Пътят на Патриарха

Глава 10 Замъкът Д’аерте

Денят бе мек за сезона, макар да бе мрачен и с постоянно просмукващ се дъждец. Облаците се бяха разредили точно преди залез-слънце, отнесени от северния вятър, който се бе спуснал от Великия глетчер подобно на студените мъртвешки пръсти на самия крал вещер. Проясняването бе позволило на жителите на Палишчук да се насладят на лъчист червен залез, но когато заблещукаха звездите, въздухът бе станал толкова студен, че с изключение на малцина повечето се бяха прибрали по домовете си, където ги чакаха заредените с торф огнища.

Не такъв бе случаят с Уингхам и Арраян. Те стояха рамо до рамо на северната стена на Палишчук, взираха се и се чудеха. Пред тях върху мрачната земя проблясваха в сребристо ручейчета и локви, подобно на вени по тялото на огромен спящ звяр, замръзнал като почвата отдолу.

— Смяташ ли, че ще се разтопят отново преди първите снегове? — обърна се Арраян към много по-възрастния си чичо.

— Случвало се е сковаването да започне и по-рано през предишни години — отвърна Уингхам. — Една година дори нямаше никакво топене.

— 1337-ма — изрецитира Арраян, защото беше чувала историята за двугодишния мраз от Уингхам много пъти. — Годината на Странстващата девица.

Старият орк се усмихна на раздразнения й тон.

— Говореше се, че за това е бил виновен велик бял дракон — подкачи я Уингхам с началото на една от многото народни приказки, които се бяха появили заради онова необикновено студено лято.

Арраян отново завъртя очи и Уингхам се разсмя от сърце и я прегърна през рамо.

— Може тази зима да се окаже от онези, за които ще разказвам приказки през следващите десетилетия — каза жената най-накрая с достатъчно тревога в гласа, че да изтрие усмивката от набръчканото и обветрено лице на Уингхам.

Той я притисна по-близо до себе си и Арраян повдигна ръце и придърпа обшитата с кожи качулка по-плътно около премръзналите си бузи.

— Годината и досега бе изпълнена със събития — отвърна Уингхам. — При това с щастлив край…

Той млъкна, когато тя му отправи изпълнен с безпокойство поглед и се поправи:

— С щастлива среда.

И наистина, приключението, което считаха за успешно приключило с победата над драколича, се бе завърнало при тях отново с пристигането на Артемис Ентрери и Джарлаксъл няколко дни по-рано. Двойката бе дошла в Палишчук, яхнала адските жребци, черни като въглени и с копита, пръскащи огън по замръзналата тундра.

Естествено бяха посрещнати горещо, като герои.

Бяха заслужили признанието си заради делата си като спътници на Арраян и Олгерхан и им бяха предоставени безплатен подслон и храна в Палишчук по всяко време до края на живота им. При пристигането им дори се бе разразил спор между жителите кой да ги подслони.

Колко бързо се бяха променили нещата след тази първа среща.

Защото двойката нямаше намерение да остава.

Просто минаваха през града по пътя си към завладяния замък — замъка Д’аерте, го бе нарекъл Джарлаксъл.

Техният замък, седалището на властта им, центърът на кралството, над което смятаха да властват.

Кралството, над което смятаха да властват.

Кралство, което щеше да обкръжава или включва Палишчук.

Нямаше отговор на множеството въпроси, с които управниците на Палишчук бяха засипали изненадващата двойка. Джарлаксъл просто бе кимнал и добавил:

— Изпитваме единствено възхищение и уважение към Палишчук и ви считаме за истински приятели в това чудно приключение, в което се впускаме.

Бяха напуснали града през северната порта на гърбовете на страховитите си жребци и макар неколцина от управниците на Палишчук да бяха призовали двойката да бъде задържана и разпитана, никой нямаше куража да се изправи пред тях.

Но те се бяха завърнали и градските разузнавачи непрекъснато влизаха и излизаха с доклади за сенчести фигури, обикалящи по страховитите стени на замъка и за гаргойли, излитащи и кацащи на други места по бойниците и кулите на магическата постройка.

Арраян погледна по протежението на стената, където в напрегнато очакване стояха двойно повече стражи от обикновено.

— Смяташ ли, че ще се появят? — попита тя.

— Те?

— Гаргойлите. Чух разказите за битката, водена в Палишчук, докато аз се сражавах между стените на замъка. Смяташ ли, че тази или утрешната вечер ще донесе ново изпитание за града?

Уингхам погледна обратно на север и сви рамене, но все още поклащаше глава, когато отпусна рамене.

— Скаутите твърдят, че са видели гаргойли в нощния мрак — каза той. — Мога да си представя страха им, докато са се промъквали покрай онова ужасяващо място.

Арраян погледна към него в същия миг, когато и той обърна очи към нея.

— Дори и да е вярно, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са върнали замъка към живот, не се страхувам от атака от тяхна страна — продължи Уингхам. — Защо щяха да си правят труда да спират в Палишчук и да обявяват приятелството си, ако смятат да ни нападат?

— За да приспят бдителността ни?

С кимване Уингхам насочи вниманието й обратно към удвоения брой стражи по стената.

— Предполагам, че практически нямаше да имаме стражи, ако просто бяха минали покрай града и съживили замъка, за да ни нападнат, докато ние си живеехме с вярването, че битката е приключила успешно.

Арраян отдели момент да обмисли тези думи и отново отправи поглед на север. Усмихна се, когато отново срещна очите на Уингхам.

— И все пак не си ли любопитен?

— Повече от теб — отвърна старият търговец с дяволита усмивка. — Викни Олгерхан, моля те. Ще ми е приятна компанията му, докато пътуваме към дома на бившите ни съюзници.

— Бивши?

— Трябва да вярваме, че са и настоящи.

— И да се надяваме.

Уингхам се усмихна.

— Замъкът Д’аерте — промърмори той, докато Арраян се спускаше по стълбата. И добави още по-тихо: — Това предвещава само неприятности.

Два чифта очи се взираха отдалече в Уингхам и Арраян и никоя от двойките не подозираше за другата. На южната стена на магическия замък на север от Палишчук Джарлаксъл и Ентрери не се бяха свили под тежки вълнени плащове — нищо толкова досадно за Джарлаксъл, който бе взел малка червена сфера и я бе поставил на стената между тях, след което бе изрекъл заповедна дума. Камъкът бе засиял в червено и скоро бе започнал да излъчва топлина със силата на малък лагерен огън. Северният вятър, който се спускаше от Великия глетчер, все пак ги щипеше, защото се намираха на тридесет стъпки височина върху стената, но топлината вършеше работа.

— Сега какво? — попита Ентрери, след като в продължение на много минути се взираха мълчаливо през милите, делящи ги от мъждивите проблясъци на нощните огньове на Палишчук.

— Ти започна битката — отвърна Джарлаксъл.

— Избягахме от Цитаделата. По-добре, отколкото да се бием с тях на всяка уличка на Хелиогабалус.

— Става дума за по-голяма битка от тази с Цитаделата — обясни спокойно Джарлаксъл, използвайки онзи самоуверен и логичен тон, който изправяше Ентрери на нокти.

Винаги, когато Джарлаксъл се чувстваше спокоен за нещо, Ентрери от опит бе установил, че назряват големи неприятности.

— Разбунихме гнездото между краля и Кнеликт — съгласи се Ентрери. — Значи сега трябва да изберем страна.

— И ти би избрал?

— Гарет.

— Съвест?

— Практичност — контрира Ентрери. — Ако ще има открита война между Цитаделата на убийците и крал Гарет, Гарет ще спечели. Виждал съм подобно нещо преди, в Калимпорт, а и на теб са ти известни подобни борби в Мензоберанзан. Когато някоя гилдия почне да боде твърде силно по задниците на официалните власти, те отвръщат на удара.

— Значи смяташ, че крал Гарет ще унищожи Кнеликт и Цитаделата на убийците? Че ще ги изтрие от лицето на земите на Кървав камък?

Ентрери помисли малко върху това, после поклати глава.

— Не. Ще ги изтика от улиците обратно в отдалечените им скривалища. Някои от тях вероятно ще загинат.

Някои от водачите на Цитаделата ще бъдат убити или затворени. Но Гарет никога няма да се отърве истински от тях. Това никога не е начинът — спря се и обмисли собствените си думи, после се подсмихна. — Няма да иска да се отърве изцяло от тях.

Джарлаксъл го наблюдаваше с крайчеца на очите си и Ентрери забеляза леката усмивка, която се разливаше по лицето на мрачния елф.

— Крал Гарет е паладин — припомни му елфът. Нима се съмняваш в искреността му?

— Има ли значение? За Гарет и приятелите му е добре Цитаделата на убийците да се спотаява в сенките, това напомня на хората в Дамара за алтернативата на техния крал герой. Той не е Елъри, може би, така че няма да прави сделки с тях, но пак ги използва. Такава е природата на властта.

— Имаш циничен поглед върху света.

— Напълно оправдан е, уверявам те. И е точен.

— Не съм казал, че не е.

— И въпреки това сякаш смяташ, че Гарет е безукорен, защото е паладин.

— Не, смятам го за предвидим, защото е воден повече от принципи — зле оправдани или не, — отколкото от прагматизъм. Крайната цел на Гарет винаги е ясна, нали? Цитаделата може да обслужва интереса му добре, но е твърде заслепен от догми, за да види тази истина.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — припомни Ентрери. — Какво правим ние?

— Изглежда очевидно.

— Просветли ме.

— Винаги.

— Сега.

Джарлаксъл изпусна раздразнителна въздишка.

— Ще обявим независимостта си от крал Гарет, естествено.

Далече от двойката, близо до залата, където лежаха костите на драколича Уршула, Кимуриел Облодра се съветваше с лейтенантите си, излагайки плановете за защита на замъка, за нападения от стените и портите и най-важното — за организирано и бързо отстъпление до същата тази стая. Близо до мрачния елф с мека синя светлина сияеше магически портал. От него прииждаха още мрачни елфи от Бреган Д’аерте, подкарали групи гоблини, коболди и орки, които мъкнеха провизии, оръжия и мебели, изработени предимно от здравите гъби, виреещи в Подземния мрак.

През портала преминаваше постоянен поток, а други мрачни елфи се отправяха в обратна посока към еквивалентния магически портал в лабиринта от тунели на великия Хищен процеп в Мензоберанзан, комплексът, който Бреган Д’аерте наричаха свой дом.

— Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре — отбеляза единият от лейтенантите на Кимуриел и макар останалите да кимнаха в знак на съгласие, Кимуриел му хвърли яростен поглед.

— Моля те, изясни — подкани го псионистът.

— Това място е неспокойно — отвърна мрачният елф. — Изпълнено е с енергия, която не разпознавам.

— И следователно е енергия, от която се страхуваш?

— Решетката на предната порта… израства — добави друг войн. — Била е повредена при влизането с взлом, а сега се поправя сама. Това не е обикновена постройка, а магическо живо създание.

— Това място различава ли се по нещо от кулите на Кристалния отломък? — попита първият лейтенант.

— Имаш предвид дали Джарлаксъл се различава — отбеляза Кимуриел и никой от двамата не отрече този възглед.

— Не знам — отвърна честно псионистът. — Макар да вярвам, че в случая Джарлаксъл действа по собствена воля и умисъл. Ако не вярвах, нямаше да ни доведа в това проклето място.

Той насочи погледите им към портала и друга група преминаващи гоблини, които мъкнеха няколко навити на руло гоблени и килими.

— Той разпознава извъртанията…

— Лесна възможност — вметна един от другите.

Край тях двойка гоблини се спъна и залитна, изсипвайки из стаята съдържанието на изработен от гъба сандък. Веднага се намесиха водачи мрачни елфи и размахаха камшици по плътта на клетите създания, които паднаха на четири крака в опит да съберат счупените парчета.

Войниците край Кимуриел кимнаха, разпознавайки истината в думите, че не носеха нищо наистина ценно в замъка, само обикновено обзавеждане и простички украси.

И пушечно месо, разбира се. Гоблини, орки и коболди, всичките лесно заменими за мрачните елфи, подобно на евтина, изработена от гъби мебелировка.

— Нашата независимост? — попита Ентрери, след като прекара доста време в изумено мълчание. — Не може ли просто да напуснем земите на Кървав камък?

— И да вземем замъка с нас?

Ентрери млъкна, най-накрая схванал машинациите на мрачния елф.

— Ти беше сериозен, когато предупреди Палишчук да остане неутрален, така ли?

— Трябва да изберем име за кралството си — отвърна Джарлаксъл, пренебрегвайки въпроса, с което му даде отговор. — Имаш ли предложения?

Ентрери го изгледа скептично.

— Ръкавицата е хвърлена — отвърна Джарлаксъл. — Ти я метна в краката на Кнеликт, като не уби търговеца.

Ентрери отново погледна встрани с присвити устни.

— Нима мъжът не бе достоен за острието ти? Или пък не го заслужаваше?

Ентрери обърна изпълнен с омраза поглед към мрачния елф.

— Така си и помислих — отвърна Джарлаксъл. — Можеше да намериш по-подходящ момент да откриеш съвестта си. Но това няма значение, защото така или иначе щеше да се стигне до същия момент. Предполагам, че е по-добре, че се случи сега, а не когато Кнеликт придобиеше по-добра представа какво има насреща си.

— И какви сме ние? Двойка необуздани глупаци, малка армия от гаргойли и немъртъв дракон, когото едва контролираме?

— Погледни по-внимателно — каза лукаво Джарлаксъл и насочи вниманието на Ентрери към кулата с часовите вдясно от портата. Там се помръдна слаба фигура, така тиха и сякаш не по-материална от сянка.

Мрачен елф.

Ентрери обърна очи към Джарлаксъл.

— Кимуриел?

— Бреган Д’аерте — отвърна Джарлаксъл. — Достатъчно количество роби преминават постоянно през магическите порти. Ако искаш да започнеш война, приятелю, ти трябва армия.

— Да започна война?

— Надявах се, че ще можем да го направим по-лесно с подставени лица — призна Джарлаксъл. — Надявах се, че ще успеем да накараме двата звяра — краля и Праотеца на убийците — да се разкъсат един друг. Ти проигра хода ни твърде бързо.

— И сега искаш да започнеш война?

— Не — поправи го Джарлаксъл. — Но не е и невярно.

Ако Кнеликт дойде, ще го отблъснем.

— С мрачните елфи, Уршула и останалите?

— С всичко, с което разполагаме. С Кнеликт не можеш да се спазариш.

— Нека просто се махнем.

Тези думи, изглежда, хванаха Джарлаксъл неподготвен. Той се подпря на стената и погледна на юг в мрака, който бе нарушаван само от светлината на няколко огньове, горящи в Палишчук и мъждукането на звездите.

— Не — отвърна най-накрая.

— Светът е голям и с лекота можем да се скрием.

Изглежда, че сме злоупотребили с гостоприемството.

— На Кнеликт.

— Това е достатъчно.

Джарлаксъл поклати глава в знак на отрицание.

— Можем да напуснем, когато пожелаем, благодарение на Кимуриел. За момента не искам да си тръгвам. Тук ми харесва — спря се при тези думи и остави усмивката си да говори, докато Ентрери най-сетне не се призна за победен с насмешливо изсумтяване, естествено. — Помисли си за Калихай, приятелю. Припомни си, че за някои неща си струва да се бориш.

— Ще се противопоставяме в момент, когато не е нужно. Калихай не е парче земя или създаден с магия замък. Нищо не й пречи да дойде с нас. Аналогията ти не струва.

Джарлаксъл кимна, приемайки забележката. Усмивката му обаче подсказа на Ентрери, че това няма значение. Джарлаксъл харесваше мястото. Очевидно за мрачния елф това бе достатъчно.

Ентрери отново погледна към ъгловата кула и макар да не забеляза движение, знаеше, че приятелите на Джарлаксъл са пристигнали. Помисли си за Калимпорт и катастрофата, която бяха причинили Бреган Д’аерте там, ликвидирайки гилдии, просъществували десетилетия и променяйки съотношението на силите с лекота.

Дали същото щеше да се случи в земите на Кървав камък?

Или амбициите на Джарлаксъл бяха дори по-зловещи? Кралство, съперничещо на Дамара. Кралство, изградено от армия мрачни елфи и роби за пушечно месо, или немъртви слуги и съживени гаргойли, изградено чрез пазарене с драколич?

Ентрери потрепери и причината не беше в студения северен вятър.

— Гаргойл — отбеляза Арраян и кимна по посока на стената на мрачния замък, където едно човекоподобно крилато създание бе прелетяло от една стражева кула на друга. — Замъкът е жив.

— Проклети да са — изръмжа Олгерхан, а Уингхам само въздъхна.

— Трябваше да сме по-умни и да не се доверяваме на мрачен елф — каза Арраян.

— Колко често съм чувал същите думи за нашата собствена раса — отвърна бързо Уингхам и предизвика изненаданите погледи на спътниците си.

— Замъкът е жив — повтори Олгерхан.

— И Палишчук не е бил заплашван — отвърна Уингхам. — Точно както обеща Джарлаксъл.

— Ще повярваш на думата на мрачен елф? — попита Олгерхан.

Отговорът на Уингхам дойде под формата на свиване на рамене и простичкото:

— Имаме ли избор?

— Веднъж победихме замъка — изръмжа предизвикателно Олгерхан и вдигна стиснат юмрук пред себе си, а мускулите на ръката му се издуха и стегнаха.

— Победихте неспособно да мисли творение — поправи го Уингхам. — Този път си има мозък.

— И то такъв, който е на няколко крачки пред нас — съгласи се Арраян. — Дори вътре, когато ме спасиха от Кантан. Когато те върнаха към живота с вампиричната кама на Ентрери — обърна се тя към Олгерхан и потуши голяма част от гнева му. — Джарлаксъл разбираше всичко, когато нито аз, нито магьосникът Кантан успяхме.

Чудя се дали още тогава целта му не е била да контролира замъка, а не да го разрушава.

— Замъкът му е тук, жив и могъщ, а крал Гарет е на юг — отбеляза Уингхам. — А Палишчук е между тях.

— Отново — изрече Арраян с примирение, — както бе и със Зенги.

— Вече не съм изненадан от непохватността на външните раси — обърна се Кимуриел Облодра към Джарлаксъл.

Двамата бяха застанали съвсем близо до мястото, където Джарлаксъл бе разговарял с Артемис Ентрери малко преди това и също гледаха на юг. Но не към Палишчук, защото Кимуриел бе насочил вниманието на Джарлаксъл към горичка обезлистени дървета леко вдясно, в сянката на малък хълм. Никой от мрачните елфи не можеше да различи в сенките фигурите, които Кимуриел бе посочил на бившия си господар — трима полуорки.

— Между тях има магьосник — каза Кимуриел. — Не е нищо особено и няма реална мощ.

— Арраян — обясни Джарлаксъл. — Има своите приложения и е приятна гледка за очите — доколкото някой с оркска кръв може да е, разбира се.

— Явно обещанието ти не е имало голям ефект в града.

— Предпазливи са и кой може да ги обвини за това?

— Ще разберат, че творението е пробудено — каза Кимуриел. — Гаргойлите летят наоколо.

Джарлаксъл кимна, показвайки, че го правят по негово нареждане.

— Забелязали ли са някой от скаутите ти? Знаят ли, че има други мрачни елфи освен мен?

Кимуриел се намръщи на нелепия въпрос. Мрачните елфи не биваха забелязвани от такива жалки създания като тези, освен ако не искаха да бъдат забелязани.

— Тогава им покажи — нареди Джарлаксъл.

Кимуриел го изгледа решително, на което Джарлаксъл кимна утвърдително.

— Ще използваш ужас, за да ги държиш на разстояние? — попита Кимуриел. — Това говори за дипломатическа слабост.

— Палишчук ще трябва да направи своя избор.

— Между Джарлаксъл и…

— Крал Артемис I — поправи го Джарлаксъл с усмивка.

— Между Джарлаксъл — настоя твърдоглаво Кимуриел — и крал Гарет ли?

— Искрено се надявам, че не — поне не и за още дълго време — отвърна Джарлаксъл. — Съмнявам се, че Гарет ще се отправи на север толкова бързо, но Цитаделата на убийците най-вероятно вече прониква в Палишчук. Надеждата ми е, че полуорките ще сметнат за неразумно да оказват помощ на Кнеликт и неприятната му банда.

— Защото ще се страхуват повече от Джарлаксъл и мрачните му елфи?

— Естествено.

— Тактиката ти на сплашване ще заработи срещу теб, когато крал Гарет се появи — предупреди Кимуриел и разбра, че е нацелил струна от дългата пауза, която направи Джарлаксъл.

— Надяваме се дотогава отдавна да съм се отървал от Кнеликт — обясни Джарлаксъл. — Тогава може да изградим някакво доверие с полуорките, комбинирано със страх, което да ги накара да държат Гарет на една ръка разстояние.

Кимуриел поклати глава и се обърна на югозапад.

— Покажи им — каза му Джарлаксъл. — И ги пусни да си вървят.

Точно в този момент Кимуриел нямаше намерение да поставя под съмнение решението на Джарлаксъл, защото думите, изречени неотдавна към недоверчивите му лейтенанти, бяха искрени. Това беше планът на Джарлаксъл и в интерес на истината, Кимуриел, въпреки нарастващата си увереност, осъзна, че пред него е изправен мрачен елф, оцелял в интригите на Мензоберанзан и други места в продължение на няколко века. Кога, с изключение на почти катастрофалната случка в Калимпорт, се бяха проваляли плановете на Джарлаксъл?

А тази почти катастрофална случка, припомни си Кимуриел, беше причинена до голяма степен от покваряващото влияние на артефакта, известен като Креншинибон.

Въпреки това псионистът не можа да удостои с успокоително изражение спътника си. Защото въпреки цялата история от успешни машинации, която Джарлаксъл можеше да предложи, Кимуриел се бе запознал доста подробно със скорошните събития в земите на Кървав камък и разбираше добре силата, която притежава крал Гарет Драконоубиец.

Осъзна, че Джарлаксъл не е сам в страховете си.

Той все още не бе възобновил контрола си над Бреган Д’аерте, макар да бе подканил Кимуриел да мобилизира всичките им ресурси. При цялата си външна увереност, Джарлаксъл подсигуряваше залога си, като позволяваше на Кимуриел пълен контрол. Защитаваше се именно от тази увереност.

Осъзнавайки комплимента, който Джарлаксъл му правеше за пореден път, Кимуриел отдаде чест, преди да си тръгне.

Глава 11 Примамката

Джуриймо Паскададъл опря гръб на стената на таверната и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка на облекчение. На улицата отвън неколцина от другарите му лежаха мъртви или бяха ранени и извадени от строя, а други бяха отведени от главорезите на Тайна песен.

Беше наистина доволен, че му бяха дали позиция в ариергарда, да пази гърба на другарите си от Цитаделата, докато те се промъкваха към мрачния елф и убиеца.

— Тайна песен — промърмори под носа си, а гърлото му се изпълни с яд.

Вратата до него се отвори с трясък и мъжът извика и отскочи. Със залитане в кръчмата влезе Киникуипс Ситния, строен — по стандартите на полуръстовете — крадец с голяма слава в организацията. Киникуипс беше майстор на дегизировката и всъщност беше като ментор в този занаят в Цитаделата. Често бе основният полуръст при операциите на Цитаделата на убийците в Хелиогабалус. Бе прекарал почти две години, за да си създаде фалшива самоличност като бездомник. Докато го гледаше как се препъва в общата стая на кръчмата, Джуриймо осъзна, че прикритието му е било провалено. Ризата му бе разкъсана, а на лявото му рамо имаше ярка кървава следа. Значителна част от тъмнокафявата му коса липсваше, вероятно отскубната.

Той погледна към Джуриймо и мъжът почти припадна. Но Киникуипс беше твърде голям професионалист, за да издаде съучастника си, дори и с поглед, така че полуръстът веднага отклони очи и продължи да залита.

Остро свистене избухна по посока на Киникуипс и изключително необичаен снаряд под формата на трио черни железни топки, въртящи се на краищата на късо въже, прелетя покрай стреснатия Джуриймо и улучи отстъпващия полуръст в кръста и краката. Топките се увиха около горкия дребосък и се събраха заедно, съпроводени от хрущене и разрушителна ефективност чупейки кости и овързвайки го здраво.

Киникуипс се строполи на пода, падна на една страна и започна да се извива от болка и да хленчи. Масите се разбутаха във всички посоки, когато клиентите на кръчмата наскачаха, за да се отдалечат колкото се може повече от него.

Защото в заведението влезе страховито изглеждаща двойка, мъж елф и жена човек, облечени в черна кожа.

Очевидно елфът бе хвърлил топките, защото отиде спокойно да ги прибере, а на хълбока му се полюшваше изящен меч. Жената носеше двойка патрондаши, обсипани с блестящи ножове за хвърляне. Движеше се със същата грациозност като партньора си, което издаваше години тренировки.

С явна бруталност елфът разви и прибра топките, а полуръстът отново изписка от болка.

Джуриймо отмести поглед и се отправи към отворената врата. Жената извика след него, но той наведе глава и бързо премина през вратата, свивайки към улицата.

Там беше спрян от мъж в обикновена, мръсна роба.

Джуриймо се опита да го избута, но само с една ръка мъжът го спря изцяло.

Изражението на Джуриймо стана объркано и той погледна надолу към ръката.

С почти невидимо извиване и леко побутване мъжът с робата запрати залитащия Джуриймо обратно в стаята в неудобна близост до опасната жена.

— К-каква е тази атака? — заекна той и се огледа жаловито. Протестите заседнаха в гърлото му, щом срещна погледа на жената.

— Този? — попита тя и се обърна към елфа зад себе си.

В отговор елфът се облегна на счупеното бедро на падналия Киникуипс и полуръстът изкрещя от болка.

— Този? — обърна се към него елфът.

Полуръстът изкриви лице и погледна настрани, после изпъшка отново, когато елфът натисна бедрото му.

— Какво означава това? — настоя Джуриймо и внимателно отстъпи по-далече от жената.

Част от посетителите се размърдаха при тази явна проява на насилие и на Джуриймо му хрумна, че все пак може да намери някаква подкрепа.

Жената отмести поглед от него към мъжа с робата.

— А този, магистър Кейн? — попита тя.

Всяко движение в кръчмата бе преустановено моментално и настъпи мълчание.

Джуриймо трябваше да си напомни да диша, после се отказа от опитите, когато магистър Кейн застана пред него. Монахът го изгледа продължително и макар Джуриймо да се опита да отклони очи, поради някаква причина не можеше. Чувстваше се гол пред легендарния монах, сякаш Кейн гледаше право през него или право в сърцето му.

— Ти си от Цитаделата на убийците — заяви Кейн.

Джуриймо започна да пелтечи несвързано, като едновременно клатеше глава в знак на отрицание и кимаше.

Кейн продължи да го гледа.

Стените сякаш започнаха да се приближават към треперещия убиец. Почувства се така, все едно подът се надига и се опитва да го погълне, дори се надяваше това да се случи! В гърдите му закипя паника. Знаеше, че е разкрит — Кейн не беше задал въпрос, а бе изрекъл факт. И тези очи! Монахът не мигваше. Монахът знаеше всичко!

Джуриймо не посегна към собствения си нож, затъкнат в колана на гърба му. Не можеше да си представи да се бие с това чудовище. Сетивата му полудяха, инстинктите заменяха рационалните мисли. Внезапно извика и се хвърли към вратата… или се опита.

Пред погледа му проблесна бяла тояжка и го удари под брадичката. Сякаш в просъница почувства удара, сладкия топъл вкус на кръвта, изпълваща устата му, и усети, че тояжката се плъзва под мишницата му. Не видя Кейн да хваща свободния й край, зад лопатката му, но осъзна, макар и за миг, че е във въздуха, превъртя се през глава и след това падна. Падна по гръб и моментално се изправи на лакти…

… точно преди тояжката, тази смъртоносна бойна тояжка, да го удари по челото и да го залепи на пода.

— Отведете и двамата в замъка — нареди Кейн на подчинените си.

— Този трябва да го погледне свещеник, може би дори отец Дугалд — отвърна елфът, който стоеше надвесен над полуръста.

Кейн сви рамене, сякаш нямаше значение, и може би наистина беше така. Със сигурност свещениците щяха да облекчат дребосъка.

Може би дори щеше да има сили да извърви сам пътя към бесилката.

Създанието беше добре облечено по стандартите на благородниците на Дамара, особено като се вземе предвид оркското му наследство. Движеше се с аура на достойнство и величествен маниер, подобно на кралски куриер или иконом в един от най-великите домове на Града на бездънните води. Това не бе пропуснато от полуорките, които патрулираха по северната стена на Палишчук и наблюдаваха грациозното приближаване на орка. Вървеше напред съвсем безгрижно, макар няколко стрели да бяха насочени към него. Щом спря, се поклони учтиво и размаха една ръка, за да покаже, че държи свитък.

— Добра среща — изрече на перфектен общ език и с акцент, много по-различен от това, което стражите очакваха.

Звучеше почти превзето, а гласът му бе носов, нещо доста необичайно за раса, известна с плоски носове и широки ноздри.

— Моля ви да ми позволите да вляза в прекрасния ви град или ако това е невъзможно, да доведете водачите си.

— Каква работа имаш тук? — изломоти насреща му единият от стражите.

— Ами, добри ми господине, трябва да направя съобщение, разбира се — отвърна оркът и вдигна напред ръката, държаща свитъка. — При това съобщение, което господарят ми е заповядал да направя веднъж и само веднъж.

— Кажи го на нас и може да те пуснем — отвърна стражът. — Или пък не.

— Или може да повикаме Уингхам и съвета — добави втори страж.

— Или пък да не ги викаме — допълни първият.

Оркът се поизпъна и постави една ръка на бедрото си, едното му стъпало беше стъпило на земята, а другото — с пета нагоре. Не понечи да развие свитъка или да направи нещо друго.

— Е? — подкани го първият.

— Господарят ми е заповядал да направя съобщението само веднъж — отвърна оркът.

— Ами, значи имаш проблемче — отвърна стражът. — Щото ние няма да те пуснем и нямаме намерение да тревожим съвета, докато не разберем за какво си тук.

— Ще почакам — реши оркът.

— Почакаш? Ах, чистокръвни, колко дълго ще почакаш?

Оркът сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Ще те оставим да измръзнеш до смърт на пътя пред портата, глупако.

— По-добре, отколкото да не се подчиня на господаря си — отвърна оркът без никакво колебание и това накара стражите да разменят любопитни, притеснени погледи.

Оркът измъкна скъпа, обшита с кожи пелерина и я обви плътно около раменете си, после се обърна леко, така че вятърът да е откъм гърба му.

— И кой ще да е тоз господар, че си готов да замръзнеш? — попита първият страж.

— Крал Артемис I, естествено — отвърна оркът.

Стражът повтори безмълвно името и очите му се разшириха. Погледна към другарите си само за да види, че те също се опитват да преглътнат думите, — Артемис Ентрери ли те изпраща?

— Разбира се че не, селяко — отвърна оркът. — Не съм достатъчно важен, че да разговарям с крал Артемис. Изпълнявам нарежданията на Първия гражданин Джарлаксъл.

Двамата водещи стражи се свиха обратно зад стената.

— Проклетите глупаци наистина го мислят — изрече единият. — Изградили са си кралство.

— Има разлика между това да изградиш и да кажеш, че си изградил — отвърна първият.

— Е, откъде тогава са си намерили паж? — попита другият. — Виж го, чуй го. Не е от типа дето можеш да намериш в ловна дружинка чистокръвни.

Трети страж се приближи до свитата двойка.

— Отивам да повикам Уингхам и съветниците — обясни той. — Ще искат да видят това — погледна през стената към неочаквания посетител. — И да го чуят.

След по-малко от половин час Уингхам, Арраян, Олгерхан, водачите на Палишчук и по-голямата част от жителите на града се бяха събрали на най-северния площад и наблюдаваха как странният куриер преминава наперено през вратата.

— Почти очаквам да видя как около него валят цветя — прошепна на Арраян Уингхам и магьосницата се изкиска, при все очевидната сериозност на ситуацията.

Без да обръща особено внимание на хихиканията в тълпата, чистокръвният орк застана в центъра на събралото се множество и с театрален жест и преувеличено движение на китката разви свитъка пред себе си, хващайки го с две ръце.

— Чуйте! Чуйте! — извика той. — И слушайте внимателно, о, добри ми жители на Палишчук в земята, известна преди като Вааса.

Това предизвика известно раздвижване.

— Известна преди? — прошепна Уингхам.

— Никога не вярвай на мрачен елф — добави Олгерхан и се наведе през Арраян, която вече не хихикаше, за да се обърне към Уингхам.

— Крал Артемис I обявява пълни и свободни права на Палишчук и гражданите му — продължи оркът. — Негово Величество не проявява никакви претенции върху прекрасния ви град, нито изисква плащането на десятък, нито отказва достъп до някой път, мост или открито пространство в рамките на цяла Д’аерте.

— Д’аерте? — повтори като ехо Уингхам и поклати глава. — Наименование на езика на мрачните елфи.

— С изключение, разбира се, на пътищата, мостовете и откритите пространства в самия замък Д’аерте — добави оркът. — И дори и там жителите на Палишчук са добре дошли… със специално разрешение за достъп, разбира се. Когато гледа към вас, крал Артемис не вижда враг и най-съкровеното му желание е царуването му да бъде белязано от търговия и просперитет за жителите на Д’аерте и Палишчук.

— За какво говори? — прошепна Олгерхан на Уингхам.

— Предполагам, война — отвърна съсухреният и опитен полуорк.

— Това е лудост — изрече Арраян.

— Никога не вярвай на мрачен елф — измърмори отново Олгерхан.

Арраян погледна към Уингхам, който просто сви рамене, докато чистокръвният приключи с четенето, което се състоеше предимно от рецитиране на титли и прилагателни — превъзходен, великолепен, удивителен, — които да украсят името на крал Артемис I от Д’аерте.

Когато приключи, оркът направи леко движение с китката и пусна пергамента с долната си ръка, при което той се нави на руло. С бързо и елегантно движение оркът го мушна под единия си ръкав и отново застана с ръка на бедрото.

Уингхам погледна към групата от трима съветници и зачака да му кимнат почтително, за да започне да отговаря — покана, която не беше неочаквана, защото полуорките от Палишчук често търсеха насоки от опитния Уингхам за делата отвъд уединения им град. Поне за неща, които не носеха непосредствена опасност от битка, каквато бе обичайната ситуация.

— А какво е името ви, драги господине? — обърна се към вестоносеца Уингхам.

— Аз съм без значение — долетя отговорът.

— Как искате да се обръщам към вас, като към чистокръвния, орка, или може би вестоносеца от Д’аерте? — попита Уингхам и пристъпи напред от тълпата, така че да огледа по-добре странното създание.

— Обръщайте се към мен, както бихте се обръщали към крал Артемис I — отвърна оркът. — Защото аз говоря и слушам вместо Негово Величество.

Уингхам погледна към градските съветници, които не можаха да предложат нищо освен усмивки и свиване на рамене.

— Молим да ни извините за очевидната изненада, крал Артемис — изрече Уингхам. — Такова известие, разбира се, бе неочаквано.

— Беше ви казано почти същото преди по-малко от десет дни, когато крал Артемис и първия гражданин преминаха през вашия чудесен град.

— И все пак…

— Не приехте ли думата му?

Уингхам спря, защото нямаше желание да прекрачи някоя невидима граница. Припомни си добре битката, която Палишчук беше водил с гаргойлите от замъка и нито той, нито някой от останалите искаха смъртоносната вечер да се повтори.

— Трябва да признаете, че предявяването на претенции към Вааса…

— Д’аерте — прекъсна го оркът. — Вааса ще се използва само когато се говори за онова, що е било, не за онова, което е.

— Предявяването на претенции към кралство тук, от крал и първи гражданин, доскоро неизвестни в земите на Кървав камък, е безпрецедентно, трябва да се съгласите — изрече Уингхам в опит да избегне явно съгласие или несъгласие. — И да, изненадани сме, защото има друг крал, който е предявил претенции към земята.

— Крал Гарет властва в Дамара — отвърна оркът. — Той не е предявявал формални претенции над земята, известна някога като Вааса, като се изключи настояването му да бъде прочистена от „вредители“, включително от една раса, която е наполовина от вашата кръв, в случай, че не сте забелязали.

Това предизвика раздвижване сред полуорките и във въздуха над неспокойната тълпа се понесоха не едно и две груби подмятания.

— Но, разбира се, изненадата ви не е неочаквана — продължи оркът. — И, естествено, е незначителна реакция в сравнение с тази, с която първият гражданин очаква да посрещнат вашия вестоносец, когато отпътува за Д’аертанската, известна преди като Ваасанска, порта и през прохода Кървав камък до селото със същото име — той протегна ръка и подаде на Уингхам втори свитък, запечатан с восъчен печат.

— Всичко, което крал Артемис I ви моли да направите и което, естествено, е във ваш интерес, е да изпратите куриер до крал Гарет, който да му поднесе вестта за раждането на Д’аерте. Добре ще е, ако крал Гарет прекрати смъртоносните си дейности в границите на Д’аерте веднага, в името на мира между двете ни страни.

И наистина — завърши с дълбок поклон оркът — такова разбирателство е всичко, което крал Артемис I желае.

Уингхам нямаше какво да отговори на тези думи, и как би могъл да има? Прие навития пергамент, погледна отново към странния печат от зелен восък, който му бе непознат, и после премести поглед към обърканите съветници.

Докато погледне обратно, оркът вече бе тръгнал наперено към северната порта.

Никой не направи опит да му попречи.

— Това ти хареса — каза Джарлаксъл с кисела физиономия, но не получи отговор от псиониста.

— Ще ме сърби цяла десетдневка от носенето на оркска обвивка — отвърна Кимуриел.

— Стоеше ти добре.

Кимуриел се намръщи — доста необичайна емоция от затворения мрачен елф.

— Новината ще стигне бързо до Дамара — предположи Джарлаксъл. — Уингхам най-вероятно ще изпрати Арраян или друг магьосник да отнесе съобщението преди пътищата да бъдат затворени от дълбоките снегове.

— Тогава защо не изчака да паднат снеговете? — попита Кимуриел. — Даваш време на Гарет да улесни преминаването си.

— Давам му? — отвърна Джарлаксъл и се наведе напред през бойниците на замъка. — Приятелю, аз разчитам на това. Не искам глупакът Кнеликт да се окаже тук без конкуренция и очаквам, че Гарет ще е по-разбран, отколкото предадения магьосник от Цитаделата на убийците. За Гарет ще бъде въпрос на политика. За Кнеликт вече е лично.

— Защото пътуваш с глупак.

— Не бих очаквал търпение от човек — отвърна Джарлаксъл. — Не живеят достатъчно дълго. Ентрери просто придвижи ситуацията напред, нищо повече. Дали сега, преди яростната атака на зимата или по време на студените пролетни дъждове, Гарет ще настоява за отговори. По-добре да го изправим срещу Кнеликт пред портите ни, вместо да се разправяме с всеки по отделно.

Нещастието на Атрогейт от това, че е в затвора, беше смекчено донейде от щедрите количества медовина и ейл, които му предоставяха тъмничарите. Не би позволил някой да каже, че не може да пречисти — е, всъщност той използва „прокара“, защото „пречисти“ му бе малко сложна дума — мъката си с няколко паунда храна и няколко галона ейл.

Така че седна на твърдото си легло в малката, но не и неудобна килия, и започна да тъпче устата си с хляб и кейк и да ги прокарва, обръщайки бързо халби със златистокафеникава течност. За да минава по-бързо времето между хапките, глътките, оригванията и пръдните, Атрогейт пееше любимите си джуджешки песни като „Скачай на въже от оркски вътрешности“ и „Пусни си дълга брада, жено, или зимата ш’ти смръзне зърната“.

Последната я пазеше за моменти, когато пред килията му заставаха на стража жени елфи или хора и специално се стараеше да извиси гласа си до гръмовни висоти, когато стигнеше до рефрена „разклати ги за глезените, че да надникнеш под фустите им“.

При цялото му беснеене и изпълнено с оригвания привидно добро настроение Атрогейт не можеше да пренебрегне непрестанното тропане на чуковете пред високото прозорче на килията му. Късно през една осветена от луната вечер, след като бе изчакал да чуе равномерното дишане на стража пред килията си, показващо, че е в дебрите на съня, джуджето бе изправило до стената кревата си и се бе покатерило достатъчно високо, че да успее да надникне.

Строяха бесилка с отвор в пода.

На Атрогейт му бе заявено какво е престъплението му срещу крал Гарет и знаеше добре наказанието за предателство. И макар да съдействаше и да бе предал няколко от шпионите на Кнеликт в Хелиогабалус — мъже, които така или иначе никога не бе харесвал — никой от представителите на Гарет не му бе намекнал, че присъдата му може да се отложи или дори намали.

Имаше ейл и медовина и достатъчно храна. Реши, че поне може да е дебел, когато капакът се отвори под него, така че вратът му да се счупи бързо и да не се поклаща наоколо, напикавайки се пред зяпачите. Беше виждал подобни случаи няколко пъти и бе решил, че няма да е подобаващ край за някого с толкова постижения.

Може би дори щеше да успее да се спазари името му да остане на плакета пред Ваасанската порта…

Точно тази мисъл се въртеше в главата му една вечер, когато вратата на килията му се отвори и в стаята пристъпи позната фигура.

— Ах, Атрогейт, ще е необходимо нещо повече от зимата в земите на Кървав камък, че да си строен за пролетта — изрече Келедон Кирни.

— Стройното е за елфите — изсумтя джуджето към чаровния крадец, в чиито вени имаше немалко елфическа кръв. — За онези, които имат нужда да се въртят и извиват, за да се измъкнат от пътя на чуковете.

— Не смяташ ли, че е мъдро?

— Ба! — изпуфтя Атрогейт и изпъчи гърди, удряйки по тях със свития си на топка юмрук.

— А ако този чук вместо това е отличен елфически меч?

— Ще го сграбча и ще го счупя, после ще те хвана за ръката и ще те дръпна за една крепка прегръдка от Атрогейт.

Келедон се ухили широко.

— Не ми ли вярваш? Ами иди и донеси това хубаво елфическо острие. Като си тръгнал, донеси и тетива, ама не от тия за стрелба. Ще ти извия меча и ще ти посвиря мелодия, която ще те накара да потанцуваш, преди да те гушна хубаво.

— Не се съмнявам, че можеш да го направиш, Атрогейт — отвърна Келедон и джуджето го изгледа напълно объркано. — Подвизите ти във Вааса се възпяват надлъж и нашир из земите на Кървав камък. Жалко е, а съм сигурен, че и крал Гарет ще се съгласи, щом пристигне тази вечер, че един такъв талант като Атрогейт е избрал да се съюзи с подобните на Тимошенко.

— Дедето ли? Ба, никога не съм го виждал.

— Кнеликт тогава, и не отричай.

— Ба! — изсумтя Атрогейт отново. — Нямате доказателства да ме обесите.

— Да те обесим? — изрече Келедон Кирни с пресилена недоверчивост в гласа и Атрогейт усети, че сръчният измамник е особено добър в тази игра. — Но, уважаемо джудже, ние никога не бихме благоволили да направим подобно нещо. Не, смятаме да направим публично тържество в твоя чест, като благодарност за помощта ти при залавянето на толкова много престъпници от ужасяващата Цитадела на убийците.

Атрогейт го изгледа с омраза, защото заплахата правеше перспективата за обесване съвсем приемлива.

Самата мисъл за ядосания Кнеликт изпрати тръпки по здравия гръбнак на джуджето.

— Може даже да има рицарска титла за Атрогейт, героя на Вааса, а сега герой на короната в Хелиогабалус.

Джуджето се изплю на пода.

— Гадинка си, а?

Келедон се разсмя насреща му и излезе от малката килия. Спря се на вратата и се обърна към джуджето.

— Ще ги накарам да ти донесат стълба със закуската — каза той и погледна към прозореца. — По-добре от наклонено легло. Подготвили сме церемония за крал Гарет, естествено, както си е правилно.

— Доставя ти удоволствие, а, елфе?

— Практичност, уважаемо джудже, и мрачно решение. Нямаме достатъчно килии, нито пък са ни нужни в тази ситуация — той му намигна и се обърна наполовина, преди да добави: — Те нападнаха рицар от ордена — рицар-чирак, ако трябва да сме точни. Случаят е съвсем ясен, нали?

— Знаеш, че е по-сложно от това — отвърна Атрогейт. — Знаеш какво се случи в онзи замък и какви съюзи бе сключила племенницата на краля.

— Не знам нищо подобно — отвърна Келедон. — Знам само, че редът трябва да се опазва и че Цитаделата на убийците сама предизвика съдбата си.

— И вашата лейди Елъри е все така мъртва.

— А Гарет е все така крал.

С тази твърда забележка Келедон Кирни напусна стаята и тресна вратата след себе си.

Верен на думите си, Келедон се погрижи заедно с обилната си закуска Атрогейт да получи и стълба.

Джуджето шумно задъвка храната си, опитвайки се да заглуши церемонията отвън, както и да не обръща внимание на четенето на обвиненията и настояването за признания, много от които бяха предложени с жалки плачливи гласове.

— Ба, просто си идете с достойнство, тъпаци — промърмори многократно Атрогейт и загриза още по-усилено твърдия сладкиш.

Като пеперуда, привлечена от пламъка обаче, джуджето не можа да удържи любопитството си и успя да постави стълбата и да се покатери точно когато седем от членовете на цитаделата увиснаха на въжето. Повечето умряха веднага, сред тях Джуриймо Паскададъл, а двама, включително един полуръст, когото Атрогейт познаваше като Киникуипс Ситния — магистър Киникуипс — се бориха и ритаха известно време, преди да застинат.

„Магистър Киникуипс“, помисли си Атрогейт, докато слизаше от стълбата към оставащата храна.

Магистър на Цитаделата.

Атрогейт потрепна, като си припомни заплахите на Келедон.

Внезапно и вероятно за пръв път в живота си джуджето нямаше никакво желание да яде.

Глава 12 Котка и мишка

— Какво да правя? — обърна се към великия маг нервната жена.

Кнеликт я изгледа сурово и тя се отдръпна от него. Не трябваше да задава такива въпроси. В крайна сметка, задачите й във Ваасанската порта бяха достатъчно прости и не се бяха променяли от пет години.

Жената задъвка долната си устна, докато събираше куража да настоява, защото знаеше, че ако не го направи, опасността за нея ще е много по-голяма, отколкото от предизвикването на гнева на мага.

— Извинете, сър — каза тя, опитвайки се да извърти опасните думи. — Но хората са притеснени, естествено.

Тайна песен е навсякъде… включително и тук. Откриват наш’те и ги обръщат едни срещу други, а тези, дет’ не ги обръщат, ги бесят на юг, тъй се говори.

Погледът на Кнеликт беше напълно студен и лишен от емоция. Въпреки страховете си, жената не можа да остане спокойна пред този поглед и наведе очи, заставайки в смутена и разкаяна поза, като успя да прошепне:

— Моля за прошка, сър.

— Считай го за късмет, че не познаваш никого, срещу когото би могла да се обърнеш — каза й Кнеликт.

Протегна ръка и хвана брадичката й в шепа, след което повдигна главата й нагоре.

Краката на жената се разтрепериха, когато погледна към лицето на злия архимаг.

— Защото, разбира се, нищо, което Тайна песен биха ти направили, не може да се сравнява със силната агония, която ще изпиташ в отмъстителните ми ръце. Никога не забравяй това. Ако случайно се окажеш с примка около нежното вратле, насили се да заспиш, да се отпуснеш напълно, когато се отвори капакът на пода.

Казвали са ми, че чистото счупване е по-добро.

— Н-но, сър… — започна да заеква бедната жена.

Трепереше толкова силно, че ако не беше ръката на Кнеликт върху брадичката й, щеше да залитне.

Кнеликт я спря, като постави показалеца на свободната си ръка върху устните й.

— Днес отново ми служи добре — изрече той и никога други думи не бяха прозвучавали толкова укорително за несигурната и ужасена сервитьорка. — Както правиш, откакто избра да постъпиш на служба при мен преди толкова години — добави той и наблегна на съучастничеството й.

— Малко отгоре този път — продължи магьосникът вече усмихнато и това изглеждаше дори по-жестоко.

Пусна жената и посегна към колана си, откъдето извади малка кесийка, в която звънтяха монети. — Всичко в злато.

За един кратък миг очите на жената блеснаха жадно. После обаче преглътна тежко, замисляйки се как би могла да обясни това съкровище, ако от Тайна песен дойдат да задават въпроси.

Въпреки това взе кесийката.

Облакът дим и звукът от кашлица подсказаха на крал Гарет и приятелите му, че Емелин Сивия най-сетне е пристигнал в Хелиогабалус. Изненадващо, старият магьосник беше избрал да се телепортира в залата за аудиенции на краля в престолния дворец, вместо в по-безопасната — за целите на телепортацията — гилдия на магьосниците в другия край на града. И даже още по-изненадващо, Емелин не беше сам.

Всички очи — на Гарет, Келедон, Кейн, отец Дугалд и на барон Димиян Рий — се обърнаха към двойката, състояща се от стария магьосник и красива млада жена с кръгло, плоско лице и огненочервена коса.

— Добра среща, заядливецо — отбеляза Келедон сухо. — Както винаги, пристигането ти е точно до последната секунда.

— Не съм те питал за съвет и само това стига в твоето егоцентрично мислене да не съм идеален — контрира го Емелин. — Ако целият свят се подчиняваше на магистър Кирни, то целият свят щеше да е… перфектен.

— Взе да се научава, нали? — попита останалите Келедон, докато се обръщаше към Гарет.

Емелин измърмори и размаха ръце към крадеца, после се изкашля отново.

— В интерес на истината моментът на пристигането ти е съвсем подходящ — каза Гарет.

Кралят отмести погледа си от Емелин към своя гост, барона на Хелиогабалус, който отдавна му бе безмълвен противник. Защото за Димиян Рий, който ръководеше най-важното и най-населено баронство в Дамара, се носеха слухове, че до някаква степен е обвързан с Цитаделата на убийците. По тази причина за Гарет и приятелите му не беше изненада да открият развълнувания мъж, който тропаше на вратата им и се оплакваше гръмогласно от множеството обесвания, които хората на Гарет извършваха из проспериращия му град.

— Барон Рий — каза Емелин доста хладно и не се поклони.

— Сиви — отвърна Рий.

— Нашият приятел, баронът, е дошъл да протестира срещу справедливостта, която донесохме в града му — обясни отец Дугалд.

— Току-що пристигнах — напомни Емелин.

— Тайна песен се сблъска с множество агенти на Цитаделата на убийците — обясни крал Гарет. — Те безсрамно нападнаха чирак-рицар на Ордена.

— Онова създание Ентрери?

— Точно него — отвърна Гарет. — Но този път нашите врагове се надцениха. Не знаеха, че магистър Кейн и Келедон са наблизо заедно с много съюзници.

— И сега ги бесите? Ами, чудесно! Против каква част от това възразява барон Рий, ако мога да попитам?

Да не би някои от бившите му любовници да са увиснали на въжето?

— Ще направиш добре, ако си мериш приказките, преди да ги изговаряш, Сиви — изрече Димиян Рий и си спечели подигравателна усмивка от архимага.

— А ти ще направиш добре, ако си припомниш, че единствената причина, поради която не те унищожих изцяло при падането на Зенги, беше милостта на този мъж, седнал на трона пред теб — отвърна Емелин и жената до него се размърда и се огледа нервно наоколо.

— Достатъчно, Емелин — заповяда крал Гарет. — И вие също — продължи и огледа сурово останалите, като накрая погледът му падна върху ядосания барон. — Барон Рий, Хелиогабалус наистина е вашият град. Но вашият град се намира в моето кралство. Не искам разрешение, за да вляза.

— И винаги ще сте добре дошъл като мой гост, кралю мой.

— Когато идвам в Хелиогабалус, не съм твой гост — отвърна Гарет. — Това е основното нещо, което не разбираш. Когато кралят ти дойде в Хелиогабалус, ти си негов гост.

Това предизвика мигновена реакция в цялата стая и всички се ококориха, а Димиян Рий запристъпва нервно от крак на крак като лисица, стигнала до каменна стена и чуваща приближаването на кучетата.

— Когато предлагам ресурсите си, както в случая с Тайна песен, за да поддържат града ти безопасен, ще направиш добре, ако изразиш признателността си.

Димиян Рий преглътна тежко, но не мигна.

Гарет обаче също не мигна.

— Моля те, направи го и се махай — каза той.

Рий се огледа наоколо, като отправи поглед най-вече към Кейн и после към Емелин, двамата членове на групата на Гарет, които бяха най-враждебни към него или поне го демонстрираха най-открито.

— Кралят чака, глупако — долетя боботещ глас от дъното на залата и всички се обърнаха да видят мечешката фигура на Олвен Горския другар и жилавия Риордан Парнел, двамата липсващи другари от групата на Гарет, застанали до вратата. — Давай — нареди Олвен и тръгна напред с огромни крачки. Изглеждаше още по-зловещ, защото държеше в ръце могъщата си брадва Дървосекач в една от огромните си ръце. — Кажи на своя крал колко си благодарен и как целият град ще танцува по улиците тази вечер, защото те са по-безопасни заради пристигането му, Димиян Рий се обърна към Гарет.

— Разбира се, кралю мой. Просто ми се иска да бях поканен на обесванията или стражите ми да бяха уведомени за множеството битки, преди да се разиграят по улиците ни.

— И щяха да подхвърлят златни монети, за да видят на чия страна да се включат — измърмори Емелин към жената до себе си, но достатъчно силно, че останалите да го чуят, което доведе до сподавено хихикане от всички, с изключение на Гарет и Димиян Рий, разбира се, който го изгледа гневно.

— Щеше да е още по-интересно да видим колко от обречените затворници щяха да потърсят милосърдие от барона си — изрече Емелин, улавяйки предизвикателството на този поглед.

— Достатъчно — настоя Гарет. — Уважаеми барон Рий, моля ви, тръгвайте си, и благодаря за вашия… съвет. Оплакванията ви са надлежно отбелязани.

— И отхвърлени — изрече Емелин и Гарет го погледна ядосано.

— И колко дълго Хелиогабалус ще се наслаждава на вашето присъствие, кралю мой? — попита сладко Димиян Рий.

Гарет погледна към Кейн, който кимна.

— Предполагам, че престоят ни тук е почти приключил — отвърна кралят.

— Наистина — добави Емелин и отново привлече погледа на Гарет към себе си.

Магьосникът наклони глава към жената до себе си и Гарет схвана посланието.

— Бароне — каза и се изправи, сочейки към вратата.

Димиян Рий се спря за миг, после се поклони, обърна се и излезе от залата. Още преди да се махне, всички приятели се спуснаха към Олвен, започнаха да го тупат по гърба и да изказват съболезнованията си за загубата на Мариаброн Скиталеца, рейнджърът, който му бе като син.

— Ще разбера цялата истина за последното приключение на Мариаброн — обеща Олвен.

— А аз доведох с мен някой, който може да ти разкаже част от тази история — каза Емелин и това накара останалите да погледнат към жената, която стоеше настрани. — Представям ви лейди Арраян от Палишчук.

— Тя е полуорк? — избъбри Олвен и прочисти гърлото си, а после се изкашля неколкократно, за да прикрие доста грубото си наблюдение.

— Арраян? — изрече Гарет. — Ах, уважаема лейди, моля, приближете се. Вие сте добре дошла тук. Надявах се вече да съм пристигнал в Палишчук, за да ви отдам заслужените почести, но се страхувам, че ситуацията попречи на плановете ми.

Арраян се приближи предпазливо към впечатляващата група, макар видимо да се поотпусна, когато Риордан й намигна окуражително.

— Беше ни казано, че няма да пътувате на юг от портата — изрече Гарет.

— И аз не го направих, добри ми кралю — отвърна Арраян, а гласът й бе тих като шепот.

Тя се поклони, после направи реверанс, поне частично, преди да стори още един неловък поклон.

— Моля ви, не се притеснявайте, прекрасна лейди — каза Гарет. — Вашето присъствие е чест за нас — той се обърна към Дугалд и Кейн и добави. — Изненадани сме, но независимо от това за нас е чест.

Изпълненият с нервност поглед, който Арраян отправи към Емелин, подсказа на Гарет и останалите, че не е тук просто от любезност.

— Направих каквото ми каза и потеглих към портите, за да видя дали нашите приятели Джарлаксъл и Артемис Ентрери са там — обясни Емелин. — Открих ги.

— При портата? — попита Гарет.

— Не, вече бяха преминали, само няколко часа след битката в Хелиогабалус, както изглежда.

— Тази двойка притежава повече магия, отколкото предполагаме — отбеляза отец Дугалд и никой не възрази.

— На север? — попитаха едновременно Гарет и Келедон.

— Към Палишчук? — добави Гарет.

— И отвъд — каза Емелин и погледна към Арраян.

Когато тя се поколеба, старият магьосник постави ръка около раменете й и практически я побутна напред, докато не застана точно пред трона. На Арраян й трябваше известно време, за да събере мислите си, после измъкна навит на руло пергамент изпод една гънка на робата си.

— Беше ми наредено да пътувам дотук и да ви прочета това, кралю мой — изрече тя с необичайно тих глас. — Но не искам да изговарям думите — щом го изрече, протегна пергамента.

Гарет го взе от нея, разви го и повдигайки с любопитство вежди, погледна към приятелите си. Прочете провъзгласяването на кралство Д’аерте и възкачването на крал Артемис I и лицето му потъмня.

— Е, какво пише? — настоя Олвен пред Емелин.

Старият магьосник погледна към крал Гарет, който сякаш почувства погледа му и вдигна очи от пергамента.

Погледна последователно шестимата си другари и каза:

— Съберете армията на Кървав камък, всички основни дивизии. След две седмици потегляме.

— Потегляме? — изрече обърканият Олвен и точно отрази мислите на останалите, с изключение на Емелин, който бе видял прокламацията и Кейн, който пръв от тях бе започнал да разбира сложността на мрежата.

Гарет подаде пергамента на Дугалд.

— Прочети им го. Аз отивам да се помоля.

— Няма накъде да избягаш, уверявам те — каза Кнеликт на Калихай, след като просто се появи пред нея в покоите й. — И ще те посъветвам да не посягаш към меча — добави, когато очите на жената се отклониха към оръжието, което бе подпряно на далечната стена. — Или към камата, която държиш отзад на колана си. Всъщност, лейди Калихай, ако направиш каквото и да било движение срещу мен, мога да ти обещая най-прелестната смърт. Естествено, знаеш кой съм?

Калихай трябваше да се насили да прекара думите през буцата, заседнала в гърлото й.

— Да, архимагьоснико — изрече почтително и едва тогава се сети да сведе поглед към пода.

— Искаше да убиеш Артемис Ентрери за онова, което стори на приятелката ти — отбеляза делово Кнеликт. — Споделям чувствата ти.

Калихай посмя да вдигне поглед.

— Но, разбира се, ти си погребала това искрено желание за мъст, глупаво момиче — въздъхна преувеличено архимагът. — Плътта е твърде слаба, твърде слаба — каза той и протегна ръка да потупа треперещата жена по бузата.

Калихай инстинктивно се отдръпна — или поне се опита, но Кнеликт размаха пръсти и зад нея се изви вятър, който я бутна към протегната му ръка. Тя не посмя да се противопостави открито.

— Взела си един от смъртните ми врагове за свой любовник — каза Кнеликт, клатейки глава и добави няколко подигравателни „тц-тц“.

Устата на Калихай се задвижи странно в опит да оформи думи.

— Може би трябва просто да те изпепеля — зачуди се Кнеликт. — Бавно горящ огън, контролиран внимателно, така че да почувстваш как кожата ти се навива под натиска на топлината му. О, чувал съм истории за силни мъже, превърнати в хленчещи глупаци при подобен натиск. Плачещи за майките си. Да, това е най-приятният рефрен. Или може би за някоя така красива като теб — е, поне каквато си била преди острието да те превърне в роднина на Медуза…

Той спря за миг и се разсмя подигравателно.

Калихай беше твърде ужасена, за да отговори или да покаже каквато и да било емоция. Знаеше достатъчно за Кнеликт, за да осъзнае, че това не са празни заплахи.

— И все пак ти си жена — продължи Кнеликт. — Така че без съмнение си суетна. Затова заради теб ще призова хиляди насекоми, които ще хапят нежната ти плът и някои, които ще я пробият. Да, очите ти ще издадат ужаса ти, независимо колко твърдоглаво се опитваш да преглътнеш писъците, когато видиш издутините от бръмбарите, които лазят под прекрасната ти кожа.

Това се оказа твърде много за жената войн. Тя се впусна в действие, скачайки с протегнати пръсти, насочени към самодоволната физиономия на Кнеликт.

Премина през него и се строполи на пода. Зашеметена, изгубила равновесие, Калихай се опита бързо да се преориентира. Завъртя се, съсредоточавайки се върху образа, който вече дори бе почнал да избледнява в нищото.

— Беше толкова лесно да те измамя — долетя гласът на магьосника от мястото, където се намираше мечът й.

Тя погледна натам, но той не се виждаше никакъв.

— Беше толкова ужасена от мисълта за присъствието ми, че една проста илюзия и още по-прост вентрилоквизъм те накараха да почувстваш докосването ми.

Калихай облиза устни. Премести краката под себе си, подготвяйки се за спринт.

— Чудиш се дали можеш да стигнеш до меча? — попита безтелесният глас на Кнеликт и все още звучеше сякаш е съвсем близо до оръжието.

Преди да успее да довърши изречението, ръката на Калихай се плъзна зад гърба й, сграбчи камата и се стрелна напред, мятайки я по посока на гласа. Оръжието сякаш се запъна за миг, преди да продължи напред със светкавица от синкава светлина. После увисна насред въздуха с наклонена надолу дръжка, сякаш бе улучило някаква тъкан или друга тънка материя.

— О, камата е магическа — каза Кнеликт. — Проби най-слабата ми защита!

След като получи потвърждение за местоположението му, Калихай преглътна страха си и се метна към меча си. Или поне се опита, защото още докато тръгваше, архимагът се материализира. Камата й висеше отпуснато, заседнала в гънките на многопластовите му роби. Той протегна ръка към нея с насочен пръст, от който проблесна зелена светкавица. Напред полетя стреличка, която улучи жената в диафрагмата.

— Стреличката ми също е магическа — обясни Кнеликт, когато Калихай се преви надве и се хвана за корема. Гримасата й прерасна в силно стенание, а след това в продължителен писък, когато стреличката започна да изпуска киселина.

— Установил съм, че раните в коремната област са най-ефективни за неутрализиране на вражески бойци — каза Кнеликт развеселено. — Не си ли съгласна?

Жената залитна крачка напред.

— О, моля те, продължавай, доблестна амазонке подкачи я Кнеликт.

Той отстъпи настрани и остави пътя към меча й открит.

С предизвикателно изръмжаване Калихай сграбчи стреличката и я измъкна от корема си с малко вътрешности, жълто-зелена киселина и жлъчен сок, капещи от дупката, последвани от червена кръв. Хвърли стреличката на пода и посегна към меча.

В мига, щом ръката й докосна острието, от него се изви мълния, която премина през тялото й и я запрати през стаята, събаряйки я на пода. Тя се опита да се свие, но спазмите не й позволяваха да контролира тялото си.

Косата й бе настръхнала по странен начин, разрошена от шока. Зъбите й тракаха толкова яростно, че устата й се напълни с кръв, ставите й се тресяха непрестанно и болезнено. Подмокри се, но беше изпаднала в такава агония, че дори не го забеляза.

— Как въобще си оцеляла сред изпитанията на Вааса? — подкачи я архимагът и гласът му й подсказа, че е застанал над нея. — Чирак първа година може да те унищожи.

Думите започнаха да заглъхват, докато Калихай губеше съзнание. Почувства, че Кнеликт се навежда и я сграбчва за косата. Помисли си, че ще я убие по стандартния начин — може би като й пререже гърлото с нож.

Надяваше се, че поне ще е бързо и с облекчение установи как се спуска мрак.

Тежката кавалерия премина първа през отворените порти и навлезе в замръзналите блатисти местности на Вааса. Яздеха по четирима, отклонявайки се по двойки наляво и надясно, а броните на рицарите и конете блестяха приглушено под надвисналото сиво небе. Тропотът на копита продължи дълго време, докато от всяка страна на портата не се формира пълно каре от седем редици по седем. Четиридесет и пет от ездачите във всяко каре бяха ветерани, умели с пиката, лъка, копието и меча и доказани в битките. Но през една редица, в средата на първа, трета, пета и седма имаше по един мъж в бяла роба, която подобно на нагръдниците на рицарите носеше кралския символ на Бялото дърво. Това бяха бойците на Емелин, магьосниците от армията на Кървав камък. Обучени в защитни магии и тренирани да неутрализират магическите номера на врага, докато умелите войни на Кървав камък спечелят битката. Уважавани от бронираните бойци, които ги обграждаха, магьосниците бяха известни като Размагьосващите.

След кавалерията премина бронираната пехота — десетима рамо до рамо, маршируващи в синхрон. Умишлено създаваха зловещ ритъм, като удряха боздугани в щитовете си на всяка втора стъпка. Не промениха посоката си, за да застанат от двете страни на портата, а продължиха направо, докато не преминаха петдесет редици. И тук редиците бяха изпъстрени с Размагьосващи и малцина магьосници от региона можеха да се надяват да прекарат заклинание, дори силно отслабено заклинание, през мрежата от дефанзивни магии, защитаващи войските на крал Гарет.

След пехотата преминаха още ездачи, охраната на крал Гарет Драконоубиец, която заобикаляше краля и антуража му от шестима доверени съветници, включително най-великия магьосник из земите на Кървав камък, Емелин Сивия.

Останалата част от тежката пехота, още петдесет редици, сърцето на армията на Кървав камък, следваше в стегната дисциплинирана формация, като също удряше боздугани в щитовете си. Когато излязоха на полето, кавалерията отново потегли, разгръщайки се така, че да защитава фланговете на основната група, хиляда и сто мъже и жени, много от които деца на войните, които участваха в битката срещу краля вещер.

Ако пехотата бе гръбнакът на армията, кавалерията ръцете й, а Гарет и шестимата му другари главата й, то след тях идваха краката: втора кавалерия, по-слабо бронирана, с по-бързи коне. Това бяха хората на Олвен, рейнджъри и скаути, тренирани да действат по-независимо. Зад тях прииждаше още пехота, предимно леко бронирани копиеносци, които служеха за защита на батареите стрелци с лъкове.

Армията продължаваше да се точи. Още лека пехота, батальони свещеници с каруци, пълни с превързочни материали; кервани с продоволствия; редици силни мъже, носещи стълби; коне, теглещи тарани и греди за обсада на кули…

Мъже и жени бяха изпълнили крепостните стени и наблюдаваха процесията, която се точеше от Ваасанската порта в продължение на часове. Когато най-сетне огромните порти се затвориха, слънцето вече бе започнало да залязва на запад и повече от осем хиляди войници, сърцето и душата на армията на Кървав камък, маршируваха на север.

— Изненадан съм, че Гарет потегли толкова бързо и решително — обърна се Риордан Парнел към Олвен и Кейн.

Тримата оформяха задната част на подредената като ромб група на Гарет, която се движеше между основните редици на тежката пехота.

— В това винаги е била силата му, както разбра и Зенги — отвърна Кейн.

— За негово учудване — съгласи се Риордан с широка усмивка. — На Зенги, имам предвид — добави, щом видя, че другарите му не се усмихват.

Докато другите двама яздеха, Кейн ходеше пеша с обичайното си стоическо изражение, а очите му бяха изпълнени с мрачна решителност. От другата страна на Кейн, на леко бронирания си, но грамаден кон Олвен очевидно кипеше, а буйната му черна брада беше мокра около устата от постоянното дъвчене на устната.

— И все пак — отбеляза Риордан — имаме само едно обикновено парче хартия. Може да означава съвсем малко или нищо.

Кейн посочи напред с брадичката си, насочвайки погледа на Риордан към Гарет и Дугалд и двамата магьосници, Емелин и Арраян.

— Жената полуорк съвсем ясно заяви, че замъкът се е върнал към живот — припомни монахът. — Нашият рицар-чирак и помощникът му мрачен елф си играят с артефакти на Зенги. Това не е нищо.

— Вярно е — призна Риордан. — Но достатъчно ли е, че да вдигнем армията на Кървав камък и да зарежем Дамара по време на открита война с Цитаделата на убийците?

— На Цитаделата бе нанесен тежък удар… — започна да отговаря Кейн, но Олвен го прекъсна.

— Всичко си струва, за да се получат отговори за смъртта на Мариаброн — изрече той и след всяка дума имаше гърлено изръмжаване, така че на приятелите му им се струваше, че всеки момент може да изрече някоя рейнджърска магия и да се превърне в мечка.

На Риордан му хрумна, че на коня на рейнджъра може да не му хареса преживяването, но бардът запази тези мисли за себе си — макар да започна да композира песен по въпроса.

— Тези двамата са намесени, сигурен съм — продължи Олвен.

— По наша информация не са — каза Кейн. — Мариаброн е тръгнал да разузнава напред по собствена воля и против заповедите на Елъри. Разказът е убедителен, особено предвид репутацията на Мариаброн като човек, който обича да поема рискове.

Олвен изсумтя и погледна на друга страна, а кокалчетата на месестите му ръце побеляха от стискане на юздите.

— Е, те са двама души, при това глупави — бързо се намеси Риордан в опит да отклони разговора от тема, която очевидно бе твърде болезнена за рейнджъра. Дори и да си играят с магия на Зенги, както може би подсказва докладът от Палишчук и думите на сестрите дракони, наистина ли са такава заплаха, че трябва да оголваме фланга и кралството си за отмъщението на Кнеликт и Тимошенко?

— Нищо не е оголено — увери го Кейн. — Мрежата на Тайна песен е напълно подготвена да отблъсне всяко действие на Цитаделата, а ако е нужно Емелин може да ни върне обратно с едно махване на жезъла.

— Тогава защо Емелин просто не пренесе нас шестимата дотам и да остави Гарет и войската на място?

— Защото това е възможността, която нашият крал търпеливо очакваше — да покаже напълно влиянието си във Вааса — отвърна друг глас, този на Келедон Кирни.

Подслушвачът забави коня си така, че да се изравни с тях тримата.

— Целта на Гарет не е замъкът — или поне не само замъкът.

Риордан се замисли над това за момент, после изрече:

— Палишчук — той погледна към Кейн, който кимна многозначително. — Показва на Палишчук и жителите му, че са важни за плановете му и че когато са заплашени, той ще го приеме толкова сериозно, колкото ако Хелиогабалус е попаднал под сянката на Зенги — изрече на един дъх Риордан.

Погледите на Келедон и Кейн му подсказаха, че е подредил пъзела правилно.

— Затова е крал — неодобрително добави Риордан под мустак.

— Очаквам, че когато се върнем през Ваасанската порта, кралството на Кървав камък ще е цяло, с обединените под знамето на Гарет Драконоубиец Вааса и Дамара — изрече Келедон.

Внезапно денят се стори малко по-светъл на Риордан.

Глава 13 Сигурен залог

Градът на полуорките кипеше. И защо не? До ушите на Джарлаксъл, а следователно и до Палишчук бе достигнала вестта, че крал Гарет е потеглил на поход, а страховитата му армия се придвижва на север през Ваасанските мочурища, за да отвърне на предизвикателството на крал Артемис I.

Новината бе изненадала Джарлаксъл — който не обичаше особено да бъде изненадван. Не беше предполагал, че Гарет ще тръгне толкова решително или толкова дръзко. Зимата настъпваше, а само тя бе достатъчна, за да унищожи армия във Вааса. Освен всичко останало, Гарет си имаше работа с мрачен елф. Кралят нямаше представа какво е подготвил за него Джарлаксъл — как би могъл? И въпреки това бе потеглил веднага, при това с армия.

Уважението на Джарлаксъл към мъжа се бе увеличило при тази новина. Рядко му се случваше да срещне човек с такава увереност и решителност.

Погрижи се ботушите му да тракат силно дори по хлъзгавите, мокри от дъжда камъни на склона на хълма.

Не искаше битка с Уингхам и не желаеше да стресне някой от нервните стражи, обградили полуорка.

Уингхам стоеше край малък огън в средата на плоския връх на хълма, а до него имаше друг по-едър полуорк, в когото Джарлаксъл разпозна Олгерхан. Двамата забелязаха шумното приближаване на Джарлаксъл и се обърнаха да го посрещнат.

Щом приближи двойката, Джарлаксъл разпозна тревогата в израженията им. Малко страх, малко гняв, идеално видими в начина, по който се оглеждаха наоколо, особено Олгерхан. Той дори бе скръстил плещестите си ръце пред гърдите, най-сигурният знак за противопоставяне. В този момент Джарлаксъл си припомни разликата в расовите навици. Когато мрачен елф скръстеше ръце пред гърдите си в Мензоберанзан, това бе знак за подчинение и уважение. В горния свят обаче, както и при случая с матроните на мрачните елфи, беше знак за непоколебимо противопоставяне или поне за защитна поза.

— Господарю Уингхам — поздрави го сладко той, за мен е чест, че се отзовахте на призива ми.

— Знаеше, че ще дойда — отвърна Уингхам и тонът му бе по-малко дипломатичен от обичайното. — Как бих могъл да не дойда, когато ветровете на войната се носят над обичния ми Палишчук.

— Война?

— Знаеш, че крал Гарет е потеглил на поход.

— За да празнува коронацията на крал Артемис I, разбира се.

Изражението на Уингхам стана раздразнително, което изглеждаше още по-преувеличено на фона на танцуващите сенки от малкия огън.

— Е, скоро ще научим какви са намеренията му вметна Джарлаксъл. — Нека и двамата се надяваме, че крал Гарет е толкова мъдър, колкото показва репутацията му.

— Защо направи всичко това?

— Служа на краля.

— Предизвикваш законния крал — намеси се Олгерхан.

Изпод огромната периферия на забележителната си шапка Джарлаксъл присви блестящите си червени очи и стисна устни, хващайки Олгерхан в поглед, който със сигурност припомни на едрия войн за скорошното му приключение с мрачния елф. Скръстените ръце на Олгерхан се отпуснаха до тялото му и даже отстъпи крачка назад, а агресивността от стойката му се стопи. С този поглед Джарлаксъл му напомни за Кантан.

— Земите на Кървав камък бяха отворени за теб и Артемис Ентрери — изрече Уингхам и принуди мрачния елф да погледне отново към него. — Очакваха ви възможности. С уважението и песните и признателността на всички хора двамата с Ентрери можехте да имате повечето неща, които искате, без тази конфронтация.

Нима крал Гарет щеше да ви откаже замъка?

— Съмнявам се, че щеше да одобри магията, която предлага — отвърна мрачният елф.

— Дори и без нея! Рицар от ордена може да предяви претенции към баронство, което все още е непоискано и неопитомено. Преговорите с Гарет щяха да ви дадат замъка и да ви спечелят верността на Палишчук, както и приятелството, което имахме искреното желание да предложим. Най-вероятно крал Гарет щеше да е благодарен, че такива достойни войни му помагат да овладее северните пущинаци.

— И защо да помагаме на Гарет да разшири претенциите си? Нима имаш такова желание да коленичиш пред някого, Уингхам?

И двамата полуорки се стегнаха при тази обида, но Уингхам не отстъпи.

— Да коленича?

— Ако крал Гарет каже на Уингхам да коленичи, коленете му ще се подкосят, без съмнение.

— Това е уважение, предложено доброволно.

Джарлаксъл се изсмя насреща му.

— Това е подчинението на примирените със съдбата.

Олгерхан изръмжа нещо нечленоразделно, клатейки глава, и Джарлаксъл не се изненада особено, че го е объркал. Уингхам обаче продължи да го гледа и изражението му ясно показваше, че не се хваща на тази постановка.

— Ех, това е тъжно състояние, нали? — попита Джарлаксъл. — Това е пътят. Пътят от неизброими хилядолетия насам и пътят, който ще бъде следван до края на времето.

— И обвиняваш мен в примирение със съдбата?

— Приемам очевидната истина за амбицията — обясни той. — Това, което е примирение за теб, е привлекателно за мен. — Той погледна надолу и разтвори красивата си пелерина леко, за да покаже черните си кожени панталони. — Не цапам хубавите си дрехи. За никой мъж. За никой крал.

— Крал Гарет ще ги изцапа със собствената ти кръв! — обеща Олгерхан.

Джарлаксъл сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Извика ни тук — изрече Уингхам. — Има ли друга причина освен това заяждане? Когато мина през Палишчук, не поиска нищо от нас и ние сме готови да ти предложим същото.

— Но сега крал Гарет е тръгнал на поход — отвърна Джарлаксъл. — Ситуацията, естествено, се промени. Палишчук се оказва хванат между разбиващите се вълни на възможностите. Да остане между тях, докато се издигат до връхната си точка, означава да бъде смазан от двете. Време е за плуване, Уингхам.

Олгерхан стоеше с увиснала челюст и щръкнали бивни, а грозното му лице беше с почти безизразно изражение и Джарлаксъл за малко не се изсмя на глас.

Уингхам обаче кимна, защото съвсем ясно схвана аналогията и страшните изводи, следващи от нея.

— Искаш от нас да воюваме с крал Гарет, който ни спаси от краля вещер и винаги ни е бил добър приятел? — попита опитният стар орк.

Джарлаксъл се усмихна многозначително, докато претегляше решителността в думите на Уингхам — решителност, която знаеше, че няма да разклати, независимо колко е голяма заплахата от армиите от мрачни елфи на Кимуриел. Всъщност това беше решителност, на която бе разчитал, откакто разбра за дръзките действия, предприети от Гарет срещу новия крал на Вааса.

— Палишчук няма да предаде крал Гарет — заяви Уингхам и Джарлаксъл знаеше, че казва истината.

— Не сме забравили времената на Зенги — продължи Уингхам и нуждата му да оправдае позицията си развесели Джарлаксъл. — Помним добре мрака на краля вещер и светлината, наречена Гарет, който рискува всичко, живота си, приятелите си и цяла Дамара, за да е сигурен, че не сме сами срещу враг, когото не можем да победим.

— Добре казано — съгласи се мрачният елф.

— Няма да предадем крал Гарет — повтори Уингхам.

— Никога не съм казвал, че трябва — отвърна Джарлаксъл и стоманеният поглед на Уингхам премина в объркване. — Армията на Кървав камък потегли на поход с прекрасните си блестящи оръжия и доспехи. Впечатляваща гледка без съмнение. Идват въоръжени и бронирани, с много магьосници и свещеници.

— И въпреки това сте изправени пред непознатото — продължи Джарлаксъл. — Като изключим репутацията на народа ми и онова, което научихте по твърде болезнен начин за силите на замъка на Зенги. Аз не правя избор вместо вас, приятелю. Просто искам да ти обясня, че вълните ще се спуснат и трябва да плувате в едната или другата или да бъдете унищожени. Времето за неутралитет свърши. Не смятах, че ще се стигне до това — поне не толкова бързо, — но се случи и ще бъда нехаен приятел, ако не ви помогна да го разберете.

— Приятел? — изрева Олгерхан. — Приятел, който докара война пред портите на Палишчук?

— Моята армия не е тръгнала на поход — отбеляза Джарлаксъл и забеляза как при споменаването на думата армия веждите на Уингхам леко се повдигнаха.

— Но идваш със заплахи — изрече Олгерхан.

— Не, напротив — отвърна Джарлаксъл бързо. — Крал Артемис е човек на мира. Гледайте на юг за ветровете на войната, не на север — той се обърна от грубоватия Олгерхан към изпълненото със съмнение лице на Уингхам и добави: — Изглежда крал Гарет не е човек, който споделя.

— С крадци? — посмя да попита Уингхам. — Които вземат онова, което не е тяхно? Които предявяват претенции към кралство без правото на кръвта или подвизите?

— Подвизите? — изрече Джарлаксъл така, сякаш е наранен. — Завладяхме замъка, нали? В крайна сметка крал Артемис уби драколича. Твоят приятел може да го потвърди, макар да лежеше безпомощен на земята, когато Артемис нанесе решителния удар.

Олгерхан настръхна и изглеждаше жегнат от простичката истина, но не отговори.

— Тогава поискайте замъка и се спазарете с Гарет за баронство — предложи Уингхам. — Предотвратете войната за доброто на всички.

— Договор, който без съмнение ще доведе до васалност към Гарет — каза мрачният елф.

— А нима не обещахте точно това, когато приехте почестите в двора на крал Гарет?

— По принуда.

Изражението на Уингхам стана кисело.

— Нямате право да претендирате.

Джарлаксъл отново сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Може да се окажеш прав. Може и да не се окажеш. Накрая правото отива при най-силния, нали?

Имам предвид, когато всичко приключи. Онзи, който остане жив, остава жив, за да напише историята така, че да представи себе си и каузата си в най-благоприятна светлина. Със сигурност, предвид опита ти, познаваш добре историята на света, магистър Уингхам. Със сигурност знаеш, че армиите, носещи знамена, почти винаги са крадци — докато не победят.

Уингхам не трепна, а Джарлаксъл знаеше достатъчно за него и за хората като цяло, за да усети, че се е вкопчил в доста жалкия — от гледна точка на мрачния елф — идеал за по-висша справедливост, за универсална истина, за правилно и грешно. В края на краищата никой човек не можеше да е по-пречупен от онзи, който най-сетне трябваше да се изправи пред истината, че кралят му, живият бог, не е идеален.

— Гледай напред, добри ми Уингхам — предложи му Джарлаксъл. — Изходът не ти е известен, но резултатът след битката е ясен. Победителят ще определи кой крал властва над земите на Вааса. Единият ще победи другия и ще изглади всичката вода под теглото си. Това е истината, пред която е изправен Палишчук, независимо от чувствата ни по въпроса. И в тази връзка аз бих те посъветвал да изчакаш с оценката си кой ще властва по право и по-важното — кой ще властва във Вааса.

Уингхам сякаш пребледня за момент, но изправи рамене и стисна челюсти, а кръглото му лице се изопна от достойна за уважение решителност.

— Палишчук няма да воюва с крал Гарет — заяви той.

— Значи неутралитет? — попита мрачният елф и позволи на изражението си да стане кисело. — Страхувам се, че изборът на страхливците рядко бива възнаграден.

Но може би крал Артемис ще прости…

— Не — прекъсна го Уингхам. — Прав си за едно нещо, Джарлаксъл. Палишчук не може да позволи на събитията около него да го погребат под тежестта си. Не и без битка. Откакто съществуваме сме оцелявали с помощта на меча и сега отново ще бъде така. Убий ме сега, ако искаш. Убий всички ни, ако си толкова жаден за кръв, но разбери, че ако роговете на крал Гарет ни призоват, войните на Палишчук ще отвърнат на призива.

Внезапната усмивка на Джарлаксъл хвана полуорка неподготвен и мрачният елф се поклони искрено и с уважение.

— Никога не съм казвал, че не трябва да го правите — отвърна Джарлаксъл и се оттегли в нощта.

Знаеше, че полуоркът ще изтълкува думите му погрешно и ще сметне, че безгрижното му поведение по отношение на съюзниците, които Палишчук ще избере, е знак за пълна увереност. Джарлаксъл обичаше иронията.

— Крал Гарет е стигнал до Палишчук — Кимуриел информира Джарлаксъл следващия следобед в огромното фоайе на основната сграда на замъка Д’аерте.

Стаята практически се бе превърнала в негова зала за аудиенции, макар че Артемис Ентрери, човекът, когото Джарлаксъл бе провъзгласил за крал, почти не прекарваше време в нея. Винаги бе навън по крепостните стени, в някой закътан ъгъл, където каменните стени го предпазваха от засилващия се студ на северните ветрове. Джарлаксъл разбираше, че неговият приятел се опитва да се държи колкото се може по-далече от Кимуриел и десетките други мрачни елфи, които бяха преминали през магическия портал, създаден от псиониста и магьосниците на Бреган Д’аерте.

Отсъствието на краля не бе разубедило Джарлаксъл да се заиграе с дворцовата мода. Бреган Д’аерте бяха донесли мебелировка, с която скоро обзаведоха всяка стая в замъка. Джарлаксъл седеше на трона на Ентрери, произведение в лилаво и синьо, изработено от гигантско гъбено стъбло с шапката, използвана като облегалка под формата на ветрило. Наоколо бяха разположени други по-малки столове, включително един директно пред трона, в който се бе разположил Кимуриел.

Навсякъде около тях мрачни елфи закачаха гоблени по стените, едновременно за да попречат на проникването на дразнещата дневна светлина и да смекчат бушуването на хапещия бриз. Гоблените не показваха някакви сцени, бяха просто фин черен плат, защото бяха сгънати наполовина и долната им част бе прикрепена към горната. Изражението на Кимуриел и на останалите мрачни елфи припомни на Джарлаксъл, че изисква доста от бившия си отряд, като ги кара да дойдат в такава негостоприемна обстановка.

— Пристигна доста бързо, предвид размера на армията му — отвърна Джарлаксъл. — Изглежда, че нашето съобщение му е направило впечатление.

— Размаха ранен бик пред гладен хищник — отбеляза Кимуриел, цитирайки стара поговорка от Мензоберанзан. — Този човек, Гарет, напада с решителността на матрона майка. Много необичайно за расата му.

— Той е крал паладин — обясни Джарлаксъл. — Не по-малко предан е на своя бог, отколкото беше майка ми, дано Лолт измъчва душата й вечно, на Кралицата на паяците. Повече от предаността, която може да се очаква от падналия дом на Облодра, разбира се.

Кимуриел кимна и каза:

— Благодаря ти.

Джарлаксъл се разсмя високо.

— Значи си предвидил този ход на Гарет — размисли се Кимуриел и в гласа му се долови остра нотка. — Въпреки това ми позволи да похабя огромни ресурси в отварянето на множество портали до това отвратително място? Цената на тези платове ще бъде заплатена от твоята съкровищница, Джарлаксъл. Освен това имам минимален екип, който действа в Мензоберанзан в разгара на търговския сезон, и почти всичките ми магьосници са изцяло заети в транспортирането на продоволствия, войни и пушечно месо за твоя поход.

— Не, не знаех, че ще тръгне на поход — обясни Джарлаксъл. — Подозирах, че може да се стигне дотам, макар да признавам, че скоростта на реакцията на Гарет ме изненада. Очаквах тази решителна среща да се състои не по-рано от пролетта, ако въобще се състои.

Кимуриел потърка гладката си тясна брадичка и погледна настрани. След като размисли за момент, кимна почтително на бившия си господар.

— Имаше огромна потенциална печалба и нищо за губене — добави Джарлаксъл.

Кимуриел не изрази несъгласие.

— Отново си припомням защо Бреган Д’аерте не намериха за уместно да те убият — изрече той.

— Въпреки че ме считате за дразнител?

Кимуриел се усмихна — едно от малкото изражения, които Джарлаксъл някога бе виждал върху бездушното му лице.

— Това няма да е нищо повече от малко неудобство с някаква печалба може би. Винаги когато Джарлаксъл има идея, Бреган Д’аерте са гъвкави в решенията.

— Има причина зарът да има шест страни, приятелю.

Няма тръпка, когато всичко е сигурно.

— Но печалбата трябва да е от повече от една от шест страни — отбеляза Кимуриел. — Джарлаксъл, когото познавах в Мензоберанзан, нямаше да заложи, освен ако четири от страните не носеха някаква печалба.

— Нима смяташ, че до такава степен съм променил навиците или шансовете си?

— Има я случката в Калимпорт.

Джарлаксъл кимна в знак на съгласие.

— Но, разбира се, ти бе омаян от могъщ артефакт — изрече Кимуриел. — Не можеш да бъдеш обвиняван.

— Много си великодушен.

— И както винаги накрая Джарлаксъл излезе победител.

— Това е добър навик.

— И направи мъдър избор — каза Кимуриел.

— Имаш високо мнение за себе си.

— Малко от нещата, които казвам или мисля, са мнение.

„Вярно си е“, призна безмълвно Джарлаксъл. И точно поради тази причина се бе погрижил Рай-ги, темпераментният и непредвидим магьосник, да е мъртъв, а Кимуриел жив и начело на Бреган Д’аерте по време на творческата почивка на Джарлаксъл.

— Трябва да си призная, че последният ти план ме заинтригува — изрече Кимуриел. — Макар да не знам защо въобще настояваш дори да посетиш този забравен от Лолт пущинак.

Докато изричаше думите, обхвана с ръце тялото си и хвърли презрителен поглед настрани към един гоблен, който бе повдигнат от стената от силата на виещия вятър, нахлуващ през пукнатините между камъните.

— Беше добра възможност — отвърна Джарлаксъл. — Винаги е така, когато няма нищо за губене.

Джарлаксъл усети колебанието в гласа му, сякаш Кимуриел очакваше противопоставяне или неприятна изненада. Псионистът, естествено, се страхуваше, че Джарлаксъл смята да го предизвика и да заповяда Бреган Д’аерте да влязат в битка срещу крал Гарет.

— Винаги има начини да се заобиколи неочаквано дръзкия ход на Гарет — каза той, за да вдъхне увереност на бившия си и вероятно бъдещ лейтенант.

— Има начини да се мине и през тях — отвърна Кимуриел. — Разбира се.

— Целта на този залог не е да се слага твърде много на масата. Няма да губя бойци мрачни елфи тук — и макар да вярвам, че пушечното месо ще ни свърши добра работа, като се хвърли в смилащия търбух на тренираната армия на Гарет, дори и в това усилие трябва да сме предпазливи. Аз не съм матрона Баенре, обсебена от желанието да завладее Митрал Хол. В тази ситуация не търся битката — даже напротив.

— Гарет няма да отвърне на залога — каза Кимуриел. — Твърдиш, че действа дръзко, но в никакъв случай не е по-дързък от теб, когато изпрати вестта за възкачването на крал Артемис.

— Той няма да отговори на залога — съгласи се Джарлаксъл, — защото нямаме какво да му предложим. Това ще се промени с времето.

— И какво ще му кажеш сега?

— Ще си спестя дори сбогуването — отвърна Джарлаксъл с усмивка.

Кимуриел кимна със задоволство. Отново погледна към развяващия се гоблен и сви ръце малко по-силно около себе си, но Джарлаксъл го познаваше достатъчно добре, за да осъзнае, че е в покой.

Няколко мили на юг от замъка на полето пред Палишчук друг войн бе всичко друго, но не и в покой. Олвен Горския другар обикаляше из лагера и окуражаваше жените и мъжете от армията на Кървав камък. Дървеснозеленият му плащ се развяваше зад него, докато крачеше чевръсто от лагерен огън на лагерен огън. Лицето му бе зачервено от желание и нетърпение, а легендарната му брадва блестеше на светлината на огъня. От много години любимото му оръжие бе лъкът, но откакто подвижността му бе намаляла с годините бе открил, че тичането по периферията на битката вече не е за него. Не му бе отнело дълго време да открие тръпката от близкия бой, нито да усъвършенства уменията си.

— Утре ще щурмуваме стените — обеща на група млади войници, които го гледаха със страхопочитание. — Ще прекосим Галенските планини и ще се приберем у дома само след няколко дни.

Пламенните им, благодарни отговори последваха Олвен, докато се движеше към следващата група, привличайки към себе си втора, доста по-тънка и грациозна фигура.

Обикновено Риордан Парнел бе натоварен с поддържането на бойния дух. Често в затишието преди битка бардът развличаше с вълнуващи приказки за героични дела и победа над мрака. Но планираното му представление бе отклонено от поразяващото присъствие на неговия приятел рейнджър.

Той настигна Олвен точно преди последният да стигне до следващата група и дори си позволи да подръпне мъжа за ръкава, за да го спре или поне да го забави. Това му спечели гневен предупредителен поглед.

Очите на Олвен се спряха върху ръката на Риордан, после бавно ги вдигна, за да срещне погледа му.

— Все още имаме много да учим — изрече Риордан и внимателно дръпна ръката си.

— Не разполагам нито с време, нито с желание да чета историята на крал Артемис.

— Тя е доста мъглява.

— Опитват се да откраднат завоюваната с усилие земя на крал Гарет — изрече Олвен. — Заключили са се в замък и ние ще го съборим. Не виждам нищо неясно. Но не се притеснявай, барде. Ще се погрижа да имаш материал за една или две песни — докато изричаше обещанието си, преметна бойната си брадва през рамо и я хвана здраво пред себе си.

С кимване, рейнджърът се обърна и понечи да тръгне.

Но Риордан отново го хвана за ръкава.

— Олвен — каза той.

Рейнджърът наклони глава и го изгледа.

— Не знаем всички подробности около смъртта на Мариаброн — изрече Риордан.

Изражението на Олвен стана по-твърдо.

— Защо намесваш Мариаброн в това?

— Защото той загина в този замък и ти го знаеш отлично. Нищо, което възнамеряваш да извършиш утре, няма да промени това.

Олвен се обърна, за да застане лице в лице с Риордан и изпъчи мускулестите си гърди. Плъзна брадвата надолу в едната си ръка, но действието стори малко, за да смекчи внушителната му поза.

— Тръгнал съм в отговор на призива на крал Гарет, не на някакъв призрак — изрече той, — за да победя претендент на име Артемис Ентрери.

— Емелин е влизал в замъка — изрече Риордан. — Аз разговарях с Арраян и Олгерхан от Палишчук и с Уингхам. Всички знаци и всички разкази — последователни до един — не сочат предателство, а лоша преценка, довела до смъртта на Мариаброн Скиталеца. Вярваме, че е паднал от удара на чудовище, а не в резултат на действията или дори машинациите на Артемис Ентрери и мрачния елф Джарлаксъл.

— И, разбира се, не би било нормално за един мрачен елф да създаде неприятности.

На Риордан му бе трудно да отстои становището си срещу тази проста логика.

— Нито пък за краля вещер — най-накрая успя да го контрира бардът. — Според всичко, което научихме, Мариаброн е бил убит от трайното и подло наследство на Зенги.

— Не изричай това име! — каза Олвен със стиснати зъби и внушителните мускули на ръцете му се присвиха, когато раздвижи пръстите на ръцете си, свивайки дясната в юмрук, докато кокалчетата на лявата му побеляха от стискане на дръжката на брадвата.

Риордан го погледна съчувствено, но това накара Олвен да се намръщи още повече.

— И е възможно трайното и подло наследство на Зенги сега да е в ръцете на крал Артемис — изрече Олвен и вдигна брадвата пред себе си, така че да я хване с две ръце. Дръпна я леко назад и я плесна силно в десния си юмрук за по-голям ефект. — Писна ми от това наследство.

Колкото и да му се искаше да оспори тази гледна точка, Риордан Парнел откри, че няма отговор. Олвен кимна грубо и със завъртане се отдалечи, за да започне отново повдигащите духа разговори, когато се озова до следващата група войници. Всички те вдигнаха манерките за тост в името на легендарния рейнджър и извикаха в един глас:

— За Мариаброн Скиталеца!

Риордан наблюдава приятеля си известно време, но усети приближаването на друг човек и се обърна да поздрави братовчед си, Келедон Кирни.

— Това е поздрав, който ще ни вкара в кръвопролитие — отбеляза Келедон. — Олвен няма да е в настроение за забавяния, когато утре стигнем замъка Д’аерте.

— Не мога да си представя болката му — каза Риордан. — Да загуби мъж, който му бе като син.

— Ще ми се Гарет да му бе наредил да остане в Дамара — отвърна Келедон. — Той е един от най-добрите войни, които познавам, но не е в настроение за това.

— Страхуваш се от преценката му?

— Както бих се страхувал от твоята или моята, ако току-що бяхме загубили син. А Мариаброн беше точно такъв за Олвен. Според мълвата, когато новината достигнала до ушите му, се разбеснял като лъв. Отишъл при друидите в Олеанската гора край Кинъри и поискал от тях да разкрият цялата история, и дори според слуховете се поинтересувал от възможностите за прераждане.

Риордан пребледня, но не беше наистина изненадан.

— И, разбира се, му е било отказано.

— Не знам — отвърна Келедон. — Но се надявам, че Великият друид от Олеан не би поощрил подобно виждане.

— Значи вместо това ще облекчи болката си с брадвата — каза бардът. — Надявам се, че крал Артемис не се е привързал твърде много към титлата си.

— Или към главата си.

На следващата сутрин Ентрери и Джарлаксъл бяха застанали на южната стена на замъка Д’аерте, близо до западната кула, която се намираше встрани от основната порта. Под тях и отвъд в двора, който някога бе гъмжал от немъртви чудовища, надигнали се при предишното им нашествие в замъка, триста гоблини и коболди пристъпваха нервно. Никой не смееше да проговори на висок глас, защото около тях се намираха безмилостни стражи мрачни елфи с дълги пръчки и свещеници с любимите им камшици, чиито глави представляваха живи, хапещи змии. Всеки гоблин или коболд, който се отдалечеше от редиците, усещаше пробождането от тези ухапвания, после падаше на земята и се загърчваше в ужасяваща агония, преди милостивата смърт най-сетне да го застигне.

Ентрери и Джарлаксъл обаче, почти не обръщаха внимание на представлението под тях, защото насреща им идваше армията на Кървав камък. Основната пехота маршируваше в стегнати редици в центъра, обградена от всяка страна от тежка кавалерия и с батареи стрелци с лъкове, групирани зад предните редици. Утринният бриз развяваше множеството знамена на Дамара, на църквата на Илматер и на крал Гарет на фона на ритмичното потропване на щитовете на бойците, същият ритъм, който бяха барабанили само десет дни по-рано при преминаването си през Ваасанската порта.

Процесията спря на петдесетина ярда от замъка и с впечатляваща точност зае защитни позиции. Щитовете бяха обърнати отривисто и предните редици се разпръснаха наляво и надясно, разделяйки се на тънки редове, после се сгъстиха отново в защитни квадрати.

Около тях затанцуваха магьосници, сякаш бяха шутове.

Размахваха ръце и правеха всякакви защитни заклинания и формираха щитове, които да отразят и победят всяка атакуваща магия. Вътре в квадрата на пехотата стрелците подредиха редиците си и на всяка тетива бе поставена стрела. Когато средната линия се раздели напълно, пред двамата другари на стената се разкри самият крал в прекрасните му сребърни доспехи, заобиколен от могъщите си приятели.

— Как мислиш, дали са дошли за банкета в моя чест? — попита Ентрери.

— Това би било моето предположение. Отец Дугалд се е накиприл, а кралят, разбира се, сияе, сякаш слънцето свети специално за него.

— И все пак дрехите на онзи — каза Ентрери и кимна в посока на мъжа от дясната страна на Гарет — ми изглеждат подходящи единствено за подкарване на добитък.

— Магистър Кейн — съгласи се Джарлаксъл. — Той е истински срам. Човек би очаквал, че кралят на Дамара ще намери някой, който да обясни модните порядки на този глупак.

Ентрери се подсмихна, припомняйки си всички онези дни пътешестване с Джарлаксъл, когато другарят му му бе приготвял хубави ризи. Помисли си за нощта, когато Джарлаксъл се бе върнал с нов колан и ножница за Нокътя на Шарон и инкрустираната кама на Ентрери.

Коланът бе великолепно изработен от кожа, хубав не само на вид, но и като качества, защото напълно скрити, в задната му част имаше и два малки ножа за хвърляне.

— Може би Гарет ще те наеме да обучиш монаха — каза Ентрери.

Джарлаксъл се поколеба за момент преди да отговори.

— Би могъл да направи и по-лош избор.

Шестима ездачи и магистър Кейн се отделиха от редицата и пристъпиха напред. Монахът вървеше пред Гарет, до когото бяха Келедон Кирни и Олвен Горския другар. Точно зад Гарет яздеше Риордан Парнел, бардът, който свиреше на лютня и пееше. От двете страни на барда бяха Дугалд и Емелин, и двамата правещи тихичко магии и издигащи защитни стени.

Групата прекоси половината разстояние до замъка Д’аерте, после спря и Риордан излезе покрай краля си и изгалопира краткото разстояние до портите, където рязко спря. Забеляза Джарлаксъл и Ентрери и подкара коня си в тръс, така че да застане точно под тях.

— Магистър Джарлаксъл и Артемис Ентрери, рицар-чирак от ордена — започна той.

— Крал Артемис — поправи го Джарлаксъл достатъчно силно, че Гарет и другарите му да чуят и да се наежат, което предизвика усмивка на лицето на мрачния елф.

— Уважаеми поданици… — започна Риордан отново.

— Не сме.

Бардът изгледа твърдо упорития мрачен елф.

— Тогава, двойка глупаци такива — каза той. — Крал Гарет Драконоубиец, който победи Зенги, който запрати Жезъла на Оркус през равнините на съществуването, който…

— Спести ни го — прекъсна го Джарлаксъл. — Студено е, а сме слушали тази песен и преди — в двора на Гарет, при това неотдавна.

— Тогава глупостта ви трябва да е очевидна за самите вас.

— Някой ден ще ти разкажа песента за моите дела, добри ми барде — рече му Джарлаксъл. — И тогава приятелите ти ще те нарекат твърде бъбрив.

— Крал Гарет настоява за аудиенция — извика Риордан. — Ако откажете, считайте, че сме във война.

Той погледна на изток и направи движение с дясната си ръка. В резултат на това двойката видя как леката кавалерия се разполага по фланговете на замъка Д’аерте, а леката пехота заема защитни позиции край нея.

Риордан посочи на запад и двойката видя подобна сцена да се разиграва и в тази посока.

— Да дадете аудиенция или да приемете обсада — изрече Риордан. — Изборът изглежда съвсем очевиден.

— Защо да не позволим свободно и безопасно преминаване на крал Гарет от Дамара — попита го Джарлаксъл — наше сестринско кралство, което не е враг на трона на крал Артемис? Не е нужно да идвате при нас така официално и със заплахи. Крал Гарет винаги може да преминава свободно през нашите земи — макар че, ако ще е придружаван от толкова голям контингент, който тъпче флората и фауната ни, се опасявам, че може да се наложи да изискам такса.

— Такса?

— Задето изравнихте мочурището с преминаването си, естествено. Обикновена такса за поддръжка.

Риордан остана съвършено неподвижен за дълго време, очевидно без да е развеселен.

— Ще дадете ли аудиенция?

— Разб… — започна да отговаря Джарлаксъл, но Ентрери го хвана за рамото и застана пред него.

— Кажи на крал Гарет, че не ни харесва гледката на армия пред прага ни, без да е предварително съобщено за идването й — извика Ентрери към Риордан, отново достатъчно високо, че Гарет и вероятно някои от редиците на основната войска да го чуят. Запазвайки учтивия тон и височината на гласа си, той продължи: — Но дори и така Гарет може да влезе в дома ми. Както виждате, имаме много високи кули и той е добре дошъл да се хвърли с главата надолу от всяка от тях.

Риордан остана неподвижен, сякаш за да преглътне думите. Дори погледна към кулите.

— Обсадени сте! — заяви той. — Знайте, че войната е на прага ви!

Обърна майсторски жребеца си и се отправи в галоп към групата си, която вече се обръщаше, за да се върне при основната войска.

— Това не беше най-умното ти действие — отбеляза Джарлаксъл.

— Нима не искаш точно това? — отвърна Ентрери. — Война с крал Гарет?

— Не бих казал.

Лицето на Ентрери се изкриви от съмнение.

— Смятал си да спазариш добрите ни дела за независимо кралство за Джарлаксъл?

— За крал Артемис — поправи го мрачният елф.

— Вярваш, че Гарет ще позволи на мрачен елф да властва над кралство в рамките на онова, което в момента нарича свое владение? — продължи Ентрери, пренебрегвайки поправката. — Ти си по-голям глупак, отколкото съм мислил — и преди си имаше извинение в лицето на Креншинибон. Какво е сегашното ти извинение освен окаяната глупост?

Джарлаксъл го изгледа продължително, а тънките му устни се извиха в усмивка. Обърна се наполовина и погледна в двора отдолу, после вдигна ръка и я сви в юмрук.

Надзирателите се задействаха и размахаха камшици, докарвайки до лудост пушечното месо. Чу се силно скърцане, веригата издрънча в протест и масивната решетка, която блокираше главната порта на замъка Д’аерте, се вдигна.

— Показани ми бяха два пътя — обясни Джарлаксъл на Ентрери. — Единият ще ми позволи да действам от сенките, до голяма степен както винаги съм правил. Да намеря собствената си ниша тук, в земите на Кървав камък, удобно зад силните на деня — може да послужа на Цитаделата на убийците, макар и в много по-различен аспект от представите на Кнеликт. Може би тогава щях да убедя Кимуриел, че тази земя си струва усилията и двамата заедно щяхме да поведем Бреган Д’аерте към абсолютно господство в подземния свят на земите на Кървав камък, подобно на онова, което бяхме постигнали за кратко в Калимпорт и определено правим в мрака на Мензоберанзан от близо два века. — Завърши със смях и добави: — Ще си струва усилието дори само за да видя как Кнеликт моли за вечната си душа.

Джарлаксъл се спря и се вгледа в приятеля си. Под тях портите на замъка се отвориха и триста гоблини и коболди, злочестото пушечно месо, зад които имаше само болка и смърт, а насреща им — армия, изправена в очакване, се изсипаха на полето и се хвърлиха в атака.

— А другия път? — подкани го нетърпеливо Ентрери.

— Онзи, по който вървяхме — обясни Джарлаксъл. — Автономност. Кралство Д’аерте, представено на крал Гарет и останалите сили в земите на Кървав камък, открито и легитимно. Сестринско и съюзно кралство на север от Дамара, живеещо в хармония с Дамара и Палишчук.

— Смяташ, че биха приели кралството на мрачен елф? — Ентрери не направи усилие да скрие скептицизма в гласа си, което предизвика самодоволно подсмихване от страна на Джарлаксъл.

— Струваше си да се опита, тъй като намирам другата опция за… скучна. Не си ли съгласен?

— Ти го искаше, не аз.

Джарлаксъл го изгледа, сякаш думите го бяха наранили.

— Ти доведе странстванията ни дотук — каза Ентрери. — Ти ни вкара в служба на двойка дракони, измами ме да дойда във Вааса, знаейки през цялото време посоката на пътя, по който вървим и неизбежния край.

— Нямаше как да знам, че такава възможност като Уршула ще ни се открие толкова лесно — заспори Джарлаксъл, но се спря и вдигна ръце, признавайки поражението си. — Както искаш. Във всеки случай времето ни тук почти приключи.

— Внимавайте за уловки! — извикаха към редиците отец Дугалд и неговите лечители и използваха магия, за да усилят гласовете си.

Крал Гарет и останалите, намиращи се пред едрия свещеник, координираха ответа на чудовищната атака.

Отляво и отдясно лъковете бяха опънати и порой от стрели полетя към гоблините и коболдите, а изстрелите бяха така преценени, че падаща мишена да не прихване втора стрела.

Емелин Сивия и неговите магьосници изчакваха, докато чудовищните редици оредеят под дъжда от стрели.

— Само дребни заклинания! — нареди на подчинените си архимагът. — Пазете силите си. Опитват се да ни изтощят!

— И вероятно да намалят теглото върху хранителните си запаси — добави тихо Кейн. Беше застанал между Гарет и Емелин, докато го изричаше и двамата схванаха отлично значението на думите му. — Очакват обсада и вярват, че могат да издържат повече от нас заради бързо приближаващата зима.

Пред тях онези чудовища, които някак бяха успели да избегнат стрелите, приближаваха бързо и бяха посрещнати със стена от дребни заклинания. Стрели магическа енергия — сини, зелени и червени — полетяха и се насочиха сякаш по собствено усмотрение, удряйки безгрешно набелязаните създания. Когато двойка амбициозни гоблини се приближи твърде близо, Емелин махна с ръка на останалите да спрат и пристъпи напред лично.

Допря върховете на палците си, разпервайки останалите пръсти пред себе си и изрече простичка команда.

Гоблините, повече объркани и ужасени, отколкото кръвожадни, не успяха да се спрат навреме и избухнаха в пламъци, когато от ръцете на магьосника изригна огнена вълна и се разпростря пред него.

Гарет и Келедон пришпориха конете си, следвани от Олвен и Риордан, но изненадващо монахът Кейн изпревари конете и беше първият, който се сблъска с врага.

Подскочи и се приземи, решително атакува с крака, щом приближи до двойка гоблин и коболд. Отнесе по-малкия, подобен на куче коболд с ритник в лицето и събори високия пет стъпки гоблин с тежък удар в гърдите.

И двамата отлетяха назад, сякаш ги бе ритнал кон.

Кейн се приземи по гръб, но се движеше толкова бързо и плавно, че много от наблюдателите примигнаха и поклатиха глави невярващо, защото монахът отново бе на крака в съвършено равновесие още преди краищата на робата му да са докоснали земята. Премаза врата на съборения коболд за всеки случай, после се хвърли напред и настрани, като се завъртя и се приземи до един изненадан гоблин. Създанието замахна непохватно с боздугана си, но Кейн с лекота отклони удара нагоре и без да нарушава устрема си, изви ръката си под правилния ъгъл, нанасяйки страховит удар с лакът, който улучи създанието точно под брадичката и смаза трахеята му.

— Отмъква цялото забавление — подхвърли Келедон на Гарет.

Гарет понечи да отговори, че има достатъчно останали врагове, но се отказа. Пехотата нападна стремително, а магьосниците на Емелин продължиха да сеят унищожение и паладинът осъзна, че трябва да побърза, ако иска да изцапа блестящия си меч, наречен Кръстоносец, свещеният отмъстител в този първи сблъсък. Един бърз поглед към Кейн му подсказа да свърне в друга посока, ако иска да си намери мишена.

Задъхващ се за въздух от перфектно прицеления удар с лакът, гоблинът политна към земята, но още преди да се строполи, Кейн си бе намерил друга цел, а ръцете му се движеха яростно във въздуха като огромни въртящи се ветрила.

Всичко това бе уловка, която да накара гоблина да се наведе напред и да наклони оръжието си съвсем леко встрани. Веднага щом го направи, Кейн скочи напред и нагоре и направи салто. Докато се превърташе, закачи водещата си ръка под брадичката на гоблина, а рамото си подпря на гърба му. Монахът се приземи на крака, в гръб със замаяния гоблин, след което продължи напред, дръпна главата на гоблина и я изви назад и нагоре.

Щом чу звука от счупването на врата на създанието, Кейн бързо го освободи от хватката си, остави безжизненото тяло да падне на земята и продължи стремителната си атака.

Битката, по-скоро клането, приключи за минути, а нападението бе спряно. Гоблини и коболди се търкаляха мъртви или умиращи, с изключение на малцината, които бяха коленичили на земята с вдигнати във въздуха ръце и молеха за милост.

От другата страна на полето решетката бе паднала обратно на мястото си и портите бяха затворени.

— Внимавайте за следващата вълна! — извика Дугалд и други поеха призива му. — Пазете се от гаргойлите!

Но нищо подобно не последва. Нищо. Замъкът се издигаше пред тях, огромен и мъртвешки тих. Статуите на гоблини, разположени по стените, надничаха зловещо навън, но само като застинали, безопасни камъни.

Зад тях не се долавяше никакво движение.

Над стената се понесе нов залп от стрели, последван от втори, но дори да бяха ударили нещо различно от вътрешните стени или празната земя, не се чуха викове на болка и агония, които да го потвърдят.

— Задръжте огъня! — извика Гарет и заедно с част от другите бойци тръгна обратно, за да възстановят предишните си редици. Кралят паладин хвърли презрителен поглед към замъка на крал Артемис I, докато яздеше, смятайки, че наблюдението на Кейн е било съвсем точно.

Но освен това знаеше, че няма нито търпението, нито провизиите да поддържа подобна обсада.

Ентрери и Джарлаксъл чуха тракането на стрелите по вратата на централната сграда на замъка и убиецът се почувства доволен, че се е сетил да затвори след себе си поправените порти.

В главната зала на приземното ниво Кимуриел и неколцина други мрачни елфи очакваха двойката и Ентрери не можа да удържи киселото си изражение при вида на омразните създания.

— Няма да чакат дълго — обърна се Кимуриел към Джарлаксъл на езика на мрачните елфи и Ентрери се разтревожи, че все още разбира този парадоксално лиричен език. Как бе възможно толкова зли създания да звучат така мелодично? — Гарет няма да прояви търпение със зимните ветрове, бушуващи наоколо. Веднага щом разберат, че нападението ни не е било просто диверсия за по-голяма атака, очаквай да се появят бързо-бързо. Мъкнали са обсадна техника в продължение на мили и няма да оставят тези катапулти мълчаливи.

— Ние, разбира се, сме подготвени.

— Ние сме последните — отвърна Кимуриел. — Порталът в долната зала едва се крепи. Време е да избираш, Джарлаксъл.

— Да избираш какво? — обърна се към спътника си Ентрери, използвайки общия език на Горния свят.

Това въобще не изключи говорещия го свободно Кимуриел.

— Да избере между бягството и пробуждането на пълната мощ на замъка — отвърна той на същия език със съвършена модулация, после премина на езика на мрачните елфи, обръщайки се към Джарлаксъл: — Ще пробудиш ли Уршула?

Джарлаксъл се замисли за малко. Още един залп се изсипа върху замъка. Няколко стрели изтрополиха по вратата.

— Можем да поведем страховита битка — изрече Джарлаксъл. — С Уршула и гаргойлите, с немъртвите, които ще отвърнат на призива ми, можем да нанесем сериозни поражения на врага. А с пълната сила на Бреган Д’аерте няма съмнение, че ще победим.

— Ползата ще е временна и няма да си струва цената — отвърна Кимуриел. — Нямаме подкрепления, а Дамара принадлежи на поданиците на крал Гарет, които няма да стоят безучастни. А и Гарет вероятно е сключил много договори, които ще мобилизират и други нации срещу нас.

Джарлаксъл погледна към Ентрери.

— Какво ще кажеш ти?

— Ще кажа, че явно съм пътувал с идиот — отвърна убиецът и Джарлаксъл се разсмя.

— Много мъртви мрачни елфи са изричали същото — предупреди го Кимуриел и Ентрери му хвърли заплашителен поглед.

Но смехът на Джарлаксъл разпръсна напрежението.

— Беше добър опит — реши той. — Но сега, след като видяхме отговора, е време да напуснем крал Гарет и земите на Кървав камък.

Той направи знак на Кимуриел и останалите да ги поведат през тунелите, после изчака Ентрери да се изравни с него преди да ги последва. Докато подминаваха гъбения трон, Джарлаксъл метна на седалката му навит на руло свитък, завързан с два златни конеца.

Ентрери се обърна, сякаш за да иде да го вземе, но Джарлаксъл постави ръка на рамото му и го подкани да продължи.

Минаха през тунелите и стаята, където Мариаброн бе паднал под атаките на деймоните, после продължиха още надолу по криволичещия път. От тавана започна да пада прахоляк, когато отгоре с пълна сила започна обстрелът с обсадните машини. Накрая се озоваха в залата на Уршула, а следите от битката върнаха смъртоносния сблъсък обратно в мислите на Ентрери.

И му припомниха, че в най-мрачния му час Джарлаксъл го бе изоставил.

В задната част на огромната зала, отвъд проснатия кокалест труп на драколича, чиито глава и врат бяха почернели от огъня на убийствения капан, заложен от Ентрери, беше очертан украсен портал — сияеща синя врата. Стените на залата се виждаха около очертанията на портала, но от него се простираше единствено мрак.

Един след друг мрачните елфи — бойци от Бреган Д’аерте, преминаваха през него и изчезваха.

Скоро останаха само трима и Кимуриел кимна на Джарлаксъл, а после премина.

— След теб — Джарлаксъл подкани Ентрери.

— Накъде?

— Ами там вътре, разбира се.

— Не това накъде — изръмжа Ентрери. — Накъде води?

— На теб накъде ти изглежда да води?

— Място, на което не искам да ходя — докато изричаше думите, тяхната истинност сякаш удари убиеца.

Беше време да се махнат от Гарет и земите на Кървав камък, така бе казал Джарлаксъл, и Ентрери бе съгласен. Но бягството с Кимуриел и Бреган Д’аерте предполагаше нещо съвсем различно от онова, което имаше наум.

— Но изборът е направен — изрече Джарлаксъл.

— Не. Това там е Подземният мрак.

— Разбира се.

— Няма да се върна там.

— Държиш се сякаш има варианти за избор.

— Не — повтори Ентрери, взирайки се в портала, все едно водеше към Деветте ада.

Спомените му от Мензоберанзан и подчиняването му на двадесет хиляди жестоки мрачни елфи, и осъзнаването, че не е нищо повече от иблит, боклук, и че каквото и да прави, когото и да убие, ще е без значение за промяната на оценката колко струва, нахлуха в съзнанието му в този ужасен момент.

Помисли си за Калихай, първата жена, в която се бе влюбил, както емоционално, така и физически, първата жена, с която имаше истинска връзка. Как можеше да я изостави?

Но какъв избор имаше?

Направи крачка към портала, но се спря, щом видя как очертанията му потрепват и осъзна, че магията му отслабва.

По време на тази пауза го обля втора вълна от спомени, болка, съжаление и гняв.

Порталът потрепери отново.

— Не — изрече Ентрери и постави ръка на рамото на Джарлаксъл, побутвайки го. — Побързай. Магията отслабва.

— Не бъди глупак — предупреди го Джарлаксъл.

Ентрери въздъхна и сякаш се смали пред очевидното обвинение. Погледна към Джарлаксъл и кимна — точно колкото да накара мрачния елф да се отпусне и да приспи бдителността му.

Светкавично Ентрери измъкна червеното острие на меча си и го вдигна високо с две ръце. Изръмжа и внезапно се завъртя, навеждайки острието на нивото на кръста — разсичане, което би прерязало Джарлаксъл на две.

Мрачният елф нямаше как да се защити.

Той се подсмихна подигравателно, докато отстъпваше в единствената възможна посока, по-скоро залитайки, отколкото побягвайки през портала. Джарлаксъл изчезна на косъм от приближаващото се острие.

Ентрери остана взрян в трептящия междупространствен портал за няколко мига, но дори и магията му да не бе изчезнала, нямаше начин Артемис Ентрери да се завърне в Подземния мрак и Мензоберанзан.

Дори и за да спаси живота си.

Глава 14 Надхитряне

Щом замъкът утихна, на полето затръбиха рогове и из редиците на армията се понесоха радостни викове.

— Крал Гарет! — скандираха ентусиазираните войници, а най-енергичните и благодарни викове идваха откъм контингента от Палишчук.

Колкото и затрогващо да беше, Гарет Драконоубиец не беше в настроение. Не бяха загубили нито един човек, а стотици чудовища лежаха мъртви из полето, повечето повалени преди дори да започне битката.

— Това не беше нападение, а масово самоубийство изкоментира Емелин Сивия и приятелите му нямаше как да не се съгласят.

— Не постигна нищо освен дето изтри петното, каквото представляваха гоблините и коболдите — изрече Риордан.

— И подсили решителността и сплотеността ни — добави отец Дугалд. — Безплатна тренировка преди истинската битка? Нима враговете ни са толкова неумели?

— Къде е второто нападение? — запита Гарет колкото себе си, толкова и останалите. — Трябваше да нападнат точно когато вниманието ни бе най-отвлечено.

— Но пък то така и не беше особено отвлечено, нали? — запита Емелин. — Предполагам, че Кейн е бил прав в оценката си и това се е оказало просто отклоняване — чистели са пушечното месо, за да опазят запасите си.

Гарет погледна към мъдрия си другар и поклати глава.

Зачакаха нетърпеливо, докато времето течеше, но замъкът само изглеждаше още по-бездеен и мъртъв. Зад високите му стени не се прокрадваше никакво движение. Нямаше веещи се знамена, нито се чуваше отваряне и затваряне на врати.

— Знаем, че Артемис Ентрери и Джарлаксъл са вътре — отбеляза Келедон Кирни след доста време. — С какви други сили разполагат? Къде са гаргойлите, които заплашиха Палишчук при първото оживяване на замъка?

Гаргойлите, които според докладите ни регенерирали бързо. Неизчерпаем ресурс.

— Може всичко да е било просто блъф — предположи отец Дугалд. — Може би замъкът не може да бъде съживен отново.

— Уингхам, Арраян и Олгерхан са видели гаргойли да прелитат над стените само преди няколко дни — отвърна Келедон. — Тазмикела и Илнезара ясно ни предупредиха, че Джарлаксъл има Уршула Черния, могъщ драколич, който е на разположение за призоваване. Дали лукавият мрачен елф се опитва да ни примами вътре, където магическите му подчинени ще се окажат много по-смъртоносни?

— Няма как да узнаем — призна крал Гарет.

— Има как — отвърна Кейн и всички погледи се насочиха към него.

Монахът застана срещу Гарет и се поклони бавно и почтително.

— Били сме в подобни ситуации много пъти, стари приятелю — изрече той. — Това може да се окаже въпрос, който армията да разреши, а може и да не е. Нека за момент забравим кои сме в момента и да си припомним кои бяхме.

— Не можеш да изложиш краля на опасност — предупреди отец Дугалд.

До него Олвен Горския другар изсумтя подигравателно, макар останалите да не можеха да преценят дали тази реакция е насочена към Кейн, или към Дугалд.

— Ако Джарлаксъл е толкова мъдър, колкото ние си мислим, тогава предпазливостта е наш съюзник — изтъкна Кейн. — Да си играем на интриги с мрачен елф е равнозначно да предизвикаме нещастие.

Обърна се с лице към замъка и суровото му изражение накара останалите да направят същото.

— Били сме в подобна ситуация и преди — повтори Кейн. — Някога знаехме как да се справим. И ще го направим отново, освен ако не сме станали плашливи и стари.

Отец Дугалд понечи да спори, но на лицето на крал Гарет се появи усмивка, усмивка от отминали времена, отпреди десетилетие и повече, когато тежестта на земите на Кървав камък все още не лежеше на силните му рамене. Усмивка, породена от приключения и опасности, която изтри типичната гримаса, предизвикана от политическите игри.

— Кейн — каза той и лукавата нотка в гласа му накара половината му приятели да се усмихнат, а другата половина да затаят дъх — смяташ ли, че можеш да се прехвърлиш през тази стена, без да те забележат?

— Знам си работата — отвърна монахът.

— Както и аз — бързо добави Келедон, но Гарет го прекъсна с вдигната ръка.

— Не още — изрече кралят.

Той кимна на Кейн и монахът затвори очи за момент на медитация. Отвори ги отново и внимателно завъртя глава, попивайки целия пейзаж около себе си, поглъщайки всички ъгли и изчислявайки видимостта на евентуални скрити стражи по стените на замъка. Отпусна лице в шепите си и бавно и дълбоко си пое дъх, а когато издиша, сякаш се смали, сякаш цялото му тяло някак бе станало по-малко и не толкова плътно.

Повдигна една ръка и показа малко бижу, което блестеше с вътрешен, магически огън — огън, който можеше да прерасне в светлина по желание на приносителя си. Това беше старият им сигнален пламък, ясно доказателство за намеренията на Кейн и инструкциите му към останалите. След това монахът се впусна в тръс.

Приятелите го наблюдаваха, но когато някой от тях отклонеше очи дори и за миг, повече не успяваше да фиксира неуловимата фигура.

По-скоро, отколкото някой би очаквал, дори шестимата мъже, които бяха прекарали години покрай великия магистър, Кейн им подаде сигнал с блестящата скъпоценност от основите на стената на замъка.

Движеше се като паяк, ръцете му се преместваха, за да открият пукнатини, краката му се извиваха под всякакви ъгли, за да го изтласкат нагоре, понякога се вдигаха дори над рамената му, а пръстите на краката му се вкопчваха и в най-малките издатини на стената. Само за няколко секунди монахът се прехвърли през стената и изчезна от поглед.

— Кара те да се чувстваш глупав, че ползваш инструменти за катерене, нали? — обърна се Емелин Сивия към Келедон и той само се засмя.

— Кейн би те накарал да се чувстваш глупав и доста непохватен, като избегне всичките ти магически мълнии и огнени кълбета и струи с цветове на целия спектър — Риордан бързо се включи в защита на Келедон.

— Този странен образ се присмива на всички ни — съгласи се Дугалд. — Но просто е твърде стегнат, че да изпие бутилка бренди и твърде погълнат, че да преспи с жена. Човек би се зачудил кога концентрацията става маловажна!

Това предизвика смеха на всички приятели и на тези около тях.

С изключение на Олвен. Рейнджърът се взираше по посока на мястото, където бе изчезнал Кейн, ръцете му стискаха бойната брадва, а брадата му бе мокра от постоянното дъвчене на устните.

Две проблясвания от украшението на монаха от върха на стената им показаха, че пътят е чист.

— Емелин и Келедон — нареди Гарет, защото това бе обичайният курс на групата, като магьосникът използваше уменията си, за да пренесе потайния Келедон при Кейн. — Бързо оглеждане и вдигане на решетките…

— Отивам аз — намеси се Олвен и застана пред Келедон, когато крадецът тръгна към очакващия го Емелин. — Пренеси мен — нареди на магьосника.

— Това винаги е била моята роля — отвърна Келедон.

— Този път отивам аз — изрече Олвен и твърдият му баритон беше безкомпромисен. Погледна покрай Келедон към Гарет. — Позволи ми това, за всичките години, през които те следвах. За всичките битки, които сме споделяли. Дължиш ми го.

Това заявление не зарадва никого от приятелите, отец Дугалд дори направи кисела физиономия и поклати глава.

Гарет обаче не можеше да пренебрегне погледа на стария си приятел. Олвен молеше Гарет да му повярва и го питаше какъв приятел би бил той, ако не го направеше?

— Вземи Олвен — обърна се Гарет към Емелин. Твое задължение, Олвен, е бързо да се увериш, че районът около двора е обезопасен, да вдигнеш решетката и да отвориш тези порти. Всички ще сме заедно, когато се изправим пред Артемис Ентрери и Джарлаксъл, както и пред създанията, които са скрили в замъка.

Олвен измърмори — това беше единственото потвърждение, което щеше да получи Гарет, — и отиде до Емелин. Магьосникът хвърли още един поглед към Гарет и се зае със заклинанието. Олвен го хвана за рамото и миг по-късно насред лилаво проблясване двамата изчезнаха, преминавайки през междупространствена врата до стената, където чакаше магистър Кейн.

В тунелите в горната част на Подземния мрак, дълбоко под творението, което Джарлаксъл бе нарекъл замък Д’аерте, войниците от Бреган Д’аерте бяха направили лагера си заедно с онези роби, извадили късмета да не бъдат изпратени на полето срещу мощта на крал Гарет. Отстрани на основната група в един къс глух тунел Кимуриел и двойка магьосници вече бяха подготвили гадателски кладенец и когато Джарлаксъл се присъедини към тях, наблюдаваха различни части от замъка.

Джарлаксъл се усмихна и кимна, когато образът на Ентрери се появи в мрачните води на кладенеца. Убиецът се бе изкачил от леговището на драколича в по-горните тунели, близо до мястото, където се бе сражавал с магьосника Кантан.

— Той се опита да те убие — каза Кимуриел. — Не можем да се върнем обратно веднага, но ако успее някак да избяга и този път, ти обещавам, че Артемис Ентрери ще умре от острието или магията на мрачен елф.

Джарлаксъл клатеше глава в отрицание по време на тази реч.

— Ако е имал намерение да ме убие, щеше да използва гадната си малка кама, а не тромавия меч. Правеше изявление — може би дори такова на пълно отхвърляне, — но те уверявам, стари приятелю, че ако Артемис Ентрери наистина се бе опитал да ме убие, сега щеше да лежи мъртъв.

Кимуриел хвърли изпълнен със съмнение и дори разочарование поглед към своя партньор, но не направи друг коментар. С едно махване извика във водите друг, по-ярък образ и четиримата мрачни елфи започнаха да наблюдават придвижването на трима мъже.

— Така или иначе ситуацията е съмнителна — изрече псионистът. — Предупредих те за тези врагове.

— Кейн — изрече Джарлаксъл. — Той е монах с голяма известност.

Един от магьосниците мрачни елфи го изгледа объркано.

— Сражава се по метода на куо-тоа — обясни Джарлаксъл. — Неговото оръжие е тялото му и е наистина страховито.

— Вторият е най-опасният — изрече Кимуриел, имайки предвид Емелин Сивия. — Дори и по стандартите на Мензоберанзан магията му би се считала за могъща.

— Толкова могъща, колкото при архимага Громф? — попита един от магьосниците.

— Не ставай глупав — изрече Кимуриел. — Той е просто човек.

Джарлаксъл почти не чу думите му, защото вниманието му бе съсредоточено върху третия в групата мъж, който не му бе познат. Докато Кейн и Емелин явно се оглеждаха внимателно, този изглеждаше много поразвълнуван. Държеше грамадната си брадва с две ръце пред себе си и за Джарлаксъл бе очевидно, че отчаяно иска да я забие в нещо от плът и кръв. И докато Кейн и Емелин продължаваха да гледат и да се движат към основните порти, то вниманието на третия мъж беше изцяло насочено към централното укрепление отвъд двора.

Кимуриел размаха черната си ръка над водата и образът отново се смени с този на Ентрери. Намираше се в зала, която Джарлаксъл не разпозна, с гръб към стената, точно до издигащ се нагоре тунел. Все още не бе извадил оръжията си, но изглеждаше неспокоен, тъмните му очи се стрелкаха към осветените от факли тунели, а ръцете му почиваха в близост до дръжките на оръжията.

Внезапно се разсмя и поклати глава.

— Знае, че го наблюдаваме — предположи единият от магьосниците.

— Може би смята, че ще му се притечем на помощ — отбеляза другият.

— Не и той — каза Джарлаксъл. — Видя възможностите за избор съвсем ясно и прие последиците от решението си — обърна поглед към Кимуриел. — Казах ти, че Ентрери е почтен човек.

— Бъркаш почтеността с идиотизма — отвърна псионистът. — Почтеността е преди всичко съблюдаване на собственото оцеляване. Това е крайната цел на всички мъдри хора.

Джарлаксъл кимна, но не в знак на съгласие, а заради предвидимостта на отговора. Защото това, естествено, бе маниерът на мрачните елфи, където личният интерес превъзхождаше общия, където егоизмът бе добродетел, а щедростта — слабост, която трябва да бъде използвана.

— Някои може да смятат простото оцеляване за предпоследната, а не крайната цел.

— Тези, които смятат така, до един са мъртви или скоро ще бъдат — отвърна Кимуриел и Джарлаксъл просто повтори кимването.

— Не можем да се върнем да му помогнем, без да заплатим висока цена — добави Кимуриел и от тона му Джарлаксъл разбра, че за него това не е възможност.

Псионистът очевидно нямаше желание да върне Бреган Д’аерте обратно в битката и от модулацията на гласа му — а може би бе направил и телепатична добавка към изявлението си. Джарлаксъл никога не можеше да е напълно сигурен с него! — му стана ясно, че ако се опита да използва възможността да си върне отново водачеството над Бреган Д’аерте, ще се изправи пред битка.

Но Джарлаксъл нямаше подобни намерения. Приемаше обрата на съдбата, дори и да не беше доволен от него.

Дворът продължаваше да се вижда в гадателския кладенец, но трите фигури бяха изчезнали. Движение встрани разкри единия, неспокойния мъж с брадвата, когато се показа за малко. Движеше се бързо от едно прикритие към друго и предвид ъгъла, под който отново изчезна от кладенеца, стана ясно, че се движи бързо по посока на вратата на основната сграда.

— Сбогом, приятелю — изрече Джарлаксъл, протегна ръка и докосна неподвижната вода на кладенеца. Вълнички размазаха образа, преди да изчезне изцяло.

— Ще се върнеш с нас в Мензоберанзан, така ли? — попита Кимуриел.

Джарлаксъл погледна към бившия си лейтенант и въздъхна примирено.

Никой в земите на Кървав камък не бе по-добър в разчитането на следи и движения от Олвен Горския другар. Твърдеше се, че рейнджърът може да проследи птица, прелетяла над камък, и никой, който бе виждал дедуктивните умения на Олвен в действие, не бе поставял това под съмнение.

— Имат портал — обърна се Олвен към Кейн и Емелин, когато двамата слязоха от стената в основния двор на замъка.

Следите от армията коболди и гоблини бяха достатъчно ясни и за тримата, земята беше разкъсана под тяхната внезапна — и както Олвен увери другарите си принудителна атака.

Рейнджърът кимна по посока на основната крепост — тумбеста, масивна сграда в средата на стената, която разделяше горната и долната външна стена.

— Или са открили тунели под кулата, където чудовищата са живеели — изрече той.

— Няма ли следи, които да влизат навътре? — попита Емелин.

— Гоблините и коболдите са излезли от тази врата — увери ги Олвен и посочи към сградата. — Но никога не са влизали вътре. А и триста от тях щяха да натъпчат замъка до пръсване.

— Отдолу има множество тунели — отвърна Емелин, който бе разглеждал замъка и преди.

— С изходи? — попита го Олвен.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Използвах Всевиждащ камък, глупави ловецо на елени — изпуфтя магьосникът. — Смяташ ли, че ще позволя на нещо незначително като тайна врата да ми се изплъзне?

— Значи имат портал — заключи Олвен.

— Явно двупосочен — добави Кейн.

Рейнджърът се огледа в празнотата на мястото, спря за момент, за да обмисли тишината и кимна в знак на съгласие.

— Е, нека да отворим това място и да го претърсим от горе до долу — каза Емелин. — Крал Артемис и тъмнокожият му подъл приятел няма да ни се измъкнат толкова лесно.

Емелин и Кейн се обърнаха към портите и решетката и към стаята в основата на дясната стражева кула, където се виждаше голям лост. Погледът на Олвен обаче остана съсредоточен върху централната сграда и докато приятелите му се движеха към предната част на замъка, той навлезе по-навътре.

Умееше да се движи безшумно като опитен градски крадец, а способностите му да намира прикритие в сенките бяха подсилени неимоверно от плаща и ботушите му, изработени от елфически ръце и с елфическа магия.

До такава степен се сливаше с пейзажа, че за всеки наблюдател би изглеждало сякаш е изчезнал напълно, а стъпките му бяха съвсем безшумни. Всъщност едва когато видяха, че вратата на основната сграда е широко отворена, Кейн и Емелин, които се намираха близо до лоста и се чудеха как да закачат наново счупената верига, осъзнаха, че Олвен се е отдалечил толкова от тях.

— Тъгата му го прави безразсъден — отбеляза Кейн и тръгна в тази посока.

Емелин хвана монаха за рамото.

— Олвен се движи по свой път и винаги го е правил припомни той. — Предпочита компанията единствено на Олвен. Без съмнение обучението на Мариаброн е насадило същите чувства в него.

— И според всички доклади е причинило смъртта му — изрече Кейн.

Емелин кимна в знак на съгласие.

— И Олвен най-вероятно го осъзнава.

— Вината и тъгата не са здравословна комбинация — отвърна монахът и погледна зад гърба им. — Оправи веригата и доведи приятелите ни — нареди и тръгна след Олвен.

Мебелите и сгънатите наполовина гоблени в залата за аудиенции не забавиха Олвен. Той се отправи директно към множеството входове на коридори в далечната част на стаята, които се извиваха настрани и надолу. Наведе се ниско и премина покрай тях, докато най-сетне не определи онзи, по който бе имало най-голям и вероятно най-скорошен трафик.

С брадва в ръка Олвен се спусна по него. Премина през поредица от стаи, бавно и решително, и повторението не направи нищо, за да приспи бдителността му или да го направи по-нехаен. Множеството странични пасажи не го умориха, защото макар да имаше малко следи, подозираше, че всички те са свързани. Ако направеше погрешен ход, с лекота можеше да поднови преследването в следващата стая или в стаята отвъд.

Тихо и внимателно рейнджърът се спусна по следващ коридор, който свършваше с отворена врата, водеща до осветена от свещи стая. Щом се приближи до вратата покрай стената от дясната му страна, рейнджърът забеляза, че следите рязко прекъсват вдясно, точно след прага на вратата.

Олвен се промъкна напред. Само на стъпка разстояние от отвора той затаи дъх и се наведе леко, колкото да види върха на лакът.

Погледна обратно към пода — чифт следи.

Грациозно и със скорост, неприсъщи за едрото му тяло, Олвен скочи напред и се завъртя, замахвайки с брадвата си напряко за удар, който изненаданият подлец дори не би могъл да блокира. Задоволство обзе рейнджъра, когато отлично балансираното, омагьосано острие профуча през въздуха, без да срещне съпротива.

Заби се дълбоко в гърдите на чакащия в засада. Нямаше как глупакът да се защити.

Встрани от портала, където Олвен бе влязъл така внезапно и агресивно, в сенките на друг коридор Артемис Ентрери наблюдаваше леко развеселено как рейнджърът разбива на парчета гръдния кош на мумията, която убиецът беше изправил до входа.

Оръжието премина през тялото, точно както Ентрери бе планирал, и сряза осигурителното въже, поставено зад запазения труп, преди да иззвънти при срещата си с камъка.

Срещу мумията, от другата страна на неканения гост, се спусна меч, освободен от отрязаното въже.

Ентрери реши, че е успял да извърши убийство и вече няма път назад.

Но едрият нападател го изненада, защото още щом оръжието му иззвънтя на камъка, още щом сряза въжето, вече се движеше, при това бързо, претъркаляйки се странично. Преметна се по-навътре в стаята, на косъм от люлеещото се острие и стъпи обратно на крака с такова умение и грациозност, че бе заел приклекнала позиция преди Ентрери да успее да излезе напълно от коридора.

И макар Ентрери да бе ненадминат в способността си да се движи тихо, Олвен очевидно го чу или почувства, защото скочи, завъртайки се в кръг и замахна косо с брадвата. Единственото, което оставаше на Ентрери, бе да преметне Нокътя на Шарон нагоре и през рамо, за да не бъде избит от ръцете му.

Олвен овладя движението и промени ъгъла на брадвата с невероятна сила и координация, после замахна и острият й връх полетя към гърлото на убиеца.

Ентрери политна назад, докато Олвен настъпваше.

Най-сетне успя да вдигне Нокътя на Шарон пред себе си и принуди рейнджъра да спре, но вече до такава степен бе изгубил равновесие, че не можеше да се надява да задържи позицията си. Просто се изви и се остави да падне, подпирайки се на ръката, с която въртеше камата.

Ревът на Олвен подсказа поредната атака, но Ентрери вече се движеше, използвайки пръстите, на които се бе подпрял за опора, и се хвърли наляво пред ръката си, извивайки и обръщайки рамото си така, че да превърне страничното превъртане в предно салто. Беше отново на крака и се обръщаше, преди Олвен да успее да се приближи, подобно на рейнджъра, когато бе избегнал капана с меча. Нокътя на Шарон свистеше във въздуха пред него, докато се завърташе.

— Ти си хитър убиец, а? — попита го Олвен.

— Не е ли това разликата между убиеца и убития?

— А Мариаброн не беше толкова хитър, нали?

— Мариаброн? — повтори Ентрери, видимо изненадан.

— Не пълни ушите ми с лъжи — извика Олвен. — Видял си заплахата, която представлява той — честният човек.

Завърши думите си с внезапен скок напред и брадвата му нанесе разсичащ удар диагонално отдясно наляво. Олвен отпусна дясната си ръка, докато брадвата летеше надолу и без въобще да забавя инерцията си завъртя лявото си рамо така, че отново да я вдигне нагоре и да използва дясната си ръка за кръстосан захват, после нанесе разсичащ удар в обратната посока.

Ентрери нямаше как да парира толкова могъщ удар, затова просто отстъпи извън обсег. Подпря се здраво на крака, който ползваше за опора, с идеята да се стрелне зад брадвата. Когато Олвен пусна оръжието с лявата си ръка и брадвата се залюля надясно, хваната в средата на дръжката само с дясната му ръка, Ентрери видя пролука. Със скъсения захват Олвен не можеше да се надява да го спре.

В този момент Артемис Ентрери за пръв път усети вкуса на истинските сили в земите на Кървав камък, силите на приятелите на крал Гарет.

Олвен остави дясната си ръка да се изпъне до краен предел и отпусна захвата си на брадвата, така че да се плъзне напред до пълната си дължина. Свободната му ръка сграбчи ръчна брадвичка, която висеше на колана му, точно зад дясното му бедро и когато Ентрери се впусна напред, с движение на китката Олвен запрати по-малкото оръжие към него.

Ентрери се гмурна надолу и отчаяно вдигна Нокътя на Шарон, едва закачайки брадвата, пресичайки смъртоносното й въртене, макар и да не успя изпяло да промени ъгъла й. Въпреки това острието го закачи странично по главата, но поне оръжието не се заби право в лицето му!

По-лош за Ентрери бе могъщият замах на Олвен с една ръка. Брадвата летеше напряко с ужасяваща сила и скорост.

Единствената защита на Ентрери бе да се гмурне под този удар със завъртане, така че да погълне силата му.

За всеки друг боец това щеше да е не повече от отчаян защитен ход, но Ентрери импровизира, прехвърляйки оръжията си в движение. Лявата му ръка хвана Нокътя на Шарон, а дясната сръчно пренасочи инкрустираната кама. Още докато забавяше удара на брадвата, Ентрери се хвърли в контраатака, промушвайки закръгления корем на Олвен.

Докато се изплъзваше от атаката, Олвен нанесе удар със свободната си ръка по водещата ръка на Ентрери и отби камата встрани. Тъй като и двете оръжия на Ентрери се оказаха от дясната страна на Олвен, а рейнджърът умело се завърташе зад рамото му, на Ентрери не му остана никакъв избор, освен да го притисне още по-усилено. Направи кълбо напред и отново се изправи на крака с дефанзивно завъртане.

Успя да отбие още една свистяща брадва, като едва забеляза сребристите отблясъци на острието й. Трудно му бе да повярва, че Олвен е успял да се изправи, да измъкне друго оръжие и да го хвърли с такава смъртоносна прецизност и лекота.

— Виждам, че си роднина на хлъзгавото прасе — подразни го Олвен.

— Което рядко бива хващано и често прави преследвачите си на глупаци.

Олвен се усмихна уверено, докато отиде настрани, размахвайки бойната си брадва с лекота и прибра първата брадвичка, която бе хвърлил.

— О, отнема известно време да го хванеш — каза той. — Но истината е, че прасето никога не печели.

— Който разчита на сигурното, определено ще остане разочарован.

Олвен се разсмя гръмко и подканващо махна с ръка към Ентрери.

— Ела тогава, мръсен убиецо, крал Артемис Глупака. Разочаровай ме.

Ентрери наблюдава мъжа известно време, докато той застана в защитна поза и нагласи брадвите си, бойна и ръчна, демонстрирайки, че е запознат с боя с две ръце.

Рейнджърът очевидно смяташе, че Ентрери е убил Мариаброн — престъпление, за което беше невинен.

В този момент се замисли да протестира. Помисли си, мимолетно, да успокои умелия войн като — необичайно за него — му каже истината.

„Но с каква цел?“, не можа да не се зачуди Ентрери.

Джарлаксъл го беше провъзгласил за крал Артемис I, узурпатор в земи, които Гарет беше обявил за свои. За това престъпление наказанието без съмнение бе същото, каквото този мъж се опитваше да му наложи.

Какъв бе смисълът?

Ентрери погледна към собствените си оръжия, червеното острие на Нокътя на Шарон, блестящите камъни на камата, която го бе превела през хиляди битки по улиците на Калимпорт и отвъд.

— О, хайде — подразни го противникът му. — Очаквам повече от един крал.

С примирено свиване на рамене, отново признание, че всичко е една глупава и откачена случайна игра, признание и приемане, че макар веднъж да бе обвинен погрешно, е имало множество случаи, когато заключението на Олвен би било съвсем вярно, Артемис Ентрери настъпи.

Звуците от битката отекваха нагоре по коридорите чак до фоайето, където магистър Кейн стоеше пред объркващото множество от входове на тунели. Заради плана на мястото, с всички тунели, завиващи по един и същ начин, нямаше как монахът точно да прецени кой тунел ще го заведе до битката. Дори звуците от битката звучаха еднакво от всички отвори, сякаш бяха свързани от кръстосани канали.

— Трябваше да го отбележиш, Олвен — измърмори и поклати глава.

Кейн се опита да прецени ъгъла на извивката и разстоянието до битката. Застана до втория отвор отдясно.

Спря се за момент, докато не осъзна, че колебанието няма да му даде повече яснота или по-добро предположение. Бръкна в една кесийка, извади свещ и я пусна на пода, маркирайки входа.

После безшумно и бързо се затича надолу.

Ентрери замахна с меча си и ръчната брадва на Олвен бързо се спусна, за да го отклони. Убиецът дръпна острието назад, направи лъжливо движение с камата и отново мушна с по-дългото оръжие. Олвен трябваше да се извие настрани и да използва по-голямата брадва, която държеше в дясната си ръка.

Ентрери отново го дръпна бързо назад и смени позиция, сякаш щеше да пристъпи напред с левия си крак и да нападне с камата, която отново бе в лявата му ръка.

Рейнджърът спря насред извъртането си и се опита да се преустрои надясно, но Ентрери нападна с ново мушкане с Нокътя на Шарон.

Реши, че битката е приключила — срещу по-неопитен противник със сигурност щеше да е, — но след това убиецът осъзна, че Олвен е предположил точно този ход и извиването му надясно не е било нищо повече от лъжливо движение, измислено, за да го завърти в удобна за хвърляне позиция.

Ръчната брадва полетя към Ентрери и само невероятната подвижност на убиеца му позволи да замахне с инкрустираната кама, докато залягаше, и да я отклони нагоре. Ентрери не спря да се движи и смени позицията си толкова бързо, че още докато се спускаше надолу под въртящата се във въздуха брадвичка, успя да се стрелне в атака напред с Нокътя на Шарон.

Олвен го блокира, но Ентрери пристъпи точно зад париращия удар — или поне така си мислеше — и замахна с камата.

Убиецът смяташе, че Олвен трябва да е парирал с голямата брадва, и затова бе объркан, когато атаката с ножа не достигна мишената си, а рейнджърът, по-стабилен, отколкото бе мислил, че е възможно, успя да се плъзне крачка назад.

Когато ситуацията се изясни, Ентрери видя, че мъжът е успял да измъкне втора ръчна брадва и че тя, а не по-голямото оръжие, е блокирала меча му.

А той се намираше твърде напред и твърде снижен, с остриета, нанасящи удари само във въздуха, докато Олвен отскачаше, вдигайки високо грамадната брадва.

Тя се спусна във внезапна и унищожителна атака.

Ентрери се хвърли на пода и потръпна, когато въздухът над него изсвистя. Подпря се на ръце и се изстреля нагоре с цялата си сила. С майсторско движение изви крака под тялото си и се изправи, а оръжията му описаха ниска окръжност и се издигнаха нагоре бързо и прецизно. Повдигащият се Нокът на Шарон прихвана следващия замах на брадвата. Червеното острие на меча се закачи зад извитата й глава и Ентрери избута ръката на рейнджъра нагоре и настрани. Ентрери спусна лявата си ръка по-ниско, на нивото на колана и направи мушкащо движение с камата, принуждавайки рейнджъра да отстъпи и да свали по-голямата брадва, за да блокира.

Това промушване обаче беше само подготовка и Ентрери подскочи нагоре и надясно, получавайки преимущество. От по-добрия ъгъл той превъртя Нокътя на Шарон над малката брадва на Олвен и го заби надолу, извивайки ръката на рейнджъра.

Олвен го изненада, като пусна брадвата и замахна нагоре с юмрук, уцелвайки брадичката на Ентрери.

Убиецът залитна крачка назад, но бързо се съвзе — и добре, че го направи, защото насреща му се носеше Олвен и диво размахваше бойната си брадва. Стрелваше се надолу и настрани, внезапно направи обратен удар, последван от още една светкавична атака. Метал се сблъска с метал, издрънча и изскърца, когато главата на брадвата се плъзна по дължината на остриетата на Ентрери в бърза последователност. Насред цялата тази канонада Олвен измъкна още една ръчна брадва и я включи в яростните си атаки.

Ентрери се сражаваше яростно, за да не изостане, отразяваше и парираше ударите. Дълго време не можа да открие никакви възможности да направи каквато и да било ответна атака, никакви пролуки, за да нанесе удар. Всичко бе инстинкт, неясна поредица от движения — меч, кама и брадви, свистящи нагоре-надолу.

Дори да започваше да се изтощава, Олвен определено не го показваше.

Когато излезе от тунела, Кейн обърна свещта странично, така че да е успоредна с входа на тунела — знак за Емелин или някой от останалите, който показваше, че е изследвал тунела и вече не е вътре. Постави нова свещ на земята до входа на следващия тунел с фитил, сочещ към спускащия се надолу мрак, за да маркира ясно следата за своите приятели, които знаеха как да разчетат сигналите му.

Потегли по-бързо не само защото познаваше основната структура на тунела, предвид предишния, но и защото бе сигурен, че този ще го отведе до Олвен и битката.

Съдейки по френетичното темпо на дрънчащия метал, скоростта на битката се бе увеличила многократно.

В мига, в който мечът с червено острие разсече въздуха, Ентрери знаеше, че е пропуснал да парира, но без въобще да се замисля втори път, без колебание от страх или ужас, отлично се изплъзна, извивайки бедра наляво в посока, обратна на приближаващата брадва и оттласквайки торса си назад.

Получи нараняване — нямаше как да се избегне — по дясното, водещо бедро, където бойната брадва на Олвен разкъса кожената броня, плътта и болезнено удари костта.

Едно мигновено намръщване бе всичко, което Ентрери си позволи, когато Олвен се хвърли напред, предусещайки убийството.

Ентрери замахна диво, засилвайки се отдясно и напреки с могъщия си меч. Олвен предвидимо свали брадвата на същото ниво, за да парира с лекота. Но отчаянието на лицето на Ентрери, подкрепено от уж нестабилния му замах, само засили измамата и убиецът спря насред движението и използва инерцията си не като основа за удар срещу Олвен, а за да се завърти настрани.

Накуцвайки, изтича настрани, но отказа да се поддаде на вълните изгаряща болка, струящи от разкъсаното му бедро.

— Няма къде да бягаш! — сгълча го Олвен и бързо се впусна в преследване, когато Ентрери се затича към вратата, където висеше мечът, използван в капана.

Ентрери го бутна наляво и профуча покрай него или поне така изглеждаше, но вместо това спря на място, завъртя се и замахна надолу с Нокътя на Шарон. Докато го правеше, призова магията на острието и освободи стена от непрогледна черна пепел.

Още докато замахваше, убиецът просто пусна меча и се стрелна наляво в посока, обратна на острието от капана. Издрънчаването на Нокътя на Шарон на каменния под прикри звука от стъпките му и Ентрери се претърколи покрай стената, преценявайки правилно, че мечът и стената от пепел ще объркат Олвен, макар и за кратко. И наистина, рейнджърът протегна лявата си ръка настрани, за да пресече люлеенето на меча и се спря на място с учудване, изписано по лицето, когато видя стената от пепел пред себе си.

Но не можа да се спре напълно и със сигурност не искаше да се окаже оплетен с тежкия меч, затова изрева и се втурна напред, изскачайки през стената от пепел право в тунела.

И замръзна на място, защото пред него нямаше враг.

Остра кама се допря до гърлото му. Друга ръка го сграбчи за гъстата коса и дръпна главата му назад, оголвайки гърлото му за лесен смъртоносен удар.

— На твое място щях да си държа ръцете разперени широко и да пусна оръжията си на пода — прошепна Ентрери в ухото на Олвен.

Когато рейнджърът се поколеба, Ентрери отново дръпна косата му и натисна малко по-силно с камата, оставяйки кървава линия. Когато Олвен отново се поколеба, Ентрери му показа истината за съдбата му, за пълното му унищожение, като призова вампирските сили на камата да откраднат малко от душата му.

Бойната брадва удари пода, последвана от ръчната.

— Увеличаваш престъпленията си — долетя спокоен глас някъде отзад.

Ентрери завъртя Олвен и го бутна през пепелта и покрай меча обратно в стаята, за да се изправят срещу Кейн, който стоеше при другия отворен изход. Монахът изглеждаше спокоен, с отпуснати до тялото ръце, в които не държеше нищо.

— Единственото престъпление, което съм извършил, е да изпълзя от каналите на Гарет — отвърна убиецът.

— Ако това е истина, тогава защо се сражаваме?

— Аз се защитавам — И кралството си?

Ентрери присви очи и не отговори.

— Опрял си острието си на гърлото на достоен мъж, на герой в земите на Кървав камък — отбеляза Кейн.

— Който се опита да ме убие и с удоволствие би ме разсякъл на две, ако му бях позволил.

Кейн сви рамене, сякаш това нямаше значение.

— Неразбирателство. Бъди разумен. Позволи на делата си да говорят за теб, когато се изправиш пред съда на крал Гарет, както със сигурност трябва да направиш.

— Или пък ще си тръгна… — започна Ентрери, но млъкна, когато в полезрението му се появи втора фигура, спускаща се надолу по коридора, за да застане редом до Кейн.

Емелин Сивия пуфтеше и пъшкаше и мърмореше колебливо и несвързано заради непривичната гледка пред себе си.

— Или пък ще си тръгна с този мъж — повтори Ентрери. — Без да ми се пречи и ще го освободя, когато съм свободен от погрешната преценка на Гарет Драконоубиец и развълнуваните му последователи.

Магьосникът заломоти отново и тръгна напред, но бе спрян от протегнатата ръка на Кейн. Това възпря Емелин само за миг и той започна да размахва ръце.

— Ще те превърна в пепел! — заяви магьосникът.

Ентрери се ухили криво и пожела кинжалът да отпие съвсем леко.

— Спри! — изрева Олвен с разширени от ужас очи и това наистина накара Кейн и Емелин да спрат.

Олвен се бе изправял очи в очи със смъртта много пъти, беше се изправял срещу могъщ демон заедно с тях, но двамата никога не бяха виждали другаря си толкова разстроен.

— Няма да оцелееш от това — обеща Емелин на Ентрери.

До него Кейн свали ръце и затвори очи. На един от пръстените му за миг проблесна син скъпоценен камък.

— Достатъчно! — предупреди Ентрери и се отмести настрани, придърпвайки Олвен със себе си, когато във въздуха до него се появи спектрална ръка. — Първата болка, която почувствам, ще е неговият последен дъх обеща убиецът.

Кейн отвори очи и вдигна ръцете си в знак на отстъпление.

Спектралната ръка се спусна надолу и леко закачи Ентрери, но той не почувства нищо по-различно от лек полъх на вятъра, докато ръката се стопяваше в нищото.

Ентрери дишаше тежко, беше леко объркан. Не искаше да проиграва шанса си. Ако убиеше Олвен, нямаше да има средство за споразумение. Подръпна главата на мъжа и предизвика изпъшкване от болка.

— Обърни се и ме изведи — нареди му Ентрери.

Емелин започна да се обръща, но се спря по средата и погледът му — съответно и погледът на Ентрери — се насочи към монаха, защото Кейн стоеше съвършено неподвижен, със затворени очи, само устните му помръдваха леко, сякаш правеше заклинание.

Ентрери се канеше да отправи предупреждение, но монахът отвори очи и го изгледа директно.

— Свършено е — заяви Кейн.

Изражението на убиеца показа съмнението му.

Но миг по-късно същото това изражение показваше объркването на Ентрери, защото се почувства много странно. Мускулите на ръцете и краката му бяха обхванати от спазми. Очите му замигаха бързо и изсумтя, макар да нямаше желание да го прави.

— А, добра работа! — изрече Емелин, като не сваляше очи от Кейн.

— К-к-какво? — успя да изпелтечи Ентрери.

— Чувстваш в себе си намесата на Кейн — обясни му монахът. — Настроих една към друга нашите отделни енергии.

Мускулите на ръката на Ентрери се стегнаха на възли и болезнено се извиха. В този миг си помисли да пререже гърлото на затворника си тук и сега, но умът му сякаш не можеше да комуникира с ръката му!

— Представи си живителната си енергия като струна — обясни му Емелин, — опъната от главата до слабините ти. Магистър Кейн сега държи тази струна пред себе си и може да я пререже, когато поиска.

Ентрери гледаше невярващо към ръката си и се намръщи замаяно, когато започна да разпознава коварните вибрации, преминаващи през тялото му. Наблюдаваше безпомощно как Олвен отблъсква ръката му с камата и се измъква от хватката му.

Отстрани Кейн спокойно отиде до падналия на земята Нокът на Шарон. Ентрери почувства далечен отклик на някакво задоволство, когато монахът се наведе да го вдигне, смятайки, че разумното, могъщо и зло оръжие ще стопи душата на Кейн, както бе правило с мнозина, които неразумно го бяха хващали в ръка.

Кейн го вдигна и за момент очите му се разшириха от ужас. После сви рамене, огледа оръжието и го прибра в пояса на мръсната си роба. В мислите на Артемис Ентрери се въртеше объркване, примесено с ярост. Той затвори очи и изръмжа, после се опита да се противопостави на намесата. За момент, за част от секундата се освободи и залитна напред, сякаш за да нападне.

— Внимавай, крал Артемис — изрече Емелин и в гласа му наистина имаше нотка на подигравка, макар Ентрери да бе твърде объркан, за да долови тънкия намек. — Магистър Кейн може да пререже тази струна.

Това е ужасен начин да умреш.

Като условен знак и много преди Ентрери да се приближи до двойката, Кейн изрече една дума и през тялото на Артемис Ентрери преминаха ужасяващи болки, каквито никога не бе предполагал, че са възможни.

Парализира се, сякаш цялото му тяло затрепери в спазъма на една-единствена крампа на всички мускули.

Чу как камата му удря пода.

Дори не почувства сблъсъка, когато я последва.

Глава 15 Крал на Вааса

С подкрепата на силните ръце на Кейн Ентрери успя да се изправи отново, но у него имаше останала малко сила и равновесие. Нямаше воля за съпротива, когато Олвен изви ръцете зад гърба му и ги завърза здраво с елфическа връв.

— Къде е Джарлаксъл? — попита го Емелин и макар магьосникът да беше съвсем близо, гласът му достигна до Ентрери сякаш от много, много далеч.

Не успя да придаде на думите никакъв смисъл.

— Къде е Джарлаксъл? — попита магьосникът по-упорито и се приближи така, че ястребовият му нос се докосна до носа на Ентрери.

— Изчезнал — убиецът се чу как прошепва и бе изненадан, че е отговорил.

Чувстваше се така, сякаш умът му е отделен от тялото и се носи из стаята като купчина пухкави облаци, всеки самостоятелен с частични мисли, които някога може би са били свързани, но сега бяха напълно отделени от мислите, плуващи в останалите облаци.

Видя Емелин да се обръща към Кейн, който просто сви рамене.

— Ще ида да проверя — изрече далечният глас на Олвен.

— По-внимателно този път — каза Емелин.

Рейнджърът изсумтя и се отдалечи, минавайки точно пред Ентрери. Спря се достатъчно дълго, че да отправи злобен поглед на победения убиец.

Кейн хвана Ентрери за ръката и го поведе, а Емелин ги следваше отблизо. Когато влязоха в издигащия се коридор и тръгнаха нагоре, координацията на убиеца — както умствена, така и физическа, не се възстанови и няколко пъти единствено подкрепата на Кейн го задържаше прав.

Откриха крал Гарет, отец Дугалд и множество войници, обикалящи в залата за аудиенции. Гарет стоеше край една стена с подпрени на хълбоците ръце и се взираше любопитно в един от гоблените, който бе разгънат така, че да виси в цялата си дължина.

— Виж ти — промърмори Емелин, преминавайки покрай Ентрери и докосвайки брадата си.

— А, хванали сте го — изрече Дугалд и се обърна към триото. — Добре.

— Любопитно, нали така? — обърна се Гарет към приятелите си. — Можеш ли да обясниш? — започна да задава въпрос на Ентрери, но се спря и го огледа, преди да се обърне с въпросителен поглед към двамата си другари.

— Кейн го пипна по специален начин — отвърна сухо Емелин.

Гарет кимна бавно.

— Къде е Олвен? — попита и в тона му внезапно се промъкна безпокойство.

— Отиде да потвърди, че мрачният елф се е махнал.

— И той го е направил — долетя гласът на рейнджъра откъм входа на тунела. — Подозирам, през магически портал. Ако следите са някакъв показател, а ние знаем, че винаги са, тогава Джарлаксъл не е бил единственият елф — вероятно мрачен елф, — който е обикалял из това място. Мисля, че нашият приятел тук, кралят на Вааса, ще трябва да даде отговори на някои въпроси.

— В такъв случай да започне с това — отвърна Емелин и двамата с Гарет се отдръпнаха от гоблена, разкривайки го изцяло пред Ентрери и хората, които го бяха пленили.

Олвен изломоти нещо зад убиеца. Кейн не изрече нито дума, не издаде нито звук, не промени дори изражението си.

Когато постепенно започна да фокусира гоблена, Ентрери се обърка още повече. Образът му изглеждаше двоен, сякаш бродерията оживяваше и обитателите й излизаха от тъканта право в залата.

После осъзна, най-напред в далечните ъгълчета на замаяния си мозък, но постепенно в основните си мисли, че хората, изобразени на гоблена, са същите, които стояха край него в залата за аудиенции. Защото бродерията изобразяваше победата на крал Гарет над Зенги, краля вещер, с множество и точни подробности.

— Е, крал Артемис? — попита Гарет. — Защо би украсил залата си с изображения като тези?

Ентрери го изгледа слисано.

Кейн го бутна настрани и го сложи да седне в един от гъбените тронове.

— Все още не е готов да говори — обясни той на Гарет. — Мистерията ще почака още малко.

— Както и тази — отвърна Гарет и подаде на Кейн навит на руло свитък, същият, който Кейн бе забелязал на трона при преминаването си. Взе го от Гарет и го разви и отново не показа емоции, макар загадъчните думи наистина да бяха изненадващи.

Добре дошъл, Гарет, кралю на Дамара, Добре дошъл Гарет, кралю на Вааса.

Кралю на Вааса, добре си дошъл.

— Що за номер е това? — попита Емелин, който четеше над рамото на Кейн.

Извън залата за аудиенции се разнесоха аплодисменти за крал Гарет, водени от въодушевените войници на Палишчук.

Всички погледнаха към Гарет.

— Заплахата за техния хубав град е осуетена — отвърна той.

Отец Дугалд се разсмя гръмогласно и неколцина от останалите се присъединиха.

— Мрачният елф не може да бъде открит никъде — обърна се Емелин към Ентрери. — Ти ли си жертвеният агнец?

— Голямо прахосване на талант — отвърна Олвен. — Той е добър боец.

— Но не чак толкова бързоног — каза Дугалд. — Ако сме приключили, нека се връщаме в Кървав камък. Тук е малко хладно.

— Ба, Дугалд, имаш достатъчно слоеве, които да отблъснат северния вятър — подкачи го Риордан Парнел, който влезе през отворената врата на замъка. — Нашите приятели от Палишчук искат празненство, естествено.

— Те винаги искат празненство — отвърна Дугалд.

— Веднага щом установим, че вече не съществува заплаха, потегляме към дома — каза Гарет. — Ще оставим контингент в Палишчук за през зимата, ако нашите приятели полуорки желаят, в случай че мрачният елф има още някой номер в ръкава си. Но за нас ще е хубаво и мъдро да се прибираме у дома.

— А какво ще правим с него? — попита Кейн, имайки предвид Ентрери.

— Доведете го — Ентрери чу Гарет да изрича думите и беше разочарован, защото му се искаше всичко да приключи.

— У дома в Кървав камък, където приятелят ти ще бъде екзекутиран — изрече Кимуриел Облодра, докато наблюдаваха разговора в гадателския кладенец.

— Гарет няма да го убие — настоя Джарлаксъл.

— Няма да има друг избор — каза псионистът. — Ти провъзгласи Ентрери за крал на Вааса. Ако Гарет позволи това да се размине, авторитетът му в очите на поданиците му ще спадне — при това непоправимо. Никой крал няма да е достатъчно глупав, че да позволи подобно предизвикателство да се размине. Това е само на крачка от анархията.

— Подценяваш го. Гледаш на него през призмата на опита си с матроните майки в родните ни земи.

— Ще ти се да е така, но разумът ти подсказва другояче — отвърна Кимуриел. — Откажи се от приятелството си с човека, Джарлаксъл, защото замъглява трезвата ти преценка.

Джарлаксъл се отдръпна назад, когато магьосниците спряха тихото си тананикане и водите на кладенеца замръзнаха неподвижни, а образите започнаха да се размазват. Джарлаксъл беше мрачен елф, който обикновено говореше с увереност и подкрепяше тази увереност със сериозно разбиране на другите. Но освен това беше елф, който отдавна се бе научил да вярва на преценката на Кимуриел, защото той никога не оставяше надеждата или страстта да замъглят простата логика.

— Не можем да го позволим — отбеляза Джарлаксъл, говорейки колкото на Кимуриел, толкова и на себе си.

— Не можем да го предотвратим — отвърна Кимуриел и Джарлаксъл отбеляза, че магьосниците до него вдигнаха вежди при тези думи. Нима очакваха конфронтация, борба за водачеството над Бреган Д’аерте?

— Няма да изправя Бреган Д’аерте срещу крал Гарет — продължи Кимуриел. — Веднъж вече ти го обясних. Нищо от случилото се не е променило това ми решение и определено няма да го направя заради жалкия човек, който дори и да бъде спасен, ще умре от естествена смърт преди споменът за този инцидент да избледнее в съзнанието ми.

Джарлаксъл се зачуди за последното твърдение с оглед на факта, че Ентрери бе източил в себе си малко от есенцията на сянка с употребата на вампиричната кама. Реши да остави тази мисъл за друг ден и се съсредоточи върху по-непосредствените проблеми.

— Не съм искал да започвате война с крал Гарет — каза той. — Ако исках подобно нещо, щях ли да изоставя силата на замъка? Нямаше ли да извикам Уршула и да нанеса тежък удар по редиците на Гарет? Не, приятелю, няма да воюваме с краля на Дамара и страховитата му армия. Но той е, според всички мнения, разумен и мъдър човек. Ще се спазарим за Ентрери.

По каменното лице на Кимуриел за момент проблесна изражение, което разкри съмненията му.

— Нямаш нищо, с което да се спазариш.

— Не видя ли изражението на крал Гарет, когато видя подаръка ми?

— Повече объркване, отколкото благодарност.

— Объркването е първата стъпка към благодарността, ако сме умни — лукавата усмивка на Джарлаксъл предизвика угрижени погледи от всички наоколо с изключение на Кимуриел, разбира се. — Теренът за битката е подготвен. Нужна ни е само още една точка за бартер. Помогни ми да я достигна.

Кимуриел го изгледа твърдо и изпълнен със съмнения, но Джарлаксъл знаеше, че интелигентният мрачен елф лесно ще се досети за неизреченото предложение.

— Ще бъде забавно — обеща Джарлаксъл.

— И ще си струва ли цената? — попита Кимуриел. — Или времето?

— Понякога забавлението е достатъчно.

— Наистина — отвърна псионистът. — А всичко това — пристигането на войниците, смъртта на робите, изтощителното магическо оттегляне — струваха ли си неприятностите за теб, проста игра за твое развлечение, само за да избягаме, когато се случи предвидимото и крал Гарет почука на вратата?

Джарлаксъл се ухили и сви рамене сякаш нямаше значение. Измъкна странен скъпоценен камък, оформен като малък череп на дракон, и със замах го запрати към Кимуриел.

— Уршула — обясни Джарлаксъл. — Могъщ съюзник за Бреган Д’аерте.

— Джарлаксъл, когото познавах, не би изоставил подобна награда.

— Давам ти я назаем като придобивка на Бреган Д’аерте. Освен това ти без съмнение ще научиш повече за драколича, отколкото аз бих могъл, с помощта на свещеници и магьосници и дори илитиди, без съмнение.

— Предлагаш заплащане срещу помощта ни в следващата ти авантюра?

— Заплащане за онова, което вече сте извършили, и за онова, което тепърва можете да осигурите.

— Като намерим разменната монета за твоя жалък човек ли?

— Разбира се.

— Отново те питам, Джарлаксъл, защо?

— Може би по същата причина, заради която приех бежанец от дома Облодра.

— За да разшириш могъществото на Бреган Д’аерте? — попита Кимуриел. — Или за да обогатиш преживяванията на Джарлаксъл?

Кимуриел го обмисли за момент и кимна и Джарлаксъл отговори със смях:

— Да.

Глава 16 Умен за мнозина

Когато се приближи към залата за аудиенции в замъка си в Кървав камък, крал Гарет дочу, че разпитът на Артемис Ентрери вече е започнал. Погледна към жена си, която вървеше до него, но лейди Кристин се взираше напред със стоманения поглед, който Гарет добре познаваше. За разлика от него тя явно не изпитваше вътрешни угризения спрямо обвинението на неуспелия крал.

— И твърдиш, че не знаеш нищо за гоблените или свитъка, който намерихме на изработения от гъба трон? — попита Келедон. — Моля те, бъди благоразумен — продължи мъжът. — Това може да е оправдателно до някаква степен.

— Да направи смъртта ми по-приятна? — отвърна Ентрери и Гарет потрепна от насъбраната се жлъч в гласа му.

В мига, в който влезе в залата, видя, че Ентрери е застанал на килима пред издигнатата платформа, върху която бяха троновете. Отец Дугалд и Риордан Парнел седяха на стъпалото, а близо до тях бе Кейн. Келедон обикаляше в кръг около убиеца.

Множество стражи стояха в готовност от двете страни на килима.

Дугалд и Риордан се изправиха при приближаването на краля и кралицата и всички мъже се поклониха.

Гарет почти не ги забеляза. Срещна погледа на Ентрери и в неговите очи откри най-изпълнения с омраза гневен поглед, който някога бе срещал. Презрение, което дори самият Зенги не бе постигал. Продължи да гледа мъжа и седна на трона си.

— Подсказа ни, че гоблените не са негово дело — обясни отец Дугалд на краля.

— И не знае нищо за пергамента — добави Риордан.

— И казва истината? — запита Гарет.

— Не долових лъжа — отвърна свещеника.

— Защо да лъжа? — обади се Ентрери. — За да откриете лъжата и да оправдаете действията си в собствените си лицемерни сърца ли?

Келедон пристъпи напред, сякаш с намерение да удари наглия затворник, но Гарет го спря с вдигната ръка.

— Твърде много предположения — изрече кралят.

— Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си…

— Съмнявам се в това — подхвърли Риордан, но Ентрери дори не му обърна внимание, а очите му останаха приковани в краля на Дамара.

— … мъже, които вземат онова, за което претендират, че им се полага — продължи Ентрери, сякаш Риордан въобще не е проговарял — и Гарет виждаше, че поне що се отнася до интригуващия чужденец, Риордан наистина не е.

— Внимавай какво говориш — намеси се лейди Кристин и всички очи, включително тези на Ентрери, се обърнаха към нея. — Гарет Драконоубиец е законният крал на Дамара.

— Претенция, която всеки крал, без съмнение, трябва да отправи.

— Убий глупака и да се приключва — долетя глас откъм вратата и Гарет погледна покрай Ентрери, за да види как Олвен влиза в стаята.

Рейнджърът се спря и се поклони, после продължи напред, избирайки маршрут, който го прекара на една крачка от заловения мъж. Прошепна нещо на Ентрери, докато го подминаваше и го направи с подигравателна усмивка.

Изражението му се запази още около две крачки, докато Ентрери не отбеляза:

— Ако ще си толкова емоционално наранен, когато те победят в битка, може би ще направиш добре, ако подобриш уменията си.

— Олвен, успокой се — предупреди го Гарет, когато видя как очите на буйния рейнджър се разширяват.

Въпреки това Олвен се завъртя и от начина, по който Келедон отстъпи встрани Гарет си помисли, че мъжът може да се нахвърли върху Ентрери тук и сега.

Но Ентрери просто се подсмихна насреща му.

— Ние сме разумни хора, живеещи в опасни времена — каза Гарет на Ентрери, когато Олвен най-сетне отстъпи. — Има много неща, които можем да научим…

— Съмняваш се в правото на съпруга ми над трона, така ли? — прекъсна го лейди Кристин.

Гарет постави ръка върху крака й, за да я успокои.

— Без съмнение богът ви ще спори с мен — каза Ентрери. — Както би направил избраният бог на всеки крал.

— Неговото потекло е… — започна да отговаря Кристин.

— Без значение! — извика Ентрери. — Позоваването на рожденото право е метод за контрол, не залог за справедливост.

— Ти, нагъл глупак! — извика в отговор Кристин, изправи се и пристъпи крачка напред. — По произход или по дела — избери си сам! И по двата стандарта Гарет е законният крал.

— И аз съм натрапник в законните му владения?

— Да!

— Крал на Дамара или крал на Вааса?

— И на двете! — настоя Кристин.

— Интересно потекло имаш, Гарет…

Келедон пристъпи напред и го зашлеви.

— Крал Гарет — поправи го мъжът.

— Наследството ти простира ли се до Палишчук? — попита Ентрери и Гарет не можа да повярва до каква степен мъжът напълно игнорира грубата намеса на Келедон. — Крал си на Вааса по потеклото си?

— Заради делата си — изрече Кейн и едновременно с това пристъпи пред неспиращия да бръщолеви Дугалд.

— Силата на десницата се превръща в право за предявяване на претенции — отсъди Ентрери. — И пак се връщаме там, откъдето започнахме. Виждал съм твърде много кралгаретовци през живота си.

— Някой да ми донесе меча — изрече кралицата.

— Милейди, моля ви, седнете — каза й Гарет, а после се обърна към Ентрери — Ти си този, който предяви претенции за господство над Вааса, крал Артемис.

Ентрери завъртя очи и това подсили усещането на Гарет, че мрачният елф Джарлаксъл е бил истинският подстрекател на тази претенция.

— Предявих претенция към онова, което съм завладял — отвърна Ентрери. — Аз победих драколича, така че… — той се обърна към Кристин и се ухили — Да, милейди, чрез делата си претендирам за трона, който по право ми принадлежи. — Обърна се към Гарет и довърши мисълта си: — Нима претенцията ми към замъка и околния регион е по-малко валидна от твоята собствена?

— Ти си тук окован, а той все още е крал — обади се Риордан.

— Силата на оръжията, магистър Тъпако. Силата на оръжията.

— О, няма ли да ми позволите просто да го убия и да се свършва? — примоли се Олвен.

За Гарет те сякаш не присъстваха в стаята.

— Отидохте в замъка под флага на Кървав камък припомни на затворника Келедон.

— Заедно с агенти на Цитаделата на убийците — гневно изрече в отговор Ентрери.

— И командир от армията на Кър…

— Която доведе агентите на Тимошенко! — сопна се Ентрери преди Келедон да успее да довърши мисълта си. — И която ни предаде, докато бяхме в замъка, в най-тежък час. — Обърна се и изправи рамене пред Гарет. Племенницата ти Елъри загина от моето острие — заяви и предизвика всеобщо ахване. — Непреднамерено и след като нападна Джарлаксъл без причина — без причина за своя крал, но поради причините на нейните господари от Цитаделата на убийците.

— Това са тежки обвинения — изръмжа Олвен.

— И ти си присъствал може би? — сопна му се Ентрери.

— А какво ще кажеш за Мариаброн тогава? — настоя Олвен. — И той ли е бил в съюз с враговете ни? Това ли твърдиш?

— Не твърдя нищо за него. Той бе убит от създания на сенките, когато избърза пред нас.

— И въпреки това го открихме в залата с драколича — обади се Риордан.

— Трябваше ни цялата помощ, която можехме да призовем.

— Нима твърдиш, че е бил възкресен само за да умре отново? — попита Риордан.

— Или съживен — добави отец Дугалд. — И, разбира се, знаеш, че съживяването на труп на почтен човек е престъпление срещу всичко добро и правилно. Престъпление срещу Пречупения бог!

Ентрери изгледа Дугалд, присви очи, ухили се и се изплю на пода.

— Не е моят бог — обясни той.

Келедон пристъпи напред и го удари силно. Той залитна стъпка назад, но отказа да падне.

— Гарет е крал по потекло и по дела! — извика Дугалд. — Помазан от самия Илматер.

— Както всяка матрона на мрачните елфи твърди, че е благословена от Лолт! — извика твърдоглавият затворник.

— Дано лорд Илматер те порази на място! — извика лейди Кристин.

— Вземи си меча и ме порази вместо него — изкрещя й в отговор Ентрери. — Или вземи своя меч и ми дай моя и ще научим чий бог е по-силен!

Келедон пристъпи сякаш за да го удари, но бързо се спря, защото Ентрери завърши обидата с гъргорене, когато през тялото му започнаха да преминават вълни от болка и да подлагат мускулите му на спазми и конвулсии.

— Магистър Кейн! — порица го крал Гарет.

— Не позволявам да държи такъв тон на кралицата, при това под угрозата на смъртното наказание — отвърна Кейн.

— Освободи го от хватката си — нареди Гарет.

Кейн кимна и затвори очи.

Ентрери се изправи и си пое дълбоко въздух. Залитна и падна на едно коляно.

— Дайте му меч тогава — извика Кристин.

— Седни и не мърдай! — нареди й Гарет.

Той се изправи от стола си и пристъпи напред, към изумените физиономии на всички в стаята с изключение на Ентрери, който го гледаше с изпълнена с омраза настоятелност.

— Отведете го в килия на първото ниво на тъмниците — нареди Гарет. — Дръжте я осветена и топла и нека храната му е обилна и вкусна.

— Но, кралю мой… — започна да протестира Олвен.

— И не го наранявайте — продължи Гарет без колебание. — Сега. Напуснете.

Риордан и Келедон застанаха от двете страни на Ентрери и започнаха да го избутват от залата. Олвен хвърли един изненадан и гневен поглед на Гарет и побърза да ги последва.

— Върви и облекчи страданията му — обърна се Гарет към Дугалд, който го гледаше невярващо. Когато отецът не се раздвижи веднага, добави: — Тръгвай!

— Тръгвай! — и размаха ръка.

Докато излизаше от залата, Дугалд продължи да гледа Гарет през рамо.

— Търпи го на своя отговорност — сгълча съпруга си лейди Кристин.

— Предупредих те да не го нападаш по този начин.

— Готов си да приемаш обидите му?

— Готов съм да го изслушам.

— Ти си кралят, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и крал на Вааса. Търпението ти е добродетел, не се съмнявам, но в случая е незаслужено.

Гарет беше твърде мъдър съпруг, за да й посочи иронията на това изказване. Той нито мигна, нито кимна в съгласие и с изфучаване лейди Кристин се отправи към страничната врата, през която бяха влезли двамата с Гарет.

— Не можеш да си позволиш да го оставиш жив — каза Кейн на краля, когато останаха сами. — Направиш ли го, ще е като да отправиш покана за предизвикателства от цялото кралство. Димиян Рий ни наблюдава внимателно в момента, убеден съм.

— Нима онова, което каза, беше толкова невярно? — попита Гарет.

— Да — отвърна монахът без колебание.

Но Гарет поклати глава. Нима Ентрери и онзи странен мрачен елф бяха направили нещо по-различно от него? Наистина?

Бих очаквал да са по-мъдри, сигнализира Кимуриел Облодра, използвайки безшумния код с ръце на мрачните елфи и начина, по който размаха палеца си накрая, показа огромното му презрение към хората.

Не разбират света отдолу, отвърнаха сръчните ръце на Джарлаксъл. Подземният мрак е далечна мисъл за обитателите на Повърхността. Докато изрисуваше думите, Джарлаксъл се замисли над тях — над истинността им и над изводите. Зачуди се и защо толкова често бърза да се изкаже в защита на обитателите на Повърхността. Кнеликт беше архимаг, брилянтен по стандартите на всяка от общите раси на Торил, майстор на заплетени и сложни изкуства. И въпреки това бе избрал скривалището си, без съмнение гледайки на изток, запад, север и юг, но без да си прави труда да погледне надолу.

Едва на четиридесет стъпки под най-тайния и защитен регион от планинското убежище на Цитаделата преминаваше широк и дълбок тунел, таен проход по протежението на горните части на огромната мрежа от тунели и пещери, известна като Подземния мрак, път за кервани.

Път за врагове.

Не забравяй сделката ни, направи му знак Кимуриел.

За последен път, обеща Джарлаксъл и потупа кесията на колана си, която съдържаше магическия предмет, който имаше предвид Кимуриел.

Погледът на Кимуриел показа, че не вярва на Джарлаксъл нито за миг, но пък от друга страна същото важеше и за Джарлаксъл. Изискването бе сходно с това да кажеш на огромен сенчест мастиф да не лае или на матрона да не измъчва. Контролът над нечия природа можеше да стигне само дотам.

Разбира се, изражението на Кимуриел не издаваше нищо повече, освен първоначалното съмнение, но ако имаше нещо друго в него, то беше примирение със съдбата и дори развеселеност. Псионистът се обърна към редицата магьосници, събрани край него и кимна. Първият изтича до Кимуриел и посочи право нагоре. Бързо направи скица и веднага щом Кимуриел се съгласи, започна да прави заклинание.

Няколко мига по-късно мрачният елф приключи заклинанието си с елегантен жест и квадратно парче от каменния таван, с размер два пъти колкото височината на мрачен елф, просто се дематериализира и изчезна в нищото.

Без колебание, защото магията имаше срок на действие, втори магьосник дотича до първия, докосна инсигнията си, левитира до магическия отвор и също направи заклинание. Преди даже да е приключил, трети магьосник вече левитираше.

На двадесет или повече стъпки височина от коридора третият магьосник направи същото могъщо заклинание.

Със следващия ще се озовем в комплекса, направи знак с ръце Кимуриел на събраните наблизо войници на Бреган Д’аерте. Бързо и безшумно!

Четвъртият магьосник се издигна и с него потегли първият контингент, най-добрите убийци на Бреган Д’аерте, водени от опитен скаут на име Валас Хюн. Те проникваха в тила на противника и най-често отбелязваха пътя си с кръвта на стражите.

Бяха преценили издигането си до съвършенство и прелетяха покрай четвъртия магьосник точно когато камъкът изчезна, така че без да забавят темпото си нито за миг, преминаха последните десет стъпки и се озоваха в долния комплекс на Цитаделата на убийците.

Първите трима магьосници преминаха след тях и веднага щом скаутите събраха информация за разположението на региона и се плъзнаха в осветените от факли тунели, магьосниците започнаха нови заклинания.

Навсякъде из долните части на скривалището на Кнеликт започна да се издига тайнствена мъгла. По-скоро мъглива пелена, отколкото непрозрачна стена, носещата се мъгла без съмнение предизвикваше любопитство.

Освен това правеше тихите стъпки на мрачните елфи войни напълно безшумни.

Пречеше на повечето призоваващи магии.

Противодействаше на всички видове обикновени магически защити.

Още войни се понесоха през процепа и се плъзнаха умело из тунелите. Джарлаксъл докосна периферията на шапката си, за да задейства магическите й сили и двамата с Кимуриел преминаха, придружени от елитна група бойци. Взеха със себе си двама от магьосниците, а другите двама се преместиха на предварително определените им позиции.

Това не беше непозната за мрачните елфи територия. Разузнаването на скривалището от Кимуриел беше почти пълно и по настояване на Джарлаксъл картите, които беше изрисувал, бяха разучени и запомнени от всеки нападател, издигнал се през пода. Дори двата отряда, оставени да охраняват в Подземния мрак, познаваха терена изцяло.

Бреган Д’аерте оставяха малко неща на късмета.

Към главата, проблеснаха пръстите на Джарлаксъл и малката му елитна група потегли.

Кнеликт беше повече ядосан, отколкото уплашен.

Тревожни и болезнени викове следваха него и тримата му телохранители надолу по мъгливия коридор към личните му покои. Стражите затвориха вратата и се приготвиха да я залостят, но Кнеликт ги задържа.

— Само една ключалка — обясни той. — Нека се опитат да преминат веднъж. Пепелта на първите нападатели ще предупреди останалите да стоят по-надалеч.

Докато завършваше изречението, започна да прави заклинания, изговаряйки активиращите думи за множеството експлозивни магически глифове и защити, които охраняваха покоите му.

— Трябва да обмислим бягство — изрече един от стражите, млад и обещаващ магьосник.

— Все още не, но дръж заклинанието на върха на езика си — той измъкна тънък жезъл, черен, с метален връх и тъмносини линии, преминаващи по дължината му.

Във въздуха се понесе особено пронизителен писък. Покрай вратата преминаха звуците на бягащи хора, последвани от изщракването на няколко малки арбалета и падането на поне един човек на пода.

— Бъдете готови — изрече Кнеликт. — Ако пробият вратата, експлозивите ще ги убият. Поне тези на първите редици, но трябва да сте бързи да я затворите отново и да сложите резетата.

Стражите му кимнаха, наясно със задълженията си.

Всички се съсредоточиха върху вратата, но нищо не се случи и звуците отминаха.

Въпреки това продължиха да са съсредоточени върху вратата.

До такава степен, че когато стената към съседната стая от солиден камък, с размери повече от половин дузина стъпки, просто изчезна, в началото никой не забеляза.

Петимата войни на Джарлаксъл паднаха на едно коляно и изпратиха стрели с отровни върхове от ръчните си арбалети. Един от магьосниците подсили изстрелите с магия, която превърна всяка от стрелите в две, така че всеки от двамата стражи на Кнеликт бе улучен по пет пъти. За пазача магьосник бе приготвен друг снаряд: летяща бучка зелена слуз, която изскочи от върха на тънкия жезъл на Джарлаксъл.

Тя се удари в мъжа, обгърна го и го запрати към стената, където той остана прилепен и изцяло погълнат от слузестата маска. Не можеше да помръдне нито една част от тялото си, освен пръстите на едната си ръка, която бе долепена плътно до тялото му. Не можеше дори да диша.

Кнеликт реагира с типична и заучена ефективност, обръщайки жезъла с мълниите настрани. Фразата за активация бе: „В името на Талос!“ и Кнеликт я изкрещя или по-скоро се опита.

Думите заседнаха в ума и ларинкса му и това, което изрече беше:

— В-вим-Тл…

Нищо не се случи.

Кнеликт призова жезъла отново и отново, но умът му примигваше насред фразата. Защото колкото и бърз да бе Кнеликт с жезъла и думите си, Кимуриел Облодра бе по-бърз с мислите си.

Прилепен до стената, магьосникът продължи безпомощно да мърда с пръсти и крака. Двамата войни се строполиха на земята, изпаднали в безсъзнание под могъщата отрова на мрачните елфи.

А Кнеликт успяваше единствено да пръска слюнки.

Захвърли жезъла яростно и започна да плете заклинание, бърз дуеомер, който щеше да го отведе достатъчно далече, че да успее да направи нормално заклинание за телепортация и да се махне оттук.

Изблик на псионична енергия прекъсна напева му.

Осмината мрачни елфи влязоха уверено в стаята, четирима от тях застанаха на стража от двете страни на основната врата и на магически отворената стена. Петият войн след кимане от страна на Джарлаксъл прекоси стаята и отряза слузта, покриваща носа и устата на магьосника, така че ужасеният мъж да може да диша, но нищо повече. Един от магьосниците мрачни елфи започна да прави серия от търсещи заклинания, за да намери по-лесно всякакви скрити съкровища.

Джарлаксъл, Кимуриел и другият магьосник спокойно застанаха пред Кнеликт.

— При цялата ти подготовка, архимагьоснико, просто не разбираш достатъчно магията на ума — изрече Джарлаксъл.

Кнеликт твърдоглаво вдигна една ръка по посока на Джарлаксъл и с решителна насмешка изплю едно бързо заклинание.

Или поне се опита, но отново бе прекъснат от съзнанието на Кимуриел.

Очите на Кнеликт се разшириха от гняв.

— Опитвам се да съм благоразумен — изрече Джарлаксъл.

Кнеликт трепереше от ярост. Но при все кипящия му гняв си оставаше архимагът, опитният и могъщ водач на страховита група убийци. Не издаде войниците, които тихо се приближаваха на помощ от съседната стая.

Но враговете му бяха мрачни елфи. Не се и налагаше.

Още докато бойците мрачни елфи от двете страни на стената подготвяха остриетата си близнаци, за да се намесят, Джарлаксъл се завъртя на пети, за да се изправи срещу войниците.

Те изкрещяха, осъзнавайки, че са разкрити. Свещеник и магьосник започнаха да правят заклинания, трима войни изреваха и нападнаха, а един леко брониран полуръст се плъзна в сенките.

Ръцете на Джарлаксъл се задвижиха като в мъгла, въртейки се в кръгове една над друга. Когато едната застанеше отпред, магическите предпазни гривни на Джарлаксъл изплюваха нож за хвърляне, който моментално биваше запратен във въздуха.

Мрачните елфи от двете страни на вратата не посмяха да се помръднат, докато градушката от ножове свистеше между тях. Един войн изпусна меча си, ръцете му се вкопчиха в острие, забито право в гърлото му, и той се строполи в стаята. Втори боец се спусна с въртене и светкавично получи три ножа в гърба си като добавка към трите, които го бяха улучили отпред — ударът в сърцето бе смъртоносен.

Той също падна.

Магьосникът залитна назад със забит в отворената му уста нож. Свещеникът дори не успя да вдигне ръце, защото в очите му се забиха две остриета.

— Проклет да си! — успя да изръмжи последният останал войн, който продължаваше настъплението си напред, въпреки няколкото остриета, които стърчаха от различните места, където се съединяваше бронята му.

Още две го улучиха, първо едното, после другото и той падна назад.

Почти като странична мисъл Джарлаксъл метна един нож встрани и едва когато се удари в нещо меко, а не в твърдата стена, Кнеликт и останалите осъзнаха, че полуръстът не е толкова добър в криенето в сенките, колкото очевидно вярваше.

Поне не и в очите на Джарлаксъл, едното от които, както обикновено, бе покрито с магическата превръзка — покритие, което подобряваше, а не ограничаваше зрението му.

— Сега готов ли си да говориш? — попита Джарлаксъл.

Всичко бе отнело само няколко удара на сърцето и целият спасителен отряд на Кнеликт лежеше мъртъв.

Не напълно мъртъв, защото един поне, упоритият войн, бе успял отново да се изправи на крака, да изръмжи и да пристъпи напред. Без дори да поглежда към него, Джарлаксъл направи движение с ръка.

Право в окото.

Строполи се и беше мъртъв преди още да е паднал на пода.

Войните мрачни елфи се взираха в Джарлаксъл, припомнили си за пръв път от много време кой е той наистина.

— Такава загуба — оплака се с равен тон Джарлаксъл, без да сваля очи от Кнеликт. — А ние дойдохме с идеята да се пазарим за взаимно изгодни неща.

— Убиваш войниците ми — изрече през стиснати зъби Кнеликт, но дори и това решително изражение не попречи на още една умствена атака от страна на Кимуриел.

— Малко от тях — призна Джарлаксъл. — По-малко, ако просто ни оставиш да довършим нещата.

— Знаеш ли кой съм аз? — изрече заповеднически архимагът и се наведе напред.

Но Джарлаксъл също пристъпи напред и дали в резултат на магия или просто на вътрешна мощ, мрачният елф изглеждаше по-високия от двамата.

— Спомням си твърде добре отношението ти — отвърна той. — Ако не бях такава милостива душа, сега щях да държа сърцето ти в ръката си — така че да виждаш последните му удари.

Кнеликт изръмжа и започна магия — успя да изрече около половин дума преди върхът на кинжал да го бодне по гърлото, извличайки капка кръв. Това накара очите на Кнеликт да се разширят.

— Личните ти защити, каменната кожа, всички те отдавна бяха развалени, глупако — изрече Джарлаксъл. — Не ми е нужен майсторът на магиите на съзнанието, за да те убия. Всъщност ще ми достави удоволствие да го направя лично.

Джарлаксъл погледна към Кимуриел и се изкикоти.

После внезапно, почти лудешки прибра острието и се завъртя настрани.

— Но не е нужно нещата да са по този начин — изрече Джарлаксъл. — Аз съм преди всичко бизнесмен. Искам нещо и ще го имам, но не е нужно Кнеликт също да не спечели нещо.

— Нима трябва да вярвам…

— Имаш ли избор? — прекъсна го Джарлаксъл. — Огледай се. Или си един от онези магьосници, брилянтни с книгите, но пълни идиоти, когато се стигне до осъзнаване на простичките истини около тях?

Кнеликт изпъна робата си.

— А, да, ти си вторият водач на банда убийци, така че последното не може да е вярно — изрече Джарлаксъл. Тогава за твое добро, Кнеликт, докажи се.

— Изглежда, че държиш всички козове при пазаренето.

— Изглежда?

Кнеликт присви очи.

Джарлаксъл се обърна към един от магьосниците си, онзи, който все още стоеше зад Кимуриел, докато другият продължаваше да плячкосва бюрото на Кнеликт. Водачът на мрачните елфи се огледа наоколо, после кимна към магьосника, прикован към стената.

Заклинателят отиде при него и започна да прави дълга и сложна магия. Скоро бе погълнат от нея и Кимуриел съсредоточи псионичните си сили върху мрачния елф, който правеше заклинанието, усилвайки концентрацията и подобрявайки фокуса му.

— Какво пра… — настоя Кнеликт, но млъкна, щом очите на всички мрачни елфи се впериха заплашително в него.

— Ще ти го кажа само веднъж — предупреди Джарлаксъл. — Трябва ми нещо, което с лекота мога да взема от теб. Или… — обърна се и посочи ужасения треперещ магьосник на стената. — Мога да го взема от него. Повярвай ми, като ти казвам, че предпочиташ да го взема от него.

Кнеликт млъкна и Джарлаксъл направи знак на магьосника и псиониста да продължат.

Отне известно време, но накрая магът завърши заклинанието си и плененият горски магьосник засия със зелена светлина, която заслепи чертите му. Той изсумтя и изохка зад този воал от светлина и започна да се тресе още по-яростно зад слузта, която го държеше в плен.

Светлината угасна и всичко се успокои, а мъжът, висящ на стената, се бе превърнал в точно копие на архимага Кнеликт.

— Разбира се, има условия за милостта ми — изрече Джарлаксъл. — Не позволяваме толкова лесно други организации да се заклеват във вярност на Бреган Д’аерте.

Кнеликт щеше да избухне всеки момент.

— Има някаква красота в Подземния мрак — каза му Джарлаксъл. — Нашите тунели са навсякъде около теб, но никога не знаеш къде или кога можем да се появим.

По всяко време, на всяко място, Кнеликт. Ти не можеш постоянно да гледаш под себе си, но ние винаги гледаме нагоре.

— Какво искаш, Джарлаксъл?

— По-малко, отколкото предполагаш. Ще ти бъде от полза да се освободиш от гнева си. О, да, и за твое добро се надявам, че лейди Калихай е все още жива.

Кнеликт се размърда, но не от неудобство и това показа на Джарлаксъл, че тя наистина е жива.

— Това е добре. Все още можем да сключим сделка.

— Тимошенко говори от името на Цитаделата на убийците, не аз.

— Можем да променим това, ако желаеш.

Кръвта се оттегли от лицето на Кнеликт, когато най-сетне осъзна чудовищността на всичко. Наблюдаваше как един от елфите войни се приближава към магьосника, който бе точно негово копие.

Изщрака арбалет и мъжът, който изглеждаше като Кнеликт, скоро замлъкна.

Милостиво.

— Да живее кралят — изрече Ентрери, когато вратата на килията му се отвори и Гарет Драконоубиец неочаквано влезе вътре.

Кралят се обърна и направи знак на стражите да излязат.

Мъжете се поколебаха, хвърляйки твърди погледи на опасния убиец, но Гарет беше кралят и не можеха да му противоречат.

— Ще ме извиниш, ако не коленича — изрече Ентрери.

— Не съм искал да го правиш.

— Но предполагам, че монахът ти може да ме накара. Една дума от устата му и мускулите ми ме предават, нали?

— Магистър Кейн можеше да те убие, напълно законно и без да те разпитва, но въпреки това не го направи. За това трябва да си благодарен.

— Без съмнение ме е запазил за представлението с бесилката.

Гарет не отговори.

— Защо си дошъл? — попита Ентрери. — За да ме дразниш? — спря се и огледа лицето на Гарет за момент, после на неговото се появи усмивка. — Не — изрече. — Знам защо си тук. Страхуваш се от мен.

Гарет не отговори.

— Страхуваш се, защото виждаш истината в мое лице, нали така, кралю на Дамара? — Ентрери се разсмя и започна да крачи из килията си, по лицето му се бе изписала разбираща усмивка. Гарет следваше всяка негова стъпка внимателно с очи, които отразяваха дълбоко смущение.

— Защото знаеш, че бях прав — продължи Ентрери. — В залата ти за аудиенции, когато останалите се вбесиха, ти остана спокоен. Не можеше да се ядосаш, защото думите ми отекваха не само в ушите ти, но и в сърцето ти.

Твоята претенция не е по-силна от моята.

— Не съм казал това, нито съм съгласен.

— Някои неща не е нужно да се изричат. Знаеш истината не по-зле от мен — чудя се колко ли крале или паши или лордове я осъзнават. Чудя се колко биха могли да я признаят.

— Предполагаш много неща, крал Артемис.

— Не ме наричай така.

— Не аз връчих титлата.

— Нито пък аз. Нито ми подхожда. Нито я искам.

— Пазариш ли се?

Ентрери му се присмя.

— Уверявам те, кралю паладин, че ако имах меч в ръка, с удоволствие щях да изтръгна сърцето ти тук и сега. Ако очакваш да моля, си сбъркал адреса. Глупавият монах може да ме принуди да коленича, но ако не съм в тази позиция по собствен избор, тогава да го наречеш молене ще звучи не по-малко кухо, отколкото короната ти, нали?

— Както казах, това са само предположения. Твърде много.

— Така ли? Тогава защо си тук?

В очите на Гарет проблесна гняв, но той не изрече нищо.

— Случайност при раждането? — попита Ентрери. — Ако се бях родил от твоята майка, щях ли да съм законният крал? Щяха ли могъщите ти приятели да се сплотят край мен, както край теб? Щеше ли монахът да използва силите си срещу враг по моя молба?

— Доста по-сложно е от това.

— Нима?

— Кръвта не е достатъчна. Делата…

— Убих драколича, забрави ли?

— И всичките дела през живота ти те доведоха до тук, така ли? — попита Гарет и в гласа му се прокрадна остра нотка. — Живял ли си живот, достоен за трона?

— Оцелявах, и то на места, които не можеш да си представиш — изръмжа насреща му Ентрери. — Колко е лесно за сина на лорд да разгласява добродетелта на своя път! Убеден съм, че изпитанията ти са били грандиозни, наследнико на рода Драконоубиец. О, бардовете могат цял месец да ни веселят с песни за делата ти.

— Достатъчно — нареди му Гарет. — Не знаеш нищо.

— Знам, че си тук. И знам защо си тук.

— Настина ли? — долетя изпълненият със съмнение отговор.

— За да научиш повече за мен. Да ме изучиш. Защото трябва да откриеш разликата помежду ни. Трябва да се самоубедиш, че не сме еднакви.

— Вярваш ли, че сме?

Скептичността не впечатли Ентрери.

— По-повече начини, отколкото на Негово Величество му се иска да признае — изрече той. — Значи си дошъл тук да научиш повече с надеждата да откриеш къде се различават пътищата и характерите ни. Защото ако не можеш да направиш това, Гарет, то най-страшните ти страхове ще станат реалност.

— И те ще са?

— Законен. Законният крал. Странна фраза, не мислиш ли? Какво означава да си законният крал, Гарет Драконоубиец? Означава ли да си най-силният? Най-свещеният? Нима твоят бог Илматер те е помазал?

— Аз съм потомък на предишния крал, много преди Дамара да бъде разделена от война.

— А ако аз бях дете на твоите родители?

Гарет поклати глава.

— Няма как да се случи. Аз съм продукт на слабините им, на тяхното плодене и на моето наследство.

— Значи не са просто обстоятелствата? Казваш, че има смисъл в потеклото, така ли?

— Да.

— Трябва да го вярваш, нали? В името на собствения си разсъдък. Ти си крал, защото баща ти е бил крал, така ли?

— Той беше барон във време, когато Дамара нямаше крал. Кралството не беше обединено преди общата кауза на борбата срещу Зенги.

— И там, чрез делата си Гарет се издигна над другите барони и херцози и техните деца?

Погледът на Гарет подсказа на Ентрери, че той знае, че му се подиграват или поне подозира.

— Прекрасна комбинация от обстоятелства и наследство — изрече Ентрери. — Наистина съм развълнуван.

— Да ти дам ли меча ти и да те убия в битка, за да завоювам Вааса по право? — попита Гарет и Ентрери се усмихваше на всяка дума.

— А ако аз те убия?

— Моят бог няма да го позволи.

— Трябва да вярваш в това, нали? Но, моля те, угоди ми. Нека да кажем, че се срещнем в битка и аз победя.

Според твоите разсъждения по този начин аз ще стана законният крал на Ваа… о, чакай. Сега разбирам. Няма да е достатъчно, защото ми липсва правилното потекло.

Каква хитра система си имате. Ти и всички останали самопровъзгласили се кралски особи на Фаерун. Според вашите условия само вие сте крале и кралици и лордове и благородни дами. Само вие имате значение, докато селяните се търкалят и коленичат в калта, и тъй като сте „законни“ в очите на този или онзи бог, селянинът не може да се оплаква. Трябва да приеме злочестата си съдба и да се наслаждава на несгодите си със знанието, че служи на законния крал.

Челюстта на Гарет се стегна и той стисна зъби, докато продължаваше да се взира в Ентрери, без дори да мигне.

— Трябваше да оставиш Кейн да ме убие в замъка.

Счупи огледалото, крал Гарет. Веднага ще се почувстваш по-красив.

Гарет го гледа още известно време, после отиде до вратата на килията, на която бяха застанали завърналите се стражи. Зад тях стоеше магистър Кейн и се взираше в Ентрери.

Ентрери го забеляза и направи излишно подчертан поклон.

Гарет мина покрай двойката и продължи по коридора, а тежките му ботуши затропаха по каменния под.

— Предполагам, че ти се иска да ме беше убил — обърна се към Кейн Ентрери. — Разбира се, все още можеш.

Чувствам вибрациите на демоничното ти докосване.

— Не съм ти съдия.

— Само екзекуторът ми.

Кейн се поклони и напусна. Гарет беше напуснал тъмниците и магьосникът го настигна точно когато приближаваше личните си покои.

— Чу ли го? — попита Гарет.

— Умен е.

— Нима греши чак толкова?

— Да.

Простичкият отговор спря Гарет и го накара да се обърне към монаха.

— В моя орден рангът се получава чрез постижения и двубои — обясни Кейн. — В кралство с размерите на Дамара и град, толкова голям, колкото Кървав камък, такава система ще предизвика анархия и ужасяващо страдание. На такова ниво, това е пътят на орките.

— И затова имаме кралското потекло?

— Това е един начин. Но би бил безсмислен, ако ги нямаше героичните дела. В най-мрачните часове на Дамара, когато властваше Зенги, Гарет Драконоубиец излезе напред.

— Мнозина го направиха — отвърна Гарет. — Ти го направи.

— Аз следвах крал Гарет.

Гарет се усмихна благодарно и сложи ръка на рамото на Кейн.

— Титлата те държи толкова здраво, колкото ти я държиш — каза Кейн. — Не е лесна задача да носиш отговорността за цяло кралство на раменете си.

— Има времена, когато се страхувам, че ще се превият и ще се пречупя.

— Едно неправилно решение и умират хора — каза Кейн. — И само ти си защитник на справедливостта. Ако си съкрушен, ще страдат хора. Вината ти произхожда от чувството, че не си достоен, разбира се, но само ако разглеждаш позицията си като лукс. Хората се нуждаят от водач и от методичен начин, по който да го избират.

— И този водач е заобиколен от разкош — отвърна Гарет и показа с ръце гоблените и скулптурите, които украсяваха коридора. — От хубава храна и мека постеля.

— Нужно е повишаване на статуса и богатството — изрече Кейн, — за да извика надежда у обикновения човек, че има по-добър живот и за тях, ако не тук, то в отвъдния свят. Ти си въплъщение на техните мечти и фантазии.

— И нужно ли е?

Кейн не отговори веднага и Гарет се вгледа по-внимателно във великия по всички стандарти мъж и въпреки това облечен в мръсна, износена роба. Гарет се разсмя на този образ, смятайки, че може би е време земите на Кървав камък да видят малко повече благотворителност от върха.

— Дамара е благословена, твърдят хората, и добрият народ на Вааса се надява, че също ще попадне под защитата ти — рече Кейн — Чу одобрителните им викове при замъка. Уингхам и всички от Палишчук призоваваха Гарет да приеме васалната им клетва.

— Ти си добър приятел.

— Аз съм честен наблюдател.

Гарет отново го потупа по рамото.

— Какво ще правим с Ентрери? — попита Кейн.

— Трябваше да оставиш това куче мъртво в калта на Вааса — изрече лейди Кристин на излизане от покоите си.

Гарет я погледна, поклати глава и попита:

— Нима глупавата му игра изисква толкова тежко наказание?

— Той си призна, че е убил лейди Елъри — обади се Кейн.

Гарет потрепна при тези думи, а Кристин извика:

— Какво? Лично ще убия псето!

— Няма да го убиеш — изрече Гарет. — Все още има обстоятелства, които трябва да се изяснят.

— Обстоятелства по собствените му признания — изрече Кристин.

— Аз съм защитник на справедливостта, нали така, магистър Кейн?

— Да, така е.

— Тогава нека проведем разследване по този въпрос, за да разберем къде е истината.

— И тогава да убием кучето — изрече Кристин.

— Ако е оправдано — отвърна Гарет. — Само ако е оправдано.

Гарет не го изрече и знаеше, че Кейн е разбрал, но се надяваше да не се стига до това.

Точно бе чул доклада от Вааса, където войниците му бяха отседнали в Палишчук, и направи знак на иконома да доведе командира на гарнизона на Хелиогабалус, откъдето през последната десетдневка идваха обещаващи новини. Но за удивление на Гарет, лейди Кристин и отец Дугалд, които стояха с него в покоите, не войник от армията на Кървав камък влезе през вратите.

Беше скандален мрачен елф, чиято плешива глава сияеше на утринната светлина, преминаваща през множеството прозорци на замъка. С шапка в ръка, чието гигантско перо се поклащаше при всяка стъпка, Джарлаксъл се усмихна широко, докато се приближаваше.

Стражите от двете страни на вратата настръхнаха и се наведоха напред, готови да се хвърлят върху мрачния елф при една дума от техния крал.

Но такава не последва.

Ботушите на Джарлаксъл тракаха шумно, докато се движеше по застланата с дебел килим пътека.

— Крал Гарет — изрече той, щом се приближи до платформата, която държеше троновете и се наведе в нисък поклон. — Дамара наистина е по-топла сега, когато сте отново у дома си.

— Що за смешник си ти? — извика лейди Кристин, очевидно не по-малко изненадана от Гарет и Дугалд.

— Огромен, ако се вярва на слуховете — отвърна Джарлаксъл.

Тримата размениха погледи за секунди.

— Да, знам — добави Джарлаксъл. — Вие им вярвате.

Страхувам се, че това е проклятието на живота ми.

Зад мрачния елф от далечната страна на килима пристигна икономът заедно с куриера от Хелиогабалус.

Прислужникът се спря изведнъж и се огледа объркано, щом забеляза елфа.

Гарет кимна, разбирайки, че Джарлаксъл е използвал малко магия, за да се промъкне през преддверието — стая, която би трябвало да е защитена. Ръката на Гарет се пресегна към прибрания в ножницата дълъг меч, Кръстоносеца, свещено острие, което съдържаше в благословения си метал могъщ дуеомер за разваляне на заклинания.

Един поглед от краля, отправен към заекващия иконом, отпрати препъващия се прислужник извън залата.

— Изненадан съм, че ви изненадвам — каза Джарлаксъл и погледна обратно към тях, за да им покаже, че е уловил всички сигнали. — Бих си помислил, че ме очаквате.

— Дошъл си да се предадеш? — попита лейди Кристин.

Джарлаксъл я изгледа, сякаш не разбираше.

— Да не би да имаш близнак, тогава? — попита Дугалд. — Такъв, който е пътувал до Палишчук и отвъд до замъка заедно с Артемис Ентрери?

— Да, разбира се, това бях аз.

— Пътувал си с крал Артемис I?

Джарлаксъл се разсмя.

— Интересна титла, не сте ли съгласни? Счетох я за нужна, за да съм сигурен, че ще предприемете пътуването. Не можеше да се пропусне възможност, каквато предлагаше замъкът Д’аерте.

— Разкажи ни — изрече лейди Кристин.

Вълнение в задната част на стаята накара Джарлаксъл да надникне през рамо и да види магистър Кейн, който се приближаваше бавно, но решително. Зад него близо до вратата надничаше икономът. После се появи Емелин Сивия и побутвайки мъжа влезе бързо в стаята, правейки същевременно заклинание. Огледа навсякъде — не само с обикновено, но и с магическо зрение, както осъзнаха всички.

Джарлаксъл се поклони на Кейн, когато монахът се приближи, отстъпвайки настрани и заставайки спокойно и напълно подготвен, разбира се.

— Та какво казваше — подсказа лейди Кристин веднага щом мрачният елф се обърна с лице към подиума.

— Наистина казвах — отвърна Джарлаксъл. — Макар в интерес на истината да очаквах поздравления и може би дори благодарности.

— Благодарности? — повтори като ехо Кристин. — Задето предяви претенции към трона?

— Задето ми помогна да подсигуря васалността на Вааса — изрече Гарет и Кристин се обърна към него, изпълнена със съмнение. — Предполагам, това имаш предвид.

— Това и че отървах района около Палишчук от няколкостотин гоблини и коболди, които без съмнение щяха да причинят много неприятности на добрите полуорки през зимните месеци.

В задната част на стаята Емелин Сивия започна да се кикоти.

— Абсурд! — намеси се отец Дугалд. — Беше победен, плановете ти унищожени, и сега…

Спря се щом Гарет вдигна ръка, подканвайки го да има търпение.

— Вярвам, че никой от вашите доблестни рицари не беше сериозно наранен от избиването на вредителите — продължи Джарлаксъл, сякаш отецът не бе произнесъл и дума. — Прецених атаката така, че малцина, ако въобще някой успееше, да достигнат до редиците ви, преди да бъдат избити.

— И очакваш благодарност за подбуждането на битка? — попита лейди Кристин.

— Клане, милейди, не битка. Беше нужно крал Гарет да се покаже в битка при свалянето на крал Артемис.

Контрастът не би могъл да бъде по-ясен за полуорките те видяха Артемис да използва чудовищни слуги, докато крал Гарет напълно ги унищожи. Възгласите им бяха искрени, а разказите за превземането на замъка Д’аерте само ще нарастват в героични пропорции, разбира се. А с трупата на Уингхам в града по време на битката, тези разкази бързо ще се разпространят във Вааса.

— И ти си планирал всичко това? — попита Гарет и в гласа му ясно се долавяха сарказъм и съмнение — макар и не твърде силни.

Джарлаксъл постави ръка на едното си бедро и наклони глава, сякаш наранен от обвинението.

— Трябваше да направя всичко да изглежда автентично, разбира се — обясни мрачният елф. — Провъзгласяването на крал Артемис, принудителният поход на крал Гарет и армията му. Не можеше да се знае, че е уловка, дори от членовете на вашия двор, иначе собствената ви почтеност щеше да е поставена под въпрос и съучастничеството ви в измамата можеше да бъде разкрито.

— Аз казвам отвратително — изрече лейди Кристин след няколко мига, нарушавайки смаяното мълчание.

— Аха, отвратително и сега страшно — съгласи се Дугалд.

Гарет направи знак на Емелин и Кейн да се присъединят към него на подиума. После инструктира Джарлаксъл да напусне и да изчака в преддверието, придружен от няколко стражи.

— Защо въобще си губим времето с тази очевидна лъжа? — попита Кристин, когато се събраха заедно. — Плановете му да властва над Вааса се провалиха и сега се опитва да спечели нещо от отломките на недоизпипаните си мечти.

— Жалко, че е избрал този път — изрече Гарет. — Двамата със спътника му щяха да станат отлични временни барони на Вааса.

Всички очи се обърнаха към Гарет и Кристин изглеждаше сякаш ще избухне, толкова силно трепереше при мисълта.

— Ако Олвен беше тук, щеше да те удари за подобна забележка — каза Емелин.

— Вярваш на мрачния елф? — попита Кейн.

Гарет обмисли въпроса, но почти веднага започна да клати глава, защото инстинктът му беше съвсем ясен, независимо в какво искаше да вярва.

— Не знам дали е било уловка от самото начало, или удобно измъкване накрая — изрече той.

— Опасен образ е този Джарлаксъл — каза Емелин.

— И приятелят му, без съмнение, е извършил безброй престъпления, достойни за бесилката — добави Кристин. — Очите му са пълни със злоба и убийство и тези оръжия, които носи…

— Не сме сигурни в това — отвърна Гарет. — Нима трябва да обвиня и осъдя човек заради твоята интуиция?

— Можем да разследваме — отбеляза Емелин.

— На база на какво? — сопна се в отговор Гарет.

Останалите, с изключение на Кейн, си размениха угрижени погледи, защото бяха виждали приятеля си да се инати в подобни ситуации и знаеха добре, че Гарет Драконоубиец не е отстъпчив мъж. В крайна сметка той беше кралят, при това крал паладин, упълномощен от държавата и от бог Илматер.

— Нямаме никаква база — изрече Кейн и Кристин ахна. — Единственото престъпление, за което държим Артемис Ентрери в момента, е предателство.

— Престъпление, което плаче за бесилото — каза Кристин.

— Но обяснението на Джарлаксъл е най-малкото правдоподобно — изрече Кейн. — Не можете да отречете, че действията на тези двамата, независимо от намеренията им, затвърдиха влиянието ви във Вааса и напомниха на полуорките в Палишчук за минали героични дела и за най-ясния път към бъдещето им.

— Не можете да вярвате, че този… този… този мрачен елф е отишъл във Вааса и е уредил всичко, което се случи, за доброто на кралството на Кървав камък — изрече Кристин.

— Нито пък мога да твърдя със сигурност, че всичко случило се е нещо различно от точно това — отвърна Кейн.

— Изпратиха насреща ни армия чудовища — напомни Дугалд на всички, но описанието му предизвика изблик на пренебрежителен смях от Емелин.

— Извикаха банда гоблини и коболди на своя страна, после ги пратиха при нас да ги изколим — каза Гарет. — Не знам докъде е стигнала глупостта на Джарлаксъл или мъдростта му, но съм сигурен, че е знаел, че чудовищната му армия няма да успее дори да стигне до редиците ни, когато ги изпрати през портите. Много по-страховити щяха да са гаргойлите и другите чудовища на самия замък, които той не съживи.

— Защото не можеше — настоя Дугалд.

— Не това докладваха Уингхам, Олгерхан и Арраян — припомни Кейн. — Гаргойлите са летели първия път, когато те са отишли да проверят що за пакости се творят в замъка.

— И значи не ни остава нищо друго освен престъплението на неудобството — изрече Гарет. — Тази буйна двойка заобиколи целия протокол и прекрачи далече отвъд своята сфера, за да ме накара да потегля на север, дори и да е било за доброто на кралството. Нямаме доказателство, че действията им са нещо различно от това.

— Опитаха се да узурпират властта ти — заяви Кристин. — Ако оставиш това да се размине, значи опрощаваш беззаконие на такова ниво, което ще унищожи Кървав камък.

— Има и по-мрачни неща, които са належащи — добави Емелин. — Да не забравяме предупрежденията от Илнезара и Тазмикела. Този Джарлаксъл е много непредвидим.

Тази отрезвяваща забележка ги накара да млъкнат за известно време, преди Гарет най-накрая да отговори:

— Вината им не е за нищо повече от арогантност и това е отражение на нашите собствени действия преди толкова години, когато решихме съдбата на Дамара.

Възможно е, дори е логично, измамата на Джарлаксъл да е такава, каквато я описва, може би в хитър — твърде хитър, защото вкара себе си в капан — опит да спечели за себе си благоразположение и власт в пущинаците на севера. Може би се е опитвал да си подсигури удобна титла. Не знам. Но нямам желание да държа повече Артемис Ентрери в тъмницата си, а той не е доказал, че заслужава примката. Няма да обеся човек заради подозрения или заради собствените си страхове. И двамата ще бъдат прокудени да напуснат земите на Кървав камък в рамките на десет дни и никога да не се връщат под заплаха от хвърляне в затвора.

— Под заплаха от смъртно наказание — настоя Кристин и когато Гарет се обърна да погледне кралицата си, твърдото й изражение му подсказа, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Както желаеш — съгласи се той. — Ще ги махнем далече оттук.

— И ще направиш добре, ако предупредиш съседите си — каза Емелин и Гарет кимна.

Кралят посочи към робата на Емелин и магьосникът изпуфтя и я разтвори. Измъкна от дълбок междупространствен джоб свитъка, който бяха намерили в замъка на Зенги.

Гарет прикани приятелите си да слязат от подиума и направи знак към задната част на стаята. Няколко мига по-късно Джарлаксъл отново стоеше изправен пред краля, все така с огромната си шапка в ръце.

Гарет му подхвърли свитъка.

— Не знам дали си умен за един или за двама — каза той.

— Живял съм в Подземния мрак — отвърна мрачният елф с иронична усмивка. — Уверявам ви, че съм умен за мнозина.

— Не е нужно, защото точно това подозрение ме накара да заключа, че двамата с Артемис Ентрери сте виновни за действията си на север от Палишчук.

Джарлаксъл не изглеждаше впечатлен, което накара Гарет и приятелите му да застанат нащрек.

— Не може да се установи какво точно е престъплението — продължи Гарет — Затова ще предприема единственото действие, което ми остава, за доброто на кралството. Ще трябва да напуснеш региона и земите на Кървав камък в рамките на следващите десет дни.

Джарлаксъл се замисли над присъдата за момент, после сви рамене.

— А приятелят ми?

— Артемис Ентрери или джуджето? — попита Гарет.

— Ах, значи държите и Атрогейт? — отвърна Джарлаксъл. — Чудесно! Страхувах се за бедния глупак, който по стечение на обстоятелствата се бе оплел с Цитаделата на убийците.

Беше ред на Гарет да спре и да обмисли ситуацията.

— Говорех за Артемис Ентрери, разбира се — отвърна Джарлаксъл. — И за него ли важи същото наказание?

— Обмисляхме доста по-лошо — предупреди Кристин.

— И за него — отвърна Гарет. — Макар той да е този, който прие титлата крал, забелязвам, че замъкът е бил кръстен на Джарлаксъл. Сходни престъпления, сходни съдби.

— Каквито и да са тези престъпления — изрече мрачният елф.

— Каквато и съдба да е — изрече Гарет. — Стига да не е съдба, която откривате тук.

— Достатъчно честно е — изрече Джарлаксъл с поклон.

— А ако не беше? — попита Кристин. — Смяташ ли, че е важно да приемаш присъдата на краля?

Джарлаксъл я погледна и се усмихна, и този поглед беше толкова ведър, че Кристин се размърда на стола си от неудобство.

— Още една подробност, тогава — изрече Джарлаксъл. — Бих искал да взема джуджето. Макар да беше обвързан с Цитаделата на убийците, както сте установили, той не е лош.

— Имаш намерение да преговаряш? — попита възмутено Кристин.

— Ако имам подобно намерение, не е без нещо в замяна — Джарлаксъл бавно отвори палтото си и измъкна пергамент от джоба си.

При това му движение Кейн се приближи и мрачният елф с готовност му го подаде.

— Карта на скривалището на Цитаделата на убийците — обясни мрачният елф.

— И как си успял да направиш или намериш подобно нещо? — попита Гарет подозрително, а приятелите му настръхнаха.

— Умен съм по-повече начини, отколкото един човешки крал може да преброи — обясни мрачният елф.

Докато го правеше, Джарлаксъл завъртя огромната си шапка, обръщайки я с отвора нагоре. — Умен и с невидими съюзници.

Бръкна в шапката и измъкна трофея си, после го постави в основата на подиума.

Главата на Кнеликт.

След като ахванията заглъхнаха, Джарлаксъл се поклони на краля.

— Наистина приемам присъдата ви — изрече той. — И се надявам да приемете размяната, която предлагам картата и архимага за джуджето, макар, естествено, вече да ви ги предадох. Вярвам в чувството ви за честна игра.

Съгласен съм, че ми е време да си вървя. Но отбележете, Гарет Драконоубиец, крал на Дамара и сега крал на Вааса, че сега сте по-силен, а враговете ви по-слаби заради делата на Джарлаксъл. Не очаквам благодарности и не приемам подаръци — освен досадното джудже, което и без това не ви трябва. Искате да се махнем и с готовност ще го направим, с добра история, добро приключение и добър завършек.

Завърши думите си с дълбок и широк поклон и щом се изправи, постави шапката на плешивата си глава.

Гарет се взираше в главата с увиснало чене и не можеше да повярва, че мрачният елф или който и да било друг е успял да се справи с архимага на Цитаделата на убийците.

— Кой си ти? — попита Кристин.

— Аз съм онзи, който властва над света, не знаете ли? — отвърна Джарлаксъл с усмивка. — Парченце по парченце. Аз съм материалът за най-неприличните песни на Риордан Парнел и съм обърканият спомен на онези, в чиито животи съм влязъл и съм напуснал. Не ви желая злото — никога не съм го желал. Нито пък съм работил срещу вас по какъвто и да било начин. Нито ще работя. Искате да се махнем и ще го направим. Но ви моля, поверете джуджето на грижите ми и кажете на Риордан да пее за мен с добро.

Нито Гарет, нито Кристин, нито някой от останалите можеше да измисли отговор на това.

Което само потвърди за Джарлаксъл, че е време да си върви.

Глава 17 За любов и омраза

Ентрери вдигна поглед, когато вратата на килията му се отвори и магистър Кейн влезе с голяма платнена торба.

— Вещите ти — обясни монахът, сваляйки торбата от рамото си и поставяйки я на пода в краката на мъжа.

Ентрери погледна към нея, после вдигна поглед обратно към Кейн, но не каза и дума.

— Освобождават те — обясни Кейн. — Всичките ти вещи са вътре. Необичайният ти жребец, камата и впечатляващият меч. Всичко, което носеше у себе си, когато те заловихме.

Без да престава да гледа подозрително монаха, Ентрери клекна и отвори торбата, разкривайки декорирания ефес на Нокътя на Шарон. Веднага щом сграбчи дръжката и почувства как оръжието с разум оживява в мислите му, осъзна, че не е блъф.

— Уважението ми към теб се увеличи многократно, когато вдигнах острието ти — изрече Кейн. — Малцина биха могли да вдигнат подобно оръжие, без да бъдат погълнати от него.

— Изглежда ти не си имал особени проблеми с него — отвърна Ентрери.

— Аз съм отвъд подобни притеснения — отбеляза Кейн. Ентрери измъкна своя пиуафуи и го преметна през раменете си с едно плавно движение. — Плащът ти е изработка на мрачните елфи, нали? — попита Кейн. — Живял ли си с мрачните елфи в техните земи?

— Аз съм отвъд подобни въпроси — отвърна убиецът, подигравайки се с тона на монаха.

Кейн поклати глава в знак, че не приема отговора.

— Освен ако не смяташ да ме принудиш да отговоря — отвърна Ентрери — с тази зараза, която вкара в мен.

Кейн отстъпи крачка назад със скръстени отпред ръце. Ентрери го наблюдава известно време, търсейки знак, някакъв знак. Но накрая с презрително подсмихване се съсредоточи обратно върху торбата и започна да прибира притежанията си, като през цялото време си правеше списък наум.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за тази внезапна промяна на отношението? — попита, когато бе изцяло екипирай. — Или трябва да търпя обясненията на крал Гарет?

— Престъплението ти не е доказано — отвърна Кейн, — тъй като има алтернативно обяснение на намерението.

— И то е?

— Ела — изрече Кейн. — Имаш да изминеш дълъг път за кратко време. Освободен си от тъмницата, но пътят ти ще води извън Дамара и Вааса.

— Кой би искал да остане?

Кейн пренебрегна насмешливата забележка и тръгна нагоре по коридора, следван от Ентрери.

— След десет дни, Артемис Ентрери ще може да влиза в земите на Кървав камък само под угрозата от смъртно наказание. За следващите няколко дни ще бъдеш изтърпян от крал Гарет и кралица Кристин, но тяхното търпение не е безгранично. Само една десетдневка.

— Имам бърз кон, който не се уморява — отвърна Ентрери. — Десет дни са с девет повече отколкото са ми нужни.

— Добре, значи се разбрахме.

Известно време вървяха мълчаливо покрай многото любопитни и бдителни погледи на стражите. Ентрери отвърна на тези погледи със своя, безмълвен, но открито заплашителен, който накара войните до един да стиснат здраво оръжията си. Дори присъствието на Великия магистър Кейн не ги освободи от опасния и заплашителен поглед на Артемис Ентрери — поглед, който мнозина бяха изпитали, предсказание за смърт.

Артемис Ентрери не беше във великодушно настроение. Чувстваше вибрациите на нередната намеса на Кейн — бушуващо усещане, което напомняше за странни океански вълни, хванати в променливите контури на материалната му обвивка, въртящи и разбиващи се и събиращи се отново, докато се носят наоколо. Обяснението на Емелин за изопнатата като елфическа струна енергия изглеждаше доста точно на убиеца. Онова, което знаеше отвъд това обяснение, бе, че тази намеса в много отношения изглеждаше точно толкова ужасна, колкото изсмукващите живот свойства на собствената му инкрустирана кама.

Ръката на Ентрери подсъзнателно се плъзна към украсената с камъни дръжка на вярното му оръжие и той премисли възможностите.

— Спри — изрече Ентрери, когато двамата приближиха залата за аудиенции на краля.

Кейн се подчини и се обърна, за да погледне мъжа.

Стражите от двете страни на вратата се наведоха напред, хващайки по-здраво алебардите със стоманени върхове.

— Как да повярвам на това? — попита Ентрери. — На теб?

— Има ли алтернатива?

— Искаш да се махна оттук, осъден и с приведена в действие присъда, която е прогонване, а не смърт, и въпреки това държиш струната на живота ми в дъха си?

— Ефектите на Вибриращата длан ще се изтощят достатъчно скоро — увери го Кейн. — Не са постоянни.

— Но докато продължават, можеш да ме убиеш с лекота, нали?

— Да.

Докато монахът изричаше думите, Ентрери се задейства, измъквайки камата и скъсявайки разстоянието помежду им. Кейн беше подготвен, което не бе изненада за Ентрери и монахът блокира удара с лекота.

Но Ентрери не целеше убийство, нито се опитваше да прободе сърцето на монаха. Получи онова, което искаше, и успя да бодне дланта на Кейн с вампиричното острие. Задържа камата срещу раздраната плът на монаха.

Той погледна Кейн и се усмихна, за да предизвика любопитството му.

— Трябва ли да улесня самоубийството ти? — попита монахът.

В отговор Ентрери призова изсмукващите живота способности на инкрустираната кама. Очите на Кейн се разшириха, явно не можеше да се справи с подобни притеснения.

Един от стражите зад Кейн наведе алебардата си, макар мъдро да не предприе нищо друго — в крайна сметка, ако Великият магистър Кейн не можеше да се справи с убиеца, какво можеше да направи той? Другият се обърна към вратата и я отвори широко, призовавайки крал Гарет.

— Интересна дилема, не си ли съгласен? — каза Ентрери на монаха. — Държиш живота ми в мислите си и можеш да ме парализираш, както вече видях, с обикновена дума. Но аз трябва просто да пожелая камата да се нахрани и тя ще върне в мен твоята собствена жизнена енергия. Къде ни поставя това, магистър Кейн? Дали твоята Вибрираща длан ще е достатъчно бърза, че да ме убие, преди острието ми да изпие достатъчно, че да ме спаси? Дали и двамата ще паднем? Готов ли си да поемеш риска?

Кейн го гледаше и отвърна на обезкуражаващата му усмивка.

— Какво означава това? — попита крал Гарет на вратата на залата.

Край него отец Дугалд изломоти нещо неразбираемо, а кралица Кристин изръмжа:

— Предателство!

— Не повече от онова, показано на мен самия — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от Кейн.

— Трябваше да очакваме нещо подобно от псе като теб — изрече Кристин.

„Как ми се иска гърлото ти да беше в обсега ми“, помисли си Ентрери, но не го изрече. Мислеше, че Гарет е разбран мъж, но най-вероятно не и когато ставаше дума за кралицата му.

— Бяха ти върнати вещите и свободата — изрече Гарет. — Кейн не ти ли каза?

— Каза ми — отвърна Ентрери.

Чу тропането на бронирани крака в коридора зад гърба си, но не им обърна внимание.

— Тогава защо правиш това? — попита Гарет.

— Няма да се махна, докато съм под покварената власт на магистър Кейн — отвърна Ентрери. — Той ще се откаже от хватката си над физическото ми тяло или един от нас, може би и двамата, ще умре тук и сега.

— Глупак — изрече Кристин, но Гарет я накара да млъкне.

— Явно цениш достатъчно живота си, това е очевидно — започна Гарет, но Кейн вдигна свободната си ръка, за да се намеси.

През цялото време монахът не изпускаше Ентрери от поглед.

— Гордостта се счита за най-смъртоносния от всички грехове — изрече той.

— Тогава преодолей своята — отвърна Ентрери.

Усмивката на Кейн беше приемаща и монахът кимна бавно, после затвори очи.

Ентрери обви пръсти около дръжката на камата, готов да призове изцяло силите й, ако се стигне до това.

Всъщност не вярваше, че има шанс, дори и ако в двореца бяха само двамата с Кейн. Коварната хватка на монаха беше твърде силна и обезсилваща. Ако Кейн призовеше Вибриращата длан, Ентрери подозираше, че ще бъде осакатен, може би дори убит, преди камата да успее да свърши нещо съществено.

По лицето на магистър Кейн бе изписано единствено спокойствие, когато отвори отново очите си и почти веднага Ентрери почувства как вътрешният прилив утихва.

— Освободен си — изрече Кейн и за един миг ръката му се махна, просто изчезна от острието на камата. Толкова бързо, че Ентрери дори не успя да призове вампиричните й сили, ако имаше подобни желания.

— Поддаваш се на подобни искания? — с недоволство отбеляза кралица Кристин.

— Само защото бяха справедливо поискани — отвърна Кейн. — Артемис Ентрери бе уведомен за условията и освободен. Ако не вярваме, че ще приеме присъдата си, може би въобще не трябва да го освобождаваме.

— Може би не трябва — изрече Кристин.

— Освобождаването му е справедливо уредено — отвърна Гарет. — Не можем да принизим важността на обосновката за тази присъда. Но това нападение…

— Беше оправдано и в крайна сметка без значение за нас — увери го Кейн.

Ентрери прибра камата си и Гарет се обърна и избута Кристин и Дугалд пред себе си обратно в залата за аудиенции.

— Пропуснах ли всичко вълнуващо? — долетя глас отвътре, глас, който Артемис Ентрери познаваше твърде добре.

— Участникът в пазарлъка, предполагам? — обърна се към Кейн.

— Приятелят ти мрачен елф е доста настоятелен и идва подготвен.

— Само ако знаеше.

Когато малко по-късно вървеше до Джарлаксъл по калдъръмения път, Ентрери все още не се чувстваше свободен. Наистина, беше се измъкнал от тъмницата на Гарет, но мрачният елф, който вървеше край него, му напомняше, че съществуват много тъмници и не всички са изградени от дърво, камъни и железни решетки.

Докато обмисляше това, ръката му се плъзна назад и погали флейтата, която бе затъкнал отзад на колана си и му хрумна, че още не е сигурен дали инструментът не е сам по себе си затвор или ключ.

Ентрери и Джарлаксъл хвърляха дълги сенки пред себе си, защото слънцето бързо се спускаше зад планините отвъд малкото езеро. Нощният вятър вече започваше да духа.

— Значи ще вървите, ще си пеете и говорите и ще си мислите, че ще превземете с трясък света — прокънтя зад гърбовете им груб глас.

Джарлаксъл се обърна, но Ентрери просто затвори очи.

— Докато аз ще си стоя, мърморя и плюя и ще мърдам палци, затънали в пясък? — завърши Атрогейт. — По-скоро си мисля да пия, смърдя — спря се, повдигна един крак и пусна една страховита пръдня — и проститутка да галя с всяка ръка! Буахаха! Стой бре, плешиво парче въглен, чакай малките ми крачка да те стигнат. Няма да те гушкам, но съм достатъчно благодарен, че се спазари да ме пуснат от тоя замък!

— Не си го направил — промърмори Ентрери.

— Добър съюзник — отвърна Джарлаксъл. — Силна ръка и несломим дух.

— И несравним дразнител.

— В последно време беше тъжен заради проблемите с Цитаделата. Поне това му дължах — А пък аз си мислех, че си спазарил свободата ми, като си го предал — изрече Ентрери и Атрогейт беше достатъчно близо, че да го чуе.

— Буахаха! — избумтя джуджето.

Ентрери усети, че е невъзможно да обиди проклетото създание.

— О, но аз съм наранен, Артемис — изрече Джарлаксъл и изимитира рана, като драматично закри челото си с ръка. — Никога не бих изоставил съюзник.

Ентрери му отвърна с изпълнена със съмнение крива усмивка.

— Наистина, щом чух, че Калихай е отвлечена от стаята си във Ваасанската порта от Кнеликт и Цитаделата… — започна Джарлаксъл, но млъкна и остави тежестта на изказването му да увисне във въздуха, докато очите на Ентрери не се разшириха от притеснение.

— Пътуването до леговището на Кнеликт не беше лесно, разбира се — продължи Джарлаксъл.

— Къде е тя? — попита убиецът.

— В безопасност, в стая в странноприемницата надолу по пътя, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Никога не бих изоставил съюзник.

— Кнеликт я е отвлякъл?

— Аха, аха — изрече Атрогейт. — И плешивото парче въглен, дето ти е приятел, взе главата на Кнеликт и я поднесе на подиума на Гарет. Буахаха! Ще ми се да бях видял как лейди Кристин си сбърчва нослето при таз гледка!

Ентрери изгледа твърдо Джарлаксъл, който се поклони дълбоко.

— Дамата ти те чака — изрече той. — Ние тримата трябва да се махнем от земите на Кървав камък в рамките на десет дни заради заплахата от смъртно наказание, но предполагам, че можем да отделим един ден. Може би ще успееш да убедиш лейди Калихай, че пътят й съвпада с нашия.

Ентрери продължи да го гледа. Нямаше отговори.

Когато бе принудил Джарлаксъл да премине през магическия портал на Кимуриел в недрата на замъка, беше очаквал, че никога повече няма да види мрачния елф, и всичко, което бе последвало, освобождаването му, джуджето, новината за Калихай, го заля като мощна вълна.

И докато се отдръпваше назад, тя го влачеше неумолимо със себе си.

— Върви при нея — изрече тихо и сериозно Джарлаксъл. — Тя ще се радва да те види.

— И докат’ си стоиш и игрички въртиш, мисля си аз да се напия завчас! — изрева Атрогейт и отново избухна в глупашки смях.

Очите на Ентрери изстреляха кинжали по посока на Джарлаксъл. Мрачният елф просто тръгна към странноприемницата.

Джарлаксъл и Атрогейт наблюдаваха как Ентрери изчезва по стълбите на „Последния отдих“, най-знаменитият хан в Кървав камък, който се славеше с чисти стаи, отлично елфическо вино и гледка към Бялото дърво от всеки балкон.

И джуджето, и мрачният елф, естествено, бяха известни в селището, защото боздуганите на Атрогейт бяха направили сериозно впечатление на населението на Ваасанската порта на север, а Джарлаксъл, в крайна сметка, бе мрачен елф!

Погледите, отправени към тях обаче, бяха изпълнени с подозрение, нещо, което не им убягна.

— Явно новината за помилването от Гарет още не е стигнала до тях — отбеляза Джарлаксъл и се плъзна в един стол край далечната стена на общата стая.

— Не е помилване — отвърна Атрогейт. — Макар да си мисля, че прогонването от земите на Кървав камък всъщност не е трагично. Не и с Цитаделата, която търси разплата за Кнеликт и прочее.

— Да, има го и този момент — отвърна мрачният елф и прикри усмивката си със знак към сервитьорката.

Едва бяха поръчали първата партида — вино за мрачния елф и медовина за джуджето, — когато двама познайници на Джарлаксъл влязоха неочаквано през входната врата на „Последния отдих“.

— Не са много случаите, в които съм те виждал изненадан — отбеляза Атрогейт.

— Не е обичайно явление, уверявам те — отвърна Джарлаксъл, без да отделя очи от новодошлите, двойка сестри, за които знаеше, че са повече от това, което изглеждат.

— Хрумнаха ти разни фантазии, а? — изрече Атрогейт, следвайки погледа му и се изсмя високо, а смехът му се усили още повече, когато двете жени се присъединиха към тях.

— Лейди Илнезара и уважаема Тазмикела — изрече Джарлаксъл и се изправи вежливо. — Смятах да разговарям с вас в Хелиогабалус по пътя си на юг извън кралството.

Край малката маса имаше само три стола и Тазмикела седна на празния, като направи знак на Джарлаксъл да седне. Илнезара изгледа Атрогейт.

— Трябва да разговаряме с Джарлаксъл — каза тя на джуджето.

— Буахаха! — изрева в отговор Атрогейт. — Е, аз съм по слушането! Не вярвам да може да ви накара да се усмихнете и двете, нал…?

Не успя да довърши въпроса си, защото Илнезара го сграбчи за предната част на туниката и с лекота го вдигна във въздуха само с една ръка.

Атрогейт изломоти и се загърчи.

— Ей, мрачни елфе! — каза той. — Има бая ръчичка! Буахаха!

Илнезара го гледаше ядосано и фактът, че почти всички в кръчмата наблюдаваха как фината жена е вдигнала във въздуха с една слаба ръка облеченото в тежка броня, тежащо близо двеста паунда джудже, изглежда въобще не я смущаваше.

— Виж сега, хубавелке, предполагам, че си си направила някоя магийка или си пийнала отвара, може даже да си имаш колан като моя — изрече Атрогейт. — Обаче си мисля, че ще си умна мома, ако покажеш, че си знаеш мястото и ме пуснеш.

Джарлаксъл потрепери.

— Както искаш — отвърна Илнезара.

Огледа се наоколо в търсене на чиста пътека и с едно движение на китката запрати джуджето през стаята, където той се удари в една празна маса и я отнесе заедно с няколко стола право в стената.

Изправи се вбесен, но се облещи и се строполи на пода.

Илнезара зае мястото му, без да го удостои с втори поглед.

— Моля те, не го чупи — изрече Джарлаксъл. — Струваше ми скъпо.

— Напускаш службата си при нас — изрече Тазмикела.

— Няма голям избор по въпроса — отвърна мрачният елф. — Поне не и за мен. Вашият крал Гарет даде ясно да се разбере, че гостоприемството му е стигнало предела си.

— Без съмнение не по твоя вина.

— Сарказмът ти е на място — призна Джарлаксъл.

— Имаш нещо, което искаме — обади се Илнезара.

Джарлаксъл надяна нараненото си изражение.

— Милейди, давах ви го толкова много пъти — остана доволен, когато предизвика усмивка на лицето на Илнезара, защото знаеше, че стъпва по опасна почва с изключително опасни събеседници.

— Знаем какво притежаваш — прекъсна ги Тазмикела преди сестра й и мрачният елф да се отнесат. — И двата предмета — от кулата на Херминикъл и от замъка.

— По-ценният от замъка — съгласи се Илнезара.

— Уршула би се съгласил — призна Джарлаксъл. — Този крал вещер, който е властвал наоколо, наистина е бил умен.

— Значи признаваш, че ги притежаваш?

— Камъни с формата на черепи — изрече Джарлаксъл. — Човешки от кулата, и на дракон от замъка, разбира се. Но това го знаехте, когато ме изпратихте във Вааса.

— И ти ги придоби? — заключи Илнезара.

— И двата, да.

— Тогава ни ги дай.

— Тук няма място за преговори — предупреди Тазмикела.

— Не са у мен.

Сестрите драконки размениха загрижени погледи, след което се обърнаха към Джарлаксъл, но в очите им все още се четеше съмнение.

В другия край на стаята Атрогейт се изправи на колене и разтърси косматата си глава. Все още със залитане успя да се изправи на крака и тръгна към масата.

— За да избягам от крал Гарет, трябваше да повикам някои стари приятели — каза Джарлаксъл. Пое си въздух и погледна към Илнезара. — Справяш се добре с гадателската магия, нали? — попита я. — Направи ми заклинание, за да прецениш дали казвам истината, защото искам да повярвате на всяка моя дума.

— Джарлаксъл, когото познавам, не би се разделил с готовност с подобни могъщи артефакти — отвърна Илнезара.

Въпреки това започна да прави магията, както бе поискал.

— Това е само защото не знаеш за Бреган Д’аерте.

— Д’аерте? Не нарече ли така замъка си? — попита веднага, щом сестра й приключи и показа, че дуеомерът е завършен.

— Така е, наречен беше на група независими… авантюристи от родния ми Мензоберанзан. Естествено, повиках ги, за да избягам от армията на крал Гарет и за да уредя освобождаването на лейди Калихай от Цитаделата на убийците.

— Чухме, че си занесъл главата на Кнеликт на крал Гарет — изрече Тазмикела.

Зад Илнезара Атрогейт наведе глава и вместо да нападне, по-скоро се строполи напред. Натресе се право на вдигнатата ръка на жената и спря, сякаш се бе ударил в скалиста планинска стена. Отскочи леко назад и остана замаян. Илнезара се обърна право към него, духна и го запрати в кълбо назад, при което той остана паднал по корем в средата на пода. Изправи се на лакти и се взря невярващо в жената, естествено, без да е наясно с истинската й природа.

— Мисля, че ще трябва да си намеря колан като нейния — изрече и се строполи.

— Беше скъпо предложение — каза Джарлаксъл, щом вълнението утихна. — Но не можех да оставя лейди Калихай да умре и ми трябваше нещо, с което да се спазаря за освобождаването на приятеля си… — спря и се замисли за Атрогейт. — Приятелите си — поправи се — от тъмницата на крал Гарет.

— Дал си камъните с форма на череп на сподвижниците си от Подземния мрак? — попита Тазмикела.

— Нямаше какво повече да ги правя — изрече Джарлаксъл. — А Подземният мрак е добро място за подобни артефакти. Причиниха само неприятности тук, в огрения от слънце свят.

— Ще причинят само неприятности и в Подземния мрак — отвърна Илнезара.

— Още по-добре — отвърна Джарлаксъл и вдигна чашата си за тост.

Тазмикела погледна към сестра си, която продължи да се взира в Джарлаксъл още няколко мига, преди да кимне бавно.

— Ще разучим тази информация по-подробно обърна се към мрачния елф Тазмикела.

Джарлаксъл почти не я чу, защото внезапно в мислите му бе прозвучал друг призив.

— Наистина, бих бил разочарован, ако не го направите — каза той, след като успя да подреди думите й. — Но, моля, извинете ме, защото имам неотложна работа.

Изправи се и докосна ръба на шапката си за поздрав.

— Не сме те освободили — изрече Тазмикела.

— Уважаема лейди, моля, позволете ми да се оттегля.

— Натоварени сме от магистър Кейн да те отнесем от тези земи — каза Илнезара.

— По изгрев-слънце.

— По изгрев, тогава — изрече Джарлаксъл и пристъпи напред.

Ръката на Тазмикела препречи пътя му и Джарлаксъл погледна жално към Илнезара.

— Пусни го, сестро — подкани я Илнезара.

Тазмикела прикова Джарлаксъл с поглед, погледът на ядосан дракон, но свали ръката си и му позволи да мине.

— Погрижи се за него — обърна се към сервитьорката Джарлаксъл и посочи Атрогейт. — Сложи го да седне, щом се пробуди и смекчи болката му с всичкото пиене, което поиска.

Докато изричаше думите, й подхвърли малка кесия и тя кимна.

— Истината ли ни каза? — попита Тазмикела веднага щом остана сама със сестра си.

— Макар и непълна, но не съм съвсем сигурна за съдбата на Кнеликт.

— Крал Гарет е направил мъдър избор с изгонването му — каза Тазмикела. — Продължава да поддържа връзки със създанията от Подземния мрак? — тя изсумтя подигравателно. — Глупакът му с глупак, но със сигурност сме по-добре, ако черепите наистина са извън тези земи. Може би е възможно да има добри последици от зли сделки, защото този създава само проблеми.

— Ще ми липсва — беше всичко, което изрече очевидно разсеяната Илнезара, докато се взираше изпълнена с копнеж след отдалечаващия се мрачен елф.

Тя се люшкаше на димящата светлина от свещите, а дългата й коса се спускаше зад нея, покривайки раменете й. По голото й тяло блестеше пот и тя изви гръб назад и погледна към тавана на стаята, като дишаше и стенеше тихо.

Под нея Артемис Ентрери сграбчи този красив образ в мислите си и усети отмора от раздразнението и гнева. Беше ядосан, че Джарлаксъл го бе използвал и още по-ядосан, че мрачният елф го бе спасил. Последното, което искаше, бе да му е задължен. И пътят ги зовеше отново, път, който явно щеше да извърви с Джарлаксъл и досадния Атрогейт.

И с Калихай, припомни си, докато протягаше и прокарваше нежно ръка от долната страна на брадичката до корема на жената. Тя щеше да е неговата котва, надяваше се той, неговата опора, и може би с тази солидна опора щеше да намери начин да се отърве от Джарлаксъл.

Но наистина ли го искаше?

Беше твърде объркващо за бедния човек. Погледна настрани, където беше натрупал своите дрехи и екипировка и видя флейтата на Идалия насред купчината.

Знаеше, че флейтата му е въздействала, надзърнала е в сърцето му и го е накарала да иска повече от живота от обикновено съществуване.

Едновременно мразеше това и го оценяваше.

Всичко изглеждаше по този начин за Артемис Ентрери. Всичко беше парадоксална смесица от любов и омраза, от стоицизъм и отчаяна нужда, от приятелство и желание за самота. Нищо не изглеждаше ясно, нищо не изглеждаше в съгласие.

Погледна нагоре към любимата си и промени мнението си за последните две точки. Беше истинско и топло. За пръв път в живота си се бе отдал изцяло на една жена.

Калихай завъртя глава напред и го погледна, а очите й бяха изпълнени с енергия и решителност. Задъвка леко долната си устна, дъхът й излизаше на пресекулки.

После отметна глава назад, изви гръбнак и Ентрери почувства как тя се стяга като опъната тетива.

Затвори очи и остави момента да го облее целия и да го понесе със себе си и почувства как Калихай се отпуска. Отвори очи, очаквайки да види как се отпуска върху него.

Вместо това видя жена, която се взира в него с кама в ръка.

Кама, насочена към сърцето му.

И той не разполагаше с никаква защита, никакъв начин да спре смъртоносното пробождане. Можеше да вдигне ръка и вероятно да понесе наръгване в нея, но не го направи. Защото за част от секундата, преди камата да се забие, Ентрери осъзна, че всичката му надежда е отлетяла, че всичко, цялата основа, която поддържаше здравия му разум, е просто още една лъжа. Не се опита да блокира.

Не се опита да се хвърли настрани.

Камата не можеше да го нарани повече отколкото предателството вече бе успяло.