Разкаянието

Седемнадесета глава

Разкаян

Първия път, когато Алан Грифин съсипа живота на Рейчъл, теглото й падна под трийсет и осем килограма. Две седмици след осемнайсетия й рожден ден - който тя прекара в леглото, преструвайки се на болна от грип, - припадна в кухнята, докато си приготвяше стръкчета целина със сос за гарниране. Като дойде на себе си, главата я болеше и в косата й имаше кръв, а баба й виеше, коленичила до нея. Рейчъл трябва да си беше ударила главата в ръба на масата.

- Ако се случи на стълбите... - беше подхванала баба й.

Тя също беше отслабнала. Поначало едра жена, широка, колкото и висока, сега пуловерът й с плетеници висеше като безформено одеяло. Движеше се из къщата, като неизменно се озърташе нагоре и наоколо, все едно очакваше някой да пробие тавана и да се спусне на въже. Какво искаше онзи мъж? Защо не преставаше?

Съгласиха се, че Рейчъл трябва да постъпи в болница. Същия ден беше прехвърлена в клиника за хранителни разстройства, откъдето отказаха да я пуснат. Тя не възразяваше чак толкова - специалистите, терапевтите, диетолозите, всички те бяха като нейни лични гардове, които я предпазваха от Грифин. Тук никога нямаше да успее да се добере до нея.

Животът сви границите си предимно до храна. Тя не изглеждаше толкова като човешко същество, колкото като стълба, висока и ръбеста. Дните преминаваха в постоянно състояние на двоумене: Да ям ли? Да не ям ли? През повечето време избираше второто. Беше трудно да се фокусираш върху нещо друго, когато умираш от глад. Тревожност, депресия, самоомраза, в сравнение те не бяха нищо. Като стигнеш дотам да си толкова гладна, че да усещаш как стомахът ти се храносмила сам, става трудно да си смазвана от осъзнаването, че това е твоят живот и ти го пропиляваш.

Когато напълно спря да се храни, преместиха я в психиатричното отделение в Едмънтън. Там натикаха тръба толкова дълбоко в носа й, че чак дращеше гърлото й, и започнаха да вкарват сива зърнеста тиня с воня на жабешки хайвер директно в стомаха й. Достатъчно, колкото да я държи жива. Малкото приятели, които още я посещаваха, я умоляваха „да се освободи от това“, все едно се беше заключила войнствено в някой долап. Не осъзнаваха, че не възразяваше да се намира там. Беше се сблъскала с истината за света, знаеше колко е безмилостен и жесток и вече не искаше да има нищо общо с него. Майка ми трябва да се е чувствала точно така, мислеше си, докато лежеше в леглото на доза оксиконтин заради болките в мускулите, и гледаше с копнеж към телевизионния екран, където тъкмо вадеха от фурната тава с лазаня, със соса с месо, къкрещ по коричката от запечено сирене. Нищо чудно, че е искала да изчезне.

Започваше да усеща мозъка си гумен и нереален. Беше преминала в различно състояние на съществуване, еуфория от постене като при онези религиозни откачалки в Индия, които клечаха на някой планински връх и оцеляваха на диви плодове. Стана безплътна, чист дух, отделен от тялото, рееше се над смъртните, които робуваха долу под нея и задължително се поддаваха на слабостите си. Никакъв самоконтрол у никого от тях. С техните дребнави страхове, дребнави мечти, с цялостната им дребнавост в дребнавия им живот. Светът беше изтъкан от отблясъци и илюзии, но тя вече го беше напуснала.

Оттук нататък не можеше да я нарани.

Плътта се отдръпна от костите й. Теглото й падна до трийсет и два килограма, фатално ниско. Тя мразеше тръбата за хранене в носа си и постоянно я измъкваше, така че й поставиха на корема перкутанна ендоскопска гастростома. Лекарите предупреждаваха за сърдечносъдови проблеми, увреждане на бъбреците, остеопороза и накрая смърт.

Рейчъл нямаше представа точно какво превключи в главата й и я накара да се бори. Може

би се дължеше на груповата терапия заедно с други драстични случаи в отделението, по-възрастни жени, които се бяха подлагали на глад двайсет години. Бяха напълно съсипани от заболяването. Беззъби, сбръчкани, с артрит. На светлинни години от бляскавите момичета, които следваше в Тъмблър, с къси тениски, шорти с високи талии и прекалено големи слънчеви очила на деликатните им лица, каращи ги да изглеждат като странна, но красива раса от човешки насекоми. Онова не беше действителността. Това тук беше действителността: Рита от Енфийлд, една от жените в групата, необвързана, безработна, бездетна и изхабена до крайност.

Или може би умерената психологическа подкрепа най-накрая даваше ефект. Не беше както през младините на майка й, когато анорексията почти не е била познавана, а какво остава да бъде разбирана. Вече не те завързваха, за да вкарат в черепа ти няколкостотин волта с надеждата, че може би като те изпържат, ще си поискаш втора чиния спагети на вечеря. Ако нещата стояха така, отдавна да беше вкарала пръсти в някой контакт. Тя не искаше да е такава. Просто не й беше известен друг начин да се справи.

Но онова, което наистина изигра роля на летящ старт за възстановяването й, беше приятелството й с Марк и помощта, получена от него. Не се познаваха от дълго време, може би няколко месеца - дори по-малко заради неколкократните й престои в психиатричното отделение, - но приятелствата, завързани в клиниката, се развиваха със скорост и интензивност, различни от тези във външния свят, особено при положение, че началото им беше полагано на гърба на най-мрачен позор и най-съкровени тайни, разкривани по време на груповите терапии.

Той беше този, който се добра до Алан Грифин.

Тя реши, че като е в болница, Грифин ще я остави на мира. Грешка. Правеше публикации във Фейсбук и във фалшив профил в Туитър, който беше създал от нейно име. Неща от рода на „Все още съм заключена в лудницата, където ми е мястото“ и „Най-сетне ще ви кажа истината - сама си причинявам всичко това“.

Също така я атакуваше във форуми за хранителни разстройства, обвиняваше я, че се преструва, и настройваше другите срещу нея. Именно така го откри Марк. Взе името на трола, Скарлет Бишъп, съотнесе публикациите й с други в същия форум и откри потребител, нарекъл се госпожица Уайлд, който се свързваше от същия 1Р адрес. Задълбочено претърсване в мрежата за тези имена доведе до друго: Бети Уайлд. Установиха, че този потребител тормозеше хора в многобройни форуми, от тийнейджърски свърталища до конспиративни клубове и форум, където бяха качвани коментари за ресторанти „Мишлен“.

Марк отвори електронна таблица и ги провери всичките един по един, отбелязваше кога се е включил потребителят, броя на публикациите му, всичко подозрително в профила му.

- Налага се да си супер щателен - обясни й. - Да не пропускаш да обърнеш нито един дигитален камък.

Най-накрая попадна на добра следа - потребител на име Б. Уайлд в Гугълбот имаше в кашираната си памет копие от страницата си във форум с ограничен достъп, №еагеФеЬе81уики.сот.

- Просто поредният форум - отбеляза Рейчъл.

- Без необърнати камъни.

- Какво значение има? Само за членове е.

- Те са аматьори.

Марк откри номера на версията на уебсайта, 3.3.1.2, от страницата за вход и после зареди уебсайт, наречен хсОгЗ.^8.

- Публични форуми като „Юку“ са пълни с дупки - обясни и щракна на линк, гласящ Уики_3.3.1.2_рег1_ехр1ой. На екрана се появи страница с програмен код, който изглеждаше на Рейчъл като съставен изцяло от двоеточия, скоби и символи за долар. - Тази поредица от команди ще открие дупки в софтуера на „Юку“ и ще извлече паролите на потребителите.

Запази го като §о1сйа.рег1, а после отвори малък черен прозорец и набра: §о1сйа.рег1 ^еагеШеЬе81уики.сот.

Програмата им върна списък с потребители, до всеки от които стоеше обикновена текстова парола. Марк избра една и влезе.

Този форум беше различен от останалите, разговорите бяха най-общи, на тема футбол, вечери навън, почивки. Нямаше тролове. Марк щракна на страница, кръстена „Снимки от ски ваканции“, и ето го него, човека, откраднал година и половина от живота на Рейчъл. Седеше заедно с други двама мъже пред алпийски бар, на дървената маса пред тях имаше халби с бира, а склоновете отзад бяха окъпани от слънце.

Заглавието гласеше: „Щури времена в Морзин с Томи К. и Б. Уайлд“

- Все още не знаем името му - отбеляза тя. - Освен ако наистина не е Б. Уайлд.

- Не сме приключили.

На страницата имаше безброй други снимки на същия човек. Релаксиращ в джакузи, стиснал вилица, от която капе разтопено сирене от фондю, размахал щеките си към кристално синьото небе. Марк запази снимките във формат ]ре§ и ги качи в РюТпеу.сот. Първите две не доведоха до нищо, но третата показа копие във Фликър.

Името на профила във Фликър ли?

Алан Грифин.

Излязоха навън, та Марк да може да запали цигара под навеса встрани от клиниката.

- Намерихме го - заключи тя и придърпа жилетката плътно около себе си заради студа. -А сега какво? В полицията?

- Имаме срещу него единствено, че те е нападал във форума за анорексия. И то ако изобщо ни изслушат.

Рейчъл потърка очи. Трябваше да се досети, че няма от какво да е особено ентусиазирана.

- Благодаря, че опита...

- Аз обаче имам идея.

- Казвай.

- Чувала ли си за тъмната мрежа?

Рейчъл повдигна рамене.

- Разкажи ми.

- Това е място в Уърлд Уайд Уеб, където не важат закони. Има уебсайтове с детско порно и филмирани убийства. Можеш да си купиш наркотици или оръжие.

- Оръжие ли? Благодаря, но нямам желание да заменям клиниката за затворническа килия.

- Не това. - Той метна фаса си в храстите. - Имам по-добра идея.

Беше го гледал в американска полицейска поредица - „От местопрестълението: Маями“ или „Престъпни намерения“. Някой плаща на хакер да подхвърли педофилски снимки на компютъра на някакъв човек и той влиза в затвора. Можеха да наемат хакер от тъмната мрежа да стори същото.

Свят без призрака на Алан Грифин...

- Не мога да си го позволя - заяви тя. - Не и освен ако не са склонни да им бъде платено с жални вайкания и съвети за диети.

Марк изтръска от пакета друга цигара.

- Аз имам парите - обяви и оформи фуния около устата си. Пламъкът на запалката очерта хлътнатините по мършавото му лице. - Цар съм на криптовалута.

- Крипто какво?

- Захванах се с Биткойн от самото начало.

Тя поклати глава.

- Части от монети, цели монети, не мога да приема парите ти.

Той й се подсмихна в смисъл „не ставай смешна“.

- Ние сме приятели, не е ли така? Приятели сме, нали?

- Да, приятели сме. Точно заради това...

- Именно заради това го правим.

- Ще ти ги върна, обещавам - отсече Рейчъл и обви ръце около него. Той явно не знаеше какво да прави със своите и ги разтвори в широка прегръдка приблизително на мястото, където се намираше тя, стига да беше десет пъти по-едра.

С истинското име на Грифин и снимката му можаха да издирят профила му в ЛинкдИн. Не успяха да достигнат до личните му данни като имейл, адрес или телефонен номер, но разбраха, че работи като системен инженер в „Креди Суис“.

- Пипнах те - процеди Марк.

Онова, което предприе след това, я изуми повече от всичко друго. Престори се на Алан Грифин и говореше със самоувереност, която не беше долавяла преди в гласа му, когато се обади в отдел „Личен състав“ на „Креди Суис“ и обясни, че се е преместил в нова къща и иска да потвърди адреса си при тях. И те му го казаха! Живееше на „Евърсдейл Клоус“ №16 в Тачъм, град западно от Лондон.

Рейчъл направо зяпна.

- Не можеш да погледнеш някого в очите, когато разговаряте, но си способен на това?

- По телефона не се налага да гледам никого в очите - поясни той.

- Да попаднеш в тъмната мрежа е лесно - обясни Марк. - Сваляш подходящия браузър, Тор е добър, и после се свързваш. Сложният момент е да си намериш пътя. Не е с индекси, както при видимата мрежа. Не можеш просто да търсиш сайтове. Ако не знаеш накъде си се запътил, няма да стигнеш никъде. Заради това на седмия ден Бог ни е дал Гугъл.

Той набра „уебсайтове в тъмната мрежа“ в полето за търсене и избра линк, наречен КИрАбеермеЬзНез.огд. Докато преглеждаше списъка с адреси, Рейчъл усети, че постепенно клюмва. Адресите бяха дълги, буквено-цифрови поредици, всички завършващи с .отон. До всеки фигурираше описание на сайта, обикновено редуцирано до почти винаги незаконната му същина.

Наркотици. Пароли за ПейПал. Фалшиви самоличности.

- Няма как да е истинско - отрони тя.

- Съвсем истинско е.

Тя посочи едно описание - „Мрежата на наемния убиец“.

- Това е истинско?

- Да хвърлим поглед - предложи той, копира адреса и го прехвърли в Тор.

Зареди се лъскав сайт в черно и сребристо, като нещо, свързано с луксозен градски бар. Марк отвори профил - аватарът беше мъжко лице в сянка, с пистолет, опрян в бузата - и прочете описанието. Нека реша проблема ви. В бизнеса съм от петнайсет години и съм познат под множество псевдоними. Нямам полицейско досие. Анонимността е гарантирана. Имаше дори оценки! Беше получил пет звезди за точност и дискретност, но четири за стойност. Рейчъл едва пребори потребността да хлопне капака на лаптопа и вместо това щракна на ценовата листа. Убийството започваше от пет хиляди.

- Това е налудничаво - промълви. - Защо някой не затвори всичко това?

- На някакъв етап ФБР ще разкрият сайта, но това няма да е от значение. Тук нищо не е постоянно, както е във видимата мрежа. Адресите се появяват и изчезват.

ФБР! Рейчъл си представи как в клиниката нахлува отряд на специалните части, нахлузват торби на главите им и ги пращат в „Гуантанамо“. Не биваше да се занимават с това - не беше редно да въвлича Марк в собствената си бъркотия. Но какъв друг избор имаше? Да се крие в клиниката до края на живота си?

- Чуй ме, Марк. Сигурен ли си, че си съгласен да се заемеш с това?

- Вече сме се заели.

- Добре... Добре. Та къде да търсим тези хакери?

Марк се върна обратно на сайта със списъка.

- Ето един. Хакерски услуги „Даркнет“.

Прехвърли линка в Тор. Отворилата се страница беше празна с изключение на една-единствена подчертана дума - хиперлинк.

Бит Чат.

- Какво е Бит Чат? - поинтересува се Рейчъл.

- Познай.

- Някакъв вид чат?

- Открито програмно обезпечаване, криптирано от край до край.

- Е? Може ли да щракнем на него?

- Не знам... - Марк задържа курсора върху линка. Щракна колебливо едва-едва, но не се случи нищо. - Може би се отваря в случаен анонимен адрес. - Поклати глава. - Тук трябва да си предпазлив... но все на нещо трябва да щракнеш... Аз не...

Рейчъл заби пръст в тракпада, отвори линка и повдигна рамене.

- Какво е най-лошото, което може да се случи?

На екрана замига инсталационна програма Бит Чат. Приключи се в рамките на секунди, синьото поле за прогреса в долния край на екрана достигна до сто процента, преди да са успели да реагират.

- По дяволите - изстена Рейчъл.

- Няма проблем, само Бит Чат е. Много хора го използват. Аз самият го използвам.

Отвори се безличен прозорец за разговори. В панела с хората вдясно стоеше името Разкаян, редом с празно очертание на глава. Името замига.

- Пише - коментира Марк.

Вече загази, появи се отляво на прозореца за разговори. Погледни към уебкамерата си. Кажи здрасти.

Марк понечи да затвори капака. Спря се, когато името на Разкаян замига.

Няма нужда да го правиш. Ако се канех да те изчакам да погледаш порно и после да те изнудвам с твоя снимка как душиш плешивия тип, нямаше да ти кажа от самото начало, нали?

Предполагам, че не, написа Марк в отговор.

Откачих се от уебкамерата ти. Да щракнеш на линк тук е като да отвориш входната врата на компютъра си, а навън се навъртат доста страшни типове. Хора, които не искаш да каниш в живота си...

- Знаех си, че има нещо гнило - промърмори Марк. - Грешка на новобранец.

Сега повтаряй след мен. Обещавам винаги да покривам уебкамерата си или дори по-добре да я изключвам, когато не я използвам.

Нуждаем се от помощта ти, написа Марк.

Първо повтори.

Не това беше очаквала Рейчъл. Марк й хвърли бърз поглед, но озадаченото повдигане на рамене от нейна страна вероятно не беше кой знае от каква помощ.

Обещавам винаги да покривам уебкамерата си или да я изключвам, когато не я използвам, набра той.

Добре. Учиш се. Значи имаш нужда от хакер. Ами, ето ме.

Искаме да сложиш снимки в компютъра на някого.

Какъв вид снимки?

Наистина ли се канеха да го сторят? Планираното беше криминално деяние. Ако някой научеше, щяха да влязат в затвора. Но тя трябваше да предприеме нещо - не беше в състояние да понесе мисълта за преминаването си през възстановителен процес, докато Грифин още е в живота й

Рейчъл кимна на Марк и той написа: Деца.

Не се случи нищо. Рейчъл зачака, като стискаше едната си ръка с другата.

Името на Разкаян замига.

Еха.

- Еха? - повтори тя. - Занася ли се с нас?

Марк набра: Губиш ни времето ли?

Имате ли данните му? Име, адрес.

Да.

Несъмнено използва Уиндоус. Повечето овце в стадото го използват. Не мога да си представя да се яви пробл ем.

Договориха се за такса от хиляда лири, която да бъде платена в „Даш“ в анонимна криптовалута. И да му дадат три дни.

Марк написа: Откъде да знаем, че няма да ни обереш?

Какво стана с доверието на този свят?

Не те познавам.

А аз не познавам теб...

Как бих могъл да ти се доверя?

Ти се обърна към мен.

Рейчъл погледна към Марк. Е? Изражението му беше безпомощно и извинително, все едно потъваха и тя му беше напомнила как той е този, който отговаря за спасителните жилетки.

Тя завъртя клавиатурата към себе си.

Кажи ни нещо за теб, набра.

Какви ги вършеше? Какво би й казал? Къде живее? Националния си осигурителен номер? Не отговаряше. Налагаше се тя да напише нещо.

Защо си се кръстил Разкаян?

Дълга пауза и после името му замига.

Няма нищо по-лошо от това да осъзнаваш какво си имал и си изгубил завинаги.

Тя се усмихна. Това би могло да е мотото на нейния живот.

Ами ако ние се разкайваме, задето сме сторили това?

Не възстановявам суми. :)

Можеше да избере това или да прекара остатъка от живота си в страх.

Името му е Алан Грифин, написа. Живее...

През следващите няколко дни Рейчъл се люшкаше между силното вълнение заради възможността този кошмар да свърши съвсем скоро и страх, че са били изиграни от някое дванайсетгодишно хлапе, устроило си база в сутерена на родителите си. Нощем се будеше от всеки звук, уплашена, че от полицията идват да я разпитват. След всичко, на което подложи баба си, да бъде хвърлена в затвора щеше да е абсолютният капак.

На четвъртия ден, точно когато беше готова да се откаже, след закуска Рейчъл отиде да седне в стаята за отдих. По телевизията вървяха новини. Тя зърна водещото заглавие и замръзна - „Педофил арестуван в Тачъм“

Грифин живееше в Тачъм.

Водещата обясни, че находката от изображения в компютъра му е сред най-големите, намирани някога, приблизително пет милиона снимки. Репортаж показваше как мъж е извеждан през входна врата, ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба и той въртеше озадачено във всички посоки месестото си, още набраздено от съня лице.

Беше лице, което би разпознала навсякъде.

Освен изображенията от полицията бяха открили файлове в уърд, в които той описваше подробно как би искал да измъчва малки момичета. Настоявал, че е невинен, но времевите щампи на снимките даваха да се разбере, че са натрупани постепенно. Онлайн петиция, подписана от повече от милион души, настояваше за най-строго наказание.

Месеци по-късно, в деня на произнасяне на присъдата му, Рейчъл подписа формулярите за изписването й от клиниката. Той получи дванайсет години с възможност за постоянно лишаване от свобода, ако след този период още беше смятан за заплаха.

Пада ти се, мръснико, помисли си. Чий живот съсипва сега?

Осемнадесета глава

Конрад

Въпреки таблетките клоназепам Рейчъл не можа да спи. Мислите се пързаляха из главата ] като пръсти, опитващи се да се уловят за лъскава повърхност. Как беше възможно да е толкова глупава? Разбира се, че е бил Конрад! Трябваше да му признае обаче, че стореното беше доста впечатляващо. Дори гениално. Да прати тази снимка от профила й я караше да изглежда неуравновесена - беше съсипало репутацията й. Той дори можеше да каже, че тя е тази, която го дебне и не го оставя на мира. Не би ли било същинска ирония? И заради това е сменил телефонния си номер!

Цялата тази драматичност - нараняванията, пиянстването, влетяването в дома й и повалянето й на пода - е била само шоу.

Междувременно я беше оправял, задигна й парите и после се изпари.

Очевидно имаше някаква форма на личностно разстройство. Никой нормален човек не би могъл да й причини такова нещо, не и докато заедно с това се показва чаровен, забавен и наистина мил. Това й напомняше за дванайсетгодишно момче, диагностицирано като психопат, което срещна през краткия си престой като сестра в Нортсайд. Всички си бяха мислили, че е нормално дете, докато не бяха открили изоставеното противобомбено скривалище, където беше складирал колекцията си от изкормени горски животинки. Беше ги натъпкал грубо с пълнеж, закърпил ги бе отново и ги беше строил във военни редици с лице към вратата на убежището също като армия от мъртъвци, готови да защитават господаря си. Когато го попитали, реакцията му била: „Татко е събирал марки, като бил малък. Каква е разликата?“.

На Рейчъл й се беше харесвало да бъбри с момчето в столовата. Създаваше впечатлението за сладко, умно и будно хлапе, осъзнато по начин, какъвто тя не си представяше да е могла да бъде на неговата възраст, толкова дружелюбно, че понякога тя се чудеше дали не са му сбъркали диагнозата. Не се ли очакваше психопатите да са чудовища с мъртъв поглед? Психиатър от лечебното заведение й обясни, че важи точно обратното - често психопатите са най-приветливите и харизматични хора, които е вероятно да срещнеш Ала не се лъжи. Това е маска. Естествено, не беше задължително да са зли и способни на убийство. Повечето желаеха да водят нормален живот. Но това беше ключовата дума: повечето.

Месец след пристигането му в болницата момчето беше наръгало с джобно ножче друго дете в гърлото, защото било седнало на мястото му в телевизионната стая. Дори не го беше помолил да се премести.

Струваше й се невъзможно Конрад да е такъв, защото това би означавало, че я е заблуждавал цяла година, но със сигурност беше станало точно така.

Надигна се от леглото. Дали имаше по-депресиращ момент да остане насаме с мислите си? Нищо чудно, че самоубийствата се случваха посред нощ. Отвори стълбата до килера с бойлера и свали касетката за пари. Трябваше да я премести на някое по-затънтено място, по-трудно за достъп, да не е чак толкова непосредствено изкушение, но това беше решение за друг ден. Не можеше да издържи с главата й в такова състояние. Сънотворните таблетки не бяха помогнали. Честит ми рожден ден.

Взе оксиконтин - Лили я нямаше, така че не беше проблем - и се понесе надолу Защо пък да не се настанеше удобно? Рейчъл включи телевизора и запрехвърля обичайните глупости, повтаряни нощем, ужасни филми и слаби ситкоми, които е трябвало да бъдат подложени на евтаназия още след първия сезон. За късмет един от кулинарните канали излъчваше стар епизод на „Великите британски печива“. Изтегна се и се покри с плетеното одеяло, което държаха на дивана. При вида на сладкишите стомахът й издаде звук, като че дошъл от болно куче. Хапчето започна да действа, притъпи острите ръбове на мислите й и по гръбнака й се плъзна топлина, а тя си представи мекия пандишпан в устата си и вкуса на сладкия лепкав карамел върху езика си.

В седем Рейчъл вече не можеше да продължава да лежи на дивана. Беше задрямала за час, но споходилите я сънища бяха тревожни и трескави - много обяснения и решаване на проблеми, завършили с неизбежен провал - и почувства, че ще й е по-добре да стане. Отиде в кухнята да си направи кафе. Без повече таблетки. Едва си спомняше часовете, които беше прекарала в унес пред телевизора. Допълни кафето си със студена вода, изгълта го, направи си друга чаша и я отнесе в банята.

Реши първо да отиде при родителите на Конрад, преди изобщо да обмисля варианта с полицията. Не разполагаше с улики, че е сторил нещо лошо - къде й беше доказателството, че е прониквал в профила й в Снапчат? Или че е сменил защитния й идентификационен код и е прехвърлил заплатата й на себе си? Последното, което желаеше, беше да изпаднат в ситуация „той каза, тя каза“. Родителите му бяха добри хора, семейството им беше уважавано; баща му беше инженер по аеронавтика, а майка му, освен че беше отгледала пет деца, рисуваше флорални акварели и ги продаваше през уебсайта си. Ако Рейчъл им съобщеше, че Конрад е откраднал парите й, щяха да са напълно покрусени. Можеше дори лично да й ги изплатят обратно.

След като прекара половин час да се взира замаяно в гардероба си - спря се изцяло на черно, джинси и пуловер плюс слънчеви очила, които да прикрият уморените й очи, - излезе навън в усойната утрин и хвана метрото по Северната линия от метростанцията на Арчуей. Освен групичката рейвъри в другия му край, които слязоха лениво в мрачния Ист Финчли, нейният вагон беше празен.

Наблюдаваше сивотата на северен Лондон, прелитаща покрай прозореца, и се мъчеше да не мисли за другите няколко случая, когато беше осъществявала това пътуване, с Лили, ентусиазирана в скута на Конрад, за да отидат на неделен обяд у родителите му - или поне полската разновидност на такъв обяд, с кейла, заменен от кисело зеле и наденичка в странна форма, сервирана върху чинията. Тя обичаше следобедите, прекарани в тяхната къща. С четирите му братя и сестри и с Ноел, вече женен и с две свои деца, винаги беше толкова оживено.

Докато растеше, никога не си правеха неделен обяд. Баща й ядеше пред телевизора или след скандал с майка й излизаше да си купи нещо навън. Случаите, в които майка й сядаше с нея на вечеря, винаги нещо като шайбички паста с доматен сос върху препечена филийка, побутваше храната из чинията, докато Рейчъл приключеше. Да се прехвърли от така неприветлива семейна атмосфера към подаването на плата с печено агнешко и препълнени купи картофи, задушени в масло, докато всички говорят един през друг за политика, възобновяема енергия или нещо философско, като например дали някой от нас е истински свободен, я беше накарало да се почувства, все едно са отворили врата пред нея и са й казали: „Ето го света, който всички обичат толкова много. Влез, дръпни си стол“. Рейчъл беше искала повече от всичко точно тази непринудена нормалност за Лили.

Родителите на Конрад живееха в модерна къща от червени тухли с голям еркерен прозорец, издаден пред дневната. Рейчъл се промъкна между автомобилите на покритата със ситни камъчета алея. Нямаше следа от неговата кола. Разбира се, че не. Какво беше очаквала? Свали слънчевите си очила и натисна звънеца, зърна своя призрак в скосеното стъкло на еркерния прозорец и потрепна заради измършавялата жена, която я гледаше от отражението й. Днес навършваше двайсет и седем? Щеше да е късметлийка, ако успееше да мине за шейсет и седем годишна.

Бащата на Конрад отвори вратата, беше елегантно облечен в бежови панталони, бяла риза и дебел вълнен пуловер без ръкави, макар че беше едва осем и половина в неделя сутринта.

- Здравей, скъпа моя! - провикна се и я покани да влезе. - Не те очаквахме. Влез, влез.

Значи баща му не знаеше нищо - освен ако не беше също толкова добър актьор като сина си.

- Днес виждали ли сте го? - попита и двамата са запътиха към основата на стълбището. От кухнята долитаха смях и тракане на прибори. Сестрите на Конрад бъбреха, сигурно седяха облегнати на барплота и ядяха зърнените си закуски. Рейчъл наблюдаваше баща му за реакция. Беше й прекалено топло с палтото и почувства под мишниците й да избива пот и да се стича надолу по кожата й.

- Още спи. Можеш да го чуеш чак тук от горния етаж.

- Добре - отговори тя. - Аз ще го събудя.

Пое бавно по стълбите и й се прииска да повърне. Парите си, само това искаше от него, останалото, психарските изпълнения и разбъркването на главата й, това можеше да си го задържи.

Стигна до вратата на Конрад. Хъркането му беше достатъчно силно, та да го чуе от стълбите. Как можеше да спи? Не би ли очаквал тя да му потърси обяснение? Не, ако се съдеше по вулканичните звуци, долитащи от стаята му. Може би си отспиваше заради грандиозен махмурлук?

Отвори вратата му и пристъпи вътре. Кога беше влизала тук за последно? Преди месец? Тогава стаята беше безупречно чиста, но сега подът беше засипан с намачкани дрехи, обвивки от протеинови блокчета и стари броеве на „Метро“. Въздухът беше наситен от пот и алкохолни пари. Завари Конрад увит в юргана със стърчащи под него голи крака. Като приближи, забеляза до леглото празна бутилка от „Смирноф“. Ама че безсрамие, помисли си. Направо не е за вярване. Побутна го по рамото. Нищо. Разтресе го. После по-силно и по-силно... Събуди се, мръснико, събуди се, събуди се...

Той се надигна рязко и завъртя глава във всички посоки, а после сграбчи юргана и се сви в ъгъла.

- Аз не... - промърмори. - Аз не...

- Аз съм - произнесе Рейчъл. - Помниш ли ме?

Той присви очи от сенките, а после се хвърли към нея. Тя отскочи назад и го остави да замахне във въздуха. Не, не да замахне. Беше понечил да я прегърне.

- Добре ли си? - попита я. - Някой да не те е наранил?

- С изключение на теб ли?

Той изнамери джинсите си. Тя гледаше плочките по мускулестия му корем, докато ги нахлузваше. Жена, освести се!

- Искам си обратно парите - произнесе.

Конрад застина с един обут крачол.

- Какви пари?

- Моите пари. Парите, които са ми нужни да си платя сметките и да нахраня дъщеря си.

- Какво?

Значи така се канеше да действа, все едно не се е случило нищо и тя си измисля.

- Искам всяко пени - настоя. - Или кълна се, още сега ще сляза долу и ще разкажа всичко на родителите ти.

Той сведе очи и изръмжа.

- И бездруго скоро ще научат.

- Че си крадец ли?

- Сторих, каквото беше нужно да се стори.

Значи това беше. Тъй просто в крайна сметка. Дължал е пари на някакви хора и те го бяха налагали редовно, докато не се е разплатил.

- Нещо от това беше ли истинско? - Почувства в очите й да напират сълзи и се помъчи да ги прогони. - Или аз съм била просто касичка, която да разбиеш, когато ти потрябва да платиш...

- Рейчъл...

- Какво?

Конрад спусна крака на пода и леглото проскърца под тежестта му, а джинсите паднаха намачкани около глезените му. Протегна се към нея, все едно е започнала да излъчва светлина.

- За какво говориш? - попита. - Аз те обичам.

- Обичаш ме?

- Не исках да ти го казвам така за пръв път, но да.

Дали казваше истината? Или беше поредният номер на объркания му разсъдък?

- Нека обясня - помоли Конрад. - Този път истината.

Деветнадесета глава

Заем

Пит не биваше да ме оставя да отговарям за сметките - подхвана Конрад, като чоплеше унило един от черните струпеи на китката си. - Просто не съм подходящият човек.

Постоянно пропусках да платя данъците, миналата година ни глобиха два пъти. Както и да е, миналата седмица получих писмо от данъчните. Дължахме пет бона, които трябваше да са платени преди месеци. Не можех да повярвам, че пак съм оплел конците! Освен това нямахме сумата в банката. Реших, че Пит ще ме убие. - Срещна погледа й, но тя отклони очи.

Той въздъхна и продължи:

- На следващия ден получих имейл, някаква компания, предлагаща заеми. Нещо като заем до заплата. Обикновено дори не ги отварям, но този път си казах защо не. Очаквахме плащания по големи фактури. Можех да заема парите дотогава. Звъннах им и ми звучеше легитимно, направиха проверка на кредитния рейтинг по телефона, всичко, както си му е редът. Прехвърлиха сумата в моята сметка и аз платих дължимото. Казах си: върхът, справих се.

Той прехапа долната си устна, за да я спре да трепери. Ако лъжеше, изпълнението му си го биваше. Болеше я да го вижда така разстроен и й се наложи да си напомни как само преди пет минути беше убедена, че е бил той. И досега не беше предоставил ново доказателство, че не е бил той, още не.

- Цялата работа се оказа капан - продължи. - Убеден съм в това. Един от тях дори се пошегува за писмото. А като позвъних на данъчните, те не знаеха нищо за такава сметка. Вероятно съм прехвърлил взетите назаем пари директно обратно на тях. Така че, като дойдоха да си ги искат, казах им къде да вървят.

Той наклони глава, та бузата му да е на светло. Бледите жълтеникави остатъци от синините се простираха извън наболата му брада.

- Това беше отговорът им. След това заявиха, че щом съм пресрочил плащането, сумата скача с петстотин лири на ден!

- Те ли гасиха пури в теб? - попита Рейчъл.

Конрад кимна с длан, притисната към очите, все едно всичко беше показвано на голям екран и той не желаеше да гледа.

- Тогава вече беше пораснала на осем бона. Спипаха ме пак на следващия ден, когато си тръгвах от работа, за да дойда при теб. Откараха ме до някакво езеро и реших, че ще ме удавят. Бутнаха ме във водата и задържаха главата ми под повърхността. Заявиха, че това е последният ми шанс. Ако не платя, ще погнат семейството ми.

- О, боже мой, това е... Това е ужасно. Защо не отиде в полицията?

- Извинете, господин полицай. Заех пари от едни много лоши типове и сега те си ги искат обратно с лихвата?

Две мухи се гонеха на мижавата светлина, описваха стегнати окръжности. Рейчъл не знаеше какво да мисли. Ако я лъжеше, защо би признал, че дължи пари? Нямаше как да не вижда, че това би направило обирането на собствената й банкова сметка още по-подозрително. А ако го беше направил той, тогава какъв по-добър начин да я умилостиви, да я накара да му повярва от това да каже, че я обича?

До този момент за любовта само се беше намеквало, беше споменавана мимоходом -казваше, че обича очите й, усмивката, как се целуват, - но никога не беше казвал, че обича нея. Може би я беше забелязал да потрепва от думата, което тя несъмнено беше направила. Истината беше, че искаше той да го каже, тя да го изрече в отговор, беше си представяла момента безброй пъти, но като се изключеше дъщеря й, Рейчъл не беше изричала думите пред друг. Щеше й се да е като хората, които сякаш казваха „Обичам те“ тъй често, колкото и „Здравей“, но тези конкретни думи не се откъсваха лесно от устните й. И все пак ето ги, бяха й сервирани във възможно най-лошия момент.

- Така че вчера продадох колата си - обяви той. - И...

- Какво си направил?

Беше притежавал зелено състезателно ВМА втора ръка, което обичаше толкова много, че си поръча гюдерии за почистването му от специализиран магазин в Германия.

- Също телефона ми, пръстена ми с печат. - Посочи към голия си пръст. - Подарък от баща ми за осемнайсетия ми рожден ден. Останалото набавих от семейна банкова сметка. Четири хиляди. Бяха предназначени за спешни случаи, като например ако някой от нас бъде отвлечен. Още никой не е забелязал. Сигурно няма да е добра идея да си тук, като се случи.

- Но защо не ми каза? Не се ли прави така, като имаш връзка с някого? Да говорите един с друг?

- Не исках ти... Да си помислиш нещо лошо за мен. Че съм се забъркал в нещо съмнително. Знам, че Марк не ме харесва и не желаех да давам доказателства, че е бил прав.

- Не си искал да си мисля нещо лошо за теб, но нахълта пиян късно вечерта...

- Боже, съжалявам. Съжалявам. Не мога да повярвам, че сторих нещо такова. Дори не помня какво... Имам предвид...

- Бутна ме. Реших, че ще ме удариш.

- О, Рейч. Не, не, не. Аз не съм такъв. Не бях на себе си, изобщо не разсъждавах логично.

- Все пак достатъчно, та да приемеш, че съм пратила моя снимка на Пит?

- Захвърлиха ме до езерото. Напълно подгизнал насред нищото. Когато най-накрая имах сигнал, получих тази твоя снимка от него и много съобщения от момчетата, пълни с подигравки. Просто си изпуснах нервите.

- Но си наясно, че никога не бих сторила подобно нещо, нали?

- Разбира се, ти не си такава. В мига, когато го обмислих на другия ден, вече ми беше ясно. - Той отново потърка очи. - Исках да ти се обадя, но имах бегъл спомен, че съм направил нещо лошо, не че съм те бутнал, но нещо... Мислех, че вече никога няма да ми проговориш Но откъде Пит... Как се е сдобил...

- Сложно е - отвърна тя. - Дълга история. Но не съм пращала снимката на долното ти приятелче, можеш да си сигурен в това.

- Приключих с Пит, бизнес и всичко останало. Още не мога да повярвам, че ти е пратил снимка на члена си. Това е абсолютно неприемливо.

Тя се намръщи.

- Да, неприемливо е.

- Вече няма да излизам с него. Или с някого от другите. Единствено искам да бъда с теб и Лили. - Конрад я гледаше настоятелно, все едно чакаше тя да вземе решение. - Искам да се върнем там, където бяхме миналата седмица, преди всичко това. Ние дали... Имам предвид... Има ли нещо, с което да мога да ти докажа колко много означаваш за мен? - Пробва се да се усмихне. - Дори ще ти позволя да излезеш на среща с Хари.

Тя пренебрегна шегата, още не го беше докарала до този етап.

- Просто трябва да знам. Ти ли ми взе парите?

- Какви пари?

- Нека видя банковата ти сметка.

- Какво? Аз...

- Вчера някой се е обадил в моята банка и се е престорил на мен - обясни тя, като следеше за реакцията му - Който е да е бил, прехвърлил е на теб над две хиляди лири, цялата ми заплата.

Тялото му се изопна, все едно беше докоснал електрически кабел под напрежение.

- Като каза твоите пари, реших, че ти дължа за хранителни продукти. Не че всъщност наистина съм откраднал.

Той скочи на крака, зарови в камарата хартии, покриващи цялото му бюро, при което събори на пода куп класьори, и измъкна стар лаптоп „Макбук Еър“, покрит с футболни стикери „Панини“. Влезе в „Барклис“, като движеше устни, за да възпроизведе нужните му данни, и почукваше с пръсти до тракпада в очакване да се зареди сметката му.

Рейчъл беше стиснала юмруци така силно, че върховете на ноктите й се бяха подгънали болезнено срещу дланите. Шокът от изненадата по лицето му и тревожните погледи, които хвърляше в нейна посока, докато се зареждаше сметката, я накараха да се усъмни, че е бил той. Да, спокойно можеше всичко да е постановка, но чувстваше, че това тук е нейният Конрад, мъжът, събудил я в деня, когато връзката им навърши три месеца, за да й поднесе чиния блини с пушена сьомга и бутилка бяло вино в леглото, същият, който обичаше да върти Лили в дневната, докато не се строполяха замаяни на пода. Не някакъв психопат, който я беше мамил през изтеклата година в очакване на финансови облаги от връзката им. На екрана се появиха очертанията на уебстраницата. Моля те, нека са там. Моля те, нека не е замесен.

Уводната страница свърши да се зарежда. Рейчъл я огледа за текущата му сметка.

Откри я най-отгоре - беше празна.

Повдигна й се. Заплатата й за цял месец. До този момент част от нея приемаше, че няма да се случи, че или Конрад е невинен, в който случай парите още биха били в сметката му, или че ги е откраднал и ще може да се обърне към родителите му. Но ако и двамата са били измамени, в такъв случай ги нямаше, наистина ги нямаше. С какво щяха да се издържат?

Конрад щракна с мишката и отвори сметката. В долния край се виждаше входящият превод от нейната сметка и после изходящ превод, до който стоеше пояснението: ИЗТЕГЛЕНИ ОТ КЛОН „ФИНЧЛИ СЕНТРЪЛ“

- Невъзможно - ахна той. - Не може да...

- Какво?

- Не виждаш ли? Някой ги е изтеглил от „Финчли Сентръл“. Нашият офис е там, аз ходя в този клон. Искат да си мислиш, че съм аз. - Хвърли лаптопа на леглото и хвана ръцете на Рейчъл, преди да е успяла да реагира. - Кой ми причинява това? Защо го вършат? Никога не съм правил... Не спирам да се опитвам... но не мога да си го обясня.

Рейчъл зърна себе си като седемнайсетгодишно момиче, четеше ужасните кометари във Фейсбук, които Алан Грифин беше качил там от нейно име. Видя го до себе си на опашката в киното, напълно безгрижен, все едно тя дори не беше там, плащаше да гледа същия филм. Спомни си как се чувстваше, когато й се налагаше да изтича в тоалетната, да седи в кабината с глава, отпусната в ръцете, и да се чуди дали не полудява. Отново изпита страха и отчаянието, измъчвали я във всеки буден момент в продължение на година и половина.

- Вярваш ми, нали? - попита умоляващо Конрад и потърка с палец вътрешната страна на пръстите й. - Рейчъл, кажи, че ми вярваш.

Това прави той с хората.

- Вярвам ти - промълви.

Конрад издиша с длан, притисната към гърдите, все едно са му съобщили, че се е излекувал от заболяване, което всички са смятали за смъртоносно.

- Някой иска да мислиш, че съм откраднал от теб, за да платя на тези гангстери. - Отиде до чекмеджето за чорапи, установи, че е празно, и се разрови сред бъркотията на пода. - Да вървим в полицията.

- Но те ще решат, че ти си ги откраднал.

- Трябва да докажа на теб, че не съм ги откраднал.

Беше толкова ясно - идеално нагласено. Ако Конрад отиде в полицията, ще го арестуват, задето е откраднал парите; ако откаже да отиде, тя приема, че той ги е взел, за да си плати дълговете.

- Не можеш да отидеш в полицията - заяви. - Може би той иска точно това.

- Какво? - Той се облегна на гардероба, за да нахлузи чорапа си. - Кой?

- Най-добре да поседнеш за тази част.

Не беше разкрила пред Конрад много за миналото си - съвсем малко повече от това, че майка й беше починала, като е била малка. В опитите си да му обясни за Алан Грифин, може би защото беше така гладна и уморена, не успяваше да задържи мислите си в ред и стигаше все по-далече и по-далече, докато не му каза всичко. За хранителното си разстройство, снимката, доксинга, дебненето от страна на Грифин, дори за болницата, колко беше рухнала в най-ниската си точка, направи пауза чак като стигна до хакера. Като се изключеше Марк, който беше също толкова виновен като нея, никой друг не знаеше за Разкаян. Нито Бека, нито Спенс. Никой. Дори сега Рейчъл би загазила сериозно, ако погрешният човек узнаеше нещо за това, най-вероятно двамата с Марк биха влезли в затвора за дълго време.

Конрад слушаше мълчаливо.

- Олеле... - произнесе, щом тя свърши. - Толкова малко съм знаел за теб.

- Сега ти е известно повече, отколкото на всеки друг.

Той потърка брадичката си с пръсти.

- Ясно. - Взираше се право напред с лице, застинало в намръщена гримаса. Тя не знаеше дали й бе ядосан, задето го въвличаше в драмите си, или просто осмисляше чутото. На устните му се появи мимолетна усмивка.

- Къде е смешното? - почуди се тя.

- Ако всичко това ми беше известно, за нищо на света не бих допуснал, че си пратила онази снимка на Пит. Дори пиян не бих си го помислил.

- Беше редно да ти кажа - отвърна тя. - Просто... Не е нещо, за което обичам да говоря.

- Значи според теб този тип Грифин има нещо общо със случилото се с мен? С парите, откраднати от моята сметка, и с имейла от онези гангстери?

- Трябва да е така. - Тя потърка лице и издаде звук, който дори на нея прозвуча изморено. - Единственото обяснение е.

- Искаш ли да отидем за кафе? И да измислим как да действаме по-нататък?

- Ще закъснея да прибера Лили.

- Не можем да оставим нещата така.

Тя провери телефона си. Малко преди девет.

- Хайде тогава - подкани. - Да намерим някое заведение близо до гарата.

Конрад й се усмихна облекчено.

- Можем да отидем в... Ох! Голям проблем.

- Сега какво?

- Кой ще плати?

Двадесета глава

Мама

Конрад зае десет лири от баща си и я заведе в модернистично кафе на Хай Стрийт, наречено „Бейкхаус“, от онези с меню, написано с тебешир на черна дъска, промишлени осветителни тела и един милион вида безглутенови мъфини.

- Ще е бесен заради тези десет лири, колкото и за останалите пари - беше отбелязал Конрад, докато бързаха под ръмящия дъжд.

Кафенето беше пълно с хора, дошли за неделния си брънч, навалица от пакостливи деца и родители, борещи махмурлук. Миризмата на печащи се кроасани, долитаща от кухнята, се конкурираше с тази на влажни дрехи и уригвания с дъх на снощно вино. Конрад отиде до щанда да поръча, а Рейчъл се показа навън да звънне на Марк. Беше пропуснала обаждането му по път към кафето.

- Извинявай, извинявай - произнесе подслонила се под козирката на съседната сграда. -Просто малко се бавя...

- Както правиш постоянно - сряза я Марк. - Обещаваш нещо, а после го променяш в последната минута и ние всички трябва да изоставим делата си, за да ти угодим.

- Не е вярно.

- Имам планове за тази сутрин.

- Казах, че съжалявам.

- Не се шегувам, Рейч. До гуша ми дойде да съм ти слугинче.

Това пък откъде се взе? Да, беше закъсняла, но не с много, и в неделя сутрин той не правеше друго, освен да гледа детския канал „Никелодеон“ и да се почесва тук и там - освен това беше рожденият й ден, - така че, честно казано, нямаше нужда да се държи като такава гадина.

- Чуй - заговори. - Дай ми час. Просто...

- Не. Няма да ти дам час. Вече ти обясних, че имам планове. Прати някого да прибере Лили или още по-добре - поеми някаква отговорност за живота си и ти лично я прибери!

Марк затвори, преди да е успяла да отговори. Какво беше всичко това? Преди никога не й беше говорил по този начин! Мислите й се устремиха обратно към вчерашната сутрин в апартамента му. Какво се беше случило? Къде беше сбъркала? Не беше в състояние да разсъждава. Мислите й представляваха гъста мъгла. Звънна на баща си; ако той не можеше да вземе Лили, на Рейчъл щеше да й се наложи да обясни на Конрад, че ще разговарят по-късно. За късмет баща й вдигна и обеща да отиде.

Обратно в кафенето Рейчъл откри Конрад в края на обща маса.

- Странно ми е да седя тук без телефон - отбеляза той.

- Като в примитивните времена - отбеляза тя и се настани на пейката.

- Наред ли е всичко?

- Марк не остана доволен. Наложи се да позвъня на баща ми.

Конрад прочисти гърло и я погледна умолително.

- Наистина ми вярваш, нали, Рейчъл? Наясно съм как изглежда отстрани, при положение че аз дължа пари, а твоите са били задигнати...

Тя искаше да му вярва. Когато в стаята си й разкри за случилото се, така тъжен и уязвим на вид, тя беше сигурна, че казва истината. Но сега, като премисли всичко чуто, започнаха да се пораждат съмнения. Обяснението му звучеше възможно и съответстваше на идеята, че Грифин е зад всичко това и се мъчи да ги раздели. Освен това предложението му да отиде в полицията сочеше към невинността му.. Само дето всичко й изглеждаше прекалено изпипано. Толкова находчиво. Широкомащабно. Алан Грифин беше много неща - жесток, манипулативен, подъл, - но това тук беше на светлинни години от укриването на камера сред клоните на дърво и задигането на паролите й. Да, ако планираше пак да я дебне, би пожелал да се отърве от гаджето й, и можеше да се допусне с лекота, че в затвора се е замесил с гангстерски банди, хора, които биха изнудвали Конрад за пари, за да му направят услуга. Но да краде пари от банкови сметки? Това беше сериозно.

Нещо продължаваше да не й се връзва.

- О, извинявай - промълви той и отклони поглед. - Просто мислех...

- Прекалено много е да го възприема лесно, това е всичко.

- Ти също си премълчавала неща.

- Знам, знам...

- Имам предвид, че колата ми...

Рейчъл положи длани върху неговите.

- Съжалявам, толкова съм изтощена, почти не съм мигвала вече дни наред. Не разсъждавам ясно. Той е, знам, че е той. Опитва се да ни раздели.

Конрад се наклони напред и пое ръката й между своите.

- Но ние няма да му позволим, нали?

- Последните няколко дни бяха толкова ужасни. Чувствам се, сякаш се побърквам.

- Боже, аз също. Беше... Беше направо свирепо. Но ние ще се опълчим заедно срещу този негодник. - Изведнъж светлозелените му очи се озариха, а усмивката му стана по-широка и на лявата му буза се показа трапчинката, която тя така обичаше. - Всъщност помниш ли за какво говорехме преди... Ами, преди всичко това. Да се нанеса при теб. Може би няма да е лоша идея, нали? Да има мъж в къщата.

Промяна в настроението му я накара да потрепне. Не успяваше да определи дали долавя нещо нередно в поведението му, или се дължеше на нервността и параноята й, защото изведнъж осъзна едно - още нямаше доказателства, че не е бил той. И фактът, че парите й ги нямаше, все така беше налице. Ами ако Конрад я беше унижил и обрал, а сега не само успееше да я убеди да го приеме обратно, но също така я очароваше дотолкова, та да му разреши да се нанесе?

- Беше просто идея - произнесе той и пусна ръцете й.

- Трябва някак си да преживея деня - отвърна тя.

- Естествено. - Той отпи от кафето си и направи гримаса, все едно беше горчиво. - Както кажеш.

***

След кафето Конрад се прибра у дома, за да си признае за изчезналите пари. Рейчъл обеща да му звънне по-късно на домашния телефон на родителите му и се качи на метрото. По целия път обратно ту се кореше, че изобщо е допуснала как Конрад би сторил нещо, та да я нарани, ту разнищваше разказа му като цял екип за правна защита и се заричаше вече никога да не го вижда, пък било и само заради онзи един грам съмнение, че е възможно да е бил той. И не опираше само до него, а също и до Пит. Фалшивото писмо беше пратено до фирмата им, нали така? Сега, като се замислеше над това и снимката на члена му, осъзнаваше, че той също е дълбоко замесен. А ако който и да било от двама им имаше нещо общо, тя не можеше да вижда повече Конрад. Нямаше как да изложи Лили на такава опасност.

Не разсъждаваше ясно. Разбира се, че не е бил Пит. Това беше човекът, прекарал половината вечер на рождения ден на Конрад с отворен дюкян, защото беше прекалено пиян, та да се закопчае. Определено беше далеч от криминален виртуоз. И Конрад! В какво беше сгрешил? В нищо с изключение на това, че се събра с нея. Заради нея беше бит и горен и му бяха отнели всички притежания. Грифин го беше сторил. Алан Грифин. И какво, ако бе отлично изпипано? Беше разполагал с осем години да планира отмъщението си.

Щом се прибереше у дома, щеше да звънне на Конрад. Да провери дали ще поиска да намине по-късно. Та да започнат да градят наново връзката си.

Ами ако тя вече беше съсипана? Тогава какво? Дали не би могла да вземе Лили и да избягат? Да продаде къщата и да започне на чисто? При това ново развитие на района, при облагородяването, достигнало дори тяхната главна улица, трансформирайки закусвалните в уютни кафенета и ъгловите магазинчета в мини супермаркети, сигурно сега струваше доста пари.

Роуина, която беше работила в отделението им преди Спенс, живееше в Австралия. Не си ли беше намерила работа в частен медицински кабинет в Сидни? Рейчъл си се представи на Бондай Бийч заедно с Лили, седеше на плажната си кърпа, загледана в развълнувания океан, а слънцето сушеше капките по кожата й. Може би щяха да се научат да карат сърф заедно. Можеха да излизат рано всяка сутрин, докато още е тихо, да лежат върху дъските и в очакване на следващата вълна да бъбрят за момчето от училище, което харесва Лили.

Красивият й блян изчезна също толкова бързо, колкото придойде, и тя отново седеше в мърлявия вагон с пресъхнало гърло, парещи очи и мъчително главоболие. Все така подвластна на ужаса какво предстоеше оттук нататък.

Като се прибра у дома, баща й и Лили гледаха „Замръзналото кралство“. Рейчъл се вмъкна със скована усмивка, обясни, че отива да си вземе нещо за пиене и се запъти право към кухнята. Отвори рязко шкафа под чайника и зарови за опаковката си „Иншуър“. Къде я беше тикнала? Нищо не успяваше да открие в тази къща! Беше ужасно мръсно, ето защо не можеше да мисли ясно. Откри пастелнозелената опаковка на плота зад камара купички със засъхнала зърнена закуска и несръчно отстрани капака. Нямаше чисти чаши. Постави обратно капака, изнамери чаша за кафе, която не беше прекалено мръсна, и я тикна под струята, като използваше пръстите си да...

- Радвам се, че се прибра, мила.

Рейчъл се извъртя рязко и викна, като едва не изпусна чашата.

- Дявол го взел, татко - отрони и притисна длан към гърдите си.

Баща й стоеше до хладилника с прегърбени рамене, все едно тя го беше привикала и сега очакваше да бъде нахокан.

- Донесох ти картичка - обяви. - Вътре има нещичко за двете ви с Лили. До телевизора е.

- О... Благодаря, татко.

Забеляза как очите му се спряха на отворената опаковка „Иншуър“ и стисна устни.

- Трябва да поговорим.

- Не е моментът.

- Знам, че задълго не бях наоколо...

Тя изсумтя и му обърна гръб. Кранът още беше пуснат, така че напълни чаша и я изля.

- Не - продължи той. - Ще го кажа и ти ще ме чуеш. Оттатък имаш прекрасно момиченце. Красиво малко момиченце. Не бъди като мен. Не бъди като майка ти...

Рейчъл тропна чашата върху плота и насочи лице към него.

- Казах ти, не желая да говориш за мама!

- Нищо не знаеш за майка си.

- Знам какво й причини.

- Ти беше бебе.

- Бях на осем, когато ти си тръгна!

- Известно ти е само каквото си чувала от нея.

Нямаше начин. Рейчъл беше там, знаеше точно какво се случи. Нали беше раснала с родителите си? Макар че можеше да си послужи с няколко по-точни термина за преживяването. Оцеляваше покрай тях, страдаше заради тях, носеше бремето да е тяхно дете. Не че някой се бе държал жестоко към нея, по-скоро бяха прекалено вглъбени в собствената си психодрама, тя с нейното хранене и той с пиенето си, вечно крещящи и ревящи един срещу друг, докато накрая не изчезнаха и двамата.

- Не става дума за мен или майка ти - промълви той и обърса челото си с ръкав, с което остави тъмна резка върху дънковия плат. - Става дума за теб. Чезнеш пред самите ми очи. Не мога просто да стоя и да гледам, докато...

- Тогава си върви.

- Виждах майка ти да го прави и няма...

- След като си тръгна, за да се напиваш с приятелчетата ти...

- Бях на улицата! Останах бездомен.

- Хубаво! Заслужаваш го. Надявам се, всяка нощ е била студена и окаяна.

Сърцето й блъскаше бясно, а тялото й трепереше. Кой беше той да я кори? Нямаше право. Абсолютно никакво право.

- Не исках да ви оставям - изрече, почти шепнейки. - Но тя настояваше да се махна. Твърдеше, че е заради пиенето, но аз никога не съм проявявал насилие. Не съм удрял нея или теб. Помисли за това, мила. Нищо не съм ви причинявал.

- Хубаво, не си ни бил - процеди Рейчъл.

- Тогава защо майка ти ме изхвърли?

- Защото беше пияница.

- Искаше да ме няма, та тя да може да... Да го доведе докрай. Ето какво се случи в действителност.

В главата й изникна образ на майка й, седнала на задните стъпала, тънките й пръсти доближаваха цигара към устните й, докато тя се взираше в тъмнеещото небе. Нима очакваше от нея да повярва, че той е бил жертвата?

- Няма да те слушам.

- Тя се отърва от мен, а после и от теб...

- Не, не се случи така. Тя беше болна.

Болестта й беше заразна и затова Рейчъл трябваше да се нанесе при баба си. Помнеше как майка й обясни със сълзи в очи, че няма да е задълго, няколко седмици най-много.

- Няма да ти позволя да причиниш същото на Лили - отсече той.

Рейчъл се вгледа в баща си и от устните й се откъсна странен смях. Ето го тук, мъж, когото тя почти не познаваше, този баща самозванец четеше лекция на нея как да бъде добър родител!

- Махай се - произнесе. - Тръгни си незабавно или лично ще те изхвърля.

Той устреми лице към Рейчъл и изправи гръб, ръстът му беше достатъчен, та да се извиси над нея.

- Колко пъти малката преспа при мен през последните няколко седмици? Четири? Пет? Някои вечери остава и при Марк, нали така? Ти не си в състояние да го видиш, но...

- Край, стига! - Затегли го от мястото му до хладилника. - Махай се! Махай се на мига! -Изтика го през дневната и към входната врата. - И не се тревожи, че внучката ти отново ще преспива при теб, защото няма да я видиш никога вече!

Двадесет и първа глава

Съобщение

ейчъл гризеше кокалчетата на ръката си, втренчена в снимката на Алан Грифин в ЛинкдИн.

Р Толкова безличен мъж. Със стандартна прическа, месести бузи и скучни очи. От типа, дето ги е грижа повече за резултатите от мачовете, отколкото за децата му, от онези, които недоволстват, че жените им пълнеят, докато те самите едва не пръскат коланите си. Беше същата снимка като отпреди влизането му в затвора. Но онова, което беше сменено, беше статусът му.

В готовност съм за работа след дълго отсъствие и съм отворен за всякакви предложения. Моля, свържете се с мен.

Това беше последната й следа и тя беше ентусиазирана, че не водеше в задънена улица, както останалите. Той нямаше друго присъствие в социалните мрежи, профилите му в Туитър и Фейсбук бяха изчезнали и след съобщението за освобождаването му никой не беше публикувал нищо във форума за ловци на педофили. Но ето го на екрана - търсеше си работа сл ед дълго отсъствие. Създаваше впечатление, все едно се е грижил за болен роднина или е ходил на околосветско пътешествие. Без такива тъпотии. Нямаше да го остави да си подрежда живота, докато успоредно с това се мъчи да съсипе нейния.

Но как можеше да го спре?

Осъзна, че е напрегнала челюст и потропва бързо с пръст, така че си наложи да си поеме въздух. Да съобщи на Марк беше най-очевидният й ход, да остави той да се заеме. Само дето тя вече беше открила Грифин, той беше тук пред нея, така че каква реална полза би имала от Марк? Особено пък при положение, че докато гледаше страницата му в ЛинкдИн, в главата й започваше да се заформя план. И вече знаеше, че той не би го одобрил.

Лили се хвърли върху дивана, а на екрана тръгнаха финалните надписи на филма, съпровождани от бомбастичен вариант на песента „Слагам край“.

- Може ли да гледаме „Замръзналото кралство“ още веднъж? - попита с устни, разтегнати в умолителна ангелска усмивка. Поне изглеждаше щастлива. След като Рейчъл изхвърли баща си от къщата, Лили се втренчи в нея с трепереща брадичка и зарида „Къде отиде дядо?“, все едно е бил ударен от автобус пред самите им очи и запратен над близката ограда.

- Защо не оцветиш нещо, сладурчето ми? - предложи Рейчъл. - Или пък си поиграй с някое лего.

- Но аз искам да гледам.

- Добре, добре - предаде се Рейчъл и го пусна отначало. Вече се чувстваше достатъчно виновна, задето Лили седи сама цял следобед и гледа повторение на същия филм отново и отново - особено при положение, че не я беше виждала едно цяло денонощие, - но се налагаше да свърши това, трябваше да предприеме действия. Грифин й открадна парите и се опита да съсипе връзката й. Дотук. Не беше слаба, не и този път.

Вече нямаше да бъде жертва.

Върна се на заглавната страница на ЛинкдИн и задвижи курсора над мястото, където пишеше „Присъединете се сега“. Наистина ли беше способна да го направи? Да създаде фалшив профил, да му прати съобщение, че има работа за него, и да го повика на интервю? Какво би му попречило да й обърне гръб и да си тръгне? Или да се държи, все едно няма представа коя е тя? Може би да си послужи с блъфиране, да му заяви, че разполага с доказателства как отново я дебне? Или пък да го заплаши. Да го увери, че ако е необходимо, ще напише до всяка фирма за набиране на кадри и ще им разкаже какво й е причинявал. Като свършеше с него, нямаше да е способен да си намери работа като доставчик на лед на Северния полюс!

Или пък може Конрад да го напъха в някой автомобил, да го откарат някъде и да приключат с това веднъж завинаги.

Толкова ли налудничаво беше?

***

В началото създаването на профил беше лесно - избра име, Софи Томас, възможно най-широко разпространено, и набеляза оборотна рекламна снимка на добре поддържана около двайсет и пет годишна блондинка в кремава блуза и черно сако - но като стигна до професионалната си история, се запъна. Какво знаеше за набирането на кадри в областта на информационните технологии? Преди да влезе в затвора, Грифин беше работил като софтуерен инженер, така че позицията трябваше да е сходна, та определено да го заинтересува. Не беше от помощ, че в главата й постоянно изникваха отсечени фрагменти от разправията с баща й. Каква наглост само. Да стои в нейната кухня и да дава родителски съвети.

Все едно съвети за противопожарна сигурност от подпалвач. Препоръки за фондовата борса от скитницата, която бута пазарската си количка по Холоуей Роуд. Рейчъл би могла да изправи Лили пред социалните служби, облечена в торба за боклук, и пак да е десет пъти повече родител от него. Заради това, че той си тръгна, майка й умря. Заради това, че той си тръгна, в живота й нямаше баща, който да я предпазва от хора като Алан Грифин.

Това беше истината.

Тя бутна лаптопа настрани. С това главоболие й бе невъзможно да мисли. Без съмнение беше обезводнена. Изправи се, за да отиде да си вземе вода от кухнята, но главата й се замая, усети изтръпване във върховете на пръстите си и сърцето й подскочи в гърдите като паднала на палубата риба. Протегна ръка за равновесие, убедена, че ще припадне, но все пак успя да се настани обратно на дивана. Кожата й се покри със студена пот. Просто дишай и си дай пет минути. Недостиг на сън, недостиг на храна, прекалено много стрес - токсична комбинация. Поне Лили не беше забелязала призляването й.

Рейчъл пробва да се изправи наново, този път по-бавно, но двойно почукване на вратата я накара да скочи рязко на крака. Това беше почукването на Конрад, но той имаше ключ. Дали някой се преструваше на него? Заозърта се бързо в издирване на оръжие. Беше ли прибрала ножа обратно в чекмеджето? В главата й изникна смътен спомен как го крие под дивана. Клекна рязко и заопипва около стъпалата си.

Капакът на пощенската кутия затрака и Конрад се провикна през процепа:

- Аз съм.

- Идвам - отговори и забърза да отвори вратата.

- Съжалявам, ключът ми е някъде из хаоса в стаята ми - обясни и й поднесе букет от нарциси, завързан със сребриста панделка. Беше облечен в бяло поло и черно вталено сако, а на лицето му се мъдреше предпазлива, но оптимистична усмивка. - Растат в градината, та си помислих... Честит рожден ден, Рейчъл.

- Те... Прекрасни са - увери го тя и ги пое, като все още чувстваше известна слабост и леко гадене.

- Съжалявам, че не е истински подарък. Ще...

- Не, не! Прекрасни са. Като епизод от любовен роман. Красив мъж на вратата с букет цветя, които е набрал лично. Просто... Малко ми призля.

Той я изгледа настоятелно, все едно се мъчеше да й каже нещо с очите си, докато тя не осъзна, че продължава да стърчи на прага и още не го беше поканила да влезе.

- Извинявай, извинявай - избъбри, но преди да е успяла да отстъпи, Лили се изстреля пред нея и се вкопчи в крака на Конрад.

- Ти се върна! - изписка.

Конрад я вдигна и за нейно огромно удоволствие се престори, че отхапва части от тялото й.

- Не можех да си тръгна, преди да съм доял вечерята си.

Той влезе вътре с Лили, вкопчена в шията му, и протегна ръка към нея. Рейчъл пристъпи в прегръдката му, сля се в едно с твърдото му тяло, затвори очи и вдъхна морския мирис на афтършейва му Той издиша като човек, който най-накрая се е добрал до дома си.

- Мислех, че с нас е свършено - заговори и я притисна още по-плътно към себе си. - През целия ден вчера си казвах, че това е краят.

Рейчъл почувства силата в мускулите му и си спомни как той я блъсна на стълбите, извисяваше се над нея с лице, изкривено от гняв. Извърна се от него, разтърсена от мисълта.

Ръцете на Конрад останаха във въздуха, като че около нейно невидимо копие.

- Какво...

- Оставяш топлината да избяга! - Тя го заобиколи, затвори входната врата и се престори, че трепери.

Това трябваше да спре. Онази вечер беше единичен случай. Бил е тласнат до ръба и напълно разбираемо я нападна. Спасяването на връзката им започваше с това да му прости.

Лили се намести обратно на дивана.

- Може ли да гледаме моя филм?

Устните на Конрад бяха плътно стиснати, но се движеха, все едно думите се мъчеха да изскочат от устата му. Насочи вниманието си към Лили.

- Кой е филмът?

- „Замръзналото кралство“.

- Отново - вметна Рейчъл и се усмихна широко.

- Какъв късмет, че „Замръзналото кралство“ ми е любимият - отговори Конрад.

Тя отиде да сложи цветята във ваза, а после се наместиха под плетеното одеяло на дивана. Конрад седеше в средата и държеше ръката на Рейчъл. Тя се поинтересува как е минало с родителите му.

Той й хвърли поглед изкосо и се ухили.

- Не се тревожи за това.

Гърдите й се изпълниха със студенина. Да не се тревожи ли? Беше откраднал четири хиляди от тях, накара го да звучи като сериозен проблем, а сега се оказваше нищо? Прииска й се да надзърне между завесите и да провери дали колата му не е паркирана отвън.

- Но ти каза... - подхвана тя.

- Може ли да не говорим за парите? Моля? - Кимна към филма. Стигаха до любимото място на Лили, когато Ана и Кристоф влизаха в замръзналата долчинка и се срещаха с Олаф, говорещия снежен човек. - Това е най-хубавата част.

Миг по-късно Конрад извъртя тяло към нейното и промълви тихо:

- Направихме план за разсрочено плащане. Казах им, че парите са ми трябвали за бизнеса и те се вързаха.

Тя отвърна на усмивката му, но обяснението му не й звучеше убедително. Беше прекалено лесно. Той твърдеше, че щяло да бъде сериозен проблем.

Престани, държиш се параноично.

- Мисли ли още за това, което ти казах сутринта? - поиска да узнае той. - Имам предвид... не мога да остана завинаги при нашите.

И с каква лекота само лъжеше родителите си? Ами ако лъжеше и за това, че е забравил ключа си? Ами ако го беше дал...

Той пусна ръката й.

- Може би по-късно, а?

- Извинявай - произнесе тя. - Не мога да мисля за... Просто трябва да...

- Всичко е наред. Забрави.

Догледаха филма мълчаливо. Рейчъл се беше съсредоточила върху екрана, където снежният човек изпълняваше своите песен и танц колко ще бъде хубаво през лятото, докато под одеялото беше забила нокти в дланта си. Ето че вече не се получаваше. Как биха успели да начертаят план да се отърват от Алан Грифин, ако не можеха да вкарат връзката си в релси? Нуждаеха се от почивка от напрежението, вечер за отмора. Някоя от онези приятни вечери, които им се удаваха лесно като дишането.

Знаеше какво трябваше да стори.

- Връщам се след минута - произнесе, стана от дивана и се запъти към стълбите.

- Почакай - отговори Конрад и се надигна. - И аз ще дойда.

- Отивам до тоалетната.

- Мислех, че можем... Нали се сещаш, да поприказваме.

- Ще го направим - увери го и пое нагоре.

Той се отпусна обратно на дивана и се начумери. Тя искаше да му каже нещо, с което да го накара да се чувства по-добре, да му даде разбере, че проблемът е в нея, а не в него. Беше стигнала до ръба; изпитваше потребност да стори нещо, та да попречи на тази безполезна буца вещество в черепа й да саботира вечерта им, като бълва идеи, предназначени да я тормозят.

На горния етаж отвори стълбата до килера с бойлера, откри ключа и отключи касетката за пари. Конрад беше тук да помага с Лили, така че можеше да си го позволи.

В противен случай връзката им може и да не изтраеше тази вечер.

След филма отидоха в кухнята да се заемат с вечерята. Докато Рейчъл издирваше спагетите в шкафа, Конрад повдигна косата й и залепи нежна целувка на шията й.

- Хубаво е - промърмори тя и се отпусна срещу него. От основата на гръбнака й нагоре към врата плъзна топлина, разпростря се и достигна черепа й, обузда тревожното бъбрене и остави само тишина. Почувства се, сякаш мозъкът й е бил потопен в топла вана, след като е крачила с километри в дъжда.

Конрад закачи леко ухото й със зъби и я върна обратно към действителността.

- От сутринта ми останаха пет лири. Да отскоча ли до магазина да проверя дали не мога да купя една бутилка?

- Чаша вино звучи идеално.

Той я завъртя с лице към себе си и я придърпа близо.

- Хубаво е, че виждам усмивката ти. Липсваше ми.

Когато устните им се докоснаха, по задната страната на краката й премина електричество и я накара да потръпне приятно.

- Не се бави - промърмори.

Ето! Нещата вече се бяха подобрили. Със сигурност трябваше да подхожда така по-често, като например всеки ден. Урокът беше научен - просто трябваше да се отпусне. Не беше ли това, което Марк все й повтаряше? Или може би беше да приеме? Да се отпусне, да приеме, каква беше разликата? И двете й звучаха смислено.

- Искам този път Конрад да се върне - заяви Лили, а изражението й беше така сладко разгневено, все едно тя беше родителят, че Рейчъл отиде и я целуна по бузата. Лили я бутна. -Обещай, че Конрад ще се върне.

- Обещавам, сладурчето ми - отвърна Рейчъл. Начупи спагетите и ги пусна във врящата вода, а после отвори соса за спагети. Ето такова трябваше да е поведението й. Спокойно и уравновесено. Разбърка пастата и затананика нещо класическо, може би „Лебедово езеро“, не беше сигурна. Притвори очи и усети да се полюлява. Щеше да се тревожи за парите утре. Щеше да се тревожи за Алан Грифин утре. Засега просто щеше да се остави...

Длан се опря в кръста й.

- Взех червено - прошепна Конрад. Дори не го беше чула да се връща. Той я целуна нежно, започна зад ухото й и достигна до ключицата, като поклащаха хълбоци в ритъм.

Сосът завря и пръсна опакото на китката й. Рейчъл изписка и я разтърси във въздуха. Жалко, тъкмо бе изпаднала в приятен унес. Конрад се отдръпна и отвори чекмеджето с приборите, за да открие тирбушона. Обратно към истинския свят.

Рейчъл сервира първо пастата на Лили в розова чиния, а после напълни две купи за себе си и Конрад. Като седна, направо й спря дъхът. Не беше обърнала внимание и беше сервирала на себе си същото количество храна като на него. Само от мисълта да я погълне цялата вече не й се отваряше уста.

Той й хвърли поглед.

- Добре ли си?

- Разбира се - отвърна и си наложи усмивка.

Той остана взрян в нея със сбърчено чело, все едно изучаваше лицето й, за да тества паметта си. Тя прочисти гърло и хвана вилицата. Не се поддавай отново на параноята. Навиваше спагетите, докато Конрад не се захвана със своята вечеря. Сърцето й заби по-учестено и така осезаемото само преди мигове приятно усещане се изпари от нея като мъгла. Кога за последно беше яла твърда храна? Преди дни.

Повдигна вилицата и успокои дишането си. Ще се справиш, увери сама себе си. Едва миналата седмица поглъщаше пълни порции. Провери масата за един последен път и сложи храната в устата си - но тя мигом се оказа прекалено много, зъбите й отказаха да дъвчат, а гърлото й се затвори. Не беше в състояние да диша. Обърна се и притисна треперещ пръст към устните си, наложи на челюстта си да раздроби пастата и посегна към виното. Прекара храната надолу с половината чаша, преди рефлексът й за повръщане да я е накарал да я върне обратно. Прикри дискомфорта си, като се прокашля и потупа гърдите си с юмрук.

- Вода? - попита Конрад и вече почти беше станал от стола си.

- Добре съм, добре съм - успокои го тя и му направи знак да седне. - Кривото гърло.

Хвана солта и сноп салфетки от плота. Просто не беше подходящата храна, нищо кой знае какво. По-късно, когато Лили си легнеше, щеше да изпие чаша мляко. Може би да добави малко „Иншуър“.

Седна, ръсна една идея сол в чинията си, набоде с вилицата и провери масата. Лили беше ангажирана да измъква спагетите една по една и да ги реди до чинията си; Конрад хвърляше крадешком погледи в нейна посока, а изражението му бе развеселено. Рейчъл стисна салфетките под масата и почувства главата й да се замайва. Замисли се за майка си на задните стъпала. О, ма.мо.

Вдигна вилицата с едно плавно движение и напълни устата си, а с другата ръка приближи салфетките да обърше устни и изплю. Свали ръка обратно под масата и смачка салфетката. Щеше да се нахрани по-късно, когато никой не гледаше.

- Чудесна вечеря - коментира Конрад.

Рейчъл пак нави спагети на вилицата си и се усмихна.

- Идеална.

Лили вече бе сложена в леглото и двамата се настаниха на дивана да погледат телевизия. Конрад седеше опрян на подлакътника, а тя се беше облегнала на него с глава, отпусната на гърдите му.

- Да ти долея ли? - попита Конрад и й показа бутилката вино.

- Стига ми. - Вече беше изпила прекалено много. Две големи чаши плюс колко таблетки оксиконтин? Не можеше да си спомни. Най-малко две. И май още една, когато Лили си легна? Имаше бегъл спомен как обискира касетката за пари... Както и да е. Нищо нямаше значение освен настоящия момент. Изминалите няколко дни й се струваха много далече, все едно беше нещо, случило се на друг, или представляваше част от сюжета на сериал по ВВС, който беше гледала по-рано през годината. Жена, тласната до ръба на лудостта. Но не и тя, тя си беше добре, всичко беше съвсем в ред. Притисна се към Конрад и въздъхна.

Той я погали по ръката, докато преминаваше през безплатните канали.

- Това понякога е смешно - заяви и спря на „Скрита камера“, където гледаха клипове на булки с шлейфовете им, закачени за вратите на автомобили, баби да падат от столове и момченца да забиват бейзболните си бухалки в тестисите на бащите си. Клепачите й се спуснаха и тя се понесе на вълната на предварително записания смях и звукови ефекти, навеждащи на мисълта за падане. Усети през полото на Конрад сърцето му да бие по-бързо срещу бузата й. Осъзна, че я завърта към себе си и заедно с това снижава лице.

За известно време устните им се докосваха. После той бавно отвори уста и целувката им стана страстна. Той снижи гърба й на дивана и ръката му се насочи към гърдата й, палецът му очерта окръжност около зърното й. Тя се постара да остане фокусирана, но единственото, за което успяваше да мисли, беше хартиената салфетка до устата й, хапката несдъвкани спагети вътре, и с това дойде чувството на тъга, все едно се сбогуваше с някого, когото обичаше и знаеше, че го прави за много дълго време. Тя се отърва от мен и...

Конрад спря да я целува.

- Наред ли е всичко?

- Ох... Съжалявам - отрони тя. - Да, всичко е чудесно.

Какви си ги беше мислила?

Той я огледа и потърка уста.

- Можем да спрем.

Тя поклати глава и разтвори широко очи с надеждата това да накара зрението й да престане да се раздвоява.

- Малко съм уморена, това е всичко.

Той отметна глава към стълбите и повдигна рамене. Тя кимна и той я дръпна от дивана. Като че краката й не действаха както трябва, все едно че костите й бяха заменени от въжета. Заизкачва стълбите с усилие, залиташе и усещаше главата си размътена. Светлината от долния етаж избледня и в тъмното горе се почувства съвсем объркана.

Залитна, полетя напред и се строполи, но някой я хвана през кръста. Конрад. Беше с Конрад. Той я опря в стената, устните му забродиха по шията й, дишането му беше накъсано и учестено и беше притиснал твърдия си член в корема й. Приведи се в настроение, приведи се в настроение. Тя спусна ръка по предницата на панталоните му, накара го да изръмжи и да се отърка в нея. Хайде, хайде, вглъби се. Но умът й беше хлъзгав и мислите й се изплъзваха. Стъпалата й бяха студени. Не приемаше достатъчно храна, та да произведе топлина. Трябваше да хапне повече. Беше се вслушала в онзи глупав глас, който я лъжеше. Какъв беше този свят, в който беше нормално да не яде повече от цял ден? Би било все едно алкохолик да каже: „Всичко е наред. Само бутилка водка е“. Ами ако утре пак не можеше да яде? Ами ако...

- Рейч? -Тонът на Конрад беше мек и увещаващ. - Да прехвърлим ли това в спалнята?

Не дочака отговор и я придвижи навътре, тъмнината беше непрогледна със съвсем тънка ивица лунна светлина, процеждаща се изпод завесите. Прекалено много таблетки оксиконтин. Глупаво, толкова глупаво. Само една ли? Изобщо не беше една. А и виното. Плискаше се в корема й като киселина. Съсредоточи се! Върни си настройката. Искаш го. Той я бутна на леглото, притиснал устни към нейните, и езикът му проникна в устата й. Почувства го голям и враждебен спрямо нейния. Губеше осъзнатост. Забрави какво се случваше. Конрад. Това е Конрад. Тялото му беше прекалено тежко, не можеше да си поеме дъх под него и губеше контрол.

- Забави малко - промърмори. - Не мога...

- Пробвах бавно, но ти заспиваш. - Той размести тежестта си и нещо изтрака. - Ей сега ще те събудя.

Главата й се въртеше все повече. Пръстите й изтръпнаха. Тялото й плувна в студена пот. Какво се случваше? Къде беше? Как се беше озовала тук? Някой беше отгоре й и я притискаше към леглото. Не виждаше нищо в тъмното. Опита се да се изплъзне, но не успяваше да помръдне. Ръката му се вмъкна под блузата й. Спри, спри. Това каза ли го, или само си го помисли?

Нечии дебели пръсти задърпаха джинсите й и откопчаха копчетата. Тя се раздруса върху леглото, заблъска го с колене, закрещя и започна да вършее с ръце с всички сили. Той залитна назад и се блъсна в нещо. Тя се обърна и запълзя върху юргана, отчаяна да се махне. Какво става? Какво...

Лампата светна.

- Какво ти става, Рейчъл?

Тя засенчи очи от фрапиращата яркост. Какво се беше случило току-що? В главата й беше пълна каша. Видя Конрад до ключа за осветлението с изписан по лицето му ужас.

- Съжалявам - произнесе. - Помислих, че...

- Какво ми причиняваш? - Гласът му беше дрезгав. - Попитах дали искаш да се качим горе и ти каза да. Тъкмо започваме и ти ме изблъскваш така. Аз не... Не...

- Помислих...

- Ти си луда.

- Не ми говори така.

- Побъркала си се.

Тя зарида силно.

- Моля те, Конрад. Аз...

- Приключих с теб. Приключих. - Закопча колана си с усилие. - Опитвам се да говоря с теб, ти не говориш. Опитвам се да правя секс, ти ме караш да се чувствам, все едно те нападам. Минах през ада заради теб!

- Моля те, Конрад. Чуй ме. Аз...

- Достатъчно те слушах. Въвлече ме в цялата тази гадост. Давиха ме, пребиха ме и ми струва вече осем бона! А вместо да ме утешиш, ти се държиш, като че ли аз съм виновният. Наистина ли допускаш, че аз... какво? Ще крада пари от сметката ти? Как изобщо бих го сторил?

- Нека да поговорим сега. - Той още стоеше на прага, не си беше тръгнал. Искаше да отиде при него, но се боеше да не го подплаши. - Мога да обясня. Моля те, изслушай ме.

Конрад остана загледан в нея за дълъг момент, а после кимна бавно, все едно беше разрешил някакъв проточил се спор със самия себе си.

- Обичам те, Рейчъл - произнесе. - Бих направил всичко за теб.

Тя остана на леглото напълно вцепенена, докато неговите тежки стъпки отекваха надолу по стълбите. Входната врата тихо се отвори и затвори. Ступорът я напусна и тя се затътри навън от спалнята.

Във въздуха още се усещаше морският мирис на афтършейва му. Тя слезе долу и се завъртя в пълен кръг, почувствала се, сякаш е попаднала в погрешната стая. Какво се случи? Какво се случи току-що, по дяволите?

Мобилният й телефон зажужа на масичката. Тя го сграбчи. Конрад, слава богу.

Беше съобщение, но не от него. Тя не разпознаваше номера.

Почука го с пръст, за да го отвори и мигом затули устата си с длан. Телефонът падна от ръката й. Тя заотстъпва назад, все едно апаратът отброяваше секундите до експлозия.

Съобщението гласеше: СЕГА ВЕЧЕ СИ ИЗЦЯЛО МОЯ.

Двадесет и втора глава

Тактики

ладислав Сурков. Руснак на висока позиция в Кремъл. Другарче на Путин. Освен ако не сте

Вфен на съвременното военно дело, няма да сте го чували.

Сведена до тактика, която дори дебил би схванал - чувствайте се свободни да се обидите, - стратегията му е следната: вместо да атакуваш мишената си фронтално, при което двамата влизате в схватка, двубой, спечелен от онзи с най-големите снаряди и повече налична войска, изобщо не атакуваш. Предприемаш всичко друго, но не и да атакуваш. Финансираш тероризъм; обостряш регионални конфликти и тайничко подкрепяш и двете страни; разпространяваш лъжи и подвеждаща информация където и когато можеш. Заради произтичащия хаос ти придобиваш контрол.

Принципът тук е същият. Нанасяш удари напосоки. Дестабилизираш и отслабваш.

Превземаш.

Какво обича тя повече от всичко на света?

Дъщеря си.

Но целта е да отслабиш, не да унищожиш Така че оставяш момиченцето на мира. Вместо това се целиш в работата й, нейната професия, ролята й в света на добра и прилежна медицинска сестра.

Ето как действаш.

Установяваш какъв софтуер използват, за да съхраняват картоните на пациентите. Достатъчно е лесно - звънваш в болницата, в което да е отделение, обявяваш, че се обаждаш от „Поддръжка на информационните технологии“, проблем в района дрън-дрън, каквото и да е, и ги молиш да прочетат всичко, написано на страницата за помощ на софтуера им. Те ще ти съобщят, че се нарича „еМАК“, което е съкратено от електронни медицински административни картони, версия 2.1.8, изработен от компания на име „Принсипия МКП Медицински мениджмънт“, чието седалище е в Нотингам.

Следва поредица от обаждания в „Принсипия“. В отдел „Личен състав“, за да получиш имената в „Информационни технологии“, в „Информационни технологии“, за да получиш имената на хората, разработили софтуера, за да установиш, че са изнесли основния обем от работата си в склад за писачи на кодове в Индия, управляван от „Тата“ - място, сигурно по-просторно от самолетен хангар и по-шумно от ято скакалци заради щракането на толкова клавиши от редиците прегърбени програмисти, точещи се в далечината напред.

Звъниш в Хайдерабад, за да се сдобиеш с името на някой, който работи по поддръжката на „еМАК“, служиш си с прицелен фишинг и изпращаш имейл до Гървиндър - нагласен да изглежда от човек в „Принсипия“ - и би трябвало да си се добрал до ниското ниво дизайн за софтуера.

Евентуално Томкат 8.0 като НТТР сървър. Административната конзола е настроена на дефолт адрес.

Също толкова лесно е, колкото да се обадиш на Линда, завеждащата отделението, с анонимна информация от загрижен колега за начина, по който Рейчъл поддържа картоните на пациентите...

Двадесет и трета глава

Нож

Същите звуци, които във всяка друга нощ не биха били нищо особено - чуруликането на птичка, вятърните камбанки през две врати, приглушеното жужене на уличната лампа пред прозореца, - й се струваха силни като гонг. Рейчъл се беше надявала, че независимо от всичко наличието на оксиконтин в кръвоносната й система може да й помогне да поспи. Все още го усещаше, отнесен полутон на по-тежкото усещане за шок, превзело съзнанието й и свело мислите й до омаломощаващ ступор. Но тази вечер явно нямаше да й подейства друго освен пълна упойка. Как щеше да работи утре, ако пак не спеше? Можеше да се обади, че е болна, но дори само мисълта да си остане цял ден у дома я тласкаше към ръба.

Пое към долния етаж, напълни една чаша с мляко - винаги помагаше да успокои стомаха й - и я сложи в микровълновата за една минута. Как се очакваше изобщо някой да е нормален в такъв свят? През хилядите години - откакто сме живели в пещери досега - физически почти не сме се променили. Имаме същите крайници, ребра, очи, носове и усти. Мозъците ни са малко по-големи, но са си все същите сбръчкани сиви фабрики за синапси, каквито винаги са били. Независимо от това, макар праисторическото човешко бебе вероятно да е било сходно с такова, родено преди минута, светът беше напълно различен.

По онова време, стига да си пазел входа на пещерата си, бил си в безопасност. Сега се налагаше да си готов да се предпазваш във всеки момент и от всеки по света. Хора, които никога не си срещал лично, могат да нахлуят в живота ти и да разбъркат всичко само заради няколко коментара колко е смешно нещо. Как се очакваше да се адаптираме към това? Беше ли изненадващо, че всички са така объркани?

Ако не е анорексия, ще е депресия. Ако не е депресия, ще е стрес. Ако не е стрес, идва ред на тревожност, параноя или студена и ужасяваща празнота, където би трябвало да се намира самочувствието на човек. Най-лошото ли? Съществуват характеристики, които се предават наследствено - от майки на дъщери, от бащи на синове. Забравете гените - това е модерна еволюция. Кошмарите на самоличностите ни се предават от поколение на поколение, безкрайни като времето, докато не се свършат психиатрите, които да ни излекуват всички.

Микровълновата бипна, но Рейчъл я пренебрегна и отвори хладилника. Наведе се към осветената му вътрешност, затвори очи и позволи на студения въздух да погали кожата й. Смесицата от миризми накара стомаха й да се върже на възел - на настъргано сирене, останалата паста и нещо цитрусово, половинката лимон, който беше разрязала, за да изцеди върху салата дни по-рано. Почувства глада като бръснач, който я разрязваше отвътре. Пое няколко големи глътки въздух. Да е толкова гладна и да си отказва храна. Колко хора бяха способни на това? Колко силен трябва да е човек психически, за да го постигне?

Затръшна вратата на хладилника и отнесе млякото в дневната. След като Конрад си тръгна, за известно време се спря над вероятността той да е планирал всичко, тя да се е превърнала в неволна звезда от добре замислен маскарад. Представи си го как подтичва и се подхилква, докато й праща съобщението, бърза да се срещне с приятелчетата си палячовци, за да се окъпят в шампанското, купено с нейната заплата, но бързо отхвърли идеята. Как би могъл Конрад да планира, че тя ще се докара до такова състояние с червено вино и болкоуспяващи, та да халюцинира до степен да сбърка страстните му ласки със сексуално нападение? Беше Грифин, нямаше съмнение в това. Сигурно беше сложил камера на някое дърво близо до къщата й. Видял е Конрад да си тръгва и е пратил съобщението. Грифин искаше от нея да изскочи на улицата, да му се разкрещи да се покаже, та всички да заключат, че се е побъркала. Да я пратят обратно в психиатричната клиника, където й беше мястото.

Рейчъл седна на дивана, включи се в ЛинкдИн и продължи да гради професионалната история на Софи Томас. Разгледа подробно профилите на други агенти за набиране на кадри, прочете публикациите им в блоговете, почерпи информация от Гугъл и Уикипедия. Скоро създаде нещо, което й изглеждаше съвсем убедителна история - две години като младши агент в консултантска фирма на име „Глобал Ентърпрайзис“, после пет години като старши служител в „Апс ИТ“, преди да се присъедини към фирма за набиране на кадри „Хейс“ като мениджър по бизнес ресурси. Добави образование, диплома по мениджмънт от Лондонския университет и се присъедини към групи по интереси като „техЮКей“, „Анализ на набирането на кадри“ и „Група на независимите агенции“.

Като провери часа, беше минало два. Следващият ден се простираше пред нея подобно на трасе с препятствия за морски пехотинци - битката със закуската, отвеждането на детска градина, пълен работен ден в отделението и после да прибере Лили от Марк, който несъмнено още й се муси.

Прекалено много, наистина прекалено много.

Затътри се нагоре по стълбите с прегърбени рамене и с усещането, сякаш е тръгнала към бесилката. Спря пред килера с бойлера и разгъна стълбата. Това беше нередно, определено нередно, и на нея никак не й се нравеше - ами ако станеше пожар или някой влезеше с взлом, - но знаеше, че така или иначе ще вземе някоя таблетка, защото ако не предприемеше нещо да разпусне мозъка си, той като нищо можеше да се пръсне.

Рейчъл скочи рязко, останала без дъх, все едно се давеше. Къде се намираше? На площадката на горния етаж? Смътно си спомняше как изнесе завивките си пред стаята на Лили, преди каквото там беше взела - амбиен? - да я повлече към съня.

Дочу шум, приглушени гласове, далечно потракване на прибори. Какво беше това? Имаше някой в кухнята ли? Заопипва около себе си и откри телефона си до възглавницата, звукът заглъхна, когато го хвана в ръка. Отключи екрана и видя клип, показващ семейна трапеза със сервирани на нея пуйка и всички гарнитури. В кухнята Том Керидж, все още през дните си на сто и трийсет килограмов, режеше маруля в метална купа. Тя натисна бутона за връщане. ЮТюб. Бяха се извъртели два часа кулинарни компилации. Каква абсолютна тъпотия. Дори не можеше да си спомни да го е пускала. Да е толкова не на себе си, че да не помни как е търсила клипове в ЮТюб, докато се докарва до безсъзнание със сънотворни. Това не биваше да се повтаря.

Помнеше, че Конрад си тръгна снощи, също и съобщението от Грифин. О, боже, заплатата й! Какво щеше да прави?

Въпрос номер едно беше Лили. Трябваше да иде на забавачка или може би да я спре? Но със сигурност там беше в по-голяма безопасност с тяхната желязна ограда и политика на прибиране на децата „един влязъл, един излязъл“. В миналото мярката се беше струвала на Рейчъл твърде пресилена, но сега я виждаше като пратена от бога. После какво? Парите? Ако отидеше в полицията, първото, което щяха да направят, щеше да е да приберат Конрад, а нямаше начин да му го причини, не и след поведението й снощи. Дори само от мисълта, че заплатата й е необратимо изчезнала, й се искаше да ревне. Марк щеше да ги подкрепи, налагаше се. Днес той щеше да прибере Лили, така че щеше да го помоли за това по-късно, като отидеше да си я вземе. Също така беше време да му съобщи за Грифин, макар че можеше и да пропусне частта, че ще се опита да се срещне с него. Още не беше сигурна. Щеше да помисли.

Обърна се по корем и си пожела да можеше да спи цял ден, просто да се завие през глава и да блокира целия свят. Плъзна ръка под възглавницата и викна заради острата болка.

Измъкна ръката си навън, втренчи се в резката върху палеца си и го тикна в устата си. Притисна чело с треперещи пръсти, докато опипваше раната с език, а металният вкус на кръвта се смесваше със слюнката й.

Какво беше това? Някакъв капан ли?

Бутна възглавницата настрани и видя керамичния нож за зеленчуци от кухнята, чието бяло острие беше обагрено в червено. Хвана дръжката, все едно беше опашката на мъртва мишка, за която допускаше, че може още да е жива. През замайването си от амбиен явно се беше стреснала, беше слязла долу, беше открила ножа и го беше донесла под възглавницата си, всичко това, без да се събуди. Както се прави. Беше цяло чудо, че не бе просната тук с прерязани китки.

- Мамо? Защо лежиш тук?

Рейчъл тикна ножа под юргана.

- Аз... Снощи си направих крепост.

- Но ти си голяма. Големите не си правят крепости.

Кога напишканият памперс беше поумнял толкова? Довчера не можеше да оформи цяла дума, без да й потече лигата, а сега тригодишната й дъщеря вече я наддумваше.

На сивкавата светлина забеляза, че устната на Лили трепери.

- Мамо, наранена ли си?

Тя погледна надолу Порязаната й ръка беше над юргана. Кръвта се беше стекла от пръста и се беше събрала в дланта й.

- Не е нищо, ангелче. Просто ми трябва лепенка. Ти се върни в леглото, а аз ще дойда да се погушкаме.

Лили все така изглеждаше несигурна и остана, където беше, докато Рейчъл не я изтика обратно в стаята й и не затвори вратата. Ножът. Хвана го в юргана и го метна в спалнята си. След това порязването.

Докато търсеше лепенка в шкафчето в банята, забеляза касетката за пари във ваната. Беше отворена, а торбичките с таблетки бяха разпилени. Някои бяха изпразнени, част от блистерите бяха спретнато подредени, а други бяха разкъсани, все едно запасите й са били атакувани от дрогирана миеща мечка.

Какво беше търсила? Какво беше взела? По-добре да не си блъска главата - и бездруго никога нямаше да узнае. Прибра хапчетата обратно в кутията. По-късно ще ги сортирам. Или още по-добре да ги изхвърли.

Мушна се в леглото при Лили и зави двете им плътно с юргана, а утехата от топлото телце до нейното най-накрая забави пулса й. Само да можеше да спре времето и да живее в този миг, единствено с дишането на дъщеря си, с нейните красиви кафяви очи и усмивката й. Никога не би поискала нищо друго.

Лили опря длани в бузите на Рейчъл с тържествено изражение на лицето и я целуна по устните.

- Това значи, че те обичам - обяви.

- Надявам се да е така - отвърна Рейчъл и също я целуна.

- Ти си любимата ми майка. - Лили сбърчи носле и поклати глава. - Не харесвам новата ми майка. Изглежда странно.

Рейчъл почувство тревожно бодване в сърцето.

- Новата ти майка ли?

- Тайна е - заяви Лили, дръпна ръка и притисна пръст към устните си. - Шт.

- Кое е тайна?

- Татко поръча да не казвам нищо.

Тя си представи Марк в новите му елегантни дрехи, колежанския му пуловер и панталон. Дали не водеше двойствен живот? Може би имаше жена и деца някъде из предградията? И какво? Той ли беше зад всичко това? Мъчеше се да я побърка, за да може да й открадне Лили и да я добави към другото си семейство? Това си го бива, умнице! Този път надмина себе си. Дали не беше възможно да са си играли на семейство с нейните играчки? Или може би едва тригодишната й дъщеря си измисляше небивалици.

Само дето... Толкова ли беше невъзможно?

Ами ако всичко, което й беше казвал някога, е било лъжа?

- Хайде, сладурче - заговори Рейчъл и я хвана за ръката, като се постара да запази тона си равен. - Можеш да ми кажеш.

- Да слезем долу

- Просто ми кажи, става ли?

- Пусни ме, мамо. Боли.

Рейчъл разпери пръсти. Втренчи се ужасено в ръцете си, а Лили се претърколи от леглото.

Полудя ли най-накрая?

Двадесет и четвърта глава

След като остави Лили в забавачката - по изключение навреме, - тя се запъти към работното си място. Смяната й започваше чак в девет, така че тича по дългия път, заобиколи Парламент Хил с лондонското Сити, издигащо се в далечината. В мъгливия утринен въздух от устата й излизаха бели облачета, а равномерното като на метроном движение на ръцете и краката й успокояваше мислите й. Беше хубаво да е навън, свежият въздух прогонваше остатъчното замайване от онези сънотворни. И от каквото друго беше възможно да е взела. Това трябваше да бъде прекратено.

Нуждаеше се от подкрепа, но от кого? Спенс беше в Гърция. Колкото до Бека, навръх на изпълнението й от онази вечер, заради което Рейчъл още беснееше, съобщението от нея в УотсАп вчера, доста безразличното „честит рождат ден куучко :) ххх“, даваше ясно да се разбере колко я е грижа за нея. Толкова малко, че не си беше направила труда да го провери

за грешки.

Оставаше Марк, с когото се канеше да поговори довечера. Само дето... и при него нещо не беше наред. Начинът, по който се държа с нея, когато му звънна вчера сутринта - „аз не съм ти слугинче“. И не се дължеше на нейната параноя. Преди никога не й беше говорил така.

Не харесвам новата ми майка.

Не, никакви такива. Нямаше да се връща обратно на това. Беше просто глупав коментар, някаква игра, която трябва да бяха играли заедно.

Ако не можеше да вярва на Марк, значи не можеше да вярва на никого.

Може би не можеш.

Рейчъл се втурна в помещението за отдих и хвърли поглед към часовника на стената. Почти девет. Вечно закъсняла с десет минути! Нямаше време за друг душ, но държеше в чантата си мокри кърпички, така че щеше да се справи някак. Измъкна ги заедно с навитата на руло сестринска униформа и тъкмо се беше запътила към вратата, когато тя бипна.

Линда влетя вътре. Завеждащата отделението беше майчински тип жена в шейсетте си години, която си падаше по жилетки в пастелни цветове и брошки с камея и започваше почти всяко изречение с „ами, ето какво“. Някои от завеждащите, с които беше работила Рейчъл, бяха бивши старши сестри, обичали да кръстосват коридорите, да помагат с приема на нови пациенти и дори да направят някоя превръзка, ако е натоварено. Не и Линда. Макар да бе правоспособна медицинска сестра, беше прекарала повече от двайсет години в администрацията. Освен ако максимум веднъж седмично Рейчъл не се отбиеше в офиса й, за да обсъдят промяна в графика или проблем с пациент, изобщо не я виждаше.

- Здавей, Лин... - подхвана, но изразът в очите й, казващ „съжалявам за лошите новини“, едно от първите неща, на което се научаваш като сестра, я накара да замълчи. По гърба й полазиха тръпки. - Какво е станало?

- Ами, ето какво - произнесе Линда. Помъчи се да се усмихне успокояващо, но ефектът се изгуби заради стъписания й тон. - Можеш ли да дойдеш в офиса ми, моля те? Като се облечеш.

Пет минути по-късно Рейчъл беше в униформата си и влезе смирено в офиса на Линда, който миришеше на ароматизатор за въздух. Как беше възможно сърцето й да бие така и да не изскача през ребрата? Блъскаше с такава сила, че тя успяваше да почувства вибрациите с езика си. Нещо се беше случило, но какво? Снимката? Дали Грифин я беше разпространил из Националната здравна служба? Дали според Линда беше донесла лоша репутация на отделението?

- Седни, моля - покани я.

Рейчъл седна сковано на пластмасовия стол, а Линда се зае да влезе в софтуера „еМАК“, като си служеше само с два пръста. Беше от типа жени, които държаха на бюрото си все същата здравословна закуска с години, кутия сухари „Райвита“, отворено пакетче тиквени семки, но количеството в опаковките никога не намаляваше. Вероятно предназначението им беше да се взира навъсено в тях, веднъж щом се свършеха бонбонките „Малтизърс“.

- Ами, ето какво - подхвана Линда и завъртя монитора, така че и двете да го виждат.

Рейчъл се наклони напред, но всичко, което успяваше да види, беше панелът с команди на „еМАК“ - бутони за добавяне на нови картони, за редактиране на вече съществуващи, за изпращане на доклад. Усети се да отпуска рамене. Може би изобщо не беше свързано с нея. Може би някоя сестра стажантка не осъвременяваше картоните си надлежно и Линда искаше тя да я наблюдава зорко. Като нищо опираше до самия софтуер; за шестте месеца, откакто го ползваха, вече беше по-мразен от пратена в отделението комисия. Полетата вечно замръзваха и от време на време при запазване данните бяха изтривани. Не особено приятно, ако пациентът вземаше десет различни лекарства в рамките на деня.

- Засякохме проблем с твоите картони - продължи Линда. - Някои от тях са... неточни.

Пулсът на Рейчъл пак се ускори. Веднъж или два пъти, когато беше бързала неистово да си тръгне, Бел или Спенс ги бяха попълвали вместо нея, но толкова рядко, че можеше да не се брои. А и без това те бяха също толкова съвестни, колкото нея.

- Нека ти покажа - предложи Линда и отвори тънък кафяв картон на пациент, лежащ до клавиатурата. Изписа името в полето за търсене, като проверяваше на всяка буква.

- Заради софтуера е - обади се Рейчъл, докато течеше търсенето. - Всички го мразят. Постоянно замръзва. Понякога...

- Моля те - прекъсна я Линда със суров тон, какъвто Рейчъл никога не беше чувала от нея. - След малко ще имаш възможност да обясниш

Възможност да обясни? Какво се случваше? Страницата се зареди. Тя огледа бързо екрана. Всичко изглеждаше нормално; полетата за медикаменти бяха попълнени с нужните подробности.

- Все така...

Линда размаха папката.

- Не съответстват.

Заля я вълна на замайване.

- Какво... Какво имаш предвид?

- Данните за медикаментите не са същите тук и тук. И това не е единственият пример. В някои дни изобщо няма въведена информация от твоята смяна! Нима не осъзнаваш колко жизненоважно е поддържането на картоните при грижите за пациенти? Не разбираш ли, че можеш да убиеш..

- Не. Не, не, не... Почакай. - Рейчъл протегна ръце и ги размаха, все едно се опитваше да спре кола да я прегази на заден ход. - Преследвана съм от някого, от един мъж. Той се опитва да съсипе живота ми.

Линда остана намръщена към нея за един дълъг момент, а после произнесе предпазливо:

- Макар да приемам, че е възможно да имаш лични проблеми, наложително е да се грижиш те да не влияят на качеството и стандарта на грижите ти.

Рейчъл се облегна назад и усети бузите й да почервеняват.

- Не е... Аз не...

- Ако не си емоционално годна за работа в отделението, трябва да дадеш ясно да се разбере. Налице са процедури, които да ти бъдат от помощ за психическото ти благосъстояние, и аз мога да те насоча към подходящите хора, ако го искаш. Нямам право обаче да допусна да излагаш здравето на пациентите на риск по подобен начин. Макар да проявявам състрадание...

- Не, ти не разбираш Той е направил това. Влязъл е в софтуера и е сторил всичко това.

- Значи твърдиш, че някой е проникнал в компютърната система на Националната здравна служба и е подправил картоните на пациентите?

- Да. Точно това се е случило. Направил го е, та... Та да решиш, че съм некомпетентна.

Заради начина, по който Линда беше стиснала уста и я гледаше, на Рейчъл й стана ясно, че въпросът е бил риторичен, че го е поставила, само за да подчертае колко нелепо звучи всичко.

Не и работата й, моля те, не и работата й. Първо връзката й, а сега и това. Къде щеше да свърши?

- Линда, изслушай ме - промълви. Пространството около нея сякаш се движеше в различни посоки и тя намираше за трудно да се задържи фокусирана. - През уикенда телефонът ми беше хакнат. Той открадна парите от сметката ми. Знае как се правят тези неща. Той е бил, знам, че е бил той. - Виждаше, че Линда иска да й повярва. Също така не й убягваше колко умопомрачено звучеше. - Работя за теб от две години. Познаваш ме.

Линда насочи поглед към картона в ръката й и после обратно към екрана, а физиономията й се смекчи леко. - Ами, ето какво, аз не... Имам предвид... Хм...

- Помисли си, някога налагало ли ти се е да ме критикуваш? Или някой от пациентите да се е оплаквал от мен?

- Не, но...

Рейчъл не се опита да попречи на сълзите да се стекат по бузите й.

- Трябва да ми повярваш. Обичам работата си тук. Никога не бих сторила нещо, с което да застраша позицията си.

- Ходи ли в полицията във връзка с този човек?

- Аз... Не.

Забеляза по лицето на завеждащата отделението намек за съмнение.

- Човек би помислил, че ако се случваше подобно нещо, първо би се обърнала към полицията.

- Приятелят ми... Той... Забъркал се е в неприятности...

- О, приятелят. Чувала съм за него.

- Какво? Какво си... Имам предвид...

Линда нагласи брошката с камея върху жилетката.

- Моля те, Рейчъл. Може ли незабавно да прекратим тази нелепост? Запозната съм с медицинската ти история.

- Моята...

- Времето ти, прекарано в психиатрична клиника като тийнейджър. Всичко е документирано.

- Но...

- Ето как си обяснявам нещата аз - продължи Линда. - Имаш проблеми с приятеля си и това ти причинява сериозен стрес. Почувствала си се уморена и си допуснала няколко грешки. Усърдна си в задълженията си, това го знам. Не си искала да ме разочароваш и си продължила да идваш на работа.

Рейчъл вече клатеше глава.

- Не, не е така. Моля те, Линда...

- В известен смисъл може би така ще е по-добре.

- Кое ще е добре? Аз не...

- Ще трябва да бъдеш отстранена, докато направим пълно разследване.

- Какво? Не! Имам нужда да идвам на работа. Не мога да седя у дома и да не правя...

- Докато не осъществим пълно разследване...

- Моля те, Линда. Моля те.

Линда затвори папката.

- Съжалявам, но не мога да сторя нищо. Ще получиш пълната си заплата. Кимна съчувствено към вратата. - Защо не се прибереш у дома и не вдигнеш краката си да отпочинат, а?

Двадесет и пета глава

ЛинкдИн

Рейчъл отвори рязко входната врата и се запрепъва навътре с повдигащи се учестено гърди и стичаща се от брадичката й пот, оставяща пътека от тъмни петна. Зае се да масажира бедрата си заради изгарящата болка. Мислите, държани настрана от агонията в дробовете й, отново нахлуха в главата й. Как го е постигнал? Как би могла да докаже, че е трил и подправял картоните на пациентите и? Ами ако не успееше?

Куцукаше из дневната, стиснала задната част на крака си, мъчеше се да облекчи спазмите, завладели мускулите й. Таблетките оксиконтин я зовяха от касетката за пари горе. Само една, колкото да приглуши малко нещата. Лили я нямаше...

Не, не, не.

Ножът? Хапчетата във ваната? Вече не. Ако се канеше да намери изход, трябваше да пази ума си бистър.

Докато лаптопът й стартираше, тя провери телефона си. Нямаше повече съобщения, слава богу. Беше очаквала ново от същия номер като снощи. Ха-ха! Уволниха те! Спенс обаче й беше писал в УотсАп - предишния ден беше получила от него мило пожелание по повод рождения й ден. Отвори приложението и погледна профилната му снимка, беше заменена от селфи, на което слабата мургава буза на Андреас беше притисната към неговото сега придобило тен лице.

Усмивката на Рейчъл угасна, като прочете полученото. Линда се беше свързала с него да пита дали е забелязал промяна в поведението й напоследък или понижени стандарти в работата й. Не му беше споменала за липсващите картони в „еМАК“, но беше дала ясно да се разбере, че не е нещо несъществено. Последното му съобщение гласеше: „Звънни ми! Побърквам се от тревога!! ХХХ“

Какво не би дала да можеше да чуе гласа му Щеше да я разведри с някоя и друга шега, да я увери колко добра медицинска сестра и майка е, да й заяви, че не полудява. Ами ако току-виж решил да се прибере по-рано? Колко виновна би се чувствала тогава. Не. Помоли я да му звънне и беше достатъчно добър приятел, като го казва, наистина да го мисли. Натисна иконката за позвъняване и изчака, но той не вдигна. Сигурно плуваше или се печеше. Набра набързо няколко думи. „Не се побърквай, добре съм. Ще те пробвам пак по-късно. Двамата изглеждате невероятно :) ххх“.

Остави телефона си на масичката и колебливо се включи в ЛинкдИн в очакване да завари само безсмислици в резултат на среднощното актуализиране на профила й, но поне на нея й стоеше съвсем добре. Беше ли достатъчно убедително обаче да изиграе Грифин? И после осъзна нещо - на профила й му липсваше изключително важна част. Приятели. За късмет в ЛинкдИн хората бяха по-малко взискателни с кого се свързват, отколкото в други социални мрежи. Просто кликна на бутона за контакт на всички профили, представени в секцията „Кого може би познавате“. Тъй като беше през работно време, получи много потвърждения и скоро Софи Томас вече имаше над сто приятели.

Рейчъл се облегна назад, напълно смаяна колко беше лесно да създадеш фалшива идентичност и да се вмъкнеш в нечий живот. След като профилите им бяха свързани, вече можеше да види имейл адресите им - често дори телефонния им номер! Как беше възможно някой да е така открит за нещо толкова лично? Независимо от страшните истории за измами и правителствените кампании, призоваващи да не се вярва на никого онлайн, който не е познат, хората бяха все така доверчиви, така лековерни.

Когато броят на приятелите й достигна сто и петдесет, Рейчъл прати на Грифин покана за контакт плюс уводна бележка. Името на компанията, за която работи, споменаването на евентуална свободна позиция и дали би желал да се срещнат и го обсъдят?

Колкото до след това, кой да знае? Щеше да зависи от това какво ще реши да отговори. Идеята, която се въртеше в главата й, беше да го запише да признае нещо престъпно, като например открадването на парите или побоя над Конрад. Нещо, с което тя да може да си послужи, та да го накара да я остави на мира.

Може и да я мразеше, можеше да иска да съсипе живота й, но със сигурност нямаше желание да се връща в затвора.

Щеше обаче да се наложи да разкаже на Марк. Дори двамата с Грифин да се срещнеха на обществено място, не можеше да поеме чак такъв риск. Без съмнение Марк щеше да се пробва да я разубеди, но освен ако не разполагаше с по-добра идея, щеше да се наложи да се придържат към тази.

Не беше готова да чака, за да провери какво предстои да се случи.

Изтегна се, мускулите на гърба я боляха заради наведената поза. Увери се повторно, че вратата е заключена, и влезе под душа. Усещането от горещата вода върху кожата й беше прекрасно, но не се бави дълго. Не можеше да се отпусне. Плющенето на водата наподобяваше прекалено много телефонен предупредителен сигнал.

Върна се обратно долу вече в пижама. Дали беше заради недостига на сън, липсата на храна или наличието в кръвоносната й система на неизвестна доза от каквото беше взела, но се почувства склонна към халюциниране. Стените искряха, а подът се беше наклонил. Очертанията на предметите около нея бяха размити. Запрепъва се към кухнята с протегнати ръце, все едно се движеше на тъмно.

Зареждаща дрямка, ето от какво се нуждаеше. Половин час със затворени очи, както правеше, когато на Лили й никнеха зъби.

Откри чаша, по която нямаше прекалено много засъхнало старо кафе, изми я, извади опаковката „Иншуър“ от шкафа и застина. Съзнанието й анализира и отхвърли гъстата текстура на напитката. Защо пък да не получава каквото иска? Защо да се чувства виновна заради това? Толкова ли беше странно, че й харесваше да изпитва глад? Някои хора обичаха да ги душат по време на секс. Други имаха фетиш към стъпала. Всеки жив мъж или жена представляваха своеобразна душевна бъркотия. Защо все беше така сурова към себе си?

Рейчъл откри пакетче смес за горещ шоколад без захар в дъното на шкафа за кафе и го изсипа в купа. Отнесе я в дневната, оваля пръстите си в кафявото прахообразно вещество и ги пъхна в устата си, а приятният вкус на какаото се разпростря по езика й.

Легна на дивана, дръпна одеялото върху себе си и включи телевизора. По един кулинарен канал пак даваха повторение на „Великите британски печива“, само че този епизод беше от друг сезон. Някога била ли е така уморена?

Грифин - телефонът и. Ами ако е отговорил?

Отвори очите си с усилие, но него го нямаше на масичката. Трябва да го беше оставила в кухнята. През барикадата от мигли зърна часовника в ъгъла на телевизионния екран. Почти един. Премного време. Сигурно дори нямаше да заспи.

Двадесет и шеста глава

Кий

ървата й мисъл беше, че още сънува - преминаваше от една в друга стая в къщата, а баща й я П следваше и мърмореше нещо, което тя не чуваше съвсем ясно, - защото нямаше как

часовникът на екрана да е точен. Ако беше след седем, значи... О, не, Лили!

Рейчъл се изсипа от дивана в тъмното помещение и затърси телефона си на светлината от телевизора. Чувстваше се зашеметена и не на себе си. Взе ли нещо, като се прибра у дома? Хайде, стегни се. Изправи се, светна лампата и претърси дневната. Нямаше го. Откри го в кухнята под една кърпа за съдове. Три пропуснати повиквания от Марк и гневен низ от съобщения в УотсАп, завършващи с изразителното „Много благодаря, задето ми съсипа вечерта“. Разбира се, беше понеделник. Всяка седмица се събираше с групичка чудаци, за да си устроят нещо, кръстено ЛАМ парти, което звучеше забавно, но всъщност беше сбирка в задушно помещение, претъпкано с омазани с доритос мъже с манталитет на малки момчета, играещи военни игри на лаптопите си.

Сграбчи якето си от закачалката до вратата и зърна отражението си в овалното огледало. Лицето й беше ъгловато, изцяло в сенки. Марк вече я бе погнал за нейното хранене и ако я видеше така, щеше да направи голям въпрос. Изтича горе и облече още една тениска, памучна блуза с дълъг ръкав и пуловер с поло яка. В банята изсипа съдържанието на пластмасовата кошничка за гримове върху капака на тоалетната чиния и разрови за фон дьо тена. Малко цвят, само от това се нуждаеше. Откри шишенце „Клиник“, но като втри част от съдържанието му в бузата си, получиха се неравни петна. Провери опаковката - срокът на годност беше изтекъл преди дванайсет месеца. Пфу, помисли си. Прекарана съм отвсякъде. Изтри го с хавлиена кърпа, хвана чашата за сок, в която слагаха четките за зъби, и загълта чаша след чаша вода с надеждата хидратацията да отпусне чертите й.

Не се получи. Когато Марк отвори рязко вратата на апартамента си, гневното му изражение се посмекчи.

- Боже, Рейчъл - промълви. - На какво приличаш.

- Просто престани, става ли?

- Какво имаш по лицето си?

Тя изтри остатъка фон дьо тен от бузата си.

- Нищо.

- И си облякла два пуловера. Толкова е очевидно. Виждам ръба.

- Престъпление ли е да ти е студено? Закопча ципа на якето си чак до шията, глупав ход по две причини - първо, вътре беше много по-топло и, второ, той все така можеше да види всички ръбове да се подават отдолу Защо не беше обърнала внимание, че полото е по-късо?

- Ще ме пуснеш ли да вляза? - попита.

- Известно ти е, че чакам с нетърпение понеделник вечер.

- Съжалявам. Наистина съжалявам. Може ли да...

- Нека позная. Гледала си „Човекът срещу храната“, зомбирана от болкоуспокояващи.

- Боже, Марк. Налага ли се да си такава гадина?

- Аз да съм гадина?

Той разпери пръсти пред гърдите си. Беше облечен в поредната тарикатска тениска - на тази Дарт Вейдър и един щурмовак бяха оформили знака на мира, застанали пред Айфеловата кула. Очевидно беше съвсем нова, защото отстрани на слабото му тяло още личаха линиите от сгъването. И какво беше това? Пръстен на палеца? От онези, които можеха да бъдат открити по фестивали на богаташчета, решили да се правят на хипстъри обикновено преди да извадят няколко африкански барабана и да те накарат да си пожелаеш да си навсякъде другаде.

- Хубав пръстен, Гелдоф - отбеляза.

Той прикри ръката си виновно, все едно пръстите му бяха оформили нецензурен жест, на който беше безсилен да попречи.

- Ти си тази, която забрави да прибере дъщеря си. Не дай боже да се наложи да поемеш отговорност за живота си, Рейчъл.

Това не вървеше никак добре. Беше се надявала да разговарят за Алан Грифин, а не да се заяждат като раздразнени брат и сестра.

- Чуй, толкова...

- Съжалявам - произнесе Марк заедно с нея. Повдигна помирително вежди. - Тревожа се за теб, това е всичко.

Тя го последва в коридора. Внезапно залялата я топлина от апартамента я накара да се изпоти обилно. От кухнята се носеше наситен аромат на готвени домати и тя залитна настрани, все едно миризмата я беше блъснала с дясно кроше. Чилито на Марк със заместител на кайма - най-любимото й. Неговата тайна ли? Разтопяваше в соса четири квадратчета тъмен шоколад. Беше прекарала тук едни от най-хубавите вечери в живота си, тримата седнали пред телевизора с купа начос със сирене, което беше в толкова голямо количество, че можеше да мине за ядрен отпадък. В устата й се върна споменът за вкуса заедно с толкова много слюнка, че се уплаши да не се задави.

Марк я хвана за ръката, все едно беше възрастна жена, нуждаеща се от помощ да пресече улицата, и я поведе към кухнята. Искаше да му каже да я пусне, но реши, че ако изрече нещо, слюнката можеше да потече по брадичката й.

- Реших, че може да поискаш да хапнеш нещо - заговори той.

Рейчъл се взря безизразно във врящото в тенджерата чили. Сякаш миризмата възпрепятстваше синапсите й, правеше я няма и неподвижна.

Той взе купа от рафта и лъжица от чекмеджето.

- Готви се вече от час, така че е готово. - Сипа малка порция в купата. - Имам от онова сирене, дето го харесваш.

Мозъкът й отново заработи трескаво. Защо беше приготвил чили днес? Марк се придържаше към стриктен режим на хранене, същите три ястия в съответните дни плюс две определени междинни закуски, които отбелязваше в електронна таблица. Дали тя беше тук или не, чилито беше за сряда вечер.

- Ами режимът ти? - поинтересува се.

Той престана да изстисква топеното сирене и от тубичката се проточи червей радиоктивна паста.

- Какво?

- Кое беше за понеделник? Нещо с боб, нали?

- Салата от три вида боб и винегрет с джоджен - отвърна той и наклони глава може би натъжен, тя не успя да го разгадае. - Реших, че може да си гладна.

Нещо не беше както трябва. Закъсня, съсипа му вечерта и за да демонстрира оправдания си гняв, той й беше приготвил любимото ядене.

- Защо ли не ти вярвам? - отрони.

- Защото си параноична.

- Просто намирам за странно...

- Ти намираш всичко за странно.

- ... че си ми така бесен заради вечерта си и независимо от това ми приготвяш вечеря.

Марк остави купата на плота и поклати глава, като промърмори нещо под нос.

- Само да знаеш, че е възможно човек да е едновременно разтревожен и ядосан.

Миризмата на храната беше парализираща. Всичко, което беше искала да каже на Марк за Грифин, беше поглъщано от завихрилия се водовъртеж на глада. Марк беше прав - държеше се параноично - и ако съвсем скоро не се махнеше оттук, успяваше да си се представи да изрича нещо, за което да съжалява.

- Ще взема Лили - заяви. Щеше да му звънне от къщи, когато сложеше мислите си в ред. -Трябва да се прибираме.

Марк мина покрай нея и блокира пътя й към дневната.

- Няма да я вземеш.

- Пробвай да ме спреш.

Останаха вторачени един в друг, докато Марк не вдигна ръце в знак на отстъпление и отклони очи със здраво стисната уста.

- Тя беше толкова права за теб - произнесе.

- Кой е бил прав? Лили ли?

- Аз съм малкото ти послушно кученце. Ела тук, Марк. Направи това, Марк. Седни като добро малко момченце, Марк. Нямаш никакво уважение към мен. Или към друг.

- Не е вярно. Аз...

- Не е ли? Вчера сутринта очакваше да изоставя всичко, защото не можеше да си дадеш труда да прибереш Лили.

- Беше рожденият ми ден! Нямаше нужда да ме ръфаш така...

- И после си скапала деня на Джим.

- Не намесвай баща ми.

- Съсипа моите планове за тази вечер.

- Какво? Импровизираната ти вечеря с чили?

- Според теб не виждам ли, че се подлагаш на глад? И ме лъжеш в лицето! Това на уважение ли ти прилича?

Не можеше да понесе упреците му Емоциите й бяха напълно изцедени. В предната част на главата й се беше появило бавно и натрапчиво пулсиране. Нуждаеше се от тъмна стая със заключена врата.

- Остави ме да прибера Лили - произнесе.

- С теб не е в безопасност.

Рейчъл почувства у нея да се надига нещо животинско.

- Значи се каниш да ме спреш да си взема собственото дете?

- Мисля... Мисля, че трябва да се върнеш в клиниката. Да вкараш главата си в ред.

- Ами Лили? Как ще я водиш и прибираш от забавачката и всяка вечер ще я слагаш в леглото?

Марк прочисти гърло и приглади предницата на тениската си. Очите й проследиха пръстена на палеца му по целия път.

- Кий може да помогне - промълви.

- Кий? Какви ги дрънкаш?

- Моята... Моята приятелка.

- Твоята каква?

Рейчъл потрепна заради начина, по който прозвуча. Думата „каква“ спокойно можеше да е взета от изречението „Каква е тази жена, която би излизала с теб?“.

- Толкова е хубаво, че се радваш за мен.

- Не исках да прозвучи така. Просто...

- Просто какво?

- Няма значение. Какво е това име?

- Тя е от Виетнам. Родом, но живее в Лондон вече от доста дълго време... Така че не е от булките по каталог или нещо такова, в случай че си го мислиш.

Не харесвам новата ми майка.

По шията на Рейчъл се затъркаляха нови капки пот. Туптенето в главата се усилваше и ускоряваше. Марк гледаше над рамото й, сякаш въпросната жена стоеше там и чакаше да заеме мястото й.

Мисля, че трябва да се върнеш в клиниката.

- Канех се да ти кажа - вметна той. - Но исках да съм сигурен.

- И сега... си сигурен?

- Възможно е да се нанесе тук.

Тя не е в безопасност с теб.

Сега всичко придобиваше логика. Марк знаеше как да обработи телефона й. Беше му известно за снимката, пратена в Снапчат. Имаше приятелка, която да звънне в банката и да се престори на нея. Беше запознат как да влезе в тъмната мрежа и да наеме главорези, които да подредят Конрад, както и хакери, които да проникнат в компютрите на Националната здравна служба и да изтрият картоните на пациентите й. Безброй пъти се беше оплаквала от софтуера им „еМАК“.

Беше толкова очевидно. Всичко, предприемано от него, пращането на снимката на приятелите на Конрад, съобщението, след като скъсаха, дори опитът да я насили да яде от чилито му - с ясното съзнание, че тя ще откаже, но гладът й ще стане неконтролируем -целеше да доведе до нов епизод и да я прати обратно в болницата. Искаше да има Лили само за себе си.

Имаше си нова приятелка, направо готово семейство. Вече нямаше нужда от нея.

- Ти си... - промърмори Рейчъл.

- Какво съм? - попита той, все едно нямаше представа точно какво му казваше тя.

Бутна Марк в гърдите и се втурна в дневната, препъна се в кабел, точещ се от просвяткващите рутери върху масата за хранене, и едва не падна на колене, но успя да се хване за гърба на стол. Лили беше на дивана и оцветяваше в алено лицето на кралица Елса, докато на телевизионния екран незначителен политик мародерстваше с движенията на куикстеп в състезание по танци.

- Тръгваме си - отсече Рейчъл.

Лили я пренебрегна, все едно нея изобщо я нямаше.

Рейчъл я хвана през кръста и я понесе като неодушевен предмет.

- Мамо! Мамо! Книжката ми! - писна Лили, като размахваше ръце и се опитваше да й се изплъзне.

- О, значи все пак знаеш коя съм.

Марк прегради пътя й.

- Виж се какви ги вършиш

- Дръпни се и ме остави да мина!

Лили се боричкаше с нея.

- Пусни ме долу! - Воят й прерасна в писък, чиято сила далеч не съответстваше на мъничкото й телце.

- Видя ли какво направи? - обърна се Рейчъл към Марк.

Озадаченото поклащане на глава от негова страна даваше да се разбере, че не, нямаше и най-малка представа.

Не й минаваха такива.

- Отмести се - процеди. - Незабавно.

Двадесет и седма глава

Бека

Рейчъл избута Лили през входната врата и я поведе нагоре за къпане, като все още потрепваше заради изникващи в главата й моменти от разправията им с Марк. Той се тревожеше за храненето й и затова й беше приготвил любимото ядене - чудовището недно! Беше загрижен за безопасността на дъщеря си, така че предложи да я задържи - животно! Имаше приятелка - безобразие! Как можа да допусне дори за секунда, че би се опитал да я докара до анорексичен епизод? Заедно бяха преминали през възстановяването си в клиниката, дори си направиха заедно татуировки НАХР (Национална асоциация по хранителни разстройства)! Познаваше отлично ужаса, който внасяше това в живота ти. И по каква причина? Защото обичаше дъщеря си? Лудост!

Лили стигна до петото стъпало и се захвана да чопли протрито място на мокета. Рейчъл се опита да я издърпа нагоре. Но наистина ли всичко беше изцяло в главата й? Какво беше казал Марк? Тя беше толкова права за теб. Очевидно тази негова приятелка нямаше високо мнение за нея! Толкова ли беше пресилено да се допусне, че е настроила Марк срещу нея и двамата са скалъпили заедно този план? Той беше наивен с жените, лесно се поддаваше на влияние. Може би...

Почувства силна болка от задната страна на ръката си - Лили я беше захапала!

Рейчъл я вдигна за качулката на якето.

- Какво не ти е наред?

Лили утихна. Челцето й се сбърчи в средата и долната й устна затрепери - реакция, по-лоша от всяка сцена. Рейчъл я придърпа към себе си, изненадана, че изобщо е успяла да разчете смазващите признаци на чувство за вина сред какофонията от останалите й емоции.

- Съжалявам, сладурче - прошепна Рейчъл в ухото й. - Толкова много съжалявам. Недей да хапеш, мама, нали? Моля те, друг път не хапи мама.

Рейчъл носи Лили през остатъка от пътя, галеше я по гръбчето и я целуваше по шията. Марк беше прав. Това беше ново ниво на параноя дори като за нея. Щом дъщеря им си легнеше, щеше да събере мислите си и да му прати имейл, да обясни всичко логично и подредено. Като го прочетеше и осмислеше, щеше да му позвъни. После заедно можеха да решат как да действат с Грифин.

Някой задумка по вратата с такава сила, че тя се разтресе в касата. Рейчъл снижи Лили на пода. Нямаше как да е Марк, той имаше ключ. Ами ако беше Грифин? Или гангстерите, на които беше платил да пребият Конрад? Насочи Лили към банята, единственото помещение, което се заключваше, но после чу отвън да я вика Бека. Пак ли беше пияна?

Рейчъл поръча на Лили да стои на място, изтича до долу и отвори вратата. Обичайно лъскавата коса на Бека беше прибрана в неугледна конска опашка, а гримът й беше размазан по лицето, сякаш беше бърсала сълзи.

- Слава богу - продума Рейчъл. - Взех те за него.

- Него? - изсумтя Бека. - Значи още си на тази вълна.

Какво имаше предвид с това дали още е на тази вълна? Все едно отегчаваше хората до смърт с приказките си как някой я дебне. А тя си беше мислила колко е лошо най-добрата й приятелка да я е грижа толкова малко за нея, та дори да не звънне. Сега се налагаше да се примирява и с факта, че се появява без предупреждение и пияна - това беше повече от ясно заради вонята на кръчма, носеща се около нея, - за да сипе обвинения.

Рейчъл се обърна и завари Лили да се промъква надолу по стълбите.

- Качи се горе, ангелче. Само леля Бека е.

- Само леля Бека.

Некомфортно усещане изпълни Рейчъл. Грифин се беше добрал до нея.

- Моля те, Бека - заговори Рейчъл. - Каквото и да си мислиш, че съм сторила, не съм аз. Бил е Алан Грифин.

- Мистериозният господин Грифин. Тормози те с години и после хоп! Изчезва.

- Не съм ти казвала какво...

- Порасни, Рейч. Само децата имат въображаеми приятели.

Горе Лили пееше „Старият господин Макдоналд имал ферма“, но тъжно, все едно беше зърнала кланицата отзад. Заради силата на гласа й Рейчъл знаеше, че е на най-горното стъпало. Като малка тя самата беше седяла там, за да слуша разправиите на родителите си.

- Бека, моля те. Трябва да ти кажа...

- Вървеше подире ми из училище с години - сряза я тя. - Вечно се извисяваше над рамото ми. Всички твърдяха, че си куку, но на мен ми беше жал. Колко глупаво от моя страна.

От очите на Рейчъл бликнаха сълзи така бързо, че изненадаха дори самата нея.

- Защо? Защо ми го казваш?

Бека насочи подигравателно пръсти към гърдите си. Два от изкуствените й нокътя бяха паднали и отдолу се виждаха изгризаните кожички.

- Вижте ме. Такава жертва съм. Животът ми е ужасен! Беше толкова щастлива, когато онези момчета качиха снимката ти в интернет. Най-накрая си намери нова причина всички да те съжаляват.

- Няма как наистина да го вярваш.

- Всички бяха забравили за майка ти и сега на дневен ред беше ново терзание.

- Не мога да слушам това.

- Ти си вампир - отсече Бека, вдигна ръце и засмука предните си зъби. - Изцеждаш живота от хората около себе си.

- Защо си толкова жестока към мен?

Бека сведе очи и устата й потрепна заради усилието да сдържи сълзите си. Извади айфона си.

- Нима твърдиш, че това няма нищо общо с теб?

Докато тя пиянски плъзгаше пръст по екрана, Рейчъл хвърли поглед нагоре. Беше станало съвсем тихо. Надяваше се Лили да се е прибрала в стаята си и да не слуша онемяла и травматизирана.

Бека й поднесе телефона си. На екрана имаше снимка на спяща жена, пльоснала се на дивана, черната й блузка с презрамки се беше повдигнала и над колана на тесните й бели джинси плътта извираше като тесто. Беше направена от лош ъгъл, така че частта от лицето, която беше видима, създаваше впечатлението за двойна брадичка. Рейчъл ахна. Беше нейният диван. Спящата жена беше Бека. Защо ще...

Рейчъл си спомни. Спенс направи снимката вечерта, когато двамата бяха тук, след като Бека се напи и заспа. Кожата на тила й настръхна. В мозъка й се натрупа статично електричество, което жужеше все по-силно. Как се беше добрала Бека до нея? Снимката се намираше на нейния телефон и никъде другаде, докато тя не изтри всичко в него.

После зърна долната част на екрана и осъзна, че нещата бяха далеч по лоши.

42 харесвания

мобсин7Как вкарваш дебела мадама в леглото? С паница фасул, фасулскаработа тесамиликънДавай, момиче, остави го да увисне целият на показ#да ти имам стандартите за красота

дабойзззззИзлапах цялата фахита!!!!!!

Снимката не беше на нейния телефон. Беше в Инстаграм.

Рейчъл го изтръгна от ръката на Бека и натисна бутона за връщане. О, не. Не, не, не. Как беше възможно?

Снимката беше качена от нейния профил.

- Не съм я публикувала аз - заяви Рейчъл. - Никога не бих...

- Опитваш се да ми го върнеш, защото не ти повярвах за онази снимка и приятеля на Конрад.

- Онова не бях аз.

- Разбира се, че си била ти.

- Нямаш представа какво ми причинява Грифин. Открадна ми заплатата. Уреди да ме отстранят от работа. Конрад... Той... - Гласът на Рейчъл пресекна. По издадените устни на Бека и саркастичните й кимвания разбираше, че най-добрата й приятелка не вярва на нито една нейна дума. - Защо ще си го измислям?

Тя завъртя агресивно пръст до слепоочието си.

- Защото си сбъркана. Защото си отегчена. Защото обичаш драми. Защото не можеш да бъдеш щастлива, освен ако околните не те съжаляват. Освен ако всички не казват: „Бедната Рейчъл, по-добре да не сме жестоки с нея, за да не вземе отново да се умори от глад“.

Нещо в главата на Рейчъл се пречупи; почувства се, сякаш устоите на вменяемостта й се разпадат.

- Престани да говориш така. Не мога да го понеса.

Бека зарида.

- Защо публикува тази снимка, Рейчъл? Защо ти се прииска да ме унижиш? Нямаш представа през какво преминах. Откакто ме уволниха от „Оркид“...

- Уволниха? Каза ми, че си напуснала!

- Защо ще напускам? Това беше мечтаната ми работа.

- Защо не сподели?

- От срам вероятно. - Тя стисна основата на носа си и заподсмърча. - Напълно оплесках нещата. Оставих компютъра си отключен. Някой пратил имейл от бюрото ми на всичките ни кленти с обиди срещу Мелинда Роджърс. Пишеше, че е тъпа кучка, която не би разпознала добър рекламен агент, дори ако се събуди и го завари да дриска в устата й.

Мелинда Роджърс беше шефката на Бека и абсолютна любимка в света на рекламните агенти с високопоставени и престижни клиенти като Кейт Мос.

- Това е ужасно - ахна Рейчъл. - Трябваше...

- Не се преструвай, че те вълнува - тросна се Бека. - Ако беше така, щеше да знаеш, че никога не бих напуснала тази работа.

Имейл, пратен от служебния й адрес? Беше възможно да е дело на... Още е бил в затвора. Но защо не? Може би е платил на някого да проникне в системата на „Оркид“?

- Бил е Грифин - заяви Рейчъл. Думите прозвучаха странно, като излязоха от устата й, все едно бяха изречени от някой друг. - Проникнал е в системата ви. Пратил е...

- Престани!

- Знам, че е бил той.

- Ти си луда за връзване!

- Кълна се в живота си. В този на Лили...

- Не го казвай! Да не си посмяла да се кълнеш в живота на дъщеря си. - Бека се наклони към Рейчъл, а очите й бяха зачервени и фиксирани. - Помни, че проверих, след като се прибрах от фитнес залата. Не можеш да си включена в Снапчат на две места едновременно. Влязох от айпада ми и веднага ме изхвърли на телефона. - Отдръпна се и закима. - Хванах те натясно. Ти си лъжкиня. Сбъркана психарка и лъжкиня.

- Не е вярно - настоя Рейчъл и протегна ръка към нея.

Бека отскочи, все едно й бе посегнала с нож.

- Стой надалече от мен. Сериозна съм. Стой настрани от моя живот. И свали проклетата снимка. Какво чакаш? Направи го незабавно!

Двадесет и осма глава

Парола

ратата се затръшна така силно, че якето на Лили падна от закачалката до нея. Рейчъл се

Визираше в мястото, където беше стояла Бека. Всичко това беше абсурдно. Всеки момент щеше да се върне и да се извини за потресаващите неща, които изприказва. Щеше да остане, докато Лили си легне, а после щяха да си направят кафе и тя да каже: „Разбира се, че ти вярвам за Алан Грифин. Нарекох те психо, за да бъда жестока“.

Бека поначало си падаше гадина, като пийнеше, на нея можеше да се разчита да се разбеснее заради всякаква дреболия, щом обърнеше няколко чаши. А този път беше по-зле от всякога. Тя живееше онлайн, публикуваше нещо в Инстаграм по няколко пъти на ден. Сигурно беше напълно потресена от тази снимка. Къде беше телефонът й. Най-добре да я свали, преди...

Над главата й зазвуча ритмично потропване.

Лили!

Забърза нагоре. Дъщеря й беше пред банята, лежеше по гръб и барабанеше с пети. Като я видя, престана и въздъхна театрално.

- Отегчена съм.

- Хайде, сладурче - подкани Рейчъл. - Време е за вана.

Лили не помръдна.

- За какво си говорехте с леля Бека?

Не желаеше да се стига до друга схватка като тази на стълбите, така че я прескочи и влезе в банята.

- Хайде, приятелче.

- Карахте ли се?

Как го беше направил Грифин? Преинсталира телефона си чак след като Спенс направи снимката, което обясняваше как Грифин се беше сдобил с нея - имал е достъп до папката й със снимки най-малко до късно онази вечер. Но тя смени паролата си в Инстаграм на лаптопа, не на телефона си и оттогава не се беше включвала. Не бяха идвали повече подозрителни имейли. Как се беше сдобил с паролата й? Почувства се, все едно мозъкът й беше покрит с твърда лъскава пластмаса и мислите й се пързаляха по повърхността му Не успяваше да сглоби картинката.

Лили заблъска с пети бавно и по-силно от преди, като редуваше всяко потропване с извикването на думата „Мамо!“.

- Мамо. - Бам. - Мамо. - Бам. - Мамо. - Бам.

- Престани! - кресна Рейчъл.

- Мамо. - Бам. - Мамо. - Бам. - Мамо. - Бам.

Рейчъл изскочи от банята и дръпна за ръката дъщеря си нагоре.

- Казах ти да прекратиш това.

- Пусни ме! - писна Лили и се затегли.

- Дрехите, веднага. Време е за вана.

- Искам тати.

- Оставаш тук.

- Лягам си - отсече Лили и се запъти към стаята си.

Рейчъл покри лице и преглътна изхлипване. Толкова много беше искала да създаде само щастливи спомени за дъщеря си, да й даде детството, което тя никога не беше имала, да не я предава по начина, по който го бяха направили нейните собствени родители. Ами ако всичко това вече увреждаше Лили? Дали не съсипваше живота на дъщеря си още преди да е започнал?

Рейчъл се помъчи да придума Лили да слезе долу за вечеря, предложи фъстъчено масло на печена филийка, филтрирани снимки в Снапчат и дори пълна прожекция на „Замръзналото кралство“. Нищо не подейства. Дъщеря й остана в ъгъла на стаята си, сведена над една от книжките си и съсредоточена върху пъстроцветен слон с усърдието на хирург, нанасящ разрез. Рейчъл нямаше енергия да я завлече насила. Освен това Лили току-що беше чула леля й Бека да нарича майка й психопат и тя се противеше да предприеме още нещо, което да докаже правотата й. По една травма наведнъж, моля!

- Добре, ангелче - промълви и я целуна по главата. - Долу съм, ако се нуждаеш от мен.

Вече на вратата тя се озърна, но Лили не вдигна поглед. Е, това е то, помисли си и се усмихна мрачно сама на себе си, скоро ще бъде с новото си семейство. Сигурно там ще бъде по-щастлива.

Слезе в кухнята, отвори хладилника и се облегна на рафта. Студеният въздух защипа кожата й; миризмата на храна се загнезди в дробовете й. Защо пък да беше нелепо? Не беше изключено Марк и онази жена да бяха свързани от дълбоки чувства. Можеше да си купят семеен дом, просторна къща в предградията с пет спални, добри училища наоколо и безопасни паркове, където, като надникнеш през прозореца, виждаш нещо различно от хлапаци с качулки на главите и препълнени кофи за рециклиране. Нямаше ли Лили да е по-щастлива с тях? Може би с братя и сестри? По-добре, отколкото да остане при нея и да се превърне в поредната самотна и тревожна сбъркана анорексичка. Все едно беше семеен занаят. Ако обичаш някого, пусни го да си върви. Хората не повтаряха ли непрестанно точно това?

Рейчъл усети гадене, измъкна глава от хладилника и залитна назад. Умираше от глад, но беше прекалено стресирана да се храни, страдаше от изтощение, но беше прекалено уплашена да заспи, отчаяно копнееше денят да свърши, но беше напълно ужасена от онова, което я очакваше после. На всичко отгоре налице беше вината пред Лили. Така стояха нещата с храненето - вината се спотайваше в гърдите й и пируваше със сърцето й.

Снимката на Бека още беше в Инстаграм. Какво беше казала тя? Вечно се извисяваше над рамото ми. Явно е била права през цялото време, именно така я виждаха всички, дори най-старата й приятелка. Като изрод. Изрод гигант. Защо ли не оставеше снимката където си беше, ей така напук. Въздъхна и посегна към телефона си - не беше такъв човек, но заради това само бе правена на глупачка. Може би най-доброто решение би било да отстреля всички зайци с един гигантски куршум и да се заличи от всички социални мрежи. Тогава поне чрез тях нямаше как да бъде наранявана.

Включи се в приложението, доволна, задето беше избрала лесна за запомняне парола -вървивадагрифин, - и застина. Как е открил паролата? Смени я, седнала на дивана с лаптопа пред себе си.

Отиде в дневната. Прозорецът се намираше зад мястото, на което беше седяла... но дотогава вече беше дръпнала пердетата. Не съществуваше начин да я е наблюдавал отвън.

Ами ако не е било отвън?

Рейчъл замръзна. Хвърли бърз поглед из дневната, внимателно, все едно се мъчеше да засече източника на приглушен шум. Интериорът не се беше променил много, след като майка й почина. Релефните тапети, синият мокет с десен на хералдически лилии, избелелият махагонов скрин в ъгъла и стойката за телевизора с чекмедже, отварящо се само до половината, всичко това беше част от тази къща, откакто се помнеше Рейчъл. Никога не беше разполагала с времето или парите да внесе промени, макар да беше копняла да освежи мястото, да притежава модерен и лесен за поддръжка дом, който не произвеждаше нов боклук всеки път щом тя обърнеше гръб.

Нещо друго, представлявало част от тази дневна сигурно по-дълго, отколкото Рейчъл беше живяла, беше комплектът златисти аплици, потъмнели триъгълни осветителни тела, които горяха крушките с форма на свещи с такава скорост, че Рейчъл отдавна се беше отказала да ги сменя. Беше така свикнала да ги вижда на стената, че вече не ги забелязваше. Досега.

Отиде при най-близката до дивана. В аплика имаше нещо. Бръкна зад стъклото и го свали. Камера с размерите на петпенсова монета, дебела, колкото батерия за часовник. Кабел водеше до квадратно черно устройство, тикнато в празния контакт на лампата.

В кръвта й плъзна чувство на погнуса, потече по всяка вена и капиляр, докато я изпълни.

Беше влизал в къщата. Беше посегнал на дома и. Нищо чудно, че разбра за Конрад в мига, когато се случи. Нищо чудно, че знаеше за снимката на Бека - беше видял да я правят. Представи си Грифин пред ред от екрани, всеки показващ различна стая, с месестото му лице, осветявано от тях. Дали я наблюдаваше сега, силно възбуден заради шока й? Беше по-болен, отколкото някога е допускала, че е възможно.

Рейчъл отнесе камерата в кухнята, постави я в пластмасов контейнер и го тикна в дъното на шкафа. После претърси къщата, провери всички осветителни тела, рамките на вратите, радиаторите, контактите и подовите первази. Надникна в електроуредите и под мебелите, не пропусна нито един ъгъл, кътче, пролука или ниша. Затрупаните с дрънкулки и украшения кухненски рафтове вече не й се струваха така сгряващи сърцето, не и при положение че можеше да са скривалище за шпионски устройства. Инспектира всичко. Единствената стая, която не можеше да провери, беше тази на Лили, но щеше да я прерови на сутринта. Не можеше да е толкова сбъркан, че да наблюдава спящата й дъщеря. Или пък можеше?

Осъзна още нещо - капанът й в ЛинкдИн. Беше му написала съобщението от същото място на дивана. Нищо чудно, че не отговори. Беше се старала да не мисли за отсъствието на отговор. С известна перверзност се беше надявала, че е твърде ангажиран да я тероризира, та не е опрял до това да й отговаря, но сега съзря истината.

Беше я гледал как устройва капана си.

Двадесет и девета глава

Адрес

Рейчъл се освести, легнала на дивана в тъмното и взряна в телевизора. Надигна се, потрепна и опря длан в челото си. Защо се чувстваше, като че някой риташе входната врата към мозъка й? Озърна се. И защо беше долу? Беше ли спала? Беше ли вземала нещо? Не мислеше така, но се чувстваше толкова замаяна, че не съществуваше начин да е сигурна. Строшените парченца от вчерашния ден бяха разпръснати по пода на съзнанието й и тя не успяваше да ги сглоби в едно.

На екрана сравнително млада двойка, от симпатичния тип възпитаници на частно училище, бяха започнали пробно участие в „Сладкарски войни“, преминаваха трасе с препятствия с триетажна шоколадова торта. Момичето се спъна в степер и се сдоби с маска за лице от мока глазура. Часовникът в ъгъла показваше пет и петдесет и седем. Поне Лили още не беше станала.

Спешна чаша кафе.

Рейчъл се надигна на крака и направи няколко тежки крачки към кухнята.

Почукване зад гърба й, глухо потракване на пръстен върху стъкло.

Тя изруга и отскочи назад. По завесата мина нечия сянка. Кой беше това, по дяволите?

Пощенската кутия затрака и се отвори.

- Рейч? Чувам телевизора, будна ли си? Студът тук навън е направо балтийски.

Той какво правеше тук? Изтича до вратата и я отвори рязко. Почернял и ухилен в сумрака преди зазоряване, облечен в черно кожено яке без яка и прилепнала жълта тениска с надпис в сигналнорозово, гласящ „Аз съм кучка от Миконос“, на прага й стоеше Спенс.

Спенс се втренчи в кафето, по чията повърхност плуваха неразтворили се гранули.

- По това време вчера пиех божествено лате с пясък между пръстите на краката ми и ръката на секси тип на бедрото ми.

- Трябваше първо да ми звъннеш - отговори Рейчъл.

- Та да ме разубедиш?

- Ще ми се да не се беше връщал.

От дневната долетяха нехармоничните писъци и грухтене на Прасето Пепа. Днес Лили нямаше да ходи на забавачка и щеше да е все така, докато не свършеше този кошмар.

Спенс отпи от кафето си и му се начумери, все едно е съгрешило към него в предишен живот.

- Обадих се на Линда. Тя ми разказа всичко. Колко подозрително си се държала и как си била отстранена. Така че купих първия възможен билет. С проклетите „Райънеър“ до Лутън посред нощ. Поначало не биваше да тръгвам. Виждах колко си затормозена, но проявих себичност. Повече ме вълнуваше да си получа своето, отколкото да подкрепя приятел. Съжалявам за това.

Рейчъл стисна очи, но сълзите бликнаха така или иначе. Напоследък сякаш запасите й бяха неизчерпаеми.

- Дори Лили ме мрази. Вчера ми каза, че иска да живее при баща си.

Спенс се наклони напред да я прегърне.

- Днес отиваме в болницата. Ще обясня аз на Линда как стоят нещата. Ти си отлична медицинска сестра. Най-добрата, с която някога съм работил.

Тя знаеше, че той просто се държи мило, но думите му я накараха да заридае на рамото му още по-силно. Защо Бека не можеше да е така съпричастна? Защото си вампир. Изцеждаш живота от хората около теб. Тя се дръпна.

- Какво? - почуди се той. - Какво стана?

- Успях ли да съсипя нещата с Андреас?

- Не, всичко е чудесно. Толкова чудесно, че в самолета ми се наложи да седя на една страна.

Рейчъл наклони глава и примижа към него, а после схвана шегата.

- Спенс! - писна и го перна по ръката. Чувстваше се, сякаш не се е смяла от години.

Той се пробва отново с кафето, огледа повърхността му и го бутна настрани.

- Ще ми обясниш ли сега какво става?

Преди тази седмица не беше споделяла с никого докъде беше стигнала, за да вкара Грифин в затвора. Наистина ли се канеше да се разкрие пред двама души в рамките на дни? После какво? Щеше да наеме автобус и да обикаля Оксфорд Съркъс с мегафон? Ако стигнеше до погрешния човек, независимо от това какво й причиняваше Грифин отново, щеше да загази здраво. Но Спенс се беше върнал чак от Гърция, за да й помогне. А и на кого друг можеше да вярва?

- Затегни колана - подкани Рейчъл. - Ще ти разкажа всичко.

- Ох. Да се огледам ли за аварийния изход?

- Ако го намериш, погрижи се да се върнеш за мен.

Спенс изслуша всичко - за хакера, за подхвърлените снимки, за присъдата на Грифин и всичко сторено й, откакто беше излязъл - и я прекъсваше единствено с „Боже мой“ или да издаде звук на възмущение. Единственото, което премълча пред него, беше снимката на Бека. Не искаше да рискува той да се почувства виновен, макар че сигурно щеше да го сметне за крайно забавно. Когато Рейчъл свърши, той се отпусна назад на стола си и обърса чело.

- Е? - попита тя.

- Трябва да отидеш в полицията.

- Ами ако арестуват Конрад?

- Ще го чакаш да те нарани физически ли?

- Не знам какво да правя.

- Може да ти се стори глупав въпрос - заговори Спенс и се наклони напред, - но откъде знаеш, че Грифин е навън от затвора? Възможно е да плаща на някого да върши всичко това. Нали се сещаш? Отвътре.

- Изчакай - каза Рейчъл и забърза към дневната. Лили лежеше на дивана напълно хипнотизирана от скачащата в кални локви Пепа. Телевизия преди закуска - как беше възможно това да е добре за нея? Защо не му пусне края напълно и не започне да й дава бонбонки „Харибо“ за вечеря? Въздъхна и взе лаптопа от масичката.

- Сигурно няма да ми показваш порно, нали? - поинтересува се Спенс. - Това е единственият случай, когато поглеждам лаптопа си.

- Съжалявам, че ще те разочаровам - отговори тя, отвори уеб браузър и въведе ммм.раебо-11ип1ег.пе1. Още беше включена във форума и отиде право на поредицата публикации за Алан Грифин. Плъзна курсора до най-долу в издирване на съобщението, че е бил освободен.

Спенс я докосна по ръката.

- Наред ли е всичко? Пребледняла си. Имам предвид дори повече от преди. Имам две думи за теб - слънце и легло.

- Невъзможно - отрони тя и поклати глава.

- Какво? Какво?

Тя заби пръст в монитора.

- Виж.

Нов потребител, кръстен „СамоЗаТеб“, беше публикувал нещо ново в осем часа предишната вечер. Приблизително по времето, когато откри камерата. Състоеше се от един ред.

Дрейтън Роуд №18, Норкот, КС301ЕР

Тридесета глава

Повторна среща

Спенс не искаше тя да ходи, поне не сама, но на нея й беше дошло до гуша да бъде мишената. Грифин й беше отнел парите, приятеля, работата й, а със скритата камера -нейното достойнство. Достатъчно. Не беше трийсеткилограмовото нищо, което се мори от глад в болничното легло. Ако се налагаше да се опълчи срещу него, задето съсипва живота й, щеше да го направи.

- Надявам се да не се стига до това - отбеляза Рейчъл и демонстрира блокирането и ударите, които беше усвоила на курс по самозащита. - Макар че бих се радвала да прекарам няколко часа да забивам коляно в слабините му.

Спенс замахна няколко пъти към хладилника. Имаше жилеста фигура с габарити на средна категория, оформена благодарение на интензивните тренировки във фитнес залата

- Поне ми позволи да дойда. Ще чакам отвън.

- Имам нужда да останеш тук при Лили.

- Капан е.

- Или сполучлив пробив. Обикновено някой публикува адреса до няколко седмици.

Спенс разпери ръце към нея.

- Кой е този „СамоЗаТеб“? Първата му публикация е.

- Хората често си създават профил и публикуват веднъж, особено ако е адрес. Дори е възможно да е ченге.

- Прекалено голямо съвпадение е.

Тя го изгледа по начин, с който му даде да разбере, че не желае тази дискусия да продължава.

- Сигурен ли си, че не възразяваш да гледаш Лили?

- Всичките ми племенници твърдят, че съм най-добрият вуйчо на всички времена. Но като се има предвид, че съм единственият им вуйчо, вероятно не се брои за кой знае какво.

- Според теб луда ли съм, задето се захващам с това?

Спенс кимна.

- Да. Вече ти го казах, но ти си упорита като едноседмично петно от сперма.

Рейчъл пое ръката му.

- Ще ти позвъня, преди да вляза. Ще му заявя, че има хора, които чакат обаждането ми. -Отключи телефона си и отиде на диктофона. - Само искам да изрече погрешното нещо, да се уличи сам. Може да ме мрази, но няма да иска да се върне на топло. Време е да предизвикам ответна реакция от него.

- Ами... оръжие?

Тя го беше обмисляла - може би нож в чантата й, - но се тревожеше това да не подтикне към насилие. Също и да не среже върховете на пръстите й, докато рови да търси ластик за коса.

- Мисля, че така е добре.

- Спрей с черен пипер.

- Нямам.

Спенс се ухили.

- Това е нещо, за което може и да успея да ти помогна.

Докато тя си вземаше душ, той напълни миниатюрния пластмасов флакон, който тя използваше да рисуват с Лили силуети с боя, със смес от вода, млян черен пипер и сос „Табаско“

- Къде си се научил как да го забъркаш? - поинтересува се, като се върна обратно долу, готова да тръгне.

Той й подаде шишенцето с тържествен жест.

- И ти би се научила, ако си забърсвала в Грайндър^{1} толкова на брой съмнителни типове, колкото аз.

Рейчъл хвана метрото от Падингтън до Рединг в единайсет и петнайсет, спокоен момент от деня, илезе от станцията и се насочи към колоната от таксита на стоянката. Макар да беше планирала маршрута до дома на Грифин с автобус, би отнело още час, а това беше прекалено дълго време; искаше да приключи веднъж завинаги. Още разполагаше с двайсет лири в брой и беше изровила от скривалището си на дъното на гардероба кредитната карта за спешни случаи, така че се качи отзад в ръждясало синьо такси с полиетиленови калъфи на седалките, шофирано от небръснат мъж, който кимна уморено, щом му даде адреса.

Наблюдаваше главната улица да прелита покрай нея. Толкова неприветливо място - усойно и с лек мирис на пържено пиле, предлагащо същата скучна комбинация от „Грегс“, „Бутс“ и „Коста“ като толкова други градчета. Боже, понякога я мразеше тази страна. Австралия. Ето къде имаше нужда да се озове. Златисти плажове, тюркоазено небе, летни нощи, прекарани със забавните й загорели приятели пред някой нашумял бар. Веднага щом се прибереше у дома, щеше да провери за полети. Може би дори да напише съобщение на Роуина.

Постройките се разредиха, за да отстъпят място на провинициален пейзаж. Дървени огради, ливади, тук-там по някоя овца предъвкваше бодро трева. Тя смъкна прозореца и напълни дробовете си с хладния въздух. Ами ако все пак беше капан? Ами ако пристъпеше през входната врата, някой я фраснеше по главата и тя се събудеше вързана за маса в мазето? Ако му кажеше, че има хора, които знаят къде е, дали би я пуснал? Но ако искаше да я нарани, вече беше имал предостатъчно възможности. Вчера например, когато спа непробудно на дивана през целия ден. Сигурно я е наблюдавал. Колко лесно би било да...

- Госпожо? Госпожо?

Таксиметровият шофьор й говореше нещо. Бяха спрели пред депресираща къща близнак насред дълга невзрачна улица. Тя се извини, плати и слезе.

Рейчъл се шмугна в сянката на един пършив бряст и огледа къщата на Грифин. Беше в по-лошо състояние от съседната, с лющеща се боя, загнила дограма и напукана мазилка, около вратата бяха паднали цели късове и разкриваха кафявите тухли отзад. Обади се на Спенс.

- Десет минути и звъня в полицията - отсече той.

- Направи ги двайсет.

След като затвори, премести шишенцето в задния си джоб и се прокрадна до входната врата. Дочу през прозореца звученето на телевизора, някоя игра, ако се съдеше по въодушевения водещ и аплодисментите на публиката. Вътре имаше някого. Включи телефона си на записване и го пъхна в джоба на якето си, където се надяваше, че най-добре ще успее да улови разговора им. Натисна звънеца с препускащо сърце. Прозвуча остър звън. Тя го задържа за секунда и отстъпи с ръка, насочена към спрея с пипер, също като стрелец, готов за конфронтация. Нищо.

Беше я преметнал. Изобщо не живееше тук. Просто е искал дая подмами, та...

Та нищо. Може би беше в тоалетната или си подремваше, или предполагаше, че на вратата е някой от „Свидетелите на Йехова“ и нямаше желание да се впуска в теологически дискусии за злостни дела като това да тероризира млади жени. Тя натисна звънеца още веднъж, задържа пръста си три секунди, пет секунди, десет секунди.

Вратата се отвори със замах. Показа се мършав мъж в синьо долнище от анцуг и лекьосана тениска на английски отбор по футбол. Някъде около шейсетгодишен. Шестседмична брада и оредяваща коса, зачервени очи, потънали в подпухнали сиви торбички. Изглеждаше като пияница от някоя пейка в парка в почивния му ден. Отвътре се разнесе звънтене и аплодисментите на публиката, някой беше спечелил джакпота.

Това не можеше да е Грифин. Налице беше минимална прилика между добре охранения и заможен мъж на средна възраст, който я беше следвал от училище до дома, и мършавата отрепка на прага. Все пак обаче долавяше нещо познато във формата на очите и линията на устата. Изглеждаше като болния му брат, може би шест седмици след началото на химиотерапия.

- Каквото и да е - изръмжа и понечи да затвори вратата, - не искам...

Рейчъл запря стъпало в пролуката.

- Почакай.

Опря рамо във вратата и я бутна. Той се помъчи да се съпротивлява, но бързо отстъпи и Рейчъл влетя в тъмния коридор. Миришеше на застояла бира и влажни дрехи, оставени на купчина.

- Махай се - произнесе задъхано той и погледна през рамо, докато отстъпваше, все едно очакваше някой да му се появи в гръб. - Остави ме на мира.

Вече вътре дори на сумрачната светлина пак беше сигурна, че е той. Заради гласа му След като с години беше превъртала в главата си „Ще ти съсипя живота“, би го разпознала навсякъде.

- Какво има, Грифин? Не ме ли очакваше?

Той затвори вратата на дневната и заглуши звънтящата мелодия на шоуто.

- Познавам те. - Той завъртя пръст до главата си. - Ти си...

Рейчъл раздалечи леко стъпала. Надвишаваше го по ръст поне с осем сантиметра. Той изглеждаше толкова немощен, толкова смазан.

- Не се прави на глупак.

Грифин кимна и усмивката му стана по-широка. Някога белите му зъби бяха сиви като помия от мръсни съдове. Подхвана смях, който прерасна в кашлица, и обърса пръските слюнка в рамото на тениската си.

- Сега загрях. Проклет да съм, но не съм вярвал, че ще те видя отново. Какво правиш тук?

Усмивката. Именно тя я тласна в действие. Тази жалка отрепка съсипваше живота й наново и едновременно с това й се хилеше насреща! Все едно тя е напълно безпомощна. Все едно не може да предприеме нищо, та да го спре. Грешеше.

Рейчъл се втурна към него, стисна го за шията и го запрати към скрина под стълбите. Той залитна настрани. Беше приятно да го наранява, да вижда шока от болката по противното му лице. Сграбчи го за косата и я дръпна рязко, а между пръстите й се процеди мазнина и в носа я блъсна воня на нечистотия.

- Посочи ми една основателна причина да не ти скърша врата - изръмжа му

Усмивката му угасна, останаха само осеяните му с капиляри очи, киселият му дъх, плачевно хлътналите бузи. В главата й изникна образ от времето, когато я чакаше пред училище, гладко избръснат и изпънал елегантния си костюм. Колко внушителен беше изглеждал тогава. Непоклатим. Беше се простил с една трета от теглото си. Следи от бледи къдрещи се белези, бели като червеи, опасваха шията му и слизаха към ключиците му под футболната тениска.

- Смърт от хиляда прореза - обясни той. - Вътре не харесват много педофилите.

Рейчъл го бутна.

- Да не очакваш състрадание?

- Искаш ли да разговаряме като цивилизовани хора? - попита я и потърка тила си.

Тя направи пауза, адреналинът караше пръстите й да изтръпват, а после кимна. Той посочи към вратата на дневната.

- След теб - отсече Рейчъл.

Грифин повдигна рамене и отвори.

- Оправяли са ме отзад повече пъти от момче хористче във Ватикана. - Наклони се към нея и тя отскочи назад. Погледът, който й отправи, почти можеше да бъде определен като искрен. - Ако си тук да ми направиш нещо, не ме притеснява кой знае колко.

Рейчъл изпусна насечено въздух и го последва вътре. Дневната беше дори по-запусната от екстериора на къщата. Далеч не беше очаквала това. Като се изключеха едно кресло - ниска и безформена буца от кафяво кадифе, която не би изглеждала не на място, ако се подаваше от контейнер за строителни отпадъци, - касата от бира, служеща за табуретка, и малкият телевизор с плосък екран, чиято основа изглеждаше, все едно е израдена от лепенка, помещението беше празно. Нямаше снимки или декоративни елементи, абсолютно никакви глезотии. Само паяжини из ъглите, голи измазани стени и белезникавозелен килим, протрит чак до основата си и осеян от фасове и контейнери от готова храна, завъдили плесен. Дори въздухът беше покрусен, като че изтъкан от самотни въздишки. В ъгъла стоеше калорифер, достатъчно стар, та да е бил на мисия „Аполо“, макар че ако се съдеше по температурата в стаята, не работеше.

- Чудничка повторна среща, а? - Грифин посочи към креслото. - Снеми тежестта от краката си.

Това шега ли беше? Изражението му беше загадъчно, изпитото му лице не беше лесно за разчитане. Вляво от долната му устна тръгваше белег, който го караше да изглежда, сякаш перманентно се подсмихва. Изчака я още миг и сам се отпусна на креслото, пъшкайки, все едно току-що бе приключил четиринайсетчасова работна смяна.

- Бих ти предложил питие - подхвърли и махна към раздутата от влага врата зад себе си, явно кухнята. - Но освен ако не възнамеряваш да изцедиш пикнята от някоя мишка, няма да ти се отвори парашутът. - Вдигна кутийка „Карлсберг“ от пода и я разклати към нея. - Имам няколко глътки помия.

Тя стоеше нащрек с ръка близо до кръста, готова да извади спрея. Каква игра играеше той? Къде беше капанът? Не изглеждаше достатъчно силен да надвие дори Лили в ръкопашен бой.

Грифин изключи телевизора с дистанционното управление и го пусна на пода. Батериите изскочиха от задната му страна и той оформи с устни „мамка му“. Отпи от кутията, сърбайки по-шумно, отколкото се налагаше, сякаш й се подиграваше.

Рейчъл не изпита грам радост или дори удовлетворение от онова, което му беше причинил престоят в затвора; бе като миг от „Магьосникът от Оз“ - завесата се дръпва, но вместо Бог зад нея стои хилав старец.

- Не се боя от теб - заяви му.

Той обърна кутийката с дъното нагоре над устата си и езикът му се плъзна около отвора, за да обере последните капки.

- Защо трябва да се боиш? - попита нехайно.

- Не мислеше, че ще дойда - отвърна тя. - Смяташе, че ще съм прекалено уплашена да напусна къщата си. Смяташе...

Той снижи кутийката. Не й допадна начинът, по който я преценяваше с глава, наклонена на една страна, като някой, който наблюдава рядко насекомо, затворено в буркан.

- Продължавай - подкани. - Какво още смятам?

- Няма да те оставя да ми съсипеш живота.

Той махна пренебрежително с ръка и завъртя очи.

- Повярвай ми. Не представляваш абсолютно никакъв интерес.

Нещо не беше както трябва. Той беше откраднал от нея над две хиляди лири, тогава защо беше в тази ужасна къща? Защо беше облечен като закъсал бродяга и изцеждаше последните остатъци от празна бирена кутийка? Дори да не беше искал да ги харчи за спортни коли, разпуснати жени и поне един комплект чисти дрехи - макар че повече от вероятно ги беше използвал да плати на хакери да изтрият картоните й в еМАК, - със сигурност би си сложил настрана за някой стек бира, ако му се припиеше. Не опираше само до парите, а до цялостното му поведение. Сред всички сценарии, които беше разигравала, равнодушно и придружено с присмех отхвърляне на някакво участие изобщо не беше сред тях.

Освен ако... не беше предположил, че ще го записва, и това тук представляваше част от изпълнението му Ако някой го чуеше впоследствие, би казал, че тя е агресивната, че той е тормозен от нея. И сега какво? Сега какво?

- По дяволите - промълви Грифин. - Наистина ти навредих. Чуй... - Той издаде звук, наподобяващ стон, но по-сподавен, а пръстите му обходиха белезите на шията му. - Може би не е зле, че си тук. Запознат съм със значимостта на слагането на точка.

- Какво слагане на точка? Искам да ме оставиш на мира, мамка му

Той я изгледа, все едно не беше схванал думите й.

- Не те виня, задето ме мразиш, нито теб, нито останалите. Заслужих си го. Затвора и всичкото. - Повдигна бирата си, но се спря, спомнил си, че е празна. - Няма извинение, но все пак можеш да ме изслушаш. Това е най-малкото, което заслужавам.

Грифин притисна мърляви пръсти към очите си и заподсмърча силно.

Плачеше ли?

- Аз самият имам дъщери - заговори и преглътна хлипане. - Кери и Фран. Кери е приблизително на твоята възраст. Изглеждаш.. Тя също е висока. Може би заради това избрах теб. Болен съм. Знам го. Жена ми ме напусна, като бяха малки, и ги настрои срещу мен. Като станаха тийнейджърки, вече дори не искаха да ме виждат. Аз... бях потиснат. Лекарите ме пробваха с какви ли не лекарства, но те не постигнаха кой знае колко. С години се крепях някак, но после прочетох за някакви нови хапчета, които можеш да поръчаш от Америка, и ги купих онлайн като пълен идиот. Не знам какво съдържаха, но добре разбъркаха главата ми. Станах друг човек. Напълно психотичен.

Срещна погледа й. Рейчъл се почувства, сякаш се намира в лодка, стиска здраво борда, а тя се накланя във всички посоки и заплашва да се прекатури. Какво правеше той? Нима от нея се очакваше да го съжалява?

- С теб беше по-зле, отколкото с останалите - продължи Грифин. - Видях онази снимка, която качи онлайн, онази в твоята стая, и... си паднах по теб. Бях влюбен. После ти изскочи от къщата и се разкрещя как съм мръсен перверзник, а аз си казах „каква кучка“. Каква провокативна кучка. Толкова много те мразех. Абсурдно, знам, но... Ами... - Потупа се по гърдите. - Аз самият съм жалък. Не мислиш ли?

Направи нова пауза. Дали очакваше от нея да се съгласи? Тя не можеше да повярва на ушите си. На това... На това нелепо признание.

- Ето как стояха нещата - подхвана отново той. - Някой ме накисна с детско порно, но онова, което ме прати в „Бродмур“, бяха нещата, написани от мен, онези истории как измъчвам млади момичета. Те си бяха изцяло мои, хрумваха ми ужасяващи мисли. Дори разглеждах възможността да изпълня част от тях. Който и да ме е насадил, направи услуга на света. - Обиколи с пръст ръба на кутийката от бира. - Ако открия кой ме вкара на топло, ще му благодаря.

Значи това било. Искаше тя да признае, че е замесена в поставянето на снимките в компютъра му. Това жилище, окаяното му състояние, всичко беше част от уловката. Сигурно навсякъде бяха монтирани записващи устройства. Е, тя щеше да обърне малкия му трик срещу него.

- Знам, че ти си откраднал парите ми - произнесе повишила глас. - И си скрил камера в къщата ми.

- Какво съм скрил?

Скептичността, изписала се по лицето му, нямаше как да е по-фалшива, дори да беше сложил гумена маска.

- Знам какво правиш - добави тя. - И имам доказателства.

- Доказателства ли? Какви доказателства? - Той напрегна пръсти върху подлакътника на креслото. - Какво искаш от мен, по дяволите?

Злочестото му излъчване се беше изпарило. Наблюдаваше я с остър поглед, като че отмерващ кога да нападне. Спенс беше прав - беше чисто луда да дойде тук. Какви си ги мислеше? Грифин е лежал в затвора. Остъпи крачка назад и посегна към джоба си, опипа очертанието на спрея.

- Искам да ме оставиш на мира!

- Ти побъркана ли си?

Тя протегна спрея с пипер.

- Не се бъркай в живота ми. Предупреждавам те.

- О, значи ме предупреждаваш, а?

- Ако ми причиниш още нещо - процеди тя и чу ясно истерията в тона си, - ще те убия. Кълна се. Кълна се, че ще те убия, преди да позволя отново да ми съсипеш живота.

Това ли целеше той? Тя да го нападне? Та после той да отиде в полицията и да уреди да я арестуват? Огледа стените и тавана за камери. Дали я записваше в момента?

- Махай се - викна Грифин и се надигна. Тя забеляза нещо да проблясва в ръката му -Разкарай си откачения задник от къщата ми. Или аз ще повикам полицията.

- Искам си парите обратно - процеди тя. - И искам да ме оставиш на мира!

Той извъртя ръка. Ножчета за самобръсначка, поставени на главата на евтина четка за зъби.

- Накарай ме, нещастнице.

Рейчъл натисна спрея и изпрати струята в лицето му.

Грифин изквича и закри очи.

- Ти, скапана кучко! Ти, побъркана кучко!

Тя се обърна и изтича в коридора и навън през отворената врата, докато той виеше зад нея.

- И ако някога те видя отново, ще...

Тя вече спринтираше по улицата, без да е чула останалото.

Тридесет и първа глава

СамоЗаТ еб

На автобусната спирка Рейчъл се отпусна и пое дълбоко въздух. Къде беше? Път покрай полето, въздухът беше наситен с миризмата на тиня. Ами ако се движеше в погрешна посока? Ами ако нямаше автобус обратно до Рединг? Разгледа разписанието в издирване на насоки, но полиетиленовото покритие беше така надраскано, все едно че беше търкано с тел за съдове, и тя не успяваше да разчете дори в колко часа е следващият автобус, а какво остава дали отиваше във вярната посока. Извади телефона си с надеждата да може да зареди карта, но нямаше интернет. Минаваше един, беше изтекъл повече от половин час, откакто се обади на Спенс..

- О, боже мой - произнесе той уплашено. - Вече звънях на девет девет девет. Изчезнала, вероятно мъртва.

- Благодаря на небесата за домашно приготвения спрей с черен пипер на Спенс.

- Не!

Тя се усмихна заради спомена. В общи линии това беше единственото, което свърши както трябва.

- Между очите.

- Впечатляващо! - Смехът на Спенс звучеше повече като лай. - Ти как си?

Рейчъл се озърна. Небето беше мръчкаво, но не валеше. Стига да се добереше до станцията на метрото до три, щеше да изпревари пиковия час за свършилите работа и да се прибере в Лондон в прилично време. - Сносно, колкото може да се очаква. Лили добре ли е?

- Ако под добре имаш предвид, че пълни телефона ми с наши снимки, преобразени във всички известни животни от Ноевия ковчег и на част от онези, които е трябвало да се удавят, тогава, да. Добре е.

- Вече пусна ли й „Замръзналото кралство“? - В мига, когато попита, чу оркестровата встъпителна мелодия.

- Този път на мен се пада да съм Ана - отговори той. Сниши глас. - Прибери се у дома цяла, става ли?

Тя му поръча да не се тревожи и затвори. Тъмните облаци над недалечен хълм приближаваха бързо. Рейчъл закопча ципа на якето си и се помоли да й излезе късметът. Или ако не това, поне да дойде автобус.

Четиридесет и пет минути по-късно тя се качи в автобуса подгизнала и напълно окаяна, за да се върне със зъзнене в студения му и слабо осветен интериор назад до време, когато подобни преживявания се явяваха като тест за издръжливост, както и начин да се добереш донякъде. Седна на една седалка и не престана да трепери по целия път, криволичещ покрай каменни зидове, кафяви пасища и фермерски постройки, издигащи се в мъгливата далечина. Отпред на автобуса беше написано просто „Рединг“. Тя попита шофьора дали отиват до станцията на метрото, но неговото изсумтяване „Наблизо“ не я изпълни с увереност.

Опря глава в студеното стъкло и се загледа в дебелите струи, пълзящи по повърхността му. Телефонът й още записваше. Пусна записа и долепи апарата до ухото си, все едно разговаряше. Нейният глас беше по-ясен от неговия, но беше уловила почти всичко изречено от него. Това само влоши настроението й. Изобщо не звучеше виновен. Показа истинската си същност чак накрая, когато я заплаши. И тази история с хапчетата от Америка. Ако открия кой ме вкара на топло, ще му благодаря. Наистина ли си въобразяваше, че е толкова глупава, та да си признае за стореното? Но пък не беше ли целяла тя същото с него?

Все пак нещо не беше наред.

***

Предвид как се развиваше денят, никак не беше изненадващо, че смисълът, който шофьорът влагаше в „наблизо“, се различаваше от нейното собствено тълкуване. Значително се различаваше. Емърс Грийн, последната спирка, макар и формално в Рединг, беше на пет километра от станцията. Вместо да се подлага на пътуване с друг автобус, Рейчъл затича към центъра с яке, плющящо зад нея, и дъждовни струи, проникващи през пролука в качулката й.

Стигна до станцията след три и половина силно изтощена и със стомах, свиващ се от глад. Усещаше напрежение в тила си и се препъна в бордюра. Като че зад очите й нещо настъпваше с висока скорост напред. Влезе с олюляване в „Бутс“, за да си купи протеинова напитка, но те имаха само шейкове „Слим Фаст“. Купи си ягодов, макар вкусът му да наподобяваше по-скоро този на спарен картон, отколкото на плод, и отпивайки, затърси перона за заминаващи.

Телефонът й завибрира. Сигурно Спенс вече пищеше от ужас заради пренасищане с продукция на „Дисни“. Погледна екрана си. Не, не можеше да е възможно. Съобщение в ЛинкдИн.

Отвори приложението. Беше от него!

Здравей, Софи.

Много благодаря, задето влезе в контакт. Съжалявам, че не отговорих по-бързо, но в момента не разполагам с телефон и невинаги е лесно да бъда онлайн. Съобщи ми къде и кога да се срещнем за интервю и ще бъда там.

Оценявам тази възможност повече, отколкото можеш да си представиш. Обещавам, че няма да излъжа доверието ти.

Алан Грифин

Дори след третото изчитане, пак не схващаше. Сарказъм ли демонстрираше? Или наистина не знаеше, че е тя? Може би не е гледал, когато написа съобщението.

Тълпата в салона се разчистваше. Рейчъл провери на таблото - нейният влак потегляше след три минути. Затича към перона и успя да се вмъкне сред навалицата. Идеално. Просто идеално. Притисната бе в ръгби прегръдка от костюми и офис поли в достатъчна близост, та да вдишва пот, парфюми и старо кафе с всяка глътка въздух. Докопа един висящ от тавана каиш и се постара да се стегне. Днешният ден не беше довел до решение. Дори беше влошила нещата - той знаеше, че й влияе. По вътрешната страна на прозорците се стичаше конденз; телата, притиснати в нейното, излъчваха задушаваща топлина; шейкът се плискаше в стомаха й, все едно някак си беше оживял и търсеше изход. Щеше ли изобщо някога да си върне живота обратно? Или това беше то? Безкраен тормоз, докато се пречупеше. Имаше усещането, че това беше светът й открай време. Нямаше избавление. Стисна здраво очи; релсите тракаха „без паника, без паника, без паника“; спирачките изскърцаха и тя се озърна. Всички даваха вид, че гледат в друга посока, но тя знаеше, че са я наблюдавали, развеселени и смаяни от изпълнението й. Всички я смятаха за луда.

Отне й още час да се прибере от Падингтън. Когато влетя през входната врата на дома си, вече беше шест. Спенс беше гледал Лили осем часа. Огромен отрязък от време, който да запълваш с нечие чуждо дете - огромен отрязък да го запълниш със собственото си дете.

- Лили! - провикна се. - Мама се прибра!

Ужасът я изпълни с такава скорост, че се почувства, сякаш се дави. Лампите горе бяха загасени. От кухнята не долитаха звуци. Дали играеха на криеница? Провикна се отново и зачака, без да помръдва. Тишина. Докосна гърба на телевизора. Студен. Това беше капанът. Спенс беше част от него. Искали са да я подмамят надалече, та той да може да отведе Лили. Измъкна телефона си. Няколко пропуснати обаждания от Марк и съобщение в УотсАп от Спенс. Бяха в парка. Беше й пратил снимка на Лили до малко, пълно с водорасли езерце с патици, пускаше слънчогледови семки във водата. Рейчъл метна телефона си на дивана и се отпусна срещу стената с длани, притиснати към гърдите.

Телефонът се събуди за живот. На екрана мигаше името на Марк. Проведе вътрешен дебат дали да вдигне - изпитваше отчаяна нужда от топло мляко, горещ душ и сухи дрехи, - но вече го беше отлагала прекалено дълго. След случилото се днес Марк трябваше да узнае за Грифин.

- Здравей - произнесе. - Трябва да ти кажа...

- Вкъщи ли си? - сряза я той.

- Да, аз...

- Не мърдай. Идвам веднага. - Затвори, преди да е успяла да отговори.

Рейчъл отиде в кухнята и извади млякото от хладилника. Докато наливаше, разплиска го по стените на чашата. Стопли го за трийсет секунди и после заотпива бавно, между глътките чакаше да се уталожи в стомаха й. Бавното повдигане на чашата към устата й беше успокояващо, макар че главата още я болеше, все едно някой беше забил палец в мекия участък отпред на мозъка й. Беше сериозно дехидратирана.

Чу входната врата да се отваря и замръзна. От дневната долетя пискливият детски смях на Лили. Рейчъл се втурна и я сграбчи в прегръдката си, стискаше я така здраво, все едно едва не е била блъсната от кола.

- Храних патиците - обяви Лили.

- Знам. - Рейчъл се усмихна към Спенс. - Видях снимката.

- Знаеш ли какво казваш на патиците, като ги храниш? - попита Лили.

- Кажи ми, захарче.

Лили се отдръпна назад и хвана бузите на майка си, стисна кожата й достатъчно, та да заболи. Изражението й беше студено и сериозно като в сцена от филм на ужасите в мига, преди сладкото малко момиченце да обясни с демоничен глас колко е голяма обичта му към Сатаната. Наведе се напред, така че носът й да докосне този на Рейчъл, и без да мига, изкрещя:

- Кваааак!

Пусна я и падна назад, смеейки се. Рейчъл докосна бузата си. Ръката й трепереше. Ето на, беше съсипала дъщеря си. Толкова много се беше старала, така силно беше желала да е различна от родителите си, но доказателството за провала й беше пред нея и крещеше право в лицето й.

- Извини се на мама - заумолява Рейчъл, но Лили беше ангажирана да се мъчи да погледне петата на гумения си ботуш Рейчъл я стисна за ръката. - Казах ти да...

- Не! - Спенс се опита да разхлаби хватката й. - Беше шега. Нараняваш я.

Рейчъл го стрелна с поглед.

- Не е шега.

Той откопчи и последния й пръст.

- Така правехме с брат ми, като бяхме деца. Аз просто...

Входната врата се отвори рязко. Рейчъл се хвърли да запази Лили, бутна я на килима и легна отгоре й, сякаш някой беше взривил входа към дома й.

- О, значи все пак си жива?

Беше гласът на Марк. Рейчъл се огледа. Той приближаваше към тях и с всяка крачка приклякаше все по-ниско. Спенс се дръпна от пътя му

- Пусни Лили - подкани кротко Марк. - Моля те.

Рейчъл вдигна ръце и Лили изпълзя изпод нея. Затича, хлипайки, към баща си и той я вдигна. Завъртя я, сякаш я преглеждаше за увреждания.

- Съжалявам... Помислих... - Рейчъл поклати глава. - Просто помислих...

Марк остави Лили на дивана, а после протегна ръка на Рейчъл.

- Може ли да поговорим? - попита и й помогна да стане. - В кухнята.

Тя го последва натам. Марк понечи да се облегне на плота, но като забеляза бъркотията от мръсни съдове и разлети неща, промени намерението си и остана с ръце на кръста.

- Какво става?

- Тя ми изкрещя в лицето - промърмори Рейчъл повече на себе си, отколкото на Марк.

- За какво говориш?

- За Лили точно преди да влезеш

- Какви ги приказваш? Боже, направо ме влудяваш Какво става с теб? Имаш ли представа колко разтревожи баща си?

Главата на Рейчъл бучеше, усещаше дращене в гърлото. Заопипва ръба на масата. Беше ли вземала оксиконтин в метрото, или просто беше изтощена? Не можеше да си спомни.

- Аз не... Баща ми ли?

- Трябвало е да прибере Лили от забавачката.

- О, не. Мислех да им звънна, но...

- Когато казали, че не е ходила и не са говорили с теб, дошъл дотук и заварил къщата празна. Като се появи у дома, направо не беше на себе си. Знам... - Марк се почеса по тила. -Наясно съм как стоят нещата между теб и баща ти. Разбирам го. Но недей да наказваш горкия човек.

Тя поклати глава.

- Не съм... Аз не...

- Наистина ли?

- Честна дума.

Той придоби сериозен вид.

- Той си мислеше... Като ти звъннах и ти не вдигна... Заради начина, по който се държиш напоследък, разтревожихме се, че може да си направила нещо.

Да е направила нещо ли? За колко луда я вземаше? Достатъчно, та да скочи пред влак с Лили в ръцете си?

Налагаше се това да престане.

- Изслушай ме - подхвана. - Алан Грифин е.

Той отстъпи назад.

- Какво?

Рейчъл кимна предпазливо.

- О, по дяволите. - Марк стисна брадичката си. - О, по дяволите, по дяволите, по дяволите... Защо не...

- Знам, съжалявам. Толкова съжалявам. - Беше такова облекчение да сподели с някого, който беше наясно на какво е способен Грифин; чувстваше се, сякаш юмрукът, стиснал белите й дробове, най-накрая се е разтворил, позволил й е да диша свободно за пръв път от дни. - Трябваше да ти кажа. Ще ми се да ти бях казала.

- О, боже. Алан Грифин. Вече? Мислех, че получи...

- Излязъл е по-рано.

- И какво...

- Уреди да ме отстранят от работа.

- Как е...

- Открадна ми заплатата.

- Какво е направил?

Мъчеше се да си спомни всичко, но умът й се беше превърнал в помийна яма и тя успяваше да проникне вътре само колкото да се хване за откъслечни мисли.

- Снимката! Снимката!

Марк изглеждаше объркан.

- Каква снимка?

- Онази на мен като тийнейджърка.

- Тази снимка?

- Тази снимка. - Рейчъл облиза устни. Разбираше, че не звучи ясно, че в думите й няма много логика, но да го разкаже беше като да повръща отрова. Не можеше да се спре. - Бях във фитнеса и Грифин я прати на Пит, приятеля на Конрад, в Снапчат. Беше проникнал в профила ми и му я пратил, та да изглежда все едно съм била аз.

Кимването на Марк беше по-предпазливо, отколкото беше очаквала.

- Твоят телефон е бил у Грифин?

- Не, хакна го.

- Ясно.

- После ни раздели с Конрад.

- Но как...

- Натресъл му заем от някакви главорези, а после открадна парите от моята сметка, та да накара да изглежда, сякаш...

- Задръж - настоя Марк и вдигна ръце. - Кой е откраднал парите? Конрад ли?

- Не, Грифин. От мен и от Конрад.

- Какво?

Марк изглеждаше напълно объркан. Тя тъкмо се канеше да започне наново, но той я сряза.

- Спри, спри, моля те. Не мога... да възприема това, което ми казваш. - Пое голяма глътка въздух с пръсти, притиснати гръб в гръб по средата на гърдите му - Да започнем отначало. Добре. Откъде знаеш, че Грифин е навън?

- Погледни това. - Рейчъл отвори лаптопа върху кухненската маса и се отпусна на един стол, като се помъчи да не забелязва гримасите на Марк към нея, все едно имаше размазана на бузата си някоя гадост. Бяха прекалено напреднали в разговора обаче, та да каже нещо. Зареди сайта с ловците на педофили.

- Не отново - простена той.

- Задръж.

- Наясно си, че точно така...

- Почакай! - Тя го потупа по ръката и продължи с по-мек тон: - Просто изчакай, става ли? - Слезе надолу по страницата на Грифин, докато не откри публикацията, че е бил освободен.

- О, боже - промълви Марк. - Какво още пише?

- Това ще ти хареса - отбеляза Рейчъл и се прехвърли надолу към адреса му, доволна, задето той най-накрая звучеше, сякаш й вярва. - Според мен го е публикувал сам, за да разбърка главата ми.

Марк се намръщи, загледан в екрана. Миг по-късно поклати глава извинително, но категорично. Тя грешеше. Не й вярваше. Също като Бека и той мислеше, че Рейчъл е нагласила всичко, за да получи внимание. Как по друг начин би могла да го докаже? Скритата камера! Къде я беше...

- Кажи ми истината, Рейч - произнесе Марк с премерен тон, повече предпазлив, отколкото обвинителен. - Ти ли преследваш Алан Грифин?

Рейчъл почувства раменете й да потреперват.

- Какво дали правя аз?

Той се опита да се засмее, но смехът му се сведе до нервно мънкане.

- Ами, ти си публикувала адреса му онлайн, а сега се мъчиш да ме убедиш, че си го намерила. Освен това...

- Я, почакай. Какво? Мислиш, че аз съм публикувала адреса му? Бил е... - Наведе се напред да прочете името. - СамоЗаТеб. Но според мен това е Грифин. Мисля...

- Престани, Рейчъл. Престани! - Заби пръст в името в горния десен ъгъл на страницата на форума. - Ти си включена като СамоЗаТеб. Дори в момента. На този компютър.

Как беше възможно?

- Трябва да е бил тук, докато мен ме нямаше - отрони, но дори тя не беше убедена. - Може би контролира профила от разстояние.

Извика в съзнанието си образа на Грифин, окаян и мърляв в неговия коптор да облизва последните капки от кутийката бира с подобния си на плужек език.

Нещо не беше наред.

Марк щракна върху името СамоЗаТеб, за да отвори профила. Полетата бяха празни, нямаше лични данни, нито посочени интереси, нито подпис, програмиран да се появява в края на постванията. Посочи към данните за скорошните сесии.

- Включена си с това име от снощи в седем и половина. Адресът на Грифин е публикуван веднага след това.

Тя се втренчи в екрана напълно изумена. Възможно ли беше тя да си беше причинила всичко това сама? Да прати снимката от Снапчат, да прехвърли парите в сметката на Конрад, да изтрие картоните на пациентите си и да публикува снимката на Бека, за да се присмее на напълняването й. Събщението, след като си тръгна Конрад - „СЕГА МИ ПРИНАДЛЕЖИШ НАПЪЛНО“, - дали го беше изпратила от таен телефон, скрит зад дивана? Възможно ли беше всичко това? Дали се беше тъпкала с прекалено много болкоуспокояващи и се беше подлагала на глад прекалено често, та да увреди окончателно мозъка си?

Марк търкаше ръцете й, все едно му бе казала, че й е студено.

- Ще преминем през това, ясно ли е? Аз съм с теб. Не си сама, Рейчъл.

Тя не слушаше. Главоболието й беше придобило остротата на скалпел. Имаше нужда да поспи, да остави подсъзнанието й да пресее всичко, утре да се върне на известните факти със свеж поглед. Щеше да е по-добре, ако той вземеше Лили...

От дневната долетя силен писък. Марк се изстреля навън от кухнята. Тя пое тромаво след него, но се движеше така бавно, сякаш газеше през нещо.

Марк беше на пода, люлеше и утешаваше Лили. Спенс беше седнал върху петите си с широко отворена уста и ръце на главата си, като че застинал насред писък. Рейчъл зърна кръвта. Толкова много кръв. Покриваше ръчичката на Лили и се стичаше върху грижливо огладените джинси на Марк. До тях лежеше керамичният нож за зеленчуци с бялото му

острие, обагрено в червено.

- Вие сте медицинските лица - викна той. - Направете нещо!

Тридесет и втора глава

Кръв

Лили се беше протегнала под дивана за изпуснат пастел и вместо това беше напипала ножа. Раната минаваше напряко през дланта й, от основата на кутрето до участъка с мека плът под палеца й. Макар и не особено дълбока, кървеше като срязана артерия.

Марк уви Лили в бежовия си шлифер, за който Рейчъл отчете през вцепенението си, че е също толкова елегантен и нов като останалата част от гардероба му Притиснал дъщеря си към гърдите си, той пробяга разстоянието от близо два километра до спешното отделение на болницата „Уитингтън“. Рейчъл се придвижваше тромаво по мокрите улици, неспособна да следва темпото му, със сковани и мъчно подвижни крака.

Затътри се покрай линейките, мина през плъзгащите се врати и се озова в окъпания в луминесцентно осветление ад на натовареното спешно отделение. Като всички медицински сестри през студентските си години беше минала и през спешното при двуседмичното си разпределение в Тъмницата на мъчението, известна още като болница „Ийлинг“. Както всички студенти, тя намери преживяването за вълнуващо и драматично, но повече от всичко ужасяващо, особено през смените в петък вечер, когато миризмата на белина, бира и уригванията с дъх на дюнер кебап я караха да повръща в тоалетната през половината нощ В редки случаи „никога повече“ би било по на място казано.

Огледа кашлящата и стенеща маса от тела върху пластмасовите столове в чакалнята. Нямаше и следа от Лили и Марк. Рецепционистката, жена на възраст с оредяваща над челото коса и излъчване на човек, на когото са били зададени хиляда глупави въпроса само през последния час, я уведоми, че са в разпределителния кабинет, но й каза, че не може да влезе.

- Аз съм майката на детето - простена Рейчъл.

- Аз няма как да го знам - отвърна тя.

- Медицинска сестра съм.

- В такъв случай не би трябвало дори да питате. - Изражението й омекна с една идея. -Седнете. Скоро ще излязат.

Рейчъл седна на ръба на последния от разкривената редица сиви столове. Втренчи се в телевизора на стената, където момиче с жълторуса коса беснееше срещу подхилкваща се дебелана, задето е целунала гаджето й, но сцената не успя да я разсее от потресаващата истина: тя беше ужасна майка. Ако се беше нуждаела от доказателство на този факт, сега то беше налице. Кой оставяше остър нож под дивана, когато в къщата имаше дете? И по-лошото, дори не помнеше да го е слагала там! Мислеше, че е в спалнята, макар това да не подобряваше нещата. И това ми било родител. Жалка история.

Най-накрая Марк се появи навън с Лили, вкопчила се в него като малка коала, а изпоцапаният му шлифер бе сгънат като възглавница на рамото му. Рейчъл се изстреля от мястото си, но той я натисна надолу с ръка и застана до нея. Имаше желание да изтръгне дъщеря си от обятията му - Тя е моя! Моя е!, - но сякаш беше лишена от някаква първична привилегия на майчинството. Защо тя ще е тази, предлагаща утеха, когато вината беше нейна?

Двайсет минути по-късно младши лекар шиеше раната. Рейчъл хлипаше, докато наблюдаваше иглатата да пробива розовите късове кожа, смазвана от осъзнаването, че когато и дъщеря й да погледнеше белега, щеше да си спомня за майчината й небрежност. Лили седеше в скута на Марк, докато траеше това. Когато Рейчъл се опита да положи длан на рамото й, тя я бутна, а щом понечи да я целуне по бузата, извърна глава.

- Уморена е - заяви Марк, когато Лили беше изписана, но примиреното изражение на лицето му казваше истинската история. В сърцевината си, в самата си същност Рейчъл беше пречупена. Излъчваше се от нея като телесна миризма, феромонът на провала. Тя се мъчеше да го прикрие, но ако някой застанеше прекалено близо, рано или късно долавяше вонята на истинската й природа и нямаше търпение да се махне. Първо родителите й, сега Марк и Лили, както и всеки приятел, колега или познат. Кой й беше останал? Никой.

Беше сама.

И винаги щеше да бъде сама.

След като Лили си легна, двамата с Марк стояха прави в коридора на апартамента му Той покани Рейчъл да влезе и да седне в дневната, но тя отвърна, че няма да се задържа задълго. Вонеше на дехидрирани броколи; трябва да беше варил зеленчуци на пара, когато е тръгнал, и явно беше забравил да ги изключи.

- Не ти отнемам Лили - увери я Марк. - Само докато...

Остави думите да увиснат във въздуха. Докога? Докато вкара главата си в ред? Докато Грифин не изчезне? Докато в ада настъпи следващата ледена епоха? Рейчъл кимна и прехапала силно устни, за да не заплаче, чоплеше унило засъхнало топче боя на стената. Не искаше да е там. Никъде не искаше да бъде. Искаше да е празна и изгубена, да изчезне напълно.

- Кажи ми, че разбираш, Рейч.

- Разбирам - отговори тя, но не беше в състояние да го погледне.

- Просто след онова, което каза... Вчера...

Едва вчера ли е било? Струваше й се като преди цяла година.

- Всичко е наред.

- Не искам да се прибереш у дома, да се разровиш в случилото се и да паднеш във властта на параноята, че се опитвам да ти открадна Лили.

- Няма.

- Ясно. Добре. Хубаво. Порязването, както и да е. Но ако се случи още нещо... Социалните служби... Нали се сещаш?

Да, досещаше се. Беше обучена да следи за знаци. Беше ставала свидетел от социалните служби да идват в отделението, за да разпитват родители, обвинени в небрежност. От височайшата позиция на невежеството беше приемала как на нея никога няма да й се случи.

Марк опря длан в рамото й.

- Можеш да останеш - предложи. - Колкото дълго искаш.

- Ами гаджето ти?

- С теб все така сме приятели. Най-близки приятели.

Добротата, изписана по лицето му, срази защитата й и тя заплака.

- Съжалявам. Съжалявам.

- Ще ми се да ми беше казала - заяви той. - Наистина ли мислиш, че е Грифин?

- Няма друго обяснение.

Нямаше ли? Неизреченото се рееше помежду им като призрак и вледеняваше въздуха. Кой е бил включен под името СамоЗаТеб, когато във форума на ловците на педофили се беше появил адресът на Грифин? Кой беше включен в Снапчат, когато на приятелите на Конрад беше пратена снимката? От чие име беше качена снимката на Бека в Инстаграм? Не се ли явяваше като най-просто и най-убедително обяснението, че тя си го причинява сама? Че в състояние на налудничав пристъп, придружен с амнезия, е погнала Грифин и е публикувала адреса му онлайн? Денем медицинска сестра и майка, нощем дебнеща самоунищожителна лунатичка.

- И какво ще предприемем във връзка с това? - попита Марк.

- Не знам - отговори.

- Полицията.

- Не мога.

- Знам, че миналия път те...

- Не, Марк. Моля те. - Закърши пръсти виновно, все едно е издала нещо. - Не си запознат с цялата история. Накисна Конрад, направи да изглежда, сякаш той е откраднал пари от сметката ми.

- И не допускаш, че може би...

Зърна Конрад на вратата на спалнята й как едва успяваше да сдържи сълзите си.

- Не е той.

Марк повдигна рамене вместо гласно да реагира, но й беше ясно, че не е напълно сигурен.

- Почини си. Да го обсъдим на сутринта.

Какво не би дала за хубав нощен сън, да се събуди освежена и бодра, готова да се изправи пред кошмара, в който се беше превърнал животът й, но знаеше, че няма да се случи. Пое към вратата, но после спря и направи опит да се усмихне.

- Нещо... сериозно ли е? С това момиче?

- Струва ми се, че е възможно - отговори той.

- Ами, аз... Радвам се. Крайно време беше, а?

Той пристъпи към нея и двамата се прегърнаха.

- Благодаря - промълви той. - Може би ще поискаш да се запознаете. Когато всичко това... Нали се сещаш?

- Ще се радвам.

- О, Рейч?

- Да?

- Яж нещо.

Спенс още беше в къщата й, както й беше обещал, и ядеше чоу мейн от станиолено съдче. Когато отвори вратата, той се втурна да й помогне, хвана я за ръката и я отведе до дивана, като че беше възрастен роднина, от часове в неизвестност, без да се обади на никого.

- Как мина? - поинтересува се.

Мирисът на соев сос и джинджифил в дъха му накара стомаха й да се преобърне и Рейчъл едва се сдържа да не повърне. Хвърли поглед към мястото, където се беше случило, и си припомни локвата кръв върху синия мокет. Спенс я беше изтъркал и я беше свел до бледоръждиво петно. Кръвта на Лили. Кръвта на Лили. Щеше да се задържи там завинаги, та да я вижда. Нещо в главата й поддаде, също като летвите на легло, пречупили се под матрак, върху който е скачано прекалено много. Тя се хвърли напред и от устата й се откъсна вопъл.

- Било е грешка - заутешава я Спенс. - Хората допускат грешки.

- Каква е тази грешка, която оставя белег върху детето ти?

- Подложена си на много стрес. Беше...

- Тя ще е по-добре надалече от мен. Аз... Не искам тя да се превърне в мен.

- На теб ти няма нищо. Невероятна си. Наистина прекрасна.

- Трябваше да ми е известно, че ножът е там.

- Беше злополука.

- Злополука ли? Злополука е, като се препънеш в бордюра или разлееш кафе по предницата си. Злополука е, като смесиш цветното със светлото пране. Когато детето ти си среже ръката на нож, който ти си оставила да се валя из къщата, не е злополука.

- Вината е точно толкова и моя. Бях на телефона и не гледах. - Спенс кимна към недоядените си нудли. - Искаш ли нещо за ядене? На мен ми стига чоу мейн за днес.

Тя поклати глава.

- Не ми е добре на стомаха. Ще изпия чаша топло мляко в леглото.

- Тревожа се за теб.

- Моля те, недей.

- Не съм глупав, Рейчъл. С тези скули лицето ти е като на кльощавите супермодели.

- Чуй, ти си върви, аз ще...

Спенс я накара да млъкне с безцеремонно щракване с пръсти.

- А, не, момиченце. Спенс остава.

- Наистина не е нужно...

- И ако някой почука, ще му дам едно „Хайя!“ - Той разсече въздуха с длани няколко пъти. - Освен ако не е някой секси тип, в който случай може да чуе „Хей, ти!“.

Не й убягваше колко усърдно се стреми да я разведри. Как можеше да е толкова себична и да го задържа тук? Той трябваше да е в Гърция и да пие шампанско от трапчинката на дупето на някакъв секси тип, а не да преспива на студения й диван.

- Говори ли с Андреас? Обясни ли...

- Утре ще имаш предостатъчно време да чуеш за най-новите ми любовни завоевания, госпожичке.

- О! Това значи ли...

Спенс плесна с ръце.

- В леглото. Незабавно. След пет минути ще се кача с млякото ти.

Рейчъл се събуди в тъмното. Някой беше изкрещял.

Лили? Къде беше Лили? Мислите й запрепускаха назад - о, боже.

Ножът.

Кръвта на детенцето й.

Заопипва нощното шкафче за лампата. Сигурно се беше събудила от собствения си писък също като войник, страдащ от посттравматичен стрес. Усещаше леглото твърдо, а чаршафите груби и влакнести. Това не беше нейното легло. Беше подът. Чий под? Отвлекли ли я бяха? Обърна се по корем и заопипва в тъмното, а страхът пробяга като електричество от тила чак до петите й. Пръстите й попаднаха на нещо дървено. Усети, че е някаква мебел, кракът на тоалетка, и изръмжа. Беше нейната тоалетка. Тя лежеше на пода на нейната спалня. Добре, сега схващаше. Беше се докарала до безсъзнание с помощта на сънотворни, беше станала от леглото и беше запълзяла, както се случва, когато си умопомрачена.

По стълбите закънтяха стъпки. Лампата в коридора светна. Рейчъл се сгуши назад и удари глава в радиатора.

- Рейч? Рейч?

- Тук съм - провикна се и потърка тила си.

Вратата се отвори. Спенс пристъпи с лице към леглото.

- Рейчъл?

- Насам - отговори тя и се надигна, подпирайки се на тоалетката.

Той заопипва за ключа на осветлението и го натисна.

- Защо беше там долу?

- Аз не... - подхвана и засенчи очи, но после зърна краката му

Сънуваше ли още? Може би беше попаднала в един от онези кошмари, в които се събуждаш отново и отново, без да се будиш в действителност?

Нямаше как да е там цялата тази кръв.

Под тениската му от Миконос и сивите карирани боксерки по бедрата му се стичаха алени струйки, също като кървав баркод. Отвори уста да заговори, но от нея не излезе нищо. Това не беше реално.

- Всичко е наред, Рейч. Запази спокойствие. Изглежда по-зле, отколкото е.

- Какво... Какво...

- Бях заспал - отвърна той и клекна до нея. Кожата му лепнеше, а брадичката му трепереше. Краката му бяха покрити с миниатюрни разрези. - Чух трясък и... - Той затвори очи и потрепна. - Някой метна тухла през прозореца.

Тя го последва долу. Пердето беше уловило повечето от големите парчета, но диванът все пак беше покрит с късове стъкло.

- Не можем да останем тук - изтъкна той. - Да отидем в моето жилище.

***

Докато Спенс покриваше дупката добре, доколкото му беше възможно, с картон и тиксо, а после натъпка малко нейни вещи в един сак, Рейчъл седеше на креслото и се поклащаше, опряла върховете на пръстите в главата си, все едно тя се беше пукнала на две и я крепеше в очакване на помощ.

Излязоха точно преди шест. Още беше тъмно и въздухът беше хладен, първите отблясъци на зората едва докосваха хоризонта. Приведени ниско, все едно тротоарите бяха кръстосвани от издирващи ги прожектори, те криволичеха по задните улици и се озъртаха на всеки няколко секунди, за да проверят дали са следени. Излязоха на Холоуей Роуд точно навреме, за да видят как едно черно такси спира на автобусната спирка. Спенс забърза към него с протегната ръка и двамата се натовариха на задната седалка. По прилепналите му джинси избиваха петна кръв. Той се наведе напред, за да говори с шофьора през преградата.

- Карайте покрай станция Севън Систърс към Тотнъм. Ще ви упътя, като наближим.

Рейчъл стисна гърлото си. Така се беше стегнало, че не можеше да диша. Кошмар след кошмар и после нов кошмар. Животът й представляваше поредица от поводи да подскача стреснато. Преви се на две с длани, опрени в гърдите, убедена, че успява да почувства около ребрата й да се разлива усещане за оловна тежест. Кога щеше да се свърши? Дали той се канеше да продължава, докато тя не умре?

- Всичко е наред, всичко е наред - промълви Спенс и я потърка по гърба. - В безопасност си. Сега си с мен.

Тридесет и трета глава

Медицинска сестра

Той се обади първо в отделението.

- „Сейнт Панкрас“, „Оукуд“

- Добро утро. Може ли да попитам с кого разговарям?

- О, ами, добре. Аз съм Хана. Студентка съм. Искате ли да повикам...

- Не, не, всичко е наред. Не е нищо лошо! Казвам се Фил Дженкинс и баща ми Майкъл неотдавна лежа при вас, възстановяваше се от проблеми с бедрената става. Вече е много по-добре и ме помоли да вляза във връзка с вас, та да прати нещо дребно на милите сестри, които са се грижили за него. Може ли да ми дадете пълния ви адрес, моля?

- Да, разбира се. Просто го пратете до отделението. Ние сме на Сейнт Панкрас Уей №4, Кингс Крос... Изчакайте един момент... Добре, ето го. Кодът е УА10РЕ.

- Чудесно. Благодаря, Хана. Още нещо. Баща ми каза, че един конкретен човек е бил особено отзивчив. Спенс... Ъъ... Някой си.

- Спенс Бороуман?

- Да, точно така. Как се пише?

- Б-О-Р-О-У-М-А-Н.

- А кой е завеждащият? Ще ми се да включа и неговото име.

- Имате предвид Линда ли?

- Линда...

- Линда Грийн. Завеждащата отделението.

- Идеално. Благодаря, Хана. Много ми помогна.

После звънна на завеждащата отделението.

- Линда е на телефона.

- Линда Грийн ли е? Завеждаща на отделение „Оукуд“ към болница „Сейнт Панкрас“?

- Да, аз съм. Случило ли се е нещо?

- Името ми е Дейвид Стиър и се обаждам от Министерството на труда и пенсиите. Първо трябва да ви информирам, че разговорът се записва. Разследваме евентуален нелегално работещ. Спенсър Бороуман. Пише се Б-О-Р-О-У-М-А-Н. В състояние ли сте да сътрудничите?

- О, боже мой. Спенс ли? Но той е англичанин.

- Не ни тревожи националността му Имаме причина да вярваме, че медицинските му сертификати са фалшиви.

- Не, не мога да повярвам...

- Ако предпочитате, можем да ви повикаме в офиса за официален разпит.

- Ами... Аз...

- Ще възразите ли да ви задам няколко въпроса?

- Не, разбира се, че не. Съжалявам. Искам да бъда от помощ. В момента имаме какви ли не проблеми. Друга сестра е отстранена. Нещата никога не идват едно по едно, нали?

- Можете ли да потвърдите от колко време е при вас господин Бороуман?

- Ами, започна като заместник, пратиха ни го от агенция, на мястото на Роуина Фелдман. Тя се премести.

- Преди колко време беше това?

- По-малко от година. Може би единайсет месеца. Мога...

- И преди това е работил като заместващ в различни болници?

- Предполагам, че да.

- Разполагате ли с данни къде е следвал? Според нашата информация е учил в университета в Линкълн.

- Изчакайте, моля. Нека проверя... Добре, ето го. При мен фигурира университетът в Ковънтри.

- Дати?

- От 2005 до 2008 година.

- Хм... Точно както си мислехме. Добре, засега това е всичко. В рамките на следващите няколко седмици ще дойдем на място, за да говорим с останалата част от персонала.

- Чудесно. Чудесно.

- Името ми е Дейвид Стиър, служебен номер четири, три, четири. Ако имате нужда да се свържете с мен.

- Благодаря.

- Не, аз благодаря на вас, Линда.