Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

XII.

Именно добротата на Сесилия им навлече тази огромна беда. Някой би рекъл, че Бог определя и доброто, и лошото, което може да сполети човека, и че щастието или пък бедата го заварват неподготвен, така, както идва и смъртта, щом норните12 внезапно прекъснат нишката на човешкия живот.

Подобно тълкуване на Христовото учение не беше необичайно в Западна Готаланд, но за монасите от Цистерцианския орден и за Арн това мислене беше само остатък от старото езичество и съдържаше известна доза богохулство. По този начин се допускаше, че човешкото добро или зло, греховете или праведните деяния, грешките или проницателността, както и любовта на хората към Бога не са от значение. Чрез свободната си воля и любовта си към Бога всеки мъж и всяка жена в голяма степен направляват живота си. Както Арн с горчивина обясни нещастието им: то повече от всякога се коренеше в добродушието на Сесилия. Човек трябваше да я сравни със сестра й Катарина само за миг, за да може веднага да прозре това. А и от самото начало всичко се решаваше от отношенията между двете сестри.

За Катарина щастието на Сесилия означаваше нещастие за нея. Щом Сесилия вече не трябваше да идва в „Божия дом“, за да продължи обучението за развитие на трудолюбието и духа си, според Катарина самата тя щеше да бъде залостена като плъх зад стените на презрения манастир. Това чувство се засили, когато тя разбра какво е получил баща й, за да омъжи сестра й за някой от съседите. А това, че баща й ще стори подобно нещо и за самата нея, вече не изглеждаше логично и Катарина се страхуваше, че ще остане завинаги в манастира и ще се съсухри като някоя стара мома сред другите такива.

Сесилия и Арн още не бяха женени и това зависеше не толкова от тях, колкото от борбата за власт. Кнут Ериксон накара свеите от скалите край Мура да го изберат за крал с далеч по-голямо усилие, отколкото бе предполагал. А когато това най-накрая бе уредено, той закъсня по своя вина да дойде на съвета в Западна Готаланд, тъй като Болеслав изпрати насреща му войска, тъй че той трябваше да успее да накара свеите да се сражават заради новия си крал.

Но Болеслав не беше събрал достатъчно голяма войска, тъй като си мислеше, че времето е срещу него и не бива да се бави. Със събраните хора от рода си и датчаните той се отправи срещу Биелбо и веднага бе победен от Кнут Ериксон и свеите, Биргер Бруса и хората от Фолкунгите в Източна Готаланд. Така засега всичко бе уредено, ала бе отнело доста време и половината лято се бе изтърколило. Магнус Фолкесон от Арнес се бе заинатил, че иска на сватбата да присъства и крал, така че реши да изчака, докато Кнут успее да изпълни задълженията си на съвета в Западна Готаланд, където той със сигурност щеше да бъде избран с огромно единодушие.

Поради тази причина Арн и Сесилия не можеха да бъдат мъж и жена пред Бога, когато яздеха към „Божия дом“. Те бяха просто годеници. Въпреки това скоро щеше да стане явно, че Сесилия носи детето на Арн под сърцето си.

Арн се бе посъветвал по въпроса с Ескил, който бе добре осведомен за светските неща и нрави. Но Ескил само се бе засмял и бе казал, че според закона, ако бащата на Сесилия иска да направи проблем от това, то Арн ще бъде виновен и ще трябва да плати шест сребърни монети. Ескил не смяташе, че Алгот Полсон ще спори на дребно. В най-добрия случай Сесилия, водена от сестринска любов, искаше да види Катарина, за да й даде утеха. За нея не бе трудно да разбере как се мъчеше Катарина зад стените на „Божия дом“, защото смяташе, че познава добре сестра си.

Но както се оказа, не беше така. Ако знаеше това, никога нямаше да стъпи там, за да се опита да утеши Катарина.

Когато двете сестри се срещнаха в двора на „Божия дом“, Сесилия положи неимоверни усилия, за да не заговори за собственото си щастие, и се опита да утеши Катарина, като й каза, че щом венчавката мине, ще говори с баща им, той ще вземе думите й на сериозно, тъй като тогава тя ще е част от кралския род. Все нещо трябва да може да накара Алгот да се вслуша в думите й, може би нещо простичко, като факта, че той беше стиснат, а трябваше да плаща в сребро, за да може да държи дъщеря си в манастир. Това му излизаше скъпо, а и дъщеря му не оценяваше тази странна бащина любов. И двете се разкикотиха на тази истина.

Тогава Сесилия отново бе изкушена да говори за собственото си щастие, как първо щели да живеят в Арнес, докато времената били толкова неспокойни, как после щели да се преместят във Форшвик при Ветерн, как щели да пътуват с Ескил, за да посрещат норвежките си родственици, както и всичко, което й дойдеше наум и което за Катарина бе свободният, щастлив живот извън стените на манастира. Сесилия беше прекалено обсебена от собственото си щастие, за да види как очите на Катарина се присвиха от омраза и завист. Когато Катарина като че лукаво запита дали напоследък са имали прекалено много посещения и пирове, та Сесилия е напълняла, сестра й не успя да прикрие радостта си и й разказа тайната, която бе греховна и струваше шест парчета сребро и няколко пъти „Отче наш“ и „Аве Мария“, може би власеница, една седмица на хляб и вода и каквото и да е друго изкупление на греховете. Беше вярно, че тя очакваше дете. И когато се отвори тази тема, Сесилия не можеше да спре, тъй като изпитваше много страх от раждането, но и беше безкрайно щастлива.

Катарина не слушаше това детинско бръщолевене на сестра си. Вече мислеше за това как този проблем може да се превърне в нейно спасение.

Когато най-накрая настъпи време да се разделят, тя прегърна Сесилия нежно и я помоли да бъде внимателна с детето, което очаква, и да предаде най-топли пожелания на Арн.

Веднага щом портата на манастира се затвори след Сесилия, допълнителният гняв на Катарина като че ли внезапно се уталожи, точно както се беше появил. Изпълнена със студена решителност, тя се запъти към игуменката, за да промени всичко, колкото се може по-бързо.

Божият дом беше манастир, който се бе появил преди известно време след дарения от страна на крал Сверкершон, когато той бе дарил земя и на женския манастир „Врета“ в Източна Готаланд. Никой не знаеше със сигурност какво мисли родът на Ерик за манастира, построен с помощ от Карл Сверкершон и рода му. Но игуменката в „Божия дом“, майка Рикиса, която беше от рода на Сверкер и близка родственица на скоро убития крал Карл, бе изразила огромното си безпокойство от това, че „Божия дом“ сега навярно трябва да се премести или да престане да съществува. Ако Кнут Ериксон станеше крал, както всички вярваха, то нямаше да е добре човек да принадлежи към рода на Сверкер в Западна Готаланд, а и не беше добре да се намират в манастир, който беше построен с помощ от Сверкер. Все пак всички знаеха как навремето Ерик Йедвардсон бе протегнал алчните си ръце към Варнхем.

Майка Рикиса бе трудна жена, някои дори я наричаха коварна, а от време на време на послушничките хич не им беше лесно да се оправят с нея. Но като близка родственица на краля тя познаваше добре проблемите, които имаше светската власт.

Когато Катарина дойде и случайно се изповяда за един стар грях, който бе премълчала при предишната си изповед, как е имала сексуални отношения с младия Арн Магнусон, тя навярно беше много строга към момичето заради премълчаното. Ала както Катарина й разясни с наведена глава и като че бършеше сълза, грехът й бе станал още по-голям, тъй като онзи Арн не бе прелъстил само нея, като й е обещавал да се венчаят, а и сестра й, която сега била бременна.

Майка Рикиса веднага съзря огромната възможност, което се бе отворила. Катарина също я видя ясно, тъй като скромно потвърди, че съблазнителят Арн е близък приятел на Кнут Ериксон и ще навредят много на врага, ако успеят да отлъчат Арн Магнусон от църквата.

Майка Рикиса се вглъби, когато чу думите, че Катарина и тя самата си приличат, тъй като мислят по почти еднакъв начин по този голям проблем. Тя определи много леко наказание за непълната изповед на Катарина преди и късното й признание, изпрати я на една седмица усамотение, тишина, хляб и вода и обичайния списък с молитви. Катарина се смири, целуна ръката на майка Рикиса за благодарност, на висок глас благодари на светата Дева за милостта, с която се бяха отнесли с нея, и излезе с леко доволна усмивка, която майка Рикиса проницателно забеляза.

Но след това майка Рикиса тръгна с решителни стъпки, удряйки петите си в пода, звук, от който послушничките в манастира се страхуваха повече от всичко останало, към стаята за преписване на ръкописи, за да стори онова, което беше нужно, колкото се може по-скоро.

Тя писа на Болеслав да се обърне към архиепископа в Източен Арос заради този проблем, писа и на епископ Бенгт от Скара, че той възможно най-скоро трябва да подготви отлъчване от Църквата, преди това дело да бъде благословено от някой друг от Божиите слуги. Тя се надяваше да успее да спечели епископ Бенгт за делото си, тъй като знаеше, че той споделя безпокойството й по въпроса, че времето на великодушие към Църквата и нейните най-изтъкнати слуги може би е към края си. Защото дори епископ Бенгт бе изключително благодарен на рода на Сверкер.

Катарина и майка Рикиса скоро получиха това, което искаха, макар и да го искаха по съвсем различни причини. Две седмици по-късно на литургията в Скара епископ Бенгт обясни, че Сесилия Алготсдотер и Арн Магнусон са отлъчени от църквата. Никой от хората на Църквата в цяла Западна Готаланд не трябваше да се занимава с тези двама души по въпроси, засягащи християнската общност. Единственото светилище, в което те можеха да отидат, бе манастирът.

За втори път Арн и Сесилия заедно се отправиха към „Божия дом“, но този път пътуването им беше тъжно. Магнус беше изпратил група от хората си, за да ги съпровожда по пътя, и всички те носеха цветовете и вимпелите на кралския род, както им бе заповядано. Изпълнен със срам, Магнус не искаше да остави сина си да язди, за да получи прошка и убежище.

Нямаха много да си кажат по пътя, тъй като всичко беше казано много пъти. На Сесилия й бе трудно да прости на Арн, колкото и той да се опитваше да й обясни, че е бил пиян онзи път, когато Катарина е дошла при него, и не знае какво се е случило. Тогава тя възрази, че той е премълчал това, така че тя, без да знае, си е навлякла грях, който е можела да избегне, ако й е било известно. Той се опита да се защити, като й рече, че не му е било лесно да говори с тази, която му е най-скъпа в целия свят, за това, че е съгрешил със сестра й, а и той не познавал закона, според който това е нередно. Сесилия му повярва за последното, макар и според нея да беше странно, че точно той от всички не познава християнския закон. Когато изясниха това, започнаха да мислят какво да направят. Както Арн смяташе, можеше да мине дълго време, преди грехът да бъде признат от Рим, може би година или повече. Тя гледаше на бъдещето далеч по-мрачно.

Когато се разделиха пред портите на „Божия дом“, той се закле пред Бога, че ще се върне някой ден и ще я вземе, закле се в меча си, за да я убеди в това, което според нея беше детински жест. Но той повтори настоятелно, че тя трябва да му вярва, да не предава тази вяра, защото докато диша, той винаги ще чака онзи час, когато двамата отново ще могат да се съберат, и я закле да не приема трите обета в манастира, тъй като те не могат да се върнат назад. По-добре да живее като послушничка, макар и на послушничките, подобно на послушниците, да им беше далеч по-трудно отколкото на онези, които бяха дали обети. Тя мълчаливо кимна на това, отскубна се от него и побягна към вратата на манастира, където майка Рикиса я чакаше с презрителна и строга усмивка. Когато обкованата с желязо дъбова порта се затвори зад Сесилия, Арн изпита огромна мъка, стори му се, че не може да си поеме въздух. Падна на колене и дълго се моли. Хората на баща му чакаха тихо и търпеливо на известно разстояние. И те бяха изпълнени с мъка заради него, заради кралския род и заради това, че на тях самите и на родствениците на Ерик бе открадната радостта. Изпитваха омраза към Сверкеровия род, който, както всички знаеха, стоеше зад това, което се беше случило.

Арн язди не за дълго заедно със своите хора от Арнес. След това спря, смени дрехите си, вместо кралската ризница, облече прости сиви дрехи от домашна вълна с червен ръб, които бяха първите му светски дрехи, след като бе напуснал Варнхем преди по-малко от година. Тогава смяташе, че ще научи нещо за ниския свят. Беше научил много през тази година. Сега осъзна, че повечето беше лошо.

Веднага реши, че ще язди сам до Варнхем по източния бряг на езерото Хорнборг и през горите на Белинген. Искаха да го разубедят, защото бяха смутни времена и човек не можеше да знае кой скита из горите. Тогава Арн отговори студено, че не смята да остави меча си и Бог да е на помощ на разбойниците или сганта, която се изпречи насреща му в състоянието, в което е сега. Като рече това, той се хвърли на Шимал и тръгна, без повече да каже и дума по този въпрос. Всички хора в свитата му знаеха, че никой от тях не би могъл да последва жребеца, който се отдалечаваше, и не им оставаше нищо друго, освен да тръгнат към Арнес без компанията на човека, чийто живот се бяха заклели да пазят, ако се наложи и с цената на своя собствен.

Дълго Арн яздеше през тресавища и блатисти местности, където не живееха хора, и мъчителната езда го бе забавила. Нощта падна, когато той достигна възвишенията на Белинген. Знаеше само, че трябва да продължи на север, за да стигне до земите на Варнхем, а оттам насетне или щеше да познае пътя, или пък щеше да попита. Беше трудно да язди из планините през нощта, небето беше покрито с облаци, така че нито звездите, нито луната можеха да осветят пътя му. Той продължи, докато все още виждаше накъде направлява Шимал, но скоро трябваше да спре за нощуване. Щеше да стане студено, тъй като той не носеше със себе си кожени завивки, а само тънко палто. Арн прие това само като едно малко начало на всички изпитания и изкупление на греховете, пред които смяташе, че се намира. Искаше да страда много, само и само това да намалеше времето на изкупуване на греховете му, така че с Божията помощ да изпълни святата клетва, която беше дал, че ще вземе Сесилия от „Божия дом“.

В сумрака той намери малка колиба, в която светеше огън, до нея имаше западнал обор, в който една крава започна да мучи неспокойно, когато той се приближи. Той предположи, че тук живеят освободени или избягали крепостни, но по-скоро предпочиташе да спи в колибата им, отколкото в студената гора.

Без да мисли, той влезе, за да ги помоли да пренощува там. Не се страхуваше от нищо, тъй като не се сещаше за нещо по-лошо от това, което го беше сполетяло, а и имаше сребро, за да плати, както беше благоприлично, вместо да нощува, като използва меча си.

Все пак се изплаши от прегърбената жена, която седеше край огъня и бъркаше в една тенджера. Гласът и бе писклив, тя не го посрещна любезно, а с насмешка и с думи, които той не разбра, и които гласяха, че такива като него се страхуват от мрака, докато такива като нея са му приятели.

Арн й отговори със спокойни думи, че просто иска да пренощува някъде, тъй като щеше да навреди на коня си, ако продължи из планината по тъмно, и добави, че ще й се отплати богато за тази услуга. Тъй като тя не отговори, той излезе, разседла Шимал и го вкара до самотната крава в обора. Когато се върна в колибата, той свали меча си и го хвърли на празното легло в знак, че възнамерява да спи там, а след това придърпа едно трикрако столче до огъня и седна, за да стопли ръцете си.

Жената дълго време го гледа подозрително, докато най-накрая го запита дали има право да носи меч, или носи, въпреки че няма такова право. Арн отговори, че по въпроса има различни мнения, ала тя във всеки случай няма от какво да се страхува. Като че за да я успокои, той извади от кожената торбичка, която беше получил от Ескил на сбогуване, две сребърни монети и ги постави до огнището, така че да се виждат от искрящия огън. Тя веднага взе монетите, захапа ги, за да провери дали са истински, което Арн не можа да разбере, тъй като не можеше да разбере как някой може да се усъмни в думите или намеренията му. Тя изглежда беше доволна от това, което няколкото й зъба й показаха, и попита дали и той както всички останали, е дошъл, за да разбере какво го очаква в бъдеще. Арн рече, че всичко, което го очаква, е в Божиите ръце, и никой друг не може да знае. На тези думи тя се разсмя така силно, че откри цялата си беззъба уста. Известно време мълчаливо бъркаше в гърнето и след това попита дали той иска малко от супата. Арн отказа, както би сторил и ако беше на кралски пир. Беше готов за дълго време само на хляб и вода.

— Между всичко, което ще ти се случи в живота, виждам три неща, момко — рече тя изведнъж, като че онова, което тя си мислеше, си проправяше път навън, въпреки малкия интерес, който Арн проявяваше. — Виждам три щита. Искаш ли да знаеш какво виждам? — продължи тя и затвори очи, като че да види по-добре онова, което беше в главата й. Любопитството на Арн вече беше събудено и тя виждаше това зад затворените си клепачи.

— Кои щитове виждаш? — запита той, като беше сигурен, че сега тя ще изрече нещо глупаво.

— Единият има три златни корони, които блестят сред небето, а другият — лъв — каза тя с напевен тон, а очите й все още бяха затворени.

Арн онемя. Не можеше да разбере как една стара, самотна жена, която живееше на такова затънтено място, можеше да има понятие за подобни неща. Не смяташе, че тя може би знае кой е той или пък се е досетила, като е видяла облеклото му. Спомни си за една история, на която не беше обърнал внимание. Кнут беше разказал, че баща му Ерик Йедвардсон е бил на кръстоносен поход и трите корони са му били предсказани. Но това се беше случило преди много време от другата страна на морето.

— Какво е третото, което виждаш? — запита той предпазливо.

— Виждам кръст и заедно с кръста чувам думи. Думите, които чувам са: „Ще побеждаваш в името на този знак“ — продължи тя напевно, без да помръдне или да отвори очи.

Арн първо си помисли, че тя е по-умна, отколкото е смятал, и е прочела латинския надпис върху дръжката на меча му.

— Имаш предвид, „Jn hoc signo vinces“? — рече той, за да провери. Тя само поклати глава, като че латинските думи не й говореха нищо.

— Виждаш ли това, което ме очаква, жено? — запита той с известен страх, който пролича по гласа му.

— Ще спечелиш жена си! — извика тя с креслив глас, отвори очи и го загледа диво. — Но нищо няма да стане така, както си мислиш. Нищо!

Тя се разсмя пресипнало, психическото й състояние сякаш бе разстроено и той не можеше да измъкне от нея и дума. Скоро той се отказа и легна на мястото, върху което бе хвърлил меча си. Зави се с палтото си, обърна се към стената и затвори очи, но не можа да заспи. Известно време размишляваше върху думите на жената и те му се сториха както истински, така и прости. Беше му странно, че тя е разпознала в него кралския род и този на Ерик. Трябваше да признае това. В същото време тя не му бе казала нещо, което самият той да не знаеше. Беше му утеха, че ще си върне Сесилия, но и той смяташе така. Това, което се разминаваше със собствените му очаквания, бе, че нищо няма да стане така, както той си мисли. Най-накрая трябва да беше заспал.

Когато се събуди на развиделяване, нея я нямаше, но Шимал стоеше на мястото си навън в стария обор и изцвили за поздрав, като че нищо не се беше случило.

След обяд той мина през портата на Варнхем и всички познати миризми от градините и кухнята на брат Руджеро го удариха в лицето. Пристигането му беше очаквано, но предизвика известна шумотевица и двама братя хукнаха да го посрещнат. Единият отведе Шимал, а другият мълчаливо го поведе към банята и му показа дрехите му. Тъй като Арн не разбираше, монахът му рече, че тъй като е отлъчен, не може да го заговарят, преди поне да се е пречистил, а след това ще получи и монашеско облекло.

Арн се къпа дълго и внимателно, подстрига дългата си коса, казвайки молитвите, които бяха подходящи за случая. Облечен в расото на послушник, той се появи при отец Хенри горе, на любимото му място под галерията със сводовете. Отец Хенри го погледна с поглед, който криеше огромна строгост и мъничко любов. Тогава той въздъхна тежко, извади молитвеника си и даде знак на Арн да се приготви за изповед. Арн падна на колене и се помоли на свети Бернар да му даде силите и честността, които му бяха нужни, за да успее да се изповяда, което едва ли щеше да бъде лесно.

Крал Кнут Ериксон пристигна с кралската си свита и Биргер Бруса в Арнес. Мъжете с него бяха много и им отне време да им намерят място за нощувка. Все пак ги очакваха, а и в близките села им бяха казали, че ще посрещнат както трябва многото гладни и уморени мъже.

Биргер Бруса бързаше и настояваше да свикат съвет, колкото се може по-бързо, а не първо да се наливат с пиво, да седят с препълнени стомаси и да мислят за глупости, когато трябва да обсъдят онова, което беше от огромно значение. Дори и в присъствието на крал Кнут стана така, както искаше Биргер Бруса, и онези, които щяха да участват в съвета, се събраха в централната сграда, като бяха пили само малко пиво.

Първо се помолиха Бог да благослови тази среща, за да стигнат до мъдри, а не глупави решения. Това прозвуча така неловко и нелепо, че липсата на Арн профуча из залата като зимен вихър. Въпросът за Арн беше само един от онези, по които трябваше да постигнат съгласие.

Биргер Бруса водеше съвета, когато всички се поуспокоиха, за да започнат да обсъждат проблемите, и според него първият въпрос трябваше да бъде относно съвета в Западна Готаланд, тъй като много неща зависеха от това Кнут възможно по-скоро да получи и втората си корона. Никой не беше против това.

Така че отделиха известно време, за да измислят как да изпратят знак на другите и как да разпространят новината за съвета по най-добрия начин и възможно най-бързо. Тъй като нищо от това, което беше казано по въпроса, не бе нещо ново или непознато, то разглеждането му скоро привърши.

Следващият въпрос според Биргер Бруса беше за това, което Кнут трябваше да направи, след като бъде избран за крал, за да премахне срама, застигнал рода им, след като един от неговите хора беше отлъчен от църквата. Според Биргер Бруса това беше въпрос, по който самият Кнут трябваше да се изкаже.

Кнут Ериксон започна с това, че Арн, както всички знаеха, е най-добрият му приятел, и че Арн, освен това му е направил много големи услуги, за които той е длъжен да се отплати, и че цялото добро, което родът на Ерик и кралският род бяха сторили един за друг, е над всичко. След като каза това и други подобни неща, той стигна до въпроса.

Доколкото разбирал, един архиепископ без никакъв проблем може да отмени отлъчването от църквата на епископ Бенгт от Скара. Но за беда архиепископът бе тръгнал нанякъде и никой не знаеше накъде. Във всеки случай не беше в Линшьопинг, което би било лошо, защото щеше да бъде сред последователите на Сверкер, но той не беше и в Свеаланд. Шпионинът на Кнут трябваше да разбере това. Все пак един архиепископ не може да се скрие толкова лесно.

Понякога тези Божии хора бяха упорити. Така че дори и ако намереха избягалия архиепископ, не беше лесно да предскажат каква позиция ще заеме той, ако кралят изиска от него решение по въпрос от юрисдикцията на църквата. Все пак винаги можеха да заплашат някой свещеник, това беше ясно. Свещениците бяха сребролюбиви и се грижеха за земите си, искаше им се да получат нови, което често ги караше да омекват по време на преговори. Беше невъзможно да кажат повече по този въпрос, преди да бъдат изпълнени две неща. Кнут смяташе, че първо трябва да бъде избран за крал и в Западна Готаланд, както беше казал неговият скъп родственик и мъдър съветник Биргер Бруса. След това можеше да преговаря със сила и с архиепископа. Освен това прелатът трябваше да бъде намерен и изваден от дупката си, преди да могат да предположат каква позиция ще вземе по въпроса.

Тогава Магнус се съгласи тъжно с това и каза, че сега не могат да стигнат до някакво решение по този въпрос. Той искаше да преминат по втория по значение проблем. Въпросите, за които отговаряше църквата и решението, за които трябваше да бъде взето в Рим, бяха много неясни за обикновените християни. Знаеха обаче, че подобно мотаене отнема време. Така че още сега трябваше да помислят за детето на Арн и Сесилия. Според това, което бяха казали жените, Сесилия щеше да роди сина на Арн някъде посред зимата. Можеха да предположат, че вещицата от „Божия дом“, която беше родственица на Сверкер, щеше да изхвърли детето, веднага щом то се роди. Какво трябваше да сторят?

Кнут Ериксон заяви, че ако бързо бъде избран за крал в Западна Готаланд, не без известно удоволствие ще се разправи със Сверкеровата вещица от „Божия дом“. Тя трябвало да разбере, че вече не живее в безопасност, и това трябвало да я накара да омекне при преговорите.

Биргер Бруса се оживи от тези мисли и рече, че първо Кнут трябва да помисли внимателно, преди да си навлече гнева на църквата, както беше сторил и баща му. Би било по-добре да избере другия път и да използва всички други средства, вместо да прибягва до заплахи. Второ, никое дете, което е заченато извън рамките на брачния съюз, не може да бъде държано в манастир. Все пак това дете беше много желано и никой няма нужда от злонамерени клюки, които биха били последица в този случай. Тогава изникваше въпросът: „Кой ще се грижи за сина на Арн Магнусон?“ А и, между другото, незаконородените синове ставаха ли законни, ако след това се сключи брак?

Ескил смяташе, че има отговор и на двата въпроса. Да сторят така, че детето на Арн и Сесилия, независимо дали е син или не — той не разбираше как всички можеха да бъдат толкова сигурни по този въпрос, да не попадне при Алгот Полсон, което не беше добра идея. Вече бяха чули Алгот да казва, че вместо зет скоро щял да има копеле в дома си. Подобни думи не говореха за здрав разсъдък. Така че трябваше да се погрижат за детето в кралския род на Фолкунгите.

А що се отнася до втория въпрос, дали незаконородените деца могат да станат законни, ако по-късно родителите бъдат бракосъчетани, отговорът беше прост. Ако успееха да отменят отлъчването от църквата и след това Арн и Сесилия бъдеха бракосъчетани, както бяха планирали, всичко това щеше да бъде уредено.

Тогава Биргер Бруса рече замислено, че тъй като самият той има деца, които били съвсем малки, а те имали майка и две дойки, то според него най-добре било детето да отиде в Биелбо. Никой не се противопостави на това.

Последният въпрос, на който трябваше да обърнат внимание, беше по-маловажен, но им отне доста време. Алгот Полсон не само беше дрънкал за копелето, а и на висок глас и горчиво се беше оплаквал от това, че единият от синовете в Арнес бил разбил живота му. Алгот със сигурност не беше опасен враг и би се страхувал да вдигне меч срещу кралския род. Но също така беше лошо, че той ходеше напред-назад и разбунваше духовете.

Магнус отговори с известна мрачност, че от значение е само решението на духовниците в Рим и че всичко друго би отнело много време. Ако станеше бързо, всичко щеше да се реши така, както го бяха обмислили от самото начало, и щеше да се възцари мир. Ако проблемът изискваше повече време, а знаеха, че това може да се случи, нещата вървяха на по-зле. В такъв случай, рече Магнус, трябва да нагласят нещата така, че да бъдат така, както са ги планирали. Макар и с Катарина като булка, а Ескил като младоженец. Защото Катарина беше пусната от манастира „Божия дом“.

Не им беше трудно да разберат тази мисъл, но тя помрачи настроението на масата. Всички знаеха, че Катарина беше предизвикала бедата, от която в момента страдаха не само Арн и Сесилия, а и целият кралски род. Тежко е, въздъхна Ескил, да платим на Катарина толкова висока цена за злите й намерения.

Тогава Биргер Бруса рече студено, но все пак с привидна мъдрост, че младият Ескил трябва да прозре, че тук става въпрос за проблеми, а не за чувства. Така че ако Арн не се отърве, тогава Ескил трябва да е готов да се ожени за жена, на която не може лекомислено да обърне гръб, без да бъде нападнат с кинжал след това.

Така и стана. На тази маса, на която трябваше да се обсъждат проблемите и борбата за власт, любовта не трябваше да е от значение.

Отец Хенри не даде никакъв знак на Арн, че ще му опрости греховете, докато слушаше изповедта му. Арн и не очакваше нещо подобно, тъй като беше отлъчен от църквата, а отец Хенри като игумен нямаше право да отмени подобно наказание. Отец Хенри накратко обобщи сторения от Арн грях, след което го изпрати в килията му, за да размишлява, приемайки само хляб и вода — нещо, което можеше да се очаква. По време на живота си навън Арн бе успял да извърши три тежки гряха: първо беше убил двама пияни селяни, след което самият той в пияно състояние бе имал полов контакт с Катарина, а най-накрая бе имал подобен контакт и със Сесилия. От тези три гряха първите два можеха да бъдат опростени, което изненада Арн, ала третият — фактът, че той бе имал полов контакт дори и със Сесилия — жената, която обичаше и с която искаше да прекара живота си, бе толкова тежък грях, че той бе отлъчен от църквата, като бе навлякъл на Сесилия същото наказание. Не му беше лесно да разбере това. Да убиеш двама мъже не беше голям грях. Да имаш полов контакт с жена, която не обичаш, не бе проблем. Ала да се любиш с жена, която обичаш повече от всичко друго на света, по начин, по който в Библията се описва любовта, е най-ужасният от всички грехове. В законите на църквата бе записано, че убийствата на слуги или кражбата на собственост не представляват интерес за самата църква, ала законът, който Арн бе нарушил, бе един от законите, за които църквата се бе борила и най-накрая бе успяла да прокара. В текста на брачния закон пишеше: „Ако баща притежава собствената си дъщеря, то той следва да бъде прогонен. Ако баща и син притежават една и съща жена, ако двама братя притежават една и съща жена, ако двама братови сина притежават една и съща жена, ако майка и дъщеря притежават един и същи мъж, ако две сестри притежават един и същи мъж, ако дъщерите на двама братя или две сестри притежават един и същи мъж, то те извършват огромен грях.“ Текстът бе красиво изписан на латински, като преводът на простонароден език бе написан с курсив. Арн веднага се сети откъде е взет този текст. Той разбираше греховността в действията на баща, който спи със собствената си дъщеря, но онова, че първо бе имал контакт с Катарина в пияно състояние, а след това не само телесно се бе свързал със Сесилия, според него не можеше да се окачестви като грях. Арн дълго размишлява над този проблем. Колкото и да премисляше отново и отново заповедите в Стария Завет, то стореният от него грях бе по-непростим от този да носи пъстри дрехи, докато жали за някого. Думите в закона не търпяха различен прочит, а и баща му се бе заклел да умре за думите в този закон. Според закона Арн бе извършил грях, който се равняваше на греха на човек, който е спал със собствената си дъщеря. Все пак църквата щеше да отсъди. Хората на църквата мислеха по начин, различен от този, по който разсъждаваха законодателите от Западна Готаланд. Както и да погледнеше на проблема, нещата си оставаха такива, каквито ги бе описал отец Хенри: Арн не можеше да бъде съден от съвета. Той трябваше да бъде съден от светата Божия църква, чиито представители имат разума да различават доброто от злото. Така той живееше, лутайки се между надеждата и отчаянието. Надеждата му надделя, когато брат Гилберт дойде, за да го отведе на среща с архиепископ Стефан. Отец Хенри дори не знаеше, че архиепископът беше във Варнхем. Архиепископът често казваше, че навън, в големия свят, има хора, които винаги биха помогнали на Арн, а един от тях беше самият той.

Изпълнен с надежда, Арн избърза към купола и на обичайното място откри отец Хенри, както и архиепископ Стефан. Арн веднага коленичи и целуна ръката на Стефан и не седна, преди да бъде поканен. Погледна архиепископа в очите. За известно време архиепископ Стефан го наблюдаваше, без да каже и думичка. По погледа му Арн усети, че надеждата му трябва да се изпари.

Най-накрая архиепископът рече:

— Не малко неща успя да свършиш по време на краткия си престой в другия свят. — Тонът му бе доста строг. Отец Хенри изобщо не поглеждаше към Арн, изглежда бе зает да съзерцава сандалите си. — Знаеш много добре — продължи архиепископът със същия строг тон, — че църковната власт не бива да се меси на светската власт. Все пак точно това стори. И трябва да ти кажа, че проблемите, които ми навлече, не са незначителни. Стори всичко с широко отворени очи, та дори и използвайки хитрост.

Архиепископът млъкна, сякаш искаше да чуе как Арн ще моли за прошка или ще се извинява. Съвършено сигурен в това, че ще бъдат разглеждани плътските му грехове, Арн обаче се чувстваше объркан. Той дори не разбра за какво говореше архиепископът. Това му и каза, молейки прошка за недомислието си. Архиепископът въздъхна тежко и Арн забеляза бегла усмивка на лицето му, сякаш той наистина не вярваше на недомислието му.

— Нали паметта ти не е толкова къса, че да си забравил как съвсем наскоро се видяхме в Източен Арос? — попита го той и гласът му зазвуча по-меко.

— Не, ваше високопреосвещенство, но не разбирам в какво тогава съм съгрешил — отговори му неуверено Арн.

— Интересно! — усмихна се архиепископът. — Ти се яви при мен с онзи претендент за кралската корона, който е един от онези, с които, за нещастие, е пълна страната ни. Застъпи се да го короновам веднага там, на място. Какво направи тогава ти, след като отклоних молбата ти по добре известни ти причини? Открадна ми ризата, както се казва, и ме остави гол за посмешище — ето какво направи. Ти си един от нас и ще си останеш такъв завинаги, поради което ние с отец Хенри те питаме за какво си мислеше, когато постъпваше така?

— Не съм мислил кой знае колко — като се позабави, отговори Арн, защото започна да схваща за какво ставаше дума. — Както отбелязахте справедливо, ваше високопреосвещенство, аз знаех, че не може да става и дума Църквата да подкрепи веднага Кнут Ериксон. Аз обаче не виждах нищо лошо ваше високопреосвещенство да обясни лично това на моя приятел. Всъщност това беше всичко.

— Да допуснем, че е така, но после… За какво си мислехте след това, докато разигравахте целия онзи спектакъл, в който повярва глупавата тълпа пред портите на храма — че уж съм помазал и короновал онзи негодник?

— Не мога да разбера това — отговори засрамен Арн. — Не сме говорили какво ще стане, ако ваше високопреосвещенство откаже да подкрепи Кнут Ериксон. Той си мислеше, че молбата му е проста. И аз не можех да го убедя, че това не е така, защото още тогава той смяташе себе си за крал. Затова реших, че е по-добре да го чуе от устата на ваше високопреосвещенство. Така и стана.

— Добре, добре! Хубаво! — прекъсна го архиепископът, махвайки нетърпеливо с ръка. — Това вече го каза. Аз обаче питам какво стана, след като поставих негодника на мястото му?

— Помоли ме да разбера от ваше високопреосвещенство дали не бихме могли двамата да бъдем удостоени с честа да получим причастие от вашите ръце. И аз не намерих нищо неподобаващо в това. Освен това не знаех, че…

— Значи не сте говорили за това предварително и не си знаел какви последици може да има това!? — прекъсна го строго архиепископът.

— Не, ваше високопреосвещенство, не знаех — отговори засрамено Арн. — Приятелят ми мислеше само за това, че първата му молба ще бъде удовлетворена. Предварително не сме говорили дори и за причастието.

Двамата възрастни се взряха в Арн. Последният не отмести поглед и в очите му нямаше нито сянка на съмнение, защото казваше чистата истина, като по време на изповед.

Леко изкашлял се, отец Хенри погледна към архиепископа, който кимна утвърдително в отговор. Арн разбра, че постигнаха съгласие за нещо, което бяха обсъждали предварително. Какво бе то обаче, той не знаеше.

— Е, какво пък, млади ми приятелю, трябва да ти кажа, че понякога си твърде наивен — заговори по-дружелюбно архиепископът. — Ти взе меча си и го протегна към мен, знаейки, че аз, разбира се, ще го благословя. И двамата бяхте облечени като воини. Какво възнамеряваше да докажеш с това?

— Мечът ми е осветен и никога не съм нарушавал обет. Чувствах се горд, че мога да поднеса този меч на ваше високопреосвещенство и предполагах, че ще изпитате същото чувство, защото осветяването на меча бе станало тук, при нас, цистерцианците — отговори Арн.

— И не си мислеше, че твоят приятел, този Кнут, може да се възползва от това? — попита с уморена усмивка архиепископът и поклати глава.

— Не, ваше високопреосвещенство, но после разбрах…

— След това се вдигна шум из целия Свеаланд! — разфуча се архиепископът. — Тръгна слух, че аз направо от олтара съм благословил меча, с който бе убит крал Карл Сверкершон, след което уж съм благословил Кнут Ериксон и дори съм го помазал и короновал. И оттогава нямам минута покой, защото всичките тези дребни кралчета, полукрале и претенденти за трона се втурнаха по петите ми! Бях принуден временно да напусна страната и ето защо съм тук, а съвсем не заради теб, ако си мислиш така. Аз обаче вярвам на думите ти и ти прощавам за онова, което се случи в Източен Арос.

Арн се отпусна на колене пред архиепископа и целуна отново ръката му, благодарейки за проявеното милосърдие, което не заслужавал, защото глупостта му не можела да бъде оправдание. В един кратък миг на щастие Арн си помисли изведнъж, че всичко вече е минало и грехът му не се състои в любовта към Сесилия, а в това, че неволно бе помогнал на Кнут Ериксон да направи архиепископа на глупак.

Това обаче съвсем не бе така. След като по знак, подаден от архиепископа, Арн стана и седна на мястото срещу двамата си стари приятели, бе произнесена присъдата му.

— А сега слушай! — каза архиепископът. — Прощава ти се измамата спрямо твоя архиепископ. Ти обаче си престъпил Божия закон, като си обладал две сестри, и за такъв грях няма леко опрощение. Можем да те осъдим на покаяние до края на дните ти. Ние обаче ще проявим милост, защото вярваме, че в това има Божия намеса. Ще изкупуваш греха си само половин живот, тоест двайсет години. Същото се отнася и за твоята Сесилия. Ще изкупуваш греха си като тамплиер, рицар на Храма, и от днес името ти ще е Арн Готски. А сега върви и нека Господ насочва стъпките ти и меча ти и да е милостив към теб. Това е! Брат Гилберт ще ти обясни всичко по-подробно. Аз заминавам, но ще се видим по пътя за Рим, накъдето най-напред ще се отправиш и ти.

Главата на Арн се замая. А си мислеше, че е помилван! Половин живот бе повече от онова, което бе живял на този свят и той дори не можеше да си се представи като възрастен човек на около трийсет и седем години, когато най-сетне грехът му щеше да бъде изкупен. Арн погледна умоляващо към отец Хенри, сякаш не можеше да тръгне, без да чуе и дума от него.

— Пътят към Йерусалим е трънлив поначало, скъпи ми Арн — каза тихо отец Хенри. — Такава е обаче Божията воля и ние двамата сме убедени в това. Върви с мир!

И след като Арн излезе с наведена глава и стъпвайки неуверено, те седяха още дълго и разговаряха за волята Му. И двамата виждаха ясно, че тя се състоеше в това да бъде изпратен още един велик воин в святото Господно войнство.

Е, а ако Кнут Ериксон, бе успял да стане крал по-рано и Арн и Сесилия вече бяха законни мъж и жена? И ако Сесилия не се бе оказала толкова наивна и добра и не бе навестила сестра си Катарина? И ако майка Рикиса не бе от рода на Сверкер и не се бе заела с такава енергия и решителност да раздува проблема?

Ако това и много други неща не се бяха случили, то в Господното войнство щеше да има един воин по-малко. От друга страна Аристотел вече бе доказал, че подобен тип разсъждения са неверни. Господ бе съобщил волята Си и трябваше да се преклонят пред нея.

През следващите дни брат Гилберт бе предпазлив с Арн, тъй като трябваше да го накара да разбере това, което щеше да определи живота му не само за момента, но и задълго време напред. Той не позволи на Арн да говори за наказанието си или за всичко, което той трябваше да изостави. Придържаше се към най-безполезните теми.

Арн трябваше да се отправи с архиепископ Стефан към Рим, но там пътищата им щяха да се разделят, тъй като архиепископът имаше работа за уреждане с папа Александър III, а Арн щеше да се настани в замъка на рицарите тамплиери, който бе най-големият тамплиерски замък в света. Всички, които искаха да бъдат приети в ордена, трябваше да се отправят към Рим, където или щяха да не ги допуснат, или щяха да ги приемат в ордена на рицарите тамплиери. Естествено, мнозина се чувстваха призовани да се бият в светата Божия армия, та било то и заради това, че по този начин откупваха всичките си грехове и ако загинеха, отиваха на небето с меч в ръка. В крайна сметка само един от десетина желаещи биваше приет след изпитанията.

Изпитанията едва ли щяха да затруднят Арн. Това, което се изискваше за приемане в ордена, бе човек да е от род със собствен герб, правило, което брат Гилберт не одобряваше, тъй като бе виждал доста воини, които биха станали добри рицари тамплиери, ако не бе то. Това не бе никакъв проблем за Арн, чийто герб бе лъвът на кралския род. И останалите две изисквания също нямаше да го затруднят. Брат Гилберт се подсмихна, докато с известна досада обясняваше, че според изискванията човек трябваше да може една четвърт от това, което Арн знаеше за Светото писание, логиката и философията. И навярно четвърт от това, което Арн умееше с оръжията. Освен това той носеше със себе си писма от архиепископа и отец Хенри. Но те не бяха най-важното, тъй като мнозина от кандидатите, които бяха синове на франкски графове, носеха подобни препоръки, но не притежаваха способностите на Арн. А и никой не можеше да се противопостави на ясната воля на Бога.

Арн се оплакваше от Божията воля, която му се струваше жестока. Защо той трябваше да изпадне в такова нещастие и да трябва да напусне любимата си Сесилия, за да изпълни Божията воля на бойното поле в Утремер?

Брат Гилберт му каза, че няма отговор на този въпрос, но че той ще се изясни с времето. Освен това рече, че от години е знаел, че ще стане така. Брат Гилберт смяташе, че е срещал малцина, но не и със способностите на Арн, и ако Бог му е дал тези редки дарби, то той е имал нещо предвид. Също така е изпратил Арн във Варнхем още на петгодишна възраст, за да бъде обучен във всичко, което би го направило добър рицар тамплиер.

Арн лесно съзря логиката в подобно обяснение, но това не смекчи мъката и меланхолията, които го измъчваха.

Брат Гилберт показа на Арн доста нови екипировки, над които беше работил, имайки предвид мерките на Арн. Най-важната от тях бе една ризница с повече от четиридесет хиляди халки, поставени на две подпори, с домашна вълна помежду им и с мека подплата от вътрешната страна. Ризницата го покриваше от главата, обхващаше раменете чак до китките, спускаше се надолу по коленете, но беше по-лека от ризниците на северните народи. Имаше и дълги панталони, които пазеха краката и стигаха чак до стъпалата. Онзи, който се облечеше така, щеше да бъде защитен от глава до пети, а това изискваше воденето на война през новото време. Най-накрая брат Гилберт извади и черна броня с бял кръст, който покриваше целия гръден кош. Арн щеше да носи цветовете на църквата, щом последва архиепископа като рицар пазител към Рим. Но това беше и облеклото на оръженосец в Ордена на рицарите тамплиери. Така Арн щеше да пристигне подготвен в двореца на тамплиерите в Рим, а имаше и разрешението на архиепископа да носи това облекло през целия път.

Арн изпита благоговение и гордост, когато изпробва тези неща, но в очите му нямаше радост. Брат Гилберт не беше и очаквал нещо подобно. За отпътуването на Арн два дни по-късно той беше приготвил особена изненада, която според него щеше да има такова въздействие върху възпитаника му, каквото той беше планирал.

Брат Гилберт утешително прегърна Арн и двамата заедно тръгнаха към пасището като че ли за кратък разговор без определена цел. Когато пристигнаха, той не рече нищо, а само посочи. Там далеч беше любимият жребец на Арн Шамсиин.

Арн притихна. След това извика, а Шамсиин веднага наостри уши и обърна глава към него. В следващия момент той се понесе към него в бърз галоп, прескочи оградата на обора, в който се намираха Арн и брат Гилберт, заподскача наоколо, хвърли се отново и изцвили, като че се оплакваше или пък искаше да поздрави своя другар за добре дошъл.

Арн се хвърли, хвана Шамсиин през врата и го обсипа с целувки.

— Сега той е твой — рече брат Гилберт. — Той е нашият подарък за довиждане, Арн de Gothia. Като рицар тамплиер знам, че в Свещената война упованието в Бог естествено е най-важното. След това са упражненията и смиреността и после — доброто оръжие и кон като Шамсиин.

Когато Арн, облечен в черни одежди с бял кръст, възседна Шамсиин, за да започне дългото си пътуване, а първата му цел беше да настигне архиепископа, лицето му издаваше решителност и явна тъга, която той носеше със себе си, след като бе получил присъдата.

Бяха изпели всички меси. Бяха се сбогували. Но отец Хенри и брат Гилберт все още стояха край Арн, като че за да му кажат още нещо. Беше им трудно да се държат с присъщото на християните достойнство, тъй като болката на Арн им тежеше толкова силно, колкото непоколебимо бе убеждението им, че в този момент се случваше Божията воля.

— В името Господне и смърт за всички сарацини! — рече отец Хенри с пресилена дързост.

— В името Господне и смърт за всички сарацини! — рече и Арн, като извади меча си и го вдигна към небето, докато произнасяше тази нова клетва. След това той препусна в могъщ ритъм.

Отец Хенри искаше веднага да се върне в манастира, брат Гилберт вдигна пръст, давайки знак, че двамата трябва да почакат малко, след което посочи в далечината към Арн.

Стояха там, без отец Хенри да може да разбере смисъла, но пръстът на брат Гилберт все още бе вдигнат, като че ли той чакаше нещо.

Изведнъж видяха как Арн се отправи в галоп надясно, после — наляво, а след това караше жребеца да отскача ту вляво, ту вдясно. Това бе трудно изкуство, доколкото разбираше отец Хенри. Но човек не трябваше да пропуска и радостта, която носеше.

— Виждаш това, което виждам и аз, скъпи ми отец Хенри — прошепна брат Гилберт, като че ли изпълнен с желание. — Нека Бог пази Арн, но и нека пази сарацините, които ще излязат насреща му.

Последните думи на брат Гилберт се сториха на отец Хенри някак неразбираеми и като че граничеха с богохулство. Сега не му беше времето да се изричат груби думи. Не и сега, когато стояха и наблюдаваха как най-любимият син на Варнхем ги напускаше завинаги.

Освен това отец Хенри знаеше, че в известен смисъл брат Гилберт имаше странна представа за сарацините. Той смяташе, че Арн, който бе чист като Пърсифал, никога не би могъл да бъде повален от подобни съблазни. Бог със сигурност трябваше да предпази един воин като Арн.