Пътят на Патриарха

Глава 18 Прагматична неморалност

Краят на насилието беше не по-малко брутален от началото. Мъжът, отдавна преминал средната възраст, се завъртя яростно, изръмжа и изпъшка с първична свирепост и дори удари веднъж младата жена през лицето в кулминационния си делириум.

После свърши, като изщракване с пръсти, и мъжът се надигна от младото момиче и спусна надолу многопластовата си червена, златна и бяла роби и спокойно се отдалечи, без да хвърли втори поглед на обезчестеното създание. Защото Върховният клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Дома на Пазителката, най-могъщият мъж в поне един район на пристанищния град Мемнон, нямаше време да се занимава с измет.

Стремежите му бяха интелектуални, препятствията — физически, а „стадото“ му често беше по-скоро неудобство, отколкото източник на сила.

Вървеше с вдървени крака и се полюшваше леко, докато пресичаше разхвърляната стая, а енергията му бе изхабена. Огледа количките и щайгите, платнените торби и купчините инструменти. Рядко той или някой друг от клириците на Селуней, които контролираха така важните приливи, посещаваше тази стая с цел, различна от настоящата. Мястото беше мръсно и миришеше на солена вода. Беше стая за слуги, а не за благословените свещенослужители. Мястото имаше само едно компенсиращо качество — относително тайна врата, водеща към улицата, през която с готовност можеха да се вкарват „посетители“.

Тази мисъл накара Върховния клирик да се обърне отново към младата жена, едва прехвърлила детските години. Тя плачеше, но очевидно бе достатъчно мъдра, че да не циври твърде силно и да обиди изпълнението му. Естествено чувстваше болка, но това щеше да премине. Ииночек знаеше, че объркването й и вътрешното смущение щяха да са много по-увреждащи от разкъсания химен.

— Тази вечер ти извърши ценно деяние в името на Селуней — каза й той. — Свободен от земните си желания, мога по-добре да размишлявам върху райските мистерии и когато те ми се разкрият, пътят към изкуплението ще бъде по-ясен за теб и болния ти баща. Ето.

Той повдигна калъп стар хляб, който бе оставил на количката край вратата на влизане, и го разтърси, за да махне няколко пълзящи гадинки, после й го подхвърли. Тя го хвана и го притисна силно, отчаяно до гърдите си. Това предизвика снизходително подсмихване от Ииночек.

— Цениш го, разбира се — каза той. — Защото не разбираш, че много по-голямата ти награда ще е резултатът от моите размишления. Толкова си вглъбена в нуждите на телесното, че не можеш дори да започнеш да разбираш духовното.

С подигравателно изсумтяване към празното, обляно в сълзи изражение, с което го гледаше момичето, Ииночек се обърна към вратата и я отвори, стряскайки красив млад клирик.

— Благочестиви Госитек — поздрави той.

— Моите извинения, Върховни — изрече Папан Госитек, кръстосвайки ръце на колана си и покланяйки се вдървено в знак на молба. — Чух…

— Да, приключих — обясни Ииночек, погледна назад и насочи погледа на Госитек към жената, която бавно се люлееше и стискаше хляба. Върховният клирик се обърна към по-младия свещеник.

— Трактатът ти върху Обещанието на Ибрандул ме чака в покоите ми — каза той и младият свещеник засия. — Казаха ми, че разсъжденията ти са направо брилянтни и от онова, което прочетох, като го прелистих, намирам, че слуховете са верни. Значи неразбран е онзи бог, чието царство е смъртта.

Зъбите на Госитек се оголиха, въпреки напрегнатия му опит да демонстрира смирение.

— Работата ти напредва ли? — попита Ииночек и знаеше, че е уловил младия мъж в капана на горделивостта.

— Д-да, да, Върховни — заекна Госитек и сведе поглед в знак на почит.

Ииночек прикри задоволството си. Гордостта, естествено, се считаше за слабост, дори за грях, но Ииночек разбираше истината за нещата: без гордост, никой млад мъж не би могъл да се отдаде на тръпките на подобни размисли. Дръпна се съвсем леко встрани, когато Госитек надигна глава, за да позволи на мъжа да види треперещото момиче.

Очите на Госитек, и дори лекото облизване на устните му, издадоха похотта му.

— Вземи я — предложи му Ииночек. — Тя изпитва болка, разбира се, но твоята работа е по-важна от нейното удобство. Освободи земните си страсти, за да откриеш състоянието на съзерцание. С голямо любопитство очаквам да видя тезите ти по отношение на игричките на божествена пропаганда из Скиталческата равнина.

Мисълта за самите богове, съперничещи си за душите на непосветените мъртви, ме очарова и ни предоставя възможности да привлечем последователи на Селуней.

Ииночек се обърна към момичето.

— Мъртвата ти майка все още не е заслужила рая — изрече той и дори не се опита да прикрие презрителното си кикотене. — Благочестивият Госитек — той отстъпи настрани, за да може тя да види мъжа по-добре — се моли за нея. Твоето внимание към неговите нужди ще му позволи по-добре да подсигури въздигането й.

Обърна се към Госитек и сви рамене.

— По-добре е по този начин — каза и излезе от стаята.

Когато стигна в покоите си на третия и най-висок етаж на храма, Ииночек напълно бе забравил момичето.

Мина покрай дървеното си бюро — лъснато и с наситен цвят, не като сивия и зърнест плавей, който се използваше най-често в пустинното пристанище. Дървото беше вносно, какъвто бе случаят с повечето от сечивата, мебелите и украсите на митичния храм, за момента най-голямата и грандиозна постройка в югозападната част на разрастващия се град.

Божествените размишления изискваха вдъхновяваща обстановка.

Ииночек се премести до западната врата, която водеше към личния му балкон във великия храм, известен като Дома на Пазителката. В него се помещаваха свещениците на Селуней, Лунната богиня и сестринските им вери на Валкур и Шаундакул. Единичната обграждаща сграда беше център за молитви и съзерцание, с разрастваща се библиотека, която бързо се превръщаше в обект на завист из Сабления бряг. Библиотеката бе нараснала значително — и иронично — само няколко години по-рано, скоро след Смутното време, когато в катакомбите на същата тази сграда бе открит култ към мъртвия бог Ибрандул. Измъкнати от скривалището си, не всички от тези свещеници ренегати бяха убити. Под храброто и дръзко командване на Ииночек много бяха асимилирани.

— Разширете познанието — бе казал той на изпълнените със съмнение по-нисши.

Естествено, бяха го направили тайно.

Терасата беше защитена от вечно любопитните очи на малоумните селяци, които често се събираха на площада отдолу и молеха за опрощение или за лековити магии, когато нямаха пари да си платят. Другата му тераса нямаше високите извити под ъгъл перила, които да пречат на тези духовни просяци да го виждат. Ииночек можеше да види пристанището изцяло; отвъд водния хоризонт започваше да се скрива кръглата луна, очертавайки високите мачти на огромните търговски кораби, акостирали край брега, докато те се поклащаха от ритмичните нежни вълни. Тази естествена хармония припомни на върховния клирик за любовния акт тази вечер и създаде у него свързаност с Вселената, въздигайки го към мисли за вечност и единство със Селуней. Той въздъхна и се наслади на мига. Физически заситил основни покваряващи нужди, той се понесе сред звездите и боговете и измина повече от час, а луната се скри от поглед, преди да насочи мислите си към брилянтните тези на Госитек.

Беше открил вътрешен мир, значи можеше да открие Селуней.

Дори не можеше да си припомни как бе изглеждала треперещата жена тази вечер, нито пък имаше намерение да опитва.

Глава 19 Неприятно позната гледка

Лейди Кристин, кралица на Дамара, седеше на бял стол с метална облегалка пред огромното, украсено с платина огледало. Пред нея имаше разнообразни средства за разкрасяване, бурканчета и парфюми, които бе получавала като подаръци от всички краища на кралството, както и от Импилтур.

Външният й вид беше важен, постоянно й напомняха придворните й дами, защото с фигурата си и великолепния си съпруг тя въплъщаваше мечтите и надеждите на жените из земите на Кървав камък.

Тя беше илюзия, изградена, за да поддържа необходимата за успешно управление фасада.

Макар да бе отгледана като благородна дама, Кристин не се чувстваше удобно с такива неща. В сърцето си беше авантюристка, боец, жена с решителен глас.

Колко тънък бе прозвучал гласът й в онзи ден, когато Артемис Ентрери бе пуснат на свобода. Чу, че Гарет се движи из спалнята зад нея и видя за миг образа му в ъгъла на огледалото. Знаеше, че е изправен на нокти, защото мълчанието й след освобождаването на убиеца му бе показало ясно, че тя не го одобрява.

Каква дребна игрица на срамежливост е всъщност взаимоотношението, наречено брак. И двамата знаеха какъв е проблемът, но щяха да се въртят около него с часове, дори дни, вместо да се изправят лице в лице с него.

Поне това беше обичайният начин при повечето двойки, но скромността никога не бе била част от емоционалния репертоар на лейди Кристин.

— Ако предпочиташ по-малко упорита кралица, съм сигурна, че лесно може да се уреди — изрече тя.

Съжали за сарказма веднага щом думите излязоха от устата й, но поне бе започнала диалог.

Видя образа на Гарет зад себе си и почувства силните му успокояващи ръце на раменете си. Харесваше докосването на пръстите му върху голата си плът, прекъсвано само от тънките презрамки на нощницата й.

— Какъв глупак бих бил, ако исках да се отърва от най-близкия си приятел и съветник — изрече той и се наведе да я целуне по главата.

— Не ти предложих да се отървеш от магистър Кейн — отвърна тя и позволи на Гарет да види как се усмихва в огледалото.

Той се присъедини към смеха й и нежно стисна раменете й.

Кристин се обърна на стола си и го погледна.

— С лекота отхвърли съвета ми по време на това изпитание с Артемис Ентрери и онзи дяволски мрачен елф.

Кимването и въздишката на Гарет бяха едновременно съгласие и капитулация.

— Защо? — попита Кристин. — Какво знаеш за тях, което ние останалите — с изключение на Кейн, както изглежда — не знаем?

— Знам малко и за двамата — призна Гарет. — И подозирам, че светът ще е по-добро място, ако и двамата ги няма. Със сигурност намирам малко компенсиращи качества в подобните на Артемис Ентрери и онзи смущаващ мрачен елф. Но нямам право да издавам подобни отсъждания. По думите на всички не са извършили никакви гнусни деяния.

— Извършиха предателство към короната.

— Като предявиха претенции над земя, върху която никой човек няма законово право? — попита Гарет.

— И въпреки това с голяма бързина се отправи да ги детронираш.

Гарет кимна отново.

— Не можех да оставя предизвикателството без отговор. Вааса ще стане баронство на Дамара. В това съм непоколебим. И съм сигурен, че ще се случи с благословията и подкрепата на всеки град в рамките на северния ни съсед. Палишчук със сигурност желае подобен съюз.

— Тогава кое е? Предателство? Или ти си завоевател?

— По малко и от двете, предполагам.

— И вярваш на мрачния елф и шантавата му история, че всичко е било предварително нагласено? — Кристин въобще не се опита да прикрие скептицизма си. — Че е планирал ти да се появиш и да изглеждаш като герой за населението на Палишчук? Той е опортюнист в най-лошия смисъл на думата и само бързите ти действия предотвратиха създаването на кралството му!

— Не се съмнявам в това — отвърна Гарет. — Нито подценявам заплахата, която представлява. Съвсем не е малко да успее да проникне в Цитаделата на убийците, нито да вземе главата на архимага Кнеликт, действие, което не бива да се отписва с лека ръка. Тайна песен ги наблюдава, при това отблизо, уверявам те. В рамките на десет дни ще се махнат от страната.

— Или ще бъдат убити?

— Експедитивно — обеща Гарет. — Сестрите драконки се съгласиха да ги отнесат извън границите ни.

— За да сеят безредици на друго място.

— Може би.

— Нима вярваш, че с това признание служиш на Илматер?

— Често не знам отговора — отвърна мъжът, обърна се и отиде до леглото.

Кристин обърна стола си така, че да го гледа в очите и настойчиво попита:

— Какво има, любов моя? С какво те държи този мъж?

Гарет я погледна и помълча за известно време, след което отговори:

— Случката с Артемис Ентрери ще ме направи по-добър крал.

Това изявление накара лейди Кристин да повдигне вежда.

— С това, че си решил да не се превръщаш в подобен нему? — попита тя и тонът й разкри съмнение и объркване.

— Не, въпросът не е в това — отвърна Гарет. — В личния ми разговор с Артемис Ентрери той беше прав, че нито родословието, нито отделно действие е истинското мерило за водачество. Действията ми сега и само сега могат да оправдаят титлата, която толкова ценя… и тя ще е празна титла, освен ако наистина не представлява мечтите, надеждите и добруването на хората в това кралство — на всички хора.

— Артемис Ентрери ли ти каза това? — попита Кристин, без да се опита да прикрие съмнението в гласа си.

— Не съм сигурен, че разбираше какво пита — каза Гарет. — Но в общи линии, да, точно това ми каза — на това ме научи. Аз управлявам Дамара и искам да присъединя Вааса към обединеното кралство на Кървав камък. Но това решение трябва да води до благоденствие за народа на Вааса, в противен случай не съм по-достоен претендент за титлата от…

— От Ентрери, Джарлаксъл или Зенги?

— Да — отвърна Джарлаксъл и кимна, докато я гледаше.

В погледа му се четеше решителност, на устните му имаше усмивка, изпълнена с оптимизъм, и надежда, която печелеше симпатиите на почти всички, които го поглеждаха. На фона на това ведро изражение лейди Кристин не можеше да поддържа негодуванието си.

— Тогава остави образа на Артемис Ентрери да съществува в мислите ти за доброто на Дамара и Вааса — каза тя. — И нека мъжът се махне оттук заедно с приятеля си мрачен елф.

— За доброто на Дамара и Вааса — каза Гарет.

Кристин отиде при съпруга си — мъжът, когото обичаше.

Тя едва почувства как върхът на камата се докосва до кожата му преди да дръпне ръката си назад и да го прободе отново и отново. Изпаднала в дива ярост, обляната в сълзи Калихай удряше безпомощния мъж. Почувства топлата кръв под бедрата си и ръката й започна да мушка още по-яростно, очите й бяха затворени, по бузите й се стичаха сълзи и през цялото време ридаеше за Парисъс.

Гневът й, чувството на безсилие, тъгата, угризенията, изблика на депресията й, всичко това се изчерпи, остави я физически изтощена и тя погледна надолу към мъжа, който бе неин любовник.

Лежеше по гръб с разперени настрани ръце и не правеше опити да се защити. Взираше се в нея със стисната челюст и изписано на лицето разочарование.

По него нямаше и една драскотина, кръвта по бедрото й беше нейна, в резултат на порязване при вдигането на острието.

— Толкова са предвидими, тези слаби човешки създания — отбеляза Кимуриел Облодра, докато двамата с Джарлаксъл наблюдаваха представлението, разиграващо се на леглото на Ентрери през междупространствения джоб, от който бяха отворили портал към стаята.

— Беше толкова убедителна — изрече Джарлаксъл. — Никога не бих повярвал…

— Значи си бил край тези глупаци твърде дълго — изрече Кимуриел. — Нима преценката ти е толкова обременена, че да не трябва да те приветствам обратно в Бреган Д’аерте, когато най-накрая се откажеш от тази глупост и се завърнеш в Мензоберанзан?

Джарлаксъл погледна към псиониста с леден поглед, поглед на убиец, който недвусмислено напомни на Кимуриел с кого разговаря.

Но Джарлаксъл не задържа заплашителния поглед, защото бе привлечен обратно към спектакъла на леглото. Изражението на Калихай вече бе преминало към ужас и тя замахна отново, този път към окото на Ентрери, сякаш искаше отчаяно да спре обвиняващия поглед, с който я гледаше.

Ентрери потрепна, но толкова слабо, че Джарлаксъл се удиви на самодисциплината на мъжа. Разбира се, беше заповядал на Кимуриел да направи кинетична преграда, защото псионистът бе научил за отчаяния план на Калихай. Но Ентрери нямаше откъде да знае, че е бил защитен и въпреки това не се бе опитал да отбие атаките.

Нима Калихай го бе приласкала до степен на такава уязвимост? Нима действията й и успокояващите думи бяха до такава степен приспали бдителността на Артемис Ентрери?

Или просто не му пукаше?

— Впечатляващо — прошепна Джарлаксъл.

— Без съмнение ти напомня на собственото ти раждане — каза Кимуриел и го хвана неподготвен.

Той погледна към спътника си.

— Без съмнение — отвърна Джарлаксъл и тъй като спътникът му го бе споменал, наистина можеше да си представи ужасената и разочарована матрона Баенре да забива ножа с формата на паяк в гърдите на новороденото си дете. Предполагаше, че изражението й в този момент е било донякъде сходно с това на Калихай, такава възхитителна смесица от противоречиви емоции.

— Никога не получи възможност да благодариш на матроната на моя дом — отбеляза Кимуриел.

— О, направих го — увери го Джарлаксъл.

— Когато вторият син на Баенре те свали от олтара и цялата кинетична енергия в бебешкото ти телце експлодира към него и разкъса гърдите му — съгласи се Кимуриел, припомняйки си историите от онова далечно време, истории, които бяха разказвани и преразказвани в Дома Облодра през вековете. — Моята праматрона имаше стил в премахването на заклетите си врагове.

— Малцина можеха да нервират матрона Баенре по начина, по който го правеха матроните на Дома Облодра — отвърна Джарлаксъл. — Сигурен съм, че Баенре ревностно е обмислила тези обиди, когато силата на Лот е потекла през нея и й е предложила могъществото да катурне Дома Облодра в Хищния процеп.

Кимуриел, винаги така овладян, потрепна при тези думи и Джарлаксъл се усмихна. Само преди няколко кратки години майката на Джарлаксъл беше унищожила Дома на Кимуриел в един разрушителен изблик на сила.

Двамата си размениха погледи на взаимна капитулация, после отново съсредоточиха вниманието си върху стаята, където твърдоглавата Калихай вдигна камата с две ръце, стисна я здраво и отново я насочи към сърцето на Ентрери. Той се протегна и я спря и докато тя се бореше със здравата му хватка, другата му ръка се вдигна и я зашлеви силно. Докато го правеше, изви бедра и я прекатури на далечния край на леглото.

— Знае какво се е случило — отбеляза Кимуриел и насочи погледа на Джарлаксъл зад тях, където грубият войн орк спокойно очакваше заповедите си.

— Прекрати дуеомера — нареди Джарлаксъл, сграбчи веригата на орка и дръпна създанието в стаята.

Когато Ентрери скочи, за да ги посрещне, Джарлаксъл придърпа орка по-близо и му прошепна:

— Убий го — след което го тласна към Ентрери.

Гледката на голия човек, чиято дясна половина бе окървавена от гърдите до бедрото, беше цялото окуражаване, от което се нуждаеше бруталният звяр. Веднага се нахвърли на Ентрери.

Без особено усилие, инстинктивно ръката на Ентрери се протегна и сграбчи орка за гърлото и цялата енергия, която бе заключена кинетично в тялото му, всеки от яростните удари и промушвания на Калихай, премина по тази връзка.

Гърдите на орка се пръснаха с ослепителни рани.

Лявото му око влезе чак в мозъка, а от дупката потече кръв.

Затърчи се конвулсивно и се опита да изпищи, зашеметен от ужас.

Но единственото, което успя да направи, бе да изгъргори в собствената си кръв и Ентрери безцеремонно пусна мъртвото създание на земята.

Стоеше там на косъм от гибелта, покрит с кръв, дишаше тежко, сякаш се бореше да се овладее.

Джарлаксъл знаеше, че в този момент разгневеният мъж не желае нищо друго освен да се втурне напред и да го удари. Но освен това смяташе, че Артемис Ентрери е твърде дисциплиниран, че да направи подобна глупост.

Зад Ентрери Калихай се изправи и ахна при вида на мъртвия орк и двамата мрачни елфи. Ръцете й се отпуснаха безсилно до тялото и камата падна на пода.

— Съжалявам — каза Джарлаксъл на Ентрери.

Убиецът не мигна.

— Не исках нещата да се развият така — изрече Джарлаксъл.

Погледът на Ентрери му подсказа, че мъжът смята, че това не е негова работа.

— Не можех да й позволя да те убие, макар ти да изглеждаше примирен с тази съдба — обясни Джарлаксъл.

Пръстите на Кимуриел проблеснаха неодобрително във въздуха.

— Прекарваш твърде дълго време да се обясняваш на по-нисши — сгълча го псионистът.

— А ти прекарваш твърде много време в дишане — обърна се Ентрери към Кимуриел и припомни на мрачния елф, че се е научил да разбира тихия език на мрачните елфи по време на престоя си в Мензоберанзан, макар доста по-грубите му човешки пръсти да не го „говореха“ добре.

Джарлаксъл постави ръка на рамото на Кимуриел в безмълвно напомняне, че няма позволение да убие Ентрери.

Без да мига или да отмества ужасяващия си поглед от Артемис Ентрери, Кимуриел послушно отстъпи назад, подготвен, както Джарлаксъл отлично знаеше, да осакати или дори убие човека с вълна псионична енергия.

Докато Кимуриел отстъпваше, Калихай залитна напред до Ентрери. Риданията й бяха искрени, сграбчи го за ръката и наведе глава на рамото му в знак на смирена молитва, като не спираше да повтаря, че съжалява.

— Бедното създание се е докарало до емоционален срив — отбеляза Кимуриел.

— Млъкни — изрече Ентрери.

Обърна се към Калихай и грубо я отблъсна.

— Беше Парисъс — избърбори тя. — И ти си тръгваше. Не можеш да си тръгнеш… Не мога да те пусна…

Съжалявам.

Реакцията на Ентрери в отговор на думите й беше вероятно най-дълбокото изражение на разочарование и смайване, което Джарлаксъл Баенре бе виждал през живота си. Ентрери въздъхна дълбоко и сякаш се успокои.

Очевидно окуражена от това, уверена, че моментът на кризата е преминал, Калихай посмя да вдигне поглед и да каже:

— Никога няма да ме нараниш.

Дори успя да предизвика слаба, изпълнена с надежда усмивка на лицето си.

Опитваше се да бъде сладка, свенлива, игрива, осъзна Джарлаксъл, но освен това видя и че на Ентрери му изглежда подигравателна.

Прокара нежно ръка по бузата й, после за миг изражението му стана по-твърдо и ръката му сграбчи брадичката й. Очите й се разшириха и тя се вкопчи в непоклатимата му китка с две ръце.

Дръпна я пред себе си и с две отривисти крачки и ужасяваща сила я метна назад. Тя се удари в кепенците, разби стъкления прозорец и изпищя само веднъж, докато се премяташе през рамката, за да падне от около дузина стъпки височина на улицата отдолу.

Ентрери се обърна към Джарлаксъл.

— Трябваше да я убиеш — изрече мрачният елф с глас, изпълнен със симпатия и съжаление. — Тя е опасна.

— Млъкни.

Джарлаксъл въздъхна.

— Ако я убиеш, ти обещавам, че ще се присъединиш към нея в смъртта — добави Ентрери.

Джарлаксъл въздъхна отново. Но, разбира се, можеше да вини само себе си, задето бе използвал флейтата да манипулира убиеца, задето бе отворил сърцето на Артемис Ентрери, което толкова дълго бе защитено от агонията на любовта.

Студът започна да я обгръща. От стотици порязвания течеше кръв и когато се опита да се изправи от дъските и счупените стъкла, Калихай установи, че краката й не я държат.

Знаеше, че умира. Нещастна и сама в пронизващия студ, гола и кървяща пред целия свят. Не й бе останала надежда и не искаше да живее. Беше се провалила във всичко.

Беше се влюбила в мъжа, убил любимата й Парисъс, и тази противоречива реалност я бе пречупила. Когато бе изправена пред мисълта да напусне дома си или да каже сбогом на Ентрери, бе открила, че не може да понесе нито една от двете възможности.

Така че бе поела по собствен път, връщайки се обратно към яростното си желание за отмъщение, използвайки отчаянието си от загубата на най-любимата си Парисъс като щит срещу мъката, която щеше да й причини Ентрери, като я напусне.

И се беше провалила.

Така че сега умираше и бе доволна от това. Пропълзя през стъклото в търсене на подходяща отломка, горяща в агония на хапещия студен вятър. Откри достатъчно голямо парче стъкло, продълговато като нож, и сграбчвайки го в ръка, пропълзя встрани от кръчмата, в малката уличка, където щеше да умре, скрита от любопитните погледи.

Едва успя да се довлече и се подпря на стената в седнала позиция. Дишаше на пресекулки и изкашля малко кръв. Осъзна, че дори не е нужно да опира отломъка до гърлото си, за да приключи нещата, падането се бе погрижило за това.

Но смъртта от раните й щеше да е твърде бавна и болеше твърде много.

Калихай вдигна върха на парчето към гърлото си.

Помисли си за Ентрери, за това как се любеха, но прогони образите. Вместо това извика образа на Парисъс и си представи как я чака в смъртта с протегнати ръце, за да прегърнат отново скъпата й Калихай.

Калихай затвори очи и се прободе.

Или поне се опита, но силни ръце хванаха китките й и ги задържаха. Тя отвори очи и те се разшириха до краен предел, когато осъзна, че я държи мрачен елф и че наоколо има други от вида му и всички я гледат цинично. В този миг на ужас замаяността и болката я напуснаха.

— Още не сме приключили с теб — чу глас от дъното на групата и мрачните елфи се отдръпнаха, за да сторят място на един от двамата, които бе видяла горе в стаята.

Онзи, с когото бе разговарял Ентрери и го бе нарекъл Кимуриел.

— Може би след време ще ти позволим да отнемеш живота си — каза й Кимуриел. — Може дори да го направим вместо теб, макар да се съмнявам, че методите ни ще ти харесат.

Двойка мрачни елфи я изправиха насила на крака, а едно извиване на китката я принуди да пусне парчето стъкло.

— Но, от друга страна, може би престоят в Подземния мрак ще ти хареса още по-малко — каза Кимуриел. — Ако се провалиш в задълженията си, ще бъдем щастливи да преценим коя ще е най-лошата съдба за лейди Калихай.

— Задължения? — успя да прошепне зашеметената жена.

Мрачните елфи я повлякоха.

Глава 20 Сънища и спомени

— Отиде да я търси — каза Джарлаксъл на Кимуриел, когато двойката се срещна на следващия ден в сенчеста долчинка близо до мястото, определено за среща със сестрите драконки.

Недалеч от тях Ентрери и Атрогейт бяха седнали край прекатурени канари в средата на обсипана с камъни полянка.

Кимуриел се бе присъединил към тях с намерението да попречи разговорът да се отклони към Калихай.

Сякаш прочел мислите му, Джарлаксъл бе започнал с коментар за проклетата жена.

— Типично е за хората, нали? — отвърна псионистът. — Да метнеш любовник през стъклен прозорец, после разкаяно да го търсиш? Мисля, че нашият подход е много по-директен и честен. Никоя матрона няма да изхвърли мъжки и да го остави жив.

— С едно бележито изключение.

— Бележито — съгласи се Кимуриел. — Разбира се, в случая, който имаш предвид, матрона Баенре нямаше голям избор. Вярно ли е, че на втория син на Дома Баенре било наредено да отърве Дома от прокълнатия Джарлаксъл, който лежал на олтара без следа от нараняване въпреки многократното намушкване от самата матрона?

— Знаеш историята — отвърна Джарлаксъл.

— Да, но бих искал да я чувам толкова често, колкото благоволиш да я разказваш. Гледката на лицето на майка ти, изкривено в силно отчаяние и ужас, когато острието й не успява да се забие в тялото на новороденото! И след това изражението на най-чист ужас, както и това на Триел, когато вторият син, Докуайо те грабва от олтара! Трябва да е приличал доста на онова окървавено създание в стаята на Артемис, когато бебето Джарлаксъл несъзнателно е освободило енергия.

Кимуриел изпита надежда при хихикането на Джарлаксъл, може би знак, че е успял да отклони разговора от Калихай.

— И, разбира се, Джарлаксъл вече не беше третият син и следователно не бе подходящ за жертвоприношение — продължи.

— Не съм те виждал да се шегуваш толкова, откакто си завъртя ръцете в опит да облекчиш крампа в едната — отвърна Джарлаксъл и устните на псиониста се свиха — Беше изчезнала от уличката — продължи Джарлаксъл. — Не е допълзяла надалеч, защото кървавата диря свършваше — при това доста рязко, и съвсем близо до мястото, където кръвта бе образувала локва. Стояла е там, подпряна на стената, преди да бъде отведена.

— Лейди Калихай си е спечелила могъщи приятели и могъщи врагове — отвърна Кимуриел. — Може би е добре, че Артемис Ентрери напуска това кралство, при това скоропостижно.

— Създала си е и приятели по сметка — отбеляза Джарлаксъл, гледайки съучастника си право в очите. — Които без съмнение ще се обърнат срещу нея при най-беглия намек за предателство.

Кимуриел не го отрече.

— Това място си струваше неприятностите за Бреган Д’аерте — продължи Джарлаксъл. — Тук може да се открият много неща, като кървавия камък, минерал, който не можем да доставим лесно в Подземния мрак. С Кнеликт, служещ на нашата… твоята кауза, ще намерите лесен достъп до него и до други ценности.

— Вече ни го обясни, многократно.

Джарлаксъл потупа Кимуриел по рамото и скованият псионист го изгледа с неловко любопитство. Кимуриел смяташе да използва Калихай и Кнеликт, за да създаде мрежа в земите на Кървав камък, но в интерес на истината беше повече заради запазване на репутацията на Джарлаксъл, отколкото за някакви финансови печалби или увеличаване на властта, които псионистът очакваше да придобие. Кимуриел смяташе, че репутацията на Джарлаксъл нямаше да понесе още един удар като катастрофата в Калимпорт, особено толкова скоро след нея, а последното, което желаеше, бе Бреган Д’аерте да обърнат гръб на Джарлаксъл. Защото един ден той щеше да се завърне в Мензоберанзан и да поеме отново мантията на водачеството. Бреган Д’аерте се нуждаеха от това, за да държат матрона Триел Баенре настрана и в подходящото настроение и което бе по-важно — Кимуриел се нуждаеше от това. Стремежите му в интелектуалната сфера страдаха от отговорностите да се грижи за бандата на Джарлаксъл. Жадуваше за деня, когато Джарлаксъл ще се завърне и той отново ще може да съсредоточи вниманието си върху илитидите и техните огромни умствени сили.

И да го отклони от проблемите на наемническия отряд и защитата на превръщащия се в ренегат Джарлаксъл.

— Знам, че се съмняваш — каза Джарлаксъл, отново сякаш четеше мислите му, което псионистът знаеше, че е невъзможно. Умът на Кимуриел беше твърде защитен от подобни намеси. — И се радвам, че го правиш, защото кой иначе щеше да поставя под съмнение всяко мое действие?

— Собственият ти здрав разум?

Джарлаксъл се разсмя високо.

— Виждането ми е правилно — настоя той.

— Мензоберанзан се нуждае постоянно от нашето внимание.

Джарлаксъл кимна.

— Но ще дойде ден, когато връзките, които ние — които ти си подсигурил на Повърхността, ще се окажат безценни за матроните.

— Какво знаеш?

— Знам, че светът непрекъснато се променя — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери бяхме нападнати от Недерийска сянка и тя показа съвсем ясно, че не е сама. Ако сенките се спускат над Повърхността, матроните няма да искат да стоят в неведение. Още повече, приятелю мой, тук на Повърхността набират сили последователи на Еилистрае. Дризт До’Урден не е единствен по рода си сред мрачните елфи на Повърхността и все повече обитатели на Горния свят го приемат.

— От бившия ти дом…

— Никога не съм бил от техния дом — поправи го Джарлаксъл.

— Домът Баенре — каза Кимуриел — няма да тръгне отново срещу Дризт, нито ще намери последователи, ако реши да го прави. Дори има жрици, които тайно прокламират, че Дризт се ползва с благословията на Лот.

— Твърдяха същото и за мен след проваленото жертвоприношение.

— Доказателствата бяха силни.

— А аз никога не съм подвивал коляно пред проклетата кралица на паяците. Нито пък Дризт До’Урден.

Убеден съм, че ако научи, че се ползва с благословията на Лейди Лот, това ще го измъчва много повече, отколкото би го мъчила гнояща рана.

— Още по-добра причина, значи, богинята да е благоразположена към него.

Джарлаксъл просто сви рамене при неизбежната логика. Това беше иронията да следваш божество, посветено на хаоса.

— Но във всеки случай не говоря за Дризт — каза Джарлаксъл. — Струва ми се доста невероятно Кралицата на паяците да търпи следовниците на Еилистрае още дълго и когато денят на разплатата се стовари върху танцуващите глупаци, тяхното наказание може да бъде изпълнено от домовете на Мензоберанзан. Естествено Бреган Д’аерте ще се окажат безценни в този момент.

— Дори и да е след векове.

— Търпението ме е съхранило — отвърна Джарлаксъл. — А междувременно усилията ни ще докарат печалби. На човешки език това е известно като сигурна печалба.

— Хората често си мислят, че печелят, до момента, в който ги метнат през стъклен прозорец.

Джарлаксъл се предаде с още едно избухване в смях и с ясното разбиране, както бе сигурен Кимуриел, че Бреган Д’аерте наистина ще използва контактите, създадени в суровите земи на Дамара и Вааса.

Кимуриел погледна встрани от Джарлаксъл към откритото поле и кимна, при което другият мрачен елф се обърна натам.

— Драконите ви приближават — изрече Кимуриел.

Джарлаксъл се обърна отново към него и протегна ръка.

— Тогава сбогом.

Кимуриел не стисна ръката му и затова Джарлаксъл я премести към един от джобовете на колана си, за да покаже на лейтенанта си, че носи предмета, както се бяха разбрали. Кимуриел кимна и едната му ръка се показа изпод робата, стиснала малко ковчеже, в което имаше три стъкленици.

Очите на Джарлаксъл блеснаха, щом ги видя.

— Отворих сърцето му и сега ще отворя съзнанието му — изрече той.

— По причини, които никой здравомислещ мрачен елф не би могъл да разбере.

— Да си здравомислещ е скучно.

Кимуриел изсумтя подигравателно, докато Джарлаксъл вземаше отварите.

— Майка му, детството му… това са въпросите, които ще отворят съзнанието на Ентрери за теб — изрече псионистът, докато прибираше празното ковчеже и протегна изпод гънките на робите си другата си ръка, в която бе флейтата на Идалия.

— Остатъчните спомени във флейтата са ти показали това? — попита Джарлаксъл.

— Накара ме да я проуча и аз направих точно това.

Поиска ми отварите и те са твои.

Джарлаксъл се усмихна широко и взе флейтата.

— А сега си тръгваме, Джарлаксъл — изрече Кимуриел. — Няма да отговарям на призивите ти до следващата ни уговорена среща — След доста време.

— Така и трябва. Изморих се от този ослепяващ свят на Повърхността и не отделих достатъчно енергия на нуждите на Бреган Д’аерте в Мензоберанзан. Той е град на хаоса и постоянната промяна и бившият ми господар ме научи добре, че Бреган Д’аерте трябва да се променят с него или дори преди него.

— Чувал съм, че бившият ти господар е бил брилянтен.

— Често го твърди.

Джарлаксъл рядко се бе смял толкова в компанията на суховатия псионист.

— Сигурен съм, че ще заваря отряда в добро състояние, когато се завърна в Мензоберанзан — каза той.

— Разбира се. А кога ще се случи това?

Джарлаксъл погледна обратно към Ентрери, който стоеше с Атрогейт пред Илнезара и Тазмикела.

— Може би след един човешки живот.

— Или остатъка на този.

— Или това. Но спомни си, че той се сля със сянката.

Може да е по-дълъг, отколкото смяташ — погледна към Кимуриел и му намигна. — Но наистина ще се върна.

— Не вземай джуджето със себе си.

Джарлаксъл избухна отново в смях и изражението на Кимуриел стана още по-сухо. Джарлаксъл му се струваше почти замаян, а тази гледка не му харесваше.

— Ех, Кимуриел, липсва ти въображение! — заяви театрално Джарлаксъл. — Нима не виждаш, че Атрогейт ще е чудесен подарък за сестра ми — която и от тях да властва над Дома Баенре, когато се завърна.

Кимуриел въобще не се усмихна, което само подсили смеха на Джарлаксъл.

— Е, не си падам много по магическото телепортиране — мърмореше Атрогейт, когато Джарлаксъл се присъедини към четиримата при падналите камъни на малкото поле.

Джуджето издуха непокорен кичур черна коса от устата си и скръсти ръце пред гърдите си. За допълнителен ефект тропна с крак, което накара топките на боздуганите му да заподскачат на веригите си, както бяха провесени кръстосани на гърба му.

— Познавах нявгаш полуръст, сдружил се с магьосник могъщ. Кльощава дърта скица, с нужда от патерица. Очите му стари, уви, не бяха веч тъй добри, прицели се ниско и щрак, телепортира ги право в здрав камънак! Буахаха!

Атрогейт спря буйния си смях почти веднага, отново скръсти ръце пред гърдите си и погледна намръщено Джарлаксъл.

— Имам предвид вътре в камънака.

Мрачният елф погледна към Ентрери, който просто стоеше там, клатеше глава и не демонстрираше никакъв интерес да разкрие пред джуджето естеството на бъдещото им пътуване. Обърна се към сестрите драконки, които изглеждаха доста развеселени от ставащото.

— Мислиш, че са дошли да ни телепортират? — попита Джарлаксъл. — Забравяш полета си през общото помещение на кръчмата.

— Не забравям нищо — отвърна джуджето. — Магьоснически номера… ба! Няма да ни мятат през проклетото море, я. Макар че това ще си е бая приземяване!

— Магьосник? — попита разсеяният Ентрери, защото той не бе станал свидетел на летящото джудже. — Смяташ, че те мислят да ни телепортират?

— Е, няма да ме вдигнат сега, с тез кльощави ръце и колена! Буахаха!

— Може вместо това да те вържат за оназ’ върба — отвърна в рима Ентрери и привлече учудените погледи на останалите. — Да я превият до земя и пуснат веднага. Ще литнеш високо в тези небеса, и щом се върнеш кат’ стрела, надяваме се да срещнеш ти смъртта.

Устните на Атрогейт се движеха, докато смилаше думите, а Ентрери бе сбърчил вежди, защото въобще не се шегуваше и мъдро премести ръката си близо до дръжката на меча, сякаш очакваше джуджето да го нападне.

Но Атрогейт избухна в смях вместо да предприеме действие.

— Буахаха! Хей, това ще си го присвоя!

— Подходяща награда — каза Илнезара. — Можем ли да приключваме с това? Имам магазин, с който трябва да се занимавам на сутринта.

— Разбира се, милейди — отвърна Джарлаксъл с един от характерните си поклони с размахана шапка. — Но трябва да подготвим невежия си приятел…

— Не, не мисля, че трябва — отвърна Илнезара и тембърът и силата на гласа й се промениха рязко, прекъсвайки Джарлаксъл и принуждавайки Атрогейт да зяпне.

— Не ме вълнува какво ще каже, още по-малко дали ще побегне! — изрева Илнезара и канарите потрепериха от силата на гласа й.

Челюстта й се удължи, сякаш самата сила на думите я изтегли напред. От златната й коса изникнаха два рога с цвят на мед и се удължиха напред. Когато се обърна наполовина, на земята тупна тежка опашка и започна да расте, докато торсът й се издължи и изви и костите се наместиха по местата си.

— Смяташе, че ще пътуваме с фургон — подкачи милостиво безмълвното джудже Ентрери. — А вместо това ще яздим… — той направи пауза и размаха ръка, за да подкани поетичното джудже. — Да, да, както и очаквах — отбеляза Ентрери, когато не последва отговор.

— Ъх-ъх — изрече Атрогейт, размаха ръце пред себе си и започна да отстъпва.

Незабелязан от никого, Джарлаксъл измъкна тънък жезъл и го насочи към Ентрери, след това към Атрогейт и накрая към себе си, като всеки път произнасяше заклинателната дума, за да активира магията му.

— Ах, да се носиш към облаците! — каза Джарлаксъл и заобиколи Илнезара. — Мога ли да ви яхна, уважаема лейди? — попита игриво и Илнезара, чиято трансформация продължаваше и тялото й се удължаваше, изрева в отговор.

Джарлаксъл се покатери по люспестия й гръб и я възседна точно преди две огромни криле да изникнат иззад раменете й и да се разпънат в цялата си дължина.

— Дракон — измърмори Атрогейт.

— Изпусна репликата, съжалявам — каза му Ентрери с тъжен глас, макар да се наслаждаваше на гледката на объркания Атрогейт.

— Дракон — изломоти Атрогейт. — Това е дракон. Тя е червей… дракон… дракон.

— Може ли да изям джуджето? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара веднага щом трансформацията й приключи. Стоеше на четири крака, могъщ меден дракон. — Ще ми трябва подхранване за пътуването.

Джарлаксъл се наведе напред и прошепна в ухото й. Змиевидният й врат се изви и стрелна главата й към Атрогейт, който пребледня и почти припадна. Илнезара го удари със струя от дъха си, магическа вихрушка от „тежък“ въздух. Внезапно изглеждаше сякаш Атрогейт се движи много по-бавно и той се обърна сякаш тичаше през дълбока кал.

Но Илнезара нямаше подобни ограничения, вдигна се на задни крака и скочи напред. С едно плясване на крилете се издигна заедно с ездача си мрачен елф над земята. Стрелнаха се покрай Ентрери, когото събориха, и Тазмикела, която изглежда се наслаждаваше на внезапния повей на вятъра.

Атрогейт се хвърли настрани — или тъкмо понечваше да го направи, — когато Илнезара прелетя над него и ноктите й го сграбчиха здраво и го повлякоха. За едно примигване на окото ужасеното джудже се озова на петдесет стъпки над земята и се издигаше все по-бързо.

— Ще ми липсваш, Артемис Ентрери — изрече Тазмикела, когато двамата останаха сами на полето. — Привързах се към теб, макар така и да не започнах да ти вярвам — усмихна се леко, докато лицето й започна да се извива и размива. — Може пък да има нещо в този елемент на опасност, който сестра ми толкова харесва.

Ентрери искаше да й припомни, че тя е дракон, но му хрумна, че да обижда подобно създание може и да не е най-умното нещо. Когато Тазмикела се преобрази изцяло, той я заобиколи и се покатери на гърба й с идеята да изимитира Джарлаксъл, а не Атрогейт.

След няколко мига бяха във въздуха, вятърът плющеше около тях, а земята изчезна в шеметна мъглявина. Ентрери и Атрогейт не знаеха, но жезълът на Джарлаксъл ги бе спасил от убийствения мраз на зимния вятър. Докато драконите се издигаха все по-високо в студеното небе, триото по-нисши създания биха замръзнали до смърт, ако не беше защитното заклинание.

Артемис Ентрери не забеляза нищо от това. Наметалото му се вееше зад него, а светът отдолу се движеше с главозамайваща скорост. След не много дълъг полет вече можеше да види северния бряг на Лунното море.

Драконите продължаваха да се издигат на височина, така че наблюдателите от земята да ги сметнат за птици. Не след дълго, за изненада на Ентрери, излязоха над морето и сестрите завиха надясно и се насочиха на запад-югозапад. Летяха през нощта и кацнаха на малък остров точно преди пукването на зората.

Ентрери се спусна от гърба на Тазмикела.

— Починете си — инструктира ги драконката. — Ще полетим отново, щом падне нощта, за да завършим прекосяването на морето. Ще ви стоварим северно от Кормир и оттам пътят си е ваш.

Ентрери забеляза приближаването на Джарлаксъл и Атрогейт — най-вече заради ломотенето и мърморенето на очевидно напълно разтърсеното джудже.

— Трябва да ги прасна и двете — мърмореше той. Да се отнасят така с джудже. Просто не е учтиво.

Ентрери можеше само да се надява, че заплахата му е нещо повече от празни думи. Гигантската челюст на Тазмикела, сключваща се около Атрогейт, беше гледка, на която убиецът със сигурност щеше да се наслаждава, но той остави приятния образ да избледнее и съсредоточи вниманието си върху драконката.

— Имам пари — каза той. — Поне някакви — хвърли един поглед на Джарлаксъл. — Бих помолил да ме отнесете още по-надалече по този маршрут, на югозапад.

Джарлаксъл застана до него и го изгледа с любопитство.

— Кормир е добра отбивка — отбеляза той.

— В такъв случай ти пожелавам приятно прекарване там — каза Ентрери и Джарлаксъл отстъпи крачка назад и примигна, сякаш го бяха зашлевили. — Нямам нито времето, нито желанието.

— Колко далече искаш да отидеш? — попита Тазмикела, снижавайки драконовия си глас доколкото е възможно, така че да не се носи над откритите води.

— Колкото далече решите да ме отнесете. Пътят ми е към Мемнон, в южната част на Сабления бряг.

— Това е дълъг път — отбеляза Тазмикела.

Ентрери погледна към Джарлаксъл.

— Какъвто и да е делът ми, дай им го.

— Дял от какво? — отвърна мрачният елф. — Ние загубихме.

Ентрери присви очи.

— Мога да уредя някакво плащане — каза Джарлаксъл на драконките. — Колко ще искате? Или може би има други неща, за които бихте се спазарили. Можем да ги обсъдим по-късно.

Драконките си размениха предпазливи погледи, което се стори много странно на Ентрери, тъй като все пак бяха драконки.

Като изключим, че в този момент Илнезара са върна в човешката си форма и подкани сестра си да направи същото.

— В случай, че на острова има посетители — обясни русокосата жена, макар погледът, който Тазмикела й хвърли, когато промени естествената си форма, да показваше, че разбира скритите мотиви на Илнезара твърде добре, особено когато последната намигна доста похотливо на Джарлаксъл.

— Това също — каза Джарлаксъл. — Макар да чувствам, че би трябвало да ви платя повече.

— Би трябвало — каза Илнезара.

Въздишката на Ентрери показа, че е чул достатъчно от тези глупости.

— Ще ме отнесеш ли?

— Не по целия път до Мемнон, не — отвърна Тазмикела. — Имам врагове в южните пустини, с които не искам да се срещам. Но ще видим колко далече ще ни отнесат ветровете.

— Ами ти? — обърна се към Джарлаксъл Илнезара.

— Ами аз? — попита с надежда Атрогейт.

Джарлаксъл и драконката погледнаха към джуджето.

— Отмъкнахте ме от мястото, което смятах за дом от много години — запротестира Атрогейт. — Не можете да очаквате просто да плувам до Кормир, нали?

— Тримата ще останем заедно — отговори Джарлаксъл едновременно на джуджето и драконката. — Ще съм благодарен, ако ме отнесеш след сестра ти и Артемис.

Ако се опитваше да предизвика реакция, като провъзгласи намеренията си, мрачният елф бе горчиво разочарован, защото Ентрери, на когото не му пукаше, вече бе започнал да се отдалечава.

Илнезара сграбчи Джарлаксъл за ръката и го придърпа.

— Ела и ми покажи благодарността си — подкани го тя.

Джарлаксъл я последва, без да протестира, но продължи да се взира след Ентрери, който бе седнал с гръб към една скала и се взираше в тъмните пусти води на запад.

— Продължавам да съм изненадана, че би предоставил такава информация — каза Илнезара на Джарлаксъл на следващия ден към обяд, когато се събуди до него. — Защо би ми доверил подобна информация, след като се съюзих с крал Гарет срещу теб? Или искаш нещо лошо да се случи на това създание Кимуриел и бившите ти сътрудници?

— Няма да видиш нито Кимуриел, нито някой друг от братята ми от Подземния мрак — отвърна й съненият Джарлаксъл. Прозя се, протегна се и огледа обстановката. Вълните се блъскаха ритмично по каменистия бряг на малкия остров, заглушавани периодично от хъркането на Атрогейт. — Те ще действат от сенките отдолу.

— Тогава защо ми казваш?

— Те не представляват опасност за крал Гарет — отвърна Джарлаксъл. — А сега знам докъде се простира лоялността ти. Наистина, Кимуриел ще принуди Кнеликт да се държи възпитано, така че вземи под внимание усилията на Бреган Д’аерте за обуздаване на Цитаделата на убийците. И възможност за двете със сестра ви. Предмети, които считаме за обикновени и евтини в Мензоберанзан, без съмнение ще ви заинтересуват сериозно за колекциите ви и ще струват прилична сума на Повърхността. По същия начин можете да спазарите стоки, които не са особено ценени тук, но ще накарат очите на матроните в градовете на мрачните елфи да засияят.

— Значи Бреган Д’аерте е с търговска ориентация?

— Първо, преди всичко и когато имаме избор.

Илнезара кимна бавно, макар изражението й все още да бе изпълнено със съмнение.

— Ще ги наблюдаваме внимателно.

— Никога няма да ги видите — отвърна Джарлаксъл, изправи се и събра дрехите си. — Кимуриел не е умел в маниерите на учтивото общуване. Това винаги е била моята роля, но, естествено, вашият крал Гарет не е достатъчно широко скроен, за да оцени компанията ми.

Сега, ако ме извините, скъпа лейди, денят вече напредва и аз трябва да разговарям със съдружника си — завърши с поклон и нахлузи ризата си.

— Изненада те с молбата си — каза Илнезара, докато Джарлаксъл се канеше да се отдалечи.

Мрачният елф се спря и погледна назад.

— Или просто не си свикнал той да води? — подкачи го Илнезара.

Джарлаксъл се ухили, сви рамене и се отдалечи.

Забеляза Ентрери, който дремеше край същата скала, прикрит от изгряващото слънце, със западните води, ширнали се пред него.

Мрачният елф се огледа наоколо и бързо глътна едната от отварите, които му бе дал Кимуриел. Изчака за момент магията да подейства, после съсредоточи вниманието си върху Ентрери, обмисляйки въпросите, които може да зададе, за да пришпори мислите на мъжа.

Джарлаксъл примигна изненадано, защото мислите на Ентрери започнаха натрапчиво да изкристализират в ума му. Отварите улесняваха четенето на мисли и когато образите на голямо пристанище започнаха да прелитат през ума му, Джарлаксъл осъзна, че Ентрери вече беше там, в Мемнон, родният му град.

Образите бяха толкова ясни, че Джарлаксъл почти можеше да помирише соления въздух и да чуе морските птици. Сънят на Ентрери — „дали беше сън, или спомен“, зачуди се мрачният елф — му показа обикновена жена, която някога може и да е била привлекателна, макар мръсотията, прахолякът и тежкият живот да бяха сложили отпечатъка си. Малкото й останали зъби бяха изкривени и жълти, а очите й, може би блестящо черни преди, показваха апатията на отчаянието. Това бяха празните и уморени очи на човек, който дълго време е страдал в бедност. Светът беше пречупил тази някога хубава жена.

Джарлаксъл почувства нежността, която се излъчваше от Ентрери, докато все още бе потънал в съня си.

После каруца, свещеник, писъците на малко момче…

Джарлаксъл отстъпи крачка назад, когато у Ентрери се надигна вълна от ярост и почти го погълна. Такъв гняв! Страстен, животински гняв!

Отново видя жената, изчезваща в прахоляка, и почувства, че е в каруцата, която се отдалечаваше от нея.

Нежността беше изчезнала, заменена от чувство на предателство, което изпълни Джарлаксъл с безпокойство.

Не след дълго мрачният елф се измъкна от него потресен. Остана втренчен в Ентрери и знаеше, че онова, което бе видял, когато се бе промъкнал в сънищата на убиеца, наистина бяха спомени.

— Майка ти — прошепна под носа си мрачният елф, като си припомни образа на чернокосата, черноока жена.

Мрачният елф изсумтя на иронията. Може би родството, което чувстваше с Ентрери, се отнасяше до сходни преживявания повече, отколкото бе осъзнавал.

Глава 21 Никога по лесния начин

Ентрери се взираше към групичка палми, които се издигаха от хълмистите пясъчни дюни на запад. Кимна, когато се досети къде се намират, защото познаваше доста добре планините на юг от мястото, където се намираха в момента.

Вълнистият бял пясък не покриваше много от този район на север от раздела, въпреки че на юг от планините, по-близо до Калимпорт, пустинята се простираше в продължение на мили. Тук земята беше почти толкова безплодна, имаше повече скалисти плата и отдавна пресушени речни долини, но една отсечка беше изключение. Намираха се на търговския маршрут и тъй като непроходимите планини се простираха на югоизток, Ентрери разбра, че са на не повече от няколко дни от Мемнон. Погледна назад към сестрите драконки, които се канеха да си тръгват, и когато Тазмикела срещна погледа му, й показа най-близкото до благодарност изражение, което някога бе приемал.

До него Атрогейт седеше и плюеше проклятия, докато сваляше ботушите си.

— Гадно нещо — каза той, изсипвайки голямо количество пясък от единия. Когато идваха, Илнезара беше прелетяла ниско и браздата, която седналият на нокътя й Атрогейт бе оставил в едрия пясък, се простираше метри назад.

Ентрери изпита задоволство от неудобството на джуджето и премести поглед към другия си спътник.

Джарлаксъл стоеше близо до драконките с гръб към Ентрери, отметнал назад шапката си, която напълно го скриваше от погледа на убиеца. Нещо в израженията на двете гигантски същества му подсказа, че Джарлаксъл някак ги е хванал неподготвени. Ентрери хвърли бегъл поглед към оплакващия се Атрогейт и се приближи към отдавнашния си спътник.

И видя красив елф със златиста кожа и коса с цвета на утринното слънце.

Ентрери отстъпи крачка назад.

— Макар че косата ти отива, предпочитам образа на мрачен елф — каза Илнезара. — Екзотичен, мистериозен, съблазнителен…

— Опасен — изрече сестра й. — Това винаги те е привличало, скъпа сестро, и по тази причина сме много по-навътре във владенията на Дожоментикъс, отколкото исках. Хайде, време е да си вървим.

— Дожо не би нападнал и двете ни, сестро — каза Илнезара. Тя отново се обърна към Ентрери и Джарлаксъл: — Толкова дребнав звяр, като повечето мъже.

Представяте ли си, че няколко дрънкулки могат да предизвикат такъв гняв?

— Няколко дрънкулки и това, че отказа да си легнеш с него.

— Той ме отегчаваше.

— Може би е трябвало да се преобрази на мрачен елф — каза Тазмикела и Ентрери осъзна, че това трябваше да бъде неговата реплика — само че той едва чуваше разговора, защото все така зяпаше Джарлаксъл.

— Затвори си устата — каза Илнезара и на Ентрери му отне малко време да осъзнае, че забележката й е насочена към него. — Ще ти влезе пясък. Много е неприятно.

Ентрери я изгледа набързо и се обърна обратно към спътника си.

— Кимуриел често се инати при сделка — обясни Джарлаксъл. — Съгласи се на много, но настоя да нося тази мантия извън земите на Кървав камък до края на дните си на Повърхността.

— Маската на Агата — отгатна Ентрери, защото някога, преди много години, бе носил магическия предмет.

С него бе приел образа на Риджис, досаден полуръст, и бе използвал прикритието, за да проникне в Митрал Хол преди нападението на мрачните елфи. Отърси ума си от спомена, защото след онова провалило се нападение бе започнала службата му в града на мрачните елфи — място, за което не обичаше да се сеща.

— Същата — потвърди Джарлаксъл.

— Смятах, че е изгубена или унищожена.

— Малко са изгубените неща, които не могат да бъдат намерени, а за онези, които знаят как да я възстановят, магията никога не е наистина унищожена — каза мрачният елф с усмивка, посегна зад себе си и извади познатата ръкавица, допълнението към могъщия меч на Ентрери.

— Кимуриел успя да я сглоби. Любовта му към използващите магия не е по-силна от твоята, приятелю той хвърли ръкавицата на Ентрери, който я разгледа за момент, забелязвайки червените линии, с които бе осеян черният материал. Сложи я на ръката си и стисна дръжката на Нокътя на Шарон. Ръкавицата свеждаше до минимум магическата връзка. Кимуриел се бе справил добре, както винаги.

— Е, бих казал, че така е по-добре, но ще излъжа, момче — каза Атрогейт, който се присъедини към групата и хвърли дълъг поглед на преобразения Джарлаксъл. — Всеки елф е само момиче, готово да се разреве. Буахаха! — Джуджето зашава с голите пръсти на краката си в пясъка, докато се смееше.

— А продължиш ли да римуваш, ще умреш — каза Ентрери и Атрогейт се засмя още по-гръмко.

— Не — каза Ентрери със смъртно спокоен глас. Атрогейт спря и се вторачи в него, за да разгадае неоспоримо мрачния му тон. — В думите ми няма шега — увери го Ентрери. — А римата беше случайна.

Атрогейт се смръщи, но заради парещите си стъпала, не заради заплахата, и заподскача.

— Е, тогава кажи на онзи да спре да ме вдъхновява — изфуча той, махайки с ръце към Джарлаксъл. Не можеш да очакваш да се държа прилично, когато ми сервира такива изненади! — Той обиколи Джарлаксъл, оглеждайки го по-отблизо, и дори посегна с дебелите си пръсти и щипна бузата на мрачния елф, а после се заигра със златистата му коса. — Ба, добро е — реши той. — Добро за влизане на места, където не ти е мястото. Имаш ли още от тази магия? Ако попаднем на орки, можеш ли да ме направиш да изглеждам кат’ тях, за да се промъкна между тях, преди да ги подхвана?

— За това няма да е нужна магия — каза Ентрери. — Само си подкъси брадата.

Атрогейт му хвърли заплашителен поглед.

— Сега минаваш границата, момче.

— Трябваше да го изям — каза Илнезара.

— Не, и всичко ще бъде наред — каза Джарлаксъл. — Добра среща и довиждане, скъпи дами. Аз… ние сме ви много благодарни за помощта и съвсем искрено ви казвам, че ще ми липсва вашата компания. При всичките ми скитания по широкия свят никога преди не съм срещал такава красота и грация, такава сила и интелигентност. — Той се поклони ниско и помете пустинните пясъци с екстравагантната си шапка.

— Значи вярваш на приказките, в които се твърди, че драконите са податливи на ласкателство? — попита Илнезара, но усмивката й показваше, че наистина е много доволна от изявлението на мрачния елф.

— Говоря искрено — настоя Джарлаксъл. — Винаги.

Смятам, че при завръщането си ще откриете, че земите на Кървав камък са интересно и доходно място.

— И ще се срещнем отново — каза Тазмикела. — И те предупреждавам, маскировката ти не може да излъже драконовите очи.

— Но аз не мога да се върна — отговори мрачният елф.

— Драконите и мрачните елфи живеят по-дълго от хората, по-дълго дори от спомена за тях — каза Илнезара. — До нови срещи, Джарлаксъл.

Щом замълча, тя скочи и се обърна, разпервайки големите си криле и улавяйки надигащата се топлина на пустинните пясъци. Сестра й скочи след нея и макар че само един замах на огромните им криле ги отнесе бързо надалече, въздушната струя от движението вдигна пясъчна буря около тримата спътници.

— Проклети червеи! — оплака се Атрогейт.

Когато тримата успяха да махнат пясъка от очите си и да погледнат назад, сестрите вече бяха малки точки в небето далече на изток.

— Е, тези двете няма да ми липсват, но не искам да вървя по тази земя — промърмори Атрогейт. Тупна обратно на задника си и започна да си нахлузва ботушите. — Твърде е мека и несигурна за вкуса ми.

— Аз не вървя — увери го Джарлаксъл. Мрачният елф, превърнат в обикновен, бръкна в кесията на пояса си и извади интересна червена статуетка. Намигна на Ентрери и я хвърли на Атрогейт.

Джуджето я хвана и се взря в предмета — малък червен глиган.

— Да не би скулпторът да е забравил да сложи кожата на проклетото нещо?

— Това е адски глиган — обясни Джарлаксъл. — Създание от долните равнини, свирепо и неуморимо — подходящо ездитно животно за Атрогейт.

— Подходящо? — попита джуджето, очевидно озадачено. — Ами ако седна върху него, то ще се изгуби в задника ми! Буахаха!

— Статуетката е проводник — обясни Джарлаксъл, измъкна собствената си обсидианова фигурка и я пусна на земята до себе си. Повика адския кошмар и след секунди огненият жребец риеше меката земя до него.

Атрогейт му се усмихна криво, после също пусна червения глиган на земята.

— Как да го повикам? — попита той нетърпеливо.

— Снорт — отговори Джарлаксъл.

Атрогейт изпръхтя.

— Не, това му е името. Повикай „Снорт“ и Снорт ще се отзове, ако ме разбираш.

Наблюдавайки с известна развеселеност и без изненада, Ентрери повика собствения си жребец, Черен огън. В същото време Атрогейт изпълни указанията и както се очакваше, до джуджето се появи едър червен глиган. От гърба му се вдигаше пара, а когато изпръхтяваше, което ставаше често, от ноздрите му изскачаха червени пламъци.

— Снорт — каза одобрително Атрогейт. Премести се до съществото, което подобно на кошмарите се появяваше напълно оседлано, но се поколеба, преди да прехвърли крака си над него. — Изглежда малко горещ — обясни на спътниците си.

Ентрери просто поклати глава, обърна своя кошмар и се насочи в галоп към далечния оазис.

Джарлаксъл и Атрогейт го последваха, по-малкото животно следваше без проблеми двата кошмара, движейки бясно малките си крака.

Ентрери остана пред другите през целия път до последната висока дюна над оазиса. Там спря коня си и ги изчака, не защото искаше компания, а защото гледката под него го накара да бъде предпазлив. Той познаваше пустинните обичаи, познаваше различните народи, които се скитаха сред движещите се пясъци. Точно тази спирка по търговския маршрут бе определена като „еверни“, което се превеждаше буквално като „без закон“. Такъв оазис нямаше официален контрол, нито контролиращи войски, разположени в него, и по силата на едикт от пашите и на Мемнон, и на Калимпорт, беше „недостъпен за завладяване“. Всеки, който се опиташе да си построи резиденция или крепост в такъв оазис, щеше да влезе във война и с двата силни града-държави.

Очевидната изгода от подобно споразумение беше, че то не позволяваше да бъдат налагани такси на често минаващите оттам търговски кервани, пътуващи между градовете. Разбира се, недостатъкът беше, че керваните често трябваше да се защитават от конкуренти и бандити.

Останките от три фургона до малкото езеро в сянката на палмите показваха, че един керван съвсем скоро не се е справил успешно с тази опасност.

— Може би трябваше да помолим драконките да останат с нас още малко — отбеляза Джарлаксъл, когато заедно с Атрогейт се изкачи на стръмнината и погледна надолу към многото фигури в бели роби, които обикаляха наоколо.

— Пустинни номади — обясни Ентрери. — Не са задължени във вярност на елфите и джуджетата, нито дори на хората, които не са от тяхното племе.

— Те ли са ограбили фургоните? — попита Атрогейт.

— Или са ги намерили унищожени — каза Джарлаксъл.

— Те са го направили — настоя Ентрери. — Този керван е бил унищожен в тази десетдневка, в противен случай вече щяха да са разграбили дървото. Тук нощите са студени, както скоро ще научите, и дървото е много ценно. — Той кимна към южната страна на малкото езеро на оазиса, където подскачаха мишелови. — Лешоядите дори не са приключили с пира си. Този керван е бил нападнат през последните два дни, а това са вашите грабители, които се наслаждават на почивката си.

— Колко време ще останат тук? — попита Джарлаксъл.

— Колкото поискат. Движението на номадите не следва никакъв план. Скитат се, бият се, крадат и ядат.

— Звучи ми добре — отбеляза Атрогейт. — Макар че бих искал и малко пиене за капак!

Ентрери го изгледа навъсено.

— Поне вече не говори в рими — прошепна Джарлаксъл. — Макар че думите му не са по-малко дразнещи.

— Значи, ако слезем долу, ще си спечелим боя? — попита Атрогейт.

— Може би, а може би не — каза Ентрери. — Пустинните номади се бият единствено и само за печалба. Ако ни приемат като заплаха или жертви, които си струват, ще се бият. В противен случай ще искат да чуят историите ни и дори може да поделят плячката си с нас. Непредсказуеми са.

— Това ги прави опасни — каза Атрогейт.

— Това ги прави интересни — поправи го Джарлаксъл. Той се смъкна от адския си жребец, отзова го и прибра статуетката.

— Е, ако ще се бием, още по-добре — каза Атрогейт и понечи да слезе на земята.

Ала Джарлаксъл го спря.

— Остани тук и не слизай от глигана — нареди му мрачният елф.

— Долу ли отиваш?

— Отиваме? — попита Ентрери.

Джарлаксъл погледна оазиса и преброи набързо.

— Не може да са повече от двадесет. А аз усещам, че съм жаден.

Ентрери добре знаеше, че в такъв случай Джарлаксъл можеше да призове с магия нещо за пиене или да създаде цяла междупространствена стая, пълна с храна и хубаво вино, ако това беше желанието му.

— Не дойдох тук, за да участвам в случайни битки в пустинята — каза той с кисело изражение.

— Но дойде за информация или поне ще ти е нужна такава, за да откриеш онова, което търсиш. Кой по-добре би могъл да ни упъти към Мемнон или ще ни обясни настоящото разпределение на силите в града? Нека научим каквото можем.

Ентрери се загледа продължително в досадния си спътник, но в крайна сметка прехвърли крака си над коня и скочи на пясъка. Отзова кошмара и сложи статуетката в кесията на пояса си, където да му е подръка.

— Ако имаме нужда от теб, нападай бързо и здраво — каза Джарлаксъл на Атрогейт.

— Не знам друг начин — отвърна джуджето.

— Затова ценя компанията ти — каза мрачният елф. — Освен това мисля, че ще откриеш, че глиганът ти е обзет от същия боен дух и си има няколко собствени хитрини.

Ентрери хвърли поглед към джуджето, което бе възседнало странния, свиреп боен глиган. Погледна обратно към белите качулки на номадите. Добре виждаше накъде вървят нещата, но въпреки това тръгна редом до Джарлаксъл по западната страна на високата дюна.

— Номадите понякога натъпкват неканените гости със стрели и търсят отговори в предметите по телата им — каза Ентрери, щом наближиха оазиса — няколко чифта очи вече се бяха обърнали към тях.

Джарлаксъл прошепна нещо, което убиецът не можа да разбере, и Ентрери почувства топлина да облива цялото му същество — ръцете, краката и главата.

— Ако дадат воля на лъковете си, само ще открият още въпроси — отговори Джарлаксъл.

— В стрелите, които ще лежат в краката ни? — правилно предположи Ентрери.

— Ще е нужна могъща стрела на арбалет, за да пробие това заклинание, уверявам те.

Точно преди двамата да стъпят на внезапната граница между пясъка и тревата, двама мъже се впуснаха и им препречиха пътя. И двамата държаха оръжия с широко острие — копеши, така се наричаха — с лекота, която показваше, че са доста умели с тях.

— Смятате пруусто да минете прейз лагейра ни ли? — попита единият на общия език на тези земи, който нито Ентрери, нито Джарлаксъл бяха чували от много месеци насам, при това с такъв силен акцент, че им отне известно време да дешифрират думите.

— Покажете ни границата и ще заобиколим — каза Ентрери.

— Границайта? Границайта е оазисът, глупако.

— А, но ако е така, как ще напълним меховете си от езерото? — попита Джарлаксъл.

— Туува е проблейм — съгласи се номадът. — Но за тебе, не за мене. — Онзи до него хвана и с другата си ръка дръжката на големия копеш.

— Не сме дошли да се бием — каза Ентрери. — Нито ни интересува работата ви с кервана.

— Керванът? — повтори мъжът. — Тейзи фургони? Но ние ги намерийхме тук. Горките хора. Трябва повейче да внимават. Бандити, нали знаете.

— Да — каза Ентрери. — И техният лош късмет не е наша грижа. Дойдохме за вода, за да можем да продължим по пътя си. Нищо повече — той изгледа втория номад, който изглеждаше доста нетърпелив да употреби голямата си сабя — и нищо по-малко. По силата на едикт от пашите на Мемнон и на Калимпорт тези оазиси са отворени и свободни.

Опасна усмивка пропълзя по лицето на първия мъж.

— Но въпреки това ще си платим — каза Ентрери, също ухилвайки се. — Ще вземем водата, която ни трябва, а в замяна ще ви позабавляваме с разкази за нашите подвизи редом с паша Басадони в Калимпорт.

Усмивката на номада изчезна на мига.

— Басадони?

— А, Артемис, те познават това име! — каза Джарлаксъл.

И двамата бандити пребледняха, щом чуха името на Ентрери и вторият дори отстъпи една крачка, а ръката му отпусна дръжката на копеша.

— Ами… да — запъна се първият. — Нямаше да сме приятелей на пустинята, ако не приемахме бартер, естествено.

Ентрери изсумтя и мина покрай него, като го закачи с рамото си и го бутна настрани. Джарлаксъл го следваше отблизо на десетината метра от брега на езерото.

— Славата ти се носи и върви пред теб — тихо каза мрачният елф.

Ентрери отново изсумтя, сякаш не го беше грижа и се наведе, за да потопи мяха си в хладните води. Когато се изправи, към тях се приближаваха няколко други пустинни номади, а сред тях имаше един огромен мъж, облечен в по-богати червено-бели одежди. Вместо простите качулки от плат, които носеха другите, той имаше тюрбан в бяло и червено, извезан със златна нишка, и носеше инкрустирай скиптър, направен от чисто злато.

Златистите му обувки бяха също толкова богато украсени, а върховете им бяха удължени и се извиваха нагоре, образувайки почти пълен кръг.

Той застана на няколко стъпки от двойката, а телохранителите му ги наобиколиха в полукръг.

— В пустинята има поговорка, че смелостта е само на крачка от глупостта — каза той с много по-образован диалект, който напомняше повече за Калимпорт, отколкото за откритите пясъци.

— Часовоите ти сякаш бяха оттеглили протестите си — отговори Джарлаксъл. — Смятахме, че имаме сделка. Вода срещу истории.

— Не ми трябват историите ви.

— Ах, но те са великолепни, а водата няма да ви липсва.

— Знам една история за човек на име Артемис Ентрери — каза главатарят. — Човек, който е служил на паша Басадони.

— Той е мъртъв — каза Ентрери.

Главатарят го изгледа любопитно.

— Не те ли нарече той…

— Артемис — потвърди Ентрери. — Просто Артемис.

— От гилдията на паша Басадони?

— Не — каза Ентрери в същия миг, когато Джарлаксъл отговори: „Да“. Двамата се обърнаха и се спогледаха.

— Не принадлежа към никоя гилдия — каза Ентрери на главатаря.

— И въпреки това се осмеляваш да влезеш в моя оазис…

— Не е твой.

— Дипломатическите ти умения са удивителни промърмори Джарлаксъл на Ентрери.

Дебелият мъж протегна скиптъра пред себе си в хоризонтално положение.

— Смело — каза той и леко вдигна единия край. — Глупаво — продължи и наклони скиптъра много по-надолу в другата посока, сякаш мереше думите на кантар.

— Приятелят ми е уморен от многото дни път и палещото слънце — каза Джарлаксъл. — Ние сме пътуващи авантюристи.

— Наемници?

Джарлаксъл се усмихна.

— Тогава бихте ли си предложили услугите в замяна на моята вода?

— Това ще бъде доста добра сделка за…?

— Аз съм султан Алхабара.

— Доста добра сделка за султан Алхабара в такъв случай — каза Джарлаксъл. — Уверявам те, че нашите услуги са доста страховити.

— Наистина — каза дебелият мъж и се изкиска леко, което предизвика смях у шестимата мъже, които ги бяха обиколили. — И каква такса ще бъде подходяща за услугите на Артемис и…?

— Аз съм Дризт До’Урден — каза мрачният елф, преобразен в обикновен.

— Топките на кастриран орк! — промърмори Ентрери и дълбоко въздъхна.

— Моля? — обърна се към него Джарлаксъл с престорена невинност.

— Не можехме просто да подминем това място, а? — отговори Ентрери. — Добре тогава.

— Спокойно, Артемис — призова го Джарлаксъл.

— Цената ни е по-висока, отколкото Алхабара може да си позволи — каза Ентрери на мъжа. — Повече, отколкото глупавият Алхабара може да си представи. Във всеки случай, водата е безплатна, по силата на едикт от Мемнон и Калимпорт. Може ли бандитът Алхабара да разбере това?

Алхабара се намръщи свирепо, а мъжете около него се задавиха от възмущение, но Ентрери не отстъпи.

— Затова вземам онова, което е безплатно, без да искам разрешението на обикновен крадец — каза той и завърши, оглеждайки останалите — И първият, който вдигне меч срещу мен, ще бъде първият мъртвец днес.

Мъжът в средата на тройката от лявата страна на Ентрери наистина извади оръжие срещу него, като свали копеш от колана си и го размаха заплашително към убиеца. Бандитът дори пристъпи напред, или понечи, но погледът на Ентрери го спря.

През това време Алхабара отстъпи няколко крачки назад и вдигна отбранително скиптъра пред себе си.

— Властническа магия — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, правилно разпознавайки магическия жезъл в ръцете на султана, защото бе виждал такъв и преди, много пъти, сред главатарите и племенните вождове.

Ако беше като някой от подобните жезли, които Джарлаксъл бе виждал, този предмет позволяваше на боравещия с него да наложи волята си на потенциалните си поданици — поне на онези със слаб ум.

Миг по-късно и мрачният елф, и убиецът усетиха как ги залива вълна от принуда, телепатичен призив от султан Алхабара да паднат на колене.

Двамата се спогледаха, после отново погледнаха мъжа.

— Няма да стане — каза Ентрери.

Мъжете и от двете им страни извадиха оръжия. В отговор Джарлаксъл откъсна перото от шапката си и го хвърли на земята пред себе си. То се превърна в гигантско, високо три и половина метра същество, известно като диатрима, голяма нелетяща птица с къси крила, присвити отстрани на тялото, дебела, силна шия и мощен триъгълен клюн.

Шестимата най-близко стоящи мъже извикаха и се дръпнаха назад. Алхабара се измъкна настрани и изкрещя:

— Убийте ги!

Намиращият се най-близо до птицата номад се опита да се втурне покрай нея, за да стигне до човека и елфа, но мощният врат на диатримата се спусна, докато той минаваше, и клюнът се заби в рамото му със сила, която счупи костта и измести рамото му толкова лошо, че ръката му се смъкна на няколко сантиметра от предишното си положение и вдървено се залюля назад. Човекът изскимтя и се строполи в тревата, виейки жално.

С Нокътя на Шарон и инкрустираната си кама в ръце Ентрери скочи към тримата отляво. С гръб към него, Джарлаксъл тръсна китката си и извика от омагьосания си предпазител магически кинжал в дланта си.

Второ тръсване удължи острието до тънък меч, който мрачният елф прехвърли в лявата си ръка и със същото движение парира най-близкия копеш.

Отново тръсна дясната си ръка и предпазителят отговори. Докато боравеше с меча си блестящо и свободно, държейки настрана неприятния копеш, той замахна назад и хвърли кинжала по последния от редицата. Почти без забавяне отново тръсна китка, замахна и хвърли и после пак.

Мъжът, по когото се целеше, беше добър с меча и доста подвижен. След пет хвърляния той имаше само едно одраскване от кинжал на бедрото. Приятелят му се опита да притисне Джарлаксъл, но пъргавият мрачен елф с лекота го държеше на разстояние и дори успя да заобиколи копеша с меча си и да го ръгне леко в ребрата.

През цялото време Джарлаксъл продължаваше да изстрелва кинжали, които се въртяха и се спускаха към мъжа от всички страни, без някаква различима и следователно подлежаща на блокиране схема. Човекът не успяваше да ги предвиди, можеше само да реагира и в това състояние още едно острие проникна през защитата му, одрасквайки бузата му, после трето — истински удар в рамото на ръката, с която държеше оръжието.

Още по-лошо за него и за приятеля му, птицата на Джарлаксъл се намеси и стъпка мъжа, докато той се опитваше да притисне мрачния елф. Човекът успя да удари с копеша си по гигантския крак на създанието, но птицата стъпи отгоре му, а после му нанесе три мощни удара с клюна си.

Джарлаксъл я изпрати след султан Алхабара и насочи вниманието си към единствения останал мъж. Следващият кинжал падна в ръката му, но той не го хвърли, а тръсна китка, за да го удължи във втори меч, еднакъв с първия.

Запъти се към ранения си противник.

Три стрели се понесоха към него отстрани, изстреляни от едно дърво от другата страна на оазиса.

Джарлаксъл ги видя твърде късно, за да ги избегне.

Ентрери се обърна и тръгна наляво и напред, придвижвайки се към фланга на тримата срещу него, за да не могат да му скочат наведнъж. Нападна с подмолен замах на камата си и благодарение на смелото си излизане напред улови размахания насреща му меч близо до дръжката и получи нужната опора, за да го извие само с малкото острие. Нямаше достатъчно място да развърти собствения си меч и вместо това нанесе удар с дясната си ръка, забивайки ефеса на Нокътя на Шарон в бузата на мъжа.

Продължи удара покрай потрошеното лице на мъжа, протегна лявата си ръка, повличайки и копеша, и ръката на противника си, и удари с меча си над протегнатата си ръка, а после и отдолу.

Усещайки натиска на втори нападател, който идваше отзад, Ентрери се превъртя в предно салто, приземи се на крака и отвърна мощно на атаката, като вдигна високо меча си и разсече ръката на бандита. Изви оръжието и човекът се изтърколи покрай бедрото му, махайки безпомощно.

— Мъртъв си — увери го Ентрери, защото мъжът беше напълно беззащитен. — Само че…

Той смени захвата си, смъквайки надолу ръката с меча, и мушна зад себе си, завъртайки се внезапно на обратно.

— Обещах му, че ще умре пръв — обясни Ентрери.

Той ритна поваления мъж в лицето, който беше пуснал копеша си и бе стиснал лошо разкъсаната си ръка — и скочи покрай него, докато камата и мечът описваха допълващи се кръгове, за да осуетят атаката на третия мъж.

Помисли си, че всичко върви гладко и лесно, но после забеляза, че десетки други се приближават с викове и вдигнати мечове и лъкове. Бърз поглед назад му показа стрели, спускащи се към Джарлаксъл. Отвъд мрачния елф той видя другия си спътник, когото предпочиташе да не си спомня, да се спуска с рев по страната на дюната върху бойното си прасе, хванал се здраво със силните си крака, разперил широко ръце и развъртял боздугани наляво и надясно.

— Уахууу! — извика Атрогейт с ясен и равен тон, противно на друсащото, вдървено препускане надолу по дюната. Въпреки тромавите и къси крака на глигана, Атрогейт разбра, че животното може да покрива невероятни разстояния.

Джуджето стисна още по-здраво с крака и замахна нашироко с боздуганите си наляво и надясно. Премина от пясъка на тревата и най-близките бандити се спуснаха да му препречат пътя, а двама от тях насочиха копия.

Атрогейт само изкрещя по-силно и не се отклони от пътя си, възнамерявайки да отблъсне мушкащите оръжия с боздуганите си. Ала когато се втурна сред бандитите, той откри, че прасето под него е нещо повече от товарно животно. Глиганът бе призован от огнените ями на Деветте ада, където битките не спираха.

И темпераментът, и въоръжението му бяха пригодени за онази сурова среда. Той спря да тича само колкото да изпръхти и да удари с копито и когато го направи, от тялото му изскочи вълна оранжеви пламъци, кръг от тънки огнени езици, които се изтърколиха и постепенно се разнесоха.

— Буахаха! — изликува Атрогейт и докато глиганът препусна нататък, джуджето го стисна по-здраво с бедра и промени ъгъла на развъртените си оръжия.

Бандитите се дръпнаха назад и се свиха, шокирани от избликналия огън. Робата на единия бе прихванала малко от пламъците, а от опърлената коса на другия се издигаха струйки дим. Кожата и на двамата беше яркочервена там, където огънят ги беше докоснал.

Никой от тях не бе пострадал истински, но когато Атрогейт се впусна между тях, инерцията на глигана допринесе за тежестта на и без това силните му удари.

Единият мъж отнесе удар в гърдите и направи почти пълно салто назад, само че вместо на крака, се приземи на лицето си. Другият някак успя да се задържи прав след удара.

Но боздуганът бе уцелил главата му отстрани и макар че стоеше, мъжът съвсем не беше в съзнание. Атрогейт се бе отдалечил на много крачки, когато той най-накрая рухна на земята.

— Уахууу! — изрева силно джуджето, наслаждавайки се на всеки миг от битката.

Стрелите се удариха в магическата бариера на Джарлаксъл само на два сантиметра от мрачния елф.

Те просто спряха насред въздуха и паднаха на земята.

Мрачният елф обаче знаеше, че заклинанието няма да издържи дълго и затова погледна към дървото със стрелците и с магия призова кълбо от мрак около тях.

— Заслепен съм! — чу той вика на един от мъжете и се усмихна, защото и преди бе чувал това лъжливо твърдение.

Мъжът пред него беше упорит, както Джарлаксъл откри, защото нападна отново. Джарлаксъл посрещна с въздишка спускащия се към него по диагонал копеш, блокирайки с двата меча. Завъртя се с лице към трите захванати остриета, това му даде нужната опора и той с лекота натисна острието надолу.

Дръпна се внезапно назад и мъжът едва не залитна.

Мрачният елф започна „гърмящо париране“, при което и двата му меча забарабаниха бясно по острието. Когато противникът му най-после започна да компенсира почти постоянния натиск, Джарлаксъл стъпи настрани и с внезапен замах натисна с меча си, насочи върха му към земята и притисна копеша надолу.

Бандитът натисна обратно и откри, че острието му се вдига свободно, но само защото Джарлаксъл се бе отдръпнал. Мрачният елф разпери широко ръце, с десния меч, насочен по-близо до противника, навън и надолу, а левият навън и нагоре. Наклони тялото си, за да балансира максимално позата.

Но я задържа само за миг, защото отново нападна с остриетата си с внезапна ярост, при което десният меч влезе под копеша и удари нагоре близо до дръжката, а левият се стовари отгоре близо до дебелия край на острието.

Бандитът не успя да се справи с разликата в натиска и ударите на мрачния елф откъснаха меча от ръцете му и го завъртяха във въздуха. Джарлаксъл остави меча да се върти на дръжката си около дясното му острие.

Бандитът се взираше в него като хипнотизирай.

— Дръж — предложи снизходителният Джарлаксъл, освободи меча от завъртането му и го запрати към бандита. Мъжът погледна нагоре, вдигна ръце и точно преди да хване копеша, подметката на ботуша на мрачния елф се стовари върху лицето му.

Мъжът рухна на земята, а копешът падна отгоре му.

Джарлаксъл погледна към Ентрери.

— Повикай кош… — понечи да извика той, но още преди да довърши, кошмарът на Ентрери се появи, издишайки огън и риейки земята с копита.

Горкият останал грабител от тази страна вече беше лишен от оръжията си, а видът на адския жребец явно го лиши и от разум, защото той проплака нещо неясно и полуизбяга, полуизпълзя надалече, без да престава да плаче и да крещи.

Ентрери скочи върху могъщия кошмар и го сръга в галоп, който отблъсна назад най-близката група приближаващи бандити. Две копия и една стрела се понесоха към него, но магическият щит на Джарлаксъл ги отрази.

Тогава Джарлаксъл последва галопиращия Ентрери върху собствения си черен жребец. Първоначално двамата бяха подминати от Атрогейт, но после изтрополиха покрай джуджето и неговото бойно прасе. Иззад едната каруца се надигнаха група стрелци, но още щом се изправиха, те също започнаха да крещят, че са ослепели, щом магическият мрак на Джарлаксъл ги погълна.

Зад тримата ездачи диатримата на Джарлаксъл продължаваше да вилнее и бандитите трябваше да се задоволят с тази битка.

Отвъд далечния край на оазиса, отново препускайки свободно през пустинните пясъци, тримата изминаха почти една миля, преди Джарлаксъл да дръпне юздите и да прикани приятеля си да направи същото.

— Буахаха! — изрева Атрогейт. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря за новия ми приятел! Буахаха! Снорт! Буахаха!

Джарлаксъл му се усмихна, но нападна Ентрери.

— Това мина добре — иронично каза мрачният елф. — Изглежда всичките ми уроци по дипломация са били пропилени.

Ентрери понечи да отговори, но забеляза, че в ширита на великолепната шапка на Джарлаксъл вече расте ново перо. Той просто поклати глава и пришпори жребеца си.

— Трябва да се върнем — каза Атрогейт. — Има още за млатене!

Джарлаксъл не свали очи от отдалечаващия се Ентрери и без да отговори, подкани кошмара си да препусне след неговия спътник.

— Ба — изсумтя разочаровано Атрогейт.

Погледна с копнеж назад към оазиса и неохотно ги последва.

Глава 22 Отдаване на боговете

— Сега знаем защо е умрял последният глупак — каза Атрогейт, когато заедно с двамата си спътници влезе в къщата, която им бяха предложили в югозападната част на Мемнон.

Бяха влезли в града по-рано същата сутрин и по настояване на Ентрери — поне що се отнасяше до него избегнаха по-добрите райони от пристанищния град, където бяха разположени всички кръчми, и бяха отишли право в западналия район, където къщите представляваха паянтови стени с подове от камъни и пръст — и това важеше за късметлиите, които изобщо имаха някакъв подслон. Много от съседите им, най-бедните жители на града, спяха по песъчливите улици, често дори без навеси, които да ги предпазват от падащите от време на време дъждове. Малко злато от Джарлаксъл бе спестило на тримата поне тази съдба и мъжът, един от чиновниците от Дома на Пазителката, храмът на Селуней, ги бе уведомил за добрия им късмет, защото собственикът на къщата наскоро бе напуснал земния свят и я бе оставил свободна.

Джарлаксъл изпъшка, когато влезе след джуджето, и осъзна, че подкупът за чиновника е бил извънредно щедър. Четири стени обграждаха мястото за подслон, през чийто покрив, наред с тръстиката, се виждаше и небето, пръстен под и една-единствена маса от струпани камъни, до такава степен покрита с пълзящи буболечки — опасни на вид червеникавокафяви създания с дълги щипки и завита нагоре опашка, — че беше очевидно, че мястото е техен дом от много дълго време.

Атрогейт се приближи до масата и изсумтя, сякаш развеселен.

— У дома си имахме име за това — каза той, протегна дебелия си палец и смачка една от пълзящите гадинки с хрущене. — Бюфет.

— Не смей да го ядеш — каза Джарлаксъл и Атрогейт му отвърна с едно от характерните си „буахаха“.

Ентрери влезе последен. Огледа се и почти не забеляза обстановката.

— Струва ми се, че туй ти е доста познато — подразни го Атрогейт.

Ентрери му хвърли кос поглед, но само поклати глава и се обърна.

— На площада, който гледа към доковете, има обедни служби — каза той на Джарлаксъл. — Ще бъда там, от южната страна на Дома на Пазителката.

Обърна се и тръгна да излиза през разнебитената врата.

— Оставяш ли ни? — попита мрачният елф.

— Като начало, не съм ви канил да идвате — припомни му Ентрери, докато се отдалечаваше.

— Буахаха! — изрева Атрогейт.

— Достатъчно, уважаемо джудже — каза Джарлаксъл, макар че не свали очи от вратата. — Това е трудно за нашия приятел.

— Мястото май не го притесни особено — каза Атрогейт.

Джарлаксъл се обърна към него.

— Това? — попита той. — Подозирам, че Артемис Ентрери е добре запознат с подобни жилища. Но предполагам, че завръщането в този град, мястото, където е роден и отраснал, носи със себе си болезнени спомени и поради тази причина трябваше да дойде тук.

За изненада на Джарлаксъл при тези думи Атрогейт се смръщи и кимна, но не каза нищо, много нехарактерна реакция, която разкри доста на проницателния, опитен мрачен елф.

— Тогаз, друже мой, не е ли време за запой? — изтърси джуджето. — Ще чакам молитви да чуя сега, или ще си сготвя манджа от тез същества! Буахаха!

— Само това ли е Атрогейт? — попита Джарлаксъл напълно сериозно и прекъсна изблика на джуджето. Атрогейт го изгледа сурово, внезапно изтрезнял.

— Изглежда, че не се влияеш от други емоции, освен от собствения си хумор — продължи Джарлаксъл, а лицето на Атрогейт се изопваше с всяка дума. — Ако може да се нарече така. Няма ли нещо друго, освен собственото ти удоволствие?

— Аз бих могъл да ти кажа същото.

— Би могъл, но отговорът ми ще включва дълго обяснение на историята.

— Или можеш да ми кажеш да си гледам работата.

— Наистина. И какво ще направиш, мой космати приятелю?

— Отиваш някъде, където не ти е мястото.

— Твоето безгрижие не е безпричинно — каза мрачният елф. — Нещо за пиене, някой за удряне, и шега, която да го накара да стене — само това ли е Атрогейт?

— Нищо не знаеш.

„Наистина“, помисли си Джарлаксъл, подсмихна се и реши да запази иронията от двойното отрицание за себе си.

— Тогава ми разкажи.

Атрогейт изскърца със зъби и бавно поклати глава.

— Да те напоя ли със силен алкохол, преди да задавам такива въпроси? — попита Джарлаксъл.

— Направи го и ще откриеш, че от главата ти стърчи боздуган.

Джарлаксъл прие заплахата със смях и остави темата. Поне гласно, защото в мислите си продължаваше да преповтаря казаното. Нещо бе направило Атрогейт такъв, какъвто беше; нещо бе пречупило джуджето до такава степен, че да няма друга емоционална защита, освен стената от присмех и самоирония, заздравена от периодичните удари на могъщите боздугани и доста почестите запои.

Джарлаксъл кимна, мислейки си, че току-що е открил нещо интересно, нещо, което имаше намерение да проучи, въпреки сериозната заплаха на джуджето.

Сцената беше твърде позната на Артемис Ентрери и върна мислите му назад през годините. Пред него, на широкия площад пред гигантския Дом на Пазителката, най-голямата сграда в тази част от града, стояха, седяха и лежаха хора, изметта на Югозападен Мемнон. Те бяха лишените от собственост, най-големите бедняци в града. Почти всички страдаха от болестите, толкова разпространени сред онези, които не успяваха да намерят достатъчно храна и вода, които не успяваха да поддържат лична хигиена, които нямаха подслон от дъжда.

Но те не бяха лишени от надежда. Не, мъжете от източната страна на площада, богато облечени и отрупани с бижута, не им позволяваха да изпаднат в отчаяние. Те възхваляваха с мелодични гласове славата на Селуней и чудесата, които очакваха нейните слуги. Пажовете им обикаляха из тълпата и предлагаха добрата вест и насърчителни думи, говореха за спасение и обещаваха вечност без болка.

Но Ентрери знаеше твърде добре, че не става въпрос само за насърчение. Изказваха се обещания за незабавно облекчение на страданията и дори предположения — обикновено запазени за опечалени родители, — че престоят в отвъдното на скъпите им покойници може да бъде направен още по-добър от онова, което обещаваше тяхната богиня.

— Нима ще допуснеш детето ти да страда в Скиталческата равнина и миг повече, отколкото е необходимо? — говореше един млад послушник на обляна в сълзи жена, застанала недалече от Ентрери. — Разбира се, че не. Ела, добра жено. Всяка минута забавяне е още един миг страдание за скъпия ти Тойджо.

Ентрери можеше да познае, че послушникът не за пръв път се обръща към тази жена. Той проследи с поглед през тълпата жената и мъжа, който я дърпаше след себе си.

— Морадин ми е свидетел, а вие наричате моя род безсърдечен — промърмори Атрогейт, когато се приближи заедно с Джарлаксъл и застана до Ентрери. — Ама че братство си имате тук. Приисква ми се да намеря магьосник, който да ме превърне в човек — завърши той с престорена усмивка и избърса очите си.

Ентрери му хвърли кисел поглед, но тъй като не изпитваше повече обич към събратята си от Атрогейт, не намери какво да отговори. Вместо това погледна към Джарлаксъл и се стъписа, защото още не беше свикнал да вижда мрачния елф със златиста коса и светлокафява кожа.

— Позната ли ти е тази сцена? — попита Джарлаксъл.

— Продават индулгенции — обясни Ентрери.

— Продават ли? — изсумтя Атрогейт. — Нима онез’ мръсни глупаци имат нещо за харчене?

— Харчат малкото, което имат.

Атрогейт изпуфтя, когато покрай тях мина един изключително кльощав човек.

— По-добре си купи бисквита, ако питаш мен.

— Свещениците лекуват раните им срещу заплащане ли? — попита Джарлаксъл.

— Частично лекуване, в най-добрия случай временно — каза Ентрери. — Онези, които търсят физическо изцеление, си губят времето. Свещениците продават опрощението на богинята Селуней. За няколко сребърни монети скърбящата майка може да спести на мъртвото си дете една десетдневка в Скиталческата равнина или да улесни собственото си преминаване, когато си отиде, ако избере това.

— Плащат за такова обещание от свещеник?

Ентрери го погледна и сви рамене.

Джарлаксъл се обърна отново към тълпата — това наистина беше тълпа от бедняци — и после се съсредоточи върху онова, което се случваше близо до портите на храма. Мръсни селяни чакаха на опашки пред наредените маси. Един по един пристъпваха напред и даваха своята лепта, а един от двамата мъже на масата записваше името.

— Какъв чудесен бизнес — каза мрачният елф. — За няколко утешителни думи и един надраскан ред… — Той се изсмя с лека завист, но стоящият до него Атрогейт се изплю.

И Ентрери, и Джарлаксъл погледнаха джуджето.

— Казват на жените, че като им дават монетите си, помагат на мъртвите деца?

— В известна степен — каза Ентрери.

— Орки — промърмори джуджето. — По-лоши от орки. — Той отново се изплю и си тръгна ядосано.

Ентрери и Джарлаксъл се спогледаха объркано и елфът тръгна след джуджето. Ентрери го проследи с поглед, но не го последва.

Остана доста време на площада и погледът му час по час се насочваше към входа на отсрещната уличка алея, която завиваше надолу към доковете.

Място, което му беше добре познато.

— Скиталческата равнина е място на мъчения — увери Благочестив Госитек нервния дребничък мъж, който стоеше пред масата му. Ръцете на мъжа трескаво опипваха мъничка кесия и неспирно премятаха мръсната торбичка.

— Нямам много — изфъфли човекът през двата си останали зъба, които бяха криви и жълти.

— Даренията от бедните се оценяват по-високо, разбира се — издекламира Госитек, при което и двамата благочестиви братя на стража зад него се подсмихнаха.

Единият дори намигна на другия, защото Госитек им се бе оплаквал цяла сутрин, още щом бе видял закачените във фоайето списъци, които го определяха като един от агентите за индулгенции през цялата следваща десетдневка. Сутрин щеше да събира пари, а следобед да отправя молитви за просяците в миризливото гробище.

Това задължение не беше от желаните в Дома на Пазителката.

— Не размерът на сумата е важен за Селуней — излъга Госитек, — а величината на жертвата. Така че бедните са благословени, не виждаш ли? Твоите възможности да освободиш близките си от Скиталческата равнина и да съкратиш собственото си време там са много по-големи от онези на богаташа.

Мръсният стар селяк отново прехвърли в ръцете си мъничката кесия. Облизвайки неспирно устни, порови в нея и извади една монета. После, с почти беззъба усмивка на стиснат измамник, подаде монетата на помощника на Благочестив Госитек, който седеше до него и наглеждаше тежката метална кутия с процеп в капака, където се пускаха даренията.

Естествено селянинът изглеждаше много доволен от себе си, ала тежкият поглед на Госитек беше безкомпромисен.

— Имаш кесия — каза Благочестив. — Издута е от монети, а ти даваш само една?

— Единственият ми сребърник — простена старецът. — Останалите са медници и са само двайсет.

Госитек просто го гледаше.

— Но коремът ми къркори силно — изхленчи мъжът.

— За храна или за пиене?

Селянинът се запъна и запелтечи, но сякаш не можеше да намери думите, с които да отрече обвинението — и наистина, вонята, която се носеше от него, щеше да обезсмисли всяко възражение.

Госитек се облегна назад на дървения си стол и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разочарован съм.

— Но коремът ми…

— Не съм разочарован от недостатъчната ти щедрост, добри ми братко — прекъсна го Госитек, — а от упорития ти отказ да проявиш здрав разум.

Селянинът го изгледа объркано.

— Двоен шанс! — присмя му се Госитек. — Имаш двойна възможност да впечатлиш свещената Селуней със своята отдаденост! Можеш да направиш голяма жертва с това дарение и в същото време да подобриш земното си положение, като овладееш нечестивите си помисли. Дай монетите си на Селуней и се откажи от своето питие. Не можеш ли да разбереш?

Човекът запелтечи и поклати глава.

— Всяка монета ти купува двойно опрощение и отгоре — каза Госитек и протегна ръка.

Селякът плесна кесията на дланта му.

Госитек му се усмихна, но това беше студена усмивка, самодоволното ухилване на котката, която е хванала мишката и очаква да се нахрани. Бавно и преднамерено Госитек отвори кесията и изсипа оскъдното й съдържание на дланта си. Очите му проблеснаха, когато забеляза сребърна монета сред двете дузини медници, и той вдигна очи от нея към лъжливия селянин, който се сгърчи и повехна пред погледа му.

— Запиши името — нареди Госитек на помощника си.

— Булиум — каза селянинът, наклони глава в жалък опит за поклон и тръгна да си ходи. Но се спря и отново облиза устни, загледан в купчината монети на дланта на Госитек.

Благочестив Госитек отдели няколко медника от купчинката, без да откъсва поглед от мъжа. Подаде останалото на помощника си, за да го пусне в кутията, и започна да връща другите монети в кесията. Ала след това отново се спря, все още вторачен в селянина, и даде половината и от тази купчина на помощника си. В кесията пусна три монети и я върна на мъжа.

Но когато човекът я грабна, Госитек не я пусна веднага.

— Давам ти ги назаем, Булиум — каза той със сериозен и равен тон. — Индулгенцията ти е платена — цяла година по-малко от времето ти в Скиталческата равнина. Но цената е цялото съдържание на кесията ти заради твоята неохота и това, че излъга за втората сребърна монета. Получаваш три. Очаквам да върнеш пет на Селуней, за да изкупиш индулгенцията.

Все още глупаво кимайки с глава, селянинът грабна кесията и се затътри по-надалече.

До дървения стол помощникът на Госитек се изкиска.

— Вярваш ли, че Кнеликт и групичката му не са правили и по-лоши неща? — попита Джарлаксъл, когато най-сетне настигна джуджето. Вече почти се бяха върнали в гъмжащата от насекоми колиба.

— Кнеликт е глупак, при това грозен — измърмори Атрогейт. — Няма какво да му харесвам.

— Но му служеше — на него и на Цитаделата на убийците.

— По-добре, отколкото да се бия с кучетата.

— Значи се ръководиш от прагматизма.

— Ако знаех какво означава тази дума, щях да се съглася или пък не — каза джуджето. — Какво е това, някаква религия?

— На практика да — обясни Джарлаксъл. — Постъпваш според нуждите си, както ти изнася.

— Не правят ли всички така?

Джарлаксъл се засмя.

— В някаква степен, предполагам. Но малко са онези, които го приемат за ръководен принцип в живота си.

— Може би само това ми е останало.

— Отново говориш със загадки — каза мрачният елф и когато Атрогейт го изгледа навъсено, той вдигна отбранително ръце. — Знам, знам. Не искаш да говориш за това.

Атрогейт изсумтя.

— Чувал ли си за Фелбар, елфе?

— Той джудже ли е?

— Това е място. Цитаделата Фелбар.

Джарлаксъл се замисли за момент и после кимна.

— Джуджешка крепост… източно от Митрал Хол.

— На юг от Адбар — потвърди Атрогейт също с кимване. — Беше моят дом и моето място и никога не съм си и помислял, че ще живея другаде.

— Но…?

— Клан орки — поясни Атрогейт. — Нападнаха бързо и безмилостно — даже не помня колко години минаха оттогава. Твърде малко и твърде много, ако ме разбираш.

— Значи орките са опустошили дома ти и сега не можеш да спреш да скиташ? — попита Джарлаксъл. — Кланът ти не може да не е оцелял. Може би са се разпръснали, но…

— Не, родът ми е във Фелбар. Прогониха орките и то не много отдавна.

Джарлаксъл забеляза, че лицето на Атрогейт се изопна при тези думи и реши да спре дотук и да остави джуджето да преглътне всичко. Знаеше, че го е насочил по болезнен път, но не искаше да го притиска прекалено.

За негова изненада и удоволствие джуджето продължи без допълнително подканяне, а думите се заизливаха от устата му сякаш бяха река и мрачният елф бе разрушил стената, която я спираше.

— Имаш ли мъничета? — попита Атрогейт.

— Деца? — подсмихна се Джарлаксъл. — Не, доколкото знам.

— Ба, значи пропускаш — каза джуджето.

За изненада на Джарлаксъл, в очите на Атрогейт имаше влага — нещо, което никога не бе мислил, че ще види.

— Имал си деца — предположи той, преценявайки реакцията на Атрогейт към всяка дума, преди да произнесе следващата. — Били са убити, когато орките са нападнали?

— Добри дребосъчета, до едно — каза Атрогейт и погледна встрани от Джарлаксъл, сякаш очите му се взираха в далечно време и място. — А моята Гертали — кое джудже би си помислило, че ще бъде толкова благословено от Шариндлар, че да си намери такава прекрасна жена?

Той спря и затвори очи и Джарлаксъл преглътна тежко и се зачуди дали е постъпил мъдро, като е върнал Атрогейт към тези спомени.

— Да, позна — каза джуджето и опули очи. Всяка следа от сълзи бе изчезнала, в погледа му се четеше лудост, с която Джарлаксъл вече беше свикнал. — Орките ги убиха всичките. Гледах как умира най-малкият, Дрентро. Отиде си в ръцете ми. Ба, проклет да е Морадин и всички останали, че позволиха това да се случи! Прогониха ни, но орките бяха твърде глупави, за да удържат мястото и скоро започнаха да се бият помежду си. Нашият крал ни привика на битка, но аз не отидох.

Изненадах ги всички, не се съмнявай.

— Атрогейт не се плаши от битки.

— И никога не съм бил такъв. Но не и онзи път, елфе.

Не можех да се върна там. — Той стоеше с ръце на кръста и клатеше глава. — Там нямаше нищо за мен. Те си върнаха Фелбар, но Фелбар вече не е моят дом.

— Може би сега, след всички тези години…

— Не! Всички, които бяха живи при идването на орките, вече са мъртви. Аз съм стар, елфе, по-стар, отколкото би повярвал, ала паметта на джуджетата е по-стара от самите тях. Момчетата във Фелбар сега няма да ме приемат, а и аз не искам да ме приемат. Тъпаци. При първия опит да си върнем крепостта, преди повече от триста години, Атрогейт каза „не“. Нарекоха ме страхливец, елфе. Аха, можеш ли да го повярваш? Собственият ми род. Решиха, че се боя от орки. Аз не се боя от немъртви дракони! Но за тях Атрогейт беше страхливец.

— Защото не поиска да участваш във възмездието? — Джарлаксъл не искаше да прекъсва разказа на джуджето и премълча другата част от въпроса си, която се отнасяше до твърдението му за изминалите години.

Малко джуджета доживяваха до триста години и доколкото Джарлаксъл знаеше, никое не можеше да достигне тази възраст и да запази жизненост и сила като тези на Атрогейт. Или джуджето бъркаше датите, или в него се криеше нещо повече, отколкото Джарлаксъл бе предполагал.

— Защото не исках да се върна в онази прокълната дупка — отговори Атрогейт. — Бях видял твърде много мъртъвци от моя род във всеки ъгъл и всяка сянка.

— Атрогейт е умрял в деня, в който са дошли орките — каза Джарлаксъл и изпълненият с признание поглед на джуджето му подсказа, че е изрекъл истината. — Но ако това е било преди векове, може би сега…

— Не! — изтърси джуджето. — Там няма нищо за мен.

Не е останало нищо от един цял джуджешки живот и дори повече.

— Значи тръгна на изток?

— Изток, запад, юг — нямаше голямо значение за мен — поясни Атрогейт. — Навсякъде, но не и там.

— Тогава значи си чувал за Митрал Хол?

— Аха, момчетата на Боен чук. Достатъчно добри са. Изгубиха крепостта си сто години след падането на Фелбар, но чувам, че са си я върнали.

— Достатъчно добри? — попита Джарлаксъл и си отбеляза наум потвърждението на изминалото време, защото наистина Митрал Хол бе паднал пред дуергарите и сенчестия дракон преди около два века. — Или твърде добри за Атрогейт? Мисли ли се Атрогейт за недостоен? Нима стрелите на твоя род са уцелили целта?

— Ба! — изсумтя убедително джуджето. — Но кое е добро и кое е лошо? И какво значение има, елфе? Всичко е игра, при която боговете ни се смеят, знаеш го толкова добре, колкото и аз!

— Значи се смееш на всичко и удряш всичко, което има нужда от удряне.

— И удрям добре, нали?

— По-добре от почти всички, които съм виждал.

Атрогейт изсумтя отново.

— По-добре от всички.

Джарлаксъл привличаше не един и два любопитни погледа, докато вървеше по улиците на населения предимно с хора град. Но те не приличаха на подозрителните погледи, вече привични за него, когато се показваше като мрачен елф, защото в тях нямаше омраза, а само любопитство и повече от бегъл интерес към облеклото му, което изглеждаше твърде знатно за тази бедна част на Мемнон.

Всъщност, общата сума на дрехите на Джарлаксъл, само онези, които носеше на гърба си из града, би предизвикала завистта на всяка благородна дама от Града на бездънните води.

Мрачният елф прогони всички странични мисли от ума си и си припомни, че човекът, когото тайно следеше, не е новак в занаята на крадците. Знаеше, че най-вероятно Артемис Ентрери вече е усетил тайното преследване, но не го показваше.

Което, естествено, не означаваше нищо.

Ентрери прекоси площада пред храма с решителна крачка и се насочи право към една улица откъм южната страна, прашен път, който вървеше надолу и гледаше към южното пристанище. Джарлаксъл нямаше прикритие и се промъкваше покрай ръба на площада, опасявайки се да не изгуби Ентрери заради по-дългия си маршрут. Ала когато излезе на южната страна на площада, той откри, че Ентрери е забавил значително крачка. Убиецът тръгна напред и Джарлаксъл пое след него, движейки се бързо зад редицата колиби.

Малко след навлизането в уличката Джарлаксъл забеляза видимата промяна у приятеля си. Никога не бе виждал сигурния и уверен Ентрери да изглежда така.

Сякаш едва събираше сили да придвижва единия си крак пред другия. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и то бе добило тебеширен цвят, а устните му изглеждаха още по-тънки.

Без никакво усилие грациозният мрачен елф се покатери на покрива на една от колибите и се приплъзна по корем, за да погледне към улицата.

Ентрери беше спрял по-надолу на пътя, стоеше и гледаше. Дланите му бяха отпуснати отстрани на тялото, но не в готовност близо до дръжките на оръжията му.

Джарлаксъл разбра без всякакво съмнение: Артемис Ентрери беше безпомощен. Всеки новак убиец можеше да се приближи откъм гърба му и да го ликвидира с лекота.

Тази обезпокоителна мисъл накара Джарлаксъл да се огледа, въпреки че нямаше причини да подозира, че наблизо има убийци.

Той тихо се изсмя на себе си и на ирационалния си пристъп на нервност и едва когато погледна отново към Ентрери, осъзна колко абсолютно странно беше всичко.

Той се претърколи от ръба на покрива, приземи се леко на крака, приближи се и застана до Ентрери — който не го забеляза до последния момент.

Дори тогава Ентрери не се потруди да погледне към Джарлаксъл. Очите му останаха вперени в една колиба надолу по улицата, незабележима постройка от глина и дърво, от която се надигаше отдавна изгнилият скелет на чергило. Под него на стената на колибата до отворената врата беше облегнат разнебитен стол, изплетен от ракита.

— Познаваш ли това място?

Ентрери не го погледна и не отговори. Ала дишането му стана по-тежко, което подсказа на Джарлаксъл, че е уцелил истината.

Това беше някогашният дом на Ентрери, където бе прекарал най-ранните си дни.

Глава 23 Повторно изживяно нещастие

— Ако ще ти помагам, трябва да знам — настоя Джарлаксъл, но само с изражението си Ентрери показваше, че е глух за логиката на мрачния елф. Отново бяха в къщата с Атрогейт и Ентрери не беше отронил нито дума през изминалия час, откакто се бяха събрали с косматия си спътник.

— Чини ми се, че не ти ще помощта, елфе — каза Атрогейт.

— Позволи ни да дойдем с него на това приключение.

— Не ви попречих да ме последвате — уточни Ентрери. — Работата, за която съм дошъл, е само моя.

— Тогава какво ми остава да направя? — попита мрачният елф с преувеличен драматизъм.

— Да живееш тук в лукс, разбира се! — обади се Атрогейт и наблегна на думите си, като стовари длан на масата и смачка един бръмбар. — Добра плячка и добра кльопачка — каза той и вдигна смачканата буболечка пред лицето си, сякаш искаше да я изяде. — Кой може да иска нещо повече? Буахаха! — За облекчение на Джарлаксъл, въпреки че за Ентрери нямаше значение, джуджето метна смачкания бръмбар на другия край на стаята вместо да го пусне в устата си.

— Изобщо не ме е грижа — отговори Ентрери. — Иди и си намери по-удобно жилище. Напусни Мемнон.

— Защо дойде тук? — попита Джарлаксъл и Ентрери трепна едва доловимо. — И колко дълго ще останеш?

— Не знам.

— За кое?

Ентрери не отговори. Завъртя се и излезе от къщата.

— Много гняв е насъбрал май? — попита Атрогейт.

— Има си добри причини, предполагам.

— Е, каза, че е израснал тук — каза джуджето. — Това със сигурност щеше да ме притесни много.

Джарлаксъл премести поглед от отворената врата върху джуджето, засмя се леко и за пръв път осъзна, че наистина се радва, че Атрогейт реши да дойде с тях.

Замисли се и за собствената си роля в това изпитание и започна да се съмнява доколко мъдро е било да оплете Ентрери с флейтата на Идалия. Кимуриел го бе предупредил да не го прави и му бе обяснил, че надничането в нечие сърце може да доведе до много неочаквани последствия.

„Не“, реши Джарлаксъл след известно размишление. Беше постъпил правилно, като бе дал флейтата на Ентрери. В крайна сметка това щеше да бъде нещо добро за приятеля му.

Ако не го убиеше.

Импулсът, който го върна на песъчливата улица тази сутрин, беше толкова силен, че Ентрери дори не осъзна, че се връща, преди да застане отново пред колибата. Улицата съвсем не беше пуста, в оскъдните сенки на другите сгради седяха много хора и наблюдаваха необикновения непознат, с високи черни кожени ботуши с извънредно фина изработка и две много ценни оръжия, окачени на кръста му.

Очевидно мястото на Ентрери не беше тук. Разпознавайки опасението в отправените към него погледи, както и долавящото се зад него чувство на чисто отвращение, той се върна в миналото.

Артемис Ентрери бе виждал същите погледи през дните си в Калимпорт, когато служеше на паша Басадони. Селяните от Мемнон го смятаха за наемник, изпратен от някой от по-богатите лордове, без съмнение за да прибере дълг или да уреди някоя сметка.

Запрати ги в дъното на ума си, като си припомни, че ако всички го нападнат едновременно, щеше да ги остави мъртви в пръстта, а след това си припомни, че и без това тези селяни никога не биха събрали смелост да го нападнат. Не беше в характера им — всеки с необходимите кураж и воля отдавна щеше да е напуснал такова място.

Прогони ги от ума си още по-лесно — всъщност дори нямаше избор, — когато погледна отново към паянтовата врата на колибата, която бе била негов дом през първите дванадесет години от живота му. Щом отново се фокусира върху това място, всичко друго изгуби значение и той изпадна в същата замисленост, която бе позволила на Джарлаксъл да се приближи незабелязано до него предишната вечер.

Почти без да осъзнава движенията си, Ентрери се приближи до вратата. Спря се, когато стигна до нея и вдигна свита в юмрук ръка, за да почука. Ала го задържа във въздуха, припомняйки си кой е и кои са тези незначителни, жалки селяни, и просто бутна вратата.

Стаята беше тиха и хладна, защото утринното слънце още не се беше издигнало достатъчно над хълма, че да прогони нощния мраз. Вътре не горяха свещи и нямаше никой. Само парче корав хляб на масата и едно смачкано и окъсано одеяло в ъгъла подсказаха на Ентрери, че в тази къща доскоро е имало човек. Хлябът дори не беше покрит с гладни буболечки, което за Ентрери, който познаваше климата на Мемнон, издаваше колкото и топъл лагерен огън.

Някой живееше в къщата, която някога бе била негова. Майка му? Беше ли възможно? Той знаеше, че тя вече би трябвало да е на малко повече от шейсет години.

Възможно ли беше все още да живее на същото място, където тя и Белригър, баща му, бяха устроили дома си?

Миризмата вътре му говореше противното, защото който и да живееше тук, нямаше никаква хигиена. Не видя нощно гърне, но не беше трудно да познае, че е имало нужда от него.

Не такава си спомняше майка си. Тя нямаше и пукната пара, но винаги много се стараеше да поддържа чисто за себе си и детето си.

Обзе го мисълта, че през годините тази последна частичка гордост може да й е била отнета. Той се смръщи и си пожела това да не е домът на Шанали. Но ако принадлежеше на някой друг, тогава тя трябваше да е умряла. Знаеше, че няма как да се е измъкнала, защото бе преминала двайсетте, когато той бе заминал. Никой не излизаше от този квартал, след като навърши двадесет.

А ако още беше тук, това все още трябваше да е нейният дом.

Изведнъж стените го притиснаха. Миризмата на изпражнения удари в ноздрите му и го отблъсна. Той се втурна през вратата по-рязко, отколкото бе влязъл, и излезе със залитане на улицата.

Задъхваше се. Огледа се наоколо и почувства надигащата се в гърдите му паника, каквато не бе изпитвал през целия си живот като възрастен. Видя лицата, които му се хилеха злобно, гледаха го заплашително, мразеха го, и в този миг на несигурност почувства, че и най-хилавият от зяпачите лесно може да се приближи и да го убие.

Опита се да се успокои, но неволно погледна през рамо към люлеещата се врата. Заляха го спомени от детството, за студените нощи, които бе прекарвал свит на същия този под, отпъждайки хапещите насекоми.

Сети се за майка си и за почти постоянната и болка и за навъсения си баща и болката, която той твърде често му причиняваше. Спомни си онези години, както не го беше правил от десетилетия, и дори се сети за малкото приятели, с които бе кръстосвал улиците.

„В бедността има известна доза свобода“, помисли си Артемис и тази нелепа ирония до известна степен му възвърна самообладанието.

Отново се обърна с намерение да обмисли пътя си, да намери някакъв начин да продължи напред.

Вместо това се оказа лице в лице със сбръчкана старица.

— Ба, много си изтупан с тия блестящи саби и хубави ботуши — изкряка насреща му тя.

Ентрери се вгледа в превитата дребна жена, в сбръчканото й лице и мътни очи — лице, което бе виждал милион пъти и нито веднъж преди това.

— Много си важен, а? — сгълча го тя. — Можеш просто ей така да дойдеш тук и да правиш каквото си искаш, когато си поискаш, без съмнение.

Ентрери погледна покрай нея към многото очи, вперени в него, и разбра, че тя говори от името на всички.

Дори и тук имаше колективна гордост.

— Е, трябва по-внимателно да избираш стъпките си — каза по-уверено старицата, ставайки по-смела с всяка дума. Посегна да ръгне Ентрери в гърдите.

Ентрери не можеше да позволи това, защото знаеше, че някои хитри магьосници приемаха такава маскировка, за да докоснат врага си, при което можеха да освободят някое предварително приготвено заклинание, което да изкара противника им от ботушите му.

Със свръхестествени рефлекси и точност, използвайки ръката, с която държеше меча и реконструираната от Джарлаксъл ръкавица, той хвана ръката й преди да го доближи и не особено нежно я извъртя.

— Не знаеш нищо за мен — каза тихо той. — И нищо за причината, поради която съм тук. Това не е твоя работа и втори път не се намесвай. — Докато говореше, той погледна покрай нея към многото хора, които се надигаха в сенките, неуверени, но възмутени.

— Иначе те чака смъртна болка — увери старата окаяница, щом я пусна, бутна я настрана и продължи напред. Първият, който го последваше, реши той, щеше да падне в кръв. Реши, че ако продължат да го нападат, ще осакати втория осмелил се. Ала на две крачки от жената той разбра, че планът му няма да влезе в действие, защото никой не помръдна.

Но упоритата старица не се отказваше.

— А, значи си много опасен? — извика тя. — Ще видим колко ще се надуваш, щом Белригър разбере, че си бил в дома му!

При това разкритие краката на Ентрери омекнаха и той едва не се строполи.

Пребори се с импулса да се обърне към жената и да поиска още информация. Когато го наблюдаваха толкова хора, които вече бяха разгневени, не беше най-подходящият момент за това. Загледа се по-внимателно в хората около себе си, връщайки се към площада, осъзнавайки, че един от старите жители, най-малкото Белригър, все още беше жив и живееше тук. И наистина, започна да забелязва повече детайли за някои — наклонена настрани глава, поглед, начинът, по който една жена седеше на стола си. Чувство за нещо познато се носеше към него от много ъгли. Толкова много от хората тук бяха същите, които Артемис Ентрери бе познавал като дете. По-стари, но същите. „А другите?“, помисли си той. Особено една група от по-млади мъже и жени, му бяха непознати, но в същото време се досети, че може би са деца на онези, които бе познавал.

„Или може би всички селяни просто имаха общи навици и еднакви изражения“, каза си той.

Но това нямаше значение, защото в крайна сметка Белригър, баща му, беше жив.

Тази мисъл не напусна Ентрери през целия ден.

Следваше го по улиците на Мемнон и по целия път до пристанището. Преследваше го под яркото парещо слънце и го преследваше като призрак в сенките.

Артемис Ентрери бе влизал охотно и с нетърпение в битка с противници като Дризт До’Урден, но завръщането в стария му дом скоро след мръкване се оказа най-трудното предизвикателство, което някога бе приемал. Използва всяка известна му хитрина, за да се промъкне незабелязано до гърба на колибата, тихо отдели няколко дъски от задната стена и се вмъкна вътре.

В къщата нямаше никой, така че той върна дъските на място, отиде в тъмния заден ъгъл и седна, вперил поглед във вратата.

Минаха часове, но Ентрери остана нащрек. Не се стресна, изобщо не помръдна, когато най-накрая вратата се отвори.

Един старец се дотътри вътре. Дребен и прегърбен, той вървеше с толкова малки крачки, че трябваше да направи дузина стъпки до масата, която беше само на метър от вратата.

Ентрери чу как кремъкът удря огнивото и една свещ грейна, позволявайки на убиеца да огледа добре лицето на стареца. Беше слаб, много слаб, направо мършав, а плешивата му глава беше толкова зачервена от безмилостното мемнонско слънце, че сякаш грееше на слабата светлина. Имаше рошава сива брада и непрекъснато кривеше лицето си, от което челюстта му стърчеше и брадата му изпъкваше още повече.

Измъкна малка кесия с мръсните си треперещи ръце и успя да изсипе съдържанието й на масата. Без да спира да си мърмори, започна да подрежда медните и сребърни монети и другите блестящи неща, които Ентрери разпозна като полираните камъни, които се намираха между скалите на юг от доковете. Убиецът разбра това, защото помнеше добре, че някои от хората от квартала ходеха там и събираха хубави камъни, които продаваха на жителите на Мемнон, които плащаха за тях предимно за да се отърват от дразнещите скитници.

Ентрери не беше сигурен в самоличността на мъжа, но знаеше, че определено не е Белригър. Нямаше как годините да са прегърбили така баща му.

Мъжът започна да се киска и Ентрери се ококори, щом го чу — бе чувал този смях преди. Надигна се, без да издаде звук и се приближи до масата. Все още незабелязван от стареца, той стовари ръката си върху монетите и камъните.

— Какво? — попита старецът, дърпайки се назад и обръщайки се към Ентрери.

Този див поглед… миризмата на дъха му…

Ентрери разбра.

— Кой си ти?

Ентрери се усмихна.

— Нима не помниш собствения си племенник?

— Проклятие, Тосо-паш — каза мъжът, когато влезе час по-късно. — Ако ще сереш, стой извън… — Носеше запалена свещ и бе тръгнал право към масата, но се спря, когато някой бутна вратата зад него — очевидно някой, който бе застанал зад нея и причакваше.

Белригър направи крачка напред и се обърна.

— Ти не си Тосо — каза той, преценявайки Ентрери.

Ентрери впери поглед в мъжа за няколко секунди, защото определено разпозна Белригър. Годините не го бяха пожалили. Изглеждаше изпит и изтънял, сякаш не се беше хранил с друго освен със силния алкохол, който без съмнение редовно изливаше в гърлото си.

Ентрери погледна покрай него към далечния заден ъгъл и Белригър също отмести поглед натам, завъртайки свещта, за да освети мястото. Там лежеше Тосо-паш с наведена надолу глава и малка локва кръв около кръста му.

Белригър се обърна с ярост и страх, изписани на лицето му, но ако имаше намерение да се нахвърли на натрапника, гледката на насоченото към него дълго червено острие изглежда го разубеди.

— Кой си ти? — прошепна той.

— Някой, който току-що си уреди сметките — отговори Ентрери.

— Убил си Тосо?

— Вероятно все още не е мъртъв. Раните в корема са по-бавнодействащи.

Белригър се запъна сякаш просто не можеше да намери думи.

— Знаеш какво ми причини — заяви Ентрери.

Белригър заклати глава и най-после успя да каже:

— Причинил ти е? Кой си ти?

Ентрери се изсмя.

— Виждам, че нямаш семейна лоялност. Не съм изненадан.

— Семейна? — изговори Белригър, а после очите му се ококориха още повече, когато отново запита:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Омръзнаха ми игрите ти — каза Белригър и понечи да си тръгне. Но червеният меч се стрелна и върхът се озова под брадичката му, с което го прикова на място.

С леко завъртане на китката си Ентрери принуди мъжа да се върне до масата, след което се приближи и отново изви острието, насочвайки Белригър към един стол, където той се стовари.

— Това са думи, които съм чувал и преди — каза Ентрери, придърпа другия стол и седна по-близо до вратата. — Обикновено следвани от опакото на дланта ти.

Сега почти съм готов да приветствам този шамар.

Белригър сякаш едва дишаше.

— Артемис? — попита той едва чуто.

— Толкова ли съм се променил, татко?

След още няколко мига, в които си поемаше дъх, Белригър най-накрая сякаш се овладя.

— Какво правиш тук? — той хвърли поглед отстрани на масата към изящния меч и фините дрехи на Ентрери. — Ти избяга от това място. Защо ти е да се връщаш?

— Избягал съм? Бях продаден в робство.

Белригър изпръхтя и отмести поглед.

Ентрери стовари ръката си върху масата, изисквайки пълното внимание на мъжа.

— Това забавно ли ти е?

— Не извиква никакви емоции у мен. Не беше мое решение, нито моя грижа!

— Любящият ми баща — отговори саркастично Ентрери. За негова изненада и ярост, Белригър му се изсмя.

— Дори Тосо не посмя да се държи така — каза Ентрери и споменаването на умиращия приятел на Белригър го отрезви.

— Какво искаш?

— Искам да знам къде е майка ми — каза Ентрери. — Жива ли е?

Подигравателното изражение на Белригър му отговори още преди той да проговори.

— Отиде в Калимпорт, нали?

Ентрери кимна.

— Шанали е била мъртва преди да стигнеш там, дори търговците да са шибали яростно конете си — каза Белригър. — Тя знаеше, че умира, глупако. Защо мислиш, че продаде скъпоценния си Артемис?

Мислите на Ентрери се завъртяха. Опита се да си припомни последната им среща и видя крехкостта на майка си в напълно нова светлина.

— Всъщност ми беше жал за тази курва — каза Белригър и още щом думата излетя от устата му, Ентрери пристъпи напред с ужасяваща скорост и го удари силно през лицето.

Върна се на стола си, а Белригър го изгледа заплашително и изплю кръв на пода.

— Нямаше избор — продължи той. — Имаше нужда от пари, за да може свещениците да спасят мизерния й живот, а те дори не искаха да се възползват от болното й тяло в замяна на заклинанията си. Така че тя те продаде и те взеха парите й. И все пак умря. Съмнявам се, че изобщо са се опитали да го предотвратят.

Белригър замълча, а Ентрери остана дълго седнал, възприемайки изненадващите думи, опитвайки се да намери някакъв начин да ги отрече.

— Намери ли онова, което търсеше, убиецо? — попита Белригър.

— Тя ме е продала?

— Току-що ти го казах.

— А скъпият ми баща ме е защитил — отговори Ентрери.

— Скъпият ти баща? — попита Белригър. — И да не би да знаеш кой е той?

Лицето на Ентрери се стегна.

— Нима си толкова глупав да мислиш, че аз съм баща ти? — изсмя се Белригър. — Не съм ти баща, глупако. Ако бях, щях да ти вкарам повече разум в главата с бой.

— Лъжеш.

— Утробата на Шанали беше издута от теб, когато я срещнах. Беше надула корема, защото се продаваше на онези свещеници. Като всички останали момичета. Ти беше твърде млад, когато замина, че да знаеш истината, но повечето от хлапетата, които виждаш да тичат по мръсните улици, са от тяхното семе — той спря и изсумтя, а после отново се изсмя. — Аз само й дадох подслон, а в замяна тя ми доставяше някои удоволствия.

Ентрери едва го чуваше. Спомни си отново сцените от младостта си, когато разни мъже идваха и плащаха на Белригър, а после отиваха в леглото на Шанали.

Убиецът затвори очи, почти надявайки се Белригър да се възползва от този момент на уязвимост. Ако бе дошъл и бе взел камата на Ентрери, той нямаше да го спре и с готовност щеше да приеме острието в сърцето си.

Но знаеше, че мъжът не помръдва, защото продължаваше да се смее.

Поне докато Ентрери не отвори очи и Белригър не видя погледа му.

Той се прокашля, очевидно чувствайки се неловко.

Ентрери стана и прибра меча си. С една стъпка се извиси над седналия мъж.

Белригър го изгледа предизвикателно.

— Какво искаш?

Юмрукът на Ентрери смаза носа му.

— Ставай.

Белригър се надигна, облян в кръв, вдигнал защитно една ръка пред себе си.

— Какво искаш? Казах ти, не съм ти баща!

Лявата ръка на Ентрери се стрелна нагоре и улови блокиращата ръка на Белригър. С най-простото движение убиецът изви китката му назад и болезнено дръпна ръката му настрани.

— Но ме биеше — каза Ентрери.

— Ти имаше нужда — задъхано отговори Белригър, опитвайки се да вдигне другата си ръка.

Свободната ръка на Ентрери замахна и се стовари върху вече окървавеното му лице.

— Животът е труден! — изпротестира Белригър. — Ти имаше нужда от разум! Трябваше да знаеш!

— Кажи пак, че майка ми е била курва — каза Ентрери. Той изви прегънатата ръка още малко и принуди Белригър да падне на едно коляно.

— Какво искаш да ти кажа? — примоли се той. — Правеше онова, което бе необходимо, за да оцелее. Така е с всички нас. Не я обвинявам и никога не съм го правил.

Прибрах я, когато никой друг не искаше да го стори.

— За твоя собствена изгода.

— Донякъде — призна Белригър. — Не можеш да ме обвиняваш за начина, по който е устроен светът.

— Мога да те обвинявам за всеки удар, който си ми нанесъл — отговори спокойно Ентрери. — Мога да те обвинявам за това, че позволи на този мръсник — той посочи с глава към Тосо-паш — да се доближи до мен. Или и той ти е платил? Малко пари за момчето ти, Белригър?

Задъхвайки се от болка, Белригър енергично разклати глава.

— Не… не съм…

Коляното на Ентрери срещна лицето му, поваляйки го по гръб на пода. Убиецът извади инкрустираната кама и се приближи към стенещия мъж.

Но Ентрери поклати глава. Прибра камата и излезе през вратата.

Старицата отново беше там и очевидно беше дочула, че вътре се води схватка. И нещо повече, осъзна Ентрери, защото вместо отново да го сгълчи, тя каза:

— Познавах Шанали и те помня, Артемис.

Ентрери я изгледа сурово.

— Уби ли Белригър?

— Не — отговори той. — Чу ли разговора ни?

Жената се дръпна назад.

— Една част — призна тя.

— Ако ме е излъгал, ще се върна и ще го нарежа на парчета.

Жената поклати глава, а сбръчканото й старо лице доби примирено изражение. Тя кимна към стола, сложен пред нейната къща, и Ентрери я последва дотам.

— Майка ти беше хубавица — започна тя веднага щом седна. — Познавах и нейната майка, също толкова красива, и също толкова млада, когато роди Шанали.

Както и самата Шанали, когато се роди ти. Сама девойка, занимаваща се с единственото нещо, с което може да се занимава едно момиче тук.

— Със свещениците?

— С всеки, който може да плати — каза старицата с нескрито отвращение.

— И наистина е умряла?

— Скоро след като ти замина — каза жената. — Тя умираше и стана по-лошо, когато предаде сина си. Сякаш нямаше причина да продължава да се бори, когато свещениците й взеха монетите, изрекоха заклинанията си и казаха, че не могат да направят нищо повече за нея.

Ентрери си пое дълбоко въздух, за да се успокои и си припомни, че от самото начало бе очаквал, че няма да открие Шанали жива.

— Тя е при останалите — каза старицата и го стресна, което пролича на лицето му. — На хълма, зад скалата, където погребват онези, чиито имена не си струва да се помнят.

Като всеки друг, прекарал детството си в тази част на Мемнон, Ентрери добре познаваше гробището на просяците, парче земя зад една голяма оголена скала, която гледаше към най-югозападната част от пристанището на Мемнон. Неволно погледна натам и без да отправи друга дума към старата жена, хвърляйки само бегъл поглед на колибата, която бе била негов дом и където знаеше, че никога няма да се върне, той си тръгна.

Глава 24 Към душата на нещата

Джарлаксъл стоеше с гръб към Ентрери и се преструваше, че гледа през вратата на колибата към улицата в ранното утро. Атрогейт хъркаше доволно в ъгъла на стаята, дишането му се прекъсваше на неравни интервали и Джарлаксъл се забавляваше, представяйки си, че в отворената уста на джуджето влизат паяци.

Ентрери седеше на масата с изопнато и гневно лице — изражението, което бе имал през по-голямата част от годините, които бе прекарал с Джарлаксъл и което Джарлаксъл се бе надявал да премахне завинаги с флейтата на Идалия.

Бяха напреднали толкова много, мълчаливо тъжеше мрачният елф, ала после онази глупава жена бе предала Ентрери и бе отворила дупка в откритото му сърце.

И най-лошото бе онова, което мрачният елф знаеше, а Ентрери — не — че Калихай дори не бе искала да го напада. Разкъсвана от емоции, объркана от противоречието в чувството си за вярност и уплашена от напускането на земите на Кървав камък, жената бе действала напълно импулсивно. Ударът й не бе дошъл от злоба към Артемис Ентрери, както би било в първите дни на връзката им, а по-скоро от ужаса, мъката и страданието, които не можеше да преодолее.

Джарлаксъл се надяваше, че някой ден Артемис Ентрери ще разбере това, но силно се съмняваше. И все пак, при положение че Калихай беше под контрола на Бреган Д’аерте, мрачният елф знаеше, че не трябва да казва „никога“.

По-наложителният проблем, разбира се, беше тук, около тях, в адския град Мемнон. Ентрери се беше върнал у дома, макар че Джарлаксъл не можеше да бъде сигурен какво означаваше това. Той погледна към мрачния мъж, който сякаш изобщо не го забелязваше, не забелязваше нищо. Ентрери седеше изправен и с отворени очи, но не беше по-буден от джуджето, което пръскаше слюнки в ъгъла, помисли си Джарлаксъл.

С бавно и уверено движение той измъкна една от малките стъкленици за отвари от пояса си. Остана загледан в нея дълго време, мразейки се за това, че отново му се налага да манипулира приятеля си.

Тази мисъл изненада мрачния елф. Кога през целия си живот бе усещал такъв неприятен вкус в устата си?

Може би когато бе предал Закнафейн преди векове?

Отново погледна към Ентрери и се почувства така, сякаш гледа стария си другар мрачен елф.

„Трябва да го направя, припомни си той, най-вече заради Ентрери.“

Джарлаксъл изгълта наведнъж отварата.

Затвори очи, докато магията се разпростираше в тялото и ума му, и започна да „чува“ мислите на другите в стаята. Помисли си за живота на Кимуриел, който винаги беше в такова състояние на повишена чувствителност и за миг изпита истинска жал към псиониста.

Поклати глава и въздъхна дълбоко, припомняйки си, че няма време за подобно разсейване. Действието на отварата нямаше да трае дълго.

— Ще ми кажеш ли къде отиде вчера? — каза той, обръщайки се с лице към човека.

Ентрери вдигна поглед към него.

— Не.

Но той вече бе казал на Джарлаксъл много повече, тъй като въпросът бе извикал спомени за събитията от предишния ден: образи на улицата, която бяха посетили, на старец, който лежеше на пода и придържаше изсипалите се от корема му черва, както и на друг мъж.

Баща му! Не, човекът, когото бе смятал за свой баща, когото беше познавал като баща през целия си живот.

— Дошъл си тук да намериш майка си, поне това знам — осмели се да каже Джарлаксъл, въпреки че изражението на Ентрери стана по-заплашително, щом спомена изгубената жена.

В ума на Джарлаксъл проблесна картина — не на жена, а на лице.

— Знаеш също, че ти казах, че това не е твоя работа — каза Ентрери.

— Защо отблъскваш съюзник? — попита Джарлаксъл.

— Не можеш да ми помогнеш в това.

— Разбира се, че мога.

— Не!

Джарлаксъл се изпъна, когато внезапно се озова пред червена стена. Почувства гнева на Ентрери поясно от всеки друг път, като острие на бръснач, което граничеше с убийствената ярост. Пред очите му се заредиха образи, твърде бързо, за да ги подреди и схване.

Видя много свещеници, великия Дом на Пазителката, опашките за индулгенции на площада.

После само омраза.

Джарлаксъл вдигна ръка, за да се защити, без дори да го осъзнава, макар че Ентрери не беше помръднал от масата.

Мрачният елф разтърси глава и видя, че човекът го гледа любопитно.

— Какво правиш? — попита подозрителният Ентрери.

— Достатъчно висок, за да наместя лицето си между цицките на жена! — изрева джуджето откъм ъгъла и Джарлаксъл изпита истинско облекчение при прекъсването точно в този момент.

Ентрери хвърли поглед към Атрогейт, после бързо се изправи, бутайки назад стола си. Заобиколи внимателно масата и без да сваля поглед от Джарлаксъл, излезе от къщата.

— От какво му се връзват на възли космите на подмишницата? — попита Атрогейт.

Джарлаксъл само се усмихна, доволен, че действието на отварата вече отслабва. Последното, което искаше, бе да бъде засипан с образите, които прелитаха из ума на Атрогейт!

По брулените от вятъра кафяви скали в подножието на планините на юг от Мемнон не изглеждаше да има живот. Имаше обаче няколко гущера, които се приличаха или подскачаха от ръб на ръб, и затова Джарлаксъл знаеше, че под повърхността, дълбоко в пукнатините или в пещерите, образувани от несъответствието между скалите, животът е намерил своето място.

Винаги го правеше — под пустинното слънце или в бездънната тъма на Подземния мрак, където не светеха звезди.

Грубо каменно стълбище се издигаше на около сто стъпки около една голяма издадена скала, но Джарлаксъл не го използва. Отиде настрани, където скалата щеше да го прикрива, и докосна голямата си шапка, за да задейства свойството й за левитация. Издигна се по стръмното лице на скалата, наполовина ходейки и наполовина носейки се във въздуха. Когато наближи върха, спря, погледна назад към пристанището в далечината и кимна, разпознавайки същата гледка, която бе видял в ума на Ентрери, когато бе употребил отварата за четене на мисли.

Сигурен, че Ентрери е от другата страна на скалата, Джарлаксъл се сниши и се промъкна към върха.

Зад скалата имаше равно парче песъчлива земя, по-широко, отколкото мрачният елф бе очаквал. Мястото беше осеяно с множество малки и изронени камъни стари надгробни плочи, осъзна Джарлаксъл. От отсрещната страна на песъчливото поле, на юг от мястото, на което стоеше, мрачният елф забеляза могила, покрита с брезент.

Тела, които чакаха да бъдат погребани.

Ентрери наистина беше там горе и вървеше сред камъните, загледан надолу към пясъка и явно потънал в размисли. Виждаше се само още един човек, свещеник на Селуней, който стоеше в най-западния край и гледаше надолу към пристанището през пролука в кафявите камъни.

„Това е бедняшко гробище и тук най-вероятно е била погребана майката на Ентрери“, предположи Джарлаксъл. Той се отдръпна назад към далечния край на скалата и се облегна на нея, обмисляйки всичко. Очевидно приятелят му беше смутен. Разбивайки емоционалната стена на Ентрери, Джарлаксъл го бе направил уязвим за тези болезнени спомени.

Той отново изпълзя нагоре и погледна за последен път към Ентрери, питайки се какво може да произлезе от това.

Спусна се долу, носейки малко повече вина на крехките си рамене.

— Няма да намериш имена върху тези камъни — каза свещеникът на Ентрери, когато убиецът случайно се приближи до него.

Ентрери вдигна очи и за пръв път обърна внимание на свещеника — същият, който събираше пари за индулгенции на площада онзи ден — до такава степен го бяха погълнали мислите за пръстта и многото души, погребани под нея. Забеляза защитната поза на мъжа и разбра, че свещеникът се чувства заплашен.

Сви безпомощно рамене и се дръпна малко назад.

— Не се случва често човек с явно добро положение като твоето да дойде тук — настоя свещеникът.

Ентрери се обърна и отново го погледна.

— Искам да кажа, че тези окаяници нямат много посетители — продължи свещеникът. — Повечето са незнайни, необичани и нежелани… — думите му завършиха със снизходително хихикане, което рязко спря при смръщването на Ентрери.

— Но все пак вие записвате имената им в свитъците си, когато ви дават монетите си на площада — отбеляза убиецът. — Дошъл си тук горе, за да се помолиш за тях ли? За да изпълниш индулгенциите, които са купили на масата ти?

Свещеникът се прокашля и заяви:

— Аз съм Благочестив Госитек.

— Объркал си се — не ми пука.

— Аз съм свещеник на Селуней — възрази мъжът.

— Ти си шарлатанин, който продава лъжлива надежда.

Госитек се изпъна и поправи робата си.

— Внимавай какво говориш… — каза той, показвайки с изражението и интонацията си, че очаква да чуе името на Ентрери.

Ентрери не мигна и отначало нищо не каза. Това беше единственият начин да се възпре да не скочи през десетте крачки, които го деляха от Госитек, и да не го хвърли от скалата.

Припомни си, че не трябва да прави нищо прибързано. Младежът едва ли имаше и половината от годините му и нямаше как да е бил свързан с майка му.

— Както казах, аз съм Благочестив Госитек — повтори мъжът, очевидно черпейки сили от пренебрежението на Ентрери. — Привилегирован писар на самия Върховен клирик Йозумиан Дудуи Ииночек, Благословения Праведен Глас. Не смей да ме нагрубяваш. Ние управляваме Дома на Пазителката. Ние въплъщаваме надеждата и молитвите на Мемнон.

Продължи да дърдори още известно време, но Ентрери едва го чуваше, защото името Ииночек разбуди спомените му.

— На колко години е? — попита Ентрери, прекъсвайки глупака.

— Какво? Кой?

— Този човек, Благословеният Праведен Глас?

— Ииночек?

— На колко години е?

— Ами, не знам точната…

— На колко години е?

— Може би шестдесет? — думите на Госитек бяха едновременно отговор и питане.

Ентрери кимна, припомняйки си младия и пламенен свещеник, феноменалния оратор, благословения праведен глас, който често изнасяше силни проповеди от балкона на Дома на Пазителката. Припомни си, че бе гледал няколко от тях, застанал до младата си майка, отправила устремено нагоре очи и с обнадеждено сърце.

— И от колко години този човек е в Дома на Пазителката? — попита Ентрери. — И е известен като Благословения Праведен Глас от…

— От началото — потвърди Госитек. — И да, бил е млад, когато се е присъединил към свещениците на Селуней. Защо? Познаваш ли го?

Ентрери се обърна и си тръгна.

— Преди си живял тук — извика след него Госитек, но Ентрери не спря.

— Как се казваше тя? — попита проницателният свещеник.

Ентрери спря и се обърна, за да го погледне.

— Жената, която търсиш — обясни Госитек. — Жена е, нали? Как се казваше?

— Тя нямаше име — отвърна Ентрери. — Не и такова, което би запомнил. Огледай се и ще намериш своите отговори. Виж имената им, защото те са врязани във всеки камък.

Госитек се изпъна.

Ентрери си тръгна от гробището.

Ентрери почти не погледна Джарлаксъл, когато вземаше торбата със злато.

— Заповядай, за мен е удоволствие — каза мрачният елф с повече развеселеност в гласа, отколкото сарказъм.

Единственото, което получи в отговор, беше:

— Знам.

Настроението на Ентрери не изненада Джарлаксъл.

— Виждам, че днес носиш шапката си — каза той, опитвайки се да разведри обстановката, имайки предвид черната шапка с тънка периферия, която му бе дал и която имаше много магически свойства — макар и не толкова, колкото голямата шапка на Джарлаксъл, разбира се! — Не съм я виждал на главата ти от много време насам.

Ентрери го изгледа. Шапката имаше твърда форма благодарение на тънката тел по периферията. Ентрери посегна към магическо-механичната щипка, разположена точно над лявото му слепоочие. С леко движение на пръстите я освободи и с извиване на китката си свали шапката и я хвърли на Джарлаксъл, все едно припомнянето откъде бе получил шапката бе убило желанието му да я носи.

Това не беше всичко, разбира се, и Джарлаксъл беше наясно. Ентрери бе получил точно каквото бе искал от шапката, защото сега тя беше много по-мека, когато й липсваше телта. Идеята да постави на място Джарлаксъл просто беше допълнителна награда.

Ентрери продължи да го гледа още миг, а после вдигна малката торба със злато и излезе от къщата.

— Някоя буболечка трябва да го е полазила по задника нощес — каза Атрогейт, който се надигна от пода и се протегна, за да прогони болежките от възлестите си стари мускули.

Все още загледан в отдалечаващия се мъж и премятайки отхвърлената шапка в ръцете си, Джарлаксъл отговори:

— Не, космати ми приятелю, нещо много по-сериозно е. Артемис беше принуден да си спомни миналото и сега трябва да се изправи срещу истината за себе си.

Ставаш свидетел на собственото си настроение, когато говореше за цитаделата Фелбар.

— Казах ти, че не искам да говоря за това.

— Именно. Само че Артемис не говори. Преживява го в сърцето си. Страхувам се, че ние му го причинихме, когато му дадохме флейтата — най-после мрачният елф се обърна и погледна джуджето. — И сега трябва да му помогнем да преживее това.

— Ние? Доста те бива да подхвърляш тази дума насам-натам, елфе. Естествено, ако знаех за какво говориш, можеше да съм склонен да се съглася. От друга страна, мисля си, че ако се съглася с теб, само ще си навлека неприятности.

— Вероятно.

— Буахаха!

Джарлаксъл разбра, че може да разчита на джуджето.

Ситуацията на площада тази сутрин бе същата, както когато Ентрери и Джарлаксъл я бяха видели за пръв път и както беше почти всяка сутрин. Калдъръмът едва се виждаше под тълпите насядали селяни и дългите опашки, които водеха до двете маси от двете страни на големите порти на Дома на Пазителката.

Когато пристигнаха, Джарлаксъл и Атрогейт лесно забелязаха Артемис Ентрери сред дрипавото множество. Беше се наредил на опашката пред най-далечната маса, което се стори странно на Джарлаксъл, докато не забеляза седналия там свещеник, същият, когото бе видял на бедняшкото гробище предишния ден. Зачуди се дали Ентрери не се е сближил с този човек.

С Атрогейт по петите, мрачният елф пресече напряко първата опашка от селяни и мина на зигзаг през площада, за да стигне до спътника си. Наредените веднага след Ентрери се възпротивиха на пререждането — или поне започнаха, докато Атрогейт не ги накара да млъкнат. С доминиращите си боздугани и с лице, белязано от стотиците години битки, Атрогейт без проблем подтисна протестите на бедняците.

— Върви си — каза Ентрери на Джарлаксъл.

— Би било нехайство от моя страна…

— Върви си — повтори убиецът и се извърна, за да погледне елфа в очите. Джарлаксъл отвърна на погледа му за няколко мига, достатъчно дълго, за да може опашката пред тях да се разреди и когато Ентрери отклони очи, на практика вече беше пред масата. Ентрери му изсумтя пренебрежително, но Джарлаксъл не се дръпна на повече от няколко крачки.

— Първо на гробището, а сега тук — каза свещеникът, Госитек, когато дойде редът на Ентрери. — Наистина криеш изненади.

— По-големи, отколкото си представяш — отвърна Ентрери и сложи торбата със злато на масата, която се разтресе под тежестта й. При приземяването си торбата се разтвори леко, разкривайки лъскавия жълт метал, и селяните зад Ентрери ахнаха едновременно със свещеника пред него, чиито очи се опулиха толкова силно, че сякаш щяха да се изтърколят върху купчината монети.

Стражите зад Госитек се приближиха, за да отблъснат напиращата тълпа, а Госитек най-накрая изпелтечи:

— Да не се опитваш да предизвикаш размирици?

Изглеждаше, че едва намира дъх, за да проговори.

— Искам да купя индулгенция — отговори Ентрери.

— Гробището…

— За име, отдавна забравено от свещениците на Селуней, проклети да са обещанията им.

— К-к-какво искаш да кажеш? — заекна Госитек и посегна да затегне връвта и да скрие златото, преди да предизвика масова истерия. Ала когато посегна да придърпа торбата към себе си, ръката на Ентрери бързо и здраво стисна китката му с желязна хватка, която го спря.

— Д-да, името… — запъна се Госитек, обръщайки се към писаря си, който седеше със зяпнала уста и гледаше глупаво. — Запиши името — и това ще бъде велика индулгенция…

— Не от теб — уведоми го Ентрери.

Госитек го изгледа неразбиращо.

— Ще купя тази индулгенция единствено от Благословения Праведен Глас — обясни Ентрери. — Той лично ще получи златото, лично ще запише името и лично ще каже молитвите.

— Но това не е…

— Това или нищо — каза Ентрери. — Ще отидеш ли при твоя Благословен Праведен Глас, след като съм си отишъл със златото, за да му обясниш защо не си ми позволил да го видя?

Госитек се размърда нервно, прокара ръка по лицето си и облиза тънките си устни.

— Нямам такива пълномощия — успя да каже.

— Тогава отиди и ги намери.

Свещеникът погледна към писаря си и после към стражите, които клатеха безпомощно глави. Най-накрая Госитек успя да нареди на един от стражите да отиде и мъжът се отдалечи на бегом.

Опашката зад Ентрери стана неспокойна, но той не помръдна през краткото време, което отне на стража да се върне. Той дръпна Госитек настрана и му прошепна нещо, след което благочестивият се върна на масата и седна.

— Имаш късмет — каза той, — защото Благословеният Праведен Глас е в залата за аудиенции точно в този момент и разписанието му не е запълнено. За такава изключителна индулгенция…

— За торба с жълтици — поправи го Ентрери, а Госитек прочисти гърлото си и не понечи да спори.

— Той ще те приеме.

Ентрери вдигна торбата и пристъпи покрай масата, насочвайки се към вратата, но стражите препречиха пътя му.

— Не можеш да внасяш оръжия в Дома на Пазителката — обясни Госитек, който отново стана и се приближи до Ентрери. — Нито някакви магически предмети.

Съжалявам, но безопасността на…

Ентрери откачи колана с оръжията си и го подаде на Джарлаксъл, който се приближи, все така следван от Атрогейт — джуджето все още гледаше към тълпата и я държеше настрана с ръмжащата си физиономия.

— Да се съблека ли гол? — попита Ентрери, издърпвайки своята пиуафуи от раменете си.

Госитек се смути.

— Просто влез — каза той и направи знак на стражата да отвори вратата. Ентрери влезе редом до свещеника, а Джарлаксъл и Атрогейт ги последваха.

— Коланът ти — нареди Госитек. — И ботушите.

Ентрери откопча колана си и го подаде на мрачния елф, след което свали ботушите си. Госитек започна заклинание. Когато приключи, свещеникът огледа Ентрери от главата до петите и го накара да разтвори ризата си. Кимването му беше сигнал към един едър страж да се приближи до Ентрери и да го претърси.

Няколко мига по-късно, облечен само в панталоните и ризата си и хванал торбата със златото, Ентрери бе ескортиран от още една двойка бронирани войници през следващата врата и изчезна в Дома на Пазителката. В преддверието Джарлаксъл прибра вещите му в торба.

Госитек направи знак на елфа и джуджето да се върнат отвън.

— Там, откъдето дойде тази торба със злато, има още много — каза Джарлаксъл на бедния заекващ свещеник. Забелязвайки явния интерес на Госитек, Джарлаксъл внимателно се пресегна и затвори вратата. — Нека обясня — каза сладко той.

След малко, когато Благочестив Госитек излезе от сградата, тълпата се раздвижи неспокойно.

— Погрижете се за нуждите им — нареди той на писаря и двамата стражи.

Селяните запротестираха, но мъжът вдигна ръка и ги изгледа строго, за да ги накара да замълчат. После изчезна обратно в сградата.

Докато двамата стражи с шумно тракащи брони го водеха през двореца, известен като Домът на Пазителката, мислите на Артемис Ентрери непрекъснато се връщаха към дните му в Калимпорт, когато бе служил на всеизвестния паша Басадони. Защото само там бе виждал толкова златни и сребърни облицовки, предмети от платина и гоблени, изтъкани от най-великите майстори на епохата. Само там Ентрери бе ставал свидетел на такова великолепие и струпване на богатство.

Показността на интериора не го изненадваше. Всяка от невероятните картини и скулптури сама по себе си струваше повече, отколкото половината хора, събрани на площада можеха да изкарат през живота си, дори да обединят богатството си.

Ентрери познаваше тази сцена твърде добре. Богатството винаги се стичаше нагоре в ръцете на малцина.

Така беше устроен светът и независимо дали причината беше в заплахите на пашите на Калимпорт, или по-прикритото и лукаво изнудване на свещениците, той отдавна бе престанал да се изненадва от това. Нито всъщност го беше грижа, само че…

Само че част от богатството, което тази секта бе отнела от майка му, включваше възможно най-личната собственост. И оттогава тя лежеше забравена в незначително парче песъчлива земя, скрито от погледите на града.

Той погледна към стражите от двете си страни. Знаеше, че това ще бъде последната му разходка, последният му ден.

Така да бъде.

Влезе във величествена зала, чийто таван се простираше на 40 стъпки височина, с два реда гигантски релефни колони, декорирани със златни листа, по цялата й дължина. Между тях се простираше дълга и тясна яркочервена пътека, покрай която на всеки няколко стъпки стоеше войник на църквата в блестяща метална броня и сигурно почиваща до страната му алебарда, два пъти по-дълга от него и окичена с флаговете на върховния клирик и неговата богиня, Селуней.

На края на пътеката, отдалечен може би на тридесет крачки, седеше Върховният клирик Ииночек, Благословеният Праведен Глас на Селуней, разположен на трон от полирано твърдо дърво с бели възглавници на розови и червени ивици. Носеше пищни одежди, извезани със злато, а на главата му бе положена корона с великолепни скъпоценни камъни. Действително беше на шестдесет или повече години, макар че очите му още бяха ясни, а тялото му — стегнато и мускулесто. Ентрери дори си въобрази, че разпознава част от собствените си черти в лицето на мъжа, но бързо прогони тази мисъл.

Пред трона бяха застанали трима свещеници, двама отдясно и един отляво, и всички се извърнаха, за да видят как приближава мъжът с торбата злато.

Ентрери усети тежестта на погледите им и ясно изписаното на лицата им подозрение и за миг реши, че е прозрачен и намеренията му са очевидни. Телта от шапката го стегна и той едва не загуби контрол и посегна, за да я намести под черната си коса.

Но се спря и се засмя на себе си, когато разтърси глава и се огледа, припомняйки си кой е. Вече не беше бедняшкото копеле от мръсните улици — както някога.

— Дошъл съм да купя индулгенция — каза той.

— Благочестив Госитек вече ни каза това — отговори един от свещениците пред трона, но Ентрери го пренебрегна с махване на ръка.

— Дошъл съм да купя индулгенция — повтори той, вперил очи и посочвайки с пръст към Върховния клирик, Благословеният Праведен Глас, който седеше на трона.

Четиримата свещеници си размениха погледи — в повече от един от тях се четеше раздразнение.

— Информираха ни — отговори Върховният клирик Ииночек. — Затова те приветствахме в дома си, място, което малцина извън клира виждат. И говориш директно с мен, Върховният клирик Ииночек, както пожела. Той посочи торбата със златото. — Благочестив Тайър ще запише името на човека, за когото искаш да бъде казана молитва.

— Ще се помолиш ли за нея лично? — попита Ентрери.

— Казаха ми, че твоята индулгенция е достойна за това — отвърна Ииночек. — Остави торбата и ни кажи името. После си върви с утехата, че Благословеният Праведен Глас на Селуней се моли за тази жена.

Ентрери поклати глава и притисна торбата със златото до гърдите си.

— Има и още нещо.

— Още?

— Името й е — беше — Шанали — каза Ентрери, замълча и погледна втренчено мъжа, търсейки някакъв признак, че е разпознал името.

Ииночек не му достави това удовлетворение. Ако Върховният клирик изобщо помнеше това име, той го прикри напълно, и когато Ентрери помисли разумно за изминалите тридесет години и реалното положение, можеше само мълчаливо да се упрекне. Дали мъжът изобщо питаше за имената на жените, с които си лягаше? Дори ако го правеше, Ииночек едва ли ги помнеше всичките, цялото това множество, ако онова, което старицата му бе казала, беше истина — а Ентрери знаеше в сърцето си, че беше така.

— Тя ми беше майка — каза той.

Погледите, които му отвърнаха, бяха изпълнени с отегчение, а не с интерес.

— И е починала? — попита Ииночек. — Както и собствената ми майка, уверявам те. Такъв е естественият…

— Мъртва е от тридесет години — прекъсна го Ентрери и Ииночек се намръщи към другите трима свещеници, а няколко от стражите се наежиха от това, че човекът се осмеляваше да прекъсне Благословения Праведен Глас на Селуней.

Но Ентрери не се отказваше.

— Беше младо момиче — на по-малко от половината от сегашните ми години.

— Било е отдавна — заяви Ииночек.

— Отсъствах дълго време — каза Ентрери. — Шанали — познато ли ти е това име?

Мъжът вдигна безпомощно ръце и хвърли поглед към еднакво обърканите си събратя свещеници.

— Трябва ли да ми е познато?

— Била е известна на свещениците от Дома на Пазителката, както ми казаха.

— Благородна дама? — попита Ииночек. — Но аз бях информиран, че си бил в гробището на хълма…

— По-благородна от всеки в тази стая — отново го прекъсна Ентрери. — Правеше каквото беше необходимо, за да оцелее и да храни мен, единственото й дете.

Смятам това за благородно.

— Разбира се — отговори Ииночек и се справи добре — или поне по-добре от останалите трима свещеници — с прикриването на развеселеността си от това заявление.

— Дори когато това означаваше да се продава на свещениците от Дома на Пазителката — каза Ентрери и в миг веселието им изчезна. — Но ти не я помниш, естествено, въпреки че със сигурност си бил тук тогава.

Ииночек не отговори, само впери суров поглед в Ентрери за много дълго време.

— Тя е мъртва от много, много години — каза най-накрая. — Най-вероятно вече е преминала през Скиталческата равнина. Запази индулгенцията за себе си, безочливо дете, умолявам те.

Ентрери изсумтя.

— Молитви към богиня, която допуска свещениците, дори и Благословеният Праведен Глас, да крадат достойнството на жените от паството си? — попита той. — Молитви към Селуней, чиито свещеници мърсуват с гладуващите момичета? Мислите ли, че искам такива молитви? По-скоро бих се молил на господарката Лот, която поне признава истината за порочния си клир.

Ииночек затрепери от ярост. Стражите от двете страни на Ентрери пристъпиха напред с оръжия в готовност.

— Остави златото си и се махай! — настоя Благословеният Праведен Глас. — То ще купи живота ти и нищо повече. И бъди доволен, че съм благоразположен!

— Излез на балкона си — отвърна Ентрери. — Погледни ги, Проклет Неправеден Глас. Колко от тях са от твоето семе? Както може би и аз?

— Махнете го оттук! — извика един от свещениците пред трона, но Ииночек внезапно се изправи и надвика всички:

— Стига! Изпита търпението ми докрай — продължи той. — Каква е твоята…

Кожата на главата на Ентрери го сърбеше. Той се огледа, премервайки крачките си, изчислявайки времето, което щеше да му отнеме да се придвижи. Спря, както и Ииночек, защото вратата зад него се отвори с трясък, сякаш някой я беше ритнал с все сила.

— Чакайте! Моля за вашата прошка и за един момент, Благословени Праведни Гласе — каза Благочестив Госитек, който се вмъкна в стаята. Държеше шапка с широка периферия и перо — шапката на Джарлаксъл.

— Този наш приятел не е случаен. Има връзки с елфи, които също не са случайни — продължи мъжът. Когато свърши, извади нещо — диск от черна материя — от голямата шапка. — Никак не са случайни — повтори той.

Челюстта на Ентрери падна при това подсказване.

Това беше отвличането на вниманието, от което имаше нужда.

Ииночек отново седна.

— Как смееш да се натрапваш, Благочестив Госитек? — попита той.

Госитек вдигна диска от плат, предизвиквайки много любопитни погледи.

Ентрери скочи настрани и фрасна стража през забралото на шлема с торбата със златото, поваляйки го на пода. Докато мъжът падаше, Ентрери измъкна алебардата му, извъртя се и я запрати в корема на стража отсреща, който се преви надве. Краката му вече бяха тръгнали напред и убиецът се втурна към трона. Когато единият от тримата свещеници успя да реагира достатъчно бързо и му препречи пътя, той хвърли торбата със златото в лицето на мъжа. Монетите се разлетяха заедно с капки кръв и свещеникът се строполи — още по-тежко, след като Ентрери стъпи с босия си крак на гърдите му и скочи напред.

Покри разстоянието до трона с една крачка, в същото време се пресегна нагоре и дръпна свободния възел на жицата, нагласена под косата му. Завъртя я в движение, хвана свободния й край с другата си ръка и връхлетя върху плячката си с протегнати напред юмруци. Ииночек вдигна и двете си ръце, за да се защити, но Ентрери скочи с главата напред над опита за блокиране, смъкна ръцете си, когато бяха зад защитата на свещеника, и се претърколи над рамото на Ииночек. Извъртайки се във въздуха, Ентрери вдигна ръка и я прекара над главата си, така че при приземяването си се озова с гръб, опрян в гърба на свещеника, а телта — гаротата — беше стегната през гърлото на Ииночек.

Ентрери използва инерцията си, за да издърпа мъжа от трона, надявайки се да прекърши врата му чисто и да приключи с това.

Но Ииночек беше по-упорит и бърз и успя да се извърти при движението. Когато се спряха, беше все още жив, макар че Ентрери беше зад него и дърпаше силно смъртоносната жица, която се впиваше в гърлото му.

Ентрери се страхуваше, че смъртта на Ииночек се бави, очаквайки стражите и свещениците да му се нахвърлят.

Ала когато погледна назад, той продължи да дърпа жицата с решителност и надежда, че ще приключи тук и сега.

В мига, когато Ентрери се задейства, още щом се впусна надясно към стража, човекът на килима зад него, който по всичко приличаше на Благочестив Госитек, запрати овалното парче плат във въздуха. То се удължи, докато се въртеше, разшири се до диаметър от няколко стъпки и се залепи на една от огромните колони по протежение на залата.

И вече изобщо не беше парче плат, а магическа, преносима дупка, междупространствен джоб. От вътрешността му, почти веднага след като удари стената, се дочу суматоха и викове.

— Снорт!

Стражите най-близо до дупката отстъпиха, когато от тъмата изригнаха пламъци и навън изскочи червено бойно прасе, което издиша огън, възседнато от космато и не по-малко огнено джудже. То мина между най-близките стражи, развъртя боздугани наляво и надясно и удари здраво и двамата, отхвърляйки ги настрани.

В другия край на стаята стражите и свещениците най-сетне се раздвижиха в отговор, ала още една изненада ги смрази за миг, защото Благочестив Госитек посегна под брадичката си и свали магическата маска, разкривайки се в цялата си абаносова прелест.

Джарлаксъл хвърли шапката си на пода, откъсвайки и подхвърляйки магическото перо. Ръцете му се завъртяха, извикаха ками от омагьосаните му предпазни гривни и ги запратиха в непрекъсната редица по най-близкия страж. Едновременно с това мрачният елф запази достатъчно самообладание, за да хвърли поглед отсреща, където Ентрери бе коленичил зад Благословения Праведен Глас, който седеше на пода и яростно драскаше с пръсти по убиеца и телта, която се впиваше силно в гърлото му.

С мисъл Джарлаксъл призова вътрешните си магически способности на мрачен елф и обви двамата с кълбо от мрак.

Бронята, която войниците от Дома на Пазителката носеха, беше красиво изработена и с малко уязвими места, затова масираната атака на Джарлаксъл не успяваше да нанесе много истинска вреда на мъжа. Когато най-накрая го осъзна, стражът изрева и сниши алебардата си.

Джарлаксъл последователно разтърси китки, удължи камите до мечове и още щом единият се появи, парира с него, отклонявайки алебардата, и скочи напред и настрани покрай залитащия войник.

Мрачният елф изпълни съвършено завъртане и нанесе удар със задната страна на ръката си, с който тънкото му острие мина под ръба на големия шлем на стража и се заби в черепа му.

Джарлаксъл веднага го измъкна и скочи назад, спечелвайки малко време, попадайки насред разрушителната диря на Атрогейт, а стражът падна на пода, започна яростно да ръкомаха и посегна към жестоката рана.

Естествено Артемис Ентрери разбираше тактическата цел, с която Джарлаксъл бе призовал кълбото от мрак, но това не го устройваше.

Не в този момент.

Искаше да вижда лицето на Ииночек.

Извъртя крака под себе си и се дръпна назад, извличайки мъжа от кълбото. Щом премина през задната граница на мрака, видя, че един от свещениците, Благочестив Тайър, следи всяко негово движение и подготвя някаква магия с ръцете си. Познавайки свещеническата магия, Ентрери знаеше какво го очаква и изобщо не беше неподготвен, когато го заляха вълни от непреодолима магическа енергия, заклинание, което бързо обездвижваше човек също толкова сигурно, колкото парализата.

И наистина Ентрери усети как ръцете му се вдървяват и тялото му започва да му изневерява.

Но той извика в ума си образа на Шанали, последният спомен, който имаше от нея, и си представи мъжа пред себе си върху нея, разпасан като животно, без да я смята за нещо повече.

Ръцете му се кръстосаха по-силно и Ииночек издаде жалко хъхрене.

Но другите трима свещеници и двама стражи се задаваха насам, а зад тях трополеше… гигантска птица?

Снорт стовари тежко крак и пламъците изригнаха в идеален кръг, отклонявайки вниманието на стражите, които след това бяха повалени от подивелия Атрогейт. С притискане и извиване на мощните си крака той обърна глигана към следващата група, за да повтори маневрата.

Ала стражите бяха добре тренирани и посрещнаха избликналите пламъци, а снишените им алебарди останаха стабилни. Атрогейт успя да изблъска единия, но другият удари към него и го намушка точно над страничното съединение на металния му нагръдник. Тънкият връх премина през кожената подложка и се заби в мишницата на джуджето, което бе принудено да се дръпне назад, позволявайки на Снорт да се измъкне изпод него.

Атрогейт падна тежко на пода, счупи дръжката на алебардата, ала изви малкия си гръб и напрегна мускулите си във внезапен спазъм, който го изправи обратно на крака, за да посрещне атаката. Почерпи известна надежда от факта, че алебардата на мъжа се бе пречупила, но тя не трая дълго, защото с едно плавно движение стражът измъкна меч и свали щит от гърба си. Мъжът се насочи право към джуджето, сякаш искаше да го прегази.

От другата страна настъпи вторият страж, който също смени дългото си оръжие с меч и щит.

А Атрогейт откри, че едва може да повдигне дясната си ръка и че по страната му шурти кръв.

Звънът от удара на метал в метал звучеше като една дълга нота на другия край на залата, по-близо до вратата, където двама от стражите бяха нападнали мрачния елф, а други двама бързаха да се присъединят. Джарлаксъл се защитаваше, претъркулваше се внезапно и използваше по-леката си броня и по-голямата си подвижност, за да се изплъзва от втурващите се към него мъже, но нямаше много надежда да успее да нанесе сериозни поражения срещу четирима умели противници. Мечовете му свистяха във всички посоки, привидно хаотично, но почти винаги отклоняваха удар или отблъскваха нападател.

Откъм коридора зад него се носеха викове и стражите станаха по-уверени.

Мрачният елф също. И отново се претърколи, уверявайки се, че приближаващите подкрепления виждат добре битката от външния коридор и него, мрачният елф. Искаше да задържи вниманието им. Не искаше да забележат какво има над касата на вратата.

Изригналият огън, дъхът на червения дракон, разтърси сградата с чистата си сила, когато първият страж премина под арката. Той избегна повечето от пламъците, но въпреки това гореше, когато влезе в залата, махайки неистово с ръце. Зад него, защото Джарлаксъл се бе постарал да сложи сребърната статуетка обърната назад, дузината мъже, които тичаха, нямаха такъв късмет и нямаше как да прескочат ужасяващата мощ на пламъците.

Огънят продължи да се разпръсва, изпепели крещящите стражи, сложи край на всички надежди за подкрепления и обхвана гоблените, пейките, килимите и дървените греди на сградата.

Четиримата стражи около Джарлаксъл гледаха невярващо — и макар че този миг на разсейване беше не по-дълъг от две секунди, това беше една секунда повече, отколкото на Джарлаксъл му бе необходима.

Мрачният елф се изправи от претъркулването си, стъпи на сигурно и се изстреля в обратната посока, сред войниците. Едното му острие удари наляво, посичайки ръката с оръжието на единия мъж, която изпусна меча.

Вторият меч се промуши надясно през пролуката на бронята и потъна в хълбока на човека.

Мрачният елф скочи наляво, стъпи на гърдите на единия страж и се отблъсна, запращайки мъжа на пода, а самият той се изстреля обратно надясно, където премина над острието на четвъртия, завъртайки се в движение така, че почти седна на раменете му. Джарлаксъл кръстоса кървавите си мечове пред гърлото на мъжа и ги дръпна настрани, докато се претъркулваше назад през рамото му, приземявайки се грациозно на крака с извъртане.

Стражът се хвана за гърлото и се свлече на колене.

— За Селуней! — извика стражът, мислейки, че победата е близо.

И под прикритието на вика му Атрогейт прошепна на десния си боздуган и събуди магията му, извиквайки експлозивно масло от бодлите му. Джуджето се завъртя и запрати главата на оръжието към щита на стража.

Ръката му беше отпусната и в удара нямаше сила, но когато се допря до щита, маслото избухна и раздроби както него, така и ръката, която го държеше, запращайки мъжа на пода.

Атрогейт се дръпна наляво, замахвайки настрани с второто си оръжие, покрито с магически възпроизведената слуз на създание, което всяваше страх в сърцата и на най-великите войни — ръждиво чудовище. Първият допир на боздугана до щита не отблъсна нападателя, който притисна джуджето с щита си и стовари силно меча си върху рамото на Атрогейт.

Джуджето изрева от болка и заудря бясно с лявата си ръка, завъртайки главата на боздугана в хоризонтални махове, при всеки от които тя се блъскаше в щита. Атаката му беше толкова яростна, че стражът трябваше да отстъпи.

Но човекът не изглеждаше притеснен и дори се присмя на окървавеното и очукано джудже, което се обърна да се разправи с него.

Той се втурна към него и Атрогейт се завъртя наляво, замахна с дясната си ръка и удари слабо по щита.

Но нямаше нужда от сила, защото щитът се бе превърнал в ръжда и се разпадна от удара, а по двамата противници се посипа червен прах.

Стражът се спря изненадано и Атрогейт изрева и довърши по-яростно завъртането си, нанасяйки силен обратен удар с левия си боздуган. Без щит стражът нямаше избор, освен да се извърти, за да избегне удара.

Тогава Атрогейт, който бе подскочил при последното завъртане, стъпи здраво с водещия си ляв крак и се приземи в съвършено равновесие с десния, спирайки инерцията с брутална ефикасност. Пристъпи напред с левия си крак, замахвайки с оръжието си, удари стража в гърба насред завъртането му и той се олюля напред.

Атрогейт тръгна след него и започна да го удря с боздугана в лявата си ръка, отдолу нагоре и отляво надясно и обратно, а топката непрекъснато се забиваше в гърба на мъжа и го караше да подтичва със залитане напред. Преследващото го джудже го удряше отново и отново, сякаш го подкарваше с боздугана.

Право към каменната колона, в която стражът се заби с главата напред.

Ръцете му по рефлекс прегърнаха стълба, докато той се свличаше надолу, въпреки че едва ли беше в съзнание в този момент.

Атрогейт го фрасна още веднъж, просто така.

Ентрери разпери ръце настрани, когато се изправи на крака, повличайки бедния Ииночек. Опита се да му счупи врата, но нямаше опорна точка, за да го направи, нито имаше време да го удуши. Неохотно и ядосано той пусна свещеника и го бутна напред към най-близкия мъж, друг свещеник, а после се втурна след него и изблъска трети настрани. Завъртя се надясно и затича с всички сили, надявайки се да изпревари намушкването на друг от мъжете.

Нямаше да успее, ала изведнъж вместо да го намушка, мъжът полетя напред, бутнат от силния клюн на диатримата на Джарлаксъл. Ентрери мина тичешком покрай гигантската птица, която заора напред и стъпка падналия защитник.

Ентрери продължи да бяга, шляпайки с боси крака по каменния под. Промени посоката си, когато и от двете му страни се приближиха стражи, но с внезапен тласък той им се измъкна, претъркулвайки се с главата напред над падналия трон. Изправи се на крака, а по петите му имаше трима мъже.

Забеляза внезапната бурна атака на Джарлаксъл, видя как стражите около него падат на всички страни и забеляза пламъците, които бушуваха отвъд залата и черния дим, който започваше да навлиза през вратата.

Знаеше, че нищо от това няма да му помогне.

Трябваше да предвиди действията на Джарлаксъл, да мисли като своя спътник мрачен елф.

Насочи се право към междупространствената дупка, която висеше от едната страна на колоната.

Обграден от прицелващи се алебарди, Ентрери се хвърли напред и изчезна в дупката.

Усети някакво тяло вътре, някой, който мърдаше и стенеше, и удари мъжа през лицето, при което го повали. Заопипва около себе си и ръката му хвана дръжката на оръжие.

„Убий ги!“ — прозвуча нетърпеливият призив в ума му.

Ентрери нямаше намерение да разочарова меча.

Тримата стражи стояха пред дупката и с право се колебаеха и бяха нерешителни. Ентрери изхвърча навън с голям скок, хванал в едната ръка меча с червеното острие, а в другата — камата. Стовари Нокътя на Шарон върху най-близката алебарда, която беше вдясно пред него, и натисна оръжието надолу, но после изви меча си изпод него, щом се приземи, и бързо пристъпи напред. Замахна с ръка назад над рамото си, издърпвайки дългото, подобно на копие оръжие заедно с нея, и го завъртя, за да пресрещне атаката с меч на следващия мъж от редицата.

В същото време парира назад с камата, насочвайки меча от лявата си страна зад себе си. Обърна се с лице към мъжа, който държеше меча, и вдигна високо лявата си ръка, отнемайки му оръжието, после просто мушна с Нокътя на Шарон, пробождайки мъжа в гърдите. Той падна, освобождавайки ръката му с камата и Ентрери се хвърли назад, избягвайки замаха на тромавата алебарда.

Падна в седнало положение, но продължи превъртането си, забивайки инкрустираната кама в коляното на копиеносеца, а после се претърколи и освободи камата си, докато мъжът не изрева от болка. Нанесе съсичащ удар с Нокътя на Шарон по краката на мъжа и той се строполи на пода. Ентрери използва падащия страж като щит и скочи обратно на крака, но осъзна, че не е имало нужда, защото третият се бе обърнал и бягаше.

Ентрери скочи след него, но спря, защото вниманието му бе привлечено към другата страна на залата, където тримата свещеници извеждаха Благословения Праведен Глас през една задна врата.

— Не! — извика Ентрери и се впусна натам, макар да знаеше, че никога няма да успее да стигне навреме, за да спре бягството. Не можеше да стане така! Не и след всичките му усилия, не и след като го бяха нападнали спомените за Шанали.

Благочестив Тайър, който вървеше отпред, дръпна вратата и я отвори. Ентрери стори единственото, което можеше, и запрати меча си подобно на голямо копие.

— А, добро прасе си ти — каза Атрогейт на Снорт.

Беше се облегнал на глигана, почти припаднал от загубата на кръв, и насочваше създанието към междупространствения джоб. Когато приближи дупката, джуджето забеляза, че някакъв човек изпълзява от нея.

Благочестив Госитек се обърна жално към него.

Атрогейт го удари здравата и го нокаутира така, че той провисна през ръба на дупката, а пръстите на провесените му ръце едва докосваха пода.

Джуджето изкомандва и Снорт скочи обратно в дупката. Атрогейт погледна към Джарлаксъл и отдаде чест, макар че мрачният елф сякаш не забеляза. После с един скок джуджето седна на ръба на джоба, сграбчи Госитек за задната част на врата и се търкулна вътре, отнасяйки пострадалия свещеник със себе си.

С крайчеца на окото си Благочестив Тайър забеляза идващото оръжие. Дръпна се с вик и се сблъска с другарите си, а Благословения Праведен Глас Ииночек, който все още се опитваше да си поеме дъх, се удари в стената. Мечът с червеното острие се стрелна покрай Тайър, удари дървената врата, затваряйки я рязко с тежестта си, и остана да стърчи потрепващ от нея.

— Изведете го! — заповяда Тайър на другите двама и се обърна към връхлитащия Ентрери. — Аз ще го довърша.

С предизвикателно изръмжаване свещеникът хвана Нокътя на Шарон и го измъкна от вратата.

Всичко сякаш започна да се движи със забавен ритъм. Той залитна встрани от вратата, докато един от спътниците му, Благочестив Преми, я дръпна отново, за да я отвори. Видя човека Ентрери, който се възпротиви с крясък, все още на тридесет или повече стъпки от тях. Видя как той премести единственото останало му оръжие в другата си ръка, как скочи високо и на голямо разстояние и се приземи на левия си крак.

Бедрата на Ентрери се завъртяха към вратата. Лявата му ръка се залюля нашироко, а дясното му рамо се изви напред и ръката с камата се стрелна над него в мощно хвърляне.

Тайър едва отчете движението, сребристото проблясване на хвърлената кама, но някак знаеше точно накъде е насочена. Опита се да изкрещи предупредително, но гласът му прозвуча като висок писък.

Почти не го чу, вместо това чу привидно тънкия вик на Ентрери:

— Шанали!

И сякаш с щракване на невидимите пръсти на магьосник, времето се забърза и сребърната кама проблесна покрай него. Благочестив Тайър се обърна и видя Благословения Праведен Глас, Върховният клирик на Дома на Пазителката, който бе протегнал ръце пред себе си, треперейки, с лице, което представляваше маска на изключителна болка, а от гърдите му стърчеше инкрустираната дръжка на кама.

И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.

Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.

Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.

Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.

Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.

В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.

Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.

Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.

— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.

Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.

— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.

Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.

— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.

Мъжът се облещи и падна на пода.

— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.

Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.

Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.

Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.

— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.

Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.

Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.