Рицар на Сенките

ГЛАВА 9

Идвах бавно на себе си. Тази позната синева идваше от течението на предбитието, по което се носех сега. О, да, бях тук, защото… Бях тук, както се пее в песента. Завъртях се върху спалния си чувал, свих се на кълбо и отново заспах.

Когато отново отворих очи и се огледах, светът все още представляваше едно доста синьо място. Чудесно. Сигурното си е сигурно. Тогава си спомних, че Люк може да намине всеки миг, за да ме убие, и пръстите ми сграбчиха ръкохватката на оръжието, което лежеше до мен. Напрегнах слуха си, за да не пропусна шума на нечии приближаващи се стъпки.

Дали да прекарам и този ден в безполезни удари по синята стена? Или Джасра ще дойде пак, за да ми види сметката?

Пак?

Нещо не беше наред. В главата ми се въртяха адски много подробности за Джърт и Корал, Люк и Мандор… И дори за Джулия? Нима бях сънувал всичко това.

Паниката ме нападна, но в следващия миг си отиде. Странстващият ми дух се завърна заедно с остатъка от спомените ми и всичко си дойде на мястото.

Протегнах се. Седнах. Разтърках очи.

Да, бях отново в кристалната пещера. Не, всичко, което се бе случило след като Люк ме затвори там, не беше сън. Бях се завърнал тук — а/ тъй като тук времето течеше доста по-бързо от това в Амбър; б/ защото тук никой не можеше да ме безпокои с помощта на Картите и в/ защото не беше изключено дори Лабиринтът и Логрус да не успеят да се доберат до мен, докато съм в пещерата.

Отметнах един кичур от челото си, изправих се и се запътих към клозета. Идеята Чък да ме достави тук след раздумката с Дуоркин се оказа наистина добра. Бях сигурен, че съм спал поне дванайсетина часа — дълбок, необезпокояван сън, точно както си му е редът. Излях в гърлото си около половин литър вода и си измих лицето.

След като се избърсах с една от кърпите в складовата ниша и се облякох, отидох до изхода на пещерата и постоях под слънчевите лъчи, които преминаваха през отвора на тавана. Небето над мен изглеждаше ясно. Имах чувството, че само преди миг съм чул думите на Люк в деня, когато запречи изхода на пещерата с онзи солиден камък.

Измъкнах Рубина на Справедливостта изпод ризата си и го вдигнах високо, така че слънчевата светлина да проникне в неговите дълбини. Този път там не ме очакваше никакво съобщение.

Слава богу.

Седнах по турски и продължих да оглеждам кървавочервения кристал. Време беше да приключа с това — нали вече се чувствах отпочинал. Следвайки съвета на Дуоркин, затърсих Лабиринта в алената бездна на Рубина.

След известно време се появиха първите очертания. Не, не само ми се привиждаше — там беше. Гледах как структурата на Знака изплува постепенно. Нямах чувството, че се появява пред мен, по-скоро ми се струваше, че през цялото време е била там и само очите ми трябва да се нагодят постепенно към нейния образ, за да успеят да го възприемат изцяло. И най-вероятно беше точно така.

Поех дълбоко въздух и бавно го издишах. После още веднъж. След това се заех да огледам внимателно изникналата в кристала структура. Не можех да си спомня всичко, което бях чул от баща си за настройването към Рубина, но когато споменах на Дуоркин за това, той ми каза да не се притеснявам. Трябвало просто да огледам внимателно триизмерния образ на Лабиринта, да намеря началото му и да последвам очертанията чак до центъра. Щом настоях за повече подробности, старецът само прихна и след това ми каза да не се безпокоя.

Ами добре.

Завъртях бавно скъпоценния камък пред очите си и го приближих още. Високо вдясно в плетеницата се появи един малък отвор. Съсредоточих се върху него и той като че ли се устреми към мен.

Изведнъж се озовах там и проникнах вътре. Усещането от движението по линиите на Лабиринта в Рубина е доста интересно. Бих могъл да го сравня само с онези шантави влакчета, които описват пълни кръгове, спускат се шеметно и се катерят с бясна скорост, а на теб не ти остава нищо друго освен да крещиш на завоите, или пък докато си увиснал с главата надолу. Зави ми се леко свят и скоро престанах да се възприемам като същество от плът и кръв, което не ми попречи да осъзная, че съм станал вир-вода и очите ме болят от напрегнатото взиране.

Нямах никаква представа колко време ми отне настройването към Рубина на Справедливостта. Дуоркин ми бе казал, че моето безочие едва ли е единствената причина, поради която Лабиринтът е поискал да ме прати на оня свят още щом мисията ми бъде завършена, а Непълния Лабиринт възстановен. Но той така и не пожела да каже нещо по-конкретно, тъй като се боеше, че ако науча истинската причина, това би могло да повлияе на избора, който ми предстои да направя. Всичко това ми звучеше доста налудничаво, но въпреки това старецът не ми се стори нито веднъж не с всичкия си, въпреки че всички слухове и легенди за него твърдяха точно обратното.

Съзнанието ми се носеше през кървавите дебри на Рубина. Онези части на Лабиринта, през които вече бях преминал, и другите, които тепърва трябваше да прекося, проблясваха край мен със скоростта на мълния. Непрекъснато ме преследваше страхът, че ще се сблъскам с някоя невидима преграда или с някой Воал и ще се разбия на милиони малки парченца. Вече нямах никаква власт над посоката си на движение, а скоростта продължаваше да нараства. Примирих се с факта, че няма начин да се измъкна преди да съм достигнал до крайната точка.

Дуоркин предположи, че когато слязох за втори път в пещерата, за да разбера кого съм мярнал там, единствено Рубинът ме е предпазил от гнева на Лабиринта. Все пак не можех да го нося прекалено дълго, защото това би ме погубило. Той реши, че трябва да се настроя към Рубина — като баща си и Рандъм — преди да го сваля от врата си. По този начин щях да се сдобия с един нов, по-съвършен образ, който вероятно щеше да ме предпази също толкова успешно от плановете на Лабиринта. Би било глупаво от моя страна да споря по този въпрос с човека, който най-вероятно бе създал Знака на Реда с помощта на Рубина. Затова се съгласих с него. Но въпреки това се чувствах твърде уморен, за да направя онова, което той ме съветваше. Точно затова ми се наложи да се върна в моята кристална пещера, в моето убежище — за да мога да си почина.

А сега… Сега летях стремително напред. Превъртах се. Подобията на Воалите, които срещах в Рубина, далеч не бяха по-приятни, въпреки че се чувствах почти в безтегловност. Всеки подобен пасаж изцеждаше силите ми като пробягана на Олимпийските игри миля. От една страна, съзнавах, че стоя сред пещерата, вдигнал магическия камък пред очите си, но от друга, усещах сърцето си да бие бясно, като при невероятно физическо натоварване. Пространството пред мен беснееше като разклатено в кристална чаша мерло, реколта 1985. Напред, надолу, около… Яркият кървав прилив ме връхлиташе неумолимо. В съзнанието ми се изписа някакво послание. То започваше с дума, която дори не можех да произнеса. По-светло, още по-светло. По-бързо, все по-бързо. Сблъскване с рубинена стена, размазвам се върху нея, но въпреки това продължавам напред. Шопенхауер да ми е на помощ. Изминаха век или може би два и тогава — най-неочаквано — пред мен се появи изход. Устремих се право към светлината на тази избухнала звезда. Червено, червено, червено, нося се напред, отдалечавам се като моята малка, яхта „Звезден прах“, течението ме подема, тласка ме, завръщам се у дома…

Сринах се на пода. Не припаднах, но и съзнанието ми определено не беше в нормалното си състояние. Нещо като просъница, от която сякаш можех да се пренеса в коя да е точка или кой да е миг във времето. Но защо? Реших, че съм заслужил това състояние на еуфория, гмурнах се в него и останах там дълго, дълго.

Когато накрая му се наситих, се изправих на крака, залитнах и се опрях на стената. После пих вода до насита. Чувствах се гладен като вълк, но нито една от сухите замразени храни в пещерата не събуди апетита ми. Още повече че можех лесно да си доставя нещо далеч по-прясно.

Разходих се отново из познатите ниши на пещерата. Ето че вече бях изпълнил заръката на Дуоркин. Жалко само, че се сетих твърде късно да го попитам за цял куп неща. Просто се обърнах за миг с гръб към него и когато го потърсих отново с поглед, той вече бе изчезнал.

Изкатерих се през отвора в тавана и се огледах. Подухваше лек ветрец, беше приятно прохладно, във въздуха се носеха уханията на пролетта, а по небето имаше само няколко малки пухкави облачета. Поех дълбоко въздух и го издишах с истинско удоволствие. После добутах синята плоча върху входа. Хич не ми се щеше при следващото си посещение да заваря вътре някой чудноват и особено гаден хищник.

Свалих Рубина от врата си и го окачих на един издаден скален ръб. После направих десетина крачки:

— Здрасти, татко.

Дяволският Чекрък се носеше към мен от запад, маскиран като златисто фрисби.

— Добро утро, Чък.

— Защо изостави онова пособие? То е един от най-мощните уреди, които съм срещал някога.

— Изоставям го, тъй като смятам да призова Логрус. Едва ли биха си паснали добре. Честно казано, дори съм малко притеснен как Логрус ще приеме това настройване към Рубина.

— Ами тогава аз ще ида да свърша някоя работа и ще намина след това, за да се убедя, че си добре.

— Тук ще стоиш — казах аз. — Може да се наложи да ме измъкваш, ако нещата не тръгнат на добре.

Призовах образа на Логрус и гой изплува пред мен без някакви необичайни последствия. После прехвърлих част от съзнанието си в Рубина, за да огледам Знака на Хаоса от друга перспектива. Оказа се доста безплътен. Отново не почувствах нищо особено.

Съсредоточих съзнанието си в собствения си център, протегнах ръцете си, улових с тях две от силовите линии и ги насочих…

След по-малко от минута вече разполагах с пръхкави кифлички с масло, няколко ароматни наденички, чаша кафе и кана портокалов сок.

— Аз щях да се справя по-бързо — отбеляза Чък.

— Убеден съм в това — съгласих се аз. — Проверка на системите.

Хапнах и се опитах да подредя задачите си. След като привърших със закуската, върнах съдовете там, откъдето ги бях отмъкнал, взех Рубина, окачих го на врата си и се изправих.

— Добре, Чък, хайде да се прибираме в Амбър.

Дискът на Дяволския Чекрък се разрасна, после придоби формата на златна арка, през която преминах… за да се озова сред покоите си в двореца.

— Благодаря ти — казах.

— De nada, татко. Виж, имам един въпрос към теб. Докато си събираше закуската, забеляза ли нещо странно в поведението на Логрус?

— Какво имаш предвид? — попитах на път за банята.

— Ами да започнем с чисто физическите усещания. Той стори ли ти се… лепкав?

— Доста странно го определи, но все пак трябва да призная, че отделянето от енергийните линии стана малко по-бавно от обикновено. Защо питаш?

— Хрумна ми една доста странна мисъл. Ти владееш ли магическите сили на Лабиринта?

— Да, но опре ли работата до заклинания, предпочитам да използвам Логрус.

— Може би няма да е зле някой път да опиташ да постигнеш един и същ ефект и по двата начина, за да сравниш резултатите.

— Защо?

— Просто предположение. Ще ти обясня всичко веднага щом проверя някои неща.

И Дяволския Чекрък изчезна.

— Мамка му — казах аз и се заех да си измия лицето.

Погледнах през прозореца, тъкмо когато край него прелетяха шепа снежинки, носени от вятъра. Измъкнах един ключ от чекмеджето на бюрото си. Имаше няколко неща, с които исках да приключа възможно най-бързо.

Излязох в коридора. Не бях изминал и десетина крачки, когато наблизо се разнесе някакъв шум. Спрях и се заслушах. После продължих и подминах стълбището: шумът ставаше все по-силен. Когато стигнах до големия коридор, който преминава край библиотеката, вече знаех, че Рандъм се е върнал, тъй като никой в двореца не можеше или пък не би посмял да налага така кралските барабани.

Подминах полуотворената врата и стигнах до близкия ъгъл, където завих надясно. Първият ми импулс беше да вляза вътре, да върна на Рандъм Рубина на Справедливостта и да се опитам да му обясня какво точно се случи. После си спомних, че Флора ме бе предупредила, че в този дворец всяка честна, пряма и открита реакция обикновено бива изтълкувана по възможно най-лошия начин. Обикновено гледам да не се ръководя от нейните житейски максими, но този път трябваше да отчета поне факта, че евентуалният разговор с Рандъм щеше в най-добрия случай да ме върже с цял куп обяснения, а може би и с няколко забрани, които биха ми вързали ръцете.

Продължих по коридора до крайния вход на трапезарията. Хвърлих й един поглед и установих, че вътре няма жива душа. Добре. Доколкото си спомнях, на стената вдясно трябваше да има подвижен панел, през който можех да достигна до една тайна ниша в съседство с библиотеката. В нишата имаше стълба към една от близките веранди. Оттам, по една шахта със спираловидна стълба, щях да се озова в пещерите под основите на двореца, стига да не ме лъжеше паметта. Надявах се никога да не опра дотам, но семейната традиция си каза думата и аз реших да дам едно ухо на това, което ставаше в библиотеката. Пътьом бях дочул няколко приглушени реплики, които ме наведоха на мисълта, че Рандъм не е сам. И тъй като знанието наистина е сила, бях решил да се докопам до колкото може повече информация, — напоследък се чувствах доста уязвим по тази линия.

Панелът наистина помръдна и аз се промъкнах чевръсто през разкрилия се отвор, като преди това осветих пътя си е магически пламък. Добрах се бързо до нишата и открехнах внимателно и безшумно капака на наблюдателния процеп. Мислено благодарих на онзи, който бе поставил — волно или неволно — едно солидно кресло от другата страна на стената: то прикриваше добре процепа и въпреки това осигуряваше добра видимост към библиотеката.

Рандъм беше наистина там и съсипваше барабаните от пердах. Близо до него беше седнал Мартин, опакован в кожа и вериги от главата до петите, заслушан внимателно в солото на баща си. Кралят изпълняваше номер, който виждах за пръв път в живота си. Той свиреше с пет палки — по една в двете си ръце, две под мишниците и една стисната между зъбите. Петте палки сменяха местата си кажи-речи непрекъснато. Тази в устата на Рандъм отиваше под дясната му мишница, палката от дясната мишница падаше в дясната ръка, онази от дясната ръка прелиташе в лявата и така докато кръгът се затвори, при това без в солото да се усети липсата дори на един-единствен удар. Изумително. Не можах да откъсна погледа си, докато номерът не приключи с един финален артилерийски залп. Барабаните на Рандъм едва ли биха минали за мечтания от всеки фюжън-барабанист комплект от прозрачна пластмаса, чинели с размерите на бойни щитове, безброй секции плюс две каси в добавка, но онова, което той успяваше да изцеди от тях, би скрило топката на доста професионалисти.

— Никога преди не съм виждал нещо подобно — чух да казва Мартин.

Рандъм вдигна рамене.

— Малко повече постоянство… — отвърна Рандъм. — Научих този номер от Фреди Муур през 30-те. Тогава свиреше с Арт Хоудс и Макс Камински. Забравил съм къде точно. Други времена бяха тогава, нямаше микрофони, осветлението беше кофти. Трябва да показваш такива номера или да се обличаш смешно, ми каза той, иначе публиката ще заспи.

— Жалко, че такива музиканти са били принудени да угаждат на пияндетата.

— Да, но поне не им се налагаше да си трошат инструментите по сцената и да се обличат като вас.

Последва мълчание. Нямаше как да видя изражението на Мартин.

— Татко, идеята е коренно различна — каза той накрая.

— Сигурно, сигурно — подхвърли Рандъм, после остави три от палките и отново се нахвърли върху барабаните.

Облегнах се на стената и се заслушах. Миг след това бях сепнат от ненадейното включване на един алтсаксофон. Погледнах отново през процепа и видях, че именно Мартин, обърнат с гръб към мен, обслужва въпросния инструмент. В неговото свирене имаше нещо от маниера на Ричи Коул, което особено ми допадна. Като цяло бях адски изненадан. Но колкото и да ми харесваше всичко това, скоро почувствах, че мястото ми не е там. Затова отворих внимателно панела и се измъкнах от нишата. Реших, че ще е по-добре да прекося трапезарията вместо да мина още веднъж край вратата на библиотеката. Музиката ме съпровождаше известно време и аз започнах да съжалявам, че не умея като Мандор да запечатвам мелодии в скъпоценни камъни. И все пак си мисля, че Рубинът на Справедливостта едва ли би се почувствал поласкан, ако най-неочаквано сред неговите тайни се озове и „Блус до побъркване“.

Бях намислил да продължа по източния коридор до мястото, където той се пресича със северния в близост до моите покои, след това да се кача до кралския апартамент на горния етаж и да върна Рубина на Вайъли, тъй като смятах, че при нея ще успея да се измъкна само с обещанието да й обясня всичко по-късно. Ако ли пък не, предпочитах да давам обяснения пред нея, отколкото пред Рандъм. Това щеше да ми даде възможността да прескоча цял куп подробности, за които тя нямаше да се сети да ме попита. Естествено, рано или късно щеше да ми се наложи да изложа версията си и пред Рандъм, но колкото по-късно, толкова по-добре.

Стигнах до покоите на баща си. Бях взел със себе си ключа за тях, тъй като смятах да намина по-късно по очевидни — поне за мен — причини. Но тъй като и бездруго бях стигнал дотук, можех да спестя известно време като вляза веднага. Отключих входната врата и се вмъкнах вътре.

Сребърната роза бе изчезнала от малката ваза в антрето. Странно. Пристъпих напред и изведнъж долових тих разговор, който идваше от съседната стая. Замръзнах. Говорещите почти шепнеха и затова не успях да различа отделни фрази или дори думи. Може би той беше вътре. Но да се нахълтва в нечия спалня не е особено тактично, особено когато обитателят й не е сам, дори когато става въпрос за спалнята на баща ти, а ти си влязъл в апартамента му със свой собствен ключ. Изведнъж се почувствах доста неловко. Прииска ми се да се измъкна възможно най-бързо. Свалих от колана си Грейсуондир и го окачих до едно брезентово яке на закачалката в антрето. После се измъкнах навън и заключих вратата възможно най-безшумно.

Виж ти. Дали пък Коруин наистина не се появяваше тук от време на време, успявайки все някак да остане незабелязан? Или в неговите покои ставаше нещо съвсем друго? Бях чувал на няколко пъти да се говори, че в Някои от по-старите помещения в двореца има врати, водещи към пространства в други измерения и стига човек да знае как да ги открие и отвори, те бяха могли да му послужат като чудесен килер, но и като доста удобен вход или изход. Ето още едно нещо, за което не се бях сетил да попитам Дуоркин. Може би разполагах с джобна вселена, скрита под леглото ми.

Обърнах се и бързо се отдалечих. Когато стигнах до пресечната точка на двата коридора, където левият завой щеше да ме отведе до стълбището към горния етаж, а десният до моите покои ми хрумна и един трети вариант. Сетих се, че право срещу мен, от лявата страна на северния коридор, малко след рядко използваните покои на Бенедикт има една гостна. Отидох дотам, влязох вътре и потънах в едно от удобните ъглови кресла. Всичко, което исках, бе да се справя с враговете си, да помогна на приятелите си, да разкарам името си от всички черни списъци, в които то вероятно вече присъстваше, да открия баща си и да реша какво да правя със спящата тай’ига. После можех да продължа прекъснатото си странстване както го бях замислил в самото начало. Всяко едно от тези дела изискваше от мен да си отговоря на почти риторичния въпрос — каква част от плановете си можех да си позволя да споделя с Рандъм?

Спомних си за неговия дует с Мартин в библиотеката. Знаех, че преди да се възцари не по свое желание на престола на този свят-първообраз, Рандъм е бил доста буен и съвсем неуправляем. Но бащинството, семейството и изборът на Еднорога, изглежда, го бяха променили наистина издъно. Може би повечето от промените бяха наистина за негово добро и за доброто на Амбър, но той сигурно се бе простил с много от удоволствията, които си бе позволявал преди. Точно сега му се бяха струпали достатъчно главоболия дори само около проблемите в Кашфа и Бегма. Рандъм не се бе поколебал дори да прибегне до политическо убийство и да се намеси в борбата за освободения престол, за да запази на всяка цена политическото равновесие между кралствата на Златния Кръг. А кой знае с какви още проблеми му се бе наложило да се справя междувременно? Дали наистина нямаше да е по-добре да не го замесвам в още една каша, при това каша, с която вероятно можех да се справя и сам? Освен това, ако го запознаех с хода на събитията, той вероятно щеше да ми забрани да предприема цял куп неща и така да ми върже ръцете, макар и неволно. А моментът можеше наистина да се окаже повратен за мен.

Досега не се бях клел във вярност към Амбър. Никой не бе искал от мен нещо подобно. В края на краищата аз бях син на Коруин, бях дошъл тук по своя воля и дворецът се бе превърнал в мой дом в периода преди да отпътувам за сянката Земя, където бяха получили образованието си и повечето членове на кралското семейство. После се връщах често и обикновено се разбирах доста добре с всички. Не виждах защо идеята за двойното гражданство да не пасва на случаи като този.

Винаги се бях надявал, че няма да ми се наложи да избирам между Амбър и Хаос. Не бих го направил нито заради Змията или Еднорога, нито заради Логрус или Лабиринта, нито пък заради коронования глава на кое да е от двете кралства.

Всичко това ми говореше, че не трябва да представям на Вайъли дори съкратения вариант на настоящите събития. Ако успеех да върна Рубина на мястото му, без някой да ме забележи, едва ли някой би тръгнал да ме търси, за да му давам обяснения. Най-добрият начин да избегнеш лъжите е да не позволиш да ти бъдат задавани неудобни въпроси, нали така?

Добре. Ако все пак ситуацията излезеше извън контрол, винаги можех да кажа за това на Рандъм. Така просто щях да му спестя няколко допълнителни грижи. Най-хубавото нещо в търсенето на оправдание е, че винаги можеш да обърнеш нещата така, че действията да изглеждат неизбежни, а не меко казано необмислени. Протегнах се.

— Чък? — казах тихо.

Отговор не последва.

Понечих да измъкна Картите, но още преди да съм ги докоснал, един блестящ диск префуча през стаята.

— Значи все пак си ме чул.

— Усетих, че имаш нужда от мен — поправи ме той.

— Както и да е — съгласих се аз, свалих Рубина и го задържах пред себе си. — Мислиш ли, че ще можеш да го върнеш в тайника до камината в кралските покои, без никой да те усети?

— Никак не ми се иска да се докосвам до това нещо — отвърна Чък. — Не знам как неговата структура би повлияла на моята.

— Добре. Тогава ще намеря начин да се справя с това сам. Време е да проверя една своя хипотеза. Ако Лабиринтът ме нападне, опитай да ме измъкнеш навреме, става ли?

— Дадено.

Оставих Рубина на близката масичка.

След около половин минута осъзнах, че съм се сгърчил в очакване на смъртоносния удар на Лабиринта. Отпуснах се. Поех дълбоко въздух. Нищо ми нямаше. Сигурно Дуоркин бе имал право и сега Лабиринтът щеше да ме остави на мира. Той ми каза също да опитам да призова образа от Рубина, точно както призовавам Знака на Логрус. Имало някои магически умения, които можели да бъдат придобити само по този начин, но старецът така и не намери време да ми обясни малко по-детайлно как бих могъл да използвам тези умения, а само подхвърли, че един магьосник би трябвало сам да се сети. Реших засега да не се занимавам точно с това, тъй като при настоящите обстоятелства не бях особено склонен да си имам много вземане-даване с Лабиринта на каквото и да било ниво.

— Хей, Лабиринт — казах. — Искаш ли просто да забравим заслучилото се?

Никой не си направи труда да ми отговори.

— Мисля, че усеща твоето присъствие тук и е наясно с това, което ти току-що направи — отбеляза Чък. — Усещам излъчването му. Това би могло да означава, че ти се е разминало.

— Може би — съгласих се аз и измъкнах колодата си.

— С кого искаш да се свържеш? — попита Чък.

— Любопитен съм как ли е Люк — отвърнах аз. — Искам да се убедя, че е добре. Бих искал да се свържа и с Мандор. Надявам се, че си го изпратил на безопасно място.

— О, разбира се, на най-доброто възможно. Кралица Джасра също. И нея ли искаш?

— Не съвсем. Не искам никой от тях. Просто исках да разбера дали…

Чък изчезна. Честно казано, не бях съвсем сигурен кое е за предпочитане — сегашното му старание да ми угоди или предишната му войнственост.

Измъкнах Картата на Люк и се взрях в нея.

Някой мина край вратата, но стъпките му се отдалечиха по коридора.

Усетих присъствието на Люк, макар в съзнанието ми да не се появи никакъв образ.

— Люк, чуваш ли ме?

— Аха — отвърна той. — Добре ли си, Мърл?

— Аз да — казах. — А ти? Здравата се поступахте онази…

— Нищо ми няма.

— Чувам гласа ти, но нищо не виждам.

— Затъмнил съм връзката. Не го ли знаеш този номер?

— Никога не съм се замислял за нещо подобно. Трябва да ме научиш някой път. А каква е причината?

— Някой би могъл да се свърже с мен и да разбере какво съм намислил.

— Ако си намислил да щурмуваш Амбър, да знаеш, че много ще се ядосам.

— Хайде стига. Нали ти дадох дума! Става въпрос за нещо съвсем друго.

— Мислех си, че си пленник на Далт.

— Точно така.

— Ами още не съм забравил, че той първо за малко не те уби, а онази вечер успя здравата да те срита.

— Първия път е забърсал някаква стара магия, оставена още от Шару. Колкото до пердаха, това си беше чиста проба бизнес. Ще се оправя. Но преди това ще трябва да се потрудя по въпроса и времето ми е скъпо. Чао.

Връзката прекъсна.

Шумът от стъпки секна и на близката врата се почука. Малко след това вратата се отвори и после отново се затвори. Не чух никаква размяна на реплики. Съседните два апартамента бяха този на Бенедикт и моят собствен. Бях убеден, че Бенедикт не е в покоите си. Освен това си спомних, че не заключих моята врата след като излязох. Следователно…

Грабнах Рубина, прекосих стаята и излязох. Проверих вратата на Бенедикт. Заключена. Огледах внимателно коридора, после отидох до стълбището и огледах и там. Наоколо нямаше никого. Отидох отново до вратата на моя апартамент и се заслушах. Нито звук. Другите две възможности, за които се сещах, бяха покоите на Жерар надолу по страничния коридор и тези на Бранд, в съседство с моите. По едно време бях намислил — изцяло в наложения от Рандъм реформаторски дух — да съборя общата стена и да обединя двата апартамента, тъй като резултатът щеше да бъде едно наистина нелошо жилище. Но слуховете, че покоите на мъртвия принц са обитавани от призраци, както и воят, който понякога долиташе оттам нощем, ме разубедиха.

Почуках последователно на вратите на Жерар и Бранд. Нищо. Освен това и двете бяха заключени. Ситуацията ставаше все по-странна и по-странна.

След като почуках на вратата на Бранд, Фракир трепна леко на китката ми и аз прекарах следващата минута нащрек, но въпреки това не се случи нищо особено. Тъкмо се канех да пиша и тази тревога на сметката на някое от овехтелите заклинания на Бранд, с които продължавах да се сблъсквам от време на време, когато забелязах, че Рубинът пулсира по познатия начин.

Вдигнах верижката и се загледах в скъпоценния камък. Да, там вече се оформяше някакво визуално послание. Видях коридора, по който току-що бях преминал, с познатия гоблен на стената. Една от вратите на моите покои — тази, която води към спалнята — пулсираше в червено. Не можех само да разбера дали трябва да стоя по-далеч от тази врата, или трябва да я разбия с ритник и да влетя вътре. Проблемът с мистичните съвети е, че позволяват най-различни тълкувания.

Отидох отново до ъгъла и го заобиколих. Рубинът, вероятно доловил колебанието ми, реши да ми отпусне още малко информация. В него се появи ново видение, в което забелязах собствената си фигура да се приближава до въпросната врата и да я отваря. Естествено, от двете врати към моя апартамент именно тази беше заключена в момента…

Затършувах из джобовете си за ключа, тъй като установих, че ще имам известни проблеми с влетяването в спалнята — нали вече бях оставил Грейсуондир и сега не носех в себе си никакво оръжие. Все пак още разполагах с няколко подходящи за целта заклинания. Поне едно от тях би трябвало да се е запазило. А може би не.

Намерих ключа. Пъхнах го внимателно в ключалката и отключих вратата. После бавно я открехнах.

— Мърл! — изпищя един женски глас.

Корал бе седнала на леглото ми, в което все още подремваше сестра й, или по-скоро тай’ига-та, обладала нейното тяло.

— Стресна ме — каза тя.

— Значи сме квит — отбелязах аз. — Какво се е случило?

— Дойдох да ти кажа, че вече говорих с баща си и успях да го баламосам с версията за Огледалния коридор, за който ти спомена. Надявам се, че тук наистина има такъв коридор.

— Има. Но не очаквай да го откриеш в плановете на двореца. Той се появява и изчезва, когато му скимне. Баща ти повярва ли на твоята история?

— Аха, и вече се чуди къде ли е Найда.

— Това усложнява ситуацията.

— Да.

Корал се изчерви на няколко пъти и избягваше да ме гледа в очите, докато говорехме, но мисля, разбираше, че съм забелязал смущението й.

— Казах му, че сигурно също й се е приискало да разгледа двореца — продължи тя, — а той настоя да отида да я потърся.

— М-хм.

Преместих погледа си върху Найда. Корал веднага стана от леглото, приближи се до мен, сложи ръка на рамото ми и ме притисна към себе си.

— Нали се канеше да си лягаш?

— Точно така. Дори успях да се наспя. Сега тъкмо се бях заел с някои неотложни задачи.

— Не разбирам.

— Различни времеви потоци — обясних аз. — Така се икономисва ценно време. Сега се чувствам доста по-добре.

— Невероятно — каза тя и допря устните си до моите. — Радвам се, че вече си във форма.

— Корал, няма защо да се опитваш да баламосаш и мен. Знаеше отлично, че съм уморен до смърт, когато ме остави тук. По твоите сметки сега би трябвало да спя като заклан.

Хванах китката на лявата й ръка, която тя все още криеше зад гърба си, и бавно я преместих между двама ни. Корал се оказа изненадващо силна. Нямаше нужда да се опитвам да разтворя пръстите й, тъй като и бездруго се виждаше достатъчно добре какво е стиснала в юмрука си. Беше една от сферите на Мандор. Пуснах ръката й. Тя не я дръпна, а само ме погледна в очите и каза:

— Мога да ти обясня всичко.

— Надявам се да е така.

— Може би това, което си научил за нейната смърт и за демона в тялото й, е самата истина, но тя се държеше толкова добре с мен напоследък. Най-после се превърна в сестрата, за която винаги съм си мечтала. После изведнъж я видях да лежи в това легло… Не бях наясно дори какво смяташ да правиш с нея.

— Можеш да бъдеш сигурна, че не й мисля злото, Корал — намесих се аз. — Аз съм й доста задължен за някои… услуги, които тя ми направи в миналото, докато живеех на сянката Земя. Казано по-простичко, тя ми спаси живота на няколко пъти. Няма защо да се страхуваш за нея.

Корал отметна глава назад и присви леко очи.

— Нямаше откъде да знам всичко това — каза тя. — Дойдох тук с надеждата, че ти ще си заспал дълбоко. Исках да опитам да я освободя от заклинанието или поне да го отстраня за известно време, колкото да мога да поговоря с нея. Исках сама да разбера дали това е моята сестра… или нещо друго.

Въздъхнах. Протегнах ръка към рамото й, но осъзнах, че все още стискам в нея Рубина на Справедливостта, така че казах:

— Виж, разбирам те. На мен също не ми беше никак леко да ти покажа сестра ти в това състояние и след това да ти кажа истината. Мота само да призная, че съжалявам за това. Обещавам ти, че няма да й причиня болка. Но просто не искам да се захващам със заклинание, което не е мое…

Точно тогава Найда изстена тихо. Вгледах се внимателно в нея, но през следващите две-три минути не последва нищо особено.

— Тази сфера във въздуха ли висеше? — попитах аз. — Защото не си спомням Мандор да я е използвал за последното си заклинание.

Корал поклати глава.

— Лежеше на гърдите й. Едната й длан я закриваше.

— Как се сети да провериш точно там?

— Просто позата ми се стори неестествена. Ето.

Тя ми подаде сферата. Аз я взех и я претеглих върху дланта на дясната си ръка. Нямах никаква представа за принципа, заложен в нея. За Мандор металните сфери бяха онова, което Фракир бе за мен — веществено магическо оръжие, пробудено за нов живот в сърцето на Логрус.

— Ще я върнеш ли на мястото й? — попита Корал.

— Не. Както вече казах, заклинанието не е мое. Не знам как действа то и затова не искам да се меся по никакъв начин.

— Мерлин…

Шепотът бе дошъл от Найда, макар че очите й бяха все така затворени.

— Май ще е по-добре да отидем в съседната стая — казах аз. — Но преди това ще използвам едно свое заклинание — нещо като леко успокоително…

Въздухът зад Корал потрепна и в него проблеснаха няколко искри. Тя сигурно се бе досетила по изражението ми, че е станало нещо, защото веднага се обърна.

— Мърл, какво е това? — попита тя, отстъпвайки крачка назад от оформящата се златиста арка.

— Чък? — казах аз.

— Точно така — обади се той. — Джасра не беше там, където я оставих, но затова пък водя брат ти.

В очертанията на арката се появи Мандор, облечен както обикновено в черно, с буйна сребристосива коса. Той погледна първо към Корал и Найда, след това погледът му се спря върху мен и на устните му се появи усмивка. После направи крачка и замръзна на мястото си. Никога не бях виждал на лицето му изражение толкова близко до признаците на неподправената уплаха.

— Велики Хаос! — възкликна той и с едно-единствено движение сътвори пред себе си защитно поле. — Как си успял да се сдобиеш с този кристал?

Мандор отстъпи назад. Арката, през която се бе появил, тутакси се сви, прие формата на златно, калиграфски изписано „О“ и Чък прекоси стаята, за да застане до мен.

Най-неочаквано Найда се надигна в леглото, мятайки налудничави погледи из стаята.

— Мерлин! — извика тя. — Добре ли си?

— Засега да — отвърнах аз. — Не се притеснявай. Спокойно. Всичко е наред.

— Кой е бърникал из заклинанието ми? — попита Мандор, докато Найда спускаше краката си от една страна на леглото. Корал се сви в своя ъгъл.

— Стана съвсем случайно — казах аз.

Отворих дясната си ръка. Металната сфера се издигна във въздуха и мигновено се понесе към собственика си, плъзгайки се на милиметри край Корал, която вече бе заела отбранителната поза, характерна за бойните изкуства, без да е особено сигурна от кого трябва да се защитава, така че непрекъснато се въртеше ту към Мандор, ту към Найда, ту към Чък… И отново.

— Спокойно, Корал — казах аз. — Никой няма да ти стори нищо.

— Лявото око на Змията! — извика Найда. — Освободи ме, о, Безформени, и аз ще следвам волята ти!

Междувременно Фракир се опитваше да ме осведоми, че нещо не е наред, в случай че не съм забелязал.

— Какво става тук, по дяволите? — викнах аз.

Найда скочи, хвърли се напред, изтръгна с нечовешката си сила на демон Рубина на Справедливостта от ръката ми, изблъска ме встрани и хукна към коридора.

Залитнах, но бързо възстанових равновесието си.

— Дръжте тай’ига-та! — изкрещях след това и Дяволския Чекрък префуча край мен, последван от сферите на Мандор.