Разбойнически керван

Втора глава Асад Бей, удушвача на стада

Степта!

На юг от Атласките планини, от Гариян и от планинските възвишения на Дерна се е ширнала тя, за която Фрайлиграт (Немски поет (1810–1876). Б. пр.) толкова сполучливо казва:

Между моретата — самата тя море

от пясък, с ужас помниш я така.

Човек тук няма поглед где да спре —

по-празна е от просешка ръка.

С изровени дерета на реки,

с дълбоки коловози от коли,

оставени от не един керван,

и с дирите на биволите сам

дълбал е Господ линиите там

на тази великанска длан.

(Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков.)

Простряла се от средиземноморските земи та чак до Сахара, а това ще рече между символа на плодородието, на цивилизацията, и самото олицетворение на неплодородието и варварщината, тя образува широка редица от плата и голи планински вериги, чиито лишени от всякаква растителност върхове се издигат над тъжната пуста равнина като жалобни въздишки на отчаяна молитва. Не се вижда ни дърво, ни къща. Най-много някой самотен полусрутен кервансарай да предложи на окото малко отмора и развлечение, и само през лятото, когато съвсем оскъдна растителност успее да пробие изсъхналата земя, някои от местните племена тръгват на път със своите стада и шатри нагоре към планинските склонове, за да потърсят за кльощавите си животни паша, която едва ли може да ги засити. Но през зимата степта напълно опустява под покривката на снега, който въпреки близостта на жарката Сахара засипва с бялата си пелена безжизнената пустош.

Наоколо не се вижда нищо друго освен пясък, камъни и голи скали. Дребен чакъл и по-едри остроръбести камъни покриват земята или, подхранвани от летящия из въздуха пясък, странстващи гудс (Дюни. Б. нем. изд.) пълзят метър по метър по безутешната равна пустиня. Ако някой път нейде се мерне застояла вода, то това ще е някой мъртъв шот (Езера със застояла вода най-често с високо съдържание на сол. Б. пр.), чиито води лежат в своя басейн като неподвижна безжизнена маса, лишена напълно от свежия син цвят, отстъпил място на мръсно сиво без следа от живот. По това време на летните жеги тези шотове пресъхват и на тяхно място остават само покритите със сол легла, където белите кристалчета така отразяват слънчевите лъчи, че причиняват непоносима болка на очите.

А някога и тук е имало гори. Но те са изчезнали и ето че сега напълно липсват тези благодатни посредници на тъй необходимите дъждове. През лятото коритата на потоците и реките, наричани уади, криволичейки, се спускат от височините като дълбоки прорези и диви каменисти клисури. През зимата дори и снегът не успява напълно да скрие ужасната им объркана плетеница. Но стопи ли се под въздействието на внезапно настъпващото горещо годишно време, то разбеснелите се водни маси най-неочаквано и с надалеч доловим тътен се спускат надолу, помитайки и унищожавайки всичко живо, което не намери време незабавно да избяга. В такива случаи бедуинът започва да премята деветдесетте й девет зърна на своята молитвена броеница, за да благодари на Аллах, че го е избавил от водата, а към застрашените хора предупредително извиква: «Мъже, бягайте, уади идва!»

Благодарение на тези редки временни наводнения, както и на застоялата вода на шотовете, по бреговете на тези езера и уади могат да виреят трънливи храсти и бодливи мимози, които камилите с твърдите си устни успяват да опасат и огризат, а под клоните им намират убежище лъвове и пантери, където си почиват от своите нощни грабителски походи.

Както бяхме решили, още на следващото утро заедно с кабаша Хасан и Йозеф Корндьорфер напуснах град Алжир. И действително използвахме степната поща чак до Батна. Но там пред по-нататъшното ни пътуване се изпречи едно съвсем неочаквано препятствие.

Все още не бях забравил главоломното и опасно спускане от Алпите към Италия с един италиански «ветурино» (Кочияш. Б. пр.), все още в ушите ми звучаха ужасяващите викове «алегро, алегрисимо!», които той надаваше винаги когато го помолех да пътуваме по-бавно и по-внимателно. Теглена от препускащите в бесен галоп коне, старата раздрънкана бричка се спускаше надолу само на педя покрай ужасяващи пропасти, завивайки рязко около остроръбести скали, и то така, сякаш бях предприел това пътуване с единствената цел да свърша дните си с изпотрошени кости на дъното на някоя дълбока планинска клисура. А когато най-сетне стигнах здрав и читав в равнината, имах чувството, че съм се отървал от такава опасност, срещу която нямах ни оръжие, нито каквото и да било друго средство за защита и спасение.

Но какво ли представляваше дори и това «алегрисимо» пътуване, в сравнение със степната поща! Пощенската кола се състои от едно малко вътрешно помещение, от купе и защитен покрив. Теглена от осем коня, като най-отпред са впрегнати само два, а после следват две тройки. За някакъв път и дума не можеше да става. Пътуваше се все в пълен галоп през дупки, опасни дерета, стръмни проходи, надолу, по внезапно спускащи се склонове, а час по час се виждахме принудени да слизаме и с трогателно търпение да обединяваме усилията си с усилията на нещастните коне, защото трябваше или да измъкваме колата от някоя дупка, или пък да я избутваме по такава стръмнина, която бе трудно преодолима даже и за пешеходец. Още след първите няколко часа се почувствах като смазан, Корндьорфер неспирно ругаеше, повтаряйки едно подир друго «машаллах, мътните го взели», а пък Хасан ал Кебир с все сили се беше отдал на онова забавно занимание, което обикновено се практикува, когато те хване морска болест. Добрият човечец от славното племе на кабабишите и на ферката ен Нураб никога през живота си не беше седял в такава пощенска кола. Неволно си спомних неговото величествено уверение: «Степта трепери, а Сахелът се тресе, когато Джесар Бей се появява!» Ето че сега самият той целият трепереше и се тресеше и още от пръв поглед му личеше, че тук, в степта, се чувстваше повече от отвратително.

Той даде израз на яростта си от това недостойно за него състояние чак в Батна:

— Аллах керим — Бог е милостив, да му благодарим, че запази кожата ми здрава, за да не се разпадна! Нима Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули е някаква си пиявица, та да трябва пак да връща онова, което вече е погълнал? Кълна се в брадата на Пророка, че Хасан ал Кебир никога повече няма да се качи в такава колиба на колела! Мястото на Джесар Бей, Удушвача на хора, е на серджа (Седло. Б. нем. изд.)! Сихди, ти ще успееш да го заведеш до Баб ал Гуд само ако му разрешиш да язди!

— Хасан е прав — съгласи се с него Корндьорфер. — Машаллах, мътните го взели, ама кво тръскане и кво трополене беше в тоз стар сандък. И на таквоз чудо му викат дилижанс! Да пътуваш с осем коня и накрая сам да те карат да се впрегнеш? Кой ще, да го търпи, аз не мога! Бил съм сред Африканските стрелци и предпочитам да яздя на най-злонравния звяр, отколкото пак да вляза в таз раздрънкана бричка.

Не можех да не дам право на двамата озлобени пътници, още повече че вече и самият аз бях решил да се откажа от по-нататъшните услуги на пощенската кола. Не можехме да си позволим престой в Батна и затова веднага наех един бедуин, за да откара на коне мен и двамата ми спътници до Бискра, където смятах да закупя камили за останалата част от пътуването. Ала бедуинът ме разубеди от това мое намерение и ме посъветва заедно с него да прехвърлим планините Аурес и да отидем до един арабски дуар (Село от шатри. Б. нем. изд.), където сме щели да намерим по-хубави и по-евтини камили, отколкото в Бискра.

Приех предложението му, но при условие да стигнем до планините през Фам ес Сахар (Уста на пустинята. Б. нем. изд.), за да следваме обичайния път на керваните колкото бе възможно по-дълго. Наистина, близо до ума беше, че в дуара щяхме да получим по-свежи и по-силни животни, отколкото в града, където може би щеше да има само изтощени камили, които след оскъдно хранене криво-ляво бяха възстановили силите си. Освен това съществуваше и още една причина, която ме накара да последвам съвета на водача. В дивите клисури на планините Аурес лъвът не е чак такава рядкост и макар да не хранех надежда за лична среща с царя на животните, защото трябваше да бързаме, все пак не беше изключено да видя следите му или даже да чуя неговия глас. Впрочем вече бе изминала кажи-речи цяла вечност, откакто бях стрелял за последен път, и бях закопнял отново да чуя гласа на пушката си, както и да взема на мушка някое подходящо за лов животно. Несъмнено сред онези планини ми се предлагаше такава възможност и затова извадих от багажа си моя Мечкоубиец и карабината «Хенри».

Бяхме тръгнали преди пощенската кола и не й дадохме никаква възможност да ни догони. Конете, които яздехме, бяха от онази дребна берберска порода, чиито ръст съвсем не отговаря на големите й възможности и на добрите й качества. От дванайсет часа не бяхме слизали от седлата и въпреки това животните неуморно продължаваха да следват в тръс посоката, в която трябваше да яздим още цели четири часа. Даже сивкаво-бялото конче, от чиито нисък гръб безкрайно дългите крака на Хасан Велики се влачеха по земята, изглежда нямаше особени затруднения със своя тежък товар и не изоставаше нито на метър.

Пред и около нас се простираше степта в своите жълтеникави багри. Докъдето ти стигаше погледът, платото беше съвсем голо, но днес в този пейзаж се забелязваше известно оживление. Фам ес Сахар, Устата на пустинята, се беше отворила, за да избълва по обширната степ безброй бедуини-пастири, които бяха подкарали своите стада към споменатите уади и шотове, за да пасат оскъдната растителност около тях. На бързоноги коне с развени бурнуси и проблясващи копия, кръжейки непрестанно около своите камили и овце, те бавно се придвижваха във всички посоки на равното плато, следвани от жените и децата си, седнали върху покритите с пъстри черджета едногърби камили, оставяйки за несвикналото око на новака впечатлението за някакво съновидение, запленило човешкия дух в полудрямка.

Оттук нататък планинските вериги, обградили обширното равно плато, започнаха да се приближават и най-сетне образуваха една все по-стесняваща се скалиста клисура. Погледът, който доскоро можеше свободно да се рее из необятната шир, вече се спираше от голите каменни склонове, които се издигаха почти отвесно нагоре. Тук яздехме между скалисти стени и пропасти, в чиято бездна погледът можеше да съзре сивожълтеникавите води на буйна планинска река. След като се спускахме известно време надолу по много стръмен наклон, най-сетне се добрахме до нея и трябваше четири пъти да се прехвърляме на отвъдния й бряг. Това бе реката Уед ал Кантара, в чиито бързеи бе намерил смъртта си Жул Жерар, смелият ловец на лъвове. На мястото, където е навлязъл във водите й, едно минаващо оттам поделение френски войници беше издигнало скромен паметник от натрупани един върху друг камъни.

Направих знак на другите да спрат.

— Йозеф, чувал ли си за Жерар, изтребителя на лъвове? — попитах щафелщайнеца.

— Разбира се, господине! — отвърна той. — Бил е французин, накрая взел че паднал в реката и мизерно се удавил.

— А ти, Хасане, знаеш ли Емир ал Арет, Господаря на лъва? — обърнах се към кабаша.

— Бил е неверник, но кажи-речи също тъй храбър като Хасан ал Кебир — гордо отговори той. — През нощта съвсем сам е тръгвал да търси Господаря с голямата глава (Лъва. Б. нем. изд.), за да го убие. Ала Уангил ал уах (Царя на оазисите. Б. нем, изд.) все пак успял да го разкъса и изяде, защото не е бил мюсюлманин, а човек от Дар ал харб (Немохамеданска страна, букв.: къща (дом) на войната. Б. нем. изд.).

— Лъжеш се, Хасане! Емир ал Арет не е бил разкъсан от лъва, който по-скоро ще удуши стотина мюсюлмани, отколкото един християнин, а е умрял ей тук, във водите на Уед ал Кантара, и после неговите братя му издигнали този паметник. Хей, вие, мъже, вземете пушките си! Нека гласовете им известят на неговия дух, че минаващите оттук пътници са си спомнили за повелителя на Господаря с голямата глава!

— Трябва ли и гърмът на моята пушка да стигне до слуха на един дух, който не познава Ер Раит, (Бог, лика Божи. Б. ием. изд.) сихди? — възрази ми Хасан.

— Всеки човек продължава да живее в Ер Раит след като умре, защото Бог е навсякъде, на всички звезди и във всички небеса. Отвори Корана и прочети какво ни учат мъдрите тълкуватели на словото на Пророка! И тогава в бъдеще ти ще отсъждаш по-обективно и по-правилно.

— Сихди, защо не си сайид (Потомък на Хасан и Хосеин. Б. нем. изд.)! Ти знаеш Фам ал Куран (Уста на Корана. Б. нем. изд.) също както ученият знае Светото писание! Твоят глас е като гласа на катиба (Човекът, който пръв казва молитвите в джамията. Б. нем. изд.), който говори само истината. Ще направя каквото искаш от мен!

От четири цеви проехтя трикратен залп в чест на Ловеца на лъвове, посмъртен поздрав от един «райфълман» към друг, който отекна многократно от каменните стени. После продължихме да яздим към прохода Кантара.

Когато стигнахме до него, скалите от двете ни страни се приближиха до самите брегове на реката, която всъщност изпълваше тук целия проход. Почти четвърт час бяхме принудени да яздим в разпенените й води, докато най-сетне се озовахме в дива и величествено красива котловина.

Отвесни и непристъпни към небето се издигаха до възбог черножълтеникавите стени от шисти, които долу, в подножието си, покрай реката, бяха покрити с довлечен от водите речен камънак. На юг с една друга огромна скалиста стена те образуваха тясна и дълбока клисура, която приличаше на зейнала рана в планинския хребет.

Това беше Фам ес Сахар. Надолу тя водеше към оазисите на Сибан. Отвесните скали отляво спадаха към планинската верига на Аурес. Тъмните шисти отдясно представляваха началото на Джебел Султан. Точно между тях беше разположен кервансараят Ал Кантара, където отседнахме, за да пренощуваме.

Сарайджията ни приготви истинско турско «кааве» и след като изядохме скромната си вечеря, бяха запалени лулите. Облегнах се по-удобно назад, за да слушам разговорите на присъстващите пътници. С изключение на нас и на двама евреи, дошли от Толга, всички те бяха араби, чиито пътища се бяха срещнали тук, при Устата на пустинята.

Човекът, който най-много приказваше, беше моят добър Хасан ал Кебир, който полагаше неимоверни усилия да втълпи в главите на слушателите си, че всички трябва да го наричат Джесар Бей, Удушвача на хора. А пък Йозеф Корндьорфер седеше тихо и кротко до мен и от скука беше затворил очи. Отваряше ги само от време на време и тогава долавях или някоя уморена въздишка, или едно гневно «машаллах!» заради самохвалствата на кабиша от ферката ен Нураб.

Но ето че накрая стана дума за нещо, което изключително силно привлече вниманието ми. Сарайджията притежаваше малко стадо овце и макар че през нощта ги прибираше в кошара съвсем близо до къщата си, вече няколко нощи подред една пантера отмъквала по някое животно.

— Сарайджи! — подвикнах му.

— Какво, сихди? — отвърна той, като се приближи.

— Сигурен ли си, че е била пантера?

— Да, сихди. Видях следите й. Те са големи и ясни. Женска е, дано Аллах я прокълне! Аз съм един беден кааведжи и имам само двайсет и три овце. Не може ли тази убийца да отиде при някой по-богат? Едно мъжко животно не би плячкосвало стадото на някой бедняк!

Изглежда разгневеният мюсюлманин нямаше особено добро мнение за чувството за справедливост и благоприличие на женските същества.

— Защо не я убиеш? — попитах го.

— Да убия жената на черната пантера ли, сихди? Не знаеш ли, че под кожата й живее шейтанът, който разкъсва всеки човек, опитал се да я повреди?

— А ти знаеш ли, че под твоята кожа живее ал Шубак, сатаната на страха, който е изял сърцето ти и е изпил кръвта ти? Ти си мъж, а се боиш от някаква си женска! Аллах да закриля дома ти, защото иначе в сарая ще дойде султаната на пантерата, за да спи на твоя диван и да пие кааве от черепа ти!

— Тя ще изяде стадото ми, но до къщата ми няма да припари, сихди! Ти не знаеш ли, че от дивите зверове няма защо да се бои човек, който три пъти на ден се моли със сурата ал ихлас?

— Сурата ал ихлас е полезна за вас, понеже на нея ви е научил Пророкът и докато я казваш три пъти на ден, черната котка няма да те изяде. Аз обаче имам една друга сура, която е по-могъща от всичките айати на вашата свещена книга. Тя унищожава всеки враг.

— Сихди, кажи ми я, за да я науча и да се моля с нея!

— Няма да ти я кажа, ами ще ти я покажа! Взех пушката си и се прицелих с нея в него.

— Това е моята сура, която ми помага срещу всички врагове. Изплашен, той побърза да отскочи настрани.

— Бием иллахи, иа риджа — за Бога, мъже, бягайте! Този сихди си е изгубил ума. Той смята пушката си за сурата ал ихлас и иска да ни убие!

Оставих пушката си настрана.

— Мъже, спокойно си седете! Съвсем не съм си изгубил ума и за мен женската пантера не е никакъв шейтан, а просто една котка, която ще убия с моята сура — казах аз и ставайки от мястото си, добавих: — Сарайджи, покажи ми кошарата, където са затворени овцете ти!

— Сихди, ти да не си луд, та да искаш да дойда с теб до кошарата!? Нощта е тъмна и жената на пантерата не ходи да краде месо чак призори, както другите зверове, а винаги се промъква в полунощ. Нека изяде овцете ми, но не ми се ще и мен да разкъса!

— Тогава ми опиши мястото, където се намира кошарата!

— Тя е на стотина крачки от къщата ми. Право на север, където са камъните.

Преметнах през рамо Мечкоубиеца, а карабината «Хенри» взех в ръка. Ножът ми беше затъкнат в колана. Вярно, че с карабината «Хенри» не можех да дам толкова точен изстрел по далечна цел, както с Мечкоубиеца, но тя щеше да ми е необходима, ако двата куршума от тежката пушка не убиеха веднага животното.

Едва бях направил първата крачка, когато Хасан бързо скочи на крака и извика:

— Аллах акбар — Бог е велик, сихди! Той може да убие лъва и да унищожи пантерата. А ти си само един човек, чието месо се услажда на котките. Стой си тук, иначе ще те изядат и на сутринта ще намерим от теб единствено подметките ти!

— На сутринта ще видиш здрави и читави не само обувките ми, ами и онзи, който ги носи. Вземи си оръжията и ме последвай!

Великанът изплашено отскочи назад. Протегна срещу мен ръце, като разпери и десетте си пръста, сякаш искаше да се защити.

— Хамдулиллах — слава на Бога, че съм жив! Никога няма да подаря живота си на някой див звяр!

— Нима Хасан ал Кебир се страхува от една котка?

— Аз съм Джесар Бей, Удушвача на хора, а не съм Хасан, Унищожителя на пантери, сихди! Поискай от мен да се бия срещу стотина неприятели и всичките ще ги изколя! Но правоверният смята, че е под достойнството му посред нощ да се изправи срещу някаква женска, която на всичко отгоре е и султаната на един див звяр.

— Тогава остани тук!

Бях си поставил за цел само да го изпитам и затова веднага тръгнах да излизам от къщата. Но ето, че чух нечии стъпки зад мен. Беше Корндьорфер.

— Мога ли да дойда с вас, господине?

— Защо?

— Защо ли? Машаллах, мътните го взели, да не би да искате да зяпам как ви разкъсва котката? Що ми са тогаз пушкалото и ножът? Дето е господарят ми, там трябва да съм и аз. Туй се разбира от само себе си.

— Благодаря ти, Йозеф, но нямам нужда от теб.

— Че що, ако ми разрешите да попитам?

— Защото не си ловец. Съвсем ненужно би се изложил на опасност или в по-благоприятния за теб случай само би ми прогонил животното.

Наистина положих големи усилия, за да накарам верния и храбър Йозеф да се откаже от намерението си, а после излязох навън в нощната тъмнина, за да потърся кошарата.

В споменатата посока и на споменатото разстояние от кервансарая се намираха хаотично струпани един върху друг огромни скални блокове. Точно в тях опираше кошарата. От другите три страни тя бе направена от колове и пръти, свързани помежду си с въжета от леф (Влакно от финикова палма. Б. нем. изд.). Овцете лежаха кротко и мирно вътре зад тази най-обикновена ограда и изобщо не се смутиха от приближаването ми. Небето беше обсипано със звезди и аз ясно можех да различавам очертанията на скалите. Между две от тях имаше тесен процеп, който горе се затваряше и беше тъкмо толкова широк, колкото в него да се побере някое не особено едро човешко тяло. Това място бе твърде подходящо, за да изчакам там появяването на хищника. От три страни то ми предлагаше сигурна защита, а откъм четвъртата ми откриваше свободен изглед към кошарата. В случай, че пантерата наистина дойдеше, оттук можех най-спокойно да я взема на мушка, без кой знае колко да се опасявам за собствената си безопасност. Убиването й съвсем не беше някакво геройство.

Настаних се в цепнатината възможно най-удобно. С Мечкоубиеца в ръка и с карабината «Хенри» на коленете си зачаках, като надавах ухо и към най-слабите шумове, идващи откъм смълчаната степ. Мина полунощ. Ако животното бе решило да дойде тази нощ, то това трябваше да стане скоро.

Ето че по едно време забелязах раздвижване сред овцете. Издавайки съвсем ясни признаци на страх, те се скупчиха възможно по-близко до скалите, като събраха глави. Напрегнах зрение, за да открия причината за уплахата им, ала не успях нищо да забележа. Но след малко точно над мен долових лек шум от пълзящо тяло. Животното се намираше на скалите и се канеше с един скок да връхлети своята жертва. В същия миг дочух как взе да точи ноктите си в камъка… последва скок… някакъв тъмен силует полетя надолу към овцете… кратък блеещ предсмъртен стон… и пантерата се изправи сред кошарата, затиснала под дясната си предна лапа убитата овца. Тя бе необикновено голям и силен звяр и действително беше женска.

Хищникът вдигна глава и нададе победния си рев, онзи ужасен гърлен рев «а-ууу-а-ооррр», което най-често завършва с дълбоки, сърдити, мъркащи звуци. Но ревът й все още не беше заглъхнал, когато Мечкоубиецът изгърмя. Широко отворените очи, които горяха със зеленикава светлина, ми бяха предложили чудесна цел. Веднага след изстрела ревът на пантерата замря. Животното направи рязък скок към цепнатината и рухна съвсем близо пред краката ми. Както видях по-късно, куршумът ми бе попаднал точно в окото му.

Но изстрелът ми има и един друг ефект. Нейде в далечината проехтя див дрезгав рев и само след секунди разбрах, че накъсаните кратки ужасни звуци се приближават. Привлечена от гърмежа на моя Мечкоубиец, мъжката пантера идваше на помощ.

От предпазливост и за да си спестя втория куршум на тежката пушка, бях взел в ръка карабината «Хенри», но отново бързо грабнах Мечкоубиеца и го вдигнах в положение за стрелба. Едно стройно и гъвкаво животинско тяло се приближи с пъргави дълги скокове и се спря извън оградата, точно срещу мен и убитата женска. Въпреки слабата и несигурна звездна светлина пантерата несъмнено ни забеляза и двамата, защото с яростно фучене приклекна и се сви на земята, готова за скок. Все още виждах пламтящите й очи, но само след броени мигове, по време на скока, тя трябваше да ги затвори. Натиснах спусъка. На краткия блясък от изстрела видях как животното излетя с мощен скок и се приземи съвсем близо пред цепнатината в скалата. Но вече бях грабнал карабината «Хенри». Насочих дулото й право към главата на пантерата и три пъти натиснах спусъка. Още първият изстрел беше смъртоносен. Тялото на животното потрепери, а после остана да лежи безжизнено в краката ми.

Най-напред отново заредих и едва след това се измъкнах навън. Двата хищника лежаха един върху друг и особено женската беше толкова едра и тежка, че само с голямо напрежение на силите можех да я помръдна от мястото й. Някъде в тъмнината залая чакал със своето жаловно «йа-оу — йа-оу». Той знаеше, че пантерите са наблизо и се надяваше, че ще му оставят нещичко от плячката си. Чакалът е верен, но страхлив придружител на едрите хищници от животинското царство и няма нищо против да се задоволява с трохите от богатата трапеза на силните.

Когато се върнах в кервансарая, заварих всичките му гости все още будни. За тези хора бе направо невероятно, че посред нощ съвсем сам човек може да дръзне да се изправи срещу пантерата, от която те се бояха почти толкова, колкото и от лъва. Страхът, съчетан с любопитство, не им беше позволил да мигнат. Те несъмнено бяха чули моите изстрели и те им бяха доказали, че поне не съм се оставил на «ужасната женска» да ме излапа без съпротива.

Щом влязох, всички ме погледнаха така, сякаш бях призрак.

— Машаллах, мътните го взели, ей го на, жив-живеничък! — извика Йозеф Корндьорфер зарадван и се приближи до мен.

— Мархаба, сихди — добре дошъл, господарю! — обади се великият Хасан. — Ти постъпи мъдро. Ние чухме изстрелите ти и жената на пантерата, която сигурно също ги е доловила, тази нощ няма да посмее да дойде при стадото.

— Благодаря ти, сихди — намеси се и сарайджията, — че защити стадото ми. Онези разбойници няма да се появят тази нощ, защото ти се осмели да излезеш навън в тъмното и да ги предупредиш с гласа на твоята пушка.

Значи хората си мислеха, че съм стрелял само за да изплаша хищниците.

— Жената на пантерата дойде заедно с мъжа си, кааведжи — отвърнах аз, — и уби една от овцете ти. Трябва да отидеш да я вземеш, защото чакалът е наблизо и иначе той ще я изяде.

— Нека я изяде! Опазил ме Аллах да взема да изляза навън в царството на смъртта, където ще бъда разкъсан!

— Никой няма да те разкъса, защото султаната на черната пантера е мъртва, а нейният господар лежи до нея с разбито чело.

— Аллах керим — Бог е милостив! Истината ли казваш, сихди?

— Думите ми са верни. Виж тези обувки, Хасан. Цели-целенички са, а и от главата ми не е паднал косъм. Но моята сура прозвуча и ето че двете пантери лежат проснати на земята от юмрука на смъртта. Мъже, елате и ми помогнете да ги довлечем тук!

Думите ми предизвикаха голямо вълнение сред хората. Просто не искаха да повярват и ми струваше немалко усилия да ги склоня най-сетне да тръгнат с мен.

Запалиха факли от палмово лико и ме последваха. Когато се приближихме до кошарата, овцете, изплашени от пламтящите факли, страхливо се скупчиха в един от ъглите й. Невъзможно ми е да опиша последвалата сцена. Щом съзряха двете убити животни, арабите веднага се нахвърлиха върху тях, започнаха да ги удрят с юмруци, да ги ритат и да ги ругаят с всевъзможни обидни думи, на които арабският език е кажи-речи неизчерпаем.

Хасан ал Кебир беше най-гръмогласен. Най-накрая той се обърна към мен:

— Сихди, ти си най-великият ловец, когото са виждали очите ми! Ти си още по-велик и от Емир ал Арет (Има се предвид Жерар. Б. нем. изд.), който беше господар на лъвовете. Когато възпявам сирет ал муджахедин (Подвизи на бойците. Б. нем. изд.) и когато разказвам за сирет ал пехливан (Подвизи на героите. Б. нем. изд.), аз никога няма да забравям името ти и ще го прославям пред всички правоверни!

Арабинът обича да говори възторжено и многословно и с удоволствие изразява чувствата си, като реди суперлативи след суперлативи. Корндьорфер също не можа да скрие удивлението си.

— Машаллах, мътните го взели, ама че изстрели! Едната котка е ударена право в окото, а и другата е уцелена не по-зле! Досега изобщо не бях виждал таквоз добиче и не можех да си представя, що за звяр е таз пантера. Ако бях тук, мойта пушка сигур щеше да се разтрепери в ръцете ми!

С ликуващи викове двете животни бяха завлечени до кервансарая, където им одрах кожите. После легнахме да спим.

На следващото утро, преди да тръгнем на път, между Хасан ал Кебир и Корндьорфер се разгоря лют спор и аз побързах да изляза навън, за да сложа край на свадата им. Йозеф беше сложил кожата на женската пантера под моето седло, а кожата на мъжката — под своето, с което обаче кабашът съвсем не беше съгласен.

— Ти си само един френец, който никога не е стъпвал в джамия — гневеше се той, — а искаш да ме лишиш от правото, полагащо се на мюсюлманите! Нима си виждал някога неверник да язди върху кожа от пантера?

— А ти ли я уби, Джесар Бей, ти ли Удушвачо на хора? — изсмя се някогашният Chasseur d’Afrique.

— Ефендито я уби, и то защото при него беше Хасан ал Кебир, пред когото животните треперят. Мястото на кожата е под моето седло, какво си ти в сравнение с кабаша ен Нураб? Нима не съм бил прислужник в прочутия университет Ал Азхар в Кахира, който град вие наричате Кайро? Виждал съм всички мъдри мъже, които влизаха и излизаха там. А ти кого си видял и в кое училище си бил?

— Видял съм нашия ефенди, в чиято глава има повече мъдрост, отколкото в целия ваш Ал Азхар в Кайро и съм бил в училището в Калтенбрун край Щафелщайн, където твоите учени мъже биха седели на последния чин — защити се баварецът, като не преставаше да се смее.

— Е, добре! Но знаеш ли името ми? Казвам се Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули. Ами ти как се казваш? Моето име е дълго като реката, спускаща се буйно от планините, а твоето е малко като мръсната капка вода, отърколила се от някое листо.

— Я не ми цапай името, защото то е като твоето! Казвам се също Юсуф.

— Знаеш ли, че само някой правоверен има право да носи това име? Ти си френец и те наричат Юсеф. Запомни го! И имаш само това единствено име!

— Охо! Ти не чу ли, че се казвам и Корндьорфер?

— Но къде е името на баща ти?

— И той се е казвал Корндьорфер.

— А неговият баща?

— Също Корндьорфер.

— Ами неговият баща?

— Пак Корндьорфер.

— И къде е живял той?

— В Калтенбрун.

— В Ка ал брун? Тогава ти се казваш Юсеф Ко ер дарб Бен Ко ер дарб Ибн Ко ер дарб Абу Ко ер дарб ал Ка ал брун. Не те ли разсмива собственото ти име? И ти ли ще ми отказваш кожата на пантерата? Дай я!

— Слушай, Хасан! Юсеф Ко ер дарб, Бен, Ибн и Абу Ко ер дарб от Ка ал брун ще задържи кожата за себе си. Ей там идва нашият сихди, обърни се към него!

Кабашът така и направи. Хасан много искаше с това конско покривало да се перчи пред хората, които щяхме да срещнем по пътя. Използвах този случай, за да го накажа заради страхливостта му, проявена миналата вечер.

— Юсуф — отсякох аз, нарочно подчертавайки името Юсуф вместо Юсеф — пожела заедно с мен да се изправи срещу пантерата, а теб те беше страх от котката. Ето защо кожата се полага на него!

С недоволно мърморене той се видя принуден да се подчини на решението ми и с недоволно мърморене ни последва, когато напуснахме кервансарая.

Скоро се озовахме сред клисурите и скалистите дефилета на Аурес, като почти до вечерта продължихме да яздим по продължение на планинската верига, за да се прехвърлим после през хребета й и да се спуснем в Сахара. В подножието на планината се намираше селце от шатри, което беше целта на днешното ни пътуване. Хората ни посрещнаха много гостоприемно и преди още напълно да се беше спуснала нощта, аз вече притежавах три ездитни и също толкова товарни камили заедно с всички други предмети и хранителни провизии, които ни бяха необходими за пътуването ни до Баб ал Гуд или поне до Аин ес Салах.

На следващото утро продължихме да следваме подножието на планините, избягвайки така Бискра, за да се доберем до пътя на керваните извън града и после да се отправим към Аин ес Салах. Беше горещ ден, а по пладне слънцето взе да сипе такава жар върху главите ни, че в противоречие с обичая реших да направим малка почивка. Потърсихме си подходящо сенчесто място. Ето че яздещият начело Хасан, който все още се сърдеше на Йозеф заради кожата, спря камилата си и сочейки надолу с ръка, каза:

— Сихди, виж, една собха (Голяма локва вода. Б. нем. изд.)!

Все още се намирахме в предпланините на Аурес. В подножието на една от тези планински вериги пред нас се откри блестящата повърхност на някакво езеро, по чиито брегове забелязах тук-там хилави лентискови дръвчета (Вид ниско дърво (Cercocarpus, Rosazee). Б. нем. изд.).

— Хасане, това не е собха, а е шот или биркет (Езеро. Б. нем. изд.), което се простира ей зад онзи хълм и затова виждаме само един негов залив. Веднага ще ти кажа името му.

Разтворих картата, която винаги ми беше подръка, и скоро намерих на нея езерото. То беше от онези, в чиито неподвижни безцветни мъртви води не можеше да се види нито риба, нито жаби, а най-много десетки хиляди от отвратителните червеи, наричани от бедуините «тхуд».

— Това е Биркет ал Фехлатн (Мъртвото езеро. Б. пр.). Хайде да се спуснем долу!

— Сихди, тази твоя заповед струва повече и от десет камили. Моят сердж, наричан от теб седло, така гори под мен, сякаш съм седнал върху късче от геената. Ще се съблека и с една гусл (Баня. Б. нем. изд.) ще придам нови сили на тялото си.

Насочихме се към езерото и след около четвърт час стигнахме до него. Хасан беше избързал пред всички. Нямаше търпение да се изкъпе час по-скоро. Ала щом се озова на брега му, той се обърна към нас с разочарован израз на лицето и каза:

— Сихди, това не е вода за гусл, а е Бахр ед дидан (Море на червеите. Б. нем. изд.), а я виж, ей там има някакъв дуар с над двайсет шатри, които ще ни дадат възможност да си починем на сянка!

Между горния край на езерото и хълма действително забелязах редица от шатри, сред които лежаха множество коне и камили. Малко по-настрани друга групичка от пет камили пощипваха месестите листа на сололюбивите растения, които благодарение на водата вирееха на тази иначе неплодородна земя. Още от пръв поглед разбрах, че те не са обикновени товарни камили, каквито човек може да купи за четиристотин пиастри, а без изключение бяха ездитни животни, истински худжуни, които струват по няколко хиляди пиастри. Може би дори бяха и бишаринхуджуни, най-благородната раса камили, които без храна и вода в продължение на цяла седмица могат всеки ден да изминават от четиринайсет до шестнайсет немски мили (Немската или пруската миля е равна на 7,532 м. Б. пр.). Да, при туарегите се срещат дори и такива камили, чиито възможности са още по-големи. Разпознах споменатата порода по грациозните форми, по умните очи, широкото чело, провисналата долна устна, малките щръкнали уши, по късия гладък косъм, както и по неговия цвят, който при бишарините е или бял, или светлосив, а понякога светложълт. Рядко те са дори целите на петна, също като жирафите.

Тези скъпоценни животни сигурно не бяха собственост на малкото и бедно селце от шатри, а навярно принадлежаха на минаващи оттук бедуини, които бяха отседнали като гости в някоя от шатрите.

Забързахме към дуара.

За собственика на първата шатра би било непростима обида, ако я бяхме подминали, за да потърсим подслон в някои от следващите палатки. Обитателят на африканската степ е роден крадец и разбойник, ала за него законът за гостоприемството е свещен и е също тъй тачен и почитан, както е бил и по времето на библейските праотци, от които произхожда и самият той.

След като спряхме, изпокъсаното платнище, което закриваше входа, бе дръпнато настрани и навън се показа една девойка, за да ни поздрави. Тя не беше забулена. Изобщо жените на живеещите в пустинята араби не са толкова последователни в спазването на подобни обичаи, както жените и дъщерите на мюсюлманите от градовете. Тя носеше дебели джудул (Плитки — ед. ч. — джедил. Б. нем. изд.), в които бяха вплетени червени и сини панделки. Талията й беше пристегната с рахад, един тесен колан, от който чак до коленете й се спускаха многобройни кожени ресни, образувайки нещо подобно на пола, богато украсена с корали, късчета кехлибар и охлювчета каури (Порцеланови охлювчета (Cyprea moneta), използвани в Средна и Източна Африка както като украшения, така и вместо пари. Б. пр.). На врата й висеше обичайната карас, огърлица от няколко наниза с мъниста и най-различни монети. На раменете й имаше съвсем лека наметка. На малките й уши се полюляваха златни обици, а на глезените й блестяха сребърни халки. На китките на нежните й ръце, чиито нокти бяха оцветени с къна, се виждаха дебели гривни от слонова кост, а техният матово бял блясък контрастираше много красиво с топлия шоколадов тен на кожата й, чиито кафеникав нюанс по нищо не отстъпваше на най-красивия флорентински бронз.

— Мархаба иа, сихди — бъди ни добре дошъл, о господарю! — напевно ни поздрави тя и в същото време, за да придаде тежест на думите си, подаде на камилата ми шепа фурми уаеди.

След нея се показа някакъв старец, който ни огледа с нескрито учудване и любопитство. Лицето му, загоряло от слънцето, бе цялото покрито с бръчки, а сякаш изсушеното му тяло беше силно прегърбено. Навярно бе на около деветдесет години.

— Ес селям алейкум — поздравих го аз, като сложих ръка на гърдите си. — Имаш ли за нас малко място, където можем да си отдъхнем?

— Мархаба иа, сихди! Бъди добре дошъл, о, господарю! Нашата бедна шатра е подслонила вече трима гости, но и за теб ще се намери място. Слез от седлото и ми позволи да заколя един овен за теб!

— Сърцето ти е изпълнено с благодетелност, а шатрата ти е отворена за всеки странник. Ти си добър син на Пророка и си любимец на Аллаха, който те е дарил с много години живот. Но нека все пак онези твои трима гости изцяло се възползват от добрината на душата ти. Разреши ми да отида в някоя от другите шатри!

— Нима желаеш да ме обидиш и опозориш, сихди? Какво зло съм ти сторил, че отказваш гостоприемството ми? Слез от камилата, която вече е гост на дъщерята на моя син, и легни да си починеш в моята шатра!

Той улови животното за оглавника и с обичайното гърлено «кхе, кхе»! му заповяда да коленичи.

Стъпих на земята и бях заведен в шатрата, където Йозеф и Хасан скоро ме последваха. От всички страни покрай стените й се проточваше серирът, нещо като съвсем нисък миндер, скован от леко дърво във формата на решетка, покрит с рогозки и овчи кожи. Това представляваше и диванът, и леглото за цялото семейство заедно с всички посрещнати гости. В дъното на шатрата се съхраняваха седла и щитове. На коловете висяха оръжия, мехове, кофи от кожа и какви ли не домакински уреди, а самите стени бяха украсени с изкусно изплетени чаши, жирафски кожи, снопчета от щраусови пера и особено с различни звънчета и чанове. Тези хлопатари са нещо обичайно в бедуинските шатри и през бурните нощи предлагат на морния странник твърде неприятна «музика». Вятърът разклаща цялата шатра, металните звънчета започват да издават своите типични звуци, които са съпроводът на тътена на гръмотевиците, на стоновете на камилите, на блеенето на овцете, на кучешкия лай и на рева на дивите животни. Седнах върху рогозките. Старецът беше видял кожите от двете пантери. Законът на гостоприемството му забраняваше да ме разпитва как се казвам, откъде идвам и накъде отивам, ала нищо не му пречеше да се опита да узнае как съм се сдобил с тези скъпоценни трофеи. С хитрост, присъща на неуките и прости хорица, той съумя да насочи разговора ни към тази тема:

— Почини си, сихди, докато месото и кускусу станат готови. Кускусу е едно от любимите яденета на арабите и се приготвя от едро смляно пшеничено брашно.

— Благодаря ти, татко! — отвърнах аз. — Месо и кускусу ям само вечерта, след като вече съм спрял да нощувам. И на мен, и на моите слуги дай само вода и малко бсиса (Хляб от брашно и сушени фурми. Б. нем. изд.).

Момичето ни донесе бсиса.

— Водата от биркета е лоша, сихди. Не искаш ли да пийнеш чаша камилско мляко или лагми (Сок от фурми. Б. нем. изд.)? — попита тя.

— Еддини лагми, иа Амбр ал банат — дай ми лагми, о, ти украшение на всички момичета!

Тя ми донесе кожена чаша, пълна с освежителното питие. Старецът изчака да я изпия и тогава ме попита:

— Много ли дни ще останеш в шатрата на твоя приятел?

— Ще я напусна веднага щом си отпочина.

— Значи ще яздиш през нощта, когато се разнасят гласовете на дивите животни, а пантерата разкъсва хора и камили? Остани при нас, сихди, защото смъртта ти ще тегне на моята душа!

Реших да улесня обстоятелствения разпит на добрия старец.

— Пантерата няма да ме разкъса. Не видя ли дрехата й върху гърба на моите животни?

— Видях и дрехата на пантерата, и на нейната султана.

— Е, добре, и двете животни убих на звездна светлина при Фам ес Сахар.

— Убил си страшната пантера при Фам ес Сахар, нея, която е по-кръвожадна от всички пантери на степта? Сихди, ти си герой и велик воин! Колко мъже те придружаваха?

— Нито един. Съвсем сам разговарях с мъжката черна пантера и нейната жена.

— Съвсем сам ли? Аллах акбар, Бог е велик, а ти си аху (Брат, другар. Б. нем. изд.) на прочутия Емир ал Арет, който се удави в Уед ал Кантара!

— И аз съм френец като него, и аз имам пушка, която говори на същия език като неговата.

— И ти си френец и ловец също като Емир ал Арет? Тогава трябва да ти кажа нещо, което ще зарадва душата ти!

Изведнъж той стана много сериозен и със загадъчен израз на лицето се приближи до мен. После сви двете си длани, прилепи ги до ухото ми като слухова тръба и ми прошепна съвсем тихо:

— Чувал ли си за Асад, Всяващия ужас? Кимнах и го погледнах очаквателно.

— Значи си чувал за Асад Бей, Удушвача на стада? — повтори той.

Кимнах за втори път.

— Вече от дълго време той следва стадото ни и отвлича най-хубавите ни животни. През миналата нощ пак грабна една крава за себе си и за своята жена. Айб алейху — позор за него!

Неговият шепот съвсем не беше необясним за мен. Арабинът изпитва изключително голям страх от лъва. Докато могъщото животно е още живо, той го нарича с най-високопарните и с най-почетните имена, за да не би да го обиди или да го предизвика да му отмъсти. Но след като го убие, синът на пустинята започва да го обсипва с най-унизителни ругатни и проклятия, към които прибавя и всевъзможни обиди. Той се бои от силата и издръжливостта на Царя на животните и дълго време търпи неговите разбойнически набези, преди да се реши да го нападне. И понеже това става по обичайния за арабите начин, много често струва живота на няколко души.

Иначе толкова храбрият и неустрашим син на пустинята никога не дръзва като смелия европейски ловец да нападне лъва съвсем сам. Нещо повече — събират се всички мъже от дуара или дахерата (Села с къщи от камък или тухли. Б. нем. изд.), които са годни да носят оръжие, издирват леговището на животното, подмамват го да излезе навън с шумни викове, крясъци, свиркане, изстрели и тракане на какви ли не предмети и щом се появи, с дългите си неточни кремъклийки изпращат в тялото му колкото е възможно повече куршуми. Но дори и когато е смъртно ранен, лъвът често има още достатъчно сила и издръжливост, за да се нахвърли върху един или пък повече от нападателите и кърваво да отмъсти за близката си гибел.

Страхът, който арабите изпитват от Царя на животните, стига дори дотам, че при обсъждането на подготовката за подобно нападение хората разговарят съвсем тихо, защото смятат, че е възможно той да ги чуе и да се подготви да ги посрещне. Затова и старецът шептеше тъй тайнствено. Иначе не бе изключено Асад Бей, Всяващия ужас, Удушвача на стадата, да долови думите му.

Едва сега ми направи впечатление и фактът, че в цялото селце не бях забелязал нито един мъж, годен да носи оръжие. Само няколко любопитни женски глави се бяха показали иззад завесите на входовете на някои шатри.

— Мъжете ви са отишли да го убият, нали?

— Всички наши мъже и младежи заедно с нашите гости, които са храбри синове на уелад слиманите.

При тази вест цялата ми умора и изтощение изведнъж изчезнаха.

— Тогава и аз ще отида да посетя Сахиб ес селселе, Господаря на земетресението.

Знаех, че заради мощния му рев арабите така наричат лъва.

— Бием иллахи — за Бога, говори по-тихо! — помоли ме изплашеният старец. — Ако те чуе, загубен си! Ще дойде тук и ще те разкъса на парчета.

— Сихди, ти луд ли си — завайка се Хасан ал Кебир, — че искаш да отидеш при Господаря с голямата глава, който е по-силен и от десет шейтана взети заедно, та да разкъса месата ти и да изпотроши костите ти? Ти уби мъжката пантера и нейната жена, ала Асад Бей се подиграва на твоите куршуми и се присмива на ножа ти!

— От устата ти говори страхът, а думите ти издават обзелия те ужас, Хасане! Аллах е сътворил една жена и й е дал твоята фигура!

— Сихди, ако ми го беше казал някой друг, щях да го удуша на място. Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули не знае що е страх и ужас, защото той е Джесар Бей, Удушвача на хора. Но той не е нито млад, нито достатъчно тлъст и лъвът изобщо няма да иска да го изяде!

— Не, наистина няма да те изяде. Ти оставаш тук с Юсуф при камилите! — успокоих го аз.

Изглежда той бе изключително доволен от тази заповед, но съвсем не беше така с моя сънародник.

— Тая няма да я бъде, господине — възрази той на решението ми. — Просто идвам с вас. Не ми разрешихте да ви придружа, като тръгнахте за пантерата, и затуй поне днес искам да изпитам пушката си. Ако лъвът не изяде вас, тогаз нека опита дали съм му по вкуса. Аз съм ваш слуга и мястото ми е там, дето е и моят господар.

— Тогава ще дойдеш с мен — реших аз, зарадван от смелостта му.

Хасан продължи с опитите си да ме задържи. Впусна се в най-цветисти и страшни описания на опасността, която ни очаквала.

Нищо не му помогна. Затова пък домакинът ни се обади:

— Хамдулиллах — слава на Аллаха! Бог е милостив. Той те е изпратил при нас и ще благослови оръжието ти, за да избавиш нашите мъже от ноктите на онзи звяр, на Господаря на земетресението! —

Ориенталецът смята всеки френец, който носи пушка, за отличен стрелец, а радостта на стареца несъмнено бе причинена и от тайната надежда, че лъвът ще разкъса Йозеф и мен вместо някой от неговите хора. Попитах го:

— Къде е лъвът?

— Ела пред шатрата, сихди! Ще ти покажа!

Взех оръжията си и го последвах.

От езерото започваше едно дере, което, насочвайки се към хълма, ставаше все по-широко и по-дълбоко. Това бе пресъхналата в момента уади. Все още шепнешком старецът посочи към осеяното със скални отломки корито на уади и каза:

— Най-горе в този Батн ал Хаджар, в този Корем на камъните, е леговището на Асад Бей. Мъжете се изкачиха горе, за да го изгонят оттам на открито. Тичай по-бързо, сихди, за да не закъснееш и да го изпратиш час по-скоро в геената!

— Хайде, Йозеф!

Бях сигурен в моя Мечкоубиец. Никога досега не беше засичал и всеки от конусовидните му куршуми си беше изпълнявал дълга. Бях убеден, че и този път нямаше да ме изостави в беда.

За да се добера възможно по-скоро до горния край на дерето, реших да не следвам завоите му, а от шатрите поех право нагоре по височината. Когато стигнах до горната част на уади, аз чух ужасен шум, който долиташе от нея. Бързо изтичах към ръба й, намиращ се недалеч пред мен, откъдето с един поглед успях да схвана цялото положение.

Точно срещу мен по стръмния склон растяха нагъсто хвойнови храсталаци и трънливи мимози, които бяха обградени от арабите. Сигурно там се криеше лъвът, понеже застаналите откъм горната им страна мъже търкаляха големи камъни, насочвайки ги към гъсталака, за да накарат животното да излезе навън. Хората размахваха пушките си и танцуваха от вълнение и възбуда, като с кресливи подвиквания се окуражаваха един друг. Много странно впечатление ми направи този хаотичен начин на лов на дивеч, който може да бъде убит най-добре през нощта, като без излишен шум застанеш очи в очи срещу него.

И ето че в този момент забелязах леко раздвижване в храсталака. После то се засили и след броени секунди лъвът се появи. Бавно, със сигурни, величествени крачки. Голямата гъста и тъмна грива покриваше главата и гърдите му. Опашката с дебелия пискюл се влачеше подир него. Наистина бе великолепна гледка да видиш с какво самочувствие това благородно животно се изправи срещу насочените към него пушки и на мен действително ми се стори, че в големите му пламтящи очи забелязах презрителни искрици. Много бях чувал и чел за Царя на животните, но бях виждал само няколко екземпляра в различни менажерии и зоологически градини. Всички те изобщо не можеха да се сравняват с този могъщ Сахиб ес селселе. Тази внушителна глава с толкова високо и широко чело, чието бавно разтърсване сякаш бе белег на учудване, предизвикано от дръзкото намерение на арабите, този мощен врат, който не се превива пред нищо, този къс и широк гръб, тези могъщи хълбоци, тези лапи, по които си личеше, че един-единствен удар ще е достатъчен да просне мъртво някое говедо, както и застрашителното оголване на зъбите — в това животно природата беше събрала всичко, за да представи дивата физическа сила в цялото й величие и благородство. И ето че в този миг лъвът вдигна глава и нададе онзи страшен рев, заради който синовете на пустинята са му дали името Господаря на земетресението. За него поетът пише следното:

На сянка там, под палма скрит,

е мавър на земята проснат.

Камилата пощипва стрък превит,

останал от самума недокоснат.

Животът там е, в извора студен,

и гнуто пие дълго, до насита,

и спира, мъчена от жажда всеки ден

газела, след гонитбата копита.

Там и лъвът излиза в ранина —

готов за битка винаги е царят —

и в необятната пустиня кат вълна

разлива се гласът на Господаря.

Страхът сковава стихналата степ,

треперещи треви до корен лягат,

обезумели от рева свиреп и хора,

и животни в ужас бягат.

(Стиховете са преведени от Славчо Донков и Веселин Радков.)

Имах чувството, че земята потрепери при този рев, който отначало започва тихо, после нараства, достигайки до неописуема сила, а след това замира в ядовит тътен, наричан от арабите толкова сполучливо с думата «рад», гръмотевица.

Изведнъж от всички страни дулата блъвнаха огън. Лъвът бе улучен от няколко куршума, ала раните му бяха леки. Той се сниши, а после с един дълъг скок се озова сред нападателите. Двама от тях се намериха на земята под лапите му. Не биваше да се бавя повече. По-скоро пързаляйки се, отколкото слизайки, аз се втурнах надолу, по стръмния склон на уади, последван от Корн-дьорфер. Арабите, които нададоха пронизителни крясъци и вдигнаха оглушителен шум, не забелязаха приближаването ми. Един от тях все още не беше изстрелял пушката си. Явно по-смел от останалите, повечето от които веднага след залпа се разбягаха, без да помръдне от мястото си, той се прицели и натисна спусъка. Куршумът му улучи целта, но не и смъртоносно. Животното потрепна, ала още в следващия миг излетя във въздуха и събори стрелеца на земята. След като притисна гърдите му с двете си предни лапи, лъвът отново нададе рев, който бе може би още по-ужасяващ и от предишния. Нямаше съмнение, че още в следващия миг човекът щеше да бъде разкъсан.

С бързи скокове аз се приближих и се отпуснах на едно коляно само на няколко крачки от Царя на животните. Той ме забеляза и отстъпи от жертвата си, нещо, което обикновено става много рядко. Прицелих се. В този миг не изпитвах нито страх, нито тревога. Няма наименование чувството, изпънало всеки нерв и всеки мускул в мен. Пламтящите очи на хищника ме изгаряха с унищожителен огън, опашката му издайнически се сви. Могъщите лапи се прибраха към корема, приготвяйки се за скок, снишеното тяло на лъва потрепна за секунда и… точно тогава натиснах спусъка и изваждайки ножа от канията, веднага се отърколих настрани.

Хищникът се извиси във въздуха в самия миг на изстрела. Ала посред своя скок той се строполи на земята, отърколи се няколко пъти насам-натам, а после остана неподвижно да лежи. Моят куршум беше попаднал точно в окото му — лъвът беше мъртъв.

— Хамдулиллах, Аллах акбар — слава на Бога, Господ е велик! — разнесоха се викове от всички гърла. — Хаса несиб — такава била Божията воля! Той позорно падна, рухна и умря като неверник, без слава и почести. Ал тиб, чакалът, и ал дабу, хиената, ще го изядат. Ал бюдж, огромният брадат лешояд ще разкъса страхливото му сърце, а ал газал, газелата, ще го обругае заедно с всичките му прадеди, него, който без борба и съпротива напусна света на живите. Той, който се нарича ал Джаф, Жестокия, ще трябва да изостави кожата си. Извикайте харири, музикантите! Нека известят на своите ногара неговия позор и да посвирят с рабаба за безчестието му!

Такива ликуващи и подигравателни викове се разнасяха от всички страни. Арабите ритаха мъртвото тяло, удряха го с юмруци, блъскаха го с приклади и презрително го заплюваха. Бях се освободил от напрежението си. Имах усещането, сякаш се бях изплъзнал от някаква неизбежна смъртна опасност и след като си поех дълбоко дъх, започнах да наблюдавам суетнята на темпераментните синове на тази изгаряща под слънчевата жар страна, които, увлечени в трескавата си радост около убитото животно, изобщо не ме бяха забелязали.

— Машаллах, мътните го взели! — обади се Корндьорфер. — Ама ква шумотевица и кви крясъци! Ще си гледам само сеира, дали ще се сетят да благодарят!

— Ама ди бахт — какво щастие, че се появи толкова навреме! — разнесе се глас зад мен.

Беше човекът, който се бе озовал под лапите на лъва в миговете, преди да го убия. Имаше висока, слаба, но жилеста фигура, а лицето му изглеждаше кажи-речи черно от силния слънчев загар. В тъмните му пронизващи очи гореше странна светлина. Един гневен поглед от тях лесно можеше да накара дори и някой смелчак да загуби самообладание.

— Не на мен, а на Бога се пада прославата, че те избави! — отвърнах аз, може би малко по-недружелюбно, отколкото всъщност желаех. Чувствах, че на този човек никога не бих се доверил.

— Да, на Аллах прославата, а на теб благодарността! — съгласи се той като плъзна по мен остър и изпитателен поглед. — Ти си чужд сред чадата на пустинята, нали?

— Дошъл съм от Алмания, за да убия Асад Бей, Удушвача на стада.

— Ти го уби. Аллах те е дарил с благословията си и със своята милост.

След тези думи той се обърна към все още крещящите и ликуващи араби:

— Оставете на мира Господаря с голямата глава! Той вече чу колко голям е позорът му и душата му ще се всели в кожата на бълха. Хайде, мъже, да благодарим на Аллаха, че ни спаси! Коленичете и се помолете със свещената фатиха.

Ал фатиха е първата сура от Корана, която играе главна роля при всички по-важни и благочестиви начинания на мюсюлманите. Мъжете коленичиха с лица, обърнати на изток, и монотонно започнаха да се молят.

В името на всемилостивия Аллах! Хвала и слава на господаря на вселената, всемилостивия, който ще властва на съдния ден. Само на теб искаме да служим и на теб искаме горещо да се помолим, за да ни поведеш по правия път, пътя на онези, които са огрени от милосърдието ти, а не по пътя на онези, на които се гневиш, нито по пътя на заблудените!

След като свършиха молитвата си, те най-сетне ми обърнаха внимание.

Въпросите и хвалебствията им нямаха край и продължиха, докато най-после един от тях ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Ти си искал само да си отпочинеш под покрива на арабина, но ще трябва да останеш при нас още много дни! Аз съм старейшината на бивака и ще ти дам шатрата си, за да живееш тук, докато ти харесва.

— Благодаря ти, приятелю на странника, но пътят ми е дълъг, а целта ми е още далече. Ще взема кожата на лъва и ще продължа.

— А коя е твоята цел? — попита ме човекът, който пръв ме беше заговорил.

— Тимбукту — отвърнах аз, защото не смятах, че ще е много уместно да спомена Баб ал Гуд.

— Тогава би могъл да яздиш заедно с мен, тъй като се числя към воините на уелад сдиманите, които живеят на юг. Но съм принуден да чакам тук един от нашите мъже, който отиде с едно поръчение до града на френците.

Последните му думи ме накараха да застана нащрек. Той беше един от гостите, споменати от стареца.

— Не мога да чакам. Но ти и без друго яздиш по-хубави камили от мен и ще успееш да ме догониш.

— Колко мъже те придружават?

— Двама.

— И не се ли боиш да навлезеш в Бахр фила ма, в Морето без вода (Пустинята. Б. нем. изд.), с толкова малко хора?

— Аз никога не се страхувам.

— А не се ли страхуваш и от Хеджан Бей, Удушвача на кервани? Колко лесно можеш да срещнеш неговия джум!

— Той сигурно ще ме остави в мир да яздя по пътя си, защото иначе го очаква участта на Асан Бей, Удушвача на стада.

При тези думи очите му някак странно заблестяха, а погледът му сякаш искаше да ме прониже.

— Чуждоземецо, ти уби Асад Бей, ала Хеджан Бей може да те смачка. Той е много по-страшен от Арет с гръмовния глас.

— Ти познаваш ди го?

— Него го познава всеки туарег и тебус. Защо и аз да не го познавам? Нима не говорят всички за него?

— Тогава навярно познаваш и имошара Махмуд Бен Мустафа Абд Ибрахим Якуб Ибн Башар? — попитах аз, като гледах да не се издам, че внимателно наблюдавам лицето му.

Въпреки тъмния си тен той явно пребледня.

— Кой е този мъж?

— Той не е мъж, а жена, чийто език не умее да мълчи. Когато го срещнах, ми каза, че е пратеник на Хеджан Бей и отива при някакъв френец, за да му поиска откуп.

Арабинът смръщи вежди.

— Аллах инхал ал келб — дано Бог погуби кучето! И ти отиде при онзи френец, за да го предупредиш, така ли?

— Защо аз? Нали имошарът сам ще разговаря с него!

— Ефенди, постъпил си разумно и мъдро, защото говоренето е сребро, но мълчанието е злато.

Вече знаех достатъчно. Несъмнено този арабин бе един от хората на Хеджан Бей и изчакваше тук завръщането на пратеника, който беше задържан в Алжир, а пък старейшината на дуара навярно бе таен съюзник на Удушвача на кервани. Не можех да приема гостоприемството на тези хора, срещу които може би щях да бъда принуден да се изправя като враг и затова реших незабавно да продължа пътя си.

С помощта на Йозеф набързо одрах кожата на лъва и после, придружаван от всички ликуващи мъже, се върнах в дуара.

Успешният лов не беше струвал нито един човешки живот, защото и онези двама араби, които лъвът най-напред бе проснал с лапите си, бяха само ранени, макар и толкова тежко, че се наложи да ги носят до селото.

Хасан Велики зарадвано се завтече да ме посрещне.

— Ти си жив, сихди, ти пак си тук и успя да убиеш Господаря с голямата глава? Хамдулиллах, хвала и слава на Аллаха, който те е закрилял! Треперих за теб като стръкчето трева, когато над оазиса минава самумът.

— Машаллах, мътните го взели, ама че сравнение! Стръкче трева и Джесар Бей, Удушвача на хора! — отвърна му Йозеф вместо мен. — Не се ли срамуваш, Хасан ал Кебир, което би трябвало да означава Великия страхопъзльо? Качвай се бързо на камилата, защото пътуването ни продължава!

Когато се наканих да се сбогувам с хората от дуара, уелад слиманът ме заведе при камилите си.

— Господарю, ти нямаш такава джемел, от каквато се нуждаеш. Твоята ръка ме спаси от смъртта. Погледни това животно! То е бишаринхеджина, каквато няма да намериш и в цялата Сахел. Мактуб ала саламтек — вземи я със здраве!

Това беше много скъп подарък. Нима този човек разполагаше със средствата за подобни подаръци? Понечих да възразя, понеже трябваше да гледам на него като на мой враг, но с властнически жест той ми направи знак да мълча, а после измъкна от джоба си парче корал с твърде особена форма и каза:

— Ти си се научил да си държиш устата затворена. Вземи този «алама» и ако срещнеш джума на Хеджан Бей, покажи им го! Той ще ти гарантира закрила, защото ти избави един правоверен от ноктите на Сахиб ес селселе. Качвай се на камилата и пътувай без страх!

За да не го разгневя, бях принуден да приема животното. В ъгъла на покривалото под седлото видях избродирани красиви орнаменти, сред които личаха инициалите А. Л. — началните букви на името Андре Латреомон.

Благодарих на стареца и на дъщеря му, в чиято шатра бях намерил подслон, а после старейшината на дуара и неколцина от хората му ме придружиха на известно разстояние. Когато се сбогувах с него, той каза:

— Сихди, ти си храбър воин, но Хеджан Бей е по-могъщ от теб. Обаче аз видях, че ти получи неговия алама. Ще бъдеш в безопасност докъдето се простира пустинята. Ес селям алейкум — върви си в мир и бъди жив и здрав!