Четвърта глава Пехливан Бей, удушвача на разбойници

Миражът!

През нажежената пустош бавно се влачи джелабата (Керван от поклонници. Б. нем. изд.). Той е на път вече от месеци и от присъединяващите се към него от всички посоки поклонници е набъбнал значително и наброява много хора. Богати мюсюлмани яздят редом до бедняци, тръгнали пеша, които са принудени да разчитат на милосърдието на правоверните и не притежават нищо друго освен един-единствен сребърен талер, за да могат да си платят прехвърлянето през Червено море. Младежи, оставили не толкова отдавна момчешките години зад гърба си, вървят редом с изморени старци, които искат преди смъртта си да видят свещената Кааба. Бедуини с жълтеникав цвят на кожата, кафяви туареги, тъмнокожи тебуси и текрури със ситно накъдрени коси, както обикновено наричат чернокожите поклонници, тръгнали за Мека, меланхолично мърморят богоугодни молитви или пък взаимно се ободряват, подвиквайки мохамеданското «Ла иллаха илла’лях, уе Мохамед расулу’лях — няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк!»

Небето сипе жар, сякаш е море от врящ метал, а земята гори като разтопено желязо. Самумът съвсем е изсушил меховете за вода, а до най-близкия оазис има още много път. Някой самотен бир не може много да помогне, защото застоялата му солено-сладка вода едва ли ще стигне и едва ли ще смогне да освежи езиците на хората и бърните на камилите. Отначало непрекъснатата върволица на кервана отдавна вече се е разпаднала на отделни групи, които с мъка се влачат една подир друга. Хляб, брашно и бела (Сухи фурми. Б. нем. изд.) има достатъчно, ала за глътка вода или за паничка мериса (Освежително възкисело питие, правено от ферментирала каша от дура (вид просо). Б. пр.) измъчваните от жажда хора биха дали няколко месеца от живота си. В големите си страдания те непрекъснато посягат към празното земземийе, допират го до пресъхналите си устни и пак го свалят с жалното «кали!» — празно!

Молитвите стават все по-тихи, а подвикванията — по-редки. Залепналият за небцето език тежи в устата като олово. Той едва успява да промълви сурат Ясин, трийсет и шестата сура от Корана, която мюсюлманите наричат «Калб ал Куран», Сърцето на Корана и се молят с нея при смъртна опасност.

Но ето че изведнъж се разнася силен радостен вик.

Над забуления в мараня хоризонт изникват очертанията на тъй дълго жадувания оазис. На дълги стройни стволи се извисяват една над друга внушителните корони на финикови палми и леките им перести клони се полюшват на току-що надигналия се пустинен вятър. Между зелени горички се вижда да проблясва нещо като накъдрената от вълнички повърхност на прекрасно езеро, а въздухът изглежда вече влажен от изпаренията на водата. По-нататък короните на палмите се оглеждат в искрящата водна повърхност. В прохладното езеро нагазват камили и проточили дългите си вратове, с удоволствие пият живителната течност.

— Хамдулиллах — слава на Бога! Това е оазисът! Господ ни спаси! Хвала и благодарност Нему!

Ликуващите хора се опитват да накарат камилите си да преминат в по-бърз ход, ала животните не се оставят да бъдат измамени. Острото им обоняние отдавна щеше да ги предупреди, ако наблизо наистина имаше вода.

— Хауен алейкум, иа Аллах — помогни им, о Господи! — започва да се моли опитният водач на кервана. — От жажда и жега са си загубили ума и вземат за истина опасния мираж, наречен фата моргана.

Думите му съкрушават с двойна сила измамените хора. Все по-обезкуражено и все по-бавно продължава да се влачи нататък върволицата от хора и животни, които все повече губят сили, отивайки може би право към ужасната участ на водата от някоя уади, която под непоносимата жар на слънцето се стопява и изчезва в мъртвешката пустиня. Не след дълго джелабата влиза в една Мека, която е изградена високо над звездите, а не сред пясъците на Арабия.

Миражите се явяват по-рядко, отколкото обикновено мислят хората. Виждал съм ги само два пъти, и то поне първия път също бях измамен като другите. Но този ден ми било писано да се убедя, че при определени обстоятелства миражът може и да не е страшен за човека и дори да му донесе полза.

Според указанията на кабира бях продължил да яздя в нашата предишна източна посока. Сенките ни ставаха все по-дълги и по-дълги, докато най-сетне надхвърлиха двойния човешки бой. И точно тогава над хоризонта изплува странен мираж.

Имах чувството сякаш слънчевите лъчи бяха образували над земята море от най-фина искряща и пламтяща слюда, дълбоко десетина стъпки. Въпреки че вечерта наближаваше, жегата беше кажи-речи непоносима и напълно изтощеният кафила заплашваше да затъне във все по-дълбокия пясък и да не помръдне повече оттам. Наближавахме арената на вечни битки между Гуд и Серир, между дюните и скалите, като под краката на силно потящите се животни се редуваха ту пусти и голи каменисти равнини, ту опасни дълбоки и поддаващи пясъчни натрупвания. И ето че бавно и постепенно високо във въздуха пред нас изникна гигантска планина. Очертанията на великанските масиви се размиваха в трептящата мараня, но в подножието им ясно видяхме да блести повърхността на огромни езера, в които се вливаха няколко реки., Но бреговете им бяха голи и пустинни, без никаква следа от каквато и да било растителност.

— Машаллах, мътните го взели — обади се щафелщайнецът, — ама че мътна история! Планината се е обърнала с главата надолу и е забила върховете си в земята! Амче ако нещата продължават тъй, Хасан Велики ще вземе да ходи на ръце.

И ето на, в този момент пред нас се очерта някакъв великански силует, но обърнат наопаки, а до него се появи и втори. Въпреки неясните им контури успяхме да различим легнала на земята камила и изправен до нея бедуин. Беше ми ясно, че действащите лица в тази картина наистина съществуват и се намират зад дюните нейде пред нас. Вероятно арабинът не беше нищо друго освен преден пост, оставен там от Хеджан Бей, за да му съобщи, когато забележи приближаването на кервана. Фата моргана ни беше издала присъствието на джума, но в същото време миражът нямаше как да отнесе нашето отражение до поста, защото се намирахме пред слънцето.

Много странна и призрачна гледка представляваше този съгледвач на грабителския керван — увиснал във въздуха с главата надолу, и то във великански измерения!

— Ррреее — стой! — наредих аз. — Джумът е пред нас. Хора, слезте от седлата, издигнете шатрите и се пригответе за бивакуване!

Докато траеше тази работа, слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта, а пък миражът, увеличавайки съответно размерите си, се издигаше по небосклона. Имах впечатлението, сякаш се намирах пред някоя широка няколко мили «камера обскура» (Най-простите фотоапарати, които са били без обектив. Б. пр.), чиято леща с всеки изминал миг ставаше все по-дебела и по-дебела, а увеличителната й сила неспирно нарастваше.

Изведнъж зад миража, изобразяващ мъжа във въздуха, изникна друг силует, който изплува отстрани сякаш от земята. Можехме добре да наблюдаваме всяко от движенията му. Той вдигна ръце и насочи някакъв дълъг и тесен предмет към главата на поста — след кратък миг цялата картина потрепна и се разклати по странен начин и… съгледвачът рухна на земята.

— Аллах керим — Бог е милостив! — извика Хасан. — Слава и хвала на Пророка, че на тази картина не е моето тяло, защото там един човек застреля друг!

Той имаше право, макар че поради голямото разстояние ние не чухме изстрела.

Кой ли беше убиецът? Силно увеличената му фигура се наведе над падналия човек, а после той насочи продълговатия предмет, който не можеше да бъде нищо друго освен пушка, и към камилата — отново последва потрепване и разклащане на целия мираж — могъщият силует на животното подскочи, а после някак бавно падна.

— Видяхте ли го, мъже? Това е Пехливан Бей, Удушвача на разбойници. Той изпрати поста на джума в царството на смъртта. Останете тук и ме чакайте! Хайде Абу била ибна, хайде Корн-дьорфер, трябва да отидем при него!

Няколко мига по-късно ние седяхме вече на камилите си и веднага препуснахме в посока на миража.

Колкото повече напредвахме, толкова повече и по-бързо той губеше очертанията си. Съвсем скоро след втория изстрел другият силует, който смятах за Емери Ботуел, изчезна. Тъй като пясъкът беше дълбок и се налагаше да заобикаляме многобройните дюни, въпреки бързата ни езда ние се придвижвахме твърде бавно напред. Когато най-сетне миражът окончателно се стопи, местопрестъплението сигурно се намираше вече нейде в нашия кръгозор.

Но трябваше доста дълго да търсим, докато намерим мястото.

Оказа се, че предположението ми действително е било правилно. На пясъка лежеше един туарег, застрелян малко отстрани в челото, на два пръста над основата на носа, а и камилата му беше убита по същия начин. Както на бурнуса, така и в единия ъгъл на покривалото под седлото се виждаха инициалите А. Л., един знак, който като магнит привличаше безпогрешния куршум на Пехливан Бей.

Беше ни необходим половин час, за да стигнем до това място, а и Емери го беше напуснал също от толкова време. Дали трябваше да тръгна подир него? Краткото проследяване на дирята му ми показа, че той много хитро бе избирал онези места, където по каменистата земя не оставаха никакви отпечатъци или пък дълбокият пясък веднага се затваряше над тях. И така, щеше да ми е много трудно да го догоня, а и тъй като скоро щеше да падне нощта, сигурно щях да объркам пътя и нямаше да мога да се върна при нашия кафила. Освен това беше съвсем близко до ума предположението, че англичанинът щеше да се навърта около джума, а понеже и ние си имахме работа с разбойниците, без съмнение щях да го срещна. Ето защо се отказах да го следвам.

Но сега пък неизбежно бе да ми се натрапи и една друга мисъл.

Убитият пост беше имал само няколко глътки вода, което бе сигурен признак, че или очакваха скорошното му завръщане, или пък че след кратко време някой щеше да дойде да го смени. И в единия, и в другия случай щяха да открият смъртта му. Без съмнение наблизо се намираха и други постове, проверявани от самия Хеджан Бей. Биваше ли тогава да напусна това място без никакви предпазни мерки? И кое ли беше най-доброто, което можех да предприема? Дали трябваше да засипя с пясък двата трупа и да си тръгна, или пък да остана наблизо? Във втория случай ми се откриваше възможността лесно да направя чудесен улов, но пък и въпреки цялото ми безстрашие като нищо можех да се изложа на такава опасност, от която при всичката ми смелост нямаше да има отърваване.

Реших да направя първото.

Пясъкът беше рохкав и никак не беше трудно само за броени минути да издигнем малка дюна над туарега и камилата му. После се върнахме към кервана. Посрещнаха ни с въпроса, дали сме видели Пехливан Бей.

— Камилата на Удушвача на разбойници е бърза като литналата във въздуха птица — отвърнах аз. — Той беше вече изчезнал. Но аз знам мислите на моя брат. Той няма да остави джума на мира, докато не го унищожи. Скоро ще можете да видите лицето му и да чуете неговия глас.

Слънцето потъна зад хоризонта и нажежената земя започна да излъчва двойно по-голяма горещина. Бяхме завързали камилите за забити в пясъка колчета и бяхме приключили с повече от скромната си вечеря. Но сънят бягаше от очите ни. Звездите изгряха на небето и полунощ наближи. С убийството на туарега Емери ми беше объркал сметките. Ако съгледвачът беше видял кервана ни, то той щеше да уведоми Хеджан Бей и навярно главатарят на разбойниците отдавна вече щеше да се намира нейде наблизо. Но ето че сега гласът на хиената не се чуваше и не се чуваше. Дали пък да не рискувах сам да потърся бандита, оставяйки кервана без предводител?

Дадох нужните указания на Йозеф и на тебуса, на когото можех да имам пълно доверие, и изчезнах в притихналата нощ.

Звездите пръскаха достатъчно светлина, за да различавам ясно близката околност на кристалния пустинен въздух. Въпреки измамната прилика между отделните дюни скоро стигнах близо до мястото, където Емери беше убил туарега. Оттук нататък трябваше да бъда двойно по-предпазлив. По маниера на индианците легнах на земята и започнах безшумно да пълзя напред.

Точно там, където бе стоял постът, видях неподвижно изправени двама мъже, които внимателно се ослушваха и оглеждаха. Промъкнах се съвсем близо до тях, а после изведнъж се изправих. Те се изплашиха и грабвайки оръжията си в ръка, отскочиха назад.

— Рррее — стой! Кой си ти? — попита единият от тях, като се прицели с пушката си в мен.

— Къде е Хеджан Бей? — отговорих на въпроса с въпрос.

— А ти познаваш ли го? От неговите хора ли си?

Извадих кораловия алама.

— Ето виж неговия знак! Къде е той?

И двамата мъже посегнаха към аламата, за да го разгледат по-добре.

— Ти притежаваш марджан (Корал. Б. нем. изд.) и си от нашите хора — отсече човекът, който ме беше заговорил. — А знаеш ли нещо за онзи кафила, дето очакваме тук?

— Знам, защото дойдох с него.

— Къде е кабирът, защо не идва? Защо не спря на мястото, определено от Хеджан Бей?

— Много говориш, а въпросите ти нямат край. Заведи ме при Бея и той ще чуе моя отговор.

— Кракът ти не бива да се приближава до джума, преди да ти е разрешил Бея. Ще го повикам и ще му кажа името ти.

— Аллах и на мен ми е дал уста и Бея ще чуе името ми от моите собствени устни.

— Твоята уста е като Бир била ма, Кладенеца без вода, а езикът ти не обича капките на речта, ала те ще потекат, защото отивам да доведа Бея.

Той се отдалечи и аз останах с другия, който така не се и опита да завърже някакъв разговор. Наоколо цареше дълбока тишина и съвсем лекият полъх на нощния ветрец донасяше до слуха ми странните, едва доловими звуци на подвижните пясъци. Но ето че неочаквано до ухото ми долетя съвсем друг шум, шум, който ме изненада и ме накара да застана нащрек.

Разнесе се изстрел и макар да беше нейде твърде далече, звукът бе все пак толкова ясен, че не бе възможно да съм се заблудил. Проехтя от срещуположната страна на мястото, където се намираше нашият кафила. Постът до мен също изпъна снага и наостри слух.

— Ти чу ли гласа на смъртта в пустинята? — попитах го аз.

— Нощта е мълчалива към окото, но затова пък говори на ухото. Чух онзи глас.

— Чий беше той?

— Ти си приятел на Бея, а не познаваш този глас?- Кажи на душата си да започне да се моли със сурата Ясин. Тя избавя правоверните от смъртта.

— Че кой го заплашва със смърт?

— Не си ли чувал за Пехливан Бей, Удушвача на джума? Преди малко проговори неговата пушка.

— Как да чуя, като идвам от толкова далече!

— Тогава моли Аллаха да те пази от него, защото иначе душата ти ще стане плячка на смъртта, а тялото ти — храна за животните. Ал тиб, пустинният вълк, ще изпие кръвта ти, ал бюдж, брадатият лешояд, ще изкълве очите ти, ал табея, хиената, ще опита вкуса на месото ти и абу суф, лисицата, ще изяде сърцето ти. Пехливан Бей е Баща на гибелта и смъртта го следва по петите.

— Не се страхувам от него. Щом смъртта го следва по петите, тогава скоро ще го догони и връхлети.

— Пехливан Бей не може да умре. Тялото му не е от човешка плът и не може да го убие нито копие, нито куршум. Той стои край теб, а ти не го виждаш, язди редом с теб, а ти не го чуваш, идва при теб, когато не го очакваш, и изчезва, преди да ти мине мисълта да го задържиш. Той не е човек, а е най-върховният измежду джиновете, комуто никой простосмъртен не може да се противопостави. Пушката му е изработена от шейтана, който живее в геената. Тя изпраща куршумите си из цялата Сахара и ще те улучи, дори и да се скриеш вдън земя. Не си ли виждал вече в пустинята мъртъвци с дупка от куршум точно в челото на два пръста над носа?

— Срещнах не един и двама.

— Всички те са паднали убити от неговата ръка. Той е всезнаещ, познава всички мъже от джума и никога не убива друг човек.

Ако разбойникът знаеше, че «всезнанието» на моя приятел се дължеше на съдбоносните инициали А. Л., то сигурно бързо щеше да промени фантасмагоричното си мнение за доблестния Емери.

— Какво зло му е сторил джумът?

— Не знам, а и никой друг няма да може да ти каже. Сам го попитай.

— Така и ще направя веднага щом го срещна.

— Не позволявай на езика си да изрича подобни думи! Не знаеш ли, че когато се говори за тях, призраците идват? Я слушай! Той се приближава. Чу ли го?

Беше се разнесъл втори изстрел, и то по-наблизо от предишния. Вече беше сигурно, че стрелецът е Емери Ботуел. Опитното ухо умее добре да различава пукота на една пушка от друга, а аз бях чувал твърде често гласа на тази безпогрешна кентъкийска карабина, за да не го позная незабавно. Стана ми ясно, че в дързостта си моят приятел дебнеше около джума и търсеше мишена за своите куршуми. Нямаше съмнение, че двамината, застреляни от него, бяха от хората, оставени на пост от Хеджан Бей. Ако не променеше посоката, в която предполагах, че се движи, то англичанинът би трябвало да мине съвсем близо край мястото, където се намирахме ние, а в такъв случай се налагаше да се пазя от него също като разбойника до мен, защото нямаше как да не ме помисли за негов другар.

В този момент се разнесоха стъпки от двама души, които се приближаваха. Между дюните се появиха два широки бурнуса. Постът се връщаше с още един човек, който незабавно пристъпи към мен и започна да ме оглежда, доколкото му позволяваше тъмнината.

— Селям лейлет — нека нощта бъде щастлива за теб! — поздрави той. — Ти ли желаеш да говориш с Хеджан Бей?

— Да. Ти ли си предводителят на джума?

— Не. Бея няма да изостави своя керван, докато не си отиде Удушвача, който дебне около него. Каква вест му носиш?

Значи главатарят на разбойниците се страхуваше от Пехливан Бей и беше останал при своите хора под претекста, че иска да ги закриля.

Много ми се щеше още сега да се срещна с Бея, но тъй като знаех, че Емери е наблизо, предпочетох на първо време да се присъединя към него.

— Трябва да говоря с Хеджан Бей, а не с теб. Защо се крие? Нима страхът от Удушвача е причината да му се схванат краката?

— Внимавай какво говориш! Нашият предводител не знае що е страх. Той властва над всички шилуги и амазиги (Свободни мъже. Б. нем. изд.) в пустинята, а аз съм мюдирът (В случая водач, началник. Б. пр.) на джума. Покажи ми аламата!

— Ето го! — отвърнах аз, като отстъпих назад и се прицелих с пушката си в него. — Щом си мюдирът на този джум, тогава върви преди него в геената!

Канех се да натисна спусъка, ала от изненада и тримата мъже стояха пред мен толкова слисани и беззащитни, че свалих пушката.

— Човече, да не полудя?.- попита ме мюдирът, след като се посъвзе с тон, който изразяваше безкрайното му учудване. — Ти притежаваш алама, а ме заплашваш със смърт! Да не би да искаш куршумът ми да прониже сърцето ти?

— Разбойнико, нима моят куршум нямаше да те изпревари? Нима уплахата не парализира цялото ти тяло така, че ти не можеше да се помръднеш? Знай, че преди още да успееш да вдигнеш кремъклийката си, и тримата ще станете плячка на смъртта. Бея се страхува от Удушвача. Тогава нека ти кажа, че аз съм брат на Пехливан Бей, който ще унищожи джума до последния му човек!

Той ме зяпна така, като че действително ме смяташе за умопобъркан.

— Аллах акбар — Бог е велик! Той може да дава разум и да го отнема, когато си поиска. Но пророкът заповядва да щадим лудите. Ела, последвай ни!

— Пътищата ни са различни. Моят води към Ал каср, а твоят — право в ръцете на смъртта.

— Умът ти е помрачен като нощ без звезди. Какво ще правиш в Ал каср?

— Умът ми е бистър и ясен като слънчев ден, който разкрива пред теб всичко. Аз не съм мюсюлманин, а християнин, и отивам в Ал каср, за да освободя френеца, когото държите в плен.

— Ти си гяурин и имаш алама? Умри, предател такъв!

Той вдигна пушката си, но моята карабина изгърмя и негодникът рухна на земята. Вторият изстрел улучи единия от постовете, а револверен куршум просна и другия, преди още някой от тях да беше успял да използва оръжията си. Бях постъпил честно и не ги бях убил, преди да им кажа, че съм техен неприятел.

Едва що бяха заглъхнали трите изстрела, когато нейде наблизо се разнесе силен глас:

— Хелоу — и — о — о!

Това беше викът, който надавахме с Емери винаги когато се скитахме разделени през гората или из саваната.

— Хелоу — и — о — о! — отговорих му, без да ме е грижа нито за Хеджан Бей, нито за неговия джум.

Повторихме вика още няколко пъти, докато се приближавахме един към друг, и най-сетне се изправихме лице в лице в сърцето на Сахара, както си бяхме обещали преди време в Щатите да се срещнем пак в Африка.

Той сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите.

— Welcome in the Sahar! (Добре дошъл в Сахара! Б. пр.) — поздрави ме най-сетне Емери, като радостно ми стисна ръката.

Този израз на сърдечни чувства бе за него напълно достатъчен.

Не последва никакъв въпрос за нещо минало. Настоящето изцяло бе погълнало вниманието ни.

— Зареди! — каза той по своя лаконичен маниер.

И наистина в радостта си за пръв път бях допуснал непредпазливостта да забравя тази задължителна мярка. Веднага наваксах пропуснатото.

— Три изстрела — три разбойника, нали? — попита той.

— Да.

— А аз само двама. Къде ти е бивакът?

— Спрял съм с един кафила на десет изстрела оттук.

— Колко е голям?

— С мен са осемнайсет, като броя и двамата си слуги, един тебус и един немец, на когото изцяло мога да разчитам.

— Кабирът е човек на Хеджан Бей, нали?

— Да. И той, и шейхът ал джемали са мъртви. Ти защо ми определи среща в Баб ал Гуд?

— Защото няма съмнение, че някъде наблизо разбойниците имат таен склад. Всеки джум се завръща там.

— Знам къде е свърталището им. То е в някакъв каср, а там ще намерим и Рено.

Хладнокръвният и сдържан англичанин все пак извика от изненада:

— Ти го знаеш, а аз не, макар да се скитам от толкова време наоколо, докато ти току-що пристигаш!

— Успях да го изкопча от кабира, който ми имаше доверие, защото притежавам аламата на Бея.

— Ти имаш неговия знак? Кой ти го даде?

— Самият той. Застрелях лъва, който го беше затиснал с лапите си.

— Убил си лъв? Ловджийската му кръв кипна.

— Един лъв и двойка черни пантери. Ще видиш кожите им.

— Pshaw! (Възклицание, изразяващо пренебрежение и неодобрение, Б. пр.) Та нали не са мои! Ами къде срещна Бея?

— В подножието на планините Аурес.

— Невъзможно. Той е в Гуд!

— Те са двама братя.

— А-а! И къде е сега другият?

— Мъртъв е.

Накратко му разказах най-важното.

— Приятелю, ти имаш направо нечовешки късмет! — недоволно измърмори той, след като свърших. — Напред, първо трябва да очистя и аз трети бандит и после ще видим какво ще правим по-нататък!

— Колко души наброява джумът?

— Рано сутринта бяха четирийсет и трима, а сега, като извадим петима, остават трийсет и осем.

— Къде са твоите спътници?

— Съвсем наблизо. Обикалям сам около джума, а после се присъединявам към тях. Умира всеки пост, на който се натъкна.

— Но защо само постовете? Ако искаш, още днес ще спипаме целия джум.

— Well, тогава искам!

— Ела!

Повървях още малко напред и спрях. Ако наблизо се намираше още някой пост, то можех да очаквам, че щеше да се отзове на уговорения сигнал. Сложих длани около устата си и имитирах дълбоките звуци «ом-му, ом-му», издавани от хиената.

Не се бях излъгал, защото недалеч от нас се разнесе същият зов.

— Чакай ме тук! — наредих на Емери и продължих нататък. Срещу мен бавно се зададе някакъв арабин.

— Къде е Хеджан Бей? — попитах го аз.

— Ти ли си кабирът? — отговори ми той с въпрос.

— Да — кимнах аз.

— Пази се от Пехливан Бей! Ти не чу ли изстрелите му?

— Чух ги, а дори видях и него самия. Той уби трима мъже на джума, които стояха близо до мен. Кажи го на Бея! Трябва да говоря с него.

— Защо си спрял кервана не на определеното място? — продължи да ме разпитва той.

— Нима мога да го заведа там, където се намира Пехливан Бей?

— Прав си. Чакай тук!

Той се отдалечи, но скоро се върна. Очаквах нещо подобно. Арабинът ми каза:

— Опиши ми пътя до кервана! След като Удушвача се отдалечи, джумът ще дойде.

Показах му с ръка посоката.

— Ей там сме спрели, на двайсет пъти по-голямо разстояние от това, на което бие кремъклийката ти.

— Колко мъже има този кафила?

— Седемнайсет, изтощени от жажда и преумора.

— Ти разговаря ли с мюдира?

— Да. Куршумите на Удушвача убиха и него, и още други двама, както стояха до мен.

— Тогава слави Аллаха и му благодари, че си се отървал! Върни се и остани буден, за да чуеш, когато пристигнем!

Този пост сигурно беше някой нов член на бандата, понеже не познаваше кабира. Върнах се към Емери и го последвах настрани между дюните. Там се намираха неговите мехари, пазени от слугата му и водача. Заведох ги при кервана. Хората бяха чули изстрелите и се тревожеха за мен.

— Хамдулиллах — слава Богу, сихди, че се връщаш! — обади се Хасан Велики. — Чух пет изстрела и си помислих, че Хеджан Бей те е убил петкратно.

— Сихди Емир, Пехливан Бей! — извика тебусът веднага щом зърна англичанина.

При този вик всички керванджии със страхопочитание и боязън отправиха погледи към високата фигура на моя спътник.

— Да, хора, този ефенди е Пехливан Бей, чиито куршуми кажи-речи изядоха джума. Скоро разбойниците ще дойдат, за да ни нападнат. Пригответе се да ги посрещнем! — заповядах аз.

Тази вест предизвика голямо вълнение. Въоръжените до зъби хора се държаха като овце, които очакват идването на вълка, и само с помощта на компаса успях поне донякъде да им вдъхна кураж и самоувереност. Най-силно възмутен от тяхното поведение беше Хасан.

— Аллах акбар — Бог е велик, той дава на храбреца мъжко сърце, а на героя — челичен юмрук — викна им той с гръмовен глас. — Ала вие сте като бълхи, на които, покажеш ли им пръст, побягват с огромни скокове. Не ви ли казах, че се наричам Хасан ал Кебир и Джесар Бей, Удушвача на хора? Е, добре, тогава защо се страхувате? Страхувайте се от мен, а не от разбойниците, чиито меса ще изям и чиято кръв ще изпия като мериса и вода, подправена със зибиб!

— Дръж си устата затворена! — предупреди го щафелщайнецът.

— Самият ти си истински забиб и джумът ще те изгълта, като остави от теб само голямата ти уста, с която няма да могат да се справят и десет хиляди мъже. Започне ли стрелбата, тогава ми се ще да те видя къде ще се свреш!

— Мълчи! — избухна охуленият Хасан. — Аз съм кабаш от ферката ен Нураб, а ти си само Юсеф Ко ер дарб и твоите прадеди имат същото име като теб. Ти знаеш ли какво представлява един хаджия, един поклонник, посетил Мека? Аз съм бил два пъти в Мека, града на Пророка, веднъж в Медина, прославения, и съм се молил в Джида, където е погребана Ева, майката на човечеството — петстотин стъпки дълга и дванайсет широка. Ами ти какво си направил и на кое богоугодно място си бил? Ти си един френец, който яде свинско месо и който трябва да пътува през земите на правоверните, когато поиска да види страната на Пророка. Щеше да постъпиш по-умно, ако си беше останал в Ка ал брун. Затова си затваряй устата и мълчи!

— Машаллах, мътните го взели, ама колко го е яд тоз’ тип, че не може като мен да яде пушена шунка и свински бабек! Но затуй пък пие Ма ал Зат, което ще рече сок от крастави жаби и гущери, и се надува като хипопотам. Вярно, не съм бил в Мека или в Медина — обърна се той на арабски към Хасан след това енергично баварско словоизлияние, — но ако си мислиш, че си нещо по-добро от някой християнин от Калтенбрун, така ще те цапардосам право във физиономията, че тя ще стане триж по-дълга и по-широка от твоята петстотинстъпкова майка на човечеството в Джида!

Този път храбрият кабаш предпочете да си замълчи.

След кратко съвещание между Емери и мен решихме да поставим разбойниците между два огъня. Затова се разделихме. Присъствието на Пехливан Бей сигурно би окуражило керванджиите. По тази причина той остана при тях, докато аз и неговите спътници заедно с тебуса и моя сънародник, тоест всичко на всичко петима души, поехме между дюните, за да се скрием там, да изчакаме джума и да го нападнем в гръб.

Изглежда нашите изстрели здравата бяха сплашили Хеджан Бей, защото измина твърде дълго време, преди да доловим първите леки шумове от приближаващите се разбойници.

Двама от тях се промъкваха пред другите като разузнавачи, а останалите ги следваха на известно разстояние. Сенките им пробягнаха покрай нас, без някой да ни забележи, макар че се намирахме съвсем наблизо. Двамата съгледвачи обиколиха бивака на кервана, но там цареше такава тишина и такова спокойствие, че изглежда всичко живо отдавна вече спеше. После разбойниците се скупчиха на едно място, за да чуят заповедите на своя предводител. Несъмнено това бе най-удобният момент за нападение. Така, събрани в гъста тълпа, те предлагаха дори и на лошия стрелец сигурна цел, а ако, от друга страна, веднъж ги допуснехме да влязат в бивака, то аз и тогава не се съмнявах в победата, но тя щеше да ни струва далеч повече жертви. Явно Емери бе на същото мнение, защото в този миг между шатрите се разнесе заповедническият му глас:

— Рррее! Стойте, убийци! Ей сега отмъщението и Пехливан Бей ще ви връхлетят. Мъже, огън!

В следващата секунда от двете страни на разбойниците проехтя по един залп. Три двуцевки изпратиха сред тях и втория си куршум, а после бързо грабнах карабината «Хенри». Успях да стрелям само два пъти с нея, защото след това на полесражението не остана нито един противник. Емери, щафелщайнецът и тебусът се втурнаха срещу изненаданите нападатели, но скоро разбраха, че за тях не бе останала никаква работа, тъй като, щом първоначалната уплаха на разбойниците премина и Хеджан Бей видя колко много от хората му лежаха на земята мъртви или ранени, веднага проехтя неговият вик:

— Аллах инхал — Бог да ги погуби! Бягайте, спасявайте се!

Разбойниците на пустинята нападат пътниците само заради плячката. Ако опасността е твърде голяма, а самата плячка не си заслужава риска, то те се отказват от намерението си. На тях им липсва онази смелост, която се изявява и върши чудеса сама по себе си, съвсем независимо от някаква си печалба. При големия страх, който изпитваше всичко живо от джума, на разбойниците никой досега не беше оказвал някаква що-годе по-значителна съпротива. Този път обаче една минута се беше оказала напълно достатъчна, за да бъдат обърнати в бягство. Всяващите ужас мъже на Хеджан Бей изчезнаха между дюните, без на някой от нашите хора да падне и косъм от главата.

Оставихме ги да избягат, без дори и да помислим да ги преследваме, понеже бяхме сигурни, че пак щяхме да се срещнем с тях. Керванджиите нададоха оглушителни победни крясъци, а тебусът с безмълвна ярост се нахвърли върху ранените, пренасяйки ги в жертва на своето отмъщение.

— Машаллах, мътните го взели! Ама че сражение! — недоволстваше щафелщайнецът. — И тия за кви ми се пишат? Разбойници ли били? Да имат да вземат! Негодници са те, които заслужават да ги нашибаш с камшик! Човек се зарадва веднъж, че ще падне хубав тупаник, а остава да се облизва като някой котарак, който е изпуснал птичето. Ама щом джумът пак ми падне, тогава хич няма да вземам пушката, ами направо ще се нахвърля върху тях с юмруци!

Ето че завесата на входа на моята шатра бе отметната настрани и навън се показа една глава, която предпазливо се огледа наоколо, за да види какво е положението на нещата. После подир нея се измъкна дълго и огромно тяло, което с бърз скок се озова сред ликуващите мъже.

Беше Хасан, който още при появяването на враговете ни беше пропълзял в шатрата и се беше скрил на сигурно място.

— Хамдулиллах — слава на Бога, който ни даде силата да съкрушим неприятелите си! — успя да надреве той гласовете на останалите. — Ние ги посрещнахме като герои, а те избягаха като фусти. Нашите погледи ги изплашиха и краката им ги спасиха от нашата дързост. Щом видяха Хасан ал Кебир, изпаднаха в ужас, щом зърнаха Джесар Бей, Удушвача на хора, започнаха да вият от страх. Неговите куршуми пронизаха сърцата им, а ножът му преряза техните гърла. Сега лежат мъртви на земята. Почитайте Аллаха, хвала и слава на Хасан ал Кабаши от ферката ен Нураб!

— Ще млъкнеш ли, страхливецо От ферката Заешко сърце? — отвърна му разяреният Йозеф Корндьорфер. — Амче кой се беше скрил ей там в шатрата? Добре видях как пропълзя под платнището й, ах ти, Страхлив Бей и Удушвач на Ма ал Зат!

— Каква е тази жаба, дето квака тук? — гордо попита кабашът. — Не е ли някакъв френец, който взема за истина всичко, каквото пише в Ал Китаб ал Мукадес? (Светото писание. Б. нем. изд.) Но аз съм мюсюлманин, който се моли според Корана. Ти не знаеш ли, че Адам е бил създаден в петък? А жена му е правена в събота, когато се пада и твоят рожден ден, ти жено, син на жена и братовчед на безброй фусти! Чувал ли си някога кабаш да се е свирал в шатра по време на битка? Не убих ли аз десет разбойника, докато ти, гяурино, се криеше зад гърба ми?

Това бе вече твърде много за доблестния щафелщайнец. Той се нахвърли върху кабаша, за да го накаже заради лъжите му. Ала великанът се отдръпна с мощен скок и побърза да се скрие зад най-близката шатра, където бе последван от разгневения «братовчед на безброй фусти». Изглежда Йозеф успя там да спипа Хасан Велики, защото се разнесоха онези тъй познати звуци, които може да предизвика една здрава длан при допира си с човешка буза. След няколко минути Корндьорфер се завърна с доволна физиономия. Хасан се появи след като измина доста време. Той пристъпи към мен, като си гладеше брадата.

— Сихди, ти си мъдър и справедлив. Какво заслужава един неверник, който удря правоверен?

— Заслужава да получи толкова удари, колкото самият той е раздал. Върви и му ги нанеси!

— Тогава му заповядай да стои мирно на едно място!

— А ти стоя ли мирно?

— Не! Отбранявах се храбро, както подобава на правоверен.

— Ами тогава и той има право да се отбранява, както подобава на френец.

— Заповядай на някой друг да му нанесе ударите! Не ми е на мен това работата, защото не съм палач, който изпълнява волята на закона.

— Нима Джесар не означава палач (В случая думата за удушвач има значение и на палач. Б. пр.) и нима самият ти не се наричаш Джесар Бей, най-главният сред палачите? Върви и направи каквото ти казах!

— Сихди, ти си строг съдия, но аз съм милостив и състрадателен и ще му опростя наказанието, защото ръката ми е толкова тежка, че сигурно ще го смаже!

С гордо вдигната глава той се оттегли.

През останалата част от нощта нямахме възможност да предприемем каквото и да било срещу разбойниците, тъй че след като изпратихме необходимите постове по местата им, ние легнахме да спим. Преди това обаче седнахме двамата с Емери, за да си разкажем досегашните преживелици и да съставим план за действията си през следващия ден.

Той беше за незабавното преследване на джума, обаче аз предложих да се отправим към Баб ал Гуд и оттам да тръгнем за Ал каср, където разбойниците съвсем сигурно щяха да отидат. Най-сетне англичанинът се съгласи, защото несъмнено и за него, както и за мен бе много важно възможно по-скоро да освободим Рено. Керванджиите веднага бяха ограбили мъртвите разбойници. Благодарение на победата ни те бяха станали по-смели и по-решителни и затова изявиха готовност да ни последват.

Времето до зазоряване премина спокойно. Скоро тръгнахме на път.

Понякога се случва камилата на някой пътуващ през пустинята да спре на дадено място, което с нищо да не се отличава от околността, и никой да не е в състояние да я помръдне оттам. А когато пътникът слезе, за да се огледа, забелязва, че пясъкът е влажен и че колкото по-надълбоко се копае, толкова по-влажно става, докато най-сетне на дълбочина от няколко стъпки той се натъкне на вода. Дивите туареги пазят такива кладенци в дълбока тайна. Те ги закриват с кожа, която затрупват с пясък така, че мястото по нищо да не се отличава от околността. Този водоизточник им дава възможност да издържат дълго в пустинни затънтени райони, откъдето могат колкото си искат да предприемат своите скитнически набези и пак да се връщат там.

Точно такъв кладенец открихме и ние. Животните ни получиха възможност да се освежат и тъй като предишния ден ни бяха паднали като плячка няколко камили, ние можехме да намалим товарите на останалите животни. В резултат на това този ден яздихме вече с желаната бързина и успяхме да стигнем до Баб ал Гуд малко след падането на нощта.

Хаосът от разхвърляни във всичките посоки дюни ставаше все по-голям, а камилите трябваше да газят в нажежения пясък почти до коляно. Но в Баб ал Гуд попаднахме на цяло стълпотворение от скали, камъни и пясък, което в нощния мрак изглеждаше още по-зловещо. Откъм запад към каменните маси на Серира напираха високите разбунени вълни на Морето от дюни и като някакъв страшен прибой, който сякаш заповедта на някой могъщ дух беше вкаменила насред най-силното им вълнение, дюните като че се разбиваха във високите отвесни «крайбрежни» скали на каменната пустиня, която не бяха успели да залеят. Едва дневната светлина бе в състояние да ни разкрие всички подробности на тази битка между пясъците и скалите. Но даже и в тази безнадеждна пустош добрият Бог се беше погрижил да има един от по-горе описаните кладенци. Тебусът го беше открил и той ни заведе при него. Там опънахме шатрите си.

На следващото утро посетихме Баб ал Хаджар — най-страшната част от Баб ал Гуд. Тя носеше името си Порта на камъните с пълно право.

Дали тук, на това място в пустинята титаните от праисторическите времена не бяха струпвали скали върху скали, за да щурмуват небето на Юпитер? Или пък великани бяха съградили огромен замък, чиито зъбери са искрели между звездите, но разядени от хилядолетията, зидовете им са се пръснали из пустинята, като е останала да стърчи само портата, под чийто свод се бяхме спрели сега, подобно на джуджета пред огромна катедрала? Две могъщи колони, високи по неколкостотин стъпки, изградени от грамадни каменни блокове, се издигаха към небето, като високо горе се накланяха към друга и допирайки се, образуваха островърха арка, каквато човешка ръка не беше способна да създаде. Отделните каменни късове бяха силно разядени от различните атмосферни влияния. Както изглеждаше, те едва се крепяха един върху друг и все пак Портата имаше достатъчно здрав вид, за да издържи още столетия.

Ето това беше Баб ал Хаджар, през която според сведенията, получени от кабира, минаваше пътят ни за Ал каср.

Яздехме бързо на изток. Лека-полека пясъчната пустиня се изгуби и отстъпи място на една от онези каменисти равнини, които, понеже са осеяни с хаотично разхвърляни скалисти късове, са наречени от арабите с името «yap». Тук нямаше дълбоки пясъци да ни пречат и затова напредвахме по-бързо, отколкото през миналия ден. Както изглеждаше, теренът постепенно се изкачваше и привечер пред нас изплува верига от хълмове, чиито масиви от джир (Гипс, вар. Б. нем. изд.) отдалеч ни посрещнаха с ослепителната си белота под лъчите на залязващото слънце.

— Сигурно това е Джебел Серир, за която спомена кабирът — казах аз.

Емери кимна.

— Well, времето съвпада.

Продължихме да яздим, приближавайки се все повече до планинските възвишения. Извадих далекогледа си и Емери направи същото.

— Ал каср! — обади се той след минута-две, сочейки с дясната си ръка към средата на веригата от хълмове, която точно пред нас се извиваше и разширяваше във формата на подкова.

Аз също различих високите зидове, които се издигаха там. Както по всичко си личеше, това бяха лишените от всякакви прозорци останки от подобна на замък постройка, издигната там преди много, много години. Те бяха едно ново доказателство, че по-рано някои части от пустинята съвсем не са били тъй безлюдни, както сега, когато човешката цивилизация отново трябва да подеме прекъснатата борба с неплодородната земя.

— Може ли и аз да погледна през тръбата, господине? — попита щафелщайнецът. Подадох му го.

— Сихди, дай и на мен туй нещо! — помоли се Хасан. — Искам да видя какво има вътре!

Усмихнато изпълних и това желание, като нагласих пред окото му далекогледа във въпросната посока.

— Аллах акбар — Бог е велик, сихди, но ти си най-великият измежду мъдреците на земята, защото в твоята тръба има скрит един толкова огромен каср, че в него ще има място и за хиляда души!

Далекогледът тръгна от ръка на ръка. Възгласите на удивление следваха един подир друг и бе съвсем очевидно, че добрата ни репутация сред арабите неудържимо нарастваше.

— Ще забележат идването ни от Ал каср — подхвърли Емери.

— Засега все още не могат да ни видят. Впрочем ще трябва да се отклоним от досегашната си посока.

— Защо? Изкачването сигурно става от тази страна.

— Кабирът спомена за подземни стъпала, които водели към някакъв шот. Но ето че оттук не виждам нито шот, нито каквато и да било друга вода. Следователно, сигурно се намира от другата страна на възвишението.

— Правилно. Ще заобиколим хълма!

Свърнахме надясно. От деня не беше останало кой знае колко много, а ние трябваше да стигнем до някакъв резултат още преди настъпването на нощта. Затова пришпорихме животните до предела на възможностите им. С удвоена бързина те ни понесоха около планинското възвишение, а както забелязахме, това не беше особено трудно, защото тук веригата от хълмове бе на много места просечена от клисури и проломи. Когато стигнахме приблизително до средата на заобиколния ни път, видяхме тясно дефиле, по което несъмнено се налагаше да свърнем. Навлязохме в него и не след дълго стигнахме до една котловина, разположена сред планината. По-голямата част от дъното й беше заета от солено езеро, което бе пълно с вода, понеже слънчевите лъчи почти не стигаха до него и то не можеше да се изпарява толкова бързо като водата в откритата Сахара. Скалите, образуващи стените на котловината, се издигаха отвесно към небето и горе, точно срещу нас, съзряхме да стърчи Ал каср. .

— Много тежък терен! — промърмори Емери.

— Няма как да преминем отсреща, без да ни забележат.

— Ще успеят най-много един или двама, които умеят тайно да се промъкват.

— Невъзможно е да останем да чакаме тук до падането на нощта. Аз ще се опитам.

— Well — аз също!

Слязохме от седлата и наредихме на останалите да се оттеглят в клисурата, за да не могат да ги забележат от Ал каср. Тъй като Корндьорфер предполагаше, че ще се изложа на опасност, пожела да ме придружава. Струваше ми доста усилия да го накарам да ме чака заедно с другите. А добрият, послушен Хасан остана без никакви възражения.

По скалистите стени на котловината се намираха достатъчно издатини и цепнатини, които при нужната предпазливост ни предлагаха добро прикритие. Придвижвахме се напред, като ту бавно пълзяхме, ту като правехме бързи големи скокове и най-сетне се добрахме до тесен и дълбок процеп, врязващ се в скалата точно под каср. Сигурно от тази цепнатина започваха скритите стъпала, които водеха нагоре. Нямаше друга възможност.

Навлязохме в процепа и видяхме, че предположението ни се потвърждава, защото все още не бяхме вървели кой знае колко през тесния проход, когато открихме в скалата нисък, подобен на врата отвор, от който започваха стъпала, водещи право нагоре.

— Качваме се! — подкани ме Емери.

— Още не! — възпротивих се аз. — Първо трябва да разберем накъде води тази цепнатина.

— Well, значи давай нататък!

Продължихме напред, но процепът скоро задънваше в скалите. Там, където свършваше, пред очите ни се разкри неочаквана гледка. Видяхме няколко стъпки висока купчина от човешки черепи и кости, по които имаше съвсем ясни следи, че са били оглозгани от хиени, чакали или пък от лешояди. С тях се смесваха парцали от различни разпокъсани дрехи, а няколко увиснали дрипи по острите ръбове на скалите над нас ни обясниха по какъв начин костите бяха попаднали тук. Несъмнено на това място Хеджан Бей ликвидираше осъдените на смърт хора, като ги блъскаха горе от скалата в зейналия под тях процеп — нещо, което явно ставаше не дотам рядко, защото преброихме повече от двайсет черепа.

— Такава е участта на неговите пленници! — прошепна Емери.

— А може би и на собствените му хора, които са се провинили в непокорство. Мисля, че това няма да се повтори повече.

— Точно така, освен ако не му се удаде и нас самите да блъсне горе от скалата.

— Сигурно няма да успее, защото и десет такива Хеджан Бейове не струват колкото един-единствен вожд на сиусите. Хайде сега към стъпалата!

Върнахме се пред отвора в скалата.

Изглежда тук някога е имало силно земетресение, което не бе останало без последствие за скалата. Процепът, използван от нас, бе навярно резултат от него. Отворът, в който навлязохме, както и стръмният коридор, водещ нагоре, очевидно не бяха дело на човешка ръка, а бяха създадени от природата. Само стъпалата бяха направени допълнително от хората.

Всеки миг можехме да очакваме да се натъкнем на някой от разбойниците, който отиваше да вземе вода. Затова много предпазливо и съвсем безшумно се изкачвахме пипнешком нагоре. Проходът беше толкова тесен, че се налагаше да вървим един подир друг. Следователно при евентуална среща с врага не бе възможно да си помагаме, но пък това се компенсираше от обстоятелството, че и срещу нас имаше място само за един-единствен човек. Тъй като стъпалата имаха съвършено различна височина, едва след продължително и много трудно изкачване успяхме незабелязано да стигнем до горния край на «стълбището».

При липсата на дървен материал в пустинята не очаквахме да се натъкнем на врата, но въпреки това заварихме входа затворен. Пред него имаше голям къс скала, който, както се установи след нашия оглед, с помощта на някакво невидимо за нас съоръжение можеше да се отмества навътре. Напразни останаха всичките ни усилия да го отстраним.

— Сега какво? — попита Ботуел. — Трябва да влезем вътре!

— Или да щурмуваме Ал каср отвън.

— Само в краен случай. Не ни е известен броят на оставените тук хора и освен това, макар че яздихме бързо, Бея все пак би могъл вече да е пристигнал с джума си. За предпочитане е да използваме хитрост, а не сила.

— Тогава аламата ще помогне и в този случай.

— Аха! И как?

— Нощта все още не е паднала, а моята хеджина е бърза. Ще вляза в замъка и ще отворя отвътре.

— Твърде опасно е, my dear!

— Не чак толкова, колкото изглежда. Или мислиш, че би трябвало да се страхувам?

— Pshaw! Но нима можеш да знаеш с какви обстоятелства ще се сблъскаш и какви пречки те очакват?

— Разполагам с парчето корал и с моите хубави оръжия!

— Well! Но ще дойда с теб!

— Няма как! Нима искаш да оставиш нашите хора без предводител?

— Вярно! Тези араби са толкова неспособни да се оправят, че човек не може да разчита на тях.

— Корндьорфер ще ме придружи.

— Добре, нека рискуваме! Но ти казвам, че ако само те докоснат с пръст, ще направя на кайма и Бея, и цялата му разбойническа сган.

— Не ми се вярва да ти се наложи. До полунощ ще съм разузнал всичко. После заедно с нашите хора ти ще се изкачиш по стъпалата и аз ще ви пусна да влезете.

— Ами ако не успееш?

— Тогава предоставям на теб да решиш как да действаш. За подобен случай не мога да дам предварително никакви указания.

— До един часа ще чакам тук. Не отвориш ли дотогава, час по-късно ще бъдем пред замъка и ще ти дам знак, като имитирам вика на кукумявка. Не дойдеш ли и тогава, ще приема, че се намираш в опасност и ще нахлуя в Ал каср. Хайде, ела!

Слязохме по обратния път и живи и здрави се добрахме до нашите хора. Когато тебусът разбра, че заедно с Корндьорфер се каня да отида в замъка, ме помоли да му разреша да дойде с нас. Бях принуден да му откажа. Той беше преследвал джума и неколцина от разбойниците го бяха виждали. Следователно бе твърде възможно някой от Ал каср да го познае, което несъмнено щеше да постави успеха на плана ни под въпрос.

Възседнах моята бишарина, а Йосеф взе една от мехарите на Емери. После бързо поехме обратно по пътя, по който бяхме дошли. След като завихме покрай единия край на «подковата», ние се насочихме право към замъка.

Тъкмо когато стигнахме до високия му открит вход, слънцето потъна зад западния хоризонт. Въпреки че до този момент най-старателно бяхме оглеждали зидовете на старата постройка, ние никъде не зърнахме жив човек и все пак с доста голяма сигурност предполагах, че са забелязали идването ни. Тъкмо се канехме да преминем през входа, когато иззад неговите странични подпорни стълбове изскочиха четирима мъже и насочиха към нас дългите си кремъклийки.

— Рррее — стой! Какво търсите тук?

— Ние сме пътници, нямаме нито храна, нито вода и искаме тази нощ да останем при вас и да си купим всичко от каквото се нуждаем.

— Как стигнахте дотук и кой ви каза, че тук живеят хора?

— В равнината забелязахме следите от вашите животни. Пуснете ни да влезем вътре!

Те си размениха въпросителни погледи, а после единият от тях, чиято физиономия не вдъхваше никакво доверие, ни каза:

— Тогава елате!

— Давате ли ни подслон в името на Пророка?

— Ела, ела!

Ние бяхме открили свърталището им и не биваше да излезем живи от Ал каср. Това си личеше съвсем ясно от израза на лицата им. Обаче аз се чувствах уверен в себе си и за да ги изпитам, продължих с въпросите си:

— Защо не ми отговори?

— Казах ти да влизаш!

— Ще ме закриля ли Коранът при вас?

— Да не би да ни смяташ за разбойници, които избиват гостите си?

— Все едно какви сте! Но не ни поздравихте и ние ще се върнем!

Обърнах моята камила и пушките им веднага пак се насочиха към нас.

— Стой, оставате тук! В този замък живее Хеджан Бей. Никога вече няма да видите Сахара!

Изобщо не посегнах към оръжията си.

— Ти сляп ли си, та ме заплашваш? Не виждаш ли пушките ни? Или си мислиш, че само си играем с тях? Не познаваш ли животното, което яздя? Аллах ти е дал очи, ала те нищо не виждат!

Едва сега те познаха моята хеджина.

— Бишарината на Бея! Кой ти я даде?

— Самият той. Спасих го от лапите на лъва, когато далеч от тук, на север чакаше завръщането на Махмуд Бен Мустафа Абд Ибрахим Якуб Ибн Башар, когото беше изпратил в града на френците. Ето, вижте неговия алама!

Това дълго добре познато име, както и коралът, изглежда, ги убедиха, но все пак лицата им останаха мрачни.

— Ти от кое племе си?

— Аз съм френец.

— Значи неверник? Какво правиш в пустинята?

— Дойдох на гости на Бея, с когото трябва да поговоря.

— Добре, тогава остани! Нищо лошо няма да ти се случи, докато той се върне.

Накарах камилата си да коленичи и слязох от седлото. Йозеф направи същото. Самотен лешояд се рееше над Ал каср, описвайки широки кръгове. Дали предчувстваше, че щеше да ни намери като готова храна в процепа на скалата? Взех Мечкоубиеца и го застрелях. За кремъклийките на разбойниците това бе нещо невъзможно. Те се смаяха и точно това бе моята цел.

— Вашите уста не благоволиха да ни кажат едно «селям». Пазете се от моя поглед и от моя куршум!

— Ти имаш знака на Бея, а ни заплашваш? Откраднал си го! Умри, гяурино!

При тези думи той вдигна пушката си и я насочи към мен, но моят револвер го изпревари. Нямаше нужда да натискам спусъка повече от два пъти, защото куршумът на Корндьорфер улучи третия, а прикладът му повали четвъртия на земята.

Незабавно заредихме оръжията и зачакахме да видим дали нямаше да се появи някой нов неприятел, но в двора не се показа жива душа. Нима Хеджан Бей беше оставил само четирима мъже да охраняват Ал каср? Никак не беше чудно, като се има предвид колко затънтен беше този край, а оттам и колко сигурно бе това място. Трябваше да претърсим постройката.

Вътрешността на порутения замък беше по-добре запазена, отколкото човек можеше да предположи при неговия външен вид. Пред нас се откри обширна зала с множество носещи колони, а, както изглеждаше, от нея се влизаше в няколко други помещения. След като видяхме, че залата е празна и в нея нямаше никой, ние се отправихме към околните стаи, за да претърсим и тях. Те нямаха врати и също бяха празни. После през един заден изход се озовахме във втори двор. Сигурно постройката е била издигната през осми век, по времето, когато могъщите уелад муса са нахлули в Серира. Наканих се да изляза на този двор, но в същия миг Корндьорфер ме улови за ръката.

— Чакайте, господине! Ей там, зад оназ’ колона не се ли е изправил също някакъв негодник? Той е с гръб към нас и още не ни е забелязал.

Но преди да успея да му отговоря, разбойникът се обърна към нас. Още в следващия миг оръжието му блъвна пламъче и куршумът одраска ръката на Йозеф.

— Машаллах, колко непредпазлив е този тип! Като нищо можеше да ме застреля!

С тези думи щафелщайнецът прекоси двора с големи скокове и сграбчи човека за гърлото. Бързо го последвах и пристигнах навреме, за да му попреча да го удуши.

— Пусни го! Може би ще ни е полезен.

Йозеф махна ръката си от гърлото му, но продължи здраво да държи разбойника.

— Защо стреляш по един гост на Хеджан Бей? — попитах го аз. Вече ми беше ясно, че освен него в замъка нямаше никакви други хора. Преди да отговори, човекът си пое дълбоко дъх.

— Гост ли? А къде са хората, които ви очакваха? Чух изстрели. Кои сте вие?

— Я виж този алама! Колко души има в замъка? Докато се върне Беят, сме само петима.

— Лъжеш се! Тук си съвсем сам. Четиримата получиха от нас куршуми, понеже ни посрещнаха като врагове.

— Макар че имате корала, избивате хората на Бея. Кои сте вие?

— Аз съм братът на Пехливан Бей и съм дошъл, за да взема френеца, когото държите тук в плен. Къде е той?

— Не казваш истината! Нима е възможно един човек да е брат на призрак?

— Попитай самия Удушвач! Той ще дойде веднага щом го повикам. Къде е френецът?

— Няма да ти кажа.

— Тогава сам ще го намеря, а ти ще трябва да умреш!

— Бея ще отмъсти за мен!

— Той не може да отмъсти за теб. Пехливан Бей го победи и уби шестнайсет от неговите хора. А също и братът на Хеджан Бей е мъртъв, и то заедно с вашия мюдир, кабира и шейха ал Джемали на онзи кафила, който очаквате да пристигне. Ако не ми се подчиниш, геената ще погълне и теб.

— Докажи ми, че казваш истината, и тогава ще направя каквото пожелаеш.

— Ела! Ще ти покажа Удушвача.

През едно срутено място на зида излязох навън и се приближих до самия край на котловината. Озовах се точно срещу процепа в скалите, където се намираше Емери. Човекът, чиито оръжия бях взел, колебливо ме последва.

— Хелоу — и — о — о! — извиках надолу и Емери веднага се показа. — Изкачете се горе!

— Всичко наред ли е?

— Ал каср е мой!

Ето че и керванджиите се показаха и нададоха ликуващи викове. Все още бе достатъчно светло, за да се види ясно всичко, което се разиграваше долу.

Емери остави животните при шота под надзора на трима души, между които беше и исполинът Хасан. Другите се насочиха към входа в скалите, откъдето започваха стъпалата.

— Виждаш ли, че говоря истината? Ще се подчиняваш ли?

— Да, ефенди.

— Тогава отмести камъка, който е пред стълбите!

Разбойникът влезе под един свод, откъдето донесе факел от финикови влакна. След като го запали, той хлътна в тъмната порта, пред която беше стоял на пост, когато го забелязахме за пръв път. Стъпалата ни отведоха надолу до някакво подземно помещение, натъпкано до тавана с какви ли не стоки. Явно Хеджан Бей беше складирал тук своята плячка. В най-отдалечения ъгъл се виждаше каменен блок, поставен върху нещо като два валяка. Закрепени за зида въжета го държаха здраво прилепен към отвора.

— Тук са стъпалата! — обясни нашият пленник.

Стана ни ясно, че заради въжетата ние с Емери не бяхме успели да помръднем камъка. След като ги отвързах, аз отдръпнах блока настрани. Само след няколко минути всички керванджии се намираха в Ал каср. Набързо обясних на Ботуел как стоят нещата, а после пак се обърнах към пленника:

— Къде е френецът?

— Трябва ли да ти кажа? Заклели сме се да мълчим.

— Трябва! Ето тук е застанал Пехливан Бей, който ще ти поиска душата, ако не ни се подчиниш.

— Тогава елате!

В другия ъгъл на сводестото помещение имаше изсечена в скалата ниска, но дълбока ниша, която вместо с врата бе затворена с няколко бали стока. Вътре в нея, на твърдата гола земя лежеше човек, здраво овързан с въжета.

— Рено!

Светлината от факела падаше върху високата фигура на англичанина.

— Емери! — разнесе се силен ликуващ вик.

— Хайде, излизай, момчето ми, по-бързо!

След няколко енергични движения с ножа всички въжета паднаха и двамата приятели се прегърнаха.

След половин час на светлината на намерените факли бяхме претърсили вече целия замък. Тогава изпратихме един човек да доведе нашите животни, защото от пленника научихме, че джумът щял да заведе първо камилите си при шота и едва след това, използвайки стъпалата, хората му щели да се изкачат в Ал каср.

Неописуемо голяма беше радостта на освободения млад човек, който беше изгубил вече всякаква надежда за спасение. Просто не можеше да намери думи да ни благодари. Останахме до късно през нощта будни, за да си разказваме както страданията, така и радостите, които бяхме преживели. После спокойно легнахме да спим, понеже постовете щяха да ни предпазят от всяка изненада.

Когато се събудих на сутринта и излязох на двора, неочаквано заварих тебуса зает с нещо ужасно. Още през нощта той беше убил разбойника и в момента се канеше да хвърли през бойниците окървавения му труп долу, в процепа на скалите. Накарах го да ми даде обяснения за постъпката си, но единственият му отговор беше:

— Ед дем б’ед дем, ен нефс б’ен нефс — кръв за кръв, живот за живот, сихди! Заклел съм се и трябва да удържа на думата си!

Животните ни бяха пристигнали и като се изпречи пред мен, Хасан Велики каза:

— Хамдулиллах — слава на Бога, сихди, че пак сме заедно, защото без мен ти щеше да… Аллах да погуби Бея! — сам се прекъсна той. — Виждаш ли го откъде се е задал?

И действително, долу през равнината се беше проточила върволица от араби. Вървяха пеша, следователно бяха изпратили камилите си при шота. Щяхме да ги изненадаме с неочакван прием. Изпратих Хасан, от когото по време на схватката и без друго нямаше да имаме никаква полза, да се изкачи върху зида там, където се издаваше напред, за да наблюдава шота. Останалите приготвиха пушките си за стрелба. Заедно с щафелщайнеца се скрих зад голяма купчина срутили се камъни съвсем близо до входа. Никой от влезлите в Ал каср разбойници не биваше да се измъкне навън.

Нямаше нужда да чакаме дълго. Въпреки че отсъствието на петимата техни пазачи би трябвало да породи в арабите някакви съмнения, те влязоха в двора съвсем безгрижно. Когато стигнаха почти до средата му, срещу тях се появи Емери и с бавни крачки започна да се приближава. Разбойниците се стъписаха.

— Рррее! Аз съм Пехливан Бей. Нека джумът отиде в ада! Огън!

Всички пушки изгърмяха.

— Хич няма да стрелям, а ще ги емна с юмруци! — извика щафелщайнецът, захвърли пушката си и заедно с Емери и тебуса веднага се озова сред най-гъстата тълпа на неприятелите. Моята карабина «Хенри» не пусна никого да избяга през портата. За десетина минути станахме господари на полесражението.

Тогава се разнесе гръмотевичният глас на Хасан:

— Аллах акбар — Бог е велик. Сихди, те идват заедно със животните и Бея също е с тях. Познах го по бронята!

Излязох навън. Долу камилите бяха нагазили с дългите си крака във водата, а край тях стояха трима мъже. Единият от тях беше свалил бурнуса си и ризницата му блестеше като чисто злато. Той се изми, отново наметна бурнуса и направи знак на хората си да го последват. Тримата се отправиха към отвора в скалите, откъдето започваха стъпалата.

— Той е мой, трябва ми жив! — извика Ботуел. — Скрийте се в залата!

Побързах да сляза долу в сводестото помещение, за да отворя входа откъм стълбите, а после пак се върнах горе.

Още миналия ден Рено Латреомон ме беше помолил да му дам единия от револверите си. Сега потърсих с поглед младия човек, но не го видях. Ето че вече се разнесоха стъпки.

Скоро в двора влезе Бея заедно с двамата си придружители. Изглежда тишината и липсата на всякакви хора му направиха впечатление и той се спря. Пред очите ми беше застанало точното копие на човека, когото бях срещнал при планините Аурес и по-късно бях застрелял.

Бдителният му и изпитателен поглед обходи всичко наоколо, а от устата му се изтръгна вик на силна изненада.

Откъм колонадата изскочи Рено и се втурна към него с револвер в ръка. Тъй като подозирах какво щеше да се случи, аз вдигнах двуцевката си и се прицелих.

— Чакай, остави го на мен! — помоли Емери, докато профучаваше покрай мен.

— Аз съм свободен! Умри, разбойнико! — извика Рено и стреля по Бея.

Куршумът от револвера отскочи от ризницата, а Бея незабавно сграбчи с лявата си ръка слабичкия французин и с десницата си замахна, за да го прониже с камата. Но не успя да изпълни намерението си, защото Емери го хвана отзад. В същия миг всички се втурнаха към тях. Другите двама разбойници видяха как стоят нещата и побягнаха обратно към портата. Ала не я достигнаха. Моите два куршума ги проснаха на земята.

Емери здраво държеше Бея в желязната си хватка.

— Познаваш ли ме, разбойнико? Аз съм Пехливан Бей. Върви при жертвите си!

Бея получи страхотен удар в главата, който го зашемети. После англичанинът го хвана и го занесе горе на зида, откъдето запокити убиеца долу, в дълбокия процеп, където бяха нахвърляни костите на убитите от Хеджан Бей хора. Така джумът беше унищожен до последния човек.


* * *

Две седмици по-късно ние бяхме оставили Серира зад гърба си, а пред нас се бе открила чудно красива гледка. Безброй палми поклащаха тъмните си перести корони върху стройните стволи, поръсени сякаш със злато от ярката слънчева светлина. Тези дървета се издигаха в една истинска градина от бледочервеникави прасковени цветове, бели бадемови пъпки и светлозелена свежа смокинова шума, в която се носеше гласът на бюлбюла (Славей. Б. нем. изд.). Това беше оазисът Гат, където заведохме успешно нашия кафила.

След неколкодневен престой и керванджиите, и тебусът се сбогуваха с нас.

— Аллах да те закриля, сихди! — рече той на раздяла. — Ти направи богати хората на този кафила с плячката от Ал каср, но за себе си не взе нищо. Аз вече нямам синове, ала имам за теб една благословия. Отнеси я със себе си в страната на френците!


* * *

След още няколко седмици ние най-сетне влязохме в Алжир, където щастливото семейство Латреомон ни посрещна с неописуема радост. Хасан ни беше придружавал през цялото време, а и щафелщайнецът не искаше да се раздели с мен. Заедно с Емери, който заради мен промени първоначалните си пътешественически планове, той също тръгна за Германия, за да опита отново «пивкото» питие на своята родина. За Латреомон и неговите близки сбогуването с нас бе особено болезнено, а също и брадата на храбрия кабаш ен Нураб издайнически потръпваше, когато ми каза:

— Сихди, ти си отиваш и ние няма да се видим повече, ала в Алмания ще мислиш с радост и гордост за Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули и винаги ще го наричаш Хасан ал Кебир и Джесар Бей, Удушвача на хора, който заедно с Пехливан Бей ти помогна да убиеш Асад Бей и Хеджан Бей.

— И аз няма да те забравя, Хасане — обеща му Йозеф, — и ще разказвам в Алмания за Ма ал Зат Бей, Унищожителя на спирт!

— От твоя език капе отрова и никой няма да ти повярва, защото хората от Алмания ще си кажат: «Ей го, връща се Юсеф Ко ер дарб Бен Ко ер дарб Ибн Ко ер дарб Абу Ко ер дарб ал Ка ал брун, клеветникът, неверникът, чакалът, който яде свинско месо!» Забранявам ти да говориш за мен и сега, и во веки веков! Но ние, сихди, ще разказваме един за друг и моето име ще се разнесе из всички оазиси и във всички шатри на Алмания. Бъди жив и здрав и остани с мир!


Загрузка...