Разплата

18.

Сладникаво блудкавата миризма на опърлена коса беше позната на Рейчъл още от армейските учения, при които се налагаше да се симулират разгорещени сражения и често се използваха огнепръскачки. Тя не успя да разпознае другата миризма, не по-малко силна и също така неприятна и отблъскваща, докато най-после не видя през полуоткрехнатата врата тялото на Стивън Коупланд, проснато във ваната. Краката и ръцете му се опираха на пода, но коремът беше точно в огнището, където нажежаваха камъните за сауната. До слуха на Рейчъл достигна някакво съскане и тя с ужас осъзна, че така цвърчи мазнината, когато се топи. Подкожната мазнина от човешка плът.

Сега в сауната имаше четирима души. Чистачът, латиноамериканец на средна възраст, коленичил до ръба на плувния басейн, полюшкващ се напред-назад, докато повръщаше във водата. Пазачът от охраната на хотела нахлу в сауната заедно с Рейчъл и Смит, но се вцепени още на прага, сякаш се бе сблъскал в невидима стена. След това се извърна, преви се надве и побърза да притисне кърпичка към устата си. Рейчъл чу как Логан Смит въздъхна тежко, преди да изтича навътре, за да изтегли трупа на Коупланд от огнището и да го пусне върху опръсканата с кръв теракота.

Той бързо се върна при нея.

— Рейчъл, да не ти прилошее? По-добре излез!

Смит се надвеси над нея, с лице, зачервено от горещия въздух, лъхащ от огнището. Стори й се, че гласът му звучи уверено и загрижено, като на обръгнал санитар сред окопите на фронтовата линия.

— Добре съм, нищо ми няма — чу тя собствения си глас, но трябваше да вдигне очи към лицето на Логан, за да повярва, че всичко това не е кошмарен сън.

— Иди да заключиш вратата към фитнес центъра. Сега не се нуждаем от зрители. После се обади в спешното отделение на най-близката болница. Не забравяй да позвъниш и на рецепцията. Ще търсиш Крис Абът, специален агент от ФБР. Би трябвало Крис сега да е някъде във фоайето. Обади ми се, когато го намериш.

Рейчъл кимна мълчаливо, отстъпи крачка назад, но се спря. Не можа да се стърпи да надникне още веднъж зад гърба на Смит, към обвитата в пара сцена, напомняща гледка от кланица.

— Ти стори за него всичко, на което беше способна — понечи Смит да я успокои. — Ако още искаш да му помогнеш, направи точно това, което ти казах. Мисля, че това тук е станало преди броени минути. Следователно, този кучи син няма да е много далече.

— Куриерът… — прошепна Рейчъл. — Така го наричаше Моли.

Тя усети как ръката на Смит се отпусна върху рамото й и побутна да излезе от сауната.

— Хайде, тръгвай.

Щом я изслуша, служителят на рецепцията веднага посегна към телефона на гишето, за да повика охраната. Рейчъл го спря и му нареди само да потърси Абът във фоайето, след което да й остави телефона. Докато чакаше, слухът й машинално отчиташе хаотичния шум във фоайето. Отнякъде в слушалката отекваше неясна мелодия, може би изпълнявана на пиано. Когато най-после Абът се приближи към нея, тя му обясни ролята си в разследването и му предаде молбата на Смит да се свърже с него.

— Веднага се погрижи за чистача и за човека от охраната — нареди Смит на Абът по телефона. — Приберете ги в залата за фитнес… Онази, която е зад басейна. Възможно е чистачът да не говори добре английски. Как си с испанския?

— Ще се справя.

— Добре. Провери какви показания може да ни предложи чистачът.

Смит сниши тон. Искаше Абът спешно да доведе технически отряд, за да снемат отпечатъци от предметите в сауната. Особено твърдо той настоя нищо да не се докосва, преди да е приключил огледа на местопрестъплението. Спомена му, че вече някой почукал на отсрещната врата към помещението с басейна. Необходимо било да се отклони наплива на желаещите сред гостите и персонала на хотела да ползват басейна и сауната. Накрая Смит възложи на Абът да организира разпитите на персонала. Но внимателно, за да не плъзнат слухове в хотела. Възможно е портиерът или носачът да си спомнят как е пристигнал убиеца, дори може да опишат външността му. За целта трябвало да споменат всички новодошли, които са изглеждали по-нервни от останалите. Или за тези, които са бързали да напуснат хотела през последния половин час.

След това Смит нареди на Абът да позвъни в полицейското управление на Атланта, за да поиска помощ от колегите от отдел „Убийства“. Смит искаше да проучи дали може да разчита на достатъчно полицаи, ако се наложи да се възпират репортерите, които може би щяха да се появят във фоайето преди следователите.

Накрая Абът трябваше да поиска от полицията в Атланта да изпратят съдебен лекар.

Рейчъл стоеше на няколко крачи от чистача, който не беше помръднал, коленичил край басейна, докато мълвеше някаква молитва на испански. Тъкмо се готвеше да го докосне по рамото, когато си спомни нещо, потръпна и се втурна към Смит. Той още разговаряше с Абът, притиснал клетъчния телефон към ухото си.

Рейчъл бръкна в джоба си и измъкна смачкания лист хартия.

— Ето, това е той!

— Почакай малко — каза Смит на Абът, погледна листа в ръката й, после вдигна очи към нея.

— Кой е този?

— Не зная името му. Но този лист ми предаде дежурният сержант на пропуските в сградата на полицията в Балтимор. Тук е скициран мъжа, който се е представил за куриер. Същият, който успя да задигне касетата, на която балтиморският отряд за бързо реагиране беше записал операцията по обезвреждането на сержант Дън. Не зная дали това ти говори нещо. Но Моли вярваше, а също и аз, че той преследва Коупланд и Ъндъруд.

— Обаче не си напълно сигурна.

— Нали никога не съм го виждала!

Рейчъл се ядоса, че гласът й затрепери. Трябваше да се овладее, и то веднага. Очевидно Смит не беше запознат с цялата информация, с която разполагаше тя, но сега моментът не беше подходящ да го занимава с детайлите.

— Това е единствената скица, с която разполагаме, нарисувана от единствения човек, който го е виждал отблизо, който е разменил няколко реплики с него. Но съм длъжна да ти призная нещо… Сержантът от Балтимор подозираше, че куриерът е бил дегизиран. Може би е използвал перука. Тези мустаци и тази брада никак не ми вдъхват доверие.

— Ако включа скицата в бюлетина, рискуваме да изпратим нашите хора по грешна следа.

— Затова да махнем кичура над челото, да се постараем да отстраним всичко от образа му, което го представя като служител от агенция за доставки по домовете. Не вярвам в действителност да изглежда толкова запуснат.

Смит се обърна и се загледа в басейна.

— С това трябва ти да се заемеш — рече той и отново заговори по телефона: — Крис, чуваш ли ме? Разполагаме с вероятното описание на убиеца, съставено по свидетелско показание. Изпратено е от Балтимор. Събери хората си, за да го покажат на персонала на хотела. Започни с хората пред главния вход. Може някой да го е видял да влиза или да излиза от хотела. Ще разпитаме останалите, когато пристигне подкреплението. Готов ли си да записваш? Заподозреният е мъж, бял, около тридесет и пет до четиридесетгодишен, метър и осемдесет, тегло от осемдесет до осемдесет и осем килограма, очи кафяви, коса също кафява. Спретнат на вид, добре облечен. Не ме питай как е напуснал хотела. Очевидно не е рискувал да обикаля наоколо, за да хване първото такси, изпречило се пред очите му. Ако попаднем на следа, изпрати някой от помощниците си да провери квитанциите за престой по паркингите. Така ще научим номерата на всички таксита, които са потеглили преди двадесет или по-добре преди двадесет и пет минути.

Рейчъл чу последните заповеди на Смит, но не откъсна поглед от чистача, който се бе отпуснал на един от шезлонгите зад басейна. Занесе му чиста кърпа от купчината на масата до вратата и бутилка минерална вода от хладилника в ъгъла. След малко към тях се присъедини и мъжът от охраната.

— Как ти е името?

Мъжът от охраната се настани на седалката на спортния уред и вдигна очи към Смит.

— Хоган. Боби Рей Хоган.

— Всички изживяхме трудни минути, Боби Рей, но въпреки това искам да ми помогнеш.

Рейчъл бе удивена. Как ловко само Логан Смит бе сменил темпото на разговор, за да бъде в тон с настроението на Хоган! Тя знаеше, че Смит не беше южняк, но едва сега научи, че когато се налагаше, можеше чудесно да имитира южняшки говор.

— Колко бяхте на смяна, Боби Рей?

— Шестима.

— И ти вдигна телефона, нали? Във фоайето ли беше тогава?

— Не, сър. Бях в помещението за охраната на хотела, точно зад гишето на администратора. Там е нашият диспечерски пулт с мониторите, свързани с камерите. Довършвах вечерята си, оставаше ми да си изпия кафето. Изведнъж светнаха аварийните лампи и аз веднага зарязах вечерята.

— Видя ли нещо необичайно, когато излезе оттам? Някой забързан посетител? Или някой изнервен тип?

— Не, сър. Но тогава по радиоканала на охраната някой закрещя като полудял. — Боби Рей посочи с кимване към чистача. — Той викаше, че с един от гостите се е случило нещо ужасно, че всичко наоколо било в кръв… — Той погледна към сауната отвъд басейна и потръпна.

— Но когато ме намери долу във фоайето, ти ми съобщи, че името на жертвата било Банистър. Откъде знаеше името му?

Боби Рей Хоган отново погледна към чистача.

— Той ми го каза… макар че бърбореше толкова несвързано, че едва го разбирах. — После посочи към списъка на гостите, окачен на стената над масата с кърпите. — Сигурно го е прочел в списъка.

— Познаваше ли жертвата, Боби Рей?

Хоган поклати глава.

— Не, за мен Банистър беше само едно от многото имена в списъка на гостите.

— Никога ли не си разговарял с него? Не ти ли е създавал някакви проблеми, не е ли имал специални изисквания?

— Не, сър.

— Никой ли не е разговарял с него? Или някой да го е търсил?

— Чух някакви слухове, че Уенди Прайс, онази дама от агенцията за недвижими имоти, веднъж или може би два пъти излизала някъде с него. Но къде са ходили… това не зная.

Рейчъл забеляза недоверието, изписано по лицето на Смит. Защо, по дяволите, Коупланд е напускал хотела? Какво е могло да го съблазни да се отдалечава от убежището си? Но ако това се е случило, защо му е трябвало на убиеца да го причака в хотела? Защо е решил да го убие вътре в сградата, след като е имал много повече възможности навън? Нали в околностите на предградието Бъкхед имаше толкова усамотени и мрачни местности…

Рейчъл чу настойчиво потропване на вратата. Смит потупа Боб Рей Хоган по рамото и тръгна към вратата.

— Почакай ме тук. След малко при теб ще дойде един от моите хора.

Рейчъл последва Смит. Той отключи вратата и през нея се шмугна някакъв непознат, озъртащ се предпазливо. Приличаше на счетоводител. Рейчъл помисли, че е управителят на хотела, но се оказа, че е сгрешила.

— Успяхте ли да откриете някаква следа с помощта на описанието, което ви предоставих? — попита той.

— Засега няма с какво да се похвалим. И може би никога няма да можем. Долу е истински цирк. Надали някой си спомня как е изглеждала родната му майка, да не говорим за някакъв непознат. Но за медиите позна — пристигнаха много по-рано от полицията.

— А ти как се разбра с местните полицаи? Колегите от Атланта не обичали някой да се прави на по-умен от тях. Особено когато външни хора си пъхат носовете в тяхната територия.

— Момчетата от отдел „Убийства“ са много разбрани. Ще се сработим с тях.

Абът долови неприятната миризма, изсумтя, но след по-малко от минута превъзмогна отвращението си, заобиколи басейна и надникна в сауната. Когато се върна, изразът на лицето му беше мрачен и сериозен, сякаш излизаше от изповедалня.

— Никой няма да прояви желание за тази „територия“, Логан — промълви той. — Какъв е планът?

Смит кимна към чистача и към мъжа от охраната.

— Трябва да им вземат показания. Нека полицаите от отдел „Убийства“ проверят останалата част от персонала, с изключение на портиера и носача. Все още се надявам да попаднем на нещо интересно.

Абът отвори вратата на залата и извика две имена. Вътре влязоха един мъж и една жена, размениха няколко думи с Абът и се заеха с чистача и с мъжа от охраната. Абът извади радиотелефона и нареди нещо на своите хора във фоайето. Рейчъл отново погледна към Смит, който беше застинал до стената, с ръце в джобовете, загледан в пода.

— Искам да видя какво е сторил с Коупланд — внезапно предложи тя.

— Защо?

— Защото досега той е като някакво привидение, като неуловим дух, който сее само смърт около себе си. Ако видя как го върши, това ще… ще бъде причина да мисля другояче за него. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Ако огледам жертвата, може би по-ясно ще проумея каква участ е подготвил и за мен.

— Няма ли да повърнеш?

— Вече се погрижих. Взех хапче против повдигане.

Смит кимна и се насочи към вратата на сауната. Тя го последва, но си пое дълбоко дъх, когато се приближи към него. Сега трябваше да диша само през устата.

Като заобиколи локвата от засъхнала кръв, Смит й посочи разреза на врата на Коупланд.

— Твоят човек е действал светкавично. Срезът е нанесен изключително точно, но не е достатъчно дълбок, за да причини мигновена смърт.

— Това не е било проблем за него — замислено процеди Рейчъл. — Да пререже докрай врата му. Защо се е спрял?

— Защото е искал Коупланд да повярва, че може да оцелее. Държал е двата си пръста притиснати върху раната, за да го подлъже.

— Коупланд може би му е повярвал — въздъхна тя. — Не е знаел, че минутите му са били преброени.

— Въпросът е защо го е държал жив още няколко минути? Това е ужасен риск. Вратите пред басейна не са били заключени. Чистачът е можел да се появи по-рано. Или да влезе някой от гостите на хотела…

— Куриерът се е нуждаел от нещо — прекъсна го Рейчъл. — От нещо, което само Коупланд е можел да му съобщи.

В мозъка на Логан Смит сякаш прещрака някакъв механизъм.

— Коупланд знаеше ли къде се укрива втория информатор?

Пребледняла, Рейчъл затвори очи и само кимна. Въобще не оказа съпротива, когато Смит я хвана с две ръце и я притегли към себе си:

— Къде се крие?

— В Аризона. Там, където исках да отведа Коупланд.

Смит я сграбчи за лакътя и забърза към другия край на басейна. Блъсна настрани плъзгащите се врати и те двамата излязоха на терасата. Хладната нощ се оживяваше от подвикванията на множеството, струпано около паркинга на хотела. Мигащите светлини на полицейските автомобили озаряваха лицата на струпалите се зяпачи миг преди да изгаснат и да се спусне мрак. След части от секундата сцената се повтаряше.

— Сега искам да ми кажеш всичко, докрай — започна Смит с решителен тон, вкопчил двете си ръце в парапета. — Кой е вторият информатор на Моли, и къде се укрива.

— Името й е Бети Ъндъруд. Сега се намира в едно малко, затънтено селище… Нарича се Кеърфрий, в щата Аризона.

Смит кимна, повече на себе си, че приема сведението като достоверно.

— Говори ли с нея? Знаеш ли дали е още жива, сега, в този момент?

— Не можах да разговарям с нея. Звъних един път, но линията се оказа заета. Тя е разговаряла с Коупланд…

Рейчъл се спря. Имаше много подробности, за които Смит не беше осведомен… Прекалено много, за да може да я разбере изцяло.

— Тя е жива — убедено заяви Рейчъл. — Трябва да е жива.

Когато Смит я изгледа недоверчиво, за миг долу на паркинга светлините на фаровете угаснаха и тя зърна само блясъка в очите му, а когато заговори, видя как зъбите му се бялнаха:

— Защо? Защо си толкова сигурна, че този куриер е избрал хотела на Коупланд като първата спирка по пътя си?

Смит забърза обратно към басейна. Рейчъл видя как размени няколко думи с мъжа от охраната на хотела. Тя още разсъждаваше върху въпроса на Смит, когато той пак се появи при нея на терасата.

— Току-що онзи мъж ми обясни, че имало резервен изход от помещението с басейна — каза той и размаха някакъв ключ пред лицето й.

Логан отключи вратата в отдалечения край на терасата и Рейчъл видя метална стълба. По нея тя и Смит се спуснаха до партера, където със същия ключ той отключи следващата врата. Пред тях се показа машинното отделение на хотела, в което бяха монтирани масивните оросителни камери на климатичната инсталация. Тя последва Смит по бетонната пътека, водеща към изхода, зад който се простираше хотелският паркинг. Рейчъл видя, че изходната алея беше задръстена от полицейски автомобили. Под навеса пред страничния вход на сградата бяха паркирани хаотично микробусите на телерепортерите. Никой от гостите на хотела не можеше да се измъкне с кола от паркинга.

— Остави ли нещо в хотела? — попита я Смит, докато двамата бързаха към ъгъла на паркинга.

— Пристигнах тук с един сак… Оставих го във фоайето още когато пристигнах от летището.

— Има ли нещо ценно в него?

— Папката с досието на сержант Дън. Предполагах, че ще поискаш да му хвърлиш един поглед.

Без да забавя крачки, Смит измъкна клетъчния телефон от сакото си и нареди на Крис Абът да донесат въпросния сак на паркинга, и то незабавно. Щом стигна до шевролета, той отвори на Рейчъл предната дясна врата, после се настани зад волана и се обърна към нея.

— Защо вярваш, че Ъндъруд е още жива?

— Защото ако куриерът знаеше къде я бе скрила Моли, той отдавна щеше да е приключил с Коупланд и сега нямаше по всяка вероятност да пътува към убежището на Бети Ъндъруд. Стивън Коупланд се криеше тук от три денонощия и през цялото това време е играл ролята на примамка за него.

— Излиза, че доскоро куриерът не е знаел къде се е намирал Коупланд…

Рейчъл погледна отражението си в прозореца. Навън автомобилите — осветени от оранжевите отблясъци на примигващите полицейски прожектори — приличаха на гигантски насекоми.

— Куриерът не е разполагал с друг начин да се добере до скривалището на Коупланд, освен да ме проследи. Не, това е глупаво. Той е пристигнал тук преди мен. Защото предварително е знаел за къде съм потеглила.

От тази мисъл сърцето й замря. Всяка жена усеща, когато върви по улицата, дали я оглеждат или не. Няма значение по каква причина. Обикновено това усещане трае само няколко секунди. Нима куриерът отдавна се навърта около нея? Тя никога не бе подозирала, че е бил наблизо, никога не бе усещала присъствието му.

Сега Смит я питаше за същото — дали някога е долавяла, че е обект на наблюдение, дали е зървала, макар и само за миг, как нечие лице се извръща подозрително бързо, срещайки погледа й. Рейчъл трябваше да се пребори със страха, преди да му отговори, че не помни такъв епизод.

— Нали и ти си вършил същото, и то през цялото време? — попита тя и го погледна в очите. — Нали и ти си следил всяка моя крачка? Ето как се озова тук, в Атланта.

Смит не й отговори, а тя не се реши да настоява повече. Поне засега.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да допуснем, че е решил първо да се справи с Коупланд — въздъхна той.

— Което означава, че ако куриерът е изтръгнал от него това, което го е интересувало, сега той лети към Аризона, докато ние тук умуваме какво да предприемем.

Горчивината, скрита в думите й, разколеба Смит. Той неведнъж беше виждал как по-силни от нея мъже прибягваха от отчаяние към крайности, което неминуемо ги проваляше. На Рейчъл Колинс й стигаше ужасната гледка на изпечения, обезобразен труп на Коупланд. Имаше опасност да стане подвластна на жаждата за отмъщение, а това щеше да застраши живота й още при първата рискова ситуация.

— Все пак можем да сторим нещо за нея, въпреки че сме чак в Атланта — промърмори Смит. — Какъв е адресът на госпожица Ъндъруд?

Рейчъл не можа да се сдържи и вдигна очи към лицето му.

— Зная само номера на някаква пощенска кутия. Предполагам, че Бети Ъндъруд е обяснила на Моли къде точно е къщата й, когато са кацнали във Финикс. Не е изключено и Коупланд да е знаел този адрес.

— Защо?

— Защото той и Ъндъруд бяха заедно още от самото начало. Имаха връзка…

— Искаш да кажеш, че са били любовници — равнодушно добави Смит.

Рейчъл кимна.

— По-късно ще ми разкажеш за това — добави Смит. — Обади ли се на Бети Ъндъруд? От телефонната компания ще открият къде се намира този телефонен пост. Останалото остави на мен.

— Още сега трябва да се обадим на Бети — каза му Рейчъл, — но не бива ти да разговаряш с нея. Искам само да чуя гласът й. Поне ще бъдем уверени, че е жива.

Смит поклати глава.

— Така само ще я изплашим. Точно сега не мога да измисля как да я предупредим, без да я хвърлим в паника. Разбираш ли в каква безизходица се намираме? След по-малко от час всички телевизионни мрежи ще излъчат най-подробни репортажи за ужасната смърт на Коупланд. Но може и да имаме късмет… Ако Ъндъруд не притежава сателитна антена или не е абонирана за някоя от кабелните телевизионни мрежи.

Рейчъл го изгледа в упор.

— Искам да се уверя, че тя е невредима. Моля те…

Смит още се колебаеше, но накрая отстъпи:

— Окей. Дай ми номера на телефона й.

Рейчъл го гледаше замислено, докато той набираше цифрите. Логан Смит дръпна апарата леко настрани от ухото си, за да може Рейчъл също да чува позвъняванията. След шестото позвъняване Рейчъл затвори очи и отчаяно поклати глава.

— Това още нищо не означава. Може би не притежава телефонен секретар. Освен това там сега е късно следобед. Може да е излязла някъде. Или пък да е решила да вечеря навън.

Тя се опитваше да прогони кошмарните видения, които неспирно пропълзяваха в съзнанието й.

— Някой идва — предупреди го тя.

Смит погледна в огледалото за обратно виждане.

— Това е един от хората на Абът. Ще му помогнеш ли?

Тя изскочи от колата и се затича към агента, който държеше сака й в ръка.

— Благодаря. Аз ще го взема.

Агентът смаяно примигна, когато тя грабна сака, рязко отвори задната врата на колата и го метна на седалката. Смит я изгледа през рамо, без да отлепва клетъчния телефон от ухото си. Но го затвори само след десет секунди, убеден, че няма да може да се свърже с Бети. Рейчъл отново се настани на предната седалка до него.

— Моли ми беше споменала, че работиш към Отдела за борба с тероризма. Само че сега нямаме работа с терорист. Сега не действаме с останалите членове на специалния отряд, макар че преследваме изключително опасен престъпник. — Тя се смути. — Господи, не зная как да го кажа… искам… искам да разбера какво всъщност става.

Смит уморено разтри слепоочия.

— Това е извънредна задача. Моли… След смъртта на Моли възникнаха някои усложнения, които…

— Но за кого работиш? — нетърпеливо го прекъсна Рейчъл.

— За Белия дом.

— Мили боже!

— Изслушай ме. Точно сега трябва да направя нещо, за да спася живота на госпожица Ъндъруд. Но искам да ми обещаеш, че това, което сега ще ти кажа, веднага ще го изтриеш от паметта си. И то завинаги.

Рейчъл кимна. Той набра някакъв номер по телефона и си пое дълбоко дъх, преди да заговори:

— Люсил, ти ли си? Не, не ме питай. Сега ще стане горещо в Аризона. Коупланд е мъртъв. Който е решил да прочисти информаторите, е попаднал първо на него. С Колинс всичко е наред. Сега тя е до мен, в колата. Налага се спешно да се свършат няколко неща. Готова ли си? Бети Ъндъруд се укрива в Аризона, в едно село, наречено Кеърфрий. Сега ще ти продиктувам точния адрес и номера на телефона й. Не си прави труда да й звъниш — аз се опитах, но не успях да се свържа. Остава ми само надеждата, че е излязла, за да си купи мляко. Вдигни по тревога, по защитената линия, дежурния тричленен отряд от Отдела за борба с тероризма. Кажи им да използват за прикритие самолет на „Локхийд“. Не искам да се появят със значки на федерални агенти в толкова затънтено селце, където хората са способни да повярват дори на слуховете, че правителството се опитва да ги спечели за каузата на демократите, като им ремонтира водопровода.

Рейчъл не пропусна нито дума от разговора, но не разбра какво му отговори жената, към която той се бе обърнал с името Люсил. Вероятно тя го бе затрупала с въпроси, защото Логан се зае да й обяснява най-подробно.

— Не. Не разполагам с описание. Но за разлика от мен, Рейчъл притежава такова. Сега ще ти я дам.

Смит подаде телефона на Рейчъл и рече:

— Искам да се запознаеш с Люсил.

— Ало? — започна Рейчъл.

— Моля те, говори без предисловия — отвърна тих женски глас.

Рейчъл си припомни сцената от паркинга на летище „Нешънъл“ край Вашингтон. Бети Ъндъруд излезе от синия фолксваген на Коупланд. Спомни си я как изглеждаше по-късно, в салона на самолета, шепнеща нещо на ухото му. Да, вече беше готова да разговаря с тази непозната — Люсил.

— Бети Ъндъруд е висока около метър и седемдесет и осем. Има едра фигура, но без излишни тлъстини. Дълга, светлокафява коса, тук-там леко, съвсем леко прошарена, бадемовидни очи, едва забележим белег от рождение под долната устна. Когато я видях за последен път, носеше светлокафяви панталони, зелена фланелка и светлосиньо сако.

Рейчъл за миг се замисли дали да продължи, но накрая поклати глава и върна телефона на Смит.

— Бети Ъндъруд е работила като секретарка във Вашингтон — заяви Смит. — Трябва да се надникне в професионалното й досие. Свържи се с архивната картотека на ФБР. Не е зле да се провери също във Вирджиния и Мериленд. А също и в Аризона. Изпрати по факса копие от снимката й на тактическото поделение. Не забравяй да ми изпратиш копие и на мен в самолета. Ако колегите от тактическото първи успеят да я открият, да не се опитват да установяват контакт с нея. Искам пълно покритие, но засега нищо повече, поне докато съм още на път.

Той се замисли, но за не повече от двадесетина секунди:

— Люсил, предупреди момчетата да бъдат много предпазливи. Онзи тип, който преследва Ъндъруд, е от негодниците, които с един замах помитат всичко от масата. Ако нашите хора забележат някой да се прокрадва към къщата, в която се укрива Ъндъруд, да го арестуват. Ако откаже да се подчини, да го ликвидират!

Имаше още много въпроси, но Смит не искаше да се проточва разговора.

— Трябва да побързам за летището. Ще уточним подробностите, докато трае полетът. Може би има и други възможности за действие, но в момента не се сещам за тях.

Той прекъсна връзката и включи за презареждане батерията на клетъчния телефон към гнездото на арматурното табло. После измъкна колата от паркинга и потегли по алеята към Ленъкс Роуд. Едва там спусна прозореца, за да постави синята полицейска лампа върху покрива на колата. Сирената зави почти веднага след момента, в който около тях се разпръснаха първите заслепяващи отблясъци. Когато поеха по магистрала I-85, Смит позвъни на пилота на самолета, след което реши да отдели цялото си внимание на Рейчъл.

— Настъпи мигът на истината — започна той и се извърна към нея с лека усмивка, но веднага отново отклони глава към натоварения трафик по магистралата.

На Рейчъл не й се искаше да се подчини на настояването му, защото предчувстваше какво би могло да се случи. Ако сподели с Логан Смит всичко, което й беше известно, той повече нямаше да се нуждае от нея. Но не можа да устои.

Започна с операцията в Балтимор. Разказа му всичко за сержант Дън, за предсмъртните му думи, за ефекта от това признание върху поведението на Моли. Младата жена положи всички усилия, на които бе способна, за да не изтъкне своята роля, дори се опита да подчертае, че през цялото време не е била повече от третостепенен наблюдател на събитията. На два пъти успя да улови замисления поглед на събеседника си, въпреки високата скорост на колата — първия път, когато му описваше какво се бе случило в „Грийнбриър“ и след това при епизода с измъкването на досието на Дън. Когато привърши разказа си — до последния си разговор по телефона със Стивън Коупланд, в далечината пред тях вече се очертаваха светлините на летището „Атланта Интернешънъл“.

Смит веднага насочи колата към изхода за частни самолети. Спря пред вратата на терминала, размаха служебната си карта под носа на мъжа от охраната, след което профуча покрай хангарите, където техниците преглеждаха самолетите на босовете на най-богатите корпорации. Зад наредените по алеята таксита Рейчъл видя малък самолет, с включени двигатели и със светещи лампи. Вторият пилот ги очакваше на пистата, в подножието на стъпалата.

Смит вече посягаше към вратата на колата, когато тя отпусна ръка на рамото му.

— Почакай, нека да се разберем. Аз ти разказах абсолютно всичко, което ми е известно, нали? Сега ти ще се качиш на самолета, а на мен ми остава да се върна във Форт Белвоар, за да ме изритат от Военната прокуратура, тъй като не съм се подчинила на заповедите на командирите си. Такава ли участ заслужавам?

Той се размърда неспокойно на седалката. Гласът му обаче остана любезен, макар че за миг му се прииска никога да не се бе срещал с нея.

— За пръв път те видях на снимките в апартамента на Моли — промърмори той. — Помня и това, което Моли ми беше разказала за теб. Ти се оказа въвлечена в тази жестока игра по случайност, но после прехвърли всякакви граници, превиши пълномощията си, и то на своя глава. Сигурен съм, че онзи тип ще продължи да те преследва. Не е изключено да е бил по следите ти, без ти изобщо да си подозирала. Всички вече се убедихме, че той е ненадминат професионалист. Досега не е допуснал нито една грешка. Но и ти си много добра… Бих казал прекалено добра, за да му предоставиш последната дума. Освен това ти върви, Рейчъл. А това никак не е за подценяване в нашия занаят.

— Не ме изоставяй! — тихо изрече тя. — Разказах ти всичко, не защото ме помоли, а защото вярвах, че така ще помогна за залавянето му. Не искам и ти да ме използваш, както ме използва той. Позволи ми да ти помогна да довършиш това, с което Моли не успя да се справи.

И чак сега се реши да сподели с него последната от тайните си.

— Ти си начело на преследването, защото в Белия дом вярват или поне подозират, че генерал Грифин Норт е бил убит. Това е мръсна политическа игра, за която аз пет пари не давам. Но си длъжен да узнаеш защо Моли беше убита. Защото е била любовница на Норт. Тя умря, защото първа заподозря, че онази самолетна катастрофа не е била нещастен случай.

Рейчъл осъзна каква болка му бе причинила, едва когато видя как лицето му се сгърчи, а погледът му се замъгли от шока. На Логан Смит никога не би му хрумнало, че между сестра му и загиналия национален герой може да има нещо.

Самолетът се насочи към пистата за излитане, преди Рейчъл да стигне до седалката. Поне беше благодарна на Логан за това, че не се опита да я спре, когато тя се отправи към тоалетната. Опита се да отключи вратата, но в следващия миг новият, още по-силен тласък, разтърсил корпуса на стоманената птица, я запрати на пода. Зашеметена, Рейчъл остана така, докато самолетът не се откъсна от бетонната писта. Тя усети как опашката на самолета увисна надолу — сигурен признак, че бяха започнали да набират височина.

За щастие, аптечката беше добре заредена. Тя глътна четири аспирина и ги прокара през пресъхналото си от уплахата гърло с чаша вода. После разкъса целофановата обвивка на новата си четка за зъби. Привърши тоалета си с измиването на лицето и с вчесването. Последният бърз поглед в огледалото й подсказа, че изглежда добре, така, както й се искаше.

Смит в това време нервно прещракваше клавишите на преносимия си компютър, поставен върху спусната масичка между двете редици кресла. Рейчъл надникна през рамото му и видя как по екрана заплува от долу нагоре някакъв файл от архивната картотека на ФБР.

— Седни на някое от местата зад мен — измърмори той. — След малко ще приключа.

Седалката срещу задната преграда на салона се оказа с размерите на средно голям диван. Рейчъл се настани върху възглавниците, после изпъна крака и се отпусна назад. Не й се искаше да прекара целия полет в легнало положение, ала облегалката за ръцете, тапицирана с две възглавнички, можеше да послужи за опора, на която да отпусне за малко глава. Освен това монотонният тътен на реактивните двигатели хипнотично я отнасяше в царството на съня. С изключение на нощната лампа, която Логан Смит бе включил над своята седалка, целият салон на самолета беше затъмнен. За малко тя се взря в нощния мрак навън през люка, въздъхна при вида на огромната оранжева луна, която след първия завой на самолета галантно отстъпи място на блещукащите звезди.

Смит не откъсна поглед от екрана на своя компютър още петнадесет минути, макар че отдавна беше намерил това, което го интересуваше. Не искаше да помръдне от мястото си, преди да се увери, че Рейчъл вече спи. Най-после се надигна, съвсем тихо, и се огледа. Все пак откъм вратата към пилотската кабина се прокрадваше достатъчно светлина, за да види, че тя е заспала дълбоко. Гърдите й се повдигаха и спускаха в равномерен ритъм.

Той посегна към одеялото, метнато на съседната седалка, когато го озари по-добро хрумване. Припомни си, че военните бяха свикнали да спят леко, за да са готови да скочат посред нощ при първия сигнал за тревога. И никак не се дразнеха, че в повечето случаи тревогата се оказваше учебна. Затова, вместо да издърпа одеялото и да стресне заспалата жена, той се зае да регулира отоплението в салона. Успокои се, едва щом се убеди, че Рейчъл продължава да диша равномерно и плавно. Затопленият въздух може би щеше да замени липсата на одеяло.

Логан се прокрадна към най-предната седалка в салона, натисна бутона за нощната лампа и набра номера в Лос Анджелис.

— Звучиш ми малко уморено — констатира неуморимата Люсил. — В колко кацаш във Финикс?

— В три и тридесет.

— Да не се окаже, че си безнадеждно закъснял?

— Не е изключено.

Още преди излитането, Смит беше наредил на пилота да форсира самолета с максималната скорост, разрешена при параметрите на конкретния полет, като подбере най-прекия маршрут към целта. Естествено, възникнаха проблеми при прелитането през забранени за цивилни полети въздушни пространства. На Смит му се наложи спешно да се свърже с щаба на противовъздушната отбрана на Щатите, скрит дълбоко в недрата на планината Шайен, и да чака с трепет разрешението за пряк въздушен коридор, което задължително трябваше да се съгласува с Центъра за координиране на полетите във Вашингтон.

— Къде са колегите от тактическото поделение? — попита той.

— И те пътуват към Финикс. Ще се приземят на Скай Харбър след тридесет минути. Не забравяй, че аз първа те предупредих — с тях може да имаш усложнения.

— Какво стана с аварийната картотека?

— Не е зле да си провериш факс апарата.

Смит се върна към импровизирания комуникационен пулт върху масата в предната част на салона. Откъсна листа с цветната снимка, отпечатан от послушната машина. Фотографията не беше от най-високо качество, но женското лице върху нея определено напомняше на описанието, което Рейчъл Колинс бе продиктувала на Люсил Паркър.

— Е, изглежда задоволителна — изръмжа Смит, — но това е копие от шофьорска книжка. Издадена е във Вашингтон. Нямаш ли вести от Аризона?

— Натрупах доста сведения за Бети Ъндъруд, но никой от разпитаните не е бил особено близък с нея. Най-малкото, може да се очаква нашите хора от тактическото поделение да се затруднят, поне в първите часове.

— Може би няма много да се разтакават, особено ако ги притиснем по-здраво. Свържи се с ФАА13 и изискай от дежурните диспечери всички сведения, с които разполагат за полети от Атланта към Скай Харбър. Както редовни, така и на частни самолети.

На Люсил й беше потребна секунда-две, за да асимилира новата задача.

— Искаш да кажеш, че нашият човек може да се опита да ти скочи?

— А ти помисли върху следното: Коупланд е бил мъртъв от двадесет и пет, да кажем тридесет минути, преди Колинс и аз да го открием. Междувременно убиецът вече е пътувал към „Атланта Интернешънъл“. Въпросът е: дали ще се качи на първия редовен полет, независимо от авиокомпанията, или ще предпочете собствен превоз? Не мисля, че ще рискува с първия вариант. Педантични маниаци на гишето за регистрация, липса на свободни места, проблеми с авиомеханиците, евентуално закъснение на полета — това са все елементи, които дори и най-опитният убиец не може да контролира. Нито пък да предвиди.

— Не вярвам да има тази нощ кой знае колко оживен трафик в небето между Скай Харбър и Атланта. — Люсил реши да рискува с още един въпрос: — Искаш ли да ти организирам малка суматоха, там долу, на летището, в твоя чест?

— Хм… Не, забрави за този вариант. Ще се наложи да ангажираме прекалено много хора. Ако пък нашият човек усети нещо необичайно, веднага ще побегне. Или ще стане нещо още по-лошо.

— Тогава ще осигуря резервен отряд, за да покрие летището. Ще им изпратя описанието на нашия човек, което получих от теб.

— Не вярвам много на това описание. Кой знае как всъщност изглежда този тип! Ако колегите от тактическото поделение се нахвърлят не върху този, който ни трябва, онези от местната полиция ще ни скъсат от подигравки.

— Окей. Така че, ако изскочи нещо подозрително, веднага да го запишем с камерите. Може пък да претърсим самолета, след като пътниците слязат. И няма да го изпускаме от поглед, защото нашият човек ще отлети от Финикс именно с частния си самолет. Нали все трябва да се върне, след като посети госпожица Ъндъруд? Е, как ще се измъкне, освен през летището?

— Дори можем да използваме самолета му като примамка… — Смит вече беше обмислял и тази възможност, макар и да му се струваше малко вероятна. — Това ще ни облекчи. Но трябва да обмислим този план по-внимателно. Междувременно, не е зле да ми прехвърлиш данните от компютрите на ФАА за полетите към летището във Финикс.

— Ще ги получиш след двадесет минути. — Люсил се поколеба за миг, преди да го запита: — Логан, що за човек е той?

— Колинс го нарича куриер, но всъщност го смята за призрак. Но може би няма да остане за дълго в тази роля.

— Колинс е с теб, нали?

— Тя е запозната с играта, Люсил. И то по-добре от нас двамата. Знае неща, за които аз дори не подозирах. Така че не мога да я изоставя сама.

— А пък аз ще заявя на Джесъп или на който и да е там дежурен в Белвоар, че с нея всичко е окей. И че е задържана от федералните власти като ценен свидетел по следствието. Така хем ще я измъкнем от лапите на Военната полиция, хем ще ги принудим да зачеркнат името й от списъка на самоотлъчилите се офицери.

— Ти си незаменима, Люсил!

— Тогава мога ли да те помоля за нещо?

— Каквото и да е то…

— Когато потеглиш към къщата на Ъндъруд, дръж Колинс на задни позиции. Иска ми се, наистина ми се иска някой ден да се запозная с това момиче.

19.

Запитването с гриф „Свръхспешно“ от ФБР Лос Анджелис беше обработено много бързо от операторите в централата на ФАА.

Искането за помощ, изпратено от Люсил Паркър, веднага бе прехвърлено във Вашингтон към дежурния директор по въпросите на сигурността. Той беше ветеран в професията, с повече от четиринадесетгодишен стаж и можеше да натиска бутоните на пулта дори и на сън. Незабавно поиска сведения от Атланта и Финикс. Диспечерите по контрола на въздушния трафик зарязаха всичко останало, за да се концентрират само върху информацията, ненадейно поискана от техния директор. Линиите между трите града останаха включени, защото диспечерите не губеха нито секунда в излишни проверки. Всеки от тях беше обучаван за действия в аварийни ситуации. Повечето от членовете на дежурните отряди още помнеха многобройните заплахи от терористи, акциите за спасяване на заложници или за откриване на бомби в самолети. Между столиците на различните щати съществуваше необявено съперничество — досега най-доброто време бяха постигнали хората от Денвър. Но тази нощ рекордът беше надминат — Атланта докладва, че е готова със списъците на пътниците от гражданските полети и от частните самолети с направление „Скай Харбър“, преди да изтече дванадесетата минута от получаването на заповедта. На хората от Финикс им бяха потребни още тридесет секунди, за да проверят и потвърдят информацията от столицата на Джорджия.

В кабинета си на седемнадесетия етаж на сградата на ФБР Лос Анджелис Люсил Паркър беше заета с подреждането на фотокопията върху старомодното си, внушително по размери писалище. Както винаги, действаше методично, което й помагаше да пести време.

Тя реши да се концентрира главно върху полетите на частните компании. Имаше два реактивни самолета: първият принадлежеше на международна пивоварна корпорация, а вторият — на мултинационален аграрен концерн. Следваха още три летателни апарата, които не бяха корпоративна собственост: импресарио от звукозаписна компания превозваше най-нашумялата си рокзвезда за концерта във Финикс, примадона от фестивалите за кънтри музика бързаше да пристигне в Аризона, за да уреди третия си развод и накрая оставаше частният самолет на прочут медиен магнат, който преди години беше основал първата национална новинарска телевизионна мрежа.

Люсил провери много грижливо списъците с имената на пътниците, но не откри нищо тревожно. После отново се свърза с бюрото на ФАА в Атланта и ги помоли да й изпратят файловете с данните за всички пилоти и членове на обслужващия персонал. Получи ги след двадесетина минути. Кадровите и личностните характеристики на летците и стюардесите се оказаха чисти.

Люсил още веднъж прегледа всичките материали, само за да е напълно уверена, че нищо не е пропуснала. После се облегна назад и се вгледа в купа с хартии, оставяйки подсъзнанието си да се рее свободно сред най-незначителните на пръв поглед детайли. Но тревожните камбани в подсъзнанието й не откликнаха нито за миг дори.

Накрая, когато се свърза с Логан, за да му докладва за резултата, тя беше напълно убедена, че убиецът на Стивън Коупланд не лети тази нощ към Финикс или поне няма да пристигне по въздуха в столицата на щата Аризона. Но това, което не знаеше и дори не подозираше, беше фактът, че вече бе допусната грешка, и то решаваща, но не в самата информация, а в начина на оформянето на заявката за получаването на тази информация. Логан Смит беше поискал пълни данни за всички полети от летище „Хартсфийлд Интернешънъл“ в Атланта до „Скай Харбър“ във Финикс. Именно това съобщение беше препредадено от Люсил до диспечерите в Атланта, които концентрираха вниманието си изцяло върху двете отправни точки на картата: Атланта и Финикс, без да поглеждат към базата на ВВС в Лейкланд, на тридесет и шест километра от Финикс. Диспечерите разсъждаваха, при това напълно обосновано, че са получили задача да проследят самолет, който се е насочил към гражданско летище. Тъй като в спешния факс на ФБР въобще не се споменаваше за базите на военните, на дежурните тази нощ в Атланта въобще не им хрумна да включат в рапорта си до ФБР Лос Анджелис данните за реактивния „Гълфстрийм-IV“, който наскоро бе излетял с направление за кацане: Лейкланд, Аризона.

Оставаха само четиридесет минути от полета до Лейкланд. Авиодиспечерите от контингента на ВВС умело направляваха турбореактивния „Гълфстрийм-IV“, което позволи на Инженера да поспи малко повече от два часа. След като се събуди, той се свърза по радиоканала с командира на базата на ВВС, за да се увери, че е потвърдено разрешение за кацане.

Инженера отдавна се познаваше с този офицер. Последната им среща беше преди шест месеца в пустинята Невада, в зоната около базата Грум Лейк, която въобще не беше означена на картите, предназначени за цивилни лица. Тогава те обхождаха подземните бункери, сред рафтовете със супермодерно военно снаряжение, пред което въображението на авторите на романи с научнофантастични сюжети бледнееше. Разговаряха най-вече за бъдещите операции в държавите от Далечния Изток. Командирът на базата не възрази, когато Инженера му съобщи, че ще посети Лейкланд по път, само за час или два, преди да се прибере в другата база — в Грум Лейк. Тъй като всички комуникации между самолета и наземния персонал в кулата се кодираха през скрамблери, Инженера не се безпокоеше, че досадните авиодиспечери от гражданската авиация ще прехванат неговия радиообмен.

Инженера завърши разговора си с полковника — командир на базата в Грум Лейк — като не забрави да му благодари за вежливото посрещане, след което се отправи към багажното отделение в задната част на самолета. Всъщност, той нямаше никакви грижи около багажа и облеклото. В гълфстрийма имаше внушителен запас от всякакво оръжие, боеприпаси, камуфлажни дрехи — с една дума всичко, необходимо за самостоятелно действащи агенти във вражеския тил, независимо от географските ширини — от арктическата тундра до знойните тропици. Инженера провери екипировката, избра си това, което му трябваше и беше напълно оборудван, когато пилотът започна спускането.

„Гълфстрийм-IV“ премина покрай ескадрилата от изтребители F-18, готови за участие в поредното нощно учение, и спря до малкия хангар, не много далеч от кулата за управление на полетите. Инженера се показа от люка с малък сак в ръка, огледа се и закрачи към полковника, който го чакаше, изправен до личния си автомобил — джип чероки с гражданска регистрация, но със стикерите на ВВС на предното стъкло. В хладната нощ сред смълчаната пустиня двамата офицери се поздравиха сдържано. Полковникът не запита посетителя защо му бе притрябвало цивилно превозно средство. Въобще не му хрумна да прояви любопитство относно намеренията на Инженера по време на краткия му престой във Финикс. Само седна на седалката до водача на патрулната кола от военната полиция, която потегли след джипа, за да го съпроводи до границите на базата. Последното, което полковникът видя на светлината на фаровете, беше ръката на Инженера, вдигната през отворения прозорец за поздрав, и габаритите на джипа, които бавно угаснаха сред мрака на пустинята Соноран.

Инженера зави към магистралата. Поддържаше умерена скорост, защото нямаше защо да бърза, нито пък искаше да привлича вниманието на пътните патрули от полицията на Аризона. Макар че полицаите нямаше да го глобят, след като забележат стикерите на военновъздушните сили, все пак беше доста досадно да губи време за проверка на документите на водача и на джипа.

Той насочи своя чероки на югозапад, покрай спящите, добре оградени комуни, които продължаваха да никнат като зловредни гъби около Финикс. Прекоси няколко площада с магазини около тях, после жилищните квартали в покрайнините на града, а накрая профуча край една бензиностанция, ярко осветена, особено табелата с работно време. Беше спуснал прозореца откъм лявата си ръка, за да се порадва на освежаващия полъх на вятър, долитащ от пустинята, който му напомняше за други, далечни места, където беше още по-топло и сухо. Най-после съзря надписите по крайпътните стълбове, подсказващи за следващите три отбивки от магистралата. На втората той включи мигача и подкара джипа с елегантен завой. Далеч напред, в долината под хълма, тук-там мигаха светлините на Кеърфрий.

Тримата широкоплещести мъжаги, наскачали от търбуха на хеликоптера „Бел Рейнджър“ по пистата на „Скай Харбър“, приличаха на заможни туристи, търсачи на всевъзможни приключения под открито небе. Скъпите им кубинки с дебели подметки и плътните им спортни якета с безброй джобове по тях моментално събраха завистливите погледи на охраната на летището. Командващият офицер, който пристъпи напред, за да ги посрещне, остана удивен от снаряжението им — широки раници с алуминиеви рамки, под тях леки спални чували и подложки от пресована гума, както и дълги дървени сандъци с месингов обков, криещи, по негово мнение, фантастично скъпи ловни пушки с оптически мерници.

Командирът на охраната въздъхна и си каза, че за богатите е в реда на нещата да си бъбрят разпалено, да си разменят шеги по адрес на някой си Боб — техен колега, останал в Лос Анджелис, защото жена му не го пуснала да ловува в мъжка компания, а вместо това го помъкнала след себе си на Хаваите. Мимоходом тримата новодошли, с вид на преуспяващи бизнесмени, споменаха имената на престижни курорти в Айдахо и Аляска. След което се увлякоха в спор — колко били дълги рогата на онази дългорога планинска коза, която един от тях бил гръмнал миналата година около водопадите в Скалистите планини.

Офицерът се почувства поласкан, когато на тях им потрябва неговото мнение относно времето за път до Седона — първата спирка по маршрута, начертан на картата им. Освен това се заинтересуваха къде най-близо може да похапнат добре. Той се впечатли още повече, щом видя шевролета комби, от моделите специални поръчки, който ги очакваше на южния паркинг. Принадлежал на техен тукашен приятел, който се запилял някъде извън щата по своя бизнес, обясниха тримата веселяци.

Но с това поводите за удивление на офицера, командващ охраната на „Скай Харбър“, не се изчерпиха. Въпреки едрите си фигури, те стъпваха много леко, чевръсто, уверено и безшумно — особено това, последното, съвсем го изнерви. Офицерът се осмели да ги попита с какво си запълват дните в Лос Анджелис. Единият от ловците се ухили и му размаха отворения си портфейл. Докато ровеше, за да връчи на офицера визитната си картичка, офицерът съзря вътре свидетелство за управление на автомобил, издадено от щата Калифорния, заедно със служебна карта от компанията „Локхийд“. Върху визитката се мъдреше фирмения знак на „Локхийд“, над редовете, уточняващи, че приносителят е вицепрезидент на компанията по научните разработки.

Преди водачът да подкара шевролета, офицерът им пожела лек път и наслука. Остана загледан зад колата, която чезнеше по посоката, водеща към изходната магистрала. Едва когато се прибра в кабинета си, той се досети, че въобще не ги беше попитал накъде ще се отправят и какъв дивеч ще преследват.

Тримата мъже от тактическото поделение на ФБР, предрешени като ловци, решили да прекарат уикенда край Финикс, напуснаха града и продължиха на север по междущатската магистрала. После завиха към Кеърфрий и се озоваха пред наскоро асфалтиран третостепенен път, с две платна, който се спускаше надолу.

По цялата долина и по околните склонове бяха пръснати светлини, примигващи в оранжево. Шевролетът с тримата мъже премина покрай двуметрови каменни стени, отделящи съседните имоти, обитавани от комуни. Към всяко владение имаше по една малка кула над оградата, точно до главния вход. С едри букви върху каменните огради бяха изписани имената им: „Пустинен ястреб“, „Небесен вятър“, „Облагородена пустиня“. Срещаха се обаче и изоставени комуни, зад чиито стени вече нямаше нищо, освен пустите ливади с пръснатите по тях ръждясали автомобилни каравани.

Зад оградите на по-новите комуни имаше добре поддържани сгради, чиито прозорци бяха залети от светлина, а моравите пред терасите — грижливо поддържани.

— Тук някъде трябваше да завием — промърмори шофьорът. — Но накъде — наляво или надясно?

Мъжът на съседната седалка до него измъкна картата от жабката на таблото, разстла я на коленете си, светна с фенерчето, взря се в плетеницата от шосета и отсече:

— Надясно.

Следващите две комуни се оказаха отдавна изоставени. После се появи висока тухлена къща, а след нея — в дъното на шосето преди завоя — сякаш от земята изникна модерна, остъклена сграда. На втория етаж светеха лампите.

— Тук трябва да е — реши шофьорът.

Мъжът до него провери адреса от листа в джоба си с табелата, окачена на бетонния стълб до ъгъла на оградата.

— Да, тук е — кимна той.

Шофьорът намали скоростта и шевролетът запълзя едва-едва. От двете страни на постройката бяха пръснати строителни машини, сред които се открояваха два булдозера. Но пътят свършваше дотук — напред имаше само извивка за обръщане на автомобилите. Водачът не можеше да паркира шевролета пред фасадата на къщата, защото рискуваше да привлече вниманието на обитателите й. Наложи да спре колата на стотина метра преди къщата.

Мъжът с картата на коленете посочи назад към самотната тухлена къща:

— По-добре ще е да се върнем назад. Тук е много осветено, освен това, преброих седем коли, паркирани зад постройката.

Той се обърна назад към третия от групата, на задната седалка, който беше радистът.

— Какво ще кажеш?

— Може би най-безопасно е да спрем до тухлената къща — кимна той.

Шофьорът подкара колата на заден ход към тухлената къща. В това време радистът се надигна и отвори капака в покрива на шевролета. После разкопча раницата си и измъкна оттам портативна антена. Сглоби я без излишно суетене и я закрепи с алуминиевите скоби към триножника. Във втората раница се намираше приемо-предавателя. Радистът нахлузи слушалките на ушите си, отмести леко антената и нагласи параболоида точно с оста към осветените прозорци на къщата в дъното на пътя. След това се зае с настройката на честотния обхват и на интензивността на сигнала.

Първите уловени звуци се оказаха напълно неразбираеми, напомнящи писукане на пиленца в инкубатор. Но след настройката на филтрите постепенно започнаха да се долавят все по-отчетливо различни гласове. По-късно техниците в лабораторията щяха да имат грижата да изчистят шумовете, наслоени върху записа, но сега радистът нямаше време за обработка на сигналите. Той слушаше напрегнато диалога между мъжкия и женския глас. След малко охканията и виковете заглъхнаха.

— Там има мъж и жена — съобщи той на колегите си. — В интимна ситуация. Сега вече можеш да се свържеш със Смит и да му докладваш, че обектът е в обсега ни.

Членовете на тактическата група бяха убедени, че имаха само един проблем, за който трябваше да намерят решение — дистанцията между къщата и подслушвателната антена. И тримата бяха спокойни, защото притежаваха достатъчно опит и бяха отстранявали много по-тежки препятствия.

Но се лъжеха. Имаше още един проблем.

Тримата бяха забелязали строителните и земекопните машини, паркирани безразборно по безлюдната площадка, но повече не им обърнаха внимание. Машините изглеждаха като естествено допълнение към пейзажа, сред каменните блокове и струпаната отзад пръст от изкопите. Ако точно в този миг поне на един от тримата мъже му бе хрумнало да се обърне и да погледне назад, щеше да забележи прокрадващият се отзад джип чероки и операцията може би нямаше да протече така драматично. Но в тази минута вниманието на тримата ловци беше обсебено от избора на място за паркиране и на позиция за скрито следене на обекта. Затова избраха като прикритие един масивен грейдер, с висока кабина и дълъг корпус.

Инженера вече се спускаше с джипа по наклона по посока на къщата, когато забеляза стоп фаровете на шевролета. Веднага изви волана, за да скрие джипа зад широката лопата на най-близкия булдозер, но спря малко встрани, за да може да надзърта иззад корпуса на булдозера към шосето. Измъкна от жабката инфрачервения прибор за нощно гледане, наподобяващ бинокъл. С негова помощ успя да огледа паркирания шевролет. Остана впечатлен от антената и останалото оборудване на отряда от ФБР, дори промърмори, че този път федералните агенти са се престарали с подготовката за следене и подслушване.

Инженера излезе от джипа и се затича, ниско приведен, към ъгъла на къщата. За щастие, почвата под краката му беше суха, но неотъпкана, така че прибежките му не предизвикаха никакъв шум. Той използва дълбоките коловози, останали от тежките високи гуми на земекопните машини, както и изкопите за бъдещия водопровод. При това придвижване приборът за нощно гледане не беше много полезен. Но най-важното беше да не изкълчи глезена си или да не се спъне и да навехне коляно.

Той се приближи до каменната стена, опасваща терена зад къщата. Вятърът беше стихнал и той долови миризмата на хлорираната вода в басейна отзад, смесваща се с уханието на пресния торф от градината. Може би по-рано тази вечер са се включили автоматичните пръскачки за оросяване на лехите с цветя.

Лесно преодоля стената и скочи сред хлъзгавата трева, само че се плъзна напред като кънкьор по замръзнало езеро. Най-после се добра до навеса. Там се спря и изтърка в чимовете калта от подметките си.

През онези фатални и последни деветдесет секунди, миг преди да издъхне, Стивън Коупланд в страха си бе избъбрил всичко, което знаеше за укритието на Бети Ъндъруд — не само адреса, но дори и такива подробности като това, че къщата е наскоро построена и усамотена. Инженера си бе направил труда да провери в регистрите, но знаеше, че притежателите още не бяха поръчали доставка на алармена система. За всеки случай той огледа внимателно външните стени и врати — никъде нямаше следи от проводници. Това обаче не успокои опитният професионалист. Реши да обиколи и постройките в двора. Оказа се, че таблото с бутоните за настройка на алармената система е скрит под стрехата на невзрачната барака в дъното на двора. Той вдигна предпазливо капака на таблото и видя емблемата на фирмата „Гардсман Хоум Протекшън Сървис“, специализирана по охрана на недвижими имоти. Но не видя кабелни връзки към главното табло на охранителната система.

Инженера знаеше, че къщата има само два етажа, което го улесни при обмислянето на плана за проникване. При такива къщи спалните почти винаги се намират на втория етаж. Това му позволяваше да преодолее катинарите на задните врати и да проникне незабелязано откъм гаража, залепен към къщата.

Вътре беше доста хладно, почти студено. Инженера пристъпи към вратата, водеща през коридора към трапезарията на партера. Но веднага се спря, за да се вслуша в шумовете на къщата. Долови само глухо бръмчене на хладилник и леко тиктакане на стенен часовник. Във въздуха ухаеше на някакво ястие. Стори му се, че беше китайска кухня. Дъските по пода бяха чисти, наскоро остъргвани, затова от тях се разнасяше миризмата на чам. Не усети мирис на домашно животно. Преди да умре, Коупланд нищо не бе споменал за куче или котка в къщата на Бети Ъндъруд, макар че във Вашингтон тя беше имала котка в апартамента си. Инженера беше проучили дори и тази подробност.

Стаите на партера бяха с високи прозорци, през които проникваха лунните лъчи, осветявайки новия килим. Инженера си напомни, че на всяка цена трябва да избягва приближаването към прозорците, след което започна да се прокрадва към стъпалата, водещи към горния етаж. На горната площадка отнякъде падаше светло петно, а и шумовете бяха по-различни от тези на партера. Той надникна зад ъгъла на коридора и видя, че петното е от светлия лъч от съвсем леко открехнатата врата на втората спалня. Заслуша се и се усмихна безмълвно. Паникьосаният Стивън Коупланд дори му беше признал чувствата си към Бети Ъндъруд. Да, тя наистина беше тук, но в този момент се мяташе върху матрака с някой друг. Непредвидената в плана поява на още една жертва беше като допълнително предизвикателство за професионализма му. Инженера знаеше, че дебнещите отвън копои от ФБР са съсредоточили цялото си внимание върху тази спалня — единствената стая в цялата къща, която в момента беше осветена. Всяко необичайно движение ще ги принуди да изскочат от шевролета. Той се спря, за да измисли как да стигне до леглото, без да привлече вниманието на тримата агенти в колата, паркирана отвън.

Инженера най-после взе решение и се наведе. Остана така, притиснал длани към тесния килим, опънат по стъпалата. Оказа се, че предвиждането му се оправда — беше възнаграден за остроумното си хрумване с едва чуто проскърцване на дъските. Още при първия оглед беше преценил, че дограмата в къщата е нова и следователно, още неизсъхнала. Което означаваше, че няма да попадне на издайнически скърцаща или хлопаща дъска. Ако обектът заспи, той ще може да си позволи риска да се изкачи бързо по стъпалата, после да се втурне в спалнята. Но сега предпочете друго решение — доста по-надеждно. И по-неочаквано. И много по-зрелищно.

На долния етаж имаше няколко камини: в трапезарията, във всекидневната, в кабинета и в кухнята. Камините бяха газови — това му подсказаха издайническите сини пламъчета, намигващи му изпод керамичните накрайници за закрепване на дървените цепеници. Инженера обходи стаите, за да угаси пламъците във всички камини, след което отвори докрай кранчетата за газта. След това се пресегна към таблото на стената във всекидневната, откъдето се регулираше температурата на помещенията. Изключи климатичната инсталация. Нямаше логика в това вентилационните шахти да засмучат газта и да я изхвърлят навън в атмосферата. После отвори вратата към килера до кухнята. Там се зае с манипулациите върху газопровода, захранващ сушилнята за чинии и газовия бойлер над умивалника.

След шест минути се върна в подножието на стъпалата. Първите два тънки пакета с пластичен експлозив той лепна към стената до килера, а следващите два напъха под дъската на второто стъпало. Малко над пътеката опъна тънка корда, от онази, която рибарите обожаваха, защото почти не се забелязваше, когато висеше от въдиците. Уви края й около пружината на детонатора, след което свърза клемите му към изводите на шестволтовата батерия. Според сценария, щом Бети Ъндъруд и любовникът й се наситят на креватната гимнастика, поне единият от двойката непременно ще надуши миризмата на газ. Ще се втурне надолу по стъпалата да провери какво става на партера, със замъглена глава и забавени реакции от среднощните забавления. Но няма да светне лампата над първото стъпало — Инженера, естествено, се беше погрижил и за този важен детайл. Слизащият ще трябва да се задоволи само с лампата на горната площадка. В полумрака няма да забележи кордата, опъната на второто стъпало от долу нагоре. Ще се спъне в нея, веригата между батерията и детонатора ще се затвори и експлозивът ще избухне — с достатъчна мощ, за да ампутира моментално двата долни крайника на слизащия. Газовата експлозия ще довърши останалото.

Инженера още веднъж мислено повтори поредицата от събития, докато се изтегляше по обратния път към кухнята, а после през коридора и гаража навън към оградата и джипа зад нея. Според изчисленията му, на двамата любовници им оставаха още двадесет минути. Ако поради някаква причина експлозията не избухне, според него това ще бъде сигурен признак, че онези двамата, изтощени от страстните ласки, са заспали непробудно и въобще не са усетили мириса на газта. Или поне на никой от двамата не му е потрябвало да слезе по стъпалата на долния етаж. Тогава той ще бъде принуден да ги събуди по телефона.

— Обадиха се от тактическото поделение на ФБР.

Рейчъл предпазливо се надигна на лакът. В съня си се беше отместила и сега едва не изохка — вратът й се беше схванал. Обгърна го с другата си ръка и започна да разтрива вратните си жили, стегнати като морски възли.

Младата жена се беше събудила преди няколко минути, но отначало само бе гледала как Смит се движи наоколо, как събира разпръснатите листа и размества саковете и чантите на задните седалки. Предпазливите му движения й подсказаха, че той се стреми да не издава шум, за да не я събуди. Деликатността му беше затрогваща. Когато й се стори, че беше чакала достатъчно, тя се изкашля леко, за да го предупреди, че е вече будна.

Сега той седеше до нея, замислен, опрял лакти на коленете си, с глава, отпусната на дланите. Ярката светлина задълбочаваше сенките под очите му и бръчките по челото. Беше спал малко, ако въобще беше заспивал, но понасяше стоически умората, както грешникът — своето наказание. В очите му, които можеха да излъчват толкова много нежност и симпатия, сега — въпреки изтощението — тлееше недоугаснал пламък. Той не си позволяваше да се отпусне, да отдъхне, макар че все още съумяваше да обуздава подтика към отмъщение.

Рейчъл се надигна и завъртя глава, както правеха атлетите преди старта, за да намали напрежението в ставите си. Зърна някакъв проблясък навън през люка, после се заредиха още пробягващи светлинки и тя се досети, че самолетът беше започнал да се снишава.

— Какви са последните новини от тактическото поделение? — попита тя.

— Очаквам връзка с Люсил от Лос Анджелис. Но зная, че вече са открили къщата на Бети Ъндъруд и сега са там, направили са засада.

Рейчъл рязко се наведе напред. Малко оставаше да си сблъскат челата.

— Тя е вътре в къщата? Те сигурни ли са в това?

— Тя е там, но при нея има още някой.

Рейчъл долови колебанието в тона му. Може би за пръв път виждаше Логан Смит толкова смутен.

— Поканила е някакъв мъж в леглото си. От тактическата група съобщиха, че двамата били… доста разпалени. — Смит я изгледа с недоумение: — Имаш ли представа кой може да е?

Рейчъл поклати глава.

— Тук нещо не ми вдъхва доверие. Говоря за този любовник, появил се така неочаквано. Не забравяй, че Бети би трябвало още да е изплашена от смъртта на Моли. Пък и Коупланд й се обаждаше най-редовно. Той беше… как да го кажа… донякъде вманиачен на тема проверки и контрол. Според мен, той неминуемо щеше да се усъмни, ако беше надушил, че Бети се опитва да го лъже и да му изневерява. Освен това със сигурност мога да потвърдя, че тя с нетърпение очакваше деня, когато отново щяха да се съберат със Стивън.

Пилотът включи хидравликата за спускането на трите колесника.

— Както и да е — примирено измърмори Смит. — Засега знаем само, че тя е там и че има някой до нея.

Когато самолетът се приземи, Рейчъл още не беше напуснала дамската тоалетна. За да се задържи, при първия тласък тя се хвана за металната скоба над мивката. Младата жена беше напълно готова за слизане, със сака в ръка, когато двигателите замлъкнаха.

Долу на пистата ги очакваше директорът на клона на ФБР във Финикс. На двадесет метра за него се виждаше колата, която той беше докарал, за да я предостави на неочакваните си гости от Атланта. Той поздрави сърдечно Смит, но Рейчъл не пропусна да забележи, че зад вежливото поведение той се опитваше да прикрие огорчението си. За шефовете на ФБР Финикс не беше тайна, че на тяхната територия се разиграваше нещо сериозно, но те не бяха сред поканените.

Смит не представи Рейчъл на непознатия, а само й даде знак с ръка да се погрижи за багажа. Смит още разговаряше с колегата от Финикс, когато тя реши, че нищо не й пречи да пообиколи наоколо, колкото да се раздвижи след продължителния полет. След това намести нещата на Смит в багажника на колата, остави до тях своя сак и се приближи към двамата мъже.

— Бързо се справи с товаренето — отбеляза Смит, щом се настани зад волана.

— Колегите от тактическото ще проникнат ли в къщата, за да измъкнат Бети Ъндъруд оттам?

— Мисля, че това не се предвижда в плановете им. Защо питаш?

— Нещо тази ситуация не ми харесва. Тя не би трябвало да е в леглото с любовник…

— Искаш да я заловят на местопрестъплението? Да я уличат в изневяра?

— Не. Искам само едно — Бети да оцелее.

— Отрядът на тактическото поделение е съставен само от доказани професионалисти. Всеки, който се опита да проникне в къщата, ще трябва да се справи първо с тях, така че предложението ти не се приема.

Думите й се изплъзнаха сякаш неволно от устата й, преди да успее да ги спре:

— Като че ли ми се иска той да се опита да проникне в тази охранявана крепост…

Смит насочи колата към междущатската магистрала и натисна педала за газта. Рейчъл се досети, че по всяка вероятност шефът на ФБР Аризона беше предупредил местната пътна полиция да не спира тяхната кола, въпреки че Логан Смит нарушаваше всички ограничения за движението. Той посегна към радиопредавателя и се свърза с водача на тактическата група, който му докладва, че засега всичко при тях е тихо и спокойно. Смит му обеща, че до четиридесет минути ще се присъедини към тях.

Рейчъл слушаше нервно накъсания диалог по радиоканала. Очакваше Смит, след като приключи радиосеанса, да се обърне към нея с укоризнен поглед и с думи от рода на: „Видя ли? Нали ти казвах, че…“.

Но за нейна изненада той подхвана съвсем друга тема:

— Ти ми спомена, че досието на сержант Дън било много важно за разследването. Защо мислиш така?

Рейчъл му обясни какво беше открила в биографията на Дън. Не пропусна да му припомни, че според Моли разследването трябвало да започне с ровене в миналото на сержант Дън. Най-важната улика срещу Дън, освен предсмъртното му самопризнание, бил фактът, че е бил опитен авиомеханик и на всичкото отгоре известно време е служил като личен шофьор на генерал Норт.

— Обаче никъде не се споменава — възрази й Смит, — че Дън е работил като механик по поддръжката на самолет С-12, с какъвто е летял Норт в последния ден от живота си.

— Не. Такива данни няма. Обаче съвпаденията са прекалено очебийни. Искам да кажа, защо му е потрябвало на сержант Дън да иска отпуск, за да го изхаби после като шофьор на колата на някой генерал?

— По нечия заповед ли е бил командирован или се е ангажирал доброволно?

— По този въпрос в досието му нищо не се споменава. И какво е станало с водача, редовно зачислен към колата на Норт? Попаднах на рапорт на военната полиция, в който се споменава, че този шофьор е пострадал при пътнотранспортна злополука. Но това може да не е било случайност.

— За да се освободи място, на което да изпратят Дън? Не е изключено.

— Струва ми се, че сме длъжни да проверим водача на генералския автомобил. Любопитно е какво е станало после с него.

— Мисля, че имаш право.

Рейчъл погледна към светещия часовник на таблото. Нямаше представа къде се намират, но ако се съдеше по изтеклото време вече би трябвало да са близо до Кеърфрий.

— Не ми каза какво ще искаш от мен, след като приберем Бети Ъндъруд.

— Същото, което беше започнала да правиш за Коупланд — обясни й Смит. — Да възстановиш доверието й в нас. Само ти знаеш как точно се е държала Моли с нея. Предполагам, че Ъндъруд ще оцени това. Ако се отпусне пред теб, може би по-късно ще склони да поговори и с мен.

— Доколкото мога да преценявам, ти държиш много да говориш с нея.

— Зависи от това, което би могла да ми съобщи.

С женския си усет Рейчъл долови, че Логан Смит не иска повече да се задълбочават в тази тема.

— Когато я приберем, какво ще стане с нейния любовник, който и да се окаже той?

— Ще го връчим на колегите от тактическата група, докато ние се изтегляме с Ъндъруд. Ако се окаже, че не е замесен в играта…

Рейчъл не се нуждаеше от повече пояснения. Очевидно Ромеото за дълго ще запомни тази любовна нощ.

Смит отново посегна към радиопредавателя, за да напомни на тричленния отряд в Кеърфрий, че закъсняват за емисията с три-четири минути. Има ли нещо ново, което той трябва да знае? Веднага долетя отрицателен отговор. Улицата пред колата беше безлюдна и притихнала. С изключение на тухлената къща с бръшлян по старомодната фасада. Водачът на тактическата група реши, че шумът на приближаващата кола ще бъде удобно прикритие за напредването им към съседната къща, в която бяха Ъндъруд и любовникът й. Смит му нареди да се приготви за нахлуване в къщата.

— Ще използват ли газови гранати? — попита го Рейчъл.

— Според сведенията, които получих от теб, Бети Ъндъруд няма да окаже съпротива. Но нали нищо не знаем за нейния интимен партньор.

Колата стигна до края на пътя. Къщата на Бети, с осветени прозорци, от които долиташе някаква музика, стоеше сред изкопания терен наоколо като златен зъб в устатата на стара вещица.

— Никой не те попита с какви данни разполагаш за куриера — припомни му Рейчъл.

— Люсил се досети да ме попита още по време на полета. Тогава ти спеше. Проверихме списъците на всички пътници от всички полети между Атланта и Финикс. Всички са редовни, както пътниците, така и екипажите.

— Ами ако той е взел билет за Тусон или Флагстаф, а после се е изхитрил да слезе във Финикс, в последната минута преди излитането?

— Тогава наистина ще се окажем в доста трудно положение.

— Ами ако го обявим за особено опасен престъпник?

— Това ще стане, ако извърши още нещо, което да ни даде право да го обявим за всеобщо издирване. Ще го задържат веднага, щом стъпи на пистата, независимо на кое летище.

Те се приближиха към шевролета на тактическата група — познаха го отдалеч по антената, стърчаща от покрива. Смит помоли Рейчъл да спусне десния прозорец, наведе се пред нея и тихо обясни на водача на тройката да заеме позиция по-назад. Рейчъл остави прозореца спуснат, когато колата потегли към края на уличката. Водачът на групата докладва, че преди две минути на втория етаж на къщата светнали лампите. И още светели. Сега светна още една лампа, но по-слаба, може би в хола или в банята.

— Някой ходи на втория етаж — прошепна Рейчъл.

— Тогава и ние ще се размърдаме.

Стоп фаровете на седана още светеха, когато се отвори задната врата на шевролета. Рейчъл видя как тримата мъже се измъкнаха, в плътно прилепнали черни костюми, с черни боти, потъващи в меката почва, с черни качулки, на които бяха нагласили свръхлеките слушалки за фиброоптична връзка. Качулките прикриваха лицата им изцяло, като оставяха открити само очите и носа. На задната седалка беше струпан куп спортни дрехи. Двама от тройката държаха в ръце автомати със заглушители, а третият — снайпер с оптичен мерник за нощна стрелба. Всеки от мъжете имаше на колана си по три гранати и един нож. Смит разговаряше с тях, без да използва имена: двамата с автомата бяха Боло Едно и Две, а снайперистът — Боло Три. Очертаваше се нахлуване като по учебник — първият ще заобиколи зад къщата, за да влезе откъм гаража; вторият ще пресече вътрешния двор, за да проникне през високите френски прозорци в трапезарията и после в кухнята. Третият — снайперистът — ще заеме позиция в някоя по-висока точка, например върху кабината на мощния булдозер, паркиран на моравата зад съседната къща. Снайперистът вече беше огледал зоната и бе уверил Смит, че оттам ще държи под прицел всекидневната, трапезарията и прозорците на спалнята на горния етаж. Освен това ще може да просне на земята още с първия куршум всеки, който ще се опита да избяга през предната врата. Логан Смит му напомни, че ако се стигне до престрелка, желателно е само да рани нападателя, вместо да го убива още с първия изстрел.

— А ние какво ще правим? — попита го Рейчъл, докато гледаше след тримата мъже, които буквално пред очите й се стопиха в мрака.

Смит отново надяна слушалките, с тих глас произнесе няколко фрази по микрофона, след което ги смъкна от главата си. Изглеждаше доволен от резултата от проверката.

— След четиридесет и пет секунди ще заемат позиции — обясни й той. — Дотогава ние трябва да сме пред входната врата.

Смит включи радиото в колата и започна да сменя честотата, докато най-после намери някаква радиостанция, излъчваща само рокмузика. Той подаде на Рейчъл своя клетъчен телефон и посочи с кимване към съседната къща с бръшлян по фасадата.

— Ще използваме това, което може да ни предложи ситуацията. Ъндъруд и нейният приятел сигурно спят. Но те ще се събудят, ако чуят или видят какво празненство има в съседната къща. Ще позвъни телефонът им. Съседите ще ги поканят да се присъединят към тяхното среднощно парти. Поводът ще бъде да им донесат лед, защото техният се е свършил. Ти ще й се обадиш. Ще й се извиниш, че ги безпокоиш посред нощ, но нали никъде наоколо не може да се намери лед за уискито… Така нейният партньор, който и да е той, няма да се разтревожи, щом тя му обясни, че й се налага да слезе до кухнята на долния етаж.

— Където аз ще чакам в засада.

— Да, но заедно с мен.

— А какво ще стане с любовника?

— Ще го измъкнем бързо навън, ще го заставим да мълчи, след което ще влезем вътре. Предполагам, че това е по-добър сценарий, отколкото да го изведем под дулото на пистолета.

Смит я изгледа тревожно.

— Ще се справиш ли?

Рейчъл кимна и го подкани:

— Хайде! По-добре е още сега да тръгнеш.

Тя го проследи с поглед, докато фигурата му се смали в дъното на глухата уличка. Смит внимателно подбираше сенчестите места. Когато стигна до алеята към гаража пред къщата, Рейчъл набра по телефона номера на Бети Ъндъруд, чу първото позвъняване и завъртя потенциометъра на радиоприемника в колата. Оттам гръмна оглушителния рев на „Ролинг Стоунс“, разкъсвани от симпатии по дявола.

— Ало?

В гласа долови нотка на любопитство, без следа от раздразнение.

— Бети? Бети Ъндъруд?

— Кой се обажда? Какъв е този шум там?

— Бети…

— Вие не сте ли от съседната къща?

Рейчъл мигновено съобрази какво да промени в плана.

— Да. Сега само ме изслушай. Много, адски много съжалявам, че те безпокоя. Да, да, зная, че е късно, но проклетият хладилник нещо се повреди и останахме без лед. Мога ли да прескоча до теб и да ми дадеш малко лед от твоя?

Рейчъл чу как отзад се надигна някакъв мъжки глас. После жената отново се обади:

— Кени, това са онези, от съседната къща. Искат малко лед.

— Кажи им, че ще си го получат само ако ни подарят малко от бирата си. Шел, чуваш ли ме? Само да не е от блудкавото светло пиво „Амстел“.

„Коя беше тази Шел?“

Инженера беше паркирал джипа след завоя. Тази позиция му позволяваше да вижда всичко в долината. С прибора за нощно виждане беше засякъл глухата уличка, на която се намираше къщата на Ъндъруд. Сега търпеливо чакаше резултата от труда си. Но вместо това навред цареше пълна тишина. Той въздъхна примирено. Газта от камините вече е образувала плътен слой — истинско газово одеяло, ниско над пода на партера — но може би миризмата още не е стигнала до спалните на горния етаж. Налагаше се да ускори събитията.

Инженера набра номера на Бети Ъндъруд.

Оказа се, че номерът дава заето.

Инженера изскочи от джипа и насочи прибора за нощно виждане към уличката. Той успя да преброи шест коли пред съседната къща. Чудесно. Ето го шевролета на федералните. Но другата… Стори му се, че вижда някакъв силует зад волана… и в следващия миг се досети, че този някой не може да е никой друг, освен военен следовател Рейчъл Колинс. Вероятно с клетъчен телефон, притиснат към ухото.

Инженера отметна глава назад и се разсмя гръмко, толкова силно, че ехото отекна оглушително в мрачната скала зад гърба му. Той още чуваше тътена му, когато влизаше в джипа.

„Коя беше тази Шел?“

Рейчъл изтича по пътеката и изкрещя към Смит:

— Бети не е там! Това не е Бети!

Тя стигна доста близо до него и видя как той се извърна рязко към нея, преди кракът му да стъпи върху първото от двете стъпала пред входа. Тя стъпи на алеята към гаража и силно размаха ръце, когато Логан се вторачи в нея, с лице, изкривено от гняв.

— Какво правиш, по дяволите?

— Не е тя! — задъхано отговори Рейчъл. — Жената вътре…

Експлозията я блъсна в гърдите като стоманен юмрук. Рейчъл запомни само удивлението в очите на Смит, миг преди тялото му да прелети като ракета над нея, с размахани ръце и крака. Главата й се удари тежко в тревата на моравата зад алеята. Взривната вълна я запокити като перце срещу еднометровата тухлена стена, разделяща двора от уличката.

Пръстите на Рейчъл сграбчиха влажния торф, когато тя се надигна в опит да запълзи. После дойде ред на втората експлозия и тя усети как отплува нанякъде, безпаметна, олекнала и безгрижна.

20.

Рейчъл се блъсна в оградата и изкрещя, макар че надали тя самата чу собствения си крясък. Гърлото й залепна, сякаш някой беше напъхал в него сурово месо. Всяко вдишване и издишване причиняваше остра болка в гърдите й, все едно че вдишваше огнени пламъци.

Дойде на себе си, едва когато коляното й се удари в някаква корава и студена повърхност. Вдигна едната си ръка и ноктите й задраскаха по нещо грапаво. С усилие повдигна клепачи и съзря с мътен поглед, че се е залепила о тухлената ограда, стигаща до кръста й, точно където започваше моравата.

— Не мърдай! Рейчъл, чакай, стой така!

Две ръце, със зачервени китки, с ожулени кокалчета, се плъзнаха под мишниците й. Тя чу тихо ръмжене и охкане, докато Смит се опитваше да я изправи на крака.

— Усещаш ли да има нещо счупено по теб?

Лицето на Логан, посивяло от пепелта, беше набраздено с ивици от някаква тъмна течност.

— Ти кървиш!

— От счупените стъкла. Посипаха се навсякъде. Почакай, има парчета даже в косата ти.

Рейчъл машинално вдигна ръка, но Смит веднага я сграбчи за китката.

— Нека първо се измъкнем оттук!

Рейчъл се опря на рамото му, а той й помогна да направи първата стъпка. Под подметките й захрущя стъкло. Тя усети необичайна топлина зад гърба си и се обърна.

— Мили боже…

От къщата не беше останало почти нищо. Експлозията беше изтръгнала гредите и помела стените, а покривът — рухнал в образувалата се яма, обвита в дим. Сцената напомняше на картина от ада. Нощното небе бе озарено от неизгорели отломки, понесени нагоре от вихъра. Овъглените остатъци от дървените греди догаряха с пукот, облизвани от последните пламъци. В този миг вятърът обърна посоката си и димът се устреми право към нея.

Смит я помъкна към улицата, като двамата се придържаха един друг, а после той размаха ръка към силуетите, завтекли се към тях. Някакъв набит мъж на средна възраст, лъхащ на джин, пръв дотърча до олюляващата се двойка.

— Господи! Какво стана? Ранени ли сте?

Смит с усилие измъкна и размаха под носа му картата си с емблемата на Министерството на правосъдието.

— Аз съм федерален агент — задъхано изрече Логан. — Как се казваш?

— Джери. Джери Пабст. Този парцел тук е мой…

— Някой обади ли се на телефон 911?

— За идиот ли ме взимате? Разбира се, че ги повиках. Още на минутата. Ама пожарната ще довтаса чак след двадесет минути. Защото не им е готова новата сграда и все още са чак в старата, на…

— Джери… Джери, моля те, върни тези хора обратно. Да се приберат в твоята къща.

Джери Пабст отстъпи крачка назад и вдигна ръце към стълпилите се около него хора.

— Окей, момчета! Хайде, да се връщаме. Имаме работа с някакъв шеф от федералните. Да се връщаме. Окей?

Разнесоха се викове и заваляха въпроси, особено от жените, които упорито надзъртаха зад раменете на Джери. Рейчъл видя как Смит се загледа с мрачно лице в догарящите развалини.

— Какво става с онези от тактическата група? Трябва да проверим…

Логан Смит мрачно поклати глава.

— Те вече бяха влезли. Навън беше останал само снайперистът.

Той закри лицето си с ръкав и когато го отдръпна, Рейчъл видя сълзите му, примесени с чернилка и пепел по скулите му.

— Куриерът — заговори задавено Смит, така тихо, че само тя го чу. — Той вече знае всичко… всичко. — Внезапно се закашля, но успя да се овладее и да си поеме дълбоко дъх. — Но с това, изглежда, няма да се свърши. Защото знае прекалено много! И постига всичко, което си науми!

На десетина метра пред тях Джери Пабст беше подкарал насъбралите се, досущ като стадо, към вратата на своята къща. По едно време мъжът се обърна към Смит, който бавно крачеше напред. Рейчъл не чу какво му рече Смит, но видя смаяния израз на лицето на Джери, който сведе глава и се затътри след неочакваните си среднощни гости. Рейчъл се досети — Смит бе споделил с Джери, че ужасяващата експлозия преди минути е погребала двама души под развалините на къщата.

Тя беше в колата, когато Смит най-после се върна. Някъде от далечината долетя вой на сирена, придружен с камбанен звън. На хоризонта се показа мигаща червена лампа.

— Този път куриерът здравата ни прецака, нали? — въздъхна Смит.

Рейчъл само кимна. Искаше на всяка цена да узнае коя беше жената в къщата. Някоя си Шел… и нейният любовник, който се опитваше да размени кубчета лед срещу студена бира. Какво са правели в къщата, в която би трябвало да бъде Бети Ъндъруд? Кои бяха те? Нейни приятели?

— Къде е тя? Защо е напуснала къщата? И къде е отишла? — сепна се Рейчъл и впери ужасен поглед в лицето на Логан. — Да не би той вече да се е добрал до нея? Може би и тя е била с онези двамата, а той тихо се е промъкнал, за да я отвлече, след което е поставил взривното устройство?

Смит я стисна за рамото.

— Ще я открием. — Облиза напуканите си устни и додаде: — Ако ти… ако ти не ме беше спряла, аз вече щях да съм стигнал до вратата…

Рейчъл затвори очи и се остави да я прегърне. Усети как раменете му потръпнаха, сякаш му бе станало адски студено. Но устните му горяха като нажежено желязо, когато се притиснаха към челото й.

Пожарната кола пристигна след малко и мъжете в униформи мълчаливо се заеха с работата си. Доста бързо потушиха огъня. Смит говореше по клетъчния телефон, а Рейчъл придружи командира на пожарникарите, за да огледат щетите от пожара. Командирът се обърна и изруга яростно, когато му съобщи за загиналите от тактическата група.

Той погледна към снайпериста, седнал на тревата, отпуснал оръжието си на колене, с отнесен поглед, зареян накъде много надалече.

— Какво, по дяволите, търсеха тук твоите хора? — сърдито запита командирът на пожарникарите. — Какви са тези военни, тези федерални агенти…

Рейчъл посочи към Смит.

— Той ще ви обясни всичко. Нали се разпореди да ви извикаме.

— Хм — изсумтя командирът. — И каква история ще скалъпите вместо обяснение?

— Стига! — не издържа Рейчъл. — Ние загубихме двама колеги.

Командирът й обърна гръб и тръгна към своите подчинени.

Рейчъл се отпусна върху масивната броня на линейката, която беше пристигнала след пожарната кола. Санитарят се зае да почисти раните й от счупените стъкла. Когато Смит се върна, към него се приближи вторият санитар.

— Трябва да намажа обгорените места с мехлем — обясни й санитарят, докато оглеждаше кожата по ръцете му. — Имате ли счупени кости?

— Не.

Смит приседна до Рейчъл на бронята на линейката.

— Цялата полиция на Финикс е блокирала летището „Скай Харбър“. Но нищо не са открили досега. Дори и при проверките на частните самолети. Най-озадачаващ е фактът, че през последния час нито един самолет не е излитал, нито пък е кацал на летището.

— Това звучи абсурдно — промълви Рейчъл. — Не може куриерът да се изпари във въздуха.

— Люсил ми обеща, че ще провери как е при военните. Просто така, за всеки случай. Насам е потеглил местният полицейски отряд за разследване на бомбени атентати.

— Кой е бил собственикът на тази къща? — запита Рейчъл. — Трябваше да попитаме Пабст, но той…

— Аз мога да ви кажа — прекъсна я санитарят, който още мажеше с мехлем китките на Смит. — Човекът, който я притежава, е строителен предприемач. Познавам го, защото често са ни викали на негови обекти. Шега ли е да бъхтиш с изпотен гръб, без здрави обувки, да настъпваш гвоздеите по дъските, и то за какво? За шест долара на час? Такива ми ти работи стават при нас.

Шумът на мощен камион и скърцане на спирачки отвлякоха за малко вниманието на санитаря.

— Ето го лично той. Великият предприемач… — кисело промърмори санитарят.

Мъжът, който скочи от кабината на камиона, се оказа нисък, як и набит. На главата си беше нахлупил каубойска шапка „Стетсън“, с широка периферия, която килна назад, когато забърза към линейката.

— Погледни емблемата на вратата на камиона — подшушна Рейчъл на ухото на Смит.

Той я послуша и от вълнение веднага се изправи на крака. С едри жълти букви на вратата на камиона беше написано:

— Господин Ъндъруд?

Ъндъруд, със зяпнала уста, се беше втренчил в жалките остатъци от къщата. Измъкна червена кърпа от джоба си и избърса чело.

— По дяволите! Не мога да повярвам на очите си! — Той се обърна към Смит. — Ти пък кой си?

Рейчъл видя реакцията на мъжа, когато Смит му показа картата си. Тя се надигна от предната броня на линейката и се приближи към двамата мъже.

— Вие ли сте Рой Ъндъруд?

— Същият.

— Предприемач ли сте?

— Да, по дяволите! Тази шибана къща беше по мой проект. По най-добрия ми проект…

— Знаете ли кой е бил в нея?

— Никой не би трябвало да има в къщата по това време.

— Но вътре са били един мъж и една жена.

Ъндъруд вдигна поглед към небето и яростно изруга.

— Може би Кени Ласитър, един от моите строители. Чух го да се уговаря с някого по телефона. Но го предупредих, че…

— А коя беше жената?

— Коя ли? Келнерка от баровете наоколо. Всяка седмица Кени забърсва по някоя.

Рейчъл изгуби желание да му задава повече въпроси. Пристъпи напред, усети лекия дъх на джин от Ъндъруд, видя капките вода по недообръснатите му бузи.

— В къщата имаше телефон. Ние узнахме, че дъщеря ви, Бети, е разговаряла по него. Нали тя е живеела в къщата. Аз лично разговарях с нея. На същия телефонен номер. Къде е Бети сега, господин Ъндъруд?

Настръхналото изражение, изписано по лицето на Рейчъл, още повече го обърка.

— Че как къде? У дома, къде другаде? — избъбри смаяният мъж. — В къщи, при жена ми, искам да кажа при майка си. Може би спи.

„Тези двамата да не са избягали от лудницата? Нищо, че ми тикат в лицето служебни карти с какви ли не печати и снимки по тях…“ — помисли си Рой Ъндъруд, докато гледаше смаяно как федералният агент и жената във военна униформа изкрещяха в един глас нещо неразбираемо и се запрегръщаха като обезумели.

Ъндъруд се опита да протестира, когато го повлякоха към тяхната кола и с най-безцеремонен тон му заповядаха да ги отведе в дома си по най-прекия път. На всичкото отгоре му наредиха да си отваря устата само ако трябва да им покаже следващия завой.

Когато стигнаха до Меса Хилс — първия квартал, застроен от компанията „Ъндъруд“, Рой Ъндъруд се облещи, когато видя, че улицата му беше задръстена от две коли, паркирали насред платното. Яките мъжаги, облегнати на вратите, по нищо не отстъпваха на нападателите от „Кардиналите“ — любимия отбор на запалянковците от Финикс. Всеки от тях държеше по един автомат М-16 с по два пълнителя пред спусъка. На празния парцел зад къщите — запазен за бъдещ парк — беше кацнал хеликоптер. Витлата му още се въртяха. Съседите, някои още по пижами, а други по хавлии от банята, бяха наизлезли по моравите и пътеките около близките къщи и се озъртаха уплашено, изгарящи от любопитство. Неколцина от тях му подвикнаха, когато Рой излезе от колата на Смит.

— По-бързо ще стигнем пеша — каза му Смит, когато стана ясно, че пътят пред тях е задръстен.

Рой Ъндъруд видя още една група въоръжени мъже по-надолу по улицата. Едва сега разбра, че къщата му бе обкръжена от четири страни.

— Но… но какво става тук, по дяволите! И какви са всичките тези мъже? — запита смаяният предприемач.

— Федерални агенти от Финикс.

— Трябваше по-рано да ми обясните, господин…

— Ще ви обясня. И то всичко, обещавам ви. Но нека първо влезем вътре, господин Ъндъруд.

— Не! Искам още сега да ми кажете има ли опасност за живота на Кони и Бети!

Смит се извърна назад към него и забави крачка.

— Не. Вече никаква опасност не ги заплашва.

Предната врата на къщата на Рой Ъндъруд имаше прозорец от матово стъкло, изкривяващо очертанията на женското лице зад вратата, но Рейчъл веднага реши, че това би трябвало да е жената на предприемача. Рой й махна с ръка и я извика по име, след което тя отключи и отвори вратата.

— Рой, какво става навън? Какви са тези хора?

Рой Ъндъруд я прегърна, но тя успя да надзърне през рамото му. Очите и лицето на Кони Ъндъруд още бяха подпухнали от съня. Но щом зърна Рейчъл, жената веднага вдигна ръка, за да прибере ролките от косата си.

— Налага се спешно да поговорим с Бети, госпожо Ъндъруд — тихо изрече Рейчъл.

— Сега?! Посред нощ? Не стига че ни излагате пред съседите, че нахлувате като… като някакви контрабандисти или…

— Мамо, стига! Аз ще се оправя с тях.

Рейчъл вдигна очи към стъпалата в дъното на коридора. На третото стъпало се показа Бети Ъндъруд, с дълга памучна нощница и овехтели детски пантофи на краката.

— Вие сте Рейчъл Колинс, познах ли? — попита тя.

Рейчъл пристъпи към нея.

— Да, аз съм.

— Вие работехте за Моли… Искам да кажа, за майор Смит, нали, госпожице Колинс?

— Точно така.

— Но тя е мъртва…

Бети въздъхна и пристъпи към високия прозорец до предната врата, без да откъсва очи от гледката през стъклото. Рейчъл проследи погледа й и видя през прозорците мигащите светлини на полицейските автомобили, задръстили улицата.

— И Стивън ли? И той ли е мъртъв?

— Бети, веднага се дръпни от прозореца! Моля те, Бети…

Рейчъл се приближи до нея и хвана ръката й. Така би постъпила и с ранено животно, което още се двоумеше дали да побегне, или да се сгуши в нея.

— Убиха го… Вчера следобед, в Атланта — промълви Рейчъл. — Много съжалявам, Бети. Много, много съжалявам.

Долната устна на Бети потръпна и две едри сълзи се отрониха от клепачите й. Когато заговори, гласът й трепереше:

— Той ми каза да те очаквам. Каза ми, че първо ти ще дойдеш при мен, а после и той. Каза ми още, че вие двамата сте разговаряли и че ти ще долетиш тук тази сутрин. И по-късно ние с него отново ще се съберем. Но Стивън беше обезпокоен от нещо. — Тя се опита да се усмихне, но лицето й остана сковано. — Сигурно пак се е притеснявал за мен. Той непрекъснато се тревожеше да не ми се случи нещо. Не искаше повече да оставам в тази къща, защото…

— Не трябваше ли снощи ти да спиш в новата къща? — прекъсна я баща й.

Рейчъл му даде знак с ръка да не прекъсва Бети, но тревогата й се оказа напразна. Унесена в спомените си, дъщеря му въобще не му обърна внимание.

— Затова снощи реших да се върна у дома…

Тя слезе едно стъпало по-надолу и погледна към Рейчъл.

— Ще ми помогнете ли? Ще можете ли да ме спасите от него? Или той ще убие и мен?

Въпреки че беше сломена от мъка и изплашена за бъдещето си, Бети успя да склони баща си да не прогонва неканените гости. Дори издейства разрешението му временно да се настанят в кабинета му. Но след като ги покани вътре и излезе да разговаря отново с избухливия си баща, Рейчъл зърна гневния му поглед през полуотворената врата.

Кабинетът на Рой Ъндъруд беше просторен, с чертожна дъска и бюро до прозореца. Стената отляво беше заета с шкафове, пълни с папки, и лавици, отрупани с чертежи на рула. Стената отдясно обаче беше оборудвана с всичко необходимо за малък бар — дълъг плот, стелаж с бутилки, автомат за кафе и още един за сода, маса за игра на карти.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Смит.

Рейчъл кимна разсеяно, заета с приготвянето на кафето. От малкия хладилник под плота на бара тя извади кутии с прясно мляко и сметана. Приготви всичко и го остави върху масата малко преди да заври водата в кафе автомата.

Дръпна завесите от високите прозорци, гледащи към задния двор и басейна зад къщата. Кимна към Бети да налее кафето, но продължи да я следи с периферното си зрение. Зад плота имаше поне дузина ножове с най-различни размери, заедно с шиш за лед и други предмети, достатъчно остри, за да послужат при опит за самоубийство. Но засега поне ръцете на Бети бяха заети с подноса с кафето, който тя остави на дългата маса пред канапето. Рейчъл се успокои и се обърна към Логан Смит, който още не беше успял да се свърже по телефона с Люсил Паркър.

— Мисля, че съм длъжна да ти обясня кои сме ние двамата, инспектор Смит и аз — започна Рейчъл. — Ще ти разкажем последните събития. Ще ме изслушаш ли?

Бети кимна, отпусна се на канапето и обгърна чашата си с длани. Отнесеният й поглед продължаваше да безпокои Рейчъл. Ясно беше, че още не е преодоляла шока. Рейчъл реши, че на всяка цена трябва да поговори с младата жена, за да й помогне да се съвземе.

Рейчъл накратко й обясни кой е Логан Смит и каква е била нейната роля в разследването на Моли. Бети се сепна и с любопитство надигна глава, когато Рейчъл й спомена, че Логан е брат на Моли. После се заслуша в думите на Рейчъл за кошмарните събития от последните дни — как Рейчъл беше помогнала на Моли да отведе Стивън и Бети от Вашингтон, колко усилия беше коствало на Логан и на Рейчъл да пристигнат навреме в Кеърфрий, за да спасят Бети от куриера.

Единственото, което Рейчъл се постара да спести на Бети, бяха потресаващите подробности около смъртта на Моли и на Стивън.

Смит беше приключил с разговорите по телефона. Рейчъл го изгледа въпросително, но в отговор той само поклати глава, което означаваше, че по-късно ще обсъждат новините, които беше получил по телефона. Той веднага измъкна от джоба на сакото си миниатюрен репортажен касетофон и го остави на масата пред Бети.

— Трябва да запишем показанията ти — обясни й той. — Притеснява ли те касетофона?

Бети го изгледа замислено.

— Не. Стига ми само никой повече да не се опитва да ме лъже. — Младата жена се извърна към Рейчъл. — Стивън ми беше споменал, че според теб Моли е станала жертва на някаква гангстерска банда, че ужасяващата й смърт била нелепа и фатална грешка. Но… но той добави още, че не ти повярвал. Според него, този, каза ми той тогава… този, който е убил Моли, сега бил по следите ни, за да убие и нас.

Рейчъл затвори очи. Беше настъпил моментът да плати лихвите за онази лъжа, която тогава беше неизбежна, за да не подплаши подозрителния Стивън Коупланд, но сега й се струваше недостойна и глупава.

— Не зная какво още ти е разказал Стивън — започна тя. — Слушай, Бети… тогава нямах представа кой може да ви преследва. Нито можех да твърдя с абсолютна сигурност, че това е същият тип, който е убил Моли.

— Но нали сега вече знаеш?

— Да. Сега вече зная, че убиецът на Стивън е същият, който е виновен и за гибелта на Моли.

— А знаеш кой ли е той?

— Разполагаме с общо описание, но не и с името му. Това не е достатъчно. Затова тук пристигнаха толкова много федерални агенти. Според мен сега той те смята за мъртва. Не е изключено да е бил наблизо, за да се увери, че къщата е хвръкнала във въздуха.

— Но тогава… тогава излиза, че щом разбере, че съм оцеляла, той отново ще се опита!

Рейчъл се поколеба. С крайчеца на окото си улови предупреждаващия поглед на смръщения Логан Смит, но се направи, че не разбира намека му.

— Ако обаче успее да се добере до теб. Именно това е нашата задача сега, Бети — да не му позволим да припари до теб. — Тя млъкна, за да обмисли как да продължи. — Но за тази цел на нас ни е необходимо да разберем какво ти е известно и какво — не. Моли положи всички усилия, за да те скрие. А сега ние, Смит и аз, ще поемем задачата да те опазим. Така че е задължително да ни разкажеш за разговорите си със Стивън. И то с всички подробности.

Очите на Бети отново се напълниха със сълзи. Остави чашата на масата и избърса очи с ръкава на нощницата си. После подви крак на канапето и се сгуши в ъгъла.

— Стивън и аз се обичахме — глухо започна тя. — Всичко се дължи именно на това… защото се обичахме… и защото него го предадоха.

— Кой го предаде? — намеси се Смит.

Бети отметна кичура, паднал на челото си.

— Той започна многообещаваща кариера при „Бел енд Робъртсън“, известната юридическа кантора. Справяше се отлично, защото наистина работеше от тъмно до тъмно, докато не изскочи онази афера с „Рейлроудс“. — Тя погледна въпросително към Рейчъл: — Може би сте чували за „Рейлроудс“?

— Транспортната компания, която банкрутира?

— Да. Но това стана чак накрая. На Стивън му възложили да провери активите на „Рейлроудс“. Той обаче нямал представа, че неговите шефове и изпълнителните директори на „Рейлроудс“ се договорили зад гърба му. Планът им бил да изкарат Стивън виновен в опит за присвояване на огромна сума от сметките на компанията… С цел да я съсипе окончателно.

Рейчъл видя как Смит кимна в знак на съгласие. Скандалът с „Рейлроудс“ няколко месеца не слизаше от първите страници на вестниците. Може би Стивън наистина е имал нещо общо с тази тъмна история, но засега Рейчъл не схващаше връзката.

— Стивън беше обвинен в ужасни грехове, които никога не бе извършвал — продължи Бети. — Накрая, той се оказа единственият виновник. Изкупителната жертва. Именно тогава се намесиха и в моя живот.

— Кой, Бети?

— Съдията Естърхаус.

Рейчъл чу как от изумление Смит рязко си пое дъх. Разтревожена, че това ще изплаши Бети и потокът от признанията й ще секне, Рейчъл побърза да поеме инициативата:

— Стивън познаваше ли се с Естърхаус?

— Съдията е бил един от неговите преподаватели в Джорджтаун. Между Саймън Естърхаус и Стивън имаше… как да го кажа… някаква странна близост.

— А ти си се запознала с Естърхаус, защото…

— Защото постъпих при него като секретарка.

Бети описа гнева на Стивън, когато се върнал от последното си посещение в кабинета на Естърхаус. Но после явно се е случило нещо, защото Стивън се поуспокоил.

— Да не би Естърхаус да се е притекъл на помощ на Стивън? — запита Рейчъл.

— Да. Той и Стивън проверили отново всичко, което дотогава Стивън бил постигнал в опитите си да спаси „Рейлроудс“. Съдията му заявил, че ще се вдигне невъобразим скандал, когато изобличи в съда намеренията на шефовете на „Рейлроудс“ да представят Стивън като лъжец и изнудвач. Обещал му, че ще намери начин да му помогне да се спаси от всичките обвинения.

— Това не се ли е случило по времето, когато ти и Стивън сте станали по-близки?

— Стивън е… беше… особен човек, така че на доста хора не беше симпатичен — рече Бети с тон, подсказващ желанието й да оправдае действията на Стивън. — Но най-лошото беше, че те не го разбираха, не го познаваха истински. Той може би изглеждаше в техните очи прекалено арогантен и лекомислен… Дори и аз в началото си мислех така за него. Докато по-късно разбрах, че той всъщност е много чувствителен и лесно раним, като децата. Не е лесно да се проникне в душата на човек, който отвън изглежда преуспяващ и работи неуморно, винаги според правилата. Затова и очакваше да бъде възнаграден. Заслужаваше го. Но когато вместо това едва не го изпратиха на подсъдимата скамейка, той изпадна в напълно безпомощно състояние. Единствената му реакция беше да побеснее от ярост.

— Да не би тогава да те е наранил с упреците си? — предпазливо подметна Рейчъл.

— Не, не… не говоря за физически действия. Мрачното настроение, в което той изпадна, напълно отговаряше на характера му — по природа си беше безкрайно мнителен. Ако някой постъпваше непочтено с него, това можеше да отрови мислите му за месеци напред.

— Но нали спомена преди малко, че Саймън Естърхаус е обещал да му помогне.

— Но споменах също и че Стивън беше подло изигран — напомни й Бети.

Надвисналата тишина най-неочаквано беше нарушена от хладния глас на Логан Смит:

— Защото Естърхаус… Съдията Саймън Естърхаус въобще не е възнамерявал да си помръдне пръста заради честта на Стивън Коупланд. Вместо това, той изпратил поверителен доклад до Министерството на правосъдието, потвърждаващ подозренията както на директорския борд на „Рейлроудс“, така и на старшите съдружници, собственици на юридическата кантора „Бел енд Робъртсън“. Според него, Стивън бил замислил дяволски хитър план, за да ограби компанията „Рейлроудс“.

Той изгледа многозначително смаяната Рейчъл.

— Министерството на правосъдието е било длъжно да се разпореди случаят да се разследва. Машината се завъртяла на пълни обороти. — Той се обърна отново към Бети. — Но след като Естърхаус го предал най-коварно, Стивън потърсил помощта ти, нали? Какво точно е поискал той от теб в онези кошмарни дни, Бети?

— Отмъщение — глухо отвърна младата жена. — Искаше да си отмъсти. Не можеше да повярва, че достопочтеният съдия, любимият му професор, видният юрист е способен да го изиграе така подло. Стивън беше бесен, никога не бях го виждала такъв. Непрекъснато крещеше, че ще намери как да му го върне. И то с лихвите.

— И накрая той те е помолил да му помогнеш да изтрие това фатално петно от името му, защото ти си била секретарка на Естърхаус и си била запозната както с делата му, така и с личния му живот. Стивън е поискал от теб да изровиш нещо компрометиращо, нещо, което да очерни безупречната кариера на Саймън Естърхаус. За да може да го използва срещу съдията.

Бети само кимна унило и измъкна отнякъде носна кърпичка.

— Какво беше това, за което тогава те е помолил Стивън, Бети? — попита Рейчъл. — Поискал е да нарушиш правилата за достъп до секретната информация, нали?

— Нямаше друг изход.

— Но ти си работела за съдията Естърхаус. Да не би той да се е отнасял зле с теб?

— Не! Съдията винаги се държеше добре с мен. Наистина понякога ставаше груб и неотстъпчив, но справедлив, също като баща ми. Но след като разбрах какво е погодил на Стивън…

— Не го ли попита защо е постъпил така?

— Само ми отвърна троснато, че не било моя работа. Много се ядоса, че си позволих да го попитам.

— И тогава реши да помогнеш на Стивън, нали, Бети? Защото Естърхаус го бе изоставил в най-трудния момент.

Бети се обърна с гръб към нея и се разплака. Рейчъл вдигна очи към Смит. Видя, че той изчаква търпеливо, макар и с каменно лице, Бети да се успокои. Бяха чакали толкова дълго, за да стигнат чак дотук, в Кеърфрий. Бяха платили ужасна цена, така че можеха да си позволят да изчакат още няколко минути.

Бети подсмръкна и издуха носа си в кърпичката.

— Искам да отида до банята, за да се измия.

Рейчъл се пресегна и я хвана за ръката тъкмо когато младата жена се надигна от канапето.

— Какво беше то, Бети? — прошепна Рейчъл. — Какво намерихте ти и Стивън в кабинета на Естърхаус?

Бети я изгледа колебливо.

— С какво започна тази кошмарна трагедия, Бети? — настойчиво повтори Рейчъл. — Трагедия, която доведе до смъртта на Моли, до смъртта на Стивън…

— Откъде можехме тогава да знаем, че ще се стигне до всичко това! — изкрещя Бети.

— Не е било възможно да го знаете. Но сега си длъжна да ни разкажеш какво сте открили вие двамата, ти и Стивън. Така ще успеем да сглобим последните парченца от мозайката. Ако успеем, ще можем да открием и убиеца.

Бети сви юмруци и затърка подпухналите си очи, досущ като малко дете.

— Стивън беше на мнение, че може би няма да се доберем до улики, доказващи, че Естърхаус го е предал — изрече тя. — За него предателят, подлецът, си оставал за цял живот предател и подлец. Според Стивън, съдията сигурно е постъпвал така и с други. Така че аз започнах да се ровя в документацията на съдията, за да открия файлове или папки за случаи, подобни на аферата, в която беше замесен Стивън.

— Нима си имала достъп до компютъра на Естърхаус? — учуди се Смит. — Дори и до персоналните му файлове?

— Открих персоналната му парола съвсем случайно, но никога не му признах за това.

— А успя ли да откриеш нещо в неговия компютър? — добави Рейчъл.

— Не. Не го намерих там. Беше скрито между старите папки, искам да кажа в шкафовете, където съдията държеше архива си. Там имаше дела, събирани от години.

— Какво откри, Бети?

— Папка за Норт.

— Генерал Грифин Норт?!

Бети закима изплашено.

— Отначало си помислихме, че вътре има сведения относно разследването на онази катастрофа в пустинята. Стивън предположи, че е част от доклада на комисията, разследвала смъртта на генерала. И че папката е попаднала в стария архив поради недоглеждане. Оказа се обаче, че съвсем не е така. Папката беше стара, доста овехтяла. Част от бележките в нея бяха с почерка на съдията. Този почерк мога да го разпозная дори и на сън. Останалото не беше написано от него, но от кого… това вече не знам…

Бети въздъхна.

— Оказа се, че съдията е знаел всичко за Норт. Вътре беше описан целия му живот. Имаше страници, посветени на пътуването му до Калифорния, където генералът беше намерил смъртта си, както и подробни описания на самолета, екипажа, дори и доклада за техническите прегледи…

— Докладът за техническите прегледи! — ахна Рейчъл. — Помниш ли имената на авиомеханиците в този доклад? Кой е направил преглед на самолета?

Бети поклати глава.

— Помня само, че ставаше дума за някакъв сержант.

— Не беше ли Дън? — намеси се Смит. — Това ли име беше написано в доклада?

— Да, струва ми се, че името беше Дън — колебливо промълви Бети.

— А какво толкова в тази папка привлече вниманието ти?

— От тази папка ставаше очевидно, че съдията е следил от години всяка стъпка на генерал Грифин Норт.

Рейчъл се вцепени.

— Бети, сега ме слушай много внимателно. Във всичките тези материали имаше ли нещо, което да доказва, че Саймън Естърхаус е замислял нещо срещу Норт? Моля те, опитай се да се концентрираш. По-добре ми кажи само това, което си спомняш със сигурност.

Бети замислено сведе поглед.

— Хм… Имаше една страница, посветена на маршрута на генерал Грифин Норт в Калифорния. Запомнила съм я, защото ми направи впечатление нещо необичайно — всички параграфи, освен първия — в който се описваше как генералът излетял от Вашингтон — бяха задраскани с червено мастило. Някой беше написал с едър почерк „АНУЛИРАНО“ напряко на цялата страница.

На Рейчъл й се стори, че сърцето й ще изхвръкне от гърдите.

— Не спирай да мислиш за онази папка, Бети. Мисли само за папката на Норт! Успя ли да я покажеш на Моли?

— Не. Стивън ми каза, че трябва да я оставим там, в случай че на съдията му хрумне да я потърси. В никакъв случай не бивало да му се дават поводи да става подозрителен. Стивън ми обясни също, че когато се наложи, ще се върнем за тази папка. Според него, ако съдията е имал намерение да я скрие, то папката сега нямаше да се мотае сред шкафовете с архивните документи. Макар че аз не бях сигурна дали на съдията няма да му хрумне да я унищожи.

— Защо не я фотокопира?

— Нямаше начин.

— Окей. А сега ми разкажи защо съобщи тези сведения на Моли. Имаше ли в папката на Норт нещо, свързано с нея — например сведения, уличаващи я като любовница на генерала?

— Да.

— И тогава ти си решила, че тя е единствената личност, на която ти и Стивън можете да се доверите, така ли беше? Защото зад нея стои цялата мощ и закрила на въоръжените сили. И защото сте предполагали, че Моли Смит, за разлика от много други хора, няма да се спре пред нищо, за да разкрие истината.

— Съжалявам. Искрено съжалявам — прошепна Бети. — Ако не се бяхме свързали с нея, нищо нямаше да й се случи.

Смит протегна обгорената си ръка и я хвана за китката. Но остана с наведено лице, за да скрие сълзите си от двете жени.

— Бети — обади се Рейчъл, — преди вие двамата да потърсите помощта на Моли, опитахте ли се да откриете още нещо относно събитията, описани в папката на Норт?

Бети утвърдително поклати глава.

— Само веднъж. Успях да проникна в компютъра на съдията, по-точно в секретните му файлове, но системата внезапно блокира достъпа до тези файлове. След това повече не се осмелих да рискувам.

Бети се отдръпна и се надигна от канапето. Стана и започна нервно да крачи напред-назад из кабинета, със скръстени ръце.

— Това е всичко, което зная. Да, това е. Но сега вече няма значение, нали? Защото не може съдията Естърхаус да е убиецът на Моли и на Стивън.

Къщата беше притихнала. Стенният часовник на Рой Ъндъруд отдавна бе отброил дванадесет през нощта. Рой и жена му бяха на горния етаж в голямата спалня. Рейчъл се качи на пръсти по стъпалата, за да провери дали са заспали. Притисна плътно ухо към масивната двойна врата на спалнята, но чу само похъркването на Рой.

Бети остана да спи на долния етаж, в гостната до кабинета. През цялата нощ пред врата остана един от федералните агенти. Още двама дежуреха на терасите пред къщата.

— Ще видиш, че тя скоро ще се съвземе — каза Рейчъл, но повече на себе си, отколкото на Смит.

— Да се надяваме, че ще се успокои — отговори Смит. — Имала е дяволски късмет, като е решила да се премести при родителите си точно днес.

Когато Бети се беше прибрала в Кеърфрий след раздялата си с Моли на летището „Скай Харбър“, родителите й бяха заминали извън щата. Спазвайки инструкциите на Моли, тя въобще не ги беше предупредила, че ще ги посети и ще остане за неопределен период при тях. Но на самата нея не й се искаше да живее в старата къща на родителите си, затова сама бе предложила на Моли да се настани в новата къща, в квартала, който компанията на баща й се бе заела да благоустрои. Моли се бе съгласила. Там имаше всичко, от което се нуждаеше Бети, включително и телефон. Е, имаше и неудобства — през деня често по улицата преминаваха тежки строителни машини и камиони, извозващи пръстта, наоколо сновяха геодезисти и представители на агенции за недвижими имоти, а през нощта й досаждаха съседите. Но от друга страна, присъствието на хора, все стари познати, я успокояваше. Убежището й беше сигурно. С едно-единствено изключение — Стивън Коупланд го знаеше и го бе казал на убиеца.

— Знаеш ли, тя греши в преценката си — заговори Смит. — В преценката си за Естърхаус.

Рейчъл го погледна и се учуди как още има сили да продължава да анализира признанията на Бети.

— Нали ти сам ми заяви, че куриерът знае всичко, че за него няма тайни — каза тя. — Че винаги е с едни гърди пред нас. Нима сега си склонен да повярваш, че Естърхаус е изпратил убиеца по следите ни?

— Така излиза — замислено промърмори Смит. Гласът му звучеше дрезгаво. Той се надигна и отпи глътка вода от пластмасовата бутилка, която беше намерил в бара на Рой Ъндъруд. — Не мога да намеря друго обяснение.

Рейчъл си каза, че под въздействието на измъчващото го чувство за вина пред паметта на сестра си, Логан Смит няма да се примири и успокои, докато не открие убиеца. Той вече й бе разказал за аудиенцията си при президента и за заповедта му да докладва хода на разследването само на Саймън Естърхаус. На същия Саймън Естърхаус, който е имал за задача да го контролира, е следял всяка стъпка на Смит и е проверявал дали не е скрил нещо от него, за да може… за да може после да предава сведенията нататък по веригата. А на другия край на същата тази веригата е чакал убиецът.

— Но защо? — удиви се Рейчъл. — Защо Естърхаус ще желае смъртта на Норт? Какви са били отношенията им?

— По този въпрос очевидно ще се наложи да попитаме почитаемия съдия — хладно отвърна Смит.

— Ще трябва да ни обясни и още нещо — защо е замислил плана за ликвидирането на Стивън Коупланд и Бети. Може би, защото е разбрал, че застрашават кариерата му. Не ти ли се струва, че ще е по-разумно да съберем още сведения за него, преди да го посетим?

— Да, права си, но за съжаление, сега нямаме достатъчно свободно време да се ровим в архивите. Но дори да го направим и да се опитаме да го уличим в престъпен замисъл, Естърхаус пак ще намери начин да се измъкне.

— Ами онази папка? Мислиш ли, че Естърхаус ще я остави там, в някакъв си шкаф, където я е намерила и Бети?

— Засега не виждам причина съдията да премести папката.

— Но е възможно след няколко дни да се появи такава причина. Защото той очаква да се явиш при него и да му докладваш за последните събития. А ти не можеш да скриеш какво се случи тук, в Кеърфрий.

Смит притисна пръсти към челото си така силно, че когато отдръпна ръка, останаха следи от натиска.

— Не е най-важното какво знае или не знае Естърхаус. От решаващо значение е какво е известно на убиеца. Какво, според теб, знае убиецът?

Рейчъл се опита да подреди мислите си.

— Той е останал, за да се увери с очите си, че къщата се е взривила.

— Защото е бил убеден, че Бети е вътре?

— Именно. Не е възможно да е разсъждавал другояче. Изключено е било Стивън Коупланд да го е излъгал, когато е бил на косъм от смъртта.

— После какво, според теб, е направил?

— После се е махнал оттук. Може би е позвънил на Естърхаус, но чак когато се е отдалечил достатъчно от Кеърфрий.

— А след това?

— С това мисията му е приключила. На негово място бих си дала малко почивка, бих пийнала малко уиски и бих се наспала.

Рейчъл знаеше, че гневът я кара да изостави добрия тон и да говори с такава жлъч. Но образът на куриера, който безпрепятствено бродеше където си пожелае, беше в състояние да я доведе до полуда.

— Според мен, този път позна — кимна Смит. — Съгласен съм с теб, че точно така ще постъпи нашият човек — ще докладва за извършеното и после ще се скрие някъде. Засега не е логично да се безпокои повече за Кеърфрий. Особено след ослепителния фойерверк, който остави зад себе си.

Рейчъл се сепна.

— Логан, забравихме, че той ще следи новините по телевизията!

— Да се надяваме, че тази нощ не му е останало време. Нали трябва да се махне по-далеч от Аризона. Предполагам, че съдията Естърхаус отдавна спи, защото знае, че на сутринта ще получи подробен доклад от куриера.

— А и не чака посред нощ твоя рапорт, защото предварително знае какво ще съдържа той!

Смит погледна часовника си.

— Сега във Вашингтон е почти пет часът. Естърхаус ще бъде на крака след два или три часа. И след още час, най-много два, ще започне да се безпокои, когато разбере, че не съм се свързал с него.

— А в това време ще започнем търсенето на папката с данните за генерал Норт. За да може да го изненадаш точно от тази страна, откъдето той изобщо не очаква атака.

— Не го подценявай — предупреди я Смит и посочи с кимване към вратата на банята, която беше непосредствено до кабинета на Рой Ъндъруд. — Имаш две минути да се измиеш и преоблечеш. Сега е наш ред да започнем наново разследването. Нямаме право да отлагаме повече.

— А какво ще стане с Бети?

— Кажи й, че засега не бива да напуска къщата на родителите си. Федералните агенти от Финикс ще се погрижат тук да не стъпва крак на журналист от нито един вестник, от нито една телевизионна компания.

Рейчъл грабна сака си — един от агентите го беше донесъл от колата на Смит. Влезе в банята и затвори вратата, когато зърна отражението на лицето на Смит в огледалото над мивката. Той отново разговаряше по телефона, подпрял глава с ръка. Рейчъл чу само думите „мъртви“ и „военен транспортен самолет“ и разбра, че Логан обясняваше на Люсил да не го очаква сред групата, която ще придружава останките от телата на загиналите колеги от тактическата група на ФБР.

21.

Трапезарията на президентската двойка се намираше в задната част на Белия дом, между салона за официалните вечери и залата, в която президентът приемаше новоназначените посланици.

Първата дама беше наредила да се обнови изцяло мебелировката в тази трапезария, но според Памела Естърхаус прехвалените специалисти по вътрешно обзавеждане бяха постигнали само едно — безвкусна имитация на зала за хранене от провинциален английски замък от късното средновековие. Тапетите на зелени и бели ивици бяха нагъсто обсипани с fleur-de-lis14. Всички мебели — голямата маса в средата, креслата и бюфетът до стената откъм коридора бяха от черешово дърво, с потъмняла политура заради многократното лакиране. От масивните вази от кована мед в ъглите надничаха огромни фикуси. Крайният ефект от усилията на първата дама и нейните декоратори беше доста отблъскващ — посетителят оставаше с впечатлението, че е попаднал в дамски будоар, така подреден, че височайшата обитателка да може да приеме подноса със закуската, излежавайки се още в леглото, заобиколена от верните си придворни дами.

Голямата маса беше удостоена само с едно плато с подгряваща подставка, пълно с някакво ястие с неясен произход, но съдържащо предимно овесени ядки. До него бяха подредени чинийки с тънки филийки препечен хляб, оскъдно намазани с мед или конфитюр, кана с леденостуден портокалов сок и кафе в сребърен поднос. Стюардите във военноморски униформи мълчаливо и неохотно сервираха, но по-късно се оттеглиха, като оставиха президента, началника на президентската канцелария, съдията Естърхаус и съпругата му да се обслужват сами.

Памела Естърхаус вече беше преживяла няколко подобни аудиенции в същата трапезария. Президентът беше от ранобудните личности — дори и в неделя той имаше навика да урежда срещи с най-незаменимите си сътрудници в тези умопомрачително ранни часове. Може би затова Памела нито веднъж досега не помнеше първата дама да ги е удостоявала с присъствието си на масата. Темата на днешния разговор беше засилващата се тенденция да се отклоняват от военна служба синовете на най-видните личности в страната.

— Министърът на отбраната ми докладва, че Пентагонът има доста затруднения с тези момчета — започна президентът. — След като се нагълтат в университетите с илюзии, че бъдещето принадлежало единствено на новите технологии, на генетиката и на компютрите, блясъкът на пагоните и униформите изобщо не ги привлича.

С крайчеца на окото си Памела улови как съпругът й зачовърка венеца с върха на езика си. Вероятно трошици от препечените филийки пак се бяха втъкнали между венеца и протезата на горната му челюст. Много по-възпитано би било, ако се беше извинил и бе отишъл да си изплакне венците в банята, вместо да издува бузата си с език.

— Господин президент — каза тя, — не се съмнявам, че Пентагонът има право да изисква тези младежи да изпълнят дълга си пред нацията. Но от друга страна, всеки от тях, като свободен индивид, притежава различна социална и психологическа нагласа, която може да се окаже в конфликт, и то с особена сила, когато се сблъска със закостенялото мислене на военните. Защо не обмислите алтернативен вариант — например, да им разрешите да се занимават с цивилни професии? Може би като преподаватели по компютърни науки в Академията в „Уест Пойнт“ или дори в Пентагона? Така ще бъде по-лесно да се наблюдава с какво се занимават. Ще се облекчи разкриването на двойни агенти, успели, въпреки проверките, да се промъкнат при кандидатстване за пост в Пентагона.

Президентът я изгледа замислено. Ръката му застина за миг във въздуха, заедно с лъжичката с овесена каша.

— Изглежда, че не вярвате много на нашите секретни служби?

— Не става въпрос за доверие, сър. Прекалената предпазливост никому не е навредила. А що се отнася до правораздавателната ни система, ние постигнахме сериозни успехи при прилагането на Федералната програма за защита на свидетелите.

— Да, зная. Именно затова искам да се запозная с вашето мнение.

Президентът преглътна овесената каша и вероятно реши да е последната му за днес, после проми гърлото си с остатъка от кафето в сребърната си чаша и накрая се облегна назад.

— Слушам те, Памела — подкани я той.

Той сплете пръсти под брадичката си и за миг отклони поглед към прозореца, преди да се обади отново:

— Познаваш ли Сам Питърсън от ЦРУ?

— Той е водещ експерт по въпросите, свързани с дезертьорите от военна служба — отговори Памела. — Вече съм работила с него.

— Тогава ще можеш да го осведомиш за нашия разговор. — Президентът се обърна към съдията Естърхаус. — Саймън, искаш ли да ти дам името на моя зъболекар?

Езикът на Саймън Естърхаус замръзна в кухината под венеца. Президентът посрещна с усмивка смущението на съдията.

— Много съжалявам, сър, но понякога…

Президентът му махна с ръка да си спести извиненията.

— И брат ми има същия проблем. — Той погледна часовника си. — Имаме ли новини от Логан Смит?

— За днес нищо ново, сър.

Естърхаус задържа дъх в очакване да разбере дали новината за убийството в Атланта е стигнала до президента. Естествено, самият той беше премълчал за него. Според съдията, по-разумно би било първо да се посъветва с началника на президентската канцелария, и то чак когато бъде потвърдена смъртта на двамата информатори. Ако получи тази дългоочаквана вест, ще може с основание да заяви, че мисията на Логан Смит е изчерпана. Както и на останалите специални агенти. Защото ще бъде чиста авантюра с неясни политически последици да се продължава ровичкането в аферата около гибелта на генерал Норт, ако съдебната власт не разполага нито със свидетели, нито с каквито и да било доказателства. Ако обаче президентът и тогава не склони да бъдат погребани в архива папките за Норт, съдията беше готов да хвърли на зелената маса решаващия коз, че в хода на разследването са се добрали до ново, доста любопитно сведение — Моли Смит е била любовница на покойния генерал. Как може тогава да се вярва на нейните рапорти, очевидно повлияни от обзелата я скръб по любимия мъж?

Естърхаус очакваше президентът да се разпореди разследването незабавно да се прекрати. Но вероятно ще остане проблемът с Логан Смит. С него ще бъде по-трудно да се справи. Обаче съдията замисляше да го доведе в Белия дом и да предложи на президента да упражни правото си да прекъсне разследването, веднага щом бъде обявено за безперспективно. Естествено, на Смит това никак нямаше да му хареса. Сигурно ще започне да оспорва, да моли за отсрочка, но накрая ще се примири, за да запази службата си. Освен това, нали беше положил клетва?

— Искам да ме информирате веднага щом Смит приключи с проверката — рече президентът и се надигна от креслото. — Изглежда, че този проблем ще се уреди по един или друг начин, преди да пристъпим към процедурите по твоето одобряване за член на Върховния съд, Саймън.

Естърхаус тъкмо се канеше да изрази съгласие, когато един стюард се появи от страничната врата и безшумно се приближи към съдията, за да му подаде някаква бележка.

— Спешно повикване за мен, сър.

Президентът посочи телефона върху плота на бюфета.

— Вече закъснявам. Ще се наложи да те лиша от присъствието си, Саймън. Памела, имате ли нещо против да ме придружите?

— По-добре и аз да си тръгна, сър. — Тя завъртя кокетно очи. — Тази вечер сме поканени на коктейл, но още не съм сигурна дали Саймън ще може да присъства.

Естърхаус почака президентът да напусне трапезарията и едва тогава посегна към телефона.

— Смит, ти ли си?

— Иска ти се да е Смит, но ще се наложи да почакаш.

Естърхаус се обърна с гръб към жена си.

— Защо, по дяволите, ме търсиш тук? Полудял ли си? Откъде се обаждаш?

Гласът на Инженера се чуваше така ясно, сякаш се обаждаше от съседната стая. Разбира се, това беше абсурд…

— Излиза, че Смит още не ти е позвънил, така ли? — попита Инженера.

— Не. Чакам го от сутринта, но…

— Не мисля, че повече ще ти се обади. Струпа му се малко работа, така че никак не му е до разходки, и то чак до Вашингтон.

— Не те разбирам.

— Смит е по следите ти.

— Не може да бъде! — прошепна съдията. — Нали ми обеща, че…

— Във Финикс възникна неочакван проблем. Ъндъруд все още е жива. Но зная накъде се насочиха Смит и Колинс. Така че бъди спокоен — всичко ще се уреди.

Естърхаус окончателно изгуби дар слово.

— Когато Смит ти позвъни, поговори с него, но само за това, което той ще ти докладва. Което, между другото, няма да е много. Не забравяй, че той вече е разпитал Ъндъруд. Така че е наясно с твоя интерес към миналото на Норт, поне доколкото се простира осведомеността на Ъндъруд.

Съдията затвори очи. Дори не усети кога жена му се приближи към него.

— Обади ми се в кабинета — прошепна Саймън Естърхаус. — Ще бъда там след двадесет минути. Искам да знам какво се е случило във Финикс. И то, преди да се обади Смит.

— Може да не успея да изпълня желанието ти. Събитията се развиват прекалено бързо. Смит и Колинс вече са на път. Кацат след два часа. Но преди да си казал каквото и да е, не забравяй, че Смит нямаше да държи толкова силен коз в ръцете си, ако навремето ти се бе отървал от онези архивни материали.

Естърхаус чу само изщракването в слушалката, а след него — сигнала за свободна линия. Остана вцепенен, стиснал слушалката в ръка, но иззад гърба му се протегна една ръка с изрядно поддържани нокти. Фините пръсти стиснаха китката му и я насочиха надолу, за да остави слушалката на мястото й. После го уловиха за раменете и го завъртяха към себе си.

— Саймън, време е да ми разкажеш всичко. Но първо за Финикс. Без да се опитваш да скриваш дори и най-маловажните подробности.

Инженера завъртя стола си и се загледа през прозорците на кабинета си към купола от зелено стъкло. Както винаги в неделните дни и днес паркингът изглеждаше пуст. Залязващото слънце нежно багреше в червено и кафяво последните есенни листа. Величествената гледка го успокои и изтри като с магическа пръчка горчивите следи от гнева и разочарованието, наслоени в душата му. Утеши и тревогите му, както се отлагат фините утайки в старото вино.

Самолетът на компанията „Уандърленд Тойс“ едва беше прелетял над величествената сребърна лента на Мисисипи, когато Инженера, след превъзходната закуска, поднесена му от миловидната стюардеса, неочаквано се сепна и забрави за всичко останало — в слушалките прозвуча шокиращо съобщение. Една от 45-те радиостанции, излъчващи от Финикс, описваше експлозията и последвалия пожар в Кеърфрий. Четирима загинали: двама федерални агенти на партера, заедно с един мъж и една жена — в спалнята на горния етаж. Инженера се поздрави мислено за добре изпипаната операция и пъхна още едно зърно грозде в устата си. Дотук всичко вървеше добре — но само след миг водещият добави, че макар и доста овъглени, полицаите са успели да разпознаят двата трупа от спалнята — някакъв работник от местната строителна компания и келнерка от близкия бар. Собственик на компанията бил Рой Ъндъруд. Дъщеря му, Бети, обитавала тази къща през последната седмица, но тази нощ й хрумнало да се премести в дома на родителите си. Щастливата госпожица Ъндъруд веднага била отведена за разпит във ФБР Финикс. За съжаление, допълни репортерът, ченгетата засега категорично му отказали повече информация по случая.

Инженера въздъхна, надигна се и се приближи към вратата на частния си асансьор. Погледна още веднъж към купола от зелено стъкло, смръщи вежди и прекоси откритата зона. В дъното на паркинга го очакваше седан последен модел. Не беше трудно да се досети какво преследваше Смит. Ясно беше, че Бети Ъндъруд му беше обяснила къде точно може да го намери. Знаеше също с каква стръв ще се спусне Рейчъл Колинс по следата. Абсурдно беше да се надява, че тя ще позволи на Логан Смит да я отстрани от разследването. Сега и двамата, макар и изтощени от преумора, вероятно са още по-настървени и решени да заловят убиеца.

Инженера вдигна очи към небето. В далечината отекнаха невидими църковни камбани, призоваващи вярващите за литургията. Представи си същите тези камбани, бучащи в главите на Смит и Колинс, докато бързаха към Балтимор. Без да подозират, че бързат към среща със смъртта.

Пилотът за трети път позвъни на Логан Смит. Вятърът, макар и попътен, се оказа много по-силен от очаквания, така че щяха да кацнат в Балтимор по-рано от часа, предвиден в разписанието. Оставаха още четиридесет минути полет.

Рейчъл се помръдна на седалката, после протегна ръка и вдигна сенника. Слънцето все още беше ниско над хоризонта, но блясъкът му я заслепи. След излитането Смит й бе предложил приспивателно, но тя бе отклонила предложението му. Искаше да е в добра форма, за да може пълноценно да се включи в разследването.

Почти през целия полет факс апаратът не престана да бълва лист след лист — с карти, чернови, архитектурни скици. Всички подробности от конструкцията на сградата бяха огледани най-внимателно. Бяха взети под внимание дори и външни фактори — височините на околните сгради, ширината на улицата, вероятния брой автомобили, които се очакваше да паркират пред сградата в този час от деня. Накрая, за сетен път повториха поредицата от действия по проникването и претърсването на обекта. Нито един детайл не беше оставен на сляпата воля на случайността.

Смит се върна и застана на пътеката, надвесен над седалката й, с кутия портокалов сок в ръка. Тя изпи сока от чашата си на един дъх, а после поднесе празната чаша към ръката му, за да я напълни още веднъж. Докато й наливаше сок, младата жена се вгледа в очите му, опитвайки се да отгатне мислите му, но не успя. Въпросът, напиращ на устните й, измъчващ я още от летището във Финикс, беше прекалено тревожен за нея, за да го спести.

— Защо не повикаш на помощ специалния отряд на ФБР?

Смит упорито гледаше към чашата й. Ръката му, стискаща картонената кутия с портокалов сок, не трепна дори за миг.

— Защо мислиш, че е редно да ги повикам?

— Не се ли досещаш? — Тя млъкна за миг, почувствала се виновна, че си бе позволила да го упрекне. — Ами ако куриерът е имал още една задача… Щом Бети е знаела къде е скрита онази папка, това означава, че и Коупланд го е знаел. Тогава…

— … тогава и куриерът знае къде се намира тя.

— Но той ще ни изпревари и ще я прибере под носа ни! — нетърпеливо извика Рейчъл. — Не ти ли е ясно? Тази папка е последната улика срещу Естърхаус. Ако куриерът я унищожи…

Разбира се, че му беше ясно. Рейчъл осъзна това, след като се успокои и се замисли. В поведението на Смит бе настъпила едва доловима промяна. Тя обаче не остана скрита за Рейчъл с нейния изострен усет за надвисваща опасност. Може би само за част от секундата той й бе позволил да надзърне зад непроницаемото му изражение и да долови най-съкровените му чувства, където навярно не допускаше никого.

Едва сега Рейчъл проумя, че Логан Смит знае не само това, за което се бе досетила, но и още много други тайни, за които тя самата дори и не подозира. Нищо чудно да очаква тя да стигне именно до тази мисъл — куриерът може да ги изпревари и да сложи ръка на папката, заради която загинаха толкова много невинни хора. А сега само чака да разбере какъв план ще му предложи тя.

— Мога да се свържа с полицията в Балтимор — промърмори Смит. — Само за тридесет минути техният отряд за бързо реагиране ще направи засадата. Лошото е, че днес е неделя. Канцелариите са празни. Шансовете са по-големи, когато помещенията и коридорите са пълни с хора. Тогава полицейският отряд може да остане незабелязан. По-добре ти да се заемеш с това, Рейчъл.

Тя усети как ръцете й изстинаха. Пластмасовата чашка се изхлузи от вкочанените й пръсти и се изтърколи върху мокета. Смит се настани на съседното място, свали сакото си и я наметна с него. Рейчъл се сви и потръпна. Дори не помисли да се отдръпне, когато ръцете му я притиснаха към себе си. Ръката му остана върху раменете й. Младата жена се заслуша в силните, ритмични удари на сърцето му. Нещо забуча в ушите й, но тя не можа да осъзнае, че това е от силния прилив на кръв в главата й.

Рейчъл разбра, че няма право да настоява Логан да повика на помощ специалния отряд. Това си беше тяхна работа, на тримата. И точно те тримата трябваше да си я свършат докрай — тя, Смит и убиеца на Моли, на когото — според предвиждането на Смит — му оставаше да грабне и да достави още една пратка. Последната.

Смит предварително се бе погрижил да прехвърлят колата му от базата на ВВС „Андрюс“ до охраняемия паркинг на летището „Балтимор Вашингтон Интернешънъл“. Уговорката беше да скрият ключовете за колата в ауспуха. Рейчъл радостно кимна, когато надникна в багажника — именно за такъв арсенал преди всяка акция бе мечтала откакто бе постъпила във Форт Белвоар.

Той измъкна от багажника две противокуршумни жилетки „Кевлар“.

— Първо облечи това. А после ще избереш останалите дрехи по твой вкус.

Рейчъл се сгуши на задната седалка и смъкна полото си. Закопча жилетката направо върху сутиена си и отново облече полото. За съжаление, то се оказа по-късо от нея.

Смит я чакаше до багажника, с издути като на бодигард гърди. Рейчъл набързо огледа още веднъж багажника и избра един деветмилиметров автомат „Хеклер и Кох“. Напъха в джобовете на якето си още три допълнителни пълнителя, а около талията си опаса колан с гранати със сълзотворен газ. Смит я огледа внимателно, но й спести забележките. Самият той предпочете любимия си „Мозберг“ и се запаси с достатъчно пълнители. Не забрави и двата чифта гранати.

В неделя сутрин движението по улиците е много по-натоварено, така че те успяха доста бързо да излязат на широката и права Паркуей. Заобиколиха централната зона на града, после поеха по Магистрала I-95, накрая се прехвърлиха на Маккомас и продължиха направо към „Нортуест Харбър“.

Рейчъл погледна през прозореца. Сега, на дневна светлина пейзажът й се видя съвсем различен, дори делнично скучен. Пристанищните складове, плътно наблъскани един до друг, този път й се сториха като изтощени след десетия рунд боксьори, подпиращи се един на друг. Рампите бяха опустели, а високите метални врати — до една, плътно залостени. Внушителни камиони, наблъскани догоре с отпадъци, бяха паркирани до редицата от торби на зелени и оранжеви ивици. Сметта от тях, която не бяха успели да натоварят на камионите, беше оставена за смяната в понеделник. Вятърът, по-силен в тесните прорези между неподвижните туловища на камионите, неуморно развяваше по-дребните отпадъци.

Смит рязко намали скоростта, защото неравен паваж замени асфалта. Рейчъл политна, но веднага се изправи и спусна десния прозорец, за да огледа внимателно всеки камион и всяка товарна рампа. Ако някъде се мернеше дори една човешка сянка, това щеше да бъде за нея сигнал, че някой е решил да ги причака. Слънцето обаче си правеше шеги с нея, защото осветените участъци се редуваха много бързо със сенките и тя трябваше напрегнато да се взира.

— Ето, там е — промърмори Смит.

Рейчъл вдигна очи към шестетажния склад. С ръждясалите си панти на вратите и високите мътни прозорци той й напомни за склада, в който Чарли Дън се бе сражавал и загинал.

Над заключената врата беше изписано с едри, полуизтрити черни букви:

Смит не натисна спирачките. Колата подмина вратата. Рейчъл разбра, че той беше решил да обиколят притихналия склад от четирите страни. Тя се озърна през задното стъкло, но не забеляза нищо подозрително.

— Снабден е с електронна система за блокиране на вратите — отбеляза тя.

— Да, известно ми е. Имаме кода за деактивиране.

Заедно с чертежите на склада, Люсил му бе изпратила всички кодове за електронното блокиране на външните врати, както и паролите за блокиране на вътрешната алармена система.

— Знаем всичко за компанията „Макхенри“ — обясни й Смит.

В този миг от ъгъла се показа патрулна полицейска кола. Рейчъл побърза да скрие пистолета си под седалката.

Двете коли се изравниха. Смит спусна прозореца и показа на полицая служебната си карта.

— Какво ви води насам в неделя сутринта? — полюбопитства униформеният патрулен полицай.

— Оглеждаме складовете. Най-обикновена проверка — спокойно отговори Смит. — Изглежда спокойно. Някакви произшествия през последното денонощие?

— Никакви. Цялата нощ беше спокойно.

Полицаят беше млад, слаб, с лисича физиономия и подозрителен поглед.

— Ще останем в тази зона още малко — осведоми го Смит. — Не е нужно да докладвате за нас по радиото.

Рейчъл видя как полицаят се ухили.

— Разбирам, няма проблеми, ще се оправя. Но не ми се вярва, че сте тук само за да огледате складовете. Така че по-добре ще е да се ометете по-скоро оттук.

Патрулната кола потегли. Смит отпусна спирачката и потегли към края на глухата алея, за да обърне колата.

— Мислиш ли, че полицаят няма да ни създаде проблеми? — попита Рейчъл.

— Да, поне докато не му хрумне да ни се изпречи на пътя.

Тя огледа тясната алея.

— Ще трябва още веднъж да обиколим склада, за да проверим дали няма някой на покрива.

Колата отново потегли по обратния маршрут, съвсем бавно, както при първата обиколка. Рейчъл наведе глава назад, за да може да вижда най-горния етаж на склада, но се дръпна, когато главата й се удари в прозореца при първия тласък.

— Понякога ненавиждам тишината — измърмори тя.

Смит още веднъж направи пълен завой и приближи колата към рампата пред главната врата на склада на компанията „Макхенри“, после продължи по платното, за да паркира до ъгъла, така че колата да не се вижда от улицата.

— Как предпочиташ да действаме? На светло или на тъмно? — попита той.

— На светло — реши Рейчъл. — Ако той е вътре, ще използва прибор за нощно виждане. Така че, ако е осветено, ние ще имаме предимство.

Смит кимна и измъкна своя „Мозберг“. С другата ръка посегна и погали Рейчъл по лицето.

— Стой наблизо.

Те излязоха едновременно от колата и без да губят нито секунда, на бегом изкачиха стъпалата откъм задната рампа под прикритието на навеса. Рейчъл застана в гръб, насочила пистолета към алеята, за да го прикрива отзад, докато Логан си свърши работата с електронната блокировка на вратата.

Ключалката избръмча. Той рязко отстъпи наляво, а Рейчъл — надясно, така че никой от тях не остана пред отварящата се врата. След малко Логан натисна дръжката, за да ускори отварянето на вратата. Тя се оказа много тежка и тромава и може би затова се отвори само наполовина, но на тях и това им бе достатъчно. Той влезе пръв, насочил дуло, а Рейчъл чевръсто, с озъртане се шмугна след него в помещението, тънещо в полумрак. Слънчевите лъчи още не бяха достигнали прашните тавански прозорци. Тя се обърна надясно и веднага се притисна към стената — помнеше отлично основното правило от тренировките във Форт Макклелан — първо си подсигури гърба! Чу дишането на Смит и тихите писукания на вътрешната алармена система. Смит се беше заел да я деактивира.

Според чертежите на сградата, главното табло на електронната система трябваше да се намира вляво, на половин метър над малкото табло с клавишите. Рейчъл чу скърцането на отварящия се метален капак. Представи си как пръстите на Смит пипнешком се плъзгат по всички бутони, за да достигнат до този, който търси.

— Пази си очите! — прошепна Логан.

Рейчъл веднага приклекна, наведе глава и захлупи лице в шепи. Тогава чу лекото изщракване, последвано от ослепителна светлина.

„Сега трябва да реагира! Ако е проникнал тук преди нас, ако ни чака вътре в склада…“

Изщракването на ключа отекна в смълчаното помещение и веднага заглъхна. Рейчъл видя на три крачки от себе си някаква ниша, сграбчи Смит за ръкава и го притегли към себе си.

— Отвън ми изглеждаше по-различно — полушепнешком изрече той.

Оказа се, че порутената и занемарена фасада ги бе подвела. Вътре помещенията бяха модерно оборудвани, на три етажа, всеки от които беше с размери наполовина по-малки от размерите на футболно игрище. Подът беше бетонен, но покрит отгоре с гладък слой от епоксидна смола. Дълъг, висок до кръста плот разделяше входния коридор от останалата част на партера. На плота се виждаха четири компютъра, покрити с полиетиленови калъфи. Рейчъл реши, че ги използват за регистрация на складовите наличности.

Зад дългия плот се издигаха дебели стоманени стълбове, а по тях бяха монтирани десетки стелажи, с подредени на тях метални касети с формата на куб. Самите стелажи имаха ламаринени дъна, широки около метър, метър и десет. В касетите бяха наблъскани картонени кутии и папки, до една прашни и овехтели — от онези, с твърдите корици, които счетоводителите използват за съхранение на годишните баланси. Отдавна всичко се пазеше в паметта на компютрите, но за всеки случай, за да се застраховат срещу аварии или злоупотреби, директорите настояваха да разполагат и с архивни копия на хартия.

Отделните етажи бяха свързани със спираловидни стълби, закрепени с масивни болтове към бетонния под. Вторият и третият етаж бяха идентични с първия, с едно-единствено изключение: подовете не бяха от бетон, а от подсилена стоманена конструкция. Рейчъл погледна нагоре — чак до тавана, където вертикалните колони се кръстосваха с носещите греди под покрива. От тавана висяха луминесцентни лампи с най-голяма мощност, хвърлящи ярки отблясъци по бетонните стени, всичките боядисани в бяло. Тя забеляза също сноповете червени тръби, обикалящи всеки етаж, към които стърчаха месингови накрайници за впръскване на противопожарна пяна.

— Какво чувстваш? — загрижено я попита Смит.

— Доста е студено. Възможно ли е климатичната инсталация да е работила, преди да сме влезли през вратата? Чувам някакъв шум… струва ми се, че идва откъм тръбите. Да не би да е от стичаща се вода? Може ли някоя да е прокапала? И всичките тези хартии… не ти ли мирише на мухъл? — Тя се обърна към него. — Не вярвам той да се крие сега някъде по етажите. Е, не съм напълно сигурна.

Той огледа преценяващо дългата редица от стелажи и наредените на тях метални касети. Зад всеки ъгъл един опитен снайперист би намерил удобна позиция. Знаеше също, че ако продължава да мисли единствено за възможните опасности, страхът ще го парализира.

— Това, което търсим, се намира на втория етаж, шестата редица от стелажи, в третата касета. Да се изкачим по стъпалата. Аз ще вървя напред. Ти ще ме прикриваш.

Смит се приведе и тръгна нагоре по стъпалата. Вече беше стигнал на четвъртото, когато Рейчъл реши да го последва. Стъпките по ламарината на стъпалата отекваха глухо в бетонните стени. Сърцето й изтръпна — стори й се, че пропускат нещо. Ако куриерът се криеше в засада някъде наблизо, можеше да се прокрадне безшумно зад гърбовете им.

Рейчъл вдигна дуло и го опря на парапета. Остана така неподвижна, отскочи назад и опря гръб о бетона, после внимателно продължи нагоре, без да се отлепя от стената, готова в следващия миг — ако отнякъде започне да се стреля — да се търколи надолу.

Смит стигна първата площадка и насочи своя „Мозберг“ надясно. Насочи го в тясното пространство между двата стелажа, в началото на втория етаж. После пристъпи една крачка. Нишата се оказа празна. Рейчъл се приближи към него, докато погледът й зорко обходи всичко наоколо, дори гредите високо горе, чак под тавана. Увлечена в огледа, едва не се сблъска в Логан, който внезапно се закова на място.

Отпред на всяка метална касета имаше ръчно изписан етикет с номера, с черен флумастер, а до него — лепенка с щрихкод, предназначен за електронно четене. Смит насочи пистолета си към най-долния ред и започна търсенето. Рейчъл чуваше шумоленето, докато пръстите му ровеха и отместваха картоните в касетата.

— Ето го!

Пръстите му опипаха още веднъж дъното на касетата. Рейчъл бързо погледна ръката му — цялата беше в прах.

— Не мисля, че тук някой е пипал скоро — промърмори Смит.

Все така предпазливо той изтегли касетата към себе си, нагласи я на рамото си, приклекна, за да е по-близо до пода, и полека я пусна долу.

— Ела. Твоите пръсти са по-тънки — прошепна той. — Провери и ти. Аз ще те прикривам.

Рейчъл му подаде пистолета си, след което коленичи до касетата. Вдигна капака. Слава богу, не беше завинтен. За миг се поколеба дали да не грабне цялата касета, с всички документи в нея, и да хукне към изхода.

„Не. Още е много рано.“

Бръкна под капака и внимателно опипа отвътре четирите ъгъла. Никъде не докосна проводник или сензор, който да задейства скрит детонатор. Но може да има някакъв капан откъм долната страна на касетата.

— Май че е чисто.

Смит й върна пистолета.

— Отмести се назад. На три метра.

Тя разбра какво се готвеше да направи той — да заеме позиция между нея и касетата, а едва тогава да повдигне капака. Ако ги очаква някакъв смъртоносен сюрприз, неговото тяло първо щеше да поеме удара на взривната вълна.

— Хайде, премести се — заповяда й той. — По-бързо.

От новата си позиция Рейчъл не можеше да вижда ръцете му, скрити под гръдния му кош. Започна да брои така, както я бяха учили в школата: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три… Вече беше стигнала до хиляда и петнадесет, когато Смит се обърна с капака в ръце. Нямаше бомба.

Рейчъл отново се върна при него. Касетата беше наблъскана с папки, повечето от тях жълтеникавокафяви, но имаше и червени, и зелени сред тях. Бети им бе съобщила, че папката с данните за Норт била жълтеникава.

— Може той да е изпразнил касетата, да е свързал проводник към дъното, а после отново да е натъпкал всичко обратно — задъхано заговори тя. — И когато докоснеш тези папки…

— Бети сломена, че е белязала папката с червено мастило на етикета.

Ръцете му се плъзнаха между папките. Тя видя как отмести първата половина, после забави темпото, защото започна да проверява всеки етикет. Извади една папка. После още една.

Рейчъл се сепна, припомнила си, че да съзерцава как Смит си върши работа е не само излишно, но и опасно. Веднага вдигна глава, огледа се, плъзна поглед по всички рафтове наоколо, после още веднъж, но в обратната посока. Нещо в дъното привлече вниманието й. Стори й се, че там има нещо подозрително. Но се успокои — нямаше повод за тревога — след което вдигна очи нагоре, там, където стоманените греди се кръстосваха под покрива.

— Червеният белег на етикета!

Тя видя как пръстите му изчезнаха в папката.

— Нищо не напипвам… Ще я извадя. Отдръпни се.

Рейчъл изпълни нареждането му, но този път не толкова далеч, колкото преди малко. Смит изруга. Папката се оказа развързана. И празна.

Залегнал върху ламаринения покрив на малкия склад, на четиридесет метра от склада на „Макхенри“, Инженера ги следеше от първия миг, когато се бяха появили на алеята. Слънцето вече се бе издигнало и той усещаше затоплената ламарина през плътния камуфлажен комбинезон. Припомни си как беше лежал по същия начин на един друг покрив, на друг склад, когато Рейчъл Колинс беше залегнала на съседния покрив. И тогава беше горещо, дори още по-горещо. Припомни си как топлината обгръщаше дрехите му тогава, как проникваше до кожата му…

Инженера знаеше, че Смит и Колинс няма да разполагат с достатъчно време, за да претърсят цялата зона. Наистина, бяха се сдобили с чертежите на сградата и с още куп сведения за нея, но не знаеха нищо за съседните постройки. Не се бяха сетили, че високите прозорци на склада на „Макхенри“ ще позволят на наблюдател, скрит сред околните покриви, да надзърне с бинокъл във вътрешността на склада — въпреки че не беше лесно да се проследи кой се движи сред гъсто разположените стелажи, рафтове и колони по етажите. За опитен професионалист като него не се оказа никак трудно да ги засече през оптическия мерник на снайпера. Те бяха до втората ниша, на седемдесет и два метра от него. Между двете мишени и патрона в цевта на пушката му лежеше само една преграда — тънкото стъкло на прозореца, с дебелина по-малко от сантиметър.

Освен това Инженера знаеше, че Смит и Колинс бяха достатъчно интелигентни, за да очакват, че той може да е пристигнал преди тях, да е изключил електронната уредба и да се е скрил в склада. Но засега не искаше да издава присъствието си. Много рано беше за това. Вместо това продължи да следи предпазливото им напредване във вътрешността на безлюдния склад, като ням свидетел на нарастването на увереността им с всяка измината крачка, приближаваща ги до целта. През оптическия мерник се видяха ясно дори капките пот, оросили челото на Смит, когато отваряше касетата. Сърцераздирателна беше загрижеността му за Рейчъл — когато й махна с ръка да се отстрани. После Смит, обгърнал в ръце дългоочакваната награда, полека повдигна капака и измъкна папката…

Инженера видя също как там долу Смит раздвижи яростно устни и после стисна зъби. Успокои дишането си и плавно натисна спусъка. Главата на Смит рязко отскочи назад. От врата му бликна кръв. Инженера смъкна мерника с две деления надолу и отново стреля. Последното, което видя, беше как Рейчъл се сгърчи, като повалена с юмрук.

Рейчъл чу как Смит изруга, щом отвори папката. Още го гледаше втренчено, когато някъде горе изтрещя счупено стъкло. Усети нещо горещо да профучава край ухото й. Ръката на Смит се стовари върху нея, тя политна, а той се олюля, преди тялото му да падне назад. После нещо, още по-силно, я прониза в рамото и изкара въздуха от гърдите й. Тя се завъртя като пумпал, главата й се стовари върху ръба на стоманената скоба и тя се свлече на пода.

Инженера огледа цялата сцена през оптическия мерник. Видя кръвта, бликнала от врата на Смит — доказателство, че го бе улучил. После нещо се стовари върху главата на Колинс, нещо неясно, като вихър, вдигна нагоре косата й и връхлетя върху бузата.

Можеше да ги остави в това състояние, но Инженера не беше забравил грешката, която бе допуснал пред къщата на Бети Ъндъруд в Кеърфрий. След като остави пушката, той бръкна в джоба си и извади апарат за дистанционно задействане. Само след половин секунда четири взрива избухнаха в склада на „Макхенри“ — по един във всеки от четирите ъгъла на сградата, която се разтърси из основи, но не рухна. Инженера не искаше да я изравни със земята. Целта му бе да предизвика пожар и навсякъде наоколо да се разстеле гъст, парлив дим. Обезвреждането на свръхмодерната, автоматично задействаща се противопожарна инсталация му бе отнело само петнадесет секунди.

Експлозиите я отхвърлиха на няколко метра, но в същото време й помогнаха да се съвземе от изстрела. Рейчъл отвори очи. Първото, което усети, беше острият метален къс, опрян до бузата й. Претърколи се на пода настрани, но коленете й се опряха в нещо меко. Надигна глава и видя проснатия на пода Смит.

Протегна ръце, улови се за металната колона и се надигна, олюлявайки се. Чак сега усети мириса на дим. Идваше от партера, но пламъци още не се виждаха. Погледна нагоре към червените тръби, осеяни с месингови накрайници за впръскване на пяна — нито едно устройство не работеше. Досети се какво беше станало с тях, но се досети също и какво трябва да направи.

Рейчъл коленичи до Смит. Вратът и рамото му бяха подгизнали от кръв. Разкъса якето му, за да опипа противокуршумната жилетка „Кевлар“. Докосна още нещо — предпазната яка от подсилен полимер, стегната около врата като яка на протестантски пастор. Имаше дълбока бразда от куршума чак до ухото и късчета от раздробената плът на Смит. Рейчъл съдра ръкава на якето му, после яката, за да стегне и бинтова раната и да спре кръвотечението с импровизиран турникет. После го обърна настрани, за да смъкне докрай якето и жилетката.

Димът се сгъстяваше. Очите й смъдяха. Закашля се. Трябваше да диша на пресекулки и по-начесто. Някъде от долния етаж се чу пращене на пламъци. Тя изхриптя и се отпусна на лакти и колене на пода, раздирана от суха кашлица.

Опита се наново да се изправи, за да обърне Смит по гръб. Наведе се, пъхна ръце под мишниците му и го изтегли към себе си. Обърна се и бавно, съвсем бавно започна да го влачи след себе си, хванала с една ръка колана му, за да не й се изплъзне тялото.

Рейчъл едва не рухна под тежестта му. Разтвори крака, за да запази равновесие, преди да започне мъчителното слизане надолу по стълбата. На всяко стъпало се задъхваше и спираше. Все пак успя да се добере до партера, опирайки се на парапета. В този миг видя пламъците, чиито езици ту изскачаха иззад ъгъла, ту пак стихваха, жадно поглъщайки въздуха. Дишането й се затрудни. До вратата водеща навън към рампата оставаха само няколко крачки, още десет, девет… Последното, което помнеше, беше как протяга ръка и се стоварва върху рампата.

Събуди я кашлица. Още лежеше на рампата, на няколко метра от стъпалата към алеята пред склада. Някой я викаше.

„Кой може да ме вика тук, в тази пустош?“

Надигна се, олекнала, сякаш планина се бе смъкнала от раменете й. Краката й се огънаха, тежки като олово. Когато изправи глава, видя същият онзи полицай, с когото се бяха сблъскали преди влизането им в склада. Той носеше Смит на гръб към отворената врата на полицейската кола. Остави го на задната седалка. После се върна при нея, намръщен и окървавен.

— Ранена ли сте?

Стори й се, че думите му мъчително бавно излязоха от устата му.

Тя го изгледа смаяно, питайки се защо й бе задал толкова глупав въпрос. Видя как той вдигна пръст към дясното си ухо, сочейки с другата си ръка към нея. Тя вдигна ръка и докосна нещо, така и не разбра какво. Страхотна болка прониза черепа й. Полицаят й извика нещо, после се наведе, за да й помогне да се качи в патрулната кола. Тя видя първо Смит, а после зърна и своето отражение в стъклото. Лицето й беше цялото в кръв. Пръстите й докоснаха челото й и напипаха някаква вдлъбнатина, за която знаеше само, че не трябва да е там.

22.

Рейчъл остана до Логан Смит на задната седалка до момента, когато първата линейка изскочи с вой от дъното на алеята. Санитарите го измъкваха от патрулната кола. Тя реши да се възползва от суматохата, седна зад волана на колата на Смит, включи двигателя, заобиколи склада и излезе на Краун Виктория, където паркира зад някакъв камион. След това изтича обратно към склада и видя пристигането на пожарникарите, които веднага се втурнаха да гасят пожара. Един от пазачите на складовата зона мучеше нещо нечленоразделно, размахвайки ръце, но командирът на пожарникарите сърдито го избута назад.

Рейчъл влезе отзад в линейката и затвори вратата след себе си. Смит лежеше на носилката, а двамата санитари още бяха надвесени над него. Дръжките на носилката бяха изцапани с кръв.

— Ще оживее ли?

Единият от санитарите само изръмжа нещо и продължи работата си. Другият се обърна към нея и вторачи изцъклени очи към кръста й. Тя проследи погледа му и едва сега осъзна, че още не е свалила гранатите от колана си.

— Какво ще стане с него? — настойчиво повтори тя.

— Изгубил е много кръв. За щастие, куршумът не е засегнал каротидната артерия. Но още не мога да кажа колко зле е ранен. — Той се поколеба, преди да я запита: — Този турникет… ваше дело ли е?

Рейчъл кимна.

— А сега нека да погледна и вас.

Тя усети студеното щипане на тампона със спирт по кожата на лицето си, но дори и сега не отклони очи от носилката. На врата на Логан санитарите вече бяха поставили плътен бандаж, а на лицето му — кислородна маска. Единият санитар пристягаше каишите на носилката.

Другият я накара да се обърне, огледа я и подсвирна от изненада.

— Ухото ви…

— Зная. Голяма ли е раната?

— Изглежда, ще успеем да я закърпим. Още кърви. Куршумът е преминал може би само на милиметри от черепа ви.

Рейчъл зърна за миг отражението си в блестящия санитарен поднос от неръждаема стомана. Оказа се, че санитарят си разбираше от работата, защото доста чевръсто, с умели движения почисти раната й.

— Къде ще го откарате?

— В спешното отделения на „Сейнт Мери“.

Рейчъл поклати глава.

— Той е федерален агент. Картата е в джоба му. Трябва да го отведете в „Джон Хопкинс“.

— Нямаме право да…

— Той трябва да бъде грижливо охраняван.

Санитарят я изгледа мълчаливо, после кимна. Знаеше правилата.

— Включи сирената и карай направо към „Джон Хопкинс“ — нареди той на шофьора на линейката. — Кажи им по радиотелефона, че им караме спешен случай, от онези с код две.

Той понечи отново да се обърне към нея, но само каза:

— Хванете се здраво.

Ала за негова изненада, тя вече беше изчезнала.

Рейчъл заобиколи пожарникарите и прескочи няколко щранга. Едва не се хлъзна по мокрия паваж пред склада. Вече бяха пристигнали три коли от балтиморската полиция. Пазачът обясняваше нещо на лейтенанта. Рейчъл знаеше, че той няма да пропусне да спомене нито дума за нея.

Тя заобиколи зад ъгъла, изтича към камиона и влезе в колата на Смит, паркирана зад него. Изхлузи полото през врата си, смъкна противокуршумната жилетка, откопча колана с гранатите и прибра всичко под седалката. Линейката с писък се втурна покрай нея на път за болницата.

Раната в ухото й пулсираше от болка, но дори това не й попречи да възстанови спомена за преживения кошмар. Помнеше всичко съвсем ясно. Но като че ли едва сега осъзна, че животът на Логан Смит виси на косъм. Знаеше къде трябва да отиде и какво да направи, след като се озове там. Пред очите й непрекъснато се мержелееше силуетът на куриера — представяше си го смътно по описанието на онзи сержант, дежурен пред входа на сградата на полицията в Балтимор.

Премести се зад волана.

— Сега оставаме само двамата в играта — гласно се закани тя на своя противник, когото никога не бе виждала.

Гумите изсвистяха и поднесоха по мокрия паваж. Рейчъл настигна линейката по булевард Маккомас и се залепи след нея. Но след като излязоха на Магистрала I-95, тя грабна клетъчния телефон и натисна 001 — кода за бързо набиране на номера на Люсил Паркър.

Съдията Саймън Естърхаус седеше в кабинета си на Кукс Роу, с ламперия от тиково дърво. Звукът от телевизора беше достатъчно намален, така че можеше да чува как скърцат дъските по пода на горния етаж, докато жена му търсеше нещо из шкафовете в спалнята. Той се облегна назад в кресло, тапицирано с кожа и се загледа през високия прозорец към малката тераса и градината зад нея. Разтри брадичка. Венците му отново се бяха възпалили, макар че бе свалил протезите веднага след като се бе прибрал у дома.

Но това страдание не беше нищо в сравнение със страха, чийто пипала проникваха в мозъка му като метастази. Прословутият Инженер, когото всички смятаха за непобедим и непогрешим, този път се бе провалил. Смит и Колинс сега знаеха къде Естърхаус крие тайните си. Инженера му бе обещал да се погрижи за тях. Но нали по-рано му беше обещал да се погрижи и за Бети Ъндъруд? Докато се връщаше от Белия дом, съдията не можа да потисне кошмарното видение — Логан Смит го причаква пред дома му на Кукс Роу, размахал карта в ръка и чифт белезници в другата.

Естърхаус потръпна. Очите му зашариха из кабинета, спирайки се на грамотите, окачени в рамки по стените, почетните адреси и фотографии с видни личности — неми свидетели на бляскавата му кариера. От тях се излъчваше усещане за власт и престиж. Нищо в този кабинет не му напомняше за заплахите, обвиненията и нападките, които можеха да съсипят живота му. Досега поне беше така… Но вече можеха да го спасят само жестоките действия на един мъж, който той ненавиждаше и презираше. Естърхаус не смееше да си го признае дори пред себе си. Погледна се в огледалото и в първия миг не повярва, че това изтормозено, напрегнато лице е неговото.

— С какво се развличаш? Припомняш си славните мигове?

Памела Естърхаус стоеше облегната на рамката на вратата. Още не беше съблякла светложълтия си копринен костюм и изумруденозелената блуза, с които беше по време на закуската в Белия дом. На десния ревер на елегантния си костюм тя бе забола изящна игла със златна роза на върха и диаманти, инкрустирани в листенцата — творение на Елза Перети. Съдията си спомни къде я беше купил — от луксозния магазин на „Тифани“ в Ню Йорк, за петнадесетата годишнина от сватбата им. Тогава бяха вечеряли в „Рейнбоу Рум“… Той й бе поднесъл иглата точно преди десерта. Спомни си също как светнаха тогава очите й, но не от изненада или от възхищение, а от алчност.

— Какво искаш, Памела?

— Да спреш да се държиш така вкиснато. Досадно е. Ти целият си ужасно досаден.

— Исках само да чуя…

Тя се сепна, като видя как челюстта му увисна и ръцете му трескаво сграбчиха устройството за дистанционно управление. От телевизионния приемник се разнесе говор.

Излъчваха бюлетина с местните новини. До един от пожарникарите се изправи млада, стройна журналистка. Зад гърба й друг пожарникар поливаше със силна струя догарящия огън в ъгъла на склада. Сред дима смътно се виждаше надписа: „Складове на компания Макхенри“.

— Рано тази сутрин избухна експлозия в един от пристанищните складове — започна репортерката. — Пожарникарите правят всичко, което е по силите им, но вече съобщиха за двама пострадали.

На екрана картината се смени — включиха спешното отделение в болницата „Джон Хопкинс“. Започнаха с линейката пред входа, с разтворени врати и двама санитари, смъкващи носилка. Естърхаус ахна, когато камерата улови в едър план окървавеното лице на Логан Смит.

— Един от пострадалите вече е идентифициран като федерален агент. Състоянието му е критично. Вторият пострадал, за който се предполага, че е жена, все още не е открит.

Памела се обърна с гръб към телевизора и сграбчи съпруга си за раменете. Разтърси го силно и извика:

— Стига, Саймън! Всичко свърши! Чуваш ли? Вече нищо не те заплашва! Сега остава само да си държиш устата здраво затворена…

Саймън Естърхаус се изви, за да се освободи от ръцете й.

— Да не си обезумяла? — дрезгаво прошепна той. — Смит още е жив! А момичето…

— Смит ще умре, преди да го сложат на операционната маса! А колкото до момичето, то вероятно не се е измъкнало от онзи горящ склад. Край! Свърши! Така, както трябваше да стане още в Аризона.

Естърхаус я изгледа уплашено.

— Не ми се вярва — изохка той. — Непрекъснато си мисля как целият този кошмар едва сега започва.

Главата му се отметна от силната плесница.

— Само ако го допуснеш!

В този миг пропя мелодичният звънец на външната врата. Тя го измери с унищожителен поглед, после излезе припряно от кабинета, без да забрави да затръшне вратата зад себе си. Спря се за миг чак пред огледалото с орнаментирана рамка в преддверието. Беше по-скоро по навик, защото знаеше, че изглежда чудесно.

— Добро утро, Памела.

Инженера беше облечен съвсем семпло, както повечето обитатели на Джорджтаун в неделните дни — с маратонки, избелели джинси и широк пуловер, с емблемата на отбора на „Червенокожите“ на гърдите.

— Сам! Каква приятна изненада.

— Може би не идвам в подходящ момент.

— Не, влизай.

Той прекрачи прага и остана в преддверието. Тя затвори вратата след него. От течението полъхна ароматът на парфюма й. Той се усмихна, когато при обръщането си срещна очите й. Погледите им се кръстосаха, по-красноречиви от всякакви слова. Инженера усети топлина в слабините си.

— Това какво е? — попита Памела и посочи към жълтеникавия плик в ръката му.

— Малък подарък. Но по-специален, от тези, които не трябва да задържа при себе си.

Памела посегна към плика. Пръстите й неволно докоснаха неговите. Стори й се, че електрически ток премина между тях. Тя дръпна металната щипка, отвори плика и измъкна папката, но само наполовина. Защото знаеше какво съдържа.

Инженера хвърли многозначителен поглед към затворената врата на кабинета.

— Той видя по новините как откараха Смит в болницата — прошепна Памела. — А Рейчъл Колинс е изчезнала.

— От „Джон Хопкинс“ съобщиха, че не гарантират оцеляването на Смит. Той е в кома. Но дори и да оживее, ще бъде на системи. А колкото до Колинс, тя избяга и се сега се крие някъде. Но без това — посочи той към папката — нищо не може да докаже.

— Нима ще я оставиш да се скрие?

— Не съм казал това. Но точно сега мисля повече за Саймън. Предполагам, че е много отчаян. Познах ли?

— Да.

Инженера отвори вратата на кабинета и надникна вътре. Естърхаус седеше зад писалището, с поглед, зареян сред грамотите и снимките в рамки на отсрещната стена. Инженера тихо затвори вратата зад себе си.

— Той е много зле. Не съм сигурен дали състоянието му няма още повече да се влоши.

Памела вдигна рамене. Очите й блестяха, устните се разтвориха, гласът й одрезгавя.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Не, не можем. Мога ли да използвам банята?

— Знаеш къде е.

Инженера се изкачи по витата стълба към горния етаж. Прекоси вестибюла, застлан с дебел килим, после подмина вратата на стаята за гости и спалнята. Влезе в банята, облицована с мрамор, и се приближи до поставката, на която бяха наредени тоалетните принадлежности: четки за зъби, несесер за бръснене, афтършейв, комплект гримове и малки флакончета със скъпи одеколони. В ъгъла, зад парфюмите, стоеше ниска чаша с почистващ разтвор, в която съдията беше накиснал протезите си. Инженера измъкна от джоба си малка пластмасова туба — подобна на онези със спрей против хрема. Отвинти капачката и отброи в чашата петнадесет капки от млечнобялата течност. Завинти капачката и скри тубата в джоба си, после взе една книжна салфетка, запуши отвора на чашата, раздруса я и хвърли салфетка в тоалетната чиния. Разбира се, не забрави да пусне водата.

Памела го чакаше на най-долното стъпало. Той посочи към плика, оставен от нея на масата в преддверието до връзката с ключовете.

— Не е разумно да го държиш тук. Тези документи вече ни създадоха достатъчно главоболия.

Тя отметна глава и се изсмя — безгрижно, както само тя умееше.

— Какво искаше той от теб?

— Помоли ме да ти предам, че няма за какво да се безпокоиш.

Съдията проследи замислено как жена му коленичи пред камината и отмести решетката. Разбута с ръжена догарящите цепеници и добави намачкана хартия и подпалки, за да подсили огъня, после се обърна, грабна две дървета от кошницата в ъгъла и внимателно ги постави отгоре.

— Памела…

Тя се обърна, стиснала в ръка дългата кутия с кибритени клечки.

— Дай ми хапчетата. Моля те… Тези болки ще ме съсипят.

— Ей сега ще ти ги донеса — тихо промълви тя.

Драсна клечката и изчака пламъкът да обгърне хартията и подпалките. Огънят лумна веднага. Тя затвори решетката, отдалечи се от камината и се приближи до креслото му. Ръката й погали лицето му.

— След малко ще се върна.

Държеше обезболяващото лекарство както винаги в горния шкаф в кухнята, отляво на умивалника. За по-малко от минута тя беше готова с хапчетата и с чашата с вода. Когато се върна в кабинета, Саймън Естърхаус я чакаше в креслото си, с притворени клепачи. Памела видя как потрепериха ръцете му, когато посегна към чашата.

— Трябва да изляза — прошепна тя. — Искам да си починеш, Саймън. Само не забравяй какво ти каза президентът — да провериш внимателно всички документи, преди да се явиш пред сенатската комисия. — Тя го измери с поглед. — Не се съмнявам, че ще се справиш, скъпи.

Преди да напусне стаята, Памела се обърна и погледна назад към камината. Огънят се засилваше, подпалките вече догаряха. Под тях едва се забелязваше сгърченият, почернял плик. Вече не личеше, че е имал жълтеникав цвят. Още две-три секунди и от него щеше да остане само купчинка сива пепел.

Половин час по-късно Памела Естърхаус излезе от дома си на Кукс Роу, но в бързината въобще не обърна внимание на бежовия седан, паркиран до отсрещния тротоар.

Рейчъл проследи с поглед елегантно облечената дама, която с бързи крачки продължи към Уисконсин авеню.

Напускайки къщата, Памела всъщност улесняваше задачата на Рейчъл, която от четвърт час не откъсваше поглед от вратата на дома Естърхаус. През дръпнатите наполовина завеси зад високите прозорците беше успяла да зърне силуетите на съдията и съпругата му. Въпросът беше как да подмами Памела да напусне къщата, без съдията да се усъмни.

Рейчъл остави пистолета си на дясната седалка и го покри с одеялото, което беше открила в багажника. Първият патрон тя пазеше за куриера. Помисли си, че е доста вероятно той да позвъни на съдията след кървавата сцена в склада. Но засега нямаше признаци, че бе успял да се свърже със Саймън Естърхаус, което беше напълно логично. Рейчъл беше убедена, че е невъзможно той да е пристигнал тук преди нея. Нали на всеки убиец му е необходим поне половин час, за да скрие всичко, което го издава, за да се преобрази отново в нормален, безобиден гражданин, като всички наоколо.

„Ами ако той, също като мен, с нетърпение очаква съпругата на съдията да го остави сам в къщата…“

Тя се обърна и се огледа внимателно. През задното стъкло на седана не се виждаше нищо подозрително. Край бордюрите нямаше нито едно свободно място за паркиране. Самата тя едва бе успяла да открие пролука между колите, и то по чиста случайност — един кадилак бе потеглил точно пред нея и бе освободил място за нейния седан. Ако куриерът пристигне сега, ще трябва да остави колата си на две пресечки оттук и да продължи пеш. Затова тя оглеждаше напрегнато всички минувачи, всички без изключение. Търсеше някой, който да не прилича на разхождащ се пенсионер или на забързан студент. Не очакваше също куриерът да възприеме ролята на адвокат по анцуг и маратонки, излязъл за поредния си сутрешен крос. Нито на примерен съпруг, бързащ да се върне вкъщи, следван от кучето, теглено на дълга каишка зад гърба му.

Младата жена още обхождаше като скенер отсрещния тротоар със съсредоточен поглед, когато реши, че наблюдението няма да пострада, ако позвъни на Люсил Паркър.

— Аз съм, Рейчъл.

— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е при теб?

В гласа на Люсил прозвуча леко раздразнение, но все пак сега беше много по-добре, отколкото преди час, когато Рейчъл й съобщи за раняването на Логан.

— Добре съм. Сега съм пред къщата на Естърхаус.

— Има ли някой при него?

— Не, сам е. Съпругата му излезе преди три минути.

— Междувременно направих още една проверка. Той и неговата половинка са били поканени на закуска при президента.

— Това ще бъде последното им сядане на масата — студено отбеляза Рейчъл. — Нещо ново за Логан?

Тя чу как гласът на Люсил спадна, също както предишния път, когато Рейчъл я бе помолила за помощ — след като им бе разказала всички подробности около раняването на Логан — подробности, за които не се споменаваше в нито един телевизионен репортаж.

— Лекарите отказаха да ми съобщят нещо повече от публикуваното в официалния бюлетин. Но мисля… Вярвам, че ще оцелее. Тази сутрин споменах имената на всички светци в молитвите си.

— И аз… — прошепна Рейчъл.

— Сега ме изслушай много внимателно! Моля те, Рейчъл, не, не те моля, а ти заповядвам да си помислиш пак, и то сериозно, за това, което се каниш да направиш. Нищо на този свят не може да те застави да проникнеш с взлом в тази къща. За броени минути мога оттук да вдигна по тревога аварийния отряд на ФБР във Вашингтон. Дай ми само двадесет минути и те ще го разпердушинят. И то така, че дори мокро петно няма остане от него! Защото, в сравнение с това Страшния съд ще му се стори детска забава…

Рейчъл разбираше загрижеността на Люсил. Ако можеха да си разменят ролите, и тя би говорила по този начин.

— Има много неща, които знае само Естърхаус — рече тя. — Ако успея да го изненадам и ако съм достатъчно убедителна, може би ще вдигне бялото знаме. Но ако го поемат федералните, те първо ще се заемат да му четат правата и така нататък. Нямам намерение да си хабя времето с подобни щуротии. Защото въобще не искам да му щракна белезниците.

Рейчъл знаеше, че на Люсил отчаяно й се искаше да я попита какво си е наумила, щом като не иска да го арестува. Но очевидно Рейчъл нямаше никакво намерение да споделя плана си с нея. В момента Люсил Паркър, дори и да я бяха заставили да свидетелства под клетва, с ръка върху Библията, нямаше да признае нищо пред шефовете си от ФБР Вашингтон. Ала тя нямаше дори и най-бледа представа какво бе планирала Рейчъл Колинс.

— Ще се чувствам малко по-добре, ако продължим по някакъв начин да поддържаме връзка — добави Люсил. — И то непрекъснато.

— Също и аз.

— Тогава поне ми определи докога да чакам да ми позвъниш. На следващата секунда, ако не си ми телефонирала, ще изпратя тежката артилерия.

Рейчъл се замисли.

— Добре. Най-много тридесет минути.

— Рейчъл, това е ужасно дълъг интервал…

— Добре съм въоръжена. Не очаквам да се нахвърли върху мен. Ако пък се престори на глухоням и не успея нищо да изкопча от него, тогава веднага ще те повикам на помощ.

Мълчанието на Люсил беше красноречив признак, че не остана доволна от предложението на Рейчъл. Но в следващата минута Рейчъл си спомни за една задача, която беше останала на заден план, заради напрегнатото развитие на събитията през последните тридесет и шест часа.

— Люсил, можеш ли да проследиш заради мен един телефонен пост? Номерът му започва с код 703, което означава, че въпросният абонат се намира някъде във Вирджиния.

— Продиктувай ми номера и веднага ще се заема с него — обеща Люсил. — Но каква връзка има този номер с Естърхаус?

Рейчъл набързо й обясни как беше попаднала на номера в досието на сержант Дън. После й продиктува цифрите, учудена от самата себе си, че бе успяла да ги съхрани в паметта си, въпреки страхотното нервно напрежение през последните две денонощия.

— Досега узнах само, че телефонът е бил прекъснат. Това обяснява защо не успях да открия кой е бил абонатът. Още не мога да напипам връзката между този тайнствен абонат и съдията Естърхаус, но той може да ни заведе при човека, пред когото Дън се е отчитал. — Рейчъл погледна часовника си. — Сега по моя часовник е десет и четиридесет и пет. Дай ми половин час.

Рейчъл за пореден път огледа улицата. Бяха се струпали още автомобили, отчаяно търсещи места за паркиране. Трима шофьори едновременно заковаха спирачки, когато усетиха, че се кани да потегли — в мига, в който отново се настани зад волана. Устните им се изкривиха в нецензурни ругатни, когато им даде знак с ръка, че не бива да се надяват да им освободи своите три метра край тротоара.

Младата жена измъкна полицейския си револвер марка „Булдог“. Огледа барабана — лъщеше като чисто нова монета от едно пени. Зареди го с онези, специално обработени патрони, с половин заряд, с кухина, запълнена с отрова, които експлодираха след проникването в мишената. Те обаче имаха сериозен недостатък — не гарантираха висока точност от по-голямо разстояние. Това беше смъртоносно оръжие най-вече при стрелба по близки цели — когато се налага да стреляш от упор. Както се случва, когато проникваш като нежелан гост в нечий дом.

Рейчъл хвърли още един поглед към къщата на Естърхаус. Ръката й вече беше върху дръжката на колата, когато иззвъня клетъчният телефон в джоба й. Сигурно пак беше Люсил. Нима бе успяла толкова бързо да проследи онзи телефонен пост във Вирджиния?!

Плътен, леко дрезгав глас прошепна в ухото й:

— Очаквам те. Отдавна.

23.

Пръстите на свободната й ръка инстинктивно стиснаха дебелата дръжка на булдога в мига, в който тя замръзна на седалката. Едва на третата секунда Рейчъл се осмели да надзърне през дясното си рамо. На тротоара нямаше никой. Никой не се бе приближил към седана откъм уличното платно. Нито една кола не бе спряла незабелязано до нейната.

„Кучи сине, къде си се скрил?“

Дрезгавият глас отново отекна в ухото й:

— Рейчъл Колинс, още ли си там?

Трябваше по-рано да се измъкне от тази кола. Тук, с тези прозорци, открити отвсякъде, беше прекалено лесна мишена — уязвима и беззащитна. Той спокойно можеше да се приближи незабелязано, да опре дуло до прозореца на водача и да й пръсне мозъка още с първия изстрел.

„Ами ако не е толкова наблизо? Нали предпочита снайпера пред пистолета? Може пък да няма удобна позиция за стрелба… И ще изчака да се покажа от колата, за да ме улучи от отсрещния покрив…“

— Рейчъл?

— Кой си ти?

— Ах, да! Бях забравил, че никога не сме се срещали. Но скоро ще поправим този пропуск. Ако обаче точно изпълняваш указанията, които ще ти продиктувам по телефона.

Рейчъл се опита да превъзмогне страха и гнева, от които мускулите на корема й се сковаха като корава плоча.

— Не давам нито цент за проклетите ти указания! Няма да мръдна оттук, докато не чуя името ти.

— О, да, разбира се. Как можах да забравя името си. Но ти го знаеш отдавна: Саймън Естърхаус. Съдията Саймън Естърхаус.

Рейчъл отново се сви на седалката. За миг едва не изпусна дръжката на револвера си, измъчвана от новото си хрумване: „По дяволите! Никога не съм виждала съдията Естърхаус. Не зная нито как изглежда, нито как звучи гласът му. Зная само, че куриерът е много близък с него. Нищо чудно сега да ме подлъже да вляза в къщата, за да ме ликвидира с първия изстрел“.

— Искаш да разговаряме, така ли? Правилно ли съм те разбрала? — попита Рейчъл с привидно равнодушен тон, стараейки се да печели време.

— Непременно трябва да си поговорим. Това е… Как да го кажа… Това е естествено, след всичко, което се случи. Дори е задължително.

— Но ти ме търсиш на телефон, който не е мой.

— И двамата знаем, че точно сега Логан Смит не е в състояние да разговаря по телефона. Не само от своя телефон, но и от всеки друг…

Рейчъл затвори очи.

— Но все пак си знаел къде да ме намериш.

— От прозорците на дома ми мога да те наблюдавам. Ето, и сега те виждам в колата. Седнала си зад волана.

— Тогава защо не излезеш на улицата?

Той се изсмя презрително.

— Не, нямам това предвид. Нито пък ти предлагам да ме посетиш в къщата. Ти не би приела тази покана, нали? Поне не и днес, при сегашните обстоятелства…

„Дяволски е прав!“

— Не може ли да се срещнем…

— При басейна „Тайдъл“, срещу сградата на Монетния двор. — След кратка пауза той добави: — Вземи днешния „Ню Йорк Таймс“. На четиринадесетата страница ще намериш моята снимка.

Връзката прекъсна. Рейчъл погледна към къщата на съдията Естърхаус. Като че ли успя да зърне как се спусна крайчеца на една от завесите, но не беше сигурна.

Още от прага Памела забеляза Инженера на ъгловата маса в градината към ресторанта до френския пазар на Уисконсин авеню. Според нея днес той беше по-привлекателен от друг път — слаба и стройна фигура, чудесен тен, слънчеви очила от колекцията на прочут моден дизайнер, гъста коса, рошена от вятъра. Усмихна се при мисълта как би могла да го заведе някъде, насаме, за да се наслади по-отблизо на всичките тези прелести.

Тя си проправи път сред навалицата от купувачи, помъкнали торби и книжни кесии.

— Столът свободен ли е?

Инженера се усмихна и я покани с мълчалив жест. Не вдигна глава, но Памела прекрасно знаеше, че я бе забелязал още от ъгъла. И двамата бяха много опитни, така че никога не допускаха грешки, когато си уговаряха срещи.

Памела седна на стола и зачака, а той се огледа и младата келнерка веднага се приближи към масата. Поразителна беше способността му да въздейства на жените. Памела го знаеше от собствен опит.

Тя заговори чак след като й поръча кафе.

— А сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

Гласът му беше съвсем малко по-силен от шума наоколо.

— Наистина ли мислиш, че Саймън ще се осмели да разговаря с онова момиче? Или че тя ще отиде при него в къщата?

— За него нищо не мога да твърдя със сигурност, но тя няма друг избор. Всичко, до което засега Колинс се е добрала, свидетелства, че следите водят към Саймън. Точно сега тя е твърдо уверена, че ако се докопа до Саймън, ще може да изтръгне от него името на убиеца. — Той огледа алеята, разделяща на две ресторант-градината. — Така че няма друг изход, освен да се опита да се срещне с него — продължи той, но този път по-тихо. — О, да, тя за нищо на света няма да се откаже от решението си лично да залови убиеца. Но не знае, че нищо няма постигне. Никога няма да залови онзи, който изстреля куршума срещу най-добрия й приятел, който може би щеше да играе в бъдеще и още една роля в живота й — ролята на обожаван любовник.

Памела се засмя:

— Какво?! Колинс и Смит? Ти се шегуваш!

— Хората могат да кажат същото и за нас двамата, Памела. Ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че в най-скоро време е напълно възможно и за нас да плъзнат подобни слухове.

— С тази разлика, че ние ще оцелеем в тази смъртоносна игра — кимна Памела.

— Да, но не защото сме по-добри от тях.

— Тогава защо ще оцелеем?

— Защото не вярваме в човешките добродетели. Не вярваме, че това е зло, а онова — добро. — Той й се усмихна. — Ще ги надхитрим, защото сме по-умни и по-ловки от тях, защото знаем как да постигаме целите си.

Памела пое силната му, мъжествена ръка в дланта си и поднесе пръстите му към устните си.

— Понякога ме озадачаваш. Дори започвам да се съмнявам, че ще се влюбиш в нея.

— Аз? В Колинс? Не. Но дори и ти не можеш да отречеш, че за жена тя се справя доста добре.

— Наистина ли вярваш, че тя няма да се откаже от преследването и ще продължи да търси убиеца, каквото и да й струва това?

— … ще продължи да търси убиеца… — Инженера повтори думите й и се замисли. — Да, мисля, че точно така ще постъпи, защото възприема всичко прекалено лично. Мисля, че никога няма да се примири със смъртта на Моли Смит. Зная също, че отчаяно жадува да се срещнем лице в лице, дори и само за една-две секунди. Иска й се да се добере до това разкритие, ако ще и да е миг преди да умре.

Донесоха кафето. Памела отвори пакетчето с подсладител и разбърка кафето в чашата.

— А после какво ще стане? — попита тя, преди да приближи устни към ръба на чашата.

Инженера се наведе напред и отметна кичура от челото й. Тя усети как дъхът му стопли кожата й.

— После всичко ще приключи и ти най-после ще получиш това, към което толкова отдавна се стремиш.

Съдията Естърхаус разклати коняка в чашата, съзерцавайки как кристалчетата се стопяват в скъпата течност с цвят на тъмен пчелен мед. Когато лекарството се разтвори напълно, той отпи една глътка и усети как подлудяващата болка във венците му затихна. Питието го успокои, отпусна го и му позволи отново да се унесе в спомените си — изпълнени с демонично раздвоение, със съдбоносни решения, със заглушаване на истинските му желания, с безброй унижения. Помнеше всичко съвсем ясно, макар че му се искаше да забрави толкова много. Спомените драматично се блъскаха в съзнанието му като пеперуди в светеща лампа.

Алкохолът не само го сгря и успокои, но му вдъхна и смелост да се обади на Рейчъл Колинс. Естърхаус знаеше, че все още може да промени нещо, че не всичко беше безвъзвратно загубено и пропиляно. Нищо не го задължаваше да урежда тази среща край басейна „Тайдъл“. Нищо, освен измъчващата го съвест.

Съдията се вгледа втренчено в пламъците, танцуващи в камината. Вдигна ниската тумбеста чаша и отпи още малко от коняка. Напоследък, без сам да може да си обясни защо, натрапчиво го спохождаше образът на Логан Смит. Колкото и да се опитваше да го пропъди от мислите си, опитите се оказваха обречени на неуспех. Ето и сега отново се замисли как ли е изглеждал федералният агент в онзи склад, окървавен и проснат на пода.

После изплуваха другите кошмарни видения. Агентите, загинали в Аризона. И Моли Смит. И генерал Грифин Норт… Струваха му се като безкрайна верига, към която се бе оказал привързан и той от невидима, необяснима сила.

Но сред тях се открояваше един мъж, за който в спомените на съдията завинаги беше запазено по-специално място. Някога той беше негов приятел, на когото съдията може да разчита, който беше успял да спечели доверието му. Но този млад и многообещаващ юрист се бе провалил, защото нямаше нищо по-непростимо от това да се противопоставиш на силните на деня. Съдията беше принуден да го стъпче, да го унищожи, да съсипе кариерата му, макар сега да съжаляваше и да се измъчваше от чувството, че е виновен за непоправимото, което се бе случило с Коупланд.

От мига, в който Стивън Коупланд бе прекрачил за последен път прага на кабинета на съдията Естърхаус, и на двамата беше пределно ясно, че конфликтът между тях е неразрешим. Защото съдията вече беше предупреден от старшите съдружници в правната кантора, в която работеше Коупланд. От същите тези всемогъщи адвокати, на които съдията беше задължен за подкрепата в началните периоди на кариерата си. От него поискаха да го мами, докато директорите на „Бел енд Робъртсън“ и „Рейлроудс“ подготвят всички „доказателства“ — достатъчно убедителни, за да се превърне Стивън Коупланд в главния виновник за банкрута на железопътната компания.

Саймън Естърхаус никога не беше забравял колко им е задължен. Никога не му бе хрумвало дори, че може да им откаже да се отплати за щедрата подкрепа. Докато на Стивън Коупланд съдията не дължеше нищо. Нищо, освен малко човещина.

„Ако тогава не го бях предал…“

Разбира се, тогава всичко щеше да бъде съвсем различно. Коупланд нямаше да се превърне в негов отявлен враг, нямаше да изгаря от желание за мъст. Може би той и Бети Ъндъруд щяха и днес да си останат влюбени един в друг, не беше изключено дори вече да са се оженили, но никога нямаше да се осмелят да надзърнат в тайните архиви на съдията Естърхаус. А това би означавало папката с данните за смъртта на генерал Норт да остане завинаги погребана в онзи безлюден склад, вместо да се превръща в инструмент за отмъщение, попаднал в ръцете на неуравновесен, озлобен и амбициозен млад юрист. Да, жалко. Много, много жалко, защото Коупланд беше не само амбициозен, но и доста способен.

„Можех тогава да ги спася, и то всичките. Дори и Стивън… дори и себе си.“

Но вече беше безнадеждно късно за благородни жестове, с които да изтрие петната от миналото. Оставаше му само един изход. И този изход, това пробуждане на съвестта беше до голяма степен провокирано от кошмарния телевизионен репортаж. Камерата с ужасяваща натуралистичност беше показала как изтича кръвта на Логан Смит, как безпомощно клюмва главата му, когато санитарите го поеха, за да го пренесат на носилката.

Той остави чашата с недопития коняк на масата, стана от креслото и се запъти към горния етаж, за да се освежи в банята. Наплиска лицето си със студена вода, но не посмя да се погледне в огледалото. Нямаше желание да се любува на физиономията си, защото знаеше, че няма на какво да се зарадва. Протегна ръка към чашата, в която държеше протезите си. И без тях можеше да говори сносно, но си го позволяваше само в присъствието на жена си. От един изтъкнат правист, от един бъдещ член на Върховния съд се изискваше прецизна дикция и ораторска дарба, така че беше немислимо Саймън Естърхаус да излезе от дома си без протези. В никакъв случай не искаше да фъфли в присъствието на Рейчъл Колинс.

След като си постави протезите, Естърхаус си изми ръцете, взе си шлифера от гардероба и слезе по стъпалата. В преддверието се спря и се огледа. Това беше неговият дом, припомни си той, но вече не можеше да му предложи нито топлина, нито уют.

Русокосото момиченце надигна главица и я изгледа с любопитство, дори с подозрение, когато клетъчният телефон иззвъня в джоба на Рейчъл. Тя се усмихна на детето, което й се изплези предизвикателно и веднага хукна към пейката, където го чакаше майка му.

— Къде си сега? — попита я Люсил. — Стори ми се, че чувам детски гласове.

— До басейна „Тайдъл“. — Рейчъл се огледа. — Знаеш ли малкия пристан, където дават лодки на час?

— Разбира се, че го знам.

— Днес в парка наоколо има много хора, защото времето е приятно и всички майки са решили да изведат децата си на чист въздух. Може би именно затова съдията избра това място за срещата — тук е шумно, пълно с хора, така че човек лесно може да остане незабелязан.

— А забеляза ли го?

— Не. Мисля, че още не е дошъл. — Рейчъл погледна днешния брой на „Ню Йорк Таймс“, разтворен на колене й. — Но вече знам как изглежда.

— И аз си купих вестник. Изглежда ми много потаен, с една дума — неприятен тип — промърмори Люсил. — Най-лошото е, че може би дори и в този миг те следи отнякъде. Не вярвам да е пропуснал да извика хората си.

— Не, Люсил, не мисля, че е решил да ми залага капан. Не разполага с достатъчно време. В статията във вестника се споменава, че по-късно днес трябва да се яви на някаква важна среща на юристи от цялата страна. Дори предполагам, че няма да има много време за разговор с мен.

— Да, така е. Помниш ли онзи телефонен номер, който ми беше продиктувала? Принадлежи на една компания, нарича се „Уандърленд Тойс“. Главната квартира на компанията се намира не много далеч от летище „Дълес“. Тази информация подсказва ли ти нещо?

— Не. За пръв път чувам за такава компания.

— И аз за нищо не се досещам.

— Сигурна ли си, че се нарича „Уандърленд Тойс“?

— Да. Два пъти проверих в компютрите на телефонната компания „Бел Атлантик“.

„Странно… Каква може да е била връзката между сержант Дън и една компания за производство на детски играчки15?“

— Сигурна ли си, че тази компания произвежда детски играчки? — усъмни се Рейчъл. — Макар че с това име Уандърленд…

— И аз се съмнявам, че тук има нещо не наред — отговори Люсил. — Ще се опитам да узная повече чрез Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство. Веднага се заемам с тази проверка.

Рейчъл се извърна, защото слънцето блестеше право в очите й. За миг движението на групата деца, играещи около фонтана, привлече вниманието й. Те се разпръснаха на всички страни, като гълъби, усетили приближаването на ястреб. И тогава го видя, на шестдесет метра от нея, бавно крачещ към пейката.

— Той идва — уведоми тя Люсил. — Няма да се отклоняваме от основните правила, нали? Ако не ти позвъня до тридесет минути, ще вдигнеш по тревога специалния отряд. Сигурна съм, че хората наоколо, като например продавачът на хотдог на ъгъла, ще ни запомнят, така че той няма да може да отрече, че никога не се е срещал с мен.

Той вече я беше забелязал и се насочи право към нея. Рейчъл се отдалечи от двете семейства на съседните пейки, които тъкмо започнаха да изваждат от саковете си сандвичи. Сега беше по-близко до учениците, ритащи топка на тревата зад пейките. Момичета, вероятно от същия клас, гледаха как момчетата тичат, крещяха и ръкопляскаха при всеки успешен удар. Зад импровизираното игрище се издигаше висок дъб. Без да откъсва очи от Естърхаус, Рейчъл се отдалечи към дъба и се подпря на дебелия ствол. Грапавата кора се вряза в дланта й. Другата й ръка беше пъхната в джоба и стискаше револвера. В момента слънцето грееше в гръб и й осигуряваше ценно предимство.

Съдията изглеждаше по-различен от снимката в „Ню Йорк Таймс“ — там беше с елегантен сив костюм и виненочервена вратовръзка. Но лицето беше същото. Едва когато той се приближи, Рейчъл забеляза повехналия му вид и бледата кожа на лицето, навярно неизлагано често на слънце. Беше облечен в тъмносин шлифер и сиви панталони, а на краката си носеше лачени обувки, грижливо лъснати. Тя се успокои малко, като видя, че шлиферът му беше разкопчан. Саймън Естърхаус крачеше с ръце, леко отдалечени от тялото, с разперени пръсти. Когато останаха само два метра между тях, тя долови мириса на коняк. Очите му бяха зачервени. Тя се огледа, но никъде наоколо не забеляза да са се появили други мъже или жени.

— Вие ли сте Рейчъл Колинс?

По време на службата си във Военната прокуратура Рейчъл неведнъж се беше сблъсквала с какви ли не нарушители. Сред тях имаше и много опасни типове, но имаше и жалки, дребни фигури. Никога досега обаче не бе попадала на личност, заплетена в такива престъпни комбинации. В първия миг тя дори не разбра, че го гледа хипнотизирано. Ала това би била естествената реакция на всеки нормален човек, пред когото се е изпречило олицетворението на злото. „Трябва да внимавам с него, и то извънредно много“, повтори си младата жена. А после, закани се тя мислено, когато съдията Естърхаус попадне зад решетките, може би отново ще се срещне с него, за да се опита да разбере мотивите му, но едва когато е спокойна, че той е на сигурно място, в строго охраняван затвор.

— Да, ясно ми е, че не изпитвате нещо друго към мен, освен омраза — смутено промърмори Естърхаус. — Но това би било доста неприятно, ако все пак желаете да преговаряме.

— Вече няма за какво да преговаряме. — Гласът й прозвуча твърдо, без следа от уплаха, без да трепне нито за миг. Но не можа да устои на изкушението да го упрекне, поне веднъж: — Защото не останаха много живи играчи.

Естърхаус се загледа някъде далеч зад гърба й, като че ли се опитваше да надникне отвъд хоризонта. Сякаш беше изпаднал в транс.

— Говорите така, защото нищо хубаво не сте запомнила досега — промърмори той. — Да, загинаха много, прекалено много… Но не всички. Все още не е късно да се сложи край на всичко това. — Той посегна към джоба си.

— Недейте.

— Но тогава как ще видите това, което съм ви донесъл? Не, не съм въоръжен.

Рейчъл не знаеше дали да му повярва — в дрехите му имаше достатъчно удобни места, за да се скрие пистолет. За всеки случай тя се приготви да измъкне своя револвер, преди той да е успял да стори каквото и да било. Проследи с очи ръката му, която бавно разтвори шлифера. Отвътре имаше два джоба. От единия се подаваха листа, сгънати наполовина.

— Документи. Мога ли сега да ви ги покажа?

Рейчъл знаеше, че може да измъкне оръжието си за някакви си три десети от секундата. Всяко движение на съдията, дори и той да се постарае да бъде внезапно, би било забавено, поради погълнатия алкохол.

— Извадете ги.

Естърхаус ги измъкна от вътрешния джоб. Страниците бяха хванати с телбод в горния ляв ъгъл. Стори й се, че бяха около двадесет — двадесет и пет.

— Какво е това?

— Не се ли досещате? Нали сте разговаряли с Бети? Не вярвам да е забравила за това досие. Сигурно ви е разказала за него.

На Рейчъл й се прииска да грабне листата от ръката му, но трябваше да прояви сдържаност.

Предпочете да се отдръпне встрани. Бяха почти еднакво високи, така че дулото на нейния револвер сочеше точно към десния му бъбрек. Рейчъл успя да надзърне зад гърба му, но бързо се успокои — наоколо беше чисто.

— Информация за последните дни на Норт, познах ли?

Естърхаус кимна, а Рейчъл си помисли, че дори би се усмихнал, ако въобще можеше да се усмихва. Той разгърна страниците, докато най-после намери тази, която го интересуваше.

На нея бе описан маршрутът на последното пътуване на генерал Норт — до базата на ВВС в Калифорния. Посочваше се в колко часа самолетът ще излети от базата „Андрюс“, а след това и часът на пристигането в Палм Спрингс. Всички останали редове бяха задраскани с червена диагонална черта, а отгоре някой бе написал с едри печатни букви: „СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“.

— Представям си как бие сърцето ви в този момент — заговори Естърхаус. — Макар че не мога да чуя ударите му. Но като че ли усещам задъханото ви дишане. Познахте ли тези страници?

Рейчъл предпазливо пристъпи към него, заставайки с гръб към ствола на дървото.

— Да, Бети ми беше споменала за този документ. — Тя го изгледа недоверчиво. — Защо досега не сте го унищожили? Някои страници тук вероятно са посветени на събития отпреди доста години. Защо още ги пазите? И защо, по дяволите, сте добавяли нови и нови?

— Вие сте следовател. Познавате психологията на престъпника. Може би и аз приличам по нещо на всички останали престъпници, които обичат да се връщат на местопрестъплението. Всички си приличаме по това — и убиецът, и джебчията… Обречени сме да си останем завинаги обвързани със спомените, въпреки страха, че можем да бъдем разкрити и съзнанието, че това може да се окаже решаващата улика.

Този път той наистина се усмихна — с болнаво помръдване на устните, разкриващи прекалено бели зъби, като че преди малко ги бе полирал и излъскал.

— Не посмях да унищожа тези страници. Вие сте млада, но когато ги прочетете, може би ще ме разберете по-добре. Навремето не вярвах, че някой друг ще надзърне в тях и че те завинаги ще си останат моя тайна. Но се оказа, че не съм взел под внимание прекомерното си високомерие и последиците от него. Разбирате ли за какво ви говоря?

— За гордостта, за прекалената гордост.

Съдията кимна, но в следващия миг примигна и притисна ръка към брадичката си. Рейчъл си помисли, че страда от зъбобол и е решил да разтрие челюст. Той избърса долната си устна, но когато отдръпна ръка, тя видя, че по дланта му се стича тънка бяла струйка.

— Трябва да ми съобщите името му.

Саймън Естърхаус я изгледа недоумяващо.

— Говоря за убиеца, нает от вас. Длъжен сте да ми го кажете.

— Да, длъжен съм да го предам.

Тя го изгледа учудено, когато той отново протърка челюст, но този път по-силно, след което изскърца със зъби.

— Ще се погрижа да ви задържат — продължи Рейчъл. — А сега искам да ми предадете тези страници. И без излишни движения.

Естърхаус се подчини. Рейчъл взе листата от ръката му и ги напъха в джоба си.

— Ще ви кажа кой е Инженера — бавно продума Естърхаус. — Макар че никой няма да ви разреши да го пипнете дори и с пръст, такъв играч е.

Рейчъл огледа парка, за да намери свободна от минувачи алея, по която да напуснат зоната.

— Наблизо ли е? — попита тя.

— Не му съобщих, че имам намерение да се срещна с вас.

— А защо ми казахте, че няма да можем да го арестуваме?

— Той не е от онези, над които се простира властта ви. Но ще го осъзнаете, едва когато ви разкрия кой е той.

За Рейчъл тази тирада звучеше безсмислено. Ако разполагаше с време и с помощници, би могла на всекиго да нахлузи белезниците. А сега разполагаше и с двете.

„Може би е глупаво… но защо да не опитам?“

— Зная за „Уандърленд Тойс“ — изрече тя.

Очите на Естърхаус се разшириха от изненада. Рейчъл осъзна, че държи в ръцете си силен коз. Това беше важна следа и Люсил трябваше да задейства своите хора веднага след като Рейчъл й телефонира.

— Как успяхте да го разкриете?

Но думите се изтръгнаха от гърлото му по-скоро като стон. Лицето му се сгърчи, той простена още веднъж. Ръцете му стиснаха устата и коленете му се подгънаха. Съдията се свлече на тревата и започна да се гърчи като епилептик. Рейчъл изкрещя, когато тялото му се сви в страхотен спазъм. Тя приклекна до него, стисна го за брадичката с едната си ръка, а с другата се опита да отскубне пръстите му от лицето. Но главата му продължаваше трескаво да се мята и да се удря в земята.

Викът й привлече вниманието на всички наоколо. Тя чу как хората се развикаха, после някой побягна.

— Обадете се на 911, веднага! — изкрещя тя през рамо.

Внезапно Естърхаус отпусна ръце. Рейчъл бръкна в джоба си за клетъчния телефон и го подхвърли на един от учениците, които бяха прекратили играта си, и ги наблюдаваха.

Тя погледна съдията. Очите му бясно се въртяха в орбитите, а челюстите му потракваха, като че ли се мъчеше да сдъвче нещо живо, мърдащо в устата му. Рейчъл разкъса ризата му и залепи ухо към гърдите. Сърцето му биеше до пръсване.

— Памела…

Произнесе името с ужасяващо прохъркване, след което шумно всмукна въздух и се задави.

Рейчъл с ужас видя как от устните му потече мътна бяла пяна.

— Името! Кажи ми името му!

Естърхаус се вторачи в нея като обезумял. Опита се да проговори, но успя да повтори само името на жена си. Нов спазъм разтърси гърдите му и той отметна глава.

— Памела го знае…

— Не! Няма да ти позволя да умреш сега! — шепнеше Рейчъл като побесняла. — Не сега!

Тя започна да масажира сърцето му, притискайки едната си китка върху другата. Натискаше силно, веднага отпускаше, после пак натискаше. Искаше й се да може да му влее поне част от желанието си за живот, но нищо не постигна. Зад гърба й тълпата беше притихнала, само някой сподавено прошепна:

— Опитай уста в уста…

Рейчъл посегна да му отвори устата. Но оттам забълва бяла пяна, примесена с кръв. Тя не можеше, никой не можеше да я застави да притисне устни към тази розовееща уста.

Бавно се отдръпна. Остана така за момент, на колене, със сведена глава. После някой й подаде одеяло и тя покри трупа на съдията.

Рейчъл се изправи и огледа тълпата. Зърна момчето, на което беше дала клетъчния си телефон. Той тръгна към нея веднага щом погледите им се срещнаха.

— Обадих се. Линейката скоро ще пристигне.

Рейчъл му показа служебната си карта и взе телефона.

— Ще помолиш ли тези хора да се отдръпнат? Но да останат наблизо до идването на санитарите.

— Да, ще им кажа.

И той се зае заедно със съучениците си да изтласкат тълпата назад. Рейчъл се облегна на ствола на дъба и се отпусна. Все още трепереше. Тя остана така, за да изчака хората да се отдръпнат и да образуват плътен кордон около мястото, където лежеше Естърхаус, след което бавно се отдалечи към изхода на парка.

24.

Рейчъл тичаше и трескаво се опитваше да подреди мислите си: „Естърхаус е мъртъв. Мъжът, когото той нарече с прозвището Инженера, или куриера, както го наричах аз, по някакъв начин се е добрал до него. Естърхаус призна, преди да издъхне, че Памела го познава. Дали тя знае, че на Саймън Естърхаус му остава малко да живее? И дали ще й разкрие името на Инженера…“.

Една линейка профуча с вой по алеята към мостчето с гребните лодки. Хората покрай нея се спираха и обръщаха глави, но Рейчъл не спираше да тича като обезумяла. Сред тълпата около онзи дъб все ще се намери кой да разкаже на полицаите и санитарите за непознатата жена, коленичила край умиращия, отчаяно опитваща се да му помогне, която после внезапно бе побягнала нанякъде. Може би най-добре я бяха запомнили учениците, ритащи топката на тревата. Рейчъл не можеше да си позволи точно сега да се остави да бъде разпитвана от вашингтонската полиция. Пресече улицата запъхтяна, прескочи ниската ограда пред градинката на ъгъла и продължи към колата си, паркирана на площад Раул Валенберг16.

Затръшна вратата и сграбчи с две ръце волана. Остана така няколко секунди, заслушана в бесния ритъм на сърцето си. Погледът й попадна върху огледалото за обратно виждане и тя се ужаси от гневно искрящите си очи. Посегна към телефона в джоба си.

— Люсил?

— Господи, най-после! Крайно време беше да се обадиш. Изтече почти половин час. Добре ли си?

— Естърхаус е мъртъв. Приличаше на сърдечен пристъп. Мисля, че е погълнал някакъв невротоксичен препарат. Люсил, слушай ме внимателно! Той ми даде всичко. Е, почти всичко. Нарече убиеца с прозвището „Инженера“. А когато му споменах за „Уандърленд Тойс“, едва не онемя. Мисля, че трябва веднага да провериш тази компания за детски играчки. Много е съмнителна.

— По-съмнителна е, отколкото предполагаш. Когато се опитах да проверя в Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство, ми отказаха достъп. Забранено било да се проверява каквото и да било, свързано с „Уандърленд Тойс“.

— Пълна забрана за достъп?

— Нямаше откъде да го знаеш, но Логан и аз вече сме се сблъсквали с нещо подобно. „Уандърленд Тойс“ е само фасада, нещо като прикритие на правителствената разузнавателна служба. Като онази, със седалище в Лангли.

— ЦРУ?

— Че кой друг.

На Рейчъл й се зави свят.

— Но какво излиза? Че Инженера работи за ЦРУ?

— Научи ли името му?

— Естърхаус издъхна точно преди да ми го съобщи.

— Тогава ще ни отнеме много време да се доберем до този негодник.

— Може би няма да е толкова много. Естърхаус призна, че Памела го познавала. Памела е съпругата на съдията.

— А знаеш ли с какво се занимава тя? Важна клечка е в Министерството на правосъдието. Ръководи Федералната програмата за защитата на свидетелите.

Рейчъл се поколеба. Не знаеше как да реагира.

— Не разбирам, Люсил, какво общо има това с нас. Но може би тя е последната жива личност сред всички, които са познавали убиеца. Освен ако той вече не се е докопал и до нея…

— Рейчъл, зная, че веднага ще се заемеш с издирването й. Но първо ме изслушай, и то много внимателно. След като разговарях с експертите от Бюрото за доходите на корпорациите, някой от Вашингтон грабна слушалката и с нетърпящ възражение тон ми нареди да го свържа с моя директор. Представяш ли си, с моя директор! Той ме извика след половин час в кабинета си и ме наруга така, както и баща ми не ме е ругал, когато още ходех на училище. Нахока ме за всичко — за Логан, за Бюрото за доходите, за опитите ми да проваля акции на ЦРУ под прикритие. Искаше обяснения. Да, включително и за теб. Опитах се да извъртам, но той ми кресна, че знаел всичко за теб, че съм ти помагала да осъществиш самоубийствения си план.

Люсил спря, за да си поеме дъх.

— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…

— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.

— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.

— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!

За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.

— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.

— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.

— Но къде?

— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.

— Колко време ти е необходимо?

— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.

— Добре, Рейчъл — тихо се съгласи Люсил. — Помъчи се да я откриеш, но не забравяй, че съм длъжна да съобщя на моя шеф плановете ти.

— Трябва да се опиташ да го убедиш, че ако Инженера пръв се добере до нея, ще бъде безнадеждно късно да й осигуряваме каквото и да било прикритие.

През дърветата край улицата и профучаващите автомобили Рейчъл успя да зърне мигащите светлини на полицейската кола по отсрещната алея. От пронизващия вой на сирените стъклата на колата й започнаха да вибрират. Тя набра номера на Памела Естърхаус.

Четири позвънявания — никакъв отговор. Накрая се чу женски глас.

— Министерство на правосъдието. Добър ден.

— Памела Естърхаус?

— В момента не е кабинета си.

„Може би ще прехвърлят разговора от кабинета й в друга стая…“

— Името ми е Рейчъл Колинс, военен следовател, от Форт Белвоар. Налага се спешно да говоря с госпожа Естърхаус.

— Един момент, моля.

Паузата й се стори безкрайна, Рейчъл започна да барабани с пръсти по волана. Наложи й се да чака още толкова дълго, че по едно време се зачуди дали не са прекъснали линията.

— На телефона е Памела Естърхаус.

Гласът беше рязък, делови и хладен. Рейчъл внезапно се смути: как да съобщи мрачната вест на една жена, с която никога не се бе виждала?

— Госпожо Естърхаус, аз съм Рейчъл Колинс. — Тя спомена своя чин, а след него и номера на служебната си карта, за да спечели доверието на жената на другия край на линията.

— Какво мога да направя за вас, следовател Колинс?

Рейчъл се опита да събере сили и да съобщи на Памела Естърхаус, че вече е вдовица. Спря се само, за да изслуша приглушеното й изхлипване, след което съобщи къде и кога беше умрял съдията.

— Колинс, наистина ли вие се обаждате?

Рейчъл затвори очи.

— Да, госпожо, аз се обаждам.

— Вие ли бяхте с моя съпруг, когато… когато това се случи?

— Да, аз бях.

— Но сега не сте при него, нали? Защо не ми се обаждат от полицията или от спешното отделение на някоя болница, а вие? Нищо не разбирам…

— Вашият съпруг почина от сърдечен пристъп, госпожо Естърхаус. Поне така изглеждаше. Но аз зная, че беше убит. Зная също, че убиецът сега е по вашите следи.

— Саймън убит?! Да не сте полудяла?

— Обадете се в полицията, госпожо Естърхаус. Те ще потвърдят кога и къде се е случило. Ще ви кажат също, че очевидци са видели някаква жена с него. Това бях аз. Но полицията не подозира каква опасност е надвиснала над вас самата. Но аз зная. Само аз. И притежавам доказателства. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем в кабинета ви в Министерство на правосъдието.

— В момента не се намирам в Министерство на правосъдието, а в сградата на Конгреса. Моята секретарка ви прехвърли тук.

„О, това не е добре! Никак не е добре!“

— Госпожо Естърхаус, къде точно се намирате в момента?

— В библиотеката на Конгреса.

— Има ли някой около вас?

— Не. Преди малко си тръгнаха хората, с които имах среща.

— Някаква охрана?

— Слушайте, това вече преминава всякакви граници! Не ви познавам, никога не съм ви виждала…

— Веднага тръгвам към библиотеката.

— Прекъсвам връзката, следовател Колинс, ако наистина така ви е името. А после ще се обадя в полицията…

— Но след като се убедите, че ви казвам истината, може ли да ми позвъните на номера, който ще ви продиктувам. Моля ви…

— Добре. Дайте ми проклетия номер!

Рейчъл изреди цифрите. Чу се рязко изщракване, а след него сигнал „Свободно“.

Тя отпусна глава на облегалката. Памела Естърхаус — тази „важна клечка“ говореше като надменна кучка.

„Как би реагирала самата ти, ако беше на нейно място? Ако някоя жена, напълно непозната, ти пробута подобна версия?“

Опита се да потисне гнева си. Засега най-важното беше, че Памела Естърхаус беше на сигурно място, в сградата на Конгреса. Там дори и Инженера не я заплашваше. Кабинетите бяха един до друг, а охраната — изключително строга.

Рейчъл измъкна свитъка, който й бе връчил съдията. За миг го задържа в дланта си, за да усети тежестта му. Забеляза, че някои от страниците бяха по-жълти, следователно, по-стари от другите. Остана така, с листата в ръка, за да се наслади на триумфа си — тя държеше доказателството, което можеше напълно да оправдае своеволните й инициативи през последните дни и часове.

Отново погледна свитъка, след което се зае да прелисти набързо страниците. Прегледа ги съвсем бегло, макар че и това беше достатъчно, за да реши какво да предприеме. Но какво й беше казала Бети Ъндъруд в Аризона? Че когато прочете тези документи, ще се убеди, че генерал Норт от години е бил обект на следене…

Да. Това беше очевидно още от беглия прочит, но въпреки това изглеждаше ужасяващо и абсурдно. Рейчъл не можа да се ориентира веднага, защото не можа да схване напълно връзката между описваните събития, докато търсеше пасажите, за които й бе споменала Бети.

Една патрулна полицейска кола се появи в дъното на алеята. Полицията навярно разполагаше с нейното описание и вече я издирваха. Тя подкара колата, за да се влее в потока от автомобили. Потегли по Индипендънс авеню, за да стигне до сградата на Конгреса. Замисли се какво да предприеме, после погледна часовника си и се изплаши, че няма да стигне навреме. Вече наближаваше Музея на авиацията и астронавтиката, а оттам й оставаха само няколко минути с колата. Извади клетъчния телефон и го стисна в ръка. Държа го така, докато корпусът му се стопли в дланта й. Изводите, до които стигна след минута размисъл, изглеждаха налудничави. Толкова налудничави, че с никого не смееше да ги сподели.

„Но ако не проверя, дори и да получа куршум в главата, как ще се убедя дали съм права, или не?“

Рейчъл позвъни на Люсил и й разказа всичко.

— Според мен, имаш право — тутакси се съгласи Люсил.

Рейчъл намери място за паркиране срещу ботаническата градина. Отдясно се издигаше сградата на Конгреса, масивна като крепост, с високия си купол, увенчан с бронзовата Статуя на свободата. Отляво беше по-малкото от двете изкуствени езера. През горещите летни дни там почти винаги се тълпяха хора, приседнали на ръба на басейна, рамо до рамо, потопили крака във водата. Но днес, въпреки възхитителната гледка, почти нямаше посетители. Рейчъл реши, че повечето от хората без работа бяха предпочели в този час да се разходят покрай бреговете на Потомак, за да се полюбуват на последните топли есенни дни.

Рейчъл вдигна поглед към внушителните стъпала пред сградата на Конгреса. За такава видна личност като Памела Естърхаус е достатъчно само да звънне по телефона, за да предизвика паника сред служителите в държавните учреждения. Сигурно вече е разбрала къде са откарали тялото на съпруга й. Разбрала е също и че вече нищо не можеше да се направи за него. Следователно можеше да допусне, че Памела Естърхаус не беше напуснала сградата на Конгреса, така че се надяваше да я намери в библиотеката на Конгреса или в кабинета й в Министерство. Това беше последното действие на пиесата и тя беше длъжна да изиграе ролята си докрай.

Рейчъл тъкмо тръгна по стъпалата нагоре, когато клетъчният телефон в джоба й избръмча.

— Следовател Колинс, обажда се Памела Естърхаус.

Рейчъл застина на място. Сухият тон беше отстъпил на по-мека интонация, пропита със скръб.

— Къде точно се намирате в момента?

Изглежда, че Памела Естърхаус не чу въпроса й.

— Оказа се, че сте били права… относно съпруга ми. Откарали са го в болницата в Бетесда. — Думите едва се отронваха от устата й. — Лекарят заяви, че симптомите наистина били като при инфаркт, но имало някои неясни моменти. Какво, по дяволите, може да означава това? Неколцина от свидетелите в парка описали пред полицаите външността на жената, която се опитала да помогне на Саймън. Според мен, това описание съвпада с данните за вашата външност.

— Госпожо Естърхаус, не може ли да уредите да ме пуснат при вас? Отвън съм, пред главния вход на сградата.

— Имам нужда да изляза на въздух. Не мога да остана повече тук, затова нека…

— Къде искате да се срещнем?

— До малкия басейн край изкуствената пещера.

— Да, виждам го от тук. — Рейчъл се затича. Клетъчният телефон се тресеше в ръката до ухото й. — Само не прекъсвайте! Говорете, говорете!

— Нямам сили да говоря повече. Чувствам се… Не знам какво да кажа. Какво трябва да направя сега? Следовател Колинс, моля, побързайте!

Рейчъл побягна с все сили.

„Само поддържай стабилно темпо, както на тренировките — каза си тя. — Вдигай високо колене! Дишай ритмично! Не спирай! Не спирай! Не изпускай целта от очи! Още триста метра и ще бъдеш възнаградена. Дори и с премия. Бъди нащрек. Ето ги дърветата. Слънцето грее, така че ще зърнеш отблясъка от дуло на пистолет, ако…“

На отсрещната страна на басейна се виждаха внушителни дървета, засадени в полукръг. Мястото беше закътано, встрани от оживените алеи, и рядко посещавано от туристи. Ето там, до пейката до басейна се показа женска фигура в елегантен костюм, с наведена глава. Тя ровеше в дребния чакъл, с който беше настлана пътеката около басейна с върха на обувката си. Жената беше съвсем на открито — чудесна мишена за снайперист.

В съзнанието на Рейчъл като моментен стопкадър изплува образът на Логан Смит в мига, в който куршумът го застигна отзад. В движение, тя дръпна ципа и бръкна в джоба, но реши да не изважда револвера. Когато видя, че Памела Естърхаус вдигна глава към нея, измъкна служебната си карта и я стисна пред гърдите си. До ръба на басейна оставаха броени метри.

Задъхана, с дробове, изнемогващи от недостиг на кислород, Рейчъл най-после стигна до пейката, без да откъсва очи от чакащата я жена. Нямаше и помен от шикозната елегантност на високопоставената дама. Изисканият й костюм висеше като на закачалка. Сълзите бяха размазали грима й. Тя вдигна зачервените си очи и измери Рейчъл от глава до пети. Обаче нещо необяснимо в погледа й накара Рейчъл да застане нащрек.

Памела Естърхаус взе служебната карта на Рейчъл и внимателно я разгледа.

— Да, това обяснява защо размахвате този револвер пред лицето ми — промърмори тя. — Обяснява също много други загадки. Наистина се справяте много добре.

— Госпожо Естърхаус, нека да се отдалечим малко по-нататък, към онези дървета. Тук, на открито, сте изложена на опасност.

— За каква опасност става дума, следовател Колинс?

— Моля ви, госпожо!

— Не. Първо ми обяснете за какво е цялото това дебнене и какво общо има със смъртта на съпруга ми. Или с убийството, ако така предпочитате.

— Вашият съпруг ми разкри името на убиеца. Трябва да хвърля един поглед на бележника ви с телефоните.

— Какво?

— Той ми спомена още, че винаги носите със себе си малък бележник с телефонни номера и адреси. Кожен бележник, май че така каза. Дайте ми го и аз ще ви обясня какво имам предвид.

Памела Естърхаус се поколеба, но бръкна в дамската си чанта, която бе оставила на пейката. Бележникът наистина беше кожен — изящна изработка, от „Хермес“. Рейчъл набързо прелисти страничките. Имената бяха изписани с четлив, изящен почерк. Очите на Рейчъл засмъдяха от взиране.

— Следовател Колинс, моля ви, ще бъдете ли така любезна да ми покажете дланите си? И на двете ръце.

Имаше нещо неприятно, нещо смрадливо в този глас — напомнящ тежкото ухание на лилии, нахвърляни върху труп в незатворен ковчег — престорено благ, като на нехаен минувач, предлагащ шоколадче на просещо дете. Но въпреки това Рейчъл се подчини. Бележникът с телефонните номера се изплъзна от пръстите й.

Памела Естърхаус се наведе, грабна го и веднага се дръпна настрани.

— Убий я! — заповяда тя.

Рейчъл светкавично се обърна. Той беше точно зад гърба й — висок, с черна, леко къдрава коса. На фланелата му се виждаше емблемата на „Червенокожите“. Искаше й се да може да види очите му, скрити зад тъмни очила. Ръката му беше насочила към гърдите й колт 22-ри калибър.

— А сега ви моля да извадите револвера си. Излишно е да ви обяснявам как точно трябва да го направите.

С палеца и показалеца на лявата си ръка Рейчъл изтегли булдога от джоба си и го пусна на пътеката.

— Застреляй я! — повтори Памела Естърхаус, този път по-истерично.

— Тя те притеснява, така ли? — небрежно подхвърли Инженера. — Е, и мен ме притеснява, не мога да го отрека. Знаеш ли, Памела, че тя вече те беше набелязала?

Памела се обърна към него.

— Какво? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Инженера заговори, без да откъсва очи от Рейчъл:

— Защо, според теб, й трябваше твоят бележник? Не търсеше някакво име там, нали, Рейчъл? Защото съдията не ти е споменал такова. Иначе веднага щеше да се втурнеш по следите ми. Помисли малко, Памела. Тя е искала само да сравни почерка ти, да провери дали съвпада с почерка от страниците, които е получила от Саймън. Познах ли, госпожице Колинс?

Рейчъл погледна към Памела Естърхаус, чието лице се сгърчи в гневна гримаса.

— Е? Съвпадат ли почерците?

— Да — сухо изрече Рейчъл.

— Успяхте ли да прочетете документите?

— По-голяма част от тях.

— Какво узнахте, Рейчъл?

Рейчъл отново се обърна към Памела Естърхаус, но този път с твърдото решение да не я щади:

— Твоят съпруг не е имал нищо общо с убийството на Норт, поне в началото. Ти си била тази, която е жадувала смъртта на генерала. Предполагам, че всичко може да се обясни с това, че той е бил твой любовник, и то не за месец-два. Но е решил да те изостави. Саймън Естърхаус е знаел за авантюрите ти. Трябвало е да прочетеш записките му. Много е изстрадал. Въпреки изневерите, въпреки срама, въпреки студенината ти, той никога не е спрял да те обича… Дори и когато си опръскала ръцете си с кръв.

Рейчъл млъкна, пое си дъх и продължи още по-бързо. Опасяваше се, че не й остава много време.

— Норт ти е посочил вратата и ти не си могла да преглътнеш това унижение. По-късно той се влюбил в Моли, която за теб е била едно нищожество, при това в униформа. Как е могъл да постъпи така с теб? Този въпрос не ти е давал покой през дългите нощи. Честно казано, достатъчно е било само да се погледнеш в огледалото. Но ти не си свикнала да те отхвърлят, нали? Защото всички са длъжни да коленичат в краката ти и да чакат да избереш това, което ще задоволи претенциите ти. Решила си, че си жертва, заслужаваща отмъщение. Била си готова на всичко, за да получи удовлетворение. Но как да посегнеш на един национален герой? Как да останеш наблизо, за да се насладиш на възмездието и в същото време никой да не те заподозре? Тогава си попаднала на Инженера — най-добрият професионалист в този смъртоносен занаят. Така започнала кървавата поредица. Но в един момент играта загрубяла. Замесени били вече прекалено много хора и нещата започнали да ти се изплъзват от ръцете. За щастие, съпругът ти все още те обичал и бил готов на всичко, за да те защити… Дори и да поеме обвинението, че той е в дъното на заговора срещу Норт.

Рейчъл прехапа устни, но бързо се окопити и продължи:

— Искам да ми отговориш на един въпрос: защо Моли трябваше да умре? Защо продължи да я преследваш, след като любовният ти роман с Норт вече е бил окончателно приключен?

Памела Естърхаус я удостои с изпепеляващ поглед.

— Не съм искала да умре! Но Саймън не повярва, че съм прекъснала връзката си с Грифин. Глупав, самоизтезаващ се маниак. Той следеше всяка моя стъпка. Знаел е за всичките ми срещи с генерала. Записвал си е местата, дори колко часове сме прекарали заедно. Понякога се чудех дали нашата любов не му е доставяла перверзна наслада, дали…

— Мили дами, мисля, че достатъчно си побъбрихте — прекъсна я Инженера.

Но Памела Естърхаус вече не можеше да спре:

— Всичко беше безобидно, това негово отвратително воайорство, докато Коупланд и Ъндъруд не се добраха до бележките му. Коупланд жадуваше да си отмъсти и затова въвлече Моли Смит в интригата. Ако беше по-умна, щеше да остане настрана.

— След като си убила Норт?! — ахна Рейчъл. — Наистина ли си повярвала, че Моли е била способна да остане безучастна?

— Понякога обидата с нищо не може да бъде компенсирана. Мразех Моли, защото ми бе отнела този мъж. Никой не знаеше какви планове имах аз за Грифин Норт. Защото аз, единствено аз можех да го оценя. А с моите контакти щях да го превърна във водач на нацията. За награда щях да му поднеса Белия дом на поднос. От него се искаше само едно — да ми позволи да го изведа до върха.

— Може би си щяла да успееш — подсмихна се Рейчъл. — А може би Норт е проумял същността ти — алчна за власт, бездушна кучка! Затова е решил да се откаже от недостойната роля да бъде твоя креатура. Беше силен мъж, нали? Макар че сигурно никак не му е било лесно да потиска страстта си към теб. По-лошо е дори от пристрастяване към хероина.

Памела се усмихна злобно.

— Той беше първият и единствен мъж, напуснал леглото ми, без да е бил изритан оттам. Не можеш да си представиш колко ме уязви. Не мога да забравя. Нито да простя. Исках и неговата кучка да страда. Жалко, че умря бързо. Исках да страда дълго, дълго… Защото тя беше влюбена в Грифин. Щях да я накарам да съжалява, че съдбата й го е изпратила…

Рейчъл се обърна към Инженера:

— А Коупланд и Ъндъруд трябвало да бъдат ликвидирани, защото са намерили бележките на съдията. Но от тези записки се създавало впечатлението, че ти си бил нает от съдията, че заговорът за убийството на Норт е организиран от Саймън Естърхаус. След като си ги прочел, ти си решил, че могат да ти послужат като стабилно прикритие. Защото никъде в тях Саймън Естърхаус не е споменал, че целият му замисъл е бил подчинен на една-единствена цел — да предпази жена си. И тогава на сцената се появява сержант Дън, и то само защото е бил способен авиомеханик. Жалко оръдие, лесно за манипулиране. Но за съжаление, Дън имал слабост към алкохола и лесно би могъл да се разприказва. Което и направи в мое присъствие, миг преди да издъхне. До края си остана самохвалко. Аз пък споделих чутото с Моли и така двете се превърнахме в мишени. Ти я уби, а след нея — и Коупланд. Е, с Бети Ъндъруд не ти провървя, но сега тя не е толкова важна. Защото оставаше още една мишена, нали не греша?

Инженера кимна и я погледна в упор:

— Искам да запомниш едно нещо от мен, Рейчъл. От изключително значение е. Много са били кандидатите да ме заловят, но никой не е стигал толкова далеч, колкото теб. Да, случвали са се провали тук-там, но може би сега събитията се развиват не така, както съм очаквал.

С периферното си зрение Рейчъл долови как Памела Естърхаус се напрегна като хищник, надушил кръв. Дори устните й се присвиха. Но Рейчъл не можеше да отвърне глава от Инженера, който продължаваше да държи в ръката си пистолет, насочен към гърдите й. Той го вдигна бавно, съвсем бавно, прицели се и тя видя дулото, насочено към челото си.

Следващите му действия останаха неясни за нея. Само чу изстрела, отекнал през заглушителя като лек пукот. Памела Естърхаус подскочи като улучена от мълния. Нещо остро убоде Рейчъл по бузата и едва сега тя осъзна, че това бе парченце от предни зъби. Инженера беше издебнал мига, когато Памела бе отворила уста, за да заговори, и бе пуснал куршума право в устата й. Оловото бе заседнало дълбоко в тила й.

Памела издъхна, още преди тялото й да се стовари на тревата.

Рейчъл беше предусетила какво ще се случи миг преди той да натисне спусъка. Шансът й да оцелее се оказа притиснат в интервала от милисекунди между фокусирането на очите му в устата на Памела и моментът, когато пръстът му натисна спусъка.

Рейчъл отскочи рязко, изпъна крайници и се гмурна в басейна. Водата беше много студена. Дълбочината беше малка — метър, най-много метър и тридесет. Но Инженера разполагаше само с пистолет 22-ри калибър, чиито патрони не бяха така точни във вода, както във въздуха.

Помогна й началният тласък от ръба на басейна, но всъщност я спаси тинята по дъното, защото й послужи като прикритие. Тя продължи с бясна скорост напред, очаквайки всеки момент да бъде пронизана от следващия куршум. Очевидно страхът и инстинктът за самосъхранение й бе вдъхнал неподозирани сили, защото изплува, едва дишаща, чак на другия край на басейна.

Инженера беше на десетина метра, вперил очи в нея. Вместо пистолета сега той държеше в ръка револвера на Рейчъл. Тя се улови за каменния ръб и излезе на пътеката, трепереща от студ, без да откъсва поглед от него.

— Ти сбърка — извика той. — Имаше още две мишени. И ти го знаеше. Може би искаше да й спестиш последния шок?

Рейчъл не отговори. Само вдигна глава към небето, откривайки пред него гърлото и гърдите си. Знаеше, че той ще оцени този жест — застигнатият дивеч, останал без сили, заклещен в гъсталака, се подчинява на волята на ловеца. Запита се само дали ще разбере безсилния й гняв, че трябваше да умре точно когато бе разкрила целия заговор.

В небето над Вашингтон хеликоптерите не са редки птици. Инженера не обърна внимание на звука, докато не го чу съвсем близо, прекалено ниско и силно, за да принадлежи на някоя от туристическите агенции. Пукотът долетя от снайпериста, седящ на отвора на кабината. Куршумът откърти част от каменната облицовка на басейна, само на метър от него. Вторият беше малко по-точен. Инженера отлично знаеше какво предстои. Пилотът не можеше да поддържа хеликоптера на постоянна височина, затова стрелецът беше принуден да се прицелва от нестабилната платформа.

Той погледна през рамо, после отново извърна поглед към Рейчъл, която преди малко беше там, напълно открита и готова да умре. Но сега отново се бе гмурнала под водата, възползвайки се от скъпоценните секунди, подарени й от съдбата. Инженера изпразни целия барабан на булдога. Куршумите вдигнаха яростни пръски във водата.

Хеликоптерът се сниши. Инженера захвърли оръжието в басейна и изчезна сред дърветата. Той прекрасно познаваше процедурите, към които се придържаха всички отряди за бързо реагиране — щяха да го притиснат от въздуха, но това не го лишаваше от шанса да се спаси.

25.

Отривистият плясък на куршумите във водата й напомни звука на гаснещи изгорели заряди от фойерверки. Водата погълна куршумите и омекоти скоростта им. Тя напрегна мускулите си в очакване на неизбежното, но нищо не усети. В първия миг отказа да повярва, че дори не е ранена. Повярва го едва когато пукотът от изстрелите заглъхна над повърхността на водата.

„Не, това не са специални патрони…“

За щастие, преди срещата с Памела Естърхаус пред сградата на Конгреса, Рейчъл бе сменила патроните в барабана на револвера. Ако Инженера беше изстрелял срещу нея откос от специално обработени патрони, те щяха да я разкъсат безпощадно, като шрапнели.

Рейчъл се вкопчи в ръба на каменната облицовка на басейна, с отчаяно усилие се надигна от водата и се отпусна на плочите. Сепна я бумтенето на ротора на хеликоптера. Изправи се, олюлявайки се, и тогава видя трите фигури в черно, насочили автомати към нея. Единият агент й даде знак с дулото на автомата си да залегне на тревата, веднага се метна отгоре й и я закри с тялото си. Останалите двама коленичиха и насочиха цевите на смъртоносните си оръжия към дърветата.

— Ранена ли си?

Рейчъл отвори уста, за да отговори, но тя бе пълна със стръкчета трева.

— Не ме улучи. Позволи ми да стана!

Не й разрешиха, защото и тримата бяха залегнали в очакване. Тя чу зад гърба си трополене на ботуши и викове. Пристигаше подкрепление.

— Зоната е чиста! — изкрещя властен глас.

Едва тогава тежестта се свлече от плещите й. Нечия ръка в черна ръкавица й помогна да се изправи. На сантиметри пред лицето й се изпречи якият врат на охраняващия агент. Тя го изпревари и се взря в лицето му, но зърна само очите в прорезите на черната маска.

Агентът махна с ръка към хеликоптера, увиснал над върховете на дърветата на тридесетина метра над тях.

— Готова ли си?

— Ще го пипнете ли? Избяга натам…

— Ще го открием. Обявено е общонационално издирване. Не всеки бандит получава привилегията за тревога с код единица. Няма начин да се измъкне.

Рейчъл се вгледа в напрегнатите му зеници.

— Не го познавате!

— И той не ни познава.

Рейчъл обърна глава. На няколко метра встрани лежеше Памела Естърхаус. Рейчъл се сепна и се спря тъй рязко, че агентът зад нея едва не я блъсна.

— Нищо не можем да сторим.

Рейчъл се наведе и притича към приземилия се хеликоптер. Един мъж от екипажа й протегна ръка и й помогна да се качи в кабината. Закопча й колана и я загърна с одеяло. Рейчъл усети как съдържанието на стомаха й се надига към гърлото едновременно с устремното издигане на хеликоптера.

От височината се виждаха като на длан черните фигурки на маскираните мъже, разпръснати навред из парка. Всички изходи бяха блокирани от колите на отряда за бързо реагиране. Рейчъл вдигна ръка към тавана на кабината и придърпа слушалките. Нагласи ги на ушите си и се заслуша в оживения радиообмен. Още го търсеха. Минутите се изнизваха в мъчително очакване, ала от Инженера нямаше и следа. В гърдите й неумолимо пропълзя кошмарното усещане за поражение и пустота.

Рейчъл се обърна към агента на задната седалка — оказа се същият мъжага, който я бе прикрил с тялото си долу на тревата. Той отмести слушалките от главата си.

— Трябва ми полиетиленов плик за веществени доказателства — извика Рейчъл.

Агентът измъкна малък сак изпод седалката и извади от него полиетиленов плик. Подаде го на Рейчъл и тя постави в него листата, които бе получила от Саймън Естърхаус. Мастилото се бе размазало по измокрените страници, но тя не се обезпокои — онези магьосници от лабораториите на ФБР ще възстановят всяка буква. Не се съмняваше, че завещанието на съдията ще бъде съхранено.

На хеликоптерната площадка на покрива на сградата на ФБР я очакваше медицински отряд. Агентите от специалния отряд за бързо реагиране, охраняващи площадката, разблъскаха санитарите, за да помогнат на Рейчъл да слезе и веднага я поведоха по стъпалата два етажа надолу. Тя се озова в просторна зала, а след нея в обширно помещение, обзаведено по-луксозно дори от апартаментите в най-скъпите хотели.

— Банята е там — посочи агентът надясно. — Дрехите са в този гардероб. Ще намерите нещо подходящо за вашия размер. — Той я огледа изпитателно: — Сигурна ли сте, че не ви е нужен лекар?

— Искам само да ми съобщите веднага щом го заловите. Или след като се убедите, че е мъртъв.

— Лично аз ще ви съобщя. Но сега трябва да побързате, защото директорът вече е изгубил търпение. От половин час очаква да се срещне с вас.

— Откъде е разбрал, че съм негов тип?

Агентът се ухили.

— След всичко, което съм чувал за вас, не изгарям от желание да останем насаме.

— Ще отнесете ли тези листа в лабораторията?

— Лично аз ще ги предам.

Рейчъл се втурна в банята и започна да смъква мокрите дрехи, още преди да е чула бравата да изщрака зад гърба й. Водата беше гореща, парата — гъста, а сапунът и шампоанът — от най-скъпите. Не й се искаше да излезе изпод душа, но нетърпението, което я изгаряше, я принуди най-после да спре струята.

Загърната в плътна хавлия, тя пристъпи към гардероба. Намери вътре камуфлажни комбинезони, мъжки и дамски фланелки, дори бельо, както и маратонки от различни размери. Щом се облече, Рейчъл се върна в банята и без да затваря вратата зад себе си, се зае да подсуши косата си.

На дългата маса в предното помещение, обзаведено като всекидневна, съгледа четири телефонни апарата. Веднага щом се отпусна в удобния фотьойл, тя набра номера в Лос Анджелис.

— До мен достигна слухът, че са те настанили в директорския кабинет — бяха първите думи на Люсил.

— Там ли съм попаднала?! — удиви се Рейчъл.

— Големият шеф го използва само по време на кризисни ситуации, и то когато обстоятелствата не му позволяват да напуска сградата.

— Не мога да отрека, че кабинетът е много удобен. Имаш ли някакви новини?

— Онова копеле е изчезнало като привидение. Никакви следи от него, но колегите продължават да го издирват, без да пестят усилия.

— О, Люсил, ще се скрие вдън земя…

— Не, няма да успее. Директорът на ФБР вече е уведомил президента, който, както трябваше да се очаква, е доста изненадан. Дори шокиран… Чух още, че специалните служби са вдигнати по тревога. От Белия дом са предупредили шефовете на ЦРУ да се подготвят за най-лошото. Очаква се да разпердушинят „Уандърленд Тойс“. Дори и да се опита да се измъкне, Инженера няма да стигне далече. Имаме почерка му, снимките му, цялото му досие.

Рейчъл се замисли за казаното от Люсил. След няколко секунди внезапно смени темата:

— Какво става с Логан?

Гласът на Люсил веднага омекна.

— По всичко изглежда, че ще се възстанови. Бил е на крачка от смъртта, но след операцията е започнал да се подобрява. Според лекарите, сега се нуждаел само от почивка.

Очите на Рейчъл се навлажниха и тя извърна глава.

— Толкова се радвам…

— Трябва да прекъсвам, скъпа. Вече сме към края на проклетото преследване.

Рейчъл се сепна.

— Но аз си мислех, че…

— О, да, как можах да забравя да те предупредя! Излетяхме от Лос Анджелис преди няколко часа. Да се надяваме, че ще се възстановиш напълно, преди да кацнем. Малко остава да се срещнем, Рейчъл. Така се радвам, че най-после ще мога да ти стисна ръката. И въобще…

Рейчъл задържа слушалката в ръката си дълго след като Люсил беше прекъснала връзката. Още я стискаше, когато на вратата се почука.

Мъжът, който се появи на прага, изглеждаше обезпокоен — като че ли пред него се беше изпречило рядко, екзотично животно и той не знаеше какво може да очаква от него. Беше облечен във великолепен сив костюм. Само вратовръзката му струваше цяло състояние, а обувките му бяха лъснати до блясък — почти като плътно пригладената му назад черна коса.

— Вие трябва да сте Рейчъл Колинс? — Встъпителните му думи издаваха любопитство. — Аз съм Чарлс Скинър — директорът на ФБР.

— Да, сър.

Предпазливо си стиснаха ръцете.

— Казаха ми, че сте добре. Някакви травми?

— Нищо сериозно, сър.

Скинър приседна на гърба на дивана, кръстосал ръце на гърдите си.

— Още не сме го спипали. Говоря за мъжа с прякор Инженера. Един от членовете на специалния отряд за бързо реагиране спомена, че според вас едва ли ще успеем да го настигнем.

— Много е добър. Може би най-добрият в професията. Сега съм убедена, че идеята за срещата край малкия басейн не е била на Памела Естърхаус. Сигурно е успял да й внуши да уреди тази среща точно там. Което означава, че предварително си е подготвил пътя за отстъпление, в случай че нещо се обърка. Той винаги мисли поне с дванадесет хода напред, както казват шахматистите. Не оставя нищо на сляпата случайност.

— Разговаряхте ли с Люсил Паркър?

— Да, сър. След броени минути самолетът й ще кацне във Вашингтон.

Скинър се опита да изглежда по-властен, но опитът му не беше от най-сполучливите.

— Какво си въобразява тя? Достъп от първо ниво беше разрешен само на Логан Смит, не и на нея!

— Сър, ако ми позволите да попитам, успяхте ли да разследвате връзката между Инженера и „Уандърленд Тойс“?

Лицето на директора помръкна.

— Да, разбирам, че Паркър ви е споменала за проблемите с Лангли. По дяволите, сега вече това няма значение. Всъщност, в момента вие знаете повече дори от мен за тази проклета история. След като се разделя с вас, заминавам оттук направо за Лангли. С благословията на президента ще им устроя такъв сюрприз, че ще има да ме помнят. Нищо няма да остане от техните вечни игри на шпионаж и интриги. Ще има да съжаляват за мига, в който им е хрумнала идеята за създаването на „Уандърленд Тойс“!

Директорът прекъсна гневния си изблик и се вторачи в пода.

— С Логан сме стари познати. Като си помисля какво сте направили за него, не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря.

— Ще може ли да го видя пак, сър?

— Вашето име е сред първите три в списъка на колегите, получили разрешение да го посещават. Паркър ще ви заведе в клиниката.

Скинър се спря на прага и се обърна назад.

— Ако обстоятелствата го наложат, ще можем ли да разчитаме отново на вас?

— Мисля, че ще се справя, сър.

Бил Ролинс отлично знаеше, че при достатъчно силно желание от центъра във Вашингтон до Лангли се стига само за двадесет минути. Преди половин час му беше позвънил Инженера, за да го предупреди, че директорът Скинър е тръгнал към Лангли. Бил Ролинс разполагаше само с още тридесетина скъпоценни секунди, за да проумее какъв ураган ще връхлети в кабинета му. Но опитният Ролинс, преживял не една или две кризи, не се нуждаеше от много време, за да реагира.

Секретарката му позвъни, за да докладва, че хеликоптерът от ФБР току-що се е приземил на площадката за кацане. Явно Скинър не си губеше времето, но не можеше да бъде по-бърз от суперкомпютрите на ЦРУ.

Ролинс се озърна — намираше се в кабинета на Сам Питърсън, наричан Инженера от най-близките си сътрудници, чийто крак вече никога нямаше да стъпи тук. Погледът му попадна върху миниатюрната влакова композиция. От всичкото, с което Инженера трябваше да се раздели, според Ролинс, той щеше да страда най-много за влакчетата си.

Вратата на кабинета рязко се отвори и на прага застана Скинър, ескортиран от трима федерални агенти и от един униформен сержант от охраната в сградата на ЦРУ. Единият от тримата агенти профуча покрай Ролинс, устремен към компютъра върху писалището на Инженера.

— Здравей, Бил.

— Здравей, Чарли. Бих искал да се бяхме срещнали по по-приятен повод.

Скинър се намръщи, но само го измери с преценяващ поглед. Издигнал се с много усилия от дъното на обществото в бедните предградия на Ню Йорк, пословичният с тежкия си характер Чарлс Скинър никога не бе харесвал изискано облечените сноби, към които, според него, се числеше и Робърт Ролинс.

— Ти не би трябвало сега да си тук, Бил. Тази история няма нищо общо с теб.

— Тъкмо обратно. Аз съм заместник-директор и съм задължен да следя хода на повечето операции. Много добре знаете, сър, че притежавам съответните пълномощия.

Скинър само сви рамене, после се обърна и кимна на двамата агенти. Те се заеха да изпразват съдържанието на чекмеджетата от писалището и шкафовете в големи кашони, които междувременно бяха домъкнали от стаята на секретарките.

— Спрете! Какво е това, по дяволите?

Скинър веднага се приближи към агента, застанал пред компютъра.

— Какво има?

— Длъжен бях да проверява данните, сър. Но точно когато опитах с резервна парола, за да неутрализирам персоналната парола на Сам Питърсън, неговите файлове сами започнаха да се изтриват.

На екрана примигваше злокобно само едно съобщение: „ВНИМАНИЕ! ИЗТРИВАНЕ НА ДАННИТЕ…“. Директорът се нахвърли върху Ролинс:

— Бил, прекрасно знаеш, че изпълнявам президентска заповед! Ако си решил да се подиграваш с мен, ще…

Ролинс безпомощно разпери ръце.

— Заклевам се, Чарли, че пръстът ми не се е докосвал до тази проклета машинария!

— Вече глътна всички персонални записи на Питърсън! — изкрещя агентът, облещил очи към екрана. — А сега се захвана с нещо друго. — Пръстите му бясно захвърчаха по клавишите. — Може да е вирус. Или нещо друго, поразяващо файловете в друг терминал.

— Не можеш ли да го проследиш? Или поне да го спреш?

— Ще опитам всичко, сър!

Агентът заработи светкавично, но всеки път на екрана изплуваше едно и също лаконично, вбесяващо с равнодушието си лаконично съобщение: „ДАННИТЕ ИЗТРИТИ“. Задъханият оператор яростно изруга.

— Не, никак не става! Не мога да му забраня да поглъща файловете.

Скинър отправи изпепеляващ поглед към Ролинс.

— Трябва ми снимката му, Бил. Веднага! Заедно с отпечатъците му, номерата на паспортите му, банковите му сметки, поверителното му досие. Въобще всичко за този негодник. И то незабавно!

— С радост бих ти ги предоставил, Чарли — отвърна Ролинс, — но всичко беше записано в компютъра му.

За миг Скинър си представи главата на Бил Ролинс като боксовата круша, на която беше посветил толкова много часове в младостта си. Но успя да се окопити и вместо да стовари един десен прав в брадичката му, той сграбчи най-близкия телефонен апарат.

— Говори Скинър! Тръгваме.

Гласът от другия край на линията принадлежеше на водача на отряда, изпратен на летище „Дълес“, за да обискира офисите на компанията „Уандърленд Тойс“.

— Сър, изглежда, че имаме сериозен проблем.

— Подробностите!

— Изглежда, че някой е тършувал тук. Всички блокировки са повредени. Алармената инсталация е изключена. Май всичко е извън строя. Няма оставени съобщения. Най-странното обаче е, че компютрите още работят. Това може да…

— Изключете ги! — изрева Скинър.

— Сър?

— Тогава ги счупете! На парчета! Дръпнете щепселите, пък да става каквото ще!

Скинър се извърна към Ролинс.

— Какво знаеш за „Уандърленд Тойс“?

— Много малко, по-скоро нищо. Забрави ли, че тук всеки има информация само за операциите в своя отдел?

— Какъв заместник-директор си тогава? Имал си достъп до всички архиви! Докладвали са ти списъка със задачите преди брифинга в началото на всяка нова седмица. Не може да не знаеш нищо за тази компания!

— За какво намекваш, Чарли?

— Струва ми се, че това, което унищожи файловете на Сам Питърсън, не идва от тази сграда. Някой е проникнал в „Уандърленд Тойс“. Някой, който е знаел как да се справи с алармената система. Някой, който не е проникнал там за грабеж, а за да затрие всичко ценно в проклетите компютри. Готов съм да се обзаложа, че това са именно тези хора, които търся в момента.

— Нищо не зная за това. Наистина!

Скинър отстъпи крачка назад, за да измери още веднъж Ролинс с гневен поглед, сякаш му взимаше мярка за клупа на бесилката.

— Моли се на Бога да не те хвана в лъжа, Бил. Защото първото, което сега ще проверят моите хора, са твоите файлове. Особено списъка с последните ти телефонни разговори. Ако се добера до следа, водеща към…

По лицето на Ролинс не трепна нито едно мускулче. Но нямаше как да скрие тънките струйки пот, оросили слепоочията му — гледка, която искрено зарадва Скинър.

Надеждата отново се възроди у Рейчъл, когато една жена — агент от ФБР, донесе лаптоп в кабинета. Новодошлата — специалистка по съставяне на компютърни портрети на издирвани лица — й обясни, че директорът на ФБР наредил Рейчъл веднага да състави портрет на Инженера по описание. И то без никакво протакане.

Рейчъл не загуби нито минута с излишни въпроси — нямаше време за суетене. Трябваше да си припомни сцената край малкия басейн и Инженера, изправен пред нея с револвер в ръка. На всяка цена трябваше да възстанови в паметта си образа му, като изтрие всичко останало.

Специалистката по компютърни портрети се оказа много опитна. След двадесет минути от екрана ги гледаше лице, доста сходно с физиономията на Инженера. Образът беше много по-сполучлив от скицата, изпратена от полицията в Балтимор. На Рейчъл не й оставаше нищо друго, освен да се надява, че ограниченото време няма да му позволи да се дегизира до неузнаваемост.

„Не му е стигнало времето да подправи персоналните си файлове, затова е стартирал програмата за изтриване…“

— Прилича ли на оригинала?

Рейчъл кимна. В следващия миг се обърна към вратата — на прага се появи чернокожа жена на средна възраст във вълнен костюм, с шал на червени, сини и зелени райета. Щом се усмихна, Рейчъл разбра, че пред нея стои Люсил Паркър.

Люсил внимателно огледа кабинета, преди да пристъпи към Рейчъл и да я прегърне.

— Логан никога не ми беше споменавал, че си толкова млада. — Люсил я изгледа, докато Рейчъл носеше лаптопа към вратата. — Какво става тук?

— Скинър се е заел да пораздруса конкурентите от ЦРУ. Опитва се да сложи ръка на всички файлове в компютъра на Инженера. Искаше да се добере до данните от досието му, но не успя. Дори снимките му бяха изтрити.

— В Лангли винаги са се грижили за своите хора — поклати глава Люсил и протегна ръка към телефона. — Долу ме чака отряд, специално обучен за кризисни ситуации. Да видим какво ще ни съобщят по горещата линия.

Заслушана в разговора, Рейчъл забеляза как чертите на Люсил се изкривиха от гняв.

— Скинър се е насочил насам — обясни тя на Рейчъл. — В Лангли с нищо не са му помогнали и той е бесен.

— Мисля, че в този момент Инженера е на борда на някой самолет — замислено промърмори Рейчъл. — Не мога да допусна, че не е разполагал с план за бягство.

— Но за къде е отлетял?

— Не зная. Само логиката може да ни помогне. Вероятно планът за отстъпление е бил разработен доста отдавна. Разбира се, Скинър нищо не е намерил за този план в компютрите на ЦРУ, защото Инженера е успял да го изпревари. Притежавал е високо ниво на достъп до всички компютърни файлове, така че не е имал никакви затруднения.

— Нищо чудно да е имал подготвени три, дори четири фалшиви комплекта от паспорти, служебни и кредитни карти.

— Имаш ли някаква представа къде може да се скрие?

Рейчъл поклати глава.

— Ролинс трябваше да подскаже нещо на Скинър. Името на Инженера е Сам Питърсън или поне така е записан в регистрите на ЦРУ. Отговарял за тяхната програма за защита на свидетелите, с кодовото име „Лупа“. Преди години е действал в Хонконг. Повечето му агенти са били от Китай. Но после нещо се е случило и той е трябвало да напусне Югоизточна Азия.

Рейчъл се замисли. Каква ирония на съдбата!

— Задачата му е била да организира канали за укриване на бегълците от чужбина. Нямало по-добър от него. А ето че сега трябва да се погрижи за своето прикритие.

— Именно той е убил генерал Грифин Норт по настояване на Памела Естърхаус — продължи тя. — Как ти се струва това обяснение?

— Разкажи ми повече подробности — помоли я Люсил.

Рейчъл я запозна с всичко, до което се бе добрала, но наблягаше предимно на доказаните факти — ненаситната жажда на Памела Естърхаус да отмъсти на бившия си любовник, опитите й да използва Инженера като оръжие, любовта на Саймън Естърхаус като причина да защитава жена си до смърт, като фалшифицира данните от разследването на сенатската комисия относно гибелта на Норт, така че истината да не излезе на бял свят.

— Ако съдията не беше предал Стивън Коупланд и ако Стивън не беше решил да го накара да съжалява горчиво за подлата си постъпка, досега всичко щеше да е затихнало.

— Но нали на сцената се появява сержант Дън — напомни й Люсил.

— Това е може би единственият случай, когато Инженера не е действал безупречно — отговори Рейчъл. — Дън е трябвало да загине, защото той е подготвил саботажа със самолета на генерала. На всичкото отгоре бил доста приказлив. Инженера е трябвало да го отстрани тихомълком, но вместо това той решил да заложи на алчността на Дън. Анонимното обаждане до полицията в Балтимор е работа на Инженера. Знаел е, че полицаите ще притиснат сержанта до стената, той ще окаже съпротива и по всяка вероятност ще бъде застрелян. Преди да издъхне, Дън успя да изпее, че е замесен в заговора срещу Норт, но признанието му не можеше да послужи като доказателство. Ръцете на Моли обаче си оставаха вързани без бележките на съдията Естърхаус, до които се бяха добрали Коупланд и Ъндъруд.

— И така, следите те отведоха до Инженера, който е въздавал „правосъдие“ във времето, свободно от задълженията му към Лангли — довърши вместо нея Люсил.

Рейчъл кимна.

— Каквото и да е вършел в Хонконг, справял се е много добре. От онези години е придобил навици, които и досега не са му изневерили.

Люсил се приближи към прозорците от армирано стъкло и погледна към часовниковата кула на старата сграда на пощата.

— И ти си уверена, че той е взел някой самолет?

Рейчъл се доближи до нея. В далечината се виждаше следата от реактивен самолет, излитащ от летище „Дълес“.

— Нищо чудно да е излетял тъкмо с този самолет — замислено процеди тя.

— Скинър ще претърси летищата в трите щата. Дори и най-малките. По-главните, като „Дълес“, „Нешънъл“ и „Бостън Вашингтон Интернешънъл“ вече са пълни с негови агенти. Няма да му позволят да се изплъзне.

— Блокирането на летищата ще свърши работа само ако той не е променил външността си — отбеляза Рейчъл. — Ще го изпуснат, дори и да разполагат с компютърния портрет, за който ми изпратиха онази жена. Не можеш да си представиш, Люсил, колко ловък е този тип!

— Не забравяй, че сама успях да се убедя в това.

— Нали ми спомена, че е работил с китайски агенти. Може би в Хонконг се чувства като у дома. Вероятно там има свое убежище, където ще живее в азиатски комфорт, сред славните си спомени. Нищо чудно да възобнови старите си контакти.

Люсил се върна към телефона. Разговорът се оказа продължителен — цели десет минути.

— Половин дузина самолети ще излетят от „Дълес“ за Азия в следващите три часа — съобщи тя на Рейчъл. — За Токио, Тайпе, Хонконг и Банкок. Скинър нареди да ги държат под око.

— Няма да успеят да го заловят — въздъхна Рейчъл и се обърна към нея. — На всяка цена трябва да видя очите му. Ако се изпречи пред мен и го погледна в очите, ще го позная. Само така ще го заловим.

Замислена, Люсил прехапа устни.

— Скинър ми заповяда да се погрижа да не напускаш този кабинет. Да останем тук и да поговорим за твоите премеждия… Това бяха последните му нареждания.

— А според теб, Люсил, винаги ли трябва да се подчиняваме на мъжете?

Паназиатските авиолинии бяха най-новият член в многолюдното семейство на презокеанските превозвачи. Преди четири години компанията беше основана от сингапурската мафия, прочута с бездънните си сейфове. Сега, заякнала от съперничеството с гигантите в този бизнес — „Юнайтед“, „Катуей Пасифик“ и „Джапан Еърлайнс“ — компанията се радваше на внушаващия респект седемнадесетпроцентов дял от пазара. Стотици американци бързаха по-скоро да се намесят в екстензивно развиващите се азиатски пазари и Паназиатските авиолинии едва насмогваха да обслужат всички пътници, въпреки че денонощно предлагаха директни полети от летище „Дълес Интернешънъл“ до Хонконг.

В кабинета си на втория етаж, над представителствата на международните компании на летище „Дълес“, главният координатор на полетите на Паназиатските авиолинии с нетърпение изчакваше принтерът да спре да печати. Грабна трите най-горни листа от купчината и се вторачи в първия. Записани бяха триста и дванадесет пътници на борда — при всичко 364 места — разпределени в трите класи. Екипажът наброяваше четиринадесет човека. Той провери имената на пилота, на втория пилот, на бордовия инженер. Познаваше ги лично. При второто, по-грижливо изчитане на списъка той обърна внимание на две от стюардесите, които познаваше отблизо, на по-интимно ниво.

— На мен ми изглежда чисто — измънка той пред федералния агент, застанал до него.

После му връчи списъка и се взря в лицето на агента, вперил напрегнат поглед в поредицата от имена.

Главният координатор още не бе потиснал раздразнението от нахлуването на федералните агенти в кабинета му, въпреки че те се бяха опитали да го успокоят още с влизането си — нямало бомбени заплахи, нито планирани опити за отвличане на самолети. Преследвали някакъв беглец, опитващ се да се измъкне от страната. Координаторът се опита дискретно да се осведоми от колегите от другите авиокомпании и узна, че федералните навсякъде представили същата версия. Може би не лъжеха, но никой не им повярва. Според координатора, в момента само в терминала за външни полети имаше поне сто агенти — внушително число, и то само заради някакъв беглец.

— Какво означават тези цифри?

Координаторът се взря в списъка — там, където сочеше пръстът на агента — до името Дейвид Макфейдън беше отпечатан някакъв цифров код, което бе причина за недоумението на агента.

— Той работи при нас като старши стюард. Тези цифри означават, че има право на безплатно връщане в Хонконг.

— Познавате ли го?

— Разбира се. Можете да намерите името му в списъците на персонала ни.

— Все пак нека да проверим.

Координаторът сви рамене и извади от бюрото си списъците на персонала на компанията. Наистина в тях беше вписан Дейвид Макфейдън, канадец, командирован за представителството в Хонконг. Паназиатските авиолинии разширяваха дейността си в тази част на света и този факт беше обясним. На снимката се виждаше приятен наглед мъж, наближаващ четиридесетте, с червеникавокафява коса, грижливо пригладена, с мустаци със същия цвят и зелени очи.

— Това е той — уточни шефът.

Но именно тези две думи го издадоха. Федералният агент се усъмни, че шефът познава господин Макфейдън само по документите в досието му, но никога не го е виждал. И то само защото това име често е присъствало в списъците със служители на авиокомпанията, пътуващи със служебни билети. Нямаше откъде да узнае, че Дейвид Макфейдън е служител фантом, съществуващ само на хартия, включен в картотеката със съдействието на един от концерните, основатели на Паназиатските авиолинии. Всички данни за личността му бяха изпипани до съвършенство и своевременно обновявани — платежни ведомости, работни отчети, медицински прегледи. Но ако бъде запитан който и да е член от летателните екипажи, никой няма да си спомни някога да е имал нещо общо с този мистериозен Макфейдън.

— Окей — кимна агентът. — Трябва да взема този списък, за да го покажа на нашите хора в залата на долния етаж. Ако възникне някакъв проблем с пътниците, пристигащи в последните минути преди полетите, повикайте ме. Както и ако се появи някой, чието име не е включено в списъка.

Координаторът тъкмо посягаше към телефона, за да рапортува на ръководителя на полетите на Паназиатските авиолинии за Северна Америка, когато един от помощниците му подаде бележка. Зареждането на самолета за полет 66 изоставал от графика — не достигал хайвер за първа класа. Координаторът кисело измърмори нещо и вместо на ръководителя на полетите реши да се обади първо в кухнята, зареждаща излитащите самолети.

Оказа се, че и този път очакванията на Инженера се бяха оправдали — за служителите на авиокомпанията беше запазен прилично обзаведен салон. Екипажите на Паназиатските авиолинии обикновено нощуваха в наскоро открития хотел „Хайят“ — на двадесет минути пеша от летището. Ако нямаше промени в състава на екипажа в последните минути, членовете му се отправяха от хотела направо към терминала.

Инженера се огледа в огледалото, заемащо цялата стена в мъжката тоалетна. След продължителния престой под душа и ленивото бръснене се усещаше чист и освежен. Провери дали пребоядисаната му коса не вдъхва подозрение. Мустаците си оставаха сигурно прилепнали към горната му устна, въпреки парата в помещението. Добре изгладената униформа на старши стюард му прилягаше чудесно.

Мислите му още блуждаеха хаотично, когато Инженера завърши тоалета си с пристягане на вратовръзката. Досега не вярваше, че ще настъпи денят, в който ще се наложи да използва за прикритие името Дейвид Макфейдън. Пазеше го за извънредни ситуации. Никога повече нямаше да го използва. Преди да смени професията си, Инженера се бе погрижил да уреди всичко около напускането си от „Уандърленд Тойс“. Името на старши стюарда Дейвид Макфейдън ще се появява редовно във всички ведомости на Паназиатските авиолинии до края на командировката му в Хонконг. Никакво значение нямаше да окаже фактът, че старши стюард с това име нито веднъж не ще се появи в представителството на авиокомпанията за Югоизточна Азия. Като се има предвид натовареният график в офисите на компанията, едва ли някой ще разполага с излишно време за по-задълбочено проучване.

Но този път Инженера не се чувстваше комфортно. И то не защото се съмняваше в успеха на новата си самоличност. Отлично съзнаваше, че федералните агенти ще покрият плътно всички летища около Вашингтон. Не се безпокоеше и заради Ролинс. Дори и да склони да сътрудничи на директора Скинър — което оставаше под съмнение — Бил Ролинс не може да го издаде, понеже не беше запознат с плана за измъкването му от Щатите и нямаше представа за прикритието му под името Макфейдън.

Съвсем друга беше причината за неясната му тревога — може би съжаляваше, че му се наложи да прекрати операцията, която до този момент се развиваше безупречно. Едва сега осъзнаваше, че би трябвало да се позанимае много по-сериозно с военен следовател Рейчъл Колинс. Всъщност, най-добре би било, ако още в онази нощ в Балтимор беше отклонил мерника на снайпера към нейната фигура на съседния покрив. Един изстрел в главата и всички проблеми щяха да отпаднат. Останалите играчи щяха да изпълняват безропотно всичките му заповеди.

Но може би някаква част от мозъка му тръпнеше от безпокойство заради съмнението дали Рейчъл наистина е мъртва. Достатъчно беше само да прослуша вечерните новини, но този път федералните агенти явно бяха успели да се справят с любопитните репортери — никъде нито една дума не споменаха за съдбата на военен следовател Колинс.

Инженера затегна за последен път възела, опъна тъмносиньото сако и оправи емблемата на ревера си. Към джобчето на сакото беше закрепен служебен пропуск от авиокомпанията. Взе пътната чанта от пода и се насочи към чакалнята. Забавляваше го мисълта, че ще прекоси половината свят, преди да приключи нощното дежурство на федералните агенти в чакалнята. Но още повече го радваше мисълта за това, което го очакваше в Хонконг — купища пари, внушителен комплект нови паспорти, стари приятели, които щеше да потърси, когато му дойде времето.

Инженера се надяваше в един прекрасен ден Бил Ролинс да се появи в Югоизточна Азия. Ролинс умееше да оцелява и вероятно няма да пропусне да установи връзка с най-добрия си резидент, организирал най-мощната агентурна мрежа в Китай. Естествено, федералните ще претършуват „Уандърленд Тойс“ от пода до тавана, но нищо съществено няма да открият. Ръководителите и служителите в компанията са снабдени с изкусно подготвени досиета и непоклатимо алиби за всякакви извънредни обстоятелства. Колкото до досадниците, които ще проявят интерес към данните в неговия компютър, резултатът ще бъде отчайващ — нищо няма да измъкнат от изтритите файлове. Така че неговият отряд от „Уандърленд Тойс“ ще бъде готов отново да се заеме с шпионски задачи и когато му дойде времето, по страниците на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ ще се появят невинни, но изпълнени с многозначителен подтекст обяви за наемане на нови кадри.

Бъдещето изглеждаше доста обещаващо.

Люсил здраво настъпи педала за газта, решена да си пробие път по претоварената федерална магистрала. Рейчъл си каза, че първото, с което ще се захване след залавянето на Инженера, ще бъде искането към шефовете на ФБР да я включат в курса за скоростно шофиране. Пътуването до летище „Дълес“ им отне по-малко от тридесет и пет минути.

— На пода до задната седалка има полеви комплект — съобщи й Люсил. — Може да ни потрябва.

Рейчъл се наведе към задната седалка, но замря за миг, докато Люсил изпреварваше един мерцедес, след което сграбчи брезентовата торба. Вътре намери синьо яке, белезници, сълзотворен спрей и деветмилиметров зиг зауер. Рейчъл отпусна пистолета на дланта си и погледна въпросително към Люсил.

— Стандартен модел, масово използван от ФБР. Но поразява безпогрешно. Ако се озовеш наблизо, трябва да провериш дали няма някой зад гърба му.

Рейчъл нагласи ремъците към кобура на пистолета, загърна се в якето си и се облегна назад, докато Люсил продължаваше да си проправя път по претоварената магистрала. Щом застигна една полицейска кола, тя размаха картата си през прозореца и в отговор отсреща й вдигнаха палец като пожелание за успех.

— Нека да направим една тренировка, малката.

Рейчъл беше излитала няколко пъти от „Дълес“, но бе забравила какъв огромен комплекс представлява летището. Като повечето обитатели на Вашингтон, тя предпочиташе по-малкото летище „Нешънъл“, много по-близо до центъра на столицата и до Форт Белвоар.

За международните летища неделните следобеди не са време за отдих. Рейчъл долови откъслечни фрази поне на дузина езици, докато прекосяваше огромната чакалня. На два пъти се наложи да си пробива път с лакти сред струпаните туристи. Люсил й махна с ръка да се приближи към безмитния магазин. По екраните на мониторите над витрината бяха изписани данните за полетите към Азия. Изходите за тези полети бяха от зала „С“.

— Първо ще излети самолетът за Токио — отбеляза Рейчъл. — Ще стигнем до изхода преди последното повикване. После следват полетите за Банкок и Хонконг.

Люсил ускори крачка. Рейчъл забърза след нея по дългия широк тунел и после по ескалатора. През целия път Люсил оглеждаше лицата на пътниците наоколо.

Пред изхода за полета на „Джапан Еърлайнс“ имаше внушителна навалица. На гишето служителите припряно обслужваха последните пътници. Рейчъл застана зад гишето, за да огледа лицата на пасажерите, но те до един се оказаха японци. Пристигнаха стюардесите, бъбрейки оживено, докато тласкаха количките с багаж. Пилотите и останалите членове на екипажа се държаха по-сериозно. Не беше трудно да се забележат двамата представители на бялата раса от двете страни на изхода. Изглеждаха небрежни, едва ли не попаднали там по недоразумение, но ги издаваха слушалките с телесен цвят и трескаво шарещите им погледи.

Рейчъл се обърна към Люсил:

— Не ми се вярва Инженера да се опита да се промъкне през зала „С“ — сподели тя с Люсил, докато бързаха към изход 2, определен за полета към столицата на Тайланд. — Как ще се скрие сред тези азиатци?

— Видя ли нашите хора?

— Разбира се. Но и той ги е видял.

Пред погледа на Рейчъл се простираше море от непознати лица. Веднага извръщаше очи, щом пред тях се изпречваше азиатска физиономия. Не забравяше също, че колкото и да беше опитен в маскировката, Инженера не можеше да промени ръста си.

— Наближава десет — нервно прошепна Люсил.

Рейчъл погледна наляво и видя двама мъже и една жена, пристъпващи край изхода за полета до Банкок. Справяха се отлично. Следяха зорко цялата зона пред себе си, като обръщаха внимание най-вече на забързаните пътници от бялата раса и от мъжки пол. Рейчъл видя как жената, малко над тридесет години, за секунди си размени закачливи погледи с един бизнесмен, след което извърна глава към мъжете зад него.

После Рейчъл зърна още една група американски туристи, предимно възрастни хора. На реверите си носеха надписи „Фиеста в Ориента!“, под които бяха изписани имената им с печатни букви. Младата жена ги огледа внимателно. По-лесно беше Инженера да се дегизира като по-възрастен — с помощта на качествена сива перука и умело подбран грим. Можеше дори да накуцва, подпирайки се на тръстиков бастун.

— Не зная дали въобще има смисъл да оглеждаме залата — промърмори Люсил. — В тази тълпа всеки може да се укрие. Но ако продължаваме да висим тук, ще изпуснем полета за Хонконг.

Рейчъл вдигна очи към монитора на стената. Оставаха двадесет и пет минути до полет 66 на Паназиатските авиолинии. Ако побърза, ще успее да огледа набързо пътниците. Но можеше да остане тук, за да помага на Люсил.

— Искам да огледам пътниците за полет 66 — обади се Рейчъл. — Единственото, което знаем за него, е, че е живял дълго в Хонконг.

— Което означава, че ще избягва като чума директните полетите за Хонконг. Готова съм да се обзаложа, че и нашите хора разсъждават по същия начин. — В този миг улови блясъка в очите на Рейчъл. — Добре де, върви, щом така си решила. Аз ще остана тук.

Рейчъл се затича през залата. След всяка крачка се опитваше да ускори ход, подтиквана от настойчивия вътрешен глас, който не се уморяваше да повтаря: „Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“.

Внезапно пред погледа й се мерна зейналата врата на служебната зала, разрешена само за членове на екипажите. Оттам излезе един мъж — облечен в строг делови костюм, но с издайническа подутина ниско долу под левия крачол. Там обикновено ченгетата криеха резервния си пистолет.

„Чудесно! Скинър се е погрижил да покрие дори и служебните помещения.“

Останаха й двадесет метра до дъното на залата, където се издигаше единичният изход с подковообразна арка. Стотици хора се разтъпкваха наоколо. Опашката пред гишето достигаше тридесет метра. Рейчъл първо огледа чакащите пред гишето, но после й хрумна, че Инженера може да предпочете да се яви пред изхода в последния момент.

Появи се екипажа за полет 66 — трима високи мъже, изглеждаха американци, всичките загорели и добре сложени. Рейчъл побърза да се доближи до тях, но увлечена да не изостане, тя едва не връхлетя върху капитана. Той успя да я хване за ръката.

— Спокойно, не бързайте толкова. Няма да изпуснете полета.

Акцентът му безпогрешно издаваше австралийски произход — както при втория пилот и бордовия инженер. Рейчъл отстъпи крачка назад, за да се съсредоточи върху стюардите и стюардесите — девет жени, пет от които азиатки и четири бели, а сред четиримата мъже жълтата и бялата раса бяха представени по-равно. Тя ги заобиколи и видя още един федерален агент, увлечен в разговор с двамата бели стюарди, размахващ билет в ръка. Те го изслушаха внимателно и му посочиха гишето за билети. Агентът за последен път ги измери с поглед от глава до пети и учтиво им кимна. Двамата стюарди се отдалечиха към изхода.

„Ще отлети, ще отлети, ще отлети завинаги…“

Обявиха първото повикване и хората се засуетиха, стиснали в ръце дръжките на чантите и саковете. Рейчъл проследи количката, отнасяща багажа на пътниците, неподлежащи на митническа проверка. Двама мъже, около двадесет и пет годишни, пристъпиха към гишето, награбили найлонови торби с емблемата на прочута марка цигари. Рейчъл ги огледа набързо и веднага отклони поглед от тях.

Струпаха се няколко майки с бебета в едната ръка, държащи по-големите си деца с другата. Бащите се усмихваха смутено, докато се опитваха да предпазят жените си от напиращи от двете страни пътници, без да изпускат дръжките на количките. Старците упорито тътреха нозе метър по метър. Рейчъл зърна блясък на метал, но бързо осъзна, че е от дръжката на една инвалидна количка — в нея седеше добре облечена дама със синкава коса, около шестдесетгодишна. Строен млад негър в летищна униформа лениво тикаше количката към изхода.

Рейчъл се отмести и в този момент чу един кънтящ властен глас, с британски акцент:

— Младежо! Хей, младежо!

Рейчъл се извърна назад и видя как жената в инвалидна количка удари с ръка служителя от Паназиатските авиолинии. Той беше с гръб към Рейчъл, но тя успя да зърне ръкавите на сакото му. Липсваха ивиците, задължителни за униформите на пилотите. Явно беше старши стюард, пристигнал в последния момент.

— Младежо!

Стюардът забави крачка, но не се обърна. На Рейчъл й стана симпатичен: „Младежът закъснява за полета си, а жената в количката му досажда с капризите си…“.

— Младежо, да не сте глух? Моля ви, откарайте ме до изхода! Не съм длъжна да минавам през митническата проверка…

Рейчъл забеляза как стюардът се поколеба за миг. Той беше в униформа. Как можеше да откаже да помогне на един безпомощен пътник?

— Разбира се, госпожо. Ако ми покажете квитанцията за багажа.

Рейчъл замръзна. Глас, смрадлив като тежко ухаещи лилии върху труп в ковчег, престорено благ като на педофил пред дете просяк. Същият глас, който беше просъскал в лицето й: „Следовател Колинс, моля ви, ще бъдете ли така любезна да ми покажете дланите си? И на двете ръце“.

Тя изчака Инженера да поеме квитанцията от ръката на жената, за да го връчи на най-близкия митничар, който веднага се зае да свери номерата от квитанцията с номерата върху етикетите на куфарите и саковете. Инженера се наведе и повдигна един от саковете. Рейчъл чу изтракването на стъкло. Навярно сакът беше пълен с бутилки алкохол…

„Сега, когато ръцете му са заети!“

С лявата си ръка Рейчъл избута пътника, застанал зад Инженера и го запрати на пода, заедно с хората от лявата му страна, докато дясната й ръка, стиснала вече дръжката, измъкваше пистолета от кобура под якето. Инженера чу вика на мъжа и шума от падането на пътниците по пода. Тогава зърна Рейчъл Колинс с пистолета в ръка, насочила дулото към гърдите му. Бутилките в сака издрънчаха, той се изви рязко и запрати сака към стената. Отекна звън от счупено стъкло, по пода потече уиски. Инженера беше докопал това, което му беше нужно — остро като нож парче, стърчащо от гърлото на бутилка, за да го опре в гърлото на старата жена в количката и да предизвика суматоха, като постави на изпитание решителността на Рейчъл. Знаеше, че тя никога нямаше да стреля в гъста тълпа. Никога.

Рейчъл трепна, когато чу как се счупиха бутилките, но ръката й не се спря. Видя как Инженера захвърли квитанцията и сграбчи счупената бутилка, видя го как се надигна на пръсти и изправи ръката си, стискаща гърлото на бутилката. Тъкмо беше започнал да я спуска към лицето на жената в количката, когато Рейчъл натисна спусъка. Един изстрел, после още един.

Ръката на Инженера подскочи нагоре. Бликналата кръв изтръгна писъци от гърлата на пътниците около Рейчъл. Хората залегнаха, запълзяха назад и за секунди тя изгуби Инженера от погледа си. Ето че отново го зърна, но сега двама непознати се изпречиха пред пистолета й. Тя изкрещя нещо, не разбра какво точно, после отново го зърна, опрян с гръб в стената, опитващ се да се задържи на крака, с безпомощно полюшкваща се лява ръка, цялата в кръв.

Погледите им мълниеносно се срещаха. Тя видя как устните му се изкривиха в гримаса. Може би искаше да й се усмихне. За последен път. Ала в следващата секунда ръката му се плъзна в джоба.

— Не го прави! — извика тя.

Той се озърна и политна напред. Дрезгавият му глас, сподавен от болката, я накара да изстине.

— А ти ще натиснеш ли спусъка?

Тръгна към нея, олюлявайки се, но по-бързо, отколкото очакваше. На петата му крачка тя стреля още веднъж. Куршумът го прониза от упор, разпръсквайки кръв, плът и парченца от костите му, и издълба дупка колкото юмрук в стената зад гърба му.