Разплата

1.

Рейчъл Колинс, младши офицер следовател от Военната полиция към армията на САЩ, нервно се размърда. От продължителното дебнене върху покрива от гофрирана ламарина краката й, стегнати в ботуши, бяха изтръпнали. Както всяка година в средата на септември ураганите вече бяха отминали и сега небето над Северна и Южна Каролина беше скрито от дъждовни облаци. Но тази вечер металната конструкция и ламаринените стени на складовете, пръснати сред просторните докове в пристанището на Балтимор, скърцаха и се поклащаха под напора на внезапно засилилия се вятър след рязкото спадане на температурите.

Операцията беше изпипана до последната подробност. До слуха й долиташе откъслечният, напрегнат шепот на мъжете, разпръснати в мрака, облечени в черни маскировъчни костюми и противокуршумни жилетки. Сред приглушеното пращене на радиостанциите, нарушавано от кратките позивни и още по-кратките отговори, се прокрадваха лаконични въпроси, следвани от дълги паузи. Голяма част от въпросите оставаха без отговор.

— Джейфоу1? Чуваш ли ме? Как е при теб?

Думите на Робърт Бърнс, командирът на местния ОБР2, прозвучаха в слушалката накъсани и приглушени. На Рейчъл й се стори, че дори долавя дъха му, примесен с аромата на любимите му ментови бонбони.

— Всичко е наред.

— Настроихме приемника. Записваме разговора им и получавате разрешение да атакувате склада.

От време на време някой от приемниците внезапно замлъкваше. ОБР винаги се застраховаше с резервни приемници. Но когато и резервният апарат излизаше от строя, за свързочниците настъпваха горещи моменти. Понякога причината се оказваше само една прекъсната спойка…

Рейчъл прекрасно знаеше коя беше истинската причина за трудностите — егоистичното отношение на полицейското управление в Балтимор, ревниво пазещо периметъра си.

Ситуацията се беше усложнила още в началото на този безкраен ден, когато дежурният офицер бе получил анонимно обаждане. Безименният информатор бе споменал един от военните интенданти — сержант Чарли Дън — който държал ключовете за един от големите складове край доковете, отдадени под наем на военните от градската управа. За Дън се носели слухове, че въртял незаконен бизнес. Тази вечер се готвел да измъкне няколко сандъка с автомати М-16, ракетомети и противопехотни мини. Осведомителят не знаел колко ще бъдат сандъците — всичко зависело от това до какво количество ще успее да се докопа сержант Дън. Купувачът бил новоизлюпен богаташ от западните щати, шеф на местното подразделение на Бялата гвардия. Името му не беше споменато, но по всичко личеше, че сержант Дън отдавна върти контрабандна търговия с Бялата гвардия. В доноса се посочваше, че следите водят към заговор за атентат, пред който бомбената експлозия в Оклахома Сити и Руби Ридж ще изглежда като детска забава. Това сравнение се оказа достатъчно, за да настръхнат косите на шефовете на балтиморското полицейско управление.

Но въпреки заплахата, те не докладваха информацията нито на ФБР, нито на щатската полиция. Заместникът на областния прокурор на своя глава реши, че не било необходимо да се паникьосват чак толкова. В края на краищата, пристанищният комплекс беше притежание на градските власти. Военните бяха само наематели и нищо повече. А обаждането беше регистрирано от уличен автомат, следователно не беше извън границите на суверенния щат Мериленд, така че федералните нямаше за какво да си навират носовете там. Те бяха принудени да съгласуват операциите си с градското полицейско управление само за да могат да проверят данните относно местонахождението на сержант Дън. Следата водеше към Федералната армейска регистратура в град Александрия, щата Вирджиния, а оттам — до щабквартирата на Военната прокуратура във Форт Белвоар край Вашингтон.

Рейчъл си припомни какво й беше наредил майор Джесъп, началникът на военните следователи във Форт Белвоар:

— Полицията в Балтимор отдавна следи този сержант Дън. Но засега няма никакви улики срещу него. Какво може да означава това? Или информаторът греши, или се опитва да натопи сержанта. Утре заминавате за Балтимор, следовател Колинс, за да изясните кой е прав и кой не в цялата тази бъркотия. Незабавно трябва да ми докладвате, ако се окаже, че наши офицери са замесени в незаконни сделки с оръжие и муниции.

— Но какви ще бъдат моите правомощия пред полицията в Балтимор, сър?

— Ти си военен следовател, Колинс. Нищо повече.

— Но, сър… ако ситуацията там се усложни?

— Тогава незабавно трябва да се свържеш с мен. Ще получиш нови инструкции съобразно обстановката.

— Слушам, сър.

Не можеше да се каже, че местните полицаи я посрещнаха възторжено. Може би бяха очаквали някой едър, внушителен лейтенант, а не блондинка, метър шестдесет и пет, с небесносини очи и лунички по носа, изпъкващи още повече от тена, който й бе останал от екзотичните калифорнийски плажове. Посрещнаха я подсмихвайки се, със закачливи подмятания, без да скриват съмненията си, че няма да успее да задържи и с две ръце своя зиг зауер, когато нещата опрат до стрелба от упор.

Един от снайперистите се изпречи пред нея и я измери с поглед от глава до пети. Рейчъл се досещаше какви мисли се въртят в късо остриганата му глава, но нямаше намерение да си хаби времето с обяснения, че пристигаше от десетдневен сбор за бойна преподготовка в школата в Санта Барбара.

— Ти си Джейфоу, нали?

Рейчъл не обърна внимание на предизвикателния му тон.

— Точно така, сър, но съм изпратена само като наблюдател.

— Тогава гледай да не те взема на мушката, сладурче.

Командирът на отряда чу ехидната забележка на снайпериста, но я остави без коментар.

— Госпожице Колинс, аз съм капитан Бърнс — представи се той, като се приближи към тях. — Готова ли сте да се присъедините към нас?

Сега — два часа след този кратък встъпителен разговор — Рейчъл лежеше върху ламаринения покрив. За нещастие, нощта се случи безлунна, небето — забулено в облаци, а въздухът влажен и душно топъл. Яката на камуфлажното й яке вече беше пропита от пот.

Мишената отстоеше само на тридесет метра, точно отсреща, отвъд павираната алея, осеяна с петна от маслото, изпускано от тежкотоварните камиони. Складът — грозна метална конструкция — беше наследство от виетнамската война. Стените му бяха изпъстрени с ръждиви петна, напомнящи белези от едра шарка. Товарните рампи пустееха. Високите плъзгащи се врати бяха плътно затворени. До тях се виждаше по-ниска врата — подобно на гаражна — заключена с катинар. Над нея сивееха мътни прозорци, скрити зад решетки. Складът тънеше в мрак. Не просветваше дори огънче на цигара.

— Според информатора, кога би трябвало да се появи сержант Дън?

Капитан Бърнс, заел позиция на покрива до нея, шумно изсумтя. Звукът изсвистя отривисто в надвисналата тишина, като че ли някой беше изпуснал въздуха от напомпан балон. Той притисна бинокъла за нощно гледане към очите си.

— Някъде към полунощ. Тези работи не стават по часовник, Джейфоу. Случвало се е да ги дебнем с часове, без да посмеем да гъкнем.

Рейчъл благоразумно не бе споменала, че вече има опит с подобни разследвания. През юни й се наложи да вземе участие в двадесетчасова акция край Флагстаф. Тогава температурата беше достигнала четиридесет и два градуса по Целзий.

Досега Отрядът за бързо реагиране действаше като по учебник. Най-отпред се движеше специалистът по проникване в опасни зони, за да отключи катинара и да изчезне в мрака зад вратата на склада. След две минути той сигнализира с уговорения код по радиотелефона, че се е справил с алармената система, след което монтира вътре микрофоните и радиопредавателя. С това задачата му приключваше. На излизане той не забрави отново да заключи катинара. В това време всички от осемчленния специализиран отряд за бързо реагиране заеха позиции: двамата снайперисти залегнаха на покрива точно срещу прозорците, а останалите се скриха зад военните камиони. Рейчъл последва капитан Бърнс. Той беше възнисък, но набит, с лек тик на дясната буза, прикриван умело чрез непрестанното дъвчене на желирани ментови бонбони за освежаване на дъха. За команден пункт капитанът избра покрива от гофрирана ламарина на бараката от другата страна на алеята. Щом се настаниха, той я стисна за рамото, за да й даде да разбере, че очаква от нея да лежи послушно и да не проявява самоинициатива.

Приемникът, настроен на честотата на скрития в склада предавател, съскаше до нея, смущаван от статичното електричество. Звукът напомняше на Рейчъл змия, плъзгаща се към плячката си. Единствените други звуци, нарушаващи тишината, бяха от водните капки, капещи в притихналия склад. Рейчъл нямаше представа къде бяха укрити микрофоните, но те явно бяха свръхчувствителни. Или пък някаква корозирала тръба се намираше много близо до тях.

— Ягода-Четворка.

Бърнс притисна слушалката към ухото си.

— Докладвай, Четворка.

— Засякохме един камион, идващ по алеята от запад. Шевролет, от най-тежкотоварните, от онези, които използват тиловите служби. Шофьорът е мъж. Но до него има някакъв пътник… Да, жена е. Повтарям: в кабината има и жена. Да го изчакаме, за да разберем какво ще предприеме.

Рейчъл съзря камиона в дъното на алеята — той бавно зави и се насочи към заключената с катинар врата на склада. Под навеса пред товарната рампа бяха монтирани няколко лампи, достатъчно силни, за да бъде разпознато лицето на шофьора.

— Според мен, това е сержант Дън — промърмори капитан Бърнс.

Лицето, напомнящо типичните физиономии на третокласните боксьори, съвпадаше с образа, който се бе набил в съзнанието на Рейчъл, докато преглеждаше компютърния файл с досието на сержанта. Но сега той беше облечен с джинси, изпоцапана фланелка и кубинки.

Вратата от другата страна на кабината се отвори и от нея се показа някаква жена, с изпито, мършаво лице.

До слуха на Рейчъл достигна сърдитото мърморене на сержант Дън:

— По дяволите! Нали ти казах да не си подаваш носа от шибаната кабина!

Жената веднага се прибра обратно и внимателно затвори вратата.

Рейчъл проследи действията на сержанта — той отключи катинара, отвори вратата на склада и натисна няколко бутона, за да деблокира алармената система. После се върна, седна зад волана и подкара тежкия камион към склада. След две-три минути вътре светнаха лампите.

— Не вярвам да откара открадната стока с този камион — прошепна Рейчъл. — И защо е помъкнал жената със себе си…

— Стоката няма да бъде откарана от сержант Дън — прекъсна я капитан Бърнс. — Купувачът още не е пристигнал.

— Но защо е довел и жена си? Или приятелката си?

— Знам ли? — сви рамене Бърнс. — Нищо чудно досега да го е вършил десетки пъти. Ще я остави в кабината на камиона, докато натоварят стоката. Няма да им отнеме повече от половин час. После той ще поеме в своята посока, а купувачът — в неговата.

Но думите му не успокоиха Рейчъл. Присъствието на онази жена в кабината можеше да обърка плановете им за залавянето на сержанта. Сепна я гневният порой, уловен от монтираната в склада подслушвателна апаратура:

— Нали ти казах да не напускаш шибания камион!

Последва звучна плесница. Жената изкрещя, после още веднъж, а накрая се чу глух звук, като че ли някой удари с бейзболна бухалка говежди труп, окачен на кука в месарница.

Нов писък разцепи тишината, последван от сподавен детски плач.

Рейчъл нервно се размърда.

— Той е помъкнал не само жена си, но и хлапето със себе си!

Капитан Бърнс се извърна към нея, изгледа я недоумяващо и вдигна бинокъла за нощно гледане. До Рейчъл достигна накъсаният шепот на полицаите:

— Никой да не стреля! Семейните скандали не ни засягат. Останете по местата си. Всеки момент трябва да се появи купувачът… — За миг капитан Бърнс млъкна и отново обърна глава към залегналата до него Рейчъл. — След като щракнем белезниците на този кучи син, можеш да му дадеш някой и друг урок по добри обноски.

Виковете и крясъците заглъхнаха, заменени от хлипане и детинско скимтене. Вероятно плачеше жената. Рейчъл си я представи сгушена на седалката, обгърнала тресящите се раменца на детето, опитваща се да го успокои, въпреки самата тя да бе изплашена до смърт.

— Стига си се занимавала с това разциврено хлапе! Слизай!

Докато продължи да ругае, сержант Дън спусна задния капак на камиона. В слушалките на полицаите се чу запъхтяното му дишане — очевидно той влачеше нещо тежко. След минута се чу как някакъв дървен сандък се стовари върху пода на каросерията.

Рейчъл погледна към капитан Бърнс — дясната му буза потреперваше по-бързо от обичайното. В този миг някой затръшна вратата на кабината. Тръпки полазиха по гърба й, когато в слушалката се прокрадна жалното скимтене на жената. Детският плач не закъсня да го последва — навярно онзи тип беше измъкнал жената от кабината и хлапето беше останало самичко вътре. Рейчъл притвори очи, представяйки си как якият сержант обсипва беззащитната си половинка с удари. Долавяше откъслечните му ругатни — Дън явно се бе разбеснял, защото си бе пийнал, но се нуждаеше от помощта на жената при товаренето на стоката, защото явно искаше по-бързо да се омете от склада.

— Никакъв купувач няма да дойде — машинално изрече Рейчъл. — Той е решил сам да откара стоката.

— Колинс!

— Може би, за да я продаде на купувача по-късно. И на по-добра цена. Не знам… И пет пари не давам за този загадъчен купувач. Ясно е едно — попаднали сме на крадец от тиловите служби. Така че, редно е аз да се заема с него.

— Колинс, престани да мърмориш!

Бърнс се надигна, за да я сграбчи за ръката, но не можа да я достигне. Рейчъл гъвкаво се извъртя и запълзя към ръба на покрива.

— Май искаш да си имаш разправии с моите шефове, капитане? Чудесно. Но преди това ще щракна няколко снимки на жената и хлапето. А ти се приготви да даваш обяснения в щаба защо си гледал безучастно, когато онзи негодник ги е пребил до смърт!

Рейчъл скочи и се удари зле, подхлъзвайки се върху прясно петно от автомобилно масло. Надигна се, опря гръб на вратата и си пое дълбоко дъх, за да събере сили. Измъкна пистолета и провери пълнителя.

Прилепи се към стената и застина като статуя. Само косите й се развяваха над яката на камуфлажното яке. Някъде в мрака наоколо осем чифта очи следяха всяка нейна стъпка, осем предпазителя бяха вдигнати безшумно, осем пръста докоснаха спусъците. Тя си припомни, че във Форт Белвоар й бяха обяснявали, че Отрядът за бързо реагиране в Балтимор е съставен изцяло от професионалисти, а не от ентусиазирани, зелени хлапаци. Дано се окажеше истина.

Ако отместеше вратата, щеше да изгуби прекалено много време. И със сигурност щеше да вдигне шум. Спотаеният вътре сержант Дън притежаваше солиден арсенал от автоматично оръжие.

Оставаха прозорците.

Рейчъл се покатери на рампата и улови най-долната скоба, зациментирана в стената. С ловко движение тя се изтегли нагоре и чевръсто се добра до корниза на прозореца. Надзърна през него, ала не видя почти нищо през праха, наслоен по стъклата. Стори й се, че се взира през предното стъкло на автомобил в гъста ноемврийска мъгла.

Камионът беше паркиран в средата на халето между сандъците. И двете странични врати на кабината на камиона зееха широко отворени. Задният капак беше спуснат.

Момчето седеше сгушено на седалката — облечено със син джинсов костюм, нахлупило бейзболна шапка. Нямаше повече от седем-осем години. Рейчъл успя да зърне за миг дори устните му, потръпващи неспокойно, по начина, по който реагират децата на всяко насилие, срещу което се оказват безпомощни.

Тогава в полезрението й попадна яката фигура на сержант Чарли Дън — плувнал в пот, напрегнал мишци, той тътреше някакъв сандък по бетонния под. Рейчъл си даде сметка, че с този тип трябва да се действа бързо и безкомпромисно.

Дън довлече сандъка до задния капак на камиона и изръмжа нещо на жената. Тя се наведе и хвана с двете си ръце въжето, което й подаде. Той стисна другия край, плавно повдигна сандъка и сърдито кресна, когато тя се олюля под тежестта.

Сержантът не прецени положението, пускайки сандъка върху задния капак на камиона. Жената не притежаваше неговата сила и не можа да го задържи. Макар и само за броени секунди, цялата му тежест се стовари върху нея. Въжето се вряза в дланите й, тя простена, изпусна го и уплашено отскочи назад. Сандъкът рухна на бетонния под. Капакът отхвръкна и по пода се разпиляха автомати М-16, блестящи от обилно нанесената оръжейна смазка.

Дън се нахвърли с юмруци върху нея. Тя се опита със сетни сили да закрие лице, но побеснелият мъж я заблъска в ребрата.

Сержантът продължаваше да налага нещастната жена, когато високо над него изтрещя прозорец.

Стъклото се разби на дребни парчета. Прикрила с ръце главата си, Рейчъл скочи и успя да се приземи едновременно на двата си крака върху купчината сандъци — на около седем метра под нивото на прозореца. Остра болка прониза глезените й, когато се изправи, миг преди да се претърколи настрани. Погледна ръцете си и видя, че кървяха.

Секунди по-късно сержант Дън вече беше преодолял шока от изненадващото нахлуване и посегна със светкавична бързина към купчината автомати М-16. Беше толкова добре трениран, че първо провери пълнителя на автомата със заучени движения и чак тогава се озърна, за да открие къде се е спотаил нападателят.

Рейчъл се отърси от парченцата стъкло, след което се спусна по мотокара, оставен до палетата. Успя да се добере до седалката и оттам скочи на пода. Залегна зад солидния корпус и изкрещя:

— Военна полиция! Горе ръцете! Подчинете се, сержант Дън!

Рейчъл се ослуша, но до слуха й достигна само ехото от собствения й вик. Пропълзя до високата над метър задна гума на мотокара и в този миг в просторното складово хале отекна оглушителният грохот на първия откос. По гърба и раменете й се посипаха късчета от гумата на мотокара, яростно раздробена от куршумите.

— Ей ти, кучко проклета! Ако още не си го разбрала, знай, че не съм сам!

Грубият глас на сержант Дън проряза въздуха, наситен с острия мирис на бездимен барут. Рейчъл изпълзя покрай гумата и надникна по посока на гласа. Видя, че Дън беше сграбчил жената през гърлото и я притискаше към себе си като жив щит.

— Чуй ме! — извика Рейчъл. — Отвън чакат момчетата от специалния полицейски отряд. Няма да можеш да се измъкнеш, Дън.

Прехапа устни, за да спре треперенето им. Ако я видеше, щеше да я убие като куче още със следващия куршум.

— Може и да са там, но може и да ме будалкаш, сестричке — отвърна Дън. — Ако аварийната група беше тук, нямаше да пусне камиона в склада.

Рейчъл чу шум от каучукови подметки по бетонния под.

— Ей сега ще те докопам и ще ти пръсна шибания череп. Щом толкова ти стиска, иди и повикай ченгетата на помощ.

Нов откос куршуми рикошираха по бетона, заоравайки вихрушки прах. За секунди сержантът изпразни пълнителя, захвърли го на пода и веднага зареди втори. Залегнала зад мотокара, Рейчъл не можеше да отвърне на стрелбата. Дън й беше отрязал пътя и тя не знаеше докога ще остане там в тази неудобна позиция.

Така и не чу изстрела на снайпериста, заглушен от пукотевицата. Той изсвистя глухо като далечна кашлица. Разбра обаче, че някой е сразил сержанта, защото куршумите от автомата му внезапно промениха траекторията си, забивайки се в покрива на склада. Тя надникна предпазливо от прикритието си и видя Дън да се свлича безпомощно на колене, все още стискайки автомата. Вдигна пистолета си и пусна два куршума в гърдите му. Едва третият изстрел изби оръжието от сгърчените му конвулсивно пръсти.

Рейчъл остана на пода, стиснала с две ръце верния си зиг зауер, държейки на прицел сержанта. Ушите й бяха заглъхнали, затова не успя веднага да долови звука, когато бликащата кръв започна да клокочи в гърлото на жертвата.

„Ще му пусна още един куршум в гърдите. За да е сигурно, че е мъртъв“, помисли си тя.

Надигна се и се извърна към камиона. Детето се беше свряло в седалката в кабината, парализирано от страх. Само устните му беззвучно мърдаха. Жената лежеше на бетона с прегънати крака, на два-три метра от сержант Дън, но около нея нямаше кръв. Рейчъл реши, че не е ранена, а само уплашена или припаднала.

В мига, в който Рейчъл запристъпва предпазливо към тялото на сержанта, малката врата на склада се разби с трясък и вътре нахлуха мъжете от Отряда за бързо реагиране. В склада екнаха изстрели и вратата се скри в кълба дим.

Но тя не им обърна внимание. Коленичи до сержанта, вдигна главата му и се вслуша в откъслечните му предсмъртни думи. Той шепнеше нещо, примесено с хриптене, докато жилавият му организъм се бореше със смъртта. Ала погледът му вече беше замъглен.

— Шибани ченгета… — загъргори Дън и в ъгълчето на устните му се стече струйка кръв. — Защото… защото не можахте нищо да… да разкриете за Норт…

Рейчъл се вцепени. Тя знаеше за кого говори сержантът. Но думите му й се сториха напълно лишени от смисъл. Дън потрепери, сгърчи се конвулсивно в ръцете й и простена. „Той е луд, обезумял от болките…“ Но въпросът вече се беше изплъзнал от устните й:

— Какво за Норт? Какво знаеш за него? Какво?

Дън се закашля и от това кървавото петно на гърдите му се увеличи. Главата му безпомощно клюмна назад, а устните му се изкривиха в зловеща усмивка. От гърлото му се процеди едва чуто гъргорене, примесено с накъсан, трескав шепот:

— Ех, сестричке… поне ще си умра щастлив… че помогнах да пукне онази чернилка…

Мъжете зад гърба й извикаха нещо и заглушиха последните думи на умиращия. Рейчъл понечи да им кресне да млъкнат, но още не можеше да дойде на себе си от шока, предизвикан от предсмъртното признание на сержант Дън. Остана вцепенена, приведена над него, напрегнала слух да чуе още нещо.

Но останалото беше само неясен брътвеж, удавен в бликналата кръв. Тялото на сержанта се отпусна след последното мъчително издихание, странно напомнящо въздишка на облекчение. Очите му останаха широко отворени, изцъклени, смаяни от срещата с вечността.

Рейчъл не помнеше колко стоя така вцепенена, приклекнала до мъртвеца. Най-после вдигна очи и първото, което видя, бяха ботушите на капитан Бърнс. Думите му бяха пропити със съчувствие, но на нея й прозвучаха някак фалшиво.

— Колинс, не можеш да си представиш, че преди минута ти се размина на косъм със смъртта.

Скрит на покрива, заслушан в стрелбата, отекваща в мрачната нощ, Инженера следеше внимателно последната фаза на полицейската операция.

Позицията, която беше избрал, се оказа много изгодна — на покрива на най-високата сграда в складовата зона, на около шестдесет метра от най-близко залегналия полицейски снайперист. Оттук — през оптическия мерник на снайпера — можеше да наблюдава сцената през счупените стъкла на склада.

Долу, като по учебник, се разиграваше един от вариантите за нахлуване в сгради. Очевидно маньовърът беше отлично усвоен от Отряда за бързо реагиране. Стремително нахлуване, придружено с ожесточена стрелба и гранати със сълзотворен и нервнопаралитичен газ. Но всичко това не би прекършило лесно съпротивата на опитния и съобразителен сержант. Освен това там, вътре, Дън разполагаше с богат арсенал от оръжия, с които боравеше с лекота. Рано или късно, нахлулите вътре ченгетата щяха да го пипнат и да го измъкнат на рампата пред склада, където го дебнеха снайперистите от отсрещните покриви.

Ако обаче — колкото и да изглеждаше невероятно — сержант Дън успееше по някакъв начин да се измъкне от засадата, Инженера щеше да го ликвидира. За отличен стрелец като него не беше никакъв проблем да порази целта само с един изстрел от сто и десет — сто и двадесет метра.

Но тогава възникна една непредвидена пречка — момичето.

Инженера нямаше представа коя беше тя, нито очакваше появата й. Очевидно не беше от местния отряд за бързо реагиране. По дяволите, какво търсеше тук и коя всъщност беше тя? Беше добре тренирана — пролича си от проникването й през прозореца. Момичето умело избягна откосите, сипещи се от автомата на Дън. Да, биваше си я, но беше доста дръзка и смела. Шефът на отряда за бързо реагиране едва ли е останал очарован, когато тя изпревари хората му.

Най-обезпокоителното в цялата история беше фактът, че тя успя да стигне до Дън, преди той да издъхне. Инженера видя през окуляра на оптическия прибор как тя беше коленичила до главата на умиращия, заслушана в предсмъртните му думи.

„Какво й призна, Чарли? Успя ли да се похвалиш пред нея с някой от подвизите си? Трябваше по-бързо да умреш“, каза си наум той.

Инженера продължи да следи действията на полицаите. Те извикаха подкрепление, а след това и техниците от лабораторията. Появи се и една линейка. Вътрешността на склада се освети от блясъка на силните фотосветкавици, докато ченгетата заснемаха сцената от всички възможни ъгли. Капитан Бърнс вече се беше разпоредил да отведат жената и вкопченото в нея разплакано момче. Инженера предварително я беше проучил и знаеше, че тя е съпругата на сержант Дън, вече вдовица.

Той отново монтира оптическия мерник върху снайпера и го насочи към счупения прозорец на склада. Кръстчето на мерника са закова върху русокосата глава на Рейчъл, но после плавно се спусна надолу — точно върху челото й. Позицията за стрелба беше чудесна. Нямаше вятър, така че изстрелът щеше да бъде безпогрешен. Но той не натисна спусъка. Не, не че го притесняваха дребните фигури там долу. Причината да се откаже беше друга, при това съвсем неочаквана — в небето над него се появи полицейски хеликоптер, чийто мощен прожектор започна да опипва с лъча си безлюдните складове.

„Колко дълго й шепнеше, Чарли? Шест секунди? Или седем-осем? Дали тя е успяла да проумее нещо от предсмъртното ти хъркане?“

Инженера реши да отложи екзекуцията на младата жена. За по-късно… Трябваше му време, за да научи нещо повече за нея, да разбере коя е тя и как се е озовала тук. Разбира се, най-важното щеше да бъде да провери какво е изпял пред нея агонизиращият сержант. Ако се наложеше, щеше да я посети.

Инженера прибра оръжието и напусна покрива, бесен, като всеки професионалист, който се е натъкнал на неочаквано усложнение — на пръв поглед незначително, но достатъчно да предизвика сериозни последици. Цялата каша беше забъркал сержант Дън. И на всичкото отгоре, в играта се беше намесила още една досадна пионка.

2.

Това си беше убийство и тя много добре го знаеше. Но те упорито настояваха да го наричат другояче. С всякакви други наименования, само и само да избегнат думата убийство.

Майор Моли Смит, главен следовател във Военната прокуратура на САЩ, седеше на един от столовете на последния ред в заседателната зала на сенатската комисия. Арената, където се очакваше най-после истината да възтържествува. Залата беше доста прохладна — стените бяха облицовани с мрамор от Тенеси, с разноцветни жилки, ярко контрастиращи с мебелировката от секвоя. Под разкошните кристални полилеи се издигаше подиумът, където се бяха настанали сенаторите, водещи разследването. Пред подиума се виждаше дълга маса от орехово дърво, край която се изреждаха свидетелите. Обикновено залата се използваше за изслушване на специалните пълномощници на президента. Но за днес не бяха предвидени сенатски питания, нито реплики, нито дебати. Този път бяха решили да използват великолепно обзаведената заседателна зала с едничкото намерение да се придаде повече тържественост на заседанията и да се внуши респект към обсъжданата тема.

„Истински фарс“, каза си тя.

Моли Смит беше наполовина скрита зад една колона, ала въпреки това виждаше ясно какво става около подиума — само на петнадесетина метра бяха ложите на репортерите. Зеленият килим пред тях беше осеян с дебелите черни кабели и триножните стативи за камерите. Официалните лица не бяха повече от двадесет: представители на Пентагона и на Съвета по националната сигурност. Присъстваха още президентският съветник по въпросите на националната сигурност, както и трима представители на Военната прокуратура.

Преди да се появи в залата, Моли прегледа списъка на заседаващите. Сигурна беше, че нито един от тримата служители на Военната прокуратура не я познаваше лично и имаше опасност да възникне недоразумение от появата на майор Смит като главен военен следовател на това заседание, което не беше посветено на някакво конкретно престъпление. Защото никой в залата не си позволи дори да спомене думи като „престъпление“, „заговор“ или „убийство“.

Настъпи дългоочакваният миг, когато се отвориха вратите от двете страни на подиума. В залата влязоха петимата членове на сенатската комисия. Камерите веднага започнаха да жужат като пчели посред лято.

Моли отправи поглед към мъжа, който се настани в председателското кресло — съдията Саймън Естърхаус, от единадесети състав на Федералния апелативен съд. Днес той щеше да ръководи работата на комисията. С набитата си фигура и решителното си изражение, отдалеч внушаващо идеята за неподкупността на съдебната власт, той смътно напомняше на Моли Смит за генерал Шварцкопф3.

През последните седмици Моли се беше запознала с всички достъпни сведения от биографията на съдията Естърхаус. Той вече се беше превърнал в политическа фигура от национален мащаб. Подобно на Линкълн, съдията беше започнал юридическата си кариера в глух фермерски район — в щата Охайо — но това не му беше попречило да се издигне стремглаво до върховете на правната система. Блестящ студент и усърден младши съдия във Върховния съд, по-късно той бе постъпил като партньор в престижната юридическа кантора „Бел енд Робъртсън“ във Вашингтон. Оттам се бе преместил в щатската юриспруденция на Мериленд, за да се добере най-после до длъжността федерален съдия. Бил на служба при няколко президента, участвал в безчет сенатски комисии, сега Саймън Естърхаус явно беше в зенита на кариерата си. Всички знаеха, че президентът го беше одобрил, макар и засега само неофициално, като кандидат за наскоро овакантеното кресло на Върховния съд. Според опитните политически наблюдатели — така наречените „инсайдъри“, за които във Вашингтон нямаше тайни — назначаването му било чиста формалност, въпрос на време.

„Чиста формалност“, едва чуто повтори майор Моли Смит.

Съдията Естърхаус удари с чукчето, за да въдвори тишина и огледа залата. Гласът му напомни на Моли буен поток, заливащ речните камъни и помитащ всичко по пътя си.

— Комисията преразгледа уликите, както и допълнителните сведения по случая. Вече разполагаме с окончателното съдийско становище. Но преди това ще ви помоля да се запознаете с един видеозапис.

Осветлението постепенно загасна. От тавана на залата се спусна огромен екран, заемащ свободната част от стената вляво от подиума. Моли притвори очи. Беше гледала стотици пъти тези кадри, сама, пред видеоапаратурата в кабинета си. И още толкова пъти в нощните си кошмари. В материала за нея вече не съществуваха неизвестни величини. Облегна се на колоната и допря лице до хладния мрамор, без да обръща внимание на бликналите сълзи.

На пистата в базата на ВВС „Андрюс“ първо се появи военният самолет С-12, приличащ донякъде на „Лиърджет“. Към него със стегната стъпка се приближи генерал Грифин Норт — висок и снажен, с безукорна военна стойка, отривисто отдаващ чест на униформените изпращачи — до един офицери от неговия щаб.

Ето, той се обърна, за да размени няколко думи с адютантите си и накрая се сети за камерите. Изразът на лицето му се смекчи, сякаш беше зърнал нещо скъпо на сърцето му. Слънчевите отблясъци от тъмните му очила заиграха върху гладката му черна кожа. За миг генералът се поколеба, но после се обърна и енергично тръгна нагоре по стъпалата. Приведе се само преди да потъне в полумрака на самолетната врата.

Видеозаписът свърши. Екранът избледня.

На следващия запис се появи същият самолет, но този път като далечен, миниатюрен силует на фона на планинския масив Санта Роза, на изток от Палм Спрингс, Калифорния. Елегантна, крехка на вид сребриста птица, насочваща се към пистата.

Всеки път, когато гледаше тези кадри, Моли стигаше до една и съща мисъл — армейският кинооператор, комуто бяха възложили да документира пристигането на генерал Норт на Западното крайбрежие, явно си бе разбирал от работата. Беше проследил прецизно кацането, защото камерата не трепна дори за миг, дори и когато носът на стоманената птица се заби в бетонната писта и крилете й се прекършиха, за да изчезнат в ослепително огнено кълбо.

Тази камера очевидно е била определена за панорамни снимки, докато втората камера показваше самолета в по-едър план. Сега на екрана се заредиха кадри с моментни, накъсани изображения. При забавен каданс ясно пролича как се прекърши основата на носовия отсек. После се откъсна единият от колесниците на фона на внушителната сянка на разтърсения от удара самолет.

Моли беше благодарна на кинооператорите в залата само за едно — този път бяха изключили звука. Защото нейното видео копие беше озвучено. Понякога, по време на поредното гледане на ужасяващите кадри, й идеше да закрещи с все сила, докато си представяше предсмъртните стенания на задушаващия се в пламъците екипаж.

Отново включиха светлините в залата. Сега на Естърхаус не му се наложи да прибягва до чукчето. Моли огледа потъналата в гробно мълчание публика. Погледът й попадна върху дебелата папка, оставена на масата пред съдията Естърхаус. Това беше докладът на сенатската комисия по разследване на трагичния инцидент.

„Започва се. Най-после…“

Стори й се, че забеляза леко изопване в раменете на Естърхаус. Но въпреки стегнатата му стойка, първите му фрази прозвучаха меко, приглушено, както баща говори на заспало дете:

— Според окончателното решение на сенатската комисия, упълномощена да проведе разследване относно смъртта на генерал Грифин Норт, на 2 август тази година, случаят се оценява като злополука с трагичен изход. Комисията разгледа обстойно всички предоставени доказателства…

„Не всички, съдия Естърхаус!“

— … и потвърди заключенията на експертите към Съвета по национална сигурност, както и изводите в доклада на отряда, изпратен на мястото на катастрофата. Този отряд беше съставен изцяло от представители на военното разузнаване. Катастрофата на самолета, с който са пътували генерал Грифин Норт и адютантите му, е била причинена от авария на сервизната система в носовия отсек, блокирала непосредствено преди приземяването. Пилотът не е получил сигнала за аварията в системата, защото не се е задействала аварийната сигнализация в пилотската кабина. Достоен за съжаление е печалният факт, че поради престъпна небрежност на наземния обслужващ персонал е бил разрешен полет със самолет с неизправна сервизна система, вследствие на което ние изгубихме един достоен мъж, който без съмнение щеше да даде още много на нашата нация, тъй като бяха налице всички изгледи генерал Грифин Норт да бъде следващият наш вицепрезидент.

„Наистина, щеше да стигне до креслото на вицепрезидента — помисли си Моли. — И то, въпреки политическите интриги, въпреки опасенията му, че ако се раздели с униформата, ще се озове в непозната за него територия, сред враждебно настроени цивилни плъхове…“

Вярно е, че не можеше да се очаква промяна в политическата система, така че тя с всички сили щеше да се стреми да прекърши волята на генерала, за да го превърне в послушна креатура. Но въпреки всичко Моли не вярваше, че ще се стигне до такъв жалък финал. Норт имаше силен дух. С годините към непреклонната му воля се прибавиха опитът и мъдростта. И то в такава степен, каквато можеше да се срещне само при чернокожите, издигнали се със собствени сили от социалните низини до най-високите върхове на политическата кариера. Преди четири години може би е имало колебания сред партийните лидери, когато се бяха осмелили да предложат героя от войната в Персийския залив за кандидат за вицепрезидент в следващата избирателна кампания. Но през тези четири години Грифин Норт успя да усъвършенства уменията си, необходими за политическите схватки.

Оставаше висящ само въпросът — ще приеме ли населението на Щатите един негър за вицепрезидент пред прага на новото хилядолетие?

— С тези заключения обявявам разследването за приключено.

Моли усети как й се повдигна от отвращение. Стана от стола и се отправи към вратите на залата, преди да е заглъхнало ехото от чукчето на председателя на сенатската комисия. Блъсна вратите толкова силно, че те отскочиха рязко след удара в гумените ограничители, завинтени в пода. Тълпата, струпана пред изхода, я изпрати със смаяни погледи.

Моли сви зад ъгъла и забърза към фоайето с миниатюрния фонтан. Не искаше да мисли за бъдещето. Съзнанието й беше изцяло обсебено от спомена за погребението на генерал Грифин Норт. Не можеше да забрави самотната фуражка, положена върху гроба. Наведе се, за да бъде по-близо до освежаващата струя на фонтана, без да трепне, когато студената вода докосна устните й.

Едва след като напълно дойде на себе си, тя се отдръпна, извади кърпичката от чантата си, избърса се и се обърна към залата. Наоколо гъмжеше от хора — секретарки, куриери, съветници на сенаторите, лобисти. В преддверието се изсипа шумната група репортери, току-що приключили с импровизираните интервюта, от което навалицата още повече се сгъсти. Моли въздъхна примирено и си запробива път. Защото имаше още една задача, нетърпяща отлагане.

По рождение майор Моли Смит беше необичайно енергична и будна натура. Допълнителното обучение, което беше получила след постъпването си във Военната прокуратура само беше подсилило и шлифовало вродените й качества. Но този път, измъчвана от спомените за генерал Норт, тя пропусна да забележи стоящия наблизо мъж, който я следеше с поглед. И без това в блъсканицата пред вратите тя се размина с него за няколко секунди.

Непознатият беше облечен като всички останали фоторепортери и телевизионни оператори, неуморно сновящи наоколо: маратонки последен модел, леко протрити джинси, кафяво яке с индиански ресни по ръкавите, а под него — светъл пуловер и служебна карта със снимка, провесена на гърдите му. През рамото му висеше камера „Яшика“, тридесет и пет милиметрова.

Мъжът, отличаващ се от околните с необичайно младоликото си лице и стегната фигура, последва Моли, като внимаваше да поддържа безопасна дистанция, за да не може тя да го забележи с периферното си зрение.

Очите му не я изпускаха. Тя беше много лесен за проследяване обект, с кичурите от двете страни на скулите си, с цвят на ясен, пожълтял рано наесен. Под униформената й пола се очертаваха съблазнително стройните й бедра. Припомни си очите й, които беше зърнал, макар и само за миг, когато се разминаха в тълпата — зелени, вглъбени, искрящи. Стаените в тях сълзи напомняха за капчици пролетна роса, поръсили два блестящи изумруда.

На Инженера не му беше нужно повече, за да повярва, че скръбта на Моли Смит е искрена, скътана в сърцето й до тайната, известна само на нея. Защото, ако не беше така сломена от скръбта, тя щеше да се владее много по-добре, като запази тайната си недосегаема. Макар че всъщност това вече нямаше значение. Инженера знаеше какво крие тя. Знаеше също докога да й позволи да живее с илюзията, че никой не подозира какво таи. Знаеше как да изтръгне признанията й.

Скоро щеше да настъпи моментът за действие…

Сега обаче беше длъжен да й остави някакъв спомен от първата им среща, въпреки че тя не подозираше каква роля ще изиграе в живота й този непознат мъж, напомнящ на пръв поглед досадните телевизионни репортери. Инженера не знаеше какво чувство ще предизвика у нея подаръка му — дали щеше да я оскърби, или щеше да й донесе поне малко утеха. Той се зарече при първа възможност да я попита за мнението й.

Моли зави зад ъгъла на коридора, но там внезапно се спря и рязко се извърна. Секунда преди това я бе докоснал с рамото си един от минувачите… висок мъж с къдрава коса и спортно яке, забързан към заседателната зала.

Моли остана прикована на място, с поглед, втренчен в гърба на бързо отдалечаващия се непознат мъж. Не можеше да помръдне, нито да извика. Въздухът около нея беше натежал от познатия до болка фин одеколон… Същото ухание, което помнеше от всяко докосване на любимия си Грифин, дори от дъха му, когато се притискаше към нея в нощния мрак. Лично тя му беше избрала одеколон от тази безбожно скъпа марка, за да го отдели от всички останали мъже, за да го маркира като своя собственост.

— Моли? Моли Смит?

Гласът й беше познат, макар че не успя веднага да го идентифицира. Тя още гледаше безмълвно застинала към чезнещия силует на загадъчния непознат, когато потръпна от ласкавото докосване по лакътя, интимно и леко небрежно, както е прието само между стари познати.

— Моли, ти ли си? Какво става с теб?

Моли Смит чак сега я забеляза. Като че ли изпод земята беше изскочила стройната красавица с пепеляворуса коса, отметната назад и прихваната с диадема. Не личеше, че вече беше прехвърлила четиридесетте, макар и най-много с една-две години. Лицето й не беше толкова загоряло — както я помнеше Моли от последната им среща — но и сега жената изглеждаше в цветущо здраве. Вероятно посвещаваше почивните си дни само на разходки с яхта. Или на тенискортовете. Бежовата пола, подбраното в тон сако със спортна, дори младежка кройка, допълнено с ярко шалче — целият й тоалет издаваше, че никога не е страдала от недостиг на пари. Но това отдавна беше публична тайна — всички знаеха, че Памела Естърхаус беше не само много богата, но и притежаваше рядко изтънчен вкус.

— Памела… извинявай, че не ти се обадих. Но въобще не очаквах, че ще се срещнем тук.

— О, за миг ми се стори, че съм се припознала. — Памела нямаше навик да присъства на всички публични изяви на амбициозния си съпруг, съдията Саймън Естърхаус. Тя погледна в посоката, в която допреди малко се беше взирала Моли. — Чакаш ли някого?

— Не. Току-що напуснах заседателната зала.

— Прослушването за Норт?

— От Военната прокуратура ми наредиха да се явя като наблюдател по разследването.

Моли не можеше да си обясни как се изплъзна лъжата от устните й. Вече беше късно да си върне думите назад.

— Лично аз съм доволна, че най-после се приключи с тази тягостна история — кимна Памела. — Не мога да ти опиша как се измъчваше Саймън. — Тя млъкна, когато очите й се спряха върху лицето на Моли. — Прощавай, изглеждаш ми разстроена.

— Норт беше един от нас — побърза да отклони въпроса Моли. — Най-добрият сред днешните военни. Да не говорим за политиците…

Памела Естърхаус се огледа, преди да въздъхне примирено.

— Да не би да съм засегнала забранена за непосветените тема? Е, щом е така… извинявай още веднъж. Но дори и аз се досещам каква загуба за армията е била смъртта на генерала… — Памела се замисли за миг, преди да продължи: — Ти познаваше ли го? Искам да кажа… по-отблизо?

Въпросът й едва не накара Моли да се задави.

— Не. Не бяхме близки.

Когато отново вдигна глава, тя видя първо визитната картичка в ръката на Памела.

— Бих се радвала да седнем някъде на чаша кафе, да си побъбрим и прочее. Но сега може би моментът не е подходящ. Отгатнах ли?

Моли поклати глава, но взе визитната картичка. Памела работеше в Министерството на правосъдието. На картичката не беше вписана длъжността й. Напечатано беше само: „Управление за подбор на кадрите“. Моли веднага схвана какво може да се крие зад този неясен статус.

— И аз ще се радвам да се срещнем и да си поговорим — рече тя, като се постара гласът й да прозвучи искрено.

Преди шест години, в разгара на войната в Залива, тя се беше запознала с Памела Естърхаус в Риад, столицата на Саудитска Арабия. Военновременните запознанства по традиция се осъществяват много по-лесно. Онази паметна нощ двете жени бяха прекарали на терасата на покрива на Риад Интернешънъл Хотел, пред бутилката „Джак Даниълс“, загледани в арабската нощ, озарявана от огнените дири на ракетите „Пейтриът“, летящи срещу руските „Скът“, изстреляни от Ирак. На зазоряване вече си бяха разменили адресите и телефоните, с обещанието да се видят отново при първа възможност. Но това намерение, както и повечето обещания, давани във всяка война през паузите между две поредни сражения, така и си остана неосъществено.

— Сега съм във Форт Белвоар — уточни Моли Смит.

— А ние, Саймън и аз, живеем в Джорджтаун, на Кукс Роу. Така че и двете нямаме оправдание да отлагаме срещата. Нали?

— Да.

Моли побърза да се отдалечи. Памела Естърхаус й се нравеше, но точно днес нямаше желание да си уговаря срещи с изтъкнати светски личности.

Памела й махна с ръка на раздяла, обърна се и продължи към заседателната зала. Усещаше как всички наоколо се извръщат, за да я огледат — мъжете с алчни, жените с критични погледи. Вече беше свикнала с подобни реакции, съпътстващи всяка нейна поява сред обществото, въпреки че в началото на кариерата й беше трудно да реши кое я вълнуваше повече — неприкритото мъжко възхищение или завистливите искрици в женските очи. Но днес специално я тласкаше подчертаният интерес на околните, независимо от пола.

Прекоси просторната заседателна зала, вече напълно опразнена, открехна вратата зад подиума и влезе. В луксозно обзаведения кабинет, в който съдиите се подготвяха за обявяването на присъдите (понякога след бурни дебати), цареше тишина, също както в залата. Зад масата от орехово дърво се виждаше само една мъжка фигура.

— Здравей, скъпи.

Саймън Естърхаус беше вдигнал глава в мига, в който съпругата му беше прекрачила прага на кабинета.

— Памела… не те очаквах днес. — Съдията стана, за да затвори вратата зад нея.

— Искаш да кажеш, че въобще не си ме забелязал в залата?! Никак не звучи ласкаво, Саймън.

Той не отвърна и тя разбра, че се бе опитал да я излъже. Никога досега не беше успял да я заблуди, въпреки искрения му поглед.

Саймън се обърна към нея, очарован от съблазнителната й усмивка и от предизвикателното поклащане на бедрата. Напомняше му на хищна женска, чиито сексуални апетити едновременно го зашеметяваха и ужасяваха. За щастие, Памела умееше отлично да се прикрива и никой от колегите й не подозираше, че под елегантната външност и маската на сдържаност се крие неукротима пантера. Тази роля тя пазеше само за специални случаи, когато искаше да завладее някой мъж.

Саймън Естърхаус я познаваше както никой друг на този свят. Непрекъснато носеше белезите от ноктите й по гърба си. Ала въпреки обсебващото й влияние върху него, въпреки всичките страдания, които му бе причинила, той не можеше да се раздели с нея. Усещаше се завинаги обвързан. Ето, и сега не посмя да й възрази, когато тя погали бузата му с безупречно поддържаните си ръце.

— Още ли ми се сърдиш?

— Трябва да се отбия при зъболекаря. Очаквам днес най-после да ми смени горната протеза.

Памела се настани на ръба на масата, кръстосала крака. Огледа съпругата си с онзи критичен поглед, към който прибягват търговците на скъпоценни камъни, когато търсят някакви дефекти в нешлифованите диаманти. Държането му по време на заседанието на сенатската комисия беше напълно задоволително — според нейните изисквания — но все пак тя успя да открие пропуски във вида му. Ето, например яката на ризата му не беше закопчана, а левият му клепач нервно потрепваше.

— Нали вече всичко свърши? — меко изрече тя. — Искам да кажа, че разследването приключи точно така, както го желаехме.

Той остана със сведена глава, загледан в пръстите си, потропващи върху масата.

— Утре президентът ще получи доклада на комисията… С моя подпис.

Памела отметна глава назад и тихо се изсмя.

— Ето, скъпи, видя ли, че всичко се уреди? Нали ти казвах, че за няколко седмици суматохата ще утихне и случаят ще потъне в забрава? В края на краищата, фактите са достатъчно красноречиви. А пред фактите дори и президентите мълчат.

Сега той не се сдържа и я изгледа укорително, като че ли съпругата му беше изрекла някакво непростимо богохулство.

Тя слезе от масата, заобиколи я и застана зад него. Плъзна ръце по раменете му и надолу по гърдите.

— Време е да се прибираме у дома — прошепна Памела. — И да се опитаме да забравим този кошмар.

3.

Щабът на специалния отряд за бързо реагиране се намираше в сградата на градското полицейско управление на Балтимор, на Ийст Файет, 611.

Купчините строителни материали и още несглобеното скеле подсказваха на минувачите, че предстои сериозен ремонт на сградата. Рейчъл Колинс си помисли — още при първото посещение в Управлението — че строителите са съборили половината стена между поста зад външната врата и коридора, водещ към кабинетите на началниците. Опразненото пространство заблуждаваше посетителите. Така в коридорите на Управлението по погрешка се озоваха трима бездомни скитници, една изплашена домакиня, излязла да напазарува, и някакъв доставчик на хранителни стоки. Петимата бяха спрени веднага от охраната и отведени при дежурния офицер.

Рейчъл се подсмихна и си каза, че на този офицер сигурно му е дошло до гуша от такива безобидни, но досадни нарушители на реда. Той съумя да прикрие раздразнението си и да разпита хората, без да повишава тон, след което ги изпрати чак до улицата.

Рейчъл наблюдаваше сцената през широкия прозорец. Стаята, в която се намираше, беше боядисана в дразнещо тъмножълто. Може би нарочно бяха избрали тъкмо този нюанс, защото се случваше да я използват за разпити на заподозрените.

Върху завинтеното за пода бюро бяха оставени бележник и писалка. До тях бяха подредени шест листа, откъснати от бележник, изпълнени със собствения й дребен, четлив почерк. Капитан Бърнс беше поискал от Рейчъл веднага да напише рапорт за участието й в среднощната операция в района на пристанищните складове. Тя пък го беше помолила за преносим компютър или поне за репортажен касетофон, за да продиктува рапорта си, ала той беше вдигнал рамене, сумтейки недоволно.

— Не може ли поне да взема един душ, преди да напиша рапорта?

— Тук нямаме отделна баня за жени. Разполагаме всичко на всичко с два душа, но в момента и двата са заети.

Половин час по-късно душовете още не бяха свободни. Рейчъл бе принудена да се задоволи с умивалника в приемната. Изтърка грижливо лицето и ръцете си, без да обръща внимание на драскотините от стъклата, посипали се върху главата й при нахлуването през прозореца на склада.

След това тя се обади във Форт Белвоар. Дежурният офицер, майор Джесъп, й съобщи, че началникът — генерал-майор Ричард Холингсуърт — в момента отсъствал, но от Балтимор някой си капитан Бърнс вече три пъти звънял до Форт Белвоар.

— Ще ми обясниш ли, Колинс, какво се случило там при теб, в Балтимор, та този капитан още не е на себе си?

Рейчъл накратко му описа как беше протекла операцията.

— Господи, каква бъркотия!

Най-после гласът на дежурния офицер заглъхна. В слушалката се чуваше само астматичното му дишане.

— Мисля, че… че добре си се справила — изрече той след дълга пауза. — Но е необходимо да напишеш още един рапорт, само че този път за нас, за архивите в Белвоар.

За миг Рейчъл се изкуши да се оплаче, че в банята в Балтимор нямат дори душ за жени полицаи. Ще напише проклетия рапорт и ще го тръсне на бюрото на капитан Бърнс, а после ще подкара колата към Форт Белвоар… С пълна скорост, въпреки строгите ограничения за скоростта на полицията по магистралите на Мериленд и Вирджиния. Искаше час по-скоро да се прибере в своя апартамент, в своята баня.

Вече привършваше рапорта, но сега пък капитан Бърнс беше изчезнал някъде. Наистина ли беше толкова натоварен, или само имитираше заетост?

Тя грабна листата и гневно ги тръсна върху масата, за да ги подравни. Въобще не й хрумна, след като се подписа най-отдолу, още веднъж да изчете написаното, въпреки изискванията в инструкциите. Повече нищо не можеше да добави, за да облекчи съдбата на онази жена, така внезапно овдовяла… Нито пък на момчето, останало сирак. За щастие, състоянието на жената бързо се подобряваше. Рейчъл се отби при нея в болницата, след като лекарите, успокоени от липсата на счупени кости и наранявания, бяха разрешили пациентката да бъде разпитана. Рейчъл й съобщи, че съпругът й, сержант Чарлс Дън, е мъртъв. Кенди Дън се опита да надигне глава от възглавницата. В очите й просветна искрица живот, а по устните й пробяга бледо подобие на усмивка. За Кенди Дън свободата сякаш имаше вкус на сладостен, но забранен нектар от екзотичен чуждоземен плод.

Рейчъл я прегърна, пожела й да се възстанови скоро и излезе от стаята, замислена върху поредната загадка — с какво тази невзрачна жена беше привлякла вниманието на груб мъж като сержант Дън?

Сцената отново изплува в съзнанието й, докато подреждаше листата върху бюрото. Загледана през прозореца, тя проследи смяната на дежурните полицаи пред входа на Управлението, последвана от появата на групата строители с работни комбинезони в сигнални цветове. В първия миг високият мъж с кафяво кожено яке с ресни на ръкавите като на индиански воини — изобщо не привлече вниманието й. Едва след няколко минути погледът й неволно попадна на него — когато непознатият вече се беше обърнал, за да се отдалечи към отсрещния тротоар. На гърба на якето наистина се виждаше изображение на индиански воин. Преди да си тръгне, високият мъж беше разменил няколко думи с дежурния офицер, който проведе след това кратък разговор по вътрешния телефон от постовата будка. От сградата излезе друг полицай и взе от дежурния малък пакет, оставен от високия мъж с коженото яке. Дежурният измъкна някакво листче и написа нещо върху него.

„Записа името му — помисли си Рейчъл. — Навярно онзи е бил куриер.“

Тя вдигна очи към внушителния старомоден стенен часовник над бюрото. Десет и половина. Беше гладна, изтощена и мръсна. Когато отново надникна през прозореца, куриерът беше изчезнал.

Арлингтън Мемориал Бридж е една от забележителностите на Вашингтон. Това е внушителен мост, стиснал като в челюсти двата бряга на Потомак. Движението по този мост е постоянно натоварено — от магистралата Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей към центъра на столицата. В пиковите часове всяка минута повече от триста автомобила прекосяват моста. Повечето от водачите са снабдени с клетъчни телефони и всеки втори предпочита да проведе разговора си точно когато преминава по моста, където няма нито светофари, нито завои.

Под най-високата точка на последната дъговидна мостова секция (откъм центъра на Вашингтон) е монтирана приемна апаратура за засичане на разговорите. Куб от подсилено фибростъкло — 30 на 30 на 30 см, залепен към носещата греда със свръхводоустойчиво лепило, все още на разположение единствено на военните, и боядисан със защитна пепелява боя, наричана „конопена“ от специалистите, за да се слива с фона на носещата метална конструкция. Откъм горната стена са пробити два отвора, с диаметър колкото монета от десет цента, за да се улесни улавянето на сигналите.

Захранвани от олекотените, но мощни литиеви акумулатори, приемниците се активират за един час при сутрешния пик и за два часа по време на следобедния, когато приключва работното време на административните ведомства. През всекидневното тричасово дежурство приемниците прехващат разговори средно от двеста и двадесет клетъчни телефона. Регистрира се серийния номер на всеки повикващ абонат. Собствениците им въобще не подозират за тази невидима намеса в личния им живот — изрично забранена от поправките към Конституцията. По команда от диспечерския пулт тези номера се записват от микрочип, откъдето след шифроване се излъчват заедно с кодовете за междуградските разговори до клетъчния телефон на Инженера.

Той беше монтирал тази хитроумна система за следене още на втората седмица, откакто бе назначен на поста, който и досега заемаше. Системата функционираше задоволително и вероятно щеше да изпълни предназначението си доста преди да се изчерпят акумулаторите. Но както и останалото оборудване, използвано от Инженера — независимо дали ставаше дума за механични, електронни или човешки ресурси — тази електронна система щеше бъде отстранена веднага след като изпълни предназначението си.

Инженера се отдалечи от сградата на балтиморското полицейско управление и закрачи надолу по тротоара, покрай редицата от улични телефонни кабини. Въпреки че вече наближаваше средата на септември, по обяд слънцето все още напичаше. Но това въобще не оказваше влияние върху тена му — кожата на лицето му отдавна беше добила солиден загар, напомнящ кожата на старо, излъскано от езда седло.

Инженера набра номера на комуникационния пулт, след което въведе кода за достъп до системата за автоматично подслушване на разговорите, провеждани от водачите, докато преминаваха по моста Арлингтън Мемориал. Сега трябваше да изчака, докато компютърът провери базите с данни за номерата на клетъчните телефони. Генерираният от компютъра глас безпристрастно, но вежливо го помоли да изчака. Инженера измъкна списание от джоба си и за да убие времето, се зачете в първата попаднала му статия. Оказа се, че е посветена на последните открития относно марсианските канали. Тъкмо обръщаше страницата, когато се обади компютърно синтезирания глас. Търсеният номер принадлежал на д-р Стенли Уайсбърг, Медоу Хил Лейн, 3672, Чеви Чейс, Мериленд. Докторът притежавал абонаментна карта за междуградски разговори, закупена от „Американ Телефон енд Телеграф Къмпани“, което още повече облекчаваше задачата на Инженера.

Той прекъсна връзката. Щом като д-р Уайсбърг може да си позволи жилище в толкова престижен квартал, то той си беше заслужил поне едно посещение.

Инженера отново набра кода за достъп до базата данни, после въведе номера на фонокартата на д-р Уайсбърг. На няколко километра разстояние иззвъня един телефонен апарат. Първото позвъняване се оказа достатъчно — отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Обажда се Инженера. Операцията за прочистването продължава по график.

Рейчъл се прибра в апартамента си чак в дванадесет и половина. Вътре беше прохладно, защото тя предвидливо беше затворила всички прозорци преди заминаването си за Балтимор. Сега първата й задача беше отново да ги разтвори и да проветри стаите. После влезе в банята и смъкна дрехите си.

Струята от душа я освежи и успокои, отмивайки тягостния спомен за неприязненото отношение на капитан Бърнс. След като беше дописала рапорта си, тя се бе облегнала на стола, с крака върху бюрото, и така бе останала в продължение на цял час — до идването на капитана. Той бе хвърлил само един бегъл поглед върху творението й и веднага я бе освободил, без да удостои с някакъв коментар представянето й.

Докато пътуваше към апартамента си в Александрия, Рейчъл се опитваше да се самозалъгва с мисълта, че операцията в Балтимор вече няма значение за нея — капитан Бърнс повече никога няма да се изпречи на пътя й. Но надеждите й щяха да се окажат илюзия. Рапортите на капитана относно участието й в акцията по обезвреждането на сержант Дън щяха да я преследват още дълго… Докато накрая случаят не бъдеше обявен за приключен и изпратен в архива.

Рейчъл излезе от банята, увита в плътната си зелена хавлия — скъп подарък, който си беше направила за последния си рожден ден. През високите френски прозорци на всекидневната проникваха уличните светлини. Паркетът под краката й, от върмонтски дъб, беше още топъл — слънцето неуморно беше огрявало помещението през големите прозорци, докато тя беше отсъствала от града. В ъгъла, върху стереоуредбата, примигваха сигналните лампи на автоматичния секретар, свързан с телефона й.

Рейчъл превключи касетата със съобщения в режим на прослушване и се приближи до гардероба, за да се преоблече. Макар че никак не й се искаше, длъжна бе да напусне уютния си апартамент в Александрия и да се яви за оперативния рапорт в централната сграда на Военната прокуратура във Форт Белвоар.

На излизане от Александрия тя подкара седана по Федералната магистрала номер едно, покрай автосалона на „Риб Барн енд Денис“. На изхода от магистралата отби колата по шосето за Форт Белвоар, покрай Пенсгейт авеню и игрището за голф „Белвоар Саут-9“. След това зави по Девета улица, а после по Гънстън стрийт, за да излезе на кръстовището с Шеста улица.

Рейчъл остави седана на паркинга пред сивата сграда на Военната прокуратура. Показа служебната си карта на дежурния сержант и влезе през централния вход. Асансьорът я понесе към третия етаж. Тя реши да се възползва от паузата и се обърна към огледалото в кабината. Синята й блуза с къс ръкав хармонираше приятно със сивите панталони. Нямаше нито грим, нито бижута по себе си — само водонепроницаемия часовник на китката. Чувстваше се освежена и си мислеше, че всичко е наред. Но защо сърцето й биеше така ускорено?

Рейчъл прекоси коридора, водещ към празната зала на приемната. Никой от колегите й не се виждаше по бюрата. Обедна почивка. Ако внезапно се получеше спешно съобщение, кой щеше да го приеме? Тя се спря пред вратата на кабинета в дъното, пое си дълбоко дъх, за да успокои биенето на сърцето си, и почука два пъти, решително и отривисто.

— Влез.

Кабинетът беше тесен и неуютен. Бюрото очевидно беше ново, но металните шкафове, оловносиви и натъпкани с папки, бяха доста стари. На перваза край прозореца се мъдреше само една прашна бегония. Пред бюрото имаше два стола от зацапан синтетичен материал. Майор Моли Смит седеше пред компютъра в края на бюрото. Рейчъл зърна синята метална кутийка с хапчета миг преди Моли да я пъхне в джоба си с припрян жест.

— Какво, по дяволите, стана там, в Балтимор? — попита я Моли вместо поздрав.

— Изпратих рапорта си по факса — отвърна Рейчъл. — Написан на ръка, така както ми беше заповядал капитан Бърнс.

Моли се облегна назад, нервно почуквайки с молив. Рейчъл си каза, че Моли Смит не само изглеждаше много уморена, а дори имаше вид на болна и изтощена до смърт. Сякаш нещо вътре в нея изсмукваше жизнените й сокове.

— Седни, Рейчъл — разпореди се Моли. — Хайде, разказвай какво точно се случи в Балтимор.

Без да чака втора покана, Рейчъл започна доклада си. За щастие, този път успя да се овладее и не даде воля на емоциите си. Изреждаше фактите, сухо и сдържан, дори когато стигна до сцената с побоя, който сержант Дън беше нанесъл на жена си.

— Нямаше друг начин да го спрем, освен да го ликвидираме — завърши Рейчъл. — Ако снайперистът от местния отряд за бързо реагиране не го беше застрелял, сержант Дън щеше да ме убие със следващия откос. — Тя млъкна, замислена върху последните си думи. Едва сега призна пред себе си, че през онази кошмарна нощ в склада в Балтимор се беше разминала на косъм от смъртта.

— Дори след попадението на снайпериста, сержант Дън не падна на пода — добави Рейчъл. — Тогава вдигнах пистолета и го застрелях от упор.

— Тогава излиза, че твоят изстрел е бил решаващият.

— Точно така.

— Но дори и след него Дън не е издъхнал веднага?

— Да, въпреки че вече береше душа.

Моли посегна към листата с рапорта на Рейчъл Колинс, получен сутринта по факса. Рейчъл веднага позна почерка си.

— Капитан Бърнс е много ядосан от лекомисленото ти втурване в онзи склад. Но все пак не посмя да докладва по-нагоре, преди да узнае решението ми. Вярно ли е, че си го заплашила с думите, че ще покажеш в щаба видеозапис от операцията в склада?

— През цялото времетраене на операцията беше включена ТВ камера „Стедикем“, от онзи модел, който е пригоден специално за нощни снимки. Невъзможно е операторът да не е уловил сцената с жената на сержант Дън. При толкова мощен телеобектив на кадрите ще се види много ясно как я малтретира.

— И това те извади от равновесие? Така ли?

Рейчъл долови във въпроса й признак на скрито одобрение.

— Да.

— И то до такава степен, че си пренебрегнала всички правила на отрядите за бързо реагиране относно насилствено проникване в опасни обекти. Хвърлила си се към прозореца, без да се съобразяваш със заповедта на капитан Бърнс. Той не ти е пряк началник, но тогава, в онзи склад, не е имало по-висш офицер от него. Необмислено си изложила на опасност целия отряд.

— Ако някой е бил изложен на опасност, това бяха аз! — ядосано възрази Рейчъл.

— Именно това мнение поддържа и капитан Бърнс. Но с това историята не приключва, Рейчъл. Бърнс има право да негодува, загдето си изложила подчинените му на ненужен риск. На всичкото отгоре си дала възможност на сержант Дън да разбере, че е попаднал в засада. И така, противно на очакванията, момчетата от Отряда за бързо реагиране са се оказали изложени на ожесточен обстрел.

Рейчъл усети как гърбът й се схваща от напрежение.

— Как така „противно на очакванията“? Ако колегите от Балтимор притежаваха поне капка разум, редно би било да се досетят как ще реагира един изненадан войник, заобиколен от заредени автомати. — Тя замълча, преди да прибегне до решителния довод: — Там имаше и едно дете, Моли…

— Да, знам. Но ако аз ръководех операцията и ти действаше по този начин, още на следващата сутрин щеше да се разделиш с пагоните! Този път ти се размина, военен следовател Рейчъл Колинс. И ти, и останалите сте имали късмет, щом сте оцелели в онази канонада. Но най-доброто в тази история е фактът, че жената и детето са невредими. Не ти ли хрумна, Колинс, че Дън може да насочи оръжието срещу тях, да ги използва като заложници?

— Ами… — въздъхна Рейчъл и сведе глава.

— Не е зле да запомниш този урок.

Моли събра листата от рапорта.

— Този рапорт трябва да се вкара в компютъра. — Погледна към Рейчъл. — Да не си пропуснала нещо съществено? Например… нещо, което си скрила, заради опасенията, че ще стане достояние не само на мен, но и на капитан Бърнс?

„Може би… Може би сега е моментът да й го кажа.“

— Да, майор Смит.

Рейчъл взе листата. Опита се да отклони погледа си от веждите на Моли, въпросително извити в израз на безмълвно окуражаване.

— Миг преди да издъхне, сержант Дън сподели нещо с мен. Нещо… озадачаващо. Държах главата му в ръце. Не споменах за това предсмъртно признание, защото не бях сигурна какво се крие зад думите му. Пък и защо трябваше да занимавам капитан Бърнс с нещо, което не е негова работа?

— И какво каза той, преди да умре? — предпазливо попита Моли.

— Дън ме нарече „сестричке“. Каза ми още, че умирал щастлив, защото помогнал да пукне онази „чернилка“… Става дума за генерал Грифин Норт… — Рейчъл се запъна. Изглежда куражът не й достигна. — Дън беше ударен зле, много зле. Вероятно е изпаднал в делириум. Но да говори така по повод смъртта на генерал Норт? Това просто не мога да си го обясня.

— Разкажи ми го още веднъж. Дума по дума — тихо изрече Моли, вцепенена на стола си.

Рейчъл побърза да изпълни молбата й. Лицето на Моли внезапно бе пребледняло като платно. В един миг тя така се изплаши за нея, че прекъсна разказа си и попита:

— За бога, какво става с теб?

Но Моли въобще не обърна внимание на въпроса й, а продължи да й задава въпроси:

— Сигурна ли си, че това бяха последните думи на сержант Дън? Да не би да грешиш?

— Не, не греша.

— Някой друг чу ли ги?

— Не. Онези от Отряда за бързо реагиране тъкмо се бяха втурнали към вратата на склада. Когато стигнаха до мен, Дън вече беше издъхнал. — Рейчъл протегна ръка към Моли и докосна китката й. Кожата й бе настръхнала. — Няма ли да ми кажеш какво толкова те стресна?

Моли инстинктивно отблъсна ръката й. Само преглътна сухо и заговори трескаво, но гласът й беше спаднал с цяла октава. Рейчъл не помнеше някога да бе виждала друго така напрегнато и разстроено лице.

— Слушай ме много внимателно, Рейчъл. Все още ли твърдиш, че в онези последни мигове само ти си била до сержант Дън?

— Да, разбира се.

— А къде бяха жената и детето?

— Момчето беше останало в кабината на камиона. Прозорците на кабината бяха затворени, така че детето нищо не е могло да чуе. Освен това беше изпаднало в шок. — Тя млъкна, когато жестоката гледка отново изплува пред очите й. — А жената на Дън беше на десетина метра от нас, просната на пода. Нали той се беше нахвърлил върху нея точно преди аз да проникна в склада. Сигурна съм, че и тя не е чула нашия разговор.

— Спомена, че в Отряда за бързо реагиране е бил включен и видеооператор — напомни й Моли.

— Точно тогава те щурмуваха вратата. Дори и да не са били изключили камерата, надали са успели да запишат нещо ясно. Защото все още бяха далеч от мен и сержант Дън.

Моли нервно се надигна и пристъпи към прозореца.

— Така… значи не разполагат със запис на звука — замислено промърмори тя и дъхът й замъгли стъклото. — Но нали отрядът предварително е монтирал микрофони в склада? Още преди пристигането на сержант Дън, за да подслушат разговора му с купувача…

— Да. Спомням си, че ясно чувах в слушалката шум от капеща вода.

Моли се обърна към нея.

— Значи не е изключено с помощта на тези микрофони да е бил записан разговорът между теб и Дън…

— Но самата аз едва чувах шепота му!

— Това обаче не означава, че полицията в Балтимор не разполага със запис и след като го обработят техниците от лабораторията по акустика…

— Да, да, не е изключено да…

— Налага се да изискаме тази касета.

Докато Моли набираше номера по телефона, Рейчъл пристъпи към нея и леко я стисна за лакътя.

— Няма ли да узная какво толкова е станало? — тихо помоли тя. — Мисля, че след като рискувах живота си, заслужавам да чуя истината.

Моли долови напрежението в погледа на Рейчъл и разбра, че трябва да отстъпи пред молбата й. Такива поверителни сведения не трябваше да стават достояние на младши офицери като Рейчъл Колинс, но вече нищо не можеше да се промени — Рейчъл вече знаеше твърде много.

— Добре. Но това, което сега ще чуеш от мен, не бива да излиза от този кабинет. Ясно ли е?

— Това заповед ли е?

— Много лесно мога да го оформя като заповед! — В гласа на Моли внезапно прозвуча стоманена нотка.

— Не, не е нужна заповед, само ми кажи.

Моли се огледа безпомощно. В гърдите й се надигаше гняв срещу Рейчъл, защото я принуждаваше да сподели с нея тайната, която никой друг не биваше да знае. Но в същото време разбираше, че Рейчъл всъщност няма вина. Когато са й възложили да вземе участие в операцията срещу сержант Дън, майор Моли Смит не е била в сградата и Рейчъл не е могла да се посъветва с нея. Просто се беше случило така, че името на Рейчъл Колинс е било следващото в списъка на свободните служители. Явно се беше намесила сляпата воля на Съдбата.

— Смъртта на Норт не беше причинена от злополука. — В първия миг Моли не позна собствения си глас, толкова беше променен от вълнението. — Той е бил убит. Разполагам с двама информатори, които могат да предоставят необорими доказателства срещу организатора на заговора срещу генерала.

Рейчъл се вцепени. Катастрофата със самолета на генерал Грифин Норт беше потресла целия армейски състав — от Съвета на началник-щабовете до простите редници. През изминалите седмици нищо друго не се коментираше така оживено, както разследването на инцидента, поверено на специално сформирания отряд от военното контраразузнаване, изпратен от Форт Рукър, Алабама. Но дори тези опитни специалисти не успяха да открият нищо съществено. А пък сенатската комисия начело със съдията Естърхаус…

— За какви доказателства говориш? — тихо запита Рейчъл. — Нима твоите информатори са знаели, че самолетът на Норт ще бъде взривен?

— Казаха ми, че е било въвлечено поне едно лице, което познава отлично техническите системи на самолета. Но не успяха да се доберат до името му.

— И защо го пазиш в тайна? — озадачи се Рейчъл. — Тези двама свидетели незабавно трябва да бъдат разпитани от експерти, от авиоинженери…

Преглътна останалите думи, изплашена от суровия поглед на Моли Смит, вперен в лицето й. Нима Моли искаше нещо да й подскаже? И в този миг й проблесна:

— Дън… — Рейчъл едва не се задави. — Това ли е името, което си търсила? — Младата жена отчаяно отпусна ръце. — Но той ме нарече „сестричке“, преди да признае, че е помогнал да изпратят Норт на онзи свят… Той беше на косъм от смъртта. Помислих си, че бълнува. Говореше несвързано.

— Може би е истина. Или… или пък го е казал просто така, от злоба, защото е вярвал, че никога нищо няма да се разкрие.

— Но кой е бил той, Моли? Кой всъщност е бил Чарли Дън?

— Ще узная повече за него, но след като прослушам онзи запис.

На север от международното летище „Дълес“ край Вашингтон — между Магистрали 606 и 846 — се простираше обширна промишлена зона, заета от проспериращи компании като „Лаудън“, „Стърлинг Парк“, „Текнолъджи Трейдинг“ и други.

Край Сали Ридж Драйв, в близост до „Транс Дълес Сентър“, се издигаше елегантна триетажна сграда, изцяло остъклена, но всъщност напълно непрозрачна за външните наблюдатели. До главния вход бе поставена идеално полирана плоча от бял мрамор, върху която с едри черни букви бе изписано:

Компанията не бе производител, а само посредник между азиатските индустриалци и търговските мрежи в Съединените щати. Затова не притежаваше фабрики, а само складове и офиси. И още нещо, изключително важно — на покрива на сградата бе монтирана апаратура за сателитна връзка, от най-нов модел, пряко свързана със супермощни компютри, натъпкани в офисите на трите етажа. На летище „Нешънъл“ на разположение на директорите винаги чакаше реактивен самолет, собственост на компанията, а в акваторията на Маунт Върнън Яхт Клуб се поклащаше луксозна спортна яхта, последен модел на прочутата фирма „Райкър“, дълга почти осемнадесет метра.

Ако по случайност някое външно лице се озове пред вратите на „Уандърленд Тойс“ без покана, ще го посрещне учтиво служителят от храната — първият от четирите бодигарда, който се окаже най-близо до неканения гост.

Но преди да го изпратят до оградата, посетителят може би ще успее да схване, че тази американска компания буквално гъмжи от азиатци. Всъщност, те бяха само китайци, и то от Хонконг. Жълтоликите служители бяха така погълнати от финансовите операции на компанията, че всякакви контакти с мъжа, който понякога се появяваше без предизвестие, за да се отправи директно към просторния кабинет в ъгъла на третия етаж, бяха изключени на практика.

Всички запитвания на представители на пресата относно дейността на компанията или относно нейното финансово състояние биваха отклонявани вежливо, но твърдо, с довода, че „Уандърленд Тойс“ е изцяло частна собственост и нейните директори са длъжни да дават отчет само на заседанията на управителния съвет. Защото никъде, на нито една борса не се предлагаха акции, което пък автоматично изключваше компанията от обсега на юрисдикцията на Комисията за контрол на обмена на ценни книжа. На всичкото отгоре и банките не разполагаха със сведения за „Уандърленд Тойс“, тъй като компанията беше обслужвана само от една банка — клонът във Вашингтон на „Банк ъф Хонконг енд Каулун“, която грижливо криеше в своите компютри данните за сделките на компанията.

В много отношения „Уандърленд Тойс“ напомняше непроницаем, херметично затворен съд, не разкриващ нищо пред външния наблюдател.

Инженера седна на стола до огромната кръгла маса с диаметър почти три метра, изработена от един-единствен гигантски ствол от тиково дърво, докаран чак от остров Суматра. В масивния плот беше монтирана система за директна сателитна връзка и пулт за управление на супермодерната система за видеоконтрол на цялата защитена зона около сградата на „Уандърленд Тойс“, както и свръхмодерен компютър с факс апарат и речев синтезатор. На стената зад масата бяха монтирани шест монитора, свързани с камерите на охранителната система.

Инженера огледа касетата, която държеше. Преди няколко минути я беше получил от модерно обзаведената лаборатория по електроника, намираща се на първия етаж под земята. Нито за миг не го осени тревожно подозрение, че някой от техниците може да е проявил интерес какво е записано върху касетата. Най-хубавото в царството на „Уандърленд Тойс“ беше това, че нейният президент изцяло зависеше от решенията на Инженера. Защото преди години именно Инженера го беше измъкнал от низините — когато настоящият президент на компанията беше само един жалък пласьор на хероин, без пряк достъп до богатите плантации в Златния триъгълник. Агентите от тайландската полиция и от американската служба за борба с наркотиците вече дишаха във врата му. Инженера се погрижи да го снабдят със зелена карта, с нови документи за самоличност и с тлъста банкова сметка. По-късно, когато Инженера се убеди, че китаецът ще се справи добре с ролята на преуспяващ бизнесмен, от Хонконг бяха доведени всички членове на многолюдното семейство на китаеца.

А той никога не забрави колко беше задължен на Инженера. Естествено, винаги му предоставяше всички помещения в централата на „Уандърленд Тойс“, при най-малкото желание за това. А персоналът в цялата сграда пък беше задължен на китайския бизнесмен. Никой не задаваше въпроси, касаещи белокожия непознат мъж — просто им беше казано, че неговата безопасност и спокойствие са пряко свързани с благополучието на компанията и с щастливото бъдеще на децата им.

Именно затова Инженера въобще не се тревожеше дали техниците в лабораторията няма да проявят любопитство. Най-важното за него беше качеството на работата им — разбира се, китайските специалисти по електроника се справяха чудесно с всички задачи. Толкова добре, че качеството, което гарантираше лабораторията, сега му създаваше проблем, който би предпочел да не бе възниквал.

Инженера постави касетата в касетофона и изслуша последните думи на Чарли Дън. Проблемът беше в това, че от престараване техниците бяха изолирали всички шумови фонове и бяха усилили гласа на сержанта. Инженера много добре чуваше задавения говор на Дън. Ненужни предсмъртни признания. И то пред някаква неизвестна нему жена в камуфлажно облекло, която въобще не трябваше да научава за „славните подвизи“ на сержант Дън.

Още преди да се заеме с прослушването на записа, Инженера вече разполагаше с всички налични сведения относно младата жена, която се беше озовала в склада до умиращия Дън. Преди месеци той беше наредил да му направят пълни копия на файловете, съдържащи персонални данни за всички служители във Военната прокуратура, съхранявани в Хофман Билдинг, в Александрия, на няколко преки от хотел „Холидей Ин“. Сега той знаеше толкова много за нея, че не му оставаше нищо друго, освен да я ликвидира.

Инженера натисна един от бутоните на клавиатурата и на компютърния екран се появи файлът, в който бе описано цялото й житие-битие.

Рейчъл Колинс, младши офицер следовател, втора степен, от Военната полиция към Сухопътните сили на САЩ. Двадесет и девет годишна, родена в Оушънсайд, Калифорния.

Баща й, професионален военен, стигнал до чин полковник, служил в повече от десетина гарнизона, пръснати по всичките краища на Съединените щати, както и във военните бази в Европа. От многобройните премествания полковник Колинс беше спечелил само едно — проблеми в брака, приключили с развод. Подобно на много жени от седемдесетте, повлияна от модната тогава тенденция да „намерят себе си“, Пени Колинс беше решила, че повече не може да „живее в армейски фургони“. След яростен скандал се разделила завинаги с огорчения си съпруг и с наскърбената си дъщеря.

Но Рейчъл Колинс се съвзела доста бързо. Освен това се оказала доста интелигентна — макар и само шестнадесетгодишна, тя вече говорела френски, немски и дори малко руски. Когато баща й починал от сърдечен удар (само на четиридесет и две години), тя прекъснала следването си и постъпила в армията — останала сама, за нея военната служба била по-скоро убежище, отколкото призвание.

Колинс доказала, че е издръжлива и упорита — почти по всички дисциплини в Школата за военни полицаи във Форт Макклелан, Алабама, получавала най-високите оценки. Но особено умела била в стрелбата и дори спечелила няколко дивизионни състезания, въпреки яростната конкуренция на мъжете.

Завършила школата трета по успех от целия випуск — незапомнено постижение за курсант от нежния пол! Според инструкторите, тя спазвала стриктно строгата военна дисциплина — дневен режим, тренировки, занятия и така нататък, но понякога имала проблеми със спазването на устава. Например, при една тренировка тя „арестувала“ един генерал, който изненадващо решил да провери поста, на който тя дежурела.

Дежурният офицер, принуден да й наложи наказание, също бил жена — нейното име било майор Моли Смит.

Ето как се бяха пресекли в миналото жизнените пътища на двете жени, с които сега Инженера трябваше да се справи.

По това време Моли Смит била инструктор в школата. Преди това служела като патрулен детектив, по-късно била повишена в чин военен следовател втора степен. За следващото повишение се налагало да изкара курсовете в школата във Форт Макклелан, но по-късно я оставили там на постоянна длъжност като инструктор. Именно тогава й направила впечатление младата Рейчъл Колинс — не само с владеенето на чужди езици и с умелото боравене с оръжието. Рейчъл й напомняла нейната собствена младост — с интелигентността си, с проницателността си, с чувството си за дълг, просмукано сякаш в кръвта й.

Моли Смит започнала да обръща повече внимание на саможивата и недоверчива, дори непокорна Рейчъл Колинс. Вероятно е успяла да спечели доверието й, като започнала да споделя с нея богатия си опит, натрупан след годините служба във Военната прокуратура. Съветите на майор Моли Смит се оказали безценни за младата Рейчъл. Никой от униформените полицаи и военни, независимо дали мъже или жени, не бил проявявал досега към нея толкова топлота и човечност. От друга страна Моли Смит се оказала много полезна за Рейчъл Колинс, защото за майор Смит нямало тайни в професията. Тя веднага спечелила признателността на Рейчъл, защото именно сред обкръжението на военните прокурори и следователи новаците нерядко се натъквали на студено, надменно или пренебрежително отношение.

Всичко това напълно се потвърждаваше от ласкавата характеристика, изготвена за курсант Рейчъл Колинс от майор Моли Смит.

Благодарение на съветите на Смит, само една година след завършването на школата, Колинс вече била повишена в чин сержант към Военната полиция. Напредвала бързо, успешно завършила курсовете за подготовка на военни следователи във Форт Рукър. Този път с най-високи оценки в целия випуск!

Близостта между двете жени се задълбочила още повече и прераснала в приятелство, за което Инженера предполагаше, че вече не се влияе от разликата в чиновете — засега Смит беше майор, докато Колинс беше само сержант. Наистина рапортите на Моли Смит относно службата на Колинс си оставаха изпъстрени с шаблонните армейски характеристики, но за проницателен ум като този на Инженера не беше никак трудно да чете между редовете.

И двете жени бяха претърпели по някое и друго интимно разочарование. Инженера не се изненада от провалите им в тази насока — животът на военните следователи с нищо не беше по-лек от живота на цивилните ченгета, белязан с трудности и тежки мигове. Естествено е, при такава обстановка, да се цени високо искреното приятелство. Всеки новак, попаднал във Форт Белвоар, независимо дали е мъж, или жена, е принуден да се адаптира по някакъв начин, но дори и да успее, пак няма да бъде приет радушно в затворената общност на следователите с пагони. Особено ако е жена, още повече неомъжена, защото не може да разчита на подкрепата на своя съпруг.

Инженера отклони поглед от екрана и се замисли. „Те явно са като две сестри. Всяка от тях се доверява напълно на другата.“

Очевидно Колинс е готова да влезе в огъня заради Моли Смит, да я брани, ако се наложи, дори и с цената на живота си. Всяка от тях познава превъзходно силните страни на другата, знае и слабите й места. Споделят всичките си тайни, всичко…

Инженера се сепна. Не, това не е точно така. Той знаеше нещо за Моли Смит, нещо, за което Рейчъл Колинс дори не подозираше. Но по-добре, че Рейчъл не го знаеше, защото точно тук не можеше да помогне на любимата си наставница. Тези сведения дори можеха да се окажат опасни за Колинс, ако отнякъде научеше за тях.

Като онзи Чарли Дън, например… Само с това, че умиращият сержант беше избрал Рейчъл Колинс за свой изповедник, вече я поставяше под заплаха.

Инженера замислено потропа с пръсти по касетата.

„Колко си споделила с нея, Моли? Колинс няма да е очарована, ако разбере, че си й спестила част от истината. Ще се почувства засегната, като всеки, на когото са отказали пълно доверие. Но ти вероятно не си й разказала всичко. Да, звучи логично. Само че бих искал да съм напълно сигурен.“

Инженера въздъхна. Не, Моли Смит не може да изтрие фактите от паметта на младата Колинс. Вместо това, тя вероятно е решила да включи Рейчъл Колинс в плановете си.

Най-после Инженера си позволи да се усмихне. Сега задачата му безкрайно се облекчаваше.

4.

— Да, да, не съм забравила, че ми нареди да не ти задавам излишни въпроси, но… — предпазливо изрече Рейчъл, като рибар, замятащ въдицата със стръвта в неподвижната вода на някое закътано езеро.

Пътуваха по Балтимор Паркуей. Моли шофираше, без да намалява нито за миг скоростта, редувайки педалите за газта и спирачките. Преди малко колата беше напуснала междущатската магистрала на североизток от Вашингтон, за да се насочи към вътрешното пристанище и да продължи нагоре по Чарлс стрийт.

Седанът едва си пробиваше път сред трафика по оживените улици на Балтимор. Печеше безмилостно. Климатичната инсталация в купето работеше на максимална степен. Рейчъл се намръщи, сякаш измъчвана от главоболие. За втори път през последното денонощие трябваше да пропътува разстоянието между Балтимор и столицата.

Помисли си, че мълчанието на Моли е израз на съгласие.

— Знае ли някой друг, освен теб, че още разследваш обстоятелствата около смъртта на генерал Норт?

Моли не отклоняваше поглед от микробуса на службата за пътна помощ, който се движеше пред тях. Притесняваше се, че микробусът може внезапно да спре и тогава щеше да се наложи рязко да извие волана, за да избегне сблъсъка.

— Не.

— Няма ли да докладваш на Холингсуърт?

Генерал-майор Ричард Холингсуърт оглавяваше Военната прокуратура на САЩ. Като главен следовател във Форт Белвоар, майор Моли Смит имаше право на пряк достъп до генерала по всяко време на денонощието. Но, от друга страна, беше задължена да му докладва за всяка промяна в текущите разследвания.

— Това зависи от два въпроса, до чиито отговори още не съм се добрала.

Тя намали за миг, за да вземе острия завой, но веднага след това отново настъпи газта. Прекосиха почти цялото Прат авеню, но никъде не откриха място за паркиране. Накрая Моли беше принудена да паркира колата в червената зона на Ийст Файет.

— Стой тук — нареди тя, когато Рейчъл понечи да отвори предната дясна врата. — Трябва да успокоя малко капитан Бърнс. Ако те види, веднага ще се намръщи и всичко ще отиде по дяволите…

Рейчъл изпрати с поглед Моли, която прекоси платното и влезе в сградата на полицейското управление. Рейчъл се премести зад волана, облегна се назад и затвори очи. Но въпросите, оставащи все още без отговор, не й даваха покой.

В този миг някой почука на страничното стъкло.

Рейчъл се наведе към прозореца. Пред уморения й поглед изплува простодушната физиономия на служител от общинската пътна служба.

— Паркирали сте в червената зона.

— Знам. — Рейчъл му показа служебната си карта, но той изсумтя:

— Тия номера пред мен не минават!

Мъжът мина отзад, за да запише номера на седана. В огледалото за обратно гледане Рейчъл видя как той наплюнчи с език върха на химическия си молив. Не предполагаше, че някой все още си служи с толкова примитивни средства.

Десет минути след като служителят й беше връчил отрязъка от квитанцията, Рейчъл все още продължаваше да се оглежда — не искаше да отнесе още една глоба. Това й помогна да зърне с периферното си зрение как Моли слезе по стъпалата пред сградата на Управлението и се затича към отсрещния тротоар. Две коли удариха спирачки, за да не я прегазят. Шофьорите я изпратиха с гръмки ругатни и яростно натискане на клаксоните. Но Рейчъл вече бе успяла да обърне седана и Моли затръшна вратата. След секунди колата потегли.

Моли чу виковете на общинския служител, останал зад тях на бордюра, размахвайки ръце, но по лицето й не трепна нито мускулче.

— Връщаме ли се в твоя кабинет? — запита Рейчъл.

— Не. Ти се прибираш в апартамента си. Трябва да си събереш багажа. А аз ще взема такси, за да се върна в Белвоар и да опаковам нещата си.

— Но за къде заминаваме?

Моли се размърда неспокойно на седалката.

— Сега ме изслушай внимателно, Рейчъл. Нали спомена, че балтиморският отряд за бързо реагиране е монтирал микрофони в онзи склад?

— Да, така беше.

— Е, да, но не знаеш, че касетата със записа е изчезнала!

Рейчъл моментално преряза пътя на градския автобус, който ги следваше плътно през последните пет минути, за да отбие в страничното платно.

— Какво? Какво означава това „изчезнала“?

— Някъде по обяд, точно когато се сменят дежурните, до гишето в приемната се приближил някакъв куриер. Показал служебно писмо и сержантът на входа решил, че идва от лабораторията. В писмото се споменавало, че касетата със записа трябва да бъде отнесена в лабораторията за отстраняване на шумовия фон. Сержантът позвънил в кабинета на Бърнс и капитанът потвърдил, че има такова нареждане.

— Някой се е престорил на куриер! — гневно извика Рейчъл.

Моли кимна и продължи:

— Така че касетата въобще не стигнала до лабораторията. Преди аз да позвъня в лабораторията, Бърнс дори не знаеше, че е изгубена. Дежурният лаборант призна, че още не са изпращали свой куриер до Управлението.

— А онзи сержант, дежурният, не е ли запомнил външността на куриера?

— Каза ми, че наоколо имало прекалено много хора, за да му обърне внимание. Освен това трябвало да попълва някакви документи, после да изчете написаното, така че напълно забравил за куриера. — Моли спря, за да си поеме дъх. — Но все пак е запомнил, че онзи тип е носел кожено яко с ресни, от онези, индианските.

Пръстите на Рейчъл се впиха до побеляване в кожената обвивка на волана.

— Той е! Виждала съм го! Още тогава ми направи впечатление коженото му яке. Ако не се лъжа, косата му беше кестенява, леко къдрава. — Тя хвърли загрижен, бърз поглед към Моли. — Но кой може да е той? И защо му е притрябвала касетата?

— Същите въпроси ми зададе и капитан Бърнс. — Моли отклони поглед към страничното стъкло. — Казах му, че нямам представа.

— Но това не е цялата истина, нали?

— Ако знаех лицето му или името му, веднага щях да започна издирване.

— Да не би да е свързан с Дън? — Рейчъл неусетно бе започнала да мисли гласно. — Нещо във връзка с убийството на генерал Норт…

— Някой… може би същият този куриер… е дебнел там, в онзи склад, в нощта на акцията — уморено въздъхна Моли. — И е наблюдавал цялата сцена по залавянето на сержант Дън. Нищо чудно да е разбрал, че момчетата от Отряда за бързо реагиране са монтирали микрофони. Следователно е знаел, че операцията ще бъде записана. Ако не с картина, то поне със звук. И на всичкото отгоре е проявил завидно хладнокръвие. Нищо чудно да е запазил пълно присъствие на духа, когато ти си се втурнала в склада и стрелбата е започнала… Но защо е бил там? Какво е искал да узнае?

Рейчъл насочи седана към скоростното платно и се лепна зад някакво БМВ. Беше по-разумно да не се обажда. Моли говореше не толкова на нея, колкото на себе си. Това й помагаше да се ориентира по-бързо в главоблъсканицата. Рейчъл неведнъж беше ставала свидетел на подобни сцени. В повечето случаи монолозите помагаха на Моли Смит да достигне по най-бързия начин до вярна хипотеза.

— Знаел е, че има касета със запис. И това е било много важно за него — продължаваше Моли. — Но защо? Защо? Не е било заради стрелбата в склада. Не. Тук се крие нещо друго. И то не защото Дън се е разприказвал в последните секунди преди да умре. От Дън се е очаквало да измъкне автоматите и гранатите, а не да държи речи. — Тя се обърна към Рейчъл: — Дън е споменал нещо пред теб. Нещо, свързано с тайната около смъртта на Норт.

— И защо куриерът се е притеснил от предсмъртното признание на сержант Дън?

— Защото… — Моли снижи тон, — защото не е трябвало Дън да се разприказва, при никакви обстоятелства, пред никого. Или поне така мисля. Очевидно куриерът не е бил уверен дали Дън не се е изпуснал пред теб. — Моли притвори клепачи. — Но може би целта му не е била само да наблюдава развоя на събитията. Не е изключено да е имал за задача да застреля Дън. Капитан Бърнс спомена, че Отрядът за бързо реагиране е получил няколко анонимни обаждания срещу сержант Чарлс Дън. Забрави ли? Какво би станало, ако тези сигнали са били съзнателно инсценирани, така че да принудят сержант Дън да се размърда, обезпокоен, че някой е надушил оръжейните му далавери? За да го подтикнат сам да изпадне в ситуация, в която ще е много вероятно да получи куршум в главата?

— Ала онзи куриер… може би авторът на анонимните сигнали… не е очаквал, че Дън ще окаже съпротива — възрази Рейчъл. — Никой не е предполагал, че Отрядът за бързо реагиране няма да успее да му щракне белезниците.

— Да! Именно затова той е бил там и е дебнел из засада… Мога да се обзаложа, че ако момчетата от отряда го бяха извели на рампата пред склада с белезници на ръцете, сержантът нямаше да живее повече от две-три минути. — Тя отново се обърна към Рейчъл. — Изясни ли ти се сега ситуацията? Той е знаел, че Дън ти е доверил нещо, и то нещо толкова важно, че си е заслужавало да държи Дън на мерника си. Ама че бъркотия, Рейчъл.

На Рейчъл й се стори, че усети земен трус. Но този път не й се обърна стомахът, както тогава в Калифорния, когато тектоничните пластове, някъде дълбоко в земните недра, се бяха сблъскали и нагънали. Не, сега сърцето й се сви от предчувствието за нещо тревожно, макар и още тлеещо под повърхността, нещо не по-малко коварно и опасно от кошмарното земетресение. И всичко беше започнало от случайното разкритие по време на операцията по залавянето на сержант Чарлс Дън, която изглеждаше толкова рутинна.

— Тази нощ ще преместя всичките си хора — процеди Моли. — Заповедта се отнася и за теб.

Рейчъл не можеше да си позволи да откъсне поглед от претоварения трафик, но с периферното си зрение продължаваше да следи Моли, макар и само от време на време. Много отдавна, още преди да срещне Моли Смит, тя се бе научила, инстинктивно да предусеща, когато човекът до нея се измъчва от нещо, скрито дълбоко в сърцето му, невидимо за останалите. Като че ли беше надарена с шесто чувство. И тъй като усетът й беше много по-фин и от най-прецизните детектори на лъжата, тя никога не оставаше изненадана от разкритията си.

Ето и сега Рейчъл беше сигурна, че Моли крие нещо от нея. А това подкопаваше както доверието между тях, така и готовността на Рейчъл да се подчинява безпрекословно на заповедите на Моли. Нима ще прибегне до увещания, до припомняне на дългогодишното им приятелство, за да я принуди да изпълни нарежданията на доверие, без да е наясно какво става. Това напомняше на изнудване, само че беше много по-перфидна манипулация.

— Моли, не мога ли да ти помогна с нещо? — предложи Рейчъл.

— Ако не си ме разбрала, ще ти го кажа направо — ти трябва час по-скоро да се махнеш оттук!

— Нима предполагаш, че куриерът ще се разтревожи дотолкова, че да реши да ликвидира твоите двама информатори? Разбира се, при условие, че ги открие.

— Той не знае имената им. Поне в това съм сигурна. Но не мога да рискувам да попадне на следите им.

— Може би този куриер работи за някой, който е организирал убийството на генерал Норт. И сержант Дън е бил една от пионките в играта. Но сега, след като Дън е мъртъв, куриерът може да реши, че е разчистил терена. — Рейчъл продължи, едва прикривайки раздразнението си: — Не мога да разбера защо не желаеш да ти помогна в разследването!

— Ние двете сме длъжни да се погрижим за информаторите, да ги измъкнем от града — отговори Моли. — Обмислила съм план за извънредни ситуации. Двамата свидетели ще бъдат в безопасност, само ако ги скрием някъде по-далеч от Балтимор.

— Какъв е този план? Може би си решила да ги включиш във Федералната програма за защита на свидетелите?

— Не, нямаме време за губене с попълване на формуляри и други подобни глупости.

Рейчъл се замисли за миг, преди да се съгласи с доводите на Моли.

— Ако не са кореняци балтиморци, най-вероятно ще ги върнеш там, откъдето са дошли. По родните им места — замислено изрече Рейчъл. — Но това ще бъдат първите убежища, където ще ги потърси куриерът.

Моли поклати глава.

— Не си запозната със ситуацията, Рейчъл. Двамата ми информатори са лесни за откриване, тъй като са пряко свързани с тази афера. Така че всеки, който се усъмни, че има изтичане на поверителни сведения, бързо ще ги надуши. Ако куриерът подозираше, че не вярвам на официалната версия за смъртта на генерала, моите информатори отдавна щяха да бъдат ликвидирани. Затова съм съставила план как да ги измъкна от града до убежището, където ще се чувстват защитени. Поне няколко дни. Само това ми е необходимо! Да ги опазя в близките няколко дни.

— Чудесно. Нека ние двете да се заемем с охраната им…

— Но после ще продължиш до Калифорния. Ще се върнеш в Кармел. Нали мястото ти е познато? Там можеш да се укриеш и да изчакаш, докато те потърся.

Рейчъл видя напред пътния знак за изход от магистралата, напусна най-дясното платно, намали скоростта и направи плавен завой. Пред сградата от червени тухли, окичена със знаци за крайпътен ресторант и тоалетна, бяха струпани десетина автомобила. Млади бащи, пушейки цигари, се разтъпкваха по алеите и по тревата наоколо. Рейчъл паркира до една каравана, чийто собственик грижливо бършеше предното стъкло. Младата жена изключи двигателя, спусна страничното стъкло и се обърна към Моли:

— Ако твоите информатори наистина са толкова застрашени, защо не се обърнеш за помощ към Холингсуърт?

Моли се беше загледала в една от майките, която преди минута се бе появила иззад ъгъла на тоалетната заедно с двама малчугани. Едно от момчетата видя баща си и се затича към него с разперени ръце.

— Заради сержант Дън. Не вярвах, че това… това, което се случи с Норт, има пряка връзка с военните. Сега обаче не съм толкова сигурна. Не зная колко нагоре се простират пипалата на този заговор. Не зная кой е замесен.

— Какво означава това, Моли?

Моли се извърна и отново втренчи поглед през прозореца.

— Хайде да потегляме, Рейчъл.

— Мога да ти помогна да разплетеш историята около сержант Дън, Моли — добави Рейчъл.

Моли видя отражението й в стъклото. Внезапно й се стори непоносимо млада, свежа, преливаща от здраве и енергия. Да, Рейчъл беше прекалено млада, за да я забърква в такива зловещи игри.

— Не, не можеш — уморено въздъхна тя, но в следващия миг изпита съжаление за бездушната нотка в гласа си. — Гледай само по-бързо да се приберем.

Стивън Коупланд се вторачи в куфара, разтворен върху леглото. Съдържанието му изглеждаше съвсем обикновено: бельо, чорапи, отдясно несесер с тоалетни принадлежности, ризи за преобличане, две вратовръзки, а отляво — непретенциозно сгънатите му панталони. Най-отдолу беше поставил найлонова торба с маратонки и втора торба с пантофи. Двата костюма, заедно със закачалките, останали от ателието за химическо чистене, бяха най-старателно сгънати отгоре, над вътрешната преграда.

Стивън обичаше реда — вдъхваше му чувство за сигурност. Преди тридесет минути майор Смит му беше позвънила, за да го предупреди да се приготви за заминаване. Припомни си как навремето беше опаковал багажа си. Тогава пътуваше с по-голям куфар, който побира повече дрехи. По-официални, по-изискани: тогава копчетата за ръкавелите му бяха златни, чорапите — копринени, а електронният му часовник — от „Тифани“.

Повечето от дрехите му бяха купени още преди три години. От проницателния му поглед не убягнаха първите признаци за износване около яките и маншетите на ръкавите. Стивън не мразеше нищо повече от оръфани яки на ризи. Съвсем ново беше само бельото, което той редовно подменяше след всяко отбиване в престижния „Бетесда Кеймарт“.

Коупланд затвори капака на куфара, превъртя ключето в двете ключалки и го сложи на синджира, закачен на колана на панталона му. После огледа скромната си унила спалня в малката къща в Джорджтаун. Запита се дали някога ще се върне отново… Дано никога повече кракът му не стъпи тук! Цялото обзавеждане беше безнадеждно овехтяло — личеше си, че беше купувано още през тридесетте. Той нищо не беше добавил, освен завивките и кърпите в банята… защото не го бе напускала мисълта, че за него тази дупка е само временна спирка по пътя. Тази вечер най-после долетя дългоочакваното повикване. Сега вече можеше да се махне.

Грабна куфара с лявата си ръка и се втурна надолу по стръмните стъпалата. Висок, с добре тренирани мускули, той имаше вид на атлет. Напоследък беше отслабнал. Лицето му беше сухо, с изпъкнали скули и ясно очертана челюст. Така очите му изглеждаха по-големи. Общо взето беше приятен на вид. В миналото често го бяха взимали за преподавател. Но сега хората го отбягваха, изпращаха го с подозрителни погледи, стреснати от напрегнатия поглед на черните му очи, от израза на негодувание и ярост, който невинаги успяваше да прикрие.

Коупланд беше паркирал синия си фолксваген отвън на улицата, точно пред сградата. Понякога, още с влизането в купето, си въобразяваше, че доловя онази приятна и специфична миризма на скъпа, прецизно обработена кожа, позната на всеки собственик на ягуар. Не, това беше само халюцинация, защото компанията за автомобили под наем беше му отнела ягуара още преди година. Това всъщност се оказа разумно решение, защото такава скъпа кола нямаше да остане непокътната на Олив стрийт, където гъмжеше от крадци и хулигани. Случваше се дори да откриват на сутринта бездомници, спящи на задните седалки. Веднъж Коупланд дори беше станал свидетел на раждане на седалките на един джип чероки, само на две пресечки от невзрачната къща, в която живееше под фалшиво име.

Настани се зад волана, включи двигателя, после фаровете и едва тогава посегна към клетъчния телефон — само от този лукс не беше намерил сили да се откаже. Майор Смит му беше наредила да потегли направо към летището, без никакви придружители и без да се обажда на никого. Но той имаше един приятел в този вълчи свят, само един, и той не се наричаше Моли Смит.

Когато чу тихия, плах женски глас, той изрече само пет думи:

— Аз съм. Потеглям на път.

Наклонът нагоре по Двадесет и четвърта улица, покрай парка „Хайят“, му отне не повече от петнадесет минути, но този четвърт час се оказа достатъчен за Коупланд, за да си припомни какво се бе случило през последните месеци, най-кошмарните в живота му…

Преди това — беше в най-хубавите му години, точно след дипломирането му в Юридическия факултет към Университета в Джорджтаун — той получи няколко обещаващи предложения за работа от могъщи правни кантори в Чикаго, Вашингтон и Уолстрийт. Дори се опитаха да го съблазнят с предложение за младши съдружник. Ала Коупланд не бързаше с избора си. По време на следването си в Джорджтаун той бе разбрал къде е меката на властта. Младият юрист твърдо бе решил да започне кариерата си в някой от кабинетите във Вашингтон, през чиито прозорци се разкрива гледка към Потомак. Стремглавото издигане беше мечта на всички новоизлюпени юристи от неговия випуск, ала за повечето от тях тази мечта така и си остана несбъдната. Но не и за Стивън Коупланд. Защото той предвидливо избра да започне стажа си в „Бел енд Робъртсън“ — престижна кантора за правни консултации, обслужваща само фирми, включени в списъка на списание „Форчън“ за петстотинте водещи компании. Кантората имаше директен достъп до всички правителствени ведомства, които касаеха интересите на нейните клиенти. Коупланд, чиято специалност бяха сливанията на компании, придобиването на контролни пакети акции и трансакции с ценни книжа, веднага получи право да оперира с тези могъщи финансови лостове.

Той обичаше работата си, със същата страст, с която презираше колегите си. Старшите партньори в кантората доста бързо напипаха слабостите му и не закъсняха да затрупат бюрото му с обемисти папки с най-заплетените случаи. Но той се нахвърли със стръв върху тях, жаден да спечели похвалите на шефовете си и нови, още по-сложни и отговорни казуси.

След три години къртовски труд, при дванадесетчасов работен ден, дългоочакваният миг най-после настъпи. Възложиха му да поеме един от най-важните клиенти на кантората — „Рейлроудс“, превозвач на аграрна продукция от национален мащаб. Корпорацията желаеше да разшири дейността си в Средния Запад до доходоносните петролни полета на Тексас, Луизиана и Калифорния. Но за да се подобри фирмената инфраструктура, за да се построят новите петролопроводи, бяха необходими около половин милиард долара. За целта вече се водеха преговори за включването на финансовата групировка „Фишър Брадърс“ като водещ инвеститор на проекта. Юристите на „Бел енд Робъртсън“ бяха закъснели с подготовката на правните книжа, затова побързаха да включат в сложната операция най-способния си млад сътрудник.

По-късно Коупланд разполагаше с доста време, за да осмисли събитията от онези дни, останали незабравими за него. И за кантората, естествено. Първият проблем беше как да се справи с невиждания обем от третостепенни детайли, съпътстващи всяка сделка от подобен мащаб. Работата му се стори толкова много, че реши да се заеме с най-неотложните справки, което обаче не му позволи да проучи общото финансово състояние на клиента, както изискваше обичайната юридическа практика. Времето, с което разполагаше, беше неимоверно ограничено… Дори и ако му бяха осигурили пълен отряд от технически помощници, едва ли би успял да подготви необходимите документи до деня преди указания срок, от който капризният клиент в никакъв случай не искаше да отстъпи.

Така че не му остана време да се задълбочи и да разбере, че привидно могъщата корпорация „Рейлроудс“ всъщност е пред прага на банкрута. Никой не спомена нито дума за това — нито преките му шефове, нито въвлечените в сделката трети компании като групировката „Фишър Брадърс“, нито тримата старши сътрудници, ръководещи дейността на „Бел енд Робъртсън“. Макар по-късно да се оказа, че всички са били наясно с истинските намерения на клиента — чрез тази крупна сделка да замаскира плана за източване на тлъстия пенсионен фонд на „Рейлроудс“ заедно с други мощни активи, преди директорите да се оттеглят в сянка и да се обяви фалитът на корпорацията.

Но още на следващия ден инспекторите от Министерството на финансите, от Министерството на правосъдието и от Комисията за контрол на търговията с ценни книжа не закъсняха да почукат на вратата на Стивън Коупланд. Във влажните сутерени под сградите на тези федерални институции той с изненада установи, че под всички документи фигурира само неговият подпис. Ловките хитреци от борда на „Рейлроудс“ се бяха погрижили здравата да го накиснат.

Коупланд се обърна за съвет към тримата старши сътрудници, но само за да узнае, че те не само нямат намерение да го спасяват, но дори застават изцяло на страната на директорския борд на „Рейлроудс“, които пък не закъсняха да обвинят набедения юрист, че възнамерявал да ограби една почтена железопътна компания чрез ловки юридически машинации.

След като от Министерството на правосъдието го обвиниха в опит за измама, Коупланд беше принуден да се яви пред Висшата адвокатска колегия във Вашингтон, където го застрашаваше лишаване от право да упражнява професията си. Това беше равностойно на крах, защото вече нямаше да се намери юридическа кантора, която да го наеме на работа. Банките му отказваха кредит, а луксозният му ягуар на бърза ръка беше прибран в гаража на „Бел енд Робъртсън“.

Стивън се зае с подготовката на защитната си реч пред адвокатската колегия, не изгубил докрай надеждата да бъде оправдан. Все още имаше един съюзник, досега грижливо пазен в тайна, чието влияние беше толкова голямо, че бяха достатъчни само две-три негови реплики, за да бъде възстановена репутацията на Коупланд.

Този мъж от години беше негов наставник и пример за подражание. Когато всички врати бяха затръшнати пред Стивън Коупланд, той оставаше единственият, на чиято подкрепа все още можеше да разчита. Стивън сподели с него стратегията, която беше избрал за защита си, дори му остави да прегледа всичките доказателства около скандала с „Рейлроудс“, които бе успял да опази — записки, ксерокопия на документи, компютърни данни.

Но в последния момент, когато пред журито с представители на адвокатската колегия Коупланд трябваше да представи документацията, която би могла да изтрие позора му, неговият наставник го предаде — безшумно и безмилостно.

През тесния процеп между завесите във всекидневната на Бети Ъндъруд проникваше тесен сноп слънчева светлина. Жената стоеше до прозореца, загледана към улицата.

Не притежаваше достатъчно опит, за да се досети, че може да бъде забелязана и дори фотографирана през пролуката между завесите, ако възложат на някой професионалист да открие следите й.

Тя беше висока, но не и кльощава. Изглеждаше добре за жена на тридесет и пет, макар строгите последователи на модата да биха оценили бюста и бедрата й като прекалено налети. В гимназията един от ухажорите й я наричаше „моето слънчево момиче“. Тогава Бети го приемаше като комплимент. Но това беше, преди да прекара пет години във Вашингтон.

Столицата за нея си остана главозамайващо притегателно място. Родена в малко ранчо в щата Аризона, в изостаналия Югозапад, Бети от малка се отдаваше на блянове. След като се озова във Вашингтон, отначало изглеждаше, че всичките й мечти един ден ще се сбъднат — новата служба, първият й самостоятелен апартамент, ласкаещите самочувствието й похотливи мъжки погледи по тротоарите — всичко това можеше да замае главата на много по-умни от нея. Не след дълго тя откри, че за да направи кариера в столицата, всяка жена трябва да избере единия от двата пътя: да се превърне в сътрудник на някой от силните на деня (и то в толкова ценен сътрудник, че шефът вече да не може да се справя без нейна помощ) или да успее да му завърти главата и да му стане метреса.

Бети знаеше, че е харесвана, макар и да не беше най-бляскавата, най-ослепителната и неотразима красавица сред стотиците млади момичета, пристигнали във Вашингтон с твърдото намерение никога да не го напуснат. Никога нямаше да се нареди сред първокласните секретарки и асистентки, заради които шефовете си правеха отделни кредитни карти, грижливо укривани от съпругите. Да, никога не се свършваха кандидатите да я вкарат в леглото си, но никога не го правеха както й се искаше — катереха се върху нея като че ли беше надуваема женска кукла, от онези, с естествени размери. Само след две-три седмици й се обаждаше някой от най-близките приятели на поредния й ухажор. Ясно беше, че последният от тях се бе опитал да я изтъргува при поредната запивка в бара на някой от престижните клубове, пред водката с тоник. Повдигаше й се, като си представяше самодоволните им физиономии и нецензурните описания на части от тялото й, на уменията й в леглото.

Докато чакаше обаждането на Стивън, тя си мислеше колко лесно се беше озовала в списъка на „незаменимите асистентки“. Помогна й обстоятелството, че тогава тя боготвореше шефа си. Помогна й също фактът, че Стивън внезапно се беше втурнал в живота й, за да помете с един замах всичките й заблуди — накрая тя започна да изпитва ужас от мъжа, който й поднасяше подаръци за всеки рожден ден, който не пропускаше да я покани у дома си, за да отпразнува Деня на благодарността заедно със семейството му.

Пийчис се отърка в краката й. Бети се наведе, за да вдигне ангорската котка. Погали я по гърба. Замисли се дали, докато в апартамента няма да има никой, щеше да й стигне водата и храната. Моли й бе наредила да си приготви нещата за три-четири дневно отсъствие. Бети не трябваше да съобщава за заминаването, но въпреки това не издържа и позвъни на неколцина познати с въпроса дали могат да приютят Пийчис за няколко дни. За нейно огорчение, никой не пожела да поеме грижите за котката.

На Стивън също му беше забранено да се обажда по телефона. Нарежданията на Моли Смит бяха много точни: такси до летището и никакъв багаж, освен чанта с най-необходимото. На гишето на авиокомпания „Делта“ ги очаквали билети, предварително платени, и то на чужди имена. Резервациите били кодирани — само с кодови номера, така че служителите на гишето нямало да поискат паспортите.

Бети се извърна към багажа, напълно готов, до външната врата — малкият куфар, сивата пътна чанта и черната й дамска чантичка. Опита се намали багажа, но не успя. Обиколи всяко кътче на апартамента — добре поддържан, с десетина пъстроцветни бродерии, поставени върху старите мебели — с порцеланови статуетки, подредени по средните рафтове на библиотеката. Пръстите й погалиха мидичките, събирани по плажовете на Вирджиния и Флорида. Всяка вещ беше свързана за нея с някакво преживяване и присъстваше в спомените й.

Бети беше опаковала багажа в спалнята, защото там беше най-удобно. На леглото, направо върху завивките, които си носеше още от Аризона, тя беше нахвърляла всичките си по-ценни вещи. Искаше й се да притежава магическа торба, от онези, бездънните, за да натъпче всичко вътре, всичките скъпи на сърцето и полезни неща, неотменима част от живота й, за да ги отнесе със себе си.

Младата жена си припомни онзи ден, преди по-малко от месец, когато майор Моли Смит й съобщи, че може да се наложи да замине някъде, в познат на Бети град, където щяла да бъде в безопасност. Тогава Бети не беше си помислила, че се налага да търси скривалище. Но после… всъщност само преди два часа… дойде онова телефонно обаждане, което тя не очакваше, защото вече беше започнала да се самозалъгва, че всичко ще се размине. По телефона Моли Смит й повтори инструкциите, които беше продиктувала преди месец в кабинета си на Бети и на Коупланд. Тогава на Бети й се беше сторило, че цялата тази предпазливост е излишна. Тогава Моли Смит се беше намръщила и беше добавила нова заповед — Бети да запише инструкциите, да скрие листата и да ги извади в решителния момент. Да ги прочете и да си припомни инструкциите. И да не забравя да изгори страниците.

Бети сведе очи към дланите си. Още миришеха на пепел, макар два пъти да беше си измила ръцете, след като бе изгорила страниците.

Привечер трафикът по Двадесет и четвърта улица намаляваше. Бети позна фолксвагена на Коупланд веднага след като колата зави зад ъгъла на сградата, в която се намираше апартаментът й. Вдигна за последен път Пийчис, погали я и й прошепна на ухото:

— Да бъдеш послушна. И да ме чакаш. Скоро ще се върна.

Котката измяука жално, когато външната врата се захлопна. Но бързо се извърна, затича се и скочи на перваза на прозореца, изви се на дъга до стопленото от слънцето стъкло и се сгуши там, загледана в господарката си, която там, долу, се приближи към мъжа, изскочил от колата, остави багажа на тротоара и го целуна.

5.

Доста отдавна Рейчъл беше открила, че когато е разгневена, най-доброто лекарство е да се залови за работа — тогава всичко вършеше по-бързо. Ето че и сега стана така. Думите на Моли я бяха уязвили, но тя не се отпусна. Веднага се залови с първото, което й хрумна: наблъска дрехите в пералнята, а после, докато чакаше да приключи цикълът на автомата за изсушаване, се обади в яхтклуба в Монтерей, за да научи прогнозата за времето. После внимателно опакова багажа си — събра летните си дрехи в два сака, но добави предвидливо и двата пуловера. Накрая взе и якето. Защото дори и в Северна Калифорния понякога се случваше нощите да са хладни.

Обу джинсите, нахлузи първата фланелка, която й попадна пред очите, после нагласи каишките на кобура на служебния си револвер — „Булдог“, 44-ти калибър, с барабан. След това вдигна една секция, 30 на 30 см, от паркета на пода. Отдолу беше скривалището, където държеше кутиите със специалните патрони.

Тези патрони бяха изобретени от един химик в Алабама. При проникване в тялото прорязваха като бръснач плътта на жертвата, след което разкъсваха вътрешните органи като шрапнел. Опитите с месо от кланиците и болни овце, преди да ги изпратят в екарисажа, доказаха опустошителния им ефект.

Рейчъл седна на леглото. В ръката си държеше пластмасовата кутия с патроните. Следобедното слънце галеше гърба й. Остана неподвижна и замислена. Само ръцете й потръпваха неспокойно. Той беше някъде там, навън, онзи загадъчен куриер. В коженото си яке, с ресни по ръкавите, като индианец. С поло с висока яка, стегната около врата му… Виждаше го как нахлузва полото през лицето си — лице без физиономия. Струваше й се, че е знаела някога името му, дори миризмата на тялото му, но сега ги е забравила. Той се е движил безшумно тогава, скрит в сянката, готов да убие сержант Дън. Може би именно той бе организирал покушението срещу генерал Норт? А сега е посветил цялото си внимание на нея и на Моли Смит. Да, и на двамата свидетели на Моли. Не станаха ли прекалено много мишените за един убиец? Не, каза си Рейчъл. Не са много за професионалист, способен да дебне из засада, в непосредствена близост до зоната, в която специализиран отряд за бързо реагиране провежда акция по обезвреждане на опасен престъпник. На броени крачки от смъртоносните снайперисти на балтиморското полицейско управление, готови да натиснат спусъците. Нищо чудно да е изпълнен с презрение към полицаите от отряда, да прелива от чувство за превъзходство и недосегаемост.

„Аз съм невидим — сякаш заявяваше той. — Недосегаем, недостижим! Мога да се прокрадна съвсем близо до теб, без въобще да подозираш. Ще изпълня мисията си и отново ще потъна в небитието.“

Както в онази нощ, в пристанищните складове на Балтимор. Или на следващата сутрин, пред сградата на Управлението, когато беше успял ловко да изиграе дежурния офицер на входа и да вземе касетата със записа с последните мигове на сержант Дън.

Самата тя е била само на десетина метра от него, но нищо не е заподозряла, докато той най-спокойно се отдалечавал от сградата.

„Каква полза от специалните патрони?“

Преди да напусне Форт Белвоар, Рейчъл се отби при най-възрастния от колегите. Той беше ветеран от Виетнам, служил преди това във флота. Загубил лявата си ръка при поредния рейд на катера си нагоре по течението на река Меконг. Когато Рейчъл му обясни, че ще отсъства няколко дни, той обеща да се погрижи за кореспонденцията й, а накрая й пожела късмет и я изпрати със загрижен поглед. Опитен офицер като него не би се заблудил. Веднага бе разбрал, че тя не излиза във ваканция.

Рейчъл остави саковете в багажника и се настани зад волана. Потегли и нито веднъж не се обърна назад. Беше суеверна в подобни случаи. Вярваше, че ще успее да се върне отново в уютния си апартамент, ако спази условието, което сама си бе наложила…

Заради нескончаемите реконструкции на летище „Нешънъл“, дори и през нощта залите бяха претъпкани с пътници, изпращачи и посрещачи. Все пак имаше някаква полза — така по-лесно можеш да проследиш някого или да се срещнеш необезпокоявано с човека, с когото имаш уговорка. Рейчъл реши да изчака в седана, паркиран до високия строителен кран, на двадесет метра зад входа откъм багажното отделение.

До отлитането на самолета оставаха час и половина. След четиридесет минути Моли пристигна с такси. Рейчъл видя как тя влезе в салона и се облегна на най-близката колона, до един от огромните контейнери за смет. Вероятно искаше да се скрие зад него, за да не бъде забелязана през стъклената стена от някой в преминаващите отвън автомобили. Или просто за да има къде да тръска пепелта от цигарата си. Пушачите често използваха този трик, за да не ги зърне някой от охраната на летището и да ги помоли да излязат навън, на нагорещения бетон, сред паркиращите коли и автобуси.

Зоната беше добре осветена и Рейчъл я виждаше като на длан. През вратите на терминала преминаха поне десетина мъже, високи колкото куриера, при това с осанки, напомнящи неговата. Всичките без придружители. Повечето от тях бяха с костюми и вратовръзки.

Най-после се появи фолксвагенът, за който Моли я беше предупредила. Автомобилът се отклони от потока коли. Рейчъл лесно позна Стивън Коупланд и Бети Ъндъруд (Моли й беше показала снимките им). В този миг дъхът й секна — те бяха нарушили една от заповедите на Моли — да пристигнат поотделно на летището. Защо дойдоха заедно? Ъндъруд седеше на дясната седалка, поне с половин глава стърчаща над Коупланд. Лампите под бетонната козирка осветяваха чудесно физиономиите им.

Рейчъл отмести поглед към шефката си, която се размърда преди фолксвагенът да мине покрай нея. Когато Моли разговаря по телефона от кабинета си с двамата информатори, Рейчъл също беше там. Моли им разясни всички подробности, за да ги облекчи в максимална степен — както се обяснява нова игра на малки деца. Дори повтори най-важното.

— Да видим дали куриерът ще се опита да ни попречи — беше промърморила Рейчъл тогава.

Коупланд изтегли фолксвагена към зоната за паркиране и излезе от купето, последван от Ъндъруд. И сега още бяха там, до отворения капак на багажника, суетящи се около багажа. Прекалено близо бяха един до друг, докато изваждаха куфарите и чантите. Разговаряха оживено, дори на няколко пъти ръцете им се докоснаха… Един професионалист лесно може да се промъкне до тях със стилет в ръкава. Ще ги прониже и ще изчезне, преди да осъзнаят, че е настъпил последният им час. Ако обаче наоколо има голяма навалица, по-безопасно ще бъде да ги ликвидира с два изстрела от снайпер със заглушител.

Коупланд остави Ъндъруд сама с багажа — напълно открита мишена, и се настани отново зад волана. Подкара колата на заден ход, прекоси червената зона, паркира там и излезе от колата.

„Добре. Така е по-добре.“

Рейчъл си спомни как Моли я беше научила на този трик. Да скрие колата така, че никой да не може да я открие — за целта трябва само да я паркираш в забранената, в червената зона, а после се обаждаш на полицията. Зарадвани от възможността да ти тръснат глоба от триста долара, те веднага я вдигат с „паяка“ и я преместват в напълно безопасния полицейски паркинг.

Рейчъл подкара своя седан право към зоната за служебни автомобили. От там до терминала се стигаше за седем минути пеша. Щом влезе вътре, тя видя как Коупланд товари багажа на лентата. После се върна в тълпата заедно с Ъндъруд, за да продължат към пункта за паспортна проверка. Малко по-назад Моли също си проправяше път през тълпата.

Рейчъл избра противоположната посока, покрай временната преграда, зад която продължаваше ремонтът на останалата част от терминала. После тръгна по коридора, водещ към помещенията на полицейската служба на летището.

Дежурният офицер от охраната, наскоро застъпил вечерна смяна, провери картата й, специалното пълномощно и билета й.

— Имахте ли досега някакви проблеми? — запита той.

— Не, поне аз не съм забелязала нищо — успокои го Рейчъл.

Офицерът се намръщи, но в следващия миг навярно си каза, че не може да очаква по-ясен отговор от една жена, която, макар да има армейски чин, все пак си остава жена. На всичкото отгоре, навярно беше постъпила в армията доброволно.

— Попълнете тези документи.

Рейчъл му подаде бланка, която предварително бе попълнила, още преди да напусне апартамента си.

Офицерът я изгледа кисело:

— Имате ли оръжие?

Рейчъл дръпна ципа на сака си и му показа револвера.

— Знаете ли как да стигнете дотам?

— Направо надолу до голямата зала, после завой наляво към пункта за паспортни проверки и през вратите.

Когато Рейчъл се появи в предполетната зала, поне дузина мъже извърнаха погледи към нея. Тя огледа лицата им, като се взираше най-вече в очите, за да провери дали някой от тях не я следи с напрегнат поглед. Недоволни от този втренчен оглед, мъжете бързо отклоняваха вниманието си и се зазяпваха в рекламите на стената, предлагащи нови модели клетъчни телефони, кредитни карти и други удобства за съвременния мъж.

Рейчъл забеляза Моли, седнала на един стол, разтворила някакво списание върху скута си. Два реда по-назад Коупланд и Ъндъруд седяха на съседни столове. Главите им едва не се докосваха.

„Лошо. Много лошо.“

Стюардесата зад стъклената преграда на кабината наведе глава към микрофона и обяви по уредбата първо повикване на пътниците.

Рейчъл изчака Моли да подаде своята бордна карта, след което се обърна и премина през вратата. Трябваше да огледа не само пасажерите пред подвижния ръкав, но и всички служители с униформи от персонала на летището, а после и в салоните в самолета. Трябваше да надникне и в тоалетните, за да е сигурна, че няма човек, скрит зад някоя заключена врата. Когато Коупланд и Ъндъруд се качат на самолета, тя трябваше да ги пресрещне на пътеката, като се престори, че не ги познава. Местата им бяха избрани в двата противоположни края на салона, за да не заподозре някой, че имат нещо общо помежду си. А Моли ще бъде наблизо, от другата страна на пътеката, без да затяга колана на седалката си по време на полета.

Рейчъл доближи края на опашката. Не вярваше куриерът да е успял да се промъкне незабелязано покрай нея. Наистина имаше много възможности някой непознат да се приближи към Коупланд и Ъндъруд, но никой не бе направил опит за това.

Тя се настани на седалката, шест реда пред местата на двамата информатори. Все пак продължаваше да си задава въпроса дали куриерът не беше успял да се промъкне сред пътниците в самолета. Най-после затвориха вратите и тя се успокои.

Стивън Коупланд се изненада, когато видя, че Бети стиска с все сила дръжките на креслото, изопната назад на облегалката със стиснати зъби, едва процеждайки дъх през тях. Никога не му бе минавало през ума, че спътницата му се страхува да пътува със самолет.

Сложи ръка върху нейната.

— Стив, ох, Стив, много ми е зле… — прошепна Бети.

За беда, точно в този момент самолетът силно се наклони наляво. Косата й се люшна настрани и докосна челото му.

— Стига, Бети! Всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

Самият той го вярваше, макар че също се беше изплашил, но същевременно и развълнувал, когато Моли Смит го беше потърсила по телефона. Вярваше също, че с всеки изминат час следователите, начело с майор Моли Смит, стягат все по-плътно обръча около мишената. Мишената, която им беше посочил той. И скоро, много скоро всичко щеше да се разкрие.

В бляновете си Коупланд се виждаше как се явява за изслушване пред сенатската комисия. Въздухът в залата ще бъде наелектризиран от жуженето на камерите, от ослепителните светкавици на фоторепортерите. Всички глави ще бъдат обърнати към него, готови да уловят всяка негова мимика. Креслата на подиума ще бъдат заети от съдии с мрачни лица, протегнали вратове в очакване на следващите му думи.

А обвиняемият… да, той ще седи скован и съкрушен на съседната маса, опитвайки се да избегне унищожителния поглед на Коупланд. Докато самият Коупланд няма да злорадства от победата си, защото за него ще е от значение да възтържествува истината и само истината.

Ще дойде денят, когато този блян ще се сбъдне. Сигурен беше в това. Дори може да публикува мемоарите си, да издаде бестселър, а защо не да напише и сценарий за касов филм? Може пък да предприеме обиколка из страната, за да говори пред изискана аудитория, платила скъпи билети, за да може да го слуша… Той виждаше всичко това съвсем ясно във въображението си — славата, богатството, престижа. Ще бъде напълно реабилитиран, дори може да забогатее. И накрая ще се ожени за Бети, ще й купи разкошна къща…

Коупланд погледна към спътницата си. Чакаше ги дълъг път. От него в този момент се искаше единствено да издържи до края на пътя.

Освен това трябваше да се грижи за Бети, да бди над нея. Затова си бе позволил да пристигнат на летището заедно. Затова реши да се настани на свободното място до нея, въпреки предварителната уговорка с Моли Смит. Пътниците не бяха много, така че стюардесите нямаше да негодуват.

Когато самолетът престана да се накланя, Коупланд се надигна и се огледа. Видя Моли отзад, усмихна й се предпазливо, но за негова изненада, тя сърдито извърна глава.

— Виждаш ли я? — прошепна Бети.

— Майор Смит? Ето я там, на два реда зад нас, от другата страна.

Коупланд усети как ръката на Бети стисна неговата.

— Видях я веднага щом влязохме в терминала — самоуверено заяви той, макар че се постара гласът му да прозвучи леко небрежно.

Коупланд не сподели с нея, че докато беше оглеждал напрегнато тълпата в залата, се бе натъкнал случайно на тревожния поглед на майор Моли Смит.

— А видя ли някой друг? — попита го Бети. — Някой да ти се стори подозрителен?

— Не. Сега сме в безопасност, скъпа. Никой не ни следи. Никой не знае накъде летим.

Коупланд спусна масичката пред себе си, за да остави двете пластмасови чаши с ябълков сок, които им подаде стюардесата.

Бети го изпи на един дъх. Коупланд й подаде своята чаша. И в това отношение вкусовете им съвпадаха — и двамата не обичаха алкохол.

— Искаше ми се да ни бяха разрешили да отседнем някъде заедно — промълви Бети. — Толкова ли е трудно да ни скрият двамата?

— Да. Но понеже още не провеждат официално разследване — търпеливо се зае да й обяснява той, — госпожица Смит е преценила, че за нашата безопасност ще е по-добре да бъдем на места, които познаваме отдавна, където всеки новодошъл веднага ще направи впечатление на местните жители.

Бети се премести по-близо до него.

— Да… Сега разбирам. Но никак не ми се иска да съм далеч от теб.

Прииска му се да я целуне, още сега, дълго и страстно, както когато бяха насаме. И да я прегърне…

Но вместо това бръкна в джоба на сакото си и с два пръста измъкна лъскава кибритена кутийка. Плъзна я в дланта на Бети, но същевременно се изхитри да погали гръдта й с опакото на ръката си.

Очите на Бети се разшириха от изненада, когато видя името на прочут хотел върху етикета на кибритената кутийка.

Стивън не сметна, че си заслужава да сподели с Бети за дългите си и разгорещени спорове с Моли Смит относно избора на убежище. Според него, беше възразил той в кабинета на майор Смит, този петзвезден хотел ще е последното място, където биха търсили един провален юрист по фирмени дела, наскоро лишен от право да упражнява професията си. Щом се налага да се укрива, нека поне е в някоя по-луксозна бърлога — точно така се беше изразил. Освен това, там не би трябвало да се тревожи за безопасността — хотелът разполага с добре обучена охрана.

Детинска усмивка разцъфна на устните на Бети. В очите й заиграха предизвикателни искрици, докато мачкаше салфетката в ръка.

— За теб, скъпа. Не… не гледай повече този етикет. Нека изчакаме всичко да свърши.

Притиснаха се един към друг, доколкото им позволяваха седалките, шепнейки си как след броени дни ще бъдат отново заедно. Какви радостни, безметежни дни ще бъдат… И така до края.

Коупланд случайно зърна една млада жена в джинси на няколко седалки пред тях от другата страна на пътеката, която се изправи, за да потърси нещо в сака си на мястото за багаж над нея. Рейчъл побърза да отклони поглед, като се престори, че търси съсредоточено нещо. Въпреки бученето на двигателите в салона беше тихо — навярно повечето пътници бяха бизнесмени, уморени от визитите си в столицата — така че успя да долови част от шепота на влюбените и мълчаливо прокле глупостта им, характерна за всички влюбени.

Първото кацане беше в Атланта, Джорджия, три минути преди предвиденото по разписание. Рейчъл видя как Коупланд се надигна колебливо от мястото си. После се наведе към Бети и на раздяла я целуна по бузата, преди да тръгне по пътеката. След малко и Моли стана от мястото си.

Рейчъл се изправи, протегна се бавно, но в същото време леко изви глава, за да хвърли бегъл поглед към пътниците, оставащи в самолета и продължаващи за Финикс. Неколцина от тях се решиха да последват примера й и да се поразтъпчат. Но не и Бети Ъндъруд. Тя остана на мястото си, леко навела глава, разтворила някакъв роман върху скута си. Погледът й разсеяно пробягваше по страниците.

Още с влизането си Моли огледа пътниците в залата. Нямаше повече от двадесет човека, от тях няколко семейства, но повечето бяха младежи, решили да се възползват от по-евтините тарифи на нощните полети.

Коупланд я чакаше в дъното на залата, до барчето в ъгъла. Моли се приближи, готова да се нахвърли яростно върху него, но я спря предизвикателният блясък в очите му. Вече беше разбрала, че когато е влюбен, Коупланд става още по-избухлив и здравият разум напълно му изневерява. Стори й се дори, че сега той съзнателно търси повод за скарване.

— Предполагам, че вече всичко е наред — подхвърли Коупланд, когато тя се приближи към него.

Моли не отговори. Само махна с ръка, за да я последва в отделението за пушачи, в момента напълно безлюдно със стандартните си пластмасови столове и препълните с угарки пепелници. Пред вратата преминаващите пътници я изгледаха с недоумение, сякаш беше някакъв рядък, изчезващ животински вид, или опитно зайче.

— Добре се справи — започна тя и издуха струя тютюнев дим. — Как се държа Бети?

— Истинска актриса.

Моли се усмихна скептично на изтърканото клише.

Той побърза да вземе думата:

— Сигурна ли си, че безпроблемно ще стигне дотам, накъдето се е отправила?

Така Моли узна за още едно нарушение на Стивън Коупланд — той и Бети си бяха разменили адресите и телефоните, което тя изрично бе забранила. И то още при първия разговор в нейния кабинет във Форт Белвоар! Не можа да се сдържи и го прониза с унищожителен поглед.

— Нали помниш накъде трябва да потеглиш оттук? — хладно процеди Моли.

— Разбира се. Стотици пъти съм повтарял адреса, за да не го забравя дори и на сън.

„Дано не е само поредното му самохвалство…“

— Първото нещо, което ще направя утре, е да ти се обадя по телефона. Очаквам да те заваря там, Коупланд.

Флуоресцентното осветление я дразнеше. Някъде от долния етаж прозвуча металически глас, обявяващ последното повикване на пътниците за втората част от дългия полет.

— Майор Смит?

— Какво?

— Нали ще спрете всеки, който се опита да ни проследи? Искам да кажа… нали всичко ще приключи до няколко дни…

— Когато всичко приключи, ще бъдеш свободен. И нито ти, нито Бети няма да имате поводи за тревога. А сега е време да тръгваш.

Тя го изпрати със замислен поглед. Стивън Коупланд крачеше самоуверено, като че ли светът беше негов. Може би не беше чак толкова зле, че Коупланд беше влюбен в Бети Ъндъруд. По-добре, отколкото да трепери от страх за кожата си. Бети Ъндъруд поне му беше помогнала да се измъкне от лепкавото и опасно блато на страха. И докато съзнанието му е обсебено от мисълта за нея, той няма да се предаде лесно. Сега наново си припомняше младежките мечти, отново откриваше, че надеждата може да бъде по-сладка и по-възбуждаща дори и от мисълта за отмъщение.

Четири часа по-късно, в полунощ местно време, колесниците на самолета, изпълняващ полет 1410 на авиокомпанията „Делта“ от Вашингтон през Атланта до Финикс, докоснаха пистата на „Скай Харбър“4. Промениха номера на полета от 1410 на 1066. Тук Бети Ъндъруд трябваше да се прехвърли на друг самолет, заедно с оставащите до крайната точка на полета пътници.

Полет 1066 започваше след броени минути, но на пътниците се наложи да изчакат още малко заради смяната на екипажа. Моли и Бети слязоха от самолета, за да се поразтъпчат в горещата нощ, докато чакаха смяната.

— Сигурна ли си, че искаш още тази нощ да продължиш към Кеърфрий? — попита я Моли. — Мога да ти уредя стая в някой местен хотел. Ще тръгнеш рано сутринта.

— Не, по-добре е по-бързо да приключа с пътуването — отговори Бети. — По пътя ще намеря денонощен магазин и ще купя най-необходимото, за да нямам грижа на сутринта.

Моли си каза, че това хрумване е съвсем разумно.

— Ще се справиш, Бети. Всичко ще бъде наред.

— Зная. Нали ми каза, че скоро ще настъпи краят на този кошмар. Тогава ти повярвах, макар че нищо още не беше сигурно. А сега съм уверена, че всичко ще стане както си го предвидила.

За миг Моли изпита неудобство от искреното доверие на Бети. Очевидно нямаше представа какви притеснения очакваха всеки информатор, особено пък ако е жена, когато се изправи пред съдиите. Надяваше се Коупланд да не се огъне, да не се окаже страхлив негодник, да не повлече след себе си и Бети, и то в мига, когато тя най-силно се нуждае от подкрепата му.

— Утре ще ти се обадя — каза Моли. — Ще ти звъня всеки ден, докато не настъпи моментът за връщането.

— Това означава ли, че за нищо не трябва да се тревожа? Искам да кажа, заминаването беше така внезапно… Ако някой ни преследва, той няма как да разбере накъде сме тръгнали Стивън и аз, нали?

— Не, Бети, няма как да разбере — успокои я Моли. — Предполагам, че четири дни ще се окажат достатъчни. Това означава, че следващия понеделник ще ти позвъня, за да си стегнеш багажа. Можеш да разчиташ на думата ми.

Водачът на летищния автобус не прояви желание да помогне при товаренето на багажа, затова Моли беше принудена да вземе по-тежкия куфар. Бети тръгна след нея с втория куфар и чантата.

— Довиждане, майор Смит. И много ви благодаря.

Моли се усмихна и й махна с ръка, когато Бети приближи стъпалата.

— Хайде, Моли. Пътниците вече заемат местата си. Самолетът отлита след петнадесет минути.

Моли се обърна и видя зад себе си Рейчъл. Двете жени мълчаливо тръгнаха обратно към терминала.

Общото време на пътуването, включително и престоите, не надвиши единадесет часа, но на пътниците, естествено, се стори доста по-дълго.

Макар че още беше само дванадесет и половина на обяд, жегата в Лос Анджелис беше непоносима. Моли, отраснала по Източното крайбрежие, не подозираше, че понякога най-горещият сезон в Южна Калифорния може да се окаже не лятото, а ранната есен.

— Край брега е малко по-хладно — успокои я Рейчъл, докато вървяха към стоянката за таксита.

Моли беше решила да съпроводи Рейчъл до летището.

— Съжалявам, че се спречкахме тогава, напускайки Балтимор — промърмори Моли.

— Стига, всичко е наред. Имаш предостатъчно грижи. Всеки на твое място може да си изпусне нервите — отговори Рейчъл. — Понякога дори се питам как издържаш.

Моли се усмихна. Но Рейчъл видя как усмивката й помръкна, щом видя двама младежи, облечени по последна мода, които й се ухилиха предизвикателно, след което лениво продължиха напред.

— Чувствам се като глупачка — въздъхна Моли. — Знам какво може да очаквам там, във Вашингтон, но не и тук. Тук всичко ми е чуждо.

— Моли, ти избра най-разумната тактика, единствено възможната, като ни измъкна от Вашингтон. Сега вече наистина всичко е наред.

— Може би имаш право…

— Ще ти се обадя веднага щом пристигна в Кармел. Ще ми съобщиш ли резултата от разследването относно сержант Дън?

— Да. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Зная къде да търся и на кого да се обадя.

Наоколо се виждаха още няколко от последните пътници — явно за пръв път пристигащи на Западното крайбрежие, защото се озъртаха като изоставени деца. Те се усмихнаха и кимнаха на Рейчъл и на Моли. Зарадваха се, че не бяха единствените пришълци, изпаднали в затруднение.

— Сигурна ли си, че бързо ще приключиш разследването? — попита Рейчъл.

— Ако не възникнат някакви усложняващи ситуацията обстоятелства около случая със сержант Дън, всичко ще се изясни до седмица, най-много две. Но ако се наложи да се търси по-надълбоко, може да се забавя с още няколко дни. Ала това не е най-важното. Предполагам, че към края на следващата седмица вече ще имам отговорите на най-важните въпроси.

— Да, разбирам, че нямаш търпение да приключиш разследването — кимна Рейчъл. — Но който и да е преследвачът, няма да успее да те заблуди, защото е очевидно, че си решена на всяка цена да го разкриеш.

— Разбира се, че го искам — тихо добави Моли. — И кълна се, ще го направя.

— Но няма ли да ти коства прекалено много?

— Естествено, но без това няма да мине…

Рейчъл я докосна по ръката, което накара Моли да се обърне към нея.

— И докъде предполагаш, че може да стигне разследването, Моли?

— Кой знае? Може би чак до Белия дом.

Моли неочаквано прегърна Рейчъл, отривисто, може би, за да възпре следващия й въпрос.

— Ето го твоят автобус.

Опашката от чакащи нервно помръдна. Моли за последен път потупа Рейчъл по рамото. После застана на тротоара и изчака потеглянето на автобуса.

Рейчъл нагласи сака си в багажника и се настани на едно от местата до прозорците. През стъклото видя как Моли отвън й махна с ръка, преди да изчезне от погледа й.

Моли се върна в терминала, бързо премина през гишетата за проверка и се нареди пред подвижния ръкав, заедно с останалите пътници за обратния полет до Вашингтон. Заобиколи спокойно редицата пред паспортното гише, без да оглежда чакащите. Беше премного уморена от взиране в десетки непознати лица.

Погледът й машинално попадна на дрипаво момиченце, може би нямаше повече от десет години, което обхождаше телефонните автомати, с надеждата да намери някоя забравена монета от двадесет и пет цента. Моли измъкна портмонето от чантата си, отвори го и се взря в снимката, поставена под прозрачната преграда.

Беше отпреди три години, през онази прекрасна пролет във Вашингтон, когато цъфтяха черешите. Мъжът, който й се усмихваше от снимката, изглеждаше малко над четиридесет, но в засмяното му лице имаше нещо много младежко. Вятърът, рошещ косата му, беше запратил един немирен кичур на челото му. Моли бръкна в портмонето си, за да намери монета за телефон. Трябваше да се обади в града, а тъкмо сега беше най-удобният момент. Припомни си гласа му. Радостта му щеше да е примесена с изненада, със загриженост за нея и с много, много топлина, на каквато е способна само искрената безрезервна любов. Само една-единствена усмивка, само няколко негови думи като магическа пръчка бяха в състояние да изличат умората от лицето й и напрежението от тялото й.

„Не, не мога. Ще иска да разбере защо се обаждам, след като няма да мога да остана при него. Освен това, пак ще си измисли нов повод за тревоги и накрая отново ще бъда принудена да го излъжа.“

Моли върна монетата в портмонето си и се обърна с гръб към телефонните кабини, за да избяга от изкушението. Повече не биваше да позволява на когото и да било да я разсейва и да отвлича вниманието й. Много нерви й костваше да отведе Коупланд и Ъндъруд до тайните квартири и да им осигури безопасност. Усещаше, че силите й са на изчерпване. Затова бе длъжна да ги пази за последните стъпки, водещи до крайната цел. Двамата информатори бяха споделили с нея всичко, което знаеха, но никой друг не беше в течение на разкритията й. Ако обаче се окаже, че двамата информатори са я подвели с нещо, а междувременно Естърхаус открие липсващите документи, веднага ще побързат да я обвинят. Тогава сигурността на Коупланд и Ъндъруд ще бъде застрашена и не е изключено да бъдат изложени на смъртна опасност. За Моли не беше толкова трудно отсега да предвиди реакцията на достопочтения съдия Саймън Естърхаус.

Ако не беше толкова уморена, може би щеше да забележи мъжа, който мълчаливо се нареди на опашката на няколко крачки зад нея. Ако Рейчъл беше наблизо, сигурно щеше да го познае, ако не беше изтрила образа му от паметта си. Но Инженера много добре знаеше, че нищо не го заплашва. Поне не и в този момент. Беше видял как Рейчъл се качва на автобуса. Сега Моли беше съвсем сама.

6.

Инженера всъщност не беше изгубил следите на Моли Смит. Нейните информатори бяха постъпили твърде аматьорски, като бяха издали местонахождението й.

Предположи, че след като е узнала за изчезването на касетата със записа, Моли Смит ще се отправи към Управлението на Отряда за бързо реагиране в Балтимор. Следователно, тъкмо там трябваше да я причака. Но въпреки това, Инженера реши да следва Моли и Рейчъл до Александрия, а после да проследи таксито, отвеждащо Моли обратно към Форт Белвоар — съвсем лесна задача за професионалист като него. Просто ще следи неотстъпно всяка крачка на Моли Смит и тя сама ще го отведе до адресите, където се укриват нейните информатори. По-късно ще състави оптимален план за елиминирането им.

Но и на този план не бе съдено да се осъществи, защото Моли се отправи към летището, без да спира някъде по пътя. Което можеше да означава само едно — или нейните информатори се укриват някъде наблизо, или…

Да, тук нещо не беше наред. Инженера го усети веднага щом зърна изражението на Моли в залата за заминаващи пътници на „Нешънъл“. Логично беше нейните информатори да бъдат нащрек, разтревожени, панически озъртащи се, очакващи час по-скоро да се измъкнат от града. Редно беше също да пристигнат на летището сами, без охрана. Резервациите им би трябвало да са уредени предварително и да са снабдени с всичко необходимо за евакуирането им — билети, пари, резервни паспорти и така нататък. Най-накрая Инженера осъзна грешката си — при тези обстоятелства Моли в никакъв случай нямаше да се приближи към своите информатори, за да не ги издаде. По-скоро ще се нагърби с ролята на мишена, чието единствено предназначение ще бъде да отвлича вниманието на евентуалните преследвачи.

Инженера се отказа от намерението си да търси информаторите — щеше да бъде прекалено наивно, тъй като наоколо гъмжеше от стотици пътници и изпращачи. Освен това не разполагаше нито с описанията им, нито дори с приблизителни характеристики. Така че нямаше друг изход, освен да продължи да наблюдава майор Моли Смит.

Точно това направи и не след дълго усилията му се увенчаха с успех — той забеляза сред тълпата Рейчъл Колинс, младши военния следовател втора степен. Инженера веднага я позна и мълчаливо одобри предпазливостта на младата жена — тя се държеше на безопасна дистанция от Моли Смит. Веднага изостави наблюдението на Моли и се зае изцяло със следенето на Рейчъл — с надеждата, че по-младата и по-неопитна служителка ще издаде с нещо намеренията на Моли Смит. Ала Рейчъл с нищо не подсказа какво е замислила майор Смит — просто се отдалечи по коридора към терминала и след по-малко от две минути вече беше заела мястото си в салона на самолета.

Но на него му беше достатъчен фактът, че в същия самолет пътуваше и Моли Смит. Той изчака търпеливо отделянето на внушителното туловище от подвижния ръкав и изтеглянето на самолета към стартова позиция на пистата. Избра точно този момент да се втурне към стюардесата, която броеше бордните карти на пасажерите. Постара се да изглежда сериозен и искрено разтревожен. Обясни й задъхано, че е забравил да изпрати някакво много важно съобщение на сестра си, госпожица Моли Смит, на която вчера спешно се наложило да замине и нямала време да му се обади. След секунди стюардесата вече му обясняваше делово, че госпожица Смит ще лети през Атланта до Финикс с полет 1066, след което ще продължи към Лос Анджелис, но вече с полет номер 1410.

Инженера й благодари сърдечно и побърза да напусне терминала. Насочи се към офисите на компаниите за чартърни полети. След тридесет минути той вече беше на борда на „Гълфстрийм III“ — самолет, доста по-малък от боинга на Моли, но с мощни реактивни двигатели. Представителят на компанията, а след него и пилотът на самолета, които го взеха за важна клечка от някое холивудско студио, се заклеха, че преди полунощ ще бъдат в Лос Анджелис.

Веднага след излитането, зарадван и изпълнен с благодарност, Инженера им кимна сърдечно, след което се подкрепи с чаша бренди и побърза да затвори очи.

Сънят му се отрази добре. Сега, отпочинал и напълно спокоен, Инженера се връщаше във Вашингтон, в салона за първа класа. Убиваше времето с четене на „Майстора и Маргарита“ от Булгаков. Но все още не му даваше покой въпросът какъв маршрут ще избере Моли Смит на връщане.

Самолетът се приземи във Вашингтон в 6 часа и 5 минути. Утрото се оказа дъждовно и мрачно. Инженера си проби път през навалицата от пътници, очакващи транзитните полети. Той знаеше, че вчера Моли беше пристигнала с такси на летището, но Рейчъл беше оставила своя служебен седан на паркинга, в зоната за краткотрайно паркиране. Така че сега той беше готов да се обзаложи, че Моли държи в някой от джобовете си резервния ключ на седана.

Оказа се, че и този път е познал. Връзката с ключовете се полюшваше на левия й показалец. Двата ключа се поклащаха едва-едва, докато тя чакаше под навеса на автобусната спирка. Инженера знаеше, че ако беше по-топло, Моли би поела пеша към паркинга. Именно по време на тази разходка би било най-удобно за него да я отвлече. Но днес, заради снега, тя беше принудена да изчака служебния микробус.

Най-после микробусът се появи на завоя — тъмнозелен, ловко маневриращ сред оживения трафик. Инженера застана зад нея малко преди тя да прекрачи локвата от разтопен сняг, изпратена с намръщени погледи от измокрените граждани, чакащи редовния автобус от градската линия. На предното стъкло на микробуса ясно се виждаше знакът, забраняващ достъпа на неупълномощени лица.

— Моля, показвайте служебните си карти… Вашата карта, госпожо — подвикна й шофьорът.

Инженера видя колко бързо Моли му подаде служебната си карта. Очевидно я беше извадила от чантата си, още преди микробусът да се приближи към спирката.

— Окей. Следващият…

Шофьорът затвори вратите. Непрозрачните отвън прозорци и дъждът, примесен със сняг, бяха причината вътре да цари полумрак като в гробница.

— Вашата служебна карта, господине?

— Извинете. Сега ще я извадя.

Но вместо нея извади колт, 22-ри калибър, със заглушител. В лявото слепоочие на шофьора цъфна дупка, не по-голяма от ловна сачма.

Шумът от изстрела едва се чу, макар Инженера да очакваше, че ще привлече вниманието на Моли, чийто слух вероятно беше достатъчно обигран на тренировъчното стрелбище. Така и стана. Но понеже беше прекалено изтощена от пътуването, тя не успя да реагира достатъчно бързо. Юмрукът на Инженера улучи челюстта й и тя се стовари върху стоманения стелаж за багажа и мигновено изгуби съзнание.

Инженера избута трупа на шофьора на пода, намести се зад волана и предпазливо потегли по натоварената магистрала. Спря микробуса едва когато стигна до седана с военна маркировка. Чак тогава измъкна връзката с ключовете от пръста на Моли, отвори багажника и напъха в него трупа на шофьора.

Върна се в микробуса, за да завърже ръцете й с въже, а после облепи устата и очите й с лейкопласта, който откри в аптечката. Пипаше чевръсто, но същевременно извънредно внимателно — очакваше го доста дълъг маршрут, без възможност за никакво спиране.

На другия край на континента, в наетия под наем форд мустанг Рейчъл Колинс пътуваше на север по Федерална магистрала номер 101. Преди да се премести на Източното крайбрежие, на нея често й се налагаше да пресича границата между Северна и Южна Калифорния. Още не беше забравила къде бяха любимите места за засади с радари на патрулите от пътната полиция — сега, в един през нощта, пътят беше чист и безопасен, затова си позволи да вдигне до сто и шестдесет километра в час.

Измина шестстотинте километра до Кармел за малко повече от четири часа. През целия път слушаше разсеяно местните радиостанции. Оказа се, че още помнеше честотите им. Рейчъл се беше насочила към дома или поне към това, което някога беше неин дом. Изпитваше смесени чувства — беше щастлива, изпълнена с радостно очакване, но същевременно примесено с горчивина и раздразнение. Получи се доста интересен коктейл. Ползата от него беше, че нито за миг не й позволи да задреме на волана.

Щом отби от Магистрала 101, Рейчъл се насочи нагоре към хълмовете, надвиснали над океана, за да пресече крайбрежната магистрала и да навлезе в тънещите в мрак стръмни улички на Кармел.

Една патрулна полицейска кола я засече на Оушън авеню и не я изпусна чак до Фрейзър. Рейчъл спря пред къщата, излезе от колата, обърна се назад и видя как припламна цигарата на водача в полицейския автомобил. Нямаше светлини на предната веранда. Отключи вратата и протегна ръка, за да напипа ключа за осветлението. После се върна на верандата, застана под лампата и махна с ръка на полицая в автомобила, който се отдалечи безшумно, но чак след като я огледа внимателно на светлината.

Къщата принадлежеше на майка й. След дългогодишно скитане сред артистичните поселища по крайбрежието, Пени Колинс най-после се бе върнала в родния Кармел. Двете спални й бяха предостатъчни — едната тя преустрои в ателие, за да се занимава със своите фигурки от цветно стъкло. Рейчъл вече беше постъпила във Военната прокуратура и двете поддържаха връзка единствено с писма. Иначе Рейчъл рядко посещаваше майка си. Никой не можеше да разубеди Пени, че дъщеря й беше постъпила подло с нея, избирайки военната кариера, като че не й стигаха собствените й проблеми и усещането за провален живот. Всъщност, Рейчъл научаваше много повече за постиженията на майка си не от писмата й, а от витрините на скъпите бутици по Оушън авеню. Веднъж се престраши да влезе в един от тях и да попита продавача имат ли от прословутите статуетки на майка й. Остана доста изненадана и дори изпита гордост, когато мъжът зад щанда заговори с възторг за творбите „Пени К.“ — така я знаеха в артистичната общност. Почти във всяко от разкошните имения по склоновете над Пебъл Бийч можело да се намерят нейни работи. Търсели ги колекционерите от цяла Калифорния, та чак до Сан Франциско.

Рейчъл изтръпна от ужас, когато научи, че госпожа Пени К. била неизлечимо болна от рак — тайна, която тя навярно беше решила да скрие от дъщеря си и да я отнесе в гроба.

Къщата леко миришеше на влага, дори на плесен. Рейчъл отвори клапата на отдушника над камината, стъкна цепениците и подпалките, след което драсна кибритена клечка. После отиде в банята да се измие, след което домъкна от леглото в спалнята стария юрган. Сгуши се на ъгловия диван, загледана в пламъците. Заспа неусетно, без да разбере, че огнените езици се бяха пренесли в сънищата й.

Моли помръдна, преди да дойде в съзнание в студеното тъмно помещение. Когато зрението й постепенно се адаптира, тя откри, че може да вижда. Всичко наоколо тънеше в лека мъгла.

Усети някаква опора зад гърба си. Нещо като маса, покрита с дебела и гладка изкуствена материя.

„Нима това е хирургическа маса?“

Ръцете й бяха опънати настрани, а краката й — разтворени, притиснати върху масата.

Китките и глезените й бяха завързани с дебело въже, което за щастие, поне не беше много кораво. И не беше пристегнато докрай, така че й оставяше малко свобода на движение. Но съвсем малко.

„Какво е това въже? Да не е кабел с гумена изолация?“

Обувките й бяха свалени, но усещаше познатия допир на дрехите си по кожата. Не беше изнасилена — доколкото можа да прецени, лежаща завързана върху масата, все още не успяла да се окопити докрай.

Но в същия миг я прониза нетърпима болка. В долната челюст. Езикът й предпазливо опипа венеца — липсваха три от долните й кътници. Костта под венеца пулсираше болезнено. Тя притвори очи, омаломощена от болката. И си спомни юмрука, вдигнат срещу лицето, удара, от който главата й се бе отметнала назад… и хрущенето на изкъртените й зъби.

Припомни си юмрукът, но не и лицето зад него. Ала Моли знаеше кой можеше да бъде — само куриерът. Сега най-важното за него беше дали бе успяла да зърне физиономията му.

— Шофьорът на микробуса е мъртъв.

Изрече думите, може би само за да чуе собствения си глас. Оказа се леко издрезгавял заради пресъхналото й гърло. Но това, което не очакваше, беше отговорът, долетял някъде отзад, над главата й:

— Да. Мъртъв е.

Тя извъртя глава надясно и едва тогава го видя — седнал в удобно кресло, с някаква книга в скута си. Лицето му беше скрито зад блестяща маска, в сребристо и зелено, изящно изрисувана, покриваща цялото му лице — носа, скулите и дори очите.

Той се надигна и Моли видя, че беше облечен в черно поло и тъмносини панталони. Не успя да забележи някакви отличителни знаци — брадавици, бенки или белези по брадичката и врата. Нямаше часовник на китката си, нито пръстени по ръцете си. Нищо, което да може да бъде запомнено, за да бъде използвано по-късно за разпознаването му.

Изглежда, че той веднага схвана какво целеше тя с огледа. Но гласът му остана спокоен, дори леко загрижен, като на пастор, повел паството си на пикник в чест на църковен празник.

— Добре. Успя да ме огледаш. И разбра, че не откри нищо забележително, нали? Така че вече можем да приключим. — Непознатият додаде след кратка пауза: — Ако те интересува каква е тази маска, поне по този въпрос мога да задоволя любопитството ти. Маската е венецианска. Не знам дали си присъствала на зимен карнавал във Венеция. Забележително зрелище. Можеш да ми имаш доверие.

Инженера дръпна завесата от бял плат, окачена на ролки към паравана от неръждаема стомана. Моли видя, че зад завесата е скрита количка със санитарен поднос, върху който грижливо бяха подредени няколко спринцовки и ампули с плътни гумени запушалки.

В този миг я сепна миризмата, която се излъчваше от него, въпреки плътното поло, вдигнато до адамовата му ябълка. Тя познаваше отнякъде този аромат, помнеше колко й беше скъп навремето… Но не и излъчван от този мъж. И тогава я осени прозрението — в залата, където заседаваше сенатската комисия! Същият парфюм я бе облъхнал тогава… Малко преди да излезе в коридора…

— Можеш да ме наричаш просто Джим, Моли.

Той повдигна чантата, нейната чанта, така че тя да може да я види.

— Изглеждаш забележително добре за жена, която на два пъти е прекосила за едно денонощие цялата страна. Но след като не си възнамерявала да спираш никъде, за къде се бе запътила, всъщност?

Моли дори и не искаше да мисли, че той през цялото време е дебнел всяка нейна стъпка. Не искаше да слуша какво точно й говори. По-важното беше как изговаря фразите. Търсеше нещо индивидуално, неповторимо в интонацията му — следи от акцент, фъфлене или някакъв друг говорен дефект. Обаче гласът на Джим звучеше гладко и плавно като на коментаторите по телевизията.

— Тук е пълно с безинтересни дреболии — изрече той, докато ровеше в чантата й. — Освен това.

Измъкна отвътре синя метална кутийка и я разклати така, че Моли чу как вътре хапчетата издрънчаха. С другата си ръка непознатият размаха някаква кафява папка. Моли не успя веднага да се досети, че в такива папки се съхраняваха медицинските картони на всички членове на Военната прокуратура.

— Според данните от последните ти прегледи, някъде преди една година, тогава ти въобще не си се нуждаела от лекарства. Какво се промени оттогава, Моли?

— Мигрена… — едва чуто прошепна тя.

— Аха… Истинска напаст, признавам. И докторът ти предписа кафергот?

— Не. Имитрекс.

Инженера се замисли.

— Да-а. Разбирам, че сега не си в настроение за разговор.

Моли с тревога проследи движенията на ръката му. Той изсипа съдържанието на кутийката в дланта си. Нямаше съмнение, че вече е проверил какви са тези хапчета. Липсваше името на производителя — беше нанесен само фармацевтичният сериен номер. Ако той е имал време да извърши проверка, сигурно е разбрал, че го бе излъгала.

Мъжът, който се представи с името Джим, остави кутийката с хапчетата върху санитарния поднос и пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Е, Моли, какво ще кажеш да започваме? Зная за Дън. Зная и за информаторите. Зная дори и за младшия военен следовател Рейчъл Колинс. Дън вече е мъртъв и това е добре. Но това, което не е добре, е, че информаторите все още са живи. Трябва да ми помогнеш да го уредя. Не е зле да започнем с имената им и с адресите на убежищата им.

— Ти ли уби Норт? Дън ли беше твоят агент?

Инженера въздъхна уморено.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя още в началото. Налага се да проведем еднопосочен разговор, както му казват специалистите по комуникации. Или казано по-просто, въпросите ще задавам само аз. За теб остават отговорите.

— След което ще ме ликвидираш!

— Не е задължително. Нали не си видяла лицето ми. Не знаеш нищо за мен. Естествено, ще бъда принуден да те задържа тук, докато приключа нещата. И ако сега се опиташ да ме излъжеш, ще се върна и ще бъдем принудени двамата с теб да започнем всичко отначало…

— Къде се намираме? — прекъсна го Моли.

— Ако се надигнеш, макар и малко, ще успееш да се огледаш и да разбереш къде си попаднала. Моля, нали си мой гост.

Моли притвори очи. Искаше й се да престане тази непоносима болка в челюстта, причинена от удара му. Надигна се с усилие, доколкото й позволяваше въжето, пристегнато около китките й.

Джим се отмести и тя видя зад гърба му висока стена, облицована с бял мрамор. По цялата й дължина бяха опънати лавици с подредени върху тях бутилки вино. Стори й се, че бяха стотици. Но прекаленото напрягане на мускулите я измори и тя се отпусна безпомощно.

— Не е зле за първи опит — похвали я Инженера. — Но ако искаш да постигнеш нещо, трябва да си в по-добра форма.

— Изба за вино… — прошепна тя.

— Казват, че тук имало повече от три хиляди бутилки. Може би, преди да те оставя сама, ще отпуша една бутилка специално за теб. Просто така, за да не скучаеш, докато ме няма.

Тази идея му се стори толкова забавна, че той се засмя. Моли се огледа с надеждата, че ще успее да забележи нещо, което ще й помогне да открие мястото по-късно. Може би онзи ъгъл, със зелените петна по пода. Или онази маса там, покрита с нещо като зебло, с оставените върху нея бели латексови ръкавици.

Но в този миг неочаквано прозрение блесна в съзнанието й. Имаше ли надежда някога да се измъкне жива от това подземие? Или тук ще намери смъртта си? Колко ли щеше да се наложи да чака? Защо си бе направил труда да се добере до медицинския й картон? И как беше успял да го измъкне? Какво лекарство ще сложи в спринцовката?

— Може би ще одобриш избора ми, ако ти предложа „Корто-Шарлеман“.

— Извинявай, но не разбрах…

— Ще ти оставя една бутилка „Корто-Шарлеман“. — Той отново се засмя, възгордян от хрумването си. — Но при едно условие: ако си много, много послушна.

Надигна се, приближи се до нея, смъкна панталоните й и с внимателен жест изви коляното й. Тя усети хлад по кожата си, когато той изми със спирт вдлъбнатината отзад.

Смъртта сякаш се усмихна на Моли, нашепвайки й, че е в сигурните ръце на професионалист. Той явно знаеше много добре, че следата от проникването на иглата на спринцовката в тази зона доста трудно се открива при аутопсия.

Мъжът вече държеше спринцовката в дясната си ръка, а ампулата — в лявата, като леко я разклащаше. Моли видя как иглата проби гумената запушалка, видя как буталото бавно, но неумолимо се изтегля нагоре.

— Нямам време за изтезания, а освен това подобни методи понякога не дават задоволителни резултати — обясни той. — Така че, налага се да прибегнем до помощта на тази специална смес — мое изобретение. Съдържа амфетамини, натриев пентотал с висока степен на чистота и още една-две съставки, но тях вече не мога да ти спомена, защото са професионална тайна.

Когато чу обясненията му, Моли се вцепени от ужас. Трескавите й мисли бяха изпълнени с несекващата болка в челюстта, с вида на иглата на спринцовката, приближаваща се като жило към крака й, с думите му… Защо й обещаваше, че повече няма да й причинява страдания?

Неочаквано тя си спомни за Лос Анджелис, за телефонните кабини на летището, за мъжа на фотографията. Сякаш още усещаше монетите, които бе стискала в дланта си. Защо не ги беше използвала тогава? Дрън-дрън… И гласът от другия край на линията… Гласът, който никога повече нямаше да чуе.

Смъртоносният коктейл вече проникваше в кръвта й, нахлуващ из вените й като приливна вълна. Джим продължаваше да й говори нещо с нежен глас, май че я увещаваше да не плаче. Защото две едри сълзи се отрониха изпод клепачите й и се плъзнаха надолу по страните й. Той бързо измъкна от джоба си кърпа, наведе се над нея и ги избърса.

Питаше я за информаторите, споменаваше и името на Рейчъл. Моли отвори уста, но думите отказваха да излизат. Преглътна мъчително, усетила соления привкус на кръвта. Видя как Джим рязко се изправи. Но не можа да зърне върха на езика си, изскочил от устните, голям колкото нокътя на палеца й.

Задави се. Вече виждаше кръвта, бликаща между треперещите й устни. Опита се пак да преглътне, ала не успя. Коктейлът от спринцовката кипеше в артериите й, устремен към сърцето, за да го напомпа и пръсне.

Последното, което Моли Смит видя — преди черната пелена завинаги да се спусне пред очите й — беше ужасът, изписан върху лицето му, примесен с недоумение. Стори й се, че чува смеха, надигащ се в гърдите й, дори за миг повярва, че не сънува — радостна, че беше успяла да го измами миг преди смъртта да я отнесе.

Училището за децата на служителите от дипломатическия корпус в Джорджтаун беше основано през 1938 година. Сега, почти шестдесет години по-късно, канадският посланик вдигна голям шум, когато узна, че още не е отстранена старата мазилка, съдържаща азбестови влакна — заради старата противопожарна технология на строителство. Никой не успя да разубеди посланика, че може да има друга причина за астматичните пристъпи на сина му (ученик в това училище). Резултатът беше поредица от гневни статии в пресата.

Най-после училището беше затворено и дългоочакваният ремонт започна. Очакваше се да приключи преди началото на следващата учебна година, през есента. Ала закъсненията в доставките на някои материали и особено непредвидената от никого стачка на превозвачите провали графика на строителите. Така че сега една трета от сградата, източното крило, остана запечатана и недостъпна за учениците.

Запечатана, но не и недостъпна за Шон Флин, осемгодишният син на първия секретар на ирландското посолство. Майката на Шон беше останала в Белфаст и момчето, за разлика от съучениците си, разполагаше с повече свободно време, за да скита из опразнените помещения с изпокъртена мазилка. Строителните компании в Америка не бяха толкова стриктни като например тези в Англия, където всяка порутена сграда се обявяваше като опасна за живота. На малкия Шон изоставената химическа лаборатория изглеждаше като командна кабина на извънземен космически кораб — с разнебитен покрив, с купчини отломъци от мазилка и бетон по пода, с показващите се по стените летви под изпопадалия хоросан. Само тук Шон можеше да остане на спокойствие, скрит от всички, за да смукне набързо от цигарата и да пофантазира на воля как лети в космоса, увлечен в преследването на зли чуждоземни същества.

Отекна звънецът за края на междучасието. Шон моментално хвърли цигарата на мръсния под и я стъпка. Огледа се и едва сега видя, че нещо тук не беше както преди. Вратата на стария хладилник, използван някога за съхраняване на стъклениците с реактивите, беше леко открехната. Съвсем малко, но момчето отлично си спомняше, че досега бе била плътно затворена.

Шон беше гледал много телевизионни сериали, в които хлапета използват изоставени хладилници като скривалища, но след като се напъхат лекомислено в тях, тежката врата се захлопва зад гърба им и те остават завинаги заключени в тях, защото никой не може да чуе писъците им. Върховно!

Масивната стоманена верига, стягаща скобата на стената и ръкохватката на вратата на хладилника, доскоро беше заключена с голям жълт катинар. Но сега катинарът беше свален, а веригата висеше до пода. Вратата на хладилника не беше затворена.

Шон винаги беше гледал на лабораторията като на свое убежище, недостъпно за останалите. С никого не беше споделил за откритието си. Винаги когато се прокрадваше насам, внимаваше някой да не го проследи. Не искаше никой да узнае за тайната му. Но ето че някой друг е бил тук. Някой от строителите може би?

Той се огледа предпазливо. Всичко останало си беше на мястото. Защо строителите ще се интересуват само от хладилника?

Трябваше да провери какво има в него.

Шон си проправи път през празните, покрити с прах шкафове и лабораторни маси. Пристъпи внимателно, привел глава. Изведнъж съгледа следи от стъпки по прашния под. Веднага се насочи по тях, без въобще да му хрумне, че унищожава ценни улики.

Първото, което го озадачи, беше отвратителната воня като от развалени яйца. Притисна длан към носа си и се извърна настрани, за да си поеме дъх. Щом се добра до масивната врата на високия хладилник, той я побутна с ръка. Очакваше да не се помръдне, ала за негова изненада, тя изскърца и се оттласна към близкия шкаф. След това се върна обратно, но не можа да се затвори, защото й попречи човешка ръка, внезапно изскочила от вътрешността на хладилника.

Шон остана вцепенен за секунди, парализиран от страх. Отвътре се показа рамо. След това и най-ужасното — главата. Безжизненото тяло се строполи на мръсния под в краката му и червата му сякаш се обърнаха. Ужасеното момче леко извика и усети топла урина да се стича по бедрата му. Едва тогава му проблесна, че може да тича. И да крещи с все сила.

7.

Полицейският отряд от отдел „Убийства“ във Вашингтон успя да разпознае трупа на тридесет и седмата минута след кошмарната находка на Шон Флин. Един от детективите, пристигнали за огледа, откри дамска чанта, захвърлена в ъгъла. В нея намериха шофьорска книжка на името на майор Моли Смит.

Съгласно инструкциите при подобни ситуации, лейтенантът, ръководещ разследването, веднага позвъни в Управлението на Военната прокуратура във Форт Белвоар. От самото начало беше ясно, че случаят няма да бъде оставен само на местната полиция. Полицаите и детективите от Военната прокуратура ще се надпреварват кой пръв да разкрие убиеца, но дано поне се държат по-цивилизовано. До голяма степен това щеше да зависи от заключенията на експертите, натоварени с аутопсията.

Лейтенантът не очакваше, че големите шефове ще проявят особен интерес към случая.

Дежурният офицер във Форт Белвоар, лейтенант Бил Джесъп, регистрира обаждането от Вашингтон и реагира както при стандартно полицейско съобщение. Полицаят от отдел „Убийства“ още говореше по телефона, когато Джесъп натисна бутона, за да сигнализира по спешност аварийната група от четирима следователи към Военната прокуратура. Не беше изтекла и минута, когато в кабинета се втурна майор Кенет Дейвс. За да съкрати обясненията, Джесъп направо му пусна записа от разговора с Вашингтон. Дейвс го изслуша докрай и посегна към телефона на бюрото, за да вдигне на крак хората си.

— Да се обадя ли на Холингсуърт? — предпазливо попита Джесъп.

Дейвс се замисли за миг.

— По-добре е да му докладваш още сега. Замесено е онова момче от училището с особен статут. Знаеш, че тези дипломатски синчета са любимци на журналистите. Да, няма как да се оправим без помощта на Холингсуърт.

— Имам предчувствието, че онези от Вашингтон ще решат, че е редно сами да поемат случая.

— Да бяха само те… Учениците в онова училище до едно са деца на чужди дипломати и Държавния департамент ще вдигне голям шум. Ще видиш, че работата ще опре чак до ФБР.

— Тогава какво ще предприемеш?

Дейвс извади цигара и почукна с нея по табакерата си, преди да щракне запалката.

— Първо ще я прибера тук — тихо процеди той. — Тук, където служеше и където можем да й осигурим последни грижи. — Замълча за миг-два, преди да продължи: — А ти предай на Холингсуърт, че не искам никой да ми се пречка, докато си върша работата.

Д-р Скот Керъл, главен съдебен лекар към вашингтонското полицейско управление, навремето беше служил като полеви хирург. Във Виетнам се беше нагледал на ранени войници и офицери, заловени в плен и жестоко измъчвани от неприятеля. Сега, като хвърли още един поглед върху масата, на която беше положен трупът на майор Моли Смит, отново го завладяха спомени от фронта. В онези дни, в жабката на арматурното табло на полковата катафалка, използвана и за аутопсии, поне можеше да се намери плоска манерка уиски.

— Колко време е изминало от момента на смъртта?

Д-р Керъл, възрастен, но все още строен мъж, наскоро прехвърлил шестдесетте, примигна уморено. Майор Кенет Дейвс си каза, че лекарят смътно прилича на проскубан щъркел.

— Не много. Не повече от пет часа.

Дейвс учудено вдигна вежди — лекарят държеше ламаринена кутийка. Той внимателно отвори капака. Вътре имаше пет бледосини хапчета.

— Имала е проблеми със сърцето.

— Да, така е — кимна Дейвс. — Поставиха й диагноза миналия месец. Съставиха й допълнителен медицински картон. Затова шефовете я товареха предимно с канцеларска работа.

— Но този, който я е отвлякъл, е знаел много добре какво върши — продължи Керъл и посочи голия труп. — Има следи само от убождане с игла от спринцовка, но не и от удари. Това не е садистично спонтанно убийство, защото всичко е било подчинено на строга методичност. За тази цел се изисква да разполагаш с някое усамотено място. Твоят човек е успял да си го осигури.

Той обърна дясното коляно на Моли, а после и лявото.

— Не са много хората, които знаят, че при убождане в тази зона болката може да е много силна. Но той го е знаел.

Лицето на Дейвс остана сковано, обаче от погледа на опитния патоанатом не убягнаха леките признаци за повишен приток на кръв към лицето.

— Искам да знаеш всичко това, защото може да ти бъде от помощ при разследването. Въпреки мястото на поставянето на инжекцията, тя не е страдала дълго, сърцето й просто не е издържало. Сигурен съм в това.

Дейвс настръхна и напрегнато сведе глава към събеседника си.

— Макар да изглежда ужасно, ти твърдиш, че не се е мъчила, нали?

— Цялата работа е в начина, по който кръвта се е съсирвала. Убиецът очевидно не е знаел, че жертвата му е имала слабо сърце. Мога да си представя какъв ужас е изпитала, когато пулсът й се е ускорил рязко и кръвното й налягане се е повишило. Дори не е усетила убождането. Защото сърцето й е спряло, още преди да усети действието на инжектирания препарат.

Керъл отпусна ръка върху рамото на лекаря.

— Следователно, каквото и да се е опитвал да изтръгне от нея, нищо не е постигнал.

Дейвс беше застанал в ъгъла на залата за аутопсии, наблюдавайки как подготвяха трупа за изнасяне, когато клетъчният му телефон иззвъня.

— Холингсуърт нареди да ти предам, че си длъжен веднага да му докладваш, ако някой се опита да ти пречи — докладва Джесъп. — Каза още, че е готов да им смаже топките.

— Добре, значи всичко е наред — успокои го майор Дейвс. — Ще остана още малко в залата. Сега ме слушай внимателно: искам да зная с какви случаи се е занимавала през последните месеци. И кого е разследвала. Струва ми се, че… че е била подложена на особено жесток разпит.

Дейвс чу в слушалката как на другия край на линията Джесъп яростно изсумтя.

— Искаш да кажеш, че след отвличането е била измъчвана? — Думите му обаче не прозвучаха като въпрос.

— Да, но е умряла прекалено бързо, за да узнаят нещо от нея — уточни Дейвс. — Така че съм длъжен да проуча с какво се е занимавала. Какъв е бил последният й случай? И кой младши военен следовател е бил прикрепен към нея като оперативен помощник?

— Това вече го проверих. С нея е работила Рейчъл Колинс, младши военен следовател втора степен. Колкото до текущите й дела… нищо не можах да открия. Графикът й е бил добре прочистен.

— Да не би да е криела нещо?

— Не ми се вярва. Сега претърсваме кабинета й, както и апартамента. Ще видим дали ще се натъкнем на нещо съмнително.

— Искам да разпитам Колинс.

— Естествено, че ще поискаш — глухо отвърна Джесъп. — Работата е там, че е изчезнала. Шефът й ми съобщи, че вчера е напуснала Управлението с багаж.

— Има ли депозирана молба за напускане?

— Не.

— Домашен адрес? Или телефон?

— Единственото, което знаем, е, че има наследствена недвижима собственост в Кармел, Калифорния. Още не съм звънил там, защото тя може наистина да е там. Ти да не искаш да я подплашим, като й се обадим?

— Не може ли да се разбере със сигурност къде е заминала? Защо не провери в досието й?

— Няма нищо, което да ни насочи. Но има нещо любопитно — двете с Моли Смит са се познавали отдавна, още от школата за военни следователи. Смит е била наставник на Колинс. Били са много близки, дори едната е вписала другата като наследник в завещанието си и обратно.

— Да не са били лесбийки?

— Не. Поне според данните от проверките с детектора на лъжата. Между другото всички сведения сочат, че са се виждали само по служебни въпроси.

Дейвс си спомни за казаното преди малко от лейтенант Джесъп.

— Нещо не ми харесва с тези завещания. На колко може да се оцени апартаментът на майор Моли Смит? На петдесет хиляди?

— Да. Обаче имотът на Рейчъл Колинс в Калифорния вероятно струва половин милион долара. Не мисля, че тази версия ще ни бъде от полза.

— Непременно трябва да открия тази Колинс и лично да я разпитам.

— Да, това е твое право — съгласи се Джесъп. — Но ако се окаже, че е дезертирала, всеки военен полицай на изток от Мисисипи ще разполага със снимката й. Няма да успее да изтрие петното от досието си, дори и да представи най-правдоподобно обяснение.

— Онези лешояди от медиите вече надушиха ли мършата?

— Още не са.

— Предлагам ти засега нищо да не им съобщаваме. Да ги оставим да си поблъскат главите. Опитай се да се свържеш с Колинс. Ако не успеем да я открием до полунощ, веднага ще обявим национално издирване.

Инженера се върна в „Уандърленд Тойс“. Като изпълнителен директор той имаше право на луксозно обзаведена баня в съседство с кабинета, в която душкабината и седалката бяха облицовани с гранит. След освежителен горещ душ той се приближи до внушителния вграден гардероб от кедрово дърво, за да прибере в него черното поло, светлокафявите панталони и кашмиреното сако.

Сега, разположил се пред бюрото, той запали пура и включи телевизора, за да проследи обедната новинарска емисия.

Досега никога не бе се сблъсквал с майор Кенет Дейвс, когото в момента една от водещите репортерки интервюираше. Тя очевидно му беше много ядосана, защото едва не натика микрофона в лицето му, но Дейвс се възползва от любимия прийом на опитните футболни полузащитници, като се извърна с рамото си към нея и леко я изтика встрани, макар да изглеждаше, че журналистката е виновна за сблъсъка.

Инженера познаваше този тип мъже. Сега, след откриването на трупа на Моли Смит, трябваше да се очаква, че майор Дейвс ще израсне в служебната йерархия. Следователно, Инженера беше длъжен час по-скоро лично да посети Форт Белвоар.

По пътя към Форт Белвоар той улови няколко от местните радиостанции. Водещата новина беше ужасяващото разкритие в училището в Джорджтаун. Инженера остана доволен, че в репортажите не споменаха за предмети, които той евентуално може да е пропуснал, претърсвайки апартамента на Моли Смит.

Сградата във Форт Белвоар, в която се намираше апартаментът й, имаше вид на общежитие със скромни гарсониери за несемейни офицери. На семейните военни обикновено предоставяха жилища в четириетажни тухлени сгради. Инженера беше пристигнал с мотоциклет. Никъде не видя пропускателен пункт, където да му поискат документите. Всъщност, през целия жилищен комплекс минаваше една от градските автобусни линии.

Преди да потегли, той се постара да подбере облеклото си така, че да прилича на цивилно лице — като онези, които често бяха призовавани в армейските служби за справки около поредната мобилизационна кампания. За целта избра от богатия си гардероб старо кожено яке — модел, който навремето носеха всички американски летци. Спортното яке отлично си пасваше с мотоциклета — така изглеждаше като запален, но самотен любител на високите скорости.

Ключалката на апартамента на Моли не му създаде никакви проблеми. Още от входното антре той разбра, че майор Моли Смит е била спретната личност, която не е обичала досадни сувенири и дреболии. Това много го улесни при огледа на помещенията. Инженера намери скривалището й за ценни документи точно там, където би трябвало да се очаква — в малка, грижливо заключена метална кутия под дъските на пода в кухнята.

Вътре имаше обичайните любовни писма, писма от близките й, няколко стари снимки, свидетелството й за раждане, копие от завещанието й… и бележките, заради които Инженера се бе решил да проникне с взлом в апартамента й.

Той отлично разбираше, че му бе провървяло дяволски с бележките. Защото днес едва ли не всичко вече се съхраняваше в паметта на компютрите. Но Моли очевидно не се бе числяла към компютърното поколение. Инженера реши, че тя е умеела да борави с компютър само доколкото й е било необходимо в службата. Но може би не е искала тези сведения да станат достояние на някой компютърен хакер. Нямаше трети вариант, с който да бъде намерено обяснение на странния факт, че Моли Смит е криела в дома си записките относно разследването си около загадъчната смърт на генерал Норт.

Докато разглеждаше съдържанието на металната кутия му хрумна още нещо. Отново се взря в листата, изписани с прилежния почерк на Моли. Възможно ли е тя да е укрила някъде ксерокопия на тези записки?

Разбира се, че се е погрижила за това. А копията е съхранявала в някой трезор, който за нея е изглеждал достатъчно надежден — например, в личен сейф в подземията на банка „Ригс Нешънъл“. Иначе за къде другаде може да е този ключ, който той намери в металната кутия?

Находката беше не по-малко ценна за него от първата, която бе открил в металната кутия. Оставаше да се добере и до копието, и то с помощта на лицето, което единствено притежаваше право на достъп до сейфа на Моли Смит в онази банка.

Той върна металната кутия в скривалището, провери дали не е оставил някакви следи и побърза да напусне апартамента.

Инженера тръсна пепелта от пурата си в кристалния пепелник, остави я там и се извърна към екрана на телевизора. Историята около убийството на майор Моли Смит се развиваше точно така, както беше очаквал — отряд от Военната прокуратура щеше да проведе собствено, паралелно разследване — независимо от това на отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон — което само щеше да увеличи бъркотията. Досега никой не беше обелил и дума за двамата информатори на Моли по простата причина, че никой не подозираше за тяхното съществуване.

Все пак Инженера беше принуден да признае, че Моли беше оставила след себе си истинска главоблъсканица. Колко умело успя да го заблуди, че онези хапчета били против мигрената й! И колко наивно беше постъпил той, като не бе проверил какво всъщност беше лекарството! Достатъчно беше само да потърси кода, щампиран на опаковката, във фармацевтичния наръчник.

Беше убеден, че Моли е пожелала да умре, за да го заблуди и да скрие от него информацията, която му беше необходима. Но на практика именно опитите й да опази тайната си го бяха подтикнали да замине за Форт Белвоар, за да открие грижливо скритата метална кутия.

Той още веднъж посегна към пурата и разгърна листата с бележките на майор Моли Смит. В тях Стивън Коупланд беше означен като господин X, а съучастничката му, прелестната Бет Ъндъруд — като госпожица Y. Инженера лесно си спомни имената им. Този, който му беше възложил задачата, веднъж ги споменал — в деня, когато Инженера бе приел поръчката и бе попитал кои са най-подозрителните субекти, замесени в историята. Тогава тези имена бяха мимоходом споменати, като двамата мъже не им бяха отдали особено значение. Възлагателят бе махнал с ръка, успокоявайки Инженера, че е пълна глупост да се очаква именно Коупланд и Ъндъруд да се окажат в дъното на аферата. Доста по-късно пролича, че е била допусната сериозна грешка, ала тогава вече нищо не можеше да се направи. Моли ги бе взела под крилото си като важни свидетели.

Инженера прочете внимателно записките на Моли и мълчаливо я поздрави за прецизното отсяване на истината от лъжливите следи, лекомислените догадки и глупавите внушения. Дори може да се каже, че е била прекалено умна… Докато препрочиташе страниците, той се запита дали е записала всичко, до което е успяла да се добере. Ето например истинските имена на Коупланд и Ъндъруд не се споменаваха никъде в записките й. Както и местата, където се укриваха. Което всъщност беше най-важното на сегашния етап.

„Доста благоразумна се оказа ти, Моли…“

Но и с това затруднение той можеше да се справи. Наистина, ще му отнеме малко време, с което ще се вдигне за кратко кръвното налягане на възложителя, но нали в края на краищата всичко щеше да бъде наред?

Протегна ръка към телефона през гъстия дим, без да отделя поглед от визитната картичка на толкова полезния д-р Уайсбърг.

Когато вестта за неочакваната смърт на майор Моли Смит беше разпространена от медиите, Бети Ъндъруд спеше в къщата в Кеърфрий, щата Аризона.

А в Кармел Рейчъл Колинс се мяташе неспокойно в завивките си, легнала на мекия диван. Отблясъкът на тлеещите въглени в камината озаряваше с великолепен златист загар лицето й, сякаш се опитваше да прогони мрачните демони, обсебили съня й.

Само Стивън Коупланд в Атланта, вече станал от леглото и приключил със сутрешното бръснене, би могъл да хване най-ранната сутрешна емисия — заради разликата в часовите зони. Но за съжаление точно в този час той излизаше от хотела, придружен от една жена агент по недвижими имоти — която бързаше да му покаже един особено привлекателен обект.

8.

Принуден да изчака началото на срещата, израелският министър-председател седеше в салона за високопоставени гости, преструвайки се, че слуша внимателно безобидното бърборене на първата дама.

В Овалния кабинет беше включена конферентната линия — по нея звучеше поредното, изпълнено с надути фрази изявление на говорителя на Камарата на представителите относно наложените ограничения в правителствените разходи, с оглед предстоящите корекции на предвидените в бюджета на страната дотации за фермерите. Президентът го слушаше с половин ухо, като използваше всяка възможност, за да хвърли бегъл поглед на шестте страници, оставени на бюрото му.

Когато най-после изчете всичко, той погледна към Саймън Естърхаус, наведе се напред и понечи да изключи бутона на интеркома.

— Франк, запомних всичко по-важно от твоя доклад — хладнокръвно излъга той. — Но сега очаквам разговор с Москва. Ще се чуем отново след тридесет минути — обеща президентът и натисна бутона.

Сега можеше най-после да завърти високия си стол по посока на дивана, където чакаше съдията.

— Този тип е способен да ме довърши с дърдоренето си!

— Съжалявам, господин президент, но предположих, че е разумно да докладвам лично на вас.

— Да, да, така е, но сега въпросът е дали още някой знае? — Президентът кимна към документа на бюрото. — Колко копия има от тези бележки?

— Това е оригиналът. Ако майор Смит е била толкова предпазлива, колкото ми я описаха, би трябвало да се е погрижила за резервно копие. Но не го намериха нито в нейния компютър, нито в апартамента й.

— А в някой банков трезор?

— Сега проверяват банковия й сейф. До един час ще знаем резултата.

— Ти лично ли извърши проверките?

— От записките й личи, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност. Готов съм да подпиша постановление за съдебно дирене.

— Искам да не се протака, Саймън.

— Ще направим всичко, което е по силите ни, сър. Но сега най-важното е да демонстрираме, че разследваме енергично и решително обстоятелствата около смъртта на майор Моли Смит. Не бива да се оставим да ни изненадат неприятно — ако някой успее да се добере до нейните бележки и ги публикува…

Президентът нервно прокара ръка през косата си. Макар че наскоро беше навършил шестдесет и две, тя все още беше гъста и лъскава. Подчинените му често го ласкаеха, като я сравняваха с буйната коса на Линкълн.

— Енергично и решително… За бога, Саймън, да не би тази жена да е по-опасна и от чумата?

— Все още не знаем това, сър. Или поне не можем да го твърдим категорично.

Естърхаус рядко повишаваше тон. Може би защото беше сред онези облагодетелствани от съдбата мъже, които умеят да привличат всеобщото внимание, въпреки че не притежават нито красив външен вид, нито внушителна фигура, нито изразително лице. Наистина дрехите му бяха подбрани с безупречен вкус, ала това все пак бе само една обвивка. Петдесет и пет годишен, той изглеждаше чудесно и с лекота можеше да мине за десет години по-млад. Ала тайната на силата му се криеше другаде — може би в тъмносините му, почти виолетови очи, които никога не трепваха. Или в непоколебимата увереност, която излъчваше, сякаш си бе осигурил свише невидимо, тайнствено покровителство, което го правеше неуязвим. Може би именно затова изпитваха респект към него. И страх.

Президентът, син на фермер от Луизиана, отрасъл сред фъстъчената плантация на баща си, беше един от малкото, които оценяваха по достойнство влиянието на съдията Естърхаус, макар че винаги бе избягвал да се съобразява сляпо с препоръките му. Искаше му се това могъщо влияние да бъде впрегнато за подобряване дейността на Върховния съд. Президентът бе твърдо убеден, че там напоследък цари пълен хаос и ненужни търкания. Именно Естърхаус би могъл да внесе ред, като оглави тази толкова важна институция.

— Знаем със сигурност, че Моли Смит е била убита — натъртено произнесе президентът. — От неизвестен убиец. Или убийци. Въпросът е дали е изпратила този пакет, защото се е опасявала за живота си? И ако е така, защо го е изпратила тъкмо на теб.

Естърхаус уморено кръстоса крака.

— Сър, никога не съм се срещал с майор Смит. Не бях чувал дори името й до тази сутрин, когато това — посочи той големия бял плик — беше оставено на бюрото ми в кабинета.

— От кого?

— Моята секретарка ми каза, че бил някакъв куриер. Той не се е подписал за доставката на пакета, но тя успя да си припомни името на компанията за куриерски услуги. Моите хора веднага разучиха, че става дума за малко известна компания със седалище в Александрия. Тамошният служител помни само, че пакетът е бил предаден от някаква жена. Платила в брой, така че не можем да я проследим чрез кредитната й карта. Показали му снимка на майор Моли Смит, обаче служителят от гишето в Александрия не посмял да гарантира, че е била тя. Така че се налага да приема единственото правдоподобно обяснение, господин президент — майор Моли Смит е избрала тъкмо мен като получател на този пакет, защото аз оглавявах сенатската комисия по разследването около смъртта на генерал Грифин Норт.

— И ето, сега тя е мъртва — глухо заключи президентът. — Без никакви следи, че е била заплашвана или измъчвана… Хм, не ти ли се струва, че тук има нещо странно? Една жена ти изпраща подробно описание на резултатите от своето разследване, проведено тайно, без никой друг да знае за него, а после загива. И то точно в деня, в който си получил бележките й?

— Напълно сте прав, сър. Моли Смит не е била жертва на случайно покушение. Може би думите ми ще прозвучат прекалено коравосърдечно, но за нас е добре, че медиите поддържат тъкмо тази версия.

— Само защото засега не разполагат с нищо по-добро. Но в момента, в който се доберат до някаква информация, ще започнат като хрътки да душат наоколо!

— Не е необходимо да се стига дотам, сър. Разполагаме с няколко алтернативни варианта за действие.

— Тогава да се заемем с тях. Но не мога да разбера защо тя говори за някакви информатори, без да посочва имената им, щом е била толкова изплашена, че е решила да ти изпрати бележките си за съхранение?

— Майор Смит е била доста опитна, неведнъж награждавана, един от най-добрите ни военни следователи. Не вярвам да се е подплашила от сянката си. Може би не е осъзнавала напълно размера на заплахата. Не е изключено да е надценила опасността. — Съдията въздъхна замислено. — Може би не е имала време да добави последните, най-важните подробности. Няма да се изненадам, ако последното нейно действие се окаже изпращането на този плик.

— Да не допуснем някой гаф, Саймън? Можем ли да очакваме, че двамата информатори на тази Смит също са застрашени? Но нали не знаем имената им…

— Няма да допуснем сериозна грешка, сър.

Президентът се надигна от стола си зад масивното писалище, прекалено рязко и нервно, но Естърхаус не помръдна от мястото си. Само изчака президента да направи няколко крачки към високия прозорец с бронирани стъкла. Следобедното слънце осветяваше Пенсилвания авеню и хвърляше отблясъци от немигащите очи на охранителните камери.

— Трябва да се разровиш, Саймън, преди да са го сторили противниците ни. Те само това чакат — някакъв повод, за да ме изритат завинаги от този кабинет — недоволно изръмжа президентът, внезапно заговорил с позабравения си южняшки акцент. — Когато Грифин Норт умря, чернокожите граждани на нашата страна проляха реки от сълзи, дори и онези, които преди това го упрекваха, че се е продал на белите. Възвеличиха го, като че ли беше някакво езическо божество, макар с нищо да не беше заслужил тази чест. — Той се замисли за миг. — Знаеш колко лесно става това. Мъртвият герой не е принуден повече да се бори за идеалите си, да доказва, че е съвършен. И никого повече не може да разочарова. Примерът на Кенеди е достатъчно убедителен.

С нервни крачки президентът се върна до писалището.

— А сега, тъкмо когато започна да затихва истерията по Норт и твоята комисия обяви, че всичко е само един злощастен инцидент, изневиделица изскочи тази… да, майор Смит. И то защо? За да се опита да ни внуши, че всичко е било лъжа. Лъжа и заблуда. На всичкото отгоре тя настоятелно поддържа хипотезата, че Норт е бил ликвидиран от заговорници, макар да не посочва имената им. Разполагала с доказателства, за които твоята комисия въобще не подозирала. Имала и информатори, които никой не познава. Нищо не разбирам…

Президентът се изпъна назад и столът леко се завъртя.

— Знаеш ли какво според мен се крие на дъното на цялата тази история? Някой иска да раздуха огромен пожар, който може да погълне цялата нация. Чернокожите ще престанат да се надяват на интеграция и ще се ориентират към сепаратизма. Няма да ни стигнат затворите, за да приберем непокорните. Вече нямаме под ръка водач като Мартин Лутър Кинг, който да им въздейства и ги обуздае. Генерал Норт беше единствената им надежда. Така че ако сега узнаят, че някой е заговорничил, за да го отстрани от политическата сцена, и на всичкото отгоре е успял, мисля, че ни очакват сериозни проблеми. Всички бели мъже в нашата страна могат да станат мишена на черните. Защото поне едно е ясно в цялата тази бъркотия — този краен акт не може да е дело на чернокож!

— Ще ми позволите ли един наивен въпрос, господин президент?

— Ти да задаваш наивни въпроси? Не мога да повярвам на ушите си, Саймън!

— Наистина ли смятате, че на някой бял мъж може да му хрумне да убие Норт, след като той може да стигне до същите изводи? Защото генерал Грифин Норт беше републиканец, а не някакъв дърдорещ либерал от Източното крайбрежие. И следваше доста прагматична политика, ако се съди по публичните му изяви. В тях нямаше никаква заплаха за статуквото.

Президентът се подсмихна.

— Ако въобще имаш някакви слабости, Саймън, може би най-голямата сред тях е вярата ти, че и другите, също като теб, са способни да се съмняват във всяко твърдение, преди да бъде необоримо доказано. За съжаление, повечето хора съвсем не са като теб.

Президентът се замисли и отново вдигна глава.

— Ако наистина е имало заговор за убийството на Норт, той е бил организиран и заплатен от могъщи политически кръгове. Защо са се страхували от него — ето, това е загадката, която навярно няма да узнаем, докато не ги разкрием. Но има една подробност — списъкът на заподозрените няма да е много дълъг.

— Защо?

— Защото те са се опитали да те използват, Саймън. Нали ти си подписал доклада на комисията по разследването? Колко са хората, които могат да те заблудят, а? Отговори ми откровено, без да се притесняваш.

Естърхаус се замисли и сбърчи чело.

— Не са много.

— Което означава, че ако тази Смит не ни заблуждава — а заради факта, че е била убита, съм склонен да го вярвам — излиза, че сред нас действат невидими, мрачни сили на злото!

Естърхаус не реагира на избухването на президента, защото съсредоточено обмисляше кой може да стои в дъното на тази толкова мистериозна афера.

Президентът отново се загледа през прозорците.

— С изявлението си за изгубените спестявания и за провалените кредити вицепрезидентът само наля масло в огъня — рече той. — Принуден бях да поискам от Пит да се оттегли от преговорите по този въпрос, за да ми бъдат развързани ръцете за преговори с Грифин Норт. Двамата с него седнахме тук, в този кабинет, както сега сме ти и аз, за да разменим мнения относно това какво може да спечели той, и какво аз, ако обединим усилията си. Някой може да ме упрекне, че съм отишъл твърде далеч, че съм предпочел да защитавам обеднелите длъжници, а не богатите заемодатели. Но само така можех да си осигуря още четири години в този кабинет. За целта обаче Грифин трябваше да овладее перфектно тънкостите на висшата политика. И да подготви своя администрация. А за това винаги се изискват месеци.

Той бе вперил очи като хипнотизиран в мигащата лампа на пулта с телефоните. Естърхаус предположи, че се обажда шефът на протокола, притеснен от факта, че израелският министър-председател чака вече доста дълго в салона за гости.

И точно в този миг президентът неочаквано смени тона:

— Аз го харесвах, Саймън. Не само го ценях и одобрявах, но дори смятах, че е един от най-способните политици, които съм виждал. В някой отношения дори ме превъзхождаше.

Той отново се настани на стола си и погледна напрегнато към съдията Естърхаус.

— Затова трябва да се провери има ли някаква истина в твърденията на майор Смит. Не е изключено да е била убита именно защото е знаела прекалено много. Искам ти да се заемеш с разследването, Саймън. Ще разполагаш с неограничени пълномощия. Но особено много държа всичко да остане в тайна. Ако някой те запита защо още се занимаваш с генерал Грифин Норт, отговори му, че си изпълнен с уважение към делото му. По дяволите, ако искаш, кажи им, че си решил да опишеш живота му! А сега искам да чуя за какви алтернативни варианти ми спомена преди малко.

Естърхаус изгледа предпазливо президента.

— Имах предвид възможностите ни да контролираме разследването — тихо започна той. — Длъжен съм да го заявя още сега, сър — аз бях този, който нареди да се приключи с проверката на уликите, предоставени на сенатската комисия. Ако се натъкнем на нови сведения, ще се наложи отново да свикаме комисията, но този път заседанията ще бъдат посветени на търсенето на загадъчните конспиратори. Тогава ще бъда длъжен да поема цялата вина за пропуските в досегашното разследване. Нямам друг изход, освен да помоля да бъде оттеглена кандидатурата ми за член на Върховния съд.

— Никой не иска да си слагаш главата на дръвника! — сряза го президентът. — Това не е игра на криеница. Ти не си виновен, че следователите не са забелязали някаква си дребна улика или каквото и да е там, по дяволите! Няма да приема оставката ти.

— Благодаря ви, господин президент. — От притеснение Естърхаус облиза пресъхналата си горна устна. — Тогава мога да ви предложа само едно решение — да поискате от ФБР да изпратят на помощ Отряда за борба с тероризма. Ще говоря още днес с неговия шеф. Ще го задължа да ми обещае под клетва, че ще пази пълна тайна и че ще докладва само на мен. — Естърхаус млъкна за миг. — Ще има само един ръководител на операцията, от съображения за максимална сигурност. Информацията ще бъде предназначена само за двама получатели — за вас и за мен. По-надеждна схема не мога да ви предложа, сър.

— Звучи ми разумно. Но защо избра тъкмо шефа на антитерористите?

След като изслуша обяснението на Естърхаус, президентът поклати глава и заяви:

— Хм, изглежда, че по-добро решение няма да намерим. Но сигурен ли си, че по-късно той няма да се обърне против теб?

— Абсолютно. Освен че е професионално задължен, той има и личен интерес да се заеме с това разследване. Да намери убиеца, за него ще означава да открие истината за убийството на Моли Смит. А в момента той не би желал нищо по-силно. Дали става дума за заговор или само за непредумишлено насилие — това ще бъде главния въпрос за него — въпрос, чийто отговор повече не бива да бъде отлаган. Макар че за нас е ясно какъв ще бъде този отговор.

— Тогава действай! — нервно заповяда президентът. — Когато свършиш предварителните разговори с него, доведи ми го. Искам лично да му обясня какво се иска от него. Аз сам ще му разясня заповедите.

— При тези обстоятелства, господин президент, няма друг изход, освен той да получава заповедите директно от вас.

На излизане Естърхаус видя през открехната врата как израелският министър-председател енергично разтърси ръката на президента. Съдията продължи по коридора, покрай агентите от специалните служби, за да се озове в приемната. Кимна още от прага и веднага повикаха по радиотелефона шофьора на лимузината му.

Докато чакаше колата, Саймън Естърхаус се опита да потисне пристъпа на прилошаване. Нервният му стомах и този път му погоди коварен номер. Представянето на доклада на сенатската комисия беше заключителният акт от дългото, неприятно и досадно разследване. Ала съдбата сякаш беше решила да му се подиграе, като отново протягаше ръце към него, за да го дръпне обратно в пропастта. Опасенията, които го бяха измъчвали месеци наред, отново го налегнаха, тежки като надгробни плочи.

Изтръпнал, Естърхаус започна да си повтаря: „Можеш, все още можеш да овладееш ситуацията. И няма да загубиш позициите си. Ето, днес успя да се справиш. Като по чудо“.

Знаеше, че откъслечните сведения, които беше поднесъл в Овалния кабинет, действаха на президента като наркотик. Така се стигна до трагикомедия, достойна за епохата на Борджиите5 — заговорникът беше натоварен да се заеме с разследването, а на помощ му се притичваше самият убиец.

Поканите за приемите на Памела Естърхаус бяха чест за мнозина. Менюто беше винаги подбрано и пълно с екзотични изненади, а публиката — изискана. В салоните на госпожа Естърхаус можеха да се чуят най-новите и пикантни клюки от живота на висшето общество.

Тази вечер сред поканените бяха посланикът на САЩ в ООН, един от най-нашумелите телевизионни коментатори, изпълнителният директор на водеща автомобилна корпорация, както и авторът на последната пиеса, пожънала шумен успех на Бродуей. Памела Естърхаус огледа изпитателно подредбата на дългата маса, с всичко необходимо за дванадесет души. Масивните сребърни прибори топло проблясваха.

— Памела, къде си скрила Саймън? Нали ни обеща, че ще го заварим тук — подхвърли Дуейн Гарет, шефът на автомобилната корпорация.

Памела знаеше, че дребният Гарет беше доста чувствителен към всичко, което според него можеше да го засегне. В кабинета си беше наредил да монтират специален подиум, така че всеки посетител беше длъжен да гледа отдолу към грамадното писалище и високия стол, на който се пъчеше изпълнителният директор. Тя знаеше защо Саймън задържа в сейфа си няколко преписки по дела срещу тази автомобилна корпорация и не ги възлага на подчинените си съдии. Естествено, Гарет изгаряше от нетърпение час по-скоро да узнае имената им.

Памела реши да изясни този въпрос.

— Предполагам, че още беседва с президента, Дуейн. Трябва да решат кой ще поеме мястото на Саймън, след като той получи назначение във Върховния съд. Но се надявам скоро да се появи. Нали и президентът трябва да седне на масата за вечеря.

— Да. Но не съм сигурен, че Саймън все пак ще седне на масата.

Шумен смях обиколи масата. Не се засмя само посланикът на САЩ в ООН, Ленор Кан.

— Смяташ ли още да го чакаш да се присъедини към нас, Пам? — попита тя. — Да не би да има някакви проблеми около преназначаването на Саймън?

— Ако имаше проблеми, щях да бъда уведомена — отвърна Памела с леден тон. — Отивам до телефона, за да проверя кога ще се появи съпругът ми.

— Защо ми се струва, че някои от нас не са много желани тук? — подхвърли коментаторът.

— Всеки е добре дошъл, Артър — не му остана длъжна Кан. — Съвсем друго е положението с неандерталците.

Така започна поредният рунд от вечните спорове между либерали и консерватори. Памела отдавна беше усвоила изкуството да мисли за едно, докато разговаря вежливо за нещо съвсем различно. В момента се наслаждаваше на изненадата, предизвикана от новото назначение на съпруга си. Нямаше нищо по-приятно за нея от това да бъде заобиколена от свои хора. Някои от присъстващите познаваше още от колежа, други бяха грижливо подбрани и опитомени с течение на годините. Всички бяха галеници на съдбата и отлично помнеха двете неписани, но най-важни правила за особи от техния ранг: първо — протягай ръка за помощ само когато си сигурен, че няма да се наложи да затънеш до колене в чуждите проблеми; и второ — ако се налага да предприемеш мерки, за да спасиш кожата си, удряй бързо, здраво и точно.

Дъщеря на дългогодишен висш правителствен служител, Памела Естърхаус беше наясно с тези правила още от детските си години, засукани едва ли не с майчиното й мляко. Благодарение на стриктното им спазване, сега тя можеше да се радва на всеобщо уважение. Неведнъж беше ставала свидетел — без да се трогва от това — на провалите на мъже и жени, по-способни от нея, които си бяха позволили да ги нарушат. Светът, обичаше да повтаря баща й, винаги се е подчинявал само на едно — тежестта на дадена личност в обществото. Памела Естърхаус превърна този извод в свой ръководен принцип и не беше престанала да се учудва и да се разочарова, когато познатите й, колкото и да бяха умни и надарени, не съумяваха да разберат тази проста истина. Което, разбира се, й позволяваше така лесно да ги манипулира и да ги използва за целите си. Докато не срещна един мъж, който се различаваше от всички останали…

Инстинктивно усети, че някой е застанал зад гърба й. Може би уханието на одеколона издаде чуждото присъствие. Отпусна глава назад, така че икономът да може да прошепне на ухото й:

— Съпругът ви пристигна, госпожо.

Памела се надигна и се извини пред гостите си. Озова се в преддверието тъкмо когато Саймън затваряше външната врата. Тя не пропусна да забележи приведените му рамене и лекия тик в левия му клепач. Много добре познаваше тези признаци, знаеше и как да се справи с тях.

— Скъпи…

Но не го целуна. От години беше изоставила този ритуал. Кожата по бузите му винаги беше прекалено груба за нежните й устни.

— Как мина с президента?

Не откъсваше поглед от него, докато той хапеше изпръхналите си устни — навик от ученическите години, когато се беше налагало да признае, че не си е научил урока.

— Всичко ще се уреди — чу тя дрезгавия му шепот. — Ще има разследване, но президентът натовари именно мен да го ръководя. Никой няма да пострада. Гарантирам ти.

— Но това е чудесно! — въздъхна успокоена Памела. — Хайде, ела с мен.

Хвана го под ръка, без да обръща внимание, че Саймън леко тътри крака. Искаше да го качи на горния етаж, за да премахне следите от страха и опасенията му. Умееше го чудесно.

— Приятели мои, искам да ви представя следващия нов член на Върховния съд!

Гласът й заглъхна сред шумните ръкопляскания и викове на гостите, станали на крака. Памела поведе съпруга си към отредения за него стол на почетното място на масата. Докато той с усмивка приемаше поздравленията, тя пристъпи към бара с напитките. Приготви си едно питие с повече уиски и с по-малко лед. Не забрави и чаша за Саймън — няколко глътки щяха да му помогнат да се отпусне. Но ако сложеше повече, щеше да извика сама демоните в къщата.

9.

Люсил Паркър зави рязко надясно към паркинга пред Дорчестър Тауър на булевард Уилшър. Полицейският седан се раздруса от задействането на спирачките и се наклони наляво, когато Люсил отвори вратата и се надигна от седалката.

Със своя тридесет и две годишен стаж, петдесет и седем годишната Паркър беше сред най-опитните и най-суровите агенти на ФБР в Лос Анджелис. Всяка година новопостъпващите кандидати тръпнеха от страх да не попаднат в нейния отдел.

През 50-те и 60-те години ФБР не разполагаше със специална програма за обучение на жени агенти, още повече за чернокожи неомъжени жени. Навремето Люсил Паркър беше доволна, че я бяха приели на работа като секретарка. Всичко останало беше постигнала сама — благодарение на безсънните нощи над гражданския и наказателния кодекс, на вродената си смелост и прямота, интелигентност и решителност.

Тогава се запозна с Логан Смит. Като секретарка на директора на местното управление на ФБР, Люсил имаше достъп до всички отдели. Смит веднага оцени нейната експедитивност и умението й да се справя дори и с най-сложните ситуации, след което предложи на директора да разкрият нов щат — специално за нея. Така Люсил Паркър стана специален агент за свръзка към Отдела за борба с тероризма, със задачата да осъществява координацията на всички по-отговорни операции. На практика това означаваше тя да поеме трудната роля на мозъчен център на цялото Управление.

Директорът посрещна с радост предложението на федерален агент Смит. Но ентусиазмът му спадна, когато услужливите подчинени му докладваха, че Логан Смит не беше дочакал заповедта на шефа, за да отмъкне госпожица Паркър от стаята на секретарките и да я настани в помещението, преустроено за кабинет на новия специален агент.

Дорчестър Тауър бе внушителна сграда, оборудвана по-добре дори от петзвезден хотел. Люсил Паркър помнеше имената и лицата на всички мъже и жени от обслужващия персонал. Повика най-близко стоящия младеж и му нареди да паркира колата й. А тя се отправи с енергични стъпки към будката на портиера, кимна му мълчаливо и отвори вратата със замах.

Докато асансьорът се издигаше към осмия етаж, тя отново повтори мислено задачите си от списъка за деня. Всичко беше старателно подготвено. Люсил беше предвидила дори време за консултация с Логан, защото знаеше, че той ще я помоли за тази услуга. Рано тази сутрин той се беше завърнал от Айдахо. Последните три седмици Логан Смит беше посветил на издирването на Джон Майкъл Райт, водач на крайнодясната военизирана организация, който беше заплашил, че ще взриви Камбаната на свободата6, ако властите продължават да преследват привържениците на движението. Според Райт тази камбана — внушителен паметник на американската независимост — вече не символизира нищо, тъй като в Съединените щати отдавна няма свобода, нито на словото, нито на действията. Взривът трябвало да ознаменува началото на нов, апокалиптичен обрат в историята на страната. Райт лесно би могъл да бъде обявен за поредния смахнат, но за беда нещата не бяха толкова прости — неговите хора вече бяха задигнали от армейските складове цял камион с експлозиви (след като бяха убили двама часови). Екстремистката група беше потеглила към Скалистите планини в Айдахо.

Преследваха ги почти цял месец, но безуспешно, преди да се намеси Отделът за борба с тероризма. Логан Смит беше отраснал в глухите северозападни щати, затова беше напълно логично именно на него да възложат да ръководи операцията. Но през последната седмица връзката с Управлението в Лос Анджелис беше прекъсната. Дори и Паркър, която всички оценяваха като най-коравосърдечната личност сред персонала на Управлението, започна да се безпокои за съдбата на Логан. Но тогава се получи съобщение по радиостанцията: Райт бил заклещен в един каньон и дори имало шанс да го заловят жив. Отрядът на Логан искаше спешно да изпратят поне един хеликоптер подкрепление.

Забързана по коридора, Люсил погледна към часовника си. След краткия тричасов сън, Логан вече би трябвало да е в кабинета си. Бръкна в джоба си и измъкна опаковка с амфетамин. Щом стигна до дъното на коридора, тя натисна два пъти звънеца, след което изчака да отзвучи приглушената мелодия. Но вратата не се отвори. Люсил реши да отключи със своя ключ, за да не го събуди.

Влезе във вестибюла, открехна вратите на кухнята и трапезарията — от високите прозорци се разкриваше възхитителна гледка към центъра на града. И този път Люсил не издържа на изкушението да й се полюбува, макар и само за секунди. Но накрая тръсна глава и се запъти към потъналата в мрак спалня със спуснати плътни завеси.

— Така може би е по-добре.

Гласът, долетял от леглото, напомняше глас на жаба, страдаща от ларингит:

— Май има нещо твърдо върху завивките. Да не би да си опряла пистолет в гърдите ми?

— Нищо подобно.

Лежащият рязко помръдна и завивките се свлякоха на пода. Пред погледа на Люсил се изпъна дългата, костелива фигура на прекия й началник, само по бельо. На оскъдната светлина, процеждаща се през пролуката на вратата, блесна цевта на служебния му зиг зауер.

— Добро утро, Люсил.

— Добро утро, Логан. Най-добре ще е веднага да вземеш един душ.

Но той въобще не помръдна и тя продължи насмешливо:

— Хайде, ставай, не си първият гол мъж, който се е изпречвал пред погледа ми.

Логан Смит изсумтя недоволно, но все пак се измъкна от леглото. В притихналата спалня отчетливо отекна прещракването на спусъка на пистолета му. Мъжът се протегна и разтърси глава като мокро куче, изскочило от реката.

— Какво толкова спешно има?

— Първо душа! — заповяда Люсил.

Тя отиде в кухнята, за да стопли вода за чая в микровълновата печка. Предпочиташе да му поднесе чаша портокалов сок или нещо подобно, за да го ободри, но хладилникът беше празен. Е, поне беше грижливо почистен.

Когато се появи отново, Логан Смит вече беше облечен в джинси, наметнал тъмносиньо сако върху фланелката, обут в скъпи, чисто нови маратонки. Люсил реши, че вече е готов да се качи на хеликоптера. Небрежният рус перчем му придаваше по-младежки вид, отколкото на повечето мъже на четиридесет и една. Логан Смит беше загорял и отслабнал с няколко килограма след многодневното преследване на бандата на Джон Майкъл Райт из скалистите каньони. Но очите му, както и преди, гледаха зорко и изпитателно — той не пропусна да изпробва силата на погледа си върху Люсил. Това беше негов специалитет. Преди всяка нова задача, както кучето първо души следата, преди да се втурне напред, и той се мъчеше да добие предварителна информация.

Люсил пусна няколко кубчета лед, за да охлади чая, след което добави солидна доза мултивитамини, достатъчна да възстанови силите дори на състезателен кон. Той изпи чая, без да откъсва поглед от лицето й.

Люсил взе празната чаша, остави я в умивалника, върна се на масата при него, предпазливо пое дланта му в своята и тихо промълви:

— Моли… Моли е била убита, Логан.

Люсил усети как ръката му се вледени. От гърлото му се изтръгна само неясен стон. Тя стана и го поведе към всекидневната. Логан съкрушено се отпусна на дивана.

— Трябва да прочетеш това — рече Люсил и му подаде някаква папка.

Докато той прелистваше листата вътре, Люсил подготви видеокасетофона, обърна глава и го изгледа през рамо, за да провери дали чете съдържанието на папката. После постави някаква видеокасета в плеъра и се приготви да натисне копчето.

Тя отново го погледна. Той беше застинал като камък, само в очите му блестяха още сълзи, стичащи се по следите на вече засъхналите. Клепачите му потрепваха неспокойно, скривайки две свръхдалечни звезди от незнайна галактика, готови всеки миг да избухнат.

— Включи го — едва чуто прошепна Логан Смит.

Записът беше изпратен от отдел „Убийства“ към полицейското управление във Вашингтон, с кадри от местопрестъплението в училището в Джорджтаун. Предния ден в сградата на ФБР в Лос Анджелис се беше разгорял ожесточен спор — дали ще е разумно да се показва на Логан Смит пълния запис от убийството на сестра му. Надделя мнението на Люсил Паркър, която все пак го познаваше най-добре, че опитният детектив веднага щеше да открие корекциите в записа. И неминуемо ще се нахвърли с ярост върху Люсил. Най-вероятно беше Логан упорито да настоява да му покажат оригинала, за да се опита да открие някаква улика, останала незабелязана от колегите му.

Той изгледа безмълвно всички кадри, като накрая я помоли да му покаже още веднъж целия запис. Издържа до края на касетата, ала след последния кадър заклати глава, шепнейки отчаяно: „О, Моли, Моли…“.

Люсил разбра, че трябва да направи нещо, за да го извади от депресията.

— Имаш билет за полета до Вашингтон. Без междинни кацания. Поне това можем да направим за теб. От теб не се иска нищо, освен да се качиш на самолета. Уредих там да те посрещнат, на летище „Нешънъл“. Дори и костюм ще получиш…

— Костюм? За какво ми е костюм?

— За да те отведат направо в Белия дом.

— Защо?

— Моли е проникнала доста надълбоко, заради което именно е и била убита. Смъртта й е разтревожила доста влиятелни личности. Но хайде, нямаме много време! Ще ти разкажа подробности, докато пътуваме към летището.

Логан се изправи и усети как стените се завъртяха пред очите му. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, за да се съвземе. В дясната си ръка още стискаше някакъв къс хартия.

Той погледна към пликчето в дланта си, напипа хапчетата вътре и в този миг чу шепота на Люсил: „Съжалявам, Логан, толкова съжалявам…“.

Тя проследи погледа му и прочете неизказаната мъка в очите му. Люсил се приближи до шкафа с книгите, протегна ръка към оставената отгоре снимка на Моли Смит в сребърна рамка — в парадна униформа, на брега на океана. Обърна портрета и прочете посвещението на гърба: „На моето братче, който никога не се отказва да ме следи. С любов, Моли“.

Люсил измъкна снимката и внимателно я остави върху шкафа с лицевата страна надолу.

Рейчъл се събуди към един следобед, тихоокеанско поясно време. Все още скована от дългото пътуване и от съня, тя се затътри към банята. Горещият душ забарабани по гърба й и след минути успя да отпусне стегнатите й мускули по раменете и врата. Когато излезе в коридора сред облака от пара, стомахът й вече стържеше от глад.

Малкият ресторант на Оушън авеню беше само на десетина минути пеша — колкото за една кратка, но приятна разходка под полъха на свежия бриз. Вече бяха заети почти всички маси. Рейчъл се настани в едно сепаре, поръча си обяд и се загледа през прозореца. Навън, по тротоара, машинално отбеляза Рейчъл, беше пълно с туристи.

Първо й поднесоха кафето, а после омлета. Почти четвърт час тя не вдигна очи от масата. Но салфетката й внезапно падна от скута й. Когато се наведе да я вдигне, тя зърна първата страница и водещото заглавие на „Сан Франциско Кроникъл“, оставен там от предишния посетител.

Този път имаше късмет — вече бе успяла да преполови омлета, преди погледът й да попадне на колоната във вестника с последните новини от страната.

Статията за убита служителка, офицер от Военната прокуратура, беше в долния ляв ъгъл на първа страница. Погледът на Рейчъл се смрази, неспособен да се откъсне от миниатюрната фотография на Моли Смит, от онези снимки за документи, които се съхраняват в досиетата на офицерите при прессекретаря на прокуратурата.

Прочете заглавието два пъти, преди да повярва на очите си: „Убийство на майор от армията край Вашингтон“. Подзаглавието допълваше загадката: „Полицията не разполага нито с улики, нито с мотив за престъплението“.

Ръката й сякаш сама пусна вестника на пода и плахо отмести чинията с омлета. Грабна салфетката, за да почисти покривката, макар че нямаше нужда от този жест, после вдигна вестника от пода и го остави върху масата.

— Привършихте ли с обяда?

Рейчъл учудено вдигна глава. Сервитьорката се беше надвесила над нея, с каната за кафе в ръка.

— Да… да, благодаря — сепна се Рейчъл. — Къде е тоалетната?

— Право надолу, втората врата вляво.

Успя да се добере до втората врата вляво точно навреме. Облегна се на приятно хладния порцелан, задъхана и зашеметена, и наплиска лицето си със студена вода.

„Моли е мъртва. Моли е мъртва. Моли е мъртва.“

Всичко наоколо се завъртя пред погледа й. Стори й се дори, че отнякъде се разнесе приглушена молитвена мелодия. Не, не, наоколо беше съвсем тихо. Навярно се беше излъгала. Посегна към кърпите и се зае яростно да търка лицето си. Когато се умори, вдигна очи и се погледна в огледалото — оттам я гледаше лице на непозната жена.

В този миг в съзнанието й изплува коженото яке с индиански ресни по ръкавите и емблемата с червенокожия вожд на гърба. Ръката й неволно опипа ребрата отляво, там, където сърцето й биеше до пръсване, но пръстите й сами продължиха към мишницата.

„Пистолетът ми! Къде ми е пистолетът?“

Беше го оставила в най-долното чекмедже на един от шкафовете в къщата.

„Не! Сега не ми трябва. Аз съм добре. Той не дебне навън, пред ресторанта…“

Поне в това Рейчъл беше сигурна. Нали куриерът се е добрал до Моли преди… преди колко? Според статията във вестника трябва да е било преди двадесет часа. Той не може толкова бързо да пристигне тук.

Сервитьорката я изгледа учудено, когато Рейчъл се върна на масата, хвърли банкнотата до чашата с кафето, грабна вестника и изтича навън. След седем минути, задъхана, тя се прибра в къщата. Веднага завъртя двата ключа отвътре, спусна стоманената верижка и се затича към шкафа в спалнята.

По пода се разпиляха дрехите от чекмеджето — тя го дръпна силно навън и изсипа съдържанието му. Грабна пистолета и веднага провери пълнителя. Успокои се чак когато усети тежестта му в дланта си.

После се върна във всекидневната и запали двете лампи, преди да дръпне завесите. Едва тогава си позволи да се отпусне на дивана и да включи телевизора. Реши да прочете още веднъж съобщението във вестника. Погледът й обходи редовете поне шест-седем пъти. Всичко беше събрано в тези няколко реда. Но нямаше нищо, което да й помогне да се ориентира.

Погледна към телефона. Според правилника, беше длъжна веднага да се свърже с началниците си. Нищо чудно там, във Форт Белвоар да са убедени, че именно тя, Рейчъл Колинс, последна е видяла майор Моли Смит преди смъртта й.

„С изключение на убиеца.“

Съобщението в „Сан Франциско Кроникъл“ приключваше със становището на Военната прокуратура: „Нямаме коментар“. Това означаваше, че във Форт Белвоар нямат представа кой е убиецът. Още една причина да търсят под дърво и камък Рейчъл Колинс, младши военен следовател втора степен.

„Ако се обадя във Форт Белвоар, какво ще им обясня? Че Моли е правела тайно разследване относно гибелта на генерал Норт?“

Внезапно тя си спомни думите на Моли: „Не вярвах, че това… това, което се случи с Норт, има пряка връзка с военните. Но сега не съм толкова сигурна. Не зная колко нагоре се простират нишките на този заговор. Не зная кой друг е замесен“.

Рейчъл стисна главата си с две ръце и притисна пръсти към слепоочията си, за да прогони пулсиращата болка.

„… колко нагоре се простират…“

Само с тези лаконични думи Моли беше пресякла опита на Рейчъл да й помогне. Следователно, сега тя не трябваше да се свързва с отряда, който щеше да се заеме с разследването около смъртта на Моли. Нито можеше да се върне във Форт Белвоар — нали Моли подозираше, че тъкмо оттам започва веригата на заговора.

„Е, добре, но тогава… тогава какъв е изходът?“

Усети ледена тръпка да пронизва тялото й. В спомените й нахлуха откъслечни сцени от лекциите за начините на действие в критични ситуации. Първо беше длъжна да се заеме с анализа на всичко, случило се напоследък, да подреди фактите в стройна последователност, да съумее да изтласка емоциите от съзнанието си, за да не я застигне злокобната участ на Моли.

Но имаше още нещо важно, за което в никакъв случай не биваше да забравя. След смъртта на Моли Смит не само тя внезапно бе осиротяла. Някъде там, далеч оттук, се укриваха още двамата свидетели, хора невинни и треперещи от страх за живота си, изгубили единствената си връзка със света.

„Разкри ли му имената им, Моли? За бога, дали е успял да ги изкопчи от теб?“

Рейчъл си припомни лицата на Коупланд и Ъндъруд — той, доста арогантен, а тя — примирена, сломена от коварството на хората около нея. Ако куриерът е държал достатъчно дълго Моли в плен, не е изключено да е успял да изтръгне от нея имената и адресите им. Нима вече пътува към Атланта или Финикс?

„Не бива винаги да си мислиш най-лошото, хлапе.“

Това обръщение — „хлапе“ — изскочи от спомените й спонтанно, без въобще да го бе очаквала. Така я наричаше баща й, дори и след като тя вече беше достатъчно голяма, за да се отнася с нея като с невръстно момиченце.

Веднъж баща й се върна вкъщи късно през нощта, след като беше празнувал с колегите си в местния офицерски клуб. Рейчъл, тогава само на дванадесет години, едва не припадна от уплаха. Баща й внезапно се наведе над нея и политна. Тя едва успя да го задържи и да му помогне да легне на дивана, задушавана от силния мирис на уиски. Рязко отвърна глава, когато се опита да я целуне по бузата, докато бъбреше несвързаните си благодарности…

„Хлапе… Да, хлапето трябва да предприеме нещо. И то веднага!“

Точно в този миг Рейчъл си спомни, че Моли имаше сърдечни проблеми. Мозъкът й отново запулсира. Ако куриерът беше решил да я измъчва, за да узнае тайните й, може би тя е издъхнала в ръцете му, без да каже нито дума. Да, навярно точно това се бе случило — заради слабото й сърце той нищо не е успял да изтръгне от нея.

„Коупланд и Ъндъруд са в безопасност, докато не научат от журналистите за смъртта на Моли. Ако напуснат квартирите си, веднага ще привлекат нечие внимание. Ако вече не са го направили. Но аз… аз не бива да им позволя да постъпят така! Разбира се, че ще ги предупредя… ако той вече ме е изпреварил?“

Рейчъл отново се опита да анализира всичко, което й беше известно. И неизвестно. Моли би трябвало да е укрила някъде бележките си относно разследването за гибелта на генерал Норт. Но къде може да е това място?

Не в компютъра. Но тогава къде? В някакъв сейф, укрит на сигурно място? Не, това би създало доста усложнения, ако се наложи да ги премести другаде. Тогава в банков сейф? Прекалено очебийно.

Сепна я още една мисъл — всички възможни скривалища може би вече са проверени от отряда, който разследва обстоятелствата около смъртта й.

Трябваше отново да прехвърли в паметта си всичко, казано при срещите и разговорите им. Те двете бяха толкова близки… В отряда, разследващ убийството, може би няма да включат жена. А тъкмо това щеше да бъде най-важното предимство. Мъжете не са способни да схванат особеностите на женския тип мислене. Ще претърсят старателно всяко кътче в кабинета й, в апартамента й, ще преровят всички шкафове и чекмеджета. Но може би ще пропуснат нещо наглед несъществено, докато търсят само очевидните улики.

Рейчъл беше запозната с немалко от тайните на Моли, дори и с такива, за които Моли мислеше, че Рейчъл не подозира.

„Сигурно си запазила някакви бележки. Нали винаги си била стриктна и загрижена и за най-дребните неща… Навярно си ги скрила някъде, където никой няма да се сети да търси. Далеч от местата, където си съхранявала останалите тайни сведения. Следователно, най-важният въпрос сега е кое скривалище, според теб, би било достатъчно надеждно?“

Рейчъл отиде до библиотеката отляво на камината и извади от него един дебел том с твърди корици. Разгърна го и се загледа в азбучния указател отзад, за да намери страницата, която я интересуваше.

Биографът на генерал Грифин Норт беше отделил твърде малко място на семейното положение на покойния генерал, тъй като Норт беше останал ерген до последния си ден. Но нали не е бил аскет или монах. Според клюкарските колони във вашингтонските вестници, името му е било свързвано с доста видни дами — някои от които били бели, а други — чернокожи. В книгата имаше фотографии от официални вечери и приеми в посолствата. На някои от тях генералът седеше до елегантни красавици, отрупани с бижута.

Ала никъде не се виждаше Моли Смит.

Моли, която е била любовница на Норт най-малко пет години. Може би и по-дълго, но поне от толкова Рейчъл бе узнала за връзката им. Веднъж, малко преди поредното празнуване на Деня на благодарността, Рейчъл бе услужила на Моли с ключовете за къщата си в Кармел. Моли й бе обяснила, че иска да се махне за малко от Форт Белвоар. Но внезапно плановете на самата Рейчъл се бяха объркали и тя също бе заминала за Кармел. Когато пристигна, завари генерала по хавлия, седнал в шезлонга на верандата, с вестник в ръка. Рейчъл не посмя да навлезе с колата в алеята, нито призна после на Моли за неволното си разкритие. С никого не го сподели. Дори и когато по-късно стана свидетел на мъката на Моли след смъртта на генерала.

Дали Моли и генерал Норт са имали някъде свое тайно местенце, където са уреждали срещите си? Може да е било в пуста, усамотена местност. Но може и да е било в града, само че в квартал, където никой не им е обръщал внимание. Единственото съображение за избора на подобно убежище би било да се стига бързо до центъра. Защото и той, и тя бяха доста натоварени с ангажименти.

Сега вече Рейчъл знаеше къде трябва да търси следите на двамата информатори, за чиято безопасност Моли беше заплатила с живота си.