Разбойнически керван

Трета глава Хеджан Бей, удушвача на кервани

Пустинята!

Само с някои кратки прекъсвания от северозападното крайбрежие на Африка, та чак до Азия нагоре към могъщите хребети на планините Хинган (Планинска верига в Азия, която разделя Монголия от Манджурия. Б. нем. изд.) се простира цяла редица от пусти, негостоприемни територии, коя от коя по-ужасни. Големите пустини на африканския континент се прехвърлят през Суецкия провлак и преминават в неплодородните равнини на каменистата Арабия, подир които следват голите безводни земи на Персия и Афганистан, а те пък продължават нагоре, навлизайки в Бухарското емирство и Монголия, за да образуват там страшната Гоби.

Заемайки повече от сто и двайсет хиляди квадратни мили, Сахара се е ширнала от Кап Бланко до планинските скатове на Нилската долина и от Риф до горещите и душни гори на Судан. Подразделят я на какви ли не части. Граничещата със земите по поречието на Нил Либийска пустиня преминава на запад в същинската Сахара, за която поетът пише следното:

дотам, где в слънчевия зной

пустинната Хамада се простира,

във жаркия й пясък той

едничко свежо стръкче не намира…

а оттам нататък пък започва Сахел и стига чак до крайбрежието на Атлантическия океан. Арабите различават: обитаемата пустиня — Фиафи, необитаемата — Кела, покритата с по-ниски храсти — Хайтия, горската част — Гоба, каменистата — Серир, осеяната с по-големи каменни блокове — Сахел или Техама и най-накрая пустинята, из която се простират подвижните странстващи дюни, наричат Гуд.

Съвършено неправилен е възгледът, че Сахара представлява низина, която е разположена по-ниско от морското равнище. По-скоро пустинята е обширно плато с надморска височина между триста и седемстотин метра и съвсем не е с толкова еднообразен релеф, както се е смятало по-рано.

Последното се отнася най-вече до източната част на същинска Сахара, защото тя посреща странника малко по-дружелюбно от западната Сахел, която е истинската сцена на ужасите, разиграващи се в пустинята, и на страшните летящи пясъци, струпвани от вятъра във формата на придвижващи се напред вълни, които бавно странстват из пустинята. Оттам идва и името Сахел — Странстващо море. Естествено, подвижните пясъци извънредно много пречат на развитието на каквато и да било растителност, особено като се има предвид и липсата на извори и кладенци, без които е немислимо възникването на оазиси. Изсъхналата песъчлива почва успява едва-едва да изхрани няколко вида съвършено безполезни сололюбиви растения, както и най-много още тук-там някой и друг сух храст тимиан (Вид храстово растение, от което се получава етерно масло. Б. пр.), магарешки тръни, както и хилави бодливи мимозови храсти. През нажеженото пясъчно море не се скита дивият лъв, макар поетът да твърди: «Лъвът е царят на пустинята». По напечената от жаркото слънце земя намират удобно съществуване само змии, скорпиони и чудовищни бълхи, а даже и мухите, придружаващи керваните на известно разстояние навътре в пустинята, скоро измират по пътя. И въпреки всичко човекът дръзва да навлезе под този слънчев зной и да се опълчи срещу опасностите, които го заплашват от всички страни. Вярно, твърде често описанието им е пресилено, но все пак от тях остава достатъчно, за да ви охлади копнежа по една «езда в пустинята», чиито жертви могат да се видят в Сахела по-често, отколкото в по-богатата на вода същинска Сахара. Там лежат изсушените от слънчевите лъчи трупове на хора и животни един до друг и един върху друг в най-ужасни пози. Един от тях все още държи в останалата си без плът ръка празния мех за вода. Друг пък като обезумял е разровил земята под себе си, за да намери някаква прохлада и влага. Трети мумифициран труп продължава да седи върху избеления скелет на своята камила, а тюрбанът още покрива голия му череп. Четвърти пък е коленичил на земята с лице, обърнато на изток към Мека, и със скръстени на гърди ръце. Както подобава на благочестивия мюсюлманин, последната му мисъл е била отправена към Аллаха и неговия Пророк.

И въпреки всичко на пустинята е отредено да изпълнява строго определена функция в огромния дом, съграден от природата на земята. Тя представлява пещта, от която нажежените въздушни маси се издигат и биват отнесени далеч на север, за да се спуснат там отново на земята и да дадат на северните райони необходимата топлина и живот. Мъдростта на Твореца не търпи разточителство и още отначало тя се е погрижила за благодатното уравновесяване на силно контрастиращите крайности.

Спечелилата си ужасна слава Баб ел Гуд се намира приблизително на двайсет и един градуса северна ширина на границата между Сахара и Сахел, където се срещат земите на туарегите или имошарите с територията на племената тебу или теда.

Граничните условия на тези земи придават и на обитателите им нещо като постоянна готовност за борба. Непрестанният западен вятър непрекъснато тласка на изток странстващите пясъчни хълмове на Сахел, докато най-сетне при Баб ал Гуд те се натъкнат на скалите на Серира, издигат се нависоко и изпълвайки с неумолимо постоянство долини, клисури и всякакви падини, образуват дълбоки пясъчни натрупвания, на които липсва всякаква влага, тъй че те не могат да се слегнат и да се превърнат в по-здрава земна маса. Тежко и горко на пътника, попаднал в такова коварно пясъчно море! Само преди броени мигове камилата му е чувствала сигурната камениста земя под копитата си, но изведнъж тя потъва до корем във финия лек пясък. Животното прави мощно усилие, за да се изтръгне и да се върне обратно, но така само пропада още по-надълбоко в нажежената огромна маса от песъчинки. Ездачът не смее да слезе от седлото, защото така неминуемо и бързо ще потъне. Започва да се бори срещу ноктите на пясъка, които го сграбчват все по-здраво и по-здраво. Камилата продължава да прави отчаяни движения и затъва все повече и повече, докато накрая цялата изчезва. Бахр ал Гуд, Морето на дюните, пълзи нагоре по тялото на ездача, обгръща краката, хълбоците му, стига до раменете. Нещастникът не може вече да се движи. Обръща глава към свещената Кааба, «Аллах керим, да бъде волята Божия, Аллах е милостив!» шепнат бледите му сухи устни, преди пясъкът да ги затвори завинаги. Дюната стяга гърдите му, очите се затварят, с лек шум долита ангелът на смъртта, високо горе се рее брадатият лешояд. Той е наблюдавал последната борба на странника, но бавно размахвайки могъщите си криле, птицата се отдалечава във все по-нависоко издигаща се спирала, защото много добре знае, че пясъците изцяло ще погълнат жертвата си, без да благоволят да й отстъпят макар и малка част от плячката.

Ето това е Баб ал Гуд. Онзи, който се одързости да навлезе между нейните скали и пясъчни вълни, сигурно е принуден на тази опасна стъпка поради изключително важни причини.

И все пак се намират буйни глави и отчаяни смелчаци, които не се плашат от това рисковано начинание. Обикновено те черпят куража си от страшните думи «ед дем бед дем, ен нефс бен нефс» — кръв за кръв, живот за живот. Редом с гостоприемството кръвното отмъщение е другият пръв закон на пустинята и ако се случва между хората от родеещи се племена едно убийство да бъде изкупено с изплащането на «дизе», на кръвна дан, то това навярно никога не е ставало в случай, че престъплението е извършено от член на някое чуждо или вражески настроено племе. Тогава вината се изкупва само с кръвно отмъщение. А то се прехвърля от едната страна на другата, разраства се все повече и повече, докато накрая може да обхване и цели племена и да доведе до открита или тайна касапница. Арена за ожесточени схватки между туареги и тебуси е именно Баб ал Гуд. Тук законът за кръвното отмъщение е по-силен и от природата, събрала на едно място всички свои ужаси, за да раздели враговете, и все пак изглежда тъкмо тези ужаси придават на враждата между племената такава жестокост, по-страшна от която не могат да предложат дори и кървавите битки на индианските племена в Америка.

От нашето последно приключение бяха изминали вече няколко седмици и бях разбрал, че Хасан наистина е отличен водач, едно обстоятелство, което ми бе достатъчно, за да се примиря с липсата на смелост у него. Той не само знаеше всички пътища много добре, но и винаги съумяваше да вземе такива предварителни мерки, че до този момент не ни се беше наложило да изпитваме никакви лишения. Лека-полека, за моя радост, неговата привързаност към мен се беше засилила толкова много, че с удоволствие бих го дарил с пълното си доверие, ако не ми беше направило впечатление неговото необикновено обезпокоително, силно възбудено състояние, в което, както изглежда, изпадаше от известно време, и то само сутрин. Тогава той оставаше да седи на своята рогозка, от която никой не можеше да го помръдне, плачеше и хълцаше, смееше се и ликуваше, наричаше се ту герой, ту страхлива фуста, ту добър мюсюлманин, ту безбожник, който непременно щял да отиде в геената. Сигурно го беше хванала някакъв по-особен вид лудост. Но на водачеството на един душевноболен човек можех да се доверявам само с изключително голяма предпазливост, заради което много съжалявах, още повече, че иначе той беше благонадежден човек и водач.

Продължавахме да яздим само ние тримата, като разполагахме с достатъчно товарни камили, за да можем добре да разпределим между тях всички стоки. Ето защо пътувахме двойно по-бързо от един обикновен керван и със сигурност очаквахме да стигнем до Баб ал Гуд след три дни усилена езда. Тъй като моята хеджина бе по-бърза и по-издръжлива от другите животни, аз имах навика да тръгвам на път по-късно от Йозеф и Хасан, а после, след като ги догонех, продължавах и ги изпреварвах на известно разстояние. Докато ме настигнеха, аз или с удоволствие си пушех чибука, или пък се занимавах с обогатяване на моята природонаучна сбирка.

И този път яздех напред съвсем сам между дюните, като от време на време карах моето животно да спира и се заслушвах в странните звуци, издавани от пясъка, които, кажи-речи недоловими, все пак можеха да бъдат чути от човек с остър слух. Отделните зрънца се докосваха, гонеха се едно друго напред, изкачваха се по западната страна на дюните, за да се спуснат пак по източната, като причиняваха онзи чудноват мелодичен шум, който със своите нежни метални звуци наподобява сякаш потаен шепот от милиони миниатюрни устни. Безбройните песъчинки се движеха, без да усетя някакъв по-осезаем полъх на вятъра. Те просто бяха веднъж приведени в движение и вече не се спираха.

Изведнъж между две възвишения аз забелязах малка пясъчна могила, която едва ли се беше образувала по естествен път. Накарах моята хеджина да коленичи и слязох от нея, за да се огледам. Подозренията ми се оказаха оправдани! Тук лежеше трупът на някакъв арабин заедно с убитото си животно. Подвижните пясъци го бяха вече засипали. Животното беше истинска бишарина и … наистина, както видях в този миг, тя беше застреляна право в челото. Дали не е било някакво кръвно отмъщение? Продължих да разравям пясъка, за да огледам по-подробно и ездача. Намерих го напълно облечен и с цялото си въоръжение. На качулката на бурнуса му бяха избродирани инициалите А. Л. и същите две букви открих гравирани както на приклада на пушката му, така и върху дръжката на неговия нож. Точно на два пръста над основата на носа му забелязах малка кръгла дупчица с остри ръбове, направена от куршум, който беше пронизал челото на човека и после бе излязъл откъм тила му.

— Емери Ботуел! — възкликнах изненадано.

Познавах този майсторски изстрел. Вече бях виждал такива дупки в челата на не един и двама индианци, осмелили се да се приближат твърде много до безпогрешната карабина на моя английски приятел. Ето защо можех с голяма сигурност да предположа, че неговото огнестрелно оръжие си беше казало тежката дума и тук. Без съмнение бяха изминали най-малко три седмици, откакто бяха дадени тези изстрели — разбрах го по височината на натрупания пясък, както и по някои други белези. Казах си, че този тук едва ли ще е единственият мъртвец, убит от куршума на тайнствения отмъстител, мъртвец, чиито кости щяха да останат да се белеят в пустинята. Сигурно съдбоносните инициали щяха да носят смърт на всеки, по чиито дрехи или оръжия ги забележеше отмъстителят.

И наистина, на известно разстояние от първия открих втори, а после и трети труп. Всичките бяха застреляни с куршум в челото на два пръста над основата на носа. Хеджан Бей си беше намерил страшен и неумолим враг, който сигурно нямаше да се успокои, докато не освободеше Рено Латреомон, или пък… докато не отмъстеше за него.

Малко по-нататък забелязах прясна диря, която пресичаше нашата посока. Тя беше оставена от самотно животно и отпечатъците бяха толкова малки, та предположих, че са от бишаринхеджина или поне от някоя мехари, една камила от онази превъзходна порода, която отглеждат туарегите. Такава мехари често превъзхожда по бързина, издръжливост и по способността си да понася жажда и глад дори и бишаринхеджините и особено за женските се плащат извънредно високи цени.

Животното, минало оттук, е било женска камила, понеже задните му крака оставяха по-широка диря от предните. Отпечатъците не бяха дълбоки, но не бяха и много плитки. Следователно то е имало средно тежък товар. Явно на гърба си е носело само своя ездач. А той е бил или преследван човек, или пък разбойник, а може би даже и някой от онези бързи пратеници, които кръстосват пустинята във всички проходими посоки на бързоногите си животни. Последното ми предположение не изглеждаше особено вероятно, защото човекът се беше насочил към самия център на Серира, където един бърз куриер нямаше никаква работа. Но какво ли пък щеше да прави и един разбойник там, където не бе възможно да намери каквато и да било плячка? Значи все пак оставаше да е някой беглец, който търсеше уединено място, за да се скрие, а може би беше и кръвен отмъстител, открил някой усамотен бир (Кладенец. Б. нем. изд.), откъдето предприемаше зловещите си набези.

Следите бяха съвършено ясно очертани, а в задната част на нито един от отпечатъците не се забелязваше «опашка», което неизбежно става при по-бърз бяг на животното. Следователно човекът беше яздил бавно и беше минал оттук най-много преди пет минути. Без съмнение този самотен ездач бе необичайно явление на това място и естествено привлече цялото ми внимание. Направих на моите дири един знак, който сочеше на спътниците ми спокойно да продължат в нашата стара посока и после, като свърнах настрани, поех по новооткритата следа.

— Х-хайн, х-хайн!

При този вик моята хеджина отхвърли назад глава и се понесе като вихрушка между дюните. Ако теренът беше равен, сигурно само след десетина минути щях да забележа преследвания от мен човек, но тъй като пясъчните хълмове ми пречеха да виждам по-надалеч, успях да го зърна едва след като се намирах вече твърде близо подир него.

— Ррр-е — стой! — подвикнах му аз.

Той чу вика ми, незабавно дръпна поводите на животното си, една много красива мехари, и я обърна към мен. Щом ме забеляза, веднага грабна дългата си кремъклийка от ремъка на седлото.

— Ес селяме алейкум — да бъде мир между теб и мен! — поздравих го аз, без да посегна към някое от оръжията си. — Закачи си пушката пак на серджа, защото ти разрешавам да ме наричаш свой приятел!

Той ми хвърли смаян поглед.

— Ти ми позволяваш? А откъде знаеш дали аз ще ти дам подобно разрешение?

— Не е необходимо да ми го даваш, човече, понеже вече си го взех.

— Как ти е името, как се казва племето, към което принадлежиш?

Моята външност, облеклото и цялото ми снаряжение наистина му даваха право да ме смята за арабин. А както забелязах още от пръв поглед, самият той беше тебус. Тъмният, почти черен, цвят на кожата му, късата, силно къдрава коса, големите месести устни, както и леко изпъкналите скули ясно го отличаваха от бедуините и туарегите. Дали някое кръвно отмъщение го беше подтикнало да навлезе в Бахр ал Гуд? Не можех да си представя, че е възможно някъде сред странстващите дюни да има извор и все пак той нямаше никакъв голям мях за вода, а от задния издигнат край на седлото му висеше само един малък земземийе (Съд за вода. Б. нем. изд.), направен от кожа на газела. Редом с дългата кремъклийка човекът разполагаше с пълно бойно снаряжение. Под широкия си бял бурнус той носеше тесен елек от биволска кожа, който му служеше като броня срещу всякакви хладни и метателни оръжия.

— Идвам от далечната страна Алмания, където няма нито племена, нито афрак. Ти тебус ли си?

Той се направи, че не е чул въпроса ми, и учудено възкликна:

— От Алмания? Познаваш ли Сихди Емир?

— Познавам го. Виждал ли си го?

— Да, видях го. Ти да не си шейхът от Алмания, когото той очаква?

— Аз съм.

— Хабакек, тогава ми бъди добре дошъл, сихди! Той ме изпрати да те посрещна.

— Къде е той?

— В обширната Баб ал Гуд. Там ще откриеш неговия знак, който ще ти покаже къде стъпват краката му.

— Тогава благодари на Аллаха, че забелязах твоята диря и я последвах. Иначе щях да мина близо край теб и нямаше да можеш да ме намериш.

— Щях да те намеря, сихди. Исках само в Серира да напоя моята мехари и да взема вода и за себе си. После щях да се върна на пътя, по който ти трябваше да дойдеш. Щях да открия следите ти и щях да тръгна подир теб, за да разбера дали си очакваният от нас човек.

— Тогава ти знаеш къде има извор в тази пустиня?

— Знам много извори, които са забелязани само от моите очи, сихди.

— Ти си тебус, нали?

— Отгатна. Аз съм тебус от племето бени амалех.

— Как се казваш?

— Аз нямам име, сихди. Името ми остана погребано под покрива на моята шатра и ще бъде така, докато изпълня клетвата, с която се заклех в брадата на Пророка и във вечния съд. Наричай ме Абу била ибна — Бащата без синове.

— Убили са синовете ти, така ли?

— Трима сина, сихди, трима сина, които бяха моята радост, моята гордост и моята надежда. Бяха високи и стройни като палмите, умни като Абу Бекир, храбри като Али, силни като Халид и послушни като Садик, Чистосърдечния. Те откараха моето стадо до бира, а после намерих труповете им, но не и животните.

— Кой ги уби?

— Хеджан Бей, Удушвача на кервани. Той отмъкна моите мехара, за да носят на гърба си неговите разбойници, отмъкна и моите говеда и овце за храна на убийците. Напуснах моя дуар, моето племе, моята жена и моите дъщери и започнах да го преследвам от един уах (Оазис. Б. нем. изд.) до друг. Копието ми прониза трима от неговите хора, стрелите ми — четирима, а ножът ми — шестима, но самия него го закриля изглежда шейтанът, защото не успях нийде да го зърна и ръката ми не можа да го достигне. Ала той въпреки всичко ще отиде в геената, понеже, ако моята ръка се окаже твърде къса, то ти сигурно ще го догониш, ти и Сихди Емир, когото тук всички наричат Пехливан Бей, Героя на героите, Удушвача на разбойниците.

— Ти къде се срещна с него?

— При кладенеца Кхоол, където куршумите му убиха три худжуни, на които имаше знака на смъртта.

— Кой го придружаваше?

— Двама мъже — неговият слуга и неговият водач. Ти не намери ли по пътя си труповете, които са застреляни право в челото? Както ездачите, тъй и животните?

— Да.

— Това е работа на Сихди Емир, на Пехливан Бей. Неговият куршум е като гнева на Аллах — никога не пропуска целта си. Хеджан Бей и неговият джум добре познават пушката на отмъстителя. Те го проклинат, но мирните пастири го благославят. Отмъстителят язди по асар на разбойниците. Те много искат да го заловят и убият, ала неговият Бог е не по-малко могъщ от Аллах. Той го прави невидим и го закриля от всички опасности. Във всеки уах ще чуеш да го хвалят и край всеки бир се носи славата му. Пустинята се гордее с името му, а ветровете разнасят подвизите му и ги възхваляват. Той е съдия на грешниците и щит за праведниците. Появява се и пак изчезва, без някой да може да каже откъде и накъде. Но аз ще те заведа при него, за да може и твоето име да се прочуе също като неговото.

Та това беше цяло похвално слово в чест на моя доблестен Емери Ботуел! Несъмнено този тебус имаше по-смело сърце от великия Хасан и съвсем спокойно можех да се доверя на неговото водачество.

— Колко път има още до баб ал Гуд?

— Един ден и още един ден. И когато после сянката ти падне на изток и стане три пъти по-дълга от стъпката ти, твоята бишарина ще коленичи при Баб ал Хаджар (Порта (врата) на камъните. Б. нем. изд.), за да можеш да си отпочинеш на сянка.

Обитателят на пустинята не познава нито компаса, нито часовника или транспортира. Звездите му показват пътя, а времето определя по дължината на сянката. Постепенно той достига такова умение в тези неща, че рядко се лъже.

— Тогава ела да се присъединим към моите хора!

— Водата ми свършва, сихди!

— При мен ще намериш колкото искаш вода.

Той ме последва. Скоро ние догонихме Йозеф и Хасан, които бяха разбрали правилно моите знаци и бяха продължили в предишната си посока. Те се учудиха немалко, като видяха, че насред пустинята съм се сдобил с компания.

— Машаллах, мътните го взели! — обади се моят сънародник от Щафелщайн. — Бре че мило, имаме си нов спътник! Че кой е тоз чернокож, господине?

— Това е Абу била ибна, който ще ни заведе до Баб ал Гуд. При тези думи Хасан смръщи вежди.

— Кой е този тебус, та да смята, че знае пътя по-добре от Хасан ал Кебир, когото всички чада на пустинята наричат Джесар Бей, Удушвача на хора? Коя майка го е раждала, какви и колко са прадедите му? Остави го да върви накъдето си иска, сихди, аз ще те заведа до Баб ал Гуд и без riero! Виж само лицето и косата му, страните и устата му! Нима може да е истински потомък на Исмаил, който е бил същинският син на праотеца Авраам?

Спокойно усмихнат, тебусът го гледаше право в очите.

— Ти се наричаш Хасан ал Кебир и Джесар Бей, Удушвача на хора? До ухото на моята джемел никога не е достигало подобно име. Ами как се казва племето и феркатът ти?

— Аз съм кабаш от ферката ен Нураб. Ние убихме мъжката пантера заедно с жена й, както и Асад Бей, Удушвача на стада. А ти кого си убил? Ти си Бащата без синове и тебусът без смелост и геройски подвизи. Аз ще водя моя сихди, а ти ще се държиш за опашката на моята джемел!

И към тази обида тебусът остана безразличен.

— Какво име имаш? — попита го той.

— То е по-голямо от броя на роднините ти и е по-дълго от твоята памет. Казвам се Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули.

— Е, добре, Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули, слез от твоята джемел, защото искам да си поговорим!

След тези думи тебусът скочи на земята, извади ножа си и седна на пясъка.

Арабски двубой! Бях очаквал нещо подобно и затова останах спокоен и не се намесих в тази малка свада. Знаех, че великия Хасан го очакваше голямо унижение. Той също забеляза каква заплаха надвисна над главата му и недоволно промърмори:

— Кой ти позволи да слизаш от камилата? Не знаеш ли, че тук има право да заповядва единствено този сихди, който бърза час по-скоро да стигне до Баб ал Гуд?

— Хасане, разрешавам ви да слезете от седлата — кимнах му аз. — Ти си храбър кабаш ен Нураб и имаш остър нож. Защити честта си!

— Но сихди, ние нямаме никакво време! Сенките стават все по-дълги.

— Точно затова слизай и побързай!

Той вече нямаше друг изход. Скочи на земята, седна срещу тебуса и също извади ножа си.

Без да си губи времето в излишни приказки, тебусът вдигна единия си крачол нагоре, допря острието на ножа в прасеца и после го заби до дръжка в месото. След това погледна Хасан нямо и очаквателно.

За да спаси честта си, кабашът трябваше да направи същото. По този начин двама съперници често пронизват различни мускули от телата си, без да им мигне окото, въпреки извънредно болезнените рани. Побеждава онзи, който издържи най-дълго. Синовете на дивата пустиня смятат за голям позор, ако някой отстъпи пред болките.

Бавно-бавно Хасан разголи своя прасец и допря острието на ножа си до кожата. Ала още при съвсем лекия опит да си забие острието, Джесар Бей, Удушвача на хора, забеляза, че това е много болезнено. Той направи ужасена физиономия и вече се накани да остави настрана оръжието, когато изведнъж се случи нещо, което той най-малко очакваше. Междувременно Йозеф Корндьорфер също беше слязъл от камилата си, за да може по-удобно да наблюдава двубоя, и беше застанал съвсем близо зад гърба на кабаша и когато разбра, че великанът се кани да се откаже от двубоя, следвайки импулса на моментен гняв, той бързо се наведе и с юмрук удари дръжката на ножа толкова силно, че острата стомана прониза целия прасец и излезе чак от другата му страна. С ужасен вик Хасан скочи на крака.

— Бием иллахи — в името на Бога! Негоднико, полудя ли? Какво общо имаш ти с моя крак? Да не би този прасец да е твой бе,4 гнида такава, въшка, бълха, таралеж, баща на таралеж, братовчед и чичо на дядо таралеж? Да не би да съм ти дал на заем моя крак, че за сметка на прасеца ми да искаш да докажеш колко си храбър, гяур такъв, син и внук на гяурка, ти… ти… ти Юсуф Ко ер дарб Бен Ко ер дарб Ибн Ко ер дарб Абу Ко ер дарб ал Ка ал брун?

Това беше страшен изблик на ярост, но аз наистина не успях да се сдържа и се разсмях на глас при тази полутъжна, полуразвеселяваща гледка, която великанът, който с все още забития в прасеца си нож изпълняваше най-причудливи скокове на един крак и въпреки че се беше страшно разлютил, не смееше да се нахвърли върху моя сънародник.

— Машаллах, че засрами се до дъното на душата си, о, Джесар Бей, ти Удушвачо на хора! — отвърна му Крондьорфер. Във всеки случай той бе имал намерение само малко да го бодне по крака, но неговата физическа сила му бе изиграла тази лоша шега. — Я си дай крака, трябва веднага да извадя ножа!

Той хвана здраво кабаша и под подновените крясъци на «Удушвача» измъкна ножа от раната. Веднага щом видя рукналата кръв, Хасан се просна на пясъка с цялата си великанска сила и дойде в съзнание едва след като кракът му беше вече превързан.

Естествено, Йозеф получи сериозно смъмряне, което той обаче прие без особено разкаяние. После отново продължихме пътуването си, прекъснато по толкова странен и неочакван начин.

Привечер спряхме между дюните. Опънахме шатрите, постлахме рогозките, нахранихме животните и след скромна вечеря, състояща се от шепа брашно, няколко фурми и чаша вода, легнахме да спим.

Както винаги, от предпазливост реших през цялата нощ да се редуваме да стоим на пост. Както обикновено, Хасан помоли да му определим последния пост. Надеждата в най-скоро време да се срещна с Емери ме накара да се събудя по-рано от обикновено. Станах и излязох от шатрата, за да си плисна на лицето шепа вода от меха.

И тогава пред очите ми се откри много странна гледка. При струпания на едно място багаж с гръб към мен седеше исполинският кабаш, долепил до устата си … моето буренце с винен спирт. Грижливо увито в рогозка от лико, аз го носех със себе си, за да събирам в него и да пазя от разложение в спирта какви ли не животинки, определени за колекцията ми. Освен голямото разнообразие от насекоми и най-различни земноводни вътре имаше отровни змии, скорпиони, степни саламандри, крастави жаби и ето че сега Хасан, правоверният мюсюлманин, беше седнал на земята и смучеше гадната течност, в която плуваха тези животни. Пиеше я с такова наслаждение, сякаш бе попаднал на любимото питие на боговете от Олимп. Същевременно забелязах, че това жертвено пийване, на което се беше отдал, не беше първото, защото му се налагаше да надига буренцето твърде нависоко, за да се добере до още някоя глътка през отвора му. Сега вече изведнъж ми стана ясна причината за неговото редовно умопомрачение в последно време. Изглежда то не беше нищо друго освен обикновено… пиянство.

Промъкнах се до него и го тупнах с длан по рамото. От уплаха той подскочи и изпусна буренцето. Попитах го:

— Какво правиш тук?

— Пия, сихди! — отвърна ми с несигурен глас.

— И какво пиеш?

— Ма ал Зат.

Мюсюлманите, които тайничко си посръбват вино и други спиртни напитки, ги наричат с най-различни имена само и само за да успокоят съвестта си. Според начина им на мислене виното вече не е вино, ако му дадеш някакво друго име.

— Ма ал Зат — вода на Провидението? Кой ти е казал името на питието, което се съдържа в този съд?

— Знам го, сихди! Едно време, когато хората били тъжни, Провидението пуснало върху земята една «катра», една капка на веселието. Тя напоила страната и оттогава по нея виреят най-различни растения, в чиито сок се съдържа частица от онази капка. Ето защо питието, което развеселява хората, се нарича Ма ал Зат, вода на Провидението.

— Аз пък ти казвам, че това не е никаква Ма ал Зат, а е винен спирт, който има много по-лошо въздействие и от виното, което ти поначало също не бива да пиеш.

— Но аз не пия нито вино, нито спирт. Опитах само споменатите Катрат ал Зат.

— Обаче на теб и тези капки са ти забранени!

— Лъжеш се, сихди, мюсюлманинът може да ги пие.

— Ти не си ли чувал думите на Пророка: «Кулу мускирюн харам» — всичко, което опива, е забранено?

— Сихди, ти си по-мъдър от мен, ти знаеш дори Илм ат таухид, учението за единния Бог, както и законите на благочестивия Шафи, обаче аз имам право да пия Ма ал Зат, защото тя не ме опива.

— Тя ти размътва разсъдъка вече от доста дни, а и сега душата ти е в плен на духа на спирта.

— Душата ми е свободна и бодра, сякаш съм пил от земземийе.

— Тогава ми кажи сурата Ал кафирун!

Това е сто и деветата сура на Корана, която мохамеданите често използват по твърде странен начин. Когато смятат някой мюсюлманин за пиян, те го карат да каже наизуст именно този текст. Отделните стихове се различават само по това, че едни и същи думи в тях си сменят местата и пияният много рядко ще успее да не ги обърка. В превод тази сура гласи: «Изговори: о, вие неверници, аз не почитам това, което вие почитате, и вие не почитате това, което аз почитам, и аз няма да почитам това, което вие почитате, а вие никога няма да почитате онова, което аз почитам. Вие си имате вашата вяра, а аз — моята». Но правилното възпроизвеждане на този текст на арабски е много по-трудно, отколкото си личи в този превод.

— Сихди, ти нямаш право да искаш от мен да казвам наизуст сурата Ал кафирун, защото не си мюсюлманин.

— Но ти и не си в състояние да я кажеш. Мислиш си, че един мюсюлманин не бива да се подчинява на някой християнин. А защо тогава стана мой слуга? Не считаш за престъпление пиенето на Ма ал Зат, но че си я откраднал от мен, това не можеш да отречеш. Коранът наказва крадците и ти също ще си получиш наказанието!

— Сихди, нима можеш ти да накажеш един правоверен? Върви при кадията!

— Не ми трябва никакъв кадия!

Хасан беше само наш водач и понеже Корндьорфер имаше задачата да надзирава багажа ни и товарите, то добрият кабаш нямаше никаква представа, че освен спирт буренцето съдържа и други неща. Взех ножа си. За броени секунди отстраних горните обръчи, с един удар отворих дъното и тикнах под носа на Удушвача на хора отвратително изглеждащите и още по-отвратително смърдящите гадини.

— Ето ти твоята Ма ал Зат, Хасане!

Той се разкрачи широко, вдигна ръце и разпери срещу мен и десетте си пръста, като същевременно направи такава гримаса, в която ми се стори, че виждам отразено цялото отвратително съдържание на буренцето.

— Бием иллахи, сихди, какво съм пил само! Аллах инхал ал рушар — Аллах да погуби туй буре, защото чувствам как в гърлото ми нещо е заседнало, сякаш съм погълнал цялата геена с всичките й десет милиона дявола и джинове!

— Това е само едната част от наказанието ти, а другата нека бъде раната, която вчера Юсуф ти направи с ножа. Значи с него сте квит!

— Сихди, раната нищо не е в сравнение с тази Ма ал Зат. Ти само гледай, тя ей сегичка ще ме убие!

Нямах желание да се наслаждавам повече на тъжната гледка, която представляваше опечаленият Джесар Бей, и наредих на Йозеф, който междувременно се беше събудил и се беше приближил, да прехвърли животинките в едно резервно буренце, намиращо се, за щастие, сред багажа ми. Във всеки случай то бе в безопасност от посегателствата на Хасан, защото той сигурно доста дълго нямаше да изпита никакво влечение към такива «катрат» на веселието.

Тръгнахме на път и продължихме да яздим почти до обяд, когато за наше учудване се натъкнахме на следи от голям керван.

— Аллах акбар — Бог е велик — обади се Хасан, който съвсем не беше вече толкова наперен. — Той никога не изпитва жажда и знае всички пътища в пустинята. Но какво търси този кафила тук в Гуд, където едва ли ще се намери достатъчно вода и за две камили?

— Пребройте следите! — наредих аз.

Открихме отпечатъци от хора, коне и камили. Повечето джемали бяха тежко натоварени. Следователно пред нас се намираше търговски керван. След един по-обстоен оглед разбрахме, че оттук са минали шейсет товарни камили, единайсет ездитни животни, както и двама пешеходци до трима ездачи на коне, което окончателно ни убеди, че керванът несъмнено се е заблудил, понеже на няколко дни път наоколо нямаше вода дори и за един-единствен кон.

— Този кафила идва от Аир и е тръгнал за Гат — отсече тебусът.

— Тогава се е доверил на някой много некадърен водач, иначе не е възможно да обърка пътя и толкова да се отклони от вярната посока.

— Кабирът не е некадърен, сихди — отвърна той, като дебелите му устни се разтеглиха в странна усмивка. — Хеджан Бей никога не приема в джума си хора, които не познават пустинята.

Какво ли искаше да каже? Мисълта, която ми мина през ума беше зловеща и страшна.

— Значи ти смяташ, че кабирът нарочно води кервана по погрешен път?

— Така е, сихди. Един кабир може да се заблуди с няколко стъпки от сянката, но не може да обърка Баб ал Гуд с пътя за Гат Ако се случи да не знае съвсем точно нещо, то той има възможност да попита своя шейх ал джемали (Предводител на камиларите, най-главният измежду тях. Б. нем. изд.). Погледни тези дуруб сихди! Джемалите вече са си влачили краката. А това там не е ли празен мях, втвърдил се като дърво? Този кафила няма никаква вода. Кабирът го води право към Хеджан Бей и ако не му се притечем на помощ, всички ще загинат.

— Тогава напред, хора, за да ги догоним по-бързо! Наканих се да препусна, но тебусът хвана оглавника на камилата ми.

— Рабена калиек — Бог да те пази, сихди, защото отиваш срещу голяма опасност, която не си погледнал с очите на твоя разум. Какво ще кажеш на кабира, когато те попита какво правиш в Пясъчното море?

— Ще му кажа, че идвам от Агадес и че съм се заблудил Или пък ако не желая, може и нищо да не му кажа. Надсмивам се над опасността, която би могла да ме заплаши от страна на този кабир! Х-хайн!

Йозеф и Хасан нямаха толкова бързи животни като тебуса и мен. Затова им казах да ни следват бавно, а ние поехме напред в бърз тръс. Керванът пред нас действително бе изпаднал в голяма беда защото тук-там срещахме по някакъв предмет, захвърлен просто от умора или пък от отчаяние. По отпечатъците разбрахме че движенията на животните стават все по-уморени и по-бавни а особено конете изглежда скоро щяха да рухнат на земята, тъй като често се бяха препъвали.

Ето че най-сетне между дюните пред нас съзряхме да се мяркат няколко бели бурнуса и скоро догонихме последните ездачи от кервана, чиито животни бяха най-изтощени и едва смогваха да следват останалите. Нашето бодро и енергично появяване предизвика радостната им изненада и те оживено отвърнаха на поздрава ни.

— Кой е кабирът на този кафила? — попитах аз.

— Дай ни вода, сихди! — бе единственият отговор.

Бях взел със себе си един от моите големи мехове и им го подадох. Мигновено около мен се скупчи кажи-речи целият керван и всичко живо поиска да пие. Само двамина не се присъединиха към тази молба — един туарег, възседнал превъзходна бишаринхеджина, и един бедуин, който бе вървял пеша начело на върволицата от товарни животни и ездачи. Предположих, че той е шейхът ал джемали. Двамата ме измериха с учудени и мрачни погледи.

На всеки от керванджиите дадох да пие само по толкова, че водата да стигне за всички. После повторих въпроса си:

— Кой от вас е кабирът?

Човекът на бишарината се приближи и рече:

— Аз съм. Какво искаш?

— Поздрав от теб. Ти не чу ли, че устата ми поздрави целия кафила, а ръката ми даде вода на всеки, който имаше нужда от нея? Откога устните на правоверните остават затворени, когато някой пътник им пожелае мир и всичко добро?

Тебусът ме изгледа смаяно. Той беше храбър човек, ала навярно нямаше да си позволи да разговаря с такъв тон с туарега. Но изглежда кабирът беше по-слисан и от тебуса.

— Сел… алейк — кратко поздрави той, също като пратеника на Удушвача на кервани в град Алжир. — Колко живота имаш, че езикът ти изрича такива думи? — добави той гордо.

— Сел… ал — отвърнах още по-кратко и продължих: — Само един-единствен, също като теб, но изглежда моят живот ми е по-мил, отколкото твоят на тебе.

— Защо? — кипна той. Налагаше се да променя тона.

— Защото, ако не намериш верния път, ще се загубиш в тази пустиня и ще умреш от жажда.

— Никога не съм се губил — отговори той, като не успя да скрие, че е сериозно разтревожен. Естествено кабирът не можеше да предположи нещо друго, освен че незабавно щях да кажа пред всички, че керванът е поел в погрешна посока. После продължи: — Аллах ни даде много сух и горещ въздух и водата ни бързо свърши. Но още утре той ще ни заведе до един извор.

— Накъде е тръгнал този кафила?

— Към Гат.

— И аз искам да отида там. Ще ми разрешиш ли да пътувам с вас?

Той си отдъхна с облекчение, макар да му личеше, че не знаеше как да си обясни защо си замълчах за предателството му.

— Как се казваш и от кое племе си? — попита той.

— Аз съм френец, чието име езикът ти не може да изговори.

— Ти си френец, значи християнин? — попита той. И обръщайки се към другите, добави: — Вие сте приели да пиете вода от ръката на един гяур!

Всички се отдръпнаха от мен, но аз смуших камилата си да се приближи плътно до неговата и казах:

— Кабир, не забравяй тази дума, защото ще трябва да си платиш за нея!

Откакто открито си признах, че съм «неверник», туарегът се чувстваше по-сигурен. И да изкажех някакви подозрения срещу него, фанатизираните мохамедани, каквито бяха керванджиите до един, въпреки всичко нямаше да ми повярват. Ето че сега той издаде и причината, поради която още с появяването ми ме беше изгледал толкова подозрително.

— Откъде имаш тази бишарина? Никой мюсюлманин няма да продаде такова животно на един неверник.

— Получих я като подарък от един правоверен, когото спасих от лапите на лъва.

— Лъжеш! Гяурите се страхуват от Господаря на земетресението, а и онзи, комуто е принадлежала тази бишаринхеджина, никога няма да попадне под лапите на лъва.

Взех в ръка камшика си.

— Слушай, кабир! Кажеш ли още веднъж, че лъжа, ще те шибна с камшика си през лицето, а ти добре знаеш следните думи от корана: «Микаил, Джебраил, Израфил и Азраил, четиримата архангели, не пускат да отиде в рая нито един правоверен, който е бил бит от християнин.»

Това беше най-страшната обида, която можех да му нанеса. Изтощените ездачи, които току-що бяха получили вода от ръката ми, се скупчиха заплашително около мен, а кабирът измъкна от пояса си пистолет.

— Гяур, слизай от джемела, защото, преди още да си поверил душата си в ръцете на Бога, шейтанът ще те отнесе в геената!

Той запъна петлето. Храбрият тебус, който стоеше съвсем близо до мен, грабна копието си, за да ме защити. Хрумна ми, че в този случай можех да изпробвам силата на онзи алама, който бях получил при Биркет ал Фехлатн. Кабирът познаваше моята бишарина, следователно сигурно познаваше и човека, който ми я беше подарил. Впрочем, както по някои негови вещи, така и по оръжията и бурнуса на шейха ал джемали забелязах издайническите инициали А. Л., които ми обясниха всичко останало.

Извадих от джоба си късчето корал и му го показах.

— Прибери си оръжието, иначе шейтанът ще получи твоята душа, а не моята! Ще се подчиниш ли, или не? Той видимо се изплаши.

— Аллах акбар, Бог е велик, сихди, а ти си под такава закрила, която е по-могъща даже и от силата на дявола. Виждам, че ми казваш истината, ти си спасил един правоверен от ноктите на лъва и затова той ти е дал своята хеджина. Можеш да яздиш с нас докъдето искаш!

Точно това желаех. Разрешението на водача ме правеше член на кервана и ми даваше право да говоря и да действам срещу кабира в името на общото спасение.

— Тогава да продължаваме нататък. Моите слуги ще ни догонят.

— Колко слуги пътуват с теб, сихди? — попита той, отново обзет от подозрения.

— Освен този още двама. Те присъстваха, когато убих Господаря на земетресението. Щом ни настигнат, ще можеш да видиш кожата му, а също и кожите на пантерите, улучени от моите куршуми.

— Каква работа имаш тук, в пустинята?

— Искам да убия Асад Бей, а и да си поговоря с някои други бейове.

Отговорът ми го задоволи и той направи знак на хората да продължат прекъснатата езда.

Заедно с тебуса останахме на опашката на бавно влачещия се керван.

— Аллах керим — Бог е милостив, сихди, той закриля правоверните. Но ти си християнин и рискуваш живота си, макар че не можеш да очакваш помощ от Аллаха.

— Аллах не е по-могъщ от моя Бог, който е на небето. Той е всевластен, а ние сме негови чада.

— Но никой мюсюлманин не би казал такива думи на кабира. Ангелът на смъртта витаеше над главата ти. Ти си силен и смел също като Сихди Емир, наричан още Пехливан Бей.

— Винаги може да се разчита повече на храбрец с голи ръце, отколкото на страхливец, въоръжен до зъби. Ти също си смел и верен човек и аз ще го спомена пред Сихди Емир. Ще намерим ли вода в Баб ал Гуд?

— Там има два тайни извора, от които могат да пият десет камили.

— В такъв случай този кафила може да издържи, докато му се притечем на помощ, в случай че преди това Хеджан Бей не го унищожи.

— Какво ще направиш, за да го спасиш?

— Първо трябва да размисля. Сихди Емир при Баб ал Гуд ли е?

— Да, там ни очаква. Но тъй като не знае кога ще дойдеш, възможно е за кратко време да се е отдалечил.

— Дали керванът ще стигне до Портата на дюните?

— Не. Кабирът ще го отведе настрани сред дюните, където ще го нападнат.

Имах основателни причини да се съглася с това предположение и започнах да търся най-сигурния начин, по който да спася кервана и да заловя разбойниците.

Разбира се, можех просто да застрелям кабира и шейха ал джемали, но така, първо, нямаше да постигна истинската си цел и второ, заради останалите араби това бе твърде опасно, преди безспорно да се докаже, че са съюзници на Хеджан Бей. Трябваше да заловя Бея, за да освободя Рено Латреомон и да се стремя да се срещна с Емери, преди да предприема подобна решителна крачка, и то без тя да е абсолютно наложителна.

Междувременно Йосиф и Хасан ни догониха. Наредих им да скрият за нас един от меховете, а останалата вода да разпределят между керванджиите. Твърде скоро великият Хасан се сприятели с тях, започна да се хвали и да величае името си, а както забелязах, правеше и какви ли не опити да им внуши полагаемата ми се възможно по-голяма почит.

По едно време водачът спря своята камила, пропусна кервана да мине покрай него и когато двамата останахме сами, ме попита:

— Сихди, знаеш ли името на човека, който ти подари тази хеджина?

— Християнинът помага на ближния си, без да го пита как се казва.

— Тогава значи не знаеш какъв е той?

— Той е такъв, какъвто си и ти.

— А също и ти, сихди. Ти притежаваш неговия алама и си длъжен да направиш за него всичко, каквото ти заповяда. Известен ли ти е пътят, по който ви водя?

В случая този човек изказваше едно мнение, което не съвпадаше съвсем с моите възгледи. Значи заради аламата трябваше да съм техен съучастник! Но аз ни най-малко не изпитвах подобно желание. «Ти притежаваш неговия алама», беше ми казал той. Дали думата «неговия» не Означаваше, че онзи, от когото бях получил кораловото късче, не беше самият Бей? В такъв случай наистина бях изпуснал чудесен улов. Едва сега тази възможност ми се стори твърде вероятна, защото някой от подчинените му бандити едва ли щеше да има пълномощията да раздава аламата и едва ли щеше да разполага с такива средства, че да подарява толкова ценни животни като бишаринхеджината. Трябваше да поразпитам кабира.

— Известен ми е. Той не води към Гат, а към Баб ал Гуд.

— Няма да стигнем чак до Баб, а още днес след залез слънце ще спрем да бивакуваме сред Пясъчното море. И тогава ще дойде Бея.

— Бея ли? А той не чака ли в онзи далечен дуар, където беше попаднал под лапите на Господаря с голямата глава?

— Не ти ли каза, че съществуват двама Хеджан Бея, които са братя?

Това беше значи обяснението за факта, че разбойникът се появяваше с такава бързина в най-различни местности! Бях имал възможност да заловя единия от братята и го бях изпуснал. Но затова пък трябваше с толкова по-голяма сигурност да сложа ръка на другия!

— Нямахме време за много приказки — отвърнах аз. — Бея знае ли къде ще намери този кафила?

— Той го очаква вече от няколко дни. Когато всичко живо заспи, той ще се приближи, за да говори с мен и да му кажа какъв е броят на керванджиите. Джумът е силен, сихди, и Хеджан Бей няма да срещне съпротива. Но възможно е да се появи един враг, който е по-страшен от всяка друга опасност. Ще ни подкрепиш ли с десницата си и срещу него?

— По всяко време ръката ми е готова да помогне на моите приятели — отговорих двусмислено аз. — И кой е този върл враг?

— Пехливан Бей. Чувал ли си за него, сихди?

— Кой е той?

— Никой не знае. Тръгни да яздиш през Серира, през Белад ал Гуд, Страната на дюните, през Сахела, и навсякъде ще видиш костите на нашите хора, убити от неговите куршуми. Той се появява навсякъде и въпреки това никой не го вижда. Неговата джемел има осем крака и четири крила, бърза е като светкавицата и не оставя никакви следи. Той не се нуждае нито от храна, нито от вода, а въпреки това е великан, висок колкото трима обикновени мъже. Той е самият шейтан, той е Иблис, непокорният ангел, отказал да се хвърли пред нозете на Адам, и ето че сега броди по земята, за да убива душите на правоверните.

Забавно ми беше да слушам с какви небивали качества кичеше суеверието, а и нечистата съвест на тези араби, моят добър приятел Ботуел, но, разбира се, внимавах много да не оспоря мнението на кабира дори и с една-единствена дума. Името му беше Пехливан Бей, Героя на героите, което показваше достатъчно какво огромно уважение си бе спечелил Емери сред обитателите на пустинята.

— Мислиш ли, че ще се появи? — попитах аз.

— Не знам. Той идва винаги когато са готови куршумите му, отлети в геената. Той познава всяко животно и всеки човек от джума, знае всички наши кладенци и места за почивка. Все още не е бил само в Ал каср (Замък. Б. нем. изд.), защото един благочестив марабут (мюсюлмански отшелник. Б. пр.) го е направил неуязвим срещу всякакви зли духове.

Това беше за мен извънредно важно сведение. Оказа се, че аламата има далеч по-голяма власт и сила, отколкото можех да си представя. Доверявайки се на кораловото късче, непредпазливият кабир се увлече да ми разкрие такива неща, които бяха много опасни за неговия повелител.

Древните римляни са навлизали по-навътре в Сахара, отколкото обикновено се приема. Докато войнствените орди на халифите са връхлитали през Суецкия провлак, пустинята е била залята от едно истинско преселение на народите. В онези древни и средновековни времена в не един и два усамотени оазиса, както и в много отдалечени и по-безопасни yap, са били издигнати различни постройки, изоставени по-късно от хората, тъй че постепенно са били засипани от летящия пясък или пък от тях са останали само развалини, които все пак са доста подходящи за скривалища на разбойническата паплач от пустинята. Вече бях виждал няколко такива кусур (Мн. ч. от каср. Б. нем. изд.) и винаги бях откривал, че между зидовете им или пък наблизо имаше кладенец или някакъв друг водоизточник.

Ако джумът разполагаше тук с някакво подобно убежище, то едва ли се намираше в Баб ал Гуд, а несъмнено трябваше да се търси нейде в Серира и с доста голяма сигурност можеше да се очаква, че никъде другаде, а само там държаха в плен Рено Латреомон. Затова казах:

— Искам да отида при бея в Ал каср. Колко време е нужно на моята хеджина, за да стигне дотам?

— Застанеш ли при Баб ал Хаджар, при Портата на камъните, сихди, и ако оттам продължиш да яздиш право в посоката, накъдето пада сянката ти, веднага щом при изгрев слънце тя стане два пъти по-дълга от цевта на пушката ти, тогава привечер на следващия ден ще стигнеш до Джебел Серир, върху която се издигат зидовете на нашия каср.

Искаше ми се да продължа да го разпитвам, обаче присъствието на водача при кервана изведнъж се оказа твърде необходимо, понеже Хасан Велики беше забъркал голяма каша. Въпреки нареждането ми на първо време да не се обяснява на хората, че пътуват в погрешна посока, той се беше раздрънкал и с шейха ал джемали беше започнал шумен спор, за чието заглаждане извикаха кабира.

— Ти не каза ли, че си от племето на кабабишите? — опитваше се да се защити предводителят на камиларите. — Техните дуари са в Кордофан. Как тогава ще знаеш по-добре пътя за Гат от един туарег, който стотици пъти е яздил по него? Думата кабабиши означава овчари. Те пазят овцете си, разговарят с овцете си, ядат овцете си и дори се обличат в кожите и вълната на овцете си. Ето защо в края на краищата сами са се превърнали в овце, които нямат нито разум, нито душа и само блеят глупости като собствените си животни. Дръж си устата затворена, кабаш, и се засрами!

Хасан се наежи и тъкмо се канеше да му даде пиперлив отговор, когато се случи нещо, което го накара да си замълчи и изцяло погълна вниманието на останалите.

В пълен галоп зад нас се зададоха четирима ездачи, които, щом зърнаха спрелия керван, дръпнаха поводите на животните си, и след като ни наблюдаваха известно време, най-сетне се приближиха. Те седяха върху бишаринхеджини и аз веднага познах … уелад слимана, подарил ми своята джемел, както и пратеника, когото бяхме пленили в Алжир. По някакъв начин явно му се беше удало да се освободи. Сигурно се беше върнал в дуара край планините Аурес и единият от братята разбойници незабавно го беше взел и заедно с другите си хора беше тръгнал на път, за да съобщи за провала на неговата мисия. Може би те знаеха целта на моето пътуване. Но дори и да не беше така, в момента очевидно се намирах в голяма опасност и затова направих знак на Йозеф и на тебуса да не се отделят от мен.

— Ес селям алейкум — поздрави уелад слиманът със силен глас, без да забележи нито мен, нито Йозеф, защото се прикривахме зад другите. — Кой е кабирът на този кафила?

— Аз — отвърна туарегът, като в очите му се появиха лукави искрици.

— Накъде сте се отправили?

— Бием иллахи, това е добре. Аз също съм тръгнал за Гат и ще яздя заедно с вас.

В думите му не се съдържаше нито въпрос, нито молба. Този човек не си губеше времето. Той гледаше вече на кервана като на своя собственост.

Ето че в този миг той зърна великанския Хасан, който стърчеше с една глава над всички други. Разбойникът веднага смуши камилата си и се приближи до него.

— Ти беше заедно с френеца, който уби лъва, нали?

— Да.

— Къде е господарят ти?

— Ей там! — отвърна кабашът, посочвайки към мен. Беят ме видя, а после се обърна към пратеника:

— Този ли беше?

— Да, той ме повали с юмрука си.

Последван от другите трима, Бея насочи животното си към мен. Кабирът и шейхът ал джемали също се приближиха. Срещу себе си имах шестима добре въоръжени мъже, без да се смятат хората от кервана. Корндьорфер взе пушката си в ръка, а тебусът държеше в свития си юмрук своето метателно копие от еластично балсово дърво. С лявата си ръка измъкнах под широкия бурнус револвера си от колана, докато в десницата си държах камшика. Така имах вид на човек, който не е подготвен да се защити срещу светкавично нападение.

— Познаваш ли ме? — попита той, без какъвто и да е поздрав, като пронизващият му поглед заплашително се спря върху мен.

— Познавам те — отвърнах спокойно и студено.

— Моят алама е все още в теб, нали?

— Да.

— Върни ми го!

Подхвърлих му кораловото късче. Той го улови във въздуха и го прибра.

— Ти ме спаси от лъва, а аз ти подарих моята най-хубава хе джина. Сега сме квит!

— Добре! Значи животът ти не е по-ценен от една камила. Наистина си прав, ние сме квит!

В очите му се появиха гневни мълнии. После той посочи към пратеника и попита:

— Познаваш ли този човек?

— Познавам го.

— Ти си го ударил така, че за известно време духът му го е напуснал. Дошъл е като пратеник, а вие сте го пленили. Коранът казва, че гяур, който удря един правоверен, загубва дясната си ръка. Ти ще си понесеш наказанието.

— А Библията, свещената книга на християните, казва, че ще бъде пролята кръвта на онзи, който пролива човешка кръв. Ти ще си понесеш справедливото наказание, Хеджан Бей!

Сякаш гръм падна сред керванджиите при споменаването на това име. От преумора, жажда и лишения те бяха съвсем изтощени и обезкуражени и сигурно бе, че нямаше да им е възможно да се противопоставят на джума, щом като само пред едно-единствено име кажи-речи изпопадаха от седлата.

Уад слиманът също бе изненадан. Той нямаше как да знае, че кабирът се беше раздрънкал. Ала разбойникът видя какво въздействие оказа името му, видя се заобиколен от петима храбри мъже, несъмнено знаеше, че брат му е наблизо с целия джум. Всичко това му придаде дързостта да си признае, че действително той е човекът, чието име бях споменал.

— Аллах керим — Бог е милостив, а аз съм Хеджан Бей. Този кафила ще стигне до Гат по живо по здраво, ако ми предаде френеца заедно със слугите му. Гяурино, слизай от джемела и ми целуни обувките!

Всички араби отстъпиха назад от нашата група, толкова голям бе страхът им от този човек.

— Въпреки това ти ще унищожиш кервана — възразих най-спокойно. — Този кабир е предател. Той го е повел към Баб ал Гуд, където още тази нощ джумът ще го нападне.

— Лъжеш! — с гръмовен глас извика той.

— Човече, само да си посмял още веднъж да ме наречеш лъжец и ще…

— Агреб — скорпион! Езикът ти е истинска отрова — прекъсна ме той, изпаднал в ярост. — Лъжеш!

Камилата ми стоеше съвсем близо до неговата. Едва бе изрекъл последната дума, когато камшикът ми, изработен от кожа на хипопотам, изплющя във въздуха и шумно го шибна през лицето така, че от носа, устата и страните му рукна кръв. Още в същия миг избягалият пратеник, който се намираше до него, вдигна пушката си и се прицели в мен, но аз го изпреварих — насочвайки револвера си към челото му, натиснах спусъка.

— Познат ли ти е този изстрел на два-три пръста над основата на носа, Удушвачо на кервани? Ти си братът на Хеджан Бей, а аз съм братът на Пехливан Бей. Върви в геената и съобщи на шейтана, че джумът ще те последва!

Вторият ми изстрел улучи и него право в челото. Третият ни противник бе съборен от камилата си от куршума на Корндьорфер, а пък гърдите на четвъртия бяха пронизани от копието на тебуса.

Всичко това ни отне само две-три секунди, тъй че останалите двама, кабирът и шейхът ал джемали, изобщо не намериха време да използват оръжията си. Насочих револвера към тях.

— Предайте оръжията си, иначе куршумът на Пехливан Бей ще ви изяде!

Един знак, даден на Корндьорфер, се оказа достатъчен. Той се приближи до тях и ги обезоръжи.

— Вържи ги, за да не могат да избягат!

Моят сънародник изпълни нареждането ми, а те изобщо не се възпротивиха. «Пехливан Бей» оказа върху тях същото съкрушително въздействие, каквото има и «Хеджан Бей» върху керванджиите. Сега вече можех да започна да ги разпитвам.

— Хей, мъже, слезте от животните и внимателно слушайте как един френец умее да съди разбойниците и предателите на пустинята!

Хората се подчиниха и образуваха кръг около мен и двамата обвиняеми. До този момент Хасан ал Кебир се беше крил зад другите, но ето че сега смелостта му се възвърна. Той извади своята дълга сарас, която изглежда произхождаше от оръжейния арсенал на Метусаил, със заплашителен израз на лицето се изтъпанчи пред пленниците и с гръмовития си бас ги предупреди:

— Чуйте гласа ми и изслушайте думите ми, разбойници такива, убийци, негодници, подлеци, гадна паплач, синове на паплач, потомци и бащи на паплач! Аз съм кабаш от прочутото феркат ен Нураб, а името ми е Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули. Потомците на храбреците ме наричат Джесар Бей, Удушвача на хора, и направите ли нещо, което да не ми хареса, ще ви удуша и смажа. Аллах ви изпрати в ръцете ми и ще наредя да бъдете съдени от този сихди от Алмания, който уби Господаря на земетресението, както и мъжката черна пантера, заедно с нейната жена. Отворете устата си и говорете истината, иначе ще бъдете смазани от гнева ми и унищожени от яростта ми, защото аз съм Хасан ал Кебир!

— Не сме извършили нищо лошо — каза кабирът.- и няма да позволим да ни съди неверник. Ако ни обвинявате в нещо, тогава ни изправете пред кадията и неговия адул (Съдебен заседател, съветник, помощник. Б. нем. изд.). Ще отговаряме на него, но не и на вас.

— Ти ще отговаряш на мен — отсякох аз, — иначе камшикът ми ще ти отвори устата.

— Нямаш право да биеш един правоверен!

— Че кой ли ще ми попречи? Нима камшикът ми не шибна дори и Удушвача на кервани?

— Тези хора няма да го допуснат. Те са мюсюлмани.

— Те са мюсюлмани и знаят закона, който гласи: «кръв за кръв». Ти искаше да ги отведеш на сигурна смърт. Животът ти им принадлежи.

— Водих ги по верния път. Нима не го потвърди и Хеджан Бей?

— А не ми ли каза ти самият, че джумът ще се появи още тази нощ, след като всички заспят?

— Нищо не съм казвал. Ти си неверник и искаш да ни погубиш.

— Не лъжи, кабир! Смъртта протяга ръката си към теб, а Пророкът ни учи: «Ако никога не казваш истината, то кажи я, когато умираш, за да те види Аллах неопетнен!» Ние сме близо до Баб ал Гуд, а Гат се намира на север оттук. Ти чу, че аз съм брат на Пехливан Бей, който е по-могъщ от джума. И той, и аз притежаваме един дух, който ни казва всичко, каквото пожелаем да знаем. Ето, виж го! Той живее в тази малка кутийка и аз ще го попитам: къде се намира Гат?

С тези думи извадих компаса си.

Обитателите на пустинята са изключително суеверни и предварително знаех, че непознатият предмет щеше да им направи много по-силно впечатление от всякакви предупреждения и заплахи.

— Виждаш ли как сочи на север? Вижте го и вие, мъже! Накъдето и да завъртя жилището му, той показва все същата посока.

Всички оглеждаха компаса боязливо, с учудване и страхопочитание. Даже и исполинът Хасан, който досега не му бе обръщал внимание, не успя да скрие смайването си.

— Сихди, ти си велик вълшебник! Никой не може да ти се противопостави!

— Кабир, ти виждал ли си такъв дух у някой правоверен? — продължих аз. — Християните са по-мъдри и по-могъщи от мюсюлманите и ако не ми се подчиняваш, ще изтръгна духа ти от тялото и ще го затворя в още по-малка кутийка. На времето ей този тук също беше такъв вероломен кабир като теб и ще си остане пленен во веки веков, за да показва пътя на керванджиите.

— Питай ме, сихди, и ще ти казвам самата истина! — увери ме разтрепераният от страх човек.

— Признаваш ли, че двамата с шейха ал джемали сте от хората на Хеджан Бей?

— Да.

— И джумът трябваше още тази нощ да нападне този кафила?

— Да.

— При което всички мъже щяха да бъдат убити?

— Да — колебливо отговори той.

— Колко души наброява джумът?

— Не знам, сихди, дали са се събрали всички, или не. На различни места джумът разполага с различни хора.

Тези думи хвърлиха допълнителна светлина върху загадката за голямата бързина и подвижност на разбойническия керван. Хеджан Бей яздеше сам от място на място и навсякъде го очакваха готови за грабеж хора и тъй като бяха двама братя, то всички оставаха с впечатление, че ужасният бандит и неговата шайка наистина са вездесъщи.

— Познаваш ли младия френец, когото Бея държи в плен?

— Да. Той се намира в Ал каср.

— Колко входа има замъкът?

— Единият е през портата, сихди, а другият е по подземните стъпала, които водят надолу към шота.

— А джумът къде ще изчака този кафила?

— Ако тръгнеш сега срещу изгрев слънце, ще го видиш пред себе си, когато сянката ти стане два и половина пъти по-дълга от твоята височина.

— Нали Бея се канеше да те потърси, за да разговаряте преди нападението. Къде щяхте да се срещнете?

— Той ще забележи приближаващия се керван и ще разбере къде ще нощува. Щом всички заспят, ще се разнесе зовът на хиената и така ще знам къде да го намеря.

— Това първият керван ли е, който водиш към гибел? Туарегът замълча.

— Кабир, ти си голям грешник, но ако ми се подчиняваш и ме заведеш до замъка, няма да бъдеш убит.

— Ремаллах — опазил Бог! — извика тебусът. — Сихди, ти виждал ли си синовете ми и сълзите в моите очи? Почувствал ли си мъката на сърцето ми и чул ли си клетвите на душата ми? Заклех се в осемте небеса на Аллах и в седемте пъкъла на шейтана, в устата на Озаир (Езра. Б. нем. изд.) и в главата на Сейида Йайа (Св. Йоан. Б. нем. изд.), като дадох обет, че ще умре всеки, който е в съюз с убиеца. Ед дем б’ед дем, ен нефс б’ен нефс! Кръв за кръв, живот за живот! Ще ми дадеш ли тези мъже, сихди?

— Аз не се разпореждам със живота им и не мога да го подарявам.

— Е, добре, значи е мой!

Преди да успея да му попреча, той прониза с копието си гърдите на кабира, а още в следващия миг преряза гърлото на шейха ал джемали.

— Хамдулиллах — слава на Бога, който съди справедливо и на небето, и на земята! — ликуващо извика той. — Отмъщението ми ще продължава да изяжда убийците, докато целият джум отиде в геената!

Не можех да осъдя постъпката му, макар че двамата убити сигурно щяха да ми бъдат полезни. Наказанието, сполетяло ги толкова бързо и неочаквано, несъмнено бе заслужено особено ако човек помислеше за жертвите, които са изпратили на гибел в ръцете на Хеджан Бей.

— А не знаеш ли, Абу била ибуа, че Пророкът е казал: «Нека делата ти са бързи, но мисълта преди тях да е бавна?» Нуждаехме се от тези предатели, за да заловим джума. Но сега устата им е затворена завинаги, а краката им не могат да ни заведат при разбойниците.

Цялата собственост на мъртъвците се намираше вече в ръцете на арабите. Уелад слиманът бе носил със себе си значителни запаси вода и провизии. Наредих да ги разпределят между керванджиите, а бишаринхеджините на убитите задържах за себе си като законна плячка. Прибрах в джоба си и кораловото късче на Хеджан Бей, защото може би пак щеше да ми окаже неоценими услуги.

Керванджиите се събраха на едно място и започнаха тихо да се съвещават. После един от тях се приближи до мен.

— Стани наш кабир, сихди! Ти имаш един дух, който ще ни заведе до Гат.

— Ще се подчинявате ли на този дух?

— Да. Само ни кажи заповедите му!

— Няма да стигнете до Гат, ако оставите джумът да ви следва по петите. Той няма да се отклони от дирите ви и ще ви унищожи. Но ако проявите храброст, ние ще избием разбойниците и поклонниците ще могат в бъдеще спокойно и мирно да пътуват през пустинята.

— Ние сме смели, сихди, и не знаем що е страх, но джумът има повече мъже от нас и ще ни победи. Трябваше да вдъхна на хората кураж.

— Моят дух ми казва, че джумът няма да ни победи. Аз съм брат на Пехливан Бей, който ни чака при Баб ал Гуд. Той поваля разбойниците като суха тръстика. Я погледнете тук! Тези два револвера ще изядат дванайсет души, тази тежка пушка ще изпрати още двамина при шейтана, а тази карабина «Хенри», чието име сигурно още не е стигнало до ушите ви, ще вземе живота на два пъти по десет и на още пет разбойника. Ако ще ставам ваш кабир, то казвайте ми по-бързо съгласни ли сте, иначе заедно със слугите си тръгвам да търся джума и ви оставям сами да се оправяте в пустинята.

— Ще ти се подчиняваме, сихди!

— Да, ще ти се подчиняваме, сихди — въодушевено потвърди и Хасан Велики. — Ти си най-мъдър сред мъдрите, най-умен сред умните и най-голям герой сред героите. Погледнете ме, мъже, аз съм Джесар Бей, Удушвача на хора. Тази сабя ще разпори коремите на десет разбойника, тази джанбийе (Кама. Б. нем. изд.) ще пререже гърлата на двайсет убийци, а тази пушка, това копие и тези пистолети ще унищожат всичко останало. Вие ще имате единствено задачата да възхвалите храбростта ни и да възпеете геройските ни подвизи. И когато се върнете при вашите синове и дъщери, от шатрите ви ще се понесе славата на Хасан ал Кебир, както и славата на великия сихди от Алмания, който уби Арет и победи мъжката черна пантера заедно с нейната жена!

— Машаллах, мътните го взели, ама че уста има! — обади се ядосаният щафелщайнец. — Ама кат’ се почне пукотевицата, «великият» Хасан изведнъж ще се смали толкоз много, че човек изобщо няма да може да го забележи.

Слънцето бе изминало вече три четвърти от небесния си път и аз подканих хората да тръгнем на път. Оставихме труповете да лежат където си бяха, защото гробокопачите на пустинята, пясъчният и брадатият лешояд щяха да ни спестят работата по заравянето им в земята. Знаех, че много малко можех да разчитам на арабите и все пак ми се струваше, че опасността, срещу която бяхме тръгнали, нямаше да е по-голяма от някои други, с които неведнъж успешно се бях справял. За мен Хеджан Бей не беше по-страшен от всеки обикновен арабин, а там, където откритата смелост нямаше да се окаже достатъчна, щях да потърся спасение в използването на хитрост.