Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

XI.

Магнус и Ескил стояха сами в оръжейната зала, а разговорът, който водеха, не беше лек. Беше им удобно, че Арн е постоянно зает. Почти цялото си време той прекарваше на едно място край езерото Венерн, където оформяше ледени късове по същия начин, по който се оформят камъни за строеж на крепостни стени. Носеха късовете в Арнес на шейна и след това ги съхраняваха в зимника. Той категорично бе настоял, че трябва да го направят, преди ледът да стане прекалено тънък. Беше добре, че се бе захванал с това тежко занимание. Иначе щеше да е трудно да водят този разговор, ако той беше при тях.

И двамата от личен опит знаеха, че понякога младите мъже, а и младите жени, са подложени на изпитания. Неведнъж тези изпитания са тежки. Това бе част от живота и човек не можеше да стори нищо друго, освен да ги изчака да преминат като настинка през пролетта. Магнус си спомни за някои случки от младостта си, при което го налегна носталгия и той призна на Ескил, че първата му съпруга, която бе майка на Ескил и Арн, в самото начало за него не означавала нищо повече от няколко красиви коне или друга ценна придобивка за имението му. Но с времето тя — Сигрид — му бе станала по-мила от всеки друг. Онова, което Арн наричаше любов, можеше да разцъфти в мир, ако хората живеят разумно заедно. Когато Магнус се замисли по въпроса, той реши, че сега дори Ерика Йоаршдотер му се струваше по-хубава, разбираше се с нея по-добре, а на моменти дори му бе приятна. Поне никога преди не му бе било така лесно да се разбира с нея. Така ставаше с онова, което Арн наричаше любов.

Това беше мъдростта на възрастния човек, която не можеше да бъде приета от Арн чрез словото. Беше безсмислено да се опитват да вразумят този, който си беше неразумен. Все едно човек да иде при някой, който току-що е загубил приятел и го е положил в земята, и да му рече, че времето лекува всички рани. Вярно е, но няма смисъл да го изрича, когато болката е най-силна.

Така че какво можеше Магнус да стори с Арн, който бе рекъл, че още утре ще се отправи към Хюсабю, за да бъде бракосъчетан със Сесилия?

Ескил смяташе, че човек трябва да мисли трезво, което на него му се отдаваше по-лесно, когато Арн не беше там, тъй като той беше като нажежено желязо. Имаше неща, които бяха за, и неща, които бяха против, и само те трябваше да се претеглят като че са сребро, за да видят кое натежава повече.

Против приемането на желанието на Арн беше фактът, че никой не знаеше кой ще поеме в ръцете си кралската корона през следващите две години. Все пак докато Карл Сверкершон бе крал, Алгот Полсон щеше да избягва да обвърже своя род с кралските врагове, поне ако беше мъдър човек. А и за тях не беше никак разумно да се обвързват с род, който бе враг на Кнут Ериксон, тъй като ако човек се замислеше кой щеше да стане крал, ако Карл бъдеше убит, то това щеше да бъде именно Кнут Ериксон.

За приемането на предложението на Арн говореха някои факти, които не бяха незначителни. Сега, когато Форшвик край Ветерн бе част от Арнес, те владееха цялата северна част на Западна Готаланд, частта на юг от Тиведен, където щеше да се извършва търговията между четирите страни. Тази верига бе най-слаба край Кинекули, където започваха земите на Алгот. Ако можеха да спечелят Кинекуле и бреговете на Венерн южно от тези места, това щеше да се окаже безценно. И ако се стигнеше до подобно нещо, Алгот щеше да бъде натясно и щяха да успеят да го накарат да даде като зестра точно тези земи, които бяха два пъти повече от обработваемите.

Невъзможно бе този план да бъде осъществен, докато Карл Сверкершон бе жив. А Алгот щеше да бъде принуден да се спазари, ако Карл Сверкершон си отидеше от този свят толкова бързо, както си мислеше Кнут Ериксон.

Такива бяха фактите. Докато крал Карл Сверкершон си седеше удобно в двореца край Ветерн, нищо не можеше да се направи. Ако той се споминеше, можеха веднага да осъществят тази важна за Арнес задача.

Ескил съзираше само един недостатък в този план. Въпросът касаеше Биргер Бруса и това, че родовият съвет щеше да има други планове. Така бе станало и онзи път, когато баща му Магнус искаше да се обвърже или със Сесилия, или с Катарина поради същите причини, които току-що бяха обсъдили. Вместо това Магнус се бе оженил за Ерика Йоаршдотер, тъй като родовият съвет бе решил, че този брачен съюз бе по-изгоден.

Магнус рече, че не е чувал да се говори за подобни планове. Засега те се бяха сродили с рода на Ерик чрез Ерика Йоаршдотер. Кнут имаше сестра на име Маргарета, но тя вече бе омъжена за крал Сверкер от Норвегия.

Тъй като собственият брат на Магнус Биргер Бруса бе женен за Бригида, която бе дъщеря на крал Харалд Гиле от Норвегия, то норвежките връзки бяха силни. Не, засега Магнус не можеше да намери по-изгодна партия за Арнес или за рода от Катарина или Сесилия. Все едно коя от двете. Въпреки че Арн смяташе, че Сесилия е всичко за него и за никоя друга не може да става и въпрос.

Оставаше да уточнят кой щеше да каже това на Арн. Решението бе просто. Той не можеше да се обвърже, докато крал Карл е жив.

Колкото и прости да бяха тези думи, бе сложно да се кажат на син или брат, който живееше в треска или лудост, наричана любов от самия него.

Магнус трябваше да му каже, тъй като той бе бащата и имаше властта да определи дали ще има сватба или не. Или пък Ескил, който беше негов брат и нямаше никаква власт, и не трябваше да го уговаря, а само да му обясни. Те обсъждаха проблема известно време и след това решиха, че този, който трябва да му каже, е Ескил.

Една седмица преди литургията в чест на свети Тибуртий, когато земята все още бе скована от ледове, които започваха да се топят, Кнут Ериксон пристигна в Арнес без предупреждение. Той дойде само в компанията на Гейр Ерлендсен, барда Урм Рьогнавалдсен и Берше Силния. Бяха обходили Западна Готаланд, където бардът трябваше да си заслужи доброто заплащане, и идваха от Скара, където Кнут имаше много уши и очи и където бяха научили много полезни неща от човек, който току-що бе напуснал службата при Карл Сверкершон на остров Висинг.

Кнут не каза защо идва, освен че иска да види Арн, когото намери опечален сред слугите и готвачите — място и състояние, което според Кнут Ериксон никак не прилягаше на човек като Арн.

Той хвърли в недоумение Арн, като поиска двамата веднага да се състезават по стрелба с лък. Искаше да поставят целта, изработена от слама, на двора. Арн не искаше да му откаже, но не откриваше радост в подобно състезание. Поставиха целта на четиридесет стъпки разстояние, което според Арн бе твърде трудно за Кнут, но той самият искаше така. Избраха измежду най-добрите и най-силните лъкове и всички от имението дойдоха да видят какво щеше да се случи, тъй като знаеха, че вероятно следващият крал щеше да се състезава в стрелба с лък с единия от синовете на господаря на Арнес и никой не искаше да пропусне това събитие.

Когато двамата застанаха един до друг, готови за стрелба, а Арн все още не проявяваше желание за подобно състезание, Кнут го хвана с две ръце за раменете, прегърна го и изрече онова, което бе намислил: Така, мой скъп приятелю от детските години, ще стреляш ли, за да победиш твоя крал, като че ли всичко зависи от тези стрели? Знай, че става въпрос за Сесилия. Да, известно ми е всичко за нея и за теб. Знай, че аз съм твой крал и мога да ти я дам, само ако ме победиш. Така че сега ще стрелям пръв. Не ми отговаряй, а само стреляй добре.

Докато Арн, разтърсен от тези думи, събираше силите си, за да даде най-доброто от себе си, Кнут изстреля десетте си стрели и предизвика истинско възхищение, тъй като никой не предполагаше, че той бе толкова сръчен стрелец.

След това Арн със студено лице в огромната тишина се вглъби в себе си, като че всичко зависеше от тези стрели. След като стреля, всички успяха да видят, че между постиженията на двамата имаше голяма разлика и че Арн беше по-добрият.

Тогава Кнут отново го прегърна и му рече, че Арн е заслужил Сесилия Аглотсдотер за своя съпруга. Напуснаха двора и се отправиха към кулата, където Кнут поиска пиво.

Когато останаха сами, Кнут не почака да донесат пивото, а започна да разказва на Арн как стоят нещата, тъй като часът бе настъпил. Той щеше да получи кралската корона, а Арн щеше да получи Сесилия. Кнут Ериксон имаше много шпиони из страната и така той узнаваше всичко, което беше важно, та дори и онова, което навярно бе по-маловажно, като историята на Арн и Сесилия.

Арн рече мрачно, че разбира, че голяма част от информацията е важна за онзи, който се стреми към кралската корона, ала не вижда смисъл в състезанието по стрелба с лък. Защо му е на един бъдещ крал да се състезава, да загуби и след това да бъде обсъждан за това?

Точно тогава слугите донесоха пивото. Кнут се усмихна широко на това прекъсване, тъй като изглежда разбираше нетърпението и учудването на Арн. Първо вдигна наздравица, както си му е обичаят, след което съзря в погледа на Арн изгарящо нетърпение, което искаше отговор веднага. Но той не му отговори, а започна да говори за баща си, свети Ерик, който бил добър към всички, нищо не искал за себе си, предпочитал ризницата си и дългите часове на молитви вместо рицарския живот, помагал на слабите и се изправял срещу силните, докато не загинал като светец от ръката на един варварин. Навярно Арн бе слушал много за това и преди, но сега Кнут трябвало да добави нещо.

Бащата на Ерик Йедвардсон бил Йедвард от Оркни, който заедно със Сигурд Кръстоносеца отплавал към Светите земи и там извършил големи услуги на норвежкия крал. Като благодарност за помощта крал Сигурд подарил на Йедвард от Оркни две малки парченца от Светия кръст, на който се е мъчил и загинал нашият Спасител. Крал Сигурд получил цяло парче от светото дърво от крал Балдуин от Утремер, или кралство Йерусалим.

Тук Кнут прекъсна разказа си и попита Арн дали е чувал за Утремер. Веселият смях на Арн и пламенното му кимване му даде да разбере, че Арн е чувал за Утремер.

Така тези две парчета от Светия кръст бащата на Кнут Ерик Йедвардсон получил в наследство и наредил да ги инкрустират в златен кръст, който той винаги носел на врата си. Когато Емунд Едноръкия му отрязал главата, светата реликва паднала на земята, а един лукав мъж я дал на онзи, който стоял зад убийството. Онзи, когото сега наричали крал Карл Сверкершон. Така че той бил не само кралеубиец, а и варварин, който осквернил една свята Божия реликва. Самият Карл Сверкершон носел на врата си златния кръст с парченцата от кръста на спасителя и това навярно е неугодно на Бога, относно, което няма и капчица съмнение.

Арн веднага потвърди, че това не е угодно на Бога и рече, че трябва да се стори всичко, за да се поправи тази грешка.

Тогава Кнут Ериксон се усмихна на Арн и тихо повтори, че този час е настъпил. Но малцина могат да стигнат там, където е светата Божия реликва. Тези мъже трябва да издържат на студ, да гребат добре, да стрелят умело с лък и да могат да се защитават с лък по-добре от всички други.

— Заради това беше и състезанието — продължи Кнут. — Тъй като има мъже, които могат да стрелят добре по време на състезания, ала не и по време на битка, когато главите им са изпълнени с ярост и страх. Както когато ти стреля и същевременно мислеше за Сесилия. Ала ти издържа този изпит. Сега и не по-късно това, което трябва да се направи, ще бъде направено — каза Кнут и попита, като че ли това бе истински въпрос, някак бавно и давайки уверение, че ако стане крал, той ще бъде първият, който ще благослови съюза между Арн и Сесилия: — Искаш ли да ме последваш по този път като един от осемте мъже?

За трети път някой казваше на Арн, че той няма да има Сесилия, докато Карл Сверкершон е жив. Дори и да се беше усъмнил първите два пъти, сега той не изпитваше никакво съмнение.

Когато пристигнаха при бреговете на езерото Ветерн, те откриха, че Ейвин Юнсон, Юн Микелсен и Егил Улафсен бяха построили малък, изключително красив кораб, който бе широк, зеленееше се във водите на езерото и можеше да плава с три двойки гребла. Норвежците се извиниха, че не са изписали кораба с рунически знаци, така че да бъде напълно готов, но устойчивостта на кораба била по-важна, тъй като ледовете скоро щели да се отдръпнат. Този малък кораб, който бе построен като норвежки флагман, можеше да плава по-бързо от другите кораби по онова време, особено в сравнение с тези в Западна Готаланд. Можеше да се придвижва много по-бързо от всички, ако гребците бяха норвежци, можеше да се движи по лед. Кнут бе изключително доволен от онова, което видя, и обясни всичко на Арн, който не знаеше много за Норвегия, за разлика от другите в рода си.

След три дни чакане бе време да тръгнат. Първо Арн каза молитва на църковен език. След това Кнут Ериксон говори и събуди у хората си мисълта, че сега му е времето за мъст. Тяхната сила беше в това, че бяха осем добри мъже, които щяха да преминат Ветерн, макар и никой да не вярваше, че това е възможно. Там, на южния нос на остров Висинг, се намираше кралеубиецът Карл Сверкершон заедно с хората си и си мислеше, че е на сигурно място. Ала Бог не би защитил онзи, който бе убил един светец. Щом спечелеха онова, което трябваше да бъде спечелено, всеки от тях щеше да бъде награден според заслугите си.

Не каза повече. С коне издърпаха кораба от ямата в леда на брега, където бе стоял, така че водата да накара облицовката да се издуе, за да стане дебела. Натовариха конете и всеки пое края на едно въже, за да изкарат кораба в открити води. Широкият кораб лесно можеше да се движи по леда и осем мъже не бяха малко, за да изпълнят тази работа.

След половин ден работа те стигнаха до канал, който щеше да ги отведе до водата насред Ветерн и тогава да видят остров Висинг. Вятърът беше западен както обикновено по това време на годината и скоро можеха да опънат корабните платна. Колкото по на юг се придвижваха, толкова по-широк ставаше протокът. В сумрака те видяха, че южният нос на остров Висинг, накъдето се бяха отправили, бе обвит от вода, и разбраха, че Бог беше с тях. Ако бяха дошли ден по-рано, щяха да бъдат принудени да оставят кораба си в леда, така че всеки да може да го види на дневна светлина. Ако бяха дошли ден по-късно, ледовете на езерото Ветерн щяха да са се разтопили, а край кралската крепост Нес щяха да бъдат поставени стражи, които да бдят за заплаха откъм езерото.

Те свалиха платната си и загребаха към Нес. Стигнаха брега дълго след залез-слънце. Зачакаха в един малък, обрасъл с всякаква растителност залив. Тогава отново опънаха платната на кораба, запалиха огньове в две стоманени каци и изпратиха хора да проучат сушата, за да са сигурни, че огънят не се вижда. Топлината им беше нужна, понеже пролетните нощи на Севера все още бяха ужасяващо студени.

Кнут бе в добро настроение, като че ли всичко трудно вече беше преминало. Седна близо до Арн и каза, че това или е последната им нощ заедно, или първата нощ от едно дълго пътуване.

След това започна да говори за мъжа, който бе убил собствения му баща и се бе опитал да убие бащата на Арн с лукавост и в неравностоен двубой. Но Арн го прекъсна и му рече, че тези думи не са нужни. Известно му беше всичко това и дълго бе мислил по въпроса.

Все пак изпитваше съмнение, сподели той на Кнут. Беше се заклел да не вдига меч от ярост или заради печалба, а сега изглежда бе на път да стори точно това. Той самият щеше да спечели много от смъртта на Карл Сверкершон. Каза, че е разбрал, че не става въпрос само за това да си върнат светата реликва, която по право принадлежи на неговия добър приятел Кнут и несправедливо бе попаднала в ръцете на Карл Сверкершон.

Кнут не рече нищо, за да го спаси от мъченията му, понеже знаеше, че всичко, което Арн бе казал, е истина. Вместо това с нисък и топъл глас той заговори за Сесилия и каква радост ще бъде, когато техният крал ги венчае, в която и да е църква, и ако искат, дори пред архиепископа в Източен Арос. Тогава Арн изведнъж се разнежи въпреки суровата и влажна зимна нощ и отговори, че е съгласен да ги бракосъчетаят, в която и да е църква, само тя да е близо. След това двамата се засмяха, и докато ехото от смеха им не бе отзвучало, Кнут рече на Арн, че ако иска, може да му заеме един от многото норвежки мечове, които не бяха под клетва.

След това Кнут сниши глас и обясни какво трябваше да се случи. В Скара бяха получили много информация, ала най-важната от тях бе тази от един мъж, който малко преди това бил напуснал службата си при Карл Сверкершон в Нес. Научили, че когато нямало никаква опасност, както сега, когато ледовете бяха така здрави, че да издържат преминаваща група мъже, и не се пропукваха, всяка сутрин кралят предприемал кратка разходка край брега, за да се усамоти. Никой не знаел със сигурност защо прави това, но винаги предприемал една и съща разходка по изгрев-слънце. Едва когато слънцето се покажело, воините разбирали къде е бил.

За тази важна информация предателят на Карл Сверкершон бил получил заплащането, което заслужавал.

Ако Бог беше на тяхна страна, всичко щеше да свърши след края на нощта, тъй като това бе последната нощ, преди Карл Сверкершон да започне да очаква вражески кораби. Трябваше само да се молят и да се опитат да поспят малко.

Поставиха стражи. Корабът бе добре скрит в тъмнината зад зеленината на брега.

Арн не спа много през тази студена нощ, а навярно и другите мъже не спаха, макар и да бяха норвежци, защото бяха малко уплашени от факта, че утрешният ден може да е последният в техния живот.

Всичко говореше за това, че Бог бе на тяхна страна докрай. Арн беше в готовност с лък и стрела още когато беше напълно тъмно. Когато започна да се развиделява, той се премести на по-удобна позиция. До него бяха самият Кнут, Юн Микелсен и Егил Улафсен. Заради студа и тъй като трябваше да чакат, всички бяха обвити в дебели вълчи кожи и носеха дълги двойни кожени наметала. Бяха така близо до кралската крепост, че върховете на копията им можеха да достигнат до края на зидовете. Арн носеше норвежки меч. Не искаше да използва своя меч в това си начинание. Не си казаха много.

Когато тежката дъбова порта към Нес се отвори, като че ли студът в крайниците им се изпари и ги обзе напрежение. Видяха как излезе мъж с двама други от двете му страни. Тримата се отправиха към брега, където се намираха самите те. Арн направи движение, като че опъва лъка си, ала останалите трима веднага го спряха.

При тази слаба светлина бе трудно да различат цветовете. Когато тримата мъже от крепостта минаха само на няколко крачки разстояние от тях, видяха, че онзи, който вървеше най-отпред, носеше червена мантия и златен кръст, който блестеше на врата му.

Кнут Ериксон вдигна ръка в знак на предупреждение никой да не предприема нищо преди него самия, макар че всички бяха разбрали, че покрай тях бе преминал кралят.

Крал Карл Сверкершон отиде на брега на Ветерн. Там той се спря, наведе се към водата, загреба с шепа и отпи, след което падна на колене, за да благодари за сетен път, че тази вода бе спасила живота му за още една нощ.

По земята нямаше скреж. Заради това Кнут Ериксон успя да се изправи, докато тримата край брега паднаха на колене, без да го чуят, че се приближава. Той веднага отсече главата на краля и след това отсече главата на единия от стражите. Но другия не уби. Приближи меча си до врата му, даде знак на Егил и Юн да се покажат, което те сториха веднага, щом казаха на Арн да остане скрит.

Арн видя как най-добрият му приятел от детските години се наведе над златния синджир и отми кръвта от него във водите на Ветерн. След като прошепна нещо на норвежките си приятели, той веднага тръгна към Арн, а норвежците го последваха, като мъкнеха единия страж след себе си и с ръце закриваха устата му.

Издърпаха кораба и се качиха на него. Норвежците заеха местата си край греблата. Кнут застана отпред при руля, хванал заложника с едната си ръка, докато с другата държеше златния синджир със светата Божия реликва. Когато бяха готови да отплават, той пусна заложника и му рече на висок глас.

— Сега ти казвам, заложнико, че си свободен. Дарявам ти живота, но трябва да знаеш кой, освен Бог ти е дарил живота. Аз съм Кнут Ериксон и сега съм твой крал. Отиди на литургията в чест на свети Тибуртий утре и благодари на Бог за живота си, защото точно както Той те пощади, така Той ни доведе тук. Побързай, така че никой да не помисли, че ти си убил Карл Сверкершон!

След това Кнут Ериксон даде знак с ръка да пуснат греблата. Със силни загребвания те отново навлязоха в открити води по-бързо и от стрела, докато заложникът, който бе хвърлен като коте във водата от крал Кнут Ериксон, хукна толкова бързо, колкото можеше, към полуотворената дъбова порта в стените на кралската крепост. Тази крепост бе така построена, че никой не би успял да убие краля там.

Гребците се отпуснаха върху греблата, за да изчакат хората на Карл Сверкершон, които се впуснаха към брега с лъкове и стрели. Напразно изстреляха стрелите си и крал Кнут в знак на победа държеше Божията реликва над главата си.

След това се отправиха към Форшвик, за което трябваше да плават срещу вятъра. Никой от преследващите ги от Западна Готаланд не можеше да гребе срещу вятъра така, както норвежките родственици на Кнут.

Седмицата след празника на Филип и Яков, когато добитъкът бе пуснат на паша и започваха да се грижат за стопанствата, късната пролет премина в лято. Хладният южен вятър се задържа дълго, а цялата крехка растителност се появи изведнъж и между дъбовете по склоновете се показа плътна покривка от горски съсънки11. Кукувиците се чуха първо на юг.

Този път Арн язди дотук сам, поддържайки величествен такт по пътя си към Хюсабю. Като че ли искаше да удължи това приятно мъчение, като знаеше, че Сесилия ще бъде негова. Имаше и много неща, над които трябваше да помисли, тъй като времето му напоследък бе заето от всевъзможни задачи, които трябваше да изпълни за Кнут Ериксон. Много неща се бяха случили и той не бе сигурен, че бе разбрал какви бяха истинските намерения на Кнут.

След като се бяха завърнали във Форшвик след успешното си пътуване до остров Висинг, успяха да влязат в пристанището. Толкова голяма бе разликата, а беше минал само ден. Кнут нареди да изпратят съобщение в Арнес и на Магнус Фолкесон, който щеше да го препрати към Йоар Йедвардсон в Ериксберг. Преди всичко родствениците трябваше да научат какво се бе случило, тъй като скоро трябваше да се събира войска.

Арн бе готов да язди сам със съобщението и сметна, че така то ще пристигне най-бързо. Но тогава Кнут рече, че има други важни работи, които Арн трябва да свърши за своя крал и че той може да се отправи към Сесилия, щом изпълни това, което трябваше да бъде сторено.

Преди всичко Кнут и Арн отново трябваше да преминат Ветерн заедно с конете и хората си, за да се отправят заедно към Биелбо и да осведомят Биргер Бруса затова, което се беше случило. Не трябваше да губят и ден, незнанието бе опасно като смъртта, тъй като всички родственици трябваше да успеят да се обединят, преди врагът да нападне. Освен това би било добре Биргер Бруса да научи за станалото от един от своите, участвал в нападението над варварина на остров Висинг. Според Кнут следващият по важност човек, с когото трябваше да се срещнат, бе архиепископ Стефан от Източен Арос. Кнут трябваше да спечели и Биргер Бруса, и архиепископа за делото си, а и двамата бяха близки на Арн. Арн не можа да възрази срещу това.

Когато пристигнаха в Биелбо, Биргер Бруса първо ги прие като млади мъже, дошли на гости при родственик, и се извини, че ще трябва да ги остави сами на следващия ден, тъй като има важна работа в Линшьопинг. Когато по искане на Кнут бяха оставени насаме и Биргер Бруса разбра за случилото се, повече не стана дума за пътуването. Никой от Биелбо нямаше да стъпи дълго време в Линшьопинг, града на Карл Сверкершон, който в момента бе град на Болеслав или Кол.

Биргер Бруса седеше мълчаливо и мислеше, без изражението на лицето му да показва накъде се движеха мислите му. Изведнъж той се надигна и рече, че има само един избор. Сега целият род застава като един човек зад Кнут Ериксон в стремежа му да си върне кралската корона на баща си. Това бе единственият път. Трябваше да бъдат обединени срещу рода на Сверкершон и датските им поддръжници и да покажат сила и решителност, както и да използват предимството, което имаха по отношение на време и информация, по разумен начин.

Поради състоянието на леда през изминалия ден, когато Карл Сверкершон беше загубил живота си във Ветерн, щеше да измине още един ден, преди новината да тръгне из страната. Биргер Бруса сметна за свое задължение да разпространи новината из Източна Готаланд, но посъветва Кнут бързо да се отправи към Източен Арос, да спечели архиепископ Стефан на своя страна, ако е възможно, и след това да се опита да събере своите на съвет край камъните на Мора, за да излъчат нов крал. Всичко това трябваше да се случи бързо, така че нямаха повече време за посещения и почивка. Стана така, както рече Биргер Бруса.

Кнут Ериксон бързо се съгласи с казаното от Биргер Бруса, тъй като знаеше, че той беше най-мъдрият от всички по въпроса за борбата за власт. Когато се приготвиха да отпътуват, Кнут отправи молба, която Арн не успя да разбере. Той поиска да получат от запаса на Биелбо щитовете на кралския род, сини мантии и вимпели, както и няколко воини. Биргер Бруса веднага кимна одобрително, като че ли разбираше какво има предвид Кнут Ериксон. Това искане се стори на Арн едновременно много малко, за да губят време заради него, но и твърде голямо. Напоследък Арн разбра, че мъже като Кнут и Биргер мислят по напълно различен начин от него самия, а и той не беше свикнал да се занимава с подобни въпроси.

В Източен Арос архиепископ Стефан първо отказа да приеме Кнут Ериксон, когато той поиска да влезе в двора на архиепископството в компанията на Арн. Разбра се, че архиепископът се е ядосал и е рекъл, че този мъж идва само заради интриги.

Но когато архиепископ Стефан чу, че Кнут идва заедно с Арт Магнусон, той промени решението си и веднага прие и двамата. Когато се срещнаха в тъмната библиотека, Арн веднага падна на колене и целуна ръката му, докато Кнут се двоумеше дали да стори същото. Разговорът след това се водеше на църковен език, така че Кнут беше най-маловажният от тримата и няколко пъти се изкушаваше да се вбеси на Арн за думи, които не бяха негови, а на архиепископа.

Това, което архиепископ Стефан имаше да каже на Кнут Ериксон, бе ясно и лесноразбираемо, макар и да не бе никак приятно. Църквата нито можеше, нито искаше да вземе страна в тази задаваща се битка. Архиепископ Стефан се интересуваше от Божието царство, а не от вътрешните борби между претендентите за кралската корона. Не можеше и да става въпрос за това да се вземе страна за или против Кнут или братята на Карл Сверкершон, или за който и да е друг, появил се от юг. Светската власт бе едно, а Божията власт — друго.

Кнут Ериксон се овладя, когато разбра, че не можеше да получи повече, и помоли Арн да поиска двамата да получат причастие от самия архиепископ на литургията, която трябваше да се отслужи на следващия ден. Арн не видя нищо лошо в това и успя да въздейства на архиепископа, когато му каза за предложението на Кнут. Дори и архиепископът да подозираше, че Кнут има и други цели, освен да получи причастие, той се съгласи. Навярно смяташе, че това бе добър и приятелски начин да сложи край на този диспут с човека, който навярно щеше да бъде следващият крал. Дори и църквата да не можеше да се меси в борбата за кралската власт, то тя трябваше да е в добри отношения с нея.

Веднага щом се сбогуваха с архиепископа, Кнут се изпълни със сила и пламенност. Той рече, че все още може да спечели много, и когато се върнаха при хората, които ги очакваха, облечени както бяха тръгнали и без сините цветове, той им каза да идат в града и да разпространят някои слухове.

На литургията на следващия ден Кнут и Арн отидоха, яздейки най-отпред в редица от воини, а сините цветове ги изпълваха от мантиите до копията им. Освен сините си мантии Кнут и Арн носеха и оръжия, и щитове, които изобразяваха кралския лъв с трите корони.

Слуховете бяха накарали толкова много хора да дойдат на тази литургия, че повечето не успяха да влязат в църквата, а чакаха отвън. Край стълбите Кнут и Арн слязоха, докато хората им държаха конете.

Вървяха един до друг и всички със страхопочитание им правеха място. В оръжейната Кнут свали меча си, както трябваше да стори. Ала когато влизаха в църквата, той забеляза, че Арн не е свалил своя и шепнешком му напомни да го направи. Арн се усмихна тайнствено и поклати глава. А това, което се случи, когато влязоха при архиепископа, за да получат причастие, бе от полза за Кнут Ериксон, но много го и озадачи, тъй като, когато отидоха най-отпред, Арн извади меча си, така че из цялата зала се разнесе свиреп съскащ звук. В следващия момент той го подаде на архиепископа. Той прие меча със страхопочитание, целуна го и го поръси със светена вода, преди отново да го върне на Арн, който се поклони, постави обратно меча в ножницата, падна на колене и прошепна на Кнут веднага да стори същото.

Всички останали се бяха преместили и двамата стояха сами на колене, за да получат причастие от самия архиепископ. След това двамата не останаха за литургията, а веднага щом получиха светото тайнство, бавно напуснаха църквата, един до друг.

Когато излязоха на стълбите, навън имаше голяма шумотевица, тъй като слухът за меча, който архиепископът беше благословил, бе стигнал до там, без никой да знае за чий меч става въпрос.

Тогава Кнут извади оръжието си и рече, че в ръката си държи благословен от Бога меч и че с него той ще убие онзи, който е варварин и е убил крал Ерик точно на това място. След това свали златния синджир и го изправи на слънцето, така че кръстът блестеше, и рече, че това е Божия реликва, която е отнел от варварина Карл Сверкершон, и че той, Кнут, изпитва същото страхопочитание пред събранието на свеите, както Ерик. Затова призовава свеите да се съберат на съвет след пет дни и ги моли да отидат при съветниците и старейшините в Свеаланд и да им кажат това.

Когато той привърши речта си, отново се разнесе огромна шумотевица, която първо идваше повече от неговите хора, а не от другите, но скоро се включиха всички събрали се. Никой не можеше да си помисли друго, освен че самият архиепископ е взел отношение по въпроса за това кой трябва да бъде избран за крал на Свеаланд. И така слухът се разнесе със скоростта на вятъра.

По-късно същия ден, когато се върнаха в лагера си, където Кнут бе заповядал да донесат вода от извора на свети Ерик, за да може самият той да благослови всички, които дойдат при него по този повод, той освободи Арн от задълженията му към краля.

Кнут го дръпна на една страна и му каза, че сега предстоят няколко скучни дни на очакване и разговори ту с един, ту с друг пристигнал. Заради това според Кнут Арн едва ли би проявил търпение. Какво по-хубаво от това да отиде при Сесилия? Тъй като Кнут не иска да е коравосърдечен към хората си и повече не желае да стои на пътя на щастието им.

Тогава Арн прегърна най-добрия си приятел и скоро те се разделиха. Арн тръгна, за да дири мечтите си, а Кнут остана, за да дири власт.

Отне му седмица, за да стигне до склоновете на Хюсабю, което е далеч по-бързо от това, на което е способен, който и да е друг от Севера, поне ако язди северен кон. Успя да се отбие в Арнес, за да разкаже всичко, което се бе случило, да се измие и да смени дрехите си.

И сега най-после той яздеше и вече виждаше Хюсабю. Конят вървеше тъй леко, сякаш танцуваше нетърпеливо. Колкото повече приближаваше Хюсабю, толкова по-малко се интересуваше от всичко странно, което бе видял и което засягаше борбата за власт.

Алгот Полсон бе привикан в Арнес, за да уговорят зестрата. Сметнаха, че подобен разговор трябва да бъде воден от Ескил и Магнус от една страна, и Алгот от друга, а участието на Арн не е наложително.

Това много допадна на Арн. Най-вече защото не се интересуваше дали женитбата му със Сесилия е изгодна или не за бащите им, а и защото искаше да види любимата си, да й каже всички добри новини, без да бъде постоянно наблюдаван от баща й или от всичките му изпълнени с подозрение хора.

Като че ли всичко беше прекалено добро, за да е истина. Скоро щеше да бъде при нея. Щеше да я държи в обятията си и да й каже, че навярно ще се венчаят в Хюсабю още на литургията по случай празника на свети Ескил.

Магнус и Ескил бяха решили, явно без предварително да попитат Алгот, венчавката да бъде в Хюсабю, а пирът в Арнес. Сесилия щеше да получи Форшвик. А сега Магнус и Ескил искаха да изкопчат от баща й информация за това каква ще бъде зестрата. Смятаха, че той трудно би отказал на подобно предложение.

Алгот не проявяваше интерес към това. Няколко гори или брегове, какво бяха те в сравнение с най-великото, което Бог бе дарил на човека?

И макар че Алгот не се интересуваше особено от чувствата на дъщеря си, както Магнус не приемаше сериозно чувствата на по-малкия си син, чрез този брачен съюз той все пак си гарантираше своята сигурност и сигурността на рода и имотите си. Понастоящем Арн разбираше само това.

Усещането за мрак и безнадеждност, което бе белязало последната му среща със Сесилия, сега се бе превърнало в светлина. Подобно на Гунвор и Гунар, Арн и Сесилия никога нямаше да спрат да благодарят на светата Дева Мария за това, че тя за сетен път бе показала, че най-великото от всички неща е любовта.

Когато Арн приближи Хюсабю, той бе забелязан от крепостните, които садяха ряпа. Някой веднага хукна към двора, за да съобщи за пристигането му. Заради това веднага настана олелия и когато Арн вече беше съвсем близо, всички крепостни и хората на Алгот, както и всички останали в двора, се бяха строили в двойни редици най-отпред при портата и когато Арн мина помежду им, крепостните нададоха радостни викове, а хората на Алгот вдигнаха оръжията си.

Сесилия излезе на моста и първо тръгна сякаш искаше да изтича при Арн, след това се опомни, скръсти ръце, вдигна глава и го изчака. Баба й Улрика веднага излезе на моста, с физиономия, която искаше да каже нещо сурово, но когато съзря Арн сред крепостните и хората на Алгот, тя се опомни и зачака с внучката си.

У Арн се надигна буря, когато слезе от Шимал, който веднага беше отведен от един крепостен. Лицето му гореше и той разбра, че се изчервява. Сърцето му биеше така лудо, че му се струваше, че ще припадне. Трябваше да използва цялата си воля, за да срещне Сесилия достойно и благовъзпитано пред всички тези погледи, тъй както тя го очакваше смирено и със сведена глава.

Тогава тя вдигна очи и двамата се погледнаха за миг. После самообладанието им ги напусна, те хукнаха един към друг и когато се срещнаха, се прегърнаха по начин, неподходящ за млади хора, които все още не са венчани. Тогава крепостните отново започнаха да надават викове на радост, разнесе се шум, така че никой не можеше да чуе нещо от думите на другия за известно време.

Крепостните знаеха за това, което се бе случило, и за онова, което щеше да се случи. Мнозина от тях се надяваха да тръгнат със Сесилия след сватбата. Всички смятаха, че онези, които отидат със Сесилия и младия господар Арн, ще получат по-добро отношение, отколкото другаде. Крепостните разправяха добри неща за Арн, като не ставаше въпрос за това как борави с меч и лък, на което обръщаха внимание само свободните. Говореха, че младият господар Арн се държи с крепостните като с хора.

Сесилия и Арн не искаха да се отделят един от друг, но бяха принудени, когато баба Улрика се прокашля за трети път. Двете жени и Арн влязоха вътре, така че той да бъде нагостен за добре дошъл. Когато бяха вътре, Улрика взе думата от младите и започна да разпитва за даровете, които Сесилия ще получи при венчавката, за имотите, както и за мястото, където ще стане това. Арн трябваше да положи усилия и да обсъжда тези въпроси, като че те наистина го засягаха: Форшвик, броят на външните дворове, големината на главната постройка, броя на слугите и други неща, за които нямаше точна представа. Едва след това Улрика започна да разпитва за неща, които според Арн бяха по-важни, като какво е станало в Източна Готаланд и дали свеите вече са свикали съвет. Арн я успокои, че кралският род в Източна и Западна Готаланд се е обединил с рода на Ерик и смята, че Кнут Ериксон вече е бил избран за крал на съвета на свеите, тъй като това бе чул от всеки, когото бе срещнал по пътя от Източен Арос през Свеаланд, като че ли нямаше никакво съмнение по този въпрос. Навярно Кнут Ериксон вече бе крал на свеите и щеше да отиде на общия съвет в Западна Готаланд през лятото, за да бъде избран за крал и там.

Улрика се задоволи с всички тези добри новини, разбра, че пречи на младите, като кара Арн да говори за неща, които, естествено, бяха от по-голямо значение от замаяността им и горещите им чувства, но които сега бяха маловажни. Заради това тя ги изненада, като рече, че времето е хубаво и не би било зле да пояздят по Кинекуле. При тези думи Сесилия скочи и прегърна иначе тъй мрачната и сурова баба Улрика.

Веднага оседлаха една добродушна кобила за Сесилия, тя се облече за езда с широка и топла зелена мантия, която я покриваше от врата до кокалчетата на краката. Тя по навик уви мантията около едната си ръка и бързо възседна животното, преди Арн или крепостните да успеят да й помогнат. И докато Арн вземаше една кожена торбичка с хляб, месо, дървени чаши, от които да пият, ако се забавят повече, както му рече плахо засмяна придворната, която му ги подаде, Сесилия пришпори кобилата си и препусна напред. Малко по-нататък тя се обърна и му извика да се опита да я настигне. Тогава Арн отметна глава назад. Изсмя се с пълно гърло от щастие, потупа нежно Шимал по врата и му рече на шега, че сега двамата са на лов, в който не трябва да се провалят. След това той се хвърли на седлото с един скок, който накара тези, които бяха наблизо, да ахнат от учудване, и потегли. Първо остави Шимал да препуска бавно, така че да не настигне веднага бялата кобила, зелена мантия и червената коса далеч пред него, но въпреки това бе сякаш толкова близко, че можеше да усети дишането им.

Когато никой от Хюсабю вече не можеше да ги види, той пришпори Шимал. Като вихър той настигна и задмина Сесилия, спря, след което се втурна обратно към нея, едва успя да я избегне и след това започна да кръжи около нея, като се наслаждаваше на звънливия й смях, който го караше да бъде дързък и самонадеян. Той се изправи на седлото и балансираше с ръце във въздуха, яздеше край нея така, че я изуми с тези изкусни способности, спря коня и се обърна назад към нея с ръце от двете си страни и не видя дебелия дъбов клон, който го повали на земята.

Като че ли падна лошо и лежеше тихо на земята. Извън себе си от тревога, Сесилия спря коня си, слезе, хвърли се към него и отчаяно започна да гали безжизненото му лице. Тогава той отвори едното си око, след това другото и после я прегърна през смях. Двамата се търкаляха из горските съсънки, а тя се преструваше на сърдита, задето я бе изплашил така.

Изведнъж те притихнаха, приседнаха и се прегръщаха дълго, без да кажат нищо, като че ли не съществуваха думи, а само песента на птиците.

Стояха така, докато започнаха да изпитват болка от неудобната поза. Първо тя се отскубна от него и се отпусна в тревата, а той легна до нея и погали лицето й. Известно време се бори със свенливостта си. След това я целуна внимателно първо по челото, а после по бузите и по устата. Тя отговори на целувките му и първоначалният им свян бе отнесен от летния полъх.

След това те се върнаха в Хюсабю.