Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

V.

На Коледа в лето Господне 1144-то християните в кралството Йерусалим понесоха най-голямата си загуба след завладяването на Светите земи. Мнозина в християнска Европа виждаха, че падането на град Едеса бе катастрофа. Но никой не можеше да си представи, че случилото се бе началото на края на християнската власт там, тъй като да се отдадат дори и за миг на тази ужасяваща мисъл бе равностойно на богохулство.

По това време, само половин век след завладяването на Светите земи, което струваше на християните повече от 100 000 човешки живота, кралство Йерусалим се състоеше от непрекъсната крайбрежна ивица, която се простираше от Газа в Западна Палестина, през Йерусалим и Хаифа, та чак до крайбрежието на Ливан и нагоре към Антиохия. Но над Антиохия, където Мала Азия е надвиснала като мрачен облак над Сирия, имаше голям християнски анклав, който се намираше около град Едеса, който заедно с крайбрежието на Антиохия владееше всички пътища между Багдад, Йерусалим, Дамаск и християнската Източноримска империя в Константинопол. Едеса бе втората по важност крепост на християните след Йерусалим.

Но сега градът бе завладян, разграбен и бе изпратен в забрава от пълководец, чието име европейците едва ли бяха чували. Името му беше Унадедин Зинки. Завладяването завърши с кървава баня, в която след падането на стените бяха убити 5000 франки, 6000 арменци и други местни християни. На тяхно място по заповед на Зинки в града се настаниха 300 евреи, за да го съживят. Все пак евреите бяха по-близки на мюсюлманите от християните, понеже християните имаха странния навик да убиват всички евреи, които им се изпречеха на пътя.

Зинки бе могъщ, амбициозен и изключително жесток пълководец. Големите му победи винаги бяха посрещани с радост навсякъде в мюсюлманския свят, но заедно с това се страхуваха от него и искаха той да жъне победи някъде другаде, а не там, където са те.

Навярно именно жестокостта му бе неговата слаба страна. Вероятно огромната християнска войска, която скоро щеше да бъде изпратена на втори кръстоносен поход, за да отмъсти за Едеса и да спаси Светите земи, можеше да победи Зинки въпреки огромния му опит във войната срещу френските рицари.

Но сега той не криеше, че иска да превземе Дамаск, втория по важност град след Йерусалим, за да може оттам да затегне още повече кръга около християните.

Мюсюлманското население в Дамаск обаче не изпитваше какъвто и да било ентусиазъм при мисълта да пусне този непредсказуем и жесток пълководец от вътрешната страна на високите стени на града. И когато Зинки бе на път към Дамаск, той бе принуден да спре и да обсади град Балбек. Тогава бе така раздразнен, че му отнема толкова време да превземе града, че когато най-накрая Балбек капитулира, след като гарнизонът бе получил обичайното обещание, че никой няма да пострада, той нареди да прережат гърлата на всички бранители, освен на главнокомандващия, който, съгласно заповедта, трябваше да бъде одран жив.

Навярно самият Зинки бе смятал, че подобно поведение ще всее ужас у жителите на Дамаск и ще ги накара да бъдат по-отстъпчиви в съпротивата си. Но ефектът бе обратен. Дамаск сключи съюз с краля на Йерусалим, който бе християнин, понеже и двата града, независимо от религията еднакво се страхуваха от завоевател като Зинки. Ако не бе жестокостта на Зинки, съюзът между Дамаск и Йерусалим щеше да бъде невъзможен. Ако не бе съюзът между Дамаск и Йерусалим, християните щяха да победят във втория си кръстоносен поход. Така че жестокостта на Зинки бе послужила повече на Аллах, отколкото на Бог.

Когато войските му разбраха, че войната засега е свършила и че никога няма да успеят да завладеят и разграбят самия Дамаск, те се оттеглиха към дома си, добре натоварени с плячка, и за момента бяха удовлетворени. Войската му се бе разединила. Това беше нещо обичайно в тази част на света, проблем, който бе от голяма важност и за християнските, и за мюсюлманските войски. Божа работа, работа на Аллах, светилище тук, светилище там, но този, който имаше голяма плячка и освен това бе жив, започваше да лелее за дома си.

Когато обезумелият Зинки хвана своя евнух, който бе християнин, тайничко да пие вино от собствения му бокал, той се задоволи с това засега само да подхвърли заплахи за това какво би било наказанието за такава безочливост, но след това реши да преспи и така да обмисли проблема. Но евнухът, който имаше основание да си представи как след кратката дрямка господарят му ще измисли дълъг списък с наказания, всичките неприятни, реши да го прободе с кинжала си.

И това можеше да се изтълкува като благословия за християните, тъй като сега завоюваното от Зинки щеше да бъде разделено между синовете му. Щеше да отнеме време и навярно да доведе до няколко дребни граждански войни и до по-добра ситуация, отколкото ако вторият кръстоносен поход беше неуспешен.

Но Аллах искаше друго, тъй като този от синовете на Зинки, който бе издърпал пръстена, господарския знак, от ръката на мъртвия си баща, бе Махмуд, който скоро след това щеше да получи прозвището Нур ед Дин — Светлина на религията.

Нур ед Дин бе наследил добрите качества на баща си. Като пълководец той винаги щеше да побеждава християните. Но нравът му бе друг и за разлика от мнозина от тези, които водеха войни с европейските нашественици, той прие правата вяра възможно най-сериозно. Нареди да повикат при него всички учени мъже, всички разказвачи на истории от кафенетата и всички, които имаха право да говорят в джамиите, както и всички, които творяха поезия или можеха да разпространяват ръкописи и да ги превеждат. Плащаше им да разпространяват легендата за Нур ед Дин, който никога не воюва заради себе си и винаги спазва заповедите в Корана-, който забранява дори и на пазачите си да пият вино, никога не обезглавява победените, ако те се предадат, и никога не поставя интересите си над исляма. Скоро той създаде сектантско движение. Но не искаше да се опита да превземе Дамаск, преди времето за това да узрее, и вместо това превърна Алепо в своя столица.

Чрез Нур ед Дин и преди всичко онзи, който щеше да го наследи, Салах ед Дин, християнското присъствие в Светите земи беше осъдено да не просъществува. Беше въпрос на време Йерусалим да падне. Но за това може да разкаже само онзи, който щеше да умува над събитието дълго след това, и щеше да знае какво е станало после.

Когато вестта за падането на Едеса тръгна из Европа, тя бе посрещната с обезсърченост и ужас. Като че християнският свят не можеше да си представи нещо подобно, защото завоюването на светия Божи гроб бе добро деяние, а едно добро деяние не можеше да претърпи подобни загуби.

Ако християнството не отвърнеше бързо и с твърда ръка, неверниците щяха да успеят да стигнат до самия Йерусалим. Това бе изцяло военно дело, но бе лесноразбираемо и за хората на вярата.

Папа Евгений III веднага се захвана да прокара идеята за втори кръстоносен поход, за да може да осигури достъп до светия Божи гроб и до всички други свети места за поклонение. Първо той се обърна към краля на франките Луи VII, който имаше толкова трудни брачни проблеми, че можеше сериозно да помисли над всяко предложение да тръгне на война. Още по-добре, ако ставаше дума за военен поход, който освен обичайната плячка, щеше да му донесе и опрощение на всички грехове и с това да му осигури кратък път към рая.

Но в началото крал Луи не пожъна никакъв успех, когато се опита да убеди васалите си да тръгнат на толкова голям и продължителен военен поход. Те нямаха неговите брачни проблеми и като графове и барони бяха доволни от живота в родината си.

Луи обезсърчено разказа за проблемите си на папата, който стори единственото възможно в тази неудобна ситуация. Той повика Бернар от Клеро под светите знамена.

По това време Бернар от Клеро бе най-влиятелният мъж в духовния свят и навярно най-добрият оратор в светския живот. Когато се разбра, че Бернар ще говори в катедралата във Везелай през март 1146 г., там дойдоха толкова много могъщи хора, че стана ясно — катедралата няма да ги побере. Затова построиха дървена платформа извън града и Бернар едва бе заговорил дълго, когато десетхилядната или дори по-многобройна тълпа започна да призовава за кръстоносен поход.

Бяха приготвили много платнени кръстове, които Бернар започна да раздава, първо на краля и васалите му, защото дори и нежелаещите графове и барони не можеха да противостоят на вълната от ентусиазъм и убеденост, която понесе първо тях, а после и всички останали. Накрая Бернар започна да къса парчета плат от собствените си дрехи, за да даде на доброволците платнен кръст, който да закрепят върху себе си в знак на това, че от една страна са се заклели да участват в Свещената война, а от друга, че бяха готови да получат опрощение на всичките си грехове.

Бернар писа на папата, не без гордост, за своя принос:

„Ти даде заповедта. Аз се подчиних. И тази сила, която издаде заповедта, направи така, че покорството ми да бъде плодотворно. Отворих устата си. Говорих и начаса броят кръстоносци се умножи и те станаха безчет. Градове и села сега са опустели. На седем жени се пада едва един мъж. Навсякъде се виждат вдовици, чиито мъже все още са живи.“

И християнското движение из Европа се разгърна със същата сила, с която движението на Нур ед Дин се носеше около Алепо, макар и единият народ да не знаеше нищо за приликите с другия. Бернар от Клерво се отправи на дълго пътуване и ден след ден повтаряше това, което първо бе казал на хората в Бургундия, след това в Лорейн, а след това и във Фландрия.

Но след като религиозното движение се разпространи в Германия, възникнаха обичайните проблеми, които имаше още по времето на Първия кръстоносен поход. Архиепископът на Кьолн спешно трябваше да повика Бернар, тъй като един монах от Цистерцианския монашески орден на име Петер Достопочтения пътуваше надлъж и нашир из Германия с послание, което приличаше на това на Бернар по отношение на Светите земи, но проповядваше друго по отношение на евреите в Европа.

Вследствие на проповедите му избухнаха погроми в Кьолн, Майн, Вормс и Страсбург. Евреите бяха избивани, а в някои селища дори не остана нито един.

След завръщането си Бернар заповяда на Петер Достопочтения да се покае, да даде обет за мълчание в продължение на година, да се разкае и веднага да се върне в манастира си в Клуни, както и повече да не се меси в неща, които не разбира.

След това Бернар отново тръгна на обиколка из Франция, където, макар и да трябваше да разчита на преводачи, бе посрещнат радушно. Но трябваше и да впрегне енергията си в спирането на преследванията на евреите и заради това отново и отново да повтаря, че ако някой се нахвърли върху евреин, за да го убие, все едно е убил самия Христос.

Така вниманието на превъзбудените маси отново бе насочено към същността на проблема и Вторият кръстоносен поход бе факт. Немският крал Конрад влезе в съюз с крал Луи VII и скоро след това безбройна армия върлуваше из Европа по пътя си към Светите земи. В Унгария и на Балканския полуостров като че Бог бе изпратил бедствие, а на Египет бе донесъл всички възможни беди. Войската напредваше, безбройна като че е армия от скакалци или жаби.

При пристигането й в християнската столица Константинопол във френско-немската войска възникнаха вътрешни дрязги, отнасящи се до това кой има правото пръв да граби, както и кой ще граби след това, така че решиха от Константинопол да се отправят към Йерусалим по различни пътища. Конрад щеше да мине през вътрешността на Мала Азия, а Луи щеше да продължи по крайбрежието. Щяха да се срещнат в Антиохия.

И английска армия от кръстоносци реши да се включи в мащабния поход. Но англичаните останаха в Португалия, където обсадиха Лисабон, който трудно можеше да се сравни с Йерусалим, но все пак бе мюсюлмански град.

След четиримесечна обсада те обещаха на бранителите на града, че няма да отнемат човешки живот, така че гарнизонът се предаде, след което християните се заловиха да разпъват мюсюлманите на кръст, да одират кожите им, да ги обезглавяват и изгарят, да изнасилват и да ограбват в името на Бог и заради вечния живот на душите си. След това англичаните се наситиха на Свещената война и се върнаха у дома. Всички, освен онези, които останаха и построиха малки колонии в Португалия.

Крал Конрад, който бе избрал опасния път, макар и във вътрешността на Мала Азия, вярвайки, че там ще има повече за плячкосване, отколкото по по-сигурния път по крайбрежието, се сблъска с онова, което можеше да се случи, ако добре екипираната немска армия се изправи срещу превъзхождащата я ориенталска кавалерия. При Дорилаем бе нападнат от турските военни отряди и загуби девет десети от армията си.

Когато двете европейски войски се срещнаха в Антиохия, френската армия бе намаляла значително по-малко от немската. Бяха посрещнати подобаващо от местния управител граф Раймонд. Към тях се присъедини и кралят на Йерусалим Балдуин и първо настана време за пируване, след което последва обсъждане какво да правят по-нататък.

Новодошлите воини в Божията армия дори не знаеха кой е Зинки, още повече, че той бе мъртъв и сега бяха изправени пред още по-опасен противник в лицето на неговия син Нур ед Дин.

Местните покръстени франки, естествено, знаеха значително по-добре как стоят нещата. Едната възможност бе веднага да се отправят към Едеса, за да си върнат контрола над града. От една страна, падането на Едеса бе предизвикало целия кръстоносен поход, а от друга, една такава победа би имала огромно психологическо значение и за двете страни.

Другата възможност беше да тръгнат към Алепо, директно към основния си враг Нур ед Дин и да се втурнат в битката, която щеше да се състои рано или късно, а най-добре бе тя да започне на момента, когато бяха най-силни.

Но крал Луи и крал Конрад, който не разбираше много от ситуацията в онази част на света, където в този момент се намираше, вместо това се обединиха около идеята да се отправят към Дамаск. И двамата смятаха, че ако успеят да завладеят втория по значимост град след Йерусалим, ще поставят начало на кръстоносния поход с огромна победа, за която щеше да се чуе по целия свят. Освен това, макар и да бяха изрекли това на висок глас, Дамаск наистина беше невероятно място за плячкосване. Ако не друго, то поне бързо щяха да възстановят всичките си разходи.

Местните франки напразно се опитваха да обяснят, че да се нападне Дамаск е погрешна стъпка, но двамата крале, които хем бяха на едно мнение, хем притежаваха двете най-големи войски, не ги послушаха.

Цялата християнска армия се отправи към Дамаск, което си бе чиста лудост във всяко едно отношение.

Дамаск бе не само най-важният мюсюлмански град в региона. Той беше и единственият мюсюлмански град, който бе в съюз с Йерусалим. Нарушаха ли договора, то щяха да покажат, че не може да се разчита на дума, дадена от християнин, което доста тревожеше рицарите тамплиери, които представляваха гръбнака на цялата западна войска.

Най-лошо от всичко бе това, че сами се тикаха в ръцете на Нур ед Дин, човекът, който проповядваше в тази част на света обединение срещу неверниците, както и душевна чистота като лек срещу всичките им по-ранни военни неуспехи. Едва ли съществуваше по-ефективен начин да се обединят мюсюлманите от този да нападнат Дамаск.

Когато християнската армия започна да се придвижва към Дамаск, жителите на града първоначално не можеха да повярват на ушите си, тъй като звучеше безумно. Но скоро след това навсякъде бяха изпратени пощенски гълъби и всички съюзници на Нур ед Дин заприиждаха с огромните си армии от север, юг и изток.

Само след четиридневна обсада на Дамаск християните бяха обкръжени от двойно по-голяма армия. На всичко отгоре те бяха избрали да разположат лагера си на най-неблагоприятното място, в южната част на града, където не бяха защитени и където жителите на Дамаск бяха затрупали всички кладенци. Водачът на рицарите тамплиери реши, че тази стратегическа позиция е толкова идиотска, че единственото възможно обяснение за взетите решения е подкуп. Или Луи, или Конрад е подкупен, за да загуби.

Скоро стана ясно, че християнската армия няма да издържи при такава дислокация на силите. Мюсюлманите дори не трябваше да издигат приспособления за обсада. На християните им оставаше само да бягат, за да спасят живота си.

Когато християнската армия се разцепи и започна отстъпление на юг, тя бе нападната от арабската кавалерия, която бе извън обсег, и бе обсипала отстъпващите воини със стрели. Загубите бяха нечувани и в голяма част от Светите земи смрадта от разлагащите се трупове се усещаше дори месеци след това.

Така завърши и Вторият кръстоносен поход. Воюваха четири дни, след което бе последвала неприятна загуба, която се дължеше най-вече на глупост.

Немският крал Конрад, който обикновено никога не бе на едно мнение с крал Луи, предпазливо се отправи към дома, този път поемайки по по-сигурния път покрай малоазиатското крайбрежие на Средиземно море.

Крал Луи вече не разполагаше с огромна армия и заради това избра да тръгне по море, отправяйки се от Антиохия към Сицилия. Удивително, но по пътя флотата му бе ограбена от византийската флота. След това и крал Луи, и крал Конрад завинаги загубиха желанието си да участват в кръстоносни походи.

Крал Луи преживя истински ад със съпругата си, когато се прибра у дома. Вторият кръстоносен поход бе истински провал. Скоро след това Нур ед Дин превзе Дамаск, без да се налага да вдига меч или да изстреля дори и една стрела.

Логически погледнато, християнският свят бе обречен на крах. Никой не се надяваше на помощ от Европа. Никоя европейска велика сила нямаше да изпрати нова експедиция след провала, който току-що бяха претърпели, независимо колко много, а и колко убедително Бернар от Клерво и други оратори говореха за спасение на душите и опрощение на греховете на всеки, който се отправи към Светите земи. Все пак щеше да отнеме доста време, преди Йерусалим да бъде освободен от правоверните. А и Нур ед Дин нямаше да успее да прочисти свещения град от варварските и кръвожадни европейски завоеватели.

Всичко зависеше от монашеския орден. Подобно на монасите от Цистерцианския орден рицарите тамплиери имаха религиозен произход. Самият Бернар от Клерво беше създал кодекса на тамплиерите. В самото начало идеята беше те да бъдат един вид религиозна войска, която да пази християнските поклонници преди всичко по пътищата между Йерусалим и река Йордан. Колкото и да е странно, арабските разбойнически банди смятаха, че лесно могат да ограбят този непрекъснат поток от поклонници по пътя им към река Йордан, където искаха да се изкъпят. А и плячката бе сносна. Но идеята за воюващи монаси, която в началото бе изглеждала парадоксално, скоро се разпространи и извън пределите на Светите земи и мнозина от най-способните рицари в Европа се почувстваха призовани. Но малцина бяха приемани. Само най-добрите, а и най-извисените в религиозно отношение имаха шанс да бъдат приети в братството. С рицарите тамплиери бе създадена най-добрата рицарска войска, препускала някога с меч и копие из Светите земи. Или в която и да е страна по света.

Като цяло арабите не изпитваха уважение към западните воини. Често те бяха въоръжени с тежки оръжия, яздеха твърде лошо, а и имаха проблеми с горещините и неспособността си да се задържат трезви. Но имаше рицари, от които страняха, освен ако нямаха превъзходство от рода на един срещу десетина. Навярно дори и тогава, понеже победата щеше да им коства доста жертви. Защото рицарите тамплиери никога не се предаваха. И за разлика от другите рицари, които бяха по-неустойчиви във вярата си, те не се страхуваха от смъртта. Бяха твърди като скала в убеждението си, че водят Свещена война и че в момента, когато паднат на нея, ще пристъпят в рая. Освен това аскетичният им начин на живот и строгите им правила в ордена забраняваха каквото и да е плячкосване или изживяване на сладостта на победата, все неща, които постоянно пречеха на една армия да бъде истински победител. Правилата им налагаха всяка свободна минута, която не се използва за воюване или за молитва, да се отделя за тренировки и подобряване на военните способности както на новите, така и на старите монаси в ордена.

Рицарите, облечени в бял плащ с червен кръст, които носеха бели щитове със същия този кръст, бяха единствената надежда на Йерусалим.

В деня, в който гласът на Арн мутира до такава степен, че той вече не можеше да пее, и всички забелязаха това, момчето бе убедено, че Бог го наказва колкото жестоко, толкова и неразбираемо защо. Навярно бе извършил непростим грях, с който бе заслужил жестокото наказание. Но как някой може да извърши непростим грях, без да съзнава в какво се състои той? Беше смирен. Обичаше всички монаси в братството. Не лъжеше. Стараеше се да говори истината по време на изповедите си пред отец Хенри, дори и да се отнасяше до онанизъм и свързаните с него низки помисли. Без изобщо да се оплаква или да мами, бе изкупил греха си чрез наказанията, които все по-раздразнителният отец Хенри му налагаше заради онанизма. И всеки път получаваше опрощение на греховете. Защо тогава Бог го наказваше така жестоко?

Молеше Бога за прошка, задето дори се е запитал за подобно нещо, което можеше да се тълкува като намек за това, че Божието наказание бе несправедливо, но добавяше, че наистина иска да знае в какво се състои извършеният от него грях, така че да може да се поправи. Ала Бог не му отговаряше.

Учителят по музика в „Школата на живота“ отец Лудвиг дьо Бетекур прие случилото се изненадващо спокойно и утеши Арн с думите, че случилото се е част от естествения ход на нещата, който Бог е определил — че всички момчета рано или късно загубват сопраното си и за известно време грачат като гарвани. Не било по-странно от това, че всички момчета порастват и се превръщат в мъже и че Арн се е издължил и е заякнал. Но тъй като брат Лудвиг не можеше да му гарантира, че след метаморфозата гласът му отново ще става за пеене, пък било то и на по-нисък глас, Арн бе безутешен.

Участието му в хора бе най-важната работа за него в „Школата на живота“ — до такава степен, че чрез пеенето си по време на литургиите той усещаше, че върши добро и че трудът му е от значение. Естествено, че помагаше и при строежа на камбанарията. Тогава, както и при участието си в хора, той правеше неща, които другите не бяха в състояние да извършат. Във всичко останало той беше само едно момче, което трябваше да се учи от останалите. Или пък това, което беше чисто удоволствие за духа или за тялото: книгите или конете, или пък упражненията на брат Гилберт, които му се струваха по-полезни за самия него, отколкото за братството. И тъй като той обичаше монасите, както повеляваха правилата, искаше дарбата му да се върне, за да заслужи любовта им. Песните бяха най-важното му средство за това. Поне така си мислеше.

Повече да не може да пее, макар и песента да бе в съзнанието му и той да чуваше всеки тон вярно, преди да се отрони от устните му, звучейки грешно, бе като да загуби равновесие и да не може да върви, да бяга или да язди. Брат Лудвиг му каза, че вече не е нужен за литургиите и той го прие като тежко наказание, че се е провалил.

Отец Хенри изпитваше известна раздразнителност от факта, че нещо така естествено не може да бъде обяснено на момчето. Явно не бе достатъчно, както първоначално смяташе, да му се обясни, че мутирането на гласа е нещо, което сполетява всички. Изненадваше го и че момчето не разбираше най-простия и лесно забележим факт, че гласовете на мъжете звучат другояче от тези на момчетата. Обезпокояваше го и фактът, че наглед излишните кахъри на момчето всъщност отразяваха нещо друго — огромната му самота. Ако бе израснал сред други момчета в или извън стените на манастира, той навярно по-лесно щеше да се види такъв, какъвто е — момче, и някой ден, навярно някой ден член на ордена. Но все още той не бе монах.

Причината в Цистерцианския орден да престанат да приемат послушници бе по-скоро от областта на теологията, отколкото заради практични или икономически причини, и се състоеше в това, че на момчетата, намиращи се зад стените на манастира им се отнема личната и интелектуална свобода. Ставайки възрастни, те можеха да са само монаси. И никакви други, защото просто не ставаха за нищо повече.

Отец Хенри си спомняше много добре как бе спорил по този въпрос с отец Стефан точно в деня, в който майката на Арн бе пристигнала във Варнхем, за да — както се изрази самата тя — „посвети сина си на Бог“ в изпълнение на Неговото желание и може би за изкупление на собствените си грехове. Още тогава бяха предвидили усложненията и бяха говорили за тях. И бяха решили, че Арн трябва да бъде възпитаван много внимателно, за да може за в бъдеще свободно и по собствена воля да изпълни божественото си предназначение.

Това, което се бе случило сега, когато Арн не можеше да се примири с мисълта, че някъде между раждането и смъртта гласът на човека се променя, и не можеше да приеме очевидността му, бе предупреждение. От една страна, момчето бе по-образовано, от който и да е възрастен човек, живеещ извън пределите на манастира, поне тук, във варварска Скандинавия. Освен това то може би владееше оръжието по-добре от когото и да било другиго.

От друга страна, Арн бе съвсем наивен, що се отнася до светския живот. Той нямаше да може да седи около една маса със съотечествениците си, защото щеше да му се догади, и нямаше да може да преживее и ден навън, без да забележи, че хората лъжат и че повечето от тях извършват ежедневно множество смъртни грехове, които той, вероятно сега възприемаше само като теоретични примери, привеждани за целите на моралните уроци.

Със сигурност Арн не разбираше какво е прекомерната гордост, срещал я бе само в примерите от Светото писание. Сигурно не можеше дори и да си представи какво представлява лакомията. Какво бе алчността не разбираше съвсем. А гневът му бе известен само като Божи гняв. Доколкото отец Хенри бе запознат, завистта бе напълно непознато за Арн чувство и той проявяваше единствено интерес към братята, които можеха да правят нещо по-добре от него, и затова бе изпълнен само от безгранична благодарност към тях, защото му позволяваха да се учи. А безразличието? Колко ли чуждо бе това понятие за момчето, което по цели дни бе изпълнено със старание, за да се отправи по-скоро към новото си място за работа или да се заеме с четене?

Оставаше може би похотта, въпреки че представите на Арн за греховността на малките момчета бяха също така преувеличени. Внезапно и с известна ирония отец Хенри си спомни как веднъж в отчаянието си Арн бе свързал мутирането на гласа си като „Божие наказание“ за неговите „страшни“ грехове. И как се бе молил да запази гласа си в замяна на всяко друго наказание.

Прикривайки тогава усмивката си зад маската на строгостта, отец Хенри бе казал малко прибързано, без да помисли, и се бе пошегувал, че има начин човек да запази прекрасния си глас, но той не би препоръчал това средство.

Арн не разбра какво имаше предвид и на изпадналия в затруднение от собственото си лекомислие отец Хенри му се наложи да обяснява, че момчетата в манастира не биват кастрирани по много причини, дори и да притежават красиво сопрано. Така че в края на краищата пречупването на гласа не било грях, а влизало в установения от Бог ред на нещата в този живот.

Отец Хенри продължаваше обаче да е сигурен, че Господ има специални планове по отношение на младия Арн. И дотогава, докато Господ не изявеше волята си, задачата на отец Хенри си оставаше да го подготвя за предстоящото му призвание. Без преувеличение можеше да каже, че прави всичко възможно за това, но сега се оказваше, че не е достатъчно. Рано или късно Арн трябваше да придобие знания за греховния свят, намиращ се extra muros — зад манастирската стена. В противен случай, вече като мъж, щеше да продължава да си е наивен като дете, а такива мъже често пъти постъпваха неразумно. А Божието желание не можеше да е такова.

Когато върху западния бряг на Готаланд се стовариха есенните бури, настана време да се прибира реколтата. Още от древността жителите на рибарските селища смятаха за свое законно право да търсят по пясъчния бряг отломки от разбили се кораби, но сега крал Вадцемар бе забранил на всички да събират вещи от корабите, с изключение на монасите от Витскел. Кралят бе преценил, че с това си решение щеше да убие наведнъж няколко заека. Събирането на неща, довлечени до брега след корабокрушение, съвсем не бе безопасно занимание, защото онзи, който намираше нещо ценно, изведнъж забелязваше, че и друг очаква също дела си. Бандите и рибарите се избиваха едни други и изпратеното от морските богове богатство отиваше нахалост.

Сега обаче, след като търсенето на отломки от разбилите се кораби бе станало по заповед на краля привилегия на монасите, в него трябваше да има повече ред, а онези, чийто занаят бе да ловят риба, бяха задължени за общото благо изцяло и напълно да се посветят само на това си занимание. Монасите можеха по-добре от всички останали да преценят находките си и да решат кое можеше да се използва. По такъв начин даровете от морето се употребяваха според предназначението им. Беше къде по-разумно, след като откриеха ценните предмети, монасите да ги приведат в нужния вид и след това да ги продават на хората, отколкото невежите да повреждат множество ценни неща. Това бе мъдро решение на кралската власт.

Не всички жители на крайбрежието обаче го счетоха за законно и справедливо. На мнозина съвсем не им хареса, че трябва да се откажат от традициите, съществували от незапомнени времена.

Някои казваха, че монасите налитали като прелетни скакалци върху всяко изхвърлено от морето нещо и след тях не оставало нищо по брега. В тези изказвания имаше и истина, и завист. По правило монасите от Витскел изпълняваха работата си, без да бързат, стига да не ги припреше лошото време. Те можеха да работят спокойно и методично на светлината на деня, употребявайки в своя полза всичко, което намираха, а не само онези вещи, които изглеждаха най-ценни или които бяха най-лесни за извозване. Носеха в своя дом, в „Школата на живота“, всичко, което им попаднеше — разцепени дървении или оцелели парчета от обшивката и мачтите за оборудването на корабите, вълна за предачниците, семена за засяване или ръж и пшеница за продажба, кожи за кожарските работилници, пръти желязо за ковачниците, украшения и скъпоценности за изпращане в Рим. Намираха приложение на всичко. Също така обаче правеха и онова, с което никога не биха се занимавали местните жители — погребваха загиналите по християнски обичай.

Подобна експедиция можеше да продължи до десетина дни. Повечето от находките бяха превозвани с тежки каруци, теглени от бикове, и обратният път към Витскел отнемаше два пъти повече време от идването без товар към морето.

Брат Гилберт се отправяше винаги на тези пътувания и не само защото в тях можеше да използва огромната си сила, но и защото той претърсваше за кратко време, както и Арн, огромни разстояния край морския бряг. Когато обозът от „Школата на живота“ се добираше до пясъчния бряг, монасите издигаха там лагер, след което брат Гилберт и Арн се отправяха, всеки в различна посока, за да се изясни накъде е по-добре да се придвижват по-нататък. Брат Ги дьо Бретон, разбира се също бе с тях, защото никой в „Школата на живота“ не знаеше повече от него за морето, за опасностите и даровете му. Останалите монаси отиваха на брега поред, съгласно графика, съставен от отец Хенри. Почти всичките братя тръгваха с удоволствие на това пътешествие, защото работата на брега бе съвсем нова за тях, видът на морето бе прекрасен и бе така интересно да се наблюдава как Господ отнемаше с една ръка благото от мореплавателите, за да го дари с другата на своите служители.

Арн бе два пъти благодарен за това, че му позволяваха винаги да участва в тези пътувания. Той можеше да препуска с Шамсиин покрай безкрайния пясъчен бряг толкова бързо, колкото му се искаше, и особено там, където се разбиваше прибоят и пясъкът бе мокър и плътно отъпкан, така че жребецът имаше добра опора, широк изглед и можеше да лети свободно и леко напред. Галопът на коня бе толкова бърз, че движението на седлото нагоре и надолу почти не се усещаше. Това препускане се струваше на малкия ездач не обикновена езда, а мечта, превърнала се в действителност. Така Арн имаше възможността да прави онова, което искаше най-много. При това обаче той вършеше важна работа за благото на братята си, както и тогава, когато можеше да пее в църковния хор.

Веднъж обаче, през втората година от работата им, се случи нещо нечувано. Връщайки се у дома, обозът от „Школата на живота“ бе нападнат от разбойници в рядката борова гора, намираща се на една четвърт преход от морето. По-скоро това бяха отчаяни събирачи на отломки от корабите от някакво близко селище, които бяха изпили много пиво и бяха решили да накажат тлъстите монаси за това, че крадат благото, принадлежащо по право на хората край морето. Грабителите бяха въоръжени с няколко копия и мечове, а един от тях, яхнал ниско и яко северно конче, размахваше заплашително старинна бойна секира.

Тежките дъбови каруци с оковани с желязо колела спряха със скърцане. Монасите дори не се опитаха да избягат, а стояха, свели глави в молитва. Човекът със секирата насочи непохватно коня си към вървящия най-отпред брат Гилберт, зад който, малко отстрани, бе Арн. Момчето веднага последва примера на брат Гилберт, като нахлупи на главата си качулката и се обърна към Бог, въпреки че не знаеше съвсем точно за какво трябваше да Го моли сега. Тогава обаче човекът със секирата извика всички да се отдалечат от каруците, защото не били тези, на които принадлежали даровете на морето. Брат Гилберт мълчеше, потънал, както и преди, в молитва, което предизвикваше неувереност и злост у разбойника. Последният се разкрещя грубо, че молитвите нямало да им помогнат и всичко трябвало да бъде разтоварено незабавно от каруците.

Тогава брат Гилберт му отговори, че той, естествено, се моли не за запазването на корабните отломки, а за спасението на душите на заблудените хора, които рискуват да си навлекат нещастие за целия остатък от земния си живот. Отначало грабителят бе слисан, но след това освирепя още повече и пришпори коня си, опитвайки се да удари брат Гилберт.

Намиращият се на няколко метра от наставника си Арн почувства инстинктивно какво щеше да направи брат Гилберт и във всеки случай се оказа прав в първия момент. Вдигнал секирата и държейки я с две ръце разбойникът замахна косо от горе на долу, което със сигурност щеше да е смъртоносно, ако бе улучил целта си. Брат Гилберт обаче докосна два пъти почти незабележимо с пръчката си Назир, който мигновено се отдръпна. В резултат на това секирата разсече въздуха, силата на собствения му удар изхвърли разбойника от седлото и той, превъртайки се, удари тежко гръб в земята.

Ако това бе по време на занятията на Арн с брат Гилберт, то на земята сега щеше да се търкаля Арн и в следващия миг щеше да почувства крака на учителя си върху ръката си, с която щеше да държи меч. След това щеше да му отнеме оръжието, а после щеше да го мъмри.

Сега обаче брат Гилберт остана върху седлото, скръстил спокойно ръце и държейки юздата на Назир.

Унизеният разбойник стана, ругаейки, на крака, хвана отново секирата си и нападна, но вече пеша. Всъщност, със същия резултат. Хвърли се срещу брат Гилберт, замахна и в следващия миг откри, че отново сече въздуха и отново пада на земята. Съратниците на грабителя не можеха да сдържат смеха си, което го разяри още повече.

Когато вдигна оръжието си за трети път, брат Гилберт вдигна успокояващо ръка и поясни, че никой няма да се съпротивлява на грабежа, ако само той е цел на нападението. Иска обаче да предпази за последен път грабителите.

— Имате избор — каза спокойно той, като едновременно принуждаваше Назир да се върти на място, сякаш стремейки се да демонстрира, че новите атаки ще са безсмислени. — Ако решите да вземете онова, което се готвехте да откраднете, ние няма да възпрепятстваме насилието. Помислете си обаче за това, че в такъв случай се предавате на дявола и ставате престъпници, на които не им остава нищо друго, освен да чакат суровото кралско наказание. Ако пък се разкайвате, то си вървете у дома и тогава ние ще ви простим и ще се молим за вас.

Разбойникът обаче не искаше да чуе нищо подобно. Повтаряше, като навит, че благото от потъналите кораби принадлежи от незапомнени времена на крайморските жители. Стоящите до него хора, започнаха да размахват възбудено своите копия, мечове и вили и изведнъж един от тях хвърли копието си право към брат Гилберт.

Това бе тежко и неповратливо копие със старинен широк накрайник, поради което Арн успя да предвиди онова, което щеше да се случи. Седейки върху седлото си, брат Гилберт се наведе леко настрани, хвана копието в полет и го насочи срещу шайката, сякаш се готвеше да го метне по разбойниците. Арн успя да забележи, че очите на последните заблестяха, както се случва обикновено от страх. Брат Гилберт обаче отпусна бързо копието върху коляното си, счупи го, както се чупи малка тресчица, и хвърли парчетата на земята.

— Ние сме Божии слуги, не можем да се бием с вас и вие го знаете! — извика той. — Ако все пак искате да си навлечете проклятие за целия остатък от никому ненужния ви земен живот, то взимайте онова, което искате да ни отнемете! Ние не можем да ви забраним това безумие.

Разбойниците се събраха на кратък съвет. Човекът със секирата се помъкна назад към съучастниците си и между тях избухна разгорещен спор, а брат Гилберт повика при себе си братята си и им каза, че ако се стигне до бой, то всеки трябва да спасява сам живота си и да бяга по-надалече. А и не им оставаше нищо друго. Арн получи строго указание да се държи на безопасно разстояние от разбойниците и ако се започне схватка, да препуска към вкъщи и да разкаже за случилото се.

Разбойниците не знаеха какво да правят, защото можеха да вземат спокойно каквото поискаха от тежкия товар, но не можеха да убият всичките свидетели, както го бяха правили преди с нещастните моряци, които бяха преживели корабокрушенията и се бяха озовали на брега, но в последния миг от живота си бяха откривали, че са в ръцете на разбойници, които си изкарват прехраната със събраното от потъналите кораби. В дадения случай не можеха да се доберат до двамата монаси, които яздеха коне. Затова решиха да вземат част от товара и да се надяват, че понеже никой нямаше да бъде убит, кралското отмъщение няма да застигне никого от тях за това, че само са намалили теглото на тежките каруци на тлъстите монаси.

Речено — сторено. Разбойниците награбиха всичко, което можеха да отнесат и което им се струваше ценно, докато монасите, застанали на разстояние, се молеха за душите на грешниците. След като товарът бе ограбен и силно крещящите бандити се отдалечиха, монасите натовариха отново върху каруците онова, което бе останало, и продължиха пътя си към „Школата на живота“.

След завръщането им отец Хенри написа жалба до крал Валдемар, в което му разказа за нарушаването на указа му. Скоро бяха изпратени воини, които да заловят виновните. Оказа се, че е лесна работа. Голяма част от откраднатите неща бяха върнати в „Школата на живота“, а всичките разбойници бяха обесени.

Това събитие направи огромно впечатление на Арн и даде храна на размислите му. Бе му жал за грабителите, поразени от смъртен грях — алчността. Те сами си бяха навлекли гибел и сега търпяха вечни мъки. Разбираше, че те са се чувствали унизени, защото благото от потъналите кораби е принадлежало по право на тях, крайбрежните жители, още от древността, и им е било тежко заради това, че чуждоземните монаси им отнемаха този източник на доход. Освен това, те бяха пияни. Въпреки че самият Арн не знаеше какво е да си пиян някои от братята попрекаляваха понякога с виното, сякаш за да демонстрират с примера си, че хората губят разума си от това. Тези монаси бяха наказвани за пиянството, като ги обричаха за месец на хляб и вода, но на Арн все пак му се струваше, че пияният не може да отговаря напълно за постъпките си.

Момчето обаче не можеше да разбере защо брат Гилберт се бе държал така. Нападателите бяха просто рибари, които не познаваха възможностите на оръжието, намиращо се в ръцете им, както поне смяташе Арн. Брат Гилберт можеше да ги обезоръжи с лекота и да ги накара да се разбягат. Тогава те нямаше да могат да разграбят каруците и на воините на краля нямаше да им се налага да ги търсят и бесят. Нима истинската любов към ближния не се състоеше в това да се опитваш да предпазиш ближния си от неразумни постъпки, ако има, разбира се, такава възможност?

Арн искаше да обсъди това с брат Гилберт, който трябваше да е убеден, че е постъпил правилно, като не бе предпазил грешниците от безумство.

Арн обаче се обърна към отец Хенри.

Последният нямаше нищо против това момчето да се моли за душите на грешниците, защото това означаваше, че то осъзнава живота на Иисус Христос като пример за всички живеещи на земята. А това бе добре.

Повече го безпокоеше фактът, че Арн очевидно не разбираше защо брат Гилберт не бе могъл да употреби сила. Членът на ордена, убил друг човек, е загубен завинаги. Заповедта „Не убивай!“ е свята и ненарушима.

Арн възрази, че Светото писание е пълно с неизпълними заповеди. Например брат Ги дьо Бретон и досега не бе успял да накара датчаните да опитат миди. Щом само бе пристигнал в „Школата на живота“, във фиорда бе започнато веднага развъждане на миди. И до ден-днешен обаче само братята ги ядяха, приготвяйки ги по един или други хитроумен начин, защото датчаните, живеещи край Лимфиорд, твърдяха: „А всичко, което няма перки и люспи, не бива да се яде: това е нечисто“, съгласно Петата книга на Мойсей, 14:8 или нещо от този род.

— Петата книга на Мойсей, 14:10 — поправи го отец Хенри.

В ред 14:8 се съдържа забрана за ядене на свинско месо, което като цяло потвърждава същия проблем или, в краен случай, обратната му страна, защото именно датчаните нямат нищо против да ядат свинско. Във всеки случай, и Арн трябва да го знае, съществува разлика между малките забрани от подобен вид и сериозните заповеди. Ако се търсят незначителни забрани в Светото писание, то може непрестанно да се намират и много смешни, като например, че не трябва да се стриже късо косата, когато скърбиш за починал, а също така и много нехристиянски жестокости, от типа, че там се казва, че който противоречи на баща си или майка си, трябва да бъде предаден на смърт чрез замерване с камъни.

Най-важното е да се научим да разбираме Светото писание и пътеводна звезда за това е самият Иисус Христос, който лично със своя пример показва как трябва да се прави това. Казано накратко, убийството спада към строгите забрани.

Арн обаче не се предаваше. Продължаваше да настоява на своето, при това аргументирайки гледната си точка логически, както през целия му живот го бе учил отец Хенри. Писмото може да убива, каза Арн, както и мечът. Пишейки на крал Валдемар, отец Хенри бе довел до това да бъдат убити нещастните и несполучили разбойници, защото съдбата им бе предрешена в момента, в който кралят бе получил писмото от „Школата на живота“.

По същия начин можело да бъдат наказани нещастниците, без да бъдат убивани. Ако брат Гилберт бе набил само двама-трима разбойници, то той щеше да извърши сравнително малък грях.

Арн се учуди, че отец Хенри не го прекъсва и не го ругае, а само направи жест с ръка, давайки му знак да продължи.

Следователно, ако брат Гилберт бе извършил малък грях, който без усилие можеше да изкупи в течение на един месец, като бе поотупал няколко разбойника, изплашвайки с това останалите и обръщайки ги в бягство, резултатът можеше да е положителен. Тогава разбойниците нямаше да са разбойници, а само пияни дръвници, които не знаят какво вършат. Щяха да се въздържат от грабеж, нямаше да бъдат обесени и децата им нямаше да останат сираци, а жените им — вдовици. Ако в случая се преценят всичките „за“ и „против“, то щеше да се окаже, че брат Гилберт щеше да преследва благи цели, използвайки насилие без гняв. И тогава нямаше да причини зло. Та нали тази тема се повтаря често у самия свети Бернар.

Арн видя, че отец Хенри седеше, потънал в мислите си и намръщил чело, както правеше винаги, когато не искаше да го безпокоят по време на решаване на сложна задача. Учуден, Арн млъкна.

Чака дълго и търпеливо, защото отец Хенри не го отпращаше. Най-сетне свещеникът погледна Арн, усмихна се поощрително, потупа го нежно по ръката и кимна, подготвяйки се за обяснение и прочиствайки си гърлото както обикновено. Арн чакаше напрегнато.

— Изумяваш ме, млади човече, с проницателните си забележки в област, в която не си кой знае колко силен — започна отец Хенри. — Засегна два проблема, макар че те са тясно свързани помежду си. Забележката ти, че един малък грях, извършен от брат Гилберт, би могъл да изключи нещо по-сериозно, е формално правилна. Едновременно с това обаче е и лъжовна. Ако в момента, когато брат Гилберт е трябвало да избира между това да приложи насилие, тоест да извърши най-страшния грях, и това, да постъпи така, както е постъпил, тогава и само тогава, твоите съображения са правилни. Не ти се сърдя, но все пак съм длъжен да ти посоча, че формалната страна на изказването ти, въпреки че то би било одобрено и от самия Аристотел, все пак включва това, че брат Гилберт не е онзи, който е, тоест смъртен грешник, а Божи служител, на когото е дадено да знае истината и да предвижда бъдещето. Това е поучителен пример, който показва колко неразумни можем да бъдем ние, хората, опитващи се да постъпваме правилно, според съвестта си. Като цяло е твърде поучително.

— От това обаче не става по-лесно за онези нещастници, които дълго време са въвеждани в изкушение, след което са обесени и изпратени на вечни мъки в ада — промърмори недоволно Арн и веднага получи нареждане да произнесе десет пъти „Отче наш“ за дързостта си.

Докато Арн се молеше послушно, отец Хенри с благодарност, макар и не без угризение на съвестта, използва прекъсването, за да обмисли всичко, както трябва, и, за свой ужас, изведнъж откри, че не е уверен вече в контрааргументите си.

Нима не бе преувеличено да се каже, че брат Гилберт като Божи служител е трябвало да предвиди, че умереното насилие без гняв в дадения случай щеше да донесе повече добро, отколкото изповядваното от Иисус Христос миролюбие?

А може би брат Гилберт, който с Божията помощ можеше да отнесе главата на всеки, който го нападне, си бе наложил толкова сурова епитимия за греховете, извършени от него в Свещената война, така че бе длъжен да се въздържа във всеки един случай от насилие? Или по-скоро му бе забранено, или сам си бе забранил да мисли, че от него се изисква само сляпо изпълнение на наложеното му наказание?

В такъв случай брат Гилберт нямаше грях, че бе постъпил така. Тогава обаче малкият Арн бе демонстрирал за пръв път теологична проницателност и което бе по-доброто, бе проявил вярата си.

Най-лесно бе обаче да се говори именно сега за големия проблем, засегнат от Арн. Към останалото можеха да се върнат и след седмица-две, когато отец Хенри щеше да го е обмислил както трябва и да е прочел необходимите текстове.

— А сега да обсъдим втория ти проблем — с подчертано дружелюбие каза отец Хенри на Арн, след като последният произнесе за десети път „Отче наш“. — Свети Бернар отбелязва твърде справедливо, че всичко, което се прави с благи намерения — знаеш какво имам предвид, така че няма да обясняваме определенията — не може да предизвика зло. Кое е най-голямото практическо проявление на това?

— Разбира се, става дума за кръстоносните походи — отговори послушно Арн.

— Правилно! По време на кръстоносните походи обаче гине огромен брой сарацини, не е ли така? Следователно тогава не действа забраната за убийство. В такъв случай защо е така?

— Не действа, защото се случва винаги с благословията на римския папа — отговори предпазливо Арн.

— Така е, но това е формално доказателство, сине мой. Аз попитах защо?

— Защото трябва да си представим, че това е боголюбиво дело и че в това, да се опази за вярващите гроба Господен, има повече добро, отколкото зло има в убийството на сарацини — със съмнение в гласа се опита да обясни Арн.

— Така е. На верен път си — потвърди отец Хенри, кимвайки замислено. — Когато обаче Иисус е изгонил търговците от храма, нима той не е бил близо до това да ги убие?

— Така е, но може би благодарение на това, Той, преизпълнил се с гнева на своя Отец, чийто гняв се различава от нашия, човешкия гняв, е използвал точно толкова насилие, колкото е било необходимо. Той наистина е изгонил търговците от храма. Не му е трябвало да ги убива, точно както и брат Гилберт…

— Ето че пак се връщаме на същото — прекъсна го рязко отец Хенри, но зад строгата си маска се усмихна вътрешно на това, че на Арн внезапно и като цяло съвсем случайно му се бе удало да намери най-изчерпателния аргумент в полза на първоначалното си твърдение, че брат Гилберт е трябвало да приложи ограничено насилие или, казано по-просто, да действа като Иисус в храма. — Нима Иисус се е сърдил на воините? Проклел ли ги е за това, че са воини? — попита отец Хенри с приглушен глас.

— Доколкото знам, не… — замисли се Арн. — Това е като с монетата, дай кесаревото кесарю, а божието Богу… Нещо в този смисъл. И ми се струва, че в Евангелието на Лука, 3:14, е написано приблизително същото: „Питаха го тъй също и воини и казваха: А ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати“. Ако само воините се държат като честни хора, след като са станали вече воини, то нали тогава няма нищо лошо в това да си воин?

— Така е! А какво правят воините?

— Убиват хора. Също като онези рицари, които дойдоха тук след писмото ти, отче. Рицарите и кралете обаче живеят в света на грешниците, така че какво общо имат с нас?

— Въпросът ти е много интересен, сине мой. Защото ти буквално питаш дали има ситуация, в която такива като теб или мен могат да убиват? Виждам, че изпитваш съмнения, и ще ти отговоря, преди да кажеш някоя глупост, за която после да се разкайваш. Има едно изключение. Поради милостта си нашият Господ смята, че не трябва да убиваме останалите божии деца — нито римските, нито датските воини. Има обаче един народ, върху който забраната на Господ не се разпростира, и аз си мисля, че можеш да се досетиш кой е той?

— Това са сарацините — отговори бързо Арн.

— Отново отговаряш правилно, защото сарацините са най-гнусният род, доведен на земята от дявола. Те не са хора, а дяволи в човешки облик, защото не се колебаят да набучват християнски бебета върху остриетата на копията си и да ги пекат над огъня, а след това да ги ядат. Те са известни със своето разпътство и неудържимо пиянство. Постоянно са овладени от содомитски грях и се съвокупляват с животни. Те са нищожества и всеки убит сарацин е угоден Богу, а онзи, който убива сарацин, извършва свещен акт и поради това пътят към рая е открит за него!

Отец Хенри са разпалваше все повече от гняв, в съответствие с описанията си на мерзостта на сарацините, а по време на разказа му Арн все повече се втрещяваше. Онова, което чуваше, не се побираше в съзнанието му. Той не можеше да си представи как тези мерзки твари ядяха печени християнски бебета, набучили ги върху остриетата на копията си. Не можеше да разбере как въобще тези дяволи можеха да имат човешки облик.

Бе му лесно обаче да разбере, че убийството на тези изчадия на ада е богоугодно дело, дори и за манастирското братство. Също така си направи извода, че съществува огромна разлика между датските разбойници, захванали се с грабеж, водещ до гибелта им, и сарацините. В единия случай заповедта „Не убивай!“ важеше без изключения;, а в другия — всичко бе наопаки.

Наистина, там, в Скандинавия имаше малко практическа полза от този прост и ясен извод.

През годините, през които Арн не можеше да се занимава с пеене, той се промени, както се промениха и заниманията му. Времето, което преди това прекарваше с брат Лудвиг и хора, а именно няколко часа дневно, сега отдаваше на брат Ги на брега на морето. Той го научи бързо да плете мрежи, да лови риба и да управлява малка лодка, както се правеше това в неговия роден край. За всеки случай брат Ги се погрижи и за това Арн да се научи да плува и да се гмурка.

На брат Гилберт пък той стана не само ученик, но и работник. В ковачницата му възлагаха все по-тежка работа и ръцете му укрепваха почти толкова бързо, колкото се увеличаваше ръстът му. Можеше да извършва обичайните ковашки дейности и бе способен да изковава хубави неща за продажба, като само в онова, което се отнасяше до изковаването на мечове, продължаваше да изостава доста от брат Гилберт.

Двете кобили, Хадия и Айша, родиха по три жребчета всяка, а Шамсиин се превърна в толкова силен жребец, колкото бе и Назир. Грижата за конете от Светите земи също влизаше в задълженията на Арн, като той трябваше да обяздва новите жребчета и да следи Назир и Шамсиин да стоят всеки в ограждението си и да не се кръстосват със северните кобили.

Надеждите на брат Гилберт, че конете от Светите земи ще донесат много сребро обаче засега се оправдаваха слабо. Датските стурмани, идващи в манастира, за да си купят нови мечове и билки за жените си, оглеждаха чуждоземните коне с подозрение. Смятаха, че тези животни са твърде тънки и слаби. Отначало брат Гилберт трудно приемаше подобни изказвания насериозно, като си мислеше, че те просто се шегуват. Когато обаче разбра, че варварите говореха сериозно, като понякога дори водеха с гордост при него собствените си коне, за да му покажат как трябвало да изглеждат истински жребци, той се огорчи много.

Най-сетне, по случайно стечение на обстоятелствата, брат Гилберт измисли един трик, който проработи чудесно, но го принуди да се измъчва с угризения на съвестта. Когато един от тези датчани доведе своя дебел и упорит северен кон и сред останалите му достойнства в сравнение със „слабите“ коне спомена бързината, брат Гилберт бе осенен на мига от гениална идея. Той предложи на доблестния датски рицар да се надпрепускват до морето и обратно, като каза, че един от новите коне щял да бъде язден само от малко момче от манастира. И ако рицарят пристигнел първи, нямало да е необходимо да плаща за току-що купения меч. От само себе си се разбираше, че за светския човек бе голямо изкушение да постави някакво условие, като например това, че в случай на загуба датският рицар се задължаваше да купи, да кажем, кон. Паричният облог бе тежък грях. Сключеният бас обаче не бе хазартна игра, защото резултатът бе предрешен.

Да се преструва обаче, че това не бе така, бе също грешно, но в по-малка степен от залагането на пари, и брат Гилберт си наложи сам наказание за предстоящата седмица.

Облещил очи от учудване, Арн разбра, че трябва да се надбягва със самия Шамсиин с дебелия старец и неговата кранта, която напълно подхождаше на стопанина си. Повярва трудно на ушите си, но се подчини. След като двамата участници в състезанието бяха вече до манастирската ограда, Арн, вълнувайки се, попита брат Гилберт на латински, въпреки че винаги разговаряха помежду си на френски, дали трябва да препуска с всички сили или трябва да се движи бавно, за да може приличащият на салам кон да го догонва. Странно, но брат Гилберт му нареди строго да препуска с всички сили.

Арн се върна при манастира тогава, когато датският рицар бе успял да премине само половината от определеното разстояние и се обръщаше на брега.

След това някои стурмани от Рингстед, които се забавляваха с това да се състезават с коне и сключваха облози, решиха, че слабите кранти от Витскел имат поне едно полезно качество. Слуховете за това се разпространиха до Роскил и скоро конете от „Школата на живота“ започнаха да носят много пари.

Упражненията, които брат Гилберт отработваше сега с Арн, се отнасяха не до равновесието и скоростта, а до значително по-дребни детайли. Те вече се занимаваха приблизително по час на ден в едно от загражденията за жребците, карайки конете да препускат наоколо по особен начин, да отстъпват заднишком, да се изправят на задни крака и да се обръщат във въздуха, да се движат от една страна на друга и напред или назад едновременно. Учеха ги и кои сигнали означаваха ритник с предните копита и едновременен скок напред или ритник със задните крака и последващ го отскок встрани. Когато всичко вървеше както бе замислено, тези занимания харесваха на Арн, но понякога му бе скучно. Във всеки случай, по време на задължителните упражнения. Свободните упражнения, при които можеше да тренира с дървени мечове или копия, бяха къде-къде по-интересни.

Пешите упражнения станаха значително по-сложни и се отнасяха преди всичко до удари и парирания на нападение с меч. Арн вече използваше истински стоманен меч. Понеже брат Гилберт го хвалеше рядко и по-често го ругаеше, а освен това Арн никога не бе виждал друг човек с меч в ръка, освен брат Гилберт, юношата бе свято убеден в това, че не става за воин. Той обаче не се предаваше и продължаваше да се труди в името Господне и в тази област, защото отчаянието бе тежък грях.

Съвсем иначе стояха нещата при брат Ги на брега на морето. На последния му се наложи да изостави мечтата си да приучи датчаните около Лимфиорд да ядат миди. Развъждането на последните бе намалено значително в сравнение с първоначалните мащаби и бе насочено да удовлетворява само потребностите на провансалските готвачи в „Школата на живота“.

Задачата на брат Ги бе не увеличаването на доходите на „Школата на живота“, а разпространяването на благата на цивилизацията, и той трябваше да го прави, давайки добър пример. Целта на работата му бе приблизително такава, каквато и на братята, занимаващи се със селско стопанство — не да продава, а преди всичко да учи. С мидите обаче той бе претърпял огромно поражение, опитвайки се да разпространи знанието за ползата от тях.

Що се отнасяше обаче до риболовните такъми и изработването на лодки, нещата вървяха по-добре. След като брат Ги бе видял как изглеждаха харпуните на жителите от Лимфиорд и колко са прави върховете им, той отиде при брат Гилберт и му поръча няколко харпуна с куки накрая, които раздаде след това. Открил, че местните жители ловят риба във фиорда само с неподвижни таляни, той започна да прави преносими мрежи и тралове. Разликата между неговите мрежи и мрежите на жителите на Лимфиорд се състоеше преди всичко в подвижността, постигана за сметка на по-големия брой възли и по-тънкия материал.

Само за около година Арн овладя изкуството да плете мрежи и, според думите на брат Ги, те можеха да бъдат приемани за правени от истински бретонец. Тази работа не бе трудна за Арн, но бе еднообразна.

Скоро всичко стана приблизително така, както го бе замислил брат Ги. Жителите на Лимфиорд от близките селища започнаха да пристигат, за да погледат с любопитство, а отначало и с известна доза недоверие, как могат да се използват подвижните мрежи, а брат Ги, в съответствие, разбира се, с духа на християнското учение, бе готов да сподели знанията си, използвайки Арн като преводач.

Брат Ги оставяше постоянно Арн сам до пристана за лодките, докато лично се отправяше с датските рибари в морето, за да им покаже например как да замятат мрежата от движеща се лодка. Да се учат да плетат новите мрежи се налагаше само на жените, както на младите, така и на старите, защото в околностите на Лимфиорд това занимание се смяташе за женска работа.

И се случи така, че Арн, чийто опит в общуването с жени се ограничаваше само с виденията по време на вечерните молитви, когато се молеше за покой на душата на майка си, сега се оказваше всеки ден в женска компания. Отначало всичките те — и младите, и старите — се смееха на върлинестия юноша със силните ръце, който, изчервявайки се и заеквайки, гледаше през цялото време към земята, показвайки им своето избръснато теме, а не сините си очи.

Арн знаеше на теория как трябва да се държи един учител, защото самият той имаше много учители. Онова, което му се струваше, че знае за науката на преподаването, съвсем не съответстваше обаче на това, което му се налагаше да търпи сега, когато ученичките му не проявяваха необходимите послушание и почит. Те се шегуваха и се смееха, а възрастните жени понякога дори го галеха нескромно по главата.

Той обаче само стискаше зъби, напомняйки си, че има задача, която трябва да изпълнява с цялата си отговорност. След известно време реши да вдига от време на време очи и погледът му неизбежно се спираше върху гърдите им под леките летни ризи, върху палавите им усмивки и любопитните им очи.

Тя се казва Биргите и имаше гъсти медно рижави коси, вплетени в плитка. Бе на толкова години, на колкото бе и Арн, и често го молеше да й покаже отново онова, което той знаеше, че тя вече умее. Когато сядаше до нея, усещаше топлината, излъчвана от бедрата й, и когато тя се преструваше на неловка, вземаше ръцете й в своите, за да й покаже как трябва да се усуква и плете.

Арн не разбираше, че вече бе станал грешник, поради което онова, което се случваше, стана известно на отец Хенри едва след известно време. Тогава обаче бе вече твърде късно.

Биргите бе най-красивото същество, виждано от Арн през живота му, с изключение, може би, на Шамсиин. Тя му се присънваше през нощта и той се събуждаше, оцапан със семенна течност. Започна да мечтае за нея и по време на работа през деня. Когато веднъж брат Гилберт му удари шамар за това, че не бе успял да изпълни правилно упражнението, той дори не разбра какво се бе случило.

Веднъж Биргите го помоли да й донесе някаква билка от манастира, която да мирише фантастично, и той предположи, че става въпрос или за лимонова мента, или за лавандула. Краткият въпрос, който зададе крадешком на брат Люсиен определи бързо избора му. Не знаейки какъв огън разпалва, брат Люсиен промърмори разсеяно, че всичките жени били сякаш побъркани по лавандулата.

Отначало Арн взимаше само тайно по няколко стръкчета със себе си. Веднъж, когато около тях нямаше никого, Биргите го целуна бързо по челото и той загуби напълно разсъдъка си. На следващия ден Арн взе вече цяла стиска лавандула, с която момичето веднага побягна към вкъщи, чуруликайки щастливо. А той гледаше след бързите й боси крака, под които хвърчеше пясък.

Именно в такъв вид — тъгуващ, с отсъстващ поглед и увиснало чене — видя своя млад ученик брат Ги. И на мечтите бе сложен край.

Защото едновременно с това силно обърканият брат Люсиен откри необяснимите липси в запасите от лавандула.

Арн бе наказан, като го оставиха две седмици на хляб и вода, при което първата от тях трябваше да прекара в самота, за да осъзнае греха си и да се моли. Понеже нямаше собствена килия и спеше заедно с останалите послушници, го настаниха в свободна килия в онази забранена част на манастира, в която живееха братята. Разрешиха му да вземе със себе си само Светото писание — най-стария и четен екземпляр — и нищо повече.

Можеше да разбере единия от своите големи грехове, но втория — не можеше. Колкото и да се опитваше, колкото и да молеше светата Дева за прошка.

Бе откраднал лавандулата — това бе нещо конкретно и ясно, защото тя бе твърде популярна стока извън пределите на манастира и брат Люсиен я продаваше изгодно. Арн просто бе сбъркал по отношение на онова кое бе gratia, тоест безплатно — като обучението на изкуството да се плетат мрежи — и онова, което носеше доходи — като мечовете на брат Гилберт или растенията на брат Люсиен, макар че някои растения също бяха безплатни, като например лайката.

Отец Хенри взе това под внимание. Въпреки че кражбата си оставаше кражба, тоест нечувано нарушение на устава на манастира, тя се бе случила поради младежко недомислие. Отец Хенри изслуша също така внимателно мнението на брат Ги за онова, което бе станало. Всичко приключи с присъда по адрес на брат Ги, защото се е отнесъл несериозно към заблудите на Арн. Той започна объркано да обяснява, че ако отец Хенри видел лично девойката, то всичко, случило се, нямало да му се струва толкова невероятно. Това брат Ги не трябваше да казва, в което скоро сам се убеди.

Вторият и по-тежък грях на Арн се състоеше в това, че бе изпитал изкушение. Ако бе брат, приет в ордена, то за наказание щеше да му се наложи да изкара половин година на хляб и вода и да работи, чистейки кухненските отпадъци и нечистотии.

Колкото бе лесно на Арн сам да осъзнае греха си, състоящ се в кражбата на лавандула — грях, който можеше да разбере искрено и без усилия, — толкова му бе трудно да проумее защо това да мечтае и тъгува по Биргите бе грях, който бе по-сериозен от кражбата. От това не можеше да се опази. Не помагаха нито власеницата, нито нощният студ в килията, нито твърдото дървено ложе без овча кожа или покривало. Лежейки, без да може да заспи, той я виждаше пред себе си. Ако му се удадеше да се унесе, сънуваше нейното луничаво лице с кафяви очи или босите й крака, бягащи бързо като на малка козичка по пясъка. Освен всичко останало, след като заспеше, тялото му се държеше по най-срамен начин. На сутринта, когато някой от братята, без да каже дума, оставяше в килията му ведро с ледена вода, той бе принуден да потопи преди всичко срама си в него.

И когато трябваше да се посвети на четенето на Светото писание, сякаш самият дявол откриваше пред него местата, които не трябваше да чете. Ориентираше се толкова добре в Библията, че се опитваше да отваря страниците наслуки, със затворени очи. И въпреки това се натъкваше на нещо подобно:

Колкото и да се опитваше Арн да използва познанията си в четенето и тълкуването на Божиите слова, той не можеше да отъждестви любовта с грях. Как можеше да бъде грях онази сила, за която самият Бог Отец говореше като за благословия; която бе толкова силна, че не можеше да се удави в океана; и която нито един човек, колкото и да е богат, не беше в състояние да купи за пари; силата, която не можеше да се преодолее, като самата смърт?

След като започна втората седмица от наказанието му на хляб и вода и на Арн му бе позволено да говори, при него дойде отец Хенри, за да се опита да обясни на разпаления юноша какво е това любовта. Нима не я бе описал кристално ясно самият свети Бернар?

Човекът започвал с това, че обичал самия себе си. Следващата крачка се състояла в това, че човекът се учел да обича Бога, но както и преди, заради себе си, а не заради Бога. След това човекът се учел на истинската любов към Бога, но не вече заради себе си, а в името на Бога. Най-накрая, човек се учел да обича човека, но само за славата на Господа.

В този процес на развитие cupiditas, или влечението, лежащо в основата на човешките желания, се обуздавало и преминавало в caritas — всичките нисши желания изчезвали и любовта ставала чиста. Всичко това било просто, не било ли така?

Арн се съгласи неохотно, защото той, както и почти всички останали в „Школата на живота“, бе добре запознат с текстовете на Бернар от Клерво. Доколкото обаче разбираше, би трябвало да съществуват два вида любов. Та нали наистина обичаше отец Хенри, брат Гилберт, брат Люсиен, брат Ги, брат Лудвиг и останалите? Можеше без колебание да погледне със сините си очи в кафявите очи на отец Хенри и знаеше, че той може да надникне в душата му.

Това обаче не можеше да е цялата истина. И внезапно, нямайки сили да се спре, той изрецитира голям откъс от „Песен на песните“.

Така че какво има предвид там Бог? И за какво говори Овидий в текстовете, които Арн бе прочел случайно, докато беше малък? Нима в някои отношения думите на Овидий не напомнят Божието слово?

След избухването си Арн се засрами и отпусна глава. Никога преди това не бе влизал в толкова непримирим спор с отец Хенри, поради което очакваше, че сега щеше да последва още едно справедливо двуседмично наказание на хляб и вода, защото се бе показал като пропаднал грешник.

Реакцията на отец Хенри обаче бе съвсем друга и изглеждаше, че той по-скоро се зарадва на това, което бе чул, въпреки че, разбира се, не можеше да сподели гледната точка на Арн.

— Волята ти е силна, разумът ти е, както и преди, свободен и понякога необуздан, както някои от конете, които обяздваш, можеш да ми вярваш — каза замислено отец Хенри. — Това е добре, защото повече от всичко на света се страхувах да не наруша свободната ти воля и да не разбереш волята на Господ в деня, в който Той те призове. Това — първо. А второ, нека се обърнем към онова, в което грешиш.

Обяснението на отец Хенри бе много спокойно. Истина била, че Бог вселил в човека libido, което не било срамно и за което се говорело, например, в Песен на песните. Божественият замисъл се състоял в това, че хората трябвало да напълнят земята и неслучайно действията, свързани с това задължение, били приятни. И в границите на благословения от Бог съпружески съюз, сключен с цел зачеването на деца, това влечение било богоугодно, а съвсем не грях.

Арн веднага си направи нелепия извод, че мъжът и жената трябвало да чакат дотогава, докато не намерят онзи, когото да обикнат, а след това либидото им трябвало да бъде благословено от съпружеството. Тази му причудлива мисъл развесели много отец Хенри.

Арн обаче не се предаваше, поощрен от неочаквано доброто разположение на духа на отец Хенри. Защото, аргументираше се той по-нататък, ако любовта сама по себе си, тоест такава любов, за която се говори в Песен на песните, не е зло, а обратното — богоугодно дело при определени условия, защо е забранена на служителите на Господа. Казано накратко, как може любовта да е тежък грях, заслужаваш вода, хляб и власеница, след като зараждането и в човека е благословия?

— М-да — каза отец Хенри, очевидно поразен от постановката на въпроса. — Преди всичко, разбира се, е необходимо да се различава висшия от нисшия свят. Съгласно Платон, ние принадлежим към висшия свят, което е теоретична предпоставка, но на мен ми се струва, че на теб ти трябват повече подробности. Представи си всичките зелени ливади около „Школата на живота“ и си помисли за всичките треви и плодове на брат Люсиен и за знанието, което той носи на ближните ни! Помисли си за изкуството на брат Гилберт да кове мечове и да развъжда коне или за рибното стопанство на брат Ги! Обърни внимание, че не използвам метафори! Представи ли си всичко това? Какво означава тогава то?

— Правим добро на ближния си. Както Господ е винаги наш пастир, така и ние, в краен случай, можем да сме понякога пастири на хората. Даряваме ги с по-добър живот чрез нашите знания и нашия труд. Това ли имаш предвид, свети отче?

— Точно така, сине мой, именно това имам предвид. Ние сме като Божия факла сред тъмнината. Между другото, кой е казал това?

— Свети Бернар, разбира се.

— Да, така е. Ние пробваме неизвестността, укротяваме природата, закаляваме по нов начин стоманата и намираме лек за болестите. Ние правим така, че хлябът да стига за мнозина. Тези неща са материални. Но както сеем пшеница, така и разпространяваме знанието за Божието слово и за това как трябва да се разбира то. Съгласен ли си засега с мен?

— Разбира се, че как иначе — започна преизпълнен с противоречиви чувства Арн. — Какво ще стане обаче, ако отново ти задам съвсем конкретен въпрос, свети отче? Прости ми дързостта, защото разбирам всичко, което каза за праведния ни труд. Защо тогава братята от ордена не могат никога да се насладят на радостите от любовта? Щом любовта е благо дело, защо именно ние трябва да се въздържаме от нея?

— Това може да се обясни на две нива — каза отец Хенри, който, изглежда продължаваше да се забавлява с размишленията на ученика си. — Нашето висше призвание, нашият труд в качеството ни на най-усърдните Божи служители на земята си има своята цена. И тя е такава, че ние трябва да посветим цялата си душа и тялото си на служенето на Господ. Иначе никога не бихме могли да създадем нищо надеждно. Само си представи, че във всеки ъгъл има жени и деца на братята! На какво ще прилича това? Половината от времето ни ще отива не за онова, за което сме предназначени. Щяхме да започнем да се грижим за имуществото си и децата ни щяха да получават наследство от нас. Само си го представи! По такъв начин обещанието ни да живеем в бедност изпълнява същата функция, която и обетът за безбрачие. Ние не притежаваме нищо, а онова, което сме направили, ще го наследи църквата.

Арн мълчеше, потънал в размисъл. Виждаше логиката в обясненията на отец Хенри и му бе благодарен, че обясняваше всичко с практически примери, без да се задълбочава в теориите на Платон и свети Бернар за човешките души. Младежът обаче все пак не бе удовлетворен, защото у него оставаше чувството, че липсва някакво логическо звено, като например можеше да се зададе въпросът защо бе толкова ужасно проливането на семе. Може би това бе някакъв вид духовна лакомия? Или пък нещо, което отвличаше мислите от Бога?

Изчервявайки се, той си призна, че занимавайки се с това, му бе невъзможно едновременно с него да мисли за Бог.

След като на отец Хенри му се стори, че Арн разбра и поне частично прие простото обяснение, което му бе дадено, той, оживил се забележимо, реши, че до края на седмицата юношата може да изкупи греха си при провансалските готвачи в кухнята, като при това остане, както и преди, на хляб и вода, което щеше да е сурово изпитание за него, но щеше да послужи за укрепването на духовните му сили.

Работата в кухнята кипеше денонощно. Братята, работещи на полето, в оборите, в ковачницата, в дърводелницата, в предачницата; онези, които подковаваха конете и печаха тухлите, развъждаха овце или пчели; онези, които работеха в овощните или в зеленчуковите градини — всички те се връщаха у дома за вечерната молитва, почиваха си от работата и освен това разполагаха с време за четене. Работата в кухнята обаче спираше само за два часа през денонощието — след нощната молитва, когато огньовете загасваха, а наоколо цареше чистота и настъпваше тишина. Много преди разсъмване обаче всичко започваше отначало, първо с изпичането на хляба. След това кухнята се изпълваше с братя и послушници. Най-напрегнатите часове бяха преди обедната трапеза, когато едновременно и забързано работеха десетима монаси и послушници. Всеки ден трябваше да се изхранят от петдесет до шестдесет уста, в зависимост от това колко братя се намираха в момента в разход и колко бяха гостите в манастира. В кухнята господстваше едновластно брат Руджеро от Ним, на когото помагаха двамата му собствени братя Каталан и Луис, които още не бяха станали членове на ордена, може би защото никога не им оставаше достатъчно свободно време за други занимания.

В деня, в който Арн отиде да помага в кухнята, там се готвеше обяд от агнешко. На момчето му се наложи да отиде първо при пастирите, да вземе две агнета и да ги доведе в скотобойната, намираща се до кухнята. Това въобще не означаваше, че яденето щеше да се сготви именно от тези животни. Двете агнета, заклани преди десетина дни, вече бяха висели достатъчно и бяха готови за готвене и на тяхно място в студеното хранилище до голямата кухня трябваше да се провесят двете току-що заклани агнета, които на свой ред можеха да бъдат сервирани на масата след десетина дни. Само варварите ядяха месо, което не бе висяло.

На Арн не му харесваше да води двете безпомощни агнета на заколение. Надяна на шиите им кожен ремък и ги водеше бавно след себе си, отпускайки повода, когато те се спираха, за да щипнат тревичка, която им се бе сторила особено вкусна. Идваха му на ум сравнения от Светото писание, изобразяващи именно такива отношения между добрия пастир и стадото му, макар че наистина сега бе трудно да бъде наречен такъв.

След като отведе животните в скотобойната, намръщеният послушник там веднага закачи задните им крака на големи куки и им преряза гърлата. Докато животът напускаше животните, а бялото на очите им помътняваше от страх, послушникът взе тръстикова метла и отвори дървен люк, за да смие кръвта от тухления под в подземния канал. След като и това бе направено, към него се присъедини още един послушник и действайки с ножовете, двамата нарязаха бързо агнетата.

Арн отнесе веднага двете още топли кожи в дъбилната, а след това се отправи към избата с лед, за да вземе нови парчета за хранилището, в което номерираните нови агнета вече висяха най-последни в дългата редица от телета, прасета, крави, патици и гъски. Парчетата лед трябваше да се поставят до канала в средата на хранилището, за да можеше водата от топенето им да се стича по специален улук. Вътре бе тъмно и студено и Арн трепереше, докато пръскаше порестите тухлени стени с вода. Помещението бе високо, а най-отгоре имаше малки отвори, пропускащи светлината. През тях излизаха и всичките тежки изпарения от месото.

Когато влезе в голямата кухня, отвиселите агнета бяха вече нарязани и поставени в тава със зехтин, чесън, джоджен и разни подправки от Прованс, а огънят в големите печки се разгаряше. Месото щеше да стане готово, за печене, когато се напоеше достатъчно със зехтина и подправките. Лопатките и остатъците от месото бяха нарязани на парченца и поставени в големи железни котли. За вечеря щеше да има агнешка супа с кореноплодни растения, а за десерт — малко череши с мед и печени орехи. С печеното агнешко щеше да бъде сервиран бял хляб, зехтин и прясно козе сирене.

В „Школата на живота“ не се пиеше вино всеки ден, но това бе свързано не с устава й, а с трудностите по доставянето му от Бургундия в Скандинавия. Само брат Руджеро имаше правото да решава кога на трапезата да се сервира вино, а кога — вода. Сега бе решил, че към печеното агнешко ще подхожда най-добре вино, и Арн бе изпратен във винените изби за една бъчвичка. Беше му наредено строго да я вземе от далечния край на погреба, където бе най-отлежалото вино — защото го пиеха винаги в този ред — и му напомниха как именно бе отбелязана необходимата бъчвичка. Арн обаче се върна все пак не с нея и му бе прочетена лекция, че донесеното от него вино можело да се използва за причастие, но не и за християнска трапеза, което бе груба шега, смутила юношата. И на Арн му се наложи да се отправи отново към избата.

Когато вечерята бе сервирана и всички отидоха да ядат, Арн се върна в кухнята и гребна черпак вода от чистия питеен извор, чийто ручей течеше направо през кухнята, без да се смесва с потока мръсна вода от магерницата. Пийна студена вода, наслаждавайки й се, сякаш бе дар Божи. След това, преди да седне да хапне комат бял хляб, прочете особено дългата и предшестваща яденето молитва.

Не изпитваше нито глад, нито завист към братята. Това бе просто обичайната трапеза, приличаща на всички останали в „Школата на живота“. Приключил с яденето, той започна да разтребва, наглеждайки големите котли, в които се готвеше храната за следващата трапеза.

След нощната, служба трябваше да се измие старателно цялата кухня, като се съберат всички огризки или се смелят в канавката за оттичането на нечистотиите, по която те попадаха в ручея, а оттам и във фиорда, или пък се изхвърляха върху голямата купчина органична тор в копривата зад кухнята. Брат Люсиен следеше много внимателно за това как се събираше торта, защото в работата му бе важно да се наторява постоянно почвата.

След като Арн привърши с тази работа, му оставаха два часа за почивка, преди да започне изпичането на хляба. Той обаче бе работил толкова дълго в жегата на кухнята, че въобще не можеше да заспи.

Лятото бе прохладно и във въздуха вече се усещаха първите аромати на есента. Нощта бе тиха и звездна, а на небето сияеше луната.

Арн седеше на каменното стълбище, водещо към голямата кухня, и гледаше звездите. Мислите му се лутаха между тежката дневна работа, силните аромати в кухнята и сутрешния му разговор с отец Хенри. Усещаше, че нещо важно за любовта продължаваше да не му е ясно.

След това отиде до ограденото място и извика Шамсиин. Чул условния сигнал, жребецът изпръхтя силно и веднага се втурна към Арн с плавен тръс, вдигайки високо крака. Шамсиин още бе млад жребец, но бе пораснал забележимо и цветът му се бе променил от детско млечен на преливащо сиво-бял. На лунната светлина изглеждаше като излят от сребро.

Сам не разбирайки защо, Арн прегърна с ръце силната шия на жребеца, започна да го прегръща и да го гали и най-накрая заплака. Гръдта му бе препълнена с непонятни за самия него чувства.

— Обичам те, Шамсиине, толкова те обичам — прошепна той и сълзите му заструиха като ручей.

Разбра, че мисли за нещо греховно и забранено, което и сам не можеше да си обясни.

За пръв път през живота си реши, че има нещо, за което нямаше да може никога да се изповяда.