Рицар на Сенките

ГЛАВА 8

И тъй, аз се заех с Непълния Лабиринт. Когато стъпваш по неговите черни линии, усещането е доста по-различно от онова, когато следваш бляскавите, сякаш нажежени до бяло очертания на истинския Лабиринт в Амбър. Краката ми сякаш докосваха мъртъв под, но когато ги отделях от него, чувствах същото съпротивление и пак се чуваше познатото наелектризирано пропукване.

— Мерлин! — извика Джърт. — Аз какво да правя?

— В какъв смисъл? — извиках аз на свой ред.

— Как да се измъкна оттук?

— Просто излез през голямата врата и тръгни през Сенките, или пък ме последвай по този Лабиринт и след това той ще те пренесе където пожелаеш.

— Не мисля, че бих могъл да променя Сенките толкова близо до Амбър, не съм ли прав?

— Може би наистина сме твърде близо. Тогава първо се отдалечи достатъчно и след това опитай пак.

Продължих напред. Вдигнах крака си и отново се разнесе познатото пропукване.

— Ще се изгубя из тези пещери.

— Тогава тръгни след мен.

— Лабиринтът ще ме унищожи.

— Той обеща да не го прави.

Джърт се изсмя дрезгаво.

— И ти му вярваш?

— Ако иска да си свърша работата като хората, ще му се наложи да удържи на думата си.

Достигнах до първия липсващ фрагмент. Едно бързо допитване до Рубина я вече бях наясно къде би трябвало да мине линията. Колебаейки се леко, направих първата си стъпка отвъд видимите очертания. После следващата. После още една. Когато прекосих празното пространство, ми се прииска да се обърна и да погледна назад, но вместо това изчаках, докато линията, по която бях тръгнал, направи достатъчно рязък завой и така успях да огледам резултата от работата си без излишни рискове. Цялата отсечка, по която бях преминал, бе придобила познатия мъждив блясък. Тя сякаш бе попила разлятото преди това по празнината сияние. Джърт бе застанал в началото.

Усети, че го гледам, и промърмори:

— Не знам дали е редно да го правя, Мерлин, наистина не знам.

— Истинският Джърт нямаше да събере кураж, за да го стори — казах аз.

— И аз няма да мога.

— Както вече ти казах, майка ни е успяла. Ти най-вероятно също носиш част от кръвта на Амбър във вените си. Какво толкова. Ако греша, всичко ще свърши преди да си го осъзнал.

Направих още една крачка. Джърт се усмихна вяло и каза:

— Прав си, чудо голямо. — Стъпи върху линията и след миг извика: — Хей, все още съм жив! — Сега какво?

— Продължавай напред — насърчих го аз. — Следвай ме. Не спирай и за нищо на света не стъпвай встрани от линията.

Последва нов завой и изгубих Джърт от погледа си. Малко по-нататък усетих остра болка около десния си глезен — вероятно резултат от това, че през последното денонощие почти не бях спирал, за да си почина. Поне така си помислих в първия миг. Но болката продължи да се засилва с всяка следваща стъпка. После се появи и парене и накрая усещането стана почти нетърпимо. Дали не бях скъсал някоя връзка? Или…

Ами да, разбира се. Вече усещах миризмата на изгорена кожа.

Бръкнах в десния си ботуш и измъкнах оттам кинжала, изкован в Хаос. Дръжката му направо пареше. Близостта до Лабиринта не му се бе отразила никак добре. Не можех да продължа да го нося със себе си.

Запратих оръжието право напред, към далечния край на залата, където се намираше вратата. Несъзнателно проследих с поглед полета му. Нещо помръдна леко сред сенките. Близо до входа бе застанал мъж, стоеше и ме гледаше. Кинжалът се удари в стената и падна на пода. Мъжът се наведе и го вдигна. После се изхили и с рязко движение запрати стоманеното острие право към мен.

То се приземи пред краката ми, вдясно от линията, на която бях застанал. В мига на контакта от Лабиринта изригна гейзер от синкави пламъци, които се издигнаха, цвърчейки, на два метра от пода. Залитнах и забавих крачка, макар да знаех, че не могат да ми навредят. Вече бях достигнал до дългата фронтална арка, която е едно от сериозните изпитания на Лабиринта.

— Придържай се към линията — викнах на Джърт. — Не се притеснявай от подобни номера.

— Добре — каза той. — Кой е този тип?

— Дявол го знае.

Приложих още по-голямо усилие, за да компенсирам забавянето си. Вече се приближавах към огнения кръг. Зачудих се какво ли би казала тай’ига-та за настоящите ми премеждия. Направих поредния завой и пред мен се разкри панорама към по-значителната част от преодоления маршрут. Очертанията на Лабиринта светеха равномерно, а Джърт се движеше доста добре, следвайки плътно линията. Искрите достигаха вече до глезените му. Аз бях затънал в тях почти до колене. С крайчеца на едното си око зърнах ново раздвижване около мястото, където бях забелязал непознатия.

Мъжът се отдалечаваше бавно и внимателно от мрачната ниша, движейки се на прилично разстояние от фосфоресциращите очертания. Нямаше намерение да ни последва по Лабиринта, а го заобиколи, и застана точно срещу началото му.

Нямах друг избор освен да продължа напред и след още няколко извивки непознатият се изгуби от погледа ми. Достигнах до поредния липсващ детайл в плетеницата на Лабиринта и го възстанових без особени проблеми. Малко преди да приключа с него, сякаш долових тиха музика. Този път светлият поток се разля по-стремително по новоочертаните линии, описвайки почти мълниеносно ярка, отчетлива пътека след мен. Извиках на Джърт поредното си напътствие. Той се движеше едва на няколко криви след мен, но в определени моменти заставахме почти един срещу друг, при това на разстояние, което би ни позволило да се здрависаме, ако пожелаем.

Сините искри вече се бяха издигнали на педя над коленете ми и косата ми бе започнала да се изправя. Навлязох в една туткава серия от завои.

„Как си, Фракир?“

Отговор не последва. Само познатото пращене и странната музика.

Пробих си път през последвалия труден участък, внедрил поглед в огнените стени на примката, в която бе уловена Корал. Другият край на Лабиринта се озова постепенно в полезрението ми.

Непознатият ме очакваше там, вдигнал високо яката на наметалото си. Въпреки сенките, които прикриваха чертите му, успях да забележа как зъбите му проблясват, разкрити от доволна усмивка. Изтръпнах. Той се бе озовал някак насред Лабиринта. Не ми бе необходимо много време, за да осъзная, че се е промъкнал през сривовете между линиите, тъй като забелязах, че в момента е застанал върху един от тях и ме очаква.

— Ще ти се наложи да се махнеш от пътя ми — извиках аз. — Не мога да спра и затова няма да ти позволя да ми попречиш да продължа напред!

Той не помръдна. Припомних си за двубоя сред Първичния Лабиринт, за който ми разказал баща ми, докоснах леко дръжката на Грейсуондир и казах:

— Предупредих те.

Синьо-белите пламъци се издигнаха още по-високо при следващата ми крачка и това ми позволи да разгледам лицето му. Беше моето собствено лице.

— Не.

— Уви — отвърна ми той.

— Значи ти си последният дух, с който Логрус ще се опита да ме спре?

— Именно.

Направих още една крачка.

— Ти — започнах аз — би трябвало да си копие на онова, което аз представлявах по времето, когато преодолях Логрус. Доколкото си спомням, тогава не бих се съгласил да свърша това, което се опитваш да направиш сега.

Усмивката му изчезна.

— Не съм чак толкова идентичен с теб — заяви той. — Доколкото разбрах, съзнанието ми е било синтезирано по начин, който да ми позволи да се справя с мисията си.

— Значи са ти промили мозъка и са те пратили тук, за да убиваш?

— Не говори така. Та ние дори имаме някои общи спомени. Изкарваш ме някакъв изрод, а аз съм тук, за да изпълня дълга си.

— Пусни ме да мина и след това ще поговорим. Мисля, че Логрус се е самопрецакал с последната си приумица. Ти не желаеш да убиеш самия себе си, аз също не искам да го правя. Заедно бихме могли да спечелим тази игра. Сред Сенките има място и за още един Мерлин.

Забавих леко темпото си, но все пак трябваше да направя следващата крачка. Не можех да си позволя да спра точно сега.

Устните му се изпънаха в тънка линия, той поклати глава и каза:

— Съжалявам. Ако не те убия, животът ми ще продължи не повече от час. Успея ли, ще бъда възнаграден с твоя живот.

Той изтегли меча си.

— Знам по-добре от теб, доколко са успели да те променят — заявих аз. — Не мисля, че ще го направиш. Освен това може би ще успея да отменя присъдата, която тегне върху теб. Знам вече доста неща за вас, духовете.

Той насочи острието на оръжието си право към мен. Мечът приличаше досущ на онзи, който притежавах преди години.

— Съжалявам — повтори моят двойник.

Изтеглих Грейсуондир от ножницата, за да се защитя. Би било адски глупаво от моя страна да не го направя. Не можех да преценя до каква степен Логрус си е свършил работата. Разрових паметта си за похватите във фехтовката, които изучавах малко преди да стана адепт на Логрус.

Да. Мисълта за трика, който Бенедикт изигра на Борел, ми помогна да си спомня. Тогава тъкмо бях взел няколко урока от италианската школа. Веднага прибягнах към един привидно небрежен, широк блок, който компенсирах с по-енергично навлизане в периметъра на противника. Грейсуондир изведе атакуващото острие встрани. Китката на моето Логрус-подобие се завъртя в четвърта позиция от френската школа, но аз вече бях предугадил този ход. Ръката ми беше протегната, китката изправена, а десният ми крак вече се плъзгаше напред, когато мечовете ни се срещнаха в долната половина на остриетата си. Аз мигом отстъпих леко с левия крак и увлякох оръжието му в нова траектория, докато ефесите ни се срещнаха и продължиха в търсената от мен посока.

Лявата ми ръка се плъзна от вътрешната ръка на десния му лакът, аз приклекнах леко, левият ми крак описа лека дъга, докато десният послужи за опорна точка на движението — малък трик, който бях научил в колежа от един приятел, който се занимаваше с бойни изкуства. Мерлин 2 се олюля и политна напред, за да се просне върху очертанията на Лабиринта — нещо, което не можех да му позволя, тъй като това би го превърнало за част от секундата в един впечатляващ, но доста краткотраен фойерверк. Затова преместих ръката си на рамото му и го бутнах назад, за да падне в светлото петно на липсващия фрагмент.

Разнесе се вик и една жива факла прелетя край мен.

— Не! — изхрещях аз и протегнах ръка.

Но вече беше твърде късно. Джърт се приземи встрани от линията и тялото му избухна в пламъци, само миг след като острието на неговия меч прониза тялото на моя двойник. Духът погледна втрещен раната си, от която рукна огнена струя, опита се да запази равновесие, но се строполи назад.

— И не казвай, че никога не съм ти помагал, братко — успя да извика Джърт преди огненият вихър да го погълне.

Вече не можех да направя нищо нито за него, нито за онзи заблуден нещастник, тъй като искрящият вихър бе обхванал и него. Той проследи зрелищното възнасяне на Джърт, после ме погледна, усмихна ми се криво и каза:

— Наистина ти помогна.

После пламъците погълнаха и него.

Не си позволих никакви неуместни емоции и дори успях да продължа своя танц с огъня, без да спра нито за миг. От двамата не бе останала и следа, само мечовете им лежаха кръстосани на пътя ми. Изритах ги встрани и продължих с отмерена крачка. Искрите се издигаха вече на височината на кръста ми.

Завои, криви, дъги. Хвърлях от време на време по един поглед на Рубина, за да избегна всяка грешка, и стъпка по стъпка възстановявах плетеницата на Лабиринта. Линиите просветваха зад гърба ми и копието се приближаваше все повече до оригинала.

Първият Воал ми навя болезнени спомени от Амбър и Хаос. Дистанцирах се от тях и ги оставих просто да преминат през съзнанието ми, без да го засегнат. Вторият Воал ми напомни за годините, прекарани в Сан Франциско. и този път ролята на страничен наблюдател ми се удаде много по-трудно. Искрите танцуваха около раменете ми. Съпротивлението нарасна отново и тялото ми плувна в пот, напрягах всяко свое мускулче, за да се спра. Лабиринтът вече не беше само около мен, а и в мен самия.

Достигнах до един сравнително прав участък, който за сметка на това се оказа по-труден за преодоляване от всичко, с което се бях сблъскал до момента. Пред очите ми непрекъснато се мяркаха разпадащото се тяло на Джърт и собственото ми обхванато от пламъците лице, сгърчено от предсмъртна агония. Знаех отлично, че връхлитащите ме спомени са просто един от страничните ефекти от преминаването по Лабиринта, но това не ми помагаше ни най-малко.

Огледах се преди да навляза в Голямата Дъга и установих, че задачата ми е изпълнена. Сега оставаше само да се добера до центъра. Още една крачка…

Докоснах затоплената повърхност на Рубина. Кървавочервеното му сияние бе станало почти заслепяващо. Зачудих се дали няма някакъв по-лесен начин да го върна на мястото му. Още една крачка…

Вдигнах Рубина и се вгледах в него. Забелязах собствената си фигура да пристъпва през пламъците на огнения кръг без видими проблеми. Това видение можеше да бъде прието и като намек, че няма от какво да се боя, но в съзнанието ми веднага изникна образът на Дропа. Не ми оставаше нищо друго освен да се надявам, че Лабиринтът няма да реши да си прави гадни шегички точно на финала.

Докато следвах дъгата, искрите обхванаха тялото ми изцяло. Движех се все по-бавно с цената на все по-големи усилия, но всяка следваща крачка ме приближаваше към Последния Воал. Опитах се да забравя за тялото си. Цялото ми същество се устреми към огнения кръг. Още една крачка… Краката ми тежаха като оловни блокове.

Напред…

Достигнах до точката, в която от значение е не самото движение, а по-скоро желанието да продължиш. Волята ми се сля с пламъците, тялото ми се превърна в дим или сянка…

И пак напред…

През стената от синкави искри оранжевите пламъци, заобикалящи Корал, се превръщаха в сребристосива, пулсираща жар. Сред пропукването и пращенето дочух отново нещо като музика — съвсем тиха, адажио, изтъкана от дълбоки вибриращи звуци, сякаш слушах Майкъл Муур да свири на бас. Опитах се да усвоя ритъма й, да се движа в съгласие с него. И тогава, по някакъв странен начин, успях да го сторя — или пък ме обзе усещане за безвремие — и следващите няколко крачки направих леко и плавно, като че ли се плъзгах по повърхността.

Кой знае, може би Лабиринтът усети, че ми дължи услуга, и затова ми подаде ръка за няколко кратки мига.

Преминах през Последния Воал, озовах се право срещу стената от пламъци, добила отново оранжевата си окраска, и продължих напред. Следващата си глътка въздух поех в сърцето на огнения кръг.

Корал беше там, в центъра на Лабиринта, облечена точно както я бях запомнил — с меднокафява риза и зелени панталони за езда. Беше се отпуснала върху дебелото си кафяво наметало и сякаш спеше. Коленичих до нея и сложих ръка на рамото й. Тя не помръдна. Отметнах едно от медните й кичурчета и погалих леко лицето й.

— Корал?

Никакъв отговор.

Сложих отново ръка на рамото й и леко го раздрусах.

— Корал?

Тя пое дълбоко дъх и въздъхна, но не се събуди.

Раздрусах я малко по-силно.

— Събуди се, Корал.

Прихванах внимателно тялото й и я надигнах леко. Очите й не се отвориха. Очевидно над нея тегнеше някакво заклинание. Центърът на Лабиринта не е най-подходящото място за призоваване на Логрус, освен ако не са се запътил към отвъдното. Затова приложих добре познатия номер от приказките — наведох се и я целунах. Тя издаде тих, дълбок стон и клепките и трепнаха. Въпреки това състоянието й остана непроменено. Опитах пак. Същият резултат.

— Мамка му! — изръмжах през зъби.

Трябваха ми малко повече пространство, няколко полезни в моя занаят предмета и най-вече място, където да мога да призова безнаказано съответните сили.

Вдигнах я на ръце и заповядах на Лабиринта да ни пренесе в моите покои в Амбър.

— Заведи ни у дома — казах аз гласно, за по-голяма яснота.

Не последва нищо.

Пресъздадох съвсем точно в съзнанието си образа на своята стая в двореца и повторих мисловната си заповед.

Дори не помръднахме от мястото си.

Оставих внимателно Корал на пода и се взрях в Лабиринта през онази част на кръга, където пламъците бяха най-ниски.

— Виж — казах, — ако си спомняш, аз току-що ти направих една доста сериозна услуга, която бе свързана с немалък риск. Сега ми се ще да се разкарам оттук на мига и да взема тази дама със себе си. Ще бъдеш ли така добър да се потрудиш по въпроса?

Пламъците се снижиха и миг по-късно изчезнаха съвсем. Когато светлината около мен стана по-приглушена, успях да забележа, че Рубинът пулсира върху гърдите ми, подобно на лампичката на хотелски телефон с изключен звук. Вдигнах го и се вгледах в него.

Последното нещо, което очаквах да видя, бе кратък порнографски етюд, но точно това вървеше там в момента.

— Мисля, че си сбъркал канала — казах. — Ако имаш някакво съобщение, дай да го видим. В противен случай искам просто да си вървя у дома.

Нищо не се промени, но за сметка на това забелязах, че двете фигури в Рубина напомнят доста за мен и Корал. Мъжът и жената в кристала се бяха заели най-добросъвестно със съответното действие, прибягвайки до една не особено оригинална, но затова пък доста разпространена поза…

— Достатъчно! — изкрещях аз. — Ега ти шибаната недомислица! Като си се затъжил за Кама Сутра практики, мога да ти подсигуря професионалисти. Та тя дори не е в съзнание, за Бога…

Рубинът трепна отново, при това е яркост, от която ме заболяха очите. Веднага го пуснах. Коленичих и взех отново Корал на ръце.

— Не знам дали досега някой е опитвал да се върне по обратния път — казах, — но не виждам защо да не се получи.

Направих крачка към Последния Воал. Пред мен мигом се възправи огнената стена. Отскочих назад, но се спънах и паднах върху разстланото наметало. Притиснах Корал плътно към себе си, за да не я достигнат пламъците. Тя се озова върху мен. Стори ми се почти будна…

Ръцете й обхванаха лицето ми и тя се сгуши в мен. Изглеждаше ми по-отнесена от наркоман, който току-що си е ударил една хубава спринцовка.

— Корал?

— Мм? — каза тя.

— Изглежда, единственият начин да се измъкнем оттук е преди това да се любим.

— Мислех си, че никога няма да се сетиш — промълви тя, все още със затворени очи.

— Е, тази забележка поне ще ми помогне да се чувствам по-малко некрофил — казах аз, докато обръщах внимателно тялото и на една страна, за да мога да се добера до набъбналите под тънката материя розови зърна на гърдите й. Тя промърмори още няколко думи, които определено не успяха да ме убедят, че съзнава напълно какво прави. Все пак тялото й отговаряше доста по-ентусиазирано на моите движения и онова, което започна като чисто извращение, скоро доби съвсем приемливи — поне за мен — черти. Подробностите сигурно биха се сторили твърде постни на най-вещите в тези дела. Иначе, от магьосническа гледна точка, това си е доста интересен начин за неутрализиране на заклинание. Може пък Лабиринтът да притежава и нещо като чувство за хумор. Аз лично не съм убеден в това.

Пламъците на кръга и пламъците на страстта ни се уталожиха кажи-речи едновременно. Корал най-после отвори очи.

— Това като че ли видя сметката на огнения кръг — казах аз.

— А кога всичко наоколо ще престане да бъде като в сън? — попита тя.

— Добър въпрос — отвърнах. — И май само ти би могла да си отговориш.

— Ти спаси ли ме от нещо?

— Това май е най-простото определение, за което мога да се сетя.

Корал се поотдръпна и огледа пещерната зала.

— Сега разбра ли какво става с тези, които молят Лабиринта сам да прецени къде да ги изпрати? — добавих аз.

— Прекарват ги — отвърна тя.

— Именно.

Размърдахме се и си пооправихме дрехите.

— Това е нелош начин да се опознаем по-добре… — не успях да довърша, защото подът на залата се разклати от мощен земен трус.

— Какво ли ни чака занапред?! — промърморих аз, след като се прегърнахме чисто инстинктивно, за да потърсим, ако не закрила, то поне опора един от друг.

Всичко премина за един кратък миг и най-неочаквано Лабиринтът грейна така, като никога досега не бе правил поне пред мен. Поклатих глава. Разтърках очите си. Нещо не беше наред, макар сетивата ми да твърдяха точно обратното. Тогава грамадната обкована врата се отвори — навътре! — и аз осъзнах, че вече сме в Амбър, в истинския Амбър. Моята фосфоресцираща пътека все още водеше до прага, макар че вече избледняваше доста бързо. Върху нея бе застанала една дребна фигура. И още преди да успея да присвия очи, за да се вгледам по-внимателно в нея, почувствах познатата дезориентация и се озовахме в моята спалня.

— Найда. — възкликна Корал, щом зърна фигурата, отпусната върху леглото.

— Не съвсем — казах аз. — Това е само нейното тяло. Духът, който го обитава, определено не е на Найда.

— Не разбирам.

Съзнанието ми беше прекалено заето с мисълта за тайнствената фигура, която бях забелязал в подстъпите на Лабиринта. Бях се превърнал в съвкупност от болящи мускули, бунтуващи се нерви и разбити стави. Отидох до малката масичка, на която все още стоеше бутилката вино, която бях отворил за Джасра. Колко ли време бе изминало тук оттогава? Намерих две чисти чаши, напълних ги и подадох едната на Корал.

— Сестра ти беше доста зле малко преди да дойдете тук, нали?

— Да — отвърна Корал.

Отпих една солидна глътка.

— Тя е била съвсем близо до смъртта. Точно тогава в тялото и се е настанил един дух тай’ига — нещо като демон, тъй като Найда вече не се е нуждаела от него.

— За какво намекваш?

— Че тя всъщност е била мъртва.

Корал се втренчи в мен. Не успя да открие в очите ми онова, което търсеше, и затова реши да се задоволи с глътка вино.

— Знаех си, че нещо не е както трябва — каза тя. — След като се вдигна от леглото, тя просто не приличаше на себе си.

— Какво, гадна ли стана? Или по-скоро потайна?

— Не, доста по-мила отпреди. Найда винаги си е била истинска кучка.

— Не се ли спогаждахте?

— Преди да получи последния пристъп, никак. Тя не изпитва някаква болка, нали?

— Не, просто е заспала. Приспана със заклинание, ако трябва да бъдем точни.

— Защо не я освободиш? Не ми изглежда Бог знае каква заплаха.

— На мен също. Всъщност нещата стоят съвсем иначе — уточних аз. — Скоро ще я освободим. Но с това ще трябва да се захване моят брат Мандор. Заклинанието е негово.

— Мандор? Май не знам много за теб и за семейството ти?

— Не. Аз за твоето също. Виж, аз дори не знам кой ден сме днес. — Прекосих стаята и отворих широко прозореца. Навън беше ден, но не можах да преценя кое време е. Беше доста облачно. — Има нещо, което трябва да направиш още сега. Върви да видиш баща си. Нека се убеди сам, че си добре. Кажи му, че си се изгубила в пещерите или в Огледалния коридор. Измисли нещо. Боя се, че сме на път да предизвикаме дипломатически инцидент.

Корал допи виното си и кимна. После ме погледна, изчерви се и сведе очи.

— Ще се видим пак преди да си тръгна, нали?

Протегнах ръка и я погалих по рамото, без да съм особено сигурен какво изпитвам към нея в момента. После осъзнах, че това няма да свърши работа, и я прегърнах.

— Сама знаеш, че ще се видим.

— Ти си доста добър екскурзовод.

— Трябва пак да се поразходим заедно — казах аз. — Но нека първо нещата се поуталожат.

— Аха.

Отидохме до вратата.

— Искам да те видя пак — каза тя.

— Побързай, докато не съм се изпарил съвсем — отвърнах аз, докато отварях вратата. — Напоследък успях да опозная ада като петте си пръста.

Корал докосна бузата ми.

— Горкият Мерлин. Дръж се.

Изгълтах остатъка от виното на един дъх и извадих колодата си. Много ми се искаше да изпълня обещанието си към нея, но първо трябваше да се заема с някои неотложни дела. Изрових Картата на Дяволския Чекрък и се съсредоточих върху нея.

Усетих как почти мигновено повърхността й стана чувствително по-хладна. Само секунда след това образът на Чък изплува пред мен — червено кръгче, което се завъртя във въздуха.

— Ъъ, здрасти, татко — смотолеви той. — Тъкмо се чудех къде ли си се запилял. Когато се върнах в пещерата, ти вече беше изчезнал и въпреки всичките си усилия не успях да те открия сред Сенките. Дори не ми хрумна, че може просто да се прибрал у дома. Аз…

— За това после — казах аз. — Сега бързам. Свали ме веднага в пещерата на Лабиринта.

— По-добре първо чуй какво ще ти кажа.

— Какво?

— Силата, която те проследи до Владението, онази от която те бях скрил в пещерата…

— Да?

— Това беше самият Лабиринт.

— И сам се сетих… след известно време. Поприказвахме си и мисля, че поне засега сме в добри отношения. По-бързо ме свали долу. Важно е.

— Сър, боя се от това нещо.

— Тогава ме достави максимално близко и после изчезни. Трябва да проверя нещо.

— Чудесно. Насам.

Направих крачка напред. Чък се разрасна и завъртя диска си на деветдесет градуса спрямо мен. Проврях първо главата си през него, после раменете и тъй нататък, докато цялото ми тяло премина от другата му страна. Наоколо се възцари мрак и аз призовах своето Логрус-зрение. Оказа се, че съм застанал в коридора на подземието, точно до голямата врата към залата на Лабиринта.

— Чък? — казах тихо.

Отговор не последва.

Заобиколих ъгъла и се озовах до вратата. Все още беше отключена и поддаде, след като я бутнах. Фракир трепна леко на китката ми.

„Фракир?“

Тя също не ми отговори.

„Изгуби ли гласа си,приятелко?“

Тя трепна два пъти. Погалих я.

Първото нещо, което забелязах след като вратата се отвори изцяло, бе, че Лабиринтът определено е станал по-ярък. Но миг по-късно вече бях забравил за тази промяна, тъй като в самия му център бе застанала тъмнокоса жена, обърната с гръб към мен. Ръцете й бяха протегнати към тавана на залата. Почти успях да извикам името, което вероятно щеше да я накара да се обърне, но тя изчезна преди гласните ми струни да реагират. Ударих с юмрук по стената.

— Наистина се чувствам използван — произнесох гласно. — Заради теб си заложих задника на карта, за малко не се простих с живота на няколко пъти, задоволих метафизичните ти воайорски страсти и след като стана малко по-лъскав отпреди, вече си готов да ме сриташ отзад. Сигурно боговете на Силата — или с каквато там титла си се окичил — нямат навика да казват „благодаря“ и „съжалявам“, или пък „майната ти“, след като приключат с някой простосмъртен. Защото очевидно нямаш никакво намерение да ми върнеш жеста. Е, аз бях дотук. Няма повече да се оставя да ме разигравате като пионка в игричката си с Логрус. А какво ще кажеш да си срежа вената и да поопръскам тук-там?

В близкия край тутакси избухна нещо като енергиен взрив. Пред мен с оглушително свистене се издигна огнена кула, която се разрасна и се превърна в лице с неимоверна, нечовешка красота. Неговите черти бяха дотолкова универсални, че не можех да преценя с кой от двата пола да го свържа. Наложи ми се да прикрия очите си от ослепителната светлина.

— Ти не разбираш. — Гласът, който изрече тези думи, се роди сякаш от рева на пламъците.

— Знам. Затова съм тук.

— Делата ти не са останали незабелязани.

— Радвам се да го чуя.

— Нямаше друг начин, по който да постигна целта си.

— Е, постигна ли я в края на краищата?

— Постигнах я.

— Ами заповядай пак тогава.

— Обиждаш ме, Мерлин.

— Така, както се чувствам сега, не мисля, че имам какво да губя. Прекалено уморен съм, за да ме е грижа какво можеш да направиш е мен. Просто слязох тук долу, за да ти кажа, че си ми много, ама много задължен. Това е.

Последните няколко думи изрекох с гръб към Лабиринта.

— Дори Оберон не се е осмелявал да ми говори по този начин.

Свих рамене и тръгнах към вратата. Вдигнах десния си крак и когато стъпих на пода, вече се намирах в покоите си.

Свих отново рамене, отидох, до умивалника и плиснах шепа вода на лицето си.

— Добре ли си, татко?

Над каната с вода се бе появил един светъл кръг. Той се вдигна във въздуха и ме последва, докато прекосявах стаята.

— Нищо ми няма — успокоих го аз. — Ти как си?

— Супер. Онова нещо не ми обърна никакво внимание.

— Имащ ли някаква представа какво е намислил Лабиринтът?

— Той като че ли е в двубой с Логрус за контрола върху Сенките. Последният засега рунд завърши в негова полза. Каквато и да е причината, неговата сила е нараснала. Ти имаш пръст в тази работа, нали?

— Аха.

— Къде беше, след като изчезна от пещерата?

— Да знаеш нещо за един свят между Сенките?

— Между? Не. Това ми звучи безсмислено.

— Е, точно там бях.

— Как се озова там?

— Не знам. Доста трудно, ако се не лъжа. Мандор и Джасра добре ли са?

— Последния път бяха.

— А Люк?

— Нямах причини да търся и него. Искаш ли да го открия?

— Не точно сега. Искам първо да провериш кралските покои на горния етаж. Искам да знам дали в момента там има някой. Искам също да провериш камината в спалнята. Виж дали по десния ред от тухли всичко си е на мястото или една от тухлите все още е извадена и лежи върху полицата.

Чък изчезна, а аз закрачих из стаята. Боях се да седна или да легна някъде. Имах чувството, че ще заспя на мига и после ще имам доста проблеми със събуждането. Добре, че моето творение изникна отново още преди изкушението да е станало твърде силно.

— Кралицата е там — каза Чък. — В будоара си, по-точно. Тухлата на тайника си е на мястото, а по вратата на една от залите на горния етаж чука някакъв гном.

— По дяволите — промърморих аз. — Значи са разбрали, че липсва. Гном?

— Гном.

Въздъхнах.

— Май ще е най-добре да се кача догоре, да върна Рубина и да се опитам да обясня какво точно се случи. Ако Вайъли хареса историята ми, може би ще забрави да спомене на Рандъм за инцидента.

— Ще те прехвърля в покоите.

— Не, не мисля, че това ще е особено удачно в случая. Ще бъде неучтиво от моя страна. Най-добре ще е този път да почукам и да изчакам да ме приемат както му е редът.

— А как хората преценяват кога да почукат и кога направо да се вмъкнат?

— По принцип, когато е затворено се чука.

— Като гнома отвън ли?

Чух леко почукване някъде отвън.

— Този какво, да не е решил да обиколи двореца, чукайки безразборно по вратите? — попитах аз.

— Ами, той ги опитва поред, тъй че не бих казал, че чука безразборно. Дотук всички помещения, на чиито врати е почукал, бяха празни. Мисля, че ще стигне до твоята след около минута.

Отидох до външната врата, отключих я и излязох в коридора.

Наистина видях някакъв дребен тип да се приближава към моите покои. Той погледна към отворената врата, видя ме, зъбите му блеснаха сред внушителната му брада и той се запъти усмихнат към мен.

Забелязах, че е гърбав.

— Господи! — възкликнах. — Ти си Дуоркин, нали? Истинският Дуоркин!

— Да, доколкото ми е известно — отвърна той с глас, който трудно би могъл да мине за неприятен. — Надявам се, че ти си Мерлин, синът на Коруин.

— Аз съм. Каква необичайна чест в такова необичайно време!

— Не съм дошъл, за да обменям светските клюки — заяви той, след като се приближи достатъчно, за да се здрависа с мен и да сложи другата си ръка на рамото ми. — О, това не са ли твоите покои?

— Да. Няма ли да влезеш?

— Благодаря ти за поканата.

Въведох го вътре. Чък прибягна до изпитания номер със заблуденото слънчево зайче и кацна съвсем непринудено върху рицарската броня в ъгъла на дневната. Дуоркин направи един бърз тур из стаята, надникна в спалнята и подхвърли:

— Нека демоните си спят.

После дойде до мен, докосна леко Рубина, окачен все още на врата ми, поклати многозначително глава и накрая потъна в едно от креслата, на които се боях да седна, за да не заспя.

— Да ти налея ли чаша вино?

Дуоркин поклати глава.

— Не, благодаря. Ти поправи най-близкия Непълен Лабиринт, нали?

— Аз бях.

— Защо го направи?

— Нямах кой знае какъв избор.

— Най-добре ще е да ми разкажеш за това — каза старецът и зарови ръка в своята зловеща, неподстригана брада. Косата му също беше дълга и плачеше за гребен. Въпреки странния му вид, нищо в погледа му не говореше за евентуален пристъп на лудост.

— Историята ще се получи длъжка и за да остана буден, докато я разкажа до края, ще трябва да изпия една голяма чаша кафе — казах аз.

Той протегна ръце и пред нас се появи малка кръгла масичка, застлана с искрящо бяла покривка. Върху нея имаше две изящни порцеланови чаши за кафе, димяща сребърна кана, поставена върху малък спиртник, и поднос с доста апетитни на вид бисквити. Не бих могъл да примъкна всичко това с такава скорост. Не съм много сигурен дали дори Мандор би могъл.

— В такъв случай ще се присъединя към теб — каза Дуоркин.

Въздъхнах и налях кафето. После вдигнах Рубина на Справедливостта.

— Май ще е най-добре да върна това нещо на мястото му преди да започна. Така бях могъл да си спестя доста неприятности.

Понечих да стана, но старецът поклати глава.

— Не мисля — заяви той. — Ако сега го свалиш, най-вероятно ще умреш.

Седнах отново в креслото си и попитах:

— Сметана и захар?