Разплата

10.

Джесъп постави слушалката на телефона.

— Обадиха се от Сан Франциско.

— Сигурни ли са, че тя е там? — попита Дейвс.

— Съобщиха ми, че вчера е позвънила в яхтклуба в Монтерей, за да провери какво ще бъде времето в Северна Калифорния.

Дейвс и Джесъп се спогледаха замислено.

Накрая Дейвс наруши тишината:

— Може да уредим след един час излитане от базата „Андрюс“ с военен самолет, от онези, товарните С-5. Ще бъдем в Сан Франциско някъде към четири и половина следобед. А оттам до Кармел се стига само за час, час и десет минути. Но само при условие, че аз съм зад волана.

Рейчъл се спря до външната врата и се обърна. Телефонът в стаята зад гърба й беше иззвънял, но вероятно от другия край на линията прекъснаха връзката, защото не светна лампата на телефонния секретар. Очакваше да я потърсят от Форт Белвоар или да й позвъни майор Джесъп. Или някой от помощниците в отряда, натоварен с разследването на смъртта на Моли Смит. Но тя нямаше намерение да им се обажда, нито да вдига слушалката. Защото не очакваше нищо добро за себе си от подобен разговор.

Но те не я потърсиха и тя започна да се безпокои, макар и поради съвсем друга причина. Вероятно вече са преровили всички данни за нея, във всички компютри и папки. Добрали са се и до информацията за къщата й в Кармел. И са я взели за офицер, който си е позволил да се самоотлъчи. В подобни случаи незабавно се възлага на някой от подчинените да позвъни на домашния телефон на издирваното лице.

„Но защо досега не ми позвъниха?“

Рейчъл се опита да се постави на мястото на началниците си и да разсъждава като шефа на отряда, който ръководи разследването. Защо той не бе позвънил в дома на Рейчъл Колинс в Кармел, Калифорния?

„Защото въобще не му е до това да се опитва да ме открие… Не може да си пилее времето. Убит е старши офицер от Военната прокуратура. Никой от шефовете не е наясно каква е моята роля в този мистериозен случай. Може би е по-добре да се прекали с подозрителността, вместо да се позволи на виновните лица да прикрият следите си…“

Рейчъл знаеше, че шефовете й във Форт Белвоар разсъждават точно по този начин. После си спомни за обаждането си в яхтклуба в Монтерей, за да се осведоми за прогнозата за времето. Следователно, началниците й биха могли да научат къде е сега — нали търсените номера на всички обаждания от Форт Белвоар се записват автоматично. Какво ще им попречи да я издебнат тук, в къщата?

От тази мисъл косите й настръхнаха. Ръката й инстинктивно се протегна към кобура, скрит под лявата й мишница. Допирът до пистолета я успокои. Веднага отиде до таблото на алармената система зад вратата. Промени кода и включи системата, убедена, че в близките дни няма да престъпи този праг.

Подкара наетия под наем форд мустанг към центъра на градчето. Успокои се, когато след последния завой пред нея се възправи сградата на библиотеката в Кармел от червени тухли и с дървени колони, проектирана от виден калифорнийски архитект. В нея имаше доста мощна компютърна система. Един млад библиотекар с очила и дълга руса коса, стегната в плитка, показа на Рейчъл кой терминал е свободен, попита я нуждае ли се от помощ, след което я остави сама пред екрана.

Рейчъл много добре знаеше как да се свърже с компютъра в кабинета на Моли във Форт Белвоар. Вероятно началниците вече бяха наредили на сътрудниците от компютърния отдел да прекъснат връзките отвън до файловете на Моли Смит, но на Рейчъл й бе известен начин, по който да се добере до интересуващите я данни.

Първо набра компютърния адрес на базата данни на една от туристическите агенции, която неведнъж беше използвана и от военните за уреждане на пътувания по Източното крайбрежие. После въведе името и чина на майор Моли Смит. След броени секунди на екрана се появи списък с резервациите на името на Моли. Рейчъл не обърна внимание на служебните командировки. Интересуваха я само частните пътувания на Моли.

Компютърът й предложи подробни данни за шест адреса. Рейчъл включи принтера, след което повтори търсенето, този път обаче с името на генерал Грифин Норт. Накрая се върна на данните за Моли и още веднъж ги провери. Намери три адреса, които й бяха познати — всичките във Флорида — където Моли беше посещавала един от колегите си. Останалите три представляваха по-голям интерес. Защо Моли бе отсядала в тези три хотела: „Хоумстед“, Хот Спрингс, Източна Вирджиния, „Грийнбриър“, Уайт Сълфур Спрингс, Западна Вирджиния и накрая „Пайнхърст“, Северна Каролина.

Единствено благодарение на страстта на покойния си баща към голфа Рейчъл се досети, че има нещо общо между тези три адреса. И трите бяха прочути като любими места на почитателите на голфа.

Но Моли не играеше голф.

Рейчъл протегна ръка към втория лист, на който принтерът беше разпечатал адресите, посещавани от генерал Норт. Веднага я порази съвпадението — Норт беше пътувал до същите три места. Очевидно той, за разлика от Моли, се е увличал по голфа.

„Така… засега се справям добре. Но не бива да се вълнувам толкова. Още съм само в началото. Може да съм улучила право в целта, но може и да се окаже напразна надежда.“

Следващата проверка се отнасяше до датите. Но се оказа, че посещенията на Моли и Норт съвпадаха само частично. В някои от случаите Моли първа беше пристигала на резервирания адрес и последна беше отпътувала. Но имаше и обратният вариант: Норт пристига пръв и остава още ден-два след заминаването на Моли. Все пак имало е дни, когато и двамата са нощували в един и същ хотел.

Рейчъл се облегна на стола, затвори очи и се замисли. Може да са били случайни съвпадения. Но не й се вярваше. Опитът я беше научил винаги да се съмнява в съвпаденията по време и място.

Защо все пак Моли и Норт са избирали тези доста скъпи и усамотени курорти? Рейчъл си спомни как Моли й беше разказала с въодушевление за пътуването си до „Хоумстед“, където беше пълно със старинни сгради от XVIII век. Моли обичаше такива места.

А генерал Норт? Дали и той е обичал да обикаля историческите местности от периода преди Гражданската война? Местности, където обикновено гъмжи от туристически групи и екскурзоводи? Рейчъл внезапно осъзна, че за Норт навярно е било много по-приятно да се усамоти в някой тих курорт, за да обикаля хълмовете в цивилни дрехи като един от многото преуспяващи чернокожи бизнесмени. Персоналът в тези хотели е добре обучен и хората там отдавна са забравили расовите предразсъдъци — в днешно време е от значение портфейлът на клиента, а не цветът на кожата му. Срещу подобаващо заплащане всеки посетител може да се наслаждава на басейните и тенискортовете, на сауните и на игрищата за голф. Да, най-вече на игрищата за голф.

Тъкмо там Норт би се чувствал най-добре. Но двамата с Моли заедно? Рейчъл се опита да си представи Моли и Норт, седнали в сепарето на някой коктейлбар, разговарящи оживено, като стари приятели, споделящи последните си преживявания. На пръв поглед не правят нищо особено. Но нито веднъж ръцете им не се докосват. Не ги издават дори погледите им, нито интонацията им. Защото и двамата бяха прекалено опитни, за да знаят как да се владеят. Да не разкриват пред околните чувствата, скрити в сърцата им. Сигурно е било цяло изпитание, каза си Рейчъл. Особено вечер, когато са се отправяли към едната от двете стаи, оглеждайки се крадешком, за да са сигурни, че никой не ги следи по коридорите. А на следващата сутрин единият от тях е бил длъжен да се измъкне много рано и много тихо през вратата, да се прокрадне до стаята си, да вземе един душ и да поразхвърля няколко влажни кърпи наоколо, колкото за пред персонала на хотела.

Рейчъл сгъна и напъха в джоба на джинсите си листата, разпечатани от принтера, след което отиде до телефонния автомат. Първо набра номера на хотел „Хоумстед“, Хот Спрингс, Вирджиния.

— Обажда се младши военен следовател втори ранг Рейчъл Колинс, от кабинета на майор Смит във Форт Белвоар. Майор Смит ме помоли да проверя нейните резервации, но забрави да ми запише датите.

— Няма проблем — отговори й служителката на рецепцията. — Момент да проверя. Да, имаме записана резервация на името на майор Моли Смит.

По същия начин Рейчъл провери и в „Пайнхърст“, Северна Каролина. Моли е била там, но без резервация за връщане. С предусещането, че отново ще се разочарова, Рейчъл се обади на последния адрес — „Грийнбриър“, Западна Вирджиния.

Но сега попадна на по-словоохотлив събеседник. Младежкият глас за броени секунди я осведоми, че след десет дни очакват майор Моли Смит. Резервацията била потвърдена още през юли, при последното й гостуване в хотела. Да не би майор Смит да е променила плановете си?

Този въпрос подейства на Рейчъл като убождане с игла. Но успя да се овладее и успокои служителя на хотела, че всичко е наред. Майорът ще пристигне точно в уговорения ден. Рейчъл не беше толкова наивна, за да си въобрази, че само тя може да се досети за пътуванията на Моли. Не трябваше да забравя за куриера, а също и за шефовете си във Форт Белвоар.

Сега започваше трудната част. Рейчъл реши, че служителят изглежда добродушен, изпълнителен и необикновено услужлив. Ако успее да изиграе ролята си както трябва, може би той няма да се паникьоса и няма да докладва веднага на шефа си.

— Майор Смит ми нареди да ви запитам пазите ли документите, които ви е оставила при предишната си визита? Става дума за документи, оставени на отговорно съхранение при управата на вашия хотел.

Тишината, настанала от другия край на линията, я накара да предположи, че връзката се е разпаднала. Но най-накрая чу почукването по клавиатурата на компютъра.

— Хм… да, има нещо оставено. Почакайте да проверя… Да, ето го. Майор Смит наистина е оставила при нас нещо на съхранение.

— О, чудесно. Много добре се справяте…

Рейчъл се замисли какъв подход да избере. Заговори припряно, сякаш наистина очакваше всеки момент майор Смит да й потърси сметка как се е справила със задачата. Постара се в интонацията й да прозвучи и леко небрежна нотка:

— Майор Смит ми нареди да ви посетя и да се погрижа за документите.

Рейчъл нямаше представа какви бяха документите. Навярно бяха оставени в плик, може би залепен, подпечатан, скрит в стара кутия.

— Опасявам се, че не е възможно да ги получите, госпожо. Относно ценните вещи имаме правило да ги връщаме само на лицето, което се е подписало при оставянето им на съхранение.

— Моля, не ви разбрах?

Служителят не разбра какво иска да чуе Рейчъл и затова още веднъж повтори добре заучената фраза.

— Слушайте! — кипна Рейчъл. — Аз съм най-доверения сътрудник на майор Моли Смит. Тя изрично ми заповяда още днес, щом поема дежурството в кабинета й, да се погрижа за тези документи.

— Съжалявам, госпожо, но нашите правила по отношение на личните вещи на гостите ни са много строги.

— Тогава ще ви донеса писмо, с което ще ви докажа, че съм упълномощена от майор Смит да прибера книжата й — продължи Рейчъл, малко разколебана.

Нямаше да има проблеми при подправянето на подписа на Моли.

— Хм, страхувам се, че и това няма да се окаже достатъчно. Желаете ли да разговаряте с нашия управител?

— Не, благодаря. Ще се опитам да се свържа майор Смит и да я помоля лично тя да ви се обади.

Рейчъл не искаше да настройва служителя на хотела срещу себе си. Не знаеше дали отново няма да й се наложи да разговаря с него, затова беше по-разумно да не я запомнят с лошо.

— Все пак много ви благодаря за помощта, господин…

— Кларк. Кларк Стентън.

— Благодаря ви, Кларк. Ще ви потърся пак.

Рейчъл постави слушалката и слезе в барчето на долния етаж на библиотеката. Взе си чаша кафе без кофеин и се зае да обмисли следващите си ходове. Наближаваше пет следобед. Можеше да потегли за Сан Франциско и да върне колата на агенцията за автомобили под наем на летището. После да излети за Вашингтон. Ще изтегли пари от автоматите на аерогарата.

А от летище „Дълес“ ще вземе такси до най-близкия търговски център. Не може да се яви с тези дрехи в „Грийнбриър“, Западна Вирджиния. Най-добре ще е да спре за кратко в някой попътен мотел, за да вечеря, да вземе душ и да се освежи. И да обмисли плана как да действа по-нататък във Вирджиния.

Рейчъл допи кафето си и напусна библиотеката. Беше паднала есенна мъгла и бе станало по-хладно. Тя се огледа в двете посоки, за да провери за самотен мъж, който да се разхожда безцелно наоколо. Но не забеляза нито едно подозрително лице по протежение на цялото Оушън авеню.

„Той няма да пристигне толкова скоро. Навярно още е някъде по Източното крайбрежие.“

Но въпреки това тя неволно ускори крачка. По-сигурно беше час по-скоро да се махне от Кармел. Реши да не използва кредитните си карти, за да не бъде открита с помощта на банковите компютри. Тя не знаеше колко далеч се простират възможностите на преследвача й. Далеч не всеки можеше да разчита на достъп до банковите компютри, но с помощта на вътрешни хора по този начин можеше да се разбере от коя точка кое лице е изтеглило пари. Методът беше много полезен, ако ловецът не искаше преследваната жертва да разбере, че е вече по следите й. Така можеше да я издебне в най-неочаквания момент.

— Не, няма да го допусна!

Рейчъл разбра, че неволно е заговорила на глас, едва когато един възрастен джентълмен се спря пред нея на тротоара и я изгледа изумено.

Логан Смит зае мястото си в салона първа класа в самолета на „Юнайтед Еърлайнс“. След като се издигнаха във въздуха, лампите в салона постепенно загаснаха и започна кинопрожекция. Логан светна малката лампа над седалката, спусна масичката, постави отгоре преносимия си компютър и се залови за работа.

Мъчителната болка в гърдите му не намаляваше. Струваше му се, че някой е пробил със свредел широк отвор право към сърцето му, и не спира да го остъргва, чак до кървящите нервни окончания. През раната струеше ужасяващо леден вятър, който не му даваше покой, както разяден зъб с оголен нерв. Именно затова се стараеше да не си позволява нито минута бездействие. Не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за Моли, сега, когато нея вече я нямаше. Но как да изтрие от паметта си кошмарните кадри от онзи видеозапис? Докато не бъде абсолютно сигурен какво се е случило, няма да може да се успокои, за да се потопи в скръбта си като всеки опечален. Но след началния пристъп на мъка, Логан твърдо реши сам да се заеме с разкриването на убиеца. Защото само така ще може да застане лице в лице с него. На всяка цена искаше да го залови жив, но само при условие, че дотогава още не е станало ясно защо е загинала Моли.

Логан Смит въведе кода за свръзка с кабинета на Люсил Паркър. Зарадва се, когато разбра, че пръстите му вече бяха престанали да треперят и уверено намираха клавишите на компютъра. Наоколо цареше тишина. Само проблясъците на киноекрана в салона на самолета нарушаваха полумрака. И той се зае с това, което най-добре умееше да прави — да издирва и залавя престъпници.

Беше започнал кариерата си във ФБР преди двадесет години, веднага след колежа. За него онези времена си оставаха незабравими. Постепенно отмираше мрачната епоха на Хувър7, изпълнена с подозрителност и вътрешни интриги. Тогава пред Логан Смит се разкриха неочаквани възможности, особено когато той, за свое искрено удивление, откри у себе си талант на детектив.

Инструкторите в школата в Куонтико забелязаха необикновените способности на младежа и го посъветваха да постъпи в Криминалния отдел към ФБР. Логан прекара две години в Централата на Бюрото, в масивната сграда на Пенсилвания авеню, използван като дясна ръка на заместник-директора, което доста спомогна за възхода му. Тогава се случи онзи трагичен инцидент с опита за отвличане на самолет на международното летище в Балтимор. Смит беше сред първите, пристигнали на пистата, изпреварил дори специалния отряд. Шефът на отряда нямаше право да се разпорежда в терени, които са федерална собственост, затова Логан Смит грабна първия снайпер, попаднал пред очите му, прицели се и простреля гумата на колесника под носа на самолета. След четиричасова обсада, след дълги и мъчителни преговори с похитителите, агентите на ФБР превзеха самолета и измъкнаха отвътре изплашения счетоводител, който беше задигнал половин милион долара от сметката на шефа си и отчаяно се опитваше да напусне страната.

Агентите, довели преговорите до успешен край, привлякоха вниманието на медиите, но героят на деня беше Логан Смит. Той започна бързо да се издига в служебната йерархия, като се специализира в изкуството да овладява кризисни ситуации, при които се изискваше пълна мобилизация на всички умствени и физически сили. През следващите седем години му се наложи да преследва десетки престъпници от най-различен калибър. Логан вече сам не помнеше колко пъти беше кръстосал страната от Източното до Западното крайбрежие. Точно на тридесетия си рожден ден обаче, при поредната засада в Питсбърг, един куршум го улучи в гърдите и тогава за първи път се замисли за преходността на живота.

След раняването го повишиха с още един чин, връчиха му медал и го прехвърлиха към ЦРУ, в контраразузнаването.

Сега задачата на Логан Смит беше да залавя чужди шпиони. Предпочитаното средство срещу противниците вече не бяха пистолета и белезниците, а неколцината доверени лица в Министерството на финансите, по-специално — в управлението за държавни приходи. Той се зае да изучи всички съмнителни случаи още от 1919 година, когато е било учредено това управление. Особено интересни за него бяха разследванията срещу нацистките агенти през войната, а след нея — борбата с агентите на КГБ и с местните врагове като ку-клукс-клан и Бялата гвардия. В повечето от случаите решаващата роля при разкриването на престъпниците изиграваха документните улики, най-често банкови книжа.

„Тръгни по следите на парите“ — това правило беше станало ръководно в дейността на Логан Смит. Защо някой държавен служител внезапно се сдобива с луксозен ягуар? Защо решава да прехвърли децата си от скромната общинска гимназия в скъп частен колеж? Защо плаща огромна сума в брой за великолепно имение в околностите на столицата? Откъде има пари съпругата му да пазарува само в скъпите бутици на Неймън-Маркъс, а не в масово предпочитаните супермаркети на Мейсис, където за абонаментни покупки смъкват цените с 10 процента? И кой може да си позволи разходки посред зима до Карибските острови, в първокласни салони на чартърни самолети, до най-луксозните курорти на островите?

Логан упорито търсеше следите на парите, като се възползваше от слабостите и алчността на лицата, за които охолството винаги беше по-важно от всичко останало. С годините той разбираше все по-добре, че макар хората да бяха способни на удивителни по сложността си планове за ограбване на фирмите, в които работят, при най-строга тайна и безупречно алиби, накрая често се изкушават и допускат детински, банални грешки. Които понякога се оказват фатални. Например, да се полакомят и да си купят златен „Ролекс“. На няколко пъти му се наложи да работи в един отряд със сестра си Моли, когато трябваше да се разследват крадци с пагони…

„Не, сега не трябва да мисля за това.“

С усилие на волята той отново се взря в екрана на компютъра. Люсил му изпращаше по електронната поща последните резултати от паралелните разследвания на вашингтонската полиция и на Военната прокуратура. За съжаление, всички сведения можеха да се резюмират с две думи: нищо ново. Но поне най-после разполагаше с копие от официалния доклад след аутопсията.

Той си пое дълбоко дъх. Ноздрите му се издуха като на жребец, надушил опасност. Сълзите замъглиха погледа му. Моли беше умряла бързо, без да се мъчи. Според фармакологичните изследвания в кръвоносните й съдове били открити следи от опиати, така че по всяка вероятност е издъхнала петнадесет секунди след инжектирането им. Всички останали следи по тялото й са резултат от въздействия след смъртта.

Смит за втори път прочете рапорта на фармаколога. Беше чувал, че са измислени какви ли не смъртоносни коктейли, но за пръв път — такава ефикасна разновидност. Но все пак не беше трудно да се досети, че толкова силни опиати се прилагат само с една цел — когато се налага да се изтръгнат показания от жертвата. Водещият разпита не е бил аматьор — успял е да дозира прецизно сместа, но не е подозирал, че сърцето на Моли няма да издържи.

„Дали не го познавам? Дали не е някой от старите врагове? Или от сегашните ми противници? Възможно ли е да е отвлякъл Моли само защото тя е знаела нещо… Например, за да разбере какво зная аз за него? От какво се е ръководел убиецът — от страх или е търсел отмъщение?“

Логан Смит се наведе напред и пръстите му започнаха яростно да удрят клавишите. Искаше да прочете имената от списъка на все още незаловените престъпници, а след него и списъка на вече заловените през последните две години. Два часа погледът му не се отдели от екрана на компютъра. Прегледаните досиета и фотографии на десетки мъже и три жени бяха предостатъчни, за да се отврати от човешкия род. Отличителен белег беше отчаянието, изписано по лицата им, въпреки опитите да го прикриват под подигравателно наглите си усмивки. На Логан му бяха познати техният гняв и презрение към нормалните хора. Помнеше терористи, взривили обществени сгради, пълни с жени и деца. Знаеше колко бяха жертвите от откосите на автоматите на обезумели, подивели от злоба психопати.

Отново, за кой ли път вече, го завладя съмнението, което го мъчеше от години: „Защо все още има хора, които изпитват толкова дълбока, яростна омраза към себеподобните си?“.

Още дълго Логан Смит продължи с проверките на досиетата на престъпниците, които беше арестувал през многогодишния си стаж във ФБР. Люсил, останала в сградата на ФБР в Лос Анджелис, беше с една крачка пред него, защото именно тя трансферираше информацията към неговия преносим компютър, като черпеше сведения от компютърната зала в подземията на централната картотека на ФБР. Ровенето из стотиците архивни записи с телефонни заплахи за бомбени атентати причини на Люсил Паркър доста главоболия. Но най-много трудности създаде издирването на роднините и близките на заловени терористи — Логан не изключваше вероятността някой от тях да е причинил смъртта на сестра му, за да отмъсти за присъдата срещу своя брат, син или друг роднина. До началото на деветдесетте никой не обръщаше внимание на специалния отряд за борба с тероризма. Но после се заредиха заплахите от бомбени атентати — като Юнабомбър8 и Уейко9 — и отделът на Логан Смит внезапно стана по-популярен от моден шлагер. Тогава на Логан неведнъж му се налагаше да се среща не само с терористите, но и с техните роднини и близки.

Той отново прегледа списъка с подозрителните лица, като елиминира почти всички, с изключение на две имена, които му се струваха най-вероятни. На този първоначален етап от разследването Логан беше длъжен да проявява изключителна предпазливост, защото от опит знаеше до какви фатални заблуди може да доведе изграждането на невярна хипотеза за убиеца. Но имаше и факти, неподлежащи на съмнение — убиецът е притежавал някакви медицински познания, разбирал е от фармакология и е умеел да комбинира лекарства, познавал е вътрешния служебен ред във Военната прокуратура. Най-важното обаче беше умението му да забърква смъртоносни коктейли от опиати и стимуланти.

Смит изпрати по електронната поща обратно на Люсил двете имена, след което стана и се отправи към кабината на летците. Пред входа на сервизните помещения той видя стюардесите, седнали около масата с подносите с напитки, готови да бъдат поднесени на пътниците в двата салона. Едно от момичетата го забеляза преди другите и веднага се надигна, за да го обслужи, но Логан поклати глава и сам си наля чаша сода. Взе чашата и бутилката сода и ги отнесе до мястото си.

Сега идваше по-трудното — да изчака два часа. Не можеше да се заеме с нещо друго, защото не знаеше какви вести ще му изпратят от Вашингтон.

Моли беше мъртва. Президентът беше пожелал да разговаря с него. Зад президента всъщност стоеше съдията Саймън Естърхаус. Смит не познаваше добре този съдия, наскоро предложен за член на Върховния съд. Помнеше само, че беше председател на сенатската комисия, разследваща загадъчната смърт на генерал Грифин Норт.

Връзката между Естърхаус и Норт беше очевидна за Логан Смит. Можеше да разбере и повишения интерес на президента към доклада на сенатската комисия. Но какво общо е имала сестра му с всичко това? Доколкото знаеше, тя никога не се беше срещала нито с Естърхаус, нито с Норт. Но очевидно е имало някаква връзка — и то толкова сериозна и опасна, че за нея не се споменава никъде нито дума. Освен зад плътно затворените и строго охранявани врати на Белия дом.

„В какво си се забъркала, Моли? Кога си се препънала в някакво заспало чудовище, толкова ужасно и кръвожадно, че щом си го събудила, то се е надигнало и те е погълнало?“

11.

Стивън Коупланд се интересуваше как може да си купи вила край Атланта. Най-много му хареса квартала Бъкхед. Искаше да приключи до обяд обиколката, придружаван от елегантната служителка от бюрото за продажба на недвижими имоти. Но те двамата така си паснаха, че не усетиха кога стана време за обяд. Да обядват заедно, беше съвсем естествено продължение на сутрешния делови оглед, преди да посетят след това следващите обекти от списъка.

Наближаваше четири следобед, когато тя най-после го замъкна до предпочитания от нея хотел — фамозния „Риц Карлтън“. Стивън се измъкна от колата й и пооправи сакото си, чиито джобове бяха порядъчно натъпкани с рекламни брошури и информация за недвижими имоти от всички категории. Тя го накара да й обещае, при това два пъти, че ще й позвъни веднага щом вземе решение за сделката.

Коупланд се усмихна в отговор на сърдечния поздрав на портиера и кимна към администратора на хотела, който не бе забравил името му. Стивън Коупланд обожаваше хотелите от веригата „Риц Карлтън“. В този хотел специално най-много му харесваше апартаментът на последния етаж, от който се откриваше приказна гледка към центъра на Атланта. И сега не пропусна да се наслади на панорамата, докато освобождаваше джобовете на сакото си от брошурите. После отвори капака на шкафа с телевизора, за да хвърли един поглед на следобедните новини по Дабълю Екс Ай Ей — местният телевизионен канал, препредаващ емисиите на Ен Би Си. Водещият започна да чете новините, докато Стивън още не беше излязъл от банята, облицована в мрамор от пода до тавана.

Тъкмо посягаше да затвори плъзгащата се врата на душкабината, когато чу съобщението от Вашингтон за поредното убийство… Стивън грабна първата хавлия, попаднала пред очите му, уви я около кръста си и притича в хола — тъкмо навреме, за да хване началото на репортажа от кореспондента във Вашингтон, посветен на бруталното убийство на жена офицер от Военната прокуратура, чийто труп бил открит в Джорджтаун, в изоставеното крило на Училището за деца на служители от дипломатическите мисии.

Очите на Коупланд зашариха диво из стаята, преди да се приковат върху телефона. Червената лампа на автоматичния секретар не мигаше, което означаваше, че днес никой не го беше търсил. Моли му беше обещала, че първото, което ще стори днес, ще бъде обаждането до тази стая, в този хотел, в този град.

В същия миг името на Моли беше изписано долу на екрана. До края на репортажа водещият непрекъснато го повтаряше, придружено с отвратителните детайли за начина, по който е била измъчвана, а накрая — и със заключението на патоанатомите след аутопсията…

Съобщението приключи със стандартната безсмислица: „Разследването продължава и компетентните власти се надяват в най-скоро време да могат да ви предоставят повече подробности по този трагичен инцидент, който…“.

Коупланд приседна на облегалката на фотьойла, грабна дистанционното и се зае трескаво да превключва каналите. Но по Си Ен Ен вече бяха приключили с новините и сега вървеше поредното шоу с въпроси и загадки, явно подбрани за малоумници.

Той моментално натисна копчето за спиране на звука и посегна към телефона. Телефонистката на хотела му обеща, че пиколото незабавно ще му донесе днешните броеве на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Ръката му трепереше така силно, че едва на третия път успя да постави слушалката върху плиткото гнездо на апарата. Изведнъж му стана много студено. Гол, той се втурна обратно към банята. Навлече плътен хавлиен халат, щедро предоставен от управата на хотела, и пристегна шнура около кръста си повече от необходимото. Не осъзнаваше, че причината за тези трескави движения е бясното препускане на десетките предположения в пламналия му мозък, преплитащи се с неясния образ на майор Смит — очите й блестяха от гняв, преди да се разделят в къта за пушачи в чакалнята на летището в Атланта. Тогава тя не беше споменала нищо, само гневният й поглед я бе издал.

Очите му отново се насочиха към екрана. Все още нищо. Течеше спортна емисия.

Моли… майор Смит, която му беше дала искрен, разумен съвет. Препоръка на професионалист. Още виждаше напрегнатия й поглед под ярката светлина на прожекторите.

„Каква полза сега от мъдрите й съвети! Да ги беше запазила за себе си. Нещастница, да се остави да я убият като куче!“

Но кой беше убиецът? Същият невидим екзекутор, от когото тя се опита да укрие следите на Стивън и Бети? Не, Коупланд, не искаше да повярва на тази версия. По телевизията споменаха за жестоко убийство, след като жертвата е била измъчвана. Не, това е някакво съвпадение… Лош, по-скоро злочест късмет. Защо от колодата карти се беше обърнало точно асото спатия?

Коупланд прехапа устни. И докато червената пелена на гнева още замъгляваше погледа му, на вратата внезапно се почука. Той скочи, завтече се и я отвори. Видя изумената физиономия на пиколото — момчето гледаше смаяно почервенялото от гняв лице на Коупланд. Подаде му вестниците, Коупланд пъхна няколко монети в шепата му и сърдито затръшна вратата, без да продума.

След няколко минути килимът в стаята беше осеян със страниците от вестниците. Настанил се с кръстосани крака върху дивана, Коупланд беше взел само страниците с двете статии, посветени на убийство на Моли Смит.

Единственото сигурно нещо беше смъртта на майор Моли Смит. Снимките го доказваха по категоричен начин. Коупланд знаеше, че ако заключението на съдебните лекари относно часа на смъртта не беше погрешна, то тя наистина не е имала време да му позвъни в Атланта. Според пресмятанията, едва ли е успяла да стигне много далеч от летище „Нешънъл“ край Вашингтон, преди да бъде отвлечена.

Коупланд нито пушеше, нито пиеше, но сега изпита непреодолима потребност от нещо отпускащо. Бети… Да, нуждаеше се от Бети. Да поговори с нея, да чуе гласа й. Трескаво се зае да пресмята колко може да бъде сега часът в Аризона според тамошното часово време. Три пъти повтори наум изчисленията, за да е сигурен, че няма да допусне грешка. Да, най-вероятно е сега тя да е още в леглото. Може би се е прибрала много уморена — нейният полет беше по-дълъг от неговия, после е пътувала с автобус поне два часа, а може и повече, ако е имало престои по пътя.

„Ами ако вече убиецът я е настигнал…“

Коупланд изтича до банята, за да повърне в тоалетната чиния. Извърна се към душа с хълцане и остана там, докато стичащата се вода най-после успя да отпусне нервните му тикове. После се наметна с още влажната хавлия и се довлече до спалнята. Приседна на ръба на леглото с поглед, втренчен в телефона.

Помнеше наизуст номера на Бети в Аризона. Но не можа да събере смелост да й позвъни — не беше сигурен кой ще му отговори, ако въобще някой вдигне слушалката.

Все пак можеше да предприеме нещо, което да го успокои — нещо практично, което Моли навярно би одобрила — ако още беше жива. Той набра номера, който тя го бе накарала да запомни наизуст. Трябваше да го набере два пъти, понеже от вълнение първия път забрави да започне с „8“ — кода за междуградски разговори от Атланта.

Един телефон в зоната, избирана с код 703, започна да звъни. Коупланд може би подозираше, но не можеше да знае със сигурност, че това е номерът на домашния телефон на Моли Смит в апартамента й във Форт Белвоар. Но не предполагаше, че всички разговори от този телефонен пост автоматично се записват от телефонната компания „Бел Атлантик“ по специалното настояване на Военната прокуратура.

Но дори и да знаеше всичко това, той нямаше откъде да научи, че към телефона в апартамента на Моли Смит е включено подслушвателно устройство. Не знаеха нито във Форт Белвоар, нито в телефонната компания. След като беше привършил с огледа на апартамента, Инженера беше отворил телефонния пост в сутерена на сградата, за да монтира устройството за електромагнитно засичане на разговорите. За да установи от кой номер е всяко външно повикване, на това устройство му бяха достатъчни само тридесет и пет секунди. При десетото позвъняване Коупланд задържа линията за двадесет и две секунди.

Можеше да изчака още, като остави линията включена, със слушалка, притиснатата към ухото си — отчаян дали въобще ще успее някога да се свърже. Обаче на единадесетия път отсреща се чу някакъв непознат глас:

— Ало?

Коупланд беше толкова изненадан, че за малко да отговори на непознатия. Но гласът беше мъжки, твърд и спокоен, а Моли му беше гарантирала, че никой друг, освен нея, не знае този номер. „Полицията е там“, помисли си Коупланд и веднага затръшна слушалката.

Цифровият часовник на телефона беше замръзнал на 33 секунди.

Следващият път, когато се осмели да погледне към часовника, беше чак след половин час. Коупланд се надигна от леглото, отиде до хладилника, извади малка бутилка със студена минерална вода и я изпи на един дъх. Моли беше мъртва. Някой се беше добрал до номера на телефона, за който тя му бе казала, че никой друг няма да знае.

Разтвори плъзгащата се врата към балкона и излезе навън в полумрака. По залез Атланта бе много красива. Коупланд си спомни за Бети. Тя беше жива, той можеше да се закълне. Интуицията му не го лъжеше. Това, което се бе случило във Вашингтон, не я засягаше.

Нито сега, нито за в бъдеще.

Тази насока на разсъждение го зарадва. Ако Моли е разкрила пред някого къде се укриват двамата информатори, той вече щеше да е мъртъв. Или поне отвлечен. Самолетите поглъщаха разстоянието между Вашингтон и Атланта само за час и петдесет минути. Всеки преследвач отдавна щеше да е пред вратата на стаята му в хотела.

Но Моли вече беше мъртва и по всяка вероятност беше отнесла в гроба тайната си за двамата информатори — за него и за Бети. Те бяха в безопасност, поне засега. Разполагаха с достатъчно време, за да преодолеят първоначалната паника, да се окопитят и да обмислят изход от ситуацията, в която се бяха озовали. Не е възможно Моли Смит да е била единствената, която е знаела за тях. Навярно някъде във Военната прокуратура се съхраняват данни. Хората, ангажирани с разследването на убийството на Моли, може би ще се натъкнат на тези данни. Те са военни следователи, опитни и сериозни специалисти…

Тези мисли не го напуснаха, докато накрая не успя да убеди сам себе си, че нито той, нито Бети имат основания за паника. Всичко ще се уреди, само трябва да изчакат няколко дни. Все едно че временно са заседнали в повреден асансьор между етажите и се налага да изчакат спасителния отряд. Помощта ще дойде, рано или късно.

Стивън Коупланд посегна към телефона и набра номера в Аризона. От другата страна на линията Бети вдигна слушалката след третото позвъняване. Гласът й, издаващ, че току-що става от леглото, му подейства успокояващо.

— Здравей, любов моя — тихо започна той.

— О, Стивън! Така ми липсваш… Отначало си помислих, че Моли се обажда. Още не ми е позвънила.

— Знам това, скъпа.

Служителят от охраната към Белия дом, който посрещна Логан Смит на летище „Дълес“, го поведе през залите на терминала и го покани да се качи в черния олдсмобил, паркиран до тротоара. Посрещачът отвори големия куфар и Логан Смит видя вътре един от костюмите си, грижливо изгладен и внимателно сгънат.

— Вашата секретарка ми препоръча да избера синия костюм. В гардероба ви намерихме още два костюма. Надявам се, че не съм сбъркал с избора.

— Ще свърши работа — успокои го Логан Смит.

Преди петнадесет години той беше купил просторна вила в Чеви Чейс, околностите на Вашингтон. Тогава си мислеше, че е направил разумна инвестиция. Наистина разумна беше, но вилата така и не се превърна в негов дом.

Служителят спусна капака на куфара и отвори задната врата на лимузината.

— Можете да се преоблечете в една от гардеробиерните на Белия дом. Разполагаме с достатъчно време.

— Не, нямаме време за губене — сряза го Логан и го изгледа недоволно.

Пътуването из столицата им отне по-малко от четири-пет минути. Смит не беше идвал във Вашингтон от времето, когато участъкът от Пенсилвания авеню, точно срещу Белия дом, беше затворен за движение и превърнат в пешеходна зона. Сега, докато оглеждаше променения пейзаж, той си повтаряше, че всичко наоколо изглежда по-приятно, по-празнично, макар поводът на посещението му да беше толкова тъжен.

Лимузината се плъзна покрай масивните колони на Източния портал и спря под колонадата пред служебния вход. Един агент от специалните служби провери документите му, след което го отведе през крилото за прислугата в тясно помещение, приличащо на стаите за почивка на учителите в гимназиите.

— Тук, на тези закачалки, оставяме шапките си — обясни му агентът от охраната. — Ако желаете, ще ви отведа до банята, до някоя от душкабините. При умивалниците има прибори за бръснене и кърпи. — Мъжът погледна часовника си. — Президентът има гост, но ми нареди да ви заведа веднага щом бъдете готов.

— След десет минути.

Смит набързо взе един душ и се избърса. Костюмът му, необличан от месеци, се оказа малко възширок, но нямаше време за колебание — агентът го чакаше в коридора.

Логан Смит не посещаваше за пръв път Белия дом — вече се бе срещал с президента два пъти, така че сега не изпитваше страхопочитанието, присъщо на групите от туристи и ученици, всекидневно обхождащи разрешените за посещения салони. Ако човек се огледаше по-внимателно, щеше да забележи тук-там следи от износване — оредели ресни по краищата на килимите, ожулена боя по корнизите и фризовете. Както навсякъде във Вашингтон, и в Белия дом имаха проблем с плъховете. Една от предишните първи дами, Барбара Буш, веднъж се натъкнала на плъх, удавен във ваната.

За изненада на Смит, агентът не го поведе към Овалния кабинет през тържествената зала, а го покани да го последва в асансьора, макар че трябваше да стигнат само до втория етаж, където бяха апартаментите на президента и първата дама. Смит и агентът се озоваха в библиотеката, в непосредствена близост до спалнята на президента. Помещението беше приятно затоплено, облицовано с ламперия от кленово дърво, пропито с аромата на стара кожа и пергамент. Всички мебели бяха доста стари, от Нова Англия, удобни, макар и леко поизносени. Президентът, само по тъмносиня жилетка, риза и светлокафяви панталони, приличаше повече на средно заможен джентълмен от Средния Запад.

— Здравей, Логан. Много съжалявам за тежката загуба.

— Благодаря ви, господин президент.

Президентът му подаде един плик, затворен, но незапечатан.

— Искам да науча мнението ти за това, което е вътре. Прочети го.

В плика Логан намери документ, само от една страница, относно формалностите около погребението на Моли, описани от командира на церемониалната военна част във Форт Майер, Арлингтън, към Трета пехотна дивизия, известна като „Старата гвардия“, уреждаща погребенията на геройски загиналите офицери.

— Ако се появят някакви проблеми или ако поискаш да направиш още нещо за нея, само ми се обади и всичко ще бъде уредено.

Смит сгъна листа и отново го постави в плика.

— Не, сър, всичко е предвидено точно така, както тя би пожелала.

Той усети върху лицето си напрегнатия, изпитателен поглед на президента.

— Съжалявам, че нарушавам траура ти, Логан, но има още неща, свързани с Моли, които трябва да узнаеш.

— Слушам, сър.

Президентът прокара ръка през косата си.

— За бога, просто не знам откъде да започна.

— Ако се отнася до причината, поради която сестра ми е била убита, моля ви, сър, кажете ми го направо, без заобикалки.

Президентът нервно потри ръце, като човек, току-що прибрал се от студа в топла стая и веднага приближил се към огъня, пламтящ в камината.

— Нека да започнем с това, в което сме напълно сигурни.

Докато го слушаше, Логан Смит си помисли, че президентът подбираше изразите си много грижливо. Нищо чудно дори да ги бе изрепетирал два-три пъти. Но Логан нямаше откъде да знае, че по-голямата част от това изказване президентът дължеше на съдията Саймън Естърхаус.

— Така че, скоро ще разкрием цялата истина около това ужасно престъпление. Знаеш, че когато се заема с нещо, винаги го довеждам до успешен край. — Президентът окуражаващо потупа Логан по рамото. — Сега трябва да се разделим, но ще оставя Саймън да ти прави компания. Той има грижата да те запознае с останалото.

— Слушам, сър — чинно отвърна Смит.

Президентът излезе от помещението и го остави сам.

Като че ли едва сега сетивата на Логан се пробудиха и той си спомни блясъка на обувките на президента, потъващи в дебелия килим, уханието на одеколона му, тихото прещракване на бравата на вратата, внезапното смаляване на помещението в мига, в който остана сам в него.

— Аз съм Саймън Естърхаус. Моля ви, приемете моите съболезнования.

Логан Смит го изгледа предпазливо. Мъжът пред него беше широкоплещест, но без излишни килограми. Очевидно костюмът му бе ушит по поръчка, защото му стоеше чудесно. Одеколонът му не беше като този на президента — вместо уханието на лавандула от Естърхаус се разнасяше някакъв по-фин аромат, макар че не успя да го разпознае.

Смит познаваше Естърхаус от Службата към специалния военен съд, създаден през 1978 година по силата на Закона за следене на агентурата на чуждите разузнавания. Към този съд бяха привличани областни прокурори от всички щати, защото трябваше да се разглеждат дела, свързани с терористични актове, в които бяха замесени както чужденци, така и граждани на САЩ. Сред съдиите Саймън Естърхаус изпъкваше със своята решителност и компетентност. Логан Смит си припомни, че нито веднъж съдията Естърхаус не беше отклонявал молби за преразглеждане на присъдите.

— Предполагам, че е истински шок за вас — започна Естърхаус.

— Познавахте ли Моли? — попита Смит.

— Всъщност… аз никога не съм се срещал с нея… Не, не я познавах.

Естърхаус веднага пристъпи към следващия пункт, защото долови гнева, надигащ се в погледа на смълчания си събеседник.

— Ние ще направим всичко възможно, за да ви преместим от Лос Анджелис, защото такова е решението на президента. Но ако се окаже, че ще работя рамо до рамо с вас, необходимо е да съм наясно със следното: готов ли сте да се нагърбите с тази тежка отговорност? Защото в противен случай ще ви бъдат възложени други задачи, които не са свързани с разследване на причините за смъртта на сестра ви.

В погледа на Логан припламнаха гневни искри, но той съумя да ги прикрие доста бързо. Съдията си каза, че точно такава реакция би трябвало да се очаква според психологическия му профил, педантично приложен към служебното досие на федерален агент. Явно този Смит беше упорит и взискателен, при това взискателен преди всичко към себе си. Очевидно нямаше да позволи някой да го измести от предстоящото разследване.

— Кажете ми с какви данни разполагаме досега — помоли Смит.

— Нищо извън това, което вече ви е известно. Но аз се надявах, че вие с Моли сте споделяли по някоя дума за следствените дела, с които е бил натоварен всеки от вас двамата. Напоследък тя е работела доста интензивно по един объркан случай. Помислих си, че не е изключено да се е консултирала с вас за някои свои предположения, хипотези, а може дори и да е търсила помощта ви.

— Очевидно не сте познавали Моли — въздъхна Логан. — Тя никога не би постъпила така. Почти не разговаряхме по служебни въпроси. — Той се поколеба за секунда. — Тя обичаше да установява дистанция между себе си и останалите, дори и да са сред най-близките й хора. Това понякога ме вбесяваше, но тя си беше с особен характер, още от дете. Твърдеше, че след като напусне кабинета си, оставя там всичките си служебни проблеми.

Естърхаус подаде на Логан Смит шест прошнуровани листа от фотокопиран ръкопис. Съдията разбра, че Логан веднага позна почерка на Моли.

— Това е единственото, което намерихме като документация по последните й разследвания. Поне засега не сме открили нищо друго.

— А къде точно го намерихте?

— В нейния банков сейф. Заедно със свидетелството й за раждане и с други важни документи. Съжалявам, но не можехме да чакаме пристигането ви, за да поискаме вашето разрешение.

Логан само кимна, облегна се на стола и започна да чете. Всички подробности издаваха характерния стил на Моли — сбит, подреден, логически последователен. Единствената особеност в този текст беше прекалената употреба на въпросителните знаци. А също и кодираното означение с господин X и госпожица Y — явно Моли беше решила да бъде крайно предпазлива. Навсякъде, където ставаше дума за двамата информатори, понятията бяха така кодирани, че читателят да не може да се досети къде работят и живеят тези хора, как са се свързали с Моли, как е решила Моли да ги използва за целите на разследването.

— Нещо говорят ли ви тези редове? Можете ли да се досетите за имената им?

— Не.

Естърхаус не беше изненадан. Имената Коупланд и Ъндъруд нито веднъж не се споменаваха в записките на Моли, защото навсякъде бяха подменени с кодовите им означения. Инженера, който пръв беше прочел тези бележки, изрично беше настоявал да бъдат изтрити от страниците, защото не искаше Логан Смит да открие информаторите. Планът му беше да повикат на помощ Логан Смит и да му дадат широки пълномощия да разследва смъртта на сестра си. Инженера очакваше Логан Смит да открие следите на Рейчъл Колинс, която пък да го отведе до скривалищата на двамата информатори. Тогава Коупланд и Ъндъруд ще станат лесни мишени и ще бъде възможно да се пристъпи към финалната фаза.

— А какво ще ми кажете за това лице? — попита съдията Естърхаус и посочи към една от страниците.

— Рейчъл? Моли я въведе в професията. Не съм се срещал с нея, но съм я виждал на снимки с Моли.

— Много ли бяха близки?

— За нея Моли беше като по-голяма сестра. Доколкото си спомням, Рейчъл е доста своенравна личност. Предполагам, че са си приличали по характер с Моли.

— Като младши военен следовател Рейчъл Колинс е била пряк помощник на майор Моли Смит, но е действала почти винаги извън кабинета й. Смятате ли, че покойната ви сестра се е доверявала на Колинс?

— Дотолкова, доколкото въобще се доверяваше на колегите си.

Логан Смит му върна листата. Не искаше повече да ги държи в ръцете си, защото разбираше, че написаното в тях може би бе довело до смъртта на Моли.

— А къде е сега Рейчъл Колинс? — попита той.

— Именно това се надявах да узная от вас — отвърна Естърхаус. — Но съм длъжен да ви информирам, че преди да ви задам този въпрос, се разпоредих да я търсят навсякъде, където има вероятност да бъде открита. Но от нея няма и следа. Тя не се обади, макар че е изключено да не е научила за гибелта на майор Смит, след като новината беше разпространена от всички медии.

— Но ако и тя е била убита?

— Не вярваме. Нека да разсъждаваме логично — убиецът е можел да скрие тялото на Моли Смит, но не го е направил. Оставил го е там, където го открихме, и то доста бързо. Ако след това е тръгнал по следите на Колинс и е успял да я убие, защо още не е открито нейното тяло?

Логан Смит беше принуден да се съгласи с логиката на съдията.

— Следователно, искате от мен да открия Рейчъл Колинс — изрече той.

— Само тя би могла да знае имената на двамата информатори. Надяваме се да се досетите за нещо, за което ние и не подозираме. Някакви подробности, за които Моли може да ви е споменавала…

— Какво предприехте, за да я откриете?

— Специален отряд от Военната прокуратура от Форт Белвоар се занимава с кредитните й карти. Имаме записи от разговорите, провеждани от кабинета на Моли Смит. Изпратихме един от най-опитните агенти в Кармел, Калифорния, където се намира къщата на Рейчъл Колинс. Но не вярваме, че ще успее да попадне на следите й.

— Звучи ми така, сякаш сте завардили всички възможни изходи.

— Не съм привърженик на крайните оценки. Зная, че убиецът на Моли Смит не разсъждава по този начин. Очевидно всичко зависи от това дали вие пръв ще откриете следите й.

Естърхаус придърпа стола си по-близо до стола на Логан Смит.

— Очаквах да науча много повече от този разговор. Но сега ми се струва, че е възможно да знаете нещо, за което дори и вие самият не си давате сметка. Ако прочетете още няколко пъти записките на Моли Смит, може би ще успеете да откриете нещо между редовете. Може би ще си спомните какво ви е споменала тя за Рейчъл Колинс, някакви третостепенни подробности, на които тогава не сте обърнали внимание. Или лични ваши наблюдения и впечатления, от които да извлечем указания къде може да се е укрила Колинс и как реагира в екстремни ситуации.

Логан Смит вече се беше опитал мислено да проследи тези нишки, но не спомена за това пред Естърхаус. Доста отдавна, още в началото на кариерата си, той беше научил една горчива, но полезна истина — висшестоящите, ако не успеят да те убедят с добро или със зло, често се улавят за всяка изпусната от теб дума, дори и най-незначителната, за да проникнат в мислите ти — ако си толкова неразумен, че да ги споделиш с тях. Освен това се стремят да използват дори и най-беглите предположения, като превръщат хипотезите в доказани факти. Но ако усилията им не бъдат възнаградени, тогава разочарованието им прераства в гняв, който се стоварва върху главите на подчинените.

— Да поговорим още за тази Колинс, господин съдия — обади се Логан Смит. — Какво още можете да ми кажете за двамата информатори? Няма ли нищо за тяхната самоличност в записките на Моли?

— Нищо. Запечатахме кабинета й във Форт Белвоар. Но вие можете да го посетите още утре, ако желаете. Може би ще успеете да откриете нещо, което се е изплъзнало от погледа ни.

Естърхаус млъкна, колебаейки се как да продължи разговора.

— Има още една причина, поради която ни е необходимо вашето съдействие за откриването на Рейчъл Колинс. Дори Моли да не е споделила с Колинс какво е успяла да разкрие във връзка със смъртта на генерал Норт, дори и да не е споменала пред нея имената на информаторите си, все пак може да е споменала нещо за тези така наречени господин X и госпожица Y. Кой знае… Не е изключено Моли Смит да е оставила някъде копие от документи, в случай, че нещата се объркат. Намерете Колинс, а ние после ще се погрижим да открием двамата информатори.

— Уведомихте ли моите началници, че се налага да се заема с тази непредвидена операция?

— Още не сме ги уведомили. Президентът иска да е напълно сигурен, че ще поемете задачата. Сега ще се свърже с Холингсуърт и ще му съобщи, че оставате на разположение на следователите от Военната прокуратура. Мога да ви обещая, че никой няма да пречи на разследването ви.

— Ще се нуждая от първо ниво на достъп.

Това беше много по-широко ниво на достъп до секретната информация от това, с което досега бе разполагал федерален агент Логан Смит — в цялата държава не повече от двеста души притежаваха подобни пълномощия.

— Президентът ще подпише необходимия документ.

— Искам също да ми бъде разрешено да докладвам само на вас, господин съдия.

Естърхаус кимна.

— Президентът вече ви обясни, че при никакви обстоятелства не може да се допусне изтичане на информация по случая. Сега, когато само ние тримата ще знаем всички детайли, ще бъде по-лесно да се опазят тайните.

— Разбира се, ще ми е нужен секретен телефонен номер, чрез който да мога да се свързвам с вас.

— Ще ви дам два — един в кабинета ми и един в дома ми.

Логан Смит се реши да зададе още един въпрос, най-важният за него:

— След като намеря Рейчъл Колинс и двамата информатори, какво да предприема, ако случайно се натъкна на убиеца…

Естърхаус отмести поглед към стената, някъде над дясното рамо на Смит.

— Тогава ще имате право да постъпите според ситуацията — предпазливо процеди той. — Очевидно имате опит в обезвреждането на опасни престъпници. Ако не ви остава друг изход, искам да кажа ако се налага да се сражавате за живота си…

Тъкмо това искаше да чуе Логан Смит. Нито веднъж повече този въпрос не беше повдигнат от двамата събеседници.

След като изпрати Логан Смит, Естърхаус се върна в президентския апартамент. Наля си едно питие от бара и се загледа през прозореца към дърветата в парка, чиито листа проблясваха, мокри от дъжда. Утре или на следващия ден ветровете щяха да оголят короните на дърветата и листата да се разпилеят по земята като умиращи души. Всяка година тази тъжна картина се повтаряше.

Съдията потръпна леко, когато уискито парна гърлото му. Вихрите вече се бяха разфучали, по-студени и по-смъртоносни от очакванията на Саймън Естърхаус. Всичко започна от решението на Инженера да открие скривалището на Моли — той беше споделил за разкритието на Саймън Естърхаус, след което му беше предложил да подправят записките на Моли, за да ги използват като примамка.

Инженера, каза си Естърхаус, беше напълно прав по този въпрос. Логан Смит веднага захапа примамката и се впусна по следите на Рейчъл Колинс и на двамата информатори. Инженера очакваше Смит да го отведе до убежището на Рейчъл и сега съдията не можеше да отрече, че и този път се бе оказал по-прозорлив от всички останали. Логан Смит печелеше двойно от това преследване — имаше възможност да докаже лоялността си към президента и същевременно да смири яростта си, като отмъсти за убийството на сестра си. Инженера предполагаше и че Смит ще направи всичко възможно да надуши следите на убиеца, което в същото време щеше да бъде изпитание за пълномощията, които му беше обещал съдията Естърхаус.

Разбира се, след като Логан Смит откриеше Рейчъл Колинс и информаторите, той и Колинс не биваше да остават живи, защото първото, с което щяха да се заловят, щеше да бъде да отмъстят за Моли Смит. Инженера трябваше да се погрижи и за тях.

Едва тогава ще мога да си отдъхна, каза си Естърхаус.

Съдията допи уискито си и внимателно остави чашата на подноса. Усещаше гърлото си стегнато. Очите му се насълзиха. Алкохолът винаги му действаше така. Но все пак му помагаше да скрие от очите на околните разкъсващите го съмнения…

12.

В Сан Франциско късметът се усмихна на Рейчъл. Тя паркира взетата под наем кола на паркинга, запазен за гостите на хотела към летището, след което побърза да разглоби пистолета си. Напъха частите в платнения сак, преди да го изпрати до Вашингтон като колет по пощата. Когато приключи с подготовката, младата жена окачи ключовете от колата на арматурното табло и затръшна вратата. След ден-два охраната към хотела ще се заинтересува от изоставения автомобил. Ще проверят в компютъра на рецепцията, където се регистрират не само гостите на хотела, но и номерата на колите им. След като не открият номера на колата, ще повикат пътната полиция, които от своя страна ще се свържат с агенцията за отдаване на автомобили под наем.

Рейчъл избра този хотел, защото наблизо се намираше филиал на банката „Уелс Фарго“. Вместо да показва паспорта си на чиновника зад гишето, тя постави абонаментната си карта за пряка речева връзка с компютъра на банковия клон. Обаче сумата, която искаше да изтегли, се оказа над лимита, за който беше програмиран автоматът, така че Рейчъл все пак не можа да избегне разговора с чиновника. За щастие, той не й поиска документ за самоличност — стори му се излишно, след като автоматът беше свършил вече това вместо него — само я попита в какви банкноти да бъде осребрена сумата. Рейчъл знаеше, че не е много разумно да пътува с толкова едра сума в брой, но не искаше да спира някъде по пътя за допълнително теглене. На всичкото отгоре, тегленето на пари се усложняваше, ако се извършва извън щата Калифорния, в който беше регистрирана нейната банкова сметка. Банката „Уелс Фарго“10 беше прочута с либералното си отношение към клиенти, изпаднали в затруднение. Рейчъл Колинс беше стар клиент. Притежаваше кредит близък до максималната сума. Чиновникът първо провери кредитния й лимит, след което помоли Рейчъл да изчака няколко минути, за да бъдат преброени пачките с банкноти.

От банковия клон Рейчъл се отправи към хотела, за да вземе автобуса до терминала. След като премина през гишето за паспортна проверка, тя си купи дъвка и тъмни сенки за очи от първия павилион, който се изпречи пред нея в залата за заминаващи пътници. Веднага след това се скри в дамската тоалетна. Постави обилен слой от сенките под очите си. Разроши смело косата си, за да заприлича на хипи. С помощта на дъвката долната й устна се изду до неузнаваемост. Така „издокарана“, с мръсното сако, с опърпан сак и стари ботуши, тя спокойно можеше да мине за закъсала стопаджийка, кой знае защо пръкнала се на летището след многочасово киснене по магистралите, водещи от бадемовите плантации в централна Калифорния към Сан Франциско.

Вече бяха повикали пасажерите за директния полет до летище „Дълес“ във Вашингтон, когато Рейчъл се изправи пред гишето за проверка на билетите, стиснала няколко стотачки в шепата си. Служителят я изгледа състрадателно и промърмори дежурните въпроси, докато подпечата билета й. Въобще не си направи труда да й поиска документ за самоличност.

Самолетът, изпълняващ директния полет Сан Франциско — Вашингтон, прелиташе вече над забележителните архитектурни паметници в столицата, когато слънцето изскочи иззад облаците, за да залее отново, за последен път преди залеза, горните етажи на по-високите сгради с ослепителните си златисти багри. Рейчъл се успокои. Никой не й обръщаше внимание — всички пътници притиснаха носове към плексигласовите люкове, за да се насладят на гледката с възторжени възклицания. Тя самата не видя нищо, освен мрачната гледка към гробището Арлингтън, чиито кръстове й заприличаха на току-що покълнали цветя. На места последователността на идеално опънатите редове се нарушаваше. Може би там имаше пресни гробове и почвата още не беше се слегнала. Както гроба на Моли, въздъхна Рейчъл и спусна сенника над прозорчето.

Щом кацнаха на пистата на „Дълес“, Рейчъл веднага се отправи към изхода за пътници с автомобилен превоз. Почти беше стигнала вратата, когато някаква разправия на десетина метра от нея привлече вниманието й. Група туристи се суетеше около гишето на една от агенциите за автомобили под наем, обсипвайки с гневни викове нещастния представител на агенцията. Рейчъл притежаваше златна кредитна карта за всички транспортни агенции, затова не възнамеряваше да използва много по-евтината пластмасова карта при наемането на автомобил. Приближи се до автомата и натисна бутона за местните маршрути на компанията за автобусни превози „Грейхаунд“. Послушната машина й обясни, че в седем часа тази вечер ще има експресен автобус от летището до Уайт Сълфур Спрингс — курорта в Западна Вирджиния, посещаван нееднократно от Моли Смит.

Рейчъл се промъкна в навалицата и се спря до широкоплещестия мъж пред гишето, чийто баритон се извисяваше над крясъците на останалите туристи.

— Слушайте — изкрещя мъжът в лицето на представителя на агенцията, — моята компания е направила при вас резервация на мое име още преди три дни. Никак не ме трогват обясненията ви, че проклетите ви компютри са блокирали! Намерете ми резервацията!

Служителят се сви уплашено. С треперещ глас се зае да обяснява на разгневените клиенти, че техните резервации са потънали някъде в дебрите на твърдия диск на блокиралия компютър.

Рейчъл съзря в тази суматоха благоприятна възможност и веднага забрави за автобусите на „Грейхаунд“. Хлътна в най-близката дамска тоалетна и след три минути отново се появи пред най-гъстата тълпа, но вече без следа от сенки по клепачите. Сега тълпата се бе преместила към съседното гише на поредната агенция за коли под наем, за да тормозят младото момиче, онемяло от страх зад стъклената преграда пред празния компютърен екран.

— Хм, госпожице… чудя се дали ще можете да ми помогнете — кротко започна Рейчъл, като се постара да произведе най-милия си тембър. — Да, разбрах, че имате някакви проблеми с компютрите. Но може би ще се уреди нещо за мен.

— Съжалявам, но дори и да имате резервация, точно сега с нищо не мога да ви помогна.

— Там е работата, че нямам — унило въздъхна Рейчъл и подпъхна под преградата служебната си карта с щемпела на Военната прокуратура. — Но се нуждая спешно от кола. Много е важно да не закъснея. Не само за мен, но и за шефовете ми. Не може ли да попълните документа на ръка? Зная, че ще отнеме време, но ще ви изчакам.

Служителката се усмихна вяло, докато оглеждаше картата на Рейчъл Колинс.

— Имате ли златна кредитна карта?

— Да, имам, но специално за това пътуване предпочитам да платя в брой. По-дискретно е, не знам дали ме разбирате…

Момичето от другата страна на гишето моментално я разбра и се усмихна съучастнически.

— Няма проблеми. Ще запиша личния ви номер от тази служебна карта вместо код на банкова сметка за депозита. Освен това нямате вид на жена, която ще задигне кола, взета под наем.

Рейчъл се усмихна радушно, когато служителката приключи с попълването на формуляра.

— Същото можех да сторя и за онзи кресльо там — прошепна тя и посочи с кимване гневния бизнесмен. — Но само ако беше ме помолил вежливо.

Колата под наем й свърши чудесна работа. Автобусът би могъл да я отведе за същото време до Уайт Сълфур Спрингс, но от там нататък нямаше да може да пътува така лесно, както сега с колата. Освен това ръчно попълнения на летището формуляр нямаше да бъде обработен от служителите за вкарване на данните в компютърната система за резервации, тъй като Рейчъл беше платила в брой и нямаше повод за тревога. Ако някой преследвач се опита да я открие по името, ще трябва доста да почака. Разбира се, тя нямаше намерение да задържи колата повече от две денонощия.

Успя да стигне до Алеята на независимостта малко преди да затворят магазините. Първата й спирка беше магазинът за електроника на компанията „Рейдио Шак“.

След атентата в Световния търговски център ръководството на Военната прокуратура реши при обучението на военните следователи да наблегне най-вече на познанията им по експлозивите. Рейчъл беше изпратена на едномесечен курс по взривно дело във Форт Мийд, Мериленд. Научиха я да борави с какво ли не — от изкуствените торове (изходен материал за самоделни взривни смеси) до най-новите печатни платки с микропроцесорно управление за дистанционно задействане на детонатори след изтичането на програмирано време. След като си взе изпитите с отличен успех, тя вече не можеше да понася градинарските центрове, кухненските разтворители и дори толкова безобидно изглеждащите тостери, използвани от терористите за взривни устройства.

Но най-лошото в тази игра на живот и смърт беше фактът, че всички, буквално всички необходими компоненти можеха да се закупят от магазините за любители на електроника. Експертите по бомбените атентати от ФБР и от специалните антитерористични части „котираха“ най-високо магазините от веригата „Рейдио Шак“ като кандидати с надписи от рода на „Верига супермаркети за начинаещи бомбаджии“. Ако знаеш какво търсиш, там може да намериш всичко необходимо, за да гръмне тлъсто застрахованата ти къщурка на третия ден след заминаването на курорт, заедно с тъщата в кухнята. Покупките на Рейчъл тежаха някъде към триста грама, но от тези метални и пластмасови детайли — след като изхвърли излишното в кофата за смет — тя щеше да използва само около петдесет грама.

Два етажа под земята Рейчъл откри магазин за канцеларски принадлежности — оттам купи евтини листа за писане, два плика от кафява амбалажна хартия, както и печати за подпечатване с червен восък, от онези, които използват нотариусите и адвокатите по недвижими имоти. След това посети магазина в дъното на алеята, специализиран за авточасти и автомобилна козметика, за да прерови търпеливо дългите стелажи с автомобилни гуми и рафтовете, натъпкани с акумулатори, преструвайки се, че обмисля да смени гумите и акумулатора на колата си, докато собственикът на магазина внимателно опаковаше купените от нея два комплекта азбестово платно, използвано от шофьорите за потушаване на пожари в двигателите по време на пътуване.

Към седем вечерта Рейчъл отново подкара колата по Магистрала I-81. Движеше се не особено бързо, в най-дясното платно, за да не пропусне някоя крайпътна реклама. Най-после видя панел с рекламен надпис точно за това, което търсеше, отби колата по най-близкото отклонение и се върна около километър назад по платното. Там я очакваше следващата табела с неонови светлини, висяща над ниска, неугледна постройка:

Рейчъл паркира колата и влезе в магазина. По цялата отсрещна стена беше опънат плот от грубо скован шперплат, а зад него, в нишата между двата претъпкани рафта, висеше ръкописно написан ценоразпис.

— Какво мога да сторя за вас, млада госпожице?

Иззад плота изскочи пълен мъж на средна възраст, с развлечен пуловер и протрити джинси. Върху изпоцапаната му бейзболна шапка едва се четеше името на някаква фирма, произвеждаща трактори. Рейчъл реши, че той е собственикът на магазинчето.

Наложи се да прегледа набързо целия ценоразпис, преди да открие това, което й трябваше.

— Искам един комплект фойерверки от онези там, с етикета „Малкия Уили“. Но ако имате нещо по-добро…

— Е, за толкова пари надали ще намерите нещо по-свястно — прекъсна я собственикът и насмешливо изкриви устни.

— В случая парите не са от значение.

Той присви очи и я изгледа преценяващо.

— Аха, сега разбрах. Искате само да вдигнете малко пушилка, нали? Е, тогава всичко е наред. „Малкия Уили“ ще ви свърши работа. Един комплект ли казахте?

Тя кимна.

Собственикът изчезна сред нагъсто разположените рафтове, наблъскани до тавана с кашони. В това време Рейчъл още веднъж огледа магазина, но никъде не видя пожарогасители.

— Ето ви един комплект от „Малкия Уили“. — Собственикът нежно погали загърнатия в червен целофан набор от фишеци, всеки от които беше дебел колкото кренвирш. — Ще ви струва седем долара и осемдесет цента, заедно с данъка.

Рейчъл му подаде банкнота от десет долара и изчака за рестото.

— Приятно забавление! — извика собственикът след нея.

Тя се върна до колата, остави фойерверките при другите покупки и хлопна капака на багажника. После се настани зад волана, обърна се и отвори ципа на сака, за да извади и сглоби пистолета си.

След като се върна на междущатската магистрала, Рейчъл подкара колата по-бързо, но без да превишава отскоро въведеното ограничение от сто и десет километра в час. Дори и с тази скорост щеше да стигне до „Грийнбриър“ (според картата, разстоянието дотам беше около четиристотин километра) и да й остане достатъчно време до края на деня, за да изпълни задачата си.

Докато напредваше монотонно, залепена зад един мощен камион в средното платно, тя си напомни да потърси мотел за тази нощ, някъде преди Уайт Сълфур Спрингс. Замисли се как да постъпи, когато пристигне в „Грийнбриър“ — имаше две варианта. Първият беше по-лесен и по-безопасен, като обясни откровено какво търси. Но какво й гарантираше, че администраторът от хотела ще прояви желание за сътрудничество? Ако пък успее да го сплаши по някакъв начин — например със служебната си карта на следовател от Военната прокуратура — може би цялата операция ще приключи само за двадесет минути. Но ако се вдигне шум, тогава всичко ще зависи само от слепия шанс. Дали няма да се паникьосат дежурните през нощта на рецепцията?

Рейчъл още обмисляше шансовете си за успех, когато излезе на Магистрала I-64, водеща към Лексингтън. Зави на запад и тогава, само на два километра преди отклонението за Уайт Сълфур Спрингс, тя видя един крайпътен мотел.

Наоколо беше пълно с тежкотоварни камиони, туристически каравани, автомобили, пълни с деца, и багажници, наблъскани с раници и сакове. Рейчъл отиде до тоалетната, за да си облече униформата, а после се върна до колата и я заключи. Беше паркирала пред тухлената ограда до кафенето със спуснати щори. Откъм стената никой не можеше да види как тя измъква комплекта фойерверки с палавия надпис „Малкия Уили“, след което откъртва капачката с ножа и изсипва барута в една от салфетките.

От двеста и шестнадесет години това беше място за отдих на изискани дами и господа, обслужвани от не по-малко изискан персонал. Или поне така се твърдеше в рекламната дипляна на хотел „Грийнбриър“ в курорта Уайт Сълфур Спрингс.

Рейчъл спусна прозореца на колата и я подкара по късия път между Магистрала I-64 и парадния вход на хотел „Грийнбриър“. Вече беше толкова тъмно, че в далечината не се виждаха върховете на Алегените, които заобикаляха от три страни прочутия курорт с обща площ 6500 акра. Но във въздуха ухаеше на борова смола. И тогава, някъде отзад долетя странен шум, който я накара да се извърне през рамо.

Младата жена намали скоростта и подкара колата най-вдясно по тесния път, за да направи път на богато украсена карета. Ритмичният тропот на конските копита беше прекъсван от веселия смях на младоженците в каретата. Кочияшът размаха шапката си за поздрав, докато задминаваше колата на Рейчъл, след което размаха широко лявата си ръка — знак, че й разрешаваше да го задмине.

Главният вход на курорта беше скрит сред нацъфтели храсти и цветя. Стройните белокаменни колони блещукаха в мрака. Още не беше изключила двигателя, когато към прозореца на колата й се приближиха портиер в старинна ливрея и един от носачите на хотела. Рейчъл забеляза как двамата мъже се спогледаха бързо, когато тя излезе от колата и видяха униформата й.

— Добър вечер, госпожо — енергично я поздрави чернокожият носач, явно прехвърлил шестдесетте, с топъл поглед и очи с цвят на карамел. Въпреки възрастта си той все още поддържаше изрядна стойка, с изпънати рамене и гръб. Личеше си, че носи униформата си с гордост. Рейчъл си припомни как някой й бе споменал, че тук, в „Грийнбриър“, няма слуги, а само почтени управители, икономи и портиери, като някои от тях бяха трето поколение служители в курорта.

— Мога ли да се погрижа за багажа ви, госпожо?

— Тук съм по служба — обясни Рейчъл. — Може би няма да остана да пренощувам.

Тогава се намеси портиерът:

— В такъв случай, госпожо, аз ще паркирам колата ви по-близо, в случай, че пожелаете да отпътувате. Чарлс ще ви покаже накъде да се отправите, след като ви изпроводи до фоайето на хотела.

— Мога ли да взема този плик, госпожо? — обади се носачът и протегна ръка към кафявия плик, който държеше Рейчъл.

— Не, така е добре — отвърна тя.

От тези свои думи Рейчъл се почувства някак недостойна за луксозната обстановка, защото отказът й можеше да бъде изтълкуван като липса на доверие към персонала. Но как можеше да позволи на този натъкмен носач да понесе експлозива към бляскавата сграда, която навярно беше за него по-скъпа от бащиния му дом?

Кафявият плик всъщност изглеждаше доста безобиден, за да се усъмни някой, че вътре се крие бомба. А и самата тя нямаше вид на терорист, нито на сериен убиец. Всъщност, Рейчъл нямаше намерение да взривява фоайето на фамозния хотел. Именно поради това й беше достатъчно по-малко от един грам от барута от фишеците за фойерверките. Проводниците и клемите бяха толкова дребни, че едва се напипваха. Единствено професионалист можеше да открие наличието на бомба в плика, и то само ако го отвори и разгледа пластмасовата капсула. Миниатюрните отвори по плика се забелязваха само при взиране отблизо.

Рейчъл постави плика хоризонтално върху дланта си — като поднос — и тръгна след носача. Той си проправи път сред гостите на хотела, изпълващи пространството пред входа с двойни врати. Тя усети как поне десетина от гостите я измериха от глава до пети, спирайки погледите си най-вече върху униформата й, преди да се отместят встрани. Носачът кимна на двамата мъже от охраната, които я огледаха най-внимателно, след което я поведе към рецепцията, за да спре на почтително разстояние от изисканото старомодно писалище, зад което седеше млад мъж с черна папийонка.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо, моля, повикайте ме — рече носачът, за миг се замисли и добави: — Надявам се, че ще имаме удоволствието да се наслаждаваме на вашето присъствие.

— Благодаря, Чарлс — кимна Рейчъл. — Много сте любезен.

Докато носачът се отдалечаваше и токовете му леко отекваха по мраморния под, тя се замисли как да започне разговора с администратора, който вече я следеше с изпитателен поглед. На бюрото пред него имаше вертикална табелка с името му: господин Дж. Р. Стюарт.

— Въпреки ранното си оплешивяване — вероятно още не беше прехвърлил тридесет и петте — Дж. Р. Стюарт можеше да служи за еталон сред елегантните джентълмени от Юга. Щом Рейчъл се приближи към писалището му, той веднага се надигна, поклони се леко с изящна чупка в кръста, след което зачака тя да му подаде ръка. Рейчъл реши, че Стюарт ще бъде по-силно впечатлен, ако тя възприеме командния подход. Щом като е толкова ефективен в армията, защо да не свърши работа и в този хотел, в който владееше образцов ред?

— Аз съм военен следовател Колинс — отривисто започна тя, посегна към стоящото наблизо кресло и го отмести към писалището. Подаде му служебната си карта, изчака той да я разгледа обстойно, след което леко повиши тон: — От Криминалния отдел на Военната прокуратура към армията на Съединените щати.

Погледът на Стюарт набързо обходи гостите, разтъпкващи се сред фоайето след обилната вечеря, преди да се оттеглят в някое от сепаретата или в залите за почивка. Неколцина от тях извърнаха глави.

— И с какво мога да ви помогна, госпожо? — енергично подхвана Стюарт, като й върна служебната карта.

— Наскоро при вас е гостувала майор Смит, мой пряк началник, като е оставила при вас на отговорно съхранение плик с книжа. Плик, така ми каза. Тук съм, за да го отнеса в щаба на прокуратура. — За миг Рейчъл спря, преструвайки се, че в момента си спомня за още една подробност: — Обадих се вчера и обясних на вашия колега от дневната смяна, че ще се отбия тази вечер.

Рейчъл реши да рискува, с надеждата, че в момента дежурният администратор от дневната смяна Кларк Стентън не е в хотела, за да я изобличи в неточност.

— Да, да… добре, но ви моля да ме изчакате, докато извърша проверката — кимна Стюарт.

Рейчъл се настани на креслото и леко се усмихна, за да го увери, че може да почака, но не и прекалено дълго. До слуха й достигна шума от припряното натискане на клавишите — Стюарт търсеше в компютъра името Моли Смит сред информацията за съхранение на вещи на гостите на хотела. Тракането на клавишите й напомни на кастанети, отчаяно опитващи се да се противопоставят на танцовата мелодия, долитаща през порталната врата в дъното на фоайето — очевидно от главния ресторант към хотелския комплекс.

Стюарт вдигна глава и й отправи триумфиращ поглед:

— Ето, намерих! Майор Смит, от Форт Белвоар, Вирджиния. Гостувала е в хотела ни и има резервация за следваща дата след десет дни.

— Оставила ли е вещи на отговорно съхранение? — напомни му Рейчъл.

— Да. Записано е в компютъра.

Последните думи администраторът процеди през зъби, с явна неохота да се задълбочава повече около тази история, което определено не се хареса на Рейчъл.

— Тогава…

— Госпожо, опасявам се, че…

— Да, слушам ви — кимна Рейчъл и го изгледа студено.

— В записа не са добавени указания да се предоставя на друго лице това, което майор Смит е оставила на съхранение.

Изнервеният служител се огледа притеснено, с надеждата да зърне отнякъде поне един от шефовете си, който да му се притече на помощ.

Рейчъл се облегна назад.

— Да, разбирам — поде тя със сух, делови тон. — Освен това, доколкото разбрах, Моли Смит ще се върне тук до няколко дни, нали така?

— Точно така. Виждате ли, най-добре би било да поговорите с господин Юргенсън или с някой друг от управителите на хотела — обясни й Стюарт. — Но, за съжаление, в момента господин Юргенсън е ангажиран с други въпроси. Обаче мога да му телефонирам, ако смятате, че това ще помогне.

Рейчъл разбра, че ще се наложи да експериментира съгласно втория, по-твърдия вариант.

— Уверена съм, че е направен някакъв незначителен пропуск или недоразумение — подметна тя и видя как Стюарт веднага се успокои, макар и за малко.

Всъщност, изобщо не желаеше да се среща с господин Юргенсън или с някой от останалите шефове на персонала. Защото този Юргенсън веднага ще започне с въпросите и накрая може дори да я помоли да напусне хотела. Тя се нуждаеше само от съдействието на Стюарт, но дори и без него щеше се справи със задачата. Защото на всяка цена трябваше да вземе това, което Моли беше оставила в сейфа на хотела.

„Той въобще не знае за какво всъщност става дума — повтаряше си тя. — Моли винаги пазеше тайните си много грижливо, така че е истински абсурд този чиновник да е бил посветен в замисъла й.“

Ако пък куриерът вече бе успял да се добере до „Грийнбриър“, за добро или за зло, този господин Дж. Р. Стюарт беше най-доброто куче пазач, който можеше да се желае.

— Нека да ви обясня какво възнамерявам да сторя — започна Рейчъл и го удостои с унищожителен поглед, размахвайки кафявия плик пред лицето си. — Този пакет също трябва да бъде добавен, при това още днес, към останалите документи, оставени при вас от майор Смит. После ще позвъня във Форт Белвоар, за да си поговоря с нея. Да се надяваме, че тя ще уреди всичко, така че да мога да си тръгна оттук успокоена, с чувство за изпълнен дълг. За искрено мое съжаление, нямам възможност да се порадвам на вашето гостоприемство, дори и само за една нощ.

Последната й забележка го накара да се усмихне. Напрегнатите черти на лицето му омекнаха, с което напомни на Рейчъл за топящия се снежен човек от детските й години.

— Ще бъда много щастлив да се погрижа за вас, госпожо.

Също както носача пред входа и той протегна ръка към плика. Но Рейчъл го изгледа с укор.

— Това са много поверителни военни документи, сър. Не мога да ги връча на когото и да било, преди да съм се уверила, че ще бъдат надеждно съхранявани.

— Да, разбира се.

Докато очите му шареха по тялото й, Рейчъл се досети, че единствена мисъл, която го вълнуваше в момента, беше: „Къде ли е скрила пистолета си?“.

— Моля, последвайте ме.

Рейчъл последва Стюарт по тесния коридор. Двамата преминаха покрай две затворени врати и се спряха пред трета. Той постави в процепа магнитна карта, отвори вратата и изчака Рейчъл да влезе преди него. Щом се озова вътре, тя разочаровано присви устни. За щастие, Стюарт беше застанал зад гърба й, така че не успя да забележи гримасата й.

За разлика от останалите помещения в хотела, обзавеждането на трезора беше изключително оскъдно — само един масивен, достигащ до тавана сейф, с основа около тридесет квадратни метра. Помещението беше преградено с дебела стоманена решетка, зад която се намираше самият сейф.

Беше висок четири и половина метра и приличаше на гигантска кутия, с непробиваема броня от неръждаема стомана — най-доброто, което можеше да предложи „Мозлер-Доу“, прочутата фирма за банкови сейфове и огнеупорни каси. През вратата на сейфа спокойно можеха да преминат едновременно двама души, без да се налага да се навеждат. Към вратата беше монтирана масивна ключалка и стоманено колело. Липсваше само часовников механизъм, за да прилича напълно на сейфовете в банковите трезори. Подобна предпазна мярка обаче би създавала само неудобства, защото по-капризните гости на хотела можеха да поискат достъп до сейфа по всяко време от денонощието.

Стюарт я изгледа през рамо и Рейчъл се досети, че той очаква тя да се обърне настрани, за да въведе цифровия код. До слуха й достигнаха късите писукания, докато той натискаше бутоните на електронното табло. Обърна се към него, едва когато чу бръмченето от завъртането на колелото.

Задвижвана от хидравлика, масивната врата леко зейна, а Стюарт я докосна с два пръста, сякаш се опитваше да ускори отварянето. Рейчъл долови нечий непознат мирис някъде зад гърба си — не беше приятното ухание от афтършейва на Стюарт, нито лекият мирис на машинно масло от хидравличните цилиндри, задвижващи вратата. Тя премести тежестта от левия на десния си крак и се престори, че политна, за да има претекст да се извърне леко назад.

Мъжът, безшумно застанал зад гърба й, беше висок поне метър и осемдесет и осем, широкоплещест и пълен. Тъмносиният му костюм очевидно бе шит по поръчка, но по-разумно щеше да бъде, ако от време на време местеше кобура с пистолета, защото сакото му беше издайнически издуто под лявата мишница.

— О, съжалявам! — Стюарт също се обърна назад. — Забравих да ви представя господин Джоунс от охраната на хотела — забързано й обясни той. — Длъжен е да присъства при всяко отваряне на сейфа.

— Всъщност, госпожо, трябва да бъда извикван, преди да се пристъпи към процедурата по отварянето на сейфа.

Джоунс се усмихна и кръстоса ръце зад гърба си. Усмивката му подсказваше, че Рейчъл може да продължи със задачата си, без повече да му обръща внимание.

Тя пристъпи към прага на сейфа. Сега, с този господин Джоунс, надзъртащ зад гърба й, задачата й доста се усложняваше — нямаше да може да огледа внимателно сейфа отвътре. Три от стените бяха запълнени с редици от касети, някои толкова малки, че в тях можеше да се сложат само два-три плика, но имаше и по-големи, достатъчни да поберат цяла щайга с марули. По четвъртата стена имаше хоризонтални чекмеджета — именно едно от тях сега отваряше Стюарт. Рейчъл си каза, че може би тъкмо в тях управата на хотела съхранява своите документи, като предоставя свободните чекмеджета за ползване от тези от гостите, които не желаят да им бъде запазена отделна касета.

Тя отстъпи назад, уж за да направи място на приклекналия Стюарт да се изправи, но всъщност за да провери това, което я интересуваше.

— Ето тук можете да го оставите, госпожо.

Стюарт посочи към металния кожух за папки, който той измъкна от гнездото до най-долното чекмедже.

— Благодаря ви, господин Стюарт.

Рейчъл премести кафявия плик в лявата си ръка, като нарочно го обърна наопаки, за да могат както Стюарт, така и Джоунс да обърнат внимание на печатите с червен восък, преди да коленичи и да го напъха в кожуха. Плъзна го бавно, така че в последния миг да може — с върховете на пръстите си — да стисне незабелязано, но достатъчно силно накрайника на малката пластмасова туба, пъхната в плика.

Мъжът от охраната, който й се бе представил с името Джоунс, се измъкна от помещението на трезора точно когато Рейчъл беше готова да го напусне. От погледа й не убягна тревогата, изписана по лицето на служителя и си каза, че Стюарт го очакват неприятни мигове. Навярно Джоунс ще си поговори с него, насаме и сурово, относно правилата за безопасност при проникване в трезора.

Рейчъл натисна бутона на хронометъра си. Бяха изтекли двадесет секунди от момента, в който Стюарт беше затворил вратата на трезора и отново включил алармената сигнализация. Още половин минута изтече, преди те двамата да се върнат до писалището на Стюарт във фоайето.

Рейчъл му благодари за отзивчивостта и го попита къде може да намери телефонен автомат. Избра най-крайната кабина и се престори, че провежда разговор, докато следеше с поглед действията на Стюарт. Изчака минута и четиридесет и една секунди, преди да прекоси фоайето, за да се настани на едно от високите столчета пред бара в дъното.

Поръча си минерална вода, остави няколко монети в подноса пред нея и прибра в джоба си листа със сметката.

„Две минути и петдесет и осем секунди.“

От джазовия оркестър в отсрещния ъгъл на просторното фоайе долитаха звуците на приятната мелодия „Блусът на изпочупените мотоциклети“ на Блайнд Уили Мактел — приятно допълнение към разговорите на посетителите, насядали около десетината маси пред бара. Разнасяше се мирис на уиски, примесен с аромата на скъпи парфюми и пчелен восък от високите свещи в стъклени свещници, украсени в червено и синьо.

„Три минути и шест секунди.“

Рейчъл допи минералната вода и преглътна с усилие. От вълнение обаче гърлото й отново пресъхна. Но успя поне да укроти ръцете си. Знаеше, че всичко ще бъде наред само ако не издаде нервността си.

„Три минути и четиридесет и осем секунди.“

Тя се насочи към писалището на Стюарт. Пред нея крачеха десетина китайски туристи като подвижен параван от китайска коприна, който я скриваше от погледа на Дж. Р. Стюарт. Всъщност, това нямаше значение — в момента той беше зает с компютъра.

„Три минути и петдесет и седем секунди.“

Внезапно Стюарт погледна надолу, някъде към скута си, като че ли се беше подмокрил. После скочи от стола, но тъй рязко, че едва не го прекатури. Затича се по коридора към задните помещения. Рейчъл се напрегна. За да настигне Стюарт, тя пресече пътя на някаква разхождаща се наоколо охранена двойка и си спечели неприязненото изхъмкване на дамата. Между тях останаха само десетина крачки.

Служителите зад гишето за регистрация я изгледаха учудено, когато тя прекоси зад ъгъла, но никой не й извика, нито се опита да я спре. Рейчъл навлезе в коридора и видя, че вратата към помещението на трезора зее отворена. До слуха й достигна шумната караница между Стюарт и Джоунс, после изтракването на външната метална решетка. Но не успя да надуши дим.

„Четири минути и двадесет и две секунди.“

Скромната доза барут, който тя бе измъкнала от „Малкия Уили“, бе изгоряла за по-малко от половин минута. Димът напусна кафявия плик през миниатюрните отвори, а чувствителните сензори в трезора веднага задействаха пожарогасителната инсталация, която започна да отделя газ „Ксалон“ (съдържащ въглероден двуокис и други газове за бързо гасене на пожари). В същия миг сензорите изпратиха сигнали до писалището на Стюарт и в помещението на охраната, т.е. към пулта на Джоунс. Но тези сигнали останаха незабележими за гостите на хотела — не беше се включила сирената, което подсказа на Стюарт и Джоунс, че в трезора още няма истински пожар. Не беше изключено алармената сигнализация да беше се задействала по погрешка.

— О, по дяволите!

Рейчъл надникна към ъгъла на помещението и видя, че вратата на трезора беше вече разтворена, а пожарогасителите — изключени. Стюарт и Джоунс, задавени от газа, се закашляха почти едновременно и се отдръпнаха от вътрешността на трезора, все още гърбом към Рейчъл. Джоунс пръв връхлетя върху нея, но в следващия миг политна, с очи, зачервени от дима.

— Какво търсите тук? — ахна той.

— Пази се! — изкрещя Рейчъл.

Джоунс реагира точно както тя очакваше — дръпна се настрани. Но не видя как Рейчъл плъзна крак зад него и го покоси с рязък удар. Тежкият мъж се стовари като камък, а главата му се блъсна в стоманената решетка.

Стюарт, разтърквайки очи, се втурна назад и се спъна в тялото на Джоунс. Рейчъл го грабна за яката на сакото.

— Той е ранен! Помогнете ми да го измъкна оттук!

Стюарт постъпи като всеки добре трениран за аварийни ситуации служител. Задъхан, все още кихащ, той се подчини на заповедта й и сграбчи другата ръка на Джоунс, за да й помогне да го извлекат от трезора. Щом го измъкнаха в коридора и Стюарт се обърна с гръб към нея, в следващата секунда Рейчъл се втурна обратно в трезора.

Неслучайно беше спечелила третото място в общоармейските състезания по подводно плуване — издържаше до деветдесет секунди под вода. Изтича до сейфа и мигновено издърпа металната касета, където беше оставила димката. Измъкна кафявия плик. Барутът беше напълно изгорял — имаше само черни петна около дупчиците в плика. Но пликът беше студен на пипане — азбестовото платно беше свършило работа, поглъщайки отделената от барута топлина. Рейчъл чевръсто разкопча две от копчетата на сакото си, за да извади от вътрешния си джоб два кафяви плика. Смени обгорелия плик с нов, същия като предишния, който Стюарт и Джоунс бяха забелязали в ръцете й.

От коридора се разнесоха панически викове, но не чак толкова силни, че да изплашат гостите на хотела, изпълващи фоайето. Вентилаторите по тавана на коридора енергично засмукваха дима. Тя си повтори, че в този момент няма полза да се пита дали някой може да я зърне отнякъде. Само протегна ръка и сграбчи плика, оставен от Моли.

Но тук планът й засече — пликът на Моли беше бял, а вторият от нейните, с който тя беше решила да извърши подмяната — кафяв. На всичкото отгоре върху плика на Моли се мъдреше печата на хотела и името й, написано саморъчно. Рейчъл си наложи да не мисли за последствията, пъхна плика на Моли до сърцето си, заедно с първия плик, в който беше изгорял барутът. По всяка вероятност, когато редът бъде възстановен, първата работа на администратора от нощната смяна ще бъде да провери дали нещо не е повредено. И каквито бяха педантични, нищо чудно служителите от хотела да се досетят, че пликът не е същият като онзи, който беше оставила майор Смит. Но може и да не се усетят…

Рейчъл кихна, издиша, пое си дълбоко дъх, но веднага се закашля. Тръгна към вратата и тогава чу вик отвън: „Там е! Още е там!“. Две яки мъжки ръце я сграбчиха, за да я изнесат навън, на чист въздух.

— Добре съм, нищо ми няма — повтаряше Рейчъл за пети или шести път.

Намираше се в лекарския кабинет в хотела, в креслото, покрито с болнично одеяло. Не пожела да легне на санитарната кушетка, защото в никакъв случай не биваше да съблича сакото си. За щастие в момента имаше само една дежурна медицинска сестра и тя бе заета с подготовката на Джоунс за изпращане в спешното отделение на близката болница.

— Как е той? — попита Рейчъл.

— Безчувствен като медуза — отвърна сестрата. — Добре че не се е надишал с повече газ. Но е контузен от падането, и то зле…

Рейчъл погледна към Дж. Р. Стюарт, който лежеше изтегнат на близкия диван. Лицето му още беше зачервено от газа, а върху очите си притискаше влажна кърпа. В следващата минута Рейчъл отклони поглед към Джеб Пърсъл, отговарящ за охраната на туристическия комплекс „Грийнбриър“. Пърсъл беше във вилата си, не много отдалечена от хотела, когато започна да писука устройството, свързано с радиоканала за аварийна връзка към диспечерския пулт на охраната на хотела. Суховат, но строен мъж, малко под петдесетте, с къса коса като морските пехотинци и сиви очи, чийто цвят напомняше скалите над реката край хотела. Според преценката на Рейчъл, този Джеб Пърсъл преди години е работил или за ФБР, или за Управлението за борба с наркотиците, но се е пенсионирал по-рано, вероятно по здравословни причини.

— Офицер Колинс, как се озовахте в онзи коридор? При това, без да ви придружава някой от нашите служители?

Говореше с южняшки акцент, като изискан джентълмен, очакващ някоя елегантна лейди да го помоли за помощ. Но дори прекалено вежливият му тон не успя да прикрие подозрителните нотки в гласа му.

Рейчъл му разказа какво се бе случило от момента, когато носачът, Чарлс, я бе повел към писалището на Стюарт, до сядането й на столчето пред бара. Докато изреждаше събитията, тя на няколко пъти беше погледнала за съдействие към лежащия на дивана Стюарт, който кимаше одобрително, без да сваля кърпата от носа и устата си.

— Толкова се изплаших да не би да има някакъв проблем около материала, оставен на съхранение от майор Смит, че веднага й позвъних във Форт Белвоар — с тези думи Рейчъл завърши разказа си.

— Да, тя наистина се обади по телефона — неочаквано се намеси Стюарт, смъкнал кърпата от лицето си.

На Рейчъл й се прииска да го разцелува. Очевидно, съзнанието му още беше замъглено от шока. В противен случай би си припомнил, че само й беше обяснил къде да намери кабините с телефонните автомати, но не беше видял Рейчъл да се обажда от някоя от тях.

Тя побърза да се възползва от колебанието, обзело Джеб Пърсъл, след като Стюарт беше потвърдил алибито й:

— Заповедта на майор Смит е ясна и недвусмислена — незабавно да отнеса документите от хотелския сейф в кабинета й във Форт Белвоар.

Рейчъл наблегна на думата „незабавно“, защото беше уверена, че Джеб Пърсъл ще разбере положението й — длъжна е да изпълни заповедта на своя командир.

— След разговора с майор Смит аз седнах на бара, за да изпия чаша минерална вода — продължи тя. — После се върнах при господин Стюарт, но точно в този момент той внезапно скочи от стола си и се затича по коридора. Аз се смутих, не разбрах какво се е случило, и без да се замислям, го последвах… Но не успях да го настигна и да го попитам какво става… Останалото ви е известно.

— Джоунс е имал късмет, че сте пристигнала там, скъпа. Ако е бил сам, Стюарт надали би успял да измъкне тялото му от трезора.

Рейчъл и Джеб Пърсъл едновременно извърнаха погледи към сестрата, която се наведе над главата на Джоунс, за да смени окървавения тампон. Рейчъл побърза да вземе думата, за да изпревари Пърсъл:

— Разбрахте ли защо се е задействала алармената сигнализация? Не видях никакъв дим в трезора.

— Тъкмо това е най-озадачаващото — призна Пърсъл замислено, сякаш говореше на себе си. — Нямам представа защо се е задействала.

Джеб Пърсъл я изгледа напрегнато, с вид на човек, който знае, че лицето срещу него знае нещо, но е решило да го крие докрай. Рейчъл потръпна и се обърна с лице към прозореца. В дъното на застланата с дребен чакъл алея се появи някакъв автомобил с мигащи светлини.

— Линейката пристигна — обяви сестрата. — По-добре да бяха дошли по-рано да поемат ранения, вместо да обръщат толкова внимание на прожекторите и сирената.

— Офицер Колинс, след това злощастно преживяване мисля, че единственото разумно решение е управата на хотела да ви предложи да останете тази нощ тук — обади се Джеб Пърсъл.

„За да можеш да провериш нещата, след като заспя? Не, няма да го позволя!“

— Заповедите, които са ми дадени са пределно ясни, сър — припомни му Рейчъл. — Пратката трябва да се достави незабавно.

За миг си помисли, че той ще поеме предизвикателството. Вече предусещаше как Джеб Пърсъл се двоуми дали да позвъни във Форт Белвоар, когато — за нейна изненада — той й предложи съвсем друго решение.

— Тогава, ние двамата, Стюарт и аз, ще ви придружим до трезора, за да приберете от сейфа вашите документи.

Това беше следващият му опит да я примами в капана. Рейчъл разбра — Джеб Пърсъл продължаваше да подозира, че е играла някаква по-активна роля в инцидента. Но засега не разполагаше с доказателства. Първо трябваше да огледа алармената сигнализация и противопожарната система към нея, за да провери къде може да е повредата. След това трябваше да изследва за отпечатъци и следи от опит за взлом по сейфа и касетите в него, както и да установи причината за активирането на противопожарната инсталация. Рейчъл обаче беше сигурна, че Пърсъл няма да открие нищо.

Тя придружи двамата мъже до трезора. Пърсъл и Стюарт изчакаха до вратата, следейки с поглед как Рейчъл измъква плика от металния кожух.

— Сигурен ли си, Стюарт, че това е пликът, оставен от майор Смит? — предпазливо попита Пърсъл.

Стюарт го пое от ръката на Рейчъл и го обърна, за да приближи плика с печатите от червен восък към мнителния шеф на охраната на „Грийнбриър“.

— В трезора нямаме друг плик с такива печати — убедено заяви Стюарт.

Пърсъл кимна примирено.

— Тогава мога само да се радвам, че пакетът с военна документация е останал непокътнат, офицер Колинс.

— Аз се радвам още повече, сър.

— Това, разбира се, се дължи на нашето благоразумие. Използваме газ „Ксалон“. Чисто и ефективно средство, което нито овлажнява, нито опушва вещите, оставени в трезора. Това са химически съединения, които възпрепятстват достъпа на кислород до огнището на пожара.

— Звучи много интересно. Не бях запозната с напредъка на противопожарните методи.

Пърсъл се отдръпна в коридора, за да може тя да напусне трезора.

— Нима е нужно на офицер като вас да знае толкова за новите противопожарни средства?

Чарлс, носачът, я чакаше пред главния вход на хотела, за да я изпрати до колата.

— Чух, че сте преживели доста вълнуващи моменти в нашия хотел, госпожо — рече той.

— По-вълнуващи, отколкото очаквах.

— Е, вашата професия не е като на всички останали. При вас винаги е по-интересно.

— Моля, не ви разбрах?

— Говоря за службата в армията, госпожо.

— Така е. Но може би имате предвид службата във флота? Там има мъже, на които нашите офицери и сержанти не могат да съперничат.

— Но вие по нищо не им отстъпвате.

Чарлс я придружи, докато тя премина покрай портиера, след което отвори пред нея вратата на колата и я изчака да се настани зад волана.

— Ще се радвам пак да ни посетите, госпожо — рече той. — Харесва ми, когато се появи някой, който успява да паникьоса нашите шефове.

Рейчъл му махна с ръка през отворения прозорец, натисна педала за газта и потегли в хладната нощ. Караше бавно до границата на туристическия комплекс, след което излезе на Магистрала I-64 и ускори до сто и десет километра в час. След двадесет минути стигна до мотела, където беше спряла преди няколко часа. Позна няколко от тежкотоварните камиони и туристически каравани, които още не бяха потеглили. Но нямаше други автомобили комби, освен нейния седан.

Сега пътуваше след един огромен камион с емблемата на „Макдоналдс“. За миг главата й клюмна. Едва успя да я изправи. За щастие, не изпусна волана. Остана за миг-два така скована, на предела на силите си. Коленете й трепереха от изтощение, превъзбуда и страх, че в следващата секунда отзад ще изскочи полицейска кола с мигащи светлини и смразяващ вой на сирената, за да я спрат и да насочат прожектора в лицето й.

„Стига, никой не те преследва! Ако Пърсъл се е обадил във Форт Белвоар, щяха да те спрат още когато излезе на междущатската магистрала. Но никой не те спря, нали?“

Рейчъл се запита защо толкова мнителният Пърсъл не я беше притиснал по-здраво. Но от тези мисли си спечели само още един, този път по-силен пристъп на главоболие. Едва след половин час, успокоена от тишината и мрака, тя повярва, че просто е имала късмет и това обясняваше всичко.

Разкопча сакото си и измъкна двата плика. Отвори първо своя, в който беше скрила барута, имитирайки димна граната. Изхвърли го през прозореца и той политна, увлечен от въздушната струя, към вратата на камиона зад нея. Пликът се лепна точно на ръба на прозореца, но шофьорът ускори ход и вятърът го издуха. Остатъкът от изгорелия барут се посипа по асфалта, заедно с разкъсания плик.

Рейчъл отвори плика, оставен от Моли в трезора на хотела. Лампата в колата беше слаба, но тя разбра, че вътре беше всичко, от което се нуждаеше.

13.

Логан Смит се събуди сред смачканите и усукани чаршафи. Някакъв глух удар отекна до леглото. Радиоприемникът му се бе стоварил на пода, когато възглавницата му отхвърча към масата. Отново беше сънувал кошмарен сън. Отново с Моли в главната роля. Тя стоеше посред някакво блато, усмихваше му се, махаше му с ръка да нагази във водата, да се приближи до нея, но когато той понечи да отвори уста, от пресъхналото му гърло не излезе и звук. Така и не успя да се добере до нея, докато тя бавно чезнеше в мъглата, стелеща се над блатото. С нищо не успя да й помогне. Тинята я поглъщаше бавно и неумолимо… Изплашен, Логан размаха ръце в неистов пристъп, шмугна се сред тръстиките и цопна в калта. Но веднага започна и той да затъва, все по-бързо и по-бързо…

Обърна се по корем, потен и задъхан, вкопчил нокти в дюшека. Стомахът му внезапно се сви на топка. Измъчен, той се претърколи от леглото и се озова на пода. Надигна се с пъшкане и се затътри към банята.

Още беше под душа, когато отекна звънът на телефона. Обаждаше се портиерът, за да му съобщи, че някакъв джентълмен току-що бил пристигнал, за да разговаря с господин Логан Смит. Логан попита кой е посетителят и портиерът веднага сниши тон.

— Изпратете го горе — нареди Логан Смит.

Наметна хавлията, избърса се набързо, после обу панталоните и облече раираната риза и сакото от туид. Косата му не беше изсъхнала, но нямаше време за нея — трябваше да отвори вратата.

Посетителят се представи още на прага — специален агент Хендриксън, от секретните служби. Помоли домакина също да се легитимира, внимателно разгледа служебната му карта и едва тогава му връчи запечатан плик. От него Смит извади ламиниран пропуск със своята снимка и цифрови кодове за всемогъщото първо ниво на достъп, заедно с щрихкод за електронна идентификация. Най-отгоре имаше скромен надпис: „Министерство на правосъдието — Отдел за специални разследвания“. Пропускът беше издаден вчера. Датата за изтичане на срока за валидност не беше попълнена.

В плика имаше също кратка бележка от съдията Саймън Естърхаус, само с три думи: „Пожелавам ти успех“.

— Долу ви чака един седан — добави агентът. — Бежов на цвят, луксозен, от нашия контингент.

Това означаваше, че колата е бронирана, снабдена с форсиран двигател и с комуникационен пулт.

Агентът подаде ключовете на Смит, след което му поднесе за подпис документите за получаване на колата и пропуска. Преди да си тръгне, той остави на Смит визитната си картичка.

— Ако ви потрябва помощта ни, само позвънете на един от тези телефони. Всяко ваше повикване ще се приема с приоритет от нашите диспечери. По всяко време на денонощието.

Смит знаеше, че тези мерки нямат нищо общо със съдията Естърхаус — това беше стандартна процедура за всеки, който получава първо ниво на достъп. Но за неговия случай секретните служби бяха допуснали изключение — далеч не всеки следовател от друго ведомство беше удостояван с предложението за сътрудничество.

Паркира пред „Четирите сезона“, но не влезе в бара, а в опразнения салон на ресторанта към хотела. Поднесоха му кафето и портокаловия сок, преди да успее да разгърне салфетката върху масата.

Беше решил да се премести в този хотел, защото не можеше да понася самотата в къщата в Чеви Чейз. Тишината, царяща в празните стаи, снимките на Моли върху шкафовете — всичко това му причиняваше непоносима мъка. Докато в хотела, макар че всичко беше безлично и еднообразно, персоналът можеше да задоволи всичките му желания. И най-важното — там беше по-близо до центъра на Вашингтон. Ако събитията внезапно ускоряха ход, не искаше да пропусне нещо важно заради задръстване и претоварен трафик от предградията към центъра на столицата.

Пред главния вход на хотела Логан Смит намери седана, доставен специално за него. Когато се появи на тротоара, портиерът и носачите го изпратиха с очакващи погледи, но никой не се втурна пред него, за да му отвори вратата на колата. Преди да влезе в нея, федералният агент надникна в багажника. Там го очакваше пълен комплект оборудване: противокуршумна жилетка от „Кевлар“, деветмилиметров „Хеклер и Кох“, резервни пълнители за него, пушка помпа „Мозберг“ и гранати със сълзотворен газ. Смит се запита дали Хендриксън не си е помислил, че ще се сражава с цяла банда мафиоти.

Върху арматурното табло беше оставен клетъчен телефон. Смит открехна капака. Веднага замига лампата за повикване — Люсил беше изгубила търпение да узнае какво става с него. Смит поговори с нея по пътя от Александрия до Форт Белвоар. Люсил нямаше какво ново да му докладва, но запитванията й относно плановете му сякаш нямаха край. Най-много я вълнуваше въпроса кога ще се върне в Лос Анджелис.

— Не зная — лаконично отвърна Смит.

Люсил замълча, преди да продължи с по-хладен тон:

— Хм… А как да се свързвам с теб?

— Ако не съм на този номер, опитай в „Четирите сезона“, стая 807.

— Не могат ли да ти помогнат колегите от специалния отряд?

Смит знаеше, че само една негова дума ще бъде достатъчна, за да му се притече на помощ специалният отряд за борба с тероризма на ФБР.

— Ако се наложи, веднага ще ги потърся — обеща й той.

— Окей. Но помни, че и ние тук, в Лос Анджелис, сме се справяли с проблеми, за които дори агентите с първо ниво на достъп си нямат и представа.

Смит вече приближаваше кръстовището на Пенсгейт авеню и Белвоар Роуд, когато внезапно се разгневи и на Люсил, и на Хендриксън. Беше чудесно, че и двамата щедро му предлагаха помощта си, но в същото време го караха да се чувства зависим от тях. Така доникъде нямаше да стигне. На всичкото отгоре всяка нощ Моли обсебваше сънищата му и той беше напълно безпомощен да промени нещо. Но през деня, когато изпълняваше задачите си, трябваше да я държи настрани. Болката по нея, мъката от загубата притъпяваше сетивата му, а тъкмо сега щеше да бъде фатално да допусне някакво досадно недоглеждане, да отмине нещо второстепенно на пръв поглед, което можеше да се окаже ключът към загадката. Към спотайващия се наблизо безлик убиец.

Никой не беше уведомил дежурния офицер майор Джесъп, че днес ще ги посети следовател със специални правомощия, изпратен от Министерството на правосъдието. Тъкмо разговаряше с Дейвс в Кармел, Калифорния, когато Мери, секретарката му, влезе, за да му съобщи за неочакваното посещение. Махна й с ръка, за да го изчака, но след няколко секунди тя отново се появи на прага.

— Той заяви, че няма намерение повече да чака в приемната. — Тя показа на майора служебната карта на посетителя.

Майор Джесъп й хвърли бегъл поглед, но щом прочете името върху нея, моментално настръхна.

— Какво, по дяволите, означава това, Мери?

— Нищо не разбирам. Може би вие знаете повече. Името му е Логан Смит и той…

— Смит? Смит… като нашата Моли Смит?

— Нейният брат — изгледа го озадачено секретарката.

— След малко ще те избера отново — обясни Джесъп на Дейвс и постави слушалката тъкмо навреме, защото Логан Смит вече пристъпваше към бюрото му.

— О, вие сте господин Смит, надявам се! Аз съм военен следовател Джесъп. Седнете, моля.

Но Смит не помръдна. Само се усмихна на секретарката, когато се стрелна покрай него. Но щом се обърна към бюрото, усмивката му моментално изчезна от лицето. Джесъп си припомни, че този Смит му прилича на някого. Споменът постепенно изплува от миналото. Тогава Джесъп беше едва четиринадесетгодишен. Майка му го беше взела със себе си, за да посетят баща му, който служеше като пазач в затвора край Атланта. Малкият Джесъп видя баща си в коридора, повел един осъден на смърт затворник от помещението за разпити обратно към килията. Докато баща му и другите надзиратели го караха към дъното на коридора, затворникът внезапно се извърна и изкрещя на момчето: „Бягай! Бягай! Ще те убият! Също като мен!“.

Нещо в този Смит му напомни за онзи затворник.

— Съжалявам за сестра ви — рече Джесъп.

Смит присви очи, сякаш го беше заслепил слънчев лъч.

— Налага се да прегледам документацията по всички случаи, с които тя се е занимавала през последните шест месеца. Ще се нуждая също и от помещение, където да работя.

— Може да използвате съседния кабинет. Ще се разпоредя да ви донесат папките.

— Освен това, искам да се срещна с началника на военните следователи. Как се казва той?

— Дейвс.

— Къде е?

— В Калифорния, по следите на младши военен следовател Колинс, която…

— Да, вече ми съобщиха, че Рейчъл Колинс е участвала в последното разследване, предприето от Военната прокуратура. Но ми е нужна повече информация за нея. Моля, донесете ми и нейното досие. Ще мога ли да се свържа с Дейвс?

— Няма проблеми.

Джесъп отново се свърза с Кармел. Искаше му се да предупреди Дейвс, но Логан Смит стоеше до него, затова каза само:

— Кени, трябва да те свържа със следователя със специални правомощия Смит, от Министерството на правосъдието. Той притежава първо ниво на достъп. Излишно е да ти обяснявам, че това му отваря всички врати в националните звена, и то без изключение.

Джесъп се обърна към Смит:

— Искате ли да ви прехвърля на защитената линия, през скрамблера? Да ви оставя ли сам в кабинета?

— Не е необходимо.

Смит грабна слушалката, още хлъзгава от потта по дланта на Джесъп.

— Добър ден, Дейвс. Какво открихте около Колинс?

— Само научих, че е била тук, сър. — Гласът на Дейвс прозвуча хладно и професионално. Ограничаваше се само до сухото изреждане на фактите. — Един полицай я е забелязал как е пристигнала в къщата си преди два дни. Било е посред нощ. Открих и сервитьорката в близкия ресторант. Тя е видяла Колинс в отсрещното кафене. Разпозна я и служителят в местната библиотека.

— Този библиотекар има ли представа от какво се е интересувала Колинс?

— Не, сър.

— Няма ли някакви сведения къде се намира сега?

— Засега нищо не сме открили, сър. Разбрахме само, че е взела кола под наем от летището в Лос Анджелис, но не е върнала колата на агенцията.

— Очаквате ли да се появи там?

— Не, сър. Принудих се да се обърна за помощ към полицейското управление на щата Калифорния. Включиха я в радиобюлетините за издирвани лица — добави Дейвс. В гласа му се прокрадна объркване.

Смит отдалечи слушалката от ухото си и се обърна към Джесъп:

— Проверихте ли дали притежава кредитна карта?

Джесъп скептично поклати глава.

— За тази проверка се нуждаем от специално разрешение, сър.

Смит отново заговори в слушалката:

— Дейвс, моля ви да останете на този номер. След няколко минути ще ви позвъня отново.

Той прекъсна връзката и веднага набра номера на ФБР в Лос Анджелис.

— Люсил, пак съм аз. Налага се да се свържеш с шефа на охраната към Ем Ти Ей. Веднага! Кажи му, че имаме сериозен проблем и е необходимо спешно да се поразрови в компютрите си. Да ми позвъни в Белвоар. Номерът тук е… — Той се обърна към Джесъп и повтори номера, който майорът му продиктува.

Джесъп се обади веднага след като Смит прекъсна връзката със Западното крайбрежие.

— Искате ли чаша кафе, сър?

— Да. Дано Люсил не се забави много.

Не се наложи да чака — Люсил се обади само след четиридесет и пет секунди. Само три клавиша й бяха достатъчни, за да превключи връзката към Ем Ти Ей, а после още два, за да възстанови линията с Форт Белвоар. Шефът на охраната към Ем Ти Ей — най-мащабната агенция в страната за проверка на кредитни карти — се казвал Боби Макконъл. Вече бил предупреден да очаква поверителен разговор с федерален агент Логан Смит.

— Дайте ми номера на социалната осигуровка на Колинс — каза Смит на Джесъп, докато набираше номера, който му беше продиктувала Люсил.

— На телефона Макконъл — прозвуча добре модулираният, но сдържан глас на шефа на охраната към Ем Ти Ей. Очевидно беше добре трениран след безброй пререкания с президенти и посредници на десетки компании.

— Аз съм Логан Смит. Притежавам първо ниво на достъп. Наясно ли сте със служебните ми пълномощия?

— Да, сър.

— Интересува ме Рейчъл Колинс. Нейната социална осигуровка е с номер…

Смит чу леко почукване на клавиши — Макконъл или някой от помощниците му въвеждаше цифрите в компютъра. Последва кратка пауза, не повече от десет секунди.

— Какво точно ви интересува, господин Смит?

— През последните двадесет и четири часа извършвани ли са някакви операции със стандартните кредитни карти, издадени на нейно име?

— Не.

— Възможно ли е Рейчъл Колинс да тегли пари чрез абонаментна карта от банкови автомати?

— Да. Вашата дама притежава кредитна карта клас „А+“ от „Уелс Фарго“. Може да тегли до десет хиляди долара месечно, но само при условие, че сметката й притежава изискуемата ликвидност.

— В момента колко има в сметката й?

— Девет хиляди и деветстотин долара. Регистрирана е в един от клоновете на „Уелс Фарго“, който се намира близко до Международното летище на Сан Франциско. — Боби Макконъл се замисли за миг и реши, че може да си позволи да вметне кратък коментар: — Изглежда, вашата дама обича да пътува.

— Известно ми е. Още веднъж ви благодаря.

Логан отново се свърза с Люсил. Трябваше да се провери списъка на пътниците от всички самолети, излетели от Сан Франциско в следобеда преди два дни. Интересуваха го само вътрешните полети, понеже не допускаше Рейчъл Колинс да е напуснала страната.

— Имам предчувствието, че тя отново се е насочила насам, към Източното крайбрежие — сподели той с Люсил. — Моля те, нека колегите проверят по-внимателно преките полети до „Дълес“ и „Кенеди“, а също до Балтимор и Бостън.

— Но дали е летяла под същото име? — попита Люсил, чийто богат опит не й позволяваше да пропусне дори най-малката грешка.

— Тя е изтеглила почти всичко от кредитната си карта и е потеглила с много пари в брой. Очевидно е наясно, че ще бъдат проверени всичките й кредитни карти. Логично е да не рискува със служебната си карта от Форт Белвоар… — Смит погледна към Джесъп, който веднага кимна за потвърждение, — но може би ще използва друг документ за самоличност. Например, шофьорската си книжка. Не вярвам да спомене истинското си име пред някоя агенция за коли под наем.

На Люсил й трябваха само няколко секунди, за да осмисли казаното от Смит.

— Окей, сега зная с какво да започна търсенето. Ще останеш ли на същия телефон?

— Да, по всяка вероятност. Но ако не ме намериш тук, търси ме в колата.

Смит се извърна към майор Джесъп.

— Няма да е зле и Дейвс да се присъедини към нас. А сега искам да прегледам папките с последните разследвания. Ще ви бъда признателен, ако заедно с тях получа и една кана кафе.

Джесъп съпроводи Логан Смит до залата за конференции — всъщност, два съседни кабинета с подвижна междинна стена. Вътре имаше само няколко шкафа и една маса, но с внушителни размери, както и десет лампи — достатъчно силни, за да се забележи, че шкафовете са отдавна овехтели.

Смит гледаше как Джесъп педантично подрежда папките на масата. Секретарката му донесе кафето върху поднос, след което ги остави сами.

— Прибрани ли са всички папки от кабинета на Моли?

Фамилиарното обръщение стресна Джесъп толкова силно, че едва не събори натрупаните една върху друга папки. Затова не отговори, а само кимна мълчаливо.

— Е, тогава ще трябва да проверим всеки лист от тези папки, да ги подредим, да съставим списък на съвпадащите имена. Ще си водя бележки за всичко, което ми се стори съмнително. Нали може папките да останат тук, докато свърша работата си с тях?

Джесъп се съгласи с искането на Смит и се запъти към вратата, но внезапно се спря смутено на прага, защото не знаеше как да започне:

— Хм… иска ми се да мога да ви помогна с още нещо — започна той. — Няма да се успокоя, докато не тикнат онзи кучи син зад решетките. Съжалявам, че не я познавах по-добре, за да бъда сега по-полезен на разследването.

— И аз съжалявам — тихо отвърна Смит.

Най-отгоре върху купа той намери шест папки, като най-старата беше от март същата година. Оказа се, че в тях са събрани архивни материали за следствието по автомобилна катастрофа, при която военнослужещ е повредил недвижим имот на цивилно лице. Следващите две папки, от април, също бяха посветени на подобен случай, но този път с фатални последици — водач на военен камион предизвикал тежко пътнотранспортно произшествие, при което загинали трима души.

Според дневника на отдела, Моли заминала за Форт Худ в средата на юни, за да проучи обстоятелствата около насилствената смърт на една офицерска съпруга. През юли беше настъпило затишие — само един случай на нарушаване на реда от британски парашутисти, изпратени на опреснителен курс във Форт Белвоар. Имаше и рапорт за някакви проблеми около охраняването на чуждестранен политически лидер — висш военен, емигрирал от Малайзия поради заплахата да бъде насилствено свален от поста си. После Моли си взела отпуск, но за кратко. Телефонът, оставен за връзка, беше в курорта „Грийнбриър“, Западна Вирджиния.

Логан Смит се облегна назад и отпи от кафето, но замислен над документите пред себе си, въобще не усети вкуса му. Очевидно тези страници нямаха да му разкрият пред каква заплаха е била изправена Моли.

Трябваше да продължи с по-незначителните случаи, описани в документите в останалите папки.

Но преди да се обади на Джесъп, Смит реши да надникне в досието на Рейчъл Колинс, за да се запознае с последните й случаи. Името й се споменаваше при някои от разследванията на пътните злополуки с военни коли, освен това Моли й бе възлагала задачи по охраната на висши военни. И чак накрая се натъкна на нещо по-интересно — искане за помощ от полицията в Балтимор. Случаят се очертавал като банален, но изненадващо за всички завършил с ожесточена престрелка. С активното участие на същата Рейчъл Колинс, командирована като военен следовател към Градското полицейското управление на Балтимор. Никъде другаде в архива на Моли не се споменаваше за този случай.

С годините Смит беше придобил внушителен опит, който и сега не го подведе. Явно тук имаше нещо по-особено. Ето искането от шефа на полицията в Балтимор за досието на сержант Дън. След него — разписката с подписа на майор Джесъп, че досието е надлежно изпратено. Смит прочете внимателно данните за миналото на Чарлс Дън. Сержантът явно не е бил за пример — сприхав тип, прекалявал с хвалбите по свой адрес, обичал да пие, и то доста, но за сметка на това бил трудолюбив. Началниците го ценели заради уменията му като механик. Разбирал от хеликоптери и леки витлови самолети. Не е бил криминално проявен. Но някакъв информатор от Балтимор упорито твърдял, че същият този Дън редовно задигал леко стрелково оръжие и боеприпаси от поверените му складове в пристанищната зона.

Смит още веднъж прегледа страниците, но никъде не откри бележки с подписа на майор Джесъп, обясняващи защо е било изпратено досието на Дън. Реши да поговори с Джесъп за случая „Дън“, но отсега се досещаше какъв ще бъде отговорът му — онези от Балтимор пришпорили разследването и Джесъп бил принуден да се отзове на искането им. Нищо чудно да се е надявал да им поиска някаква услуга в замяна.

Накрая Логан Смит стигна до рапорта, описващ престрелката в склада. Прочете и обясненията на самата Рейчъл, а после ги сравни с доклада на капитан Бърнс, командира на специалния отряд за бързо реагиране. Въпреки различията в двата документа, по-важните сведения в тях съвпадаха. Дън е бил мишената, при това с пълно основание, защото се е готвел да открадне автомати М-16 от склада. Когато разбрал, че са го спипали, малко оставало да използва жена си и сина си като заложници.

Всичко в тези рапорти изглеждаше напълно логично, освен прекалено суровите упреци на Бърнс относно поведението на Рейчъл Колинс и странният факт, че Моли не беше написала никакви коментари по случая — нито резолюция върху титулния лист на делото (както изискваше правилникът), нито дори някаква забележка по полетата на страниците.

Смит отново потърси графика със задачите на Моли, за да разбере къде е била сестра му по време на акцията в Балтимор. Оказа се, че е отсъствала от Форт Белвоар в онзи следобед, когато са позвънили от Балтимор, за да им изпратят военен следовател по случая „Дън“. Но къде е била? Той посегна към телефона, за да поиска от Джесъп графика на дежурствата и командировките в прокуратурата.

— В колко часа в онзи следобед се обадиха от Балтимор за операцията, свързана със залавянето на сержант Дън?

Джесъп разгърна дебелия том с дежурствата.

— В два тридесет и четири.

— Доста късен час от деня, за да изпратите навреме ваш подчинен за акция, насрочена за същата нощ в град като Балтимор, прекалено отдалечен от Форт Белвоар.

— И аз им отговорих със същото — сподели Джесъп, — но Бърнс ми обясни, че съвсем наскоро получил сигнала за сержант Дън. Налагало се да действат по спешност.

— Уведомихте ли Моли?

Майор Джесъп нервно се изпъна назад.

— Не се налагаше. Дежурният офицер отговаря за всички мероприятия, отнасящи се до координацията със сродните ведомства. От Балтимор не искаха от нас подкрепление.

— Но сте изпратил Колинс в Балтимор.

— Винаги присъства следовател от Военната прокуратура. Такава е стандартната процедура.

— И се спряхте точно на нея? Просто първото име, което ви хрумна, беше нейното?

— Да, сър.

— А помните ли къде е била Моли в този ден? Някъде навън?

— Не зная. Спомням си само, че се видяхме предишния ден. Ако би възникнало нещо спешно, винаги можех да я открия чрез устройството за свръзка.

— А кога се срещнахте?

— Някъде към единадесет на следващия ден. Поех смяната в осем сутринта и тогава получих доклада на капитан Бърнс. Вече бях запознат с всички подробности около акцията и се опитах да го успокоя. Помня също, че по това време Моли Смит беше в кабинета си.

Логан Смит протегна ръка и издърпа няколко влакна от тапицерията на стола си.

— Излиза, че никой не е проверил къде е била тя в деня, преди да се получи оплакването на капитан Бърнс. Така ли?

— Ако питате за детективите от отдел „Убийства“ към вашингтонската полиция, да, вярно е, те не се интересуваха от събитията през онзи ден. — За миг Джесъп се замисли. — А ние… не виждаме смисъл в провеждането на две паралелни разследвания по един и същ случай.

— Може би имате право. Но все пак аз искам да наредите на вашите подчинени да проверят къде е била Моли от онзи следобед до следващата сутрин. И то минута по минута.

— Слушам, сър. Какво да правим, ако се наложи да потърсим съдействие от други ведомства?

— Засега не трябва да ги уведомявате. Най-добре е вашите хора сами да се справят със задачата. Обадете ми се, когато приключите.

Джесъп се почувства неудобно от тягостната тишина, неочаквано надвиснала в залата за конференции. Докато се опитваше да измисли нещо, за да промени темата на разговор, погледът му неволно попадна върху досието на Рейчъл Колинс, което Логан Смит беше оставил пред себе си върху масата.

— Следовател Колинс…

— Какво има около нея?

— Тя още не се е свързала с нас. От комендатурата на Военната полиция настояват да я обявим за издирване, защото се е отлъчила самоволно.

— Аз ще имам грижата да поговоря с тях. Колинс не е дезертирала. Тя е заета със същото, с което се занимавам и аз — опитва се да надуши следите на убиеца.

Докато Смит се прибираше от Форт Белвоар към Вашингтон, Люсил му продиктува сведения за пътниците, напуснали Лос Анджелис на датата, когато бе изчезнала Рейчъл Колинс. Той беше оставил клетъчния си телефон на дясната седалка, с включен говорител. Предпочиташе, когато шофира по натоварена магистрала, ръцете му да бъда заети само с волана.

— Националните авиокомпании са регистрирали няколко пътника с фамилията Колинс, но сред тях няма нито една Рейчъл. Няма дори едно лично име, започващо с буквата „Р“. Проверихме и няколко от локалните авиолинии, но и там не открихме нищо.

— А по описание?

Смит не се надяваше на особен успех с този метод, но все пак продължаваше да настоява Люсил да продължава търсенето.

— Хората от охраната към летището продължават да издирват персонала, който е бил на смяна в този ден. Обещаха ми да раздадат на всички копие от снимката на Рейчъл Колинс, която им изпратихме по факса.

— Какво стана с агенциите към летищата, отдаващи автомобили под наем?

— Нищо не изскочи от агенциите към „Дълес“, „Кенеди“, „Нешънъл“, нито от Балтимор или Бостън. Ако Колинс е взела кола под наем, не е било от тези летища.

Смит тъкмо задминаваше един клатушкащ се кадилак, когато му хрумна още нещо.

— Всички агенции за коли под наем изискват плащане с кредитни карти, нали?

— Да, заедно с шофьорска книжка като документ за самоличност. Ако си въобразяваш, че някой ще приеме пари на ръка, много се заблуждаваш. Никой вече не рискува да работи в брой. Дори и мафиотите.

— Но ако тя се е върнала тук, на Източното крайбрежие, то неминуемо се е нуждаела от кола. Такситата не й вършат работа. За по-дълги маршрути може да използва някоя от автобусните линии на „Амтрак“ или „Грейхаунд“, но те пък са прекалено бавни.

— Искаш да кажеш, че…

— Опитай се да се поставиш на нейно място. Първата ти работа, след като напуснеш самолета, ще бъде да потърсиш агенция за коли под наем. Не забравяй, че Колинс може да е била в униформа, да се е легитимирала с документите си като офицер, за да се извини, че не носи кредитна карта. Тя притежава служебна карта не от някое малко известно пехотно поделение, а от Военната прокуратура на Съединените щати. Или… ако се усмихне по-съблазнително, не е изключено да е убедила някой любител на женската красота да наруши правилата за отдаване на коли под наем.

Люсил въздъхна примирено.

— Да, нищо чудно точно така да е станало. Сега накъде си се запътил?

— Към централата на ФБР.

— Логан, трябва да се погрижиш за себе си, преди да се озовеш…

— Какво?

— Спри някъде и хапни.

— Окей.

— Да знаеш, че ще проверя и неминуемо ще разбера дали си изпълнил заповедта ми.

— Да, зная, че ще разбереш.

Смит се беше обадил предварително, така че хората, с които искаше да разговаря, го очакваха в залата за конференции на шестия етаж. През прозорците, специално обработени срещу системи за електронно подслушване, се виждаха Девета улица и Военноморският мемориал. Гледката го очарова още от прага на залата. Припомни си, че Моли беше настоявала той да я посети това лято във Вашингтон. Искаше да му покаже най-интересните забележителности, да го заведе на концерт…

На столовете в единия край на дългата маса го очакваха две жени. По-възрастната малко над четиридесетте, се надигна и пристъпи към него, за да му стисне ръката.

— Аз съм Памела Естърхаус.

Гласът й издаваше южняшки акцент, но доста култивиран и добре модулиран. Висока, с дълга руса коса, с шапка, украсена със седеф, тя веднага привлече погледа на Логан. Високите й скули и изящно очертаният овал подсилиха първото му впечатление, въпреки леките бръчици в ъглите около тъмнозелените очи. Беше облечена в дамски костюм със строга, класическа кройка, подчертаващ дългите й бедра и тънка талия. Смит си помисли, че под привлекателната външност и изискания тоалет се крие силна личност, способна да се съпротивлява и да побеждава дори и най-коравите мъже.

Тя отпусна ръката си в неговата.

— Толкова съжалявам за Моли.

Памела забеляза озадачената му физиономия и се усмихна унило.

— Не знаехте ли? Моли и аз се срещнахме за пръв път по време на войната в Залива. Тогава и двете се бяхме озовали в Риад. Тя имаше грижата нашите войници да не осквернят свещените обичаи на Исляма. А на мен ми бяха възложили да организирам настаняването на високопоставените бегълци от иракската върхушка. За целта от Вашингтон бяха изпратили един самолет С-130. — Тя замислено поклати глава. — Толкова ми е мъчно за нея. Сега миналото вече няма значение. Исках само да знаете, че бяхме доста близки, Моли и аз…

— Оценявам това, госпожо Естърхаус — каза Смит.

Обикновено не се споменава за агентите за връзка, с каквито ФБР разполагаше във всяко американско посолство в целия свят, макар че тези агенти не можеха да бъдат конкуренти на специалните емисари на ЦРУ и на Държавния департамент. Памела Естърхаус оглавяваше отдела към Министерството на правосъдието, който се занимаваше с Федералната програма за защита на свидетелите. Уменията й да помага на важни свидетели да прикрият следите си бяха станали легендарни. Логан Смит можеше да си представи с каква ловкост Памела Естърхаус е уреждала укрития за офицерите, дезертирали от армията на Саддам Хюсеин по време на операцията „Пустинна буря“. Всеки от тях е трябвало да бъде спешно изпратен в Щатите, а там с посредничество на различни благотворителни фондации да се установи в някое по-глухо място с нова самоличност. Задачата на Памела е била час по-скоро да ги качи на борда на самолета, който ще ги отведе в Америка.

Смит усети как ръката й се докосна до неговата.

— Искам да ви представя Холанд Тайло. Холанд, това е господин Логан Смит.

Ръкостискането на Тайло беше крепко, очите й — искрени, гледащи прямо, сякаш търсещи отговорите на въпросите, още преди да ги е изрекла.

— Бих искала, агент Смит, да се бяхме срещнали при други обстоятелства — рече тя. — Много съжалявам за загубата…

Смит сведе поглед към ръцете й. Тя изглеждаше на не повече от тридесет. Той си спомни аферата „Уестбърн“ преди две години, както и мрачните слухове за ролята на Тайло в нея. Сенаторът Уестбърн беше убит, когато Тайло е била дежурна. Тя беше поела вината, а след това се бе превърнала в следващата мишена на убиеца. При опитите да изчисти името си от позора и да избегне смъртта, Тайло успя да се добере до тайните, свързани с убийството на сенатора. Може би затова я приеха да следва в един от най-престижните университети с личната препоръка на президента.

Смит знаеше, че може да говори спокойно за своето разследване пред тези две жени. Така и направи, но дори и сега не се реши да сподели всичко — опитният следовател много отдавна беше усвоил това основно правило в професията. Разказа им в общи линии какво беше узнал за убийството на Моли, за последвалите събития и за пречките, пред които беше изправен, а накрая спомена за записките на Моли, които съдията Саймън Естърхаус беше намерил в нейния сейф.

— По всяка вероятност Моли е вярвала, че смъртта на генерал Грифин Норт не е била в резултат на случайната самолетна катастрофа.

Той забеляза как Памела Естърхаус и Холанд Тайло се спогледаха набързо. Очевидно беше успял да предизвика вниманието им.

— За какво става дума, господин Смит? За конспирация, в която е въвлечена цяла група терористи? Или е действал само един убиец?

— Засега нямам отговор на този въпрос. Моли е черпила сведения от двама информатори, които е означила в записките си като господин X и госпожица Y. Нямаме представа кои са те и къде се укриват.

— В останалата част от записките на Моли… по-точно в последните три страници, макар че са гъсто изписани от край до край, не открихме нищо друго, освен предположения. Ако наистина е имало заговор, кой е бил толкова близък с генерал Норт, че да може да го организира и да го приведе в действие, при това, без да бъде заподозрян? Сам ли е бил, или е действала група от заговорници? Опитал ли се е някой да повреди самолета, с който е летял Норт? И ако отговорът е „да“, то как е бил извършен саботажът? Може би комисията по разследването е пропуснала нещо важно… Или пък някой е фалшифицирал веществените доказателства.

Смит се замисли, след което заговори по-тихо:

— Моли е действала извънредно предпазливо. Никъде не се споменават имената и адресите на двамата информатори. Но от записките й личи, че е вярвала безусловно на техните показания. В противен случай нямаше да се заеме с укриването им при първия сигнал за опасност.

Той погледна към Памела Естърхаус.

— Струва ми се, че Моли е трябвало да се обърне към вас или към някой от подчинените ви, за да й помогнете да намери безопасно убежище за своите информатори.

— В армията имат своя програма за закрила на свидетелите — отговори Памела Естърхаус. — Защо не се е възползвала от нея?

— Няма признаци, че е постъпила така — тихо процеди Смит. — В личния архив на Моли, както и в архива на Форт Белвоар не намерихме копие от официално искане за помощ в рамките на военната програма за закрила на свидетелите. Генерал-майор Холингсуърт също не знае нищо по този въпрос.

— Щом като тя не се е обърнала към началника на Военната прокуратура, това може да означава само едно — Моли е подозирала, че армейската върхушка е замесена в заговора за убийството на генерала — предположи Памела Естърхаус. — Някой от висшите офицери, а може би и още по-нагоре. Нима това е възможно?

Единственият офицер, за когото Смит със сигурност знаеше, че беше замесен в случая, беше Рейчъл Колинс. Но тя не беше сред заподозрените лица. Освен това, Логан Смит въобще нямаше намерение да търси помощта на Памела Естърхаус или на Холанд Тайло.

— Разбира се, не разполагам с доказателства, но се досещам как е разсъждавала Моли. Тя вярваше в старата поговорка, че рибата се вмирисва откъм главата.

Памела Естърхаус се замисли, впечатлена от мъдростта, криеща се зад тези прости слова.

— А къде се съхраняват отломките от самолета, с който загина Норт?

— Предполагам, че Комисията по контрола върху безопасността на полетите е използвала най-близкия хангар в близост до летището, в Палм Спрингс, където Норт трябваше да се приземи. Но понеже изминаха повече от шест седмици, докладът на комисията вече е прехвърлен в архива. Нищо чудно остатъците от самолета да са изпратени за претопяване.

Холанд Тайло се надигна от стола и се приближи към телефона, поставен до ксерокса и факс апарата върху малката маса в другия ъгъл на залата.

— Мога да проверя на няколко места. — Тя набра някакъв номер, но Смит не успя да чуе думите й, понеже говореше много тихо.

— Вярвате ли, че Моли се е опитала да потърси моята помощ, за да осигури защита за своите информатори — попита Памела.

— На нейно място и аз щях да постъпя така.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.

— Но ако ситуацията е изисквала спешни мерки? Още повече, че вие двете с Моли сте се познавали от години? Но дори и без вашата помощ, Моли щеше да намери подкрепа. Нали се говори толкова много напоследък за подобряване на сътрудничеството между десетките държавни ведомства? Все някой би се отзовал на молбата й.

— И ако Моли не беше завършила така трагично…

— Да, сега всичко щеше да е много по-различно.

Тя измъкна клетъчен телефон от чантата си.

— Сега е мой ред да потърся помощ.

Смит отиде до хладилника до стената и си наля чаша леденостудена минерална вода. Щом се обърна, той видя в прозорците отражението на силуета на Памела Естърхаус, притиснала клетъчния телефон до ухото си. Устните й помръдваха нервно. После тя отиде до Тайло, която изчакваше факс апаратът да привърши отпечатването на отговора.

— Имахме късмет — обясни му Холанд Тайло. — Оказа се, че Комисията по контрола върху безопасността на полетите още не е разрешила да се претопят остатъците от самолета на Норт. Освен това от Комисията ми обещаха да се свържат с фирмата, с която са сключили договор да извози тези отпадъци, за да отложат изпълнението на договора. Ще успете ли да наложите забрана за достъп до тях като веществено доказателство за заговор срещу генерала?

— Вие сама си отговорихте на този въпрос.

— Възможно е още утре да ви изпратим най-опитните наши специалисти и авиоинженери за консултация. Междувременно ще потърся доклада на комисията.

Шестото му чувство, изострено от десетки разследвания, му подсказа, че зад думите й се крие още нещо, нещо недоизказано, но от първостепенно значение за разследването.

— Има ли още нещо?

Тайло се облегна на рамката на прозореца и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Президентът няма спешни ангажименти през следващите девет дни. Не може ли да уредим да бъде проверен и президентския самолет?

Смит нищо не отговори. Тогава Холанд Тайло се приближи толкова близо до него, че той усети аромата на парфюма й.

— Нали и вие работите пряко за президента? — започна тя. — Иначе нямаше да ви разрешат с първо ниво на достъп. Затова сте длъжен да ми обясните верни ли са моите догадки или не — Норт готвел ли се е да се кандидатира за вицепрезидент на изборите през следващата година? Но най-неочаквано самолетът му катастрофира, а сега плъзват слухове, че злополуката не е била случайна. Защо тогава да не се заемете с проверката на системите за обезопасяване на президентския самолет?

— Напълно сте права.

Памела Естърхаус застана зад тях, с откъснатото от факс апарата съобщение в ръка. Остави го на масата, за да могат и те да го прочетат.

— Ако Моли е решила да скрие някъде своите доверени хора, това не е станало с наше участие. В дневниците по нашата програма за защита на свидетелите няма записи за нови размествания на информатори от едно убежище в друго през последните две денонощия. Миналата събота се наложи да сменим укритията на двама свидетели, но с това се изчерпва цялата ни дейност за изтеклата седмица. Съжалявам, но не разполагам с други данни.

Смит разбираше, че за тази проверка Памела Естърхаус се бе принудила да ангажира почти целия контингент от подчинените си служители.

— Оценявам желанието ви да ми съдействате. Но аз съм длъжен да извърша още една проверка.

— Мисля, че се досещам — замислено изрече Памела Естърхаус. — Вероятно искате да се предпазите от удари в гърба. Да, съгласна съм, че хората от ЦРУ играят само по своите правила. Дори и да следвате президента като сянка, те пак ще съумеят да ви отстранят от играта при първия опит да се изпречите на пътя им.

— Звучи напълно възможно — съгласи се Смит.

Преди да напусне сградата на ФБР, Логан Смит се свърза със съдията Саймън Естърхаус, в дома му на Кукс Роу в Джорджтаун.

— Опитвам се да се добера до архива на Отдела за защита на свидетелите.

Отсреща се чу как съдията тежко въздъхна.

— Защо по-рано не ми се обадихте? Уговорката ни беше непрекъснато да ме държите в течение на разследването — недоволно промърмори Саймън Естърхаус.

— Доста работа ми се струпа и се поувлякох в проследяването на всяка версия — отвърна Смит, изненадан от тона на съдията. — Някакви проблеми?

— Не, поне засега. Но аз разполагам с голяма власт и мога да ви улесня в значителна степен. Съпругата ми…

— Вече разговарях с нея, сър.

— Така ли? Е, сега разбирам…

Смит изчака, без да нарушава неловката тишина, докато се питаше какво беше накарало съдията да изпусне нервите си.

— Нали ми споменахте, че все още нищо не сте открили — изрече съдията след проточилата се пауза. — Как е възможно това?

— Не съм запознат с разследванията на сестра ми, защото Моли никога не ме е молила за помощ — обясни Логан. — А вие знаехте ли, че тя се е познавала със съпругата ви, и то още от войната в Залива?

— Не. За пръв път чувам, че са се познавали. — В отговора му се долавяше решителност и категоричност. — Какво ще предприемете сега?

Смит му разясни плана си. След като го изслуша, съдията заговори с нескрит скептицизъм:

— Наистина ли вярвате, че Моли е била способна да постъпи по този начин? Или е имала много познати сред висшите етажи на властта?

— Не съм сигурен. Но зная със сигурност, че между Военната прокуратура във Форт Белвоар и Департамента по планиране на секретните операции се поддържа пряка телефонна връзка. Може би, ако се поразровя, нещо ще изскочи от храстите.

— А какво става с Колинс?

— Не съм изоставил тази задача. Предполагам, че сега тя се укрива някъде, съвсем наблизо.

— Започнах да се тревожа за нея. Не мога да разбера какво й е известно. И доколко можем да разчитаме на нейната лоялност?

— Вероятно Колинс е много изплашена и наистина се крие някъде. Нека да поразсъждаваме — убита е Моли Смит, която за Рейчъл Колинс е била много повече от пряк началник и наставник в професията. Може би Моли е разкрила пред Колинс част от своите тайни, поради което сега Колинс, изплашена за живота си, се укрива някъде. — Логан обаче не сподели със съдията подозрението си, което беше съобщил на Джесъп, че Рейчъл може би също като него преследва убиеца. — Така че не ми остава нищо друго, освен да я открия.

— Настоявам, и то категорично, да ме държите в течение на събитията.

Логан прекъсна връзката, разтревожен от настояването на Саймън Естърхаус и особено от гневните му коментари по адрес на Рейчъл Колинс. Може би достопочтеният съдия беше толкова силно обезпокоен, защото именно неговият подпис стоеше под доклада на сенатската комисия, обявила резултатите от разследването на инцидента с генерал Норт. Но да стигне чак дотам, че да гледа на Колинс като на противник, като на участник в заговора, се стори на Логан израз на прекалена мнителност.

Именно странната загриженост на Саймън Естърхаус за съдбата на Рейчъл Колинс беше причината, поради която Логан Смит не престана да мисли за нея дори и след като напусна сградата на ФБР. Искаше му се да я беше срещнал по-рано, за да познава характера на младата жена със спортна фигура, която го гледаше от снимката със слънчева, „калифорнийска“ усмивка.

„Сега трябва да внимавам на всяка крачка, като че ли стъпвам върху тънък лед, да обмислям всеки ход извънредно грижливо. Ако се проваля, няма да успея да отмъстя за Моли. Но откъде да започна?“

Логан влезе в колата, но остана неподвижен, вперил поглед в тъмния отвор на подземния гараж, приличащ на пещера, откъдето долиташе само свистене на гуми и мирис на изгорели газове.

Рейчъл Колинс е била изпратена със задача, която на пръв поглед е изглеждала както всички останали. Но вместо това, нещо избухва, в лицето й, дори и в буквален смисъл. Един сержант с неопетнено досега досие е заловен да краде от армейските складове. Вместо да вдигне ръце, той открива огън. Защо постъпва така сержант Дън?

Броени часове след тази престрелка Моли прибира своите информатори и потегля на път. След това е убита, а Рейчъл Колинс изчезва вдън земя. Нима всички тези събития са следствие от залавянето на сержант Чарлс Дън?

Но нали досието му беше чисто?

„Да, служебното му досие беше чисто. Но с какво се е занимавал извън службата?“ Дали е имал тъмни страни в живота си, за които никой не е подозирал? Нещо, което той е криел така грижливо, че не е било възможно да стигне до началниците му, когато са съставяли досието му?

„Но как Рейчъл Колинс е успяла да се добере до това разкритие?“

Логан Смит не бе свикнал да разчита единствено на мъгляви предположения, защото можеха да го подведат и да провалят всичките му досегашни усилия. Но ситуацията налагаше да се опре точно на такава съвършено несигурна хипотеза — ако Колинс е узнала част от тайните на сержант Дън, то тя и само тя ще може да докаже, че нещо около досието на този Чарли Дън не е наред. За целта Колинс ще трябва да се добере до досието на Дън — но как да се върне във Форт Белвоар? Нали веднага ще я арестуват? Остава още едно-единствено решение, но само ако тя се окаже достатъчно съобразителна, за да се досети за него. И достатъчно дръзка, за да го осъществи.

Логан включи двигателя и напусна гаража. Оставаше му още само една проверка преди срещата. Трябваше обаче да действа извънредно експедитивно.

С течение на годините Инженера се беше научил на търпение. Понякога най-бързият път към успеха изисква само да се притаиш някъде и да не предприемаш нищо. Освен да следиш зорко ходовете на противниците. Именно така постъпи Инженера с кредитните карти на Рейчъл Колинс. Просто се настани пред екрана на един от най-мощните компютри в „Уандърленд Тойс“ и го свърза чрез електронната мрежа към изчислителния център на Ем Ти Ай, разположен в предградията на Далас, Тексас. Така той успя да проследи пътуването на Колинс от Лос Анджелис до Кармел и оттам до Сан Франциско, но там, след изтеглянето на крупна сума в брой, следите й внезапно се изгубиха.

Най-хитрият ход на Колинс би бил да използва пластмасова карта. Второто, не чак толкова интелигентно решение ще бъде да се отбие до филиала на „Уелс Фарго“, който е най-близо до Международното летище в Сан Франциско. Инженера не се тревожеше от факта, че тя бе изчезнала от екраните на неговите компютри. Защото послушните електронни чипове неуморно активираха модем след модем, за да претърсят всички агенции за коли под наем, хотели и мотели, както и файловете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Рано или късно името на Рейчъл Колинс неминуемо ще изскочи отнякъде.

До аналогични процедури прибягна той, за да влезе в дирите на Логан Смит, макар че засега не се нуждаеше така спешно от него. На преден план беше разкриването на убежището на младата Колинс. Освен това, един федерален агент винаги се открива много по-лесно.

Телефонът звънна и той завъртя стола си, загърбвайки компютърния екран. Търсеха го по кодираната линия.

— Преди малко имах доста неприятен разговор със Смит — започна Саймън Естърхаус без никакво встъпление. — Той заяви, че ще провери какво се върши в рамките на програмата за защита на свидетелите.

Инженера долови нотка на облекчение в гласа на съдията и веднага се досети каква е причината. Ако Моли Смит е успяла да издейства прикритие за своите хора с помощта на тази правителствена програма по официалните канали, Саймън Естърхаус, а след него разбира се и Инженера, скоро ще узнаят къде се укриват информаторите на Моли. Лошото бе, че с това трудният за решаване пъзел ще се усложни още повече.

— Новината е добра за нас — отговори Инженера. — Какъв ще бъде следващият му ход?

— Тръгнал е към теб. След броени минути ще ти се наложи да го посрещнеш на прага.

14.

Пронизителният вой на алармена сигнализация на един от автомобилите, с които беше наблъскан паркингът, изтръгна Рейчъл от прегръдките на дълбокия, неспокоен сън. Тя се обърна, вторачи все още невиждащи очи в часовника, после огледа вяло оскъдно обзаведената стая и едва тогава осъзна къде се намира — в мотел номер 6 по Магистрала I-64, на около шестдесет и пет километра от Уайт Сълфур Спрингс.

Стана, запъти се към душа и едва тогава си припомни как се беше озовала тук. На стената на онзи ресторант имаше окачена голяма карта, с оградено в червено име на мотела, в който Рейчъл беше спряла по-късно. Около нея се виждаха дребните надписи с реклами на местни фирми, а под тях — ценоразписът на евтините услуги, очакващи уморените пътници в крайпътния мотел.

Когато се добра до там, с щедър жест тя подаде на съдържателя стодоларова банкнота за скромната стая (вместо обичайните 29.95 долара) и му го помоли да задържи рестото, защото щяла да използва не само стаята, но и телефона. Последното, което си спомняше, беше разписката, която мъжът зад гишето й бе дал. Рейчъл нямаше представа как се бе освободила от дрехите си, кога беше пъхнала плика със записките на Моли до пистолета под възглавницата.

Докато се къпеше, празният й стомахът й напомни, че от онзи ден не е слагала залък в устата си. Още се обличаше, когато погледът й попадна върху телефона на масичката до леглото. Първата й мисъл беше какво да съобщи на Коупланд, ако той вдигне слушалката. Дали да започне със: „Здравей. Радвам се, че още дишаш. Между другото, научи ли какво се е случило с Моли?“.

Проблемът беше именно в това, че по всяка вероятност Коупланд и Ъндъруд вече знаят за Моли. Всички телевизионни мрежи бяха разтръбили убийството. Абсурдно бе да са пропуснали тази водеща новина. От което следва, че ако Рейчъл започне да го убеждава, че не е пристигнала в Атланта, за да го шпионира, Стивън Коупланд ще стане извънредно подозрителен с нея.

Докато се обличаше, тя продължи да размишлява дали да рискува да бъде посрещаната с неприязън от Коупланд в Атланта. Нямаше друг изход, защото беше длъжна да го предупреди — никой не знаеше дали след ден или два няма да се е безнадеждно закъсняла. Започна да се подготвя за евентуалния словесен двубой със Стивън Коупланд, дори сама съчиняваше въпросите, който той би могъл да й зададе, след което сама си отговаряше. Най-важното бе да си изясни доколко той бе наясно със ситуацията и докъде тя трябваше да се разпростира в откровеността си. Разбира се, отначало той ще изпадне в пристъп на ярост — това отсега можеше да се предвиди — може би дори ще се нахвърли върху нея, а може пък да побегне панически от Атланта. Но тя непременно трябваше да му обясни какво се налага да предприемат те двамата, Коупланд и Ъндъруд, като им напомни, че в никакъв случай не бива да нарушават мерките за безопасност.

Рейчъл напъха листата с бележките на Моли в колана на джинсите си, сложи пистолета в кобура под мишницата си и облече сакото. Излезе на алеята и се запъти към най-близкото заведение, за да утоли глада си. Настани се пред бара, сред шофьорите, доставчиците и местните безделници, без да обръща внимание на неизбежните подмятания. Мислеше само за едно — как да спечели доверието на Стивън Коупланд. Новата й задача беше дяволски трудна, тъй като този тип хора наистина бяха непредвидими.

Тя плати и напусна заведението. По обратния път към мотела, тя се запита защо първо не се свърже с Бети Ъндъруд, но бързо съобрази, че отново ще се изправи пред аналогичен проблем. Бети доста бе изстрадала и затова беше изпълнена с недоверие към всички около себе си. Ако се усъмни в Рейчъл, Бети ще я изслуша внимателно, но първата й работа ще бъде да предупреди Коупланд и да провали замисъла й. Защото той ще нареди на Бети какво да прави и след броени часове те ще изчезнат и Рейчъл повече никога няма да ги открие. Явно разговорът с Бети Ъндъруд ще трябва да изчака.

Щом се върна в стаята си, Рейчъл се изми, пое си на няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее и придърпа стола до нощната масичка. Все още помнеше номера наизуст. След няколко секунди телефонистката от „Риц Карлтън“ в Бъкхед й съобщи, че я свързва със стаята на господин Коупланд.

— Ало?

„Дали е научил за Моли?“

Гласът на Коупланд звучеше дрезгаво. Стараеше се да говори пределно кратко. Рейчъл се усъмни дали въобще беше спал през последните четиридесет и осем часа. А умората само засилваше подозрителността му.

— Стивън, на телефона е военен следовател Рейчъл Колинс. Аз бях нещо като дясна ръка на майор Моли Смит.

Надяваше се с това официално обръщение да успее поне отчасти да спечели доверието му. Но в отговор в слушалката прозвуча само:

— Кой се обажда?

— Военен следовател Рейчъл Колинс. Аз летях с вас, с теб и Бети Ъндъруд, с полет 1410, заедно с майор Смит…

— Коя, по дяволите, сте вие?

Гласът му затрепери.

— Стивън, изслушай ме! На всяка цена трябва да ме изслушаш! Моли е мъртва. И ти го знаеш. Както и аз го зная. Но повярвай ми, ти не си сам, разбра ли?

От другия край на линията се чуваше само напрегнатото му дишане.

— Искам да разбереш коя точно съм аз. Ако се замислиш малко, непременно ще си спомниш. Окей? Ние пристигнахме на „Нешънъл“ четиридесет минути преди полета. Ти се настани на редица 29, а Бети беше до теб, на съседното място. Опитай се да си представиш салона в самолета, Стивън, и ще разбереш къде съм била аз. Сега погледни два реда напред, отляво. Там седях аз. По едно време се изправих, за да взема нещо от стелажа за багаж над главата ми. Тогава ти вдигна поглед и ме видя. Помня, че после се отпусна назад и продължи да шепнеш нещо на ухото на Бети.

Рейчъл се спря, колкото да си поеме дъх, после добави още нещо, с което се надяваше окончателно да сломи Коупланд:

— Тогава ти й показа някаква кибритена кутия, Стивън. После й обясни как — в доброто старо време — си отсядал в „Риц“. Може би пазиш в дома си бонбониера, пълна с кибритени кутийки от местата, които си посещавал. И аз имам такава. Преди да напуснеш апартамента си, ти си взел една от многото кибритени кутийки със себе си, за да успокоиш Бети по време на полета.

— Да, така беше.

Рейчъл чу как Стивън на другия край на линията изпи някаква течност от чашата и преглътна шумно.

— Сега спомни ли си как изглеждах?

— Не съм сигурен. — Стивън добави след кратка пауза: — Моли никога нищо не ми е споменавала за теб.

— Аз бях твоята охрана, Стивън. Видях те там, на „Нешънъл“, когато пристигна с фолксвагена си. Ти паркира в забранената зона, за да бъде прибрана колата от полицията, както те бе посъветвала Моли. Когато ти стана от мястото си, за да слезеш в Атланта, Бети разтвори някакъв роман на коленете си. След като остана сама, тя се опита да чете, но според мен не успя да се съсредоточи в текста. Вероятно си мислеше само за теб.

— О, за бога… Колинс? Нали така ти беше името?

— Военен следовател Рейчъл Колинс.

— Е, военен следовател Колинс, какво, по дяволите, стана с Моли? Какво ще правим сега ние двамата, аз и Бети?

Рейчъл едва се сдържа да не го наругае. Но веднага си припомни, че сега не бе най-важното дали Коупланд се държи възпитано или не с нея. Най-важното бе да не прекъсне връзката.

— Видя ли кадрите по телевизията? Чете ли вестниците?

— Да.

Рейчъл въздъхна с облекчение. Поне беше успяла да разбере какво точно е известно на Коупланд и откъде го е научил. Време беше да започне с лъжите.

— Засега ние не знаем кой е убиецът…

— Кои са тези ние?

— Говоря за Военната прокуратура и за отдел „Убийства“ към полицията във Вашингтон, която е ангажирала най-добрите си детективи в това разследване. В сравнение с Военната прокуратура те разполагат с много повече данни за мафиотските структури и за терористите, както в страната, така и в чужбина.

— Нима мислиш, че е била убита от някой мафиот?

Рейчъл усети ледената тръпка, пролазваща по гърба си. Пред очите й изплува образът на Моли.

— Тя е била измъчвана и ограбена, Стивън. Според предположенията на полицията, убийците са били поне двама. — Рейчъл спря, защото й беше трудно да продължи. — Но тя е издържала докрай.

Стивън дълго мълча, а после се чу как отново отпи от чашата си.

— Окей. Съжалявам, че думите му прозвучаха…

Той не довърши фразата. Рейчъл веднага категоризира Стивън Коупланд като човек, който рядко си позволява да се извини някому, независимо от обстоятелствата.

— Бях започнал сериозно да се безпокоя… след всичко, което научих от телевизията и от вестниците.

— Безпокоил си се, така ли?

„Но само за собствената си кожа, а не заради Моли!“

Ядосана, Рейчъл удари матрака, който накара ръката й да отскочи от силния удар.

„Чудесно! Сега здравата е подплашен. Нека си остане в това състояние.“

— Зная, че си много разтревожен, Стивън. Нали затова се обаждам, за да ти помогна.

— Ти? И кой още стои зад теб?

— Знаеш, че Моли не е споделила с никого за теб и за Бети. С изключение на мен. Затова се заех да те издиря.

— Почакай малко. Нима искаш да ме накараш да повярвам, че онези от Форт Белвоар или каквито и да са там военни следователи и ченгета няма представа къде се намирам?

— Нали Моли беше от този отдел! И аз още служа като офицер в същото управление. Така че сега е мое задължение да се погрижа за теб и за Бети. Пристигам.

— Къде?

— Как къде? В Атланта, разбира се.

— А сега откъде се обаждаш?

— От Вашингтон.

Коупланд не отговори. На Рейчъл й се стори, че чува как прещракват зъбчатите колела, бясно въртящи се в мозъка му. Но това, че Коупланд трескаво обмисляше нещо, никак не облекчаваше задачата й.

— Не — заяви той. — Тук нещо не ми харесва. Ако си военен следовател или нещо подобно, защо не домъкнеш тук момчетата от твоя отдел, за да поемат охраната ми?

Тъкмо това беше въпросът, от който Рейчъл най-много се опасяваше.

— Не е било възможно Моли да не ти е обяснила как…

— Моли е мъртва! Мъртва!

— Именно затова си длъжен да ме изслушаш много внимателно, Стивън, и да направиш само това, което ще ти предложа. В противен случай, следващият труп ще бъде твоят!

Рейчъл сама не можа да повярва, че тези думи се изплъзнаха от устата й. Може би несъзнателно ги бе изрекла, за да срази упоритата, твърдоглава съпротива на Коупланд, да го шокира и нарани.

След миг младата жена осъзна, че вече не може да се спре, нито да вземе думите си назад, затова смело продължи нататък:

— Ти много добре знаеше защо Моли те измъкна заедно с Бети от Вашингтон. Защото и двамата бяхте набелязани като мишени. Тя постави на карта не само кариерата си, но и живота си, защото вярваше, че ти ще бъдеш ключовата фигура в предстоящия съдебен процес. Но сега тя е мъртва, а това много улеснява задачата на тези, които са по следите ти. — Рейчъл прехапа устни. — Имаш само един шанс за спасение и това съм аз. Засега никой, освен мен не знае за теб. Никой не подозира къде се намираш. Идвам да те взема със себе си, защото съм длъжна да ви опазя. Не само теб, а и Бети. При това, независимо от цената!

— Как можеш да си сигурна, че никой друг не знае за мен и за Бети? — настойчиво попита Коупланд.

— Защото само аз знаех истинското ти име. Преди два часа дори и аз не подозирах къде се укриваш. — Рейчъл не възнамеряваше да го запознава с точния час, когато беше открила адреса му. — Това само доказва колко добре е организирала Моли защитата на своите информатори. Сега и аз трябва да действам по същата схема.

— Каза ми, че ще бъдеш тук чак към полунощ. Не може ли по-рано?

— Освен да се занимавам с теб, все пак имам и други задължения — обясни му Рейчъл. — Не мога да допусна началниците да започнат да ми задават неудобни въпроси.

— Не знам, просто не знам какво да…

Той едва не изхленчи. Рейчъл отчаяно се нуждаеше от някакъв повод, за да го окуражи. Стивън сам й го предостави, без да разбере това.

— Много се тревожа за Бети — сломено изрече той. — Нали и тя знае за Моли…

„Да, ясно е, че след като приключим разговора, веднага ще й позвъниш.“

— Тя наистина е много разтревожена. Аз съм добре тук, в хотела има охрана. Но тя е съвсем сама, там, в онова затънтено селце Кеърфрий…

— Ти също можеш да й помогнеш, Стивън.

Рейчъл си представи нагледно как в този момент той самоуверено вирва глава.

— Разбира се! Но как?

— Обади се вместо мен в Кеърфрий. Защо не? Ти по-добре ще й обясниш за какво сме говорили и ще й кажеш, че не бива за нищо да се безпокои. Струва ми се, че това ще й вдъхне кураж.

Отново бе успяла да насочи мислите му, но този път в благоприятната посока.

— Тъкмо това ще направя — отговори Стивън, вече с по-бодър тон. — Но тя ще поиска да узнае кога ще отидеш да я прибереш.

Рейчъл реши, че може да си позволи да рискува.

— Кажи й, че ти и аз ще й се обадим веднага след като се срещна с теб. Ще проверя кога има полети. Ще се опитам да уредя прехвърляне от Атланта до Финикс за утре сутринта. Не е изключено утре да обядваме тримата заедно.

Този пикник надали щеше да бъде много весел, но в момента на Рейчъл съвсем не й беше до това. Молеше се само Коупланд да не я притисне до стената с въпроси около подробностите в операцията по укриване следите на информаторите. Защото нямаше намерение да споделя с него всички подробности, свързани с плановете й.

— Да — рече Коупланд, — вече започвам да мисля, че всичко ще се уреди.

— Окей. Стивън, чуваш ли ме? Ще ти позвъня най-късно до шест часа, броено от настоящия момент. Това прави някъде към два часа по вашето часово време. Дотогава ще съм уредила резервация на твое име за първия полет до Финикс.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна Коупланд.

На Рейчъл й се стори, че в гласа му се прокрадна мрачна нотка.

„А ти се моли куриерът да не го узнае.“

Стивън Коупланд се сви на кълбо в широкия фотьойл, с лице към терасата. Никога не беше очаквал, че един ден ще се озове тук… все едно че беше пациент от психиатрична клиника, изолиран в заключена килия.

Объркан, той за трети път си повтаряше подробностите от разговора с военен следовател Колинс, опитвайки се да осъзнае колко бързо се бе променила ситуацията. Може би единствената добра новина за него беше намерението на Рейчъл още днес да уреди заминаването му от Атланта. Той нямаше да й повярва, ако тя не бе цитирала абсолютно точно такива незначителни детайли от предишното им пътуване, като онази кибритена кутийка и романа, разгърнат върху коленете на Бети, когато той се бе изправил, за да напусне самолета. Колкото повече мислеше за нея, толкова повече се избистряше в паметта му образът й. Не толкова лицето й, колкото русата й коса и облеклото й, дори тясната й талия, която му бе направила впечатление, когато се бе надигнала към стелажа за багажа. Не беше ли я погледнал и малко по-късно, защото неволно бе усетил как нечий поглед се плъзга по лицето му? Шестото му чувство тогава сякаш му бе подсказало, че някой скришом го наблюдава. Тогава той отново бе насочил погледа си към нея, но тя вече бе извърнала глава.

Рейчъл Колинс спомена също и за фолксвагена му, знаеше къде го беше паркирал, знаеше дори и кой му бе наредил да постъпи така. Знаеше даже, че Бети не се криеше във Финикс, а в никому неизвестното селище Кеърфрий, на шестдесетина километра от столицата на щата Аризона.

„Доста неща знае. Хм, а може би не е добре, че знае толкова много?“

Коупланд реши, че все пак, поне засега, няма за какво толкова да се тревожи. Защото в момента за него тази Колинс беше като дар небесен. Той хапна нещо набързо. През нощта не беше спал спокойно и не се чувстваше добре. Въпреки луксозната обстановка, той на практика беше затворник. Щеше да бъде принуден да напусне стаята си само когато камериерката започне чистенето, но дори и тогава не би се осмелил да напусне фоайето на хотела. Щом преценеше, че горе на етажа камериерката вече е привършила с чистенето, Стивън щеше да изчака да се насъбере достатъчно голяма тълпа пред асансьора и да се шмугне вътре в последния момент, преди вратите да се затворят. Ако нямаше много хора във фоайето, трябваше да изчака да се приближи поне една жена или някоя двойка, за да влезе в асансьорната кабина заедно с тях. Не биваше да взема асансьора сам или в присъствието само на един мъж като спътник.

Единственият му контакт с външния свят се ограничаваше до телефонните разговори с Бети — естествено, не пропусна нито една сутрин, нито една вечер. Последното му обаждане беше снощи, някъде към полунощ. Но след всяко позвъняване за него ставаше все по-трудно да убеди себе си, че всичко ще приключи благополучно. Защото Бети неизменно го затрупваше с тревожни въпроси, за които той нямаше готови отговори. Но най-лошото бе, че след всеки опит да отклони въпроса й или да го обяви за маловажен, Стивън усещаше как все повече се смалява в нейните очи. А тъкмо това го измъчваше повече от всичко.

Така изтече още един напрегнат час, преди Коупланд да преглътне горчивата истина, че няма друг избор. Не можеше да остане в хотел „Риц“ завинаги — рано или късно нервите на Бети нямаше да издържат и само Бог знаеше какво ще й хрумне да направи. Единственото им спасение беше тази Колинс. Щом й повярва при първия телефонен разговор, защо не рискува и не й се довери напълно?

Продължаваше да го притеснява признанието на Колинс, че Моли не е споделила с никого, освен с нея, за двамата си информатори, че единствено тя е научила от Моли кои са истинските им имена и къде се крият. Тогава кой беше вдигнал слушалката, когато той бе позвънил на номера, оставен му от Моли?

Коупланд най-после взе решение. Трябваше да се довери на Колинс. Още сега ще звънне на Бети, за да й съобщи, че всичко отново си идва на мястото, и че те двамата отново ще бъдат заедно. Най-после целият този кошмар щеше да остане зад тях.

Но искаше да й каже и още нещо… нещо тайно, което въобще нямаше намерение да разкрива пред Колинс, когато тя пристигне тук, в Атланта. Щеше да бъде тайна — само тяхна, на двамата. Просто така, за всеки случай.

Докато търсеше най-подходящите цивилни дрехи, които да облече вместо униформата си, Рейчъл си припомни мъдрите напътствия на Моли: „Не прекалявай със съмненията. Трябва да имаш повече доверие на собствените си преценки“.

Но дали беше подходила към Стивън Коупланд по най-разумния начин? Не беше ли го притиснала прекалено много? Ако отговорът е не, тогава той ще съумее ли да оцени този неин жест? И то точно сега, когато всеки ден, дори всеки час е от значение! Няма ли да грабне куфарите от гардероба в хотелската стая, да се втурне надолу по стъпалата и да побегне накъдето му видят очите?

Представи си как Моли би я изгледала с укор, ако можеше да я зърне отнякъде, ала въпреки това не издържа и посегна отново към телефона. Но първият й опит се оказа неуспешен — пръстите й трепереха толкова силно, че не улучи търсения номер. При второто набиране пък отекна досадният сигнал „Заето“.

Някой се беше свързал с телефона на Бети Ъндъруд. Рейчъл веднага набра номера на Коупланд в Атланта. Отново заето.

„Окей. Може би не е зле, че той се опитва да я успокои и че я убеждава да се държат един за друг. Значи е размислил и най-после е разбрал, че няма друг шанс, освен да разчита на мен…“

Шест часа оставаха до срещата им. Поне така му беше обещала. Ако се концентрира и шофира по-бързо по магистралите, може би ще успее да скъси този интервал.

Рейчъл остави ключа от стаята на рецепцията на мотела и погледна към сметката за престоя си. Телефонистката на мотела беше отброила двадесет и две минути за междущатския разговор с Бъкхед, Атланта, с което сметката беше набъбнала с още тридесет долара. Рейчъл остави банкнота и излезе навън, сред хладното утро на Западна Вирджиния.

Сложи сака в багажника на колата, включи двигателя и изчака да загрее. Наведе се към прозореца, за да провери има ли много движение по шосето. Четири часа до Вашингтон, после още един до Балтимор. Или повече — зависи колко е натоварена магистрала „Паркуей“ между Балтимор и Вашингтон. Там ще трябва да пожертва петнадесет, най-много двадесет минути, за да уреди нещата. Не можеше да рискува с по-дълъг престой в Балтимор. Ако знаеше обаче, че този престой ще се удължи, Рейчъл Колинс въобще нямаше да потегля за Балтимор.

Логан Смит веднага забеляза усилената охрана около главния вход на сградата на ЦРУ. Преди осем месеца охраната беше само от двама въоръжени пазачи. А сега пред входа имаше две бронирани коли, паркирани така, че да могат веднага да се втурнат към портала. Мъжете в тях въобще не си правеха труд да крият пистолетите „Ремингтън“ и автоматите MP-5.

Служителят на пропуска до портала провери документите му и му посочи къде да паркира. На всеки петдесет метра Логан виждаше високи стълбове, боядисано в яркозелено, рязко контрастиращи с жълтеещите есенни листа. По всички стълбове бяха монтирани камери.

Логан Смит спря колата на паркинга за външни посетители, а после се насочи към главния вход. Вятърът изду качулката на шлифера му. Щом прекрачи прага, отново провериха документите му за самоличност, после го поканиха да премине през металдетектора. Преди това Смит подаде на пазача пистолета си и пълнителите за него.

— Моля, върнете ги на притежателя им.

Гласът долетя от другата страна на детектора — Бил Ролинс, заместник-директор на Отдела по планиране на операциите към ЦРУ. Изглеждаше към петдесет и пет годишен, висок и слаб, дори аскетичен на пръв поглед. Смит си каза, че точно така би трябвало да изглежда мъжът на този отговорен пост. Плановете за бъдещите операции бяха най-секретната част от изцяло секретната дейност на ЦРУ. Бдителният поглед на светлосините му очи и сериозният му замислен вид издаваха, че е в течение на много, много тайни.

Пазачът подаде на Смит пистолета и пълнителите.

Ролинс протегна ръка към Логан.

— Добре дошъл в Лангли, господин Смит.

Силното ръкостискане на Ролинс издаваше, че в него е скрита много повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Смит я усети и в осанката му, когато двамата мъже се отправиха към асансьорите.

— Моите съболезнования, Логан — рече Ролинс и Смит си каза, че не е изключено вече да са го поставили под наблюдение. „Ние знаем за теб много, може би много повече, отколкото си мислиш.“

Смит кимна, но не отговори. Само последва Ролинс в асансьорната кабина и се обърна с лице към вратата, изчаквайки затварянето й.

— Уредихме ти среща със Сам Питърсън. Той оглавява отдела, който те интересува.

— Благодаря ви за жеста.

Смит се досещаше какво се опитва Ролинс да изкопчи от него — за опитния агент това не беше проблем — но не се безпокоеше от това откритие. Защото той беше инициаторът за тази среща, нещо повече — идваше като просител, с молба за помощ. Напълно логично беше да очаква, че в тази сграда, светая светих на разузнавателните мрежи, няма да го посрещнат без да си зададат въпроса какво крие и какво е готов да сподели със събеседниците си в замяна на услугата.

Ролинс го поведе по тесния коридор покрай високи шкафове, с плътно затворени врати, за да се озоват в просторна зала с боксове от невисоки прегради за всяка от секретарките. В дъното на залата се виждаха остъклените, но покрити с щори стени на кабинетите на шефовете. Всеки кабинет имаше двойни врати от тъмно дърво. На вратата на Сам Питърсън беше поставена табелка с името му, с гравирани позлатени букви. Ролинс почука, но влезе, без да изчака разрешение.

Помещението беше доста обширно, с френски прозорци, гледащи към горите на щата Вирджиния. Върху стандартния бежов мокет бяха настлани фини ориенталски килими, а старомодното писалище беше покрито с тъмнозелена кожа. До една от стените се виждаше бюфет с малък хладилник до него. Но това, което привлече вниманието на Смит още от прага на кабинета, беше масата, дълга три и широка един метър, върху която лежеше макет на алпийско селище, с миниатюрни къщурки в живописни цветове, в подножието на покрита със сняг планина, с няколко моста, под които лъкатушеше бълбукащо поточе. Вероятно водата циркулираше под напора на помпа, скрита отдолу. Навсякъде по насечения релеф се проточваха железопътни линии, по които маневрираха миниатюрни старомодни локомотиви, теглещи композиции от още по-малки вагони.

До слуха на Смит достигна шум от течаща вода — очевидно в съседство на кабинета се намираше частната баня на директора Питърсън. Вратата най-после се отвори и оттам се показа висок мъж с гъста, тъмнокестенява коса. Изглеждаше на възраст колкото Логан Смит, с разлика най-много до две-три години, сериозен и съсредоточен, с властнически жестове. Когато директорът по планирането се приближи, Смит чу само шумоленето на скъпия плат рибена кост, от който бяха ушити панталоните, и на колосаната яка на тъмносинята му риза от френски памук, върху която се открояваха тирантите в червено, бяло и синьо.

— Аз съм Сам Питърсън. Добре дошли при нас.

На загорялото му, леко набръчкано лице се появи приятелска усмивка. Питърсън имаше вид на току-що завърнал се от тропиците бизнесмен.

— Бил, ще останеш ли при нас? — попита Питърсън.

— Не, не — отвърна Ролинс с категоричен тон, сякаш ставаше дума за нещо недопустимо, преди да се обърне към Смит: — Ще ти се обадя, след като свършите разговора.

Логан Смит усети, че Питърсън се забавлява с реакцията на Ролинс. Предположението му се потвърди, когато Сам Питърсън заяви:

— Проблемът на Бил е в това, че е прекалено консервативен. Точно така е записано в психологическия му профил. — Той посочи с широк жест към креслото пред писалището си. — Научих, че се интересувате от нашата операция „Лупа“.

Тази операция — версия на ЦРУ, еквивалентна на правителствената програма за защита на свидетелите — беше сред личните завоевания на директора Сам Питърсън. Той й бе посветил много безсънни нощи последните четири години, за да помогне на все още неразкритите, но заплашени от предателства свои агенти в чужбина, предимно в Китай и в останалите страни от Далечния Изток. Според файловете за тези агенти, които представиха на Смит — след грижливо заличаване на истинските имена и отличителни данни на агентите — директорът Питърсън не си беше губил времето напразно. Неговата програма беше спасила живота на мнозина от заплашваните агенти.

— Запознати ли сте с подробностите около убийството на майор Моли Смит?

— Само ми докладваха накратко — отвърна Питърсън и добави с приглушен глас: — Приемете моите съболезнования.

Смит остана доволен от този подход — не му се искаше отново да навлиза в мъчителните за него подробности.

— Моли се е опитвала да скрие своите двама информатори — продължи той.

— В армията имат своя програма за защита на свидетелите — уточни Питърсън.

— Но понякога възникват причини, поради които програмата на военните не можа да бъде приложена.

Смит знаеше, че някъде в този кабинет бавно се превъртат ролките на професионален магнетофон, записващ всяка от думите на двамата събеседници. Всичките му изказвания по-късно ще бъдат старателно анализирани.

— Защо не опитахте в Министерството на правосъдието?

Смит кимна сухо.

— Там нищо не постигнах. Сега вие сте единствената ми надежда.

— Извинете ме за момент.

Питърсън леко завъртя стола си и застана с лице срещу екрана на компютъра. Смит видя само как пръстите му се надигаха и спускаха, докато той работеше с клавиатурата. Накрая Питърсън спря да натиска клавишите, вдигна очи към екрана, който оставаше недостъпен за погледа на Смит, и подаде още една команда. Лазерният принтер започна да печата. Питърсън взе първия лист от купчината и го подаде на Смит.

— Истинските им имена са променени — каза той. — Но те въобще не са от значение в случая. Останалата информация е актуална, има сведения дори и с днешна дата. Тук са изписани имената на хората, с които моите подчинени са работили през последните три месеца — персонално или чрез посредници. На всеки от тях беше осигурено укритие. — Питърсън се запъна леко, преди да продължи: — Много съжалявам, но сестра ви никога не се е опитвала да се свърже с мен.

Смит му върна списъка.

— Можеше да ми го заявите направо. Не беше необходимо да виждам списъка.

Питърсън сви рамене.

— Може би. А може би не. Не зная как възнамерявате вие сам да се справите. Или не сте напълно откровен с мен. Може би вече имате имената им, но се нуждаете от потвърждение за тези имена или пък не знаете къде се укриват в момента.

— Бих искал да науча къде се укриват.

— Значи това ще бъде следващата ви задача?

— Нямам друг избор.

— Ще приемете ли един колегиален съвет?

— Разбира се.

— Тъй като пристигнахте при нас без никаква информация, от това следва, че сестра ви е успяла много добре да прикрие следите на двамата си информатори. Опитайте се да се поставите на нейно място. Ако обстоятелствата са изисквали спешни мерки, доколко далеч тя би решила да ги отведе, така че да са в пълна безопасност? Какво може да е било влиянието на фактора време? Дали тя би рискувала да ги скрие в среда, която вече е била позната на двамата свидетели, за да се подсигури допълнително?

Смит разбра накъде бие Питърсън — той не изключваше вероятността Логан Смит вече да е узнал истинските им имена, заедно с пълните им досиета. Явно не допускаше, че Смит действа на тъмно.

— Благодаря ви за помощта — кимна Смит.

Питърсън му махна с ръка, все едно че няма за какво да му благодари, след което натисна бутона, монтиран върху диктофона, за повикване на секретарката.

— Алис ще ви изпрати до долния етаж. Ако желаете, може отново да се обадите на Бил. — Питърсън удостои посетителя с още един поглед. — Ако нещо се обърка или просто се нуждаете от помощ, обадете ми се.

Когато Смит отвори вратата, за да напусне кабинета, Питърсън реши, че сега, на излизане, раменете на специалния агент са провиснали малко повече, отколкото при влизането. Товарът започваше да натежава на плещите му, а му предстоеше още дълъг път.

Ролинс прояви достатъчно такт или благоприличие — Смит не можа да определи за кое по-точно става дума — и не го попита как е приключила срещата. Той очакваше Смит на партера и веднага го поведе покрай вътрешните постове на охраната.

Смит още размишляваше за разговора си със Сам Питърсън. Не можеше да реши какъв да бъде следващият му ход. Имаше чувството, че си губи времето, макар че не беше изключено да е пропуснал нещо съществено. Непрекъснато си повтаряше, че още е много рано, че играта едва сега започва, че по-добре е да огледа внимателно всички улики, вместо да усложни разследването с прекалено избързване. В това време Ролинс отново се зае с охраната, която на излизане се оказа не по-малко строга, отколкото на влизане.

— Желая ти успех — каза той, когато стигнаха до външната врата.

Смит го погледна, поклати глава, като че ли упрекваше себе си.

— В кабинета на Питърсън видях много интересно детско влакче. Изглежда великолепно, достойно за истински колекционер. Каква е тази история?

— Той наистина е запален колекционер — обясни му Ролинс. — Затова е известен сред приятелите си с прякора Инженера.

15.

Смит тъкмо изтегляше колата си от паркинга, когато клетъчният телефон започна да вибрира. Търсеше го Люсил.

— Има нещо интересно в данните от компютрите, съдържащи списъците на пътниците. Става дума само за авиокомпаниите, сред които търсехме полета на Колинс.

— Да, спомням си, че ти бях възложил тази проверка.

— Но ще трябва да те разочаровам. Не е това, което очакваш. Няма сведения, че Колинс е отлетяла от Сан Франциско за Източното крайбрежие. Но в компанията „Делта“ решиха да пожертват още малко от времето си и потърсиха нейното име в резервациите с една седмица назад. И тогава попаднаха на две следи. Полет 1040 от „Нешънъл“ до Атланта, с връзка във Финикс. След това полет 1066 до Лос Анджелис. Става дума за един и същ самолет, само е бил сменен номера на полета.

Логан намали скоростта, заслушан в думите на Люсил.

— Излиза, че сега знаем как се е озовала в Кармел.

— Знаем и още нещо. Помолих ги да погледнат и за Моли. Оказа се, че тя е летяла със същия полет.

Смит машинално отклони поглед към прозореца на колата. Една синя сойка настигна бавнодвижещата се кола.

„Моли е била в Лос Анджелис, и то вечерта, преди да бъде убита!“

— В „Делта“ са регистрирали също, че въпреки преумората, тя веднага е взела обратния полет до „Нешънъл“. Не е останала на земята за повече от деветдесет минути. Не е разполагала с достатъчно време да напусне зоната на летището.

„Моли е била там, но въобще не ме е потърсила…“

Смит продължи да съзерцава птицата, без да усети как сълзите бавно се стичат по лицето му.

На Люсил се наложи два пъти да повтори името му, преди той да реагира.

— Тук съм, Люсил. Но не мога да проумея защо Джесъп не е знаел за това?

„Защо никой не си е направил труда да извърши тази елементарна проверка?“

— Логан, успокой се. Не разбираш ли, че те просто са поели в съвсем друга посока? Дори и да са възнамерявали да проверят авиолиниите, не са разполагали с нашите възможности за проучване.

— Не, те не разполагат със сътрудник като теб.

Кратката пауза от другия край на линията подсказа на Смит, че комплиментът му е успял да смути Люсил.

— Какъв ще бъде следващият ход?

— Подготви заповед за издирването на Колинс. Да се раздадат копия от заповедта на всички полицейски постове на изток от Мисисипи. Да се обяви за безследно изчезнала, в случай че някой започне да задава прекалено много въпроси. Да се наблегне на това, че задачата е от федерално значение. Ако някой от местните полицаи я забележи, да я проследи и веднага да ни съобщи. Но без никакви опити за арест.

— Искаш да ти я доведат на каишка, затова им подхвърляш кокала.

— Това е предпазна мярка, в случай че някой изведнъж започне да се интересува прекалено много от Колинс.

— Логан, сигурен ли си, че така трябва да постъпиш?

— Моли не ми остави друг изход. Ще изгубим ден или два, за да проследим маршрута й, но пак ще се озовем в задънена улица. Така че, ако не произтекат някои събития, съм принуден да открия Колинс. На всяка цена.

— Какви събития?

— В момента се разиграва една игра, но как ще приключи тя… това също зависи от Колинс. Ако няма изненади, ще ти позвъня до края на деня, по източно време, за да продължим с издирването.

— Надявам се, за нейно добро, да има някакви изненади — рече Люсил. — Грижи се за себе си, Логан. И не забравяй да се храниш.

Бил Ролинс се върна в кабинета на Питърсън. За да надникне в тунела, пробит в миниатюрния алпийски хребет, трябваше доста да се наведе. Не можеше да повярва, че Питърсън се бе изхитрил дотам, че да монтира фотоклетки към дребните локомотиви, така че да се включват прожекторите им само когато навлизаха в тъмните тунели.

Ролинс се изправи и видя, че Питърсън все още го следи с напрегнат израз на лицето.

— Да, прожекторите наистина се включиха — констатира Питърсън.

— Но аз дойдох тук по съвсем друг въпрос — смутено заговори Ролинс. — Исках да разбера дали не можеш да помогнеш на Смит.

— Той е един нещастник, Бил. Сестра му вече гние в гроба, а той още преследва призраците от нейните разследвания.

— Не бива да забравяме, че Смит притежава първо ниво на достъп — напомни му Ролинс. — А в Белия дом могат да повярват дори и на призраци.

— Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Още проверяваме. Но до края на деня ще разполагаме с цялата налична информация. — Бил Ролинс се запъна, преди да продължи: — Исках да те попитам какво ще предприемеш относно „Уандърленд Тойс“.

— Очаквам и тази година компанията да натрупа внушителни печалби.

— Нямах това предвид.

— За бога, Бил, ще ми обясниш ли най-после какво имаш предвид? „Уандърленд“ се справя отлично със задачите си.

Инженера посрещна спокойно напрегнатия поглед на Ролинс, защото отлично знаеше какво ще последва.

— Налага се твоите хора да изпълнят една дребна поръчка.

— В кой край на света?

— В Пекин.

— Знаеш, че засега съм замразил мрежата си. Народният комитет за обществена безопасност не е престанал да души около секретните сведения, които измъкнаха бежанците от последната група.

— Но искането идва от кабинета на главния директор.

— Добре. Какъв е проблемът?

Ролинс настръхна. В ЦРУ Сам Питърсън беше единственото лице, което имаше право да изисква пояснения около всяка заповед на главния директор. Нещо повече, имаше право да я отхвърля, без да бъде мъмрен и наказван. Защото Питърсън, преди да се заеме с програмата „Лупа“, се занимаваше с организирането на широка агентурна мрежа в комунистически Китай. Преди него ЦРУ никога не беше разполагало с толкова съвършена структура в труднодостъпния за чужденци азиатски гигант. Мрежата все още функционираше. Но имаше една коварна особеност — не се подчиняваше на никого, освен на Сам Питърсън. Ролинс отдавна беше запознат с този печален факт. И то от собствения си горчив опит — преди години му бяха възложили да поеме мрежата от Сам Питърсън. Но през следващите шест месеца не се получи нито едно агентурно донесение. Загадъчните китайци като че ли се надсмиваха над усилията му, присвили още по-плътно тесните си очи. Но веднага след повторното назначаване на Питърсън отново започна да тече поток от разузнавателни сведения.

— Ей Ти енд Ти подготвя износ на най-новата си комуникационна техника за Китай — заяви Ролинс. — Те ще опашат с кабели най-малко четиридесет процента от територията на страната, включително най-важните промишлени зони и военни обекти.

— И ти искаш моите хора да предвидят още няколко допълнителни стъкловлакнести нишки в оптичните кабели, свързани към строго определени обекти. За да можеш да ги подслушваш и да засичаш разговорите им.

Ролинс кимна.

— Може ли твоите агенти да се включат в този проект?

Инженера се замисли.

— Необходимо е повече време за подготовка.

— А твоят човек в китайския генерален щаб? Ще може ли да разчитаме на помощта му?

— За какъв период от време става дума?

— Инженерите на Ей Ти енд Ти вече привършват проектите. Ще разполагаме с копията от тях още преди да е изсъхнал тушът по чертежите. По най-груби сметки, между три и четири месеца.

— Тогава ще изпратя проектите на моите хора в Китай, а в същото време „Уандърленд Тойс“ ще трябва да получи договор за доставка на солидна пратка от фиброоптични кабели. Аз ще имам грижата да избера кораба и пристанището, където ще бъде разтоварена стоката. Така става ли?

— Да, след като няма друг вариант.

— За „Уандърленд Тойс“ ще бъде истински празник денят, когато ще се изплати сделката. На колко може да се разчита?

— Става дума за седемцифрена сума.

— Чудесно. Така ще успеем да изпреварим инфлацията.

Ролинс се отдалечи към вратата на кабинета.

— Ще се погрижа по-скоро да разполагаш с всички необходими сведения.

— А ще получа ли писмена заповед?

Усмивката на Ролинс напомняше повече на нервен тик.

— Не бива дори да се шегуваш с това, забрави ли?

Инженера можеше да се справи със задачата, защото ЦРУ нямаше по-добри агенти в Китай от стотиците шпиони, които му бяха пряко подчинени. В някои райони на огромната азиатска страна дори нямаше други американски разузнавачи, освен онези, които се числяха към контингента, вербуван от помощниците на Инженера. Така че никой не се удивляваше от факта, че ЦРУ никога нищо не му отказваше, че Инженера беше галеното дете на най-крупната шпионска централа в света — и така щеше да продължава, докато от „Уандърленд Тойс“ към Лангли течеше несекващ поток от разузнавателни сведения.

Инженера погледна през прозореца, огледа окапващите есенни листа и въздъхна примирено. Ако навремето в Хонконг не беше станал жертва на подло предателство, сега щеше да бъде на още по-високо стъпало по стръмната стълба на служебната йерархия. Но винаги съществуваше шанс един двоен агент да докладва на китайското контраразузнаване данните за самоличността на Инженера — преди да издъхне, застигнат от американски куршум. Но сега Инженера не можеше да си позволи риска да проникне в Китай по нелегален канал и да си разчисти сметките с предателите в агентурната мрежа, която сам беше изградил с цената на многогодишни усилия.

Затова Инженера остана в родината си. Винаги е за предпочитане да останеш жив, отколкото да си мъртъв герой, макар и увенчан с лаври. Тогава му възложиха да оглави програмата „Лупа“ — всички знаеха, че няма по-способен от него, когато ситуацията изисква някой агент, изправен пред опасността от провал, да бъде изтеглен от оперативната зона и да бъде скрит вдън земя. Гигантската агентурната мрежа на Инженера в комунистически Китай се отличаваше с една особеност — тя изпълняваше само наблюдателски функции, но никога не й възлагаха нито саботажи, нито подривни операции, нито подстрекателство за граждански размирици. Така че Инженера разполагаше с достатъчно време да изтегли старите си кадри, след като беше обучил обаче техни равностойни наследници.

Но когато оставаше сам в огромния си кабинет, той усещаше колко му липсва агентурната дейност, непрекъснатото дебнене и надхитряване с невидимия враг. Преди да му предложат да се върне в Щатите, той нямаше спокоен ден, и то в продължение на години. А сега, от този тих и закътан кабинет, беше длъжен да прочиства агентурната мрежа от застрашените и съмнителните сътрудници. За хората от първата група, чийто живот висеше на косъм, Инженера се разпореждаше да бъдат изтеглени в Щатите според плановете, залегнали в неговата програма за закрила на информаторите. Но за онези от втората присъдата беше само една. Смъртта ги застигаше винаги, макар че някои от тях му бяха служили дълги години и го бяха снабдявали с безценни сведения.

Инженера отново се замисли за разговора с Логан Смит. Много способен мъж, но бесен — заради смъртта на сестра си, което естествено помагаше да бъде по-лесно манипулиран. Въпреки страданието си, а може би тъкмо по тази причина, този Смит напредваше доста бързо в разследването. Инженера не се съмняваше, че много скоро Логан Смит ще се добере до Рейчъл Колинс.

Спокойно можеше да стигне в Балтимор по обяд, ако не беше онзи проклет трактор, блокирал за час и половина двете платна на Магистрала I-295. Стана един следобед. Зад нея опашката от превозни средства се удължаваше с всяка минута, а тя чакаше в колата, нервно стискайки волана. Чак към един и четиридесет изнервената жена се добра до светофарите на Камдън Ярдс, на няколко километра от полицейското управление на Балтимор.

Никъде по съседните улици не се намери свободно място за паркиране, затова тя бе принудена да подкара колата към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“ — за да остави там колата, взета от агенция за автомобили под наем. Обясни на пазача на паркинга, че ще обядва някъде наблизо, след което влезе във фоайето, зави надясно покрай павилиона за вестници и излезе през кафенето откъм задната фасада на хотела на Хановер стрийт. Прекоси няколко улици в посока към авеню Файет и там спря пред количката на един продавач на сандвичи. Взе си кутийка пепси и я изпи на един дъх, без да откъсва поглед от внушителната сграда на полицейското управление, извисяваща се над околните сгради на площада. От кулата на градския часовник в далечината отекнаха два удара.

Сега, когато отново се озова в Западна Вирджиния, пак я обзе изкушението час по-скоро да се махне оттук и да потегли на юг, към Атланта. Но образът на Моли, който не преставаше да тревожи мислите й, и този път й помогна да преодолее поредния безразсъден порив.

Рейчъл се прибра в стаята си в мотел номер 6 и легна. Трябваше да събере сили, да се изолира поне за малко от драматичните събитията, които се редуваха с бясно темпо. Младата жена още не можеше да повярва, че този хаос беше предизвикан от едно на пръв поглед незначително събитие — от решението й да сподели с Моли последните думи на умиращия сержант Дън, проснат на бетонния под в онзи окървавен склад. Именно това разкритие беше принудило Моли незабавно да смени укритията на Коупланд и Ъндъруд и да замине за Лос Анджелис с Рейчъл. А после… после тя се бе върнала във Вашингтон, за да попадне в лапите на убиеца.

Всъщност, Моли се бе върнала, за да провери отново досието на сержант Дън. Според майор Джесъп и Щаба на Военната прокуратура във Форт Белвоар, този Дън бил с чисто минало, но след като Рейчъл й съобщи какво й беше изповядал преди да издъхне, Моли се съмняваше в тези твърдения. За съжаление, смъртта осуети намерението й да довърши проверката.

Все още излегната на леглото в ъгъла на скромно обзаведената мотелска стая, измъчвана от неспирния тътен на камионите по магистралата, каращ прозорците да звънтят през всеки две минути, Рейчъл за сетен път си повтори, че няма право да остави незавършено делото на Моли. Но досието на сержант Дън се пазеше в архивите във Форт Белвоар, а за нея сградата на прокуратурата вече се бе превърнала в недостъпна крепост. Това беше още една причина да копнее да потегли направо за Атланта. Но защо не спираше слабият, вътрешен гласец упорито да й нашепва, че нещо много съществено се е изплъзнало от вниманието й. Защо я гризеше съмнението, че ако се втурне към Атланта по следите на Коупланд, ще провали замисъла на Моли.

Успя да открие отговора на тази загадка едва на следващата сутрин, след като беше спала няколко часа. Докато стоеше под душа, мислите й се рееха свободно, безцелно дори, но в един миг — абсолютно изненадващо — тя се озова мислено отново на покрива на онзи склад в Балтимор. Сякаш отново, залегнала до ръба на накъдрената ламарина на покрива, Рейчъл за пръв път в живота си зърна — през отворения прозорец на кабината — силуета на сержант Дън, подкарал тежкия камион към отсрещния склад…

„Кой беше залегнал тогава до нея на онзи покрив? Командирът на специалния отряд за бързо реагиране — капитан Бърнс.“

Същият този Бърнс, на когото майор Джесъп беше изпратил досието на сержант Дън. Следователно, досието още се намираше в бюрото на Бърнс.

Рейчъл инстинктивно стисна изстудената алуминиева кутийка, отпи още веднъж от нея, но тутакси я захвърли в най-близкия контейнер за отпадъци.

Не можеше да знае със сигурност дали Бърнс още държи при себе си досието на Дън, но все пак имаше някакъв шанс. Бяха изминали само три дни, откакто той беше получил досието, изпратено му от Джесъп. Ако Джесъп не е поискал Бърнс да му го върне веднага — в което Рейчъл се съмняваше — то папката още би трябвало да се търкаля някъде из чекмеджетата в бюрото на командира на специалния отряд.

Рейчъл излезе от мотела и побърза да се смеси с тълпата по улицата. Веднага след първия завой младата жена ускори крачки. Скоро стигна до сградата на полицията и веднага се насочи към главния вход.

Но сега най-голямата трудност пред нея не беше свързана с въпроса къде Бърнс е прибрал проклетото досие. Не, оказа се, че опасността я дебнеше още на входа на сградата. Докато изчакваше реда си да премине през металдетектора след кабината на дежурния, Рейчъл внезапно осъзна, че Военната прокуратура е вдигнала тревога и сега я издирват всички полицаи в източните щати. Формално, тя се бе оказала в положението на офицер в самоотлъчка през последните четиридесет и осем часа. Но дали заповедта за задържането й е стигнала до Балтимор? Началниците й от Форт Белвоар вероятно са вдигнали под тревога щатската полиция, а може би дори са сигнализирали на федерално ниво. Но може пък командирът на местния отряд за бързо реагиране да не е бил уведомен?

Дойде и нейният ред да бъде проверена от детектора. Беше с униформата си, а по нея имаше достатъчно метал, за да се задейства детекторът. Дежурният взе служебната й карта и машинално вдигна ръка — това беше знак да премине през активната зона. Той се вторачи в снимката й, после вдигна поглед към лицето, преди да доближи ръчния скенер към тялото.

— Изглежда, всичко е наред — равнодушно промърмори той и й върна картата.

Помещението в дъното на коридора беше преградено със скелето на строителите, върху което още си стоеше изцапаният брезент, който бе видяла миналия път. Това напомни на Рейчъл за първото й появяване в щаба на балтиморския отряд за бързо реагиране. Забеляза една промяна — строителите бяха монтирали нова врата, още небоядисана. Миниатюрната клавиатура на стената до нея издаваше, че тук е преместен главният вход към новата пристройка.

Рейчъл сведе поглед към ламинираната служебна карта в дланта си. Служебният код от Военната прокуратура, щампиран върху картата, би трябвало да й осигури достъп отвъд тази врата. Но ако капитан Бърнс е сред полицаите, получили заповед да задържат военен следовател Рейчъл Колинс, то тя няма да може да излезе повече навън.

Тя усети как инстинктивно забавя крачки, докато приближаваше вратата. Нищо не убягваше на изострените й сетива — нито лекото помръдване на камерата в ъгъла под тавана, нито глухия тропот на десетките кубинки по стъпалата зад вратата.

Моли беше смятала сержант Дън за важна фигура в играта, но въпреки това беше подценила ролята му. Сега Рейчъл беше длъжна да поправи грешката й — в противен случай щеше да бъде осъдена да тъпче на едно място в разследването, което беше предприела.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извика груб мъжки глас някъде отгоре.

Рейчъл вдигна глава. На горното стъпало стоеше капитан Бърнс, опрял ръце на хълбоците си, втренчил очи в нея. Тя едва потисна първоначалния импулс да се завърти и да се втурне надолу по стъпалата. Вместо това Рейчъл продължи напред така забързано, че неволно го настъпи и изцапа едната от лъснатите му до блясък кубинки. Той отскочи назад като ударен с камшик.

— Престани, Колинс! Какви ги вършиш?

— Извинете ме.

Бърнс още оглеждаше върха на кубинката си.

— Все пак, мога ли да знам какво те води насам?

„Явно още не знае, че са ме обявили за издирване.“

— Съжалявам — промълви Рейчъл и побърза да добави това, което Бърнс очакваше да чуе, — така ме изплаши, че…

— Да, да, както и да е. Да го забравим. Но ти не отговори на въпроса ми, Колинс.

— Пристигнах, за да взема досието на сержант Дън, което ти изпратихме от Форт Белвоар.

Бърнс примигна учудено.

— Дън? О, да, дяволите да го вземат. — Той я изгледа с подозрение: — Ти… ти още ли работиш по тоя случай?

Рейчъл отлично знаеше какво го интересува най-много. Вирна брадичка и добави със смразяващ поглед:

— Нали все някой трябва да разчиства…

Капитан Бърнс остана много доволен от гневното изражение, изписано по лицето на Рейчъл Колинс. Той дори не се постара да прикрие злорадството си.

— При теб е, нали? — сърдито го погледна тя. — Досието?

— Разбира се. Чакахме да изпратят някой военен куриер да го прибере. Но не очаквах да се сблъскам отново с теб.

— През последните дни ми се събра доста обикаляне из правителствените ведомства — отвърна Рейчъл.

Бърнс й даде знак с ръка да го последва. Двамата стигнаха до вратата, той въведе кода от клавиатурата на стената и вратата избръмча. Рейчъл влезе след него в тесния коридор. В дъното ги спря дежурният сержант от вътрешния пост.

— Изчакай ме тук — нареди Бърнс през рамо и забързано продължи напред.

Рейчъл погледна към бюрото на дежурния, поставено върху тесен подиум. Сержантът беше същият, с когото беше разговаряла онази сутрин в помещението за разпити след среднощната операция в пристанищния склад. На гърдите на едрия чернокож мъж висеше табелка с чина и името му — сержант Том Лапиър.

— Мога ли да ви помогна с нещо? Чаша кафе? Или диетична кола?

— Благодаря. Не мисля, че ще остана за дълго тук.

— Вие бяхте от Военната прокуратура в Белвоар, нали?

— Познахте.

Той се облегна върху бюрото и протегна към нея едрата си лапа, голяма почти колкото ръкавицата, с която кетчърът улавя топката в бейзбола.

— Аз съм Том Лапиър.

— Рейчъл Колинс.

— Чух, че сте дошла за досието на Дън. Знаете ли, капитан Бърнс още ви е сърдит заради онази нощ.

— Ако се наложи, отново бих постъпила по същия начин.

— Повечето от нашите, и аз в това число, прослушахме записа от онази нощ. Ако имаше нещо ценно, щяхме да ви изпратим касетата.

Рейчъл кимна, пристъпвайки от крак на крак.

— Вярно ли е, че вашите началници са ви нахокали здравата, защото капитан Бърнс е останал недоволен от вас?

— Е, да кажем само, че съм имала и по-щастливи дни в кариерата си.

Лапиър почтително сведе глава.

— Чух, че е загинала една жена… офицер, от вашите. Познавахте ли я?

— Тя ми беше пряк началник. И освен това беше чудесен човек.

— Съжалявам, госпожице Колинс.

Рейчъл видя, че Том Лапиър посегна към папките, струпани в ъгъла на бюрото. Хрумна й, че няма да има по-благоприятен момент от този, и реши да рискува:

— Спомняте ли онзи ден, когато говорихме в помещението за разпити? Тогава при вас на гишето за пропуски се появи един мъж. Ако не ме лъже паметта, май че беше облечен в яке с ресни по ръкавите…

Лапиър се огледа предпазливо — наоколо нямаше други полицаи, освен тях двамата.

— Онзи тип ми създаде такива ядове, че не искам дори да говоря за него!

— Така ли?

— Каза, че бил куриер от полицейската лаборатория. Имаше пропуск за Управлението и всичко останало. Така че нашият Бърнс сам му тикна в ръцете вещественото доказателство. Само че този тип се оказа мошеник. В лабораторията нищо не знаеха за него! Грабна касетата и духна! Ей така!

— Зная само, че майор Смит — моят пряк командир — ми беше споменала, че се обадили на вашите хора да й изпратят някакво вещественото доказателство по случая Дън, но така и не го получила.

Лапиър изсумтя недоволно.

— Не се учудвам. Бърнс имаше доста разправии онзи ден. Изписа поне двадесет страници.

Рейчъл се приближи към бюрото и понижи глас:

— Нали ти си говорил с онзи тип, който се е престорил на куриер? Не си ли спомняш как изглеждаше?

Лицето на Лапиър остана замислено. Рейчъл знаеше, че беше престъпила в забранена територия. Но нали досега беше разговарял любезно, дори приятелски с нея?

— Майор Смит и аз се заехме с търсенето на онази касета. На нея беше записано всичко по време на операцията в склада. Но когато се обадихме на вашите началници, оказа се, че касетата е изчезнала. А само няколко дни по-късно майор Смит беше убита. — Рейчъл погледна сержанта право в очите. — Но аз продължавам да търся онзи загадъчен куриер. Може ли да си спомниш още нещо за него? Каквото и да е, дори и най-незначителната подробност…

Лапиър се замисли. На Рейчъл й се стори, че изтече страшно много време.

— Какво искаш да узнаеш за него? — най-после попита той.

Рейчъл разбра, че Лапиър е прекалено интелигентен, за да се опитва да го разиграва.

— Но ако си остане само между нас двамата. Мога ли да разчитам на думата ти?

— Да.

— Работя по нова версия, според която има връзка между онзи куриер и убийството на майор Моли Смит. Струва ми се, че крадецът на касетата и убиецът са едно и също лице.

Очите на Лапиър се разшириха от изненада. Но в следващата секунда някъде от дъното на коридора отекна силният глас на капитан Бърнс.

— Ако Бърнс започне да те разпитва за онази проклета касета, непременно ще стигне и до външността на куриера. Затова аз бързам да го изпреваря. Моля те, опитай се да си припомниш как изглеждаше.

В този миг вратата зад бюрото се отвори с трясък. Оттам се появи капитан Бърнс, със запечатан плик в ръка. Той връчи плика на Рейчъл.

— Ето ти досието. Знаеш къде е изходът, нали? — Той посочи с ръка към вратата и зачака тя да напусне сградата.

— Командире…

— Преди малко ви търсиха. Стори ми се, че е от „О’Мейли“.

Рейчъл видя колебанието по лицето на Бърнс. Капитанът се обърна и изчезна зад вратата, през която се бе появил.

— „О’Мейли“ е името на един от баровете в града. Бърнс се занася по една от келнерките, казва се Кели. — Той й намигна лукаво. — Но жена му не знае. Засега.

Лапиър затършува сред папките върху бюрото. Най-после измъкна едно листче, прегънато на четири.

— Това е скицата на куриера, която надрасках за капитан Бърнс. Колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че онзи тип е бил дегизиран. И то майсторски. Но може би тази драсканица ще ви помогне. Зависи какво търсите.

Рейчъл пое листчето от ръката на Лапиър и веднага го скри в джоба си.

— Благодаря.

— Има още нещо. Бърнс се опита да го потули, но тук нищо не може да остана скрито-покрито. Преди ден или два, не помня точно, един от шефовете така го наруга по телефона, че той едва не подмокри гащите.

Когато се върна в кабинета си, капитан Бърнс веднага посегна към телефона, но не позвъни на русокосата келнерка Кели от „О’Мейли“. Първото му обаждане беше до микробуса, снабден с апаратура за подслушване, паркиран на Ийст Файет.

— Обектът след малко ще напусне сградата. Бъди готов.

— Ние сме готови.

Вътре в микробуса, с удобни столове и модерна климатична инсталация, трима детективи не сваляха бинокли от очите си. Те бързо фокусираха Рейчъл на отсрещния тротоар — почти веднага след като напусна сградата. Видеоапаратурата също беше включена на запис.

— Засякохме я. Току-що зави надолу по Сейнт Пол.

— Знаете какво да правите — нареди Бърнс по радиоканала за връзка. — Не я изпускайте от поглед. Онези по тротоара да я следват по-отблизо.

Един от отряда за проследяване извади малка снимка и сравни жената на нея в тъмносин делови костюм с обекта на тротоара.

— Нашите хора по тротоара поеха обекта.

— Дръжте ме в течение.

Бърнс бръкна в джоба си и извади лист хартия. Изглади го върху бюрото с нервен жест, дори леко размаза мастилото. Цифрите не бяха много ясни, но въпреки това успя да ги прочете. От другия край на линията се обади някакъв мъж.

— Да?

— Инспектор Смит?

— Кой се обажда?

— Капитан Бърнс, командир на специалния отряд за бързо реагиране в Балтимор.

— Какво има?

— Вие ми бяхте поръчали, сър… Ето че тя пристигна за досието, точно както вие очаквахте.

— Къде е сега?

— На улицата. Изпратих двама от моите хора по следите й. Имам още трима в един микробус, оборудван за проследяване.

— Да не ги е забелязала?

— Не, сър.

— Тя отива към паркинга при колата си. Предупредете хората си в микробуса. Включете още две коли в играта.

— Сър, мога веднага да ви я доведа…

— Бърнс! Слушайте много внимателно какво ще ви кажа! В никакъв случай не искам да ми я водите, ясно ли е? И в никакъв случай вашите хора не бива да допускат тя да ги усети. Подплашат ли веднъж птичката…

— Но ако поеме по междущатската магистрала? Ще възникнат проблеми. Нямаме право да действаме извън щата!

— Никакви проблеми няма да има. Крайно време е вашите хора да си поразмърдат задниците, след като позволиха да им отмъкнат касетата изпод носа!

Ушите на Бърнс почервеняха. Той лесно избухваше, но този път не посмя да отвърне на обидата. Този шибан инспектор Смит, който и да беше той, май седеше до дясното коляно на Господа. Заповедта да му бъде оказвано всякакво съдействие беше пристигнала направо от кабинета на шефа на полицията в Балтимор.

16.

Рейчъл бързаше към пристанищния хотел „Омни Инър Харбър“. От вратите на туристически автобус се изсипаха група гимназисти и тя заобиколи, за да стигне до главния вход.

Щом се озова вътре, веднага отиде в тоалетната в дъното на коридора, за да облегне чело на студената стена, облицована с фаянсови плочки. Коленете й се подгъваха, пръстите на лявата й ръка стискаха силно папката с досието на сержант Дън, която й беше връчил капитан Бърнс. Наведе се над умивалника и наплиска с пламналото си лице, преди да прокара пръсти през косата си.

Навън хлапаците още не бяха стигнали до дъното на коридора, но Рейчъл вече чуваше отекващите им стъпки. Водачът на групата непрекъснато им нареждаше какво да правят, докато те подреждаха раниците си. Шумът от ученическата група я последва до кафенето. Там тя се настани на самотната маса в ъгъла и си поръча чаша кафе без мляко.

За миг остана напълно неподвижна, с притворени очи, разбърквайки кафето. Унесена в мислите си, не чуваше нищо от глъчката наоколо, освен потракването на лъжичката в чашата. Най-после отпи, извади папката с досието на Дън и го отвори на масата.

„Хайде, Моли, помогни ми да се оправя и този път. Какво би потърсила ти в тази папка?“

Рейчъл беше чела стотици подобни досиета. Знаеше, че винаги ги подреждаха по стандартния образец, сухо и еднообразно, както цялата документация в армията. Дори шестте препоръки на Дън от командирите му в различните поделения си приличаха като две капки вода.

Рейчъл прелисти набързо папката, после отново отпи от кафето, преди да започне повторното четене, този път много по-внимателно.

В произхода на Дън нямаше нищо интересно. Първороден син. Баща му притежавал малък железарски магазин. Самият Дън не можел да се похвали с някакви постижения в училище, но се отличавал с умението си да ремонтира автомобили. Освен това усърдно помагал в магазина на баща си. Подал документи за постъпване в армията на третия ден след завършване на училище.

Армията умееше по-добре от всяка друга институция да съсипва родените таланти и да ги изпраща където изобщо не им е мястото. Не беше изключение някой надарен фоторепортер да се озове в танка или способен готвач да се поти над сандъка с артилерийски снаряди. Но за разлика от тях Дън беше спечелил от постъпването си в армията. Веднага го изпратили на ускорени курсове за автомеханици — отначало за камиони от тиловите поделения, а после го прехвърлили в бронетанкова дивизия, където го използвали да ремонтира леки танкове „Брадли“. Отлично се справял и с физическото натоварване. На три пъти му предлагали да се яви на изпити, за да кандидатства за офицерско звание, но той неизменно отклонявал предложенията. Рейчъл се запита каква би могла да бъде причината. Единственото логично обяснение беше пълната липса на амбиции да получи по-висок чин. Или още оттогава си е бил потаен и лукав кучи син, решен на всяка цена да се добере до интендантските части. Може би, за да натрупа повече пари.

Навремето, когато постъпи във Военната прокуратура, Рейчъл остана изненадана от факта, че в армейските центрове за обучение по работата с компютри постъпваха предимно сержанти и редници, а не офицери. „Много любопитно явление — беше споделила Моли с нея. — Повечето от момчетата идват направо от улицата. С помощта на тази дяволска електронна машинария те ще могат да навлязат в тайните на счетоводството, складовата документация, покупко-продажбите и трансферите, които все по-мощно се компютризират. Край на моливите и калкулаторите, на ръчно попълнените фактури и складова документация. Момчетата трябва да научат как стават тези работи в модерния свят. А някои от тях, които са по-амбициозни, ще се научат да използват компютрите и за свои цели — за да трупат печалби.“

През последните години Рейчъл беше прекарала много часове пред екрана и сега работеше с компютъра много по-добре от всички сержанти във военните складове, които с натискането на няколко клавиша можеха да направят така, че да изчезнат от военните наличности във Форт Бенинг четиристотин автомата М-16, за да се появят по-късно, сякаш с магическа пръчка, в ръцете на наркотрафиканти — например, чак в Хуарес, Мексико.

С нещо подобно се беше занимавал сержант Дън в своя склад, само че в по-скромен мащаб. Но този Дън не е бил само крадец. Той е бил опитен, способен автомеханик — в рапортите си началниците му не бяха пестили похвалите си. Някой го е харесал и го е избрал за своите цели. Очевидно Дън е разполагал с нещо, което е предложил на този някой. Но с какво?

Рейчъл погледна часовника. Представи си как в този момент Стивън Коупланд също брои часовете, с поглед, прикован в телефона в хотелската си стая. Трябваше да побърза, но да не му позволи да действа безразсъдно.

Един психологически профил може да помогне, обаче в досието на Дън такъв липсваше. Никога не го бяха подлагали на психологически тестове, може би защото не бе допускан до секретни поделения.

„Може би затова няма данни от проверки дали не е членувал в някоя екстремистка групировка.“

Рейчъл знаеше, че сержант Дън е успял да спечели благосклонността на някой високопоставен офицер в армията. Ако Дън е членувал в такава организация и ако не е бил закрилян от своите командири, то неминуемо това би трябвало да бъде споменато в досието му. След атентата в Оклахома Сити и след дерайлирането на експреса „Амтрак“ в Аризона, Военната прокуратура разследваше много внимателно всички сигнали за връзки между военнослужещите и расистките групировки. Броят на униформените симпатизанти на расистите всъщност не беше голям, но според Обединените генерални щабове (на сухопътните сили, ВВС и флота) този брой беше недопустим.

„… поне помогнах да пукне онази чернилка…“

„Как си успял да го извършиш, Дън? Кой се е спрял на теб, кой ти го е внушил, кой те е направлявал свише?“

Рейчъл вдигна глава и огледа масите в кафенето, но след малко отново се зачете в страниците, описващи последните години от кариерата на сержант Дън.

Командирован във Форт Райли, Канзас, за да се обучава като специалист по ремонтиране на тежки танкове М-1 „Ейбрамс“.

После го върнали във Форт Белвоар…

При обръщането на страниците от папката се изплъзна лист от компютърна разпечатка. Рейчъл се наведе и го вдигна от пода, върна го на мястото му и се зачете в него.

Оказа се допълнение към списъка с длъжностите, заемани от Дън през последните осем месеца. През март го прехвърлили във Форт Браг11 за шестседмичен интензивен курс по поддръжката на хеликоптери „Апах“. Завършил курса с отлична оценка и веднага му предложили да остане за допълнително обучение, но този път за техническа профилактика на малки витлови самолети. От втория рапорт ставаше ясно, че е работил с различни модели самолети, включително и С-12 — армейския вариант на „Лиърджет“.

При споменаването на С-12 в главата на Рейчъл нещо сякаш избръмча. Напомни й за нещо, но в момента не можеше да се сети за какво.

„Хайде, продължавай! Очевидно Дън е разбирал от самолети. И какво от това?“

Тя отново прерови всички рапорти за назначения на сержант Дън на следващи длъжности, но ги отмести настрани и се концентрира върху списъка с отпуските на сержанта, на който при първото прелистване не беше обърнала внимание.

След като приключил с курса във Форт Браг, Дън си взел едноседмичен отпуск. Появил се точно на датата, но след по-малко от седемдесет и два часа отново го върнали във Форт Браг. От там пък го изпратили направо във ВВС базата „Андрюс“ край Вашингтон…

„… за да бъде назначен като резервен шофьор на генерал Грифин Норт, чийто шофьор тогава бил със счупен крак поради транспортна злополука…“

Рейчъл се облегна и погледна навън през прозорците на кафенето. На платното и на тротоара беше пълно с ученици. Водачът на групата продължаваше да ги събира, защото автобусът беше готов да потегли.

— Това е! — въздъхна Рейчъл. — Да, това е! Открих го!

Грабна папката и се втурна към касиера, стиснала в ръка десетдоларова банкнота.

— Може ли да ви помоля да ми я развалите на дребно? Трябват ми монети по четвърт долар.

Отвън, до фасадата на кафенето, бяха подредени няколко магазинчета — цветарница, вестникарска будка, агенция за коли под наем. Рейчъл отвори последната врата на ъгъла на улицата — вътре се помещаваше туристическо бюро. Зад компютъра седеше пълен мъж на средна възраст с риза с къси ръкави.

— Изчакайте една минута, моля.

На Рейчъл й се стори, че бяха изтекли поне пет минути, когато служителят вдигна очи към нея.

— Какво мога да направя за вас, госпожо?

— Има ли пряка връзка от Балтимор до Атланта с експреса „Амтрак“?

— Ами чакайте да проверя… — Отново се разнесе тракане на клавиши, след което мъжът рече: — Да. Тръгва вечерта от Балтимор в пет часа и седем минути, пристига в Атланта в един и тридесет след полунощ. Това устройва ли ви?

— Нямате ли нещо по-бързо? — попита тя изнервено.

Той я изгледа учудено.

— Та това е експрес!

— А какви полети има дотам?

— До „Дълес“ или през Вашингтон?

— През Вашингтон. Нали е по-пряко?

— Аха. — Той отново се надвеси над клавиатурата. — Най-доброто за вас е полет 457 на „Делта“. Излита след деветдесет минути.

Тя кимна, вече по-спокойно.

— Еднопосочен билет, моля.

— Сигурна ли сте? Ако вземете с прехвърляне, заради съботното намаление, ще ви излезе с една стотачка по-евтино.

Рейчъл едва се сдържа да не избухне.

— Толкова евтино? Чудесно. Нека да бъде с връщане в събота, но за по-късен полет.

Измъкна шест банкноти по петдесет долара и ги подреди на гишето.

— Искам да телефонирам, за да предупредя близките си, че пристигам. Стигат ли тези пари?

Той й върна една от петдесетачките.

— На ваше място не бих се втурнал към телефона. Няма нищо по-хубаво от изненадите. О, чакайте! Как се казвате?

— Сара Мартиндейл — извика тя през рамо, забързана към редицата телефонни автомати на отсрещния тротоар, пред фасадата на „Краб Кетчър Ойстър Бар“.

Рейчъл изчака обаждането на телефонистката за междущатски разговори, даде й номера на „Риц Карлтън“ в Бъкхед, Атланта и си отдели достатъчно монети, за да й стигнат за петминутен разговор. Стивън Коупланд вдигна слушалката още след второто позвъняване.

— Стивън, сега ще ти…

— Забави се, много се забави! Очаквах да ми позвъниш още преди два часа.

— Много съжалявам. Но току-що ми потвърдиха полета до Атланта. Стивън, как е при теб?

— Добре съм, добре съм. Само това проклето чакане…

Но звучеше задъхано, като че ли беше бягал по алеите в някой парк.

— Звучиш ми така, сякаш си мъкнал камъни.

— Преди малко излизам от ваната. Кога ще пристигнеш?

— Малко преди два през нощта. Колко е от летището до хотела?

— Някъде към двадесет и пет минути. Но ако случайно попаднеш в някое задръстване по магистралата…

— Тогава ме чакай към два и половина. Или към три. Ще ти звънна отдолу, от фоайето. Окей?

— Така искам всичко по-скоро да приключи.

Сега гласът му звучеше по-спокойно, въпреки че Рейчъл пак долавяше нотката на страха. Напипваше я така безпогрешно, както опитният лекар познаваше по пулса нарушенията в сърдечния ритъм на пациента си.

— И аз искам същото, Стивън. Всичко ще се уреди. Само ме изчакай. Ще бъдем заедно само след няколко часа.

— Обади ми се, ако полетът има закъснение.

— Ще ти позвъня.

Рейчъл окачи слушалката и въздъхна облекчено. Поне едно добро качество притежаваше този Стивън Коупланд — бързо се окуражаваше.

Тя погледна часовника си. Време беше да потегля. Оставаше да вземе билета, а щом стигне до летището — да измъкне сака от багажника на колата под наем. Най-важното, което най-много я вълнуваше, можеше да почака, ала тя не можа да издържи на изкушението.

Младата жена измъкна разпечатката и затърси в списъка с отпуските на сержант Дън телефонния номер, който той беше посочил за спешно повикване по време на отпуска си. Това е било точно след като е приключило временното му назначение като шофьор на Норт, т.е. малко преди генералът да напусне базата „Андрюс“ и да отлети за Калифорния. Рейчъл извади още една двадесет и пет центова монета и бързо набра номера.

— Търсеният от вас номер вече не се обслужва. Моля, свържете се с оператора за допълнителна информация.

Рейчъл усети как някакво необяснимо, хладно предчувствие стегна гърлото й. Сърдито окачи слушалката. Вече закъсняваше.

Мъжът в туристическото бюро се канеше да затваря. Усмихна й се, когато я видя да тича към вратата, но остана с отворена уста, когато тя профуча покрай него, без въобще да се обърне назад.

От делова дама в строг костюм в морскосиньо тя се бе преобразила в тридесетгодишна жена, спортен тип. Атлетът от Анаполис пък се бе превърнал в очилат професор, понесъл в ръка тежка чанта, натъпкана с книги. Именно спортистката първа забеляза обекта, когато измъкваше сака си от багажника, след което той тръгна към другия край на паркинга.

— Тя заряза колата — докладва спортистката по микрофона.

Дежурният в микробуса веднага реагира:

— Прието. Не я изпускай от очи. Професоре, мръдни малко по-напред. Да не я изгубиш сред хлапетата.

Професорът прекоси уличното платно, но автобусът за летището внезапно се появи на алеята покрай паркинга. В микробуса настана паника.

— Какво виждаш, професоре?

— Качват се в проклетия автобус. Пълно е с хора. Все едно че огромен „Джъмбо Джет“ ще отлита за Токио.

— Ало, спортистката?

— Видях я — спокойно отвърна жената със спортния екип. — Сега съм по-близо до нея.

Професорът тръгна по следите на партньорката си, но тя чевръсто заобиколи тълпата, видя някаква пролука сред телата и се промуши напред. Учениците я посрещнаха с радостни викове, когато тя се втурна към вратата на потеглящия автобус. Един от пътниците, японец, дори вдигна камерата си, за да запечати гледката.

— Свършиха с багажа — докладва жената. — Обектът е в обсега ми… Току-що се появи още една група туристи. Професоре, по-добре е ти да се заемеш с тях.

— Какъв е проблемът? — намеси се диспечерът от микробуса.

— Проблем още няма, но може да възникне, ако професорът се качи в автобуса, без да бъде придружаван от някой от нашите. Най-добре ще е да изпратим хеликоптер по маршрута на автобуса.

— Защо мислиш така?

Жената забави ход и накрая се спря, наведе се и започна да разтрива бедра. Лицето й беше изпотено. Но никой от чакащите пред вратите на автобуса не й обърна внимание.

Устните на жената едва помръдваха, но въпреки това погледът й не се отлепяше от Рейчъл Колинс, която подаде сака си на шофьора, за да го сложи в багажника.

— Защото ако си беше направил труда да погледнеш разписанието на полетите в компютъра, щеше да се досетиш, че този автобус заминава за летището.

Жената за миг отмести глава от обекта и срещна погледа на професора. Осмели се, въпреки строгите правила, да му се усмихне бързо, само за миг, преди той да се шмугне в тълпата, напираща към вратата на автобуса.

— На телефона е Смит.

— Обажда се капитан Бърнс. Тя потегли към летището. Предполагам, че ще лети за Вашингтон.

Логан Смит обърна глава. Покрай отворената врата на колата му пропълзя трактор влекач — използваха го за изтегляне на самолетите от хангарите до пистите. В хангара в базата „Андрюс“ беше горещо и задушно. На седем-осем метра от колата екипажът на реактивния „Гълфстрийм“, използван само за специални акции на ФБР, очакваше заповедите на Смит. Чакаха повече от два часа сигнала за отлитане.

Логан не отлепи клетъчния телефон от ухото си, но толкова се ядоса, че изви глава назад и погледът му се зарея сред лабиринта от носещи греди под покрива на хангара. Сътрудничеството с този капитан Бърнс беше тръгнало накриво още от самото начало. Сега командирът на отряда за бързо реагиране в Балтимор му го връщаше тъпкано, като се опитваше да го разиграва, което влудяваше Логан, чиито нерви и без това бяха достатъчно опънати.

Въпреки това Логан Смит успя да си наложи да продължи разговора с хладен, професионален тон:

— Твоите хора ще успеят ли да проследят колата й?

— Не е необходимо. Защо тя няма намерение да пътува с кола. — Смит долови насмешливата нотка в интонацията на Бърнс. — В последния момент промени плана си и реши да вземе автобуса до летището. Имам свой човек на борда на самолета, заедно с още двама цивилни агенти в коли с обикновена регистрация, а над автобуса ще пусна един от нашите хеликоптери.

— Нуждаем се от човек на летището, за да разберем за къде ще лети.

— Да, сър, и за това ще се погрижим. Със съответните предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

Този Бърнс го нервираше все повече и повече. Но щом веднъж си допуснал такъв досадник в сложна игра като тази, трябва да си носиш последиците.

— Тази проверка ще бъде само допълнителна застраховка за нас — бодро заяви Бърнс. — В хотела има бюро на една туристическа агенция. Вашата госпожица Колинс е купила билет до Атланта. Не можа да ме заблуди с плиткия си ход да резервира билет на името на Сара Мартиндейл.

Блестящият „Гълфстрийм“ започваше рулирането — с диспечерите от кулата беше уредено да го пуснат да излети с предимство пред редовните полети — когато Люсил позвъни на Логан Смит.

— Този капитан Бърнс може да е досаден като кълвач, но не ни е заблудил — обясни тя. — Сред списъка на пътниците за полета 457 на „Делта“ до Атланта, Джорджия, наистина фигурира името Сара Мартиндейл.

— Само едно име не ми е достатъчно — недоволно промърмори Смит.

Той въздъхна с облекчение, когато самолетът се плъзна по пистата и след по-малко от минута започна устремно да се издига.

— Да, признавам, че билетът е само половината от проверката. Трябва да сме сигурни, че Колинс е взела бордната карта. Искаш ли да сверя тази карта с данните от билета й?

— Прехвърли линията на агентите в залата на летището. Искам да говоря с тях.

Смит изчака да стихне пращенето в слушалката, причинено от статичното електричество при навлизането на самолета в поредния турбулентен вихър. Двигателите завиха още по-яростно. Очевидно пилотът беше форсирал подаването на горивото.

— Логан, чуваш ли ме?

— Да, продължавай.

— Сега един от агентите проверява всички билети. Само една минута… Да, ето, най-после изскочи нещо.

Смит извърна поглед към плексигласовия люк — долу сред вълните няколко товарни кораба и фериботи напредваха към кейовете на Нортуест Харбър. Корпусът на самолета рязко се наклони при завоя на югозапад и той усети как стомахът му се преобърна.

Неуморимата Люсил отново му звънна.

— Затвориха вратите на самолета за полет 457. Ще кацнат в Атланта след час и петдесет и шест минути. Потвърдено е, че на борда се намира Сара Мартиндейл. По описание приличала на Рейчъл Колинс.

— Окей. А сега искам още нещо от теб. Бърнс и аз едва не се спречкахме преди малко. Този капитан е способен да звънне на Джесъп и да му изпее за всичко, което сме постигнали досега. Никак не ми се иска онези от Форт Белвоар да се втурнат да оседлават конете.

— Искаш да укротя ентусиазма на Джесъп?

— Е, разбира се, с необходимата любезност и такт. Все пак Колинс е техен кадър, а не наш. Може би, ако му се обясни в какво се е замесила, Джесъп ще се примири и остане настрана.

— Но ако започне да вдига врява, че е длъжен да се втурне по следите й?

— Опитай се да го укротиш със сладки приказки.

Инженера следеше операцията на Отряда за бързо реагиране още от момента, когато майор Джесъп беше изпратил хората си на адреса. Екипът все още използваше класическия метод с УКВ приемо-предаватели и скрамблери с честотна модулация. Така прикриваха комуникациите си от журналистите, които непрекъснато се опитваха да прехванат полицейския радиообмен, но не можеха да си съперничат с Инженера, разполагащ с уникална апаратура. Задачата му се облекчаваше още повече от лекомислието на агентите, които говореха напълно свободно, дори на няколко пъти споменаха името „Колинс“. Инженера си каза, че ще е доста забавно да послуша назряващия конфликт между капитан Бърнс и Логан Смит, но не разполагаше с достатъчно свободно време.

От разговора, проведен преди двадесет минути между командира на балтиморския отряд за бързо реагиране и един от неговите подчинени, Инженера узна, че Колинс ще отлети с полет на авиокомпанията „Делта“ по линията Балтимор — Вашингтон. Агентът беше така услужлив да уточни дори номера на полета — Инженера веднага провери в разписанието за вътрешните линии на „Делта“. Последният радиообмен, само преди три минути, потвърди предположението му, че Рейчъл Колинс вече е на борда на самолета и че е започнало изтеглянето на подвижния ръкав.

Най-после клетъчният телефон в джоба на сакото му избръмча. Инженера очакваше това обаждане с нетърпение.

— Изпусна я. Сега тя излита от Балтимор, в посока към…

— Зная за къде ще лети — прекъсна го Инженера.

Стори му се, че долавя паническа нотка в иначе хладния тембър на Саймън Естърхаус.

— А пък Смит е в базата „Андрюс“ — продължи съдията. — Сега се качва на самолета на ФБР. Накъде, според теб, се е разбързал нашият приятел?

Инженера се засмя.

— Смит ще стигне в Атланта чак след два часа. Докато аз… — Той погледна през прозореца. На осем хиляди метра под самолета гигантският хребет на Апалачите се простираше от единия до другия хоризонт, извит като гръбнак на древен спящ бог. Инженера определи, че в момента се намират на сто и осемдесет километра северно от Грийнсбъро, Северна Каролина. — … аз ще кацна в Атланта след четиридесет минути. На твое място, съдия Естърхаус, бих си стоял у дома, в очакване на късната вечерна емисия. Новините ще бъдат доста интригуващи.

17.

Полетът сякаш нямаше край. Всичко наоколо я дразнеше, неспирното сумтене на дебелака до прозореца, хленченето на хлапето няколко седалки по-назад, недоволството по лицата на преуморените стюардеси, разнасящи като роботи подноси с ледени напитки в едната посока и същите подноси с празни чаши в обратната посока.

Рейчъл се премести наляво — отчаян опит да се скрие от струята хладен въздух, непрестанно изпускан от климатичната инсталация точно към главата й. Опита се да мисли само за досието на сержант Дън, за най-важното разкритие, което беше намерила сред пожълтелите страници — онзи телефонен номер, на който вече никой не отговаряше. Припомни си предупреждението на Моли да не разчита прекалено на инстинктивните си преценки, защото така може да стигне до изопачено тълкуване на фактите. Но в момента нищо не можеше да разубеди Рейчъл, че този номер не е доказателство за прекия канал между сержант Дън и човека, който беше поръчал убийството на генерал Грифин Норт.

Съвсем друга работа беше как да се добере до човека, който тогава е бил на другия край на линията, чийто телефон е притежавал този номер. Служебната й карта на военен следовател нямаше да трогне шефовете на телефонната компания „Бел Атлантик“. Тя уморено притвори очи. Телефонният номер можеше да почака. Беше като отпечатък от пръсти — неизтриваем и уникален. Човекът, на когото беше принадлежал този номер, не можеше нито да го смени, нито да отрече, че е бил свързан с него.

Стивън Коупланд. За него сега трябваше да се тревожи. Защото именно той в този момент се нуждаеше от подкрепа и от охрана. Рейчъл знаеше, че от първия миг, когато най-после се срещне с него, на нейните плещи ще легнат всички тежести около осигуряването на безопасността му. Ще се наложи да му отказва безцеремонно, ако се опита да я тормози с капризите или със страховете си, да го води за ръка като малко дете, докато се озоват най-после на свидетелската скамейка в съдебната зала.

Тя предпочиташе да не го премества от Атланта, но той вече демонстрираше обезпокоителни признаци на хронична клаустрофобия. Нямаше друг изход, освен да му предложи друго убежище, където той да се чувства удобно и в безопасност. За да го постигне, Рейчъл беше решила да го отведе при Бети Ъндъруд. Присъствието на Бети ще го утешава и успокоява. Същевременно Рейчъл ще разполага в нейно лице с потенциален съюзник, защото Бети беше по-уравновесена и по-добре дори от самата нея ще успее да го убеди да кротува. Ще му помогне също да изтърпи многочасовите монолози пред касетофона на масата. Защото за Рейчъл беше от изключително значение да разполага с автентични свидетелски показания. За да предразположи опърничавия Стивън Коупланд, Рейчъл стигна дотам, че се зае да подготви най-съблазнителните обещания и примамки, с които да го подтикне да сподели с нея всичко, което му беше известно. Разбира се, решаващият довод си оставаше наблягането на инстинкта на Коупланд за самосъхранение — само унищожителните свидетелски показания, неговите и на Бети, подсилени с разкритията на Рейчъл, можеха да осигурят оцеляването на двамата информатори.

От задната част на самолета се чу свистенето на хидравликата, колесниците се спуснаха и след минута самолетът докосна пистата. През люка Рейчъл видя оранжевото сияние от нощните светлини в небето над Атланта. Припомни си за Моли, вледенена, изтерзана, но вече отвъд страданията и сълзите. Рейчъл мълчаливо се зарече да издържи на всичките капризи на Коупланд, но да изтръгне от него истината до последната капка. Но не бива да забравя за другата, още по-едра стръв — куриера. Нямаше да се успокои, докато не го види с белезници на китките и не си получи заслуженото.

— Всичко е наред, сър. Самолетът от полет 474 на „Делта“ току-що се приземи, точно според разписанието.

Логан Смит едва чуваше накъсания глас в слушалката — неговият самолет, с емблемите на ФБР, още напредваше към края на пистата. Стисна сърдито юмруци, но след минута се овладя и ги отпусна, без да губи от погледа си силуета на самолета, очакващ подвижния ръкав от терминала.

Много се беше разбързал и сега трябваше да си плати за това. Щом излетяха, Смит беше настоял да изберат по-къс маршрут до Атланта. Целта беше да изпреварят с четвърт час полет 457 на „Делта“ от Балтимор през Вашингтон към Атланта. Но неочаквано попаднаха в силна буря, южно от Кейп Хатърас. Изгубиха ценни минути, докато пилотът налучка безопасен въздушен коридор, за да заобиколи засегнатата от бурята зона.

Смит грабна микрофон, свързан към интеркомната уредба.

— Паркирайте отдясно на самолета от полет 457 — заповяда той на пилота.

— Слушам, сър.

— Спуснете ме на пистата, а после продължете към хангарите.

Мъжете от неговата група без суетене напуснаха самолета. Смит изчака да заглъхне воя на турбините, след което позвъни на Люсил.

— Приземих се. Какво ново при теб?

— Абът е на своя пост — рапортува Люсил. — Той получи шестчленен отряд като подкрепление от местната полиция. Трима мъже и три жени. Помоли ме да ти предам, че ти си виновен за тези извънредни дежурства и че трябва да им уредиш компенсациите.

Смит се усмихна. С Крис Абът бяха приятели още от полицейската академия. И двамата постъпиха във ФБР, но оттогава пътищата им се разделиха — единият служеше на Източното, а другият — на Западното крайбрежие. При всяка служебна среща се заричаха да си гостуват взаимно. Във ФБР Атланта Абът беше втори по ранг, но се занимаваше предимно с преследване на фалшификатори на банкноти в южните щати. Неговите агенти, работещи под прикритие, бяха сред най-опитните в страната.

— Кажи му, че след десет минути ще бъда на терминал 23А — рече Смит и побърза да добави: — Страхотна си като куотърбек12, Люсил.

— Може би заслужавам повишение? — засмя се тя. — Успех, Логан!

Самолетът на ФБР бързо се придвижи по пистата към неподвижния пътнически самолет. Достатъчно близо, за да може Логан Смит да огледа лицата на слизащите пътници, особено на тези от тях, които се насочиха към VIP изхода.

В този момент двигателите на самолета на ФБР спряха и Смит изскочи пръв, за да се насочи веднага към цивилния дежурен служител от охраната на летището, който беше предварително предупреден и сега го чакаше, готов да окаже съдействие на отряда му. Двамата мъже се здрависаха и закрачиха енергично към портала на сградата, а после поеха по металната стълба към аварийния изход — това беше най-прекия път към паркинга зад сградата. Полицаят извади своя ключ и дезактивира алармената система, след което отключи вратата. Смит пристъпи към алеята откъм фасадата на сградата.

— Здравей, Логан. Отдавна не сме се срещали. С какво искаш да започнем?

Оплешивяващият Крис Абът беше започнал да прилича на типичен чиновник, натрупал толкова много опит, че повече нищо не може да го изненада. Само погледът на леко присвитите му очи издаваше, че е запазил комбинативния си и остър като бръснач ум.

Смит му стисна ръката.

— Задължен съм ти за това, че се отзова на молбата ми.

— Няма проблем. Цялата работа е там, че Люсил ме улучи точно когато нямах нищо спешно в графика. Искаш ли да узнаеш още нещо за дамата, която преследваш така настървено?

— Моля те!

— Засякохме я на терминала, с помощта на данните за имената и багажите на пътниците от самолета на „Делта“. Тя пътува само с един сак, стандартен армейски модел. Не потърси кола под наем, а направо се запъти към такситата. — Абът погледна часовника си. — След минута би трябвало да потегли по Магистрала I-85.

— Къде води тази магистрала?

— Зависи накъде ще завие таксито. Но най-често пътниците избират маршрута до центъра на града или продължават до отбивката към магистрала I-75.

— А после?

— После се стига до Бъкхед, богаташкия квартал, както го наричаме тук. Предполагам, че тя ще потърси някоя луксозна частна вила. Познах ли?

— Не ми се вярва. Накъде може да се отправи таксито, ако не напусне магистрала I-85?

— Към Дикейтър Уей. Или ще продължи нагоре по шосето към второто летище — „Пийчтрий Дикелб Еърпорт“. Но квартирите там не са по джоба на всеки.

Абът посегна към радиотелефона си, за да отговори на сигнала. Докато разговаряше с един от своите агенти, Смит продължаваше да обмисля какъв маршрут би избрал, ако в този момент беше на мястото на Рейчъл Колинс.

— Твоите хора още ли са по следите й? — попита той.

Абът се засегна от въпроса.

— Мислиш, че ще оставя да шофира таксито някой случен тип? Разбира се, че съм се погрижил предварително да й осигуря надежден водач.

— Наистина ли?

— Прекалено много въпроси задаваш. Не се притеснявай за проследяването. Това е моя грижа, защото тук си на моя територия. Освен това съм пуснал две коли след таксито. В момента процесията се отклонява от магистрала I-85 към Ленъкс Роуд. Оттам, по всяка вероятност, ще се насочат към Ленъкс Скуер или към Фипс Плаза, където е пълно с луксозни бутици — любимото място за пазаруване и разходка на богаташите от Бъкхед.

— Къде другаде се разхождат туристите? — полюбопитства Смит.

— Често се отбиват до „Риц“ за следобедния чай или за коктейла преди вечеря.

Абът забеляза недоволството, изписано по лицето на Смит, затова реши да прекрати обясненията. Махна с ръка да го последва и се приближи към луксозния шевролет. Водачът ги очакваше, дори вече беше включил двигателя.

— Послушай съвета ми. Точно сега тя вече се намира на пет минути път от завоя към Бъкхед и Пийчтрий Роуд. Накъдето и да продължи, към „Риц Карлтън“, „Нико“ или „Радисън“, ние ще я засечем. Разбра ли?

Логан Смит кимна, вече поуспокоен.

За разлика от Смит, Инженера вече знаеше накъде се бе отправила Рейчъл Колинс.

Пристигна на Международното летище „Хартсфийлд“ в Атланта двадесет и пет минути преди полет 457 на авиокомпания „Делта“. Още щом слезе от самолета, Инженера погледна към изход 23А и веднага разпозна отряда от агенти на ФБР. От набитото му око не убягна и микробуса с антените, придружаван от още две коли за проследяване, паркирани на VIP паркинга, встрани от няколкото лимузини.

Без никакво суетене Инженера попълни документа за наемане на кола под наем пред гишето на агенцията от другата страна на терминала. После постави табелката със символа на агенцията на предното стъкло, измъкна от чантата си тъмносиня шапка, която много подхождаше на костюма му, след което се облегна на вратата, чудесно имитиращ шофьор от агенцията, търпеливо изчакващ своя клиент.

Рейчъл Колинс излезе от сградата на терминала и със забързани крачки се насочи към будката на диспечера, разпределящ такситата от летището към града. В това време Инженера включи двигателя на своята кола и се залепи зад таксито, в което се беше настанила Рейчъл. Той изчака малко, за да провери колко коли ще последват таксито, а после даде газ и се вля в потока след тях.

След тридесет минути таксито навлезе в паркинга пред хотела „Риц Карлтън“ в квартал Бъкхед. Отрядът за проследяване, съставен от хората на Абът, не го последва, а продължи към съседния паркинг, пред „Монарх Плаза“. Този предпазен ход беше извършен по изричното настояване на Смит.

Инженера знаеше, че Смит ще закъснее в преследването. Още преди да кацнат в Атланта, Инженера получаваше от пилотите на самолета на „Уандърленд Тойс“ сведения за координатите на самолета на ФБР, в който пътуваше Логан Смит. Неочакваната буря над бреговете на Северна Каролина още повече го забави. Така че засега Инженера можеше да гледа на Смит като временно излязъл от играта.

Докато Инженера дебнеше таксито на Колинс, той пресметна, че разполага с около тридесет до тридесет и пет минути преднина, след което Смит ще се появи на сцената. Този интервал беше достатъчен, ако Рейчъл Колинс му съдейства да реализира замисъла си — естествено, без самата тя да подозира за ролята, която й бе отредил Инженера в дръзкия си план.

Инженера изчака, докато носачът на хотела извади сака на Колинс от багажника, след което спусна прозореца на колата си и нареди на портиера пред главния вход да изчака тук своя клиент. Разбира се, пъхна десетдоларова банкнота в ръката на служителя, преди да го помоли да паркират колата му до изхода на хотелския паркинг. После забърза по стъпалата към фоайето, за да изпревари Колинс, докато тя още уточняваше с носача къде иска да я очаква нейната кола на излизане от бляскавия хотел.

Оставаше малко до часа за вечерята. Фоайето беше препълнено с гости, оживено бъбрещи, докато минаваха покрай картините от миналия век, с които бяха украсени стените, за да стигнат до залата за коктейли или направо до ресторанта. Инженера видя как Колинс се огледа предпазливо. В очите й проблеснаха искрици, макар и за кратко, което издаде колко е нервна. Инженера знаеше, че от доста време насам нервите на Рейчъл бяха опънати, защото живееше в непрекъснато напрежение. А това рано или късно щеше да я накара да допусне някоя грешка.

Както и стана.

Рейчъл се приближи към гишето на администратора. Младият служител с късо подстригана коса и следи от екзема по лицето я посрещна със заучена усмивка. С периферното си зрение Рейчъл провери дали няма някой непознат, застанал подозрително близо зад гърба й. Погледна през лявото си рамо и видя само тълпата от преминаващи през фоайето гости. Успокои се и въобще не погледна надясно.

— Търся господин Тод Банистър, стая 1004.

Служителят погледна в списъка на гостите на хотела.

— Да, господин Банистър е отседнал при нас. Може да ползвате вътрешния телефон, ето го там. Желаете ли да проверя дали нашият гост е в стаята си, или сама ще позвъните?

— След малко ще се върна.

Рейчъл се приближи към мраморния плот, върху който бяха монтирани трите бели телефонни апарата. Когато се обади телефонистката на хотела, тя й съобщи псевдонима, за който предварително се бе уговорила със Стивън Коупланд. Рейчъл изчака първите две позвънявания, после третото, а на шестото изгуби търпение, тихо изруга и натисна бутона за повикване на телефонистката, която веднага я попита дали желае да остави съобщение. Рейчъл лаконично отвърна „Не!“ и се върна при администратора.

— Случайно да сте забелязал господин Банистър да е напускал хотела?

— Ключът му е тук, госпожо. Повечето от гостите ни оставят ключовете си, преди да излязат навън.

— Ще го потърся в бара.

Инженера се приближи към същия телефонен апарат, от който Рейчъл Колинс бе разговаряла само преди пет минути. Дори долови уханието на крема й, докато разговаряше с метрдотела в ресторанта. Оказа се, че в списъка на гостите с резервации в ресторанта не е записан никакъв Тод Банистър. Инженера получи същия отрицателен отговор и при проверката на ресторанта на терасата на най-горния етаж на хотела.

Тогава тръгна към залата. Погледна към барчето в дъното — пред него имаше поне двадесет посетители — после към масите край отсрещната стена. Никъде не видя самотен мъж, сам с чашата пред себе си — навсякъде имаше групи по трима-четирима клиенти. Но щом се увери, че тук няма дори следа от Колинс, Инженера реши, че няма смисъл да търси Коупланд сред посетителите в залата за коктейли.

„Явно тук няма да го открия.“

Но оставаше още едно съмнително място. Инженера с бързи стъпки прекоси фоайето и се озова в кабината секунди преди асансьорът да потегли.

Пътуването до фитнес центъра на хотела му отне не повече от тридесет секунди. Инженера закрачи по дебелия мокет на пода, от който ухаеше на ароматизирани дезинфектанти. Отвори стъклената врата към спортната зала и остана удивен от полъха на влажния топъл въздух. Отляво беше големият басейн, с червени въжета за плувните коридори. На стената в другия край се виждаха ултрамодерни гимнастически уреди, а отдясно, под телевизионните монитори, бяха масите за масаж, стендовете за гребане на място и стойките с апаратура за бързо отслабване.

Инженера изчака до масата край входа. Върху нея бяха натрупани дебели кърпи, прясно огладени, а до тях се мъдреше табелката с надпис: „В момента няма дежурен служител. За специални поръчки, моля, позвънете на вътр. 111“. Гимнастическите уреди бяха замрели в очакване на клиентите. Нито един телевизор не беше включен. Никой не плуваше в басейна. Инженера се разходи чак до другия му край, после надзърна през остъклените стени към зимната градина. Отзад оставаха само още две помещения — сауната и помещението за почивка към нея.

Инженера провери първо това помещение. Мъглата от парата вътре беше доста оскъдна, което свидетелствуваше, че през последните няколко часа помещението не е било използвано. Но над вратата към сауната светеше издайнически червена лампа.

Рейчъл още веднъж се отби в бара, само за да се увери, че Коупланд не е пристигнал по времето, когато тя обикаляше залите към ресторанта. После се върна в главното фоайе, но за да избегне досадните въпроси на прекалено любезния персонал, се отпусна в един от фотьойлите. Разбира се, избра го, за да може да следи вратите на асансьорите и преминаващия през фоайето поток от хора.

Опита се да убеди сама себе си, че Коупланд би трябвало да бъде някъде наоколо. Може би в този момент е съвсем близо и само след секунди ще се здрависа с нея. Може би е отскочил до някоя от залите за пресконференции. Или до павилионите за подаръци? Не, ако беше там, досега би трябвало да се е появил във фоайето. Или пък е излязъл от хотела. Може да е имал основателна причина — след толкова продължително заточение там горе, в стаята… Да, нуждаел се е от кратка разходка на свеж въздух, защото се е почувствал по-сигурен, след като тя му бе обещала, че ще дойде и ще го измъкне оттук.

„Как можах да попадна на толкова капризен мъж?“

Рейчъл не можа да изтърпи принудителното бездействие. Стана от фотьойла, решена да се качи горе в стаята му. Рано или късно, Коупланд щеше да се появи. Дотогава не й оставаше нищо друго, освен да го чака.

Стивън Коупланд седеше на третата пейка в сауната, облицована с потъмняло кедрово дърво, само с един пешкир, увит около кръста. Беше съвсем сам в просторното помещение, достатъчно да побере поне петдесет мъже. Дишаше тежко, защото потта струеше от всички пори по кожата му. Когато беше влязъл в сауната преди двадесет минути, той беше залял нагорещените камъни с вода и увеличил настройката на терморегулатора. Искаше топлината да прогони напрежението от тялото му, да успокои нервите му. Искаше да се чувства пречистен и свеж и да възвърне някогашния цвят на лицето си, преди да се срещне с онази жена — следователката от Военната прокуратура. Седеше с отпуснати ръце и глава, клюмнала върху гърдите. Беше много спокоен, сънливо унесен. Тази нощ най-после ще се наспи, след толкова дълги нощи, изпълнени с безпокойство и страх.

Вратата се отвори с леко проскърцване. Коупланд бавно надигна глава — тя му се стори неочаквано натежала. Дробовете му изсвириха, когато заговори:

— Кой е?

— Господин Банистър? Вие ли сте? Аз съм Франк, от администрацията.

Новодошлият остана до полуотворената врата. Коупланд зърна само един черен костюм и неясно очертание на мъжко лице.

— Да, аз съм — отвърна той и се опита да задържи главата си изправена.

— Навън ви търси една млада дама, сър. Съобщи ми да ви предам за военен следовател Рейчъл Колинс.

— Окей. Очаквах я.

Коупланд протегна крака, за да ги намести върху съседната пейка. Дървото се оказа много нагорещено и той бързо ги прибра, но без да пусне веднага стъпалата си върху керамичните плочки на пода. В този миг пешкирът се изхлузи от кръста му и той остана съвсем гол. Стивън сграбчи пешкира, огледа се и забеляза, че служителят от хотела е застанал досами пейката. Вратата зад гърба му беше затворена.

Последва мълниеносен замах и Коупланд усети само как нещо твърдо, но горещо се вряза във врата му. Нагорещените камъни в камината засъскаха. Все пак на Коупланд останаха няколко секунди, за да се запита откъде се взе тази тъмна вода, преди да осъзнае с удивление, че това не беше вода, а собствената му кръв.

Три пръста се впиха в гърлото му. Острието на нож проблесна на милиметри от десния му клепач, а влажните устни на непознатия просъскаха право в ухото му:

— Кажи ми къде се крие Бети. Ако ми го кажеш сега, ще оцелееш. Иначе ще дръпна пръсти и кръвта ти ще обагри стените.

Изминаха цели петнадесет минути, а все още нямаше и следа от Коупланд. Рейчъл стана, направи десетина крачки и се озова пред бюрото на портиера, точно зад двойните врати пред главния вход. Обърна глава, когато избръмча един от асансьорите. Огледа трите двойки, които се появиха от кабината. Тъй като не очакваше Коупланд да слезе от етажа във фоайето, тя не обърна внимание на хората, които в този момент излязоха от вратите на току-що спрялата кола пред входа. Високият мъж в тъмен костюм и шофьорска фуражка въобще не си направи труда да се регистрира.

Рейчъл се върна към фотьойла. Така изтекоха десет минути. Нетърпението й започна да прераства в страх, когато тълпата във фоайето видимо оредя. В този миг вниманието й привлече служителя на рецепцията, който посочи с ръка към нея, докато разговаряше с някакъв непознат.

— Рейчъл Колинс?

Тя вдигна глава към мъжа, който сякаш безшумно изникна пред нея от земята. Сърцето й подскочи. Никога не беше виждала това загоряло лице, но веднага се досети, може би заради смътната прилика. Или все пак бе виждала някъде това лице?

— Вие… вие сте Логан Смит?

После тя видя още двама мъже зад гърба му. Мигновено разбра, че са федерални агенти и тутакси скочи на крака.

— Успокойте се. Не преследваме вас, разбрахте ли?

Гласът му беше спокоен и приятелски, ала въпреки това Рейчъл успя да долови скритото напрежение. Този мъж бързаше да узнае нещо — нещо, което очевидно много го безпокоеше.

Рейчъл повтори името му, за да бъде напълно сигурна, че не се е припознала.

— От снимките — обясни й той. — Познаваме се от снимките, които ни остави Моли.

— Но… но какво търсиш тук? — изрече смаяно Рейчъл, без да осъзнае, че веднага му бе заговорила на „ти“.

— Същото, което и ти — опитвам се да попадна на следите на Коупланд. Не е в стаята си, нали? Иначе ти нямаше да го чакаш тук. Претърси ли всичко наоколо?

— Той знаеше, че днес ще пристигна — каза Рейчъл. — Длъжен беше да ме чака тук. Изтече почти половин час, а…

Смит се извърна с гръб към нея. Едва не закачи с лакът едрия мъж, който се бе приближил към тях. Смит извади служебната си карта.

— Нещо се е случило?

Служителят от охраната на хотела хвърли бърз поглед към картата на Логан Смит, а после вдигна очи към лицето му. Мъжът отдавна се беше научил бързо да разпознава федералните агенти.

— Имаме злополука. В сауната. Един от нашите гости…

— Кой? — прекъсна го Смит.

— Казвал се е Банистър.

Смит видя как лицето на Рейчъл посивя и веднага подкара мъжа от охраната към асансьорите.

— Каква е злополуката? — прошепна той.

Служителят извърна поглед назад към Рейчъл, през рамото на Смит, и остана сепнат от горящите очи на Рейчъл, впити в неговите.

— Нищо не мога да твърдя със сигурност. Но един от нашите чистачи припаднал, а другият се разкрещял, когато видял цялата сауна опръскана с кръв.