Рейн-сан: Специални убийства

14.

На другата сутрин седях с гръб към стената в „Лас Чикас“ и чаках Франклин Булфинч да се появи.

Мидори се беше разположила уютно в музикалната секция на близкия универсален магазин на „Аояма-дори“, достатъчно близко, за да може да се срещне при необходимост с Булфинч, но и достатъчно далече, за да е в безопасност, ако стане напечено. Беше се обадила на Булфинч само час преди това, за да уговори срещата. Най-вероятно той беше истински репортер и щеше да дойде сам, но ако бях сбъркал, нямаше да има време да повика подкрепление.

Видях го още отдалеч — същия висок, слаб мъж с очила с тънки рамки от влака. Вървеше изправен, с широка крачка и аз отново си помислих, че притежава някакъв аристократичен чар. Носеше джинси, маратонки и синьо яке. В ресторанта се огледа, явно търсеше Мидори. Погледът му премина през мен — очевидно не ме беше познал.

— Господин Булфинч! — повиках го.

Той се поколеба за миг.

— Познаваме ли се?

— Приятел съм на Мидори Кавамура. Тя ме помоли да дойда вместо нея.

— Къде е тя?

— В момента не е в безопасност и трябва много да внимава.

— Ще дойде ли тук?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали аз ще преценя, че е в безопасност.

— Кой сте вие?

— Казах ви вече — приятел, който се интересува от същото, от което и вие.

— А именно?

Погледнах го в очите.

— Дискът.

Той се поколеба за миг, после рече:

— Не знам за никакъв диск.

Правилно.

— Преди три седмици, в деня на смъртта си, бащата на Мидори трябваше да ви предаде един диск. Само че дискът не беше у него и вие потърсихте Мидори след представлението й в „Алфи“ следващия петък. Срещнахте се с нея в „Старбъкс“ на „Гайенхигаши-дори“ в Ропонги. Там й казахте за диска, защото се надявахте, че тя знае къде е. Не пожелахте да й съобщите какво има на диска, защото това би я изложило на опасност. Ала самото ви отиване в „Алфи“ вече я беше изложило на опасност, защото ви следяха. Надявам се, че сега вече ми вярвате?

Той не показа с нищо, че възнамерява да седне.

— Повечето от това, което ми казахте, може да се научи и без участието на Мидори. Възможно е да се опирате на предположения — особено ако сте ме следили.

Свих рамене.

— И преди час съм ви се обадил по телефона, подражавайки на гласа й?

Той се поколеба, после дръпна стола и седна с ръце на масата.

— Добре. Какво можете да ми кажете?

— Тъкмо смятах да ви задам същия въпрос.

— Вижте какво, аз съм журналист. И пиша статии. Имате ли някаква информация за мен?

— Искам да разбера какво има на диска.

— Продължавате да говорите за този диск!

— Господин Булфинч, хората, които търсят диска, мислят, че е у Мидори, и са готови да я убият, без да им мигне окото, за да се доберат до него. Вероятно причината да попадне в такова положение е вашата поява в „Алфи“. Така че да спрем да увъртаме, става ли?

Той свали очилата си и въздъхна.

— Добре, да предположим за момент, че дискът съществува. Не виждам обаче как ще помогнете на Мидори, ако знаете какво има на него.

— Вие сте журналист. Не сте ли заинтересован да публикувате съдържанието на диска?

— Да приемем.

— Също така може да се предположи, че някои хора ще направят всичко възможно, за да осуетят публикуването?

— Да, твърде е възможно.

— Е, добре. Заплахата от публикуване е онова, което поставя Мидори в опасност. Ако публикувате съдържанието, вече нищо няма да я заплашва, нали така?

— Да, има логика.

— Тогава излиза, че и двамата искаме едно и също. Да се публикува съдържанието на диска.

Той се размърда на стола си.

— Разбирам накъде биете. Но не мога да обсъждам това, докато не се срещна с Мидори.

Замислих се за миг.

— Имате ли мобилен телефон?

— Да.

— Покажете ми го.

Той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади малък телефон с капаче.

— Чудесно — казах. — Сега го приберете.

Той се подчини, а аз измъкнах лист хартия и химикалка и започнах да пиша. Усетът ми подсказваше, че няма подслушвател, но никога не е изключено усетът да те подведе.

„В никакъв случай не вадете телефона, докато не ви кажа — гласеше бележката ми. — Ще излезем заедно от ресторанта. Отвън ще спрете да ви проверя за оръжие. След това ще тръгнете накъдето ви посоча. Ще ви кажа къде отиваме по-късно. Ако имате въпроси, напишете ги сега. Ако не, върнете ми бележката. Оттук нататък няма да говорите, освен ако не ви попитам.“

Подадох му листчето. Той го пое, докато с другата ръка наместваше очилата си. След като го прочете, кимна и ми го върна.

Сгънах бележката и я пъхнах в джоба си заедно с химикалката, извадих банкнота от хиляда йени да си платя кафето и се изправих.

Отвън го пребърках и установих, че не носи оръжие, което не ме изненада. Тръгнахме мълчаливо, само от време на време го насочвах. Така стигнахме до универсалния магазин и влязохме през стъклената врата в музикалната секция, където ни чакаше Мидори.

— Кавамура-сан — поклони се той. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Аз ви благодаря, че дойдохте — отвърна тя. — Боя се, че миналия път, когато се срещнахме с вас, не бях напълно искрена. Не съм толкова несведуща в делата на баща ми, колкото се представях. Но за диска, който споменахте, наистина не знам нищо. Каквото знам, го знам от вас.

— Тогава нямам представа какво бих могъл да направя за вас.

— Кажете ни какво има на диска — още веднъж предложих аз.

— Не виждам с какво ще ви помогне това.

— А аз не виждам с какво ще ни навреди. В момента действаме слепешката. Ако обединим усилията си, имаме далеч по-голям шанс да намерим диска, отколкото поотделно.

— Моля ви, господин Булфинч — намеси се Мидори. — Хората, които се домогват до диска, за малко не ме убиха. Имам нужда от помощта ви.

Той се намръщи и изгледа последователно най-напред нея, после и мен. Накрая кимна.

— Добре, ще ви кажа. Преди няколко месеца баща ви се свърза с мен. Каза, че чете рубриката ми във „Форбс“. Представи се и заяви, че иска да ми помогне. Класически случай на човек, решен на скандални разкрития.

Мидори се обърна към мен.

— Това е било горе-долу по времето, когато са му поставили диагнозата.

— Моля? — не разбра Булфинч.

— Рак на белите дробове. Току-що е научил, че не му остава много да живее — обясни Мидори.

Булфинч кимна.

— Ясно. Не знаех. Съжалявам.

— Моля ви, продължавайте.

— През следващия месец имах няколко тайни срещи с баща ви, който ми разказа за корупцията в строителното министерство и за ролята си на посредник между Либерал-демократическата партия и якудза. Тези разговори ми отвориха очите за същността и мащабите на корупцията в японското общество. Трябваха ми обаче доказателства.

— Какви доказателства? — попитах. — Не можехте ли просто да публикувате чутото и да се позовете на „авторитетен източник от строителното министерство“?

— По принцип — да. Но тук имаше два проблема. Заради високия си пост в строителното министерство Кавамура разполагаше с информация, до която никой друг нямаше достъп. Да я публикуваме, беше равносилно да подпишем материала с неговото име.

— А вторият проблем — попита Мидори.

— Ефектът — отвърна Булфинч. — Вече сме публикували пет-шест статии върху този род корупция, за който ми разказа Кавамура. Японската преса по никакъв начин не реагира на тях. Защо? Защото политиците и държавните служители прокарват законите, които могат да облагодетелстват или да съсипят местните корпорации. А корпорациите са тези, които осигуряват чрез реклама повече от половината средства за медиите. Да речем, че някой вестник публикува статия, компрометираща японски политик. Той се обажда на хората си в съответната корпорация, която отказва рекламите във въпросния вестник и ги прехвърля на конкуренцията, а вестникът фалира. Разбирате ли? Господи, японската преса е най-послушната в света!

— А ако има доказателства?… — попитах.

— Доказателствата променят всичко. Вестниците ще бъдат принудени да реагират, иначе и най-лековерните ще разберат, че са просто оръдие в ръцете на правителството. Разкритията за корупция ще отслабят позициите на политиците и ще дадат смелост на пресата. Бихме могли да предизвикаме промени в японската политика, сравними само с реформите на Мейджи1.

— Струва ми се, че надценявате желанието на медиите да променят нещо — подметна Мидори.

— Ни най-малко. Познавам добре някои от тези хора. Те са добри журналисти и искат да пишат, но са и реалисти.

— Доказателствата. Какви са те? — попитах.

Булфинч ме изгледа над очилата.

— Не знам точно. Знам само, че са солидни. Необорими.

— Като ви слушам, този диск трябва да иде в Кейсацучо, а не в пресата — заяви Мидори.

— Ако беше предал информацията на полицията, баща ви нямаше да остане жив и един ден — уверих я аз, спестявайки на Булфинч необходимостта да обяснява.

— Така е — потвърди той. — Баща ви не беше първият, който се опита да бие барабана. Чували ли сте за Хонма Тадайо?

Ах, да. Хонма-сан. Тъжна история. Мидори поклати глава.

— Когато Японската кредитна банка фалира през 1998 година, най-малко трийсет и шест милиарда долара, ако не и много повече, от сто трийсет и трите милиарда раздадени кредити се оказаха лоши. Те се свързваха с престъпния свят, дори с незаконни плащания за Северна Корея. Хонма Тадайо, уважаваният бивш директор на Японската национална банка, беше нает да оправи бъркотията. В началото на септември той пое поста президент на Японската кредитна банка и започна да се рови из книжата, опитвайки се да извади на бял свят цялата информация за лошите кредити и на първо място къде и за какво са отишли парите. И живя само две седмици след това. Беше намерен обесен в един хотел в Осака. Беше оставил предсмъртни писма до семейството и банката. Тялото беше кремирано набързо, без аутопсия, а полицията в Осака окачестви смъртта като самоубийство, без дори да проведе разследване. Случаят с Хонма не е изолиран. Смъртта му беше седмото „самоубийство“ на високопоставени служители, занимаващи се с финансови разследвания или свидетелстващи за финансови злоупотреби от 1997 година насам. И по нито един от случаите не се е водило разследване за убийство.

Спомних си за Тацу и неговите конспиративни теории.

— Носят се слухове, че якудза си има специалисти по „естествена смърт“ — продължи Булфинч, — които нощем навестяват жертвите в хотела им, принуждават ги да напишат завещанията си, инжектират им успокоителни и ги бесят, но така, че да изглежда като самоубийство.

— Вие имате ли някакво потвърждение на тези слухове? — попитах.

— Още не. Но няма дим без огън. И ще ви кажа още нещо. Колкото и сериозен да е проблемът с банките, строителното министерство е най-тежкият случай. В Япония строителството дава работа на най-много хора. Хлябът на всеки шести японец зависи от него. Ако искате да се доберете до корените на корупцията в тази страна, трябва да започнете от строителството. Баща ви беше смел човек, Мидори.

— Знам — кимна тя.

Запитах се дали още вярва, че инфарктът му е бил естествен. Започна да ми става горещо.

— Казах ви каквото знам — заяви Булфинч. — Сега е ваш ред.

— Имате ли някакво обяснение защо Кавамура онази сутрин е тръгнал на срещата с вас без диска? — попитах.

Булфинч се замисли и поклати глава.

— Уговорката ви е била да ви предаде материала, нали така?

— Да. Както вече ви казах, преди това се бяхме срещали неведнъж. Онази сутрин Кавамура трябваше да ми достави стоката.

— Може би не е успял да вземе диска или да свали информацията, затова е тръгнал с празни ръце?

— Не, предишния ден той ми каза по телефона, че всичко е наред. Само трябваше да ми го предаде.

Изведнъж ме осени. Обърнах се към Мидори.

— Мидори, къде живееше баща ти?

Естествено, отдавна го знаех, но не можех да й го кажа.

— В Шибуя.

— Някъде около „Догензака“? Близо до станцията?

— Да.

Обърнах се към Булфинч.

— Къде се качи онази сутрин Кавамура?

— На станция Шибуя.

— Имам едно предположение. Ако се потвърди, ще ви се обадя.

— Чакайте… — понечи да ме спре.

— Знам, че това не е най-удобният вариант за вас — прекъснах го. — Но ще трябва да ми се доверите. Мисля, че мога да намеря диска.

— Как?

— Казах ви вече, имам предположение.

Тръгнах към вратата, но той ме спря:

— Чакайте! Идвам с вас.

Поклатих глава.

— Свикнал съм да работя сам.

Булфинч ме хвана за ръката и повтори:

— Идвам с вас!

Изгледах го втренчено и той ме пусна.

— Искам да се махнете оттук — казах. — Тръгнете по посока на „Омотесандо-дори“. Ще отведа Мидори на сигурно място, после ще проверя догадката си. Ще ви се обадя.

Той погледна нерешително към Мидори.

— Всичко е наред — кимна тя. — С вас искаме едно и също нещо.

— Какво пък, май нямам избор — рече той и ме изгледа с престорено негодувание.

Аз обаче четях мислите му.

— Господин Булфинч — предупредих го, — не се опитвайте да ме следите. Ще ви забележа. И няма да ви се зарадвам особено.

— За бога, кажете ми какво мислите! Може пък да помогна с нещо.

— Запомнете — посочих към улицата, — ще вървите към „Омотесандо-дори“. Скоро ще ви се обадя.

— Добре ще направите — рече той и приближи лице към моето. Не можех да не се възхитя на куража му. — Постарайте се.

Булфинч кимна на Мидори и се запъти към улицата.

— Какво е това, което ти хрумна? — попита тя.

— По-късно ще говорим. Трябва да тръгваме, преди да е заобиколил и да е тръгнал след нас. Хайде!

Още със самото излизане спряхме такси по посока на Шибуя. Булфинч продължаваше да крачи в обратната посока.

На гара Шибуя се разделихме. Мидори се върна в хотела, а аз тръгнах към „Догензака“ — същата онази улица, по която преди цяла вечност с Хари следяхме Кавамура. И където, ако догадката ми се окажеше вярна, Кавамура беше скрил диска в деня на смъртта си.

Мислех си за него и се опитвах да си представя какво е било в главата му онази сутрин.

Вероятно е бил уплашен. Питал се е какво ли ще стане, ако го следят и го заловят с диска.

Той спира да запали цигара и се оглежда. Всеки мъж в костюм му прилича на наемен убиец, който ей сега ще бръкне в джоба му, ще извади диска и с усмивка ще насочи пистолет към челото му.

„Отърви се от проклетия диск! — вероятно му е минало през ума. — Нека Булфинч си го вземе сам. Но къде, къде… А, ето, магазинът на Хигашимура ще свърши работа!“

Спрях пред малката входна врата на магазина и вдигнах поглед към табелата. Онази сутрин Кавамура се беше вмъкнал тук. Нямаше къде другаде да е.

Влязох вътре. Собственикът, дребен мъж с очи на човек, който не очаква нищо от живота, и жълтеникавата кожа на заклет пушач, уморено ме поздрави с ирашимасе и отново потъна в своята манга. Магазинът беше малък и без чупки, така че целият беше пред очите му. Кавамура би могъл да скрие диска само на място, където клиентите могат да пипат, при това е трябвало да действа бързо. В неговия случай е било достатъчно да го скрие само за час — час и нещо, така че не му е трябвало кой знае колко сигурно място.

Което означаваше, че диска може вече да го няма. Не вярвах толкова дълго да не са го открили, но нямах друг избор. Трябваше да опитам.

Ябълки. Когато влакът вече потегляше, бях видял една ябълка да се изтърколва през вратата.

Приближих се към сандъка с ябълките и започнах да ги прехвърлям. Беше достатъчно плитък, за да открия без усилие диска, стига да беше там.

Нямаше го. Мамка му!

Повторих процедурата с крушите, после с мандарините. Пак нищо.

Проклятие! Толкова бях сигурен!

За достоверност все пак трябваше да купя нещо. Сигурно правех впечатление на придирчив клиент, който търси нещо специално.

— Можете ли да подберете от няколко вида плодове за подарък? — попитах собственика. — Плюс един малък пъпеш.

— Кашикомаримашита — отвърна той, правейки вял опит да се усмихне. Да, веднага.

Докато той обикаляше и грижливо подбираше плодовете, аз продължавах търсенето. През петте минути, докато собственикът се занимаваше с поръчката ми, успях да проверя всяко място, до което би могъл да се докосне Кавамура. Нищо.

Собственикът тъкмо приключваше. Той измъкна отнякъде зелена копринена панделка, обви я на кръст около кутията и я върза на фльонга отгоре. Наистина хубав подарък. Мидори може би щеше да му се зарадва.

Подадох му парите. „На какво всъщност се надяваше? — запитах се. — Кавамура не е имал време да скрие диска както трябва. Дори и да е бил тук, досега все някой го е открил.“

Той отброяваше рестото със същите бавни ритуални движения, с които преди това подбираше плодовете. Акуратен човек, методичен.

Изчаках го да свърши и попитах на японски:

— Прощавайте, може да ви прозвучи странно, но един приятел сподели, че преди седмица и нещо е изгубил тук някакъв диск, и ме помоли да попитам дали някой не го е намерил. Знам, минало е доста време, затова се чудех дали да питам, но…

— Ун — изръмжа той и клекна зад щанда. След миг се изправи с кутията в ръка. — Чудех се дали някой ще си го потърси.

С няколко апатични движения избърса кутията с престилката си и ми я подаде.

— Благодаря — кимнах, без да издавам изненадата си. — Приятелят ми много ще се зарадва.

— Много хубаво — каза той и погледът му отново се зарея нанякъде.

15.

На разсъмване Шибуя прилича на великан, който се опитва да се отърси от тежък махмурлук. Сякаш все още се долавя отзвукът на отминалото веселие, ехото на лекомисления смях още отеква в пустите улички. Всички вече са си отишли, но сенките им като че още бродят наоколо като призраци, отказващи да повярват, че нощта е свършила, а с нея — и забавленията.

Вървях из тези улички, съпроводен от сенките на отминалата нощ, като се стараех да не се отдалечавам от „Мейджи-дори“, главната артерия, свързваща Шибуя с Аояма. Бях се измъкнал от леглото много тихо, за да не събудя Мидори. Тя обаче вече беше будна.

Бях занесъл диска в Акихабара, електронното сърце на Токио, и се бях опитал да го отворя в един от множеството огромни компютърни магазини. Никакъв резултат. Беше кодиран.

Това означаваше, че ще ми трябва помощта на Хари. Не бях във възторг, като се имаше предвид описанието на диска, направено от Булфинч. Там се съдържаха сведения за убиец или убийци, специализирани в инсценирането на естествена смърт.

Обадих се на Хари от един автомат в Ногизака. Гласът му ми се стори сънен, но го усетих как веднага застана нащрек, когато му споменах за „строежа в Кокайгиджидо-мае“ — сигналът ни, че трябва спешно да се видим. Използвах обичайния ни код, за да му кажа, че искам да се срещнем в кафе „Дутор“ на „Имоарайзака“ в Ропонги. Беше близо до жилището му, така че нямаше да му трябва много време да стигне дотам.

Когато след двайсетина минути влязох в кафето, той вече беше там и четеше вестник на една маса в дъното. Косата му беше сплескана от едната страна. Стори ми се блед.

— Извинявай, ако те събудих — казах и се настаних срещу него.

Той поклати глава.

— Какво ти е на лицето?

— А, нищо, трябваше да видиш другия. Хайде да си поръчаме нещо за закуска.

— Ще пия само едно кафе.

— Не искаш ли яйца или нещо друго за хапване?

— Не, само кафе.

— Май си имал тежка нощ казах — в неговия случай това беше малко по-различно, отколкото при другите хора.

Той ме изгледа внимателно.

— Плашиш ме с тия светски разговори. Знам, че нямаше да използваш кода, ако не беше нещо сериозно.

— Иначе нямаше да ми простиш, че съм те вдигнал толкова рано.

Поръчахме си кафе и закуска и аз му разказах всичко случило се след последната ни среща, като започнах от срещата с Мидори и завърших с Булфинч, Спестих му единствено подробностите от предната нощ, казах му само, че сме отседнали в „любовен“ хотел.

Докато го гледах как се мръщи замислено, почувствах, че му вярвам. Не само защото знаех, че не може да ми навреди, но и защото заслужаваше доверие. И защото исках да му вярвам.

— Малко съм затруднен — казах. — Трябва ми помощ. Но… най-напред ще се наложи да научиш някои доста опасни неща. Ако не ти се иска, достатъчно е да ми кажеш.

Той леко се изчерви. Явно обстоятелството, че го молех за помощ, означаваше много за него.

— Няма проблем.

Разказах му за Хилгър и Бени.

— Съжалявам, че не ми каза по-рано — каза той. — Тогава може би щях да помогна повече.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще се притеснявам заради тебе.

Той кимна.

— Типично за ЦРУ. Само там могат да превърнат параноята в обект на особена гордост. Само че защо ще искам да ти навредя?

— Просто бъди внимателен, синко — посъветвах го. — Нищо лично.

— Ти ми отърва задника тогава в Ропонги. Мислиш, че съм забравил ли?

— Няма да повярваш колко неща забравят хората.

— Не и аз. Между другото, замислял ли си се какво доверие трябва да ти имам, за да ти позволя да споделиш с мен тази информация? Знам колко си предпазлив и на какво си способен.

— Май не разбирам какво искаш да кажеш.

Той ме изгледа продължително.

— Пазил съм тайните дълго време и ще продължа да го правя. Става ли?

„Никога не подценявай Хари!“ — помислих си и кимнах.

— Става ли? — повтори той.

— Става — отвърнах от немай-къде. — Хайде стига сме си разменяли клетви за вярност и да видим какво ще правим. Да започнем с Хилгър.

— Кажи ми повече за него. Добре ли го познаваш?

— Не и след като току-що съм закусил!

— Толкова ли е лоша работата?

Свих рамене.

— Познавам го от Виетнам. Той и тогава работеше за ЦРУ, към групата за специални операции на Управлението и армията. Признавам, никога не му е липсвал кураж. Не го беше страх да взема участие в акциите, за разлика от повечето безделници, с които съм работил там. Това отначало ми харесваше, но и по онова време той си беше само един кариерист. За пръв път се счепкахме след една операция на АРВН — южновиетнамската армия — в Трети военен район. АРВН беше разпердушинила предполагаема база на Виетконг в Тай Нинх, сведенията за която бяха постъпили от източник на Хилгър. Ние трябваше да участваме в преброяването на телата, за да потвърдим информацията. АРВН наистина беше вилняла здраво и да се идентифицират телата беше много трудно — навсякъде имаше парчета. Оръжие обаче нямаше. Казах на Хилгър, че това не ми прилича на база, а той ми вика: „Какво искаш да кажеш? Всички тук са за Виетконг, това е Тай Нинх!“ Казвам му: „Стига, няма никакво оръжие, източникът ти просто те е подвел. Станала е грешка.“ „Няма грешка, това тук трябва да са две дузини трупове на врагове.“ Той обаче броеше всеки откъснат крак или ръка за отделно тяло. В базата Хилгър си написа доклада и поиска да го подпиша за потвърждение. Казах му да върви на майната си. Наблизо имаше няколко офицери, които не ни чуваха, но можеха да ни видят. Аз се ядосах и го цапардосах. Офицерите видяха всичко — Хилгър целеше тъкмо това, макар че едва ли е разчитал чак на операция на носа. Обикновено на тези неща не се обръща много внимание, но по това време имаше някакви търкания между специалните части и ЦРУ, а Хилгър знаеше как да извърти нещата в своя полза. Изкара ме, че съм отказал да подпиша доклада му, защото съм имал някакви лични проблеми с него. Чудя се колко ли още от следващите операции са били базирани на неговия така наречен „източник“. Отпих от кафето си.

— След това си имах много проблеми благодарение на него. Той е от онези хора, които знаят точно на кое ухо да подшушнат, а аз никога не съм бил добър в тая игра. Върнах се от войната с нещо като черен ореол и винаги съм знаел кой стои зад това, макар че не успях да го улича.

— Никога не си ми казвал какво е ставало в Щатите след войната — каза Хари. — Затова ли се махна оттам?

— Отчасти. — Тонът ми ясно показваше, че не искам да говоря по темата, и той го усети.

— А Бени? — попита.

— За него знам само, че е свързан с ЛДП — един вид момче за всичко, но са му били поверени и някои важни поръчения. Освен това явно е бил и осведомител на ЦРУ.

Усетих познатия неприятен привкус в устата си, докато го изричах. И досега „осведомител“ е един от най-мръсните епитети, които мога да си представя.

В продължение на шест години операциите на ГИН в Лаос, Камбоджа и Северен Виетнам биваха проваляни от такъв „осведомител“. Случваше се наши групи да бъдат залавяни от патрулите на врага минути след прехвърлянето им. Някои от мисиите си бяха направо смъртоносни клопки и цели отряди загиваха. Други обаче успяваха, което показваше, че осведомителят има ограничен достъп до информацията. Ако се направеше разследване и се сравняха данните, списъкът на заподозрените бързо щеше да се стесни. Такова разследване обаче не беше направено заради опасенията, че можем да обидим южновиетнамските си съюзници с подозрението, че някой от техните хора, прикрепени към командването за подпомагане на армията, е провокатор. Нещо повече, ние трябваше да продължим да предаваме информация за плановете на ГИН на АРВН. Опитахме се да заобиколим заповедта, като предавахме грешни координати на виетнамските съюзници, но ни усетиха и си изпатихме. През 1972 година разкриха един ефрейтор от Армейското подпомагане, но този дребен агент не ще да е бил единственият източник на проблеми през всичките тези години, а истинският провокатор така и не се разбра.

Извадих мобилните телефони на Бени и кендоката от джоба си и ги подадох на Хари.

— От теб искам две неща: провери на кого са се обаждали, номерата би трябвало да се пазят. Виж и дали има програмирани номера за бързо избиране и ги проследи. Искам да знам с кого са говорили тези двамата, каква е връзката помежду им и с ЦРУ.

— Нямаш грижа — увери ме той. — До довечера ще имаме резултат.

— Добре. И второто. — Извадих диска и го сложих на масата. — На този диск е онова, до което всички се домогват. Според Булфинч това са данни, изобличаващи корупцията в ЛДП и строителното министерство, които биха могли да свалят правителството.

Той взе диска и го вдигна към светлината.

— Защо точно диск?

— Тъкмо мислех да те питам същото.

— Не знам. По-лесно би било всичко да се прати по мрежата. Може би програмата не позволява, ще проверя.

Той пъхна диска в джоба си, а аз попитах:

— Дали пък не са разбрали точно по този начин, че Кавамура е копирал диска?

— Възможно е. Има програми, които показват, че е копирано.

— Освен това е кодиран. Опитах се да го пусна, но не успях. Защо му е притрябвало на Кавамура да го кодира?

— Съмнявам се, че е той. Може би не е имал достъп. Някой друг го е кодирал — същият, който му го е дал.

Звучеше логично. Още не ми беше ясно обаче как така Бени ме беше насочил към Кавамура седмици по-рано. Сигурно бяха научили по някакъв друг начин за разговорите му с Булфинч. Може би бяха подслушвали телефоните.

— Добре — казах. — Обади ми се, щом си готов. Ще се срещнем пак тук, ти само посочи времето. Използвай обичайния код.

Той кимна и се изправи.

— Хари — спрях го. — Отваряй си очите. Тези хора ще те убият, ако разберат, че дискът е у теб.

— Ще внимавам.

— Не е достатъчно. Трябва да се превърнеш в параноик. Не се доверявай на никого.

— Почти на никого — заяви той, присвивайки устни, за да изобрази самоуверена усмивка.

— На никого! — повторих, спомняйки си за Лудия Джейк. Следващата ми работа беше да се обадя от автомат на Мидори. Сутринта бяхме сменили хотела. Тя вдигна още при първото позвъняване.

— Само да проверя всичко ли е наред — казах.

— Твоят приятел може ли да помогне? — попита тя.

Бях й казал да си подбира внимателно думите, когато говори по телефона, и сега тя беше максимално лаконична.

— Рано е да се каже. Ще опита.

— Кога ще дойдеш?

— Тръгвам.

— Направи ми една услуга, вземи ми нещо за четене. Роман, списания. Не се сетих, когато пазарувах за ядене. В тая стая нямам какво да правя и полудявам!

— Ще потърся нещо по пътя. До скоро!

Гласът й ми се стори не толкова напрегнат, колкото предния път, когато й казах, че съм намерил диска. Тя искаше да знае как е станало това, но аз нямах желание да й кажа. Ясно защо.

Тръгнах към Суидобаши, откъдето взех наземната железница за Шинджуку. На Йойоги слязох от влака и останах на перона да видя дали не ме следят. Изчаках още два влака в същата посока и се качих на третия. Пропътувах една спирка и слязох в източния край на гара Шинджуку. Оставих се тълпата да ме повлече към лабиринта от подземни базари. Бях решил да купя на Мидори огромен кашмирен шал и тъмни очила, които щяха да променят напълно вида й. Платих на различни каси, та да не си помисли някой, че купувам маскировка за любимата жена.

На петдесетина метра по-нататък спрях да купя няколко списания и избрах от рафта с бестселърите някакъв японски роман.

Докато чаках на касата и наблюдавах стълбите и ескалатора, пейджърът ми завибрира. Очаквах да видя съобщение от Хари, но вместо това на дисплея се изписа осемцифрен номер с кода на Токио.

Платих и излязох на улицата. Потърсих телефонен автомат и открих един недалеч от „Шинджуку-дори“. Поставих монета от сто йени и набрах номера, като се оглеждах през рамо.

От другата страна някой вдигна и изрече на английски:

— Джон Рейн.

Не отговорих и гласът повтори името ми.

— Струва ми се, че сте сбъркали номера.

— Казвам се Линкълн — осведоми ме гласът след кратка пауза.

— Чудесно.

— Шефът иска да се срещне с вас.

В този миг ми просветна, че говоря с човек от ЦРУ, а шефът е Хилгър. Изчаках да видя дали Линкълн ще добави нещо, но той мълчеше.

— Сигурно се шегувате — казах.

— Не се шегувам. Станала е грешка и той иска да ви обясни. Посочете времето и мястото.

— Нямам такова намерение.

— Трябва да го изслушате. Нещата не са такива, каквито си мислите.

Огледах внимателно улицата, претегляйки рисковете и възможните предимства.

— В такъв случай ще се срещнем още сега.

— Невъзможно. Той е зает и няма да се освободи преди полунощ.

— Не ме интересува, даже да му правят сърдечна операция. Така му кажи, Ейб. Ако иска да се срещнем, ще го чакам в Шинджуку след двайсет минути. Закъснее ли и една минута, няма да ме завари.

Последва дълга пауза, накрая гласът попита:

— Къде в Шинджуку?

— Кажи му да излезе през източния изход на гара Шинджуку и да върви към табелата на студио „Алта“. И му предай, че ако има на себе си нещо друго, освен панталони, обувки и риза с къс ръкав, няма да ме види. Разбра ли?

— Разбрах.

— Точно двайсет минути — натъртих и затворих.

Имаше две възможности. Първата беше Хилгър да ми каже нещо, което да не излиза от рамките на закона, но това беше твърде малко вероятно. И втората — да се опитат да довършат онова, което се опитваха да направят, като ме причакваха в апартамента ми. Но при всички положения имах шанс да науча нещо повече. Не защото разчитах Хилгър да сподели с мен плановете си — просто умеех да чета между редовете и знаех къде ме лъже.

Предположих, че ще има камери. Щях да го накарам да върви, но вероятността си оставаше твърде голяма. „А всъщност какво значение има? — помислих си. — Тия копелета знаят къде живееш, досега сигурно са си направили и фотоалбум. Вече не можеш да разчиташ на анонимност.“

Върнах се на „Шинджуку-дори“ и спрях пред сградата на студио „Алта“, където чакаха няколко таксита. Приближих се до един от шофьорите, млад мъж с вид на човек, който ще си затвори очите пред някои неща, ако му платят достатъчно, и му казах, че искам да качи клиент, който ще се появи от източната страна на гарата след петнайсетина минути. Гайджин по риза с къс ръкав.

— Питай го дали той е шефът — казах и му подадох банкнота от десет хиляди йени. — Ако каже „да“, искам да тръгнеш по „Шинджуку-дори“, после да свиеш наляво по „Мейджи-дори“ и пак наляво по „Ясукуни-дори“. Чакайте ме в северния край на „Ясукуни-дори“ пред банка „Дайва“. Ще се движа след вас.

Извадих още една банкнота от десет хиляди и я скъсах на две. Дадох му едната половина и му обещах да му дам другата веднага щом се кача в колата му. Той кимна.

— Имаш ли визитка? — попитах.

— Хай — отвърна той и извади от джобчето на ризата си визитна картичка.

Взех визитката и заобиколих студио „Алта“. Влязох през задния вход и се качих по стълбите на петия етаж, откъдето можех да наблюдавам източния вход. Погледнах часовника си — оставаха четиринайсет минути. Написах на гърба на визитката един адрес в Икебуро и я пъхнах в джоба на сакото си.

Хилгър се появи една минута преди определеното време. Видях го да излиза през източния изход на гарата и да се отправя бавно към студио „Алта“. Дори от такова разстояние различавах ясно месестите му устни и големия нос. За миг си спомних с удоволствие как му го счупих. Косата му беше все така гъста, но вместо мръсножълтия цвят беше добила стоманеносив оттенък. Съдейки по вида му, и досега си поддържаше формата. Само че му беше студено по къс ръкав. Жалко.

Шофьорът се приближи до него и му каза нещо. Хилгър кимна и го последва към колата, като се оглеждаше наляво и надясно. Преди да се качи, огледа подозрително таксито, което след минута пое по „Шинджуку-дори“.

Не бях дал време на хората на Хилгър да пратят кола на мястото, така че всеки, който се опиташе да го проследи, щеше да се издаде, хуквайки да гони такси. Три-четири минути наблюдавах района, но не забелязах нищо необичайно. Дотук добре.

Хукнах надолу по стълбите и поех напряко по „Якусуни-дори“ към банка „Дайва“. Пристигнах на място в момента, в който таксито спираше. Тръгнах към колата, без да свалям очи от ръцете на Хилгър. Вратата се отвори и той се наведе към мен.

— Джон… — понечи да каже с най-задушевния си глас, но аз го прекъснах:

— Ръцете, Хилгър! Покажи ми ръцете си. С дланите нагоре.

Не ми се вярваше да опита просто да ме застреля, но бях длъжен да го лиша от това удоволствие, ако такива бяха намеренията му.

— Ще трябва и ти да направиш същото.

— Ръцете!

Той се поколеба, но след миг се облегна назад и вдигна ръце с дланите нагоре.

— Сега сплети пръстите и сложи ръце на тила. После се обърни и погледни през прозореца зад шофьора.

— Стига, Рейн… — отново се опита да протестира.

— Направи го, иначе си тръгвам.

Той ме изгледа втренчено, но се подчини.

Седнах до него и подадох на шофьора визитката с адреса в Икебуро. Не беше важно къде точно ще ни закара, просто не исках да казвам посоката на глас. Стиснах ръцете на Хилгър с лявата си ръка, а с дясната го проверих за оръжие. Не открих нищо, но не това беше основният ми проблем.

— Надявам се, че сега си доволен — каза той. — Ще ми кажеш ли къде отиваме?

Очаквах да ме попита.

— Имаш ли микрофон, Хилгър?

Той не отговори. Къде ли можеше да е? Не бях напипал нищо под ризата му.

— Свали си колана — наредих.

— Стига, Рейн! Вече прекаляваш.

— Свали го, Хилгър. Не ми е до шегички. Още малко, и ще се замисля дали най-добрият начин да си реша проблемите не е да ти строша врата още сега.

— Пробвай.

— Сайонара, задник — наведох се към шофьора и наредих: — Томате кудасай. Спри тук.

— Добре, добре, печелиш! — каза той и вдигна ръце, сякаш се предаваше. — В колана има микрофон. Просто предпазна мярка — след нещастния случай с Бени.

Какво се опитваше да ми каже — да не се притеснявам? Че Бени не е важен?

— Ия, сумимасен — казах на шофьора. — И те кудасай. Извинявай, продължавай да караш.

— Радвам се да видя, че все така държиш на хората си — обърнах се към Хилгър. — Дай ми колана.

— Бени не беше от моите хора — поклати глава той, сякаш изумен от недосетливостта ми. — Опитваше се да ни цака, точно както цакаше тебе.

Хилгър свали колана си и ми го подаде. Да, под катарамата със сигурност имаше миниатюрен микрофон.

— Къде е батерията? — попитах.

— Самата катарама е батерията. Никелов хидрид.

Бях впечатлен.

— Браво, никак не е зле!

Отворих прозореца и изхвърлих колана на улицата. Той посегна да го хване, но закъсня с част от секундата.

— По дяволите, Рейн, нямаше нужда да го правиш! Можеше просто да изключиш микрофона.

— Дай да ти видя обувките.

— Не и ако си решил да изхвърлиш и тях!

— Като нищо, ако и там има бръмбар. Сваляй ги!

Той събу обувките и ми ги подаде. Черни мокасини от мека кожа с гумени подметки. Нямаше къде да се скрие микрофон. Върнах му ги.

— Сега наред ли е всичко? — попита Хилгър.

— Казвай каквото имаш да казваш. Нямам много време.

Той въздъхна.

— Случката пред дома ти беше грешка. Това не биваше да се случва и аз ти поднасям извиненията си.

Звучеше толкова искрено, че ми се доповръща.

— Слушам те.

— Да знаеш, Рейн, много рискувам — все така задушевно продължи той. — Това, което ще ти кажа, е държавна тайна…

— Още по-добре. Ако се каниш да ми съобщиш какво пише във вестниците, значи просто ми губиш времето.

Той се намръщи.

— От пет години внедряваме успешно наш агент в японското правителство. Вътрешен човек, който има достъп до всичко. Човек, който знае къде са погребани труповете. Казвам го най-буквално.

Той замълча в очакване на реакция, но не я дочака и продължи:

— Този тип ни доставяше все повече сведения с годините, но нищо такова, което да ни даде коз в ръцете. Следваш ли мисълта ми?

Кимнах. Това на бизнес език означаваше възможност за изнудване.

— Като ученичка от католическо училище. Колкото и да я молиш, отговорът е „не“ — просто трябва да смениш подхода, защото в крайна сметка знаеш, че и тя го иска — Хилгър се захили и месестите му устни се разтвориха похотливо. — Е, ние продължихме да го ухажваме, напредвахме милиметър по милиметър, докато преди половин година отказът му започна да звучи по-иначе. Вместо „Не, няма да го направя“ започна да казва: „Не, много е опасно. Рискувам си кожата.“ Чисто практически съображения.

Това го знаех. Добрите търговци и преговарящи имат слабост към практическите съображения. Те са сигнал за промяна — от „дали“ към „как“, от принципа към цената.

— Бяха ни нужни още пет месеца да го убедим. Щяхме да му дадем еднократна сума, достатъчно голяма, та да отпаднат всичките му финансови грижи, плюс годишна издръжка. Фалшиви документи, убежище на тропиците — нашият еквивалент на програмата за защита на свидетелите, но в луксозна класа. В замяна на това той трябваше да ни изкаже и майчиното мляко на ЛДП — подкупите, комисионите, връзките с якудза, убийствата на хора, готови да направят разкрития. Говорим за солидни доказателства — микрофони, снимки, записи на телефонни разговори и неща от този род, които могат да послужат в съда.

— И какво смятате да правите с тях?

— Какво мислиш, че ще правим? С такава информация правителството на САЩ ще държи ЛДП в ръцете си. И тогава отпадат всичките ни грижи с базите в Окинава и Ацуги, с вноса на ориз, полупроводници, коли и всичко, от което имаме нужда. Тук ЛДП е властта, а ние ще сме силата, която стои зад нея. И до края на столетието Япония ще е момче за всичко на Чичо Сам.

— Каква беше връзката ви с Бени?

— Горкият Бени. Той беше ценен източник на информация за отрепките от ЛДП. Познаваше играчите, но нямаше достъп. Достъп имаше агентът.

— И все пак го пратихте в апартамента ми.

— Да, пратихме го. Сам, за да те разпита.

— Как разбрахте какво се е случило с него?

— Стига, Рейн, вратът му е счупен професионално на две крачки от апартамента ти. Кой друг ще го направи, някой от съседите ти пенсионери? Освен това имаше микрофон. И чухме всичко. Чухме го как ме обвиняваше, тоя дребен педал!

— А другият?

— Не знаем нищо за него, освен че е намерен на стотина метра от мястото, където полицаите са открили трупа на Бени.

— Бени ми каза, че бил от Боейчо Боейкиоку. И че ти държиш връзка с тях.

— Вярно е, че аз държа връзката с тях, но нямам никаква представа кое е приятелчето му. Естествено, направихме проверка и се оказа, че не е от японските разузнавателни служби. Изпълнявал е частна задача и някой друг му е плащал. Знаеш, че на такива агенти не може да се вярва, Рейн. Помниш ли какви проблеми имахме с виетнамците заради един такъв провокатор?

Погледнах в огледалото за задно виждане и видях шофьора да ни наблюдава подозрително. Шансът да схване нещо от разговора ни на английски беше нищожен, но явно беше усетил, че нещо не е наред, и това го изнервяше.

— Та да си довърша приказката за нашия човек в ЛДП. Преди три седмици той склони да ни предаде информацията. Записал я на диск и — можеш ли да повярваш? — внезапно получава инфаркт насред Яманоте и се гътва. Пратихме хора в болницата, но дискът беше изчезнал.

— Откъде си толкова сигурен, че дискът е бил у него, когато е умрял?

— Сигурен съм, Рейн. Знаеш, че си имаме начини да проверим. Не мога да ти кажа какви, но разполагаме с надеждни методи. Това обаче не е най-интересното. Искаш ли да ти кажа кое е най-интересното?

— Умирам от нетърпение да го чуя.

— Добре тогава — той се наведе към мен и лицето му отново цъфна в гротескна усмивка. — Най-интересното е, че всъщност не е получил никакъв инфаркт. Някой му е светил маслото. Някой, който знае как да инсценира „естествена смърт“.

— Не знам, Хилгър. Звучи ми доста фантастично.

— Нали? Особено като знаеш, че не само в Япония, а и в цял свят единици могат да го направят. Всъщност единственият, за когото се сещам, си ти.

— Затова ли искаше да се срещнем? — попитах. — За да ми кажеш, че ме подозираш в подобна дивотия?

— Хайде, Рейн, стига сме го усуквали! Знам точно в какво си замесен.

— Не те разбирам.

— Така ли? Тогава имам да ти съобщя една новина. Половината от ангажиментите ти през последните десет години са за нас.

Какви ги дрънка, мамка му!

Той се наведе още по-близо до мен и ми прошепна на ухото имената на няколко видни политици, банкери и чиновници, споминали се без време от „естествена смърт“. И всичките я дължаха на мен.

— Могъл си да прочетеш тези имена във вестниците — казах, но знаех, че трудно мога да разчитам на това.

В отговор той ми съобщи за сайта за обяви, който използвах, за да се свързвам с Бени, и номера на швейцарската ми сметка.

„Дявол да го вземе! — от прозрението направо ми се зави свят. — Те през цялото време са те правили на глупак. И нищо не е свършило, както си мислеше. По дяволите!“

— Знам, че това е потресаващо за теб, Рейн — заяви Хилгър, като се облегна назад на седалката. — През всичките тези години си бил убеден, че работиш на свободна практика, а всъщност ЦРУ плащаше сметките. Хубаво, погледни го от добрата му страна. Ти си страхотен! Истински магьосник — правиш така, че тези хора да изчезнат без следа, без какъвто и да било признак за нечиста игра. Иска ми се да знам как го правиш, честна дума!

— Може би ще имам шанса да ти покажа някой път — изрекох безизразно.

— Мечти, приятелче! И така, разполагаме с доклада от аутопсията. Кавамура е бил с пейсмейкър, който по някакъв начин е успял да се изключи. Според съдебния лекар става дума за дефект в устройството. Обаче знаеш ли какво? Ние направихме малки проучвания и установихме, че подобен дефект просто е невъзможен. Някой е изключил пейсмейкъра, Рейн. И това ми прилича на твоя работа. Искам да знам кой те е наел.

— Това са безсмислици — казах. — Кое?

— Защо трябва да се стига дотам, за да му се вземе дискът?

Той присви очи.

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Не мога. Мога само да те уверя, че ако исках диска, щях да намеря много по-лесен начин да си го взема.

— Може пък да не е зависело от теб. Онзи, който те е наел, ти е казал да вземеш диска. Знам, че нямаш навика да питаш много, когато става дума за такива ангажименти.

— А да съм имал някога навика да бъда момче за поръчки? „Да взема диска“!

Той скръсти ръце и ме загледа.

— Не си спомням такова нещо.

— Значи търсиш под вола теле.

— Ти си му светил маслото, Джон. Последен си го видял жив. Нали разбираш, това никак не изглежда добре.

— Да, разваля ми репутацията.

Той потърка замислено брадичката си.

— Знаеш, че ЦРУ е най-малкият ти проблем. Има други хора, които искат да се доберат до диска.

— Какви хора?

— Ти как мислиш? Хората, които изобличава. Политици, якудза, силите, които стоят зад структурата на властта в Япония.

— Как разбрахте за мен? Че съм в Япония?

Той поклати глава.

— Извинявай, както вече ти казах, става дума за източници и методи, които не мога да обсъждам. Но ще ти кажа нещо — той се наведе към мен. — Довери ни се и тогава ще говорим за всичко, което пожелаеш.

Това ми дойде като гръм от ясно небе.

— „Довери ни се“ ли каза?

— Точно това казах. Ако се замислиш, ще видиш, че имаш нужда от помощта ни.

— Не знаех, че си такъв хуманист, Хилгър.

— Стига глупости, Рейн! Не го правим от хуманизъм. Трябва да ни помогнеш. Или дискът е у теб, или имаш сведения, които ще ни позволят да го открием. Помогни ни и ние ще ти помогнем в замяна. Просто и ясно.

Аз обаче познавах тези хора, познавах и Хилгър. При тях нищо не е просто и ясно. И колкото по-просто и ясно изглежда, толкова по-голяма е вероятността да те изиграят.

— Май съм натясно — казах. — Няма смисъл да го отричам. Може би наистина трябва да се доверя на някого, но няма да си ти.

— Виж какво, ако говориш за Виетнам, това е нелепо. Много вода изтече оттогава. Сега е друго време, друго място.

— Но хората са същите.

Той махна с ръка, сякаш пропъждайки неприятна миризма.

— Няма никакво значение какво мислиш за мен, Рейн. Защото не става дума за нас двамата. Важна е ситуацията, а тя е следната: Полицията те търси, ЛДП те търси. Якудза те търси. И всички те са по петите ти, защото прикритието ти изгърмя. Позволи ние да ти помогнем.

Как да постъпя? Да му светя маслото още сега? Но те знаеха къде живея и това ме правеше уязвим, а да премахна шефа на ЦРУ в Токио — нямаше да ми се размине току-така.

Автомобилът зад нас зави надясно. Погледнах назад и видях как следващата кола, черен седан с четирима японци вътре, намали скоростта, вместо да продължи по същия начин. Малко необичайно за натоварения токийски трафик.

Изчаках да стигнем следващия светофар и в последния момент казах на шофьора да свие наляво. Той едва успя да натисне спирачките и да вземе завоя. Седанът ни последва.

Извиних се на шофьора, че съм се объркал и трябва да се върнем на „Мейджи-дори“. Той се обърна и ме изгледа свирепо, но се подчини. Седанът продължи да ни следва.

Мамка му!

— Водиш си и опашка, Хилгър, така ли? Казах ти да дойдеш сам.

— Те са тук да те отведат в посолството. За твое собствено добро е.

— Добре, могат да ни последват — казах и се облегнах назад. Внезапно ме обзе страх. Трябваше на всяка цена да измисля нещо.

— Нямам намерение и двамата да влизаме в посолството с такси. И без това наруших правилата за безопасност, като се срещнах с теб. Те ще те отведат, така е по-сигурно.

Как бяха успели да го последват? Дори да имаше микрофон в някоя телесна кухина, при това движение не биха могли да засекат точното ни местоположение.

И тогава разбрах. Бяха ме изиграли много ловко. Досетили са се, когато ми се обади „Линкълн“, че ще искам да се срещнем веднага. Не са знаели къде точно, но хората им са били готови да тръгнат незабавно. Имали са двайсет минути да стигнат до Шинджуку и да чакат наблизо, докато разберат достатъчно от разговора ни, за да ни последват. Хилгър сигурно им беше дал името на транспортната фирма, описанието и номера на таксито, докато се кача. И това, докато аз се поздравявах за предвидливостта си и се радвах, че съм се отървал от предавателя.

Надявах се да остана жив, за да си извлека поука от случилото се.

— Кои са те? — попитах.

— Хора, на които може да се разчита. Сътрудничат на посолството.

Светофарът на моста на Канда светна червено. Колата забави ход.

Трескаво се озърнах, търсейки път за бягство.

Седанът ни приближи и спря на три-четири метра зад нас.

Хилгър ме погледна, явно предусетил, че се каня да направя нещо. Миг преди да се хвърли върху мен, очите ни се срещнаха.

— За твое добро е! — изкрещя и се опита да ме стисне през кръста.

Видях вратите на седана да се отварят. Отвътре слязоха двама набити японци с тъмни очила.

Опитах се да отблъсна Хилгър, но той беше сключил ръце зад гърба ми. Шофьорът се обърна и започна да крещи нещо, но не можах да разбера нито дума.

Двамата японци затвориха вратите на седана и спокойно тръгнаха към нас. Мамка му!

Обвих ръка около врата на Хилгър и притиснах главата му към гърдите си. Пъхнах другата ръка между тялото си и шията му, търсейки сънната му артерия.

— Аум да! — извиках на шофьора. — Аум Шинрикио да! Сарин!

„Аум“ беше сектата, обгазила със зарин токийското метро през 1995 година и този спомен още всяваше паника у хората.

Хилгър измуча нещо. Наведох се напред, като използвах торса и краката си като орехотрошачка. Усетих как тялото му омеква и той се отпусна.

— Ей? Нан да те? — попита шофьорът с облещени от страх очи. Какво искаш да кажеш?

Единият от мъжете почука по стъклото.

— Аицу! Аум да! Сарин да! Боку но томодачи ишики га най! Курума о да се! — Тези хора са от „Аум“! Имат зарин! Приятелят ми е в безсъзнание! Карай!

Ужасът в гласа ми съвсем не беше престорен.

Може и да си беше помислил, че съм смахнат или просто си говоря глупости, но със зарина шега не биваше. Шофьорът натисна газта и рязко завъртя волана, навлизайки в насрещното движение, но маневрата успя. Двамата мъже се затичаха към колата си.

— Исоиде! Исоиде! Байоин ни таному! — Бързо! Бързо! Трябва да намерим болница!

На кръстовището на „Мейджи-дори“ и „Уаседа-дори“ преминахме в последния момент на червено и направихме рязък завой наляво, по посока на Националния медицински център. Само секунда по-късно потеглящите коли ни откъснаха от преследвачите ни. Знаех, че седанът няма да може да ни последва поне минута, ако не и повече.

Гара „Тозай Уаседа“ беше точно пред нас. Подходящ случай да се измъкна. Казах на шофьора да спре. Хилгър се беше свлякъл на една страна, в безсъзнание, но жив. Искаше ми се да го стисна още веднъж — един съперник по-малко, — но нямаше време.

Шофьорът се опита да протестира — трябвало да закараме приятеля ми в болница и да се обадим на полицията, — но аз настоях да спре. Подадох му половинката от скъсаната банкнота и добавих още една, грабнах пакета с покупките за Мидори и изхвърчах от таксито. Докато тичах надолу по стълбите, си мислех, че ако се наложи да чакам влака, ще трябва да изляза през друг изход и пак да се върна, но бях улучил добре времето — влакът тъкмо пристигаше. Слязох на Нихонбаши, прехвърлих се на линията Гинза и на Шинбаши се прекачих на влака за Яманоте. По пътя си отварях очите на четири и когато слязох на Шибуя, бях сигурен, че за момента нищо не ме заплашва. Но те щяха да ме принудят да изляза на светло и този миг не беше далеч.

16.

Час по-късно влязох в кафе „Дутор“, където Хари вече ме чакаше.

— Кажи какво откри — подканих го вместо поздрав.

— Ами… странна работа.

— Какво значи „странна“?

— Най-напред, дискът има някаква вградена защита, при това съвсем нова.

— Не можеш ли да се справиш с нея?

— Не говоря за това. Мисълта ми е, че не става дума за код, а за защита в самата програма. Дискът не може да се копира, да се размножава или да се изпраща по интернет.

— Искаш да кажеш, че може да се направи само едно копие от източника, така ли?

— Не знам дали едно или повече, но не може да се копира от копието. В това семейство не признават внучета.

— И няма начин съдържанието да се прати по интернет, така ли?

— Не. Ако се опиташ, данните ще се повредят и няма да се чете.

— Аха. Това обяснява някои неща.

— Например?

— Например защо данните са на диск. И защо така напират да се докопат точно до този диск. Те знаят, че той не може да се копира, нито да се препраща, така че опасността за тях се свежда единствено до това копие.

— Така е.

— Кажи ми тогава защо онзи, който се разпорежда с тези данни, е позволил да направят едно-единствено копие? Защо изобщо да се копира? Нямаше ли да бъде по-сигурно без копия?

— Да, но и същевременно по-рисковано. Ако се случи нещо с източника, всички данни ще се загубят. Нужно е подсигуряване.

Замислих се.

— И какво още ще ми кажеш?

— Както вече споменах, кодиран е.

— Да.

— По много странен начин.

— Да, чувам го вече за кой ли път.

— Чувал ли си някога за решетъчна редукция?

— Не мисля.

— Това е вид код. Съобщението се кодира във вид на симетрично разположени елементи, нещо като цветята на тапетите. Само че фигурките на тапетите са прости, двуизмерни. При по-сложните кодове фигурите се възпроизвеждат на различни нива, в множество математически измерения. За да разгадаеш кода, трябва да уловиш базисната структура.

— Ясно. Можеш ли да го пребориш?

— Не съм много сигурен. Във Форт Мийд съм работил с подобни кодове, но този е странен.

— Хари, ако го кажеш още веднъж…

— Добре де, извинявай. Казвам, че е странен, защото решетката е изградена не от физически, а като че от музикални елементи.

— Сега вече не те разбирам.

— Има един външен слой, който наподобява музикални ноти — всъщност програмата ми го разпознава като музикален диск. Доста чудата структура, но много симетрична.

— Може ли да се направи нещо?

— Пробвах, но засега без особен успех. Трябва да ти кажа, Джон, тук май не съм в стихията си.

— Не си в стихията си? След всичките тези години в Агенцията за сигурност?

Той се изчерви.

— Не говоря за кода, а за музиката. Трябва ми музикант да ми помогне.

— Музикант, значи.

— Да, музикант. Някой, който чете ноти. А най-добре да пише музика.

Премълчах.

— Тя би могла да ми помогне — каза Хари.

— Трябва да помисля.

— Добре.

— А с клетъчните телефони какво стана? Откри ли нещо?

Той се усмихна.

— Надявах се да попиташ. Чувал ли си някога за Шиненто?

— Не се сещам. Нещо свързано с Нова година?

— Шинен като вяра или убеждение, а не като Нова година. Това е политическа партия. Последното позвъняване на онзи кендока е било в щаба й в Шибакоен, а номерът е програмиран за бързо избиране и на двата телефона. — Хари отново се усмихна широко, видимо предвкусвайки ефекта от онова, което се канеше да каже. — И за да е сигурно, че ще имат постоянна връзка, партията плаща сметката за телефона.

— Хари, ти си пълен с изненади. Кажи ми повече.

— Добре. Партията е създадена през 1978 година от някой си Тоши Ямаото, който все още е начело. Разбрах, че Ямаото е роден през 1949 година и е единствен наследник на известна фамилия, водеща началото си още от самурайските кланове. Баща му бил офицер в имперската армия, специалист по комуникациите, и след войната създал собствена компания за портативни комуникационни устройства. През Корейската война забогатял, продавайки изделията си на американската армия. Самият Ямаото отначало се интересувал от изкуство. Прекарал няколко години в Европа, където учел класическо пиано по настояване на майка си. Явно е бил нещо като вундеркинд. Но когато навършил двайсет, баща му сложил край на тези занимания и го пратил в Щатите, за да довърши образованието си и да се включи в семейния бизнес. Ямаото получил магистърска степен по икономика в Харвард и ръководел делата на компанията в Щатите, когато бащата починал. Тогава синът се върнал в Япония, продал бизнеса и с парите създал партията и се кандидатирал за парламента.

— Учил пиано, значи. Това дали има някаква връзка с кода на диска?

— Възможно е. Не съм сигурен.

— Добре, продължавай.

— Очевидно службата на бащата в имперската армия и самурайското потекло са дали отпечатък върху политическите пристрастия на Ямаото, който е с ясно изразени десни убеждения. През 1985 година е избран от Нагано-кен, но още на следващите избори губи позициите си.

— Така е, в Япония не избират заради идеи — подметнах. — Който плаща, той пие.

— Именно това е урокът, който Ямаото усвоява от поражението си. Когато го избират, той влага цялото си време и политически капитал в борбата срещу член девети от конституцията, та да може Япония да възвърне военната си мощ и да изрита американците от страната, и настоява в училищата да се преподава шинто. След поражението си не се отказва и отново се кандидатира, но този път води съвсем друга политика. Насочва вниманието си към пътищата и мостовете, които ще построи за избирателите си, към субсидиите за ориза и данъците, а националистическите изхвърляния остават на заден план. През осемдесет и седма отново е избран и досега е в парламента. Партията му обаче си остава маргинална. Никога не съм чувал от ЛДП да са й предлагали да участва в коалиция. Съмнявам се, че някой е чувал за нея извън Нагано-кен. Трябва обаче да се знаят някои неща. Първо, партията на Ямаото е много добре финансирана. Наследството на бащата. Второ, той прекрасно знае как се дели баницата. В Нагано има няколко селскостопански района и Ямаото им осигурява субсидии, освен това е яростен противник на идеята да се облекчат строгите правила срещу внос на ориз отвън. И трето, шинтоистката общност го подкрепя.

— Шинто… — изрекох замислено.

Шинто е култ към природата, превърнат от националистите в идеология на предвоенна Япония. За разлика от християнството и будизма, той се е зародил в самата Япония и не се практикува никъде другаде. Във връзка с това имаше нещо, което ме глождеше, което бях длъжен да знам. И изведнъж ме осени.

— Ето как са разбрали къде живея! Никак не е чудно, че навсякъде около Мита-сен се натъквах на свещеници, просещи подаяния! Проследили са ме до дома ми стъпка по стъпка. По дяволите, как съм могъл да бъда толкова сляп! Онзи ден едва не дадох на един от тях стотачка!

Хари имаше угрижен вид.

— Откъде са знаели, че трябва да дебнат точно около Мита?

— Може и да не са знаели. Най-вероятно не са. Но с малко повечко късмет и с помощта на Хилгър, който сигурно им е подхвърлил досието ми и някоя и друга снимка от военно време, в крайна сметка са ми хванали дирите. Мамка му, наистина ме спипаха!

Много добре беше изпипано, нямаше как да не призная. Статичното следене много трудно може да се засече. За разлика от следенето в движение, където някоя неестествена постъпка може да издаде преследвача.

— На какво се гради връзката с шинто? — попитах.

— Шинто е огромна организация и има свещеници и храмове на национално, местно и дори махленско ниво. Всички тези храмове приемат дарения и са доста богати, което им позволява да покровителстват изгодните им политици. А Ямаото иска шинто да играе по-голяма роля в Япония, което означава повече власт за свещениците.

— Значи храмовете също го финансират?

— Да, но не е само това. Шинто е част от програмата на партията. Тя иска изучаването му да се въведе в училищата. Не забравяй, че шинто беше в центъра на японския предвоенен национализъм. Днес култът отново е в подем, макар че малко хора извън страната го разбират.

— Каза, че седалището им е в Шибакоен, така ли?

— Да.

— Добре тогава. Докато се бориш с решетката, на мен ще ми трябва малко екипировка за следене. Инфрачервен сензор, лазер, видеокамера и предавател, в случай че успея да вляза. Искам да чуя какво си говорят нашите приятели.

— Защо?

— Трябва ми информация. Чий е този диск? Кой се опитва да си го върне? Защо? Без тази информация нямам много шансове да се предпазя. Или да предпазя Мидори.

— За да използваш такава екипировка, трябва да си много близо до сградата. Може да е опасно. Защо просто не ми дадеш малко повече време да се справя с решетката? Може всичко, което ти трябва, да е там.

— Нямам време. Това може да ти отнеме седмица, ако изобщо успееш. В това време аз ще съм на мушката на ЦРУ, якудза и армията шинтоистки свещеници. Те знаят къде живея и ме прогониха от укритието ми. Времето работи срещу мен. Трябва да приключа възможно най-скоро.

— А защо просто не напуснеш страната? Поне докато се справя с решетката. Какво те задържа тук?

— Например това, че трябва да се погрижа за Мидори, а тя не може да замине. Не ми харесва идеята да тръгне със собствения си паспорт, а се съмнявам, че има подръка фалшив.

Той кимна с разбиране, после ме погледна внимателно.

— Има ли нещо между вас?

Не отговорих.

— Знаех си — заяви Хари.

— Трябваше да знам колко си прозорлив.

— Затова ли не искаш тя да ми помогне за решетката?

— Толкова ли съм прозрачен?

— Невинаги.

— Добре, ще й кажа — всъщност нямах избор.

— Тя може да ми е от полза.

— Знам. Не се притеснявай. Всъщност не съм и очаквал да се справиш сам с нещо толкова сложно.

Той почти зяпна от възмущение, но видя усмивката ми.

— Върнах ти го тъпкано — засмях се аз.

17.

Хари отиде да ми наеме микробус някъде в Ропонги, запасявайки се за всеки случай с фалшива лична карта, а аз в това време го чаках в апартамента му. Жилището му е странно място, задръстено с всевъзможни електронни устройства, но без каквито и да било битови удобства. Беше ми споменал веднъж, че чел някъде как полицията хванала някакви типове, отглеждащи марихуана вкъщи, като проследила сметките им за ток — хидропонната инсталация очевидно гълта много електричество, — и сега се боеше да не би цялата тази електроника да доведе ченгетата при него. Ето защо не използваше никакви електрически уреди, освен крайно необходимите — категория, която в света на Хари не включва хладилник, печка или климатик.

Когато той се върна, заедно натоварихме оборудването в микробуса. Хитри устройства — лазерът разчита вибрациите на прозорците, предизвикани от разговорите вътре, оттам изпраща данните на компютър, а той преобразува сигналите в думи. Инфрачервеният сензор улавя и най-малката промяна в температурата на стъклото, предизвикана от телесната топлина в иначе студена стая.

Когато приключихме, паркирах микробуса и се отправих към Шибуя, като не забравих за обичайния оглед на терена.

Стигнах хотела малко след един. Бях купил сандвичи от един павилион в някаква уличка около „Догензака“ и докато вечеряхме, седнали на пода, разказах на Мидори последните събития. Дадох й пакета с покупките и й казах да слага шала и очилата, когато излиза. Последното ми нареждане беше да си събере нещата и да ме чака след два часа у Хари.

Когато пристигнах в апартамента му, той работеше върху диска на Кавамура. След около половин час домофонът избръмча. Хари натисна бутона и изрече:

— Хай.

— Уаташи десу — чу се в отговор. — Аз съм.

Кимнах и се изправих, за да погледна през прозореца. В това време той натисна бутона за входа, приближи се до външната врата и надникна навън. Добре е да знаеш кой идва, преди да е стигнал до твоята позиция, за да можеш да реагираш навреме.

Минута по-късно той отвори широко вратата и с жест покани Мидори да влезе.

— Това е Хари, приятелят, за когото ти говорих — казах на японски. — Малко е срамежлив, защото контактува само с компютрите. Бъди мила с него и сигурно ще успееш да го разговориш.

— Хаджимемашите — обърна се Мидори към него и се поклони. — Приятно ми е.

— Радвам се да се запознаем — примигна насреща й Хари, явно притеснен. — Моят приятел само така си говори. По време на войната правителството е изпробвало върху него разни лекарства и е развил без време старческо слабоумие.

„Хари?!“ — мислено възкликнах, изумен от тази необичайна находчивост.

— От лекарствата ли било? — попита Мидори с най-невинно изражение.

Тия двамата много бързо намериха общ език, за моя радост. Хари ме погледна със сияеща усмивка, явно доволен, че съм си намерил майстора, а той — възможен съюзник.

— Добре, виждам, че ще се разбирате — секнах ентусиазма му, преди тази неприсъща смелост да го отведе бог знае къде. — Нямаме много време.

Обясних плана си на Мидори.

— Не ми харесва тази работа — заяви тя. — Могат да те видят. Опасно е.

— Никой няма да ме види.

— Ако ни дадеш малко време, с Хари ще разгадаем музикалния код.

— Вече го обсъждах с Хари. Вие си вършете работата, аз ще върша моята. Така шансовете ни се увеличават. Нищо няма да ми се случи.

Потеглих с микробуса към щаба на Ямаото в Шибакоен, южно от района на държавните учреждения в Касумигасеки. Той беше разположен на втория етаж на голяма сграда на „Хибия-дори“, точно срещу парка Шиба. Спрях на отсрещната страна на улицата. В този район паркирането беше забранено, но мястото си струваше да платя малка глоба на някой отегчен служител на закона.

Тъкмо бях приключил с разполагането на апаратурата, насочвайки уредите към нужните прозорци, когато някой почука на страничното стъкло от отсрещната страна. Вдигнах поглед и видях униформен полицай, който тропаше по стъклото с палката си.

Мамка му! Вдигнах ръце в извинителен жест, сякаш бях спрял за момент и тъкмо се канех да потегля, но той поклати глава.

— Дете йо — Слизайте.

Устройствата бяха разположени откъм страната на шофьора и полицаят не можеше да ги види. Трябваше да рискувам. Примъкнах се до отсрещната врата, отворих я и стъпих на тротоара.

Отвън ме чакаха трима мъже, застанали до затворената част на микробуса, където не можех да ги видя отвътре. Бяха въоръжени с „Берета 92“ и носеха слънчеви очила и широки палта — маскировка, която не можеше да скрие формата на лицата и телосложението им. Прецених, че ако окажа съпротива, ще ме застрелят, а видът им трябваше да сплаши потенциалните свидетели. Всички те имаха класическите уши на кендоки. Познах най-близкия до мен — онзи с хлътналия нос, който обикаляше около апартамента на Мидори. Един от другарите му благодари на полицая, който се обърна и се отдалечи.

Тримата ме поведоха през улицата и не ми оставаше нищо, освен да се подчиня. Е, това поне решаваше проблема как да вляза в сградата. В джоба си имах миниатюрна слушалка-тапа и един от любимите микропредаватели на Хари. Ако ми се удадеше случай, щях да го поставя където трябва.

Докато изкачвахме стълбите към втория етаж, тримата ме бяха наобиколили плътно, така че нямах никаква възможност да маневрирам. Когато стигнахме площадката, Хлътналия нос ме залепи за стената, опирайки пистолет в гърлото ми. Един от другарите му ме пребърка за оръжие, но не забеляза предавателя в джоба ми.

Когато процедурата приключи, Хлътналия нос отстъпи крачка назад и внезапно заби коляно в чатала ми. Аз се превих и той ме изрита в корема, после още два пъти в ребрата. Свлякох се на колене, като трескаво се мъчех да си поема въздух. Вдигнах ръце да се предпазя от следващия удар, но един от мъжете се изпречи между Хлътналия нос и мен.

— Ия, соно курай ни шите оке. — Стига толкова.

Някаква работеща част от съзнанието ми се запита дали не разиграват добро и лошо ченге.

Това продължи няколко минути — те се препираха до мен, а аз се мъчех да си поема дъх. Най-сетне успях да се изправя и отново ме поведоха, този път по къс коридор с врати от двете страни. Спряхме пред последната врата отдясно. Хлътналия нос почука и отвътре се чу глас:

— Дозо. — Влез.

Въведоха ме в доста просторна според японските стандарти стая, обзаведена в традиционния изчистен стил — светло дърво, полици със скъпа на вид керамика. Стените бяха украсени с ханга — гравюри върху дърво, по всяка вероятност оригинали. В единия ъгъл имаше малък кожен диван и кресла, наредени около лъщяща от чистота стъклена масичка. Всичко беше безупречно чисто и издаваше благополучие. Вероятно тъкмо това целяха тези хора — и сигурно караха Хлътналия нос и приятелчетата му да се крият, когато канеха гости.

В дъното на стаята имаше дървено писалище. Трябваше ми цяла секунда да позная мъжа, седнал зад него. Дотогава не го бях виждал в костюм.

Беше противникът ми от залата в Кодокан. Онзи, когото бях победил с рандори.

— Здравей, Джон Рейн — подсмихна се той. — Хисашибури десу не.

Вярно, напоследък не се бяхме виждали. Отвърнах на погледа му.

— Здравей, Ямаото.

Той се изправи и заобиколи писалището с онази излъчваща сила и изящество походка, която най-напред ми беше направила впечатление в Кодокан.

— Благодаря ти, че дойде. Чаках те.

Това вече ми беше ясно.

— Извинявай, че не ти се обадих преди това — казах.

— Няма нищо, няма нищо. Не съм и очаквал. Но бях сигурен, че ще намериш начин да поемеш инициативата в свои ръце — един джудока се чувства много по-сигурно, когато напада, и използва отбраната само като отвличаща маневра.

Той кимна на хората си и им нареди да чакат отвън. Тримата се измъкнаха тихо, само Хлътналия нос ме гледаше кръвожадно, докато се изнизваха през вратата.

— Да не би да съм обидил с нещо грозника? — попитах, като разтривах ребрата си. — Имам чувството, че не ме харесва.

— Груб ли беше? Казах му да кротува, но той трудно си надвива на нрава. Ишикава — онзи, когото уби пред апартамента си — му беше приятел.

— Съжалявам да го чуя.

Ямаото поклати глава, сякаш да ми покаже, че смята случилото се за недоразумение.

— Дозо, сувате кудасай. Заповядай, седни. Нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не съм жаден. И ми е по-удобно прав.

Той кимна.

— Знам какво си мислиш, Рейн-сан. Не забравяй обаче, че съм виждал колко си бърз. И затова отвън има трима въоръжени мъже — в случай че ти се удаде да минеш през мен. — Усмивката му беше крайно самоуверена и имаше защо. — Би могло да се получи интересен двубой, но сега не му е времето. Защо не седнеш? Настани се удобно и ще потърсим начин да разрешим нашия общ проблем.

— Общ проблем?

— Да, общ. Ти имаш нещо, което ми трябва, или поне знаеш къде е. Получа ли го, преставаш да бъдеш пречка и ще те оставим на мира. Но ако не го получа, ситуацията се усложнява.

Не казах нищо. Той замълча за секунда-две и продължи:

— Наистина искам да си поговорим. Дозо какете кудасай. — Заповядай, седни.

Кимнах и се отправих към едно от креслата срещу дивана с ръце в джобовете, изобразявайки възмущение, а в същото време включих предавателя. Както и да се обърнеха нещата, Хари поне щеше да чуе всичко. Седнах и зачаках.

— Благодаря — каза той и се настани на дивана срещу мен. — Как ме откри?

Свих рамене.

— Твоят човек Ишикава влезе с взлом в апартамента ми и се опита да ме убие. Взех му мобилния телефон и чрез него установих, че е свързан с теб. Останалото беше въпрос само на инициатива. Както каза ти, най-добрата защита е нападението.

— Ишикава не е бил в апартамента ти, за да те убие, а за да те разпита.

— Ако това е била представата му за разпит, трябвало е да го пратиш при Дейл Карнеги.

— Няма значение. Ние не преследваме теб, а търсим диска.

— Диска ли?

— Не обиждай интелигентността ми. Знаем, че си взел Мидори Кавамура под своя закрила.

Това ме свари неподготвен. И тогава ми просветна. Мъжете, които я чакаха в апартамента й, явно бяха хора на Ямаото. Бяха насочили вниманието си към Мидори, защото са мислели, че вещите на баща й са у нея, а сред тях може би и дискът. Тогава на сцената се появих аз. Едва след засадата във фоайето и изчезването на Мидори те са заподозрели за участието ми.

— Тя какво общо има с всичко това?

— Знам, че когато баща й е умрял, дискът е бил у него и сега е много вероятно да е у нея. Тя обаче се крие.

— Естествено, че ще се крие. В апартамента й я чакаше група посрещачи — също като при мен. Тя знае, че е в опасност, но не разбира защо.

— Човек в нейното положение обикновено се обажда на полицията. Тя не го прави.

— Не знам нищо за това, но и аз самият нямам вяра на полицията.

— Къде е тя?

— Не знам. Изчезна след засадата в апартамента й. Помислила е, че съм от твоите хора.

— Така ли? Интересното е, че не се появи досега.

— Може да е някъде при приятели. В провинцията или нещо такова. Видя ми се доста уплашена.

— Разбирам… — проговори той. — Рейн-сан, на този диск има информация, която може да навреди на Япония и да послужи на враговете й, ако излезе наяве. И тези врагове също търсят диска.

Сетих се за Хилгър, който искаше да превърне Япония в „подлога“. Само той можеше да го каже така. Едно обаче не ми беше ясно.

— Защо беше тази среща в Кодокан? — попитах.

— Любопитство — замислено изрече той. — Исках да разбера какво може да движи човек с твоето минало. Ако знаех как ще се обърнат нещата, щях да избегна срещата, разбира се.

— Какво искаш да кажеш с това „минало“?

— Човек от две толкова различни култури.

— Нещо май ми убягва. Освен факта, че непреднамерено се озовах близо до апартамента на Мидори по същото време като твоите хора, не помня да сме имали други допирни точки.

— Разбира се, че сме имали. Ти, естествено, не знаеш, но от време на време прибягвам до твоите услуги.

Чрез Бени без съмнение. Това копеленце наистина не си поплюваше! Сигурно беше препродавал услугите ми с надценка. Но дотук!

— Както виждаш, до неотдавна интересите ни съвпадаха. И ако сега решим този проблем, можем да се върнем към обичайното „status quo ante bellum“.

Явно искаше диска на всяка цена. Надявах се алгоритмите на Хари да свършат работа, и то скоро.

— Както вече казах, проблемът е, че нямам представа къде е дискът и дори какво съдържа — казах. — Ако знаех, щях да ти го дам, но не знам.

Той се намръщи.

— Съжалявам да го чуя. И дъщерята на Кавамура също не знае нищо, така ли?

— Откъде мога да знам?

Ямаото мрачно поклати глава.

— Това е проблем. Докато не получа каквото ми трябва, дъщерята на Кавамура ще е на мушката. За нея ще е много по-безопасно, ако въпросното нещо е в мои ръце.

В този миг се изкушавах да повярвам, че в думите му има някаква истина. Ако дискът се озовеше в ръцете му, Мидори щеше да е в безопасност.

Да, но и други го търсеха и нямаше как да разберат, че вече не е у нея. Пък и аз не можех с нищо да й помогна. Ямаото никога не би ме пуснал под честна дума, че ще му предам диска, а аз нямах никакво намерение да му казвам къде са Мидори и Хари. Освен това нямаше гаранция, че след като дискът се озове в ръцете му, той няма да се изкуши да заличи всички следи.

— Като се замисля, много не ми се вярва дискът да е у нея — казах. — Защо Кавамура ще й дава каквото и да било? Би трябвало да е наясно, че това ще я изложи на опасност, не е ли така?

— Може да го е направил непреднамерено. Освен това, както вече казах, вижда ми се съмнително, че не е отишла в полицията.

Не казах нищо, просто седях и чаках.

— Добре, стига игрички! — заяви той и се изправи. Отиде до един шкаф и извади отвътре сако. — Имам среща навън и няма повече да си губя времето да те убеждавам. Кажи ми къде мога да намеря диска или поне Мидори Кавамура.

— Казах ти вече, не знам.

— За съжаление, начинът да ми го докажеш, е само един. Мисля, че се досещаш.

Повече от минута никой от нас не проговори. Накрая го чух да издиша, сякаш преди това беше сдържал дъха си.

— Рейн-сан, ти си в трудно положение и аз ти съчувствам. Но трябва да разбереш, че ще получа каквото ми трябва. Ако ми кажеш сега, като приятел, ще ти имам доверие и нататък. И ще можеш да си тръгнеш. Но ако се наложи хората ми да изтръгнат тези сведения от теб с други средства, няма начин след това да те освободя. Всъщност, може и да не си в състояние да си тръгнеш. Разбираш ли ме? Ако не получа диска, ще бъда принуден систематично да премахна всеки възможен риск, свързан с него. Както виждаш, далеч по-добре ще е да ми кажеш.

Скръстих ръце на гърдите си и го загледах. Опитвах се да изглеждам безстрастен, но в същото време си представях коридора и стълбището и трескаво пресмятах шансовете си да се измъкна.

Той изглежда наистина очакваше да се пречупя, защото ме изчака доста дълго, но накрая повика хората си. Вратата се отвори и те ме заобиколиха и ме принудиха да се изправя. Ямаото им даде няколко отривисти заповеди на японски — да намерят диска. И Мидори. Каквото и да им струва.

Повлякоха ме навън. Чух зад гърба си Ямаото да изрича:

— Много съм разочарован.

Не му обърнах внимание. Бях твърде зает да премислям пътя за бягство.

18.

Поведоха ме по коридора. Забелязах изхода — двойна стъклена врата със самозаключваща се брава. Когато влизахме, ми направи впечатление, че се отваря навън. Ако се хвърлех и улучех средата, бравата можеше да поддаде. Не се ли получеше, щеше да се наложи да опитам отново, този път през стъклото, с надеждата да не се нарежа много. Не беше кой знае какъв избор, но възможността да бъда изтезаван до смърт от Хлътналия нос и приятелчетата му ми харесваше още по-малко.

Те ме блъскаха не особено нежно пред себе си по коридора, а аз се стараех видът ми да излъчва страх и безпомощност, та да приспя всякакви опасения у тях. Исках да си мислят, че владеят положението и аз съм смазан от превъзходството им. Това би ми дало някакъв минимален шанс да ги изненадам. Иначе имах само едно предимство пред тях и то беше същото, което много пъти ми беше спасявало кожата във Виетнам — аз бях по-мотивиран да избягам, отколкото те — да ме задържат.

Отведоха ме в малка стая в дъното на коридора. Вратата беше от матирано стъкло и се отваряше навътре и наляво. Отдясно имаше малка квадратна маса с два стола, поставени един срещу друг. Блъснаха ме на единия от столовете, с гръб към вратата. Сложих ръце на коленете си под масата.

Хлътналия нос изчезна някъде и след няколко минути се върна с голяма дървена бухалка. Седна срещу мен, а останалите заеха позиция зад гърба ми.

Между гърба на Хлътналия нос и стената имаше около метър свободно пространство. Това беше добре.

Не бяха заключили вратата. Защо да си правят този труд? Бяха трима, и все здравеняци. Бяха си у дома и знаеха, че владеят положението. Повдигнах няколко милиметра масичката с колене, преценявайки тежестта й. За размерите си тежеше доста. Сърцето ми думкаше в ушите и гърлото. Хлътналия нос започна да говори нещо, но аз не го чувах. Скочих, хванах масичката отдолу и я обърнах върху него. Ударът го залепи за стената.

Другите двама скочиха към мен. Посрещнах единия с крак в корема. Ударът беше толкова силен, че инерцията го тръшна по гръб. Другият ме връхлетя изотзад и опита да ме стисне в задушаваща прегръдка, но аз прибрах глава в раменете си и ръката му притисна устата вместо гърлото ми. Хватката му обаче беше толкова здрава, че се уплаших да не ми изкърти челюстта. Отворих уста и още преди да е успял да се отдръпне, захапах здраво. Усетих как зъбите ми потъват в мускула и той изрева.

Прегръдката се разхлаби и аз се извъртях, което ми даде възможност да нанеса няколко удара в корема му. Той отпусна ръце да се предпази и в този миг аз го пернах с ръба на дланта под носа. Не успях да го поваля, но го зашеметих. Отблъснах го от себе си и се хвърлих към вратата.

Онзи, когото бях изритал, ме сграбчи за крака от пода, но аз успях да се изтръгна, хванах дръжката на вратата и я дръпнах с все сила. Вратата се блъсна в стената и стъклото се разлетя на парчета.

Втурнах се по коридора и само след секунда се озовах пред двойната стъклена врата. Засилих се и се хвърлих с цялата си тежест в средата между двете крила. Те се разтвориха с трясък и аз не успях да се задържа на крака, но бързо се изправих и хукнах надолу по стълбите. Отворих външната врата и излетях навън, като прескачах по четири стъпала наведнъж. Надявах се, че съм спечелил солидна преднина, но само след секунда чух вратата още веднъж да се отваря.

Трябваше да се махна, преди да са пристигнали подкрепленията. Станция Шибакоен беше от отсрещната страна на „Хибия-дори“. Втурнах се през улицата, като се стараех да тичам диагонално на движението, но въпреки това не се мина без скърцане на спирачки.

От подлеза насреща ми извираше гъста тълпа — явно влакът току-що беше пристигнал. Озърнах се назад и видях двама от хората на Ямаото да тичат след мен.

В този миг чух да пристига нов влак. Може би щях да успея да го хвана. Не се съмнявам, че ако можеха, онези двамата щяха да ме застрелят още сега. В тази тълпа никой нямаше да разбере откъде са дошли изстрелите. Трескаво си проправях път през множеството, опитвайки се да спечеля преднина. Пред касите имаше количка със закуски и напитки. Грабнах една кутия с кафе — сто и деветдесет грама, с остри метални ръбове.

Когато най-сетне успях да се добера до перона, беше късно — вратите на влака вече се затваряха. Тълпата беше гъста, но точно пред влака имаше свободна ивица. Добрах се до нея и отново се озърнах. Една от горилите на Ямаото тъкмо преминаваше през железните пречки на входа и след секунди щеше да бъде при мен. Опитах се да преценя на око разстоянието — само пет метра, и щях да попадна в лапите му. Прицелих се и хвърлих кутията с кафето. Улучих го в гърдите и чух как кутията издумка. Той се сгромоляса тежко, но приятелчето му беше зад него и държеше пистолет.

Обърнах се. Влакът вече набираше скорост.

Приведох глава и се втурнах след него. Чух изстрел, после втори.

Два метра. Един.

Бях достатъчно близо да стигна до вертикалната пречка отстрани на вагона, но не можех да се приближа повече. За няколко секунди скоростта ми беше в пълен синхрон с тази на влака, после той започна да се отдалечава.

Изкрещях с все сила и се хвърлих напред. За една ужасна секунда си мислех, че няма да го стигна и ще падна върху релсите, но тогава пръстите ми се сключиха около студения метал.

Коленете ми се удариха в задницата на вагона. Ходилата ми почти докосваха релсите. Усетих как пръстите ми се плъзгат надолу по желязото. Погледнах нагоре и видях някакво момче в училищна униформа да ме зяпа с отворена уста през задното стъкло. И тогава влакът навлезе в тунела, а аз не успях да се удържа повече.

Инстинктивно се извъртях и подложих лявата си ръка под тялото, за да се претърколя след удара. Само че се ударих в релсите толкова силно, че вместо да се претърколя, подскочих и се стоварих като чувал върху линията.

Лежах на гръб и гледах към лампите на тавана на тунела. Останах така няколко секунди. Падането беше изкарало всичкия въздух от дробовете ми.

Размърдах бавно пръстите на краката си, а после и на ръцете. Можех да ги движа.

Минаха пет секунди, после още пет. С няколко конвулсивни вдишвания успях най-сетне да си поема дъх.

„Какво беше това, по дяволите? — помислих си. — Върху какво паднах?“

Изпъшках и с мъка се надигнах. Огледах се. Седях върху голяма купчина пясък отстрани на релсите. Недалеч бяха застанали двама работници с каски на главите и ме гледаха със зяпнала уста.

Изглежда поправяха настилката на тунела и използваха пясък, за да забъркат цимента. Ако се бях забавил само секунда, щях да се приземя не върху мекия пясък, а върху бетона.

Смъкнах се от купчината, стъпих на земята и започнах да се отупвам. Тялото ми се беше отпечатало върху пясъка, точно както го рисуват в анимационните филми.

Двамата мъже не помръдваха и продължаваха да ме зяпат с отворена уста. Изглежда гледката ги беше лишила от дар слово.

— А, сумимасен — изтърсих първото, което ми дойде наум. — Ето, отеарае уа аримасу ка! — Извинете, случайно да имате баня?

Двамата не реагираха. Изглежда въпросът ми ги беше объркал още повече. Какво пък, още по-добре. Видях, че входът на тунела е само на няколко метра и тръгнах нататък.

Представих си какво е станало. Хората на Ямаото ме бяха видели да влизам в тунела, увиснал на задницата на влака, но не бяха видели падането ми и едва ли очакваха нарочно да се пусна при тази скорост. Вероятно бяха решили, че след три минути ще съм на станция Мита, последната по линията, и бяха хукнали нататък да ме пресрещнат.

Внезапно ми хрумна безумна идея.

Измъкнах от джоба си слушалката и я нагласих. Напипах и предавателя. Беше там, но дали предаваше?

— Хари, там ли си? — казах. — Отговори ми.

Отговор не последва и тъкмо смятах да опитам отново, когато слушалката оживя.

— Джон! Какво става, по дяволите? Къде си?

Отдавна не се бяха радвал така да чуя нечий глас.

— Спокойно, добре съм. Но ми трябва помощта ти.

— Какво става? Чух всичко. В метрото ли си? Нали не си ранен?

Повдигнах се на ръце и се измъкнах на перона. Хората ме зяпаха слисано, но аз не им обърнах внимание, а ги подминах, сякаш нямаше нищо нередно в това да излизам от тунела на метрото мръсен и насинен.

— И по-добре съм бил, но по-късно ще говорим. Работи ли още апаратурата?

— Да, следя всички стаи в сградата.

— Добре, това исках да знам. Кой е в къщата?

— Според уредите само един от всичките. Останалите тръгнаха след теб.

— И Ямаото ли?

— И той.

— Къде е онзи, който остана?

— В последната стая отдясно, ако стоиш с лице към къщата. Там, където те вкараха. Не е излизал.

Това трябва да беше Хлътналия нос или някой от неговите хора. Сигурно не е бил в състояние да излезе. Това ме радваше.

— Ето какво е положението. Те мислят, че вися отзад на влака за Мита, и ще са там след около четири минути. Ще им трябват още към пет минути да разберат, че ме няма, и още пет да се върнат в къщата. Така че имам около четиринайсет минути да отида и да сложа бръмбара.

— Какво?! Ти не ги знаеш къде са. А ако не тръгнат към Мита? Могат да се върнат, докато си вътре!

— Разчитам на теб да ме предупредиш, ако това се случи. Нали още имаш образ от микробуса?

— Да, видеото работи.

— Виж какво, аз съм практически в къщата. Чисто ли е всичко?

— Чисто е, но… това си е направо лудост!

— По-добър шанс няма да имам. Всички са навън, нищо не е заключено и когато се върнат, ще можем да чуем всяка тяхна дума. Влизам.

— Добре, вече те виждам. Побързай! Съветът му беше излишен.

Както очаквах, в бързината хората на Ямаото бяха оставили всички врати отворени. Кабинетът беше третата стая отдясно. Щях да вляза и да си тръгна за нула време.

Вратата беше затворена. Натиснах дръжката, но тя не поддаде.

— Мамка му!

— Какво има? — чух гласа на Хари.

— Заключено е.

— Откажи се. Сложи бръмбара другаде.

— Не става. Тук трябва да подслушваме.

Огледах внимателно ключалката. За моя изненада тя се оказа доста елементарна.

— Чакай малко! Мисля, че мога да вляза.

— Джон, изчезвай оттам! Могат всеки момент да се върнат!

Не отговорих. Извадих връзката с ключове и отделих един от шперцовете и зъболекарското огледалце.

— Не се опитвай да отключиш с шперца! Не ставаш за тая работа! Просто сложи бръмбара другаде и изчезвай!

— Какво искаш да кажеш с това „не ставаш“? Помниш ли, че аз те научих как се прави?

— Да, и тъкмо затова знам, че не ставаш!

Хари замълча, явно преценил, че няма смисъл да спори с мен и е по-добре да ме остави да се съсредоточа върху онова, което върша.

— Хари, нещо не те чувам…

— Млъкни и се съсредоточи!

Механизмът заяждаше. Явно една от запънките беше повредена, защото не искаше да щракне. Ръчках с шперца нагоре и надолу, но без всякакъв резултат. Най-сетне изглежда се превъртя, защото дръжката изведнъж поддаде и аз се озовах в стаята.

Всичко си беше, както го оставих, дори и лампите светеха. Коленичих до кожения диван и попипах долната му част. Беше покрита с някакъв плат, а околовръст имаше дървена рамка. Много подходящо място да поставя бръмбара.

Свалих лепкавата лентичка и прикрепих предавателя. Всичко, което се кажеше в тази стая, щеше да се чуе ясно и отчетливо.

В ухото ми отново прозвуча гласът на Хари:

— Джон, двама от тях се връщат. На пътеката са. Изчезвай веднага през страничния вход!

— По дяволите! Вече закрепих бръмбара! Изляза ли оттук, вече няма да ме чуваш. Продължавай да говориш!

— Спряха на пътеката пред входа. Може би чакат другите. Отивай до страничния вход и чакай там, докато не ти кажа да тръгваш!

— Добре, излизам.

Внимателно затворих вратата зад гърба си и тръгнах по коридора.

Насреща ми изникна Хлътналия нос. Ризата му беше цялата в кръв. Изглежда масата го беше улучила в лицето и отново му беше строшила носа, от което видът му никак не печелеше. От гърлото му се изтръгваха дрезгави животински стонове.

Той ми препречваше пътя към изхода и нямаше откъде да мина, освен през него.

В същия миг чух гласа на Хари:

— Един е точно пред теб, а другите тръгват към къщата! Хлътналия нос приведе глава. Мускулите на врата и раменете му се издуха като на бик, готов да нападне.

Единствената му мисъл очевидно беше да се добере до мен. И щеше да се нахвърли отгоре ми като побеснял, без да мисли.

Той се втурна към мен и посегна да ме сграбчи за гърлото. Вкопчих се в мократа му риза и се стоварих на пода, прехвърляйки го през себе си, като междувременно успях да забия коляно в чатала му. Той падна по гръб на пода. Имах чувството, че цялата къща се разтърси. Бързо се изправих и с един скок се озовах до него. Събрах двата си крака и със засилка скочих върху гърдите му като побеснял жребец. Чух как ребрата му изпращяха. Той издаде звук на издишащ балон в локва и за мен беше ясно, че това е краят.

Направих две крачки по коридора, после спрях. Ако го намереха така, щяха да разберат, че съм се връщал, а може би щяха да се досетят и защо и да потърсят бръмбара. Трябваше да го завлека до стаята в дъното, та да си мислят, че масата го е убила.

Краката му сочеха в правилната посока. Застанах между тях с гръб към него, подхванах го под коленете и го повлякох. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Чувствах се като кон, впрегнат в каруца с квадратни колела. Остра болка прониза гърба ми.

Отново чух в ухото си гласа на Хари:

— Какво правиш? Те са на входа! Имаш около дванайсет секунди да се махнеш от коридора!

Тръшнах Хлътналия нос в стаята в дъното и хукнах към страничния изход.

Вече бях пред вратата към стълбището, когато ги чух да влизат от отсрещната страна на коридора. Хвърлих се навън и дръпнах вратата зад гърба си, но я спрях малко преди да се е затворила напълно. Сниших се на площадката и затаих дъх, надничайки през пролуката. Трите горили на Ямаото минаха по коридора. Единият беше превит — същият онзи, когото бях улучил с кутията в гърдите. После изчезнаха от полезрението ми.

— Влязоха в офиса — обади се Хари. — Отпред е чисто. Излез през страничния изход и върви на изток през парка към „Сакурада-дори“.

Тихо се промъкнах надолу по стълбите, подадох глава през входната врата и се огледах. Всичко беше чисто. Излязох на една малка уличка, свързваща „Хибия-дори“ и „Чуо-дори“, и оттам тръгнах направо през парка. Усещах слънцето върху лицето си като милувка.