Звукът от затръшването на вратата кара Моси да се поразмърда. Той отваря очи, примигва и с мъка извърта главата си встрани. Отърква очи в горната част на ръката си, за да вижда по-добре. Чуди се какво е привлякло вниманието му. Отвън не за пръв път спират коли. В шума на тази обаче има нещо различно. Може би тя е свързана по някакъв начин с него. Пежото?
Моси поглежда към вратата. Той очаква да светне лампа и да се появи Скини. В коридора има някой, но това не е Скини. Сърцето му започва да бие силно и монотонно. Страхът смразява кръвта във вените му. Той успява да го види. Някой се движи в тъмното, някой много нисък. Може би всичко е просто игра на сенките, а може би там наистина има някой.
— Хей! — прошепва Моси. — Кой е там?
Тишина. Той изтръпва, когато мисълта изведнъж го връхлита. Знае кой е там. Братът. Онзи, който взе бутилката с кръв от хладилника и я изпи. Значи все пак не е бил сам през цялото време. Братът е бил тук. Пулсът му се учестява. Моси е сигурен, че миризмата на чуканите ще привлече изродчето.
— Ей, мръсник! — просъсква той. Вие му се свят. Повръща му се и едновременно с това му се плаче. — Само опитай, мръснико. Ще видиш какво ще ти се случи.
Тъмната сянка, изглежда, го чува. Замръзва неподвижно, сякаш се ослушва.
Моси се подпира на лакти и леко се надига. Главата му се люшка, а зъбите му тракат.
— Ей, задник! — промърморва той. — Чакам те.
Сянката веднага реагира на думите му, като се свива на топка. Тишина. На Моси му е трудно да диша, но се опитва да се приготви за битка. Вдига глава и оголва зъби. Готов е да ухапе малкото копеле, ако се приближи. Нищо обаче не се случва. Сянката не се приближава. Вместо това се отдръпва назад и изчезва. Моси се взира в празното пространство. Главата му пулсира.
Не отделя поглед от вратата. Тялото му е напрегнато и диша трудно. Ще му се Скини да си дойде веднага. Ако в колата действително е бил той. Бори се със световъртежа, който е получил в резултат на усилията да се надигне. Накрая се предава. Познатата розовина изплува в очите му и го поваля.