Рейн-сан: Специални убийства

1.

Хари пореше сутрешната тълпа както перката на акула пори водата. Следвах го на двайсетина метра от отсрещната страна на улицата и се потях заедно с всички останали в необичайната за Токио октомврийска жега. Не можех да не се възхитя колко добре е усвоило хлапето онова, на което го бях учил. Провираше се като струйка вода в някоя пролука, тъкмо преди да се е затворила, или с плавно движение избягваше малките улични клопки. Промените в ритъма му на придвижване бяха толкова неуловими, че никой не би могъл да забележи ловката маневра, с която скъси разстоянието между себе си и нашата мишена. В този момент въпросната личност крачеше с почти подозрителна бързина по „Догензака“ в посока на гара Шибуя.

Казваше се Ясухиро Кавамура. Беше висш чиновник, свързан с Либерал-демократическата партия, или ЛДП — политическата коалиция, управляваща Япония почти без прекъсване още от войната. Сегашният му пост беше заместник-министър на земята и инфраструктурата в Кокудокоцушо — ведомството, наследило някогашните министерства на строителството и транспорта, където нашият човек явно се беше провинил сериозно пред някого, защото единствено сериозно провинение можеше да бъде причина да ме потърсят. Чух в ухото си гласа на Хари:

— Влиза в магазина за плодове „Хагашимура“. Ще го изпреваря.

И двамата бяхме снабдени с датски микропроцесорни приемници, толкова миниатюрни, че се поместваха в ушния канал и можеха да бъдат открити само с фенерче. Микрофони с горе-долу същия размер бяха скрити под реверите ни. Предаванията се осъществяваха на ултрависока честота и трудно можеха да бъдат уловени, освен ако не знаеш точно какво търсиш, а дори и да знаеш, пак нищо не можеш да различиш. Това оборудване ни позволяваше да държим постоянна връзка и без да се виждаме, и да не спираме, ако мишената се забавеше или сменеше посоката. Макар да бях твърде далеч, за да го виждам, аз знаех много добре къде се намира Кавамура и можех да повървя още малко, преди да спра, за да остана зад гърба му. Да следиш някого сам, не е никак лесна работа и аз се радвах, че имам за помощник Хари.

На двайсетина метра преди „Хагашимура“ свих в една дрогерия — едно от десетките открити магазинчета по протежението на „Догензака“, предназначени да удовлетворят японската мания за всевъзможни лекарства и за изтребване на вирусите. В Шибуя можете да срещнете множество различни кланове, или бузоку, и тази сутрин се натъкнах на представителите на няколко от тях, обединени от общата нужда да се запасят с някоя от бутилираните енергийни напитки, основен артикул в дрогериите — тонизиращи питиета, които уж съдържат женшен и други екзотични съставки, но всъщност разчитат на по-прозаичното ободряващо действие на обикновения кофеин. На касата чакаха няколко сарари, или дребни чиновници, съставляващи основната маса служители във фирмите, със застинали лица и евтини куфарчета в уморените ръце, събиращи сили за още един неразличим от другите ден в утробата на корпоративната машина. Зад тях две тийнейджърки с празни лица, с коси като домакинска тел от опитите да ги боядисат оранжеви и огромни обици на носа, чиито костюми демонстрираха несъгласие с традиционния начин на обличане и поведение, избран от мъжете пред тях, но не даваха никаква представа с какво са решили да го заменят. И побелял пенсионер с увиснала кожа, но с озарено от някаква странна радост лице — може би в предвкусване на някое от онези сексуални удоволствия, с които се слави Шибуя и за които щеше да плати със скритата от жена си част от пенсията, без да му минава през ума, че тя знае за забежките му, но не дава пукната пара.

Исках да дам на Кавамура три минути да си купи плодове и тогава да изляза, затова се загледах в изложените превързочни материали, което ми позволяваше да наблюдавам улицата. Начинът, по който се шмугна в магазина, ми заприлича на опит да се измъкне от наблюдението. Това никак не ми хареса. Ако не беше радиовръзката, щеше да се наложи Хари да спре внезапно, за да остане зад мишената ни, и да прибегне към нелепи действия — например да започне да си връзва обувката или да се загледа в някой афиш, и Кавамура, който може би надничаше от входа на магазина, би могъл да го забележи. Аз обаче знаех, че Хари ще подмине магазина, ще спре двайсетина метра по-нататък и ще ми съобщи местоположението си, за да възобнови преследването, когато му кажа, че парадът продължава.

Зеленчуковият магазин беше добро място да свърнеш в него — даже прекалено добро, за да бъде избрано случайно от човек, който знае пътя. Но ние с Хари нямаше да позволим да ни обърка някакъв аматьор, който черпи опита си от буквара на службите за борба с тероризма. Аз съм преминал през такова обучение и много добре знам каква е ползата от него.

Излязох от дрогерията и продължих по „Догензака“, но вече по-бавно, за да дам на Кавамура време да напусне магазина. През ума ми светкавично преминаваха множество мисли: дали помежду ни има достатъчно хора, та да не ме забележи, ако в мига на излизането се обърне? Край какви магазини минавам, в случай че ми се наложи да се шмугна в някой от тях? Дали някой не наблюдава улицата и насочилите се към гарата хора, помагайки на Кавамура да засече преследвачите си? Ако вече бях привлякъл нечие внимание, то противниковият отбор нямаше как да не ме забележи, защото до този момент крачех енергично след мишената, а сега се размотавах. Хората, бързащи за работа, не сменят темпото ни в клин, ни в ръкав. Но Хари беше в авангарда и повече биеше на очи, а аз не бях направил нищо, с което да събудя подозрение, преди да се отбия в дрогерията.

— Аз съм в „109“ — чух отново гласа на Хари.

Това означаваше, че е влязъл в прословутия „Универсален магазин 109“, прочут със своите ресторанти и модни бутици, 109 на брой.

— Лошо — казах. — Първият етаж е за дамско бельо. Ще можеш ли да се скриеш между петдесет тийнейджърки с ученически униформи, които си избират сутиени с подплънки?

— Мислех да чакам отвън — отвърна той и си го представих как се изчервява.

Входът на „109“ е любимо място за срещи, обикновено задръстено от многоезична тълпа пешеходци.

— Извинявай, реших, че ще тръгнеш да избираш бельо — пошегувах се, сдържайки с мъка усмивката си. — Застани там и чакай сигнал, след като те подминем.

— Добре.

До магазина за плодове имаше само няколко метра, но Кавамура не се виждаше никакъв. Трябваше да забавя крачка. Бях на отсрещния тротоар, извън вероятния обсег на вниманието му, така че можех да рискувам и да спра, за да набера номер на мобилния си телефон например. Но той би могъл да ме забележи, ако погледнеше и ме видеше да стоя там, макар че с наследените от баща ми японски черти спокойно можех да остана незабелязан в тълпата. Хари, чието име беше Харуйоши, беше дете на родители японци и не му се налагаше да мисли за маскировка.

Когато в началото на осемдесетте се върнах в Токио, с наследената от майка ми кестенява коса бях като ловец, облечен във флуоресцентна жилетка, и се наложи да я боядисам, за да постигна анонимността, която ме пази сега. Но през последните няколко години цялата страна беше пощуряла по чапацу — изсветляването на косата до кестеняво — и вече можех да си позволя малко отдих. Често казвам на Хари, че трябва да се направи чапацу, ако иска да си пасва с обкръжението, но той си пада малко отаку, смотаняк с други думи, и не се затормозява особено с мисли за външния си вид. Пък и не съм много сигурен, че може да направи кой знае какво в това отношение с неговата плаха усмивка, сякаш постоянно очаква да го ударят, с навика да примигва бързо-бързо, когато е развълнуван, и с по детски бузестото лице, още по-бебешко благодарение на гъстата черна коса, щръкнала във всички посоки. Но същите тези качества, които му пречат да се озове на обложката на някое модно списание, му помагат да остане незабележим в тълпата — неоценимо качество при следенето.

Вече бях стигнал точката, в която трябваше ща не ща да спра, когато Кавамура изникна от магазина и се вля в тълпата. Вървях възможно най-бавно, за да увелича разстоянието помежду ни, без да изпускам от поглед темето му, което се мяркаше сред множеството. Беше висок за японец и това беше удобно, но пък носеше тъмен костюм като деветдесет процента от хората — в това число и ние с Хари, естествено — и нямаше как да се отдалеча повече.

Тъкмо бях възстановил дистанцията, когато той спря, за да запали цигара. Продължих бавно от дясната страна на групата, която ни разделяше. Ако не спирах, нямаше да ме забележи. Бях забил поглед в гърбовете на костюмите пред мен — още един уморен пътник, тръгнал за влака. След миг той се обърна и тръгна отново.

Позволих си да се подсмихна доволно. Японците не спират да си запалят цигара; направят ли го, животът им на зрели хора за седмици би излязъл от релсите. Нямаше и силен вятър, който да загаси пламъка, нито някаква друга причина да се обърне и да огледа хората зад гърба си. Очебийните опити на Кавамура да засече преследвач само потвърждаваха вината му.

Не знаех в какво се е провинил, пък и не питах. Държах да задам само няколко въпроса. Мъж ли е мишената? Не работя с жени и деца. Наемали ли сте някой друг за решаването на проблема? Не бих искал операцията ми да бъде объркана от нечии представи за дублиращ отбор и ако ме наемате, не може да има други. Обектът истинският виновник ли е? Аз решавам проблемите директно, като войник, какъвто бях на времето, а не като терорист, изпращайки послания чрез трети лица, които не са замесени. Тъкмо затова държа да видя със собствените си очи доказателства за вина — това е гаранция, че си имам работа именно с виновника, а не с някой невинен, който няма нищо общо със случая.

За осемнайсет години липсата на такива доказателства на два пъти ме беше възпирала. Първия път ме пратиха да елиминирам брата на някакъв редактор на вестник, публикувал статии за корупция в избирателния район на известен политик. Втория път трябваше да премахна бащата на някакъв банкер реформатор, проявил прекомерно усърдие в разследването на лошите кредити на поверената му институция. Бих се съгласил да действам директно с редактора или реформатора, ако ме бяха наели за това, но клиентите ми очевидно бяха решили да вървят по заобиколни пътища, което е в разрез с принципите ми. Разбира се, те вече не са ми клиенти.

Аз не съм наемник, въпреки че някога бях точно такъв. И макар в известен смисъл животът ми наистина да е непрестанна служба, вече не съм и самурай. Най-същественото за самурая е не просто да служи, а и да бъде верен на господаря си, на делото, което е по-важно от самия него. Беше време, когато горях от преданост, време, когато бях запален от самурайската етика, почерпена от популярните романчета и комиксите от японското ми детство. Бях готов да умра в името на избрания от самия мен суверен, Съединените щати. Но подобна сляпа и неотплатена преданост не може да трае дълго и обикновено се стига до драматичен завършек, както беше при мен. Вече съм реалист.

Когато се изравних със „109“, изрекох:

— Минаваме.

Без да се навеждам към ревера или някаква друга глупост от този род. Предавателите са достатъчно чувствителни, за да се налага да правиш уж незабележими движения, които за тренираното око на противниковия отбор са като публична обява. Не че наоколо се мяркаше такъв, но човек винаги трябва да очаква най-лошото. Хари щеше да знае, че минавам покрай него, и да тръгне по петите ни само след миг.

Телефоните със слушалки вече се използваха масово и това правеше задачата ми по-лесна, отколкото беше на времето. Някога да вървиш сам и да си мърмориш под носа беше признак, че или си изкукуригал, или си агент на разузнаването или на службите за сигурност. Днес не е нещо необичайно да видиш подобно поведение сред кейтаите — поколението на мобилните телефони.

В края на „Догензака“ светофарът светна в червено и тълпата се срути на петолъчното кръстовище пред гарата. По околните сгради неистово блестяха ярки неонови надписи и огромни видеомонитори. Скърцайки със скоростите, през кръстовището пропълзя дизелов камион, тромав като шлеп в мътна река, а високоговорителите му бълваха някаква какофония от патриотични песни с десняшки уклон, чийто шум за миг заглуши звъна на велосипедите, предупреждаващи пешеходците да освободят пътя. Уличен търговец със стичащи се по лицето му вадички пот лавираше с количката си през тълпата, а след него се носеше миризма на задушена риба и ориз. Бездомник без възраст, може би бивш чиновник, загубил работата си в края на осемдесетте, когато балонът се пръсна, дремеше прислонен до уличен стълб, безчувствен от алкохола и безнадеждността към бушуващата около него буря.

Кръстовището на „Догензака“ си е такова и денем, и нощем, а в най-оживените сутрешни часове при зелен сигнал на светофара над триста души едновременно слизат от тротоара, а още двайсет и пет хиляди са се устремили нататък. Оттук насетне всички ще се движат с притиснати рамене, ще подпират с гърди гърбовете на предните. Аз ще съм по-близо до Кавамура, на не повече от пет крачки, което значи, че между нас ще има поне двеста души. Знам, че той има карта и няма да му се наложи да си купува билет от автомата. Ние с Хари сме се снабдили с билети предварително и ще можем да минем през вратичките веднага след него. Впрочем, служителите така или иначе няма да забележат — в натоварените сутрешни часове пълчищата пътници буквално ги зашеметяват. Можеш да покажеш всичко, дори и бейзболна карта, и пак ще минеш.

Сигналът на светофара се смени и тълпите се устремиха една към друга като в батална сцена от исторически филм. Някакъв невидим радар, който според мен само токийците притежават, предотврати сблъсъка на човешките маси насред улицата. Наблюдавах Кавамура, който тръгна по диагонал към гарата, и го последвах. Докато минавахме покрай гишето на служителя, между нас имаше петима души. Сега трябваше да стоя близо до него. При спирането на влака щеше да настъпи истински хаос — отвътре щяха да се изсипят пет хиляди пътници, а още толкова щяха да чакат отвън, пресовани като сардели, и да търсят с поглед най-удобната позиция. Чужденците, свикнали да мислят за японците като за учтиви и възпитани хора, сигурно никога не са пътували по линията Яманоте в пиковите часове.

Човешкият поток се устреми нагоре по стълбите към перона и звуците и миризмите на гарата като че още повече настървиха тълпата. Повлечени от нея, подминахме току-що слезлите от влака и се добрахме до перона, за да видим как вратите се затварят и затискат чанти и нечий причудливо щръкнал лакът. Бяхме стигнали будката в средата на перона, когато последният вагон ни подмина и само след миг от него нямаше и следа. Следващият влак щеше да пристигне след две минути.

Кавамура се тътреше някъде в центъра на перона, а аз гледах да не попадам в килватера му. Той се озърташе във всички посоки, но дори и да беше забелязал Хари или мен, нямаше да се разтревожи. Половината от хората, чакащи влака, току-що бяха минали по „Догензака“.

Вече долавях тътена на следващия влак, когато Хари премина покрай мене с бръснещ полет като реактивен изтребител над командната вишка на самолетоносач и с едва доловимо кимване ми даде да разбера, че оттук нататък ще действам сам. Бях му казал, че ще ми трябва само докато Кавамура се качи на влака — както правеше винаги при предишните ни проследявания. Хари си беше свършил работата по обичайния безупречен начин, помагайки ми да се приближа максимално до целта, и сега по план трябваше да слезе от сцената. Щях да му се обадя по-късно, когато приключех със соловата си изява.

Хари си мисли, че съм частен детектив и само следя тези хора, за да събирам сведения. За да замаскирам високата смъртност сред проследяваните от нас обекти, често го карам да следи хора, които не ме интересуват, но ми осигуряват известно прикритие с факта, че продължават да се радват на добро здраве и след това. Когато е възможно, гледам да не му казвам името на обекта, та да не се натъква прекалено често на некролози на познати хора. Но някои от нашите обекти все пак имат навика да умират в края на проследяването, а Хари е любознателно момче. Досега не ме е питал, което е добре. Харесва ми да гледам на него като на вложение, а не като на бреме.

Доближих се още повече до Кавамура — един от всичките пътници, опитващи се да заемат удобна позиция за влака. Това беше най-деликатната част от операцията. Ако направех грешка, той щеше да ме запомни и тогава нямаше да е лесно да го доближа втори път.

Бръкнах в джоба на панталона си и докоснах управлявания от микропроцесор магнит с размер и тегло горе-долу на монета от двайсет и пет цента. От едната страна той беше покрит със син вълнен плат като на костюма, в който беше облечен Кавамура. Ако се наложеше, щях да го отлепя и отдолу да остане сиво — другият любим цвят на Кавамура. Обратната страна на магнита беше с лепкаво покритие.

Извадих го от джоба си и го прикрих с длан, за да не го видят околните. Трябваше да изчакам удобен момент, докато нещо отвлече вниманието на Кавамура. Достатъчно беше и нещо съвсем дребно. Може би докато се качваме на влака. Отлепих восъчната хартия на гърба на магнита и я пуснах в левия си джоб.

Влакът се появи в дъното на перона и се устреми към нас. Кавамура извади от вътрешния джоб на сакото си мобилен телефон и започна да набира някакъв номер.

Сега е моментът! Промъкнах се незабелязано край него, лепнах магнита на гърба на сакото му, точно под лявата плешка, и се отдалечих на няколко крачки.

Кавамура говори само няколко секунди, прекалено тихо, за да чуя нещо сред шума на скърцащите спирачки, и пъхна телефона в левия си вътрешен джоб. Чудех се на кого ли е звънял. Всъщност нямаше значение. Само след две, най-много три спирки всичко щеше да е свършило.

Влакът отвори вратите и избълва нов човешки поток, който постепенно изтъня, и тогава чакащите от двете страни редици се люшнаха напред и се вляха вътре, сякаш всмукани от гигантски вакуум. Хората продължаваха да се тъпчат във вагона, напук на предупрежденията, че вратите се затварят, и човешката маса все повече набъбваше, докато не се запълни и последната пролука. Не се налагаше да се хващаме за пръчките, защото нямаше къде да паднем. Вратите се затвориха, вагонът се люшна напред и влакът потегли.

Бавно издишах и завъртях глава наляво, после надясно. Костите на врата ми изпукаха. Усетих как с наближаването на финалния миг и последните остатъци от безпокойство ме напускат. Така беше всеки път. Като момче живях известно време недалеч от един град, прорязан от тесни канали. На места се образуваха вирове, в някои от които можеше да се скача от околните скали. Много от децата постоянно го правеха и като ги наблюдавах, не ми се виждаше толкова високо. Но когато за пръв път се изкачих на една такава скала и погледнах надолу, се вцепених — не можех да повярвам, че височината е толкова зашеметяваща. Ала другите деца ме гледаха. И тогава разбрах, че не е важно колко съм уплашен, че няма значение какво може да се случи — трябваше да скоча и някакъв инстинкт изключи съзнанието ми за всичко, освен за простичкото мускулно усилие на скока. Нямах никакви мисли, никакви представи за бъдещето отвъд тези няколко стремителни крачки. Дори, помня, ми мина през ума, че няма значение дали ще остана жив, или ще умра.

Кавамура стоеше до вратата в единия край на вагона, на около метър от мен, и се държеше за хоризонталната пръчка над главата си. Сега трябваше да съм близо до него.

Беше ми наредено цялата работа да изглежда като естествена смърт. Това ми беше специалността и именно затова непрекъснато прибягваха до моите услуги. Хари се беше добрал до медицинското досие на Кавамура в Университетската болница „Джикай“, от което ставаше ясно, че има заболяване, наречено пълен сърдечен блок, и все още е жив единствено благодарение на пейсмейкъра, поставен преди пет години.

Обърнах се с гръб към вратата, което беше донякъде нарушение на токийския пасажерския етикет, но не исках някой англоговорещ да види надписите на екрана на джобния ми компютър. Бях го снабдил с програма за кардиологично тестване, от онези, които лекарите използват при поставянето на пейсмейкър. Освен това можеше да праща инфрачервени лъчи към контролния магнит. Единствената разлика между моето устройство и тези на кардиолозите беше в умаления размер и липсата на кабели, плюс факта, че аз не бях полагал Хипократова клетва.

Компютърът ми вече беше включен на режим „sleep“, така че зареди мигновено. Погледнах дисплея. „Параметри на сърдечната дейност.“ Натиснах клавиша Enter и надписът се промени. Имаше две опции — „Прагово тестване“ и „Сензорно тестване“. Избрах първата и се появи колонката на параметрите — честота, продължителност, амплитуда. Избрах честотата и бързо нагласих пейсмейкъра на долната граница — четиридесет удара в минута, после се върнах назад и избрах продължителност на импулса. Екранът показа, че пейсмейкърът е настроен да подава импулс с времетраене 48 милисекунди. Намалих времето, колкото беше възможно, и преминах към амплитудата. Беше й зададена стойност 8.5 волта и аз започнах да намалявам постепенно с по половин волт. Бях намалил с два волта, когато екранът светна. „Намалили сте амплитудата на устройството с два волта. Сигурни ли сте, че искате да продължите?“ Натиснах „Да“ и продължих, като повтарях същата операция на всеки два волта.

Влакът спря на станция Йойоги и Кавамура слезе. Тук ли беше крайната му спирка? Това щеше да бъде проблем — инфрачервените лъчи на компютъра ми бяха с ограничен обсег и нямаше да е лесно едновременно да задавам командите и да го следвам. „По дяволите, само още няколко секунди!“, помислих си, канейки се да тръгна след него. Той обаче просто пропусна слизащите и отново се качи, следван от още няколко души, които чакаха на перона. Вратите се затвориха и отново потеглихме.

На поредните два волта екранът ме предупреди, че съм близо до минималните стойности и е опасно да ги намалявам повече. Пренебрегнах предупреждението и намалих с още половин волт, като при това погледнах Кавамура. Той не беше променил положението си.

Когато стигнах един волт и се опитах да продължа, светна надпис: „Достигнахте минималната стойност. Сигурни ли сте, че искате да въведете командата?“ Отговорих с „да“. Компютърът обаче не мирясваше: „Въведохте минималната стойност. Моля, потвърдете.“ Отново отговорих с „да“. Той замря за секунда, после на екрана се появи нов надпис с удебелен шрифт: Недопустима стойност. Недопустима стойност.

Затворих капака на устройството, но не го изключих. То щеше да се рестартира автоматично. Винаги имаше вероятност да се получи засечка първия път и исках да съм сигурен, че ако се наложи, ще мога да повторя операцията.

Но не се наложи. Влакът вече спираше на станция Шинджуку, когато Кавамура залитна към застаналата до него жена. Вратите се отвориха и останалите пътници се изсипаха навън, но той остана на мястото си, стиснал с една ръка желязната пречка над главата си, а с другата притискаше до гърдите си плика с плодовете, докато хората го заобикаляха. Видях го как се завъртя обратно на часовниковата стрелка и гърбът му опря в стената до вратата. Устата му беше отворена и това му придаваше донякъде изненадан вид. Бавно, почти плавно той се свлече на пода. Видях как един от пътниците, които се бяха качили на Йойоги, се наведе да му помогне. Мъжът, към четиридесет и пет годишен западняк, толкова висок и слаб, че ми напомни за копие, и някак аристократичен с очилата си без рамки, разтърси Кавамура, но той вече нямаше нужда от помощ.

— Дайджобу десу ка? — попитах, промушвайки ръка под гърба на Кавамура, уж да му помогна, но всъщност търсех магнита. Той добре ли е? Попитах на японски, защото имаше твърде голяма вероятност чужденецът да не ме разбере и това щеше да сведе общуването ни до минимум.

— Уакаранай — промърмори той. Не знам. Потупа посиняващите бузи на Кавамура и отново го разтърси — малко грубичко според мен. Значи говореше японски. Но нямаше значение. Напипах края на магнита и го отлепих. Кавамура беше готов.

Заобиколих ги и слязох на перона. Зад мен насрещният поток тутакси се вля във вагона. Преди да се отдалеча, надникнах през най-близкия прозорец и се слисах — чужденецът пребъркваше джобовете на Кавамура. Първата ми мисъл беше, че иска да го обере. Приближих се до прозореца, но напиращата тълпа ги скри от погледа ми.

Изпитах желание да се кача обратно, но това щеше да е глупаво. Пък й беше късно. Вратите вече се затваряха. Видях как запират в нещо, може би чанта или нечий крак, после леко се отвориха и отново се затвориха. Беше ябълка, която падна на релсите под отминаващия влак.

От Шинджуку се прехвърлих на линията Маранучи в посока Огикубо — най-западната част на града, вече извън метрополията. Исках да направя последен „тур за засичане на наблюдение“, преди да се свържа с клиента си и да му докладвам за резултатите от операцията „Кавамура“. Така щях да се движа срещу сутрешния поток, което щеше да улесни задачата ми.

„Тур за засичане на наблюдение“ си е точно това, което си представяте — обиколка, чиято цел е да накара преследвача да се разкрие. Естествено, тази сутрин с Хари бяхме взели всички възможни предпазни мерки, но това, че по пътя към Шибуя нямах опашка, не означаваше, че никой не се е лепнал за мен след това. На Шинджуку тълпата е толкова гъста, че след теб могат да вървят десет души и пак да не ги забележиш. И обратното, практически невъзможно е да следваш незабелязано някого на дълъг празен перон с множество входове и изходи. Пътуването до Огикубо ми предлагаше именно това спокойствие, от което се нуждаех в момента.

В разузнаването има практика, когато един шпионин иска да осъществи връзка с местен агент, но прекомерната предпазливост на последния прави срещата невъзможна, двамата да избират тайник, чрез който да обменят информация. Агентът поставя микрофиш в хралупата на някое дърво или между страниците на рядко търсена книга в обществената библиотека, а шпионинът минава по-късно и го прибира. Двамата никога не се появяват едновременно на едно и също място.

С интернет е по-лесно, а и по-сигурно. Клиентът пуска кодирано съобщение в някой сайт за обяви, електронният еквивалент на хралупата. Аз го изтеглям от някой телефонен автомат и го дешифрирам, когато намеря за добре. И така нататък.

2.

Обменът на съобщения е доста проста работа. Име, снимка, лични сведения, служебни контакти. Номер на банкова сметка, инструкции за трансфера. Напомняне за трите „без“, на които особено държа: без жени и деца, без замесване на невинни, без дублиращи изпълнители на една и съща поръчка. Телефонът се използва чак когато работата е свършена и тъкмо това беше причината за обиколката ми през Огикубо.

Използвах един от автоматите на перона да се обадя на свръзката си в Либерал-демократическата партия — мазник на име Бени, вероятно съкращение от Бенихана или нещо подобно. Бени говори свободно английски — предполагам, че е живял известно време в чужбина. С мен предпочита английския, вероятно защото той звучи по-твърдо в някои отношения, а Бени се изживява като твърдо копеле. А може жаргонът му да е резултат от дълга и изтощителна диета с холивудски гангстерски филми.

Естествено, никога не се бяхме срещали, но разговорите ни по телефона стигаха да развия определена антипатия към този тип. Представях си го много живо като един от армията безделници на държавна служба, човек, който се опитва да реши проблема си с наднорменото тегло, като пробягва три пъти седмично по няколко десетминутни мили на тренажора в някоя безумно скъпа фитнес зала, лъщяща от хром и огледала, където климатиците и успокояващите звуци от телевизорите не позволяват клиентът да се потиска от излишни неприятни емоции. Той беше от онези мъже, които се перчат с марков гел за коса, предназначен да скрие напредващата плешивина, защото малките неща в крайна сметка не разоряват, и спестяват от немачкаеми ризи и вратовръзки с помпозния етикет „Истинска италианска коприна!“, купени в чужбина от някоя разпродажба, поздравявайки се с изгодната покупка на такава качествена стока. Те си позволяват някои малки западни луксове като писалки „Монблан“ например — талисмани, предназначени да им вдъхнат увереност, че са по-отворени към света от хората, които ги командват. Да, познавах този тип. Дребен изпълнител на заповеди, куриер, разсилен, който не знае какво е да си изцапаш ръцете с черна работа, неспособен да направи разлика между една истинска усмивка и любезно извитите устни на бар дамите, които му помагат да се освободи от йените си срещу разредено уиски „Сънчъри“, докато той ги отегчава с намеците си в какви „големи неща“ е въвлечен, но, естествено, не може да ги обсъжда публично.

След обичайния обмен на предварително уговорените невинни фрази, предназначени да укрепят доверието помежду ни, изрекох:

— Работата е свършена.

— Радвам се да го чуя! — заяви той с фалшивата си лаконичност на мъжко момче. — Някакви проблеми?

— Нищо особено — отвърнах след известна пауза. Спомних си за типа от влака.

— Нищо? Сигурен ли си?

Знаех, че това до нищо няма да доведе. По-добре да премълча, което и направих.

— Добре — наруши мълчанието той. — Знаеш как да ме откриеш, ако имаш нужда от нещо. Каквото и да е.

Бени се опитва да се държи с мен като с агент от разузнаването. Веднъж дори предложи да се срещнем. Казах му, че ако се срещнем лице в лице, то ще е, за да го убия, и е по-добре да си го спести. Той се засмя, но срещата така и не се състоя.

— Имам нужда само от едно — казах, намеквайки за парите.

— Утре, както винаги.

— Става.

Затворих и автоматично избърсах слушалката и бутоните, в случай че са проследили разговора и пратят някого да снеме отпечатъци, колкото и минимална да бе вероятността. Ако имаха достъп до военните досиета от Виетнам, а сигурно имаха, веднага щяха да ме идентифицират като Джон Рейн, а никак не ми се искаше да научават, че старият им познайник отпреди двайсет и повече години, когато за пръв път се върнах в Япония, е тайнственият им наемник.

На времето работех за ЦРУ — дължах го на връзките си от Виетнам — и се грижех „средствата за подпомагане“ да достигнат до нужния получател в средите на управляващата партия, която още тогава беше ЛДП. ЦРУ провеждаше тайна програма за подпомагане на консервативни политически елементи — част от антикомунистическата политика на американското правителство и естествено продължение на отношенията, създадени по време на следвоенната окупация, а ЛДП с огромно удоволствие изпълняваше ролята си срещу солидни суми в зелено.

Аз всъщност си бях чиста проба търговски пътник, но бях в прекрасни взаимоотношения с един от онези, които се възползваха от щедростта на Чичо Сам — тип на име Миямото. Един от сътрудниците на Миямото, подразнен от малкия си дял от питата, заплашваше да вдигне врява, ако не му дадат повече. Миямото беше бесен — неговият човек вече беше използвал тази тактика и беше измъкнал доста кръгла сума. Това си беше чиста проба алчност. Миямото ме попита дали мога да направя нещо по въпроса срещу петдесет хиляди долара, като обеща, че „няма да има въпроси“.

Предложението ме заинтересува, но исках да се подсигуря. Казах на Миямото, че аз лично не мога да направя нищо, но мога да го свържа с подходящия човек.

Този „подходящ човек“ се превърна в моето второ аз и след време взех мерки да унищожа отпечатъците на истинския Джон Рейн. Освен всичко останало, вече не използвам рожденото си име и всичко свързано с него, подложих се и на пластична операция, за да придам на позакърнелите си японски черти по-азиатски вид. Сега и косата ми е по-дълга, за да се различава от тогавашната ми почти войнишка прическа. Очилата с метални рамки, малък компромис пред възрастта и последиците от нея, ми придават учен вид, който няма нищо общо с предишното ми войнишко излъчване. Днес приличам повече на японски интелектуалец, отколкото на някогашния мелез с командоска школовка. Не съм виждал познатите си от периода си на търговски пътник повече от двайсет години и гледам да стоя настрана от ЦРУ. След номера, който ни погодиха на мен и на Лудия Джейк в Бу Доп, бях щастлив да ги изхвърля от живота си.

Миямото ме свърза с Вени, който работеше с хората в ЛДП със същите проблеми като неговия. Проблеми, които аз можех да реша. Известно време работех и с двамата, но преди десетина години Миямото се пенсионира и скоро след това умря спокойно в леглото си. Оттогава Бени е най-добрият ми клиент. Правя три-четири акции годишно за него или за някого от ЛДП, представляван от него, и прибирам еквивалента на сто хиляди долара в йени. Знам, че звучи като обир, но и разходите ми са големи: оборудване, множество квартири и истински, но губещ консултантски бизнес, на който дължа присъствието си в данъчните регистри и легитимността си.

Бени. Чудех се дали знае нещо за случката във влака. Споменът за чужденеца, ровещ из джобовете на падналия Кавамура, беше дразнещ като заседнала между зъбите люспа и аз час по час се връщах към него, очаквайки просветление. Какво беше това, случайно съвпадение? Може би онзи тип търсеше документ за самоличност. Не е най-добрият начин да окажеш първа помощ на човек, който посинява от недостиг на кислород, но хората без опит нерядко реагират ирационално в стресова ситуация, а да гледаш как някой умира пред очите ти, определено си е стрес. Или пък е бил свръзка на Кавамура и се е качил на влака, за да му предаде или да получи нещо. Може да са имали уговорка да направят размяната в движение, в претъпкания влак. Кавамура се обажда на свръзката си от Шибуя точно преди да се качи на влака и казва: „Аз съм в третия вагон отзад напред, качвам се.“ И свръзката се качва на гара Йойоги. Да, напълно е възможно.

Малките съвпадения постоянно ме съпътстват в работата ми. Те започват от мига, в който се захванеш да изучаваш човешкото поведение — когато тръгнеш след някой средностатистически човек и го следваш през целия му средностатистически ден, подслушваш разговорите му, изучаваш навиците му. Плавните очертания, които виждаш от разстояние, отблизо започват да се накъсват и да се диплят като нишките на тъкан, гледани под микроскоп.

Някои от обектите ми са замесени в незаконни дела и там нивото на съвпадения е особено високо. Следил съм хора, които се оказват в същото време и под полицейско наблюдение. Това е една от причините методите ми на следене да не отстъпват на техните. Често повтаряща се тема са любовниците, а понякога дори и паралелни семейства. Един обект, когото се готвех да премахна, ме слиса, като се хвърли под влака и ми спести труда. Клиентът беше във възторг и не можеше да се начуди как съм се изхитрил да инсценирам самоубийство на претъпкан с хора перон.

Имах чувството обаче, че Бени знае нещо, и тъкмо това не ми позволяваше да забравя за малкото съвпадение. Ако имах как да разбера дали не е нарушил едно от трите ми неписани правила, дублирайки наблюдаващия Кавамура екип, щях да го намеря и да го накарам да си плати. Но нямаше начин да го установя със сигурност. Трябваше да сложа случая в папката с етикет „висящ“, за да се почувствам малко по-добре.

Парите пристигнаха на другия ден, както беше обещал Бени, и още девет дни изминаха мирно и тихо.

На десетия ден ми се обади Хари. Каза ми, че звъни приятелят ми Коичиро и че във вторник около осем ще бъде с компания в „Галери Ку Шу“ в Шииджуку, та да отида, ако имам време. Отговорих, че звучи страхотно и ще се опитам да се отбия. После изброих пет заведения назад в раздел „Ресторанти“ на токийските „Жълти страници“ и установих, че срещата ни е в „Лас Чикас“. Оставаше само да извадя пет дни от датата и пет часа от времето.

Обичам да си правя срещите в „Лас Чикас“, защото почти всички посетители идват откъм „Аояма-дори“ и е достатъчно да се наблюдават идващите от срещуположната посока, пък и преди да стигнат входа, хората задължително минават през малък вътрешен двор. Ресторантът е заобиколен от криволичещи алеи, плъзнали в десетина различни посоки, без скришни местенца, където някой би се затаил да чака. Аз познавам добре алеите — държа да знам разположението на всяко едно място, където прекарвам повече време. Бях сигурен, че ако някой поиска да се приближи до мен, никак няма да му е лесно.

Храната и обстановката също са добри. Както менюто, така и хората са коктейл между Изтока и Запада — индийски ориз джира и белгийски шоколад, красавица с гарвановочерни коси и високи монголски скули и блондинка направо от фиордите, смесица от множество езици и акценти. „Лас Чикас“ по някакъв непостижим начин успява да е едновременно ултрамодерен и изключително уютен.

Пристигнах в ресторанта два часа по-рано и зачаках, като си сръбвах чай с мляко — специалитета, с който заведението с право се слави. Не е хубаво да отиваш последен на срещата. Не е учтиво. Пък и намалява шансовете ти да си тръгнеш.

Малко преди три видях Хари да се задава по улицата. Той ме забеляза чак когато влезе в ресторанта.

— С гръб към стената, както винаги — бяха приветствените му думи.

— Харесва ми гледката — отвърнах невъзмутимо. Малко хора обръщат внимание на тези неща, но аз го бях научил, че трябва да си отваряш очите, когато влизаш някъде. Хората, които сядат с гръб към вратата, са цивилни. Онези, които заемат стратегическите места, могат да притежават или усет, или школовка, затова заслужават повече внимание.

Срещнах Хари преди пет години в Ропонги, където се беше забъркал в каша с няколко пияни американци от морската пехота. Беше в един бар, където си убивах времето преди уговорена по-рано среща. Хари е малко странен тип — понякога дрехите му стоят така, сякаш ги е отмъкнал от първата срещната сергия, и има навика да се блещи в онова, което го е заинтригувало, без да се усеща. Тъкмо това блещене беше привлякло вниманието на „квадратните глави“ и един от тях на висок глас заплашваше да натика „тия лупи“ в японския задник на Хари, ако не си намери нещо друго за гледане. Хари тутакси се подчини, но този явен признак на слабост още повече настърви американците. Когато излязоха след него, за мен беше ясно, че Хари си няма и представа какво ще се случи, затова също го последвах. Не мога да понасям побойниците — наследство от детството ми.

Както и да е, вместо с Хари тъпоглавците трябваше да се разправят с мене и работите се развиха далеч не така, както ги бяха планирали. Хари ми беше благодарен.

Оказа се, че той притежава някои полезни умения. Каза ми, че е роден в Щатите от родители японци и говори еднакво добре и двата езика, а летните ваканции прекарвал при японските баби и дядовци извън Токио. Завършил колеж в Щатите и записал аспирантура по приложна математика и криптография. Там обаче се забъркал в неприятности — проникнал в университетски файлове, за които един от преподавателите му по криптография се хвалел, че са непробиваеми за хакери. Имал си някакви разправии и с ФБР — оттам успели да установят, че е влизал в системата на Националната администрация по спестяванията и кредитите и на някои други финансови учреждения. Влиятелни хора от средите на Агенцията за национална сигурност чули за хакерските му похождения и му уредили работа във Форт Мийд, та да може да изчисти досието си от натрупалите се закононарушения.

Хари останал в Агенцията няколко години, като през това време осигурил достъп на новите си работодатели до държавните и корпоративни системи за сигурност по целия свят и междувременно изучил най-черните от всички черни компютърни магии на АНС. В средата на деветдесетте се върнал в Япония, където започнал работа като консултант по сигурността на информацията в една от най-големите консултантски компании. Оттам, разбира се, му направили пълно проучване, но чистото му досие и магията на свръхсекретната проверка за благонадеждност на АНС дотолкова заслепили новите му работодатели, че пропуснали да забележат най-важното за стеснителния млад мъж с хлапашко излъчване.

Това, че Хари бил закоравял хакер. АНС му омръзнала, защото независимо от техническите предизвикателства, с разрешението и одобрението на правителството можел да върши всичко. В новата му работа било тъкмо обратното — имало правила и етични норми, които трябвало да спазва. Хари никога не правел защита на система, без да си остави вратичка, която да използва, ако случайно му хрумне. Проникнал във файловете на собствената си фирма, за да открие уязвимите места на клиентите й, от които се възползвал без угризения. Хари е изкусен като ювелир и безскрупулен като разбойник.

Още от самото начало започнах да го уча на сравнително почтените страни на работата си. Той е от хората, които трудно намират общ език с околните, и е във възторг от факта, че съм се сприятелил с него, дори може да се каже, че благоговее пред мене. И ми е предан, което е доста полезно.

— Какво става? — попитах, след като го изчаках да се настани.

— Две неща. За едното мисля, че знаеш, а за другото не съм сигурен.

— Слушам.

— Първото е, че Кавамура явно е получил сърдечен пристъп същата онази сутрин, когато го следяхме.

Отпих глътка от чая си.

— Знам. Стана точно пред мен във влака. Неприятна работа.

Дали наистина се вглеждаше в лицето ми по-внимателно от обикновено, или само така ми се струваше?

— Видях некролога в „Йомиури“ — каза той. — Дъщеря му го е пуснала. Погребението е било вчера.

— Не си ли малко млад да четеш некролозите, Хари? — попитах, като го гледах над чашата.

Той сви рамене.

— Знаеш, че чета всичко. Нали за това ми плащаш?

Вярно беше. Хари винаги беше в течение на всичко и имаше усет как да измъкне ценна информация от хаоса.

— А второто какво е?

— По време на погребението някой е влязъл с взлом в апартамента му. Помислих си, че може да си ти, но реших за всеки случай да ти кажа.

— Как разбра? — попитах възможно най-безизразно.

Той измъкна сгънат лист от джоба си и го побутна към мен.

— Напипах един доклад на Кейсацучо.

Кейсацучо е Японската национална полицейска агенция, местното ФБР.

— Господи, Хари, има ли нещо, до което да не можеш да се добереш? Направо си невероятен!

Той небрежно махна с ръка.

— Това беше просто Соса, разследването. Защитата им е плачевна.

Не намерих за нужно да му казвам, че за защитата на Соса съм изцяло съгласен с него. Аз самият от години бях запален читател на файловете им.

Разгърнах листа и прегледах набързо съдържанието му. Първото, което прикова вниманието ми, беше името на човека, изготвил доклада: Ишикура Тацухико. Тацу. Кой знае защо, не бях изненадан.

Познавах Тацу от Виетнам, където беше пратен от Японския съвет за обществена сигурност и разследване, един от предшествениците на Кейсацучо. Притиснато от ограниченията на следвоенната конституция с нейния член девети, японското правителство нямаше друга възможност, освен да прати няколко души наблюдатели, които да му донасят за обстановката. Тацу беше командирован във Виетнам за шест месеца със задачата да праща сводки за оказваната от КГБ помощ за Виетконг. Тъй като говорех японски, получих нареждане да му помогна да навлезе в обстановката.

Тацу беше нисък, с набита фигура, която с възрастта щеше да се закръгля все повече, и кротко лице, зад което се криеше изключително силна и волева натура. Това личеше от начина, по който излъчваше гърди и навеждаше глава напред, сякаш възпиран от невидима юзда. Беше разочарован от неутралитета на следвоенна Япония и се възхищаваше от избора ми да стана командос. Аз, от своя страна, бях привлечен от скритата тъга в очите му, която по някакъв странен начин ставаше по-забележима, когато се усмихваше и особено когато се смееше на глас. Той рядко говореше за семейството си и за двете си дъщери, затова пък го правеше с нескрита гордост. Години по-късно научих от общ познат, че е имал и син, най-малкият, умрял при обстоятелства, за които Тацу никога не говореше, и разбрах откъде иде тази болка.

Когато се върнах в Япония, известно време се срещахме, но аз се отдръпнах, след като влязох в досег с Миямото и Бени. Не бях виждал Тацу, откакто промених външността си и преминах в нелегалност.

Което беше добре, защото от докладите на отдела му бях разбрал, че Тацу си има любима теория: ЛДП плаща на наемен убиец. В края на осемдесетте той беше стигнал до заключението, че твърде много ключови свидетели в случаи за корупция, твърде много финансови реформатори, твърде много млади кръстоносци срещу съществуващото политическо статукво умират от „естествена смърт“. И беше нарисувал доста стройна картинка, в чийто център стоеше тайнствена фигура, твърде силно наподобяваща моя милост.

Колегите на Тацу бяха убедени, че вижда призраци, и упоритостта, с която настояваше за разследване на един въображаем според тях заговор, с нищо не допринасяше за служебното му издигане. От друга страна, тази упоритост му осигуряваше донякъде защита от същите тези сили, които се надяваше да разкрие, защото никой не искаше да потвърди догадките му, помагайки му да умре внезапно от „естествена смърт“. Тъкмо обратното — вероятно много от враговете на Тацу се надяваха той да живее дълъг и спокоен живот. Но и другото беше вярно — че тутакси ще променят позицията си, ако Тацу се добере твърде близко до истината.

Досега това не се бе случило. Аз обаче познавах добре Тацу. Във Виетнам той беше овладял основните положения на контраразузнаването по време, когато дори началниците му не можеха да се ориентират в сводките за местоположението и числеността на виетконгските сили, и напук на статута си на информатор беше разработил оперативни канали. Вместо да си живее спокойно в някоя вила и да пише докладите си оттам, той беше предпочел действието в бойна обстановка.

Веднъж сподели с горчивина след порядъчно количество изпито саке, че началниците му се ужасявали от тази негова ефективност и упорито не обръщали внимание на докладите му. В крайна сметка упоритостта и куражът му отидоха нахалост. Надявах се този опит да го е научил на нещо.

И в същото време бях сигурен, че това не може да стане. Тацу беше истински самурай и щеше да служи докрай все на същия господар, независимо колко пъти този господар го пренебрегваше и дори оскърбяваше. Преданата служба беше за него най-висшето достойнство.

За Кейсацучо беше съвсем необичайно да разследва обикновен взлом. Изглежда нещо беше привлякло вниманието на Тацу към смъртта на Кавамура или към онова, което беше правил приживе. Имах усещането, че старият ми другар по оръжие ме гледа през огледално стъкло — вижда зад него сянка, но не знае чия, — и се радвах, че от доста години вече съм извън полезрението му.

— Не е нужно да ми казваш дали си знаел — прекъсна размишленията ми Хари. — Наясно съм с правилата.

Чудех се колко точно мога да му кажа. Исках ли да науча повече, уменията му можеха да ми бъдат от полза. От друга страна, никак не ми се искаше да научава твърде много за естеството на моята работа. Той и така вече се беше приближил до истината повече, отколкото трябва. Да вземем например името на Тацу под този доклад. Хари със сигурност щеше да го използва в търсенето си из мрежата и рано или късно щеше да се добере до конспиративните му теории, а оттам да направи връзката с мен. Естествено, доказателства нямаше да открие, но много от късчетата на мозайката щяха да се наместят.

Докато си седях така в „Лае Чикас“ и пийвах чай, трябваше да призная, че Хари може да се превърне в проблем. Тази мисъл ме огорчи. „Господи! — помислих си. — Ставаш сантиментален!“

— Не знаех — изрекох най-сетне. — Случаят е по-особен — не виждах какво пречи да му кажа за непознатия във влака и го направих.

— Ако бяхме в Ню Йорк, щях да допусна, че е бил джебчия — заяви Хари.

— Отначало и аз си помислих така. Но джебчия в Токио не е кой знае каква кариера за бял. Много изпъква.

— А ако просто се е възползвал от случая?

Поклатих глава.

— Малко хора могат да бъдат толкова безскрупулни и хладнокръвни. Не ми се вярва някой от тях да се е оказал случайно до Кавамура точно в този момент. Мисля, че е бил свръзката му и е трябвало да направят размяна.

— Защо според теб Кейсацучо ще разследва обикновен жилищен обир?

— Не знам — отвърнах, макар че участието на Тацу ме навеждаше на някои мисли. — Може би заради служебното положение на Кавамура или заради неотдавнашната му смърт… Нещо такова. Поне аз бих заложил на тази теория.

Той ме погледна внимателно.

— Искаш ли да се поразровя?

Трябваше да оставя нещата, както си бяха. Но вече ме бяха изигравали. Мисълта, че това може да се случи отново, нямаше да ми позволи да заспя. Дали Бени наистина не беше пратил дублиращ екип да следи Кавамура? Реших, че няма да е зле Хари да провери.

— Така или иначе ще го направиш, или греша? — попитах.

Той примигна насреща ми.

— Така е, не мога да си надвия.

— Рови тогава. Кажи ми, ако откриеш нещо. И се пази, не блей.

Предупреждението се отнасяше еднакво и за двамата.

3.

Предупреждението към Хари да се пази ми напомни за Джими Къхуун, най-добрия ми приятел от училище, но онзи Джими, който беше, преди да се превърне в Лудия Джейк.

С Джими се записахме заедно в армията, когато бяхме едва седемнайсетгодишни. Тогава вербувачът ни каза, че ще ни трябва разрешението на родителите.

— Виждате ли онази жена отвън? — попита той. — Дайте й двайсетачка и я питайте дали ще се подпише като ваша майка.

Жената се съгласи. По-късно разбрах, че по този начин си изкарва прехраната.

С Джими се запознахме в известен смисъл благодарение на сестра му Диърдри. Тя беше красива тъмнокоса ирландска роза и от малкото хора, които се отнасяха добре с мен, странното и непохватно момче, каквото бях тогава. Някакъв идиот беше казал на Джими, че я харесвам, което си беше самата истина, разбира се, и Джими беше решил, че не му е по вкуса някакъв тип с дръпнати очи да се навърта около сестра му. Беше по-голям от мен, но се бих с него, без някой от двамата да излезе победител. Оттогава той започна да ме уважава и ми стана съюзник срещу драйдънските побойници. Първият ми истински приятел. С Диърдри започнахме да се срещаме, а онези, които досаждаха на Джими по този повод, си патеха жестоко.

Преди да заминем, й казах, че щом се върна, ще се оженя за нея. А Диърдри отвърна, че ще ме чака.

— Грижи се за Джими — помоли тя. — Няма да му е лесно.

С Джими заявихме на вербувача, че искаме да служим заедно, и той обеща да го уреди. Не знам дали имаше някаква заслуга, възможно беше просто да е излъгал, но стана както искахме. Двамата преминахме обучение към специалните подразделения във Форт Браг и се озовахме в една и съща част, съвместна програма на военните и ЦРУ, наречена Група за изследване и наблюдение, или ГИН. Името си беше чист майтап, неуспешен опит на някой идиот бюрократ да придаде на организацията прилично звучене. Със същия успех можеш да кръстиш питбул Теменужка.

Задачата на ГИН беше да извършва тайни разузнавателни операции и саботажи в Камбоджа и Лаос, понякога дори и в Северен Виетнам. Екипите бяха сформирани от ПДР — съкращение от Патрули за далечно разузнаване. Трима американци и деветима местни от така наречените Граждански отбранителни отряди, или ГОО. Тези последните обикновено бяха наемници кхмери, вербувани от ЦРУ, по-рядко монтаняри. Трима души влизаха в джунглата за една, две, понякога три седмици, без връзка с командването за подпомагане на армията във Виетнам.

Ние бяхме каймакът на каймака, малобройни и бързи, и като безмълвни призраци се промъквахме през джунглата. Всички подвижни части на оръжията ни бяха облепени с лепенки и привързани за заглушаване на шума. Толкова често действахме през нощта, че виждахме в тъмното. Дори не използвахме лосион против комари, защото противникът го надушваше. Бяхме професионалисти.

Действахме в Камбоджа по времето, когато Никсън публично се биеше в гърдите, че уважава неутралитета й. Ако действията ни излезеха наяве, той щеше да бъде принуден да признае, че е лъгал не само обществеността, но и Конгреса. Така че мисията ни беше не просто тайна, самото ни съществуване се отричаше на всички нива. На някои от акциите тръгвахме буквално с голи ръце, без каквото и да било американско оръжие и оборудване. Друг път се налагаше да се откажем от поддръжка по въздуха от страх някой пилот да не бъде свален и пленен. Когато изгубехме някого от нашите, семейството му получаваше телеграма, че е загинал „на запад от Дак То“, „недалеч от границата“ или нещо от този род, също толкова мъгляво.

Началото беше както си му е редът. Преди да заминем, си говорехме какво можем и какво не бива да правим. Бяхме се наслушали на какви ли не истории. Всички бяхме чували за Ми Лай. И бяхме решени да запазим хладнокръвие, да бъдем професионалисти. С други думи, да запазим невинността си. Като си помисля за това сега, иде ми да се изсмея.

Джими получи прякора Лудия Джейк, защото заспа насред първата ни престрелка. Иззад линията на гората ни връхлитаха трасиращи снаряди и всички се бяхме прилепили към земята и стреляхме по хората, които дори не виждахме. Това продължи часове, защото не можехме да извикаме помощ по въздуха — ние просто не биваше да сме там, където бяхме. Насред престрелката Джими каза: „Майната му!“ и задряма. Всички решиха, че номерът е страхотен. После му казваха: „Ти си луд, пич, направо си луд!“, а той отвърна: „А, много съм си добре!“ И оттогава Джими стана Лудия Джейк. Съмнявам се, че някой, освен нас двамата знаеше истинското му име.

Джими не само се държеше като луд, и видът му беше такъв. При една катастрофа с мотоциклет още в училище едва не бе изгубил едното си око. Лекарите успяха да го наместят, но не можаха да го фокусират успоредно със здравото и Джими винаги имаше вид на човек, който гледа някъде встрани, докато говори с някого. „Разноглед съм“, обичаше да казва той, когато уловеше някого да го разглежда крадешком.

В училище Джими беше доста общителен, но във Виетнам някак притихна, през цялото време тренираше и гледаше много сериозно на работата си. Не беше едър, но хората се бояха от него. Веднъж в един бар някакъв тип от военната полиция с немска овчарка се опита да му направи забележка, че се държи неприлично. Джими не го погледна, сякаш изобщо не беше забелязал присъствието му, вместо това се втренчи в кучето. Между тях като че премина нещо, някакъв животински сигнал, и кучето заскимтя и се сви. Полицаят се втрещи и мъдро реши да махне с ръка на цялата работа, а случката стана част от ширещата се вече легенда за Лудия Джейк, от когото се боят дори полицейските кучета.

Ала в джунглата нямаше по-добър от него. Той беше като животно, с което можеш да си говориш. Хората се притесняваха от разногледите му очи, от навика му да мълчи с часове. Но когато звукът на хеликоптерите, които ни подсигуряваха от въздуха, заглъхнеше в далечината, всеки искаше да е по-близо до него.

Спомените ме връхлетяха като пълчища от оживели трупове.

„Да се унищожат, значи да се унищожат! Ясно?“ „Вече няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.“

„Майната му — рекох си за кой ли път. — Стореното — сторено.“

Трябваше да се поразсея и реших да послушам джаз в клуб „Алфи“. Джазът беше моето убежище от света още от времето, когато бях шестнайсетгодишен и чух първата си плоча на Бил Еванс, а в този миг имах нужда точно от убежище.

„Алфи“ е от ония заведения, които наричат „райбу хаузу“ — клубове с жива музика. Малък клуб, в който гостуват триа и квартети и радват токийските любители на джаза. „Алфи“ е тъкмо каквото ми трябва — тъмен, тесен, с нисък таван и неочаквано добра акустика. Побира двайсет и пет — трийсет души и кани предимно многообещаващи млади музиканти. Клубът винаги е претъпкан и трябва резервация — един малък разкош, който животът ми в сянка не позволява. Аз обаче познавам тамошната мама-сан — тантуреста лелка с дебели къси пръстенца и търкаляща се походка, която може би някога е била изящна. Вече е минала възрастта за флирт, но въпреки това флиртува с мен и ме обича, защото отговарям на закачките й. „Алфи“ щеше да бъде тъпкан, но това нямаше да е проблем за мама-сан, ако решеше да направи място за още един човек.

Тази вечер взех влака за Ропонги, където се намираше „Алфи“, като по пътя си направих обичайното подсигуряване със средна степен на бдителност. Както винаги, преди да изляза, изчаках перонът да се опразни. Никой не ме следваше и аз изкачих стълбите, за да се потопя във вечерта на Ропонги.

Ропонги е коктейл от най-пикантните местни и чуждоземни съставки, които могат да се срещнат в Токио, а сексът и парите му придават още по-пикантен привкус. Пълен е с „хостеси“ от Запада, които идват в Япония с идеята да станат модели, но се оказват забъркани в нещо съвсем различно — продават двусмислени разговори, а понякога и нещо повече на клиентите сисарари, разхождат се в изискани тоалети, на високи токчета, подчертаващи ръста им, с надменен вид, целящ да демонстрира успех и положение, но често издаващ по-скоро отчаяние; зашеметяващи японски момичета с бронзова от изкуствения загар кожа и коси с изсветлени кичури, пуснати свободно на гърба като крила на хищни птици, тръгнали на лов за богати гаджета, готови срещу обещанието за секс или просто заради възможността да ги видят с такива трофеи да им купят костюми на „Шанел“, чанти на „Вютон“ и други жадувани вещи; мургави чужденци, продаващи контролирани вещества, които може да са, а може и да не са това, за което ги представят; сбръчкани сводници, които дърпат минувачите и ги увещават да си изберат „компания“ от албуми със снимки; хора, крачещи бързо и целеустремено, сякаш са тръгнали по неотложна работа, и такива, които се шляят, сякаш чакат появата на някоя знаменитост. Всичките гладни и търсещи плячка, цяла вселена от нагласени хищници и техните жертви.

„Алфи“ беше вляво от гарата, но в мига, в който стъпих на улицата, аз тръгнах надясно с намерението да заобиколя от задната страна. Свих по „Гайенхигаши-дори“, после по улицата, успоредна на „Ропонги-дори“, която ме изведе точно зад „Алфи“. Край мен профуча с рев червено ферари, реликва от годините на икономическия подем, когато ловците на трофеи се надпреварваха да купуват оригинали на импресионистите за милиони долари и имоти в Пебъл Бийч и други отдалечени места, за които само бяха чували; когато се разбра, че земята под Токио струва повече от тази в континентална Америка; когато новобогаташите празнуваха издигането си в луксозните барове на Гинза, поръчвайки бутилка след бутилка от най-хубавото шампанско за по хиляда долара, което разваляха с бучки захар и пиеха във високи тънки чаши, поръсени с четиринайсеткаратово злато.

Прекосих улицата и взех асансьора за петия етаж, като за последен път огледах обстановката, преди вратите да се затворят.

Както се очакваше, заварих тълпа от хора, които чакаха пред вратата, облепена с плакати от минали представления — някои нови, други вече избелели. Някакъв младеж в евтин костюм с европейска кройка и гладко зализана назад коса стоеше на входа и проверяваше резервациите.

— Онамае ва? — попита ме той, когато слязох от асансьора и се приближих. Името ви?

Казах му, че нямам резервация, и лицето му тутакси доби страдалческо изражение. За да му спестя неудобството да ми обяснява, че не мога да вляза, побързах да го осведомя, че съм стар приятел на мама-сан и искам да я видя. Дали не би могъл да я повика? Той се поклони и изчезна зад една завеса. След две секунди оттам се появи мама-сан. Видът й беше крайно делови — без съмнение възнамеряваше да ме удостои с безукорно учтив, но твърд отказ по японски. Когато ме видя обаче, лицето й светна в усмивка, от която очичките й почти се скриха.

— Джун-чан! Хисашибури не! — поздрави ме тя, приглаждайки полата си с ръце.

Джун е галеното обръщение, което мама-сан ми е измислила от Джуничи — японското ми име, което на английски звучи като Джон. Аз й се поклоних церемониално, но отвърнах на усмивката й. Обясних й, че минавам случайно и не съм имал възможността да си направя резервация. Очевидно клубът е пълен и не бих искал да притеснявам никого…

— Тонде мо най! — прекъсна ме тя. Не говорете глупости!

Мама ме бутна вътре, шмугна се зад бара и измъкна бутилката „Као Лила“, която криеше някъде отдолу, после грабна една чаша и с жест ми посочи мястото — малка масичка в ъгъла.

Поседна с мен за минутка, наля ми питие и ме попита дали си имам компания — понякога се случва да отида с още някого. Казах й, че съм сам. Мама-сан се усмихна.

— Ун га йоката не! — Имам късмет!

Беше ми приятно да я видя. Не се бях вясвал в „Алфи“ от месеци, но тя помнеше къде стои моята бутилка. Един от малките трикове на мама-сан.

Масата ми беше близо до малката сцена. Помещението беше сумрачно, но окачените на тавана лампи осветяваха пианото в средата и дясната половина от сцената. Изгледът към входа не беше кой знае какво, но човек не може да има всичко.

— Липсвахте ми — казах на японски. — Кой ще свири тази вечер?

Тя потупа ръката ми.

— Една млада пианистка. Мидори Кавамура. Чака я бъдеще на звезда, даже в края на седмицата ще свири в „Блу ноут“, но един ден ще можете да кажете, че сте я чули за пръв път в „Алфи“.

Кавамура е често срещана фамилия в Япония и съвпадението не ми направи впечатление.

— Мисля, че съм чувал за нея, но не съм я слушал. Какво представлява?

— Чудесна е! Свири като разгневен Телониъс Мънк. И е професионалистка, не като някои от младежите, които ни гостуват. Горкичката, само преди десетина дни е изгубила баща си, но не отмени ангажимента.

Едва тогава фамилията ми направи впечатление.

— Съжалявам — изрекох бавно. — Какво се е случило?

— Във вторник сутринта е получил инфаркт точно на Яманоте. Кавамура-сан ми каза, че не било съвсем неочаквано — баща й имал слабо сърце. Трябва да сме благодарни за всеки миг, който животът ни дарява, не е ли така? А, ето я и нея!

Мама-сан отново ме потупа по ръката и се стопи в полумрака. Обърнах се и видях Мидори и другите двама от триото да вървят бързо и съсредоточено към сцената. Поклатих глава, опитвайки се да осъзная случващото се. Бях дошъл в „Алфи“, за да избягам от Кавамура и всичко свързано с него, а вместо това се натъквах на призрака му. Трябваше да стана и да си тръгна, но щеше да изглежда подозрително.

А и в същото време имаше момент на любопитство, сякаш се връщах на мястото на причинена от мен катастрофа и не можех да си наложа да извърна глава.

Наблюдавах лицето на Мидори, която се настани зад пианото. Беше трийсет — трийсет и пет годишна, с коса до раменете, права и толкова тъмна, че блестеше под светлината на лампата. Беше облечена в блуза с къс ръкав, черна като косата й, и ръцете и шията й се открояваха с белотата си, сякаш плаваха във въздуха. Опитах се да видя очите й, но успях да уловя само отблясък в светлината на лампите. Беше ги очертала с молив, но с това опитите й за разкрасяване се изчерпваха. Явно не й липсваше самочувствие. Пък и нямаше защо да й липсва. Изглеждаше добре и сигурно го съзнаваше.

Усетих как публиката се напряга и се привежда напред. Мидори вдигна ръце над клавишите и за миг застина така. Чух тихия й глас:

— Едно, две, едно-две-три-четири!

После пръстите й докоснаха клавишите и залата оживя.

Свиреше „Моят мънс си тръгна“ — едно старо парче на Бил Еванс, а не нейна собствена композиция. Харесвах песента, харесваше ми и начинът, по който я свиреше тя. Имаше тръпка, която те кара не само да слушаш, а и да гледаш, но кой знае защо аз бях извърнал глава.

Изгубих собствения си баща, когато бях осемгодишен. Беше убит от някакъв десен в една от уличните демонстрации, разтърсващи Токио по времето, когато администрацията на Киши ратифицира Пакта за сигурност между САЩ и Япония през 1960 година. Докато беше жив, баща ми винаги се отнасяше към мен сякаш бяхме чужди, и аз усещах, че съм причина за някакво напрежение в отношенията му с майка ми. Това обаче го осъзнах по-късно. А дотогава като всяко малко момче тайно плачех нощем, дълго след като него вече го нямаше.

Мама с нищо не ми помогна да го преодолея, макар че според мен правеше всичко по силите си. Тя била адвокат от Държавния департамент в окупирано Токио по времето на Макартър като върховен главнокомандващ на Съюзническите сили, част от сформирания от генерала екип, чиято задача била да изработи новата японска конституция и да въведе следвоенна Япония във века на Америка. Баща ми бил в екипа на премиера Йошида и отговарял за превода на документа и договарянето на изгодни за Япония условия.

Тяхната връзка, която излязла наяве скоро след подписването на конституцията през май 1947 година, скандализирала и двата лагера. И двете страни били убедени, че техният представител под завивката е направил отстъпки, до които не би могло да се стигне на масата за преговори. С кариерата на майка ми в Държавния департамент било свършено и тя останала в Япония като съпруга на баща ми.

Родителите й скъсали с нея всякакви взаимоотношения заради този междукултурен и междурасов брак, който тя сключила въпреки забраната им, и майка ми в знак на протест срещу това принудително сирачество приела Япония за свой дом и научила японски достатъчно, та да си говори у дома с баща ми и мен. Със загубата му светът, който си беше изградила, рухна.

Дали Мидори е била близка с баща си? Може би не. Може да е имало несъгласие, дори ожесточени спорове по повод на избраната от нея кариера, която нищо чудно да му се е струвала несериозна. И ако е имало спорове, болезнени периоди на мълчание и мъчителни усилия за взаимно разбиране, дали в крайна сметка им се е удало да се помирят? Или са останали твърде много неща, които тя би искала да му каже, но вече няма тази възможност?

„Какво ти става, по дяволите? — помислих си. — Не те интересуват нито тя, нито баща й. Вярно, привлекателна е и там е цялата работа. Хубаво, само че зарежи това.“

Огледах помещението. Всички като че бяха по двойки или с компания.

Исках да си тръгна, да намеря място, където няма да ме преследват спомени.

Но къде да намеря такова място?

Така че продължих да слушам. Усещах как нотите танцуват игриво около мен и се вкопчих в тях, за да ме измъкнат от унинието, което се надигаше като тъмна вълна у мен. Оставих се музиката да ме погълне и ръцете на Мидори сякаш се размиха над клавишите, а профилът й се сля с косите. В полумрака и цигарения дим виждах като в мъгла как главите се клатят в такт, а пръстите отмерват ритъма върху чашите и масите. Ръцете на Мидори се стрелкаха все по-стремително, докато накрая рязко застинаха и след миг на мъртва тишина залата избухна в аплодисменти.

Мидори и триото й се запътиха към малката маса, запазена за тях, а помещението се изпълни с шепот и приглушен смях. Мама-сан отиде при тях. Знаех, че не мога да се измъкна, без да се сбогувам с нея, но не исках да спирам до масата на Мидори. Освен това едно тръгване по никое време щеше да изглежда подозрително по ред причини. Нямаше какво да се прави, трябваше да остана.

„Признай си — помислих си. — Иска ти се да останеш за втората част.“ Така беше. Музиката на Мидори беше успокоила обърканите ми чувства. Джазът винаги ми действаше по този начин. Мисълта, че ще остана още малко, не ме разстройваше особено. Щях да се насладя на втората част, да си тръгна тихо и да си спомням за тази вечер като за едно странно преживяване, оказало се в крайна сметка не дотам лошо.

„Чудесно. Само че стига с тези глупости за баща й, а?“

С крайчеца на окото видях мама-сан да се приближава към масата ми. Вдигнах поглед и й се усмихнах. Тя се настани срещу мен.

— Е, какво ще кажете? — попита мама-сан.

Взех бутилката, чието съдържание беше значително намаляло от идването ми, и налях и на двама ни.

— Разгневен Телониъс Мънк, както самата вие казахте. Права сте, тя ще стане звезда.

Очичките й се присвиха.

— Искате ли да се запознаете с нея?

— Би било чудесно, но тази вечер май съм в настроение да слушам, а не да говоря.

— И какво? Тя ще говори, а вие ще слушате. Жените харесват мъже, които ги слушат. Това е доста рядко явление, не мислите ли?

— Не вярвам да й харесам.

Мама-сан се наведе към мен.

— Тя пита за вас.

По дяволите!

— А вие какво й казахте?

— Ако бях малко по-млада, не бих й казала нищо. — Мама-сан прикри устата си с ръка и се разтресе в безмълвен смях. — Само че вече съм много стара, затова й казах, че сте голям любител на джаза и неин почитател, и сте дошъл тук специално да я чуете.

— Много мило от ваша страна — изрекох с усещането, че губя контрол над положението и не знам как да го овладея.

Тя се облегна назад и се усмихна.

— Е? Не смятате ли, че трябва да й се представите? Тя иска да се запознае с вас.

— Вие просто ме будалкате. Нищо такова не е казала.

— Така ли? Тя ви чака, погледнете! — Мама-сан се обърна и махна на Мидори, която също помаха в отговор.

— Недейте! — примолих се, но знаех, че няма къде да избягам.

Тя рязко се наведе към мен и усмивката й изчезна, както слънцето се скрива зад облак.

— Не ме поставяй в неудобно положение. Иди я поздрави.

Какво пък, майната му! И без това трябваше да пусна една вода.

Станах и се приближих до масата на Мидори. Усещах, че е забелязала приближаването ми, но с нищо не го показа, докато не застанах пред нея. Едва тогава вдигна поглед, и очите й ме поразиха. Неразгадаеми, макар да гледаха право в мен, но не и безучастни или студени. Дори излъчваха някаква овладяна жар, нещо, което те докосва, но ти не можеш да докоснеш.

Тутакси разбрах, че мама-сан наистина ми е подложила динена кора, Мидори нямаше представа кой съм.

— Благодаря ви за музиката — изрекох, докато се чудех какво друго бих могъл да добавя. — Тя ме спаси от нещо.

Басистът, зашеметяващ с черните си дрехи, дълги бакенбарди и правоъгълни очила, изпръхтя и аз се запитах дали между тях има нещо. Мидори реагира с едва забележима усмивка, която трябваше да ми подскаже, че това вече го е чувала.

— Домо аригато — каза тя простичко и тази учтиво изречена благодарност беше отпращане.

— Не — казах, — наистина го мисля. Вашата музика е искрена — съвършената противоотрова срещу лъжата.

Аз самият не можех да си обясня какви ги дрънкам. Басистът поклати глава, демонстрирайки отвращение.

— Ние не свирим, за да спасяваме някого. Просто ни е приятно да го правим.

Мидори го погледна за миг и този поглед беше безстрастен и проницателен. Разбрах, че те двамата танцуват свой танц, чиито стъпки са им до болка познати, и басистът далеч не получава от него желаното удоволствие.

Майната му на басиста!

— Но джазът е като секса, нали? — обърнах се към него. — За да му се насладиш истински, са нужни двама.

Той направо се опули, а Мидори сви устни — може би се опитваше да скрие усмивката си.

— Радваме се, че сме ви спасили от нещо, щом така твърдите — изрече тя с глас, изразителен като кардиограма на покойник. — Благодаря.

За миг погледите ни се срещнаха и аз се опитах да разгадая нейния, но напразно. Сбогувах се и се шмугнах в тоалетната с размерите на телефонна кабина, където се замислих върху обстоятелството, че бях успял да оцелея в някои от най-жестоките боеве в Югоизточна Азия, в най-тежките сблъсъци в различни точки на света, но не бях успял да се изплъзна от капана на мама-сан.

Излязох от тоалетната и първото, което видях, беше доволната усмивка на мама-сан. Върнах се на масата си и само миг след това чух вратата на клуба да се отваря зад мен. Обърнах се да погледна кой влиза. Само след част от секундата отново гледах пред себе си. Годините практика си казваха думата — същата онази практика, която ми помогна да скрия изненадата си, преди да се е изписала на лицето ми.

Беше непознатият от влака. Същият, когото бях видял да пребърква Кавамура.

4.

На ключодържателя си имам комплект от най-необичайни приспособления, в това число няколко примитивни шперца, които непосветеният би могъл да вземе за клечки за зъби, и изпилено зъболекарско огледалце. В последното можеше да се гледа без какъвто и да било проблем, особено ако се облегнеш на лакът и си подпреш главата с ръка.

От тази позиция можах да видя как новодошлият убеждава в нещо намръщената мама-сан. Тя без съмнение му казваше, че не може да остане, защото помещението и без това е претъпкано и няма места. Видях как той бръкна в джоба на сакото си и извади портфейл, който отвори под носа на мама-сан. Тя огледа внимателно съдържанието му, усмихна се и с великодушен жест му посочи стената в дъното. Непознатият се насочи нататък и си намери място, където да застане.

Какво ли беше използвал, та да я умилостиви? Удостоверение от службата, която издава лицензите за алкохол? Полицейска значка? Наблюдавах го през цялата втора част, но той си стоеше облегнат на стената и видът му не издаваше нищо.

Представлението свършваше и трябваше да взема решение. Бях почти сигурен, че е дошъл заради Мидори, но исках да го погледам още малко и ако мога, да разбера още нещо за него. От друга страна, ако имаше някаква връзка с Кавамура, той може би се досещаше, че сърдечният пристъп е изкуствено предизвикан, и бе възможно да си спомни, че ме е видял във влака. Вероятността беше малка, но, както обичаше да казва Лудия Джейк, пропуските се наказваха жестоко. Някой можеше да разбере как изглеждам сега и прикритието на анонимността, което така грижливо си бях изработил, вече нямаше да ми послужи.

Освен това, ако останех да наблюдавам срещата му с Мидори, нямаше да мога да го последвам, когато си тръгнеше. Щеше да се наложи да вляза с него в малкия асансьор на „Алфи“, който побираше само петима, или да тичам по стълбите с надеждата да го изпреваря, но тогава той неизбежно щеше да ме забележи. А ако излезеше преди мен, тълпите от пешеходци на „Ропонги-дори“ щяха да го отнесат.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да си тръгна пръв. Когато аплодисментите след втората част стихнаха, непознатият се насочи към сцената. Няколко души се изправиха и се засуетиха наоколо, и аз ги използвах като прикритие, за да стигна незабелязан до изхода.

Междувременно успях да върна бутилката с остатъците от питието на мама-сан, като се стараех да стоя с гръб към сцената, и й благодарих още веднъж, че ме е пуснала да вляза без резервация.

— Видях ви да говорите с Кавамура-сан — подметна тя. — Толкова ли беше трудно?

— Не — усмихнах се аз. — Мина много добре.

— Защо си тръгвате толкова рано? И без това идвате рядко.

— Ще трябва да се поправя. Но тази вечер имам други планове.

Тя сви рамене, може би разочарована, че машинациите й бяха дали толкова малък ефект.

— Между другото — подметнах, — кой беше този гайджин, който дойде преди втората част? Видях ви да се разправяте.

— Репортер. Пишел статия за Мидори, затова му позволих да остане.

— Репортер? Това е страхотно! От кое издание е?

— Някакво западно списание, не му запомних името. Това е добре за Мидори. Тя наистина ще стане звезда — още веднъж я потупах по ръката на сбогуване. — Лека нощ, пак ще се видим.

Слязох по стълбите, пресякох „Ропонги-дори“ и зачаках в отсрещния супермаркет „Мейдия“, като си давах вид, че разглеждам колекцията от шампанско. Я виж ти — „Мое“ от 1988! Чудесно, но за трийсет и пет хиляди йени не си струва. Разглеждах етикета и същевременно наблюдавах през витрината.

По навик огледах и всички останали места, където би могъл да застане човек, ако чака някой да излезе от „Алфи“. В някоя от паркираните до тротоара коли, но трудно можеш да разчиташ, че ще намериш място, така че тази възможност почти отпадаше. Или в телефонната кабинка до супермаркета, в която беше заседнал някакъв японец, подстриган на канадска ливада, с черно кожено яке и тъмни очила. Бях го забелязал още при излизането от „Алфи“. Сега той още беше там и наблюдаваше входа отсреща.

Непознатият се появи след около четвърт час и тръгна по „Ропонги-дори“. Аз се забавих малко в очакване да видя реакцията на мъжа от телефонната кабина. И наистина, само след няколко секунди той окачи слушалката и тръгна в същата посока.

Излязох от супермаркета и свих наляво по тротоара. Мъжът от кабината вече пресичаше откъм страната на непознатия, без да си даде труд да стигне до пешеходната пътека. Действията му бяха съвсем аматьорски — беше окачил слушалката почти в мига, в който непознатият се появи, не сваляше очи от него, а сега пресичаше улицата, без да се прикрива. Пък и разстоянието помежду им беше твърде малко — нещо, което ми даваше възможност да ги следвам необезпокояван. За миг ми мина през ума, че японецът може да работи за непознатия, например като телохранител, но в такъв случай трябваше да е още по-близо, ако искаше да има някаква полза от него.

Двамата свиха по „Гайенхигаши-дори“, поддържайки дистанцията от десетина крачки. Аз пресякох улицата почти тичешком, защото светофарът вече светеше жълто.

„Това е пълна глупост! — помислих си. — Не си единственият, който го следи, а ако има още някой, току-виж се сдобили и със снимката ти!“

Представих си как Бени ме прави на глупак и праща втори екип да следи Кавамура. Все пак щях да рискувам.

Следвах ги така няколко пресечки и забелязах, че никой от двамата не си дава труд да провери кой върви зад гърба му. Непознатият като че хабер си нямаше, че някой може да го следи — не се обръщаше, не спираше, не използваше нито една от онези уловки, които биха принудили преследвача му да се разкрие.

В покрайнините на Ропонги, където тълпите започваха да оредяват, непознатият влезе в една от кафетериите на „Старбъкс“, започнали вече да изместват традиционния японски кисатен. Преследвачът му, неизменен като Полярната звезда, си намери нова телефонна кабина няколко метра по-нататък. Аз прекосих улицата и влязох в едно заведение, наречено „Пресен бургер“, поръчах си въпросния артикул и се настаних до прозореца. Видях как непознатият също си поръчва нещо в „Старбъкс“ и сяда на една от масите.

Мъжът от телефонната кабина сигурно беше сам. Ако работеше с още някого, логично би било да се махне и да му отстъпи мястото си, та да не го разкрият. Само че докато вървяхме по улицата, не бях забелязал никого зад гърба си. Ако бяха екип и всички действаха така непредпазливо, със сигурност щях да ги забележа.

Седях си тихо и наблюдавах улицата и непознатия, който отпиваше от чашата си и час по час си гледаше часовника. Или имаше среща тук, или просто си убиваше времето, преди да тръгне на среща другаде.

Оказа се първото. След около половин час с изненада забелязах по улицата да се приближава Мидори, която търсеше с поглед нещо. Очевидно „Старбъкс“, защото влезе вътре.

Мъжът в кабината извади мобилен телефон, натисна бутон и приближи телефона до ухото си. Тъкмо така трябваше да се държи човек, застанал в телефонна кабина! Видях, че не набра номера, значи беше запаметен. Очевидно не се обаждаше за пръв път.

При приближаването на Мидори непознатият се изправи и се поклони официално. Хубав поклон, личеше си, че човекът не е в Япония от вчера и вероятно познава добре езика и културата на страната. Мидори също се поклони, но не толкова дълбоко и някак неуверено. Усетих, че не се познават добре. Срещата им в „Алфи“ сигурно беше първата.

Хвърлих поглед към мъжа в кабината. Той беше прибрал телефона си и запазваше същата позиция.

Непознатият покани с жест Мидори да седне, настани се срещу нея и направи движение към щанда, но тя поклати глава. Очевидно нямаше намерение да влиза в по-близки взаимоотношения с него.

Наблюдавах ги така десетина минути. Жестовете на мъжа станаха някак умолителни, докато стойката на Мидори ми се струваше все по-скована. Най-сетне тя се изправи, бързо се поклони и си тръгна. Непознатият отвърна на поклона й, но много по-дълбоко и като че малко непохватно.

След кого да тръгна сега? Реших да оставя мъжът от телефонната кабина да реши.

Мидори излезе от „Старбъкс“ и тръгна по посока на Ропонги, а мъжът остана на поста си. Значи му трябваше непознатият, или поне му трябваше повече от нея.

Непознатият си тръгна малко след Мидори и се насочи към станция Хибия на „Ропонги-дори“. Мъжът от кабината и аз го последвахме в същия ред. Слязох с тях на перона, но на около един вагон разстояние и тримата се качихме на влака за Ебису. Застанах с гръб към тях, като наблюдавах отраженията им в стъклото. На Ебису те слязоха.

Миг по-късно ги последвах и аз с надеждата, че непознатият няма да тръгне към мен, но той направи точно това. Мамка му! Забавих крачка и спрях пред таблото с разписанието, но под такъв ъгъл, че никой от двамата да не вижда лицето ми.

Беше късно и на перона имаше само пет-шест души. Изчаках ги да изкачат стълбите и едва тогава тръгнах след тях, после ги оставих да се отдалечат на двайсетина метра, преди да изляза през изхода.

В покрайнините на Дайканяма, луксозно токийско предградие, непознатият се насочи към голям жилищен блок. Видях го да пъха ключ в ключалката на входната врата, която се отвори електронно и отново се затвори зад гърба му. Мъжът от кабината продължи още двайсетина крачки нататък, извади мобилния си телефон и проведе кратък разговор. После измъкна кутия цигари, запали и седна на тротоара.

Не, този тип не беше дружка на непознатия, както си бях помислил отначало, а го следеше.

Прикрих се в сянката на малък платен паркинг и зачаках. След около четвърт час по улицата с рев се зададе яркочервен спортен мотоциклет, явно специално пригоден да издава повече шум. Мотористът, в костюм със същия яркочервен цвят и с каска, спря пред мъжа от кабината. Онзи му посочи блока, където се беше скрил непознатият, качи се зад него и двамата с рев изчезнаха в нощта.

Сигурен бях, че непознатият живее в този блок, но в сградата сигурно имаше стотици апартаменти и нямаше начин да проверя за името. Предположих, че и изходите са поне два, така че нямаше смисъл да чакам. Останах в сянката, докато ревът на мотоциклета заглъхна, и едва тогава излязох от прикритието си и проверих адреса, после се насочих обратно към станция Ебису.

5.

От Ебису взех влака за Хибия, където щях да се прехвърля на линията за Мита и да се прибера у дома. Аз обаче никога не се прекачвам направо, преди да съм си направил проверката, затова излязох от метрото.

Влязох в един музикален магазин на „Цутая“ и се насочих към дъното, като от време на време спирах да погледна някой диск на рафтовете, от които можех да виждам вратата. Огледах набързо класическия отдел и се прехвърлих на джаза. Нещо ме накара да проверя дали Мидори има диск. Да, имаше. „Друг път“. На снимката тя беше застанала под една улична лампа в Шинджуку или някой също толкова неугледен район на Токио, със скръстени на гърдите ръце, а профилът й се губеше в сянката. Фирмата не ми звучеше познато — някоя еднодневка вероятно. Мидори още не беше звезда, но мама-сан сигурно беше права — един ден щеше да бъде.

Понечих да върна диска на мястото му, но нещо ме спря.

„Господи — помислих си, — та това е само музика! Щом ти харесва, купи си я.“

Продавачът можеше да ме запомни, затова избрах още няколко диска с джаз и концерти на Бах и се насочих към касата. Избрах си тази с най-много клиенти и уморен, разсеян на вид касиер. Платих в брой. Най-многото да запомнеше, че някой е купил няколко диска, но дали класика или джаз… Е, не че някой щеше да го пита.

Завърших огледа и се прибрах с дисковете в апартамента си в Сенгоку. Сенгоку е в най-североизточната част на града, недалеч от останките на Старо Токио, наричани от местните Шитамачи — Стария град. Кварталът е много стар, в голямата си част оцелял след голямото земетресение в Канто през 1923 година и бомбардировките през войната. В района няма нощни заведения, ако не се смятат номия — местните барове, няма и търговска част, така че пришълците са малко. Повечето му жители едоко — кореняци токийци, които живеят и работят във фамилните магазинчета и миниатюрните ресторантчета и барове. „Сенгоку“ означава „хиляда камъка“. Не знам откъде идва, но винаги ми е харесвало.

Не бих го нарекъл дом, но никога не съм имал по-добър. След смъртта на баща ми майка ми ме отведе в Щатите. Вероятно тази загуба и всички сътресения в живота й я бяха тласнали към родителите й, които не по-малко от нея желаеха помирение. Установихме се в град Драйдън в северната част на щата Ню Йорк, където тя започна работа като учител по японски в близкия Корнелски университет, а мен ме записа в едно местно училище.

Драйдън беше бял, работнически град и моите азиатски черти и различният ми английски ме правеха любимец на местните побойници. Първите си практически уроци по партизанска война получих от драйдънското население — те ме преследваха на глутници, а аз нанасях контраударите, когато бяха сами и уязвими. Правилата на тази война ми бяха ясни години преди да се озова в Да Нанг.

Майка ми се ядосваше заради постоянните ми синини и ожулени кокалчета, но беше твърде заета с работата си в университета и опитите да се сближи отново с родителите си, за да се намеси. Повечето от тези години носталгията по Япония не спираше да ме мъчи.

Така че израснах като бяла врана и едва по-късно овладях изкуството на анонимността. В това отношение Сенгоку за мен е един вид аномалия. Избрах си този квартал още преди анонимността да ми стане проблем и останах единствено заради мисълта, че злото вече е сторено. Това е едно от онези места, където всички те знаят по име и си въобразяват, че познават и бизнеса ти. Отначало се чувствах неловко — всички те познават, всички се интересуват от теб. Даже си мислех да се преместя в западната част на града. Западно Токио си е Токио и няма нищо общо с Япония. Лъскаво, забързано и ново, претъпкано със замаяни от кофеин тълпи, отчуждено и анонимно. Можех да отида там, да се смеся с тълпата, да изчезна.

Но старият град като че крие някаква магия и не мога да си представя, че ще го напусна. Обичам да вървя вечер от станцията до апартамента си нагоре по малката търговска уличка с боядисани в зелено и червено къщи, които й придават неизменно празничен вид, дори и в ранния сумрак на зимата. Тук са двойката японци на средна възраст, които държат малката бакалничка на ъгъла и ме поздравяват с „Окаери насай!“ — Добре дошъл у дома! — вместо с обичайното „Кон бан ва!“ — Добър вечер — когато ме видят да се прибирам по тъмно. Тук е пълната усмихната старица, която държи видеотеката с голямата жълта табела и облепената с плакати витрина, чиято врата е винаги отворена, стига времето да позволява. При нея се намира всичко — от Дисни до най-долна порнография, а тя самата седи от обяд до десет вечерта в малкото си магазинче като някакъв доволен женски Буда и си гледа телевизорчето до касата. Тук е и Жената-октопод, която продава пържен октопод — такояки — от едно прозорче на старата си къща, а умората и годините са придали на лицето й прилика със създанията, с които се храни. Всяка вечер тя снове около печката си и си върши работата с отмерени, механични движения и неведнъж съм виждал съседските деца да пробягват с кикот пред къщата и да си подвикват: „Тако она! Ки о цукете!“ Жената-октопод! Внимавайте! Тук е и къщата на Ямада, учителя по пиано, от която в късните летни вечери се леят тихи лениви ноти и се сливат с тътрещите се стъпки на хората, които се връщат от сенто, местната обществена баня.

Тези няколко дни слушах с часове музиката на Мидори. Прибирах се от офиса си, слагах на котлона вода за рамен — спагети — и сядах на загасена лампа, потапяйки се в мелодията. Слушах и гледах през балконската врата тихите тесни улички на Сенгоку, долавях в тях миналото и чувствах, че то вече с нищо не ме заплашва.

С годините местните привички и ритуали, твърде ненатрапчиви, за да ги усетиш веднага, бяха проникнали в мен, бяха се слели с мен. Бях заразен, пропит от тях. Понякога ти се струва, че една малка крачка навън, отвъд сянката, не е прекалено висока цена за подобно удоволствие. Пък и да се открояваш, колкото и да е неизгодно в някои моменти, може да бъде и предимство в други. В Сенгоку няма място, където един непознат би могъл да се затаи и да чака жертвата си. И докато собствениците на магазинчетата не приберат стоката си от тротоарите и не спуснат ръждясалите щори, винаги има някой, който да не сваля поглед от улицата. Ако не си от Сенгоку, местните хора ще те забележат и ще се чудят какво правиш тук. А ако си от квартала — тогава пак ще те забележат, но по друг начин.

Какво пък, ще го преживея.

6.

Следващата седмица си уговорих среща с Хари в „Исан“ — собая, в която се чувствах сигурно. Трябваше да разреша тази малка загадка, но без негова помощ нямаше да се справя.

„Исан“ е стара дървена къща в Мегуро, на петдесетина метра от „Мегуро-дори“ и на пет минути път от станцията на метрото. Въпреки крайно непретенциозния си вид, заведението предлага най-добрите спагети соба в Токио. Но аз харесвам „Исан“ не само заради хубавата соба, а и заради един причудлив детайл, който винаги ме е забавлявал. На входа има гише „Загубени вещи“ и изложените предмети не са се променили през десетте години, откакто открих къщата. Понякога се чудя какво ли биха казали собствениците, ако изведнъж някой от клиентите възкликне: „Най-после! Обувалката ми от костенурка! От години я търся!“

Една от миниатюрните келнерки ме отведе до ниска маса в малка стаичка, застлана с татами, и коленичи да вземе поръчката ми. Избрах умебоши — мариновани сливи — докато чакам Хари.

Той се появи десетина минути след мен.

— Не съм и разчитал пак да избереш „Лас Чикас“ — беше първата му реплика, докато оглеждаше стените с избелели надписи.

— Реших, че е време да видиш нещо и от традиционната Япония. Прекалено много време прекарваш в магазините за електроника в Акихабара. Искаш ли да опиташ нещо класическо? Препоръчвам ти юзукири.

Юзукири са спагети соба, подправени със сока на японски цитрусов плод, наречен юзу, и са един от специалитетите на заведението.

Келнерката се върна да вземе поръчката ни — два пъти юзукири. В това време Хари ме осведоми, че не е успял да изрови нищо по-интересно за Кавамура, само най-общи биографични данни.

— Цял живот е бил в Либерал-демократическата партия. Дипломирал се е в Токийския университет през 1960 година. Политически науки. Оттам отива направо на държавна служба, заедно с останалите отличници — каймакът на курса, така да се каже.

— Щатите имат какво да научат от японците. Там вземат на държавна служба най-калпавите студенти. Все едно да сееш най-дребните зърна и да чакаш добра реколта.

— Работил съм с такива — подметна Хари. — Както и да е, Кавамура започва като административен мениджър на електронната индустрия в министерството на външната търговия и промишлеността. То работи с компании като „Панасоник“ и „Сони“, за да затвърди японските позиции на световния пазар, и в ръцете на Кавамура е съсредоточена твърде много власт за човек, който още няма трийсет. Следва повишение след повишение, изкачване по стълбицата, но нищо изключително. След МВТП е прехвърлен в Кенсецучо, старото министерство на строителството, и е заместник-министър на земята и инфраструктурата до сливането му с Кокудокоцушо.

Той замълча и прокара пръсти през щръкналата си коса, което с нищо не подобри вида й.

— Слушай, това, което знам, са повече факти от биографията му. Трябва да съм горе-долу наясно какво търся, иначе може да се натъкна на нещо, но да го подмина.

— Не се престаравай, Хари. Просто виж какво може да се направи по въпроса.

Замълчах за миг, защото знаех, че ако продължа, поемам голям риск. Но загадката трябваше да бъде разрешена.

Разказах му какво съм видял в „Алфи“ и как съм проследил непознатия до апартамента му в Дайканяма.

Той поклати глава.

— Да попаднеш на дъщерята на Кавамура по този начин? Направо не е за вярване.

Вгледах се внимателно в него. Не бях сигурен, че ми е повярвал.

— Секен уа семай йо — казах. Светът е малък.

— Може да е карма — изрече той с неразгадаемо изражение.

Господи, какво ли знае малкият?

— Не знаех, че вярваш в кармата, Хари.

Той сви рамене.

— Смяташ ли, че това има връзка с разбиването на апартамента на Кавамура?

— Възможно е. Онзи тип във влака търсеше нещо, което е било у Кавамура и не е могъл да го намери. Затова е разбил апартамента му. Явно пак не е успял и си мисли, че това нещо е у дъщеря му, защото вещите на баща й сигурно са у нея.

Келнерката ни донесе две юзукири. Без да каже дума, тя коленичи на татамито, сложи чиниите на масата и ги нагласи според някакво свое си вътрешно виждане, после се изправи, поклони се и се оттегли.

Когато свършихме с яденето, Хари се облегна на стената и се оригна гръмко и продължително.

— Никак не беше лошо — призна той.

— Знам.

— Ще те питам нещо. Ако не искаш, можеш да не ми отговаряш.

— Добре.

— Какво мислиш за всичко това? Защо си толкова притеснен? Не съм свикнал да те виждам такъв.

Понечих да му кажа, че го правя по поръка на клиент, но той нямаше да ми хване вяра.

— Някои неща, които стават, не се връзват с онова, което ми каза клиентът — рекох. — Това ме притеснява.

— Чак толкова ли?

Явно днес нямаше да се откача лесно от него.

— Това ми напомня за нещо, което ми се случи преди много време — и този път си беше самата истина. — Нещо, което не бих искал да се повтори. Да спрем засега дотук.

Той облегна лакти на масата.

— Добре, да приемем, че непознатият живее в онзи блок. В Дайканяма живеят много чужденци, но в същия блок едва ли са повече от десетина, така че имаме за какво да се заловим.

— Чудесно.

— Мама-сан ти е казала, че е репортер, нали така?

— Да, но това още нищо не значи. Показал й е карта, но тя спокойно може да е била фалшива.

— Възможно е, но все пак е нещо. Ще се опитам да проверя чужденците, които живеят в блока, по регистрациите в Нюкан и ще видим дали някой от тях работи в медиите.

Нюкан, или Нюкокуканрикиоку, е японското имигрантско бюро към министерството на правосъдието.

— Добре, действай. И виж дали можеш да ми намериш адреса на момичето. Аз пробвах на сто и четири, но го нямаше.

Той се почеса по брадичката и се загледа надолу, сякаш се опитваше да скрие усмивката си.

— Какво? — попитах.

Хари вдигна поглед.

— Ти я харесваш.

— За бога, Хари…

— Мислел си, че ще те посрещне с разтворени обятия, а тя ти е дала пътя. Това си е предизвикателство и ти искаш пак да си опиташ късмета.

— Хари, ти бълнуваш.

— Хубава ли е? Само това ми кажи.

— Няма да ти доставя това удоволствие.

— Значи е хубава. И ти харесва.

— Прекалено много манга четеш — подметнах. Така наричат дебелите, често пълни с еротични намеци евтини комикси, които са толкова популярни в Япония.

— Да, така е — потвърди той.

„Господи — помислих си, — той наистина чете тези боклуци и аз го засегнах.“

— Стига, Хари, наистина имам нужда от помощта ти, за да разбера какво става. Онзи тип от влака беше сигурен, че Кавамура има нещо у себе си, затова го пребъркваше. Само че не го е намерил — това е ясно, иначе нямаше да разпитва Мидори. Кажи ми сега: у кого са вещите на Кавамура, в това число и дрехите, с които беше облечен тогава?

— У Мидори, по всяка вероятност — сви рамене той.

— Точно така. Тя е най-сигурната следа за момента. Намери ми сведенията и ще излезем от задънената улица.

До края на обяда си говорихме за други неща. Не му казах нищо за диска. И без това си беше направил един куп изводи.

7.

На другия ден получих писмо от Хари, който беше използвал предварително уговорен цифров код, за да ми каже, че ми е пратил нещо в сайта за обяви. Предположих, че е адресът на Мидори, и не останах разочарован.

Тя живееше в малък жилищен комплекс, наречен Хараюку Баденто Хайцу — Зелените хълмове Хараюку, — в сянката на изящните сводове на олимпийския стадион от 1964 година „Кендзо Танге“. Хари беше установил, че няма автомобил, регистриран в токийската служба по превозните средства, което означаваше, че разчита на влаковете — наземните на японските железници, които можеше да вземе от гара Хараюку, или подземните от Мейджиджингу-мае или Омотесандо.

Проблемът беше, че се намираха в различни посоки и вероятността да използва едните или другите беше равна. Така че аз нямах за какво да се заловя и ми оставаше единствено да си избера удобно място за наблюдение и да чакам.

„Омотесандо-дори“, където са разположени станциите на метрото, е позната като „токийската Шан-з-Елизе“, макар че за повечето хора, които не са били в Париж, тя е просто дълъг булевард с магазини и брястове от двете страни. Множеството бистра и кафенета са проектирани в парижки стил, което ще рече, че можеш да си седиш и с часове да наблюдаваш минувачите, така че можех да убия час или два в чакане, без да привлека нечие внимание.

При всички положения, освен ако не ми се усмихнеше късметът, щях да прекарам няколко ужасно отегчителни дни в чакане и гледане. Хари обаче беше измислил нововъведение, което ме спаси — начин да превърнеш дистанционно телефона в микрофон.

Методът действа само при дигитални апарати с високоговорител, при които връзката може да се осъществи и без вдигане на слушалката. Звукът е малко глух, но все пак се чува. Хари беше предвидил следващия ми ход и беше проверил телефона на Мидори. Можехме да действаме.

На следващия ден, събота, пристигнах в десет сутринта на „Омотесандо-дори“, екипиран с миниатюрно приспособление, което щеше да активира телефона на Мидори, и мобилен телефон, през който щях да слушам. Седнах на малка маса, гледаща към улицата, и поръчах еспресо на отегчената сервитьорка. Докато наблюдавах рядката сутрешна тълпа, натиснах бутона на устройството и чух слабо съскане, което ми подсказа, че имам връзка. А иначе други шумове нямаше. Не ми оставаше нищо, освен да чакам.

Недалеч от кафенето работеше бригада строителни работници, които поправяха уличното платно. Четирима мъже бъркаха и отмерваха чакъла — двойно повече, отколкото бяха нужни, но якудза, японската мафия, е тясно свързана със строителната индустрия и държи работниците да имат работа. Правителството, което се радва на всяка форма на трудова заетост, й помага в това. Така безработицата остава в поносими за обществото граници и машината не спира.

Като заместник-министър на Кокудокоцушо бащата на Мидори вероятно е отговарял за повечето големи строителни проекти в цяла Япония. И е бил много навътре в нещата. Нищо чудно, че някой е желаел преждевременната му кончина.

Двама мъже на средна възраст с черни костюми и вратовръзки — погребалните одежди в съвременна Япония — излязоха от кафенето и отвън ме лъхна миризмата на горещ асфалт. Тя ми напомни за детството ми в Япония, когато в края на лятото майка ми ме водеше в училище за първия учебен ден. По това време на годината улиците като че постоянно се ремонтираха и за мен тази миризма все още носи спомена за побоите и отритването.

Понякога имам чувството, че животът ми е разделен на сегменти. Аз бих ги нарекъл „глави“, но парчетата са така накъсани, че им липсва напълно последователността на повествованието. Първият сегмент свършва със смъртта на баща ми — събитие, разтърсило моя предсказуем и сигурен свят, за да го замени с уязвимост и страх. И още едно прекъсване — когато получих кратката военна телеграма с известието, че майка ми е мъртва и мога да ползвам отпуск за погребението. Заедно с майка си аз изгубих своя емоционален център на тежестта, далечния си морален наставник, и бях обзет от едно ново и ужасяващо усещане за свобода. Камбоджа беше следващото скъсване, още една стъпка навътре в мрака.

Интересно, че никога не съм гледал на времето, когато майка ми ме отведе от дома в Щатите, като на вододел — нито тогава, нито сега. Бях чужд и на двете места и преместването само затвърди това положение. Пък и последвалите придвижвания във времето и пространството не бяха с нищо по-различни. Десет години след погребението на Лудия Джейк скитах по земята като наемник и предизвиквах боговете да ме унищожат, но оцелявах, защото част от мен вече беше мъртва.

Воювах на страната на ливанските християни в Бейрут, после ЦРУ ме прати да обучавам муджахидините в Афганистан във войната срещу Съветите. Бях съвършеният кандидат — с боен опит и дълга история на наемник, която позволяваше на правителството да си измие ръцете с мен, ако се наложи.

Откакто се помня, все воювам, а времето преди това ми се струва някак призрачно, като в мъгла. Войната е отправната точка, от която подхождам към всичко друго. Тя е единственото, което познавам. Знаете ли онази будистка притча? „Един монах се събудил, след като сънувал, че е пеперуда, и се запитал дали не е пеперуда, която сънува, че е човек.“

Малко след единайсет чух раздвижване в апартамента на Мидори. Стъпки, после шум на течаща вода, вероятно душът. Спомних си, че тя работи нощем, логично беше да става късно. Минаваше дванайсет, когато чух входната врата да се затваря и езичето на бравата да щраква. Най-сетне беше излязла!

Платих двете кафета, които бях изпил, и излязох на „Омотесандо-дори“, откъдето се насочих към гара Хараюку. Исках да стигна по-скоро пешеходния надлез. Това щеше да ми осигури добра позиция за наблюдение, но в същото време и аз щях да съм изцяло открит, така че не биваше да се мотая.

Бях пресметнал добре времето. Бях чакал не повече от минута на надлеза, когато я видях да се задава откъм апартамента си и да тръгва по „Омотесандо-дори“. Не беше никак трудно да я проследя.

Косата й беше вързана на опашка, а очите й бяха скрити зад тъмни очила. Беше облечена в тесен черен панталон и черен пуловер с остро деколте и вървеше бързо и уверено. Трябваше да призная, че изглежда добре.

„Стига вече! — наредих сам на себе си. — Няма никакво значение как изглежда.“

Мидори носеше пазарска торбичка от „Мълбъри“, прочутите английски производители на кожени изделия. Те имаха магазин в Минами Аояма и ми хрумна, че тя може би отива да върне някоя покупка.

На „Аояма-дори“ Мидори свърна в „Пол Стюарт“. Можех да вляза след нея и уж случайно да я срещна, но бях любопитен къде още се кани да иде и реших да я изчакам. Влязох в отсрещната галерия „Фуше“ и започнах да разглеждам няколко картини, които ми даваха възможност да наблюдавам улицата. Тя се появи след двайсетина минути с торбичка на „Пол Стюарт“ в ръка.

Следващата й спирка беше в „Никол Фархи“. Този път я чаках на Цветната борса „Аояма“, разположена на долния етаж на „Ла Миа“. Оттам тя продължи по някакви странични улички, като от време на време се отбиваше в разни бутици, докато накрая излезе на „Кото-дори“ и тръгна направо. Следвах я на отсрещния тротоар. Тя явно беше решила да направи кръг до апартамента си, но все още носеше онази торбичка от „Мълбъри“.

Ако наистина смяташе да връща нещо, имах възможност да стигна там пръв. Това беше рисковано, защото ако тръгнеше в друга посока, щях да я изгубя. Но ако бях пресметнал правилно и я чаках в магазина, срещата ни щеше да изглежда далеч по-естествена и нямаше да събуди съмненията й.

Използвах влизането й в поредния магазин, за да я изпреваря и да се шмугна в „Мълбъри“. В мъжкия отдел казах на продавачката, че само гледам, и започнах да разглеждам изложените куфарчета.

Пет минути по-късно Мидори влезе в магазина, както се надявах, свали очилата си и отвърна на поздрава на продавачката с леко кимване. Без да я изпускам от око, вдигнах едно куфарче, сякаш да премеря тежестта му. С периферното си зрение забелязах как погледът й се спря върху мен доста продължително, за да е случайно. Претеглих за последно куфарчето и вдигнах очи. Тя продължаваше да ме гледа, леко наклонила глава на една страна.

Примигнах, изобразявайки изненада, и се приближих към нея.

— Кавамура-сан — казах на японски, — каква приятна изненада! В петък ви слушах в „Алфи“. Бяхте изумителна.

Тя продължи да ме изучава още известно време, преди да отговори, и аз се поздравих, че ходът ми е успял. Сигурен бях, че тази интелигентна жена би погледнала скептично на всяко съвпадение и ако бях влязъл след нея, щеше неизбежно да заподозре, че съм я следил.

— Да, спомням си — изрече тя най-сетне. — Вие сте онзи, който смята, че джазът прилича на секса — и още преди да съм намерил отговор, продължи: — Не биваше да го казвате. Можехте да проявите малко човещина.

За пръв път можех да огледам тялото й. Беше стройна, с дълги крайници — вероятно наследство от баща й, чийто ръст толкова ме беше улеснил, докато го следвах по „Догензака“, Раменете й бяха широки, в прелестен контраст с дългата изящна шия. Гърдите й бяха малки и нямаше как да не забележа, че са твърде добре оформени. Кожата й беше прекрасна — бяла и гладка на фона на тъмната блуза.

Погледнах в очите й и усетих как обичайната ми заядливост се изпарява.

— Права сте — казах. — Съжалявам.

Тя притвори за миг очи и кимна.

— Хареса ли ви изпълнението?

— Възхитен съм. Имам диска ви и от много време исках да ви чуя на живо. Но работата ми е свързана с много пътувания и досега не бях имал тази възможност.

— Къде пътувате?

— В Америка и Европа най-вече. Консултант съм — тонът ми даваше да се разбере, че темата не ми е особено интересна. — Не е така вълнуващо като да си джаз пианист.

— Смятате, че да си джаз пианист е вълнуващо? — усмихна се тя.

Имаше природната дарба на следовател — да отговаря на въпроса с въпрос, подканяйки по този начин събеседника да се разкрие повече.

— Добре, да го кажем по-иначе — казах. — Не помня някой досега да ми е казвал, че консултирането е като секса.

Тя отметна глава и се засмя, без да си даде труд да прикрие устата си с ръка, както кой знае защо правят повечето японки, и аз отново бях поразен от необичайната й самоувереност.

— Това ми хареса — заяви тя и кръстоса ръце на гърдите си.

Усмихнах й се в отговор.

— Какво правите? Малко на пазар?

— Малко, А вие?

— И аз. Крайно време е да си купя ново куфарче. Ние, консултантите, трябва да правим добро впечатление. Виждам, че сте почитателка на „Пол Стюарт“. Мислех да се отбия там.

— Хубав магазин. Знам го от Ню Йорк и се радвам, че откриха филиал тук.

Вдигнах вежди.

— Колко дълго сте били в Ню Йорк?

— Известно време — отвърна тя със същата загадъчна усмивка, без да сваля поглед от мен.

„Костеливо орехче! — помислих си. — Предизвикай я!“

— И как сте с английския? — превключих на майчиния си език.

— Справям се криво-ляво — не пропусна да отвърне тя на удара.

— Искате ли да пийнем по кафе? — попитах с най-добрия бруклински акцент, който успях да докарам.

— Много автентично прозвуча — усмихна се отново тя.

— И предложението е такова.

— Нали щяхте да ходите в „Пол Стюарт“?

— Щях, но ожаднях. Били ли сте в „Цута“? Страхотно е и е съвсем наблизо, почти на „Кото-дори“.

— Не ми е познато — заяви тя, без да променя позата.

— Тогава трябва да се запознаете. Кояма-сан прави най-хубавото кафе в Токио. И докато го пиете, можете да слушате Бах и Шопен и да гледате навън към една чудесна тайна градина.

— Тайна градина? — това беше казано, за да печели време. — И кое й е тайното?

Изгледах я мрачно.

— Кояма-сан казва, че ако ви кажа, ще трябва да ви убия. Затова по-добре да видите сама.

Явно я хванах натясно, но тя като че нямаше нищо против.

— А не е ли редно най-напред да науча името ви?

— Джуничи Фудживара — представих се, покланяйки се автоматично. Фудживара беше фамилията на баща ми.

Тя отвърна на поклона ми.

— Радвам се да се запознаем, Фудживара-сан.

— Хайде сега да ви запозная с „Цута“ — усмихнах се аз и тръгнахме.

Пътят до „Цута“ ни отне не повече от пет минути, които преминаха в неангажиращ разговор — колко се е променил градът и как ни липсват дните, когато булевардът пред парка Йойоги беше затворен за коли в неделя. Приятно ми беше да разговарям с нея, макар да си давах сметка, че това е странно, дори опасно.

Имахме късмет и една от двете маси в „Цута“ пред панорамния прозорец, гледащ към тайната градина, се оказа свободна. Когато съм сам, обикновено сядам на бара и наблюдавам как Кояма-сан свещенодейства, приготвяйки кафето, но днес атмосферата трябваше да предразполага към разговор.

Поръчахме си специалитета на заведението — силно тъмно кафе — и седнахме и двамата с лице към прозореца.

— От колко време живеете в Токио? — попитах, след като се настанихме.

— Всъщност цял живот. Когато бях малка, живях няколко години в чужбина, но съм израсла в Чиба. Като ученичка често идвах в Токио и се вмъквах в някой клуб да послушам джаз. После живях няколко години в Ню Йорк, учих в „Джулиард“. И се върнах в Токио. А вие?

— Като вас — цял живот насам-натам.

— И къде се научихте да поръчвате кафе с чист нюйоркски акцент?

Отпих глътка от горчивата течност, преди да отговоря. Не съм свикнал да споделям подробности от биографията си. Нещата, които бях правил и продължавах да правя, ме бяха белязали, както казваше Лудия Джейк, и макар белезите да са невидими за околните, аз никога не ги забравям. Вече не познавам близостта. Пък и едва ли вече тя е възможна и тази мисъл понякога кара сърцето ми да се свива.

Не бях имал истинска връзка в Япония от времето, когато ми се наложи да се потопя в сянката. Някоя и друга среща, но все повърхностни и нищо незначещи за мен. Тацу и още няколко приятели, с които вече не се виждам, се опитваха да ме запознават с техни познати. Но докъде би могла да доведе такава връзка, щом двете най-важни неща, определящи живота ми, бяха табу и не можех да говоря за тях? Представете си такъв разговор: „Служил съм във Виетнам.“ „Как така?“ „Ами… защото съм наполовина американец. Мелез.“

Има няколко жени от мизу шобай — сенчестия бизнес, с които се срещам от време на време. Познаваме се вече доста дълго и отношенията не са поставени на чисто финансова основа — скъпите подаръци са заменили парите и дори има някои белези на взаимна привързаност. Всички те са убедени, че съм женен, и това ми помага да обясня някои мерки за сигурност, които съм принуден да вземам, както и честите ми изчезвания от хоризонта и нежеланието ми да споделям подробности от личния си живот.

Но у Мидори също имаше някаква сдържаност, която тя отчасти наруши, като ми каза за детството си. Знаех, че ако не й отговоря със същото, нищо повече няма да науча от нея.

— Израснал съм и в двете страни — казах след дълга пауза. — Никога не съм живял в Ню Йорк, но често съм бил там и познавам местните говори.

Очите й се разшириха.

— Израснал сте в Япония и в Щатите?

— Да.

— Как така?

— Майка ми е американка.

Почувствах как погледът й стана по-напрегнат, сякаш търсеше да открие в чертите ми белезите на бялата раса. Те още си личат, ако знаеш какво да търсиш.

— Не ми изглеждате много… Искам да кажа, сигурно сте наследил повече от баща си.

— Това притеснява някои хора.

— Кое?

— Че приличам на японец, но всъщност съм нещо друго. Спомням си, когато за пръв път чух думата айноко — мелез. Чух я в училище и вечерта попитах баща ми какво значи. Той се намръщи и каза само: — Тайшита кото най — Нищо не значи.

Но много скоро отново я чух от иджимеко — училищните побойници, които използваха всеки удобен случай да ме напердашат, и направих връзката.

— Не знам как са другите хора — усмихна се тя. — За мен пресичането на две култури винаги е било особено интересно.

— Така ли?

— Разбира се. Погледнете джаза. Корените му са в черна Америка, но е проникнал в целия свят.

— Вие сте необичайно явление. Японците са повечето расисти — казвайки това, си дадох сметка, че в тона ми има повече горчивина, отколкото възнамерявах.

— Не мисля, че сме расисти. Просто Япония твърде дълго е била откъсната от останалия свят, затова ни е страх от новото и неизвестното.

Обикновено подобен идеализъм, когато фактите говорят тъкмо обратното, ме дразни, но разбирах, че Мидори просто прехвърля върху другите собственото си доброжелателство. Надникнах в искрените й тъмни очи и не можах да не се усмихна. Тя ми се усмихна в отговор и усмивката озари лицето й. Не издържах и извърнах поглед.

— Какво е да израснеш в две страни, в две култури? — попита тя. — Сигурно е невероятно.

— Нищо особено.

Тя застина, както беше поднесла чашата си към устните.

— Как е възможно подобно нещо да е „нищо особено“?

Внимавай, Джон.

— Всъщност не беше никак леко. Беше ми трудно да се приспособя и на двете места.

Чашата продължи нагоре и тя отпи от кафето.

— Къде сте живели по-дълго?

— Първите десетина години живях в Япония, после повече в Щатите. Върнах се тук в началото на осемдесетте.

— При родителите си?

Поклатих глава.

— Не, те бяха починали.

Тя кимна съчувствено.

— Много млад ли бяхте?

— Още бях момче — осредних нещата аз, опитвайки се все още да си спестявам информацията, доколкото е възможно.

— Ужасно е да изгубиш и двамата си родители толкова млад. Бяхте ли близки?

Близки? Макар лицето ми да носеше печата на азиатския ми произход и баща ми да се бе оженил за американка, според мен той беше не по-малко расист от другите японци. Побоите в училище го разяряваха, но и го караха да се срамува.

— Доста близки, струва ми се. Доста време мина оттогава.

— Смятате ли да се връщате в Америка?

— По някое време го направих — отвърнах аз, припомняйки си времето, когато ме въвлякоха в сегашната ми работа. Работа, която сякаш работех цял живот. — И след като се върнах тук като възрастен и останах десет години с мисълта, че рано или късно пак ще замина, вече почти не разчитам да го направя.

— Усещате ли Япония свой дом?

Спомних си какво ми каза Лудия Джейк точно преди да направя онова, за което ме молеше. „За нас вече никъде няма дом, Джон. Не и след това, което извършихме.“

— Вече е мой дом, струва ми се — отвърнах след дълго мълчание. — А вие? Искате ли отново да живеете в Америка?

Тя лекичко потупваше с пръсти по чашата си и аз си помислих: „Свири настроенията си. Какво ли бих изсвирил аз, ако го можех?“

— Ню Йорк ми харесва много — усмихна се тя на спомена. — И ми се иска да се върна, дори да поостана известно време. Мениджърът ми смята, че не е невъзможно. През ноември ще свирим във „Вангард“. Това ще ни отвори много врати.

„Вилидж Вангард“, Меката на живия джаз. Бях впечатлен.

— Висока класа! Колтрейн, Майлс Дейвис, Бил Еванс, Телониъс Мънк — целият пантеон, с две думи!

— Да, наистина е голям шанс — кимна тя.

— Можете да се възползвате и да се установите в Ню Йорк, ако имате желание.

— Ще видим. Не забравяйте, че все пак съм живяла в Ню Йорк. Страхотно място, може би най-вълнуващото, което съм виждала. Но, знаете ли, то е като плуването под вода. Отначало ти се струва, че можеш да останеш там завинаги, виждаш всичко от нова гледна точка, но в един момент ти се налага да излезеш, за да си поемеш въздух. След четири години вече беше време да се върна у дома. Тя започваше да се разкрива.

— Родителите ви сигурно са били много снизходителни към вас, щом са ви позволили да заминете за толкова дълго.

Тя се усмихна.

— Мама почина, когато бях малка — също като при вас. Баща ми ме прати в „Джулиард“. Той обичаше джаза и се радваше, че съм решила да бъда пианистка.

— Мама-сан ми каза, че е починал съвсем наскоро. Съжалявам — тя кимна, приемайки този израз на съчувствие. — С какво се занимаваше?

— Беше бюрократ.

Бюрократът е на почит и уважение в Япония и японската дума канрио не съдържа отрицателния оттенък, който има английският синоним.

— В кое министерство?

— В Кенсецучо най-вече — Министерството на строителството.

Имахме осезаем напредък. Само че манипулацията ми ме накара да се почувствам неловко. „Свършвай с интервюто! — казах си. — И изчезвай оттук. Тя ти обърква играта. Това е опасно.“

— Министерството на строителството едва ли е било най-интересното място за един любител на джаза — подметнах.

— Понякога му беше трудно — призна тя и внезапно почувствах, че е заела отбранителна поза. Не беше помръднала от мястото си, изражението й също не се бе променило, но някак усетих, че намерението й е било да каже повече, но е размислила. Ако бях засегнал някое болно място, по нищо не й пролича. Едва ли щеше да ме заподозре, че съм забелязал.

Кимнах — насърчително, както ми се стори.

— Познато ми е това чувство — да се чувстваш чужд в обкръжението си. Е, поне дъщеря му няма тези проблеми — да изнасяш концерт в „Алфи“, не е в разрез с желанията на джазовите музиканти.

Усещах напрежението й още миг, после тя се засмя, сякаш бе решила да забрави за случилото се. Какво именно се беше случило — за това щях да мисля по-късно.

— Четири години в Ню Йорк са много време — казах. — Сигурно вече гледате на много неща тук от по-различен ъгъл.

— Така е. Когато някой се върне от чужбина, вече не е същият човек, какъвто е тръгнал.

— Смятате ли?

— Да, погледът ти върху нещата се променя. Например, в Ню Йорк ми е правило впечатление, че когато някой шофьор засече друг, онзи излиза от колата, започва да крещи и прави това нещо — тя типично по американски показа среден пръст. — В един момент ми стана ясно, че американецът е убеден, че другият го е направил нарочно, и иска да го накаже. В Япония хората рядко се ядосват в такива ситуации. Японците гледат на чуждите грешки като на даденост, като времето например, и не си го слагат на сърце. Преди да поживея в Ню Йорк, не се бях замисляла за това.

— И на мен ми е правило впечатление. И японската гледна точка ми харесва повече. Добре би било човек да я възприеме.

— А какъв сте всъщност вие — японец или американец? Говоря за възгледите ви върху живота — побърза да добави тя, може би от страх, че прямотата й може да ме засегне.

За миг си спомних за баща й. Спомних си и за другите хора, с които бях работил, и колко различен би могъл да бъде животът ми, ако никога не ги бях срещал.

— Не съм сигурен — изрекох най-сетне, отмествайки поглед. — Както вече забелязахте в „Алфи“, не съм от най-снизходителните.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — отвърнах, без да имам представа какво ще последва.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че сме ви „спасили“?

— Просто се опитвах да завържа разговор — отвърнах.

Това прозвуча глупаво и по очите й видях, че отговорът ми я е разочаровал.

„Трябва да й покажеш все нещичко от себе си“ — казах си, но никак не бях сигурен дали това е трезво решение или компромис. Въздъхнах.

— Говорех за нещата, които съм правил и които съм мислел за правилни — казах на английски. Някак ми беше по-лесно в този случай. — Но след време се оказа, че не са такива. Те ме преследват.

— Преследват? — повтори тя неразбиращо.

— Борей но йо ни — като призраци.

— И моята музика прогони призраците?

Усмихнах се, но усмивката се получи тъжна.

— Така е. Трябва да я слушам по-често.

— За да не се върнат?

Господи, Джон, приключвай вече!

— Не, те пак са си там. Сугита кото уа, сугита кото да — миналото си е минало.

— Съжалявате ли за нещо?

— Има ли някой да не съжалява?

— Може би. Но дали вашите съжаления са като на другите?

— Не мога да ви кажа. Обикновено не правя сравнения.

— Току-що го направихте.

Засмях се неловко.

— Ама и вас си ви бива! — беше всичко, което успях да кажа.

Тя поклати глава.

— Не исках да ви поставя в неловко положение.

— Мисля, че искахте. И го правите добре.

— А какво ще кажете за мисълта: „Съжалявам единствено за онова, което не съм направил“?

— Това не е моя мисъл — поклатих глава аз. — А на някой, който повече си е стоял вкъщи.

Знаех, че този ден няма да науча нищо повече за баща й или за непознатия, освен ако не започна да я разпитвам, което щеше да ме издаде. Време беше да вдигаме платната.

— Ще продължите ли с пазаруването? — попитах.

— Имах намерение, но след по-малко от час имам среща в Джинбочо.

— С някой приятел? — попитах от професионално любопитство.

Тя се усмихна.

— С мениджъра ми.

Платих сметката и излязох с нея на „Аояма-дори“. Тълпата беше пооредяла и въздухът беше хладен и натежал. През двете седмици, откакто бях премахнал Кавамура, температурите бяха паднали осезаемо. Вдигнах глава. В облаците не се виждаше пролука.

Бях се наслаждавал на срещата много повече, отколкото очаквах — всъщност повече, отколкото ми се искаше. Но студът като че ме отрезви, съживявайки спомените и съмненията ми. Вгледах се в лицето на Мидори. Какво й сторих? И какво правя сега?

— Какво има? — попита тя.

— Не, нищо. Просто съм уморен.

Тя се огледа.

— Имам чувството, че видяхте някого.

Поклатих глава.

— Не, никого не съм видял.

Тръгнахме и стъпките ни отекнаха тихо по тротоара.

— Ще дойдете ли да ме чуете пак? — внезапно попита тя.

— Бих искал — това беше глупаво, но не исках да се замислям.

— В петък и събота ще свиря в „Блу ноут“.

— Знам — още една глупост.

Тя се усмихна.

Докато й държах вратата на таксито, една досадна част от мен не спираше да се пита какво ли би било да се кача заедно с нея. Колата вече потегляше, когато тя свали стъклото и каза:

— Елате сам.

8.

В петък получих ново съобщение от Хари, в което се казваше да проверя обявите.

Беше установил, че непознатият от влака наистина е репортер. Франклин Булфинч, шеф на токийската редакция на списание „Форбс“. Той беше един от петимата чужденци в този блок. Работата на Хари беше само да сравни адресните регистрации с данните от имигрантската служба. Дори ми беше набавил снимка, за да потвърдя, че човекът е същият. Същият беше.

Препоръчваше ми и да хвърля един поглед на forbes.com, където можех да видя статиите на Булфинч. Влязох в сайта и прекарах няколко часа в четене на статиите за предполагаеми тайни съглашения между правителството и якудза, за похватите на Либерал-демократическата партия, която използва заплахи и подкупи, за да контролира пресата, за цената, която обикновеният японец плаща за цялата тази корупция.

Статиите на Булфинч, писани на английски, нямаха кой знае какъв отклик в Япония, а местната преса не правеше нищо да подпомогне усилията му. Представих си колко зле му се отразява това. От друга страна, тъкмо тази може би беше причината да не ми възложат отстраняването му.

Предположих, че Кавамура е бил един от източниците на информация на Булфинч и почувствах неволно уважение към упоритостта му — информаторът му получава сърдечен пристъп пред очите му и единственото, което прави той, е да му пребърка джобовете, търсейки носителя на информация.

Явно някой беше надушил връзката и беше сметнал за рисковано отстраняването на шефа на чужда редакция, така че най-безопасно би било да се премахне източникът. Това задължително е трябвало да изглежда като естествена смърт, за да не наливат още вода в мелницата на Булфинч. И ме бяха наели мен.

Е, добре. Значи не е имало дублиращ отбор. Сбъркал бях за Бени. Сега можех да си отдъхна.

Погледнах часовника си. Още нямаше пет. Ако имах желание, до седем щях да стигна до „Блу ноут“.

Харесвах музиката й, харесвах и присъствието й. Тя беше привлекателна и аз също я привличах, в това не се съмнявах. Съблазнителна комбинация.

„Върви! — казах си. — Ще е забавно. Знае ли някой какво ще се случи после? Може да се получи хубава вечер. Химията я има. Само за една нощ.“

Глупости! Не знаех какво ще се случи след представлението, но Мидори не ми приличаше на жена за една нощ. Тъкмо затова толкова исках да я видя и затова не можех да си го позволя.

„Какво ти става? Трябва да се обадиш на някоя от твоите познати. На Кейко-чан, тя е винаги готова да се позабавлява. Вечеря, може би в онова италианско ресторантче в Хибия, вино, хотел.“

В този момент обаче перспективата да прекарам вечерта с Кейко-чан ми се стори странно потискаща. Може би малко тренировка вместо тази среща? Реших да отскоча до Кодокан, едно от местата, където играя джудо.

Кодокан, или Училище за постигане на Пътя, е основан през 1882 година от Кано Джигоро, бащата на модерното джудо. След като изучавал различни школи в боя с мечове и ръкопашния бой, Кано създал нова бойна система, основана на принципа за максимална ефективност при прилагането на физическа или умствена енергия. Най-грубо казано, джудото се отнася към популярната на Запад борба така, както каратето към бокса. То е система не от удари и ритници, а от хвърляния и захвати, както и смъртоносни техники на душене, които трябва да се прилагат много внимателно в залата за тренировки. Джудо означава буквално „път на добротата“ или „път на отстъпчивостта“. Чудя се как ли би възприел Кано моята интерпретация.

Днес Кодокан се помещава в неочаквано модерна осеметажна сграда в Бункиоку, югозападно от парка Уено, и е само на няколко километра от моя квартал. Взех метрото до Касуга, най-близката станция, в съблекалнята се преоблякох и се качих в дайдоджо, главната зала за тренировки, където заварих отбора на Токийския университет. След като преодолях с лекота първия си уке и го принудих да се предаде със задушаваща хватка, всички те се наредиха на опашка да си премерят силите с героя на деня. Бяха млади и жилави, но не можеха да се мерят с опита и коварството на зрялата възраст. След половин час рандори аз все още побеждавах, особено на земята.

На няколко пъти забелязах някакъв японец куроби — черен колан — да си почива на татамито в ъгъла. Коланът му беше доста овехтял, по-скоро сив, отколкото черен, което показваше, че го носи от години. Възрастта му трудно можеше да се определи — косата му беше гъста и черна, но в лицето му имаше нещо, което говореше за зрелост и опит. Движенията му обаче бяха младежки. На няколко пъти усетих, че съм обект на вниманието му, макар че нито веднъж не срещнах погледа му.

Трябваше ми почивка, затова се извиних на студентите, които продължаваха да се редят, за да си опитат силите срещу мен. Беше ми приятно да побеждавам джудоки два пъти по-млади от мен, но се чудех колко ли още ще издържа.

Оттеглих се в дъното и докато почивах, наблюдавах черния колан, който упражняваше харайгоши с един от студентите. Хватките му бяха толкова мощни, че един-два пъти видях студентчето да се мръщи от болка.

След края на двубоя черният колан благодари на момчето и се упъти право към мен.

— Ще имате ли нещо против да опитаме едно рандори? — попита той на английски с едва доловим акцент, като се поклони.

Вдигнах поглед и видях две блестящи черни очи и силна челюст и дори усмивката не можеше да смекчи впечатлението за сила. Бях прав, че ме е наблюдавал, макар да не го бях видял да ме гледа. Дали беше забелязал нещо чуждо в чертите ми? Може би и тъкмо затова искаше да си опита силите срещу гайджин, макар че това повече би подхождало на някой млад джудока. Пък и английският му беше много добър. Това също беше странно. Японците, които най-много искат да си премерят силите с чужденци, обикновено са и най-неизкушени в общуването с тях, и английският им обикновено отразява тази липса на опит.

— Кочира косо онегай шимасу — отговорих на японски. За мен е удоволствие. Това обръщение на английски ме подразни. — Никонго у а декимасу ка? — Не говорите ли японски?

— Ей, мочирон. Нихонджин десу кара. — Разбира се, че говоря. Аз съм японец.

— Коре уа шицури: шимасита. Уаташи мо десу. Десу га, хатсуон га амари мигото дата но де… — Извинете. Аз също. Но произношението ви е толкова съвършено, че…

Той се засмя.

— Вашето също. Надявам се и джудото ви да е такова.

Но продължаваше да се обръща към мен на английски, което обезсмисляше комплимента му.

Застанах нащрек. Говоря японски като роден език, не по-зле от английския, така че да ми правят комплимент за доброто произношение е обидно. Пък и ми се искаше да разбера защо е решил, че говоря английски.

Намерихме свободно място на татамито, поклонихме се и започнахме да се дебнем. Той беше изключително спокоен и подвижен. Опитах деаши-барай, да го покося с крак, но той парира също с крак и ме повали на дюшека.

Мамка му, много беше бърз! Скочих светкавично на крака и отново заехме същата позиция, като този път се въртяхме в обратната посока. Ноздрите му бяха леко издути, но това беше единственият признак, че полага някакво физическо усилие.

Сграбчих здраво десния му ръкав с лявата си ръка. Добра позиция за ипон сеонаги. Но той сигурно го очакваше, затова се извъртях между ръцете му и се приготвих да го хвърля. Той обаче го беше предвидил и ме подкоси с крак. Преди да се усетя, лежах на дюшека.

Само за пет минути противникът ми успя да ме хвърли още два пъти. Имах усещането, че съм се изправил срещу водопад.

Започвах да се уморявам. Изправих се срещу него и попитах:

— Я, цуги о сайго ни шимашо ка? — Какво ще кажете този път да е последен?

— Ей, со шимашо — Добре, така да бъде.

„Ще ми паднеш, копеле! — помислих си. — Имам малка изненада за тебе, да видим дали ще ти хареса.“

Джуджи-гатаме, което означава „кръстачка“, е хватка, дължаща името си на ъгъла на нападение, перпендикулярно на противника. Двамата лежат по гръб под формата на кръст. Един от вариантите, който класиците в спорта биха нарекли мутация, е „летящата кръстачка“, при която се атакува направо от изправено положение. Тя се прилага рядко, защото изисква пълна мобилизация на силите, но се проваля толкова често, колкото и успява, и по тази причина е малко позната.

Ако този тип не я знаеше, след малко щеше да се запознае с нея.

Кръжах по дюшека запъхтян и се мъчех да изглеждам по-уморен, отколкото бях в действителност. На три пъти отхвърлих ръцете му, сякаш не исках да влизам в схватка. Най-сетне той се ядоса и захапа въдицата. Лявата му ръка сграбчи доста силно кимоното ми. Светкавично я стиснах и отметнах глава назад, като същевременно нанесох удар с краката като плувец, който се оттласква. Десният ми крак се заби в лявата му мишница и той изгуби равновесие. За част от секундата, преди да се стовари върху мен, видях изписаното на лицето му слисване. В следващия миг лежахме на дюшека и аз извивах ръката му зад гърба.

Той се претърколи на гръб и се опита да се изскубне, но не успя. Ръката му беше изпъната до естествения си предел. Натиснах още малко, но той отказа да се предаде. Знаех, че му трябват само още два милиметра и лакътят му ще се измести. И още четири, за да му счупя ръката.

— Маита ка — казах. Предай се.

Лицето му беше сгърчено от болка, но той сякаш не ме чу. Минаха още пет секунди. Не исках да го освободя, без да се е предал, но не исках и да му счупя ръката. Чудех се колко ли още можем да останем в това положение.

— Маита ка! — повторих по-рязко.

Най-сетне той потупа крака ми със свободната си ръка — така джудистите дават знак, че се предават. Веднага отслабих хватката и го отблъснах от себе си. Той се претърколи и коленичи в класическата поза сейза с изправен гръб и изпъната напред лява ръка. След като няколко секунди разтрива лакътя си, накрая вдигна поглед към мен.

— Субарашиката. Отлично. Бих поискал реванш, но мисля, че ръката ми няма да позволи, не и днес.

— Трябваше да се предадете по-рано — казах. — Да се съпротивляваш при кръстачка е безсмислено. По-добре да се предадеш, за да си боеспособен след това.

Той кимна.

— Глупавата ми гордост ме подведе.

— И аз не обичам да се предавам. Но вие спечелихте първите четири схватки. При такъв резултат бих се сменил с вас — той все още говореше на английски, докато аз му отговарях на японски.

Застанах срещу него в същата поза и двамата се поклонихме. Когато се изправихме, той изрече:

— Благодаря за урока. Никога не съм виждал този вариант на джуджи-гатаме да се прилага успешно при рандори. Следващия път не бих подценил готовността ви да поемете риск, за да надделеете.

Това вече го бях разбрал.

— Къде тренирате? — попитах. — Не съм ви виждал тук.

— В един частен клуб. Може някой път да ни погостувате. Ние посрещаме с радост всеки джудист, притежаващ шибуми.

Шибуми е японска естетическа концепция. Нещо като неуловима сила, власт, която се постига естествено и без усилие. В по-тесен, интелектуален смисъл би могла да се нарече мъдрост.

— Не съм сигурен, че съм точно това, което ви трябва. Къде се намира клубът ви?

— В Токио. Едва ли сте чували за него. Моят… клуб рядко отваря врати за чужденци — изричайки това, той тутакси се поправи: — Но вие, разбира се, сте японец.

Сигурно трябваше да премълча.

— Да — казах. — Но вие ме заговорихте на английски.

— Чертите ви са без съмнение японски, но ми се стори, че долавям и нещо европеидно, и исках да се убедя. Имам нюх за тези неща. Ако бях сбъркал, вие просто нямаше да ме разберете и въпросът щеше да приключи.

Разузнаване с бой, помислих си. Стреляш към гората и ако отвърнат на огъня ти, значи са там.

— Това носи ли ви удовлетворение? — попитах, като се опитвах да контролирам раздразнението си.

За миг ми се стори, че събеседникът ми се почувства неловко.

— Имате ли нещо против да говоря открито? — най-сетне попита той.

— Досега не говорехте ли така?

Той се усмихна.

— Вие сте японец, но сте и американец, нали?

Аз запазих невъзмутимо изражение.

— Няма значение, мисля, че ще ме разберете. Знам, че американците обожават прямотата. Това е една от най-неприятните им черти, двойно по-неприятна от факта, че непрекъснато се поздравяват с прямотата си. А сега дори и аз съм заразен от тази болест! Разбирате ли сега каква опасност е Америка за Япония?

Гледах го и се чудех дали не е някой твърдолинеен реакционер. Такива се срещат от време на време — проповядват омраза към Америка, но дълбоко в себе си й се възхищават.

— Защо, да не би американците… да провокират твърде много искрени разговори? — попитах.

— Разбирам иронията ви, но не сте далеч от истината. Американците са мисионери, същите като онези, които преди пет века са дошли да християнизират Кюсю. Сега обаче те проповядват не християнство, а американския начин на живот, който е официалната светска религия на Америка. Прямотата е само един от всичките аспекти, и то доста безобиден.

Нищо не ми пречеше да се позабавлявам.

— И вие се опасявате, че са ви обърнали в тяхната вяра?

— Разбира се. Американците вярват в две неща. Първо, напук на всекидневния опит и здравия разум, те са убедени, че „всички са създадени равни“. И второ, че сляпата вяра в пазара е най-добрият начин за едно общество да си подреди работите. Америка винаги е имала нужда от такива трансцендентални идеи да обединяват гражданите й, които идват от различни култури по целия свят. И американците умират да доказват универсалността на тези идеи и правотата им, като ги натрапват на другите култури. В религиозен контекст подобно поведение може да се окачестви като мисионерство с оглед на корените и ефекта си.

— Интересна теория — кимнах аз. — Но агресивността спрямо другите култури никога не е била американски монопол. Как ще обясните японските колониални интереси в Корея и Китай? Като опит да се спаси Азия от тиранията на пазарните сили на Запада?

Той се усмихна.

— Отново долавям ирония, но вашето обяснение не е толкова далеч от истината. Защото именно пазарните сили — конкуренцията — дадоха тласък на имперските ни завоевания. Западните нации вече бяха заели позиции в Китай — Америка беше узаконила ограбването на Азия с „политиката на отворени врати“. Какво можехме да направим ние, освен да вземем пример от тях, та да не им позволим да стегнат примката около врата ни и да ограничат достъпа ни до суровините?

— Кажете ми истината — попитах, впечатлен пряко волята си, — наистина ли вярвате в това? Че японците никога не са искали война и Западът е единственият виновник? Първите ни завоевателни кампании против Корея са още преди четиристотин години, по времето на Хидейоши. Какво общо има Западът с това?

Той ме изгледа втренчено, приведен напред, с пъхнати в колана палци.

— Не схващате главното в думите ми. Японските завоевания през първата половина на този век са реакция на западната агресия. По-рано причините са били други, в това число жаждата за власт и плячка. Войната е част от човешката природа, а ние, японците, също сме хора, нали? Но ние никога не сме използвали, нито сме разработвали оръжия за масово унищожение, за да убедим човечеството в правотата на идеите си. Направиха го Америка и нейният незаконороден близнак, комунизмът.

Той още повече приближи лице към мен.

— Война винаги е имало и ще има. Но интелектуален кръстоносен поход в световен мащаб, зад който стоят модерните индустриални икономики, съпроводен със заплахата от ядрено аутодафе срещу неверниците? Това само Америка го прави.

Да, това потвърждаваше диагнозата ми. Този човек беше крайнодесен фанатик.

— Благодаря ви за откровеността — поклоних се леко. — Ии бенкио ни наримашита. Беше истински урок.

Той отвърна на поклона ми.

— Кочира косо. За мен също. Може би пак ще се срещнем.

Изпроводих го с поглед, после се запътих към един от редовните посетители на залата, Ямаиши, когото познавам от доста време, и го попитах дали познава този човек.

— Ширанаи — вдигна рамене той. — Амари ширанаи као да. Да кедо, сугоку цуйоку на. Рандори, мита йо. — Не го познавам. Но е много добър джудист. Видях схватката ви.

Исках да се поразхладя, преди да взема душ, и слязох на петия етаж в едно празно доджо. Тази стая беше най-приятна, когато я осветяваха само отблясъците от увеселителния парк Коракуен, които блещукаха недалеч. Поклоних се срещу портрета на Кано Джигоро в дъното и започнах да правя укеми, докато стигнах средата на стаята. Застанал в мрака, аз се вглеждах в Коракуен. Чувах далечния шум на влакчето, което се изкачваше бавно към най-високата точка, после шумът затихна за миг, за да го последва грохотът на шеметното спускане и писъците на пътниците.

Идвах в Кодокан, защото тук беше най-доброто място да практикуваш джудо, но както и кварталът ми в Сенгоку, той беше станал за мен нещо далеч повече.

Влакчето продължаваше да трака, а в небето над него угасваше последната светлина на деня. Минаваше седем и вече беше късно за „Блу ноут“. Още по-добре.

9.

Нямах специални планове за следващия ден, така че реших да се отбия в една антикварна книжарница в Джинбочо. Тази част на града е известна с претъпканите си книжарници, някои специализирани върху Изтока, други — върху Запада. Преди няколко дни собственикът ме беше известил по пейджъра, че ми е намерил едно старо томче с шимеваза — хватки от джудото, което издирвах от много време, за да го прибавя към скромната си колекция от бугеи, ръководства по бойни изкуства.

Взех метрото по линия Мита до станция Сенгоку. Понякога използвам подземната железница, друг път наземната от Сугамо. Добре е да си непредсказуем. Днес някакъв свещеник в шинтоистки одежди събираше пожертвования на входа на станцията. Напоследък тези типове се бяха навъдили много и вече бяха навсякъде, не само пред парламента. Взех влака за Онаримон и слязох в Джинбочо. Смятах да изляза през най-близкия до книжарница „Исеидо“ изход, но погълнат от мислите за Мидори и Кавамура, поех по грешен коридор. Едва когато свих зад ъгъла и се озовах пред табела на линията Ханвоман, разбрах грешката си и направих обратен завой зад същия ъгъл.

По коридора, на десетина метра от мен, бързо се приближаваше тантурест японец. Погледнах го в лицето, но той не ми обърна внимание. Беше облечен в раиран костюм и раирана риза. Сигурно беше прочел някъде, че райетата издължават фигурата.

Погледнах надолу и разбрах защо не съм го чул — беше обут в евтини обувки с гумени подметки. Но куфарчето, което носеше, беше кожено и изглеждаше скъпо. Бизнесмен, който разбира от хубави куфарчета, но допуска, че няма да забележат евтините му обувки? Може. Само че това не беше мястото за бизнес — повече биха му подхождали Касумигасеки или Акасака. Обувките биха били много удобни за дълга разходка — особено ако следиш някого.

Освен куфарчето човекът не носеше нищо, но въпреки това почувствах напрежение, докато се разминавахме. Нещо у него ме накара да застана нащрек. Леко забавих крачка и погледнах през рамо. Лицата лесно се маскират, дрехите се сменят, но походката си трудно можеш да промениш. И тъкмо това се опитвам да запомня. Този тип стъпваше ситно-ситно, но размахваше твърде самоуверено ръце и леко полюшваше глава.

Продължих в обратната посока, като не забравих да огледам добре станцията, преди да изляза. Може и да нямаше нищо, но аз щях да запомня лицето и походката му и да внимавам дали няма да се появи отново.

Книгата, както ми бяха обещали, беше в отлично състояние и цената напълно й подхождаше, но аз знаех, че тънкото томче ще ми достави огромна наслада. Нямах търпение да си тръгна, но въпреки това търпеливо изчаках, докато собственикът грижливо, с почти ритуални движения го загъваше в дебелата кафява хартия. Той знаеше, че не е за подарък, но това беше начинът му да демонстрира важността на покупката и нямаше да е учтиво да го припирам. Най-сетне човекът ми подаде с поклон пакета и аз го приех по същия начин, като не забравих да се поклоня и на излизане.

Върнах се в метрото. Ако имах някакви съмнения, че ме следят, можех да взема и такси, но ми се искаше да проверя дали човекът с куфарчето пак ще се появи. Почаках на перона да заминат два влака. Ако някой ме следеше, щеше да му се наложи да чака заедно с мен. Но перонът беше празен, а човека с куфарчето го нямаше. Може би опасенията ми бяха напразни.

Отново се замислих за Мидори. Тази вечер беше второто й представление в „Блу ноут“ и щеше да започне след около час. Какво ли щеше да си помисли, ако и тази вечер не отидех? Може би щеше да реши, че е надценила интереса ми към нея и е избързала, като ме е поканила. Вероятността да се видим пак беше минимална, а ако все пак случайно се срещнехме, щяхме да се държим малко непохватно, но любезно — двама души, които са се срещнали и са се запознали, но това познанство по някаква причина не е продължило. Би могла да попита мама-сан за мен, но щеше да научи само, че се появявам в „Алфи“ от дъжд на вятър, всеки път без предупреждение.

Запитах се какво ли би било, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства. Би могло да бъде хубаво, помислих си отново.

Абсурдността на ситуацията едва не ме накара да се изсмея. В живота ми нямаше място за подобно нещо и аз го знаех.

За кой ли път си спомних думите на Лудия Джейк: За нас вече няма дом, Джон. Не и след това, което направихме.

Това беше може би най-искреният съвет, който бях получавал някога. „Забрави за нея — наредих си мислено. — Нямаш избор.“

Пейджърът ми избръмча. Намерих автомат и набрах номера.

Беше Бени. След обичайната размяна на любезности той заяви:

— Имам нова работа за теб, ако те интересува.

— Защо ме търсиш по този начин? — попитах.

— Спешно е. Интересува ли те?

— Знаеш, че не отказвам работа.

— Този път ще трябва да нарушиш едно от правилата си. Направиш ли го, ще има премия.

— Слушам те.

— Става дума за жена. Джазова музикантка.

Дъхът ми секна.

— Там ли си? — чух гласа му.

— Да, слушам те.

— Ако те интересуват подробности, знаеш къде да ги намериш.

— Как се казва?

— Не по телефона.

Нова пауза.

Той се прокашля.

— Добре де, името е същото като предния път. Случаите са свързани. Толкова ли е важно?

— Всъщност не.

— Ще се заемеш ли?

— Едва ли.

— Ако се съгласиш, премията ще е голяма.

— Колко голяма?

— Знаеш къде да намериш подробности.

— Ще хвърля едно око.

— Искам отговор до четиридесет и осем часа. Работата не търпи отлагане.

— Като всеки път — отвърнах и затворих.

За миг останах на мястото си, загледан в забързаната тълпа.

Мамка ти, Бени! Защо трябваше да ми казваш: „Работата не търпи отлагане“, та да разбера, че ако не я свърша аз, ще я свърши някой друг?

Защо Мидори? Явно беше свързано с Булфинч, репортера. Той я беше търсил в „Алфи“, видях го и аз, и мъжът от телефонната кабина. Не знам за кого работеше последният, но този някой явно беше преценил, че Мидори е научила нещо, което не й се е полагало да знае, или пък че е получила от баща си нещо, до което Булфинч се домогва. Нещо, с което не бива да се рискува.

„Можеш да го направиш — помислих си. — Ако не ти, някой друг ще го направи. Ти поне ще действаш бързо и ще си на ниво. Тя няма да почувства нищо.“

Но това бяха само думи. Исках да мисля така, но не можех. Вместо това усещах, че нейният свят никога не би трябвало да се сблъсква с моя.

В този миг пристигна влакът за Отемачи, откъдето се отиваше в Омотесандо и „Блу ноут“. Знамение, помислих си и се качих.

10.

Ако искате да оцелеете толкова дълго, колкото мен в света, в който живея, трябва да започнете да мислите като противника. Аз го научих от бандите, които ме преследваха като дете, а в Камбоджа затвърдих урока. Трябва да си задавате въпроса: ако се опитвах да се добера до някой като мене, какво щях да направя?

Предсказуемостта е ключът към всичко, географска и хронологическа. Трябва да знаете къде ще бъде човекът и по кое време. Това се постига чрез следене по пътя към работата му, отбелязване на часовете, когато идва и си тръгва, докато влезете в стереотипа му. Тогава избирате мястото, където ще е най-уязвим, и залагате капана.

И докато правите това, не бива да забравяте, че някой друг ви подлага на същата тази операция. Ако разсъждавате по този начин, значи няма да сте лесна мишена.

Същият принцип важи и при предотвратяването на престъпленията. Ако искате да се сдобиете спешно с малко пари, къде ще застанете? Най-вероятно до някой банкомат, и то през нощта. Ще си потърсите по-оживено място, за да си спестите дългото чакане, но не прекалено, та да можете спокойно да се приближите до набелязаната мишена. Ще се скриете на някое тъмно местенце, да не ви забележи мишената, но достатъчно близо до автомата, за да стигнете до него, когато отброи парите. Ако наблизо има полицейски участък, ще се чувствате нервни и най-вероятно ще си изберете по-спокойно място. И така нататък. Ако разсъждавате така, със сигурност ще знаете къде би могъл да се спотайва някой и къде ще сте най-уязвими и се налага да проявите бдителност.

С Мидори дори не се налагаше продължително следене. Разписанието й не беше тайна за никого и вероятно тъкмо затова Булфинч беше успял да я намери в „Алфи“. И тъкмо затова хората на Бени щяха да я открият без особено усилие.

От Отемачи се прехвърлих на линията Чийогасен до Омотесандо. Изминах бързо краткото разстояние от станцията до кафе „Яху“, което беше и интернет клуб. Влязох, платих таксата и седнах пред един от компютрите. Трябваха ми само няколко секунди, за да прочета съобщението на Бени. Открих няколко сканирани вестникарски снимки на Мидори, домашния й адрес, програма на концертите, включително и тазвечерното изпълнение в „Блу ноут“, и кодирани указания всичко да изглежда естествено. Предлагаха ми равностойността на сто и петдесет хиляди долара в йени — значително повече от обичайното.

Споменаването на тазвечерното представление в „Блу ноут“ таеше заплаха. Времето и мястото бяха известни. Ако искаха да се отърват от нея, тази вечер беше много подходяща. От друга страна, Бени ми беше казал, че имам четиридесет и осем часа да си помисля, което подсказваше, че поне дотогава тя ще е в безопасност.

Но дори и да разполагаше с това време, не виждах какво бих могъл да направя аз. Да я предупредя, че някой иска да я премахне? Можех да опитам, но дали щеше да ми повярва? И дори да ми повярваше, после какво? Ще я уча как да се грижи за личната си сигурност? Или ще й отварям очите за прелестите на живота в нелегалност?

Смешна работа. Оставаше ми само едно. Да използвам тези четиридесет и осем часа, за да разбера защо хората на Бени са решили, че Мидори им пречи, и да отстраня причината.

Можех да извървя пеша разстоянието до „Блу ноут“, около километър или малко повече, но реших да взема такси и да се поразходя наоколо. Казах на шофьора да ме закара до „Кото-дори“, после да свие наляво към „Блу ноут“. Надявах се оживеното движение да ни забави, та да хвърля едно око на местата, които самият аз бих използвал, ако устройвах засада.

Движението наистина беше натоварено и имах възможност да се огледам добре. Всъщност „Блу ноут“ не е място, където лесно можеш да причакаш някого. Заведението е заобиколено предимно от магазини, които по това време вече бяха затворени. Ресторантът отсреща с откритата си тераса беше удобно място за наблюдение, но тясната външна стълба го правеше неподходящ за следене.

Накарах шофьора да спре преди „Омотесандо-дори“, слязох и извървях пеша четирите пресечки до „Блу ноут“. Огледах внимателно всички съмнителни места, но теренът беше чист.

Отвън вече чакаше дълга опашка преди започването на втората част. Приближих се до билетното гише, където ми казаха, че всичко вече е продадено, освен ако нямам резервация.

По дяволите, не бях помислил за това! Но Мидори би трябвало да се сети, ако наистина искаше да ме види.

— Приятел съм на Мидори Кавамура — обясних. — Джуничи Фудживара…

— Да, разбира се — тутакси отвърна служителят. — Кавамура-сан ме предупреди, че може да дойдете. Почакайте тук, моля. Втората част започва след петнадесет минути. Искаме да сме сигурни, че сме ви дали хубаво място.

Кимнах и се дръпнах настрана. Само след няколко минути зрителите от първата част започнаха да излизат, а малко след това ме поведоха надолу по широко стръмно стълбище и ме настаниха точно срещу празната още сцена.

Публиката започна да приижда и да се настанява, но нищо не привлече вниманието ми.

„Ако искаше да се добереш до нея и имаше възможност да избираш, кое място щеше да си избереш? Някъде близо до изхода. Това би ти дало възможност да избягаш, ако се наложи, както и да държиш под око цялата зала, при това ще наблюдаваш всички в гръб.“

Обърнах се назад и се огледах, сякаш търсех познат. До единия изход седеше японец около четиридесет и петте. Хората около него си говореха, само той явно беше сам. Беше облечен в смачкан костюм, тъмносин или сив, като че купен от магазин за дрехи втора ръка. Изражението му беше благо, даже прекалено, за да ми хареса. Залата беше пълна с оживено бъбрещи ентусиасти, чакащи с нетърпение да започне представлението. А благият чичко като че се стараеше единствено да не притеснява никого. Отбелязах го като възможен обект.

Извърнах се на другата страна. Три млади жени с вид на секретарки, излезли да се поразвлекат. Нищо, което да ме притесни.

Благият чичко можеше да ме наблюдава в гръб и трябваше да направя всичко възможно да не забележи подозрителното ми усамотение. Съобщих на околните, че съм приятел на Мидори и че съм тук по нейна покана. Това веднага предизвика интереса им, всички започнаха да ми задават въпроси и скоро си подмятахме шегички като стари приятели.

Сервитьорката се приближи и аз си поръчах дванайсетгодишен „Краганмор“. Околните тутакси последваха примера ми. Бях приятел на Мидори Кавамура, така че каквото и да бях поръчал, все щеше да е най-доброто. Може би дори никой от тях не знаеше дали си е поръчал дванайсетгодишно уиски, водка или някаква нова марка бира.

Мидори се появи с останалите от триото и всички се заеха да ръкопляскат. В „Алфи“ не беше така — там при появата на музикантите залата замираше в благоговейна тишина.

Мидори зае мястото си на пианото. Беше облечена в избелели джинси и черна кадифена блуза, дълбоко деколтирана и прилепнала, на чийто фон кожата й като че искреше с белотата си. Тя наведе глава и докосна с пръсти клавишите и залата замря в очакване.

Мидори започна бавно и постепенно усили темпото, сякаш влизайки в единоборство с баса и барабаните, но хармонията в това противопоставяне беше изумителна, после задъханият ритъм се смени с нежна и галеща мелодия, но под повърхността като че още пулсираше гневът. Изпълнението продължи почти двадесет минути, а след бурния финал ръкоплясканията като че никога нямаше да стихнат. Мидори се изправи и с лек поклон благодари на публиката. Когато аплодисментите най-сетне замряха, тя и колегите й се оттеглиха от сцената, а хората се раздвижиха и наставаха.

Няколко минути по-късно Мидори се появи и си проправи път до мен.

— Видях ви сред публиката. Благодаря ви, че дойдохте.

— Благодаря, че ме поканихте. На гишето ме чакаха.

Тя се усмихна.

— Ако не им бях казала, нямаше да влезете, а отвън музиката не се чува много добре, нали така?

— Не, оттук определено е по-добре — отвърнах, обхождайки с поглед залата, сякаш исках да отдам дължимото на великолепието й. Всъщност интересуваше ме благият чичко.

— Гладен ли сте? — попита тя. — Смятаме с групата да хапнем нещо.

Поколебах се. Нямах особено желание да разширявам кръга на познанствата си.

— Това е голяма вечер за вас, първото ви изпълнение в „Блу ноут“ — казах. — Може би ще ви е по-приятно да го отпразнувате сами.

— Не, не! — възрази тя. — Искам и вие да дойдете. Нямате ли желание да се запознаете с групата? Тази вечер свириха страхотно, не мислите ли?

„От друга страна, зависи как ще се развият нещата тази вечер — може да ти се удаде случай по-късно да поговориш с нея насаме.“

— Така е. Публиката много ви хареса.

— Смятаме да отидем в бар „Ливинг“. Знаете ли го?

„Добър избор“ — помислих си. Това е доста приятно заведение в Омотесандо, въпреки нелепото си име, каквото само японците могат да измислят. Не беше далеч, но трябваше да свием поне пет пъти по улицата, което ми даваше възможност да проверя дали благият чичко не ни следва.

— Разбира се. Те са верига, нали?

— Да, но този в Омотесандо е по-добър от останалите. Храната е много добра, а и барът си го бива. Имат добра колекция от уискита. Мама-сан каза, че сте познавач.

— Мама-сан ме ласкае. Добре, нека най-напред да платя.

Тя се усмихна.

— Вече е платено. Да тръгваме.

— Платили сте ми сметката?

— Казах на управителя, че човекът, който седи точно срещу сцената, е мой специален гост. Така че всичко е за сметка на заведението — довърши тя на английски, видимо доволна от случая да покаже знанията си.

— Добре тогава. Благодаря.

— Ще ме почакате ли няколко минути? Имам да взема някои неща от гримьорната.

Да стигнат до гримьорната й нямаше да е лесно, така че едва ли щяха да си направят труда да опитат. Ако имаха намерение да предприемат нещо, най-вероятно щяха да го направят отвън.

— Разбира се — казах и се изправих. Застанах с гръб към сцената, така че да виждам залата, но почти всички вече бяха прави и не можах да открия сред тълпата благия чичко. — Къде искате да се срещнем?

— Тук, след пет минути.

Тя се обърна и се отдалечи. Появи се отново след петнайсетина минути иззад една завеса зад сцената. Беше се преоблякла в черно поло, копринено или от фин кашмир, и черен панталон. Косата й беше пусната свободно и подчертаваше съвършения овал на лицето й.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Исках да се преоблека — представлението е малко каторжна работа.

— Няма нищо — казах, като не спирах да я оглеждам. — Изглеждате страхотно.

Тя се усмихна.

— Хайде! Моите хора са отвън. Умирам от глад!

Запътихме се към главния вход. Няколко почитатели я спряха по пътя дай благодарят. Естествено, и благият чичко беше наблизо, но се правеше на разсеян.

„Значи това са четиридесетте и осем часа на Бени!“ — помислих си. Може би това беше неговият начин да ми покаже, че трябва да действам бързо. Сигурно беше хванал чичкото на някой курс по продажбени техники.

Бас китаристът и барабанистът ни чакаха отвън.

— Томо-чан, Ко-чан, това е господинът, за когото ви говорих. Джуничи Фудживара — представи ме Мидори.

— Хаджимемашите — изрекох с поклон. — Коня но енсо уа сайко ни субарашиката. Радвам се да се запозная с вас. Изпълнението ви ми достави голямо удоволствие.

— Хайде тази вечер да говорим на английски — намеси се Мидори. — Фудживара-сан, тези двамата са живели няколко години в Ню Йорк и могат да спрат такси в Бруклин не по-зле от вас.

— В такъв случай ме наричайте Джон — казах и протегнах ръка на барабаниста.

— А ти можеш да ми викаш Том — предложи той, като едновременно разтърси ръката ми и се поклони. Имаше открито, почти простодушно лице и беше облечен непретенциозно в джинси, бяла платнена риза и синьо яке. В начина, по който съчета западния поздрав с източния имаше нещо толкова непосредствено, че го харесах от пръв поглед.

— Помня ви от „Алфи“ — обади се басистът и предпазливо ми протегна ръка. Както очаквах, беше облечен в черни джинси, поло и яке, а бакенбардите и квадратните очила май идваха малко прекалено.

— И аз ви помня — постарах се да вложа повече топлина в ръкостискането си, отколкото изпитвах. — Всички бяхте чудесни. Мама-сан ми каза, че всички един ден ще бъдете звезди, и днес се убедих, че е права.

Той сигурно разбираше, че го четкам, но беше твърде доволен след представлението, за да се подразни. А може би като преминеше на английски, ставаше друг човек, кой знае. Във всеки случай усмивката му ми се стори напълно искрена.

— Благодаря. Викай ми Кен.

— А на мен ми казвайте Мидори — намеси се Мидори. — Хайде да тръгваме, преди да съм умряла от глад!

В събота вечер заведението не беше претъпкано, както обикновено. Няколко групички елегантни жени седяха около черните лакирани маси, гримирани умело и облечени в костюми на „Шанел“, сякаш създадени за тях, а косите им блестяха в светлината на лампите. Но нито една от тях не можеше да стъпи на малкото пръстче на Мидори.

Исках да седна с лице към вратата, но Том беше много чевръст и ме изпревари. Наложи се да заема мястото срещу бара.

Докато поръчвахме напитките и куп мезета, които можеха да минат за прилична вечеря, видях как салонният управител въвежда благия чичко и го настанява на бара. Мъжът седна с гръб към нас, но на бара имаше огледало и нищо не му пречеше да наблюдава залата необезпокояван.

Докато си чакахме поръчката, продължихме непринудения разговор за джаза, който бяхме водили по пътя до ресторанта. В това време аз усилено обмислях възможността да отстраня благия чичко. Той беше част от неприятелска сила, която значително ни превъзхождаше по численост, и ако ми се удадеше случай, щях с удоволствие да намаля броя й с един човек. Ако си свършех работата както трябва, работодателите му никога нямаше да разберат за моята намеса, пък и щях да спечеля време да измъкна Мидори от кашата.

По някое време, когато повечето храна беше погълната и вече пиехме второто си питие, някой ме попита с какво си изкарвам хляба.

— Консултант съм — отвърнах. — Съветвам чужди компании как да пласират стоките и услугите си на японския пазар.

— Това е хубаво — кимна Том. — За чужденците е много трудно да правят бизнес в Япония. Дори и днес либерализацията е само козметична. В много отношения това е същата Япония от времето бакуфу при Токугава — затворена за външния свят.

— Да, но това е добре за бизнеса на Джон — намеси се Кен. — Нали така, Джон? Ако в Япония нямаше толкова много глупави постановления, а министерствата не бяха толкова корумпирани, ти трябваше да си търсиш друга работа, не съм ли прав?

— Стига, Кен! — смъмри го Мидори. — Знаем колко си циничен, не е нужно да го доказваш.

Аз пък се запитах дали не е пил повечко.

— Ти също си цинична — възрази Кен и се обърна към мен. — Когато се върна от Ню Йорк, Мидори беше радикал. Искаше да промени Япония. Вече едва ли е така.

— Все още искам да променя нещата — заяви Мидори тихо, но твърдо. — Но не мисля, че сърдитите лозунги могат да направят нещо. Трябва да сме търпеливи и настойчиви.

Том се обърна към мен.

— Трябва да разберете, Кен има усещането, че с представления като това в „Блу ноут“ се продава. И понякога си го изкарва на нас.

— Всички се продаваме — изсмя се Кен.

Мидори вдигна очи към тавана.

— Стига, Кен, мирясай най-сетне!

Басистът се обърна към мен.

— А ти, Джон? Какво ще кажеш за американската максима: „Или си част от решението, или си част от проблема“?

Усмихнах се.

— Има и трета възможност — да си част от пейзажа.

Кен се замисли и кимна.

— Да, това е най-лошото.

Свих рамене. Той не ме интересуваше и можех да не му обръщам особено внимание.

— Истината е, че никога не съм мислил по въпроса по този начин. Някои хора имат проблем с вноса за Япония и аз им помагам. Но ти напипа няколко важни момента. Ще помисля върху това.

На него му се искаше да спори и сега не знаеше как да се отнесе към готовността ми да се съгласявам, което беше хубаво.

— Да пийнем още по едно — изрече най-накрая.

— Аз не мога повече — заяви Мидори. — Май е време да приключваме.

Докато тя говореше, забелязах благия чичко да си играе с някакво устройство, напомнящо на вид запалка, само че го беше насочил към нас. „Мамка му! — помислих си. — Камера!“

Той снимаше Мидори и аз щях да бъда на снимките.

Добре тогава. Щях да си тръгна с останалите, после да измисля някакво извинение — че съм забравил нещо например, и да се върна, за да го причакам на излизане. Нямаше да му позволя да си тръгне с камерата. Не и с моите снимки.

Чичкото обаче ми предостави друга възможност, като стана и се запъти към тоалетната. Аз също се изправих.

— Мисля и аз да тръгвам, но първо трябва да отскоча до тоалетната.

Вървях няколко метра след него с приведена глава, като се стараех да не привличам погледите. Сърцето ми блъскаше лудо. Той отвори вратата на тоалетната и влезе. Преди да се е затворила напълно, аз го последвах.

Имаше две кабинки и два писоара. С периферното си зрение видях, че и двете врати са открехнати. Бяхме сами. Той се обърна да ме погледне, може би почувствал инстинктивно, че е в опасност. Не го гледах в очите, погледът ми беше насочен към гърдите му, докато мозъкът ми поемаше и преработваше информацията за позата му, за положението на ръцете и бедрата, на цялото му тяло.

Без да спирам, дори без да забавям крачка, аз се приближих и сграбчих с лявата си ръка гърлото му, точно там, където е трахеята. Ръцете му трескаво подскочиха нагоре. Минах зад гърба му и пъхнах ръце в джобовете му. Камерата беше в единия, другият беше празен.

Той се беше вкопчил безмълвно в гърлото си, само зъбите му издаваха странен тракащ звук. Кракът му вече започваше да блъска конвулсивно по пода и цялото му тяло издаваше нарастваща паника, докато се мъчеше да си поеме дъх през прекъснатата трахея.

Знаех, че ще му трябват трийсетина секунди, докато се задуши, но нямах време да го чакам. Сграбчих го за косата и брадичката и му строших врата с рязко завъртане.

Той се стовари назад върху мен и аз го повлякох към една от празните кабинки. Сложих го да седне на тоалетната и нагласих тялото така, че да остане в седнало положение. Ако някой влезеше, щеше да види краката му и да реши, че е заето. При малко повече късмет щяха да открият тялото чак като дойдеше време да затварят, дълго след тръгването ни.

Блъснах вратата с хълбок и използвах коляното си, за да бутна резето. Хванах се за горната част на преградката, разделяща двете кабинки, и се прехвърлих от другата страна. Откъснах парче тоалетна хартия и избърсах отпечатъците си, пъхнах хартията в джоба си и поех дълбоко дъх. Можех да се връщам в бара.

— Готови ли сме? — попитах, като се опитвах да овладея дишането си.

— Да, можем да тръгваме — отвърна Мидори.

Тримата се изправиха и се запътихме към касата. Бележката беше у Том, но аз настоях да уредя сметката с довода, че съм имал привилегията да слушам изпълнението им и трябва да се реванширам. Не ми се искаше да рискувам, като позволя някой от тях да плати с кредитна карта и да остави следи от присъствието ни тук тази вечер.

Докато плащах, Том каза:

— Ей сега се връщам!

И се запъти към тоалетната.

— Аз също. — Кен го последва.

Представих си какво ще стане, ако тялото се свлече, докато двамата са вътре. Или по някакъв друг начин задейства законът на Мърфи. Тази мисъл накара сърцето ми отново да заблъска, но нямах друг избор, освен да се успокоя и да чакам да се върнат.

— Какво ще кажете за една разходка до вкъщи? — попитах.

Мидори беше споменала, че живее в Хараюку, макар че аз и така вече го знаех.

— Би било чудесно — усмихна се тя.

След две-три минути Том и Кен излязоха от тоалетната. Видях ги да се смеят и тутакси ми стана ясно, че с моя човек всичко е наред.

Навън въздухът беше хладен и свеж.

— Колата ми е пред „Блу ноут“ — каза Кен и погледна към Мидори. — Иска ли някой да го закарам?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря, ще се прибера така.

— Аз ще взема метрото — казах. — Все пак благодаря.

— Аз идвам — заяви Том и разсея лекото напрежение, което усетих у Кен. — Радвам се, че се запознахме, Джон. Благодаря ти още веднъж за компанията и за вечерята.

— За мен беше удоволствие — поклоних се аз. — Надявам се да се видим пак.

— Разбира се — кимна Кен, но без особен ентусиазъм.

Том се отдръпна крачка назад. Знаех, че симпатиите му са на страната на Кен.

Пожелахме си лека нощ и двамата с Мидори тръгнахме бавно по посока на „Омотесандо-дори“.

— Хареса ли ви? — попита тя, когато се отдалечихме достатъчно.

— Беше ми приятно — казах. — Те са интересни хора.

— Кен понякога е малко дръпнат.

Свих рамене.

— Само ревнува малко, че ви изпраща друг, това е всичко.

— Просто е още много млад. Благодаря ви, че се държахте така добре с него.

— Няма нищо.

— Знаете ли, рядко каня хора, с които току-що съм се запознала, на представленията. Пък и след това.

— Трябваше да се видим още веднъж преди това, та да не се налага да нарушавате принципите си.

Тя се засмя.

— Нямате ли желание за още едно уиски?

Погледнах я внимателно, опитвайки се да я разгадая.

— Винаги. Сещам се за едно място, което ще ви хареса.

Заведох я в бар „Сатох“, малко заведение, разположено сред лабиринта от тесни, оплетени като паяжина улички между „Омотесандо-дори“ и „Мейджи-дори“. Пътят, по който тръгнахме, ми даваше възможност на няколко пъти да проверя дали не ни следят. Всичко беше чисто. Благият чичко си нямаше компания.

Взехме асансьора до втория етаж и слязохме във фоайе, отрупано с гардении и други цветя, които съпругата на Сатох-сан отглеждаше с всеотдайност. Няколко крачки надясно, стъпало нагоре и се озовахме срещу самия Сатох-сан, застанал зад солидния бар от черешово дърво, както винаги облечен безупречно, с жилетка и папийонка.

— О, Фудживара-сан! — посрещна ни той с широка усмивка и поклон. — Ирашимасе! Добре дошли!

— Радвам се да ви видя, Сатох-сан — казах на японски и се огледах. Малкият бар беше почти пълен. — Има ли някакъв шанс да седнем?

— Ей, мочирон. Разбира се.

С учтиво японско извинение той смести няколкото клиенти на бара и ни освободи място в дъното. Докато си проправяхме път до местата си, Мидори въртеше глава наляво-надясно, изумена от декора. Стотици бутилки уиски, някои доста древни на вид, украсяваха не само бара, но и множеството полици из цялата стая. На стената в дъното беше окачен старинен велосипед, имаше и телефон с ръчка, който тежеше сигурно поне пет килограма, фотография в рамка на президента Кенеди и какво ли още не. В добавка към своята политика да сервира само уиски Сатох-сан не пуска нищо друго, освен джаз, и сега топлият глас на Кърт Елинг се лееше от уредбата в дъното, примесен с тих говор и приглушен смях.

— Харесва ми това място! — прошепна Мидори, докато се настанявахме.

— Страхотно е, нали? Сатох-сан е бивш чиновник, но обича уискито и джаза и е пестил всяка йена, за да отвори заведението. Мисля, че това е най-добрият бар в цяла Япония.

Сатох-сан се приближи и аз му представих Мидори.

— Да, разбира се! — възкликна той и започна да рови някъде под бара, докато измъкна това, което търсеше — диска на Мидори. Тя трябваше да го моли да не го пуска сега.

— Какво ще ни препоръчате тази вечер? — попитах.

Сатох-сан веднъж годишно предприема пътешествие до Шотландия и ми е предлагал питиета, които не могат да се намерят другаде в Япония.

— Колко питиета? — поинтересува се той.

Ако питиетата са няколко, той започва дегустацията с нещо по-леко и постепенно преминава към смъртоносните.

— Само по едно, мисля — погледнах Мидори, която кимна.

— По-леко или по-силно?

Отново погледнах Мидори.

— Силно — заяви тя.

Сатох-сан се усмихна. Явно беше разчитал тъкмо на такъв отговор и имаше наум нещо специално. Пресегна се към огледалото зад бара, взе от рафта прозрачна бутилка и я вдигна пред нас.

— Четиридесетгодишен „Ардбег“. Изключително рядък. Държа го в обикновена бутилка, защото ако някой го познае, може да пробва да го открадне.

Сатох-сан постави пред нас две чаши и попита:

— Чисто ли?

— Чисто — кимна Мидори и го видях как си отдъхна.

Той наля внимателно на всеки от нас от бронзовата течност и затвори бутилката.

— Онова, което прави тази напитка по-особена, е изумителният баланс на ароматите — аромати, които иначе си пречат и се задушават един друг — тихо и тържествено обясни той. — Торф, дим, парфюм, шери и солта на морето. Били са нужни четиридесет години тази напитка да разкрие характера си. Също като хората. Наздраве!

Сатох-сан се поклони и се отдалечи в другия край на бара.

— Почти ме е страх да го пия — с усмивка рече Мидори, вдигнала пред очите си чашата. В приглушената светлина течността в нея искреше като кехлибар.

— Сатох-сан винаги изнася малка лекция за онова, което предлага. Това е може би едно от най-големите достойнства на бара му. Той е познавач на редките марки уиски.

— Я, канпай — изрече тя и се чукнахме.

Мидори отпи глътка и замря за миг.

— О, чудесно е! Като милувка.

— Така звучи и вашата музика.

Тя се усмихна.

— Разговорът ни в „Цута“ ми достави голямо удоволствие. Иска ми се да чуя повече за това как сте израсли в два свята.

— Не съм много сигурен, че ще ви е интересно.

— Разкажете ми, а аз ще кажа дали е интересно.

Тя предпочиташе да слуша, вместо да говори, което правеше задачата ми да измъкна повече оперативна информация доста трудна. „Да видим какво ще излезе от това“ — помислих си.

— Живеехме в едно градче в северната част на щата Ню Йорк. Майка ми ме отведе там след смъртта на баща ми, за да сме по-близо до родителите й.

— След това живели ли сте в Япония?

— За малко. Бях в гимназията, когато родителите на баща ми писаха, че имало програма за учебен обмен между САЩ и Япония, което би ми позволило да уча един срок в японско училище. На мен ми беше мъчно за дома и веднага кандидатствах. И в крайна сметка учих половин година в „Саита-магакуен“.

— Само половин година? Сигурно на майка ви й е било мъчно.

— Отчасти. Но мисля, че донякъде изпитваше и облекчение, че може да се посвети на кариерата си. Аз бях доста див на тази възраст.

Това беше приемлив евфемизъм. Как иначе да опиша непрестанните битки и проблемите с дисциплината в училище?

— И как мина срокът?

Свих рамене. Някои от тези спомени не бяха особено приятни.

— Знаете как е с онези, които се връщат от чужбина. Дори за обикновено японско дете, започнало да говори с американски акцент, е доста трудно. А ако на всичко отгоре си и наполовина американец, направо те смятат за изрод.

Видях в очите й искрено съчувствие и това направи предателството ми още по-тежко.

— Знам какво е да се върнеш — каза тя. — А вие сте си представяли връщане у дома. Сигурно сте се чувствали много отритнат.

Махнах с ръка.

— Всичко това е минало.

— А след като завършихте училище?

— След като завърших училище, заминах за Виетнам.

— Бил сте във Виетнам? Изглеждате ми млад за това.

Усмихнах се.

— Бях още момче, когато постъпих в армията, пък и войната беше вече към края си.

Давах си сметка, че споделям твърде много лични подробности, но не ме беше грижа.

— Колко време бяхте там?

— Три години.

— Мислех, че редовната служба е само година.

— Така е. Аз не бях на редовна служба.

Очите й се разшириха.

— Доброволец ли бяхте?

От векове не бях говорил за това, избягвах дори и да мисля.

— Знам, че отстрани звучи малко странно. Да, доброволец бях. Исках да докажа, че съм американец, на хората, които се съмняваха в това заради очите ми, заради цвета на кожата ми. После, когато вече бях там и воювах срещу азиатците, това желание се засили още повече и останах. Изпълнявал съм опасни мисии. Вършил съм безумия.

Тя се замисли за миг, после вдигна поглед към мен.

— Може ли да попитам нещо? Това ли са нещата, за които казахте, че ви „преследват“?

— Някои от тях — изрекох безизразно.

Това не можеше да продължи. Тя си имаше правила да не кани непознати на представленията си, но моите правила в това отношение бяха още по-строги. Бяхме стигнали до територия, където аз самият избягвах да надничам.

Тя вдигна с две ръце чашата си и красотата и пестеливостта на това простичко движение ме порази. Беше толкова изящно и приятно за окото.

— Вие правите садо — не толкова изрекох, колкото помислих на глас.

Садо е японската чайна церемония. Онези, които я практикуват, целят чрез отработени, ритуализирани движения при приготвянето и поднасянето на чая да постигнат уаби и саби — лекота и изящество на мисълта и действията, давайки по този начин израз на по-важна и всеобхватна идея, която иначе би останала неясна.

— Не съм опитвала от ученичка — отвърна тя, — но и тогава не бях кой знае колко добра. Изненадана съм, че го забелязахте. Ако пийна още едно питие, може и съвсем да не личи.

— Не, не ми се иска — казах, борейки се с непреодолимото желание да се потопя в бездната на тези очи. — Харесвам садо.

— Какво още харесвате? — усмихна се тя.

„Накъде бие?“

— Не знам. Много неща. Харесва ми да слушам музиката ви.

Отпих от уискито и усетих привкуса на торф и пушек.

— Харесва ми начинът, по който започвате — отначало спокойно, после все по-бурно и тогава сякаш не свирите вие, а музиката движи вас. Усещам как излизате от собственото си тяло и същото се случва и с мен.

— И какво още?

Засмях се.

— Не е ли достатъчно?

— Не и ако има нещо друго.

Завъртях чашата в ръце, вгледан в отблясъците на светлината.

— Имам усещането, че докато свирите, търсите нещо, но не можете да го откриете. И го търсите още по-настойчиво, но то ви убягва, и тогава мелодията става наистина гневна. Тогава обаче стигате до мига, в който може би усещате, че няма да го намерите, че е невъзможно да го намерите, и гневът изчезва и музиката става тъжна, но това е красива печал, мъдра и всеопрощаваща.

Отново си дадох сметка, че у нея има нещо, което ме кара да се разкривам повече, отколкото благоразумието позволява. Трябваше да се овладея.

— За мен е много важно, че сте го забелязали — промълви тя. — Защото тъкмо това се опитвам да изразя. Чували ли сте за моно но ауаре?

— Да, струва ми се. Жестокостта на живота, нали така?

— Обикновено така се превежда. На мен повече ми харесва „болката да си човек“.

За своя изненада почувствах, че тази мисъл ме развълнува.

— Никога не съм мислил за това по този начин — изрекох тихо.

— Спомням си, когато живеех в Чиба, една вечер реших да се поразходя. Беше през зимата, но вечерта беше топла. Свалих си якето и седнах на игрището в училищния двор. Загледах се в клоните на дърветата, които се очертаваха на фона на небето, и тогава осъзнах, че един ден вече няма да ме има, а дърветата ще си стоят и луната ще свети. Заплаках, но това беше светъл плач, защото знаех, че така трябва да бъде. Трябваше да се примиря, защото така беше редно. Всичко свършва. Това е моно но ауаре.

Всичко свършва.

— Да, така е — кимнах, мислейки за баща й.

Замълчахме за минута. Аз пръв наруших мълчанието.

— Какво имаше предвид Кен, когато каза, че сте радикал?

— Той е романтик. Не съм радикал, просто се бунтувам.

— Срещу какво?

— Огледайте се наоколо, Джон. Япония се задъхва. Либерал-демократическата партия, бюрократите изсмукват кръвта й.

— Да, проблеми има.

— Проблеми? Икономиката се срива, хората не могат да си плащат данъците, няма доверие в банките, а правителството мисли единствено за бюджетния дефицит и обществените проекти като решение. И знаете ли защо? Защото от строителните работи се печели най-много. Цялата страна е залята с бетон, няма къде повече да се строи, затова политиците гласуват за бизнес паркове, които никой не използва, за мостове и пътища, по които никой не минава, за бетонни речни корита. Нали сте виждали онези грозни тетраподи по целия японски бряг, предназначени уж да спират ерозията? Никаква работа не вършат. И ние унищожаваме цялата си екосистема, за да могат политиците да се гоят и строителната индустрия да печели. И това вие наричате просто „проблеми“?

— Кен май ще излезе прав — усмихнах се аз. — Наистина сте много радикално настроена.

Тя поклати глава.

— Това е просто здрав разум. Кажете ми честно, нямате ли понякога чувството, че сте притиснати от системата и от хората, които печелят от нея? И не ви ли вбесява това?

— Да, понякога — признах неохотно.

— А мен ме вбесява постоянно. Точно за това говореше Кен.

— Прощавайте, че питам, но не беше ли и баща ви част от тази система?

Последва дълга пауза.

— Да, имахме някои разногласия — призна най-сетне тя.

— Сигурно ви е било тежко.

— Да, понякога. Известно време бяхме напълно отчуждени.

— Успяхте ли да го преодолеете?

Тя се засмя, но в смеха й имаше горчивина.

— Няколко месеца преди смъртта си баща ми разбра, че има рак на белите дробове. Диагнозата го накара да преосмисли живота си, но не му стигна време да оправи нещата.

Това ме свари неподготвен.

— Имал е рак? Но… Мама-сан каза, че е получил инфаркт.

— Имаше слабо сърце, но не спираше да пуши. Всичките му приятелчета от министерството го правеха и той не искаше да се отличава. Наистина беше част от системата, и то дотолкова, че практически даде живота си за нея.

— Ракът на белите дробове е ужасно мъчителен — казах. — А така поне не е страдал.

Тази констатация ми подейства като балсам.

— Вярно е и съм благодарна, че стана така.

— Извинете ме, ако съм твърде любопитен, но в какъв смисъл диагнозата го е накарала да преосмисли живота си?

Тя се загледа някъде край мен.

— В крайна сметка той осъзна, че цял живот е бил част от проблема, както би се изразил Кен. И реши да е част от решаването му.

— Стигна ли му времето да го направи?

— Не мисля. Но ми каза, че е решил, преди да умре, да направи нещо. Нещо справедливо. Най-важното обаче беше, че е започнал да мисли по този начин.

— Защо смятате, че не е успял?

— Какво искате да кажете? — погледът й отново се спря върху мен.

— Баща ви е имал диагноза и внезапно се е изправил лице в лице със смъртта. Искал е да направи нещо, за да изкупи миналото. Но дали е било възможно за толкова кратко време?

— Не знам за какво точно говорите — отвърна тя и аз внезапно осъзнах, че отново съм се сблъскал със същата защитна стена.

— Спомням си какво си говорихме миналия път. За съжалението. Ако съжалявате за нещо, но времето ви притиска, какво бихте направили?

— Предполагам, че при всекиго е различно. Зависи за какво съжалявате.

„Хайде, Мидори, помогни ми!“

— Какво би направил баща ви? Има ли нещо, което би могло да промени нещата?

— Нямам представа.

„Имаш. Репортерът, с когото имаше среща, се свърза с теб. Знаеш, но не искаш да ми кажеш.“

— Може би е направил нещо, за да бъде част от решението, но вие не го знаете. Може да е говорил с колеги, да им е казал какво е осъзнал, да е опитал да промени и тяхното мислене. Кой знае?

Тя не каза нищо и аз си помислих: „Това беше. Повече не можеш да настояваш, защото тя ще те заподозре и ще се затвори в себе си.“

Но само след миг Мидори изрече:

— Заради собствените си съжаления ли питате?

Погледнах я сепнато, стреснат от проницателността й и в същото време доволен, че ми се предлага удобно прикритие.

— Не съм сигурен — казах.

— Защо не ми кажете?

Почувствах се като запратен на земята от превъзхождащ ме противник.

— Не.

— Толкова трудно ли се говори с мен?

— Напротив — усмихнах се, вглеждайки се в очите й. — Даже е много лесно. Тъкмо в това е проблемът.

— Странен човек сте вие, Джон — въздъхна тя. — С такова нежелание говорите за себе си.

— Вие сте ми по-интересна.

— Аз или баща ми?

— Помислих си, че може да извлека някаква поука, това е всичко.

— Има неща, на които човек се учи сам.

— Възможно е. Но аз се опитвам да ги науча от другите, когато е възможно. Съжалявам, ако ви досадих с въпросите си.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Просто… всичко е още много скорошно.

— Разбира се — съгласих се.

Явно разговорът беше изчерпан. Погледнах часовника си.

— Сега трябва да ви отведа у дома.

Положението беше деликатно. Нямаше никакво съмнение, че привличането ни е взаимно, и можеше да се очаква тя да ме покани да пийнем нещо. Ако го направеше, щях да получа възможността да проверя дали в апартамента й няма нещо съмнително, макар че трябваше да бъда много внимателен. Не можех да позволя да се случи нещо глупаво — още по-глупаво от това, че си губех времето с нея и говорех неща, които не би трябвало да казвам.

От друга страна, ако не ме поканеше, щеше да ми е трудно да я придружа, докато се убедя, че е в безопасност, без тя да ме заподозре в опит да се вмъкна в леглото й. Щеше да се получи много неловко. Но не можех да я оставя да се прибере сама. Те знаеха къде живее.

Благодарихме на Сатох-сан за гостоприемството и за превъзходното питие и не след дълго се озовахме на улицата. Въздухът беше малко мразовит и наоколо не се виждаше жива душа.

— В каква посока сте? — попита Мидори. — Аз обикновено вървя пеш оттук.

— Ще ви изпратя. Искам да се уверя, че сте се прибрали благополучно.

— Не е необходимо.

Загледах се за миг в тротоара, после я погледнах в очите.

— Но имам желание — казах с мисълта за съобщението на Бени в сайта за обяви.

— Добре — усмихна се тя.

До дома й имаше петнайсет минути път и в това време не забелязах никой да ни следи. Което не беше за чудене, като се има предвид как благият чичко слезе от сцената.

Когато стигнахме входа, тя извади ключовете и се обърна към мен.

— Е…

Което преведено означаваше „лека нощ“. Аз обаче исках да се убедя, че се е прибрала невредима.

— Сигурна ли сте, че оттук нататък сте в безопасност?

Тя ме погледна с разбиране, макар че нищо не разбираше всъщност.

— Аз живея тук. Разбира се, че съм в безопасност.

— Добре. Имате ли телефон?

Вече го знаех, естествено, но трябваше да спазя приличието.

— Не, нямам.

Охо, дотам ли я докарахме?

— Добре де, и аз самият си падам малко лудит. Ако стане нещо, пратете ми димен сигнал, става ли?

Тя се засмя.

— 527-65-456. Пошегувах се.

— Чудесно. Мога ли да ви се обадя някой път?

След пет минути например, за да се убедя, че никой не те чака в апартамента ти.

— Надявам се да го направите.

Извадих химикалка и записах номера на ръката си. Тя ме гледаше с лека усмивка. Ако исках да я целуна, имах тази възможност.

Обърнах се и тръгнах по пътечката към улицата.

— Джон! — повика ме тя.

Обърнах се.

— Мисля, че у вас се крие радикал, който се опитва да си пробие път.

Тутакси ми хрумнаха няколко отговора, кой от кой по-остроумен.

— Лека нощ, Мидори — казах вместо това. Продължих към улицата, само на тротоара спрях за миг да погледна през рамо. Тя обаче вече беше влязла и стъклената врата се затваряше зад гърба й.

11.

Вмъкнах се в паркинга срещу входа и се затаих в сянката. Видях я да чака асансьора. Вратата се отвори, но не можех да надникна вътре. Тя влезе и след секунда вратата на асансьора се затвори.

Отвън като че беше чисто, никой не дебнеше в тъмното. Очевидно нищо не я заплашваше тази нощ, освен ако не я чакаха в апартамента й или някъде наблизо.

Активирах телефона й с устройството на Хари и зачаках. Нищо.

След около минута чух вратата й да се отваря и затваря. Приглушени стъпки. После още стъпки, на повече от един човек, и възклицание на изненада.

Прозвуча мъжки глас:

— Слушайте. Слушайте ме внимателно. Не се бойте. Извинявайте, че ви изплашихме. Разследваме случай, засягащ националната сигурност. Трябва да сме крайно предпазливи. Надявам се да ни разберете.

Чух тихия глас, почти шепот, на Мидори:

— Покажете ми… Покажете ми удостоверенията си.

— Нямаме време за това. Ще ви зададем само няколко въпроса и ще си тръгнем.

— Покажете ми документ! — вече по-твърдо настоя тя. — Иначе ще вдигна шум. А стените на тази сграда са доста тънки. Може вече да са ни чули.

Сърцето ми подскочи. Мидори имаше усет и много кураж.

— Никакъв шум! — заяви мъжът и отекна звук от плесница.

Явно не си поплюваха. Трябваше да направя нещо. Чух накъсаното й дишане.

— Какво искате, по дяволите?

— Баща ти е носел нещо у себе си, когато е умрял. Сега то е у теб и ни трябва.

— Не знам за какво говорите.

Нова плесница. Мамка му!

Не можех да вляза в сградата без ключ. Дори да влезеше някой и да успеех да се вмъкна след него, пак нямаше да намеря апартамента на Мидори. А и да го намерех, там можеха да стоят четирима с пистолети и да ме застрелят, преди да съм влязъл.

Прекъснах връзката с устройството и набрах номера й. Телефонът й иззвъня три пъти и се включи телефонният секретар.

Затворих и натиснах бутона за повторение, после втори и трети път.

Исках да ги изнервя, да ги накарам да спрат за малко. В крайна сметка може би щяха да й позволят да се обади, за да избегнат подозрението.

На петия път тя вдигна.

— Мощи моши — чух несигурния й глас.

— Мидори, Джон е. Знам, че не можеш да говориш и че в апартамента ти има непознати. Кажи: „Няма никакъв мъж, бабо.“

— Какво?

— Просто кажи: „Няма никакъв мъж, бабо.“ Хайде, повтори го.

— Няма… няма никакъв мъж, бабо.

— Браво! Сега кажи: „Не, няма нужда да идваш. Сама съм.“

— Не, няма нужда да идваш. Сама съм.

Сега те щяха да бързат да се махнат от апартамента й.

— Много добре. Продължавай да спориш с баба си. Тези хора не са от полицията. Мога да ти помогна, но само ако ги накараш да излязат от къщата ти. Кажи им, че баща ти е носел у себе си някакви документи, но те са скрити в апартамента му. Обещай да ги заведеш там и да им ги покажеш. Кажи, че не можеш да им обясниш къде е скривалището, защото е вградено в стената и само ти можеш да го намериш. Разбра ли ме?

— Прекалено много се притесняваш, бабо.

— Ще чакам отвън — казах и прекъснах връзката.

В каква посока щяха да тръгнат? Трескаво обмислях къде да разположа засадата. Тъкмо в този момент от асансьора слезе възрастна жена, превита надве от годините, с кофа за боклук. Електронната врата се отвори и аз успях да се вмъкна вътре.

Знаех, че Мидори живее на третия етаж. Изтичах по стълбите и спрях пред вратата на етажа. След около половин минута чух да се отваря врата някъде в дъното на коридора.

Открехнах вратата и пъхнах зъболекарското огледалце през процепа. От един апартамент се показа мъж, огледа се наляво-надясно и кимна. Миг по-късно отвътре излезе Мидори, следвана от друг мъж, който я държеше доста грубичко за рамото.

Онзи отпред огледа внимателно коридора и тръгна към мен. Бързо издърпах огледалцето. На стената наблизо висеше пожарогасител от старите. Грабнах го и застанах до вратата, дръпнах палчето и го насочих на височината на лицето.

Минаха две секунди, после пет. Чувах стъпките им да се приближават. Дишах през стиснати зъби и стисках здраво ръчката на пожарогасителя.

За част от секундата ми се стори, че вратата се отваря, но те ме подминаха и продължиха към асансьора.

Мамка му! Кой знае защо бях решил, че ще тръгнат по стълбите. За втори път открехнах вратата и пъхнах огледалцето през пролуката. Двамата мъже бяха притиснали Мидори, а онзи отзад опираше нещо в гърба й. Предположих, че е пистолет, но можеше и да е нож.

От сегашната си позиция нямаше никаква възможност да ги изненадам. Не можех да стигна до тях, без да ме чуят, и ако бяха въоръжени, шансовете ми бяха равни на нула.

Обърнах се и хукнах надолу по стълбите. На първия етаж бързо прекосих фоайето и се шмугнах зад една носеща колона, покрай която щяха да минат, след като излезеха от асансьора. Притиснах пожарогасителя с хълбок и нагласих огледалцето така, че да ги видя.

Те слязоха секунда по-късно в компактна групичка, каквито в специалните части ни бяха учили да избягваме, защото са уязвими за засади и мини. Очевидно двамата се опасяваха, че Мидори ще се опита да избяга.

Пуснах огледалцето в джоба си и се вслушах в стъпките им. Бях пресметнал, че са само на сантиметри от мен, когато изскочих с вик иззад колоната и насочих пожарогасителя към лицето на мъжа отпред.

Нищо не се случи. Пожарогасителят изхълца, после изпусна протяжно съскане и това беше всичко.

Мъжът отпред отвори уста от изумление, но бързо се окопити и бръкна под палтото си. Като на забавен кадър, с увереността, че ще закъснея, вдигнах високо пожарогасителя. Видях как ръката му се показва от пазвата, стиснала пистолет с къса цев. С все сила стоварих пожарогасителя върху лицето му като таран. Чу се хрущене и той се сгромоляса назад върху Мидори и другия мъж, а пистолетът му издрънча на пода.

Другият мъж залитна назад и размаха ръце. В едната държеше пистолет.

Насочих пожарогасителя към него като снаряд и го стоварих отгоре му. Той се строполи и след миг аз вече бях върху него и му избих пистолета. Още преди да е вдигнал ръце да се защити, му нанесох силен удар с кранчето зад ухото. Чу се силно изхрущяване и мъжът не помръдна повече.

Светкавично грабнах пистолета, но другарят му също не даваше признаци на живот. Лицето му беше кървава маса.

Обърнах се към Мидори тъкмо навреме, за да видя как от асансьора излиза трета горила. Вероятно беше там още от самото начало. Той сграбчи Мидори през врата с лявата си ръка, а с дясната посегна към вътрешния джоб на сакото. Ала още преди да е измъкнал пистолета, Мидори се извъртя в прегръдките му и стисна лявата му китка, извивайки ръката му назад и навън. Класическо санкио от айкидото. Реакцията му показа, че и той е обучен в това изкуство, защото се извъртя така, че да предпази ръката си от счупване, и се приземи с ловко укеми. Но не успя да се изправи, защото аз светкавично покрих разстоянието до него и нанесох в лицето му удар от воле, който го накара да подскочи.

Мидори ме гледаше с широко отворени очи и дишаше на пресекулки.

— Дайджобу? — попитах и стиснах ръката й. — Добре ли си? Направиха ли ти нещо?

Тя поклати глава.

— Казаха ми, че са от полицията, но не ми показаха документи, пък и защо ще ме чакат вътре в апартамента? Кои са? Как разбра, че са вътре?

Побутнах я леко към стъклената врата, обхождайки с поглед фоайето и околността.

— Видях ги в „Блу ноут“ — излъгах, като я побутвах да върви по-бързо. — Като видях, че не ни следят, реших, че ще те чакат вътре. И тогава се обадих.

— Видял си ги в „Блу ноут“? Кои са? И кой си ти, по дяволите?

— Някой, който се е натъкнал на нещо много лошо и иска да те предпази от него. Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да отидем някъде, където ще сме в безопасност.

— В безопасност? С тебе?

Тя спря пред стъклената врата и се обърна да погледне тримата мъже, чиито лица представляваха кървава каша, после погледна към мен.

— Всичко ще ти обясня, но не сега. В този момент ще ти кажа само, че си в опасност и аз не мога да ти помогна, ако ми нямаш доверие. Позволи ми да те заведа на сигурно място и тогава ще ти кажа за какво става дума.

Вратата се отвори — скритото инфрачервено око беше уловило присъствието ни.

— Къде?

— Някъде, където никой няма да се сети да те търси. В хотел например.

Онзи, когото бях изритал, изстена и се надигна на четири крака. Приближих се и още веднъж го ритнах в лицето. Той за втори път се просна.

— Мидори, нямаме време да го обсъждаме сега. Ще трябва да ми се довериш. Моля те!

Вратата се затвори.

Исках да претърся тримата мъже за документи, но не можех да оставя Мидори да тръгне нанякъде сама.

— Как да съм сигурна, че мога да ти имам доверие? — попита тя и се насочи към вратата, която отново започна да се отваря.

— Довери се на интуицията си. Само това мога да ти кажа.

Излязохме през входната врата и от новата си позиция успях да зърна грозен набит японец, застанал на около пет метра вляво. Носът му беше вдлъбнат — явно чупен толкова пъти, че собственикът му се беше отказал да го намества. Той наблюдаваше сцената във фоайето и явно се двоумеше какво да предприеме. Нещо във вида и стойката му ми подсказа, че не е случаен зрител. Може би имаше нещо общо с тримата на пода.

Избутах Мидори надясно, за да е по-далеч от типа с вдлъбнатия нос.

— Откъде знаеше… откъде можеше да знаещ, че в апартамента ми има някой? — попита тя. — Как разбра какво става?

— Просто знаех и толкова! — отвърнах, докато се оглеждах за нова заплаха. — Мидори, ако бях с тези хора, какво бих спечелил от този цирк? Моля те, позволи ми да ти помогна! Не искам да ти сторят нещо. Това е единствената причина да съм тук.

Видях онзи с вдлъбнатия нос да влиза вътре, вероятно за да помогне на приятелчетата си, а ние в това време се отдалечихме.

Ако имаха намерение да я водят някъде, щяха да са с кола. Огледах се наоколо, но имаше толкова много спрели коли, че нямаше как да различа тяхната.

— Казаха ли ти къде ще те водят? — попитах. — А за кого работят?

— Не, казах ти вече. Твърдяха, че са от полицията.

— Добре, ясно.

Къде ли беше колата им, по дяволите? Нищо чудно да не бяха само тези четиримата. „Добре де, върви! Ако искат да ви заловят, ще трябва да се покажат отнякъде.“

Прекосихме тъмния паркинг на отсрещната сграда и излязохме на „Омотесандо-дори“, където спряхме такси. Казах на шофьора да ни закара до универсалния магазин „Сейбу“ в Шибуя. Докато пътувахме, се оглеждах внимателно. Колите по пътя бяха малко и като че никой не караше след нас.

Бях решил да я отведа в някой „любовен“ хотел. Това е чисто японска институция, възникнала благодарение на жилищната криза. С тези големи семейства, наблъскани в малки апартаментчета, мама и тате имат нужда от място, където да се усамотяват от време на време. Така са се появили рабу хотеру — места, където можеш да отседнеш за по-дълго или по-кратко време, без да ти искат кредитни карти и регистрации, а фалшивите имена са си в реда на нещата. Някои от тях са наистина висш сорт, с тематични апартаменти, римски бани, във фермерски стил и какво ли не още.

Освен на жилищната криза, японските хотели дължат появата си и на факта, че в Япония да допуснеш непознат в дома си е далеч по-интимен акт, отколкото на Запад. Никак не са малко японските жени, които са по-склонни да допуснат някой мъж в тялото си, отколкото в дома си, и хотелите запълват и тази пазарна ниша.

Естествено, хората, срещу които бяхме изправени, никак не бяха глупави и щяха да се сетят, че можем да потърсим убежище тъкмо в такъв хотел. Но при десет хиляди рабу хотеру само в Токио никак нямаше да им е лесно да ни открият.

Слязохме на Шибуя и се отправихме към една от страничните улички, претъпкана с любовни хотели. Избрах един напосоки и казах на възрастната жена на рецепцията, че ни трябва стая с баня за ясуми — по-дълго пребиваване. Подадох й парите, а тя на свой ред ми връчи ключа.

Взехме асансьора до петия етаж. Стаята ни беше в дъното на малкия коридор. Мидори влезе първа, аз я последвах и заключих вратата. Събухме обувките си в малкото антре. Леглото беше само едно — две легла в любовен хотел са толкова уместни, колкото и Библията — затова пък имаше широк диван, на който можех да се приютя.

Мидори седна на крайчеца на леглото и вдигна поглед към мен.

— И какво става сега? — изрече тя безизразно. — Трима души ме чакаха в апартамента ми. Твърдяха, че са полицаи, но очевидно не са. Реших, че сте заедно, но видях колко зле се отнесе с тях. Помоли ме да отидем на сигурно място, та да ми обясниш всичко. Е, добре, слушам те.

Кимнах, но никак не ми беше лесно да започна.

— Вече знаеш, че това е свързано с баща ти.

— Те ми казаха, че е имал нещо, което им трябва.

— Да, и сега мислят, че е у тебе.

— Не знам защо са решили така.

— Напротив, мисля, че знаеш.

— Мисли си каквото искаш.

— Знаеш ли какво е най-странното в цялата работа, Мидори? Трима мъже те чакат в апартамента ти и те заплашват, после аз изниквам изневиделица и им поотупвам перушината. Такива работи не се случват всеки ден на обикновена пианистка, нали? А ти през цялото време и дума не обели, че искаш да се обадиш на полицията.

Тя не отговори.

— Искаш ли да се обадиш? Нищо не ти пречи.

Тя седеше и ме гледаше, само ноздрите й се издуваха леко и пръстите й барабаняха по дъската на леглото.

„По дяволите — помислих си, — какво толкова знае и не иска да ми го каже?“

— Разкажи ми за баща си, Мидори. Моля те. Ако не го направиш, не мога да ти помогна.

Тя скочи от леглото и ме загледа в упор.

— Да ти кажа ли? Не, ти ми кажи! Кажи ми кой си, по дяволите, или наистина ще се обадя на полицията, кълна се, и не ме е грижа какво ще стане!

„Какво пък, и това е някакъв напредък“ — помислих си.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко!

— Добре.

— Кои са те?

— Не знам.

— Но знаеше, че са вътре?

Явно щеше да дърпа нишката, докато плетката не се разплетеше. Не знаех как да заобиколя въпроса.

— Да.

— Откъде?

— Апартаментът ти се подслушва.

— Апартаментът ми се подслушва… Ти с тях ли си?

— Не.

— Престани да ми отговаряш едносрично! Хубаво, апартаментът ми се подслушва. От кого, от тебе ли?

Дойдохме си на думата.

— Да.

Тя ме изгледа втренчено и седна.

— За кого работиш? — попита с неестествено спокойствие.

— Няма значение.

Отново дълга пауза.

— Тогава ми кажи какво искаш.

Вгледах се в лицето й. Исках тя да види очите ми.

— Искам да съм сигурен, че няма да пострадаш.

Гласът й беше все така безизразен.

— И смяташ да го направиш, като…

— Виж какво, тези хора те преследват, защото смятат, че имаш нещо, което може да им навреди. Не знам какво е, но докато е у теб, ти си в опасност.

— Но ако ти дам това нещо…

— Без да знам какво е, не знам дали ще има смисъл, дори и да ми го дадеш. Казах ти вече, не съм тук, защото се домогвам до това нещо. Просто искам да попреча да ти сторят зло.

— Дали си представяш как изглежда всичко това от моята позиция? „Дай ми го, за да мога да ти помогна“!

— Много добре разбирам.

— Не съм убедена.

— Няма значение. Разкажи ми за баща ти.

Знаех какво ще каже и тя го каза.

— Значи затова бяха всичките онези въпроси? Дошъл си в „Алфи“… Господи, просто си ме използвал още от самото начало!

— Отчасти е така, но не съвсем. Кажи ми сега за баща си.

— Не!

Усетих как гневът се надига към гърлото ми. Спокойно, Джон!

— Репортерът също задаваше въпроси. Булфинч, ако не се лъжа. Ти какво му каза?

Тя ме погледна. Явно се чудеше какво още знам.

— Не знам за какво говориш.

Погледнах към вратата и си помислих: „Изчезвай! Просто се махни!“

Но не го направих.

— Чуй ме, Мидори. Аз мога още сега да си изляза през тази врата. Ти си тази, която не може да се върне в собствения си апартамент, която се бои да се обади на полицията, която трепери за живота си. Или намери начин да ми съдействаш, или ще се наложи да се оправяш сама.

Мина може би минута. Най-сетне тя изрече:

— Булфинч каза, че баща ми е трябвало да му даде нещо същата сутрин, когато умря, но така и не е успял да го получи. Интересуваше се дали е у мен, а ако не — дали знам къде е.

— Какво е то?

— Компютърен диск. Това е всичко, което пожела да ми каже. Каза, че ако знам повече, ще съм в опасност.

— Той те постави в опасност със самия факт, че те потърси и говори с тебе. След като си тръгна от „Алфи“, го проследиха — притиснах очите си с пръсти. — Знаеш ли нещо за този диск?

— Не.

Погледнах я, опитвайки се да преценя дали казва истината.

— Добре, да видим сега с какво разполагаме. Всички мислят, че баща ти ти е казал нещо или ти е дал нещо. Така ли е? Казвал ли ти е нещо? Давал ли ти е някакви документи или нещо друго, което според него е било важно?

— Не. Не си спомням.

— Опитай да си спомниш. Ключ от сейф? От чекмедже? Да ти е казвал, че някъде е скрил важни книжа или нещо от този род?

— Не — поклати глава тя, след като се замисли за няколко секунди. — Нищо такова няма.

Можеше и да ме лъже. Нямаше никакви причини да ми вярва.

— Ти знаеш нещо — казах. — Иначе щеше да се обадиш на полицията.

Тя скръсти ръце на гърдите си и ме погледна предизвикателно.

— За бога, Мидори, кажи ми! Позволи ми да ти помогна!

— Ти разчиташ на нещо друго.

— На нищо не разчитам. Просто искам да сглобя мозайката с твоя помощ.

След дълга пауза тя проговори:

— Казах ти, че с баща ми… бяхме доста отчуждени известно време. Това започна още когато бях ученичка. Тогава за пръв път започнах да проумявам какво представлява японската политическа система и мястото на баща ми в нея.

Тя се изправи и закрачи из стаята, без да ме поглежда.

— Той беше част от машината на Либерал-демократическата партия и упорито се катереше по йерархичната стълбица в някогашното Кенсецушо, министерството на строителството. Когато Кенсецушо се превърна в Кокудокоцушо, него го направиха заместник-министър на земята и инфраструктурата, тоест на обществените проекти. Имаш ли представа какво означава това в Япония?

— Знам нещичко. Програмата за обществени проекти насочва парите от политиците и строителните фирми към якудза.

— А якудза осигурява „защита“ и лобира за строителната индустрия. Строителните компании и якудза са като близнаци, разделени при раждането. Знаеш ли, че строителните предприятия в Япония се наричат гуми?

Гуми означава банда или организация — същото име, с което нарича себе си якудза. Първите гуми се появяват след Втората световна, когато много мъже, останали извън борда, са готови да вършат всякаква мръсна работа за бандитските босове, за да оцелеят. Същите тези банди са се трансформирали в днешната якудза и строителните компании.

— Знам — казах.

— Тогава знаеш и това, че след войната между строителните компании е имало въоръжени сблъсъци, и то толкова сериозни, че полицията не е смеела да се намеси. И за да се спре това, е била създадена една бандитска система на най-високо ниво. Баща ми стоеше начело — тя се изсмя. — Спомняш ли си, когато през 1994 година построиха международното летище „Кансай“ в Осака? Струваше четиринадесет милиона долара и всеки искаше да се облажи. Помниш ли, че същата година беше убит Такуми Масару, босът на Ямагучи Гуми? Това е, защото не е искал да дели печалбите от строежа на летището. Баща ми наредил да го убият, за да умиротвори останалите бандитски босове.

— Господи, Мидори! И баща ти ти е казал всичко това?

— Да, когато разбра, че не му остава много време. Имаше нужда да се изповяда.

Зачаках да продължи. Тя спря да се разхожда и се обърна към мен.

— Знаеш ли, че Япония има четири процента от земята и половината от населението на Щатите, но харчи повече за обществени проекти? Според някои хора за последните десет години на якудза са платени десет трилиона държавни пари чрез обществени проекти.

Десет трилиона йени? Това означаваше сто милиарда долара. Не си поплюваха тия синковци!

— Да, знам нещичко по въпроса — казах. — И баща ти смяташе да бие барабана, така ли?

— Да. Той ми се обади, след като разбра, че е болен. Повече от година не бяхме разговаряли. Каза ми, че трябва да ми каже нещо важно, и дойде вкъщи. Толкова дълго не си бяхме говорили, мислех, че е свързано със здравето му, със сърцето. Видя ми се остарял. Направих чай и седнахме в кухнята. Аз му разказах за моята работа, но не го попитах за неговата. Никога не съм го питала. Накрая все пак не издържах и го попитах какво има. „Таишита кото я най“ — отговори той. Нищо особено. Погледна ме и се усмихна, но някак тъжно и ми заприлича на онзи баща, когото помнех от детството си. „Тази седмица разбрах, че не ми остава много да живея. Всъщност имам съвсем малко време. Месец, два може би. Или малко повече, ако се съглася да ме облъчват и да ме тровят с лекарства, но аз не искам. Най-странното е, че когато разбрах, това не ме уплаши и дори не ме изненада особено.“ Очите му се напълниха със сълзи — нещо, което не помнех до този момент. „Не ме плаши това, че ще изгубя живота си. Мъчи ме мисълта, че вече съм изгубил дъщеря си.“

Тя вдигна ръка и с бегло движение избърса първо едното, после другото си око.

— Той ми разказа за нещата, в които е замесен, за всичко, което е правил. Каза ми, че иска да поправи стореното, че отдавна е трябвало да го направи, но е страхливец. Каза още, че се бои за мен, защото хората, с които работи, не биха се поколебали да посегнат на невинен, за да дадат урок на провинилия се. Твърдеше, че е намислил как да поправи стореното зло, но това ще ме постави в опасност.

— Какво възнамеряваше да направи?

— Не знам, но му казах, че нямам намерение да се превръщам в заложник на една порочна система и че трябва да действа, без да се съобразява с мен.

— Много смело от твоя страна.

Тя вече се беше овладяла достатъчно.

— Нищо особено. Не забравяй, че все пак съм радикал.

— Добре, знаем, че е говорил с онзи репортер и е трябвало да му предаде някакъв диск. Трябва да разберем какво е имало на диска.

— Как?

— Като се свържем с Булфинч.

— И какво ще му кажем?

— Още не съм го измислил.

Двамата замълчахме и едва сега усетих всъщност колко съм уморен.

— Дали да не поспим малко? — казах. — Ще легна на дивана. Утре ще говорим повече. Може нещата да се прояснят.

Не знам дали щяха да се прояснят, но по-неясни не можеха да станат.

12.

Сутринта станах рано и се запътих направо към станция Шибуя. Казах на Мидори, че ще й позвъня по мобилния телефон, след като взема някои неща, които ми трябват. В апартамента си в Сенгоку имах скрити някои полезни вещи, в това число фалшив паспорт, от който щях да се нуждая, ако исках да напусна страната. Казах й да излиза само ако наистина й се налага — да купи храна и дрехи за преобличане например, — и да не използва кредитни карти. Освен това разговорите ни трябваше да са кратки, в случай че някой има номера на мобилния й телефон.

По линията Яманоте се добрах до Икебуро — оживен търговски център в северозападната част на града, оттам взех такси. Казах на шофьора да ме закара до Хакусан, жилищен квартал на десетина минути пеша от апартамента ми. Там слязох и набрах гласовата поща.

Телефонът в апартамента ми има някои особености. Мога да се обадя когато си искам и откъдето си искам и да активирам микрофона, който автоматично се превръща в предавател. Устройството се активира и от звук — ако в стаята има шум, например човешки глас, микрофонът се активира и се свързва с гласовата ми поща в Щатите, където жестоката конкуренция държи цените напълно приемливи. Винаги, преди да се прибера, набирам гласовата поща. Ако в апартамента ми е влизал някой, няма как да не разбера.

Това може би е излишна предпазна мярка — досега никой не е влизал неканен в апартамента ми, пък и никой не знае къде живея. Всеки път, когато набера номера, чувам механичен женски глас, който ме уведомява, че не съм имал обаждания. Очаквах и сега да чуя същото.

Вместо това обаче чух: „Имате едно обаждане“. Мамка му! Бях толкова слисан, че забравих кой бутон трябва да натисна, но механичният глас ме подканяше да побързам. Натиснах единицата.

Чух мъжки глас, който изрече на японски:

— Апартаментът е малък. Трудно ще го изненадаме.

И втори глас, също на японски:

— Чакай тук. Когато влезе, напръскай го с лютия спрей.

Този глас ми беше познат, но ми трябваше време, докато осъзная, че съм го чувал да говори на английски. Бени.

— А ако не иска да говори?

— Ще проговори.

Стисках слушалката с все сила. Този боклук Бени! Как ме беше открил?

Кога ли беше записано съобщението? И кой ли беше онзи специален бутон… По дяволите, трябваше да потренирам повече, за да го запомня! Започвах да ставам самодоволен. Натиснах шестицата и това увеличи скоростта на съобщението. Опитах с пет. Механичният глас ме осведоми, че съобщението е направено в 14 часа. Калифорнийско време — значи са влезли в апартамента ми около седем сутринта, тоест преди около час.

Добре, променяме плана. Съхраних съобщението, затворих и се обадих на Мидори. Казах й, че съм открил нещо важно, но ще й кажа по-късно. Тя трябваше да ме чака, дори и да закъснеех. Оттам се отправих към Сугамо, на времето затвор за военнопрестъпници, а днес квартал на червените фенери, пълен с любовни хотели.

Избрах хотела, най-близък до Сенгоку, Стаята, която ми дадоха, беше влажна, но не ми пукаше. Трябваше ми само електричество, за да съм сигурен, че батерията на телефона ми няма да падне, и място, където да чакам.

Набрах телефона в апартамента си. Той не иззвъня, но чух, че се включи, и зачаках. Стоях така половин час и вече започвах да се чудя дали не са си тръгнали, когато чух преместване на стол, стъпки и шуртене. Някой ползваше тоалетната. Значи още бяха там.

Седях така цял ден и напразно се опитвах да доловя нещо. Единствената ми утеха беше, че и на тях им е също толкова отегчително. И че са не по-малко гладни от мен.

Някъде към шест и половина, докато правех някои загрявки от джудото, за да се поразкърша, чух да звъни телефон, вероятно мобилен. Обади се Бени, изпръхтя няколко пъти, после каза:

— Имам малко работа в Шибакоен. Едва ли ще отнеме повече от няколко часа.

— Хай — отвърна приятелчето му, но аз нямах намерение да слушам повече.

Ако Бени наистина отиваше в Шибакоен, щеше да вземе метрото от станция Сенгоку. Едва ли беше дошъл с кола — с метрото беше по-сигурно, пък и в Сенгоку трудно можеш да паркираш, ако не си от квартала. От апартамента ми до станцията можеше да се стигне по пет или шест улици — това беше една от причините да избера тъкмо това място. Самата станция беше прекалено оживена и нямаше да мога да се добера до него, пък и не го знаех как изглежда. Трябваше да го причакам на излизане от апартамента ми, иначе щях да го изтърва.

Изхвърчах от стаята и се втурнах надолу по стълбите. Долу пресякох „Хакусан-дори“ и свих наляво по посока на моята улица. Тичах с все сила. Трябваше да стигна навреме, преди да е излязъл Бени — щом знаеше къде живея, нищо чудно и да ме познаваше в лице и не биваше да ме вижда насреща си.

На петнайсетина метра от моята улица забавих крачка и се опитах да овладея дишането си. На ъгъла се сниших и подадох глава иззад сградата. От Бени нямаше и помен. Бяха минали не повече от четири минути от момента, в който затворих телефона. Не беше възможно да съм го изпуснал.

Точно над главата ми имаше улична лампа, но трябваше да остана на мястото си. Не знаех дали той ще поеме наляво или надясно, след като излезе, а това беше единствената удобна позиция да го проследя. Доберях ли се веднъж до него, лесно щях да го завлека на по-закътано място.

Вече бях овладял напълно дишането си, когато чух входната врата да се затръшва. Усмихнах се. Обитателите на къщата знаят, че вратата се затръшва, и я затварят внимателно.

Отново приклекнах и надникнах иззад стената. Тантурест японец ситнеше право срещу мене. Мъжът с куфарчето, когото бях видял на станция Джинбочо. Бени. Трябваше да се досетя.

Изправих се и зачаках. Стъпките му отекваха все по-близо. Когато се приближи на около метър, изскочих иззад прикритието си.

Той спря като закован и облещи очи. Нямаше съмнение, че ме познава. Още преди да се е окопитил, аз му нанесох два бързи удара в корема и той се свлече със стон на земята. Минах зад гърба му, сграбчих дясната му ръка и я извих рязко. Той изохка.

— Ставай, Бени! И по-живо, ако не искаш да ти счупя ръката!

За потвърждение извих още по-силно ръката му и той със скимтене се изправи.

Избутах го зад ъгъла и го блъснах с лице към стената. Пребърках го бързо, но открих само мобилен телефон във вътрешния му джоб и го прибрах.

За последен път извих силно ръката му, обърнах го с лице към мен и го залепих за стената. Той изохка, но все още не беше се окопитил достатъчно, за да направи нещо повече. Стиснах го с една ръка за гърлото, а с другата го сграбчих за топките.

— Слушай ме много внимателно, Бени — той се опита да се съпротивлява, но аз стиснах още по-силно. — Искам да знам какво става. Трябват ми имена, и гледай да са ми познати.

Охлабих малко хватката и Бени трескаво си пое въздух.

— Знаеш, че не мога да ти кажа! — изскимтя той.

Отново затегнах хватката.

— Бени, ако ми кажеш каквото искам, няма да ти направя нищо. Но ако не ми кажеш, сърди се само на себе си! Казвай бързо, никой няма да разбере!

Отново стиснах, този път му спрях въздуха за няколко секунди. Казах му да кимне, ако е разбрал, и след секунда-две без въздух той се подчини. Аз обаче изчаках още малко и намалих натиска едва когато очите му започнаха да се изцъклят.

— Хилгър — изхърка той. — Бил Хилгър…

Струваше ми немалко усилие да скрия изненадата си.

— Кой е Хилгър?

Той ме погледна с широко отворени очи.

— Познаваш го! От Виетнам, така ми каза той.

— И какво прави в Токио?

— ЦРУ. Шеф за Токио.

Шеф на местната централа? Невероятно! Явно все още знаеше чий задник да целува.

— И ти си агент на ЦРУ, така ли? Ти?

— Те ми плащат — изхъхри той. — Трябват ми пари.

— Защо съм му притрябвал?

С Хилгър имахме разногласия във Виетнам, но в крайна сметка той надделя. Не разбирах за какво ще ми има зъб. Аз — да, но не и той.

— Каза, че ти знаеш къде да намериш един диск. От мен се искаше да му го предам.

— Какъв диск?

— Не знам. Знам само, че ако попадне в ръцете не на когото трябва, ще е заплаха за националната сигурност на САЩ.

— Опитай се да говориш нормално, не като чиновник, Бени. Какво има на диска?

— Не знам! Хилгър не ми каза. Пък и за какво да ми казва? Аз съм просто техен агент, не ми доверяват такива неща.

— Кой е онзи тип в апартамента ми?

— Какъв… — понечи да каже той, но аз го стиснах за гърлото още преди да е довършил въпроса. Едва когато започна да изцъкля очи, отново го пуснах.

— Ако още веднъж ме накараш да питам повторно или се опиташ да ме излъжеш, ще съжаляваш. Кой е онзи в апартамента ми?

— Не го познавам — тежко преглътна той. — От Боейчо Боейкиоку е. Хилгър държи връзката с тях. Каза ми само да го заведа в апартамента ти и да те разпитаме.

Боейчо Боейкиоку е японският аналог на ЦРУ.

— Защо ме следеше в Джинбочо? — попитах.

— Трябваше да те държа под око и ако мога, да открия къде е дискът.

— Как разбра къде живея?

— Хилгър ми даде адреса.

— А той откъде го знае?

— Не знам. Просто ми го каза.

— Какво трябваше да правиш?

— Само да те разпитам. Да разбера къде е дискът.

— А след това? Какво щяхте да ме правите след разпита?

— Нищо. Те искат само диска.

За кой ли път го стиснах за гърлото.

— Не ми говори глупости, Бени! Дори и ти не си толкова глупав. Знаеш какво трябваше да стане после, макар да нямаш куража да го направиш сам.

Всичко си идваше на мястото. Хилгър е наредил на Бени да вземе със себе си оня тип от Боейкиоку, за да ме разпитат. Бени е наясно какво ще стане и е уплашен, но няма къде да ходи. Пък и онзи ще свърши мократа работа, на него не му се налага дори да гледа.

Внезапното стиснах между краката с такава сила, че той се свлече на земята.

— Слушай, Бени, ето какво ще направиш. Ще се обадиш на приятелчето си в апартамента ми. Знам, че има клетъчен телефон. Кажи му, че се обаждаш от станцията на метрото.

— Видял си ме и искаш веднага да се срещнете на станцията. Ще го кажеш точно със същите думи. Чуя ли те да добавяш нещо от себе си, ще те убия. Направи го както трябва и ще те пусна да си вървиш.

Естествено, винаги имаше опасност тези типове да използват някой код, чието отсъствие да ги постави нащрек, но не ми се вярваше да са толкова умни.

Той ме погледна умолително.

— Наистина ли ще ме пуснеш да си вървя?

— Ако изпълниш нареждането ми както трябва.

Той направи всичко точно така, както му бях казал. Гласът му звучеше достатъчно твърдо. Взех телефона от ръцете му. Той попита с надежда:

— Мога ли да си вървя?

И тогава видя очите ми.

— Ти ми обеща! Обеща ми! — изхленчи той. — Моля те, аз само изпълнявах заповед!

Да, наистина го каза.

— Заповедите са лошо нещо — казах.

Той започваше да се задъхва.

— Не ме убивай! Имам жена и деца!

— Значи има на кого да пратя цветя — отвърнах и му нанесох светкавичен удар с ръба на дланта по тила. Усетих как прешлените му изпукаха и той се свлече.

Нищо повече не можех да направя, трябваше да го оставя тук. Но апартаментът ми вече не беше убежище. Така или иначе трябваше да си намеря друг, защото около трупа щеше да се вдигне шум и Сенгоку вече нямаше да е сигурно място.

Прекрачих през тялото и се върнах на паркинга, който бях подминал по-рано. Много скоро чух входната врата на къщата ми да се затръшва.

Отпред паркингът беше ограден с въжета, опънати между забити в пясък стълбчета. Грабнах шепа пясък и се върнах на предишната си позиция на ъгъла. Не бях виждал приятелчето на Бени и сега го зърнах за пръв път. Мамка му, той реши да тръгне по пътеката, която свързваше моята улица със съседната. Не знам защо бях решил, че ще върви направо.

Това вече беше проблем. Той беше пред мен и нямаше как да се скрия на пътя му и да го причакам. Освен това нямах представа как изглежда. Ако тръгнеше към станцията по главната улица на квартала, нямаше да го позная. Трябваше да действам незабавно.

Хукнах по улицата към пътеката. Видях самотна фигура да се отдалечава.

Огледах се за оръжие. Нищо, което би могло да мине за бухалка. Лошо!

Вървях на около седем метра зад него. Той беше облечен с късо кожено яке и си личеше, че е много як. Дори отзад се виждаше колко масивен е вратът му. В ръката си държеше нещо, което наподобяваше бастун. Пясъкът трябваше да свърши работа, иначе лошо ми се пишеше.

Бях съкратил наполовина разстоянието помежду ни и вече се канех да му извикам, когато той погледна през рамо. Може би някакъв животински нюх ни подсказва кога ни преследват. През войната го бях усвоил добре. Но се бях научил и да усещам кога алармата на другия задейства. Този тип явно имаше чувствителни антени.

Той се обърна и ме погледна в упор. Видях изписаното на лицето му объркване. Бени му беше казал, че ме е видял на станцията, а аз се появявах от друга посока. Човекът явно се опитваше да смели откъде идва разминаването.

Забелязах, че ушите му са обезобразени, раздути като карфиол. Японските джудоки и кендоки не използват предпазни шлемове, дори носят с гордост белезите от битките като медали. Съзнанието ми тутакси отчете и регистрира вероятността моят човек да е много изкусен боец.

Опитах се с целия си вид да изобразя обикновен минувач, с което целях да спечеля няколко секунди. Минах вляво и направих още две крачки, но видях как объркването в погледа му се превърна в увереност. Той вдигна бастуна над главата си и се приготви да нанесе удар.

Хвърлих пясъка в лицето му и отскочих светкавично настрана. Бастунът със свистене разсече въздуха, но противникът ми беше обезвреден за момента. Видях с какво усилие се сдържа да не разтърка очите си и това показваше, че добре си е научил урока. Само че не можеше да вижда.

Той пристъпи предпазливо напред, вдигнал бастуна пред себе си. От очите му се стичаха сълзи. Беше сигурен, че съм някъде пред него, но не можеше да ме види.

Трябваше да го изчакам да ме подмине и да бъда много внимателен, защото бях видял колко ловко действа с бастуна.

Той обаче остана на мястото си, само ноздрите му се издуваха от усилието да ме надуши. Как ли успяваше да се сдържи и да не разтърка очи? Сигурно агонизираше от болка.

Със силен вик той скочи напред и размаха хоризонтално палката на нивото на корема си. Само че не беше отгатнал правилно — аз бях далеч зад него. В следващия миг също така внезапно той направи две големи крачки назад и посегна да разтърка очите си.

Тъкмо това чаках. Скочих върху него и вдигнах юмрук, готов да нанеса поразяващ удар върху ключицата му, но в последния момент той се отмести и ударът се стовари върху гърба му. Опитах да го ударя с лакът, като се целех между очите, но успях да улуча ухото му.

Преди да успея да нанеса нов удар, той пъхна бастуна зад гърба ми и хвана края му, после рязко го дръпна към себе си. Дървото се впи в гърба ми и остра болка прониза бъбреците ми.

Устоях на изкушението да се дръпна, защото знаех, че нямам шанс да се изтръгна от мечешката му прегръдка. Вместо това сключих ръце около врата му и обвих крака около кръста му. Имах чувството, че бастунът всеки момент ще прекърши гръбнака ми.

Движението ми го изненада и той загуби равновесие, направи крачка назад и пусна бастуна. Кръстосах крака зад гърба му и се увесих с цялата си тежест на врата му, като по този начин го принудих да се сгромоляса върху мен. Аз бях отдолу и поех по-голямата сила на удара, но вече бях на своя земя.

Сграбчих го за реверите и опитах да го стисна в гиаку-джуджиме, една от първите хватки, които научават джудистите. Той реагира мигновено, като посегна към очите ми. Разтърсих глава, избягвайки пръстите му. По едно време той успя да се добере до едното ми ухо, но бързо се освободих.

Отслабих хватката едва когато противникът ми спря да се съпротивлява и замря. Избутах го и се измъкнах изпод тялото му. Господи, колко тежеше! Изправих се, зашеметен от разкъсващата болка в гърба.

От опит знаех, че не е мъртъв. В такива случаи пострадалият се слага да седне и му се нанасят удари по гърба и му се прави изкуствено дишане, докато се съвземе.

Този тип обаче трябваше да си намери някой друг да му зареди акумулатора. Аз с удоволствие бих го поразпитал, но това не беше Бени.

Коленичих до него и пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб открих клетъчния му телефон, а в другия — сълзотворния газ. Нямаше нищо друго.

Изправих се с пулсиращ от болка гръб и се запътих към апартамента си. Две ученички в сини униформи тъкмо минаваха наблизо, когато излязох от уличката. Момичетата зяпнаха от изумление, но аз не им обърнах внимание. Защо ли все пак ме гледаха така? Вдигнах ръка и попипах бузата си. Кървеше. Онзи беше успял да ми раздере лицето.

Добрах се по най-бързия начин до апартамента си и в банята изтрих кръвта от лицето си. Физиономията в огледалото не изглеждаше никак добре и щеше да мине известно време, докато добие приличен изглед.

Видът на апартамента ми извика у мен странно чувство. Досега той беше убежище, тихо безименно пристанище. Хилгър и ЦРУ — два призрака, които си мислех, че съм оставил зад гърба си — го бяха разголили и осквернили. Трябваше да разбера защо ме преследват. Служебно? Лично? Щом Хилгър беше замесен, значи и двата варианта бяха възможни.

Събрах набързо нещата, които ми трябваха, и ги напъхах в един сак. На вратата се обърнах още веднъж да хвърля последен поглед. Всичко си беше както винаги. От хората, които бяха нахълтали тук, нямаше и следа. Не можех да не се запитам дали ще видя това място отново.

Запътих се по посока на Сугамо. Щях да пътувам по линията Яманоте до Шибуя, където беше Мидори. Може би мобилните телефони щяха да ми дадат отговор на някои от въпросите.

13.

Докато стигна до хотела, болката в гърба ми се превърна в тъпо пулсиране. Лявото ми око се беше затворило, а главата ме болеше — може би от това, че онзи по едно време се опита да ми откъсне ухото.

Промъкнах се покрай възрастната жена на рецепцията, като й показах отдалеч ключовете си, та да знае, че вече съм регистриран. Тя вдигна поглед за секунда и отново се задълбочи в четивото си. Изглежда не забеляза пораженията по лицето ми, тъй като се постарах да види само дясната му страна.

Почуках на вратата като предупреждение към Мидори, че съм се върнал, и си отключих.

Тя седеше на леглото и при вида на подутото ми око и драскотините по лицето скочи.

— Какво е станало?

Въпреки режещата болка, загрижеността в гласа й ме стопли.

— Чакаха ме в апартамента ми — обясних, докато заключвах вратата. Оставих палтото да се свлече от раменете ми и се отпуснах на дивана. — Напоследък май и двамата сме доста популярни.

Тя се приближи и коленичи до мен, като оглеждаше внимателно лицето ми.

— Окото ти никак не изглежда добре. Сега ще донеса малко лед от хладилника.

Мидори се изправи и тръгна към хладилника, а аз я наблюдавах. Беше облечена в джинси и моряшка фланелка, сигурно ги беше купила, докато съм отсъствал. Косата й беше вързана на тила и можех спокойно да измеря с поглед пропорциите й — изправените рамене, талията, извивката на бедрата. Следващото нещо, което си спомням, беше, че я пожелах — толкова силно, че почти забравих за болката в гърба. Нищо не можех да направя — всеки войник, който е бил на бой, ще ви каже, че след това настъпва такава реакция. В един миг се сражаваш за живота си, а в следващия, когато вече всичко е свършило, панталонът ти отеснява. Не знам защо е така, но е така.

Тя се върна с лед и кърпа и аз се размърдах неспокойно на дивана. Болката прониза като електричество гърба ми, но това не намали ни най-малко неловкостта ми. Тя коленичи и постави леда на окото ми, като приглади косата ми назад. По-добре да беше изсипала кубчетата в скута ми.

Мидори ме накара да легна и аз се намръщих, усещайки почти болезнено близостта й.

— Боли ли?

— Не. Типът, който ми насини окото, ме халоса с палка по гърба. Ще се оправя.

Мидори остана да държи леда на окото ми, а аз седях сковано и не смеех да мръдна, докато ерекцията бавно отшумя.

По някое време премести леда и аз посегнах да го взема, но тя не го пусна и ръката ми остана върху нейната.

— Колко е приятно — казах.

Тя не попита дали говоря за леда, или за ръката й. И аз самият не бях сигурен.

— Дълго те нямаше — проговори Мидори след известно мълчание. — Не знаех какво да правя. Мислех да ти се обадя, но размислих. Може пък да си комбина с тези хора в апартамента ми — нали знаеш номера с доброто ченге и лошото ченге.

— И аз на твое място щях да си помисля същото. Представям си как си се чувствала.

— Всичко започваше да ми изглежда малко нереално. Докато не те видях.

Погледнах кърпата, изпъстрена с розови петна.

— Малко кръв, и нещата пак започват да изглеждат реални.

— Вярно е. През цялото време си напомнях как изрита мъжа в апартамента ми — от носа му шурна кръв. Ако не го бях видяла, щях да си тръгна, докато те нямаше.

— В такъв случай се радвам, че го уцелих в главата.

Тя се засмя и отново притисна кърпата към лицето ми.

— Разкажи ми какво стана.

— Нямаш ли нещо за ядене? — попитах. — Умирам от глад.

Тя посегна и ми подаде някаква торбичка, оставена до дивана.

— Взех малко бенто. За всеки случай.

— Дай ми няколко минути — казах и започнах да поглъщам ориза, яйцата и нарязаните зеленчуци с вълчи апетит. Беше невероятно вкусно. Когато приключих, смених позата, за да мога да я виждам по-добре.

— В апартамента ми ме чакаха двама. Познавам единия — подлизурко от ЛДП, знам го като Бени. Оказа се, че е свързан с ЦРУ. Това говори ли ти нещо? Баща ти да ти е споменавал за такъв?

Тя поклати глава.

— Не, баща ми никога не е говорил нито за Бени, нито за ЦРУ.

— Добре. Другият беше кендока — носеше бастун и го използваше като меч. Не знам каква е връзката. Взех им мобилните телефони. Може би от тях ще ни се удаде да научим нещо.

Посегнах и вдигнах палтото си. Болката отново ме прониза. Извадих от вътрешния джоб телефоните.

— Бени ми каза, че ЦРУ търси диска. Не знам обаче за какво съм им притрябвал аз. Може би си мислят, че ще ти кажа нещо, което ще ти отвори очите? Че ще се възползвам от онова, което знам? Че ще им попреча да получат каквото искат?

Отворих телефона на непознатия с бастуна и натиснах бутона за повторение. На дисплея се появи номер.

— Това е само началото. Можем да проследим и други номера. Някои може да са запаметени. Имам един приятел, на когото можем да имаме доверие, той ще ни помогне.

Изправих се и болката в гърба отново напомни за себе си.

— Ще трябва да сменяме хотелите. Не можем да се държим по-различно от останалите удовлетворени клиенти.

— Така е — усмихна се тя.

Преместихме се в един хотел наблизо, наречен „Мароко“, който сякаш беше слязъл от някой филм по „Хиляда и една нощ“, но имаше само едно легло, а перспективата да спя на дивана в този момент ме ужасяваше.

— Защо не легнеш тази вечер на леглото? — попита Мидори, сякаш четеше мислите ми. — С този гръб няма да можеш да спиш на дивана.

— Няма нищо — отвърнах, кой знае защо смутен. — Ще легна на дивана.

— Не, аз ще спя на дивана — възрази тя с малко несигурна усмивка.

В крайна сметка се съгласих, но спах лошо. Сънувах, че се промъквам през гъста джунгла някъде в Южен Лаос, а виетнамците са по петите ми. Бях се откъснал от групата и не знаех къде се намирам. Опитвах се да се изплъзна от преследвачите, но те ме следваха неизменно. Бяха ме обкръжили и знаех, че ще ме заловят и ще ме измъчват. После се появи Мидори, която ми подаваше оръжие. „Не искам да ме хванат! — говореше тя. — Моля те, помогни ми! Вземи оръжието! Спаси хората ми!“

Скочих като ужилен. „Спокойно, Джон, това е само сън!“ — опитвах се да се успокоя. Имах чувството, че Лудия Джейк е при мен в стаята.

Лицето ми беше мокро и помислих, че отново кърви, но когато докоснах бузата си и погледнах ръката си, разбрах, че са сълзи. Какво става, по дяволите?

Луната се беше спуснала ниско и светлината й нахлуваше през прозореца. Мидори седеше на дивана с опрени в брадичката колене.

— Лоши сънища? — попита тя.

Прокарах пръсти по лицето си.

— От колко време си будна?

Тя сви рамене.

— От доста. Ти се въртеше и стенеше.

— Казах ли нещо?

— Не. Страх те е от онова, което можеш да кажеш насън, нали?

— Вгледах се в лицето й, наполовина скрито в сянката.

— Да — казах.

— Какво сънува?

— Не знам — излъгах. — Само някакви образи.

Усетих погледа й върху себе си.

— Каза ми да ти имам доверие, но не искаш да ми разкажеш дори един лош сън.

Понечих да й отговоря, но изведнъж изпитах раздразнение. Смъкнах се от леглото и тръгнах към банята.

„Ще мина и без въпросите й! — мислех си. — И няма да съм й бавачка. Скапаното ЦРУ и Хилгър знаят, че съм в Токио, и къде живея. И така си имам достатъчно проблеми.“

Знаех, че тя е ключът към всичко. Баща й сигурно й беше доверил нещо. Или онова, заради което бяха разбили апартамента му в деня на погребението, беше у нея. Какво й струваше да се замисли и да разбере кое е това нещо?

Върнах се в стаята и се изправих пред нея.

— Мидори, опитай още веднъж. Трябва да си спомниш. Баща ти трябва да ти е казал нещо, да ти е оставил нещо.

На лицето й се изписа изненада.

— Казах ти, не е.

— Някой е влизал в неговия апартамент след смъртта му.

— Знам. От полицията ми се обадиха.

— Работата е там, че не са намерили, каквото търсят, и сега смятат, че е у тебе.

— Виж какво, ако искаш да видиш апартамента на баща ми, мога да ти го покажа. Още не съм разчистила, ключът е умен.

Други вече бяха гледали преди мен. Нямаше никакъв смисъл. Предложението й само усили раздразнението ми.

— Няма да помогне. Какво толкова имаш според тези хора? Диск? Ключ? Сигурна ли си, че у теб няма нищо такова?

Забелязах, че леко се изчерви.

— Казах ти вече, нямам нищо.

— Опитай се тогава да си спомниш нещо.

— Не мога — сърдито се сопна тя. — Как мога да си спомня, като у мен няма нищо?

— Как можеш да си сигурна, щом не си спомняш?

— Защо го казваш? Не ми ли вярваш?

— Просто това е единственото обяснение. И ще добавя, че не ми харесва, когато се опитват да ме убият, а аз дори не знам защо!

Тя спусна крака на пода и се изправи.

— Не ти харесва, така ли? А защо мислиш, че на мен ми допада? Не съм направила нищо! И също като теб не знам защо ме преследват тези хора!

Издишах бавно, като се опитвах да овладея гнева си.

— Защото си мислят, че проклетият диск е у теб! Или че знаеш къде е.

— Да, но не знам! Нищо не знам, казах ти вече!

Стояхме един срещу друг до леглото и се гледахме задъхани.

— Ти не даваш пукната пара за мене — тихо изрече тя. — Искаш онова, което искат и те, каквото и да е то!

— Не е вярно.

— Вярно е! Писна ми! Дори не искаш да ми кажеш кой си!

Тя се запъти към вратата, грабна една чанта и започна да пъха вещите си в нея.

— Мидори, чуй ме! — сграбчих чантата. — Чуй ме, по дяволите! Не ми е все едно какво ще стане с теб, не разбираш ли?

Тя се опита да изтръгне чантата от ръцете ми.

— А защо трябва да ти вярвам? Ти вярваш ли ми? Нищо не знам, нищичко!

— Добре, вярвам ти.

— Как не! Дай ми чантата! Дай ми я!

Тя посегна и аз скрих чантата зад гърба си. По-късно не можех да си спомня как се случи всичко. Тя блъскаше с юмруци гърдите ми, а аз пуснах чантата и обвих ръце около нея, за да я спра. След миг се целувахме и тя като че още се опитваше да ме удари, но по-скоро смъкваше дрехите ми, а аз нейните.

Любихме се на пода до леглото. Страстно, до умопомрачение. В някои моменти имах чувството, че още се бори с мен. Гърбът ми продължаваше да пулсира, но болката беше поносима, почти сладка.

После посегнах и придърпах завивките. Бяхме се облегнали на таблата на леглото.

— Йоката — промълви тя. — Хубаво беше. По-хубаво, отколкото заслужаваш.

Чувствах се малко зашеметен. Отдавна не бях имал такава връзка и това малко ме изнервяше.

— Само че ти не ми вярваш — продължи тя. — И ми е болно.

— Не става дума за недоверие, Мидори. Това е… — понечих да обясня, но спрях. — Вярвам ти. Съжалявам, че бях толкова напорист.

— Не, аз говоря за съня ти.

Притиснах пръсти към очите си.

— Мидори, не мога… Не говоря за тези неща. Който не е бил там, не може да разбере.

Тя посегна, нежно отстрани ръцете ми от очите и ги постави на талията си. Кожата и гърдите й бяха прекрасни на лунната светлина.

— Имаш нужда да поговориш. Искам да ми кажеш.

Погледнах надолу към смачканите чаршафи, които в полумрака наподобяваха лунен пейзаж.

— Майка ми… Тя беше католичка. Като дете ме водеше на църква. Баща ми мразеше това. Ходех на изповед, разказвах на свещеника за всичките си похотливи помисли, за битките в училище, за децата, които мразех и исках да нараня. Отначало се чувствах, сякаш ми вадеха зъб, но свикнах. Това обаче беше преди войната. А през войната съм правил неща, които… не мога да изповядам.

— Но ако ги таиш у себе си, те ще те разяждат като отрова.

Исках да й разкажа всичко, да се освободя.

„Какво ти става? Искаш да я прогониш ли?“

Да, може би. Може би така щеше да е най-добре. Не можех да й кажа за баща й, но можех да й разкажа нещо по-лошо.

Гласът ми прозвуча сухо и овладяно.

— Гадости, Мидори. Говоря за гадости.

Страхотно начало! Тя обаче не ме изостави.

— Не знам какво си правил, но е било много отдавна. В друг свят.

— Не е важно. Не мога да те накарам да разбереш, освен ако не си била там.

Отново притиснах с пръсти очите си — безпомощен жест, който не можеше да прогони тълпящите се в главата ми образи.

— Част от мен харесваше онова, което правех. Да действаш в задния двор на противника — това не всеки го може. Някои от момчетата, когато бръмченето на хеликоптерите заглъхнеше, изпадаха в паника, не можеха да дишат. Не и аз. Имах над двайсет успешни мисии. Разправяха, че вече съм изчерпал късмета си, но аз продължавах и всяка следваща мисия беше още по-безумна от предишната. Бях един от най-младите командири на отряд в историята на ГИН. Можехме да сме само дузина срещу цяла дивизия на виетнамците и никой от хората ми нямаше да избяга. И те знаеха, че аз няма да избягам. Знаеш ли какво е това за момче, което цял живот е било черна овца заради смесената си кръв?

Говорех все по-бързо.

— Не е важно кой си. Щом си затънал до гуша в кръв и мръсотия, не можеш да останеш чист. Някои хора са по-чувствителни, но в крайна сметка и те прехвърлят мярката. Двама от хората ти са разкъсани от мина, краката им са откъснати. Ти държиш в ръце онова, което е останало от тях в минутата преди смъртта им, и им говориш: „Всичко ще се оправи, ще видиш!“, а те плачат и ти плачеш заедно с тях. После те са мъртви, а ти си тръгваш и вътрешностите им са размазани по тебе.

Поемам дълбоко дъх.

— Кажи ми да спра, иначе ще продължа!

Тя мълчи.

— Онова село се казваше Ку Лай. Събрахме ги всичките на едно място, четиридесет-петдесет души, в това число жените и децата. Изгорихме домовете им пред очите им. Застреляхме всичките им животни, изклахме кравите и свинете. Аутодафе. Катарзис. Но пак ни беше малко. Какво да правим с тези хора? Обадих се по радиостанцията, макар че не биваше, защото врагът можеше да ни засече. Но какво да правим с хората, чието село току-що бяхме унищожили? Някой от другата страна, и досега не знам кой, нареди: „Разчистете.“ Така наричахме тогава убийството — да разчистиш. Аз мълчах, а онзи отсреща повтори: „Разчистете.“ Не знаех какво да правя. Едно е да убиваш, когато кръвта ти е кипнала, съвсем друго е, когато ти наредят отгоре. Уплаших се, като осъзнах колко близо сме били до убийството. „Кое да разчистим?“ — попитах. „Всичко. Всички до един.“ „Става дума за четиридесет или петдесет души, сред тях жени и деца. Разбирате ли го?“ Онзи тип повтори: „Казах да разчистите.“ „Мога ли да знам името и званието ви?“ — попитах.

Изведнъж разбрах, че не мога просто да избия тези хора, защото някакъв глас по радиостанцията ми е наредил. „Синко — отвърна онзи, — ако ти кажа кой съм, ще напълниш гащите от страх. Прави каквото ти казах!“ Отвърнах, че не мога да изпълня заповедта, докато не науча кой издава нареждането. Още двама души, които твърдяха, че са негови началници, говориха с мен. Единият каза: „Имате пряка заповед, одобрена от главнокомандващия на въоръжените сили на Съединените щати. Изпълнете я или ще си понесете последиците.“ Върнах се при останалите да го обсъдим. Казах им какво са ми наредили. Повечето от момчетата реагираха като мен — изведнъж страстите изстинаха, дори усетих страх. Но някои бяха възбудени. „Нищо не може да се направи — твърдяха те. — Щом са ни казали да разчистим, значи трябва.“ И все пак всички се колебаеха. Имах един приятел, Джими Къхуун, когото всички наричаха Лудия Джейк. По време на обсъждането той мълчеше, но сега изведнъж се намеси: „Мухльовци! Щом са казали да разчистим, ще разчистим!“ И закрещя на виетнамски на хората: „Легни! Всички на земята!“ Те се подчиниха. Гледахме го вцепенени и се чудехме какво ли ще направи. А той вдигна пушката и започна да стреля. Беше пълно безумие — никой дори не се опита да побегне. Тогава един от нашите извика: „Тоя откачалник Джейк!“ и също вдигна пушката. После си спомням само, че всички изпразнихме пълнителите си в тези хора, направихме ги на парчета. Пълнителите свършваха, ние зареждахме нови и пак стреляхме.

Гласът ми не трепваше. Гледах право пред себе си, сякаш още виждах картината.

— Ако можех да се върна назад, щях да опитам да спра това безумие. Наистина. Нямаше да участвам в това. Този спомен ме разяжда отвътре. От двайсет години се опитвам да избягам от него, но то е все едно да бягаш от сянката си.

Мълчанието се проточи дълго. Представих си я какво си мисли: „Спала съм с чудовище.“

— Иска ми се да не ми беше казвал — промълви тя и това потвърди подозренията ми.

Свих рамене. Чувствах се опустошен.

— Може би е по-добре, че ти казах.

— Не исках да кажа това — поклати глава тя. — Тази история е много болезнена. Болно ми е да науча през какво си преминал. Никога не съм мислила за войната… толкова лично.

— Лично беше. И за двете страни. Виетконгците получаваха медали за всеки убит американец. Доказателство беше отрязаната глава. Ако убитият беше от ГИН, полагаше се и парична награда, колкото няколко месечни заплати.

Тя отново докосна лицето ми. В очите й прочетох дълбоко съчувствие.

— Прав беше. Преживял си истински ужаси. Не знаех.

Хванах ръцете й и полека ги отстраних от лицето си.

— Още не съм ти казал най-веселото. Всички сведения на разузнаването, че селото е крепост на виетконгската армия, се оказаха измислица. Никакви тайни тунели, никакви скривалища за ориз или оръжие.

— Соча, сона кото — промълви тя. — Искаш да кажеш… Но, Джон, вие не сте знаели!

Свих рамене.

— Нищо не ни струваше да проверим, преди да започнем да избиваме хората.

— Били сте толкова млади! Сигурно не сте можели да разсъждавате трезво от страх и от гняв.

Усещах погледа й върху себе си. Но след всичкото това време думите й ми звучаха кухо, лишени от съдържание.

— За това ли говореше първата вечер? — попита тя. — Че ти липсва човещина и не умееш да прощаваш?

— Всъщност не. Мислех за други хора. Но това се отнася и за мен самия.

Тя кимна.

— В Чиба имах една приятелка, Мика. Докато бях в Ню Йорк, станала злополука. Тя блъснала момиченце, което играело на улицата. Карала с четиридесет и пет километра, в рамките на ограничението, когато детето изскочило с велосипеда си пред колата. Не можела нищо да направи. Просто лош късмет. Могло е да се случи на всеки, карал там по това време.

Разбирах какво иска да ми каже. Същото ми каза и психиатърът, когато ме изследваха след завръщането у дома:

— Как можеш да се упрекваш за неща, които не са зависели от теб?

Помня този разговор. Спомням си как се забавлявах и се гневях едновременно на безполезните му опити да ме измъкне сух от водата. Накрая го попитах: „Докторе, убивал ли си някога?“ Той не отговори, а аз си тръгнах. Не знам каква атестация ми е дал, но не ме освободиха от ГИН. Това стана по-късно.

— Още ли работиш с тези хора? — попита Мидори.

— Поддържам някои връзки.

Тя се замисли за миг.

— Защо? Защо не скъсаш с онова, което те кара да сънуваш кошмари?

Загледах се през прозореца. Луната се беше вдигнала по-високо и светлината й бавно се изцеждаше от стаята.

— Трудно е да го обясня — казах. — След войната осъзнах, че не мога да се върна към предишния си живот. Исках да се върна в Азия, защото тук призраците не ме преследват така настойчиво. Но не е само географията. Всичко, което съм правил, има смисъл само по време на война, оправдано е от войната. Извън нея не бих могъл да го понеса. Затова трябваше да продължа войната.

Очите й бяха бездънни.

— Не можеш вечно да воюваш, Джон.

Усмихнах се криво.

— Акулата не може да спре да плува.

— Ти не си акула.

— Не знам какво съм — разтърках слепоочията си, опитвайки се да прогоня образите, които се тълпяха в главата ми. — Не знам.

Изведнъж ме обзе приятна сънливост. Знаех, че ще съжалявам за всичко това. Една все още будна част от мозъка ми го нашепваше, но дрямката ме оборваше непреодолимо, пък и стореното си е сторено.

Сънят ми беше неспокоен и накъсан — болката в гърба не ми позволяваше да заспя дълбоко. В миговете, когато се събуждах, имах усещането, че случилото се не е истинско, а плод на въображението ми, но я виждах да лежи до мен. После отново потъвах в обятията на съня, за да се сражавам с призраци, още по-ужасни от онези, за които бях казал на Мидори.