Рицар на Сенките

ГЛАВА 5

След десетина крачки изчезна дори илюзията за стени. Таванът също никакъв го нямаше. Погледнах назад, но не можах да открия следи от коридора или от неговия вход. Слава Богу, поне подът си беше още на мястото. Вървях по перленосива пътечка сред някакво сумрачна равнина, макар че според Фракир се движехме „между“, а не „през“ Сенките. Някой неохотно ми бе отпуснал светлина, колкото да не загубя пътя.

Напредвах сред зловещата тишина и се чудех край колко ли Сенки сме минали вече. Беше ми любопитно дали пътят не е прекалено дълъг, предвид настоящите обстоятелства. Може би.

Но още преди да се впусна в сложни и безсмислени изчисления, вдясно от мен, на ръба на полезрението ми се появи висока абаносовочерна колона. Отначало ми се стори, че се движи, но скоро установих, че греша. Вероятно собственото ми движение ме бе заблудило. Огледах я внимателно, преди да я отмина — беше солидна и гладка на вид. Нямаше как да преценя каква е реалната й височина.

Продължих и след известно време забелязах втора колона. Този път вляво. Хвърлих й само един бегъл поглед. След малко от двете страни на пътя се появиха още колони. В мрака зад тях не се виждаше нито една звезда — небесният покров бе изтъкан от монотонна чернота. Скоро се появиха цели групи колони, образуващи странни фигури.

Спрях и се пресегнах към една от колоните, понеже ми се стори, че е само на една ръка разстояние. Оказа се, че греша. Пристъпих към нея.

Последва кратко, но силно стягане около китката ми.

„На твое място не бих го направила“ — отбеляза Фракир.

„Защо?“ — поинтересувах се аз.

„В момента можеш лесно да се изгубиш, а това би могло да ти навлече сериозни неприятности.“

„Може и да си права.“

Затичах се. В каквото и да се бях замесил, предпочитах да приключа с него възможно най-бързо, за да се захвана с други по-належащи дела. Като например да открия Корал, да измъкна Люк, да измисля как да постъпя с Джърт и Джасра, да потърся отново баща си…

Появяваха се все нови и нови групи колони, на различни разстояния от пътя. Сред някои от тях забелязах някакви по-различни фигури. Някои бяха тумбести и асиметрични, други — високи и заострени. Имаше и такива, които се подпираха на останалите или ги свързваха, подобно на мостове. Някои пък лежаха разчупени на земята. Промяната в монотонния пейзаж ми подейства що-годе добре. В известен смисъл това беше доказателство, че играта все още продължава.

Околността вече не беше плоска, макар да бе запазила стилизирано геометричния си изглед — навсякъде имаше стъпаловидни струпвания и какви ли не ръбести образувания, които се появяваха най-неочаквано. Само моята пътека си оставаше непроменена. Продължавах да тичам сред стотиците полуразрушени подобия на Стоунхендж.

Ускорих темпото и скоро край мен се появиха галерии, амфитеатри и подобни на каменни гори групи мегалити. На няколко пъти ми се стори, че нещо се движи сред тях, но при тази оскъдна светлина това спокойно можеше да е и зрителна измама.

„Долавяш ли нечие присъствие?“ — попитах Фракир.

„Не“ — отвърна ми тя.

„Стори ми се, че видях нещо да се движи.“

„Може наистина да си го видял. Във въображението си.“

„Само след ден общуване вече си започнала да схващаш идеята на сарказма.“

„Не ми се ще да го казвам, шефе, но всичко това се дължи на теб. Няма кой друг да ме научи на добри обноски и прочие.“

„Точка за теб“ — казах. — „Да те предупредя ли, ако усетя някаква опасност?“

„Едно на едно, шефе. Знаеш ли, тази размяна на остроумия ми хареса.“

След няколко минути отново забавих темпото. Далеч пред нас, вдясно от пътеката, блещукаше нещо. Цветът на пулсиращата светлинка се променяше от червено в синьо при всяко следващо трепване. Изглеждаше странно, но не чак толкова, че да ме разтревожи.

„Да“ — обади се Фракир, — „не е зле да имаш едно на ум. Само не ме питай какво би трябвало да очакваш. Долавям само някакъв най-общ намек за заплаха.“

„Може би ще успея просто да се промъкна край него, каквото и да е то.“

„За целта ще ти се наложи да се отклониш от пътеката. И тъй като тя води право към кръга камъни, откъдето идва светлината, бих те посъветвала да не го правиш.“

„Никой не ми е казвал да не се отклонявам от пътеката. На теб случайно да са ти казвали нещо подобно?“

„Знам само, че трябва да следваш пътеката. Нямам представа какво би станало, ако се отклониш.“

„Хм.“

Пътят кривна вдясно и се насочи право към огромен кръг масивни камъни. Продължих почти ходом, но гледката остана непроменена. Когато се приближих, огледах мястото по-внимателно и установих, че пътеката влиза в кръга и свършва там.

„Прав си“ — съгласи се Фракир, — „изглежда досущ като бърлога на дракон.“

„Но все пак ще трябва да влезем вътре, така ли?“

„Да.“

„Дай да го направим тогава.“

Спрях да тичам и тръгнах с отмерена крачка към източника на светлината.

Вътре в кръга светлината ставаше някак по-разлнчна. Всичко беше по-ярко, макар и все така в познатата черно-бяла гама. Въздухът бе изпълнен с игриви искрици. За пръв път от параклиса насам видях нещо, което наистина изглеждаше живо — подът бе покрит със сребристо подобие на трева, по чиито листенца се бе събрала роса.

Спрях. Фракир трепна по доста странен начин — по-скоро като израз на удивление, а не като намек за някаква опасност. Вдясно от мен имаше олтар, но не като онзи, който прескочих в параклиса. Този тук представляваше груба каменна плоча, поставена върху няколко заоблени камъка. По него нямаше нито свещи, нито извезани платна или пък други култови предмети, които да правят компания на прикованата за китките и глезените дама. Тутакси си спомних за една доста неприятна ситуация, при която аз самият бях изпаднал в подобно положение. Може би именно заради това дамата спечели моето благоразположение, за разлика от странния индивид, застанал зад олтара с вдигната лява ръка, в която проблясваше кинжал. Дясната половина от фигурата беше наситено черна, а лявата — ослепително бяла. Без много да му мисля, хукнах към него. Моето заклинание „Концерт за месомелачка и микровълнова печка“ би го накълцало и изпържило за части от секундата, но за съжаление нямаше как да се възползвам от магическите си специалитети, без да изрека гласно ключовите думи.

Докато тичах към него ми стори, че усещам погледа му, въпреки че едната му половина беше твърде мрачна, а другата — прекалено светла, за да различа чертите му. Изведнъж кинжалът се спусна със светкавична скорост и острието му потъна до дръжката в гърдите на жената. Тя изкрещя и от раната бликна кръв — шокиращо червена на фона на този черно-бял свят. Кръвта изпръска ръката на зловещия жрец, а аз осъзнах, че все пак съм можел да използвам някое от заклинанията си и да спася жертвата.

Олтарът се срина пред очите ми и цялата картина се превърна в сив водовъртеж. Кръвта се примеси с всичко останало, оставяйки алени ивици, които постепенно избледняха до розово, после до сребристо и накрая се изгубиха в общата маса. В мига, в който се озовах там, по земята проблясваше само странната трева. Нямаше и следа от олтара, жреца и жертвоприношението.

Поех рязко въздух и се втренчих в нищото.

— Сънуваме ли? — изрекох гласно.

„Не мисля, че съм способна да сънувам“ — отвърна Фракир.

— Тогава ми кажи какво видя.

„Видях някакъв тип да наръгва жена, прикована към каменния олтар. После всичко изчезна. Мъжът беше в черно и бяло, кръвта беше червена, а жената беше Дийрдри…“

— Какво? Господи, права си! Приличаше ми точно на неин негатив. Но Дийрдри е мъртва…

„Трябва да ти припомня, че аз виждам онова, което ти си мислиш, че си видял. Не бих могла да преценя до каква степен е замесено собственото ти въображение. Все пак моите сетива ми казват, че това не бяха реални хора, а само създания, подобни на онези две, които те посетиха в пещерата.“

В съзнанието ми просветна смразяваща мисъл. Обясненията на Фракир за виденията на Дуоркин и Оберон ме бяха навели на мисълта за триизмерна компютърна графика. Освен това способността на Дяволския Чекрък да сканира Сенките се базираше на заложените в неговия дизайн дигитализирани отрязъци от структурата на Лабиринта. Чък ми бе споменал наскоро, че се чуди дали всъщност не е Господ. Тогава не останах с впечатлението, че се шегува.

Дали пък моето собствено творение не си играеше някакви игрички с мен? Беше ли възможно именно Чък да ме е натирил на тази забутана Сянка, за да ме включи в своя засукан замисъл? Ако успееше да победи своя създател, към когото той като че ли хранеше известно страхопочитание, това вероятно би го издигнало едно стъпало по-високо в собствената му теогония. Може би. Ако човек започне да се препъва в компютърни симулации, сигурно би трябвало да се замисли дали не го очаква някой деус екс макина.

Това предположение ме накара да се замисля докъде всъщност стигат възможностите на Чък. Макар че неговата сила бе сходна с тази на Лабиринта и Лотрус, той определено не можеше да се мери с тях. Нещо не ми се вярваше да е успял да изолира света около мен от останалата част от Вселената.

От друга страна, Чък можеше да постигне същия ефект просто като блокира моите магически умения. Сигурно би могъл спокойно да изиграе срещата ми с Логрус достатъчно убедително. Но това означаваше, че именно той е дарил на Фракир нейните нови способности, нещо, на което не ми се вярваше да е способен. Ами Еднорога и Змията?

— Фракир, убедена ли си, че именно на Логрус дължиш необичайните си придобивки?

„Да.“

— И какво те кара да мислиш така?

„Усещането беше същото като при първата ни среща.“

— Разбирам. Въпрос номер две. Възможно ли е Еднорога и Змията, които видяхме в параклиса, да са били просто видения като Дуоркин и Оберон?

„Не. Щях веднага да го разбера. Те въобще не бяха като тях. Бяха ужасяващо могъщи и много истински.“

— Добре — казах. — Бях се разтревожил, че Дяволския Чекрък може да е замесен във всичко това.

„Виждам тази мисъл в съзнанието ти. Но не разбирам защо истинността на Еднорога и Змията да опровергава предположението ти. Може би те просто са използвали твоето творение, за да ти кажат да престанеш да правиш глупости и да се захванеш с играта според техните правила.“

— Не бях се сетил за това.

„А може би Чък е способен да те открие и да проникне на места, недостъпни за Лабиринта и Логрус.“

— Звучи ми логично. За съжаление това ме връща отново на изходната точка.

„Не, не е така. Защото това място не е дело на Дяволския Чекрък. То е съществувало винаги. Научих това от Логрус.“

— Сигурно би трябвало да изпитам някакво дребно облекчение при тази мисъл, но…

Не успях да завърша изречението си, тъй като най-неочаквано забелязах някакво раздвижване. Беше край един друг олтар, който може би не бях забелязал преди това. Зад него бе застанала жена с бяла коса и черна кожа, а върху плочата му бе прикован мъж в бяло и черно. Новата двойка изглеждаше абсолютно идентична с първата, само дето сега ролите бяха разменени.

— Не! — изкрещях. — Престанете!

Но още преди да хукна натам, острието на жертвания кинжал вече бе политнало към гърдите на мъжа. Ритуалът се повтори, олтарът рухна и всичко изчезна по познатия начин. Когато стигнах, не заварих нищо, което да говори, че на това място се е случило нещо необичайно.

— Какво ще кажеш? — попитах Фракир.

„Същите сили като предишния път, само че някак обърнати.“

— Но защо? Какво става тук?

„Среща на силите. Лабиринта и Логрус се опитват да си пробият път насам и да достигнат до това място поне за малко. Жертвоприношенията, които видяхме, би трябвало да им помогнат да отворят нужните проходи.“

— Защо им е да идват тук?

Заради неутралната територия. Напрежението, което съществува между тях от незапомнени времена, е започнало да се променя едва доловимо. От теб се очаква да промениш по някакъв начин баланса на силите в нечия полза.

— Изобщо нямам представа как бих могъл да го направя.

„Когато му дойде времето, ще разбереш как.“

Върнах се на пътеката и тръгнах по нея.

— Случайно ли се озовахме тук точно преди да започнат жертвоприношенията? — попитах аз. — Или те се състояха именно защото ние се появихме в кръга?

„Жертвоприношенията трябваше да бъдат направени в твое присъствие. Ти си пресечната точка.“

— Мислиш ли тогава, че мога да очаквам…

Иззад един голям камък вляво от мен се появи мъж и се изсмя тихо. Ръката ми тутакси се озова върху дръжката на меча, но мъжът беше невъоръжен и освен това се движеше бавно.

— Говориш си сам. Не отиваш на добре — отбеляза той,

Беше като фреска в черно, бяло и сиво. Приближи се и забелязах, че сивият оттенък по фигурата му е само игра на светлината, което означаваше, че странният непознат можеше съвсем спокойно да е жрецът от първото жертвоприношение, но не можех да преценя дали е така. Който или каквото и да беше той, не изгарях от желание да се запозная с него отблизо.

Затова просто свих рамене.

— Ще се почувствам доста по-добре, щом открия табелката с надпис „Изход“ — казах аз и го подминах.

Той сложи ръка на рамото ми, завъртя ме към себе си с невероятна лекота, изсмя се отново и каза с нисък, добре овладян глас:

— Трябва да внимаваш с желанията на това място. Тук те понякога се сбъдват. И ако случайно решиш, че надписите „Изход“ и „Край“, да речем, означават едно и също, тогава… Пуф! И от теб може и да не остане нищо! „Пуф“ — и се превръщаш в бяло облаче. Такива ми ти работи. Едно малко недоглеждане и можеш да се озовеш в ада вместо в рая.

— Вече съм бил там — отвърнах аз — и познавам добре пътя.

— Я виж ти! Твоето желание наистина се изпълни! — отбеляза той и в лявото му око проблесна отразена мълния. Въпреки че се въртеше и правеше какви ли не физиономии, така и не можех да видя другото му око.

— Ето там — довърши непознатият и посочи с пръст.

Погледнах и видях, че върху напречната плоча на един каменен долмен свети надпис „Изход“, досущ като онези, които могат да се видят в хавата или театрите.

— Прав си — казах.

— Ще минеш ли през него?

— А ти?

— Не виждам смисъл — отговори ми той. — Вече знам какво ще намеря от другата страна.

— Какво?

— Онова, което е от другата страна.

— Много остроумно.

— Ако някой поиска нещо и след това обърне гръб на изпълненото желание, това може да накара Силите сериозно да се вкиснат.

— Информацията ти от първа ръка ли е?

Разнесе се стържещ звук, придружен от няколко прещраквания. Изминаха няколко секунди преди да разбера, че той скърца със зъби. Подминах го отново и се отправих към светещия надпис. Щеше ми се да го огледам по-отблизо.

Да, беше долмен. Два изправени камъка, върху които бе поставена загладена плоча. Вратата, която образуваха, беше достатъчно висока, за да премина през нея, без да се навеждам. Все пак правоъгълникът, който тя очертаваше, ми се стори доста мъгляв…

„Ще преминеш ли, шефе?“

— Защо не? Това е един от малкото случаи в моя живот, в които съм се чувствал незаменим.

„Не бъди прекалено самонадеян…“ — започна Фракир, но аз вече бях тръгнал.

Направих три бързи крачки и вече можех да различа кръга от побити камъни и блестящата трева, които се виждаха от другата страна на вратата. Но това не беше всичко. Право срещу мен бе застанал мъж в черно и бяло. До него имаше друг долмен, в чиито очертания различих някаква неясна фигура. Спрях, отстъпих и се обърнах. Зад гърба си открих още един черно-бял мъж и още един долмен със същата наглед мъглява фигура. Вдигнах високо дясната си ръка. Фигурата последва мигновено примера ми. Обърнах се отново натам, накъдето се бях запътил първоначално. Първата фигура също бе вдигнала дясната си ръка. Пристъпих напред.

— Светът е малък — отбелязах.

Мъжът се изсмя.

— Не бива да забравяш, че всеки изход е и вход — каза той.

— Нещо в теб ми напомня за героите на Сартър.

— Не си много мил, но от философска гледна точка си на прав път. Винаги съм смятал, че адът, това са другите. Все пак не съм заслужил с нищо твоето неуважение, нали така?

— Не те ли видях тук някъде да принасяш в жертва една жена?

— Дори да съм бил аз, теб това какво те засяга? Нали не си сред потърпевшите.

— Става въпрос за една от моите малки странности — уважението, което изпитвам към живота.

— Възмущението е доста евтина поза. Дори Алберт Швайцер, при цялото си благоговение пред чудото на живота, не е успял да заобича тенията, мухата цеце или раковата клетка.

— Мисля, че разбра какво исках да кажа. Сега ми отговори, ти ли уби онази жена върху каменния олтар преди броени минути?

— Покажи ми този олтар.

— Не мога. Той изчезна.

— Покажи ми жената тогава.

— Тя също изчезна.

— На какво е построено тогава обвинението ти?

— Това не е съд, дявол да го вземе! Ако искаш да говорим, отговори на въпроса ми. Ако ли не, ще е по-добре да спрем да си досаждаме взаимно.

— Аз ти отговорих.

Вдигнах рамене.

— Както искаш. Не те познавам и така си ми е добре. Приятен ден.

Отстъпих встрани и тръгнах отново по пътеката.

— Дийрдри. Името й беше Дийрдри и аз наистина я убих — каза той.

После премина през долмена, както бях опитал аз да направя, но за разлика от мен, изчезна. Обърнах се веднага, но наоколо нямаше никой. Завъртях се кръгом и последвах примера му. Появих се от другата страна и успях да зърна собствената си фигура да се скрива във входа на отсрещния долмен. От непознатия нямаше и следа.

— Какво ще кажеш по въпроса? — попитах Фракир, докато се връщах на пътеката.

„Може би някакъв местен дух? Гадният дух на едно гадно място?“ — подхвърли тя. — „Не знам, но си мисля, че и той беше едно от онези видения със странна структура. Тук те са доста силни.“

Стъпих на пътеката и продължих по нея в предишната посока.

— Начинът ти на говорене доста се е изменил от мига на второто ти прераждане досега.

„Мислите ти са добър наръчник за обучение.“

— Благодаря. Ако този тип се появи още веднъж и го усетиш преди мен, веднага ми дай знак.

„Дадено. Всъщност това място като цяло ми създава усещането за едно от тези видения. Всеки камък тук носи в себе си част от структурата на Лабиринта.“

— Кога го забеляза?

„Когато за пръв път се опитахме да преминем през изхода. Тогава сканирах мястото, за да открия някакви евентуални опасности.“

Вече се бяхме приближили към периферията на каменния кръг. Плеснах леко един от камъните. Стори ми се съвсем като истински.

„Той е тук!“ — неочаквано ме предупреди Фракир.

— Хей! — чух да казва някой и погледнах нагоре.

Черно-белият мъж се бе настанял на върха на близкия камък. Между пръстите му димеше тънка цигара. Намигна ми с лявото си око и ме заоглежда внимателно. Дясната половина на тялото му приличаше на набраздено от лек вятър мрачно езеро. Устните на непознатия оформиха едно перфектно кръгче от сребрист дим и то полетя плавно във въздуха.

— Че ти си бил жив — отбеляза той. — Освен това носиш едновременно белега на Лабиринта и белега на Логрус. Във вените ти тече кръвта на Амбър. Какво е потеклото ти, Мерлин?

Сенките по мрачната страна на лицето му се разделиха за миг и видях, че другото му око е закрито от превръзка.

— Аз съм син на Коруин — казах. — А ти — в известен смисъл — си предателят Бранд.

— Да, това е името ми — съгласи се той. — Но никога не съм предавал онова, в което вярвах.

— Тоест собствените си амбиции. Твоят дом, твоето семейство и силите на Реда никога не са означавали нещо за теб, нали?

Той прихна.

— Няма да споря с едно самонадеяно пале.

— Аз нямам никакво намерение да споря. За мен от значение е само твоят син Риналдо. Той е може би най-добрият ми приятел.

Обърнах се и продължих. Усетих за втори път ръката му върху рамото си.

— Чакай! — каза той. — Какви ги дрънкаш? Та Риналдо е още хлапе.

— Грешиш — отвърнах аз. — Той е приблизително на моята възраст.

Бранд ме пусна и аз се отдръпнах. Той хвърли цигарата си и тя остана да дими върху тревата. В „сенчестата“ му ръка се появи винен бокал. Той разтърка леко едната си вежда и промърмори:

— Толкова много време ли е изминало в обичайния свят?

Изведнъж ми хрумна нещо. Измъкнах колодата си, намерих Картата на Люк и му я подадох.

— Това е Риналдо — казах.

Бранд се протегна към нея и аз неизвестно защо му позволих да я вземе. Той дълго се взира в нея.

— Тук Картите са безполезни — отбелязах аз след известно време.

— Така е. Как… е Риналдо?

— Знаеше ли, че той уби Кейн, за да отмъсти за теб?

— Не, не знаех. Но очаквах от него да направи поне това.

— Ти не си точно Бранд, нали?

Той отметна глава и се изсмя.

— Аз съм самият Бранд, но не онзи Бранд, когото другите познаваха. Дотук с безплатната информация.

— А какво ще ми струва да разбера какво всъщност представляваш? — попитах, докато прибирах Картите си в кутията.

Той вдигна бокала и го хвана с двете си ръце като просяшка паничка.

— Малко от кръвта ти.

— Да не си станал вампир?

— Не, аз съм дух на Лабиринта — отвърна той. — Пожертвай няколко капчици кръв и ще ти обясня по-подробно.

— Добре — казах. — Дано историята ти да си струва.

Протегнах ръката си над бокала и боднах леко китката си с кинжала.

Разляха се пламъци като от счупен светилник. Във вените ми, разбира се, не тече огън, но кръвта на Хаос се възпламенява доста лесно на някои места и явно тук бе едно от тях.

Кръвта ми се плисна — част от нея в бокала, друга извън него — и попадна върху ръката на Бранд. Той изкрещя и започна да се гърчи. Отстъпих крачка назад и в този миг черно-бялата фигура бе погълната от онзи особен водовъртеж, който бе последвал след двете жертвоприношения. Обхванатият от пламъци вихър се извиси с рев във въздуха и изчезна. Стоях гледах стреснат, притиснал димящата си китка.

„Доста колоритно се изпари“ — отбеляза Фракир.

— Семеен специалитет — казах аз. — И като спомена за изпаряване…

Преминах край камъка и излязох от очертанията на кръга. Мракът около мен отново се сгъсти. Затова пък сега пътеката се открояваше още по-ясно. Пуснах китката си и установих, че е престанала да дими.

Затичах се, тъй като нямах търпение да се махна от това място. След известно време се обърнах — кръгът от побити камъни вече не се виждаше. Забелязах само един блед вихър, който се издигаше бавно все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая изчезна.

Продължих тичешком и пътеката започна постепенно да се спуска надолу. Много скоро вече тичах с лекота по нещо, което ми напомняше за не особено стръмен склон. Пътеката се проточваше като ярка леята и избледняваше някъде далеч напред. Учудих се, когато след известно време забелязах, че някъде по-долу моят маршрут се пресича с друга мъждукаща, съвсем къса линия.

— Някакви специални инструкции за кръстопътищата?

„Засега не“ — отвърна Фракир. — „Не е изключено да се наложи да прецениш сам накъде да тръгнеш. Но все още нямам представа от какво трябва да се ръководиш при преценката си.“

Пред мен се простираше просторно мъгливо плато, по което се забелязваха няколко по-ярки точки. Някои от тях проблясваха на пулсации, други светеха непрекъснато, но нито една не променяше позицията си. Не забелязах други линии освен моята пътека и тази, която я пресичаше. Не чувах защо друго освен собственото си дишане и шума от стъпките си. Отникъде не подухваше и най-лек ветрец, не долавях никакви аромати, а температурата беше приятно умерена. Отляво и отдясно се появиха нови тъмни структури, но аз не изгарях от желание да ги огледам по-отблизо. Исках само да приключа възможно по-бързо с тази лудост и да се захвана със собствените си проблеми.

От двете страни на пътеката започнаха да се мяркат за броени секунди полюшващи се петна размазана светлина. Отначало приличаха на прозрачни дрипави завеси, окачени около пътеката, и аз не им обръщах внимание. Но след известно време започнаха да стават все по-ярки и да придобиват форма все по-близка до правоъгълната. Целият процес удивително напомняше за настройка на телевизионен канал. Постепенно в светлите правоъгълници, които непрекъснато се умножаваха, се оформиха най-различни познати образи — столове, маси, паркирана коли, витрини. Накрая се появиха и бледи цветове.

Спрях до един от „екраните“ и се загледах. На него се виждаше червен шевролет модел 57-а. Тук-там по купето на паркираната в странно позната отсечка кола се виждаше натрупан сняг. Приближих се още и протегнах ръка към нея.

Ръката изчезна до лакътя сред леко замъгления образ. Пресегнах се още малко, за да докосна задния ляв стабилизатор. Последва едва доловимо усещане за допир и лека студенина. Протегнах и другата си ръка и грабнах малко сняг от задния капак. Дръпнах я обратно. Шепата ми беше пълна със сняг. Образът тутакси потъмня.

— Нарочно взех снега с ръката, на която си ти — казах на Фракир. — Какво видя там?

„Благодаря за жеста. Приличаше ми на червена кола със сняг по нея.“

— Образът е взет от съзнанието ми. Това е една картина на Поли Джексън, увеличена до реални размери.

„Значи нещата не отиват на добре, Мърл. На мен ми се стори истинска.“

— Някакви изводи?

„Тези видения стават все по-добри, чието и дело да са.“

— Мамка му — отбелязах, после се обърнах и продължих кроса си по пътеката.

„Може би някой — или нещо — иска да ти покаже, че може да те заблуди напълно.“

— В такъв случай ще трябва да призная, че е на прав път. Хей, Нещо — извиках. — Чу ли какво казах? Предавам се! Успя да ме объркаш напълно. Мога ли сега си вървя? Ако обаче целта ти е била друга, съжалявам, но губиш. Само дето така и не можах да се сетя каква ще да е тя.

Ослепителната светкавица, която последва, ме повали на земята и ме лиши от зрение за няколко минути. Лежах на пътеката сгърчен и треперещ, но гръм така и не последва. Когато погледът ми се проясни, а мускулите ми престанаха да потръпват, забелязах, че само на две-три крачки от мен се е появила една огромна, величествена фигура — Оберон.

Оказа се, че това не е дори видението от пещерата, а копие на статуята, поставена в долния край на главната улица на Амбър. Приликата беше наистина поразителна. След кратко вглеждане забелязах дори следите от птичите курешки по рамото на великия крал.

— Истинска ли е, или пак е някое от виденията? — произнесох гласно.

„Според мен е истинска“ — отговори Фракир.

Изправих се бавно.

— Да речем, че си права. Тогава какво означава това?

Протегнах ръка и докоснах статуята. Усещането беше по-скоро като при допир до картина, а не до бронзова статуя. В този миг перспективата се промени по доста странен начин и аз осъзнах, че вече докосвам не статуята на Оберон, а голяма картина. После границите на платното започнаха да се размиват и то избледня. Оказа се, че е било едно от светещите табла край пътя. Светлият му правоъгълник трепна и изчезна.

— Предавам се — повторих, този път сякаш го казвах на себе си. — Отговорите, които ме хрумват, са по-объркани и от въпросите.

„След като преминаваме между Сенките, не е ли възможно това да е намек, че всички тези неща реално съществуват някъде?“

— Може би. Но това го знаех и преди.

„И че всички неща са реални по различен начин, по различно време и на различни места?“

— Добре де, това, което казваш, би могло наистина да отговаря на посланието. Все пак се съмнявам, че това Нещо е решило да хвърля толкова труд, само за да ми цитира по този шантав начин няколко философски постановки, които може и да са съвсем нови за теб, но иначе са доста добре познати кажи-речи из цялата Вселена. Трябва да има някаква по-особена причина за всичко, което става наоколо, и тази причина продължава да ми убягва.

До момента всички сцени, които се бяха появили по таблата, представляваха различни предмети. После изведнъж по тях започнаха да се мяркат хора и разни други създания. Новите сцени бяха раздвижени — някои от тях съдържаха насилие, други любов, а трети можеха да минат дори за пасторални идилии.

„Да, те определено търпят развитие. Вероятно искат да те наведат на някаква мисъл.“

— Щом оттам изскочи някой и ме нападне, ще знам, че съм стигнал до нужното място.

„Кой знае? Нали в изкуството е така — свобода при подбора на изразни средства.“

Но таблата изчезнаха и аз бях оставен за пореден път да си тичам на спокойствие по фосфоресциращата пътека сред мрака. Все по-надолу и по-надолу по склона, право към кръстопътя в далечината. Къде ли беше сега Червеният Котарак, точно когато ми трябваше неговата откачалска логика?

И докато продължавах да оглеждам приближаващия се кръстопът, той се измени пред очите ми. Сега в близкия му десен ъгъл имаше улична лампа. До нея се виждаше фигура с цигара в ръка.

— Фракир, това пък как се получи? — попитах.

„Много бързо, ето как.“

— Какво казват сетивата ти?

„Нечие внимание е насочено към теб. Засега без лоши намерения.“

Приближавайки се, намалих темпото. Пътеката се превърна в павирана улица с бордюри от двете страни. Тръгнах по десния тротоар. Докато вървях, отнякъде се спусна влажна мъгла и скри лампата от погледа ми. Закрачих още по-бавно. Скоро паветата блеснаха от влагата. Стъпките ми отекваха между сградите. Мъглата вече бе станала толкова гъста, че не можех да преценя как точно изглеждат изникналите в мрака постройки. Сега те представляваха просто неясни силуети. Откъм гърба ми задуха студен вятър и няколко дъждовни капки докоснаха лицето ми през неравни интервали. Спрях. Вдигнах яката на наметалото си. Някъде над мен се разнесе тихото бръмчене на самолетен мотор. Продължих и скоро бръмченето утихна. Тогава, неизвестно откъде, долетяха приглушените звуци на пиано. Някаква смътно позната мелодия. Загърнах се по-плътно в наметалото си. Мъглата започна да се разнася.

Още три крачки и мъглата вече я нямаше, а тя стоеше право пред мен, до уличната лампа. Беше с една глава по-ниска от мен и носеше плътен жакет и барета. Мастиленочерната й коса изглеждаше мека като коприна. Тя хвърли цигарата си и я изгаси бавно с върха на едната си обувка. Обувките й бяха черни, с високи тънки токчета. Докато гасеше цигарата, хвърлих един поглед на крака й. Беше съвършен. Тя извади от вътрешния си джоб сребърна табакера, изтегли от нея една цигара и я постави грациозно между устните си. После затвори табакерата, прибра я и без дори да ме погледне, попита:

— Имате ли огънче?

Нямах кибрит, но не можех да позволя на такава дреболия да ме провали.

— Разбира се — казах и протегнах ръка към нежните черти на лицето й, като я обърнах така, та да не види, че не държа нищо. Щом прошепнах тихо ключовата дума и малкото пламъче подскочи в мрака към върха на цигарата й, тя вдигна дясната си ръка и я постави върху моята, сякаш само за да запали по-лесно. После вдигна към мен очи — големи, сини като морските дълбини, с дълги ресници — и срещна погледа ми. От устните й се отрони въздишка и цигарата й падна на земята.

— Mon Dieu! — възкликна тя, хвърли се към мен, прегърна ме и се притисна към тялото ми. — Коруин! Ти все пак ме откри! Мина цяла вечност!

Аз също я притиснах, без да кажа и дума. Не исках да говоря. Не исках да огорча щастието й с онова банално и досадно нещо, което наричаме „истина“. Майната й на истината. Погалих косата й.

Мина доста време преди тя да се откъсне от мен и да ме погледне отново. Ето, казах си, още миг-два и сама ще разбере, че я е заблудила беглата прилика, че е видяла онова, което й се е искало да види. Затова побързах да я попитам:

— Какво прави момиче като теб на такова място?

Тя се засмя тихо.

— Намери ли пътя, който търсеше? — Миг след това очите й се присвиха. — Но ти не си…

Поклатих глава.

— Не намерих сили да ти го кажа веднага.

— Кой си ти? — попита тя и отстъпи половин крачка назад.

— Казвам се Мерлин и се опитвам да се справя с едно откачено изпитание, чийто смисъл все още не мога да разбера.

— Амбър — прошепна тя и кимна. Ръцете й бяха все още на раменете ми. — Но аз не те познавам. Струва ми се, че би трябвало, но…

Тя отново се притисна към мен и отпусна глава върху гърдите ми. Понечих да кажа нещо, да й обясня, но тя докосна устните ми с върха на пръстите си.

— Не сега, а може би по-добре никога — каза тя. — Не ми казвай. Моля те, не ми казвай повече нищо. Но ти сигурно знаеш поне дали си дух на Лабиринта.

— А какво точно представляват духовете на Лабиринта?

— Творение на Лабиринта. Той „записва“ всеки, който е минал по него. След това може да ни призове във всеки миг, тъй като докато сме преминавали по него, сме били едно цяло със Знака на Реда. Той има власт над нас. Би могъл да ни пренесе по своя воля където си иска, да ни натовари с някаква задача, да ни унищожи и след това да ни сътвори отново.

— А това често ли се случва?

— Не знам. Волята му ми е непозната. Не знам нищо за неговите намерения спрямо някой друг освен мен.

Тя замълча за малко, след това изведнъж възкликна:

— Ти не си дух! Убедена съм в това! — После стисна ръката ми и добави: — Но има и още нещо, с което се различаваш от другите амбърити…

— Сигурно е така — отвърнах. — Аз съм потомък само на Амбър, но и на Хаос.

Тя вдигна ръката ми, сякаш се канеше да я целуне. Но устните й се плъзнаха бавно към прясната рана върху китката ми. Кръвта на Амбър явно привличаше неудържимо духовете на Лабиринта.

Опитах се да дръпна ръката си, но се оказа, че нейната сила не отстъпва на моята.

— Понякога огънят на Хаос тече във вените ми — казах. — Може да ти навреди.

Тя вдигна бавно глава и се усмихна. По брадичката й се бе стекла струйка кръв. Погледнах към китката си и видях, че по нея също има кръв.

— Кръвта на Амбър има власт над Лабиринта — каза тя и събралата се около глезените й мъгла закипя. — Не! — изкрещя тя и тялото й се сгърчи.

Водовъртежът се издигна до коленете й, после до бедрата… Усетих как зъбите й се впиха в китката ми. Не се сещах за заклинание, което би могло да й подейства и затова просто сложих ръка на рамото й и погалих косата й. След няколко мига тя се разпадна в прегръдката ми и се превърна в кървав вихър.

— Тръгни надясно — успя да изстене преди да изчезне.

Цигарата й все още димеше на тротоара; до нея бяха капнали няколко едри капки от кръвта ми.

Обърнах се. Отминах. Някъде далеч все още се чуваше тихата мелодия на пианото.