град. Владетелите на тези земи знаеха коя е тя и я приемаха, но обикновените хора никога нямаше да го разберат, естествено. Ако им се разкриеше, крал Гарет и приятелите му нямаше да имат друг избор, освен да я прогонят от земите на Кървав камък. А тя определено не искаше да се сражава с тази група.

Насочи се директно на север, през най-слабо населената шир на Моров и в още по-слабо населеното херцогство на Соравия. Прелетя между Голиад и Галенската змия, двете реки, течащи паралелно на юг от Галенските планини. Докато продължаваше да се издига, разреденият въздух и студът не я притесняваха. Някой на земята би могъл да я мерне с крайчеца на окото си, но дали щеше да я разпознае като летящ нависоко дракон или като ниско прелитаща птица или прилеп?

Тя не се притесняваше. Беше гола в нощното небе, извисена над тези притеснения. Беше свободна.

Тазмикела прекоси планините с лекота, извивайки се около върховете, наслаждавайки се на разнопосочните въздушни течения и абсолютния контраст между — умните камъни и окъпания от лунна светлина сняг.

Навлезе във Вааса на запад от Палишчук и сви на изток, когато излезе от планините. Миг по-късно забеляза светлините на града на полуорките.

Драконката остана на голяма височина, докато прелиташе над града, защото знаеше, че полуорките, които живееха от много години насред пущинаците на Вааса, знаят как да се защитават от всяка опасност. Ако забележеха силуета на дракон, прелитащ над града им през нощта, нямаше да се замислят за цвета на чудовището, нито пък щеше да има как да го установят на светлината, която едва забележимо се носеше от непълната луна и звездите.

— Тазмикела използва впечатляващото си зрение, за да огледа града, докато прелиташе над него. Беше късно, но много от факлите все още горяха и най-голямата кръчма беше осветена и шумна. Осъзна, че все още празнуват победата над замъка на Зенги.

Изви надясно, на север и започна да се спуска, уверена, че никой от гражданите на Палишчук няма да се намира извън града в този момент. Почти веднага видя мрачната и мъртвешка структура, огромната крепост, копие на замъка Опасни, само на няколко мили на север от града.

Спусна се по права линия, твърде заинтригувана, за да оглежда района. Докато кацаше, се промени обратно в човешката си форма, смятайки, че всеки, който евентуално би я шпионирал, не би се почувствал заплашен от гледката на гола жена на средна възраст. Естествено, ако някой я наблюдаваше по-отблизо, този образ щеше да създаде повече объркване, отколкото успокоение, защото тя се отправи, без да спира към огромната решетъчна порта от предната страна на постройката. Огледа кърпежната решетка, която беше сложена върху дупката в портата, откъдето очевидно бяха влезли Джарлаксъл и приятелите му. Можеше да махне кръпката с лекота, но това щеше да означава да се навежда, за да пропълзи отдолу.

Вместо това жената плъзна ръцете си между две от дебелите, заострени решетки, после натисна навън и изви метала с лекота, така че да може просто да влезе вътре.

Тазмикела безгрижно пристъпи през портата и прекоси двора с изровена и набраздена земя, покрита с натрошените форми на множество скелети.

Откри огромните порти на централната сграда поправени и заключени с тежка верига, която сграбчи с една ръка и счупи с лекота.

Откри онова, което търсеше, в основната сграда точно отвъд портите. Пиедесталът стоеше непокътнат, макар и опушен от огъня почти до върха си. Останките от голяма книга, с разкъсани и изгорени страници, стояха захвърлени наблизо. С все по-кисело изражение Тазмикела отиде до унищожената книга и повдигна черната корица. По-голямата част беше унищожена, но видя достатъчно от корицата, за да разпознае образите на дракони, отпечатани върху нея.

Знаеше природата на книгата, том на съзиданието и поробването.

— Проклет да си, Зенги — прошепна драконката.

Следите от напредването на Джарлаксъл и Ентрери из мястото бяха достатъчно лесни за проследяване и Тазмикела скоро се озова в огромната зала дълбоко под постройката, където се намираха костите от отдавна отминала битка и останките от по-скорошни сражения.

Един поглед към драколича потвърди всичко, от което се бяха страхували Тазмикела и сестра й Илнезара.

Драконката се завърна на склона край Хелиогабалус малко преди зазоряване. Облече се и потърка уморените си очи, но не се прибра у дома си. Вместо това тръгна на юг към една самотна кула, която беше домът на сестра й. Не си направи труда да почука, защото я причакваха.

— Толкова лесно за разпознаване ли беше, че дори не ти трябваше цял ден на мястото? — попита Илнезара — по-високата, с червена като мед коса, веднага щом Тазмикела влезе.

— Точно това, от което се опасявахме.

— Книга на Зенги, съживена от пленената душа на мъртъв дракон?

— Мисля, че е била Уршула.

— Черният?

— Същият.

— А книгата?

— Унищожена. Разкъсана и изгорена. Работа на Джарлаксъл, предполагам. Прекалено хитър е, че да остави подобно съкровище да се изплъзне от алчните му ръчички. Разбрал е истината за книгите на Зенги, когато е унищожил кулата на Херминикъл.

— А ние му предоставихме твърде много следи — добави Илнезара.

И двете млъкнаха и се замислиха за случващото се.

Преди много години Зенги се бе обърнал към Илнезара и Тазмикела с изкушаващо предложение. Ако му служеха и подпомагаха завоевателните му войски, щеше да ги награди с омагьосани амулети, които да спасят духовете им, когато умрат. Зенги бе предложил на сестрите безсмъртие като личове.

Но цената бе твърде висока, бяха се съгласили единодушно и двете, а перспективата да оцелеят като драколичове може и да бе по-добра от смъртта, но определено не бе привлекателна.

— Джарлаксъл е осъзнавал съвсем ясно какво лежи между страниците на книгата на Зенги, така че спокойно можем да предположим, че в момента Уршула е у него, скрит на сигурно място в някой от джобовете му — каза Тазмикела след дълго мълчание.

— Този мрачен елф играе опасна игра — отвърна Илнезара. — Ако знае за силата на амулетите, дали разбира магията, стояща зад тях? Дали и Джарлаксъл ще започне да подмамва дракони на своя страна както Зенги?

— Ако се появи в Хелиогабалус и ни предложи тъмна сделка и превръщане в личове, ще го прехапя наполовина — обеща Тазмикела.

Илнезара се нацупи.

— Не може ли просто да го оковеш и да ми го предадеш, за да го използвам, както пожелая, за няколко века?

— Сестро… — предупредително изрече Тазмикела.

— Илнезара просто се разсмя в отговор, но в смеха й се прокрадваше нервно напрежение. И двете започваха да осъзнават, че Джарлаксъл, създание, което смятаха за свой подчинен, не бива да бъде подценяван.

— Джарлаксъл и Ентрери победиха драколич — отбеляза Тазмикела и не последва нов смях. — А Уршула Черния не беше незначителен дракон нито приживе, нито мъртъв.

— И сега фигуративно и буквално се намира в джоба на Джарлаксъл.

— Трябва да си поговорим с тези двамата.

Илнезара кимна в знак на съгласие.

Случваше се независимият до крайност Артемис Ентрери да се окаже във време и място не по свой избор, откъдето не можеше да се измъкне моментално.

Подобно нещо бе продължило с месеци в Мензоберанзан, когато Джарлаксъл го бе спасил от катастрофален двубой с Дризт До’Урден пред Митрал Хол и го бе отчаел с мрачните елфи, отстъпващи от владенията на джуджетата.

Случвало му се бе често в младостта му, когато бе служил на опасната Басадонска гилдия в Калимпорт. В тези ранни периоди от кариерата си Артемис Ентрери бе вършил каквото му се каже и когато му се каже. В случаите, когато задачата не бе била по вкуса му, младият Ентрери бе свивал рамене и я бе приемал — какво друго можеше да направи?

С остаряването и натрупването на опит и репутация, която правеше нервни дори пашите, Ентрери приемаше задачи единствено по свой избор. И въпреки това от време на време се оказваше на място, на което не искаше да се намира, както тази сутрин в Кървав камък. Наблюдаваше церемонията сякаш се намираше в тълпата, която се бе насъбрана пред трибуната, издигната край двореца на крал Гарет. С известна развеселеност гледаше как Дейвис Енг пристъпва напред, за да приеме наградата си. Този тип дори не бе успял да стигне до Палишчук на собствените си крака. Беше ранен по пътя и пренесен дотам — по-скоро тежест, отколкото помощ, в задната част на един от фургоните.

„Някои хора биха чествали всичко, замисли се Ентрери. Дори посредствеността.“

По улиците на Калимпорт човек, който се бе представил толкова некадърно като Енг, щеше да получи един-единствен шанс да се поправи, а и това не бе сигурно.

Следващата повикана бе Калихай и Ентрери загледа награждаването по-внимателно и без да е толкова суров в оценката си. Полуелфката бе отказала да отиде в замъка, макар да се бе съгласила да остане с ранения Дейвис Енг. Беше развалила договорката си с командир Елъри, клетвата си за вярност към мисията и въпреки това биваше наградена.

Ентрери просто се подсмихна на тази ситуация и пропъди негативните мисли, позволявайки на личните чувства към полуелфката да надделеят над всепоглъщащия му цинизъм, поне за момента.

Въпреки това беше изненадан колко е либерален — кралят в посвещаванията в рицарство — защото Ентрери разбираше, че всичко е показност. Церемонията не беше за Дейвис Енг или за Калихай. Не беше и за по-жадния Атрогейт, който пристъпи напред, за да получи наградата си. Не беше дори заради Джарлаксъл и Ентрери. Беше заради хората, които ги наблюдаваха… обикновения народец на Кървав камък. Създаваше герои, за да повдигне духа на селяните, да ги кара да се ранят и възхваляват водачите си, така че да не забелязват собствените си проблеми. Половината от тях си бяха гладни през повечето вечери, докато тези, които обичаха толкова много, кралят паладин и дворът му, никога нямаше да изпитат подобни трудности.

— Накрая цинизмът победи и когато Ентрери бе привикан напред — за втори път, защото бе твърде погълнат от мислите си, че да чуе първия призив — пристъпи бързо и дори не се опита да прикрие намръщването си.

Чу смеха на Джарлаксъл зад себе си, когато застана пред крал Гарет, и осъзна, че приятелят му се наслаждава на представлението. Успя да се обърне назад към — мрачния елф за миг, колкото да го изгледа гневно. Това, естествено, накара Джарлаксъл да се разсмее още по-силно.

— Артемис Ентрери — каза Гарет и го накара да се обърне към него. — Ти си нов по тези земи, но вече си доказал, че си достоен. С делата си при Ваасанската порта и на север срещу творението на Зенги ти се изяви. За победата ти над драколича, Артемис Ентрери, те провъзгласявам за рицар-чирак от Ордена.

Мъж, облечен в мръсна роба, пристъпи до дебелия плешив отец. Свещеникът, отец Дугалд, произнесе бърза благословия над меча и го подаде на Гарет.

През това време дрипавият мъж гледаше не към краля, а към Ентрери. И макар ласкателните думи на Гарет да звучаха напълно искрено, Ентрери усещаше съвсем ясно, че този мъж — очевидно скъп приятел на краля — не го вижда в същата хвалебствена светлина.

Артемис Ентрери бе оцелял по безмилостните улици на Калимпорт благодарение на бойните си умения, но което бе дори по-важно, оцелял бе благодарение на способността си с един поглед да преценява приятелите и враговете си.

Този мъж, малко по-възрастен от него самия и определено не от простолюдието, въпреки дрипите си, не беше приятел.

Гарет взе меча и го вдигна с две ръце.

— Моля, коленичи — каза кралица Кристин на Ентрери, който все още преценяваше мъжа в дрипите.

Ентрери бавно извърна глава, за да погледне кралицата, кимна леко и падна на колене. Гарет постави меча на лявото му рамо и го провъзгласи за рицар-чирак от Ордена. Свещеникът започна да рецитира всички привилегии и почести, които носеше тази титла, но Ентрери не го слушаше. Мислеше си за мъжа, облечен в дрипите и за погледа, който си бяха разменили.

Мислеше си как заради Джарлаксъл се озовават на места, където нямат работа.

Далеч на север от село Кървав камък празненствата Палишчук, предвождани от Риордан Парнел, продължаваха до късно през нощта. Щом обстановката започнеше да се успокоява, бардът подхващаше възторжена песен за Палишчук и многото му герои.

И чашите се вдигаха в тост.

Тази вечер повечето от жителите на града се бяха брали в общата зала на „Уморения пътник“, за да почетат за пореден път Арраян и Олгерхан, храбрите им вграждани, които бяха поели към замъка. Неколцина жителите бяха загинали, а още повече бяха ранени в битката с гаргойлите от замъка, долетели в нощта, за да нападнат града. Всички полуорки осъзнаваха, че ако Арраян, Олгерхан и другарите им не бяха победили драколича и злите му създания, техният любим град най-вероятно щеше да бъде изоставен, а бежанците да се отправят към Ваасанската порта.

Така че полуорките бяха повече от изпълнени с желание да празнуват и когато Риордан Парнел, легендарният бард и привилегирован член на двора на крал Гарет, бе пристигнал в Палишчук, гуляят бе достигнал нови висини.

Виждайки, че репутацията му го предхожда, Риордан бе решил да не ги разочарова. Пееше и свиреше на прекрасната си лютня, подкрепян от няколко доста добри музиканти от групата пътуващи търговци на Уингхам, които — за добър късмет, защото Уингхам и Риордан бяха добри приятели — се бяха оказали в града.

— Риордан пееше, а всички останали пиеха. Той продължаваше да пее и те продължаваха да пият. Риордан щедро черпеше много от сановниците, включително и двамата почетни гости — вадейки монета след монета от сякаш бездънната си кесия, защото в щедростта си хитрият бард можеше лесно да прецени кой колко е изпил. Първоначално беше решил да държи Арраян и Олгерхан полутрезви, защото в тазвечерното празненство имаше много повече от бард, който показва музикалния си талант. В крайна сметка пияните хора говореха по-свободно, а Риордан бе дошъл да събира информация.

След като бе видял двамата герои обаче, бардът леко бе променил плановете си. Един поглед към красивото лице на Арраян го бе убедил да се погрижи Олгерхан да получава достатъчно количество напитки през вечерта.

Наистина, Арраян бе хванала Риордан неподготвен — а това не бе често явление за нахакания и чаровен женкар.

Не идеше реч за това, че е невероятно красива, защото Риордан бе преспал с повечето от най-красивите жени в земите на Кървав камък. Не, това, което бе изненадало барда, бе че въобще се бе почувствал привлечен от Арраян. Лицето й бе плоско и закръглено, но по приятен начин, косата й бе лъскава, а зъбите — прави и чисти, за разлика от закривените и изпъкнали бивни, характерни за оркската й природа. Наистина, ако бе видял Арраян по улиците на Хелиогабалус или Кървав камък, Риордан никога не би предположил, че във вените й тече и капчица оркска кръв.

Тъй като знаеше истината обаче, бардът можеше да види тук и там части от това наследство. Ушите й бяха малко по-малки, челото й леко полегато, а веждите — една идея по-гъсти.

Това обаче нямаше никакво значение, защото жената бе красива, приятна и се усмихваше, а Риордан бе заинтригуван и поради тази причина — изненадан.

Затова с намигване към сервитьорката и допълнителен бакшиш се подсигури придружителят на Арраян, грубият Олгерхан, да е добре наквасен. Съвсем скоро Олгерхан се строполи от стола си и изчезна от картинката, похърквайки под масата на фона на одобрителните възгласи на останалите присъстващи.

Риордан избра внимателно момента. Знаеше, че не може да изработи Уингхам, защото старият полуорк бе твърде умел, за да бъде изигран от човек със заслужената репутация на Риордан, а и забеляза, че Уингхам проявява голям интерес към Арраян, която, както бе узнал, му бе племенница. Когато прецени, че достатъчен брой от височайшите особи са изпопадали, бардът промени темпото на песните си. Вече бе ранна утрин, така че започна да успокоява обстановката… бавно.

Освен това започна да добавя малко повече заклинания в мелодиите си, използвайки магията на гласа си, дарът на истинските бардове, за да манипулира настроението на леко пийналата Арраян. Предразположи я.

Очарова я с изтънчени ласкателства. Магията на песните му я убеди, че той е приятел, които може да й предложи съвет и утеха.

Не веднъж Риордан забеляза, че Уингхам го наблюдава с очевидно подозрение. Въпреки това продължи с тихите си манипулации, докато се опитваше да измисли план как да се отърве от твърде прозорливия полуорк.

Дори умният Риордан осъзна, че не може да се мери с него. Нямаше начин да отвлече вниманието на Уингхам. В една от кратките паузи между песните Риордан взе две халби от кръчмаря и отиде при Уингхам, Не беше изненадан, когато полуоркът накара другите трима търговци да освободят масата.

— Пееш добре — отбеляза старият полуорк.

Риордан му подаде една от напитките, после вдигна своята в наздравица. Уингхам чукна чашата си в неговата, после отпи дълбока глътка.

— Познаваш ли Нюнги? — попита още преди да я е оставил обратно на масата.

Риордан го изгледа за момент с любопитство.

— Бардът? Естествено. Кой с моя произход и опит не чувал за най-великия бард, крачил някога из земите на Кървав камък?

— Най-великият бард полуорк — поясни Уингхам.

— Не бих налагал подобни ограничения на репутацията на Нюнги.

— Той би ти казал, че делата на Риордан Парне надхвърлят неговите — каза Уингхам и вдигна чашата си за наздравица, а Риордан ухилено чукна своята неговата.

— Мисля, че ме ласкаеш твърде много — каза бардът преди да отпие. След една глътка добави: — Изигра малка роля, още един човек сред мнозината, в победата над краля вещер.

— Проклето да е името му — каза Уингхам и Риордан кимна. — Поддържам мнението си, защото съм чувал същите тези думи от устата на Нюнги и то съвсем скоро.

— Значи още е жив? Прекрасна новина! Никой не е чувал нищо за Нюнги от много години и мнозина предполагаха, че е напуснал този живот и е получил наградата, която без съмнение заслужава.

— Жив е и е добре. Малко е сприхав и със схванати стави — потвърди Уингхам. — Всъщност само преди два дни ме предупреди да внимавам с Риордан Парнел, щом научи, че ще идваш в Палишчук.

Риордан наклони глава и заразглежда преценяващо събеседника си.

— Да, приятелю, Нюнги живее тук, в Палишчук потвърди Уингхам. — Естествено. Именно той откри, че Арраян несъзнателно е активирала цикъла на магията на творението на Зенги. Мъдростта му ми помогна да стигна до прозрението, което позволи на отряда на командир Елъри да победи творението и адските му съзидания.

През цялото време Риордан се взираше във възрастния полуорк, без да мигва или кима.

— Да, ще направиш добре, ако посетиш Нюнги преди да си тръгнеш, тъй като си дошъл да откриеш цялата истина около творението и победата над него.

— Риордан преглътна една идея по-тежко.

— Дойдох да отдам почит на делата на Арраян и Олгерхан — каза той — и да взема участие в радостта и празненствата, докато крал Гарет пристигне от Кървав камък, за да ги награди.

— И наистина ще е голяма чест, че кралят ще пътува до това кално ъгълче на Вааса, за да окаже подобно признание, вместо да настоява те двамата да идат в столицата му.

— Те заслужават подобна чест.

— Без съмнение — съгласи се Уингхам. — Но това далеч не е причината — както за тяхното, така и за твоето посещение.

Риордан не се опита да отрича.

— Крал Гарет има право да се притеснява — продължи Уингхам. — Замъкът беше страховит.

— Загубата на Мариаброн и роднината на Гарел Елъри, свидетелстват за това.

— Да не споменаваме Кантан, високопоставения магьосник от Цитаделата на убийците.

Тази прямота накара Риордан да си поеме въздух.

— Не вярвам да не си чул — каза Уингхам.

— Имаше слухове.

— И са верни. Да, пеещи ми приятелю, тук има много повече неща за разкриване за нас — за теб — от простата победа над творение на Зенги. Не се страхувай, няма да ти преча. Напротив, за благото на Палишчук и цяла Вааса, надеждата ми е в Риордан и крал Гарет.

— Винаги сме считали Уингхам за ценен съюзник и приятел.

— Ласкаеш ме. Но целите ни са едни и същи, уверявам те. — Уингхам си пое въздух и погледна лукаво към Риордан. — Поне част от целите ни.

При този изненадващ коментар Риордан позволи на Уингхам да насочи погледа му към Арраян.

Риордан се разсмя.

— Красива е, признавам.

— Влюбена е, при това в някой, който го заслужава.

Риордан погледна към Олгерхан, който лежеше под масата свит като бебенце, и отново се изсмя.

— Мъж, който тази вечер се оказа твърде привързан към алкохола, както изглежда.

— С помощта на няколко добре раздадени монети и още по-добре насочени комплименти — каза Уингхам.

— Риордан се облегна назад и се усмихна на прозорливия полуорк.

— Страхуваш се за репутацията на Арраян.

— Очарователен герой от двора на крал Гарет…

— Дошъл да разговаря с нея като приятел — довърши Риордан.

— Репутацията ти предполага малко повече.

— Вярно е — съгласи се бардът и вдигна чашата си към Уингхам за поздрав. — В такъв случай имаш думата, приятелю Уингхам. Арраян е красива жена и ще е лъжа, ако ти кажа нещо друго.

— В крайна сметка, ти си бард — долетя сухият отговор и на Риордан не му остана нищо друго, освен да свие рамене и да приеме острата забележка.

— Намеренията ми спрямо нея са почтени — отвърна Риордан. — Като изключим, че изиграх така ситуацията, че тя да има по-малко… задръжки. Много са въпросите, които трябва да й задам тази вечер, и бих искал честните й отговори, без да се страхува от последствията.

Забеляза, че при тези думи Уингхам се стегна.

— Не е направила нищо лошо — заяви полуоркът.

— Не се съмнявам в това.

— Без да подозира, се оказа в плен на магията на книгата — книга, която аз й дадох — каза Уингхам и сякаш в гласа му се промъкна леко отчаяние.

— Много по-малко ме вълнуват тя и Олгерхан, отколкото другите им придружители, онези, които оцеляха и онези, които не успяха — увери го бардът.

— Ще ти разкажа цялата история около книгата в творението — отвърна Уингхам. — Бих предпочел да не караш Арраян да си припомня това болезнено изживяване нито тази, нито която и да било друга вечер.

Освен това тя бе в плен на могъща и манипулативна магия и моите наблюдения ще се окажат по-точни и просвещаващи. Риордан се замисли за момент, после кимна.

— Но ти не си бил с тях вътре в постройката.

— Така е.

Риордан остави чашата си на масата и бутна стола си назад.

— Ще бъда внимателен — обеща и се изправи.

Уингхам не беше особено доволен от ситуацията, но кимна в знак на съгласие. В крайна сметка нямаше кой знае какъв избор. Риордан Парнел, братовчед на Келедон Кирни, приятел на Гарет и на останалите, беше един от седемте, сразили Зенги и спасили земите на Кървав камък от адския кошмар на краля вещер.

Празненство имаше и в село Кървав камък. Макар малцина да имаха представа какво се бе случило във Вааса, че да изисква такава церемония или посвещаване в рицарство, народът на дълго страдалата земя изглежда е винаги готов за празненство. Крал Гарет им каза ядат, да пият и да се веселят и те го послушаха.

Огромна шатра на открито беше издигната пред замъка Драконоубиец отстрани на двореца на Бялото дърво. Няколко по-малки палатки бяха опънати наоколо, но болшинството от хората предпочитаха да танцуват и пеят под звездите. Знаеха, че няма да има много подобни вечери с приближаването на зимата и студените ветрове.

Джарлаксъл, от своя страна, обикаляше около масите, където Ентрери, героят на деня, седеше с Калихай и някои от по-нисшестоящите лордове и дами от двора крал Гарет. От време на време отец Дугалд се повяваше и вдигаше тост, преди отново да изчезне със залитане сред тълпата.

Естествено мнозина бяха заинтригувани от мрачния елф, който обикаляше наоколо, така че той се оказа в положение почти непрестанно да докосва периферията шапката си. Беше заучен жест, който служеше за идеално прикритие на това къде всъщност е съсредоточено вниманието на Джарлаксъл. Защото с едно махване на шапката и призив към малкия сребърен конус, който държеше здраво в дланта си, мрачният елф наблюдаваше с повишено внимание Ентрери и полуелфката. Хората се изправяха пред Джарлаксъл и се обръщаха директно към него, но той само кимваше и се усмихваше, без да чува и дума.

— Но чуваше всичко казано между Ентрери и Калихай.

— Нямам желание да прекарам зимата в тесните коридори на Ваасанската порта — обърна се към нея Ентрери и от тона му Джарлаксъл заключи, че повтаря тези думи за пореден път. — Ще намеря работа в Хелиогабалус, ако ми се работи и ще се наслаждавам на хубава храна и вино, ако не ми се работи.

— И хубави жени? — попита Калихай.

— Ако ме придружиш, тогава да — без колебание — отвърна Ентрери.

Джарлаксъл се изкикоти, като го чу, после осъзна че току-що е объркал и вероятно обидил двойка млади жени, които се бяха приближили към него. Може би с предложение? Трябваше да разбере и затова спря да подслушва разговора на Ентрери, но моментът вече бе отминал.

— Извинете ме — успя да изрече, докато двойката обръщаше гръб и се отдалечаваше забързано. Със свиване на рамене Джарлаксъл отново призова конуса и се заслуша.

— … Парисъс имаше незавършени дела — казваше Калихай, имайки предвид мъртвата си приятелка, която бе загинала по пътя към Палишчук — смърт, за която първоначално бе обвинявала Артемис Ентрери и за която се бе заклела да отмъсти.

„Изглежда бе променила мнението си, помисли си Джарлаксъл, освен ако не смяташе да го люби до смърт.“

Джарлаксъл кимна и се усмихна на тази доста противоречива мисъл. Поради някаква причина откри, че си мисли за Илнезара, своята любовница драконка.

— Свързват ни дълги години приятелство — продължаваше Калихай. — Не можеш да ми отнемеш възможността да се уверя, че последното й желание е изпълнено така, както тя би искала.

— Не ти отнемам никаква възможност. Решението какъв път ще поемеш е твое.

— Но няма да дойдеш с мен?

Джарлаксъл не можа да не се подсмихне, докато наддаваше тази далечна размяна на реплики и забеляза Калихай нежно поставя дланта си на ръката на Ентрери, докато говори.

„Ах, манипулациите на човешките жени“, помисли Джарлаксъл.

— Джарлаксъл също ми е приятел от години — отвърна Ентрери. — Имаме работа в Хелиогабалус.

— И Джарлаксъл не е способен сам да се справи с делата ви?

Ентрери се изкиска.

— Искаш от мен да му вярвам?

При тези думи мрачният елф кимна одобрително.

— Мислех си, че сте приятели — отвърна Калихай.

Ентрери просто сви рамене и съсредоточи внимание върху напитката си, която беше поставена на масата пред него.

Джарлаксъл забеляза изражението на Калихай, леко намръщване, появило се в ъгълчетата на устата й. Докато Ентрери се обръщаше отново към нея, това намръщване изчезна за един миг и бе заменено от успокояваща, искрена усмивка.

— Интересно — промърмори мрачният елф под носа си.

— Кое е интересно? — попита го някой и за малко не го накара да изскочи от ботушите си. Пред него се намираше група млади мъже, момчета по-скоро, и го оглеждаше от главата до петите.

Всички тези погледи припомниха на Джарлаксъл, че не е в свои води, че се намира насред подозрителна тълпа от по-нисши създания. Той беше необикновен и макар това да бе позиция, която бе заемал дълго време сред мрачните елфи и сред расите на Повърхността, беше едновременно благословия и проклятие, възможност и окова.

— Добра вечер и на вас — обърна се към тях и докосна периферията на екстравагантната си шапка.

— Разправят, че си убил дракон — обади се същото момче, което беше проговорило преди малко.

— Много — отвърна Джарлаксъл с намигване.

— Разкажи ни! — възкликна друг от групата.

— Ах, толкова много истории… — започна мрачният елф и се отправи към близката маса, подканяйки момчетата пред себе си.

Докато се придвижваше, хвърли поглед назад към Ентрери и Калихай, за да види приятеля си наведен над халбата, която стискаше с две ръце. До него Калихай държеше ръцете му и се взираше в него и колкото и да се опитваше, Джарлаксъл не можеше да разчете изражението й.

Арраян се забавляваше докрай. Най-сетне цялата вина се бе изпарила. Дори победата над „живия“ замък не бе позволила на младата жена да се отпусне напълно, защото няколко души бяха загинали в битката с творението — творение, резултат от собствените й необмислени действия.

Всичко това вече бе зад гърба й, поне за една вечер.

Музиката, напитките, аплодисментите… нима бе възможно всичко да си е струвало?

— Олгерхан бе изпълзял от пода и похъркваше доволно до нея. Милият Олгерхан. Бе най-верният й приятел, когато влязоха в замъка и се бе превърнал в неин любовник, след като излязоха. Скоро щяха да са женени и очакваше с нетърпение този ден. Познавала бе грубия полуорк през целия си живот, но едва след кризата с творението на Зенги, когато бе видяла Олгерхан да жертва толкова много заради нея, бе осъзнала истината за чувствата му към нея и за своите към него.

Протегна се и разроши косата му, но той беше твърде пиян, за да реагира. Никога преди не бе виждала Олгерхан пиян, защото никой от двама им не пиеше често силен алкохол. Самата Арраян бе започнала да пие по-внимателно още преди часове. Не беше кой знае какъв пияч и не бе отнело много време, за да й се завърти главата. Едва сега съзнанието й започваше горе-долу да се прояснява.

Наистина бе доволна от този факт, когато забеляза красивия, героичен бард да идва към нея с широка усмивка на уста. Зад него мерна чичо си Уингхам, но притеснението, ясно изписано по лицето му, остана незабелязано за подпийналата жена.

— Милейди Арраян — каза Риордан Парнел, щом се приближи до нея и се поклони дълбоко. — Чувствам, че топлотата на нощта почти ме победи. Ще ми се да си направя кратка разходка в прохладния въздух навън и за мен ще е чест да ме придружите.

По лицето на Арраян пробяга притеснение и тя едва ли осъзна движението, когато погледна към Олгерхан.

— Ах, милейди, уверявам ви, че намеренията ми са напълно почтени — отвърна Риордан. — Любовта ви към Олгерхан е добре известна и напълно подходяща, предвид положението, което напълно заслужено сте си извоювали. Ще бъдете най-честваната двойка в Палишчук, а може би и в цяла Вааса.

— Тогава ми помогнете да го вдигна — отвърна Арраян и се изчерви, когато осъзна, че леко е смотолевила думите.

Протегна се, за да подхване Олгерхан, но Риордан дръпна китката й.

— Само ние двамата — подкани я той и погледна през рамо, насочвайки погледа й към Уингхам.

Старият полуорк все още имаше мрачно изражение, но кимна в отговор на въпросителния поглед на Арраян.

Предвид доброто количество силен алкохол, който замъгляваше съзнанието на Арраян, за могъщия Риордан не беше трудно да я оплете в магическо заклинание докато излизаха от кръчмата. Не се бяха отдалечили и на пресечка разстояние, когато Арраян вече изпитваше пълно доверие към красивия мъж от Дамара.

В подобна ситуация на Риордан не му отне много време да разбере каквото искаше. Вече бе чул за гибелта на Мариаброн и че рейнджърът не бе загинал от драколича, а бе убит от сенчести демони, докато бе разузнавал. Въпреки това, по странно стечение на обстоятелствата, трупът на Мариаброн бе открит на мястото на битката с драколича, прехапан наполовина.

Риордан научи цялата история, включително частта, където тримата вече мъртви другари — Мариаброн, Кантан и Елъри — бяха пристъпили покрай Арраян и се бяха присъединили към битката. Всички те бяха съживени от някого или от нещо. Кантан бе правил заклинания в битката с драколича, а съживените войн и рейнджър се сражавали яростно.

Риордан осъзнаваше, че магията, съживила телата им, е била много силна.

Слушаше напрегнато, когато Арраян сниши глас и разказа истината за гибелта на Кантан: как той и джуджето се бяха обърнали срещу нея и Олгерхан и Джарлаксъл и Ентрери ги бяха спрели. Тя сниши гласа си още повече, докато си припомняше последните мигове от живота на Кантан, когато ужасяващата вампирична кама на Ентрери бе изсмукала последните капки живот от тялото му и ги бе прехвърлила на Олгерхан.

Главата на Риордан се завъртя. В цялата история имаше толкова много неща в повече от това, което останалите бяха разбрали. А какво се бе случило с Елъри, племенницата на Гарет и командир в армията на Кървав камък? Дори Арраян нямаше представа, защо жената бе изостанала от групата заедно с Джарлаксъл за да изучават книгата и не се бе върнала с мистериозния мрачен елф в стаята, където Ентрери бе довършил Кантан.

И така разпитът, проведен от Риордан, бе предизвикал още повече и по-интригуващи въпроси.

Въпроси, чиито отговори нямаше да получи от Арраян, Олгерхан или останалите в Палишчук.

С толкова много информация за докладване той придружи жената обратно до кръчмата и дори не остана до края на нощта, а събра нещата си, изведе жребеца си от конюшнята и потегли в мрака на юг в яростен галоп.

По същото време недалеч на запад Емелин Сиви летеше забързано в обратната посока под формата и нощна птица. Сприхавият магьосник нямаше намерени да ходи в Палишчук, така че заобиколи града от запад и се отправи обратно на североизток. Откри замъка с лекота и прелетя над външната стена, приемайки отново човешка форма щом кацна пред главните порти. Отдели миг, за да огледа строшените вериги на вратата.

— Хм — изрече той и звукът бе повторен многократно същата вечер и на следващата сутрин, докато крачеше из творението на Зенги.

Глава 4 Дом, горчив дом

Добре ще е да върнеш драконовата статуетка на мястото й — отбеляза Джарлаксъл, когато двамата с Ентрери се озоваха пред вратата на жилището си в Хелиогабалус — скромна стая на втория етаж на незабележима дървена сграда, скромна поне на външен вид, защото вътре се намираше плячката от предишните успешни начинания на двойката, преди пътешествието им на север към Вааса.

Ентрери и Джарлаксъл бяха много добри в събирането на пари, а Джарлаксъл, от своя страна, бе много добър в харченето им.

— Оставих я в замъка — отвърна Ентрери — лъжа, толкова явна, че предизвика усмивка у мрачния елф.

Ентрери никога не би зарязал толкова могъщ предмет като статуетката, която бе изиграла ключова роля в победата над драколича. Този малък сребрист предмет можеше да бъде заложен като капан, който да бълва различните смъртоносни дихания на цветните дракони.

— Може би ще успея да убедя Тазмикела и Илнезара да ни осигурят още една — отвърна Джарлаксъл.

— И какво друго можеш да изискаш от сестрите драконки?

Джарлаксъл изимитира наранено изражение.

— Сега, след като имаш разменна монета, имам предвид — поясни Ентрери.

Лицето на Джарлаксъл придоби объркано изражение — отново очевидно изимитирано.

— Безсмъртие е била наградата, предлагана от Зенги на драконите — изрече Ентрери. — Камъкът, който взе от книгата, вторият, не онзи от кулата на Херминикъл — ще е доста интересен за нашите приятели драконките, нали?

— Може би — съгласи се мрачният елф. — Или пък ще им се стори отвратителен. Може би ще ме убият дори ако само го спомена или пък го покажа, но не им го предам.

— Ако не друго, Джарлаксъл е дързък.

Мрачният елф сви рамене и се ухили.

— Нашите приятели драконките ни изпратиха във Вааса да намерим точно такава книга и амулет. Честта ме задължава да им докладвам за всичко.

— И да им предадеш плячката?

— Амулетът ли? — Елфът се подсмихна. — Не съм се споразумявал за подобни неща.

— Те са дракони.

— И едната е прекрасна любовница. Това не променя нищо.

Ентрери потрепери при мисълта, което естествено накара Джарлаксъл да се усмихне още по-широко.

— Не бяхме изпратени да открием нещо повече от информация, така че ще споделя с тях само информация — отвърна Джарлаксъл. — Нищо повече.

— А ако изискат талисмана?

— Принадлежи на Уршула. Аз просто го пазя.

— А ако изискат талисмана? — повтори въпроса си Ентрери.

— Не е нужно да знаят…

— Те вече знаят! Те са дракони. Живели са в този район векове. Спомнят си добре времената на Зенги — може дори да са се били на негова страна или срещу него.

— Предположения.

— Те са дракони — повтори Ентрери. — Защо изглежда че не разбираш този факт? Ти живееш чрез манипулации — никога не съм срещал някой, по-добър в играта с емоциите на околните. Но те са дракони. Не са сервитьорки или дори човешки крале или кралици. Играеш си със сили, които не разбираш.

— Играл съм и с по-велики и съм печелил.

Ентрери поклати глава, убеден, че са обречени.

— Вечно тревожещ се — отбеляза Джарлаксъл.

Точно бе закачил пелерината си на окачалката, но я взе обратно.

— Ще уредя нещата и ще успокоя бушуващия ти страх. Тазмикела и Илнезара са драконки — да, приятелю, разбирам го, — но те са медни дракони. Ужасяващи в битка, разбира се, но не чак толкова в царството на разума.

— Забравяш по какъв начин си осигуриха услугите ни — отвърна Ентрери.

И наистина, сестрите драконки бяха създали сложна клопка, за да уловят двойката и да разберат намеренията им. Тазмикела ги бе наела, тайно и отдалеч и когато бяха разгадали загадката на жената — не, че е дракон, а просто, че е онази, която ги е наела да придобият определен свещник — тя бе създала втора уловка твърдейки, че Илнезара е омразната й съперница и притежава нещо, което по право е на Тазмикела — флейта на Идалия. Същият магически инструмент, който впоследствие се бе озовал у Ентрери.

Но измамата не беше приключила до кражбата, защото по време на опита на Ентрери и Джарлаксъл бе разкрита ужасяващата истина за Илнезара в драконовата й форма. След това тя бе изплела трето ниво на интриги и още един таен тест, предлагайки им да ги остави живи само при условие, че се върнат при бивша си работодателка Тазмикела и я убият.

По всички стандарти, включително тези на Ентрери и Джарлаксъл, сестрите драконки ги бяха направили на глупаци и то неколкократно.

Джарлаксъл сви рамене при болезненото напомняне и призна:

— Наистина изиграха чудесна измама, но измама, чието усъвършенстване без съмнение са прекарали години. В Мензоберанзан измама в измама вътре в друга измама е ежедневие и обикновено се случва спонтанно.

— И въпреки това се хвана на тяхната.

— Само защото не очаквах…

— Подценяваш ги.

— Защото вярвах, че са хора, естествено, и е трудно — да не подценяваш хората.

— Наистина се радвам, че смяташ така.

Джарлаксъл се разсмя.

— Сега знам, че са дракони.

— И си вземаш тази жена за любовница — добави тихо Ентрери.

Джарлаксъл се спря за момент.

— Понеже те обичам като брат, моля се някой ден да откриеш истината за нещата от живота, приятелю.

— Те са дракони — измърмори Ентрери. — И освен това знам как мрачните елфи обичат братята си.

Джарлаксъл въздъхна заради неумолимото невежество на приятеля си, после му отдаде чест с примирен жест и преметна пелерината около раменете си.

— Ще се върна след залез. Може да е добра идея да тичаш до Вааса и замъка и да прибереш статуетката. И ако го направиш, моля те, използвай силите на син или бял. Огненият дъх на червения дракон няма да е добра идея за нашата врата — твърде много дърво, разбира се.

Мрачният елф намери „работодателите“ си в кулата Илнезара. Винаги се срещаха там, а не в скромното жилище на Тазмикела. Може би това бе показател надменността на Илнезара, отказът й да се принизи да отиде до хижата. Джарлаксъл естествено виждаше нещата по малко по-различен начин. Според него готовността на Тазмикела да отиде до впечатляващия дом на Илнезара издаваше истинските й чувства. Тя се правеше, че не се вълнува от дребните удобства, но както при мнозина други, които правеха същото, това бе заблуда — самозаблуда. Толкова много хора се присмиваха на материалистичните интереси на драконите — мрачните елфи, хората и джуджетата… твърдейки, че техните сърца са по-чисти, техните идеали — по-възвишени и важни, докато истината бе, че просто се надсмиват над онова, което не могат да достигнат. Или ако успееха да ги достигнат, използваха „възвишените“ стремежи по същия начин, по който богатият търговец използва позлатената си карета — за да се издигнат над другите хора.

Това лично издигане беше истинското занимание на мислещите създания, дори на такива дълголетни създания като драконите.

— Точно както очаквахме — каза Илнезара след размяната на началните поздрави.

Фактът, че тя бе започнала разговора, а не обикновено по-директната Тазмикела, показваше нетърпението, което чувстваха двете сестри.

— Предсказанията ти, че библиотеката на Зенги се появила на бял свят, изглежда се потвърдиха — отвърна Джарлаксъл. — Каза, че ще има още творения, но уви, не мерихме такова.

— При това то прави кулата на Херминикъл да изглежда незначителна — добави Тазмикела и мрачния елф кимна в знак на съгласие.

— По същия начин, по който драконът кара човека да изглежда незначителен по отношение на размери и сила — добави Илнезара.

Джарлаксъл не пропусна намека й. Сестрите знаеха че Зенги е поробвал дракони като Уршула Черния, разбираха магията, която бе създала кулата на Херминикъл и очакваха подобна магия да достигне по-големи висини, когато е поддържана от дракон.

Така и бе станало.

— Книгата беше унищожена — добави Илнезара.

— За съжаление — отвърна мрачният елф.

— От Джарлаксъл — изрече високото медно създание и това го накара да отстъпи крачка назад. — Или някой като него — веднага извъртя тя — бърз с острието и заклинанията.

Джарлаксъл започна да протестира, но Тазмикела сряза.

— Ходих дотам — каза тя. — Влязох в замъка и намерих подиума в основната сграда. Открих останките от книгата на съзиданието, разкъсана и изгорена.

Джарлаксъл понечи да възрази, после да отрече, но вместо това се усмихна и се поклони в поздрав на точното заключение на драконката.

— Разбира се, трябваше да бъде унищожена.

— А амулетът скрит вътре? — попита Илнезара.

Погледът на Джарлаксъл се премести върху деликатното създание, негова любовница, и ръката му небрежно се плъзна в близост до кесията на дясното му бедро, където държеше малка сфера, която можеше за едно примигване на окото да го отнесе от мястото в случай на опасност. Счупването на тази керамична сфера щеше да го захвърли в мултивселената — но къде, дори на коя равнина от съществуването, не можеше да предположи.

В този момент прецени, че в мултивселената има много малко места, които са по-враждебни от леговището на двойка разгневени дракони.

— Зенги създаде много такива амулети — обясни Тазмикела. — Той изкуши всеки дракон в земите на Кървав камък с обещания, включително нас двете. Предположението ни е, че замъкът на север от Палишчук е съдържал амулета на драколича Уршула Черния.

Джарлаксъл сви рамене.

— Киселинният дъх на създанието, с което се борихме, съвпада с това.

— И драколичът бе унищожен?

— С помощта на статуетката, която така мъдро ми дадохте.

— А амулетът е бил изваден — каза Илнезара.

Джарлаксъл вдигна свободната си ръка с жест, който показваше, че не разбира за какво говори.

— От теб — добави сестра й.

Мрачният елф отстъпи крачка назад и премести ръката си от кесията под брадичката си.

— И какво, ако е истина? — попита той.

— Тогава притежаваш нещо, което не разбираш — отвърна Илнезара. — Изкарваш си прехраната, като използваш ума си срещу тези, които срещаш. Сега си играеш с дракони — мъртви дракони. Това не ми изглежда здравомислеща идея.

— Загрижеността ти е трогателна.

— Това не е игра, Джарлаксъл — каза Тазмикела. — Зенги оплете сложна мрежа. Изкушенията му бяха… — тя погледна към сестра си.

— Убедителни — завърши вместо нея Илнезара. — Кой не би искал безсмъртие?

— Нима има амулети за Тазмикела и Илнезара? — попита Джарлаксъл, най-сетне разбирайки безпокойствието им.

— Ние не се съюзихме със Зенги — заяви Илнезара.

— Не преди момента на падението му — отвърна мрачният елф. — Бих предположил, че много от вашия вид са отказали на краля вещер, до…

Той остави последната дума да увисне във въздуха.

— До? — тонът на Тазмикела показваше, че не е в настроение за недомлъвки.

— До момента на истината — обясни Джарлаксъл. — До момента, когато е бил поставен пред избор между забвение и превръщане в лич.

— Умен си — обади се Илнезара. — Но не и ако считаш, че това е някаква игра, която да изманипулираш.

— Искате амулета на Уршула Черния? Предполагате, че го притежавам и го искате от мен?

Сестрите отново размениха погледи.

— Искаме да разбереш с какво си играеш — отвърна Тазмикела.

— Не ни интересува Уршула, жив или мъртъв — добави Илнезара. — Със сигурност никога не ни е бил съюзник.

— Страхувате се, че отключвам тайните на Зенги — изрече мрачният елф.

Направи пауза за момент, сигурен в предположението си и обмисляйки факта, че все още е жив. Очевидно сестрите искаха нещо от него. Той погледна първо към Тазмикела, а после към любовницата си и осъзна, че драконките нямат намерение да го убиват скоро. Знаеха, че в някакъв момент ще осъзнае — те имаха нужда да осъзнае — макар за тях да бе опасно.

— Зенги е създал амулети за вас двете — изрече мрачният елф с повече увереност. — Изкушил ви е, но вие сте му отказали.

Той направи пауза, но никой от драконите не оспори думите му.

— Но амулетите си остават и вие ги искате — заключи Джарлаксъл.

— И ще убием всеки, който попадне на тях и не ни ги предаде веднага — отвърна със студено спокойствие Илнезара.

Мрачният елф обмисли обещанието за момент и тъй като познаваше Илнезара достатъчно добре, осъзна, че е смъртоносно сериозна.

— Искате да контролирате съдбата си — каза той.

— Няма да позволим на друг да я контролира — изрече Тазмикела. — Дребна разлика. Резултатите ще се окажат едни и същи за лицето, което притежава предметите.

— Изпратихте ме във Вааса с надеждата да узная онова, което узнах — заключи Джарлаксъл. — Искате от мен да открия останалите скрити съкровища на Зенги и да ви върна онова, което по право е ваше.

Те не изразиха несъгласие.

— А за мен?

— Ще можеш да разказваш на всички, че си срещнал два дракона и си останал жив — отвърна Илнезара.

Джарлаксъл се изхили, после се разсмя високо.

— Може ли да им разкажа някои по-интимни подробности?

Усмивката, която му върна жената, бе искрена и топла и донесе на Джарлаксъл голямо облекчение.

— А какво става с Уршула Черния? — посмя да попита след няколко мига той.

— Казахме, че не ни вълнува, независимо жив или мъртъв — отвърна Илнезара. — Но те предупреждаваме, внимавай, чернокожи ми приятелю — добави тя, приближи се до мрачния елф и прокара обратната страна на ръката си по бузата му. — Крал Гарет и приятелите му няма да търпят втори Зенги. Той не е за подценяване.

Джарлаксъл кимаше, докато тя довършваше думите си, но това престана моментално, щом го хвана с ръка за пелерината и ризата и го вдигна без усилие във въздуха, завъртайки го така, че да я гледа в очите.

— Нито пък ние ще търпим друг тиранин — предупреди тя. — Знам, че не ме подценяваш.

Както си висеше във въздуха и чувстваше силата на драконката, която го държеше нависоко с такава лекота, сякаш е перце, на мрачния елф не му оставаше друго, освен да докосне периферията на шапката си в знак за поздрав.

Ентрери вдигна яката си нагоре, докато минаваше покрай пекарната на Пайтър, тъй като не искаше никой вътре да го разпознае и да го придърпа. Двамата с Джарлаксъл бяха спасили мъжа от разбойници, които го бяха превърнали в техен личен готвач. После Джарлаксъл в типичния си стил бе уредил Пайтър в Хелиогабалус, като му бе купил собствен магазин. Както винаги мрачният елф се правеше на ангел и се опитваше да измъкне полза от всичко, което вбесяваше Ентрери.

Пайтър беше отличен пекар — дори Ентрери можеше да оцени това, — но убиецът просто не бе в настроение за постоянните усмивки на твърде благодарния готвач.

Подмина бързо витрината на магазина и зави надолу по съседната улица, на път за една от многото кръчми, които облагородяваха тази част на града. Избра ново място, „Глиганската зурла“, вместо някое от обичайните обиталища на Джарлаксъл. Ентрери не беше в настроение да разговаря нито с усмихващия се Пайтър, нито с досадните главорези, нито пък имаше желание Джарлаксъл да го открие. Мрачният елф бе отишъл при сестрите драконки и Ентрери се наслаждаваше на възможността да остане сам — най-сетне сам.

Имаше много неща за обмисляне.

Мина през полупразната кръчма — нощта все още бе в началото си — и си дръпна стол на една маса в далечния ъгъл, разполагайки се, както обикновено, с гръб към стената, така че да вижда вратата.

Кръчмарят му подвикна, за да го попита какво ще желае и отговорът беше:

— Медовина.

После се облегна назад и се замисли за пътя, който го бе довел до това място. Докато прислужницата се появи с напитката му, бе измъкнал флейтата на Идалия в ръката си и я въртеше, наслаждавайки се на гладкото дърво.

— Ако ще свириш за питието си, трябва да питаш Грини, ей там — чу да изрича прислужницата. Той погледна към жената, която едва бе излязла от момичешките години. — Нямам право да решавам за такваз размяна. — Тя постави медовината пред него. — Два сребърника и три медни — обясни тя.

Ентрери я огледа преценяващо за момент, срещна нахалния й поглед, сякаш очакваше спор. Отвърна на изражението й с кисел поглед и измъкна три сребърни монети. Плесна ги в ръката й и й направи знак да се маха.

После премести напитката си встрани, защото не беше жаден, и се върна към размислите за флейтата и последното си пътешествие — наистина едно от най-странните приключения в живота му. Пътуването на Ентрери до Вааса се бе оказало и пътешествие вътре в него, за пръв път от повече години, отколкото можеше да си припомни. Заради магията на флейтата — и той знаеше със сигурност, че инструментът бе причината за това вътрешно пътешествие — бе отворил душата си за отдавна погребани емоции. Бе видял красота — в Елъри, в Арраян и в Калихай. Бе почувствал привличане, най-вече към Арраян, поне в началото, и то толкова силно, че го бе накарало да направи грешки, които почти бяха довели до смъртта му от ръцете на онова проклето създание Атрогейт.

Бе открил състрадание и бе извършил неща за доброто на Арраян и на нейния възлюбен Олгерхан.

Беше рискувал живота си, за да спаси един недодялан полуорк.

Едната му ръка все още галеше флейтата, но Ентрери вдигна другата, за да разтърка лицето си. Хрумна му, че трябва да набута магическата флейта в гърлото на Джарлаксъл, че трябва да я използва, за да задуши мрачния елф преди магията й да е довела до собствената му гибел.

Но флейтата му бе дала Калихай. Не можеше да пропусне това. Магията на флейтата му бе дала разрешение да обича полуелфката, беше го довела на място, където никога не бе очаквал и не бе смятал да се озовава. И то му харесваше. Не можеше да го отрече.

„Но това ще доведе до смъртта ми“, помисли си той и почти подскочи от мястото си, когато на масата срещу него седна мъж и зачака да вдигне поглед.

Надали можеше да има по-ясно напомняне за убиеца, че флейтата го разсейва от обичайната му бдителност.

— Позволих ти да дойдеш безпрепятствено и без да те предизвиквам — блъфира Ентрери и погледна обратно към флейтата. — Кажи какво искаш и се разкарай.

— Или ще захвърлиш бездиханното ми тяло на пода? — попита мъжът и Ентрери бавно вдигна очи, за да срещне погледа му.

Остави погледа си да бъде отговорът му. Същият поглед, който бе ставал последна гледка за мнозина в Калимпорт.

Мъжът потрепери леко и Ентрери ясно видя, че е несигурен дали наистина не е бил оставен да се приближи и да седне, а не е изненадал убиеца, както първоначално му се бе сторило.

— Кнеликт ще го приеме като обида — прошепна мъжът.

Ентрери ангажира цялото си самообладание в опита си да не се пресегне и да не убие мъжа на място заради споменаването на проклетото име.

— Остави заплахите настрана и ги дръж там — продължи мъжът, който сякаш получи кураж от споменаването на името на могъщия архимаг. Дори промени стойката си, за да насочи пръст към Ентрери, но един поглед от убиеца бе достатъчен, че да пресече това му намерение. — Тук съм заради него. Заради Кнеликт. Мислиш ли, че си в настроение за битка с Кнеликт, а?

Ентрери просто го изгледа.

— Е? Нямаш отговор за това, така ли?

Ентрери се развесели от лошата преценка на мъжа.

Странникът се поизправи и се наведе напред, набирайки увереност.

— Естествено, че нямаш отговор — продължи той. — Никой не иска да се впуска в бой с Кнеликт.

Ентрери кимна, а настроението му се подобряваше, докато глупакът повишаваше тон.

— Даже самият крал Гарет! — завърши мъжът и щракна с пръсти пред лицето на Ентрери или се опита, защото убиецът беше много по-бърз, сграбчи китката на мъжа и удари ръката му на масата с дланта нагоре.

Преди глупакът да успее да се загърчи от болка, другата ръка на убиеца се появи над масата, стиснала инкрустираната кама. Ентрери я завъртя и я заби силно в дървената маса точно между пръстите на смотаняка.

— Повиши тон още веднъж и ще ти отрежа езика увери го Ентрери. — Покровителят ти ще го оцени, уверявам те. Може дори да ми предложи награда, задето съм отрязал езика на един бъбрив идиот.

Мъжът дишаше толкова тежко и на такива пресекулки, че Ентрери почти очакваше да припадне на пода.

Дори когато убиецът прибра камата, глупакът продължи да се задъхва.

— Мисля, че имаш някаква информация за мен — изрече Ентрери след известно време.

— Р-работа — заекна мъжът. — За теб и само за теб, рицарю чирак. Има един търговец на име Бенегаст, който се е сблъскал с Кнеликт.

Мислите на Ентрери започнаха да се въртят бързо.

Нима му бяха уредили уважавана позиция в кралството само за да я пропилеят заради някакъв прост търговец?

Прозорливият Ентрери обаче бе донякъде изненадан, когато глупакът продължи и разясни плана.

— Разбойник причаква Бенегаст. Ти трябва да побързаш и да го спасиш от нашите хора.

— Но, разбира се, няма да успея да стигна съвсем навреме.

— О, ще стигнеш навреме, за да убиеш търговеца — обясни глупакът, ухили се широко и показа няколкото изгнили зъба в уста, в която имаше повече безцветни венци, отколкото зъби. — Но ще обвиним крадеца.

— И аз ще съм героят, заловил убиеца — заключи Ентрери, защото това беше схема, която бе чувал многократно през живота си.

— И ще го предадеш на градските стражи, които ще бързат към теб.

— Стражи, на които без съмнение е платено добре.

Мъжът се изсмя.

Ентрери кимна. Мислите му се насочиха към твърде познатия и твърде сложен сценарий. Защо крадецът просто да не убие мъжа и да се свършва? Или стражите да „намерят“ тялото на Бенегаст точно там, където са го оставили след убийството му?

Защото въобще не ставаше дума за Бенегаст, осъзна Ентрери. Не беше разплата за нещо, което е сторил на Кнеликт. Беше тест за Ентрери, прост и ясен. Кнеликт искаше да види дали Ентрери ще убива, безразборно и без да задава въпроси, от лоялност към Цитаделата на убийците.

Колко пъти самият Артемис Ентрери бе организирал подобни схеми в Калимпорт, във времената, когато бе служил като пръв убиец на паша Басадони? Колко нови перспективни кандидати бе тествал по подобен начин?

И колко бе убил, задето са се проваляли на теста?

Глупакът стоеше там и клатеше глава, демонстрирайки отвратителната си усмивка. Вместо да го разкара, Ентрери се изправи и тръгна да излиза, минавайки покрай него.

— Околостението — подвикна мъжът след него, имайки предвид район на града, който убиецът познаваше добре. Единственото, което Ентрери можеше да направи, бе да поклати глава заради глупостта и липсата на дискретност на куриера.

Нямаше търпение да се измъкне от кръчмата.

Умишлено се насочи надолу по улицата, в противоположна на Околостението посока. С всяка стъпка обмисляше изпитанието, обмисляше факта, че Кнеликт въобще ще благоволи да го тества.

С всяка стъпка се ядосваше все повече.

Глава 5 Освободен

За външния свят и дори за самия Артемис Ентрери това беше проста пекарница, където главният готвач Пайтър твореше своите чудеса. След залез-слънце Пайтър и работниците му се прибираха по домовете си, а вратите се заключваха и оставаха така до зазоряване всеки ден.

Ентрери вероятно разбира, че мястото е нещо повече от това, предполагаше Джарлаксъл. Визията на обикновена пекарница служеше като фасада, знак за легитимност за Джарлаксъл. Как ли би реагирал Ентрери, зачуди се мрачният елф, ако откриеше, че пекарницата на Пайтър е и проход към Подземния мрак?

Беше след мръкнало и вратата бе заключена. Джарлаксъл, естествено, имаше ключ. Премина нехайно покрай витрината на магазина, а погледът му оглеждаше района и заобикалящата го среда, за да е сигурен, че никой не гледа.

Няколко мига по-късно премина отново и след повторно оглеждане на околността тихо се вмъкна и заключи вратата след себе си, както с ключа, така и с незначителна магия. В задната стаичка мрачният елф се премести до най-лявата от трите огромни пещи. Погледна за последен път през рамо, после се покатери почти напълно в пещта. Бръкна в комина, хванал в ръка малък сребърен звънец, и лекичко почука с него по тухлите.

Слезе обратно и изтупа саждите от дрехите си — никоя сажда обаче не можеше да се задържи по магическата премяна на Джарлаксъл.

Зачака търпеливо, докато минутите се нижеха, убеден, че призивът му е бил чут. Най-накрая от основата на пещта се появи форма, подобна на мехур, която се плъзна с лекота през тухлите. Нарасна и се уголеми, приличайки повече на сянка, но постепенно прие хуманоидна форма.

Сянката стана плътна и Кимуриел Облодра, псионистът, който бе служил като първи лейтенант на Джарлаксъл в наемническия отряд Бреган Д’аерте, отвори очи.

— Накара ме да чакам — отбеляза Джарлаксъл.

— Обаждаш се в неудобни часове — отвърна Кимуриел. — Имам да управлявам цяла организация.

Джарлаксъл се ухили и се поклони в отговор.

— И как се справят Бреган Д’аерте, стари ми приятелю?

— Процъфтяваме, след като най-сетне зарязахме плановете за експанзия. Ние сме създания на Подземния мрак, на Мензоберанзан, и там…

— Процъфтявате — довърши сухо Джарлаксъл. — Да, схванах идеята.

— Но изглежда твърдоглаво отказваш да я приемеш — позволи си да спори Кимуриел. — Не си изоставил плановете си за кралство в Горния свят.

— Връзка към по-големи съкровища — поправи го Джарлаксъл и Кимуриел сви рамене. — Няма да повтарям грешките, направени под влиянието на Креншинибон, но няма и да се отказвам от предоставените възможности.

— Възможности в земите на краля паладин?

— Където се появят.

Кимуриел бавно поклати глава.

— Ние сме герои на короната, не знаеш ли? — отбеляза Джарлаксъл. — Моят другар е рицар в армията на Кървав камък. Възможно ли е да се приближаваме към баронска титла?

— Подценявай Гарет и приятелите му на свой риск предупреди го псионистът. — Сложил съм шпиони, които да ги наблюдават отдалече, точно както нареди.

Не са слепи глупаци, които приемат приказките ти на сляпо. Вече са изпратили емисари до Палишчук и до замъка. И дори в момента разпитват информаторите си в Хелиогабалус и други градове, чиито основни задачи са да следят действията на Цитаделата на убийците.

— Щях да съм разочарован, ако бяха глупави — отвърна небрежно Джарлаксъл, сякаш нямаше значение.

— Предупреждавам те, Джарлаксъл. Ще откриеш, че крал Гарет и авантюристите с него са най-страховитите противници, срещу които си се изправял.

— Изправял съм се срещу матроните на Мензоберанзан — припомни му мрачният елф.

— Които винаги са държани на разстояние от заповедите на самата лейди Лот. Тези матрони знаеха, че ще разочароват Кралицата на паяците, ако наранят някой така благословен от нея като Джар…

— Няма нужда да ми припомняш историята на живота ми.

— Нима?

Винаги увереният Джарлаксъл не можа да се сдържи да не потрепне при това твърдение, защото, естествено, то бе вярно. Джарлаксъл бе получил благословията на Кралицата на паяците, бе предопределен за един от нейните агенти на хаоса и безредиците. Лейди Лот, кралицата демон на хаоса, бе отхвърлила традиционното за мрачните елфи жертвоприношение на третия син на матрона Баенре. Заради действията на някой лоялен на Лот, оформената като паяк кама на рода Баенре не бе пронизала нежната плът на Джарлаксъл и когато Лот магически бе дала на Джарлаксъл спомените от най-ранното му детство и тази съдбовна нощ в дома Баенре, той ясно бе почувствал отчаянието на майка си. Как бе допряла оформената като паяк кама на гърдите му, ужасена, че отхвърлянето на нейното жертвоприношение предвещава гибелта на могъщия дом.

— Още преди много векове матрона Баенре научи, че собствената й съдба е тясно свързана с тази на Джарлаксъл — продължи Кимуриел, един от тримата живи мрачни елфи, които знаеха истината. — Ръцете й завинаги бяха вързани и не можеше да ти навреди, дори и при множеството случаи, когато отчаяно й се искаше да изтръгне сърцето ти.

— Лейди Лот ме отритна отдавна, приятелю — Джарлаксъл се опитваше отчаяно да не издаде никакви други емоции освен обичайната си словоохотливост, но беше трудно.

По заповед на майка му, провалът на жертвоприношението бе погребан под купчина лъжи. Беше наредила да го обявят за мъртъв, после го бе увила в копринен покров и хвърлила в езерото Донигартен, какъвто бе обичаят за пожертваните трети синове.

— Но Баенре така и не разбраха за твоето предателство спрямо Кралицата на паяците и това, че те е отхвърлила като любимия й мрачен елф — каза Кимуриел. — За матрона Баенре до последния й дъх ти беше недосегаем, онзи, чиято плът камата й не можа да прониже. Благословеното дете, което като обикновено пеленаче бе унищожило изцяло и напълно по-големия си брат.

— Да не смяташ, че е трябвало да го кажа на вещицата?

— Не. Просто ти припомням в контекста на настоящата ти ситуация — отвърна Кимуриел и се поклони дълбоко и с уважение на бившия си господар.

— Баенре установиха, че аз и Бреган Д’аерте сме могъщи и нужни съюзници.

— И затова Бреган Д’аерте остава съюзник на дома Баенре и на матрона Триел, под ръководството на Кимуриел — допълни псионистът.

Джарлаксъл кимна.

— Кимуриел не е глупак и по тази причина ти поверих Бреган Д’аерте докато трае… пътешествието ми.

— Отношенията ти с матроните не са подобни на тези, които, изглежда, си решен да изковеш в земите на Кървав камък — заяви Кимуриел. — Крал Гарет няма да търпи подобно предателство.

— Мислиш ли, че ще му дам избор.

— А ти предполагаш, че държиш печелившата ръка. Твоят предшественик в това пътешествие, крал вещер с невероятна мощ, късно осъзна грешките си.

— А може би аз съм се поучил от провала на Зенги.

— А от собствения си провал поучил ли си се? — посмя да попита Кимуриел и само за момент червените очи на Джарлаксъл припламнаха гневно. — Почти съсипа Бреган Д’аерте — настоя Кимуриел въпреки това.

— Бях под влиянието на могъщ артефакт. Съзнанието ми бе замъглено.

— Замъглено само защото Кристалния отломък ти предложи онова, което най-съкровено желаеше. Нима амулетът, който държиш сега, ти предлага нещо по-малко?

Джарлаксъл отстъпи крачка назад, изненадан от прямотата на Кимуриел. Остави гнева си да се поуталожи до неохотно признаване — та нали точно по тази причина бе дал Бреган Д’аерте на Кимуриел. Джарлаксъл бе избрал път на приключения и лично израстване, такъв, който би се оказал съкрушителен за Бреган Д’аерте, ако ги бе помъкнал със себе си. Но с възможностите, които му се бяха разкрили във Вааса и Дамара, нима отново ги въвличаше по същата опасна пътека?

Не, осъзна Джарлаксъл, докато преценяваше мрачния елф насреща си, интелигентния и независим псионист, който смееше да му говори така открито.

На лицето му изникна усмивка, когато се обърна към приятеля си.

— Тук има възможности, които не мога да пренебрегна — изрече той.

— Интригуващи, съгласен съм.

— Но не достатъчно, че да привлека Бреган Д’аерте до себе си, ако имам нужда от тях — заключи Джарлаксъл.

— Не достатъчни, че да рискуваш Бреган Д’аерте. Такова бе споразумението ни, нали? Нима не ме сложи за водач точно за да изградиш стена между онова, което си създал, и онова, което би проиграл?

Джарлаксъл се разсмя при изричането на тази истина.

— По-мъдър съм, отколкото предполагам — каза той и Кимуриел би се разсмял с него, ако въобще някога се смееше.

— Но ти, естествено, ще продължиш да наблюдаваш — каза Джарлаксъл и Кимуриел кимна в знак на съгласие. — Имам друга задача за теб.

— Мрежата ми е разтеглена до максимум.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не за шпионите ти, а за теб. Има една жена, Калихай. Тя не дойде на юг с мен и Ентрери, макар да му е любовница.

— Той не притежава слабостите, които биха позволили подобни безразсъдни емоции — поправи го Кимуриел. — Тя му е партньорка за физическо освобождение, може би, но от Артемис Ентрери не би могла да получи повече. Това е единственото, заради което се възхищавам на този глупак.

— Може би това е причината да се чувствам добре край него. Държанието му ми напомня за дома.

Кимуриел не реагира изобщо и Джарлаксъл осъзна, че псионистът, така хитър по отношение на големите неща от живота, но очевидно невеж за дребните истини на съществуването, дори не е осъзнал сравнението между него и Ентрери.

— Не виждам несъответствие между действията й и заявените й намерения — обясни Джарлаксъл с код, който често използваше при разговорите с нападателния си лейтенант.

Кимуриел се поклони, с което показа, че е разбрал.

— Ще продължите да наблюдавате? — попита Джарлаксъл.

— И да информираме — увери го Кимуриел. — Не те изоставям, Джарлаксъл. Никога.

— Никога?

— Поне към момента — отвърна Кимуриел и, противно на природата си, се засмя леко.

— Може да стане доста опасно — най-сетне призна Джарлаксъл.

— Играеш опасна игра с опасни врагове.

— Ако се стигне до война, съм добре подготвен — отвърна Джарлаксъл. — Армиите на отвъдното чакат повика ми, а Зенги е оставил творения, които могат да се защитават и сами.

— Ще завладееш замъка.

— Вече съм го направил. Притежавам онзи, който го притежава. Драколичът очаква заповедите ми. Както казах — добре съм подготвен. Ще е още по-добре, ако и Бреган Д’аерте ми окаже подкрепа. Дискретно, естествено.

— Ако нещата ескалират, ще наблюдавам и ще преценя кое е най-добро за Бреган Д’аерте — отвърна Кимуриел.

Джарлаксъл се усмихна и се поклони.

— Естествено, ще ми осигуриш път за бягство.

— Ще наблюдавам и ще преценя — повтори псионистът.

Джарлаксъл трябваше да приеме това. Сделката му с Кимуриел зависеше от независимостта на последния.

Кимуриел, а не Джарлаксъл командваше Бреган Д’аерте и щеше да продължи да го прави, докато Джарлаксъл не се завърнеше в Мензоберанзан и не поискаше поста си. Така се бяха споразумели след унищожаването на Кристалния отломък. Никой обаче не хранеше илюзии за това споразумение. Джарлаксъл знаеше, че ако остане твърде дълго извън родните си земи и позволи на Кимуриел да прокара пътеки във връзките, които си бе изградил в Града на паяците, то Кимуриел нямаше да се откаже от господството над Бреган Д’аерте без бой.

Джарлаксъл знаеше и че да призовава Кимуриел в тежки времена е рисковано начинание, защото ако Кимуриел позволеше падението му, щеше да се окаже без конкуренция за властта над печелившия наемнически отряд. Но освен това Джарлаксъл разбираше добре мрачния елф, който му служеше като лейтенант. Кимуриел никога не бе ламтял за власт над други мрачни елфи, както Рай-ги или Берг’иньон Баенре или който и да било от останалите благородници в отряда. Плановете на Кимуриел бяха в сферата на интелекта. Той беше псионист, създание на разума и себепознанието. Кимуриел предпочиташе интелектуалните двубои с илитиди пред пазаренето за позиции с проклетите матрони на Мензоберанзан. Би прекарвал времето си в унищожаването на мозъчни къртици или в посещение на астралните обиталища на гитянките вместо в докладване на откритията си пред матрона Триел или в придвижване на бойците на Бреган Д’аерте, за да получат предимство при някое от драматичните събития, които изобилстваха в почти непрекъснатите бойни действия между Домовете.

— Опитваш се да строиш тук — отбеляза Кимуриел, докато се отправяше към комина и магическия път към Подземния мрак. — Опитваш се да създадеш нещо в Горния свят, и въпреки това, независимо от успеха ти, не ще може да се сравнява с онова, което те очаква в Мензоберанзан. Опитвам се да те разбера, Джарлаксъл, но дори и моят брилянтен интелект не може да се мери с твоята непредсказуемост. Какво търсиш тук, което вече не те чака в родината ни?

„Свобода“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече.

Естествено, Кимуриел бе псионист, при това могъщ, така че никога не бе нужно Джарлаксъл да „изрича“ каквото и да било, за да изрази позицията си.

Кимуриел го изгледа за момент, после кимна бавно.

— Няма свобода — изрече най-сетне. — Има само оцеляване.

Когато Джарлаксъл не отговори веднага, водачът на Бреган Д’аерте се плъзна в комина и се стопи в камъка.

Джарлаксъл остана дълго време взрян в пещта, страхувайки се, че Кимуриел е прав.

Пътят оформяше голяма окръжност в острия десен ъгъл на стената на Хелиогабалус, един вид глуха търговска улица. Магазините на Илнезара и Тазмикела бяха наблизо. Дузини свещари, обущари, ковачи, тъкачи, шивачи, майстори колари, вносители, пекари и други занаятчии и търговци от всяко възможно поприще бяха направили Околостението свой работен дом.

Огромен фонтан на три нива се намираше в средата на площада. От него течеше вода без особена енергия, по-скоро като непрестанен ромолящ поток. Отивайки натам, Ентрери беше намислил да използва фонтана за база, за точка, от която да наблюдава проиграването на замислената атака. Но докато се приближаваше от друга алея, за да проучи третия ъгъл на фонтана, той осъзна, че разбойникът, нает от Кнеликт, го е изпреварил. Мъжът хитро се бе притаил във втория резервоар и единствено неравният теч на водата бе подсказал на убиеца, че нещо не е наред.

Огледа тъмната форма на разбойника и почувства търпение и дисциплина — не ставаше дума за някой новак.

С кимване Ентрери изчезна обратно в сенките на алеята, сграбчи един улук и се покатери по стената на един магазин, оттласквайки се на покрива. Приведен до ръба отново огледа фонтана, макар от този ъгъл да не можеше да види кандидат-нападателя. Тих като сянка, той започна да прескача от покрив на покрив, обикаляйки окръжността, за да получи пълна представа за разположението.

И да забележи още две фигури, притаени в мрака под чергилото на тъмен дюкян.

Убиецът замръзна на място, после се плъзна по-ниско на покрива, а погледът му не се отделяше от двата силуета. Ентрери знаеше, че това са хората на Кнеликт — магьосникът се бе подсигурил, че нищо няма да се обърка. Не успяваше да различи много подробности, защото бяха добре прикрити, но липсата на движения с течение на времето му говореше за дисциплина и опит.

Лесният начин — да убие търговеца Бенегаст и да си тръгне с благоразположението на Кнеликт — го зовеше.

Но Артемис Ентрери не обичаше лесния начин.

Моментът на истината, времето, когато Ентрери трябваше да се подготви по един или друг начин, настъпи и убиецът премина в състояние, ръководено почти изцяло от инстинктите. Трябваше да се движи бързо, обратно около кръга, така че да остави фонтана между себе си и двамата мъже под навеса. Прескачаше от покрив на покрив, придържайки се към далечните страни на всяка сграда, извивайки тялото си с всяко движение, така че да изглежда като част от пейзажа и нищо повече, а движенията му бяха толкова тихи, че хората в сградите под тичащите му крака биха решили, че някоя катерица притичва по покривите им.

Спусна се на земята с не по-малка грациозност прилепи се плътно на един корниз, захвана се с една ръка, претърколи се странично и се изпъна по цялата си дължина, преди внимателно да се приземи в уличката.

Поколеба се на предния ъгъл на сградата, защото някой излезе от вратата само на две стъпки вляво. Нищо неподозиращата фигура премина покрай него, без да го забележи и продължи навън от кръга, оформен от глухата улица.

Когато отдясно на отсрещната страна се появи втора фигура, Ентрери се сви още малко. Беше Бенегаст.

Ентрери осъзна, че разбойникът във фонтана също е забелязал търговеца, затова използва това разсейване, продължило части от секундата. Затича се тихо, приведен ниско, после се хвърли в кълбо напред, което го доведе до най-ниския резервоар на фонтана.

Мъжът наблюдаваше приближаването на Бенегаст, търговецът щеше да премине точно покрай фонтана от страната, противоположна на Ентрери. Точно тогава разбойникът се опита да открие Ентрери, оставайки приведен, бавно завъртайки глава в опит да огледа максимална част от Околостението. За кратко спря поглед на алеята в опит да забележи сенчестата фигура на убиеца, когото трябваше да очаква.

Ентрери броеше наум. Вече бе преценил разстоянието, на което се намираше Бенегаст от фонтана, и с лекота можеше да предположи скоростта на превития дребен мъж, който вървеше с торба, преметната през рамо.

Мъжът във фонтана над него бе умел, напомни си Ентрери, което означаваше, че ще продължи да се оглежда за него до последния възможен момент. Но с приближаването на Бенегаст на разбойника щеше да се наложи да съсредоточи вниманието си върху търговеца.

Мигът, в който разбойникът спреше да се оглежда и върнеше вниманието си върху мишената, но точно преди да успее да фиксира Бенегаст отново и да се задейства, беше времето на Ентрери.

Превъртя се до изправена позиция — тънък силует зад чучура на фонтана. Не позволи на приближаването на Бенегаст да разсее мислите му дори за миг, а просто скочи на ръба на долния басейн, вертикален подскок на височина три стъпки. Докато краката му се приземяваха тихо и сигурно на хлъзгавия заоблен ръб, лявата му ръка се протегна към втория басейн, за да подсигури равновесието му, а дясната му ръка с извадена кама нанесе силен и премерен удар.

Почувства как острието се плъзва между ребрата на разбойника и веднага щом усети натиска на първоначалния контакт се плъзна напред с него, пусна ръба на втория басейн и вместо това прехвърли ръката си върху главата на разбойника, потапяйки я под водата, така че викът му премина в бълбукане на мехурчета.

Ентрери почувства топлината от кръвта на мъжа, която покри ръката му, но ъгълът на пробождането не беше правилен за бързо промушване на сърцето. Това нямаше особено значение за Ентрери, който призова вампиричните сили на оръжието и изсмука живота на мъжа в магическото острие, оставяйки отпуснатото му безжизнено тяло в басейна.

„Колко удобно, че разбойникът носи маска“, помисли си Ентрери, докато я сваляше и бързо я постави на собственото си лице.

Кратка пауза, бързо поемане на въздух и Ентрери се задвижи отново, безшумно и грациозно, като едва направи вълничка в басейна, когато се плъзна на ръба и скочи навън, приземявайки се с лекота на улицата отвъд по-широкото долно ниво. Естествено Бенегаст забеляза приближаването му, но Ентрери се движеше толкова бързо, че бедният търговец едва намери време да ахне.

Ентрери се озова до него с ужасяваща скорост, застана право пред него, а върхът на камата му бе насочен точно под адамовата ябълка на Бенегаст.

Срещна погледа на мъжа, позволявайки на Бенегаст да почувства настойчивостта на тъмните му очи, обещанието за смърт. Търговецът изстена и се олюля, сякаш краката му просто щяха да се огънат под тежестта на тялото му — но, разбира се, камата остана неподвижна и го задържа изправен. На лицето на Ентрери се появи лека усмивка и той отдръпна камата съвсем леко.

— Убиват ме! — изквича търговецът и Ентрери се усмихна още по-широко, без да прави опит да го накара да млъкне. — О, срамота, че животът ми ще бъде отнет от… от…

— А, а — предупреди го Ентрери, вдигайки свободната си ръка пред лицето на Бенегаст и размахвайки пръст напред-назад.

Търговецът замлъкна. Издаваше само накъсани хрипове, докато дишаше.

— Пусни торбата зад себе си — нареди му Ентрери.

Чантата падна на земята.

Ентрери спря за момент, вземайки под внимание двамата, които го наблюдаваха изпод навеса. Бяха много напрегнати, готови да нападнат, чудейки се къде ли е Ентрери.

Убиецът заобиколи бавно Бенегаст, умело грабвайки торбата, докато заставаше зад гърба на мъжа.

Очите му не се отделиха от търговеца, но същевременно гледаше покрай него, забелязвайки движението зад прозорците и отворените врати на няколко магазина.

Подсвирване в далечината му подсказа, че градските стражи са били предупредени. Без съмнение платените лакеи на Кнеликт се приближаваха бързо, за да арестуват разбойника убиец.

И без съмнение двамата глупаци под навеса от другата страна на улицата кършеха ръце и проклинаха тихомълком, че Артемис Ентрери тепърва трябва да се появи.

— Ако искаш да живееш, ще правиш точно каквото ти казвам — дори и тогава не мога да гарантирам, че ще се измъкнеш жив — каза Ентрери на Бенегаст.

Мъжът изхлипа или поне понечи да го направи, но Ентрери го прекъсна:

— Имаш един шанс. Разбираш ли?

— Д-да — заекна търговецът, кимайки глуповато.

— Малко дискретност ще направи чудеса, за да задържи камата ми далече от сърцето ти — каза му убиецът.

— Д-да… да… — заекна Бенегаст, но после млъкна и сложи ръка върху устата си.

— Когато ти кажа, да бягаш, ще хукнеш право напред — обясни Ентрери. — Свий от тази страна на пазара — не преминавай покрай навеса. Разбираш ли?

Към тях долетяха викове, носещи се от правия път, който водеше към Околостението.

— Тичай — каза Ентрери.

Бенегаст веднага хукна, залитайки като глупак и за малко не падна по лице на земята. Обърна се към средата на пътя и изглеждаше, че в паниката си ще изтича точно покрай навеса — без съмнение към внезапната си гибел, — но тогава залитна отново в последния момент и се затича право към алеята.

Подсвиркванията и виковете се приближаваха зад гърба му, но Ентрери дори не погледна в тази посока.

Наблюдаваше как две фигури изскачат изпод навеса, двама мъже, един едър и един дребен — или може би по-дребната фигура беше на жена. И двамата погледнаха към Ентрери, на което той отвърна с просто свиване на рамене, после по-едрият хукна по улицата след Бенегаст, докато по-дребната фигура започна да размахва ръце, сякаш правеше заклинание.

Тя — защото наистина бе жена — беше толкова съсредоточена върху отдалечаващия се Бенегаст, че дори не забеляза предпазливо приближаващия се Ентрери.

Точно когато щеше да хвърли магията, пред очите й проблесна острие, което остави пелена от магическа пепел и закри гледката й.

— Какво…? — ахна тя и отстъпи крачка назад, обръщайки се, за да погледне Ентрери, който точно сваляше маската от лицето си.

— Просто исках да видиш истината — отвърна той.

Очите на жената щяха да изскочат, а ченето й увисна.

Ентрери я наръга с камата — или поне се опита, защото около нея имаше заклинание, което отклони атаката. Чувството бе сякаш се е опитал да забие оръжието в каменна стена.

Жената извика отново и се обърна, за да побегне, но Ентрери я удари с меча, отново без резултат, после изрита задния й крак така, че да се удари в глезена на водещия. Тя се препъна и падна на земята, но незабавно се превъртя и вдигна ръце пред себе си, за да се предпази.

— Не ме убивай! — примоли се тя. — Моля те, имам пари.

Той я удари отново и отново, и отново.

— Колко удара ще спре щитът ти? — попита я, докато тя се въргаляше безпомощно пред него.

Ентрери изрита магьосницата още веднъж, после наведе великолепното острие на Нокътя на Шарон на милиметър от разширените й очи.

— Кажи на господаря си, че не съм му пионка — изрече той.

Жената заклати глава обезумяло и Ентрери й кимна и хукна. Забеляза, че двама стражи притичват покрай фонтана в опит да го догонят, но той имаше предимство и изчезна в мрака на уличката. Докато тичаше, захвърли торбата нагоре върху един покрив. Мина покрай купчина зарязани сандъци и счупен фургон и попадна на Бенегаст, подпрян на една стена и кървящ, с безпомощно вдигната пред лицето му ръка. Над него се извисяваше по-едрият убиец от навеса, с боен чук, вдигнат високо над главата.

Камата на Ентрери полетя в уличката и улучи убиеца отстрани в гърдите. Мъжът залитна, но не падна. Обърна се и застана в защитна позиция, макар да не можа да се удържи и се наклони на една страна от болка.

С Нокътя на Шарон, хванат с две ръце, Ентрери атакува внезапно с поразителна ярост. Замахна странично, отляво надясно, и убиецът, който не беше новак, блокира удара и се измъкна достатъчно бързо, че да държи чука пред себе си.

— Ти си луд — ахна той, спирайки удар през рамо.

Ентрери забеляза с каква сила бе вдигнат чука, за да блокира, и не се изненада изобщо, когато мъжът пристъпи напред под ъгъла на атака на Нокътя на Шарон.

Нито пък се опита да попречи на движението или да се извие настрани. Просто разхлаби хватката си около Нокътя и тръгна напред, изправяйки се срещу едрия мъж, който се опита да го събори на земята с теглото си.

С тази разлика, че Артемис Ентрери беше много по-силен, отколкото изглеждаше и бе успял да обвие ръка около дръжката на инкрустираната кама. Леко извиване спря инерцията на едрия нападател със същия успех, с който щеше да го направи каменна стена. Убиецът погледна надолу към Ентрери, а чукът падна свободно от ръцете му и издрънча на земята до Нокътя на Шарон.

По лицето му се изписа всепоглъщащ ужас — изражение, което винаги предизвикваше усмивка на устните на Артемис Ентрери.

Ентрери отново изви камата. Можеше да изсмуче живота на мъжа и да унищожи душата му напълно, но откри в себе си искрица милост. Вместо пълно унищожение се спря на обикновено убийство.

Ентрери положи тялото на умиращия на земята и вдигна Нокътя на Шарон.

— Ти… ме спаси — изрече Бенегаст и промяната в тона подсказа на Ентрери, че вече не са сами. Той се завъртя бързо и се изправи, заставайки лице в лице с двамата стражи, за които знаеше, че са хора на Кнеликт.

Израженията на лицата им разкриха пълното им объркване. Ентрери не беше следвал сценария.

— Спасих те? — Ентрери се присмя на Бенегаст. Няма толкова злато на света, което да ме накара да те последвам по тази лъжовна пътека! Задръжте този мъж — нареди на стражите Ентрери. — Той уби търговеца Бенегаст и остави тялото му във фонтана. Съучастникът му лежи мъртъв тук, убит от моята ръка, а той ми обеща богатства отвъд въображението ми, ако претендирам, че не знам нищо за кървавите му планове.

Стражите си размениха объркани погледи и Ентрери беше убеден, че щеше да ги събори, ако просто бе духнал в тяхна посока. Отстрани Бенегаст заекваше и залиташе, оливайки се в слюнка.

Ентрери го накара да млъкне с един поглед, после се протегна и го сграбчи за туниката. Докато грубо изправяше търговеца на крака, умишлено предизвика стенание от мъжа и прошепна в ухото му:

— Ако искаш да живееш, прави каквото ти казвам.

Изправи се и го блъсна в ръцете на стражите.

— Побързайте и го отведете. Може да има още убийци, скрити в сенките.

Те не знаеха какво да правят — това поне бе ясно изписано на лицата им. Накрая се обърнаха и започнаха да се отдалечават, влачейки Бенегаст. Търговецът успя да погледне назад към Ентрери, който му кимна, намигна и постави пръст пред свитите си устни.

„Дали стражите се бяха подвели от измамата?, зачуди се Ентрери. Познаваха ли Бенегаст и главорезите от Цитаделата на убийците?“. Един миг преди да направи своя избор, по лицата им не се разчиташе нито сянка на разпознаване.

А дори и да грешеше, дори и да знаеха истината за самоличността на Бенегаст и впоследствие да го убиеха, какво му пукаше на Артемис Ентрери?

Опита се да си го повтори отново и отново, но откри, че пак се е озовал върху покривите. Отиде да прибере торбата на търговеца — в крайна сметка нямаше причина, поради която да не прибере някаква награда за доброто си дело — после се плъзна по покривите на сградите, следвайки като сянка движенията на стражите и техния затворник. Както и очакваше, корумпираните войници не останаха на улицата, а свиха по друга пресечка, която имаше изход отзад, по който с лекота можеха да избягат, заедно с „пленника“ си.

— Тръгвай тогава — Ентрери чу как единият се обръща към Бенегаст.

— Кнеликт не обича да губи хората си — отбеляза другият.

— Не е наша работа — рече първият. — Търговецът е мъртъв, а този ще се измъкне. Това е всичко, което ни бе казано да направим.

На покрива над тях Ентрери се усмихна. Наблюдаваше как Бенегаст залита по уличката, тичайки сякаш животът му зависи от това — и със сигурност бе така.

Двамата стражи го последваха по-бавно, разговаряйки помежду си. Един от тях измъкна малка торбичка и я разклати, за да покаже, че е пълна с монети.

Ентрери погледна към торбата, която носеше, после обратно към двойката. За пръв път откакто бе влязъл в Околостението, убиецът се спря, за да обмисли последиците от действията си. Знаеше, че току-що е осигурил за себе си и Джарлаксъл доста неприятности от много опасен враг. С лекота можеше да последва заповедите на Кнеликт.

Но това щеше да означава да приеме съдбата си и да признае, че се е върнал към живота, който бе водил в Калимпорт, когато не беше нищо повече от инструмент за убийства на паша Басадони и много други.

— Не — прошепна той и поклати глава.

Никога нямаше да се върне към онзи живот, независимо от цената. Отново погледна към отдалечаващите се стражи.

Сви рамене.

Пусна торбата.

Скочи между тях с извадени оръжия.

Тръгна си скоро след това с преметната през едното рамо торба и кесия с монети, привързана към колана му.

Глава 6 Уплашени мишки, притеснени дракони

Бялата котка скочи от перваза на прозореца и тръгна с мързелива крачка към разчорления търговец. Мъркайки, животното притисна глава към крака на Бенегаст.

— Ах, Мортру — изрече търговецът, подпря се назад на стената и се наведе да погали любимката си. — Мислех си, че никога повече няма да те видя. Че никога повече няма да видя нищо. Ох, те бяха убийци, Мортру. Убийци, казвам ти!

— Разкажи ми — отвърна котката.

Бенегаст замръзна на място, а думите заседнаха на гърлото му. Бавно дръпна ръката си от животното и се сви до стената.

Мортру започна да нараства.

— Моля — подкани го котката, — разкажи ми историята си. Интересува ме много.

Бенегаст проплака и се хвърли настрани или по-скоро се опита. Една лапа го прихвана и го метна силно обратно към стената, а острите й нокти разкъсаха на парчета жилетката и връхната му дреха.

— Не те моля — обясни котката и направи гримаса, а от тялото й се разнесоха бълбукащи звуци. Костите се чупеха и променяха формата си, кожата се опъваше и извиваше. Бялата козина се скъси, превърна се в четинесто палто от косми и изчезна.

Бенегаст почувства как коленете му омекват и се строполи на пода. Магьосникът Кнеликт се извиси над него.

— Обичаш котки — изрече той. — Това е точка в твоя полза, защото и аз ги обичам.

— М-моля в-ви, В-ваше великолепие — изпелтечи Бенегаст, клатейки глава толкова яростно, че зъбите му затракаха.

— Ти трябваше да си мъртъв.

— Но… — започна Бенегаст, ала бе твърде ужасен, за да продължи.

— Но вместо теб са мъртви хората ми — довърши Кнеликт. — Как един глупав и мекушав търговец е успял да го постигне?

— О, не, Ваше великолепие! — изплака Бенегаст. Не и това! Никога! Не съм наранявал никого. Правех каквото ми се каже и нищо повече.

— Казано ти бе да убиеш хората ми?

— Не! Разбира се, че не, Ваше благородие. Беше маскираният мъж! Страховитият, с острието. Видях как уби един в уличката. Не знам за дру…

— Маскираният мъж?

— Онзи с меча с червено острие и камата с инкрустираната дръжка. Хвана ме на улицата и отне стоката ми — плащането към вас беше там. О, моля ви, Ваше великолепие! Бях събрал парите ви и нямаше да закъснея, ако не бяха стражите, които дойдоха и прибраха скъпоценните ми камъни. Опитах се да им кажа, че са ми нужни, за да…

— Казал си на градските стражи, че дължиш пари на Кнеликт? — прекъсна го магьосникът и в очите му проблесна обещание за смърт.

Бенегаст се сви още повече — Кнеликт не мислеше, че подобно нещо е възможно — и издаде странен писклив звук.

— Ти си убил моя човек във фонтана — обвини го Кнеликт, в опит да раздроби събитията на малки парченца и да получи по-добра представа за случилото се. Да не би хората му да бяха провокирали Ентрери?

Джайлиана, която бе оцеляла, обичаше да променя плановете в движение. Прибързана малка кучка!

Бенегаст поклати яростно глава.

— Във фонтана нямаше човек с изключение на маскирания, който излезе оттам.

— Мъжът с меча с червено острие?

— Да — отвърна търговецът, кимайки.

— И тогава те заговори за първи път?

— Да.

Кнеликт сви устни. Значи Ентрери го бе предал от самото начало.

— Моля ви, великолепни ми господине — изплака Бенегаст. — Не съм сторил нищо лошо.

— Ами двамата стражи, открити мъртви в другия край на улицата?

Изражението на Бенегаст бе красноречив отговор очевидно мъжът не знаеше нищо за тях.

— Не си направил нищо лошо? — попита Кнеликт. — И въпреки това закъсня с плащането на дълга си.

— Но… но… — заекна Бенегаст, — но всичко е тук.

Всичко, което дължа, и отгоре. Всичко за вас.

— Донеси го.

Мъжът се раздвижи бързо, размахвайки ръце и крака във всички посоки, но това не помогна особено за изправянето му от ъгъла и пода. Тогава обаче невидима ръка го сграбчи и го вдигна от земята.

— Къде? — попита Кнеликт.

Увиснал във въздуха, ужасеният Бенегаст тромаво посочи към скрин в другия край на стаята. Телекинетичната хватка на Кнеликт го запрати в тази посока, той се удари в чекмеджетата и се строполи в основата на бюрото. За своя чест остана на земята само за миг и отвори едно от чекмеджетата толкова рязко, че то изхвърча от бюрото и падна в краката му. На всички страни се разхвърчаха дрехи и търговецът се изправи отново, стиснал голяма кесия в ръката си.

— Всичко, което дължа — обеща той. — И отгоре.

Щом Кнеликт протегна ръка към търговеца, едно движение отстрани привлече вниманието и на двамата.

В стаята влезе истинската Мортру, която изглеждаше точно както Кнеликт само няколко мига преди това.

Котката тръгна към господаря си, но внезапно магия я отпрати във въздуха и тя се оказа в очакващата прегръдка на Кнеликт.

— Не! — изплака търговецът и се хвърли напред. Само не Мортру.

— Похвално — отбеляза Кнеликт и нежно погали ужасената котка. — Лоялен си към котешкия си другар.

— Моля ви, сър — каза Бенегаст и падна на колене. — Всичко друго, но не и моята Мортру.

— Обичаш ли я?

— Сякаш ми е дете.

— А тя отвръща ли на любовта ти?

— О, да, господине.

— Да видим и ако си прав, ще ти простя за дълга и закъснението. Всъщност, ако имаш лоялността на такова прекрасно създание като това тук, ще ти върна всички монети в тази кесия.

Бенегаст го изгледа объркано, без да знае какво да каже.

— Честна сделка? — попита Кнеликт.

Бенегаст нямаше идея как да отговори, но въпреки това кимна в знак на съгласие.

Кнеликт започна да прави магия и Бенегаст се сви назад. Заклинанието отне известно време на магьосника, но най-накрая насочи пръстите на едната си ръка към търговеца и изпрати вълни от енергия.

Бенегаст чу пукащи звуци — звуци от собствените му кости, които се трошаха и променяха формата си.

Внезапно стаята стана по-голяма, невъзможно огромна, което обърка бедния Бенегаст не по-малко от факта, че не изпитва болка от трошащите се кости.

Почувства се странно. Зрението му стана черно-бяло, а към ноздрите му полетяха толкова много миризми, че напълно объркаха сетивата му. Погледна надясно и наляво и видя бели линии в периферното си зрение, сякаш имаше… мустачки.

Изръмжаването на Мортру отново привлече вниманието му върху магьосника, който се извисяваше над него с гигантски, дори титанични размери. Мортру се дърпаше и извиваше в ръцете на Кнеликт.

Бенегаст понечи да запита какво се случва, но гласът му излезе като писукане и нищо повече.

После осъзна какво е станало и погледна назад, за да види тънката си опашка.

Беше мишка.

Обърна се отново към Кнеликт и Мортру.

— Е, ще разберем ли колко е дълбока лоялността на котката ти? — попита лукаво магьосникът.

Пусна Мортру на пода, но на Бенегаст се стори, че котката дори не докосна пода, толкова грациозен и бърз бе скокът й.

— Явно не твърде дълбока — отбеляза Кнеликт.

Не след дълго той си тръгна със ситата котка, свита на кълбо до рамото му, чудейки се какво, в името на всичко свято, щеше да прави с този тип Артемис Ентрери.

Тазмикела разбра кой е още щом видя слабия мъж, попреминал средната възраст, който бавно се изкачваше по хълма към входната й врата. Овехтялата му, обрулена от времето роба спокойно можеше да принадлежи на някой от хилядите номади, които скитаха из региона, но тояжката му, бяла като кост, принадлежеше само на един човек.

По гръбнака на Тазмикела пробягна тръпка и тя се намръщи при вида на магистър Кейн. Мразеше монаха — въпреки че осъзнаваше, че е безразсъдно. Мразеше го, защото се страхуваше, а Тазмикела не обичаше да се „страхува“ от който и да било човек. Но Кейн бе монах и велик магистър и това означаваше, че с лекота може да избегне ефекта от дъха й — най-голямото й предимство във всяка битка. Тазмикела не се страхуваше от магьосници, дори от архимагове като Кнеликт. Не се страхуваше от краля паладин, нито от героичните му приятели — не и от рейнджъра, свещеника, крадеца или барда — с изключение на един. Единствените хора единствените създания от нисшите раси, включително мрачните елфи, — които изнервяха драконката, бяха тези странни аскети, които посвещаваха живота си на усъвършенстване на телата си.

А и Кейн дори не бе обикновен монах. От гледна точка на бойните изкуства, той беше най-великият майстор из земите на Кървав камък и далеч извън пределите им. Разбирането и контрола над тялото му бяха толкова съвършени, че твърдяха, че може да постигне състояние отвъд този свят, където физическата му форма се издигаше отвъд телесните ограничения и можеше да надмогне дори границите на материалната равнина.

Всички тези слухове и шепоти се въртяха из мислите на Тазмикела, докато наблюдаваше приближаващия с решителна крачка мъж, с на пръв поглед обикновен външен вид.

„Помни коя си“, твърдо си напомни драконката.

Поклати бързо глава и угриженият й поглед се превърна в гримаса.

— Магистър Кейн — изрече тя, щом мъжът се приближи към верандата й — Измина твърде много време…

Мислеше да продължи с покана към монаха да влезе в дома й, но Кейн не изчака, а я подмина, кимайки леко в знак на благодарност.

Тазмикела се спря на вратата и не погледна към монаха вътре, преди да събере сили да изтрие презрителната усмивка от лицето си. Припомни си отново и отново, че Кейн без съмнение е дошъл по заръка на крал Гарет.

— На какво дължа удоволствието от вашето присъствие? — попита тя малко по-медено от нужното, докато се обръщаше и отиде до мястото си на масата точно срещу монаха.

Забеляза стойката му, която само й припомни, че мъжът е различен. Кейн не бе седнал с крака, спуснати на пода, както би направил всеки друг. Неговите бяха свити плътно под тялото му, със стъпала под задните му части, а гърбът му бе идеално изпънат и балансиран над центъра на тялото му. Тазмикела осъзна, че той може да се задейства по-бързо от всеки друг враг, дори от атаката на навита змия.

— Сестра ти ще се присъедини към нас съвсем скоро — отвърна Кейн.

— Очаквате Илнезара да пристигне навреме? — попита Тазмикела. Тонът й бе лековат, като за допълнителен ефект завъртя очи.

Предвид ефекта от шегата й върху магистър Кейн със същия успех можеше да завърти стола по пода. Той стоеше насреща й, без да мига или помръдва. Не просто без да мърда, а напълно неподвижен, с изключение на лекото повдигане и спускане на гърдите му, докато дишаше. Драконката се спря и дори се помести шумно няколко пъти, навеждайки се напред в опит да накара монаха да проговори.

Но той не го направи.

Просто стоеше там.

Измина доста време и той продължаваше просто да стои на място.

Тазмикела се изправяше неколкократно и отиваше до вратата в очакване на знак от сестра си. После сядаше обратно, а на лицето й се редуваха усмивки и смръщвания. Попита какво е времето, за Вааса, как са крал Гарет и лейди Кристин.

Кейн просто си стоеше там.

Най-накрая, след цяла сутрин, както се стори на Тазмикела, но всъщност по-малко от час, Илнезара се появи на вратата й. Влезе и поздрави сестра си и монаха, който отвърна със съвсем леко кимване.

— Заповядай, скъпа ми сестро — посмя да изрече Тазмикела, събирайки увереност с пристигането на втория дракон. — Изглежда гостът ми тази сутрин не е в добро настроение.

— Не присъствахте на церемонията в чест на завърналите се от Вааса — обади се монахът, обръщайки се към двете едновременно.

— Чух за това — отвърна Илнезара. — Онези, които разследваха последното творение на Зенги, нали?

Кейн я изгледа строго и продължително.

— Естествено информацията пътува бавно от село Кървав камък до Хелиогабалус, а ние не летим.

— По заповед на крал Гарет — добави Тазмикела. — Не бихме искали да ужасим половин Дамара.

— Мрачният елф Джарлаксъл и Артемис Ентрери са ви познати — заяви Кейн. — Работили са за вас преди пътешествието си до Вааса — пътуване, което може би са предприели по ваша молба?

— Твърде много предположения, магистър Кейн — отбеляза Илнезара.

— Отричате малко — отвърна Кейн.

— Имахме някои дребни сделки с този мрачен елф и приятеля му — каза Тазмикела. — Знаете с какво се занимаваме. Кой би бил по-подходящ да ни набави стока от тази двойка?

— Изпратили сте ги във Вааса — заяви монахът.

Илнезара се намръщи, но Кейн не мигна, така че Тазмикела отбеляза:

— Намекнахме на Джарлаксъл, че талантите му могат да му послужат по-добре в пущинака и че е възможно там да намери приключения, репутация и плячка.

— Има една стара поговорка, че намекът от дракон винаги е заповед — изкоментира монахът.

Тазмикела успя да се усмихне немощно и погледна към сестра си. Забеляза размяната на погледи между Кейн и Илнезара, които бяха почти заплашителни.

— Познаваме Джарлаксъл и Ентрери — заяви направо Тазмикела. — Не работят за нас, но от време на време ги наемаме. Ако сте дошли да поставяте под съмнение тяхната искреност, магистър Кейн, не трябваше ли да пристигнете преди церем…

Кейн я спря с вдигната ръка, жест, който накара гордата драконка да положи големи усилия да овладее гнева си.

— Уредили сте се тук по благоволението на крал Гарет — припомни й Кейн. — Никога не го забравяйте. Ние не сме врагове, приветствахме и двете ви в общността на Кървав камък с разтворени обятия и доверие.

— Предупреждението ви не звучи като изпълнено с доверие, велики магистре — каза Илнезара.

— Вие отхвърлихте домогванията на Зенги. Това не остана незабелязано.

— И сега? — попита Илнезара.

Кейн се изправи внезапно върху стола и се поклони дълбоко.

— Моля се да разберете, че живеем в опасни времена.

— Гледате на света от човешка перспектива — измърмори Илнезара. — Измервате бедствията с години, в най-добрия случай, а не в десетилетия или векове. Разбираемо е, че ще изречете подобно глупаво твърдение.

Кейн не демонстрира гняв при тези думи, докато сядаше обратно, но и не показа да е впечатлен.

— Замъкът не беше незначителен въпрос. Беше вероятно най-сериозното проявление на Зенги, проклето да е името му, от времената на падението му преди толкова години.

— Самият Зенги беше дребна работа — отвърна Илнезара. — Временно неудобство и нищо повече.

Дори Тазмикела потрепна при очевидното користно омаловажаване. И двете със сестра й бяха дишали много по-леко, когато кралят вещер бе победен. Не бяха изпитвали подобни притеснения от времената, когато Аспирадитъс, червената драконка, и трите й огнедишащи потомци бяха навлезли в планините на Западна Дамара 400 години по-рано.

— Може би мерим катастрофите с десетдневки или дори с години, уважаема лейди, защото това е всичко, което имаме — отговори й Кейн. — Времето ни е кратко по вашите представи, но е цяла вечност по нашите.

Не се притеснявам особено за последното творение на Зенги, защото вече е мъртво и съм убеден, че каквито и бедствия да ни е оставил в наследство кралят вещер, ще бъдат посрещнати подобаващо от Тайна песен и армията на Кървав камък.

— И все пак сте тук — отбеляза Тазмикела.

— Това е начинът, по който се справяме подобаващо с катастрофите си — отвърна Кейн и за пръв път в монотонния му глас се промъкна малко емоция — сух сарказъм.

— Тогава, моля, разкажете ни за тази катастрофа — заяви Илнезара с явно снизхождение.

Кейн я изгледа за няколко мига, но не отговори.

— Моля, кажете ни защо сте дошли на посещение намеси се Тазмикела, усещайки правилно, че монахът няма желание да нарече целта на посещението си по този начин.

— Притеснително е, че мрачният елф и човекът, които работят за вас, са излезли живи от този замък, а племенницата на крал Гарет, рицар от ордена, — не — призна монахът. — Както и фактът, че този мрачен елф и човекът са оцелели, а Мариаброн Скиталеца, безспорен герой на кралството и ученик на Олвен, — не. Няма да служа подобаващо на своя крал и приятел Гарет, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на племенницата му. Няма да служа подобаващо на своя приятел Олвен, ако не разследвам обстоятелствата около смъртта на ученика му. Не е тайна защо съм дошъл.

Сестрите се спогледаха.

— Гарантирате ли за мрачния елф и човека? — попита Кейн.

— Не са ни разочаровали — отвърна Тазмикела.

— Засега — добави сестра й.

Тазмикела отмести поглед от Илнезара към Кейн в опит да прецени ответната реакция на монаха, но да прочетеш емоциите му бе като да търсиш отпечатъци от стъпки по твърд камък.

— Истината е, че не сме твърде добре запознати с двойката — подхвърли Тазмикела.

— Не сте отговорни за появата им в Дамара?

— Определено не — отвърна Тазмикела и Илнезара повтори като ехо думите й още докато ги изричаше. — Научихме за тях в Хелиогабалус и решихме, че можем да използваме талантите им. Не е твърде различно от методите на Тайна песен и съм сигурна, че ако вие не бяхте наели двойката, щеше да го стори вашият приятел Келедон.

— Способни са в работата си — добави Илнезара.

— Кражбата? — попита Кейн.

— Придобиването — поправи го Тазмикела.

Кейн дори се усмихна леко при това извъртане. Отново се изправи рязко на стола и се поклони дълбоко.

Без да изрече нито дума повече, се обърна и напусна къщата на Тазмикела.

— Тези двамата ще си навредят, опасявам се, с фатален изход — отбеляза Тазмикела, когато монахът се бе отдалечил на подобаващо разстояние.

— Най-малкото — добави сестра й с повече загриженост, отколкото Тазмикела очакваше.

Драконката се обърна и видя, че Илнезара се взира през отворената врата към отдалечаващия се Кейн.

„И наистина, помисли си Тазмикела, малко създания на света можеха да притеснят един дракон повече от един монах — велик магистър.“

— Чувала ли си за битката при брода Голямата вила? — попита Илнезара, очевидно забелязала погледа на Тазмикела. — Два червени и един могъщ бял дракон изглеждали решени да разгромят един от отрядите на Гарет.

— И магистър Кейн побързал да се притече на помощ — продължи Тазмикела. — Предизвикал дъха им, огън и лед, и избегнал опасността.

— И дори измамил драконите да бълват един срещу друг — добави Илнезара.

— Според слуховете бялата — Глациаламакус — е била жестоко обгорена и никой не знае дали е оцеляла от раните си. И двата червени били ранени, от леда и от ударите на Кейн, последвани от атака на войните на Гарет.

— Това са слухове, нали знаеш — отбеляза Тазмикела.

— Може би, но правдоподобни, без съмнение.

След дълга пауза, в която да осмисли изводите, Тазмикела добави:

— Тези двамата започват да ми омръзват.

— Джарлаксъл ме притеснява — съгласи се Илнезара.

— Притеснява?

— Но е добър любовник — продължи необезпокоена Илнезара. — Може би трябва да го държа наблизо.

Тазмикела само завъртя очи при това заявление, без да е особено изненадана.

Отвън черната дупка на склона на планината приличаше на една от многото пещери, които изпъстряха региона на надвисналите скали и стръмни склонове на високите върхове на Галенските планини на изток от Ваасанската порта. Всеки, който влезеше в тази конкретна пещера обаче, щеше да открие, че тя е нещо повече, пълна с удобства и богатства, подканящи аромати и осветени с магия коридори.

Разбира се, всеки, който влезеше неканен, щеше да срещне смъртта си.

Прогонени от Хелиогабалус след падението на Зенги, Тимошенко, Праотецът на убийците, и могъщият му съветник Кнеликт бяха преместили бандата си в това далечно, добре защитено място. Серия от стаи се простираха навътре в планината, някои издълбани от каменоделци и миньори, много други — от магията на Кнеликт. Групата на Тимошенко живееше в удобство и сигурност, но не бе твърде отдалечена от делата си в Дамара, защото Кнеликт и другарите му магьосници бяха създали и поддържаха серия магически портали на стратегически места из кралството на Гарет.

През един от тези портали обратно в цитаделата се бе завърнала трепереща от гняв Джайлиана, магьосницата, която бе оцеляла от предателството на Ентрери в Околостението. Бе предала доклада си бързо и бе поискала подкрепление, за да се върне обратно в Хелиогабалус и да убие предателя. Колкото и ядосана да беше, Джайлиана бе достатъчно умна, че да не действа без изричното разрешение на Кнеликт и когато той й бе наредил да се откаже, тя се бе прибрала тихо в покоите си.

Кнеликт излезе под лъчите на слънцето на естествената каменна тераса на пещерата и се взря на запад покрай северните поли на каменните планини. Все още държеше Мортру и бе развил доста голяма симпатия към мъркащата котка, като дори обмисляше да създаде магическа връзка с животното.

Кнеликт бе доволен от знанието, че един от опиталите се да го измамят в момента си проправяше път през храносмилателния тракт на създанието.

— Джайлиана трепери от гняв — долетя глас иззад гърба му. Принадлежеше на един от лейтенантите му надежден, макар и обикновен тип на име Коурийз.

— Имам подготвена магия, която може да излекува това състояние — отвърна отсъстващо Кнеликт. — Разбира се, същевременно ще я превърне в леден блок.

— Знае, че те е провалила — отбеляза Коурийз.

— Провалила? — Кнеликт се обърна и Коурийз го погледна, след което отправи изненадан поглед към бялата котка. — Не се е провалила.

— Трябваше да се погрижи за Бенегаст.

— Беше там, за да стане свидетел на лоялността, или липсата на лоялност, на Артемис Ентрери — поправи го Кнеликт. — Не се е провалила.

— Но той се е измъкнал, а двама мъже бяха убити.

— Чудя се къде ли може да избяга? А ние губим млади попълнения почти ежедневно. Винаги има други, които да заемат местата им, а ако не губим толкова много, как ще разберем кои си струват усилието да бъдат обучени?

Устните на Коурийз се раздвижиха, но не каза нищо и Кнеликт се усмихна на очевидното объркване на мъжа.

— Може би трябва да ида и да кажа на Джайлиана какво е мнението ти по въпроса — предложи Коурийз.

— Може би трябва да използвам телекинеза и да те метна от скалата.

Мъжът пребледня и отстъпи крачка назад.

— Нека се задушава в гнева си — обясни Кнеликт. — Гневът е добър мотиватор. И нека издадем заповед за главата на нашия мил Артемис Ентрери. Може би нашата приятелка ще се изкуши от наградата.

— Ще тръгне след него безплатно — отвърна Коурийз. — Дори би ни платила за възможността, която ще й дадем.

— Това е решение, което тя трябва да вземе. Видяла е мъжа и се е запознала с уменията му. Бих очаквал, че жена, достатъчно мъдра да се набута в окултните изкуства, е достатъчно мъдра да разпознае и разликата между възможност и самоубийство.

Коурийз поклати глава за няколко мига, докато смели всичко, после попита:

— А наградата?

Кнеликт я обмисли за момент, смятайки, че може да е добра тренировка за по-младите членове и добър начин да прецени истинските способности на Артемис Ентрери.

— Петдесет къса платина — отвърна.

Коурийз облиза устни и кимна.

— Мислите ти по въпроса? — подпита Кнеликт, виждайки очакваното му неудобство.

В крайна сметка мъж с репутацията на Ентрери — дори и малките късчета, известни в Дамара, които най-вероятно бяха трохи от историята на интригуващия убиец — обичайно би донесъл поне десет пъти по-висока награда.

— Нищо, господарю Кнеликт. Ще закача заповедта за ликвидирането му.

Поклони се бързо и се обърна, за да напусне. Преди да стигне до пещерата обаче, магическата врата се плъзна от страничното си скривалище и запечата входа по такъв начин, сякаш никога не бе имало пещера. Коурийз се завъртя обратно с лице към Кнеликт, защото знаеше, че архимагът е затворил вратата с дребна магия.

— Когато те питам за мислите ти, ще е добре да ми ги кажеш — обясни Кнеликт. — Всичките.

— Извинете ме, господарю — примоли се Коурийз и се поклони многократно и неловко. — Аз само…

— Просто ги изречи — настоя магьосникът.

— Петдесет къса платина? — избълва Коурийз. — Мислех си сам да се пробвам за наградата, но да тръгна след този Ентрери — който се движи с мрачен елф! — за такава сума, не е изкусително.

— Защото си интелигентен.

Коурийз погледна нагоре към него.

— Само глупак би тръгнал след Ентрери за такава награда, съгласен съм. Така че нека видим кои глупаци трябва да разкараме от редиците си. Или по-скоро нека видим кои глупаци ще убие Ентрери. Може би ще остави следа от трупове, която крал Гарет няма да може да пренебрегне. От това можем само да спечелим.

— Но Ентрери най-вероятно няма да бъде убит — осмели се да вметне Коурийз.

Кнеликт само изсумтя, сякаш нямаше особено значение.

— Когато искам да умре, ще умре. Не забравяй, че Атрогейт е близо до него, а джуджето е лоялно. По-добре да вбесим Ентрери — или трябва да му викам „сър“ Ентрери? — и да изложим крал Гарет. А може и някой от тези, които се пробват, да покаже неочакван талант и всъщност да го убие. Или пък няколко ще се окажат достатъчно изобретателни, че да работят заедно и да спечелят наградата.

Коурийз започна да кима, схващайки всички потенциални ползи.

— От време на време трябва да предлагаме подобен тест на новите попълнения — обясни Кнеликт и сви рамене. — Как иначе ще знаем кой е достоен и кой трябва да се прости с живота си?

Коурийз кимна за последно, щом чу, че вратата зад него магически се плъзва настрани й се оттегли, когато Кнеликт го освободи с махване на ръка.

Кнеликт се изкиска и погали мъркащата Мортру.

— Ах, коте, как да оцелея с подобни глупаци на служба при мен? А той е един от по-свестните напоследък!

Върна се обратно на ръба и се загледа към Южна Вааса. Липсваха му славните дни, когато Зенги бе заемал вниманието на досадния Гарет и Цитаделата на убийците бе процъфтявала.

Мразеше да живее в пещера — дори и да е магически обзаведена.

Глава 7 Сенки

На обитателите на Повърхността те бяха известни като сенки, късове объркващ мрак, още по-трудни за разгадаване заради петната светлина до тях. Но за Джарлаксъл, който бе прекарал векове в странстване в лишената от светлина бездна, известна като Подземния мрак, тези „сенки“ бяха просто по-бледо осветени места. Затова мрачният елф нямаше проблем да различи мъжа, клекнал край купчина боклук в уличката до сградата, където двамата с Ентрери споделяха жилище на втория етаж. Глупакът беше толкова болезнено очевиден, че Джарлаксъл трябваше да положи усилия да не се изкикоти, докато минаваше покрай алеята към дървеното стълбище, което щеше да го отведе до външната врата на апартамента.

В основата на стълбите мрачният елф се огледа небрежно. Скоро видя втори мъж да се плъзва по покрива на съседната сграда.

— Какво си направил, Артемис? — прошепна под носа си Джарлаксъл.

Тръгна да се изкачва по стълбите, но се спря и се обърна, сякаш е забравил нещо. Стигна дотам в постановката си, че даже щракна с пръсти във въздуха, преди да забърза по пътя, от който бе дошъл. Знаеше, че всички го наблюдават и вероятно са повече от двама.

Но как можеха да поставят под съмнение решението му да влезе в пекарната на Пайтър предвид сладкия аромат, който се носеше от отворената й врата?

Представлението на мрачния елф можеше и да е заблудило кандидат-нападателите, но разкри много повече на Артемис Ентрери, който наблюдаваше от жилището си, от ъгъла на малкия прозорец, гледащ към улицата. Разбираше значението на леко преувеличените движения на Джарлаксъл: щракването с пръсти и престореното изражение на разсеяност.

Без съмнение наблизо имаше агенти на Цитаделата на убийците и Джарлаксъл ги бе забелязал.

След като почака още малко, за да види дали някой ще последва отклонението на Джарлаксъл към магазина на Пайтър — и след като това не се случи, убиецът се върна в средата на стаята и обмисли действията си.

Със сигурност го превъзхождаха като численост, а първото правило в подобни ситуации бе да не се оставяш да те притиснат в ъгъла. Придвижи се бързо до вратата, измъкна меча и камата и я изрита, за да я отвори. Втурна се през нея, като изрече кодовата дума „Бял“, така че магията на капана да не го убие на място.

Докато преминаваше под рамката на вратата подскочи и промуши камата си в сребърната верижка, която държеше малка статуетка на дракон, изправен на задните си крака, чиито очи светеха като бели лунни камъни. С трепване на китката драконът се озова закачен на острието на камата, второ плавно движение прехвърли статуетката в кесийка, а трето, изпълнено с такава точност и скорост, че всичко изглеждаше като едно движение, върна камата обратно в ножницата й, с фината верижка на статуетката все още увита около нея.

С три бързи крачки Ентрери се озова надолу по коридора до външната врата, след това до терасата, после надолу по стълбището. Замисли се дали да не спре и да провери дали неканените гости не са заложили капани на вратата, но подозирайки, че няма толкова време, просто наведе рамо и премина през вратата. На терасата бързо сви вляво към стълбите и се спусна надолу — с една, две, три крачки. Все още на средата на пътя се прехвърли над високото до кръста перило, хвана се със свободната си ръка, за момент се плъзна по наклона, след което се пусна на земята. При приземяването се претърколи, за да омекоти падането и се изправи тичешком на крака.

Докато прибягваше през улицата, можеше да почувства върху себе си погледите на стрелците.

Малка двуколка с плодове бе поставена срещу стълбището на Ентрери. Добродушният продавач и синът му си говореха приятелски с двама младежи, които разглеждаха стоката — типична гледка за улиците на Хелиогабалус.

Или не съвсем, осъзна Ентрери, докато се приближаваше, защото забеляза, че четиримата не бързат да реагират на внезапната му и неочаквана поява и очевидния факт, че бърза — или на това, че държи впечатляващо украсен меч с червено острие в едната си ръка.

За миг срещна погледа на брадатия търговец, но това бе достатъчно да забележи проблясъка на разпознаване в тъмните очи на мъжа. Не разпознаването от обикновен търговец, който може да го е виждал да преминава дузина пъти, а погледа на мъж, който е открил каквото търси.

Ентрери се хвърли в атака веднага щом чу изщракването на арбалет нейде отстрани — и чу стрелата да профучава във въздуха зад гърба си. Измъкна камата, но държеше острието внимателно насочено, така че да не позволи на сребърната верижка да се изплъзне, докато измъкваше статуетката от кесията.

Младите мъже до двуколката захвърлиха селските си пелерини и се завъртяха с извадени оръжия, но Ентрери премина през тях с бърз разсичащ удар на меча отзад напред, който ги запрати към земята в противоположни посоки.

С един скок Ентрери се озова на ръба на двуколката. Втори го прехвърли покрай „продавача“ и по-младия мъж, в посока входа на страничната уличка. Опъна ръката си, в която държеше камата, нагоре, точно докато преминаваше под дървената носеща греда, която свързваше двете сгради. Заби камата в гредата, под която се люлееше драконовата статуетка. Падна на земята, по-скоро приплъзвайки се, отколкото бягайки, защото осъзнаваше колко малко време има и колко близо са преследвачите.

А тези преследвачи нямаше да прошепнат паролата, нямаше да разпознаят дракона.

Още се търкаляше и лазеше — правеше всичко възможно да се придвижва надолу по уличката — когато капанът зад гърба му се активира и почувства ледена вълна, която го смрази и остави червена следа по глезена на единия му крак. Опита се да се изправи, но кракът му се бе схванал и веднага се озова по лице на паважа. Метна се и се превъртя, размахвайки меч, защото бе сигурен, че друг от нападателите бързо ще се озове върху него.

С пай в ръка Джарлаксъл се подпря небрежно на тезгяха на Пайтър и загледа двойката, която влезе в магазина — мъж и дребничката му хубава любима. Гледаха се в очите и през цялото време хихикаха.

Джарлаксъл разпознаваше преструвките щом ги видеше.

— Ах, млади влюбени! — извика драматично. — Добри ми Пайтър, с удоволствие ще платя за техните сладкиши.

Двамата погледнаха объркано към Джарлаксъл. Той подхвърли пая към мъжа, но високо. Когато последният понечи да го улови, движението разтвори жилетката му и разкри двойка изтъркани дръжки на кинжали.

Вторият пай от Джарлаксъл беше хвърлен по-силно и не бе предвиден за хващане — освен от изненаданата физиономия на мъжа.

— Какво? — извика жената, когато паят се размаза върху лицето на любимия й.

Той също извика, но от болка.

— Джарлаксъл, какво правиш? — настоя Пайтър.

— Убит съм! — извика изненаданият мъж.

Хвана се за лицето, разпръсквайки наоколо крем и в крайна сметка разкри малката стреличка, която се бе намирала в пая, да стърчи забита в бузата му. Посегна към нея с треперещи ръце, но сякаш не можеше да я хване.

До него младото момиче изпищя и заплака.

Ръцете на Джарлаксъл бяха извити до раменете в готовност да ги хвърли напред и да призове двойка магически остриета от предпазителите на китките си. Можеше да призове ками с мисъл и след това да ги удължи до мечове с движение на ръцете.

Но не го направи, защото поне реакцията на девойката бе напълно погрешна. Мъжът естествено се строполи на пода с обърнати нагоре очи, а от отпуснатата му челюст потече слюнка.

— Джарлаксъл! — извика Пайтър, залитайки до благодетеля си. — Какво направи? Ох, Клеърел! Ох, Миша!

Джарлаксъл прочисти гърлото си, докато Пайтър със залитане отиде да помогне на Клеърел да вдигне отпуснатото тяло на любимия си.

— Познаваш ли ги? — попита мрачният елф.

Притесненият Пайтър го погледна.

— Това са дъщерята на Марингей и бъдещият й съпруг! Живеят до вас. Щяха да се оженят през пролетта и аз да… щях да опека… о, какво направи?

— Приспах го и нищо повече — обясни Джарлаксъл, докато преминаваше покрай триото на път за вратата. — Дръж ги вътре, защото наоколо дебнат убийци.

Клеърел го удари, после сграбчи крачола на панталона му, докато минаваше покрай нея.

— Направих го за негово собствено добро — излъга засраменият елф. — Галантният ти любим без съмнение щеше да иска да се покаже като герой, а сега не е моментът. Заключи вратата, Пайтър, и ги дръж вътре. Не излизай навън, защото те грози смъртна опасност!

Джарлаксъл измъкна крака си от хватката, отдели миг да докосне периферията на шапката си в поздрав към притеснената млада дама, после бързо излезе. Изскочи на улицата, внезапно изпълнен със съмнения за всичко, което бе видял.

Но чу глъчката, идваща малко по-надолу от мястото срещу жилището му. От уличката със залитане излезе мъж, целият побелял — замразен — от главата до петите, който се движеше странно, като схванат. Строполи се върху двуколката с плодовете и изсипа купчина ябълки на улицата.

Ябълки, замръзнали толкова дълбоко, че част от тях се счупиха като стъкло, щом удариха паважа.

— Ентрери — прошепна мрачният елф.

Надяна пръстен на ръката си, сви юмрук и освободи магията. Подскочи нагоре, на височина дузина стъпки и повече и се приземи с лекота върху покрива на магазина на Пайтър, където изчезна от поглед.

Ентрери залитна надолу към края на уличката, блокирана от стена и купчина изпотрошени сандъци и стари дървени мебели. Беше планирал да използва купчината, за да прескочи стената и да изтича по улицата, успоредна на неговата, но краката му едва се движеха, единият бе почти напълно схванат, изгарян от всепроникваща болка. Погледна назад и видя мнимия продавач и „сина“ му да лежат неподвижни на земята, покрити със скреж.

Трети убиец, един от двойката, която се бе преструвала, че пазарува от двуколката, се бе подпрял на стената на уличката, очевидно замразен на място, с отворени, но невиждащи очи и побелели от лед мигли. Другарят му залитна обратно на улицата, препъна се в частично замръзналата двуколка и се строполи тежко върху паважа, където остана да лежи треперещ и безпомощен, най-вероятно умиращ.

Но идваха и други, осъзна Ентрери, когато мерна две фигури, които се движеха на зигзаг в обхвата на полезрението му от другата страна на улицата.

Ентрери знаеше, че е загазил. Използва купчината отломки, за да се изправи и да се опита да ходи, но изтръпналият му крак висеше отпуснато и той се препъна в собствените си пръсти. Все пак успя да запази равновесие и не падна. Вместо това използва залитането, за да се промуши зад няколко сандъка, като се обърна насред движението.

Една тъмна фигура се плъзна покрай левия ъгъл на изхода на уличката, прилепвайки се към стената, за да я използва за опора, докато се придвижваше по хлъзгавата замръзнала повърхност. Втори убиец се появи малко по-бързо и се плъзна по леда. Когато краката му стигнаха до суха земя, залитна няколко крачки напред.

Ако краката му реагираха нормално, Ентрери щеше да се хвърли и да го пресрещне, ликвидирайки залитащия глупак преди да успее да възстанови равновесието си.

Но краката му не реагираха и едва стоеше прав, камо ли да се опитва да атакува.

Мъжът възстанови равновесието си и се изправи, за да срещне убиеца с блестящ меч в едната ръка и малък щит, закрепен за другата. Остана извън обсег, приведен в защитна позиция, като постоянно поглеждаше назад към бавно приближаващия се другар.

— Побързай, де — прошепна нетърпеливо. — Притиснахме плъха в ъгъла.

— Плъх, който бълва лед като бял дракон — отвърна другият.

— Да, елате и замръзнете — блъфира Ентрери.

Промени стойката си под такъв ъгъл, че да не изглежда сякаш се е подпрял толкова тежко на стената, но в интерес на истината, ако не беше преградата зад гърба му, Ентрери щеше да се строполи назад. Измъкна впечатляващия си меч пред себе си и подканящо размаха острието.

По-близкият мъж се поизправи леко и отстъпи крачка назад.

— Беше капан, заложен в уличката, и не е нещо, което може да използва отново — заключи мъжът по-близо до Ентрери, отговаряйки на блъфа му.

— Както искате — отвърна Ентрери със зловещ кикот и размаха меча.

Удържа въздишката на облекчение, когато мъжът отстъпи още половин крачка, защото бе почувствал издайническото щипене в краката, което подсказваше, че чувствителността се завръща и кръвообращението му се възстановява. С непосилно усилие успя да удържи гримасата си през следващите няколко мига, но знаеше, че не може да си позволи да издаде колко слаб е в момента.

Ако действаха дръзко, беше мъртъв.

— Естествено, изпратил ви е Кнеликт — изрече Ентрери. — Обеща ми, че ще ме използва за учител, макар че след шестте трупа може да реши, че приемам задачата си твърде на сериозно.

Двамата мъже си размениха нервни погледи. И което бе по-важно за Ентрери, останаха на място и не тръгнаха към него.

Но един от тях, онзи, който бе дошъл втори, се поизправи и се поотпусна, като дори започна да се смее леко.

— Той си мисли, че сме само шестима — изрече и тупна приятеля си по гърба, а глупакът се присъедини към кикота му.

Ентрери схвана значението на думите му и изпита съжаление, че ще умре по този начин — без съмнение убит от високо, без възможност да се защити от това направление.

Въпреки бързината си, въпреки предпазливостта си, въпреки неравните наклон и настилка на различните покриви, Джарлаксъл не загуби ориентация. Знаеше точно къде се намира през цялото време и когато видя двамата мъже, които наблюдаваха една от уличките единият прицелен с арбалет в ръка, с лекота се досети коя е мишената.

Ръката на мрачния елф се стрелна бързо и сигурно изпод наметалото, измъквайки любимото оръжие на расата му — едноръчен арбалет. Стреля и със задоволство видя как стрелецът потръпна от убождането на малката стрела. Другият мъж погледна към стрелеца с изненада, но мъжът с арбалета нямаше как да му отговори, защото вече изпадаше под влиянието на приспивателната отрова и се накланяше напред, готов да се претърколи.

Другият мъж го сграбчи.

Джарлаксъл се съсредоточи и призова вродената си елфическа магия под формата на сфера пълен мрак, която покри двамата кандидат-убийци.

Джарлаксъл чу раздвижването, изпъшкването и вика. Беше доста доволен, но не и изненадан, когато видя движение през ръба на покрива, точно под сферата мрак, когато стрелецът залитна напред и повлече другаря си със себе си.

— Какво си направил, Ентрери? — прошепна Джарлаксъл.

Мрачният елф изчезна в сенките на бъркотията от нащърбени разноцветни покриви в търсене на начин да хвърли безопасен поглед към уличката отдолу.

Ентрери реагира инстинктивно, когато забеляза движение с крайчеца на окото си. Хвърли се към противоположната страна на тясната уличка. Все пак се погрижи да не загуби равновесие, защото двойката главорези се приближаваше. Очевидно добили кураж от пристигането на подкрепленията, те нападнаха.

Ентрери се хвърли внезапно напред с изпънат меч.

Новодошлите се стовариха до него. Спря се изведнъж, защото атаката му не беше нищо повече от лъжлив маньовър в опит да си спечели време, така че да може да се погрижи за най-новата заплаха. Ако бе по-неопитен боец, отчаяната атака щеше да е единственият начин за действие, опит да премине през двойката и да избяга.

Но Ентрери нямаше намерение да бяга от никоя битка.

За малко не падна презглава от рязкото спиране, защото чувствителността не се бе завърнала изцяло в краката му. Все пак успя да прикрие залитането, като се оттласна от стената и възстанови равновесието си.

Завъртя се и почти замръзна от объркване, когато забеляза оплетените тела на новодошлите, които бяха разбили част от отломките. Единият лежеше напълно неподвижно и отпуснато, а другият се извиваше от болка, сграбчвайки последователно китката, коляното и глезена си, очевидно наранил сериозно и трите. Миг по-късно Ентрери разбра всичко, когато погледна нагоре и видя сферата от пълен мрак във въздуха.

Джарлаксъл.

Тъй като другата двойка се приближаваше бързо, Ентрери се хвърли към подкрепленията и замахна силно, пробождайки с Нокътя на Шарон горния, изпаднал в безсъзнание мъж и човека под него. Първият не издаде звук, сякаш вече бе мъртъв, но долният изкрещя и се загърчи.

Ентрери нямаше време да го довърши. Измъкна Нокътя, в резултат на което шурна кръв, и се завъртя. Вдигна острието точно навреме, за да отблъсне меча на нападателя, след което отклони ръката с кинжала нагоре и навън. Убиецът нападна, използвайки предимството си, като се премести напред и започна да мушка непрестанно, без да храни надежда, че ще успее да рани умелите си противници, а по-скоро с идеята да ги отблъсне леко назад и да си освободи място за маневри и да се отдалечи от сандъците в случай, че мъжът отдолу все още има сили за битка.

Обърна задния си крак перпендикулярно на двамата си врагове и на водещия си крак. Придвижи го напред и тропна с пета, после пристъпи напред. Направи го отново и отново, запазвайки перфектно равновесие, като избутваше двамата убийци назад. Все още не чувстваше единия си крак, но всяка крачка бе твърда и сигурна и подсилена от координацията между двата крака, като използваше крака със запазена чувствителност, за да води безчувствения.

Най-накрая, точно преди да стигнат до все още хлъзгавия участък, където бе ударил дъхът на белия дракон, двойката успя да координира контрапозиция.

Раздалечиха се един от друг и се извиха леко, така че да имат по-добър ъгъл за атака.

Ентрери усети, че предимството му е свършило и отстъпи назад, приведен в защитна позиция. Краката му бяха раздалечени и стабилни, макар единият да продължаваше да е схванат и по-слабо подвижен.

— Той уби Вирт! — изкрещя главорезът отляво, онзи с меча.

— Млъкни, глупако! — сопна се другарят му.

— Скоро ще се присъединиш към него — каза Ентрери.

Не обичаше да говори на противниците си, но трябваше да си спечели време. Кракът му щипеше и пареше и едва успяваше да прикрива гримасите си.

Мъжът с камата се хвърли в атака и Ентрери вдигна Нокътя на Шарон, за да го прихване. Мъжът обаче беше бърз и прибра ръката в обсега на меча, като веднага нанесе хитър втори удар.

Той обаче не разбираше.

Дори и на един крак, дори и разсеян от болка и изтръпване, дори и неспособен да пази равновесие, Ентрери с лекота вдигна отново острието, което бе тръгнало към тази позиция още преди противникът му да започне да прибира камата.

А и Ентрери знаеше, че тази лъжлива атака не е краят.

Отстрани нападна другият мъж, мушкайки с меча си, но Нокътя на Шарон се изви в изящна дъга и отблъсна острието назад.

Ентрери прехвърли цялата си тежест върху изтръпналия ляв крак. Трябваше да му се довери и го застопори на място, завъртайки десния си крак назад с приближаването на очакваната втора атака с камата.

Малко не стигна на оръжието да го улучи, острието му само драсна отдръпващото се бедро.

За чест на нападателя, той осъзна пропуска си достатъчно бързо, че да отскочи назад извън обсега на евентуална контраатака.

Ентрери бе очаквал и това и вместо да го последва, отново замахна с Нокътя, но в посока на другия нападател. Призовавайки магията на меча, изписа във въздуха стена от непрогледна пепел, за да се скрие от погледа на мъжа с меча.

Знаеше, че мъжът инстинктивно ще се стегне, преди да успее да отстъпи. В този миг Ентрери падна на коляно и замахна под стената от пепел.

Убиецът почувства удара, съпротивата на сухожилието и костта срещу жестокото разсичане и чу агонизиращия вой на мечоносеца.

Ентрери се изправи, завъртайки се около оста си отляво надясно, което го изправи лице в лице с мъжа с камата. Силен трясък отстрани му подсказа, че мъжът с меча е паднал тежко и поне за момента е извън битката.

Ентрери инстинктивно вдигна меча, за да блокира и наистина камата издрънча, безвредно отблъсната от червеното и кърваво острие на Нокътя.

Убиецът измъкна друга кама.

Ентрери се ухили.

Мъжът се обърна и побягна, молейки за милост с всяка стъпка. Успя да направи само няколко крачки, преди да стигне до леда и да се пльосне на земята. Залитащ и пищящ, продължи да се влачи, сякаш очакваше смъртоносния удар да се стовари всеки момент.

Най-сетне се озова на суха земя и залитна надолу по улицата.

Ентрери остана на място развеселен.

Остър писък изотзад, последван от гъргорене, го накара да се обърне. Насреща му Джарлаксъл изтриваше кръвта от камата, с която бе довършил мъжа отдолу.

Мрачният елф задържа погледа си върху Ентрери, питайки безмълвно каква е причината за всичко това.

Ентрери отвърна на погледа, но без никакво обяснение.

Накрая Джарлаксъл отклони очи, съвсем леко.

— О, прекрасно — изрече мрачният елф.

Ентрери проследи погледа му към мястото, където стената от пепел бе започнала да се разрежда. На мястото, където бе стоял мъжът, сега се намираха двата му крака, срязани от глезените. Останалата част от тялото му бе подпряна до стената, с треперещи окървавени ръце, вдигнати във въздуха. Вече дори не се опитваше да спре кръвотечението.

Джарлаксъл отиде до него и го изгледа.

— Кървиш до смърт — обясни му спокойно. — Ще е бавно, но няма да е по-болезнено от това, което чувстваш в момента. Обаче ще ти стане студено. Не се паникьосвай, когато притъмнее пред очите ти.

Мъжът изскимтя, клатейки глава и вдигна умолително ръце.

— Може би, ако имаш желание да разкриеш… — започна Джарлаксъл и мъжът заклати яростно глава в знак на съгласие или поне се опита, защото Ентрери застана до приятеля си и прободе сърцето на глупака с Нокътя на Шарон.

Ентрери измъкна меча, хвърли бегъл поглед на Джарлаксъл и не каза нищо повече, когато се отправи да прибере камата си и статуетката на дракона.

— Предполагам, че не търсиш отговори, защото вече ги знаеш — каза Джарлаксъл.

Ентрери продължи да върви и за щастие чувствителността на крака му се бе върнала достатъчно, че да успее да запази равновесие по хлъзгавата повърхност на замръзналата уличка.

Глава 8 Да спиш с дракони

— Буахаха, продължавай да носиш пиене — изрева гръмогласно Атрогейт.

Вдигна разпенената халба и я изпи на един дъх — или поне съдържанието, което не изля върху сплетената си черна брада. Остави халбата на масата и прокара ръкав през брадата си, изтривайки само малка част от полепналата пяна.

Джарлаксъл започна да плъзга следващата халба през масата.

— Знам, че са били хора на Кнеликт — каза той и задържа ейла достатъчно дълго извън обсега на Атрогейт. — В противен случай ще означава, че има конкурентна банда, която действа по улиците на Хелиогабалус.

— Гоблински сополи. Всяка конкурентна банда ще е изтребена в рамките на деня — изрева джуджето и намигна.

Джарлаксъл плъзна халбата и дори не й остана време да спре, когато се оказа във въздуха и джуджето изсипа съдържанието й в гърлото си.

— Буахаха! — изрева Атрогейт и я тресна на масата.

После се оригна шумно и отново изтри устата си с ръка. Насред движението забеляза, че ръкавът на дрехата му е подгизнал, затова го вкара в устата си и изсмука питието от тъканта.

Джарлаксъл поклати глава, изгледа редицата празни халби, заемащи половината маса, и кимна на сервитьорката, която го наблюдаваше от бара. Знаеше, че трябва да напие Атрогейт, за да го накара да се разбъбри, но не беше предполагал колко скъпо ще му струва.

— Да поръчам ли още? — попита и джуджето избухна в гръмогласен смях от абсурдността на въпроса.

Джарлаксъл се подсмихна и вдигна ръка, правейки знак за още пет големи халби, после отправи поздрав към кимащата сервитьорка с докосване по чашата вино — единственото питие, което бе изпил, докато Атрогейт вече се бе справил с дузина халби.

— Значи е бил Кнеликт, а мишената — Артемис Ентрери — отбеляза Джарлаксъл.

— Не съм казвал, че е Кнеликт — поправи го Атрогейт и се оригна отново.

— Тогава конкурент вътре в Цитаделата на убийците?

— Не съм казвал, че не е Кнеликт — добави Атрогейт с още по-силно оригване.

Сервитьорката започна да поставя пълните халби на масата, затова Джарлаксъл млъкна и предложи обезоръжаваща усмивка. Тя опразни таблата си и започна да прибира част от празните чаши. Мрачният елф остави две блестящи златни монети до тях и предизвика широка усмивка у момичето.

— Кажи ми тогава — обърна се към джуджето веднага щом останаха отново сами.

Беше хванал здраво една халба, държейки я като заложник.

— Ентрери получил задача да убие търговец — каза Атрогейт, после се спря и погледна към халбата.

След миг Джарлаксъл плъзна ейла към него и Атрогейт не отдели време да го изучава.

— Кнеликт си мисли, че Ентрери е задържал плячката от работата? — заразсъждава Джарлаксъл. — Не би имал причина. Все още имаме достатъчно от наградите, които прибрахме във Вааса, а като рицар от ордена парите не са особен проблем за Артемис Ентрери.

— Буахаха, рицар от ордена! — изхили се джуджето.

— Добре де, рицар-чирак.

— Буахаха!

— Не би имал причина да задържи плячката от убития търговец — изрече Джарлаксъл.

— Доколкото чувам, не е имало убит търговец — отвърна Атрогейт и посегна към следващата халба. Джарлаксъл плъзна една към разтворените му в очакване ръце, но джуджето не я вдигна към устата си. — Не и преди Кнеликт да го докопа, де. Изглежда, че приятелят ти е объркал самоличностите.

— Убил е грешния търговец?

— Убил неколцина от хората на Кнеликт, изпратени да наблюдават работата му — довърши Атрогейт и изпразни халбата, след което се оригна подобаващо.

Джарлаксъл се облегна, за да осмисли информацията. „Какво си направил, Артемис?“, помисли си той, но не зададе въпроса на глас. Определено приятелят му, най-добрият и умел убиец, крачил някога по улиците на Хелиогабалус или който и да е друг град, не би могъл да направи толкова сериозна грешка.

Значи не беше грешка от страна на Ентрери. Беше изявление. На какво? На независимост? На глупост?

— Кажи ми, Атрогейт — попита тихо и спокойно Джарлаксъл, — достатъчна ли е наградата за главата на Ентрери, че да те подмами да свалиш тези боздугани от гърба си?

— Буахаха! — изрева джуджето.

— Затова ли се върна в Хелиогабалус, вместо да поемеш по пътя към Вааса?

— Идва зима, тъпако. Нямам намерение да се бъхтя във ваасанските виелици. Работа през лятото, пиене през зимата — това е формулата на джуджешкия успех.

— Но ако в Хелиогабалус се намира някоя лесна задача… — подкачи го Джарлаксъл. — Може би неочакван късмет.

— За твоя Ентрери ли? Буахаха! Едва ще стигне да плати пиенето, което ми купуваш в момента.

Джарлаксъл плъзна още една халба и повдигна объркано вежди.

— Кнеликт подценява…

— Не би оказал на приятеля ти уважението да предложи нормална награда — обясни джуджето. — Знае, че мнозина ще се заемат с лова на Ентрери, дори и само заради репутацията. Да убиеш рицар герой? Ето това е перо, което да съперничи на тая глупост, дето стърчи от шапката ти.

— За някой новак, може би — заключи мрачният елф.

— Или като обида. Как да е.

— Но когато Кнеликт осъзнае грешката си и му свършат новаците, ще преосмисли възнаграждението.

— Бих се съгласил или не бих, ако знаех за какво, в името на свинските зурли, говориш — отвърна Атрогейт. — Възна-какво?

— Заплащането — обясни Джарлаксъл. — Когато всички, които се опитват да ликвидират Ентрери, са мъртви, Кнеликт ще осъзнае истината за този враг и ще предложи по-голяма награда.

— Или ще го убие сам — разбира се, не съм казвал, че е Кнеликт, нали така?

— Не, разбира се, че не.

Атрогейт се разхили гръмогласно, оригна се и изпразни още една халба.

— А ако наградата се покачи, дали Атрогейт ще се изкуши да пробва?

— Нивгаш не пробвам, черньо. Или върша работата, или не.

— И ще го „извършиш“ ли? Ако цената е добра?

— Не повече или по-малко, отколкото ти би го извършил.

Джарлаксъл понечи да отговори и то остро, но осъзна, че не би могъл честно да отрече предположението, макар, разбира се, наградата да трябваше да е невъобразимо висока.

— Харесвам приятеля ти — призна Атрогейт. — В името на Деветте ада, харесвам и двамца ви.

— Но златото ти харесва повече.

Атрогейт вдигна в тост следващата халба.

— Харесвам онова, което ми купуват парите. Имам само един живот за живеене. Може да свърши през следващата десетдневка или след триста години. И в двата случая смятам, че колкото повече време прекарвам пиян и дебел, толкова по-добре си живея. И не се съмнявай, черньо, че по-добрият живот, който водя, е единственото, което има значение.

Джарлаксъл трудно можеше да оспори тази философия. Отново направи знак на сервитьорката, за да й покаже да не спира да носи напитки, после измъкна още златни монети и ги остави на масата.

— И ти ми харесваш, уважаемо джудже — каза той и стана от мястото си. — Така че ти казвам съвсем сериозно, каквато и награда да предложи Кнеликт — да, да, ако е Кнеликт — добави той, щом видя, че Атрогейт се кани да се обади. — Каквато и награда да има за главата на Артемис Ентрери, няма да е достатъчна, че опитът да си струва.

— Буахаха!

— Просто си помисли за всички онези години на пиене, от които ще се лишиш. Нека това ти служи за съветник — Джарлаксъл му намигна, поклони се леко и се отдалечи, преминавайки покрай сервитьорката, която се приближаваше с още една пълна табла. Потупа я леко по задника, докато я подминаваше, и тя му отправи изпълнена с обещания усмивка.

Да, можеше да разбере защо Атрогейт се маха от Вааса, щом се застуди. И той също би предпочел да прекара зимата в по-гостоприемен град.

Освен ако, разбира се, Артемис Ентрери не беше преживял това гостоприемство.

Джарлаксъл излезе от кръчмата. Дъждът беше престанал, тежките облаци бяха ответи от студения северен вятър, за да сторят път на първите бледи звезди в настъпващата нощ. Студът беше настъпил толкова бързо, че от останалите след дъжда локви на призрачни струйки в нощния въздух се издигаше пара. Джарлаксъл се огледа в двете посоки по улицата, наблюдавайки струйките и чудейки се дали зад сивите им пелени не се спотайват убийци.

— Какво си направил, Артемис? — попита тихо, после стегна наметалото около врата си и тръгна към дома.

Но почти веднага смени посоката, защото нямаше търпение да изчака събитията.

Когато стигна до Околостението, над града се бе спуснал здрач. Група облаци, надвиснали от запад, надвиха последните оскъдни лъчи на слънцето и донесоха по-ранен и по-дълбок мрак. Така няколко от търговците запалиха свещи, защото макар да се бе стъмнило, още не бе време да затварят магазините.

Същото важеше и за „Златните монети на Илнезара“, където един-единствен свещник блещукаше на големия прозорец. На мъждивата светлина навсякъде около него проблясваха кристали.

Малкото звънче над вратата издрънча, когато Джарлаксъл влезе. Наоколо нямаше никого, с изключение на една жена на средна възраст и млада двойка, които обикаляха около витрините и самотната фигура, застанала зад щанда от другата страна.

Джарлаксъл изпита наслада от пребледняването на жената, когато най-сетне го забеляза. Още по-приятно му стана, когато по-младата дама направи крачка встрани, с което значително се приближи до придружителя си. Стисна ръката на мъжа толкова здраво, че отклони вниманието му от пазаруването.

Ченето на мъжа увисна, той се стегна внезапно и изпъчи гърди. Огледа се бързо наоколо и поведе спътницата си към изхода, минавайки покрай Джарлаксъл, който учтиво докосна периферията на шапката си.

При този жест младата жена изписука леко и тъй като бе от страната на мрачния елф, се сви още по-близо до защитника си.

— Толкова обичам вкуса на човешка плът — прошепна Джарлаксъл, докато минаваха покрай него и жената изписка отново, а храбрият й придружител забърза още повече към вратата.

Джарлаксъл дори не си направи труда да им хвърли друг поглед, когато напускаха. Острото издрънчаване на звънеца бе достатъчно да го развесели.

И да привлече вниманието на другите двама в магазина. Жената на средна възраст, която не му беше позната, го зяпаше — може би леко изплашено, но изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото ужасена.

Джарлаксъл й се поклони и докато се изправяше, направи с пръсти елементарен фокус, с който призова едно цвете, лятно лилавче, рядко и много красиво цвете от Кървавите земи.

Подаде го на жената, но тя не го прие. Вместо това го подмина, като не отделяше очи от него през целия път към вратата.

Пръстите на Джарлаксъл се задвижиха бързо и цветето изчезна. Той сви рамене.

Жената продължи да се взира в него, а очите й се движеха нагоре-надолу и го преценяваха от главата до петите.

Джарлаксъл се премести до близката кутия и се направи, че разглежда няколко златни бижута. Не погледна нито към жената, нито към собственичката зад щанда, но тайно следеше и двете. Накрая чу издрънчаването на звънеца и погледна натам, за да срещне погледа на очевидно заинтригуваната жена. Тя издаде мислите си с язвителна усмивка, докато напускаше магазина.

— Съпругата на Йентиел Сармагон, главният тъмничар на Хелиогабалус и близък приятел на барон Димиян Рий — отбеляза Илнезара веднага щом вратата се затвори зад жената. — Внимавай, ако смяташ да преспиваш с нея.

— Изглеждаше ми доста скучна — отвърна Джарлаксъл, без да вдига очи от огърлицата, която премяташе през пръсти, наслаждавайки се на теглото на ценния метал.

— Повечето хора са — отвърна Илнезара. — Предполагам, че се дължи на факта, че винаги са така близо до смъртта. Ограничени са от страховете какво би могло да последва и не могат да се отърсят от предпазливостта си.

— Но, разбира се, по тази логика един мрачен елф е много по-добър любовник.

— А дракон е още по-добър — отвърна бързо Илнезара и Джарлаксъл не посмя да постави под съмнение изявлението.

Ухили се и докосна шапката си.

— Но както изглежда, дори компанията на един дракон не е в състояние да задоволи апетита на Джарлаксъл — продължи Илнезара.

Джарлаксъл осмисли думите й и някак киселото изражение, което бе изкривило красивите й черти. Тя бе скръстила ръце пред себе си. „Много необичаен жест за нея“, помисли си той.

— Не смяташ, че съм задоволен? — попита мрачният елф една идея по-невинно от нужното.

— Мисля, че си шавлив.

— Доволството ми или липсата на такова е разделено — обясни Джарлаксъл, който сметна, че е мъдро да поласкае егото на драконката. — В много отношения наистина съм задоволен, даже доста щастлив. В други — не толкова.

— Живееш заради тръпката — отвърна Илнезара. — Не си доволен, никога не си доволен, когато пътят е равен и прав.

Джарлаксъл се замисли над тези думи за няколко мига, после се ухили още по-широко.

— А ти ще прекараш остатъка от живота си, блажено купувайки дрънкулки и препродавайки ги с печалба — долетя саркастичният му отговор.

— Кой казва, че ги купувам? — отговори без колебание Илнезара.

Джарлаксъл докосна периферията на шапката си и пусна бърза усмивка, която не се задържа, защото не бе готов да пусне дракона от захапката на сарказма си толкова лесно.

— Ти доволна ли си, Илнезара?

— Открих живот, който си струва, да.

— Но само защото го измерваш с кратката продължителност на живота на крал Гарет и приятелите му, от които се страхуваш. Това не е твоят живот, твоето съществуване, а просто спирка за позициониране, ниво, от което Илнезара и Тазмикела могат да продължат към следващите си цели.

— А може би драконите не са толкова неспокойни и развълнувани, колкото мрачните елфи — отвърна драконката. — Може би дребните неща — мрачен елф любовник за тази десетдневка, плячкосването на корабокруширал търговски кораб през следващата — са достатъчни?

— Трябва ли да се чувствам обиден?

— По-добре, отколкото изяден.

Джарлаксъл се спря отново, опитвайки се да разгадае своята най-интригуваща партньорка. Не можеше да каже със сигурност къде свършваха шегите на Илнезара и къде започваха заплахите й, но това определено не бе място, на което искаше да попада, когато беше замесен дракон.

— Може би вълнението, което мога да осигуря, нямащо нищо общо с нашата… връзка, е така завладяващо за теб — предположи след известно колебание миг по-късно.

Призова най-кавалерското си поведение, докато завършваше мисълта си, заставайки в поза, която напомняше за закачливата природа на немирно младо момче.

Но Илнезара не се усмихна. Челюстта й се стегна, а очите й се взираха право напред и сякаш го пробиваха.

— Така сериозна — отбеляза той.

— Приближава се буря.

Джарлаксъл си придаде невинно изражение и поза и застана с широко отворени ръце.

— Оцеля от изпитанията на замъка на краля вещер — обясни Илнезара. — Но Джарлаксъл не се стреми просто към оцеляване. Не, ти искаш да спечелиш от всяко преживяване, както направи с кулата на Херминикъл.

— Едва се измъкнах жив.

— Жив ис…?

— Ако и двамата говорим с гатанки, никой няма да получи отговори, милейди.

— Вярваш, че си открил предимство в творенията на Зенги — заяви драконът. — Открил си магия, може би съюзници и сега искаш да ги заложиш, за да извлечеш лична полза.

Джарлаксъл започна да клати глава в отрицание, но Илнезара нямаше да се остави толкова лесно.

— Да се издигнеш вътре в настоящата структура на Дамара — да бъдеш назован рицар-чирак от Ордена, после да се издигнеш до пълно рицарство — е едно. Да се издигнеш извън нея, да се стремиш да се покатериш по стълба, която сам си съградил в кралство, където Гарет властва над полята и фермите, а Тимошенко витае из тъмните улички и сенките, означава да призовеш сериозни неприятности.

— Освен ако съюзниците ми не са по-силни от евентуалните врагове — изрече Джарлаксъл.

— Не са — отвърна без колебание драконката. — Демонстрираш очевидно неразбиране на тези, покрай които или над които искаш да се изкачиш. Бъди сигурен, че не е неразбиране, което двете със сестра ми споделяме по всеки параграф. Срещала съм се със Зенги във времената преди бурята, както и сестра ми. Името му е хулено из страната, съвсем естествено, но имаше кратък период, когато бе високо ценен, или ако изключим това, когато бе достатъчно силен да унищожи всеки, който му се противопоставеше открито. Дойде при нас не със заплахи, а с изкушаващи предложения.

— Предложил ви е безсмъртие — изрече Джарлаксъл. — Превръщане в драколичове.

— Уршула Черния не беше единственият, включен в плановете на Зенги — потвърди драконката. — Стотици драколичове ще се въздигнат заради наследството на краля вещер. След месец или може би след сто или хиляда години. Те са там, духовете им чакат търпеливо в амулетите, скрити в книги на съзиданието, безсмъртни.

— А Илнезара?

— Аз избрах своя път, както и Тазмикела, и то по време, когато изглеждаше, че Зенги не може да бъде спрян.

Тя направи пауза, гледайки го твърдо и Джарлаксъл си повтори наум следващата логична мисъл — ако Зенги не е успял да изкуши сестрите във времената, когато е изглеждал толкова могъща и непобедима сила в земите на Кървав камък, как да се надява Джарлаксъл да ги изкуши сега?

— Двете със сестра ми не смятаме, че ще се нуждаем от услугите ти през зимните месеци — изрече Илнезара. — Нито пък от тези на Ентрери. Ако искате да напуснете Хелиогабалус, може би за да си починете от скорошните изпитания в по-мекия климат на Лунното море, вървете с нашата благословия.

На лицето на Джарлаксъл се изписа разбираща усмивка.

— Ако изникне ситуация, в която талантите ви биха били полезни и двамата сте още около Хелиогабалус, ще ви потърсим — продължи драконката с тон, който подсказа на мрачния елф, че няма намерение да прави подобно нещо.

Отказваха се от услугите му.

Нещо повече, Илнезара и Тазмикела бягаха от него, дистанцираха се.

— Пази се, Илнезара — осмели се да я предупреди Джарлаксъл. — Двамата с Артемис Ентрери открихме много неща на север.

Илнезара присви очи и за момент Джарлаксъл се уплаши, че ще се преобрази в истинската си форма и ще го нападне. Но заплашителният огън в очите й угасна и тя отговори спокойно:

— Достатъчно, че да привлечете внимание, естествено.

Това накара Джарлаксъл да се сепне.

— Чие внимание? — попита той. — Вашето?

— Нашето, естествено, го имахте още преди да потеглите на север.

Джарлаксъл си даде малко време да го осмисли.

Виждаше, че е раздвоена, все още таеше копнеж по него. Беше го уволнила — почти.

— Ех, може би ще потеглим на юг — каза той. — Отраснал съм в Подземния мрак и имам непоносимост към зимните студове.

— Това може да е мъдро.

— Очаквам, че аз и особено Артемис ще сторим добре, ако уведомим крал Гарет за заминаването си — започна да разсъждава на глас мрачният елф. — Макар пътуването на север към Кървав камък да не е нещо, което бих искал да предприема. Ветровете там вече са ледени. И все пак считам, че е наш дълг да изпратим вест, а това не е съобщение, което бих искал да поверя на някой страж.

— Не, разбира се, че не — съгласи се драконката с почти подигравателен тон, който му подсказа, че е схванала малката му игра.

— Може би, ако някой от приятелите на Гарет е в града… — зачуди се на глас мрачният елф.

Илнезара се поколеба, без да откъсва поглед от неговия. Усмихна се, намръщи се, после бавно кимна, показвайки му ясно, че тази услуга е последната, която може да очаква, а изражението й му припомни и потвърди по-ранното уволнение.

— Чух, че великият магистър Кейн е бил забелязан в Хелиогабалус — каза тя.

— Забележителен образ с неповторим характер, предполагам.

— Скитник в износени и мръсни дрипи — поправи го Илнезара. — И най-опасният мъж из земите на Кървав камък.

— Артемис Ентрери е в земите на Кървав камък.

— Най-опасният мъж из земите на Кървав камък повтори драконката с увереност, която Джарлаксъл не посмя да отхвърли лекомислено.

— Значи великият магистър Кейн — каза той. — Уверен съм, че ще достави съобщението ми.

— Той не е подвеждал доверието на крал Гарет — съгласи се Илнезара и предупреди — Никога.

Джарлаксъл остана на място и кимна.

— Може би ще се заинтересува от малко информация за мъртвата племенница на Гарет.

Мрачният елф се изправи и дари драконката с обезоръжаваща усмивка. Опита се със сериозно изражение да изглежда благодарен за информацията, която току-що бе споделила, и още по-сериозно да прикрие огромното си разочарование.

Обърна се, за да си тръгне, но се спря, когато чу гласа на драконката.

— Плетеш мрежи, които впримчват. Без съмнение това е начинът, по който съществуваш, от най-ранните си дни в Мензоберанзан. Плетеш интриги с образи като Кнеликт и Тимошенко и това е игра, в която изпъкваш.

Но ме чуй добре, Джарлаксъл. Крал Гарет и приятелите му играят твърдо и праволинейно и не се занимават с лъкатушещите нишки на мрежите. Твоето плетене никога няма да е достатъчно здраво, че да забави атаката на Кейн.

На улицата Джарлаксъл бързо възвърна ведрата си походка. Беше отишъл при Илнезара с надеждата да включи двете със сестра й в плановете си. Определено трябваше да пренастрои мисленето си и непосредствените си стремежи по отношение на Вааса. Без драконите позициите му бяха сериозно разклатени — и дори нещо повече предвид бъркотията, която беше предизвикал Артемис Ентрери.

Предпазливостта му подсказваше, че ще направи добре, ако се сниши, може би дори да отиде на ваканцията, която бе предложила Илнезара — да отстъпи и да преоцени възможностите на фона на, изглежда, непрекъснато нарастващите препятствия.

Джарлаксъл никога не се смееше по-високо от случаите, когато се присмиваше на себе си.

— Предпазливост — изрече и позволи на думата да преплете езика му, все едно е съставена от десет срички, а не от четири.

После направи същото с думата, която считаше за неин синоним:

— Скука.

Всяка разумна част от тялото на Джарлаксъл му крещеше да послуша съвета на Илнезара, да се измъкне от мрежата от интриги, която ставаше все по-сложна в земите на Кървав камък. Джарлаксъл осъзнаваше, че настоящият прилив е срещу него, че сенките се трупат във всеки ъгъл. Един мъдър човек би претеглил загубите си — или дори печалбите — и би побягнал към по-безопасно място. За такива „мъдри“ хора, заключи Джарлаксъл, макар и да не го знаеха, смъртта бе без значение.

Без съмнение приливът се издигаше заплашително.

Когато бе изправен пред губеща комбинация в играта на сава, мъдрият играч жертваше фигура или се предаваше.

Джарлаксъл, от своя страна, дръзко предприемаше действия, които изглеждаха неуместни, дори безразсъдни. Блъфираше сериозно.

— Нека късметлийско хвърляне на зара да промени дъската — цитира стара поговорка на мрачните елфи, която възхваляваше хаоса.

Когато опасната реалност се приближаваше, същото повеляваха и заповедите на Лолт, целта бе просто да се промени реалността.

Токовете му тракаха шумно по калдъръма — както бе поискал да правят омагьосаните му ботуши, — докато вървеше надолу по улицата, а в ума му се въртеше едно име: великият магистър Кейн.

Джарлаксъл спеше с дракони.

— Висите от тавана на палците си, нали? — изкашля се Атрогейт, за да си придаде важност. — Откачалки такива!

— Те не би трябвало да знаят, нали? — отвърна невинно мрачният елф.

— Не би трябвало да знаят откъде знае Атрогейт!

— Вярваш, че Тайна песен не знае нищо за Кантан и приятеля му джудже, който го е придружил до замъка?

Атрогейт присви устни и сякаш се сви на мястото си. Намали нарастващия си страх с халба бира, която погълна на екс.

— Наистина ли си толкова наивен по отношение на враговете си? — настоя Джарлаксъл.

— Те не са ми врагове. Не съм сторил нищо срещу короната, нито пък срещу някой друг, който не ме е предизвикал.

Джарлаксъл се усмихна на познатите думи, изговорени с джуджешки акцент, но толкова сходни с твърденията на Ентрери.

— Разплатата наближава — предупреди мрачният елф. — Племенницата на Гарет Елъри е мъртва.

— Още се чудя как се е случило това.

— Подробностите няма да имат значение за приятелите на Гарет.

— Мога да кажа същото за приятелите на Кнеликт, ако направя туй, дето ме караш да направя.

— Обратното, бих се осмелил да предположа — каза Джарлаксъл. — Съучастието на Елъри ще смекчи удара срещу Кнеликт. Ще му направиш услуга.

Атрогейт изсумтя и от косматия му нос покапа малко ейл.

— Дребни ми приятелю, просперирал си, защото си стоял извън мрежата, изплетена от твоите паякоподобни дружки.

— За какво, в името на Деветте ада, бръщолевиш?

— Ти са част от тях, но си отдалечен от тях — обясни Джарлаксъл. — Служиш на Цитаделата на убийците, но не кроиш планове с тях. В миналото ти няма нищо, за което да отговаряш в съдилището на крал Гарет, иначе отдавана да те бяха призовали.

— Така ли?

— Да. Подобно на мен вървиш по ръба на монетата и сега лицевата и опаката страна са готови да влязат в битка. Колко тесен ще стане ръбът, когато завалят ударите? Твърде тесен, че да вървим по него, предполагам, и ако трябва да паднем на една или друга страна, коя ще бъде?

— Ако смяташ, че Кнеликт е опаката, то дружката ти вече е скочил върху лицевата — припомни му джуджето.

— Не става дума за Артемис Ентрери — отвърна мрачният елф. — Става дума за Джарлаксъл и Атрогейт.

Той плъзна следващата халба към джуджето и както обикновено тя нямаше време да се спре преди джуджето да я грабне и пресуши.

Джарлаксъл продължи:

— Има една стара поговорка в родния ми Мензоберанзан. Пей не нил не-неурайли.

— Пък аз си мислех, че изглеждаш смешно. В сравнение с туй как говориш…

— Истината разкъсва оковите — преведе мрачният елф. — Сега чувстваш оковите на притеснението, приятелю. Разкъсай ги.

— Няма да ми хареса истината.

— Но е достатъчно мъдър да не вини вестоносеца.

Атрогейт си пое дълбоко въздух, после гаврътна още един ейл. Удари длани в ръба на масата и се изправи на крака.

— Той плаща — подвикна на сервитьорката и посочи към Джарлаксъл.

— Пей не нил не-неурайли — прошепна Джарлаксъл, докато Атрогейт потегляше на мисия да открие Кейн.

Преводът на поговорката бе точен, макар и непълен, защото оковите, за които ставаше дума, не бяха оковите на притеснението, а ограничаващите окови на плътта.

„Съобщи за пристигането си“, тихо си напомни Атрогейт. Да изненада монаха велик магистър вероятно не беше добър избор. Постави разнебитената дървена стълба пред стената на кръчмата и с трясък я опря на перваза на покрива.

— Плащаш си за стая вътре в странноприемницата мърмореше, докато се катереше нагоре. — За това я наричат странноприемница. Не си наемаш легло върху проклетата странноприемница. Не я наричат странноизпъдница.

Всяка стъпка отекваше по-силно от предишната, докато джуджето си проправяше път нагоре, за да надникне над ръба.

Монахът беше застанал на около дузина стъпки от ръба с гръб към каменния комин. Краката му бяха подбити под тялото, ръцете — на бедрата, дланите — обърнати нагоре. Стойката и равновесието му бяха съвършени и той изглеждаше повече като част от сградата, подобно на комина, отколкото като живо създание.

Атрогейт се спря, очаквайки някаква реакция, но когато търпението му се изчерпа, а от отсрещната страна не последва нито дума, нито движение, джуджето се издърпа нагоре и малко неловко претърколи горната част на тялото си върху леко полегатия покрив. Оригна се, когато коремът му — станал доста по-широк след само няколко дни в Хелиогабалус — се притисна към повърхността.

— Спиш ли, бе? — попита той и се изправи на ръце и крака.

Една от люлеещите се топки на боздуганите му го прасна отстрани по лицето, но той само духна странично, сякаш да я отмести.

— Мислех, че приятелче на крал Гарет може да си набави по-добро легло. Кралят май не плаща добре напоследък, а?

Кейн отвори едното си око, за да огледа джуджето.

— Изненадан съм, че нямаш пазачи — осмели се да каже Атрогейт.

Джуджето успя да се изправи и когато го направи, осъзна, че керемидите около него са разхлабени; не, не просто разхлабени, а фалшиви керемиди, поставени върху истинските!

— О, в името на пръдливия задник на Клангедин — успя да изрече, преди краката му да се подхлъзнат и да се обърне по корем, а после да се стовари от покрива.

Строполи се върху пълната с останки уличка, оплетен в стълбата си, размахвайки безпомощно ръце и крака, а топките на боздуганите се удариха и се изтърсиха до него.

Скочи на крака и заподскача наоколо, а очите му обхождаха всяка сянка. Ако някой бе видял унижението му, Атрогейт, естествено, щеше да го убие.

Когато остана доволен, че непохватното му падане е останало незабелязано, се плесна по бедрата и отново погледна към покрива.

— Проклет монах — промърмори, докато прибираше оръжията си и ги поставяше на местата им на гърба си, след което измъкна стълбата.

Няколко от стъпалата й се бяха откъртили, но реши, че все пак ще му свърши работа, така че я върна на мястото й и започна да се катери отново, внимавайки да не оповести пристигането си.

Когато стигна до ръба на покрива, протегна ръка и пробва останалите керемиди.

— Вече е безопасно, джудже — каза Кейн.

Стоеше в същата позиция със затворени очи.

— Хитър капан — отбеляза Атрогейт и се покатери внимателно, инч по инч, изпробвайки всяка част от повърхността, преди да отпусне цялата си тежест. — Не можеше ли просто да наемеш няколко пазачи и да оставиш капаните на миризливите крадци.

— Не ми трябват пазачи.

— Стоиш самичък тук горе — що не си в стая?

— Намирам се в най-прекрасната стая във вселената.

— Изглежда, че ще повали. Интересно дали тогава пак ще пееш същата песен.

— Не съм те канил тук, джудже — отвърна Кейн. — Не обичам да имам компания. Ако имаш някаква цел, говори. Или се махай.

Атрогейт присви очи и скръсти ръце пред косматите си гърди.

— Знаеш ли кой съм? — попита.

— Атрогейт — отвърна монахът.

— Знаеш ли подвизите ми?

Не последва отговор.

— Никой не може да се мери с мен по брой на убийствата на стената — заяви Атрогейт.

— Поне не такъв, който си е правил труда да брои дойде тихият и вбесяващ отговор.

— Отидох до замъка на север от Палишчук! — заяви джуджето.

— И това е единствената причина, поради която ти позволявам да ме безпокоиш — отвърна Кейн. — Ако си дошъл да говорим за това приключение, тогава, моля, давай. Ако не, тогава напусни.

Атрогейт издиша леко.

— Добре тогава — рече той. — Ако не беше това пътешествие, нямаше да имам никаква работа с теб.

— Никаква, която би желал да имаш — отвърна спокойно и уверено Кейн и джуджето се сви още малко.

— Дойдох да говорим за Елъри, Кейн отвори очи и обърна глава към него, внезапно заинтригуван.

— Бил си свидетел на смъртта й?

— Не — призна джуджето. — Но видях гибелта на Кантан. Право в краката ми, убит от Артемис Ентрери.

Кейн не мигна.

— Обвиняваш ли го?

— Не — поясни джуджето. — Беше битка, започната от Кантан. Тъпият магьосник се опита да убие проклетите полуорки. — Джуджето си пое дъх, за да събере мислите си. — Трябва да знаеш, че Кантан не би се подчинил на водачеството на крал Гарет.

— Имал е подмолни мотиви да пътува към замъка?

— Не знам какво ще рече „подмолни“, но търсеше полза както за себе си, така и за господарите си — а никой от тях не стои до краля ти и не действа за доброто на краля ти — намигна джуджето накрая, но Кейн не реагира и Атрогейт въздъхна раздразнено.

— Беше част от Цитаделата на убийците — обясни джуджето.

— Това го подозирахме.

— Вашата командирка Елъри го знаеше — продължи Атрогейт. — При това доста преди да го избере за пътуването на север.

— Да не казваш, че Кантан е убил Елъри?

— Не, тъпако… — Атрогейт прехапа устни, когато думата се изплъзна от устата му, но Кейн отново не реагира. — Не, нищо подобно. Казвам, че Елъри, кръвната роднина на краля ти, избра Кантан, защото така й бе наредено. Може да сте я мислили за паладин от вашия орден, но сте мислили погрешно.

— Твърдиш, че Елъри е била свързана с Цитаделата на убийците?

— Събирам два пръста с три пръста и правя юмрук, за да те шибна по главата. Ако не можеш да броиш, това си е твой проблем.

— Тайна песен брои по-точно, отколкото можеш да си представиш, мило джудже. Нишките на Цитаделата са оплели мнозина, както изглежда, до различна степен.

Заплахата в това изявление не остана незабелязана за Атрогейт, отрезвяващо напомняне с кого си има работа и за собственото му съучастие, поне според приближените на крал Гарет.

— Ами, просто си мислех, че трябва да знаеш — каза той, после отстъпи назад към стълбата и стъпи с един крак на най-горното стъпало.

Не се обърна, когато започна да се спуска надолу, предпочитайки да не изпуска Кейн от очи.

Монахът не помръдна, не стана, не реагира по никакъв начин.

Когато се озова отново в уличката и чевръсто започна да се отдалечава, Атрогейт се зачуди дали бе разумна подобна среща и за предателството спрямо Кнеликт.

— Проклет мрачен елф — промърмори и внезапно всяка сянка започна да му се струва по-тъмна и заплашителна. — Проклето пиене.

Последните думи отекнаха в главата му, гъделичкайки сетивата му.

— Мисля да ида да си набавя малко — добави Атрогейт, решен да поднесе официално извинение на любимия си ейл.

Глава 9 Извън ръкавицата

— Ба, слушаш ме как бръщолевя и си мислиш, че съм глупак, нали, елфе?

— Аз? — невинно попита Джарлаксъл с подигравателна нотка в гласа.

Сграбчи ръката на Атрогейт, когато джуджето бръкна в джоба си и извади няколко монети за чакащата сервитьорка.

Атрогейт погледна надолу към ръката на мрачния елф, стиснала здраво китката му, после вдигна глава, за да го срещне очи в очи.

— Искаш от мен да тръгна, нали?

— Това е предложение за приключение.

Атрогейт изсумтя.

— Дружката ти върза космаците по задника на Кнеликт на възел, а сега ти размахваш пръсти под носа на Кейн. Приключение, викаш? Мисля, че си си построил две железни стени, Джарлаксъл, и сега и двете са на път да се стоварят отгоре ти. Въпросът е коя ще те сплеска първа?

— Ах, но ако паднат едновременно, няма ли да си попречат една на друга? — елфът вдигна ръце пред себе си със събрани пръсти, насочени нагоре, после ги пусна да паднат една срещу друга, докато пръстите не се събраха, оформяйки обърнато V. — Между тях има място, нали?

— Вие сте луди.

Единственото, което можеше да направи Джарлаксъл, беше да се изсмее на това наблюдение, а като се замисли, нямаше много смисъл да го оспорва.

— От тях не можеш да избягаш достатъчно далече — добави Атрогейт по-сериозно, изпреварвайки повторно предложение от страна на мрачния елф. — Значи ще бягате от Хелиогабалус и туй ще е мъдър избор — във всеки случай най-добрият, който имате, макар с това да не искам нищо да кажа!

— Ела с нас.

— Ама си твърдоглав. — Джуджето постави ръце на кръста, пое си въздух и поклати косматата си глава. Не мога.

Джарлаксъл знаеше, че е победен и не можеше да обвинява прагматичното джудже.

— Добре тогава — рече и потупа Атрогейт по рамото. — Бъди спокоен, уверявам те, че сметките ти тук са платени за цялата зима — той се обърна към кръчмаря зад тезгяха, който явно бе дочул, защото кимна утвърдително. — Пий до пълна забрава, докато снеговете се стопят и можеш да се върнеш във Ваасанската порта.

Подарък от Джарлаксъл. И посещавай пекаря Пайтър, когато пожелаеш. Парите ти няма да са добре дошли там, но апетитът ти със сигурност ще е.

Атрогейт сви устни и кимна признателно. Независимо дали искаше да се замесва с Джарлаксъл, или не, джуджето нямаше да откаже тези предложения!

— Яж и пий подобаващо, скъпи Атрогейт, приятелю мой — довърши Джарлаксъл и се поклони.

Атрогейт го сграбчи здраво за рамото преди да е успял да се изправи и дръпна ухото му по-близо.

— Не ме наричай така, проклет елф. Поне не на място, където се слухти наоколо.

Доволен, че са се разбрали, Джарлаксъл се изправи, кимна с уважение по повод искането на джуджето и напусна кръчмата. Не погледна назад, защото не искаше Атрогейт да види разочарованието, изписано на лицето му.

Излезе на улицата и се огледа. Опита се да остане уверен в решението си дори и при съмненията на Атрогейт. Джуджето, естествено, познаваше региона добре, но Джарлаксъл ги отхвърли с идеята, че то го подценява.

Или поне се опита да си го внуши.

— Чу ли? — попита сенките, използвайки езика на своя дом в Подземния мрак.

— Разбира се — долетя отговор на същия странен език.

— Точно както ти казах е.

— Точно толкова опасно, колкото аз ти казах — отвърна гласът на Кимуриел Облодра.

— Точно толкова обещаващо, колкото ти казах.

Никакъв отговор не долетя до ушите на Джарлаксъл.

— С един враг можем да се справим — прошепна Джарлаксъл. — Не е нужно другият да ни е враг.

— Ще видим — бе всичко, което изрече Кимуриел.

— Готови ли сте за мига, когато се открие възможността?

— Винаги съм готов, Джарлаксъл. Нали затова ме назначи?

Джарлаксъл се усмихна и се успокои от тези уверени думи. Кимуриел, естествено, мислеше в перспектива.

Брилянтният псионист бе преуспявал в предателската обстановка на Мензоберанзан и за него игрите на хората бяха детински забавления. Ентрери и Джарлаксъл бяха станали мишени на Цитаделата на убийците и бяха привлекли любопитството на Тайна песен. Тези две групи щяха да се борят около дуото също толкова или дори повече отколкото щяха де се борят със самото дуо.

А това щеше да отвори нови възможности. За момента Цитаделата бе по-малко страшната и следователно можеше да бъде използвана, за да държат Тайна песен настрана.

Джарлаксъл почувства, че Кимуриел е изчезнал без съмнение, за да подготви бойното поле — затова тръгна към дома си по улиците на Хелиогабалус. На много ъгли бяха запалени светлини, но те трептяха и бяха притъпени от спусналата се мъгла, така типична за този период от годината, когато температурите варираха в големи амплитуди през деня и нощта. Мрачният елф придърпа наметалото си по-плътно и заглуши магическите си ботуши. Може би в настоящия момент беше по-добре да се слива максимално със заобикалящата го среда.

Съвсем тих и почти невидим с елфическото си наметало, Джарлаксъл не само нямаше проблем да стигне до стълбите, водещи към жилището му в неугледната сграда, но успя и да пообиколи околния район и да забележи други, за които самият той остана скрит.

Бързо докосване по дясната страна на впечатляващата му шапка го повдигна във въздуха и той се понесе безшумно нагоре по разнебитеното, скърцащо стълбище. Влезе вътре в коридора и в пълен мрак отиде до вратата.

Пълен мрак за обитател на Повърхността, но не и за Джарлаксъл. Въпреки това едва различи миниатюрната статуетка на дракон, заложена като капан над вратата на жилището. Но определено не можеше да различи цвета на очите на дракона.

Беше казал на Ентрери да ги държи бели, но можеше ли да вярва на това?

Тъй като нямаше желание да пали светлина и да предупреди множеството съмнителни субекти, които бе забелязал навън, мрачният елф бръкна в шапката си и измъкна изпод подплатата диск от черен филц. Няколко въртеливи движения го удължиха достатъчно и Джарлаксъл го метна към стената до вратата.

Дискът се залепи, а магията му създаде дупка в стената, разкривайки мъждукаща светлина на свещ, идваща отвътре.

Джарлаксъл пристъпи в стаята и видя Ентрери, застанал в сенките на единия от ъглите по такъв начин, че да може да наднича през тясното пространство между тъмната щора и дървената рамка на прозореца.

Ентрери му показа, че го е забелязал с кимване, но не свали очи от улицата отвън.

— Събират се посетители — прошепна убиецът.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна Джарлаксъл.

Протегна се и издърпа диска, с което ликвидира дупката и стената възстанови предишния си вид.

— Отново ли ще ме мъмриш, задето съм ядосал Кнеликт? Пак ли ще ме питаш какво съм направил?

— Без съмнение някои от гостите ни са хора на Кнеликт.

— Някои?

— Тайна песен също проявява интерес — обясни Джарлаксъл.

— Тайна песен? Разузнавателната мрежа на крал Гарет?

— Подозирам, че са стигнали до извода, че битките с гаргойлите и драколича не са били единствените в замъка. В крайна сметка, от четиримата загинали двама са били жертва на едно и също острие.

— Значи отново аз съм виновен?

Джарлаксъл се разсмя.

— Не бих казал. Ако изобщо има някой за обвиняване по сметките на Гарет.

Ентрери се приближи до прозореца, плъзна върха на камата под ръба на щората и посмя да я дръпне още малко, за да разшири леко видимото пространство.

— Това не ми харесва — изрече убиецът. — Знаят, че сме тук и може да нападнат…

— Тогава нека не стоим тук — намеси се Джарлаксъл.

Ентрери позволи на щората отново да се плъзне на мястото си и отстъпи от прозореца, за да погледне приятеля си в очите.

— Драконите? — попита той.

Джарлаксъл поклати глава.

— Не искат да имат нищо общо с това. Мисля, че приятелите на Гарет са ги уплашили.

— Прекрасно.

— Ба, та те са само дракони.

Ентрери се намръщи при тези думи, но нямаше намерение да иска пояснение.

— Тогава накъде?

— Никъде в града няма да е безопасно. Всъщност, очаквам, че ще почувстваме здравите пипала на враговете ни и от двете страни из цяла Дамара.

Лицето на Ентрери се изопна. Очевидно знаеше какво е намислил мрачният елф.

— Има един замък, където може да сме добре дошли — потвърди Джарлаксъл.

— Добре дошли? Или да намерим убежище?

— Затворът за един човек е дом за друг.

— Дом за друг мрачен елф — поправи го Ентрери и предизвика изблик на смях у Джарлаксъл.

— Води тогава — убиецът подкани тъмнокожия си спътник миг по-късно, когато звук отвън им напомни, че може би не е време за философски дебати.

Джарлаксъл се обърна към вратата.

— Бял, както се бяхме разбрали? — попита той.

— Да.

Мрачният елф отвори вратата, после се спря и погледна назад. Придържайки я широко отворена, отстъпи настрани и направи знак на Ентрери да излезе пръв, Ентрери мина покрай него и прекрачи прага.

— Синьо — изрече и се протегна, за да прибере статуетката.

Джарлаксъл се разсмя още по-силно.

— Момчетата на Гарет са, казвам ти — обърна се към спътника си Босън Брюзбери.

Невероятно тънък и жилав малък плъх, Босън преминаваше през най-тесните улички и прегради сякаш бяха широки улици, което, естествено, само вбесяваше партньора му в лова Ремилар Дръзкия, млад магьосник, чието мнение за самия него далеч надхвърляше това на равните нему и господарите му в Цитаделата на убийците.

— Значи и Тайна песен също проявява интерес към този тип Артемис Ентрери — отвърна Ремилар.

Изведнъж млъкна и за малко не се препъна, когато богато украсената му синя роба се закачи на острия ръб на разхлабена дъска отстрани на сградата, в която живееше Ентрери.

— Или интерес към нас — отвърна Босън. — Изглежда, че групата отсреща наблюдава момчетата на Бърги в задната уличка отляво.

— Сблъскващи се интереси — отвърна Ремилар с незаинтересован тон. — Добре тогава, нека действаме бързо и да се махаме. Не прекъснах важните си изследвания, за да си тръгна без наградата.

— Според всички слухове този е опасен, а приятелят му мрачен елф е още по-лош.

Ремилар въздъхна с отвращение и мина покрай предпазливия си приятел. Отиде до края на уличката, при предния ъгъл на сградата, и погледна към улицата отсреща.

Босън се приближи и даже постави ръка на гърба на Ремилар, което накара магьосника да се изпъне и да издаде още една отвратена въздишка.

— Значи да действаме бързо — обърна се той към младия убиец.

— Мога да се промъкна зад тоя плъх Ентрери — предложи Босън. — Ти им отвлечи вниманието, а остриетата ми ще свършат мръсната работа. Ще взема ухото му за доказателство.

Дори и да бе впечатлен, Ремилар определено не го показа.

— Нямаме време за легендарните ти умения в промъкването — отвърна и ако Босън беше по-умен тип, щеше да улови саркастичната нотка в тона му. — Ти ще си примамката в този случай. Ще влезеш през централния вход. Примами го отвън — или тях, ако мрачният елф си е вкъщи — и им покажи остриетата си. Трябва да задържиш мислите и действията им заети само за няколко секунди и аз ще ги поразя със светкавици и магически снаряди, за да намаля гърченето. Бъди бърз и нека острието ти е в готовност, за да прибереш трофея си — главата му, ако щеш — и с едно изщракване на пръстите ще се махнем оттук, телепортирани обратно на хълмовете пред Цитаделата.

Босън гледаше с тъпо изражение, докато се опитваше да смели цялата информация. Понечи да оспори плана, но Ремилар го сграбчи за предната част на туниката и го избута на улицата.

— Искаш да се биеш с Тайна песен или да оставиш някой друг да грабне наградата за Ентрери, така ли? — попита магьосникът.

От близката сграда се разнесе вик и двойката разбра, че времето за планове е изтекло. Босън залитна към вратата и протегна ръка към дръжката.

Но вратата се пръсна пред изненаданото му лице, изтръгната от пантите си, а от нея изскочи Ентрери на гърба на едър мършав черен жребец, който бълваше пушек, а под копитата му се виеха оранжеви пламъци.

Жребецът, адски кошмар, очевидно не правеше разлика между преградите, защото се отнесе към замръзналия Босън по същия начин, както и с вратата.

Главорезът падна под внезапния яростен напад на копитата. Удари се в земята и се сгърчи, а късметът го вкара между задните копита, когато конят прелетя над него. Този късмет обаче не се задържа, когато вторият кошмар изскочи от сградата с мрачния елф на гърба си.

Бедният Босън надигна глава точно навреме, за да бъде прасната, а скалпът му откъснат от огнените копита на втория жребец.

Отстрани, все още скрит в сенките на уличката, Ремилар По-Мъдрият-Отколкото-Дързък импровизира и изрече третото от планираните заклинания най-напред.

Ръцете й трепереха, когато отвори малкия сандък, защото това бе първият път, в който се осмеляваше да вдигне капака след завръщането си от Палишчук. Беше си намирала работа за краткия си престой преди пътуването до Кървав камък за церемонията, най-вече за да избегне точно това. Задачата, нужна и болезнена, беше нещо, което Калихай едва можеше да понесе.

Вътре в малкия сандък имаше джунджурийки, огърлица и навит на руло пергамент със скица, направена от един от търговците от керван, с който двете бяха прекарали известно време в Скиталческата равнина. Художникът бе направил скица на Калихай и Парисъс ръка за ръка. Тя я погледна и почувства как сините й очи се наливат със сълзи. Приликата беше достатъчно голяма, че да извика спомените за скъпата й Парисъс.

Калихай прокара нежно пръсти върху изображението. Позата беше толкова естествена за двойката, толкова типична. По-високата Парисъс бе изправена, а главата на Калихай почиваше на рамото й. Със свободната си ръка Калихай вдигна едно шалче и го поднесе към лицето си. Затвори очи, с образа от скицата, добре запечатан в съзнанието й, и вдиша дълбоко, поемайки миризмата на покойната си спътница.

Раменете й се разтърсиха от ридания, а сълзите напоиха шала.

Миг по-късно Калихай се овладя, поемайки си дълбоко въздух. Устните й се свиха в тънка линия, докато оставяше шала и скицата настрани. Извади още джунджурии: някои бижута, чифт медали, дадени на двойката от един от подофицерите във Ваасанската порта, огърлица от разнообразни скъпоценни камъни. Жената се спря за момент, после измъкна фалшива брада и шапка от кафява кожа — маскировка, която Парисъс често бе използвала, когато двете с Калихай ходеха да гуляят из кръчмите. „Парисъс се правеше на мъж доста добре“, помисли си Калихай и чу в главата си дрезгавия глас, който приятелката й можеше да имитира при добро желание. Как си бяха играли с чувствата на народа из земите на Кървав камък и отвъд!

Жената най-сетне стигна до предмета, който бе дошла да прибере — малък кристален мускал, пълен с кръв; кръвта на Калихай и Парисъс, смесена и разбъркана, напомняне за споделената им клетва.

— В живота и отвъд — изрече тихо. Погледна към камата си, която бе поставила на малката масичка отстрани, и продължи, сякаш се обръщаше към нея: — Не още.

Калихай измъкна от кесията си малка сребърна верижка — предмет, който бе купила на тръгване от село Кървав камък. Вдигна мускалчето пред очите си и го завъртя бавно, така че да види малката златна дупчица от задната му страна. С пръстите на майстор крадец Калихай промуши верижката през дупката, след което надяна необичайната огърлица на деликатния си елфически врат.

Вдигна една ръка, за да закрие мускала, после допря шала до лицето си за втори път и вдиша миризмата на Парисъс.

Не заплака отново; когато махна шала, лицето й бе напълно лишено от емоции.

Ремилар за малко не си забрави мисълта и заклинанието, когато забеляза пълзящия Босън, по чието чело се стичаше кръв. Тежко раненият мъж протегна ръка към Ремилар, а погледът му беше умолителен, объркан, замаян.

По средата на заклинанието и без желание да го прекъсва, магьосникът му кимна яростно да побърза.

Босън намери отнякъде прилив на енергия и залитна към него, но Ремилар знаеше, че няма да успее да стигне навреме.

От другата страна на улицата агентите на Цитаделата на убийците наизскачаха от сенките, за да се включат в преследването и към оттеглящото се дуо полетяха огнени стрели и заклинания. Но за ужас на Ремилар от сенките излязоха и други, и на магьосника му трябваше само един миг, за да разкрие самоличността им.

Тайна песен!

Нима Ентрери и Джарлаксъл са били използвани, за да подмамят Цитаделата на убийците? Нима предателството на Ентрери е било просто заблуда, за да примами мрежата под смъртоносния взор на Тайна песен?

Ремилар отхвърли тези мисли и осъзна, че е изгубил и заклинанието. Размаха ръце по-енергично към пълзящия Босън и отново се зае със заклинанието.

Босън пристигна навреме и се строполи в краката на Ремилар, обвивайки ръце около глезените на магьосника. Ремилар дори се пресегна надолу и сграбчи рамото на мъжа, когато освободи заклинанието, пренасяйки ги през пространството до скалистите хълмове в Южна Вааса, на десетки мили на изток от Ваасанската порта.

— Хайде, идвай — каза Ремилар на проснатия си другар. — До Цитаделата остават двеста ярда нагоре по хълма и нямам намерение да те нося.

Пресегна се надолу и повдигна мъжа, след което поклати глава, когато погледна в очите на Босън, защото той като че ли не осъзнаваше къде се намира.

И наистина Босън бе някъде далеч отвъд празния поглед. Беше изгубен във водовъртеж от сиви мъгли и блестящи, ярки светлини, объркването от псионистката атака над съзнанието, докато Кимуриел Облодра поемаше контрол над физическото му тяло.

Кошмарите трополяха надолу по паважа, а изпод неземните им копита хвърчаха дим и огнени искри.

Джарлаксъл поведе Ентрери покрай един остър ъгъл твърде остър! — и черният като въглен адски жребец закачи количка с прясна риба. Клиентите се разлетяха на всички посоки, а продавачът се хвърли с протегнати ръце, за да защити откритата количка. Изразът върху обезкървеното лице с увиснала челюст и разширени очи на мъжа на средна възраст беше такъв, че Ентрери щеше да го помни още десетки дни.

Пазарът се раздели пред галопиращата двойка. Хората залитаха, препъваха се, призоваваха този или онзи бог, дори крещяха от ужас. Майки грабваха децата си и ги притискаха до гърдите си, люлееха ги и ги успокояваха, сякаш самата Смърт се бе появила по улиците в този ден.

Ентрери забеляза, че Джарлаксъл изглежда се забавлява. В един момент мрачният елф дори свали шапката си и я размаха наоколо, като в същото време умело направляваше жребеца си из тълпата.

Ентрери пришпори жребеца си покрай мрачния елф и пое водачеството, после поведе Джарлаксъл надолу покрай един остър завой към по-тиха улица.

— Селяните са прикритие за бягството ни! — запротестира Джарлаксъл.

Ентрери не отговори. Наведе глава и пришпори кошмара още по-бързо. Минаха през няколко пресечки, завивайки често и бързо, плашейки всеки кон и всеки човек, който видеше огнените копита на кошмарите им.

Чуваха преследвачите зад гърбовете си, но те се движеха твърде бързо и хаотично и бяха оставили твърде голяма суматоха зад себе си, че някой да успее да се организира и да пресече пътя им.

— Трябва да успеем да преминем през портите — каза Ентрери, когато Джарлаксъл се изравни с него на една широка и почти безлюдна улица.

— А после през моите — отвърна Джарлаксъл.

Ентрери го изгледа с любопитство, без да разбира.

Не му остана време за размишления, защото щом свърнаха зад следващия ъгъл, наведени ниско и завивайки рязко, пред очите им се показа северната порта на Хелиогабалус. Беше отворена както обикновено, но доста стражи вече се обръщаха към тях.

Реакциите на тези стражи, внезапното забързано тичане и виковете накараха двамата ездачи да предположат, че масивната решетка скоро ще бъде спусната, а тежките железни порти ще започнат да се затварят.

Джарлаксъл наведе глава и пришпори кошмара още по-яростно. Черният като въглен жребец ускори и изпод копитата му захвърчаха искри. Вместо да се мъчи да се движи до приятеля си, Ентрери застана зад него и също пришпори жребеца. Джарлаксъл размаха ръце и над закрития парапет над отворените порти се появи кълбо мрак. Ръката на мрачния елф се насочи навън и Ентрери видя, че Джарлаксъл държи тънък жезъл.

— Прекрасно — промърмори убиецът, очаквайки, че безразсъдният му приятел ще запрати огнено кълбо или друга разрушителна магия, която ще предизвика като ответна реакция облак стрели върху им.

Джарлаксъл наведе жезъла и произнесе заклинание.

От върха на предмета се изстреля топка зелена слуз, която изскочи пред ездачите и се насочи към мъжа, който се бореше с макарата отстрани на портата. Джарлаксъл нагласи мерника си и изстреля втора топка към самите порти, после пришпори кошмара още по-силно.

Мъжът, който се занимаваше с макарата, падна назад и извика, пускайки застопоряващия лост. Макарата започна да се върти, а решетката да се спуска.

Но магическата топка залепна здраво за механизма, запълвайки жлебовете с лепкавата субстанция. Въртенето се превърна в пълзене и макарата спря, оставяйки решетката съвсем леко затворена, с достатъчно място, за да преминат двамата наведени ездачи.

Втората топка също улучи целта си и се пльосна на пантата на дясната порта, като запълни процепа и попречи на стражите, които се опитваха да затворят портите. Един от тях се обърна към слузта, но точно тогава всички извикаха и изпопадаха настрани, защото ездачите и адските им жребци ги връхлетяха.

Джарлаксъл обаче далеч не бе приключил и Ентрери си припомни съвсем ясно защо все още следва необичайния мрачен елф. Жезълът изчезна и елфът прехвърли юздите в дясната си ръка. Свали лявата с изщракване и изпод маншета на елегантната му риза се появи кръгла златна гривна. Гривната се изхлузи през дланта му и той я сграбчи и вдигна пред лицето си.

Една стрела описа дъга и се насочи към двойката, последвана от втора.

Джарлаксъл духна през гривната и магията й усили дъха му хиляди пъти, създавайки пред него бариера от вятър, която отвя стрелите на безопасно разстояние.

— Придържай се плътно до мен! — извика елфът на Ентрери и за негов ужас призова втора сфера мрак в празното пространство пред тесния процеп на портите.

Джарлаксъл наведе глава и след три могъщи отскока се озова под скърцащата решетка, която изпробваше здравината на слузта. Гмурна се в мрака и Ентрери със стиснати от ужас зъби го последва.

Последва светлина или поне относителна, както изглеждаше нормалната нощ спрямо призованите от Джарлаксъл сфери, и двойката изгалопира по пътя на север от Хелиогабалус. Две стрели долетяха зад тях едната дори успя да одраска коня на Ентрери, — но кошмарите не забавиха нито за миг, отнасяйки ездачите си далече, далече.

След известно време, когато градът изчезна в мъгливата нощ зад гърбовете им, Джарлаксъл дръпна юздите и отклони жребеца си от пътя.

— Нямаме време за игричките ти — сгълча го Ентрери.

— Би яздил направо към Ваасанската порта, така ли?

— На всяко място, различно от настоящото.

— И Кнеликт или някой от магьосниците на Гарет, а може би и двамата ще направят магия и ще се приземят пред нас, както се случи на пътя за Палишчук при завръщането ни от замъка.

Мрачният елф слезе от седлото и щом се озова на земята освободи кошмара, след което се наведе и прибра обсидиановата статуетка на сигурно място в кесията си.

Ентрери стоеше на коня си и по нищо не личеше, че ще направи същото.

Привидно невъзмутим, Джарлаксъл измъкна друг жезъл от клуп вътре в наметалото си. Вдигна го пред себе си и се обърна към приятеля си:

— Ще се присъединиш ли към мен?

Ентрери се огледа в дъждовната тъмна нощ, после въздъхна и слезе от седлото. Произнесе заклинание, което превърна кошмара в малка статуетка, прибра я от земята и тръгна към мрачния елф.

Джарлаксъл протегна свободната си ръка и Ентрери я хвана. Миг по-късно около двойката се изви цветен вихър. Струи жълто и ослепителни снопове синьо проблеснаха наоколо, последвани от внезапно и дезориентиращо размазване на зрителните възприятия, сякаш всичката светлина, звездите и луната, започнаха да се извиват и свиват.

Върху двойката се спусна внезапен мрак, удар от небитие толкова дълбок, колкото моментът на самата смърт.

Постепенно Ентрери се ориентира към новата обстановка, ъгълът, където огромна, изградена от човешка ръка стена се сливаше с естествената стена от надвисналите скали на планината. Бяха пристигнали до най-западната част на Ваасанската порта, осъзна той, докато се освестяваше и забеляза палатковия град, разположен върху равнината, известна като Скиталческата.

— Защо не го направи от самото начало? — попита обърканият убиец.

— Нямаше да е толкова драматично.

Ентрери понечи да отговори, но преглътна думите, разпознавайки прагматизма зад решението на Джарлаксъл. Ако мрачният елф бе използвал магическия жезъл, за да ги измъкне от града, остатъците от магията щяха да бъдат разпознати от враговете им, които бързо щяха да открият накъде е била насочена. Напускането на града на коне, при това толкова открито, може би им бе осигурило поне малко време.

— Трябва да потеглим на север с най-голяма скорост — уведоми го Джарлаксъл.

— За да се скрием в замъка?

— Забравяш силите на творението на Зенги. Уверявам те, че няма да се крием.

— Звучиш така, сякаш вече си задвижил нещата — отбеляза Ентрери и естествено знаеше, че случаят е точно такъв. — Трябва ми малко време тук.

— Ще доведеш ли полуелфката? — попита Джарлаксъл и изненада Ентрери. — В крайна сметка може и да й липсва здравият разум на Атрогейт и от криворазбрана лоялност към теб да ни последва.

— И смяташ, че това ще е глупаво? Това означава ли, че не си толкова уверен, колкото претендираш?

Джарлаксъл се изсмя насреща му.

— Тя не е въвлечена в нищо от това. Нито от Кнеликт, нито от Гарет, каквото и да е известно на тези страни за връзката ти с нея. Ще направим добре, ако за известно време я държим на разстояние. Щом се установим на север, Калихай може да се присъедини открито. Дотогава може да се окаже по-ценна за нас и със сигурност в по-голяма безопасност, ако между двама ви има разстояние. Естествено, предлагам това с идеята, че можеш да устоиш на болката в слабините си…

Ентрери присви очи и стегна челюстта си, но Джарлаксъл само се изкиска.

— Както искаш — изрече театрално мрачният елф и тръгна покрай стената.

Ентрери остана в сенките за известно време, обмисляйки възможностите си. Знаеше къде ще открие Калихай и съвсем скоро реши точно какво ще й каже.

Пръстите й трепереха, докато проследяваше деликатните очертания на Парисъс върху безценния портрет. Калихай затвори очи и отново успя да почувства гладките бузи на Парисъс, мекотата на кожата й над твърдата стегнатост на мускулите.

Калихай знаеше, че никога няма да може да замени това чувство и сините й очи отново се навлажниха.

Прогони сълзите, пусна портрета и се завъртя, когато вратата се отвори. Артемис Ентрери влезе в стаята.

— Почуках — обясни мъжът. — Нямах намерение да те изненадвам.

Калихай, така умела й съобразителна, се изправи бързо и се приближи до любовника си.

— Не те очаквах — каза тя с надежда, че не е преувеличила твърде явно вълнението си.

Обви ръце около врата на мъжа и го целуна страстно.

Ентрери беше повече от доволен да отвърне на целувката.

— Плановете ми се промениха — каза той, след като си поигра с устните на жената за известно време. — Отново се оказах в центъра на буря, наречена Джарлаксъл.

— Прогониха ви от Хелиогабалус?

Ентрери се изкиска.

— Кнеликт или Гарет?

— Да — отвърна, усмихна се още по-широко и целуна Калихай отново.

Но жената нямаше да се даде толкова лесно. Дръпна се настрани.

— Какво ще правиш? Къде ще отидем?

— Не „ние“ — поправи я Ентрери. — Аз потеглям директно на север. Към замъка на север от Палишчук.

Калихай поклати глава, а лицето й се разкриви от почуда.

— Всичко ще се нареди — обещай — И то бързо.

— Тогава ще дойда с теб.

Още преди да завърши мисълта си, Ентрери вече поклащаше глава.

— Не — отвърна той. — Нужна си ми тук. Може да се окаже, че ще ми послужиш тук, но това би било невъзможно, ако се знае, че си свързана с мен.

— Виждали са ни заедно — припомни му жената.

— Такива отношения не са необичайни или неочаквани и не са показателни за нищо повече.

— Такива ли са чувствата ти? — попита жената и в гласа й се промъкна твърда нотка.

Ентрери се усмихна насреща й.

— Не е въпросът как се чувствам, нали? Важно е как ни възприемат или как ще ни възприемат. Имали сме кратка и бурна връзка, но пътищата ни са се разделели в Кървав камък и всеки е заживял живота си.

Калихай обмисли думите му, обмисли цялата ситуация за момент, после поклати отрицателно глава.

— По-добре да дойда с теб — настоя тя и се завъртя към раклата, която съдържаше екипировката й за пътуване.

— Не — заяви Ентрери и тонът му не оставаше място за дебати.

Жената бе доволна, че е с гръб към него, в противен случай той щеше да забележи внезапната й гримаса.

— Не е мъдро и нямам намерение да те поставям в такава опасност — обясни Ентрери. — Нито пък по собствено желание ще се лиша от предимството, което ще ми дадеш като таен съюзник.

— Предимство? — изплю думите Калихай и се обърна с лице към него. — Това ли е целта на съществуването ти? Да търсиш предимство? Ще се откажеш от удоволствието заради тактическо предимство, от което вероятно няма да имаш нужда?

— Щом поставяш въпроса по този начин — отвърна Ентрери, — да.

Калихай се стегна, сякаш я бяха зашлевили.

— Няма да позволя нито слабините ми, нито сърцето ми да ни навлекат гибел — каза й убиецът. — Пътят пред мен е тъмен, но вярвам, че е кратък.

Гласът му се промени и стана дрезгав и сериозен, но вече не беше груб и гробовен.

— Няма да те поведа към гибелта ти от егоизъм — обясни той. — Няма да сме разделени за дълго — може би за не повече, отколкото първоначално бяхме планирали.

— Или ще умреш из северните земи без мен.

— В такъв случай ще съм двойно благодарен, че не съм ти позволил да си до мен.

Калихай се опита да разбере собствените си чувства достатъчно добре, че да отговори. Трябваше ли да му е сърдита? Трябваше ли да е обидена? Трябваше ли да му благодари, че я поставя над собствените си желания?

Почувства се сякаш се увива в разпростиращи се паяжини, където дори емоциите й трябваше да изиграват преструвка вътре в преструвката.

— Не дойдох да се караме — каза Ентрери и гласът му отново бе спокоен.

— Тогава защо си дошъл? За да ме вземеш за последен път преди да изчезнеш от живота ми ли?

— За жалост нямам време — отвърна той. — И няма да напусна живота ти. Това е временно. Длъжен съм да те държа в течение за пътуванията си.

— Длъжен си да ми кажеш, че най-вероятно ще умреш от нечия друга ръка? — попита Калихай и в момент на особена злоба се запита как ли би реагирал Ентрери, ако разпознаеше двойното значение на думите й.

Той обаче очевидно не можа, защото започна да клати глава в знак на отрицание и бавно се приближи.

Калихай забеляза колана и камата, почиваща на бедрото му.

Но точно в този момент вратата се отвори и Джарлаксъл надникна в стаята.

— А, прекрасно, останал си облечен — изрече той и малко преувеличено намигна.

— Каза, че имам време — изръмжа му раздразненият Ентрери, докато се обръщаше към него.

— Опасявам се, че подцених схватливостта на враговете ни — призна мрачният елф. — Целуни момичето за сбогом и да се махаме оттук. Щеше да е за предпочитане, ако го бяхме направили преди известно време.

Ентрери се обърна към Калихай. Не я целуна отново, а просто взе ръцете й в своите.

— Не е за дълго — обеща и последва мрачния елф.

Калихай остана на място дълго след като вратата се затвори, а емоциите й бушуваха от объркване през страх до гняв и обратното. Погледна отново към портрета на покойната си приятелка и се зачуди дали ще загуби и Ентрери във ваасанската пустош.

Нямаше избор. Единственото, което й остана, бе да стисне юмруци и зъби в безпомощно раздразнение.