Рейн-сан: Специални убийства

19.

— Ти си маниак със суициден комплекс и аз никога повече няма да работя с теб! — заяви Хари, когато се добрах до апартамента му.

— И аз никога повече няма да работя с мен — казах. — Успя ли да хванеш нещо по предавателя?

— Да, всичко, докато ти беше там и след това. Едно кратко съвещание, което току-що приключи. Всичко е записано на хард диска.

— Казаха ли нещо за оня тип, дето го прегазих на излизане?

— За какво говориш?

— Имах малък сблъсък с един от хората на Ямаото точно след като поставих предавателя. Сигурно са решили, че това е станало по-рано, иначе щяха да кажат нещо.

— А, това ли! Да, мислят, че е станало, когато си избягал. Не знаят, че си се връщал. И… мъртъв е.

— Да, никак не изглеждаше добре, когато го оставих.

Той се вглеждаше внимателно в мен, но изражението му беше непроницаемо.

— Много бързо стана. Възможно ли е да направиш подобно нещо с голи ръце за толкова кратко време?

— Не, пуснах в действие и краката — отвърнах невъзмутимо. — Къде е Мидори?

— Излезе да купи клавиатура за електрическо пиано. Ще се опитаме да изсвирим онова, което е на диска — това е единственият начин да разгадаем решетката.

Намръщих се.

— Тя не биваше да излиза, освен в краен случай.

— Случаят е краен. Някой трябваше да следи апаратурата, за да ти отърве задника, а тя не е в течение. Така че нямахме кой знае какъв избор.

— Разбирам.

— Тя знае как да се пази. И е дегизирана. Не вярвам да има някакъв проблем.

— Добре. Да чуем сега какво си записал.

— Чакай малко. Нали не си оставил микробуса там?

— Ти какво си мислиш, че съм се върнал да го прибера? Може да съм луд, но не чак толкова.

Видът му беше на дете, което току-що е научило, че любимото му куче е умряло.

— Имаш ли някаква представа колко струва тази апаратура?

Сподавих усмивката си и го потупах по рамото.

— Знаеш, че нищо не ми пречи — казах и това си беше самата истина. Седнах пред монитора и си сложих слушалките. — Пускай!

След няколко кликвания на мишката вече слушах Ямаото, който ругаеше хората си на японски. Изглежда му бяха съобщили лошата новина веднага след бягството ми.

— Един човек! Един-единствен, при това невъоръжен! И да го изпуснете! Безмозъчни идиоти, некадърници!

Не можех да кажа колко души го слушаха, защото тирадата му беше произнесена в пълна тишина. Последва дълга пауза — сигурно се опитваше да се овладее. Накрая изрече:

— Няма значение. Може да не знае къде е дискът, а дори и да знае, не съм сигурен, че можете да измъкнете някаква информация от него. Явно е по-корав от всички ви, взети заедно.

След нова дълга пауза някой се обади:

— Какво искаш да направим, тоушу?

— Да, наистина, какво? — рече Ямаото с прегракнал от викането глас. — Съсредоточете се върху момичето. Тя все още е най-важната ни следа.

— Само че се е скрила.

— Да, но не е свикнала на такъв живот. Трябвало е да се скрие спешно и може би работите й изостават. Ще разчитаме да се върне към обичайния си живот скоро. Поставете хора там, където вероятността да се появи, е най-голяма — жилището й, работата й, познатите й, семейството. Ако се наложи, потърсете помощта на Хилгър. Той има нужната техника.

Хилгър? Да потърсят помощта му?

— А мъжът?

Ямаото отговори след дълга пауза:

— Там историята е друга. Той живее в нелегалност като риба във вода. Предполагам, че сте го изтървали, освен ако не ни се усмихне късметът.

Представих си ги как стоят с наведени от срам глави пред шефа си, както само японците го могат. Най-сетне един проговори:

— Може да му хванем следите покрай момичето.

— Възможно е. Тя явно е под негова закрила. Знаем, че я е отървал от хората на Ишикура пред апартамента й. Може да има чувства към нея — стори ми се, че чух смях. — Странна основа за любовна връзка!

Ишикура?

— При всички случаи не е фатално, дори да изтървем Рейн — продължи Ямаото. — Момичето е много по-опасно. Ишикура Тацухико я търси и има не по-малко шансове от нас да я открие — дори повече, като си спомним как ни изпревари в апартамента й. А ако намери диска, Ишикура ще знае какво да прави с него, можете да не се съмнявате.

Тацу? Тацу също търси проклетия диск? И онези в къщата на Мидори са били от неговите хора?

— Никакви случайности повече! — заяви Ямаото. — И никакви провали. Когато момичето се появи, незабавно да се премахне!

— Хай — отвърнаха няколко гласа в хор.

— За съжаление, без диска или доказателства, че е унищожен, дори премахването на момичето не може да ни осигури пълна безопасност. Време е да отстраним и Ишикура Тацухико.

— Ама, тоушу — обади се някой, — Ишикура е началник на отдел в Кейсацучо! Няма да е лесно да го премахнем, без да си създадем куп проблеми. Освен това…

— Да, освен това смъртта на Ишикура ще го направи мъченик в определени среди и ще потвърди по най-елегантен начин конспиративните му теории. Но нямаме избор. По-добре потвърждение на теориите му, отколкото дискът да излезе на бял свят. Направете всичко възможно смъртта му да изглежда естествена. Каква ирония — човекът, способен да свърши тази работа по-добре от всеки друг, в момента е срещу нас. Какво пък, вземете пример от него и се постарайте. Свободни сте.

Това беше. Свалих слушалките и погледнах Хари.

— Още ли предава?

— Да, докато не се изтощи батерията. Около три седмици. Аз ще следя какво става.

Кимнах. Без съмнение Хари щеше да чуе неща, които щяха да му отворят очите за някои мои действия. Ямаото и така беше казал достатъчно, ако си схватлив и имаш на какво да се опреш. Онзи намек за „странната основа“ на отношенията ми с Мидори и за човека, „способен да свърши работата по-добре от всеки друг“, когато се налага да бъде инсценирана естествена смърт.

— Мисля, че Мидори не бива да чува този запис — казах. — И без това знае достатъчно. Не искам… да я излагам на още по-голяма опасност.

Хари наведе глава.

— Всичко ми е ясно.

И на мен ми беше ясно, че му е ясно.

— Хубаво е, че мога да ти имам доверие. Благодаря.

Той поклати глава.

— Кочира косо. — Аз също.

Домофонът избръмча. Хари натисна бутона и чухме гласа на Мидори:

— Аз съм.

Когато ме видя, лицето й цъфна в усмивка. Пристъпи бързо към мен и ме прегърна.

— Всеки път, като те видя, изглеждаш по-зле от предишния.

Вярно беше — лицето ми беше мръсно от търкалянето по стълбите и сигурно изглеждах изтощен.

— И се чувствам по-зле — казах, но с усмивка, за да й покажа, че се радвам да я видя.

— Какво стана?

— Ще ти разправя малко по-късно. Хари каза, че възнамеряваш да ни изнесеш концерт.

— Така е — кимна тя и измъкна от картонената кутия, която носеше, електронна клавиатура. — Това ще свърши ли работа?

Хари, към когото беше отправен въпросът, огледа клавиатурата.

— Имам адаптор, сигурно ще стане. Чакай малко.

Той се порови из едно чекмедже на бюрото, пълно с всевъзможни електронни джунджурии, и най-сетне откри каквото му трябваше. Сложи клавиатурата на бюрото, включи я към компютъра и отвори файла със сканираното изображение на нотите.

— Проблемът е, че аз не мога да свиря, а Мидори не може да се оправи с компютъра. Мидори, опитай се да изсвириш това, което е на монитора, и ще видим какво ще направи компютърът с данните.

Мидори седна пред бюрото и вдигна ръце над клавиатурата.

— Чакай! — спря я Хари. — Трябва да го изсвириш точно както го виждаш. Ако прибавиш или пропуснеш нещо, само една нота, конфигурацията ще се промени и компютърът ще се обърка. Ще свириш само онова, което е на монитора. Можеш ли?

— Бих могла, ако това беше нормална песен. Но композицията е странна. Ще трябва най-напред да я изсвиря няколко пъти за проба. Можеш ли да ме разкачиш за малко?

— Разбира се. — Той посегна към мишката. — Готово. Кажи ми, като си готова.

Мидори се вгледа в монитора, а пръстите й се движеха над клавиатурата, без да я докосват. После отпусна ръце върху клавишите и за пръв път чухме зловещата мелодия на информацията, която беше струвала живота на Кавамура.

След няколко минути тя вдигна глава и погледна Хари.

— Готова съм. Свържи ме.

Хари отново посегна към мишката.

— Готово. Хайде, слушаме те.

Пръстите на Мидори отново се отпуснаха върху клавишите и в стаята за втори път прозвуча странният реквием. Когато и последната нота отзвуча, тя погледна Хари с въпросително вдигнати вежди.

— Данните са вкарани — каза той. — Да видим сега какво ще стане.

Загледахме се в екрана и зачакахме мълчаливо.

След около половин минута колонките започнаха да бълват странни, объркани звуци, които наподобяваха бегло изсвиреното от Мидори.

— Търси основната конфигурация — обясни Хари. Изчакахме в мълчание още няколко минути. Най-сетне Хари проговори:

— Не виждам никакъв напредък. Може би компютърът ми е слаб.

— Какво ще правиш? — попита Мидори.

— Мога да опитам да вляза в суперкомпютъра на „Ливърмор“, но напоследък защитата им е доста подобрена и ще ми трябва време.

— А суперкомпютърът ще свърши ли работа? — попитах.

— Много е възможно. Всъщност един по-бърз процесор може да реши проблема. Все пак е въпрос и на време — колкото по-бърз е компютърът, толкова повече възможности ще изпробва за по-кратко време.

— Значи суперкомпютърът просто ще ускори нещата — обади се Мидори, — но не знаем колко.

— Така е — кимна Хари и се замисли. После ни огледа един по един. — Дайте да помислим. А налага ли се изобщо да го разкодираме?

Знаех накъде бие. Същата примамлива мисъл ми беше хрумнала, когато Ямаото ме питаше за диска.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мидори.

— Каква е всъщност целта ни? Дискът е като динамит. И ние искаме да го обезвредим. Собствениците му знаят, че не може да бъде копиран и изпращан по електронен път. За начало можем да го обезвредим, като просто им го върнем.

— Не! — скочи от мястото си Мидори. — Баща ми рискува живота си заради него! И дискът ще отиде там, където той искаше!

Хари вдигна ръце в примирителен жест.

— Добре де, само се опитвам да мисля по-широко. Да помогна с нещо, ако мога.

— Логична мисъл, Хари — намесих се аз, — но Мидори е права. Не само защото баща й рискува живота си за този диск. Вече знаем, че много хора се опитват да се доберат до него — не само Ямаото, а и ЦРУ, Кейсацучо и бог знае кой още. Дори да го дадем на някой от тях, това не решава проблема ни с останалите.

— Да, май си прав — призна Хари.

— Но сравнението ти с динамита ми хареса. Как се обезврежда динамит?

— Като го детонираш на безопасно място — каза Мидори.

— Точно така.

— Булфинч. Публикува ли го, смятай, че е обезвреден. А и баща ми искаше точно това.

— И ще му го дадем, без дори да знаем какво има на него? — попита Хари.

— Знаем достатъчно — намесих се аз. — Булфинч ни каза някои неща, а Хилгър ги потвърди. Не виждам друга възможност.

Хари се намръщи.

— Дори не сме сигурни, че има техническите възможности да го отвори.

Едва се удържах да не се усмихна на скритото възмущение, което улових в гласа му — някой се канеше да му отнеме играчката и да реши главоблъсканицата без него.

— Предполагам, че „Форбс“ може да си осигури достъп до нужното оборудване. Пък и знаем колко силно искат да се доберат до информацията.

— Все пак аз бих предпочел да опитам още веднъж.

— Аз също. Но не знаем колко време ще отнеме това. А срещу нас действат сили, които никак не са за пренебрегване, и не знам колко време още ще можем да им се изплъзваме. Колкото по-скоро Булфинч публикува проклетата информация, толкова по-скоро ще можем да си поемем дъх.

Мидори вече беше взела решение.

— Ще му се обадя.

20.

Бях казал на Булфинч, че искам да се срещнем в Акасака Мицуке, един от най-оживените квартали на Токио, отстъпващ само на Гинза по количеството барове. Районът представлява лабиринт от по-големи и по-малки улици, някои от тях толкова тесни, че едва успяваш да се промъкнеш, затова пък възможностите за бягство са безброй.

Беше студено и валеше, когато слязох на станция Акасака Мицуке и завърших обходния си маршрут пред универсалния магазин „Белвил“. Оттатък улицата се извисяваше тромавата грамада на хотел „Акасака Токио“, нелепо розова на фона на сивото небе и дъжда. Спрях за миг да отворя чадъра си и свих надясно по „Сотобори-дори“. Още един завой надясно и стъпих върху червените тухли на еспланадата „Акасака-дори“.

Бях подранил с повече от час и реших да хапна набързо в един ресторант наблизо. „Тенкайчи“ — „Пръв под небето“, е част от верига ресторанти, но единствен на еспланадата има индивидуалност. В него приемат чужда валута и по кафявите дървени стени могат да се видят окачени монети и банкноти от цял свят. Освен това пускат джаз, само от време на време го редуват с популярна американска музика. Тапицираните табуретки, някои дискретно разположени в ъглите, позволяват да се настаниш удобно и да наблюдаваш необезпокояван улицата.

Поръчах си чукадон — зеленчуци по китайски върху подложка от ориз — и се огледах. В ресторанта имаше само двама сарари, закъснели с обедната почивка, които се хранеха мълчаливо.

Бях казал на Булфинч в два часа да започне да обикаля квартала обратно на часовниковата стрелка, като започне от „Акасака Мицуке сан-чоме“ номер 19–3. В района имаше поне дузина улици, всяка с множество малки пресечки, така че нямаше как да разбере къде точно ще го причакам. Дори да дойдеше по-рано, трябваше да започне обиколката си на дъжда, а аз щях да се покажа, когато намеря за добре.

Десет минути преди два приключих с обяда, платих сметката и си тръгнах. Държах чадъра ниско над главата си, та да скрива лицето ми. Пресякох еспланадата при „Мисуджи-дори“, свих по една по-малка улица и зачаках, приютен под някакъв ръждясал навес. По това време кварталът беше пуст. Стоях и слушах как капките барабанят по пластмасовите контейнери за смет.

След десетина минути чух стъпки по мократа настилка зад гърба си, а секунда след това се появи и Булфинч, сгушен под огромен черен чадър. Там, където бях застанал, бях скрит от погледа му. Изчаках го да ме подмине и едва тогава го повиках.

— Булфинч! Насам! — казах тихо.

— По дяволите! — изруга той и се обърна към мен. — Не го правете повече! Уплашихте ме.

— Сам ли сте?

— Разбира се. Носите ли диска?

Излязох изпод навеса и огледах улицата в двете посоки. Беше чисто.

— Наблизо е. Кажете ми какво смятате да правите с него.

— Знаете какво смятам да правя. Аз съм журналист. Ще напиша поредица от статии въз основа на данните, които той съдържа.

— Колко време ще отнеме това?

— Колко време? Че статиите вече са написани! Трябват ми само доказателствата.

— Да ви кажа някои неща за диска — казах и му обясних накратко проблема с кода.

— Няма страшно — увери ме той. — „Форбс“ има връзки в „Лорънс Ливърмор“. Те ще ни помогнат. В момента, в който го отворим, ще публикуваме.

— Знаете, че всеки ден забавяне поставя живота на Мидори в опасност.

— Затова ли ми го давате? Хората, които се домогват до него, биха ви платили добре. Даже много добре.

— Искам да разберете едно — казах. — Ако не успеете да публикувате онова, което е на диска, провалът ви може да струва живота на Мидори. И ако това стане, ще ви намеря и ще ви убия.

— Напълно ви вярвам.

Извадих диска от вътрешния джоб на палтото си и му го подадох, после се обърнах и тръгнах към станцията.

Направих обиколка през Шинбаши, като по пътя не спирах да мисля за Тацу. Докато съдържанието на диска не излезеше на бял свят, не само животът на Мидори беше застрашен. Тацу също беше в опасност. Вярно, не беше лесна плячка, но не беше и защитен срещу куршумите. Не го бях виждал от много години, но някога разчитахме един на друг. Длъжен бях поне да го предупредя.

Обадих се в Кейсацучо от автомат на станция Шинбаши.

— Сещаш ли се кой се обажда? — попитах на английски, след като ме свързаха с него.

Последва дълга пауза, накрая той изрече:

— Ей, хисашибури десу не. — Да, отдавна не сме се чували.

После премина на английски, което беше добър знак, защото показваше, че не иска околните да разберат какво говори.

— Знаеш ли, че Кейсацучо откри два трупа в Сенгоку? Единият е носил бастун. И на него имаше твои отпечатъци. Много пъти съм се питал дали още си в Токио.

„По дяволите! — помислих си. — Сигурно съм хванал бастуна, без дори да се усетя.“

Отпечатъците ми бяха картотекирани още при първото ми връщане в Япония след войната — технически аз бях чужденец, а от всички чужденци се снемаха отпечатъци.

— Опитахме се да те открием, но ти беше изчезнал. Мисля, че знам защо се обаждаш, но не мога да направя нищо за теб. Най-доброто в този момент е да дойдеш в Кейсацучо. Тогава ще направя всичко по силите си да ти помогна. Като избяга, ти създаде впечатление за вина.

— Затова се обаждам, Тацу. Имам информация по случая, която искам да ти предложа.

— Срещу какво?

— Срещу обещанието да я използваш. Чуй ме, Тацу. Не става дума за мен. Ако предприемеш нещо, ще дойда при вас по-късно. Нямам от какво да се боя.

— Къде и кога? — попита той.

— Чува ли ни някой?

— Намекваш, че линията може да се подслушва? — подметна той и аз улових в гласа му някогашния сарказъм. Което означаваше, че предположението ми е правилно.

— Добре тогава — казах. — Фоайето на хотел „Окура“, в събота точно на обяд.

„Окура“ беше прекалено оживено място за среща и Тацу щеше да се сети, че никога не бих предложил сериозно подобно нещо.

— Да, много хубаво място — отвърна той, очевидно съобразил. — До събота тогава.

— Знаеш ли, Тацу, може да ти прозвучи безумно, но понякога ми липсва онова време във Виетнам. Липсват ми онези безсмислени седмични оперативки, помниш ли?

Местният шеф на ЦРУ задължително ги правеше в четири и половина следобед, та да му остане след това достатъчно време да гони проститутките из Сайгон. Тацу с право смяташе, че става за посмешище, и не се свенеше да му го каже открито.

— Да, спомням си — каза той.

— А точно сега особено ми липсват, не знам защо — продължих аз, готов към точния час да добавя и деня. — Да можех още утре да ида на оперативка! Не е ли странно? Ставам сантиментален на стари години.

— Случва се.

— Така е. Много време не сме се виждали. Съжалявам, че изгубихме връзка. Токио се е променил много от първото ми идване. Добре си прекарвахме тогава, а? Имах едно любимо място, там ходехме — помниш ли, мама-сан правеше керамика и в нея сервираше напитките. Спомняш ли си го? Може вече да не съществува.

Заведението беше в Ебису.

— Вече го няма — подсказа ми той, че е разбрал.

— Е, шоганай, не? — Такъв е животът. — Хубаво местенце беше. Понякога си спомням за него.

— Най-приятелски те съветвам да дойдеш при нас. И ти обещавам да направя всичко по силите си да ти помогна.

— Ще си помисля. Благодаря за съвета.

Окачих слушалката и останах така няколко секунди. Дано да беше разбрал какво точно му казвам. Иначе не си представях какво ще правя.

21.

Заведението в Ебису, което бях споменал, беше класическа японска изакая. Тацу ме беше завел там, когато се върнах за пръв път в Япония след войната. Изакая са миниатюрни барчета в стари дървени къщи, обикновено стопанисвани от мъже и жени без възраст или от семейни двойки, които живеят на горния етаж, само с един червен фенер на входа, рекламиращ заведението им. Те са убежище за хора, които се спасяват от строг началник или досадна съпруга, от уличния шум или глъчката в метрото. Там до късно през нощта се сервират бира и саке и на бара се сменя върволица от клиенти — един си тръгва, за да отстъпи място на друг също толкова уморен свой събрат, дошъл от студа на улицата.

С Тацу често ходехме в бара в Ебису, но след като изгубихме връзка, аз спрях да го посещавам. Все си казвах, че не е зле да намина, да видя мама-сан, но месеците се превръщаха в години, а това време никога не настъпваше. И сега, ако се вярваше на Тацу, барът вече не съществуваше. Може би бяха съборили къщата. В шумния, модерен град нямаше място за такова идилично кътче.

Но аз помнех къде е бил барът и тъкмо там щях да чакам Тацу.

Отидох в Ебису по-рано, та да имам време да се огледам. Наистина всичко се бе променило. Повечето стари сгради бяха изчезнали. Недалеч от станцията имаше чисто нов, лъскав търговски център, а някога тук беше оризище. Беше ми трудно да се ориентирам.

Тръгнах в източна посока от станцията. Денят беше влажен и вятърът довяваше ситни пръски от ниските надвиснали облаци.

Открих мястото, където някога се намираше барът. Разкривената, но уютна къща я нямаше, а на нейно място беше изникнал стерилен на вид магазин за полуготови храни. Вътре нямаше жива душа, ако не се брои продавачът, който четеше списание под флуоресцентните лампи. От Тацу нямаше и помен, но все пак бях подранил с цял час.

Не бих се върнал, след като разбрах, че барът вече не съществува, ако имах някакъв избор. Това ми напомняше за последното ми посещение в Щатите преди около пет години. Тогава се върнах в Драйдън, където беше домът ми, доколкото изобщо бях имал такъв някога. Не се бях връщал двайсет години и част от мен искаше отново да намери връзката между това, което бях, и предишния ми живот.

Драйдън е на четири часа път северно от Ню Йорк. Върнах се там и единственото, което ми се стори познато, беше разположението на улиците. Минах по главната улица, но вместо къщите, които помнех, видях „Макдоналдс“, „Бенетон“. „Кинко“, всичките в лъскави нови постройки. Все пак разпознах някои сгради, но те приличаха на древни руини сред гъста джунгла.

Повъртях се наоколо. Заобиколих зад новия търговски център, после се върнах обратно през самия магазин, искрящ от стъкло и хром. Хубава сграда, дума да няма. Няколко хлапета минаха покрай мен, като се смееха на нещо свое. Явно се чувстваха тук като у дома си.

Срещу мен по широката площадка се приближаваше самотна фигура в старо сиво палто. Не можех да различа лицето, но познах походката, силуета. Беше Тацу, захапал цигара — може би несъзнателно търсеше малко топлинка в този влажен ден.

Той ме видя и ми махна. Когато се приближи, видях как бръчките са се врязали по-дълбоко в лицето му и умората си е пробила път на повърхността.

— Хонто ни, шибараку буди да на — поздравих го аз с поклон. — Отдавна не сме се виждали.

Той ми протегна ръка. Усетих, че се взира внимателно в лицето ми. Сигурно виждаше същите следи на времето, а може би и още нещо. Това беше първата ни среща след пластичната ми операция. Може би се питаше как времето е успяло дотолкова да заличи европейското в чертите ми, а аз се питах дали все пак не е заподозрял, че променената си външност дължа не само на годините.

— Рейн-сан, итай, как я караш? — попита той, без да сваля поглед от мен. — Имаш ли представа какви проблеми ще си имам, ако някой разбере, че съм се срещнал с теб и не съм те арестувал? Заподозрян си в двойно убийство. При това една от жертвите беше важна фигура в полицията. И сега ме притискат да реша случая възможно най-бързо.

— Тацу, няма ли най-сетне да ми кажеш, че се радваш да ме видиш? Аз имам чувства все пак.

Той се усмихна с тъжната си усмивка.

— Знаеш, че се радвам да те видя. Но съжалявам, че обстоятелствата на срещата ни са такива.

— Как са дъщерите ти?

Усмивката му стана по-широка.

— Добре са. — В гласа му прозвуча гордост. — Едната е лекарка, другата — адвокатка. Хубаво е, че са умни като майка си, не мислиш ли?

— Омъжени ли са?

— Голямата е сгодена.

— Честито! Изглежда скоро ще станеш и дядо.

— Няма да е много скоро.

Усмивката му помръкна и аз си помислих, че за нищо на света не бих искал да бъда мъжът, който ще си позволи да се отнесе лекомислено с някоя от дъщерите му.

Тръгнахме през магазина. Размяната на любезности беше свършила и аз преминах на въпроса.

— Ямаото Тоши, лидерът на Шиненто, ти е издал смъртна присъда.

Той спря и ме изгледа.

— Откъде знаеш?

— Извинявай, на такива въпроси не отговарям.

Тацу кимна.

— Сигурно го знаеш от сигурен източник, иначе нямаше да ми го кажеш.

— Така е.

— Знаеш ли, Рейн-сан, много хора биха искали да ме видят мъртъв. Понякога се чудя как още съм жив.

— Може би имаш ангел-пазител.

Той се засмя.

— Де да беше така! Всъщност обяснението е далеч по-просто. Смъртта ми би доказала правотата ми. А докато съм жив, ще съм глупакът, ловец на призраци.

— Боя се, че обстоятелствата са се променили.

Той отново спря и ме погледна.

— Не знаех, че си имаш вземане-даване с Ямаото.

— Нямам нищо общо с него.

— Каза, че обстоятелствата са се променили.

— Има един диск. Доколкото съм информиран, той съдържа сведения, уличаващи различни политици в корупция. Ямаото се опитва да се добере до него.

Той знаеше нещо за диска — бях чул от Ямаото, че е пратил хора в апартамента на Мидори, — но не каза нищо.

— Знаеш ли нещо за това, Тацу? — попитах.

Той сви рамене.

— Аз съм ченге. Знам за всичко по малко.

— А Ямаото мисли, че знаеш много. И знае, че търсиш диска. Той самият не успява да се добере до него, затова се опитва да премахне конкуренцията.

— И какво му пречи да се добере до него?

— Не знае къде е.

— А ти знаеш ли?

— Не е у мен.

— Не те питам това.

— Тацу, не става дума за диска. Дойдох тук, защото разбрах, че си в опасност. Исках да те предупредя.

— Само че тъкмо дискът е причината да съм в опасност, нали? — Невинният му поглед би могъл да заблуди всекиго, но не и мен. — Намери ли се дискът, опасността автоматично изчезва.

— Стига с тия полицейски уловки — казах. — Само едно ще ти кажа. Човекът, у когото е дискът, има възможност да публикува съдържанието му. Това ще премахне опасността.

Той спря и ме сграбчи за ръката.

— Масака, не казвай, че си дал скапания диск на Булфинч!

Това ме накара да застана нащрек.

— Защо питаш?

— Защото Франклин Булфинч вчера е бил убит в Акасака Мицуке, близо до хотел „Акасака Токио“.

— Мамка му! — изругах, забравяйки с кого говоря.

— Комата! — изруга и той на свой ред. — На него го даде, нали?

— Да.

— По дяволите! У него ли е бил, когато са го убили? Хотел „Акасака Токио“ — това беше на стотина метра от мястото на срещата ни.

— Кога е станало? — попитах.

— Рано следобед. Някъде около два приблизително. У него ли е бил?

— Най-вероятно.

Раменете му се превиха и аз знаех, че това не е поза.

— Откъде знаеш за диска, Тацу?

Мина много време, преди да отговори:

— Знам, защото Кавамура трябваше да го даде на мен. Вдигнах вежди.

— Така е — продължи той. — Обработвах Кавамура от доста време. Правех всичко възможно да го накарам да ми даде информацията, която сега е на този диск. В крайна сметка излиза, че хората вярват повече на журналистите, отколкото на полицията. Кавамура реши да даде диска на Булфинч.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се сутринта, точно преди да умре.

— Какво каза?

— „Майната му! Ще дам диска на западните медии.“ Аз съм виновен. Прекалено много го притисках. Сигурен съм, че не му е било приятно.

— Откъде знаеш, че е искал да го даде на Булфинч?

— Ти ако беше, на кого щеше да го дадеш? Булфинч е известен със статиите си за корупцията. Но не бях сигурен до тази сутрин, когато научих за убийството му. И пак не бях напълно сигурен — до този момент.

— Значи затова следеше Мидори?

— Разбира се. — Тацу умееше да казва „разбира се“ по начин, който сякаш подчертаваше липсата на интелигентност у човека насреща. — Кавамура умря малко след като ми се обади, което означава, че не е могъл да предаде диска „на западните медии“. Вещите му бяха у дъщерята. Което логично насочва вниманието към нея.

— И затова си разследвал нахлуването в апартамента на баща й?

Той ме погледна неодобрително.

— Моите хора инсценираха това нахлуване. Търсехме диска.

— Значи си имал две възможности да го потърсиш! — бях възхитен от изобретателността му. — Много удобно.

— Да, но така и не го намерихме. И затова насочихме вниманието си към дъщерята.

— Вие и всички останали.

— Знаеш ли, Рейн-сан — рече той, — пратих един от моите хора да я следи в Омотесандо. Само че той е претърпял много неприятен инцидент в тоалетната на един тамошен бар. Вратът му бил счупен.

Господи, значи е бил човек на Тацу!

— Така ли? — казах.

— Същата вечер мои хора чакаха дъщерята в апартамента й. Макар и въоръжени, те били причакани и пребити от един-единствен човек.

— Смущаващо — подметнах, очаквайки да чуя повече.

Той извади цигара, погледна я за миг и я пъхна в устата си.

— Е, всичко свърши. Сега дискът е у ЦРУ.

— Защо мислиш така? А Ямаото?

— Имам причини да мисля, че той още го търси. В тази драма, освен мен има само още един играч. И той трябва да е взел диска от Булфинч.

— Ако говориш за Хилгър, той работи с Ямаото.

Тацу се усмихна с тъжната си усмивка.

— Хилгър не работи с Ямаото, а е негов роб. И като всеки роб търси начин да избяга от господаря си.

— Не те разбирам.

— Ямаото държи Хилгър в ръцете си с изнудване, също като своите марионетки. Но Хилгър играе двойна игра. Той иска диска, за да унищожи Ямаото, да пререже конците на кукловода.

— Значи не е казал на Ямаото, че дискът е у ЦРУ?

Той сви рамене.

— Както вече ти казах, Ямаото продължава да го търси.

— Тацу — попитах тихо, — какво има на този диск?

Той уморено дръпна от цигарата и издуха дима към небето.

— Видеозаписи на извънбрачен секс, аудиозаписи на пазарлъци и подкупи, номера на тайни банкови сметки, данни за незаконни сделки с недвижими имоти и пране на пари.

— Уличаващи Ямаото?

Погледна ме, сякаш се чудеше как е възможно да съм толкова тъп.

— Рейн-сан, ти беше страхотен войник, но не ставаш за ченге. Уличаващи всички други, освен Ямаото.

Замислих се за момент.

— Ямаото използва тази информация за изнудване, така ли?

— Разбира се. Как мислиш, защо никое правителство не може да се задържи по-дълго? Защо имаме единайсет премиери за последните години? Всеки един от тях е бил или лакей на ЛДП, или реформатор, на когото бързо са подрязали крилцата. Това е Ямаото, който управлява в сянка.

— Но той даже не е от ЛДП!

— Защото не иска. Много по-удобно му е да управлява по този начин. Когато някой политик не му угоди, веднага се изважда на бял свят дискредитираща информация, медиите получават нареждане да я раздуят и неудобният политик е окончателно компрометиран. А скандалът нанася удар само върху ЛДП, не и върху партията на Ямаото.

— И откъде си набавя информацията?

— Има разработена система за подслушване на телефонни разговори, видеонаблюдение и следене. И когато улови някой нов, човекът няма друг избор, освен да му сътрудничи в по-нататъшните изнудвания.

— Защо пък ще му помага?

— Принципът на тоягата и моркова. Ямаото държи на заплата няколко млади жени, достатъчно хубави, та да накарат дори и най-верния съпруг да забрави за известно време за семейството си. Заснемат, например, някой член на парламента в деликатно положение с някоя от тези жени, после му показват записа и му обещават, че тайната ще бъде запазена, ако гласува за този или онзи проект. Ако политикът има съвест, няма да иска да гласува за някой от тези нелепи публични проекти, но страхът от излагане е далеч по-силен мотиватор от съвестта. Колкото до сътрудничеството му в компрометирането на негови колеги, тук действа психологическият момент: очерняйки другите, той самият вече не изглежда толкова черен. И тъй като резултатите от изборите в Япония зависят не от вота, а от достъпа до парите, Ямаото щедро финансира предизборната кампания на такива политици. Влиянието му е толкова голямо, че ако не си част от неговата мрежа, нямаш никакъв шанс да постигнеш каквото и да било.

— Щом е толкова всемогъщ, защо никога не съм чувал за него?

— Той не обича да се излага на показ. Жертвите му знаят само, че са обект на изнудване, но не знаят от кого. Повечето са убедени, че това е работа на някоя друга фракция в самата партия. Ямаото нарежда работите така, че дори ЛДП вярва, че управлява. Но зад властта стои по-висша власт.

Спомних си за докладите, които бях чел по повод конспиративните теории на Тацу.

— Но ти самият се интересуваш от корупцията в ЛДП, Тацу.

Той присви очи.

— Откъде знаеш?

— Това, че сме изгубили връзка, не означава, че не се интересувам от теб — усмихнах се аз.

— Да, вярно е, че следя корупцията в ЛДП — потвърди той след кратка пауза. — Това забавлява Ямаото. Той мисли, че му правя услуга. И би могло да бъде така, ако ме възприемаха на сериозно. Но само Ямаото решава кога корупцията да бъде съдебно преследвана.

Долових горчивина в гласа му и едва се сдържах да не се засмея — беше си все същото лукаво копеле, което помнех от Виетнам.

— Няма защо да се правиш на умряло куче. Истинската ти цел е Ямаото.

Той сви рамене.

— Сега разбирам защо ти е притрябвал дискът — продължих.

— Ти си знаел, че работя по въпроса, Рейн-сан. Защо не ми се обади?

— Имах причини.

— Какви?

— Мидори. Ако ти го бях дал, Ямаото щеше да си мисли, че не се е намерил, и да продължи да преследва Мидори. Публикацията беше единственият начин да я предпазя.

— Това ли е единствената причина да не ми се обадиш?

— Не се сещам за друга. А ти?

В отговор той се усмихна тъжно. Вървяхме мълчаливо минута-две, накрая попитах:

— Как Ямаото е завербувал Хилгър?

— Като му е предложил онова, към което всеки се стреми.

— А именно?

— Власт, какво друго! Как според теб Хилгър така бързо израсна в йерархията до шеф на токийската централа?

— Ямаото го е снабдявал с информация?

— Разбира се. Господин Хилгър бележи изумителни успехи във внедряването на свои агенти в Япония. И като шеф на централата има заслуга за някои особено полезни доклади за корупцията в японското правителство — а Ямаото е експерт по тази част.

— Господи, Тацу, твоята информираност направо ме плаши!

— Плашещото е колко малко полза съм извлякъл досега от тази информираност.

— Дали Хилгър знае, че му дърпат конците?

— Отначало е хранел илюзията, че той разработва Ямаото. И след като е разбрал, че е тъкмо обратното, какъв избор е имал? Да каже на ЦРУ, че агентите му са подставени, а докладите — изфабрикувани? Това би означавало край на кариерата му. Алтернативата е била далеч по-приятна — да работи за Ямаото, който ще му подава „информация“, за да продължи да жъне лаври. А Ямаото се сдобива със свой агент в ЦРУ.

„Хилгър е провокатор, помислих си с отвращение. Трябваше да се сетя.“

— Хилгър ми каза, че е разработвал Кавамура, който преди смъртта си е бил готов да даде диска на ЦРУ.

Тацу сви рамене.

— Кавамура ме изпързаля. Могъл е да направи същото и с ЦРУ. Не мога да кажа със сигурност, пък и вече не е важно.

— А Булфинч? — попитах. — Как Хилгър се е добрал до него?

— Следил го е до момента, в който си му дал диска. Булфинч беше лесна плячка, Рейн-сан.

Долових в гласа му лек упрек, че съм бил така неблагоразумен да дам диска на цивилен.

Няколко минути вървяхме мълчаливо. Тацу пръв наруши мълчанието:

— Рейн-сан, какво прави в Япония през цялото това време след последната ни среща?

Би било голяма грешка да допуснеш, че Тацу може да си говори ей така, колкото да се намира на приказка.

— Нищо ново — отвърнах. — Пак същата консултантска дейност.

— А именно?

— Помагам на няколко американски компании да влязат на японския пазар. Неща от този род.

— Интересно. И какви продукти внасят?

Едва ли се залъгваше, че с няколко подметнати мимоходом въпроса ще ме уличи. И консултантският ми бизнес, и клиентите ми бяха напълно реални, макар да не претендирах за първенство в своята област.

— Защо не погледнеш сайта ми? — попитах. — Там е пълно с отзиви на клиенти.

Той махна с ръка — жест, който разтълкувах като: „Не ми приказвай глупости!“

— Въпросът ми беше какво правиш още в Япония? Защо още си тук?

— Какво значение има, Тацу?

— Просто не разбирам. Затова питам.

Какво да му кажа? Исках войната да продължи. Акулата не спира да плува, иначе умира.

Но трябваше да призная сам на себе си, че не е само това. Понякога мразя живота си тук. След двайсет и пет години аз все още съм чужд и това ме озлобява.

— Тук си повече от двайсет години — тихо изрече той. — Може би е време да се върнеш у дома.

„Знае — помислих си, — или е на път да се досети.“

— Чудя се къде ли е това „у дома“ — казах.

— Ако останеш — замислено добави той, — има опасност да установим, че интересите ни се разминават.

— Тогава да не стигаме до такива изводи.

И отново същата тъжна усмивка.

— Можем да опитаме.

Отново тръгнахме под надвисналото небе. Внезапно ми хрумна нещо и спрях.

— Може би не всичко е загубено.

— Какво искаш да кажеш?

— Дискът. Може би ще успеем да си го върнем.

— Как?

— Той не може да се копира, нито да се изпраща по електронен път. И е кодиран. На Хилгър ще му трябват специалисти, за да го разкодират. Затова ще трябва да занесе диска на специалистите — или те да отидат при диска.

Трябваше му само секунда, преди да извади мобилния си телефон.

— Искам списък на длъжностните лица от САЩ, пристигащи в Япония — нареди отривисто той. — Особено на тези от АНС и ЦРУ. За цялата седмица и особено следващите пет дни. Веднага. Да, чакам.

Правителствата на САЩ и Япония осведомяват предварително другата страна за пътуванията на високопоставените си служители като част от споразумението за сигурност и сътрудничество в областта на разузнаването. Вероятността да има някакъв ефект от такава стъпка беше смътна, но все пак си струваше да се опита.

Пък и познавах Хилгър. Той беше по големите жестове. Щеше да представи диска за постижението на века в областта на разузнаването. И да го предаде лично, та да пожъне лаврите.

Изчакахме мълчаливо няколко минути, накрая Тацу каза:

— Да, да. Разбрах. Почакайте така.

Той притисна телефона до гърдите си и ме осведоми:

— Софтуерен криптограф от АНС и директорът на ЦРУ за Източна Азия. И двамата пристигат тази вечер на „Нарита“ с полет от Вашингтон. Не ми се вярва да е съвпадение. Хилгър ги е пришпорил в момента, в който се е добрал до диска.

— Къде ще отседнат? В посолството?

— Почакай. — Тацу вдигна телефона на ухото си. — Проверете искали ли са дипломатически ескорт и ако е така, докъде. Чакам.

А на мен обясни:

— Кейсацучо получава много молби за ескорт на американски правителствени служители. Тъй като нямат бюджет да плащат за коли под наем, използват ни нас под претекст за дипломатическа сигурност. За пръв път този техен навик не ме дразни.

Той Отново поднесе телефона към ухото си и зачакахме.

— Добре. Добре. Чакайте — изрече след минута-две и ме осведоми: — Военноморска база „Йокосука“. Четвъртък сутрин, от „Нарита Хилтън“.

— Значи са ни в ръцете.

Той ме изгледа мрачно.

— И как ще стане?

— Много лесно, спираш колата на Хилгър, вземаш му диска и го обявяваш за персона нон грата!

— Въз основа на какво? От прокуратурата ще искат да знаят.

— Откъде да знам? Ще кажеш, че информацията ти е от анонимен източник.

— Нещо не можем да се разберем. Това, което ми казваш, са слухове, а на мен ми трябват доказателства.

— По дяволите, Тацу! Откога си станал такъв бюрократ?

— Не е бюрокрация — сряза ме той и аз съжалих, че съм си позволил това избухване. — Трябва да се действа със законни средства. Това, което предлагаш, няма да свърши работа.

Усетих, че се изчервявам. Тацу винаги успяваше да ме накара да се почувствам като някакъв недодялан гайджин.

— Добре, щом не може по каналния ред, какво предлагаш?

— Мога да взема диска и да предпазя Мидори. Но ще трябва да те намеся и теб.

— Какво предлагаш?

— Ще наредя да спрат колата на Хилгър пред базата — може би под претекст, че искаме да огледаме колата за заложени експлозиви. Тук едно анонимно обаждане би свършило работа.

— Ясно.

Записах на ръката си телефонния номер, който той ми продиктува, като обърнах последните две цифри и извадих две от всяка.

— Един полицай задължително би помолил шофьора да свали стъклото, за да му обясни.

Кимнах.

— Това е номерът на пейджъра ми — казах и му го продиктувах. — Свържи се с мен, след като имаш достатъчно информация за придвижването на Хилгър. След номера изпиши три петици — така ще знам, че си ти. Ще ми трябва и малко екипировка. Заслепяваща граната.

Заслепяващите гранати са точно това, което можете да си представите — никакви шрапнели, само ярка светлина, и са предназначени не да убиват, а да дезориентират. Антитерористите ги използват да оглушат противника, преди да разбият вратата ида изпозастрелят лошите момчета.

Не се налагаше да му казвам за какво ми е заслепяващата граната.

— Как да ти я предам? — попита той.

— Постави я във фонтана в парка Хибия, Откъм страната на „Хибия-дори“. Ето така — нарисувах му на дланта си къде точно да сложи гранатата. — Свържи се с мен веднага, да не стои безстопанствена прекалено дълго.

— Добре.

— И още нещо — казах.

— Да?

— Предупреди хората си. Не искам някой да ме застреля по погрешка.

— Ще направя каквото мога.

— Повече от това. Става дума за задника ми.

— Става дума за задниците и на двама ни — поправи ме той. — Ако се провалиш, със сигурност ще има въпроси кой е наредил да се спре колата и под какъв предлог. Ако имам късмет, просто ще ме пенсионират без време. А иначе отивам в затвора.

Прав беше, макар че едва ли би предпочел да е на мое място, но сега не беше времето да спорим.

— Ти само спри колата — казах, — а аз ще се погрижа за останалото.

Той кимна, после се поклони официално.

— Късмет, Рейн-сан.

И се отдалечи в сгъстяващия се мрак.

22.

Обичам Токио през нощта. Сигурно е заради светлините — те оживяват нощния град повече от архитектурата, повече дори от шумовете и миризмите. Всичко блести — улиците, облени от неонови светлини, ярко осветените витрини, фаровете на хилядите минаващи коли. Но има и полумрак — тихи улички, осветени само от флуоресцентното сияние на някой самотен търговски автомат, прислонен до стената като уморен старец, чието единствено желание е да спре и да си поеме дъх, или от уличните лампи, толкова раздалечени, че минувачите потъват и сякаш се разтварят в мрака между тях.

Вървях по тъмните улички на Ебису към хотел „Империал“ в Хибия, където щях да отседна, докато свършеше всичко. Онова, което се канех да направя, засенчваше дори самоубийствените мисии в Камбоджа и последвалите местни конфликти. Чудех се дали поклонът на Тацу не беше един вид епитафия.

„Стига, оцелявал си и преди в мисии, за които си мислел, че са ти последни!“ — упрекнах се мислено, но спомените ме връхлетяха.

След онова безумие в Камбоджа работите в моята част потръгнаха зле. Дотогава убиването беше нещо абстрактно. Влизаш в престрелка, но без да виждаш противника, ориентираш се само по трасиращите куршуми. После може да откриеш кръв и мозък, понякога и цял труп. Случваше се и да чуем взрив на заложена недалеч мина, тогава знаехме, че сме светили маслото на някого. Но стореното в Ку Лай беше нещо друго. То ни зарази.

Знаех, че сме извършили нещо лошо, носи казвах: „Стига, това е война! Постоянно се случват такива работи.“ Някои от момчетата се затвориха в себе си. Чувството за вина уби желанието им да воюват. При Лудия Джейк — Джими — стана тъкмо обратното. За него войната стана всичко.

Той беше фанатично предан на своите монтаняри и те му отвръщаха със същото. Когато някой от тях загинеше в престрелка, Лудия Джейк лично съобщаваше вестта на старейшината на селото. По едно време престана да спи в нашите бараки и се пренесе при монтанярите. Изучи езика и обичаите им, участваше в церемониите и ритуалите им. Монтанярите вярваха в магията — всяко село си имаше свой шаман — и като човек, превърнал убиването в професия, Джейк се радваше на дълбоко страхопочитание сред тях.

Всичко това притесняваше началството, което не се ползваше с уважението на местните. Проблемът се изостри още повече, когато ни пратиха като подкрепление в Бу Доп на камбоджанската граница, защото Лудия Джейк щеше да е още по-близо до местното население.

Разочарован от правилника на командването и неспособността му да открие провокатора, който проваляше операциите ни, Джейк започна да предприема самостоятелни мисии срещу Виетконг в Камбоджа, използвайки Бу Доп като своя база. Монтанярите мразеха виетнамците, които от векове ги тъпчеха, и с радост следваха Лудия Джейк в смъртоносните му набези. Но нашите специални части бяха разпуснати и започна „виетнамизацията“, което означаваше, че ще оставим виетнамците да воюват, за да можем ние да се оттеглим. Командването му нареди да приключи с камбоджанските операции, но Джейк отказа с довода, че просто защитава своите села.

Командването му заповяда да се върне в Сайгон. Джейк не реагира. Пратиха отряд да го прибере, но отрядът не се върна. Ако бяха избити и главите им набучени на колове, всичко щеше да е ясно, но така? Дали не се бяха присъединили към Лудия Джейк? Или пък магията му беше толкова силна, че ги беше разтворил във въздуха?

Тогава му спряха доставките. Никакви оръжия и боеприпаси. Но Джейк не се отказа. Началството смяташе, че продава мак, за да финансира операциите си. Той стоеше в центъра на собствената си вселена. Имаше най-ефективната, фанатично предана частна армия.

Командването знаеше за нас с Джими — всеки от нас имаше досие. Един ден ме повикаха.

— Трябва да се добереш до него — казаха ми. — Той продава опиум и предприема набези в Камбоджа, без да е упълномощен. Вече е неконтролируем. Ако се разчуе, гафът ще е грандиозен.

— Не мисля, че ще мога да го измъкна — възразих аз. — Той не слуша никого.

— Не казахме „да го измъкнеш“. Казахме „да се добереш до него“.

Бяха трима — двама от командването и един от ЦРУ. Поклатих глава. Онзи от ЦРУ каза:

— Направи каквото искаме от теб и се връщаш у дома.

— Ще се върна, когато се върна — озъбих се, но се поколебах.

Той сви рамене.

— Имаме две възможности. Едната е да покрием с бомбен килим всяко село в Бу Доп. Това са към хиляда наши съмишленици, плюс Къхуун. Просто ще изравним всичко със земята. Никакъв проблем. Втората възможност е ти да направиш каквото трябва и да спасиш всички тези хора. Това значи да излетиш още утре. Лично аз пет пари не давам какво ще избереш.

Той се обърна и излезе от стаята.

Казах им, че съм съгласен. Така или иначе щяха да го очистят. Дори и да не го направеха, аз виждах в какво се е превърнал. Не беше първият, но беше най-лош от всички. От онези, които откриват, че убийството им иде отръки. Какво щеше да каже на хората? Щеше ли да го напише в автобиографията си? „Деветнадесет потвърдени убийства. Голяма колекция от човешки уши. Командвал частна армия.“ С такъв опит никога не можеш да се върнеш в нормалния живот. Белязан си завинаги и няма връщане назад.

Отидох там и казах на монтанярите, че искам да видя Лудия Джейк. Те ме познаваха от общите ни мисии и ме заведоха при него. Нямах оръжие.

— Здрасти, Джими! — казах. — Отдавна не сме се виждали.

— Джон-Джон! — поздрави ме той. Винаги ме наричаше така. — Дошъл си да се присъединиш към мен ли? Крайно време е. Ние сме единствената сила в тая скапана война, от която виетконгците наистина се боят. Не се налага да воюваме с вързани ръце, както ни принуждаваха нашите некадърни политици.

Поговорихме доста, докато стигнем до главното. Когато му съобщих за какво съм дошъл, вече беше нощ.

— Знаех си, че ще се стигне дотам — каза той. — Нищо не мога да сторя. Рано или късно щяха да го направят.

— Какво мислиш да предприемеш?

— Не знам. Но не мога да превърна монтанярите в заложници. Дори и да го направя, скапаняците ще ги бомбардират.

— Защо просто не се предадеш?

Той ме погледна насмешливо.

— Защото не се виждам в затвора, Джон. Не и след хубавия живот тук.

— Да, имаш проблем. Направо не знам какво да ти кажа.

Той кимна и след малко попита:

— От теб се иска да ме убиеш, нали?

— Да — признах.

— Направи го тогава.

Не отговорих.

— Нямам изход. Ако това не стане, те ще изтребят хората ми. И по-добре да си ти, отколкото някой непознат да ни напуска бомбите от десет километра височина. Ти си мой кръвен брат, човече.

Продължавах да мълча.

— Обичам тези хора — каза той. — Наистина ги обичам. Знаеш ли колко от тях умряха за мен? Защото знаят, че и аз съм готов да умра за тях.

Това не бяха само думи. Един цивилен не би могъл да разбере доверието и любовта, които се раждат в битката.

— Моите монтаняри няма да ти ръкопляскат. Те наистина ме обичат, тия шантави копелета! Мислят, че съм омагьосан. Но ти си доста плъзгав. Ще се измъкнеш.

— Искам просто да си ида у дома — казах.

Той се изсмя.

— За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме. Така не става. — Джейк се пресегна и ми подаде пистолет. — Не се тревожи за мен. Спаси моите монтаняри.

Спомних си за вербувача — онзи, който ни даде двайсет долара, за да платим на жената, представила се за наша майка.

— Спаси моите монтаняри — повтори Джими.

Спомних си и думите на Диърдри: „Моля те, грижи се за Джими!“

Той се пресегна за оръжието си — автоматична винтовка КАР-15, версия на прословутата М-16, но със скъсена цев, и постави пълнителя.

— Хайде, Джон. Няма да те моля дълго.

Спомних си как ми подаде ръка, след като никой от двамата не успя да победи другия, и ми каза:

— Бива си те. Как се казваш?

— Джон Рейн, педал! — отговорих аз и пак се сбихме.

Дулото вече гледаше към мен.

— Последен шанс — каза Джими. — Последен.

Вдигнах светкавично пистолета и натиснах два пъти спусъка. Двата патрона минаха през гърдите му и излязоха през гърба. Джими беше мъртъв още преди да се сгромоляса на пода.

В колибата тутакси нахълтаха двама монтаняри, но аз вече бях взел автомата. С един откос ги повалих и побягнах.

Охраната им беше организирана така, че да отблъсне нападение отвън, но не беше пригодена да спре някого, който бяга от селото. Пък и смъртта на Джими ги беше зашеметила.

Докато бягах, бях засегнат в гърба от шрапнел. Раната беше незначителна, но в базата ми казаха:

— Късметлия си, редник. Отиваш си у дома.

Качиха ме на самолета и след седемдесет и два часа бях в Драйдън.

Тялото пристигна два дни по-късно. На погребението родителите на Джими плачеха, плачеше и Диърдри.

— Господи, Джон, знаех си, че няма да се върне! Знаех си! — ридаеше тя.

Всички искаха да знаят как е умрял Джими. Казах им, че е загинал в престрелка и че това е всичко, което знам. Някъде близо до границата.

След още един ден си тръгнах. Не се сбогувах с никого. Джими беше прав — за нас нямаше дом след онова, което бяхме сторили. „Каква прошка, щом си вкусил от знание като това?“, беше написал един поет.

Казвах си, че това е карма, че колелото на вселената се върти. Много отдавна бях убил брата на момичето си. Сега бях премахнал един човек, но се бях забъркал с дъщеря му. Ако се беше случило на друг, щеше да ми се стори смешно.

Преди срещата с Тацу се бях обадил в „Империал“ да си направя резервация. Бях скрил там някои неща, които можеха да ми потрябват — два костюма, документи, валута, оръжие. В хотела си мислят, че съм японски емигрант, който често се връща в Япония, а аз им плащам, за да пазят вещите ми, вместо всеки път да ги разнасям със себе си. От време на време дори отсядам там, та да поддържам легендата.

„Империал“ е в центъра и има невероятен бар. И, което е по-важното, достатъчно голям е, за да осигури на посетителя анонимността на любовен хотел.

Тъкмо бях стигнал станция Хибия, когато пейджърът ми избръмча. Погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат, но следваха три петици. Беше Тацу.

Намерих телефон и набрах номера. От другата страна вдигнаха още при първото иззвъняване.

— Сигурна ли е линията? — попита Тацу.

— Сигурна.

— Двамата гости тръгват от „Нарита“ точно в девет сутринта. Оттам имат деветнайсет минути път. Нашият човек обаче може да отиде по-рано, така че трябва да си заел позиция.

— Добре. А пакетът?

— Сега го поставят. След един час можеш да го прибереш.

— Ясно.

— Късмет! — каза той и затвори.

Пъхнах отново картата и набрах номера, който Тацу ми беше дал в Ебису. С преправен глас съобщих на човека отсреща, че под дипломатическата кола, която утре ще посети военноморската база „Йокосука“, е заложена бомба. Това ми гарантираше, че ще има забавяне на караулката.

Преди срещата с Тацу се бях изкъпал у Хари, но когато се появих в хотела, имах доста неугледен вид. Като че никой не забеляза мокрия ми ръкав — малко преди това бях измъкнал бомбата на Тацу от фонтана, — пък и всички си мислеха, че идвам от източния бряг на Щатите. Какво ли не се случва на дълъг път. Служителят на рецепцията се засмя, когато му казах, че вече съм стар за такива авантюри.

Вещите ми ме чакаха в стаята. Костюмите и ризите бяха грижливо изгладени и окачени в гардероба. Заключих вратата и прегледах куфара с двойно дъно. Моят глок си беше на мястото. Отворих несесера, извадих от фалшивия флакон за дезодорант няколко патрона и заредих пистолета, после го пъхнах под дюшека.

В девет телефонът иззвъня. Познах гласа на Мидори и й казах номера на стаята.

Минута по-късно на вратата тихо се почука. Погледнах през шпионката. Беше тя. Пуснах я да влезе и заключих след нея. Когато се обърнах, тя разглеждаше стаята.

— Май беше време да отседнем и на такова място — гласеше заключението от огледа. — Любовните хотели взеха да ми омръзват.

— Но си имат и своите предимства — казах аз и обвих ръце около нея.

Поръчахме си от менюто на рум сървиса сашими и греяно саке. Докато чакахме вечерята, аз й разказах за срещата си с Тацу и й съобщих за смъртта на Булфинч.

Донесоха ни храната, а когато келнерът си тръгна, тя вдигна поглед към мен.

— Искам да те питам нещо… Нещо глупаво. Може ли?

Стомахът ми се сви от този толкова невинен поглед.

— Разбира се.

— Мислех си за тези хора. Те убиха Булфинч. Опитаха се да убият и нас с теб. Може би са искали да убият и баща ми. Мислиш ли… че наистина е получил инфаркт?

Налях саке от керамичната каничка в двете малки чашки и се загледах в излизащата пара. Ръцете ми не трепереха издайнически.

— Въпросът ти не е глупав. Човек може да бъде убит така, че да изглежда като нещастен случай или естествена смърт. И съм съгласен с теб, след всичко, което знаем, че сигурно са искали да го премахнат.

— Той се боеше, че ще го убият. Каза ми го.

— Да.

Пръстите й барабаняха по масата, сякаш удряха по клавишите на невидимо пиано. Очите й искряха гневно.

— Мисля, че са го убили — заяви тя.

Няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.

— Може и да си права — казах.

Дали се досещаше? Или умът й отказваше да приеме онова, което интуицията й нашепваше?

— Важното е, че баща ти беше смел човек — подех. — И както и да е умрял, смъртта му не бива да се окаже безсмислена. Затова трябва да взема диска. Да довърша започнатото от него. Аз… — и аз самият не бях сигурен какво точно ще кажа. — Трябва да го направя. Имам нужда да го направя.

Чувствата се отразяваха върху лицето й като сенките на преминаващи облаци.

— Не искам да го правиш. Прекалено опасно е.

— Не толкова, колкото изглежда. Моят приятел ще се погрижи полицаите там да знаят какво става, така че никой няма да ме застреля — поне така се надявах.

— А онези от ЦРУ? Можеш ли да гарантираш за тях?

Замислих се. Тацу вероятно вече си беше направил сметката, че ако ме застрелят, ще може да използва това като предлог да претърси колата за оръжие и да вземе диска. Той беше практичен мъж.

— Никой няма да ме застреля. Както съм го замислил, докато разберат какво става, всичко ще е свършило.

— Чувала съм, че във войната никога нищо не върви по план.

Засмях се.

— Така е. И ако не бях такъв добър импровизатор, сега нямаше да съм жив. Във всеки случай, нямаме друга възможност. Ямаото не знае, че дискът е у Хилгър, и ще продължи да те преследва, ако не си го вземем обратно. Мен също.

Няколко минути се хранехме мълчаливо. Най-сетне Мидори наруши мълчанието.

— Звучи разумно, но ме побиват тръпки — в гласа й прозвуча горчивина.

Искаше ми се да й кажа, че с времето свикваш с нещата, от които те побиват тръпки, но премълчах.

Тя се изправи и се приближи до прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на неоновото сияние отвън. Станах и пристъпих към нея, достатъчно близо, за да усетя чистия аромат на косите й. Бавно вдигнах ръце и пръстите ми докоснаха раменете й и се плъзнаха надолу. Когато дланите ми стигнаха бедрата й, тя намери ръцете ми и ги сложи върху корема си. Още мъничко време, само още мъничко, мислех си, докато целувах ухото и шията й. Още малко време в този безличен хотел, където можехме да забравим миналото и всичко онова, което скоро щеше да сложи край на крехката ми връзка с тази жена.

Тя се обърна и ме целуна, най-напред нежно, после по-настойчиво. Ръцете й галеха лицето ми, после се плъзнаха под ризата ми и от докосването й топлината се разля по цялото ми тяло като вълна.

Паднахме върху леглото и трескаво започнахме да смъкваме дрехите си, захвърляйки ги на пода. Гърбът й беше извит като дъга и аз целувах гърдите и корема й.

— Сега, искам те сега! — прошепна тя.

Когато проникнах в нея, тя издаде стон, тих като полъх на вятъра. Движехме се в опиянение, което ме караше да забравя къде свършва тялото ми и къде започва нейното. Краят беше като експлозия, която ни разтърси до дъно.

Лежахме прегърнати, със сплетени тела, изтощени като след битка, в която никой не бе успял да нанесе окончателния удар.

— Сугой — промълви тя. — Какво са сложили в това саке?

Усмихнах се.

— Искаш ли още една бутилка?

— Искам много — сънено промърмори тя.

Това бяха последните изречени думи, преди да потънем в сън. Сън, необезпокояван от спомените и почти непомрачен от опасенията за онова, което идваше.

23.

Станах по тъмно и се загледах през прозореца в блещукащите светлини на огромния град, който полека се събуждаше и се протягаше сънено. Мидори още спеше.

Изкъпах се и облякох един от костюмите, които държах в хотела, с бяла риза и консервативна синя връзка към него. Мидори се беше събудила и ме гледаше, седнала на ръба на леглото.

— Харесваш ми в костюм — каза тя. — Изглеждаш добре.

— Обикновен чиновник, тръгнал на работа — опитах се да разведря атмосферата.

Пъхнах пистолета в специално пригодения кобур на кръста си, където гънките на сакото щяха да го скриват, и нагласих бомбата под мишницата си. Размърдах ръка и гранатата се плъзна по ръкава в дланта ми. Удовлетворен я върнах на мястото й.

Завъртях глава и чух как прешлените на врата ми изпукаха.

— Трябва да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?

Тя кимна със застинало лице.

— Тук съм. Само се върни.

— Ще се върна.

Взех куфарчето и излязох.

Утрото беше ясно и свежо — нещо рядко за Токио. Обичах такива утрини. Докато минавах през парка Хибия, видях грамофончета — асагао — неправдоподобно цъфнали под студените пръски на един от фонтаните. Те бяха летни цветя и ми се сториха тъжни, сякаш знаеха, че есенният студ скоро ще ги погуби.

На станция Токио си купих билет до Шинбаши, където се прехвърлих на линията Йокосука. Купих си двупосочен билет, макар че еднопосочният би бил достатъчен, но всички войници са суеверни, както обичаше да казва Лудия Джейк, а навикът умира бавно.

Качих се на влака в 7.00, който напусна станцията четири минути по-късно, точно по разписание. След още седемдесет и четири минути пристигнах на станция Йокосука. От другата страна на залива се намираше военноморската база. Намерих си телефонен автомат и си дадох вид, че звъня, докато останалите пътници се изтеглят.

От станцията тръгнах по панорамната улица, следваща дъгата на залива. Студеният вятър, блъскащ в лицето ми, миришеше на сол и водорасли. Небето беше мрачно, за разлика от това над Токио. „Прекалено хубаво, за да трае дълго“, помислих си.

Заливът беше също така сив и зловещ като небето. Не знам защо, но ми напомни за Йокохама, където преди цяла вечност майка ми ме водеше в неделя сутрин. Тя ходеше там на църква и намерението й беше да ме възпита като католик. Тогава слизахме на станция Шибуя, а пътуването траеше цял час. Сега разстоянието се изминава за двайсет минути.

Спомних си дългите пътувания с влак, когато майка ми ме хващаше за ръка и буквално ме отвеждаше по-далеч от недоволството на баща ми заради въздействието на този примитивен западняшки ритуал върху впечатлителния му син. Църквата имаше коварно очарование — миризмата на дърво, стара хартия и плюшени възглавници, твърдите скамейки, сияещите ангели на витражите, зловещото кънтене на литургията, сладникавият вкус на причастието, и всичко това катализирано от зараждащото се усещане, че тази благодат стига до мен през прозорец, който баща ми, другата половина от културното ми наследство, предпочита да държи затворен.

Хората обичат да казват, че западната култура се гради върху чувството за вина, докато в Япония в основата й е срамът и главната разлика е, че първата предполага вътрешно преживяване, а втората — наличие на група.

Но аз, като глашатай на тези два свята, мога да ви кажа, че разликата не е чак толкова голяма. Вината се появява, когато няма група, пред която да се срамуваме. Съжаленията, ужасът, жестоките угризения — ако групата не дава пет пари за всичко това, тогава си измисляме Бог, на когото не му е все едно. Бог, на когото лесно могат да бъдат замазани очите с добрите дела или поне с желанието за такива на разкаялия се грешник.

Чух скърцане на гуми върху чакъла и се обърнах към паркинга точно навреме, за да видя как първата от трите черни коли заковава на няколко метра от мен. Задните врати се отвориха и от всяка изскочи по един мъж. Всичките чужденци, Хилгър, помислих си.

Другите две коли спряха отляво и отдясно на първата. Бях обкръжен от всички страни — зад гърба ми беше заливът. От колите изскочиха още мъже с берети в ръце.

— Качвай се! — изръмжа единият и ми посочи първата кола с пистолета.

— Хич и не мисля — казах безизразно. Ако ще ме убиват, поне ще ги накарам да го направят тук.

Шестимата ме бяха обкръжили в широка дъга. Ако се приближаха още малко, можех да опитам да си пробия път през някой от крайните, а останалите нямаше да стрелят от страх да не улучат своя човек. Те обаче бяха дисциплинирани и не се поддадоха на изкушението да се приближат. Може би ги бяха осведомили колко е опасно да са близо до мен.

Един от тях бръкна под сакото си и извади тейзър — електрошоков пистолет. Което означаваше, че искат не да ме убият, а да ме заловят. Понечих да се хвърля върху най-близкия от противниците си, но бях закъснял. Чух пукота на тейзъра, изстрелващ двойния си електрически заряд, и усетих убождане в бедрото. Електричеството разтърси цялото ми тяло. Свлякох се безпомощно на земята. Крайниците не ми се подчиняваха. Усетих, че ме обискират за оръжие и вадят пистолета ми от кобура. Чаках обискът да продължи, но това не стана. Сигурно бяха доволни, че са намерили оръжието ми, и не сметнаха за нужно да търсят повече — аматьорска грешка, която спаси гранатата.

Някой ме притисна с коляно и закопча ръцете ми с белезници зад гърба. На главата ми нахлузиха качулка. Усетих как ме вдигнаха като чувал с картофи и ме тръшнаха на пода на една от колите. После отново нечии колене се забиха в гърба ми, вратите се затръшнаха и колите потеглиха.

Пътувахме по-малко от пет минути. По скоростта и липсата на завои можах да преценя, че още сме на магистралата и сме подминали базата. Проверих дали пръстите на ръцете и краката ми вече се движат. Тялото ми се връщаше към нормалното си състояние, но нервната ми система беше здраво разтърсена от електрошока и ми се гадеше.

Колата забави скорост и сви надясно, а под гумите изхрущя нещо твърдо, вероятно чакъл. Спряхме, вратите се отвориха и някой ме извлече навън за краката. Главата ми се удари в прага и пред очите ми изскочиха искри.

Изправиха ме на крака и ме блъснаха да вървя. Чувах стъпки — сигурно пак бях заобиколен. Бутнаха ме нагоре по някакво стълбище. Отвори се врата, после пак се затвори с кухо тракане на алуминий. Блъснаха ме на някакъв стол и свалиха качулката от главата ми.

Намирах се в нещо като фургон с един-единствен плъзгащ се прозорец, през който се процеждаше мъждива светлина. Някой седеше с гръб към него.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Беше Хилгър, естествено.

— По дяволите! — изругах, като се опитвах да излъчвам униние, граничещо с отчаяние, което никак не беше трудно при създалите се обстоятелства. — Как успя да ме спипаш?

— Знаех, че ще чуеш за Булфинч и ще се опиташ да измъкнеш диска. Бях сигурен, че имаш източници, които ще ти позволят да събереш две и две и да стигнеш в крайна сметка до мен. Като предпазна мярка поставихме постове на всички по-възлови места около базата. Ти се натъкна на един от тях.

— Мамка му! — изругах отново, при това съвсем искрено.

— Не се упреквай. Ти беше съвсем близо до целта. Но трябваше да знаеш, че ще се провалиш, Джон. Както винаги, когато се изправиш срещу мен.

— Така е — съгласих се, докато трескаво обмислях как да се измъкна. Без белезниците бих могъл да се справя с Хилгър и двамата на вратата, но нямаше как да знам кой е отвън. А с белезниците нямах никакъв шанс.

— Ти дори не знаеш за какво говоря — продължи той. — Господи, винаги си бил толкова сляп!

— Какви ги приказваш?

Месестите му устни се разкривиха в гнусна усмивка и безмълвно оформиха три думи. В първия миг не го разбрах и той повтори, после потрети:

— Аз бях провокаторът.

Наведох глава, опитвайки се да се овладея.

— Майната ти, Хилгър! Ти нямаше достъп! Бил е някой от виетконгците.

— Така ли мислиш? — Приближи лице до моето, така че хората му да не го чуят, и изрече: — Помниш ли Ку Лай?

Камбоджанското село. Усетих как в стомаха ми се надига вълна и това нямаше нищо общо с последиците от електрошока.

— Какво за Ку Лай? — попитах.

— Помниш ли: „Отстранете ги“? Помниш ли: „Синко, ако ти кажа кой съм, ще напълниш гащите“? Ти се беше заинатил, Джон. Трябваше да използвам три гласа, докато те убедя.

Овладей се, Джон! Мисли как да си решиш проблема. Как ще се измъкнеш оттук.

— Защо? — попитах.

— Имах един осведомител, който можеше да ми бъде много полезен. Исках да му покажа какво съм способен да направя за него. Някой от селото му беше дал назаем много пари и му досаждаше. Исках да му покажа как решавам проблеми като този.

— И реши да изколиш цяло село, за да спечелиш доверието му?

— Трябваше. Знаеш ли, всички вие толкова си приличате! — Хилгър се засмя на собствената си безвкусна шега.

— Глупости! Защо просто не му даде пари да си върне заема?

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Стига, Рейн, ония мижитурки горе се интересуваха далеч повече от похарчените пари, отколкото от изстреляните патрони. Че няколко селяни били застреляни? Голяма работа, още някой и друг виетнамец в статистиката! Така беше много по-лесно, отколкото цялата бюрокрация около искането, попълването на формуляри и глупости от този род.

За пръв път у мен започна да се прокрадва отчаянието. Осъзнах с кристална яснота, че след няколко минути ще съм мъртъв и Хилгър отново ще е победител, както винаги досега. И не смъртта ме плашеше — мисълта, че не съм успял да го спра в мига, в който съм започнал да осъзнавам към какво ме е тласнал, беше непоносима.

— Не ти вярвам — казах, за да печеля време. — Какво ти дадоха, та да се решиш на такова нещо? Като гледам, и след трийсет и пет години си същата мижитурка на държавна служба, в същия евтин костюм.

Той ме изгледа със съжаление.

— Винаги си бил толкова ограничен, Джон! Така върви светът, а ти не можеш да го разбереш. Разменяш информация срещу информация, това е цялата игра. Имах човек, който ми даваше сведения за виетконгската армия и с тяхна помощ успяхме да нарушим доставките на Хо Ши Мин. А вие с вашите мисии, макар и да не причинявахте особена вреда, бяхте трън в окото на виетконгците. Правехте ги за посмешище и те бяха готови да платят много — под формата на информация, разбира се. Така че аз им пробутвах фъшкии, а те ми плащаха в злато.

Знаех, че казва истината. Нямаше какво да възразя.

— А, и още нещо, преди да наредя на тези хора да те изведат, да те застрелят в тила и да те хвърлят на дъното на залива — продължи той. — Знам всичко за Лудия Джейк. Аз уредих да пратят теб, за да се отърва от него.

Гърлото ми се сви. Не можех да изрека и дума. Чувствах се като изнасилен.

— Вярно, чист късмет си беше, че проблемът с неговата малка армия стигна до ушите ми. Но аз познавах човека, който можеше да свърши работата — неговия приятел от училище Джон Рейн. Никой друг не би могъл да се добере до него.

Това беше краят. Щях да умра. Обзе ме някакво свръхестествено спокойствие.

— После се постарах това да се разчуе. Трябваше да е тайна, но аз направих всичко възможно хората да научат. „Между нас да си остане“ — не ти ли харесва тази фраза? Със същия успех можеш да го публикуваш във вестниците. Страхотно е!

Не казах нищо.

— Какво, езика ли си глътна, Рейн? — Хилгър се изправи и се обърна към двамата мъже на вратата. — Не го убивайте тук, прекалено близо е до военноморската база. Военните може да го идентифицират по зъбите, а не искам някой да направи връзка между него и правителството на САЩ, тоест мен. Отведете го някъде другаде и му вижте сметката.

Единият от мъжете му отвори вратата и той си тръгна.

Чух отваряне и затваряне на врати, после шум от две потеглящи коли. Значи едната кола беше останала, но нямах представа дали отвън има още някой.

Някъде дълбоко в мен започна да се надига непреодолимото желание да се боря докрай, да не се предавам.

— От тия белезници ми отекоха ръцете — казах и бавно се изправих. — Не може ли да се направи нещо?

Единият се изсмя.

— Спокойно, след малко ще се погрижим нищо да не те притеснява.

— Болят ме ръцете! — почти изхленчих и разперих лакти, доколкото ми позволяваха белезниците.

Единият от мъжете направи гримаса на отвращение.

— Май кръвообращението ми се наруши! — продължих все така плачливо и размърдах рамене, докато усетих, че бомбата е точно над ръкава ми. Повдигнах лакти и раздвижих ръцете си, доколкото можах. Бомбата се плъзна надолу, но движението й беше затруднено. Трябваше дай помогна. Отпуснах ръце и започнах да се полюшвам на пръсти като човек, гонен от неотложна нужда.

— Трябва да пусна една вода — казах.

Те се спогледаха красноречиво — беше очевидно, че ме намират жалък.

С всяко полюшване гранатата слизаше надолу, сантиметър по сантиметър. Когато стигна до лакътя, тя плавно се плъзна право в подложената ми длан.

Гранатата имаше петсекунден таймер. Ако я хвърлех прекалено рано, двамата можеха да избягат, а ако се забавех, можеше да ми откъсне ръката. Вярно, исках да се освободя от белезниците, но не по този начин.

Дръпнах халкичката и започнах да броя.

Едно…

Единият от мъжете бръкна под сакото си. Две…

— Чакайте, чакайте малко! — гърлото ми беше пресъхнало.

Три…

Те отново се спогледаха с отвращение. Четях мислите им. „Това ли е опасният тип, за когото ни предупредиха?“ Четири…

Зажумях и се завъртях с гръб към тях. Хвърлих, или по-скоро тласнах гранатата към вратата и я чух как изтрополи на пода. Последвалият взрив ме разтърси така, че дъхът ми секна, и ме захвърли на земята.

Претърколих се на една страна, после на другата, като трескаво се опитвах да си поема дъх. Имах чувството, че се движа под вода. Ушите ми бучаха.

Хората на Хилгър също се търкаляха по пода, не само оглушени, но и заслепени, и стискаха главите си с две ръце. След едно конвулсивно, болезнено вдишване успях да се изправя на колене, но не можах да се задържа и се повалих на една страна.

Единият от мъжете се беше изправил на четири крака и опипваше наоколо, търсейки оръжието си. Отново се надигнах на колене, като внимавах да запазя равновесие. Опитах да се изправя, но и този път се озовах проснат на пода.

Пръстите на мъжа вече бяха в опасна близост до пистолета.

Претърколих се на гръб и с все сила изпънах ръце, прокарвайки ги под седалището си, после с яростни извивки на тялото успях да ги плъзна по задната част на бедрата до коленете. Измъкнах първо единия си крак, после и другия и ръцете ми вече бяха отпред.

Надигнах се на четири крака. Пръстите на мъжа тъкмо сграбчваха дулото на пистолета. С огромно усилие успях да се изправя и стигнах до него в мига, в който той вдигаше оръжието. Изритах го в главата, сякаш беше футболна топка. Той се завъртя около оста си, а аз отново се стоварих на пода от силата на удара.

Когато успях за втори път да се изправя, другият мъж вече беше на крака и макар да примигваше често-често, явно ме виждаше. Ръката му се насочи към гърдите. Добрах се до него в мига, в който измъкваше пистолета, и го сграбчих за гърлото. Светкавично прехвърлих ръце зад тила му и използвах веригата на белезниците, за да наведа главата му, а там го посрещнах с коляно. Блъсках го така, докато омекна в ръцете ми.

Обърнах се към вратата и видях, че другарят му се е изправил на крака. Видях, че държи нож, но нямах време да потърся нещо, което да използвам като щит, защото той се хвърли върху мен.

Ако беше спрял, за да се прицели по-точно, щеше да има по-голям шанс, но той предпочете да рискува равновесието си в полза на бързината. Ударът, който ми нанесе, не беше добре прицелен и това ми позволи да се отдръпна тъкмо навреме. Острието ме подмина на косъм. Светкавично се извъртях и сграбчих китката му с две ръце. Опитах се да го поваля, като го завъртях около себе си, но той бързо се окопити и за част от секундата изпитах ужасното предчувствие, че ще изпусна ръката му с ножа.

Дръпнах ръката му в другата посока и в същия миг го ударих с лакът в носа. Още преди да се е съвзел, го повалих с подсичане и го сграбчих за врата, стиснах здраво и с рязко движение завъртях главата му най-напред в едната, после и в другата посока. Чух как прешлените му изпукаха и ножът издрънча на пода.

Свлякох се на колене. Главата ми беше празна като балон, но точно сега трябваше да я използвам по предназначение. У кого ли от двамата беше ключът за белезниците? Претърсих най-напред първия и открих връзка ключове от кола, но не и онзи, който ми трябваше. С другия ми потръгна веднага. Секунда след като открих ключа, ръцете ми бяха свободни. Огледах се и зърнах на пода една от беретите им. Вече имах и оръжие.

Не губих повече време и се запътих към паркинга. Както и очаквах, имаше само една кола. Качих се и потеглих.

Знаех къде се намирам — недалеч от националната магистрала, само на пет-шест километра от военноморската база. Трябваше да спра Хилгър, преди да е влязъл в базата. От тръгването му бяха минали не повече от пет минути и все още имах шанс да успея.

Всички обстоятелства бяха против мен, но имах и едно неоценимо предимство. Не давах пет пари дали ще живея, или ще умра. Исках само да видя как Хилгър си заминава пръв.

Излязох на националната магистрала със запалени фарове, като надувах клаксона, за да предупредя другите коли да ми освободят пътя. Три пъти улучвах червен светофар, но не спрях, предизвиквайки объркване в движението. Веднъж дори преминах в насрещното платно, като използвах пролуката до светофара, който светеше червено. Натиснах газта и се устремих право срещу насрещните коли, но в последния момент успях да вляза в моето платно, тъкмо когато светна зелено.

Бях на десетина метра от пропуска, когато видях седана да завива по пътя към базата. Към него се приближи морски пехотинец в камуфлажна униформа и вдигна високо ръце. Прозорецът на шофьора се смъкна. Наоколо беше пълно с охрана, а проверката се правеше на няколко метра от вратите, очевидно заради анонимната бомбена заплаха.

Пред мен имаше прекалено много коли. Нямаше да успея.

Натиснах клаксона, но никой не помръдна. Морският пехотинец се огледа да види откъде иде врявата.

Натиснах копчето и стъклото ми започна да се смъква. Морякът още се оглеждаше.

Качих се на тротоара, помитайки кофите за боклук и паркираните велосипеди. Някакъв пешеходец едва успя да отскочи от пътя ми. На няколко метра от отклонението рязко извих волана надясно и подкарах през тревата право към колата на Хилгър. Врязах се с все сила в задната врата зад шофьора и автомобилът се завъртя, а аз бях спасен от колана и въздушната възглавница, която се отвори и затвори точно за част от секундата, както беше в рекламата.

Разкопчах колана и се опитах да отворя вратата, но тя не поддаде. Промуших крака през отворения прозорец и се измъкнах. Седанът беше само на две крачки от мен. Сграбчих волана през прозореца и светкавично се вмъкнах вътре, като прескочих през шофьора и се прехвърлих на задната седалка. Хилгър седеше отляво и се беше привел напред, очевидно зашеметен от удара. Вторият пътник беше някакъв младеж, вероятно негов помощник, а между тях беше поставено метално куфарче.

Сграбчих главата на Хилгър с лявата си ръка и притиснах дулото на беретата към слепоочието му. Един от охраната беше измъкнал пистолета си и чакаше удобен случай да стреля откъм страната на шофьора. Притиснах още по-силно главата на Хилгър.

— Дръпни се или ще му пръсна скапаната тиква! — изревах към пехотинеца.

Той се поколеба, но не свали оръжието.

— Всички вън от колата! — изкрещях. — Живо!

Стиснах още по-силно врата на Хилгър и хванах ревера си, за да не му дам възможност да се измъкне. Сега бяхме буза до буза и онзи от охраната трябваше да притежава завидна доза самоувереност, за да се реши да стреля.

— Излизайте от колата, бързо! — извиках още веднъж и се обърнах към шофьора. — Ей, ти! Вдигни скапаното стъкло!

Той се подчини. Изкрещях му още веднъж да излезе и да затвори вратата, после повторих същото и на помощника. Хилгър понечи да протестира, но аз го стиснах по-силничко и думите му се превърнаха в хъхрене. Младежът го погледна колебливо и бутна вратата.

— Не може да се отвори — изломоти той безпомощно.

— Прехвърли се отпред! — изкрещях. — Живо!

Той се прехвърли тромаво на предната седалка и взе и куфарчето със себе си.

— Сега и ние, задник! — казах на Хилгър, като леко охлабих прегръдката си. — Но най-напред ми дай диска.

— Добре де, добре, спокойно! В левия ми вътрешен джоб е.

— Извади го. Бавно.

Той посегна предпазливо към вътрешния джоб на сакото си и извади диска.

— Сложи го на коляното ми — наредих. — Сплети пръсти, обърни се към прозореца и сложи ръце на тила.

Никак не ми се искаше да ми изиграе някой номер, докато вземах диска.

Пуснах кутията в джоба на сакото си.

— Сега излизаме. Но бавно. Иначе щети събират мозъка по тапицерията.

Той се обърна към мен и ме изгледа.

— Рейн, не знаеш какво правиш! Свали пистолета, преди охраната да те е направила на решето!

— Ако до три секунди не се размърдаш, ще те уцеля в топките. И не обещавам, че ще спра дотам.

Нещо ме глождеше. Не ми харесваше готовността, с която ми даде диска.

Тогава ми просветна — този не беше истинският. Беше го подменил.

Куфарчето!

— Мърдай! — изревах и той посегна към дръжката. Притиснах дулото към бузата му.

Измъкнахме се от колата и тутакси бяхме заобиколени от шестима морски пехотинци, всичките с насочено оръжие и мрачни лица.

— Не мърдайте или ще му пръсна главата! — предупредих аз и пъхнах пистолета под брадичката му. Помощникът стоеше зад охраната, а куфарчето беше в краката му. — Ей, ти, ела насам! Отвори куфарчето!

Той ме погледна неразбиращо.

— Да, ти! Отвори веднага куфарчето!

Младежът изглеждаше объркан.

— Не мога, заключено е.

— Дай му ключа! — наредих на Хилгър.

— Как не! — изсмя се той.

Бутнах го настрана, та да принудя охраната да смени прицела, и използвах тази част от секундата, за да го ударя с пистолета по слепоочието. Той се свлече, а заедно с него и аз, използвайки го като щит. Потупах джоба на панталона му и чух дрънчене. Бръкнах и извадих връзка ключове.

— Донеси куфарчето тук! — извиках на помощника. — Бързо, ако не искаш да го застрелям!

Той се поколеба, но вдигна куфарчето и го сложи на няколко крачки от нас. Хвърлих му ключовете.

— Отвори го!

— Не го слушай! — изрева Хилгър. — Забранявам ти да го отваряш!

— Отвори го или ще го застрелям! — повторих.

— Заповядвам ти да не отваряш куфарчето! Това е дипломатическа поща! — изкрещя Хилгър.

Помощникът го гледаше като зашеметен.

— Чуй ме какво ти казвам, по дяволите! Той блъфира.

— Млъквай! — отново го смушках с дулото под брадичката. — Защо си мислиш, че ще рискува живота си заради някаква дипломатическа поща? Какво толкова има там? Отваряй!

— Застреляйте го! — изкрещя Хилгър към морските пехотинци. — Стреляйте!

— Отвори куфарчето, ако не искаш да му пръсна мозъка!

Младежът се свлече на колене и с треперещи ръце се зае да отключва куфарчето. Хилгър понечи да протестира, но аз още веднъж го ударих с пистолета по главата и той омекна.

Капакът се вдигна. Вътре беше само дискът на Кавамура, грижливо поставен между два слоя стиропор.

В този миг зад гърба ми прозвуча познат глас:

— Арестувайте този човек!

Обърнах се и видях към мен да се приближава Тацу с трима японски полицаи зад гърба.

Полицаите се спуснаха едновременно към мен. Единият ми нахлузи белезници.

Морските пехотинци понечиха да се възпротивят, но Тацу обясни на английски:

— Тук сме извън територията на базата. Случаят е работа на японските власти.

Ръцете ми бяха закопчани зад гърба. Тацу ме погледна в очите — достатъчно дълго, за да видя тъгата в тях — обърна се и се отдалечи.

24.

Напъхаха ме в полицейската кола и ме закараха в Кейсацучо. Там ме снимаха, взеха ми отпечатъци и ме отведоха в гола бетонна килия. Никой не ми обясни в какво съм обвинен, нито ми предложиха да се свържа с адвокат. Все едно, и без това не познавам кой знае колко адвокати.

Килията не беше кой знае колко лоша. Нямаше прозорец, затова броях колко пъти са ми носили храна. Три пъти дневно един неразговорлив пазач ми донасяше поднос с ориз, маринована риба и зеленчуци, и прибираше подноса от предишното хранене. Храната беше доста добра. След всеки три хранения ми позволяваха да взема душ.

Чаках шестнадесетото хранене и се опитвах да не мисля за Мидори, когато в килията влязоха двама надзиратели и ми наредиха да ги последвам. Отведоха ме в малка стая с маса и два стола. От тавана над масата висеше гола крушка. „Май е дошло време за разпит“, помислих си.

След няколко минути в стаята влезе Тацу. Беше сам. Лицето му беше мрачно, но след пет дни в изолация аз му се зарадвах.

— Коничи уа — казах.

Той кимна.

— Здравей, Рейн-сан — говореше на японски. — Радвам се да те видя. Уморен съм, да седнем.

Седнахме един срещу друг. Зачаках да заговори, но той мълчеше. Това ми се видя лош знак.

— Извинявай, че се наложи да те държим затворен — най-сетне проговори той. — Сигурно не си го очаквал.

— Очаквах по-скоро потупване по рамото — казах и за миг лицето му се озари от познатата усмивка.

— Трябваше да спазваме приличие, докато уредя нещата.

— Доста време ти отне.

— Така е. Направих каквото беше по силите ми. За да уредя освобождаването ти, най-напред трябваше да разкодираме диска на Кавамура. После трябваше да позвъня на куп телефони, да се срещна с някои хора, да пусна в ход връзките си. Имаше доста улики срещу теб, които трябваше да се заличат от архивите на Кейсацучо. Всичко това отнема време.

— Успели сте да отворите диска?

— Да.

— И той оправда очакванията ти?

— Надмина ги.

Тацу премълчаваше нещо, усещах го. Зачаках да продължи.

— Уилям Хилгър е обявен за персона нон грата и е върнат във Вашингтон. Вашият посланик ни осведоми, че ще бъде освободен от длъжността си в ЦРУ.

— Ще бъде освободен от длъжност? Само толкова? И в нищо няма да го обвинят? Той беше агент на Ямаото и предаваше фалшива информация на американското правителство. Дискът в нищо ли не го уличава?

Той въздъхна.

— Онова, което е на диска, не може да послужи като доказателство в съда. Пък и от двете страни има желание да бъде избегнат публичният скандал.

— А Ямаото? — попитах.

— Случаят с Ямаото Тоши… е доста сложен.

— Това „сложен“ не ми звучи добре.

— Ямаото е могъщ враг. С него не може да се воюва открито, трябва да се изчака моментът.

— Не разбирам. А дискът? Ти каза, че бил ключът към властта.

— Така е.

Осени ме внезапна догадка.

— Няма да го публикувате!

— Няма.

Трябваше ми малко време да осъзная чутото.

— Значи Ямаото не знае, че е у вас — казах. — Подписал си смъртната присъда на Мидори.

— Намекнахме му, че дискът е бил унищожен от корумпирани служители на Кейсацучо. Така интересът му към Мидори Кавамура е сведен до минимум. За момента тя е в безопасност в САЩ, където не стига ръката на Ямаото.

— Какво? Не можете да я осъдите на изгнаничество в Щатите, Тацу! Животът й е тук!

— Тя вече замина.

Не вярвах на ушите си.

— Не те съветвам да я търсиш — каза Тацу. — Тя знае, че си мъртъв.

— От къде на къде?

— Аз й казах така.

— Тацу — изрекох със спокойствие, което не предвещаваше нищо добро, — чакам обяснение.

— Ти беше загрижен за нея, но не знаех, че между вас има нещо повече. Разбрах го от реакцията й, когато й казах, че си мъртъв.

Той мълча дълго, после вдигна поглед и се взря право в очите ми.

— Съжалявам, че ти причинявам болка. И все пак съм убеден повече отвсякога, че постъпих правилно. Тя не биваше да научи, че си замесен в убийството на баща й. Помисли си как би й се отразило това след случилото се помежду ви.

Кой знае защо, никак не бях изненадан, че Тацу е събрал две и две.

— Не беше нужно да разбира — казах.

— Мисля, че в известен смисъл тя вече го беше разбрала. Появата ти след време само би потвърдила подозренията й. А сега за нея ти си герой, загинал, за да изпълни последното желание на баща й.

В този миг си дадох сметка, макар да не исках да го приема, че Мидори вече е част от миналото ми. Това беше като някакъв фокус — сега го има, после го няма. Сега е реалност, миг по-късно е спомен.

— Ако ми позволиш да кажа — добави Тацу, — връзката ви беше кратка и спомените едва ли ще я мъчат дълго.

— Благодаря, Тацу — насилих се да отвърна. — Много ме успокои.

Той наведе глава.

— И все пак не разбирам — продължих. — Мислех, че искаш съдържанието на диска да се публикува. Това би потвърдило всичките ти теории за конспирация и корупция.

— Да се сложи край на интригите и корупцията, е по-важно, отколкото теориите ми да получат потвърждение.

— Това не е ли едно и също? Булфинч каза, че ако дискът се публикува, японските медии ще бъдат принудени да откликнат и това ще сложи край на всемогъществото на Ямаото.

Тацу кимна.

— В това има доза истина. Но да се публикува тази информация, е като да се изстреля ядрен снаряд. Направиш ли го, последствията са непредсказуеми.

— И какво от това? Изстреляй ракетата. Унищожи корупцията. Нека страната си поеме дъх.

Той въздъхна. Всеки път трябваше да ми обяснява азбучни истини.

— В Япония корупцията е част от обществото. Ръждата е проникнала толкова дълбоко, че е разяла всичко. Не можеш просто да я изтриеш. Опиташ ли се да я премахнеш, цялото общество ще се сгромоляса.

— Глупости! — възразих. — Ако обществото е толкова корумпирано, да върви по дяволите!

— Рейн-сан — изрече той с нотка на нетърпение. — Замислял ли си се какво ще изникне от пепелта?

— Какво искаш да кажеш?

— Постави се на мястото на Ямаото. Той използва диска, за да сплашва опонентите си и да манипулира ЛДП. Но ако това стане невъзможно, има и друг план — детонацията й. Ако дискът се публикува, това ще унищожи ЛДП и неговата партия ще дойде на власт.

— А той уличава само ЛДП. — Вече започвах да разбирам.

— Разбира се. А в сравнение с ЛДП Шиненто е самата честност и неподкупност, Ямаото ще трябва да излезе от сянката, но най-сетне ще има платформа, върху която ще стъпи, за да поведе страната надясно. Всъщност мисля, че тъкмо на това се надява той.

Замислих се.

— След случилото се с Булфинч и Хилгър Ямаото ще се досети, че дискът не е унищожен, а е у теб. Той вече те беше взел на мушка. Сега ще стане още по-лошо.

— Не е толкова лесно да се добере до мен, както знаеш.

— Поемаш голям риск.

— И залогът е голям.

— Дано да знаеш какво правиш — казах. Всъщност вече ми беше все едно.

Той ме погледна безизразно.

— Има още една причина, заради която трябва да внимавам с диска. Той уличава и теб.

Засмях се, макар да ми струваше известно усилие.

— Така ли?

— Аз отдавна търся един наемен убиец, Рейн-сан. Прекалено много станаха случаите на „естествена смърт“ на неудобни хора. Винаги съм знаел, че той съществува, макар за околните да бях ловец на призраци. И сега, когато имам доказателства за съществуването му, вече не съмнявам, че това си ти.

— Какво смяташ да предприемеш?

— От теб зависи.

— Тоест?

— Както вече ти казах, заличих всички сведения за дейността ти, дори за самото ти съществуване, от архивите на Кейсацучо.

— Но дискът остава. Да не би да ми намекваш, че ще ме изнудваш?

Той поклати глава, като че разочарован от типично американската ми липса на деликатност.

— Нямам интерес от подобно нещо. Никога не бих се отнесъл по този начин с приятел. Нещо повече, познавайки характера и качествата ти, мисля, че изнудването би било безсмислено и дори опасно.

Странна работа. Този човек ме тиква в затвора, отказва се да публикува диска, казва на Мидори, че съм мъртъв, и я праща в Америка — а аз се чувствам засрамен, че съм го оскърбил.

— Можеш да се върнеш към предишния си живот — продължи той. — Но ще те попитам, Рейн-сан, това ли е животът, който искаш?

Не отговорих.

— Ще ти кажа, че никога не съм те виждал толкова… пълноценен, както във Виетнам. И мисля, че знам защо. Защото по сърце си самурай. Във Виетнам ти си мислеше, че си намерил господаря си, че работиш за кауза, по-важна от самия теб.

Това беше самата истина.

— Когато те видях в Япония след войната, ти вече не беше същият. Изглежда господарят ти те беше разочаровал жестоко и ти се беше превърнал в ронин.

Ронин буквално означава „носен от течението“. Човек без посока. Самурай без господар.

Той зачака да отговоря, но аз мълчах.

— Има ли истина в това, което казвам?

— Да — признах. Мислех си за Лудия Джейк.

— Ти си самурай, Рейн-сан. Но самураят трябва да има господар. Самураят и господарят са като Ин и Ян. Единият не може без другия.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Тацу?

— Битката ми с онова, което задушава Япония, далеч не е свършила. И дискът е важно оръжие в тази битка, но не е достатъчно. Имам нужда от теб.

— Ти не разбираш, Тацу. Не можеш да смениш господаря си просто ей така! Белезите са твърде дълбоки.

— А каква друга възможност имаш?

— Сам да си бъда господар. Както досега.

Той махна с ръка, сякаш отпъждаше муха.

— Не е възможно, човек не е устроен така. То е като да вярваш, че размножаването става чрез мастурбация.

Този груб език му беше дотолкова неприсъщ, че се засмях.

— Не знам, Тацу. Не знам дали мога да ти имам доверие. Ти си манипулатор. Виж само какво си правил, докато аз бях в затвора.

— Дали съм манипулатор и дали можеш да ми имаш доверие, са две различни неща — заяви той с типично японско дълбокомислие.

— Ще си помисля — казах.

— Точно това искам.

— Сега ме пусни да си вървя.

Той ми посочи вратата с широк жест.

— Свободен си да си вървиш от мига, в който влязох.

— Да беше казал по-рано — подсмихнах се. — Можехме да проведем този разговор на чаша кафе.

25.

Не бързах да се срещна отново с Тацу. Най-напред трябваше да уредя някои неща. На първо място Хари. Той беше влязъл в системата на Кейсацучо същия ден, когато причаках Хилгър пред базата „Йокосука“, и знаеше, че съм арестуван. Няколко дни по-късно всички данни за мен били заличени от архива.

— Когато видях, че данните са изтрити — каза той, — реших, че са те „заличили“ и теб. Мислех те за мъртъв.

— Такава е целта на занятието — да ме мислят за мъртъв.

— Защо?

— Защото от Кейсацучо искат да им помогна за някои неща.

— Затова ли те пуснаха?

— Танто за танто, Хари.

Разказах му за Мидори.

— Може пък да е за добро — каза той.

Знаех, че е сглобил мозайката. Но каква полза да си го казваме?

— Какво ще правиш сега? — попита Хари.

— Още не съм решил.

— Ако ти потрябва добър хакер, знаеш къде да ме намериш.

— Не знам, Хари. Тая музикална решетка доста те поизпоти. А от Кейсацучо я разгадаха за нула време.

— Те имат достъп до суперкомпютрите на университетите! — възмути се той, но видя усмивката ми. — Много смешно!

— Ще ти се обадя — казах. — Но мисля първо да си взема малък отпуск.

Отлетях за окръг Вашингтон, където според Тацу беше заминал Хилгър. „Пенсионирането“ му щеше да отнеме няколко дни, дори седмици, така че той трябваше да остане в района на Ленгли.

Мислех, че лесно ще го открия, като звъня на всички хотели в околността. Започнах от центъра и разширявах постепенно обсега, но никъде не бяха чували за гост на име Уилям Хилгър. Може да беше отседнал някъде под чуждо име, опасявайки се, че ще го търся.

После се сетих за колата. Започнах да звъня на всички агенции за коли под наем, общо осемстотин на брой. Представях се за Уилям Хилгър и твърдях, че искам да удължа договора си. В „Херц“ ми провървя. Служителят беше така любезен да ми каже номера на колата, след като го осведомих, че искам да си направя допълнителна застраховка. Очаквах да ме попита защо просто не погледна ключовете, но той не прояви любопитство. Сега ми оставаше само да проверя базата данни на службата за автомобилен транспорт. Открих, че Хилгър кара бял „Форд Таурус“.

Тази нощ обиколих паркингите на всички по-големи хотели в околността, като спирах да проверя номера на всяка отговаряща на описанието кола. Към два през нощта открих колата на Хилгър в подземния гараж на „Риц Карлтън“. Оттам се отбих до съседния „Мариот“ и свалих номерата на една паркирана кола, които поставих на взетия си под наем микробус. Подменените номера и леката маскировка, която бях използвал, бяха достатъчни да заблудят всеки нежелан свидетел или камерите на охраната.

Върнах се в „Риц“. Местата от двете страни на форда бяха заети, но зад него имаше свободно място. Така или иначе беше по-добре да не спирам точно до него. В моя свят човек става подозрителен към всеки детайл. Аз самият не бих се чувствал много спокоен, ако в съседство с колата ми е паркиран микробус, при това със затъмнено задно стъкло.

Проверих екипировката си — електрошоков пистолет „Тъндър Бластър“, гарантиращ дезориентация и загуба на съзнанието до пет секунди, розово гумено топче „Супербол“, каквото може да се купи във всяка дрогерия за осемдесет и девет цента, и преносим дефибрилатор от рода на онези, които някои авиокомпании вече използват за първа помощ, значително по-скъп от топчето.

Спуснах облегалката назад и се отпуснах на седалката. Бях готов да се обзаложа, че по някое време сутринта Хилгър ще тръгне към централата на ЦРУ, а дотогава оставаха само няколко часа.

Към шест и половина, малко преди да съмне, станах и се изпиках в някакви храсти, посадени в сандъчета в дъното на гаража. Направих си набързо гимнастика за разкършване и се върнах в микробуса, където закусих със студено кафе и пиле, останали от вечерта. Такива са кулинарните наслади на хората, чакащи в засада.

Хилгър се появи след около час. Видях го да слиза от асансьора и да тръгва право срещу мен. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и черна връзка. Типичен държавен чиновник от висшата администрация.

Видя ми се разсеян. Това личеше от изражението и походката му и най-вече от обстоятелството, че забрави да се огледа наоколо. Какъв срам, такова безгрижие от страна на един разузнавач, и то на място, криещо постоянна заплаха от престъпления, каквото е гаражът!

Сложих си ръкавиците и натиснах спусъка на електрошоковия пистолет. От него с пукане се посипаха синкави искри. Бях готов.

Огледах гаража. Не се виждаше жива душа, освен Хилгър, който заобиколи колата и отвори предната врата. Преди да се качи, той спря да си свали сакото и аз си помислих: „Това е добре, погребалният ти костюм не бива да е омачкан!“ Изчаках го да изхлузи сакото от раменете си, за да се появя в момента, когато е най-уязвим. Отворих вратата и тръгнах към него. Той чу шума и вдигна глава, но не успя да направи нищо, освен да отвори уста от изумление. Вече бях до него и тиках шоковия пистолет в корема му, като в същото време го държах с другата ръка за гърлото.

Трябваха ми няколко секунди да го завлека в микробуса и да затворя вратата зад нас. Стоварих го на широката задна седалка и го смушках още веднъж с пистолета, за да съм сигурен, че няма да се свести без време.

Останалото не ми отне много време. Вързах го с двата колана през корема и гърдите. По-трудната част беше да разкопчая ризата му и да махна връзката, та да мога да прикрепя пластинките към гърдите му. Гелът нямаше да позволи по кожата му да останат червени следи от изгаряне.

Нагласях втората пластинка, когато той отвори очи, погледна надолу към гърдите си и после се вторачи в мен.

— Ча… ча…

— Да чакам ли? — попитах.

Той изгрухтя нещо, вероятно потвърждение.

— Извинявай, нямам време — казах и закрепих с лейкопласта втората пластинка.

Той понечи да каже нещо и аз напъхах гуменото топче в устата му. Не исках да си прехапе езика от шока — това би изглеждало подозрително.

Отдръпнах се малко настрана, за да съм сигурен, че по време на шока няма да имам контакт с него. Той ме гледаше с широко отворени очи.

Натиснах копчето. Тялото му подскочи, а главата му се изви назад, но коланите и облегалката не му позволиха да се нарани. Напоследък колите са изумително сигурни.

Изчаках около минута и проверих пулса му, за да се уверя, че е свършил. Удовлетворен, извадих топчето от устата му и махнах пластините, избърсах гела със спирт и оправих дрехите му. Надникнах в мъртвите му очи и с изненада установих, че не изпитвам почти нищо. Може би донякъде облекчение, но това беше всичко.

Отключих форда и пъхнах ключа в стартера. Огледах още веднъж гаража. От асансьора слезе някаква жена в делови костюм. Изчаках я да се качи на колата си и да потегли.

Измъкнах тялото от микробуса, завлякох го до колата и го тръшнах на шофьорското място. Затворих вратата и спрях за миг да огледам работата си.

„Това е за Джими — помислих си. — И за Ку Лай. Всички те чакат в пъкъла.“

Мен също. Чудех се дали биха се задоволили само с Хилгър. Хвърлих му последен поглед и се качих в микробуса.

26.

Трябваше да спра на още едно място. Манхатън, Седмо авеню. „Вилидж Вангард“. Бях погледнал сайта на „Вангард“ и знаех, че триото на Мидори Кавамура ще свири в клуба от първия вторник на ноември до края на седмицата. Обадих се и направих резервация за един часа в петък вечер.

Отседнах в грандхотел „Сохо“ на Западен Бродуей под името Уатанабе — често срещана японска фамилия. Имах достатъчно време да се изкъпя, да поспя два-три часа и да си поръчам вечеря.

От хотела до „Вангард“ имаше около миля. Извървях я пеша въпреки студеното време и в дванайсет и трийсет и пет си взех билета. Продължих разходката си, за да избегна риска от случайна среща с Мидори или някой от триото. Точно в един заех мястото си на една от малките кръгли масички в дъното. Мидори вече беше на пианото, облечена в черно — също като първия път, когато я видях. Имаше нещо вълнуващо и печално в това да я гледам отдалеч, тайно, и да съзнавам, че и тя сигурно изпитва същата болка като мен. Беше красива и от тази красота сърцето ми се свиваше.

Светлините угаснаха и разговорите постепенно утихнаха. Мидори вдигна ръце и пианото оживя под пръстите й. Свиреше гневно, със страст, а аз я гледах и се опитвах да запечатам образа й в паметта си, начина, по който движеше пръсти и извиваше тялото си, изражението на лицето й. Щях да слушам музиката й винаги, но никога повече нямаше да я видя.

Харесваше ми как гневът отстъпваше място на дълбока, кротка печал. Но тази нощ в музиката й нямаше примирение, нито кротост. Беше яростна и сурова, дори мрачна, но не и смирена. Гледах и слушах и се опитвах да намеря утеха в мисълта, че случилото се между нас сега е част от нейната музика.

Спомних си за Тацу. Имаше право да каже на Мидори, че съм мъртъв. Рано или късно тя щеше да разбере истината. Беше прав и за това, че тя няма да тъгува дълго за мен. Беше млада и талантлива, чакаше я блестяща кариера. Когато познаваш някого отскоро, колкото и да са силни чувствата, смъртта му идва като потрес, но той не трае дълго. Животът му не е така тясно преплетен с твоя, че разривът да остави дълбока следа. Невероятно е колко бързо преодоляваме болката, как преживяното се отдалечава и се размива във времето, сякаш никога не е било.

Изпълнението й продължи час. Когато прозвучаха последните акорди, станах и си тръгнах през задния вход. Спрях за миг под тъмното небе, в което не се виждаше нито една звезда, затворих очи и поех дълбоко нощния въздух на Манхатън, толкова чужд и все пак напомнящ за един отдавна отминал живот, споменът за който още ме вълнуваше.

— Извинете! — прозвуча зад мен женски глас.

Мидори! Обърнах се, но беше гардеробиерката.

— Забравихте си шапката.

Бях я сложил на съседния стол и после бях забравил за нея.

Взех шапката и си тръгнах, без да кажа дума.

Мидори. Имаше мигове с нея, когато забравях какво съм правил, в какво съм се превърнал. Но те не можеха да траят дълго. Аз съм продукт на всичко онова, което съм вършил, и след всеки сън, колкото и блажен да е, винаги ще идва пробуждането.

Не беше нужно да се отричам от себе си — трябваше да намеря начин да впрегна способностите си в нещо полезно. За пръв път в живота си. Може би с Тацу. Но за това щях да мисля тепърва.

Мидори. Музиката й още звучи в мен. Вкопчвам се в мелодията, за да не й позволя да се изплъзне, но тя е неуловима и се стапя в мрака като следа от трасиращ снаряд.

Понякога се улавям, че изричам на глас името й. Харесва ми вкусът му, тънък, но достатъчно осезаем, за да даде плът на спомените ми. Изричам го няколко пъти последователно, като заклинание или молитва.

„Дали още се сеща понякога за теб?“ — питам се често.

„Едва ли“ — следва неизбежният отговор.

Няма значение. Важното е, че я има някъде, и аз ще продължавам да я слушам от сянката както преди. И винаги ще бъде така.