Ритуалът на нощта

ГЛАВА ПЪРВА

Пейзажът се простираше безкраен като въображението, прорязван от потоци и увенчан от стръмни скалисти плата и възвишения. Кедри и борове джуджета тъмнееха по склоновете, а туфи пелин и трева се стелеха разхвърляни по пустото плато; Високо в яркосиньото небе над резервата на индианците навахос дълга бяла ивица дим, оставена от самолет, постепенно изчезваше. Резерватът граничеше с четири щата — Аризона, Ню Мексико, Юга и Ню Хемпшир Колорадо, и се простираше на територия колкото Кънектикът, Масачузетс и Ню Хемпшир, взети заедно.

В южния му край, на границата с Аризона, се намираше каньон, сякаш изсечен с длето в огромния масив от червен пясъчник. Най-горните клони на гигантското дърво като че се мъчеха да достигнат билото му. Гъстата им зеленина закриваше входа на пещера, издълбана в скалата. Тя беше празна, напусната от древните жители, които, смятайки я за свещено място, за да я достигнат, бяха издълбали многобройни захватки по стената на каньона. От пещерата се откриваше гледка към целия каньон, в дъното на който, като малко петънце, се виждаше едно-единствено жилище — шестоъгълен градеж от трупи, затварящ едно помещение и врата, обърната към свещената посока изток. До него примитивен навес от сухи клони даряваше прохлада и спасение от парещите слънчеви лъчи. Отзад се виждаше стара открита каруца, подпряна на оградата от дървени колове.

Конят, който запрягаха, стоеше с наведена глава, а опашката му се мъчеше да пропъди бръмчащите наоколо мухи. Куче с нещастен вид и щръкнали ребра се беше свило в прохладна дупка в сянката на колибата.

Едно момче на около девет години изтича от колибата. Носеше керемиденочервена риза, наполовина извън платнените панталони, и беше обуто в мокасини от мека кожа. Лицето му беше с цвят на тъмна мед, но очите бяха сини като небето, окъпано от пролетна буря. Жълта лента пресичаше челото и стягаше косите, буйни, гъсти и черни като гарваново крило.

Младата жена, наведена над земята, в която засяваше царевица, се надигна при шума от малките крачета. Погледна момчето, което се приближаваше, и ъгълчетата на устните й се привдигнаха в усмивка на гордост и обич. Очите й блестяха като разпалени въглени и излъчваха топ лота и любов. Черните, гладки и прави коси, прибрани от бяла панделка на кок зад тила, откриваха и подчертаваха изпъкналите скули и яката челюст. Коланът „кончо“, направен от големи сребърни розетки, очертаваше талията под блуза от зелено кадифе. От дългата пола се подаваха краищата на множество шумолящи фусти, които стигаха до мокасините от сърнешка кожа, украсени с блестящи копчета и стигащи до глезена. Имаше фигура на млада жена, с висок бюст и все още тесен ханш.

— Чисх кин гоне ях юнил. — Момчето се спря до нея, леко задъхано от бягането от колибата до царевичното поле.

— Не. — Жената поправи: „Този-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки-като-клати-глава.“ — Трябва да го кажеш на английски. Той каза, че не го говориш добре. Трябва да го научиш, защото това също е твоят език.

Израз на спокойно примирение се изписа по лицето на момчето:

— Донесох вкъщи всичките дърва само на едно отиване — повтори то предишната си мисъл, внимателно подбирайки думите. — Дали ще дойде днес?

Жената откъсна поглед от вдигнатото нагоре детско лице и се взря в хоризонта на юг. Нямаше никакъв път. Само бледи следи тук-там показваха, че все пак някаква кола е успяла да стигне по тези места. Вятърът на Аризона бързо заличаваше следите. На изток, на стотина километра, се намираше град Флагстаф от същия щат. Галъп, в Ню Мексико, беше на запад, на около сто и осемдесет километра. На север се простираше само територията на навахос, набраздена от едва забележими пътеки, зле поддържани пътища и редки магистрали. На юг се намираше ранчото на мъжа й.

— Може би — каза замечтано детето. Държеше в ръка кол за засяване и това й припомни работата, която трябваше да свърши.

— Сега, след като си донесъл дървата за огъня, можеш да ми помогнеш да засеем царевицата — и му подаде торбичката със семената.

Царевицата не се засяваше на редове, какъвто бе обичаят на белите, а на купчини. Колът беше инструментът, който позволяваше да се заровят семената на трийсетина сантиметра в почвата, където индианската царевица пускаше дълбоки корени в търсене на влага. „Четири зърна за нощната пеперуда, четири за гарвана, четири за калинката и четири, за да пораснат“ гласеше древната поговорка. Царевицата беше основната им храна. Използваше се всяка част на растението. От покълналите зърна, сварени, се правеше салата. Крехките стъбла се изпичаха в пепел. От първите мамули, млечни и крехки, се приготвяше нещо като качамак и хляб. От средно зрелите се правеше супа, докато напълно узрелите се смилаха за брашно. Царевицата беше свещено растение не само заради хранителните й качества. Според митовете на навахос прародители на човешкия род били два кочана царевица и едва когато били засети четири бели, четири сини, жълти и разноцветни зърна, се родила земята.

Бяла салвия знаеше, че белите не вярват земята да се е появила така. В резервата имаше много мисии, поддържа ни от членовете на различни религиозни секти на белия човек. Църквите на францисканци, методисти, баптисти, мормони и епископската църква твърдяха всяка по отделно, че тяхната религия е истинската. Объркването, което цареше сред белите, усилваше вярата във вековните вярвания на народа навахос.

Да оставим това, но всички тези християни говореха за някаква далечна земя, наречена Палестина, и за някакъв град, наречен Витлеем, които Бяла салвия не можеше дори да си представи. Напротив, народът навахос разправяше истории за четирите свещени планини и тя самата можа да види Сан Франциско Пик, т.е. Западната планина, отвъд Флагстаф. Свещената книга на белите говореше за Бог-мъж и почти всички други също бяха мъже. Бяла салвия чувстваше липсата на Жената-която-се-мени, централен образ в много истории, а също така и на други божества, като Жената паяк и Жената сол. Белият човек вярваше, че неговият Бог е всемирна доброта, но тя знаеше, че във всяко нещо има и зло, освен добро. Вярванията на белия човек бяха лишени от смисъл.

Детето се наведе, за да разпредели зърната на една купчинка. Докато жената ги заравяше под купчината пръст, то се изправи и се огледа внимателно. Нервен спазъм набразди челото му.

— Ние бедни ли сме? — попита то.

— Не, не сме бедни. Нима нямаме достатъчно храна? Баща ти се грижи за всичко, от което имаме нужда, дори повече отколкото трябва. Той е богат.

Мери Бяла салвия беше убедена в това, защото само един много богат мъж можеше да си позволи да издържа две домакинства. Белите учителки в училището на резервата твърдяха упорито, че е лошо един мъж да има две жени. Въпреки това Очи-които-се-смеят й беше казал, че белите също го правят, и то доста често. Много се бяха смели над глупостите на белите, които проповядваха едно, а в действителност вършеха съвсем друго. Тя го бе разбрала чудесно, когато Очи-които-се-смеят й каза, че на първата му жена няма да се хареса да живеят под един и същи покрив. Представите на първата му жена бяха твърде различни от тези на Мери. Беше се случило вече на една приятелка на Мери, която се бе омъжила за мъж, женен за друга жена. Приятелката на Мери трябвало да се кара постоянно с първата, защото била мързелива. Най-сетне, за да запази спокойствието, мъжът построил втора колиба, на километър и половина разстояние от първата, като разделил по този начин двете жени.

— Има ли много овце? — попита момчето. Престижът на един навахос често се измерва с броя на овцете, които притежава.

За разлика от това, което ставаше с индианците, живеещи извън резервата, земята не принадлежеше само на един човек. Съществуваше нещо като „ползване на наследствена собственост“, която принадлежеше на цялото семейство. Мъжът, който е глава на семейството, я контролира, но не може да я продава или отнема от останалите членове на семейството. Всъщност управлява земите благодарение на доверието на истинските „собственици“ — жена му и децата. Всеки член на семейството наследява правото да отглежда добитък в точно определено пространство, чиито размери зависят от броя на отглежданите животни. Колибата, в която живееше Бяла салвия, се намираше на територия, „собственост“ на семейството на майка й. На по-малко от три километра разстояние се намираше колибата на чичо й, Куция крак.

— Той има много, много добитък — отвърна жената, което правеше голямо впечатление, тъй като животните имат нужда от повече земя, за да намират достатъчно храна. — И има много, много хора, които работят за него като онзи човек Роулинс, с когото беше тук при нас.

— Ние трябва да имаме овце — каза твърдо детето, — Аз съм достатъчно голям, за да се грижа за тях. Куция крак ми дава да гледам неговите, когато му отидем на гости.

— Не можеш да гледаш овце, ако ходиш на училище — отсъди майката.

Сините му очи, преди така прозрачни и лъчисти, по тъмняха от обида и потиснат бунт.

— Няма нужда да ходя на училище. Ти можеш да ме учиш и той може да ме учи на всичко, което трябва да знам.

Тези думи й се сториха странни в устата на сина й. Винаги беше жаден за знания, а и се учеше много бързо, бе по-любопитен дори от койот. Спря и го загледа изпитателно.

— Защо не искаш да ходиш на училище?

Отговорът не последва веднага:

— Защото казват, че аз съм един от Народа на хората.

Навахос определят себе си като „дине“, т.е. „народ на хората“. Думата произлиза от името, което им дали индианците тева-пуебло, апахи от Наваху, и означава „врагове на засетите нивя“.

— Кой го казва?

— Всички — сви рамене то, за да отбегне конкретния отговор. — Това е, защото нямам прави коси като техните и очите ми са сини, а не тъмни.

Бяла салвия се поколеба за миг, колкото да долови един особен звук, различен от всичко, което можеше да се отнася до земята. Обърна се притеснено, вглеждайки се в облака прах, който се приближаваше, и щом различи малкия камион, погледът й омекна и проблесна.

— Идва — каза на сина си.

Момчето хвърли в ръцете й торбичката с царевични зърна. Допреди миг леко намръщено, сега то засия от ненадейна и безгранична радост. Изтича с лекотата на антилопа, за да стигне до колибата преди пристигането на камиона. Като знаеше, че повече няма да работи, докато той е тук, Бяла салвия бавно прибра торбичката и пръта за засяване и последва момчето. Въпреки че не тичаше, стъпките й бяха също така нетърпеливи като тези на сина й. Фустите й шумоляха и танцуваха по земята при всяка дълга, грациозна крачка. Когато камионът спря, момчето вече беше там, готово да се хвърли в обятията на високия мъж, който слезе, хвана го и го подхвърли нагоре. Ритуалът по посрещането беше винаги един и същ. Детето се смееше щастливо, като чувстваше, че го вдигат над главата на баща му. После го свалиха и една силна ръка го държеше, сякаш висеше на кука:

— Как може синът ми да порасне само за два дена? — Погали весело главата му, разрошвайки косите, готови да убегнат от жълтата лента, която напразно се опитваше да ги задържи от двете страни на челото.

— Аз съм като царевицата. Винаги раста. Знаех, че днес ще дойдеш.

Загледан в бащиното лице, момчето лесно можеше да разбере защо майка му го наричаше Очи-които-се-смеят. Беше заради мрежата от ситни бръчици, които браздяха ръбовете на очите му, придавайки им усмихнато изражение. Тези очи бяха малко по-светли от неговите, а и кожа та му беше по-светла, с цвят на бронз. Там, където слънце то не беше я достигнало, беше дори бяла.

— Донесох ти нещо.

Мъжът бръкна в джобчето на бялата си риза и извади пакетче дъвка, любимия подарък на сина му. Джон Б. Фокнър сложи пакетчето в нетърпеливо протегнатите ръчички и остави момчето на земята.

Като разкъса опаковката, момчето взе една дъвка, разви я и я налапа. Преди още да е омекнала напълно, втора дъвка беше разопакована.

— Ще имаш за по-дълго, ако дъвчеш само една дъвка — отбеляза бащата, усмихвайки се с разбиране, но Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки не можа да му отговори, защото устата му беше много пълна.

Бяла салвия гледаше тази размяна на нежности между баща и син и забави крачка, за да им даде тези няколко мига на близост. Погледът й се изпълни с гордост, като наблюдаваше стройния мъж, който беше неин съпруг. Беше висок, с широки рамене, облечен в бяла риза и пан талони от кафяво рипсено кадифе. Каубойската шапка покриваше почти изцяло тъмния му перчем. Не беше се променил от първия път, когато го видя. Беше в нощта на Ритуала на Врага, по време на Танца на Девойката, единствената част от обреда, на която можеха да присъстват и да вземат участие хора, чужди на Народа на хората. Белите го наричаха Танца на Скоу и малцина разбираха, че всъщност ставаше дума за боен танц. Момичетата на възраст за женене танцуваха и си търсеха другар сред присъстващите мъже. Бяла салвия участваше за първи път. Беше облякла най-хубавите си дрехи. Дори носеше тежкия гердан от сребро и тюркоази на майка си със символа на цвят от тиква.

По време на танца тя го забеляза, че седи с кръстосани крака, и разбра, че гледа само нея и никое друго момиче. Нещо я подтикна да го помоли да я придружи в следващия танц и той прие. Не си спомняше точно колко кръга около стълба на мъченията направиха преди останалите да почнат да ги наблюдават. Беше започнала да се страхува, защото той не знаеше, че трябва да плати, за да престане да танцува. Обикновено непознаването на техните обичаи от страна на чужденците се приемаше като забавление, но Бяла салвия не искаше хората да се подиграват на този човек с усмихнати очи. Така тя му го пошушна на ухото, като показваше добрите си познания по английски език, който бе научила в училище.

— Но аз не искам да спра да танцувам с теб — й отвърна той. Когато го погледна дълбоко в очите, тя разбра, че той иска да се слее с нея. От своя страна почувствува леко неудобство при същото желание, въпреки че беше не-ударена-от-слънцето, беше девица. Най-накрая той плати десет пъти повече от които и да било друг и се върна в кръга на мъжете, за да не й позволи да танцува с други.

Той обаче успя да открие името на нейния род и мястото, където живееха родителите й. Много пъти им ходи на гости, като винаги носеше подаръци за нея и семейството й. Джон беше един от малкото бели, които Народът на хората уважаваше. Бяла салвия узна, че притежава голямо ранчо на юг, от резервата и че често наема навахос, които да му работят. Един месец след първата им среща той отиде при вуйчо й, за да организира сватбата им по обичая на навахос.

Първата брачна нощ Бяла салвия откри странния му навик да спи гол. Нощно време навахос носеха същите дрехи, каквито и през деня, но Бяла Салвия си спомняше, че бялата учителка й бе казала, че те нощем обличат други дрехи. А Очи-които-се-смеят не носеше нищо и настояваше и тя да прави същото. Постепенно бе свикнала със странната черта от неговия характер.

Но всичко това принадлежеше на миналото. Сега той бе при нея и й се усмихваше. Тя неспокойно тръгна към него и силните му ръце я обгърнаха. Тази прегръдка сякаш щеше да я смачка, докато полека сведе глава, за да притисне буза до нейната.

— Липсваше ми. — Дрезгавият глас, който шушнеше в ухото й, й припомни шума на вятъра в кедровите клони. — Мисля, че живея само за да бъда с теб.

Бяла салвия почувствува желанието на ръцете, които я докосваха, и разбра, че за него нощта нямаше да дойде скоро. С усилие мъжът вдигна глава и погали бузата й с ръка:

— Притеснявам се за теб, когато съм далече. Добре ли беше?

— Да — успокои го тя и погледна към момчето, което вече слагаше в устата последната дъвка от пакетчето. Бузата му се беше издула, сякаш бе налапало цяло птиче яйце. — Детето винаги ми помага.

— Радвам се да чуя това. — Гласът му стана по-спокоен и прегръдката му се разхлаби, докато гледаше сина си. — Защото съм му донесъл нещо друго, освен пакетчето с дъвка. Добре ще сториш да надникнеш в багажника на камиона, момчето ми!

Докато челюстите му работеха здраво, за да сдъвчат огромната маса от дъвка, момчето притича до камиона, чийто заден капак бе вече свален. Сините му очи се разшириха от изненада:

— Седло! — И като се повдигна над багажника, сграбчи прекрасното кожено седло, за да го покаже на майка си. Беше много тежко и голямо и едва успяваше да го премести, но не помоли за помощ.

Подаръкът трябваше веднага да бъде изпробван, което означаваше, че трябва да хванат коня в задния двор и да го оседлаят. След като стремената бяха нагласени на нужната дължина, Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки пожела да поязди малко. Направи широк кръг пред колибата, така че родителите му да могат да го виждат.

— Иска ми се и Чад да можеше да язди така — промърмори Джон Бъкенън, но изглежда веднага съжали, че бе споменал другото си семейство.

— Язди откакто беше по-малък и от стеблото на юка. — Бяла салвия говореше за сина си, но не спомена името, защото ако много повтаряш едно име, може да се изхаби. Беше обичайно нещо за Народа на хората да имат по много имена. Освен неназованото си име той имаше и прякора Онзи-със-сините-очи, а в училище го бяха нарекли Джим Бяла салвия.

— Днес ми каза, че трябва да си имаме овце, които той да гледа. Не иска вече да ходи на училище, защото му казват, че не е от Народа на хората.

— Но той не е индианец. — Думите бяха неочаквано остри, но веднага бяха смекчени от по-спокойното обяснение: — Зная, че децата от смесени бракове често се смятат за членове на Народа на хората, но не искам той да отрича, че е наполовина бял. Ще завърши училище и ще отиде в университет. Вече сме говорили за това.

Тя кимна, но си спомни колко болезнено беше за нея, щом разбра, че се подиграват на нейния начин на живот и се отнасят с презрение към вярванията на нейното племе. Беше се случило, когато тя и семейството й бяха отишли във Флагстаф, и всички ги гледаха с презрение. Бяла салвия се уплаши от думите, които някои бели мъже й подхвърляха по улиците. Беше доволна, че избяга и се върна при земята, защото всичко й бе близко и родно. Чувствуваше се щастлива от разходките, които редовно правеше до близката пощенска станция и разменяше някоя и друга дума с клиентите. Държеше я един мормон, който нямаше дори и косъм на главата си, защото всичките растяха по лицето му. Съпругата му беше симпатична жена, с метално сиви коси. Бяла салвия нямаше никакво желание да напуска резервата. Беше загрижена за сина си, който щеше да я остави, за да завърши образованието си, но може би Очи-които-се-смеят знаеше кое беше най-добро за тях.

— Трябва да говориш с него — каза Бяла салвия. — Не му харесва да е различен от другите и от това страда.

— Но той е различен и това е само началото — тъжно отвърна той. Когато я погледна, се усмихна, но това не беше искрена усмивка. Бяла салвия усети фалшивата нотка и се притесни. — Добре де, ще му поговоря.

Щом се отдалечи от нея, мъжът направи знак на момчето да се приближи. То се подчини с нежелание, като подкара коня към задния двор, където баща му го чакаше. Бяла салвия видя, че Очи-които-се-смеят поема юздите на коня, което позволи на момчето да скочи на земята. След това тя се обърна и влезе в колибата, за да приготви обяд.

Джон Бъкенън закара коня в задния двор и върза поводите за една греда:

— Каква е тази история, че ти си искал да напускаш училище? — попита той с привидно безразличие, докато момчето се повдигаше на пръсти, за да откопчае колана под корема на коня.

— Казват, че сме бедни, защото нямаме овце. Ние не сме бедни и значи трябва да имаме овце, за да докажем, че не сме бедни. Когато ги докараш, ще си стоя вкъщи, за да ги гледам. Вече съм достатъчно голям — дори и за миг то не погледна баща си, който внимателно се взираше в него.

— Това ли е единствената причина, поради която не искаш да ходиш на училище? — въпросът бе посрещнат с мълчание. — Подиграват ти се, защото си различен, така ли?

— Аз не съм различен. Аз съм също като тях. — Момчето се обвеси на ръба на седлото, за да го свали от гърба на коня.

Джон Бъкенън пристъпи да му помогне.

— Това не е вярно. Ти си различен.

— Не — настоя момчето.

— Глупаво е да твърдиш, че си индианец. Не си нито бял, нито индианец. Ти не си нито едното, нито другото. Няма нищо лошо в това, да бъдем различни. — Като видя, че момчето продължава да гледа настрани, Джон Бъкенън го вдигна и го сложи да седне на най-високата напречна греда на оградата, така че да може да го гледа в очите, докато му говори. — Трябва да се гордееш с това. Никога няма да можеш да бъдеш само едното или само другото. През целия ти живот индианците ще очакват от теб да действаш като индианец, повече от самите индианци, а белите — да бъдещ по-бял и от самите бели.

Сините очи помръкнаха, недоверчиви и внимателни:

— Но как мога да бъда и двете?

— Научи всичко, което можеш от Народа на хората, и всичко, което можеш от белите. Вземи всичко най-добро и най-мъдро и от двата и го направи свое. Разбра ли?

Момчето кимна колебливо, после попита:

— Как ще знам какво трябва да избера?

— Това е нещо, което самият ти трябва да решиш. — Усмивката на Джон Бъкенън се превърна в тъжна гримаса. — Аз не мога да ти помогна, нито твоята майка може да ти помогне. Тук си сам. И ще става все по-трудно, когато пораснеш.

Вдигна поглед към небето, където самотен сокол се оставяше да го носят въздушните течения:

— Ти трябва да станеш като този сокол — сам, независим от когото и да било, освен от самия себе си и способен да летиш над всичко и над всички.

Момчето вдигна глава към небето и се взря в сокола, чиито широко разперени криле го носеха в полет, лишен от усилия. Нямаше нито едно облаче. Само соколът браздеше, самотен в безкрайното синьо пространство.

— От този ден аз ставам нов човек — заяви детето със странен глас на възрастен. — От този момент името ми ще бъде Джим Синия сокол. — И се обърна към баща си: — Харесва ли ти?

Гордостта избистри и смекчи погледа на светлосините очи:

— Да, харесва ми — отвърна Джон Бъкенън Фокнър.

ГЛАВА ВТОРА

Това лято в утробата на майка му растеше нов живот. Тъй като бе започнал да се самосъзнава, Сокола откри много нови неща, за които да мисли, й започна да гледа света наоколо с нови очи — очи любопитни и внимателни, като тези на птицата, чието име бе взел. Когато през есента отново тръгна на училище в резервата, се научи да слуша бялата учителка, без да се чувства засегнат от нещата, противоречащи на вярванията на Народа на хората. Имаше и такива, които все още правеха бележка за сините му очи и за къдрите в косите му, станали по-забележими, откакто бе престанал да носи лентата, с която се опитваше да ги заглади и прибере. Сокола знаеше, че е различен, и тъй като беше различен, щеше да стане най-различният.

Преди да настъпи пролетта, му се роди сестричка. Сокола отбеляза с интерес, че и тя беше различна, но не по същия начин. Очите й бяха големи и тъмни като на майка им, но косите й бяха кестеняви като ствола на кедър, а не черни и лъскави като гарваново крило. Нарекоха я Момиченцето Кедър. Сокола започна да нарича сестричката си Онази-която-плаче-за-всичко. И наистина тя плачеше, когато беше гладна, когато й се спеше, когато чуеше малко по-силен шум, когато майка й я вземаше на ръце и когато я слагаше да спи. Нищо и никой не можеше да я успокои освен Очи-които-се-смеят. В началото Сокола страдаше от ревност при грижите, които родителите полагаха за новодошлата. Неговите потребности отстъпваха място пред тези на малката. При това положение се чувствуваше наистина самотен като соколче, прогонено от гнездото, за да се грижи само за себе си. Но той можеше да го стори. Нима вече не беше възрастен? Нима вече не му даваха да обува панталони? Нима не бе посветен в тайните на племето? Сокола започна да изпитва жалост към сестра си, толкова зависима от другите.

Именно защото малкото момиченце отнемаше много време на майка му, Сокола започна да поема по-големи отговорности. Баща му продължаваше да идва два-три пъти седмично, като носеше подаръци и храна. Оставаше за няколко часа или за част от нощта, но винаги си тръгваше преди разсъмване. Така задълженията, които трябваше да се паднат на баща му, ако той живееше през цялото време с тях, легнаха върху крехките му плещи.

Поради тази причина, когато вуйчо му се разболя и шаманът нареди да изпълнят Ритуала на Планинския връх, всички роднини трябваше да участвуват в разноските. Докато някои приеха да докарат овце, за да изхранят стотиците, а може би и хиляди хора, които щяха да присъстват на обреда, продължаващ девет нощи, Сокола реши да събере дърва за огъня, като участие на майка му, въпреки че тя всеки ден ходеше до колибата на вуйчо си, за да помага в приготовленията.

Един ден, когато свърши училище по-рано от обикновено, първата му мисъл беше за количествата дърва, които щеше да успее да насече преди да се е стъмнило. Леката снежна покривка нямаше да го спре, но снегът, който се изсипа от катранените облаци, скриващи небето, съвсем не бе малко. Когато училищният рейс го остави на две, мили от дома, беше паднал два сантиметра сняг и продължаваше да вали. Сокола съзнателно пропъди от ума си тревогата на учителката, която бе предвидила бурята.

Снежинките тежко се стелеха върху земята. Преди да стигне до колибата, задуха силен вятър, който завихряше преспите наоколо. Видимостта бе ограничена, но Сокола нямаше нужда да влиза в колибата, за да разбере, че там не гори огън, който да я сгрее. Над комина не се виждаше и следа от дим. Със сетни сили Сокола стигна до вратата, сигурен, че майка му и сестричката му са задържани при вуйчото от бурята.

Когато мина покрай задния двор на животните, конят изтрополи. Сокола замръзна на място. Очите му диреха източника на шума през гъстата бяла пелена. В задния двор бе дорестият кон, подготвен за впряг, но каруцата я нямаше.

Обърна се, за да погледне в посока на вуйчовата си колиба, но бе поет от снежния вихър. Не виждаше нищо и всичко бе неподвижно, освен снегът, който падаше. Сокола отново се обърна и хукна назад. Без да се погрижи да свали сбруите и да го оседлае, яхна коня и се заплете в поводите, като с ръце се опитваше да ги скъси.

Дорестият кон не искаше да излиза в бурята и Сокола трябваше многократно да го пришпорва и да дърпа юздите, за да го накара да се подчини. Сетне го насочи към колибата на вуйчо си, по път, който животното добре познаваше.

С протегната напред шия към свирещия вятър, животното с мъка напредваше сред силните пориви на снежната буря. Сокола почти бе стигнал колибата на вуйчо си, когато откри каруцата със счупен ок. Беше сигурен, че не е подминал майка си и сестра си. И продължи напред. След като са били така близко до колибата, логично бе да се мисли, че са я стигнали, за да се скрият там.

Но майка му не беше при вуйчо му. Сокола остана само толкова, колкото да стопли премръзналите си крайници. Роднините му се опитаха да го убедят, че няма никаква надежда да открие майка си в стихията, но Сокола не промени решението си да продължи да я търси. След като баща му отсъстваше, той носеше отговорността. А Сокола знаеше, че върши онова, което баща му би сторил на негово място. Увит в топлата наметка, която един братовчед му бе дал, той отново излезе. Бурята се бе разразила с пълна сила температурата бе спаднала, а вятърът все по-продължително свиреше. Като ледено острие по челото му премина вихрушката. Снегът бясно танцуваше около каруцата, а Сокола почти не я виждаше.

Снегът бе станал дълбок, вятърът все по-силно виеше. Конят все повече се уморяваше — снегът стигаше до корема му. Най-сетне Сокола си призна, че е безсмислено да продължава. Слезе от коня и завърза юздите за впряга с премръзнали от студ ръце. Конят, почувствувал се свободен, обърна гръб на вятъра и се отправи бавно към дома. Като търсеше защита, Сокола откри малко възвишение и се сви зад него. Направи от наметалото нещо като палатка. Не каза и не стори нищо срещу обстоятелствата, които бяха против него. Като всички индианци, Сокола сляпо приемаше всяко положение. Това бе удобен случай, за да поднови вътрешната си сила, да се научи да не обръща внимание на студа, на снега и на вятъра, който гневно виеше около му. Като отпусна душа и тяло, той се остави на нещо като самоналожена дрямка, в която нищо друго не съществуваше извън онова, което беше у него.

Времето течеше, неумолимо. Сокола не промени нито за миг стойката на тялото си, подобна на йогите, в палатката наметало. Снегът, който се бе натрупал отгоре й, служеше за изолатор срещу студа.

Някакво особено чувство му подсказа, че бурята е свършила. Протягайки се, изтърси снега, който тежеше над покривалото, и се наметна, като кръстоса краищата му на гърдите си. Светът бе станал бял и неподвижен, странен и нов. Пейзажът, който той добре познаваше, бе скрит под дебелата мантия на снега. Постепенно очите му привикнаха да разпознават отправните точки под бялата маска, която се опитваше да го заблуди. Сокола се отправи към дома си.

Ако той бе успял да оцелее в бурята, можеше да се предполага, че майка му и сестра му също са успели да се спасят. Може би вече бяха в колибата и се притесняваха за него. Ако случайно още не бяха стигнали, щеше да се наложи отново да ги търси.

Не беше изминал и стотина метра, когато забеляза едно яркозелено петно на белия сняг. Беше в съшия цвят като любимата блуза на майка му. Препъвайки се в дебелия сняг, хукна в тази посока. Когато спря, откри формата на човешко тяло под преспата сняг. А другата, по-малка преспа, можеше до бъде само люлката на сестра му. Нищо не помръдваше. Сокола постоя мълчалив и неподвижен, после колебливо се отправи към по-малката преспа и започна да почиства снега от люлката. Няколко сълзи бяха замръзнали на лицето на Момиченцето Кедър.

Отстъпи крачка назад, после още една.. Изведнъж се обърна и побягна лудешки, за да се отдалечи колкото може повече от труповете на майка си и на сестра си. Студът предизвика болезнен спазъм в дробовете му, като го накара да забави крачка. Без да се обръща назад, се отправи с мъка към колибата.

В тишината на този бял свят до него достигна, приглушен, тропотът на конски копита и скърцането на кожено седло. Сокола вдигна очи и видя да се приближава конник в галоп, който следваше някакъв криволичещ маршрут, а облаци бяла пара излизаха от ноздрите на коня. Конникът водеше за юздите втори кон — това бе оседланият им дорест кон.

— Соколе, Соколе! — извика баща му, махайки с ръка.

Конят изцвили и изпръхтя, после мъжът дръпна юздите, за да го спре, и щом скочи на земята, побягна към момчето и го хвана за раменете. За миг сянка на облекчение се мярна в разтревожения му поглед:

— Намерих коня… Къде е майка ти? А детето? — Големите ръце в ръкавици галеха плещите на момчето, покрити с наметалото.

— Отидоха си — гласът му бе равен, лишен от всякаква емоция.

— Отидоха си? Какво значи, че са си отишли? — Джон Бъкенън Фокнър отчаяно крещеше.

— Отидоха си по пътя, който води само в една посока. — Сокола отвърна на питащия поглед на баща си с нещо като стоическо приемане на нещата.

— Не, по дяволите! Няма да ги оставя да умрат! — Бащата бясно крещеше. — Заведи ме при тях!

— Не — Момчето отстъпи уплашено, като се опитваше да се освободи от ръцете, които го държаха здраво.

— Ти трябва да ме заведеш при тях, чуваш ли? — Заповедта му бе придружена от рязко разтърсване, което отметна главата му назад.

Мъжът не му даде никаква възможност да откаже и го повлече за ръка, карайки го да се завърти около себе си. Следвайки следите в снега, прекоси пътя, извървян от Сокола, стъпките му нервно скърцаха в снежната покривка. Промърмори, когато видя следите, водещи до зеленото петно и малката преспа, почистена от сняг, разкриваща лицето на бебето, побеляло от студа. Мъжът се затича, влачейки момчето, което загуби равновесие и падна в дълбокия сняг. Влачи се няколко крачки преди баща му да го пусне и да продължи да тича сам.

Дебелата снежна покривка омекоти падането на Сокола, който се изправи на колене, забравяйки наметката си, паднала на няколко крачки от него. Трепереше по-скоро от студ, отколкото от страх. Ужасът му нарастваше полека-лека при вида на Очи-които-се-смеят, който почистваше снега от телата с мощни загребвания на ръцете с ръкавици. Устните му издаваха ужасни звуци — звуците на един побъркан ум.

— Не! — извика ужасен Сокола, когато видя мъжа да вдига тялото на майка му от нейното заснежено смъртно ложе.

Кристали заледена кръв покриваха челото й. Сокола отмести поглед, за да не види побелялото й от студа лице. Страхът му се усили, когато видя, че баща му разтрива вкочанените й крайници. С пресипнал от болка глас Очи-които-се-смеят я молеше да му говори, като продължаваше да я вика по име. Когато най-сетне го видя да допира уста до устните на майка му, опитвайки се да вдъхне живот на тялото, Сокола изпита за баща си по-голям страх от този, който изпитваше за себе си.

— Не! — Изтича до приклекналата фигура на баща си, дърпайки го за ръката с трескав ужас. — Трябва да ги оставиш! Не трябва да ги гледаш! Моля те! Моля те!

Гласът му се задави от хълцане:

— Стават ужасни неща с онзи, който гледа мъртвите! Техните духове могат да се вселят в теб! Да се махнем оттук!

Някои от думите му изглежда бяха стигнали до целта, защото баща му се обърна да го погледне. Ужас накара Сокола да изтръпне. Лицето на този човек бе изкривено в страшна гримаса, подобна на някои идоли на племето.

— Остави ме на мира! — изръмжа баща му.

Впечатлен от изражението на това лице, Сокола до последния миг не забеляза ненадейното замахване на ръката, когато бе твърде късно да се предпази. Силата на удара го накара да политне назад, но Сокола бе припаднал, преди още да се просне в снега.

Не усети ръцете, които нежно го вдигнаха, нито защитените с ръкавици пръсти, които, треперещи, погалиха червената следа, заемаща почти половината му буза. Не чу дори гласа, който го молеше за извинение. Беше пропаднал в дълбока черна дупка, където нищо не можеше да достигне.

Когато най-после дойде в съзнание, разбра, че е сам в колибата. Огънят, който гореше, носеше топлина във всеки кът на стаята. Усети пулсираща болка от дясната страна на лицето си. Предпазливо допря длан до подутата си буза. Болеше го!

Тъкмо се повдигаше на лакти, когато вратата се отвори. При вида на огромната фигура Сокола инстинктивно се сниши. Това действие не бе продиктувано от страх пред баща му, а от страх от духовете, които сигурно го бяха обладали. Когато мъжът се доближи до светлината Сокола забеляза, че от лицето му бе изчезнало онова ужасно изражение. Но също и усмивката си беше отишла. В този миг очите му бяха пълни с отчаяна тъга, а погледът го отбягваше.

— Гладен ли си? — Баща му стоеше прав пред огъня и грееше ръцете си. Стоеше с гръб към него. — Братовчедка ти е приготвила малко супа.

Дрезгавият и рязък глас го върна към действителността. Думите пробудиха сетивата на Сокола, а миризмата на яденето му припомни, че стомахът му е празен. С мъка се привдигна и тръгна към димящия супник. Чувстваше, че дясната страна на лицето му е странно натежала. Взе метална паница от една полица, загреба от горещата супа и отиде до огъня, за да я изяде на спокойствие.

Баща му се чувствуваше неловко в негово присъствие. Сокола го разбираше от начина, по който той избягваше погледа му. Опита се да сръбне от горещата супа, но щом отвори уста, кожата на подутата му буза се опъна и по цялото му тяло премина болезнена тръпка. Подскочи, неспособен да прикрие неволното движение.

— Не исках да ти причиня болка, момчето ми, наистина не исках — дрезгавият глас издаваше огорчение и разкаяние.

— Не трябваше да ги гледаш! Стават лоши неща. Ако нещата не се правят както трябва, ще дойдат техните духове.

— Не вярвам в духове. Такива неща не съществуват — остро възрази бащата. — Как можеш да мислиш, че майка ти ще дойде, за да ти стори зло? Ти знаеш колко те обичаше!

— Духът е лошата част. — Докато отпиваше още една глътка от супата, погледна надолу и видя ръката на баща му да се свива в юмрук. Това бе израз на ярост, която той отчаяно се опитваше да контролира:

— Какво вярваш…Какво Народът на хората вярва, че става с мъртвите? — баща му се опитваше най-точно да формулира въпроса си.

— Отиват на едно тъмно място на север. — На Сокола не се харесваше да говори за мъртвите и за това, което става с тях, за да не подканя, мислеше си той, духовете да се върнат. — Умрелият човек стига до това място за четири дни й по пътя е придружен от някой близък, по-рано умрял. В подножието на едно възвишение има вход, който води там, под земята. Преди човекът да влезе, трябва да го прегледат двама пазачи, за да се уверят, че наистина е умрял.

Баща му стоеше със затворени очи и здраво стиснати зъби, докато ръбът на брадата му видимо трепереше. Когато Сокола свърши с обясненията си, чу, че баща му мълвеше думи, без да си дава сметка за това:

— Боже мой, какво ужасно място! — огромният гръден кош се изви, докато той дълбоко вдишваше, а после бавно издиша. Вдигна очи и безизразно се загледа в огъня: — Да, не вярва в това белият човек. Белият човек вярва, че когато човек като майка ти умре, отива в рая. Това е едно място на небето, където има само красота и щастие. Там няма нито глад, нито студ, нито болка. Там той може да намери мир и удовлетворение, каквото не е получил на земята.

Сокола прие замислено това обяснение. Един учител в училище беше говорил за подобно място, но той не вярваше, че съществува. Обаче след като баща му вярваше, може би…

— Ако този… рай е така хубав, защо ти не искаше тя да отиде там? Защо искаше да я върнеш назад? — попита той.

— Защото постъпих като егоист. Не исках да остана сам на земята, без да виждам топлата й усмивка и да чувствам нежния допир на ръката й. Аз… — думите изглежда го задушаваха. Отдалечи се от огъня и от очите на Сокола, които го следяха. — Късно е. Скоро ще се стъмни. — Смени темата. Сега говореше рязко:

— Ще прекараме нощта тук, а утре сутринта ще тръгнем.

— Да тръгнем? Но има още толкова работи да вършим. Трябва да съберем нещата, които тя би искала да бъдат погребани с нея. После има четири дни траур и жертвоприношения, които трябва да бъдат направени на гроба, за да се успокои духът й. Ние… — Щеше му се да изреди всичко, но баща му се обърна и го прекъсна.

— Казах ти, че духовете не съществуват! — Търпението му се изчерпваше. Сокола го погледна внимателно, за да се убеди, че вече не е обладан от тях. Баща му с усилие разтвори юмрук и го погали по челото:

— Извинявай. Не трябваше да крещя. Нервен съм… защото… не мога да взема със себе си телата на майка ти и на сестра ти, за да ги погреба. Трябва да ги оставя тук.

Сянка на страшна болка премина по лицето му, преди да замълчи, и остави изречението незавършено:

— Братовчедка ти вече събра нещата, които майка ти би желала да бъдат погребани с нея. Приех да я погребат според техните вярвания. — Остротата, с която произнесе тези думи, показваше, че той не споделя подобни вярвания и че нямаше да позволи и на Сокола да ги изповядва.

— Ще ме заведеш ли в твоята колиба, за да живея с теб?

Баща му отново се почувствува неловко:

— Ще те взема с мен, но…няма да можеш да живееш с мене.

— Защо? — Сокола не разбираше. — Другата ти жена не ме ли иска? Аз съм силен. Мога да върша много работи, мога много да й помагам.

— Дявол да го вземе, Соколе! Дори и да ти обясня, няма да ме разбереш — промърмори нервно бащата, после тъжно въздъхна: — Когато станеш достатъчно голям, сам ще намериш отговора, без да се налага да ти обяснявам. Междувременно ще живееш с едно познато семейство. Мисля, че с радост ще приемеш. Ти вече познаваш мъжа — Том Роулинс. Работи за мен и живее в моето ранчо.

Нещо от неувереността на мъжа се придаде и на Сокола. Положението не се харесваше на баща му, затова не се хареса и на него. Беше виждал Том Роулинс няколко пъти. Като всички от Народа на хората той гледаше с недоверие на всеки човек, който не бе член на неговия род.

— Мога да отида да живея при Куция крак. Има нужда от някой, който да се грижи за овцете. — Сокола предложи новото решение на баща си, защото не искаше да бъде откъснат от света, който му беше познат.

— Не — прозвуча решителният отговор. — Докато майка ти бе жива, ти живееше с нейния народ. Сега ще живееш с моя, на белия човек, и ти е време да преминеш по пътищата му, да опознаеш ценностите и обичаите му. Това е светът, в който трябва да си намериш място и да вършиш всичко сам. Ще ти помагам, ако мога, въпреки че съм обвързан… обвързан с една система, която ти още не разбираш.

Мъжът изглеждаше уморен и покрусен:

— Едно време мислех само за себе си и за онова, което ще ми е необходимо, за да съм щастлив. Много се грижех за тези неща и загубих най-свидното. Сега има много други хора, които биха страдали. Преди не мислех за тях, но трябва да го сторя сега.

Погледна Сокола и видя объркване в притворените сини очи. Устните му бяха изкривени в странна гримаса.

— Ти не разбираш за какво ти говоря, нали?

Сокола, объркан, поклати глава и потвърди, че не беше разбрал, особено последната част от обвиненията. Можеше да разбере какво значи да преминеш пътеките на белия човек, защото трябваше да учи много неща, това бе ясно. Но другите думи относно хората и техните страдания му бяха напълно непонятни.

— Ще се опитам да ти го обясня с един пример — промърмори бащата. — Ако ти имаш стадо овце и едно агънце изостане назад и го нападне вълк, ти ще искаш да го спасиш, да го защитиш. Да, но ако ти го сториш, знаеш, че ще дойдат вълците и ще нападнат цялото стадо. Ще предпочетеш ли да спасиш агънцето и да загубиш цялото стадо или ще останеш при стадото с надеждата, че агънцето по някакъв начин ще успее само да оцелее?

— Ще остана при стадото — каза Сокола.

— И аз точно това правя. Ти си моето агънце — поясни бащата. — Има неща, които мога да сторя за теб, но не мога постоянно да бъда край теб.

Докато говореше така, погледна в далечината, неволно подсилвайки думите си с това действие:

— Ще отида да подготвя конете за през нощта. Ще трябва да спим тук. Не ми се искаше да го правя, но…

— Нали не вярваш в духове — припомни му Сокола, защото за него това беше единствената причина, поради която не биваше да остават в колибата да спят.

— Не. Не заради духовете. Единственото, което ме преследва, са спомените.

Излезе през вратата, която по традиция бе обърната към свещената посока изток, а Сокола остана вътре. Сам.

При първите лъчи на утрото двама конника се отдалечаваха от колибата, яздейки сред безкрайното снежно пространство. Тънка струя дим от гаснещ огън излизаше от комина на изоставената колиба. Утрото багреше сивия дим във всички оттенъци на лилавото.

В щипещия утринен мраз двамата мълчаливо напуснаха каньона. Мъжът бе вдигнал яката на шубата си, за да се защити от пронизващия студ. Шапката му бе нахлупена ниско над челото. Момчето яздеше гологлаво, а черните му рошави коси проблясваха на светлината на първите лъчи на слънцето. Плещите на мъжа бяха отпуснати. Момчето седеше изпънато като струна, с някакво диво, но естествено чувство за благородство.

Пътуваха все на юг и навлязоха в територия, която Сокола никога по-рано не бе виждал. Беше толкова странна, че привлече вниманието му. Погледът му се рееше безспир — гледаше, търсеше, разпознаваше, забелязвайки и най-малката особеност, попаднала в зрителното му поле.

Слънцето се бе вдигнало, когато забеляза стадо едър рогат добитък. И преди това бе виждал стада крави, но не така многобройни, а животните не бяха такива едри, с червеникав косъм, с бели и къдрави муцуни. Ноздрите му потръпнаха при миризмата, излъчвана от топлата, козина на животните. Хвърли поглед към баща си, но той сякаш не го забеляза.

Сокола гледаше в упор мъжа. Мрежата ситни бръчици, които едно време се извиваха нагоре и придаваха усмихнато изражение на очите му, сега бяха остри и прави, лишаващи погледа от жизненост и щастие. Тези очи рядко го поглеждаха, а когато това станеше, се спираха на него само за миг.

Сам. Без да си дава сметка, Сокола бе принуден да приеме този факт. По същия начин, по който индианското му мислене го бе накарало да приеме смъртта на майка си и на сестра си. Не че не го болеше. Неговата майка му липсваше. Колибата му се бе сторила прекалено тиха без плача на капризната му сестричка. Въпреки това нещата не можеха да се променят, затова трябваше да се приемат такива, каквито са.

Язди напред и забрави. Слънцето огрява новия ден.

ГЛАВА ТРЕТА

Щом забеляза няколкото големи къщи, Сокола си помисли, че влизат в град. Пътища от отъпкана пръст свързваха всяка дървена сграда със съседните. Кривите линии се пресичаха в белия сняг. Но колкото и да се оглеждаше, очите му не успяваха да открият никаква пощенска станция. Имаше много заграждения с добитък, направени от бели рендосани колове. В някои от тях имаше по един или два коня, но имаше и едно, в което имаше повече коне, отколкото в останалите. Конете бяха едри и мускулести като този, който яздеше баща му.

Близо до загражденията имаше три сгради. Баща му се насочи към едната от тях. Сокола си помисли, че това са оборите, за които веднъж му бе разказвал и в които държат животните, за да ги предпазят от зимните бури. До този ден Сокола не бе излизал от резервата. Всички контакти, които бе имал с белите, ставаха посредством учителите в училището на резервата, мормоните от пощенската станция и онзи човек, Роулинс, който няколко пъти бе идвал с баща му в колибата. Сокола не включваше баща си в списъка на белите хора, които бе срещал. Въпреки това бе научил много за света на белите от всичките тези източници, преди всичко от баща си. Сега той виждаше неща, които преди само му бяха описвани, и ги оглеждаше внимателно.

Един мъж стоеше изправен на каруца без ритли, теглена от голяма машина на три колела, в момента спряна пред двора с животни. Сокола разпозна в голямата машина трактор, като си припомни картинката в учебника, и се почувствува горд, че знае за тези неща. С дълга вила човекът хвърляше сухо, жълто сено в двора, за да храни конете.

Когато минаваха покрай него, запътени към централната сграда, човекът помаха с ръка в знак на поздрав към баща му.

Смешната дълга сграда, наречена обор, имаше в единия край висока врата, позволяваща оттам да влезе човек на кон, без да е принуден да слиза от седлото. Конят му се дръпна при вида на вратата, но после нервно последва бащиния в конюшнята.

След като бяха яздили дълго време при ярката слънчева светлина, отразяваща се в снега, сега вътрешността изглеждаше съвсем тъмна. Сокола потърси с очи най-тъмния ъгъл, за да се ориентира по-бързо в полумрака. Вдишваше сух и дразнещ прах, примесен с миризмата на кон, кожа и изпражнения. Беше топло вътре, въпреки че нямаше слънце. Няколко метра след входа баща му спря коня. Сокола последва примера му. Коженото седло проскърца и едното стреме пое цялата тежест на бащата, докато слизаше от седлото. Сокола се подвоуми за миг, после изниза крака от стремената и се плъзна безшумно на твърдия под. Тъй като не знаеше какво да прави, почака, докато видя, че баща му започва да разседлава коня. Сокола откачи навитата на руло наметка зад седлото, в която се намираха всичките му вещи, и я остави на пода. След като метна едното стреме над седлото, Сокола започна да разкопчава ремъка. Беше пораснал, откакто преди година и половина бе получил като подарък седлото, и вече нямаше нужда да се повдига на пръсти, за да го достигне.

Всичко, което го заобикаляше, беше толкова странно, че сетивата му бяха болезнено изострени. Острият му слух долови шума на приближаващи се стъпки още преди проскърцването на снега да наближи вратата.

— Идва някой — предупреди той с много нисък глас.

Баща му вдигна поглед, когато стъпките вече бяха достатъчно близо, за да бъдат чути и от бял човек. Малкият му дорест кон беше зад коня на баща му и всъщност двете животни представляваха чудесно скривалище за момчето, което предпазливо гледаше към голямата врата. Човекът бе среден на ръст. Носеше дебели джинси, тежка шуба, подплатена с овча кожа, закопчана до гърлото. Яката й бе вдигната така, че опираше периферията на шапката. Сокола разпозна Роулинс. Очите с цвят на кал, ведрото лице напомняха на Сокола спокойното разливане на реката на местата, където скоростта и силата на течението са невидими за човешките очи.

В походката на мъжа се усещаше едва доловимо колебание, когато влизаше:

— Най-сетне се върна. Почвах да се безпокоя за теб, Джон.

Очите на мъжа, непривикнали към сумрака, не забелязаха веднага втория по-малък кон. Баща му не отвърна веднага. След като свали седлото от гърба на коня, заобиколи животното и отиде да постави седлото право до стената. Роулинс спря на няколко сантиметра от него и го загледа втренчено:

— Как мина всичко? — Роулинс се колебаеше как да формулира въпроса си.

Последва дълго мълчание, през което баща му стоеше неподвижно, вгледан в мъжа. После Сокола забеляза силната тръпка, която премина през цялото му тяло:

— Мъртва е, Том. А също и малката. Била е на гости на вуйчо си и си е тръгнала малко преди да почне бурята — думите струяха от устата леко и свободно, като водите на поток зад стената на дига, готови после да избият на воля. — Счупил се е окът на колата. Тя е разпрегнала коня и сигурно е мислела да се върне, яздейки. Очевидно конят я е хвърлил. Имаше кръв… Имаше рана на челото. Том… умрели са от замръзване, тя и малката. Аз… — Нещо задържа в гърлото му края на изречението, защото Сокола видя, че баща му преглътна, извърна се към коня, сведе глава и скри лицето си в ръце.

Роулинс се наведе към баща му. После пъхна ръце в джобовете и погледна настрана:

— Съ…съжалявам.

— Да-а-а — думата звучеше като стържене и не значеше нищо. Баща му вдигна ръка към бузата си, сякаш неумело бършеше нещо. Сетне подсмръкна, като да бе настинал.

— А какво стана с момчето?

Като спря да прибира останалите сбруи и постелката на коня, баща му го погледна през рамо учуден. После се премести към Сокола, от другата страна на коня. Най-накрая се изгуби в празното пространство.

— Доведох го с мен — остро отсече и свали всичка сбруи и седлото от коня. Сигурно бе забелязал трепването на Роулинс, защото добави отчетливо: — Не можех да го оставя там.

Държейки поводите, баща му отведе коня в другия край на голямото и широко помещение, като по този начин откри малкия дорест кон, който Сокола разседлаваше. В мига, когато очите на Роулинс го забелязаха, Сокола сведе глава и се задълбочи в работата си, като се криеше в полусянката. Баща му бе отвел коня в другия край, при полуотворената врата. Сетне свали юздите, тупна го с ръка по хълбока и го изпрати в съседното помещение.

— Джон — гласът на Роулинс звучеше и настойчиво, и колебливо.

— По дяволите! Не можех да го оставя там. Казах ти вече. Има нужда от възпитание и да води живот, който ще му даде повече възможности от тези, които би имал в резервата. А освен това… искам да е близо до мен. — Последното решение бе изказано с приглушен, но решителен тон.

— Но… — Роулинс потръпваше, притеснен от думите на баща му.

— Знам. — Баща му въздъхна тежко и хвърли поглед към Сокола, който бе свалил седлото, бе го подпрял на стената и сега се криеше зад коня. — Кетрин може…

Очевидно се чувстваше неловко, но завърши фразата си: — Мислех си, надявах се, че ти и Вера ще можете да го вземете.

Роулинс не каза нищо, но ококори широко очи. Баща му го изгледа мрачно:

— Съжалявам, но няма на кого другиго да се доверя. Тишината бе такава, че Сокола можеше да чуе скриптенето на една сламчица, която, въртейки се във въздуха, падна на пода, твърд като желязо. Полуизвърнат, баща му я наруши:

— Соколе, ела тук.

Сокола се наведе, за да събере купчинката с дрехите си, мина под врата на, коня и безшумно се доближи до баща си. Отвърна на погледа на Роулинс. Сините невъзмутими очи изучаваха човека, при когото баща му искаше да живее. В очите на мъжа не срещна поздрав за добре дошъл, нито топлата усмивка, която Сокола бе свикнал да получава от него, затова въпреки многобройните кратки контакти, които бе имал в, миналото с този човек. Сокола нямаше да стори първата крачка, за да поднови познанството.

— Той е умно момче и бързо схваща. Няма да ти бъде в тежест, Том, сигурен съм — каза баща му.

— Какво има на лицето? — След като се вгледа в дясната буза на Сокола, той впери учуден и питащ поглед в баща му.

— Господ да ме прости — едва чуто промърмори баща му и добави: — Аз го ударих.

— Защо? — гласът бе пълен с изненада.

— Не зная. — Баща му уморено поклати глава, сякаш не искаше да си спомня. — Там беше Бяла салвия и всичко бе вкочанено и замръзнало. Ти знаеш какво мислят индианците навахос за мъртвите, Том. Започна да ме дърпа настрани с всички тези глупости за духове. Искаше да ме отдалечи от нея… Исках само да пусне ръката ми. Не съм и помислял да го удрям.

Погледът, който хвърли към Роулинс, бе преизпълнен с мъка:

— По някакъв свои начин се опитваше само да ме предпази. Беше смел… а аз го ударих. — За миг замълча. — Ще го вземеш ли?

Роулинс прие с продължително кимане на глава:

— Някой ще разбере кой е. Все някой друг ще пита. Какво искаш да казваме?

Един мускул нервно потрепваше на бузата на баща му.

— Не ти ли се струва естествено за едно християнско семейство да даде подслон на едно сираче метис?

Роулинс се замисли за миг над въпроса, после отново мудно се съгласи:

— Да. Да, мисля, че да.

Баща му вдигна ръка и колебливо я сложи на плещите на Сокола. После го побутна към Роулинс:

— Името му е Джим Синия сокол. Но обикновено му викат Сокола.

— Здравей, Соколе. — Бледа усмивка се появи на спокойното лице и мъжът му протегна ръка. — Помниш ли ме? Ние вече сме се срещали, нали?

Сокола кимна, но продължаваше да гледа изпитателно. Постави ръката си в ръката на мъжа и усети силата, която обаче не беше като силата на баща му, по-висок и по-як. След кратко ръкостискане ръката му бе отново свободна.

— Сигурно си гладен и ти е студено след такава езда — каза Роулинс. — Ще те заведа у дома. Вера, жена ми, ще ти приготви нещо за ядене. Какво мислиш?

Сокола кимна мълчаливо и ръката, която току-що бе стиснала неговата, обгърна рамото му, за да го поведе, когато Роулинс се обърна да си ходи.

— Том… — колебливият тон на баща му спря мъжа. — Благодаря. — Думата бе произнесена, когато Роулинс го изгледа през рамо въпросително. — Аз… е, да… ще намеря начин да получаваш пари всеки месец… за дрехи на детето, за разходите и всичко останало.

— Добре.

— Какво каза на Кетрин вчера, когато попита къде съм отишъл?

— Че си отишъл да провериш добитъка, както се бяхме разбрали.

— Как… как мина бурята? Много ли животни изгубихме? — но по тона на баща му личеше, че това не го интересува.

— Половин дузина, не повече. Доста се вълнуваха, по имахме късмет — отвърна Роулинс.

Мъка и огорчение се изписаха на лицето на баща му:

— Кетрин сигурно ще бъде доволна, когато открие, че вече няма да ходя лично да наглеждам добитъка.

— Да, мисля, че ще бъде.

Сокола видя как злочестият поглед на баща му се впива в лицето на Роулинс:

— Ти никога не си одобрявал това положение, нали, Том?

— Не беше моя работа да съдя. — Роулинс поклати глава.

— Аз съдя само себе си. Виновен съм, че нямах кураж нито тогава… — погледът му бързо се плъзна към Сокола, — нито сега.

Баща му се намръщи и се обърна, за да си ходи, като по този начин сложи край на разговора. Сокола го загледа въпросително преди ръката, която лежеше на рамото му, да го тласне напред. Тъкмо сега той разбра, че в живота му настъпва промяна, много по-груба, отколкото си беше мислил. Не само щеше да отиде да живее при непознати. Не само майка му и сестра му си бяха отишли. В този момент имаше чувството, че и с баща му става някаква промяна. Щеше да може да го вижда, но с отношенията, които имаха преди, бе свършено. Беше наистина сам.

Когато излезе от постройката на слънчева светлина, вдигна взор към яркосиньото небе. Пустош. Безкрай. Тази празнота не предлагаше никаква възможност за бягство.

С наметка, свита на руло под мишница, последва Роулинс. Ботушите на мъжа остро скърцаха в снега. Всъщност всяка негова стъпка вдигаше шум. Когато минаваха покрай група каубои, Сокола усети втренчените им погледи, но стоически се престори, че не вижда. Полускрита зад дърветата, се виждаше голяма, хаотично застроена къща, но Роулинс се насочи към няколко по- малки. Скоро Сокола разбра в коя къща отиваха. Когато Роулинс заизкачва дървените стъпала пред входа, Сокола, изумен, отстъпи назад.

— Какво има, Соколе? Ела! Няма нищо страшно. — Мъжът, леко усмихнат, го приканваше да продължи.

— Вратата не сочи изток — каза момчето.

Очите на мъжа станаха студени, усмивката изчезна:

— Белите хора не смятат за необходимо вратите на къщите им да гледат на изток.

Сокола знаеше това, но мисълта, че ще трябва да живее в такъв дом, го караше да се чувства неловко. Роулинс търпеливо зачака. Не се опита да пришпорва момчето, нито се раздразни от неговото колебание. Роулинс почисти обувките си в изтривалката, като изтърсваше буци сняг.

Сокола не пристъпи дори крачка пред мъжа. Огледа малката веранда със закачалки, на които висяха дрехи и където имаше един леген за миене. През една отворена врата се виждаше стая с бели мебели. Оттам се носеше миризма на кухня. Роулинс взе вързопчето дрехи на Сокола и го остави на пода.

Щом забеляза отражението си в огледалото над мивката, Сокола се спря и се загледа. Подутината на бузата беше червено-виолетова на цвят. Кожата под очите също беше подута. Въпреки острия студ, от който останалата кожа бе измръзнала, на тези места плътта бе топла на пипане и много болеше.

— Вера! — Роулинс повиши глас, като извика това име.

— Татко! Татко! — викаше възбудено писклив гласец и едно момиченце изтича от стаята, от която се носеше ухание на кухня, за да се хвърли в прегръдките на баща си.

— Мама ми позволи да направя сладките — гордо заяви то. — Искаш ли да опиташ една. Сама ги направих.

— Почти сама — поправи го женски глас.

Сокола забеляза жената на вратата, но беше заслепен от жълтите къдрици по главата на малката.

— Как успяхте да уловите слънчевата светлина и да я накарате да блести в косите ви? — попита с любопитство Сокола. — Беше слушал да говорят за бели и жълти коси, но никога не беше виждал такива със собствените си очи.

Въпросът му предизвика пълна тишина. После Роулинс сложи момиченцето на земята. Вниманието му бе привлечено от очите му — бяха зелени. Детето също се загледа в него.

— Нямаме нужда да ловим слънчевата светлина — обясни Роулинс. — Много бели имат коси с такъв цвят. Няма нужда от никаква магия, освен ако не се използва бутилка перхидрол.

— Ти кой си? — попита момиченцето.

Но той мълчеше.

— Кое е момчето? — сега въпросът бе зададен от жената.

— Керъл, представям ти Сокола. — Роулинс побутна момиченцето напред. — Соколе, това е дъщеря ми Керъл.

— Сокол? — малката повтори името, като смешно бърчеше носле. — Както на птицата? Много смешно име.

— Сигурно той си мисли, че твоето име е смешно — каза Роулинс.

— Какво е това на лицето ти? — попита момиченцето, гледайки втренчено зачервената отекла буза.

Преди Сокола да успее да отговори, Роулинс се намеси.

— Паднал е и се е ударил зле. Защо не го заведеш в кухнята Сигурно ще успеем да накараме мама да му приготви сандвичи. Доста време е минало, откакто е ял за последен път.

— Ела, Соколе! — Малката го хвана за ръка. Отначало той се опита да се съпротивлява, но после се остави да го води в съседната стая момиченцето, чиято руса глава му стигаше до гърдите.

— Том, чие е това момче? Защо си го довел тук?

Щом чу притеснения глас на жената, въпреки че тя почти шепнеше, Сокола най-после вдигна очи, за да види кой говори. Косите на жената също бяха светли на цвят, но не така жълти като на малката. Носеше дреха с цветовете на смокинята.

Наблюденията му бяха прекъснати от момиченцето, което го буташе да седне на стола. Керъл тичешком се отдалечи, но след няколко секунди се върна с чиния с две сладки. Беше толкова шумна, че Сокола за малко не изтърва отговора, който Роулинс даваше на жена си.

— Доведе го тук Джон Бъкенън. Той…

Отговорът, даден шепнешком, бе прекъснат от едно уплашено:

— Искаш да кажеш, че това е момчето от неговата любовница индианка?

Думите бяха произнесени шепнешком, но въпреки че мъжът и жената стояха на верандата, Сокола чуваше всичко, което говореха.

— Да. Тя е умряла във виелицата. Джон ме попита дали може да се грижим за него. Съгласих се — продължи мъжът със същия покрусен тон.

— Искаш да кажеш, че той моли ние да отгледаме детето? — Лицето й бе набраздено от гневни бръчки. Сокола забеляза колко тесни бяха устните й. Почти изчезваха, щом ги стиснеше, както беше в този миг. Според Сокола всичко в жената бе много тънко.

— И ти се съгласи?! Как можа? Кетрин ми е приятелка. Мислиш ли… той мисли ли, че тя няма да се досети?

— Кетрин ще обърне глава на друга страна и ще се престори, че нищо не знае, както винаги е ставало, — Роулинс поклати объркано глава. — Никога не съм могъл да разбера как Джон Бъкенън успява да вдъхне подобна лоялност у жените. Жалко, че не е способен на подобни връзки и с мъжете.

— Добре. Не ме интересува какво мислиш. Джон Б. Фокнър е прекалено смел, след като си позволява да остави момчето у нас под носа на Кетрин.

— Не виждаш ли какво доверие ни гласува, Вера? — Роулинс запазваше спокойствие въпреки неприятните неща, казани от жена му. — Ако само миг се замислиш, ще разбереш, че това е истинско признание.

— Надявам се само, че си дава сметка в какво неприятно положение ни поставя — гласът на жената не звучеше вече толкова гневно.

Момиченцето стоеше изправено близо до Сокола и закриваше двойката на верандата. Като сложи ръце на кръста, то попита:

— Няма ли да изядеш поне една сладка?

Сокола погледна в чинията пред него, но не протегна веднага ръка.

— Татко! — то се извърна ненадейно, а златните къдрици подскочиха и затанцуваха. — Не иска да изяде дори една от моите сладки — оплака се то, като направи обидена муцунка.

След една-две секунди Роулинс отвърна:

— Може би иска да си ги запази за десерт. Нали е останало малко студено печено в хладилника? — попита той жената. — Защо не му приготвиш един сандвич?

Когато жената влезе в кухнята, детето се обърна към мъжа:

— А ти не искаш ли да опиташ една от сладките ми, татко?

— Но, разбира се, ще опитам няколко.

Той свали шапката си, окачи я на закачалката на стената зад него и прокара пръсти през косата си в пясъчен цвят, която шапката бе зализала. Като разкопча и свали тежката шуба, подплатена с овча кожа, той погледна Сокола:

— Защо не си свалиш връхната дреха, Соколе? Вътре ще ти бъде много топло с нея.

За разлика от белия човек, който поема инициативата, дори с риск да сбърка, обичай бе за Народа на хората, когато се намират в непозната обстановка, да не правят нищо, преди да са разбрали какво се очаква от тях да сторят. Забележката на Роулинс беше първото указание, което Сокола получаваше относно правилното поведение. Той стана и започна да се съблича.

— Да. И си измий ръцете. — Поучаваше го жената. — В този дом ръцете се мият преди ядене.

Роулинс го заведе на верандата, взе шубата му и я закачи на закачалката до своята. Когато Роулинс се запъти към умивалника, Сокола го последва. Мъжът отвори крана и остави водата да тече, докато миеше и сапунисваше ръцете си. И той като белите учителки ползваше водата така, сякаш тя никога нямаше да свърши. Сокола укори в себе си мъжа за водата, която разхищаваше, но не каза нищо и на свой ред си изми ръцете. Всички бели хора са глупаци и разсипници, реши той. На него щяха да са му необходими две отивалия до кладенеца, за да донесе водата, която Роулинс разля. Подсуши ръцете си в кърпата, която му дадоха. Следвайки по петите Роулинс, той се върна в кухнята и седна на същия стол.

— Не се ли е стоплило вече кафето, скъпа? — попита Роулинс жената.

— На печката е — отвърна тя, кимвайки утвърдително. Сокола следеше Роулинс, който взе бяла порцеланова чашка от полицата на шкафа и се запъти към печката, за да я напълни. Роулинс видя, че Сокола вдишваше дълбоко силния аромат на кафето, и се усмихна.

— Искаш ли чашка кафе, Соколе? — попита той. Момчето едва забележимо помръдна брадичка надолу, като някакъв особен утвърдителен знак, и Роулинс се върна при шкафа, за да вземе още една чашка, същата като неговата.

— Нима си решил да му дадеш кафе? — Възпротиви се жената. — Ще забавиш растежа му.

Роулинс се усмихна незабележимо и се направи, че не я чува. Напълни втора чаша с кафе и я занесе на масата заедно със своята.

— От него ще ти пораснат косми на гърдите, нали, Соколе? — попита той, намигайки му.

Сокола не можеше изобщо да си представи за какво трябва да желае да му пораснат косми на гърдите, затова не каза нищо.

— Нима ще го оставиш наистина да пие кафе? — възкликна жената ядосано. — Той е още дете.

Тя дойде до масата с чиния, в която имаше месо, сложено между две филии бял хляб.

— Децата навахос са свикнали да пият кафе и чай, Вера — обясни Роулинс. — Освен това, след като е бил на студа толкова дълго, трябва да се стопли.

Подутата буза правеше дъвкането болезнено и принуждаваше Сокола да се храни бавно. Детето се покачи на коленете на бащата който ядеше сладки и обясняваше колко били вкусни. Когато свърши със сандвича, Сокола изяде двете сладки, които момиченцето бе донесло, и бавно запреглъща горещото кафе.

— Защо е толкова спокоен, татко? — момиченцето се завъртя на коленете на бащата, за да вижда по-добре лицето му.

— А ти защо говориш толкова много? — подразни я той.

Детето се засмя:

— Може би котката му е изяла езика.

— Не ми се вярва. За разлика от теб вероятно той не казва нищо, когато няма какво да каже. — Роулинс потупваше леко с пръст чипото носле на детето.

— Къде са твоите мама и татко? — Две зелени очи гледаха втренчено Сокола, без да мигат.

— Той е сираче, Керъл. — Сокола стрелна с поглед мъжа, който държеше малката и бе отговорил на въпроса вместо него. — Той вече няма ни мама, ни татко. Отишли са си и двамата.

Обяснението потвърждаваше подозренията на Сокола. Неговият баща както винаги, си беше негов баща, но не и по предишния начин.

— Няма ли си никой? — Очите на момиченцето се разшириха и се превърнаха в две прозрачни езерца.

— Сам съм — отвърна откровено Сокола.

Той не искаше да предизвика съчувствието им. Бе проста констатация на факта, нищо повече.

— А къде живееш? — Отговорът му накара детето да зададе нов въпрос.

— Ще живее с нас — поясни баща й.

— Да, но преди това, Том Роулинс — намеси се жената, — ще трябва да провериш колко е чист. Няма да се изненадам, ако има въшки. Къде са дрехите, които е донесъл? Ще ги изпера, както и тези, с които е сега.

— Права си, Вера — въздъхна мъжът, сякаш не искаше да се съгласи с казаното. — Нещата му са увити в онази наметка на верандата. Ще му е нужно обаче да облече нещо междувременно.

— Кетрин ми остави една кутия със стари дрехи на Чад, които вече не му стават. Даде ми ги миналата седмица да ги занеса в църквата. Ще ги изпратим на един мисионер в Южна Америка за бедните. Сигурно ще се намери нещо, което да става на момчето.

Мъжът свали детето от коленете си и се изправи:

— Хайде, Соколе! Първо ще те натъркам с шампоан после ще се измиеш.

Лицето на мъжа изразяваше тъжно примирение, когато поведе момчето към верандата. На Сокола подобна история се стори странна, тъй като знаеше всичко за въшките!

Веднъж бяха станали толкова ужасни в колибата на Куция крак, че той и семейството му трябваше да я напуснат и да си построят нова.

— Тя много пъти миеше косата ми и всеки ден изнасяше завивките вън от колибата на слънце, за да измрат — обясняваше Сокола своите преживелици, които бяха обичай и за другите колиби. — Беше единственият начин да ги прогоним, но те пак се връщаха.

Роулинс слушаше с погнуса, когато отвори крана с топлата вода:

— В нашия дом няма да намериш нито една въшка. Сокола си помисли, че те са големи късметлии, но не можа да го каже, тъй като главата му се намираше под течащата вода. След като го изми с шампоан, Роулинс го заведе в една стаичка зад кухнята, където имаше голямо бяло корито, стоящо на четири крака, които приличаха на лапи на пума. Това, както го беше описал баща му, трябваше да е вана. Мъжът пусна водата. След като му обясни какво и как да облече след къпане от дрехите, сгънати на една полица, окачена на стената, Роулинс го остави сам.

Поради малкото вода къпането винаги беше лукс за Сокола. Може би белите имаха някакъв неограничен резервоар с ценната течност. Сокола се изми много бавно, наслаждавайки се на рядката възможност. След банята облече чистите дрехи. Бяха му широки, но ухаеха приятно.

Когато излезе, помогна на Роулинс да изнесе няколко кашона от едно тясно килерче и да сглобят легло и ракла в останалото свободно място. Казаха му, че това ще бъде стаята, в която ще спи.

Имаше много неща за гледане, съвсем нови за него, нови и странни. Научиха го как да си мие зъбите и да използва брилянтин за непокорните коси, които решеше на една страна по техен обичай. Тази нощ му дадоха дрехи за спане и му казаха, че се нарича пижама. Така потвърдиха това, което учителите му бяха говорили и което обаче не бе сред навиците на баща му.

Сокола не спа добре. Имаше прекалено много шумове, които за него бяха непривични. На следната сутрин, в мига, щом слънцето се показа на прозореца, той стана и се облече. Когато излезе от стаята, все още светлината бе твърде слаба, за да осветява добре пътя, но той не посегна към нито един от електрическите ключове.

Стигайки на верандата, Сокола огледа внимателно шубите, закачени на закачалките, за да открие своята. Зад гърба му кухнята изведнъж блесна в ярка светлина. Изненадан, Сокола се извърна и се препъна в един ботуш.

— Кой е там? — във властния тон на жената се усещаше и малко страх.

Преди още да успее да отговори, за да го разпознаят, тя беше вече на вратата и го гледаше втренчено:

— Какво се разхождаш наоколо в този час.

— Какво става, Вера? С кого говориш?

Роулинс се показа зад жената и видя Сокола, който неволно се почувства виновен.

— Къде си тръгнал, Соколе?

— Гладът и жаждата ще убият коня ми. Трябва да го нахраня и напоя, преди да дойде училищният микробус.

Все пак той не бе напълно сигурен, че училищният микробус ще дойде да го вземе, след като бе сменил дома си.

— Не се притеснявай за коня си. Лутер ще го нахрани и напои заедно с другите — каза му Роулинс. — Що се отнася до училището, то е затворено заради ваканцията. Освен това вече няма да ходиш в училището на резервата. Ще те преместим в едно по-близко училище. Сега ела в кухнята. Вера ще приготви закуската.

Жената се обърна и изчезна в кухнята, но Сокола се колебаеше:

— Няма ли нещо, което трябва да свърша? — попита неуверено той.

— Нещо? — Роулинс трепна. — Какво искаш да правиш?

— Мое задължение беше да цепя дърва за огъня, да нося вода и да помагам на майка ми в царевичната нива.

Нито едно от тези неща не можеше да се прави, тъй като водата течеше по тръбите на къщата, топлината идеше от газова печка, а наоколо не се виждаше и следа от градина.

— Разбирам. — Роулинс млъкна и въздъхна дълбоко, сетне се усмихна. — И тук ще имаш задължения. Ще ида да нагледам добитъка след закуска. Можеш да дойдеш с мен.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ранчото със своя начин на живот беше напълно чуждо за Сокола. Имаше толкова непознати неща, че се чувствуваше изгубен и забравен. Но понеже баща му искаше той да научи всичко това, сега прие изцяло тези чудатости.

Сокола доби някаква първа, бегла представа за каубоя от Том Роулинс. Първия ден той едва-едва поглеждаше какво става наоколо. На следващия започна да задава въпроси.

— Кой е собственикът на всичкия този добитък? Направи жест, с който показваше всички животни, жигосани с буквата „F“ и крило на хълбоците. Те с наведени глави дъвчеха сено, което блестеше като злато на фона на мръсния сняг. От една кола един човек хвърляше непрекъснато от него. Роулинс се поколеба за миг:

— Господин Фокнър е собственикът.

Отговорът, че принадлежат на баща му, предизвика нов въпрос:

— Всички идват при вас, за да разберат какво да правят. Вие давате заповедите. Защо не го прави той, след като животните са негови?

— Защото той ме е наел да се грижа за тях. Аз съм това, което се нарича надзирател, тоест този, който отговаря за тях.

Един каубой извика Роулинс и сложи край на разговора. Сокола обаче беше разбрал, че Роулинс е важен човек, много уважаван от всички останали.

На третата сутрин Роулинс изпрати Сокола у дома със следното поръчение:

— Кажи на Вера, че днес следобед трябва рано да отида в града, затова я помоли да приготви обяда до единадесет и половина.

Когато Сокола се изкачи на задната веранда, чу няколко гласа, които идваха от стаята, наречена всекидневна. Разпозна гласа на жената, на Вера, въпреки че пискливият тон се бе променил и изпълнил с нотки на уважение. Но това, което привлече вниманието на Сокола към стаята, бе звукът на втория глас, мек и чист като писъка на нощна сова.

Двете жени бъбреха и очевидно не бяха чули отварянето и затварянето на вратата на верандата, тъй като никой не забеляза присъствието му, когато застана на прага на стаята. Той се загледа в странната жена, седнала на дългия диван. Беше висока и гъвкава, а ръцете и се движеха като вълните, с които бризът гали клонките на върбата. Косите й бяха с цвят на новородено сърне, бухнали от двете страни на лицето, а на гърба падаха, на тежки вълни. Меко и лъчисто, лицето й сякаш криеше златистата светлина на слънцето, а устните й бяха с цвета на Червените скали. Носеше широк пухкав бял пуловер, който скриваше шията й, но най-странното нещо бе, че беше обута в мъжки панталони. Сокола бе така привлечен от тази бяла жена, че едва сега забеляза момчето, което седеше до нея.

— Джон Бъкенън е убеден, че ще има нов бум на цените на земята във Феникс — разправяше жената. — Можеш ли да си представиш? Това място е ад през лятото, въпреки че, трябва да го призная, е истински рай през зимата. Както и да е. Той казва, че има намерение да купи земи там и евентуално да ни построи къща за през зимата. Смята да замине тази седмица, за да види какви са възможностите.

Зъбите й бяха изумително бели на фона на червените устни и Сокола следеше всяко движение на устата с нарастващ интерес.

— Това сериозно ли е? — попита Вера Роулинс.

— Изглежда, че да. Селската къща тук винаги е била наш дом, но ти знаеш колко неуютна и пуста е през зимата затрупана от снега, откъсната, от света понякога за много дни, без никакви развлечения. Във Финикс ще можем да излизаме за вечеря или танци. Ще бъде както по времето, когато Джон и аз бяхме годеници.

Усмивка се разливаше и осветяваше лицето й. Изведнъж се спря и най-сетне забеляза Сокола на прага. Стисна здраво устни и те образуваха неприятна гънка.

Ненадейната промяна в изражението на жената накара Вера да се обърне на стола. Устните станаха още по-тесни и почти изчезнаха, щом забеляза Сокола:

— Колко пъти съм ти казвала да не обикаляш наоколо й да не си вреш носа, където не ти е работата?

Както винаги, въпросът обърка Сокола. Тази жена го обвиняваше винаги, че „си вре носа“, всеки път, когато не го чуваше да се приближава, а това ставаше в повечето случаи. А той се движеше нормално, без никакво намерение да я заблуди.

— Това ли е „сирачето“ метис, което ти и Том сте взели? — жената наблегна на думата „сираче“.

— Да… Да, то е. — Вера изглеждаше объркана от признанието му.

— Ела по-близо, за да мога да те виждам по-добре. — Жената направи знак на Сокола да се приближи.

Като се подчини на заповедта, той усети една ненадейна промяна в атмосферата, сякаш невидими мълнии танцуваха наоколо. Спря се пред жената и впери поглед в кафявите очи, изпъстрени с жълти точици. Когато я гледаше отдалеч, си мислеше, че тези очи криеха в себе си топлия блясък на слънцето, но в този миг, от близо, разбра, че носят гнева и силата на мълния. Изпитателният поглед изгаряше Сокола.

Когато Сокола вдъхна, усети парфюма:

— Вие ухаете като хълм, покрит с диви цветя — каза тихо той, учуден.

— Как се казваш? — попита тя, като се престори, че не е чула комплимента.

— Сокол.

Очите на жената се присвиха в знак на неодобрение и той й каза цялото си име. Така тя нямаше повече да го гледа по този начин.

— Джим Синия сокол.

— Кой ти даде това име? — попита тя.

— Сам си го дадох. — Той щеше да й обясни как се е случило, но жената не му даде тази възможност.

— Имаш ли друго име?

— Да.

Сокола се поколеба. Може би ако й кажеше тайното си име, тя нямаше повече да му говори с този рязък тон. В очите й отново щеше да грейне слънчева светлина, ако той й дадеше тази власт над себе си. Реши се да опита:

— Онзи-който-трябва-да-пробяга-две-пътеки.

— Но ти искаш да те наричат Сокол? — Жената изглежда не бе разбрала неговия жест. — Казвам се Катрин Фокнър. Мъжът ми е господар на това имение. Ти знаеше ли това?

Сокола поклати глава. Той не знаеше, че тази жена е първата съпруга на баща му.

— Знаеш ли какво значи името Фокнър?

Сокола отново поклати глава:

— Не.

— Означава укротител на соколи. Намирам това съвпадение за доста интересно. Как ти се струва? — Резкият тон я караше да изглежда разгневена. Беше въпрос, на който никой не очакваше Сокола да отговори, затова жената се обърна към седящото до нея момче. — Това е синът ми Чад Фокнър.

Сокола забеляза, че чертите на лицето й се смекчиха от гордост и топлота, когато гледаше другото момче. За миг пожела да гледат и него така.

Сокола се извърна леко, за да види заварения си брат. Косите му бяха по-тъмно кестеняви от тези на майката, но очите бяха със същия цвят. Беше с около четири години по-голям от него, но по-висок с доста сантиметри. Малката Керъл беше седнала от другата му страна и използваше коляното му като масичка, на която облягаше книжката си за оцветяване. Чад Фокнър разглеждаше Сокола без особено любопитство, демонстрирайки разсеяна развеселеност от положението.

— Здравей — поздрави той с престорено безразличие. — Какво правиш тук?

Въпросът припомни на Сокола причината, поради която го бяха изпратили у дома. Обърна се към Вера Роулинс, за да й предаде съобщението:

— Той каза, че следобед трябва да отиде до града и попита дали може да обядва в единадесет и половина.

— Кой е този той? — попита Вера, а после тихо се обърна към приятелката си: — Не мога да го убедя да използва имената на хората, за които говори. — Сетне отново насочи вниманието си към Сокола: — Искаш да кажеш господин Роулинс?

— Да, господин Роулинс каза така.

С крайчеца на окото си Сокола зърна съпругата на баща си да придърпва нагоре ръкава на белия си пуловер. Показа се златен часовник.

— Ако трябва да приготвяш обяда, Вера, по-добре ще е да си вървим. — Тя стана и се отдалечи от Сокола, като много внимаваше да не се допре до него.

— Не си тръгвай — запротестира Керъл, когато коляното, което подпираше блокчето за оцветяване, се отдръпна. — Още не съм оцветила рисунката за Чад.

— Донеси го следобед у нас. — Чад покровителствено погали русите къдри. — Може би ще си направим снежен човек.

— Наистина ли? — Лицето на момиченцето грейна радостно и възбудено, защото той му беше обещал най-желаното нещо.

— Чад, така я разглезваш — въздъхна Вера Роулинс.

Сокола никога не беше я виждал толкова доволна.

Когато остана далеко от тях, Сокола видя жената на баща му да облича шуба, обточена по врата с кожа. Чу мекият й глас да благодари на Вера за кафето и да се сбогува. После чу, че предната врата се затваря. Вера забърза към кухнята да приготви обяда и остави Сокола сам и забравен във всекидневната. Свежият сладостен аромат на парфюма се носеше в стаята. Самотата като остра болка прободе Сокола.

Тази седмица Сокола видя два пъти баща си. Всеки път той го питаше как се чувства и има ли нужда от нещо. Сокола се взираше в празния поглед на баща си и разбра, че той не желае да чуе отговор на въпросите. Затова и не му говореше за странното си състояние и за самотата, която изпитваше. Напротив, отговаряше това, което знаеше, че баща му иска да чуе.

В понеделник Сокола трябваше да тръгне на училище за бели хора. Беше се приготвил много рано, нервен и преизпълнен със съмнения относно промените, които училището щеше да му донесе. Щеше ли да бъде то като това на резервата? Щяха ли да го бият учителите с линия, ако говореше на индиански? В училището за бели сигурно нямаше да му разрешат да говори на езика навахос, реши той. Опита се да не мисли за новите си другари.

Облечен в шубата и със спуснати коси, стоеше до прозореца на кухнята, докато чакаше с привидно безразличие да срешат малката Керъл, в чиято руса коса вплитаха панделки. Този ден Роулинс щеше да ги заведе на училище, а после те щяха да хванат училищния микробус обратно.

— Не ти ли е много топло в тази шуба, Соколе? — Роулинс седеше на кухненската маса, пиеше кафе и гледаше жена си как сресва косите на момиченцето.

— Защо не излезеш навън да чакаш — подсказа му той. — Керъл след малко ще бъде готова.

Сокола прие забележката и с тихи стъпки напусна — дома. Леденият въздух щипеше лицето му и превръщаше в бели облачета дъха му. Обзе го желание да избяга от това място и да тича на север, към колибите на роднините си. Погледът му се зарея отвъд дърветата и се спря на бялата къща, в която живееше баща му. Видя го да излиза от дома и да се отправя към колата, паркирана отсреща. Не носеше подплатената с кожа шуба, нито джинсите. Беше облечен в дълго тъмно палто, което се вееше около коленете, и в тъмни панталони. Болезнен спомен разтърси Сокола. Той се хвърли в лудешки бяг между дърветата, под гонен от непонятен страх. Баща му чакаше прав до колата, когато Сокола стигна при него. През палтото, незакопчано догоре, Сокола можа да види дрехите и вратовръзката, която носеше.

— Ще дойдеш ли с нас до училището? — Опитваше се да прочете отговора по израза му, но тръпката по лицето бе чувство за вина.

— Не, отивам във Финикс, по дела. Тъкмо идвах към Том, за да се сбогуваме. — Избягваше да срещне погледа на Сокола и гледаше втренчено ключовете на колата, които бяха в ръцете му.

Страх прониза Сокола:

— Кога ще се върнеш?

— Много скоро. Не зная. — Забелязвайки изражението на сините очи, мъжът се наведе, смали се пред Сокола. — Опитай се да ме разбереш, Соколе. Трябва да се махна оттук. Не мога да остана, защото е много лесно да мисля, че тя е винаги в колибата и ме чака. Има много неща, които ми я припомнят, и много, които отравят спомена ми. Нужно ми е да бъда за малко някъде другаде. Ще се върна. Заминавал съм и друг път, нали?

Но този път беше различно. Баща му беше здравата скала, в която можеше да се вкопчи в този променлив свят, менящ контурите си като дюни в пустинята. Сокола не разбираше колко нужна бе близостта на баща му и не можеше да се изрази. Единственият отговор, който можеше да даде, бе нямата молба в погледа му.

— Ще имаш нови занимания — училището, ще работиш, за да помагаш на Том. Дори няма да усетиш, че ме няма. — Баща му се опитваше да го убеди, че заминаването му не е сериозно нещо. — Искам да внимаваш в училище и да си пишеш домашните, които учителката ще ти даде. Важно е да научиш всичко, което можеш. Том и Вера ще се грижат за теб.

Леки стъпки доближиха колата. При звука им Сокола се извърна към къщата. Беше жената, наричана Кетрин, първата съпруга на баща му. Очите й отново гледаха гневно, но този гняв се уталожи, когато погледът й се спря на баща му.

— Греша ли или ми беше казал, че тръгваш веднага, Джон? — попита жената.

— Така е. — Той се изправи и след като за последен път погледна Сокола, тръгна към колата. За миг задържа отворена вратата:

— Желая ти успех през първия учебен ден, Соколе! — Сетне погледът му се спря на жената, която носеше качулка от кожи. — Довиждане, Кетрин.

— Да не забравиш да ми се обадиш по телефона довечера — каза тя с хладна усмивка.

Вместо отговор, мъжът махна с ръка, докато се наместваше зад волана. Включи мотора. Сокола се отдръпна от пътя на колата, гледайки как се отдалечава. Чувстваше се изоставен. Красивата жена от другата страна на улицата привлече погледа му. Погледът й излъчваше странна тъга, сякаш отглас на чувствата й.

— Соколе! — викът на Роулинс го накара да се върне бавно и тъжно у дома.

Много трудно беше за Сокола да свикне с новото училище. Ниската оценка, която получи на едно контролно, стана причина да го сложат в клас с по-малки от него деца. Не само че беше най-голям, но беше и най-висок, затова стърчеше над всички. Децата, особено неговите връстници, му се подиграваха безмилостно. Вместо да говорят за сините му очи или за дългите гарвановочерни коси, те се надсмиваха на името му и на бронзовия цвят на кожата му.

Макар да знаеше, че е различен от другите, опитът закали Сокола. Беше много прилежен в учението. Не защото искаше да се отличи или да докаже на другите, че е по-интелигентен от тях. Това не бе обичайно за Народа на хората. Искаше да учи, защото разбираше колко важно е знанието.

Откакто бе започнало училището, животът му бе монотонен. Когато се завръщаше в дома на Роулинс, след следобедните занятия в училище, го караха да се преоблече. Оттам тръгваше веднага да търси Роулинс, за да свърши работата, която му възлагаха. След вечеря пишеше домашните си до часа, в който трябваше да си легне.

През месеца, в който баща му отсъстваше, Кетрин бе идвала многократно у Роулинс, докато той беше на училище. Сокола знаеше това, защото в дните, в които бе идвала, във въздуха се носеше лекото ухание на диви цветя. В тези дни момчето сядаше на дивана, там, където следата бе най-дълбока, и четеше уроците си. Облъхнат от топлия аромат на парфюма й, можеше да си мисли, че някой се притеснява за него.

Около месец след заминаването си Джон Фокнър се завърна в ранчото. Сокола се бе отправил към оборите, за да свърши вечерните си задължения, когато видя, че колата пристига. Забрави за работата и хукна стремглаво към него, а в главата му нахлуха спомени за по-раншните завръщания на баща му.

— Върна се! — Усмивката огряваше цялото му лице.

— Нали ти казах, че ще се върна? — гласът звучеше и грубо, и ласкаво, а ръцете на баща му измъкваха от колата пъстроцветен пакет. — Донесох ти нещо.

Сокола падна на колене и незабавно разкъса пъстрата хартия, за да види какво има вътре. Беше риза на квадратчета като тези, които носеха каубоите от ранчото. Сокола гордо я вдигна.

— Знаех си, че ще ти хареса — каза баща му, като следеше радостно изражението на момчето.

— Подаръци ли раздаваш, Джон Бъкенън?

Въпросът, зададен с предизвикателен тон, бе на първата съпруга на баща му, която бе дошла до автомобила. С нея беше високото момче, неин син и заварен брат на Сокола. Сокола не беше го виждал от онази първа среща в дома на Роулинс. Така беше, защото брат му Чад не ходеше в неговото училище, а живееше в колеж за момчета от отбраното общество или поне така бе разбрал Сокола от хорските приказки. Като се изключи бързият поглед, който му хвърлиха при пристигането си, никой от тях двамата не обърна повече внимание на Сокола.

— Здравей, Кетрин. Здравей, Чад.

Баща му се обърна, за да ги поздрави. Нямаше усмивка в очите му, но се усещаше гордостта в гласа му, когато се обърна към първородния си син:

— Радвам се, че успя да се върнеш за почивните дни, Чад.

— Да, господине — решителният тон отговаряше на изпънатите квадратни рамене и на почти неестествено правата му стойка.

— Какво си донесъл на Чад? — Кетрин повтори въпроса, на който по-рано не бе получила отговор.

Колебанието бе почти недоловимо:

— Нищо. Чад има по два броя от всичко.

— Искаш да кажеш, че си донесъл нещо на това индианче, а не си донесъл нищо на сина си? — тонът й бе леден и гневен.

Баща му настръхна. Последва тежка въздишка:

— Точно това исках да кажа. Не може ли да продължим този разговор друг път. Шофирах дълго и съм уморен.

Чертите на лицето на жената се отпуснаха.

— Разбира се, уморен си. Чад, иди у дома и сипи чаша бърбън на татко си. — Тя хвана под ръка баща му и се отправиха към къщата. — Не се притеснявай за багажа, Джон Бъкенън. Ще пратя някой да го вземе.

Сокола видя как тримата се прибраха у дома. После погледът му се спря на пъстрата риза, която държеше. Вятърът изшумоля в смачканата хартия на опаковката. Шумът навяваше пустота.

Няколко дни след завръщането на баща му списъкът на вечерните му задължения неочаквано се увеличи. Тъй като малката Керъл бе само на седем години, тя трябваше да си ляга по-рано от него. Лягането беше сложен проблем, защото момичето правеше всичко възможно, за да отложи с няколко минути Сънчо. Когато не успяваше, тя първо целуваше за лека нощ майка си, После целуваше баща си и го караше да дойде с нея в кухнята, за да пийне вода. Едва след това се съгласяваше да си легне.

Една вечер, след като бе пила вода, тя се спря до стола на Сокола, който седеше и пишеше домашното си, и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Соколе — каза тя закачливо и избяга.

При допира на тези устни той потръпна, уплашен от това, което бе сторила. Сред племето навахос бе строго забранено всякакъв допир между хора от различен пол в един род, дори тогава, когато бяха много далечни роднини. Хвърли бърз поглед към Роулинс, като очакваше той да се ядоса на дъщеря си. Но мъжът само се усмихваше.

— Позволено ли й е да го прави? — попита предпазливо Сокола.

— Разбира се. — Въпросът му разсмя Роулинс. Той стана и отиде в съседната стая.

Сокола можа да разбере от това положение само едно — въпреки че живееше в техния дом, не го смятаха за член на семейство Роулинс. Той беше отделно от тях.

През тази дълга зима, а и голяма част от пролетта, Сокола рядко, виждаше баща си. Пътуването до Финикс бе само първото от серия други. Преди да замине, а и всеки път, когато се връщаше баща му, той се виждаше с него и според това, с колко време разполагаше, преди да тръгне отново, го посещаваше често. В разговорите си обсъждаха как Сокола се справя с различните учебни дисциплини. Баща му никога не го питаше дали му харесва новият живот, как живее в дома на Роулинс и дали му липсва животът в резервата.

Винаги беше сам с баща си. Никой друг не присъстваше на срещите. Всеки път, когато се върнеше от пътуване, баща му носеше някакъв подарък. Веднъж му донесе лъскав джобен нож, друг път — кожен колан и други подобни неща. Нямаше начин Сокола да узнае дали и Чад получава или не получава подаръци.

Когато дойде време да затворят училището за лятната ваканция, Сокола вече бе научил значението на думи като „копеле“, „любовница“ и „незаконен“. А от разговорите на каубоите в ранчото Сокола усещаше презрението, което изпитваха към индианците.

Лека-полека започна да разбира, че баща му изпитваше срам… срам, че той се бе родил от сбърканата страна на леглото и че майка му бе една „индианска…“. Това бе причината, поради която той идваше да го види винаги сам.

Имаше моменти, в които си спомняше и силно желаеше да се върне животът от времето, когато майка му бе жива. Седеше на стола и гледаше втренчено филиите бял, мек хляб. Искаше му се да усети в устата си, вкуса на питките „тортияс“, които тя сама месеше. Лежеше на леглото и слушаше проскърцването на дървото в дома на белите, а споменът го връщаше към припевите на обредните песни. Понякога сам си припяваше, но много тихо, защото иначе щеше да слуша плющящите и остри забележки на жената на Роулинс.

Настъпването на лятото означаваше, че по-голяма част от времето ще се прекарва на открито. От само себе си се подразбираше, че той ще работи. Каубоите бяха свикнали, с присъствието му и престанаха да го гледат като рядко животно. Понякога изглеждаше дори, че го допускат да участва в техните шеги и закачки. Сокола притежаваше такава природна дарба и такова желание да се учи, че всички с готовност му даваха съвети и напътствия.

Първата седмица на юни Чад се върна за лятната ваканция. През дните, последвали неговото завръщане, Сокола го виждаше сравнително рядко. Един късен следобед, когато току-що бе свършил с почистването на два коневръза в обора, го видя да влиза.

— Виждал ли си баща ми? — Чад последва Сокола до чешмата, която беше близо до поилките на конете в заграждението. — Днес следобед трябваше да излезем заедно на езда.

— Не. — Сокола пусна крана и се наведе да пие, като остави водата да тече така, че да се напълнят и конските поилки.

— Сигурно ще дойде всеки момент — поде Чад и небрежно стъпи с върха на ботуша си върху първата пречка на оградата.

Утолил жаждата си, Сокола затвори крана и обърна — взор към заварения си брат. В израза му нямаше нищо, което да подсказва, че присъствието му е нежелателно. Природната любознателност да научи нещо повече за този непознат, който бе негов доведен брат, задържаше Сокола при оградата. Чад го изгледа косо, сетне погледът му се зарея в близкото пространство:

— Един ден всичко това ще бъде мое — каза той и отново изгледа Сокола, без да продума. — Зная кой си — изучаваше Сокола със спокойно любопитство. — Чух майка ми да говори за теб.

— А тя какво каза? — Възхищението, което изпитваше към първата жена на баща си през последните месеци, толкова се бе усилило, сякаш бе успяла напълно да омагьоса Сокола.

Но Чад нямаше никакъв интерес да отговори на въпроса на Сокола:

— Майка ти наистина ли е била от племето навахос?

— Да. — Сокола не можа да зърне и следа от презрение в очите му.

— Присъствал ли си някога на някоя тяхна церемония? — запита отново.

— Да.

— Джес Ханс, един мой съученик, казва, че носели гърмящи змии в устата си.

— Това го правят само хопите по време на танца на змията — обясни Сокола.

— Не ги ли ухапват?

— Понякога. — Сокола сви рамене, за да покаже, че това не е нещо важно.

Чад смля тази информация и се огледа без особен интерес:

— Вярно ли е, че майка ти е била проститутка, готова да легне с всеки, който каже баща ми?

Обидата разгоря гневни пламъци в очите на Сокола:

— Тя беше негова втора съпруга. Никога не е лягала с друг, освен с него.

Чад се захили:

— Негова втора съпруга! Един мъж може да има само една съпруга в един период от време, а по това време баща ми е бил женен за майка ми. Ако майка ти е спала с него, значи е била проститутка.

От гняв Сокола изгуби всякакво търпение. Не му пукаше вече, че Чад бе по-голям, по-висок и по-силен от него, нито пък от това, че беше негов заварен брат. Нахвърли се върху му. Устремното нападение просна Чад на земята. Сокола риташе и размахваше юмруци и някои от тях достигнаха целта, но скоро Чад овладя положението. Като изви едната, му ръка зад гърба, Чад го просна на земята с лице в прахта.

— Предаваш ли се! — попита задъхано, с прегракнал от борбата глас. След като не получи отговор, продължи да извива ръката на Сокола с още по-голяма сила. — Предаваш ли се?

Сокола стискаше зъби, за да потисне вика от болката.

— Какво става тук?

Грубият глас на Джон накара Чад да охлаби хватката. След миг Чад бе на крака, а Сокола — свободен. Две големи ръце помогнаха на Сокола да се изправи на крака и почистиха бузата му от прахоляка.

— Удари ли се, момче?

Сокола гледаше в краката си и поклати отрицателно глава.

— Чад, отивай си вкъщи! — заповяда баща му.

— Но нали трябваше да ходим заедно на езда — запротестира Чад.

— Казах, отивай си вкъщи!

— Не започнах пръв аз. Той беше! — Чад сочеше обвинително Сокола с пръст.

— Не искам да знам кой е започнал! Казах да си вървиш вкъщи. — Джон се извърна и за да подсили заповедта, изгледа яростно момчето.

Чад гневно стисна устни и се подчини, макар и с несъгласие.

— Кой започна боя, Соколе? — попита баща му, след като Чад си бе отишъл.

Сокола вдигна глава, а сините му очи гледаха безизразно:

— Беше ли женен за майка ми?

Някаква тъга покруси лицето на Джон.

— Да, бяхме женени по ритуала на Народа на хората.

— Но това не е ритуал на белите хора.

— Не е.

— Защо го направи?

— Защото обичах майка ти и затова уважавах нейните вярвания.

— Но според ритуала на белите, хора тя не е била твоя жена.

— В моето сърце Бяла салвия винаги е била моя жена — настояваше баща му.

— Тогава защо не си се оженил за нея с ритуала на белите хора? — Сокола не престана да търси някакво обяснение, което можеше да разбере.

— Огледай се наоколо, Соколе. Майка ти нямаше да е щастлива тук. Ако бях се оженил за нея, това щеше да бъде нейният дом.

Имаше нещо вярно в думите на баща му, затова дълбоко в себе си Сокола приключи въпроса.

— Аз съм твой син. Защо не живея в твоята къща?

— Това е невъзможно — отвърна баща му, поклащайки отчаяно глава.

— В училище ме наричат метис — полуиндианец и полубял.

— Щеше да бъде още по-трудно, ако живееше у нас — тихо промълви баща му.

— Защото щяха да ми викат копеле нямаше и следа от емоция в тона на Сокола.

— Да. Сега разбираш ли защо не искам да носиш това бреме.

— Ти се притесняваш, защото хората могат да си помислят за мен, или за онова, което могат да си помислят за теб? — попита той, показвайки зрелост, неприсъща за годините му.

Лицето на баща му побледня от чувство за вина.

— Опитай се да разбереш, Соколе. В тази история има и други хора, не сме само ти и аз. Трябва да мисля и за Кетрин, и за Чад. Дадох ти един хубав дом. Ще получиш най-доброто образование. Ще дойде моментът, в който ще те включа в сделките си.

Сокола го гледаше с безизразни сини очи. Беше разочарован, но не и огорчен. После полека се извърна и се отдалечи. Сам. Имаше над какво да се замисли.

За празника на Четвърти юли ранчото на крилатото организираше самостоятелно родео и барбекю. Сред каубоите цареше дух на добронамерено съперничество и спортсменски плам, който те показваха в предвидените съревнования — завързване краката на теле, обездка на бик, завързване рогата на биче, оседлаване и обездка на див кон. Имаше и състезание по доене на коза за децата на каубоите. Последното състезание беше конно надбягване.

Когато Сокола доближи с дорестия си кон стартовата линия, за да заеме място сред състезателите, мигновено всички гласове утихнаха. Мнозина каубои по-рано бяха виждали неговия кон — дете на пустинята, да препуска в равнината с невероятна бързина. Въпреки това се споглеждаха, тъй като погледите им неминуемо попадаха и на едно друго момче, участващо в състезанието, което яздеше кафяв, дългокрак кон. Чад Фокнър винаги печелеше. Всъщност състезанието се водеше за второто и третото място.

На стартовата линия Кетрин Фокнър държеше пистолет. Носеше кожена пола-панталон, сако от същата материя, а под него — бяла блуза. Лутер Уилкокс, каубоят, който стоеше най-близко до Сокола, го доближи още повече.

— Конят ти е добър, но не може да победи кафявия на Чад — каза той.

Пистолетът гръмна и конете се хвърлиха стремглаво напред. Разстоянието, което трябваше да пробягат, се простираше през тревисти пасбища, чак до една самотна топола, която трябваше да заобиколят, за да стигнат в края на състезанието до началната точка.

Сокола бързо зае челна позиция със своя дорест кон, но после се остави да го настигне и изпревари кафявият. Наблюдавайки внимателно трасето, се опитваше да избегне неравностите, които забавяха другия кон. Вместо да пресече пресъхналия поток на мястото, на което склоновете му се спускаха плавно надолу, поведе коня си към мястото, в което коритото бе най-тясно, бреговете — най-стръмни. Така успя да го прескочи, което лесно го отведе начело!

Когато стигнаха до тополата, кафявият почти го бе застигнал, но направи много широк завой, докато дорестият кон на Сокола направи толкова остър завой, че кората на ствола издраска коляното му. Момчето почти бе легнало на врата на коня, а развятата му грива шибаше лицето. Бързият кафяв кон отново навакса изоставането, но се забави при потока.

Когато стигнаха на финала, дорестият победи с преднина само от един конски врат. Ударите на сърцето и хриптенето на изморения от ездата кон попречиха на Сокола да чуе редките и колебливи ръкопляскания на тълпата.

С лице, разпалено и щастливо от победата, поведе коня в лек галоп, докато направи пълен кръг и стигне линията за награждаване. Обиденото изражение, което забеляза по лицето на заварения си брат, когато го наближи, ни най-малко не го смути. Баща му беше там, пред тълпата и го наблюдаваше с лека усмивка на гордост.

Това, което най-много интересуваше Сокола обаче, не бе толкова одобрението и вниманието на баща му, колкото възхищението на стройната и грациозна жена, която щеше да връчи почетната лента и паричната премия на победителя. Желаеше нейната похвала повече от наградата.

Малката Керъл стоеше близо до Кетрин, когато Сокола спря пред тях. Изминаха доста секунди преди жената да вдигне глава и да го погледне. Нещо в него умря, виждайки ледения гняв и омраза в погледа й. Усмивката на победител изчезна от лицето му, докато конят под него танцуваше. Издържа на погледа й с упорита гордост, като не обръщаше внимание на факта, че тя се опитваше да отрече напълно заслужената му награда.

— Ти спечели с измама — жената го обвини с тих и дрезгав глас, треперещ от зле сдържана ярост.

Обидата изплющя като камшичен удар. Болката за миг затъмни и заслепи очите му.

— Спечели само защото се отклони от трасето на състезанието.

С крайчеца на окото си Сокола забеляза как някой се промъкна край русото момиченце, за да хване ръката на жената.

— Честно спечели, Кетрин. — Беше гласът на баща му, който говореше тихо, за да не го чуят любопитните наоколо. — Не може да демонстрираш предпочитания към Чад пред другите хора.

Синята лента и пликът с паричната награда бяха в ръцете на жената. Тя се обърна с пресилена усмивка към момиченцето, което беше до нея.

— Ела тук, Керъл. Този път ти ще дадеш наградата.

Баща му се наведе и вдигна момиченцето през кръста, така че то да бъде на височината на Сокола, за да му връчи наградите. Когато той ги пое от ръцете й, тя се отдръпна, потръпвайки, и каза през рамото на баща му:

— Но аз исках да ги дам на Чад. Трябваше той да победи — протестираше детето.

— Така е — съгласи се баща му, — но Сокола ще получи синята лента, а червената можеш да дадеш на Чад.

С явно нежелание Керъл даде първата награда на Сокола. Поведението й не го изненада. При редките посещения на Чад, когато той, завръщайки се от частното училище, благоволяваше да удостои с вниманието си дъщерята на управителя, тя се държеше с него така, сякаш беше господ.

След като получи наградата, Сокола охлаби юздите на коня и го пришпори в тръст към обора, където другите каубои и коне се бяха събрали. Когато стигна при тях и стъпи на земята, за да разседлае коня, разговорът замря. Само малцина го доближиха да го поздравят и да коментират с тих глас победата му.

— Добър удар!

— Адско надбягване, Соколе!

Сокола не отвърна никому, прикривайки несъгласието си зад маската на безразличието.

След края на надбягването всички се отправиха към поляната пред една разнебитена къща, където щеше да стане барбекюто. И Сокола отиде там, въпреки че от апетита му не бе останала и следа. Като гледаше да стои колкото се може по-настрани и по към дъното, се присламчи към група работници от имението и техните семейства. Стремеше се да не стори нищо, което да привлече вниманието на околните към него. Погледът му често се спираше на първата съпруга на баща му, която разговаряше, смеейки се, с хората, които я заобикаляха.

Чиниите бяха изпразнени, отново напълнени с храна и отново изпразнени преди всеки да почувства, че не може да сложи и залък в устата си повече. Тогава възрастните седнаха на групи, бъбрейки, пиейки и смеейки се, а децата играеха шумно — всички, с изключение на Сокола, който бе седнал под едно дърво и ги гледаше.

— Соколе! — Погледна настрани, по посока на гласа на момиченцето, което го викаше. То пристигна тичешком и се спря, останало без дъх, пред него. Златните къдрици, започнали да се отпускат, галеха презрамките на бялата престилка. Беше много миличка, като кукличка в розово и златно. Сокола й се усмихна.

— Наистина ли си индианец, Соколе? — сложи ръчички на кръста и докато му задаваше въпроса, главата й бе наклонена настрани.

— Да, отчасти съм индианец — потвърди Сокола.

При този отговор момиченцето ококори очи, блеснали от любопитство и от малко страх.

— Скалпираш ли хората? — попита то, леко уплашено. В очите му проблесна лукава искрица.

— Само момиченцата с руси коси — закачи я Сокола и се престори, че иска да я хване.

Момиченцето избяга, като викаше:

— Чад! Чад!

Хвърли се в прегръдките на по-голямото момче, когато то се появи:

— Иска моя скалп! — викаше детето. — Не му давай да ме хване!

— Всичко е наред, съкровище. — Момчето погали момиченцето и хвърли яростен поглед към Сокола. — Няма да му позволя да ти стори зло.

Сокола наблюдаваше мълчаливо, докато по-високото момче се обърна и отведе момиченцето.

Същата нощ, много късно, докато всички спяха, Сокола се измъкна от къщи, оседла коня и се отправи на север. Пълната луна осветяваше пътя и правеше пейзажа сребрист. Много пъти пришпорва коня, защото усещаше присъствието на духовете, бродещи сред нощния мрак.

Преди зазоряване стигна до колибата на вуйчо си. Прекара там три дена преди баща му да дойде и да го отведе. Беше изтекла почти година и с него бяха станали значителни промени. Липсата на съвременни удобства, като електричество, течаща вода и баня в къщата, не го дразнеха толкова, колкото малкото храна на масата. Освен това му липсваха вечерните душове, както и възможността да облича чисти дрехи всеки ден.