Разкаянието

Тридесет и четвърта глава

Възстановяване

Защо им казват риалити програми? Кога в реалния живот си принуждаван да живееш с бай, шумни и забавни хора, за които гласуваш да напускат седмица след седмица? Кога в реалния живот ти се отваря възможност да се съревноваваш със сборище от красиви, но коварни съпернички за чувствата на красив милионер, който по неубедителни причини не е успял да си уреди среща сам? Би трябвало да им казват фентъзи програми. Предавания, които да те накарат да забравиш реалността.

Любимите на Рейчъл бяха тези със закачка накрая. Милионерът е бедняк, а моделът -чистачка. Типът, който свири на пиано, само преди месец е гледал прасета в Узбекистан. Допадаше й да гледа момента, когато разкриват истината, да вижда изненадата по лицата на преметнатите. Сгушена в ъгъла на дивана на Спенс с юрган, придърпан до брадичката, и все така зъзнеща въпреки пластовете дрехи - студът се беше просмукал в тялото й като зимен мраз, - тя посръбваше билков чай, топеше стръкове целина в сол и очакваше голямото разкритие.

- Мразя Джорджи - отбеляза Спенс. - Тази оранжева кучка. Изглежда все едно вместо ексфолиант използва царевични пръчици със сирене.

На екрана красива брюнетка в черна коктейлна рокля заговорничеше до басейна с Даниел, рижата адвокатка, защитник на човешките права и тяхна фаворитка в шоуто.

- Камерън не обича фалишивите мадами - отговори Рейчъл. - Ако Даниел му каже как Джорджи лъже, че е ветеринар, ще гласува да я изключи.

- Това е проблемът при Даниел. Не би предала ничие доверие, дори на пресметлива кучка като Джорджи.

- Трябва да се съсредоточи в играта.

Спенс се надвеси над скупчения юрган на Рейчъл, за да плеснат ръце.

- Давай, тим Даниел!

Тя перна дланта му О, Камерън. Идеалният мъж. Сто осемдесет и три сантиметра масивни мускули и грациозни жестове, с очи на звезда от сапунена опера и сърцето на член в „Лекари без граници“. Тайната му: някога милионер от технологични разработки, той беше дарил състоянието си за проучвания, свързани с маларията, и работеше като момче за всичко в мексиканско сиропиталище. Сред всички змии, воюващи за вниманието му, Даниел беше единствената със стойност, само тя би нахлузила гащеризон, би хванала метлата и би го последвала в Оахака.

В края на епизода Рейчъл и Спенс аплодираха доволно, когато Камерън отпрати Джорджи от имението.

- Съзря истинската й същност - заключи Спенс.

- Фалшива като чифт силиконови цици.

Той се засмя и се надигна от дивана.

- Първокласна кучка си. Но независимо от това аз те обичам. - Изтегна се, стисна единия си юмрук във въздуха, а после и другия. - Най-добре да се захващам с вечерята.

- Какво е менюто тази вечер, господин главен готвач?

- Какво ще кажеш за карбонара?

- Мм... Нямам търпение.

Живееше при него вече от седмица и през това време той се беше показал също толкова вещ в италианската кухня, колкото и в азиатските вкусове или пикантните индийски подправки.

Апартаментът на Спенс беше с отворен план, така че можеше да го гледа как готви от ъгъла на тапицирания му със сив велур диван. Той наля гореща вода в тенджерата със спагети, като си тананикаше жизнерадостна мелодия, звучаща като нещо от мюзикъл, а тя запрехвърля каналите и спря на „Гуд Фуд+1“, където ръка с добре оформен маникюр прекарваше сребриста на цвят белачка по стрък аспержа. Глас зад кадър обясняваше за чудотворността на пролетните зеленчуци.

В началото Рейчъл беше отблъсквана от мисълта някой да я гледа, като яде, и не искаше той да готви, твърдеше, че предпочита да прилапва това-онова, но Спенс настоя.

- Не се налага да го ядеш - заяви. - Но ще те чака, ако ти се прииска. - Беше толкова добър към нея и я увери, че може да остане колкото дълго иска, дори й отстъпи стаята си с двойно легло и прилежаща баня, и тя не желаеше да го разочарова. И като се опитваше да я убеди да хапне нещо в часовете за хранене, той допринасяше за възстановяването й. В клиника биха постъпвали по същия начин. А тя искаше да се възстанови, разбира се, че го искаше - беше повалена на колене и се налагаше отново да се надигне. Просто се нуждаеше от още малко време. Още няколко дни.

Апартаментът на Спенс беше идеалното укритие. На четвъртия етаж в дъното на ветровит нов комплекс с портал близо до Северния околовръстен път, апартаментът му на практика беше скрит дълбоко в лондонския хинтерланд. Грифин никога не би я открил тук. Помагаше и това, че мястото беше наистина приятно - нямаше представа защо Спенс го беше омаловажавал толкова много. Когато и да предложеше да намине, той я разубеждаваше, все едно би се срамувал, ако тя види жилището му.

Да, беше малко, само кухня/дневна и две спални, и районът никога нямаше да бъде представен в „Ивнинг Стандарт“ като актуален хипстърски квартал, не и освен ако някой не откриеше поредица от салони за оформяне на бради в съседство с бензиностанцията „Есо“, но интериорът беше стилен. Абажур от бели пера, монохромни парижки репродукции, всяка в собствена обемна рамка, окачени на далечната стена, вградени рафтове, отрупани с интересни книги, дебели свещи и лакирани дървени скулптури на удължени човешки фигури, които изглеждаха, сякаш са дошли от Африка. Толкова много се различаваше от претрупаната бъркотия у дома, в която тя прекарваше половината си време да се рови за нещо.

По телевизията печаха аспержите на оребрен тиган, от едната им страна вече се бяха отбелязали дебели черни линии. Ръката с хубавия маникюр ги наръси с морска сол. Рейчъл протегна крак и започна да масажира бедрото си заради все по-силната болка. Топлото усещане в главата й също чезнеше. Действието на таблетката демерол отслабваше. Дявол го взел. Потрепери и дръпна юргана чак до устата си с надеждата, че дъхът й ще рикошира и ще стопли горната част на лицето й. Застудяваше ли? Последната доза не изтрая дълго, може би само няколко часа. При това беше нещо силно. Опиати. Може би бяха стари, с минал срок на годност. Надяваше се да е така. С неподатливостта идваше физическата зависимост, а това беше нещо, което не й беше притрябвало, не и като връх на всичко друго.

Когато в началото пристигнаха в дома на Спенс, тя изпадна в паника. Беше забравила да му спомене касетката за пари и колкото и ужасно и пристрастено да звучеше, не мислеше, че ще се справи без нея. Олюляваше се на самия ръб, усещаше, че пръстите на краката й вече стърчат над бездната, и се боеше, че следващата позорна спирала може да я запрати до самото дъно. В крайна сметка не се оказа проблем.

Когато повдигна темата пред него с идеята, че може да успеят да запишат спешен час при джипи, той призна доста виновно за своя порядъчно голям фармацевтичен запас, задиган през годините предимно от починали пациенти. Не беше чак толкова необичайно за болничния персонал - лекари, санитари и чистачи, всички го правеха наравно - и тя не го извиняваше, но също така не се канеше да се прави на пуританка, особено пък, като се имаше предвид, че се почерпи от запасите му в мига, щом й бяха предложени.

Рейчъл прекара първите няколко дни в леглото. При загасена лампа, затворена врата и плътно придърпан юрган, тя се фокусираше единствено върху глада; беше като прилив, понякога висок, а друг път не, но неизменно там, обикаляше света отново и отново. През този период не яде, само отпиваше вода, когато гърлото я заболеше от плач, и не се поддаваше на молбите на Спенс да приеме чаша мляко, купа зеленчукова супа, половин банан, каквото и да е. Не заслужаваше да се храни.

Не искаше да обсъжда какво ще предприеме по-нататък, как ще се справи с Грифин или коя част от живота й тикаше той в шредера за хартия в нейно отсъствие. Единствената благословия беше, че тухлата през прозореца поне доказваше как тя не е умопомрачена шизофреничка, която се опитва да саботира собствения си здрав разсъдък, не и освен ако да се изкатери по водосточната тръба не беше една от подсъзнателните й свръхсили. Тази утеха й беше толкова от полза, колкото одеяло върху легло от ножове. Светът й все така беше сведен до отломки.

Междувременно гласът на анорексията, непрестанен като шум в ушите, си беше устроил лагер в сенките на съзнанието й и изпълняваше звуци, всяващи ужас - стържене на метал, женски крясъци, демоничен смях - на фона на тоновете, издаващи тревога. Не можеш да ядеш. Няма да ядеш. Вече никога няма да ядеш. Болкоуспокояващите бяха помогнали, смекчиха звуците до шепот, и понякога тя се опитваше да се опълчи на гласа. Крещеше му в отговор неща като: „Познавам те! Няма да ти позволя да победиш!“. През повечето време обаче слушаше. И колкото повече слушаше, толкова повече в изричаното от гласа имаше смисъл, особено като говореше за Лили.

Налице бяха много доводи, че Лили ще бъде по-добре без нея. Ако погледнеше обективно, като външнен човек, никой не би могъл да бъде винен, задето е стигнал до такова заключение. Къде щеше да е в по-голяма безопасност Лили? Къде щеше да е по-щастлива? Къде щеше да получи шанс за възможно най-хубав живот? От едната страна беше Марк, стабилен баща с пари и сериозна приятелка, който обичаше дъщеря си, също колкото я обичаше Рейчъл. От другата страна беше тя: същинско проклятие, пречка, тревожна и депресирана анорексичка, чиято лична гравитация явно привличаше само лоши неща. Може би след години, докато я карат в инвалидната количка към психиатричното отделение след поредния сеанс с електрошок, ще се обърне назад към стореното й от Грифин и ще го види като най-хубавото нещо, случило се в живота й. Събитието, отделило Лили, преди да е попила прекалено много от лудостта на майка си.

В крайна сметка Рейчъл осъзна, че нямаше как да се укрива вечно в спалнята на Спенс. Дали го искаше или не, налагаше се да задейства процеса на възстановяване. Така че изпълзя от леглото и вместо това се устрои на дивана. Опита се да се храни - макар че не чак толкова, колкото се правеше, че яде пред Спенс. Когато и да посегнеше за шоколадче към кутията „Кадбърис Селъбрейшън“, той придобиваше вида на родител, гледащ как детето му сяда на гърнето. Чувстваше се виновна и малко жалка, като ги развиваше, преструваше се, че ги слага в устата си, и после ги скриваше в джоба си - и по-късно, усъмнена дали ще потънат в тоалетната, ги увиваше наново, за да не се разтопят и да изцапат и ги скриваше под матрака, - но срамът и потайността, цялата тази изтощителна суетня бяха част от състоянието й също толкова, колкото и непозволеният прилив на гордост заради силата да си отказва. Черпеше необятно и постоянно чувство на комфорт от факта, че е по-силна, отколкото някой изобщо допуска.

Рейчъл се прозя и разтвори широко ръце, докато прешлените на гръбнака й не изпукаха. Без ежедневните упражнения мускулите й се бяха вдървили и чувстваше костите си чупливи като тънък лед. И това не беше всичко. Имаше болки в бъбреците и гърдите и перманентно тъпо пулсиране дълбоко в таза, точно над матката. От цикъла й, който трябваше да е започнал преди дни, още нямаше и помен. Изрови кехлибарената на цвят пластмасова опаковка демерол измежду възглавниците на дивана и докосна с пръсти винтовата капачка. Нормалните хора не живееха по този начин. Но какво друго можеше да стори? Беше тук. Всичко това се случваше. Не беше повече в състояние да промени настоящата си ситуация, отколкото със силата на волята да се превърне в друг човек само като гледа отражението си. Възстановяването беше процес, колкото и самото гладуване, и нямаше как да бъде припиран.

Готварското предаване прекъсна заради реклами. Тя изключи телевизора и потърка очи. От кухнята придойде наситеният мирис на цвърчаща панчета, който накара устата й да се напълни със слюнка и предизвика конвулсии в стомаха й. Какъв беше броят на калориите й? Колкото по-нисък, толкова повече можеше да погълне тази вечер. Беше си поставила цел от петстотин, достатъчно много, та да клонят към четирицифрено число, но не чак толкова много, че да звучат застрашително. Хубава кръгла бройка, която беше в състояние да достигне в рамките на деня. Действаше по въпроса още от сутринта - чаша полуобезмаслено мляко, точно сто милилитра, четиридесет и седем калории. Седем пръчици морков, всяка по шест калории, повече или по-малко - още четиридесет и две калории. Общо четиридесет и девет. Не, осемдесет и девет. Потърка очи. Главата й беше прекалено размътена, така че подвикна към Спенс да й хвърли телефона си. В бързането да избяга беше оставила своя у дома. В началото се побърка, задето не е у нея, но сега се явяваше повече като облекчение да не бъде съблазнявана да поглежда екрана на всеки няколко минути.

Той изключи абсорбатора над печката, спря да разбърква и опря длан до ухото си.

Рейчъл оформи купа с шепите си и се престори, че лови.

- Телефонът ти?

- Не и ако пак ще се зомбираш със снимки на торти в Инстаграм. - Отпусна челюстта си и провеси език навън. - Откачено е.

- Трябва да сметна нещо.

Той повдигна рамене, взе го от плота, плъзна пръст по екрана, за да го отключи, и го метна, така че да се приземи на възглавницата до нея. Когато посегна към него, мускулът, покриващ ребрата й, се сгърчи в спазъм. За късмет Спенс отново беше пуснал абсорбатора и не я чу да вие. Следващият демерол не й се полагаше чак до след вечеря, двойна доза за преди лягане, та да понесе нощта, но не вярваше, че ще съумее да изчака толкова дълго. И бездруго какво значение имаше? По каква логика би било по-добре да изпитва болка?

Откри калкулатора и започна да въвежда калориите, но я заля вълна на тъга и тя притисна пръсти към очите си, за да спре сълзите. Какво правеше? Затвори калкулатора и отиде на съобщенията му Отвори пратеното от Марк предишната вечер, ухиленото личице на Лили в едър план и думите: „Не се тревожи за мен, мамо. Само по-скоро се оправяй. х“

Рейчъл се замисли за сладкото й пискливо гласче, за красивата й усмивка, за начина, по който се вкопчваше в нея, като я понесеше надолу за закуска. Дори сега, когато Лили вече можеше да тича нагоре и надолу по стълбите, без да се държи за парапета, пак настояваше за сутрешния мамин влак. Най-хубавата част от деня беше усещането за ръчичките на дъщеря й, плътно обвити около нея. В тези моменти всичко придобиваше логика тя да е майка.

Всички останали в живота й, Конрад, Бека, дори баща й, се бяха отказали от нея - всички разполагаха с номера на Спенс или с лекота можеха да го намерят, никой обаче не си даваше труда да се обади и да провери как е тя, - но Лили я обичаше, тя беше сигурна в това, независимо от държанието й в болницата. Как можеше да изоставя така дъщеря си? Как можеше да й обърне гръб?

Спомни си как баща й беше говорил за майка й в кухнята. Отърва се от мен, а после се отърва и от теб...

Наистина ли се беше случило това, когато отиде да живее с баба си? Нима собствената й майка я беше отпратила, та да се умори от глад? Тя същото ли правеше? Нямаше начин на Спенс да не му дойде до гуша от присъствието й тук и тогава щеше да се наложи да се прибере у дома. Лили нямаше да може да живее с нея, не и при състоянието, в което се намираше майка й. Какво щеше да се случи тогава?

Известно ти е какво ще се случи тогава.

Рейчъл погледна телефона на Спенс, сърцето й се сви, когато личицето на Лили изчезна в мрака, и притисна юмрук към устата си. Трябваше да се успокои. Вътрешностите й бяха започнали да я шибат като камшици. Майка й сигурно се бе чувствала точно така - че се е провалила, че не съществува друг начин, че дъщеря й ще е по-добре надалече от нея. Рейчъл отвъртя капачката на опаковката демерол и изсипа върху дланта си две бели таблетки. Майната му. Изтърси навън още една и тикна трите в устата си, стри ги със зъби и потрепна заради горчивия вкус.

От кухнята долетя звук от изскачането на коркова тапа от бутилка вино.

- Готово е! - провикна се Спенс.

Тя се затътри до масата.

- Наистина не е нужно всеки път да си даваш толкова много труд - отбеляза Рейчъл и дръпна един стол.

Той винаги превръщаше вечерята в нещо специално. Току-що излязла от пералнята бяла покривка, черни плетени подложки, идеално поставени прибори, чашите им за вино на почтително разстояние от последната вилица в редицата. Помежду им имаше деликатна морскозелена купичка с прясно настърган пармезан, със заровена вътре миниатюрна сребърна лъжичка, сякаш е била метната в сиренето като стреличка. Редицата от масивни чаени свещи върху плота, потънали дълбоко в опушените си чаши, придаваха на кухнята романтично сияние. Не беше нужно да прави всичко това, но ценеше усилията му да го направи приятно за нея, да създаде възможно най-приканваща атмосфера за нея да се нахрани.

- Наздраве - произнесе Спенс и килна чашата си към нейната.

Рейчъл я чукна със своята и отпи глътка, съдържаща десет калории, наслаждавайки се на сухото ароматно вино.

- Мирише невероятно - отбеляза и снижи нос към изкусно сервираната паста със сос, наръсена с черен пипер и късчета панчета. Мускулът върху ребрата й пак се схвана, но тя не допусна болката да проличи по лицето й и продължи да се преструва, че вдъхва храната, докато масажираше трескаво мястото с върховете на пръстите си, та да може да седи изправена. Помоли се хапчетата да подействат скоро.

- Приятен апетит - пожела Спенс.

- На теб също - отговори Рейчъл и отдели една спагета. Нави я на вилицата, оваля я в сос и я повдигна към устата си. Дъвчеше бавно и методично, отне й минути да приключи. И после повтори.

В интерес на истината Спенс не я зяпаше. Вместо това консумираше храната си като нормално човешко същество, попиваше устата си със салфетка между хапките и поддържаше разговора, все едно не делеше масата с истински побъркана жена. Не заслужаваше да има такъв добър приятел, някой, върнал се от почивка, за да я защити на работното й място, такъв, който я търпеше да се шляе окаяно из апартамента му, който получи порезни рани по краката заради нея, макар че, за щастие, се оказа, че изглеждат по-зле, отколкото са и никоя не се нуждаеше от друго освен от лепенка. Още колко щеше да я издържи? Една седмица е прекалено дълго време да играеш ролята на бавачка дори за най-близък приятел. Независимо дали искаше да си тръгне или не, налагаше се да се вземе в ръце и да изчезне оттук, преди тези отношения да се окажеха също толкова съсипани, колкото останалата част от живота й. Не можеше да понесе мисълта за подобно нещо.

Прочисти гърло.

- Спенс?

Той се спря с вилицата на път към устата му Намръщи се, щом зърна лицето й.

- Не е ли хубава пастата?

- През изминалата седмица... Можеше да прекараш толкова по-добре отпуската си. Можеше да вземеш самолета обратно до Гърция. Но вместо това сложи живота си на пауза, за да прислужваш на мен.

Изражението на Спенс се промени в по-релаксирано.

- В действителност беше истинско удоволствие. Колко често ни се отваря възможността да прекараме толкова време заедно? Вечно работим или пийваме по нещо набързо.

Това беше вярно и ако от това шоу на ужасите можеше да бъде извлечено нещо позитивно, то беше, че приятелството им се задълбочи. Кой да знае например, че седеше и гледаше сутрешни предавания в също така стилни дрехи, както се обличаше за вечер навън? Междувременно тя не беше сменяла долнището от анцуг от дни. Всеки път, като зърнеше отражението си в огледалото - с коса като на ексцентричен учен и тен на лицето като на някой, изпълзял навън след престой в моргата, - се потрисаше. Макар че като се замислеше, може би той се опитваше да изтъкне съвсем същото. Още една причина да си тръгне, преди да е прекалила с гостоприемството.

- Беше толкова добър с мен - промълви тя. - Но наистина мисля...

- Най-лошото, което можеш да предприемеш, е да се втурнеш обратно, преди да си готова.

- Ами работата? Утре не трябва ли да се връщаш?

- Майната им. Как се отнесоха с теб само. И без това обмислях да напусна.

Спенс беше говорил с Линда няколко дни по-рано, но нещата не изглеждаха никак добре. Някак си всички резервни файлове на картоните бяха повредени. Разбира се, от комисията биха могли да приемат това като доказателство, че цялата система „еМАК“ е неизправна, но Линда беше проверила картоните на всички други сестри, дори на заместващите, и при друг не бяха открити такива несъответствия с картоните на хартия.

- Не е тяхна вината, че резервните файлове са се повредили - изтъкна Рейчъл.

- Работиш там от две години. - Той тикна малко паста в устата си и задъвка. - Това няма ли някаква стойност? И уверих Линда, че тази история за Грифин е истина. Така че не само наричат теб некомпетентна, но и мен лъжец!

Рейчъл поклати глава. Първо връзката му, а сега и работата му Нямаше начин да носи отговорност за това. Беше като водовъртеж, изсмукваше всичко хубаво от живота на хората.

- Налага се да се махна от главата ти.

- Харесва ми да си на главата ми. Много си добре там.

- Ами Лили? Имам нужда...

- Тя е добре. Видя съобщението от Марк, тя е съвсем добре. - Спенс стисна окуражително ръката й. - По изключение се фокусирай само върху себе си.

Рейчъл си представи да се зарови в бъркотията, която я очакваше у дома. Неплатените сметки, разследването в службата, замиращите отношения, осейващи представляващия й бойно поле живот.

Спенс хвана чашата си, отпи замислено и после я постави обратно на масата.

- Нека да сме откровени, Рейч. Няма как да те пусна у дома в това състояние. Ще се наложи да те отведа в болница. Разбираш го, нали? Така че имаш избор да се възстановяваш тук, докато гледаш „Милионерски тайни“ и невероятният ти най-добър приятел полага грижи за теб, или да постъпиш в някаква студена и окаяна клиника, където да те бодат и претеглят и да заплашват да ти вкарат тръба в стомаха. Ясно ли е?

Рейчъл почувства в гърдите си първите топли трепети от таблетките демерол. Издиша и притвори леко очи. Защо постоянно воюваше срещу себе си? Защо вечно трябваше да прави всичко толкова трудно? Нямаше ли да е приятно да се помотае тук още известно време, докато се почувства готова отново да се опълчи срещу Грифин?

- Имам предвид, храниш се, нали така? - подължи Спенс. - Видях те да излапваш онези шоколадчета.

Беше истина - хранеше се. Може би не чак толкова, колкото си мислеше той, но всеки ден по мъничко. Това представляваше сериозна част от възстановяването и не можеше да бъде пренебрегвана.

- Преживявала си го и преди - изтъкна Спенс. - Не е първият път, когато да го пребориш.

- Прав си - измънка тя.

- Дай си време и пространство да се възстановиш. Като се прибереш у дома, Грифин пак ще си е там, така че си предостави максимално голям шанс да победиш мръсника. Става ли?

- Да.

- Не му позволявай да надделее.

Тя отвори очи и се усмихна.

- Няма.

Той кимна към чинията й.

- А сега продължавай с чалнатия си начин на ядене.

Тя се изхили и хвана една спагета с вилицата си.

- Да, господарю мой.

Нави я фокусирано, но вниманието й се раздвои леко. Хвърли поглед към високата мелничка за черен пипер и по-ниската за сол до купичката с пармезан. Нещо в разположението на трите предмета я накара да си спомни за родителите си, за една от многото разправии между тях, баща й сновеше из кухнята прегърбен и с наведена глава, а майка й, едва достигаща до рамото му, го следваше по петите, безплътните й устни се кривяха, докато крещеше обиди. Не спираха да изливат омразата си един към друг, а тя, шестгодишна или дори по-малка, стоеше и ги наблюдаваше.

Ти беше сиренето. Празни калории.

Спенс вдигна купичката с пармезан и й предложи една лъжичка.

- Искаш ли?

- Не, благодаря - отвърна му Прогони тези мисли надалеч. Вземи пример от Спенс. Позитивност, позитивност, позитивност! Наслаждавай се на влиянието на таблетките демерол. Защо пък не? Рейчъл натопи спагетата в сос и - Давай! Поживей си малко! - набоде кубче панчета. Най-малко двайсет калории, но си струваше. Ухили се и почувства съзнанието си да се рее с лекота.

- Какво ще кажеш да заключим вратата, да закрием прозорците и да останем тук завинаги?

Спенс обърса устата си.

- Какво ще стане, като ни свършат всички епизоди на „Милионерски тайни“?

- Май тръгна нещо ново. Няколко секси типове се съревновават да спечелят жена, която се оказва трансджендър.

- Продадено на секси майчето в десет пуловера!

- Откъде знаеш, че съм майче? - Рейчъл отпи безразсъдна глътка вино. - Какво ще кажеш, ако те светна, че там долу имам трийсетсантиметров салам?

Спенс прихна.

- Не знам... Може би „Ожени се за мен“.

Тридесет и пета глава

Лили

Не беше сън, Рейчъл не спеше. По-скоро представляваше сценарий в резултат на опиянение, превърташе в главата си фантазия, същата онази от детството й.

Тя беше малко момиче, беше се сгушила в леглото с ръце под възглавницата и се преструваше на заспала. Вратата на стаята се отвори и майка й - разпознаваше тежестта на стъпките й и аромата на сапуна й - влезе при нея. Сърцето й заблъска по-силно. Беше се върнала. Най-накрая, след толкова много чакане тя беше тук.

Майка й легна на леглото зад нея, тежеше толкова малко, че матракът почти не хлътна. Рейчъл почувства натиска на тялото й, утешителните ласки на издиханията й върху шията си. Обзе я усещане за дълбока удовлетвореност, такава, каквато не можеше да си спомни да е познавала преди.

- Време е да си вървя - произнесе майка й, а гласът й вече идваше от много далече.

Не, помисли си. Още не. Моля те, още не. Моля те, моля те...

Опита се да каже нещо, но не можеше да заговори. Опита се да се обърне с лице към майка си, но не можеше да помръдне. Образът се преля с пълна чернота, а тя започна да крещи и да размахва ръце наум, макар че тялото й се задържа напълно неподвижно.

Рейчъл отвори очи. Видението беше така живо, загубата на майка й така натрапчива, внесе в сърцето й толкова много болка, че внезапно тя беше отново на десет, лежеше в стаята си вечерта след погребението и хлипаше съвсем сама.

Това ще се случи с Лили съвсем скоро. Ще копнее за майчина обич, каквато никога няма да познава, защото ти вече ще си покойница.

Колко беше часът? Нямаше телефон, а процеждащата се през пердетата лунна светлина не предлагаше отговор. Главата я цепеше, а чаршафите й бяха мокри заради прииждалите и отивали си с часове сънища, изпълнени с трескава меланхолия, всеки по-съкрушителен от предишния. Не биваше да взема три таблетки демерол, направо я бяха повалили, но тогава беше приятно, добре дошло изпускане на парата, седяха със Спенс, допиха бутилката вино, слушаха танцувални парчета на МистаДжам по „Радио 1“ и разменяха шеги за откачалките в отделението. По-лошото обаче беше, че тази последна доза беше тласнала организма й в състояние на зависимост. Познаваше го по характерното гъделичкане в крайниците заради усещането за насекоми, пъплещи по повърхността на мозъка й, и нервните нотки в гласа, настояващ, че се налага да приеме още таблетки, защото чувства болка, нали така? Всяка част от тялото я болеше, а какво полезно щеше да постигне, ако лежи подвластна на такива болки?

Включи нощната лампа и проскърца със зъби заради агонията в рамото й. Дори от натискането на бутона пръстът я заболя. Това изненадващо ли беше изобщо? Знаеше, че е необходимо да се задържи активна, че мускулите й блокират, ако не го прави, но вместо да се вслуша в тялото си, тя го заглушаваше със седативи и ето я сега. Не беше в състояние да мигне, без да потрепери от болка. Чувстваше се, сякаш скелетът й се състои от строшени стъкла и с всяко движение причинява още повече увреждания.

Възстановяване ли?

Пълна тъпотия. Ставаше все по-немощна с всеки ден.

Ръката й се насочи към чекмеджето на нощното шкафче. Вътре беше пластмасовото шише с демерол. Защо поне веднъж не признаеше истината? Копнееше да се върне в болницата, обратно в психиатричното отделение, заключена надалече от света, на място, където провалите й бяха без значение, където можеше да се носи лека като призрак по безличните коридори с глава, опразнена от всякакво усилие, и зареяна усмивка на устните. Така умиротворена, така релаксирана. Заради това държеше запасите си у дома. Именно заради това всеки път, когато нещо се объркаше, първата й реакция беше да не се храни през целия ден. По тази причина си позволяваше да се шляе в жилището на Спенс, когато беше редно да е у дома и да се опълчва на Алан Грифин.

Блъсна чекмеджето и се метна на другата си страна, а леглото от ковано желязо изстена в знак на протест. Как само се отнасяше с хората, които държаха на нея, с Лили, с Марк, дори с баща си. Дали някаква жалка и мазохистична част от нея тайничко не се радваше, задето ги беше отблъснала?

Тя се отърва от мен, а после се отърва и от теб...

И правеше същото със Спенс, като му се натрапваше така. Дори си беше присвоила спалнята му! Той трябваше да е тук, да лежи буден посред нощ и да бъбри приятно с някое ново секси завоевание, а не смахнатата му приятелка да му отнема място и да се поти заради пристрастеността си към опиати, след като е прогонила семейството си.

Обърна се обратно към чекмеджето и го отвори рязко. Изсипа две таблетки демерол, представи си се как лежи в очакване да дойде топлината и да притъпи глада, болката, издаващия паника глас. Взря се в малките бели таблетки върху дланта си.

Може би ще е по-добре за всички, ако просто си отидеш у дома да чакаш края.

При тази мисъл нещо у Рейчъл се пробуди - не от ужас, както би се надявала, а от ентусиазъм. Можеше да си отиде вкъщи, да заключи вратата и да остави природата да свърши, каквото вършеше най-добре, когато бъдеше отказвана храна. Кой би бил там да я спре?

Никой.

Стомахът й се сви заради рязък пристъп на гадене. Съзря Лили като тийнейджърка, висока като върба, със слабо и сериозно лице. Носеше дългата си кестенява коса на път отстрани и покрай ухото й беше сплетена една плитка. Беше приклекнала до надгробна плоча с намръщено, но тъжно изражение, все едно й бяха казали нещо важно и тя беше заявила, че разбира, но всъщност нямаше представа за какво става дума и знаеше, че никога няма да има.

Прекалено е малка да те помни. Сигурно е най-добре да го свършиш сега, вместо да чакаш.

Какво, същото, което преживя самата тя ли? Да не знае дали майка й е умряла, защото е била болна, или защото не я е обичала достатъчно, та да се запази жива? Да бъде преследвана от призрачното й присъствие във всичко, с което се захванеше през живота си? Това ли искаше тя за Лили?

И това, ако изобщо я оставеха да умре, а те нямаше да я оставят. Марк щеше да влети през вратата, да повика линейка и щяха да я замъкнат в болницата, да падне в плен на психиатри и психиатрични отделения. Затворена там за колко? Пет години? Десет години? Чак после ще я обявят за достатъчно вменяема, та да живее, без да е под надзор. Щяха да я тикнат в някой влажен общински коптор. Съсухрена от годините гладуване ще набира с пукащи пръсти паролата си във Фейсбук, за да провери какво е публикувал Грифин от нейно име днес.

Щеше да отсъства от живота на Лили, отчаяно да желае да е част от него, но да не е способна, защото е объркала всичко. По времето, когато вече ще е навън и ще е готова да поднови връзката им, да каже, че съжалява за всички изгубени години, Лили няма да иска да я познава, точно както тя не искаше да познава баща си. Беше ли способна да си представи какво би било? Същински ад на земята. Погребана приживе. Виждаше го ясно, двете се срещат, а по лицето на дъщеря й се чете същото отвращение, което несъмнено вижда баща й на нейното. Без значение колко пъти ще се опитва да се извини, да обясни отсъствието си, да умолява за нов шанс, Лили няма да иска и да чуе. Няма да иска да има нищо общо с нея.

Рейчъл се надигна от леглото с тяло, подвластно на пълна агония, но трябваше да свърши това. Ако беше вярно, ако животът й щеше да се развие така, значи щеше да е по-зле от всичко, което беше способен да й причини Грифин, по-лошо от всяко изтезание, което й хрумваше.

Хвана опаковката демерол от чекмеджето, добра се с куцукане до банята и изсипа таблетките в тоалетната. Докато ги гледаше да изчезват в завоя на тръбата, осъзнаваше, че е глупав жест, че Спенс разполага с изобилие от други фармацевтични продукти, които да отмъкне на сутринта, но също така знаеше, че е без значение. Винаги щяха да се намират още лекарства. Винаги щяха да изникват нови причини да се самонаказва. Това нямаше нищо общо с Грифин. Толкова много извинения и на нея й беше дошло до гуша от тях. До гуша.

Дори някак си да се отървеше от Алан Грифин, дори ако успееше да накара Марк, Бека и Спенс отново да гледат на нея като на нормално човешко същество, а не на натрапила им се душевноболна, дори още Лили да не беше пострадала чак толкова много, външно и вътрешно, нещо друго щеше да се случи, някаква друга драма и тя щеше да е обратно тук. Сама и нещастна посред нощ, умираща от глад.

Това беше последният път. Трябваше да сложи край.

На сутринта щеше да отиде в клиниката и да постъпи като стационарен пациент. Беше нужно да приеме, че още има проблем, че ако не схванеше този факт и не предприемеше съответстващи стъпки, тогава състоянието й щеше да продължи да се връща също като рак. Никой не биваше да губи майка си така млад, но се беше случило и тя трябваше да го приеме. Най-накрая това трябваше да стане.

С Марк не беше така. Не беше имал рецидиви повече от три години. Може би все пак в хранителните му дневници, в съзнателната му медитация, в твърденията му, че приема анорексичните мисли, вместо да им се опълчва, се криеше някаква полза. Така или иначе срещу кого воюваше тя? Срещу себе си? Нищо чудно, че битката беше безцелна. Случи се просто това, че добрата й страна, съзнателният й разсъдък, се умори и се предаде, позволи на лошата й страна да надделее.

Повечето хора бяха способни да се надсмеят над победите на лошата си страна, но нейната беше същински психопат, готов да съсипе живота й.

Рейчъл се върна в леглото. Чувстваше плътта си като от ледени ивици, като радиатор в изоставена сграда и трепереше неконтролируемо. Колкото до това какво да предприеме срещу Грифин, наистина нямаше идея. Поне сега Марк знаеше. Може пък вече да беше начертал план? Или ако не, може би те четиримата, тя и Лили плюс Марк и приятелката му, щяха да се преместят в Австралия. Ще е като в някой ситком - „Моите две майки“. Позволи си да се усмихне, като си представи Роуина да отваря входната врата на ефектния си апартамент в Сидни, за да ги завари на прага си, раздърпани заради дългия полет и крещящи едни на други, а зад тях камара куфари.

Истината беше, че нямаше значение какво е предприела във връзка с Грифин.

Важното беше, че се отказа от това.

Всичко я болеше, но тя се помъчи да приеме болката. Само това й оставаше. Представи си източника й като внушителна буря, извиваше се из тялото й, а тя я наблюдаваше отгоре, виждаше отдръпването и турбулентността. Отдаде се на размисли за баща си, прехвърли наново някой от разговорите им и осъзна, че може би най-големият подарък, който е способен да направи един родител, е да допусне толкова сериозна грешка, та детето му да е готово на всичко, за да не я повтори.

Когато през завесата проникна първият намек за сутринта, тя потъна в дълбок сън. Все така се будеше на всеки двайсет минути, когато болката от заеманата поза се усилеше прекалено, но неизменно се връщаше обратно в тъмната и все пак блажено празна пещера, любезно подготвена за нея от подсъзнанието й.

Скоро отвори очи и мъждивата светлина я наведе на мисълта, че е около седем. Нямаше смисъл да лежи. Отметна завивката, изправи се до седнало положение и извъртя тяло първо в едната посока, а после в другата. Все така изпитваше болка къде ли не, но изненадващо беше по-свежа, отколкото се беше случвало от седмици. Измъкна се от леглото и отиде да светне лампата.

Първо храна, а после Лили. И след това - остатъкът от живота й.

Но когато натисна бравата, установи, че стаята е заключена.

Тридесет и шеста глава

Роуина

Марк провери профила на Роуина във Фейсбук за десети път този ден.

Не беше приела поканата му за приятелство, нито беше отговорила на някое от съобщенията му - не го познаваше, така че защо да го прави? - но все пак му се струваше, че нещо не е както трябва. Отвори таблица и въведе бележки за ъпдейтите й, откакто беше емигрирала, кога са публикувани, на каква тема, дали съдържаха снимка и кой беше на нея.

Колкото повече бележки включваше, толкова повече се усилваше усещането за злокобност.

Ами ако...

Разгледа австралийския правителствен уебсайт, откри нужния номер и позвъни.

- Добър ден, Бари е на телефона.

Марк прочисти гърло.

- О, здравей, Бари. Здрасти. Това Министерството на емиграцията и граничния контрол на Австралия ли е?

- Министерство на вътрешните работи, отдел „Запитвания на граждани“ в Нов Южен Уелс.

- Добре, чудесно. Наистина се надявам, че ще успееш да ми помогнеш. Аз съм писател. Правя проучвания за роман. Имам няколко въпроса на тема гранична сигурност...

- Не съм сигурен...

- Нищо от чувствително естество. Честна дума. Общи въпроси. Наистина ще си ми от огромна помощ

- Аз...

- Преди да кажеш не, нека ти ги задам. Ако не си в състояние да отговориш, не е никакъв проблем!

- Добре тогава.

- Благодаря, Бари, чудесен си. Добре, първият. Доста е директен. Да кажем, че аз звъня от британската полиция и искам да установя дали някой наистина е минал през имиграционните служби в деня, когато се предполага, че го е направил. Кой отдел се занимава с това?

- Нещо скорошно ли е?

- Да кажем, преди година.

- Ще се наложи да разговаряте с отдел „Архиви“.

- „Архиви“. Ясно. И те на едно място ли са, или има клонове из страната?

- Седалището им е в Куинсланд.

- Куинсланд. Чудесно. Благодаря, Бари. Наистина оценявам помощта ти.

- Това ли е всичко?

- Това е всичко. Много помогна. Ще те включа в благодарностите. Каза, че си Бари...

- Малори. Пише се М-А-Л-О-Р-И. Как се казва книгата? Та да мога да погледна...

Щрак.

- „Човешки ресурси“.

- Добър ден, обажда се Бари Малори от „Запитвания на граждани“ в Сидни.

- Здравей, Бари. Как мога да помогна?

- Компютърът ми заби, а всички са на обяд. С кого да говоря, за да бъде поправен? Постъпих тази седмица и не знам кого да питам. Имаме ли отдел „Техническа помощ“? Или работим с външни хора?

- Проблемът с Уиндоус ли е?

- Точно така, приятел.

- Използваме компания на име „Сентрикс“. Имаш ли нужда от...

Щрак.

- „Архиви“. Трейси е на телефона.

- Здравей, Трейси. Името ми е Ралф Лъм. Обаждам се от „Сентрикс“. Поддържаме технологиите ви. Имаш ли няколко минути?

- Разбира се, драги. С какво мога да помогна?

- Седалището ви е в офиса в Куинсланд, нали?

- Точно така, драги.

- Миналата седмица получихме няколко обаждания от офиса в Куинсланд. Проблеми с влизане в приложенията. Ти да си имала проблеми?

- Не бих казала, че да.

- Не си имала проблеми със свързването?

- Никакви.

- Това е добра новина. И се намираш в отдел „Архиви“, нали?

- Точно така, драги.

- Ще възразиш ли да направим няколко теста? Ще отнеме две минути, честна дума.

- Разбира се. Какво трябва да направя?

- Първо излез, а после се включи обратно. Аз виждам кога компютърът се включва в мрежата.

- Добре, нека си запазя работата... Ето. Сега излизам... Добре, изключих се.

- Чудесно. Давай, включи се обратно.

- Включвам се... Тъкмо стартира.

- Добре, сега те виждам. Отлично, благодаря, Трейси. Когато се включиш, какво приложение отваряш? Аутлук ли?

- Да, аутлук за имейли. Имаме и чат.

- Някакви други приложения?

- Обикновено се включвам в АркНет. Него го използваме да проверяваме данни и други неща.

- Това уеб базирано приложение ли е?

- Какво да е?

- Достъпът до него през браузър ли е, като например Интернет експлорър?

- Да.

- Можеш ли да го стартираш, моля? Искам да се уверя, че ще влезеш без проблем.

- Разбира се. Една секунда... Интернет експлорър се зарежда. Ето. Искаш да се включа ли?

- Можеш ли да ми дадеш ИКЕ? Това е адресът. Би трябвало да започва с ййрз.

- Изписано е Шрз, двоеточие, наклонена черта, наклонена черта. Искаш ли да се включа?

- Да, Трейси, направи го.

- Добре, влязох.

- Виждам те, че си включена. Идеално. Благодаря за помощта ти, Трейси.

- Няма проблем, драги. Приятен ден.

- И на теб.

Щрак.

Марк направи сканиране на портовете на сървъра агспе1.аб1Ьр.сот.аи. Както очакваше, обичайните портове като ЕТР, Телнет и НТТР бяха добре защитени. Порт 22 беше отворен, което вероятно означаваше, че действа защита 88Н. Ако всичко друго се провалеше, можеше да бъде пробита, но сигурно би било отчетено.

За щастие, такова нещо не беше нужно. Протоколът, използван за управление на мрежата, беше отворен в порта по дефолт ПИР 161.

Следващата част беше лесна. Беше само 8КМРу1, не по-трудният за хакване ПКМРуЗ. Той имитира няколко ПИР пакета, за да заобиколи списъка за достъп на 8КМР и да открие името на рутера му, после осъществи брутална атака с хиляди пароли в секунда, за да се добере до общественото ползване на 8КМР и неговата версия на потребителско име и парола. Заложи в атаката команда да зареди нов конфигурационен файл от ЕТР сайт към рутера, който импортира този файл обратно в сървъра, като използва действащата конфигурация.

В този конфигурационен файл имаше ново логване към агспе1.аб1Ьр.сот.аи. Използва го да направи издирване кога Роуина Фелдман беше влязла в Австралия.

Ако изобщо това се бе случило.

Тридесет и седма глава

Андреас

Рейчъл се втренчи в дланта си, все още лежаща върху бравата. Звукът от блъскащото й сърц изпълваше главата й. Не изпадай в паника. Сигурно просто беше блокирала. Натисна отново. Вратата не помръдна. Грифин беше дошъл. Беше я проследил, беше се отървал от Спенс и я беше заключил. Вратата изглеждаше нова и масивна. Блъсна я, звукът отекна в стените, а дланта й запари. Заблъска отново и отново.

- Спенс? Спенс? Спенс? - крещеше.

В ключалката изтрака ключ. Вратата се отвори. От другата й страна стоеше Спенс. Лицето му беше потно, дишаше тежко и я гледаше, все едно току-що е изпълзяла от пръстта. Рейчъл се спусна покрай него, взе чаша от плота до мивката и я напълни със студена вода. Спенс приближи зад нея. Тя се обърна с лице към него. Беше придобил по-извинителен вид, но нещо не беше наред. Обикновено беше толкова... спретнат, добре облечен и с коса, оформена с гел. Сега халатът му в цвят бордо висеше накриво, а русите му кичури стърчаха в странни посоки.

- Помислих, че той е тук - произнесе тя и изгълта водата, която беше успяла да налее. Почувства се благодарна, задето внезапната студенина в устата й я върна към действителността. - Помислих...

Спенс закри лицето си и остана неподвижен. След миг от гърдите му се надигна протяжен стон и излезе от устата му като приглушено ридание. Ръцете му затрепериха и като ги снижи, бузите му бяха мокри от сълзи.

- Съжалявам - отрони. - Толкова съжалявам.

Рейчъл хвърли поглед към дневната и видя лаптопа му да лежи отворен на масичката за кафе.

- Какво става? Какво се е случило?

- Той ме разкара. Андреас ме разкара.

- Кога?

- Снощи, много късно вечерта. Не съм мигнал. Той беше с някого. Каза ми, че те... че те... -Ридание изкриви останалите думи. Той зарови глава в рамото на Рейчъл. Тя зашътка и го погали по тила, а сърцето й се сви. Вината беше нейна, тя му причини това, поредната автомобилна катастрофа, която да добави към растящата купчина, тежаща на съвестта й. Ако не се беше върнал, още щяха да са заедно.

- Върви при него - каза му - Оправи нещата. Всъщност аз взех решение.

Спенс дръпна глава и я изгледа подозрително.

- Какво?

- Да седнем. - Рейчъл посочи към дивана.

Той хвърли бърз поглед към лаптопа.

- Да седнем до масата.

Значи това било. Сигурно е гледал порно. Това обясняваше защо е заключил вратата -никой не иска да бъде заловен с ръце в гащите.

- Първо ми обещай едно - заговори тя и дръпна стол. - Моля те, вече не ме заключвай в стаята. Знам, че това е твоето жилище и имаш нужда от усамотение, но се уплаших.

- Аз... Просто се опитвах да те запазя в безопасност - избъбри рязко той. - Спомена за ножа и те открих на пода в твоята стая. Не исках да казвам нищо, но наистина не си поплюваш с таблетките. Наясно съм, че стресът ти е много, само че...

- О, боже мой - отвърна тя през смях. Последното, което искаше, бе да го кара да се чувства засрамен. - Не е голяма работа. Не е като да си заминал за уикенда и да ме оставиш там вътре.

- Добре - отговори той, явно успокоен. Обърна се към плота. - Кафе?

- Почакай - настоя тя. - Ела да седнеш.

Той се настани на стола до нейния, така че коленете им почти се докосваха. Тя се протегна и стисна ръката му

- Беше невероятен - увери го. - Не бих могла... Имам предвид изминалата седмица... Няма как да ти благодаря достатъчно. Но вече съм готова да се върна. Имам нужда от помощ. Истинска помощ. Не мога... - Почувства, че ще се разплаче, и погледна към Спенс в очакване да срещне състрадание в очите му, но той я гледаше сурово.

- Не можеш да си отидеш у дома.

- Налага се.

Спенс поклати глава.

- Ти си болна.

- Знам и ще потърся помощ.

- Ще отидеш право в болница и ще се оставиш да те приберат под контрол?

- Какво? Не, разбира се, че не. - Той шегуваше ли се. Огледа устата му за намек за усмивка. - Но ще се върна в клиниката, може би като стационарен пациент...

- Не мога да те оставя да се прибереш у вас сама...

Той беше прав. Да се намира в онази къща със счупен прозорец и без Лили да е там, би могло да срине решимостта й.

- Нека звънна на Марк - подхвърли. - Да проверя дали леглото, което ми предложи, още е налично за няколко дни.

- Ако ще отсядаш там, какво пречи да останеш тук?

- Вече прекалих с гостоприемството ти.

- Това не е...

- Моля те, Спенс. Взех решение. И без това трябва да говоря с Марк. Имам нужда да ми помогне да стана... повече като него. Нали се сещаш? По-уравновесена. И да измислим как ще действаме с Грифин. Може ли да използвам телефона ти?

Спенс гризеше нокътя си и се мръщеше, все едно беше разсейван от смущаваща мисъл.

- Спенс?

- Какво?

- Може ли да използвам телефона ти? Да говоря с Марк?

Той поклати глава.

- Батерията ми е паднала. Зареждам го.

И какво, като му беше паднала батерията? Обаждането й щеше да е съвсем кратко. Можеше да си остане включен в контакта. Може би се притесняваше, че ще тръгне да души, и не желаеше да попада на съобщения между двама им с Андреас. Никога не би постъпила така, но той явно не разсъждаваше трезво. Реши да изостави темата. При положение че Лили беше при Марк, той сигурно работеше у дома и можеше да му звънне по всяко време. Първо закуска, а после пак щеше да досажда на Спенс за телефона му Може би щеше да го накара да й поръча такси.

- Е - подхвана ведро Рейчъл. - Яйца?

Спенс махна към хладилника.

- Да, каквото и да е.

Сред различните здравословни храни - салати, зеленчуци, кисели млека с ниска масленост - Рейчъл откри жълта кутия яйца и опаковка настъргано узряло сирене.

- Ще ги направя бъркани. Добре ли е?

- Та какъв е планът? - поинтересува се той. - Като се върнеш. Имам предвид за Грифин.

Тя взе една купа и започна да чупи яйцата.

- Не съм съставила точно план. По-скоро открих различен начин да погледна на проблема.

- И какъв е той?

- Такъв, който не включва преждевременното ми вкарване в гроба заради гладуване. Макар че ти дължа опаковка задигнат демерол. Съжалявам.

- Ясно - отвърна той.

Тя сипа малко мляко и започна да бърка яйцата с вилица.

- Просто... Не искам повече да го правя. Трябва да съществува изход. Ако Марк е способен, ако баща ми е способен, а той е най-големият... - Канеше се да каже най-големият никаквец на два крака, но се спря. Щом се върнеше, щеше да го повика да дойде и да изслуша неговата страна. Наистина да чуе каквото имаше да каже. - Ако той е способен, защо не и аз.

- Ами Грифин?

- Още не съм сигурна - отвърна тя и извади тиган от шкафа под мивката. Завъртя ключа на електрическата готварска печка. - Надявам се Марк да има някакви идеи. Или... Мислех си да започна на чисто в Австралия.

- Австралия.

Рейчъл сипа яйцата.

- Познавам някого там.

- Ами ако той те открие?

Тя повдигна рамене в смисъл „Какво да се прави?“.

- Поне ще е топло.

- Но... - Спенс се заозърта из помещението, сякаш издирваше отговори за разрешаването на загадка. Отново скри лицето си в шепи. - Нуждая се да си тук... Андреас...

Очевидно беше разстроен и не можеше да понесе мисълта да остане сам. Тя нямаше желание да допринася за злощастието му, особено след като той се показа толкова добър към нея, но трябваше да мисли за себе си. За Лили. Трябваше да вкара живота си в ред.

- Хайде - произнесе благо. - Познаваш го едва от месеци. Другата седмица ще има някой друг и...

- Не искам друг - промърмори Спенс. - Влюбен съм.

- Не можеш да се влюбиш в някого толкова бързо.

Той свали ръце и се изсмя, но звукът беше странен и преувеличен.

- Ние би трябвало да сме заедно. Не би ли било чудесно?

- Възможно е аз да изглеждам малко като мъж - отбеляза тя и разбърка яйцата с дървена бъркалка, а миризмата накара стомаха й да издаде звук. - Но мога да те уверя, че оборудването не е точното за теб.

Той повдигна вежда и отметна глава към спалнята.

- Какво ще кажеш да отидем и да проверим?

Колкото и да нямаше желание да огорчава Спенс, шегата му не беше на място. При все несгодите му с Андреас можеше да се покаже поне малко радостен заради нея, задето се чувстваше достатъчно силна да се върне и да се опълчи на Грифин. Взе две чинии, раздели яйцата поравно и ги наръси с настъргано сирене. Никога не беше казвал, че обича Андреас, дори не го беше намеквал. Не беше очаквала да понесе толкова тежко раздялата им.

Когато се обърна с чиниите, той не беше до масата, а се беше преместил на дивана. Затвори лаптопа и включи телевизора. Беше оставен на готварския канал. Плешив чернокож, бързо говорещ мъж във военна униформа настояваше да узнае какъв вид сорбе предпочитате за изчистване на вкуса в устата.

- Може ли да пуснем нещо друго? - помоли тя, понесла чиниите. - Повече не мога да гледам това. Какво ще кажеш за новините?

Спенс се взираше в екрана, все едно тя не беше казала нищо.

Тя му поднесе едната чиния.

- Спенс?

Той продължи да я игнорира. Дали беше, защото спомена Австралия? Може би се държеше така, защото тя оспори твърдението му за любов. Колкото и себично да звучеше, не можеше да се занимава с фасоните му, не и когато трябваше да се съсредоточи върху храната. Не очакваше да погълне яйцата с лекота, количеството на едно сядане би било почти същото, което изяждаше за цял ден напоследък, и тя не беше убедена, че предишната нощ стомахът й беше взел същото решение като разума й. Тялото й въставаше срещу нея неспирно, така че защо да очакваше нещо различно сега?

Нямаше смисъл да отлага. Остави чинията си на масата и седна на ръба на дивана. Гребна с вилицата и я приближи към устата си. Започни с една хапка и виж как се справяш, каза си.

Макар сиренето да беше грешка, тъй като текстурата беше прекалено лепкава, усети топлите яйца приятни върху езика си. На екрана сержант Сорбе беше заменен от маце хипстърка с пиърсинг на долната устна, разбъркваше купа искрящо розова глазура за тава с кексчета. Пълна помия, но Спенс гледаше, сякаш това е любимата му програма и не желае да бъде безпокоен. Рейчъл лапна още една хапка вече с повече увереност. Усещаше храната гореща като въглени в гърлото си.

- Чуй, Спенс - заговори. - Съжалявам, ако съм те огорчила. Не съм възнамерявала да подлагам на съмнение твоите... чувства към Андреас. - Искаше й се да отмине дивана и да седне до него, но нещо в скованата му поза, също като птица върху жица, й даваше да разбере, че ако го направи, той ще стане от мястото си. - И дори да реша да замина за Австралия, ако мога да добавя идея, която измъдрих след седмица на хапчета, няма да се случи още цяла вечност. Просто трябва да избистря нещата у дома, но ти обещавам, че ще те подкрепя, както ти подкрепи мен.

- Как са яйцата? - попита я той, все така без да я поглежда.

- Вървят - отговори тя и наклони към него полупразната си чиния.

Зачака го да отговори, но вместо това той остана хипнотизиран от глупавите кексчета. Какво му ставаше? Най-малкото показваше се двойствен към страстта й да гледа готварски предавания - обикновено като пуснеше някое, той започваше да си играе с телефона си. Нима намираше, че за нея е здравословно да ги гледа? Нима смяташе, че ще са й от помощ по някакъв начин? Насили се да се успокои. Вината беше нейна, не негова. Тя внесе лудостите си в дома му и сега той не знаеше какво да мисли. Може би приемаше, че тя намира за релаксиращо да се взира в храна и да се подлага на глад? Откъде можеше да е запознат със сбърканите машинации на една анорексичка?

- Чуй - заговори. - Просто... Мисля, че е време да си тръгна. Може ли да използвам телефона ти? Или вероятно ще е по-добре ти да ми поръчаш такси. В тоалетния си несесер имам двайсет лири за спешни случаи.

Той изключи телевизора и метна дистанционното управление.

- Хубаво - процеди и стана от дивана.

Тя го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше с ентусиазма на тийнейджър, на когото бяха поръчали да изчисти стаята си. Защо се държеше така? Ако се беше нуждаела от един последен ясен знак, че е необходимо да си тръгне, за да съхрани приятелството им, то това беше този.

Сложи в устатата си последните яйца, бутна чинията си настрана и се изправи - после седна обратно и притисна длан към корема си. Като че храната увеличаваше обема си с всяка секунда, все едно някой надуваше балон в стомаха й.

Спенс се втурна към нея.

- Добре ли си?

- Май ядох прекалено много.

Той й помогна да стигне до спалнята.

- Дай си пет минути, остави храната да се смели. Не е нужно да хукваш на минутата, нали?

Като легна, тя се почувства по-добре. Кратка почивка, а после щеше да е накрак и да си тръгне оттук. Веднага щом болката отминеше.

- Съжалявам, че се държах като такава гадина - промълви Спенс, докато я завиваше грижливо. - Тази история с Андреас направо ме зашемети.

- Не се извинявай. Аз съм далече от идеална.

- Аз не мисля така.

- Толкова си мил.

- Нека ти донеса чаша топло мляко, за да отпиваш по малко - предложи той и стана.

Само от мисълта да погълне нещо повече й прилоша. Но в интерес на истината не беше яла толкова много, просто храната беше шок за тялото й, а топлото мляко винаги успокояваше стомаха й...

- Разбира се - прие. - Ако не е прекалено затруднение.

Той излезе от стаята.

Мигове по-късно подаде глава от вратата.

- Аз също искам кафе и млякото не е достатъчно - обяви. - Ще отскоча до бензиностанцията, връщам се до десет минути. Недей да отиваш никъде!

Тридесет и осма глава

Новини

По-малко от минута след като Спенс излезе от апартамента, Рейчъл изпусна газове, както способен човек единствено когато е сам. Напрежението в стомаха й се облекчи незабавно и тя отправи благодарности към вътрешностите си. Беше се притеснила, че това е някаква форма на бунт, поредното подсъзнателно саботиране на здравия й разум, но не, просто имаше газове.

Застина с ръка върху ръба на завивката. Би ли било много ужасно, ако си тръгнеше? Имаше двайсетачка, достатъчно, та да се прибере у дома, дори с такси в натоварения сутрешен час. Доста долничка постъпка спрямо Спенс, когато той беше така разстроен заради Андреас, особено пък, докато е за мляко, но тя или щеше да поставя себе си на първо място и да подреди живота си, или не. А и това щеше да им спести нова серия дискусии. Той изтъкна доста убедителни доводи за оставането й и тя беше способна да си се представи как се поддава. Нямаше да се иска много съмненията й да бъдат отприщени на свобода. Извика в съзнанието си един от снощните образи - тийнейджърката Лили поздравява отвратено измършавялата си майка - и отметна завивката. Нямаше начин да допусне да се случи.

Куцукаше из стаята, тъпчеше вещи в чантата си, а после се запъти към кухнята. Откри до чайника бележник и химикалка. Какво да каже? Благодаря, задето захвърли всичко, включително мъжа, когото харесваше толкова много и който вероятно ти е изневерил, защото го изостави изневиделица, та да дойдеш да се грижиш за мен. В отплата ще се чупя от дома ти, докато ти си в магазина да ми купиш мляко. До скоро!

Трябваше да престане да се помотава - той щеше да се върне всеки момент. Спря се на набързо надраскано „съжалявам“ и много целувки. Веднага щом стигнеше у дома, щеше да му звънне.

Метна чантата на рамото си, отиде до входната врата и се огледа за последно. Някой ден щеше да се реваншира пред Спенс. Той наистина я спаси. Когато беше на дъното и вече нямаше мърдане, той се притече по начин, по който не го стори никой друг, дори Марк. Спенс не се усъмни в нея нито за миг, не оспори вменяемостта й. Оказа се по-добър приятел, отколкото изобщо би могла да очаква.

Понечи да отвори вратата, готова да пристъпи навън, да усети свежия въздух в дробовете си за пръв път от една седмица. Само дето вратата не се отвори. Натискаше бравата отново и отново и въртеше резето, осъзнавайки все по-ясно едно, да, наистина я беше заключил -отново! Нямаше начин. Не беше възможно. Не и след молбата й тъкмо тази сутрин. Блъсна по вратата и за един налудничав момент се запита дали не можеше да я разбие, но после си представи как се свлича на пода с натрошена ключица и бързо промени решението си.

Пъхна глава под завесата, огледа алеята пред апартаментите, водеща към асансьорите. Насочи поглед към паркинга и после към портала, но не го видя. Денонощната бензиностанция „Есо“ се намираше извън селището. Спенс сигурно беше вътре.

Очевидно космосът й казваше нещо. Да, искаше да се прибере у дома, да види дъщеря си, да получи необходимата й помощ, но това не означаваше да е груба към човек, показал подобна доброта към нея.

Отпусна се на дивана. Нямаше го от пет минути и щеше да се забави най-много още пет, така че щеше да изчака. Дори нямаше да споменава за заключената врата. Когато се върнеше, щеше да го увери, че се чувства по-добре, че все така трябва да си върви, но че ще му звънне по-късно. Ето, толкова ли беше трудно?

Рейчъл включи телевизора с дистанционното управление. Типът със сорбето опяваше как било по-добре да се използва глюкоза на прах вместо захар за десерт, представляващ част от фитнес режим. Прехвърли на новините по ВВС, защото имаше нужда да възобнови връзката си със света. Кадри от Афганистан показваха сгради, сривани до основи от бомбардировки. Въстаниците се криеха по училища и използваха децата като човешки щитове. Ето това бяха хора среални проблеми!

Бележката на кухненската маса. Обмисли варианта да я остави там, може би да се посмеят със Спенс, задето пак я беше заключил, но не желаеше да рискува да го огорчи, не и след държанието му от по-рано, така че се надигна от дивана да я вземе. Докато откъсваше листа от бележника, репортажът от Афганистан свърши.

- А сега обратно на водещата новина, подозираното отвличане на двайсет и седем годишната медицинска сестра Рейчъл Стоун.

Рейчъл погледна към телевизора. Снимката й изпълваше екрана, същата онази от болничния й бадж - с коса, прибрана назад, и уста, кривната отляво в лека усмивка. Не можеха ли да използват някоя по-представителна? Не такава, караща я да изглежда като серийна убийца, тъкмо припомнила си любима шега. Да бе, понеже това беше важният момент. Качеството на снимката, а не фактът, че отвличането й беше водеща новина по ВВС. Точно това пишеше и в надписа - „Отвлечена лондонска медицинска сестра“, - дори някак си да беше чула погрешно водещия.

Картината се смени с кадри от „Сейнт Панкрас“. Халюцинираше ли? Сънуваше? Лежеше в леглото в плен на кома? Мъжки глас заговори зад кадър.

- Той е заявил, че името му е Спенсър Бороуман и че е фелдшер от Ковънтри. Нищо от това не е вярно. Вярно е обаче, че е работил заедно с Рейчъл Стоун в отделението за психотерапевтично възстановяване в болницата в северен Лондон. Също така е вярно, че те двамата - и още една сестра, петдесет и пет годишната Роуина Фелдман - се смятат за изчезнали.

Рейчъл опипа зад себе си за стол. Не можеше да се случва. По телевизията показаха отделението. Разпозна сестринската станция, наклонената кула от папки, надвиснала над античния компютър „Дел“, бялата дъска с телефонните им номера на нея, изписани със спретнатия заоблен почерк на Линда, шкафовете с белещи се етикети, автомата за телевизионни карти. Това беше нейното отделение. Това беше „Оукуд“.

- Когато Роуина Фелдман стигнала до спонтанното решение да си вземе дълъг отпуск от болницата „Сейнт Панкрас“, никой не го поставил под въпрос. Щом заминала за Австралия и качила в социалните мрежи снимки от новия си живот, приятелите й у дома се радвали за нея. Но разследване разкри ситуация, която става все по-зловеща. Австралийското правителство потвърди, че тя дори не е влизала в страната и ранни данни сочат, че никоя от тези публикации не е правена от нея.

Роуина не беше в Австралия? Но те си разменяха съобщения. Рейчъл беше виждала снимки. Само дето, като се замислеше, не бяха ли повечето фотографии на местни забележителности? Или на други хора, нови приятели, които беше намерила там. Тогава кой беше пращал съобщенията? Грифин? Не, това беше нелепо. Нямаше как Алан Грифин да познава Роуина. И как би успял да й попречи да замине за Австралия?

Цялата тази работа трябва да беше грешка, недоразумение. Нямаше как да не съществува рационално обяснение. Някак си зад всичко стоеше Грифин...

Ами Марк? Той знаеше къде е тя. Свърза се с нея; тя видя съобщенията му Защо не им беше съобщил къде се намира? Също и Линда. Спенс разговаря с нея. Защо тя не беше уверила полицията, че са в безопасност?

На екрана се появи снимка на Спенс със слабото му лице и изрусена до бяло коса. И неговата беше от болничната му идентификационна табелка. Същото лице, което виждаше почти всеки ден вече от колко дълго? Единайсет месеца?

Спенсър Бороуман е започнал работа в „Сейнт Панкрас“, след като Роуина Фелдман е излязла в дълъг отпуск. По думите на Линда Грийн, завеждаща отделението, той се представял като усърден и добросъвестен работник. Бил обичан от всички пациенти. Само дето изобщо нямал медицинско образование. Оказва се, че университетските документи са били подправени, както и копието от паспорта му в системата на Националната здравна служба.

Снимката на екрана отново се смени, този път с такава на тях двамата от миналогодишното коледно парти, един от малкото пъти, когато се беше напивала достатъчно, та да позволи на някого да я снима с телефона си. Стояха до таблото с графика с коледни шапки на главите и вдигаха тост с пайчета с пълнеж от сушени плодове. Тя беше толкова пияна, че той я набута в едно такси и тикна пари в ръката на шофьора да я откара у дома. Ако беше склонен на отвличане, защо не се възползва от нея още тогава? Или при някой от другите случаи, когато бяха излизали? Бяха оставали насаме стотици пъти.

- Господин Бороуман е работил в болницата близо година; сближил се е особено много с втората сестра Рейчъл Стоун, самотна майка от Хорнси, северен Лондон. Госпожица Стоун е видяна за последно в четвъртък, петнайсети октомври, да се прибира в дома си, където се приема, че е била очаквана от господин Бороуман.

На екрана се появи къщата й - нейната къща. Беше оградена от полицейска лента в синьо и бяло с надписи „Не преминавайте“. Прозорецът беше надлежно закован.

- Никой не може да каже какво се е случило след това. През нощта е бил счупен прозорец. Някои от обитателите на тази спокойна улица помнят, че са погледнали навън, но не са видели нищо. От полицията са открили следи от борба, кръв, но не и насоки къде може да се намират изчезналите. И все още нищо, което да сочи към убийство. Едно нещо е сигурно, тук се е случило нещо и всичките трима замесени все още липсват. Връщаме се в студиото...

Рейчъл изключи телевизора. Главата й се изпълни от тънко свистене, все едно беше стояла прекалено дълго до колона, издаваща силен звук. Пак провери входната врата, прещракна с резето и задърпа. Не помръдваше. Беше го заключил в жлеба. Защо би постъпил така Спенс, ако отиваше само до магазина? Никой не би могъл да отвори отвън, тогава защо? Тя дръпна завесите. Прозорецът към алеята също беше заключен и ключа го нямаше.

Ако не я беше отвлякъл, защо не можеше да излезе? Озърна се и усети да я изпълва леденина.

Това не беше апартамент. Беше затвор.

Тридесет и девета глава

Мляко

Телефонът му Беше тръгнал за него, когато й прилоша. Помогна й да стигне до леглото, отиде за чаша мляко, върна се да каже, че ще отскочи до магазина, и това беше всичко. Значи би трябвало още да се зарежда. Втурна се към неговата стая, натисна несръчно бравата и едва не заплака, когато реши, че и тази е заключена, но се оказа, че проблемът е единствено в неспособността й да борави с врати. На втория опит се отвори рязко и се блъсна в стената.

Рейчъл застина. Преди да накърни личното му пространство, не беше ли редно да се увери, че е бил той? Толкова ли пресилено би било да си представи, че и той като Конрад е бил накиснат? И тя го приемаше просто така, без да си задава въпроси.

След всичко, през което беше преминала, не беше ли редно да не го обявява автоматично за виновен?

Ами ако беше той и това беше единственият й шанс да се измъкне?

Пристъпи смутено в стаята и застана до леглото, оглеждайки стените за контакти. Само да открие телефона. Щеше да е заключен, но би имала възможност да осъществи обаждане до службите за спешна помощ. С какъв друг избор разполагаше? Ако някой беше накиснал Спенс, името му щеше да бъде очистено.

Но защо не знаят къде живее? В болницата не разполагат ли с адрес? Или в банката му?

В контактите нямаше нищо включено, така че отвори чекмеджетата на нощното шкафче в издирване на резервни ключове, трябва да имаше резервни ключове, всеки имаше резервни ключове, но чекмеджетата бяха празни. Приближи до скрина в очакване да е пълен - беше приела, че е изнесъл вещите си от спалнята през онези първи кататонични дни, - но като се изключеше най-горното чекмедже, което съдържаше сгънатите му дрехи от изминалата седмица, в останалите нямаше нищо, дори конец. Нямаше как да не притежава повече вещи. Никак не изглеждаше нормално.

Прозорците. Бяха на последния етаж, но може би ако задумкаше, би привлякла нечие внимание. Изскочи от стаята му, завъртя се кръгом в кухнята и се върна да затвори вратата му. Той не знаеше, че тя знае. Това се явяваше нейното единствено предимство. Ако не успееше да се измъкне, докато той се върне, не биваше той да се досеща, че е претърсвала.

По паркинга или около портала нямаше и помен от Спенс. Може би беше видял новините, беше се стреснал и беше избягал. Може би това беше истинската причина да я заключи в стаята. Потропа колебливо по стъклото, но звукът беше приглушен и отекна обратно. Разгледа прозореца и по гръбнака й полазиха ледени тръпки. Беше с троен стъклопакет. Спокойно можеше да подкара самолет тук вътре и отвън нямаше да чуят повече от жужене. Заради начина, по който апартаментът беше отдръпнат назад, вероятността някой да я забележи от паркинга беше близка до нула. Това не я спря да задумка по стъклото и да крещи за помощ.

Отдръпна се, ридайеки. Първоначалният шок от осъзнаването на истината, че Спенс, Спенс, й беше причинил всичко това, най-накрая отмина и остави след себе си единствено ужасяващата действителност, че се намира в капан. Той щеше да се върне всеки миг. За да направи какво? Да я убие. Не и Спенс! Или пък изобщо нямаше да се върне, което значеше, че щом свършеше храната, тя щеше да умре от глад. О, върхът. Дявол я взел тази проклета ирония.

Нуждаеше се от оръжие. Ножовете за рязане не бяха прикрепени на магнитната лента до хладилника. Явно ги беше взел. Дръпна чекмеджетата под чайника. Нейните у дома бяха препълнени със сметки, батерии, самозалепващи се листчета, дребни монети, полупразни блистери парацетамол и милион разнородни други боклуци, останки от ежедневието, натъпкани там поради липса на по-логично място, където да отидат, но освен четирите комплекта прибори в най-горното те бяха празни също като онези в спалнята. След това провери шкафовете. Опаковките храна като ориз и спагети едва бяха наченати. Същото важеше за почистващите препарати под мивката. Импулсивно вклини рамо зад хладилника и го избута на няколко сантиметра напред. Коленичи и плъзна пръсти по ламинирания под. Нито троха. Спенс беше подреден, но никой не беше чак толкова чист. Особено пък предвид, че през изминалата седмица не го беше видяла да върши нищо повече, освен да зареди миялната. Живееше ли изобщо тук? Нищо чудно, че никой не знаеше къде са.

Рейчъл стисна здраво главата си. Идваше й прекалено много. Не беше в състояние да асимилира всичко. Той живееше тук - не успяваше да прогони този факт от ума си. Но защо мислеше така? Защото той го беше казал? Защото имаше по рафтовете няколко негови снимки? Защото притежаваше пет-шест книги? Спомняше си как заключи, че имат много сходен вкус. И в този момент го съзря, абсолютно всичко. Винаги бяха имали толкова много общо. Не само за книги, но за музика, храна и телевизия. Оплюваха едни и същи знаменитости и примираха по едни и същи звезди от сапунени опери, но всичко това бяха лъжи. Точно както това място. Това тук не беше нечий дом. Представляваше подобие на дом, не по-истински от декорите на снимачна площадка. И тя беше заключена вътре от побъркан.

Погледна още веднъж през прозореца - нямаше го вече поне двайсет минути - и дъхът й пресекна. Прекосяваше забързано паркинга с качулка на главата и яке, закопчано чак догоре, за да скрие лицето си, стискаше преметнат на рамото му кафяв сак. Какво имаше вътре, по дяволите? Не ги даваха по бензиностанците, та да си отнесеш млякото у дома.

Нямаше да се наложи да чака дълго, та да узнае. Щеше да е при нея до минути.

Дръпна отново завесите и огледа помещението за следи, че е търсила нещо. Налагаше се да се преструва, че не й е известно нищо, че й е било прекалено зле да стане от леглото, а какво остава да излезе от стаята, да включи телевизора и да установи, че е обект на национално издирване. Всичко изглеждаше както след закуска, разтребено, с изключение на няколко чинии и чаши. По дяволите. Хладилникът още беше изтикан напред. Глупаво, глупаво, глупаво! Втурна се и започна да го бута, но без стената за опора той отказваше да помръдне. Опря рамо във вратата и оттласна тялото си, а сърцето й пропусна два удара, когато той се наклони напред. Протегна ръка да го задържи, възползва се от засилката и го бутна до стената. Отскочи назад потна и трепереща и се помъчи да реши дали хладилникът е на мястото си. Осъзна, че ако не успява да прецени, вероятно беше където трябва, и се втурна към стаята си.Чу входната врата да се отваря и затваря, изрита обувките си и се метна под завивката, стараейки се да успокои дишането си. В следващия момент го усети да влиза в спалнята.

- Рейчъл? Будна ли си?

Чантата й! Беше в дневната, близо до прозореца. Не беше проблем. Можеше да обясни, че я

е напълнила в подготовка да си върви, но й е станало толкова зле, че се е наложило да се върне в леглото. Не беше нищо фатално. Стига да пояснеше сега, а не да чака да я пита.

Килимът погълна стъпките му

- Рейчъл?

Прави се на заспала. Беше прекарала целия си живот да лъже хората. Това беше още една ситуация, още едно представление.

Изстена и дръпна завивката от лицето си, все едно се будеше от дълбок сън.

- Явно съм задрямала - изграчи и притсна длан към устата си, сякаш е пресъхнала. -Нямаше те цяла вечност.

- Съжалявам, че се забавих толкова много - отвърна той. - Налагаше се да взема още няколко неща.

Тонът му беше спокоен и премерен и не издаваше нищо. Щеше й се да можеше да види лицето му, но при светлината, идваща само от коридора, то беше в сянка.

- Не биваше да ям толкова много - отбеляза тя. - Надигнах се да си събера нещата, но се почувствах толкова ужасно, че се наложи да се върна в леглото.

- Съжалявам заради поведението ми - отвърна той, макар че тонът му не съдържаше извинение. Интонацията му беше равна, може би издаваща лека умора, като на таксиметров шофьор, който пита „накъде“ в края на дванайсетчасова смяна. - Откачих заради Андреас. Наистина ми липсва.

Да бе. Звучеше сякаш Андреас му липсва, колкото би му липсвало посещение при зъболекар. Всичко това беше напълно сбъркано. Вече нямаше съмнения. Той стоеше зад случилото се и тя се беше озовала в капан. Беше й необходимо да спечели време, за да състави план.

Обърна се демонстративно.

- Ще възразиш ли, ако поспя още малко? Все така не ми е особено добре.

- Защо да не ти донеса онази чаша мляко?

- Не съм сигурна, че стомахът ми...

- Млякото винаги успокоява стомаха ти. Ти го каза.

- Не искам да продължавам да те карам да сновеш наоколо. Ще поспя, а после...

- Отидох до магазина специално заради теб. Не искаш да ме разочароваш, нали?

Той се обърна и напусна стаята без нито дума повече. Дали знаеше, че тя знае? Очевидно искаше от нея да погълне млякото. Какво щеше да предприеме? Да я отрови? Но защо би си създавал всички тези грижи, да поддържа фалшив живот, да я примами тук и да приключи всичко просто така?

От кухнята долетя засмукващият звук от отварянето на вратата на хладилника. И му беше оставила дъщеря си за цял ден. Припомни си как Лили я стисна за бузите и изкрещя в лицето й. Порязването! Ножът беше остър, дори тя се нарани, но като го премислеше отново, Лили не би стиснала острието, та да се пореже така дълбоко и колко вероятно беше да е търсила пастел под дивана? Спенс го беше направил и й беше поръчал да не казва нищо. Беше учила на семинар как да различава наличието на тормоз и как е възможно причиняващият тормоз да заплашва детето, че ще убие родителя, ако то признае истината. Заради това Лили я беше пренебрегвала в болницата. Не защото я мразеше, а защото се боеше за нея.

Изщракване, когато вратата на микровълновата се затвори. Бипкаше, докато Спенс нагласяваше таймера. Рейчъл се помъчи да потуши гнева си и се благодари на всички светии, задето не беше причинил нещо по-лошо на Лили.

Дали можеше да побегне? Да се добере до входната врата? Не можеше да си представи, че пак я е заключил.

Проблемът беше, че се чувстваше така изцедена. Беше й коствало всички усилия да мръдне на няколко сантиметра почти празния хладилник. Преди седмици би приела, че има шансове, но сега, дори да се вдигне от леглото, би изхабило останалата й енергия. Нямаше да се стигне кой знае до каква борба.

Не, най-добрият план беше да действа, като че ли нищо не се е променило. Налагаше се да го убеди, че не е видяла новините, че не знае как полицията ги издирва.

Спенс се върна в стаята и приближи до леглото, протегнал чаша мляко, все едно правеше жертвоприношение.

- Благодаря - промълви тя и я пое с надеждата, че той ще излезе, та да може да я излее в тоалетната. Нямаше доверие на нищо, получено от него. Понечи да я остави на нощното шкафче. - Ще го изпия след малко.

Той не помръдна.

- Най-добре да го изпиеш сега, преди да е изстинало.

Тя отпи и отново понечи да го остави.

- Хайде сега - подкани той. - Известно ти е, че трябва да го изпиеш цялото, та да успокои стомаха ти.

Какъв избор имаше?

Рейчъл повдигна чашата до устните си и го изпи.

Четиридесета глава

Издирване

В два през нощта лицето на Марк беше осветявано от мониторите, строени в широк полукръг на бюрото му.

Бащата на Рейчъл спря да крачи зад гърба му.

- Защо ги преглеждаш наново? Какво ще ни кажат, което вече не ни е известно?

- Какво друго да правя? - въздъхна Марк и очите му пробягаха по редовете текст, потребителски имена, продължителност на сесиите, 1Р адреси, от файловете в уейбсайта за лов на педофили.

- Можем да излезем...

- И какво да правим? Можеш да почукаш на всяка врата в страната и пак да не я откриеш.

- По-добре, отколкото да седя тук и да въртя палци. През целия си живот...

- Всичко трябва да бъде проверено. И най-малката подробност...

- ... съм я предавал и сега ще я изгубя завинаги.

- ... може да ни отведе до него.

- Тя е моя дъщеря, Марк. Представи си да беше Лили. Би ли седял тук, забил поглед в екрана?

Марк се завъртя на стола си.

- Ще я намерим. Обещавам.

- Ами ако не я намерим?

- Открих, че Спенс е фалшифицирал документите си от университета, нали? И че Роуина не е влизала в Австралия. Нали така?

- Някой трябва да я е видял. Или него. Ще принтирам листовки. Няма да се спра, докато цял Лондон не узнае за нея.

- Може да не са в Лондон.

- Тук са. Усещам го.

- Чуй, Джим. Знам, че си разстроен...

- Не съм в състояние да сторя нищо.

- Просто имам нужда от още време.

- Какво време, Марк? Ченгето каза, че първите четиридесет и осем часа...

- Защо Спенс ще се промъква в живота й през цялата изминала година само за да я убие?

- Кой знае какво й причинява този лунатик!

- Не повишавай глас, моля те! Лили вече се буди с кошмари.

- Съжалявам, аз...

- Наясно си, че правя всичко по силите си.

- Знам, Марк. Знам.

- Сега седни. Ето там. Става ли? Той е умен, но всеки допуска грешки. Да започнем отначало. С какво разполагаме, което не води до задънена улица?

- Заплатите му.

Марк смени отворената страница на десния монитор и извика таблица.

- Сметката в банка Н8БС е регистрирана с адрес в... Лутън. На нотариалния акт фигурира името Кейт Смит. Имаше ли как да избере някое по-банално?

- Да прегледаме ли наново?

- От полицията вече държат мястото под наблюдение. А и е само за заблуда. Вътре няма нищо.

- Не знам.

- Трябва да се съдържа нещо в тези регистрации. Знам как го е направил, виждам къде е нанасял промени в данните. Просто ми е нужно повече...

- Нямаме време, Марк.

- Възможно е да се е свързал през 88Б тунел с Тор рутер, но може би... На кого звъниш, Джим?

- На Конрад.

- Остави го да спи.

- Едва ли спи.

- Ти самият имаш нужда от почивка, Джим.

- Ти стой тук и продължавай с каквото вършиш. Ние ще отидем на копирните машини. Ще направя постери и листовки.

- Посред нощ е!

- В Лондон сме. Все някъде ще е отворено.

- Седни, нека продължим. Джим? Джими? Върни се!

Четиридесет и първа глава

Спенс

Белота. Целият свят беше бял. И на фона тихо мънкане, все едно някой се моли.

Това раят ли беше?

Завъртя глава и видя сив абажур. Не е раят, тъпачке. Таванът на стаята е.

В главата й изникнаха няколко неща наведнъж - мехурът й беше на път да се пръсне, главоболието й се равняваше на мигрена от ада, устата й беше противна и лепкава като използвана лепенка за ловене на мухи, тихото мърморене долиташе от портативен телевизор, поставен в ъгъла на помещението и включен на кулинарен канал, и накрая, но може би най-важното, беше упоявана от човек, до днес сутринта смятан за един от най-близките й приятели.

Спенс знаеше, че тя знае. Но колко? Че изчезването й е разследвано? Че не разполага със свободата да си тръгне? Какво значение имаше - той беше изиграл козовете си. Да добави към млякото й капки, които да я извадят от строя, в общи линии беше декларация за намерения. И декларацията гласеше, че тя е бита карта.

Колко време беше прекарала в безсъзнание? Часовникът в ъгъла на екрана сочеше шест часа и тринайсет минути. Десет часа! Какво й беше дал? Изпълни въртеливи движения с раменете си и изтръпналостта изчезна, но беше заменена от тъпа, изцеждаща енергията болка, все едно че докато беше спала, някой беше обработвал плътта й с чукче за месо. Без съмнение краката щяха да са още по-зле. Подготви се психически и ги прегъна в коленете. Или поне опита. След няколко сантиметра спря. Дръпна юргана нагоре и простена.

Това вече беше лошо.

Ако преди беше прекарана, сега беше двойно прекарана с доза отчаяние отгоре вместо черешка. Около глезените й имаше кожени маншети, подплатени с черна изкуствена кожа, към тях беше прикрепена верига, достатъчно дебела, та да тегли кола. Към тази верига беше присъединена друга, спускаща се към долната част на матрака. Рейчъл дръпна отново и я видя да се изпъва. Беше закачена за таблата от ковано желязо.

Първата й реакция беше да си изпусне нервите, да крещи и да умолява, да му предложи, каквото пожелае, само да я пусне, но по някакво чудо оцелял логичен фрагмент от разсъдъка й напомни на Рейчъл, че още не беше умряла. Той искаше нещо от нея. Съществуваше някаква надежда. Да бе. И каква точно е тя? Опипа чатала си и с облекчение установи, че мястото не беше болезнено. И оковите й бяха подплатени, което означаваше, че макар да я беше докарал до безсъзнание, преди да я окове на леглото, удобството й беше важно за него. Дори й беше осигурил телевизор! Така че, да, Спенс беше луд, вероятно до степен да е способен да я одере и да надене кожата й, но я искаше жива, не я беше изнасилил и по негов си начин държеше на комфорта й. Не беше кой знае какво, няма спор, но пак беше по-добре, отколкото тялото й да е разчленено и захвърлено във вана със сярна киселина.

Рейчъл примлясна, за да има достатъчно слюнка в устата, та да заговори. Постара се да попречи на истерията да проличи в гласа й и извика:

- Спенс? Тук ли си?

Дистанционното управление беше на нощното шкафче, така че тя изключи телевизора. Внезапната тишина само усили страха й, като че бодрото бъбрене на водещите беше пречило на разума й да осмисли истинския ужас на ситуацията. Повика го още веднъж. Нищо. Беше си тръгнал. Беше я оставил да умре. Задърпа оковите, изпробва податливостта им, но бяха съвсем стабилни, кожата покриваше метална сърцевина и бяха заключени с ключ. Прехвърли се на веригите, пробва се да ги плъзне около рамката на леглото и ги разклати ядосано, когато не помръднаха.

- Леглото е специално изработено.

Спенс стоеше до вратата. Държеше поднос и се усмихваше, все едно я изненадва със закуска в леглото по повод рождения й ден.

- Така че е най-добре да се отпуснеш - добави.

Само дето не беше Спенс, не онзи, когото познаваше. Изрусената до бяло коса, прилепналите джинси и модната тениска бяха изчезнали. Бяха заменени от кестенява, разделена на път коса като на филмова звезда, любимец на жените, вталена черна риза с две откопчани копчета и стилни сиви панталони от леко мъхест плат. Велур или каша. Трансформацията му беше допълвана от елегантни черни кожени обувки с връзки, от онези, на които Спенс би се присмял, че са „офис скука“. Дори миришеше различно, одеколонът му беше лек и дискретен, не особено различен от такъв, който би сложил Конрад... О, по дяволите.

Захапа буза, за да овладее шока си. Не само миришеше като Конрад, изглеждаше като него.

В случаите, когато бяха излизали на романтична вечеря, беше сресвал косата си точно по този начин. Беше я боядисал в същия цвят като неговия. И Конрад беше носил точно същите дрехи на вечерта им в „Сейнт Джон“ в Спитафийлдс, когато тя си мислеше как може би ще каже, че я обича. Спомни си за камерата, която откри в дневната, какво бяха правили с Конрад на дивана, когато се прибраха във въпросната вечер, и потрепери. От колко време я шпионираше Спенс?

Стол от кухнята беше поставен близо до леглото, но не достатъчно близо, че тя да го достигне. Беше правил това и преди. Колко хора бяха умрели тук? Спенс остави подноса на стола и се изправи с ръце, опрени в гърба. Когато Рейчъл зърна какво имаше на него, по тила й плъзна студенина и обгърна бузите й.

Това беше то, щеше да умре.

Следващата мисъл я срази подобно на удар с юмрук. Вече никога няма да видя Лили.

Всякакви концепции как се налага да запази спокойствие я изоставиха напълно.

- Спенс, чуй ме. Моля те... Моля те. Готова съм на всичко. На каквото кажеш. - От очите й бликнаха сълзи. Преглътна риданието, напиращо в гърлото й. - Не прави това, Спенс. Моля те. Моля те. Не ми причинявай това.

- Хей, хайде, Рейч. Всичко е наред. В безопасност си. Нищо няма да ти направя. - Посочи към подноса. На него лежеше спринцовка, пълна с безцветна течност, плитка хартиена чашка с таблетки, от онези, които раздаваше из отделението по петдесет пъти на ден, и чаша с вода. - Това е за теб.

Тя обърса очите си с ръкав.

- За мен ли?

- Сигурно ти идва като лек шок.

Без майтап, откачалко.

- Но искам да знаеш, че не е нужно да оставаш тук - продължи. - Можеш да си тръгнеш по всяко време. - Пусна гърба на стола, заобиколи го и приклекна до него. - И това е пътят ти за навън.

- Аз не... Аз...

- Нека обясня. В спринцовката се съдържа калиев хлорид. Чувал съм, че причинява жестока болка, все едно вътрешностите ти се разтапят, но свършва за минути. За късмет като медицинска сестра ти ще съумееш да го инжектираш както трябва. Не е разумно да сбъркаш с такова нещо. - Направи гримаса заради някакъв спомен и прехвърли пръст върху таблетките. - Амитриптилин и доксазепам. Това ще отнеме по-дълго, може би няколко часа, но е далеч по-релаксирано. Можеш да ги смесиш с демерол или каквото не си изхвърлила в тоалетната и да се наслаждаваш на замайването.

- Да се наслаждавам на замайването ли?

Спенс се изправи, зае поза с леко раздалечени стъпала и ръце зад гърба му, а гърдите му изпъваха тъканта на ризата. Дори стойката му беше променена, леко женствената отпуснатост беше отстъпила място на нещо по-мъжествено и дори прилягащо на военен. Той вирна брадичка.

- И накрая можеш да ми кажеш да си вървя и аз ще си тръгна. После ще изчакаме природата да си свърши своето. Ще ти оставя още вода, ако го желаеш, и после, относително казано, можеш да си дадеш колкото малко или колкото дълго време решиш.

- Казваш, че ще ме оставиш да умра от глад - произнесе бавно тя.

- Ако го предпочиташ.

- Ако го предпочитам ли?

Това не се случваше. Трябва да беше номер, някаква сбъркана шега. Ами ако беше някой от онези злокобни сайтове в Интернет, където богаташи плащат да гледат как измъчват някого?

- Моля те, Спенс - прошепна и го погледна в очите. Той се взря в нея, без да мига. - Бяхме приятели, нали? - Зачака го да отговори, но той се задържа така неподвижен, че за миг тя го видя като робот с платка в главата. - Пусни ме да си тръгна. Моля те. Аз... Няма да кажа на никого.

Като че с превключването на един бутон, изведнъж цялото му излъчване се промени, той отпусна рамене и извъртя тялото си на една страна, малко като модел, извървял пътя си по подиума. И вече беше Спенс, в стаята беше нейният Спенс, приятелят й, който започваше работа рано, за да е от помощ с нейните смени, и я веселеше с истории от хедонистичния си начин на живот, който наминаваше в петък вечер, за да гледат романтични комедии и да мърморят срещу неизменно щастливия им край. Не този негов странен мъжкарски вариант.

Усмихна се и й намигна по същия начин, по който го беше правил стотици пъти в отделението.

Той е! Още е...

И после също така внезапно стойката му се промени отново. Поклати закачливо пръст към нея.

- Ама добре те метнах, а?

- Защо ми причиняваш това?

Той застина, огледа я внимателно, а после взе подноса от стола и го постави до леглото. Седна, кръстоса крака с глезен, подпрян на коляното, и сключи длани на тила си. В главата й изникна образът на тропическа птица, нещо от „Планета Земя“, която пристъпва наперено и се прави на по-едра, за да привлече партньорка. Именнно това прави това малко човече. Опитва се да се направи на голямата работа.

- По каква друга причина ще да е? - почуди се. - Защото те обичам.

- Нуждаеш се от помощ - заяви тя и поклати глава.

Спенс я огледа от глава до пети.

- Не аз съм прикованият към легло.

- Значи ти си сторил всичко това? Пратил си снимката на приятелите на Конрад, откраднал си парите от сметката ми, уредил си да ме уволнят?

- Формално погледнато, само да те отстранят.

- Знаеше какво означава тази работа за мен. - Прехапа устна, за да й попречи да трепери.

- Гледаш на всичко по погрешен начин. - Изражението му беше раздразнено, но също така развеселено, сякаш тя беше дете, задаващо същия глупав въпрос за стотен път. - Помъчи се да го видиш по-скоро като мащабен романтичен жест.

- Какво ще кажеш за цветя? Или кутия шоколадови бонбони? - Отново заплака. - Как можа да ми сториш такова нещо, Спенс? Как можа?

- Ето - произнесе и бръкна в задния си джоб. Подаде й сгъната носна кърпа.

- Не, благодаря.

Той отдръпна ръката си.

- Постарай се да не си духаш носа в чаршафите. Не е особено подобаващо за дама.

- Майната ти.

- Нито пък това.

- Майната ти.

- Струва ми се, че си малко уморена. - Понечи да се изправи.

Тя хвърли поглед към таблетките и спринцовката върху подноса. Нима я оставяше да умре?

- Почакай!

Спенс седна, съвсем безгрижен на вид.

^{- Да}?

- Какво искаш от мен? Секс ли е? Секс ли искаш да правим? Мислех, че си гей.

- Някога да си ставала лично свидетел как целувам мъж?

Беше самата истина, не се беше случвало. Беше й показвал безброй снимки на гаджета, беше я засипвал с пикантни истории за среднощни срещи из клубове, но никога не беше виждала доказателство за сексуалността му Рейчъл се отпусна на възглавницата. Пълното осъзнаване на ситуацията й я връхлетя с цялата си тежест - през цялото време е бил Спенс, нейният приятел Спенс, а сега я беше оковал за леглото - и тя се изсмя невярващо.

- Но защо целият този маскарад? Защо трябваше да ме опознаваш? Защо не ме фрасна по главата в някоя тъмна пряка и не ме довлече тук?

- Не пленяваш райски птици, като ги удряш по главата.

Подритна и разтресе веригите.

- Каква разлика би имало?

- Признавам, че нещата не се наредиха точно по план.

- По план? И какъв беше планът?

- Бих се радвал на период на меден месец, преди да стигнем до този етап.

- Период на меден месец? Но аз не... Не... - Спря се, защото разбираше, че не е добра идея да признава как не го смята за привлекателен. - Но ние бяхме приятели - довърши неуверено.

- В крайна сметка щяхме да стигнем донякъде. Може би като научеше за годежа на Марк.

- За неговия какво? Заедно са едва от няколко седмици.

- Доколкото знам, налице са проблеми с визата на виетнамката, която го е примамила в капана си. Както чувам, само трябва да докоснеш пениса му, и той ще каже да на всичко.

Рейчъл заклати енергично глава, напълно останала без думи.

- Към кого друг би се обърнала? - продължи Спенс. - Към баща ти? Този дърт пияница сигурно и сега надига бутилката. А Бека? Един коктейл я дели от пълен срив. Конрад? Боже, мразя го тоя красив хулиган. Толкова е прозаичен. Гадинката има късмет, че не излежава петгодишна присъда в „Пентънвил“. Не, трябваше да съм аз. Да те обгрижвам, докато ставаш все по-слаба и немощна.

- Но... Но аз мислех...

- Знам, знам, смяташе го за гей. Но не е като педалчето никога да не е било с жена. Това ти е известно, нали? Той се разкри пред теб за миналото си, как в продължение на много години е бил в колебания и на някакъв етап е бил сгоден за момиче. Май като е бил на двайсет и една, ако помня точно историята. И беше така наранен от провалената връзка с Андреас. Мъжете са толкова груби и безсърдечни... Някоя вечер двамата изпивате заедно нещо силно алкохолно, после той се събужда в твоето легло. - Размърда похотливо вежди. - И ти го молиш да остане.

- Та какъв е бил планът ти? Да съсипеш живота ми до такава степен, че да не съм в състояние да живея без теб?

- Предпочитам да го приемам повече като история, в която момче среща момиче и се влюбва...

- И момчето оковава момичето за леглото? Не мисля, че тази я знам.

- Както вече обясних, не трябваше да стигаме до този етап още известно време, но какво да се прави? Сега си тук. Това е важното.

Начинът, по който се държеше с нея, спокойно, почти с достойнство, докато тя реагираше истерично, й идваше в повече.

- Какво да се прави ли? Прикована съм към леглото, маниак такъв.

Той завъртя очи, сякаш искаше да попита защо все си толкова драматична.

- Чуй - заговори й с трезв и улегнал маниер. - Току-що заяви, че между нас не би се случило нищо. Приятели сме, нали?

Тя кимна предпазливо.

- Желаех те - продължи. - Но ти никога не би дошла при мен по своя воля, дори да мислеше, че не съм гей, така че аз си взех каквото искам. Не е ракетна наука. Всеки може да постъпи като мен. Светът е там навън, за да си го вземеш, стига да имаш куража.

- И не те е грижа, че аз нямам ответни чувства?

Спенс изпъна гръб и приглади ризата си.

- Кралят грижа ли го е, че момичето, доведено му за през нощта, би предпочело да спи в леглото си? Племенният вожд грижа ли го е, че красивият тигър, който е заловил, би предпочел да броди из джунглата?

- Аз не съм животно. Човешко същество съм.

- Моля те. Ако виждах хората по този начин, никога нямаше да свърша нищо.

- Защо мен? Сред всички, които би могъл да избереш за това, сред всички секси знаменитости...

- Пфу Пластмаса.

- Но как избра точно мен? Какво съм направила, та да... - Усети, че отново губи контрол, и едва пребори сълзите. Стегни се.

- Иха, сега вече наистина си просиш комплиментите! Добре, ще захапя кукичката. Висока си, това ми харесва. И си изключително привлекателна, имам предвид физически. Със сигурност никога не би се спряла на някого с моя външен вид.

Рейчъл отвори уста да заговори, но поклащането на глава от негова страна я накара да замълчи.

- Не го отричай - сряза я. - Едно нещо, което не понасям, са лъжците. Какво още? Интелигентна си. И имаш силна воля. Искрено се възхищавам на това. Ненавиждам слабаци. - Той разтресе рамката на леглото. - Ако беше слаба, това тук нямаше да е никаква веселба, а обикновено тази част е най-хубавата. В това помещение нещата стават истински. Но, предполагам, основното е... И аз не знам... Ти ме интригуваш А не се случва често. В действителност помежду ни има много общо. У теб се спотайва сумрачност. Способен съм да я съзра. И това наистина ме вълнува. Цялата история с гладуването е супер секси.

- Падаш си по анорексички, а?

- Преди не съм бил с такава, но си промених настройката. - Наклони се напред с искрящи очи, пак старият Спенс. - Много хероиново маце си.

Като се облегна, от приятеля й нямаше и следа.

Как беше докарала всичко това в живота си? Заради доксинга ли? Дали я е преследвал с години, чакал е точния момент, за да удари?

- От колко време... ме наблюдаваш?

- Ако се налага да научиш, проявявам интерес към теб от доста време, но моментът никога не беше подходящ Първо ти беше прекалено млада, после аз имах друга връзка. Ти забременя с Лили и не исках да се намесвам в такъв момент. Не съм чудовище! - Погледна я в очите, като че в очакване да се съгласи, и тя бързо закима. - Държах под око онзи мухльо в затвора и разбрах, че ще го пуснат предсрочно. Ти имаше нов приятел и вече можех да започна да действам по въпроса. Самият аз бях отскоро необвързан и си търсех нов проект. Така че, предполагам, просто нещата си дойдоха по местата.

Начинът, по който говореше, все едно разказваше някаква що-годе интересна история как е попаднал на новото си работно място, а не подробности около съсипването на целия й живот, й идваше в повече. Не успя да се възпре и сарказмът пролича в тона й.

- Дошли са си по местата? Как точно да си прокрадваш път в живота ми в продължение на близо година е идване по местата? Приемам, че дори нямаш медицинско образование. -Спенс се нацупи леко в смисъл залови ме. - Значи си се преструвал в работата?

- Как мислиш, че съм станал толкова добър готвач или интериорен дизайнер? Едно от нещата, които обичам най-много в романтичните си отношения, е, че ми дават възможност да добавям към уменията си, а да бъда с теб ми предостави шанс за истинско медицинско обучение. Знанията, които получаваш от прехвърлянето на учебници и гледането на серия след серия медицински сериали, са ограничени.

- Но пациентите... Можеше да убиеш някого.

- Повече от един. - Махна пренебрежително с ръка. - Бяха стари.

Рейчъл се постара да задържи лицето си безизразно, докато осмисляше чутото. Колко пъти беше изниквал в нечий живот и го беше разрушавал до степен, в която въпросният човек да се обърне към него за утеха? Колко хора бяха свършили оковани за леглото по този начин? И никой не го беше разкрил, в противен случай сега тя нямаше да е тук.

- Толкова ли е трудно да се разбере? - почуди се той. - Видях те, влюбих се в теб, така че те взех за себе си. Това е любовта, нали така? Да вземеш каквото искаш и да го направиш свое.

Начинът му на говорене й напомняше психопатите, които беше виждала в центъра в Нортсайд, хлапето, което наръга другото момче в гърлото, задето му беше седнало на мястото. Трябваше да запази спокойствие, да го забавлява. Беше предразположен към непредсказуемост. Склонен към внезапни прояви на насилие.

- Добре, взел си ме - подхвана. - Какво се каниш да правиш с мен?

- Това зависи от теб.

- Какво искаш? - попита предпазливо.

- Изпъни го - подкани и кимна към юргана. - Покрий си краката.

Тя изпълни.

- Така по-добре ли е?

Спенс се наклони напред.

- Направи го истинско. Ако го направиш истинско, ще остана. Ако ли не, ще си тръгна. Толкова е просто.

Пред него не важаха доводи, това беше повече от ясно. Значи вместо това тя трябваше да си спечели време, да разбере какво се канеше да предприеме той по-нататък. Може би когато в крайна сметка се стигнеше до изнасилването, щеше да успее да го убеди да освободи краката й, а после да го надвие някак.

- Ще го направя истинско - отсече и насили устните си да се извият в усмивка. - Щом това искаш.

Той дръпна нагоре маншета на ризата си и изпъна рамене като модел от каталог. Погледна часовника си.

- Бих казал, че почти е време за вечеря. Сигурно си гладна.

Това беше крайно меко казано. Чувстваше се, сякаш стомахът й се преобръща с вътрешността си навън и търси остатъци от храна по джобовете си. Но беше в състояние да го понесе, винаги й се беше удавало. И по-важното, той трябваше да си мисли, че тя не може да яде, че става все по-немощна. Прекалено немощна, та да се пробва да се измъкне.

- Не мисля... - заговори.

- Ще приготвя нещо, та да е тук, ако ти се прииска - отговори той с дяволита усмивка. „Нейният“ Спенс казваше същото.

Вече на вратата той се обърна обратно към нея:

- Още едно нещо. Напълно естествено е за някого в твоето положение да се опитва да измисли начин да се освободи или да ме фрасне с нещо по главата, когато не гледам. Ако възнамеряваш да предприемеш подобно нещо, нека цитирам пред теб любимата ми поговорка. Няма нищо по-лошо от това да осъзнаваш какво си имал и си изгубил завинаги.

Той фиксира очи върху нейните, взорът му беше леденостуден, престори се, че срязва дланта си.

- Все така имаш дъщеря си у дома. Ще ми е крайно неприятно да й се случи още нещо.

Когато той излезе, Рейчъл се зави през глава и заплака. О, Лили. Мисълта, че никога няма да...

Зърна себе си като тийнейджърка в клиниката по хранителни разстройства, с лаптоп в скута и Марк, седнал до нея, да се ровят в тъмната мрежа в издирване на някого, който да им помогне да накиснат Алан Грифин. Видя прозореца за чат, мигането на името, преди да се появят думите му.

Няма нищо по-лошо от това да осъзнаваш какво си имал и си изгубил завинаги.

Ето как се беше появило всичко това в живота й - тя лично го беше поканила! Той беше хакерът, на когото платиха в тъмната мрежа да подхвърли снимки в компютъра на Грифин.

Той беше Разкаян.

Четиридесет и втора глава

Среща

Беше ли толкова странно вършеното от Спенс? Нима диктаторът си мисли, че хората, махащи от тълпата, са негови предани и любящи поданици? Нима отскоро нашумялата поп звезда вярва, че подмазвачите от антуража й ахкат на всяко нейно изказване, защото е по-умна от Далай Лама? Нима безсрамникът, който плаща петдесет лири в гарсониера в Сохо, си въобразява, че на проститутката, полегнала върху леглото с полиестерни чаршафи, й харесва да прави секс със самотни дебелаци, които вероятно не са мили топките си от седмица?

Не, не и пак не.

Всичко, което искат никаквецът, диктаторът и младата звезда, е изпълнението да е убедително. Същото важеше и за Спенс - по негов си собствен сбъркан начин той искаше те двамата да бъдат заедно. Въпреки че я държеше окована за леглото, приемаше, че някак си биха могли да имат връзка.

Щом това иска, това и ще получи.

Трябваше да се представи като същинска гейша, да се усмихва, докато някакъв осемдесетгодишен с провиснали телеса тика в устата й осеяния си с петна инструмент. Ако не го правеше, вече никога нямаше да види Лили.

Помагаше, че й беше дал още таблетки, така че можеше да се преструва как не е на себе си, как не представлява сериозна заплаха. Сендоракс, това беше името, изписано на блистера от десет броя. Сигурно поредният опиат. Най-лесният начин да я омае. Рейчъл дори щеше да пусне шега - поне този път няма да мога да ги метна в тоалетната. Когато й ги подаде, тя извади две и ги пъхна в устата си. След като той излезе от стаята, изплю ги и ги скри под далечния край на матрака, при смачканите шоколадчета, които не посмя да изхвърли в тоалетната от страх, че няма да потънат. Каква ирония, но беше възможно именно те да я спасят. Щеше да се нуждае от сили за момента, когато ще се опита да избяга.

Облегната на възглавницата в най-близкото до седнало положение, което позволяваха веригите, Рейчъл гледаше телевизия с отпуснато лице и оцъклен поглед. По „ФудТВ+1“ вървеше „Голият готвач“. Джейми Оливър нареждаше нещо над тава с овчарски пай. Налагаше се да поддържа впечатлението, че е под влиянието на медикамент дори когато Спенс не беше в стаята при нея. Особено когато не беше. За разлика от нейния Спенс, който не беше в състояние да си съблече палтото без съпровода на фанфари, това ново негово превъплъщение се движеше безшумно като пантера, преследваща плячка. Веднъж вече беше направил две крачки в стаята, за да провери дали иска нещо за пиене, преди тя да е осъзнала, че е влязъл.

Протегна ръка встрани, за да бръкне под матрака, с очи, стрелкащи вратата. Наклони се бавно, готова да се престори, че сменя позата, ако бъде заловена. Пръстите й напипаха сплесканите шоколадчета. „Баунти“, чудно. Кокосът можеше да мине за един от петте й плодове и зеленчуци за деня. Задържа го под завивката, постара се да синхронизира шумоленето на опаковката с тропането на шпатулата на Джейми в тигана. Кога да предприеме ход? Сега, когато беше най-силна, или след няколко седмици, когато успееше да спечели доверието на Спенс и бдителността му отслабнеше?

Тикна шоколадчето в устата си, дъвчеше бързо и преглъщаше при първа възможност, а после отново придаваше отпуснато изражение на лицето си. Не, трябваше да се случи по-скоро. Това, че я обичал, бяха пълни тъпотии. Щеше да я изчука няколко пъти и после да я остави да умре. Дори да решеше да я задържи за по-дълго в този социопатски вариант на любовно гнездо, тя само щеше да отслабва още и още, тялото й да става по-хилаво и болката да се увеличава, колкото по-дълго оставаше прикована към леглото, а накрая той пак щеше да се отърве от нея. И после какво? Какво щеше да се случи, след като я остави да умре тук? Никак не би се изненадала, ако се заемеше да шпионира Лили през следващите двайсет години и после да й причини същото. Да ги прекарва една след друга като в някаква страховита фантазия майка/дъщеря. Не можеше да поеме риска за такова нещо.

Дали да му каже, че й е известно как той е хакерът, на когото платиха да накисне Грифин? Той не предложи информацията лично, така че може би не искаше тя да знае. Дали можеше да си послужи някак с това? Защо той не й беше казал? Никак не се поколеба да спомене другите жени, на които беше причинявал същото - готвачка, интериорен дизайнер и кой знае още колко.

Ето къде тази гадост се превръща в реалност.

Потрепна. Никак не звучеше добре.

От кухнята долетя млечният аромат на разтопено масло и заедно с него примеси от марината. Нещо рибно. През главата й прелетяха образите на поширана сьомга, филета от лаврак, запържвани в тигана, златисти кейкчета от раци, гарнирани със сос айоли със зелени подправки. Устата й се напълни със слюнка в очакване. Посегна за ново шоколадче, този път беше с карамел. Някак си трябваше да убеди Спенс да я отключи. Нямаше да е лесно. Вече отхвърли една нейна молба, когато тя поиска да отиде до тоалетната; поръча й да изчака и се върна с подлога. Когато тя запротестира заради унижението, той й напомни, че през изминалата година е работил като медицинска сестра в гериатрично отделение, така че пред погледа му са минали всички въобразими отпадъци, продукт на човешкото тяло. При това в огромни количества.

- От моето тяло не си виждал - отвърна сприхаво тя.

- Още не. - Той се ухили и я остави насаме.

Нямаше от какво да се тревожи - беше задръстена като лондонската канализация. Може би за пръв път в живота си се радваше, че има запек. Единственото нещо, което би влошило още повече тази ситуация, би било да я разнообразява с моментите, когато му подава подлогата, пълна с нейните изпражнения. Надяваше се, като се стигне до това, вече да я няма.

Две шоколадчета по-късно Спенс изникна на прага. Рейчъл улови движението с ъгълчето на окото си, но остана втренчена в телевизионния екран, на който Джейми печеше на грил броколи за гарнитура на пая.

- Рейчъл - произнесе меко Спенс. - Захарче?

Така казваше тя на Лили. Ти, мръснико, това не можеш да го имаш!

Тя завъртя глава с натежали клепачи и примигна, все едно се мъчеше да се задържи будна.

- Хей... Какво...

- Да вечеряме, а? - Тонът му беше мек, почти съчувствен, все едно двамата заедно бяха попаднали в капан и той беше също толкова жертва на тези обстоятелства, колкото и тя. -Приготвих нещо специално.

- Ухае прелестно - измънка тя, като се постара да не отваря прекалено уста, та той да не подуши дъха на шоколад.

- Как са болкоуспокоителните?

- Хубаво е.

- И аз реших, че ще ти харесат - заключи той и влезе.

Тя потърка лице и разтвори очи по-широко, все едно се мъчеше да се събуди, но застина, когато видя, че носи нов поднос.

- Какво има на този?

- Стриди - обяви той и го остави. - Знам, че ги обичаш.

Рейчъл усети гърлото й да се стяга. Въздържай се. Не показвай нищо. Не само носеше същите дрехи като Конрад на срещата им в Спитафийлд, но също така беше приготвил същата храна.

- Наистина ги обичам - промърмори и опря длан в корема си. - Просто... Не е...

- Яж много или малко, колкото пожелаеш - отговори Спенс и й хвърли лукав поглед. - Не би ми хрумнало да ти нареждам какво да ядеш. - Изключи телевизора, взе няколко чаени свещи от подноса и ги разпръсна из стаята. Когато ги запали, те озариха стаята с меки оранжеви отблясъци.

- Романтично - произнесе сънливо Рейчъл.

- Искам нещата да бъдат специални на нашата първа среща.

Същите дрехи като Конрад, същата прическа, същата храна. Какво си въобразяваше, че ще се случи? Че свещите ще смекчат светлината, а таблетките ще разбъркат разсъдъка й дотолкова, та на очите й да убегнат петдесетте килограма, различаващи двамата мъже? Че тя всъщност ще си помисли как е у дома с гаджето си, а не прикована към леглото на някакъв луд?

В кухнята изскочи коркова тапа. Спенс се върна с две чаши шампанско. Чудно празненство. Точно сега дори Бека не би се радвала да види нещо пенливо. Той спря до стола, а после пристъпи церемониално към нея и й подаде чашата.

Мускулът на ръката й потрепна. Беше достатъчно близо, та да го сграбчи за топките и да ги усуче.

Все така имаш дъщеря си у дома. Ще ми е крайно неприятно да й се случи още нещо.

Не, не беше удобният момент. Би му било прекалено лесно да се отскубне. А и дори някак си да го надвиеше, как щеше да се освободи от оковите?

Рейчъл посегна към чашата. Като я пое, той не отдръпна ръката си, а докосна с пръст опакото на дланта й. При физическия контакт към рамото й сякаш плъзна ток. Той я погледна в очите и пусна чашата. Тя се почувства разтърсена, омърсена, когато се облегна назад. Запази спокойствие. Не издавай нищо.

Спенс взе подноса от скрина, постави го на леглото и придърпа стола по-близо. В сребърен съд върху подложка от бели кристали лежаха наредени в кръг стриди в черупки, бяха залети с чесново масло и наръсени с магданоз. Беше ги приготвил и сервирал идентично със специалитета им от онази вечер. Откъде знаеше такова нещо? Дали тя му беше разказвала? Или ги беше шпионирал през прозореца на ресторанта? Независимо от всичко не можеше да си попречи да се впечатли от вниманието му към всяка подробност. Нищо чудно, че успя да мине за медицински работник.

Той приближи към нея питието си.

- За какво да вдигнем тост?

За твоята бавна и агонизираща гибел.

- Какво ще кажеш.. за истината? - отговори тя и чукна чашата му със своята.

- Това ми харесва. За истината.

Рейчъл издаде звук, внушаващ положителна оценка, макар течността да остърга некомфортно стомаха й, и остави чашата на нощното шкафче.

- Стридите изглеждат невероятно - отбеляза и се постара да накара ръката й да спре да трепери, когато посегна да си вземе.

- Аз ги предпочитам сурови - отвърна той и се усмихна многозначително. - Без лимон, без никакви добавки. Само свежия вкус на море в устата ми, с песъчинките му и всичкото. Твърдят, че Казанова изяждал по петдесет такива всяка сутрин.

- Аз ще започна с една.

Той вдигна стридата си към нея като за тост.

- Всичко трябва да започне все отнякъде.

Тя изсипа черупката в устата си, без да иска да й се харесва, но вкусът на маслото, подправено с черен пипер, и меката, почти сметанова текстура на стридата възпламениха искри върху езика й. Бяха съвсем същите като в ресторанта, ако не и по-хубави. Искаше й се да ги излапа всичките по-бързо, отколкото изчезват шотовете текила на моминско парти. Вместо това остави черупката до чашата си и изкриви лице, все едно храната беше заседнала по път за надолу.

- Не е ли вкусна? - попита той.

- Беше невероятна - увери го тя. - Просто... Трудно е...

Той се наведе и положи длан върху нейната.

- Хей, всичко е наред. Колкото много или малко ти се иска. Без критики. Не и тук.

Прости ми, Лили.

- Може ли да ти кажа нещо - отрони Рейчъл съвсем тихо, сякаш разкриваше тайна пред празна стая. Той кимна и придвижи тялото си напред, като задържа длан върху нейната. -Чувал си ме да мърморя, нали? Как работя на пълен работен ден, после се прибирам у дома, за да бъда родител. Обичам дъщеря си. Знаеш, че я обичам. Но е тежко. Всеки ден е нестихваща битка. И... Просто съм толкова уморена. През цялото време. - Брадичката й потрепери и тя пое дълбоко въздух. - Майка ми беше същата. Обичаше ме, разбира се, че ме обичаше, но не се справяше, не и след като баща ми ни напусна. Ако не я бях гледала да чезне, не бих знаела как да го причиня на себе си. - Тя сподави ридание. - Толкова се боя, че ще го предам на Лили.

- Всичко е наред - увери я Спенс. - Разбирам.

- Ще ти кажа нещо, което не съм казвала абсолютно на никого. Нещо, което... ми е трудно да призная пред самата себе си.

Той се облегна и усмивката му стана заинтригувана.

- Давай.

- Първия път, когато храненето ми се влоши много заради тази история с Грифин, пратиха ме в психиатричното отделение. При истинските откачалки. - Тя се помъчи да преглътне и да оближе устни, но устата й беше пресъхнала за което и да било от двете. Спенс я наблюдаваше неподвижно, също като кобра, която чака да види дали мишката пред нея ще предприеме рязко движение. - Човек би помислил, че ще ми е ненавистно да съм там, но... не беше. Харесваше ми. Животът беше толкова лесен. Понякога дори си пожелавам да се върна. Без работа, без сметки, без дете. Никакви отговорности. Само да гледам телевизия и да почивам, да почивам много, колкото ми се иска. И да чета. Обожавам четенето, но не съм хващала книга... ами, не помня откога. Също така да не се тревожа какво ям, защото можех да ям каквото поискам и когато поискам, дори то да е нищо. Ако лекарите не бяха доволни, спокойно можеха да ме хранят през тръба в стомаха и да ме оставят на мира! Това беше... Това беше най-щастливият период от живота ми.

Спенс кимаше, докато тя говореше, и след като млъкна, кимна още няколко пъти. Седеше облегнат и изду бузи с несигурно изражение на лицето, все едно се мъчеше да установи какъв е изводът от разказа й.

- Изминалата седмица, прекарана тук, беше най-хубавата ми след онзи период - продължи тя. - Не исках да си тръгвам. Задълженията ме караха да го обмислям. И ако ти ми кажеш, че е нормално да се чувствам така, че мога да се задържа тук и да водя живота, който искам, а аз ти повярвам, ще бъде ли налудничаво?

Той отпи.

- Не е налудничаво.

- Сигурен ли си? Защото на мен ми звучи точно така.

Той се ухили и понечи да си вземе нова стрида, но после застина и предложи съда на нея.

- Може би ни е дадено да сме луди заедно?

Тя посегна към една черупка.

- Може би да.

Четиридесет и трета глава

Камери за видеонаблюдение

Боже, ще ми се да беше по-близо - отрони Марк и увеличи изображението. - Има друга камера, толкова по-удобна, но тя е извън строя от миналата година.

Конрад потърка очи и отново се съсредоточи върху екрана, където зърнестият кадър показваше издута до ъгловати пиксели двойка да се качва в такси.

- И според теб това са те? - поинтересува се.

- Да. Наистина мисля, че са те. - Марк се прехвърли на най-десния екран и натисна старт. - Виж. Това е Съсекс Уей №547. Знам, че е тъмно и те са приведени, но огледай ръста им и ми кажи, че няма как да са те. - Прехвърли се обратно на първия екран и превъртя. - И това са същите хора, които се появиха тук... От горната част на Толингтън Роуд. Четири минути по-късно. Колко души бързат по страничните улички на Холоуей в този час на нощта? Трябва да са те.

- Значи са хванали такси? Не можем да разчетем номера.

- Но ако успеем да открием шофьора, ще можем да прегледаме регистрираното от джипиеса му.

Конрад се ухили и го тупна по гърба.

- Ти си гений! Колко черни таксита има в Лондон? Не може да са толкова много. Най-добре да го пуснем по вестниците, може би в днешния „Ивнинг Стандарт“. Да им се обадя ли?

- Може и да не е най-добрата възможна идея. Да проникна в системата за видеонаблюдение на общината не е точно законно деяние. - Марк извади от чекмедже на бюрото лаптоп с размерите на книга с твърди корици. Отвори и почука директно по екрана. - В тъмната мрежа има облачно хранилище на данни за подаване на сигнали. Мога да оставя записа там.

- По-безопасно ли е?

Марк му се усмихна мрачно.

- За теб, да.

Четиридесет и четвърта глава

Истинско

Рейчъл изплю демонстративно стридата - но се надяваше не чак толкова демонстративно, та Спенс да осъзнае, че играе роля - в носната кърпа, която й даде по-рано, и после остана да го наблюдава как дояжда останалите. След като разчисти, той дръпна стола си до леглото й и включи телевизора. Изтърпя „Тайният милионер“ със забележимо по-малко интерес от преди и към края дори се чудеше на глас как е възможно тя изобщо да го доглежда. После пуснаха първия епизод на „В обувките на Сатаната“, любимия сериал на Конрад. Спенс реши, че е класическа поредица, на която ще се насладят и двамата.

На двайсетата минута от епизода Рейчъл тикна две таблетки сендоракс в устата си и се плъзна надолу по матрака, пъхна ръце под възглавницата и се престори, че заспива. Спенс погледа още известно време, а после изключи телевизора. Чу дишането му по-близо, усещаше топлината от тялото му, когато се наведе над нея, и се запита дали не беше моментът да му се нахвърли, да се насочи към очите му, но после той се отдалечи с леки стъпки към вратата. Изчака да чуе тихото прещракване на ключалката, изплю таблетките и ги пъхна при другите под матрака. Насили се да преглътне студените и жилави остатъци от втората стрида.

През нощта похапваше шоколадчета, искаше да ги излапа по-бързо, гладът я гнетеше жестоко, стомахът й къркореше, но тревожността я караше да се чувства, сякаш някой е затегнал примка около шията й. Беше слаба. Усещаше го. Толкова труд да възстанови тялото си, а сега се усещаше също толкова капнала като преди, плътта й беше като слой подплата на евтин хотелски матрак, а костите й стърчаха остри като пружините му Беше свалила десет килограма, може би дори повече.

Като не знаеше колко е часът, нощта сякаш се точеше до безкрайност. Стигна се до ежеминутна борба да не приеме болкоуспокоителните. Онова, което шокира най-много Рейчъл, беше огромното й желание да оживее. Не й беше до въображаемите погребения от детството й, до скръбните хвалебствия и умело замислените сценарии, в които баща й се хвърля напред измежду скърбящите, пада на колене до осеяния с буци пръст ковчег и се моли времето да се върне, та той да може да види дъщеря си още веднъж. Чувствата й в момента бяха точно противоположните. Щеше да се измъкне оттук и да се върне при Лили. Да бъде майката, която нейната собствена е било редно да бъде.

Но как? Как? Протегна се, внимателно опипа пода до леглото и вдигна подноса за евтаназия. Когато той разтребваше след вечерята, тя го помоли да го отнесе, от присъствието му в стаята я побиваха тръпки. Той премести замислено поглед между нея и подноса, а после заяви, че ще е най-добре да го оставят, където си е.

- Свободна си да си тръгнеш по всяко време - повтори й.

Тя хвана спринцовката. Ами ако я скрие под завивката, обърне лице в другата посока и се престори на умряла? Можеше съдържащото се на подноса да е разпиляно по пода. Когато той приближи, за да провери дали наистина е мъртва, можеше да го изчака да се наведе и да инжектира в шията му калиевия хлорид. Ала ако не уцелеше? Ако реакциите й се окажеха прекалено бавни? Ако я изчакваше тя да оплеска нещата, за да навреди жестоко на Лили, да я остави да живее с вината, че сама го е предизвикала, сякаш тя се явяваше темата в тази негова психотеза на разкаянието?

Върна подноса на земята и се залови да масажира бедрата си.

Какво щеше да прави, по дяволите?

До сутринта Рейчъл вече беше точно толкова отпаднала, колкото се преструваше, че уж е.

Когато около осем Спенс влезе да провери иска ли кафе или нещо за ядене, сумтенето изпод завивката да бъде оставена на мира не беше игра. Започна да задрямва призори и беше отчаяна да задържи съня. Какво друго да прави? Да седи в леглото и да гледа телевизия, както когато си издействаше болнични от службата?

Няколко часа по-късно Спенс дръпна завесите и помещението се изпълни със сивкава светлина.

- Ако те оставя, ще хибернираш като мечка.

- О, здравей - произнесе тя, като отвори очи.

Макар отново да беше облечен като Конрад, този път в комбинацията от черно поло и бежови ленени панталони от честването им на три месеца заедно, когато ядоха в леглото блини с пушена сьомга заедно с охладено бяло вино, излъчването на Спенс беше напълно погрешно. Яката на поло му беше изкривена, в косата му имаше вълнички на мястото, където трябваше да е гладка, но по-скоро опираше до начина му на държание, все едно долавяше, че някой стои зад гърба му.

И после тя осъзна. Беше нервен.

Какво се беше случило? Дали беше видял нещо по новините?

Рейчъл прочисти гърло, несигурна дали беше добра идея да го попита какво не е наред. За да си спечели време, наля си вода от каната на нощното шкафче. Болкоуспокояващите. Бяха изчезнали от мястото им до леглото й. Отвори чекмеджето.

- Можеш да си ги получиш обратно после - обяви той. В тона му се долавяше напрежение, някаква припряност. - Този път не искам да ми заспиваш.

Този път. Това не звучеше добре. Всъщност цялостното му поведение беше тревожещо. Снощи беше приела, че го държи, но сега той изглеждаше затормозен и непредсказуем. Налагаше се да намери начин да го усмири, да го върне в същото настроение като по-рано.

Той забарабани с пръсти по рамката на леглото.

- Храна? Искаш ли нещо, или да не си правим труда? И без това няма да я ядеш, нали? -Кимна, сякаш се съгласяваше с гласа в главата си. - Добре, да се захващаме.

Рейчъл се опита да придърпа колене към гърдите си и изстена, когато осъзна, че не може.

- Храна е добре. Може ли да хапнем нещо? Моля?

Спенс пое въздух през зъби, вгледан в нея.

- Хубаво - отсече. - Защо пък не, а? Продължаваме с това вече толкова дълго.

Никак не й се харесваше начинът му на говорене, държанието му, как гледаше на нея като на задължение, което да отметне. В кухнята тракаха чинии, дрънчаха прибори, затръшваха се вратичките на шкафове. Каквото и да означаваше, не беше нещо добро. Тихият изкусител от снощи си беше отишъл. Какво се беше случило? Ново развитие в разследването? От полицията бяха на път да го спипат ли? Дали Спенс бързаше толкова, защото бяха набелязали местонахождението му и той искаше да изчезне оттук?

Но не и преди да е приключил с нея.

Когато се върна, подаде й чиния неугледно сервирани блини с пушена сьомга, ръбовете на парчетата риба бяха така разръфани, все едно ги беше късал с ръце, и отвори бяло вино.

- Имаш ли нужда от чаша? - поинтересува се и наклони гърлото на бутилката към нея, като че бяха пияници, поделящи си съдържанието й на автобусна спирка.

- Може би няма да е зле.

- Хубаво.

Подаде й бутилката. След още едно блъскане на вратата на шкафче се върна с две чаши, изтръгна бутилката от нея и ги напълни чак до ръба.

- Наздраве - произнесе и изгълта своето вино на един дъх. - Е, аз съм готов.

Всичко това се случваше прекалено бързо. Трябваше да намери начин да забави темпото.

- Моля те, седни. Снощи каза, че това ще е нещо хубаво. Каза...

- Добре. Добре. Ето, сядам. - Тръсна се на стола. - Доволна ли си?

- Мислех, че може да си поговорим - промълви тя и хвана една от блините. Има толкова много неща, които искам да узная.

- Да узнаеш ли? Какво ти е притрябвало да узнаваш?

- Някои от нещата, които правеше с мен. Бих желала...

- Какво значение има?

Тя се зарови в главата си за причини.

- Защото... Искрено впечатлена съм как си успял да постигнеш всичко това. Имам предвид тази история със Снапчат, да пратиш снимка от моя профил. Бека твърди, че било невъзможно. Че не можеш да се включиш в Снапчат от...

- О, да, Бека. Този извор на компютърни познания. Не би различила Транспортен пакетен протокол от ритник в чатала. Просто копирах потребителския файл от инсталационната папка на телефона ти, качих го в моя и после се включих с твоята парола. Фасулска работа.

- Добре, добре. Ами форумът? Онзи потребител СамоЗаТеб е бил включен от моя лаптоп, когато беше публикуван адресът на Грифин. Но това е невъзможно, защото аз бях включена като самата себе си.

Той тикна една цяла блина в устата си и продължи да говори, както дъвчеше:

- Времето на включване на профилната ти страница. Откъде идва? Просто данни са. И аз ги промених.

- Но сайтът беше защитен.

- Моля ти се, танцуваща маймуна с клавиатура може да пробие през така наричаната киберсигурност на този сайт и никой няма да забележи.

- Ами Националната здравна служба? Трябва да се...

- Както и да е. Сериозно те питам, какво значение има? Ти си моя. Точка по въпроса.

- Но аз...

- Но ти нищо.

- Искам да опозная истинския теб.

- Да опознаеш какво?

Тя се сви назад на леглото.

- Мислех...

- Кого го е грижа какво мислиш ти? Кого го е грижа какво си мисли някой от вас изобщо?

- Моля те, Спенс, не бъди такъв.

Махна експанзивно към прозореца, също като владетел, който се канеше да се обърне към кралството си.

- Вие, банални и безинтересни хора, нима мислите, че можете да правите, каквото правя аз? Можете да правите, каквото правя аз, а?

- Престани - проплака Рейчъл. - Плашиш ме.

Спенс я погледна, а очите му бяха студени, като че бе машина.

- Редно е да се боиш от мен.

Стана от стола и се насочи към нея. Рейчъл вдигна умоляващо ръце.

- Почакай, моля те, не така. Моля те, не го прави така. - Той я стисна за китката и дръпна ръката й настрана. Силата му беше изненадваща.

- Каза, че ще бъде хубаво, Спенс - отрони. - Обеща, че ще е хубаво.

Бутна я назад на леглото и блокира китките й от двете страни на възглавницата. Очите му обходиха тялото й.

- Все още може да е хубаво - примоли се. - Мога да го направя хубаво за теб. Това искаш, нали? Да е нещо хубаво, нали? Да е истинско.

Очите му се върнаха на нейните. Тя потърси в тях най-бегъл намек за съчувствие.

- Моля те - прошепна.

Спенс се дръпна от нея. Прочисти гърло, изпъна пуловера и приглади косата си. Разкърши се в едната и в другата посока, като че ли си представяше някакво танцово движение, изправи тяло, постави ръце зад гърба си и в рамките на един миг стана Спенс от предишната вечер.

- Всичко, което искам - подхвана с нехайна усмивка, сякаш последните няколко минути бяха единствено в главата й, - е да направя теб щастлива.

- И аз съм готова да направя щастлив теб - отговори Рейчъл. Това беше нейният шанс. Единственият й шанс. - Само очаквам да направиш едно нещо за мен.

Четиридесет и пета глава

Ключ

Дадох ти подлога - тросна се Спенс. - Затова служи тя.

- Опитах толкова много пъти - промърмори Рейчъл. - Не ми е удобно на нея. И бездруго е достатъчно трудно, като съм така... блокирана. Имам нужда да седна на тоалетната. Моля те.

Не беше имала желание да го моли, като е в такова настроение. Отбранителен и преливащ от подозрения. Искаше вчерашния Спенс, онзи, който говореше как е влюбен. Но какъв избор имаше? Беше повече от ясно, че веднъж щом преспяха, както той несъмнено щеше да нарече изнасилването пред себе си, щеше да изчезне, преди от полицията да са се добрали до това място. Налагаше се да предприеме нещо.

Сега или никога.

- Не мога да те пусна - настоя той.

- Нищо няма да опитвам. Вече ме предупреди какво ще сториш на Лили.

Той се захвана бавно с копчетата на ризата си, започна от това на яката. Беше издул предвкусващо устни, все едно тя го очакваше на леглото по своя воля. Той изобщо слушаше ли я?

- Спенс. Моля те. Каза, че можем да му се насладим. Просто искам да се чувствам комфортно. Ужасно ме боли стомахът.

- Говорихме достатъчно - заяви той и смъкна ризата от едното си рамо, а после и от другото, като с всяко движение напрягаше гърди. Никога не го беше виждала гол и макар мускулите му да не издуваха дрехите като тези на Конрад, притежаваха жилавостта на стоманено въже, която накара увереността й да се смали значително.

Очите й забродиха из стаята. Дори да й разрешеше да отиде до тоалетната, имаше ли нещо, което да сграбчи като оръжие. Каната за вода до леглото. Спринцовката с калиев хлорид на пода? Чувстваше се бавна и немощна, мускулите й бяха толкова слаби, че той сигурно щеше да успее да изскубне, каквото и да държеше, още преди да го е нападнала. Ами ако му се дадеше и изчакаше, докато са по средата, та да го залови, докато е невнимателен? Да забие палци в очите му в момента на оргазъм и да натиска, докато ноктите й не стигнат до мозъка му И после какво? Все така щеше да е заключена на леглото, щеше да умре от глад, но с трупа на Спенс за компания. Без такива.

Първо се освободи, а после му мисли какво да предприемеш.

Налагаше се да промени тактиката.

- Ето - заговори и се избута до ръба на леглото. Посегна към него. - Позволи ми.

Спенс премести поглед от ръката към лицето й и се усмихна. Пристъпи напред, достатъчно близо, та тя да вмъкне пръсти в колана му, да го придърпа към себе си и да освободи лъскавия кожен език от гайките. Целуна стегнатия му загорял корем.

- Мога да го направя невероятно - отрони и проследи с език вдлъбнатината по средата на коремните му мускули.

Усети бавния ритъм на сърцето му Той погледна надолу към нея с безстрастно изражение на лицето и опря длан в главата й. О, боже, ето, започва се. Но вместо да натисне надолу, той погали предпазливо косата й, като че тя беше сладко кученце, за което той си мислеше, че може да е краставо.

Тя се зае да целува твърдия му като монета пъп. Дишайки тежко, сякаш вече бе възбудена, прошепна:

- Мога да го направя много хубаво за теб.

Той повдигна брадичката й с пръст.

- Значи ще го направиш хубаво?

- Толкова хубаво...

- Ще те пусна да отидеш до тоалетната, ако го направиш истинско.

- Можеш да правиш с мен всичко и ще ми хареса. Ще те обичам.

- Всичко? Ами, това е интересно предложение - отбеляза той и усмивката му стана свирепа. - Винаги съм искал да бъда част от експериментираща двойка. - Наклони глава последователно в двете посоки. - Добре.

Когато се върна, остана до вратата и й показа ключа.

- Ето как ще процедираме - обяви. - Ще те отключа, но няма да помръдваш, докато не кажа аз. Едно потрепване и ще съм навън, а ти можеш да останеш тук дълго, колкото е нужно да умреш, и да се чудиш какво причинявам на дъщеря ти. Ясно ли е?

Рейчъл кимна. Усети прилив на адреналин, а мислите ескалираха като при пристъп на паника. Как щеше да го доближи достатъчно, а какво остава да го надвие? Ами ако това беше единственият й шанс и тя го пропилееше? Какво щеше да прави?

Спенс тръгна към нея, без да откъсва очи от лицето й. В долния край на леглото вдигна катинара, свързващ веригите, все така задържайки взора й.

- Няма да има второ предупреждение - заяви, пъхна ключа, завъртя го и се отдръпна с катинара в ръка. Вирнал пръст, тръгна заднешком, докато не се върна обратно при вратата на спалнята.

- Моля - произнесе и протегна ръка към прилежащата баня. - Не бързай.

Ето че беше свободна. Но за да стори какво? Да го пребие? Дори да се извърти настрани и да сгъне колене, за да спусне стъпала от леглото, й причини непоносими болки в костите. Усещаше мускулите си като изцедени кърпи за съдове, нескопосано прикачени към стави, изцяло изтъкани от ревматизъм. Междувременно той имаше жилавото тяло на шампион по бойни изкуства. Затътри се по килима, а веригата на глезените й подрънкваше на всяка крачка. Краката й се движеха като елементите на двигател, които не са смазвани с години. Щеше й се да преувеличава колко много всичко я болеше, но всякаква дейност на долните крайници й носеше агония. Очите му я проследиха по целия път. Дори когато вече не виждаше лицето му, знаеше, че са върху нея.

Отвори вратата на банята и пристъпи вътре. Озърна се, стъпила стабилно на плочките, прецени заобикалящото я, но установи, че всичко е отстранено - сапун, паста за зъби, душ гел. Рафтовете над мивката бяха празни. Нямаше го дори капака на казанчето. Натисна бравата да затвори вратата.

- Остави я отворена - произнесе Спенс. - Моля.

Рейчъл седна на тоалетната. Това беше безнадеждно. Не беше нито достатъчно бърза, нито достатъчно силна, та да го атакува. Трябваше да го убеди да я остави незаключена. Може би с времето щеше да го прилъже да й вярва. Какво време? Да не мислиш, че ще седи тук, докато полицията го издирва? Сигурно в дневната го чакаха фалшиви документи и протезно лице. Бам-бам, мерси, мадам, а после ще отпраши към Карибите да отпразнува поредното успешно унищожаване на нечий живот.

- Каза две минути - подвикна бодро Спенс. - Нали знаеш какво казват, дрискай или се разкарай.

- Само още една... - Прехапа устна и стисна очи в опит да сдържи сълзите си. Дръж се! -Само още една минута.

Още една минута за какво? Какво би могла да постигне?

Нищо.

Надигна се бавно от тоалетната.

Като излезе от банята, видът на всичко заобикалящо я - Спенс гол от кръста нагоре и с разкопчан колан, матракът с дебела като змия верига в долния му край, очакваща да я плени отново - накара през нея да протече нещо сходно със скръб.

- Готова ли си? - попита той.

Всяка крачка към леглото беше, сякаш се движеше при насрещен вятър. Не съществуваше изход. Не можеше да измисли как да го надхитри. Той щеше да я изнасили и да я остави да умре.

- Вземи се в ръце - нареди й. - Каза, че ще го направиш хубаво. Не ти трябва да знаеш какво правя с лъжците.

Рейчъл се препъна, стъпалото й се беше оплело във веригата, и се строполи на матрака.

Подносът беше в обхвата й, но дори да сграбчеше спринцовката, той щеше да изскочи през вратата, преди да го е достигнала. Не искаше да плаче пред него, осъзнаваше, че не това иска да вижда той, но не успя да се спре.

- Не ме карай да се връщам. Моля те, недей. Можем да имаме нещо реално. Да сме истинска двойка. Ще те обичам, наистина ще те обичам. Само не ме карай да се връщам.

- Истинските приятелки не спретват подобни сцени точно преди... да се любят. -Раздвижи рамене. - Виж, сега съсипа всичко. Аз вложих много усилия, а ти го съсипваш, и не ти трябва да видиш какво ще се случи, ако се развали. Разбираш ли?

Нещо в безстрастния начин, по който й говореше, все едно беше статистка във филма на живота му, нуждаеща се от допълнителни насоки, й действаше по-смразяващо, отколкото, ако се беше изправил с нож срещу нея. Кимна бързо и се настани с усилие на леглото.

- Добре - отсече и метна отворения катинар, така че да падне до веригата. - А сега, ако не възразяваш...

О, върхът. Все едно сама си копаеше гроба. Заоглежда веригите за слаби брънки, но и двете бяха съвсем стабилни. Щракна катинара.

И толкова.

Той тръгна към нея, като откопчаваше панталона си.

- Какво ще кажеш най-накрая да се отървем от тези пуловери?

Когато ги съблече, той вече беше по боксерки, същите черни прилепнали шорти като на Конрад. На кльощавите крака на Спенс не стояха чак толкова добре.

- И тениската - подкани и й направи знак да я изхлузи. - Искам да почувствам кожата ти.

Покачи се на леглото като дебнещ тигър, движеше се с раменете напред, устремен към нея. Тя трябваше да се справи, трябваше да го направи хубаво, да изпълни, каквото искаше той, колкото по-странно и сбъркано, толкова по-добре, стига да задържаше интереса му, та да не я остави да умре тук.

Посегна към раменете му, бавно, все едно се боеше, че той ще извърне глава и ще захапе ръката й, и го насочи към себе си. И после вече се целуваха, Спенс, опрян на лакът и надвесен над нея, с тялото му, притиснато към нейното, и едната му длан, сграбчила в юмрук косата й, та да не може да движи много главата си, ако го пожелаеше. Другата му ръка бродеше по нея, спираше да стисне грубо гърдата й, да сграбчи малкото останала плът на бедрото й. Тя нямаше представа какво беше очаквала, може би някаква нежност, при положение че беше говорил за любов, но такава отсъстваше напълно.

Устата му работеше върху нейната, сякаш отваряше загадка, езикът му се стрелна между устните й подобно на хищна риба, проучваща тъмна пещера за плячка, слюнката му имаше соления вкус на пушена сьомга. Когато погали с пръсти гърба му, той напрягаше мускули на мястото на допира, като че за да демонстрира физика.

И в този момент осъзна нещо. Той не се интересуваше от нея и чувствата й, вълнуваше го какво мисли за него.

И още нещо - ключът беше в панталона му

До леглото.

Спенс затегна хватката си в косата й, дръпна назад, така че й се наложи да вирне брадичка. Плъзна устни по бузата й, загриза леко кожата й, а после разходи език надолу по шията й. С другата ръка я потъркваше между бедрата през тънкия плат на бельото. Отметна глава назад и докато я наблюдаваше с леден поглед, тикна два пръста в устата си. Когато ги извади, те проблясваха на светлината. Дръпна бикините й на една страна и вмъкна двата пръста дълбоко в нея. Рейчъл подскочи с ръце около шията му, но се овладя навреме, за да го накара да изглежда като наслада вместо като страх.

- Това е. Точно така ми харесва - простена в ухото му

Той изсумтя и задвижи пръсти бързо, лицето му беше изопнато и напрегнато, когато тя обърна бузата му, облиза шията му и плъзна език в ямката до трахеята му. Движеше ръце нагоре и надолу по гърба му, а сънната му артерия пулсираше срещу разтворените й устни -сега, сега, СЕГА! Обви стегнато и двете си ръце около шията му и стисна зъби. Той опря длани в гърдите й, объркан за част от секундата, но достатъчно за нея да сключи ръце. Главата й се опразни напълно, докато стискаше здраво челюсти с всичко останало у нея, всеки мускул и жила работеха съвместно, той се превърна във всичко онова, от което тя някога се беше лишавала, във всяка болка, която си беше причинявала, във всеки къс самоомраза, с която беше изпълвала душата си. Усети в устата си вкус на ръждив метал, когато резците й пробиха кожата му и разкъсаха тънкия мускул отдолу Спенс я блъскаше в гърдите, но тя все едно притежаваше свръхчовешки сили - като майка, която откъртва вратата на горяща кола, за да се добере до бебето си - и той не успяваше да се освободи от хватката й. Тя стисна челюстите си още по-силно и захапа по-дълбоко. Кръвта придойде като порой, бликаше в устата й и достигна гърлото й. Извъртя се и изкашля навън гъстата червена маса.

Спенс се изтъркаля от леглото и се приземи в тромава приклекнала поза, а изражението му издаваше повече объркване, отколкото всичко друго. Докосна шията си и се намръщи към поаленелите си пръсти. Раната беше дълбока и разръфана и кръвта шуртеше като от спукана тръба по голите му гърди. Тенът му беше станал бледожълтеникав като пясък.

- Ти, тъпа... - подхвана, помъчи се да се изправи, но явно му се зави свят. Направи рязка крачка встрани, за да си възвърне равновесието. - Ти, тъпа, шибана кучко. Как ще...

И двамата погледнаха надолу по едно и също време. Спенс седна върху петите си, а Рейчъл се спусна от леглото, ръцете й достигнаха мястото на пода, където бяха лежали панталоните му миг след като той ги дръпна.

Кракът му беше достатъчно близо да го сграбчи.

- Моля те, мисли за Лили. Не й причинявай това.

Спенс гледаше надолу към нея, очите му бяха без фокус, олюляваше се леко. Кръвта течеше като от душ. Ами ако залитнеше назад и умреше извън обхвата й? Щеше да отнесе ключа със себе си.

Сграбчи го - сграбчи го незабавно!

Изплъзна се от ръката й, пръстите й се отъркаха в косъмчетата на прасеца му, когато той отстъпи рязко встрани.

Падна на едно коляно. Когато погледна нагоре с изпълнена с надежда обещаваща усмивка, почти изглеждаше, сякаш прави предложение.

- Забавлявай се - процеди и политна напред.

Четиридесет и шеста глава

Гладуване

Рейчъл се взря в тялото на Спенс. Беше й ясно какво означава това, завършек на ситуацията, но осъзнатото се задържаше само на повърхността и дълбоко в себе си тя още го очакваше да помръдне, да се изсмее като Жокера и да я обяви за глупачка, задето беше решила, че ще се отърве толкова лесно от него. Съжали, когато, колкото и абсурдно, това очакване се изпари, защото последвалото беше много по-лошо.

Примъкна се напред, оковите на глезените й се изпънаха, протегна максимално ръце и пръсти и се опита да го достигне. Лежеше може би на десет сантиметра, но спокойно можеха да са хиляда, защото освен ако не се канеше да изгризе краката си, разстоянието беше без значение, всякакво разстояние беше прекалено много. А и ако ги изгризеше, нямаше да се нуждае от проклетия ключ!

Като свърши да крещи, ругае и думка по пода, върна се на леглото и направи равносметка. Разполагаше с около литър вода в каната плюс каквото съдържаше мехурът й. Повече от половин бутилка вино и останалото в чашата й. Няколко шоколадчета, но колко можеха да бъдат - защо беше изяла толкова много предишната нощ? О, имаше и подноса на смъртта. Него не можеше да го забрави. Отпи глътка вино и се усмихна мрачно.

Наздраве на мен!

Счупи си два нокътя на ръката, докато се мъчеше със сила да отвори оковите.

Този шибан психар Спенс имаше право за едно нещо обаче. Разкаянието беше най-лошото. Денем и нощем я измъчваха въпроси и подлагаха на изпитание вменяемостта й. Защо не го беше стискала по-здраво? Още няколко секунди, това беше всичко, и той щеше да е прекалено слаб, та да се освободи. Поначало защо го беше допуснала с такава лекота в живота си? Нима е била толкова жадна за внимание, та предложи безрезервното си приятелство на човек, когото едва познаваше? Изгуби бройката колко пъти блъсна ръка в челото си, преди да осъзнае, че с това си действие хаби ценна енергия и спокойно може да се мъмри, като използва вътрешния си глас.

Повече от всичко си пожелаваше да беше оставил включен телевизора, та да може да следи новините, да проверява дали още я търсят.

С изминаването на дните и изчезването на шоколадчетата, както и на почти всичката вода нейната надежда също беше към края си. Стараеше да я пази жива, като поддържаше пламъка на интересите в главата си. Какво беше изнервило така Спенс? Дали беше възможно да е оставил следа къде се намират? В сънищата си наблюдаваше как разрешават случая, виждаше сцената да се разиграва, все едно тя беше призрак в стаята, слушаше заплетени дискусии с кого е била видяна за последно, следваха лудешки гонитби, приключващи в безполезни кръгове, където нещата не пасваха по местата си.

На шестия ден й свърши водата. Не че на този етап я вълнуваше особено. Вече пиеше урината, произведена от урина, и тя нямаше по-хубав вкус след повторното преминаване през мехура й. Пълната пагубност на ситуацията й се пропи дълбоко в нея, но може би изненадващо при възприемането й сякаш изцяло изгуби мощта си; вече не смазваше духа й в същата степен. Всички въпроси, всички обвинения, всички страхове се размиха. Какъв беше смисълът? Никой нямаше да дойде за нея. Никой нямаше да я открие тук.

Започна да съзира позитивните страни. Ако трябваше да избере начин да умре, да посочи само един, гладуването сигурно щеше да фигурира напред в списъка. Не възразяваше срещу акумулиращата се болка в стомаха й, напомняща за китайско мъчение с вода, нито срещу първобитното усещане за неподправен глад, стелещо се между гърдите и слабините й, за което трябваше да скърца със зъби, та да го понесе. Друг това би го побъркало, не би бил в състояние да мисли за нищо друго, но в нейния случай беше маратон, който тя беше пробягвала и преди, физическите усещания, дори най-тежките, бяха поносими.

Въпреки болката в тялото мислите й бяха превзети от почти философско спокойствие, въздържание до степен като при първия й престой в болницата, и тя си спомни миналото си в различна светлина. Не беше прокълната, не беше заслужила да й се случи всичко това, просто докато растеше, беше извадила лош късмет, бяха й се паднали скапани родители или каквото ще. Но от такова начало тя беше изградила живот. Беше познала от Лили обич, с каквато като тийнейджър не беше допускала, че някой ще я дари. Бъди добра към себе си, повтаряше си, за да убива времето. Бъди благодарна за онова, което си имала. Бъди горда, че накрая искаше да живееш.

Когато тази мантра престана да я успокоява, втренчи се в Спенс, който гниеше на пода на два метра разстояние. Това беше още нещо позитивно, нали така? Той да е мъртъв. Спокойно можеше да си получи своето, да я оправи без грам емоции, също като робот на виагра, а после да си тръгне, за да погне следващата жертва от списъка си, може би дори Лили, и пак да я остави да умре. Плюс, че вонята от неговите разлагащи се останки я улесняваше да не мисли за вкусната храна, която искаше да погълне, така че се добавяше и това. Всъщност, като се замислеше, изворът й на късмет направо преливаше.

Като го гледаше да лежи там, така безкрайно близо, нещо в гърдите й припламна. В старание да съхранява енергията си не беше помръдвала от дни, но сега вдигна предпазливо крак. Както очакваше, той спря, когато веригата се изпъна. Изопна пръстите му напред и изведнъж сърцето й заби по-бързо.

Беше отслабнала толкова много, че луфтът беше по-голям.

Изтика се надолу по леглото и се наведе да огледа по-отблизо. Крайниците й се намираха в пълна агония, защото ги беше насилила да са в тази поза. Не беше много, но кожата на глезена й се плъзгаше срещу подплатата, а преди тя прилягаше съвсем плътно.

О, боже мой. Подплатата.

Защо не й беше хрумнало?

Рейчъл задърпа изкуствената кожа - беше пришита, - но тя не се отделяше от металната основа.

Чашата за вино. Строши я в пода. Взе един къс стъкло и преряза кожата, при което разкри металната рамка.

Опита се да прекара голия метал върху глезена си и ръбът одраска кожата й, но макар сега обръчът да беше много по-хлабав, пак не успяваше да извие стъпало достатъчно, та да го измъкне. Беше ли достатъчно да го достигне? Зае позиция, дишаше учестено и мускулите й бяха напрегнати в подготовка да скочи.

Три, две, едно - давай!

Изстреля се от леглото с толкова силно протегната ръка, че рамото й почти излезе от ставата. Тупна шумно на пода. Когато погледна къде се е озовала ръката й, разочарованието я изпълни така бързо, че мигом избухна в ридания.

Все така той беше на няколко сантиметра.

Без значение колко се протягаше, върховете на пръстите й за малко не го достигаха.

Избута се обратно на леглото и взе парчето стъкло, което беше използвала да пререже подплатата. Не й беше нужно много. Само няколко сантиметра...

Отряза ръкава на един пуловер и го върза под коляното си достатъчно стегнато, та прасецът й да започне да пулсира, а после стисна стъклото с къс от пълнежа на подплатата.

Не мисли. Просто го направи.

Рейчъл изправи стъпало, изпъна оковите и после заби стъклото в горната част на петата. Крещеше, докато то разкъсваше фината плът. По целия й крак се разля болка, премина през тялото й като електрически ток и достигна мозъка й. Не мисли. Разкъса кожата по цялата обиколка, ръката й лепнеше от кръв и тя крещеше при всеки нов разрез; умът й бе разпокъсан като пълнежа, който излизаше от подплатата, дланта й бе срязана и кървавото петно върху матрака нарастваше все повече. Дръпна обръча, извъртя го в едната и в другата посока, усещаше как разкъсва кожата й, дълбаеше със стъклото, когато запънеше. Цялото й тялото трепереше, а в очите й се стичаше пот. Това достатъчно ли беше? Беше ли достатъчно? Огледа кървавата бъркотия, в която се беше превърнало стъпалото й. Глезенът й се беше вклинил дълбоко в обръча на оковите. Не можеше да помръдне крака си, чувстваше го мъртъв. Пусна стъклото и се строполи от леглото, запълзя към Спенс, а дишането й звучеше накъсано и далечно.

Не се наложи да се протяга много, за да го достигне. Малко щипната кожа стигаше да придърпа ръката му достатъчно близо, та да я сграбчи. Трупното вкочаняване беше направило тялото му тежко и неподатливо, но еуфорията, че е успяла, че го е достигнала, я зареди с адреналина, нужен й да го изтегли достатъчно близо, та да изтръгне панталоните от другата му ръка.

Ключът още беше в джоба.

Следващия път, като се пльосна на пода, вече беше свободна от оковите. Турникетът си вършеше работата да я поддържа жива, но от раните все така течеше кръв, прекалено голяма загуба като за нея, и едва беше излязла от спалнята, когато цялото й тяло се разтресе и енергията й слезе до нула.

Не можеше да се случва. След всичко, което стори, за да се задържи жива и да се освободи, трябваше поне да излезе през входната врата! С неистови усилия се завлече в кухнята, а кракът й се влачеше зад нея като мъртъв товар. Всеки път, когато решеше, че не й е останала капка мощ, успяваше да замахне с ръка напред и да се прибута мъничко по-близо. Главата й пулсираше и през дрехите й се беше просмукала студена пот. Чак като стигна в дневната, й хрумна - ами ако беше заключил вратата? Е, ако нещата стояха така, значи с нея беше свършено. Беше прекалено изхабена да издирва ключове.

Вече хлипаше, когато стисна бравата. Очакваше вратата да се задържи неподвижна в касата си и беше прекалено шокирана да реагира, когато се отвори и тя се строполи на бетоновата площадка. Беше успяла. Беше свободна! Но не й беше останало нищо, не беше в състояние да помръдне. Наоколо имаше други апартаменти, така че просто трябваше да изчака някой да се прибере у дома, да я види и да повика линейка.

До вечерта всякаква надежда вече се беше изпарила. Лежа там цял ден, губеше съзнание и се будеше, очакваше момента, когато някой ще се втурне към нея да провери дали е жива. Чак когато падна нощта и тя затрепери на хладния въздух, осъзна истината. Никой нямаше да дойде, защото тук не живееше никой. През целия й престой в апартамента нито веднъж не беше зърнала сянка през завесите. Спенс сигурно беше собственик на всички апартаменти на етажа или дори в комплекса. С жена, окована на леглото във всеки от тях!

Скоро стана прекалено студено да стои отвън. Някак си се завлече обратно вътре и се зави с юргана, който за късмет още беше на дивана. Лежеше сгушена до вратата, поддържаше дишането си плитко, на всяко вдишване поемаше тънка струйка въздух, която едва докосваше гърлото й по път към дробовете.

Когато почувства нужда да се изпишка, а не излезе урина, знаеше, че краят почти е дошъл.

Поне нямаше да умре окована върху леглото.

Беше светло, после не беше и после пак се повтори. Преследваше сънищата, защото докато сънуваше, още беше жива. Събития от миналото й, тълкувани наново по странен начин; ярки халюцинации, в които бродеше из апартамента в издирване на изход, така истински, сякаш беше будна; раждането на Лили, но без болката, просто го преживя още веднъж и я пое в ръце, когато тя излезе. Рейчъл се вкопчи във финала на този сън и отказа да го пусне, налагаше на ума си да си представя отново и отново усещането за телцето на дъщеря й в ръцете й. След всеки сън се боеше, че той ще бъде заменен от нищото. Скоро и тази тревога изчезна и тя самата вече представляваше просто усещане за нещо, чувство за съпротива, като че се състезаваше по дърпане на въже с ума си. Още не беше съвсем готова да се даде. Дръж се... Само се дръж... Хайде... Отдръпнете се! Няма реакция! Презаредете и отново... Отдръпнете се! Няма реакция. Презаредете още веднъж. Хайде, хайде, знам, че си тук. Отдръпнете се! Имаме пулс. Включете система! Спешно искам артериален кръвно-газов анализ!

Епилог

Ако не си изядеш обяда - подхвана Рейчъл и се наклони към Лили с комично изражение на лицето, - тогава аз ще го изям.

Лили изкриви уста явно в опит да реши дали собствеността върху препечената филийка е по-важна от това вече да не е гладна.

Рейчъл протегна ръка, с едно движение задигна филийката от чинията на Лили и я тикна в устата си.

- Който блее, губи - избъбри, дъвчейки.

- Върни ми филийката!

- Ела тук, малко птиче. - Рейчъл се наведе към нея с отворена уста.

- Не, мамо! Спри, мамо!

Конрад подаде глава в кухнята.

- Това ми звучи подозрително сходно с веселба. А можеше да помагаш на мен и баща ти да украсяваме.

- Ще си взема шоколад - обяви Лили, смъкна се от стола си и замарширува целеустремено навън.

Конрад отправи към Рейчъл въпросителен, но развеселен поглед и в отговор тя повдигна рамене.

- Довечера сигурно ще отскача от леглото като топка - отбеляза и протегна ръка към него да й помогне. - Но все пак е празник.

Конрад я дръпна нелепо грижливо, на всяка секунда правеше пауза да се увери, че тя е добре, все едно се намираха в анимационно филмче с отделни кадри, и ставаше все по-зле, колкото повече наедряваше и по-трудно подвижна ставаше. Всички я уверяваха как е много по-едра, отколкото с Лили, защото очаква момче, но на Рейчъл й беше ясно, че причината е далеч по-проста: храна. Може би никак не бе за чудене, че беше развила патологичен ужас от глада. Все така не харесваше как й стоят допълнителните килограми, особено при скоростта, с която се раздуваше в момента, но повече мразеше да е гладна.

- Дай ми минута - помоли и разтърка кръста си с кокалчетата на ръката. Той я целуна по бузата и й поръча да не бърза.

Тя остана с ръка, опряна на стола, и погледна навън през кухненския прозорец. Някак си през пролетта Лондон винаги изглеждаше като друг град с пчелите, летящи лениво около разлистилите се храсти и слънчевата светлина, отнемаща от тухлите мрачната им жълтеникавост. Хората се разхождаха наоколо без зимните си якета и се усмихваха, все едно са на почивка.

И сега, почти година и половина по-късно, тя се движеше бавно, неизменно с накуцване, дори след като разбудеше тялото си, задължително придружавана от тъпа болка и в добри, както и в лоши дни. След като я намериха, прекара месеци да постъпва и да излиза от болница. Физиотерапията беше мъчителна - прерязани бяха няколко сухожилия на стъпалото, - но тя знаеше какво да очаква, беше го изучавала по специалността си, така че се помъчи да погледне на този период като на възможност за размисъл, преди някак си отново да се присъедини към истинския свят. Баща й я посещаваше всеки ден и разговаряха на дълго и широко за неговото минало и за живота му. Той й разказа за пръв път за неговия баща, също алкохолик, и как е умрял в ръцете му, защото тогава не са имали домашен телефон, та да повикат линейка.

Конрад също идваше в повечето дни, първо като приятел, а после като нещо повече. Когато я изписаха за последен път, той я взе, прибраха се в нейната къща и ами, случи се ето това. При първия й преглед с видеозон всички го обявиха за чудо, макар тя лично да предпочиташе термина шибана катастрофа. Не знаеше как ще го понесе физически. Вече дори не можеше да вдига Лили, тези дни бяха отминали завинаги.

Да осъзнава, че тялото й е така съсипано, та дори не може да вдигне собствената си дъщеря, я натъжаваше силно и всеки път, щом се замислеше, очите й се пълнеха със сълзи, докато не си напомнеше сама: бъди кротка, бъди благодарна, бъди горда. Само думи, но винаги внасяха промяна. Психически се справяше по-добре, отколкото можеше да се надява или отколкото някой беше очаквал, когато я намериха.

Баща й беше този, открил апартамента на Спенс. Двамата с Конрад бяха обиколили всички стоянки за черни таксита в Лондон, бяха говорили с шофьорите и им бяха показвали снимка на Спенс. Един от шофьорите в Юстън беше заявил, че е възможно да ги е качил той и позволил на Марк да прегледа данните от джипиеса му Той установил, че са били свалени пред пасаж от магазини в Тотнъм.

Отишли в полицията и умолявали да търсят от врата на врата, но те отказали. В района живееха триста хиляди души в над седемдесет хиляди жилища. А и нови доказателства -романтични имейли, запазени в нейния лаптоп и два билета за ферибота до Франция -навеждали на мисълта, че двамата са напуснали заедно страната.

Щом от полицията не искали да търсят, те щели да го сторят. Баща й я открил на осмия ден от издирването. Оказа се, че Рейчъл не е била на чак толкова погрешен път. Спенс бе притежавал всички апартаменти на последния етаж. Тленните останки на Роуина бяха открити през две врати.

Баща й влезе в кухнята и изкриви лице заради болката в коляното му Да кръстосва града по дванайсет часа на ден го беше увредило безвъзвратно. Щеше да е нужна операция, но той все отлагаше с извинението, че иска да е наоколо, за да помага с бебето. Пое ръката й и потърка опакото на дланта й.

- Почти сме готови. Защо не се качиш да се облечеш?

Рейчъл се наклони напред и го прегърна.

- Благодаря, татко.

Тя не беше искала това празненство за бебето или други извинения за всеобщи тържества, пробутвани й, откакто беше излязла от болницата; мразеше да е в центъра на вниманието и да чува неизбежните въпроси за възстановяването й. Но, честно казано, бяха преобразили дневната изключително добре. По стените бяха окачени хартиени гирлянди на вълни, а по пода имаше разпръснати балони във всякакви цветове. Марк дори беше донесъл сладък транспарант с надпис „Здравей, свят“, което, както ставаше ясно, беше някаква шега в средите на информационните технологии. Нищо чудно. Беше също толкова смешна, колкото другите им шеги, които беше споделял с нея.

Марк се появи пръв с ръце, преливащи от подаръци за нея и Лили.

- Не можех да донеса нещо на едната дама, а на другата не - обясни и я стисна сърдечно за раменете.

Рейчъл вдигна пръст в знак да я изчака да сдъвче и преглътне кексчето.

- Ти натискаш ли ми се?

Марк отскочи назад, все едно тъкмо беше осъзнал, че тя е заразно болна.

- Ти си идиотка.

- Къде е Ела?

Той се направи, че приглажда коса пред огледалото.

- Не исках да ми съсипва стила.

- Трябва да имаш стил, за да бъде съсипан.

- Аха - отвърна той и закима саркастично. - Това ще трябва да го запомня. Ще дойде по-късно. Много обича да купонясва.

Рейчъл реши да отмине последното и го сръчка в ребрата.

- Та?

Ела не беше първата приятелка на Марк. След като Кий беше изчезнала от живота му не съвсем по съвпадение точно когато бяха разгласени новините за отвличането, беше минал през няколко. Прехвърляше се от момиче на момиче като някой техносваляч. С тази новата обаче май беше различно.

Марк повдигна рамене. На лицето му се появи срамежлива, но потайна усмивка.

- Снощи заедно се занимавахме с програмиране. Беше поразително.

- Очевидно ви е писано да сте заедно. Може би в охранявана клиника за безнадеждни щураци.

- Какво ще кажеш да ти дойдем на свиждане? Ще можеш да ни разведеш. - Измъкна остатъка от кексчето от ръката й. - Както и да е - избъбри и отхапа. - По важното... При теб какво става? Нали се сещаш.. с онзи въпрос?

Рейчъл се спря насред присмехулните си гримаси. От дни почти не мислеше за друго. Не че не искаше да се омъжи за Конрад или че не успяваше да си представи двама им заедно след двайсет години. До голяма степен го искаше и определено се виждаше заедно с него, но се тревожеше да не би причините му да са погрешни, по-скоро заради бебето, отколкото заради самата нея. Макар че по-пресметлива нейна страна настояваше да отговори с да. Какво значение имаше, ако беше малко припряно, ако беше повече заради бебето, защото не искаше ли тя именно това, двете с Лили да бъдат част от семейство?

- По мое мнение трябва да приемеш - заяви Марк.

- Забравих. Напоследък вие двамата сте неразделни братлета.

Марк се ухили.

- Убеди ме да задействам мускули и да напомпам протеиновите шейкове. О, почакай, май беше обратното.

- Забавен си. Някой ден и аз ще бъда толкова забавна.

Той заби пръсти в ребрата й, а тя изписка и отскочи.

- Никога няма да си забавна колкото мен.

- Внимавай - скара му се и го перна. - Ще накараш бебето ми да се появи по-рано.

Конрад се появи с увиснала на ръката му Лили. Парти шапката й беше накривена, а очите й блестяха заради погълнатата захар. Той посочи с пръст Марк.

- Този тип безпокои ли те?

- Да, изхвърли го навън - отвърна Рейчъл.

Лили се залюля на ръката на Конрад и започна да скандира:

- Изхвърли го! Изхвърли го!

Марк придоби наранен вид.

- Хей! Аз съм твоят татко. Не можеш да ме изхвърляш Мамо, кажи на Лили, че не може да изхвърли баща си.

Преди Рейчъл да е успяла да отговори, на вратата се позвъни.

- Това трябва да е Бека.

- Най-добре да носи шампанско - промърмори Марк, - след като ще се налага да те търпя в това забавно настроение.

- Съжалявам - отвърна тя. - Мисля, че Бека го кара без мехурчета тези дни. - Потупа го по гърдите. - Ще ти оставя вратата отворена за всеки случай.

Когато Рейчъл се върна, баща й беше там с телефона му, прикрепен към най-новата му играчка.

- Хайде - подкани я и й протегна ръка. - Включи се.

Тя не си даде труда да потисне изсумтяване, но все пак застана до очакващата ръка на баща си. Конрад отиде от другата му страна и повдигна Лили по-високо, та и тя да влезе в кадър. Усмихнаха се и зачакаха обективът да се фокусира, а Рейчъл се опита да не мисли за хората, които биха могли да видят тази снимка, хора, които не познаваше, но беше възможно те да познават нея, които можеше да я следят и да се спотайват в сенките, за да съсипят отново живота й.

Постара се да не го прави, но така или иначе се замисли за тях.

Щрак.

Благодарности

Тази книга беше трудна за писане. Третира някои твърде мрачни въпроси и аз трябваше да ида в мрачни места, та да стигна до същината им. Неведнъж си мислих, че не мога да я завърша, а дори когато беше завършена последната от много чернови, пак имах съмнения дали съм описал достатъчно вярно Рейчъл и нейната история. Затова съм още по-признателен, че открих издателство, което да я публикува, в лицето на „Блъдхаунд Букс“, проявили интерес да се заемат с романа. Искам да им благодаря най-напред, че осъществиха всичко това - на Фред, който изслуша в Харогейт неподредения ми синопсис и ми поръча да му пратя ръкописа (макар вероятно да го каза само от любезност), на Бети, че го пое, при все че беше от непубликуван още автор, както и на всички от редакторския и художествения отдел, че свършиха такава фантастична работа и представиха „Разкаянието“ в най-добрия възможен вид.

След това искам да благодаря на моите големи приятели/първи читатели/безпощадни критици, които ми дадоха невероятно ценни съвети след изчитане на ранните варианти. На Вал, която прочете оригиналния разказ и предложи да го превърна в добър роман; на Джили, която ме накара да осъзная, че трябва да променя името на главната героиня; на Джони, задето настояваше да направя финала тежък и мрачен; на брат ми Адам, че ми казваше неща, които не исках да чувам, но за всичко беше прав.

Специално ще спомена няколко души, които дадоха проникновени мнения за началните глави точно в подходящото време - Лиз Барнсли, Кейт Бърк и особено Мари Хендерсън, която също тъй ме затътри в Харогейт, та да представя книгата си на Фред.

Най-важни са благодарностите към семейството ми. Към мама и татко, работили усилено, та да стана този човек, който съм днес, и осигурявали достатъчно пилешка супа, та това да се случи. Към косматото ми приятелче Бодингтън и към вълшебната ми дъщеричка Амели, чийто най-голям фокус е, че успява да ми носи радост във всеки миг от всеки ден. И накрая, най-много към върховната ми съпруга Дилия. Благодаря ти, че изчете почти всичко, което някога съм писал (а то е много!), колкото и да е объркано, а понякога направо ужасно. Ти означаваш всичко за мен. Не бих успял да го направя без теб.