Разкаянието

Първа глава

Рейчъл

Без значение колко организирана се стараеше да бъде, при все че приготвяше униформата си от предишната вечер и изваждаше дрехи за Лили, нещо все я караше да закъснее. Служебният й часовник за окачване на престилката изчезваше или дъщеря й отказваше да си измие зъбите. Трийсетте минути да се измият, облекат и да напуснат дома неизменно се изпаряваха.

Тази сутрин провалът им дойде на финалното препятствие - обувките. Лили настояваше да ги обуе сама. Което не беше проблем, докато не стигна до катарамата. Трябваше да прекара тънката кожена каишка през деликатната метална рамка и да пъхне паянтовата игличка в миниатюрната дупчица. Никакъв шанс. По-скоро слънцето би се разраснало, за да ги потопи в огнен ад, отколкото да се случи подобно нещо.

- Моля те, миличка - произнесе Рейчъл и коленичи пред нея. - Позволи на мама.

Лили извъртя тяло на една страна със съсредоточено сбърчено личице и вдигна стъпало до нивото на очите си да провери какво не правеше както трябва.

Рейчъл устреми поглед навън през прозореца към сивото небе и въздъхна. Поредната мръчкава сутрин, покривите на викторианските редови къщи надолу по улицата лъщяха заради есенния дъжд; лятото си беше отишло наистина прекалено рано. Под сивото небе Лондон винаги изглеждаше така безцветно бетонен. Понякога мрачността сякаш се пропиваше в душата й, особено пък когато се чувстваше както днес. Не беше от полза и това, че предишната вечер Конрад се прибра късно, вдигна шум долу и я събуди. Отне й цяла вечност да заспи отново. Не възразяваше да идва в дома й, след като беше излизал вечерта, това беше по-логично, отколкото да се тътри чак до дома на родителите си в Хай Барнет, но поне можеше да пази тишина на прибиране.

От друга страна, той се държеше странно вече цяла седмица - откакто се появи със синини по бузата. Тогава каза, че Пит, най-добрият му приятел и партньор в бизнеса им за местене на офиси, го ударил, без да иска, като затварял вратата на вана, но това не обясняваше държанието му оттогава насам. През деня пренебрегваше обажданията й, а като се видеха, беше вкиснат. Също така пиеше много, онази вечер пресуши пред телевизора стек от четири бири, без да й обели нито дума. Това беше толкова различно от обичайното му ведро излъчване.

- Миличка - подхвана Рейчъл и се опита да измъкне обувката от ръцете на Лили. - Ще закъснеем.

Тя се дръпна.

- Не, мамо! Аз ще се справя.

- Ако не ми я дадеш на мига, ще кажа на тати да не ти разрешава да гледаш анимация след забавачката.

Кой да знае, че подкупите ще представляват толкова сериозна част от отглеждането на дете? Цяло чудо бе, че всички деца не израстваха корумпирани политици.

Рейчъл почувства телефона да вибрира в джоба й. Извади го и видя, че е получила имейл.

Вероятно беше търговска реклама, но беше възможно да е баща й във връзка с прибирането на Лили от забавачката; тази вечер щеше да спи при него. Когато му се свършеше кредитът в мобилния телефон, пращаше й имейли от обществената библиотека.

Беше от службата й, от отдел „Заплати“. Темата гласеше: Спешна проверка на банковите данни. Тя отвори съобщението.

Здравей, Рейчъл, през нощта е имало проблем със софтуера ни и банковите данни на някои хора може да не са актуални. Моля те да провериш прикачения файл, за да видиш дали твоите са актуални и да ме уведомиш.

Доста е спешно. Съжалявам!

Благодаря, Иън

Нямаше време за това, но ако съществуваше проблем, трябваше да узнае. Живееха месец за месец от нейната заплата, така че ден преди плащането сумата в сметката й беше слязла до едноцифрено число. Прегледа имейла и видя, че е част от верига, с препращане до много висшестоящи служители, включително дори председателя на клона на Националната здравна служба за Камдън и Ислингтън.

Приложението беше кръстено Рейчъл Стоун данни.рб/. Щракна върху него и зачака да се свали файлът. Не се случи нищо. Натискаше отново и отново, но все така без резултат. Глупав телефон. Беше бял „Самсунг 84 Мини“ с пукнат екран и повреден извод за слушалките, отстъпен й от Марк, бащата на Лили, след като нейният падна във ваната, докато вадеше дъщеря си от водата. Друга от „характеристиките“ му беше склонността му да се изключва и включва във възможно най-вбесяващи моменти като сега.

Рейчъл се начумери към празния екран. Страхотно. Колко типично! Щеше да се наложи да звънне на отдел ,Човешки ресурси“ от болницата. Извинявай, Дорис, ще потърпиш ли за болкоуспокояващото си? На изчакване съм и слушам същата джазова мелодия за хиляден път!

- Добро утро, красавице! - сепна я гласът на Конрад.

Беше се облегнал на касата на вратата, все още в дрехите си за излизане, с кремавата му тениска „Дизел“, намачкана под тъмносивата връхна дреха. Беше толкова сладък с разчорлената си от съня коса, че Рейчъл почти му прости, задето я събуди. И ако опираше само до това, сигурно би го сторила, но не беше изолиран инцидент. Не можеше да продължава с подобно поведение.

- Ядосана ли си ми? - попита я.

- И какво те наведе на тази мисъл?

Помъчи се да се усмихне.

- Лицето ти.

- Значи не помниш как се прибра и започна да вършееш долу? Нямам представа какво ти става, но...

- Съжалявам, Рейч - промълви той и приклекна до нея. - Наистина съжалявам.

Тя се отдръпна заради вонята на алкохол, излъчваща се от кожата му.

- Обзалагам се, че сега и диванът вони на пиячка.

- Просто преживявам лек стрес, това е всичко. С работата и разни други неща. Снощи трябваше да изпусна малко парата. Но обещавам, кълна се, ако пак се натряскам така, ще се запътя право към Хай Барнет. Няма да идвам тук и да те будя.

Искаше й се да му вярва, но начинът, по който се стрелкаха очите му, докато говореше, първо в едната посока, а после в другата, все едно проверяваше дали има някой зад него, я накара да предположи, че лъже. Дали имаше нещо общо с нея? Цяла седмица не беше спряла да се тормози, но не успяваше да разбере къде е сгрешила. Изтеклите единайсет месеца с него бяха добро подобие на романтична връзка, животът на единия пасна с този на другия. Вярно, романтиката донякъде отстъпваше пред скуката - двамата ходеха на работа, а вечер седяха сгушени на дивана и гледаха „Островът на любовта“. И колкото и странно да бе, усещанията бяха точно каквито ги описваха - трепет в гърдите, когато мислеше за него, нетърпение да го види вечерта, та да споделят един с друг някоя забавна история от деня, чувството, че може би е открила точния за себе си мъж, дълго след като се беше примирила, че такова нещо надали е по-реално от Феята на зъбките. Не искаше да изгуби всичко това.

Рейчъл стисна здраво челото си, усещаше в пулсиращите си слепоочия първите белези на мигрена, и хвърли бърз поглед към Лили. Все така се бореше с катарамата. И не даваше вид, че се кани да се откаже.

- Хубаво - заяви Рейчъл. - Да го забравим. Просто довечера не закъснявай, става ли?

- Ще съм тук точно в шест и половина.

Прегърнаха се и тя усети напрежението да я напуска. Отдръпнаха се един от друг и тя го забеляза да изкривява болезнено лице и да притиска длан към ръката си.

- Какво има?

- Вчера се фраснах в работата.

- Дай да видя.

Той притисна ръка към гърдите си и разшири очи. Изражението му издаваше... Какво? Страх?

- Наистина трябва да вървя - промърмори.

Рейчъл се вгледа в бледожълтите следи от синините по бузата му, подаващи се над наболата му брада.

- Наистина държа да видя ръката ти, Конрад.

- Добре - съгласи се той. - Само не се стряскай.

Втора глава

Изгаряния

Какво имаш предвид с това игра?

Бяха в банята, Конрад седеше на ръба на ваната, а тя ровеше в шкафа под мивката за антисептична течност и памучни тампони.

- Игра на надпиване - отвърна той. - Наистина прекалено голямо количество водка. Някой предложи да се пробваме кой може да понесе най-много болка... Знам, знам, глупаво е. Няма нужда да ми казваш!

Тя махна капачката на антисептичната течност и поля тампона, миризмата на медикаменти й донесе утеха, накара я да се усети, че контролира ситуацията. В началото, като видя раните - три алени окръжности, всяка с размера на монета от десет пенса и с черно в центъра, - реши, че са дупки от куршуми. Дори завъртя ръката му в очакване да отрие изходни рани, но долната страна беше чиста. После осъзна, че са изгаряния от пура. Някой беше гасил пури в ръката му

Той потрепна, когато тя започна да обира леко гнойта, събрала се в цепнатините на оформилата се коричка. Лъскавата розова кожа, граничеща с най-зле пострадалите участъци, беше смущаваща. Беше й ясно колко бързо може да се развие сепсис, дори да си така млад и здрав като Конрад.

- Та с кого беше навън? - поинтересува се тя. - И кога решихте да се използвате един друг за пепелници?

Той повдигна рамене и отклони поглед.

- Нали знаеш, с момчетата.

- Пит беше ли там?

Нова пауза и намръщване.

- Вината не беше на Пит.

- О, ясно. Сега вече схващам.

- Рейч, хайде.

Не таеше топли чувства към най-добрия приятел на Конрад. И как иначе? За топлота помежду им и дума не можеше да става. При първото им виждане той я огледа от глава до пети и изсумтя: „Значи ти си мацето, дето ми задигна компанията за свалки?“.

От този ден нататък се отнасяше към нея с презрение. Тя беше дразнител, пречка, същинска Йоко за „Бийтълс“, в случай че четворката бе прекарвала времето си да забърсва момичета от клубовете, вместо да композира песни. Не познаваше друг човек, на когото думата влечуго да приляга повече, отколкото на Пит с неговото нелепо мъжко кокче и татуировките му, както и с безпочвената му самозаблуда, че всяка жена се подмокря в негово присъствие. Дори я наричаше фръцла. Фръцла! Право в лицето. Тъкмо на такива тя и Лили викаха пръдльовци.

- След като ти се случват подобни неща, когато излизаш с Пит, може би е добре да го избягваш - отбеляза Рейчъл.

- Казах ти, че не беше...

- Аз казвам на теб. - Почувства очите й да се наливат със сълзи и едва ги сдържа. Нямаше как да отдели време да се гримира наново. - Не можеш да вкарваш... неприятности в дома ми. Не и при положение че Лили е тук. Не искам да те изгубя...

- Няма, няма! Вече няма да се повтори. Обещавам. - Пое ръцете й в своите. - Моля те, Рейчъл. Вие с Лили означавате всичко за мен. Единственото, което искам, е тримата да сме заедно.

Тя фиксира поглед върху светлозелените му очи. Преди изминалата седмица той неизменно се бе държал като идеалния партньор. Макар да чувстваше, че не й разкрива цялата истина, ако се беше случило, както той твърдеше, и след като предишната вечер за последно бе проявил подобно безумство, не му ли дължеше мъничко доверие?

- Дотук, Конрад - отсече. - Без повече такива изпълнения.

Понечиха да се целунат, но преди устните им да са се докоснали, Лили писна. Рейчъл затича към стаята й и я завари да се муси към обувката, изгубила битката. Коленичи и я закопча на крака на Лили, като заедно с това провери часа върху заключения екран на вече рестартиралия й се телефон. Седем и трийсет и осем. Ако побързаха, щяха да стигнат до забавачката навреме. Вдигна дъщеря си и прати признателна усмивка към небесата.

Може би все пак днес денят ще е хубав, помисли си, без да е наясно, че нищо не беше по-далече от истината.

Трета глава

Имейл

Рейчъл работеше в болницата „Сейнт Панкрас“, в отделение „Оукуд“ Отговаряше за осемнайсет легла с приятни пациенти, много от които помнеха времената отпреди съществуването на Националната здравна служба и оценяваха какви усилия полагат сестрите, за да ги обгрижват добре. Здравни грижи за възрастни не беше първият й избор; част от причината да стане медицинска сестра беше да даде нещо в замяна след дългото време, прекарано в болница като тийнейджър.

Когато получи квалификацията си, първо започна работа в „Нортсайд Сентър“ в Уд Грийн, лечебно заведение, посветено на душевното здраве на юноши. Но работното време, стресът -децата бяха отчаяни, съсипани, затормозени - и грижите за Лили, а също и за баба й, когато се разболя, й идваха в повече. Така че Рейчъл прие пост в болницата „Сейнт Панкрас“.

Животът в гериатричното отделение обаче не беше лесно упражнение. Тази сутрин беше по-зле от обикновено, защото бяха приели нови двама пациенти, в това число симпатичен възрастен господин, чиято цяла лява страна беше скована заради инсулт. Беше станало единайсет и половина, преди изобщо да е успяла да поеме дъх. Трябваше да звънне в отдел „Личен състав“, за да потвърди банковите си данни, преди да са излезли в обедна почивка.

Забърза към помещението за отдих. Първо най-важното - нова доза кафе! Чайникът още беше горещ, така че хвана чаша с надпис „Аз V НЗС“ от стойката за изцеждане, изсипа вътре голямо количество инстантно кафе, напълни я до половината с гореща вода и доля студена от чешмата. Приближи чашата към устните си и усети в стомаха си спазъм на глад. Предишната вечер беше успяла да хапне лъжица паста, но се отказа, когато храната се стовари като камък в стомаха й, а сутринта дори не понечи да закуси. По-добре да хапнеше нещо сега, защото до края на деня можеше да не й се отвори възможност за друга почивка. Зарови под мивката за пакетчетата си хранителен шейк с вкус на ванилия, противно сладка висококалорична суха смес, която някак си винаги успяваше да се накара да погълне без значение от нивото на стрес, и изсипа едно в кафето си. Калориите са си калории. Не го прави на такъв въпрос.

Първата й работа щеше да е да провери банковите си данни в имейла. Може би дори нямаше за какво да се тревожи. Изпи половината чаша, извади телефона си и отвори Джимейл, но установи, че е излязла от профила си. Защо все се случваше, когато бърза?

- Дай ми сили - промърмори и въведе паролата си. Само Бог знаеше кога щеше да е в състояние да си позволи свестен нов телефон, така че дотогава щеше да се наложи да се мъчи с този боклук, че и да е благодарна.

Входящата й пощенска кутия се отвори и тя задвижи курсора нагоре и надолу в издирване на имейла, но не успя да го открие. Дойде тази сутрин, точно преди да излезе, беше сигурна в това, а сега го нямаше. Трябва да го беше изтрила по погрешка. Провери папката с изхвърлени файлове. Празна.

Замръзна втренчена в екрана и се почувства, сякаш се бе случило беззвучно земетресение. Все едно светът внезапно се беше наклонил.

Имейлите не изчезваха просто така.

Не е възможно...

Вратата към помещението за отдих издаде бипкащ звук и Спенс се появи вътре, облечен в светлосиня туника, а от червените слушалки на ушите му звучеше приглушен бас. Когато видя Рейчъл, спря поглед върху нея и дръпна слушалките от ушите си.

- Край - отсече. - Купувам я онази яхта.

Това беше редовната им шега, изфабрикувана след прекалено много пунш с ром на коледното парти предишната година. Ако им дойдеше до гуша от живота, щяха да купят яхта и да обикалят света, независимо от факта, че никой от двама им не притежаваше уменията на мореплавател, та да се справи дори във вана с вода.

Рейчъл изгълта остатъка от кафето си и устата й се напълни с утайка с вкус на ванилия.

- Толкова зле ли изглеждам?

- Карибите, Куба, няколко дни в Маями, та да се довършим.

- Аз вече съм довършена - отбеляза тя и му се усмихна.

Спенс тикна слушалките в чантата си за през рамо „Адидас“.

- Конрад ли?

- Всичко е наред. Той... Нищо. Прибра се малко късно и ме събуди.

- А аз съм кралицата на Кингс Крос.

Рейчъл натисна бутона на чайника.

- Топла напитка, Ваше величество?

- Няма да се откажеш от соарето тази вечер, нали? - Той закачи чантата си на една от куките до вратата.

- Баща ми ще гледа Лили. Тази вечер ще будувам до късно.

- Ще го удариш на групов секс ли?

- Да бе! Ха-ха.

Макар че Спенс беше в отделението от една година - беше дошъл като заместник на Роуина, която замина да живее в Австралия, - тя го чувстваше като стар приятел. Просто се разбираха един друг. Рейчъл не се сприятеляваше лесно с мъже; дори за Марк, на когото вярваше безкрайно, все се беше тревожила, че тайно очаква повече, че ще се настрои срещу нея, ако не го получи. Със Спенс такъв проблем никога нямаше да възникне. Беше нисък, с деликатна мускулатура и изрусена до бяло коса, оформена с гел в текстурирани шипове -класически идеал за гейовете, - и дори не беше от значение, че далеч не е нейният тип. Нямаше да тръгне да флиртува с нея, ако се напиеха, нито да й се натиска в таксито до дома. Без натрапчивото дразнене на сексуалното напрежение взаимните им чувства бяха напълно неподправени.

- Получи ли имейла? - поинтересува се Рейчъл, а Спенс пусна торбичка ментов чай в чашата си.

Той кимна към чайника.

- Какъв имейл?

- От „Заплати“.

- Какво пишеше?

- Че трябва да си проверя банковите данни, но приложението не се свали. А сега не мога да открия имейла...

Спенс отпи от чая си, опари горната си устна и я потърка с език.

- Сигурен съм, че не е нищо важно.

- Ами ако има проблем със заплатата ми?

- Всичко ще бъде наред.

- Но представи си, че...

- Да не бързаме да се хвърляме от балкона, а? - Стисна трескавите й ръце. - Освен това аз не съм получавал имейл, така че само ти си прекараната.

- Благодаря. Такъв добър приятел си.

Тя не успя да се спре и отвърна на усмивката му. Вечният му оптимизъм, начинът, по който съумяваше да попречи на спиралата от негативни мисли да я повлече надолу, беше онова, което ценеше най-много в неговата компания. Не само тя, а и всички останали. Ако тя беше по-добрата медицинска сестра поне в техническо отношение, той беше по-популярният сред пациентите. С чара си беше в състояние да измъкне добро утро дори от най-сръдливите и засега водеше класацията по брой получени благодарствени картички.

- Звънни им - подкани я. - Убеден съм, че няма нищо.

Тя откри номера на уебсайта на тръста и набра.

- Информационната линия е - промърмори. - Като се има предвид, че е денят за плащане, ще отвися тук до следващата седмица. - Хвърли поглед към часовника на стената. Вече беше дванайсет без петнайсет. - Най-добре да се връщам. Отсъствам от отделението вече петнайсет минути. Сигурно там навън е пълен хаос. Бабчетата са излезли от контрол.

- Дръж здраво катетъра! - издекламира Спенс с широка усмивка. - Не затваряй. Аз ще започна по-рано.

- Но чаят ти...

- Прекалено е горещ. Ще се върна да си го изпия, когато свършиш.

- Ще ти се реванширам! - Подвикна тя и вратата се затвори след него.

Отпусна си още десет минути, а после затвори и тръгна обратно към отделението. Но без значение колко пъти си повтори да престане да се стресира, как ако налице беше реален проблем с банковите й данни, от „Личен състав“ щяха да се свържат повторно с нея и в най-лошия случай можеше да вземе заем от Марк, докато си получи заплатата, не успяваше да се отпусне.

Имейлите не изчезват просто така.

Последния път, когато се случи такова нещо, беше през най-тежките осемнайсет месеца от живота й. Припомни си за онзи период отпреди десет години и същото чувство на страх разтресе гръбнака й.

Нещо се случваше. Усещаше го.

Четвърта глава

Снапчат

След работа Рейчъл забърза да хване автобуса. Номер 91 чакаше на спирката и оставаха да се качат още трима души. Тя затича към него и влетя вътре миг след последния човек, опря дебитната си карта в четеца и благодари задъхано на шофьора. Той завъртя волана надясно, без да я поглежда. О, Лондон, градът на безкрайното чумерене.

Остана на долното ниво и се тръсна на седалка в повдигнатата зона в задната част. Извади протеинова напитка „Инъсънт“ с вкус на горски плодове. Понесе добре няколкото пробни глътки, така че изгълта половината бутилка наведнъж. Не можеше да допусне гладът отново да върже стомаха й на стегнат възел, макар това да беше допринесло да отвлече мислите й от стреса, сервиран й през изминалия ден. Поне й бяха платили - провери сметката си онлайн, - така че можеше да спре да се измъчва на тази тема. Вероятно от „Личен състав“ бяха изтеглили обратно имейла, което обясняваше изчезването му.

Така че й оставаше да се тревожи единствено за Конрад. Макар да си повтаряше да забрави, защото беше приела обяснението му, нещо не се връзваше. Нямаше спор, че някои от типовете, с които се размотаваше, по-специално Пит, се различаваха от неандерталците само по лицевото окосмяване, но все пак не успяваше да си ги представи да седят и да гасят пури един в друг.

Какво се случваше в действителност? Не опираше само до предишната вечер, а до това как се държеше вече цяла седмица. Дали искаше тя да скъса с него? Дали пък не беше един от онези мъже, които са прекалено страхливи, та да те разкарат, и вместо това се държат така, че да те принудят ти да им свършиш мръсната работа? Двайсет и шест години си беше пробивала път през живота със зъби и нокти в издирване на малки късчета щастие, най-накрая беше открила стабилна връзка и беше сложила главата си в ред, или поне доколкото това би било възможно някога, а сега чувстваше, сякаш всичко й се изплъзваше! Беше толкова разочароващо. Не само за нея, но и за Лили. Дъщеря й се беше привързала към него, а и той се отнасяше чудесно към нея, нямаше нищо против да си играят на чаени партита, да й чете „Слонът Елмър“ отново и отново, да лази из жилището с Лили на гърба си, докато тя подвиква и забива пети в хълбоците му. Кой друг трийсетгодишен мъж не само би приел дъщеря й, но също така би я направил част от живота си? И освен това беше секси. Мускули, изградени благодарение на протеинови шейкове, чудни зелени очи и скули, на които човек можеше да си закрепи чашата чай. Без значение колко пъти я беше наричал красива, все така понякога се чудеше какво е съзрял у нея, стресираната и безпарична самотна майка. Представи си профилната си снимка в Тиндър с вечните тъмни сенки под очите, защото никога не си доспиваше.

Марк, бащата на Лили, вече беше убеден, че Конрад ще й докара бели. Съмнителен като уебсайт от типа „.биз“, бяха буквалните му думи. Тогава тя ги отмина - момчета като Конрад, самоуверен, красив, добър в спортовете, сигурно бяха тормозили такива като Марк в училище, - но ако все пак имаше право?

Извади телефона си и отвори Инстаграм. Конрад не използваше социалните мрежи кой знае колко, но приятелите му го правеха и тя искаше да провери дали ще успее да го засече на някоя от снимките им от предишната вечер.

Застина, а кожата на тила й настръхна.

Това беше странно. Точно както с профила й в Джимейл по-рано, от този също беше изключена. Върна се на началната страница и провери Фейсбук, а после Снапчат. Все същото и при двете.

Запази спокойствие. Не изпадай в паника.

Включи се във всеки от тях и прегледа публикациите и съобщенията си със сърце, блъскащо в гърлото.

Нищо.

Издиша. Ето! Всичко случило се беше, че нейният едва крепящ се телефон се беше самоизключил и рестартирал.

Нищо по-злокобно от това.

Само дето тя не можеше да се отърси от същото онова чувство на дисбаланс като преди. Все едно някой бавно й отнемаше твърдата почва изпод краката.

Рейчъл слезе от автобуса при фитнес залата. Прекоси забързано рецепцията и отмина степ тренажорите с изглед към улицата, като не за пръв се зачуди на онези с достатъчна увереност да ги използват изцяло на показ пред минувачите. По нейно мнение никога не беше добра идея да показваш на света гротескно изкривеното си заради усилията лице. Втурна се в съблекалнята, доволна, задето, преди да тръгне от работа, беше облякла спортните си потник и шорти под униформата, така че сега трябваше единствено да свали престилката. Макар да се чувстваше удобно в тялото си, както винаги досега, мразеше да се преоблича на публични места заради начина, по който всички стрелкаха погледи наоколо, сравняваха и съдеха. Караше я да иска да се смали и да изчезне.

Ръстът й, това беше проблемът открай време - при височината си от сто и осемдесет сантиметра тя с лекота можеше да прекрачи всеки парапет, безпроблемно да се облече в мъжки панталони или може би дори и двете накуп - и нямаше какво да се направи по въпроса. Не съществуваха диети, таблетки или операция, които да окастрят някой и друг сантиметър. Беше й писано да се извисява над хората, докато е жива, да се чувства тромава и с грамадни пръсти, подадеше ли ръка на някого. Коренно различна от онова, което винаги беше искала да бъде, от Бека и останалите популярни момичета в училище: красиво миньонче.

Всъщност къде беше Бека? Трябваше да се срещнат тук след работа. Рейчъл хвърли поглед към часовника на стената и установи, че е шест без двайсет. Защо животът й все вървеше с десет минути назад? Нямаше време да я чака, не и ако се канеше да стигне до дома на Марк, за да прибере Лили в шест и половина. Може би така беше най-добре. И бездруго Бека беше непоносима във фитнес залата, предпочиташе да бъбри и да зяпа мъжете, вместо да тренира.

Рейчъл се запъти към помещението с тежестите, вдигна десеткилограмовата щанга от втория ред от долу нагоре и се завъртя да си намери място на постелките. Като забеляза кой е там, изсумтя ядосано.

Пит, приятелят на Конрад, стоеше до тренажора за набиране в дълбоко изрязан потник на „Рейдърс“, заобиколен от обичайната си банда подвикващи фукльовци. Безспорно имаха стегнати фигури, но винаги бяха толкова шумни и противни, а тя беше прекалено уморена и претоварена, та да ги понесе.

Обикновено не се появяваха преди шест. Защо тази вечер трябваше да дойдат по-рано?

За късмет се бяха скупчили около телефона на Пит и не я забелязаха. С надеждата, че няма да я разпознаят в гръб - прагът й на търпимост за техните „майтапи“ беше нисък, - тя понесе щангата към постелките. Завъртя глава да провери дали са я видели точно в мига, когато Пит вдигна очи. Повдигна немощно единия край на щангата в негова посока, жест, за който се надяваше, че казва: Здравей, но най-любезно те моля, остави ме на мира.

Пит притисна силно длан към устата си. Очите му зашариха и той заби лакът в ребрата на напомпания здравеняк, който задължително се преструваше, че нея изобщо я няма. Когато я зърна, мигом се облещи.

Какво им ставаше? Почувства се, все едно се е изтъпанила пред тях с едната си гърда, показала се навън. Останалите също я забелязаха. Зяпнаха едни към други, а после избухнаха в оставащ без дъх смях, като взаимно стискаха раменете си, за да се закрепят прави.

Бузите на Рейчъл пламнаха; устата й пресъхна. Идиоти. Сега вече нямаше как да използва щангата и да прикляка пред тях. Затътри я обратно до стойката, а ръцете й трепереха, докато я поставяше на място. Мръсници. Мръсници. Мръсници. Просто се разкарайте!

Запъти се да използва последния свободен гладиатор. Те продължиха да се подхилкват зад гърба й. Да не би да й се беше очертала цепката на дупето или какво? Деца. Нагласи тежестта на двайсет килограма, с два повече от обичайното, и стисна ръчките.

- Не се притеснявай за снимката - подвикна Пит. - Предпочитам истинските неща.

Прималя й с такава скорост, все едно гаденето бе изпомпано директно от сърцето й.

Снимка ли? Каква снимка?

Поклати глава. Пренебрегни ги.

Снижи лоста, повдигна тежестите и ги спусна с издрънчаване. Глупавата Бека трябваше да е тук. Никога не биха се държали така, ако бяха двете.

- Рейч? Хей, Рейч?

Тя дръпна отново лоста и го задържа зад главата си. Моля ви. Вървете си.

- Провери в Снапчат. Пратих ти отговор.

Още хилене. Пляскания на длани една в друга, гръмки като фойерверки. Телефонът й завибрира на ръката под рамото - като беше във фитнеса, държеше го прикрепен там. Съсредоточи се върху тежестите. Дърпане, задържане, отпускане. Дърпане...

- Да й се не види и развратницата!

Пусна лоста. Метал се блъсна в метал. Скочи от пейката и прекоси покрития с гума под.

- Какво каза?

Пит раздалечи стъпала и вирна брадичка.

Тя се закова на място несигурна. Искаше й се да отстъпи, но той нямаше право да й говори така; тя беше приятелката на Конрад. Длъжен беше да покаже някакво уважение.

- Провери в Снапчат, Рейч.

Все така вторачена в него - нямаше да му достави удоволствието да отклони очи, - тя извади телефона си от калъфа със самозалепващи се лентички на бицепса й. Видя маркировката за ново съобщение в Снапчат и почука с пръст. В началото не беше в състояние да схване точно какво вижда. Основата на странно кафяво дърво, заобиколено от гъста черна трева. Но ъгълът беше необичаен, светлината беше накъсана и като цяло образът беше замъглен. И после й стана ясно; кръвта нахлу в лицето й, тя ахна, запрехвърля несръчно телефона си и го изпусна.

Беше пенисът му

Питър се стисна за чатала и го разтресе.

- Можеш да го видиш на живо.

Звуците от фитнес залата - подрънкване на гири и щанги, въртене на велоергометри, пъхтене и прокашляне - се приглушиха, все едно някой я беше дръпнал под вода. Почувства как почервенява, а в гърлото й сълзите напираха все по-силно и Рейчъл имаше ужасното усещане, че може да ревне пред тези пълни загубеняци.

Телефонът й се беше плъзнал под раменната преса. Тя наполовина запълзя и наполовина се запрепъва натам. Коленичи и се протегна под уреда, с буза, притисната към студената метална рамка. Пръстите й напипаха ръба на калъфа, но само го избута по-далече. Междувременно те се смееха, подсвиркваха похотливо и подвикваха:

- Като така и така си там долу, драга...

Защо би й пратил такова нещо? Защо?

Пета глава

Снимка

Рейчъл влетя в съблекалнята и с лакти си проби път до шкафчето си с ясното съзнание, че е грубо, но просто трябваше да се махне оттам. Що за човек постъпва така? Потрепери при спомена как се мъчеше да измъкне телефона си изпод гладиатора. Отново настръхна заради смеха им. Дали имаше нещо общо с предишната вечер и със случилото се с Конрад? Може би трябваше да е благодарна, задето Пит не й се нахвърли със запалена пура?

Навън вечерният въздух беше свеж и остър и прочисти главата й. Тя пое към края на улицата с телефон, долепен до ухото, докато звънеше на Конрад. Включи се гласова поща. Той сигурно беше в метрото и пътуваше към нейното жилище. Възнамеряваше да остави спокойно съобщение, в което да обясни случилото се и да опише колко я е разстроило, но то бързо прерасна в разпокъсана и нецензурна тирада как онзи никаквец явно я мрази, винаги я е мразил и как е възможно изобщо той да е приятел с такъв човек. И, да, колкото и да я болеше, дори да мисли за раздяла - трябваше да избира между нея и влечугото.

Провери в Снапчат. Пратих ти отговор.

Какво беше имал предвид Пит с това?

Тя отвори Снапчат. Преди десет минути от нейния профил беше пратено съобщение. При това не само на Пит, но също на Бека и Спенс. Не съдържаше думи. Никакъв текст. Само едно нещо - снимка.

Снимката.

Онази отпреди десет години.

Онази, която вкара него в живота й.

Завъртя телефона в ръцете си, все едно беше съдържаща загадка кутийка, която тъкмо й бяха подали. Какво се случваше, по дяволите? Какво наистина? Върна се на приложението и провери часа на изпращане. Преди десет минути.

Докато е била във фитнес залата!

Как беше... Но преди да е успяла да довърши мисълта си, вече знаеше как. И кой. Отпечатъците му бяха навсякъде. Някога обичаше да разбърква главата й, да кара хората около нея да приемат, че губи разсъдъка си.

Той се беше върнал.

Алан Грифин се беше върнал.

Беше успяла да убеди сама себе си, че като излезе от затвора, ще е прекалено ангажиран да се мъчи да възстанови собствения си живот, та да я погне отново, но може би е грешала. По-скоро би рискувал да го приберат обратно, за да си отмъсти.

Престани. Дай си момент да помислиш. Ако наистина беше Алан Грифин, как би се добрал до паролата й? Дали я е наблюдавал някак си, докато я въвеждаше в автобуса? Как беше възможно това? И дори да беше възможно, би означавало, че също така разполага с паролата й за Фейсбук и Инстаграм. Тогава защо не предприема нещо повече? Защо не й отнеме профилите, защо не блокира достъпа й до тях и не се преструва на нея? Точно както правеше някога.

Тя се разходи отново нагоре и надолу по публикациите в издирване на нещо подозрително. Не публикуваше кой знае колко в социалните мрежи, а по-скоро наблюдаваше, харесваше, включваше се с някоя окуражаваща забележка, и то само ако първо бяха отговорили поне десет души. След онова, което й причини той предишния път, предпочиташе да не привлича внимание.

Нищо.

Наложи си да поеме дълбоко въздух. Да разсъждава логично. Дали не беше по-вероятно Пит да е открил снимката й в Интернет - беше й известно, че наоколо се разхождаха много копия, някои с името й отгоре - и да е направил... какво? Пратил я е на себе си от нейния профил в Снапчат само за да му се удаде възможност да отговори с тъпия си автопотрет и да разсмее всичките си приятелчета?

Нима това беше толкова нелепа идея? Освен бизнеса им с Конрад нямаше ли той сергия на станцията на метрото на Олд Стрийт, където отключваше мобилни телефони? Значи несъмнено притежаваше уменията да влезе неправомерно в профила й или да открие някой, който да го стори. Освен това беше подранил във фитнес залата. Беше дошъл в час, в който знаеше, че тя ще е там...

Ами ако не беше просто шега? Ако това беше част от план да ги раздели с Конрад? Да убеди гаджето й, че тя се слага на приятелите му..

Телефонът й се събуди за живот в ръката й. Видео обаждане от Бека в УотсЪп.

По дяволите. Снимката беше пратена също и на нея. Рейчъл потърка очи, защото знаеше точно какво ще си помисли Бека.

Прие обаждането и мигом подхвана да се оправдава.

- Чуй ме, не съм пращала...

Думите й обаче бяха заглушени от бъбрене и подрънкващи чаши. Ако се съдеше по леко зърнестата картина, Бека се намираше в някой претенциозен градски бар, от типа заведения с остатъци от кокаин по стойките за тоалетна хартия и петдесет различни типа джин, които никой не поръчваше, привличащи шумни мъже в костюми на тънко райе. Откъде намираше пари да посещава такива заведения сега, когато не работеше? Бека се беше навела към екрана и изглеждаше облечена за вечер навън. Блесналите й очи бяха присвити, все едно не можеше да повярва на това, което вижда, и нареждаше нещо, което не можеше да бъде дочуто заради глъчката.

Рейчъл поклати глава, запуши едното си ухо и се почувства като избягал душевноболен пациент, когато едновременно оформи отчетливо с устни и изкрещя:

- Не те чувам! - На двайсет метра около нея хората на спирката се правеха, че не я гледат. Вятърът се усили, а тя потрепери и си пожела да се беше преоблякла в дрехите си.

Шумът от бара поутихна, когато Бека се премести в някакъв коридор.

- ... сериозно, Рейч. Защо е цялата тази драма?

Страхотно, на всичко отгоре беше и пияна. Никак нямаше да е лесно. Познаваха се от двайсет и две години, сприятелиха се в първия ден от началното училище и тази снимка, снимката, пратена на Бека, представляваше една от най-токсичните реликви от тяхното минало.

- Моля те, изслушай ме - подхвана Рейчъл. - Не съм...

- Мъчиш се да ме накараш да се почувствам зле, защого не дойдох на фитнес ли?

- Кълна се, че не съм ти я пращала.

- Дойде от твоя профил в Снапчат!

- Някой е влязъл в профила ми.

- Минаха десет години, Рейч. Не можеш ли вече да го загърбиш?

На Рейчъл й идваше да строши телефона от отчаяние. Ето колко е лесно да разбърква главата ти дори сега.

- Чуй ме... Не, изслушай ме. Не съм ти я пратила аз. Мисля... Мисля, че се случва нещо лошо. Тревожа се, че... - Дори не искаше да завършва тази мисъл.

Бека сигурно разбираше за какво намеква, но от проклетия или инат не се поддаде, а само махна пренебрежително с ръка и върховете на маникюра й уловиха светлините.

- Както и да е. Остава ли събирането у вас довечера?

Беше планирано като релаксираща вечер, приятен начин да стартира уикенда за рождения си ден. Бека и Спенс щяха да наминат за по няколко чаши шампанско и хапки, но вече всичко беше съсипано. Като стигнеше у дома, Конрад щеше да е там, тоест налагаше се да обсъдят случилото се във фитнес залата. От него щеше да се иска да вземе трудни решения. Не успееше ли да го стори, тя се съмняваше, че ще й е до празнуване, и колкото и да беше вбесяваща Бека, на нея сигурно все така щеше да й е нужна приятелка.

- Просто ела - отвърна Рейчъл. - Донеси пиене.

Шеста глава

Измама

Тази измама е особено добра.

Обаждате се на някого. Заявявате, че сте от „Майкрософт“. В системата ви се е появило настоятелно предупреждение, че в дома му е регистриран 1Р адрес.

Обяснявате му, че 1Р адрес е компютърното местоположение на мрежа.

Ако започне да се чуди: „Но 1Р адресът ми няма ли да бъде динамично определен, когато се включа...“, затворете. Знае прекалено много, та да се върже.

Повечето хора не различават 1Р адреса от артишок. Ако им кажете, че отворковците наричат мястото, където дрискат, 1Р адрес, ще ви повярват. В девет от десет случая поемат рязко въздух, промърморват „О, не“ и питат за какво е предупреждението.

- Първо - отговаряте вие, - трябва да проведа проверка за сигурност. Мога ли да потвърдя, че говоря с господин Доброволна жертва с адрес улица „Безразсъдство“ №10?

Разбира се, че е той. Набавили сте си името и адреса му от телефонния указател онлайн. Но фактът, че разполагате с данните му, ви предоставя достоверност. Превежда ви през първо ниво на защита.

Продължавате, като обяснявате как в компютъра му е бил засечен вирусът „Посейдон“. Преравя старата уебистория и извлича информация за банковата сметка. Нужно е да се действа бързо, за да бъде заловен.

Какво се случва, ако реакцията му е „Какво?“.

Затваряте.

Ако започнат с „Я почакай, това ми звучи като голяма тъпотия...“.

Затваряте.

В повечето случаи отговарят „Кажете ми какво е нужно да предприема“.

Обяснявате им, че трябва да влязат в страницата на „Майкрософт“ и да пуснат програма, която да сканира и изчисти вируса. Давате им уебсайта \\л\лут1сго^оЙ.У1Г11^сап.сот.

Ако кажат „Момент, това не ми звучи, като да е част от уебсайта на „Майкрософт“.“

Точно така. Мигом. Затваряте.

В повечето случаи отиват на тази страница. Същото цветово решение в синьо и бяло като уебсайта на „Майкрософт“, същите икони и шрифтове. Винаги опира до подробностите.

Фигурира някакво кратко пояснение на тема „Посейдон“. „Натиснете тук за сканиране за вируси.“

- Надявам се, че го хващаме навреме - коментирате вие.

Те натискат, появява се лентичка, показваща прогреса, явно действа - и после екранът им замръзва.

Придайте известна неотложност на тона си, когато произнесете:

- Нека се свържа с технически екип. Те ще ви позвънят незабавно. Не го изключвайте. Повече няма да тръгне.

Ако рестартират компютъра, всичко ще си бъде наред. Няма да е замръзнал и ще работи както преди.

Познайте колко от тях рестартират.

Дайте им двайсет минути. Време, в което да потърсят подробности за „Посейдон“ на смартфона си, издирване, което ще ги отведе до фалшив уебсайт, създаден от вас във връзка с вируса, в това число линк към така наречена страница за сканиране за вируси на „Майкрософт“. После звъните отново. Обяснявате, че Еди от „Работа с клиенти“ ви е прехвърлил данните им и можете да помогнете.

Но заявявате, че първо трябва да вземете допълнителна такса за специализирана техническа помощ. Осемдесет и девет и деветдесет и девет, моля. Приемате плащане с карта.

Задължително се противят, но няма проблем. Натискът и парирането са половината от веселбата.

Ако заявят, че няма да платят, вие отвръщате, че изборът е техен и могат да занесат компютъра си на сервиз. Имат оригинално копие на Уиндоус, нали така?

Ако настояват да позвънят, за да подадат оплакване, дайте им измислено име и разширение за справка. Но все пак ги предупредете, че линиите ви са се подпалили заради разпространението на вируса. Може да минат дни, преди да се свържат.

Кажете:

- Чуйте, аз съм просто техническо лице. Щом не искате да го поправям, няма проблем. -Понечвате да се сбогувате.

Не всички плащат, но не опира до парите. Ако беше за парите, щеше да е по-лесно да проникнете в банковата им сметка.

Втората най-хубава част е моментът, преди да платят, когато се извиняват, задето са ви се ядосали.

- Всичко е наред - отвръщате великодушно. - Не сте най-тежкият ми случай днес.

Смях и от двете страни.

Ха-ха-ха.

Време е да вземете данните на картата им, казвате им да потърпят една минута и ги оставяте на изчакване за десет. Обяснете, че сте оправили проблема дистанционно, така че когато компютърът им се рестартира, вирусът ще бъде отстранен. Изключват го, после го включват и - о, каква изненада! - компютърът им е в ред.

Справихме се! Чисто е!

Най-хубавата част ли?

Когато ви благодарят, задето са били измамени.

Седма глава

Марк

Рейчъл спря пред жилищната сграда на Марк. Беше силно задъхана, защото беше спринтирала от фитнес залата, все едно че някак си би могла да надбяга мислите си. Но въпреки паренето в дробовете и изгарящата болка в прасците й те не спираха да препускат в главата й: раните на Конрад, снимката на пениса на Пит, онази снимка, появила се отново след всички тези години и донесла със себе си чувство на срам и ужас, което мислеше, че е загърбила толкова отдавна.

Въведе номера на апартамента на Марк на сребристата клавиатура и започна да потропва със стъпало, докато чакаше Марк да натисне бутона. Той живееше в една от новите високи стъклени постройки в съседство с метростанцията „Арчуей“, гето за млади професионалисти, което всяка сутрин опразваше цялото си население във влака. Понякога, като оставяше Лили, заглеждаше се в жените, запътили се на работа, от сградата в техните елегантни лъскави опаковки от прави поли и шифонени шалчета, сравняваше ги със собствената си раздърпана особа - увиснала накриво рокля, косата едва удържана в опашка от единствения разтегнат ластик, който е намерила тази сутрин - и изпитваше такъв остър прилив на завист, че й се налагаше да отмине забързано, все едно беше слугинче от нисшата класа, промъкнало се непозволено в земите на господаря.

Да живееш тук беше като да си на хотел, включително ежедневното почистване, което Марк го устройваше, защото това значеше по-малко разсейване от неговата страст: компютрите. Работеше с тях, играеше с тях, спеше най-малко с един лаптоп в леглото си, тя беше убедена в това. Във всяко помещение се валяше машина в различна фаза на аутопсия. Всички повърхности бяха затрупани с платки, метални корпуси и разформировани дивиди драйвъри с точещи се от тях кабели. Макар че след като Рейчъл откри в устата на Лили болтче, той стана много стриктен да държи всички дребни елементи прибрани на сигурно място.

Вратата издаде жужащ звук и тя влезе в просторната рецепция, а маратонките й заскърцаха върху мраморния под. Да си вземе Лили и да си тръгне, такъв беше планът. Да се прибере у дома преди Конрад, та да има възможност да се успокои преди появата му Чувстваше разсъдъка си като особено свирепо разхвъряна колода от петдесет и две карти. Как щеше да обясни изпращането на снимката до Пит от нейния профил в Снапчат? Как изобщо щеше да обясни самата снимка? Като сподели с него за Грифин? Ами ако се разделят и той разкаже на други хора? Ако от полицията откриеха какво е сторила, дори след всичкото това време пак можеше да отиде в затвора.

Тогава какво щеше да стане с Лили?

Мускулите на Рейчъл още вибрираха заради неизразходван адреналин, така че тя се втурна към стълбището. Прескачаше по две стъпала надведнъж, а на етажа на Марк пое с леки стъпки по покрития с мокет коридор, за да успокои дишането си. Беше силно притеснена и той щеше да го забележи от километър, а тя не беше в състояние да понесе деликатните му, но вбесяващи запитвания на тема душевното й състояние. Мислеше й само доброто и тя би подходила по същия начин, ако забележеше, че той се намира в стрес, но си имаше време и място за терапия, а то не беше тук и сега.

Марк отвори рязко вратата, преди да е успяла да почука.

- Здравей, Рейч!

Рейчъл беше готова да подхване речта си на тема колко бърза, но като го видя, беше така изумена, че не успя да отрони и дума. Вместо това го огледа от глава до пети и провери номера на апартамента.

- Много смешно - отбеляза той. - Защо не влезеш, преди да започнеш да ми се подиграваш?

- Няма проблем. И от коридора ще се справя.

Кога беше взел това решение? Мазното и разпердушинено, обърнато наопаки гнездо, което беше увенчавало главата му, откакто го познаваше, беше заменено от стилна подстрижка - косата му беше леко обръсната отстрани, къса отгоре и нехайно разрошена отпред. В действителност отиваше на леко хлътналите му бузи. Ако го пуснеха в Хакни, облечен в ретро дънково яке, кърпичка в джоба и очила с големи пластмасови рамки, хипстър мацките мигом щяха да се навъртят около него.

- Значи най-накрая са обявили скалпа ти за зона на биологична опасност? - поинтересува се Рейчъл.

Марк докосна косата си, сякаш за да увери сам себе си как тя все така продължава да съществува.

- Реших, че ще се зарадваш. От години ми опяваш да я подстрижа. Както и да е... - Изгледа я по онзи начин. - Значи си тичала дотук?

Тя го избута, влезе в антрето и захвърли раницата си. Глупачка. Трябваше да се преоблече на стълбището.

- Не започвай - настоя.

- Защо не се преоблече, след като свърши в залата?

- Не съм тичала дотук.

- Тогава защо не се преоблече?

Рейчъл му направи знак да отстъпи. Не беше обсебена от тренировките, не и както беше някога, но това не пречеше на Марк да обявява факта, че тя гледа през повечето дни да вмести посещение във фитнес залата като симптоматичен за наличен нерешен проблем. Може и да имаше известно право, но човек трябваше да е скала в пустинята, та да наближи трийсетте и да няма нещо и друго нерешено. И толкова ли беше лошо, ако проблемите й даваха своя принос, та да я държат във форма и добро здраве? Беше наясно със ситуацията -нямаше бягане от миналото. Но също така не съществуваше причина да живее в миналото. Вече беше далече от него и не възнамеряваше да се връща.

- Бързах, като тръгнах - обясни. - Щях да закъснея.

- Подрани с пет минути. - Марк почука с пръст по долната си устна. - Това е добре като за теб. Подозрително добре.

- Стига се държа с мен, все едно съм в четвърти клас.

- Четвърти клас ли? Не беше ли трети? Защо сменяш класа?

- Не съм в настроение.

- Чуй ме, Рейч. Занасям се с теб. Точно както направи и ти с мен преди две минути. -Остави му се наполовина да я поведе и наполовина да я затътри по коридора. - Знам обаче, че лъжеш как не си тичала дотук.

Гостната беше стилно обзаведена, със скрито точково осветление и стени в мек цвят капучино, което караше разхвърляните части от компютри да изглеждат още повече не на място. Върху масата за хранене се издигаше купчина от плоски правоъгълни устройства, наподобяващи електронни тротоарни плочи, които бяха свързани с кабели и просветваха на сто различни места отведнъж.

Рейчъл кимна към тях.

- Пращаш вест на кораба майка, а?

- Рутери. Работа в мрежа.

Тя издаде звук, даващ да се разбере, че в изреченото от него има логика, а после попита:

- Как е Лили?

Дъщеря им се беше изтегнала на Г-образния диван, напълно погълната от серия на „Прасето Пепа“, вървяща на телевизора с плосък екран, прикрепен на стената. Да роди Лили едва на двайсет и три изобщо не беше представлявало част от житейските й планове, но лекарите бяха категорично ясни: след онова, на което беше подложила тялото си, детеродните й функции бяха сериозно засегнати. Имаше година или две да зачене.

Заболяването беше откраднало толкова много от живота й и мисълта да й отнеме шанса да бъде майка, най-накрая да си има някой, който да я обича, както заслужаваше да бъде обичана, беше прекалено много, та да я понесе. Да, идваше й в повече, когато беше сама и едва започваше кариерата си на медицинска сестра, но в толкова много отношения моментът беше съвсем подходящият. Беше качила тегло и го поддържаше в границите на здравословното; баба й още беше с нея и беше на върха на щастието да подели с Рейчъл отговорността за отглеждането на дете; местният клон на Националната здравна служба дори осигуряваше финансиране за инвитро оплождане за самотни жени, особено такива с медицинска предистория като нейната. Основният проблем беше да намери баща. Идеята за случаен донор я отблъскваше, някакъв тип, когото не познава, който дори би могъл да е същият, замесен в случилото се с нея.

Тогава Марк беше единственият мъж, с когото беше достатъчно близка, та да му зададе въпроса. Беше наясно обаче как се чувства той на тема деца. И това я накара да се изненада още повече, когато той отвърна:

- Ще го направя. Ще стана донор.

Бършейки сълзите си, тя попита:

- Наистина ще го направиш?

- Стига да не възразяваш бебето да е по-умно от теб.

Тя обви ръце около него.

- Благодаря ти! Благодаря ти!

- Има едно нещо - добави той. - Детето ще бъде твое. Аз не искам да бъда баща. Не сега и може би никога. И определено не желая да го гледам как се храни или да бърша ако от дупето му Гадост!

И как само се промени това. В рамките на първата седмица от живота на дъщеря им Марк вече беше лудо влюбен в бебето. След един месец смени жилището си, за да е по-близо до тях. Беше прекрасен баща за Лили, неизменно спокоен и уравновесен, дори когато тя се тръшкаше сърдито, а като темпераментно тригодишно хлапе тя го правеше почти всеки ден.

- Хайде, ангелче - заговори й Рейчъл. - Време е да се прибираме у дома.

- Искаш ли да хапнеш нещо? - В мига, когато Марк я попита това, до носа й достигна наситеният мирис на печено пиле и грейви, което предизвика конвулсии на глад в стомаха й. - Почти е готово.

- Пазя се за хапките.

- Хм. - Изгледа я подозрително.

- Имам един въпрос обаче - добави тя, докато обръщаше ръкавите от якето на Лили. - Ако искаш да влезеш в профила на някого в Снапчат, как би могъл да го постигнеш?

Марк се начумери още повече.

- Какво е станало? Да не би някой...

- Не с мен, а със Спенс. Някой се е включил в профила му в Снапчат и е разпратил нецензурни снимки.

- Какво става, Рейч?

- Току-що ти казах.

- Ти да не...

- Знаеш ли или не?

- Боже, Рейчъл. Какво ти става? Толкова си... раздразнителна.

Тя разшава рамене.

- Съжалявам. Тежък ден. Е?

Марк наклони глава в едната и в другата посока. Тази нова прическа наистина му отиваше, подчертаваше формата на лицето му Но... Защо не я беше обсъдил с нея? Това беше от нещата, които обикновено дискутираше до безкрайност - желанието му да привлича жените, от една страна, в противовес с вроденото му равнодушие към всичко, далечно напомнящо мода и стил, от друга. Тя го уведомяваше колко би струвала подобна прическа, а той изпухтяваше: „Петдесет лири! За някаква си подстрижка!“.

Но ето че вече беше фризиран.

Устните му се извиха в лукава усмивка.

- Аз лично бих подмамил някого с имейл. Бих го накарал да отвори линк, за да инсталирам в телефона му шпионски софтуер. После бих го накарал да въведе отново паролата си. -Повдигна рамене. - Нещо такова.

Имейлът от „Личен състав“. Линкът за банковите й данни.

Ето как е било направено.

Но от кого?

Тя се постара да не допусне шокът да проличи по лицето й.

- И сега той как да... Как да се отърве от...

- О, лесно - отговори Марк. - Кажи му да си смени паролите. Не на същото устройство. После да преинсталира телефона си и другия път да се опита да не бъде толкова застрелян.

Мамка му Вече беше сменила паролата си веднъж, докато зъзнеше пред фитнес залата, след като затвори с Бека. Но го направи на телефона си.

- Благодаря, ще му предам - заяви Рейчъл и размаха якето на Лили към нея. - Добре, госпожичке. Да хукваме.

- Може ли да поговорим, преди да тръгнете? - попита той.

Тя го последва в коридора.

- Чуй, Марк. Знам, че...

- Хапни нещо - настоя той и кимна към кухнята.

- Чакам приятели...

- Знаеш какво имам предвид.

- Добре съм, Марк. Честна дума.

- Не съм те питал това.

Тя се запъти обратно към Лили.

- Нямам време...

- Това са глупости и ти е известно.

- Казах ти...

- Личи по аурата ти.

- По аурата ми? - Рейчъл подаде глава в дневната. За щастие, Лили все така беше погълната от Пепа и приятелчетата й. - Един курс по медитация и вече се смяташ за Рави Шанкар.

- В лошо настроение си, параноична си, тичаш след тренировка във фитнес залата. Говори с мен, Рейч.

Тя стисна клепачи. Имаше чувството, че е в състояние да спи цяла седмица. Дали не беше редно да сподели с него за случилото се във фитнеса? Ако зад изпращането на снимката стоеше Грифин, Марк щеше да иска да знае. Ами ако грешеше? По времето, когато говореха много за Грифин, Марк беше убеден, че не съществува начин да проследи до тях онова, което му бяха сторили. И ако мотивът му не беше реванш, защо би я погнал отново след всички тези години?

Така или иначе, знаеше как действа умът на Марк. Щеше да разгледа наличните доказателства, да ги подложи на статистически анализ и да заключи: а. Конрад е знаел паролата й за Снапчат; б. Открил е снимката й в интернет и не само я е препратил на приятелите си, за да се посмеят, но си е добавил допълнителни точки пред братството, като го е направил от нейния профил.

Така действат типове като него, би казал.

- Просто съм малко уморена - обясни тя.

- Разпознавам, когато си уморена.

- Сложи му точка, става ли?

- Заради Конрад е, нали? Какво е направил?

- Само защото ти нямаш връзка, не значи, че трябва да тъпчеш моята.

Марк отдръпна брадичка назад. И двамата бяха наясно колко му тежеше липсата на любовен живот. Обсъждаха до късно вечер страховете му, че ще остане сам. Всъщност именно такива мисли бяха довели до заболяването му.

- Съжалявам - отрони Рейчъл и пое ръката му - Не исках... - Той я наблюдаваше любопитно с уста, изкривена на една страна, все едно се чудеше дали да я посвети в някаква тайна. - Какво? Какво има?

Той поклати глава.

- Нищо. Няма значение.

Рейчъл нямаше време за това.

- Към къщи, незабавно! - викна и се отдалечи от него.

Лили се смъкна от дивана с разочаровано пъшкане. Марк се снижи до нейното ниво, целуна я по бузата и я помоли да изчака до външната врата.

- Сега какво? - въздъхна Рейчъл.

Марк изчака Лили да напусне помещението.

- Оправи нещата. Мога да ти бъда подкрепа, винаги съм на линия. Но ти си тази, която трябва да го инициира.

- Казвам ти, че...

- Не. Аз ти казвам.

Тя отвори уста да заговори, но непоколебимостта в погледа му я накара да замълчи.

- Мисли за Лили.

- Това пък какво значи?

- Значи, че съм готов на всичко, за да предпазя дъщеря си. Помни го.

Осма глава

Освободен

Рейчъл избута Лили през вратата и се втурна към лаптопа си, който стоеше отворен на масичката в дневната.

- Пет минути време за игра - обяви и влезе в профила си.

Защо Конрад не й беше върнал обаждането? Докато сменяше отново паролите си, представи си как Пит го е причакал на изхода от метрото, тикнал е телефона си в лицето му - видя в Снапчат, че е направил скрийншот на снимката - и му е заявил как тя му се е натиснала във фитнес залата. Така че и отговорих, като и пратих снимка на пениса си, обяснил е сигурно. Нали разбираш, просто за майтап. Можеше да види покрусеното изражение на Конрад, който независимо от това кимаше в знак на съгласие, когато Пит го убеждаваше, че ще е по-добре без нея. Тази проклета снимка! Не беше ли причинила достатъчно вреди в живота й?

Когато свърши, подкара Лили нагоре по стълбите.

- Бърз душ - заяви й. - Дядо ще дойде съвсем скоро.

Докато Лили си събуваше джинсите, Рейчъл й приготви чанта с вещи за преспиване. Четка за зъби, мама и бебе плюшени играчки, чисти дрехи за сутринта и няколко книжки, макар да знаеше, че баща й щеше да ги пренебрегне за сметка на гледането на телевизия.

Плискането на водата се приглуши, когато Лили застана под душа. Рейчъл подаде глава през вратата и въпреки стреса, който чувстваше, нямаше как да не отвърне на усмивката на дъщеря си, докато тя тъпчеше ликуващо из ваната.

- Не забравяй да се измиеш добре, захарче - поръча. - Използвай сапун. - Пет минути по-късно увитата в кърпа Лили беше в ръцете на майка си. Рейчъл я полюля, потърка лице в бузата й и запя „Ти си моето слънчице“, благодарна за този прелестен момент в иначе дотук нелепо противния й ден.

Такъв, за който беше убедена, че само ще се влоши, преди да се подобри.

Наближаваше седем, а нямаше и помен от Конрад.

Рейчъл изсипваше в тавата кутията с италиански хапки от „Айсланд“, когато входната врата се отвори. Завтече се през дневната, но беше просто баща й. Той се вмъкна вътре и се озърна смирено, сякаш несигурен дали е попаднал в правилната къща, усмихна се чак когато Лили се втурна към него.

Докато баба й не се разболя от рак на яйчниците, Рейчъл не беше виждала баща си от осемгодишна по причина, че той беше избрал да се напива до несвяст в канавките, вместо да отглежда дъщеря си. В негово присъствие винаги имаше чувството, че е пийнала глътка вкиснало мляко. Цветът на широкото му, набраздено от бръчки лице я караше да мисли за кайма, оставена извън хладилника, и откакто беше спрял пиенето, се беше раздул дотолкова, та коремът му изпъваше тениската като на бременна в петия месец. Заради ръста си и оредяващата коса създаваше впечатлението за гигантски палец. Тя го търпеше, приемаше го -оценяваше колко усилия беше положил да се откаже от пиенето в крайна сметка - и той наистина помагаше много за Лили. Но това не означаваше, че е длъжна да го харесва.

- Чантата й е там - съобщи му Приклекна и подложи буза. - Ще се видим утре сутринта, ангелче.

- Да тръгваме, дядо - подкани Лили и го задърпа към вратата.

Рейчъл я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Такава жестока ирония е, че колкото повече е обичано едно дете, като че толкова по-малко се нуждае от теб. Светът беше пълен с тъжни хлапета, скърбящи за избягали бащи, копнеещи за вниманието на нехайни майки, но ако се стремиш винаги да си на линия, няма да си направят труда дори да те целунат за довиждане.

- Задръж малко, миличка - помоли баща й. Притисна ръка към гърдите си и си даде миг, все едно че дори само говоренето го беше оставило без дъх. Как можеше да допуска да е толкова грамаден? - Ще възразиш ли да поговорим?

Заради сантименталното изражение на лицето му заключи, че имаше предвид онзи вид разговор. От задълбочените и смислени разговори, водени в групите за взаимопомощ - онези, на които и двамата бяха привикнали, - а тя нямаше сили за това. Беше виждала същото изражение веднъж преди, когато изпълниха заедно деветата стъпка. Състоеше се в това той да изрази разкаяние, макар че все така си оставаше загадка как едно самобичуване би могло да й върне петнайсетте години, в които се беше винила, задето е толкова необична, та дори собственият й баща беше почувствал потребност да я изостави. След като прие неговото „извинение“, комуникираха само на повърхностно ниво. Здрасти, как си, какво ужасно време само! Какво друго имаше да бъде добавено? И между другото, като ме изостави като дете, положи началото на поредица от събития, които ме осакатиха емоционално за цял живот. Та, благодаря ти за това, татко!

Освен всичко друго имаше нужда от време да помисли. Конрад закъсняваше вече с час. Видя в УотсАп, че за последно е бил онлайн в пет часа и трийсет и две минути, но оттогава нищо. Всеки път, като звъннеше, се включваше гласова поща. Дори Пит да му беше показал снимката, човек би решил, че Конрад ще пожелае да чуе и нейната страна. След всичко, което обеща сутринта, как можеше отново да й причинява това?

Залови се да разчиства масичката за кафе.

- Съжалявам, татко. Малко съм заета. Имам...

- Просто тази седмица вземах малката вече няколко пъти и...

- Мислех, че обичаш да остава при теб?

Той заусуква ципа на дънковото си яке, забил поглед в земята.

- Обичам, наистина обичам, просто...

Тя усети кръвта да нахлува в лицето й.

- Ако ти създава неудобства, другия път мога да помоля някоя от майките.

Това не беше точно истина. Налице беше всичко на всичко една майка, която би могла да придума с молби, но, предвид че нейната Клои ставаше по осем пъти на нощ заради регресия на съня, вероятно идеята не беше блестяща. Най-малкото защото щеше да се наложи да върне услугата и да рискува цялата къща да е накрак чак до зори. Само че не беше нужно той да го знае.

- Не това имах предвид - отвърна той. - Чуй, не го възприемай погрешно...

- Тогава не го казвай.

- Моля те, Рейчъл. Налага се. Станах свидетел как майка ти отблъскваше всички от себе си...

- Престани. Не желая да го чувам.

Последното нужно й в момента беше той да злослови срещу майка й, не и след всичко, на което я беше подложил.

- Ако не можеш да идваш тук, без да си държиш устата затворена на тема мама, може би изобщо не бива да идваш.

- Не изглеждаш добре. Само това се опитвам да кажа.

- И това излиза от твоята уста?

- Не става дума за мен.

- Просто ме остави на мира, татко.

- Не възнамерявам да те оставя просто така. Вече не.

- Напротив, ще го направиш - отсече тя и тръгна към него с протегнати ръце, като че отпъждаше овца през отворената порта. - Здравословна вечеря, моля. Боб върху препечена филийка или нещо от този род. Не чипс.

- Но...

- Довиждане, татко - произнесе и затвори вратата. Беше в състояние да понесе подобна загриженост от Марк, но не и от него. Допусна баща й да бъде част от живота на Лили. Това не означаваше, че желае да е част от нейния собствен.

Рейчъл изрови телефона си и отвори УотсАп. Конрад все така не беше онлайн. Прочете отново съобщението, което й беше пратил същия следобед, гласящо: „Нямам търпение да те видя довечера, утре вечер и всяка следваща вечер. х“. След това беше последвала снимка на принц Хари - Конрад не спираше да я занася на тази тема, откакто тя обяви, че го намира за изненадващо привлекателен. Бяха планирали по повод рождения й ден тази неделя да посетят Музея на мадам Тюсо, последвано от сладолед, колкото можеше да побере стомахчето на тригодишната й дъщеря в огромния клон на „Баскин-Робинс“ на Бейкър Стрийт, и по този повод вече от седмици той не спираше да се шегува как ще я залови да си открадва целувка от Негово Височество восъчната фигура. Двете сини отметки до нейния отговор - Предпочитам теб пред всички рижи принцове на света! Х - показваха, че го е прочел.

Ами ако Пит беше част от злокобна група във Фейсбук, която намираше за забавно да унижава невинни жени? Беше убедена, че един от приятелите му заснемаше клипче, докато тя се мъчеше да се докопа до телефона си. Ами ако всичко това беше част от тъпите им мачовски игрички? Може би Конрад беше изгубил някакъв облог и беше принуждаван да гледа унижението й като наказание? Ами ако притежаваше две страни, едната на забавен и сладък тип, с когото тя обичаше да прекарва време, а другата на психар, на когото се харесва да гаси пури в ръката си и да резили приятелката си?

Не. Нямаше начин. Може и да си падаше по мъжки удоволствия и да се размотаваше с хора, които тя не понасяше, но дори през изминалата седмица никога не се беше показал жесток или подъл.

Ами ако нямаше нищо общо с Конрад и приятелите му?

Възможно ли беше Алан Грифин да е организирал всичко? Да шпионира нея, да опознава гаджето й и приятелите му и да е пратил снимката на Пит с ясното съзнание, че после той ще каже на Конрад?

Дали беше излязъл от затвора и отново се опитваше да съсипе живота й?

Седна пред лаптопа с препускащ пулс. Когато Алан Грифин беше арестуван първоначално, бе я обсебила потребността да проверява форумите за последни данни по случая му Този с най-голяма общност и с най-актуална информация беше \\л\лураебо-1111п1ег.пе1. Когато челната страница се зареди и тя зърна камуфлажния цветови мотив, устните й неволно се извиха в усмивка. Въведе потребителското си име и паролата, притеснена, че е възможно вече да не действат. Изпита силно вълнение, когато все пак проработиха.

Ако някъде фигурираше сведение за освобождаването му, то щеше да е тук.

По онова време случаят привлече сериозно внимание. Залавяне с такива мащаби беше нещо голямо. Не само заради изображенията на деца, макар че те бяха над пет милиона, а заради препратките към излъчвани на живо изнасилвания в тъмната мрежа, екранни копия на опити за примамване на малолетни в чатрумове и файлове в уърд, съдържащи описание на измъчването и осакатяването на тийнейджърки. Далеч по-шокиращо от онова, което беше очаквала, че ще открият. От прокуратурата поставиха под въпрос нормалната му психика и той се озова в психиатричната болница „Броудмур“ Дванайсетгодишна присъда с опция за перманентно лишаване от свобода, ако се сметне за нужно, за да бъде предпазена обществеността.

Това означаваше, че му оставаха най-малко четири години, преди да го пуснат.

Нали така?

Уебсайтът беше натоварен както винаги, лентата в горния край показваше петстотин трийсет и осем регистрирани членове, двайсет и шест от които бяха активни. Беше общност, състояща се от жертви, техните семейства, бивши полицаи, загрижени граждани. Разменяха идеи относно методи за вкарване в капан, качваха клипове на перверзниците, допълвани от разпечатки на мръснишките им разговори, публикуваха актуализации на секс регистъра.

Рейчъл написа „Алан Грифин“ в правоъгълничето за търсене. Появи се заглавие, включващо неговото име. Пръстите й потрепериха, преди да натисне. Моля те, нека още да е вътре. Щракна на линка, отиде на последната страница и свали курсора най-долу

Най-новата информация беше отпреди няколко дни и беше публикувана от някой, кръстил се Ангел хранител.

Освободен от „Броудмур“ на 27 септември.

Местонахождение неизвестно.

Девета глава

Доксинг

Рейчъл седеше взряна в екрана на лаптопа. Почувства в гърлото й да напира тревожност и после бавно да отминава надолу, все едно беше преглътнала прекалено много наведнъж и единствено можеше да чака в дискомфорт да се освободи.

Той беше навън.

Алан Грифин беше излязъл от затвора.

Защо не беше по-подготвена? Наложи си да се фокусира. По-късно щеше да разполага с предостатъчно време за несекващи самообвинения. Изтича в кухнята, дръпна чекмеджетата под чайника и разрови купоните, сметките и дребните монети, за да открие топче остаряла лепенка „Блу-Так“ Премина от помещение в помещение, за да се увери, че прозорците са затворени, после дръпна завесите и залепи ъглите им към первазите, като се напрягаше все повече, задето тъканта не се задържа на място. Като свърши със завесите в дневната, вече почти беше изпаднала в паника.

Алан Грифин. Проклетият Алан Грифин. Беше извън затвора вече две седмици. Ръката й затрепери, когато потърка лице. И сега имаше толкова много повече за губене.

Лили.

Нямаше как да не знае за дъщеря й.

Рейчъл се върна в кухнята, пусна водата и наплиска лицето си с надеждата, че шокът от студената вода ще й помогне да проясни разсъдъка си. Само защото Грифин беше вън от затвора, това не означаваше, че случилото се във фитнес залата се дължи на него - ако Марк беше прав за имейла от „Личен състав“, тогава определено би имал достъп до профилите й във всички социални мрежи. Тогава защо не и беше причинил нещо повече?

Носещата се от фурната миризма на галета и разтопено сирене направи глада й непоносим. Тя отвори рязко вратата, хвана кърпа за съдовете и измъкна тавата навън. При вида на хапките гърлото й се стегна като вързано на възел въже. Пръчиците моцарела изглеждаха най-готови, така че тя духна върху една и я пъхна в устата си. Изкриви лице, когато панировката опари езика й, накара се да сдъвче и едва не се задави от лепкавата текстура и млечния привкус, наложи си да преглътне с малко вода от чешмата.

Това беше другият проблем. Храненето й. Какъв беше смисълът да се самозалъгва? Вече се беше започнало - усещаше напрежението да се трупа, началото на епизод, точно както морето се отдръпва преди цунами - и колкото по-скоро го признаеше и предприемеше нещо, толкова по-бързо щеше да се свърши. Позволи му да се прокрадва през изминалата седмица заради тревогите й около Конрад. Няколко пропуснати обяда, някоя и друга недоядена вечеря, докато не се стигна до настоящото положение. Нищо за вечеря снощи, нищо за закуска днес сутринта, пакетче с шейк „Иншуър“ за обяд и протеинова напитка в автобуса. Най-много двеста калории за последните двайсет и четири часа. Вероятно не ги беше докарвала до хиляда вече от дни. Нищо чудно, че Марк я намери отслабнала. Като си направеше самооценка, можеше да почувства особения прилив и типичната за началото на гладуване енергия, която не й даваше покой.

Рейчъл се строполи на един стол. Постара се да запази дишането си спокойно, да заприщи ужаса, който напираше в нея. Щеше да потъне като в спирала, да бъде привличана от някаква странна гравитация към черната дупка в самата й сърцевина. Анорексия. Боже, мразеше я тази дума. Звучеше толкова драматично - като име на египетска кралица или бебе на знаменитости. Такова помпозно название за тъй коварно състояние.

Защо продължаваше да си причинява това? През годините беше лежала на безброй канапета на психотерапевти, беше разнищвала до смърт липсата си на самочувствие, срама да е висока почти метър и осемдесет и пет и с всевъзможни дефекти в сравнение с лъскавите миниатюрни мацки от музикалните клипове, повтаряла си бе едни и същи мантри как в епохата на Инстаграм е разочароващо неактуална в контраст с красивата галерия останали образи, а това наистина можеше да те разбие вътрешно. Един психолог изложи тезата, че може би иска завинаги да остане малко момиченце, че да се подлага на глад може би е несъзнателен опит да живее във времето, преди да си тръгне баща й. Друг допусна, че се мъчи да се смали максимално много, та вече да не става мишена за мъже като Грифин. Трети пък заяви, че е нужно да престане да се наказва за смъртта на майка си.

Рейчъл нямаше много спомени за майка си и успяваше да извика в съзнанието си единствено фрагменти. Как пръстите й бяха червени и студени дори през лятото. Как неизменно търкаше нещо, кухнята, банята, стълбите към мазето, дори тротоара пред къщата, когато не беше останало друго, което да не е усетило натиска на четката й. Миризмата на белина се задържаше по кожата й подобно на парфюм. В продължение на години Рейчъл беше мислила, че майка й трябва да е мразила микробите, но сега разбираше, че го е правила вместо гимнастика, за да изгори малкото консумирани калории.

След като баща й си тръгна, майка й започна да повръща постоянно. Поначало дребна жена, тя се смали пред самите очи на Рейчъл. Като седнеха на масата, побутваше храната из чинията си или я изплюваше скришом в салфетка. Понякога заявяваше, че не й харесва и по-късно ще си приготви нещо друго, но това никога не се случваше. Всяка вечер сядаше намусено на задните стълби с колене, притиснати към мършавите й гърди, пушеше и въздишаше. След две години вече я нямаше. Докато беше тийнейджърка, Рейчъл не спря да вини себе си. Избра да умре, вместо да е с теб.

Достатъчно. Трябваше да поеме въздух и да се успокои. Посоката на тези мисли само я отвеждаше още по-дълбоко в тъмнината, а тя не можеше да допусне такова нещо. Не и при всичко останало, което се случваше.

Насили се да лапне още една пръчица моцарела. Мразеше я обаче. Мразеше всичко това. Как всеки път, щом в живота й имаше стрес, тялото й отхвърляше храната и на нея й се налагаше отново да се учи как да яде. Как гласът на анорексията ставаше по-силен и мощен, когато болестта придобиеше контрол също като паразит, който пируваше с мозъка й, уверяваше я, че няма нищо лошо в това да не яде, че хората могат да карат с дни, без да се хранят, че ако се подлага на глад, вече няма да чувства вина, срам или дори скръб, защото, като си достатъчно гладна, нищо друго няма значение. Но какво можеше да стори? Болестта щеше да продължи да се връща отново и отново до сетния й дъх.

Защо ли?

Защото беше част от нея, също като кафявите ириси на очите й и ударите на сърцето й.

На вратата се позвъни. Дали беше Конрад? Да не си беше забравил ключа? Изплю моцарелата в боклука, прекоси забързано дневната и отвори.

- Здравей, мила! - изписка Бека, стиснала за обвитото в сребрист станиол гърло бутилка просеко от „Маркс & Спенсър“. - Нося ти нещо пенливо за рождения ден.

Влетя издокарана като за вечер навън, черна блузка с презрамки, златни халки на ушите и червени сандали на висок ток, които предизвикваха болки в прасците на Рейчъл само като ги гледаше.

- Конрад го няма - обяви Рейчъл и обърса уста, защото искаше да махне трохите от устните си.

Бека се строполи на дивана и си събу обувките, все едно тъкмо се беше върнала от нощен клуб. Изглеждаше значително по-пияна, отколкото при видео разговора им, розовият й гланц за устни беше размазан, а по предницата на белите й джинси имаше разлято нещо безцветно, вероятно вино.

- Трябваше да е тук в шест и половина - добави Рейчъл.

- Мъже! - Бека повдигна бутилката. - Чаши?

В първия момент Рейчъл се засуети. Само толкова ли? Нима Бека не забелязваше, че тя има нужда да поговорят за това?

- Наистина трябва да чуеш какво се случи.

- Размърдай се, сладурче. Освен ако не искаш да ме видиш да надигам бутилката.

Рейчъл се втурна ядосано към кухнята. Понякога Бека можеше да е такава кучка, особено като беше пила, а напоследък това май беше през цялото време.

Всъщност защо се беше вкопчила така в Бека? Вече не бяха в училище; не се налагаше да остават приятелки. Все тя се опитваше да организира нещо, като например посещенията във фитнес залата, които Бека пропускаше без извинения. И тази вечер я покани в опит да поддържа приятелство, което явно не беше желано. Защо иначе ще се появи пияна до козирката?

Рейчъл взе две чаши за вино от шкафа, а после се отпусна до вратата и опря глава в хладното дърво. Защо беше така сурова към нея? Имаше този неприятен навик да мисли най-лошото за хората, все едно че като се самонавиваше срещу тях, можеше да им попречи да правят, каквото правят, за да я нараняват. Такъв глупав механизъм за самозащита. В резултат на това се оказваше и гневна освен тъжна.

Колко време мина, откакто Бека напусна работата си в „Оркид“? Най-малко няколко месеца. През този период не се бяха виждали много и, честно казано, вината беше главно на Рейчъл. Беше прекалено отдадена на Конрад, прекарваше повечето си вечери с него и ако й се приискаше една бира по път, за която да е сигурна, че няма да прерасне в десет, беше далеч по-лесно и просто да я изпие със Спенс. Ами ако Бека не понасяше напускането си с лекотата, за която претендираше? Заяви, че й е дошло до гуша да работи във връзки с обществеността - безкрайните часове, хипер конкуренцията, склонността на всички да ти забият нож в гърба, за да задигнат най-популярните клиенти, - но тогава защо не използваше времето си по-пълноценно от това да се напива и да пуска в Инстаграм селфита с устни, издадени като патешка човка?

Защото не е щастлива. Просто не иска да го признае пред теб.

Още откакто се бяха запознали, тя беше тази с объркания живот, идваше от разбито семейство, имаше проблеми с душевното здраве и беше преследвана от откачалка. Междувременно Бека израсна с двама вменяеми, пълноценно функциониращи родители, по-малък брат, когото да тероризира, и дори семейно куче, което сутрин се сгушваше при нея в леглото. Ходеше по купони, имаше си приятел, постъпи в университет и като завърши, намери си мечтаната работа.

Но ето ги сега с разменени роли, нали така? Тя беше тази с партньор, дете и кариера, докато Бека беше необвързана и безработна и се натряскваше всяка вечер - и беше започнала да пълнее. Когато седна, платът в горната част на джинсите й се разтегна. Несъмнено това я караше да беснее вътрешно.

Рейчъл въздъхна, тя самата не беше кой знае колко добра приятелка. Как можеше да очаква Бека да взема присърце проблемите й с Конрад, при положение че през последните няколко месеца не й беше оказала кой знае каква подкрепа? Каквото и да беше онова, накарало Бека да напусне работата си, беше я объркало здраво и тя трябваше да се покаже по-съпричастна.

Понесе двете чаши към дневната, където Бека отпиваше от бутилката. Оригна се и погледна виновно нагоре.

- Опа!

- Дамите покриват уста - отбеляза Рейчъл и се строполи на дивана до нея. Пое бутилката и напълни двете чаши.

Бека се престори, че посръбва чай, с превзето изражение на лицето и вирнато кутре.

- Тук няма дами, скъпа моя - произнесе Бека с изкуствен фалцет.

- Това е повече от ясно - отговори Рейчъл и се усмихна на старата им шега. - Чуй ме, Бека...

^{- Да}?

- Случилото се в „Оркид“...

Бека издаде звук на отвращение.

- Пфу. Та къде каза, че е твоят човек? Ще доведе ли някого?

- Не. Ще е само той. Е, поне такъв беше планът. И Спенс.

- О, значи аз съм балансьор за педала.

Рейчъл зърна как част от интереса й към вечерта се изпари.

- Исках да е нещо в тесен кръг. Само няколко приятели. Не ми е притрябвало да водя празни разговори с непознати, особено пък след ден като днешния.

Остави последното изречение да увисне във въздуха с надеждата, че Бека ще захапе кукичката.

- О, ясно - отвърна тя и започна да масажира слепоочията си, а по лицето й личеше, че изпитва болка. - Искаш ли да чуеш клюката?

- Разбира се. - Рейчъл напрегна тяло, докато я слушаше да разказва за някакво момиче от училище, което не можеше да си спомни. Било арестувано за кражба от магазин и в момента се подлагало на терапия за хронична клептомания.

- Просто е толкова жадна за внимание - заключи Бека, а после изгледа косо Рейчъл и се изхили рязко. - Съжалявам! Не исках да...

- Все така си мислиш, че аз съм ти пратила онази снимка, нали?

- По дяволите, Рейчъл. Не може ли просто да си побъбрим? Не ги понасям тези драми.

- Не са драми. В действителност беше доста унизително. Нямаш представа какво се случи. Снимката беше пратена също и на Пит. Знаеш го, приятеля на Конрад, с когото имат бизнес. И сега Конрад го няма и вечерта е съсипана, а аз си мисля... Мисля си... - Защо Бека я гледаше по този начин? Тя беше на ръба да се разплаче и успя да пребори сълзите, но по лицето на приятелката й личеше истината - според нея тя си измисляше.

- Налага ли се да го правиш? - изпухтя Бека и Рейчъл беше облъхната от винени пари. - Ти си я пратила, ясно ли е? Без значение дали е трябвало да стигне само до мен, или си успяла да се издъниш тотално и си я пратила на приятеля на гаджето си, може ли да прекратим тези тъпотии? Не ме е грижа. Ти си имаш своите „проблеми“. Чудо голямо. Кое му е новото?

- Защо бих го направила?

- Не знам. Може да си била отегчена.

- Това е нелепо.

- Нямам представа какво се случва в главата ти.

- Чуй, Бека. Мисля... Мисля, че е възможно да е Алан Грифин. Той би искал да си мислиш,

че аз съм ти я пратила.

- Онзи тип? Перверзникът, който някога те тормозеше? Но оттогава мина толкова много време. Защо ще се връща сега? Ти не си така... Нали разбираш.. млада.

- Не помниш ли какво ми причиняваше?

Бека примижа и дори не направи опит да прикрие скептичността в изражението си.

- Кажи ми едно нещо. Когато снимката е била пратена, ти си била във фитнес залата, нали?

^{- Да}.

- Беше ли включена в Снапчат?

Трябва да е била. Въведе паролата си, докато пътуваше в автобуса, и после не се наложи да го прави повторно. От дълбините на гърлото й пропълзя вледеняващо чувство.

- Ами, бях...

Бека вирна ръце - пипнах те!

- Ако някой друг е използвал профила ти в Снапчат, щеше да бъдеш изключена на телефона ти.

- Но... Аз не...

- Лично го изпробвах. Влязох в профила си на таблета и проверих телефона си. Край.

- Но защо ще правя подобно нещо?

- Била си включена!

- Кълна се в живота си, Бека. Как можеш да...

Бека я прекъсна с раздразнено цъкане с език и допи чашата си.

- Така или иначе, кого го е грижа? Ти си сбъркана. Аз съм сбъркана. Хайде просто да се напием, а? Защо пък не! - Погледна я в очите и изсумтя развеселено. - Ти, заспала краво.

Рейчъл се втренчи в нея със зяпнала уста и бузите й пламнаха. Почукване на входната врата я изтръгна от ступора й. Отиде да отвори.

На прага й стоеше Спенс. Все още беше в униформата и се усмихваше, но по необичаен начин, все едно в сенките се спотайваше някой, насочил към него дулото на пистолет и му беше поръчал да изглежда щастлив. Снимката. Разбира се. На него също беше пратена. Защо на тези тримата? Тя нямаше много контакти в Снапчат - използваше го предимно да чете клюки за знаменитости, докато беше в тоалетната, - но защо не е била пратена на целия списък с имена? Нямаше логика.

- Видял си я значи? - осведоми се.

Изражението му премина през объркано и подозрително, а после усмивката се върна обратно, макар че сега беше още по-несигурна от преди. Подаде й картичка за рождения й ден с името й, изписано на плика със сигнален зелен маркер.

- Ти... Дали искаше моя в замяна?

- О, Боже - изпъшка тя. - Влез.

- Спенс! - Бека килна бутилката към устата си, а после подскочи, защото изля мъничко върху гърдите си. - По-добре да побързаш, ако искаш нещо пенливо.

- Само ако си се изчистила от херпеса - заяви той.

- Предпочитам да му казвам разпръскване на любовта - отговори тя и отпи още веднъж. -Мм... Толкова е приятно да усетиш мехурчетата в устата си. Те правят света малко по-поносим.

- Къде е онзи звяр, гаджето ти? - обърна се Спенс към Рейчъл.

- Няма го.

Той повдигна въпросително вежди.

Рейчъл изду бузи. Дълга история.

- Седни. Ще ти донеса чаша. Освен ако нямаш желание да се присъединиш към къркащите от бутилката. - Спомни си за хапките. - Искаш ли нещо за ядене?

- Тази сутрин си пропуснах обиколките. - Спенс потупа плоския си корем. - Така че за мен нищо.

- Дай ги насам - намеси се Бека.

Рейчъл отиде в кухнята, извади чиста чиния от шкафа и хлопна вратичката. Конрад нямаше да се появи, това беше ясно. Значи дотук. Единайсет месеца и всичко приключи. В ума й изникна образът му, когато се накланяше за целувка към нея; почувства мекия натиск на устните му, топлината на дъха му, допира на пръстите му, когато галеше бузата й. Дявол го взел. Всичко това беше толкова скапано. Едва предишната седмица си беше фантазирала как ще реагира, когато той произнесе „Обичам те“. Нямаше желание да свършва. Не искаше нищо от това. Изсипа хапките в чинията и тропна шумно тавата до мивката.

- Хубаво - обади се Спенсър зад гърба й. - Ще ям от глупавата ти храна. Само недей да трошиш.

Беше протегнал ръце за прегръдка. Тя се отпусна в ръцете му и заплака.

- Всичко е наред - увери я. - Всичко е наред.

Тя се отдръпна и обърса очи с основата на дланта си. Поне не беше стигнала дотам да си поднови грима, в противен случай да се бе стекъл по лицето й.

- Не е наред.

- Направо влязох в екрана. - Спенсър извади телефона си. - Изглеждаш страхотно. Ще ти я сложа като контактна снимка, та като ми звъннеш, да мога да плакна око, госпожичке Сексапил.

- Може ли да я изтриеш, моля те?

Той завъртя очи в шеговита гримаса.

- Ох, щом се налага.

Преди да е успял да натисне иконката, представляваща кошче за боклук, Рейчъл изтръгна телефона от ръката му. Огледа внимателно снимката си като седемнайсетгодишно момиче. Наистина ли беше правена преди близо десет години? Лежеше върху леглото на една страна, беше гола с изключение на гащичките и три четвъртите чорапи, беше слаба, но не болезнено слаба, все още не. Нямаше широка пролука между бедрата, нито щръкнали тазови кости, нито ключици като трамплини за скокове във вода. Определено беше по-привлекателна, отколкото си беше мислила тогава, преди заболяването и бремеността да деформират тялото й.

- Не съм ти я пращала аз - заяви.

- Но дойде от твоя профил в Снапчат.

- Някой е проникнал без разрешение.

Спенс направи физиономия.

- Занасяш ме. Знаеш ли кой е бил?

- Мисля, че да... Може би...

- Нека позная, някой отмъстителен бивш?

- Не точно.

- Не ме оставяй на сухо.

- Беше грешка, глупава грешка. Просто убивахме времето с Бека.

Веждите на Спайк оформиха остри ъгли.

- Нищо такова! - Тя направи пауза. Не беше период от живота й, за който си умираше да говори, но след като беше видял снимката, можеше да научи и останалото. Или поне част от него. - Да си чувал за доксинг?

- О, четох за това. Публикуват нечии лични данни онлайн.

Тя увеличи снимката с два пръста и насочи фокуса към табло над леглото.

- Виждаш ли това?

- Кое? Писмото ли?

- От болницата е. С данни за ниска кръвна захар.

- И?

- На него са името и адресът ми.

- Но как... Още не схващам...

- Хубаво. Ще ти обясня. Но, моля те, не казвай нищо на никого.

Да направят снимката беше идея на Бека. През ученическите им години група момчета от дванайсети клас, добре сложени футболисти с модерни прически и маркови дрехи, си бяха направили профил в Хотмейл. В него се съдържаха снимки на момичета, които харесваха. Повечето голи от кръста нагоре. Всички до една бяха предоставени лично от момичетата.

- Въпрос на чест е - заяви й Бека. Вече имаха нейната снимка, седнала в спалнята на Рейчъл и отпиваща от бутилка джин, която бяха задигнали от кухненския шкаф на баба й, а сега се мъчеше да убеди Рейчъл да я последва. - Това значи, че някой си пада по теб.

- Ами ако започнат да ги показват на хората? А ако ги качат онлайн?

- Като че някой ще прояви интерес към кльощавия ти задник сред безчетните гигабайти порно. Хайде, сладурче. Максин Поузън хвана Грег Кларкуел точно по този начин. Аз се събрах така с Фин Йънг.

Беше ли способна на такова нещо? Беше й дошло до гуша да е тъжна и да не прави секс. Беше й дошло до гуша да се тътри след най-добрата си приятелка и да си пожелава да имаше нейния живот. Беше на седемнайсет. Зад невидима стена я очакваше пълен с вълнения свят на момчета и купони, на хубави спомени, които щяха да траят цял живот. Дали беше възможно това да е гюлето, което ще я срине?

Рейчъл въздъхна. Кого занасяше? Имаше по-голяма вероятност да й пораснат хриле и да започне живот на русалка, отколкото да прати своя гола снимка на момчетата.

- Хубаво, зарежи ги тях - отсече Бека. - Нека просто те снимам. Такава си сладурана, а дори не го съзнаваш. Ако видиш как изглежда тялото ти за околните, няма да си толкова самокритична.

- Ако искам да се видя гола, мога да погледна в огледалото.

Бека поклати пиянски глава.

- Не е същото. Като гледаш в огледалото, ъгълът винаги е погрешен и светлината е неподходящата.

Със сърце, блъскащо бясно в гърдите, Рейчъл отпи две големи глътки джин. Може би тя беше права. Може би при подходящо осветление, легнала в секси поза, с грижливо направени коса и грим, щеше да съзре в снимката нещо, което й беше убягвало преди, нещо, което да й вдъхне увереност, да я запрати със засилка в нормалния живот. Алкохолът бе замаял главата й. Хайде, помисли си. Като си тийнейджър, от теб се очаква да вършиш подобни неразумни неща. И ако щеше да го направи с някого, това беше Бека, един от малкото хора, пред които без дрехи се чувстваше ако не удобно, то поне не така ужасно засрамена.

И бездруго, ако снимката й се видеше ужасна, а това със сигурност щеше да се случи, можеше да я изтрие и да прати спомена за нея в папката „Неща, за които вече никога няма да мисля“.

Ами ако не се окажеше толкова ужасна...

Какво толкова имаше да губи?

Рейчъл още беше облечена в екипа си за нетбол и се поколеба с пръсти, стиснали ръба на червения потник.

- Обещай, че ако ти кажа, веднага ще я изтриеш.

- Кълна се в честта си - отвърна Бека и бегло имитира воински жест. - Хайде, Рейч. Не искаш ли да си повдигнеш самочувствието?

Да, искаше. Отпи още веднъж от бутилката и изхлузи потника.

Както и очакваше, Рейчъл възненавидя образа си - само издутини и вдлъбнатини плюс купища грозна бледа плът - въпреки протестите на Бека, че снимката е невероятна, бейб.

- Защо все трябва да си толкова вбесяващо негативна - изпухтя и прати на момчетата имейл със своята снимка от телефона си.

- Ще я изтриеш ли? - попита Рейчъл. - Моля те.

- Изтрита е, изтрита е. - Бека завъртя телефона си и й показа галерията с размерите на нокът на палец. - Ето виж, няма я. - Отпи от джина и поклати отвратено глава. - А сега да се натряскаме здраво.

Рейчъл не пиеше често, твърдият алкохол особено много не понасяше на стомаха й, но вечерта беше объркала главата й и тя изпитваше потребността да я заличи от спомените си. Ами ако беше проявила достатъчно смелост да прати снимката на момчетата? Току-виж зърнали у нея нещо различно от начина, по който се възприемаше тя? Взе бутилката от Бека. Мислите й препускаха. Пулсът й се ускоряваше все повече заради пропуснатите възможности.

Телефонът на Бека звънна. На екрана се появи името Фин И. заедно със снимка от нощен клуб, на която той беше прехвърлил ръка през рамене на друго момче, непознато за Рейчъл.

- О, боже мой, о, боже мой! - изписка Бека. - Трябва да са я видели.

Прие обаждането и притисна здраво телефона към ухото си, но той говореше достатъчно силно, та Рейчъл да схване, че същността на обаждането е извинение. Може да е бил прекалено напорист, макар че това беше малко вероятно. След като изгуби девствеността си на четиринайсет на задната седалка на колата на съседски хлапак, чието име дори не помнеше, най-добрата й приятелка се пускаше на момчетата със същата охота, с която използваше мострите за парфюми от списанията.

Бека покри уста. Дори под бронзиращия блясък пролича как бузите й пребледняха. Хвърляше бързи погледи към Рейчъл и кимаше на нещо, което казваше Фин. Изглеждаше, сякаш е получила ужасяваща новина, диагноза за неизлечима болест, кървавите подробности за автомобилна катастрофа или че астероид е на мигове да удари северен Лондон.

- Прати ми я - нареди Бека и затвори.

- Какво има? - поинтересува се Рейчъл. - Какво е направил?

Бека се включи в профила си в Яху Най-скорошният й имейл беше получен минута преди обаждането на Фин. Съдържаше линк и нищо друго.

Ийр://Ьоагд8.4сйап.огд/Ь/Фгеад/739373421

Рейчъл беше чувала за 4сКап. Момчетата го обожаваха. Най-старият форум в мрежата, дом за несретниците. Веднъж се порови за около десет минути и не откри друго освен расизъм, хомофобия, тук-там някой забавен мем, също така изпита дълбоко и примитивно отчаяние от целия мъжки род. Бека щракна на линка.

И там на показ, най-горе на страницата - в интернет - се мъдреше снимката на Рейчъл. Същата, която направиха тази вечер. Тя по бикини и чорапи. Рейчъл отстъпи встрани, посегна към перваза, стаята се наклони. Гърлото й запари от върналия се джин. Помъчи се да го задържи.

- Публикуват там всички снимки - обясни Бека. - Моята също. Скапани мръсници.

- Но как... - простена Рейчъл. Чувстваше бузите си толкова горещи, че си ги представяше морави на цвят. - Ти каза...

- Съжалявам. Толкова съжалявам. Мислех, че помагам. Мислех...

Телефонът на Рейчъл, евтина „Нокия“, завибрира на леглото. На малкия зелен екран се беше изписало „частен номер“. Нещо й подсказа да не вдига, все едно че самото вибриране беше различно, осмиващо, застрашаващо. Престана.

Плъзнаха курсора надолу и откриха друга снимка, едър план на писмото, закачено на таблото над нея.

Телефонът й отново зажужа. Рейчъл отговори, като го задържа надалече от лицето си, сякаш притеснена да не я нападне.

- Кой е?

Нищо. После протяжен и саркастичен смях. Рейчъл запрати телефона през стаята. Той се удари в стената и падна на пода. Смехът, далечен и тенекиен, не секваше.

- Виж тук - заговори Бека и посочи към коментарите.

Анонимен: Името й е на писмото. Да има хакери, които искат да влязат в системата на болницата за останалата информация?

Анонимен: Няма как да е особено трудно.

Анонимен: Проникнах. Боже, защитата им е нула.

Анонимен: Рейчъл Стоун. Възраст 17 години. Адрес: Ханли Роуд №68, Лондон, \43Р12.

Домашен телефон: 0207 489 6358, мобилен: 07942 451785. Имейл адрес: са11тег_аск95@ко1таИ. сот

Анонимен: Ти, тъпа кучко. Ти, тъпа, тъпа кучко.

Анонимен: Както изгл ежда, тази тъпа кучка си изпроси доксинг.

Анонимен: Прииждайте, момчета!

Анонимен: Смея се с глас!!!

В продължение на дни животът й беше същински ад. Телефонът й не спираше да звъни, като заедно с това прииждаха просташки съобщения, докато накрая не го изключи. Мъже бомбардираха имейла й със снимки на пенисите си. Някой откри кое училище посещава, проникна в системата и направи снимката скрийнсейвър на всички компютри. Дори купуваха имена на домейни от рода тъпакльощавапутка.ком и доксингзатъпачката.ком и публикуваха там карикатури на снимката, също така прикрепваха името й към метаданните на уеб страницата, така че ако някой я потърсеше в Гугъл, тъкмо тези сайтове запълваха първата страница.

Но това не беше най-лошото. Далеч не.

***

- Защо се бавите там? - провикна се Бека от дневната. - Обеща ми хапки.

- Не можеш да спреш дотук! - запротестира Спенс.

- Вече знаеш всичко.

- С изключение на това защо снимката се появява отново десет години по-късно! - Изви пръст над рамото си. - Да изчакаме Пияндура Макселфи да заспи и после искам останалото.

Тя натисна иконката на кошче за боклук под снимката и я видя как изчезва.

- Благодаря, задето не ме съдиш, Спенс. Искрено съм ти признателна.

- Чуй, искаш ли да отложа полета си утре? Мога...

- Никакви такива - отсече тя и понесе платото с хапки към дневната. - Искам да си щастлив.

В дневната Бека се беше облегнала на дивана с изпъчени гърди, беше протегнала ръка, стиснала телефона си и се цупеше срещу обектива.

- Вие двамата! Време е за групово селфи.

Спенс хвана Рейчъл за ръката и издаде устни.

- Чу жената.

- Аз ще пропусна - заяви тя. В момента никак не й трябваше да шества из социалните мрежи.

Спенс застана плътно зад Бека и тя улови всички ъгли.

След това, докато тя търсеше най-добрата, та да я публикува в Инстаграм, Спенс отвори бутилка червено вино и наля в две чаши. Рейчъл се зае да го разпитва за пътуването му до Гърция, макар да го бяха обсъждали всеки ден, откакто беше купил самолетните билети. Каквото и да е, за да си попречи на всеки две минути да проверява телефона за съобщения от Конрад.

- Дори не знам дали Андреас още си пада по мен - вметна Спенс. - Цял ден му пращам съобщения и нищо в отговор.

- И за двете ни важи, сестро - отбеляза Рейчъл и чукна чашата му със своята. - Не би те поканил, ако не си падаше по теб.

- Той ме е поканил, аз съм се самопоканил. Толкова ли е голяма разликата?

- Хайде сега, господин Позитивен. - Тя го потупа по коляното, макар в действителност да таеше известни съмнения относно това пътуване. Всеки път, щом Спенс заговореше за Андреас, с когото се беше натискал седем дни на адриатически круиз през юли, вмъкваше някаква уговорка. Андреас искал да се премести в Лондон, но можело да се запише в университета на Атина за магистърска степен по туризъм; искал да представи Спенс на родителите си, но това пътуване не било точният момент. Тя мразеше да се показва негативна пред него, въздържаше тази си страна, като прекарваха време заедно, е, поне колкото й беше възможно, така че демонстрираше единствено съпричастност на тема заминаването му Ако Спенс извадеше късмет, в случай че нещата не потръгнеха, нямаше да е прекалено съкрушен. Ако правилно преценяваше приятеля си, когато въпросният Андреас изчезнеше, бързо щеше да го последва някой нов.

- Не се подмладяваме, драга - отбеляза Спенс. - Особено пък аз.

- Още ботокс?

- Не мисля, че лицето ми ще може да го понесе.

- Според онова, което...

- Добре. Престани. Не мога да го обсъждам повече.

От дивана Бека изхърка гърлено и завъртя глава в другата посока. Рейчъл дори не беше забелязала, че е заспала. Черната й блузка с презрамки се беше вдигнала и разкриваше гънка плът със загар, преливаща над колана на джинсите.

Спенс я посочи с кимване на главата.

- Дали да се обадим на спасителите? Да я изтеглят обратно в морето.

Рейчъл го перна по ръката и се ухили, чувстваше се едновременно виновна и тайничко доволна от тази находчива подигравка. Още не можеше да повярва на обвинението от страна на Бека, че тя сама е пратила снимката, звучеше като поело в грешна посока угризение. Наистина ли това беше мнението на Бека за нея? Че е способна на нещо подобно? Може би да. И в такъв случай това само доказваше как понякога онова, което вярваш, че си мислят хората за теб, е по-далече от истината, отколкото изобщо допускаш.

- Подай ми го - произнесе Спенс и кимна към телефона й. Тя реши, че се кани да направи снимка на тях двамата, отключи го и му го подаде. Вместо това той щракна Бека няколко пъти.

- Следващия път, като е гадна към теб, можеш да ги погледнеш и да си напомниш, че изобщо не е толкова идеална.

- Ужасен си - отсече Рейчъл.

- А ти още не си ги изтрила. - Размениха си лукави усмивки.

- Явно ще трябва да сме ужасни заедно.

Снимките така или иначе скоро щяха да изчезнат. Тя се канеше да изтрие всичко от телефона си веднага щом те с Бека си тръгнеха, да изчисти ужасния софтуер, който Грифин или някой друг я беше изиграл да инсталира.

- И така. - Спенс се облегна на креслото си и разклати виното в чашата си. - Да се върнем на онова, което ми разказваше в кухнята. Искам наистина дългия вариант.

Рейчъл отпи, застина с чаша пред устните, а после изгълта и останалото. Не биваше да пие толкова много на празен стомах, но алкохолът я караше да се отпусне, а след всичко, през което премина през последните двайсет и четири часа, това й се струваше по-важно, отколкото да се тревожи за лекия махмурлук утре. Освен това беше приятно да поговори с някого, който й вярваше, вместо с човек, винящ я, че все се стреми към драми.

- Добре - обяви. - Ето как беше.

Десета глава

Грифин

След доксинга, неспособна да се яви в училище, Рейчъл остана затворена в стаята си.

Прекарваше дните сгушена под юргана си. Всяка вечер Бека я навестяваше, за да препредаде мрачно най-новите събития - две от момчетата, качили снимката, били изключени, а останалите - временно отстранени. Да, всички я бяха видели, но най-накрая бяха успели да я свалят от скрийнсейвърите на училищните компютри. С идването на всяка нова информация волята й да гладува се усилваше. Какъв беше смисълът да яде? Никога нямаше да се възстанови от това.

Само дето Рейчъл не беше единствената, която страдаше. Баба й беше почти на седемдесет, с артрит в коленете и една шепа лекарства за сърце, които да приема всеки ден. Беше силна жена, надживяла мъжа си и отгледалата двамата им синове, но това беше друг тип стрес. Тревогата от това да вижда как Рейчъл чезне, става все по-болна и отчуждена, я състаряваше бързо.

Това повече от всичко тласна Рейчъл обратно към живота. Първият й ден в училище беше тежък - шеги, подигравателни забележки, хихикане от страна на момичетата, когато се разминаваха в коридора, - но на втория ден никой дори не го спомена. Разполагаше с подкрепата на Бека, а тя беше популярна, също както и с тази на останалите момичета, подлъгани от момчетата да пратят снимка. Техните снимки също бяха публикувани във 4сйап и като знаеха, че всяка от тях може да стане жертва на доксинг, те предпазваха Рейчъл.

Преди случилото се тя беше добра ученичка, получи две отлични оценки на пробните изпити по биология и математика и се канеше да кандидатства в университет, за да учи диетология. Консултантът за избор на професия беше разговарял с нея за стипендията, която би могла да получи на базата на финансовата й ситуация, стига да поддържаше успеха си. Рейчъл реши, че ако се труди усилено, ще успее да навакса пропуснатото и да влезе обратно в релси.

И после Алан Грифин нахълта в живота й.

Помнеше кога го видя за пръв път. Не беше изтекла и седмица от връщането й в училище. Стоеше при задната порта, едър мъж на средна възраст. Тъмни очи, черна коса, сресана на път, официално облечен в тъмносин костюм, комбиниран с яркожълта вратовръзка, все едно че чакаше някого от учителите, може би за да отидат на среща. Очите им се срещнаха, когато тя приближи, и неговата уста се разтегна в усмивка. Помаха й да отиде при него. Тя продължи да крачи със стегнато гърло и препускащо сърце. Десет минути след звънеца наоколо все още имаше много ученици. Тя ускори крачка с надеждата, че е станала грешка, че той е правел знак на някого зад нея.

Живееше на двайсет минути пеша от училище. Първата половина от пътя й беше по Хорнси Роуд, оживен, както обикновено, при положение че магазините още бяха отворени, но после, за да достигне до своята улица, трябваше да се отклони, да мине по някоя от задните преки и да прекоси малък затревен участък. Хвърли поглед през рамо и ето го него по-близо, отколкото очакваше, с избила по ризата пот.

- Рейчъл, почакай - произнесе той с тих глас, все едно не искаше никой да го чуе.

- Не те познавам.

- Може ли да поговорим? Само две минути.

- Върви си!

Мигновено решение. Затича към къщи. Беше в училищния отбор по лека атлетика от тринайсетгодишна. Нямаше начин да я настигне. Пое по криволичещ и затънтен път и се добра до дома. Задъхана, зарови за ключовете, отвори си и затръшна вратата след себе си, като си пожела това да е бил изолиран случай, но заради начина, по който я беше гледал, осъзнаваше ясно, че не е така. Беше положено началото на нещо лошо, усещаше го в мозъка на костите си. Нещо много лошо.

Алан Грифин се превърна в постоянно присъствие в периферията на живота й. Показваше се навън и той беше там, седеше в автомобил от другата страна на улицата или я наблюдаваше изпод някое дърво. Отиде на кино с Бека, озърна се на опашката за билети и ето го него на съседната каса, купуваше си билет за същия филм. Кри се в тоалетната до началото на филма, хлипаше и си пожелаваше да я остави на мира, а после се изниза през противопожарния изход.

Теглото й спадна рязко. Отново беше засмукана в коварната спирала, потребността да се изолира, да се лишава, ставаше все по-силна.

Не отново.

Не и след като се беше борила така усилено да се възстанови.

Следващия път, като го забеляза да се мотае около къщата, тя изскочи навън.

- Просто се махай или ще се обадя в полицията.

Той изпъна реверите на сакото си.

- Ако ми дадеш възможност...

- Откачалка!

Вместо да се стресне, той придоби объркан вид, малко смутен, все едно беше пуснал монети в автомат за храна, беше видял закуската му да пада, но не успяваше да я открие на плота долу.

- Ти си тази, която публикува свои мръсни снимки онлайн - отбеляза той. - Ти раздаваш телефонния си номер и адреса си.

- Не бях аз.

- На мен ми се видя точно ти.

Позната й възрастна двойка разхождаше своя териер, а по-нататък на улицата забеляза младо семейство, майката буташе количка, а бащата теглеше малко момченце на червен скутер. Рейчъл посочи към Грифин.

- Този мъж е извратен! - провикна се към тях.

- Престани - просъска той.

- Последва ме до къщи от училище и... се опита да ме насили!

- Затваряй си устата. Предупреждавам те.

Възрастната двойка се беше заковала на място и ги гледаше. Бащата приближаваше забързано.

- Стои пред прозореца ми! - викна Рейчъл. - Играе си със себе си!

Грифин се взираше в нея, устните му бяха изпънати и потреперваха.

- Ти, злобна кучко! - просъска. - Ще ти съсипя живота.

След това продължи да я дебне, но вече правеше присъствието си нейно достояние само когато наоколо нямаше никого. Рейчъл отминаваше някой автомобил и го зърваше на мястото на шофьора, стиснал бинокъл, та да й даде да разбере, че я е наблюдавал от разстояние. Ако вечер чакаше на някоя тиха автобусна спирка, той пристъпваше навън от сенките и се взираше в нея. Тероризираше я дори когато си беше вкъщи, звънеше непрестанно на домашния телефон, докато накрая баба й не дръпнеше кабела да го изключи от контакта в стената, нощем пускаше в пощенската кутия печатни бележки. Неща от рода на „Всеки път, като излезеш от къщи, аз ще те чакам“ или „Много скоро ще ми принадлежиш напълно“.

Стана по-лошо, когато започна да я атакува онлайн. Проникна в профилите й в социалните мрежи и смени паролите й. Докато полагаше усилия да отблокира профила си, наложи се да сканира паспорта си и да чака в продължение на дни от Фейсбук да се уверят, че наистина е тя, той безчинстваше на стената й, публикуваше от нейно име, мъчеше се да звучи като нея, все едно е мръсница и тотална кучка. От профила й в Яху прати имейли на хората, в които им заявяваше какво мисли за тях в действителност, а после изтри оригинала и отговора, така че Рейчъл нямаше как да знае точно какво е написал. Тя обясни на хората какво се случва, как някой друг върши всичко това, но видя, че не всички повярваха. Някои приеха, че случилото се онлайн я беше тласнало отвъд ръба.

Всеки път, когато успееше да проникне в профилите си, до края на деня Грифин отново ги контролираше. Разпръскваше жлъч от нейно име и я отчуждаваше от приятелите й.

Тя състави дневник и събра доказателства, точно както препоръчваха уеб сайтовете да постъпиш, ако някой те дебне, и ги отнесе в полицията. Двамата детективи, които разговаряха с нея, проявиха съпричастност, но обясниха, че не могат да сторят кой знае какво. Тогава тя дори не знаеше името му. А описанието, което им даде, „чернокос мъж на средна възраст“, нямаше да стигне до „Краймуоч“ Когато тя настоя, че трябва да предприемат нещо, те се спогледаха и поискаха да узнаят откъде е толкова сигурна, че точно този мъж прави всичко това. Не е ли обяснила как много мъже са били замесени в случката с доксинга? Може би, ако се въздържа да публикува свои голи снимки онлайн, не биха се случвали подобни неща.

Бяха видели у нея единствено вманиачена и параноична болезнено кльощава тийнейджърка, която лично беше поканила неприятностите в живота си.

По-късно, когато Грифин вече беше в затвора, Марк успя да установи как е прониквал в профилите й.

- На едно и също място ли държиш лаптопа си? - попита. Стоеше на бюрото в стаята й. Когато тя кимна, той приближи до прозореца, до който имаше високо дърво. - Обзалагам се... - промърмори, докато оглеждаше навън. - Аха! Виж това.

Беше наместена на един клон и сочеше право към стаята й. Черна кутия с леща по средата.

- Камера е - обясни Марк. - Гледал те е как се включваш. Така се е сдобил с паролите ти.

- Та, продължавай - подкани Спенс. - Какво стана с него?

Рейчъл направи пауза. Наистина ли искаше Спенс да узнае какво е предприела, та да уреди на Грифин да го затворят? Ами ако му кажеше и той повече не желаеше да има нищо общо с нея?

Прочисти гърло.

- Намериха снимките на компютъра му.. Деца.

- Бил е отявлен педофил!

- Нещо такова.

Спенс я изгледа замислено.

- Но ако е влязъл в затвора, защото е педофил, по каква причина ще те преследва отново сега, като е навън?

- Съвпадението ми се струва прекалено. Да проникнат в профила ми само седмици след освобождаването му

- Аз продължавам да си мисля, че е бил онзи тип от фитнеса, приятелят на Конрад. Опитвал се е да те шокира със снимката на чепа си. Трябваше да тикнеш телефона в гащите си. Щрак. Видях пениса ти и отвръщам с моето котенце!

- Да, страхотна идея. И как бих го обяснила пред Конрад?

Спенс се озърна с извинително изражение.

- Какъв Конрад?

- Недей! Направо съм смазана. Нямаш представа колко. Просто... Имам предвид това е краят, нали? Тази сутрин му заявих, че му давам последен шанс и той го направи отново. - Тя преглътна сълзите си. - Обеща да е тук, а...

- О, по дяволите, съжалявам! Само се шегувах.

- Не, прав си. Какъв Конрад?

Цяла вечер ту се беше тревожила за него, ту му се гневеше. Сега обаче се чувстваше примирена. И тъжна, толкова тъжна. Изпитваше онзи тип безпомощна тъга, която се пропиваше в костите ти и те караше да мислиш, че ще трае вечно.

- Все още може да... - подхвана Спенс, но Рейчъл му направи знак да замълчи.

- Няма значение - произнесе, внезапно почувствала се изтощена от алкохола, недостига на сън и стреса от деня. - Просто това е животът. Не е първото скапано нещо, което ми се случва, и съм убедена, че няма да е последното. Поне не съм сама. Имам Лили.

- А аз какво съм? Сандвич с пуешко?

Тя обърса последните си сълзи и се усмихна.

- По-скоро плодово сладкишче.

- Я, я виж ти!

Баща й нямаше да доведе Лили преди осем на следващата сутрин и колкото и да обичаше Рейчъл да бъде будена преди зазоряване от гмуркането на момиченцето в леглото й, малко излежаване й звучеше точно като нещо, което да вкара мислите й в ред. Прозя се, протегна ръце и описа въртеливи движения с рамене.

- Това е сигнал за мен, нали? - попита Спенс.

- Извинявай!

- Няма проблем, знам кога не съм желан. - Надигна се от креслото. - Добре, ще използвам тоалетната, а после ще вдигна от дивана онази хъркащата и ще си вървим.

- Спенс? - подвикна му, когато пое нагоре по стълбите.

Той подаде глава над парапета.

- Да?

- Благодаря ти още веднъж. Ти си добър приятел.

- Не го мисли. - Усмивката му стана по-широка. - Сигурно имам пред себе си години наред със сбъркани гаджета. Ще ми се реваншираш.

Рейчъл се зае да разчиства масичката и ръцете й бяха пълни с чаши за вино и мръсни салфетки, когато чу дращене по входната врата. Звука от ключ, търсещ да срещне метал. Това трябва да беше Конрад. Захвърли всичко и забърза да му отвори с кръв, бушуваща във вените. Беше разкъсвана между желание да му се разкрещи, задето не се появи по-рано, и да обвие ръце около него, благодарна, че е жив и здрав.

Вратата се отвори със засилка, преди да я е достигнала. Конрад влезе, олюлявайки се, очите му гледаха трескаво и бяха кръвясали. Имаше ужасен вид, бузите му бяха отекли, долната му устна беше разцепена, а дрехите му бяха мокри, мръсни и напълно обезформени. Якето му беше разпорено отстрани и висеше на гърба, наподобявайки крилете на нескопосано изработен у дома костюм на Батман. Като забеляза яростта по лицето му, Рейчъл направи опит да се снижи, но той закачи рамото й и я запрати към стълбите.

Извиси се над нея, като блокираше светлината, и главата му се превърна в плътен силует.

- Защо Пит? Защо най-добрият ми приятел?

- Конрад, чуй ме, моля те. Не съм пращала тази снимка. Телефонът ми...

- Мамка му Мамка му. - Вкопчи се в челото си, сякаш се опитваше да го съдере. - Да не си посмяла да ме лъжеш, ясно ли е? Видях я.

- Обадих ти се! Обясних ти какво...

- Престани да ме лъжеш в лицето, чу ли? Всички са видели какво си направила. - Отблизо от него се разнасяше воня на повръщано, водка и кал. - Пратила си тази снимка на Пит в Снапчат, после си се навела и хубаво си разтресла задника си.

- Изпуснах си телефона.

- Всички момчета са присъствали, така че задръж за себе си изпълнението на добро и невинно момиченце, защото аз приключих. Не ми трябва да имам в живота си откачена кучка.

Достатъчно! Каквото и да му се беше случило, то не го оправдаваше да я блъска така и да отказва да чуе нейната страна на случилото се.

- Не аз съм тази, която се прибира с изгаряния по ръката. Нито сякаш съм била преборена от водна помпа.

- О, така било значи. Някакъв вид отмъщение. Не ти обръщам достатъчно внимание, а? И ти реши да ме унижиш...

- Не ми говори за унижения! Най-добрият ти приятел ми причини нещо ужасно, а теб не те е грижа. Дори не си правиш труда да чуеш..

- Значи всички останали лъжат и...

Стъпките на Спенс прокънтяха, докато слизаше надолу по стълбите. Заобиколи Рейчъл и избута Конрад, опрял дланите си в гърдите му.

- Дотук - отсече. - Стига ти за тази вечер.

Конрад се изправи и пристъпи обратно към него.

- Значи искаш да се замесваш, така ли?

- Казах ти, достатъчно. - Спенс скръсти ръце. - Върви си у дома и се наспи или ще повикам полицията.

Рейчъл видя Конрад да напряга шия и да стисва устни. За един ужасен момент реши, че ще удари Спенс или най-малкото ще го блъсне - беше двоен на размери. За късмет искрата му угасна. Той отпусна рамене, а дишането му стана бързо и насечено. Притисна очите си с пръсти, а по бузите му се стекоха сълзи.

Не можеше да се отнася така с нея, без значение какво си мислеше, че е направила - и направо й призляваше, задето беше видяла агресивната му страна, държана досега скрита, -но той изглеждаше толкова объркан, че въпреки гнева си Рейчъл изпита потребност да го прегърне и да оправи нещата.

- Конрад - промълви и протегна ръка. - Ела вътре. Нека седнем. Ние...

Той изкриви лице при допира й.

- Просто се разкарай, ясно ли е? Пит ме предупреди да не се замесвам с теб, защото ще ми донесеш само ядове, но аз не го послушах.

Спенс го завъртя по посока на вратата.

- Мисля, че е най-добре да си вървиш.

Конрад се отскубна от ръцете му.

- Майната ти - произнесе. После се обърна към Рейчъл. - Майната ти и на теб.

Като излезе, бутна рязко вратата. Тя се блъсна в стената и спря, тресейки се.

- Бога ми - отрони Спенс и я затвори внимателно.

- О, боже - простена Рейчъл и от устните й се откъсна ридание, което изпразни въздуха от дробовете й. - Защо се случва това?

Единадесета глава

Банка

Тонът на жената е отзивчив. Хората обикновено са такива.

- Здравейте, телефонен номератор - произнася. - Клон Камдън и Ислингтън на

Националната здравна служба.

- О, да, здравейте. Чудех се дали ще можете да ми помогнете. Работя в клиниката ,Чокхил“ в Хайбъри и има някакъв проблем със заплатата ми. Можете ли да ме свържете с отдел „Заплати“, моля?

Сладкодумието не е задължително, но прави отказа по-труден.

- Няма проблем - отвръща тя. - Мога да ви свържа веднага.

- Нали не е автоматична линия за помощ? Прекарах с тях на телефона цяла вечност. Може ли да ме свържете с човек? Моля ви.

Успяваш да разчетеш несигурността й в последвалата пауза.

- Чуйте - подхващаш. - През уикенда е годишнината ни и искам да поднеса приятна изненада на госпожата. Ако не говоря с тях през следващите десет минути, няма да получа заплащането си до понеделник. Разбирате ме, нали?

- Безспорно - потвърждава тя и може би е самата истина. Възможно е тя също да има желания мъждивият пламък на живота й веднъж да бъде подкладен от мъжа, с когото я е събрала съдбата. Да съумееш да натиснеш верния бутон за безмозъчна съпричастност е това, което значително улеснява нещата. - Нека проверя.

Пръстите й чаткат по клавиатурата.

- Мога да пробвам със Зоуи Раундстед - обяснява. - Според календара й е свободна.

- Благодаря ви от сърце. Невероятна сте.

Щрак, щрак, свързване.

- Ало, Зоуи е на телефона.

- Здравей, Зоуи. Обажда се Оли Сийдър от „Личен състав“.

Погрижете се да сте позвънили предварително в „Личен състав“, за да разполагате с името и да сте наясно какъв счетоводен софтуер използват. Само неподготвените биват залавяни.

- Здравей, Оли - поздравява Зоуи. - Какво има?

Обаждането ви идва посредством вътрешна линия, а не от общия номер за запитвания, така че гардът й е свален.

- Имам една медицинска сестра, която е отчаяна да си получи парите. Открила си е нова банкова сметка. Трябва да се уверя, че вече е в системата. Бих проверил сам, но проклетата „Сейдж“ пак се заключи. Ако ти прочета данните й, можеш ли да потвърдиш какво фигурира при теб?

- Не съм сигурна...

- Ако не бъде потвърдено до пет минути, ще пропусне крайния срок. Бих я накарал лично да ти позвъни, но отиде да прибере децата. Обещавам, че ще отнеме само две минути.

Това е критичната част. Моментът, когато или се получава, или не. Но ако сте подбрали мъдро времето на обаждането, ако сте установили чрез друго обаждане точно кога става превеждането на заплатите - и знаете, че е след пет минути, - тогава шансовете ви са добри. На никого не му е драго да поеме отговорността някой да остане без пари за уикенда, особено когато е възможно да бъдат лишени деца.

- Хайде - подканя тя. - Имаш ли име?

- Рейчъл Стоун.

- Идентификационен номер?

- С1Т42815. Каза, че... - Откъсваш се от слушалката и се преструваш, че проверяваш нещо. - Каза, че работи в „Сейнт Панкрас“.

Чат-чат на клавиатурата.

- Открих я - обявява Зоуи.

- Чудесно. Сорт кодът при мен е 33-44-55.

- При мен не е този.

Изпъшкваш шумно, все едно това наистина е от значение за теб.

- Дявол го взел. При теб какъв е?

- 23-76-12.

- Предполагам това значи, че сметката не е 23695434.

- Не. 74937482.

- Това сигурно е старата й сметка. Както изглежда, най-добре да й съобщя лошата новина. Много ми помогна, Зоуи.

Проверявате сорт кода и установявате, че банкира с „Лойдс“ Вече би трябвало да сте си открили сметки във всички банки и да сте запознати с въпросите им за сигурност. Бъдете подготвени с отговорите.

Набавяте си висококачествени слушалки, микрофон и софтуер от типа на „Морфвокс Про“, който да накара гласа ви да звучи като женски. Звъните в банката неколкократно, докато не попаднете на младо момиче, което създава впечатлението, че да се отегчи ще бъде прекалено голямо усилие за нея. Съобщавате сорт кода и банковата сметка на Рейчъл и казвате, че искате да прехвърлите пари. Когато момичето ви пита за защитния идентификационен код, обяснявате, че го имате във файл, но компютърът ви е забил, а се налага да платите...

- Добре, добре - пресича ви тя в цялото си великолепие на гримаси и пълна незаинтересованост.

- Та как...

- Мога да ви пратя съобщение с нов идентификационен код. Име?

- Рейчъл Стоун.

След предисловията - дата на раждане, домашен адрес и така нататък - тя изпуска въздишка и заявява:

- Трябва да ви задам няколко от въпросите за сигурност.

- Няма никакъв проблем.

- Моминското име на майка ви?

- Дъгдейл.

- Паметна дата.

Посочвате датата и после добавяте:

- Рождения ден на дъщеря ми.

Моли ви да изчакате и изминават няколко секунди.

- Кодът ви е пратен. Ще го получите в рамките на един час, но повечето хора казват, че е дошъл веднага. Каквото и да...

***

Набавяте си смартфон. Очукана „Моторола Дроид“ за десет лири от Ибей ще свърши работа. Актуализирате фърмуера, за да я направите на радио; има хардуер за такива неща. Мислете за фърмуера като за инструкции, които казват на хардуера как да се държи.

Настройвате го на канала на мрежовия доставчик, в този случай О2, и се позиционирате в обхвата на същата клетка като Рейчъл, за да получите текстовото съобщение със защитния идентификационен код, пратено от банката. Това може да е малко сложно, защото в Лондон се случва да прекосиш коридор и да се озовеш по-близо до различен пилон. Нали знаете старата поговорка, че съдбата е благосклонна към смелите?

Е, има други, към които е по-благосклонна.

Планиращите. Онези, които обръщат внимание на детайла.

Болницата „Сейнт Панкрас“ е в обхвата на един-единствен клетъчен пилон.

Избирате време, когато тя ще бъде там и ще е прекалено заета да си провери телефона при пристигането на съобщението. Като например в началото на смяната, когато добросъвестната сестричка прави обиколка на отделението.

Когато кодът пристигне, обаждате се отново в банката, молите за паричен трансфер и предоставяте изискваните две цифри от въпросния защитен идентификационен код. До минути заплатата й ще се е изпарила.

Дали работата не е прекалено много за такива пари ли? Не би ли било по-лесно да монтирате скенер на някой банкомат, да поставите камера на съседната сграда, да си набавяте пинове и да използвате фалшиви карти?

Това би било самата истина, ако опираше единствено до пари.

Но всъщност е много по-амбициозно начинание.

Дванадесета глава

Списък

Когато лентичката на телефона й, показваща прогреса, достигна сто, миниатюрният зелен андроид престана да пулсира и екранът стана черен. Рейчъл сдържа дъха си, отчасти убедена, че това ще бъде краят, телефонът ще се окаже покойник, но миг по-късно се появи логото на „Самсунг“ и пред нея се разкри екранът за регистрация. Провери часа. Два и петнайсет. Нямаше да отнеме дълго - да регистрира телефона си, да нагласи будилника и можеше да си легне, - но й беше ясно, че няма начин да заспи.

При комбинацията от гъстото като тиня кафе, което си беше приготвила, за да проясни ума си, адреналина, на който все още бяха подвластни крайниците й, и тормозещия я глад щеше да има късмет, ако изобщо затвореше очи тази нощ. Както и да е. Щеше да го преживее. Лили страдаше от колики като бебе, имаше толкова тежък рефлукс, че млякото пареше гърлото й; през първите шест месеца почти всяка нощ беше белязана от безкрайно и травматизиращо безсъние. Щом оцеля през това, щеше да преживее някак си утрешния ден. Надяваше се да има няколко часа, преди баща й да остави Лили на сутринта, достатъчно, че да успее да издържи работния ден.

Рейчъл допи кафето си и в устата й попадна бучката ванилова каша от дъното, от която почти й се догади, а после вниманието й беше привлечено от лаптопа. След като Спенс най-сетне си тръгна - предложи да остане за през нощта, но нямаше начин да поеме отговорността той да е скапан от умора на полета до Гърция утре, - тя го сложи на кухненската маса и се помъчи да подреди мислите си, като ги изля във файл в уърд.

Какво знам със сигурност?

Някой наранява Конрад. Случи се три пъти през изминалата седмица.

Някой е проникнал в профила ми в Снапчат и е разпратил снимката ми.

Пит, противният приятел на Конрад, ми отговори със снимка на члена си.

Алан Грифин е излязъл от затвора.

Добре. Какво е целяло да постигне изпращането на снимката? Да я унижи? Да я накара да се срамува? Ако отново е станала жертва на доксинг, би имало логика, но само няколко души я бяха получили, сред които Бека и Спенс, които едва ли биха могли да се броят за възприемчива аудитория.

Дали това означаваше, че снимката е била изпратена заради Пит?

И ако беше така, дали той беше човекът, който я е пратил?

Ами ако я е издирвал в Гугъл, натъкнал се е на снимката и е осъзнал, че би могъл да я използва, за да ги раздели с Конрад? Оказа се права, че той не я харесва, Конрад в общи линии го потвърди. Той ме предупреди, че ще ми донесеш само ядове. Какъв по-добър начин за Пит да убеди Конрад от доказателство, че му се е натиснала?

Колкото и това да звучеше възможно, и фактът, че снимката беше пратена, докато двамата се намираха във фитнес залата, само да подсилваше доводите, нещо не се връзваше.

Връзваше се да е Алан Грифин.

Стилът отговаряше директно на неговия списък със стратегии. Същото важеше и за изчезналия имейл. Беше излязъл от затвора само преди две седмици и ето до какво се беше стигнало. Възможно ли беше наистина да става дума за съвпадение?

Само дето... Ако беше Грифин, защо не я беше елиминирал от профилите й? Или не бе предприел нещо повече от изпращането на една самотна снимка? Същите номера като преди. Просто нямаше логика.

Надигна се от стола и започна да кръстосва из кухнята. Може би той действаше бавно, първо изключваше Конрад от картинката, а после щеше да я погне. Но точно каква игра играеше? Какво искаше? Отново да съсипе живота й? Да я прати обратно в психиатричното отделение? Да й уреди затваряне там веднъж завинаги? Или може би нещо още по-подло? Като например тя да отиде в полицията и да признае ролята си за пращането му в затвора? Винаги се беше чудила дали му е известно, че именно тя го прати там - най-малкото беше напред в списъка на заподозрените, - и може би със снимката й даваше да разбере, че тя е номер едно.

Но как да си обясни нараняванията на Конрад? Дали Грифин имаше нещо общо и с това? Имаше повече логика, отколкото Пит да стои зад тях. Но макар в миналото Грифин да беше заплашвал с физическо насилие, всъщност никога не беше прибегнал до такова - само че това беше, преди да прекара осем години в затвор със засилена охрана. Вярно, че Конрад беше доста по-едър от Грифин, но пък той сигурно се беше запознал вътре с някой и друг главорез. Може би им беше правил услуги и сега те му се отплащаха.

Но ако се беше случило така, защо Конрад не беше отишъл в полицията?

Освен ако онзи не му беше поръчал да си държи устата затворена.

Възможно ли беше синините и изгарянията да се дължат на него? А Конрад да се опитва да я предпази? В това би имало логика, нали така? Пребиват го и му поръчват да не казва нищо или ще погнат и нея.

Рейчъл се облегна тежко на плота. Чувстваше се, сякаш мозъкът й е яко разбъркван. Едно обаче беше сигурно: който и да стоеше зад всичко това, беше прибегнал до физическо насилие. Не срещу нея, поне още не, но то беше налице, беше част от случващото се, и тя трябваше да бъде готова. Отвори чекмеджето с приборите, откри супер остър керамичен нож за заленчуци, който беше купила от пазара „Седем сестри“, и притисна бялото му острие към върха на пръста си достатъчно силно, че да пробие кожата.

Стече се капка кръв и тя тикна пръст в устата си, усети върху езика си острия вкус. Вече не беше крехката трийсеткилограмова жертва с тръба в стомаха и толкова тънки ръце, че на сестрите им се налагаше да използват детски маншон, за да премерят кръвното й налягане. Ходеше във фитнес залата и тренираше с тежести. С годините беше изградила тялото си до тегло от петдесет и седем килограма чист мускул. Да, беше имала рецидиви, епизоди, или както там ги наричаха, по време на финалните изпити за медицинска сестра и когато баба й почина - беше съвсем естествено от време на време да залита, - но никога не беше падала в бездната, не и от тийнейджърска възраст насам.

И нямаше да го допусне сега.

Озърна се из кухнята, към живота, който си беше изградила заедно с дъщеря си. Плъзна поглед по колажа от снимки на таблото на хладилника, по перата от паун, които намериха при еднодневния си излет до Ричмънд парк, по миниатюрните чашки за еспресо с приятен дизайн ар деко, които използваха за чаените си партита. На стената още бяха окачени гирлянди от празненството по случай третия рожден ден на Лили, а от лампата висяха цветни спирали, вече излинели от времето.

Който и да й причиняваше това, Рейчъл нямаше да му позволи да спечели. Протегна ръка и насочи острието на ножа към лаптопа. Това беше нейната къща. Нейният дом.

И проклета да беше, ако допуснеше Алан Грифин или друг да я прогони от него.

Тринадесета глава

Дрехи

Затварянето на входната врата събуди Рейчъл. Беше заспала в кухнята, отпусната върху капака на лаптопа. Повдигна глава, чувстваше шията си скована като стоманена греда, черепа си радиоктивен и устата си, все едно е била използвана като тоалетна на строителен обект.

Беше ли взела нещо? Запрепъва се през спомените си, отпреди да заспи. Не, не беше. Беше се изкушавала да посегне на запасите си, но, слава богу, се удържа. Това беше едно нанадолнище, по което не желаеше да се свлича.

Лили дотича в кухнята и се ухили към майка си.

- Може ли да закусваме с пуканки?

- Някога закусвала ли си с пуканки? - отвърна замаяно Рейчъл.

Баща й влезе в кухнята с пръхтене и донесе със себе си мириса на застоял цигарен дим и наденички в тесто, което накара стомаха й да се преметне.

- Здравей, мила.

- Доколкото разбирам, снощи сте яли пуканки - отбеляза Рейчъл и пое Лили в прегръдка.

- Само мъничко. Аз ги изядох повечето.

Беше възнамерявала да прозвучи като шеговит коментар, но по оклюмалото изражение на баща си съдеше, че той не го беше приел така.

- Не се тревожи за това - каза и махна отстъпчиво с ръка. - И благодаря още веднъж. Наистина оценявам помощта ти с Лили.

Очакваше сега баща й да си тръгне - финалното благодаря обикновено беше знак, че е време, - но този път той продължаваше да се помайва до хладилника. Прочисти гърло и прехвърли тежестта си от единия на другия крак.

- Чуй ме, мила. За снощи...

О, боже, не отново. Пълен работен ден след почти безсънна нощ беше достатъчно тежко изпитание, но да го започва с навъсените откровения на баща й вече щеше да й дойде в повече.

- Най-добре да вървиш - отбеляза тя и кимна към вратата. - Не искаш да закъсняваш, нали?

- Не го помниш - подхвана той, - но като беше на възрастта на Лили, щом се приберях у дома, се затичваше към мен и викаше: „Тате, тате!“.

- Прав си, не го помня.

- Казвам само, че имаш прекрасно дете. Не допускай същата грешка като...

- Добре, татко.

- Можеш да говориш с мен, мила - увери я той, докато разсеяно се попипваше под корема. - Ти си... Моя дъщеря си. Искам да бъда до теб.

Тя стисна здраво слепоочията си с надеждата той да забележи колко влошаваше главоболието й.

- Ето, тук си.

- Аз просто...

- Върви на работа, татко. Става ли?

Рейчъл го изчака да се затътри навън и да затвори тихо входната врата, а после завъртя Лили в скута си, така че да се озоват нос в нос.

- Е, малкото ми ангелче. Какво ще кажеш да приготвя закуска и за двете ни?

- Хм... Може ли да получа пуканки?

Тя настани дъщеря си на нейния стол. Ето заради това поръча без боклуци за ядене. Понякога беше достатъчно трудно изобщо да накара Лили да се храни, а какво оставаше, когато главата й е завъртяна от примамката на апетитни лакомства.

Рейчъл включи радиото, стар апарат с копче за настройване на станциите, намирал се в тази кухня още по времето на майка й, намери станция, за която допусна, че е „Маджик ФМ“, заради вървящата песен - „Колко е дълбока любовта ти“ на „Би Джийс“, - а после извади от хладилника яйца, мляко, масло и картофи. Бъркаше и режеше, подсвиркваше и припяваше, като си спомнеше думите, с надеждата, че за пред Лили ще успее да представи сутринта като напълно нормална, а не такава, в която някогашният преследвач на майка й евентуално се беше появил обратно на сцената.

Бяха изтекли осем години, откакто Алан Грифин влезе в затвора, а ето я отново, чувстваше се подгонена, наблюдавана, уплашена. Живееше с постоянно спотайващия се страх какво следва нататък. Чакането беше най-лошо от всичко. Снимката в Снапчат нямаше да е краят. Усещаше го.

И сега какво? Повече от всичко й се искаше да кръшне от работа и да се заключи вкъщи с Лили. Но като за начало сигурно щяха да имат външна сестра, която да замества Спенс, а през първия си ден в отделението те тичаха в помещението за отпадъци и мръсно бельо всеки път, когато се наложеше да сменят чаршафите на някое легло. Държеше прекалено много на пациентите им, та просто така да ги остави с недостатъчно опитен персонал. Освен това беше събота, Лили щеше да прекара деня в жилището на Марк с кодовете му на входа на сградата и охранителните камери във фоайето. И като се имаше предвид, че той не беше от татковците, склонни да висят по детските площадки - предпочиташе да строят с Лили сложни замъци от „Лего“, отколкото да я бута на люлката, - не съществуваше голяма вероятност да излязат. Сигурно там Лили щеше да е на по-сигурно място, отколкото навсякъде другаде.

Ами отиване до полицията? Ако заведеше Лили по-рано, можеше и да й остане време да се отбие и да докладва за случилото се. Но какво би им казала? Някакъв тип, когото познаваше, й беше пратил снимка на члена си. Нямаше доказателства, дори не беше направила скрийншот. Но дори да беше, какво от това? Щяха да повикат Пит за разпит? Но ако Грифин се опитваше да ги раздели с Конрад, тогава Пит беше просто балама, чиято роля беше да препредаде на гаджето й какво е получил от развратната му приятелка.

Почувства прилив на вина заради мисълта, че Грифин е причинил нараняванията на Конрад. След като влетя в дома й, тя взе категорично решение: без значение от обстоятелствата, той нямаше право да я блъска и да я кара да се чувства уплашена. Не желаеше да има нищо общо с човек, способен на това. Какво би се случило, ако го нямаше Спенс? Дали Конрад би я ударил? Съмняваше се, но не искаше да чака до другия път, за да узнае.

Тази сутрин обаче той й липсваше до лудост - не можеше просто така да заличи чувствата си - и си пожела с цялото си същество да можеше да се върне с една седмица назад до времето, преди да започне всичко това, когато по цял ден си пращаха глупави съобщения и тя можеше да си позволи да очаква вечер, прекарана в обятията му Знаеше по-добре от всеки как Грифин умееше да си играе с хората. Не спираше да си мисли как Конрад плачеше до вратата напълно сломен. Ако е бил тласнат до самия ръб и стигането му дотам е било по нейна вина, дали не му дължеше поне да се опита да узнае цялата история?

Сипа бъркани яйца и пържени картофки в една чиния и прошепна заговорнически към Лили:

- Имаме два часа, преди да тръгнем към татко. Ако ми помогнеш да изядем всичко това, може би ще се сгушим на дивана и ще гледаме „Замръзналото кралство“.

- Ще го изям всичкото - обяви Лили и взе две картофчета.

Рейчъл загреба с вилицата малко яйца и я повдигна, но устата й не се отваряше. Нещо не беше наред. Без значение колко пъти пререждаше парченцата в главата си, пъзелът пак не беше пълен.

Но какво се губеше?

Кое беше липсващото парченце?

Марк отвори вратата, облечен в колежански кафяв пуловер с шпиц деколте върху бяла риза без яка и чифт добре огладени бежови панталони, дрехи, за които на Рейчъл не беше известно, че дори притежава, а какво оставаше да си го представи в тях. Бяха в пълна противоположност със стандартния му гардероб от силно зацапани долнища на анцузи и тениски с каламбури от „Междузвездни войни“ или някоя шега, която тя не схващаше, дори след като й я обяснеше за милиарден път.

- Кафе? - зададе дежурен въпрос и се отмести от пътя им, та да могат да влязат.

- Изглеждаш нов, тате - обяви Лили с разтревожено изражение.

Марк я постави на раменете си и оплези език към голия й глезен.

- Ще го приема за комплимент.

Всъщност изглеждаше добре, комбинацията от ризата и пуловера подхождаха на слабата му фигура. С новата му прическа в стил хипстър всички следи от някогашната му неугледност бяха заличени от външния му вид. Просто беше много неочаквано. През цялото време, откакто Рейчъл го познаваше, той никога не беше ходил доброволно да си купи дрехи. При повече от един случай тя лично му беше купувала боксерки от „Праймарк“, защото така беше по-лесно, отколкото да се мъчи да го убеди да замени дрипавото разпадащо се бельо, което съхнеше на радиатора му А ето го сега, появяваше се облечен като от каталог на „Топ Ман“.

- Аз... Не исках да казвам нищо - отрони тя.

- Защо? Глупаво ли изглеждам?

- Не! Изглеждаш добре. Наистина добре.

- Пробвай да го изречеш, без веждите да са качени до средата на челото.

Тя го последва в кухнята и се подпря на каменния плот, докато го наблюдаваше да зарежда пакетче в машината „Неспресо“.

- Как мина купонът? - попита я и откачи две чаши от стойката. - Доста необуздано, ако се съди по външния ти вид.

- Ако искаш да знаеш, беше спокойна вечер. Няколко питиета. Малко хапки...

- О, обичам хапки - отбеляза той и постави чаша под чучура. - Какви хапки сервира? -провикна се, за да надвика шума от меленето на зърната кафе.

- Ще се покрусиш! - викна в отговор тя. - От „Айсланд“.

- О, Рейчъл.

Тя повдигна рамене. Меленето спря и се разнесе пара, когато кафето започна да тече.

Марк остана загледан в машината за няколко секунди, а после попита:

- Как е Конрад?

- Той... Добре е - отговори тя. Не й допадаше острият му поглед, все едно очакваше тя да излъже и се готвеше да й се нахвърли.

- Значи нещата вървят?

- Какво е това? Да не сме в трети клас?

- Просто... Не си го споменавала от известно време. Преди няколко седмици не спираше да произнасяш името му Не можехме да проведем един разговор, без да го намесиш. А сега, като те питам, само дето не отвръщаш „Кой Конрад?“.

Рейчъл оправи ревера на престилката си. Дали не беше редно да признае на Марк истината за вчера, че някой е проникнал в профил й в Снапчат. О, и между другото Алан Грифин беше излязъл от затвора и може би отново я дебнеше. Марк имаше право да знае, не на последно място, за да е подготвен, ако някой се опиташе да навреди на Лили. Но сега, когато беше отворила вратата към вероятността да изслуша страната на Конрад - и това беше всичко, просто вероятност, - може би щеше да е по-добре да отложи.

Макар Марк да знаеше всичко за Грифин, беше й лесно да допусне как ще изслуша случилото се, ще реши, че Пит стои зад всичко, както бе станало и със Спенс, ще обяви по асоциация как Конрад е виновен и ще настоява тя незабавно да прекрати всякакви връзки с него. И това още преди да е споменала за бурното му нахълтване в края на вечерта. Смръщените му вежди й подсказваха, че той отчасти очакваше да бъде доказана правотата му при всичките случаи, в които й бе казвал, че онзи „тъпанар“ не е стока. Тя не можеше да понесе подобна схватка.

Вместо да му причинява паника, вероятно беше по-добре да изчака, най-малкото докато изкопчеше истината от Конрад или вдигнеше ръце от него завинаги. Държеше нещата под контрол. Смени паролите си и преинсталира телефона си. Нямаше да отваря никакви приложения. Никой нямаше да я измами два пъти.

- Чуй - заговори. - Аз ще тръгвам.

- Но кафето ти...

- Ще си направя в работата - отвърна и пристъпи към коридора.

Марк заобиколи, за да й препречи пътя.

- Чакай, чуй ме. Трябва да поговорим. - Втренчи се в нея очаквателно и когато тя не отговори, добави: - Наясно си за какво.

- Ще говорим за това по-късно, обещавам.

Той се озърна, за да се увери, че Лили не се помайва на прага, а после се наведе към нея.

- Това е нещо сериозно. Можеш да умреш.

- Не мислиш ли, че си малко мелодраматичен?

Марк извърна глава, придобил наранено изражение. Не биваше да е толкова рязка с него. Това беше ролята им един за друг, на довереник, терапевт, някой в другия край на линията в моменти на слабост или отчаяние. И ако беше обратното, тя би му говорила със същото; нещо повече, щеше да го завлече за ухото до клиниката за хранителни разстройства.

Това беше мястото, където се срещнаха за пръв път. По онова време той бе толкова непохватен в присъствието на момичета, че водеше разговорите с нея в състояние на пълна паника, потрепваше между думите, все едно някой го ръчкаше в гърба с остен за добитък, и гледаше във всички други посоки, но не и към лицето й. В действителност се сприятелиха именно заради неговата свенливост. След като стана жертва на доксинг, тя срещаше трудности да говори с момчета и отношенията с него й помогнаха да си възвърне доверието в тях. Допадаше й да мисли, че той също беше извлякъл някакви облаги. Все така не проявяваше кой знае какъв интерес към нещо, което не беше захранвано от микрочипове, но беше по-уверен около жените. В немалка степен това се дължеше на нея.

Хората често питаха Рейчъл защо с Марк не са двойка. Въпреки излъчването му на отнесен особняк в действителност той беше добра партия. Умен, мил, забавен, успял и ако си падаш по недодялани типове, дори сладък. Но тя просто не гледаше на него по този начин - и беше убедена, че неговото отношение към нея е аналогично. След онова, през което бяха преминали заедно в клиниката, след физическото състояние, в което се бяха виждали един друг, нямаше как просто да отменят видяното.

Той взе кафето си от машината и отпи едва-едва. Все така без да я поглежда, произнесе:

- Наясно си какво правиш. Запитай сама себе си струва ли си.

Беше прав, тя наистина беше наясно. Защото истината беше, че при всичко случващо се тя се нуждаеше от глада. Имаше нужда от него, за да се справи. Когато страхът се трупаше вътре у нея, когато почувстваше, че я задушава, болката в стомаха я разсейваше, предоставяше й перверзна утеха, явяваше се като източник на гордост заради силата на волята й. Да умираш от глад и пак да си отказваш храна, когато тя е навсякъде около теб - колко хора бяха способни на това? Не, не беше добра идея да го изполва по този начин; нов епизод би лишил живота й от всичко, ако го допуснеше. Но траеше едва от седмица - дни, ако броеше от последното си нормално хранене, - така че гласът на анорексията още не беше силен. Не се беше загнездил в мозъка й.

Още имаше време.

- Хей - заговори и разтърси ръката му - Марк, Марки, Марки Марк, господин Фънки Бънч. - Когато помежду им се породеше стрес, това винаги предизвикваше широка усмивка, забавното в цялата работа беше, че носеше същото малко име като Марк Уолбърг.

Той се отдръпна от нея.

- Това е най-тежкото състояние, в което съм те виждал от много време.

- Днес изядох огромна закуска.

- Колко тежиш?

- Ти донеси кантара, а аз ще се шмугна навън да напълня джобовете си с камъни.

- Не е смешно, Рейч.

- Мерих се преди два дни. Петдесет и седем килограма, ясно ли е? Седмицата беше тежка, но всеки има тежки седмици. Дори ти с твоите шикарски нови дрехи. - Усмихна се с надеждата да прекрати разговора. - Нека бъдем приятели, става ли? Трябва да отивам на работа, а ти имаш да гладиш още панталони и...

- Престани с шегите, чу ли ме? - Направи пауза и прекара език по устните си. - Мислех си, че ще е добре Лили да остане при мен... Докато ти оправиш нещата.

Лицето на Рейчъл пламна, а скалпът й защипа. Какви ги приказваше той? Че Лили трябва да се премести при него? Харесваше й, задето двамата са близки, и приемаше с радост факта, че Лили имаше с Марк връзка, каквато тя така и не бе осъществила с баща си, но досега никога не беше стоял въпросът да я остави при него.

- Не изпадай в паника! - вметна той. - Беше само предложение.

- Няма да ми отнемеш дъщерята.

- Какво?

- Тя е моя дъщеря - процеди Рейчъл.

Марк пристъпи и застана директно срещу нея.

- Всъщност тя е и моя дъщеря.

Четиринадесета глава

Защитен идентификационен

През обучението й беше имало моменти, когато съжаляваше за решението си да стане медицинска сестра. Заучаването на десет милиарда медицински суфикса, разпределянето й за студентски стаж, както и попълването на безкрайни административни формуляри за персоналното й развитие - повечето от това, докато беше бременна с Лили и поделяше с нея първата им безсънна година - бе тласкало Рейчъл към поредица от мини рецидиви. Но тя се справи. Премина през целия процес. Дипломира се и зъбчетата на Лили свършиха да пробиват, така че вече беше прескочила тежката част. За пръв път изпитваше гордост от постигнатото. През целия си живот се беше чувствала леко засрамена, често без да знае защо, и да се отърве от това чувство беше абсолютно облекчение.

Работата й беше всичко за нея. Не, не оказваше помощ на проблемни тийнейджъри, както беше възнамерявала първоначално, но работата, която вършеше, все така имаше стойност. Беше истински сърцераздирателно да гледаш как светът на застаряващите пациенти често се свеждаше до това дали обичан човек си е направил труда да се появи в деня за посещения. Да бъде инструментът, предлагащ утеха в подобни моменти, й сочеше, че играе важна роля в здравната система. В действителност самоуважението заради това, че е сестра, внасяно в мисловния й процес - а той често се поддаваше на тенденцията да кара всичко да изглежда максимално зле, - я прекарваше през дни като днешния, когато желаеше единствено да се свие на кълбо и да го изчака да свърши.

Минути след като се появи в отделението, вече беше прекалено заета, та да мисли за Конрад, снимката в Снапчат, глупавия пенис на Пит, проклетия Алан Грифин или нещо друго. Жената в осма стая натискаше звънеца на всеки две минути, защото й бяха поставили назогастрална тръба и тя си мислеше, че се задушава, а новият пациент с инсулта беше паднал през нощта на отиване към тоалетната и се нуждаеше от помощ да се настани на инвалидната количка всеки път, когато имаше нужда да изпразни мехура си, който, ако се съдеше по броя на посещенията, трябва да беше с размерите на фъстък. Не беше от помощ и че заради проблем с графика заместникът на Спенс щеше да се появи чак в понеделник. Това значеше, че двете с Чина, санитарка в отделението, се справяха съвсем сами в тази лудница.

В продължение на няколко блажени часа не беше имала никакво време за размисли.

В късния следобед обаче, докато Рейчъл завършваше обиколката си за проверка, гладът, кротко карал стомахът й да се свива, се превърна в болка, равносилна на тази от удар в слънчевия сплит. Тя притисна длан към корема си и издиша рязко. Боже, какво си бебе. Някога търпеше с дни без храна. Поклати глава. Глупава мисъл - имаше нужда да се храни. През целия ден не беше слагала друго в устата си освен черно кафе. Не стигаше. Хана, стажантката, държеше бисквити „Джафа Кейк“ в дъното на шкафа под чайника. Нямаше да възрази, ако закъсала колежка си услужеше с няколко.

Рейчъл се запъти към стаята за почивка и извади телефона си да провери колко е часът. Почти четири. Беше средата на смяната й, а още беше накрак. Тъкмо се канеше да го прибере, когато забеляза пощенския плик в горния край на екрана. Сърцето й пропусна удар - дали беше от Конрад? Въздъхна разочаровано, когато отвори съобщението. Беше от банката, уведомяваха я, че защитният й идентификационен код е бил сменен, и съдържаше новия.

Закова се на място. Нейният какво?

Провери часа на изпращане на съобщението. Дванайсет и двайсет. Тъкмо е била започнала работа, когато се е получило, вероятно е била на първата си обиколка из отделението.

Може би не означаваше нищо, просто автоматично изпратено съобщение. Сигурно получаваше такова на всеки шест месеца и не му обръщаше внимание. Запрехвърля пощата си, но тя не стигаше толкова назад - този апарат беше на по-малко от седмица.

Дали някой се опитваше да се добере до банковата й сметка?

Влезе в помещението за почивката и позвъни в банката, като ровеше из чантата си, докато се осъществеше връзката. Повтаряше си да не изпада в паника и как сигурно не е нищо страшно. Електронен глас я попита за номера на банковата й сметка, но от възбуда тя не успяваше да изнамери портмонето си, така че натисна нула и в ухото й зазвуча „Радвижи тялото си“ на Джъстин Тимбърлейк. Събота следобед, дали съществуваше по-неподходящо време, в което да позвъни?

Какво може да е сторил? Да се представи за нея и да смени защитния й идентификационен код? Той за какво изобщо служеше? За телефонно банкиране? Дори не можеше да си спомни кога за последно е използвала тази услуга. Всичко, което правеше, беше да си проверява сметката и да връща пари на приятели, а това можеше да се свърши чрез приложението. Дори защитният й идентификационен код да беше сменен, как някой друг би могъл да получи съобщението? Във всяка прегледана от нея статия се посочваше, че като върне телефонния апарат към фабричните му настройки, ще се отърве от шпионския софтуер, така че не съществуваше начин друг да е бил способен да го прочете.

„Радвижи тялото си“ започна отначало. Сега беше номер осемстотин петдесет и седем хиляди на опашката. Който и да правеше това, със сигурност знаеше, че е преинсталирала телефона си. Би му било известно, че няма как да се добере до съобщението от банката. В такъв случай дали това беше просто маскарад, маневра, която да я стресне, да обърка главата й, да й даде да разбере, че някой я наблюдава? Че няма да остави...

В отделението зазвуча аларма.

Секунди по-късно Чина вече я викаше от коридора.

- Сестра? Сестра Рейчъл?

Разклати телефона си и му внуши да осъществи връзка. Две минути, само от толкова се нуждаеше, за да се увери, че всичко със сметката й е наред. Съжалявам, Агнес, дали ще изчакаш със сърдечния си пристъп още момент?

Чина влетя в стаята за почивка. По неподправения ужас, изписан върху лицето й, Рейчъл позна, че нямаше място за отлагане.

Щеше да се наложи да се обади пак. Може би тогава щеше да успее да се свърже с истински човек, преди Джъстин Тимбърлейк да е свършил работата на злодея, който я дебнеше, и да я е побъркал окончателно.

Остатъкът от смяната й беше убийствен. След един сърдечен пристъп (не Агнес), два нови приема, в това число объркан възрастен човек с ампутирано стъпало директно от операционната, който изцапа леглото в мига, щом легна, както и разнообразни други неприятности и злополуки Рейчъл напусна отделението прекалено изнурена, дори да помаха за сбогуване на Бел, нощната сестра.

Близо до болницата имаше отворен клон на „Сейнсбърис“. Тя се затътри към него с глава, размътена от деня. Нуждаеше се от две неща - вана и легло. Направо беше смазана. И прегладняла. О, и все така се налагаше да позвъни в банката. Страхотно! Хайде, Джъстин, подготви се да раздвижиш това тяло!

Вратите на супермаркета се отвориха с плъзгане. Вътре беше толкова тихо, че се чуваше как пъшка. Запрепъва се по една пътека, чувствайки се като статист от филм за зомбита, а очите й постоянно се отклоняваха от храната. Смес за палачинки? „Нутела“? Не, нищо сладко. Нещо прясно. Може би зеленчуци аламинут. Това ставаше бързо. Беше осем и половина, а тя искаше да е в леглото до десет. Да стане рано, да прибере Лили от Марк, да се заключи у дома и да направи сериозна оценка на ситуацията. Такъв беше планът.

Взе глава чесън, глава броколи, пакет бейби царевички. Добави късчета пилешки гърди от хладилника за месо и нискокалоричен шоколадов мус от отдела за млечни произведения. Истинска вечеря. Беше време да вкара нещата под контрол.

По път към касите взе бутилка сира на промоция и си се представи потопена във ваната чак до шията да отпива от виното си с тялото й, отпуснато в топлата вода. Отнесе кошницата си до една каса вместо до апарата за самообслужване, защото изпитваше потребност да размени усмивка с човешко същество, да побъбрят неангажиращо колко е гадно да си на работа в събота вечер. Би трябвало да сме на купон, искаше й се да заяви и да се посмеят хубаво. Младото чернокожо момиче с плитки, спускащи се по гърба на лилавата й униформа на „Сейнсбърис“, поздрави Рейчъл с приятна усмивка.

- Имате ли нужда от торбичка?

- Да, моля - отвърна Рейчъл.

Момичето прекара продуктите през касата и лично ги прибра в оранжевата пазарска торбичка. Нямаше неангажиращо бъбрене, но не беше проблем. Усмивката й беше достатъчно мила.

- Десет и двайсет и пет, моля - обяви. - Безконтактна ли е?

Рейчъл кимна и опря картата си в апарата. Бипна, но през металните зъбци не се показа касова бележка. Отново опря картата си и хвърли бърз поглед към момичето, а усмивката напусна лицето й. В гърлото й се надигна киселина.

О, боже, не. О, боже, не. О, боже, не. О, боже, не.

Същото като преди - бипване, но нямаше касова бележка.

- Апаратът ни е малко опърничав - обясни момичето. - Бихте ли въвели пина си?

Рейчъл пъхна картата в процепа и натисна бутоните.

Когато на екрана се изписаха думите, никак не се изненада.

Картата е отхвърлена.

Стисна лицето си в шепи.

- Ти, идиот такъв. Ти, проклет идиот.

Касиерката придоби нервен вид. Рейчъл отстъпи назад, промърморвайки извинение, а момичето й викна да изчака. Но тя не можеше да чака, трябваше да се махне оттам, преди да си е изпуснала нервите насред магазина. Някой я стисна за рамото. Тя се извърна, видя, че е човек от охраната, и се изтръгна от хватката му. Торбичката й с покупки още лежеше на щанда.

- Не съм взела нищо.

Той се хвърли към нея. Тя отскочи назад и закачи с пета стелаж с чипс „Уокърс“, при което запрати на пода яркочервените пакетчета. Завъртя се и се натъкна право на касиерката.

С изражение, издаващо нещо средно между страх и извинение, момичето й върна дебитната карта, а после се отдръпна от изхода и на Рейчъл не й остана накъде другаде да се насочи.

Петнадесета глава

Запас

Рейчъл провери картата на банкомат. Празна. Заплатата й я нямаше. Не разполагаше с пари в брой, така че не можеше да хване такси, не можеше дори да използва картата си в автобуса. Единственият й избор беше да тича до къщи.

Преоблече се в една близка кръчма, запуснато заведение на име „Свободният мъж“, с изметнати дървени панели по стените и застояла воня на бира. Местните се извърнаха на бар-столовете си, когато тя ги отмина забързано по път към тоалетната. Докато трепереше в студената кабина, наложи си да навлече потника си за бягане, още мокър от сутринта.

Подхвана спринт и забави темпо чак когато паренето в дробовете й стана болезнено. Промъкваше се сред пушачите, струпали се пред кръчмите из Кентиш, тичаше, все едно някой я гони, а бедрата и прасците й се намираха в състояние почти на пълна агония.

Като пресече Холоуей Роуд, десният й крак поддаде и се схвана жестоко. Тя се строполи на тротоара, претърколи се на една страна, зарита във въздуха и се зае да разтрива мускула в задната част на бедрото си. От гърлото й се откъсна толкова дрезгав стон, че трябва да беше дошъл право от сърцето й. Глупаво, толкова глупаво. Налагаше се да бъде внимателна -белезите от миналите й гладувания още личаха дълбоко в мускулите й, - а да товари тялото си по такъв начин, без да е яла през целия ден, беше все едно сама да си търси белята.

Отне й по-дълго да измине последните сто метра, отколкото да пробяга няколкото километра преди това. Дори когато спазъмът се поуталожи, чувстваше краката си като отсечени и едва успяваше да крета. Вървеше на една страна по тротоара и се подпираше на живи плетове и градински зидове, за да се задържи права, чувстваше се замаяна и не на себе си. Пръстите й бяха изтръпнали чак до втората става. Досещаше се, че кръвното й налягане е спаднало рязко.

Натика ключа в ключалката, а в очите й проблясваха бели светлини. Молеше се сама на себе си да съумее да запази фокус. Не се давай точно сега. Успя да влезе на третия опит и се завлече до банята. Съблече шортите и потника си и изчака водата да стане вряла, преди да влезе под душа. Ще си получиш парите. Ще проследят къде са били прехвърлени. Ще видят, че са били откраднати. Изтърка кожата си, все едно беше покрита със засъхнала кал, а после се облегна на плочките и зарида. Ами ако не успееха да намерят парите?

Ами ако заплатата й просто я нямаше?

Кафе. Лаптоп върху кухненската маса. Обади се на банката с високоговорител и докато чакаше да се свърже, зае се да търси „Незаконно проникване в банкови сметки“. Посочи сорт кода и номера на сметката си, когато записаният глас ги поиска, и мигом проби. Не беше чак толкова изненадващо, предвид че вече беше след девет. Дотук с ранното й лягане.

Отговори й млад мъж, който въпреки късния час звучеше услужлив и заинтересуван, щом обясни, че са били откраднати пари. Попита я за третата и шестата цифра от защитния й идентификационен код.

- Интересно, че го споменавате - отвърна тя. Наведе се по-близо към телефона и обясни за полученото съобщение, което гласеше, че е сменен, макар тя да не беше искала подобно нещо.

- Може ли да ви сложа на изчакване за момент? - попита той.

- Разбира се - отговори Рейчъл и мигом съжали. Проклетият Джъстин Тимбърлейк все така размърдваше тяло. Някога изобщо вземаше ли си почивка? Като например да положи долу глупавото си тяло и да си затвори устата. С цел да запази здравия си разум тя се съсредоточи върху лаптопа. В отговор на запитването й се беше отворила цяла страница със статии, кръстени „Как да проникнем в банкова сметка“. Значи беше толкова лесно? Отвори няколко страници успоредно една до друга.

Служителят се върна.

- Здравейте отново. Виждам, че искането за нов защитен идентификационен код е направено по телефона около обед.

- Нима някой може да позвъни и да направи такова нещо?

- Налага се да премине през мерки за сигурност.

Рейчъл стисна яката на халата си. Хвърли поглед към завесите, за да се увери, че са дръпнати.

- Имах над две хиляди лири. Всичките са изчезнали.

- Било е осъществено плащане на... Конрад Новак в дванайсет и двайсет и пет. Стойността му е цялото салдо по сметката.

Тя изключи микрофона.

- Аз не съм го правила.

- Не съм сигурен как...

- Някой е позвънил и се е престорил на мен.

- Моля ви, запазете спокойствие.

- Спокойна съм.

- Значи твърдите, че това е измама?

Най-накрая стигаше донякъде.

- Да! Да! Измама е.

- Проблемът е... Познавате ли този Конрад Новак? Пред мен са множество транзакции с този човек както до него, така и от него.

Винаги разделяха цената на разни неща, като единият прехвърляше пари на другия онлайн.

- Но не и всичките ми пари - изтъкна.

- Все пак това е...

Мъжът остави думите да увиснат във въздуха.

Тя почти се боеше да попита.

- Какво е?

- Всички плащания ли са били неправомерни?

- Не, разбира се, че не. - Почувства се, сякаш се е вкопчила в излиняло въже, едно погрешно движение и то щеше да се скъса. - Аз просто... Това...

Гласът му се сведе до шепот.

- Чуйте ме, госпожице Стоун. Ако пожелаете, мога да предам случая ви, но съществува сериозна вероятност от отдел „Измами“ да го отхвърлят. Осъществявали сте преводи до този човек в миналото и очевидно налице е реална и солидна връзка с него. Ще се наложи към това да бъде подходено като към кражба, криминално деяние, и да бъде прехвърлено на полицията. - Направи пауза и после добави със съчувствен тон: - Искате ли да задействам процедурата?

Тя си представи полицейска кола, паркирана пред дома на родителите на Конрад, полицейските служители на входната врата, той - извеждан в белезници навън.

Ами ако го бяха накиснали?

Първо трябваше да му се обади. Ако беше невинен, парите още щяха да са в сметката му.

- Благодаря - произнесе. - Мисля, че ще се обадя по-късно.

Ами ако грешеше? Ако Конрад дължеше пари на лоши хора и беше изпразнил банковата й сметка, за да се разплати с тях? Това със сигурност би могло да обясни синините и изгарянията.

Невъзможно. Беше абсолютно нелепо. Значеше, че цялото им време заедно е било преструвка. Тя не го вярваше. Всички онези случаи, когато се бяха целували, докато устните им не се възпалят и челюстите им не се схванат, всички нощи, прекарани в обятията един на друг... Човек не можеше да се преструва чак така.

Или пък можеше?

Извика на екрана номера на Конрад и натисна набиране. Притисна телефона до ухото си в очакване да звънне и се зачуди как беше най-добре да започне - като заговори за снощи и се опита да измъкне истината или като се впусне директно в темата за липсващата й заплата?

На телефона не се случваше нищо. Тя го дръпна от ухото си и провери екрана, решила, че не е натиснала набиране.

Още правеше връзка.

Това беше странно. Обикновено звънеше или се включваше гласова поща. Нямаше подобни забавяния.

Затвори и пробва наново. Случи се същото - още правеше връзка. Залови се да брои секундите с надеждата това да успокои дишането й, да попречи на ужаса й да нараства все повече.

Изтече една минута, минута и половина. Все едно че телефонът си играеше с нея, изпитваше я колко може да издържи, без да се пречупи...

Тишината беше нарушена от записан глас.

- Този номер вече не е в употреба. Моля, затворете.

Рейчъл се взря в телефона, все едно го беше почувствала да потрепва.

Позвъни отново.

Същото изчакване, същото съобщение.

Това беше откачено. Нима Конрад я беше правил на глупачка през всичкото това време?

Цялото й тяло пулсираше все по-бързо и по-бързо, пулсът на шията й, кръвта в главата й. А сега какво? Да го издири? Допреди няколко седмици беше делил с Пит и още едно момче студентски апартамент на Каледониан Роуд, занемарено място, пълно със засъхнали кофички от инстантни нудли, дополовина изпушени цигари с трева и мокри кърпи, лежали на пода толкова дълго, че бяха завъдили разумна форма на живот във вид на гъби. Като стана ясно, че прекарва повечето вечери при нея, той се отказа от дела си в апартамента, за да спести пари, и прехвърли вещите си в дома на родителите си в Хай Барнет. Или поне така й беше казал.

Ами ако се бе изнесъл, защото вече е бил затънал в дългове?

Тя скочи рязко от стола и закачи болезнено с хълбок ръба на масата. Трябваше да докладва в полицията. Но как? По телефона? Или беше най-добре да отиде в участъка. Представи си се в студената стая за разпити как се мъчи да обясни всичко на уморен и скептичен сержант, който е вкиснат до крайност, задето за трета седмица поред му се е паднала нощна смяна.

Ами родителите на Конрад? Метрото още работеше. Би могла да отиде при тях и да им разкаже всичко - за нараняванията, за пиянстването, за липсващите пари. Но Хай Барнет беше в самия край на Северната линия плюс още десет минути пеша. Навън беше толкова студено и тя беше повече от изтощена, така че не би й се струвало по-далече, ако се намираше на самата Луна. Държеше в къщата петдесет лири за спешни случаи, така че можеше да вземе такси, но то би й струвало почти цялата сума и какво правеше, ако утре й дотрябваха пари? Също така, ако им се явеше в такова състояние, родителите му можеше да решат, че се е побъркала и да не й повярват.

Не, щеше да е по-добре да си остане тук, най-накрая да легне да поспи и да се заеме с всичко това на сутринта.

Рейчъл осъзна, че се беше качила по стълбите и отвори килера с бойлера срещу банята. Разгъна малката сгъваема стълба, качи се на нея и заопипва скрития рафт над вратата.

Не биваше да върши това, разбира се, че не биваше, но защо иначе държеше запасите си, ако не заради моменти като този? Досега беше устоявала, но вече й бе дошло над козирката. Желанието й да спи граничеше с отчаяние. Толкова ли щеше да е лошо да получи малко покой? Иначе щеше да прекара нощта в спускане все по-надолу по спиралата. Кое щеше да е по-добро за здравия й разум?

Откри касетката за пари и ключа, закачен на стената, и ги свали долу Приседна на ръба на ваната, отключи касетката и запрехвърля прозрачните торбички вътре, всяка грижливо надписана: фентанил, трамадол, ксанакс, амбиен, клоназепам. Събираше таблетки от години, още откакто беше открила запасите от предписани медикаменти на майка си, след като тя почина. Други бяха дошли от баба й, след като й поставиха диагноза рак - като започна химиотерапията, отказа да взема каквото и да било, защото твърдеше, че лекарствата я карали да се чувства летаргична. Много от тях бяха предписани на самата Рейчъл по време на престоя й в болницата.

Мъчеше се да се придържа към някакви правила, когато опираше до запасите й. Никога не вземаше сънотворно, когато беше сама с Лили. Приемаше опиати като оксиконтин единствено когато тялото я болеше толкова много, че не можеше да стане от леглото, и не защото замайването я правеше щастлива и релаксирана или защото проблемите й спираха да я засягат.

Клоназепам, ето от какво се нуждаеше. Нещо не много драстично, което да й помогне да поспи, а после на сутринта с прояснена глава да измисли как да действа. Извади блистера от торбичката и притисна една таблетка в дланта си. Нямаше нищо лошо да го прави. Ставаше проблем само ако тя допуснеше да е такъв.

Пусна втора таблетка върху дланта си.

Ново начало утре.

Шестнадесета глава

Обич

Съществува тази приказка, или притча, или каквото е там.

Мъдър старец върви през гората. Представете си приглушена слънчева светлина, птички пърхат сред клоните, тих ручей, отклонил се от близък поток. Следобед е, въздухът е свеж, но топъл. Той достига просека, където странник седи до накладен огън и поглъща току-що изпечено пиле.

- Пилето ти харесва значи? - интересува се старецът.

- Много обичам пиле! - отговаря пътникът и бърше мазнината от брадичката си.

Мъдрият старец обмисля чутото.

- Казваш, че обичаш пиле?

- Точно така.

- Толкова обичаш пиле - заявява старецът, - че си набелязал това, убил си го, обгорил си тленните му останки и сега поглъщаш плътта му Не, приятелю мой, ти обичаш себе си. Знаел си, че пилето ще е вкусно, така че си го взел. Взел си го, защото те прави щастлив.

Пътникът хвърля поглед към кълката в ръката си и стиска устни.

- Взел си го, защото си можел - заключава старецът.