Трета част

I

Заревото от пламналия град заливаше небето надалеч, докъдето можеше да стигне човешкият поглед. Иззад хълмовете се издигна луната, голяма и пълна. Тя засия в блясъка на пожара с цвета на нажежена мед и като че ли гледаше с недоумение загиващия град, владетел на света. В почервенелите небесни бездни светеха също тъй червени звезди, но в противоположност на обикновените нощи земята беше по-светла от небесата. Рим осветяваше като огромна клада цяла Кампания. При кървавия блясък се виждаха по-отдалечените хълмове на града, вили, храмове, паметници и акведукти от всички околни планини към града, а по тях рой хора, приютили се, за да са в безопасност или да наблюдават пожара.

В това време страшната стихия обхващаше все нови и нови квартали. Беше ясно, че някакви злодейски ръце подпалват града, тъй като нови пожари избухваха непрекъснато в отдалечени от главното огнище места. От хълмовете, върху които беше съграден Рим, пламъците прииждаха като морски вълни към низините, гъсто застроени с къщи по на пет и шест етажа, с бараки, дървени продавници, подвижни амфитеатри, построени случайно за най-различни зрелища, и най-после — складове за дърва, дървено масло, зърнени храни, орехи, шишарки на пинии, с чиито семена се хранеха бедните, и дрехи, които по благоволение на цезарите понякога се раздаваха на загнездилото се из малките улички простолюдие. Там пожарът, намерил в изобилие запалителни материали, почти се превръщаше в непрекъсната верига от избухвания и с невероятна бързина обхващаше цели улици. Хората, които бяха вън от града или стояха по акведуктите, отгатваха по цвета на пламъка какво гореше. Бесният порив на вятъра издигаше понякога над огненото море хиляди и милиони горящи черупки от орехи и бадеми, които изведнъж излитаха нагоре като неизброими рояци светлини пеперуди и се пукаха с трясък във въздуха или пък, подгонени от вятъра, падаха в новите квартали, по водопроводите и в нивите около града. Всяка мисъл за спасение изглеждаше нелепа, а бъркотията все повече растеше, тъй като, от една страна, градското население бягаше през всички врати вън от градските стени, а, от друга — пожарът беше привлякъл от околностите хиляди жители от малките градове, селяни и полудиви овчари от Кампания, примамени и от надеждата за грабеж.

Възгласът „Рим загива“ не слизаше от устата на множеството, а гибелта на града в ония времена означаваше край на неговото владичество и развързване на всички възли, които свързваха досега цялото човечество в едно цяло. Мнозинството от простолюдието — роби и пришълци, никак не държеше на господството на Рим, чийто упадък би могъл само да ги освободи от веригите — се държеше тук и там заплашително. Ширеха се грубата сила и грабежът. Изглеждаше, че единствено зрелището на загиващия град приковава човешкото внимание и задържа още избухването на клане, което можеше да започне веднага щом градът се превърне в пепелище. Стотици хиляди роби като че ли чакаха само сигнал и водач, забравяйки, че Рим, освен храмовете и крепостните стени, притежава и няколко десетки легиона по всичките краища на света. Започнаха да споменават името на Спартак — но Спартак го нямаше, — а в това време гражданите взеха да се събират и въоръжават кой с каквото може. Край всички градски врати кръжаха най-ужасни слухове. Някои твърдяха че Вулкан по заповед на Юпитер унищожава града с огън, който излиза изпод земята; други — че това е отмъщение на Веста за весталката Рубрия. Убедени в това, хората не искаха нищо да спасяват, а, напротив обкръжавайки храмовете, молеха боговете за милост. Най-много се повтаряше, че цезарят е заповядал да запалят Рим, за да се избави от миризмите, които идваха откъм Субура, и да издигне нов град — Нерония. Тази мисъл разяряваше хората и ако би се намерил, както мислеше Виниций, водач, който би поискал да се възползва от тоя взрив на омраза, часът на Нерон щеше да удари много години по-рано.

Говореше се също, че цезарят е полудял, че ще заповяда на преторианците и гладиаторите да нападнат народа и ще започне всеобщо клане. Някои се кълняха в боговете, че животните от всички вивариуми били пуснати по заповед на Меднобрадия. Някои уж видели на улицата лъвове с пламтящи гриви и разярени слонове и бикове, които на стада газели хората. Това беше донякъде истина, тъй като на няколко места слоновете при вида на приближаващия се пожар бяха разрушили оградите; излезли на свобода, те бягаха в див ужас от огъня като буря и унищожаваха всичко по пътя си. Според мълвата числото на загиналите в огъня възлизаше на десетки хиляди. Наистина загиналите бяха много. Имаше такива, които, изгубили целия си имот или близките, най-скъпите за тях същества, от отчаяние доброволно се хвърляха в пламъците. Други се задушиха от дима. В центъра на града, между Капитолий, от една страна, и Квиринал, Виминал и Ексквилин, от друга, както и между Палатин и хълма Целий, където се намираха най-гъсто застроените улици, пожарът избухваше на толкова много места едновременно, че цели тълпи от хора, бягащи в една посока, попадаха най-неочаквано на нова стена от пламъци откъм противоположната страна и гинеха от страшна смърт сред огненото море.

Най-после от страх, сред тоя безпорядък и объркване, хората не знаеха накъде да бягат. Улиците бяха отрупани с вещи, а на по-тесните места бяха просто преградени. Тези, които бяха намерили убежище по тържищата и площадите, на мястото, където по-късно бе издигнат амфитеатърът на Флавий, около храма на Земята, около колонадата на Ливия и по-нагоре около храмовете на Юнона и Луцина, както и между Кливус Вибриус и старата Есквилинска порта — бяха обкръжени от огненото море и погинаха от горещина. На тия места, където огънят не беше достигнал, бяха намерени по-късно стотици овъглени тела, въпреки че нещастниците често изравяли каменните плочи и за да се защитят от силната горещина, се бяха заровили до кръста в земята. От населението в центъра почти нямаше напълно оцеляло семейство, затова покрай стените и при всички врати, и по всички пътища се чуваше отчаян плач на жени, които зовяха скъпите имена на загинали в суматохата или в огъня.

И тъй, докато едни се молеха на боговете за милосърдие, други богохулстваха пред това страшно бедствие. Виждаха се старци, обърнати към храма на Юпитер Либератор, които се молеха с протегнати ръце: „Ако ти си избавител, то избави своя олтар и града!“ Все пак отчаянието обръщаше недоволството главно срещу старите римски богове, които според населението бяха длъжни да бдят по-грижливо от другите над града. Те се показаха безсилни, следователно хората можеха да ги хулят. В замяна на това се случи тъй, че когато по виа Азинария се явиха група египетски жреци, които пренасяха статуята на Изида, спасена от храма, около Порта Целимонтана, тълпата навлезе в шествието, запрегна се в колата, докара я чак до Апиевата порта и като грабна статуята, постави я в храма на Марс, след като набиха жреците на това божество, които бяха се осмелили да се противопоставят. На други места се обръщаха към Серапис, Ваал или Йехова, чиито последователи, измъкнали се из уличките и околностите на Субура и отвъд Тибър, изпълваха с крясъци и викове полето край градските стени. В техните викове обаче се долавяше ликуване. Затова, докато едни от жителите се присъединяваха към техния хор, славейки „господаря на света“, други възмутени от тая радостна глъчка, се мъчеха да я заглушат със сила. Тук-там се чуваше как мъже в разцвета на силите си, старци, жени и деца пеят чудни и тържествени песни, чийто смисъл беше непонятен, но в които постоянно се повтаряха думите: „Ето, иде съдията в деня на гнева и наказанието.“ Така живата и безсънна човешка вълна обкръжаваше като развълнувано море горящия град.

Ала нищо не помагаше — нито отчаянието, нито богохулствата, нито песните. Бедствието изглеждаше непреодолимо, пълно и неумолимо като Съдбата. Около Амфитеатъра на Помпей се запалиха складовете за коноп и въжета, които бяха необходими в големи количества за цирковете, арените и за всякакви видове съоръжения за зрелищата, а заедно с тях пламнаха и съседните постройки, в които имаше бъчви със смола за мазане на въжата. За няколко часа цялата тази част на града, зад която се простираше Марсово поле, светеше тъй силно с яркожълт пламък, щото на полуобезумелите зрители известно време се струваше, че при всеобщото разрушение се е объркала и последователността на деня и нощта и те виждат сега блясъка на слънцето. Но след това кървавият блясък победи всички други цветове на пламъците. От огненото море избухваха към разгарялото се небе гигантски фонтани и стълбове от пламъци, които се разгъваха горе в огнени снопове и пера, а вятърът повличаше, превръщаше ги в златни нишки и снопове от искри и ги носеше далеч над Кампания, чак към Албанските планини. Нощта ставаше все по-светла; самият въздух сякаш бе напоен с блясък и пламъци. Тибър течеше като жив огън. Нещастният град се превърна в същински ад. Пожарът обхващаше все по-големи пространства, превземаше с щурм хълмовете, разливаше се по равнините, потопяваше долините, свирепстваше, съскаше, ревеше.

II

Тъкачът Макрин, в чийто дом пренесоха Виниций, го изми, облече и нахрани, след което младият трибун, възвърнал напълно силите си, заяви, че още същата нощ ще продължи да търси Лин. Макрин, който беше християнин, потвърди думите на Хилон, че Лин заедно със стария презвитер Клеменс е заминал за Остриан, където Петър щял да кръсти голям брой последователи на новото учение. На християните в квартала беше известно, че Лин е поверил от два дни надзора на своята къща на някой си Гай. За Виниций това беше указание, че нито Лигия, нито Урс са останали в къщи и са се отправили към Остриан.

Тази мисъл му донесе голямо облекчение. Лин беше стар човек, комуто беше трудно да ходи всеки ден от Задтибрието оттатък далечната Номентанска порта и там да се връща пак в Задтибрието. Затова беше вероятно да е останал за няколко дни у някой едноверец в оня квартал, а заедно с него да са Лигия и Урс. По тоя начин те са избягнали пожара, който изобщо не беше минал на другия склон на Есквилин. Във всичко това Виниций виждаше волята Христова; той почувства неговото покровителство над себе си и със сърце, преизпълнено с по-голяма от всеки друг път обич, му се закле в душата си да се отплати с целия си живот за този явен знак на милост.

Сега той трябваше още повече да бърза към Остриан. Ще намери Лигия, ще намери Лин и Петър и ще ги отведе някъде далеч, в някое от своите имения, та дори и в Сицилия. Ето Рим гори и след няколко дни от него ще останат само куп пепелища — защо да остават тук сред тая пустош и разяреното население? Там ще ги заобиколят послушни роби, ще ги обкръжава селската тишина и ще живеят спокойно под закрилата на Христа, благословени от Петър. Дано само да ги намери!

Но това не беше лесно. Виниций помнеше с каква мъка се добра от виа Апиа до Задтибрието и как трябваше да обикаля, за да стигне до Пристанищния път, затова реши сега да обходи града от другата страна. Вървейки по Триумфалния път, човек можеше да стигне покрай реката чак до моста на Емилий, а оттам, като отмине Пинций, по протежение на Марсово поле, покрай градините на Помпей, Лукул и Салустий, да излезе на виа Номентана. Тоя беше най-прекият път но нито Макрин, нито Хилон го съветваха да тръгне по него. Досега огънят наистина още не беше обхванал тази част на града, но всички площади и улици можеха да бъдат съвсем задръстени от хора и от техния багаж. Хилон съветваше да отидат през Агер Ватиканус чак до Порта Фламиния, където да минат реката и да продължат нататък вън от стените, зад градините на Ацилий, към Порта Салария. След кратко колебание Виниций прие този съвет.

Макрин трябваше да остане да пази къщата, но се погрижи за две мулета, които можеха да послужат и при по-нататъшното пътуване с Лигия. Искаше също да даде и един роб, но Виниций отказа да го вземе, като смяташе, че както се беше случвало и по-преди, първите срещнати по пътя преторианци ще се подчинят на неговите заповеди.

След малко двамата с Хилон тръгнаха през Пагус Яникулензис към Триумфалния път. И тук на откритите места имаше лагери, но Виниций и Хилон преминаваха през тях с по-малко труд, понеже повечето жители бягаха към морето по Пристанищния път. Отвъд Септимиевата врата те минаха между реката и великолепните градини на Домиция, с огромни кипариси, които от пожара светеха с червен блясък като от сиянието на залеза. Пътят ставаше по-свободен, само от време на време им се случваше да се борят с потока на прииждащите към града селяни. Виниций подкарваше колкото можеше по-бързо мулето, а Хилон, яздейки непосредствено след него, разговаряше през целия път сам със себе си:

— Ето, пожарът остана зад нас и сега ни грее в гърба. Нощем по този път никога още не е било толкова светло. О, Зевсе! Ако не спуснеш пороен дъжд над тоя пожар, значи, не обичаш Рим. Човешка сила няма да изгаси тоя огън. Такъв град, на който са служили Гърция и целият свят. А сега кой да е грък ще може да пържи боба си в неговите пепелища! Кой е очаквал това! И вече няма да има Рим, нито римски господари… А който поиска да ходи по пепелищата, като изстинат, и да си подсвирква с уста, той ще си свирка безопасно. О, богове! Да свиркаш над града, владетел на света! Кой от гърците и даже от варварите би могъл да очаква това?… И все пак може да се свирка, защото купчината пепел, останала от овчарско огнище или от изгорен град, е само купчина пепел, която вятърът ще разпилее рано или късно.

Като си говореше така, той се обръщаше от време на време към пожара и гледаше вълната на огъня със злобно и едновременно радостно лице. След това продължаваше:

— Загива! Загива! И вече няма да го има на земята. Къде ще изпраща сега светът житото си, дървеното си масло и парите си? Кой ще му изстисква златото и сълзите? Мраморът не гори, но се руши от огъня. Капитолий ще се превърне в развалини, и Палатин в развалини. О, Зевсе! Рим беше като пастир, а другите народи като овце. Когато пастирът биваше гладен, заколваше една от овцете, изяждаше месото, а на тебе, баща на боговете, подаряваше кожата. Кой, о владетелю на облаците, сега ще коли и в чии ръце ще оставиш пастирската тояга? Защото Рим гори, отче, тъй добре, сякаш ти са сам си го запалил с мълния.

— Бързай! — подкани го Виниций. — Какво правиш там?

— Плача за Рим, господарю — отговори Хилон. — Такъв град, град на Юпитер!…

Известно време вървяха в мълчание, заслушани в бученето на пожара и в шума на птичите криле. Повечето от гълъбите, които се гнездяха по вилите и из градчетата на Кампания, а заедно с тях и всякакви птици от морето и от околните планини, вземайки блясъка на пожара за слънчева светлина, летяха на цели орляци слепешката към огъня.

Виниций пръв прекъсна мълчанието:

— Ти къде беше, когато избухна пожарът?

— Отивах, господарю, у приятеля си Евриций, който държи продавница при Големия цирк, и тъкмо размишлявах над Христовото учение, когато започнаха да викат: „Огън!“ Хората се струпаха около цирка, за да търсят спасение и от любопитство, но когато пламъците обхванаха целия цирк и почнаха да се появяват и на други места едновременно, трябваше да помисля за собственото си спасение.

— Видя ли хора да хвърлят факли в къщите?

— Какво ли не видях аз, внуко Енеев! Видях хора, които си пробиваха път с мечове; видях сбивания и стъпкани на улицата човешки вътрешности. Ах, господарю, да беше видял това ти, би помислил, че варварите са завладели града и устройват клане. Хората наоколо викаха, че е дошел краят на света. Някои бяха изгубили съвсем ума си, отказваха се да бягат и чакаха като добичета да ги обгърнат пламъците. Някои изпадаха в безумие, други виеха от отчаяние, но видях и такива, които виеха от радост, защото, господарю, на света има много лоши хора, които не умеят да оценят благодеянията на вашето меко управление и на тия справедливи закони, по силата на които отнемате на всички това, което имат, и си го присвоявате. Хората не могат да се примирят с волята на боговете!

Виниций беше твърде зает със собствените си мисли, за да забележи иронията, която се долавяше в думите на Хилон. Само при мисълта, че Лигия е можела да се намери сред тоя хаос, из тези страшни улици, по които са били тъпкани човешки вътрешности, го побиваха тръпки. Затова, макар и да беше разпитвал най-малко десет пъти Хилон за всичко, което той можеше да знае, обърна се към него още веднъж:

— А видя ли ги в Остриан с очите си?

— Видях ги, сине на Венера, видях девойката, добрия лигиец, светия Лин и апостол Петър.

— Преди пожара?

— Преди пожара, о, Митра!

Обаче в душата на Виниций се зароди съмнение, че Хилон може да го лъже, и като спря мулето, изгледа страшно стария грък и попита:

— Какво си правил ти там?

Хилон се смути. Наистина както на мнозина, така и нему се струваше, че заедно с гибелта на Рим настъпва и краят на римското владичество, но в тоя миг беше насаме с Виниций и си спомни, че той беше го заплашил и му беше забранил да следи християните, а особено Лин и Лигия.

— Господарю — рече той, — защо не ми вярваш, че ги обичам? Да! Бях в Остриан, защото съм наполовина християнин. Пирон ме научи да ценя добродетелта повече от философията, затова все повече се привързвам към добродетелните хора. А при това, о господарю, аз съм беден и докато ти, Юпитере, беше в Анций, аз често умирах от глад над книгите и тогава сядах край стената в Остриан, защото християните, макар и сами да са бедни, раздават повече милостиня, отколкото всички останали жители на Рим, взети заедно.

Това обяснение се стори на Виниций задоволително и той запита малко по-меко:

— И не знаеш къде живее Лин сега?

— Ти ме наказа веднъж жестоко за любопитството ми, господарю — отговори гъркът.

Виниций млъкна и продължиха по-нататък.

— Господарю — каза след малко Хилон, — ти не би намерил девойката, ако не съм аз, но ако я намерим, нали няма да забравиш бедния мъдрец?

— Ще получиш къща с лозе край Америола — отговори Виниций.

— Благодаря ти, Херкулесе! С лозе?… Благодаря ти! О, да! С лозе!

Сега минаваха край Ватиканския хълм, който светеше с червен блясък от пожара, но щом отминаха Наумахия, завиха надясно, та след като прекосят Ватиканското поле, да се доближат до реката и като я минат, да стигнат до Порта Фламиния. Внезапно Хилон спря мулето и каза:

— Господарю! Хрумна ми една хубава мисъл.

— Кажи — отговори Виниций.

— Между Яникулския хълм и Ватикана, зад градините на Агрипина, има подземия, от които вадеха камъни и пясък за строежа на Нероновия цирк. Послушай ме, господарю! Напоследък евреите, много от които, както знаеш, са отвъд Тибър, започнаха жестоко да преследват християните. Ти помниш, че още по времето на божествения Клавдий там имаше такива брожения, че цезарят трябваше да изгони евреите от Рим. Сега, когато се върнаха и благодарение на покровителството на Августа се чувстват в безопасност те се държат още по-дръзко с християните. Аз зная това! Виждах ги. Никакъв едикт не е издаван срещу християните, но евреите ги обвиняват пред префекта на града, че убиват деца, че почитат магарето и че проповядват учение, непризнато от сената, а те самите ги бият и нападат домовете, в които се молят, толкова ожесточено, че християните трябва да се крият от тях.

— Но какво искаш да кажеш? — попита Виниций.

— Това, господарю, че синагогите съществуват открито отвъд Тибър, а християните, като искат да избягнат преследванията, трябва да се молят на скрити места и се събират в изоставени бараки извън града или в аренариите. Тези, които живеят в Задтибрието, са си избрали тъкмо това подземие, което остана след строежа на цирка и на различни къщи край Тибър. Сега, когато градът загива, сигурно последователите на Христос се молят. Ще намерим неизброимо множество от тях в подземията, затова те съветвам, господарю, да се отбием там.

— Та нали казваше, че Лин е отишъл в Остриан! — извика нетърпеливо Виниций.

— А ти ми обеща къща с лозе край Америола — отговори Хилон, — така че аз искам да търся девойката навсякъде, където се надявам да я намеря. След избухването на пожара те са могли да се върнат в Задтибрието… Могли са да заобиколят града, както ние го обикаляме сега. Лин има къща, може да е искал да бъде по-близо до къщата си, за да види няма ли пожарът да обхване и този квартал. Ако са се върнали, тогава кълна ти се, господарю, в Персефона, че ще ги намерим да се молят в подземието, а в най-лошия случай ще получим сведения за тях.

— Имаш право и затова — води! — каза трибунът.

Хилон веднага зави наляво, към хълма. Склонът на този хълм закри за малко пожара от погледа им така, че макар близките височини да бяха осветени, те самите се намираха в сянка. Като отминаха цирка, завиха пак наляво и влязоха в някакъв дол, където беше съвсем тъмно. Но в тоя мрак Виниций забеляза рояци блещукащи фенери.

— Ето ги! — каза Хилон. — Днес те ще са повече от обикновено, защото другите молитвени домове са изгорели или са пълни с дим като цялото Задтибрие.

— Да! Чувам пеене — каза Виниций.

Като че ли до тях откъм тъмния отвор на хълма достигнаха човешки гласове, а фенерчетата изчезваха в него едно след друго. Но от страничните долове се появяваха все нови и нови силуети, тъй че след малко Виниций и Хилон се намериха сред множество хора.

Хилон се смъкна от мулето и като махна с ръка на момчето, което вървеше край тях, каза му:

— Аз съм служител на Христа и епископ. Подръж ни мулетата и ще получиш благословията ми и опрощение на греховете.

После, без да чака отговор, пъхна в ръцете му поводите и заедно с Виниций се присъедини към минаващите богомолци.

Скоро влязоха в подземието и тръгнаха при слабата светлина на фенерчетата из тъмен коридор, докато стигнаха до една обширна пещера, от която очевидно са били вадени камъни, защото стените й бяха направени от прясно откъртени отломъци.

Там беше по-светло, отколкото в коридора, тъй като освен светилници и фенери горяха и факли. На тяхната светлина Виниций видя цяло множество коленичили хора, с протегнати нагоре, ръце. Лигия, апостол Петър или Лин той не можа никъде да види, но отвсякъде го заобикаляха тържествени и развълнувани лица. По някои от тях се забелязваше израз на очакване, тревога, надежда. Светлината се отразяваше в бялото на вдигнатите нагоре очи, пот се стичаше по бледите като тебешир чела; някои пееха песни, други повтаряха възбудено името Исус, трети се удряха в гърдите. Изразът на всички лица говореше, че всеки миг очакват да се случи нещо необикновено.

В това време песните утихнаха и над събраните в ниша, образувана от изваждането на грамаден камък, застана познатият на Виниций Крисп, с лице унесено, като че ли не в пълно съзнание, бледо, фанатично, строго. Очите на всички се обърнаха към него, сякаш очакваха подкрепа и надежда, но той направи кръстен знак над събраните и започна да говори бързо, почти крещеше:

— Разкайвайте се за греховете си, защото часът е дошъл. Ето върху града на престъплението и разврата, ето върху тоя нов Вавилон господ спусна пагубен пламък. Удари часът на последния съд, на гнева и бедствието… Господ е предвъзвестил своето пришествие и сега ще го видите. Но той не ще дойде вече като Агнец, който е пожертвал кръвта си заради вашите грехове, а като страшен съдия, който в справедливостта си ще потопи в геената грешните и неверниците… Горко на този свят и горко на грешните, защото за тях вече няма милосърдие… Виждам те, Христе! Звездите падат като дъжд на земята, слънцето потъмнява, земята се разтваря като пропаст и мъртвите стават, а ти идеш сред звуци на тръби и войнство от ангели, сред гръмове и трясъци. Виждам те и те чувам, Христе!

Тук той замлъкна и вдигна лице, сякаш се вглеждаше в нещо далечно и страшно. А в това време в подземието се разнесе глух грохот — един път, два пъти, десет пъти: в горящия град цели улици изгорели къщи започваха да се сгромолясват с трясък. Ала повечето християни взеха тези отгласи за явен знак, че настава страшният час, защото вярата в скорошното второ пришествие на Христа и в края на света беше и без това разпространена сред тях, а сега я усили още повече пожарът на града. Затова и страх от бога обхвана събраните. Множество гласове започнаха да повтарят: „Денят на Страшния съд!… Ето, иде!“ Някои закриваха лицата си с ръце, убедени, че ей сега земята ще се разтърси из основи и из нейната паст ще излязат пъклени чудовища, за да се нахвърлят върху грешниците. Други зовяха: „Христе, смили се! Изкупителю, бъди милостив!…“; трети изповядваха гласно греховете си; четвърти се прегръщаха, за да имат в ужасния миг близко сърце до себе си.

Но имаше и такива, чиито лица, сякаш възнесли се на небето, озарени с неземни усмивки, не издаваха тревога. На няколко места се разнесоха гласове: това бяха хора, които в религиозен екстаз започнаха да крещят непонятни думи на непонятни езици. Някой от тъмния ъгъл на пещерата извика: „Събуди се ти, който спиш!“ Над всички се издигаше гласът на Крисп: „Бдете! Бдете!“

Понякога настъпваше мълчание, като че ли всички задържаха дъха си и очакваха това, което трябваше да се случи. А в това време се чуваше далечният трясък на рухващите квартали, после се разнасяха отново стонове, молитви, гласове и призиви: „Изкупителю, смили се!“ Понякога Крисп издигаше глас и крещеше: „Отречете се от земните блага, защото скоро ще се разтвори земята под нозете ви! Отречете се от земната любов, защото господ ще погуби тия, които са обичали повече от Него жените и децата си. Горко томува, който обича повече творението от Твореца! Горко на богатите! Горко на чревоугодниците! Горко на разпътните! Горко на мъжа, на жена му и на детето!…“

Внезапно трясък, по-силен от предишните, разтърси каменоломната. Всички се хвърлиха на земята, разперили ръце на кръст, за да се пазят с този знак от злите духове. Настана миг, в който се чуваше само ускорено дишане, пълен с ужас шепот: „Исусе, Исусе, Исусе!“ и тук-там детски плач. А в това време над тази лежаща човешка тълпа се разнесе нечий спокоен глас:

— Мир вам!

Това беше гласът на апостол Петър, който току-що бе влязъл в пещерата. При звука на неговите думи страхът премина в един миг, както преминава страхът на стадото, когато се е появил неговият пастир. Хората се надигнаха от земята, тези, които стояха по-близо до апостола, взеха да се притискат в коленете му, като че ли търсеха закрила, а той простря над тях ръце и заговори:

— Защо тревожите сърцата си? Кой от вас ще отгатне какво може да го срещне, преди да дойде часът? Бог наказа Вавилон с огън, но над вас, които сте очистени чрез кръщението и чиито грехове е изкупила кръвта на Агнеца, ще бъде неговото милосърдие и ще умрете с неговото име на уста. Мир вам!

След страшните и безмилостни думи на Крисп Петровите слова паднаха като балсам върху събраните. Вместо страх от бога ги завладя любов към него. Тези хора намериха отново Христа такъв, какъвто бяха го обикнали от апостолските проповеди; не безмилостния съдия, а благия и търпелив Агнец, чието милосърдие надминаваше стократно човешката злоба. Чувство на облекчение обхвана всички събрани — смелост и благодарност към апостола препълни сърцата. От разни страни започнаха да викат: „Ние сме твои овце, паси ни!“ А по-близките казваха: „Не ни напущай в деня на гнева.“ И коленичеха в нозете му. Виждайки това, Виниций се приближи, хвана края на дрехата му и като сведе глава, каза:

— Учителю, спаси ме! Търсих я в дима на пожара и сред тълпите и никъде не можах да я намеря, но вярвам, че ти можеш да ми я върнеш.

А Петър сложи ръка на главата му.

— Надявай се — каза той — и ела с мене.

III

А градът гореше. Големият цирк рухна в развалини, а след това в кварталите, които бяха започнали първи да горят, се сриваха цели улици. След всяко такова събаряне се издигаха стълбове от пламъци чак до небето. Вятърът менеше посоката си и сега духаше с неизмерима сила откъм морето, носейки към Целий, Есквилин и Виминал вълни от огън, главни и въглени. Все пак бяха взети вече мерки за спасение. По заповед на Тигелин, който пристигна на третия ден от Анций, започнаха да събарят къщите по хълма Есквилин, за да спре огънят сам, като стигне до празните места. Но това беше много слабо средство за спасение на останките на града, защото за запазване на онова, което вече гореше, не можеше и да се мисли. Трябваше да се вземат и мерки срещу други последици от бедствието. Заедно с Рим загиваха безмерни богатства, загиваше цялото имущество на неговите жители, тъй че около стените сега чергаруваха стотици хиляди истински бедняци. Още на втория ден гладът започна да измъчва тази човешка тълпа, тъй като натрупаните в града неизмерими запаси храна горяха заедно с него, а във всеобщото объркване и бездействие на службите никой досега не беше помислил да бъдат докарани нови запаси. Едва след завръщането на Тигелин бяха изпратени в Остия пратеници с необходимите заповеди, но в това време населението започваше да се държи все по-заплашително.

Къщата при Аква Апиа, където се настани временно Тигелин, беше обграждана от цели тълпи жени, които крещяха от сутрин до късна нощ: „Хляб и подслон!“ Напразно преторианците, докарани от големия лагер, между виа Салария и Номентана, се мъчеха да въдворят някакъв ред. Тук-там им оказваха открито въоръжена съпротива; другаде беззащитните тълпи викаха, сочейки към горящия град: „Убивайте ни в светлината на тоя огън.“ Злословеше се по адрес на цезаря, на августианите и на преторианските войници и вълнението с всеки час растеше така, че Тигелин, като гледаше през нощта хилядите разпръснати около града огньове, си казваше, че това са огньове на неприятелски лагери. По негова заповед докараха освен брашно и колкото може повече готов хляб, който беше събран не само от Остия, а и от всички околни градове и села. Но през нощта, когато в Емпориума пристигнаха първите пратки, народът разби главната врата откъм Авентин, разграби в миг запасите и настана страшна бъркотия. При блясъка на пожара хората се бореха за хляб, голямо количество от който бе стъпкано по земята. Брашното от разкъсаните чували покри като сняг цялото пространство от хамбарите чак до арката на Друз и Германик; безредиците продължиха, докато войниците обкръжиха всички здания и започнаха да разпъждат тълпите със стрели и копия.

Никога от времето на нашествието на галите, предвождани от Брен, Рим не беше видял такава катастрофа. Хората сравняваха с отчаяние двата пожара. Но тогава беше останал поне Капитолий. Сега и Капитолий беше заобиколен от страшен огнен венец. Мраморът наистина не гореше, но нощем, когато вятърът развихряше за миг пламъците, виждаха се редиците колони на горния Юпитеров храм, нажежени и светещи с розова светлина, като разжарени въглени. Най-после Рим по времето на Брен имаше дисциплинирано, покорно, еднородно и сплотено население, привързано към града и олтарите, а сега около стените на горящия град чергаруваха разноезични тълпи от роби и свободни, разярени и непокорни, готови под натиска на мизерията да се обърнат против властта и града.

Обаче самият пожар с огромните си размери обезсилваше до известна степен простолюдието, изпълвайки сърцата с ужас. След бедствието на огъня можеше да дойде и бедствието на глада и болестите, тъй като след първото нещастие дойдоха и страшните юлски горещини. Невъзможно беше да се диша този нажежен от огъня и слънцето въздух. Нощта не само не донасяше облекчение, но се превръщаше в истински ад. През деня се откриваше ужасяваща и зловеща гледка. В средата огромният град върху хълмовете, превърнал се в бучащ вулкан, а наоколо, чак до Албанските планини, се редяха бараки, шатри, навеси, коли, ръчни колички, носилки, сергии, огнища, необгледен чергарски стан — забулен от дим и прах, осветен от ръждивочервените лъчи на слънцето, което проникваше през пламъците, изпълнен с глъчка, крясъци, ненавист и страх, чудовищно убежище за мъже, жени и деца. Сред квиритите имаше гърци, рошави светлооки хора от север, африканци и азиатци; наред с гражданите се срещаха роби, освободени роби, гладиатори, търговци, занаятчии, селяни и войници — истинско човешко море, което заобикаляше острова на пожара.

Разни слухове вълнуваха това море, както вятърът вълнува истинските вълни. Имаше благоприятни и неблагоприятни слухове. Говореха за огромни запаси от хляб и дрехи, които трябвало да дойдат в Емпориума и щели да бъдат раздавани безплатно. Говореха също, че по заповед на цезаря щели да бъдат заграбени всички богатства от провинциите в Азия и Африка, а съкровището, което щяло да се събере по тоя начин, щяло да бъде разпределено между жителите на Рим, та всеки да може да си построи собствен дом. Но в същото време се разнасяха и такива новини, че водата във водопроводите била отровена и че Нерон искал да унищожи града и да изтреби до крак неговите жители, за да се пренесе в Гърция или Египет и оттам да владее света. Всеки слух се разпространяваше с бързината на светкавица и се посрещаше с вяра от тълпата и будеше надежди или причиняваше изблици на гняв, страх или ярост. Най-после някаква треска завладя хилядите бездомници. Вярата на християните, че е близо гибелта на света от огън, с всеки изминал ден се ширеше все повече и повече и между последователите на старата религия. Хората изпадаха във вцепенение или лудост. Сред облаците, осветени от сиянието на пожара, някои виждаха боговете да наблюдават гибелта на земята и протягаха към тях ръце за милост или ги проклинаха.

В това време войниците, подпомогнати от някои жители, разрушаваха непрекъснато къщи на Есквилин, Целий, а също и в Задтибрието и затова по-голямата част от този квартал можа да оцелее. Но в самия град горяха несметни съкровища, натрупани през вековете на победи; безценни творения на изкуството, великолепни храмове — драгоценни паметници на римското минало и на римската слава. Предвиждаше се, че от целия град ще оцелеят едва няколко от крайните квартали и че стотици хиляди хора ще останат без покрив. Други обаче разпространяваха слуха, че войниците събарят къщите не за да преграждат пътя на огъня, а за да не остане нищо от града. Тигелин във всяко писмо настоятелно молеше цезаря да дойде и с присъствието си да успокои отчаяния народ. Обаче Нерон тръгна едва тогава, когато пламъците обхванаха „domus transitoria“, и бързаше да не изпусне оня миг, когато пожарът щеше да стигне своя апогей.

IV

В това време огънят достигна виа Номентана, а оттам, поради промяната на вятъра, се върна към виа Лата и към Тибър, обиколи Капитолий, разля се по Форум Боариум и като унищожаваше всичко, което беше отминал при първия си напор, отново се приближи до Палатин. След като събра всичките сили на преторианците, Тигелин изпращаше пратеник след пратеник до приближаващия се към града цезар с известие, че той няма да изгуби нищо от великолепието на зрелището, тъй като пожарът се беше усилил още повече. Обаче Нерон искаше да пристигне през нощта, за да изпита по-голяма наслада от гледката на загиващия град. Затова той се спря в околностите на Аква Албана и като повика в палатката си трагика Алитур, за да реши с негова помощ какви да бъдат позата, изразът на лицето и погледът му и да заучи съответните жестове. Той влезе в разпален спор с Алитур дали при думите „О, свещени граде, който изглеждаше по-вечен от Ида“ да вдигне нагоре двете си ръце, или да държи в едната ръка лютнята и да я отпусне надолу, а да вдигне само другата. И този въпрос му се струваше в оня миг по-важен от всичко друго. Когато най-после тръгна на мръкване, поиска да попита Петроний дали не е добре да вмъкне в стиха, посветен на бедствието, няколко великолепни хули срещу боговете и дали от гледище на изкуството не би трябвало такива хули от само себе си да се изтръгнат от устата на човек, загубил отечеството си.

Към полунощ Нерон наближи най-после градските стени заедно с огромната си свита, съставена от големи групи придворни, сенатори, воини, освободени роби, жени и деца. Шестнайсет хиляди преторианци в боен ред по пътя бдяха за неговото спокойно и безопасно влизане, като задържаха в същото време на подобаващо разстояние възбудения народ. Народът наистина ругаеше, крещеше и свиркаше, като гледаше шествието, но не смееше да се нахвърли върху него. На много места обаче се чуха и ръкопляскания от голтаците, които нищо не бяха загубили в пожара, понеже не бяха притежавали нищо, а се надяваха на по-щедро от обикновено раздаване на жито, дървено масло, дрехи и пари. Впрочем както крясъците и подсвиркванията, така и аплодисментите бяха заглушени накрая от звуците на тръби и рогове, които засвириха по заповед на Тигелин. След като мина през Остийската порта, Нерон се спря за миг и изрече: „Бездомен владетел на бездомен народ, къде ще подслоня през нощта нещастната си глава!“ после, като премина Кливус Делфини, се изкачи по приготвените нарочно за него стъпала на Апиевия водопровод, а след него августианите и хор от певци, които носеха цитри, лютни и други музикални инструменти.

И всички затаиха дъх, очаквайки не ще ли каже той някакви велики думи, които трябваше да се запомнят за лична изгода. Но той стоеше тържествен, ням, в пурпурна мантия и венец от златни лаврови клонки и наблюдаваше бушуващата стихия на пламъците. Когато Терпнос му подаде златната лютия, той вдигна очи към обляното от заревото на пожара небе, сякаш очакваше вдъхновение.

Народът го сочеше отдалече с ръце, него, обления от кървавия блясък. По-нататък съскаха змиите на пламъците и горяха предвечните най-свещени паметници: гореше храмът на Херкулес, издигнат от Евандър, и храмът на Юпитер Статор, и храмът на Луната, построен още от Сервий Тулий, и домът на Нума Помпилий, и храмът на Веста със светините на римския народ. Сред гривите на пламъците понякога се показваше Капитолий, гореше миналото и душата на Рим, а той, цезарят, стоеше с лютня в ръката, с изражение на трагически актьор и с мисъл не за загиващия роден град, а за позата и за патетичните думи, чрез които би могъл най-добре да предаде огромността на бедствието, да предизвика колкото може по-голямо възхищение и да спечели горещи аплодисменти.

Той мразеше тоя град, мразеше неговите жители, обичаше само своите песни и стихове и вътрешно се радваше, че най-после видя трагедия, подобна на тая, която възпяваше. Стихоплетецът се чувстваше щастлив, декламаторът — вдъхновен, жадният за силни преживявания се упояваше от страхотната картина и с наслада мислеше, че дори гибелта на Троя е била нищо в сравнение с гибелта на тоя огромен град. Какво би могъл още да желае? Ето Рим, градът, господар на света, гори, а той стои на арката на водопровода, със златна лютня в ръката, ясно видим, пурпурен, будещ удивление, величествен и поетичен. Някъде там долу, в мрака, роптае и се вълнува народът! Нека роптае! Векове ще отлетят, хилядолетия ще минат, а хората ще помнят и ще славят тоя поет, който в такава нощ е възпял падането и пожара на Троя. Какво е в сравнение с него Омир, какво представлява самият Аполон със своята първобитна лютня?

Той издигна ръце и като дръпна струните, започна с думите на Приам:

О, гнездо на дедите ми, о, скъпа люлко!…

Гласът му на открито, при грохота на пожара и при далечната глъчка на хилядните тълпи, прозвуча странно жалък, треперещ и слаб, а звукът на акомпанимента се чуваше като бръмчене на муха. Обаче сенаторите, чиновниците и августианите, събрани на водопровода, наведоха глави и слушаха с ням възторг. А той пя дълго и ставаше все по-печален. В миговете, когато прекъсваше, за да си поеме дъх, хорът на певците повтаряше последните стихове, след това Нерон отмяташе от рамото си със заучено от Алитур движение трагическата „сирма“, дръпваше струните и пееше по-нататък. Когато най-после свърши съчинената предварително песен, започна да импровизира, като търсеше величествени сравнения в зрелището, което се откриваше пред него. И изразът на лицето му започна да се мени. Той не се трогна от гибелта на родния си град, а се упои и трогна от патоса на собствените си думи до такава степен, че неочаквано изпусна със звън лютнята в нозете си и като се загърна в сирмата, остана като вкаменен, подобен на една от статуите на Ниобидите, които красяха двора на Палатина.

След кратко мълчание забушува буря от ръкопляскания. Но от далечината му отговори воят на тълпите. Сега вече никой не се съмняваше, че цезарят е заповядал да запалят града, за да си устрои зрелище и да пее песни при гледката на пожара. Като чу оня вик от стотици хиляди гърла, Нерон се обърна към августианите с тъжна, пълна с примирение усмивка на човек, който е онеправдан, и рече:

— Ето как квиритите умеят да ценят мен и поезията.

— Мерзавци! — отвърна Ватиний. — Заповядай, господарю, на преторианците да ги нападнат.

Нерон се обърна към Тигелин:

— Мога ли да разчитам на верността на войниците?

— Да, божествени! — отговори префектът.

Но Петроний вдигна рамене.

— На верността им — да, но не и на числеността им — каза той. — Остани засега тук, където си, защото тук е най-безопасно, а тоя народ трябва да се успокои.

На същото мнение беше и Сенека, и консулът Лициний. В това време долу възбуждението растеше. Народът се въоръжаваше с камъни, с дъски от колите и носилките и с различни железни предмети. След малко неколцина от началниците на кохорти надойдоха с известие, че преторианците, притиснати от тълпите, запазват с голямо усилие своя боен ред и като нямат заповед да нападнат, не знаят какво да правят.

— Богове! — каза Нерон. — Каква нощ! От една страна пожар, а от друга — разбушувано море от народ.

И започна да търси още по-силни изрази, които биха могли великолепно да изразят опасността на момента, но като видя наоколо бледи лица и неспокойни погледи, също се изплаши.

— Дайте ми черната мантия с качулката! — извика той. — Нима наистина ще се стигне до бой?

— Господарю — отговори с несигурен глас Тигелин, — аз направих всичко, каквото можех, но опасността е страшна… Обърни се, господарю, към народа и му дай някакво обещание.

— Цезарят да говори на тълпата? Нека друг да го стори от мое име. Кой се наема с това?

— Аз — обади се спокойно Петроний.

— Върви, приятелю. В нужда винаги най-верният си ти… Иди и не скъпи обещанията.

Петроний се обърна към свитата с небрежен и подигравателен израз на лицето.

— Присъстващите тук сенатори — каза той, — а освен тях Пизон, Нерва и Сенецион ще дойдат след мене.

След това слезе бавно от водопровода, а ония, който той извика, вървяха след него не без колебание, но с известна бодрост, която им вдъхваше неговото спокойствие. В подножието на аркадите на виадукта Петроний се спря, заповяда да доведат белия му кон, възседна го и потегли начело на другарите си през гъстите преториански редици към черната виеща тълпа, без оръжие, държейки в ръка тънка тояжка от слонова кост, с която обикновено се подпираше.

И като стигна до самата тълпа, вкара коня в нея. Наоколо, в светлината на пожара, се виждаха издигнати ръце, въоръжени с всякакви предмети, пламнали очи, изпотени лица и ревящи, запенени уста. Разбунтуваната вълна веднага заобиколи него и придружаващите го лица, зад нея се виждаше истинско море от глави, раздвижено, кипящо, страшно.

Виковете се усилиха още повече и преминаха в нечовешки рев; пръти, вили и дори мечове се размахваха над главата на Петроний, грабливи ръце се протягаха към юздата на коня му, но той навлизаше все по-навътре, студен, безразличен, надменен. Понякога чукваше с тояжката по главите най-дръзките, като че ли си проправяше път през обикновена навалица, и тази негова сигурност, това спокойствие все пак смайваше необузданата тълпа. Най-после го познаха и множество гласове започнаха да викат:

— Петроний! Arbiter elegantiarum! Петроний!…

— Петроний! — чуваше се от всички страни.

И колкото повече се повтаряше това име, толкова лицата наоколо ставаха по-малко разярени, а крясъците — не толкова яростни. Тоя изискан патриций беше любимец на народа, въпреки че никога не търсеше неговата любов. Той минаваше за човек справедлив и щедър, а популярността му беше порасла особено след процеса на Педаний Секунд, в който той се застъпи за смекчаване на жестокото наказание, обричащо на смърт всичките роби на префекта. Оттогава тълпите на робите го обичаха с такава необуздана любов, с каквато потиснатите и нещастни хора са свикнали да обичат ония, които им оказват макар и малко съчувствие. Към това в тая минута се прибави и любопитството какво ще каже пратеникът на цезаря, защото никой не се съмняваше, че цезарят го е изпратил нарочно.

А той, като свали бялата си, обточена с алена ивица тога, вдигна я нагоре и почна да я размахва над главата си в знак, че иска да говори.

— Мълчете! Мълчете! — викаха от всички страни.

След малко настъпи пълна тишина. Тогава Петроний се изправи на коня и започна да говори със силен, спокоен глас:

— Граждани! Нека тези, които ме чуят, да повторят думите ми на ония, които стоят по-далеч, и нека всички се държат като хора, а не като зверове на арената.

— Слушаме! Слушаме!…

— И тъй, слушайте. Градът ще бъде възобновен. Градините на Лукул, Меценат, Цезар и Агрипина ще бъдат отворени за вас! От утре ще започнат да раздават хляб, вино и масло, та всеки да може да напълни корема си до насита. След това цезарят ще ви устрои игри, каквито светът не е виждал досега. През време на игрите ви чакат пиршества и дарове. След пожара ще бъдете по-богати, отколкото преди пожара!

Отговори му глъчка, която се разнасяше от центъра на всички страни, както се разнасят вълните по вода, в която някой е хвърлил камък: ония, които се намираха по-наблизо, повтаряха на по-отдалечените неговите думи. След това се чуха тук-там гневни или одобрителни викове, които най-после преминаха в един общ, огромен вик:

— Panem et circenses!…

Петроний се загърна в тогата си и известно време слушаше неподвижен, подобен на мраморна статуя в бялото си облекло. Викът се усилваше, заглушаваше пукота на пожара, идеше от всички страни, все по-издълбоко и по-издълбоко, но пратеникът очевидно имаше да каже още нещо, защото чакаше.

И най-после, като въдвори отново мълчание с вдигане на ръка, той извика:

— Обещавам ви panem et circenses, а сега извикайте високо в чест на цезаря, който ви храни и облича, пък после иди да спиш, сбирщино от голтаци, защото скоро ще съмне!

Като каза това, той обърна коня и почуквайки леко с тояжката по главите и лицата ония, които стояха на пътя му, бавно се упъти към преторианските редици.

След малко той беше при водопровода. Горе завари всички почти в паника. Там не бяха разбрали вика „Panem et circenses“ и бяха помислили, че това е ново избухване на ярост. Дори не бяха се надявали, че Петроний ще може да се спаси, затова Нерон, като го видя, изтича чак до стълбите и с пребледняло лице започна да задава въпроси:

— Е, какво? Какво става там? Има ли вече бой?

Петроний пое дълбоко въздух, отдъхна свободно и отговори:

— Кълна се в Полукс! Потят се и вонят! Нека някой ми даде епилима, защото ще припадна.

След това се обърна към цезаря.

— Обещах им — каза той — хляб, масло, отваряне на градините и игри. Отново те обожават и крещят в твоя чест с напукани устни. Богове, каква неприятна миризма издават тези плебеи!

— Моите преторианци бяха готови — извика Тигелин — и ако ти не беше ги успокоил, кресльовците щяха да замлъкнат навеки. Съжалявам, цезарю, че не ми позволи да употребя сила.

Петроний погледна говорещия, вдигна рамене и рече:

— Не се е разминало. Може би утре ще трябва да я употребиш.

— Не, не! — каза цезарят. — Ще заповядам да им отворят градините и да раздават хляб. Благодаря ти, Петроний! Ще устроя игри, а тази песен, която ви пях днес, ще я изпея публично.

Като каза това, той сложи ръка на рамото на Петроний, замълча за малко и после, успокоен, запита:

— Кажи искрено, как ти изглеждах, когато пеех?

— Беше достоен за това зрелище, както и зрелището беше достойно за тебе — отговори Петроний.

След това се обърна към пожара.

— Нека погледаме още — каза той — и да се простим със стария Рим.

V

Думите на апостола вдъхваха вяра в душите на християните. За тях краят на света винаги изглеждаше близък, но сега те започнаха да вярват, че този страшен съд няма да настъпи веднага и че преди това може би ще видят края на Нероновото владичество, което смятаха за владичество на антихриста, и ще бъдат свидетели на божието наказание за неговите престъпления, които крещяха за възмездие. След като свършиха молитвите си, християните започнаха да се разотиват от подземието и да се завръщат в своите временни убежища, а даже и по домовете си в Задтибрието, тъй като имаше известия, че огънят, запален на петнадесетина места, с промяната на вятъра отново се беше обърнал към реката и след като бе погълнал тук и там онова, което можеше да погълне, бе престанал да се разширява.

Апостолът, съпровождан от Виниций и Хилон, който вървеше след тях, също напусна подземието. Младият трибун не смееше да прекъсне молитвата му и затова известно време вървеше мълчаливо, като го умоляваше само с очи за съчувствие и трепереше от безпокойство. Обаче още много хора идваха да целуват ръцете на апостола и края на дрехата му, майки му поднасяха децата си, други коленичеха в тъмния, дълъг проход, вдигаха нагоре светилници, молеха за благословия, някои пееха, вървейки отстрани, тъй че нямаше удобен момент нито за въпроси, нито за отговор.

Така беше и в дола. Едва когато излязоха на открито, откъдето вече се виждаше горящият Рим, апостолът направи три пъти кръстен знак към града и се обърна към Виниций.

— Не се тревожи. Тук наблизо е къщата на един копач, където ще намерим Лигия с Лин и с верния й слуга. Тя ти е предопределена от Христос и той я запази за тебе.

А Виниций се олюля и се подпря с ръка о скалата. Пътят от Анций, случките край градските стени, търсенето на Лигия сред пожара, безсънието и страшното безпокойство за нея бяха изчерпали силите му, а вестта, че най-скъпото за него същество в света е наблизо и че след малко ще го види, го лиши и от силите, които му бяха останали. Изведнъж го обхвана толкова голяма слабост, че той се свлече в нозете на апостола и като прегърна коленете му, остана тъй, без да може да каже нито дума.

Апостолът, който не искаше да приеме този израз на благодарности и почит, каза:

— Не на мен, не на мен, а на Христос!

— Какво велико божество! — чу се зад тях гласът на Хилон. — Но аз не зная какво да правя с мулетата, които чакат малко по-нататък.

— Стани и ела с мен — каза Петър, като хвана младия човек за ръка.

Виниций стана. На лунната светлина се виждаше как по побледнялото му от вълнение лице се стичаха сълзи. Устните му се движеха трескаво, сякаш той се молеше.

— Да вървим — каза той.

Обаче Хилон пак повтори:

— Господарю, какво да правя с мулетата, които чакат? Може би този достоен пророк ще предпочете да язди, вместо да ходи?

Виниций сам не знаеше какво да отговори, но понеже беше чул от Петър, че къщата на копача е съвсем близо, отвърна:

— Заведи мулетата у Макрин.

— Прости ми, господарю, че ще ти напомня за къщата в Америола. В тоя ужасен пожар човек лесно може да забрави такава дреболия.

— Ще я получиш.

— О, внуко на Нума Помпилий, винаги съм бил сигурен в думите ти, но сега, когато твоето обещание чу и този великодушен апостол, няма да ти напомням, че си ми обещал и лозе. Pax vobiscum. Аз ще те намеря, господарю. Pax vobiscum.

А те му отвърнаха:

— Мир и на тебе!

След това двамата завиха надясно към хълмовете. По пътя Виниций каза:

— Наставнико, облей ме с водата на кръщението, за да мога да се нарека истински последовател на Христа, понеже го обичам с цялата си душа. Облей ме скоро, защото в сърцето си съм готов. И каквото той ми заповяда, това ще сторя, само ми кажи какво още бих могъл да направя.

— Обичай хората като свои братя — отговори апостолът, — защото само с любов можеш да му служиш.

— Да! Аз вече разбирам и чувствам това. Когато бях дете, вярвах в римските богове, но не ги обичах, този Единния обичам тъй, че за него бих дал с радост живота си.

И загледа небето, като повтаряше възторжено:

— Защото той е един! Защото той единствен е добър и милосърден. И затова, ако загине не само този град, но и целият свят, аз пак него единствен ще възхвалявам и него единствен ще почитам!

— А той ще благослови тебе и твоя дом — завърши апостолът.

В това време завиха в друг дол, в отсрещния край на който блещукаше слаба светлинка. Петър я показа с ръка и каза:

— Ето жилището на копача, който ни даде подслон, когато се върнахме с болния Лин от Остриан и не можехме да минем отвъд Тибър.

След малко пристигнаха там. Жилището беше по-скоро пещера, издълбана в склона на хълма, която се затваряше отвън с преграда от глина и пръти. Вратата беше затворена, но през отвора, който служеше за прозорец, се виждаше осветената от огнището вътрешност на жилището.

Някаква тъмна, грамадна фигура се изправи да посрещне дошлите и запита:

— Кои сте вие?

— Слуги Христови — отговори Петър. — Мир на тебе, Урс!

Урс се поклони на апостола ниско до нозете, след това, като позна Виниций, хвана ръката му и я поднесе към устните си.

— И ти, господарю? — рече той. — Да бъде благословено името на Агнеца! Колко ще се зарадва Калина.

Като каза това, той отвори вратата и влязоха. Болният Лин лежеше на куп слама с изсъхнало и жълто като слонова кост лице. Край огнището седеше Лигия, която държеше в ръце нанизана на връв дребна риба, предназначена очевидно за вечеря.

Тя изнизваше рибата от връвта и мислейки, че влиза Урс дори не вдигна очи. Но Виниций се приближи, промълви името й и протегна към нея ръце. Тогава тя скочи от мястото си, изненада и радост като мълния преминаха по лицето й. Без да говори, като дете, което след дни на тревога и беда намира отново баща си или майка си, тя се хвърли в обятията му.

А той я прегърна и дълго я притиска до гърдите си с такъв възторг, като че ли тя беше избавена по някакво чудо. След това сложи ръце на главата й и започна да я целува по челото и очите и пак я прегръщаше, повтаряше името й, радваше й се, възхищаваше се от нея, изразяваше й почитта си. Радостта му нямаше граници, както неговата любов и щастието му.

Най-после взе да й разказва как е препускал от Анций, как я е търсил край стените и сред дима, в къщата на Лин, колко безпокойства и тревоги е преживял и колко е изстрадал, докато апостолът му показал къде се е приютила тя.

— Но сега — говореше той, — когато те намерих, няма да те оставя тук, сред огъня и разярените тълпи. Хората тук се убиват един друг край стените, робите се бунтуват и грабят. Един бог знае какви беди още ще сполетят Рим. Аз ще спася и теб, и всички вас. О, скъпа моя!… Искате ли да дойдете с мен в Анций? Там ще се качим на кораб и ще отпътуваме за Сицилия! Моите земи са и ваши земи, моите къщи са ваши къщи. Чуй ме! В Сицилия ще намерим семейството на Авъл, ще те върна на Помпония и ще те взема после от нейните ръце. Нали ти, о carissima, не се боиш вече от мен? Кръщение още не съм получил, но ето, попитай Петър, не му ли казах преди малко, като идех при теб, че искам да бъда истински последовател на Христа, и не го ли молих да ме кръсти, макар и в тази колиба. Доверете ми се и ти, и всички.

Лигия слушаше със светнало лице тези думи. Всички тук, по-рано поради преследванията от страна на евреите, а сега поради пожара и безредиците, причинени от бедствието, живееха наистина в постоянна несигурност и тревога. Заминаването за спокойната Сицилия би сложило край на всички тревоги и би открило нова епоха на щастие в живота им. Ако Виниций би искал да вземе само Лигия, тя сигурно би устояла на изкушението, не желаейки да остави апостол Петър и Лин, но нали Виниций казваше: „Елате с мен! Моите земи са ваши земи, моите къщи са ваши къщи!“

И като се наведе към ръката му, за да я целуне в знак на покорност, тя каза:

— Твоето огнище ще бъде и мое.

След това засрамена, че е казала думи, които според римския обичай невестите изговаряха само при обреда на бракосъчетанието, тя се изчерви и стоеше осветена от огъня, с наведена глава, несигурна дали няма да изтълкуват зле думите й.

Но погледът на Виниций изразяваше само безгранично възхищение. След това той се обърна към Петър и започна пак да говори:

— Рим гори по заповед на цезаря. Още в Анций той се оплакваше, че никога не е виждал голям пожар. Но ако той не се е побоял да извърши такова престъпление, помислете какво може още да се случи. Кой знае дали няма да докара войска и да заповяда да избият жителите на Рим! Кой знае какви гонения ще настанат и няма ли след това бедствие да дойде бедствието на междуособиците изтреблението и глада? Пазете се, да запазим и Лигия. Там спокойно ще изчакате да отмине бурята, а като премине, отново ще се върнете да сеете вашето зърно.

Навън, откъм Агер Ватиканус, сякаш за да потвърдят опасенията на Виниций, се разнесоха някакви далечни викове, пълни с ярост и ужас. В тоя миг влезе и копачът, стопанин на колибата, затвори бързо вратата и извика:

— Хората се избиват около Нероновия цирк. Робите и гладиаторите нападнаха гражданите.

— Чувате ли? — каза Виниций.

— Чашата преля — рече апостолът — и бедите ще бъдат безбрежни като морето.

След това той се обърна към Виниций и като посочи Лигия, каза:

— Вземи тази девойка, която Бог ти е отредил, и я избави, а болният Лин и Урс нека отпътуват с вас.

Но Виниций, който бе обикнал апостола с цялата си неукротима пламенна душа, извика:

— Кълна ти се, учителю, че няма да те оставя тук да загинеш!

— Да те благослови Господ за желанието ти — отвърна апостолът, — но нима не си чул, че Христос ми е повторил три пъти край езерото: „Паси моите овце!“

Виниций замълча.

— И ако ти, без да ти е възложил някой да се грижиш за мен, казваш, че няма да ме оставиш да загина, как искаш аз да оставя стадото си в дни на изпитания? По време на бурята в езерото, когато сърцата ни се тревожеха, той не ни изостави, как мога тогава аз, слугата, да не последвам примера на своя господар?

Тогава Лин вдигна измършавялото си лице и попита:

— Ами как мога аз, наместниче божи, да не последвам твоя пример?

Виниций прокара ръка по косата си, сякаш се бореше със себе си или със своите мисли, а после хвана Лигия за ръка и каза с глас, в който трептеше енергията на римския войник.

— Чуйте ме, Петре, Лин, и ти, Лигия! Аз говорих каквото ми подсказваше моят човешки разум, но вашият разум е друг, той не мисли за своята безопасност, а за заповедите на Спасителя. Да! Аз не разбирах това и сгреших, защото още не е паднала завесата от очите ми и старата природа се обажда в мене. Но аз обичам Христа и искам да бъда негов слуга и макар че тук става дума за нещо повече от собствената ми глава, коленича пред вас и се кълна, че ще изпълня и аз повелята на любовта и няма да оставя братята си в дни на изпитание.

Като каза това, той коленичи и тутакси изпадна в екстаз, вдигна нагоре очи и ръце и почна да вика:

— Нима те разбирам вече, Христе? Нима съм достоен за тебе?

Ръцете му трепереха, в очите му блестяха сълзи, тялото му се разтърсваше от тръпките на вярата и любовта, а апостол Петър взе глинената амфора с вода и като пристъпи към него, каза тържествено:

— Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух, амин!

Тогава религиозният екстаз обхвана всички. Стори им се, че хижата се изпълва с някаква неземна светлина, че чуват някаква неземна музика, че скалата на пещерата се разтваря над главите им и от небето се спущат множество ангели, а там, горе, се вижда кръст и пробити от гвоздеи благославящи ръце.

А навън се носеха виковете на биещите се хора и трясъкът от пламъците на запаления град.

VI

Населението се разположи на лагери във великолепните градини на цезаря — това бяха някогашните градини на Домиций, и Агрипина, по Марсово поле, в градините на Помпей, Салустий и Меценат. Всичко бе заето — портиките, постройките за игра на топка, разкошните летни къщи и бараките за животни. Пауни, фламинго, лебеди и щрауси, газели и антилопи от Африка, елени и сърни, които служеха за украса на градините отидоха под ножа на тълпите. От Остия започнаха да докарват толкова много храна, че по саловете и различните кораби можеше да се минава като по мост от едната страна на Тибър до другата. Житото се раздаваше на нечувано ниска цена, по три сестерции, а на по-бедните безплатно. Докарани бяха неизмерими запаси от вино, дървено масло, кестени. От планините всеки ден караха стада волове и овце. Бедняците, които преди пожара се криеха из уличките на Субура и мряха обикновено от глад, сега живееха по-добре от преди. Опасността от глад беше напълно премахната, но по-трудно беше да се прекратят разбойничествата, грабежите и злоупотребите. Чергарският живот осигуряваше безнаказаността на крадците, още повече, че те се обявяваха за почитатели на цезаря и за него не скъпяха ръкоплясканията си, където и да се появеше. Когато при това по силата на обстоятелствата обществените служби прекратиха работата си, а същевременно стана недостатъчна и въоръжената сила, която би могла да предотвратява на място своеволията, в града, населен от измета на целия тогавашен свят, се вършеха неща, които надминаваха човешкото въображение. Всяка нощ ставаха сбивания, убийства, отвличания на жени и деца. При Порта Мугионис, където спираха докарваните от Кампания стада, се стигаше до боеве, в които гинеха стотици хора. Всяка сутрин бреговете на Тибър бяха осеяни с удавници, никой не ги погребваше и те се разлагаха бързо от горещините, усилени още повече от пожара, и изпълваха въздуха със зловония. В лагерите се явиха болести и по-страхливите хора очакваха да избухне голяма епидемия.

А градът все още гореше. Едва на шестия ден пожарът стигна до празните пространства на Есквилин, където бяха съборени нарочно огромен брой къщи, и започна да отслабва. Но грамадите разпалена жарава светеха все още толкова силно, че населението не искаше да вярва, че е дошъл краят на бедствието. Наистина през седмата нощ пожарът избухна с нова сила в сградите на Тигелин, обаче трая кратко, понеже там нямаше какво да го подхранва. Само изгорелите къщи се срутваха още тук и там, като изхвърляха нагоре огнени змии и стълбове от искри. Малко по малко тлеещите пожарища започнаха да почерняват отгоре. Небето след залез престана да свети с кърваво сияние и само през нощта по обширната черна пустиня играеха сини езици, които излизаха от овъглените купища.

От четиринайсетте квартала на Рим останаха само четири, в това число Задтибърският. Останалите бяха погълнати от пламъците. Когато най-после купищата жарава се покриха с пепел, можеше да се види, от Тибър чак до Есквилин, огромно сиво, тъжно, мъртво пространство, от което стърчаха редици комини, подобни на надгробни колони. Между тези колони сновяха през деня мрачно множество от хора, които търсеха ценни предмети или останките на скъпи за тях същества. Нощем кучетата виеха по пепелищата и развалините на някогашните домове.

Цялата щедрост и помощта, която цезарят оказа на народа, не можа да спре злословията и брожението. Доволна беше само тълпата на крадците, злодеите и бездомните бедняци, които можеха да ядат, да пият и грабят до насита. Но хората, които бяха изгубили своите близки и имуществото си, не бяха привлечени нито с отварянето на градините, нито с раздаването на жито, нито с обещанията за зрелища и подаръци. Нещастието беше много голямо и твърде необикновено. Други, у които още тлееше някаква искра от любов към родния град, изпадаха в отчаяние при вестта, че старото име Рома щяло да изчезне от лицето на земята, че цезарят имал намерение да издигне над пепелищата нов град на име Нерополис. Вълната на неприязън се надигаше и растеше с всеки изминал ден и въпреки ласкателствата на августианите, въпреки лъжите Тигелин, Нерон, по-чувствителен, отколкото всички други цезари, мислеше с тревога, че в глухата борба на живот и смърт, която той водеше с патрициите и сената, можеше да остане без опора. Самите августиани бяха не по-малко обезпокоени — утрото на всеки следващ ден можеше да им донесе гибел. Тигелин замисляше да извика няколко легиона от Мала Азия; Ватиний, който се смееше даже когато му удряха плесници, изпадна в лошо настроение. Вителий загуби апетит.

Някои се съвещаваха помежду си как да се отклони опасността, понеже за никого не беше тайна, че ако един бунт свали и погуби цезаря, нито един от августианите нямаше да остане жив с изключение може би на Петроний. Защото на тяхното влияние се приписваха безумията на Нерон и на техните подстрекавания — всички престъпления, които той беше извършил. Омразата към тях беше едва ли не по-голяма, отколкото към него.

И тъй, те започнаха да напрягат умовете си как да свалят от себе си отговорността за подпалването на града. Но за да извършат това, трябваше да очистят от подозрения и цезаря, тъй като иначе никой не би повярвал, че те не са виновни за нещастието. Тигелин се съвещаваше с Домиций Афер и дори със Сенека, макар че го мразеше. Попея, която също разбираше, че Нероновият край ще бъде смъртна присъда и за нея, се интересуваше от мнението на своите довереници и на еврейските свещеници — всички предполагаха, че от няколко години тя изповядва вярата в Йехова. Нерон сам търсеше начини за изход, често страшни, още по-често — шутовски и изпадаше ту в страх, ту се забавляваше като дете, но най-много се оплакваше.

Един път в оцелелия от пожара дом на Тиберий се състоя дълго и безплодно съвещание. Петроний беше на мнение да не се обръща внимание на неприятностите и да се отиде в Гърция, а след това в Египет и Мала Азия. Нали това пътуване беше замислено отдавна, защо да се отлага, когато в Рим е тъжно и опасно. Цезарят прие съвета с възторг, но Сенека, като помисли малко, каза:

— Да се отиде, е лесно, но връщането после ще бъде много по-трудно.

— Кълна се в Херкулес! — отвърна Петроний. — Бихме могли да се върнем начело на азиатските легиони.

— Така ще направя! — извика Нерон.

Но Тигелин взе да се противи. Самият той не можеше нищо да измисли и ако идеята на Петроний беше се родила в неговата глава, той би я провъзгласил без съмнение за спасение, но работата беше там, че той не искаше Петроний да бъде за втори път единственият човек, който може в тежките минути да стори всичко и да спаси всички.

— Чуй ме, божествени — рече той, — съветът е пагубен! Преди да стигнеш до Остия, ще започнат междуособици; кой знае дали някой от живите още далечни потомци на божествения Август няма да се провъзгласи за цезар и тогава какво ще направим, ако легионите застанат на негова страна?

— Ще направим това — отвърна Нерон, — че първо ще се погрижим да изчезнат потомците на Август. Те не са вече много и да се освободим от тях, е лесно.

— Това може да се направи, но дали въпросът е само за тях? Моите хора не отдавна, а вчера са чули в тълпата, че цезар трябва да стане такъв мъж, като Тразеа.

Нерон прехапа устни. След малко обаче вдигна очи нагоре и каза:

— Ненаситни и неблагодарни. Имат достатъчно жито и огън, за да пекат хляб, какво повече искат?

На това Тигелин отговори:

— Отмъщение.

Настана мълчание. Изведнъж цезарят стана, вдигна ръка и издекламира:

— Сърцата зоват за мъст, а мъстта за жертва.

След това, забравил всичко, извика със сияещо лице:

— Нека да ми дадат табличка и стило, за да запиша този стих. Никога Лукан не е съчинявал такъв стих. Забелязахте ли, че го намерих изведнъж?

— О, несравнени! — обадиха се няколко гласа.

Нерон записа стиха и каза:

— Да! Мъстта иска жертва.

След това изгледа всички наоколо:

— Ами ако се пусне слух, че Ватиний е заповядал да подпалят града и го принесем в жертва на народния гняв?

— О, божествени, та кой съм аз? — извика Ватиний.

— Вярно! Трябва някой по-голям от тебе… Вителий?…

Вителий пребледня, но започна да се смее.

— Моите тлъстини — отвърна той — само наново ще разпалят пожара.

Но Нерон имаше в главата си нещо друго — търсеше жертва, която би могла наистина да насити народния гняв, и най-после я намери.

— Тигелин — каза той след минута, — ти запали Рим!

Присъстващите изтръпнаха. Те разбраха, че цезарят този път вече не се шегува и че настава миг на големи събития.

А лицето на Тигелин се сгърчи като муцуната на куче, готово да хапе.

— Запалих Рим по твоя заповед — каза той.

И се вгледаха един в друг като два демона. Настана такава тишина, че се чуваше бръмченето на мухите в атриума.

— Тигелин — обади се Нерон, — обичаш ли ме?

— Ти знаеш, господарю.

— Пожертвай се за мен!

— Божествени цезарю — отвърна Тигелин, — защо ми предлагаш сладко питие, което нямам право да поднеса до устата си? Народът роптае и се бунтува, нима искаш да се разбунтуват и преторианците?

Чувство на ужас стисна сърцата на присъстващите. Тигелин беше префект на Претория та и в думите му се долавяше явна заплаха. Самият Нерон разбра това и лицето му се покри с бледнина.

В това време влезе Епафродит, освободен роб на цезаря, и съобщи, че божествената Августа желае да види Тигелин, защото при нея има хора, които префектът трябва да изслуша.

Тигелин се поклони на цезаря и излезе със спокойно и презрително лице. Ето, когато поискаха да го ударят, той показа зъбите си; даде да се разбере кой е и познавайки страхливостта на Нерон, беше сигурен, че тоя владетел на света никога не ще се реши да вдигне ръка срещу него.

А Нерон помълча малко, но като виждаше, че присъстващите очакват от него да каже нещо, каза:

— Топлил съм змия в пазвата си.

Петроний сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е трудно да се откъсне главата на такава змия.

— Какво ще кажеш? Говори, дай съвет! — извика Нерон, като забеляза движението му. — Само на теб имам доверие, защото ти имаш повече ум от всички тях и ме обичаш!

Петроний беше вече готов да изрече: „Назначи ме префект на Претория та и аз ще предам Тигелин на народа и ще успокоя града за един ден.“ Но вродената му ленивост надделя. Да бъде префект, това означаваше в същност да носи на плещите си особата на цезаря и хиляди обществени работи. И защо му е този труд? Нима не е по-добре да чете стихове в разкошната си библиотека, да разглежда вази и статуи или държейки в прегръдките си божественото тяло на Евника, да си играе със златните й коси и да скланя уста към нейните коралови устни?

И той каза:

— Аз те съветвам да заминем за Ахея.

— Ах — отговори Нерон, — очаквах от тебе нещо повече. Сенатът ме мрази. Като замина, кой ще ми гарантира, че няма да се разбунтуват против мен и няма да провъзгласят някого другиго за цезар? Народът по-рано ми беше верен, но сега ще тръгне с тях… Кълна се в Хадес! Ако тоя сенат и тоя народ имаше само една глава!…

— Позволи ми да кажа, о божествени, че ако искаш да запазиш Рим, трябва да запазиш поне неколцина римляни — рече с усмивка Петроний.

Но Нерон започна да роптае:

— За какво ми са Рим и римляните! А Ахея биха ме слушали. Тук ме заобикаля само измяна. Всички ме напущат! И вие сте готови да ми измените! Зная това, зная!… Вие няма и да помислите какво ще кажат за вас бъдещите поколения, ако изоставите такъв артист като мене.

Тук той внезапно се удари по челото и извика:

— Наистина!… Сред тези грижи и аз самият забравям кой съм.

Като каза това, той се обърна към Петроний с вече съвсем разведрено лице.

— Петроний — каза той, — народът роптае, но ако взема лютнята и изляза с нея на Марсово поле, ако му изпея онази песен, която пях на вас по време на пожара, мислиш ли, че няма да го развълнувам с песента си, както някога Орфей е трогнал дивите зверове?

На това Тулий Сенецион, който бързаше да се върне при своите робини, докарани от Анций, и който беше изгубил отдавна търпение, каза:

— Несъмнено, цезарю, ако биха ти позволили да започнеш.

— Да заминем за Елада! — извика неохотно Нерон.

Но в този миг влезе Попея, а след нея и Тигелин.

Очите на присъстващите се обърнаха неволно към него, защото никога никой триумфатор не беше възлизал тъй гордо на Капитолий, както се изправи той пред цезаря.

После бавно и натъртено, с глас, в който се чуваше звън на желязо:

— Изслушай ме, цезарю, защото мога да ти кажа: аз намерих! На народа е нужно отмъщение и жертва, но не една, а стотици и хиляди. Нима не си чувал някога, господарю, кой е бил Христос, тоя, разпънатият на кръст от Пилат Понтийски! Знаеш ли кои са християните? Нали съм ти говорил за техните престъпления и безчинните им обреди, за предсказанията им, че от огън ще дойде краят на света? Народът ги мрази и подозира. Никой не ги е виждал в храмовете, защото те смятат нашите богове за зли духове, няма ги и на стадиона, защото презират състезанията. Никога ръцете на никой християнин не са те почели с ръкопляскане. Никога никой от тях не те е признал за бог. Те са врагове на човешкия род, врагове на града и твои. Народът роптае срещу тебе, но не ти си ми заповядал, цезарю, да изгоря Рим и не аз съм го изгорил… Народът жадува отмъщение, нека го получи. Народът жадува кръв и зрелища, нека ги получи. Народът подозира тебе, нека подозренията му се насочат на друга страна.

Отначало Нерон слушаше с недоумение. Но заедно с думите на Тигелин неговото актьорско лице започна да се мени и да приема последователно израз на гняв, скръб, съчувствие, възмущение. Внезапно той стана и като отхвърли от себе си тогата, която се свлече в краката му, вдигна двете си ръце и за миг остана тъй, в мълчание.

После заговори с глас на трагик:

— О Зевс, Аполон, Хера, Атина, Персефона и всички вие безсмъртни богове, защо не ни дойдохте на помощ? Какво е сторил този нещастен град на тези жестоки хора, та го изгориха тъй безчовечно?

— Те са неприятели на човешкия род и твои — каза Попея.

А други започнаха да викат:

— Постъпи справедливо! Накажи подпалвачите! Самите богове искат отмъщение.

А той седна, отпусна глава на гърдите си и отново замълча, сякаш беше онемял от злодейството, за което чу. Но след малко махна с ръка и каза:

— Какви наказания и какви мъки са достойни за такова престъпление?… Но боговете ще ме вдъхновят и с помощта на силите на Тартара ще представя на моя беден народ такова зрелище, че векове наред ще си спомня за мен с благодарност.

Изведнъж облак засенчи челото на Петроний. Той помисли за опасността, която ще надвисне над Лигия, над Виниций, когото обичаше, и над всички тия хора, чието учение отхвърляше, но в чиято невинност беше убеден. Помисли също, че ще започне една от онези кървави оргии, които неговите очи на естет не понасяха. Ала преди всичко той си казваше: „Трябва да спася Виниций, който ще полудее, ако загине онази девойка“, и това съображение натежа повече от всички други. Петроний разбираше добре, че започва опасна игра, каквато никога в живота си не бе играл.

Все пак той започна да говори спокойно и небрежно, както говореше обикновено, когато критикуваше или осмиваше не твърде естетичните хрумвания на цезаря и августианите:

— И тъй, намерихте жертвите! Добре! Можете да ги изпратите на арените или да ги облечете в „смъртни туники“. И това е добре! Но чуйте ме. Имате власт, имате преторианци, имате сила, затова бъдете искрени поне тогава, когато никой не ви чува. Лъжете народа, но не и сами себе си. Предайте на народа християните, осъдете ги на каквито искате изтезания, но имайте смелост да си кажете, че не те запалиха Рим! Пфу! Вие ме наричате arbiter elegantiarum и затова ще ви кажа, че не понасям жалките комедии. Пфу! Колко много ми напомня всичко това бараките около Порта Азинария, където актьорите играят за развлечение на тълпата от предградията роли на богове и царе, а след представлението ядат чесън и пият кисело вино или пък получават за награда тояги. Бъдете наистина богове и властелини, защото, казвам ви, можете да си го позволите. Колкото до тебе, цезарю, ти ни заплашваше със съда на бъдните векове, но помисли си — те ще изрекат своята присъда и над теб. Кълна се в божествената Клио! Нерон, владетелят на света, Нерон, богът, запали Рим, защото беше тъй могъщ на земята както Зевс на Олимп. Нерон, поетът, толкова обичаше поезията, че пожертва заради нея своето отечество — Рим! Откак свят светува, никой не е извършил нищо подобно, на нищо подобно не се е решавал. Заклинам те в деветте либетриди, не се отказвай от такава слава, защото за тебе ще се пеят песни, докато свят светува. Какво ще бъдат в сравнение с тебе Приам, Агамемнон, Ахил, самите богове дори? Не е толкова важно дали опожаряването на Рим е добро дело, но то е велико и необикновено! А при това, казвам ти, че народът няма да вдигне ръка против тебе! Това не е вярно! Имай смелост! Пази се от недостойни за теб постъпки, защото тебе те застрашава само това, че бъдните векове могат да кажат: „Нерон запали Рим, но като малодушен цезар и малодушен поет се отрече от великото дело от страх и хвърли вината върху невинните!“

Обикновено думите на Петроний правеха силно впечатление на Нерон, но този път и самият Петроний не си правеше илюзии, защото разбираше, че това, което говори, е последно средство; при щастлив случай то можеше да спаси християните, но още по-лесно можеше да погуби него самия. Той обаче не се поколеба, тъй като ставаше дума за Виниций, когото обичаше, и за риска, който го забавляваше. „Зарът е хвърлен19 — казваше си той — и ще видим доколко у тая маймуна страхът за собствената й кожа ще надделее над любовта към славата.“

И в душата си не се съмняваше, че ще надделее страхът.

След неговите думи настана мълчание. Попея и всички присъстващи внимателно гледаха Нерон в очите, а той започна да повдига устните си нагоре към самите ноздри, както имаше навик да прави, когато не знаеше какво да предприеме. Най-после на лицето му ясно се изписа смущение и досада.

— Господарю — извика Тигелин, като видя това, — позволи ми да се оттегля, защото, когато искат да изложат на гибел твоята особа и при това те наричат малодушен цезар, малодушен поет, подпалвач и комедиант, моите уши не могат да понесат такива думи.

„Загубих“ — помисли си Петроний. Но се обърна към Тигелин, измери го с поглед, който изразяваше презрението на големия сановник и изискан човек към един негодник, и каза:

— Тигелин, аз тебе нарекох комедиант, защото даже и сега си такъв.

— Затова ли, че не искам да слушам твоите обиди?

— Затова, че се преструваш, че обичаш безгранично цезаря, а преди малко го заплашваше с преторианците, което разбрахме всички и той — също.

Тигелин, който не очакваше, че Петроний ще се осмели да хвърли такива зарове, пребледня, забърка се и онемя. Но това беше последната победа на изискания патриций над неговия съперник, тъй като в тоя миг Попея каза:

— Господарю, как можеш да позволиш такава мисъл дори да се зароди в нечия глава, а още повече да се осмелят да ти я кажат в лицето!

— Накажи нахалника! — извика Вителий.

Нерон отново повдигна устни към ноздрите си и като обърна към Петроний стъкловидните си безизразни късогледи очи, каза:

— Така ли ми се отплащаш за приятелството към тебе?

— Ако се лъжа, докажи ми го — отговори Петроний, — но знай, че говоря това, което ми диктува любовта към теб.

— Накажи нахалника! — повтори Вителий.

— Стори го! — обадиха се няколко гласа.

В атриума се вдигна шум и настъпи раздвижване, защото присъстващите започнаха да се отстраняват от Петроний. Отстрани се дори Тулий Сенецион, неговият постоянен дворцов приятел, и младият Нерва, който хранеше досега гореща привързаност към него. След малко Петроний остана сам от лявата страна на атриума и с усмивка на уста, оправяйки с ръка гънките на тогата си, чакаше какво още ще каже или ще направи цезарят.

А цезарят каза:

— Искате да го накажа, но тоя е мой другар и приятел, затова, макар че нарани сърцето ми, нека знае, че на приятелите си това сърце може само да… прощава.

„Загубих играта и загинах“ — помисли си Петроний.

В това време цезарят стана, съветът свърши.

VII

Петроний си отиде в къщи, а Нерон и Тигелин минаха в атриума на Попея, където ги чакаха хората, с които префектът беше разговарял преди.

Там бяха двама еврейски „рави“ от Задтибрието, облечени в дълги тържествени одежди и с митри на главите, един млад писар, техен помощник, и Хилон. Като видяха цезаря, духовните лица пребледняха от вълнение, вдигнаха ръце на височината на раменете си и наведоха глави.

— Привет на тебе, монархо над монарсите и царю над царете — каза по-старият, — привет на тебе, владико на земята, цезарю и покровителю на избрания народ, лъв сред хората, чието владичество е като слънчева светлина и като ливански кедър, и като извор, и като палма, и като балсам йерихонски!…

— Вие не ме наричате бог? — попита цезарят.

Свещениците пребледняха още повече; по-старият отново заговори:

— Твоите думи, господарю, са сладки като плода на лозата, като узряла смокиня, защото Йехова е изпълнил с доброта сърцето ти. Обаче предшественикът на твоя баща, цезарят Гай, беше жесток човек и все пак нашите пратеници не го наричаха бог, предпочитайки смъртта пред нарушението на Писанието.

— И Калигула заповяда да ги хвърлят на лъвовете?

— Не, господарю, цезарят Гай се уплаши от гнева на Йехова.

И те изправиха глави, защото името на могъщия Йехова им вдъхна решителност. Сигурни в неговата мощ, те гледаха вече по-смело в очите Нерон.

— Обвинявате ли християните, че са запалили Рим? — попита цезарят.

— Ние, господарю, ги обвиняваме само в това, че са неприятели на Писанието, неприятели на човешкия род, неприятели на Рим и твои неприятели и че отдавна още са заплашвали града и света с огън. Останалото ще ти разкаже този човек, чиято уста не ще се оскверни с лъжа, защото в жилите на майка му е текла кръвта на избрания народ.

Нерон се обърна към Хилон:

— Кой си ти?

— Твой почитател, о, Озирис, и беден стоик.

— Аз мразя стоиците — каза Нерон, — мразя Тразеа, мразя Музоний и Корнут. Отвратителна ми е тяхната реч, тяхното презрение към изкуството, доброволната им мизерия и нечистоплътност.

— Господарю, твоят учител Сенека има хиляда маси от лимоново дърво. Пожелай само и аз ще имам два пъти повече. Аз съм стоик по неволя. Украси, о лъчезарни, моя стоицизъм с венец от рози и сложи пред него съд с вино и той ще пее Анакреоновите песни тъй, че ще заглуши всичките епикурейци.

Нерон, комуто допадна епитетът „лъчезарни“, се усмихна и каза:

— Харесваш ми!

— Този човек струва толкова злато, колкото сам тежи — извика Тигелин.

А Хилон отговори:

— Прибави, господарю, към моето тегло и твоята щедрост, защото иначе вятърът ще отнесе наградата ми.

— Наистина, не си по-тежък от Вителий — намеси се цезарят.

— Уви, сребролъки20, моето остроумие не е от олово.

— Виждам, че твоето учение не ти забранява да ме наричаш бог?

— О, безсмъртни, моето учение е в тебе: християните богохулстваха срещу това учение и затова ги намразих.

— Какво знаеш за християните?

— Ще ми позволиш ли да плача, божествени?

— Не — каза Нерон, — това ме отегчава.

— И трижди си прав, защото очите, които са те видели, трябва веднъж завинаги да се изсушат от сълзите. Господарю, пази ме от неприятелите ми.

— Говори за християните — каза Попея с нетърпение в гласа.

— Ще бъде, както ти заповядаш, Изида — отговори Хилон. — От младини съм се посветил на философията и търсех истината. Търсих я у старите божествени мъдреци и в Атинската академия, и в Александрийския Серапеум. Когато чух за християните, помислих, че това е някаква нова школа, в която ще мога да намеря зрънце истина, и се запознах с тях за мое нещастие! Първият християнин, с когото ме сближи злата съдба, беше Главк, лекар в Неапол. От него именно узнах по-сетне, че те почитат някакъв Христос, който им обещал да изтреби всички хора и да унищожи всички градове на земята, а тях да остави, ако му помогнат да изтреби потомците на Девкалион. Затова, о господарю, те мразят хората, затова тровят кладенците, затова на своите сборища бълват проклятия срещу Рим и върху всички храмове, в които отдаваме почит на нашите богове. Христос бил разпнат на кръст, но им обещал, че когато Рим бъде унищожен от огън, ще дойде втори път на тоя свят и ще им даде властта над земята.

— Сега народът ще разбере защо е бил изгорен Рим — прекъсна го Тигелин.

— Мнозина вече разбират, господарю — отговори Хилон, — защото ходя по градините, по Марсово поле и поучавам. Но ако благоволите да ме изслушате докрай, ще разберете какви са поводите за отмъщение. Лекарят Главк не се издаваше отначало пред мен, че тяхното учение налага омраза към хората. Напротив, казваше ми, че Христос е добро божество и че основа на учението му е любовта. Моето чувствително сърце не можеше да се противопостави на такива истини и аз обикнах Главк и се отнесох с доверие към него. Делях с него залъка си, всеки грош и знаеш ли, господарю, как ми се отплати той? По пътя от Неапол за Рим ме мушна с нож, а жена ми, моята хубава и млада Береника, продаде на търговците на роби. О, ако Софокъл знаеше моята история… Но какво говоря! Тоя, който ме слуша сега, е по-добър от Софокъл.

— Нещастният човек! — каза Попея.

— Не е нещастен оня, който е видял лицето на Афродита, господарке, а аз го виждам в тоя миг. Тогава търсех утеха във философията. Като дойдох в Рим, помъчих се да се добера до християнските старейшини, за да искам наказанието на Главк. Мислех, че ще го принудят да върне жена ми… Запознах се с техния първосвещеник и с друг един на име Павел, който беше тук затворен, но после го освободиха, запознах се със сина на Зеведей, с Лин и Клет и с много други. Зная къде живееха преди пожара, зная къде се събират, мога да посоча едно подземие на Ватиканския хълм и едни гробища оттатък Номентанската врата, където извършват своите гнусни обреди. Видях там апостол Петър, видях Главк, като убиваше деца, за да има апостолът с какво да поръсва главите на присъстващите, видях и Лигия, възпитаницата на Помпония Грецина, която се хвалеше, че като не е могла да донесе детска кръв, донася все пак смъртта на едно дете, защото урочасала малката Августа, твоята дъщеря, о, Озирис, и твоята, о, Изида!

— Чуваш ли, цезарю? — каза Попея.

— Как е възможно това? — извика Нерон.

— Можех да простя неправдите им към мене, но като чух какво е сторено на вас, исках с нож да я пробода. За съжаление попречи ми благородният Виниций, който я обича.

— Виниций? Та нали тя избяга от него?

— Тя избяга, но той я търсеше, защото не можеше да живее без нея. Срещу жалко възнаграждение му помагах да я търси и аз именно му посочих къщата, където тя живееше сред християните в Задтибрието. Отидохме там заедно, а с нас и твоят атлет Кротон, когото благородният Виниций беше наел за охрана. Но Урс, робът на Лигия, удуши Кротон. Той е човек със страшна сила, о господарю, който може да извие врата на бик тъй лесно, както друг би откъснал макова главичка. Затова Авъл и Помпония го обичаха.

— Кълна се в Херкулес! — рече Нерон. — Оня смъртен, който е удушил Кротон, е достоен да бъде поставена статуята му на Форума. Но ти се лъжеш или измисляш, старче, защото Кротон беше убит от Виниций с нож.

— Ето как хората лъжат боговете. О, господарю, аз сам видях как Кротоновите ребра се трошаха в ръцете на Урс, който повали след това и Виниций. Щеше да го убие, ако не беше Лигия. Виниций боледува дълго след това, но те се грижеха за него, като се надяваха, че заради любовта си ще стане християнин. И наистина той стана християнин.

— Виниций?

— А може би и Петроний? — попита живо Тигелин.

Хилон почна да се свива, да трие ръце и рече:

— Удивлява ме прозорливостта ти, господарю! О… възможно е! Твърде е възможно!

— Сега разбирам защо той защищаваше тъй християните.

Но Нерон се разсмя.

— Петроний християнин!… Петроний враг на живота и насладата! Не бъдете глупави и не искайте да вярвам това, защото тогава няма да вярвам на нищо.

— Но благородният Виниций стана християнин, господарю. Кълна се в сиянието, което се излъчва от тебе, че казвам истината и че нищо не ме изпълва с такова отвращение както лъжата. Помпония е християнка, малкият Авъл е християнин, и Лигия, и Виниций. Служих му вярно, но той за награда заповяда да ме набият — така пожела Главк, макар че съм стар, а бях болен и гладен. И се заклех в Хадес, че няма да забравя това. О, господарю, отмъсти им заради обидите, които ми нанесоха, а аз ще ви предам апостол Петър, и Лин, и Клет, и Главк, и Крисп, това са самите старейшини, и Лигия, и Урс, ще ви посоча стотици и хиляди от тях, ще покажа местата, където се молят, гробищата. Всичките ваши затвори няма да ги поберат!… Без мен не бихте могли да ги намерите! Досега съм търсил утеха само във философията, сега нека я намеря в милостите, които ще се излеят върху мене… Стар съм, но не познах радост в живота, нека си почина.

— Искаш да бъдеш стоик пред пълно блюдо — каза Нерон.

— Който ти прави услуга, ще има винаги пълно блюдо.

— Не се лъжеш, философе.

Но Попея не беше престанала да мисли за своите неприятели. Увлечението по Виниций беше наистина по-скоро мимолетно желание, породено под влияние на ревността, гнева и обиденото самолюбие. И все пак студенината на младия патриций я засегна дълбоко и изпълни сърцето й с жестока обида. Самият факт, че той се осмели да постави друга над нея, й се струваше провинение, за което тя трябваше да отмъсти. Колкото за Лигия, Попея беше я намразила от първия миг, когато беше я разтревожила красотата на тази северна лилия. Петроний, който говореше за твърде тесните бедра на девойката, можеше да внуши каквото иска на цезаря, но не и на Августа. Опитната Попея беше разбрала от пръв поглед, че в целия Рим само Лигия може да й съперничи и даже да я победи. И от тази минута тя се бе заклела да я погуби.

— Господарю — каза тя, — отмъсти за детето ни!

— Побързайте! — извика Хилон. — Побързайте! Иначе Виниций ще я укрие. Аз ще покажа къщата, където те се върнаха след пожара.

— Ще ти дам десет души и върви веднага — рече Тигелин.

— Господарю! Ти не си видял Кротон в ръцете на Урс: ако дадеш петдесет души, ще покажа само отдалече, къщата. Но ако не затворите и Виниций, загубен съм.

Тигелин погледна Нерон.

— Няма ли да е добре, о божествени, да се справим наведнъж и с вуйчото, и с племенника?

Нерон помисли малко и отговори:

— Не, не сега!… Хората не биха повярвали, ако някой поиска да им внуши, че Петроний, Виниций и Помпония Грецина са подпалили Рим. Те имаха твърде красиви къщи… Сега са потребни други жертви, а на онези ще дойде ред по-късно.

— Тогава дай ми, господарю, войници да ме пазят — каза Хилон.

— Тигелин ще се погрижи за това.

— Засега ще живееш при мен — каза префектът.

По лицето на Хилон се изписа радост.

— Ще ги издам всичките! Само бързайте! Бързайте! — викаше той с пресипнал глас.

VIII

Като излезе от цезаря, Петроний заповяда да го отнесат в дома му на Карини, който, заобиколен от три страни с парк и обърнат към малкия форум на Цецилиите, по изключение беше оцелял от пожара.

Затова другите августиани, които бяха загубили къщите си, а с тях и много богатства и творби на изкуството, наричаха Петроний щастливец. Впрочем отдавна се говореше за него, че е първороден син на Фортуна, а все по-голямото приятелство, което му оказваше в последно време цезарят, затвърди това мнение.

Но този първороден син на Фортуна сега можеше да размишлява не толкова над непостоянството на тази майка, колкото над нейната прилика с Хронос, който изяждал сам собствените си деца.

— Ако беше изгоряла къщата ми — говореше той на себе си, — а заедно с нея и скъпоценностите ми, етруските ми съдове и александрийското стъкло, и коринтският бронз, може би Нерон наистина би забравил обидата. Кълна се в Полукс! И като си помисля, че само от мен зависеше да съм в тоя момент префект на преторианците! Щях да обявя Тигелин за подпалвач, какъвто е в действителност, щях да го облека в „смъртна туника“, щях да го предам на народа, да спася християните и да възстановя Рим. Кой знае, може би тогава честните хора щяха да живеят по-добре. Трябваше да направя това поне заради Виниций. В случай на много работа бих отстъпил на него службата на префекта, Нерон даже не би се и опитал да се противи… Тогава Виниций дори и да покръстеше всичките преторианци и самия цезар дори, какво би ми пречило това! Един набожен Нерон, един добродетелен и милосърден Нерон щеше да бъде още по-забавно зрелище!

И нехайността му беше толкова голяма, че той започна да се усмихва. Но след малко мислите му се насочиха другаде. Струваше му се, че е в Анций и че Павел от Тарс му казва: „Наричате ни врагове на живота, но отговори ми, Петроний: ако цезарят беше християнин и постъпваше според нашето учение, нямаше ли животът ви да бъде по-сигурен и по-безопасен?“

И като си спомни тези думи, той си каза:

— Кълна се в Кастор! Колкото християни бъдат избити тук, толкова нови ще намери Павел, защото той има право, щом светът не може да се гради на безчестието… В същност, кой знае, нали сега се крепи на него. Самият аз, който съм научил не малко неща, още не съм се научил да бъда голям подлец и затова ще се наложи да си прережа вените… Все ще свърша един ден, и ако не така, то ще свърша другояче. Ще ми бъде жал за Евника и за вазата ми за благовония, но Евника е свободна, а вазата ще дойде с мен. Меднобрадия няма да я получи в никакъв случай. Ще ми бъде жал и за Виниций. Впрочем, макар че в последно време ми беше по-малко скучно, отколкото по-рано, готов съм. По света има много прекрасни неща, но хората в по-голямата си част са толкова отвратителни, че не си струва да се съжалява за живота. Който е знаел да живее, той трябва да знае и да умре. Въпреки че бях августиан, бях по-свободен човек, отколкото те редполагат.

Тук той сви рамене:

— Те може да си мислят, че сега коленете ми треперят и косите на главата ми настръхват от страх, а аз, като се върна в къщи, ще се изкъпя в теменужна вода, след това моята златокоса сама ще ме намаже с масла и като станем, ще поискаме да ни пеят на няколко гласа химна на Аполон от Антемий. Сам аз бях казал някога: „За смъртта не си струва да мислим, защото тя и без наша помощ сама мисли за нас.“ Би било удивително, ако наистина съществуват някакви Елисейски поля, а по тях витаят сенки… Евника би дошла след време при мен и бихме се разхождали заедно по поляните, обрасли с асфодели. И там бих намерил по-добро общество, отколкото тук… Какви шутове, какви фокусници, каква гнусна сган без вкус и без възпитание! Десет арбитри на елегантността не биха могли да превърнат тези трималхионовци в порядъчни хора. Кълна се в Персефона! Омръзнаха ми!

И забеляза с учудване, че вече нещо го отделяше от тези хора. Той ги познаваше добре и знаеше какво да мисли за тях и все пак сега те му се струваха някак по-далечни и заслужаващи повече презрение от обикновено. Наистина бяха му омръзнали.

След това обаче Петроний се замисли за своето положение. Благодарение на прозорливостта си той разбра, че гибелта не го заплашва веднага. Нерон беше се възползвал от удобния момент, за да изкаже няколко хубави, възвишени думи за приятелството, за прошката и донякъде се обвърза с тях. Сега ще трябва да търси привиден предлог, а докато го намери, може да изтече доста време. „Преди всичко ще устрои зрелище с християните — говореше си Петроний — и едва после ще помисли за мен, и ако е тъй, не заслужава да се тревожа, нито да променям начина на живота си. По-близка опасност застрашава Виниций!…“

И от тая минута той мислеше вече само за Виниций, когото реши да спасява.

Робите носеха бързо носилката край развалините, пепелищата и комините, които изпълваха квартала Карини, но той им заповяда да тичат, за да стигнат колкото може по-бързо в къщи. Виниций, чийто дом беше изгорял, живееше при него и за щастие беше в къщи.

— Вижда ли днес Лигия? — попита го от прага Петроний.

— От нея се връщам.

— Чуй какво ще ти кажа. И не губи време да ме разпитваш. Днес у цезаря решиха да хвърлят върху християните вината за подпалването на Рим. Заплашват ги преследвания и мъчения. Гонението може да започне всеки миг. Вземи Лигия и бягайте веднага, макар и отвъд Алпите или в Африка. И бързай, защото от Палатин е по-близо до Задтибрието, отколкото оттук.

Виниций беше наистина предостатъчно войник, за да не губи време за излишни въпроси. Слушаше със свити вежди, със съсредоточено и страшно лице, но без уплаха. Очевидно първото чувство, което се събуди в тази натура пред опасността, беше желанието за борба и отбрана.

— Отивам — каза той.

— Още една дума: вземи капса със злато, вземи оръжие и неколцина от твоите хора, християни. Ако стане нужда, отвлечи я.

Виниций беше вече до вратата на атриума.

— Прати ми известие по някой роб — извика след него Петроний.

Като остана сам, той започна да се разхожда край колоните, които украсяваха атриума, и мислеше какво ще стане. Знаеше, че Лигия и Лин са се върнали след пожара в старото си жилище, което беше оцеляло, както по-голямата част от Задтибрието, и това беше неприятно обстоятелство, тъй като иначе не би било лесно да ги намерят сред тълпите. Но той се надяваше, че и без това никой от Палатин не знае къде живеят те и Виниций ще изпревари преторианците. Дойде му също наум, че Тигелин в желанието си да излови с един замах колкото може повече християни, ще трябва да разпростре мрежата си по целия Рим, тоест ще разпредели преторианците на малки отреди. Ако изпратят за нея не повече от десет души мислеше той, — лигийският великан самичък ще им изпотроши костите, а още повече, ако му дойде на помощ Виниций. Тази мисъл го обнадежди. Наистина да се оказва въоръжена съпротива на преторианците, би било равносилно на започване война срещу цезаря. Петроний знаеше също, че ако Виниций се скрие от отмъщението на Нерон, то може да падне върху него, но малко го беше грижа. Напротив, мисълта да попречи на плановете на Нерон и Тигелин го развесели. Той реши да не жали за тази цел нито пари, нито хора и тъй като Павел от Тарс беше покръстил още в Анций повечето от неговите роби, той беше сигурен, че може да разчита на тяхната готовност и саможертва за защита на християните.

Влезе Евника и прекъсна мислите му. Като я видя, всичките му безпокойства и грижи изчезнаха безследно. Той забрави за цезаря, за немилостта, в която беше изпаднал, за безчестните августиани, за гонението, което заплашваше християните, за Виниций и за Лигия и гледаше само нея с очите на естет, очарован от чудните й форми, и на любовник, облъхнат от любовта на тези форми. Облечена в прозрачна виолетова дреха от остров Кос, през която прозираше розовото й тяло, тя наистина беше хубава като богиня, чувстваше, че той се възхищава от нея, и го обичаше с цялата си душа. Винаги жадна за неговите милувки, тя пламна и се зарадва, сякаш не беше наложница, а невинна девойка.

— Какво ще ми кажеш, харито? — каза Петроний, като протегна към нея ръце.

А тя наведе към него златокосата си глава и отвърна:

— Господарю, дойде Антемий с певците и пита ще пожелаеш ли да го слушаш днес.

— Нека остане. Ще ни изпее на обед химна на Аполон. Наоколо пожарища и пепелища, а ние ще слушаме химна на Аполон! Кълна се в Пафоските дъбрави! Когато те гледам в коа вестис, струва ми се, че Афродита се е наметнала с къс небе и стои пред мен.

— О, господарю! — каза Евника.

— Ела тук, Евника, прегърни ме и ми дай устните си… Нали ме обичаш?

— И Зевс не бих обичала повече.

Като каза това, тя притисна устните си до неговите устни, тръпнеща в прегръдките му от щастие.

Но след малко Петроний каза:

— А ако се наложи да се разделим?…

Евника се вгледа с ужас в очите му.

— Как тъй, господарю?…

— Не се плаши!… Защото не се знае дали няма да ми се наложи да замина на далечен път.

— Вземи ме със себе си…

Ала Петроний промени веднага предмета на разговора и попита:

— Кажи ми има ли по лехите в градината асфодели?

— В градината кипарисите и лехите са пожълтели от пожара, листата на миртите са опадали и цялата градина е като мъртва.

— Целият Рим е като мъртвец, а не след дълго ще се превърне в истинско гробище. Знаеш ли, че ще издадат едикт против християните, ще започне преследване и ще загинат хиляди хора?

— За какво ще ги наказват, господарю? Те са добри и тихи хора.

— Тъкмо за това.

— Тогава да отидем на морето. Твоите божествени очи не обичат да гледат кръв.

— Добре, но сега трябва да се окъпя. Ела в елеотезиума да ми намажеш плещите. Кълна се в пояса на Киприда! Никога не съм те виждал толкова прекрасна. Ще поръчам да ти направят вана с форма на мида, а ти ще бъдеш в нея като скъпоценен бисер… Ела, Златокоса.

И той излезе от атриума, а след един час двамата с венци от рози и замъглени очи се разположиха до масата, наредена със златни съдове. Прислужваха им момчета — слуги, облечени като амури; Петроний и Евника пиеха вино от чаши, обвити с бръшлян, и слушаха химна на Аполон, изпълняван със съпровод на арфи под ръководството на Антемий. Какво ги интересуваше, че около вилата стърчаха от пепелищата само комините на къщите и че повеите на вятъра разнасяха пепелта на опожарения Рим? Чувстваха се щастливи и мислеха само за любовта, която превръщаше живота им в някакъв божествен сън.

Но преди да свърши химнът, в залата влезе робът, който обслужваше атриума.

— Господарю — каза той с глас, в който трептеше безпокойство, — пред входа стои центурион с преторианци и иска по заповед на цезаря да се види с теб.

Песента и звуците на арфите замлъкнаха. Безпокойството се предаде на всички присъстващи, защото когато искаше да съобщи нещо на своите приятели, цезарят обикновено не си служеше с преторианците и тяхното идване в тези времена не предвещаваше нищо добро. Единствен Петроний не прояви ни най-малко вълнение и каза като човек, комуто е омръзнало постоянно да го канят:

— Можеха да ме оставят да обядвам спокойно.

После се обърна към роба:

— Пусни ги.

Робът изчезна зад завесата; малко след това се чуха тежки стъпки и в залата влезе познатият на Петроний центурион Апер, въоръжен до зъби и с железен шлем на главата.

— Благородни господарю — рече той, — ето писмо от цезаря.

Петроний протегна лениво лявата си ръка, взе дъсчицата и като хвърли поглед върху нея, подаде я съвсем спокойно на Евника.

— Довечера ще чете нова песен от „Троада“ — каза той — и ме кани да отида.

— Имам заповед само да предам писмото — каза центурионът.

— Добре. Отговор няма да има. Но ти може би ще поседнеш малко при нас и ще изпиеш чаша вино?

— Благодаря ти, благородни господарю. Чаша вино с удоволствие ще изпия за твое здраве, но да седна, не мога, защото съм на служба.

— А защо са дали писмото на теб, вместо да го изпратят по някой роб?

— Не зная, господарю. Може би затова, че ме изпратиха насам по друга работа.

— Зная — каза Петроний, — срещу християните.

— Да, господарю.

— Преследването отдавна ли започна?

— Някои отделения бяха изпратени в Задтибрието преди пладне.

Като каза това, центурионът отля малко вино от чашата в чест на Марс, а след това я изпи и каза:

— Нека боговете ти дадат каквото пожелаеш, господарю.

— Вземи и тази чаша — каза Петроний. После даде знак на Антемий да довърши Аполоновия химн.

— Меднобрадия започва да си играе с мене и с Виниций — говореше Петроний на себе си, когато арфите се чуха отново. — Отгатвам намерението му. Искал е да ме изплаши, като ми изпраща поканата по центуриона. Довечера ще разпитват как съм го приел. Не, няма да се зарадваш много, злобна и жестока кукло! Зная, че няма да забравиш обидата, зная, че гибелта няма да ме отмине, но ако мислиш, че ще те гледам умолително в очите, че ще видиш на лицето ми страх и покорство, лъжеш се.

— Цезарят пише, господарю: „Елате, ако желаете“ — каза Евника. — Ще отидеш ли?

— Чувствам се в прекрасно разположение на духа и мога да слушам даже неговите стихове — отговори Петроний, — затова ще отида, още повече, че Виниций не може да дойде.

Действително след като свърши обеда и направи обичайната си разходка, Петроний се предаде в ръцете на робините, които му къдреха косите, и на другите, които нагласяваха гънките на тогата му, а един час след това, прекрасен като идол, заповяда да го отнесат на Палатин. Часът беше късен, вечерта тиха и топла, луната светеше толкова силно, че лампадариите, които вървяха пред носилката, изгасиха факлите. По улиците и сред развалините сновяха пияни тълпи, накичени с бръшлянови и други вейки, а в ръце с миртови и лаврови клончета, откъснати от градините на цезаря. Изобилната храна и надеждата за големи зрелища изпълваше с веселост сърцата на хората. Тук и там се пееха песни, които славеха „божествената нощ“ и любовта. Тук и там танцуваха на лунната светлина; на няколко пъти робите трябваше да пробиват с викове път за лектиката на „благородния Петроний“ и тогава тълпата се отдръпваше с викове в чест на своя любимец.

А той мислеше за Виниций и се чудеше, че няма от него никаква вест. Петроний беше епикуреец и егоист, но напоследък се срещаше ту с Павел от Тарс, ту с Виниций и като слушаше всеки ден за християните, малко се беше променил, без сам да съзнава това.

До него беше достигнал някакъв повей от тях, който беше хвърлил в душата му непознати зрънца. Освен със собствената си личност започна да се занимава и с други хора; към Виниций впрочем той беше винаги привързан, понеже в детинството си обичаше силно майка му — своята сестра, а сега, като взе участие в неговите работи, гледаше на тях с такова внимание, сякаш гледаше някаква трагедия.

Той не губеше надежда, че Виниций е изпреварил преторианците и е избягал с Лигия или поне я е отвлякъл. Но предпочиташе да бъде сигурен, понеже предвиждаше, че може би ще трябва да отговаря на разни въпроси, за които би било по-добре да е подготвен.

Като стигна пред къщата на Тиберий, слезе от лектиката и след малко влезе в атриума, изпълнен с августиани. Вчерашните му приятели, макар да се чудеха, че е получил покана, още се отдръпваха от него, но той се движеше между тях, красив, свободен, небрежен и тъй сигурен в себе си, сякаш сам можеше да раздава милост. Някои, като го видяха, се обезпокоиха в душата си дали не е още рано да проявяват безразличие към него.

Цезарят обаче се правеше, че не го вижда и не отговори на поклона му, като се преструваше, че е зает с разговор. Затова пък Тигелин се приближи и му каза:

— Добър вечер, arbiter elegantiarum. Още ли твърдиш, че християните не са подпалили Рим?

А Петроний вдигна рамене и потупвайки го по рамото, като освободен роб, отвърна:

— Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, какво трябва да се мисли по този въпрос.

— Не смея да се сравнявам по мъдрост с тебе.

— И донякъде имаш право, защото иначе, след като цезарят ни прочете новата песен от „Троада“, би трябвало, вместо да крещиш като паун, да изкажеш някакво мнение, което да не е глупаво, разбира се.

Тигелин прехапа устни. Той не се радваше особено, че цезарят е решил да прочете днес нова песен, защото това откриваше едно поле, в което той не можеше да се състезава с Петроний. Наистина, докато четеше, Нерон несъзнателно, по стар навик, обръщаше очи към Петроний и следеше внимателно израза на лицето му. А той слушаше с вдигнати вежди, като изказваше одобрение с движение на главата на някои места, а другаде напрягаше вниманието си, сякаш искаше да провери дали е чул добре. И после ту хвалеше, ту критикуваше, препоръчвайки да се поправят, за да бъдат по-изящни някои стихове. Сам Нерон чувстваше, че другите с прекалените си похвали мислеха само да осигурят по този начин себе си, а този единствен се занимаваше с поезията заради самата поезия, единствен той разбираше и ако похвалеше нещо, тогава бе сигурно, че стиховете заслужават похвала. И постепенно започна да говори с него, да спори, а когато най-после Петроний изказа съмнение в сполучливостта на един израз, Нерон му каза:

— Ще видиш в последната песен защо съм го употребил.

„Аха! — помисли Петроний. — Значи, ще дочакам последната песен.“

Като чуха това, мнозина си казаха:

„Горко ми! Щом има толкова време, Петроний може да спечели отново милостта му и да свали даже Тигелин.“

И започнаха пак да се приближават към него. Но краят на вечерта беше по-малко щастлив, защото, когато Петроний се сбогуваше с цезаря, той го попита неочаквано с присвити очи и с лице, злобно и радостно едновременно:

— А Виниций защо не дойде?

Ако Петроний беше сигурен, че Виниций и Лигия са вече извън вратите на града, би отвърнал: „Той се ожени с твое разрешение и замина.“ Но като гледаше странната усмивка на Нерон, отговори:

— Твоята покана, божествени, не го завари в къщи.

— Кажи му, че ще се радвам да го видя — отговори Нерон — и кажи му от мое име да не пропуска зрелищата, в които ще участват християните.

Тези думи обезпокоиха Петроний, защото му се стори, че те се отнасят направо за Лигия. Той седна в лектиката и заповяда да го отнесат в къщи по-скоро, отколкото през деня. Но това не беше лесно. Пред къщата на Тиберий имаше гъста и шумна тълпа, пияна, както и преди, но сега тя не пееше и не танцуваше. Отдалече идваха някакви викове, които Петроний не можа да разбере изведнъж, но те се усилваха и нарастваха, докато най-после се сляха в един див вик:

— Християните — на лъвовете!

Разкошните лектики на царедворците се движеха сред виещата сган. Откъм изгорелите улици отдалеч прииждаха все нови тълпи и като чуваха тоя вик, почваха да го повтарят. От уста на уста се носеше вестта, че преследването продължава още от пладне, че са хванати вече множество подпалвачи, и не след дълго по новопрокараните и по старите улици, по малките улички, целите в развалини, около Палатин, по всичките хълмове и градини, надлъж и нашир по целия Рим, се разнасяха все по-яростни крясъци:

— Християните — на лъвовете!

— Стадо! — повтаряше си с презрение Петроний. — Народ, достоен за своя цезар.

И взе да мисли, че този свят, опрян върху сила, върху жестокост, за която и варварите дори не са имали никаква представа, върху престъпления и страшен разврат, все пак не ще може да се задържи. Рим беше господарят на света, но и гангрената на света. Той миришеше на труп. Върху загнилия живот падаше сянката на смъртта. Неведнъж се говореше за това даже между августианите, но никога пред очите на Петроний не беше се очертавала толкова ясно истината, че тази окичена с венци колесница, на която стои триумфатор като символичен образ на Рим и влачи след себе си стадо от народи, върви към пропаст. Животът на този град, владетел на света, му се струваше някакъв шутовски хоровод и някаква оргия, която все пак трябваше да свърши.

Сега той разбираше, че само християните имат някакви нови принципи за живота, но му се струваше, че скоро от християните и следа няма да остане. А тогава какво?

Шутовският хоровод ще продължи, воден от Нерон, а ако Нерон отмине, ще се намери друг, също такъв или по лош; защото при такъв народ и при такива патриции не може да се очаква, че ще се намери някой по-добър. Ще настане нова оргия, още по-гнусна и по-безобразна.

Оргията обаче не можеше да трае вечно и трябваше след нея да настане сън, поне от умора.

Мислейки за това, Петроний сам се чувстваше много изморен. Струва ли си да се живее, и то да се живее в несигурност за утрешния ден само за да гледаш тоя ред на нещата? Та геният на смъртта е не по-малко прекрасен от гения на съня и също има крила на раменете си.

Носилката се спря пред входа на къщата и бдителният вратар отвори веднага:

— Върна ли се благородният Виниций? — попита го Петроний.

— Преди малко, господарю — отговори робът.

„Значи, не я е отървал“ — помисли Петроний.

Той свали тогата си и изтича в атриума. Виниций седеше на трикрак стол, с наведена почти до коленете глава, върху която беше отпуснал ръцете си, но като чу стъпките, вдигна вкамененото си лице, на него само очите светеха трескаво.

— Стигнал си късно? — попита Петроний.

— Да. Затворили са я преди пладне.

Настана минута мълчание.

— Видя ли я?

— Да.

— Къде е тя?

— В Мамертинския затвор.

Петроний трепна и загледа Виниций с изпитателен поглед.

Виниций го разбра.

— Не! — отговори той. — Не са я оставили в Тулианум21, нито в средния затвор дори. Подкупих пазача, за да й отстъпи своята стая. Урс легна на прага и бди над нея.

— Защо Урс не я е защитил?

— Изпратени били петдесет преторианци. А и Лин му забранил.

— А Лин?

— Лин умира. Затова не са го взели.

— Какво мислиш да правиш?

— Да я избавя или да умра заедно с нея. И аз вярвам в Христа.

Виниций говореше наглед спокойно, но в гласа му имаше нещо толкова покъртително, че Петрониевото сърце трепна от искрено съжаление.

— Аз те разбирам — каза той, — но как искаш да я спасиш?

— Подкупих пазачите, първо — да я пазят от оскърбления и, второ — да не й пречат да избяга.

— Кога ще стане това?

— Отговориха, че не могат да ми я дадат веднага защото се боят от отговорност. Когато се напълнят затворите с много хора и не се води сметка за затворниците, тогава ще ми я дадат. Но това е последно средство! По-напред ти спаси нея и мене! Приятел си на цезаря. Той сам ми я даде. Иди при него и ме спаси!

Вместо да отговори, Петроний извика един роб и след като му заповяда да донесе две тъмни наметала и два меча, обърна се към Виниций:

— Ще ти отговоря по пътя. Сега вземи наметалото, вземи оръжието и да отидем в затвора. Там дай на пазачите сто хиляди сестерции, дай два пъти и пет пъти повече, само да пуснат Лигия веднага. Иначе ще бъде късно.

— Да вървим — рече Виниций.

И след малко двамата се намериха на улицата.

— А сега чуй — каза Петроний. — Не исках да губим време. От днес съм в немилост. Моят собствен живот виси на косъм и затова не мога нищо да издействам от цезаря. Нещо по-лошо! Сигурен съм, че ще направи обратното на това, за което бих го молил. Ако не беше така, нима бих те съветвал да бягаш с Лигия или да я отвлечеш? Та нали, ако ти успееш да избягаш, гневът на цезаря ще се обърне срещу мен. Сега той по-скоро би се вслушал в твоята молба, отколкото в моята. Обаче недей разчита на това. Изтръгни я от затвора и бягай. Нищо друго не ти остава. Ако не успееш, тогава ще има време за други средства. Знай, че Лигия е затворена не само заради вярата й в Христос. Нея и тебе преследва гневът на Попея. Помниш ли, че ти обиди Августа, че я отхвърли? А тя знае, че си я отхвърлил заради Лигия, която и без това беше намразила още от пръв поглед. Нали и по-рано тя искаше да я погуби, като я обвиняваше, че е причинила с магия смъртта на нейното дете? Попея има пръст в станалото. Как ще обясниш, че Лигия е била затворена първа? Кой е могъл да посочи дома на Лин? Аз ти казвам, че отдавна са я шпионирали. Зная, че разкъсвам душата ти и ти отнемам последния остатък от надежда, но говоря това нарочно, защото, ако не я освободиш, преди да им дойде наум, че ще се опиташ да сториш това, ще загинете и двамата.

— Така е! Разбирам! — отвърна глухо Виниций.

Улиците бяха пусти поради късния час, но разговорът им беше прекъснат от срещата с един пиян гладиатор, който политна върху Петроний и се хвана с ръка за рамото му, като му дъхаше на вино в лицето и крещеше с пресипнал глас:

— Християните — на лъвовете!

— Мирмилон — обърна се към него спокойно Петроний, — послушай един добър съвет и си върви по пътя.

Но пияният го хвана и с другата ръка за рамото:

— Викай заедно с мен или ще ти извия врата: християните — на лъвовете!

Но нервите на Петроний не можеха да понасят вече този крясък. Той го душеше като кошмар още от излизането му от Палатин и раздираше слуха му. А като видя над себе си и издигнатия юмрук на великана, търпението му се изчерпа.

— Приятелю — каза той, — вониш на вино и ми препречваш пътя.

И заби в гърдите му чак до дръжката късия меч, с който се бе въоръжил на излизане от къщи, после хвана под ръка Виниций и продължи да говори, като че нищо не бе се случило.

— Цезарят ми каза днес: „Кажи от мое име на Виниций да присъства на зрелищата, в които ще участват християните.“ Разбираш ли какво значи това? Значи, че искат да си направят зрелище от твоето нещастие. Това е нагласена работа. Може би затова не са затворили досега тебе и мене. Ако не сполучиш веднага да я освободиш, тогава… не зная!… Може Актея да се застъпи за тебе, но дали ще издейства нещо?… Твоите сицилийски земи биха могли да съблазнят Тигелин. Опитай.

— Ще му дам всичко, каквото имам — отговори Виниций.

От Карини до Форума не беше много далеч и те стигнаха скоро. Нощта бе започнала вече да бледнее и стените на двореца изпъкваха ясно в мрака.

Като завиха към Мамертинския затвор, Петроний се спря изведнъж и каза:

— Преторианци!… Късно е вече!

Наистина затворът беше обграден от два реда войници. Първата светлина на утрото посребряваше железните им шлемове и върховете на копията.

Лицето на Виниций стана бледо като мрамор.

— Да отидем — каза той.

След малко те застанаха пред веригата на стражата. Петроний, който беше надарен с необикновена памет и познаваше не само началниците, но и почти всички войници от преторията, веднага съгледа един познат началник на кохорта и му направи знак да дойде.

— Какво, Нигер? — рече той. — Имате заповед да пазите затвора?

— Точно така, благородни Петроний. Префектът се страхуваше да не се опитат да освободят подпалвачите.

— Имате ли заповед да не пущате вътре никого? — попита Виниций.

— Не, господарю. Познатите на затворените ще ги посещават и така ще изловим повече християни.

— Тогава пусни ме — каза Виниций.

Той стисна ръката на Петроний и му каза:

— Ти се срещни с Актея, а аз ще дойда да науча какво ти е отговорила.

— Ела — отвърна Петроний.

В тоя миг под земята и зад дебелите стени се разнесе песен. Най-напред глуха и сподавена, тя се усилваше все повече и повече. Мъжки, женски и детски гласове се сливаха в един строен хор. В тишината на утрото цялата тъмница започна да пее като арфа. Но това не бяха гласове на скръб, нито на отчаяние. Напротив, в тях звучеше радост и триумф.

Войниците се спогледаха учудено. На небето се появиха първите златни и розови отблясъци на зората.

IX

Викът „Християните — на лъвовете!“ се разнасяше непрекъснато из всички квартали на града. Отначало не само никой не се съмняваше, че те са истинските виновници за катастрофата, но и никой не искаше да се съмнява, защото тяхното наказание щеше да бъде в същото време и великолепно развлечение за народа. Ширеше се и убеждението, че бедствието не би взело такива страшни размери, ако не е бил гневът на боговете; затова бе наредено да се принесат в храмовете пиакула или очистителни жертви. Според указанията в Сибилинските книги сенатът устрои тържества и публични молитви към Вулкан, Церера и Прозерпина. Матроните принасяха жертви на Юнона; тяхната процесия се отправи чак към морския бряг, за да вземе вода и да поръси с нея статуята на богинята. Омъжените жени устройваха трапези за боговете22 и нощни бдения. Целият Рим се очистваше от греховете, принасяше жертви и умилостивяваше безсмъртните. А в това време сред пепелищата се прокарваха нови широки улици. Тук и там вече поставяха основи на величествени домове, палати и храмове. Но преди всичко строяха с нечувана бързина огромни дървени амфитеатри, където щяха да гинат християните. Веднага след съвета в дома на Тиберий последваха заповеди до проконсулите да доставят диви зверове. Тигелин опразни вивариумите на всички италийски градове, дори и на по-малките. В Африка устроиха по негово нареждане огромни ловни хайки, в които бе длъжно да вземе участие цялото местно население. Докараха слонове и тигри от Азия, крокодили и хипопотами от Нил, лъвове от Атлас, вълци и мечки от Пиренеите, свирепи кучета от Хиберния, кучета-молоси от Епир, биволи и огромни зли турове от Германия. Поради големия брой на затворените зрелищата щяха да надминат с огромните си размери всичко виждано дотогава. Цезарят поиска да удави спомените от пожара в кръв и да упои с нея Рим и затова никога преди кръвопролитието не беше обещавало да бъде толкова внушително.

Настървеният народ помагаше на стражата и на преторианците в преследването на християните. Това не беше мъчна работа, тъй като цели групи от тях лагеруваха още заедно с другото население из градините, изповядвайки гласно вярата си. Когато ги обкръжаваха, те коленичеха, запяваха песни и позволяваха да ги отвличат без съпротива. Но кротостта им само увеличаваше гнева на народа, който не разбираше нейните източници и я считаше за упоритост и закоравялост в престъплението. Преследвачите изпаднаха в бясна ярост. Случваше се тълпата да изтръгва християните от ръцете на преторианците и да ги разкъсва с ръце; влачеха жени за косите до затворите, разбиваха о камъните глави на деца. Хиляди хора тичаха денем и нощем с вой из улиците. Търсеха жертви из развалините и в зимниците. Пред затворите устройваха край разпалени огньове и бъчви с вино вакхически пирове и танци. Вечер слушаха с упоение подобния на гръм рев на лъвовете, от който ехтеше целият град. Затворите бяха препълнени с хиляди хора, но всеки ден тълпата и преторианците докарваха нови жертви. Милостта угасна. Изглежда, хората бяха забравили да говорят и в дивото си безумие бяха запомнили само един възглас: „Християните — на лъвовете!“ Настанаха страшно горещи дни и такива задушни нощи, каквито никога преди не бе имало: сякаш самият въздух беше пропит от бясна ярост, кръв, престъпление.

А на тази препълнена чаша на жестокост отговаряше също тъй препълнена чаша на жажда за мъченичество. Последователите на Христа отиваха доброволно на смърт или даже я търсеха, докато не ги възпряха суровите заповеди на техните наставници. По тяхно нареждане те започнаха да се събират вече само извън града, в подземията по Апиевия път й в някои лозя около града, принадлежащи на покръстени патриции — никой от тях още не беше затворен. В Палатин знаеха отлично, че към последователите на Христос принадлежаха и Флавий, и Домицила, и Помпония Грецина, и Корнелий Пуденс, и Виниций; самият цезар обаче се опасяваше, че тълпата не ще се поддаде на внушението, че такива хора са подпалили Рим, и тъй като целта беше преди всичко да се убеди народът, наказанието и отмъщението бяха отложени за по-далечни дни. Други мислеха, че запазването на тези патриции се дължи на влиянието на Актея. Това мнение беше погрешно. След като се раздели с Виниций, Петроний наистина отиде при Актея да търси помощ за Лигия, но тя не можеше да му предложи друго освен сълзите си, тъй като живееше в забрава и скръб и все още я търпяха само защото не се мяркаше пред очите на Попея и цезаря.

Обаче Петроний не можеше да забрави, че ако не беше той и неговата идея за отвличането на Лигия от дома на Авъл, тя навярно нямаше да бъде сега в затвора; освен това искаше да спечели играта с Тигелин и не си скъпеше нито времето, нито труда. В продължение на няколко дни той се срещна със Сенека, с Домиций Афер, Криспинила, чрез която искаше да стигне до Попея, с Терпнос, с Диодор, с красивия Питагор, а най-после с Алитур и Парис, на които цезарят обикновено нищо не отказваше. С помощта на Хризотемида, която беше сега любовница на Ватиний, той се опитваше да спечели дори и неговата помощ, не жалейки и пред него, както и пред другите, нито обещания, нито пари.

Но всички усилия останаха безплодни. Сенека, сам несигурен в утрешния си ден, започна да му доказва, че християните, дори и да не са запалили Рим, трябва да бъдат изтребени за неговото добро, с една дума, оправдаваше предстоящото избиване по държавни съображения. Терпнос и Диодор взеха пари и не направиха нищо. Ватиний съобщи на цезаря, че са се опитвали да го подкупят. Само Алитур, който в началото беше враждебно настроен към християните, а сега ги съжаляваше, се осмели да спомене пред цезаря за затворената девойка и се застъпи за нея, но получи само отговора:

— Нима мислиш, че аз съм по-малък по дух от Брут, който за доброто на Рим не пожали собствените си синове?

Когато Алитур повтори този отговор пред Петроний, той каза:

— Щом вече се сравнява с Брут, няма спасение.

Обаче беше му жал за Виниций и се страхуваше той да не посегне на живота си. „Сега — мислеше Петроний — го крепят още опитите за нейното спасение, нейният образ и самата мъка, но когато всички средства пропаднат и угасне последната искра от надежда, кълна се в Кастор, че той няма да я преживее и ще се хвърли върху меча си.“ Петроний много добре разбираше, че човек може да свърши така, но не разбираше как може така да се люби и страда. В това време Виниций правеше всичко, каквото му идваше наум, за да спаси Лигия. Посещаваше августианите, и той, който беше някога толкова горд, просеше сега тяхната помощ. Чрез Вителий предложи на Тигелин сицилийските си земи и всичко, каквото би поискал. Обаче Тигелин, вероятно за да не предизвика Попея, отказа. Да отиде при самия цезар, да му прегърне коленете и да го моли — и това нямаше да доведе до нищо. Наистина Виниций искаше да направи и това, но Петроний, като чу за намерението му, го попита:

— Ами ако ти откаже, ако ти отговори с подигравка или с неприлично заплашване, какво ще направиш?

Лицето на Виниций се сгърчи от болка и яд, а от стиснатите му челюсти се чу скърцане.

— Да! — каза Петроний. — Затова те съветвам да не отиваш. Ще затвориш всички пътища за спасение.

Но Виниций се овладя и като триеше с длан челото си, покрито със студена пот, каза:

— Не! Не! Аз съм християнин!…

— И ще забравиш за това, както беше забравил преди малко. Имаш право да погубиш себе си, но не и нея. Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.

Като говореше тъй, Петроний не беше съвсем искрен, защото мислеше повече за Виниций, отколкото за Лигия. Но знаеше, че с нищо друго няма да го предпази от такава опасна крачка, както ако го убеди, че би могъл с това да стане причина за нейната гибел. Впрочем той беше прав, тъй като в Палатин предвиждаха, че младият трибун ще дойде и бяха взели съответните предпазни мерки.

Обаче мъките на Виниций надминаха всичко, което могат да понесат човешките сили. От минутата, когато Лигия беше затворена и когато върху нея падна ореолът на предстоящото мъченичество, той не само я обикна стократно повече, но просто започна да й отдава в душата си почти религиозна почит, като на някакво неземно същество. А сега при мисълта, че той трябва да загуби това любимо и същевременно свято същество и че освен смъртта могат да я постигнат мъки, по-страшни и от самата смърт, кръвта му замръзваше в жилите, цялата му душа се превръщаше в стон, съзнанието му се помътяваше. Понякога му се струваше, че черепът му се изпълва с жив огън, който ще го изгори или пръсне. Престана да разбира какво става, престана да разбира защо тоя милосърден Христос, тоя бог не идва да помогне на своите последователи, защо почернелите стени на Палатин не се провалят вдън земя, а заедно с тях и Нерон, августианите, лагерът на преторианците и целият този град на престъплението. Той мислеше, че не може и не трябва да бъде иначе и че всичко това, което гледат очите му, от което се къса душата му и вие от болка сърцето му, е сън. Но ревът на животните му говореше, че е действителност, а воят на народа и препълнените затвори също потвърждаваха това. Тогава се разклащаше вярата му в Христос и това беше за него нова мъка, може би най-страшната от всички.

А Петроний му казваше:

— Помни какво е преживяла преди смъртта си дъщерята на Сеян.

X

И всичко беше напразно. Виниций се унижи до такава степен, че търсеше поддръжка от освободените роби и от робините на цезаря и на Попея, плащаше скъпо за техните празни обещания, печелеше с богати подаръци тяхното разположение. Намери първия мъж на Попея, Руфий Криспин, и измоли от него писмо; подари вилата си в Анций на нейния син от първия й брак, Руфий, но с това само разгневи цезаря, който мразеше доведеника. По нарочен пратеник писа в Испания на втория мъж на Попея, Отон, пожертва целия си имот и самия себе си, докато най-после си даде сметка, че е бил само играчка в ръцете на хората и че ако се бе преструвал, че затварянето на Лигия не го засяга толкова, по-скоро би я освободил.

Същото забеляза и Петроний. А между това дните минаваха. Амфитеатрите бяха завършени. Раздаваха вече тесери, тоест входни билети за ludus matutinus. Но този път „утринното“ зрелище поради нечувания брой жертви щеше да продължи с дни, седмици и месеци. Не знаеха вече къде да слагат християните. Затворите бяха натъпкани и в тях върлуваше треска. Общите трапове, в които погребваха робите, взеха да се препълват. Явиха се опасения, че болестите могат да се разпространят из целия град, и бе решено да се бърза.

А всички тези вести стигаха до ушите на Виниций и угасяваха последните искрици от надежда в него. Докато имаше време, можеше да се самоизмамва, че още може да постигне нещо, но сега вече нямаше и време. Зрелищата трябваше да започнат. Всеки ден Лигия можеше да се намери в цирковия куникулум, откъдето изходът беше само един — към арената. Като не знаеше къде ще я хвърли съдбата и жестокостта на насилието, Виниций взе да обикаля всички циркове, да подкупва пазачите и бестиариите, като им възлагаше задачи, които не можеха да изпълнят. Понякога съзнаваше, че вече търси начин само да направи смъртта й по-малко страшна, и тогава именно чувстваше, че вместо мозък в черепа му има разпалени въглени.

Впрочем той не мислеше да преживее Лигия и беше решил да загине заедно с нея. Но му се струваше, че мъката може да изгори живота му, преди да дойде страшната минута. Приятелите му, и Петроний също, мислеха, че всеки ден пред него може да се отвори царството на сенките. Лицето му почерня и заприлича на онези восъчни маски, които се пазеха в ларариумите. В чертите му беше замръзнал отпечатъкът на недоумението, сякаш не разбираше какво е станало и какво може да стане. Когато някой му говореше, той вдигаше механично ръце към главата си и като притискаше слепите си очи, гледаше говорещия с ужасен и въпросителен поглед. Нощите прекарваше заедно с Урс край вратата на Лигия, в затвора, а ако тя му кажеше да си отиде и да си отпочине, връщаше се у Петроний и се разхождаше до сутринта из атриума. Робите го намираха често и коленичил, с издигнати нагоре ръце, или легнал ничком на земята. Молеше се на Христа, понеже той беше последната му надежда. Във всичко друго беше се излъгал. Само едно чудо можеше да спаси Лигия и Виниций удряше чело о каменните плочи и се молеше да стане чудото.

Но все още му беше останало съзнание, за да разбере, че Петровата молитва струва повече от неговата. Петър беше му обещал Лигия, Петър беше го кръстил, Петър сам вършеше чудеса: нека той му даде спасение и помощ.

И една нощ Виниций тръгна да го търси. Християните, които бяха останали вече малко, го криеха сега грижливо дори един от друг, за да не би някой от по слабите духом да го издаде неволно или съзнателно. Сред общата суматоха и погром, зает изцяло с грижите за спасяване на Лигия от затвора, Виниций беше изгубил апостола от очи, тъй че от времето на кръщението си го беше срещнал само един път, още преди да започне гонението. Но сега той отиде при оня копач, в чиято хижа бе кръстен, и узна от него, че християните ще се съберат в лозето на Корнелий Пуденс, отвъд Порта Салария. Копачът се наемаше да заведе Виниций, като го уверяваше, че там ще намерят и Петър. Те излязоха по здрач и като преминаха отвъд стените, а след това вървяха през обрасли с тръстика оврази, стигнаха до лозето, разположено в едно диво и отстранено място. Християните се бяха събрали в барака за мачкане на грозде. Още от входа Виниций дочу шум от повече гласове, които се молеха, а като влезе, видя в слабата светлина на лампадите няколко десетки фигури, коленичили и потънали в молитва. Те произнасяха нещо като литания, хор от гласове, както мъжки, така и женски, повтаряше всяка минута: „Христе, помилуй нас!“ В тези гласове трептеше дълбока, сърцераздирателна скръб и жалост.

Петър беше тук. Бе коленичил отпред, пред дървен кръст, прикован о стената на бараката, и се молеше. Виниций позна отдалече бялата му коса и вдигнатите ръце. Първата мисъл на младия патриций беше да мине през хората, да се хвърли в нозете на апостола и да извика: „Спаси я!“ Но тържествеността на молитвата или някаква слабост подгъна нозете му и той, коленичил до входа, започна да повтаря със стенещ глас и притиснати длани: „Христе, помилуй нас!“ Ако имаше ясно съзнание за това, което ставаше наоколо, би разбрал, че не само в неговата молба звучеше стон и че не само той беше донесъл тук своята болка, своята скръб и тревога. Тук нямаше нито една човешка душа, която да не бе загубила скъпи същества, а когато най-ревностните и най-смелите последователи бяха вече затворени, когато всяка минута се разнасяха нови вести за оскърбления и мъки в затворите, когато размерите на бедата надминаха всички представи, когато от тях беше останала само тази шепа хора, нямаше нито едно сърце, което да не се беше огънало във вярата си и да не се беше питало в съмнение къде е Христос и защо той позволява да стане злото по-могъщо от бога.

Но сега те още молеха Христос отчаяно за милост, защото във всяка душа тлееше още искра от надежда, че той ще дойде, ще премахне злото, ще хвърли Нерон в бездната и ще се възцари над света. Те още гледаха към небето, още напрягаха слух, още се молеха с трепет. Като повтаряше думите: „Христе, помилуй нас!“, и Виниций потъна в същия екстаз, както по-рано в хижата на копача. Ето, те зоват Христа из глъбините на скръбта, из бездната, ето че го зове и Петър, и небето всеки миг може да се разтвори, земята да се разтърси из основи и да слезе той в безкрайно сияние, със звезди под нозете си, милосърден, но и страшен, и да въздигне верните нему, а да заповяда на бездната да погълне гонителите.

Виниций закри лицето си с ръце и се свлече на земята. Веднага го обгърна тишина, сякаш някаква боязън беше сковала по-нататъшните възгласи в устата на всички присъстващи. И струваше му се, че непременно трябва нещо да стане, че ще дойде минутата на чудото. Беше уверен, че като се изправи и отвори очи, ще види светлина, която заслепява смъртните зеници, и ще чуе глас, от който сърцата отмаляват.

Но беше все така тихо. Най-после женско хълцане наруши тишината.

Виниций се изправи и загледа с изтръпнал поглед пред себе си.

В бараката, вместо неземно сияние, блещукаха слабите пламъчета на лампадите, а лъчите на месеца, които проникваха през отвора на тавана, я изпълваха със сребриста светлина. Хората, коленичили около Виниций, бяха устремили мълчаливо потъналите си в сълзи очи към кръста; тук и там се чуха и други хълцания, а отвън достигаха предпазливите подсвирквания на поставените пазачи. В тоя миг Петър стана и като се обърна към събраните, рече:

— Деца мои, извисете сърцата си към нашия Спасител и му поднесете в жертва сълзите си.

И замълча.

Изведнъж сред събраните се разнесе женски глас, пълен с горестна жалба и безгранична болка:

— Аз, вдовицата, имах един син, който ме хранеше… Върни ми го, наставнико!

Настана пак кратко мълчание. Петър стоеше пред коленичилите християни, стар, угнетен, и в тоя миг им изглеждаше като олицетворение на старостта и безсилието.

В това време се оплака друг глас:

— Палачите, посрамиха дъщерите ми и Христос допусна това!

След това трети:

— Останах сама с децата си, а като ме отвлекат, кой ще им даде хляб и вода?

След това четвърти:

— Лин, когото бяха оставили, е взет отново и е подложен на мъки, наставнико!

След това пети:

— Като се върнем по домовете си, ще ни хванат преторианците. Не знаем къде да се укрием.

— Тежко ни! Кой ще ни защити?

И тъй редяха жалба след жалба в нощната тишина. Старият рибар притвори очи и разтърси бялата си глава над тази човешка мъка и тревога. Настана отново мълчание, само поставените пазачи подсвиркваха тихо навън.

Виниций отново скочи, за да се промъкне през хората до апостола и да поиска от него спасение, но изведнъж му се стори, че вижда пред себе си някаква пропаст и краката му се подкосиха. Какво ще стане, ако апостолът признае безсилието си, ако потвърди, че римският цезар е по-могъщ от Назарянина? И при тази мисъл косите му настръхнаха от ужас, понеже почувства, че тогава пропастта ще погълне не само остатъка от надеждата му, но и него самия, и неговата Лигия, и любовта му към Христа, и всичко, с което той живееше — ще остане само смърт и безбрежна като морето нощ.

А в това време Петър започна да говори с глас, отначало толкова тих, че едва можеше да се чуе:

— Деца мои! На Голгота видях как приковаваха бога на кръста. Чувах чуковете и видях как изправиха кръста нагоре, за да гледа тълпата смъртта на сина человечески…

… И видях как му прободоха ребрата и как умря. И тогава, като се връщах от кръста, и аз виках от болка, както вие викате: „Горко! Горко! Господи, ти си бог! Защо позволи това, защо умря, защо изпълни със скръб сърцата на тези, които вярваха, че ще дойде царството ти?…“

… А той, господ наш и бог наш, възкръсна на третия ден и беше между нас, докато се възнесе с велика слава в царството си…

А ние, като видяхме малката си вяра, станахме по-силни в сърцата си и оттогава сеем неговото зърно…

При тези думи той се обърна натам, откъдето се чу първата жалба, и започна да говори вече с по-силен глас:

— Защо се оплаквате?… Бог сам се подложи на мъки и смърт, а вие искате вас да запази от тях. О, маловерни! Нима сте разбрали неговото учение, нима той ви е обещал само този живот? Ето, той идва при вас и ви казва: „Елате след мене“, ето, той ви издига към себе си, а вие се държите с ръце за земята и викате: „Господи, спаси ни!“ Аз, който съм прах пред бога, но пред вас съм апостол и наместник божи, ви казвам в името на Христа; вас ви чака не смърт, а живот, не мъки, а безкрайно блаженство, не сълзи и стонове, а песни, не робство, а царстване! Аз, божият апостол, казвам на тебе, вдовице: твоят син няма да умре, а ще се възроди в слава за вечен живот и ти ще се съединиш с него. На тебе, родителю, чиито невинни дъщери палачите са опетнили, обещавам, че ще ги намериш по-чисти от криновете хебронски! Вам, майки, които ще откъснат от сирачетата ви, вам, които ще загубите бащите си, вам, които се оплаквате, вам, които ще гледате смъртта на свои любими, вам, угнетени, нещастни, смутени, и вам, които ще умрете в името на Христа, казвам, че ще се пробудите като от сън за щастливо бодърстване и като от нощ за божията светлина. В името на Христос нека падне завесата от очите ви и нека се стоплят сърцата ви!

Казвайки това, той вдигна ръка, като че заповядваше, а те усетиха нова кръв в жилите си и ги побиха тръпки до мозъка на костите, защото пред тях стоеше вече не грохнал и горестен старец, а великан, който увличаше душите им и ги издигаше от праха и паниката.

— Амин! — извикаха няколко гласа.

А от неговите очи бликаше все по-силна светлина и се излъчваше сила, излъчваше се величие, излъчваше се светост. Главите се склониха пред него, а той, след като стихна възгласът „амин“, продължи:

— Сейте в плач, за да жънете в радост. Защо се плашите от силата на злото? Над земята, над Рим, над градските стени е господ, който се всели във вас. Камъните ще се просмучат от сълзи, пясъкът ще се напои с кръв. Траповете ще се изпълнят с вашите тела, а аз ви казвам: вие сте победители! Господ ще дойде да покори този град на престъплението, тиранията и самолюбието, а вие сте неговото войнство. И както само той изкупи с мъките и кръвта си греховете на света, така иска сега вие да изкупите с вашите мъки и кръв това гнездо на неправдата!… Това вещае той чрез моите уста!

И Петър разпери ръце и впи поглед нагоре, а в гърдите им сърцата почти престанаха да бият, защото почувстваха, че неговият поглед вижда нещо, което техните смъртни зеници не могат да съзрат.

Наистина лицето му се измени и се обля в светлина и той остана известно време загледан мълчаливо, сякаш онемял от възторг, но след малко гласът му се чу отново:

— Ти си тук, господи, и ми сочиш своите пътища!… Така ли е, Христе?… Не в Ерусалим, а в този град на сатаната искаш да основеш своята столица? Тук от тези сълзи и от тази кръв искаш да изградиш своята църква? Тук, където днес царува Нерон, трябва да се издигне твоето вечно царство? О, господи, господи! И заповядваш на тези изпаднали в ужас хора да изградят с костите си основите на световния Сион, а на моя дух заповядваш да вземе властта над тях и над народите на земята?… И ето, ти изливаш извора на силата върху слабите, за да станат силни, и ето, заповядваш ми да паса отсега нататък овцете ти, докато свят светува… О, бъди прославен в своите промисли, ти, който ни заповядваш да побеждаваме. Осанна! Осанна!…

Тези, които бяха изпаднали в смут, се изправиха; в ония, които се бяха усъмнили, се вляха струите на вярата. Някои гласове извикаха едновременно: „Осанна!“, други: „Pro Christo!“, после настана тишина. Ярки летни светкавици осветяваха вътрешността на бараката и лицата, пребледнели от вълнение.

Петър, унесен във видението си, се моли още дълго, но най-после се съвзе, обърна към събраните вдъхновеното си, светнало лице и каза:

— Ето, както господ победи във вас съмнението, така и вие идете да побеждавате в негово име!

И макар да знаеше вече, че те ще победят, макар да знаеше какво ще изникне от техните сълзи и кръв, все пак гласът му затрепера от вълнение, когато взе да ги благославя с кръста, казвайки:

— А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт, за вечен живот!

Но те го заобиколиха с викове: „Ние сме вече готови, но ти, свети учителю, се пази, защото ти си наместник, който упражнява Христовата власт.“ И се хващаха за дрехите му, а той поставяше ръце върху главите им и прекръстваше всекиго отделно, както бащата прекръства децата си, които изпраща на далечен път.

И веднага започнаха да излизат от бараката, понеже вече бързаха за домовете си, а оттам — за тъмниците и за арените. Мислите им бяха се откъснали от земята, душите им бяха се устремили към вечността и вървяха като насън или в екстаз да противопоставят оная сила, която беше в тях, на силата и жестокостта на Чудовището.

Апостолът излезе заедно с Нерей, слуга на Пуденс, който го поведе по скрита в лозето пътечка към своя дом. Но в светлата нощ след тях се промъкваше Виниций и когато стигнаха до Нереевата колиба, се хвърли неочаквано в нозете на апостола?

А апостолът, като го позна, запита го:

— Какво искаш, сине мой?

Но след това, което бе слушал в бараката, Виниций не смееше за нищо да го моли, само прегърна с две ръце нозете му и притискаше към тях с хълцане челото си, като призоваваше безмълвно милостта му.

А той му каза:

— Зная. Взели са ти девойката, която ти обичаше. Моли се за нея.

— Учителю! — простена Виниций, прегръщайки още по-силно нозете на апостола. — Учителю! Аз съм жалък червей. Но ти си познавал Христа, моли го ти, застъпи се ти за нея.

И трепереше като лист от страдание, и удряше чело в земята, защото, познал силата на апостола, знаеше, че само той може да му я върне.

А Петър се трогна от това страдание. Той си спомняше как някога Лигия, съкрушена от думите на Крисп, лежеше също тъй в нозете му и го молеше да се смили над нея, спомни си, че я изправи и утеши, сега изправи и Виниций.

— Синко — рече той, — ще се моля за нея, но ти помни какво казах на онези, които се съмняваха, че сам бог е преминал през кръстните, мъки, и помни, че след този живот започва друг, вечен.

— Аз зная!… Аз чух — отвърна Виниций, като поемаше въздух с пресъхналите, си уста, — но виждаш учителю… не мога! Ако е нужна кръв, моли Христа да вземе моята… Аз съм войник. Нека да удвои, нека да утрои мъките, предназначени за нея, ще ги издържа, но нея нека запази. Тя е още дете, господарю, а той е по-силен от цезаря, вярвам! По-силен! Ти сам я обичаше. Ти ни благослови! Тя е още невинно дете!…

Той коленичи отново и като притисна лице с коленете на Петър, започна да повтаря:

— Ти си познавал Христа, учителю, ти си го познавал, той ще те чуе. Застъпи се за нея!

А Петър затвори очи и се молеше горещо.

Летните светкавици започнаха отново да озаряват небето. Виниций се взираше при тяхната светлина в устата на апостола, очаквайки от тях присъда — живот или смърт. В тишината се чуваха пъдпъдъци, които се зовяха из лозята, и далечен, глух отглас от тепавиците около виа Салария.

— Виниций — попита най-после апостолът, — ти вярваш ли?

— Господарю, щях ли иначе да дойда тук? — отговори Виниций.

— Тогава вярвай докрай, защото вярата помества планини. И дори да видиш тази девойка под ножа на палача или в челюстите на лъва, вярвай пак, че Христос може да я спаси. Вярвай и му се моли, а аз ще се моля заедно с теб.

След това, като обърна лице към небето, каза високо:

— Христе милосърдни, погледни на това скръбно сърце и го утеши! Христе милосърдни, отреди вятъра според кожухчето на агнето! Христе милосърдни, който си молил бога отца да отвърне горчивата чаша от твоите уста, отвърни я сега ти от устата на този твой слуга! Амин!

А Виниций, протегнал ръце към звездите, говореше още:

— О, Христе, аз съм твой! Вземи ме вместо нея!

На изток небето започна да светлее.

XI

След като се раздели с апостола, Виниций тръгна към затвора с възродено от надежда сърце. Някъде в глъбината на душата му още крещеше отчаянието и ужасът, но той задушаваше в себе си тези гласове. Струваше му се невъзможно застъпничеството на божия наместник и силата на молитвата му да останат безплодни. Боеше се да не изгуби надежда, боеше се да не допусне съмнение в душата си. „Ще вярвам в милосърдието му — говореше си той, — дори и да я видя в челюстите на лъва.“ И при тази мисъл той вярваше, въпреки че душата му трепереше и го избиваше студена пот по слепите очи. Всеки удар на сърцето му сега беше една молитва. Започваше да разбира, че вярата помества планини, защото почувства в себе си някаква чудна сила, каквато по-рано не усещаше. Струваше му се, че може чрез нея да извърши такива неща, които вчера не са били по силите му. В някои мигове му се струваше, че лошото вече е минало. Когато отчаянието се обаждаше с някой стон в душата му, той си спомняше тази нощ и това свято старческо лице, обърнато към небето с молитва. „Не! Христос няма да откаже на първия си ученик и на пастира на своето стадо! Христос няма да му откаже, а аз няма да се усъмня.“ И бързаше към тъмницата като носител на добра вест.

Но тук го посрещна нещо неочаквано.

Преторианските стражи, които се сменяха при Мамертинския затвор, вече всички го познаваха и обикновено не му правеха никакви пречки, но този път кордонът не се отвори, а до него се приближи центурионът и му каза:

— Прощавай, благородни трибуне, днес имаме заповед да не пущаме никого.

— Заповед? — повтори Виниций и побледня.

Войникът го погледна със съчувствие и отвърна:

— Да, господарю. Заповед от цезаря. В затвора има много болни и се страхуват да не разнесат посетителите заразата из града.

— Но ти каза, че заповедта е само за днес?

— Стражите се сменят на пладне.

Виниций замълча и свали от главата си пилеулуса, защото му се стори, че е от олово.

Изведнъж войникът се приближи до него и рече тихо:

— Успокой се, господарю. Тъмничарите и Урс я пазят.

Казвайки това, той се наведе и бързо начерта на каменната плоча с дългия си галски меч фигура на риба.

Виниций го изгледа проницателно.

— … И си преторианец?…

— Докато не ида там — отговори войникът, като показа към затвора.

— И аз почитам Христа.

— Да бъде благословено името му! Зная, господарю.

Не мога да те пусна в затвора, но ако напишеш писмо ще го дам на пазачите.

— Благодаря ти, брате.

И като стисна ръка на войника, отиде си. Пилеулусът вече не му тежеше като олово. Утринното слънце се издигна над стените на затвора, а заедно с неговата светлина започна отново да нахлува надежда в сърцето на Виниций. Този войник християнин беше за него сякаш ново доказателство за могъществото на Христос. След малко се спря и като се загледа в розовите облаци над Капитолий и над храма на Юпитер Статор, каза:

— Не я видях днес, господи, но вярвам в твоето милосърдие.

В къщи го чакаше Петроний, който както обикновено, „превръщайки нощта на ден“, се беше върнал преди малко. Но беше успял вече да се окъпе и да се намаже за сън.

— Имам новини за теб — каза той. — Днес бях у Тулий Сенецион, където беше и цезарят. Не зная откъде се е сетила Августа да доведе със себе си малкия Руфий… Може би за да се смекчи сърцето на цезаря с красотата му… За нещастие сънят надви детето, и то заспа по време на четенето, както някога Веспасиан. Като видя това, Меднобрадия хвърли върху него чаша и го нарани тежко. Попея припадна и всички чуха думите на цезаря: „Дотегна ми тоя чужд приплод“, а това както знаеш, значи не друго, а смърт.

— Над Августа се излива божието наказание — отговори Виниций, — но защо ми разправяш това?

— Разправям ти го затова, защото тебе и Лигия ви преследваше гневът на Попея, но сега тя ще бъде заета със собственото си нещастие и може да се откаже от отмъщението и по-лесно да се помири. Ще я видя днес вечерта и ще говоря с нея.

— Благодаря ти. Съобщаваш ми хубава новина.

— А ти се окъпи и си почини. Устата ти е посиняла и от тебе е останала само сянката ти.

Но Виниций попита:

— А не си ли чул кога ще бъде първият ludus matutinus?

— След десет дни. Но първо ще вземат хора от други затвори. Колкото повече време ни остане, толкова по-добре. Още не е загубено всичко.

Но той говореше нещо, в което сам не вярваше, защото отлично знаеше, че щом цезарят, сравнявайки се с Брут, е намерил великолепно звучащ отговор на молбата на Алитур, то за Лигия вече няма спасение. Той скри, също от съжаление, че беше чул у Сенецион за решението на цезаря и Тигелин да изберат за себе си и за приятелите си най-хубавите девойки християнки и да ги опозорят преди мъчението, а останалите девойки щели да бъдат предоставени на преторианците и бестиариите в самия ден на зрелището.

Като виждаше, че Виниций няма да иска в никакъв случай да преживее Лигия, Петроний нарочно поддържаше временно надежда в сърцето му, първо, от съчувствие към него, и, второ, понеже този естет се грижеше Виниций да умре красив, ако трябва да умре, а не със съсипано и почерняло от страдание и безсъние лице.

— Ще кажа днес на Августа — каза той — горе-долу следното: „Спаси Лигия за Виниций, а аз за тебе ще спася Руфий.“ И наистина ще мисля за това. Пред Меднобрадия една дума, казана в подходящ момент, може да спаси или погуби някого. В най-лошия случай ще спечелим време.

— Благодаря ти — повтори Виниций.

— Най-добре ще ми благодариш, като се нахраниш и си починеш. Кълна се в Атина! Одисей е мислил за сън и за храна в най-нещастните мигове на живота си. Сигурно си прекарал цялата нощ в затвора?

— Не — отговори Виниций. — Исках да отида в затвора сега, но има заповед да не пускат там никого. Ти, Петроний, узнай дали заповедта ще важи само днес или чак до деня на зрелищата.

— Довечера ще узная и утре сутринта ще ти кажа за колко време и защо е издадена тази заповед. А сега, ако ще и Хелиос да слезе от тревога в Кимерийските страни, аз пак отивам да спя, а ти ме последвай.

И те се разделиха, но Виниций влезе в библиотеката и започна да пише писмо на Лигия.

Когато свърши, отнесе писмото сам и го предаде на центуриона християнин, който веднага го занесе в затвора. След малко се върна с поздрав от Лигия и с обещание, че още днес ще му донесе отговора й.

Ала Виниций не искаше да се връща и седна на един камък да чака писмото на Лигия. Слънцето вече беше се изкачило високо на небето и през Кливус Аргентариус, както обикновено прииждаха на Форума тълпи хора. Търговци хвалеха стоките си, гадатели предлагаха услугите си на минувачите, гражданите отиваха с бавни крачки към трибуните, за да слушат случайните оратори или да си разказват последните новини. Горещината се засилваше и бездействащите тълпи се криеха на сянка под колонадите на храмовете, а изпод тях всяка минута излитаха със силен шум цели ята гълъби, които блестяха с белите си пера на слънчевата светлина в небесния лазур.

Под влияние на изобилната светлина, на околната глъчка, на горещината и на извънредната умора очите на Виниций взеха да се затварят. Монотонните викове на момчетата, които играеха наоколо на мора, и равномерните крачки на войниците го приспиваха. Няколко пъти той вдигна глава и обгърна с поглед затвора, а след това се отпусна на камъка, въздъхна като дете, което заспива след дълъг плач, и заспа.

И мигом изпадна в плен на видения. Стори му се, че в тъмната нощ носи Лигия на ръце през непознато лозе, а пред тях върви Помпония Грецина със светилник в ръка и свети. Някакъв глас, сякаш гласът на Петроний, вика след него отдалече: „Върни се!“ Но той не обръща внимание на тоя глас и върви по-нататък след Помпония, докато стигат до една колиба, на прага на която стои апостол Петър. Тогава той му посочва Лигия и казва: „Ние идем от арената, господарю, но не можем да я събудим, събуди я ти.“ Петър обаче отговаря: „Сам Христос ще дойде да я събуди!“

След това образите започнаха да се смесват. Той виждаше в съня си Нерон и Попея в ръце с малкия Руфий с окървавено чело, което Петроний миеше, и Тигелин, който посипваше с пепел някакви маси, отрупани със скъпи ястия, и Вителий, който поглъщаше тези ястия, и мнозина други августиани, седнали на трапезата. Той самият седеше до Лигия. Но между масите ходеха лъвове, от чиито жълтеникави бради капеше кръв. Лигия го молеше да я изведе, а той бе обхванат от толкова страшно безсилие, че не можеше да се помръдне дори. След това в съновиденията му настъпи още по-голям безпорядък и най-сетне всичко пропадна в пълен мрак.

От дълбокия сън го пробуди слънчевият пек и някакви крясъци, които се разнасяха съвсем наблизо. Виниций разтри очи: улицата гъмжеше от хора, но двама бързоходци, облечени в жълти туники, разбутваха тълпата с дълги тръстикови пръчки, като викаха и отваряха път за една великолепна лектика, носена от четирима яки египетски роби.

В носилката седеше някакъв човек, облечен в бели дрехи. Лицето му не се виждаше добре, защото държеше току пред очите си свитък папирус и внимателно четеше нещо.

— Дайте път на благородния августиан! — викаха бързоходците.

Обаче улицата беше толкова претъпкана, че носилката трябваше да спре за малко. Тогава августианът отпусна нетърпеливо свитъка, показа главата си и извика:

— Разпъдете тези негодници! По-скоро!

Забелязал неочаквано Виниций, той се дръпна и бързо дигна към очите си свитъка хартия.

А Виниций прекара ръка по челото си, мислейки, че още сънува.

В носилката седеше Хилон.

В това време бързоходците проправиха път и египтяните щяха да тръгнат напред, когато неочаквано младият трибун, който разбра за един миг много неща, преди това неясни за него, се приближи до носилката.

— Поздрав на тебе, Хилон! — каза той.

— Момко — отговори с достойнство и гордост гъркът, мъчейки се да придаде на лицето си спокоен израз, въпреки че в душата си не беше спокоен, — здравей, но не ме задържай, понеже бързам при приятеля си, благородния Тигелин.

А Виниций, като хвана края на носилката, наведе се към него и гледайки го право в очите, му каза със снишен глас:

— Ти ли предаде Лигия?…

— Колосе Мемнонов! — извика уплашен Хилон.

Но в очите на Виниций нямаше заплаха и страхът на гърка мина бързо. Той си помисли, че е под покровителството на Тигелин и на самия цезар, сиреч под покровителството на сили, пред които трепери всичко, и че го заобикалят силни роби, а пък Виниций стой пред него без оръжие, с изтощено лице и фигура, превита от страдание.

При тази мисъл дързостта му се възвърна. Той спря върху Виниций подпухналите си зачервени очи и прошепна:

— А ти, когато аз умирах от глад, заповяда да ме набият.

За малко замълчаха и двамата, след което прозвуча глухият глас на Виниций:

— Несправедлив бях към тебе, Хилон!…

Тогава гъркът вдигна глава и като щракна с пръсти, което в Рим беше знак на пренебрежение и презрение, отвърна тъй високо, че всички да го чуят:

— Приятелю, ако имаш към мене молба, ела в дома ми на Есквилин преди пладне, когато след банята приемам гости и приятели.

И махна с ръка. При този знак египтяните вдигнаха лектиката, а робите в жълти туники започнаха да викат, като размахваха тръстиковите пръчки:

— Сторете път за лектиката на благородния Хилон Хилонид! Дайте път! Дайте път!

XII

В дълго, набързо писано писмо Лигия се прощаваше завинаги с Виниций. Тя знаеше, че в затвора вече никого не пускат и че ще може да види Виниций едва от арената. Затова го молеше да узнае кога ще дойде техният ред, за да бъде и той на зрелището, защото искаше да го види още веднъж, преди да умре. В писмото й не личеше страх. Пишеше, че и тя, и другите вече копнеят за арената, която ще бъде освобождение за тях. Надявайки се да пристигнат Помпония и Авъл, тя молеше настоятелно да дойдат и те на зрелището. Във всяка нейна дума личеше религиозният възторг и онова откъсване от живота, с което живееха вече всички затворници, а също и непоколебимата вяра, че дадените обети ще се изпълнят след смъртта, „Дали Христос (пишеше тя) ще ме освободи сега или след смъртта, той ме е обещал на теб чрез устата на апостола, затова аз съм твоя.“ И тя го заклинаше да не жали за нея и да не се оставя да го завладее скръбта. За нея смъртта не беше разкъсване на техния съюз. С детинско упование тя уверяваше Виниций, че веднага след мъките на арената ще каже на Христос, че в Рим е останал нейният годеник, Марк, който тъжи за нея с цялото си сърце. И мислеше, че Христос може да позволи душата й да се върне за малко при него, за да му каже, че живее, че не помни мъките и че е щастлива. От цялото й писмо лъхаше щастие и огромна надежда. В него имаше само една молба, свързана със земните дела: Виниций да вземе тялото й от сполиариума и да я погребе като своя жена в гробницата, където той самият ще бъде погребан някога.

Душата му се късаше, като четеше това писмо, но в същото време му се струваше невъзможно Лигия да загине от зъбите на дивите зверове и Христос да не се смили над нея. Така в него се таеше надежда и упование. Като се върна в къщи, той й писа, че всеки ден ще чака край стените на Тулианум, докато Христос най-после съкруши тези стени и му я върне. Поръчваше й да вярва, че той може да му я върне дори от цирка, че и апостолът го моли за това и че минутата на освобождението е близка. Покръстеният центурион щеше да й предаде писмото на следния ден.

Но когато Виниций дойде на другия ден пред затвора, центурионът излезе от редицата, приближи се сам до него и му каза:

— Чуй ме, господарю, Христос, който те беше подложил на изпитание, сега те сподоби с милостта си. Нощес идваха освободени роби на цезаря и префекта, да им изберат християнски девойки, за да ги опозорят; питаха и за твоята годеница, но господ й прати треска, от която умират затворените в Тулианум, и те я оставиха. Още снощи тя беше в безсъзнание и нека бъде благословено името на Спасителя, защото тази болест, която я избави от позора, може да я избави и от смъртта.

Виниций се хвана с ръка за нарамника на войника, за да не падне, а той продължаваше:

— Благодари на божието милосърдие. Лин беше отвлечен и подложен на мъки, но като видяха, че умира, върнаха го. И нея сега може да ти я дадат, а Христос да й върне здравето.

Младият трибун остана още малко с отпусната глава. След това я изправи и каза тихо:

— Право казваш. Христос, който я избави от позора, може да я избави и от смъртта.

И като изчака до вечерта край стените на затвора, той се прибра в къщи; изпрати свои хора да вземат мерки, за да бъде пренесен Лин в една от неговите вили в околностите на града.

А Петроний, като узна всичко това, реши отново да действа. Той вече бе ходил при Августа, но сега отиде втори път. Завари я до леглото на малкия Руфий. Детето, с разбита глава, бълнуваше от треската, а майката се мъчеше да го спаси с отчаяние и ужас в сърцето, мислейки, че го избавя само за да загине то скоро от още по-страшна смърт.

Погълната само от своята болка, тя не искаше и да слуша за Виниций и за Лигия, но Петроний я сплаши. „Ти си оскърбила — каза й той — ново непознато божество. Ти, Августа, почиташ, струва ми се, еврейския Йехова, но християните твърдят, че Христос е негов син, затова помисли дали не те преследва гневът на бащата. Кой знае дали всичко, което те сполетя, не е тяхно отмъщение и дали животът на Руфий не зависи от това, как ще постъпиш.“

— Какво искаш да направя? — попита в ужас Потя.

— Да умилостивиш разгневените божества.

— Как?

— Лигия е болна. Накарай цезаря или Тигелин да я дадат на Виниций.

А тя го попита с отчаяние:

— Мислиш ли, че мога?

— Тогава можеш нещо друго. Ако Лигия оздравее, трябва да върви на смърт. Затова иди в храма на Веста и поискай virgo magna23 да се намери случайно около Тулианум, когато ще отвеждат затворените на смърт, и да заповяда да освободят тази девойка. Великата весталка няма да ти откаже това.

— Ами ако Лигия умре от треската?

— Християните казват, че Христос е отмъстителен, но справедлив: възможно е да го умилостивиш само с доброто си желание.

— Нека той ми даде някакъв знак, че ще запази Руфий.

Петроний вдигна рамене.

— Аз не съм дошъл като негов пратеник, о, божествена; само ти казвам: хубаво е да си добре с всички римски и чужди божества.

— Ще отида! — каза Попея със сломен глас.

Петроний си отдъхна. „Най-после постигнах нещо!“ — помисли той.

И като се върна при Виниций, каза му:

— Моли се на твоя бог да не умре Лигия от треската, защото, ако не умре, великата весталка ще заповяда да я освободят. Самата Августа ще я помоли за това.

Виниций го измери с трескав поглед и отговори:

— Нея Христос ще я спаси.

А Попея, която за спасението на Руфий беше готова да принася хекатомби на всички богове в света, отиде още същата вечер при весталките на Форума, като повери грижите над болното дете на вярната бавачка Силвия, която беше отгледала и нея.

Обаче в Палатин присъдата над детето беше вече произнесена. Защото, щом лектиката на Попея изчезна зад Голямата порта, в стаята, където лежеше малкият Руфий, влязоха двама освободени роби на Нерон; единият се хвърли върху старата Силвия и й затъкна устата, а другият грабна медната статуйка на Сфинкса и още с първия удар я лиши от съзнание.

След това се приближиха към Руфий. Изгаряно от треската, детето не съзнаваше нищо, не разбираше какво се върши около него; усмихваше им се и присвиваше прекрасните си очи, сякаш се мъчеше да ги познае. Но те, като смъкнаха колана на бавачката, наречен цингулум, навиха го около шията му и започнаха да го стягат. Детето свърши лесно, като извика един път майка си. След това го увиха в чаршаф, качиха се на приготвените предварително коне и се отправиха бързо към Остия, където хвърлиха тялото в морето.

Попея не завари Великата девица, която беше заедно с другите весталки у Ватиний, и се върна след малко в Палатин. Намерила празното легло и изстиналото тяло на Силвия, тя падна в безсъзнание, а когато я свестиха, започна да крещи и дивите й крясъци се чуваха през цялата нощ и през целия следващ ден.

Но на третия ден цезарят й заповяда да дойде на пир и тя, облечена в аметистова туника, отиде и седеше там с каменно лице, златокоса, мълчалива, дивна и зловеща като ангел на смъртта.

ХIII

Преди да издигнат Флавиевци Колизея, амфитеатрите в Рим се строяха главно от дърво и затова изгоряха почти всичките по време на пожара. Нерон обаче, за да устрои обещаните зрелища, заповяда да издигнат няколко нови, а между тях и един огромен, за който веднага след прекратяването на пожара започнаха да докарват по море и по Тибър грамадни дървета, отсечени по склоновете на Атлас. Понеже зрелищата щяха да надминат всичко виждано дотогава по грандиозност и по брой на жертвите, предвидено беше и обширно помещение за хората и за животните. Хиляди майстори работеха денем и нощем на постройката. Строяха и украсяваха без отдих. Народът разказваше чудеса за колоните, украсени с бронз, кехлибар, слонова кост, седеф и късове черупки на костенурки, докарани отвъд морето. Напълнените с ледена вода от планините канали край седалките трябваше да поддържат в сградата приятен хлад дори и през най-големите горещини. Огромен пурпурен велариум щеше да пази от слънчевите лъчи. Между редиците на седалките бяха сложени кадилници за арабски благовония; отгоре бяха поставени приспособления за пръскане на зрителите с шафранена роса и с върбина. Прочутите архитекти Север и Целер бяха вложили цялото си изкуство, за да построят един невиждан дотогава амфитеатър, който да побере такова число зрители, каквото дотогава никой друг амфитеатър не бе побирал.

Затова в деня, когато щеше да започне ludus matutinus, грамадни тълпи чакаха от зори отварянето на вратите, като се вслушваха с наслада в рева на лъвовете, в хрипливото ръмжене на пантерите и във воя на кучетата. На животните не бяха давали храна два дни, а в същото време разнасяха пред тях кървави късове месо, за да раздразнят още повече кръвожадността и глада им. Понякога се надигаше такава буря от диви гласове, че хората, които стояха пред цирка, не можеха да разговарят, а по-впечатлителните бледнееха от страх. Обаче при изгрев слънце от цирка се разнесоха мощни, но спокойни песни. Тълпите ги слушаха смаяни и повтаряха помежду си: „Християните, християните!“ Действително голям брой християни бяха докарани в амфитеатъра още през нощта, и то не само от един затвор, както проектираха първоначално, а от всичките по малко. Сред тълпата се знаеше, че зрелищата ще продължат цели седмици и месеци, но се спореше дали с тази част от християните, която беше определена за днес, ще успеят да свършат за един ден. Мъжките, женски и детски гласове, които пееха утринната песен, бяха толкова многобройни, че според познавачите, макар и по сто и по двеста тела да изпращаха на арената, животните щяха да се изморят, да се наситят и до вечерта нямаше да могат да разкъсат всичките жертви. Други твърдяха, че много големият брой на жертвите, изкарвани едновременно на арената, разсейва вниманието и не позволява на зрителите да се наслаждават както трябва на зрелището. Колкото повече наближаваше времето да отворят коридорите към местата за публиката, наречени вомитории, толкова повече народът се оживяваше, развеселяваше се за зрелището. Започнаха да се образуват партии, които спореха дали лъвовете или тигрите могат по-добре да разкъсват хора. Тук-там се обзалагаха. Други пък говореха за гладиаторите, които щели да излязат на арената преди християните, и мненията пак се разделяха, едни бяха за самнитите, други за галите, за мирмилоните, за траките, за рециариите. Рано сутринта в амфитеатъра започнаха да идват по-големи или по малки групи гладиатори, водени от своите учители, наречени ланисти. За да не се изморяват предварително, те вървяха без оръжие, често съвсем голи, други със зелени клончета в ръце или пък увенчани с цветя, млади, красиви в утринната светлина и пълни с живот. Телата им, блестящи от масло, мощни, сякаш издялани от мрамор, будеха възхищение у влюбения във физическата красота народ. Мнозина от тях бяха лично познати на тълпата и всяка минута се разнасяха викове: „Здравей, Фурний! Здравей, Леон! Здравей, Максим! Здравей, Диомед!“ Младите момичета отправяха към тях погледи, пълни с любов, а те търсеха с очи най-хубавите и се обръщаха към тях с шеговити изрази, сякаш никаква грижа не ги гнетеше, като изпращаха целувки или викаха: „Прегърни ме, преди да ме прегърне смъртта!“ След това изчезваха зад вратите, от които мнозина от тях вече нямаше да излязат. Но все по-нови неща привличаха вниманието на тълпите. След гладиаторите вървяха мастигофорите, сиреч хората, въоръжени с камшици, чиято длъжност беше да шибат и да възбуждат борещите се. След тях мулета теглеха към сполиариума цели кервани коли, натоварени с грамади дървени ковчези. Народът се радваше на тази картина, като съдеше по числото на ковчезите за размерите на зрелището. След това минаваха хората, които щяха да доубиват ранените, облечени тъй, че всеки да прилича на Харон или на Меркурий, след това — тия, които щяха да пазят реда в цирка и да определят местата, после — робите за разнасяне на храна и разхладителни напитки и накрая — преторианците, които всеки цезар винаги имаше подръка в амфитеатъра.

Най-после вомиториите бяха отворени и тълпите нахлуха вътре. Но събраният народ беше толкова много, че прииждаше с часове, и изглеждаше чудно, че амфитеатърът може да погълне такова неизброимо множество. Ревът на животните, които подушваха хората, се усили още повече. Народът прииждаше в цирка и заемайки местата, шумеше като вълни по време на буря.

Най-после пристигна и префектът, заобиколен от вигили, а след него в непрекъсната верига се заредиха лектиките на сенатори, консули, претори, едили, обществени и дворцови чиновници, преториански началници, патриции и елегантни жени. Пред някои лектики вървяха ликтори, които носеха секири в снопове пръчки, пред други — тълпи роби. Блестяха на слънцето позлатата на лектиките, белите и разноцветни рокли, перата, обиците, скъпоценностите, стоманата на секирите. От цирка се носеха викове, с които народът поздравяваше високите сановници, а от време на време все още идваха неголеми отреди преторианци.

Жреците от различните храмове дойдоха малко по-късно, а едва след тях носеха светите девици на Веста, пред които вървяха ликтори. Оставаше да дойде само цезарят, за да започне зрелището; а той не искаше да принуждава народа да го чака дълго, желаеше да го спечели, като не закъснее, затова дойде незабавно заедно с Августа и августианите.

Петроний беше между августианите, в лектиката си бе взел и Виниций. Той знаеше, че Лигия е болна и в безсъзнание, но понеже през последните дни достъпът до затвора беше пазен много строго, тъй като предишната стража беше заместена с нова, на която беше забранено да разговаря с тъмничарите и да дава каквито и да било сведения на тези, които идваха да питат за затворниците, той не беше сигурен дали и тя не е между жертвите, определени за първия ден на зрелището. За лъвовете можеха да я изпратят и болна, макар и в безсъзнание. Но тъй като жертвите щяха да бъдат в животински кожи и изкарвани по много наведнъж на арената, никой от зрителите не можеше да провери дали те са с една повече или по-малко, нито пък да познае някого. Пазачите и цялата прислуга на амфитеатъра бяха подкупени, а с бестиариите беше уговорено да укрият Лигия в някой тъмен кът на амфитеатъра и през нощта да я предадат на един Винициев арендатор, който щеше веднага да я заведе в Албанските планини. Петроний, посветен в тези тайни, съветваше Виниций да тръгне с него открито към амфитеатъра и чак на входа да се откъсне незабелязано сред навалицата и да отиде бързо в подземията, където лично да покаже на пазачите Лигия, за да не стане някаква грешка.

Пазачите го пуснаха през една малка вратичка, откъдето и те самите минаваха. Един от тях, на име Сир, го заведе веднага при християните. По пътя му каза:

— Не зная, господарю, дали ще намериш, каквото търсиш. Ние разпитвахме за девойка на име Лигия, но никой не ни отговори, може би нямат доверие в нас.

— Много ли са? — попита Виниций.

— Мнозина ще останат за утре, господарю.

— Има ли болни между тях?

— Такива, които да не могат да се държат на краката си, няма.

След това Сир отвори една врата и влязоха в нещо като огромна зала, но ниска и тъмна, тъй като светлината стигаше в нея само през отворите с решетки, които я отделяха от арената. Отначало Виниций не можеше да види нищо, само чуваше шум от гласове в помещението и виковете на народа, които достигаха от амфитеатъра. Но след малко, когато очите му свикнаха с тъмнината, той видя цели тълпи странни същества, подобни на вълци и мечки. Това бяха християните в животински кожи. Някои от тях бяха прави, други се молеха коленичили. Тук-там по дългите коси, които се спускаха върху кожите, можеше да се отгатне, че жертвата е жена. Майки, прилични на вълчици, носеха на ръце децата си също в кожи. Но изпод кожите се показваха светнали лица, в мрака очите им блестяха радостно и трескаво. Явно беше, че повечето от тези хора бяха завладени от една мисъл, изключителна и неземна, която още приживе ги беше направила безчувствени към всичко, което ставаше около тях или което можеше да се случи с тях. Виниций разпитваше за Лигия, но те го гледаха с очи, сякаш пробудени от сън, и не отговаряха на въпросите; други му се усмихваха, като слагаха пръст на уста или сочеха железните решетки, през които влизаха бляскави снопове светлина. Само децата плачеха тук-там, уплашени от рева на зверовете, воя на кучетата, крясъка на народа и животинския вид на своите родители. Виниций вървеше до Сир, гледаше лицата, търсеше, разпитваше, понякога се препъваше о телата на онези които бяха припаднали в тая навалица, задух и горещина, и се промъкваше по-нататък в тъмната дълбочина на помещението, което изглеждаше обширно като целия амфитеатър.

Изведнъж той се спря, понеже му се стори, че близо до една решетка чува някакъв познат нему глас. Вслуша се за малко, обърна се и като се промъкна през навалицата, застана наблизо. Сноп светлина падаше върху главата на говорещия и на тая светлина Виниций разпозна под вълчата кожа отслабналото и неуморимо лице на Крисп.

— Покайте се за греховете си — говореше Крисп, — защото ето ей сега ще настане мигът. Но който мисли, че със смъртта ще изкупи своята вина, той върши нов грях и ще бъде хвърлен в огън вечен. С всеки ваш грях, който сте извършили през живота си, вие сте подновявали господнята мъка и как смеете тогава да мислите, че тази мъка, която ви чака, би могла да изкупи онази? От еднаква смърт ще умрат днес и праведни, и грешни, но господ ще различи своите. Горко вам, защото зъбите на лъвовете ще разкъсат вашите тела, но няма да изличат греховете ви, нито сметките ви с бога. Господ прояви достатъчно милосърдие, когато позволи да бъде прикован на кръста, но занапред той ще бъде само съдия, който няма да остави без наказание нито един грях. Вие, които сте мислили, че чрез мъките ще изкупите греховете си, вие сте оскърбили божията справедливост и още по-дълбоко ще бъдете хвърлени в бездната. Свърши се милосърдието и дойде часът на гнева божи. Ето, след малко ще се изправите пред Страшния съд, пред който ще устоят само добродетелните. Покайте се за греховете си, защото пъклената бездна е вече разтворена, и горко вам, мъже и жени, горко вам родители и деца!

И протегнал костеливи ръце, той ги размаха над наведените глави, неустрашим, но и неумолим даже пред лицето на смъртта, на която щяха да отидат след малко всички тези обречени. След неговите думи се обадиха гласове:

„Да се покаем за греховете си!“, а после настана мълчание и се чуваше само плачът на децата и как се удряха с ръце о гърдите. Кръвта в жилите на Виниций се смрази. Той, който беше вложил цялата си надежда в милосърдието на Христа, чу сега, че е дошел денят на гнева и че милосърдието няма да бъде заслужено дори и чрез смъртта на арената. Наистина в главата му се мярна ясна и бърза като светкавица мисъл, че апостол Петър би говорил иначе на тези, които щяха да умрат, но все пак страшните, пълни с фанатизъм думи на Крисп и това тъмно помещение с решетки, зад които се простираше арената на мъките, и тяхната близост, и многобройните жертви, готови вече за смъртта, изпълниха душата му със страх и ужас. Всичко това му се струваше страшно и стократно по-ужасно от най-кървавите битки, в които бе участвал. Задухът и горещината почнаха да го душат. Студена пот изби по челото му. Обхвана го страх, че може да припадне като тези, в чиито тела се препъваше, докато търсеше, а като помисли, че могат всеки миг да отворят решетките, започна да вика високо Лигия и Урс с надежда, че ако не те, някой друг, който ги познава, ще му отговори.

И наистина веднага някакъв човек, облечен като мечка, го дръпна за тогата и каза:

— Господарю, останаха в тъмницата. Мене ме изведоха последен и я видях болна на одъра.

— Ти кой си? — попита Виниций.

— Копачът, в чиято колиба апостолът те кръсти, господарю. Затвориха ме преди три дни, а днес вече ще умра.

Виниций си отдъхна. Когато влизаше тук, той желаеше да намери Лигия, но сега беше готов да благодари на Христа, че я няма тук, и в това виждаше знак на неговото милосърдие.

В това време копачът го дръпна още веднъж за тогата и каза:

— Помниш ли, господарю, че аз те заведох на Корнелиевото лозе, където апостолът проповядваше в бараката?

— Помня — отговори Виниций.

— После го видях, един ден преди да ме затворят. Благослови ме и ми каза, че ще дойде в амфитеатъра да благослови с кръстен знак загиващите. Бих искал него да гледам в минутата на смъртта и да видя кръстния знак, защото тогава ще ми бъде по-лесно да умра, та ако знаеш, господарю, къде е той, кажи ми.

Виниций сниши глас и отвърна:

— Той е сред хората на Петроний, преоблечен като роб. Не зная къде са избрали места, но аз ще се върна в цирка и ще видя. Когато излезете на арената ти гледай към мене, а пък аз ще стана и ще се обърна към тях. Тогава ще го намериш с поглед.

— Благодаря ти, господарю, и мир на тебе.

— Да бъде Спасителя милостив към теб.

— Амин.

Виниций излезе от куникулума и се отправи към амфитеатъра, мястото му беше до Петроний, сред другите августиани.

— Тук ли е? — попита Петроний.

— Няма я. Останала в затвора.

— Слушай какво още ми дойде наум, но като слушаш, гледай например Нигидия, та да изглежда, че приказваме за прическата й… Тигелин и Хилон ни гледат в този момент… И така, слушай: нека да поставят през нощта Лигия в ковчег и да я изнесат от затвора като умряла, а за останалото се сещаш.

— Да — отговори Виниций.

По-нататъшния им разговор прекъсна Тулий Сенецион, който се наведе към тях и каза:

— Не знаете ли дали ще дадат на християните оръжие?

— Не знаем — отговори Петроний.

— Аз бих предпочел да им дадат — говореше Тулий, — инак арената много скоро ще заприлича на кланица. Какъв великолепен амфитеатър, нали!

Наистина гледката беше величествена. По-ниските редове, запълнени с тоги, се белееха като сняг. На позлатения подиум седеше цезарят с диамантена огърлица и златен венец на главата, до него красивата и мрачна Августа, а наоколо от двете страни весталки, висши чиновници, сенатори с плащове, обточени с пурпурни ивици, военачалници в блестящо въоръжение, с една дума, всичко, което беше в Рим силно, пищно и богато. По-нататък седяха войниците, а по-нагоре се чернееше в кръг море от човешки глави, над които между стълбовете висяха гирлянди от рози, лилии, анемони, бръшлян и лоза.

Всички разговаряха високо, викаха се един друг, пееха, понякога бурно се смееха на някоя духовита дума, която се разнасяше от ред на ред, и тропаха от нетърпение, за да ускорят зрелището.

Най-после тропането заприлича на гръмотевица и не преставаше. Тогава префектът на града, който преди това беше направил с блестящата свита обиколка на арената, даде с кърпичка знак, на който амфитеатърът отвърна с всеобщо „А-а-а!…“, изтръгнато от хиляди гърди.

Обикновено зрелището започваше с лов на диви зверове, по които мятаха стрели и копия разни варвари от север и от юг, обаче този път зверовете щяха да бъдат и без това много, затова започнаха с андабатите — хора с шлемове без отвори за очите. Те трябваше да се бият слепешком. Двайсетина от тях излязоха заедно на арената и започнаха да размахват мечове във въздуха; мастигофорите ги насочваха едни към други с помощта на дълги вили, за да могат да се срещнат. По-изтънчените зрители гледаха равнодушно и с пренебрежение това зрелище, но за народа бяха забавни несръчните движения на борците, а като се случеше да се срещнат гърбом, той избухваше в силен смях и викаше: „Надясно!“, „Наляво!“, „Направо!“, като често заблуждаваше нарочно противниците. Обаче няколко двойки се счепкаха и борбата започваше да става кървава. По-разпалените борци хвърляха щитовете и като се хващаха с левите ръце, за да не се разделят повече, с десните ръце се биеха до смърт. Който паднеше, издигаше пръсти нагоре, молейки с този жест за милост, но в началото на зрелището народът обикновено искаше смъртта на ранените, особено когато се касаеше за андабати, които му бяха неизвестни, тъй като лицата им бяха закрити. Постепенно борците оставаха все по-малко, а когато най-после останаха само двама, сблъскаха ги така, че и двамата паднаха на пясъка и се промушиха взаимно. Тогава сред викове „Peractum est“ прислугата изнесе труповете, а момчета заровиха кървавите следи на арената и я посипаха с шафранови листа.

Сега идеше ред на по-сериозна борба, която възбуждаше любопитството не само на простата тълпа, но и на изтънчената публика; по време на тази борба младите патриции залагаха понякога огромни суми и често се разоряваха. Веднага взеха да обикалят от ръце на ръце дъсчици, които се записваха имената на любимците заедно със сумата от сестерции, които всеки залагаше за своя избраник. Спектатите, т.е. борците, които бяха вече излизали на арената и бяха спечелвали победи, събираха най-много поддръжници, но между залагащите имаше и такива, които залагаха значителни суми за нови и съвсем неизвестни гладиатори, с надежда да получат огромни печалби, ако те победят. Обзалагаше се и самият цезар и жреците, и весталките, и сенаторите, и народът. Хората от тълпата, когато им се свършваха парите, залагаха често собствената си свобода. С разтуптени сърца, а даже и с тревога публиката очакваше излизането на борците, а мнозина обещаваха гласно жертви на боговете, за да спечелят тяхното покровителство над своя любимец.

Наистина, когато се разнесоха пронизителните звуци на тръбите, в амфитеатъра настана тишината на очакването. Хиляди очи се обърнаха към грамадните синджири на вратата, до която се приближи човек, преоблечен като Харон, и всред общото мълчание удари трикратно с чук, сякаш зовеше на смърт онези, които бяха скрити зад тази врата. Бавно се разтвориха двете крила на вратата и разкриха черна паст, от която започнаха да се изсипват на светлата арена гладиаторите. Те вървяха на отделения от по двайсет и пет души, отделно траки, отделно мирмилони, самнити, гали, всички тежко въоръжени, а най-после рециариите с мрежа в едната ръка и тризъбец в другата. При тяхното излизане тук и там се чуха ръкопляскания, които след малко се превърнаха в огромна и продължителна буря. Отгоре до долу се виждаха пламнали лица, пляскащи ръце и отворени уста, от които се изтръгваха викове. А те обиколиха цялата арена с равномерни и пъргави крачки, като блестяха с богатото си въоръжение, след това се спряха пред подиума на цезаря горди, спокойни и блестящи. Пронизителен звук на рог сложи край на ръкоплясканията и тогава борците протегнаха нагоре десници, вдигнаха очи и глави към цезаря и почнаха да викат или по-скоро да пеят с провлечени гласове:

Ave Caesar Imperafor!

Morituri te salutant!

След това се разпръснаха бързо, заемайки определените места по арената. Трябваше да се нападат на цели групи, но първо позволиха на по-прочутите гладиатори да участват в единоборства, в които най-добре се проявяваше силата, сръчността и смелостта на борците. Наистина веднага измежду галите излезе борец, добре познат на любителите на амфитеатъра, с прозвище Касапина (Lanio), победител в много борби. С голям шлем на главата и с броня, която покриваше отпред и отзад могъщото му тяло, в блясъка на жълтата арена той приличаше на огромен лъскав бръмбар. Но не по-малко прочутият рециарий Календион излезе насреща му.

Сред зрителите започнаха да се обзалагат:

— Петстотин сестерции за гала!

— Петстотин за Календион!

— Кълна се в Херкулес! Хиляда!

— Две хиляди!

В това време галът, като дойде до средата на арената, започна пак да се отдръпва и с насочен меч и наведена глава наблюдаваше внимателно през отворите на шлема противника, а лекият, красив като статуя рециарий, съвсем гол, само с една препаска около бедрата, обикаляше бързо около тежкия противник, като размахваше грациозно мрежата, навеждаше или вдигаше тризъбеца и пееше обичайната песен на рециариите:

Non te peto, piscem peto,

Quid me fugis, Galle?

Но галът всъщност не бягаше. След малко той се спря и като застана на едно място, взе да се обръща само с незначително движение, тъй че противникът да е постоянно пред него. Във фигурата и в ужасно голямата му глава сега имаше нещо страшно. Зрителите разбираха отлично, че това тежко, обковано в мед тяло се готви за внезапен удар, който може да реши борбата. В това време рециарият ту подскачаше към него, ту се отдръпваше, като правеше с тризъбеца си толкова бързи движения, че човешкият поглед трудно можеше да ги следи. Звукът на зъбците о щита се разнесе на няколко пъти, но галът не се и поклати, дори и така доказа огромната си сила. Цялото му внимание, изглежда, бе насочено не към тризъбеца, а към мрежата, която се въртеше непрекъснато над главата му като злокобна птица. Зрителите със затаен дъх следяха майсторската игра на гладиаторите. Най-после, издебнал удобен момент, Ланион се хвърли върху противника си, но той със същата бързина се измъкна изпод неговия меч и вдигнатата му ръка, изправи се и хвърли мрежата.

Като се завъртя на място, галът отхвърли мрежата с щита си, след това и двамата се отдалечиха бързо един от друг. В амфитеатъра загърмяха викове: „Macte!“, а на по-ниските редове отново започнаха да се обзалагат. Самият цезар, който отначало разговаряше с весталката Рубрия и не гледаше внимателно, сега обърна глава към арената.

И те пак започнаха да се борят тъй сръчно и с такава точност на движенията, щото в някои мигове изглеждаше, че не се борят на живот и смърт, а за да покажат ловкостта си. Ланион, който още на два пъти се изплъзна от мрежата, отново започна да отстъпва към края на арената. Но тогава тези, които не държаха негова страна и не искаха той да си почине, започнаха да викат: „Нападай!“ Галът послуша и нападна. Рамото на рециария се обля внезапно в кръв и мрежата увисна в ръцете му. Ланион се приведе и скочи, като искаше да нанесе последния удар. Обаче в тоя миг Календион, който само беше се престорил, че не може да владее мрежата, се наведе настрана, избягна удара, вмъкна тризъбеца между коленете на противника си и го повали на земята.

Той искаше да се надигне, но в един миг го обвиха фаталните върви и всяко негово движение още повече заплиташе ръцете и краката му. В същото време ударите на тризъбеца един след друг го приковаваха на земята. Още веднъж той набра всички сили, подпря се на ръце и се напрегна, за да се изправи — напразно. После вдигна към главата си ръка, която губеше сили и вече не можеше да държи меча, и падна възнак. Календион притисна шията му с тризъбеца о земята и като се облегна с две ръце на дръжката й, обърна се към ложата на цезаря.

Целият цирк се разтърси от ръкопляскания и човешки рев. За тези, които държаха страната на Календион, той беше в тоя миг по-велик от цезаря, но точно затова от сърцата им изчезна ожесточението към Ланион, който беше напълнил джобовете им с цената на собствената си кръв. И тъй желанието на народа се раздвои. По всички пейки на цирка дадоха знак — половината бяха за пощада, а останалите — за смърт, но рециарият гледаше само ложата на цезаря и весталките, очаквайки какво ще решат те.

За нещастие Нерон не обичаше Ланион, защото на последните игри преди пожара беше се обзаложил против него и загуби в полза на Лициний значителна сума. Той протегна ръка от подиума и обърна палеца си към земята.

Весталките веднага повториха знака. Тогава Календион коленичи върху гърдите на гала, извади къс нож, който носеше под препаската си, и като отмести бронята около шията на противника, заби триъгълното острие до дръжката в гърлото му.

— Peractum est! — разнесоха се гласове в амфитеатъра.

А Ланион потрепера като заклан вол и разрови пясъка с крака, после се изпъна и остана неподвижен.

Меркурий нямаше нужда да проверява с нажежено желязо дали е още жив. Веднага го изнесоха и на арената излязоха други двойки. Едва след тях закипя борбата на целите групи. Народът вземаше в нея участие с душа, със сърце, с очи: виеше, ревеше, свиркаше, ръкопляскаше, смееше се, поощряваше борците, лудееше. Разделените на два отряда гладиатори се биеха на арената с настървението на диви зверове: гърди се удряха о гърди, тела се вкопчваха в смъртна прегръдка, пукаха стави, мечове потъваха в гърди и кореми, побледнели устни бълваха кръв върху пясъка. Накрая някои новаци бяха обзети от такъв панически ужас, че се откъснаха от тоя хаос и започнаха да бягат, но мастигофорите веднага ги върнаха в борбата с бичове с оловни топчета. По пясъка се образуваха големи тъмни петна: все по-голям брой голи и облечени в брони тела се трупаха като снопи. Живите се бореха върху трупове, препъваха се о брони и щитове, окървавяваха краката си о изпочупените оръжия и падаха. Народът не можеше да се овладее от радост, опияняваше се от смъртта, дишаше я, насищаше очите си с нея и с наслада вдъхваше изпаренията й.

Най-после паднаха почти всички победени. Само неколцина ранени коленичиха в средата на арената и като се олюляваха, протягаха към зрителите ръце с молба за пощада. На победителите бяха раздадени награди, венци, маслинени клонки и след това настъпи кратка почивка, която по заповед на всемогъщия цезар се превърна в угощение. Във вазите димяха благоухания. Пръскаха народа с шафранена и теменужена вода. Разнасяха разхладителни напитки, печено месо, сладкиши, вино, маслини и плодове. Народът гълташе, разговаряше и крещеше в чест на цезаря, за да го накара да бъде още по-щедър. И наистина, когато гладът и жаждата бяха наситени, стотици роби внесоха пълни кошове с подаръци, а облечени като амури момчета изваждаха от кошовете различни предмети и с две ръце ги хвърляха на публиката. Когато взеха да раздават лотарийни тесери, стана сбиване: хората се блъскаха, падаха, тъпчеха се, викаха за помощ, прескачаха пейките и се задушаваха в страшната блъсканица, защото човек, ако имаше късмет, можеше да спечели къща с градина, роб, разкошно облекло или рядък див звяр, който след това щеше да продаде на амфитеатъра. Ставаха такива безредици, че често преторианците трябваше да въвеждат реда, а след всяко раздаване от цирка изнасяха хора със счупени ръце, крака или смазани до смърт в навалицата.

Но по-богатите не участваха в борбата за тесери. Августианите се забавляваха с Хилон и се присмиваха на неговите напразни усилия да покаже, че може да гледа борбата и кръвопролитието спокойно като всички други. Напразно обаче нещастният грък се мръщеше, хапеше устни и стискаше юмруци така, че ноктите му се забиваха в дланите. Не само гръцката му натура, а и страхливостта му не можеше да понася такива зрелища. Лицето му побледня, челото се ороси с капки пот, устните посиняха, очите му хлътнаха, зъбите му тракаха. След като се свърши борбата, дойде за малко на себе си, но когато взеха да му се присмиват, обхвана го внезапен гняв и той започна отчаяно да хапе.

— Ех ти, грък! Не можеш да гледаш разкъсана човешка кожа — казваше Ватиний, като му дърпаше брадата.

Хилон му се озъби с последните си два жълти зъба и отговори:

— Баща ми не беше обущар, та не мога да кърпя кожа.

— Macte! Habet! — извикаха няколко гласа.

Но други продължаваха да се подиграват.

— Не е крив тоя, че вместо сърце има в гърдите си парче сирене — извика Сенецион.

— Не си крив ти, че вместо глава имаш мехур — отвърна Хилон.

— Няма ли да станеш гладиатор? Чудесен ще бъдеш с мрежа на арената!

— Ако хвана в нея тебе, все едно, че съм хванал вонящ папуняк.

— Ами какво ще правиш с християните? — питаше го Фест от Лигурия. — Не искаш ли да станеш куче и да ги хапеш?

— Не, искам да ти стана брат.

— Ти, меотийска проказо!

— Ти, лигурийско муле!

— Тебе май те сърби кожата, но не те съветвам да молиш аз да те почеша.

— Чеши се сам. Ако изчешеш собствените си струпеи, ще унищожиш най-хубавото, което имаш.

Така те го нападаха, а той отвръщаше заядливо сред общия смях. Цезарят пляскаше с ръце, повтаряше „Macte!“ и ги поощряваше. Но след малко се приближи Петроний и като докосна рамото на гърка с издяланата си от слонова кост пръчка, рече студено:

— Това е хубаво, философе, само едно си сбъркал: боговете са те създали за крадец, а ти си станал демон и затова няма да издържиш!

Старецът го погледна със зачервените си очи, този път обаче не намери готова дързост, за да отговори. Помълча и след това отвърна с усилие:

— Ще издържа!…

В това време тръбите известиха, че почивката е свършила. Хората взеха да напущат проходите, където се бяха струпали, за да се поразтъпчат и да поговорят. Настъпи общо раздвижване и започнаха обикновените разправии за места. Сенаторите и патрициите тръгнаха към своите. Малко по малко шумът утихваше и в амфитеатъра се възстановяваше редът. На арената се появиха група хора, за да изравнят пясъка, защото тук-там имаше слепени от съсирената кръв буци.

Идеше ред на християните. Но тъй като това зрелище беше ново за народа и никой не знаеше как ще се държат те, всички ги очакваха с известно любопитство. Тълпата беше съсредоточена, в напрежение — очакваха се някакви изключителни сцени, но беше настроена и неприязнено. Та нали тези хора, които сега щяха да се появят, бяха изгорили Рим и неговите вековни съкровища? Та нали те се хранеха с кръв на малки деца, отравяха водите, кълняха целия човешки род и вършеха най-срамни престъпления? За разпалената омраза бяха недостатъчни и най-строгите наказания и ако имаше в сърцата някакво опасение, то беше само едно — дали мъченията ще бъдат равни на престъпленията на тези зловещи осъдени.

В това време слънцето се беше издигнало високо и лъчите му, които се прецеждаха през пурпурния велариум, изпълваха амфитеатъра с кървава светлина. Пясъкът беше станал огненочервен. В тези отражения, в лицата на хората, както и в пустотата на арената, която след малко щеше да се изпълни с човешки мъки и животинска ярост, имаше нещо страшно. Из въздуха сякаш се носеше ужас и смърт. Тълпата, обикновено весела, мълчеше озлобена. Лицата имаха ожесточен израз.

Изведнъж префектът даде знак: тогава се появи същият, преоблечен като Харон, старец, който призоваваше на смърт гладиаторите. Той премина с бавни крачки през цялата арена, сред глухата тишина удари отново три пъти с чук по вратата.

Из целия амфитеатър се разнесоха глухи гласове:

— Християните! Християните!

Изскърцаха железните решетки на тъмните отвори и се разнесоха обичайните викове на мастигофорите: „На пясъка!“ и в миг арената се изпълни като че ли с някакви горски същества, покрити с кожи. Всички тичаха бързо, трескаво и като стигнеха в средата на арената, коленичеха един до друг с вдигнати нагоре ръце. Народът мислеше, че това е молба за милост и вбесен от такава страхливост, започна да тропа, да свири, да хвърля празни съдове от вино, оглозгани кокали и да реве: „Зверовете! Зверовете!…“ Но изведнъж стана нещо неочаквано. От средата на косматата тълпа се разнесоха пеещи гласове и в същия миг зазвуча песен, която чуваха за първи път в римския цирк:

Christus legnat!

Тогава народът се смая. Осъдените пееха с вдигнати, към велариума очи. Виждаха се техните побледнели, но вдъхновени лица. Всички разбраха, че тези хора не молят за милост и сякаш не виждат нито цирка, нито народа, нито сената, нито цезаря. „Christus regnat!“ — звучеше все по-силно, а по седалките, чак до последните редове, мнозина от зрителите се питаха какво се е случило и кой е тоя Chirstus, чието име беше на устата на всичките тези хора, които щяха след малко да умрат. Но в това време се отвори нова решетка и на арената се спуснаха с див бяг и лай цели стада кучета: грамадни светложълти молоси от Пелопонес, шарени на ивици пиренейски песове, подобни на вълци мелези от Хиберния, нарочно държани гладни, с хлътнали хълбоци и кръвясали очи. Вой и скимтене изпълниха целия амфитеатър. Християните свършиха песента и стояха коленичили неподвижно, като вкаменени, повтаряйки само жално в хор: „Pro Christo! Pro Christo!“ Кучетата подушиха хора под животинските кожи и учудени от тяхната неподвижност, не смееха веднага да се нахвърлят върху им. Някои от тях се катереха по стените на ложите, сякаш искаха да достигнат зрителите, други тичаха наоколо и лаеха ожесточено, като че ли гонеха някакъв невидим звяр. Народът се разгневи. Хиляди гласове закрещяха: някои от публиката имитираха животински рев, други лаеха като кучета, трети насъскваха на различни езици. Амфитеатърът се разтърси от викове. Раздразнените кучета започнаха ту да се хвърлят върху коленичилите християни, ту пак да се отдръпват, като тракаха със зъби, докато най-после един молос впи острите си зъби във врата на една коленичила отпред жена и я повали.

Тогава десетки кучета се нахвърлиха навътре сред християните в някакъв проход. Тълпата престана да реве, за да може да гледа с по-голямо внимание. Сред воя и ръмженето още се чуваха жални мъжки и женски гласове: „Pro Christo! Pro Christo!“, но на арената се образуваха подвижни кълба от телата на кучетата и хората. Сега кръвта течеше като поток от разкъсаните тела. Кучетата си отнемаха едно от друго кървави човешки късове. Миризма на кръв и разкъсани вътрешности задуши арабскиту благовония и изпълни целия цирк. Най-после останаха да се виждат само тук-там единични коленичили фигури, но скоро ги покриха подвижните виещи кълба.

Виниций, който се изправи в момента, когато християните излязоха на арената, и се обърна, за да посочи на копача, както беше обещал, къде се намира апостолът, скрит между хората на Петроний, седна пак с мъртвешко лице и поглеждаше с изцъклени очи ужасното зрелище. В началото страхът, че копачът е могъл да се излъже и че Лигия се намира между жертвите, беше го вцепенил напълно, но като слушаше възгласите „Pro Christo!“ и когато видя мъките на толкова жертви, които в смъртния си час славеха своята истина и своя бог, завладя го друго чувство, което го прониза като непоносима, но непреодолима болка — щом сам Христос е умрял в мъки, сега, когато гинат заради него хиляди, когато се пролива море от кръв, една капка повече не значи нищо и дори е грях да се иска милост. Тази мисъл идеше към него от арената, пронизваше го заедно със стоновете на умиращите, заедно с миризмата на кръвта им. И все пак се молеше и повтаряше с пресъхнали устни: „Христе, Христе, и твоят апостол се моли за нея!“ След това се забрави, изгуби представа къде се намира, само му се струваше, че кръвта на арената приижда и приижда, че ще се надигне и ще потече от цирка и ще залее целия Рим. Накрая не чуваше нищо, ни воя на кучетата, ни виковете на хората, ни гласовете на августианите, които внезапно започнаха да викат:

— Хилон припадна!

— Хилон припадна! — повтори Петроний, като се обърна натам, където беше гъркът.

Хилон наистина беше загубил съзнание и седеше бял като платно, отметнал назад глава, с широко отворени уста, като труп.

В тоя миг започнаха да изкарват на арената нови жертви, покрити с кожи.

Те коленичиха веднага, както и техните предшественици, но изморените кучета не искаха да ги разкъсват. Едва няколко кучета се нахвърлиха върху най-близките коленичили християни, а другите легнаха, вдигнаха нагоре окървавените си муцуни и започнаха да дишат уморено и тежко.

Тогава, обезпокоен от това, но опиянен от кръвта и озверен, народът започна да крещи с ужасяващи гласове:

— Лъвовете! Лъвовете! Пуснете лъвовете!…

Лъвовете се пазеха за следния ден, но в амфитеатъра народът налагаше волята си на всички, дори и на цезаря. Единствен само Калигула, дързък и непостоянен в прищевките си, беше се осмелил да се противопоставя, дори бе заповядал да налагат тълпите с тояги, но и той най-често беше отстъпвал. Нерон, за когото ръкоплясканията бяха по-скъпи от всичко на света, не се противопоставяше никога, а още по-малко можеше да се противопостави сега, когато трябваше да се успокоят раздразнените след пожара тълпи и за християните, върху които той искаше да стовари вината за бедствието.

И той даде знак да отворят куникулума, а народът, видял това, се успокои веднага. Чу се скърцането на решетките, зад които бяха лъвовете. Като ги видяха, кучетата се скупчиха на противоположната страна на кръга с тихо скимтене, а лъвовете започнаха да излизат на арената един след друг, огромни, бледожълти, с големи рошави глави. Самият цезар обърна към тях отегченото си лице и вдигна смарагда към окото си, за да ги наблюдава по-добре. Августианите ги посрещнаха с ръкопляскане; тълпата ги броеше с пръсти и в същото време следеше жадно какво ще направят християните, като ги видят; а християните отново започнаха да повтарят непонятните за мнозина, но дразнещи всички думи: „Pro Christo! Pro Christo!“

Но лъвовете, макар и изгладнели, не бързаха към жертвите. Червеникавият блясък на арената им пречеше и те мигаха като ослепени; някои протягаха лениво големите си златисти тела, други се прозяваха, сякаш искаха, разтваряйки челюсти, да покажат на зрителите страшните си зъби. След това миризмата на кръв и на разкъсани тела, каквито имаше много по арената, започна да им действа. Скоро движенията им станаха неспокойни, гривите им щръкнаха, ноздрите им поемаха шумно въздух. Изведнъж един се спусна към трупа на една жена с разкъсано лице и като опря предните си лапи върху тялото, започна да лиже с грапавия си език съсирената кръв, друг се приближи към един християнин, който държеше в ръцете си дете в кожа на еленче.

Детето се тресеше от вик и плач и прегръщаше конвулсивно шията на баща си, а той, в желанието си да му продължи макар и с един миг живота, се мъчеше да го откъсне от шията си и да го подаде на коленичилите по-нататък. Но викът и движението раздразниха лъва. Изведнъж той издаде кратък, отсечен рев, с един удар на лапата си смаза детето и като стисна черепа на бащата в челюстите си, в миг го раздроби.

След това всички други лъвове се хвърлиха върху християните. Няколко жени от публиката неволно извикаха от ужас, но народът заглуши виковете им с ръкопляскания, които веднага утихнаха, защото желанието за гледане надделя. Тогава публиката видя страшни неща: изчезващи цели глави в устата на лъвовете, гърди, разкъсани с едно захапване на острите зъби, изтръгнати навън сърце и дробове; чуваше се трошене на кости. Някои лъвове, хванали жертвата си за хълбока или кръста, се носеха с бесни скокове из арената, търсейки сякаш скрито място, където биха могли да я изядат; други се сбиваха помежду си, изправяха се един срещу друг и като се обхващаха с лапи като някакви борци, изпълваха амфитеатъра с гръмовен рев. Хората ставаха прави. Други напущаха местата си и слизаха по-долу, за да виждат по-добре, като се блъскаха и тъпчеха там до смърт. Изглеждаше, че увлечените тълпи ще се нахвърлят най-после на самата арена и ще почнат да разкъсват заедно с лъвовете. Понякога се чуваше нечовешки вик, понякога рев, ръмжене, тракане на зъби, вой на молосите, понякога само стонове.

Цезарят държеше смарагда на окото си и гледаше сега внимателно. Лицето на Петроний беше приело израз на отвращение и презрение. Хилон беше изнесен преди това от цирка.

А от куникулумите изкарваха все нови и нови жертви.

От най-горния ред на амфитеатъра към тях гледаше апостол Петър. Него никой не виждаше, понеже всички глави бяха обърнати към арената; той беше се изправил и както някога в Корнелиевото лозе благослови за смърт и за вечен живот ония, които щяха да бъдат хванати, така сега благославяше с кръстния знак загиващите от зъбите на зверовете, и тяхната кръв, и техните мъки, и мъртвите тела, превърнати в безформени късове, и душите, отлитащи от кървавия пясък. Някои вдигаха към него очи и тогава лицата им засияваха, и те се усмихваха, виждайки над себе си, там горе, кръстния знак. А нему сърцето се късаше и той говореше: „О, господи, да бъде твоята воля, защото за твоята слава и за да докажат правдата, гинат тези мои овци! Ти ми заповяда да ги паса и сега ти ги предавам, а ти ги преброй, господи, прибери ги, изцери раните им, успокой болката им и им дай повече щастие, отколкото мъки тук са изпитали.“

И ги изпращаше едни след други, куп след куп, с голяма обич, сякаш бяха негови деца, които той предаваше направо в ръцете на Христос. В това време цезарят — дали от безразсъдство или защото желаеше това зрелище да надмине всичко виждано досега в Рим — пошепна няколко думи на градския префект, а той напусна подиума и се запъти към, куникулумите. И самият народ се смая, когато видя след малко да се отварят отново решетките. Сега пуснаха всякакви животни: тигри от Ефрат, нумидийски пантери, мечки, вълци, хиени и чакали. Цялата арена сякаш се заля с подвижна вълна от разноцветни кожи: на ивици, жълти, бледожълти, тъмни, кафяви и на петна. Настъпи бъркотия, в която очите вече не можеха нищо да различат освен едно преобръщане и въртене на животински гърбове. Картината вече не приличаше на действителност и сякаш се превърна в някаква оргия на кръвта, в някакъв страшен сън, в някакъв уродлив мираж на помътен разум. Чашата преля. Сред рева, воя и скимтенето тук-там по пейките на зрителите се чуваше пронизителен, спазматичен смях на жени, чиито сили най-после бяха се изчерпали. На хората им стана страшно. Лицата потъмняха. Разни гласове взеха да викат: „Стига! Стига!“

Но по-лесно беше да се пуснат животните на арената, отколкото да се изгонят. Цезарят обаче беше намерил начин да се очисти арената от тях, нов начин, свързан с ново развлечение за народа. Във всичките проходи между седалките се появиха отделения от черни, украсени с пера и обици нумидийци, с лъкове в ръце. Народът се досети какво щеше да стане сега и ги поздрави с викове на задоволство. Те се приближиха до преградата на арената и като поставиха стрели на тетивите, почнаха да стрелят с лъковете в купищата животни. Това беше наистина ново зрелище. Стройните черни тела се изопваха назад, опъваха гъвкавите лъкове и изпращаха стрела след стрела. Бръмченето на тетивите и свистенето на украсените с пера стрели се смесваше с воя на животните и с виковете на смаяните зрители. Вълци, мечки, пантери и хора, които бяха още живи, падаха като покосени едни до други. Тук-там някой лъв, усетил стрела в хълбока си, обръщаше с внезапно движение набръчканата си от ярост муцуна, за да хване и раздроби тънкото дърво. Други пъшкаха от болка. Дребните животни, обхванати от уплаха, бягаха като слепи по арената или блъскаха глави о решетките, а в това време стрелите бръмчаха и бръмчаха непрестанно, докато всичко, което беше останало живо на арената, не бе обхванато от предсмъртни тръпки.

Тогава излязоха на арената стотици циркови роби, въоръжени с лопати за копаене и гребане, с метли, колички, кошове за вътрешностите и чували с пясък. Те прииждаха едни след други и по цялата арена закипя трескава работа. След малко тя бе очистена от труповете, кръвта и животинските нечистотии. Прекопаха я, заравниха я и посипаха с дебел пласт чист пясък. След това изтичаха амурчета и разхвърляха листчета от рози, лилии и най-различни цветя. Запалени бяха наново кадилниците и велариумът бе снет, тъй като слънцето беше се спуснало вече доста ниско.

А тълпите зрители се споглеждаха с учудване и се питаха какво ли ново зрелище ги чака този ден.

И наистина предстоеше такова зрелище, каквото никой не очакваше. Ето че цезарят, който от някое време беше напуснал подиума, се появи неочаквано на обсипаната с цветя арена, в пурпурен плащ и със златен венец на главата. Дванайсет певци с цитри в ръце вървяха след него, а той, държейки сребърна лютня, излезе с тържествени крачки на средата на арената, поклони се няколко пъти на зрителите, вдигна очи към небето и остана известно време така, сякаш очакваше вдъхновение.

След това дръпна струните и започна да пее:

О лъчезарен син на Летона,

владетелю на Кипя, Хриза и Тенед

и покровителю на Илион,

предал ли би свещения си град

на разгневените Ахиви

и би ли изтърпял троянска кръв

да ороси свещените олтари,

които вечно в твоя чест горят?

О, Сребролъки, надалеч прицелен,

към тебе старците ръце простираха,

към тебе майките от глъбините

отправяха разплакан глас,

да се смилиш над техните деца;

те можеха и камъка да трогнат,

но и бе по-безчувствен и от камък

към мъката на хората, Сминтей…24

Песента малко по малко се превърна в тъжна, изпълнена с болка елегия. В цирка настана тишина. След малко цезарят, сам развълнуван, запя по-нататък:

Ти можеше с божествена форминга

вика и болките да приглушиш,

щом още се наливат със сълзи

очите, както цветето с роса,

от звуците на тая мрачна песен,

която възкресява от праха

пожарищата, гибелния ден…

— Сминтей, къде си бил тогава?

Тук гласът му затрепера и очите му овлажняха. По ресниците на весталките се показаха сълзи, народът слушаше тихо, а после избухна продължителна буря от ръкопляскания.

В това време отвън през отворените за проветряване вомитории се чуваше скърцане на коли, на които товареха кървавите останки на християните, мъже, жени и деца, за да ги откарат в страшните ями, наречени путикули.

А апостол Петър сложи ръце на бялата си трепереща глава и вик отекваше в душата му:

„Господи! Господи! Кому си дал властта над света и защо искаш да основеш своята столица в този град?“

XIV

В това време слънцето беше слязло ниско на запад и сякаш се разтапяше във вечерния блясък. Зрелището беше свършило. Тълпите започнаха да напущат амфитеатъра и да се изливат в града през коридорите, наричани вомитории. Само августианите се забавиха, защото чакаха да отмине вълната. Те всички бяха напуснали местата си и бяха се събрали при подиума, където цезарят се появи отново, за да слуша похвали. Макар че след края на песента зрителите не скъпяха ръкоплясканията си, за него това не беше достатъчно — той очакваше възторг, който да стигне до лудост. А и сега напразно звучаха хвалебните химни, напразно весталките целуваха божествените му ръце, а Рубрия се наведе тъй, че червенокосата й глава докосна гърдите му. Нерон не беше доволен и не можеше да скрие това. Учудваше го и същевременно го безпокоеше обстоятелството, че Петроний пази мълчание. Някоя похвална и умело изтъкваща достойнствата на песента дума от неговата уста би го успокоила много в тая минута. Най-после, като не можа да издържи, той му кимна, а когато Петроний дойде на подиума, обърна се към него:

— Кажи.

А Петроний отвърна студено:

— Мълча, защото не мога да намеря думи. Ти надмина сам себе си.

— И на мене тъй ми се струва, но този народ?

— Нима можеш да искаш мелези да разбират от поезия?

— Значи, и ти си забелязал, че не ми благодариха тъй, както заслужавах?

— Защото си избрал лош момент.

— Защо?

— Защото мозъци, отровени от задуха на кръвта, не могат да слушат внимателно.

Нерон стисна юмруци и отвърна:

— Ах, тези християни! Изгориха Рим, а сега и мене оскърбяват. Какви ли наказания още да измисля за тях?

Петроний схвана, че върви по погрешен път и че думите му ще доведат до резултат, обратен на желания. Затова, като искаше да отклони мислите на цезаря в друга посока, наведе се към него и му пошепна:

— Твоята песен е чудна, но ще ти направя само една забележка: стъпката на четвъртия стих в третата строфа можеше да бъде още по-добра.

А Нерон се изчерви от срам, като хванат в някакво позорно деяние, огледа се ужасен и отговори също тъй тихо:

— Ти всичко забелязваш!… Зная!… Ще го преработя!… Но нали никой друг не е забелязал? А ти, заклевам те в любовта на боговете, не казвай никому… ако… ти е мил животът…

Петроний сви вежди и отговори, сякаш обхванат от скука и апатия:

— Можеш, божествени, да ме осъдиш на смърт, ако ти преча, но не ме плаши със смъртта, защото боговете знаят най-добре дали се страхувам от нея.

И докато казваше това, гледаше цезаря право в очите, а той след малко отвърна:

— Не се сърди… Знаеш, че те обичам…

„Лош знак!“ — помисли си Петроний.

— Днес щях да ви каня на угощение — продължаваше Нерон, — но предпочитам да се затворя и да изгладя оня проклет стих в третата строфа. Освен тебе могъл е да забележи грешката и Сенека, а може би и Секунд Каринат, но аз веднага ще се освободя от тях.

Щом каза това, той извика Сенека и му съобщи, че го изпраща заедно с Акрат и Секунд Каринат в Италия и във всички провинции за пари, които им заповядва да съберат от градове и села, от прочутите храмове, с една дума, отвсякъде, откъдето ще могат да се намерят или да се изстискат. Обаче Сенека, който разбра, че му възлагат да върши грабителство, светотатство и разбойничество, отказа направо.

— Трябва да отида на село, господарю — каза той, — и да чакам смъртта, понеже съм стар и нервите ми са болни.

Иберийските нерви на Сенека, по-силни от Хилоновите, може би не бяха болни, но здравето му не беше добро, беше заприличал на сянка и главата му напоследък беше побеляла съвсем.

А Нерон го погледна и си помисли, че може би наистина няма да го чака дълго да умре, и отговори:

— Не искам да ти налагам да пътуваш, ако си болен, но понеже от любов към тебе искам да те имам близо до себе си, то вместо да заминеш на село, ще се затвориш в къщата си и няма да я напущаш.

След това се разсмя и каза:

— Ако изпратя Акрат и Каринат сами, все едно, че изпращам вълци за овце. Кого да им поставя за началник?

— Постави мене, господарю! — каза Доминиций Афер.

— Не! Не искам да навлека на Рим гнева на Меркурий, когото бихте надминали в кражбите. Нужен ми е някой стоик като Сенека или като новия ми приятел философ Хилон.

При тези думи той се огледа наоколо и попита:

— Ами какво стана с Хилон?

А Хилон, който на чистия въздух беше се свестил и после беше се върнал в амфитеатъра за песента на цезаря, се приближи и каза:

— Тук съм, светла рожбо на слънцето и луната. Бях болен, но твоята песен ме излекува.

— Ще те изпратя в Ахея — каза Нерон. — Ти сигурно знаеш колко има във всеки храм до последния грош.

— Стори го, Зевсе, и боговете ще ти дадат такъв данък, какъвто никога никому не са давали.

— Бих го направил, но не искам да те лишавам от зрелищата.

— Ваал!… — рече Хилон.

Но августианите, доволни, че настроението на цезаря се поправи, взеха да се смеят и да викат:

— Не, господарю! Не лишавай тоя мъжествен грък от зрелищата.

— Но ме лиши, господарю, от вида на тези кресливи капитолийски гъски, чиито мозъци — всички заедно, не биха напълнили и чашката на един желъд — отвърна Хилон. — Ето, аз пиша, о първородни сине Аполонов, химн на гръцки език в твоя чест и затова искам да прекарам няколко дни в храма на музите, за да ги моля за вдъхновение.

— О, не! — извика Нерон. — Искаш да се измъкнеш от другите зрелища. Това няма да стане.

— Кълна ти се, господарю, че пиша химн.

— Тогава ще го пишеш нощем. Моли се на Диана за вдъхновение, нали тя е сестра на Аполон.

Хилон наведе глава, поглеждайки злобно присъстващите, които отново започнаха да се смеят. А цезарят се обърна към Сенецион и Сулий Нерулин:

— Представяте ли си, едва успяхме да се справим с половината от определените за днес християни.

При тези думи старият Аквил Регул, голям познавач на въпросите, свързани с амфитеатъра, помисли малко и се обади:

— Тези зрелища, в които вземат участие хора sine armis et sine arte, траят пак почти толкова дълго, а са по-малко забавни.

— Ще заповядам да им дават оръжие — отговори Нерон.

Обаче суеверният Вестин се сепна от своята замисленост и попита с тайнствен глас:

— Забелязахте ли, че те виждат нещо, като умират? Гледат нагоре и умират сякаш без страдания. Сигурен съм, че виждат нещо…

Казвайки това, той вдигна очи нагоре — над амфитеатъра нощта вече започваше да разгъва своя обсипан със звезди велариум. Но другите отговориха със смях и с шеговити предположения какво могат да виждат християните в минутата на смъртта. В това време цезарят даде знак на робите факлоносци и напусна цирка, а след него и весталките, сенаторите, чиновниците и августианите.

Нощта беше ясна, топла. Пред цирка още сновяха тълпи, любопитни да видят тръгването на цезаря, но някак мрачни и мълчаливи. Тук-там се разнесе ръкопляскане, обаче веднага затихна. От сполиариума скърцащи коли изкарваха непрестанно кървавите останки на християните.

По пътя Петроний и Виниций мълчаха. Едва когато наближиха къщата, Петроний попита:

— Ти мисли ли за това, което ти казах?

— Да — отвърна Виниций.

— Вярваш ли, че сега и за мене този въпрос е най-важното нещо? Трябва да я освободя въпреки цезаря и Тигелин. Това е като борба, в която съм решил да победя, това е сякаш игра, в която искам да спечеля макар и с цената на собствената си кожа… Днешният ден затвърди още повече това мое намерение.

— Нека Христос те възнагради!

— Ще видиш.

Така разговаряйки, те се спряха пред входа на къщата и слязоха от лектиката. В същия миг се приближи към тях някаква тъмна фигура и попита:

— Тук ли е благородният Виниций?

— Да — отвърна трибунът, — какво искаш?

— Аз съм Назарий, син на Мириам. Ида от затвора и ти нося вест за Лигия.

Виниций сложи ръка на рамото му и в светлината на факлата го загледа в очите, без да може да каже ни една дума. Но Назарий отгатна въпроса, който замираше на устните му, и отговори:

— Жива е досега. Урс ме изпраща при тебе, господарю, да ти кажа, че тя има треска, но се моли и повтаря твоето име.

А Виниций отвърна:

— Слава на Христа, който може да ми я върне.

После повика вътре Назарий и го заведе в библиотеката. А след малко дойде и Петроний, за да слуша разговора им.

— Болестта я спаси от позор, защото палачите се страхуват. Урс и лекарят Главк бдят над нея денем и нощем.

— Пазачите същите ли са?

— Да, господарю, и тя е в тяхното помещение. Затворниците, които бяха в долния затвор, измряха всички от треската или се задушиха от зловония.

— Ти кой си?

— Благородният Виниций ме познава. Аз съм син на вдовицата, у която живееше Лигия.

— И си християнин?

Младежът погледна въпросително Виниций, но като видя, че в тоя миг той се моли, вдигна глава и рече:

— Да.

— Как влизаш свободно в затвора?

— Аз се наех, господарю, да изнасям тела на умрели и направих това нарочно, за да ходя да помагам на своите братя и да им нося вести от града.

Петроний се вгледа по-внимателно в прекрасното лице на младежа, в сините му очи, буйни коси, а после попита:

— От кой край си ти, момко?

— Аз съм галилеянин, господарю.

— Искаш ли Лигия да бъде свободна?

Момъкът вдигна очи:

— Да. Макар и да трябва после самият аз да умра.

В това време Виниций прекъсна молитвата и каза:

— Кажи на пазачите да я сложат в ковчег като умряла. Ти си избери помощници, които ще я изнесат през нощта заедно с тебе. Като наближите Вонещите ями, ще видите да чакат хора с лектика, на които ще дадете ковчега. На пазачите обещай от мое име, че ще им дам толкова злато, колкото може всеки да носи в наметалото си.

И като говореше така, лицето му бе изгубило обикновения си мъртвешки вид, в него се събуди войникът, у когото надеждата възвърна предишната енергия.

Назарий пламна от радост, вдигна ръце и извика:

— А когато бъде свободна, нека я изцели Христос!

— Мислиш ли, че пазачите ще се съгласят? — попита Петроний.

— Те ли, господарю? Стига да знаят, че няма да ги сполети наказание или мъка!

— Да! — каза Виниций. — Пазачите бяха съгласни дори тя да избяга, още по-лесно ще позволят да бъде изнесена като мъртва.

— Наистина — каза Назарий, — има поставен човек да проверява с нажежено желязо дали телата, които изнасяме, са мъртви. Но той взема по няколко сестерции, за да не докосва с желязото лицата на умрелите. За една жълтица пък ще докосне ковчега, а не тялото.

— Кажи му, че ще получи пълна кесия жълтици — каза Петроний. — Но ще успееш ли да подбереш сигурни помощници?

— Ще намеря такива, които за пари биха продали и собствените си жени и деца.

— Къде ще ги намериш?

— В самия затвор или в града. Пазачите, щом веднъж са подкупени, ще пуснат, когото поискат.

— В такъв случай ще въведеш мене като наемник — каза Виниций. Но Петроний взе да го разубеждава енергично да не прави това. Преторианците можеха да го познаят даже преоблечен и всичко би могло да пропадне.

— Нито в затвора, нито при Вонещите ями — казваше той. — Трябва всички, и цезарят, и Тигелин, да бъдат убедени, че тя е умряла, инак ще наредят веднага да започне гонитба. Подозренията можем да приспим само ако ние останем в Рим, когато тя бъде отведена в Албанските планини или по-далеч, в Сицилия; едва след една или две седмици ти ще се разболееш и ще повикаш Нероновия лекар, който ще ти нареди да заминеш в планините. Тогава ще се съберете, а после…

Тук той се замисли за малко, а след това махна с ръка и каза:

— После може би ще настанат други времена.

— Нека Христос се смили над нея — каза Виниций, — защото ти говориш за Сицилия, а тя е болна и може да умре…

— На първо време ще я настаним по-близо. Нея ще я излекува самият въздух, стига да я изтръгнем от затвора. Нямаш ли някъде в планините някой арендатор, на когото можеш да се довериш?

— Да! Имам! Да! — отговори бързо Виниций. — Около Кориоли в планината има един сигурен човек, който ме е носил на ръце, когато бях още дете, и ме обича и досега.

Петроний му подаде дъсчица за писане:

— Пиши му да дойде утре тук. Пратеник ще изпратя веднага.

След това той повика роба, който служеше в атриума, и му даде необходимите нареждания. След няколко минути конникът роб тръгна, за да стигне още през нощта в Кориоли.

— Бих искал при пътуването да я придружава Урс… Ще бъда по-спокоен…

— Господарю — каза Назарий, — той има свръхестествена сила. Ще строши решетката и ще последва Лигия. Над отвесния и висок зид има един прозорец, под който няма стража. Аз ще занеса на Урс въже, а другото той сам ще свърши.

— Заклевам ви в Херкулес! — каза Петроний. — Нека да се измъква, както му харесва, но не заедно с нея и не два или три дни след нея, защото ще тръгнат подире му и ще открият нейното убежище. Кълна се в Херкулес! Нима искате да погубите себе си и нея? Забранявам ви да му споменавате за Кориоли или си измивам ръцете.

Двамата разбраха, че е прав и замълчаха. След това Назарий реши да си тръгва, като обеща пак да дойде на разсъмване.

С пазачите той се надяваше да се споразумее още тази нощ. Но преди това искаше да се отбие при майка си, която през цялото време се безпокоеше за него поради несигурните и страшни времена. След като размисли, той реши да не търси помощник в града, а да намери и да подкупи едного от ония, които изнасяха заедно с него трупове от затвора.

Но на тръгване той пак се спря и като се отдели настрана с Виниций, взе да му шепне:

— Господарю, няма никому да кажа за нашето намерение, даже и на майка си няма да кажа, но апостол Петър обеща да дойде у нас от амфитеатъра и на него ще кажа всичко.

— В този дом можеш да говориш високо — отговори Виниций. — Апостол Петър беше в амфитеатъра с хората на Петроний. Впрочем и аз ще дойда с тебе.

Той нареди да му донесат наметало на роб и после двамата излязоха.

Петроний дълбоко въздъхна.

„Аз желаех — мислеше си той — Лигия да умре от тази треска, защото за Виниций това би било най-малкият ужас. Но сега съм готов да принеса на Ескулап златен триножник, стига тя да оздравее… Ах ти, Меднобради, искаш да си устроиш зрелище от страданието на един влюбен! Ти, Августа, по-рано завидя на красотата на девойката, а сега би я изяла сурова, защото е загинал твоят Руфий… Ти, Тигелин, искаш да я погубиш напук на мене!… Ще видим. Аз ви казвам, че очите ви няма да я видят на арената, защото или тя ще умре от собствена смърт, или аз ще я изтръгна от вас като от кучешки муцуни. И ще я изтръгна тъй, че вие няма да знаете за това, а после колкото пъти ви погледна, толкова пъти ще си помисля: «Ето глупците, които Петроний изигра…»“

И доволен от себе си, той мина в триклиниума, където седна да вечеря заедно с Евника. По време на вечерята един лектор им четеше идилиите на Теокрит. Навън вятърът докара облаци откъм Соракте и неочаквана буря смути тишината на ясната лятна нощ. Над седемте хълма от време на време се разнасяха гръмотевици, а те, легнали един до друг край трапезата, слушаха поета, който възпяваше на звучното дорийско наречие любовта на овчарите, и после, успокоени, се готвеха за сладка почивка.

Но Виниций се върна. Като узна това, Петроний отиде при него и го попита:

— Е, какво? Да не сме решили нещо ново? Назарий отиде ли вече в затвора?

— Да — отговори младият човек, като оправяше мократа си от дъжда коса, — Назарий отиде да се уговори с пазачите, а аз видях Петър. Той ми поръча да се моля и да вярвам.

— Ако всичко тръгне успешно, утре през нощта тя ще може да бъде изнесена…

— Арендаторът с хората си трябва да бъде тук на разсъмване.

— Не е далеч. Сега си почини.

Но Виниций коленичи в спалнята си и започна да се моли.

При изгрев слънце пристигна от Кориоли арендаторът Нигер. Той беше дошъл, както му бяха наредили — с мулета, лектика и четирима верни хора, избрани измежду британските роби, които впрочем от предпазливост беше оставил в една кръчма в Субура.

Виниций, който остана буден цялата нощ, излезе да го посрещне, а той, като видя младия господар, се разчувства и му каза, целувайки очите, и ръцете му:

— Скъпи, болен ли си, или тревоги са ти изсмукали кръвта от лицето, защото едва те познах от пръв поглед.

Виниций го заведе на вътрешната тераса, наречена ксист, и там го посвети в тайната. Нигер слушаше съсредоточено и по бодрото му, загоряло лице се изписа голямо вълнение, което той не се и стараеше да овладее.

— Значи, тя е християнка? — извика той.

И загледа изпитателно Виниций в лицето, а той очевидно отгатна какво го питаше погледът на селяка, защото отвърна:

— И аз съм християнин…

Тогава в очите на Нигер блеснаха сълзи; за миг той замълча, а след това вдигна ръце и каза:

— О, благодаря ти, Христе, че си отворил най-скъпите за мен очи на света.

После прегърна главата на Виниций и плачейки от щастие, взе да го целува по челото.

След малко дойде Петроний, който водеше със себе си Назарий.

— Имаме добри известия! — каза той отдалеч.

Наистина известията бяха добри. Преди всичко лекарят Главк уверявал, че нямало опасност за живота на Лигия, макар че тя страдаше от същата треска, от която в Тулианум и по другите затвори умираха всеки ден стотици хора. Въпросът с пазачите и с човека, който проверяваше мъртвите с нажежено желязо, не представлявал ни най-малка трудност. С помощника, Атис, също било уговорено.

— Пробихме ковчега тъй, че болната да може да диша — разказваше Назарий. — Цялата опасност е само в това, да не би тя да изохка или да извика в момента, когато минаваме край преторианците. Но тя е твърде отслабнала и от сутринта лежи със затворени очи. Впрочем Главк ще й даде приспивателно питие. Ще го направи той сам от лекарствата, които аз занесох от града. Капакът на ковчега няма да бъде закован. Лесно ще го повдигнете и ще вземете болната в лектиката, а ние ще поставим дълъг чувал с пясък, който трябва да приготвите предварително.

Виниций слушаше тези думи блед като платно, но слушаше с такова напрежение и внимание, че сякаш отгатваше предварително какво ще каже Назарий.

— Няма ли да изнасят някакви други тела от затвора? — попита Петроний.

— Тази нощ умряха двайсетина души, а до вечерта ще умрат още около петнайсет — отговори младежът, — ние трябва да се движим с цялата процесия, но ще ходим по-бавно, за да останем на края. На първия завой другарят ми ще започне нарочно да куца. Така ще изостанем много зад другите. Вие ни чакайте около малкия храм на Либитина. Дано бог даде нощта да бъде тъмна като в рог.

— Ще даде — каза Нигер. — Снощи вечерта беше ясна, а след това неочаквано излезе буря. Днес небето е пак чисто, но е задушно от сутринта. Сега всяка нощ ще има дъждове и бури.

— Без светлина ли се движите? — попита Виниций.

— Само отпред носят факли. Вие за всеки случай бъдете около храма на Либитина веднага щом се стъмни, макар че обикновено изнасяме труповете едва към полунощ.

Те замълчаха, чуваше се само ускореното дишане на Виниций.

Петроний се обърна към него:

— Вчера казвах, че ще е най-добре ние двамата да останем в къщи. Но сега виждам, че и аз самият не ще издържа да чакам тук… Впрочем, ако беше въпрос за бягство, би трябвало да се действа с по-голяма предпазливост, но щом ще я изнесат като умряла, навярно никому и през ум няма да мине някакво подозрение.

— Да, да! — отговори Виниций. — Аз трябва да бъда там. Сам ще я извадя от ковчега.

— Веднъж да се намери в моя дом в Кориоли, после аз отговарям за нея — каза Нигер.

С това разговорът свърши. Нигер се отправи към кръчмата при своите хора. Назарий, с кесия злато под туниката си, се върна в затвора. За Виниций започна ден, пълен с безпокойство, треска, тревога и очакване.

— Работата трябва да успее, защото е добре замислена — говореше му Петроний. — По-добре и не може да бъде. Ти трябва да се преструваш на опечален и да ходиш с тъмна тога. Но цирковете не оставяй. Нека те виждат… Така е обмислено всичко, че не може да има неуспех. Да! Но сигурен ли си напълно в тоя арендатор?

— Той е християнин — отговори Виниций.

Петроний го погледна учудено, после взе да свива рамене и да говори сякаш на себе си:

— Кълна се в Полукс! Как се разпространява това все пак! И как се крепи в човешките души!… Пред такава опасност хората биха се отказали от всички римски, гръцки и египетски богове. Все пак това е чудно… Кълна се в Полукс!… Ако вярвах, че нещо в света още зависи от нашите богове, бих обещал сега на всекиго по шест бели бика, а на капитолийския Юпитер дванайсет… Но и ти не скъпи обещанията си пред твоя Христос…

— Аз съм му отдал душата си — отвърна Виниций.

И се разделиха. Петроний се върна в кубикулума, а Виниций отиде да погледа отдалече затвора, оттам се запъти чак към склона на Ватиканския хълм, към жилището на копача, където беше получил кръщение от ръцете на апостола. Струваше му се, че там Христос ще го чуе по-скоро, отколкото където и да било другаде. И като го намери, той се хвърли на земята и съсредоточи всички сили на наболялата си душа в молитва за милосърдие и се унесе в нея тъй, че забрави къде се намира и какво става с него.

Едва следобед го събуди далечният отглас на тръбите, който идеше откъм Нероновия цирк. Тогава излезе от хижата и взе да се оглежда като току-що пробуден от сън. Наоколо цареше горещина и тишина, прекъсвана от редките звуци на медни тръби и от постоянното страстно свирене на щурците. Бе станало задушно; небето над града беше още синьо, но на хоризонта към Сабинските планини се събираха тъмни облаци.

Виниций се върна в къщи. В атриума го чакаше Петроний.

— Бях в Палатин — рече той. — Нарочно се показах там и даже поиграх на кости. Довечера у Аниций има пир. Казах, че ще отидем, но едва след полунощ, понеже преди това трябва да се наспя. Аз наистина ще отида, а добре би било да дойдеш и ти.

— Няма ли някакви известия от Нигер или от Назарий? — попита Виниций.

— Не. Ще ги видим едва в полунощ. Забеляза ли, че ще има буря?

— Да.

— Утре щяло да има зрелище с разпнати християни, но може би дъждът ще попречи.

След това той се приближи и като хвана Виниций за рамото, каза му:

— Но нея няма да я видиш на кръст, а в Кориоли. Кълна се в Кастор, не бих дал оня миг, когато ще я освободим, за всичките скъпоценности на Рим. Нощта не е далеч…

Действително нощта беше близко, а тъмнината започна да пада над града по-рано от обикновено поради облаците, които бяха закрили целия хоризонт. С настъпването на нощта заваля силен дъжд, който се изпаряваше от нагорещените от дневния пек камъни и изпълни улиците на града с мъгла. След това дъждът ту преставаше, ту отново се изливаше в краткотрайни порои.

— Да побързаме! — каза най-после Виниций. — Поради бурята могат да изнесат по-рано телата от затвора.

— Време е! — отговори Петроний.

Двамата взеха галски наметала с качулки и излязоха на улицата през градинската вратичка. Петроний се беше въоръжил с къс римски нож, наречен сика, който той вземаше винаги когато излизаше нощем.

Градът беше пуст поради бурята. От време на време светкавица раздираше облаците и озаряваше с ярка светлина стените на новопостроените или строящи се още къщи и мокрите плочи на улиците. На тази светлина те видяха най-после, след доста дълъг път, възвишението, на което се намираше малкият храм на Либитина, а в подножието няколко мулета и коне.

— Нигер! — извика тихо Виниций.

— Тук съм, господарю! — обади се глас в дъжда.

— Готово ли е всичко?

— Да, скъпи. Щом се стъмни, ние бяхме тук. Скрийте се в изкопа, защото ще се измокрите до кости. Каква буря! Мисля, че ще вали град.

Наистина опасението на Нигер се оправда. Веднага заваля град, отначало дребен, а след това все по-едър и по-гъст. Изведнъж стана хладно.

А те разговаряха тихо в изкопа, скрити от вятъра и ледения град.

— И да ни види някой — казваше Нигер, — няма в нищо да се усъмни, защото приличаме на хора, които чакат да мине бурята. Страхувам се само да не отложат изнасянето на труповете за утре.

— Градът няма да вали дълго — каза Петроний. — Трябва да чакаме и до зори дори.

И те чакаха, като се ослушваха няма ли до тях да достигне глас от процесията. Градушката наистина престана, но веднага след това започна да плющи пороен дъжд. От време на време излизаше вятър и донасяше откъм Вонещите ями страшна миризма на разлагащи се тела, погребани плитко и небрежно.

Изведнъж Нигер се обади:

— Виждам светлинна през мъглата… една, две, три… това са факли.

И се обърна към хората си:

— Внимавайте да не пръхтят мулетата.

— Идат! — каза Петроний.

Наистина светлинните ставаха все по-ясни. След малко можеха да се различат люлеещите се от вятъра пламъци на факлите.

Нигер взе да се кръсти и моли. В това време мрачното шествие наближи и когато се изравни с храма на Либитина, спря. Петроний, Виниций и Нигер се притиснаха мълчаливо към подножието на хълма — не разбирайки какво означава това. Но носачите се бяха спрели само за да си обвият лицата и устата, за да се запазят от задушливия смрад, който при самите путикули беше просто непоносим. След това вдигнаха носилките с ковчезите и отминаха нататък.

Само един ковчег се задържа срещу храма.

Виниций се спусна към него, а подире му Петроний, Нигер и двамата британски роби с лектиката.

Но преди да стигнат, в тъмнината се чу пълният с болка глас на Назарий:

— Господарю, преместиха я заедно с Урс в Есквилинския затвор… Ние носим друго тяло, а нея откараха преди полунощ!…

След като се върна в къщи, Петроний беше мрачен като буря, не се и опитваше дори да утешава Виниций. Разбираше, че не може и да се мечтае да освободят Лигия от есквилинските подземия. Предполагаше, че вероятно затова е била пренесена от Тулианум, за да не умре от треската и да не избегне отредената й съдба в амфитеатъра. Но тъкмо това показваше, че бдяха над нея и я пазеха по-внимателно от другите. Петроний съжаляваше с цялата си душа и нея, и Виниций, но го ядеше освен това и мисълта, че за пръв път в живота си не е успял в нещо и за пръв път е бил победен в една борба.

„Изглежда, Фортуна ме напуща — казваше си той, — но боговете се лъжат, ако смятат, че ще се съглася на такъв живот например като неговия.“

И той погледна Виниций, който също го гледаше с разширени зеници.

— Какво ти е? Тресе ли те? — каза Петроний.

А той му отговори с някакъв страшен, пречупен и бавен глас, подобен на гласа на болно дете:

— Аз вярвах, че той може да ми я върне.

Над града затихваха последните гръмотевици на бурята.

XV

Тридневните дъждове — рядко явление в Рим през лятото — и градушките, които падаха въпреки природния закон не само денем и вечер, но даже и среднощ, прекъснаха зрелищата. Народът се разтревожи. Предричаха неплодородие за гроздето, а когато един ден по пладне падна гръм на Капитолий и стопи бронзовата статуя на Церера, беше разпоредено да се принесат жертви в храма на Юпитер Салватор. Жреците на Церера пуснаха слух, че гневът на боговете се е излял върху града, защото наказанията на християните са се забавили, затова тълпите започнаха да настояват зрелищата по-скоро да продължат независимо от времето. Радост обхвана целия Рим, когато най-после бе оповестено, че зрелищата ще започнат отново.

Времето се оправи. Амфитеатърът постепенно от ранна утрин до късно вечерта се изпълни с хиляден народ, а и самият цезар пристигна рано с весталките и целия двор. Зрелището трябваше да започне с борба на самите християни помежду им; за тази цел те бяха облечени като гладиатори и въоръжени с всички оръжия, които служеха на професионалните борци в нападателен и отбранителен бой. Но сега дойде разочарованието. Християните захвърляха на пясъка мрежите, вилите, копията и мечовете и вместо да се бият, започваха да се прегръщат и да се насърчават, за да издържат мъките и смъртта. Тогава тълпите бяха обхванати от дълбоко възмущение и разочарование. Едни обвиняваха християните в страхливост и малодушие, други твърдяха, че нарочно не искали да се бият, защото мразели народа и искали да го лишат от радостта, която е свикнал да изпитва, като гледа мъжество. Най-после по заповед на цезаря пуснаха истински гладиатори, които избиха мигновено коленичилите и беззащитни християни.

Обаче след прибирането на труповете зрелището вече не представяше борба, а бе заменено с редица митологически картини, замислени от самия цезар. Представен бе Херкулес, обхванат от пламъци на планината Ета. Виниций изтръпна при мисълта, че за ролята на Херкулес може би е определен Урс, но стана ясно, че още не беше дошъл ред на верния слуга на Лигия, защото на кладата изгоря някакъв друг, съвсем непознат нему християнин. Затова пък в следващата картина Хилон, когото цезарят не пожела да освободи от представлението, видя познати хора: представена бе смъртта на Дедал25 и Икар. В ролята на Дедал се яви Евриций, същият оня старец, който на времето беше разкрил на Хилон знака на рибата, а в ролята на Икар беше неговият син Кварт. Двамата бяха издигнати високо с нарочно приготвено съоръжение, а след това изведнъж бяха съборени от огромната височина долу на арената; младият Кварт падна толкова близо до подиума на цезаря, че опръска с кръв не само външните украшения, но и покрития с пурпурна тъкан парапет. Хилон не видя падането, защото беше затворил очи, чу само глухия удар на тялото, а когато след малко видя кръв току до себе си, едва не припадна втори път. Картините се сменяха бързо. Срамните мъки на девойките, опозорявани преди смъртта си от гладиатори, преоблечени като животни, зарадваха тълпите. Народът видя жриците на Кибела и Церера, видя Данаидите, видя Дирка и Пазифая, най-после видя малки момиченца, разкъсвани от диви коне. Народът аплодираше разнообразните идеи на цезаря, който, горд със своите замисли и щастлив от ръкоплясканията, не сваляше сега ни за минута смарагда от окото си и наблюдаваше белите тела, разкъсвани от желязото, и конвулсивните гърчове на жертвите. Бяха представени и сцени из историята на града. След девойките видяха Муций Сцевола, чиято ръка, завързана за триножник с огън, изпълваше с миризма на изгоряло месо амфитеатъра, но и този мъченик, като истинския Сцевола, стоеше, без да охне, с вдигнати нагоре очи, шепнейки молитва с почернелите си устни. След като той бе доубит и извлечен в сполиариума, настъпи обичайната обедна почивка. Цезарят заедно с весталките и августианите напусна амфитеатъра и отиде в нарочно издигнатия огромен пурпурен шатър, където беше приготвен за него и за гостите разкошен прандиум. Повечето от тълпите последваха неговия пример и като се изсипаха навън, разположиха се в живописни групи около шатъра, за да дадат почивка на изморените си от дългото седене тела и да изядат храната, разнасяна щедро от роби по милостта на цезаря. Само най-любопитните, след като станаха от местата си, слязоха на самата арена и пипайки с пръст лепкавия от кръвта пясък, водеха спорове като познавачи и запалянковци за това, което вече бяха видели и което още предстоеше. Но скоро излязоха и те, за да не закъснеят за угощението; останаха само няколко души — задържаше ги не любопитството, а съчувствието към бъдещите жертви.

Тези хора бяха се укрили по проходите или на по-ниските места. А през това време арената беше изравнена и взеха да копаят в нея дупки, една до друга, на редове, през целия кръг, от край до край, тъй че последният ред беше на петнайсетина крачки от подиума на цезаря. Отвън се чуваше глъчката на тълпата, викове и ръкопляскания, а тук се правеха с трескава бързина приготовления за някакви нови мъки. Изведнъж се отвориха куникулумите и от всички врати, водещи към арената, започнаха да изкарват тълпи християни, голи и натоварени с кръстове на плещите. Целият амфитеатър загъмжа от тях. Тичаха старци, приведени под тежестта на дървените стълбове, край тях мъже в разцвета на годините, жени с разпуснати коси, под които се мъчеха да прикрият голотата си, невръстни момчета и съвсем малки деца. Повечето от кръстовете, както и жертвите, бяха окичени с цветя. Цирковата прислуга шибаше нещастниците с бичове, принуждаваше ги да поставят кръстовете край готовите дупки и сами да застават до тях в редици. По този начин трябваше да умрат онези, за които през първия ден на зрелищата не стигна времето, за да станат плячка на кучетата и дивите зверове. Сега ги хващаха чернокожи роби и като ги поставяха възнак върху кръстовете, приковаваха ръцете им усърдно и бързо, за да може народът, връщайки се след почивката, да намери всички кръстове вече изправени. Из целия амфитеатър се разнасяха ударите на чуковете, чието ехо отекваше по горните редове и стигаше чак до площада около амфитеатъра и до шатъра, където цезарят гощаваше весталките и приятелите си. Там пиеха вино, шегуваха се с Хилон и шепнеха странни думи в ушите на Вестините жрици, а на арената кипеше работа, гвоздеите потъваха в ръцете и краката на християните, тракаха лопатите, които засипваха с пръст дупките с поставените в тях кръстове.

Обаче между жертвите, чийто ред щеше да дойде след малко, беше Крисп. Лъвовете не бяха имали време да го разкъсат, затова му беше определен кръст, а той, винаги готов за смъртта, се радваше при мисълта, че иде неговият час. Днес той изглеждаше по-иначе, тъй като сухото му тяло беше съвсем голо, само на бедрата му имаше бръшлянови клончета, а на главата му — венец от рози. Но в очите му блестеше все същата неизтощима енергия и изпод венеца се показваше все същото сурово и фанатично лице. Не беше се променило и сърцето му, защото както по-рано в куникулума заплашваше с божия гняв събратята си, покрити с животински кожи, тъй и сега ги порицаваше, вместо да ги утешава.

— Благодарете на Спасителя — говореше той, — че ви позволява да умрете от такава смърт, от каквато сам той е умрял. Може би затова част от греховете ви ще бъдат простени, вие обаче пак трябва да треперите, защото справедливостта изисква възмездие и наградата не може да бъде еднаква и за злите, и за добрите.

А думите му се съпровождаха от ударите на чуковете, с които приковаваха ръцете и нозете на жертвите. Все повече кръстове се издигаха на арената, а той, като се обръщаше към онези, които още стояха, всеки при своя кръст, говореше по-нататък:

— Виждам небето отворено, но виждам отворена и бездната… Сам аз не зная каква сметка ще дам на господа за живота си, макар че вярвах и ненавиждах злото, и не от смъртта се боя, а от възкресението, не от мъките, а от съда, защото иде денят на гнева…

Изведнъж от близките редове се обади някакъв глас, спокоен и тържествен:

— Не денят на гнева, а денят на милосърдието, денят на спасението и щастието, защото казвам ви, че Христос ще ви приюти, зарадва и постави от дясната си страна. Уповавайте се на него, защото ето небето се разтваря пред вас.

При тези думи всички очи се обърнаха към пейките; дори тези, които вече висяха на кръстовете, вдигнаха бледи, измъчени лица и загледаха към говорещия.

А той се приближи до преградата, която обкръжаваше арената, и взе да ги благославя с кръстния знак.

Крисп протегна към него ръка, като че искаше да го укори, но като видя лицето му, отпусна длан, а след това колената му се огънаха, а устата прошепнаха:

— Апостол Павел!…

За голямо учудване на цирковите служители наколеничиха всички, които още не бяха приковани, а Павел от Тарс се обърна към Крисп и каза:

— Крисп, не ги заплашвай, защото те още днес ще бъдат с теб в рая. Ти мислиш, че може да бъдат осъдени? Но кой ще ги осъди? Нима ще стори това бог, който даде за тях сина своего? Нима ще ги осъди Христос, който умря за тяхното спасение, както те умират за неговото име? И как може да осъди тези, които обича? Кой ще се оплаква от това, което бог е избрал? Кой ще каже на тази кръв: „Проклета да бъде“?…

— Учителю, аз ненавиждах злото — отвърна старият свещеник.

— Христос ни е наредил да обичаме хората повече, отколкото да ненавиждаме злото, защото неговото учение е любов, а не ненавист.

— Сгреших в часа на смъртта — отговори Крисп.

И взе да се удря в гърдите.

Изведнъж тоя, който разпределяше местата на публиката, се приближи към апостола и запита:

— Кой си ти, който говориш с осъдените?

— Римски гражданин — отвърна спокойно Павел.

След това се обърна към Крисп и каза:

— Уповавай се на бога, защото това е денят на пощадата, и умри в мир, служителю божи.

Двама негри се приближиха в тоя миг към Крисп, за да го положат на кръста.

Той погледна още веднъж наоколо и извика:

— Братя мои, молете се за мене!

И лицето му изгуби обикновената си суровост; каменните му черти приеха израз на спокойствие и блаженство. Сам разпери ръце върху рамената на кръста, за да улесни работата на робите, и като гледаше право в небето, започна да се моли горещо. Изглежда, че нищо не усещаше, защото, когато гвоздеите се забиха в ръцете му, и най-слаба тръпка не раздвижи тялото му, нито лицето му се сгърчи от болка; молеше се, когато приковаваха краката му, молеше се, когато изправяха кръста и утъпкваха земята около него. Едва когато тълпите започнаха със смях и викове да пълнят амфитеатъра, веждите на стареца малко се свиха, като че ли се сърдеше, че езичниците нарушават тишината на сладката му смърт.

Вече бяха изправени всички кръстове, така че арената заприлича на гора с увиснали на дърветата хора. Върху рамената на кръстовете и главите на мъчениците падаше слънчевата светлина, а на арената се простираха сенки, които се преплитаха в черна решетка, през която проблясваше жълтият пясък. Това зрелище, най-голямата наслада за народа, беше гледката на бавната смърт. Но тая гъста гора от кръстове беше нещо невиждано досега. Арената беше толкова препълнена с тях, че прислугата с усилие можеше да се промъква. По краищата висяха предимно жени, обаче Крисп, като наставник, беше изправен почти срещу подиума на цезаря на огромен кръст, обвит отдолу със зелени вейки. Нито една жертва не беше още издъхнала, но някои от по-рано разпнатите бяха загубили съзнание. Никой не стенеше и не викаше за милост. Някои висяха с глави наведени върху рамената или отпуснати на гърдите, сякаш унесени в сън; други като че ли замислени, а трети гледаха още към небето и движеха тихо устни. В тая страшна гора от кръстове, в тези разпнати тела, в мълчанието на жертвите имаше нещо зловещо. Народът, който влизаше в цирка след угощението с крясъци, сит и развеселен, се умълча, като не знаеше на кое тяло по-напред да спре погледа си и какво да мисли. Голотата на изопнатите женски тела не възбуждаше вече страстите. Нямаше ги дори обичайните обзалагания за това, кой по-рано ще издъхне, каквито обикновено се правеха, когато на арената имаше по-малко наказани. Изглежда, цезарят също скучаеше, защото беше обърнал глава на друга страна и оправяше огърлицата си с вяло и сънено лице.

Изведнъж висящият насреща Крисп, който до преди малко стоеше със затворени очи, като че ли загубил съзнание или вече умиращ, отвори очи и се вгледа в цезаря.

Лицето му отново прие неумолим израз, а погледът му запламтя с такъв огън, че августианите започнаха да шепнат помежду си, като го сочеха с пръст; най-после и сам цезарят му обърна внимание и бавно вдигна смарагда към окото си.

Настана пълна тишина. Очите на зрителите бяха устремени към Крисп, който се мъчеше като че ли да откъсне дясната си ръка от кръста.

След малко гърдите му се издуха, ребрата му изпъкнаха и той почна да вика:

— Майкоубиецо! Горко ти!

Августианите, като чуха смъртното оскърбление, отправено към господаря на света пред многохилядната тълпа, притаиха дъх. Хилон се вцепени. Цезарят трепна и пръстите му изпуснаха смарагда.

Народът също затаи дъх, а гласът на Крисп се разнасяше все по-мощно из целия амфитеатър:

— Горко ти, убиецо на своята жена и на своя брат, горко ти, антихристе! Преизподнята се разтваря пред теб, смъртта протяга към тебе ръцете си и гробът те чака. Горко ти, жив труп, защото ще умреш в ужас и ще бъдеш осъден навеки!…

И като не можеше да освободи прикованата си о дървото длан, страшно изпънат, страховит, още жив, но подобен на скелет, непреклонен като съдбата, тресеше бялата си брада над подиума на Нерон, като разпръскваше с движенията на главата си розовите листенца от венеца, който му бяха поставили на главата.

— Горко ти, убиецо! Чашата преля, идва и твоят час.

Тук той се напрегна още веднъж; изглеждаше за миг, че ще изтръгне дланта си от кръста и ще я простре заплашително над цезаря, но изведнъж мършавите му ръце се изпънаха още повече, тялото се свлече надолу, главата му се отпусна на гърдите и той умря.

В гората от кръстове по-слабите също почнаха да заспиват вечен сън.

XVI

Господарю — говореше Хилон, — сега морето е като дървено масло, а вълните са като заспали… Да заминем за Ахея. Там те чака славата на Аполон, там те чакат венци, там хората ще те провъзгласят за бог, а боговете ще те приемат като равен на тях гост, но тук, господарю…

И млъкна, защото долната му устна затрепера толкова силно, че думите му се превърнаха в неразбираеми звуци.

— Ще заминем, след като свършат зрелищата — отговори Нерон. — Зная, че и тъй някои наричат християните innoxia corpora. Ако отпътувам, ще започнат да го повтарят всички. От какво се боиш ти, изгнила гъбо?

И той смръщи вежди, но загледа изпитателно Хилон, сякаш чакаше от него някакво обяснение, защото Нерон само се преструваше, че е спокоен. На последното представление той самият се уплаши от думите на Крисп и като се прибра у дома, не можеше да заспи от ярост и срам. Изведнъж суеверният Вестин, който слушаше мълчаливо техния разговор, се огледа и каза с тайнствен глас:

— Послушай тоя старец, господарю: у християните има нещо чудно… Тяхното божество им дава лека смърт, но може да е и отмъстително.

На това Нерон отговори бързо:

— Зрелищата не ги устройвам аз, а Тигелин.

— Да, аз — отговори Тигелин, който чу отговора на цезаря. — Аз и пет пари не давам за никакви християнски божества. Вестин, господарю, е надут от предразсъдъци мехур, а тоя мъжествен грък може да умре от страх пред настръхнала квачка, която брани пилетата си.

— Добре — каза Нерон, но нареди занапред да отрязват езиците на християните или да им запушват устата.

— Ще им ги затъкне огънят, о, божествени.

— Горко ми — простена Хилон.

Обаче цезарят, комуто вдъхна надежда дръзката самоувереност на Тигелин, се разсмя и каза, като сочеше стария грък:

— Гледайте как изглежда потомъкът на Ахил!

Наистина Хилон имаше ужасен вид. Остатъците от коса на главата му бяха побелели съвсем, върху лицето му беше застинал израз на някаква огромна тревога и потиснатост. Понякога изглеждаше като замаян и не в пълно съзнание. Често не отговаряше на въпросите, а понякога пък изпадаше в гняв и ставаше толкова дързък, че августианите предпочитаха да не го закачат.

В такова състояние беше и сега.

— Правете каквото искате с мене, но на зрелищата повече няма да отида! — извика той отчаяно, като удряше ръце.

Нерон го изгледа за миг и се обърна към Тигелин:

— Ще имаш грижата в градините този стоик да бъде близо до мене. Искам да видя какво впечатление ще му направят нашите факли.

Хилон се ужаси от заплахата, която трептеше в гласа на цезаря.

— Господарю — каза той, — нищо няма да видя, защото не виждам нощем.

А цезарят отговори със страшна усмивка:

— Нощта ще бъде светла като ден.

След това се обърна към другите августиани и започна да говори за надбягванията, които имаше намерение да устрои в края на зрелищата.

Към Хилон се приближи Петроний, побутна го по рамото и му рече:

— Нали ти казах? Няма да издържиш.

Хилон отговори:

— Искам да се напия…

И протегна трепереща ръка към чашата с вино, но не можа да я поднесе до устата си. Като видя това, Вестин му взе чашата, приседна по-близо и го попита с любопитно и изплашено лице:

— Фуриите ли те преследват? А?

Старецът го загледа с отворени уста, като че ли не разбираше въпроса, и замига.

А Вестин повтори:

— Фуриите ли те преследват?

— Не — отговори Хилон, — но пред мене се простира нощ.

— Как тъй нощ?… Нека боговете се смилят над тебе! Каква нощ?

— Нощ ужасна и необятна, в която нещо се движи и върви към мене. Но аз не зная какво е и ме е страх.

— Винаги съм смятал, че те са магьосници. Не ти ли се присънва нещо?

— Не, защото не заспивам. Аз не мислех, че ще ги накажат така.

— Съжаляваш ли ги?

— Защо проливате толкова кръв? Чу ли какво говореше онзи от кръста? Горко ни!

— Чух — отговори тихо Вестин. — Но те са подпалвачи.

— Не е вярно!

— И хвърлят отрова във водата.

— Не е вярно!

— И убийци на деца…

— Не е вярно!

— Как така? — попита учудено Вестин. — Ти сам казваше това и ги предаваше в ръцете на Тигелин!

— Затова ме е обгърнала нощ и смъртта иде насреща ми… Понякога ми се струва, че вече съм умрял, и вие също.

— Не, умират те, а ние сме живи. Но кажи ми, какво виждат те, когато умират?

— Христос…

— Това техният бог ли е? Могъщ бог ли е той?

Обаче Хилон отговори с друг въпрос:

— Какви факли ще се палят в градината? Ти чу ли какво каза цезарят?

— Чух и зная. Наричат ги сарментиции и семаксии… Ще облекат християните в смъртни туники, напоени със смола, ще ги завържат на стълбове и ще ги подпалят… Дано само техният бог да не прати на града някакви бедствия… Семаксиите са страшно наказание.

— Предпочитам това, защото няма да има кръв — отговори Хилон. — Заповядай на роба да ми поднесе чашата до устата. Искам да пия, а разливам виното, защото ръката ми трепери от старост…

В това време другите също разговаряха за християните. Старият Домиций Афер се подиграваше на християните:

— Те са толкова много, че биха могли да разпалят междуособици, и спомняте ли си, бояхме се, че ще се защищават! А те умират като овце.

— Нека само се опитат! — каза Тигелин.

При тези думи се обади Петроний:

— Лъжете се! Те се защищават.

— Как?

— С търпение.

— Това е нов начин.

— Сигурно. Нима можете да кажете, че те умират тъй, както умират обикновените престъпници? Не! Те умират така, като че ли престъпници са тези, които ги обричат на смърт, тоест ние и целият римски народ.

— Що за празни приказки? — извика Тигелин.

— Hic Abdera!26 — отговори Петроний.

Обаче другите, поразени от справедливостта на неговата забележка, взеха да се споглеждат учудено и да повтарят:

— Вярно! Има нещо по-различно и особено в тяхната смърт.

— Казвам ви, че те виждат своето божество — извика отстрани Вестин.

Тогава няколко августиани се обърнаха към Хилон.

— Хей, старче, ти ги познаваш добре: кажи ни какво виждат те.

А гъркът изплю вино върху туниката си и отговори:

— Възкресение!…

И той започна да трепери така, че тези, които седяха близо до него, се разсмяха високо.

XVII

От няколко дни Виниций прекарваше нощите вън от къщи. На Петроний му минаваше през ум, че той може би има някакъв нов план и действа за освобождаването на Лигия от Есквилинския затвор, но не искаше да го пита за нищо, за да не попречи на плана му. Този изискан скептик беше станал донякъде суеверен или, по-точно, от времето, когато не успя да изтръгне девойката от Мамертинското подземие, престана да вярва в звездата си.

Той и сега не смяташе, че усилията на Виниций ще завършат с успех. Есквилинският затвор, образуван от избите на къщите, които бяха съборени за преграждане на пожара, не беше наистина толкова страшен като стария Тулианум или Капитолий, но затова пък беше стократно по-добре пазен. Петроний разбираше отлично, че Лигия е пренесена там само за да не избегне амфитеатъра, и той се досещаше, че ще я пазят най-зорко.

— Очевидно — казваше си той — цезарят и Тигелин я определят за някакво особено зрелище, по-страшно от всички други, и Виниций по-скоро сам ще загине, но не ще успее да я измъкне оттам.

Но и Виниций също беше загубил надежда, че ще успее да я освободи. Сега можеше да стори това само Христос. Младият трибун вече търсеше начин само да може да я вижда в затвора.

От известно време той мислеше все за младия Назарий, който все пак беше проникнал в Мамертинския затвор като наемник за изнасяне на трупове, затова реши и той да опита този начин.

Подкупеният с огромна сума надзирател на Вонещите ями го прие най-после в числото на своите хора, които изпращаше всяка нощ по затворите за трупове. Опасността някой да познае Виниций беше наистина малка. От нея го пазеха нощта, робското облекло и лошото осветление в затворите. Кому впрочем би могло да мине през ума, че един патриций, син и внук на консули, може да се озове сред гробарските работници, изложени на миазмите на затворите и Вонещите ями, и би се заловил за работа, която други вършеха по принуда само поради робското си положение или крайна мизерия.

Той обаче, когато дойде жадуваната вечер, с радост препаса бедрата си и обви главата си в дрипи, напоени с терпентин, и с разтуптяно сърце се отправи със своята група към Есквилин.

Преторианската стража не им попречи, защото всички бяха снабдени с тесери, които центурионът проверяваше на светлината на фенер. След малко голямата желязна врата се отвори пред тях и те влязоха.

Виниций видя пред себе си обширна сводеста изба, от която се минаваше в други. Мъждукащи светилници осветяваха вътрешността на препълнените с хора помещения. Някои лежаха край стените, унесени в сън или може би умрели. Други бяха заобиколили в средата на помещението голям съд с вода, от който пиеха, изгаряни от треска, други седяха на земята, подпрели лакти на коленете си и обхванали главите си с длани, тук-там деца спяха, сгушени до майките си. Наоколо се чуваха ту стонове и шумно ускорено дишане на болните, ту плач, ту шепот на молитви, ту тихичко пеене, ту ругатни на пазачите. В подземието се носеше миризма на трупове и бяха наблъскани много хора. В дъното на мрачните помещения се тълпяха тъмни сенки, а по-наблизо, под блещукащите светлинки, се виждаха бледи, изплашени, изпити и гладни лица, с изгаснали или горящи от треската очи, с посинели устни, със струйки пот по челата и слепнали коси. В ъглите високо бълнуваха болни; едни молеха за вода, а други да бъдат заведени на смърт. И все пак този затвор беше по-малко страшен от стария Тулианум. Като видя тази картина, Виниций почувства, че краката му се подкосяват и че нещо го задушава. При мисълта, че Лигия се намира в тази нищета и неволя, косите му настръхнаха, а в гърдите му замря вик на отчаяние. Амфитеатърът, зъбите на дивите зверове, кръстовете — всичко това беше по-добро от тези страшни подземия, изпълнени с миризма на трупове, в които умолителни човешки гласове повтаряха от всички ъгли:

— Водете ни на смърт!

Виниций заби нокти в дланите си, защото почувства, че отмалява, че губи съзнание. Всичко, през което беше преминал досега, цялата му любов и мъка се превърнаха в едно желание за смърт.

Изведнъж край него се раздаде гласът на надзирателя на Вонещите ями:

— А колко трупа имате днес?

— Около една дузина — отговори тъмничарят, — но до сутринта ще станат повече, защото край стените някои вече свършват.

И взе да се оплаква от жените, че крият умрелите деца, за да бъдат по-дълго при тях, и гледат колкото може по-дълго да не дават да бъдат отнесени във Вонещите ями. Труповете откривали едва по-късно по миризмата, а от това въздухът, и без това непоносим, се разваля още повече. „Бих предпочел — казваше той — да съм роб в селски ергастули, отколкото да пазя тези гниещи приживе псета.“ Надзирателят го успокояваше, че и неговата служба не е по-лека. През това време Виниций се върна към действителността и почна да оглежда подземието, търсейки напразно с поглед Лигия, като си мислеше, че може и изобщо да не я види, докато е жива. Подземията бяха около петнайсет, свързани помежду си с новоизкопани проходи, а гробарската бригада влизаше само там, откъдето трябваше да се вдигат тела на умрели, затова го обхвана страх, че това, което му струваше толкова усилия, може да не му помогне.

За щастие неговият началник му дойде на помощ.

— Телата трябва веднага да се изнасят — каза той, — защото заразата се разпространява най-много чрез труповете. Иначе ще измрете и вие, и затворниците.

— Ние сме десет души за всичките подземия — отговори тъмничарят, — а нали трябва и да спим.

— Аз ще ти оставя четирима мои хора, които през нощта ще обикалят подземията и ще гледат дали не е умрял някой.

— Утре ще черпя, ако направиш това. Нека да носят всеки труп на проверка, защото дойде заповед да се прерязват гърлата на умрелите, а след това веднага да ги отнасят в ямите.

— Добре, ще черпиш! — отговори надзирателят. След това той определи четирима души, между които и Виниций, а с останалите се залови да слага труповете на носилките.

Виниций си отдъхна. Беше сигурен поне в това, че сега ще намери Лигия.

Най-напред започна да преглежда старателно първото подземие. Надникна във всички тъмни кътчета, където не достигаше светлина, огледа заспалите край стените, покрити с късове платно, прегледа най-тежко болните, които бяха събрани в един отделен кът. Но никъде не можа да намери Лигия. Той търсеше и във второто, и третото подземие, но също напразно.

Стана късно, телата бяха изнесени. Тъмничарите легнаха в коридорите между подземията и заспаха, децата, уморени от плач, замлъкнаха, в подземията се чуваше само дишането на изтощените гърди и тук-там молитвен шепот.

Виниций влезе със светилник в четвъртото поред подземие, значително по-малко, и като вдигна лампата нагоре, взе да оглежда наоколо.

И изведнъж трепна, защото му се стори, че край преградения с решетка отвор в стената вижда грамадната фигура на Урс.

И като духна в мир лампата, приближи се към него и попита.

— Урс, ти ли си?

Великанът обърна глава.

— Кой си ти?

— Не ме ли познаваш? — запита младият човек.

— Ти изгаси светилника, как мога да те позная?

Обаче Виниций съгледа в тоя миг Лигия, легнала върху едно наметало край стената, и без да каже нищо повече, коленичи при нея.

Урс го позна и рече:

— Слава на Христа, но не я буди, господарю.

Застанал на колене, Виниций се вглеждаше в нея през сълзи. Въпреки тъмнината той можа да различи лицето й, което му се стори бледо като алабастър, и изтънелите й ръце. И като я видя, обхвана го любов, подобна на разкъсваща болка, която разтърсваше душата му до дъно и в същото време бе пропита с жалост, почит и обожание, и той падна ничком, притисна към устните си края на наметалото, върху което лежеше това по-скъпо от всичко друго за него същество.

Дълго време Урс го гледаше мълчаливо, но най-после го дръпна за туниката.

— Господарю — попита той, — как влезе тук и да я спасиш ли си дошъл?

Виниций се изправи и миг още се бореше с вълнението.

— Посочи ми начин! — каза той.

— Мислех, че ти ще го намериш, господарю. На мен само един начин ми идваше наум.

Тук той обърна очи към прозореца с решетката, но след това каза, сякаш сам на себе си отговаряше:

— Да! Но там има войници…

— Цял отряд преторианци — отговори Виниций.

— Няма да се промъкнем!

— Не!

Либиецът потри чело с ръка и повторно попита:

— Ти как влезе тук?

— Имам гесер от надзирателя на Вонещите ями…

И млъкна, като че ли някаква неочаквана мисъл проблесна в главата му.

— Кълна се в мъките на Христа! — заговори той бързо. — Аз ще остана тук, а тя нека вземе моята гесера, да увие главата си с дрипите, да се закрие с наметалото и да излезе. Между робите гробари има няколко малолетни момчета, така че преторианците няма да се досетят, а веднъж стигне ли до дома на Петроний, той ще я спаси!

Обаче либиецът наведе глава и отвърна:

— Тя не би се съгласила, защото те обича, а освен това е болна и няма сила да се изправи.

След малко добави:

— Ако ти, господарю, и благородният Петроний не сте успели да я измъкнете от затвора, кой тогава би могъл да я спаси?

— Единствено Христос!…

След това замълчаха и двамата. Либиецът мислеше с простия си ум: „Та той би могъл всички да спаси, но щом не го прави, вижда се, че е дошъл часът на мъките и смъртта.“ И за себе си беше готов да умре, но му беше жал до дъното на душата за това дете, което беше израсло на неговите ръце и което той обичаше повече от живота си.

Виниций пак коленичи при Лигия. Лъчите на месеца проникнаха в подземието през решетките на прозореца и го осветиха по-добре от единствената лампа, която блещукаше още над вратата.

Внезапно Лигия отвори очи и като сложи пламнали ръце върху ръцете на Виниций, каза:

— Виждам те — и знаех, че ще дойдеш.

А той хвана ръцете й и взе да ги притиска към челото и към сърцето си, след това я привдигна малко и я облегна на гърдите си.

— Дойдох, скъпа — каза й той. — Нека Христос те пази и те спаси, о възлюбена Лигия.

И повече не можеше да говори, защото сърцето му застена в гърдите от болка и обич, а той не искаше да издаде пред нея страданието си.

— Аз съм болна, Марк — отговори Лигия, — и ще умра или на арената, или тук в затвора… Но аз се молих да те видя преди смъртта и ти дойде: Христос ме е чул!

Той още не можеше да проговори и само я притискаше до гърдите си, а тя продължаваше:

— Виждала съм те от прозореца на Тулианум — и знаех, че искаш да дойдеш. А сега Спасителя ми даде един миг съзнание, за да можем да се простим. Аз вече отивам при него, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам.

Виниций надви себе си, задуши болката си и заговори, като се стараеше гласът му да е спокоен:

— Не, скъпа! Ти няма да умреш. Апостолът ми поръча да вярвам и обеща да се моли за тебе, а той е познавал Христа, Христос го е обичал и нищо няма да му откаже… Ако трябваше да умреш, Петър не би ми казал да се уповавам на Христа, а той ми каза: „Уповавай се!“ Не, Лигия! Христос ще се смили над мене… Той не иска твоята смърт, той няма да я допусне… Кълна ти се в името на Спасителя, че Петър се моли за тебе!

Настана тишина. Единственият светилник, окачен над вратата, беше изгаснал, но лунна светлина влизаше през решетката. В противоположния край на избата проплака дете и утихна. Само отвън се чуваха гласове на преторианци, които, след като им свършеше смяната, играеха край стената на script duodecimo.

— О, Марк — отговори Лигия, — сам Христос е молил отца си: „Отвърни от мене горчивата чаша“, и все пак я е изпил. Христос е умрял на кръста сам, а сега гинат за него хиляди, защо тогава мене единствена да запази? Коя съм аз, Марк? Чувала съм Петър да казва, че и той ще умре в мъки, а какво съм аз в сравнение с него? Когато дойдоха у нас преторианците, страхувах се от смъртта и мъките, но сега вече не се страхувам. Гледай какъв е страшен затворът, а аз отивам на небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителя, благ и милосърден. И няма смърт. Ти ме обичаш и помисли, колко щастлива ще бъда. О, скъпи Марк, помисли, че ти ще дойдеш там при мене!

Тя замълча, за да събере дъх в болните си гърди, а след това поднесе ръката му към устните си.

— Марк?

— Какво, скъпа?

— Не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мене. Малко живях, но бог ми даде твоята душа. Затова искам да кажа на Христа, че макар да съм умряла и макар ти да си гледал моята смърт, и макар да си останал да скърбиш, все пак не си богохулствал срещу него и го обичаш винаги. А нали ти ще го обичаш и ще понесеш с търпение смъртта ми?… Защото тогава той ще ни съедини, а аз те обичам и искам да бъда твоя…

Тук тя отново се задуши и с едва чут глас завърши:

— Обещай ми това, Марк!…

Виниций я прегърна с треперещи ръце и отговори:

— Кълна се в святата ти глава — обещавам!…

Тогава под тъжната светлина на месеца лицето й засия. Още веднъж тя вдигна ръката му до своите устни и зашепна:

— Аз съм твоя жена!…

Зад стената преторианците, които играеха на script duodecimo се скараха и вдигнаха шум, но Виниций и Лигия бяха забравили за затвора, за стражите, за цялата земя, и двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят.

XVIII

В продължение на три дена или по-скоро на три нощи нищо не смущаваше спокойствието им. Когато свършваха обикновените задължения в затвора — да се отделят умрелите от живите и тежко болните от по-здравите — и когато тъмничарите си лягаха да спят в коридорите, Виниций влизаше в подземието, където беше Лигия, и оставаше там, докато през решетката на прозореца просветнеше зората. Лигия облягаше глава на гърдите му и разговаряха тихо за любовта и за смъртта. Двамата неусетно в мислите и разговорите, а дори в желанията и надеждите си се отдалечаваха все повече от живота и губеха представа за него. Двамата бяха като хора, които са отплували с кораб от сушата и не виждайки вече брега, потъват бавно в безкрайността. Двамата се превръщаха постепенно в печални духове, предани един на друг и на Христос и готови да отлетят. Понякога само в сърцето на Виниций като вихър се втурваше болка, понякога блясваше като светкавица надежда, породена от любовта и вярата в милосърдието на разпнатия бог, но с всеки изминал ден и той все повече се откъсваше от земята и се предаваше на смъртта. Сутрин, като излизаше от затвора, гледаше вече на света, на града, на познатите, на живота като през сън. Всичко му се струваше чуждо, далечно, празно и нищожно. Престана да го плаши даже ужасът на мъките, защото имаше чувството, че те са нещо, което може да се преживее в някакъв унес с очи, устремени към нещо друго. На двамата им се струваше, че вече започва да ги обгръща вечността. Разговаряха за любовта, за това, как ще се обичат и ще живеят заедно, но в отвъдния свят, и ако понякога мислите им се връщаха към земните неща, те бяха като мислите на хора, които се готвят за далечен път и разговарят какво им е нужно за из път. И най-после ги обкръжаваше такава тишина, каквато обкръжава два стълба, поставени в някаква пустош и забравени. За тях вече беше важно само едно — да не ги раздели Христос; а тъй като всеки миг у тях се засилваше увереността, че няма да ги раздели, те го обикнаха още повече като брънка, която щеше да ги съедини за безкрайно щастие и безкрайно спокойствие. Още тук, на земята, те вече се отърсваха от земния прах. Душите им станаха чисти като сълза. Под заплахата на смъртта, сред мизерията и страданията, в тъмничната бърлога започваше за тях небето, защото тя хващаше Виниций за ръка и го водеше, сякаш беше вече избавена и свята, към вечния извор на живота.

А Петроний се учудваше, като виждаше лицето на Виниций все по-спокойно и озарено от някаква странна светлина, каквато по-рано не беше виждал. Понякога даже в мисълта му се раждаха предположения, че Виниций е намерил някакъв път за спасение и му беше обидно, че той не му доверява своите надежди.

Най-после Петроний не издържа и му каза:

— Сега ти изглеждаш по-друг, но не пази тайна от мене, защото искам и мога да помогна: нагласил ли си нещо?

— Нагласил съм — отговори Виниций, — но ти не можеш да ми помогнеш. Защото след нейната смърт аз ще призная, че съм християнин, и ще отида след нея.

— Значи, нямаш надежда?

— Разбира се, че имам. Христос ще ми я даде и никога вече няма да се разделя с нея.

Петроний взе да се разхожда из атриума разочарован и раздразнен, а после каза:

— За това не е нужен вашият Христос, защото същата услуга може да ти направи и нашият Танат.

А Виниций се усмихна тъжно и рече:

— Не, скъпи, но ти не искаш да разбереш това.

— Не искам и не мога — отговори Петроний. — Сега не е време за спорове, но помниш ли какво казваше ти, когато не успяхме да я измъкнем от Тулианум? Аз бях загубил всякаква надежда, а ти каза, като се прибрахме в къщи: „Аз пък вярвам, че Христос може да ми я върне.“ Нека сега ти я върне. Ако аз хвърля скъпоценна чаша в морето, не е в състояние да ми я върне никой от нашите богове, но ако и вашият не е по-добър, не зная защо би трябвало да го почитам повече от предишните.

— Той пак ще ми я даде — отвърна Виниций.

Петроний вдигна рамене.

— Знаеш ли — попита той, — че утре градините на цезаря ще бъдат осветявани от християните?

— Утре? — повтори Виниций.

И при близката опасност, която му носеше страшната действителност, сърцето му все пак трепна от болка и ужас. Помисли си, че това е може би последната нощ, която би могъл да прекара с Лигия, и като се раздели с Петроний, побърза при надзирателя на путикулите за своята тесера.

Тук обаче го чакаше разочарование, защото надзирателят отказа да му даде тесерата.

— Извинявай, господарю — рече той, — направих за тебе каквото можех, но не мога да излагам живота си. Тази нощ ще изкарат християните в градините на цезаря. В затвора ще бъде пълно с войници и чиновници. Ако те познае някой, ще загина и аз, и децата ми.

Виниций разбра, че би било напразно да настоява. Проблесна му обаче надеждата, че войниците, които го бяха виждали преди това, може би ще го пуснат и без тесера. Затова на мръкване той се преоблече както обикновено в кълчищена туника, овърза главата си с парцали и тръгна към вратите на затвора.

Този път обаче проверяваха тесерите още по-внимателно, а отгоре на това центурионът Сцевин, строг и предан с цялата си душа воин на цезаря, позна Виниций.

Сигурно в неговите обковани с желязо гърди тлееха още някакви искри на съжаление към човешкото нещастие, защото, вместо да удари копието о щита си в знак на тревога, отведе Виниций настрана и му каза:

— Господарю, върви си. Познах те, но ще мълча. Не искам да те погубвам. Да те пусна, не мога, връщай се и нека боговете ти пратят успокоение.

— Да ме пуснеш, не можеш — каза Виниций, — но позволи ми да остана тук и да видя тези, които ще бъдат изведени.

— Получената от мене заповед не забранява това — отговори Сцевин.

Виниций застана пред вратите и зачака, докато почнат да извеждат обречените. Най-после около полунощ тъмничните врати се разтвориха широко и се появиха цели върволици затворници: мъже, жени и деца, заобиколени от въоръжени отряди преторианци. Нощта беше много ясна — а имаше и пълнолуние, — така че можеха да се различат не само фигурите, но и лицата на нещастниците. Вървяха двама по двама в дълго, мрачно шествие и всред тишина, прекъсвана само от звъна на войнишките оръжия. Бяха толкова много, че на Виниций му се струваше, че всички подземия ще останат празни.

В края на върволицата Виниций забеляза ясно лекаря Главк, но между жертвите не беше нито Лигия, нито Урс.

XIX

Още не беше се стъмнило, когато първите вълни от народ нахлуха в градините на цезаря. Тълпите, облечени празнично, накичени с венци, радостно и с песни, а част от тях и пияни, отиваха да гледат ново, величествено зрелище. Крясъците „Семаксии! Сарментиции!“ се носеха по виа Текта, по моста на Емилий и отвъд Тибър, по Триумалния път, около Нероновия цирк и далеч чак до Ватиканския хълм. В Рим и по-рано бяха виждали запалени на стълбове хора, но никога досега не беше виждано такова множество наказани. Цезарят и Тигелин искаха, да свършат с християните, а заедно с това и да избягнат заразата, която все повече се разпространяваше от затворите из града, и бяха заповядали да се изпразнят всички подземия, в тях оставаха едва няколко десетки души, определени за края на зрелищата. Затова тълпите онемяха от учудване, когато влязоха през вратите на градините. Всички главни и странични алеи, минаващи сред гъсти дървета, край поляни, храсталаци, езера, рекички и лехи, осеяни с цветя, бяха препълнени от забити в земята насмолени стълбове, към които бяха привързани християните. От по-високите места, където дърветата не засланяха гледката, можеха да се видят цели редици стълбове и тела, украсени с цветя, с миртови листа и бръшлянови клончета, навсякъде, по възвишенията и по-ниско — толкова много и толкова надалеч, че докато по-близките изглеждаха като корабни мачти, най-отдалечените се виждаха като забити в земята пъстри тирси или копия. Тяхната многобройност надмина очакванията на самата тълпа. Можеше да се помисли, че цял един народ беше овързан за стълбовете за удоволствие на Рим и на цезаря. Купища зрители се спираха пред отделни стълбове, заинтересовани от фигурите, възрастта или пола на жертвите. Разглеждаха лицата им, венците, гирляндите от бръшлян и вървяха по-нататък и по-нататък, като си задавиха пълни с учудване въпроси — нима е възможно да има толкова много виновни или как са могли да подпалят Рим едва проходили деца? И учудването малко по малко преминаваше в тревога.

В това време падна здрач и на небето заблестяха първите звезди. Тогава до всеки наказан застана роб с горяща факла в ръка, а когато се разнесе звук на тръби в различни части на градината, знак, че зрелището започва, всички приближиха пламъка към основата на стълба.

Скритата под цветята и залята със смола слама веднага бе обхваната от светъл пламък, който се усилваше всеки миг, разкъсваше обвивката от бръшлян, издигаше се нагоре и обхващаше нозете на жертвите. Народът млъкна, градините се изпълниха с един огромен стон и викове от болка. Някои жертви, вдигнали глави към звездното небе, запяха в чест на Христос. Народът слушаше. Но и най-твърдите сърца се изпълниха с ужас, когато от по-малките стълбове се разнесоха сърцераздирателни детски писъци: „Мамо! Мамо!“ Тръпки полазиха дори и пияните зрители, като видяха тези главици и невинни личица, изкривени от болка или губещи съзнание в дима, който започна да задушава жертвите. А пламъкът вървеше нагоре и изгаряше все нови и нови венци от рози и бръшлян. Светнаха от пламъците главните и страничните алеи, светнаха дъбравите, храсталаците и поляните, и цветните лехи, заблестя водата в рекичките и езерата, трептящите листа на дърветата изглеждаха розови и стана светло като ден. Когато миризмата на горящи тела изпълни градините, роби започнаха да сипват в нарочно приготвени кадилници между стълбовете смирна и алое. Сред тълпата се разнесоха тук и там викове и не се знаеше дали това бяха викове на състрадание или на упоение и радост, засилваха се всеки миг с усилването на огъня, който обхващаше стълбовете, изкачваше се към гърдите на жертвите, свиваше с изгарящия си дъх косите на главите им, закриваше почернелите им лица и най-после избиваше още по-високо, сякаш с знак на победа и триумф на онази сила, която беше заповядала да го разпалят.

Още в началото на зрелището сред народа се появи цезарят на великолепна циркова квадрига, запрегната с четири бели коня. Беше облечен като водач на колесница, с цвета на партията на зелените, към която принадлежеше и той, и дворът му. След него се движеха други колесници, пълни с дворяни с блестящи облекла, сенатори, жреци и голи вакханки с венци на главите и съдове вино в ръце, някои бяха пияни и надаваха диви крясъци. Край тях музиканти, преоблечени като фавни и сатири, свиреха на цитри, форминги, пищялки и рогове. На други колесници минаваха римски матрони и девойки, също пияни и полуголи. Край квадригите бързоходци размахваха тирси, украсени с ленти; други удряха барабанчета, трети хвърляха цветя. Цялото това бляскаво шествие се движеше бавно с викове „Evoe!“ по най-широката алея сред дима и човешките факли. Цезарят беше взел при себе си Тигелин и Хилон, със страхливостта на когото искаше да се забавлява, и сам управляваше конете. Движейки се бавно, той хвърляше погледи към горящите тела, а в същото време се вслушваше и във виковете на народа. Изправен на високата златна квадрига, заобиколен от човешката вълна, която му се кланяше до земята, сред блясъците на огньовете, със златен венец на цирков победител, главата му се издигаше над дворяните, над тълпите и той приличаше на великан. Отвратителните му ръце протегнати, за да държат поводите, сякаш благославяха народа. На лицето и в присвитите му очи имаше усмивка, той сияеше над хората като слънце или като божество, страшно, но величествено и могъщо.

Понякога се спираше, за да се вгледа по-внимателно било в някоя девойка, чиято утроба почваше да цвърчи в пламъците, било в изкривено от конвулсия детско лице, и пак отминаваше нататък, водейки след себе си обезумялата и необуздана процесия. Понякога се кланяше на народа или пък се извиваше назад, като опъваше златните поводи, и разговаряше с Тигелин. Най-после, като стигна до големия фонтан, там, където се пресичаха двете големи алеи, слезе от квадригата и като даде знак на придружителите си, смеси се с тълпата.

Приветстваха го с крясъци и ръкопляскания. Вакханки, нимфи, сенатори, августиани, жреци, фавни, сатири и войници го заобиколиха веднага в голям, буйно разлудуван кръг, а той, с Тигелин от едната си страна и Хилон от другата, обикаляше фонтана, около който горяха няколко десетки факли, като се спираше пред всяка и правеше бележки за жертвите или се подиграваше на стария грък, по лицето на когото се беше изписало бездънно отчаяние.

Най-после застанаха пред един висок стълб, украсен с мирти и обвит с повет. Червените езици на огъня достигаха до коленете на жертвата, но лицето й не можеше да се разпознае веднага, понеже го закриваше димът от суровите клончета. След малко обаче лекият нощен вятър отвя дима и откри главата на старец, с бяла спускаща се върху гърдите брада.

Като го видя, Хилон се сви внезапно на кълбо като ранено влечуго, а от устата му излезе вик, подобен повече на грак, отколкото на човешки глас:

— Главк! Главк!…

Наистина от горящия стълб го гледаше лекарят Главк.

Беше още жив. Страдалческото му лице беше наведено надолу, сякаш искаше за последен път да види своя палач, който го беше предал, лишил от жена и деца, беше му изпратил убиец, а след като Главк му беше простил всичко, още веднъж го бе предал в ръцете на палачите. Никога човек не беше причинил на друг човек по-страшни и по-кървави неправди. И ето жертвата сега гореше на насмоления стълб, а палачът стоеше в нозете й. Главк не откъсваше очи от лицето на гърка. В някои мигове ги засланяше димът, но когато подухваше вятърът, Хилон виждаше отново тези вперени в него зеници. Той се изправи и искаше да бяга, но не можеше. Изведнъж му се стори, че краката му са от олово и някаква невидима ръка го задържа със свръхчовешка сила пред този стълб. И се вкамени. Чувстваше само, че нещо прелива в него, нещо се разкъсва, че няма да издържи повече мъчения и кръв, че иде краят на живота му и че всичко наоколо изчезва: и цезарят, и придворните, и тълпите; обкръжава го само някаква бездънна, страшна и черна пустиня, а в нея се виждат само тези мъченически очи, които го призовават на съд. А Главк, навеждайки все по-ниско главата си, го гледаше непрекъснато. Присъстващите наоколо отгатваха, че между тези хора става нещо, смехът замря на устните им, защото в лицето на Хилон имаше нещо страшно: то беше изкривено от такава тревога и такова страдание, сякаш огнените езици изгаряха неговото собствено тяло. Изведнъж той се олюля, вдигна ръце и извика с ужасен, сърцераздирателен глас:

— Главк! В името на Христа, прости ми!

Наоколо стана тихо. Тръпки полазиха присъстващите и всички очи неволно се насочиха нагоре.

А главата на мъченика се помръдна леко и от върха на стълба се чу глас, подобен на стон:

— Прощавам!…

Хилон падна по очи и взе да вие като диво животно, а след миг, като загреба с двете си шепи пръст, посипа я върху главата си. В това време пламъците избиха нагоре, обвиха гърдите и лицето на Главк, разплетоха миртовата корона на главата му и обхванаха лентите на върха на стълба, който засия цял със силна, ярка светлина.

Но след малко Хилон се изправи със страшно изменено лице, на августианите се стори, че виждат друг човек. Очите му горяха с необикновен блясък, от сбръчканото чело бликаше възторг, безпомощният преди малко грък сега приличаше на някакъв жрец, който, осенен от божеството, иска да разкрие непознати истини.

— Какво става с него? Полудя ли? — обадиха се няколко гласа.

А той се обърна към тълпите, протегна нагоре дясната си ръка и взе да вика или по-скоро да крещи тъй силно, че да чуят гласа му не само августианите, но и тълпата:

— Римски народе! Кълна се в собствената си смърт, че гинат невинни хора, а подпалвачът е този!…

И показа с пръст Нерон.

Последва кратка тишина. Придворните се вцепениха. Хилон стоеше все тъй с протегната, трепереща ръка и със сочещ цезаря пръст. Изведнъж настана суматоха. Народът, като вълна, тласната от ненадеен вихър, се спусна към стареца, за да го види по-добре. Тук-там се чуха викове: „Дръжте!“, а другаде: „Горко ни!“ В тълпата се разнесоха свирене и крясъци: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“ С всеки изминат миг безредието растеше. Вакханките се разкрещяха до небето и почнаха да се крият в колесниците. Изведнъж няколко прегорели стълба се събориха на земята, като разпиляха наоколо огнени искри и увеличиха суматохата. Сляпата, гъста вълна струпан народ грабна Хилон и го отнесе навътре в градината.

Стълбовете навсякъде започнаха да прегарят и да се събарят напреко по алеите, като ги изпълваха с дим, искри, миризма на горящо дърво и на горяща човешка тлъстина. Изгасваха по-далечни и по-близки светлини. В градините стана тъмно. Тълпите, обезпокоени, мрачни и изплашени, се устремиха към вратите. Вестта за това, което беше станало, минаваше от уста на уста, изопачавана и преувеличавана. Едни разказваха, че цезарят припаднал, втори — че сам признал, че е заповядал да запалят Рим, трети — че се разболял тежко, други пък — че бил откаран мъртъв в колесницата си. Тук-там се чуваха гласове на съчувствие към християните: „Те не били подпалили Рим, защо тогава толкова кръв, мъки и несправедливост? Нима боговете няма да отмъстят за невинните и с каква пиакула ще успеят отново да ги умилостивят? Думите «innoxia corpora» се повтаряха все по-често. Жените съжаляваха гласно многобройните деца, които бяха хвърлени на дивите зверове, приковани на кръстове или изгорени в тези проклети градини! И най-после съжаленията се превърнаха в проклятия срещу цезаря и Тигелин. Имаше обаче и такива, които се спираха внезапно и питаха себе си или другите: «Какво е това божество, което дава такава сила срещу мъките и смъртта?» И се връщаха по домовете си замислени…“

Хилон продължаваше да се лута из градините, като не знаеше накъде върви и къде да иде. Сега той се почувства отново безсилен, безпомощен и болен старец. На някои места се препъваше о недогорели тела, настъпваше главни, от които след него бухваха рояци искри, на друго място сядаше, гледайки наоколо с невиждащ поглед. Градините вече съвсем потъмняха; между дърветата се движеше само бледата луна, която осветяваше със слаба светлина алеите, почернелите, паднали напреко стълбове, и превърнатите в безформени късове недогорели тела. На стария грък му се стори, че в луната вижда лицето на Главк и че неговите очи все още го гледат. И той се криеше от светлината. Най-после излезе от сянката и несъзнателно, като че ли тласкан от някаква незнайна сила, тръгна към фонтана, където бе издъхнал Главк.

Неочаквано някаква ръка докосна рамото му.

Старецът се обърна и като видя пред себе си непознат човек, извика уплашен:

— Кой е тук? Кой си ти?

— Апостол Павел от Тарс.

— Аз съм прокълнат!… Какво искаш?

А апостолът отвърна:

— Искам да те спася.

Хилон се облегна на едно дърво.

Краката му се подкосяваха и ръцете му бяха увиснали край тялото.

— За мене няма спасение! — рече той глухо.

— Нали си чувал, че бог е простил на разбойника, който се разкая на кръста? — запита Павел.

— Нали знаеш какво съм извършил аз?

— Видях болката ти и те чух, че свидетелстваше за истината.

— О, наставнико!…

— И щом Христовият слуга ти прости в часа на мъките и смъртта си, как може Христос да не ти прости?

А Хилон хвана главата си с ръце като обезумял.

— Прошка? За мене прошка?

— Нашият бог е бог на милосърдието — отговори апостолът.

— За мене? — повтори Хилон.

И застена като човек, комуто не достигат сили да овладее болката и мъката си. А Павел каза:

— Облегни се на мене и тръгни с мене.

И той го хвана и тръгна с него натам, където се пресичаха алеите; водеше се по гласа на фонтана, който сякаш плачеше в нощната тишина над телата на мъчениците.

— Нашият бог е бог на милосърдието — повтори апостолът. — Ако застанеш край морето и хвърляш в него камъни, нима можеш да изпълниш с тях морската глъбина? А аз ти казвам, че милосърдието на Христа е като морето и че човешките грехове и престъпления ще потънат в него като камъни в бездната. И казвам ти, че то е като небето, което покрива планините, сушата и моретата, защото е навсякъде и няма граница, ни край. Ти страдаше пред стълба на Главк и Христос видя твоето страдание. Ти каза, без да мислиш какво може да те постигне утре: „Това е подпалвачът!“, а Христос запомни думите ти. Защото отмина твоята злоба и лъжа, а в сърцето ти остана само безкрайно съжаление… Върви с мене и слушай какво ти говоря. Ето, аз също ненавиждах Христа и преследвах неговите избраници. Аз също не го исках и не вярвах в него, докато той не ми се яви и не ме повика. И оттогава той е моята обич. А сега той се яви и на тебе чрез угризението, тревогата и болката, за да те призове при себе си. Ти си го ненавиждал, а той те е обичал. Ти си предавал на мъки неговите последователи, а той иска да ти прости и да те спаси.

Гърдите на нещастника се разтърсиха от силно хълцане, което раздираше душата му до дъно, а думите на Павел все повече го завладяваха и той го водеше, както войник води пленник.

И след малко пак започна да говори:

— Тръгни след мене и аз ще те отведа при него. Поради каква друга причина бих дошъл при тебе? Но ето, той ми е заповядал да прибирам човешките души в името на любовта и аз изпълнявам службата си. Ти мислиш, че си прокълнат, а аз ти казвам: повярвай в него и те чака спасение. Ти мислиш, че си възненавиден, а аз ти повтарям, че той те обича. Погледни мене! Когато нямах него, нищо нямах освен злобата, която живееше в сърцето ми, а сега неговата обич ми стига за баща и за майка, за богатство и за власт. Само при него е убежището, само той ще разбере твоята мъка, ще се взре в твоята нищета, ще те освободи от тревогата и ще те издигне до себе си.

Говорейки тъй, той го доведе до фонтана, чиято сребърна струя блестеше отдалеч на лунната светлина. Наоколо цареше тишина и пустота, защото тук робите вече бяха разчистили овъглените стълбове и тела на мъчениците.

Хилон падна със стенание на колене и като закри с ръце лицето си, остана неподвижен. А Павел вдигна глава към звездите и взе да се моли:

— Господи, погледни към тоя нещастник, към скръбта му, към сълзите и мъката му! Боже милосърдни, който проля кръвта си заради нашите престъпления — прости му, в името на твоята мъка, в името на твоята смърт и на твоето възкресение!

След това замълча, но дълго още гледаше към звездите и се молеше.

И изведнъж в краката му се разнесе зов, подобен на стон:

— Христе!… Христе!… Прости ми!…

Тогава Павел пристъпи към фонтана и като гребна в шепите си вода, върна се при коленичилия нещастник.

— Хилон! Ето, кръщавам те в името на отца и сина, и светия дух. Амин!

Хилон вдигна глава, разпери ръце и остана така вцепенен. Луната осветяваше побелелите му коси и бялото му, неподвижно, сякаш мъртво или изсечено от камък лице. Миговете отлитаха един след друг; в големите птичарници, разположени в градините на Домиция, пропяха петли, а той стоеше още коленичил, подобен на надгробна статуя.

Най-после се сепна, стана и се обърна към апостола:

— Какво трябва да върша преди смъртта си, наставнико?

Павел също се пробуди от своята вглъбеност в тази неизмерима сила, на която не можеха да устоят даже такива духове като духа на този грък, и отговори:

— Уповавай се и свидетелствай за правдата!

След това си тръгнаха заедно. При вратата на градината апостолът благослови още веднъж стареца и се разделиха по настояване на самия Хилон, който предвиждаше, че след станалото цезарят и Тигелин ще наредят да бъде заловен.

И наистина той не се беше излъгал. Върна се в своя дом и го намери заобиколен от преторианци, които го задържаха и под командата на Сцевин го заведоха в Палатин.

Цезарят вече се беше отдал на почивка, но Тигелин чакаше и като видя нещастния грък, поздрави го със спокойно, но зловещо лице.

— Ти извърши престъпление — оскърби особата на величеството — каза му той — и наказанието няма да ти се размине. Но ако утре заявиш в амфитеатъра, че си бил пиян и луд и че причинители на пожара са християните, наказанието ти ще бъде само бой и заточение.

— Не мога, господарю! — отговори тихо Хилон.

А Тигелин се приближи към него с бавни крачки и със снишен, но страшен глас го запита:

— Как така не можеш, гръцко куче? Нима не си бил пиян и нима не знаеш какво те чака? Погледни там?!

И му посочи ъгъла на атриума, където край дълга дървена пейка стояха в мрака четирима неподвижни тракийски роби с въжета и стегалки в ръце.

А Хилон отвърна:

— Не мога, господарю!

Ярост обхвана Тигелин, но той се овладя и попита:

— Видя ли как умират християните? И ти ли искаш тъй да умреш?

Старецът вдигна побледнялото си лице; известно време устните му се движеха тихо, а след това отговори:

— И аз вярвам в Христа!…

Тигелин го погледна учудено:

— Куче такова, ти наистина си полудял!

И изведнъж насъбраният в гърдите му бяс се отприщи. Той се хвърли върху Хилон, хвана го с две ръце за брадата, повали го на земята и взе да го тъпче, като повтаряше с пяна на уста:

— Ще отречеш ли? Ще отречеш ли?

— Не мога! — отговори му Хилон от земята.

— Да се подложи на мъки!

Като чуха тази заповед, траките хванаха стареца и го положиха на пейката, завързаха го с въжета о нея и започнаха със стегалките да стискат мършавите му пищяли. Той целуваше смирено ръцете им, докато го връзваха, след това затвори очи и изглеждаше като умрял.

Но беше жив, защото, когато Тигелин се надвеси над него и още веднъж го запита: „Ще отречеш ли?“, побелелите му устни се помръднаха леко и от тях излезе едва доловим шепот:

— Не… мога!…

Тигелин заповяда да прекратят мъките му и започна да ходи по атриума с изменено от гняв и същевременно безпомощно лице. Най-после, изглежда, му хрумна нова мисъл, защото се обърна към траките и каза:

— Изтръгнете му езика!

ХХ

Драмата „Ауреолус“ обикновено се представяше в такива театри или амфитеатри, които могат да се отварят и така да се образуват нещо като две отделни сцени. Но след зрелището в градините на цезаря този начин бе изоставен, защото по-важно беше колкото може повече хора да видят смъртта на прикования на кръста роб, когото в драмата изяжда мечка. В театрите ролята на мечката играеше облечен в меча кожа актьор, сега обаче представлението щеше да бъде „истинско“. Това беше новата идея на Тигелин. Цезарят беше съобщил най-напред, че няма да дойде, но по настояване на своя фаворит промени решението си. Тигелин му беше обяснил, че след това, което бе станало в градините, той трябваше да се покаже пред народа и заедно с това му гарантираше, че разпънатият роб няма вече да го оскърби тъй, както бе го оскърбил Крисп. Народът бе донякъде преситен и изморен от проливането на кръв, затова беше оповестено ново раздаване на лотарийни билети и подаръци, а също и вечерно угощение, защото представлението щеше да бъде вечерта и амфитеатърът бе силно осветен.

Наистина на мръкване цялата сграда се напълни до последното място. Августианите дойдоха всички начело с Тигелин не толкова за самото представление, колкото да покажат своята вярност към цезаря след последното произшествие.

Разказваше се на ухо, че цезарят след завръщането си от градините изпаднал в ярост и не можал да заспи, че го овладял ужас и му се явявали странни видения, поради което на другия ден съобщил, че ще отпътува незабавно за Ахея. Други обаче възразяваха, като твърдяха, че той сега ще бъде още по-безмилостен към християните. Не липсваха обаче и страхливци, те предвиждаха, че обвинението, което Хилон беше хвърлил в лицето на цезаря пред тълпите, може да има много лоши последици. Имаше и такива, които от човечност молеха Тигелин да се откаже от по-нататъшните представления.

— Погледнете накъде отивате — казваше Барк Соран. — Искахте да успокоите жаждата за отмъщение и да внушите на народа, че наказанието пада върху виновните, а стана точно обратното.

— Вярно е! — добави Антистий Вер. — Всички сега си шепнат, че християните са невинни. И ако това считате за ловка маневра, прав беше Хилон, като казваше, че вашите мозъци не биха напълнили и чашката на жълъд.

Но Тигелин се обърна към тях и каза:

— Хората си шепнат също, че твоята дъщеря Сервилия, Барк Соран, и твоята жена, Антистий са укрил своите роби християни от справедливостта на цезаря.

— Това не е вярно! — извика с безпокойство Барк.

— Моята жена искат да я погубят вашите разведени жени, които завиждат на нейната добродетел! — каза с не по-малко безпокойство Антистий Вер.

Другите обаче разговаряха за Хилон.

— Какво е станало с него? — казваше Еприй Марцел. — Той сам ги предаваше в ръцете на Тигелин; от бедняк стана богаташ, можеше да доживее спокойно дните си, да има хубаво погребение и надгробен паметник — но не! Изведнъж предпочете да изгуби всичко и сам да се погуби. Изглежда, че наистина се е побъркал!

— Не се е побъркал, а е станал християнин — каза Тигелин.

— Струва ми се, че това не е възможно — обади се Вителий.

— Не ви ли казвах аз? — намеси се Вестин. — Избивайте християните, но повярвайте ми — не воювайте с тяхното божество. Тук няма шега!… Гледайте какво става! Аз не съм подпалвал Рим, но ако цезарят би ми позволил, веднага бих принесъл хекатомба на тяхното божество. И всички трябва да направят същото, защото, повтарям, с него шега не бива! Помнете, че съм ви казвал това.

— А пък аз казвах нещо друго — каза Петроний. — Тигелин се смееше, когато твърдях, че те се защищават, а сега аз ще ви кажа нещо повече: те печелят!

— Как така? Как така? — попитаха няколко гласа.

— Кълна се в Полукс!… Защото, ако такъв като Хилон не им устоя, кой ще им устои! Ако мислите, че след всяко зрелище християните не се увеличават, тогава с тия ваши познания за Рим станете медникари или бръснари, защото поне ще знаете по-добре какво мисли народът и какво става из града.

— Той казва чистата истина, кълна се в светия пеплум на Диана! — извика Вестин.

Но Барк се обърна към Петроний:

— Какво искаш да кажеш?

— Свършвам с това, с което вие започнахте: стига вече кръв!

А Тигелин го погледна подигравателно и рече:

— Е-е! Още малко!

— Ако не ти е достатъчна една глава, имаш друга — в топката на бастуна си! — отговори Петроний.

Разговорът беше прекъснат от пристигането на цезаря, който зае мястото си, придружен от Питагор. Веднага след това започна представлението на „Ауреолус“, на което не обръщаха голямо внимание, защото мислеха повече за Хилон. Народът, свикнал с мъчения и кръв, също скучаеше, свиркаше, крещеше ругатни по адрес на дворяните и викаше да се побърза със сцената на мечката, от която единствено се интересуваше. Ако не беше очакването да видят наказания старец и да получат подаръци, самото представление не би задържало тълпите.

Най-после дойде чаканият момент. Цирковите слуги внесоха най-напред дървен кръст, доста нисък, за да може мечката, като се изправи, да достигне до гърдите на мъченика, а след това двама души въведоха Хилон или по-скоро го довлякоха, защото костите на краката му бяха счупени и не можеше да върви сам. Поставиха го и го приковаха на дървото толкова бързо, че любопитните августиани не можаха дори да го разгледат добре и едва след като кръстът бе изправен в нарочно изкопаната дупка, всички очи се обърнаха към него. Обаче малцина можаха да познаят в този гол старец предишния Хилон. След мъченията по заповед на Тигелин на лицето му не беше останала нито капка кръв и само по бялата му брада се виждаше червена следа, оставена от кръвта, след като му бяха изтръгнали езика. През прозрачната кожа можеха да се различат костите му. Изглеждаше много по-стар, отколкото беше, почти грохнал. Някога очите му хвърляха винаги пълни с безпокойство и злоба погледи, от бдителното му лице лъхаше вечна тревога и несигурност, а сега лицето му беше изстрадало, но толкова благо и успокоено, сякаш беше заспал или умрял. Може би споменът за разбойника на кръста, комуто Христос е простил, поддържаше надежда у него, а може би говореше в душата си към милосърдния бог: „Господи, хапех като отровен червей, но бях през целия си живот окаяник, примирах от глад, хората ме тъпчеха, биеха ме и се гавреха с мене. Бях, господи, беден и много нещастен, а ето сега съм подложен на мъки и прикован на кръст, затова ти, милосърдни, няма да ме отблъснеш в часа на смъртта!“ И в съкрушеното му сърце очевидно настъпи спокойствие. Никой не се смееше, защото в този разпнат имаше нещо толкова тихо, той изглеждаше толкова стар, беззащитен и слаб, внушаващ със смирението си съжаление, че неволно всеки се запитваше как може да се измъчват и приковават на кръст хора, които и без това вече свършват. Тълпата мълчеше. Между августианите Вестин, като се навеждаше надясно и наляво, шепнеше с изплашен глас: „Вижте как умират те!“ Други очакваха появяването на мечката и тайно желаеха зрелището да свърши колкото може по-скоро.

Мечката излезе на арената, люлееше на две страни ниско наведената си глава, поглеждаше мрачно наоколо, като че обмисляше или търсеше нещо. Когато най-после забеляза кръста, а на него голото тяло, приближи се, дори се изправи, но след миг стъпи отново на предните си лапи, клекна пред кръста и заръмжа, сякаш в нейното животинско сърце се пробуди някаква милост към тези жалки остатъци от човек.

От устата на цирковите служители се чуха викове, с които насъскваха мечката, но народът мълчеше. В това време Хилон бавно вдигна глава и известно време оглеждаше публиката. Най-после погледът му се спря някъде по последните редове в амфитеатъра, гърдите му взеха да дишат по-често и тогава стана нещо, което предизвика учудване и изненада у зрителите. Ето, лицето му се озари от усмивка, челото му засия, обляно сякаш от светлина, очите му в тоя предсмъртен миг се устремиха нагоре, след малко две едри сълзи, сдържани досега под клепачите, се търколиха бавно по лицето му.

И той умря.

А в тоя миг някакъв силен мъжки глас извика някъде отгоре, под самия велариум:

— Вечен покой на мъчениците!

В амфитеатъра цареше глухо мълчание.

XXI

След зрелището в градините на цезаря затворите значително опустяха. Наистина хващаха и затваряха още жертви, заподозрени в изповядване на източните заблуди, но хайките доставяха все по-малко християни, едва толкова, колкото бяха нужни, за да се състоят следващите зрелища, които също бяха към своя край. Народът, преситен от кръв, отегчен и уморен, проявяваше все по-голямо безпокойство от невижданото до това време държане на наказаните. Опасенията на суеверния Вестин завладяха хиляди души. Сред тълпите се разказваха все по-чудни неща за отмъстителността на християнското божество. Тъмничният тифус, който се разпространи из града, увеличи всеобщия страх. Виждаха се често погребения и се носеше от ухо на ухо, че са нужни нови жертви, за да бъде умилостивено неизвестното божество. В храмовете принасяха жертви на Юпитер и на Либитина. В края на краищата въпреки всички усилия на Тигелин и неговите подчинени все повече се ширеше убеждението, че градът е бил запален по заповед на цезаря и че християните страдат невинни.

Затова и Нерон, и Тигелин не прекратяваха преследванията. За да се успокои народът, се издаваха нови разпоредби за раздаване на жито, вино и дървено масло; издадени бяха наредби, които улесняваха възстановяването на къщите, като предвиждаха големи облекчения за собствениците, както и други наредби относно ширината на улиците и материалите, с които трябваше да се строи, за да може за в бъдеще да се избегне бедствието на огъня. Самият цезар присъстваше на заседанията на сената и полагаше заедно с „бащите“ сенатори грижи за благото на народа и града, но в същото време не се забелязваше и сянка от милост към осъдените. Владетелят на света искаше преди всичко да втълпи на народа, че такива безмилостни наказания могат да паднат само върху главите на виновни. В сената също не се чуваше никакъв глас в защита на християните, защото никой не искаше да настрои цезаря срещу себе си, а освен това хората, чийто поглед бе отправен по-далеч в бъдещето, твърдяха, че основите на римската държава няма да издържат напора на новата вяра.

Само агонизиращите или умрелите бяха връщани на семействата им, тъй като римското право не наказваше мъртвите. Виниций намираше известно облекчение в мисълта, че ако Лигия умре, тогава той ще я погребе в семейната гробница и сам ще бъде погребан при нея. Нямаше вече никаква надежда, че ще я спаси от смъртта, и сам той наполовина откъснат от живота, предаден изцяло на Христос, не мечтаеше вече да се свърже с нея другаде освен във вечността. Неговата вяра стана безгранична, според тая вяра вечността му се струваше нещо несравнено по-реално и по-истинско от преходното съществуване, което беше водил досега. Сърцето му преливаше от буен възторг. Още приживе той се превръщаше в почти безплътно същество, което в копнежа си за пълно освобождение силно желаеше същото и за другата, обичаната от него душа. Представяше си, че тогава двамата с Лигия ще се хванат за ръце и ще отидат на небето, където Христос ще ги благослови и ще им позволи да заживеят в светлина, ведра и спокойна като блясъка на зората. Той само молеше Христос да пощади Лигия от мъките на арената и да позволи да заспи спокойно в тъмницата, защото беше напълно уверен, че и той самият ще умре заедно с нея. Като виждаше това море от пролята кръв, не смееше дори да се надява, че тя единствена може да бъде спасена. Беше чувал от Петър и Павел, че и те също трябва да умрат като мъченици. Видът на разпнатия Хилон го убеди, че смъртта, дори мъченическа, може да бъде сладка, затова желаеше тя да дойде и за двамата като дълго жадувана замяна на тъжната и тежка участ с по-добра.

Понякога той вече предвкусваше задгробния живот. Онази печал, която витаеше над двете им души, все повече губеше предишната изгаряща горчивина и постепенно се превръщаше в някакво неземно, спокойно отдаване на волята божия. По-рано Виниций плуваше с усилие против течението, бореше се и се терзаеше, но сега се беше отдал на вълната, вярвайки, че тя го носи към вечната тишина. Отгатваше също, че и Лигия като него се готви за смърт, и макар да ги разделяха тъмничните стени, те вече вървяха заедно по един и същ път и на тая мисъл се усмихваше, както би се усмихвал на щастието.

И те наистина вървяха в съгласие, сякаш всеки ден надълго споделяха мислите си. И Лигия вече нямаше никакви желания, нито надежда освен надеждата за задгробния живот. Смъртта й се представяше не само като освобождение от страшните стени на затвора, от ръцете на цезаря и Тигелин, не само като избавление, но и като път към бракосъчетанието й с Виниций. Пред тази непоколебима увереност всичко друго губеше значение. За нея щастието започваше след смъртта, дори земното, затова тя я очакваше така, както годеницата чака сватбения час.

А онзи буен, неудържим поток на вярата, който откъсваше от живота и отнасяше в гроба хиляди от първите последователи на Христос, понесе и Урс. И той дълго не искаше да се примири в душата си със смъртта на Лигия, но когато всеки ден през тъмничните стени проникваха вести за това, което ставаше в амфитеатрите и градините, когато смъртта изглеждаше като обща, неизбежна участ за всички християни, а заедно с това и тяхно благо, по-висше от всяко понятие на смъртните за щастие — той не смееше вече да се моли на Христос да лиши Лигия от това щастие или пък да го отложи с години. Със своя прост варварски ум той си представяше освен това, че на дъщерята на лигийския вожд се полага повече и че тя ще получи повече от небесните блаженства, отколкото това голямо множество прости хора, към които принадлежеше и той самият, и че във вечната слава тя ще седне по-близо да Агнеца от другите. Беше чувал наистина, че пред бога хората са равни, но дълбоко в душата му се бе загнездило убеждението, че дъщерята на вожда, и то вожда на всички лигийци, не е като коя да е робиня. Надяваше се също, че Христос ще му позволи да й служи и занапред. За себе си имаше само едно скрито желание — да може да умре като Агнец, на кръста. Но това му се струваше такова огромно щастие, та макар да знаеше, че в Рим разпъват на кръст дори закоравелите престъпници, пак не смееше да моли за себе си такава смърт. Мислеше, че сигурно ще му заповядат да загине от зъбите на дивите зверове, и това го тревожеше. Беше отрасъл в непроходими девствени гори, постоянно бе ходил на лов за диви животни, в които, благодарение на свръхчовешката си сила, преди още да стане мъж, беше се прославил между лигийците. Ловът беше за него такова любимо занятие, че по-късно, когато дойде в Рим и трябваше да се откаже от него, посещаваше вивариумите и амфитеатрите, за да може само да погледа познатите и непознати нему животни. Видът им възбуждаше в него непреодолимо желание за борба и унищожение, затова и сега се страхуваше, че когато се срещне с тях в амфитеатъра, ще го завладеят мисли, недостойни за християнина, който трябва да умира благочестиво и търпеливо. Но и в това той се осланяше на Христа, като се утешаваше с други, по-сладки мисли. Чувал беше, че Агнеца е обявил война на пъклените сили и на злите духове, към които християнската вяра причисляваше всички езически божества, и мислеше, че в тая война все пак ще бъде полезен на Агнеца и ще успее да му помогне повече от други, тъй като в главата му не можеше да се побере, че неговата душа не ще бъде по-силна от душата на другите мъченици. Иначе той се молеше по цели дни, услужваше на затворниците, помагаше на пазачите, утешаваше своята принцеса, която в някои минути тъжеше, че в краткия си живот не е могла да направи толкова добри дела, колкото е направила прочутата Табита, за която й беше разказвал на времето апостол Петър. Пазачите дори в затвора се бояха от страшната сила на този великан, за нея нямаше достатъчно сигурни окови, нито решетки, но те го бяха обикнали заради благостта му. Неведнъж учудени от душевната му бодрост, го питаха на какво се дължи тя, а той им разказваше с такава непоколебима увереност какъв живот го очаква след смъртта, че те го слушаха изумени, виждайки за първи път как в тези подземия, където слънцето не прониква, може да проникне щастието. И когато ги убеждаваше да повярват в Агнеца, на мнозина им идваше наум, че службата им е служба на роби, а животът им — живот на клетници, и не един се замисляше над злата си участ, край на която щеше да сложи само смъртта.

Само че смъртта ги изпълваше с нов страх и те не се надяваха на нищо след нея, докато този лигийски великан и тази девойка, която приличаше на цвете, хвърлено върху тъмничната слама, отиваха към нея с радост като към дверите на щастието.

ХХII

Една вечер сенаторът Сцевин посети Петроний и поведе с него дълъг разговор за тежките времена, в които живееха, и за цезаря. Той говореше така открито, че Петроний, макар да бяха приятели, взе да се държи предпазливо. Изказваше недоволство, че светът се е обърнал наопаки и се е побъркал и че всичко това най-после сигурно ще свърши с бедствие, по-страшно от пожара на Рим. Говореше, че дори августианите са отчаяни, че Фений Руф, вторият префект на преторианците, едва понася, и то по принуждение, гнусната власт на Тигелин и че целият род на Сенека е крайно възмутен както от отношението на цезаря към стария учител, така и от отношението му към Лукан. Накрая започна да сочи примери за недоволството на народа, а дори и на преторианците, голяма част от които Фений Руф съумял да спечели.

— Защо говориш това? — запита го Петроний.

— От загриженост към цезаря — отговори Сцевин. — Имам далечен роднина между преторианците, който се казва Сцевин, тъй както и аз, и от него зная какво става в лагера. Недоволството расте и там… Калигула също беше луд — и виж какво стана! И ето, намери се Касий Хереа… Страшна беше тая постъпка и навярно няма нито един между нас, който би я похвалил, а все пак Хереа освободи света от едно чудовище.

— Тоест — отвърна Петроний — казваш така: „Аз не хваля Хереа, но той беше чудесен човек и нека боговете ни дадат колкото може повече такива като него.“

Но Сцевин промени разговора и започна неочаквано да хвали Пизон. Възхваляваше неговия род, благородството му, неговата привързаност към жена му, а накрая неговия разум, спокойствието му и дарбата му да предразполага хората.

— Цезарят е бездетен — каза той — и всички виждат в лицето на Пизон негов приемник. Без съмнение всеки би му помогнал да вземе властта. Обича го Фений Руф, родът на Анеевците му е изцяло предан. Плавций Латеран и Тулий Сенецион биха се хвърлили в огъня за него. А също и Наталис, и Субрий Флавий, и Сулпиций Аспер, и Афраний Квинциан, и дори Вестин.

— От тоя последния Пизон няма да има особена полза — отвърна Петроний. — Вестин се бои от собствената си сянка.

— Вестин се бои от сънища й духове — отговори Сцевин, — но той е делови човек, когото с право искат да назначат консул. Той тайно е против преследването на християните, затова не трябва да го осъждаш, тъй като и ти държиш да престанат тия безумия.

— Не за себе си, а за Виниций — каза Петроний. — Заради Виниций бих искал да спася една девойка, но не мога, защото съм загубил благоволението на Меднобрадия.

— Как така? Нима не забелязваш, че цезарят отново се сближава с теб и започна да ти говори? И ще ти кажа защо. Той се кани пак да замине за Ахея, където ще пее гръцки песни, съчинени от него. Той много се е запалил за това пътуване, но същевременно трепери при мисълта за подигравателното отношение на гърците. Мисли си, че го чака или невиждан триумф, или нечуван провал: нужен му е добър съветник, а той знае, че никой не може да му даде по-добър съвет от тебе. Това е поводът, заради който благоволението му към теб се връща.

— Лукан би могъл да ме замести.

— Меднобрадия го мрази и го е обрекъл на смърт в душата си, търси само външен повод, защото той винаги търси външни поводи. Лукан разбира, че трябва да се бърза.

— Кълна се в Кастор! — каза Петроний. — Възможно е. Но имам още един начин да си възвърна бързо благоволението на цезаря.

— Какъв?

— Да повторя пред Меднобрадия това, което ти ми каза преди малко.

— Аз нищо не съм казал! — извика с безпокойство Сцевин.

Петроний сложи ръка на рамото му:

— Ти нарече цезаря луд, предвиждаше, че Пизон ще бъде негов заместник, и каза: „Лукан разбира, че трябва да се бърза.“ С какво искате да бързате, carissime?

Сцевин пребледня и няколко мига те се гледаха един друг в очите.

— Няма да го повториш!

— Кълна се в бедрата на Киприда! Колко добре ме познаваш! Не! Няма да го повторя. Нищо не съм чул, но и нищо не искам да слушам… Разбираш ли! Животът е твърде кратък, за да има смисъл да се предприема нещо. Моля те само да посетиш днес Тигелин и да разговаряш с него толкова дълго, колкото и с мене, за каквото искаш.

— Защо?

— Защото, ако някога Тигелин ми каже: „Сцевин беше при тебе“, да мога да му отговоря: „Същия ден беше и при тебе.“

Като чу това, Сцевин счупи тояжката от слонова кост, която държеше в ръка, и отвърна:

— Нека злите уроки да паднат на тази тояжка. Ще отида днес при Тигелин, а след това на пир у Нерва. Нали ще бъдеш и ти? За всеки случай довиждане до в други ден в амфитеатъра, където ще се явят последните християни!… Довиждане!

— В други ден — повтори Петроний, като остана сам. — Значи, няма време за губене. Наистина съм нужен на Меднобрадия в Ахея, следователно може би ще се съобразява с мене.

И реши да опита последното средство.

Наистина на пира у Нерва цезарят сам пожела Петроний да седне насреща му, защото искаше да разговаря с него за Ахея и за градовете, където би могъл да се яви пред публиката с най-голям изглед за успех. Интересуваха го най-много атиняните, от които се боеше. Другите августиани слушаха тоя разговор съсредоточено, за да уловят трохи от мислите на Петроний и да ги представят по-късно за свои.

— Струва ми се, че досега не съм живял — каза Нерон — и че ще се родя едва в Гърция.

— Ще се родиш за нова слава и безсмъртие — отговори Петроний.

— Вярвам, че ще стане така и Аполон няма да бъде завистлив. Ако се върна с триумф, ще му принеса в жертва такава хекатомба, каквато никой бог досега не е получавал.

Сцевин започна да цитира стиховете на Хораций:

Sic te diva potens Cypri,

sic fratres Helenae lucida sidera,

ventorumque regat pater…27

— Корабът вече чака в Неапол — каза цезарят. — Бих искал да отпътувам още утре.

При тия думи Петроний стана и гледайки Нерон право в очите, каза:

— Ще позволиш, божествени, преди това да направя сватбен пир, на който ще поканя тебе пръв.

— Сватбен пир? Какъв? — попита Нерон.

— На Виниций с дъщерята на лигийския цар, която е твоя заложница. Тя наистина сега е в тъмницата, но, първо, като заложница, не може да бъде затворена и, второ, ти сам даде позволение на Виниций да се ожени за нея, а тъй като твоите решения, като решенията на Зевс, са неотменими, затова ще заповядаш да я пуснат от затвора, а аз ще я върна на избраника й.

Хладнокръвието и спокойната самоувереност, с която говореше Петроний, смутиха Нерон, който винаги се объркваше, когато някой говореше с него по този начин.

— Зная — отвърна той, като наведе очи. — Мислех за нея и за тоя великан, който удуши Кротон.

— В такъв случай и двамата са избавени — каза спокойно Петроний.

Но Тигелин дойде на помощ на своя господар:

— Тя е в затвора по волята на цезаря, а ти сам каза, Петроний, че неговите решения са неотменими.

Всички присъстващи бяха запознати с историята на Виниций и Лигия и разбираха много добре за какво става дума. Затова млъкнаха, любопитни да чуят как ще завърши разговорът.

— Тя е в затвора поради твоя грешка и непознаване на правото на народите, въпреки волята на цезаря — отвори Петроний, като наблягаше на думите си. — Ти Тигелин, си наивен човек, но и ти не можещ да твърдиш, че тя е запалила Рим, защото, дори да твърдиш това, цезарят не би ти повярвал.

Но Нерон се беше вече овладял и започна да присвива късогледите си очи с израз на неописуемо злорадство.

— Петроний има право — каза той след малко.

Тигелин го погледна изумен.

— Петроний има право — повтори Нерон. — Утре ще й отворят вратите на затвора, а за сватбения пир ще говорим в други ден в амфитеатъра.

„Пак изгубих играта“ — помисли Петроний.

И когато се върна, в къщи, беше вече толкова сигурен, че е дошъл краят на Лигия, та на следната сутрин изпрати в амфитеатъра доверен освободен роб, за да се уговори с началника на сполиариума да получат тялото на девойката, защото искаше да го предаде на Виниций.

ХХIII

По времето на Нерон бе станало обичай да се дават вечерни представления както в цирка, така и в амфитеатрите. Преди това те бяха много редки. Августианите ги обичаха, защото често подир тях следваха пирове и оргии, които траеха чак до сутринта. Въпреки че народът беше преситен от кръвопролитията, все пак, когато се разнесе вест, че иде краят на игрите и че предстои да умрат последните християни на вечерното зрелище, безбройни тълпи се стекоха в амфитеатъра. Августианите се явиха всички до един, понеже предполагаха, че това няма да бъде обикновено представление и че цезарят е решил да си устрои трагическо зрелище от страданието на Виниций. Тигелин запази в тайна какво мъчение беше определено за годеницата на младия трибун, но това само възбуждаше общото любопитство. Ония, които бяха виждали някога Лигия в дома на Плавций, сега разказваха чудеса за хубостта й. Други преди всичко се питаха дали наистина днес щяха да я видят на арената, тъй като мнозина от тях, които у Нерва бяха чули дадения от цезаря отговор на Петроний, тълкуваха този отговор двояко. Някои направо предполагаха, че Нерон ще даде или може би вече е дал девойката на Виниций: спомниха си, че тя беше заложница и следователно беше свободна да почита каквито божества иска, а според правото на народите не можеше да бъде наказвана.

Неизвестността, очакването и любопитството вълнуваха всички. Цезарят дойде по-рано от друг път и с идването му започна пак да се шепне, че сигурно ще стане нещо необикновено, тъй като Нерон дойде не само с Тигелин и Ватиний, но и с Касий, грамаден на ръст центурион с огромна сила, когото вземаше със себе си в случай на нужда от защита; например при нощните си похождения в Субура, където си устройваше забавление, наричано сагация; то се състоеше в подхвърляне върху войнишко наметало на срещнати по пътя момичета. Забелязаха също, че в самия амфитеатър бяха взети известни предпазни мерки. Преторианската стража беше увеличена, при това командваше я не центурион, а трибун, Субрий Флавий, известен досега със сляпата си привързаност към Нерон. Тогава разбраха, че цезарят искаше за всеки случай да се осигури срещу някоя отчаяна постъпка на Виниций и любопитството порасна още повече.

Всички погледи се обръщаха с напрегнато внимание към мястото, дето седеше нещастният влюбен. А той, страшно бледен, с чело, оросено от пот, беше несигурен, както и другите зрители, но разтревожен до глъбините на душата си. Петроний, понеже сам не знаеше какво точно щеше да стане, не му беше казал нищо, само го попита, като се върна от Нерва, готов ли е за всичко, а след това — дали ще присъства на зрелището. Виниций отговори на двата въпроса: „Да!“, но заедно с това тръпки полазиха по тялото му, тъй като допусна, че Петроний не пита без причина. Самият той от известно време сякаш живееше половин живот, сякаш се беше предал на смъртта и беше готов на смърт заради Лигия, тъй като смъртта щеше да бъде за тях двамата освобождение и съединение, но сега той разбра, че едно е да мислиш отдалеч за последната минута като за спокойно заспиване, а друго е да отидеш да гледаш мъченията на същество, за тебе по-скъпо от живота. Всички мъки, преживени преди, се пробудиха отново. Притихналото отчаяние започна пак да крещи в душата му. Обхвана го предишното желание да освободи на всяка цена Лигия. Още сутринта искаше да се промъкне в куникулите, за да се убеди дали Лигия е там, но преторианските стражи пазеха всички входове и заповедите бяха толкова строги, че войниците, познатите дори, не се трогнаха нито от молби, нито от злато. Струваше му се, че неизвестността ще го убие, преди да види зрелището. Някъде дълбоко в сърцето му все още трептеше надеждата, че може би Лигия не е в амфитеатъра и че всички страхове са напразни. Имаше минути, когато той се вкопчваше в тази надежда с всички сили. Казваше си, че Христос ще я вземе от затвора, но че не ще допусне да я измъчват в цирка. По-преди беше готов да приеме всяко решение на неговата воля, но сега, когато, отблъснат от вратите на куникулите, се върна на мястото си в амфитеатъра и когато разбра от любопитните погледи, които се насочваха към него, че най-страшните предположения могат да бъдат верни, започна да го моли в душата си за спасение с пламенност, прилична почти на заплаха. „Ти можеш! — повтаряше той, стискайки конвулсивно ръце. — Ти можеш!“ Преди това не беше и помислял, за тази минута, когато се превърне в действителност, ще бъде толкова страшна. Но сега не разбираше какво става с него, струваше му се, че ако види мъките на Лигия, обичта му ще се превърне в ненавист, а вярата му — в отчаяние. И в същото време се ужасяваше от това чувство, тъй като се боеше да не оскърби Христос, когото молеше за милост и за чудо. Вече не се молеше за живота й, а само искаше тя да умре, преди да я изведат на арената; и от бездънната пропаст на страданието си повтаряше: „Ме ми отказвай поне това, а аз ще те обикна повече, отколкото съм те обичал досега.“ Най-после мислите му се разпиляха като вълни, подгонени от буря. Пробуждаше се в него жажда за отмъщение и кръв. Обзе го безумно желание да се хвърли върху Нерон и да го удуши пред всички зрители, а в същото време чувстваше, че с тази жажда за отмъщение отново оскърбява Христа и нарушава неговите повели. Понякога в главата му проблясваше надежда, че всичко това, пред което трепереше душата му, може още да бъде предотвратено от всемогъщата и милосърдна ръка, обаче тези проблясъци угасваха в същия миг сред безкрайни огорчения при мисълта, че онзи, който би могъл с една дума да събори тоя цирк и да спаси Лигия, все пак я е изоставил, въпреки че тя се уповаваше на него и беше го обикнала с всичката сила на своето чисто сърце. И мислеше след това, че ето тя лежи там в тъмния куникулум, слаба, беззащитна, напусната, оставена на милостта и жестокостта на озверените стражи, догарят последните мигове на живота й, а той трябва безпомощно да чака в тоя страшен амфитеатър, без да знае какво мъчение е измислено и какво ще видят очите му в следващия миг. Най-после както давещият се лови за сламка, така и той се вкопчи в мисълта, че все пак само с вяра може да я спаси. Тъй или иначе, оставаше само тоя единствен начин. Нали Петър казваше, че с вяра може да се измести земята от основите й!

И той се съсредоточи, смаза в себе си съмнението, заключи цялото си същество в една дума: „Вярвам!“ и чакаше чудо.

Но така както силно изопната струна се къса, така и той беше сломен от душевното напрежение. Мъртвешка бледост покри лицето му и тялото му започна да се вдървява. Стори му се, че молитвата му е чута и че ето сега той умира. Стори му се, че Лигия сигурно вече е умряла и че Христос ги прибира по този начин при себе си. Арената, белите тоги на неизброимите зрители, светлината на хилядите лампи и факли — всичко заедно изчезна от погледа му.

Ала тази слабост не трая дълго. След малко той се съвзе, всъщност свести го тропането на изгубилия търпение народ.

— Ти си болен — каза му Петроний. — Заповядай да те отнесат в къщи.

И без да обръща внимание какво ще каже цезарят, той стана, за да подкрепи Виниций и да излезе заедно с него. Сърцето му бе изпълнено с жалост, а го дразнеше непоносимо и това, че цезарят гледаше през смарагда си Виниций, наблюдавайки със задоволство страданието му, може би с намерение да го опише после в патетични строфи и да спечели аплодисментите на слушателите.

Виниций поклати отрицателно глава. Той можеше да умре в този амфитеатър, но не можеше да излезе от него. Нали представлението можеше да започне всеки миг.

Наистина в същия миг префектът на Рим размаха пред себе си червена кърпичка, а при тоя знак издрънчаха синджирите на вратите срещу подиума на цезаря и от тъмния отвор излезе на ярко осветената арена Урс.

Исполинът примигваше с очи, зашеметен от силната светлина, след това излезе в средата на арената, като се оглеждаше наоколо, сякаш искаше да разбере какво го очаква. На всичките августиани и на повечето зрители беше известно, че това е човекът, който беше удушил Кротон, затова, след като се появи, по всички редове се разнесе шепот. В Рим не липсваха гладиатори, много по-едри от обикновената човешка мярка, но очите на квиритите още не бяха виждали такъв. Касий, който седеше на подиума зад цезаря, изглеждаше нищожен пред тоя лигиец. Сенаторите, весталките, цезарят, августианите и народът гледаха с възхищение на познавачи и страстни любители неговите могъщи, дебели като стълбове бедра, гърдите му, подобни, на два съединени щита, и херкулесовските му ръце. Шепотът се усилваше всеки миг. За тези тълпи нямаше по-голяма наслада от тая да видят такива мускули в действие, в напрежение и борба. Скоро шепотът се замени с викове и трескави въпроси къде живее племето, което ражда такива великани, а той стоеше в средата на амфитеатъра гол, подобен по-скоро на каменен колос, отколкото на човек, със съсредоточено, но тъжно лице на варварин и като виждаше арената празна, учудено поглеждаше ту цезаря, ту решетките на куникулите, откъдето очакваше да се появят палачите.

В оня миг, когато излизаше на арената, неговото сърце на простодушен човек за последен път трепна от надеждата, че може би го чака кръст, но като не видя нито кръст, нито изкопани дупки в земята за поставяне на кръст, помисли, че не е достоен за тази милост и че трябва да умре по друг начин, сигурно от зъбите на зверовете.

Беше беззащитен и реши да загине, както подобава на един последовател на Агнеца — спокойно и търпеливо. А дотогава искаше да се помоли на Спасителя и като коленичи на арената, скръсти ръце и вдигна очи към звездите, които трепкаха над цирка.

Тая поза не се хареса на тълпите. Те бяха видели доста християни да умират като овце. Разбраха, че ако исполинът не пожелае да се брани, зрелището ще пропадне. Тук-там се чуха подсвирквания. Някои почнаха да викат мастигофорите, които имаха за задача да бият жертвите, ако не искат да се борят. Обаче след миг всичко утихна — никой не знаеше какво очаква исполина и дали той няма да се бори, когато срещне очи в очи смъртта.

И наистина, не чакаха дълго. Изведнъж се разнесоха пронизителни звуци на медни тръби. След тоя сигнал се отвориха решетките срещу подиума на цезаря и на арената изскочи сред крясъците на бестиариите чудовищен германски див бик, който носеше на главата си голо женско тяло.

— Лигия! Лигия! — извика Виниций.

След това хвана с ръце косите си при слепите очи, сви се от ужас, като човек, който е почувствал в тялото си острието на копие, и с прегракнал нечовешки глас започна да повтаря:

— Вярвам! Вярвам!… Христе! Извърши чудо!

И не усети дори, че в тоя миг Петроний му покри главата с тогата. Струваше му се, че смъртта или страданието му засланят очите. Не гледаше, не виждаше. Обхвана го чувството на някаква празнота. В главата му не остана нито една мисъл, само устните му повтаряха като в унес:

— Вярвам! Вярвам! Вярвам!…

Изведнъж амфитеатърът млъкна. Августианите се изправиха като един човек от местата си, понеже на арената стана нещо необикновено. Покорният и готов за смъртта лигиец, виждайки своята принцеса на рогата на дивото чудовище, скочи като жегнат с живи въглени и с приведено тяло се спусна да пресече пътя на побеснялото животно.

От всички гърла се изтръгна вик на изумление, след това настъпи глуха тишина. В миг лигиецът настигна разярения бик и го хвана за рогата.

— Гледай! — извика Петроний, като свали тогата от главата на Виниций.

А той стана, отметна назад глава и с бледо като платно лице загледа към арената зашеметен, със стъклен поглед.

Всички затаиха дъх. В амфитеатъра муха да бръмнеше, можеше да се чуе. Хората не вярваха на очите си. От основаването на Рим не беше виждано нищо подобно.

Лигиецът държеше дивото животно за рогата. Краката му се заровиха до глезените в пясъка, гърбът му се изви като опънат лък, главата му се скри между плещите, мускулите на ръцете му се изпънаха тъй, сякаш кожата щеше да се пръсне под техния напън, но той прикова бика на място. И човекът, и звярът останаха тъй неподвижни, че зрителите сякаш виждаха някаква картина, изобразяваща подвизите на Херкулес или Тезей, или скулптурна група, издялана от камък. Но в това привидно спокойствие се чувстваше страшното напрежение на двете сили, които се бореха помежду си. Краката на бика също се заровиха в пясъка, а тъмното му космато тяло се преви така, че приличаше на огромно кълбо. Кой ще се изтощи по-напред, кой пръв ще падне, ето въпроса, който за тези пристрастени към борбите зрители имаше в тая минута по-голямо значение от тяхната собствена съдба, от целия Рим и неговото господство над света. Лигиецът беше сега за тях полубог, достоен да го почитат и да му се кланят. Самият цезар също стана прав. Те двамата с Тигелин бяха чували за силата на този човек и нарочно бяха устроили това зрелище; казваха подигравателно: „Нека тоя, който е надвил и убил Кротон, да надвие и бика, който ще му изберем“, а сега изумени гледаха картината пред очите си, сякаш не вярваха, че това е действителност. В амфитеатъра можеха да се видят хора, застинали в неподвижност и с вдигнати ръце. На други челата бяха облени в пот, като че ли сами се бореха с животното. В цирка се чуваше само съскането от пламъците на лампите и шумът от пращенето на факлите. Зрителите занемяха, а сърцата биеха толкова силно в гърдите им, сякаш щяха да ги пръснат. На всички се струваше, че борбата трае цяла вечност.

А човекът и звярът продължаваха да стоят на едно място в чудовищно напрежение, сякаш побити в земята.

Изведнъж от арената се раздаде глух рев, подобен на пъшкане, от всички гърди се изтръгна възклицание и пак настъпи тишина. Хората мислеха, че сънуват: ето — чудовищната глава на бика започна да се извива в железните ръце на варварина.

Лицето на лигиеца, вратът и ръцете му почервеняха като пурпур, гърбът му се преви още повече. Виждаше се, че събира остатъка от свръхчовешките си сили, но че те няма да му стигнат още за дълго.

Все по-глухият, по-хриплив и по-болезнен рев на бика се смеси със свистящото дишане на исполина. Главата на животното се навеждаше все повече, а от устата му увисна дългият, покрит с пяна език.

Още един миг и до ушите на по-близките зрители достигна пукот на строшени кости, след това животното се сгромоляса мъртво на земята със счупен врат.

Тогава исполинът в един миг свали въжата от рогата му и като взе девойката на ръце, задиша ускорено.

Лицето му беше побледняло, косата му слепнала от пот, плещите и раменете му изглеждаха като полети с вода. Няколко секунди той стоя сякаш в безсъзнание, но след това вдигна очи и почна да гледа зрителите.

Амфитеатърът обезумя.

Стените на сградата потрепераха от крясъците на няколко десетки хиляди зрители. От началото на зрелищата не беше запомнен такъв възторг. Тези, които седяха на по-горните редове, наставаха и почнаха да слизат надолу, блъскайки се в проходите, между пейките, за да погледнат по-отблизо атлета. От всички страни се раздадоха страстни и упорити гласове за помилване, които след малко се сляха в един общ вик. Исполинът стана сега скъп за тоя влюбен във физическата сила народ и първа личност в Рим.

А той разбра, че множеството иска да му бъде подарен животът и върната свободата, но не мислеше само за себе си. Няколко секунди се оглежда, след това се приближи до подиума на цезаря и като люлееше тялото на девойката на протегнатите си ръце, вдигна очи с израз на гореща молба, като че искаше да каже:

— Над нея се смилете! Нея спасете! Аз заради нея направих това!

Зрителите разбраха отлично какво искаше той. Като видяха примрялата девойка, която пред огромната фигура на лигиеца изглеждаше като малко дете, тълпата, воините и сенаторите се развълнуваха. Нейното малко тяло, толкова бяло, изваяно сякаш от алабастър, припадъкът й, ужасната опасност, от която я спаси исполинът, най-после красотата й и неговата привързаност към нея покъртиха сърцата. Някои мислеха, че той е баща, който проси пощада за детето си. Съжалението избухна изведнъж като пламък.

Народът не искаше повече кръв, повече смърт, повече мъчения. Задавени от сълзи гласове нададоха вик за пощада на двамата.

В това време Урс обикаляше арената и като люлееше непрекъснато девойката на ръце, с жестове и с очи молеше да пощадят живота й. А Виниций изведнъж скочи от мястото си, прехвърли се през преградата между първите места и арената и като дотича до Лигия, покри голото й тяло с тогата си.

След това разкъса туниката на гърдите си, откри белезите на раните, които беше получил в арменската война, и протегна ръце към народа.

Тогава възторгът на тълпите премина всякаква граница. Множеството започна да тропа и да вие. Гласовете, които викаха за пощада, станаха направо заплашителни. Народът се застъпваше не само за атлета, но се обявяваше и в защита на девойката и воина и на тяхната обич.

Хилядите зрители се обърнаха към цезаря с гневен блясък в очите и стиснати юмруци. Но цезарят се бавеше и се колебаеше. Наистина той не мразеше Виниций и нямаше причина да иска смъртта на Лигия, само че би предпочел да види тялото на девойката разпрано от рогата на бика или разкъсано от зъбите на зверовете. Неговата жестокост, както и извратеното му въображение и необузданите му страсти намираха наслада в такива гледки. А ето че народът искаше да го лиши от насладата. При тази мисъл на тлъстото му лице се изписа гняв. А и самолюбието не му позволяваше да се подчини на волята на тълпата, но същевременно той не смееше и да й се противопостави поради вродената си страхливост.

Тогава той взе да се оглежда дали поне сред августианите няма да види знака на смъртта — насочени надолу палци. Петроний обаче държеше ръката си вдигната нагоре и го гледаше почти предизвикателно в лицето. Суеверният, но способен да се трогва Вестин, който се боеше от духове, а не се боеше от хора, даваше знак за пощада. Същия знак даваше и сенаторът Сцевин, и Нерва, и Тулий Сенецион, и старият прочут пълководец Осторий Скапула, и Антистий, и Пизон, и Вет, и Криспин, и Минуций Терм, и Понций Телезин, и най-сериозният, почитан от народа Тразеа. Като видя това, Нерон свали смарагда от окото си с израз на презрение и обида, когато изведнъж Тигелин, който искаше да причини зло на Петроний, се наведе и му каза:

— Не отстъпвай, божествени; преторианците са с нас.

Тогава Нерон се обърна на оная страна, където начело на преторианците стоеше суровият и предан нему досега с цялата си душа Субрий Флавий, и видя нещо необикновено. Лицето на стария трибун беше страшно, но обляно в сълзи, и ръката му беше издигната нагоре в знак на пощада.

В това време тълпите изпаднаха в бяс. Изпод тропащите крака се вдигна прах и изпълни целия амфитеатър. Всред виковете се чуваха гласове: „Ахенобарб! Майкоубиец! Подпалвач!“

Нерон се уплаши. Народът беше всевластен господар в цирка. Предишните цезари, а особено Калигула, си позволяваха понякога да вървят против неговата воля, което впрочем предизвикваше вълнения, стигащи дори до кръвопролития. Нерон обаче беше в по-друго положение. Най-напред, като актьор и певец, той имаше нужда от разположението на народа, освен това искаше да го има на своя страна срещу сената и патрициите, а най-после след пожара на Рим се мъчеше по всякакъв начин да се помири с него и да насочи гнева му срещу християните. Най-сетне той разбра, че беше опасно да се противопоставя повече. Вълнението, започнало в цирка, можеше да обхване целия град и да има непредвидени последици.

Тогава той погледна още веднъж към Субрий Флавий, към центуриона Сцевин, роднина на сенатора, към воините и виждайки навсякъде смръщени вежди, трогнати лица и отправени към него погледи, даде знак за пощада.

Гръм от ръкопляскания се разнесе от горе до долу. Народът вече беше сигурен за живота на осъдените, тъй като от тоя миг те минаваха под негово покровителство и дори сам цезарят не би се осмелил вече да ги преследва, за да отмъсти.

XXIV

Четирима витинци носеха внимателно Лигия към дома на Петроний; а Виниций и Урс вървяха отстрани. Бързаха да я предадат колкото може по-скоро в ръцете на гръцкия лекар. Вървяха мълчаливо, защото след събитията през днешния ден не можеха да говорят. И досега Виниций сякаш не беше в пълно съзнание. Повтаряше си, че Лигия е спасена, че не я заплашва вече нито затвор, нито смърт в цирка, че нещастията им бяха се свършили веднъж за винаги и че той я прибира в къщи, за да не се раздели повече с нея. И все пак му се струваше, че това е по-скоро начало на някакъв друг живот, отколкото действителност. От време на време се навеждаше над откритата лектика, за да гледа това любимо лице, което на лунната светлина изглеждаше като упоено, и си повтаряше: „Това е тя! Христос я спаси!“ Спомняше си също, че в сполиариума, където двамата с Урс отнесоха Лигия от арената, дойде някакъв непознат нему лекар и го увери, че момичето е живо и ще живее. При тази мисъл радостта напираше в гърдите му толкова силно, че в някои мигове той отмаляваше и се опираше о ръката на Урс, нямайки сили да върви сам. А Урс гледаше към осеяното със звезди небе и се молеше.

Вървяха бързо по улиците, издигнатите неотдавна бели къщи блестяха на лунната светлина. Градът беше пуст. Тук-там само групички хора, окичени с бръшлян, пееха и танцуваха пред колонадите под звуците на флейти, радвайки се на чудната нощ и на празничните дни, които бяха започнали с началото на игрите. Едва когато вече наближиха дома на Петроний, Урс престана да се моли и заговори тихо, сякаш се боеше да не събуди Лигия:

— Господарю, Спасителя я отърва от смъртта. Като я видях на рогата на бика, чух глас: „Защити я!“, и това сигурно беше гласът на Агнеца. Тъмницата ми изяде силите, но той ми ги възвърна в тая минута и пак той накара този немилосърден народ да се застъпи за нея. Да бъде волята му!

А Виниций отвърна:

— Да бъде благословено името му!…

Но не можа да промълви нито дума повече, защото изведнъж усети, че ридание дави гърдите му. Обхвана го неудържимо желание да се простре на земята й да благодари на Спасителя за чудото и за милосърдието.

В това време вече стигнаха в къщи. Слугите, предупредени за пристигането им от специално изпратен роб, се струпаха да ги посрещнат: Павел от Тарс беше покръстил повечето от тези хора в Анций. Нещастията на Виниций им бяха добре известни, затова, като видяха жертвите, изтръгнати от злобата на Нерон, радостта им беше огромна и стана още по-голяма, когато лекарят Теокъл прегледа Лигия и заяви, че не е наранена и след като мине слабостта от треската в затвора, тя ще оздравее напълно.

Лигия се свести още същата нощ. Когато се събуди във великолепния кубикулум, осветен от коринтски лампи и изпълнен с аромат на вербена, тя не знаеше къде е и какво става с нея. Последното нещо, което помнеше, беше мигът, когато я завързваха за рогата на спънатия със синджири бик, а сега, виждайки над себе си лицето на Виниций, осветено от мека светлина, помисли, че навярно не са вече на земята. В изтощената й глава мислите бяха още объркани; стори й се естествено, че на път за небето са се спрели някъде поради умората от преживените страдания и слабостта й. Като не усещаше никаква болка, тя се усмихна на Виниций и искаше да го попита къде се намират, ала от устата й излезе само тих шепот, в който Виниций едва можа да долови своето име.

И той коленичи до нея и като положи леко ръка на челото й, каза:

— Христос те спаси и те върна при мене!

Устните й помръднаха отново в непонятен шепот, но след миг клепките й се затвориха, гърдите й се надигнаха от лека въздишка и тя се унесе в дълбок сън, който лекарят Теокъл очакваше и след който според него тя щеше да оздравее.

А Виниций остана при нея, коленичил и потънал в молитви. Душата му се разтапяше от толкова огромна обич, че той се забрави съвсем. Няколко пъти Теокъл влиза в кубикулума и няколко пъти иззад привдигнатата завеса се показваше златокосата глава на Евника; накрая и жеравите, отглеждани из околните градини, известиха с крясъците си началото на деня, а той все още прегръщаше мислено нозете на Христос, без да вижда и чува какво става около него, със сърце, превърнато в жертвен благодарствен пламък, обхванат от възторга потънал в блаженство, сякаш приживе се беше възнесъл на небето.

Петроний, след освобождението на Лигия, не искаше да дразни цезаря, затова го последва с другите августиани в Палатин. Искаше да чуе за какво ще говорят там, а най-вече да се убеди дали Тигелин няма да скрои нещо ново, за да погуби девойката. Наистина сега и тя, и Урс бяха донякъде под закрилата на народа и никой не можеше да вдигне ръка на тях, без да предизвика смутове, но Петроний знаеше каква ненавист изпитва към него всевластният префект на преторията и допускаше, че като не може да го засегне направо, той ще се помъчи по някакъв начин да отмъсти на племенника му.

Нерон беше гневен и сърдит, тъй като представлението не завърши така, както той желаеше. Отначало императорът не искаше и да погледне Петроний, но той, без да губи хладнокръвие, се приближи до него с цялата непринуденост на arbiter elegantiarum и му каза:

— Знаеш ли, божествени, какво ми мина през ума? Напиши песен за девойката, която владетелят на света заповяда да бъде освободена от рогата на дивия бик и я предава на любимия й. Гърците имат чувствителни сърца, сигурен съм, че такава песен ще ги очарова.

Въпреки че Нерон беше раздразнен, тая мисъл му допадна по две причини: първо, като тема за песен и, второ, в тая песен можеше сам да прослави себе си като великодушен владетел на света. Погледна за миг Петроний и каза:

— Да! Може би си прав? Но уместно ли е да възпявам собствената си доброта?

— Не е нужно да се назоваваш в песента. И без това всеки в Рим ще отгатне за какво става дума, а от Рим мълвата се разнася по целия свят.

— Сигурен ли си, че това ще се хареса в Ахея?

— Кълна се в Полукс! — извика Петроний.

И си отиде доволен, тъй като сега бе вече сигурен, че Нерон, целият живот на когото беше едно приспособяване на действителността към литературните му замисли, не ще пожелае сам да си развали този сюжет, а така щеше да свърже и ръцете на Тигелин. Това не промени обаче намерението му да изпрати Виниций вън от Рим веднага щом Лигия оздравее. Затова, като го видя на другия ден, той му каза:

— Заведи я в Сицилия. Стана така, че от страна на цезаря не ви заплашва нищо, но Тигелин е готов да използва дори отрова, ако не от омраза към вас, то към мене.

Виниций се усмихна и отговори:

— Тя беше на рогата на дивия бик и все пак Христос я запази.

— Тогава го почети и му принеси хекатомба — отговори отсянка на раздразнение Петроний, — но не го карай да я спасява втори път. Нали помниш как Еол приел Одисей, когато той се върнал да го моли повторно за благоприятен вятър? Божествата не обичат да се повтарят.

— Когато й се възвърне здравето — отговори Виниций, — ще я заведа у Помпония Грецина.

— И добре ще сториш, защото Помпония лежи болна. Каза ми го един роднина на Авъл, Антистий. Тук в това време ще станат такива неща, че хората ще забравят за вас, а днес най-щастливи са тия, които са забравени. Нека Фортуна ви бъде слънце през зимата и сянка през лятото.

Като каза това, Петроний остави Виниций да се радва на щастието си, а сам отиде да разпита Теокъл за здравето на Лигия.

Но нея вече не я заплашваше опасност. Изтощението след треската в тъмницата, отровният въздух и несгодите в подземието биха я доубили, но сега я обкръжаваха най-нежни грижи и не само изобилие, но и разкош. По нареждане на Теокъл след два дни започнаха да я изнасят в градината около вилата, където тя оставаше дълго. Виниций украсяваше лектиката й с анемони, а най-вече с ириси, за да й напомнят атриума в дома на Авъл. Неведнъж, скрити в сянката на клонестите дървета, те се държаха за ръце и разговаряха за миналите страдания и тревоги. Лигия му казваше, че Христос нарочно го е превел през страданието, за да промени душата му и да я възвиси към себе си, а пък той чувстваше, че това е истината и че в него не е останало нищо от предишния патриций, който не признаваше никакъв друг закон освен своите собствени страсти. Но в тия спомени нямаше нищо горчиво и на двамата им се струваше, че цели години са преминали над главите им и че това страшно минало лежи вече далече зад тях. А заедно с това ги обгръщаше спокойствие, каквото не бяха изпитвали досега. Някакъв нов живот, някакво неизразимо върховно блаженство идваше към тях и ги завладяваше. В Рим цезарят можеше да си беснее и да изпълва целия свят с тревога, но те, чувствайки над себе си стократно по-могъща закрила, не се страхуваха вече нито от неговата омраза, нито от безумствата му, сякаш той вече не беше господар на живота или смъртта им. Веднъж, при залез слънце, те чуха рев на лъвове и на други диви зверове, който идваше от далечни вивариуми. Някога този далечен отглас като лоша прокоба изпълваше с тревога Виниций. Сега те се спогледаха усмихнато, а после вдигнаха очи към вечерната заря. Лигия беше все още много слаба и не можеше да ходи сама; понякога тя заспиваше сред тишината на градината, а той бдеше над нея и като се вглеждаше в унесеното й в сън лице, неволно си мислеше, че това не е вече онази Лигия, която бе срещнал в дома на Авъл. Наистина затворът и болестта малко бяха угасили нейната красота. Тогава, когато той я виждаше в семейството на Авъл, и по-късно, когато отиде в дома на Мириам; за да я отвлече, тя беше прекрасна, прекрасна като статуя и като цвят едновременно; сега лицето й беше станало почти прозрачно, ръцете й бяха изтънели, тялото отслабнало от болестта, устните й побледнели и очите й дори изглеждаха по-малко лазурни от преди. Златокосата Евника, която й носеше цветя и скъпи тъкани, за да й покрива нозете, до нея приличаше на кипърска богиня. Естетът Петроний напразно се мъчеше да открие в нея предишната съблазнителност, вдигаше рамене и си мислеше, че тая сянка от Елисейските полета не е струвала толкова усилия, толкова страдания и мъки, които едва не изсмукаха живота на Виниций. Но Виниций, който сега обичаше душата й, я обичаше още повече и когато бдеше над нея и съня й, струваше му се, че бди над целия свят.

XXV

Вестта за чудното спасение на Лигия се разнесе бързо сред християните, оцелели дотогава от погрома. Последователите на Христа взеха да идват, за да видят тази, над която явно се бе изляла Христовата милост. Най-напред дойдоха младият Назарий и майка му Мириам, у които досега се криеше апостол Петър, а след тях и други. Всички те, заедно с Виниций, Лигия и покръстените роби на Петроний, слушаха внимателно разказа на Урс за гласа, който се бе обадил в душата му и му бе заповядал да се бори с дивия звяр, и всички си отиваха ободрени и обнадеждени, че Христос все пак няма да позволи да бъдат изтребени всички негови последователи, преди да дойде той самият в часа на Страшния съд. И тази надежда крепеше сърцата им, защото гонението още не беше прекратено. Всеки посочен от обществеността като християнин веднага беше отвличан в затвора от градските пазачи. Наистина жертвите вече бяха по-малко, защото повечето от последователите на Христа бяха изловени и подложени на мъчения, а останалите или бяха напуснали Рим, за да изчакат в отдалечените провинции да отмине бурята, или пък се криеха много старателно, решили да се събират на общи молитви само в аренариите извън града. Все пак още ги следяха и макар че зрелищата вече свършиха, задържаха ги за по-нататък или ги осъждаха незабавно. Римският народ вече не вярваше, че християните са подпалили града, но те бяха провъзгласени за врагове на човечеството и държавата и едиктът против тях все още беше в сила.

Апостол Петър дълго време не смееше да се появи в дома на Петроний, но най-после една вечер Назарий извести, че е дошъл. Лигия, която вече можеше да ходи сама, и Виниций изтичаха да го посрещнат и почнаха да прегръщат нозете му, а той ги поздрави с голямо вълнение, защото малко овце бяха останали от стадото, което му бе поверил Христос и чиято участ сега оплакваше неговото велико сърце. Затова, когато Виниций му каза: „Учителю, заради твоята молитва ми я върна Спасителя“, той му отговори: „Върна ти я заради твоята вяра и за да не замлъкнат всички уста, които славеха името му.“ Навярно той мислеше за хилядите свои деца, разкъсани от дивите зверове, за кръстовете, с които бяха пълни арените, и за огнените стълбове в градините на Чудовището, защото говореше с голяма скръб. Виниций и Лигия забелязаха, че косите му бяха побелели съвсем, фигурата му бе се превила, а на лицето му имаше толкова тъга и болка, сякаш беше преминал през всичките онези страдания и мъки, през които бяха минали жертвите на яростта и безумието на Нерон. Но и двамата вече разбираха, че щом сам Христос се е предал на мъки и смърт, никой не може да я избегне. Като гледаха апостола толкова измъчен от бремето на годините, усилията и страданията, сърцата им се късаха. Затова Виниций, който мислеше след няколко дни да заведе Лигия в Неапол, където трябваше да се срещнат с Помпония и оттам да заминат за Сицилия, взе да му се моли да напусне Рим заедно с тях.

Апостолът обаче сложи ръка на главата му и отвърна:

— Ето, аз слушам в душата си словото на господа, който ми рече при Тивериадското езеро: „Когато беше по-млад, сам се препасваше и ходеше, където си искаше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и поведе, където не искаш.“ И право е, наистина трябва да тръгна след стадото си.

А когато те замълчаха, защото не разбираха какво говори, той добави:

— Ето наближава вече краят на труда ми, ала отрада и почивка ще намеря само в дома на господа.

След това се обърна към тях с думите: „Спомняйте си и за мене, защото аз ви възлюбих, както баща обича децата си, а каквото правите в живота, правете го за слава на господа.“

Говорейки така, той простря над тях треперещите си старчески длани и ги благослови, а те се притиснаха до него с чувството, че това е може би последната благословия, която получават от него.

Отредено им бе обаче да го видят още веднъж. След няколко дни Петроний донесе страшни вести от Палатин. Там открили, че един от освободените роби на цезаря бил християнин и у него били намерени писма от апостолите Петър и Павел от Тарс, а също от Яков, Юда, Йоан. Тигелин и преди знаел, че Петър е в Рим, но мислел, че е загинал заедно с хилядите последователи на Христа. Сега се оказало, че и двамата наставници на новата вяра са още живи и са в столицата. Затова било решено на всяка цена да бъдат намерени и заловени, тъй като се смятало, че едва с тяхната смърт щели да бъдат изтръгнати последните корени на омразната секта. Петроний чул от Вестин, че самият цезар издал заповед в срок от три дни и Петър, и Павел от Тарс да бъдат докарани в Мамертинската тъмница и че цели отреди преторианци били изпратени да претърсят всички къщи отвъд Тибър.

Като чу това, Виниций реши да отиде да предупреди апостола. Вечерта двамата с Урс, наметнати с галски плащове, които закриваха лицата им, тръгнаха към дома на Мириам, където живееше Петър. Домът се намираше на самия край на Задтибрието, в подножието на Яникулския хълм. По пътя те видяха войници, които, водени от някакви непознати хора, обграждаха къщите. Кварталът беше неспокоен, а на места се събираха любопитни. Тук-там центурионите разпитваха заловените за Симон Петър и за Павел от Тарс.

Урс и Виниций изпревариха войниците и стигнаха благополучно до жилището на Мириам, където намериха Петър заобиколен от няколко предани християни. Тимогей, помощникът на Павел от Тарс, и Лин също бяха около апостола.

При вестта за близката опасност Назарий изведе всички през един таен ход до градинската врата, а след това до изоставените каменоломни, отдалечени на няколкостотин метра от Яникулските врати. Урс трябваше да носи Лин, защото костите му, строшени при мъченията, още не бяха зараснали. Но щом се озоваха в подземието, те се почувстваха сигурни и на светлината на светилника, който Назарий запали, започнаха тихо да се съветват как да спасят скъпия на тях живот на апостола.

— Учителю — каза му Виниций, — нека утре на разсъмване Назарий те изведе от града към Албанските планини. Там ще те намерим и ще отидем в Анций, където чака кораб, който трябва да откара двама ни с Лигия до Неапол и Сицилия. Щастлив ще бъде денят и часът, в който ти ще влезеш в моя дом и ще благословиш моето огнище.

Другите го слушаха с радост и настояваха пред апостола:

— Пази се, пастирю наш, защото не ще останеш жив в Рим. Запази живата правда, за да не загине тя заедно с нас и с теб. Послушай тези, които те молят като баща.

— Стори го в името на Христа! — казваха други, хващайки се за дрехите му.

Но той отговори:

— Деца мои! Кой може да знае за кога господ е отредил края на живота му?

Не казваше обаче, че няма да напусне Рим, и сам се колебаеше как да постъпи, тъй като отдавна вече в душата му се беше прокраднала несигурност и тревога дори. Ето че неговото стадо беше разпръснато, делото му унищожено, църквата, която преди пожара беше избуяла като разкошно дърво, бе превърната в прах от силата на Чудовището. Не остана нищо освен сълзите, нищо освен спомените, мъките и смъртта. Посевът даде изобилен плод, но сатаната го стъпка в земята. Ангелски сонмове не се притекоха на помощ на загиващите и ето Нерон се е възправил над света в славата си, страшен, по-могъщ от всякога, господар на всичките морета и на всичките земи. Неведнъж в самотността си божият риболовец бе протягал ръце към небето и бе питал: „Господи, какво да правя? Как мога да остана и как аз, безсилният старец, трябва да се боря с тази непреодолима сила на злото, на което си позволил да владее и да побеждава?“

И така той зовеше от глъбините на безбрежната си мъка, повтаряйки в душата си: „Няма ги вече овцете, които ми заповяда да паса, няма я църквата ти, пустош и скръб цари в твоята столица, а какво ще ми заповядаш сега? Да остана ли, или да изведа това, що е останало от стадото, та някъде отвъд моретата да славим в тихо убежище името ти?“

И се колебаеше. Вярваше, че живата правда няма да загине и трябва да надделее, но в някои мигове мислеше, че още не е дошъл нейният час, който ще настъпи едва тогава, когато господ, в деня на Страшния съд, слезе на земята, целият в слава и могъщество, стократно по-големи от Нероновите.

Често му се струваше, че ако напусне Рим, вярващите ще тръгнат след него, а той ще ги заведе далеч, далеч, чак в сенчестите горички на Галилея, край тихата глъбина на Тивериадското езеро, при пастирите, спокойни като гълъбите или като овцете, които пасат там сред чубрица и нард. И все по-голямо желание за тишина и почивка, все по-голяма тъга за езерото и за Галилея обхващаше рибарското му сърце, все по-често сълзи напираха в очите на стареца.

Но щом, макар и за миг, избереше това, обхващаше го неочакван страх и тревога. Как да напусне този град, в който земята е всмукала толкова мъченическа кръв и където устата на толкова загиващи утвърждаваха правдата? Мигар той единствен трябва да се отклони от това? И какво ще отговори на господа, когато чуе словата: „Ето, те умряха за своята вяра, а ти избяга!“

Нощите и дните му минаваха в грижа и тревога. Другите, които бяха разкъсани от лъвовете, които бяха приковани на кръстовете, които бяха изгорени в градините на цезаря, бяха заспали в лоното на бога след миговете на мъчение, а той не можеше да спи и преживяваше мъка, по-голяма от всички мъки, които палачите измисляха за жертвите. Често зората вече хвърляше лъчи върху покривите на къщите, а той още зовеше в глъбините на тъжното си сърце.

— Господи, защо ми заповяда да дойда тук и в това гнездо на Чудовището да основа твоята столица?

През всичките тридесет и четири години от смъртта на своя господ той не бе видял почивка. С тояга в ръка бе обикалял света и проповядвал „благата вест“. Силите му се бяха изчерпали в пътуване и труд, докато най-после, когато в този възглавил света град той бе утвърдил Христовото дело, едно огнено дихание на злото унищожи това дело, и виждаше, че борбата трябва да се подхване отново. И то каква борба! От едната страна, цезарят, сенатът, народът, легионите, обхванали в железен обръч целия свят, безбройни крепости, безкрайни земи, могъщество, каквото човешко око не беше виждало, а от друга страна, той, така превит от възрастта и от дългогодишния си труд, че треперещите му ръце вече едва можеха да носят тояга.

Затова в някои мигове той си казваше, че не нему се пада да мери сили с цезаря на Рим и че това може да извърши единствено самият Христос.

Всички тези мисли минаваха през угрижената му глава сега, когато слушаше молбите на последните си верни привърженици, а те го заобикаляха във все по-тесен кръг и повтаряха с умоляващи гласове:

— Пази се, рави, и изведи ни изпод мощта на Чудовището.

Най-после и Лин наведе пред него измъчената си глава.

— Учителю — говореше той, — на тебе Спасителя е заповядал да пасеш овцете си, но тях вече ги няма тук или утре няма да ги има, затова иди там, където още можеш да ги намериш. Ето, живее още божието слово в Йерусалим и в Антиохия, и в Ефес, и в други градове. Какво ще сполучиш, ако останеш в Рим? Когато загинеш, само ще увеличиш триумфа на Чудовището. На Йоан господ не е определил края на живота, Павел е римски гражданин и без съд не могат да го наказват, но ако над тебе, учителю, се разрази пъклената сила, тогава тези, които вече са паднали духом, ще питат: „Кой стой над Нерон?“ Ти си скалата, на която се гради божията църква. Остави ние да умрем, но не допускай победата на антихриста над божия наместник и не се връщай тук, докато господ не съкруши тогова, който проля невинната кръв.

— Виж сълзите ни! — повтаряха всички, събрани около него. Сълзи се стичаха и по Петровото лице. След миг обаче той се изправи и като простря ръце над коленичилите, изрече:

— Да бъде прославено името господне и да бъде неговата воля!

XXVI

Призори на другия ден два тъмни силуета се движеха по Апиевия път към равнините на Кампания.

Единият от тях беше Назарий, другият апостол Петър, който напускаше Рим и своите подложени там на мъки едноверци.

На изток небето вече добиваше бледозеленикав оттенък, който постепенно и все по-ясно се отделяше от хоризонта с шафранена ивица. Дърветата със сребристи листа, белият мрамор на вилите и арките на акведуктите, пробягващи през равнината към града, се открояваха в здрачевината. Зеленината на небето постепенно ставаше по-светла и се насищаше със злато. След това изтокът започваше да розовее и Албанските планини се появиха чудни, лилави, като че ли съставени само от сияния.

Ранните лъчи се отразяваха в трептящите по листата на дърветата капки роса. Мъглата редееше, разкривайки все по-просторен изглед към равнината, към разположените в нея къщи, гробища, градчета и дървета, сред които се белееха колоните на храмовете.

Пътят беше пуст. Селяните, които караха зеленчуци в града, още не бяха успели да впрегнат каручките си. По каменните плочи, с които беше настлан пътят чак до планините, се разнасяше в тишината отзвукът от дървените сандали на двамата пътници.

Слънцето се показа иззад една седловина, а заедно с това някакво чудно видение порази очите на апостола. Стори му се, че златистият кръг, вместо да се издига по-високо и по-високо в небето, е слязъл от планината и се движи по пътя.

Тогава Петър се спря и каза:

— Виждаш ли тази светлина, която се приближава към нас?

— Нищо не виждам — отговори Назарий.

След малко обаче Петър отново се обади, прислонил очите си с ръка:

— Някой иде към нас в слънчево сияние.

До ушите им обаче не стигаше никакъв звук от стъпки. Наоколо беше съвсем тихо. Назарий видя само, че в далечината дърветата трептят, сякаш раздвижени от някого, а слънчевата светлина се разлива все по-широко в полето.

И се вгледа учудено в апостола.

— Рави, какво ти е? — извика той с безпокойство.

А ръцете на апостола изтърваха тоягата на земята, очите му гледаха неподвижно напред, устата му бяха отворени, лицето му изразяваше изумление, радост, възторг.

Изведнъж той падна на колене с протегнати напред ръце, а из устата му се изтръгна вик:

— Христе!… Христе!

И наведе глава до земята, като да целуваше нечии нозе.

Настана дълго мълчание, после в тишината се чуха прекъснатите от хълцане слова на стареца:

— Quo vadis, Domine?

Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:

— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.

Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.

Виждайки това, момчето повтори като ехо:

— Quo vadis, Domine?

— В Рим — отговори апостолът.

И се завърна.

Павел, Йоан, Лин и всички близки го посрещнаха с учудване и с още по-голяма тревога, защото точно по разсъмване, веднага след неговото излизане, преторианците бяха обкръжили жилището на Мириам и бяха търсили в него апостола. А Петър на всички въпроси отговаряше само с радост и спокойствие:

— Аз видях господа!

И още същата вечер се отправи на острианските гробища, за да поучава и кръщава ония, които искаха да се окъпят във водата на живота.

И оттогава отиваше там всеки ден, а след него всеки ден се стичаха все по-многобройни тълпи. Изглеждаше, че от всяка мъченическа сълза са се родили нови последователи и че всеки стон на арената е дал отзвук в хиляди гърди. Цезарят плуваше в кръв, Рим и целият езически свят беснееше. Но тези, които не можеха да понасят повече престъпленията и безумията, тези, които бяха тъпкани, тези, чийто живот беше нещастен и угнетен, всички потиснати, всички скръбни, всички нещастни идваха да слушат чудния разказ за бога, който от любов към хората се бе оставил да бъде разпнат, за да изкупи техните грехове.

И намирайки бог, когото можеха да обичат, те намираха онова, което не би могъл да даде на никого тогавашният свят — щастие, изградено върху любовта.

А Петър разбра, че нито цезарят, нито всичките му легиони няма да надвият живата правда, че тя не може да бъде удавена ни в сълзи, ни в кръв и че тъкмо сега тя започва да побеждава. Разбра също и защо господ го бе върнал от пътя: сега този град на надменността, на престъпленията, на разврата и силата ставаше негов град и двойна столица, която щеше да властва над телата и душите на хората по целия свят.

ХХVII

Най-после дойде часът и на двамата апостоли. А божият риболовец, като че в завършек на своята служба към бога, можа да улови още две души в затвора. Войниците Процес и Мартиниан, които го пазеха в Мамертинския затвор, приеха кръщение. След това дойде часът на мъките. Нерон тогава не беше в Рим. Присъдата бе издадена от Хелий и Политет, двамата освободени роби, на които цезарят бе поверил управлението на Рим през време на отсъствието си. Старият апостол беше подложен първо на установеното от закона бичуване, а на другия ден го изведоха извън градските стени, към Ватиканския хълм, където трябваше да понесе определеното му наказание — да бъде разпнат на кръст. Войниците се учудваха на тълпата, която се бе събрала пред затвора, защото според тях смъртта на един обикновен човек, и при това чужденец, не трябваше да възбуди такова любопитство. Те не разбираха, че това шествие се състоеше не от любопитни, а от последователи, които желаеха да изпратят великия апостол до лобното място. Най-после се отвориха вратите на затвора и Петър се появи сред отряд преторианци. Слънцето вече бе се наклонило малко към Остия, денят беше тих и ясен. На Петър, поради старостта му, не беше наложено да си носи сам кръста, тъй като смятаха, че той не ще може да го вдигне, нито му бяха сложили вила на шията, за да не се затруднява при ходенето. Той вървеше свободен и вярващите можеха да го виждат добре. В оня миг, когато неговата бяла глава се показа сред железните войнишки шлемове, в множеството се разнесе плач, но той престана почти веднага, защото лицето на стареца беше толкова спокойно и сияеше от такава радост, че всички разбраха, че не някаква жертва отива на гибел, а един победител извършва триумфалния си поход.

И наистина беше така. Риболовецът, обикновено покорен и приведен, сега вървеше изправен, по-висок на ръст от войниците, пълен с достойнство. Никога във фигурата му не бяха виждали толкова величие. Можеше да се помисли, че минава някакъв владетел, обкръжен от народ и войници. От всички страни се чуваха гласове: „Ето, Петър отива при господа.“ Всички сякаш забравиха, че го чакат мъки и смърт. Вървяха в тържествена вглъбеност, но спокойни и чувстваха, че от смъртта на Голгота досега не бе станало нищо равно на нея по величие и че както Христовата смърт беше изкупление, за целия свят, така Петровата ще бъде изкупление за този град.

По пътя хората, като виждаха стареца, се спираха учудени, а вярващите слагаха ръце на раменете им и говореха със спокойни гласове: „Вижте как умира праведникът, който познаваше Христа и проповядваше любов между хората.“ А минувачите се замисляха и отминаваха, казвайки на себе си: „Наистина, този не може да е бил неправеден!“

По пътя утихнаха крясъците и уличните викове. Шествието минаваше между новопостроени домове, край белите колони на храмовете, над чиито фронтони беше надвиснало небето, дълбоко, успокоено и синьо. Вървяха в тишина: понякога само подрънкваха оръжията на войниците или се чуваше молитвен шепот. Петър слушаше молитвите и лицето му просияваше от все по-голяма радост, защото погледът му едва можеше да обхване хилядите последователи. Чувстваше, че е завършил делото си и вече знаеше, че правдата, която той бе проповядвал цял живот, ще залее всичко като вълна и че вече нищо няма да може да я спре. И мислейки така, той отправяше погледи нагоре и казваше: „Господи, ти ми заповяда да покоря този град, който владее света, и го покорих. Заповяда ми да основа в него твоята столица и я основах. Сега той е твой град, господи, а аз ида при тебе, защото съм много отруден.“

И като минаваше край храмовете, той казваше: „Христови храмове ще бъдете вие.“ А като гледаше множеството хора наоколо, той им говореше: „Христови слуги ще бъдат вашите деца.“ И вървеше с чувството, че е завършил своето завоевание, със съзнание за своята заслуга, със съзнание за силата си, успокоен, велик. Войниците го преведоха през Триумфалния мост28, давайки по този начин, без да съзнават, символично свидетелство за неговия триумф, и го заведоха по-нататък към Наумахия и цирка. Последователите от другата страна на Тибър се присъединиха към шествието и множеството стана още по-голямо. Центурионът, който командваше преторианците, се досети най-после, че откарва навярно някакъв виден жрец, заобиколен от своите последователи, и се обезпокои поради твърде малкия брой на войниците. Обаче нито един вик на възмущение или ярост не се чуваше в тълпата. Лицата бяха завладени от величието на този миг, тържествени и в същото време пълни с очакване, тъй като някои вярващи, като си спомняха, че при Христовата смърт земята се разтворила от ужас, а мъртвите ставали из гробовете, мислеха, че и сега може би ще има някакви поличби, след които няма да се забрави през вековете смъртта на апостола. Други дори си казваха: „А може би Господ ще избере Петровия час, за да слезе от небето, както е обещал, и да съди света!“ При тази мисъл те се уповаваха на милосърдието на Спасителя.

Но наоколо беше спокойно. Хълмовете сякаш се припичаха на слънцето и си почиваха. Шествието най-после спря между цирка и Ватиканския хълм. Войниците се заловиха сега да копаят дупка за кръста, други сложиха на земята кръста, чуковете и гвоздеите и чакаха, докато бъдат завършени приготовленията. А множеството, тихо и съсредоточено, коленичи наоколо.

Апостолът се обърна за последен път към града. Главата му бе озарена от лъчи и златен блясък. Нататък някъде, малко по-ниско, блестеше Тибър; на другия бряг се виждаше Марсово поле, по-нагоре мавзолеят на Август, по-долу огромните бани, които строи, още по-долу театърът на Помпей, а зад тях, отчасти закрити от други постройки, стените на Септима Юлия, много струпани портици, храмове, колони здания, и най-после там, в далечината, хълмовете, покрити с къщи, огромният човешки мравуняк, чиито покрайнини се губеха в синя мъгла, това гнездо на престъпления, но и на сила, на безумие, но и на ред, което оглавяваше света, негов угнетител, но заедно с това и негов закон и мир, всемогъщо, непобедимо, вечно.

Петър, заобиколен от войниците, гледаше града тъй, както един владетел би гледал своето наследено царство. И му говореше: „Ти си изкупен и си мой.“ И никой, не само между войниците, които копаеха дупката за кръста, но дори и между последователите, не можеше да се досети, че всъщност сред тях е истинският владетел на града и че ще преминат цезарите, ще отминат вълните на варварите, ще отлетят векове, а този старец ще остане да властва тук вечно.

Слънцето все повече клонеше към Остия и стана голямо и червено. Цялата западна страна на небето пламна в безкраен блясък. Войниците се приближиха към Петър, за да го съблекат.

Но той, както се молеше се изправи изведнъж и издигна високо ръка. Палачите се спряха, сякаш сепнати от неговата осанка, вярващите също затаиха дъх, като мислеха, че той иска да говори, и настана пълна тишина.

А той, застанал на височината, направи кръстен знак с издигнатата си десница, благославяйки в смъртния си час:

— Urbi et orbi!

Същата тази чудна вечер друг отряд войници отвеждаше по Остийския път Павел от Тарс към местността, наречена Акве Салвия. И след него също вървеше множество от вярващи, покръстени от него, а той се спираше и разговаряше с близките си познати, понеже към него, като римски гражданин, стражата беше по-снизходителна. Извън Тригеминската порта той срещна Плаутила, дъщерята на префекта Флавий Сабин, и като видя младото й лице обляно в сълзи, рече й: „Плаутило, щерко на вечното спасение, иди си в мир. Дай ми само воала си, с който ще ми завържат очите, когато се отправя към господа.“ И като взе воала, продължи пътя си с лице, озарено от такава радост, с каквато работникът, който се е трудил цял ден, се прибира у дома си. Неговите мисли, като Петровите, бяха спокойни и ведри като онова вечерно небе. Очите му гледаха замислено към равнината, която се простираше пред него, и към Албанските планини, облени в светлина. Спомняше си за своите пътувания, за усилията и работата си, за борбите, в които бе побеждавал, и за църквите, които бе основал по всичките земи и през всичките морета, и си мислеше, че добре е заслужил почивката си. И той също беше завършил своето дело. Чувстваше, че вятърът на злото вече не ще развее посеяното от него. Отиваше си с увереността, че в борбата, която неговата истина бе обявила на света, ще победи тя и безкрайна ведрина нахлуваше в душата му.

Пътят към лобното място беше дълъг. Започна да се свечерява. Планините станаха пурпурни, а подножията им бавно потъваха в сянка. Стадата се прибираха. Тук-там минаваха групи от роби със сечива на рамо. Пред къщите по пътя играеха деца, които гледаха с любопитство минаващия отряд войници. И тази вечер, в този прозрачен златен въздух имаше не само тишина и успокоение, но и някаква хармония, която сякаш се издигаше от земята към небето. А Павел я слушаше и сърцето му се препълваше с радост при мисълта, че към тази всемирна музика и той бе прибавил един звук, който не съществуваше дотогава и без който цялата земя беше само „като мед, която звънти, и като цимбал, който дрънка“.

И си спомни как учеше хората на любов, как им говореше, че макар да биха раздали имота си на сиромасите и да биха изучили всички езици и всички тайни, и всички науки, те не ще бъдат нищо без любовта, която е ласкава, търпелива, която не причинява зло, не желае почести, всичко понася, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко издържа.

Целият му живот бе минал в проповядване на тази истина сред хората. А сега си казваше: „Каква сила може да й се противопостави и какво може да я победи? Как ще успее цезарят да я задуши, дори да би имал двойно повече легиони, двойно повече градове и морета, и земи, и народи?“

И отиваше към възмездието като победител.

Отрядът най-после напусна големия път и сви на изток по една тясна пътека към Салвийските води. Слънцето лежеше червено над храстите. При извора центурионът спря войниците, защото часът беше дошъл.

А Павел, като метна на плещите си воала на Плаутила, за да си завърже с него очите, за последен път вдигна зениците си, пълни с безкрайно спокойствие, към отвечните вечерни блясъци и се молеше. Така дойде последната минута, обаче той виждаше пред себе си голям път от лъчи, отвеждащ към небето, и вътрешно си казваше същите ония думи, които преди това беше написал с чувство за изпълнен дълг и за близкия си край: „С добри подвизи се подвизавах, вярата опазих, делото си завърших, накрая ме очаква венецът на справедливостта.“29

XXVIII

А Рим, както и преди, се отдаваше на безумието си. Като че ли този град, който бе покорил света, започна най-сетне да се разкъсва отвътре, останал без водачи. Още преди да удари последният час на апостолите, дойде заговорът на Пизон, а след него настана толкова безмилостно клане, че то смути и най-високопоставени глави в Рим, та дори и тези, за които Нерон беше бог, започнаха накрая да виждат в неговото лице бог на смъртта. Над града надвисна скръб, в домовете се всели страх, но външните врати се окичваха с бръшлян и цветя, защото не беше разрешено да се жали открито за мъртвите. Хората, които се събуждаха сутрин, се питаха на кого ще дойде днес редът. Върволицата от сенки на погубени, която следваше цезаря, от ден на ден ставаше все по-голяма.

Пизон плати за заговора, с главата си, а след него погинаха Сенека и Лукан, Фений Руф и Плавций Латеран, и Флавий Сцевин, и Афраний Квинциан, и разгулният приятел в лудостите на цезаря Тулий Сенецион, и Прокул, и Арарик, и Тигурин, и Грат, и Селан, и Проксим, и Субрий Флавий, някога предан с цялата си душа на Нерон, и Сулпиций Аспер. Едни загиваха поради собствената си низост, други — поради страха си, трети поради своите богатства, четвърти поради смелостта си. Императорът, изплашен от броя на заговорниците, струпа войски по защитните стени и държеше града като в обсада. Всеки ден той изпращаше центуриони със смъртни присъди към заподозрените домове. Осъдените пишеха раболепни писма, пълни с ласкателства, като благодаряха на цезаря за присъдата и му приписваха част от своите богатства само за да запазят остатъка за децата си. Всичко изглеждаше най-после тъй, сякаш Нерон нарочно искаше да премине всяка граница, за да се убеди до каква степен може да стигне унижението на хората и колко дълго те ще могат да понасят кървавата власт. След заговорниците бяха погубвани техните роднини, приятели и дори обикновени познати.

Обитателите на великолепните, издигнати след пожара къщи, излизайки на улицата, вече знаеха, че ще срещнат цели върволици от погребения: Помпей, Корнелий, Марциал, Флавий Непос и Стаций Домиций загинаха, защото не обичали императора; Новий Приск умря като приятел на Сенека; Руфий Криспин беше лишен от правото на огън и вода, защото някога е бил мъж на Попея. Великият Тразеа бе погубен заради добродетелта си, мнозина заплатиха с живота си за своя знатен произход, дори Попея стана жертва на едно моментно озлобление на цезаря.

А сенатът раболепничеше пред страшния владетел, издигаше храмове в негова чест, вземаше решения по негова воля, окичваше статуите му с цветя и венци, определяше му жреци като на бог. Сенаторите с треперещо сърце отиваха в Палатин, за да присъстват на пеенето на „Периодоницес“ и да гуляят заедно с императора сред оргии на голи тела, сред вино и цветя.

А в това време на нивата, напоена с кръв и сълзи, кълняха зърната от посева на Петър.

XXIX

Виниций до Петроний:

„Знаем и тук, carissime, какво става в Рим, а което не знаем, научаваме го от твоите писма. Както когато хвърлиш камък във водата, вълните се разпространяват наоколо все по-далеко и по-далеко, така и вълната на безумието и злобата стигна от Палатин чак до нас. На път за Гърция, тук се отби, изпратен от цезаря, Каринат, който ограби градовете и храмовете, за да попълни празната хазна. С цената на потта и сълзите на хората в Рим се строи Domus Aurea. Светът навярно не е виждал досега такъв дворец, но не е виждал и такива неправди. Ти нали познаваш Каринат. На него приличаше и Хилон, преди да изкупи със смъртта живота си. Но в градчетата около нас не стъпи кракът на хората му, може би защото там нямаше храмове и богатства. Питаш дали сме в безопасност. Ще ти отговоря само, че сме забравени и нека това да ти е достатъчно като отговор. Ето, в тази минута, от портиката, където пиша, виждам нашия спокоен залив и лодката с Урс, който хвърля мрежата в светлите глъбини. Жена ми преде червена вълна край мене, а в градината, под сянката на бадемовите дървета, пеят нашите робини. О, какво спокойствие, carissime, и каква забрава на миналите тревоги и огорчения! Но не парките, както ти пишеш, предат тъй благодатно нишката на нашия живот, а той ни е благословен от Христа, нашия възлюбен бог и спасител! И ние познаваме и сълзите, и скръбта, защото нашата правда ни повелява да плачем над чуждото нещастие, но дори и в тия сълзи се крие непознатата вам утеха, че някога, когато изтече времето на нашия живот, ще намерим отново всички скъпи хора, които загинаха и ще загинат за божието учение. За нас Петър и Павел не са умрели, а са се родили в слава. Нашите души ги виждат и когато очите ни плачат, сърцата ни се радват с тяхната радост. О, тъй е, скъпи, ние сме щастливи с щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за вас е край на всичко, за нас ще бъде само преминаване към още по-голям покой, още по-голяма любов, още по-голяма радост.

И тъй ни преминават тук дните и месеците с ведрина в сърцата. Слугите и робите ни вярват като нас в Христа и понеже неговият завет е обичта, всички се обичаме. Неведнъж, когато слънцето клони към залез или когато месецът блесне върху водата, разговаряме с Лигия за миналото, което днес ни се струва като сън. И като помисля как тази скъпа глава, която сега всеки ден люлея на гърдите си, беше тъй близко до мъките и гибелта, с цялата си душа славя моя бог, защото само той можа да я изтръгне от тези мъки, да я спаси от арената и да ми я върне завинаги. О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост в неволята дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта! Затова ела и виж колко много щастие дава то и в обикновените делнични дни на живота. Хората не са познавали досега бог, когото биха могли да обичат, затова не са се обичали и помежду си. Това е било причина и за тяхната неволя, защото, както светлината извира от слънцето, тъй и щастието извира от любовта! Не са ги научили на тази истина нито законодателите, нито философите и не са я знаели нито в Гърция, нито в Рим; когато казвам: в Рим, това значи по цялата земя. Сухото и студено учение на стоиците, което допада на добродетелните хора, калява сърцата като мечове, но вместо да ги прави по-добри, то ги прави по-скоро безразлични. Но защо говоря това на тебе, който повече си учил и повече разбираш от мене? Нали ти също познаваше Павел от Тарс и неведнъж си разговарял дълго с него, затова и най-добре знаеш дали пред истината, която той проповядваше, всичките учения на вашите философи и риторици не са празни мехури и празен звук на думи без значение. Помниш ли въпроса, който той ти зададе: «А ако цезарят беше християнин, дали не бихте се чувствали по-спокойни и по-сигурни за това, което имате, избавени от тревоги и мисли за утрешния ден?» Ти ми казваше, че нашата истина е враг на живота, а аз сега ти отговарям, че ако от началото на писмото си бях повтарял само две думи: «Щастлив съм!», пак не бих могъл да изразя щастието си. На това ти ще ми кажеш, че моето щастие е Лигия! Да, скъпи! Защото обичам нейната безсмъртна душа и двама обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите. Преди да се отворят очите ми за тая светлина, бях готов за Лигия да подпаля и собствения си дом, но сега мога да ти призная: не съм я обичал, защото да обичам ме научи едва Христос. В него е изворът на щастието и успокоението. Това не ти го казвам аз, а самата очевидна действителност. Сравни вашите фалшиви наслади, изпълнени с тревога, вашите опиянения, смущавани от несигурността в утрешния ден, вашите оргии, прилични на погребални угощения, с живота на християните, и ще намериш готов отговор на всичко. Но за да можеш по-добре да направиш сравнението, ела в нашите ухаещи на чубрица планини, в нашите сенчести маслинови горички, на нашите покрити с бръшлян брегове. Тук те очаква спокойствие, каквото отдавна не си вкусвал, и сърца, които те обичат истински. Ти имаш благородна и добра душа и трябва да бъдеш щастлив. Твоят жив ум ще успее да познае истината, а когато я познаеш, ще я обикнеш, защото човек може да бъде неин враг, както цезарят и Тигелин, но към нея никой никога не може да остане равнодушен. О, мой Петроний, ние двамата с Лигия лелеем надеждата, че скоро ще те видим. Бъди здрав и щастлив и ела!“

Петроний получи писмото на Виниций в Куме, където беше отишъл заедно с други августиани, придружаващи цезаря. Дългогодишната му борба с Тигелин отиваше към своя край. Беше му вече ясно, че ще изгуби борбата, и разбираше причините за това. Колкото по-ниско с всеки изминал ден слизаше цезарят и колкото повече се превръщаше в комедиант, шут, каруцар, колкото повече затъваше в уродливия, гнусен и груб разврат, толкова повече изящният арбитър на елегантността му ставаше само в тежест. Дори когато Петроний мълчеше, Нерон виждаше в мълчанието му упрек, дори когато го хвалеше, той виждаше подигравка. Изисканият патриций дразнеше неговото самолюбие и възбуждаше в него завист. Неговите богатства и прекрасни творби на изкуството бяха станали изкушение и за владетеля, и за всемогъщия му помощник. И ако главата му все още се крепеше на раменете, това беше само поради предстоящото пътуване в Ахея, където неговият вкус и познаване на гръцкия живот можеха да бъдат потребни. Тигелин обаче отдалеко почна да внушава на цезаря, че Каринат превъзхожда по вкус и знайния Петроний и по-добре от него би могъл да урежда в Ахея зрелища, приеми и триумфални шествия. От тая минута съдбата на Петроний беше решена. Не се осмеляваха обаче да му изпратят смъртната присъда в Рим. И императорът, и Тигелин си спомняха, че този привидно изнежен естет, който „превръщаше нощта в ден“ и беше зает само с удоволствия, изкуство и пиршества, когато беше проконсул във Витиния, а след това консул в столицата показа учудваща работоспособност и енергия. Смятаха го за човек, надарен за всичко, а знаеше се, че в Рим го обичаше не само народът, но и преторианците дори. Никой от приближените на цезаря не можеше да предвиди как ще постъпи в този случай Петроний и затова решиха, че ще е по-разумно да го подмамят да напусне Рим и в провинцията да се разправят с него.

Поради това Петроний получи покана заедно с други августиани да отиде в Куме. Въпреки че допускаше тая подлост, той замина, може би — за да не даде явен отпор, а може би — за да покаже още веднъж на цезаря и на августианите своето весело и безгрижно лице и да спечели последната си, предсмъртна победа над Тигелин.

Между това Тигелин го обвини веднага в приятелство със сенатора Сцевин, който беше душата на Пизоновия заговор. Хората на Петроний, останали в Рим, бяха заловени, а домът му — заобиколен от преторианска стража. Обаче като узна това, той не показа никаква тревога, нито дори смущение, и с усмивка се обърна към августианите, които приемаше в своята разкошна вила в Куме:

— Ахенобарба не обича преките въпроси и ще видите как ще се обърка, като го запитам той ли е заповядал да арестуват моята фамилия в столицата.

След това им съобщи, че ще устрои пиршество пред „по-нататъшните си пътешествия“ и точно когато подготвяше пиршеството, получи писмото на Виниций.

След като го прочете, Петроний се замисли малко, но след миг на лицето му отново изгря обикновената ведрина. Същата вечер написа следния отговор:

„Радвам се на вашето щастие и се възхищавам от вашите сърца, carissime, защото не мислех, че двама влюбени могат да помнят за някой трети, който се намира далеко; вие не само че не сте ме забравили, но искате да ме убедите да дойда в Сицилия, за да разделите с мене хляба си и своя Христос, който, както пишеш, така обилно ви дарява с щастие.

Ако е така, почитайте го. Аз мисля, драги, че Лигия ти бе възвърната донякъде и от Урс, и от римския народ. Ако цезарят беше друг човек, можех дори да смятам, че по-нататъшните преследвания са били прекратени поради роднинството ти с него чрез онази внучка, която Тиберий дал на времето на един от вашия род. Но щом ти си убеден, че Лигия е спасена от Христос, няма да споря с тебе. Нека бъде тъй! Не скъпете жертвите в негова чест: Прометей също се е пожертвал за хората, но eheu! Прометей, изглежда, е само измислица на поетите, а хора, на които може да се вярва, са ми казвали, че са виждали Христос със собствените си очи. Аз заедно с вас мисля, че това е най-почтеният от боговете.

Помня въпроса на Павел от Тарс и съм съгласен, че ако например Ахенобарба живееше според учението на Христос, може би щях да имам време да дойда при вас в Сицилия. Тогава под сянката на дърветата, край изворите щяхме да водим разговори за всичките богове и за всичките истини, както някога гръцките философи. Сега трябва да ти напиша кратък отговор.

Признавам само двама философи: единият се нарича Пирон, а другият — Анакреон. Останалите мога да ти ги продам евтино заедно с цялата гръцка школа и нашите стоици. Истината днес е толкова високо, че дори и самите богове не могат да я съгледат от висините на Олимп. На тебе, скъпи мой, ти се струва, че вашият Олимп е още по-висок и ти, като стоиш на него, ме зовеш: «Изкачи се и ще видиш такива изгледи, каквито още не си виждал!» Може така да е. Но аз ти отговарям: «Приятелю, нямам вече крака!» И когато дочетеш това писмо до края, смятам, че ще ми дадеш право.

Не, щастливи съпруже на царкинята-зорница! Вашето учение не е за мене. Да обичам витинците, които носят моята лектика, или египтяните, които отопляват банята ми, или Ахенобарба и Тигелин? Кълна се в белите колене на харитите, че дори да искам да сторя това, не мога. В Рим има най-малко сто хиляди души или с изкривени плещи, или с дебели колена, или със съсухрени крака, или с изпъкнали очи, или с големи глави. И тях ли ще ми заповядаш също да обичам? Откъде да я взема тази любов, щом не я чувствам в сърцето си? А ако вашият бог иска да обичам всички тия хора, защо в своето всемогъщество не им е дал форми като например на ниобидите, които си виждал на Палатин? Който обича красотата, не може да обича грозното. Друг въпрос е, че не вярваме в нашите богове, но да ги обичаме, можем, както са ги обичали Фидий и Праксител, и Мирон, и Скопас, и Лизип.

Дори и да искам да тръгна натам, накъдето ме насочваш, не мога. А понеже и не искам, то два пъти не мога. Ти вярваш, както и Павел от Тарс, че някога, от другата страна на Стикс, на някакви Елисейски полета ще видите вашия Христос. Добре! Нека тогава той сам да ти каже дали би ме приел с моите геми, с моята халцедонова ваза и с изданията на Созий, и с моята Златокоса. Като си помисля за това, иска ми се да се смея, скъпи мой, защото и Павел от Тарс ми казваше, че заради Христос трябва да се откажа от розовите венци, от пировете, от насладите. Истина е, че той ми обещаваше друго щастие, но му отговорих, че за това друго щастие съм вече стар, а че розите винаги ще радват очите ми и уханието на теменужките винаги ще ми бъде по-приятно, отколкото смрадта на нечистия «ближен» от Субура.

Това са причините, поради които вашето щастие не е за мене. Обаче освен тях има още една причина, която съм оставил да ти открия най-накрая. Ето че Танат ме зове. За вас се разпуква зората, а за мене слънцето вече е залязло и здрач пада над главата ми. С други думи, аз трябва да умра, carissime.

Не си струва дълго да се говори за това. Така трябваше да се свърши. Ти, който познаваш Ахенобарба, лесно ще разбереш това. Тигелин ме победи или по-скоро — не! Просто моите победи вече стигнаха до своя край! Живях, както исках, и ще умра, както ми харесва!

Не взимайте това присърце. Никой бог не ми е обещавал безсмъртие, затова и смъртта не идва като изненада. Но искам още да прибавя, че ти грешиш, Виниций, като твърдиш, че само вашето божество учи хората а умират спокойно. Не! Нашият свят знаеше и преди вас, че когато е изпита последната чаша, настава време да се оттеглим и да си починем, и ние ще съумеем да сторим това спокойно. Платон казва, че добродетелта е музика, а животът на мъдреца — хармония. Ако е така, ще умра, както живях — добродетелно.

Бих искал да се простя с твоята божествена съпруга с думите, с които я поздравих някога в дома на Авъл:

«Никога мъж, ни жена като теб не са виждали още мойте очи по света.»

И така, ако душата е нещо повече от това, за което я смята Пирон, то моята душа ще се отбие при вас на път за бреговете на Океана и ще кацне пред вашия дом като пеперуда или, както вярват египтяните, като крагуй.

По друг начин да дойда, не мога.

А сега нека Сицилия се превърне за вас в хесперидска градина, нека полските, горските и изворните богини засипват пътя ви с цветя, нека по всичките аканти на колоните на вашия дом свият гнезда бели гълъби.“

XXX

Наистина Петроний не се лъжеше. След два дни младият Нерва, който му беше винаги предан, изпрати в Куме свой освободен роб с известия за всичко, което ставаше в двореца на цезаря.

Краят на Петроний бил вече решен. На другата вечер щели да изпратят центурион със заповед Петроний да остане в Куме и да чака там по-нататъшни разпореждания. Следващият пратеник, който щял да тръгне няколко дни по-късно, трябвало да му донесе смъртната присъда.

Петроний изслуша вестта на пратеника с невъзмутимо спокойствие, след това каза:

— Ще занесеш на господаря си една от моите вази, която ще ти дам, преди да тръгнеш. Кажи му също, че му благодаря от цялата си душа, защото така ще изпреваря присъдата.

И изведнъж се разсмя като човек, на когото е хрумнала чудесна идея и предварително се радва на изпълнението й.

Още същата вечер слугите му бяха разпратени да канят на пиршество във великолепната вила на арбитъра на елегантността всички намиращи се в Куме августиани и августианки.

А той самият писа нещо през следобедните часове библиотеката, после се изкъпа, заповяда на вестиплиците да го облекат и великолепен, изящен, подобен на боговете, влезе в триклиниума, за да проследи с вещ поглед на познавач приготовленията. След това мина в градината където момчета и млади гъркини от островите виеха венци от рози за пиршеството.

На лицето му не се забелязваше и сянка от грижа. Прислугата позна, че угощението ще бъде необикновен само по това, че господарят нареди да се дадат необичайно големи награди на всички, от които беше доволен. А на онези, от чиято работа не бе доволен или пък се бяха провинили преди, нареди да бъде наложено леко наказание — малко да ги набият с пръчки. На цитристите и певците поръча да заплатят щедро още преди празненството. Най-после Петроний седна в градината под един бук;слънчевите лъчи проникнаха през листата му и изпъстряха земята с големи светли петна. Повика при себе си Евника.

Тя дойде облечена в бяло, с миртово клонче в косите, прекрасна като харита. Той я сложи да седне до него и леко докосвайки с пръсти главата й, се загледа в нея с такава любов, с каквато познавачът на изящните изкуства разглежда статуята на бог, излязла изпод длетото на майстор.

— Евника — обърна се той към нея, — знаеш ли, че ти отдавна вече не си робиня?

А тя вдигна към него спокойните си, сини като небето очи и поклати отрицателно глава:

— Аз съм ти робиня, господарю, и винаги ще бъда.

— Но ти още не знаеш — продължи Петроний, — че тази вила и тези роби, които там вият венци, и всичко във вилата, и полята наоколо, и стадата по тях, всичко от днес вече е твое.

Като чу това, Евника се отдръпна изведнъж от него и с глас, в който затрептя внезапно безпокойство, запита:

— Защо ми казваш това, господарю?

После отново се приближи до него и започна да го гледа с примигващи от уплаха очи. След миг лицето й побледня като платно, а той непрекъснато се усмихваше и най-после й отговори само с една дума:

— Така!

Настана тишина, само лек ветрец размърда листата на бука.

Петроний имаше основание да мисли, че пред него стои статуя, издялана от бял мрамор.

— Евника! — каза той. — Искам да умра спокойно.

А девойката, като го погледна със сърцераздирателна усмивка, прошепна:

— Слушам те, господарю!

Вечерта многобройните гости, които не за пръв път идваха на пиршествата на Петроний и знаеха, че в сравнение с тях дори и пиршествата на цезаря изглеждаха [скучни и варварски, започнаха да прииждат, но никому не минаваше през ума, че това щеше да бъде последният „симпозиум“ във вилата на Петроний. Наистина мнозина от гостите знаеха, че над главата на изискания арбитър бяха надвиснали облаците на цезаревата неприязън, но това се случваше вече толкова пъти и толкова пъти Петроний съумяваше да ги разпръсне с някоя ловка постъпка, или с една смела дума, та сега никой не допускаше, че го застрашава сериозна опасност. Веселото му лице и обикновената му небрежна усмивка затвърдиха у всички без изключение това убеждение. Божественото лице на прекрасната Евника, на която беше казал, че иска да умре спокойно, и за която всяка негова дума беше закон, излъчваше спокойствие. Само в зениците й проблясваха някакви чудни пламъчета, които можеха да се приемат за израз на радост. До вратата на триклиниума момчета със златни мрежи на косите поставяха венци от рози върху главите на дошлите, като ги предупреждаваха според обичая да прекрачват прага с десния крак. В залата се носеше лек аромат на свежи теменужки; светлината струеше през разноцветни александрийски стъкла. При леглата стояха гръцки момичета, които натриваха нозете на гостите с благовония. В залата, край стените, се бяха наредили цитристи и певци и чакаха знак от тоя, който ги ръководеше.

Трапезата блестеше от разкош, но този разкош не дразнеше, не тежеше, това бе разкош, който винаги цъфтеше тук, а не само за тоя случай. Веселие и свобода се разливаха из залата заедно с дъха на теменужките. Като влизаха, гостите чувстваха, че тук над тях няма да тегне нито принуда, нито заплаха, както у цезаря, където всяка недостатъчно висока оценка или дори несполучлива похвала можеше да струва живота на някого. Заедно с това при вида на разноцветните светлини, окичените с бръшлян стакани, изстудените в сняг вина и изисканите ястия сърцата на гостите се развеселиха. Разговорите забръмчаха живо, както бръмчат пчели около разцъфтяла ябълка. Само от време на време избухваше весел смях или шумна похвала, или звучна целувка върху някое бяло рамо.

Като пиеха вино, гостите изливаха от големите чаши по няколко капки в чест на боговете, за да бъдат те благосклонни към домакина и да го закрилят. Нямаше значение, че мнозина не вярваха в боговете. Така повеляваше обичаят и поверието. Петроний, който беше легнал до Евника, разговаряше за новините от Рим, за най-новите разводи, за любовта, за флиртовете, за състезанията, за Спикул, който напоследък се прославил на арената, и за най-новите книги, които се бяха появили в книгопродавниците на Атракт и Созий. Отливайки от виното, той казваше, че отдава почит само на владетелката на Кипър, която е по-древна и по-велика от всички богове и единствена е безсмъртна, вечна, всемогъща.

Неговият разговор беше като слънчев лъч, който пада ту върху един, ту върху друг предмет, или пък като летен повей, който раздвижва цветята в градината. Но ето че той даде знак и веднага тихо зазвучаха цитрите, а към тях се присъединиха млади гласове. После се появиха танцьорки от Кос, откъдето беше и Евника, розовите им тела се мяркаха под прозрачни воали. Накрая един египетски гадател започна да предсказва бъдещето на гостите по движението на дъгоцветните знамения, заключени в кристален съсъд.

Когато се наситиха на всички тези забави, Петроний се надигна малко върху сирийската си възглавница и каза небрежно:

— Приятели, простете ми, че на това пиршество се обръщам с молба към вас; нека всеки приеме като дар от мен чашата, от която за пръв път днес отля в чест на боговете и за моето благополучие.

Чашите на Петроний блестяха от злато, скъпоценни камъни и с изкусната си изработка, затова, макар раздаването на подаръци да беше нещо обикновено в Рим, радост изпълни сърцата на всички гости. Едни започнаха да му благодарят и да го славословят, други казваха, че и самият Юпитер не е почел никога боговете на Олимп с подобен дар; имаше и такива, които се колебаеха дали да приемат подаръка, толкова необичайно им се струваше това.

А Петроний вдигна високо своята чаша от халцедон, подобна по блясък на небесната дъга и просто безценна и каза:

— А това е чашата, от която отлях в чест на кипърската богиня. Нека отсега нататък ничии устни да не я докосват и ничии ръце да не отлеят от нея в чест на други богове.

И хвърли скъпоценния съсъд на мраморния под, посипан с лилавите цветове на шафран, а когато той се разби на дребни късчета, Петроний, виждайки изумените погледи наоколо, каза:

— Скъпи мои, веселете се, вместо да се учудвате. Старостта и безсилието са тъжни другари на последните години от живота. Но аз ще ви дам добър пример и добър съвет: човек може да не ги чака и преди те да дойдат, да си отиде доброволно, както аз си отивам.

— Какво искаш да направиш? — запитаха няколко гласа с безпокойство.

— Искам да се веселя, да пия вино, да слушам музика, да гледам тези божествени форми, които виждате до мен, а после да заспя с увенчана глава. Вече се простих с цезаря и искате ли да чуете какво му написах за сбогом?

Като каза това, той извади изпод пурпурната възглавница писмо и започна да чете:

— „Зная, о цезарю, че очакваш с нетърпение моето завръщане и че вярното ти приятелско сърце тъгува ден и нощ за мене. Зная, че би ме обсипал с дарове, че би ми поверил префектурата на преторията, а на Тигелин би заповядал да бъде това, за което са го създали боговете: мулетар в твоите имения, които ти наследи след отравянето на Домиция. Моля те обаче да ми простиш, задето — кълна се в Хадес и в сенките на майка ти, жена ти, брат ти и Сенека — не мога да дойда при тебе. Животът е голямо съкровище, скъпи мой, и аз умеех да избирам от това съкровище най-големите скъпоценности. Но в живота има също и такива неща, които повече не мога да понеса. Ах, не мисли, моля те, че ме е отвратило това, дето ти уби майка си и жена си, и брат си, дето запали Рим и изпрати при Ереб всички честни хора в твоята държава. Не, правнуче на Кронос. Смъртта е неизбежна участ на човешкия род, пък и от тебе не можеха да се очакват други дела. Но да осакатявам слуха си години наред с твоето пеене, да гледам домициевските ти хилави крака да се мятат в пирейския танц, да слушам твоето свирене, твоите декламации и твоите поеми, о бедни поете на предградията, това е, което превиши моите сили и ме накара да пожелая смъртта. Рим запушва уши, когато те слуша, светът ти се надсмива, пък и аз повече не мога и не искам да се червя заради тебе. Воят на Цербер, мой мили, макар да прилича на твоето пеене, ще ми бъде по-малко неприятен, защото не съм му бил никога приятел и не съм длъжен да се срамувам заради гласа му. Бъди здрав, но не пей, убивай, но не пиши стихове, отравяй, но не танцувай, подпалвай, но не свири на цитра, това ти пожелава и този последен приятелски съвет ти праща Arbiter elegantiarum.“

Гостите се вцепениха. Знаеха, че ако Нерон загубеше държавата си, за него това би било по-малък удар. Разбраха също, че човекът, който е написал такова писмо, трябва да умре. Но и те самите побледняха от страх, защото бяха слушали такова писмо:

Петроний обаче се разсмя с толкова искрен и весел смях, сякаш си беше направил най-невинна шега, изгледа всички гости и каза:

— Веселете се и прогонете далеч тревогата. Не е нужно никой да се хвали, че е слушал това писмо, а пък аз ще се похваля с него навярно на Харон в часа, когато ще мина реката.

След това даде знак на лекаря грък и протегна към него ръката си. Изкусният лекар за миг я стегна със златна лента и преряза вената на мястото, където ръката се прегъва. Кръвта бликна върху възглавницата и обля Евника, която, подпирайки главата на Петроний, се наведе над него и промълви:

— Господарю, нима мислеше, че аз ще те оставя? Дори ако боговете ми даряха безсмъртие, а цезарят власт над целия свят, пак бих тръгнала с теб.

Петроний се усмихна, повдигна се малко, докосна с устните си нейните устни и отговори:

— Ела с мен!

После добави:

— Ти наистина си ме обичала, божествена моя!…

Тя протегна своята розова ръка към лекаря. А след миг нейната кръв бликна и се смеси с кръвта на любимия мъж.

Но той даде знак и отново отекнаха цитрите и гласовете; пяха най-напред „Хармодий“, а след това песента на Анакреон, с която поетът се оплаква, че намерил веднъж пред вратата си премръзналото и разплакано дете на Афродита, взел го, стоплил го, изсушил му крилцата, а то неблагодарното, му проболо за отплата сърцето със стрелата си; оттогава спокойствието го напуснало.

А те двамата, облегнати един о друг, красиви като божества, слушаха усмихнати и бледнееха. След като свърши песента, Петроний нареди да поднасят още вино и ястия, после поведе разговор с тия, които седяха наблизо, за неща дребни, но приятни, за каквито обикновено се разговаря на пиршества. Накрая повика гърка, за да му превърже за малко вените, защото каза, че му се спяло и първо искал да се отдаде на Хинос, преди Танат да го приспи завинаги.

Наистина той заспа. Когато се събуди, главата на девойката лежеше вече на гърдите му, подобна на бял цвят. Тогава той я сложи на възглавницата, за да я погледа още малко. След това отново му развързаха вените.

По негов знак певците запяха тихо нова песен на Анакреон, а цитрите леко им пригласяха, за да не заглушат думите. Петроний ставаше все по-блед и по-блед, но когато замлъкнаха последните звуци, той се обърна още веднъж към гостите и каза:

— Приятели, признайте, че заедно с нас загива…

Но не можа да довърши. Ръката му прегърна с последно движение Евника, след това главата му падна на възглавницата — и той умря.

Гостите, като гледаха двете бели тела, които приличаха на две чудни статуи, разбраха ясно, че заедно с тях загива единственото нещо, което техният свят все още беше притежавал — поезията и красотата.

Загрузка...