Ритуал

41.

18 май

Слънцето беше високо над Солсбъри Хил, когато Флий се събуди. Горещо и оранжево, то блещукаше над ивицата облаци в далечината. Въздухът беше влажен и потискащ и затова главата й пулсираше. Беше спала само пет часа. Предната нощ, когато се качи на горния етаж, за да говори с Том, видя, че го няма. Беше изчезнал. Очуканата му кола също я нямаше. Вероятно се бе измъкнал от къщата и бе пуснал колата по инерция. Идиотчето бе пазило тишина и Проуди не се бе усетил. В продължение на цял час Флий се опитва да се свърже с него по телефона, но той така и не вдигна. Когато се отказа да го търси, главата я болеше толкова силно, че вече не й се искаше да ходи при Кайзер. Искаше й се само да изпие един парацетамол и да си легне. Когато се събуди обаче, главоболието още не беше изчезнало. Не беше изчезнало и другото — притеснителното чувство, че ибогаинът наистина й бе дал възможност да разговаря с мъртвите. Точно както бе казал Кайзер. Трябваше да поговори с него, да го попита дали в действителност вярва в това.

Беше получила съобщение на мобилния си телефон — не искали да я тревожат през почивния й ден, но трябвало да знае, че ще работят близо до границата с Уилтшир. Някаква знаменитост била изчезнала безследно. Красавицата Мисти Китсън — съпруга на футболист от Висшата лига, била напуснала някаква частна клиника предния следобед. Полицаят, занимаващ се с издирването, вкарал параметрите на търсенето, като използвал програмата „Блу 8“ и картата на района. Веднага забелязал, че на две мили от клиниката има голямо изкуствено езеро. Това било съвсем достатъчно, за да бъдат извикани водолазите. Този случай привличаше общественото внимание, но Флий не се интересуваше от изчезнали знаменитости. Нека екипът й да се оправя с това. Тя трябваше да зададе един въпрос на Кайзер. Изтри съобщението, взе си душ и бързо се облече. Качи се в колата и се отправи към Мендипс.

Съдбата обаче нямаше никакво намерение да остави Флий да се измъкне толкова лесно. Тя беше изминала половината път, когато телефонът й иззвъня. Прииска й се да не го вдига, защото я търсеха от службата.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — измърмори тя и натисна зеления бутон. Беше един от колегите й.

— Какво искаш? Казах ви, че имам работа.

Той се прокашля.

— Зная, сержант, но наистина смятам, че трябва да дойдеш. Важно е.

— Няма начин. Това, че е известна, не я прави по-важна от другите хора. Ще се справите сами.

— Не става въпрос за нея, сержант.

— А за кого тогава?

Колегата й замълча, а после каза:

— За Дъндас, сержант.

— Дъндас? — Днес той ръководеше работата. Досега никога не я беше разочаровал.

— Съжалявам, сержант. Той не говори с нас. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш, това е всичко.

Флий мърмореше под нос, докато обръщаше колата. Ейвън и Съмърсет бяха поели случая, защото клиниката — „Фарлей Ууд Хол“, се намираше малко на запад от границата на Уилтшир. Докато минаваше бавно през портата, тя забеляза, че старата сграда е претъпкана с репортери. За да се справи с тях, ръководството на клиниката беше наело частна охранителна фирма. Охранителите носеха слушалки с микрофони и слънчеви очила и се мотаеха насам-натам, гледайки лошо представителите на пресата.

Флий продължи надолу по пътя и след почти две мили паркира до оградата. Нахлузи маратонките си, без да завързва връзките, и тръгна през полето. В края на пътеката имаше вратичка, до която стоеше полицай. Флий му показа картата си.

На брега на езерото имаше коли и екипировка. Техният мерцедес беше паркиран в средата. Още не бяха влезли във водата, но по специфично разположената оранжева шамандура Флий разбра, че Дъндас е избрал метода на кръговото претърсване. Ако беше на неговото място, щеше да направи същото. Заради езерото. То беше малко и кръгло и въпреки че в него имаше водорасли, спокойните му води даваха предпоставка за сравнително добра видимост. Нещо обаче й подсказваше, че тялото на Мисти Китсън не е в езерото. Без никакво съмнение. Може би спеше на някой фотьойл или пък се канеше да отлети за Карибите, но със сигурност не беше в езерото.

Флий мина през вратичката и тръгна надолу по пътеката, като се оглеждаше за Дъндас. Един от колегите й разговаряше с някакъв костюмиран човек. Тя го разпозна. Той беше главен инспектор. Беше дошъл главен инспектор не защото откриването на Мисти Китсън щеше да е по-трудно от откриването на който и да е друг изчезнал човек, а защото имаше много журналисти. Нужно беше да присъства детектив с висок ранг, който да се справи с тях. Колегата й я видя, но вместо да тръгне към нея, мълчаливо посочи към хълма. Склонът беше неравен, а на върха му имаше малка горичка.

Дъндас едва се виждаше, но Флий го разпозна веднага. Не можеше да сбърка червената му шапка. Той се отдалечаваше от езерото, а стойката му беше отпусната, приведена. След кратко колебание Флий тръгна по склона.

— Рич? — извика тя. — Рич?

Той се поколеба, но се обърна към нея. Тя забави крачка, шокирана от изражението на лицето му.

— Леле — промърмори и ускори крачка. — Рич? Какво има?

Той си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Какво?

Изглеждаше болен. Никога не го бе виждала в такова състояние. Протегна ръка да го докосне и в този момент той седна рязко на тревата. Като че ли не го държаха краката.

— Рич? — Тя приклекна до него и го прегърна. — Господи! Какво се е случило?

— Джона — отговори най-накрая той. — Фейт ми се обади.

— О, боже! — Флий го потупа по гърба. Единственото, за което се тревожеше Дъндас, беше проклетият му син. Той винаги се забъркваше в неприятности и им създаваше проблеми. На всички им беше дошло до гуша от него, включително и на Дъндас. Той дори бе отказал да плати гаранцията му. Беше се научил да не обръща внимание на проблемите на Джона. Сега обаче нещата бяха по-различни. — Какво е направил този път?

— Точно това е проблемът. Няма „този път“. Сега е различно. — Дъндас погледна Флий със зачервените си очи. В тях се четеше страх. — Няма го.

— Няма го? Къде е отишъл?

— Фейт организира парти миналата вечер. Джона трябваше да дойде, но така и не се появи.

Флий коленичи на земята и разтърка краката си. Чувстваше се неловко. Като гледаше в какво състояние е Дъндас, не й се искаше да му каже, че на наркоманите, особено на онези, които в момента плащат за зависимостта си, не може да се разчита. Погледна към подножието на хълма. Слънчевите лъчи се отразяваха в покрива на колата й. Трябваше да отиде при Кайзер.

— Знам какво си мислиш — каза той. — Мислиш, че хората като него не се държат предвидимо. Права си. Той е голям нехранимайко и не струва пукната пара в сравнение с Фейт. Да, правил е ужасни неща, но когато става въпрос за семейството, винаги, винаги спазва обещанията си.

Флий спря да масажира краката си. Вярваше на Дъндас. Той беше най-почтеният човек, когото познаваше. Щом твърдеше, че на сина му може да се разчита, значи това бе самата истина.

— Добре — каза тя. — Кажи ми какво се е случило?

— Той дължеше пари на Фейт. Тук няма нищо необичайно. Той винаги й дължи пари. Обаче каза, че ще й ги върне тази сутрин. Каза, че е започнал някаква работа и ще плати всичките си дългове.

— Каква работа?

— Не мисля, че това беше някакъв удар. — Дъндас преглътна. Беше печено ченге и знаеше какви думи се използват в проституцията. Отне му години обаче да свикне да ги използва по отношение на сина си. — Ако беше просто удар, нямаше да изкара толкова пари. Той дължи на Фейт почти осемстотин лири, а такива пари не се правят лесно в Ноул Уест. А и щеше да се обади, ако нещо го беше забавило. Той винаги носи мобилния си. Тя му звъняла цяла сутрин, но телефонът му бил изключен. Щеше да се обади, ако… — Той не се доизказа. — Ако можеше.

Те седяха и мълчаха. Гледаха небето, полето и блещукащото като сребърна монета езеро. На няколко метра вдясно от тях имаше черно петно. Наскоро някой беше палил огън тук, вероятно деца. Миризмата на пепел все още се усещаше. Нямаше бутилки и боклуци. По тези места скиташе един бивш затворник, когото хората наричаха Ходещия мъж. Флий се замисли за всички, чието изчезване никой нямаше да забележи. Изгубените души. Обърна се към Дъндас и го прегърна.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Не — отговори той. — Не мисля така. Не мисля, че всичко ще бъде наред.

Флий стана и го погледна. Загледа се в сбръчканото му лице и постоянно зачервения му, покрит с петна врат. Знаеше, че никой не може да замени баща й, но сега се почувства толкова близка с Дъндас, че силно й се прииска да го прегърне отново.

— Рич? — каза тя. — Ще направим каквото можем.

— Да — промърмори дрезгаво той. — Да. Благодаря ти. — Дъндас замълча за момент, после се присви така, сякаш го болеше коремът. — Благодаря.