Quo vadis

I

Остра болка пробуди Виниций. В първия момент той не можа да разбере къде се намира и какво става с него. Главата му бучеше, а очите му бяха премрежени като от мъгла. Постепенно обаче съзнанието му се възвръщаше, докато най-после през тая мъгла той съгледа трима души, наведени над него. Двамата позна: единият беше Урс, а другият — оня старец, когото беше съборил, отвличайки Лигия. Третият, съвсем не познат, държеше лявата му ръка, опипваше я от лакътя чак до рамото и ключицата и му причиняваше такава страшна болка, че Виниций сметна това за особен род отмъщение и каза през стиснатите си зъби:

— Убийте ме.

Те обаче не обръщаха внимание на думите му, сякаш не ги чуваха или пък ги взеха за обикновен болезнен вик. Урс, със своето загрижено и сурово варварско лице, държеше вързоп бели парцали, накъсани на дълги ивици, а старецът казваше на човека, който натискаше рамото на Виниций:

— Главк, сигурен ли си, че раната в главата не е смъртоносна?

— Да, почтений Крисп — отвърна Главк. — Когато служех като роб във флотата и после, когато живеех в Неапол, превързвах много рани и с дохода, който ми носеше това занятие, откупих най-после себе си и семейството си… Раната на главата е лека. Когато тоя човек (тук той посочи с глава Урс) е грабнал девойката от младежа и го е блъснал о стената, при падането сигурно младежът се е закрил с ръка, която изкълчил и счупил, но така спасил главата си — и живота си.

— За мнозина от братята си се грижил — отговори Крисп, — ти се славиш като опитен лекар… Затова пратих Урс да те повика.

— Той ми призна по пътя, че вчера бил готов да ме убие.

— Преди да признае намерението си пред теб, той го съобщи на мен; но аз, който познавам тебе и твоята любов към Христа, му обясних, че не ти си предателят, а непознатият, който го подстрекавал към убийство.

— Беше зъл дух, пък аз го помислих за ангел — отговори Урс с въздишка.

— Друг път ще ми разкажеш това — рече Главк, — а сега трябва да мислим за ранения.

Като каза това, той започна да намества ръката на Виниций, който губеше съзнание от болка, при все че Крисп пръскаше лицето му с вода. Впрочем това обстоятелство за него беше благоприятно, защото не усещаше нищо, докато му наместваха крака и превързваха счупената ръка, която Главк постави между две вдлъбнати дъсчици и я превърза бързо и здраво, за да не се движи.

След тая операция Виниций пак се събуди и видя над себе си Лигия.

Тя стоеше до леглото му и държеше пред себе си бакърен съд с вода, в който Главк потапяше от време на време една гъба и мокреше главата му.

Виниций гледаше и не вярваше на очите си. Струваше му се, че това скъпо видение е сън или бълнуване в резултат на треската му — едва след известно време успя да прошепне:

— Лигия…

Съдът затрепера в ръката й, но тя обърна към него пълни с тъга очи.

— Мир на тебе! — отвърна му тихичко.

И стоеше така с отпуснати ръце и с лице, изпълнено със състрадание и печал.

А той я гледаше, сякаш искаше да насити зениците си с нея така, че след като отпусне клепки, образът й да остане. Гледаше лицето й, по-бледо и по-слабо, отколкото преди, гледаше вълните на тъмната й коса и бедното облекло на прислужница; гледаше така упорито, че под тоя поглед снежното й чело започна да поруменява; той първо помисли, че все още я обича, а после, че тая нейна бледност и тази нищета са негово дело, че той именно я бе изпъдил от оня дом, където беше обичана и където я заобикаляше изобилие и удобство, и я бе поставил в тая мизерна стая и облякъл в тоя бедняшки плащ от черна вълна.

Тъй като искаше да я облече в най-скъпи златотъкани дрехи и да й даде всички скъпоценности на света, обхвана го учудване, тревога, състрадание — и толкова голяма скръб, че би паднал в краката й, ако можеше само да се помръдне.

— Лигия — каза той, — ти не позволи да ме убият.

А тя отговори гальовно:

— Нека бог ти върне здравето.

Виниций съзнаваше обидите, които по-рано й беше причинил, и тая, която съвсем скоро й беше нанесъл, затова думите й бяха истински балсам за него. В тоя момент той забрави, че през устата й говори може би християнското учение, а само чувстваше, че говори любимата жена и че в отговора й има някаква нежност и неземна доброта, която го трогва до дън душа. Преди той премаля от болка, а сега от вълнение. Обхвана го някаква силна и сладка немощ. Стори му се, че потъва в някаква пропаст, но се чувстваше добре — и беше щастлив. В тоя миг на слабост той помисли, че над него стои божество.

В това време Главк проми раната в главата му и я намаза с целебен мехлем. Урс грабна бакърения съд от ръката на Лигия, а тя взе от масата приготвената чаша с вода, смесена с вино, и я опря до устните на ранения. Виниций пи жадно и изпита голямо облекчение. След като го превързаха, болката почти изчезна. Раните и ударените места започнаха да се успокояват. Той се свести напълно.

— Дай ми да пия още — рече той.

Лигия отиде в другата стая с празната чаша; а Крисп, след като размени няколко думи с Главк, се приближи до леглото и рече:

— Виниций, бог не допусна да извършиш злодеяние, но запази живота ти, за да се опомниш. Оня, пред когото човек е само прах, те остави беззащитен в нашите ръце, ала Христос, в когото вярваме, ни е заповядал да обичаме дори и враговете си. Затова ние превързахме раните ти и, както каза Лигия, ще се молим на бога да ти върне здравето, но да се грижим по-дълго за тебе, не можем. Обмисли спокойно и реши, подобава ли ти и занапред да преследваш Лигия, която си лишил от покровители и покрив — и нас, които ти се отплатихме за злото с добро?

— Искате да ме оставите? — попита Виниций.

— Искаме да напуснем тоя дом, защото можем да бъдем преследвани от префекта на града. Твоят приятел е убит, а ти, който си влиятелен между своите, лежиш ранен. Това стана не по наша вина, но гневът на закона може да се излее върху нас…

— Не се страхувайте от преследване — рече Виниций. — Аз ще ви запазя.

Крисп не искаше да му каже, че става въпрос не само за префекта и полицията, но че нямат доверие и на него и затова искат да предпазят Лигия от по-нататъшното му преследване.

— Господарю — рече той, — дясната ти ръка е здрава — ето таблички и стило: напиши на слугите си да дойдат тази вечер при тебе с лектика и да те отнесат в дома ти, дето ще ти бъде по-удобно, отколкото тук в нищета. Живеем тук у една бедна вдовица, която скоро ще дойде със сина си — и момчето ще отнесе писмото ти, а ние всички трябва да търсим друго убежище.

Виниций побледня, защото разбра, че искат да го отделят от Лигия и че ако я изгуби отново, може би никога в живота си не ще я види вече… Той разбираше наистина, че между него и нея са станали неща, по силата на които, ако иска тя да бъде негова, трябва да търси някакви нови начини, но за тях още не беше имал време да мисли. Разбираше също, че каквото и да каже на тия люде — даже и да им се закълне, че ще върне Лигия на Помпония Грецина, те имат основание да не му вярват и не ще му повярват. Та нали това той можеше да извърши отдавна; вместо да преследва Лигия, би могъл да отиде при Помпония и да й се закълне, че се отказва от преследването; в такъв случай Помпония сама би намерила и взела девойката. Не! Той чувстваше, че никакви увещания от тоя род не ще успеят да ги въздържат и никаква тържествена клетва не ще бъде приета, още повече, че не беше християнин и би могъл да им се закълне само в името на безсмъртните богове, в които сам твърде не вярваше и които те смятаха за зли духове.

Желаеше обаче горещо да се помири с Лигия и нейните покровители, на всяка цена, но за това беше необходимо време. Искаше му се също да я вижда още поне няколко дни. Както давещият се открива във всяко парче дъска или весло спасение, така и на него му се струваше, че през тези няколко дни може би ще успее да каже нещо, което ще го сближи с нея, че може би ще намисли нещо или пък че ще се случи нещо благоприятно.

И като събра мислите си, каза:

— Християни, послушайте ме. Вчера бях заедно с вас в Остриан и слушах вашето учение, но дори и да не го знаех, делата ви биха ме убедили, че сте почтени и добри люде. Кажете на вдовицата, която живее в тоя дом, да си остане в него, останете и вие също и позволете и на мене да остана. Нека този човек (тук той обърна поглед към Главк), който е лекар или поне умее да превързва рани, да каже мога ли днес да бъде пренесен. Болен съм и е счупена ръката ми, която трябва да остане поне няколко дни неподвижна — затова ви заявявам, че оттук няма да се помръдна, освен ако ме изнесете насила.

Понеже в смазаните му гърди не достигаше въздух, той спря, а Крисп рече:

— Господарю, никой няма да извърши над тебе насилие, ние само ще се махнем оттук, за да спасим главите си.

Непривикналият на възражения млад човек сви вежди и каза:

— Позволи ми да си поема дъх.

След малко отново започна да говори:

— За Кротон, когото Урс удуши, никой няма да запита; днес той трябваше да отпътува за Беневент, където го викаше Ватиний, и всички ще помислят, че е заминал. Когато влязохме с Кротон в тая къща, не ни видя никой освен един грък, който беше с нас в Остриан. Ще ви кажа къде живее, доведете ми го — аз пък ще му заповядам да мълчи, защото му плащам. Ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал за Беневент. Ако гъркът вече е съобщил на префекта, ще му заявя, че лично аз съм убил Кротон и че той ми е счупил ръката. Така ще постъпя — кълна се в сянката на баща си и майка си! — затова можете спокойно да останете тук, косъм няма да падне от ничия глава. Доведете ми по-скоро гърка, който се нарича Хилон Хилонид.

— Тогава при теб ще остане Главк, господарю — рече Крисп, — и заедно с вдовицата ще се грижи за тебе.

Виниций се намръщи още повече.

— Стари човече, слушай добре какво ще ти кажа — рече той. — Дължа ти благодарност, ти изглеждаш добър и честен човек, но не ми казваш това, което таиш дълбоко в душата си. Страхуваш се да не повикам моите роби и да им заповядам да грабнат Лигия? Така ли е?

— Така е! — отвърна Крисп малко сурово.

— Тогава слушай, с Хилон ще говоря пред вас и във ваше присъствие ще напиша писмо до в къщи, че съм отпътувал — и други пратеници освен вас не ще търся… Обмисли сам това и не ме дразни повече.

Тук Виниций се развълнува, а лицето му се сгърчи от гняв и той продължи раздразнен:

— Нима ти си мислил, че аз ще скрия желанието си да остана, за да я виждам?… И глупецът би разбрал това, даже и да отричах. Но с насилие аз не искам вече да я взема… Ще ти кажа и нещо друго. Ако тя не остане тук, със здравата си ръка ще скъсам превръзката на раненото рамо, не ще взема нито храна, нито питие — и нека причина за смъртта ми бъдеш ти и твоите братя. Защо ме превърза, а не заповяда да ме убият?

Той побледня от гняв и изтощение. Лигия, която слушаше целия разговор от другата стая и беше убедена, че Виниций ще изпълни казаното, се уплаши от думите му. За нищо на света тя не желаеше смъртта му. Ранен и беззащитен, той будеше у нея само състрадание, а не страх. От времето на бягството си тя живееше сред погълнати от непрестанен религиозен унес хора, които мислят единствено за саможертва, самоотверженост и безгранично милосърдие, сама се увлече до такава степен в това ново учение, че то замести дома, семейството, изгубеното й щастие, като същевременно направи от нея една от ония девойки християнки, които по-късно обновиха остарялата душа на света. Виниций повлия много върху съдбата й и беше изиграл твърде голяма роля в живота й, за да може да го забрави. За него тя мислеше по цели дни и неведнъж молеше бога да дойде момент, когато в духа на новото учение би могла да му се отплати за злото с добро, за преследването с милосърдие, да го пречупи, да го спечели за Христа и да го спаси. Сега й се струваше, че този момент е дошъл и че молитвата й е чута.

Тя се приближи до Крисп с вдъхновено лице и започна да говори, сякаш друг някакъв глас говореше от нейните уста:

— Крисп, нека той остане между нас и ние ще останем при него, докато Христос го излекува.

Старият презвитер, навикнал да търси във всичко божествено вдъхновение, виждайки екзалтацията й, тутакси помисли, че чрез нея говори може би висша сила, изплаши се и наведе глава.

— Нека бъде тъй, както казваш — рече той.

На Виниций, който през цялото време не откъсваше от Лигия очи, тая покорност на Крисп направи странно и силно впечатление. Стори му се, че между християните Лигия е някаква Сибила или жрица, заобиколена с почит и послушание. Пред тая почит и той самият неволно се преклони. Към любовта, която чувстваше, сега се прибави и някаква боязън, затова му се струваше, че любовта му е едва ли не дързост. Освен това той не можеше да свикне с мисълта, че отношенията им са променени, че сега не тя зависи от неговата воля, а той от нейната, че лежи болен, съкрушен, че е престанал да бъде нападателна и завладяваща сила и че се намира като беззащитно дете под нейното покровителство. За неговата горда и самоволна натура подобно отношение спрямо всеки друг би било унижение. Но в тоя случай той не само не се чувстваше унизен, а дори й бе благодарен като на своя господарка. За него тия чувства бяха непознати; ден по-рано не биха се дори поместили в главата му; те и сега биха го смаяли, ако можеше да си даде ясна сметка за тях. Той обаче не се питаше защо е така, сякаш това бе нещо напълно естествено — чувстваше само, че е щастлив, понеже остава тук.

Искаше да й благодари — и с благодарността си да изрази някакво друго чувство, толкова непознато за него, че не знаеше даже как да го назове, а то беше просто покорност. Изпитаната от него възбуда толкова бе го изтощила, че той не можеше да говори и само със светнали от радост очи й благодареше, че остава при нея и че ще има възможност да я гледа утре, в други ден, а може би още дълго. Радостта му се помрачаваше само от страха да не изгуби това, което вече е придобил; и тоя страх беше толкова голям, че когато Лигия му подаде след малко вода и го обхвана желание да улови ръката й, той се страхуваше да стори това, страхуваше се — той, тоя същият Виниций, който на пиршеството у цезаря насила целуваше устните й, а след нейното бягство беше решил, че ще я влачи за косите в кубикулума или пък ще заповяда да я бичуват.

II

Виниций започна да се страхува да не би някоя неочаквана външна помощ да наруши радостта му. Хилон можеше да съобщи за неговото изчезване на префекта на града или пък на освободените роби в дома му — в такъв случай беше възможно нощната стража да нахлуе. Мина му през ума мисълта, че тогава би могъл да заповяда да грабнат Лигия и да я затворят в дома му, но почувства, че не бива да прави това — пък и нямаше да успее. Той беше човек своеволен, дързък и доста покварен, а понякога и неумолим, но не беше нито Тигелин, нито Нерон. Военният живот все пак бе запазил у него някакво чувство на справедливост, на вяра, за да разбере, че такава постъпка би била чудовищно подла. Може би най-сетне в момент на озлобеност и ако беше здрав, би извършил това, но сега, едновременно разчувстван и болен, той желаеше само едно — никой да не застава между него и Лигия.

Той забеляза с учудване, че от момента, когато Лигия застана на негова страна, нито тя, нито пък Крисп не искаха от него никакви уверения, сякаш бяха сигурни, че в случай на нужда някаква свръхестествена сила ще ги запази. Виниций, в чиято глава — откакто чу в Остриан проповедта и разказа на апостола — представите за възможно и невъзможно започнаха да се объркват и смесват, не беше далече от предположението, че би могло наистина да бъде така. Но той гледаше на нещата по-трезво от тях и сам им припомни казаното за гърка и отново пожела да му доведат Хилон.

Крисп се съгласи и беше решено да изпратят Урс. Виниций, който последните дни преди посещението си в Остриан често, макар и без резултат, пращаше роби при Хилон, обясни на лигиеца точно къде е жилището му, след това написа няколко думи на една дъсчица, обърна се към Крисп и каза:

— Давам тая табличка, понеже е хитър и недоверчив човек, който, викан от мене, често заповядвал да кажат на моите хора, че го няма в къщи; това той вършеше винаги когато нямаше добри вести за мен и се страхуваше от гнева ми.

— Стига да го намеря, иска не иска, ще го доведа — отговори Урс.

След това взе плаща си и бързо излезе.

Да се намери някой в Рим, не беше лесно, макар и при най-точни указания. На Урс обаче в такива случаи помагаше, от една страна, инстинктът на човек, живял в горите, а, от друга, и това, че отлично познаваше града; след известно време той намери жилището на Хилон.

Но не позна гърка. Той го бе виждал само веднъж досега, и то нощем. Всъщност оня горд и самоуверен старец, който го подстрекаваше да убие Главк, никак не приличаше на тоя свит от страх грък и никой не би могъл да допусне, че това е едно и също лице. А и Хилон, като забеляза, че Урс го гледа като напълно непознат, се опомни от първия ужас. Дъсчицата с бележката от Виниций го успокои още повече. Във всеки случай не го заплашваше подозрение, че нарочно е вкарал Виниций в капан. Освен това той помисли, че християните не са убили Виниций, защото не са се осмелили да вдигнат ръка срещу толкова знатна личност.

„В случай на опасност Виниций ще защити и мен — рече си той, — сигурно не ме вика, за да ме убият.“

Като се поокопити, запита:

— Добри ми човече, нима моят приятел, благородният Виниций, не е пратил лектика? Краката ми са подути и не мога да вървя толкова дълго.

— Не — отвърна Урс, — ще отидем пеш.

— Ами ако откажа?

— Не прави това, защото си длъжен да дойдеш.

— Ще дойда, но по собствено желание. В противен случай никой не може да ме принуди, защото съм човек свободен и приятел на градския префект. А и като мъдрец имам начини за съпротива — умея да превръщам людете в дървета и животни. Но ще дойда, ще дойда! Ще облека само по-топъл плащ и ще сложа качулка, за да не ме познаят робите от квартала; иначе ще ни спират постоянно да целуват ръцете ми.

Като рече това, той облече друг плащ, а на главата си нахлупи широка галска качулка от страх да не би Урс да си спомни чертите на лицето му, когато излязат на светло.

— Къде ме водиш? — попита той по пътя Урс.

— В Задтибрието.

— В Рим съм отскоро и никога не съм ходил там, но и там навярно живеят люде, които обичат добродетелта.

Простодушният обаче Урс, който беше чул от Виниций, че гъркът е бил с него на гробищата в Остриан, и беше ги видял да влизат с Кротон в къщата, където живееше Лигия, се спря за малко и каза:

— Не лъжи, стари човече, днес ти си бил с Виниций в Остриан и пред нашата врата.

— Ах! — рече Хилон. — Вашата къща ли е в Задтибрието? В Рим съм отскоро и не зная добре имената на разните квартали. Да, приятелю! Бях пред вашите порти и там заклинах Виниций в името на добродетелта да не влиза. Бях и в Остриан, и знаеш ли защо? От известно време се старая да покръстя Виниций и исках да чуе най-стария от апостолите. Нека светлината да проникне в неговата душа и в твоята! Впрочем нали и ти си християнин и желаеш истината да владее над измамата?

— Да — отговори Урс смирено.

Смелостта на Хилон се върна.

— Виниций е знатен човек — каза той — и е приятел на цезаря. Той често се вслушва във внушенията на злия дух, но ако косъм падне от главата му, цезарят ще си отмъсти на всички християни.

— Нас ни пази по-голяма сила.

— Да, така е! Но какво възнамерявате да правите с Виниций? — попита Хилон отново обезпокоен.

— Не зная. Христос проповядва милосърдие.

— Отлично. Помни това винаги, иначе ще се пържиш в ада като черво в тиган.

Урс въздъхна, а Хилон разбра, че в момент на религиозно увлечение той може да постъпи с този човек така, както пожелае.

В желанието си да узнае за случилото се при отвличането на Лигия той разпитваше по-нататък с глас на строг съдия:

— Какво направихте с Кротон? Говори и не лъжи.

Урс повторно въздъхна:

— Това ще ти каже Виниций.

— Значи, си го пробол с нож или пък си го убил с тояга?

— Нямах оръжие!

Гъркът не можеше да се начуди на свръхчовешката сила на варварина.

— Нека Плутон да те… тоест, исках да кажа, нека Христос ти прости!

Те вървяха известно време мълчешком, след това Хилон каза:

— Аз няма да те издам, но се пази от нощната стража.

— Аз се боя от Христа, а не от нощната стража.

— Вярно е. Няма по-голямо престъпление от убийството. Ще се моля за теб, но не зная дали моята молитва ще помогне — освен ако обещаеш, че никога в живота си няма да докоснеш никого дори с пръст.

— Аз и без това не съм убивал умишлено — отговори Урс.

За всеки случай обаче Хилон искаше да се осигури и не преставаше да внушава на Урс отвращение към убийството и го увещаваше да се закълне. Той разпитваше и за Виниций, но лигиецът отговаряше на въпросите му неохотно и повтаряше, че това, което трябва да чуе, ще го чуе от устата на самия Виниций. Разговаряйки така, те изминаха най-после дългия път от жилището на гърка до Задтибрието и се озоваха пред къщата. Сърцето на Хилон отново започна да бие неспокойно. От страх му се стори, че Урс го поглежда с някакъв настървен поглед. „Малка е утехата — говореше си той, — че ще ме убие неумишлено, във всеки случай бих предпочел парализа да порази него и всички лигийци. О, Зевс, стори това, ако можеш.“ Размишлявайки така, той се загръщаше по-плътно в своя галски плащ и си повтаряше, че се страхува от студа. Най-после, като минаха преддверието и първия двор и се озоваха в коридора, водещ към градината, Хилон внезапно се спря и каза:

— Позволи ми да си отдъхна, иначе не ще мога да разговарям с Виниций и да му дам съвети за спасението на душата му.

Като рече това, остана неподвижен — и макар да си повтаряше, че никаква опасност не го застрашава, все пак при мисълта, че ей сега ще застане сред тия тайнствени люде, които видя в Остриан, краката му се разтрепераха.

В това време от къщичката долетя до ушите им песен.

— Какво е това? — попита той.

— Казваш, че си християнин, а не знаеш, че у нас има обичай след всяко ядене да славословим нашия Спасител с песен — отговори Урс. — Мириам трябва да се е върнала вече със сина си — а може и апостолът да е с тях; всеки ден той посещава вдовицата и Крисп.

— Заведи ме право при Виниций.

— Виниций е в същата стая, където са всички; тя е единствената голяма, а останалите са тъмни кубикулуми, в които само спим. Да влезем, там ще си отпочинеш.

Влязоха. В стаята не беше светло, вечерта беше мъглива и студена, а пламъчетата на няколко светилника едва разпръскваха тъмнината. Виниций по-скоро се досети, отколкото позна, че човекът с качулката е Хилон, а той, като видя леглото в ъгъла на стаята и на него Виниций, без да обръща внимание на другите, се спусна право към него, сякаш бе уверен, че там ще бъде в безопасност.

— О, господарю! Защо не послуша съветите ми! — завика той, скръствайки ръце.

— Мълчи — каза Виниций — и слушай!

Той започна да се вглежда внимателно в очите на Хилон и да говори бавно и ясно, сякаш искаше всяка негова дума да бъде приета като заповед и да остане веднъж за винаги в Хилоновата памет:

— Кротон се хвърли върху мен да ме убие и да ме ограби — разбираш ли? Тогава аз го убих, а тия люде превързаха раните ми, които получих в борбата с него.

Хилон разбра веднага, че Виниций говори така навярно по силата на някаква уговорка с християните и иска да му повярват. Той разбра това по лицето на Виниций и за един миг, без да издаде с нищо своето съмнение или учудване, вдигна очи и извика:

— Той беше истински злодей, господарю! Нали те предупреждавах да не му се доверяваш. Всичките ми съвети отскачаха от главата му като зърна грах от стена. Мъките на целия Хадес не са достатъчни за него. Който не може да бъде честен човек, трябва понякога да бъде злодей, а кому е по-трудно да стане честен, ако не на злодея? Но да нападаш своя благодетел и толкова великодушен господар… О, богове!…

Тук той си спомни, че по пътя се представяше пред Урс за християнин — и млъкна.

Виниций каза:

— Ако не беше тази сика, която имах, щеше да ме убие.

— Благославям момента, в който те посъветвах да вземеш поне нож.

Виниций хвърли изпитателен поглед към гърка и попита:

— Какво прави днес?

— Как? Не ти ли казах, господарю, че се молих за твоето здраве?

— И нищо друго?

— Тъкмо се готвех да те посетя, когато тоя добър човек дойде и ми съобщи, че ме викаш.

— Вземи тая табличка. Занеси я в моя дом, намери моя освободен роб и му я предай. На нея е написано, че съм заминал за Беневент. Кажи на Демад, че това е станало тая сутрин, понеже Петроний ме е извикал с бързо писмо.

Той повтори настойчиво:

— Заминал съм за Беневент — разбираш, нали!

— Заминал си, господарю! Сутринта се сбогувах с тебе при Порта Капена — и от момента на твоето заминаване такава тъга ме обхвана, че ако великодушието ти не я смекчи, ще ридая, докато издъхна, като нещастната жена на Зет от мъка по Итил.

Виниций, макар и болен и свикнал на ловкостта на гърка, не можа да не се усмихне. Освен това той беше радостен, че Хилон веднага го разбра, и каза:

— Ще добавя да ти изтрият сълзите. Дай ми светилника.

Хилон, успокоен вече напълно, стана, пристъпи няколко крачки към огнището и взе един от горящите на стената светилници.

Но когато качулката се смъкна от главата му и светлината падна върху лицето му, Главк скочи от скамейката, приближи се бързо и застана пред него.

— Не ме ли познаваш, Цефас? — попита той.

В гласа му имаше нещо толкова страшно, че тръпки побиха всички присъстващи.

Хилон вдигна светилника, но веднага го изпусна на земята, после се наведе ниско и започна да хленчи:

— Не съм аз… не съм… милост!

Главк се обърна към вечерящите и каза:

— Ето човека, който ме предаде и погуби мен и семейството ми!…

Неговата история беше известна на всички християни и на Виниций, който не се беше сетил кой беше този Главк, понеже бе в безсъзнание от болка при превръзката и не беше чул името му. За Урс обаче тоя кратък миг и думите на Главк бяха като мълния в мрака. Познал Хилон, с един скок той се озова при него, хвана го за ръцете, изви ги назад и каза:

— Той ме убеждаваше да убия Главк!

— Милост! — изпъшка Хилон. — Ще ви върна парите… Господарю! — викаше той, обръщайки глава към Виниций. — Спаси ме! Доверих ти се, застъпи се за мене… Твоето писмо… ще занеса. Господарю! Господарю!…

Но Виниций, който гледаше на случилото се най-равнодушно, първо, защото му бяха известни всичките дела на гърка и, второ — сърцето му не знаеше какво е милост, каза:

— Заровете го в градината: писмото ще отнесе някой друг.

Хилон помисли, че тия думи са последната присъда, костите му започнаха да пращят в страшните ръце на Урс, а очите му се напълниха със сълзи от болка.

— В името на вашия бог! Милост — викаше, — християнин съм!… Pax vo iscum! Християнин съм! Ако не ми вярвате, покръстете ме още веднъж, още два пъти, още десет пъти! Главк, ти грешиш! Позволете ми да кажа! Направете ме роб… Не ме убивайте! Милост!…

Сподавеният му от болка глас все повече отслабваше, а от другата страна на масата се изправи апостол Петър; той поклати побелялата си глава, навеждайки я към гърдите си, очите му бяха затворени, после ги отвори и рече сред настъпилата тишина:

— Ето какво е казал Спасителя: „Ако брат ти сгреши против тебе, изобличи го; а ако се разкае, прости му. И ако седем пъти на ден греши против тебе и седем пъти се обърне към тебе, казвайки: «Разкайвам се!» — пак му прости!“

След това настана още по-дълбока тишина.

Главк стоя дълго време с ръце на лицето, после ги махна и каза:

— Цефас, нека бог ти прости злините, които ми причини; както аз ти прощавам в и;ето на Христа.

А Урс пусна ръцете на гърка и веднага добави:

— Нека Спасителя да бъде милостив към мене и ми прости, както аз ти прощавам.

Хилон падна на земята, опря се на ръцете си и въртеше глава като хванат в капан звяр, който се озърта наоколо и чака откъде ще дойде смъртта. Не вярваше на очите и на ушите си и не се надяваше да получи прошка.

Постепенно дойде на себе си, само посинелите му устни още трепереха от ужас. Тогава апостолът каза:

— Иди си с мир!

Хилон стана, но още не можеше да говори. Приближи се неволно до леглото на Виниций, сякаш още търсеше от него закрила, тъй като не си беше дал сметка, че именно Виниций, който бе използвал услугите му и донякъде беше негов съучастник, го бе осъдил, а тия, против които служеше, му простиха. За това щеше да се сети по-късно. В погледа му сега се четеше само учудване и недоверие. Макар и да разбра, че са му простили, все пак той искаше да се измъкне по-скоро от тия странни хора, чиято доброта го плашеше почти толкова, колкото би го изплашила и жестокостта. Струваше му се, че ако остане по-дълго, отново ще се получи нещо неочаквано, затова се изправи над Виниций и започна да говори с пресекващ глас:

— Господарю, дай писмото! Дай писмото!

Грабна дъсчицата, която му подаде Виниций, поклони се на християните и на болния, прокрадна се приведен край стената и изчезна.

В градината тъмнината го обгърна, отново косите му настръхнаха от страх, понеже беше уверен, че Урс ще тръгне след него и ще го убие в нощта. Би избягал с всички сили, но краката му отказаха да го слушат, а след малко, когато Урс наистина застана пред него, не можеше да ги помръдне.

Хилон падна с лице на земята и започна да стене:

— Урбан… В името на Христа…

Но Урбан каза:

— Не бой се. Апостолът ми нареди да те заведа до външната врата, за да не се луташ в тъмнината, а ако пък нямаш сили, ще те придружа до къщи.

Хилон вдигна глава.

— Какво казваш? Какво?… Няма да ме убиеш?

— Не, няма да те убия; ако пък съм те стиснал много силно и съм ти разместил костите, прости ми.

— Помогни ми да стана — каза гъркът. — Значи, няма да ме убиеш? А? Придружи ме само до улицата, по-нататък сам ще отида.

Урс го вдигна от земята като перце, изправи го на крака и след това го преведе през тъмния проход до втория двор, откъдето се отиваше към преддверието и улицата. В прохода Хилон си повтаряше: „Изгубен съм вече!“ и едва когато се озова на улицата, се успокои и каза:

— По-нататък сам ще вървя.

— Мир на тебе!

— И на тебе, и на тебе!… Остави ме да си отдъхна.

След като Урс си отиде, Хилон си отдъхна с пълни гърди. Попипа се с ръце по кръста и бедрата, сякаш искаше да се увери, че живее, и с бързи крачки тръгна напред.

Но като измина няколко десетки крачки, спря се и рече:

— Все пак защо не ме убиха?

Но въпреки беседите с Евриций за християнското учение и разговора с Урбан край реката, въпреки всичко чуто в Остриан той не можеше да намери отговор на тоя въпрос.

III

Виниций също не можеше да си даде сметка за станалото и дълбоко в душата си беше учуден не по-малко от Хилон. Тия хора се отнасяха така добре с него и вместо да му отмъстят, грижливо превързваха раните му — всичко това той приписваше отчасти на учението, което християните изповядваха, но най-много на Лигия, а отчасти и на това, че беше високопоставен. Но постъпката им с Хилон надминаваше представата му за способността на човека да прощава. И неволно в мислите му се зароди въпросът: защо не убиха гърка? Те можеха спокойно да извършат това безнаказано. Урс щеше да го закопае в градината или пък да го хвърли през нощта в Тибър, който в ония времена на нощни разбойничества, извършвани от самия цезар, изхвърляше сутрин човешки тела толкова често, че никой не се интересуваше откъде са се взели. Освен това, според Виниций, християните не само че можеха, но и трябваше да убият Хилон. Всъщност милосърдието не беше съвсем чуждо на оня свят, към който принадлежеше младият патриций. Атиняните бяха му издигнали олтар и дълго време се противопоставяха на въвеждането в Атина на гладиаторските борби. Случваше се и в Рим победените да получават прошка, както например британският крал Каликрат, който, пленен по времето на Клавдий, бил щедро подпомаган от него и живеел свободно в града. Но отмъщението за лична обида както на Виниций, така и на всички други се струваше напълно основателно и справедливо. Отказът от него беше противен на душата му. Наистина той също беше слушал в Остриан, че трябва да обичаме даже и враговете си, но смяташе това за някаква теория, която няма значение в живота. Мина му през ума, че не убиха Хилон може би само защото сега имат някакви принципи или пък че луната е в такава фаза, когато на християните не им е позволено да убиват. Беше чувал още, че има периоди, когато на някои народи не е позволено да започват дори война. Тогава защо не предадоха гърка в ръцете на правосъдието, защо апостолът каза, че ако някой сгреши седем пъти, трябва и седемте пъти да му се прости и защо Главк рече на Хилон: „Нека бог ти прости, както ти прощавам аз“? Та нали Хилон му беше причинил най-голямото зло, каквото един човек може да стори на друг! И при мисълта как той самият би постъпил с тоя, който би убил например Лигия, сърцето на Виниций закипя като вряла вода: не биха се намерили мъки, с които той не би си отмъстил за нея! А Главк му прости! Прости му и Урс — той, който би могъл да убие когото си поиска в Рим, и то напълно безнаказано, защото след това трябваше да убие само царя на Неморенската гора, за да заеме мястото му и да се спаси… Нима на човека, на когото Кротон не можа да се противопостави, щеше да устои гладиаторът, изпълняващ тая длъжност, която можеше да се получи само чрез убийството на предшественика „цар“? На всички тия въпроси отговорът беше само един: те не убиват поради някаква голяма доброта, каквато не е имало досега на света, и поради безграничната си обич към хората, която ги кара да забравят за себе си, за своите обиди, за своето щастие и нещастие — и да живеят за другите. Каква награда щяха да получат за това, Виниций беше чул в Остриан, но всичко това не можеше да се побере в главата му. Той чувстваше, че тоя земен живот, свързан с отричането от всякакви блага и удоволствия в полза на другите, ще да е жалък. В това, което Виниций мислеше за християните, наред с огромното учудване имаше и милосърдие, и някакъв оттенък на презрение. Струваше му се, че те са овце, които рано или късно ще бъдат изядени от вълците, а неговата римска натура не беше способна да се проникне от уважение към ония, които позволяват да бъдат изядени. Все пак едно нещо го порази. Ето, след като Хилон излезе, някаква дълбока радост озари всички лица. Апостолът се доближи до Главк, сложи ръка на главата му и каза:

— В тебе победи Христос!

Главк вдигна очи, пълни с вяра и радост, сякаш изживяваше някакво голямо и неочаквано щастие. Виниций, който признаваше наслаждение само след извършено отмъщение, го гледаше с разширени от температурата очи, сякаш виждаше луд. Той видя обаче, и то не без вътрешно възмущение, как Лигия допря своите устни на царица до ръката на този човек, който по външност напомняше роб, и му се стори, че досегашният ред в света напълно се е променил. След това Урс се върна и започна да разказва как изпратил Хилон до улицата и как го молил да му прости за болките, които е причинил на костите му; и апостолът го благослови, а Крисп каза, че този ден е ден на велика победа. Като чу за тази победа, Виниций съвсем се обърка и изгуби нишката на мислите си.

Когато Лигия му подаде отново разхладително питие, той задържа за момент ръката й и попита:

— И ти ли му прости?

— Ние сме християни. Не ни е позволено да таим в сърцето си гняв.

— Лигия — каза той, — който и да е твоят бог, ще принеса в негова чест хекатомба само заради това, че е твой.

А тя отговори:

— Ще го почетеш в сърцето си, когато го обикнеш.

— Само заради това, че е твой… — повтори Виниций с по-слаб глас.

Той затвори клепки, тъй като отново почувства слабост.

Лигия се отдръпна, но скоро се върна и застанала близко, наведе се над него, за да се убеди дали спи. Почувствал близостта й, Виниций отвори очи и се усмихна, а тя сложи върху тях ръка, сякаш искаше да го приспи. Обхвана го нега, като същевременно се почувства и по-зле. В действителност така и беше. Настана нощ, а заедно с нея и температурата му се повиши, затова той не можеше да заспи и следеше с поглед всяко движение на Лигия. Понякога изпадаше в полусън, в който виждаше и слушаше всичко, що ставаше около него, но в който действителността се смесваше с трескаво бълнуване. Струваше му се, че в някакво си старо и запустяло гробище се издига светилище във вид на кула, където Лигия е жрица. Той не снемаше от нея очи, а я гледаше на върха на кулата с лютия в ръка, цяла в сияние, подобна на ония жрици, които нощем пеят химн в чест на луната и каквито беше виждал на Изток. Сам той се изкачваше с голямо усилие по виещите се стълби, за да я отвлече, а след него пълзеше Хилон, който тракаше със зъби от ужас и повтаряше: „Не върши това, господарю, тя е жрица и Той ще отмъсти за нея…“ Виниций не знаеше кой е тоя „Той“, но разбираше, че отива да извърши светотатство и почувства необикновен страх. Когато дойде до балюстрадата, заобикаляща върха на кулата, редом с Лигия застана внезапно апостолът със сребърната брада и каза: „Не вдигай срещу нея ръка, защото тя принадлежи на мене.“ Като изрече това, той тръгна заедно с нея по светлата ивица лунна светлина, сякаш по път към небето, а Виниций, прострял ръце към тях, започна да ги моли да го вземат със себе си.

В този момент той се събуди, опомни се и се огледа. Огънят на високо огнище гореше вече по-слабо, но все още хвърляше достатъчно светлина; всички седяха край огъня и се топлеха, понеже нощта беше хладна, а стаята доста студена. Виниций виждаше как дъхът им излиза от устата като пара. В средата седеше апостолът, до коленете му на ниско столче Лигия, по-нататък Главк, Крисп, Мириам, а накрая от едната страна Урс, от другата Назарий, син на Мириам, младо момче с чудно хубаво лице и черни коси, които се спускаха на рамената му.

Лигия слушаше с вдигнати към апостола очи; всички глави бяха обърнати към него, а той говореше нещо полугласно. Виниций го гледаше със суеверен страх, малко по-малък от оня, какъвто изпитваше, докато бълнуваше. Мина му през ума, че докато е бълнувал, може би е отгатнал истината и че тоя побелял пришълец от далечни краища наистина му отнема Лигия и я води някъде по незнайни пътища. Беше уверен също, че старецът говори за него, а може би ги и съветва как да го разделят с нея, защото на Виниций му се струваше невъзможно да се говори сега за друго, затова напрегна цялото си внимание и започна да се вслушва в думите на Петър.

Но той се беше излъгал — апостолът говореше пак за Христа.

„Те живеят само с това име“ — помисли Виниций.

Старецът разказваше за залавянето на Христа:

— Дойде отред войници и слуги на първосвещениците, за да го хванат. Когато Спасителя ги попита кого търсят, те отговориха: „Исуса Назарянина!“ А като им рече: „Аз съм!“ — паднаха на земята и не смееха да вдигнат ръка срещу него, и едва след втория въпрос го хванаха.

Апостолът спря, простря ръце към огъня и каза:

— Нощта беше студена както сега, но сърцето ми закипя, та извадих меча да го защитя и отсякох ухото на слугата на първосвещеника. Бих го защищавал повече от собствения си живот, ако не ми беше казал: „Сложи ножа в ножницата. Нима не трябва да изпия чашата, която ми поднася моят отец?…“ Тогава го хванаха и вързаха…

Като каза това, сложи ръце на челото си и млъкна, желаейки да намали силата на спомените си при по-нататъшния разказ. Но Урс не можа да се въздържи, скочи, разрови огъня в огнището с машата така, че той заискри като златен дъжд и пламна по-силно, след това седна и извика:

— А, ако бях аз… бих… па после да беше станало, каквото ще.

Но Лигия сложи пръст на устните си и той изведнъж млъкна. Дишаше дълбоко и се виждаше, че е възмутен до дъното на душата си и макар че беше винаги готов да целува нозете на апостола, не можеше да се помири с тази негова постъпка. Ако някой би дръзнал в негово присъствие да вдигне ръка срещу Спасителя, ох, късове щяха да хвърчат и от войниците, и от слугите на първосвещениците… При тази мисъл само, а също от скръб и от душевно вълнение очите на Урс се напълниха със сълзи и той помисли, от една страна, че не само би защитил Спасителя, но би повикал на помощ и лигийците, а от друга, че ако стореше това, би проявил спрямо него непослушание и би попречил на изкуплението на света.

Затова той не можеше да сдържи сълзите си.

След малко Петър махна ръце от челото си и започна да разказва по-нататък, но отново полусън налегна Виниций. Това, което чу сега, се смесваше с онова, което апостолът разказваше миналата нощ в Остриан — деня, когато Христос се появил на брега на Тивериадското езеро. Той виждаше просторната водна шир, на нея рибарска лодка и в лодката Петър и Лигия. Самият той плуваше с всички сили след тях, но болката в счупената ръка му пречеше да ги стигне. Буря плискаше в очите му вълни, а той потъваше и викаше с умолителен глас за спасение. Тогава Лигия падна на колене пред апостола, а той обърна лодката и протегна към него веслото. Виниций се хвана, с тяхна помощ се качи в лодката и падна на дъното й.

После му се стори, че е станал и вижда множество хора да плуват след лодката. Вълните заливаха с пяна главите им; някои показваха из бездната само ръцете си, а Петър спасяваше един след друг потъващите и ги вземаше в лодката, която се разширяваше като по чудо. Скоро я изпълниха цели тълпи, големи като ония в Остриан, а и още по-големи… Виниций се чудеше как можаха да се съберат в нея и се страхуваше, че ще потънат. Лигия обаче го успокояваше и му показваше някаква светлина на далечния бряг, към който плуваха. Тук кошмарите на Виниций отново се смесиха с онова, което беше чул в Остриан от устата на апостола за това как се появил Христос край езерото. Сега той съгледа в оная крайбрежна светлина някаква фигура, към която Петър направляваше лодката. И колкото повече се приближаваха към нея, толкова повече бурята утихваше, водната шир ставаше по-гладка, а сиянието по-голямо. Тълпите запяха химн, изпълнен с благост, въздухът бе наситен с нардово ухание; водата отразяваше цветовете на небесната дъга, от дъното сякаш прозираха лилии и рози; най-после лодката допря леко гръд о пясъка. Лигия го хвана за ръката и каза: „Ела, ще те заведа!“ И го поведе към сиянието.

Виниций отново се събуди, но виденията му изчезваха бавно, затова той не се върна веднага към действителността. Известно време след това все още му се струваше, че се намира край езерото и че го заобикалят тълпи, сред които, без да знае защо, търсеше Петроний и се чудеше, че не може да го намери. Пламъкът на огнището, край което нямаше вече никого, го свести напълно. Маслинените главни тлееха бавно под червената пепел, цепениците от пинии, скоро хвърлени в жаравата, стреляха ярки огнени езици; и в тоя блясък Виниций видя Лигия. Тя седеше близо до леглото му.

Видът й го покърти дълбоко. Спомни си, че миналата нощ тя прекара в Остриан и целия ден помагаше около него, а сега, когато всички бяха отишли да почиват, само тя единствена бдеше до леглото му. Лесно можеше да се види, че е изморена, тъй като седеше неподвижно и очите й бяха затворени. Виниций не знаеше дали тя спи, или е потънала в мисли. Той гледаше профила й, гледаше спуснатите й клепачи и сложените й на коленете ръце; в езическата му глава бавно започна да се ражда мисълта, че наред с голата, самонадеяна и горда със своите форми гръцка и римска красота на света съществува и друга, нова, чудно чиста, одухотворена.

Не се решаваше да я нарече християнска, но мислейки за Лигия, не можеше да я отдели от нейното учение. Той дори се досети, че ако сега, когато всички други почиват, единствена Лигия, която той беше обидил, бди над него, то е именно затова, че така повелява нейното учение.

Тази мисъл го учуди, но в същото време му беше и неприятна. Той предпочиташе Лигия да постъпва така от любов към него, заради лицето му, заради очите му, заради стройното му телосложение, с една дума, заради всичко онова, поради което неведнъж се бяха обвивали около шията му снежни ръце на гъркини и римлянки.

Веднага обаче почувства, че ако тя беше като другите жени, нещо у нея щеше да му липсва. Тогава той се зачуди и сам не знаеше какво става с него, понеже забеляза, че и в душата му се зараждат някакви нови чувства и нови желания, чужди на света, в който живееше досега.

Тя отвори очи и като видя, че Виниций я гледа, приближи се до него и каза:

— При тебе съм.

А той отговори:

— Видях насън твоята душа.

IV

На другия ден рано Виниций се събуди отслабнал, но нямаше треска и температура. Стори му се, че го пробуди шепот от разговор, ала когато отвори очи, Лигия не беше при него, само Урс, наведен край огнището, ровеше сивата пепел и търсеше под нея жарава; като намери, започна така да раздухва въглените, сякаш вършеше това не с уста, а с ковашки мях. Като си спомни, че вчера тоя човек удуши Кротон, Виниций го загледа с любопитство на истински гладиатор в неговия исполински гръб, подобен на гърба на циклоп, и в могъщите му като стълбове бедра.

„Благодаря на Меркурий, че не ми изви врата — помисли си той. — Кълна се в Полукс! Ако и другите лигийци са като него, тогава дунавските ни легиони ще имат с тях сериозна работа!“

И той извика:

— Хей, робе!

Урс вдигна глава от огнището, усмихна се почти приятелски и каза:

— Да ти даде бог добър ден и добро здраве, господарю, но аз съм човек свободен, а не роб.

Тия думи доставиха известно удоволствие на Виниций, който желаеше да разпита Урс за родината на Лигия, защото разговорът със свободен човек, макар и прост, по-малко оскърбяваше неговото римско и патрицианско достойнство, отколкото разговорът с роб, когото нито законът, нито обичаят признаваха за човек.

— Ти не си ли роб на Авъл? — попита той.

— Не, господарю, аз служа на Калина, както служих и на майка й, но доброволно.

Урс отново наведе глава над огнището, за да раздуха въглените, където предварително беше сложил дърва, а след това пак я вдигна и каза:

— У нас роби няма.

Но Виниций попита:

— Къде е Лигия?

— Току-що излезе, а аз трябва да приготвя закуска за тебе, господарю. Тя бдеше над теб цяла нощ.

— Защо ти не я смени?

— Защото тъй искаше, а аз съм длъжен да я слушам.

Очите му се помрачиха, след малко той добави:

— Ако не я слушах, ти, господарю, нямаше да си жив.

— Съжаляваш ли, че не ме уби?

— Не, господарю. Христос е заповядал да не убиваме.

— А Атацин? А Кротон?

— Другояче не можех — измърмори той.

И започна да гледа сякаш със съжаление ръцете си, останали очевидно езически, макар душата му да бе приела кръщение.

След това той сложи гърнето на огнището, клекна край него и впери замислен поглед в пламъка.

— Вината е твоя, господарю — каза най-сетне той, — защо вдигна ръка срещу нея, срещу една царска дъщеря?

Отначало у Виниций пламна гордостта, като си помисли, че един простак и варварин не само смее да разговаря с него така свободно, но и го упреква. Към всички необикновени и невероятни неща, които беше видял от миналата нощ насам, се прибави още едно. Но понеже беше слаб и нямаше под ръка роби, а главно защото искаше да научи подробности за живота на Лигия, той се овладя.

Като се успокои, започна да разпитва за войната на лигийците с Ваний и свебите. Урс разказваше с желание, но не каза нещо повече от това, което Авъл Плавций беше разправял вече на Виниций. Урс не беше участвал в битката, понеже беше придружавал заложничките до лагера на Ателий Хистер. Той само знаеше, че лигийците победили свебите и язигите, но техният вожд и крал паднал от стрелата на един язиг. Веднага след това получили известие, че семноните запалили горите на границата, затова бързо се върнали да отмъстят за обидата, а заложничките останали у Ателий, който заповядал да им отдават царски почести. По-късно майката на Лигия починала. Римският вожд не знаел какво да прави с детето. Урс искал да се върне с него в родината си, но пътят бил опасен — имало много зверове и диви племена; но когато дошло съобщение, че някакви лигийски пратеници се намират при Помпоний, за да му предложат помощ против маркоманите, Хистер ги изпратил при Помпоний. При него те узнали, че не е имало никакви пратеници — и Урс с Лигия останали в лагера, откъдето Помпоний ги отвел в Рим, а след триумфалното завръщане дал царското дете на Помпония Грецина.

Виниций познаваше тоя разказ с изключение на няколко подробности само, но слушаше, защото на неговата безгранична родова гордост беше приятно, че очевидец подчертаваше царския произход на Лигия. Като царска дъщеря тя можеше да вземе в двора на цезаря високопоставено място, като дъщерите на най-знатните семейства, при това народът, на който баща й бил владетел, досега никога не е воювал с Рим; макар и варварски, този народ можеше да бъде опасен, понеже според твърдения на самия Ателий Хистер разполагаше с безбройна рат.

В същност Урс напълно потвърди това твърдение, като на Винициевия въпрос за лигийците отговори:

— Живеем в горите, но имаме толкова много земя, че никой не знае къде е краят на леса, а в него има много народ. В гората има и дървени градове, пълни с големи богатства, тъй като всичко, що семноните, маркоманите, вандалите и квадите заграбват по света, ние им го отнемаме. Те не смеят да ни нападнат, а само когато вятърът духа откъм тях, палят горите ни. Но ние не се страхуваме нито от тях, нито от римския цезар.

— Боговете са дали власт на римляните над земята — каза сурово Виниций.

— Боговете са зли духове — отговори Урс простичко, — а където няма римляни, там няма и господство.

Той притъкна огъня и рече сякаш на себе си:

— Когато цезарят взе Калина в своя двор, аз помислих, че може би ще бъде оскърбена и исках да ида там в горите, за да изпратя лигийците на помощ на царската дъщеря. Лигийците бяха тръгнали към Дунава, защото са добър народ, макар че са езичници. Ех, бих им занесъл аз „добра новина“. Но когато Калина се върне при Помпония, аз и без това ще й се поклоня и ще я помоля да ми позволи да ида там, защото Христос се е родил далеч от тях и те не са и чули за него… Той е знаел по-добре къде е трябвало да се роди; но ако беше дошъл на света у нас, в горите, сигурно нямаше да го мъчим, а щяхме да отгледаме младенеца и да се грижим никога да не му липсва нито дивеч, нито гъби, нито боброви кожи, нито кехлибар. Каквото пък щяхме да заграбим от свебите или маркоманите, щяхме да даваме нему, за да живее в богатство и удобство.

Като каза това, той сложи съда със супата за Виниций на огъня и млъкна. Мисълта му явно блужда известно време по лигийските пущинаци, а когато супата завря, сипа я в плоска паница, изстуди я и каза:

— Господарю, Главк ни съветваше да движиш колкото може по-малко дори здравата си ръка, затова Калина ми заповяда да те храня.

Лигия заповядала! Против това не можеше да се възрази. Виниций и не помисли да се противопостави на нейната воля, сякаш тя беше дъщеря на цезаря или богиня; той не каза нито дума, а Урс, седнал край леглото му, започна да гребе с малка чаша от супата и да я поднася към устата му. Той вършеше това толкова грижливо и с такава благородна усмивка в сините си очи, че Виниций не вярваше на очите си; възможно ли е Урс да е същият онзи титан, който вчера удуши Кротон, връхлетя върху него като буря и щеше да го разкъса, ако Лигия не се беше смилила. Сега за пръв път в живота си младият патриций се замисли над онова, което ставаше в душата на един прост човек, слуга и варварин.

Урс обаче беше колкото грижлива, толкова и несръчна бавачка. Чашата се губеше в неговите херкулесовски пръсти, така че за устните на Виниций не оставаше място. След няколко несполучливи опита исполинът разтревожен каза:

— Е, по-лесно е да измъкнеш жубър от леговището.

Безпокойството на лигиеца беше забавно на Виниций, а още по-интересно за него беше това, което Урс каза. Виниций беше виждал в цирковете страшни жубри, докарани от северните пущинаци; на лов за жубри отиваха най-храбрите бестиарии със страх; по големина и сила те отстъпваха само на слона.

— Нима ти си се опитвал да ловиш такива зверове за рогата? — попита Виниций учудено.

— Докато не бях живял двайсет зими, страхувах се — отвърна Урс, — но после ми се е случвало.

И отново започна да храни Виниций още по-несръчно, отколкото преди.

— Трябва да помоля Мириам или Назарий — рече той.

В това време иззад завесата се показа бледото лице на Лигия.

— Сега ще ти помогна — каза тя.

След малко тя излезе от кубикулума. Сигурно беше се приготвяла да спи, защото беше облечена само в тясна затворена туника, наричана от древните капуциум, а косите й падаха свободно. Виниций, чието сърце заби по-силно, когато тя дойде, започна да я мъмри, че досега не е помислила за сън, а тя му отговори весело:

— Тъкмо исках да легна, но най-напред ще отменя Урс.

Тя взе чашата, седна на края на леглото и започна да храни Виниций, който веднага се почувства спокоен и щастлив. Когато се навеждаше над него, лъхваше го топлината на тялото й, разпуснатите й коси падаха върху гърдите му, а той бледнееше от вълнение, но в зашеметяването и порива на страстта той чувстваше, че за него тя е най-скъпото и обожавано същество и в сравнение с нея целият свят е нищо. По-рано той я желаеше, а сега започна да я обича с цялото си сърце. Преди и в живота, и в чувствата си той беше като всички съвременни нему хора — заслепен, безогледен егоист, който се интересува само от собствената си личност; от тоя миг започна да се интересува и от Лигия.

След малко се отказа от яденето и при все че нейното присъствие му доставяше неизразима наслада, каза:

— Достатъчно. Иди си почини, моя божествена.

— Не ме наричай така — отговори тя. — Не бива да слушам това.

После му се усмихна и му каза, че се е разсънила, че не е уморена и че няма да отиде да почива, докато не дойде Главк. Той слушаше думите й като музика, сърцето му биеше все по-силно, изпълваше се с все по-голям възторг, с все по-голяма благодарност, а умът му се мъчеше да намери израз на тая благодарност.

— Лигия — каза той след кратко мълчание, — по-рано аз не те познавах. Сега разбирам, че съм искал да дойда при теб по крив път, затова ти казвам: върни се при Помпония Грецина и бъди сигурна, че никой няма да вдигне ръка срещу теб.

Лицето й изведнъж помръкна.

— Колко щастлива щях да бъда — отвърна тя, — ако можех поне отдалеч да я видя, но вече не мога да се върна при нея.

— Защо? — попита Виниций учудено.

— Ние, християните, знаем от Актея какво става в Палатин. Нима не си чул, че наскоро след моето бягство, преди да замине за Неапол, цезарят повикал Авъл и Помпония, мислейки, че те са ми помогнали да избягам, и ги заплашил с гнева си. За щастие Авъл можал да му отговори: „Господарю, ти знаеш, че от устата ми никога не е излизала лъжа; заклевам ти се, не сме й помогнали да избяга и както ти, тъй и ние не знаем какво е станало с нея.“ Цезарят повярвал, а после и забравил. По съветите пък на по-старите аз не писах на майка си къде съм, за да може смело да отговаря, че не знае нищо за мен. Ти може би не разбираш това, Виниций, но на нас не ни е позволено да лъжем дори и тогава, когато става въпрос и за човешки живот. Такова е нашето учение, към което искаме да склоним всички сърца; ето защо не съм виждала Помпония, откакто напуснах къщата й; от време на време само до нея са достигали слухове, че съм жива и в безопасност.

Тук тя се нажали, очите й се изпълниха със сълзи, но скоро се успокои и каза:

— Зная, че и Помпония тъгува за мене, но ние имаме утеха, каквато другите нямат.

— Да — отговори Виниций, — вашата утеха е Христос, но аз не разбирам това.

— Погледни ни: за нас няма раздяла, няма болести, няма страдания; ако ни сполетят, те се превръщат в радост. И самата смърт, която за вас е край на живота, за нас е само начало и смяна на едно нищожно щастие с по-добро, по-малкото спокойствие с по-голямо — вечно. Помисли и ще разбереш какво е нашето учение, щом като ни повелява да бъдем милосърдни към враговете, забранява лъжата, очиства душите ни от гняв и ни обещава вечно щастие след смъртта.

— Това чух в Остриан и видях как постъпихте с мен и с Хилон, но когато помисля за това, и досега ми се струва, че е сън и че не бива да вярвам на ушите и на очите си. Но ти ми отговори на друг въпрос: щастлива ли си?

— Да! — отговори Лигия. — Вярвам в Христа и не мога да не бъда щастлива.

Виниций я погледна, сякаш това, което тя каза, беше недостойно за човешкия разум.

— Не би ли искала да се върнеш при Помпония?

— Искам с цялата си душа и ще се върна, ако волята божия бъде такава.

— Аз ти казвам: върни се, кълна ти се в моите лари, че няма да вдигна срещу тебе ръка.

Лигия се замисли, а след това отговори:

— Не. Не мога да изложа близките си на опасност. Цезарят не обича рода на Плавций. Ако се върна — ти знаеш как робите разнасят в Рим всяка новина, — ще се разчуе из града и Нерон ще се научи от своите роби. Той веднага ще накаже семейството на Авъл или пък най-малкото ще ме вземе обратно.

— Да — каза Виниций, свил вежди, — не може. Той би го сторил само за да докаже, че неговата воля трябва да бъде изпълнена. Вярно е, че те е забравил или пък не е искал въобще да мисли, смятайки, че не нему, а на мене е нанесена обидата. Възможно е… като те отнеме от Авъл… да те даде на мен, а аз пък ще те върна на Помпония.

Тя го попита тъжно:

— Виниций, би ли искал да ме видиш пак в Палатин?

— Не. Имаш право. Приказвах като глупак! Не!

И изведнъж сякаш бездънна пропаст зина пред него. Той беше патриций, беше военен трибун, беше влиятелен човек, но над всички сили на тоя свят, към който принадлежеше и той, стоеше един луд, чиято воля и злоба никой не можеше да предвиди. Да не се страхуват от него и да не държат сметка за него, можеха само такива като християните, за които целият този свят, разлъката с него, страданията и самата смърт дори не значеха нищо. Всички други трябваше да треперят пред цезаря. Целият ужас на страшното време, в което живееха, разкри пред Виниций чудовищните си размери. Той не можеше да върне Лигия на Авъл от страх да не би изродът да си я спомни и да излее върху нея гнева си; по същата причина той не можеше да я вземе за жена, защото щеше да напакости и на нея, и на себе си, и на Авъл. Достатъчно беше цезарят да е в лошо настроение само един миг, за да погуби всички. За пръв път в живота си Виниций почувства, че или светът трябва да се промени и прероди, или животът ще стане напълно непоносим. Той разбра и онова, което само преди един миг беше за него още неясно, че в такива времена само християните могат да бъдат щастливи.

Обхвана го непоносима скръб, защото разбра и това, че той сам обърка живота на Лигия и че сега почти няма изход. И под влияние на тази скръб заговори:

— Ти знаеш ли, че си по-щастлива от мен? В беднотията и в тази единствена стая сред прости хора имаш своето учение и своя Христос, а аз имам само тебе и ако те нямаше, щях да бъда последният бедняк, който няма нито покрив, нито хляб. За мен ти си по-скъпа от целия свят. Търсех те, защото не можех да живея без теб. Не исках нито пиршества, нито можех да спя. Ако не беше надеждата, че ще те намеря, щях да се пробода с меча. Страхувам се обаче от смъртта, защото после не бих имал възможност да те виждам. Казвам ти самата истина, без теб не мога да живея и досега живях само с надеждата, че ще те намеря и видя. Помниш ли нашия разговор у Авъл? Веднъж ти ми нарисува риба на пясъка, а аз не разбрах какво значи това. Помниш ли как играехте на топка? Още тогава те обичах повече от живота си и ти започна да се досещаш, че те обичам… Дойде Авъл, изплаши ни с Либитина и прекъсна разговора ни. Когато се сбогувахме, Помпония каза на Петроний, че бог е един, всемогъщ и милостив, но тогава на нас и на ум не ни дойде, че вашият бог е Христос. Нека той те даде на мене и аз ще го обикна, макар да ми се струва, че е бог на робите, на чужденците и на сиромасите. Ти седиш при мене и мислиш само за него. Мисли и за мен, иначе ще го намразя. За мене ти си единственото божество. Благословен е твоят баща и майка ти, благословена е земята, която те е родила. Бих искал да прегърна нозете ти и да ти се моля, да ти отдам почести, да ти принеса жертва, да ти се поклоня ти, триж божествена! Ти не знаеш и не можеш да знаеш как те обичам…

Като каза това, той изтри бледото си чело с ръка и затвори очи. Неговата натура не познаваше прегради нито в гнева, нито в любовта. Той говореше с въодушевлението на човек, който е престанал да се владее и който не признава граници нито за думите си, нито за любовта си. Говореше обаче искрено, думите се изтръгваха от глъбините на душата му. Чувстваше се, че болката, възторгът, страстта и обожанието, насъбрали се в гърдите му, най-после бликнаха в неудържим поток от думи. На Лигия думите му се сториха богохулство, а сърцето й започна да бие, сякаш искаше да разкъса туниката, стегнала гърдите й. Тя не можеше да надвие състраданието, което изпитваше към него и към мъката му. Трогна я уважението, с което той говореше. Чувстваше, че я обичат и обожават безгранично; тя чувстваше, че тоя непреклонен и опасен човек сега й принадлежи духом и телом като роб, а съзнанието за неговата покорност и за нейната собствена сила я изпълни с щастие. За миг спомените й оживяха. За нея той беше отново оня великолепен и красив като езически бог Виниций, който й говореше в дома на Авъл за любовта и пробуждаше като от сън полудетинското й сърце; той беше същият оня, чиито целувки още усещаше върху устните си и от чиито обятия я грабна Урс в Палатин, сякаш я изтръгна от пламък. Едва сега с тоя израз на възторг и болка върху орловото му лице, с бледо чело и благороден поглед, ранен, сломен от любов, обичащ, пълен с обожание и покорство, той й изглеждаше такъв, какъвто тя искаше да бъде винаги и какъвто би го обикнала с цялата си душа; сега той й се струваше по-скъп от всеки друг път.

Тя веднага разбра, че може би ще дойде момент, когато любовта му ще я обземе и ще я отнесе като вихър; разбрала това, тя изпита чувството, което и той бе изпитал преди малко, чувството, че стои на ръба на пропастта. Затова ли напусна дома на Авъл? Затова ли се спаси, като избяга? Затова ли толкова време се кри в бедните квартали на града? Кой беше тоя Виниций? Августиан, войник и придворен на Нерон! Нима той не участваше в неговите оргии и безумства? Доказателство за това беше онова пиршество, което Лигия не можеше да забрави; нима той не ходеше заедно с другите в храмовете и не принасяше жертва на езическите богове, в които може би и не вярваше, а им отдаваше почести по задължение. Нима той не я преследваше, за да я направи своя робиня, своя любовница и заедно с това да я въвлече в оня ужасен свят на разкош, удоволствия, на престъпления и безчинства, които предизвикват божия гняв и отмъщение. Наистина той изглеждаше променен, но нали току-що сам й каза, че ако тя мисли за Христос повече, отколкото за него, е готов да го намрази. На Лигия се стори, че самата мисъл за каквато и да е друга обич, освен за обичта към Христа, е грях към него и към неговото учение; и когато почувства, че в дъното на душата й могат да се пробудят други чувства и желания, обхвана я тревога за собственото й бъдеще и за собственото й сърце.

В тоя момент на душевно терзание влезе Главк, за да навести болния и да разбере как е здравето му. По лицето на Виниций мигновено се отрази гняв и нетърпение. Разсърди се, че прекъснаха разговора му с Лигия, и когато Главк започна да му задава въпроси, той отговаряше едва ли не с презрение. Наистина той скоро се овладя, но ако Лигия все още имаше някакви илюзии, че онова, което е чул в Остриан, е повлияло на суровата му натура, сега те трябваше да изчезнат. Той се беше променил само по отношение на нея и освен това единствено чувство в гърдите му беше останало неговото вълчо сърце на истински римлянин, сурово и егоистично както някога, неспособно да почувства не само изпълненото с благост християнско учение, но и признателност.

Най-после тя излезе, изпълнена със скръб и безпокойство. В молитвите си по-рано тя принасяше в жертва на Христа своето спокойно, чисто като сълза сърце. Сега това спокойствие беше нарушено. В цветето се е вмъкнал отровен червей и беше започнал да го гризе. И сънят дори не й донесе успокоение въпреки двете нощи, прекарани в безсъние. Присъни й се, че в Остриан Нерон начело на свита августиани, вакханки, корибанти и гладиатори тъпче с колесницата си, окичена с рози, множество християни, а Виниций я хваща за рамената, дърпа я в квадригата и притискайки я до гърдите си, шепне: „Ела с нас.“

V

От тоя момент тя все по-рядко се мяркаше в общата стая и все по-рядко се доближаваше до леглото му. Но спокойствието й не се връщаше. Тя виждаше, че Виниций я следи с умолителен поглед, че чака всяка нейна дума като благоволение, че страда и не смее да се оплаче, за да не я отблъсне, че тя е неговото здраве и радост, и тогава сърцето й се изпълваше със състрадание. Тя скоро разбра, че колкото повече се стараеше да го избягва, толкова по-голяма жалост я изпълва и чувствата й към него стават по-нежни и по-силни. Спокойствието й я напусна. Понякога си казваше, че трябва да бъде постоянно при него — първо, затова, че божественото учение повелява да плащаме за злото с добро, и, второ, че като разговаря с него, може би ще го привлече към това учение. Съвестта й обаче подсказваше, че се самоизлъгва и че към него я привлича не друго, а неговата, любов и обаяние. Така тя живееше в непрекъснато терзание, което от ден на ден се засилваше. Понякога й се струваше, че е омотана в някаква мрежа, че желае да я разкъса, но все повече и повече се заплита в нея. Най-после трябваше да признае пред себе си, че й е необходимо да го вижда всеки ден, гласът му й беше станал по-мил и тя трябваше да се бори с всички сили с изкушението да остане до леглото му. Когато се доближаваше до него и лицето му светваше, радост изпълваше сърцето й. Веднъж забеляза следи от сълзи по ресниците му и за пръв път в живота си помисли, че тя може да ги изсуши с целувка, а после, изплашена от тая мисъл и изпълнена със самопрезрение, плака през цялата следваща нощ.

Той беше търпелив, сякаш беше се заклел да изтърпи всичко. Когато очите му пламваха от нетърпение, своеволие и гняв, веднага се сдържаше, а после я гледаше с тревога, сякаш искаше от нея прошка. Това още повече засилваше чувството й към него. Тя никога не бе предполагала, че може да бъде обичана така и при тая мисъл се чувстваше и виновна, и щастлива. Виниций също се измени напълно. В разговорите му с Главк имаше по-малко надменност. Често си мислеше, че и този нещастен лекар-роб, и чужденката, старицата Мириам, която го окръжава с толкова грижи, и Крисп, винаги унесен в молитви, и те са хора. Чудеше се на подобни мисли — те обаче го спохождаха. Той обикна Урс, защото с него можеше да разговаря за Лигия; и наистина разговаряше по цели дни. В разказите си исполинът беше неуморим. Оказваше на болния най-обикновени услуги и също се привърза към него. За Виниций Лигия беше все още същество, принадлежащо към друг свят, по-висш, отколкото другите, които я заобикаляха. Той започна да се вглежда в простите и бедни хора — нещо, което никога в живота си не бе вършил — и в тях откриваше черти, достойни за уважение, чието съществуване никога по-рано не беше подозирал.

Не можеше да търпи само Назарий, защото му се струваше, че младият момък се осмелява да обича Лигия. Дълго той сдържаше своето негодувание, но веднъж, когато Назарий донесе на девойката два пъдпъдъка, купени на пазара със спечелени от него пари, у Виниций се пробуди потомъкът на квиритите, за когото чужденецът е по-незначителен и от най-нищожния червей. Като чу Лигия да му благодари, той страшно пребледня, а когато Назарий излезе да донесе вода за птиците, каза:

— Лигия, как можеш да търпиш и да позволяваш да ти поднася подаръци? Нима не знаеш, че гърците наричат сънародниците му еврейски кучета?

— Не зная как ги наричат гърците — отговори тя, — но зная, че Назарий е християнин и мой брат.

Като каза това, го погледна с учудване и скръб, защото вече беше отвикнала от такива негови постъпки. Виниций стисна зъби, за да не й каже, че той би заповядал да набият с пръчки до смърт тоя неин брат или пък би го изпратил на село да копае като компедитус сицилийските му лозя. Но обузда гнева си и се сдържа, а след малко каза:

— Прости ми, Лигия. За мене ти си царска дъщеря и осиновено от Плавций дете.

Той до такава степен надви себе си, че когато Назарий отново влезе в стаята, обеща да му подари, след като се върне във вилата си, няколко пауна или фламинго, които пълнеха градините му.

Лигия разбра колко усилия му струва една такава победа над неговото собствено аз. И колкото по-често той вършеше това, толкова повече сърцето й се привързваше към него. Но заслугата му към Назарий беше по-малка, отколкото тя предполагаше. Виниций можеше да му се разсърди, но не и да ревнува. В неговите очи синът на Мириам не беше нещо повече от куче, при това беше още и дете, което, дори и да обичаше Лигия, обичаше я несъзнателно и покорно. Младият трибун преживя голяма вътрешна борба, за да се примири, макар и мълчаливо, с преклонението на тия хора пред името на Христос и неговото учение. И в душата на Виниций ставаха странни неща. Все пак това беше учението, което изповядваше Лигия, само заради това той беше готов да го признае. После, колкото повече оздравяваше, колкото по-добре си припомняше всичко, което беше станало след оная нощ в Остриан, и всички мисли, появили се в главата му, толкова повече се учудваше на това учение, чиято свръхестествена сила прераждаше човешките души. Той виждаше, че в него има нещо необикновено, нещо което дотогава не е съществувало в света, и чувстваше, че ако то обхване целия свят, ако всели в него любовта и милосърдието си, ще настане навярно епоха, подобна на оная, когато не Юпитер, а Сатурн е управлявал света. Не смееше да се съмнява нито в свръхестествения произход на Христа, нито в неговото възкресение, нито пък в другите чудеса. На очевидците, които разказваха това, можеше да се вярва, защото те толкова се отвращаваха от лъжата, та не можеше да се допусне, че разправят измислици. Най-сетне римският скептицизъм си позволяваше да не вярва в боговете, но вярваше в чудеса. Виниций стоеше пред лицето на някаква чудна загадка, която не умееше да разреши. От друга страна, цялото това учение му се струваше толкова противоречащо на съществуващия ред, толкова неприложимо в живота и толкова безумно, като никое друго. Според него хората в Рим и в целия свят можеха да са лоши, но редът на нещата беше добър. Ако цезарят например беше честен човек, ако сенатът се състоеше не от подли развратници, а от хора като Тразеа, тогава какво повече можеше да се желае? Нали римският свят и римското управление са добри неща, а неравенството между хората — разумно и справедливо. А това учение, според схващанията на Виниций, искаше да разруши всякакъв ред, всякакво управление и да премахне всякакви различия. Какво би станало тогава с римското владичество и римската държава? Беше невъзможно римляните да престанат да господстват или пък да признаят цялото това стадо от подчинени народи за равни на себе си. Това вече не се побираше в главата на патриция. Това учение беше противно на всичките му представи и навици, противно беше на характера му и на схващанията му за живота. Той съвсем не можеше да си представи как би съществувал, ако го приемеше. Страхуваше се от него, учудваше му се, но не можеше да го приеме, защото цялата му натура се потърсваше. Най-после разбра, че то именно го разделя от Лигия и когато мислеше за това, ненавиждаше го от цялата си душа.

Все пак той съзнаваше, че това учение придаваше на Лигия оная изключителна и неизразима хубост, която беше породила в сърцето му не само любов, но и уважение, не само страст, а и обожание, а от Лигия създаде най-скъпото за него същество на света. И тогава отново му се искаше да обича Христа. Ясно разбираше, че трябваше или да го обикне, или да го намрази, но не можеше да остане равнодушен, не можеше. Сякаш две насрещни вълни го тласкаха, двоумеше се, чувствата му се раздвояваха. Той не можеше да избере и свеждаше глава, мълком почиташе тоя неразбираем за него бог само защото беше бог на Лигия.

Лигия виждаше какво става в него: тя виждаше как той се пречупва, виждаше как природата му отхвърляше това учение и ако, от една страна, това страшно я измъчваше, от друга, чувствата и на състрадание, на милост и благодарност към онова мълчаливо уважение, което той проявяваше към Христа, привличаха сърцето й с непреодолима сила. Тя си спомни за Помпония Грецина и за Авъл. За Помпония извор на непрестанна тъга и непресъхващи сълзи беше мисълта, че след смъртта не ще срещне Авъл. Сега Лигия разбираше по-добре тая скръб и тая болка. И тя бе намерила скъпо същество, но ги очакваше вечна разлъка. Наистина понякога се самоизмамваше, че душата му все още ще се разтвори за Христовата правда, но тия илюзии не продължиха много. Тя вече го познаваше и го разбираше твърде добре. Виниций — християнин! Тези две понятия не можеха да се поберат заедно в нейната неопитна глава. Щом разсъдливият и уравновесен Авъл не стана християнин под влияние на мъдрата и добродетелна Помпония, как можеше тогава Виниций да стане? На тоя въпрос отговор нямаше или по-скоро имаше само един: за Виниций нямаше нито надежда, нито спасение.

Лигия забеляза с уплаха, че гибелната присъда, която виси над него, вместо да я отблъсва, прави го още по-скъп за нея поради непреодолимото чувство на състрадание. Понякога я обхващаше желание да говори с него искрено за тъмното му бъдеще. Но веднъж, когато седна при него и му каза, че вън от християнското учение няма живот, той се привдигна на здравата си ръка, защото вече имаше повече сили, сложи главата си на коленете й и каза: „Ти си животът!“ Тогава дъхът замря в гърдите й и самообладанието я напусна и някакъв трепет на наслада я прониза от краката до главата. Хвана главата му за слепите очи и се помъчи да го изправи, но самата тя така се наведе към него, че с устни докосна косите му — и един миг те останаха така упоени, като се бореха със себе си и любовта, която ги тласкаше един към друг.

Най-после Лигия стана и избяга, почувствала огън в кръвта си и замайване. Това беше последната капка, от която преля препълнената чаша. Виниций не се досещаше колко скъпо ще заплати за тоя щастлив миг, но Лигия разбра, че сега самата тя се нуждае от спасение. Следващата нощ тя прекара в безсъние, в сълзи и молитви, със съзнанието, че не е достойна да се моли и че не може да бъде чута. На другата сутрин излезе рано от кубикулума, повика Крисп в градинската беседка, покрита с бръшлян и повехнал повет, разкри му цялата си душа и го помоли да й разреши да напусне дома на Мириам, защото сама не вярва вече на себе си и не може да победи в сърцето си любовта към Виниций.

Старият Крисп, винаги унесен в религиозен екстаз, се съгласи да напуснат дома на Мириам, но не намери думи да прости нейната греховна според него любов. При мисълта, че Лигия, която той покровителстваше от момента на бягството й, която беше обикнал и утвърдил във вярата и на която до тоя момент гледаше като на бяла лилия, израсла на почвата на християнското учение, неопорочена от нито едно земно дихание, е намерила място в душата си за друга любов освен небесната, сърцето му се изпълни с негодувание. Дотогава той вярваше, че никъде по света в чест на Христа не е туптяло по-чисто сърце. Искаше да му я принесе в жертва като бисер, като скъпоценност и като скъпа творба на неговите, на Крисп, ръце, но изпитаното разочарование го изпълни с учудване и горчивина.

— Иди и моли бога да ти прости греха — каза й мрачно той. — Бягай, докато злият дух, който те е съблазнил, не те е довел до пълно падение и докато не си се отрекла от Спасителя. Бог умря на кръста за тебе, за да изкупи душата ти със собствената си кръв, но ти предпочете да обикнеш оня, който искаше да те направи своя наложница. Бог те спаси от ръцете му с чудо, а ти разтвори сърцето си за нечистата страст и обикна сина на мрака. Та кой е той? Приятел и слуга на антихриста, съучастник в разврата и престъпленията му. Къде ще те заведе, ако не в оная пропаст и в оня Содом, в който самият той живее и който бог ще унищожи с пламъка на своя гняв? Аз пък ти казвам: по-добре да беше умряла, по-добре стените на тоя дом да се бяха сринали върху главата ти, отколкото тая змия да пропълзи в гърдите ти и да ги оскверни с отровата на своята греховност.

Той се увличаше все повече, защото грехът на Лигия го изпълни не само с гняв, но и с отвращение и презрение към човешката природа, и главно към женската, която и християнското учение дори не можа да предпази от Евината слабост. За него нямаше значение, че девойката е останала още чиста, че искаше да бяга от тая любов и че съкрушена и изпълнена със скръб, се разкайваше. Крисп искаше да създаде от нея ангел и да я издигне във висините, където съществува само любовта към Христа, а тя беше се влюбила в тоя августиан! Тая мисъл изпълваше сърцето му с отвращение, засилено от чувството на разочарование и излъгана надежда. Не! Това той не можеше да й прости! Думи на възмущение пареха устните му като разжарени въглени; той все още се бореше със себе си, за да не ги каже, и само размахваше сухите си ръце над изплашената девойка. Лигия се чувстваше виновна, но не толкова много. Тя даже смяташе, че отдалечаването й от дома на Мириам за нея ще бъде победа над изкушението и ще намали вината й. Крисп я унищожи, посочи й цялото нищожество и низост на душата й, което тя дотогава не подозираше. Тя дори мислеше, че старият презвитер, който от момента на бягството й от Палатин беше за нея като баща, поне малко ще се смили над нея, ще я утеши, ободри и подкрепи.

— Бог ще ти прости моите излъгани надежди и моята скръб — каза той, — но ти измами и Спасителя, защото си потънала в блато, чиито изпарения са отровили душата ти. Можеше да я принесеш в жертва на Христа като скъп съсъд и да му кажеш: „Господи, изпълни я с милост!“, а предпочете тя да служи на злия дух. Нека бог ти прости и нека се смили над теб, защото аз, докато не изтръгнеш змията… аз, който те считах за избраница.

Но той изведнъж млъкна, защото забеляза, че не бяха сами.

През повехналия повет, през зеления лете и зиме бръшлян той видя двама души, единият от които беше апостол Петър. Другия не можа да познае веднага, понеже плащ от дебел плат, наричан цилициус, закриваше част от лицето му. За миг на Крисп се стори, че това е Хилон.

Щом чуха високия глас на Крисп, те влязоха в беседката и седнаха на каменната скамейка. Тогава спътникът на Петър откри мършавото си лице и плешивата си глава, покрита отстрани с къдрави коси, лице със зачервени клепачи и с гърбав нос, грозно и заедно с това вдъхновено лице, в което Крисп позна чертите на Павел от Тарс.

Лигия падна на колене, отчаяно прегърна с ръце краката на Петър, притисна измъчената си глава до гънките на плаща му и остана така, в мълчание. А Петър каза:

— Мир на душите ви!

Гледайки детето в краката си, Петър попита какво се е случило. Тогава Крисп започна да разказва всичко, което му призна Лигия — за греховната й любов, за желанието й да избяга от дома на Мириам и за скръбта си, че душата, която той искаше да принесе в жертва на Христа чиста като сълза, сега е опетнена от земното чувство към участника във всички престъпления, в които е потънал езическият свят и които зовяха за божие отмъщение.

Докато той разказваше, Лигия прегръщаше все по-силно краката на апостола, сякаш искаше да намери убежище и да изпроси поне малко милост.

Апостолът го изслуша докрай, наведе се и сложи сбръчканата си от старост ръка на главата й, а след това вдигна очи към стария свещеник и рече:

— Крисп, нима не си чувал, че нашият любим Учител беше в Кана на сватбата и там благослови любовта между мъжа и жената?

Крисп отпусна ръце и погледна с учудване говорещия апостол, без да може да каже нито дума.

Апостолът помълча малко и отново запита:

— Крисп, нима мислиш, че Христос, който позволи на Мария Магдалина да лежи в нозете му и който прости на блудницата, би се отвърнал от това чисто като полска лилия дете?

Разплакана, Лигия още по-силно се притисна към нозете му, защото разбра, че ненапразно дири при него прибежище. Апостолът вдигна обляното й в сълзи лице и каза:

— Докато очите на оня, когото обичаш, не се отворят за светлината на истината, избягвай го, за да не те въведе в грях, но се моли за него и знай, че няма вина в твоята любов. А това, че искаш да се предпазиш от съблазън, ще ти бъде зачетено. Не се грижи и не плачи, защото аз ти казвам, че милостта на Спасителя не те е изоставила и молитвите ти ще бъдат чути, а след скърбите ще дойдат радостни дни.

Като каза това, той сложи двете си ръце върху косите й, вдигна очи и я благослови. От лицето му грееше неземна благост.

Съкрушеният Крисп започна покорно да се оправдава.

— Сгреших против милосърдието — каза той, — но аз мислех, че като е допуснала в сърцето си земна любов, тя се е отрекла от Христа…

Но Петър отговори:

— Три пъти се отрекох от него и все пак той ми прости и ми поръча да паса стадото му.

— … и за това — завърши Крисп, — че Виниций е августианин…

— Христос е обръщал и по-твърди сърца — отвърна Петър.

А Павел от Тарс, който дотогава мълчеше, сложи ръка на гърдите си и сочейки себе си, каза:

— Аз преследвах и предавах на смърт Христовите служители. Когато убиха Стефан, аз пазех дрехите на тия, които хвърляха камъни върху него; аз исках да изкореня истината навсякъде, където е стъпвал човешки крак, но бог ме е предопределил да я проповядвам вредом по света. Проповядвах я в Юдея, в Гърция, по островите, проповядвах я и в оня безбожен град, където за пръв път живях като затворник. А сега, когато Петър, моят наставник, ме повика, ще вляза в тоя дом, за да склоня тая горда глава към нозете Христови и да посея зърното в тази камениста почва, която бог ще направи плодородна, за да му даде обилна жетва.

Той стана. В тоя миг този дребен и прегърбен човек се стори на Крисп такъв, какъвто беше в действителност, тоест исполин, който ще разтърси света из основи и ще завладее народите и земята.

VI

Петроний до Виниций:

Като получи писмото, Виниций отначало нямаше ни най-малко желание да отговори. Той чувстваше, че не си струва, че това никому за нищо не е нужно, че нищо няма да обясни и нищо няма да разреши. Обвзе го апатия и разочарование от живота. При това му се струваше, че Петроний в никакъв случай не ще го разбере и че се е случило нещо, което ги е отдалечило един от друг. Той вече сам не можеше да се разбере. Когато се завърна от Задтибърския квартал в своята великолепна инсула в Карини, беше още слаб и изтощен, та в първите дни изпитваше някакво, удоволствие от почивката сред удобствата и изобилието, които го заобикаляха. Но това задоволство не трая дълго. Скоро той почувства, че води празен живот и че всичко онова, което до тоя момент представляваше интерес в живота му, сега или съвсем не съществуваше за него, или пък беше намаляло толкова много, че беше станало незабележимо. Той изпитваше странното чувство, че в душата му са отрязани ония нишки, които дотогава го свързваха с живота, без да са изпредени нови. Като помисли, че може да замине за Беневент, а след това и за Ахея и да се потопи в живота на удоволствията и безумните изстъпления, почувства неговото нищожество и празнота. „Защо? Какво ще получа от всичко това?“ Това бяха първите въпроси, които преминаха през главата му. За пръв път в живота си той помисли, че ако отпътува, разговорът с Петроний, неговото остроумие и бляскаво изящество, неговите изискани мисли и изборът на точните думи за всяко понятие сега биха го отегчили.

От друга страна, започна да го отегчава и самотността. Всичките му познати бяха с цезаря в Беневент и Виниций беше принуден да седи сам в къщи, с глава, пълна с мисли, и сърце, изпълнено с чувства, за които не можеше да си даде сметка. Но имаше моменти, когато му се струваше, че ако би могъл да поговори с някого за всичко, което ставаше в него, може би щеше да го възприеме, да го обмисли и да го разбере по-добре. Под влияние на тая надежда, след няколко дни на колебание, той реши да отговори на Петроний и макар че не беше сигурен дали ще му изпрати тоя отговор, нахвърли следните думи:

VII

Виниций не получи отговор на това писмо; Петроний не писа, смятайки, че цезарят всеки ден може да заповяда да се върнат в Рим. И наистина тази вест се беше разнесла из града и беше предизвикала голяма радост в сърцата — тълпата жадуваше за зрелища, за раздаване на хляб и дървено масло, натрупано в огромно количество в Остия. Най-после Хелий, освободен от Нерон роб, съобщи в сената за завръщането му. Нерон се качи със свитата си на кораба при нос Мизен и се връщаше бавно, като се отбиваше в крайбрежните градове за почивка или пък за да участва на театрални представления. В Минтурне, където отново пя, се забави няколко дена, дори обмисляше дали не е по-добре да се върне в Неапол и там да чака настъпването на пролетта, която, изглежда, щеше да настъпи по-рано от обикновено и щеше да бъде топла. През цялото време Виниций живееше усамотен в своя дом с мисълта за Лигия и за всички ония нови неща, които завладяха душата му и които вселяваха в нея непознати понятия и чувства. От време на време той виждаше само лекаря Главк; всяко негово посещение изпълваше Виниций с вътрешна радост, понеже можеше да разговаря за Лигия. Наистина Главк не знаеше къде е намерила подслон, но го уверяваше, че стареите се грижат за нея. Веднъж, развълнуван от скръбта на Виниций, каза, че апостол Петър смъмрал Крисп за упреците му към Лигия и към земната й любов. Като чу това, младият патриций побледня от вълнение. Често му се струваше, че Лигия не е равнодушна към него, но неведнъж беше се съмнявал. А сега за пръв път чу потвърждение на своите желания и надежди от чужда уста, и то християнска. В първия момент от благодарност той искаше да отиде при Петър, но като узна, че не е в града и че проповядва в околността, заклинаше Главк да го заведе при него, като обещаваше за тая услуга да награди богато бедните християнски общини. Струваше му се също, че ако Лигия го обича, всички пречки са отстранени, защото той всеки миг е готов да повярва в Христа. Но Главк, макар че настойчиво го увещаваше да се покръсти, не можеше да му обещае, че така веднага ще спечели Лигия, и затова му казваше, че трябва да приеме кръщението заради самото кръщение и от любов към Христос, а не с друга цел. „Трябва да имаш и християнска душа“ — казваше му той, а Виниций, макар че всяка пречка го дразнеше, започна да разбира, че Главк говори това, което е длъжен да каже като християнин. Сам той не си даваше сметка, че една от най-дълбоките промени в неговата натура е тази, че по-рано преценяваше хората и нещата единствено като ги гледаше през призмата на своя егоизъм, а сега постепенно свикваше с мисълта, че други очи могат да гледат по друг начин, друго сърце — да чувства другояче и че не винаги справедливостта й личната изгода са едно и също нещо.

Често го обхващаше желанието да види Павел от Тарс, от чиито думи се интересуваше и тревожеше. Търсеше доказателства, с които да обори учението му, вътрешно му се противопоставяше, но въпреки това искаше да го види и да го чуе. Павел беше отпътувал за Ариция, а посещенията на Главк ставаха все по-редки и по-редки и Виниций остана в пълна самотност. Тогава той отново започна да обикаля улиците край Субура и тесните улички в Задтибърската част на града с надежда макар и отдалеч да зърне Лигия. Когато обаче го измами и тази надежда, в сърцето му се появи скръб и нетърпение. Накрая настъпи момент, в който предишната му натура се пробуди отново с такава сила, с каквато вълната се връща по време на прилив към брега, от който е отстъпила. Стори му се, че е глупец, че напразно си блъска главата с неща, които му причиниха толкова скръб, и че трябва да взима от живота това, което може. Виниций реши да забрави Лигия или поне да потърси удоволствия и развлечения далеч от нея. Чувстваше, че това е последен опит и затова се хвърли във водовъртежа на живота с цялата си сляпа енергия и пламенност. Изглежда, че самият живот го подтикваше към това. Заглъхналият и безлюден през зимата град започна да се оживява от надеждата за скорошното завръщане на цезаря. Подготвяше се тържествено посрещане. Наближаваше и пролетта: по върховете на Албанските планини снеговете се топяха от лъха на африканските ветрове. Лехите и градините се покриха с теменужки. Форумът и Марсово поле гъмжаха от народ, който се приличаше на топлото слънце. По виа Апия, обичайно място за разходка извън града, се появиха богато украсени колесници. Устройваха се вече и излети до Албанските планини. Млади жени, под предлог да се поклонят на Юнона в Ланувий или на Диана в Ариция, се изплъзваха от домовете си, за да търсят вън от града впечатления, общество, срещи и удоволствия. Тук Виниций забеляза между разкошните колесници чудно хубавата, предшествана от два молоса карука на Петрониевата Хризотемида, заобиколена от цял орляк младежи и стари сенатори, които службата беше задържала в града. Хризотемида караше сама четирите корсикански коня, усмихваше се наоколо и ги удряше леко със златния си камшик, но когато забеляза Виниций, спря конете и го взе в каруката, а след това го покани и на пиршество в дома си, което трая цяла нощ. Виниций така се напи, че после не помнеше кога са го отвели в къщи; спомни си само, че когато Хризотемида го беше попитала за Лигия, той се бе обидил и бе излял на главата й чаша фалернско вино. Но когато изтрезня и си спомни за това, ядосваше се. Един ден по-късно, забравила обидата, Хризотемида го посети в дома му и пак го заведе на виа Апия; след това тя беше у него на вечеря и му призна, че не само Петроний, но и неговият лютнист отдавна са й омръзнали и че сърцето й е свободно. Цяла седмица те ходеха заедно, но връзката им не изглеждаше трайна. Макар че името на Лигия никога не се споменаваше след случката с фалернското вино, все пак Виниций не можеше да се освободи от мисълта за нея. Непрекъснато му се струваше, че очите й го гледат и това чувство го изпълваше с тревога. Като не можеше да се освободи нито от мисълта, че наскърбява Лигия, нито от скръбта, която произлизаше от тази мисъл, измъчваше се. След първата сцена на ревност, която направи Хризотемида заради две сирийски девойки, които бе купил, той я изгони грубо. И наистина той не само че не престана да тъне в удоволствия и разврат, а, напротив, вършеше всичко сякаш напук на Лигия, докато най-после разбра, че мисълта за нея не го напуща нито за миг, че тя е единствената причина за неговите добри и лоши постъпки и че освен от нея не се интересува от нищо друго. В това време го обзе отвращение и умора. Удоволствията му омръзнаха след това и му остана само угризение на съвестта. Струваше му се, че е пропаднал човек, и това чувство го изпълни с голямо учудване, защото по-рано смяташе за добро всичко, което му се нравеше. Най-после изгуби свободата си, своята самоувереност и изпадна в пълна апатия, от която не се освободи даже и при вестта за връщането на цезаря. Нищо вече не го интересуваше, дори и при Петроний не отиде, докато той самият не го покани и не му изпрати своята лектика.

Петроний го посрещна и поздрави радостно. Виниций отговаряше неохотно на въпросите му; най-после дълго сподавяните чувства бликнаха и потекоха от устата му в буен поток от думи. Той разказа още веднъж подробно историята на търсенето на Лигия и как бе живял сред християните; разказа всичко, което беше видял и чул там, всичко, което мина през ума и сърцето му, а най-после започна да се оплаква, че е попаднал в хаос, в който е изгубил спокойствието си и способността си да различава нещата и да съди за тях. Нищо не го привлича, нищо не му е приятно, не знае за какво да се държи, и как да постъпва. Готов е да повярва в Христа и да го последва, разбира възвишеността на учението му, но същевременно чувства към него непреодолимо отвращение. Разбираше, че дори и да притежава Лигия, тя не би му принадлежала всецяло, защото трябваше да я дели с Христа. Най-после животът му беше такъв, сякаш не живееше: без надежда, без бъдеще, без вяра в щастието, заобикаляше го мрак, в който пипнешком търсеше изход и не можеше да го намери.

Докато той разказваше, Петроний гледаше промененото му лице и ръцете му, които Виниций простираше пред себе си по странен начин, сякаш наистина търсеше път в тъмнината, гледаше го и размишляваше. Изведнъж стана, приближи се до Виниций и започна да пипа с пръсти косата му над ухото.

— Знаеш ли — попита той, — че имаш няколко бели косъма по слепите си очи?

— Възможно е — отговори Виниций. — Не ще се учудя, ако скоро всичките побелеят.

След това настъпи мълчание. Петроний беше умен човек и не един път беше мислил за човешката душа и за живота. Изобщо животът в света, в който живееха и двамата, външно можеше да е щастлив или нещастен, но вътрешно винаги беше спокоен. Както земетресение или гръмотевица можеха да разрушат храм, така и нещастието можеше да разруши живота, сам по себе си обаче той се състоеше от прави и хармонични линии, свободни от каквито и да било заплитания. Сега обаче в думите на Виниций имаше нещо друго и за пръв път Петроний се изправи пред толкова душевни загадки, които никой дотогава не беше разгадавал. Той беше достатъчно умен, та почувства тежестта им, но при всичката бистрота на ума си не можа да отговори нищо на зададените му въпроси — и най-после след дълго мълчание каза:

— Навярно това са магии.

— И аз тъй мисля — отговори Виниций. — Много пъти ми се е струвало, че и нас двамата са ни омагьосали.

— Добре е — каза Петроний — да отидеш при жреците на Сарапис. Без съмнение сред жреците има много шарлатани, но има и такива, които са отгатвали необикновени тайни.

Това той говореше без вяра и с несигурен глас, защото сам чувстваше колко безплоден, дори смешен изглежда тоя съвет в неговите уста.

Виниций потри челото си и каза:

— Магии!… Виждал съм магьосници, които призовават и подчиняват на своите желания подземни и незнайни сили, виждал съм и такива, които ги викат за гибел на своите врагове. Християните обаче живеят бедно, прощават на враговете си, проповядват смирение, добродетел и милосърдие, какво тогава биха могли да получат от магиите и защо ще си служат с тях?…

Петроний се разгневи, че умът му не може да намери отговор на нищо, но не искаше да признае това, и отговори само за да даде някакъв отговор:

— Това е нова секта.

След малко рече:

— Кълна се в името на божествената обитателка на Пафоските лесове, че всичко това разваля живота! Ти се чудиш на добротата и почтеността на тия хора, а аз пък ти казвам, че те са лоши, защото са врагове на живота, като болестите и самата смърт. И без християните си ги имаме достатъчно. Пресметни само: болестите, цезаря, Тигелин, стиховете на цезаря, обущарите, които управляват потомците на старите квирити, освободените роби, които заседават в сената. Кълна се в Кастор! Стига толкова! Това е пагубна и гнусна секта! Ти опита ли се да се освободиш от тази скръб и да се насладиш поне малко на живота?

— Опитах — отговори Виниций.

Петроний се разсмя и каза:

— Ах ти, изменнико! Новините бързо се разнасят от робите: прелъстил си Хризотемида!

Виниций махна презрително с ръка.

— Във всеки случай благодаря ти — каза Петроний. — Ще й пратя чифт сандали, обшити с перли; на моя любовен език това значи: „Върви си.“ Аз съм ти двойно благодарен: първо, че не прие Евника, и, второ, че ме освободи от Хризотемида. Чуй ме: пред себе си ти виждаш човек, който е ставал рано, къпал се е, пирувал е, притежавал е Хризотемида, писал е сатири, понякога дори е вплитал в прозата стихове, но който е скучал, както цезарят, и често не е могъл да прогони мрачните си мисли. И знаеш ли защо е било така? Защото търсех далеч това, което беше близо… Хубавата жена винаги струва толкова злато, колкото тежи, а ако тая жена те обича, тя няма цена. Такова нещо не можеш да купиш за всички съкровища на Верес. Сега си казвам: ще напълня живота си с щастие като чаша с най-хубавото вино, каквото е дала земята, и ще пия, докато не ми отмалее ръката и не побледнеят устните ми. Какво ще стане по-нататък, не ме интересува — това е моята най-нова философия.

— И по-рано я проповядваше. В нея няма нищо ново.

— В нея има съдържание, което по-рано й липсваше.

Като каза това, той повика Евника, която влезе облечена в бяла дреха, златокоса, не предишната робиня, а сякаш богиня на любовта и щастието.

Петроний разтвори обятия и рече:

— Ела!

Тя се приближи до него, седна на коленете му, обви шията му с ръце и сложи глава на гърдите му. Виниций видя как бузите й бавно се зарумениха и как очите й постепенно се замъглиха. Те двамата представляваха чудна скулптурна група на любовта и щастието. Петроний протегна ръка към плоската ваза на масата до него, сграбчи пълна шепа теменуги, започна да посипва с тях главата, гърдите и дрехата на Евника, след това дръпна туниката от раменете й и каза:

— Щастлив е тоя, който е намерил любовта, заключена в такива форми… Понякога ми се струва, че ние сме две божества… Виж сам: нима Праксител, Мирон, Скопас или Лизип са създали някога по-дивни линии? Съществува ли на Парос или в Пантеликон подобен мрамор: топъл, розов, любещ? Има хора, които целуват края на вазите, а аз предпочитам да търся удоволствие там, където наистина може да се намери.

Като каза това, той започна да я целува по раменете и шията, а тя тръпнеше цяла и очите й се затваряха и отваряха с израз на неизказано блаженство. След малко Петроний вдигна изящната си глава, обърна се към Виниций и каза:

— А сега си помисли какво представляват твоите мрачни християни в сравнение с това и ако не виждаш разликата, върви при тях… Но тая гледка ще те излекува.

Ноздрите на Виниций, които вдъхваха аромата на теменуги, изпълващ цялата стая, се разшириха и той побледня, когато си помисли, че ако би могъл да целува така раменете на Лигия, за него това би била някаква неизразима светотатствена наслада, а след това можеше целият свят да пропадне… Но той беше свикнал бързо да си дава сметка за онова, което става с него, и разбра, че и в този момент мисли за Лигия, и то само за нея.

Петроний каза:

— Евника, заповядай, божествена, да приготвят венци за главите ни и закуска.

После, когато тя излезе, той се обърна към Виниций:

— Исках да я освободя, но знаеш ли какво ми отговори тя? „Предпочитам да бъда твоя робиня, отколкото жена на цезаря.“ И не искаше да се съгласи. Тогава аз я освободих без нейно знание. Преторът направи това заради мене, така че нейното присъствие не беше необходимо. Тя обаче не знае, не знае също, че този дом и всичките ми скъпоценности, с изключение на гемите, ще й принадлежат след моята смърт.

Като каза това, стана, разходи се из стаята и рече:

— Любовта променя едни повече, други по-малко; тя промени и мен. Някога обичах миризмата на вербена, но понеже Евника предпочита теменугите, и аз ги обикнах сега повече от всичко и от настъпването на пролетта миришем само теменуги.

Той се спря пред Виниций и запита:

— Още ли държиш за народа?

— Остави ме! — отговори младият човек.

— Искам да се вгледаш в Евника и ти говоря за нея, защото може би и ти търсиш далече това, което е близо. Може би и за тебе тупти нейде в стаите на твоите роби вярно и искрено сърце. Сложи такъв балсам на раните си. Казваш, че Лигия те обича? Възможно е! Но каква е тази любов, която се отрича сама от себе си? Не значи ли това, че има нещо по-силно от нея? Не, скъпи; Лигия не е Евника.

Виниций отговори:

— Всичко това е само терзание. Когато те, видях да целуваш раменете на Евника, помислих си: да би ми открила Лигия своите, пък след това нека земята се продъни под нас! Но само при мисълта за това ме обхвана някакъв страх, сякаш съм посегнал на весталка или пък съм замислил да оскверня някакво божество… Лигия не е Евника, само че аз не разбирам тая разлика като теб. Твоята любов е променила обонянието ти и ти предпочиташ теменугата пред вербената, а на мене тя промени душата, тъй че въпреки моята скръб и страст предпочитам Лигия да бъде такава, каквато е, отколкото да прилича на другите.

Петроний сви рамене.

— В такъв случай никой не ти пречи да си щастлив. Но аз не те разбирам.

Виниций отговори разпалено:

— Да, да! Ние вече не можем да се разбираме!

Настъпи кратко мълчание, после Петроний каза:

— Дано Хадес погълне твоите християни! Причиниха ти тревоги и ти отнеха смисъла на живота. Дано Хадес ги погълне! Лъжеш се, като мислиш, че това учение е добродетелно; добродетелно е това, което носи щастие на хората — това е красотата, любовта и силата, а тия неща те наричат суета. Лъжеш се, че са справедливи, защото ако на злото отплащаме с добро, тогава с какво ще отплатим на доброто? Ако ли пък за едното и за другото отплатата е еднаква, защо тогава хората трябва да бъдат добри?

— Не, отплатата не е еднаква, но според тяхното учение тя се въздава в бъдещия живот, който е вечен.

— Няма да се задълбочавам в това, защото по-късно ще видим какво представлява, ако въобще може да се види нещо… без очи. Сега те са просто хора. Урс удуши Кротон, защото мишците му са от желязо, но те са глупци, а бъдещето не може да принадлежи на глупците.

— За тях животът започва със смъртта.

— Това е все едно да каже някой: денят започва с настъпването на нощта. Ти имаш ли намерение да грабнеш Лигия?

— Не. Не мога да й заплатя за доброто със зло и се заклех, че не ще го сторя.

— Имаш ли намерение да приемеш учението на Христа?

— Искам, но моята натура го отхвърля.

— А ще можеш ли да забравиш Лигия?

— Не.

— Тогава пътувай.

В този момент робите съобщиха, че закуската е готова, но Петроний, на когото се стори, че е попаднал на добра мисъл, продължаваше да говори, докато отиваха към триклиниума:

— Ти си пропътувал част от света, но само като войник, който бърза към предназначеното място и не се спира по пътя. Ела с нас в Ахея. Цезарят още не се е отказал от намерението си за това пътуване. Ще се спира навсякъде по пътя, ще пее, ще събира лаври, ще ограбва храмовете и най-после ще се върне в Италия като триумфатор. Това ще бъде нещо като шествие на Бакхус и Аполон, въплътени в едно лице. Августиани, августианки и хиляди цитри — кълна се в Кастор! Това заслужава да се види, защото светът досега не е виждал нещо подобно.

Той се излегна на софата до масата редом с Евника, а когато един роб слагаше на главата му венец от анемони, продължаваше да говори:

— Какво си видял ти по време на службата у Корбулон? Нищо! Разгледал ли си гръцките храмове като мене? Аз повече от две години минавах от ръцете на един водач в ръцете на друг. Беше ли в Родос, за да видиш мястото, където е бил колосът? Видял ли си в Панопа и във Фокида глината, от която Прометей е направил хората, или в Спарта яйцата, снесени от Леда, или в Атина чудната сарматска ризница, изработена от конски копита; нима си видял кораба на Агамемнон в Евбея или чашата, за модел на която е послужила лявата гръд на Елена? Видял ли си Александрия, Мемфис, пирамидите, косата на Изида, отскубната от нея самата от скръб по Озирис? Слушал ли си стенанието на Мемнон? Светът е широк и не се свършва със Задтибърския квартал! Аз ще придружавам цезаря, а на връщане ще го оставя и ще замина за Кипър, защото моята златокоса богиня иска заедно да принесем в Пафос гълъби в жертва на Киприда; а ти трябва да знаеш, че каквото тя пожелае, това и ще стане.

— Аз съм твоя робиня — рече Евника.

Той облегна увенчаната си глава на гърдите й и каза с усмивка:

— Следователно аз съм роб на робиня. Чаровнице, боготворя те от нозете до главата.

След това се обърна към Виниций:

— Ела с нас в Кипър. Не забравяй обаче, че преди това трябва да се видиш с цезаря. Лошо е, че досега не си бил при него; Тигелин е готов да се възползва от това в твоя вреда. Наистина той лично не те мрази, но не може и да те обича, макар и само за това, че си мой племенник… Ще кажем, че си бил болен. Трябва да помислим какво ще му отговориш, ако те запита за Лигия. Най-добре махни с ръка и му кажи, че е била при тебе, докато ти е омръзнала. Това той ще разбере. Кажи му също, че болестта те е задържала в къщи, че огорчението ти е повишило температурата, и затова не си могъл да бъдеш в Неапол и да чуеш песните му, а да оздравееш, ти е помогнала единствено надеждата, че ще го чуеш. Не се страхувай да преувеличиш. Тигелин съобщи, че ще измисли за цезаря нещо голямо, но и вулгарно… Страхувам се да не ме подхлъзне. Страхувам се също и от твоето настроение.

— Знаеш ли — каза Виниций, — че има хора, които не се страхуват от цезаря и живеят така спокойно, сякаш той не съществува?

— Зная за кого говориш: за християните.

— Да. Те единствени. А какво е нашият живот ако не постоянен страх?

— Остави ме на мира с твоите християни. Не се страхуват от цезаря, защото той може би не е и чувал за тях; във всеки случай нищо не знае за тях, пък и те го интересуват толкова, колкото изсъхналите листа. Аз ти казвам, че това са некадърници: това ти сам чувстваш и ако твоята натура се отвращава от тяхното учение, то е за това, че чувстваш тяхната некадърност. Ти си човек от друга глина и затова остави мен и себе си на мира. Ние знаем как да живеем и да умрем, а какво могат те, още не се знае.

Тези думи стреснаха Виниций, който се опомни и се замисли дали наистина добротата и милосърдието на християните не доказва безсилието на техните души. Струваше му се, че мъжествени и закалени хора не биха могли да прощават така. Мина му през ума, че сигурно това е причината за отвращението, което неговата римска душа чувства към това учение. „Знаем как да живеем и да умрем!“ — казваше Петроний. А те? Те умеят само да прощават, но не разбират нито истинската любов, нито истинската омраза.

VIII

Цезарят, след като се върна в Рим, беше зъл, че се е върнал и няколко дни по-късно отново загоря от желание да замине за Ахея. Той издаде дори и едикт, в който извести, че отсъствието му не ще трае дълго и че обществените работи няма да бъдат изоставени. След това, придружен от августиани, сред които беше и Виниций, отиде в Капитолий, за да принесе жертва на боговете за щастливо пътуване. На другия ден обаче, когато посети храма на Веста, стана произшествие, което промени всичките му намерения. Нерон не вярваше в боговете, но се страхуваше от тях и особено от тайнствената Веста: от нея се боеше толкова много, че като видя статуята на божеството и свещения огън, косите му настръхнаха от страх, трескаво стисна зъби, тръпки го пронизаха целия и той падна в ръцете на Виниций, който случайно беше зад него. Веднага го изнесоха от храма и го отведоха на Палатин, където скоро дойде на себе си, но през целия ден не стана от леглото. За голямо учудване на присъстващите той обяви, че отлага пътуването си за по-късно, тъй като божеството го е предупредило тайно да не избързва. Един час по-късно публично се съобщаваше на народа в Рим, че цезарят, виждайки опечалените лица на гражданите и проникнат от любов към тях като баща към децата си, остава, за да сподели техните радости и скърби. Зарадван от решението на цезаря и същевременно сигурен, че игрите и раздаването на хляб ще продължат, народът се събра масово пред Палатинската порта и поздравяваше с викове божествения цезар, който престана да играе на кости с августианите и каза:

— Да! Трябваше да отложа. По силата на предсказанието Египет и властта над Изтока не ще ми избягнат, така че и Ахея може да почака. Ще заповядам да прокопаят Коринтския провлак, а в Египет ще издигна такива паметници, че в сравнение с тях пирамидите ще изглеждат като детска играчка. Ще заповядам да построят сфинкс седем пъти по-голям от този, който е край Мемфис и гледа към пустинята, но ще заповядам да му дадат моя образ. Бъдещите векове ще говорят само за този паметник и за мене.

— Със своите стихове ти си издигна вече паметник не седем, а три пъти по седем по-голям от Хеопсовата пирамида — каза Петроний.

— Ами с песните? — попита Нерон.

— Ах! Ако беше възможно да ти издигнат статуя като статуята на Мемнон, която да издава твоя глас при изгрев слънце, моретата около Египет винаги щяха да гъмжат от кораби, на които тълпи от трите части на света щяха да идват, за да чуят песните ти.

— Уви, кой може да направи това? — рече Нерон.

— Но ти можеш да заповядаш да те изваят от базалт, като водач на квадрига.

— Наистина! Ще го сторя!

— Така ще направиш подарък на човечеството.

— В Египет ще се оженя за вдовицата Луна и ще бъда наистина бог.

— А на нас ще дадеш за жени звездите и ние ще образуваме ново съзвездие, което ще се нарече съзвездие на Нерон. Вителий обаче ожени за Нил, за да ражда хипопотами. На Тигелин подари пустинята и той ще стане цар на чакалите…

— А какво определяш за мен? — запита Ватиний.

— Да те благослови Апис! Ти устрои такива величествени игри в Беневент, че не мога да ти желая лошото: направи чифт обувки за Сфинкса, чиито лапи мръзнат от нощната роса, а после ще направиш и на колосите, които образуват алеи пред храмовете. Там всеки ще намери своя занаят. Домиций Афер например ще бъде пазител на съкровището, понеже е прочут със своята честност. Обичам, цезарю, да мечтаеш за Египет, а това, че отложи заминаването си, ме тревожи.

Нерон каза:

— Вашите смъртни очи не видяха нищо, защото божеството е невидимо и се явява само на когото иска. Знайте, че когато бях в храма на Веста, самата тя застана до мен и ми каза на ухото: „Отложи заминаването.“ Това стана така неочаквано, че аз се уплаших, макар че за такова очевидно покровителство от страна на боговете трябва да съм им благодарен.

— Всички се уплашихме — каза Тигелин, — а весталката Рубрия падна в несвяст.

— Рубрия! — рече Нерон. — Каква белоснежна шия има тя!

— Но и тя се изчервява, божествени цезарю, щом те види…

— Да! И аз забелязах това. Това е странно! Весталка! Има нещо божествено във всяка весталка, а Рубрия е толкова хубава!

Тук той се замисли за момент, а след това попита:

— Кажете ми, защо хората се страхуват повече от Веста, отколкото от другите богове? Какво значи това? Ето, аз самият се уплаших, макар че съм най-върховният жрец. Помня само, че паднах възнак и щях да се сгромолясам на земята, ако някой не ме беше задържал. Кой ме задържа?

— Аз — отговори Виниций.

— Ах ти, „суровият Арес“! Защо не беше в Беневент? Казаха ми, че си бил болен и наистина лицето ти е променено. Да! Чух, че Кротон щял да те убие? Вярно ли е това?

— Да — счупи ми рамото, но аз се защитих.

— Със счупено рамо?

— Помогна ми един варварин, който беше по-силен от Кротон.

Нерон го погледна с учудване:

— По-силен от Кротон? Шегуваш ли се? Кротон беше най-силният сред хората, а сега такъв е Сифакс от Етиопия.

— Цезарю, казвам ти това, което видях със собствените си очи.

— Къде е този бисер? Не стана ли той неморенски цар?

— Не зная, цезарю, изчезна от очите ми.

— Не знаеш ли поне от кой народ е?

— Ръката ми беше счупена и не можах да го питам за нищо.

— Потърси го и ми го намери.

Тигелин каза:

— С това ще се заема аз.

Но Нерон продължаваше да говори на Виниций:

— Благодаря ти, че ме задържа. Ако бях паднал, можеше да си разбия главата. Някога ти беше добър приятел, но от времето на войната и службата ти при Корбулон някак си подивя и рядко те виждам.

След това помълча и каза:

— Какво прави оная девойка… тясната в бедрата… в която беше влюбен и която отнех от Авъл за тебе?…

Виниций се смути, но Петроний веднага му дойде на помощ:

— Обзалагам се, господарю, че я е забравил. Не виждаш ли смущението му? Питай го колко такива е имал оттогава и не гарантирам, че ще може да отговори. Родът на Виниций дава добри войници, но още по-добри петли. Трябват им стада. Накажи го за това, господарю, и не го кани на пиршеството, което Тигелин обещава да устрои в твоя чест на езерото на Агрипа.

— Не, това не ще направя. Вярвам на Тигелин, там ще има стада.

— Нима може да липсват харити там, където е Амур? — отговори Тигелин.

А Нерон рече:

— Скучно ми е! Останах в Рим по волята на богинята, но не мога да го понасям. Ще замина за Анций. Задушавам се в тия улици, сред тия порутени къщи, сред тия мръсни тесни улички. Зловонието достига чак до моя дом и до градината ми. Ах, ако земетресение унищожи Рим, ако някой разгневен бог го изравни със земята тогава бих показал как трябва да се строи град, който е глава на света и моя столица.

— Цезарю — отговори Тигелин, — ти казваш: „Ако някой разгневен бог унищожи града“ — нали така?

— Да! Какво от това?

— Нима ти не си бог?

Нерон махна с ръка в знак на досада и каза:

— Ще видим какво ще ни устроиш на Агриповото езеро. След това ще замина за Анций. Всички вие сте нищожни и не разбирате, че са ми нужни велики неща.

Като каза това, той притвори очи, давайки по този начин знак, че се нуждае от почивка. Августианите започнаха да се разотиват. Петроний излезе с Виниций и му каза:

— И тъй, ти си поканен на увеселението. Меднобрадия се отказа от пътуването, но затова пък ще безумства повече от друг път и ще своеволничи из града като в собствения си дом. Старай се и ти да намериш развлечение и забрава в тия безумства. Дявол да го вземе! Ние покорихме света и имаме право да се забавляваме. Ти, Марк, си красив момък и моята слабост към тебе аз отдавам и на това. Кълна се в Диана Ефеска! Ако можеше да видиш своите сключени вежди и лицето си, в което личи старата кръв на квиритите! Другите в сравнение с теб приличат на освободени роби. Така е! Ако не беше това учение, днес Лигия щеше да бъде в твоя дом. А ти се опитвай още да ми докажеш, че те не са врагове на живота и хората… Отнесли са се с теб добре, за това можеш да им бъдеш благодарен, но на твое място аз бих намразил това учение и бих потърсил удоволствие там, където може да се намери. Повтарям ти, ти си красив момък, а Рим гъмжи от разведени жени.

— Чудя се, че всичко това още не ти е омръзнало — отговори Виниций.

— Кой ти каза? Отдавна ми е омръзнало, но не съм на твоите години. Освен това аз имам други интереси, каквито ти нямаш. Обичам книгите, които ти не обичаш, обичам поезията, която ти досажда, обичам вазите, темите и много други неща, на които ти не обръщаш внимание, имам болки в кръста, които ти нямаш, и най-после, намерих Евника, а ти нищо подобно не си намерил… На мен ми е добре в къщи сред съвършени творби, но от тебе изкуството никога не ще направи естет. Аз зная, че до края на живота си не ще намеря вече нищо повече от това, което съм намерил, а ти не знаеш, защото все още се надяваш и търсиш. Ако смъртта дойде при тебе, ти въпреки цялата си смелост и скръбта си би умрял учуден, че трябва да напуснеш света, а аз бих я приел като необходимост с ясното съзнание, че в целия свят няма плодове, от които да не съм вкусил. Не бързам, но няма и да протакам, ще се постарая само докрая да ми бъде весело. По света има весели скептици. Стоиците според мене са глупци, но стоицизмът поне закалява, а твоите християни внасят в света скръб, а тя за живота е това, което е дъждът в природата. Знаеш ли какво научих? Че по време на тържеството, подготвяно от Тигелин на брега на езерото на Агрипа, ще има лупанарии, където ще бъдат събрани жени от най-знатните домове в Рим. Нима не ще се намери поне една красавица, която да те утеши? Ще има и девици, които ще излязат за пръв път… като нимфи. Такава е нашата римска империя… Вече е топло! Южният вятър ще сгрее водата и не ще повреди голите тела. А ти, Нарцис, знай, че не ще се намери нито една, която би ти се опряла; нито една — дори и весталка.

Виниций се удари с ръка по главата като човек, зает винаги с една и съща мисъл:

— Ех, трябва да имам щастие, за да срещна такава…

— А кой направи това, ако не християните!… Но хората, чийто символ е кръстът, не могат да бъдат други. Чуй ме: Гърция беше прекрасна и създаде мъдростта на света, ние създадохме силата, а това учение какво може да създаде, как мислиш ти? Ако знаеш, обясни ми, защото, кълна се в Полукс, аз не мога да отгатна.

Виниций сви рамене.

— Изглежда, се страхуваш да не стана християнин.

— Страхувам се да не си развалиш живота. Ако не можеш да бъдеш Гърция, бъди Рим: владей и се наслаждавай! Нашите безумства имат някакво оправдание само защото в тях е заключена тая мисъл. Аз презирам Меднобрадия, защото той е пародия на грък. Ако се считаше за римлянин, щях да призная, че има право да си позволява такива безумства. Обещай ми, че ако сега, като се върнеш в къщи, завариш някой християнин, ще го наругаеш. Ако е лекарят Главк, дори няма да се учуди. Ще се видим на езерото на Агрипа.

IX

Преторианците обкръжиха горичките по бреговете на езерото на Агрипа, за да не пречи голямата тълпа от зрители на цезаря и гостите му, тъй като и без това се говореше, че всичко, отличаващо се в Рим с богатство, ум или красота, се стича на това пиршество, каквото не е имало в историята на града. Тигелин искаше да възнагради цезаря за отложеното пътуване до Ахея, а също и да надмине всички, които някога са канели Нерон, и да му докаже, че никой не може да го забавлява така, както той, Тигелин. Още когато беше при цезаря в Неапол, а после и в Беневент, той правеше приготовления и пращаше заповеди, за да докара и от най-отдалечените краища на света зверове, птици, редки риби и растения, не забравяйки също така съдове и тъкани, които трябваше да украсяват пиршеството. Доходите от цели провинции отиваха за издръжката на безумните помисли, но могъщият фаворит не обръщаше внимание на това. С всеки изминал ден влиянието му растеше. Може би Тигелин все още не беше най-близкият на Нерон човек, но ставаше все по-необходим. Без съмнение Петроний го превишаваше с блясъка и остроумието си и в разговорите умееше по-добре да забавлява цезаря, но за нещастие с това той надминаваше и самия цезар и възбуждаше у него завист. Освен това той не беше винаги послушно оръдие, та цезарят се боеше от мнението му, когато ставаше въпрос да се прояви изискан вкус; с Тигелин обаче никога не се стесняваше. Самата титла arbiter elegantiarum, дадена на Петроний, уязвяваше самолюбието на Нерон. Та кой друг трябваше да я носи, ако не самият той? Все пак Тигелин имаше достатъчно разум, за да разбере, че не може да съперничи нито с Петроний, нито с Лукан, нито с другите, които се отличаваха или със своя произход, или със способностите си, или с образованието си, затова реши да ги затъмни със своята всеотдайност в службата, и преди всичко с такъв разкош, който би поразил и Нероновото въображение дори.

Той заповяда пиршеството да стане на грамаден сал, направен от позлатени греди. Краищата му бяха украсени с чудно хубави раковини, уловени в Червено море и в Индийския океан. Те сияеха с цветовете на перлите и небесната дъга. Салът бе покрит с палми, разцъфнали лотоси и рози, сред които имаше фонтани, пръскащи благовония, статуи на богове и златни или сребърни кафези, пълни с разноцветни птици. В средата се издигаше грамаден шатър, или по право само горната му част от сирийски пурпур, на сребърни подпори, за да не закрива изгледа; под него блестяха като слънце маси, приготвени за гостите и отрупани с александрийски стъкла, кристали и безценни съдове, заграбени от Италия, Гърция и Мала Азия. Салът, отрупан с растения, приличаше на цъфнал остров. Беше свързан със златни и пурпурни лодки, които имаха форма на риби, лебеди, чайки и фламинго, а в лодките до разноцветните весла седяха голи гребци, мъже и жени, чудно красиви, с коси, накъдрени по източен обичай или прибрани в златни мрежи. Когато Нерон дойде с Попея и августианите, качи се на главния сал и седна под пурпурния шатър, лодките потеглиха, греблата, с плясък потъваха във водата, златните въжета се опънаха; салът с гостите започна да се движи в кръг по езерото. Заобикаляха го други лодки и по-малки салове, пълни с жени, които свиреха на цитри и арфи и чиито розови тела на синкавия фон на небето и водата и в отблясъка на златните инструменти сякаш поглъщаха лазура, променяха отражението и цъфтяха като цветя.

От горичките край брега, от фантастичните постройки, нарочно съградени и скрити сред гъсталака, също долитаха звуци от музика и песни. Екна околността, екнаха горите, а ехото разнасяше звуците на рогове и тръби. Сам цезарят, седнал между Попея и Питагор, се учудваше и не скъпеше похвалите си към Тигелин особено когато млади девойки, облечени като сирени и покрити със зелени мрежи, подобни на люспи, се появиха сред лодките. По навик той все пак поглеждаше Петроний. Желаеше да узнае мнението на „арбитъра“, но последният дълго изглеждаше равнодушен и едва когато го попитаха, отговори:

— Аз мисля, господарю, че десет хиляди голи девици правят по-малко впечатление, отколкото една.

На цезаря обаче „плаващият пир“ се хареса, защото беше нещо ново. Поднасяха се такива редки ястия, че и изображението на Апиций би било поразено; поднасяха се и толкова различни вина, че и Отон, който обикновено поднасял на гостите си осемдесет вида, би потънал от срам, ако видеше тоя разкош. Освен жените на масата седяха августианите и Виниций затъмняваше всички с красотата си. По-рано фигурата и лицето му издаваха войника, а сега неговите тревоги и физическата болка, която бе изтърпял, така промениха чертите му, сякаш по тях бе минала деликатната ръка на скулптор. Цветът на лицето му бе изгубил предишната си мургавина, но беше запазил златистия блясък на нумидийски мрамор. Очите му бяха станали по-големи и по-тъжни. Само тялото му беше все така силно, създадено сякаш от броня, а над тоя торс — прекрасна изящна глава на гръцки бог или най-малкото на изтънчен патриций. Като опитен човек, Петроний му беше казал, че никоя патрицианка не ще може да му устои. Сега всички го гледаха, включително Попея и весталката Рубрия, която беше на пиршеството по желание на цезаря.

Изстудените в планински сняг вина бързо сгряха сърцата и главите на пируващите. От крайбрежния храсталак излизаха все нови и нови лодки във форма на щурци и стършели. Лазурното езеро беше сякаш обсипано с листенца от цветя или с пъстри пеперуди. Над лодките хвърчаха тук и там привързани за сребърни и сини връвчици гълъби и други птици от Индия и Африка. Слънцето вече клонеше към запад, а денят, макар и да беше началото на май, беше топъл и дори горещ. Езерото се вълнуваше от ударите на веслата, които гребяха в такт с музиката, във въздуха не се усещаше и лъх от вятър, а горичките бяха замрели неподвижни, сякаш заслушани и загледани в това, което ставаше във водата. Салът обикаляше непрестанно по езерото и носеше пируващите, които ставаха все по-пияни и по-шумни. Пиршеството още не бе в разгара си, когато редът, по който всички бяха насядали, не се спазваше вече. Сам цезарят даде пример, като стана и заповяда на Виниций, който беше до весталката Рубрия, да му отстъпи мястото си и като зае неговия триклиниум, започна да й шепне нещо на ухото. Виниций се озова до Попея, която след малко се приближи до него и го помоли да стегне препаската на гърдите й, а когато той направи това със слабо треперещи ръце, тя го погледна срамежливо изпод дългите си ресници и поклати златокосата си глава, сякаш отричаше нещо. Слънцето ставаше по-голямо, по-червено и бавно се спускаше зад върховете на дърветата; по-голямата част от гостите бяха вече съвсем пияни. Салът се движеше близо до брега, по който, сред дървета и храсти, се виждаха хора, облечени като фауни или сатири, свирещи на флейти, мултанки и тъпани, или пък групи девойки, представящи нимфи, дриади и хамадриади. Най-после мракът падна сред пиянските викове в чест на Луна, долитащи изпод шатрата; в този момент в гората пламнаха хиляди светлини. От лупанариите по брега струеше светлина: на терасите се показаха нови групи от голи жени и дъщери от най-прочутите римски семейства. С вик и неприлични движения те започнаха да поздравяват пируващите. Най-после салът се приближи до брега, цезарят и августианите изтичаха в гората, пръснаха се по скритите в гъсталака лупанарии и шатри и по направените сред изворите и фонтаните изкуствени пещери. Безумието обхвана всички: никой не знаеше къде е цезарят, кой е сенатор, кой воин, кой танцьор или пък музикант. Сатирите и фауните започнаха да тичат с викове след нимфите. Удряха с тирси лампадите, за да ги изгасят. Някои части от гората потънаха в мрак. Вред обаче се чуваха ту силни викове, ту смях, ту шепот, ту пък запъхтяно човешко дишане. Наистина Рим дотогава не беше виждал нещо подобно.

Виниций не беше пиян както на онова пиршество в двореца на цезаря, на което беше и Лигия, но все пак го заслепи и опияни всичко, което ставаше, а най-после го обзе и жажда за удоволствие. В гората той тичаше заедно с другите и се взираше да види коя от дриадите е най-красива. Всеки миг около него прелитаха все нови и нови ята, гонени от фауни, сатири, сенатори, войници и звуците на музиката. Най-после съзря група девойки, предвождани от една, облечена като Диана, той се спусна към тях, за да види по-отблизо богинята, и изведнъж сърцето му замря в гърдите. Стори му се, че богинята с полумесеца на главата е Лигия.

Заобиколиха го веднага в бясно хоро, очевидно за да го предизвикат да ги преследва, и в миг се разбягаха като стадо сърни. Но той остана на мястото си с туптящо сърце и затаен дъх и макар да позна, че Диана не е Лигия и че отблизо тя дори не прилича на нея, силно вълнение го лиши от сили. Изведнъж го обзе такъв силен копнеж по Лигия, какъвто никога в живота си не беше изпитвал, и любовта му към нея заля гърдите му с нова огромна вълна. Никога тя не беше му се виждала по-скъпа, по-чиста и тъй любима, както в тая гора на безумие и див разврат. Преди малко сам искаше да пие от тази чаша и да вземе участие в тая необузданост на чувства и безсрамие, а сега го обхвана отвращение и омраза. Той почувства, че се задушава от погнуса, че гърдите му се нуждаят от въздух, а очите от звезди, незаслонени от гъсталака на тая страшна гора, и реши да избяга. Но едва пристъпи, и пред него застана някаква фигура, с покривало на главата, която сложи ръцете си на раменете му и започна да шепне, докосвайки лицето му с горещото си дихание:

— Обичам те!… Ела! Никой не ще ни види. Бързай!

Виниций се пробуди сякаш от сън:

— Коя си ти?

Тя притисна гърдите си към него и продължи настойчиво:

— Бързай! Виж колко е пусто тук, а аз те обичам! Ела!

— Коя си ти? — повтори Виниций.

— Отгатни!…

Като каза това, тя притисна устните си през булото до неговите устни, дърпайки главата му към себе си, докато най-после дъхът й секна и тя отдръпна лицето си от неговото.

— Нощ на любовта… Нощ на забравата! — казваше тя, поемайки бързо въздух. — Днес е позволено!… Твоя съм!

Но тая целувка опари Виниций и отново го изпълни с отвращение. Душата и сърцето му бяха другаде и в целия свят за него не съществуваше нищо друго освен Лигия.

Той отблъсна с ръка забулената и каза:

— Която и да си, обичам друга и не те искам.

Тя наведе глава към него:

— Вдигни воала.

В тоя миг листата на близките мирти зашумяха, фигурата изчезна като съновидение, само отдалеч се разнесе смехът й, някак си странен и зловещ.

Пред Виниций застана Петроний.

— Чух и видях — каза той.

А Виниций отговори:

— Да се махнем оттук!…

И тръгнаха. Те отминаха осветените лупанарии, гората и веригата от конници преторианци и намериха своите лектики.

— Ще дойда при теб — каза Петроний.

Те седнаха заедно. По пътя обаче и двамата мълчаха. Чак когато бяха в атриума на Винициевия дом, Петроний каза:

— Знаеш ли коя беше тя?

— Рубрия? — попита Виниций и при тая мисъл потрепера, защото Рубрия беше весталка.

— Не.

— Тогава коя?

Петроний сниши гласа си:

— Огънят на Веста е осквернен, Рубрия беше с цезаря. С тебе говореше…

И завърши още по-тихо:

— Diva Augusta.

Настана минута мълчание.

— Цезарят — каза Петроний — не можа да скрие пред нея страстта си към Рубрия и тя искаше може би да си отмъсти, а аз ви попречих и ако беше й отказал, след като я познаеше, беше загубен: ти, Лигия, а може би и аз.

Виниций избухна:

— Омръзна ми Рим, и цезарят, и пиршествата, и Августа, и Тигелин, и всички вие! Задушавам се! Не мога да живея така! Не мога! Разбираш ме, нали!

— Ти си изгубил самообладанието си, разсъдъка си и чувството за мярка!… Виниций!

— В целия свят обичам само нея, единствено!

— Е, и какво?

— Не искам друга любов, не искам вашия живот, не искам вашите пиршества, вашето безсрамие и престъпленията ви!

— Какво става с тебе? Ти да не си християнин?

Младият човек улови с ръце главата си и започна да повтаря сякаш с отчаяние:

— Още не! Още не!

X

Петроний си отиде в къщи, свивайки рамене и много недоволен. Сега и той забеляза, че вече не се разбираха с Виниций и че душите им напълно се различаваха. Някога Петроний имаше голямо влияние над младия воин. Той беше за него образец във всичко и често няколко иронични думи на Петроний бяха достатъчни да спрат Виниций или да го подтикнат към нещо. От всичко това сега не бе останало нищо, така че Петроний дори не опитваше старите средства, чувствайки, че неговото остроумие и ирония отскачат, без да оставят следа върху новата броня, с която любовта и досегът с неразбираемия християнски свят бяха покрили душата на Виниций. Опитният скептик разбра, че е изгубил ключа за тая душа. Той беше недоволен, дори го обхвана страх, който след случката през тая нощ се засили. „Ако това не е моментна прищявка на Августа, а трайна страст — мислеше си Петроний, — ще стане едно от двете: или Виниций не ще й устои — а сега това може да се очаква от него, — или ще я отблъсне и в такъв случай сигурно ще загине, а с него може би и аз, дори само за това, че съм негов роднина и защото Августа ще намрази целия ни род и ще прехвърли силата на своето влияние на страната на Тигелин…“ И в единия, и в другия случай — лошо. Петроний беше смел и не се боеше от смъртта, но понеже не очакваше нищо от нея, не искаше да я предизвиква. След като мисли дълго, най-после той реши, че най-добре е да накара Виниций да напусне Рим и да пътува. Ах! Ако можеше да му даде и Лигия за пътуването, Виниций щеше да стори това с радост. Но Петроний се надяваше, че и така не ще бъде трудно да го склони. Тогава той би пуснал слух в Палатин, че Виниций е болен, така би отстранил опасността както от него, така и от себе си. Августа всъщност не знаеше дали Виниций я е познал; можеше да предполага, че не, а в такъв случай самолюбието й не би пострадало много. В бъдеще обаче можеше да стане друго и това трябваше да се предотврати. Петроний искаше преди всичко да спечели време, защото знаеше, че щом цезарят замине за Ахея, Тигелин, който нищо не разбира от изкуство, ще остане на втори план и ще загуби влиянието си. Петроний беше убеден, че в Гърция ще спечели победа над всички съперници.

Сега той реши да наблюдава Виниций и да го накара да пътува. Няколко дена дори мислеше, че ако поиска от цезаря едикт за изгонване на християните от Рим, то и Лигия ще го напусне заедно с другите последователи на Христа, а с нея и Виниций. В такъв случай нямаше нужда да го убеждава. Сама по себе си тази работа беше възможна. Впрочем нали не много отдавна, когато евреите от ненавист вдигнаха бунт срещу християните, цезар Клавдий не можа да отличи едните от другите и изгони евреите. Защо тогава и Нерон да не изгони християните? В Рим ще стане по-широко. След „плаващия пир“ Петроний се виждаше всеки ден с Нерон на Палатинския хълм и в други домове. Да му се подхвърли подобна мисъл, беше лесно, защото цезарят никога не се противопоставяше на внушения, които носеха на някого вреда или гибел. След като обмисли всичко сериозно, Петроний състави целия план. Ето, ще устрои в дома си пиршество и на него ще накара цезаря да издаде едикт. Той даже беше почти сигурен, че цезарят ще му повери изпълнението на едикта. Тогава щеше да изпрати Лигия с всички почести, като Винициева избраница, до Байе, а там нека се любят и играят на християнство колкото искат.

През това време той често посещаваше Виниций, от една страна, поради обстоятелството, че не можеше да се освободи от привързаността си към него, въпреки големия си римски егоизъм, а от друга — да го накара да пътува. Виниций се преструваше на болен и не се явяваше на Падатинския хълм, където всеки ден се правеха нови планове. Един ден Петроний чу от устата на самия цезар, че ще замине след три дни за Анций, и веднага на другия ден отиде да съобщи това на Виниций.

Но Виниций му показа списък на лицата, поканени в Анций, който един освободен роб на цезаря му беше донесъл сутринта.

— В него е и моето име — каза той, — и твоето. Като се върнеш, ще намериш същия списък в дома си.

— Ако не бях между поканените — отговори Петроний, — това би означавало, че трябва да умра; не се надявам обаче това да стане преди пътуването в Ахея. Там ще бъда много необходим на Нерон.

След това той прегледа списъка и каза:

— Едва се върнахме в Рим, и отново трябва да напусна къщата си, за да се влача в Анций! Това не е само покана, а и заповед.

— Ами ако някой не я изпълни?

— Ще получи друг вид покана: да се отправи за много по-далечен път, от който няма връщане. Жалко, че не послуша съвета ми и не замина, докато още имаше време. Сега трябва да отидеш в Анций.

— Трябва да отида в Анций… Помисли си само в какви времена живеем и какви подли роби сме ние!

— Едва сега ли го разбра?

— Не. Ти обаче ми доказваше, че християнското учение е враг на живота, защото му слага окови. Нима може да има по-тежки окови от тия, които носим ние? Ти казваше: „Гърция е създала мъдростта и красотата, а Рим силата.“ Къде е нашата сила?

— Повикай Хилон. Днес нямам никакво желание да философствам. Заклевам се в Херкулес! Не съм създал аз тия времена и не ще отговарям за тях. Да говорим за Анций. Знай, че там те чака голяма опасност и че за тебе е може би по-добре да се бориш с Урс, който удуши Кротон, отколкото да идеш там; и все пак не може да не отидеш.

Виниций махна презрително с ръка и каза:

— Опасност! Ние всички бродим в мрака на смъртта и всеки миг някоя глава потъва в тоя мрак.

— Трябва ли да ти изброявам ония, които имаха поне малко ум, и затова, въпреки времената на Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, доживяха осемдесет или деветдесет години? За пример нека ти послужи дори такъв като Домиций Афер. Той остаря спокойно, макар че през целия си живот беше злодей и разбойник.

— Затова може би! Може би точно затова! — отговори Виниций.

После прегледа списъка и каза:

— Тигелин, Ватиний, Секст Африкан, Аквилин Регул, Сулий Нерулин, Еприй Марцел и т.н.! Каква сбирщина от мръсници и разбойници!… И като си помислиш, че те управляват света!… Нима не им подхожда повече да карат някое египетско или сирийско божество по градчетата, да дрънкат на цитри и да изкарват хляба си с врачуване или скачане?…

— Или пък да показват дресирани маймуни и кучета, които смятат, или свирещо на флейта магаре — прибави Петроний. — Всичко това е истина, но да говорим за нещо по-сериозно. Съсредоточи вниманието си и ме чуй: казах в Палатина, че си болен и че не можеш да излизаш от дома си, и все пак името ти е в списъка; това показва, че някой не е повярвал на думите ми и нарочно се е погрижил да те поканят. За Нерон е все едно дали ще дойдеш, защото за него ти си войник, с който може да приказва само за надбягванията в цирка и който няма понятие от поезия и музика. Така че навярно Попея се е погрижила да впишат името ти, пък това означава, че страстта й към тебе не е била временна прищявка и че тя желае да те притежава.

— Смела е тази Августа!

— Наистина смела е; защото това може да я погуби. Ах, дано Венера я вдъхнови по-скоро за друга любов, но докато те иска, трябва да бъдеш много внимателен. На Меднобрадия тя започва да омръзва; сега той предпочита Рубрия или Питагор, но заради самолюбието си може да ти отмъсти страшно.

— В гората не знаех, че ми говори тя, но ти подслушваше и знаеш моя отговор — че обичам друга и че нея не я искам.

— Заклинам те в името на всички подземни богове, не губи и последния остатък от ума си, който са ти оставили християните. Как можеш да се колебаеш между вероятната и сигурната гибел? Нали ти казах, че ако накърниш самолюбието на Августа, за тебе няма спасение? Кълна се в Хадес! Ако ти е омръзнал животът, по-добре е да си прережеш вените или да се хвърлиш върху меча си, защото може да те постигне по-тежка смърт, ако оскърбиш Попея. По-рано беше по-приятно да се разговаря с тебе! За какво всъщност става дума? Какво толкова ще ти стане? Нима това ще ти попречи да обичаш твоята Лигия? Помни, че Попея я видяла на Палатин и че за нея не е трудно да се досети заради кого отхвърляш едно толкова високо благоволение. А като се сети, ще я намери и под земята дори. Ще погубиш не само тебе си, но и Лигия — разбираш ли?

Виниций слушаше, сякаш мислеше за нещо съвсем друго, и най-сетне рече:

— Трябва да я видя.

— Кого? Лигия?

— Лигия.

— Знаеш ли къде е тя?

— Не.

— Така… И отново ще започнеш да я търсиш по старите гробища и в Задтибрието?

— Не зная, но трябва да я видя.

— Добре. Макар и да е християнка, може би ще излезе по-разсъдлива от тебе и сигурно ще постъпи по-мъдро, ако не иска твоята гибел.

Виниций сви рамене.

— Тя ме спаси от ръцете на Урс.

— В такъв случай бързай, защото Меднобрадия няма да протака заминаването. Смъртни присъди могат да се издават и от Анций.

Виниций не слушаше. Занимаваше го само една мисъл: да види Лигия, затова се замисли как да постъпи.

В това време се случи нещо, което можеше да отстрани всички затруднения. На другия ден при него неочаквано дойде Хилон.

Той дойде, слаб и окъсан, със следи от глад по лицето и в дрипи; слугите, които по-рано имаха заповед да го пускат по всяко време на деня и нощта, не посмяха да го задържат и сега, така че той влезе направо в атриума, застана пред Виниций и каза:

— Нека боговете да те дарят с безсмъртие и да разделят с теб властта си над света.

В първия момент Виниций искаше да заповяда да го изхвърлят навън, но му дойде наум, че гъркът може да знае нещо за Лигия и любопитството му надви отвращението.

— Ти ли си? — попита той. — Как си?

— Зле, сине Юпитеров — отговори Хилон. — Истинската добродетел е стока, която сега никой не търси, а истинският мъдрец трябва да е доволен, ако на пет дни веднъж може да си купи от месаря овнешка глава и да я глозга на тавана, поливайки я със сълзи. Ах, господарю! Всичко, което ми даде, похарчих за книги у Атракт, а след това ме окрадоха и разориха; робинята, която щеше да записва моето учение, избяга, като задигна и остатъка от това, с което твоето великодушие беше ме възнаградило. Сиромах съм и си помислих: при кого да отида, ако не при теб, Серапис, при теб, когото обичам, обожавам и за когото дори излагах живота си на опасност!

— Защо си дошъл и какво носиш?

— За помощ, о Ваал, нося ти моята нищета, моите сълзи, моята любов и най-после вести, които събрах от любов към теб. Помниш ли, господарю, като ти казах по-рано, че дадох на робинята на божествения Петроний една нишка от пояса на Венера в Пафос?…

Сега разбрах, че това й е помогнало, и ти, сине на слънцето, който знаеш какво става в оня дом, знаеш също и каква е Евника. Имам още една такава нишка. Запазих я за тебе, господарю.

Като забеляза, че Виниций навъси вежди, той млъкна и за да изпревари гнева му, каза бързо:

— Зная къде живее божествената Лигия, ще ти покажа, господарю, къщата и уличката.

Виниций сподави вълнението, което го обзе, като чу това, и каза:

— Къде е тя?

— У Лин, стария християнски свещеник. Тя е там с Урс, който пък както по-рано ходи при мелничаря, когото зоват така, както и твоя диспенсатор, господарю, Демад… Да, Демад!… Урс работи нощем, ако се обкръжи къщата през нощта, той няма да е там… Лин е стар… а в дома му освен него има още две по-стари жени.

— Откъде знаеш всичко това?

— Помниш ли, господарю, че бях в ръцете на християните и че те ме пощадиха. Главк се лъже, като мисли, че аз съм причината за неговите нещастия, но повярва нещастникът в това, пък и досега вярва. И все пак те ме пощадиха! Затова не се чуди, господарю, че сърцето ми се изпълни с благодарност. Аз съм човек от старите, от по-добрите времена. Затова си помислих: Нима мога да забравя своите приятели и благодетели? Нима не би било жестоко да не запитам за тях, да не узная какво става с тях, здрави ли са и къде живеят? Кълна се в Песинунтската Сибила, не съм способен на това. Отначало ме спираше страхът да не би да разберат погрешно моите намерения. Любовта обаче, която изпитвах към тях, беше по-голяма от страха, насърчи ме и лекотата, с която те прощават всички обиди. Но преди всичко, господарю, аз мислех за тебе. Това, което предприехме, завърши с поражение, а нима синът на Фортуна може да се примири с тая мисъл? Затова ти подготвях победа. Къщата е усамотена. Можеш да заповядаш на робите да я заобиколят така, че и мишка да не може да се изплъзне. О, господарю, господарю, от тебе само зависи тази великодушна царска дъщеря още тази нощ да е в дома ти. Ако това стане, спомни си, че ти е помогнал твърде нещастният и огладнял син на моя баща.

В главата на Виниций нахлу кръв. Изкушението още веднъж разтърси цялото му същество. Да. Това е начинът, и тоя път сигурен. Щом Лигия влезе в къщата му, кой тогава ще успее да му я отнеме? Щом веднъж Лигия стане негова любовница, какво ще й остане друго, освен да бъде такава завинаги? И нека пропаднат всички учения! Какво значение имат тогава за него християните с тяхното милосърдие и мрачна вяра? Нима не е време да започне да живее както всички? Какво ще прави после Лигия и как ще свърже съдбата си с учението, което изповядва, това също е второстепенна работа. Това са неща без значение! Важното е, че тя ще бъде негова, и то още днес. А не се знае дали в душата й това учение ще устои пред новия за нея свят, пред удоволствията и наслажденията, на които неволно ще се поддаде! И това може да стане още днес. Достатъчно е да задържи Хилон и на мръкване да заповяда. А след това — безкрайна радост! „Какъв беше животът ми? — мислеше Виниций. — Страдание, неудовлетворена страст и безкраен наниз от въпроси, останали без отговор.“ Така всичко ще се разреши и ще се свърши. Спомни си, че той й се закле да не вдигне ръка срещу нея. Но в какво се закле? Не в боговете, защото в тях вече не вярваше, не и в Христа, защото в него още не беше повярвал. Пък най-после, ако се почувства обидена, ще се ожени за нея и така ще я възнагради за обидата. Да, той се чувства задължен да стори това, защото тя му спаси живота. Той си спомни деня, в който, заедно с Кротон, попадна под нейната закрила; спомни си вдигнатия над него юмрук на Урс и всичко, което стана след това. Видя я наведена над леглото му, облечена в робско облекло, красива като богиня, блага и обожавана. Погледът му неволно се отправи към ларариума и към кръста, който тя му бе оставила, когато си беше тръгнала. Нима за всичко това той ще й заплати с нов удар? Нима ще я влачи за косите из кубикулума като робиня? И как би могъл да направи това, когато не само я желаеше, но я и обичаше, обичаше я затова, че е такава, каквато е. Той веднага почувства, че не е достатъчно само да я има в къщата си, не е достатъчно да я прегърне насила, а че любовта му иска нещо повече — нейното съгласие, нейната любов и душа. Да бъде благословен покривът му, ако тя влезе под него доброволно, да бъде благословен тоя миг, да бъде благословен денят и животът. Тогава щастието им щеше да бъде неизчерпаемо като море и ярко като слънцето. Да я грабне пак насила, това значеше да загуби навеки щастието, а също и да унищожи, оскверни и очерни най-скъпото и единственото любимо същество в неговия живот.

И като помисли за това, обзе го страх. Той погледна Хилон, който се взираше в него и пъхнал ръце под дрипите, се чешеше неспокойно; след това изпита непреодолимо отвращение и желание да стъпче предишния си помощник тъй, както се тъпче мръсен червей или отровна змия. След миг Виниций вече знаеше какво трябва да прави. Но той не знаеше мярка в нищо и следвайки своята сурова римска натура, обърна се към Хилон и каза:

— Няма да направя това, което ме съветваш, но за да не си отидеш без наградата, която заслужаваш, ще заповядам да ти ударят триста тояги в моя домашен ергастулум.

Хилон побледня. Красивото лице на Виниций изразяваше такава студена жестокост, та не можеше нито за миг да се надява, че обещаната награда е само лоша шега.

Той падна веднага на колене, сви се и започна да плаче с пресеклив глас:

— Как така, царю персийски? За какво?… О, пирамидо на благоволението! Колос на милосърдието! За какво?… Аз съм стар, гладен, сиромах… Служих ти… Така ли се отплащаш?…

— Както ти на християните — отвърна Виниций. И извика своя диспенсатор.

Хилон се хвърли в краката му, обхвана ги конвулсивно и викаше с мъртвешки бледо лице:

— Господарю, господарю!… Аз съм стар! Петдесет, не триста… Петдесет са достатъчни!… Сто, не триста!… Милост! Милост!

Виниций го ритна с крак и даде заповед. За миг след диспенсатора влязоха двама силни квади, грабнаха Хилон за остатъците от косата му, обвиха главата му със собствените му дрипи и го повлякоха към ергастула.

— В името на Христа!… — викаше гъркът на вратата към коридора.

Виниций остана сам. Издадената заповед го възбуди и оживи. Правеше усилие да събере разсеяните си мисли и да ги подреди. Почувства голямо облекчение, а победата, която удържа над себе си, го ободри. Струваше му се, че е направил голяма крачка към Лигия и че затова трябва да получи някаква награда… В първия миг дори не му дойде на ум колко несправедливо постъпи с Хилон, като заповяда да го бият за същото, за което по-рано го възнаграждаваше. Душата му беше все още римска дотолкова, че Виниций не можеше да го боли за чуждото страдание и да обърне внимание на някакъв си нищожен грък. Ако беше помислил за това, той пак щеше да реши, че е постъпил правилно, като е заповядал да накажат подлеца. Но той мислеше за Лигия и й казваше: „Няма да ти заплатя за доброто със зло; ако пък някога научиш как постъпих с тоя, който искаше да ме накара да вдигна срещу теб ръка, ще ми бъдеш благодарна.“ Тук той се замисли дали Лигия би одобрила постъпката му с Хилон. Впрочем учението, което тя изповядваше, препоръчваше да се прощава; нали християните простиха на тоя нещастник, макар че имаха сериозен повод за отмъщение. Чак сега в душата му отекна викът: „В името на Христа!“ Спомни си, че с такъв вик Хилон се отърва от ръцете на лигиеца, и реши да му прости останалото наказание.

Тъкмо когато се канеше да повика диспенсатора, той се яви пред него и каза:

— Господарю, старецът припадна, а може и да е умрял. Да наредя ли да го бият още?

— Да се свести и да се доведе при мене.

Робът, който отговаряше за атриума, изчезна зад завесата, но да се свести Хилон, не беше лесно, защото Виниций чака още дълго и започна да губи търпение; най-после робите въведоха Хилон и по даден от господаря знак веднага излязоха.

Хилон беше блед като платно, а по краката му се стичаха по мозайката на атриума струйки кръв. Той беше вече в съзнание и падайки на колене, започна да говори с протегнати ръце:

— Благодаря ти, господарю! Ти си милосърден и велик.

— Куче — каза му Виниций, — знай, че ти простих заради тоя Христос, на когото аз самият дължа живота си.

— Господарю, ще служа и на него, и на тебе.

— Мълчи и слушай. Стани! Ела с мене и ми покажи къщата, в която живее Лигия.

Хилон се надигна, но едва се изправи на краката си, побледня още повече и каза със слаб глас:

— Господарю, гладен съм… Ще дойда, господарю, ще дойда! Но нямам сили… Заповядай да ми дадат поне остатъците от паницата на твоето куче, и ще дойда!

Виниций заповяда да му дадат една златна монета, плащ и да го нахранят. Но Хилон, който беше отслабнал от боя и глада, не можеше да върви дори и след като се нахрани, макар че косите на главата му настръхваха от страх да не би Виниций да сметне слабостта му за съпротива и да заповяда отново да го бият.

— Да се стопля само с малко вино — повтаряше и зъбите му тракаха, — и веднага ще тръгна, ще тръгна и за Велика Гърция дори.

След известно време той събра малко сили и тръгнаха. Пътят беше дълъг. Лин живееше, както и повечето от християните, в Задтибрието, недалеч от къщата на Мириам. Най-после Хилон показа на Виниций отделна малка къщичка, оградена със стени, цялата скрита в бръшлян, и каза:

— Тука, господарю.

— Добре — каза Виниций. — Махни се, но най-напред чуй какво ще ти кажа: забрави, че си ми служил; забрави къде живеят Мириам, Петър и Главк; забрави и тая къща и всички християни. Всеки месец ще идваш в къщата ми и моят освободен роб Демад ще ти плаща по две златни монети. Но ако и по-нататък следиш християните, ще заповядам да те бият или пък ще те предам в ръцете на градския префект.

Хилон се поклони и каза:

— Ще забравя.

Когато Виниций изчезна зад ъгъла на уличката, Хилон протегна след него ръка и заплашвайки го с юмруци, извика:

— Кълна се в Ата и фуриите, няма да забравя!

След това отново му стана лошо.

XI

Виниций се насочи право към къщата, където живееше Мириам. На вратата той срещна Назарий, който се смути, като го видя, но Виниций го поздрави любезно и му каза да го заведе в дома на майка си.

Освен Мириам там той намери Петър, Главк, Крисп, а също и Павел от Тарс, който скоро се беше върнал от Фрегела. Когато видяха младия трибун, по лицата на всички се изписа удивление, но той им каза:

— Поздравявам ви в името на Христа, когото почитате.

— Да бъде прославено името му во веки веков.

— Видях вашата добродетел и изпитах добротата ви, затова ида като приятел.

— И ние те поздравяваме като приятели — отговори Петър. — Седни, господарю, и заповядай на трапезата като наш гост.

— Ще седна и ще споделя с вас яденето, само че по-напред чуйте ме, ти, Петре, и ти, Павле от Тарс, за да се уверите в моята искреност. Зная къде е Лигия; идвам от къщата на Лин, която е близо до този дом. Имам право на нея — цезарят ми го даде; имам в града, в моите къщи, около петстотин роби; можех да заобиколя скривалището й и да я грабна, но не сторих това и не ще го сторя.

— За това благословията господня ще бъде над тебе и сърцето ти ще се очисти — каза Петър.

— Благодаря ти, но чуйте по-нататък: не сторих това, макар че живея в мъка и тъга. По-рано, преди да живея с вас, можех да я взема и да я задържа насила, но вашата добродетел и вашето учение, макар и да не го изповядвам, промениха нещо в душата ми затова не се осмелявам да върша насилие. Защо стана това, сам не зная, но така е! И тъй, ида при вас, защото вие сте за Лигия вместо баща и майка, и ви казвам: дайте ми я за жена, ще ви се закълна, че не само няма да й забраня да вярва в Христа, но и аз сам ще започна да изучавам неговото учение.

Виниций говореше с вдигната глава и решителен глас, но беше развълнуван и краката му трепереха под плаща; когато пък след думите му настана мълчание, той продължи, сякаш искаше да изпревари неблагоприятния отговор:

— Зная какви са пречките, но аз я обичам като очите си и макар че не съм още християнин, не съм нито ваш враг, нито пък враг на Христа. Пред вас искам да бъда откровен, за да ми повярвате. Сега става въпрос за моя живот и все пак ви говоря самата истина. Друг може би щеше да ви каже: „Покръстете ме!“ — а аз казвам: „Просветете ме!“ Вярвам, че Христос е възкръснал, защото това говорят хора, живеещи праведно, а те са го видели след смъртта му. Вярвам, защото сам видях, че вашето учение проповядва добродетел, справедливост и милосърдие, а не престъпление, както ви обвиняват. Още не го познавам добре, знам това, което научих от вас, от вашите дела, от разговорите с вас и от Лигия. Повтарям ви, под негово влияние и в мене настана промяна. По-рано държах робите си с желязна ръка, сега — не мога. Не знаех милост, а сега зная. Обичах удоволствията, сега избягах от езерото на Агрипа, защото не можех да дишам от отвращение. По-рано вярвах в насилието, днес се отрекох от него. Знайте, че сам себе си не мога да позная, намразих пиршествата, намразих виното, песните, цитрите и венците, намразих двора на цезаря и голите тела, и всичките престъпления. Когато си помисля, че Лигия е като планински сняг, още повече я обичам; спомня ли си пък, че тя е такава благодарение на вашето учение, започвам да го обиквам и да се стремя към него! Но аз не го разбирам и не зная ще мога ли да живея според него и ще го понесе ли моята натура, затова живея в несигурност и мъка, сякаш съм в тъмница. — Тук веждите му се срещнаха в болезнена бръчка, бузите му се зачервиха, после той отново продължи да говори, все по-бързо и с по-голямо вълнение:

— Виждате! Страдам от любов и тъмнина. Казаха ми, че вашето учение не признава живота, човешките радости, щастието, закона, реда, господството и римското владичество. Нима е така? Казаха ми, че сте хора безумни; кажете, какво всъщност носите вие? Нима е грях да обичаш? Грях ли е да се радваш? Грях ли е да желаеш щастие? Нима вие сте врагове на живота? Нима християнинът трябва да бъде бедняк? Трябва ли да се откажа от Лигия? Каква е вашата истина? Вашите дела и вашите думи са като бистра вода, но какво е дъното на тая вода? Виждате, че съм искрен. Разпръснете тъмнината! Казвали са ми и това: „Гърция е създала мъдростта и красотата, Рим силата, а християните, какво носят те?“ Кажете, какво носите? Ако зад вашите врати е светлината, тогава отворете ми!

— Ние носим любов — каза Петър.

А Павел от Тарс добави:

— Ако говорех с човешки и ангелски език, но не носех любов, щях да приличам само на звънтяща мед…

Сърцето на стария апостол се трогна от тая страдаща душа, която се стремеше да излезе на въздух и слънце като затворена в кафез птица, затова протегна ръка към Виниций и каза:

— Който чука, ще му се отвори16; божията милост е над тебе, аз благославям тебе, твоята душа и твоята любов в името на Спасителя на света.

Виниций, който и без това говореше с възторг, като чу благословията, скочи към Петър и стана нещо необикновено. Този потомък на квиритите, който доскоро не признаваше чужденците за хора, хвана ръцете на стария галилеянин и започна да ги притиска до устните си с благодарност.

Петър се зарадва, понеже разбра, че семето бе посяно в още една нива и че рибарската му мрежа улови още една душа.

Присъстващите, не по-малко зарадвани от явния знак на почит към божия апостол, извикаха единогласно:

— Слава во вишних богу!

Виниций се изправи със светнало лице и заговори:

— Виждам, че може да има щастие сред вас, защото се чувствам щастлив, и смятам, че и за другите неща ще ме убедите. Но ще ви кажа, че това няма да стане в Рим. Цезарят заминава за Анций, с него трябва да замина и аз, понеже имам заповед. Знайте, не я ли изпълня — чака ме смърт. Ако съм спечелил обаче ваша та благосклонност, елате с мен, за да ме научите на вашата истина. За вас там ще бъде по-безопасно, отколкото за мен; в тая навалица ще можете да проповядвате вашата истина в самия цезаров двор. Казват, че Актея е християнка, а и между преторианците има християни; сам видях, Петре, при Номентанската порта как ти се покланяха войниците. В Анций имам вила, където ще се събираме, за да слушаме под носа на Нерон вашето учение. Главк ми каза, че за една душа вие сте готови да отидете на края на света: направете заради мене това, което сте направили за другите, като сте дошли тук чак от Юдея, сторете го и не изпускайте душата ми!

Като чуха това, те започнаха да се съветват, мислейки с радост за победата на своето учение и за значението, което ще има за езическия свят покръстването на един августианин и потомък на един от най-старите римски родове. Наистина те бяха готови да отидат на края на света за една човешка душа и от смъртта на учителя си нищо друго не вършеха, така че през ум не им и мина дори да дадат отрицателен отговор. Но понеже Петър беше пастир по това време на цялата община, не можеше да замине; тогава Павел от Тарс, който неотдавна беше в Ариция и Фрегела и се готвеше за дълго пътуване на Изток, за да посети тамошните църкви и да ги оживи с нов дух на усърдие, се съгласи да придружи младия трибун в Анций, където лесно можеше да намери кораб за Гърция.

Виниций, колкото и да се натъжи, че Петър, комуто беше толкова задължен, няма да го придружи, му благодари и се обърна към стария апостол с последна молба.

— Знам къде е жилището на Лигия — каза той — и сам бих могъл да отида при нея и да запитам, както е обичаят, ще се омъжи ли за мене, ако душата ми стане християнска, но предпочитам да те помоля, апостоле: позволи ми да я видя или сам ме заведи при нея. Не зная колко време ще остана в Анций, освен това не забравяйте, че при цезаря никой не е сигурен за утрешния ден. Петроний ми каза, че там аз няма да бъда в безопасност. Нека преди това я видя, нека наситя очите си и да я попитам ще забрави ли злото и ще сподели ли с мен доброто.

Апостол Петър се усмихна добродушно и каза:

— Кой може да ти откаже тая заслужена радост, сине мой?

Виниций не можеше вече да сдържа препълненото си с радост сърце и отново се наведе към ръцете на апостола, който докосна главата му и каза:

— Не се страхувай от цезаря, защото ти казвам, че косъм няма да падне от главата ти.

След това той изпрати Мириам при Лигия, като й поръча да не й казва кого ще намери сред тях, за да изпита девойката по-голяма радост.

Тъй като не беше далеч, след малко събраните в стаята видяха в градинката, сред миртите, Мириам да води Лигия за ръка.

Виниций искаше да ги посрещне, но като видя любимото момиче, щастието отне силите му — той стоеше с туптящо сърце, с притаен дъх, едва се държеше на крака и сто пъти по-развълнуван от оня миг, когато за пръв път в живота си чу стрелите на партите да свистят край главата му.

Тя влезе бързо, без да подозира нещо, а когато го видя, се вкамени. Лицето й се зачерви и силно побледня, а след това огледа с учудени и изплашени очи всички в стаята.

Наоколо тя видя ясни и пълни с доброта погледи, а апостол Петър се доближи до нея и каза:

— Лигия, обичаш ли го още?

Настана кратко мълчание. Устните й затрепераха като на дете, което се готви да заплаче и което, чувствайки се виновно, вижда, че трябва да признае вината си.

— Отговори — каза апостолът.

Като се наведе към коленете на Петър, тя прошепна смирено и боязливо:

— Да…

— Виниций веднага коленичи до нея, а Петър сложи ръцете си на главите им и каза:

— Обичайте се в името на господа и за негова слава, защото няма грях във вашата любов.

XII

Разхождаха се в градината и Виниций й разправяше с кратки, но изтръгнати от дъното на сърцето му думи всичко, което преди малко призна пред апостолите за тревогите в душата си, за промените, които са станали с него, и най-после за оная неизмерима тъга, която почернила живота му, откакто Лигия напуснала жилището на Мириам. Той призна пред Лигия и това, че е искал да я забрави, но не е могъл. Мислел за нея по цели дни и нощи. Напомняло му за нея и онова изплетено от чимширови клонки кръстче, което тя му остави и което поставил в ларариума и почитал като нещо божествено. Тъгувал все по-силно, защото любовта му била по-силна от него и още в дома на Авъл завладяла цялата му душа… На другите парките предат нишките на живота, а неговата я изпредоха любовта, тъгата и скръбта. Постъпките му бяха лоши, но причина за тях бе пак любовта. Той я обичал у Авъл и на Палатинския хълм, обичал я и когато я видял в Остриан да слуша думите на Петър, и когато отишъл с Кротон да я грабне, обичал я и когато тя стояла до леглото му, и когато го напуснала. Ето, беше дошъл Хилон, който открил жилището й и го посъветвал да я отвлекат, но той предпочел да накаже Хилон и да отиде при апостолите да моли за истината и за нея… Нека бъде благословена минутата, когато му е дошла наум тая мисъл, защото той е вече при нея и тя не ще избяга от него, както последния път избяга от жилището на Мириам.

— Аз не избягах от теб — каза Лигия.

— Тогава защо го стори?

Тя го погледна със сините си като ирис очи, а след това наведе срамежливо глава и отвърна:

— Ти знаеш…

Виниций млъкна за момент от изблик на щастие, а след това отново започна да говори как постепенно му се отворили очите и той разбрал, че тя се отличава напълно от римлянките и че прилича може би само на Помпония. Всъщност той не можеше да й обясни добре, защото сам не си даваше сметка за това, което чувстваше: че в нея се е родила някаква нова красота, каквато дотогава не е имало на света и която е не само пластична, но и духовна. Той й каза, и това я зарадва много, че я обикнал защото е бягала от него, и че тя ще бъде светиня в дома му.

Виниций хвана ръцете й и вече нямаше сили да говори, а само я гледаше възторжено като отново намерено щастие и повтаряше името й, сякаш искаше да се увери, че вече я е открил и че е при нея:

— О, Лигия! О, Лигия!

Най-после започна да я разпитва какво е ставало в душата й, а тя му призна, че го е обикнала още в къщата на Авъл и че ако той я беше изпратил от Палатинския хълм у тях, тя щяла да му открие любовта си и да смекчи гнева им срещу него.

— Кълна ти се — каза Виниций, — че и наум не ми идваше да те отнема от Авъл и Помпония. Петроний ще ти каже някога, че още тогава му признах, че те обичам и че желая да се оженя за теб. Рекох му: „Нека намаже вратата ми с вълча лой и да седне до огнището ми!“ Но той ми се изсмя и внуши на цезаря мисълта да те поиска като заложница и после да те даде на мен. Колко пъти го проклинах в скръбта си, но може би щастливата съдба така нареди; иначе нямаше да опозная християните и нямаше да те разбера…

— Повярвай ми, Марк — отвърна Лигия, — Христос умишлено те е водил към себе си.

Виниций вдигна учудено глава.

— Наистина! — отговори той живо. — Всичко, което ставаше, беше толкова странно; ето, аз те търсех и се срещнах с християните… В Остриан слушах апостола с изумление, понеже никога не бях чувал такива неща; навярно и ти си се молила за мен!

— Да — отговори Лигия.

Минаха край беседката, гъсто покрита с бръшлян, приближиха се до мястото, където Урс бе удушил Кротон и се бе хвърлил на Виниций.

— Тук щях да загина — каза младият човек, — ако не беше ти.

— Не ми припомняй! — отговори Лигия. — И забрави това — не вини Урс!

— Нима мога да му отмъщавам за това, че те защитаваше? Ако беше роб, веднага щях да му подаря свободата.

— Ако беше роб, Авъл и Помпония отдавна щяха да го освободят.

— Помниш ли — каза Виниций, — че исках да те върна на Авъл и Помпония. Но ти ми отговори, че цезарят може да се научи и да отмъсти на тях. Знаеш ли, сега можеш да ги посещаваш колкото искаш.

— Защо, Марк?

— Казвам „сега“, но мисля, че ще можеш да ги посещаваш безопасно тогава, когато бъдеш моя. Да!… Ако цезарят се научи и запита какво съм направил със заложницата, която ми е поверил, ще кажа: „Ожених се за нея, а в дома на Авъл тя ходи с мое съгласие.“ В Анций той не ще остане дълго, защото иска да отиде в Ахея, но ако се забави, няма нужда да го посещавам всеки ден. Когато Павел от Тарс ме научи на вашата истина, веднага ще приема кръщение, ще се върна тук и ще спечеля приятелството на Авъл и Помпония, които тия дни се връщат в града; пречки вече не ще има и тогава ще те взема и ще те сложа до моето огнище. О, carissima! Carissima!

Като каза това, протегна ръце, сякаш викаше небето за свидетел на любовта си, а Лигия вдигна към него светлите си очи и рече:

— Тогава ще кажа: „Където ти, Гай, там и аз, Гая!“

— Не, Лигия! — викна Виниций. — Кълна ти се, че никоя жена не е била толкова почитана в дома на мъжа си, колкото ще бъдеш ти в моя дом.

Вървяха мълчаливо. Щастието в гърдите им преливаше, бяха влюбени един в друг, подобни на две божества, и толкова красиви, създадени сякаш от пролетта заедно с цветята.

Най-после се спряха под кипариса, който растеше близо до входа на къщата. Лигия се облегна на стъблото му, а Виниций започна отново да я моли с треперещ глас:

— Накарай Урс да отиде в дома на Авъл, за да вземе нещата ти и детските ти играчки и да ги донесе при мен.

А тя, зачервила се като роза или като Зорницата, каза:

— Обичаят повелява друго…

— Зная. Донася ги обикновено пронуба след невестата, но стори това за мен. Ще ги взема в моята вила в Анций, те ще ми напомнят за теб.

Той скръсти ръце и започна да повтаря като дете, което се моли:

— Помпония ще се върне тия дни, направи това за мен, diva, направи го, carissima моя!

— Нека Помпония направи така, както иска — отговори Лигия и още по-силно пламна, като си спомни пронуба.

Ту отново млъкнаха, защото любовта спираше дъха в гърдите им. Лигия стоеше облегната на кипариса, с наведени очи и развълнувана гръд, лицето й се белееше в сянката като цвят, а изразът на лицето на Виниций се менеше и той бледнееше. В обедната тишина слушаха туптенето на сърцата си и в унеса на тяхното упоение им се струваше, че кипарисът, миртовите храсти и бръшлянът по беседката са се превърнали в градина на любовта.

Но Мириам се показа на вратата и ги покани на обед. Седнаха между апостолите, а те ги гледаха с радост като младо поколение, което след тяхната смърт ще запази и ще сее по-нататък семето на новото учение. Петър разчупи хляба и го благослови; от лицата на всички лъхаше спокойствие и изглеждаше, че някакво огромно щастие изпълваше целия тоя дом.

— Гледай — каза най-сетне Павел, като се обърна към Виниций, — нима ние сме врагове на живота и радостта?

А Виниций отговори:

— Вече знам истината, защото никога не съм бил толкова щастлив, колкото съм сега сред вас.

XIII

Вечерта, минавайки през Форума на път за дома Виниций забеляза при входа на викус Тускус позлатената лектика на Петроний, носена от осем витинци, махна с ръка, спря ги и се приближи до завеските.

— Да бъде приятен и сладък сънят ти! — каза той и се засмя, като видя заспалия Петроний.

— Ах, ти ли си! — рече Петроний, след като се пробуди. — Да! Задрямах, понеже нощта прекарах в Палатина. Излязох да си купя нещо за четене в Анций. Какво ново има?

— Ходиш по книжарниците? — попита Виниций.

— Да. Не искам да правя безредие в библиотеката си, затова си вземам други книги за из пътя, излезли са нови неща от Музоний и Сенека. Търся Персий и едно издание на Виргилиевите еклоги, което нямам. Ох, колко съм изморен и колко ме болят ръцете от свалянето на свитъците от рафтовете… Щом вляза веднъж в книжарница, обхваща ме любопитство — да видя това-онова. Бях у Авирун, у Атракт на Аргилет, а преди това у Созий на викус Сандалариус. Кълна се в Кастор, много ми се спи!

— Щом си бил на Палатина, аз трябва да те питам какво ново има. Знаеш ли какво? Изпрати лектиката и книгите, а ти ела у дома. Ще поговорим за Анций и за нещо друго.

— Добре — каза Петроний, излизайки от лектиката. — Но ти знаеш, че в други ден тръгваме за Анций.

— Откъде мога да зная?

— В кой свят живееш ти? Значи, аз пръв ти съобщавам новината! Бъди готов в други ден сутринта. Нито натопеният в зехтин грах помогна, нито пък кърпата на тлъстата шия — Меднобрадия пресипна. Така че и дума не може да става за отлагане. Той проклина Рим и въздуха му, с удоволствие би го сринал със земята или пък унищожил с огън; иска колкото може по-скоро да отиде на море. Казва, че тези миризми, които вятърът носи от тесните улички, ще го вкарат в гроба. Днес бяха направени много жертвоприношения във всички храмове, за да се възвърне гласът му — тежко на Рим и особено на сената, ако не се възвърне скоро.

— Тогава няма защо да отива в Ахея.

— Нима нашият божествен цезар притежава само тоя единствен талант? — каза Петроний, смеейки се. — Ще излезе на олимпийските игри като поет със своя пожар на Троя, като водач на колесница, като музикант, като атлет, дори и като танцьор, и сигурно ще спечели всички венци, предназначени за победителите. Знаеш ли защо пресипна тая маймуна? Вчера пожела да се сравни в танеца с нашия Парис и ни танцува приключенията на Леда, изпоти се и се простуди. Целият беше мокър и хлъзгав като току-що извадена от водата змиорка. Менеше маските си една след друга, въртеше се като вретено, ръкомахаше като пиян моряк; отвратително беше даже да гледаш големия му корем и тънките му крака. Парис го беше учил две седмици, но представи си Ахенобарба като Леда или пък като бога-лебед. Хубав лебед, не е за говорене! Той иска да се покаже публично в тая пантомима най-напред в Анций, а после в Рим.

— И без това имаше недоволство, че си позволява да пее публично, но като си помисля, че римският цезар ще се покаже и като мим. Не, Рим няма да понесе това!

— Драги мой! Рим всичко ще понесе, а сенатът ще изкаже благодарност на „бащата на отечеството“.

След малко добави:

— А тълпата се гордее с това, че цезарят е неин шут.

— Кажи ми само, нима човек може да падне по-ниско!

Петроний сви рамене.

— Ти живееш в къщата си със своите мисли. Мислиш си ту за Лигия, ту за християните, тъй че може и да не знаеш какво стана преди няколко дни. Нерон публично сключи брак с Питагор. Излезе като млада невяста. Струва ти се, че това вече е върхът на безумието, нали? И какво мислиш: дойдоха поканените фламини и тържествено ги венчаха. Аз бях там! И аз мога много неща да понеса, но, казвам ти, помислих си, че боговете, ако въобще съществуват, трябваше да дадат някакъв знак… Но цезарят не вярва в боговете, и има право.

— Затова той е едновременно и жрец, и бог, и безверник — каза Виниций.

Петроний започна да се смее.

— Наистина! Това не ми дойде наум, а такова съчетание светът не е виждал досега.

После млъкна за малко и каза:

— Трябва да добавя още, че този върховен жрец, който не вярва в боговете, и този бог, който им се подиграва, въпреки че е безверник, пак се страхува от тях.

— Доказателство за това е случилото се в храма на Веста.

— Какъв свят!

— Какъвто е светът, такъв е и цезарят!… Но това няма да трае дълго.

Разговаряйки така, те влязоха в дома на Виниций, който нареди да донесат вечеря, а след това се обърна към Петроний и каза:

— Не, драги мой, светът трябва да се възроди.

— Ние не ще го променим — отвърна Петроний, — дори само затова, че по време на Нероновото владичество човек е като пеперуда: живее по благоволението на слънцето, а при първия студен вятър умира… макар и да не иска! Кълна се в сина на Мая! Неведнъж съм си задавал въпроса, какво чудо е станало, че Луций Сатурнин е могъл да доживее деветдесет и три години, да преживее Тиберий, Калигула, Клавдий?… Но стига за това. Ще ми позволиш ли да пратя твоята лектика за Евника? Доспа ми се и ми се иска да се повеселя. Кажи на цитриста да дойде на вечерята, после ще поговорим за Анций. Трябва да помислим за това, и особено ти.

Виниций нареди да пратят за Евника, но каза, че няма намерение да се измъчва с мисли за Анций. Нека мислят ония, които не умеят да живеят иначе освен в лъчите на цезаровото благоволение. Светът не се свършва на Палатин, и особено за тия, които имат и нещо друго в сърцето и в душата си.

Той говореше така безгрижно, с такова оживление и толкова весело, че порази Петроний, който, поглеждайки го, каза:

— Какво става с тебе? Днес ти си такъв, какъвто беше тогава, когато още носеше златната була на шията си.

— Щастлив съм — отвърна Виниций. — Нарочно те поканих у дома, за да ти го кажа.

— Какво се е случило?

— Нещо, което не бих отстъпил и за цялата римска империя.

Като каза това, седна, опря лакти на креслото, а главата на ръката си и заговори с усмихнато лице и сияещ поглед:

— Помниш ли деня, когато бяхме заедно у Авъл Плавций и там за пръв път видя една божествена девойка, която ти сам нарече зорница и пролет? Помниш ли тая Психея, несравнимата, най-красивата от всички девойки, по-красива и от вашите богини?

Петроний го гледаше с такова учудване, сякаш искаше да провери дали главата му е в ред.

— На какъв език говориш ти? — рече той най-после. — Разбира се, че помня Лигия.

Виниций каза:

— Аз съм неин годеник.

— Какво?…

Виниций скочи и повика диспенсатора.

— Робите да застанат тук пред мен до един! Бързо!

— Ти си неин годеник? — повтори Петроний.

Преди обаче да се опомни от учудването, огромният атриум на Винициевия дом се изпълни с хора. Тичаха запъхтени старци, млади мъже, жени, момчета и девойки. С всеки изминал миг атриумът все повече и повече се изпълваше; по коридорите, наречени фауцес, се чуваха гласове на различни езици. Най-после се наредиха край стените и около колоните, а Виниций застана край имплувиума, обърна се към освободения роб Демад и каза:

— Тези, които са служили в моя дом двадесет години, утре да се явят при претора, където ще получат свобода; които пък не са служили толкова, ще получат по три златни монети и по двойна порция през седмицата. Изпратете заповед до селските ергастули да опростят всички наказания, да свалят веригите от краката на хората и да ги хранят достатъчно. Знайте, че за мене настана щастлив ден и искам да има радост в къщата ми.

Те стояха мълчаливо, сякаш не вярваха на собствените си уши, после изведнъж всички ръце се вдигнаха нагоре, а от устата на всички се изтръгна:

— А-а! Господарю! А-а-а!

Виниций ги отпрати, като им направи знак с ръка, а те, макар и да искаха да му благодарят и да коленичат в краката му, излязоха бързо, а къщата се изпълни с щастие от основите до покрива.

— Утре — каза Виниций — ще им наредя да се съберат в градината и да чертаят каквито знаци искат. Тези, които начертаят риба, ще ги освободи Лигия.

Петроний, който никога не се чудеше много на нищо, се успокои и запита:

— Риба? Аха! Помня какво казваше Хилон: това е знакът на християните.

След това протегна ръка към Виниций и каза:

— Щастието е там, където човек го вижда. Нека Флора сипе цветя под краката ти дълги години. Желая ти всичко, което ти сам желаеш.

— Благодаря ти. Мислех, че ще ме разубеждаваш, а това би било губене на време, сам виждаш.

— Аз да те разубеждавам? Ни най-малко. Напротив, казвам ти, че правиш добре.

— Ах ти, изменнико! — рече весело Виниций. — Нима забрави какво ми каза по-рано, когато излизахме от дома на Грецина?

Петроний отговори хладнокръвно:

— Да, но промених мнението си.

А след малко добави:

— Мили мой! В Рим всичко се променя. Мъжете сменят жените си, жените сменят мъжете си, защо тогава и аз да не променя мнението си? Малко остана Нерон да се ожени за Актея, нарочно заради него търсеха произхода й в царски род. И какво! Той щеше да има порядъчна жена, а ние порядъчна Августа. Кълна се в Протей и неговата морска шир! Винаги, когато намеря за подходящо и удобно, ще променям мнението си. Колкото за Лигия, нейният царски произход е по-сигурен от пергамските прадеди на Актея. В Анций обаче се пази от Попея, защото е отмъстителна.

— Дори и не мисля! Косъм няма да падне от главата ми в Анций.

— Ако смяташ, че още веднъж ще ме учудиш, лъжеш се, но откъде е тая увереност у тебе?

— Това ми каза апостол Петър.

— А! Казал ти го е апостол Петър! На това няма какво да се възрази; но позволи ми все пак да взема някои предпазни мерки макар и само затова, да не излезе апостол Петър фалшив пророк; защото, ако апостол Петър се излъже, може да изгуби доверието ти, което и занапред сигурно ще трябва на апостол Петър.

— Прави каквото искаш, но аз му вярвам. И ако мислиш, че ще урониш достойнството му пред мене, като повтаряш подигравателно името му, лъжеш се.

— И още един въпрос: стана ли вече християнин?

— Досега не, но Павел от Тарс ще дойде с мен, за да ми обясни Христовото учение, а след това ще приема кръщението, защото това, което ти казваше — че те са врагове на живота и радостта, — не е истина.

— Толкова по-добре за тебе и за Лигия — отговори Петроний.

Той сви рамене и каза сякаш на себе си:

— Чудно ми е как тия хора умеят да печелят последователи и как тая секта се шири.

Виниций отговори с такова въодушевление, сякаш и той самият бе покръстен:

— Да! Хиляди и десетки хиляди има в Рим, в градовете на Италия, Гърция и Азия. Християни има в легионите, сред преторианците, има и в самия дворец на цезаря. Това учение изповядват роби и граждани, бедни и богати, плебеи и патриции. Нима не знаеш, че семейството на Корнелий са християни, че християнка е Помпония Грецина, че вероятно и Октавия е била, и Актея е християнка? Да, това учение обхваща света и само то може да го обнови. Не свивай рамене, защото кой знае дали след месец или след година и ти самият не ще го приемеш.

— Аз — каза Петроний. — Не, кълна се в сина на Лето! Няма да го приема, та ако ще в него да се корени човешка и божествена истина и мъдрост… Това изисква труд, а аз не обичам да се трудя… Изисква отричане, а аз не обичам да се отказвам от нищо в живота. С твоята огнена и кипяща натура винаги може да се случи нещо подобно, но аз? Аз си имам моите геми, моите камеи и вази и моята Евника. В Олимп не вярвам, но си го създавам на земята и ще процъфтявам, докато стрелите на божествения стрелец ме пронижат или пък докато цезарят ми заповяда да прережа вените си. Аз обичам благоуханието на теменугите и удобния триклиниум. Обичам дори и нашите богове… като реторически фигури, и Ахея, за която се готвя да замина с нашия тлъст, тънконог, несравним и божествен цезар, август, Периодоницес, Херкулес, Нерон!…

Като каза това, той се развесели при самото предположение, че може да приеме учението на галилейските рибари и запя полугласно:

Но когато съобщиха, че Евника е дошла, той спря.

Тя дойде и веднага донесоха вечеря, по време на която, след като цитристът изпя няколко песни, Виниций разказа на Петроний за посещението на Хилон и как то го подсетило да отиде направо при апостолите; това му дошло наум точно когато наказвали Хилон.

На Петроний отново му се доспа, той прокара ръка по челото си и каза:

— Мисълта ти е била добра, щом резултатът е добър. Колкото за Хилон, аз бих заповядал да му дадат пет златни монети, но щом си дал заповед да го бият, по-добре би било да го убият, защото кой знае дали след време сенаторите няма да му се кланят, както днес се кланят на нашия герой-обущар Ватиний. Лека нощ.

Той сне венците и двамата с Евника започнаха да се приготовляват за в къщи, а когато излязоха, Виниций отиде в библиотеката и написа на Лигия следното:

XIV

В Рим вече се знаеше, че по пътя си цезарят иска да посети Остия или по-право, най-големия кораб на света, който току-що бе докарал жито от Александрия, оттам по Крайбрежния път ще замине за Анций. Заповедите бяха вече издадени преди няколко дена, затова при Порта Остиензис от сутринта се беше събрала тълпа, която се състоеше от римско простолюдие и бедняци от всички народности по света, дошли, за да наситят очите си с гледката, която представляваше цезаровата свита и на която римският плебс никога не можеше да се нагледа. Пътят за Анций не беше нито труден, нито дълъг, а в самия град от великолепни дворци и вили можеше да се намери всичко необходимо не само за удобство, но и за най-изискания разкош по това време. Цезарят обаче, когато заминаваше, имаше обичай да взема със себе си всички предмети, които му харесваха, като се почне от музикалните инструменти и домашните съдове и се стигне до статуите и мозайките, които поставяха дори тогава, когато се спираше за малко — за почивка или за ядене. Затова го придружаваха цели тълпи слуги, без да се смятат отредите преторианци и августиани, от които всеки си имаше отделна свита роби.

Тоя ден рано сутринта овчарите от Кампания с кози кожи на краката и с почернели от слънцето лица изкараха през градските врати петдесет ослици, за да може Попея на другия ден след пристигането в Анций да се окъпе, както обикновено, в тяхното мляко. Със смях и задоволство тълпата гледаше как сред облаци от прах се люшкаха дългите уши на ослиците и с радост слушаше плющенето на камшиците и дивите викове на пастирите. След ослиците се втурна тълпа деца, почистиха пътя грижливо и започнаха да хвърлят цветя и клонки от пинии. Тълпата повтаряше с известно чувство на гордост, че целият път чак до Анций щял да бъде покрит с цветя, събрани от частните градини в околността и скъпо купени от търговците при Порта Мугионис. Колкото повече време минаваше, толкова повече навалицата растеше. Някои бяха дошли да изпратят семействата си и за да не им се стори чакането дълго, слагаха храната си по камъните, предназначени за новото светилище на Церера, и ядяха прандиум на открито. Тук-там се образуваха групи, в които първите места заемаха стари хора. Разговорите се водеха около бъдещите цезарови пътешествия. Моряците и старите войници разказваха чудеса за страните, за които са слушали по време на далечните си странствания и където още не бе стъпвал римски крак. Гражданите, които през целия си живот не бяха ходили по-далече от виа Апия, слушаха с изумление за чудесата на Индия и Арабия, за архипелазите, заобикалящи Британия, където на един от островите Бриарей хванал спящия Сатурн и където живеели духове; те слушаха за хиперборейските страни, за ледовитите морета, за шума и рева, които издавали водите на Океан, когато при залез слънцето се потапяло в глъбините. Тълпата вярваше лесно, защото на такива разкази вярваха дори Плиний и Тацит. Говореше се също, че корабът, който цезарят щеше да посети, носел пшеница за две години, четиристотин пътници, още толкова войници и много диви зверове, необходими за летните игри. Всички бяха добре настроени към цезаря, който не само хранеше, но и забавляваше народа. Подготвяха голямо възторжено посрещане.

В това време се показа отред от нумидийски конници, които спадаха към преторианската войска. Те бяха облечени в жълти дрехи с червени пояси и носеха големи обеци, които хвърляха златист отблясък върху черните им лица. Остриетата на бамбуковите им копия блестяха на слънцето като пламъчета. След тях започна шествие, подобно на религиозна процесия. Тълпата се блъскаше да види всичко по-отблизо, но се явиха отделения пеши преторианци, които се наредиха надлъж от двете страни на портата, за да пазят пътя. Най-напред вървяха червени и лилави коли, които возеха шатри от пурпур и от бял като сняг бис, изтъкан от златни нишки, и източни килими, и кипарисови маси, и късове мозайка, кухненски прибори, кафези с източни, южни и западни птици, чиито мозъци и езици бяха необходими за трапезата на цезаря, амфори с вино и кошници с плодове. Някои предмети не трябваше да се прегъват или счупят, носеха ги роби, които вървяха пеша. Стотици роби носеха съдове и статуйки от коринтска мед; други носеха етруски вази, трети — гръцки, четвърти — златни съдове, пети — сребърни и изработени от александрийско стъкло. Охраняваха ги преторианци — пехота и конница, а над всяка група роби бдяха надзиратели, въоръжени с бичове с оловни и железни топки вместо връв. Това шествие от роби, които носеха внимателно и съсредоточено различни предмети, приличаше на някаква тържествена религиозна процесия; сходството стана още по-голямо, когато се заредиха музикалните инструменти на цезаря и двора. Имаше арфи, гръцки лютни, еврейски и египетски лютни, лири, форминги, цитри, свирки, дълги извити рогове и цимбали. Който видеше това море от инструменти, блестящи на слънцето със златото и бронза си, със скъпоценните камъни и бисери, можеше да си помисли, че Аполон или Бакхус са тръгнали да пътуват по света. След това се появиха великолепни колесници, пълни с акробати, танцьори и танцьорки, живописно групирани с тирси в ръце. След тях вървяха роби, предназначени не за прислуга, а за удоволствие: момчета и малки момичета, събрани от цяла Гърция и Мала Азия, дългокоси или с къдрави коси, прибрани в златни мрежи, подобни на амури, с чудно хубави лица, но намазани с дебел пласт крем, за да не изгори нежните им тела вятърът на Кампания.

И отново следваха преторианци — грамадни сикамбрийци, брадати, светли, руси, синеоки. Пред тях знаменосци, наречени имагинарии, носеха римски орли, таблички с надписи, статуйки на германски и римски богове, а накрая статуйки и бюстове на цезаря. Изпод кожите и войнишките ризници се виждаха обгорени и силни като военни машини ръце, които можеха да носят тежкото оръжие на тоя вид стража. Земята сякаш се огъваше под техните равномерни и твърди стъпки; уверени в своята сила, която можеха да насочат и срещу самите цезари, те гледаха гордо уличното простолюдие, като забравяха, че повечето от тях са дошли в тоя град във вериги. Тук обаче беше само една незначителна част от тях, тъй като главните преториански сили останаха в града, за да го пазят и да поддържат реда. Зад тях водеха впрегатните тигри и лъвове на Нерон, които щяха да впрегнат в походните колесници, ако той пожелаеше да подражава на Дионис. Водеха ги индуси и араби за стоманени вериги и толкова отрупани с цветя, сякаш бяха изплетени от тях. Дресирани от изкусни бестиарии, зверовете гледаха тълпата със своите зелени, сякаш сънни очи, а понякога вдигаха грамадните си глави, ръмжаха, душеха изпаренията на човешките тела и облизваха муцуните си с грапавите си езици.

После се проточиха цезаровите колесници и лектики, по-големи и по-малки, златни или пурпурни, украсени със слонова кост, бисери или пък с блестящи скъпоценности; след тях малък отред преторианци в римско въоръжение, съставен от войници-доброволци, и пак тълпа от натруфена прислуга и момченца, а най-после — самият цезар. Виковете на тълпите отдалеч известяваха неговото приближаване.

В тая навалица беше и апостол Петър, който искаше поне веднъж в живота си да види цезар. Придружаваха го Лигия със забулено лице и Урс, чиято сила представляваше най-сигурната защита за девойката сред тая своенравна и разпусната тълпа. Лигиецът взе един от предназначените за строежа на храма камъни и го даде на апостола да стъпи на него, за да може да гледа по-добре. Отначало Урс разблъскваше навалицата като кораб, когато пори вълните, а хората роптаеха. Но когато той вдигна сам камъка, който и четирима най-силни атлети не биха помръднали, ропотът се замени с почуда и викове: „Macte!“ Но в това време цезарят се приближи. Той седеше в кола, теглена от шест бели идумейски жребеца, подковани със злато. Колата имаше форма на шатър, отворен отстрани, за да могат тълпите да видят цезаря: там можеха да се поместят още няколко души, но Нерон, който искаше всички погледи да бъдат съсредоточени върху него, беше сам, а до краката му стояха само две джуджета-изроди. Облечен беше в бяла туника и аметистова тога, която хвърляше синкав отблясък на лицето му. На главата си имаше лавров венец. От времето на пътуването си до Неапол той беше много затлъстял. Лицето му се бе наляло; под долната челюст висеше двойна брада, затова устата му, и без това разположена близо до носа, сега изглеждаше изрязана под самите ноздри. Тлъстата си шия беше обвил както винаги с копринена кърпа, която непрестанно поправяше с пълната си бяла ръка, обрасла по ставите с червени косми, като кървави петна; той не бе позволил на епилаторите да ги изскубнат, понеже му бяха казали, че това предизвиква тръпки в пръстите и пречи при свиренето на лютия. На лицето му човек както винаги можеше да види освен умора и скука, и безгранична суетност. Изобщо това лице беше страшно и смешно. Той обръщаше глава ту на една страна, ту на друга, примигваше понякога с очи и слушаше внимателно как го поздравяват. Посрещна го буря от ръкопляскания и викове: „Здравей, божествени цезарю, императоре! Здравей, победителю! Здравей, несравними сине на Аполон! Аполон.“ Като слушаше тия думи, той се усмихваше, но от време на време лицето му се намръщваше, понеже римската тълпа обичаше да се надсмива и уверена в своята многочисленост, си позволяваше язвителни подигравки дори и по отношение на велики триумфатори, които наистина обичаше и почиташе. Известно беше, че някога, при влизането на Юлий Цезар в Рим, викали: „Граждани, скрийте жените си, влиза плешивият развратник!“ Но чудовищното самолюбие на Нерон не търпеше и най-малкия упрек или язвителност, а в тълпата сред виковете и похвалите се разнасяха и провиквания: „Меднобрад! Къде караш огнената си брада? Нима се страхуваш, че Рим ще пламне от нея?“ Тия, които викаха, не знаеха, че в шегата им се крие страшно пророчество. Подобни гласове не гневяха много цезаря, тъй като той нямаше брада, защото отдавна беше я принесъл в жертва на Юпитер Капитолийски в златна кутийка. Но други, скрити зад грамадите от камъни и греди за светилището, викаха: „Matricida! Нерон! Орест! Алкмеон!“, а трети: „Къде е Октавия!“, „Върни пурпура!“ — а на вървящата след него Попея викаха: „Flava сота“, което значеше уличница. Музикалното ухо на Нерон долавяше и такива викове, затова той веднага поднасяше към окото си с пръсти полирания изумруд, сякаш искаше да види и запомни ония, които викаха. Погледът му се спря върху стоящия на камъка апостол. За миг тия двама души се спогледаха и никому от блестящата свита, нито пък от многобройната тълпа, не мина през ума, че в тая минута се гледат двамата властелини на земята; единият скоро щеше да изчезне като кървав сън, а другият, старецът, облечен в проста дреха, щеше да завладее града и света завинаги.

Цезарят отмина, а след него осем африканци носеха великолепна лектика, в която седеше мразената от народа Попея. Облечена като Нерон в дреха с аметистов цвят, с дебел пласт крем на лицето, неподвижна, замислена и равнодушна, тя приличаше на някакво красиво, но зло божество, което носят на религиозна процесия. След нея се точеше цяла свита слуги, мъже и жени и цял керван от коли с принадлежности за удобство и обличане. Слънцето клонеше вече към запад, когато започнаха да минават августианите — великолепна, блестяща, безкрайна и виеща се като змия свита. Ленивия Петроний, поздравяван доброжелателно от тълпата, беше заповядал да го носят в една лектика заедно с неговата подобна на богиня робиня. Тигелин беше в една карука, теглена от малки кончета, обкичени с бели и пурпурни пера. Той ставаше прав в каруката, протягаше шия и наблюдаваше скоро ли цезарят ще му даде знак да се прехвърли при него. От останалите августиани тълпата поздрави с ръкопляскания Линиций Пизон, със смях Вителий и с подсвиркване Ватиний. Консулите Лициний и Леканий тълпата посрещна равнодушно, но Тулий Сенецион, който, неизвестно защо, беше обичан, както и Вестиний бяха удостоени с ръкопляскания. Свитата беше безбройна. Изглежда, че всичко, което бе богато, блестящо или прочуто в Рим, се преселваше в Анций. Нерон никога не пътуваше другояче освен с хиляди коли, а числото на спътниците му почти винаги надминаваше числото на войниците в един легион. Обърнаха внимание на Домиций Афер и на престарелия Луций Сатурнин; видяха и Веспасиан, който още не беше заминал за Юдея, откъдето се беше върнал, за да получи царска корона; видяха и синовете му, младия Нерва, и Лукан, и Аний Галон, и Квинтиан, и множество жени, прочути със своето богатство, красота, разкош и разюзданост. Очите на тълпата минаваха от познатите лица на впряговете, на колите, на конете, на странните облекла на слугите, събрани от всички народи на света. В това наводнение от разкош и величие човек не знаеше какво да гледа най-напред, и не само очите, но и мисълта ослепяваше от тоя блясък на златото, от тия пурпурни и виолетови цветове, от искрящите скъпоценни камъни, от блясъка на бисерите, седефа и слоновата кост. Самите слънчеви лъчи сякаш се топяха в това блестящо наводнение. И макар че сред тълпата не липсваха бедняци с празни стомаси и гладни очи, това зрелище не само че не възбуждаше у тях завист, но ги изпълваше с възторг и гордост, давайки им чувство за мощта и непобедимостта на Рим, на които се крепеше и пред които коленичеше цял свят. Наистина в целия свят нямаше такъв, който би се осмелил да се усъмни, че това могъщество не ще просъществува през всички векове, че не ще надживее всички народи и че на земята няма сила, която може да му се противопостави.

Виниций беше в края на свитата. Като забеляза апостола и Лигия, която не очакваше да види, скочи от колесницата, поздрави ги със сияещо лице и заговори бързо като човек, който няма време за губене:

— И ти ли си дошла? Не зная как да ти благодаря, о, Лигия!… По-добро предзнаменование бог не би могъл да ни прати. Разделяйки се с теб, поздравявам те още веднъж, но ние не се разделяме за дълго. Ще разпределя и ще оставя по пътя партски коне и всеки свободен ден ще бъда при тебе, докато не издействам завръщането си! Бъди здрава!

— Бъди здрав, Марк — отговори Лигия, а след това добави по-тихо:

— Нека Христос те води и нека разкрие душата ти за думите на Павел.

Виниций се зарадва, че тя иска той по-скоро да стане християнин, и отговори:

— Ocelle mi! Нека бъде така, както казваш. Павел предпочита да пътува с моите хора, но е с мен и ще ми бъде учител и другар… Вдигни воала, моя радост, за да те видя още веднъж, преди да замина. Защо си се забулила така?

Тя вдигна с ръка покривалото и му показа ясното си лице и чудно засмените си очи, питайки:

— Нима това е лошо?

В усмивката й имаше някаква детска закачливост, но Виниций я гледаше усмихнат и каза:

— Лошо е за моите очи, които искат чак до смъртта ми да гледат само теб!

След това той се обърна към Урс и рече:

— Урс, пази я като зениците на очите си, защото тя е не само твоя, но и моя господарка!

Като каза това, той хвана ръката й, целуна я за голямо учудване на простолюдието, което не можеше да разбере този знак на почит от страна на блестящия августиан към девойка, облечена просто, едва ли не като робиня…

— Бъди здрава…

След това той бързо се отдалечи, тъй като цялото шествие беше отминало много напред. Апостол Петър го осени незабелязано с кръстен знак, а добрият Урс започна да хвали Виниций и беше доволен, че младата господарка го слуша жадно и го гледа с благодарност.

Свитата се отдалечаваше и чезнеше в облак от златист прах, а те гледаха още дълго след нея, докато не се приближи мелничарят Демас, при когото Урс работеше нощем.

Демас целуна ръка на апостола и го покани да се нахранят, като каза, че къщата му е близо до Емпориум, а те са гладни и уморени, понеже са прекарали край градската врата по-голямата част от деня.

Всички тръгнаха заедно и като си отпочинаха и закусиха в дома му, едва привечер се върнаха в Задтибърската част на града. Искаха да минат реката по моста на Емилий, затова тръгнаха по Кливус Публикус, който минаваше по Авентинския хълм, между храма на Диана и Меркурий. Апостол Петър гледаше от височината близките и по-далечните здания, губещи се в далечината; той потъна в мълчание и се замисли за властта на тоя огромен град, в който бе дошъл да проповядва словото божие. Досега той бе видял римското владичество и римските легиони в различни страни, където бе пътувал, но това бяха само отделни гранки на тая сила, чието олицетворение днес за пръв път видя в лицето на цезаря. Тоя неизмерим град, хищен и алчен, и разюздан, изгнил до мозъка на костите и непоколебим в своята сякаш свръхестествена сила, тоя цезар, братоубиец, майкоубиец и женоубиец, който влачеше след себе си свита кървави призраци, не по-малка от тая, която бяха видели днес, тоя развратник и шут, и господар на тридесет легиона, а с тяхна помощ и на цялата земя, тия придворни, покрити със злато и пурпур, несигурни за утрешния ден, а по-могъщи от царете — всичко това, взето заедно, му приличаше на някакво адско царство на зло и несправедливост. И неговото скромно сърце се учуди как бог може да дава такова неразбираемо всемогъщество на дявола и как може да му отстъпи земята, за да може той да я мачка, разорява, тъпче, да изстисква от нея сълзи и да смуче кръв, да вилнее като вихър, да бучи като буря, да гори като пламък. Тия мисли разтревожиха неговото апостолско сърце и той в глъбините на душата си заговори на учителя: „Господи, какво мога да сторя в тоя град, в който си ме пратил? Негови са моретата и сушата, негови са животните на земята и водните твари, негови са другите царства и градове и тридесет легиона, които ги пазят, а аз, господи, съм простият рибар от езерото! Какво да направя и как да победя злината му?“

Говорейки така, той вдигна своята побеляла и трепереща глава към небето и изпълнен със скръб и тревога, започна да се моли от глъбините на сърцето си, да проси помощ от божествения си учител.

Гласът на Лигия прекъсна молитвата му:

— Сякаш е пламнал целият град…

Наистина тоя ден слънцето залязваше някак странно. Огромният му диск вече се беше спуснал наполовина зад Яникулския хълм и целият небесен свод се покри с червенина. От мястото, където стояха, погледът обхващаше голямо пространство. Малко надясно те виждаха дългите стени на Циркус Максимус, над него се издигаха дворците на Палатинския хълм, а пред тях, зад Форум Боариум и Велабрум — върха на Капитолий с храма на Юпитер. Стените, колоните и върховете на храма сякаш бяха потопени в тоя златен и пурпурен блясък. Отдалеч се виждаха части от реката, която течеше като кръв; колкото повече слънцето се спускаше зад хълма, толкова повече блясъкът ставаше по-червен, все повече приличаше на зарево от пожар, който растеше, разширяваше се, докато най-сетне обхвана и седемте хълма, откъдето рукна по цялата околност.

— Сякаш е пламнал целият град — повтори Лигия.

Петър сложи ръка над очите си и каза:

— Гневът господен е надвиснал над него.

XV

Виниций до Лигия:

XVI

Виниций до Лигия:

XVII

Урс черпеше вода от цистерната, издърпвайки с въжето двойните амфори, тананикаше чудна лигийска песен и поглеждаше весело към Лигия и Виниций, които се белееха сред кипарисите в градината на Лин като две статуи. Никакъв ветрец не трепкаше в дрехите им. Златистовиолетов здрач падаше над света, а те се държаха за ръце и разговаряха във вечерната тишина.

— Марк, няма ли да пострадаш затова, че си напуснал Анций без знанието на цезаря? — питаше Лигия.

— Не, скъпа моя — отговори Виниций. — Цезарят каза, че ще се затвори два дена с Терпнос и ще съчинява нови песни. Той често прави така и тогава за нищо друго не мисли и не помни. Всъщност какво ме интересува цезарят, когато съм при теб и те гледам. Достатъчно вече тъгувах, а през последните нощи и сънят ме напусна. Понякога, когато задрямвах от умора, изведнъж се събуждах с чувството, че над тебе е надвиснала опасност; понякога сънувах, че са откраднати резервните ми коне, с които трябваше да дойда от Анций до Рим и с които прелетях пътя така бързо, както никога никой пратеник на цезаря. Без теб не мога да издържам вече. Премного те обичам, мила, скъпа моя!

— Знаех, че ще дойдеш. Урс ходи два пъти в Карини по моя молба да пита за теб в твоя дом. Лин и Урс ми се смяха.

Виждаше се, че го е очаквала, защото вместо обикновената тъмна дреха беше облякла мека, бяла стола, от чиито изящни гънки се подаваха раменете и главата й, както първите цъфнали кокичета от снега. Няколко розови анемони украсяваха косата й.

Виниций притисна устни до ръката й, после двамата седнаха на каменната скамейка до дивата лоза рамо до рамо и мълчаливо гледаха залеза, чиито последни отблясъци се отразяваха в очите им.

Обаянието на тихата вечер постепенно ги завладя.

— Колко тихо е тук и колко хубав е светът — каза Виниций с тих глас. — Настъпва чудна спокойна нощ. Чувствам се щастлив като никога в живота си. Кажи ми, Лигия, какво е това? Никога не съм предполагал, че може да съществува такава любов. Мислех, че любовта е само огън в кръвта и страст, а сега виждам, че човек може да обича с всяка капка кръв и с цялото си същество, като заедно с това може да изпитва и такова сладостно и безкрайно спокойствие, сякаш сънят и смъртта са успокоили вече душата му. За мен това е нещо ново. Гледам спокойствието на дърветата и ми се струва, че то е в мен. Едва сега разбирам, че може да съществува щастие, което хората не са познали. Сега вече разбирам защо и ти, и Помпония Грецина сте толкова спокойни… Да! Това дава Христос…

В тоя момент тя облегна прекрасното си лице на рамото му и каза:

— Марк, скъпи мой…

И повече не можеше да говори. Радостта, благодарността и съзнанието, че едва сега й е позволено да обича, й отнеха гласа, развълнуваха я и напълниха очите й със сълзи. Виниций прегърна с ръце крехките й рамене, притисна я за миг и каза:

— Лигия! Да бъде благословена минутата, когато за пръв път чух неговото име.

А тя отговори тихо:

— Обичам те, Марк.

След това млъкнаха и двамата и не можеха да изтръгнат нито дума от развълнуваните си гърди. По кипарисите угаснаха последните виолетови отблясъци и градинката започна да сребрее от лунния сърп.

След малко Виниций заговори:

— Аз зная… щом влязох тук и щом целунах скъпите ти ръце, прочетох в очите ти въпроса: приел ли съм божественото учение, което ти изповядваш, и покръстен ли съм? Не! Още не съм покръстен, но знаеш ли, цвете мое, защо? Павел ми каза: „Аз те убедих, че бог е дошъл на света и е позволил да бъде разпнат на кръст за неговото спасение, но нека Петър, който пръв простря над теб ръка и пръв те благослови, те измие в извора на милосърдието!“ Пък и аз исках, скъпа, да видиш и ти моето кръщение, а Помпония да ми бъде кръстница. Затова досега не съм покръстен, макар че вярвам в Спасителя и в неговото благодатно учение. Павел ме убеди и промени вярата ми — нима можеше да бъде другояче? Как бих могъл да не повярвам, че Христос е дошъл на земята, щом като така говори Петър, който е бил негов ученик, и Павел, на когото се е явил? Как бих могъл да не повярвам, че е бог, щом като е възкръснал от мъртвите? Видели го и в града, и край езерото, и на планината, видели са го хора, чиито уста не познават лъжата. Това аз повярвах още когато чух Петър в Остриан и си казах: всеки друг човек на света би могъл да излъже, но не и този, който казва: „Видях!“ Тогава обаче аз се страхувах от вашето учение. Струваше ми се, че то те отделя от мен. Мислех, че в него няма нито мъдрост, нито красота, нито пък щастие. Но днес, когато го разбрах, що за човек щях да бъда, ако не исках да царува в света правдата, а не лъжата, любовта, а не ненавистта, доброто, а не злодеянието, верността, а не предателството, милосърдието, а не отмъщението? Кой не би искал и кой не би предпочел това? А нали вашето учение проповядва точно това. И другите учения търсят справедливост, но само то прави човешкото сърце справедливо. Освен това прави го чисто и вярно като твоето сърце и сърцето на Помпония. Та аз бих бил слепец, ако не виждах всичко това. И щом като Христос-бог е обещал вечен живот и неизказано щастие, каквито само всемогъществото божие може да даде, то какво друго би могъл да желае човек? Ако бих попитал Сенека: защо препоръчва добродетелта, щом като подлостта донася понякога повече щастие, тъй не би могъл да ми отговори нищо разумно. Сега аз вече зная защо трябва да бъда добродетелен. Защото доброто и любовта идват от Христа; още и затова, че когато смъртта затвори очите ми, ще мога да намеря живот, щастие, себе си и теб, моя скъпа… Как да не обикнеш и да не приемеш учение, което проповядва правдата и унищожава смъртта? Кой не би предпочел доброто пред злото? Мислех, че това учение е враг на щастието, но Павел ме убеди, че то не само не отнема нищо от него, а го увеличава. Всичко това не се побира в главата ми, но чувствам, че е така, защото никога не съм бил толкова щастлив, пък и не бих могъл да бъда, дори и да бях те взел насила, дори и да беше останала в моя дом. Ето, преди малко ти ми каза: „Обичам те“, а тия думи не бих могъл да изтръгна от тебе за цялото могъщество на Рим. О, Лигия! Разумът говори, че това учение е божествено и че е най-доброто; сърцето го чувства, кой може да се противопостави на тези две сили?

Лигия го слушаше, устремила в него своите сини очи, които на лунната светлина приличаха на мистични цветя, покрити с роса.

— Да, Марк! Така е! — каза тя и притисна по-силно главата си до рамото му.

В тоя миг и двамата се чувстваха безкрайно щастливи, понеже бяха разбрали, че освен любовта ги свързва и друга някаква сила, и сладостна, и непреодолима, благодарение на която самата любов става вечна и която не се подчинява на промени, на заблуди, на измяна, на смъртта дори. Сърцата им се изпълниха с увереност, че каквото и да се случи, те не ще престанат да се обичат и да си принадлежат. Затова в думите им цареше неизразимо спокойствие. Виниций чувстваше, че тази любов е не само чиста и дълбока, но и съвсем нова — такава, каквато дотогава светът не бе познал и не би могъл да даде. Тая любов свързваше в сърцето му всичко: и Лигия, и Христовото учение, и лунната светлина, спяща тихо по кипарисите, и чудно хубавата нощ; на него му се струваше, че цялата вселена е изпълнена само с тази любов.

След малко отново заговори със снишен и треперещ глас:

— Ти ще бъдеш душата на моята душа и за мен ще бъдеш най-скъпото същество в света. Сърцата ни ще бият заедно, една ще бъде молитвата ни и благодарността ни към Христа. О, моя скъпа! Да живеем заедно, да почитаме заедно благия бог и да знаем, че когато дойде смъртта, очите ни отново ще се отворят като след сладък сън за нова светлина! Нима има нещо по-хубаво! Чудя се как по-рано не съм разбрал това. И знаеш ли какво чувствам сега? Никой не ще устои на това учение. След двеста или триста години целият свят ще го приеме; хората ще забравят Юпитер и няма да има други богове освен Христа, няма да има други храмове освен християнските. Кой не иска да бъде щастлив? Ах, чух разговора на Павел с Петроний и знаеш ли какво каза Петроний накрая? „Това не е за мен“ — но нищо повече не можа да отговори.

— Повтори ми думите на Павел — рече Лигия.

— Това стана една вечер у дома. Петроний започна да говори небрежно и да се шегува както обикновено, а Павел му каза: „Как можеш, мъдрий Петроний, да отричаш, че Христос е съществувал и е възкръснал от мъртвите, когато тебе те е нямало още на тоя свят? Петър и Йоан са го видели, видях го и аз по пътя за Дамаск! Нека първо твоята мъдрост да докаже, че ние сме лъжци, а след това да отрича нашите свидетелства.“ А Петроний отговори, че не мисли да отрича, тъй като знае, че се случват много неразбираеми неща, които се потвърждават от достойни за доверие хора. После добави, че едно е да откриеш някакъв нов чуждестранен бог, а друго да приемеш учението му. „Не искам — каза той — да зная за нищо, което може да развали живота ми и да унищожи красотата му. Не е важно дали нашите богове са истински, но те са красиви, на нас ни е весело при тях и можем да живеем безгрижно.“ Тогава Павел отговори следното: „Отхвърляш учението на любовта, справедливостта и милосърдието поради страх от житейски грижи, но помисли, Петроний, нима вашият живот наистина е свободен от грижи? Ето ти, господарю, и никой от най-богатите и най-могъщите люде не знае, като заспи вечер, дали не ще се събуди със смъртна присъда. Кажи ми: ако цезарят изповядваше това учение, което проповядва любов и справедливост, нямаше ли твоето щастие да бъде по-сигурно? Боиш се за твоите радости, но нима животът тогава не би бил по-весел? Колкото за красотата и хубостта на живота, щом сте построили толкова хубави храмове и статуи в чест на богове зли, отмъстителни, фалшиви и прелюбодейци, защо тогава не направите същото и в чест на единния бог на любовта и правдата? Хвалиш се, че си богат и живееш в разкош, но ти би могъл да бъдеш беден и отритнат, макар и да си от знатен род; тогава именно ти би живял по-добре, ако хората признаваха Христа. Във вашия град дори заможните родители не искат да се обременяват с възпитанието на децата си и често ги изхвърлят от къщи. Тези деца ги наричат алумни. И ти, господарю, можеше да си такъв алумн. Но ако твоите родители са живели според нашето учение, това не би ти се случило. Ако ти, достигнал зряла възраст, си се оженил за любимата жена, би предпочел тя да ти остане вярна до смърт. А сега виж какво става у вас: колко срам, колко позор и колко измама в съпружеската вярност! Нали вие самите се чудите вече, когато се намери жена, която наричате univira. А аз ти казвам, че тия, които ще носят в сърцето си Христа, не ще изневерят на мъжете си, както и мъжете християни ще останат верни на жените си. Вие обаче нямате доверие нито във вашите господари, нито във вашите бащи, нито в жените си, нито в децата си, нито пък в слугите си. Пред вас трепери целият свят, а вие треперите пред своите роби, защото знаете, че всеки миг те могат да обявят страшна война срещу вашия гнет, както е било неведнъж. Ти си богат, но не знаеш дали утре няма да ти заповядат да захвърлиш богатствата си; млад си, но може би утре ще трябва да умреш. Любиш, но те дебне измяна; наслаждаваш се на вилите си и статуите си, но утре може да бъдеш изгнаник на пустия остров Пандатерия; имаш хиляди слуги, но тия слуги утре могат да ти пролеят кръвта. А щом е така, тогава как можете да бъдете спокойни, щастливи и да живеете в радост? Аз обаче проповядвам любов и учение, което заповядва на владетелите да обичат подчинените си, на господарите — робите си, на робите — да служат с любов, проповядвам справедливост и милосърдие, а накрая обещавам щастие безкрайно, безбрежно като морето. Тогава как можеш ти, Петроний, да казваш, че това учение разваля живота, когато то го прави по-добър и когато ти самият би бил сто пъти по-щастлив и по-сигурен, ако то завладее света така, както го е завладяло вашето римско владичество?“

Тъй говореше Павел, о, Лигия, а Петроний каза: „Това не е за мен“ и преструвайки се, че му се спи, тръгна, а на излизане добави: „Предпочитам моята Евника, отколкото твоето учение, юдеино, но не искам да споря с тебе публично.“ Аз слушах думите му с цялата си душа и когато говореше за нашите жени, от все сърце възхвалявах учението, с което ти си израсла, както през пролетта израстват лилии от плодородната земя. Тогава мислех: ето, Попея напусна двама мъже заради Нерон, ето Калвия Криспинила, ето Нигидия, ето почти всички, които познавам, освен Помпония — всички те търгуваха с вярата си и клетвите си; само тази единствена, само моята не ще отстъпи, не ще измени и не ще изгаси огнището дори ако ми измени и ме изостави всичко, на което съм имал доверие. И тъй, в душата си ти казвах: с какво да ти се отблагодаря, ако не с любов и почит? Ти чувстваше ли, че в Анций аз ти говорех, че аз непрекъснато разговарях с теб, сякаш беше при мен? Сто пъти повече те обичам за това, че избяга от мене, от дома на цезаря. И аз вече не го искам. Не му искам разкоша и музиката, искам само теб единствена. Кажи само една дума, и ще напуснем Рим, за да се заселим някъде далеч.

Без да вдига глава от рамото му, Лигия погледна със замислен поглед към посребрените върхове на кипарисите и отговори:

— Добре, Марк. Ти ми писа за Сицилия, където искат да се преселят на стари години Авъл и Помпония…

Виниций я прекъсна зарадван:

— Да, скъпа моя! Земите ми са близо до техните. Брегът е чуден, климатът е по-мек, а нощите по-ведри от римските, благоуханни и ясни… Там живот и щастие е почти едно и също.

След това той започна да мечтае за бъдещето:

— Там може да се забравят грижите. В горичките, сред маслиновите дървета, ще се разхождаме и ще почиваме под тяхната сянка. О, Лигия! Колко хубав ще бъде животът ни там — ще се обичаме, ще бъдем спокойни, ще гледаме заедно морето, небето, ще почитаме заедно благия бог, ще правим добро и ще постъпваме справедливо.

Замлъкнаха и двамата, замислени за бъдещето; той я притискаше все по-силно, а на ръцете му блестеше на лунната светлина неговият военен златен пръстен. В квартала, населен с бедни работници, всички вече спяха и никакъв шепот не нарушаваше тишината.

— Ще ми позволиш ли да се виждам с Помпония? — попита Лигия.

— Да, скъпа. Ще ги каним в къщи или пък сами ще ходим при тях. Искаш ли да вземем с нас и апостол Петър? Той е угнетен от старост и труд. Павел също ще ни навестява, ще покръсти Авъл Плавций и както войниците основават колонии в далечни страни, тъй и ние ще основем християнска колония.

Лигия посегна и взе ръката на Виниций, за да я притисне до устните си, а той заговори шепнешком, сякаш се страхуваше да не подплаши щастието:

— Не, Лигия, не! Аз почитам теб и те обожавам, дай ми ти ръцете си.

— Обичам те.

И той притисна устните си до белите й като жасмин ръце и тъй двамата слушаха само биенето на сърцата си. Във въздуха нямаше и полъх на ветрец, кипарисите стояха неподвижни, сякаш и те бяха притаили дъх в гърдите си…

Изведнъж неочакван силен рев разкъса тишината, сякаш идеше изпод земята. Тръпки минаха по тялото на Лигия, а Виниций стана и каза:

— Лъвовете реват във вивариумите…

И двамата се ослушаха. В това време на първия рев отговори втори, трети, десети — от всички страни и квартали. В града понякога имаше по няколко хиляди лъва, затворени при различни арени. През нощта те често се доближаваха до решетките, опираха о тях грамадните си глави и възвестяваха с рев тъгата си по свободата и пустинята. Така и сега затъгуваха, като се зовяха в нощната тишина, заляха целия град с рева си. Имаше нещо неизразимо страшно и мрачно в това и Лигия, чиито ясни и спокойни мечти за бъдещето бяха разпръснати, слушаше тоя рев със свито от някаква странна тревога и скръб сърце.

Виниций я прегърна и каза:

— Не бой се, скъпа. Игрите наближават, затова всичките вивариуми са препълнени.

След това и двамата влязоха в къщата на Лин, следвани от все по-силния рев на лъвовете.

XVIII

В Анций Петроний почти всеки ден печелеше все нови и нови победи над августианите, които се състезаваха с него за благоволението на цезаря. Влиянието на Тигелин съвсем намаля. В Рим, когато трябваше да се отстранят някои хора, считани за опасни, когато трябваше да им се конфискува имотът, да се уредят някои политически въпроси, да се дават поразяващи със своя разкош и лош вкус зрелища и най-после да се задоволяват и чудовищните капризи на цезаря, хитрият и винаги готов на всичко Тигелин беше необходим. Но тук в Анций, сред оглеждащите се в лазурното море дворци, цезарят водеше живот на елин. От сутрин до вечер се четяха стихове, обсъждаше се тяхната форма и съвършенство, възхищаваха се от сполучливите обрати на речта, занимаваха се с музика, театър — с една дума, с всичко, което гръцкият гений бе открил и с което бе украсил живота. При тия условия Петроний, много по-образован от Тигелин и другите августиани, със своите изискан вкус и тънък усет за всичко, не можеше да няма предимство. Цезарят търсеше компанията му, интересуваше се от мнението му, искаше от него съвет, когато сам твореше, затова сега беше по-благосклонен към него от всеки друг път. На околните се струваше, че влиянието му най-после е удържало решителната победа, че приятелството му с цезаря е вече заякчено и че ще трае години. Дори и тия, които по-рано се държаха недружелюбно с опитния епикуреец, сега започнаха да се сближават с него и да търсят благоволението му. Не един се радваше искрено, че първенството е спечелил човек, който наистина знае за кого какво да мисли и който приемаше похвалите на вчерашните си врагове със скептична усмивка, но поради леност и изпълнен със съзнание за своето превъзходство, не беше отмъстителен и не използваше силата си, за да стори зло или да погуби някого. Имаше моменти, когато той можеше да погуби дори Тигелин, но предпочиташе да го подиграва и да разкрива колко невеж и колко незначителен е той. Сенатът в Рим си отдъхна, понеже от месец и половина никаква смъртна присъда не бе издадена. Наистина в Анций и в Рим разказваха чудеса за изтънчеността, до която стигнал развратът на цезаря и неговия любимец, но всеки предпочиташе да чувства властта на един изтънчен цезар, а не силата на озверял в ръцете на Тигелин владетел. Самият Тигелин се обърка и се колебаеше дали не трябва да признае поражението си, тъй като цезарят много пъти заявяваше, че в целия Рим и в двореца има само две души, способни да се разберат, и двама истински елини: той и Петроний.

Удивителната тактичност на Петроний затвърди у хората убеждението, че неговото влияние ще бъде по-трайно от всички други. Никой вече не можеше да си представи, че цезарят може да мине без него. С кого би разговарял за поезия, за музика, за състезания и чии очи би запитал, ако поискаше да провери дали сътвореното от него е наистина изящно. Петроний пък, със свойствената си нехайност, изглежда, не отдаваше никакво значение на своето положение. И сега както обикновено той беше небрежен, ленив, остроумен и скептичен. Често правеше впечатление на човек, който се присмива на хората, на себе си, на цезаря и на целия свят. Понякога дори се осмеляваше да укорява цезаря в очите; и когато другите мислеха, че е отишъл много далеч или пък че сам подготвя гибелта си, той бързо променяше укора така, че всичко излизаше в негова полза, а у присъстващите будеше почуда и създаваше увереност, че няма положения, от които не би могъл да излезе победител. Веднъж около седмица след завръщането на Виниций от Рим цезарят четеше в тесен кръг част от своята поема „Троада“; след като свърши и стихнаха възторжените викове, на въпросителния поглед на цезаря Петроний отговори:

— Стиховете са лоши, трябва да бъдат хвърлени в огъня.

От страх сърцата на присъстващите замръзнаха, защото от детските си години Нерон никога не беше чувал от ничии уста такава присъда; само лицето на Тигелин светна от радост. Виниций побледня, мислейки, че Петроний, който никога не бе се напивал, тоя път е пиян.

Нерон започна да пита със сладък глас, който трепереше от дълбоко наранено самолюбие:

— Какво лошо намираш в тях?

А Петроний го нападна.

— Не им вярвай — каза той, като сочеше с ръка присъстващите, — те нищо не разбират. Питаш какво лошо има в твоите стихове? Щом искаш истината, ще ти кажа: добри са за Виргилий, за Овидий, добри са дори за Омир, но не и за теб. На теб не ти е позволено да пишеш такива стихове. Тоя пожар, който описваш, не гори достатъчно, твоят огън не пари достатъчно. Не слушай похвалите на Лукан. За такива стихове аз бих го признал за гений, но не и теб. И знаеш ли защо? Защото ти си по-велик от тях. Комуто боговете са дали толкова, колкото на теб, от него трябва да се изисква повече. Но ти си ленив. Предпочиташ да спиш след прандиум, а не да работиш. Ти можеш да сътвориш произведение, за каквото светът не е чувал досега, затова ти казвам в очите: напиши по-хубави стихове!

И това той говореше без желание, сякаш се шегуваше, но в същото време негодуваше, а очите на цезаря се замъглиха от наслада и той каза:

— Боговете, са ми дали малко талант, но са ми дали и нещо повече — дали са ми истински ценител и приятел, който единствен знае да казва истината в очите.

Като рече това, той протегна тлъстата си, покрита с червени косми ръка към златния канделабър, плячкосан в Делфи, за да изгори стиховете.

Петроний обаче ги грабна, преди огънят да докосне папируса.

— Не, не! — каза той. — Тези стихове все пак принадлежат на човечеството. Остави ми ги.

— В такъв случай позволи ми да ти ги пратя в кутия, изработена по мой вкус — отговори Нерон, като го прегръщаше.

И след малко продължи:

— Да, имаш право. Моят пожар на Троя не свети достатъчно и огънят не пламти буйно. Но аз мислех, че е достатъчно да достигна Омир. Нерешителността и скромното мнение, което имам за себе си, винаги са ми пречили. Ти ми отвори очите. Но знаеш ли защо е така, както ти казваш? Защото, когато скулпторът желае да създаде образ на някой бог, той си търси модел, а аз нямах, аз никога не съм виждал горящ град, затова в моето описание няма правда.

— А аз ще ти кажа друго — човек трябва да е голям художник, за да разбере всичко това.

Нерон се замисли, а след малко каза:

— Отговори ми, Петроний, на един въпрос: съжаляваш ли, че Троя е изгорена?

— Дали съжалявам?… Кълна се в куция съпруг на Венера18, ни най-малко! И ще ти кажа защо. Троя нямаше да изгори, ако Прометей не беше подарил огъня на хората и ако гърците не бяха обявили война на Приам; ако пък нямаше огъня, Есхил не би написал своя „Прометей“, както и Омир без война не би създал „Илиада“, а аз предпочитам да съществуват „Прометей“ и „Илиада“, отколкото да се е запазил градът, навярно грозен и мръсен, в който сега щеше да седи някой отвратителен прокуратор и да те отегчава с разправиите си с градския ареопаг.

— Ето, това значи да говориш разумно — отговори цезарят. — Заради поезията и изкуството е позволено и трябва да се жертва всичко. Щастливи са ахейците, които са дали на Омир тема за „Илиада“, щастлив е и Приам, който е видял гибелта на родината си. А аз? Аз не съм видял горящ град.

Настана кратко мълчание, което Тигелин наруши.

— Нали ти казах, цезарю — каза той, — заповядай и ще запаля Анций. Или, знаеш ли? Ако ти е жал за тия вили и дворци, ще заповядам да запалят корабите в Остия или пък ще построя на склоновете на Албанските планини дървен град, в който ти сам ще хвърлиш огъня. Искаш ли?

Нерон му хвърли презрителен поглед.

— Аз да гледам горящи дървени постройки! Умът ти вече е съвсем безплоден, Тигелин! Освен това виждам, че ти много не цениш моя талант и моята „Троада“, щом смяташ, че някоя друга жертва ще бъде голяма за нея.

Тигелин се смути, а Нерон, желаейки сякаш да промени разговора, добави:

— Иде лятото… О, как ли вони сега тоя Рим!… А аз трябва да се върна за летните игри.

Тогава Тигелин каза:

— Цезарю, като изпратиш августианите, позволи ми да остана за малко при теб…

Един час по-късно Виниций, връщайки се с Петроний от вилата на цезаря, каза:

— По едно време се изплаших за теб. Помислих, че си пиян и че няма вече спасение за теб. Помни, че си играеш със смъртта.

— Това е моята арена — отговори Петроний небрежно — и мисълта, че там аз съм най-добрият гладиатор, ме забавлява. Видя ли как свърши всичко това. Тая вечер моето влияние порасна още повече. Ще ми изпрати стиховете си в кутийка, която (хайде да се обзаложим) ще бъде много разкошна и много безвкусна. Ще поръчам на моя лекар да държи в нея очистителното. Аз постъпих така и затова, че Тигелин, като види какъв успех имат такива неща, сигурно ще поиска да ми подражава; представям си какво ще стане, щом той почне да остроумничи. Все едно, че пиренейска мечка върви по въже. Ще се смея като Демокрит. Ако пожелая, може би ще погубя Тигелин и ще заема неговото място — префект на преторианците. Тогава и самият Ахенобарб ще бъде в ръцете ми. Но аз съм ленив. От скука предпочитам живота, който водя, дори стиховете на цезаря.

— Каква ловкост, която дори укорите превръща в похвала! Наистина ли стиховете са толкова лоши? Аз нищо не разбирам от тия неща.

— Не са по-лоши от другите му стихове. Лукан само на единия си пръст има много повече талант, но и в Меднобрадия има нещо. Той преди всичко много обича поезията и музиката. След два дена ще бъдем у него, за да чуем мелодията на химна в чест на Афродита, която днес или утре ще свърши. Ще бъдем само аз, ти, Тулий Сенецион и младият Нерва. Колкото за стиховете, това, което ти казах, че си служа с тях след пиршество, както Вителий си служи с перо на фламинго, не е истина!… На места те са изразителни. Думите на Хекуба са трогателни… Тя оплаква родилните мъки; и Нерон е успял да намери сполучливи изрази може би затова, че сам ражда всеки стих с мъка… Понякога го съжалявам. Кълна се в Полукс! Каква страшна смесица! И на Калигула нещо му липсваше, но той все пак не беше такова чудовище.

— Кой може да отгатне докъде ще стигне безумието на Ахенобарба? — каза Виниций.

— Абсолютно никой. Може да станат и такива неща, при спомена за които косите на хората ще настръхват векове наред. Но интересното и занимателното е друго — сега макар и да скучая често като Юпитер-Амон в пустинята, смятам, че при друг цезар, бих скучал сто пъти повече. Твоят юдеин Павел е красноречив, признавам, и ако такива хора проповядват това учение, нашите богове трябва сериозно да се пазят, за да не ги изхвърлят на тавана. Наистина, ако цезарят например беше християнин, всички щяхме да се чувстваме по-сигурни. Но твоят пророк от Тарс, насочвайки доводите си към мене, не е помислил, както виждам, че тази именно несигурност за мене е най-ценното в живота. Тоя, който не играе на зарове, няма да проиграе имота си, и все пак хората играят. В това има някакво удоволствие и някаква забрава. Познавах синове на войници и на сенатори, които доброволно станаха гладиатори. Казваш, че си играя с живота; така е, но аз върша това, защото то ме забавлява, в вашите християнски добродетели за един ден ще ми омръзнат, като разсъжденията, на Сенека. Затова и думите на Павел отидоха напразно. Той трябва да разбере, че хора като мен никога не ще приемат това учение. Ти си нещо друго! Ти със своя характер можеш или да намразиш думата християнин като зараза, или да станеш християнин. Аз им давам право, но те ме карат да се прозявам. Ние безумстваме, отиваме към пропаст, бъдещето ни е неизвестно, нещо се руши под нас, нещо загива, съгласен съм! Ще умрем и ние, но знаем как да умрем, а сега не ни се иска да обременяваме живота си и да служим на смъртта, преди тя да ни грабне. Животът съществува сам за себе си, а не за смъртта.

— Жал ми е за теб, Петроний.

— Не ме съжалявай повече, отколкото аз сам се съжалявам. По-рано не ти беше лошо сред нас, а когато воюваше в Армения, тъгуваше за Рим.

— И сега тъгувам за Рим.

— Да, защото си залюбил християнска весталка, която живее в Задтибрието. Но аз не се учудвам, нито пък те осъждам. Чудно, ми е само едно — според теб вашето учение е море от щастие и въпреки че твоята любов скоро ще бъде увенчана, скръбта не слиза от лицето ти. Помпония Грецина винаги е скръбна, а ти, откакто стана християнин, вече не се усмихваш. Не ме убеждавай, че това учение е весело. От Рим се върна още по-тъжен. Ако вие християните обичате така, кълна се в светлите къдри на Бакхус, не ще тръгна по вашите следи.

— Това е друго — отговори Виниций. — Аз ти се кълна не в къдрите на Бакхус, а в душата на моя баща, че никога по-рано не съм мислел, че съществува такова щастие, каквото изпитвам сега. Но много тъгувам, и знаеш ли кое е странно — когато съм далеч от Лигия, ми се струва, че над нея е надвиснала някаква опасност. Не зная каква и откъде може да дойде, но я предчувствам, както се предчувства буря.

— След два дена ще се постарая да получа разрешение да напуснеш Анций за колкото време искаш. Попея сега е някак по-спокойна и доколкото зная, от нейна страна нищо не заплашва нито теб, нито Лигия.

— Днес тя ме попита какво съм правил в Рим, макар че заминаването ми беше тайна.

— Може би е заповядала да те шпионират. Сега обаче и тя трябва да се съобразява с мен.

Виниций се спря и рече:

— Павел казва, че понякога бог предупреждава, но не позволява да вярваме в предчувствия, така че аз се боря против тях, но не мога да се опазя. Ще ти кажа какво стана, за да ми олекне на сърцето. Една прекрасна нощ, като сега, седяхме с Лигия един до друг и мечтаехме за бъдещия си живот. Не мога да ти кажа колко щастливи и спокойни бяхме. И изведнъж започнаха да реват лъвовете — нещо обикновено в Рим, и все пак от тоя миг нямам спокойствие. Струва ми се, че в това има някаква заплаха, някаква поличба за нещастие… Ти знаеш, че аз не се тревожа толкова лесно, но това, което се случи тогава, изпълни с тревога мрака на нощта. Всичко стана така странно и толкова неочаквано, че и сега тези гласове звучат в ушите ми, а сърцето ми винаги е неспокойно, сякаш трябва да защищавам Лигия от нещо страшно… може би от самите тия лъвове. Измъчвам се. Получи разрешение за моето заминаване, защото иначе ще замина и без него. Тук не мога да седя, повтарям ти, не мога!

Петроний започна да се смее.

— Е, нещата още не са стигнали дотам — каза той, — консулските синове или пък жените им да бъдат хвърляни на лъвовете на арената. Може да ви сполети всяка друга смърт, но не и тази. Най-после, кой знае дали това са били лъвове, защото и германските турове реват не по-лошо от тях. Що се отнася до мен, аз се присмивам на предчувствията и съдбата. Нощта вчера беше топла и видях как падат звезди като дъжд. Мнозина се плашат, като видят такова нещо, а аз си помислих: ако сред тях е и моята звезда, поне няма да бъда сам!…

После той млъкна за малко, помисли и каза:

— Ако вашият Христос е възкръснал от мъртвите, тогава той може и двама ви да запази от смъртта.

— Може — отговори Виниций, гледайки обсипаното със звезди небе.

ХIХ

Нерон свиреше и пееше химна в чест на „Владетелката на Кипър“, чиито стихове и музика сам беше съчинил. Тоя ден той имаше настроение и чувстваше, че музиката му наистина увлича присъстващите. Това настроение придаваше такава сила на звуците, които излизаха из гърдите му, и така вълнуваше душата му, че той изглеждаше вдъхновен. Накрая пребледня от истинско вълнение. За пръв път в живота си не желаеше да слуша похвали от присъстващите. Седя известно време с опрени на нитрата ръце и с наведена глава, после изведнъж стана и каза:

— Изморен съм, трябва ми въздух. Настройте през това време цитрите.

Като каза това, обви гърлото си с копринена кърпа.

— Вие елате с мен — каза той, обръщайки се към Петроний и Виниций, които седяха в ъгъла на залата. — Ти, Виниций, ми подай ръка, нямам сили, а Петроний ще ми говори за музиката.

След това излязоха заедно на облицованата с алабастър и посипаната с шафран тераса на двореца.

— Тук се диша по-спокойно — каза Нерон. — Душата ми е развълнувана и тъжна, макар и да виждам, че с това, което ви изпях за опит, мога да изляза пред публика и че това ще бъде триумф, какъвто никой римлянин още не е печелил.

— Можеш да излезеш и тук, и в Рим, и в Ахея. Възхищавах се с цялото си сърце и ум, божествени! — отговори Петроний.

— Зная. Ти си много ленив, за да се решиш на похвали. И си искрен като Тулий Сенецион, но повече разбираш от него. Кажи ми, какво мислиш за музиката?

— Когато слушам поезията ти, когато гледам квадригата, която управляваш в цирка, когато гледам хубава статуя, хубав храм или пък картина, чувствам, че изцяло обхващам това, което виждам, и че в моя възторг се съсредоточава всичко, каквото тия неща могат да дадат. Когато обаче слушам музика, и особено твоята, пред мен се разкриват нови и нови красоти и наслади, летя след тях, улавям ги, но преди да ги възприема, нахлуват все нови и нови, подобни на морските вълни, както прииждат от безкрайността. Затова ти казвам — музиката е море. Стоим на единия бряг и виждаме далечината, но да видим другия бряг, е невъзможно.

— Ах, какъв голям познавач си ти! — каза Нерон.

Известно време те се разхождаха мълчаливо и само шафранът шумолеше тихо в краката им.

— Ти изрази моята мисъл — рече най-сетне Нерон — и затова казвам, че в целия Рим единствен ти можеш да ме разбереш. Така е. И аз мисля същото за музиката. Когато свиря и пея, виждам неща, за които не съм знаел, че съществуват в моята държава или пък в света. Ето, аз съм цезар и светът ми принадлежи, всемогъщ съм. Музиката обаче ми разкрива нови царства, нови планини, нови морета и нови удоволствия, които досега не съм познавал. Често не мога нито да ги назова, нито пък да ги разбера, чувствам ги само. Чувствам боговете, виждам Олимп. Някакъв неземен вятър ме облъхва, като в мъгла различавам някакви неизмерими, но спокойни и ясни като изгрев слънце грамади… Целият Сферос трепти около мен и ще ти кажа… — тук гласът на Нерон затрепера от непресторено удивление — че аз, цезарят и бог, тогава се чувствам дребен като прашинка. Вярваш ли ми?

— Да. Само великите артисти могат да се почувстват пред лицето на изкуството малки.

— Сега е нощ на искреността, затова разгръщам душата си пред теб като пред приятел и ще ти кажа дори нещо повече… Нима смяташ, че съм сляп или лишен от разум? Нима мислиш, че… не зная, че в Рим драскат по стените обиди за мен, че ме наричат майкоубиец и женоубиец… че ме смятат за чудовище и жесток злодей, защото Тигелин изтръгна от мен няколко смъртни присъди против мои неприятели? Да, скъпи, смятат ме за чудовище и аз зная… Внушиха ми до такава степен жестокост, че понякога сам се питам дали наистина не съм жесток… Те не разбират, че делата на човека понякога могат да бъдат жестоки, а самият човек да не е такъв. Ах, никой не ще повярва, а може би и ти, мой скъпи, няма да повярваш, че понякога, когато музиката залюлее душата ми, аз се чувствам добър като дете в люлка. Кълна ти се в тия звезди, които светят над нас, че казвам самата истина: хората не знаят колко доброта живее в това сърце и какви съкровища самият аз забелязвам в него, когато музиката отвори вратите към тях.

Петроний, който не се съмняваше ни най-малко, че в тоя момент Нерон говори искрено и че музиката наистина може да призове някои благородни качества на душата му, затрупани от планини егоизъм, разврат и злодеяния, каза:

— Човек трябва да те познава така добре, както те познавам аз. Рим никога не е могъл да те оцени.

Цезарят се облегна по-силно на рамото на Виниций, сякаш се огъна под бремето на несправедливостта, и отговори:

— Тигелин ми каза, в сената вече се шушукало, че Диодор и Терпнос свирят по-добре от мен на цитра. Отричат ми дори и това! Но ти, който винаги казваш истината, кажи ми искрено: наистина ли са по-добри от мен, или свирят така добре, както свиря аз?

— Съвсем не. Ти имаш по-мек, но по-силен удар. В теб се вижда артистът, а в тях — опитните занаятчии. Така е! Когато човек чуе тяхната музика, само тогава разбира какво представляваш ти.

— Щом е така, нека си живеят. Никога не ще се досетят каква услуга им направи сега. Впрочем, ако ги осъдя, ще трябва да взема други на тяхно място.

— И хората биха говорили, че от любов към музиката погубваш музиката в държавата си. Никога не убивай изкуството заради изкуството, божествени.

— Колко много се различаваш ти от Тигелин — отговори Нерон. — Знаеш ли, аз всъщност съм опитен във всичко и понеже музиката открива пред мен простори, чието съществуване не подозирам, и области, които не владея, наслада и щастие, каквито не съм познал, не мога да живея обикновен живот. Музиката ми говори, че свръхестественото съществува, затова аз го търся в цялата сила на дадената ми от боговете власт. Понякога ми се струва, че за да достигна този олимпийски свят, трябва да направя нещо, каквото никой досега не е извършил, трябва да надхвърля човешките представи за доброто и злото. Зная и друго, обвиняват ме, че безумствам, но аз не лудея; аз само търся! А ако безумствам, върша го от скука и досада, че не мога да намеря. Аз търся — разбираш ли ме — и затова искам да бъда по-велик от човек, защото само така мога да бъда велик като артист.

Тук той сниши глас, за да не може Виниций да го чуе, доближи устните си до ухото на Петроний и зашепна:

— Знаеш ли, че затова главно осъдих на смърт майка си и жена си? Пред портата на неизвестния свят исках да принеса най-голямата жертва, каквато човек може да принесе. Смятах, че после ще се случи нещо и че ще се отворят някакви двери, отвъд които ще видя нещо непознато. И нека това бъде чудновато или страшно за човешкия разум, стига само да е необикновено и велико… Тая жерава обаче не беше достатъчна. За да се отворят райските врати, изглежда, е нужна по-голяма — и нека бъде така, както иска съдбата.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Ще видиш, ще видиш по-скоро, отколкото предполагаш. А сега знай, че има двама Нерона: единият е такъв, какъвто го знаят хората, а другият е артистът, когото познаваш само ти единствен и който, ако убива като смъртта или пък безумства като Бакхус, то е само защото се задушава от глупостта и нищожеството на обикновения живот и иска да ги изкорени, дори и ако бъде принуден да употреби огън или желязо… О, колко пошъл ще бъде тоя свят, когато мен вече няма да ме има! Никой още не подозира, дори и ти, скъпи, какъв артист съм аз. И точно затова аз страдам и искрено ти казвам, че душата ми понякога е тъжна като тия кипариси, които се чернеят пред нас. Тежко е за един човек да носи едновременно бремето на най-висшата власт и на най-големия талант…

— От все сърце ти съчувствам, цезарю, а заедно с мен ти съчувстват земята и морето, без да се смята Виниций, който те боготвори…

— Той винаги ми е бил приятен — каза Нерон, — макар че служи на Марс, а не на музите.

— Той преди всичко служи на Афродита — отговори Петроний.

И изведнъж реши да уреди с един замах работата на племенника си и заедно с това да отстрани всички опасности, които биха могли да го сполетят.

— Той е влюбен като Троил в Кресида — каза Петроний. — Разреши му, господарю, да замине за Рим, защото ще увехне тук. Знаеш ли, че оная лигийска заложница, която ти му подари, се намери и Виниций, тръгвайки за Анций, я оставил под закрилата на някой си Лин? Не ти споменах, защото ти беше зает със своя химн, а това е по-важно от всичко друго. Виниций искаше да я направи своя любовница, но излезе, че тя е добродетелна като Лукреция, той се влюби в нейната добродетел и сега иска да се ожени за нея. Тя е царска дъщеря, така че това няма да го унижи, а пък той е истински войник: въздиша, линее, стене и чака разрешение от своя император.

— Императорът не избира жени на войниците. Защо му е моето разрешение?

— Казах ти, господарю, че той те обожава.

— Толкова повече може да бъде сигурен, в разрешението. Хубава девойка, но тясна в бедрата. Августа Попея ми се оплакваше, че тя омагьосала нашето дете в градините на Палатин…

— Но аз казах на Тигелин, че лошите магии не влияят на божествата. Помниш ли, божествени, как той се смути и как ти сам викаше: „Habet!“

— Помня.

И се обърна към Виниций:

— Наистина ли я обичаш така, както казва Петроний?

— Обичам я, господарю! — отговори Виниций.

— Тогава разрешавам ти да отпътуваш още утре за Рим, да се ожениш за нея и да не ми се показваш пред очите без венчален пръстен.

— Благодаря ти, господарю, от сърце и душа.

— О, колко е приятно да правиш хората щастливи — каза цезарят. — Бих желал през целия си живот да не върша нищо друго.

— Окажи ни още една милост, божествени — рече Петроний, — покажи каква е волята ти пред Августа. Виниций никога не ще се осмели да се ожени за жена, която Августа мрази, а ти, господарю, с една дума ще разсееш нейното предубеждение, като обявиш, че сам си заповядал така.

— Добре — каза цезарят, — на теб и на Виниций нищо не мога да откажа.

Той се отправи към вилата, те тръгнаха заедно с него, а сърцата им преливаха от радост за спечелената победа. Виниций едва се сдържаше да не се хвърли на врата на Петроний — сега му се струваше, че всички опасности и пречки са отстранени.

Младият Нерва и Тулий Сенецион разговаряха с Августа в атриума на вилата, а Терпнос и Диодор настройваха цитрите. Нерон влезе, седна на направеното от черупки на костенурки кресло, прошепна нещо на застаналия до него момък грък и зачака.

Момъкът се върна веднага със златна кутийка. Нерон я отвори, взе една огърлица от големи опали и каза:

— Ето скъпоценности, достойни за днешната вечер.

— В тях се отразява Зората — отговори Попея, уверена, че огърлицата е за нея.

Цезарят ту вдигаше, ту сваляше розовите камъни и най-после каза:

— Виниций, ще подариш от мен тази огърлица на младата лигийска царска дъщеря, за която ти заповядвам да се ожениш.

Пълният с гняв и учудване поглед на Попея се пренесе от цезаря към Виниций, а накрая се спря на Петроний.

Но той, наведен през облегалото на стола, пипаше с ръка грифа на арфата, сякаш искаше да запомни добре формата му.

В това време Виниций благодари за подаръка, приближи се до Петроний и каза:

— С какво да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

— Принеси в жертва на Евтерпа два лебеда — отговори Петроний, — хвали песните на цезаря и се подигравай на предчувствията. Радвам се, че отсега нататък ревът на лъвовете не ще нарушава нито твоя сън, нито съня на твоята лигийска лилия.

— Не — каза Виниций, — сега вече съм напълно спокоен.

— Нека съдбата бъде благосклонна към вас. Но сега внимавай, защото цезарят пак взема формингата, сдържай дишането си, слушай и рони сълзи…

И наистина цезарят взе формингата в ръка и вдигна очи. Разговорите в залата престанаха и всички седяха неподвижни, сякаш вкаменени. Само Терпнос и Диодор, които щяха да акомпанират на цезаря, ту извръщаха глави и си разменяха погледи, ту поглеждаха към устните на цезаря и чакаха първите тонове на песента.

Изведнъж в преддверието се чу шум и вик, а след малко иззад завесата се показа освободеният роб на цезаря Фаон и веднага след него консулът Леканий.

Нерон сви вежди.

— Прости ми, божествени императоре — каза със сподавен глас Фаон, — в Рим избухна пожар! По-голямата част от града е в пламъци!…

При тая вест всички скочиха, а Нерон остави формингата и каза:

— Богове!… Ще видя горящ град и ще довърша своята „Троада“!

След това той се обърна към консула:

— Ако тръгна веднага, ще успея ли да видя пожара?

— Господарю! — отговори побледнелият като стена консул. — Целият град е море от пламъци: димът задушава жителите, хората припадат и обезумели се хвърлят в огъня… Рим загива, господарю!

Настана минутна тишина, която гласът на Виниций наруши:

— Vae misero mini.

Младият човек, хвърли тогата си и избяга от двореца само по туника.

Нерон вдигна ръце към небето и каза:

— Горко ти, свещен Приамов град!…

XX

Виниций успя само да заповяда на няколко роба да го последват, скочи на коня и в дълбоката нощ препусна по пустите улици на Анций към Лавренций. Под влияние на страшната вест той сякаш бе изпаднал в състояние на лудост и умствено подивяване и не си даваше сметка какво става с него; чувстваше само, че на същия кон зад гърба му седи нещастието и крещи в ушите му: „Рим гори!“, шиба него и коня и ги тласка към пожара. Притиснал непокритата си глава до конската шия, Виниций препускаше по туника, без да гледа напред и без да обръща внимание на препятствията, в които можеше да се пребие. Сред тишината и нощта, спокойна и звездна, ездачът и конят, осветени от лунния блясък, приличаха на съновидение. Свил уши и протегнал шия, идумейският жребец се носеше като стрела край неподвижните кипариси и белите, скрити зад тях вили. Тропотът на копитата о каменните плочи будеше тук-там кучетата, които изпращаха странния призрак с лай; след това, разтревожени от неговата дързост, започваха да вият, вдигайки муцуни към месеца. Препускащите след Виниций роби имаха много по-лоши коне и скоро изостанаха назад. Виниций премина като буря през спящия Лавренций, сви сам към Ардея, където, както в Ариция, Бовиле и Устрина, още откакто беше дошъл в Анций, държеше резервни коне, за да може много бързо да изминава разстоянието, което го делеше от Рим. Той помнеше това и препускаше с всички сили. Стори му се, че оттатък Ардея, на североизток, небето се покрива с розови отблясъци. Това бе може би зората, тъй като нощта вече преваляше, а през юли се съмваше по-рано. Виниций обаче не можеше да овладее отчаянието и яростта си, понеже му се стори, че това е зарево на пожар. Спомни си думите на Леканий: „Целият град е море от пламъци!“ — и за момент почувства, че наистина има опасност да полудее, защото напълно загуби надежда да спаси Лигия, дори не се надяваше да стигне града, преди той да се е превърнал в купчина пепел. Мислите му станаха по-бързи от препускащия кон и летяха пред него като ято черни врани — отчаяно и страшно. Наистина той не знаеше, коя част на града е пламнала, но предполагаше, че кварталите отвъд Тибър, където бяха струпани една до друга къщи, складове за дърва и дървени постройки, в които продаваха роби, първи са станали жертва на пламъците. В Рим често ставаха пожари, по време на които също много често се стигаше до насилия и грабежи, особено в кварталите, където живееше бедно и полуварварско население. Ясно беше какво е станало в Задтибърските квартали, които бяха гнездо на голтаците — сбирщина от всички краища на света! В тоя момент в главата на Виниций се мярна Урс със своята свръхчовешка сила, но какво можеше да помогне той, дори и да бе великан, а не човек, срещу унищожителната сила на огъня. Страхът от въстание на робите също беше кошмар, който терзаеше години наред Рим. Мълвеше се, че стотици хиляди роби мечтаят за времето на Спартак и чакат удобен момент да грабнат оръжието срещу подтисниците и града. И ето, моментът бе дошъл! Може би там, в града, освен пожар кипеше клане и война. Може би преторианците се бяха нахвърлили върху града и избиваха по заповед на цезаря. Изведнъж косите на Виниций настръхнаха от ужас. Той си спомни за пожарите на различните градове, за които от известно време се говореше упорито в двора на цезаря. Спомни си колко много цезарят съжаляваше, че трябва да описва горящ град, без да е видял някога истински пожар, спомни си неговия презрителен отговор на Тигелиновото предложение да бъде подпален Анций или пък изкуствен дървен град; спомни си най-после и оплакванията му срещу Рим и зловонните улички на Субура. Да, цезарят беше заповядал да запалят града! Той единствен можеше да се реши на това, както и единствен Тигелин можеше да се заеме с изпълнението на подобна задача. Щом Рим гореше по заповед на цезаря, кой тогава можеше да гарантира, че и населението нямаше да бъде избито пак по негова заповед? Чудовището беше способно и на това. И тъй — пожар, бунт на робите и клане! Какъв страшен хаос, каква буря на унищожителните стихии и човешкия бяс — и сред всичко това е Лигия! Воплите на Виниций се смесиха с пръхтетенето и цвиленето на коня, който препускаше по стръмния път към Ариция, като напрягаше последни сили. Кой щеше да я изтръгне от горящия град и кой щеше да я спаси? Виниций, легнал цял на коня и впил пръсти в гривата му, от болка беше готов да разкъса конската шия. Но в тоя миг някакъв конник, препускащ вихрено по посока към Анций, прелетя край Виниций и извика: „Рим загива!“ и препусна по-нататък. До ушите на Виниций достигна и думата, „богове“, останалото заглуши тропотът на копитата. Тая дума го сепна. Богове!… Виниций вдигна глава, протегна ръце към обсипаното със звезди небе и започна да се моли: „Не вас, чиито храмове горят, призовавам аз, а тебе!… Ти сам си страдал, само ти единствен си милостив! Ти единствен си разбрал човешката болка! Ти си, който си дошъл на света, за да научиш хората на милосърдие, бъди милостив сега! Ако си такъв, както казват Петър и Павел, спаси Лигия. Вземи я на ръце и я изнеси от пламъците. Ти можеш да направиш това! Върни ми я, а аз ще ти дам кръвта си. Ако не искаш да сториш това заради мен, стори го за нея. Тя те обича и ти вярва. Ти обещаваш живот и щастие след смъртта, но щастието след смъртта не ще я отмине, а сега тя още не иска да умира. Дай й живот. Вземи я на ръце и я изнеси от Рим. Ти можеш да направиш това, а ако не искаш…“

Той спря, защото почувства, че по-нататъшната молитва може да се превърне в заплаха; страхуваше се да не обиди божеството, сега най-много имаше нужда от неговото милосърдие и благосклонност. Изплаши се от тая мисъл и за да не допусне в ума си дори и сянка от заплаха, отново започна да шиба коня, още повече, че белите стени на Ариция, която се намираше на половината път до Рим, вече се мяркаха напред в лунната светлина. След известно време прелетя край храма на Меркурий в гората до града. Изглежда, тук знаеха за нещастието, защото пред храма имаше необикновено движение. В бързината Виниций успя да забележи по стълбите между колоните много хора със запалени факли, които се трупаха тук, търсеха закрилата на бога. И пътят не беше пуст и свободен, както от Ардея дотук. По страничните пътеки към гората се стичаха тълпи, а по главния път имаше групички, които бързо се отстраняваха от пътя пред препускащия конник. От града долиташе глъчка. Виниций се втурна към него като вихър, повали и стъпка няколко души по пътя. Заобиколиха го викове: „Рим гори! Градът е в огън! Богове, спасете Рим!“

Конят се препъна и задържан от силната ръка, се спря пред странноприемницата, където Виниций беше оставил друг за смяна. Робите, изглежда, очакваха пристигането на своя господар. Те стояха пред странноприемницата и в отговор на заповедите му се хвърлиха в надпревара да доведат новия кон. Виниций обаче видя отряд от десет преториански конници, които сигурно отиваха в Анций с новината. Виниций скочи от коня, изтича при тях и ги запита:

— Коя част на града е в огън?

— Кой си ти? — попита десетникът.

— Виниций, военен трибун и августиан! Отговаряй, ако ти е мил животът!

— Пожарът, господарю, избухна в бараките на продавниците до Големия цирк. Когато ни изпратиха, центърът на града беше вече в огън.

— А Задтибърският квартал?

— Пламъците още не бяха стигнали дотам, но с неудържима сила обхващат все нови и нови квартали. Хората умират от горещината и дима и няма спасение за никого.

В тоя миг дадоха на Виниций новия кон. Младият трибун скочи на него и препусна по-нататък.

Сега той пътуваше към Албан, изоставяйки вдясно Алба Лонга и нейното прекрасно езеро. Пътят за Ариция вървеше край планината, която изцяло закриваше хоризонта и намиращия се отвъд нея Албан. Виниций обаче знаеше, че като се изкачи на върха, ще види не само Бовиле и Устрина, където го чакаха нови коне, а и Рим, тъй като оттатък Албан от двете страни на Апиевия път се простираше равната и ниска Кампания, по която се виждаха само аркадите на акведуктите за града и нищо не спираше погледа.

„От върха ще видя пламъците“ — казваше си той.

И пак пришпори коня.

Но преди да стигне върха на възвишението, усети по лицето си лъха на вятъра, а заедно с него до носа му достигна и миризма на дим.

В това време и върхът на възвишението започна да се позлатява.

„Заревото!“ — помисли си Виниций.

Но нощта отдавна вече бледнееше, дрезгавината премина в светлина и по всички близки хълмове се появиха също златни и розови отблясъци, които можеха да са и от пожара, и от зората. Виниций стигна върха и пред очите му се разкри страшна гледка, която го порази.

Цялата низина беше покрита с дим, образуващ гигантски облак, притиснал земята, и в тоя облак чезнеха градове, акведукти, вили, дървета; на края на тая сива и страшна площ гореше седмохълмият град.

Пожарът нямаше форма на огнен стълб, както става, когато гори само една, макар и много голяма сграда. Пожарът беше по-скоро дълга лента, която напомняше зората.

Над тая лента се носеше вълна дим, на места напълно чер, на места розов и кървавочервен; гъст и черен, той се протягаше като змия, която ту се виеше и гърчеше, ту се изпъваше. Понякога тая чудовищна вълна закриваше и огнената лента така, че тя се превръщаше в много тясна ивица. Но понякога тая лента осветяваше дима отдолу, превръщаше долните му кълба в огнени вълни. Димът и огънят се простираха от единия до другия край на хоризонта и го обкръжаваха като горски пояс. Сабинските планини въобще не се виждаха.

В първия миг на Виниций се стори, че гори не само градът, но и целият свят, и че жива душа не може да се спаси от тоя огнен океан и дим.

Вятърът духаше откъм пожара все по-силно, носеше миризма на изгоряло и лека мъглица, която започна да закрива и най-близките предмети дори. Денят настана и слънцето освети заобикалящите Албанското езеро върхове. Светлозлатистите утринни лъчи през мъглата изглеждаха рижи и слаби. Виниций се спусна към Албан и навлезе във все по-гъстия и все по-малко прозрачен дим. Цялото градче беше потънало в него. Разтревожените жители бяха излезли на улиците; и страшно беше да се помисли какво ставаше сега в Рим, щом като тук се дишаше трудно.

Отчаянието грабна отново Виниций, а косите му настръхнаха от ужас. Опитваше се, доколкото можеше, да се владее. Не е възможно — мислеше си той — да е пламнал целият град изведнъж. Вятърът духа от север и носи дима насам. От другата страна няма дим. Задтибърската част на града е отделена от реката и може да е оцеляла. Във всеки случай достатъчно е Урс и Лигия да минат Яникулската порта, за да се спасят от опасността. Не е възможно да загине цялото население и градът, който владее света, заедно с всички негови жители да бъде заличен от лицето на земята. Дори в непокорените градове, където клането и огънят свирепеят едновременно, част от хората все пак остават живи. Защо тогава Лигия трябва непременно да загине? Нали над нея бди бог, който сам е победил смъртта? И Виниций отново започна да се моли и да дава на Христа големи обети, да обещава дарове и жертви, защото така беше свикнал. Премина Албан, чиито жители бяха по покривите и дърветата, за да гледат Рим. Малко се успокои и стана по-хладнокръвен. Спомни си, че за Лигия се грижеха не само Урс и Лин, но и апостол Петър. Тая мисъл вля нова надежда в сърцето му. За него Петър беше същество неразбираемо, почти свръхчовек. Слушал го бе в Остриан и от тоя миг бе запазил, колкото и странно да бе това, впечатлението, че всяка дума на тоя старец е истина или пък трябва да стане истина. Затова той бе писал на Лигия от Анций още в началото. По-близкото познанство с апостола по време на болестта му затвърди това впечатление, което после се промени в непоколебима вяра. Щом Петър, бе благословил любовта му и му бе обещал Лигия, тя не може да загине в пламъците. Градът можеше да изгори, но върху нея и искра нямаше да падне. След безсънната нощ и бясното препускане под влияние на вълненията, които бе изпитал, някаква странна екзалтация завладя Виниций; в това състояние всичко му се струваше възможно. Петър щеше да осени с кръстен знак пламъците, с една дума, щеше са ги раздели и всички щяха да минат по огнената алея невредими. Петър можеше да предсказва бъдещето и сигурно беше предвидил опустошението на пожара; в такъв случай не може да не е предупредил и да не е извел от града християните, а заедно с тях и Лигия, която той обичаше като свое дете. Все по-голяма надежда проникваше в сърцето на Виниций. Той си помисли, че ако те бягат от града, той можеше да ги намери в Бовиле или да ги срещне по пътя. Сега любимото лице всеки миг можеше да се покаже от дима, който ставаше все по-гъст и все повече се разстилаше над цяла Кампания.

Това му се стори вероятно, защото по пътя срещаше все повече хора, които напускаха града и отиваха към Албанските планини, за да се спасят от огъня и да изплуват от бездната на дима. Още не бе стигнал до Устрина, и беше принуден да намали ход, понеже пътят беше задръстен. Освен пешаци с багаж на гърба той срещаше натоварени коне, катъри, пълни с покъщнина коли и лектики, в които роби носеха богати жители. Устрина беше толкова препълнен с бежанци от Рим, че беше мъчно да се промъкне човек през навалицата. Те се тълпяха на площада, под колоните на храмовете и по улиците. Тук-там започнаха да разпъват шатри, за да се подслонят цели семейства. Други пък стануваха под откритото небе, като крещяха и призоваваха боговете или пък проклинаха съдбата. Сред общия ужас беше трудно да се пита за нещо. Тези, към които Виниций се обръщаше, или не му отговаряха, или пък го поглеждаха със замъглени от ужас очи и казваха само, че градът загива, а с него и целият свят. Откъм Рим непрекъснато прииждаха нови тълпи от мъже, жени и деца, които увеличаваха суматохата и риданията. Някои, залутали се в навалицата, отчаяно търсеха изгубените. Други пък се биеха за места. Полудиви овчари от Кампания се влачеха на тълпи към градчето за новини или грабеж в общата бъркотия. Тук-там тълпата от различни по народност роби и от гладиатори започна да граби къщите и вилите в града и да се бие с войниците, които защищаваха жителите.

Край странноприемницата Виниций видя сенатора Юний, заобиколен от роби батави. Юний пръв му даде малко по-подробни сведения за пожара. Пожарът наистина бе избухнал при Големия цирк, на мястото, където той стига до Палатин и хълма Целий; но после се разпространил много бързо и обхванал целия център на града. От времето на Брен градът не е претърпявал такова страшно бедствие. „Целият цирк изгоря и всички продавници и къщи наоколо — казваше Юний, — Авентин и Целий са в огън. Като заобиколи Палатин, пламъкът стигна до Карини…“

Юний имаше в Карини великолепна инсула, пълна с произведения на изкуството, в които беше влюбен; сега той сграби шепа пепел, посипа главата си и заплака отчаяно.

Виниций го хвана за раменете.

— И моят дом е на Карини — каза той, — но щом всичко загива, нека загине и той.

След това обаче си спомни, че Лигия може да е последвала съвета му и да се е пренесла в дома на Авъл, и попита:

— Ами викус Патрициус?

— В огън! — отговори Юний.

— Ами Задтибърските квартали?

Юний го погледна учудено.

— Остави Задтибрието — каза той и притисна ръце към заболелите го слепи очи.

— Мен Задтибрието ме интересува повече, отколкото целият Рим! — викна рязко Виниций.

— Там ще се промъкнеш само през виа Портуенвис, защото край Авентин ще те задуши горещината… Задтибрието?… Не зная. Огънят още не беше стигнал дотам, но дали в тоя миг не е стигнал, само боговете знаят…

Юний се поколеба и после каза със снишен глас:

— Зная, че няма да ме издадеш, затова ще ти кажа… това не е обикновен пожар. Не позволиха да се спаси циркът… Сам чух… Когато започнаха да горят къщите наоколо, хиляди гласове викаха: „Смърт на спасяващите!“ Неизвестни хора тичат из града и хвърлят в къщите горящи главни… А народът се възмущава и вика, че градът гори по заповед. Не ще кажа нищо повече. Горко на града, горко на всички нас и на мен! Какво става там, човешкият език не може да изрази. Хората гинат в огъня или се избиват в навалицата… Това е краят на Рим!

И отново започна да повтаря: „Горко! Горко на града и нам“, а Виниций скочи на коня и полетя напред по Апиевия път.

Но това беше по-скоро промъкваме в тая река от хора и коли, която извираше от града. Рим, обхванат от чудовищния пожар, лежеше пред Виниций като на длан… От огненото море и от дима струеше страшна горещина, а човешките крясъци не можеха да заглушат съскането и бумтенето на пламъка…

XXI

Колкото повече Виниций се приближаваше до стените, толкова повече се убеждаваше, че много по-лесно бе да стигне до Рим, отколкото да се добере до центъра на града. По Апиевия път беше трудно да се промъкне, защото имаше навалица. Къщите, празните места, гробищата, градините и храмовете, разположени от двете му страни, бяха превърнати в бивак. Тълпата беше разбила вратите на Марсовия храм до Порта Апия, за да намери там подслон през нощта. В гробищата заемаха по-големите гробници и водеха за тях борба, която стигаше до кръвопролитие. Хаосът в Устрина даваше слаба представа за онова, което ставаше край стените на самия град. Никакво внимание не се обръщаше на законите, на властта, на роднинските връзки, на разликата в положението. Роби биеха с тояги граждани. Опилите се с плячкосано от Емпориума вино гладиатори се събираха на грамадни тълпи, обикаляха с диви викове поляните край пътя, гонеха хората, тъпчеха ги и ги ограбваха. Множество варвари, докарани в града за продан, бяха избягали от бараките, където ги продаваха. Пожарът и гибелта на града за тях означаваше край на робството и час за отмъщение. И когато народът, изгубил в огъня цялото си имущество, отчаян протягаше ръце към боговете за спасение, те разблъскваха с радостни викове тълпите, сваляха дрехите от гърба им и отвличаха по-младите жени. Към тях се присъединяваха роби, които отдавна служеха в Рим, и просяци; те нямаха нищо на гърба си освен вълнена препаска около бедрата, страшни личности от глухите затънтени улички. Денем те почти никога не се виждаха по улиците и затова човек трудно можеше да предположи, че В Рим съществуват такива хора. Тая тълпа, съставена от азиатци, африканци, гърци, траки, германци и брити, крещеше на всички езици, дива и разюздана, беснееше, смятайки, че е дошъл мигът на отмъщение за дългите страдания и нищетата. Сред тази възбудена тълпа в блясъка на деня и огъня се мяркаха шлемове на преторианци, под чието покровителство населението се чувстваше по-спокойно и които често трябваше с бой да се нахвърлят върху озверялата сган. През живота си Виниций бе виждал превземане на градове, но никога очите му не бяха виждали подобна картина — отчаянието, сълзите, мъките, стенанията, дивашката радост, безумията, яростта и разюздаността се смесваха в безкраен хаос. И над тая вълнуваща се и обезумяла навалица бушуваше пожарът; най-големият в света град гореше по хълмовете; огънят пращеше своето огнено дихание и покриваше града с дим, над който не се виждаше вече небесната синева. Младият трибун, излагайки всеки момент живота си на опасност, с големи усилия се добра най-сетне до Апиевата порта, но тук забеляза, че през квартала Порта Капена не ще може да влезе в града не само поради навалицата, но и поради страшната горещина, от която въздухът трепереше извън градските стени дори. А и мостът при Порта Тригемина срещу храма на Бона Деа вече не съществуваше; така че, за да отиде отвъд Тибър, той трябваше да се промъкне чак до Паловия мост, тоест да мине край Авентин, а тая част на града бе заляна с море от пламъци. Това беше невъзможно. Виниций разбра, че трябва да се върне назад към Устрина, после да остави Апиевия път, да премине реката по-долу от града и да излезе на виа Портуензис, която водеше право към Задтибърските квартали. Но и това не беше лесно — на Апиевия път владееше все по-голяма безредица. Там навярно ще трябва да си пробива път с меч, но Виниций нямаше оръжие, понеже напусна Анций така, както го завари във вилата на цезаря вестта за пожара. Край Извора на Меркурий той забеляза един познат центурион, който начело на няколко десетки преторианци пазеше и не пукаше никого в района на храма. Виниций му заповяда да тръгне след него, а той позна трибуна и августиана и не се осмели да не изпълни заповедта.

Виниций сам пое командването на отряда и като забрави в тоя момент учението на Павел за любовта към ближния, напираше и разблъскваше тълпата с бързина, гибелна за ония, които не успяваха да се отместят. Върху Виниций и преторианците се сипеха клетви и град от камъни, но той не обръщаше внимание, искаше по-скоро да се добере до по-свободно място. Въпреки това можеха да се движат напред само с голямо усилие. Хората, разположили се вече на лагер, не искаха да отстъпят на войниците и проклинаха открито цезаря и преторианците. Някъде тълпата имаше страшен вид. До ушите на Виниций долитаха гласове, които обвиняваха Нерон за подпалването на града. Открито заплашваха със смърт и него, и Попея. Наоколо се разнасяха викове: „Sannio!“, „Histrio!“ (шут, актьор), „Майкоубиец!“. Някои предлагаха да го завлекат в Тибър, а други, че Рим вече е търпял достатъчно. Ясно беше, че тия заплахи могат да се превърнат в открит бунт, който всеки момент може да избухне, щом се намери водач. Засега яростта и отчаянието на тълпата се насочваше и срещу преторианците, които не можеха да се измъкнат от навалицата, тъй като пътят беше задръстен от купища предмети, изнесени набързо от пожара: сандъци и съдове с храна, по-скъпи мебели, детски люлки, завивки, коли и носилки. Тук-там се стигаше до сблъскване, но преторианците бързо се справяха с невъоръжената тълпа. Виниций пресече с голям труд Латинския, Нумицийския, Ардейския, Лавинския и Остийския път, заобиколи вилите, градините, гробищата и храмовете и се добра най-сетне до градчето, наречено викус Александри, където мина отвъд Тибър. Там беше вече по-свободно и имаше по-малко дим. От бежанците, които не липсваха и тук, той узна, че само някои улички в Задтибърския квартал са обхванати от пожара, но сигурно нищо нямаше да се спаси от силата на огъня, понеже се появили хора, които нарочно го разпалвали, не позволявали да се спасява нищо и крещели, че вършат всичко това по заповед. Младият трибун вече ни най-малко не се съмняваше, че сигурно цезарят е заповядал да запалят Рим, а отмъщението, за което викаха тълпите, му се стори справедливо. Никой от най-яростните врагове на Рим не би могъл да направи повече. Чашата беше преляла, безумието бе станало прекалено чудовищно, а човешкият живот — невъзможен. Виниций също вярваше, че е ударил часът на Нерон и че тия развалини, в които се превръщаше градът, трябва да затрупат чудовищния шут и всичките му престъпления. Ако се намереше някой по-смел мъж да застане начело на отчаяното население, това можеше да стане за няколко часа. Смели и отмъстителни мисли минаваха през главата на Виниций. Ами ако той самият стори това? Родът на Виниций, който до последно време даваше консули, беше известен в целия Рим. Тълпите се нуждаеха само от имена. Та нали смъртната присъда над четиристотинте роби на префекта Педаний Секунд за малко не доведе до бунт и гражданска война, а какво би станало днес пред лицето на това страшно бедствие, което надминаваше всичко, което Рим бе видял през последните осем века. Който призове квиритите на оръжие (мислеше си Виниций), той непременно ще срази Нерон и сам ще облече императорския пурпур. Защо тогава той сам не извърши това? Той беше по-влиятелен, по-храбър и по-млад от другите августиани… Наистина Нерон заповядваше на тридесет легиона, разположени по границите на империята му, но и самите тези легиони и техните началници щяха да се разбунтуват при вестта за опожаряването на Рим и храмовете му!… Тогава той, Виниций, би могъл да стане цезар. Впрочем сред августианите се мълвеше, че някакъв гадател предсказал императорски пурпур на Отон. А с какво Виниций беше по-лош от него? Може би и Христос щеше да му помогне със своята божествена сила, може би всичко това беше негово внушение? „О, ако беше така!“ — мислеше си Виниций. Тогава той щеше да отмъсти на Нерон за опасностите, на които се излагаше Лигия, и за своите тревоги, щяха да владеят справедливостта и правдата, той щеше да разпространи Христовото учение от Ефрат до мъгливите брегове на Британия, щеше да облече в пурпур Лигия и щеше да я направи владетелка на земята.

Но тези мисли, появили се в главата му като сноп искри от горящ дом, изгаснаха пак като искри. Сега той трябваше най-напред да спаси Лигия. Той гледаше отблизо бедствието и страхът отново го обзе, а пред това море от огън и дим и това сблъскване със страшната действителност в сърцето му угасна надеждата, че апостол Петър ще спаси Лигия. Втори път го обзе отчаяние и излязъл вече на виа Портуензис, водеща направо към Задтибърските квартали, той си спомни едва пред портата, където му повториха това, което по-рано казваха бежанците — че по-голямата част от тоя квартал още не е обхваната от пожара, макар че на няколко места огънят вече се е прехвърлил отвъд реката.

Задтибърските квартали също бяха пълни с дим и бягащи тълпи и трудно можеше да се навлезе навътре, защото ония, които имаха повече време, изнасяха и спасяваха повече неща. Главният път към вратите на много места беше задръстен от предмети, а около Навмахията на Август се издигаха цели грамади. По-тесните улички, където димът беше се сгъстил, бяха просто непристъпни. Хиляди жители бягаха от тях. По пътя Виниций видя поразяващи картини. Често двете реки от хора, бликащи от противоположни посоки, се срещаха при по-тесните места, сблъскваха се и се бореха до смърт. Хората се биеха помежду си и се тъпчеха. Семействата се губеха в суматохата, майките викаха отчаяно децата си. Косата на Виниций настръхна, като си помисли какви ли ужаси стават близо до огъня. Сред тия крясъци и шум беше трудно да се пита за нещо или пък да се разберат виковете. Понякога откъм реката прииждаха нови кълбести вълни чер и гъст дим, които се влачеха по земята, закриваха къщите, хората и всички предмети, така както ги скрива нощта. Но вятърът от пожара раздухваше дима и Виниций можеше да върви по-нататък към малката уличка, където беше къщата на Лин. Юлският зной, засилен от огъня, идващ от пламналите квартали, стана непоносим. Димът гризеше очите, а в гърдите не достигаше въздух. Дори и ония, които бяха останали по домовете си с надеждата, че огънят не ще мине реката, започнаха да бягат и навалицата непрекъснато се увеличаваше. Преторианците, които придружаваха Виниций, изостанаха. В блъсканицата някой нарани с чук коня му, който започна да се мята с разкървавено чело, да се препъва, да се спира и да не се подчинява на ездача. Познаха, че Виниций е августиан по богатата туника и веднага наоколо се разнесоха викове: „Смърт на Нерон и неговите подпалвачи!“ Настана миг на страшна опасност; стотици ръце се протегнаха към Виниций, но изплашеният кон го понесе вихрено, тъпчейки хората; в това време придойде нова вълна черен дим, която покри улицата с мрак. Виниций видя, че на кон няма да се промъкне, скочи на земята и се втурна пеш край стените, като понякога се спираше, за да го отмине бягащата тълпа. Мислеше си, че това са безплодни усилия. Може би Лигия не е вече в града и също бяга, за да се спаси: по-лесно беше да се намери игла на морския бряг, отколкото нея в тая блъсканица и хаос. Но той искаше да стигне до дома на Лин макар и с риск на живота си. Понякога се спираше и триеше очи. Откъснал парче от края на туниката си, той закри с него носа и устата си и тичаше по-нататък.

Колкото повече се приближаваше до реката, толкова повече горещината ставаше по-голяма. Като знаеше, че пожарът е започнал край Големия цирк, Виниций отначало смяташе, че тая горещина идва от неговото пепелище, от Форум Боариум и от Велабрум, които бяха там близо и сигурно също са обхванати от пламъците. Но горещината ставаше непоносима. Последният човек, когото Виниций видя да бяга, беше един куц старец. Той му извика: „Не се приближавай до моста на Цестий! Целият остров е в огън!“ Виниций вече не можеше да се заблуждава. На ъгъла на викус Юдеорум, където беше къщата на Лин, младият трибун видя как пламъците си пробиват път сред облаците дим. Щом гореше не само островът, а и целият град отвъд Тибър, сигурно гореше и другият край на уличката, където живееше Лигия.

Виниций обаче помнеше, че къщата на Лин бе заобиколена с градина, зад която откъм Тибър имаше малко незастроено място. Тая мисъл го окуражи. Възможно бе огънят да е спрял до празното място. С тая надежда той тичаше по-нататък; но всеки нов повей носеше не само дим, а и хиляди искри, които можеха да подпалят другия край на уличката и да затворят пътя му на връщане.

Най-после той видя през димната завеса кипарисите в градината на Лин. Къщите, разположени оттатък незастроеното място, горяха като куп дърва, но малката Линова инсула още не беше засегната. Виниций погледна благодарствено към небето и се втурна към нея, макар че и самият въздух вече започна да пари. Вратите бяха затворени, но той ги блъсна и влезе вътре.

В градината нямаше жива душа, а и домът изглеждаше пуст.

„Може да са припаднали от дима и горещината“ — помисли си Виниций.

И започна да вика:

— Лигия! Лигия!

Отговори му мълчание. Сред тишината се чуваше само бумтенето на далечния огън.

— Лигия!

До ушите му долетя оня страшен глас, който беше чул вече веднъж в тая градинка. На близкия остров сигурно се бе запалил вивариумът до храма на Ескулап, където различни зверове, в това число и лъвове, започнаха да реват от страх. Тръпки побиха Виниций. Ето, втори път, и то в тоя миг, когато цялото му същество бе погълнато от мисълта за Лигия, тези страшни гласове се обадиха, сякаш вещаеха нещастие, странно предсказание за зловещо бъдеще.

Но това беше кратко, минутно впечатление, тъй като бумтенето на пожара, по-страшно от рева на дивите зверове, го караше да помисли за друго. Наистина Лигия не отговори на неговия зов, но тя беше може би в застрашената постройка, паднала в несвяст или задушена от дима. Виниций се втурна вътре в къщата. Малкият атриум беше празен и задимен. Търсейки пипнешком вратата на кубикулума, той забеляза трепкащия пламък на малка лампа, приближи се до него и видя ларариума, където вместо домашните лари имаше кръст. Под тоя кръст гореше светилник. През ума на младия катехумен премина със светкавична бързина мисълта, че тоя кръст му праща светлина и с нея той ще намери Лигия; затова взе светилника и започна да търси. Откри един кубикулум, вдигна завесата и светейки със светилничето, се огледа.

И тук нямаше никого. Виниций бе сигурен, че е влязъл в кубикулума на Лигия, тъй като на забитите по стената гвоздеи висяха нейни дрехи, а на леглото й капициум, тоест тясна дреха, която жените носеха на голо. Виниций я грабна, притисна я до устните си, метна я през рамо и продължи да търси. Къщата бе малка и скоро той огледа всички стаи и мазето дори. Никъде не намери жива душа. Ясно беше, че Лигия, Лин и Урс заедно с другите жители на квартала са потърсили спасение от пожара в бягство. „Трябва да ги търся в тълпата, извън градските стени“ — помисли си Виниций.

Той не се и учуди много, че не ги намери на виа Портуензис, защото те може би бяха напуснали Задтибърския квартал от противоположната страна, откъм Ватиканския хълм. Все пак те поне се бяха спасили от огъня. Камък падна от сърцето му. Наистина той знаеше с какви страшни опасности е свързано бягството, но мисълта за свръхчовешката сила на Урс го окуражаваше. „Трябва сега (казваше си той) да бягам оттук и през градините на Домиция да стигна градините на Агрипина. Там ще ги намеря. Там димът не е толкова страшен, понеже вятърът духа откъм Сабинските планини.“

Крайно време беше да помисли и за собственото си спасение, тъй като огнената вълна нахлуваше все по-близо откъм острова и облаци дим напълниха уличката. Светилникът, който светеше в къщата, изгасна от течението. Виниций, изскочил на улицата, тичаше с всички сили към виа Портуензис в същата посока, откъдето дойде, а пожарът сякаш го гонеше със своето огнено дихание и ту го заобикаляше с все нови и нови кълба дим, ту го обсипваше с искри, които падаха по главата, по шията и по дрехите му. Туниката му започна да тлее на няколко места, но той не обръщаше внимание и тичаше по-нататък, страхувайки се да не го задуши димът. В устата си усещаше вкус на изгоряло и на сажди, а гърлото и гърдите му горяха като в огън. Кръвта така нахлу в главата му, че понякога всичко му се виждаше червено, и самият дим дори. Тогава той си казваше: „Това е жив огън! По-добре да падна на земята и да загина.“ Бягането ставаше все по-трудно. Главата, шията и плещите му се обливаха в пот, който го пареше като вряла вода. Ако не беше името на Лигия, което той си повтаряше мислено, и ако не беше нейният капициум, с който зачиташе устата си, сигурно щеше да падне. Няколко минути по-късно започна да не разпознава вече улицата, по която тичаше. Постепенно съзнанието му го напускаше; помнеше само едно, че трябва да бяга, защото там някъде чака Лигия, която апостол Петър му беше обещал. Изведнъж го обхвана някаква странна и неудържима увереност, подобна на предсмъртно видение, че той трябва да я види и да се ожени за нея. А после вече можеше да умре.

Той тичаше като пиян, залитайки ту към едната страна на улицата, ту към другата. В това време в чудовищния огън, обхванал грамадния град, нещо се промени. Всичко, което досега само тлееше, изведнъж избухна в море от пламъци, понеже вятърът вече не носеше дим; събралият се по уличките дим беше разпръснат от бесния порив на нажежения въздух. Той разпръскваше милиони искри, така че Виниций бягаше сред огнен облак. Но сега той виждаше по-добре и в момента, когато вече щеше да падне, забеляза края на уличката. Това отново му даде сили. Мина ъгъла, озова се на улицата, която водеше към виа Портуензис и Кодетанското поле. Искрите вече не го преследваха. Той разбра, че стигне ли веднъж виа Портуензис, ще се спаси, дори и да изгуби там съзнание.

На края на улицата отново видя нещо като облак, който закриваше изхода. „Ако това е дим — помисли си той, — вече няма да мина през него.“ Той тичаше с последни сили. По пътя хвърли от гърба си туниката, която тлееше от искри и го пареше като ризата на Нес, и тичаше гол, покрил главата и устата си с капициума на Лигия. Като се приближи, видя, че това, което взе за дим, е прах, от който долитат човешки гласове и викове.

— Тълпата ограбва къщите — каза си той.

Виниций затича към гласовете. Там поне имаше хора, които можеха да му помогнат. С тая надежда, преди още да стигне до тях, той с всички сили започна да вика за помощ. Но това беше неговото последно усилие: пред очите му всичко още повече почервеня, дишането в гърдите му спря, силите му го напуснаха и той падна.

Чуха го все пак или по-точно, забелязаха го и двама души му се притекоха на помощ. Носеха съдове, пълни с вода. Виниций беше паднал от изтощение, но не бе изгубил съзнание; хвана с две ръце съда и го изпи до половината.

— Благодаря — каза той, — изправете ме на крака по-нататък ще вървя сам!

Вторият човек заля главата му с вода и двамата не само че го изправиха на крака, но го вдигнаха от земята и го понесоха към една група хора, които го заобиколиха и внимателно го оглеждаха да не е ранен. Тази грижливост учуди Виниций.

— Кои сте вие? — попита той.

— Събаряме къщите, за да не стигне пожарът до Пристанищния път — отговори един от работниците.

— Помогнахте ми, когато паднах. Благодаря ви.

— Не ни е позволено да отказваме помощ — обадиха се няколко гласа.

Тогава Виниций, който от сутринта беше гледал само озверени тълпи, побоища и грабеж, се вгледа по-внимателно в заобикалящите го и каза:

— Да ви възнагради… Христос.

— Слава на името му! — извика цял хор от гласове.

— Лин?… — попита Виниций.

Но не можа да пита повече и да чуе отговора, понеже падна в несвяст от вълнение и изтощение. Свести се едва на Кодетанското поле в една градина, заобиколен от няколко жени и мъже, и първите думи, които каза, бяха:

— Къде е Лин?

Отначало не му отговориха, но после някакъв познат на Виниций глас изведнъж каза:

— Отвъд Номентанската врата; отиде в Остриан… преди два дена… Мир на тебе, царю персийски!

Виниций се надигна и седна, защото видя пред себе си Хилон.

А гъркът рече:

— Къщата ти, господарю, навярно е изгоряла, тъй като Карини са в пламък, но ти винаги ще си останеш богат като Мидас. О, какво нещастие! Християните, сине на Серапис, отдавна предсказаха, че огън ще унищожи този град… А Лин, заедно с дъщерята на Юпитер, е в Остриан… О, какво нещастие постигна тоя град!…

На Виниций отново му прилоша.

— Видя ли ги? — попита той.

— Видях ги, господарю!… Благодаря на Христа и на всички богове, че можах да ти се отплатя с добра вест за твоите добрини. Но аз имам още да ти се отплащам, о Озирис, кълна се в горящия Рим!

Свечеряваше се, а в градината беше светло като ден, защото пожарът ставаше все по-голям. Сега вече горяха не само отделни квартали, а целият град надлъж и шир. Додето поглед стигаше, небето беше червено и кървава нощ падаше над света.