Ритуалът на нощта

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Беше получила серия удари, едни по-силни, други по-слаби, които напълно я изтощиха: първо смъртта на Джон, после откритието, че Чад е жененият му син; че отсъстващият син е незаконороден и, най-накрая, че Джон й е оставил по-голяма част от състоянието си. Три дни след погребението Лана се разболя от грипа, с който я бе заразила съседката й.

Боледува през по-голямата част от следващите две седмици.

Не можеше да ходи на работа и рядко напускаше апартамента си, но това не попречи на трескавата дейност, която кипеше около нея. Телефонът звънеше непрестанно.

Бяха журналистите, които искаха да научат истината за връзката й с Дж. Б. Фокнър и нейното наследство, представители на различни „много сигурни“ капиталовложения, различни институции, търсещи дарения. Това не престана, докато не помоли да й дадат нов номер, неотбелязан в телефонния указател.

Заболяването й не забави съдебната процедура по изпълнение на клаузите от завещанието на Джон, все неща, от които тя нищо не разбираше. Чад й даде списъка на най-способните адвокати в града и дори й подсказа името на един, който да я представлява. Тъй като той представляваше другата страна, присъстваше на всички срещи. Обикновено Чад й превеждаше правните термини на език, който тя можеше да разбере с помощта на нейния адвокат.

В течение на три седмици Лана изкара ускорен курс по закони за недвижимото имущество, наследствени данъци, счетоводство и процедури по прехвърляне на недвижимо имущество. Междувременно продължаваше да чувства последиците от грипа и болежките и да пие постоянно чай от сасафрас. В края на този период все още не беше свикнала с промененото си финансово състояние.

Оглеждаше апартамента си и се опитваше да си представи различни стилове и цветове на мебелите, с които можеше да го обзаведе наново. После си спомняше, че може да си купи и дворец. Защо ли трябваше да бърза да обзавежда наново апартамента? Би могла да се върне в университета и да завърши икономика и търговия, но беше богата и следователно нямаше нужда да работи. Би могла да закара своя фолксваген в някоя работилница, за да му сложат климатична инсталация. А можеше да си купи и ролс ройс. Нямаше защо да се чуди, че се чувстваше объркана, въпреки че състоянието й постепенно се подобряваше.

А имаше и проблеми със семейство Фокнър. В началото Лана очакваше, че те справедливо ще се почувстват засегнати. Беше изключително предпазлива при първите си срещи със семейството, преди да се разболее. Керъл, съпругата на Чад, беше винаги учтива и приятелски настроена. Лана не можеше да намери никакъв недостатък в поведението на Кетрин Фокнър, въпреки че тя се държеше доста по-резервирано. От друга страна, Чад беше единственият, с когото редовно се срещаше. Съзнавайки колко е чувствителен към нейната красота, Лана бе по-сдържана с него, отколкото с останалите членове на семейството, но той винаги изглеждаше грижовен и се стремеше да й бъде полезен. Сякаш най-важното нещо за него бе да направи по-приятна промяната в живота й.

Лана прекара ръка по тъмночервеното кадифе и се разположи на меката седалка. Отпусна глава на облегалката. През прозореца на колата в движение небето бе ясносиньо, без онази мъглявост, която обикновено притискаше града. Извърна глава към шофьора.

Докато гледаше Чад, се питаше дали е сторила добре, като прие поканата му да прекара месец на почивка в имението им в Северна Аризона. Отдалечаването от Финикс предвещаваше мир и спокойствие, неща, които трудно можеха да се намерят в града, както бе обсадена от журналисти, благотворителни фондации и търсачи на големи състояния.

Погледна отново пред себе си. Поканата бе нещо много благородно от тяхна страна. Лана искаше да вярва, че тя означава, че я приемат като приятелка на семейството. Припомняйки си колко близка се чувстваше с Джон, желаеше да има същите отношения и с останалите.

— Защо ли го е сторил? — попита тя Чад това, което стотици пъти бе питала самата себе си. — Защо Джон Бъкенън ме е определил за основна наследница на неговото състояние? Не се ли чувстваш ощетен от това?

Тя потрепера. Чад се колебаеше. Хвърли й един кос поглед:

— Така се почувствах в първия момент, когато ми го съобщиха. Сега вече не, след като размислих. Всъщност не може да се каже, че съм истински бедняк. — Той се усмихна. — Приживе баща ми често прехвърляше акции на мое име, както и част от печалбите на различни дружества, на които бе член. Уреди голям кредитен фонд на името на майка ми й на сина ми Джони. На практика той разпредели състоянието си, вместо да го трупа чак до смъртта си.

— Искаш да кажеш, че според теб вече си получил своята част от недвижимото имущество? — Лана се опита да си изясни нещата, за да облекчи собственото си чувство за вина.

— В известен смисъл е точно така — отвърна Чад. — Ти и аз сме съдружници в много сделки.

— Имам още много неща да уча за бизнеса.

Лана затвори очи. Умората объркваше мислите

— Ти бързо се учиш — отбеляза Чад.

На Лана й направи впечатление, че констатацията бе направена с леден тон. Вдигна поглед към него, но той внимателно следеше движението по пътя.

— След грипа наистина имаш нужда да си починеш един месец, далеч от шумотевицата и безкрайните престрелки по съдилищата.

— Изглежда ми чудесно! — въздъхна Лана.

— Аз ще мога да остана само няколко дена, но там ще бъдат Керъл и мама. Те ще ти правят компания, докато се върна — предложи той. — Ще идвам да те виждам през уикенда.

— Ще ми бъде чудно да не те виждам близо до мен. — Не искаше да казва това на висок глас.

Когато очите на Чад потърсиха нейните, тя не успя да отвърне поглед.

— Може би ще бъде по-добре ти и аз да бъдем за малко разделени, Лана. — Очите мълчаливо добавяха онова, което той не можеше да каже на висок глас.

Дори и женен, интересът на Лана към него не намаля. Бяха твърде често заедно през изминалите две-три седмици. Последното нещо, което Лана желаеше, беше още една връзка с женен мъж, а подозираше, че и Чад мисли по същия начин. Въпреки това взаимното физическо привличане бе едно постоянно изкушение.

— Да, така е. — Лана се съгласи с него с пресилено безразличен тон. Прекалено често търсех само опората на твоето рамо.

Неочаквано той стисна ръката й.

— Можеш да се облегнеш на моето рамо, когато пожелаеш. Бъди уверена, Лана. — Той сплете пръсти в нейните.

Пристигнаха на летището Скай Харбър. Чад трябваше да пусне ръката й, за да влезе в друго платно. После зави и се отправи към хангара на частните самолети.

Двумоторният самолет бе спрял на бетонната писта. На едно от крилата му бе изрисувана главата на сокол. Лана веднага разпозна емблемата. Приличаше на тази, която бе изписана на пикапа на Джон. Обаче имаше известни разлики. От двете страни на фигурата имаше по две тъмни линии, пречупени като криле.

— Това ли е самолетът? — попита тя.

— Да.

Чад също го бе забелязал и сега се опитваше да паркира колата.

— Тази емблема на колата… Тя се различава от онази на строителната компания. Защо?

— Тя е на ранчото, чието име е „Крилатото «F»“, затова към главата на сокола са добавени и криле — обясни й Чад.

Гняв набразди лицето на Чад. Цялото му внимание бе насочено към офиса на една самолетна компания.

— Какво ли прави тук? — промърмори той под носа си.

Лана проследи погледа му чак до мъжа, облегнат на стената на сградата, чиято коралово-червена риза се открояваше на фона й. Ниско над челото му бе нахлупена кафява каубойска шапка, която скриваше гарвановочерните му коси, но Лана без сянка на съмнение откри, че това е Сокола. Тръпка премина през цялото й тяло, когато зърна гъвкавата фигура на мъжа. Смътният спомен, че е била притисната в обятията му, престана да бъде неясен. Лана сякаш почувства възбуждащия допир на дланите му. Сърцето й биеше учестено, в някакъв див, примитивен ритъм, който я пренасяше в друг свят. Как можеше едновременно да я привличат двама толкова различни мъже, Чад и Сокола?

Когато видя Чад да излиза от колата, Сокола отлепи гръб от стената. Усмихна се, щом забеляза нескрития гняв на Чад, че го вижда тук. Усмихваше се разсеяно до момента, в който зърна Лана, която слезе от колата с помощта на Чад.

Насочи цялото си внимание към нея, докато светлите му очи търсеха упорито промени у нея. Откри някои, но без особено значение. Помисли си, че етикетът на зелените панталони и на ризата на цветенца е на някоя скъпа модна къща. Тъмните коси бяха сресани както последния път, когато я бе видял, но очевидно с професионална намеса. Разбираше ги тези неща. Вниманието, с което наблюдаваше всяка подробност от заобикалящия го свят, бе прекалено изострено, за да му убегне и най-малката дреболия.

Когато погледите им се срещнаха, Сокола забеляза леката руменина, която заля страните й. Това подсказваше, че си спомня. Често се питаше дали наистина си спомня, след като през онази нощ всичко й се струваше сън, а реални оставаха само усещанията. Сокола бе доволен, че споменът за онази нощ бе още толкова силен.

— Къде е Джейк Санчес? Мислех, че ще дойде.

При този леден тон Сокола отмести поглед.

— В имението. Дойдох на негово място.

— Защо?

Дръзка усмивка заигра по устните на Сокола. Сякаш времето внезапно захладня.

— Знаеш много добре, че не бих пропуснал подобна възможност.

Въпреки че думите бяха произнесени тихо, те проникнаха дълбоко в съзнанието на Чад.

Гневът му не засегна Сокола и той отново впери поглед в Лана, която стоеше пред него мълчалива. Сетивата му живо диреха спомена за нея. Нищо не бе забравено — нито нежният аромат на парфюма, нито възбуденото учестено дишане. Усети толкова ясно и двете неща, че желанието отново се пробуди у него. Сокола не бе забравил нищо от прелестите, които бе открил у нея. Уханието на санталово масло на нейния парфюм го накара да се запита дали си бе сложила от него по сгъвките на коленете и зад ушите. Изпита диво желание да я грабне и отнесе някъде, за да намери отговора, но цивилизованата част на разума го накара да го задуши в зародиша му.

— Как се чувствате като наследница, госпожице Маршал?

Сокола наблюдаваше играта на чувствата, изписани по лицето й. Чертите й изразяваха сила и гордост, качества, достойни за възхищение. Беше предприемчива, готова да се усмихва и смее, без страх да напусне черупката си. Усети, че изпитва към нея дълбоки чувства, каквито никога по-рано не бе усещал.

— Всичко стана много бързо. Нямах време да помисля дори — призна си тя.

После се извърна и погледна Чад. Сокола забеляза погледите, които си размениха, и ръката на Чад, която обгърна талията й. Ревността лумна като внезапен огън и нейната сила го покоси. Бе имал и други жени по-рано, но никога не се вълнуваше от факта, че и други мъже ги притежават. Въпреки това в момента цялото му същество бе обзето от дивото чувство на собственост, стигащо до животински бяс.

— Не ви ли казах, че Джон Бъкенън ще ви се отплати по свой начин?

Гласът му прозвуча остро, умишлено враждебен. Забеляза, че Лана настръхна при този въпрос, докато си даваше сметка, че той правилно бе предвидил: приятелството й с Джон Бъкенън ще бъде заплатено с пари. Сокола, който и се възхищаваше пряко воля, видя, че гордостта незабавно изплува на лицето й, за да потопи мъката, причинена от откритието.

— За какво говорите? — попита Чад, гледайки ги озадачено.

— За нещо, за което веднъж спорихме.

Лана сви рамене, с което искаше да покаже, че не е било нещо важно. Чад изглежда се колебаеше. Искаше да се опита да разбере, да настоява за някакъв задоволителен отговор. После се отказа. Може би бе решил да разговарят друг път, когато него нямаше да го има. Така поне си мислеше Сокола.

— Куфарите са в колата — каза Чад.

Обърна се кръгом и се отправи към багажника на автомобила, като отделяше ключа във връзката от останалите.

— Да ги качим в самолета, за да можем да тръгнем.

По този въпрос и Сокола нямаше какво да възрази. Той вървеше пред тях към самолета и носеше двата нови куфара на Лана, ръчна изработка, украсени с инициалите на майстора. Чад вървеше редом с Лана и носеше третия, по-малък куфар. Усещаше напрежението между двамата, на Чад и нейното. А причината беше Сокола.

Тя знаеше какво я вълнува, но не можеше да, разбере Чад. Струваше й се, че двамата мъже добре се познават, като премисляше какво се бе случило в нощта, когато Джон Бъкенън бе починал. Съперничеството, което почти не се опитваха да прикриват, за нея бе истинска изненада.

Съмняваше, се, че той е разказал на Чад за онази нощ. И наистина, защо ли трябва да го стори? Тогава тя не беше на себе си и Сокола го знаеше със сигурност. Споменът за любовта й с него се върна толкова жив и образен, че Лана се запита как ли е могъл да й се стори смътен. Страстният див порив от онази нощ я обземаше всеки път, когато Сокола спреше поглед върху нея. Това я караше да се чувства неуверена. Той я познаваше, а тя не знаеше какво смята да прави с това познаване, което беше прекалено интимно.

Застанала настрана, Лана наблюдаваше Сокола, който качваше куфарите в багажното отделение на лъскавия двумоторен самолет. Когато се обърна, за да вземе куфарчето от ръцете й, той разбра неувереността, изписана на лицето й. Искрица задоволство весело заигра в очите му.

— Летяла ли сте по-рано, госпожице Маршал? — Изглежда се забавляваше, като се държеше с нея формално учтиво, а това „госпожице Маршал“ си бе чиста подигравка.

— Само по редовни линии — отвърна тя. — Никога не съм летяла в частен самолет и наистина се вълнувам.

— Ще прелетим над един красив и див пейзаж. Ако ви е приятно, можете да седнете до мен. Гледката, която се открива от пилотската кабина, е по-обширна от онова, което може да се види през прозорчето на отделението За пътници.

Привидно поканата звучеше просто учтиво, но Лана знаеше, че тя е отговор на неизказаното й желание да остане насаме с него. Въпреки това се поколеба, когато погледна Чад, защото не й се искаше да предизвиква безсмислени подозрения.

— Никога не съм била в пилотската кабина на самолет. Ще бъде чудесно преживяване да се види какво става там, вътре. А също и гледката от птичи поглед, вместо просто да прелетим над всичко това!

Лана се държеше като малка ученичка, чиято единствена мисъл и вълнение бяха новите преживявания. Чад замълча за миг и се вгледа внимателно в нея. Явно остана доволен от това, което откри.

— Нямам нищо против. — Той се усмихна добронамерено, като човек, който прави подарък на дете. — Между другото, имам няколко доклада за четене и смятам да го сторя, докато летим. Така ще съм свободен да те придружа, когато поискаш да обиколим ранчото.

— Чудесно. — Лана също му се усмихна и се почувства лицемерка.

Щом се качи в самолета, тя го прекоси по дължина чак до пилотската кабина и се разположи на седалката на втория пилот. Докато закопчаваше предпазния колан, очите й разсеяно пробягнаха по сложното неразбираемо табло. После дойде Сокола и седна до нея. Захвърли кафявата каубойска шапка зад себе си и прекара пръсти през гъстите си черни коси.

— Закопча ли колана? — Косият му поглед се спря на нея, колкото да се увери в това, което питаше, и зърна кимването й. — Разполагай се удобно, облегни се и се наслаждавай на пейзажа! Помни само да държиш ръце далеч от командните лостове. Не ми се ще да насиня прекрасната ти челюст, за да те накарам да ги пуснеш.

Изражението на лицето му бе такова, че беше ясно — това не е празна заплаха. Сокола взе чифт черни очила, закачени над командното табло. Лана силно стискаше колене, когато той започна подготовката за излитане.

Жаркото слънце неумолимо напичаше самолета. Вътре беше като в пещ. Лана почувства, че се задушава от горещина. Въздух влизаше единствено от отвореното прозорче откъм Сокола, но и той бе много горещ. Левият мотор заработи. С нарастване на оборотите шумът стана оглушителен, но поне създаде лек вятър, от който въздухът в кабината почна да циркулира. Вторият мотор също заработи и усили вибрациите. Сокола включи радиото и попита контролната кула за инструкции по придвижването и рулирането. Лана не разбра и дума от отговорите, а и Сокола нищо не й обясни.

Мястото на втория пилот спокойно можеше да бъде и празно. Толкова внимание й отдели Сокола, докато насочваше самолета към пистата, която им бяха отредили, и се подготвяше за излитане. Страничното прозорче бе затворено и вътре отново стана непоносимо горещо. Когато от контролната кула пристигна разрешението за излитане, Сокола леко се извърна към Чад, който бе седнал през една редица.

— В момента рулираме.

Лана усети, че мощността се увеличава, докато моторите с пълна сила тласнаха самолета по пистата и той набра скорост. Щом се откъснаха от земята и започна плавното издигане в посока изток, свеж въздух задуха със свистене от отвора на климатичната инсталация над главата й. Лана извърна пламналото си лице към тази струйка и задиша с пълни гърди.

На хоризонта се появиха назъбени планински върхове.

— Планините на суеверието — разпозна ги Сокола и привлече вниманието на Лана.

Огледалните стъкла на очилата му отразиха само собственото й лице, затова Лана се извърна и погледна навън. Насочиха се право към страховитата планинска верига. В лабиринта от безплодни плата и планински зъбери се виеше бездънната паст на каньон, криещ в пазвите си тайните на незнайни съкровища. Нагънатият терен, по който ясно личаха следите на отколешна вулканична дейност, бе осеян с кактуси и сухи храсти.

Самолетът се отправи на север и под тях проблесна водна повърхност. Беше езеро, разположено сред пустинните планини, което сякаш се смееше на обгорената земя, която го окръжаваше. Бетонната дига напомняше мита за Тантал, задържайки водата далеч от напуканата земя и същевременно обещавайки живот. На Лана й се струваше, че самолетът едва се движи, но виждаше сянката му да прелита над скалистите бездни и безводната пустош на равнините.

— Какви са познанията ти за Дивия запад? — попита Сокола.

Лана вдигна поглед от прозорчето, за да отвърне:

— Много смътни.

Не можеше да види очите му зад тъмните очила, но знаеше, че я наблюдава.

— Това там пред нас е Тонто Базин. След малко ще стигнем и Моголон Рим, чийто планински ръб е дълъг двеста и петдесет километра. Тази област всъщност е увековечена от всички писатели от Запада, включително и от Зейн Грей — каза той.

Лана погледна натам и видя стръмния скат, който така живописно очертаваше границите на някакво плато. Ерозията бе оголила скалите и разкрила пластовете, позволявайки на камъка да се издигне стремително нагоре, на фона на пустинята. По скатовете се редуваха цветове — от бяло, през сиво, през кремаво — според вида на оголената скала. Върхът бе коронован от борова и елхова гора, изпъстрена тук-там с тополи, клен и някой дъб. Гледката беше впечатляваща, а върхът се виеше додето поглед стига, прекъснат само от някой каньон, който приличаше на уста, отворена в прозявка. Човекът бе прекарал пътища, които се виеха сред скалите, но не бе укротил гордия и див вид на тези земи.

— Живописно е, нали? — възкликна Лана, когато сянката на самолета се закатери по скалистите скатове, а после самата тя се назъби и начупи сред боровете на платото.

Тъй като не получи отговор от Сокола, тя се извърна към него. Той се бе обърнал към нея, но не можеше да се каже дали гледа нея или силуета на планинската верига през прозорчето.

— Да — отбеляза той с безразличие. — Може би лично си се уверила в способностите на Чад да утешава тъгуващите жени, така ли е?

Острата забележка я накара да се обърне и да погледне към Чад. Беше се навел над купчина листове с отворено на колене куфарче.

— Не се безпокой — каза Сокола, сякаш прочел мислите й. — Не може да ни чуе, освен ако не викаш.

— Чад много ми помогна — предпазливо отбеляза тя.

— Сигурен съм, че го е сторил — леко презрение се прокрадна в думите му.

Разговорът се насочи към тема, която Лана искаше да изясни.

— Онази нощ… — започна тя.

— Ако те притеснява, че мога да го разкажа на някого, забрави — прекъсна я той. — Чад е този, който се хвали със завоеванията си. От мен никой няма да чуе и дума.

— Нямах предвид това, че ти можеш да го разкажеш някому. Исках само да кажа, че аз обикновено не… — Лана се опитваше да оправдае поведението си през онази нощ, но не я оставиха да се доизкаже.

— Чуй ме. И двамата сме удовлетворили една взаимна потребност. Нека така да оставим нещата. — И за да я увери, че темата е изчерпана, отново насочи вниманието й към предното стъкло. — Прелитаме над южната граница на ранчото.

Вместо да се почувства облекчена и успокоена, Лана до известна степен се засегна. Не очакваше Сокола да се отнесе към случката от онази нощ като към нещо незначително.

Склоновете на планините, покрити с гори, образуваха дълга долина, отпървом тясна, тя постепенно се разширяваше. Самолетът започна да се спуска малко преди Лана да зърне частната писта за кацане пред тях. Близо до пистата имаше няколко сгради, сгушени сред дърветата. Лана успя бегло да ги разгледа, тъй като самолетът бързо се приземи.

Сокола докара самолета пред метален хангар, в близост до който бе паркирано комби. Жената на Чад, Керъл, ги чакаше пред колата. Стройната блондинка помаха с ръка на самолета, който в този момент спираше пред хангара. Един каубой прибяга от него и постави клинове зад колелата веднага щом моторите изгаснаха. Закопчалката на предпазния й колан упорито отказваше да се отвори въпреки усилията на Лана. Сокола се извърна и видя какво я затруднява. Наведе се над нея и разкопча колана с невероятна лекота. Ръцете му докоснаха само за миг талията й. Но и това бе достатъчно, за да почувства тръпка в стомаха. Лана се стегна, за да се самоконтролира. Сокола не забеляза нейната реакция, или поне се престори, че не я забелязва.

Тя слезе от самолета преди него. Чад, който вече бе вън, я чакаше, за да й помогне. Когато стигна при тях, Сокола не носеше черните очила, а отново бе нахлупил прашната кафява шапка. Сините му очи сякаш престанаха да обръщат внимание на Лана, докато отваряше багажното отделение. Каубоят се приближи и му помогна да носи куфарите, като спести на Чад усилието да носи и своя.

— Здравейте! — Керъл се приближи и ги приветства. — Как мина полетът? Добре ли?

— Разбира се. — Чад се наведе и я целуна по бузата, — Това беше първият полет на Лана с частен самолет.

— Как си?

Керъл извърна към нея усмихнато лице. Приятелското й държане изглеждаше напълно естествено. Въпреки това на Лана и се стори, че долавя стаена мъка в зелените очи. Опитваше се да открие причината, както се бе питала защо не вижда обич в отношенията между Керъл и Чад. Техният брак не изглеждаше нещастен, но сякаш нещо му липсваше.

— Сега съм много по-добре, благодаря — отвърна Лана. Тя погледна към Сокола, който подреждаше куфарите в комбито.

— Сигурно нямаш търпение да стигнеш вкъщи и да си починеш за малко. — Керъл хвърли поглед към мъжа си. — Искаш ли да караш ти, Чад?

— Да. Ще седнеш ли отпред при мен, Лана?

— Не, благодаря. Ще се кача отзад — противопостави се тя, защото не искаше да заеме мястото на жена му. — По-добре Керъл да седне при теб.

— Не, настоявам ти да седнеш отпред. — Блондинката се присъедини към мнението на Чад. — Как иначе мога да контролирам шофирането на Чад, ако не седя отзад? — И се засмя.

Въпреки желанието си тя им позволи да я настанят на предната седалка, а Керъл се качи отзад. Докато Чад сядаше зад волана, Сокола мина пред колата и се запъти към самолета, за който вече се грижеше каубоят. Не погледна и когато Чад взе завоя на път към групата сгради.

— Къщата ще ти хареса, Лана. Стара е, но е построена така, че да отгледа много поколения — каза Керъл. После се разприказва и не й позволи да се намеси в разговора.

Когато Чад спря пред големия дом, Лана разбра какво е искала да каже Керъл. Построена изцяло от голи дървени греди и гипс, тя бе солидна сграда, издържана в селски стил.

Чад заобиколи колата, за да отвори вратата на Лана. После й помогна да слезе. Помогна и на Керъл. Блондинката се запъти към входа, а Лана се поколеба.

— Ами нашият багаж?

— Някой от воловарите ще го донесе — каза той и промуши ръка под лакътя й, за да я поведе към масивната дъбова врата.

Дебелите стени на къщата поддържаха вътре хлад. Промяната на температурата бе първото нещо, което Лана забеляза, щом влезе във входа, покрит с керамични плочи. Белите стени създаваха впечатление за простор и широта. Две арки водеха към други две стаи по коридор, отделен от всекидневната. Стаята бе скромно украсена и мебелирана. Индианският килим на стената бе единственото цветно петно. На лъснатата орехова маса стоеше ваза със сухи цветя и семена. Лана си помисли, че това фино смесване на природа и индианска култура предсказва атмосферата на дома.

— Кетрин. — повика Керъл. — Пристигнаха Чад и Лана. Тя се запъти към арката на стаята вляво.

Чад притисна лакътя на Лана, с което искаше да й подскаже, че трябваше да я последват.

Във всекидневната се набиваше на очи голямата камина от черен камък. Роялът властваше близо до остъклената врата, водеща към верандата. Елегантността на стаята не се помрачаваше от различните, по размери индиански глинени съдове, които красяха страничните масички заедно с бронзовите статуетки, изобразяващи сцени от живота на диваците.

Вниманието на Лана бе привлечено от стройната царствена фигура, която се приближаваше към нея. Учтива усмивка играеше по устните на Кетрин Фокнър. Още от първата им среща жената се държеше подчертано резервирано, Лана не знаеше със сигурност дали, жената на Джон й вярва, че между нея и съпруга й не бе имало друго, освен искрено приятелство. Лана се чувстваше неудобно в присъствието на тази жена. Беше мислила дълго над решението си да приеме поканата на Чад и да прекара месец почивка в имението, за да възстанови силите си след прекараното заболяване.

— Надявам се, че и двамата сте пътували добре. Какво ще пиете — чай или кафе? — попита Кетрин.

— Не, благодаря, нищо не желая — отказа Лана и продължи да стои права.

Напълно съзнаваше неловкото положение, че като приятелка на Джон беше в дома на вдовицата му.

— Мисля, че ще пия кафе, мамо — каза Чад, като прие поканата.

— Ще ида да ти донеса — предложи Керъл.

— Седни, Лана — Чад посочи креслото в канелен цвят.

— Искате ли да ви покажа стаята? — намеси се Кетрин, щом забеляза, че Лана за миг се поколеба. — Може би ще искате да се освежите след пътуването.

— Да, благодаря — съгласи се Лана.

— Оттук, моля. — Кетрин мина под другата арка и пое по един широк коридор.

Приличаше на лабиринт от коридори, преплетени със стаи, от които тръгваха нови коридори. Лана беше сигурна, че ще се изгуби, ако остане сама. Най-после Кетрин спря и отвори една врата.

— Това е основната спалня, с баня и врати към верандата — обясни Кетрин, като й направи път. — Надявам се да ви хареса.

— Много е хубава.

Стаята беше голяма почти колкото всекидневната в апартамента на Лана. Освен масивното легло имаше малък, стилен диван, стол и масичка.

— Надявам се, че моето пристигане тук не ви е неприятно. — Лана продължаваше да се чувства виновна и се опитваше да се извини. — Предполагам, че нямате никакво желание да се занимавате с гости по време на траура, затова, моля ви, не се чувствайте задължена от моето присъствие.

— Нямам нищо против вашето идване — настоя Кетрин. — Чад ми каза, че имате нужда от почивка. Надявам се и вие да мислите, че тук ще намерите покой от грижите.

Думите й не приспаха неудобството на Лана въпреки приятелския тон, с който бяха изречени. Нещо прошумоля извън стаята и Кетрин се обърна към вратата. На прага се появи Сокола, който носеше куфарите на Лана.

— Донеси тук багажа на госпожица Маршал, Соколе! — Кетрин му говореше така, сякаш беше слуга.

Подигравателна гримаса се изписа на лицето му, докато изпълни заповедта. В пълно мълчание постави багажа на средата на стаята.

— Ще изпратя някой да разопакова багажа, Лана — каза Кетрин.

— Не, благодаря, няма нужда — учтиво отказа Лана. — Сама ще се справя.

Започваше прекалено бързо да свиква други хора да се грижат за нещата й вместо нея.

— Както желаете.

Кетрин горделиво прие нейното решение, а Лана се почувства още по-неловко.

Всички страхове отново я връхлетяха, щом Кетрин напусна стаята. Но тя не успя да ги премисли, защото Сокола й напомни за присъствието си:

— Къде искаш да оставя куфарите?

— Ето тук — отвърна, трепвайки гневно. — Близо до леглото.

Сокола ги постави до краката на леглото, после се обърна и я загледа:

— Не се оставяй да те измами.

— Какво?

Лана сбърчи вежди при объркващата забележка.

— Ти си желана в този дом точно толкова, колкото и аз — отвърна той.

В себе си Лана се опита да го отрече, но и тя имаше чувството, че, като изключи Чад, присъствието й не бе добре прието. В края на краищата не кореше Кетрин за това, че може би се чувстваше засегната.

— Веднъж ти бях казал, че Джон Бъкенън бе човек, който получава всичко, което желае — продължи Сокола. — Е, той бе дилетант в сравнение с Чад. Джон Бъкенън поне изпитваше угризения. На Чад му е все едно за останалите. Ще вземе, без да му е необходима помощ, всичко, което имаш.

— Не е вярно! — възропта тя.

— Предупредих те — Сокола сви рамене; за да покаже, че му е все едно дали му вярва, или не. — Надявам се само да разбираш какво подписваш следващия път, когато се наложи да сложиш подпис под някой документ.

— Може би искаш да кажеш, че Чад ще ме измами? — запита Лана.

Гневът и явно го забавляваше.

— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че ще ти вземе всичко, ако си достатъчно, глупава да го оставиш да го стори.

Вдигна ръка и докосна периферията на шапката си, после леко й кимна. С този учтив жест сякаш й се подиграваше. Лана възмутено изсумтя, но Сокола вече беше излязъл от стаята. Тъй като нямаше на кого да излее гнева си, се отдалечи от вратата и впи нокти в дланите си. Сокола бе посял семето на съмнението у нея и тя не можеше да му го прости.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Добър ден.

Керъл бе сама на масата, когато Лана влезе в огряната; от утринното слънце стая.

— Мислех си, че съм единствената, която е спала до късно тази сутрин. Но и ти не изглеждаш напълно разсънена.

— Наистина, май още не съм се събудила съвсем — съгласи се Лана;

Тя си наля чаша прясно изцеден портокалов сок от една кана на масичката на колелца.

— По-уморена съм, отколкото си мислех.

— Радвам се, че няма да закусвам сама. Чад вече е в кабинета и работи, а Кетрин все още пише отговори на съболезнователни телеграми — обясняваше Керъл. — Лесно ли успя да се справиш с коридорите?

— Няколко пъти завих погрешно. Радвам се, че Кетрин вчера ме придружи да обиколим къщата, иначе щях да се изгубя.

Лана хвърли поглед към подноса с дребни сладки и кифли.

— Трябваше само да следваш усета си. Розана приготвя чудесен омлет по испански, Ако искаш, мога да я помоля да приготви един и за теб — предложи Керъл.

— Не, благодаря. Кафето и кифличките ще са ми напълно достатъчни. Трябва постоянно да контролирам теглото си.

Лана завиждаше на стройната като тръстика фигура на русата си съперница, на омлета, картофките и тортата с кафе в чиниите пред нея.

Избра една малка кифличка със сладко от боровинки, постави я внимателно в чинийката на чашката с кафе и я отнесе до плетената масичка.

— Чад каза ли колко време ще работи? — попита тя и веднага добави: — Надявах се днес да ме придружи да обиколим ранчото.

— Не, не ми каза. — Керъл се съсредоточи над чинията, показвайки внезапен интерес към това, което ядеше. — Но съм сигурна, че ще дойде с теб, ако го помолиш.

Имаше нещо в гласа й, което накара Лана да си помисли, че я ревнува. Не я успокои мисълта, че става прекалено мнителна.

— Може би не трябваше да питам — реши Лана, като сряза кифличката с жест, който разкриваше нейната изнервеност. — Прекалено много злоупотребявам с времето му.

— О, това за Чад не е никакво притеснение — побърза да я увери Керъл.

— Но за мене е — промърмори Лана, като се опита сама да си изясни защо го каза. — В края на краищата защо да не прекараш с мъжа си цялото време, още повече когато той е тук само за няколко дни!

— Признавам, че не живея с мъжа си като останалите жени, но, затова си имам причини. Чад знае, че го разбирам — упорстваше Керъл. — Макар да го познаваш отскоро, сигурно си разбрала, че е чудесен човек. За мен бе най-добрият съпруг, въпреки че…

Замълча, бодвайки нервно парче от пухкавия омлет с вилицата.

Любопитството тласна Лана да запита:

— Въпреки че какво?

Когато Керъл вдигна глава, по лицето й се четеше дълбока тъга.

— Въпреки че вече не мога му родя деца — призна тя с тих глас, а после се усмихна, за да си вдъхне кураж. — Той твърди, че нямало значение. Вече имаме Джон. Той е щастливо и здраво дете, но знам, че на Чад му се иска да имаме и други деца. На него никога не му се е харесвало, че е единствено дете. Но след три аборта лекарят каза, че е по-разумно да престанем да опитваме.

— Винаги можете да си осиновите дете — предложи й Лана и се запита дали не е открила причината, поради която изглежда двамата не се обичат, както би трябвало.

— Няма да е същото. — Керъл отхвърли идеята и леко поклати глава.

Утринните лъчи на слънцето хвърлиха златисти проблясъци в русите й коси.

— И Чад ми намекна за тази възможност, но аз не искам да отглеждам чуждо дете. Може би ти изглежда глупаво, нали?

— Не. Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. — Но Лана мислеше, че така се лишават от щастието, което можеха да имат.

— И Чад го разбира, а това е едно от нещата, за които го намирам за чудесен. — Лицето на Керъл, допреди миг така тъжно, сега радостно грееше. — Сега разбираш ли защо нямам нищо против да те придружи в обиколката на ранчото?

— Не искам да ми показва цялото ранчо. — Лана се опита да изясни молбата си. — Не знаех, че е толкова голямо до момента, в който Сокола не ми показа границите му, когато пристигнахме със самолета. Онова, което мислех, бе да обиколим двора и близката околност. Мога да се разходя и сама, но ми се струва, че не е редно. Но ако Чад има много работа, ще помоля някой друг.

— Може да те придружи баща ми, но вчера каза, че трябва да ходи в града, за да свърши някаква работа. Сокола също може да те придружи. Той познава на пръсти всяка педя от това място — каза Керъл.

— Да… да… — Лана въздъхна дълбоко, тъй като това предложение не й хареса. — Предпочитам да не се разхождам с него.

При този отговор Керъл побесня.

— Никога не съм мислила, че ти си от хората с подобни предразсъдъци! Очевидно съм сбъркала.

— Предразсъдъци? Аз нямам никакви предразсъдъци! — отвърна възмутено Лана. — Само че Сокола не ме харесва. Приема ме… погрешно. Не знаеше причините за това обвинение и се обърка. — А защо трябва да имам предразсъдъци?

— Мнозина го гледат с недобро око, защото е метис-навахос. Не зная защо, но си помислих, че ти не си като тях. — Керъл продължаваше да гледа Лана с недоверие.

— Но аз не знаех, че е наполовина индианец. Дори не съм го подозирала.

Тя се облегна на стола изненадана и се запита дали наистина се вълнува. Пожела да научи още неща.

— И затова ли Чад не го харесва?

Когато вдигна поглед, видя, че Керъл втренчено я гледа.

— Наистина ли не знаеш кой е Сокола? Джейби не ти ли е говорил за него?

— Джон? Не. А защо би трябвало да ми говори за него? — Лана се чувстваше все по-объркана.

— Защото Сокола е негов син.

— Шегуваш ли се?

Сега бе ред на Лана да се вгледа внимателно в лицето на жената отсреща. Отмести поглед, защото разбра, че вярно, и се запита защо нито Чад, нито Сокола й бяха споменали такова нещо.

— Да. Майката на Сокола беше индианка навахос. Била е любовница на Джон Бъкенън в продължение на много години. По онова време съм била дете и не зная подробности. Зная само това, което съм чувала да говорят. — Керъл сякаш се вглъби в себе си. — Майката на Сокола умряла в една снежна буря, така мисля. Но Джон Бъкенън не пожелал да остави Сокола при роднините й, за да израсне като индианец, а го доведе в имението. Естествено прекалено уважаваше Кетрин, за да я помоли тя да се грижи за него.

— А тя знаеше ли за момчето? — попита Лана.

— О, да — отвърна Керъл. — Доколкото ми е известно, всички знаеха за тази любовница индианка на Джон Бъкенън. Ранчото е като един малък град. Всички знаят всичко за всекиго. Може Джон Бъкенън и лично да го е казал на жена си, но съм сигурна, че се е опитал да бъде доста дискретен. Той си беше такъв. Доколкото си спомням, никой не говореше за Сокола в нейно присъствие. Всички винаги се преструваха, че е кръгло сираче. Тя също.

— Но кой се е грижил за него? Все пак някой го е взел в дома си, нали? — Лана се опита да върне разговора на основната тема.

— Джон Бъкенън помоли баща ми да се грижи за него. Двамата бяха много близки, затова естествено се е обърнал към него. Сокола живя с нас. Всъщност израснахме като братче и сестриче.

— А какво се е случило между Сокола и Чад? — Лана сбърчи вежди. — Изглежда никак не се разбират.

— Да, като се имат предвид обстоятелствата. Помисли си за всичко, което има Чад. Той е законният син на Джон Бъкенън, докато Сокола никога официално не е бил признат. Естествено Джон Бъкенън плащаше на родителите ми разходите на Сокола, плащаше и следването му. Но това не е много, нали? — Усмивката й бе тъжна. — Освен това Сокола не само че беше незаконен син, но беше и метис. Джон Бъкенън му беше баща, но оставаше фактът, че майка му е индианка навахос.

— Мога да разбера, че това е причинило недоразумения, съперничество, но чак толкова… — Историята, която чу от Керъл, не й се струваше достатъчна причина и тя продължаваше да се чуди. — Това е нещо по-силно от сляпа омраза. Все си мисля, че трябва да има нещо друго.

— Има. — Керъл въздъхна и побутна настрана полупразната чиния. — Това съм аз.

— Ти?

На Лана й се искаше да получи някакво по подробно обяснение.

— Да. Нали ти казах, че Сокола и аз сме израсли заедно. Той винаги беше по-големият ми брат, а аз — малкото сестриче, или поне така си мислех. После, през лятото, когато навърших осемнадесет години, открих, че Сокола иска да се ожени за мен. Обичаше ме. — Керъл замълча за миг и хвана една чашка с вече изстинало кафе. — Чад винаги е бил за мен „рицарят със златните доспехи“. Не исках да се омъжа за никой друг, освен за него.

— И така, отказа на Сокола.

— Да. Но той не го разбра. Обвини Чад. Имаше ужасна кавга. Чад го наби, което още повече влоши нещата. — Извитите устни на Керъл се превърнаха в тясна права линия, явно й бе неприятно. — Опитах се да обясня на Сокола колко много съжалявам, но той не искаше и да чуе. Вероятно си е помислил, че го отхвърлям, защото е метис и следователно не е подходяща партия.

— Така се е почувствал измамен от всички. А сега към цялата тази история идвам и аз — каза Лана. — Предполагам, че е наследил онова, което по право му се полага. Джон не може да не му е оставил нещо в завещанието си. Не може никога и за нищо да не го е признал, нали?

Не можеше да повярва, че Джон нищо не е оставил на Сокола.

— Джон Бъкенън му е оставил половината от това имение. Доколкото знам, той никога не го е признавал за свой незаконен син. Освен това му е завещал и пари, не зная точно колко. — Керъл издържа погледа й. — Ако трябва да бъда честна, Лана, струва ми се, че Сокола има повече право от теб на това наследство.

— Да — Лана беше съгласна с Керъл, но не знаеше какво да прави. Нейна ли беше вината? Имаше ли някаква грешка, която можеше да поправи? Господ й бе свидетел, че никога не бе желала Джон да й остави всичко това. Защо го бе оставил на нея вместо на плътта от своята плът, на кръвта от своята кръв? Ако Джон не е искал да остави на Сокола всичките си пари, имаше ли тя право да тръгне срещу волята му и да ги върне на Сокола? Всичко беше толкова объркано. Лана просто не знаеше кое бе справедливо и кое — грешно. Твърде много неща се бяха случили в последно време и тя се чувстваше уморена както психически, така и физически. Чад й бе предложи и да дойде в имението, за да си почине и отпусне. Днес бе едва първият ден и вместо да се почувства по-добре, се чувстваше вече по-зле. Отпи глътка кафе.

— Студено е. — Оплака се тя и стана от стола, за да иде и да си сипе ново. — Искаш ли и ти топло кафе, Керъл?

— Не, благодаря — Керъл отказа и дръпна стола назад. — Снощи започнах едно писмо до Джони. Искам да го допиша и да ида до пощата да го пусна. Тя се отправи към вратата, но на средата на пътя се извърна:

— Лана, не исках да те нараня, като ти разказах всичко това.

— Не си ме наранила — увери я Лана.

— Слава богу, защото ми се искаше да станем приятелки. — Керъл се усмихна.

— На мене също — рече Лана.

— Ще се видим по-късно — малката й ръчичка грациозно и помаха и тя изчезна зад арката на вратата.

След като си доля горещо кафе в чашата, Лана се върна на стола. Седна нерешително. Намаза с масло кифличката, но апетитът вече й мина. Чу, че някой приближава. Позабързаните стъпки разпозна походката на Чад и вдигна очи, когато той влезе.

— Добър ден. Току-що видях Керъл и тя ми каза, че си тук — призна й той и се отправи към масичката, за да си сипе чаша кафе от сребърната кана. — Реших да ти правя компания.

— Свърши ли си работата с документите? — попита тя.

— В основни линии, да.

Придърпа най-близкия до Лана стол и седна. Кафявите му очи я гледаха преценяващо.

— Не си спала добре тази нощ, нали? Изглеждаш уморена. Хубава, но уморена.

— Ласкател — пошегува се Лана. — Всъщност спах като — заклана. Не си спомням откога не съм спала толкова до късно. — Да, обаче си спомняше — беше онази сутрин след смъртта на Джон, но тя го премълча. А ако Чад си спомняше, не я поправи.

— Очевидно си имала нужда от сън. — Той отпи от кафето и погледна към кифличката, от която Лана бе отхапала само един залък. — Това ли е цялата ти закуска?

— Не съм гладна. — По-точно вече не съм гладна, помисли си Лана и додаде: — Трябва да се движа, за да ми дойде апетит.

— Но нали дойде тук, за да си починеш? — припомни й Чад.

— Но ще ми стане скучно — настояваше Лана и се смееше.

— Ще ти стане скучно по-късно, но поне първите дни се отпусни и си почивай.

— Приличаш ми на доктор — скара му се Лана. — Всъщност исках само да те помоля да ме придружиш да обиколим ранчото.

— Защо?

Той се усмихна, сякаш обмисляше, развеселен и изненадан, предложението й.

— Само за да добия представа как вървят работите. — Тя сви рамене. — Помислих си, че ще е интересно да се види какво се прави в едно ранчо.

— Може да се каже, че това ранчо се оправя от само себе си. Роулинс го управлява от години. Работата е рутинна и много скучна. Не вярвам, че това те интересува.

Той постави чашата на масата и вдигна рамене, с което даваше да се разбере, че темата е изчерпана.

— Не мисля, че може да се нарече интерес. По-скоро става дума за любопитство — отвърна Лана. — Струваше ми се, че ще ми хареса да пообиколя постройките и близките земи. Не съм яздила от години. Сигурно ще е много приятно!

— Мисля, че може да се уреди — каза Чад. — Ще кажа на някое от момчетата да оседлае два коня. Можем да тръгнем веднага след обяда. Какво ще кажеш?

— Струва ми се чудесно — отвърна Лана:

— Не изглеждаш особено ентусиазирана. — Той наведе глава настрана и я загледа с любопитство. — Нещо притеснява ли те? — Опита се да отгатне. — Не искаш ли да ми кажеш?

Лана се поколеба. После сграбчи чашата с кафе:

— Знам, че Сокола е син на Джон.

— Неговото копеле, искаш да кажеш — избухна той и веднага отмести поглед, за да контролира гневния си изблик. — Съжалявам, но е точно така. По произход, по име и по характер.

Когато отново се обърна към него, пресилена усмивка играеше по устните му:

— След като откри тайната на семейство Фокнър, това има ли някакво значение?

— Има огромно значение — отвърна Лана развълнувано. — Той е… беше син на Джон. Аз наследих това, което му се падаше по право.

— По право ли? Какво те кара да мислиш, че е имал някакво право? — предизвика я той. — Какво щеше да направи с наследството един метис? Джон е знаел какво прави, когато е оставил всичко на теб. Сокола е само един мръсен скитник. Джон Бъкенън пропиля толкова много пари, като се опита да направи от този метис бял човек. Той няма и грам амбиция в тялото си. Тук поработи малко, върне се при своето „типи“ за малко, после пак дойде да поработи малко. Той е един нехранимайко, пълен боклук, който не заслужава нищо от това, което има.

Звучеше като присъда без право на обжалване.

— Изглежда умен — поде Лана.

— Умен? Но той е учил. Джон Бъкенън е платил за всичко това — за най-добрия източен университет, и какво? Сокола заряза следването година преди да се дипломира, така че всички пари отидоха на вятъра. На това ли му викаш умен? — Чад сви вежда.

— Не знаех това.

— Не жали за него, Лана. Само ще си загубиш времето. Джон Бъкенън можеше да го включи и в сделките си, но всичко, което Сокола искаше да притежава, бяха дрехите на гърба му, едно удобно седло и мечтаната от всеки индианец навахос камионетка.

— Разбирам — измърмори Лана.

— Надявам се — каза натъртено Чад. Красивите черти на лицето му се смекчиха и той я дари седна от своите омагьосващи усмивки.

— Още ли ти се иска да яздим днес следобед? Обещавам ти, че няма повече да ти чета проповеди.

— Ще се радвам — тя му отвърна усмихната. — Но не ми се иска да се чувствам виновна, че ангажирам времето ти. Защо да не поканим и Керъл, и майка ти?

— Така значи, искаш да деля удоволствието от твоята компания с някой друг? — каза той закачливо. Но изобщо не се шегуваше. Пулсът й леко се ускори. Изкушаваше се от мисълта да каже не. Обаче не го стори.

— Разбира се! — Лана се опита да поддържа същия тон на разговора.

— Ако наистина искаш, ще ги помоля да дойдат — прие Чад, но идеята не го радваше.

Изпи кафето си и стана да си ходи.

— Трябва да звъня по телефона. Ако по-рано не стане, ще се видим на обяд.

Когато мина зад стола й, се спря колкото да сложи за миг ръка на рамото й. После напусна стаята.

Лана бе доволна, че той не обсъждаше предложението й да поканят двете жени, защото сигурно щеше да успее да я убеди да яздят насаме. Това именно бе проблемът. Тя си даде сметка, че той можеше да я накара да стори всичко, което си е наумил. Дали не се държеше прекалено доверчиво? Как можеше да знае дали това, което казва Чад, е истина?

— Върви по дяволите, Соколе, ти пося всички тези съмнения! — каза тя на висок глас.

Същата вечер Лана отново преживяваше всяка минута от следобедната езда със семейство Фокнър. Беше възхитително преживяване, изпълнено със смях, веселие и възбуда от новите впечатления. Но мускулите й, несвикнали с подобни усилия, я боляха при всяко движение. Дори нежната мелодия на Брамс, която Кетрин свиреше на пианото, не можа да я накара да забрави за болката. Когато и последната нота отзвуча във всекидневната, тя се опита да застави мускулите да я държат на крака, но те не я слушаха. Движението й привлече вниманието на Чад.

— Мисля да изпия два аспирина, да полежа във ваната един час и после се хвърлям в леглото.

Опитът й да се надсмее на своите болежки бе пресилен.

— Ще можеш ли сама да стигнеш до стаята? — пошегува се Чад. — Може би ще трябва да ти помогна.

— Сама ще се справя — увери го Лана засегната.

— Не трябваше толкова дълго да яздим. Надявам се утре да си по-добре — каза Керъл.

— Дано. Лека нощ!

Пожеланието бе отправено към всички и те й отговориха в хор. Пръстите на Кетрин вече се плъзгаха по клавишите на пианото и първите акорди на новото парче отзвучаваха, когато Лана напусна стаята.

Щом стигна до спалнята, тя не губи време — напълни ваната с гореща вода и сипа благовонно масло. Изхлузи дрехите си, влезе във ваната и се протегна. Изпъна се така, че главата й опря в порцелановата извивка. Топлата течност се хлъзна по нея, под нея, около нея и всяка частица от тялото и изпита дълбоко облекчение. Затвори очи, чувствайки се напълно щастлива, и остави на горещата вода грижата да излекува мускулната й треска.

Водата изстина преди тя да намери сили да се сапуниса и изплакне. Когато излезе от ваната, бързото изпарение на водата я накара да потръпне. Лана се разтри с кърпа. Грубата хавлия й върна топлината.

Като облече дългия пеньоар от сребрист сатен, влезе в просторната спалня. След горещата вана вече не чувстваше цялото си тяло схванато, а само някои отделни места. Беше се освежила и освободила от предишното усещане, че всичко я боли. Мекото легло вече не изглеждаше толкова примамливо, но от друга страна, нямаше никакво желание да се облече наново и да се върне при другите във всекидневната.

Всички бяха останали там. Лана можеше да чува музиката, която Кетрин изпълняваше — нахлуваше през полуотворената остъклена врата на верандата. Прекоси стаята, за да я затвори преди рояк нощни насекоми да е нахлул заради включените светлини. Ръката й доближи месинговата дръжка, но се поколеба. Уханието на чистия и свеж въздух проникваше през открехнатите стъкла. Там, навън, спокойната красота на нощта я примамваше.

Лана излезе на верандата и затвори остъклената врата, без да вдига шум. Каменният под задържаше топлината, погълната през деня. Босите й крака изпитаха приятно усещане. Стигна до ръба на верандата и подпря ръка на грапавия ствол, който поддържаше покрива. Вдигна очи и погледна небето, осеяно със звезди. Звездите пробляскваха като кристали. Поне милион от тях й се сториха толкова близко, че ако протегнеше ръка, можеше да си хване една. Нямаше ги неоновите светлини на града, нито промишлената мъгла, за да помрачат невероятния спектакъл на природата, от който дъхът на човека секваше. Нощна птица се обади от дърветата, които скриваха поляната пред дома. Нейният писък се сля с музиката на пианото, която се носеше в нощта от отворения прозорец на всекидневната. Лана се вгледа в дърветата, за да открие птицата, но напразно. Сред дълбоките сенки, хвърляни от гъстите клони на дърветата, проблесна запалена клечка кибрит. Огънчето описа къса дъга, преди да се превърне в матов отблясък от ръката, която го прикриваше. После изгасна, превръщайки се в червена точка. Лана се почувства напрегната, след като разбра, че там някой стои. Червената точка бе горящият връх на цигара.

Тя помръдна. Тъмният силует на мъж излезе от сянката и тръгна към нея. Разбра, че е Сокола по безшумния начин, по който сякаш се хлъзгаше в пространството. Не тичаше. Въпреки това премина разстоянието невероятно леко и бързо. Лана преглътна и се запита защо ли нещо приседна в гърлото й.

Когато спря пред нея, звездната светлина си играеше с острите му скули и гладките страни на безизразното му лице. Нощем очите му изглеждаха по-тъмни. Почувства се изнервена от втренчения му поглед.

— Какво правиш тук? — попита тя обвиняващо, а гласът: й издайнически затрепери.

— Слушам музиката. — Той нехайно облегна гръб на грапавата колона и издиша облаче дим от цигарата, която държеше със свитата си длан. — Кетрин е учила за пианистка, преди да срещне Джон Бъкенън. Напуснала е учението, за да се омъжи за него. Не знаеше ли?

— Не, не знаех — предпазливо отвърна Лана, защото знаеше друго… знаеше кой е той.

Настъпи дълго мълчание, в което звучеше само музиката.

Лана гледаше право пред себе си, съзнавайки, че Сокола внимателно изучава профила й. Чувстваше се неудобно и се питаше дали да му го каже и по какъв начин.

— Ти знаеш, нали? — повтори Сокола.

— Не, честно казано, не знаех, че Кетрин сериозно е свирила на пиано с намерение да прави кариера.

— Не говоря за това. Някой ти е казал кой съм — каза той.

— Че си син на Джон ли? Да зная го.

Нямаше причини да отрича. Погледът й се рееше и се спираше на всичко, освен на него. Беше напрегната и не разбираше защо трябва да говори толкова открито.

— Керъл ти го е казала. — И този път Сокола бе познал.

— Откъде знаеш? — Лана се обърна изненадана към него.

— Стигнах до този извод по простия принцип на изключването. — Дръпна още веднъж от цигарата й издуха дима настрани, в нощта. — Знаех, че Чад няма да ти каже, нито Кетрин. Роулинс не беше тук, а никой от воловарите нямаше да се изпусне. Затова… остава само Керъл.

— Мисля, че е така. — Но Лана не проследи изцяло пътя на разсъжденията му. — А защо Чад е нямало да ми го каже?

— Ако е имал намерение, щял е да го стори по-рано. Може би е мислил, че никога няма да научиш. — Устните му се свиха в горчива гънка. — Трябвало е да знае, че тук няма нищо тайно и свято. По някакъв начин изглежда нормално жена му да ти е казала. Той знае ли?

— Да. Питах го за теб — призна Лана.

Сокола тихо се засмя:

— И сигурно е изразил на висок глас мнението си за моя характер.

— И ти не спести своето, когато му отправи обвинения — припомни му ядно Лана, но той не й обръщаше никакво внимание. С глава, наклонена настрани, слушаше музиката.

— Чуваш ли тази пиеса?

Проницателният му поглед се впи в нея. Лека усмивка смекчаваше суровата линия на устата.

— Знаех, че ще го изсвири.

Лана разбра, че говореше за „Виенски валс“, който Кетрин изпълняваше на пианото. Цигарата полетя към земята и се размаза под тока на ботуша му.

Преди да отгатне намеренията му, Сокола обви с ръка талията й, хвана лявата и ръка, притискайки с пръсти средата на дланта. Миг по-късно я водеше в стъпките на валса. Танцуваше плавно и леко, не правеше подскоци, докато кръжеше около нея по каменния под на верандата.

Лана се препъна веднъж в издадения ръб на един камък. Ръката на Сокола се сви повече, за да я задържи, и не я пусна, за да е близо до него. Нещо по-силно от романтичната музика и звездната светлина вълнуваше Лана. През леката материя на пеньоара чувстваше тръпнещите хълбоци, здравите мускули на бедрата, притиснати плътно до нейните. Свръхчувствителните й зърна потреперваха всеки път, когато се потриваха о яркосинята памучна риза, скриваща широките му гърди. Разперените му пръсти лежаха на хлътналата част на кръста й, придавайки му топлината си. От гладките му бронзови бузи и кожата му се носеше ухание на мъжки одеколон за след бръснене, от който й се виеше свят.

Лана трябваше непременно да заговори:

— Откъде знаеше, че Кетрин ще свири този валс?

— Това е любимата ми музика и тя го знае. — През полуотворените си клепачи Сокола изучаваше лицето на Лана, вдигнато към неговото. — Всеки път, когато си мисли, че може да съм тук, навън, тя го свири за мен — за да ми припомня, че аз съм вън, за да гледам какво става вътре.

Лана се опита да открие следи от горчивина в думите му, но не можа.

— Съжаляваш ли?

Те правеха малки стъпки и се движеха в един малък квадрат на верандата.

— Не ме интересува защо го прави. Харесва ми музиката и толкова. Разочарована ли си?

— Защо пък трябва да съм разочарована? — Лана сбърчи вежди.

— Мислех си, че очакваш да съм от типа индианци, които пият огнена вода и подскачат под звуците на местни барабани, вместо да танцувам валс на лунна светлина с красива жена, опиянявайки се от начина, по който я чувствам в обятията си.

Думите, произнесени с мек глас, лумнаха в нея като огнени езици. Жарта им я облъхна и тя отскочи от ръцете му, завъртайки се, за да успее да удържи полуделите си чувства.

Комплиментът на Сокола разтърси съзнанието й, разкъса на парчета мислите й, оставяйки я само физически незасегната. Сърцето й биеше лудо в ребрата, диво, като индианските тамтами, за които Сокола говореше.

Опита се дълбоко да си поеме въздух, за да се успокои, но дъхът заседна в гърлото, когато ръцете му обвиха талията й. Впи нокти в тях, щом дланите се срещнаха. Когато бе избягала от него, Лана бе разкрила прекалено ясно начина, по който я вълнуваше. Реши повече да не се вълнува и се опита да мисли спокойно.

— Учудваш се на това, което казвам, или на това, което изпитвам? — попита Сокола със същия нисък чувствен глас.

— Ти рядко говориш. После изтърсваш нещо като това… Да, учудва ме — призна тя, тръпнейки.

Мекият й ханш чувстваше твърдите очертания на хълбоците на Сокола. Топлината на тялото му стопляше тръпнещата й плът. Лана се уплаши да не обърка чувствата, които той й вдъхваше — страх, но също така и щастие.

— Изненадана ли си от факта, че умея да се изразявам? — подигра я той.

— Зная, че си учил — отвърна тя и зае отбранителна позиция.

— Учил. Учил съм на оригинален английски език. Езикът на Народа на хората, на племето навахос, е далеч поточен и богат на изказ. Виж!

Той вдигна ръка от кръста й и посочи небето на север.

— Виждаш ли Голямата мечка и Полярната звезда?

— Да.

Лана не успяваше добре да види звездите, защото бузата и челюстта на Сокола притискаха косите й. Топлият му дъх, ухаещ на тютюн, я изгаряше.

— Думата на езика навахос, означаваща север, е нахукос. В свободен превод означава „тънък твърд предмет, които се върти около себе си“, с което се означава движението на Голямата мечка около Полярната звезда. Това е повече от посока, това е определение. Английският е пасивен език, съставен от съществителни и прилагателни, смътни и неточни. Езикът на навахос е език на глаголи, точен и ясен. Индианецът навахос не може да каже „аз държа“. Той трябва да уточни дали предметът, който държи, е дълъг като тояга, дали е като вързоп, като сено или като плат, или пък дали е одушевен предмет, като жена например.

Сърцето на Лана глухо затуптя при интимния тон на гласа му. Тя се опита да се извърти в обятията му, доколкото бе възможно, и да погледне лицето му, докато мисълта й трескаво се бореше да насочи разговора към не толкова опасни теми.

— Защо не дойде на погребението на Джон, Соколе? — тя внезапно смени темата.

Клепачите му бавно и лениво се отпуснаха, колкото да скрият за миг синевата на очите му. Изразът на лицето не се промени. Задържа ръка на талията й, но леко, без да се опитва да намали зейналото разстояние помежду им.

— Не обичам да гледам мъртви тела, предпочитам живите.

Вдигна ръка, за да проследи с пръсти меката линия на косите на Лана при слепоочията. Продължи надолу по скулата, през класическия ъгъл на профила, сетне щракна с пръсти между бузата и челюстта й.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен? — възмути се Лана и се опита да отбегне ръката му. — Джон беше твой баща.

— Биологично, да. Пое финансовата отговорност по моето отглеждане, така че индианците навахос не могат да кажат, че ме е „ограбил“ — промърмори той. — Може би не отидох, защото отвращението на навахос към мъртвите е толкова дълбоко вкоренено в моето подсъзнание… Истината е… — Сокола замълча за миг. Усмихна се накриво. — Истината е, че съм прекалено много индианец, за да бъда бял, и прекалено много бял, за да бъда индианец. Харесват ми удобствата в света на белите — класическа музика, марково бренди, меки легла, приятни разговори с учени хора, хубави жени. Но имам нужда от простор, от необятни пространства, по които да тичам и яздя на воля.

— Това ли бе причината да напуснеш университета, преди да се дипломираш? — Лана чувстваше, че гласът й трепери, защото ръката му галеше, чувствителната зона под брадичката и челюстта й.

— И това ли знаеш? — веждите му учудено се свиха, после се върнаха към нормалното си положение. — Навремето, когато напуснах следването, си мислех, че ще накажа баща си, след като открих, че той се срамува да ме признае като негов син. Но сега мисля, че това не беше истинската причина.

— Коя е тогава?

— Отегчението.

Дългите коси на Лана се виеха по врата й и се преплитаха в пръстите му. Сокола хвана немирния кичур и го изглади на раменете й. Дланта погали оголената й шия. Пулсът на вената под брадичката се учести от допира на пръстите му. Леките и непринудени ласки я завладяха и тя не можа да ги отбегне. Не можеше да се каже, че това усещане я плашеше.

— Защо се върна тук? — попита отново тя. — Ако си знаел какви чувства изпитват всички към теб, защо…

— Защото това е моята земя. Нима трябваше да им позволя да ми я отнемат? — В думите му имаше повече логика отколкото горчива констатация. — Освен това, ако не бях тук, семейството щеше да се раздели. Те имат нужда от мен, класическата черна овца, от някого, когото общо да мразят. Сега могат да прехвърлят вината за своето нещастие на мен. Ако аз не бях тук, щеше да им се наложи да търсят друга изкупителна жертва, например теб.

Ръката му разтвори пазвите на пеньоара и Сокола наведе глава. Устните му докоснаха основата на шията, където вената диво туптеше. Провокиращото действие потисна всяко нейно желание да протестира. Лана опря длани на гърдите му, опитвайки се да окаже слаба съпротива, но се отказа. Ръцете й обаче останаха там. Той лекичко я хапеше и това гъделичкаше кожата й, от което вътрешно потръпваше. Когато Сокола още повече разшири отвора на пеньоара, за да открие цялото й рамо, Лана открито потрепера. Цялата й защита рухна.

— Ухаеш на нещо свежо и чисто, на нещо като сапун. — Устните му, произнесоха думите близо до шията й.

— Току-що се изкъпах. — Чу собствения си глас и разбра, че той издава нарастващото й желание. Това я обърка, защото се случваше тъкмо с нея, и то без никакъв предупредителен сигнал.

Всъщност имаше доста неща, които предвещаваха какво ще се случи. Само че тя несръчно ги посрещаше, вместо да избяга. Ръцете й се плъзнаха настрани и го обгърнаха. Тя се вкопчи в него, отдадена на дивата, изгаряща страст, която мъжът й вдъхваше.

Отметнала глава назад, което позволяваше на Сокола да прави каквото пожелае, Лана дълбоко се наслаждаваше на всичките му волности. Когато ръцете му отвориха пеньоара, изпита голямо удоволствие, че му го е позволила. Гърдите й набъбнаха под ласките на неговите ръце. Устните на Сокола се плъзнаха нагоре към, ушната мида и лекичко я хапеха.

Като извърна глава, Лана потърси тази уста, която така разпалваше всяка част на тялото с влажните си устни. Опустошителен огън лумна във вените й, когато я откри, и тя почувства, че попада в плен на мъжката му власт. Под пеньоара ръцете на Сокола я обгърнаха и притиснаха голата й гръд до памучната материя на ризата.

Няколко почуквания на вратата отекнаха на верандата. Лана първо си помисли, че това са ударите на сърцето й, бясно биещо в гърдите й. Но след почукването се чу мъжки глас, който викаше нейното име. Сокола вдигна глава. Гняв гореше в очите му.

— Търсят те — каза той. — След минути ще бъдат тук. Искаш ли да остана?

Това „те“ без съмнение означаваше Чад, реши Лана.

— Изтръпна от страх при мисълта за това, което Чад можеше да стори на Сокола, ако ги завареше заедно. Все още пазеше пресен спомена за онова, което й разказа Керъл, за ужасната разпра, избухнала преди много години помежду им. Не искаше да стане причина за допълнителна омраза между двамата братя, още повече че и двамата много я привличаха. Сокола, сякаш прочел мислите по израза на лицето й, отсече:

— Не, виждам, че ти не ме искаш вече тук — отдръпна я от себе си и оправи пеньоара й.

— Соколе… — Лана се опита да му даде някакво обяснение.

— Седни на онзи шезлонг! — С кимване на глава той й посочи шезлонга до стената на верандата, докато Лана закопчаваше колана на пеньоара. Чувствата му угаснаха и гласът звучеше безизразно: — Когато Чад се появи, кажи му, че си заспала.

— Но ти…

Няма да може да ме види — увери я сухо той.

Отдалечи се безшумно, като се придържаше близо до сенките на къщата. Сетне изчезна в мрака.

Скърцането на отваряща и затваряща се врата, гласът на Чад, който я викаше, накараха Лана да действа. Босите и крака безшумно я понесоха към шезлонга. Едва успя да седне, когато остъклената врата на спалнята й се отвори.

— Лана? — при ярката светлина, която струеше от стаята, Чад моментално я забеляза.

— Да. Тук съм. — Пусна крака на земята, сякаш точно в този момент ставаше, и оправи с ръка разрошените си коси. — Ти ли ме повика преди минута? Мисля, че бях задрямала. — Лана си послужи с лъжата, която Сокола й подсказа.

— Питахме се къде ли си изчезнала. Само след миг Чад бе до нея:

— Керъл минала през стаята ти, преди да си легне, за да види всичко ли е наред, но тебе те е нямало. Не си отговорила, когато те е повикала. Обзе ни паника. Какво правиш тук, навън? Мислех; че си отишла „да се хвърлиш в леглото“ — той се усмихна.

— Излязох за малко да глътна чист въздух. Нощта е великолепна — имаше нотки на предизвикателство в тона й.

Чад се огледа в нощта и видя звездите, искрящи по небето над навеса на верандата.

— Чудна е. Не бях я забелязал. — Хвана ръката й и я затвори в своите топли шепи. — Искаш ли да се поразходим?

— Не. — Отказът бе придружен от поклащане на глава. Лана, умишлено освободи ръката си. — Уморена съм — настоя Лана. — Освен това краката ми са боси. Ако нямаш нищо против… — Стана от стола. Никак не й бе трудно да демонстрира умората си. — Крайно време е вечерта да стане нощ. И този път наистина си лягам да спя.

Чад трепна и й прегради път.

— Не се разхождай друг път така, Лана, без никого да предупредиш!

Не й се хареса нито тонът на гласа му, нито собственическото му поведение.

— Чад, аз само съм излязла през вратата на спалнята. Няма да искам разрешение за подобно нещо.

— Разбира се, че не. Само че аз… е, безпокоях се за теб — каза Чад, като се опитваше да я успокои.

— Но какво може да ми се случи навън? — Лана сбърчи вежди. — Караш ме да се чувствам в опасност. Тя се засмя недоверчиво и го заобиколи. — Лека нощ, Чад!

Той се извърна леко, за да я наблюдава:

— Лека нощ, Лана.

Когато се обърна, за да затвори остъклената врата, погледът на Лана се зарея далеч от Чад и затърси някой из сенките на дърветата. Лека усмивка заигра на устните й, когато срещна погледа на Чад, после затвори вратата и дръпна завесите, а нощта остана навън. Погледът й попадна на леглото и тя докосна с върха на пръстите устните си. Носеха още следата от целувката на Сокола.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Лана въздъхна и се отправи към леглото, разкопчавайки колана на пеньоара си. Копринената пижама с дантели бе поставена в долния край на брачната спалня, която тази вечер й се стори така голяма и пуста. Лана тръсна глава, за да се освободи от мислите, които я преследваха.

Зад нея се чу леко изщракване. Тя се обърна и видя, че завесите при остъклената врата на верандата се развяват. Нима не беше я затворила добре? Пристъпи към вратата, придържайки пеньоара отпред. Сокола се вмъкна безшумно през процепа на завесите. Беше свалил шапката и я държеше в ръка. Спря се при вратата и внимателно се взря в нея.

— Можеш да ми кажеш да си тръгна. — Едната вежда въпросително се изви.

Лана се приближи към него.

— Соколе, там навън… Не исках да останеш, за да не ти се случи нещо лошо. Чувствата, които Чад храни към теб… Не исках да стана причина за сблъсък помежду ви. — Тя спря, когато все още ги делеше голямо разстояние. — Защо се върна?

— Защото те желая. Мисля, че и ти ме желаеш. — Той пристъпи към нея.

Но за Лана нещата не бяха толкова прости.

— Не зная дали го искам по този начин. До гуша ми е дошло от досадници и клюки. — Завъртя се на пети, придържайки здраво с ръце отвора на пеньоара. — Не обичам да се говори зад гърба ми.

— Не знам.

Шапката му прелетя през леглото, а ръцете му обгърнаха раменете й. Притисна се силно до гърба й. Наведе глава и бузата му опря в косите на Лана. Той прошепна:

— Харесва ми зад гърба ти.

Допирът на мъжките форми я накара да потрепери и пробуди задрямалата страст. Въпреки това промърмори:

— Не разбираш.

Сокола я принуди да се обърне и хвана косите й, за да я накара да отпусне глава. Лана сграбчи ръцете му и увисна, защото коленете й не я държаха. Погледна бронзовото лице, по което се четеше благородство и горделива дързост, рожба на векове волен живот. Синкавочерните коси бяха меки и гъсти и се виеха при яката на ризата. Но най-хубавото нещо в него бяха омагьосващите очи, очи като най-тъмен сапфир, които разкриваха бърз и остър ум и добре пресметната дързост

— Прекалено много мислиш, Лана. Отдай се на чувствата си — каза Сокола.

Натискът на ръцете му я накара да се изправи на пръсти. Устните й срещнаха слизащите срещу нея устни. От силната целувка дъхът й секна и тя се отказа да се съпротивлява. Притисна се до него, докато устните й се разделиха под нетърпеливия му език. Нямаше значение, че той отнемаше всички сили, защото помнеше от последния път, че по-късно дланите, ръцете, цялото му тяло щяха да й ги върнат.

После Сокола откъсна уста от нейната и я пусна да слезе, докато босите й пети не докоснаха пода. Той отмести ръцете й от своите. Лана не посмя да протестира, докато Сокола не се отдалечи от нея.

— Къде отиваш?

Той хвърли кос поглед през рамо, но не спря.

— Да затворя вратата и загася светлините. Нали не искаш някой да се запита защо още си будна и да дойде да провери.

Щракането на ключа за осветлението прозвуча силно.

Последва още едно, по-тихо, и стаята потъна в пълен мрак. От спуснатите завеси не проникваше никаква светлина и Лана не виждаше нищо сред този мастилен мрак. Някъде прошумоляха дрехи, но тя не можеше да определи точно къде. Объркана от внезапния мрак, тя застина на мястото, на което я бе оставил Сокола. Не знаеше в каква посока да тръгне. Вече Не се чуваше и шумоленето на дрехи. Само сърцето й шумно блъскаше в гърдите. Обзе я страх.

— Соколе! — прошепна. Повтори името му, щом усети, че ръката му я хвана.

— Тук съм — каза той.

— Нищо не виждам — промълви, обръщайки се по посока на гласа, търсейки го слепешката. Ръката й докосна твърдите като стомана мускули. Леко изстена от удоволствие, щом се притисна до него. Здравият и решителен натиск на ръката му контролираше всяко движение. После той плъзна пеньоара по плещите, надолу по ръцете й. Лана го остави да падне в краката й. Интересуваше се само от тъмния профил на изправения пред нея мъж.

Една ръка, гладка и мускулеста, обви талията й. Сокола я вдигна на ръце, притискайки единия й хълбок до гладките открити мускули на корема си. Тя обви ръка около врата му, за да запази равновесие. Пръстите й галеха косите по врата му. Мракът позволяваше само да различи ъгловатия профил на Сокола, но суровото му лице бе дълбоко запечатано в съзнанието й. Меката заобленост на гърдата й се потриваше в мускулестите му гърди, докато той уверено я носеше към леглото. Постави я внимателно сред завивките и я последва, като протегна дългото си тяло до нейното.

Голият му крак притисна нейния, сякаш той имаше нужда да я прикове така. Устата му разтвори устните й в една зажадняла целувка. Зъбите му одраскаха меките и сочни извивки. Опустошителната целувка хвърли а огнени пламъци всичко наоколо. Като нощна пеперуда, Лана усети, че лети право срещу огъня. Ръцете й се плъзнаха по опънатите му като струни мускули на кръста. Опита се да го привлече към себе си. Усещаше, че потръпва от чистото удоволствие да го има до себе си.

Но това бе само началото на удоволствието, което щеше да открие под жадните ласки на дланите му. Шепата му обхвана гърдата й, а палецът изписваше кръгчета край зърното, за да го накара да се втвърди. Като продължаваше да го възбужда, той хлъзна устни по шията й, до гънката на гърлото, и внезапно спря на това чувствително място. Приглушен стон на горещо удоволствие се откъсна от устните й, докато Сокола го обхождаше с език и хапеше със зъби.

Лана чувстваше, че я заливат все нови и нови усещания. Докато устата му подробно изучаваше гърдите й, ръката продължаваше да се разхожда по нея. Премина тръпнещия стомах, спря за миг при пъпа, поглади меките извивки на ханша. Ласките я влудяваха. Тя покриваше с безсилни целувки раменете на Сокола, а ноктите й се впиваха в мускулите на кръста му.

Лана се притискаше към него, бореше се да стори по-близък допира им, а тялото й признаваше, че той е съвършен любовник. Безсилна да се бори с желанието, което я изпепеляваше, тя се вкопчваше в него. Лицето й се галеше о кожата му, миришеща на мъж и толкова изпъната. Ръката му се върна на брадичката със спокойни, безспирни движения, които позволиха на устните му отново да намерят устата й. Целувайки я страстно, той вмъкна коляно между краката й и даде на долната част на тялото й частично удовлетворение. Устата му поглъщаше междувременно стоновете й на диво желание.

Лана помисли, че ще умре от страст преди той да пренесе тежестта си над нея, но най-после той разтвори краката й и я прикова към постелките. Вик на облекчение премина през нея, но това не трая дълго. Понесе се във вихъра на порива, заредена с желание, каквото никога по-рано не бе изпитвала. Бурното желание все повече нарастваше, отнасяйки я високо, много високо, докато облаците не се разтвориха и топлината на слънцето не я заля.

Ръцете на мъжа, които така вещо бяха насочвали хълбоците и, охлабиха здравия натиск върху тялото на Лана и се отпуснаха на дюшека до главата й, отмествайки част от тежестта от освободеното й тяло. Когато Сокола нежно прекара уста по тръпнещите и устни, Лана усети соления вкус на капчиците пот, които бяха избили по горната му устна и по брадата му. Ръцете й чувстваха леките тръпки, които преминаваха през него, следствие от върховния момент на любовта. Устните на Сокола докоснаха извивката на бузата й.

— Беше като първия път. Помниш ли? — гласът му бе пресипнал и много развълнуван, както и дишането, дълбоко и треперливо.

— Приличаше на сън — призна Лана със съжаление. — Но не беше сън. Всичко беше истина.

— Не, не беше и сънят на упоения с пейоте3.

Кожата й усети как устните му се извиват в спокойна усмивка.

Като опъна ръце и се вдигна от нея, Сокола се измести и легна отстрани. Тя легна на хълбок, за да може да го гледа, и вдигна ръка, за да изучи очертанията на лицето му. Имаше някакъв мълчалив израз на притежание в начина, по който Сокола постави ръка на ханша й, за да поддържа физическата им близост. Лана пусна ръка по напрегнатия му врат и черните коси чувствено се усукаха около пръстите й.

— Косите ти имат нужда от подстригване. — Забележката бе по-скоро глупава, но Лана не успяваше и да изрази учудването и възхищението, които изпитваше.

— Предпазват врата ми от слънцето — отвърна той. — Плъзна ръка под мишницата й, за да я държи до себе си като в гнездо. Когато Лана се опита да свие десния си крак, за да се облегне на коляното му, един схванат мускул жестоко я заболя.

— М-м-м… — изскимтя тя от болка и неволно се отдръпна.

— Причиних ли ти болка? — гласът му потрепера.

— Не. — Лана се опита да се извърти в желаното положение, положи глава в ямката на рамото му и обясни: — Днес бях на езда, а отдавна не съм го правила.

— И сега си се схванала. — Сокола тихо се засмя в косите й. — Това, от което имаш нужда, е един добър масаж.

— За съжаление единствената масажистка, която познавам, е във Финикс. Една рехабилитаторка, която работи в болницата, а не в някой козметичен салон — додаде тя.

— Имаш ли някакъв лосион за баня?

— Да, защо?

Учудена, тя отпусна глава назад, като се опитваше да види лицето му в тъмнината.

Сокола отмести главата й от ръката си и тя чу как пружините на леглото изскърцаха при неговото ставане.

— През живота си съм правил масажи на толкова схванати коне, без никой никога да повдигне някакво обвинение. Мисля, че ще успея да се справя и с една кобилка с крака като твоите.

Като се изправи на лакти, Лана погледна тъмната сянка, която се отдалечаваше към банята. Чу, че вратата се отвори. Миг по-късно щракна ключа на лампата и внезапна светлина освети квадрата на вратата. Лана покри за миг очи, защото светлината я заслепяваше. Чу потракване на шишенца едно о друго.

Сокола не загаси светлината, когато излезе от банята. За миг тя зърна очертанията на голото му тяло преди светлината да мине откъм гърба му, превръщайки го в сянка. Онова, което видя, я накара да затаи дъх. Слабо и високо, тялото му бе само мускули с цвят на мед, мъжествено и възбуждащо. Вълнението не бе преминало напълно, когато той спря до леглото.

— По-добре да махнем завивките, за да не ги изцапа мазнината. Иначе ще ти се наложи да даваш обяснения — припомни й той.

Лана седна, за да свие завивките в долния край на леглото. После се премести на средата на дюшека и легна. Петното светлина от банята стигаше до нея и огряваше чак раменете й.

Тя усети, че погледът на Сокола я обхожда, и се учуди на пълната липса на свян у себе си.

— Обърни се по корем — нареди й Сокола.

— Защо? — запротестира Лана. Ако се обърнеше, нямаше да може да го вижда.

— След езда обикновено се схваща гърбът — пошегува се Сокола.

С пламнали страни, Лана се обърна и отпусна лице в шепите си. Изненадана и малко изнервена от положението, в което се намираше, тя се опита да се отпусне, но мускулите й се напрегнаха, когато усети дюшека да се огъва под тежестта на Сокола.

Започна от крака, намазвайки с лосион ходилото. Разтрива го с бавни и уверени движения, пръст по пръст. Продължи нагоре, като потупа и разтри глезена. Усещането беше прекалено приятно, за да остане напрегната при успокоителния допир. Когато Сокола стигна до вътрешната част на бедрата, където мускулната треска най-силно се чувстваше, Лана се опита да се отскубне от ръцете, които й причиняваха странна смесица от болка и удоволствие.

— Отпусни се — меко я смъмри той.

— Лесно е да се каже — промърмори Лана, но престана да се съпротивлява на ръцете, които разтриваха схванатите мускули, докато не ги накараха напълно да се отпуснат. — Нямаш ли амбиции, Соколе?

— Да не си решила да ме превъзпитаваш? — попита Сокола и повтори процедурата с другия крак, започвайки от пръстите и стигайки до бедрото.

— Не. — Лана се усмихна в шепи и затвори очи, за да се наслади напълно на приятното потръпване на плътта. — Не мисля, че искам да си различен от това, което си. Само че Чад ми говори за теб и аз… аз се питах дали е вярно.

— Искаш да кажеш, че се съмняваш в това, което казва Чад? Това е крачка напред в правилна посока — сухо отбеляза Сокола. — Ако под амбиции разбираш да имам власт или да бъда свръхбогат, нямам никакви амбиции.

След като свърши с краката й, започна да разтрива месестите части на задника, пълни с трапчинки. Допирът я успокояваше и възбуждаше едновременно, безличен, но въпреки това интимен. Лана се опита да спре неволното потръпване.

— Да не би нещо да не е наред? — попита развеселен Сокола.

— Струва ми се, че не разбирам… — Лана се опита да избегне ръцете му, но той я задържа долу.

— Стой мирна. Ще се държа прилично.

Лана се подчини и се опита да събере мислите си и да ги насочи към проблем, различен от това, което изпитваше.

— Не смяташ ли да приемеш предизвикателството и да се заемеш с някакъв бизнес? Сега, след като имаш половината имение, какво възнамеряваш да правиш?

— А какво би трябвало да правя?

— Защо непрекъснато отбягваш въпросите ми? Държиш се по-зле и от някой политик — оплака се Лана. — По кой предмет най-много ти вървеше в университета?

— По администрация. — Замълча за миг и добави: — На второ място по политическите науки.

— Трябваше да се досетя — тихичко се засмя Лана. — Това са ти вродени качества.

— Мнозина са ми го казвали — пръстите му се движеха по талията й и долната част на кръста. — Имам и богат опит в бягането с препятствия.

— М-м-м, какво приятно усещане! — промърмори Лана, когато пръстите на Сокола се плъзнаха по гръбначния и стълб, чак до врата. — Мисля си, че Чад се чувства застрашен от теб. Може би защото си интелигентен, образован и способен да ръководиш имението на Фокнър не по-зле от него, нали?

— Чад никога не се е учил да стои на собствените си крака. Той е един зубрач. Има нужда от план, преди да действа. Ако обаче се случи нещо, което да разстрои този план, той се обърква и губи ориентация. — И това не беше пряк отговор на въпроса й. — Ако наистина ти се говори, намери тема, различна от тази за Чад. — После Сокола започна да почуква плешките й с коси удари на ръцете. Лана не можеше повече нищо да каже. Когато свърши, той се изправи на колене. — Обърни се.

Лана се премести и легна по гръб, с лице към него. Измествайки се леко, Сокола започна да разтрива с намазани с лосион ръце обтегнатите сухожилия над коленете й. Наблюдаваше омагьосана движението на мускулите на раменете и силните му ръце. Идващата от банята светлина хвърляше отблясъци по медната му кожа и черните му коси.

Желанието отново се пробуждаше у нея и тя стана по-чувствителна при допира на неговите ръце. Инстинктът тласкаше ханшовете й да се движат под ръцете, които ги разтриваха. Сокола се престори, че не забелязва мълчаливата покана. Лана може би щеше да успее да удържи пламналия в нея огън, ако не беше забелязала, че и той започва да се възбужда.

— Соколе!

Хвана ръката му и я сложи на гърдите си, привличайки го към себе си.

Нямаше нужда да казва друго. С бликнали наново сили устните им се сляха в упоителна целувка. Когато той проникна сред извитите й бедра, страстта им ги изпепели. Сокола вдигна устни от нейните, за да целуне шията й, и промълви:

— Ако утре сутринта станеш изтръпнала и схваната цялата, ще имаш поне утешението, че другите ще мислят, че причината е във вчерашната езда. А какво, по дяволите, ще кажа аз, ако получа мускулна треска?

Но не очакваше отговор от Лана, тъй като тя не можеше да му го даде. Страстта пламтя в телата им до пълно изтощение, физически разбита и омаломощена от чувствата, Лана заспа в прегръдките му. В съня лицето й бе нежно и доволно.

Както бе сторил и миналия път, Сокола стана от леглото с първите утринни зари. Слънцето бе вече високо, когато Лана се събуди и откри, че е сама. Разочарованието й се смекчи, защото разбираше, че нещата наистина трябва да бъдат такива.

Тя се разхождаше под сенчестите дървета, запътена към конюшните. Сред клоните пееха птички. Радостните им мелодии сякаш откликваха на душевното й състояние. Спря се и се заслуша. Погледът й ги търсеше сред клоните, но рядко успяваше да зърне някое цветно перо на птица, търсеща друг клон, на който да кацне сред гъстата зеленина.

Освен луксозните джинси, новите ботуши и ризата от кремава коприна носеше шапка с широка периферия, по-скоро в аржентински стил, отколкото в стил „Дивия запад“, чийто подбрадник висеше ниско до гърдите й. Когато напусна сянката на дърветата и излезе на открито, в двора на имението, Лана чу гласове. Погледна в посоката, от която идваха, с надеждата, че и Сокола може да е сред тях, но групата хора се състоеше от Чад, майка му и Том Роулинс. Тримата се бяха запътили към господарския дом.

Лана внезапно промени посоката си и тръгна по най-краткия път към конюшните. Тази сутрин все още не бе виждала нито Чад, нито майка му. Въпреки че Керъл не беше забелязала нищо особено, когато се срещнаха на закуска, на Лана й се искаше да остане сама колкото се може по-дълго. Тримата изглеждаха увлечени от разговора си и Лана се надяваше да не я забележат.

— Лана!

Когато Чад я извика, тя се обърна и помаха с ръка за поздрав.

— Добър ден! — После продължи по пътя си.

— Почакай!

Чад не беше доволен от поздрава, затова се затича да я настигне. Лана спря, щом чу шума на ботушите му по чакъла на пътеката, и го изчака. Беше в добро настроение, и му се усмихна въпреки желанието си да бъде сама. Чад изглеждаше отпочинал. Стори й се много красив, докато се приближаваше към нея с недоумяваща усмивка, която сякаш разделяше лицето му на две части.

— Къде отиваш?

— В конюшните. Питах се дали не може да пояздя тази сутрин.

С малко късмет можеше да срещне и Сокола.

— Казах на Керъл, че имам такова намерение — добави тя, за да избегне евентуалната му забележка.

— Но вече е почти обяд — възрази Чад.

— И тази сутрин спах до късно. Току-що закусих добре, затова мисля да прескоча обяда.

Наистина бе се показала много изгладняла и лакома сутринта на масата.

— Днес вече нямаш толкова уморен вид — отбеляза Чад, гледайки я с нескрито възхищение. — Бузите ти са порозовели. Изглежда почивката ти се отразява добре. Радвам се!

— Наистина има нещо, което ми действа добре — каза Лана, широко усмихната.

— Има ли някаква специална причина, поради която трябва да яздиш точно сега? Ако почакаш да мине обядът, ще дойда с теб. Между другото, как са мускулите ти тази сутрин?

Той плъзна недвусмислен поглед по меките гънки на моминския ханш, подчертани още повече от тесните джинси.

— Малко съм схваната — призна Лана. — Мислех си, че ако и днес яздя, ще ми мине по-скоро. Благодаря ти за поканата, но не искам да ме държиш за ръчичка през цялото време. Сама ще се справя.

— Не ми харесва идеята да те оставя сама. Лесно можеш да се изгубиш по тези места — обясни Чад със странно изражение. — Освен това сега е най-усиленият период в ранчото. Не ми се иска да откъсвам някое от момчетата, за да ходи да те търси.

— Не бях помислила за това. — Тя прехапа устни, признавайки, че в думите му има известна логика. — Мисля, че мога да почакам.

— Ела у дома. Можеш да пийнеш кафе или студен чай, докато обядвам. — Той протегна ръка и хвана нейната, предполагайки, че съгласието й се подразбира от само себе си.

— Предпочитам да пообиколя наоколо. — Тя отказа поканата му, но така, че отказът да не прозвучи като нещо лично. — Толкова е хубаво навън, че човек не може да остане затворен вкъщи!

Когато извърна глава, сякаш с този жест искаше да посочи красотата на слънчевия ден, Лана забеляза самотна фигура на пътечката, която водеше към дома.

— Кой е този?

Чад проследи погледа й.

— Прилича ми на индианец — каза той с презрителен тон. — Сигурно идва да проси милостиня. Негодникът трябва да знае, че ще е по-добре за него да не се показва наоколо. Роулинс набързо ще го изгони.

Фигурата полека-лека се приближаваше. Чертите й станаха по-ясни. Лана го разпозна.

— Мисля, че го познавам — прошепна тя.

— Ти го познаваш? — изненадано повтори той. — Откъде можеш да познаваш един индианец?

Лана гледаше втренчено мръсната розова наметка, обгръщаща прегърбените плещи. Тя не можеше да бъде на никой друг индианец. Носеше дори мръсното червено перо, забодено в правите коси с неопределен сив цвят. Най-съществената разлика в сравнение с последния път, когато го видя, беше, че не залиташе като пиян. Вървеше уморено, но по права линия.

— Всъщност не може точно да се каже, че го познавам — призна Лана, — но съм го срещала веднъж, когато бях с баща ти.

— Къде си го срещала? — Острият тон на въпроса изненада Лана.

— Пред музея. Но има ли значение?

Лана смръщи вежди, когато видя свирепия израз на лицето му, който той се опитваше да прикрие. През това време при тях дойдоха Кетрин и Том Роулинс. Вниманието им също бе привлечено от индианеца.

— Не. Разбира се, че не — увери я Чад.

Лана се обърна. Индианецът ги бе забелязал и гордо изправи рамене, докато ги наближаваше, като се опитваше да си придаде достоен вид. Беше мръсен. Тъмната му кожа имаше жълтеникав оттенък. Не беше пиян. Пристъпваше с усилие, когато наближи до тях.

— Здравей, Боби Черни гарване — поздрави го Лана по име и му се усмихна.

Той я погледна с недоумение.

— Нима се познаваме? — Начинът му на изразяване вече нямаше нищо общо с говора на неграмотния индианец.

— Едва ли си спомняте за мен — рече тя. — Срещнахме се преди около месец. Вие носехте наниз от кедрови орехи и искахте Джон, Джон Фокнър, да ми го купи.

— Възможно е — съгласи се той, после се изопна гордо. — Дойдох, за да се срещна с Джон Бъкенън Фокнър.

— Той почина — заяви Чад с откровение, граничещо с бруталност.

Надеждата угасна в черните очи. Погледът бе празен. Съобщението изглежда го смачка. Ръстът му се смали с доста сантиметри. Изглеждаше напълно изгубен и объркан.

— Съжалявам, Боби Черни гарване — каза Лана съчувствено.

— Бяла салвия беше там, такава, каквато той я помнеше, за да хване ръката му и да го поведе, него, Очи-които-се-смеят, в дългия път към отвъдното. Зная аз — каза той с приглушен глас.

Думите му предизвикаха сподавен стон у Кетрин. Лана я погледна, но тя вече се отдалечаваше от групата със скована походка.

— Той ми каза, че трябва да се върна у дома.

Боби отново говореше и Лана насочи вниманието си към него. Като вдигна уморено и набраздено от годините лице към Чад, той продължи:

— Изминах много път, за да видя стария приятел.

— Да не искате да кажете, че сте изминали цялото това разстояние пеша? — Лана изтръпна при мисълта, че някой може да има силата да предприеме подобно пътуване.

Изразът на лицето му се смени и той започна да се държи като смешник.

— Пътувам, яхнал палеца си.

И започна да имитира действието, изказано в думите му, подскачайки наоколо им с ръка между краката. Лана потръпна, когато го видя на какво прилича.

— Смешен съм, нали? — Боби Черния гарван се засмя, разкривайки равна редица зъби, пожълтели от немарливост. — Смешно е да се пътува, яздейки собствения си палец.

— Да, много е смешно. — Лана се усмихна пресилено и си помисли, че той сигурно често е бил център на подигравките на околните, за да привлече вниманието им или за да получи милостиня.

Лицето му се натъжи. Гледаше ги умолително.

— Гладен съм до смърт. Няма ли да се намери малко, храна за един негов стар приятел? Поне някое топло местенце, където да спи? Земята е твърда и студена, а моята наметка е скъсана.

Жалбата бе отправена към Чад. Лана също се обърна към него. Лешниковите очи го гледаха умолително като, тези на индианеца. Чад им отвърна с мек, утешителен поглед.

— Спомням си, че баща ми те познаваше — каза. — Роулинс ще те заведе в общата спалня. Там ще намериш храна в изобилие и топло легло, на което да спиш. Можеш да останеш, колкото пожелаеш.

Червеното перо клюмна, когато той наведе глава в знак на благодарност.

— Благодаря. Ти си добър син. Той щеше да се гордее, ако разбереше, че ти си си спомнил за един стар приятел.

— Том — Чад повика с жест Роулинс да се приближи. — Придружи го и виж да му дадат нещо за ядене.

Роулинс не изглеждаше възхитен от заповедта, но се подчини. Направи знак с ръка на индианеца да го последва. Когато се отдалечаваха, Лана видя, че Боби Черния гарван се навежда към управителя, тънък като стоманена тел.

— А може би имате и уиски — каза той с надежда в гласа. — Имам кедрови орехи, истински гердан-навахос. Братовчед ми го направи. Или пък мога да ти дам магическо стъкло с гола жена в него.

Лана погледна в краката си, отдалечавайки се от двамата мъже, които тръгнаха към общата спалня.

— Радвам се, че му позволи да остане, Чад.

— Да. Не беше ли този, който се снимаше в Холивуд? — Леко наклони глава към нея. — Смътно си спомням, че Джон Бъкенън ми е говорил за него.

— Да. Точно той е — рече Лана.

— Би ли ме извинила. Искам да помоля Том да му даде чисти дрехи и да го накара да се изкъпе. Той има крещяща нужда от това. Усещах миризмата оттам, където се намирах.

Чад леко се усмихна и последва двамата мъже. Неговата загриженост сгря сърцето й. Това бе толкова типично за Чад! Беше се отдалечила само няколко крачки, когато видя Сокола да прекосява двора право към нея. Погледът му проследи Чад за миг, после се спря на фигурата, увита в наметката, която вървеше до Роулинс. Лана бе изненадана от начина, по който двамата братя се мразеха, и чувстваше, че и двамата я привличат. Беше смущаващо. Какво ли щеше да стане, ако беше принудена да избира? И колко ли мъка нейният избор щеше да донесе?

Погледът на Сокола, явно преизпълнен със съмнения, попадна на Лана.

— Това беше Боби Черния гарван, нали?

— Да. Познаваш ли го? — Беше изненадана от факта, че Сокола веднага го позна, докато Чад само бегло си спомняше за него.

— Срещал съм го няколко пъти. — Очите на Сокола гневно се присвиха, когато отново погледна в посока на тримата отдалечаващи се мъже. — Къде го водят?

— Да му дадат нещо за ядене — обясни Лана. — Чад му каза, че може да остане колкото поиска.

— Нима? — Веждата му се изви нагоре в израз на явно недоверие…

— Боби е бил приятел на баща ти. Дошъл е тук, за да го види. Когато разбра, че Джон е починал, изглеждаше като изгубено дете. Беше тъжен — прошепна Лана.

— Няма къде да отиде. Колибите на неговите роднини вече не са отворени за него, защото той се е посрамил, крадейки пари, за да си купи алкохол — каза Сокола. После сви устни: — Трудно ми е да повярвам, че Чад наистина го е поканил да остане тук.

— Чад е мил и щедър — възрази Лана, защитавайки Чад в негово отсъствие. — На мен винаги ми е помагал.

— Само защото може да спечели нещо — заяви Сокола. На устните му заигра лека усмивка:

— Струва ми се, че можем да намерим някоя тема, на която и двамата да сме на едно и също мнение. Как си тази сутрин?

— Добре. — Очите й заискряха. — А ти?

Сокола гледаше лицето й с лениво задоволство.

— Добре.

— Не си ли се схванал? — запита тя с предизвикателна усмивка.

— Не. Къде отиваш?

— От начало мислех да пояздя, но… — Лана се поколеба, хвърляйки поглед към къщата сред дърветата. — Сега мисля да навестя Кетрин, Стори ми се много разстроена от нещо, което каза Боби Черния гарван.

Сокола се обърна, за да зърне къщата, и имитирайки загрижен израз на лицето, каза подигравателно:

— Може би наистина трябва да идеш да я навестиш. Аз пък ще ида да видя как Боби Черния гарван се оправя с твоя мил и щедър Чад.

Саркастичната му усмивка я разгневи. Гледаше гърба му, докато той се отдалечаваше, усещайки, че лоялността и се раздвоява между двамата братя. Съзнаваше, че това няма да е за последен път. Рязко се извърна кръгом и се отправи към къщата с бърза стъпка.

Когато отвори вратата, чу гневния глас на Кетрин, който долиташе от всекидневната. Тонът на този глас не отговаряше на образа, който жената винаги демонстрираше на обществени места, а именно на една възпитана и фина дама. Това събуди любопитството на Лана. Тя леко затвори вратата, стремейки се да не вдига никакъв шум.

— Ще го убия! Кълна се, че ще го убия! — крещеше Кетрин — Не ми стига ужасът в болницата! Керъл, когато Джон Бъкенън протегна ръка, помислих си, че най-после го направи за мен! Господи, помислих си, най-после, най-после да помисли и за мен! После прошепна нейното име… нейното име! А сега и този мръсен индианец изникна тук!

— Кетрин, всичко вече е минало — опита се да я успокои Керъл.

— Не, не е минало!

— Но ти се измъчваш от нещо, което вече няма никакво значение! — имаше някаква гневна нотка в гласа на Керъл в този миг.

— Няма ли?

— Ш-ш-шт!

Лана си даде сметка, че двете жени се съмняват дали някой не слуша разговора им, и на пръсти се върна до вратата отвори я шумно и я затвори. Беше чула достатъчно, за да разбере, че Кетрин ревнува връзката на Джон с майката на Сокола, една ревност, простираща се отвъд гроба и времето.

Докато вървеше към всекидневната, Лана пъхна пръст в подбрадника на шапката и охлаби връзката, за да свали, шапката.

Лицето й изглеждаше оживено, когато влезе в стаята.

— Мислех, че си отишла на езда, Лана — Керъл я изгледа внимателно.

— Реших да изчакам обяда. Чад ми каза, че би могъл да дойде с мен. — Отпусна се на едно кресло. Протегна се и закачи шапката на облегалото. — Да не би нещо да не е наред? — попита тя, като поглеждаше ту към Керъл, ту към Кетрин.

Възрастната жена им обърна гръб и си тръгна.

— Имам ужасно главоболие. Струва ми се, че е от слънцето. — Както гласът, така и държанието й бяха спокойни. — Глупаво беше от моя страна да не си сложа шапка тази сутрин.

Лана се засрами, че е задала този въпрос, принуждавайки жената да лъже. Стана от креслото, в което бе седнала, и се извини:

— Ще отида да видя дали не е останало малко кафе.

Разговорът, който тя прекъсна, не се поднови след нейното тръгване. Но мислите й продължаваха да кръжат около онова, което бе чула, докато седеше сама в стаята за закуска. Съжаляваше много за Кетрин. Животът й бе преминал в горчива ревност, която сама се подхранваше и все повече нарастваше. Това сигурно бе отровило всеки миг от живота й. И продължаваше да го трови. Лана въздъхна.

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Сокола вдигна поглед от картите за покер и погледна към ъгъла на стаята, където двама по-възрастни каубои седяха до Боби Черния гарван. Индианецът ги забавляваше с историите си за дните, прекарани в Холивуд, за филмите и звездите, които е познавал. Бе се опитал да продаде всичко, което имаше за глътка уиски, но и до този момент бе на сухо.

— Наистина ли си играл във всички тези филми с Джон Уейн? — Бил Шорт гледаше Боби недоверчиво.

— Той винаги искаше мен — Боби кимна утвърдително. Нямаше ги вече мръсната розова наметка и перото.

Вместо парцаливите дрехи носеше карирана риза в ярки цветове и джинси. В новото облекло още по-силно изпъкваше неговата слабост.

— Аз го наричах Херцога, а той ми викаше Гарвана-който-си-почива.

— Наистина ли ти играеше в „Тя носеше жълта панделка“? Гледал съм този филм четири пъти, но не си спомням да съм те виждал. — Другият каубой размени поглед с Бил Шорт. — Единствените индианци, които видях там, бяха мъртви.

— Аз бях! — поясни Боби с усмивка, която разкриваше всичките му зъби. — Това бе причината, поради която винаги бях добър за индианец — винаги бях мъртъв във филмите. По тази причина Джон Уейн ме наричаше Гарвана-който-си-почива. Винаги бях проснат в прахта!

Боби се засмя. Засмяха се и слушателите му.

— Какво смяташ да правиш, Соколе? — Мексиканецът Санчес привлече отново вниманието му към картите. — Дан току-що се качи. Трябва да платиш, за да продължиш играта.

Сокола хвърли поглед към откритите си карти на масата. Всичко, което имаше, бе двойка четворки. Нямаше нищо в закритата карта, а седмата бе сменил. Дан щеше да го бие с двойка дами, които лежаха пред него. В чинията можеше да има и към три долара. Е, можеше и да блъфира! Толкова пъти го бе правил навремето. Но в този момент чувстваше един по-силен, по-властен, по-неудържим порив, който рушеше самоконтрола му, правейки го безотговорен и безгрижен към възможните последици. Бе същото чувство от предишната вечер.

Сокола хвърли картите на масата и рязко се изправи:

— Излизам от играта.

Искаше му се да бърза, но си наложи да върви бавно чак до вратата. Когато излезе, Сокола се спря за миг под навеса, за да свикнат очите му с тъмнината. Вниманието му привлякоха светлините сред дърветата. Идеха от господарския дом. Внезапен огън пламна във вените му. Пристъпи в посока на светлините, но спря и замръзна на мястото си, щом чу глас, идещ от сянката на дърветата, близо до него.

— И тебе ли те дразни димът? — попита Лутер Уилкокс със зле прикрито безразличие в гласа. — Трябваше да изляза да подишам чист въздух. Тютюнът ме задушава.

Сокола чу глухия удар на задните крака на стола, на който седеше мъжът. Задави го гняв. Защо не беше забелязал, че Лутер е там? Отговорът не го зарадва, защото знаеше че го разсейва образът на Лана, лицето й, лешниковите очи и спокойната красота на чертите й.

Сокола се извърна с привидно нехайство, за да разгледа мъжа, седящ в тъмното. С годините Лутер бе напълнял. Косите му сивееха. Въпреки че си разменяха по някоя дума, отношенията им си оставаха по-скоро хладни. Лутер и Бил Шорт го бяха държали по време на боя, който му нанесе Том Роулинс. Сокола не беше го забравил. Двамата мъже го знаеха и се държаха с него много предпазливо.

— Да, имах нужда от малко чист въздух. — Той прие обяснението, което Лутер сам му предложи.

Задмина мъжа и се облегна на рамката на един прозорец. Мястото му даваше възможност да следи какво става в общата спалня, при вратата, да гледа стария каубой и господарския дом. Лутер с мъка се извърна на стола и погледна Сокола. Умората на годините личеше по-силно след работния ден.

— Трябваше да излезеш в пенсия, Лутер. Вече си много стар за тази работа. — Това бе по-скоро констатация отколкото заинтересованост за здравето на възрастния мъж.

— В пенсия? По дяволите! Ще бъда каубой, докато не пукна или не се парализирам — изръмжа Лутер. — Ако се парализирам, е, можеш да ме вържеш за някое седло. Никога няма да изляза в пенсия. По-скоро ще умра.

Сокола се вбесяваше от нетърпение, въпреки че не личеше по израза на лицето му. В общата спалня избухна смях.

— Трябваше и ти да отидеш при тях, Лутер, за да чуеш Боби Черния гарван. Снимал се е в доста филми от твое време, знаеш ли?

Присъствието на индианеца беше още едно от нещата, което не се харесваше на Сокола. Чад сигурно имаше някаква скрита цел. Лана можеше да си мисли, че е жест на добра воля, но не и Сокола. Не го предполагаше дори и за миг.

— Не съм ходил много на кино. Не можех да си го позволя. — Лутер се закашля и се извърна, за да се изплюе. — След вечеря този индианец се опита да ми продаде далекогледа си. Не беше далекоглед. Това е едно от онези неща, за зяпачите. Гледаш в него и виждаш гола жена. Истинска бомба. Разпали кръвта на стареца.

Лутер преглътна и вдигна живите си очи към Сокола:

— Новата приятелка на Чад има лице и фигура, които могат да накарат всеки мъж да си помисли някои неща, нали?

— Не съм я заглеждал. — Е, не колкото му се искаше да я види. — Чад сигурно не иска много-много да я показва наоколо.

Самият факт, че говореха за Лана, привлече вниманието му към господарския дом.

— Не свири тази вечер — отбеляза Лутер. — Кетрин свири така, че разтърсва душата на човека.

— Добра пианистка е — каза Сокола.

— Сигурно снощи до късно те е обработвала, след като се прибра едва призори!

— Ти да не би да ме държиш под око, Лутер? — заяде се Сокола с провлачен глас, но очите му яростно блестяха.

Каубоят се поколеба, хапейки устни. Поклати глава:

— Не. Не те следя. — Лицето му, белязано от годините и слънцето, изглеждаше тъжно. — Зная, че няма да послушаш ничий съвет. Но, момче, дириш си белята. Не ти ли стига това, което получи? Откажи се, момче, докато е време.

— Не разбирам за какво говориш. — Сокола не промени държанието си.

— Прави каквото щеш — каубоят сви рамене.

— Сигурно си уморен, Лутер. Сънчо вече мина. Защо не си легнеш? — подкани го Сокола.

— Не, ще поостана малко. Не спя много добре. Когато човек остарее, изглежда тялото му няма нужда от толкова сън колкото едно време.

Сокола изруга наум. Хвърли прощален поглед към светлините на къщата, които го примамваха, после се изправи.

— Влизам вътре — каза той. — Лека нощ, Лутер.

— Лека.

Към залез слънце на другия ден Сокола влезе на кон в двора на ранчото. Разгорещен, изморен и мръсен. Прекара, една кучешка нощ. Лежеше буден на койката, потънал в спомени за насладата на предишната нощ на друго легло. Ядосваше се на себе си, защото не можеше да я забрави. Този ден си наложи да поработи здраво, за да се накаже. По дяволите, искаше един душ и допира на нещо чисто до кожата си, нещо като Лана. Сокола бясно стисна зъби.

Дръпвайки юздите, спря коня пред конюшнята. Плъзна се по стремето и го поведе вътре, за да го разседлае. От близката страна на сградата долетя неуверен глас, който припяваше монотонно. Спря и се загледа с любопитство нататък.

След като уви поводите около кола и ги върза на възел, Сокола се отправи към мястото, откъдето идеше мелодията. Когато зави зад ъгъла, видя Боби Черния гарван с лице към залязващото слънце, който се поклащаше и пееше. Сокола се спря и се заслуша. Недоумяващо сви вежди, тъй като не успяваше да разбере нито дума, нито тон, за да разпознае песента. Всичко излизаше неразбираемо и нечленоразделно..

— Коя е тази песен? — прекъсна той мъжа. — Не мога да я позная. Откъде е?

Боби Черния гарван погледна презрително на това признание.

— От „Горящи стрели“, 1949 година.

Сокола поклати глава. Но веселото му настроение се стопи, щом зърна бутилката с уиски от 750 грама в ръцете на индианеца.

— Откъде си взел това уиски? — Сокола мислеше, че всички са разбрали за строгата забрана никой да не му дава силни напитки. — Кой ти го даде?

— Направих размяна — увери го индианецът, засегнат, че го подозират в просия. — Дадох голяма магия за бутилка.

Ъгълчетата на устните на Сокола се извиха надолу. „Голямата магия“ може би беше фигурата на гола жена, която той се бе опитвал да пробута на каубоите миналата вечер, но безуспешно. Най-после някой се бе излъгал.

— Кой е разменил уискито за голямата магия? — попита Сокола.

Индианецът сви вежди, като се мъчеше да си спомни:

— Човекът-с-двете-лица.

— Описанието ти приляга на мнозина от това ранчо — промърмори на себе си Сокола. После по-високо каза: — Знаеш ли американското му име?

— Тя дала мене добър уиски. — Отпи глътка и въздъхна с облекчение. — Искаш малко?

Тя? Като размисли добре, Сокола разбра, че това не означава нищо. Боби отново се бе върнал към стария си начин на говорене. В езика навахос нямаше местоимения, които да различават родовете мъжки от женски.

Сокола попита:

— Мъж ли беше или жена?

Но Боби бе погълнал толкова алкохол, че остана глух за въпроса му. Продължи да гледа втренчено златното слънчево кълбо, припявайки неразбираемата мелодия.

Поклащайки глава, Сокола си тръгна. Реши, че няма никакво значение кой му е дал уискито. По един или друг начин, рано или късно, той щеше да се добере до бутилката. Бе единственият начин, по който старецът можеше отново да преживее отминалите славни неща.

— Казах ли ти, че Джони е получил най-високата оценка по математика на контролното, Кетрин? — Керъл вдигна поглед от ръкоделието и остана с игла в ръка. — Пише го в писмото, което днес пристигна. Толкова е горд!

— Не, не си ми казвала. Трябва да ми напомниш да му изпратя някой дребен подарък за добрите оценки, които получава — отвърна Кетрин с присъщата за бабите щедрост. — Джони много добре се учи в училище, също като баща си. — Думите й бяха отправени към Лана.

Седяха на един и същ диван. Керъл, заета с бродерията си, а Лана прелистваше страниците на модно списание.

— Чад трябваше да учи, за да получава добри оценки — намеси се Кетрин. — Не му ги пишеха ей така, просто защото носеше името Фокнър.

— Разбира се, че не — отвърна й Керъл. — Всички знаят, че Чад е изключително интелигентен.

Лана се опита да прояви интерес към разговора, но той я вълнуваше точно толкова, колкото списанието, което разглеждаше. Постави ръка на уста и се прозя.

— Отегчавам ли те с всички тези приказки за Джони? — извини се Керъл.

— Не, разбира се, не — увери я Лана. — Само че съм много изморена. Не спах добре миналата нощ.

Цяла нощ се бе въртяла в леглото. Пробуждаше се при най-малкия шум, мислейки, че може да е Сокола. Даде си сметка колко държеше да го види миналата нощ и това я развълнува. Целия ден се чувстваше уморена и отчаяна. Колко малко сили й бяха останали след грипа!

— Може би трябва да си легнете по-рано тази вечер. Изглеждате ми толкова изморена — припомни й Кетрин.

— Мисля, че сте права — въздъхна Лана. — Хвърли последен поглед на списанието на дивана и стана.

— Лека нощ. Кажете „лека нощ“ и на Чад от мен. Не искам да го безпокоя, когато работи.

— Разбира се — обеща Керъл. — Ако не излезе от кабинета скоро, ще отида да го изкарам насила. Работи прекалено много.

— Желаете ли малко топло мляко? Или мляко с какао? — предложи й Кетрин.

— Не, благодаря — отказа Лана.

Когато се обърна, за да си тръгне, тя се поколеба. Погледна домакините и помоли:

— Да имате случайно чай от сасафрас? Това е лекарството ми за всички болести.

Кетрин се поколеба за миг, преди да отговори:

— Мисля, че имаме. Ще помоля Розана да ви донесе една чаша в стаята.

— Благодаря. Лека нощ.

Тръгна по коридора към спалнята си. Щом отвори вратата, погледът й незабавно се впи в остъклената врата на верандата. Просто така за миг, после се отправи натам, за да дръпне завесите. Ръката й се поколеба на кордона, докато гледаше тъмнината навън. Няколко светлинки премигваха сред дърветата. Лана дръпна малката дръжка, която блокираше вратата, и пусна пердетата.

Четвърт час по-късно вече бе намазала с крем лицето си, измила зъбите и облякла копринената пижама. Отправи се към леглото и дръпна покривката. Някой леко почука на вратата. После Керъл весело извика:

— Рум сервис! Лана се усмихна.

— Влез!

Докато вратата се отваряше, издърпа докрай покривката и започна да отупва една от възглавниците.

— Не трябва да се грижиш чак толкова за мен. Аз и не очаквам чак такива грижи.

— Знам.

Керъл постави подноса с чашата на нощната масичка до леглото на Лана.

— Благодаря ти, че ми го донесе!

Лана взе чашата от подноса и вдъхна от аромата на горещата течност.

— Но това нищо не ми коства. — Керъл сви рамене. — Ще бъде ужасно, ако здравето ти се влоши, докато си на почивка!

— Уморена съм — повтори Лана и отпи от течността.

— По-различен е от моя чай — отбеляза тя след още една малка глътка. — Харесва ми. Знаеш ли от каква марка е?

— Не. Кетрин го приготви. Розана вече си е легнала. Ето защо предложих аз да го донеса.

— Няма значение — и отпи още една глътка, преди да остави чашата на подноса.

— Ти си изморена. Не искам да те държа будна. — Керъл се отправи към вратата. — Лека нощ!

— Лека нощ! — Лана се извърна на леглото и запали нощната лампа. — Имаш ли нещо против да загасиш светлината?

— Не, разбира се.

Керъл отвори вратата, спря се за миг, пресегна се към ключа и изгаси светлината. Усмихна се и затвори.

След като взе чашата, Лана мълчаливо си пожела успокояващата напитка да й помогне да заспи. Не искаше да прекара още една нощ като предишната. Прозя се, изпи чашата до дъно, после се хлъзна под завивките и протегна ръка да загаси нощната лампа.

Няколко минути след като полежа на възглавницата, почувства, че й се гади. После заспа. Почти незабавно започна да сънува. Сокола беше в леглото, близо до нея. Очите му бяха яркосини, бляскави и магнетични. Цветовете бяха ясни и контрастни. Косите му бяха още по-черни и така блестяха, че Лана трябваше да затвори очи, за да не я заслепят странните видения.

Зад клепките на очите й се криеше истински взрив от цветове. Сърцето й биеше така силно, че Лана бе сигурна, че то е вън от тялото й. Когато отново отвори очи, Сокола сдържеше в ръце сърцето й. Помоли го да й го върне, но той се усмихна по своя нехаен начин и си отиде. После дойде Чад, обещавайки да й даде ново сърце, утешавайки я, както винаги бе правил. Гласът му беше много ясен, но лицето му бе размито, разкривено като в криво огледало на някой луна парк.

Дойде Керъл да й разкаже за писмото до сина си Джони. Лана се опита да обясни, че Сокола е откраднал сърцето й, но Керъл се засмя и я увери, че той не би сторил подобно нещо. Той беше като неин брат — нима не бе израснала с него като сестричка?

Сънят се превърна в шествие от образи — първо Сокола, после Чад, Керъл, последва я Кетрин, която крещеше срещу Джон. Джон също я навести, с джобове, от които се поддаваха пачки долари. Той непрекъснато тъпчеше в ръцете й пари, като я молеше да си вземе още. Старият индианец изникна изневиделица, тръскайки скъсаната розова наметка и грачейки като гарван. Кривите му пръсти се впиха в ръката й като орлови нокти. На врата си имаше гердан от кедрови орехи.

Лана дишаше мъчително. Чуваше как въздухът влиза и излиза от дробовете й със свистене. Сърцето й отново бе на мястото си. Дали Сокола й го беше върнал? Дали не беше новото сърце, което Чад й беше обещал? Ако имаше отпечатъци от пръсти, щеше да успее да разбере. Но как можеше да има отпечатъци от пръсти по сърцето й, след Като то беше вътре в нея? Ами ако не беше нейното сърце, а на някой друг?

Лана се опита да избяга от съня, но краката й отказваха. Имаше толкова цветове… толкова цветове: Великолепно! Беше Четвърти юли. Отпусна се, за да гледа каскадата от звезди и цветове — червено, синьо, зелено, жълто. Те се въртяха непрестанно. Лана се намираше в центъра на калейдоскоп. Невероятни форми и комбинации от цветове, създадени само за нея. Аметистово, оранжево, ярко виолетово червено, рубинено, смарагдово. Бе заобиколена от скъпоценности. Огромни камъни от по сто карата. Някой продължаваше да ги трупа върху нея, докато ръцете й не се размазаха под тежестта на пръстените.

Цяла нощ се люля между сънищата и кошмарите. Никога не разбра кое е сън, кое — видение. Когато се събуди, изпита известно съжаление. Не искаше да остави цялата тази красота зад гърба си. Усещанията от съня оставиха бяла диря, която полека започна да избледнява. Почувства се отпочинала, но и малко безволево отпусната.

Когато влезе в стаята за закуска, Кетрин седеше сама на масата. Усмихна се учтиво:

— Днес станахте малко по-рано от обикновено. Как се чувствате?

— По-добре — отвърна Лана на усмивката й.

— Какво предпочитате — сок от портокал или от грейпфрут? Имаме и от двата.

Кетрин стана от плетения стол и се отправи към подвижната масичка, отрупана с всичко необходимо за закуската.

— Няма значение. Мога и сама да се обслужа — предложи Лана.

— Седнете — настоя Кетрин. — Тъкмо ставах да си долея още кафе.

Лана отпи глътка от портокаловия сок. Къде е Керъл? Още ли спи?

— Не. Мисля, че приготвя куфарите на Чад. — Кетрин добави лъжичка захар в кафето си.

— Чад заминава ли?

— Да. Трябва да се върне със самолета във Финикс тази сутрин. Вече прекалено много отсъства от службата. — Лъжичката мелодично почукваше по стените на чашката, докато Кетрин разбъркваше кафето. — Сега е в кабинета си, за да вземе документите, които са му необходими. Ако желаете да говорите с него, преди да замине, трябва да го сторите незабавно.

— Да. Може би — промърмори Лана с леко недоумение. — Трябва да му поискам новото си сърце.

В мига, в който произнесе думите на висок глас, разбра, — че се е върнала към съня от изтеклата нощ, и се засмя.

— Каква лудост!

— Какво има, скъпа? — Кетрин вдигна любопитно поглед.

— Нищо. — Лана поклати глава и избута под Себе си стола. — Само дето тази нощ сънувах странен сън. Извинете!

— Няма защо.

След като напусна стаята за закуска, Лана пое със забързана крачка по коридора. Сви под втората арка, която водеше към друг коридор, завършващ пред врата от дърворезбован махагон. Беше единствената стая, освен спалните, осигуряваща пълно спокойствие. Почука два пъти на лъскавото дърво.

— Влез — каза Чад.

Завъртайки месинговата дръжка, Лана отвори вратата. Кабинетът бе стая, издържана в чисто мъжки стил, пропита от духа и личността на Джон. Лана незабавно го откри в декоративния килим на индианците навахос, окачен на стената, в куклите качина, подредени на полицата на камината. Над свода й висяха препарирани глави на антилопи. Мебелите бяха от масивен дъб, а диванът и столовете бяха тапицирани с кожа. Всичко бе разположено около огромно чертожно бюро с картотека и кош, пълен със завити на руло хартии. Това наистина бе в стила на Джон — човек на откритите пространства, ловкия строителен предприемач, изследователя на културата навахос.

Чад стоеше прав зад масивното дъбово бюро и подбиеше документи, които слагаше в отвореното си куфарче. Усмивка засия на лицето му, щом я зърна.

— Добър ден! Кетрин току-що ми каза, че заминаваш тази сутрин. — Лана бе прекосила стаята и в момента стоеше пред бюрото. — Ти вчера нищо не ми каза.

— Мислех да тръгна днес късно следобед. После Керъл ме помоли да спра в стария ми университет, за да видя Джони. Купила е някои книги за него, а Розана му е приготвила любимите сладки, така че ме изпращат с „кош изненади“. — Сложи няколко листа в папката, която държеше в ръка, а папката — в куфарчето при останалите документи. — Това е начинът, по който Керъл иска да се извини, че не го е виждала миналата седмица.

— Надявам се, че не съм била причина за нещо — рече Лана.

— Не, не си ти. Имаше много занимания в училищната програма за миналия уикенд. Джони не искаше да ги пропусне. Той е в отбора по ръгби.

Лана се успокои след обяснението на Чад.

— Предполагам, че Керъл се гордее с него, нали?

— Гордее ли? Това не е подходящият израз — заяви Чад. — Керъл на практика живее само за това момче. Знам, че е така, защото вече не може да има други деца, но се притеснявам, понеже за нея той е смисълът на живота. Пише му по четири-пет пъти седмично. Понякога си мисля, че се грижи за нашия син повече, отколкото… — Замълча, а лицето му изразяваше раздразнение. — Извини ме, Лана.

— За какво?

Изви глава на една страна. Лъскавите тъмни коси се разпиляха по раменете.

— Стара история. Съпрузите винаги се жалват от начина, по който жените им ги пренебрегват. — Внезапно затвори куфарчето и погледна като човек, който е приключил с работата си. — Не исках да говоря за това. Керъл не е безгрешна, но и аз не съм съвършен.

— Ти си по-близо до съвършенството от нея — пошегува се Лана, опитвайки се да разведри атмосферата от внезапно изникналото напрежение помежду им.

Чад заобиколи бюрото и застана пред нея. Постави ръце на раменете й. Гледаше е дълбок поглед, който сякаш беше олицетворение на искреността. Обаче Сокола не му се доверяваше. Тази мисъл внезапно й дойде на ум.

— Керъл е добра съпруга… и добра майка — разпалено обясняваше Чад. — Искам да го разбереш, за да знаеш, че не липсата на нещо е причината, заради която…

Замълча и не довърши мисълта си.

— Щеше ми се да не беше идвала да се сбогуваме — тихо прошепна Чад. — Ако тук бяха майка ми или Керъл, щеше да е по-лесно.

Смисълът на обърканите слова се, изясни от само себе си, когато пръстите му се впиха в раменете на Лана. Тя го погледна в очи. Златен прашец заискри в светлокафявите му зеници. Блясъкът им сякаш я омагьоса. Лана разбра опасния му чар — опасен, защото този мъж твърдеше, че уважава жена си, докато й даваше аванси. Образът на Чад започна да се размива пред очите й, но тя не направи никакъв опит да го спре, само за да види докъде ще стигне. Ръцете му я привлякоха, Лана отпусна глава назад. Устата на Чад бе гореща, когато облада устните й, движейки се към тях с вещината на експерт. Ръцете му я обгърнаха и се сключиха зад гърба й. Вместо да се развълнува, Лана сякаш угасна. Нямаше я онази възбуда, онзи божествен световъртеж, който получаваше само от Сокола. Започна да се отдръпва, за да прекрати целувката, съжалявайки, че изобщо я позволи.

Когато вратата на кабинета се отвори, тя все още беше в обятията му и устните им едва се отделяха. От внезапното нахлуване и на двамата им се зави свят. Очите на Лана се разшириха от ужас, като видя Сокола на прага. Очите му сякаш бяха от лед и тя замръзна на мястото си. Ръцете на Чад охлабиха прегръдката, но покровителствено останаха на раменете й.

— Самолетът ще бъде готов за излитане след четвърт час Джейк ще те закара до Финикс. — Сокола направи кратка пауза след съобщението, после ледена усмивка се изписа на устните му: — Съжалявам, че ви обезпокоих.

Оттегли се в коридора, затваряйки вратата зад себе си, Лана сведе глава в безмълвно отчаяние, какво ли си помисли Сокола и какво ли обяснение можеше да му даде. Дори не се бе опитала да се откъсне от прегръдката на Чад

— Лана, какво да ти кажа? — прошепна той. — Не трябваше да допусна тази целувка. Беше Сокола, но можеха да бъдат…

Той хвана брадичката й и я повдигна.

— Съжалявам, но не мога да направя нищо срещу чувствата, които изпитвам към теб.

Лана се измъкна от ръцете му.

— Не казвай нищо, Чад.

— Зная, че нямам право да казвам нищо. — Той хвана ръката и, за да не я пусне да си отиде. — И нямам право да изпитвам онова, което изпитвам. Но това не променя положението. Чувствам се отчаян, както сигурно и ти се чувстваш, повярвай ми!

— Вярвам ти.

Дали наистина му вярваше? Или бе възможно всичко да е добре премислено, за да накара Сокола да се отдалечи от нея?

— Никога не съм искал да ти причиня зло или да те поставя в неловко положение — тихо добави Чад. — Последните дни бяха истинско мъчение за мен — да си толкова близо и да не мога да те прегърна и целуна!

— Никога повече няма да се случи — увери го Лана.

— Не те упреквам за начина, по който мислиш, скъпа… — Чад се опита отново да я прегърне, но Лана се възпротиви.

— Не! — каза тя решително и се освободи от прегръдката му.

Той я извика по име, но тя се направи, че не чува, и избяга от стаята. Не бягаше от Чад. Тичаше към Сокола. Но нямаше никакво намерение да го обяснява на Чад.

Навън слънцето така ослепително грееше, че очите я заболяха. Трябваше да ги покрива с ръка, докато стигне до сянката на дърветата на поляната. Когато бе вече на двора, се спря и се огледа, търсейки Сокола. Нямаше и следа от него.

Близо до една от постройките някакъв каубой товареше нещо на камионетка. Лана прекоси двора и се отправи към него. Мъжът може би беше видял Сокола да излиза от къщата и знаеше в каква посока е тръгнал.

— Къде мога да намеря Сокола?

Беше останала без дъх, прислонила се до свалената задна рамка на камионетката. Каубоят извърна глава. Лана почувства любопитния му поглед, но не я интересуваше какво може да си помисли старецът

— Виждали ли сте го? — попита тя настойчиво.

— Видях го да влиза в конюшнята преди минута — отвърна той, и посочи с ръка сградата, за която говореше.

— Благодаря! — Лана произнесе думата, вървейки с бърза крачка натам.

Промъкна се през тясната пролука на притворената врата. Вътре, в сумрака, миришеше на спарено, на коне и прах от сено. В другия край широка двойна врата бе отворена, и пропускаше ярките слънчеви лъчи. Сокола водеше кон точно оттук. Докато Лана прекоси целия циментов пасаж, той вече увиваше някакво въже в една метална халка на стената. На земята се виждаха седлото, покривалото и чергилото, лежащо под седлото. Сокола дори не я погледна, когато тя стигна при него. Лицето му бе като маска.

— Соколе, трябва да ти обясня сцената, която видя в кабинета — поде тя.

— Защо? — прекара веднъж чесалото по конския гръб, за да почисти праха. — Не ме засяга.

Равният и безразличен тон предупреди Лана, че той няма да я улесни в намеренията й. Но по някакъв начин трябваше да му обясни, а не знаеше откъде да започне.

— Не е онова, което изглеждаше — запротестира Лана, желаейки той поне да я погледне, докато говори.

Но вниманието на Сокола бе изцяло насочено към работата.

— Сигурен съм, че вие сте само приятели.

Нямаше никакъв оттенък на подигравка в гласа му, но въпреки това забележката му я засегна.

— Не това се опитвах да ти обясня. Исках да ти кажа, че сме приятели. Той много ми помогна през последните две седмици. — Във вълнението си усети, че говори не това, което иска да каже.

— И ти само му се отблагодари за всичко, което е направил.

След което закачи чесалото на куката на стената, той се наведе да вземе покривалото на коня.

— Не го целунах от благодарност! — отрече тя, като гледаше как покрива гърба на коня. Строгият му мъжки профил още повече затрудняваше задачата й.

— Не може ли поне да ме гледаш, докато говоря? — попита Лана гневно.

Сокола се извърна към нея с покривалото в ръце.

— Какво искаш да ми кажеш? — Огромното търпение в очите му изглежда подчертаваше пълното му безразличие, към разговора. — Че ти си се опитвала да се съпротивляваш, а той те е накарал насила да го целунеш?

— Не!

Лана реагира така, сякаш той се опитваше да я обиди, въпреки че нищо подобно не личеше в израза и тона на думите му. Сокола се извърна отново и вдигна другото покривало.

— Ако ми дадеш тази възможност, ще ти обясня как наистина станаха нещата.

— Какво има между теб и Чад не ме интересува — той нави двете постелки. — Аз се държа настрана от него и той от мен.

— Въпреки всичко ще ти обясня — повтори Лана с пресипнал глас. — Чад е хубав мъж, изискан и очарователен. Не мисля, че ще оцениш правилно това, което ще ти кажа, но една жена се чувства поласкана, когато мъж като Чад прояви интерес към нея. Дава й увереност в себе си, въпреки че е женен. За подобно нещо не можеш да лепнеш плесница на човека.

— С подобни ласкателства, предполагам, че ще скочиш и в леглото с него. — Той вдигна седлото, метна го на гърба на коня и го оправи. — Естествено ще трябва да кажеш на Керъл да се поотмести. На нея й харесват забранените неща, така че ти и Чад ще можете да я замесите в един хубав любовен триъгълник!

— По дяволите, Соколе! Престани да изопачаваш всичко, което казвам, и то така, че да изглежда по-лошо! Опитвам се да ти набия в дебелата глава, че целунах Чад преди всичко от любопитство. Питах се дали ще изпитам същата възбуда, каквато изпитах, когато те целунах!

— Едно състезание по целувки? — Устата му се изкриви, но имаше и някакъв оттенък на веселие в тази гънка. След като метна юздите на ръкохватката на седлото, той се наведе, за да закопчае ремъка под корема на животното. — Нова линия на защита. Много си оригинална.

Лана чакаше, но Сокола не зададе въпроса, който очакваше.

— И искаш ли да знаеш до какво заключение стигнах?

— Не особено. — След като стегна ремъка, мина от другата страна, за да поправи юздите.

— Няма място за сравнение. — Гласът й беше мек и покорен. — Бях като труп в прегръдките му.

— Наистина жалко.

Сокола натисна мундщука в устата на коня. Металът звънна, щом животното стисна зъби.

— Само това ли ще кажеш? — Болка и недоверие се изписаха на лицето й.

— Всеки си има своите проблеми. — Закопча ремъка под шията и намести оглавника. — Но аз няма да се меся в работите на хората.

Лана го видя как хваща поводите и отвежда коня.

— Къде отиваш?

— Трябва да нагледам няколко ограждения.

— Почакай! — тя постави длан на ръката му. — Ще дойда с теб. Накарай да ми оседлаят кон.

Сокола спря и хвърли поглед на ръката, поставена на неговата. Изглеждаше малка и бяла на фона на жълтия ръкав на ризата му. Когато бавно вдигна поглед към лицето й, очите му бяха непроницаеми. Погледна я безстрастно.

— Отивам сам — заяви той.

Лана отказа да приеме предизвикателството.

— Не трябва да яздиш сам сега. Ще дойда да ти правя компания.

— Не мисля, че е добра идея да се показваш наоколо в моята компания — отвърна той.

— Не ме интересува. Искаш ли да разбереш, че не ме интересува чий си и как си роден? Искам да дойда с теб! — Лана захвърли настрана цялата си гордост, въпреки че говореше със спокойна решимост.

— Ще яздя сам, защото така съм решил. — Сокола отдръпна ръката си от ръката на Лана.

— Нямаш ли нужда от никого, Соколе? — попита Лана, болезнено засегната.

— За какво? — той отново й отправи един от своите безизразни погледи.

Бе неочакван удар.

— Престани да ме гледаш като прокле… — Гневният изблик заседна в гърлото й и тя отчаяно диреше точната дума

Но Сокола й подсказа какво трябва да каже:

— Като, проклет индианец! Но това е само половината — От мен. С коя половина искаш да яздиш — с индианската или с бялата? — предизвика я той със сурова ярост в гласа.

Нямаше никакво основание за подобно нападение. Лана гневно се хвърли в самозащита. Зашлеви му един шамар. Ръката й не можа да измине и половината от траекторията обратно, когато той я сграбчи и привлече грубо към себе си. Ръцете й прилепнаха до хълбоците, стегнати в желязната му хватка. Блъснаха я към каменната стена на гърдите му. Той сграбчи кичур от косите й, безчувствен към болката, която й причиняваше с това дърпане.

Приглушеният й вик дори не бе забелязан. Насила облада устата й, сякаш разкъсвайки я в нов порив на гняв. Зъбите му смазаха устните на Лана, разкъсвайки нежната кожа. Усети вкус на кръв в устата си.

Целувката свърши внезапно и грубо, както беше започнала. Сокола яростно я блъсна назад и Лана залитна. Момичето инстинктивно поднесе ръка към туптящите си и разранени устни.

— Върви си! — Очите му горяха от зле прикриван гняв. — Ако побързаш, ще успееш да видиш Чад, преди да е заминал, и ще можеш да поплачеш на рамото му.

Лана усети сълзите, които се стичаха по бузите й, но гневно ги пропъди.

— Ти не си свободен, Соколе. Сам си се обрекъл на доброволно заточение. — Гласът й трепереше, но тя запази самообладание. — Никога няма да си свободен, докато не обикнеш някого и не му позволиш да те обича. Трябва да се доверяваш и да имаш нужда от другите, за да живееш истински!

Думите й изглежда не му направиха никакво впечатлен ние. Той се обърна и се качи на седлото. Лана го видя да се отдалечава към отворената врата, огрян от слънчевите лъчи. Петнистият кон се разигра весело на светлината, но Сокола го задържа, за да го накара да препуска равномерно. Лана потръпна.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Цяла седмица почти не излезе от къщи. Продължаваше да се надява, че Сокола ще дойде да я потърси, но тя не го зърна дори отдалече. Обхваналата я депресия нарастваше с всеки изминат ден.

Продължаваше да взема всяка вечер чаша чай от сасафрас. Сутрин Лана се събуждаше бодра, но след обяд ободряващото въздействие на чая преставаше да й влияе и тя ставаше все по-безразлична към заобикалящата я среда.

Мотаеше се във всекидневната безцелно. Кетрин подреждаше букет от бронзови и бели хризантеми в кристална ваза, като им слагаше клонки от папрат. Седнала на стол до камината, Керъл дописваше едно от своите писма до сина си Джони.

— Здравейте, Лана. Чудехме се къде сте. — Кетрин прекъсна заниманието си, за да я погледне. — Чад се обади, че ще дойде в четвъртък.

— Чудесно — прошепна тя.

— Уверих го, че си почиваш. — Тя подряза стеблото на едно от цветята. — Тук няма бог знае какво да се прави. Надявам се, че не ви е омръзнало, Лана.

— Не, не ми е скучно — по-скоро беше й безразлично. Гледаше Кетрин как умело подрежда букета и се почувства никому ненужна. Не правеше абсолютно нищо. Готвачката приготвяше яденето и миеше съдовете. Камериерката оправяше леглата и чистеше къщата. Кетрин и Керъл подреждаха цветята, а тя си седеше, оставяйки всички да се грижат за нея.

— Наистина тук не допринасям нищо. Единственото, което правя, е да създавам работа на другите. Би трябвало да участвам и аз в работата.

— Глупости, Лана. Вие сте тук, за да почивате — напомни и Кетрин. — Няма да ви позволя да си помръднете дори пръста. Чад би се ядосал, ако ви чуе да предлагате подобно нещо.

Лана въздъхна и се отдалечи. Нямаше сили да спори. Беше предложила нещо честно, затова съвестта й бе спокойна. Отправи се бавно към прозореца и загледа дългите сенки, които дърветата хвърляха върху земята. Прошумоля хартия: Керъл прибираше писмата.

— Искаш ли да пояздим, Лана? — предложи тя. — Ще излезем тъкмо навреме, за да наблюдаваме залеза.

— Щом искаш. — Беше й безразлично, но знаеше, че Керъл иска да й угоди.

— Ще ми бъдат необходими петнадесетина минути, за да се преоблека. А на тебе? — Керъл й се усмихна.

— Петнадесет минути — съгласи се Лана. — Изразходва по-малко време, защото й беше безразлично какво ще облече. Нямаше кого да впечатли. Дори да срещнеше Сокола, той нямаше да и обърне внимание. Само насън идваше при нея. Лана се учудваше на цветните си сънища. Преди не беше ги забелязвала, а и рядко си спомняше какво е сънувала.

Докато отиваха към конюшнята, Керъл не престана да бърбори. Понякога кипящата блондинка отегчаваше ужасно Лана, макар и да знаеше, че Керъл има най-добри намерения. Мъчеше се да я развесели и заинтригува с нещо. Керъл не беше виновна за безразличието на Лана към нейните усилия. Знаеше защо. Не беше виждала Сокола дълго време.

Сокола бе прекарал три дена сред прах, пот и мърсотия. Последните две нощи беше спал на открито. Не защото се е отдалечил много от центъра на ранчото, за да не може да остави коня си при някои от каубоите. Остана умишлено, за да бъде далече от светлините на къщата. Никога не бе спал така хубаво върху твърдата студена земя със звездна завивка, както под открито небе.

Вътрешният му конфликт не беше приключил. Желаеше много, както винаги, Лана, а може би и повече, защото я нямаше. Гневът му не стихваше. Честността й продължаваше да го тревожи. Беше позволила на Чад да я целуне, дори си обясняваше мотивите, които би трябвало да го удовлетворят, но всеки път, когато си я представеше в прегръдките му, побесняваше. Сега той се връщаше, като я желаеше, и знаеше, че няма да отиде при нея. Народът на хората не смяташе за разумно да се въздържат сексуалните инстинкти. Но и много секс също смятаха за лош знак. Освен това вярваха и във вещици. Лана сигурно го беше омагьосала, помисли си Сокола, и направи кисела гримаса. Дръпна юздите, за да спре коня пред конюшнята, и скочи от седлото. Ставите му се бяха схванали, докато въвеждаше дорестия кон в обора и го връзваше за стоманената халка на стената. Отвърза сгънатата постеля от задния лък на седлото и я опря на стената. След това се върна, за да свали седлото. Стремената се удариха в краката му, когато го сваляше от коня. Шум от стъпки привлече вниманието му към отворената врата на конюшнята. Появи се Том Роулинс, Сокола се престори, че не го забелязва, и заоправя обърнатото седло, на пода.

— Какво правиш тук? — запита Роулинс подигравателно.

— Оправям коня — отвърна най-непринудено Сокола, без да търси подтекст във въпроса на управителя.

— Мислех, че помагаш при дамгосването на животните.

— Не си познал — наблегна натъртено Сокола.

— Не разбирам защо се мотаеш тук. Казах на Чад, че когато дойде, ти няма да бъдеш тук. Ще се върне утре — в гласа му имаше заплаха.

— Трябваше да провериш първо какви са плановете ми — Свали попона и наметката от плувналия в пот гръб на коня и ги разстла върху седлото. — Ще замина след няколко дена.

— Не смяташ ли да провериш твоята част от животните? — запита Роулинс.

Сокола разкопча подбрадния ремък на юздите и махна оглавника.

— Преброяването ще бъде честно.

— Две ферми не могат да обработват една и съща земя, защото няма място за двама господари. Мисля, че си достатъчно умен, за да го разбереш — каза подигравателно управителят. Усмивка на задоволство се разля по злобното му лице.

— А, и това си знаел? — усмихна се Сокола с ледено безразличие. — Аз съм само един тъп мелез.

— По-добре би било да отидеш и да присъстваш на белязването на животните.

— Заповеди от тебе не приемам — попи потта от гърба и хълбоците на коня, който потрепера от допира на ръката му. — След няколко дена ще замина. Жалко, ако на тебе и на Чад това не харесва.

— А ако това не е толкова просто? — предизвикваше го Роулинс, като стискаше зъби.

Внезапното изскърцване на другата врата на конюшнята накара Сокола да се полуобърне, не изцяло, защото не искаше да даде гръб на Роулинс. Изгарящо удоволствие премина през вените и костите му, когато зърна Лана да влиза през входа. Мислено я докосна, но не се помръдна. Само хвърли поглед на Роулинс.

— Ще си отида, когато му дойде времето, Том. По-добре не се ядосвай — посъветва го Сокола тихо, за да не се чуе до другия вход на обора.

— Здравейте! — гласът на Лана достигна до него като песента на вятъра, отлитайки заглъхващо.

Роулинс беше ядосан, че го бяха прекъснали, но се държеше добре.

— Ще отидете ли на езда с Керъл, госпожице Маршал? — запита учтиво Том.

— Да, бихме могли — отговори Керъл вместо Лана.

— Ще ви приготвя коне — предложи Роулинс.

Сокола използва отсъствието на Роулинс и продължи да наблюдава Лана. Кръглите й светлокафяви очи изглеждаха тъжни и уморени. Върху лицето й нямаше радост от живота. Може би той беше прекършил нежната й душа със своята жестокост? Сокола изпита диво желание да я има в прегръдките си и да й върне отново живителната искра, — Която беше изгасил.

С бързи стъпки Керъл застана между тях, за да хване ръката на Лана.

— Хайде да помогнем на татко за конете — и тя поведе Лана към вратата.

Лана не се обърна нито един път и продължи да се отдалечава с Керъл. Сокола следеше всяка нейна стъпка, докато изчезна от погледа му. Какво очакваше? Проклинаше се, защото знаеше, че няма да отиде да й поиска прошка. Мразеше себе си заради това.

Сънищата на Лана бяха жестоки и объркани. Сънуваше, че бе на лов за коне. Яздеше със Сокола. Само че вместо да карат добитък, те събираха тълпи от хора, които, носеха чудновати маски. Въпреки това Лана ги разпознаваше лесно. Всеки път, когато минаваше край някоя фигура с жълта маска, човекът размахваше под носа й писмо и настояваше да пише на Джони и да се подпише със собственото си име. Лана знаеше, че това е Керъл. Чад носеше сърце от масивно злато и се опитваше непрекъснато да го даде.

Кошмарът трая дълго. През цялото време яздеше около маскираните хора без определена посока. Продължаваше да пита Сокола накъде тръгна, а той я питаше непрекъснато иска ли да отиде с него.

Когато се събуждаше, трябваше да положи усилия, за да разграничи действителността от съня. Ярките цветове на маските продължаваха да се появяват в съзнанието й, а напрежението от объркването не свършваше до късно сутринта.

Дори идването на Чад рано този следобед не успя да разведри Лана. Усмивките му не я очароваха вече, а комплиментите му й се струваха плоски. Но той изглеждаше искрен и загрижен както преди. Лана разбра, че вече не я интересуваше. Това я смущаваше. Мислеше, че ще се чувства по-добре, когато се върне Сокола, но мрачното настроение не се променяше.

— Том ми каза, че утре ще започне есенното събиране на животните, за да се изкарат от летните пасбища. — Чад разклати мартинито си с маслинка. — Разгарът ще бъде в събота.

— Тази година той закъсня — измърмори Кетрин критично. — Вече е последната седмица на октомври.

— Но времето е много хубаво — напомни й Чад, като се усмихна. — Не исках да кажа това. Когато стана въпрос за събирането на животните, помислих си, че това би било прекрасна възможност да се запознае Лана с най-романтичната страна от работата на ранчото. Почивала е повече от две седмици и си е поскучала. Има нужда от малко приключения, за да разпалят ентусиазма й. Какво мислиш, Лана? — Подсказа й една идея. — Би ли желала да участват няколко дни в събирането на животните? Ще спим нощем на открити под звездите, стига да не вали, разбира се.

Предложението не привличаше Лана в състоянието, в което се намираше. Обикновено се съгласяваше бързо. Какво ставаше с нея? Готвеше се да откаже отиването, когато Керъл подкрепи ентусиазирано плана.

— Прекрасна идея, Чад! Ще бъде толкова забавно, нали, Лана? — настоя тя. — Била съм само веднъж, когато бях ученичка и татко ме взе със себе си. Вълшебно е, Лана. Ще дойдеш, нали?

При такъв ентусиазъм Лана не можа да намери подходящ мотив, за да откаже. Освен това имаше нужда от нещо, което да я извади от тази летаргия.

— Разбира се — сви рамене в знак на примирение.

— Добре — Керъл стана от стола и хвана Лана под ръка като ученичка. — Да видим какви дрехи ще вземеш. Трябват ни топли дрехи за високите поляни. Имаш ли дебело яке? Ако нямаш, ще ти дам едно, което може би ще ти е малко тясно в раменете.

Предложението на Чад беше превърнато веднага в план. Лана беше въвлечена във вихъра на приготовленията без някой да се интересува от желанието й. Оставяше Керъл да взема по-голяма част от решенията, което водеше неизменно до консултации с Кетрин, окончателния арбитър по всички въпроси. Когато дойде време за спане. Лана беше напълно изтощена. Странно, тази нощ сънищата й бяха спокойни, изпълнени, с небесни дъги, светещи призми, слънчеви залези и изгреви.

Сутринта се събуди възродена, изпълнена с желание да се впусне в приключенията, предложени от Чад. По обяд интересът й се беше изпарил. Лана беше сигурна, че Керъл ще бръщолеви до втръсване, и се чудеше защо й липсва и на нея този ентусиазъм. Искаше й се да види Сокола, но защо не се вълнуваше? Пак ли беше се простудила? Или предишното й заболяване се активизира повече, отколкото тя предполагаше?

След обяда Лана отиде с Кетрин във всекидневната. След тях дойдоха Керъл и Чад, които се смееха и припомняха случки от предишните събирания на животните. На Лана и се струваше, че това пътешествие сближаваше съпрузите още повече.

— Почти забравих. — Чад щракна с пръст. — Има няколко документа, които трябваше да подпишеш. В куфарчето ми в кабинета. Отивам да ги взема. — Отдалечавайки се от групата, той се отправи към двойната врата.

— Отиди с него — подсказа й Кетрин. Без да дочака отговора на Лана, извика на сина си. — Не ги изнасяй. Лана ще е в кабинета.

От момента, когато Лана влезе в кабинета, тя се почувства като марионетка, направлявана от кукловода. Обвини се за циничните мисли, които бяха й дошли в ума. Кетрин, а не Чад движеше конците. Веднага загуби интерес към въпроса. Като взе купчинката листа от куфарчето, Чад отгърна страницата за подписване.

— Трябва да се подпишеш само на няколко места.

— За какво става дума? — чувстваше, че не може да се оправи с няколкото страници правна терминология.

— Практически това е пълномощно, което ми позволява да влагам акциите на твоите капитали по най-изгоден за тебе начин — обясни той. — Предстои събиране на съвета, на което ще се вземат важни решения. Няма много време да ти обясня подробностите, за да участваш в него и ти.

— Би трябвало поне да го прочета — колебаеше се Лана.

— Само ще се объркаш — подаде й усмихнато химикалката. — Това е само формално пълномощно.

— И този куп от страници е само за нещо толкова просто? — отбеляза Лана. — Нека да поговорим по-късно, Чад.

— Лана, няма абсолютно никакъв смисъл да говорим — в смеха му прозвуча раздразнение. — Вече ти казах за какво става дума.

— Знам, че ми го каза. Ако наистина е това, което пише в него, не би трябвало да имаш нищо против да го прочета — напомни му тя.

— Разбира се, че нямам нищо против. Само че ще отнеме доста време.

— Съжалявам, че съм толкова глупава за такива неща — отвърна Лана. — Но не смятам да подпиша нещо, преди да съм го прочела. Никога не съм го правила и няма да започна сега да го правя.

— Не ми ли вярваш, Лана? — Чад я погледна обиден и изненадан.

— Да, имам ти доверие — подчерта тя, но осъзна, че не беше точно така, особено когато се опитваше да я принуди по този начин. — Само че съм много изморена. Тези неща сега не ме интересуват.

— Трябва да имам подписа ти, преди да се върна във Финикс. Не обичам да оставям нещата за последния момент. Седни — предложи Чад. — Ще го прегледаме страница по страница, параграф по параграф.

— Не. Не сега. — Не можеше да се съсредоточи продължително време по никакъв въпрос. — По-късно. Когато се върнем — обеща Лана.

Чад се замисли за миг, след това се усмихна леко и поклати глава.

— Добре. Не искам да оставаш с впечатление, че те принуждавам.

— Знам.

Може би Чад наистина нямаше такова намерение.

Пред Лана, яхнала коня си на върха на една височина, се разкриваше безкрайната гледка на поляните в каньона под нея. Рижавочервеникавите гърбове на керфордската порода животни образуваха все по-разширяващо се петно върху жълтеникавата трева долу. Каубоите присъединявала към стадото групички от три-четири животни, прогонения от техните убежища от други ездачи. Чад беше й обяснил, че прегрупирането е започнало преди няколко седмици като подготовка към последното пътуване.

Сокола не беше с другите ездачи. Така поне си мислеше Лана. Работеше сам, често го виждаше да дава указания на другите. Беше облечен, със синя дочена риза и елече от еленова кожа, подплатено с каракул. Яздеше необуздан кон с бяло петно на муцуната и дълги неспокойни крака. Лана си мислеше, че конят и ездачът представляват едно цяло.

На тази височина затопленият от слънцето въздух беше освежен. Лана го почувства и пъхна ръка в джоба на якето. Силният полъх на вятъра развяваше черните й коси под шапката с широка периферия. Водопадът от остри камъни, жълтеникави тополи и зелена трева като че ли беше я омаял. Лана въздъхна, защото всъщност не беше така, и се запита защо.

Кроткият й кон мръдна ухо. След миг чу трополене на подкови върху камъните, и полуобърната на седлото, зърна Керъл да се приближава с дорестия си кон.

— Здравей — поздрави я Керъл задъхано и дръпна повода, за да спре своя кон до нейния. — Чад каза, че те видял да яздиш насам. Има прекрасна гледка — потупа врата на коня, наслаждавайки се на пейзажа, който се разстилаше под тях.

— Да, наистина е прекрасно — каза Лана.

— Как ти се струва досега? Очарователно е, нали? — Керъл беше ентусиазирана.

— Да наистина. — Лана се почувства като парцал в сравнение с жизнерадостната блондинка. Всичко й тежеше, но не можеше да се промени. — Мисля да отида до лагера и да взема малко кафе. Тук можеш да замръзнеш.

Почувствала неодобрение върху лицето на Керъл, Лана обърна коня си. Не обичаше да се преструва на ентусиазирана, когато не изпитваше подобно чувство.

Като насочи в желаната посока дорестия кон, тя го остави да намери сам пътя сред полираните от вятъра скали до пътеката за добитъка, която водеше в подножието на височината. Лъкатушещата пътека скоро я скри от погледа зад каменни блокове сред смърчови храсталаци, заградени от златисти тополи, потръпващи от вятъра. Студеният вятър донасяше приглушеното мучене на животните и отделни викове на каубоите. Тези звуци нарушаваха тихото трополене на копитата на коня й, който се носеше бавно между шумолящите дървета.

При следващия завой на пътеката дърветата се разредиха и отстъпиха място на поляна, покрита с камъни и трева. От другата страна на поляната се приближаваше ездач. Лана зърна проблясващите бели и сини ивици на кафявата, жилетка. След това конят и ездачът изскочиха от дърветата точно срещу нея. Кафявият кон с бяло петно на муцуна — той разтърси глава с пръхтене, движейки се встрани възбуден, но обуздан от своя ездач. Сокола изчака продължителния й поглед, след това отслаби натиска върху мундщука и пусна коня напред с бърза стъпка.

— Къде отиваш?

Лана не успя да различи нищо особено в лекото, учтиво и зле прикрито любопитство.

— В лагера за малко кафе.

— Ще дойда с тебе — каза той, като доближи коня си до нейния.

— Мислех, че яздиш сам — не се сдържа да се заяде с него.

— Искам само да съм сигурен, че ще пристигнеш в лагера здрава и читава — уточни Сокола.

Желанието й да го запита на какво се дължи внезапният му интерес към нейната сигурност изгасна след като, Лана си даде сметка, че може би това беше единственият начин, по който той искаше да изрази, че съжалява за последното им скарване. Беше много горд човек. Едва ли можеше да се извинява.

Конят му беше избързал, когато прекосиха поляната. Дразнеше го мундщукът и той тръскаше глава, като хвърляше яростни погледи към ездача си, сякаш очакваше подходящ момент, за да го хвърли на земята.

— Защо не напусна ранчото, Соколе? — наруши тя краткото мълчание.

— Защо трябваше да го напусна?

— Защо остана? Защо поиска да останеш? — Поправи тя въпроса си.

— И аз това се питах.

— И? — напомни тя.

— Играя една игра. Трябва да я изкарам докрай. Може би когато всички карти бъдат сложени на масата, ще знам дали съм спечелил.

Косият му поглед й подсказа, че това беше единственият отговор, който можеше да й даде сега.

— Една птица излетя от храста пред тях. Конят на Сокола се изправи на задните си крака и препусна, намирайки прекрасен повод за лошото си държание. След минута той овладя дорестия кон и го докара до кроткия кон на Лана, който само беше помръднал ухо при шума на птицата. Лицето на Сокола направи кисела гримаса.

— Никой не желае да го язди.

— Не разбирам защо — промърмори сухо Лана. Усещането, че се развлича, трая само миг, след което мислите й се върнаха отново. — Защо Роулинс не те харесва? Практически той те е отгледал?

— Отгледал ме е.

— Тогава защо? Може би защото си искал да се ожениш за Керъл?

— Да кажем, че не ме е искал за зет — усмихна се леко Сокола.

— Още ли си й сърдит, че се е омъжила за Чад?

— Тя му е лика-прилика. От едно тесто са. Те са си един за друг.

Забеляза, че погледът му стана твърд, и се запита какво ли си е спомнил.

— Когато Чад те наби…

— Чад ли? — прекъсна я Сокола. — Чад никога не ме е бил.

— Но Керъл каза… — започна Лана.

— Керъл лъже. Единственият човек, който ме е бил, е баща й, докато Бил Шорт и Лутел Уилкокс ме държаха. Наистина там беше и Чад, но гледаше отстрани. Когато се свестих, разбрах, че носът ми е счупен, за спомен — докосна с пръст малката гърбица на носа си.

— Том Роулинс те е бил? — Лана беше смутена от обърканите истории. — Защо?

Дълго време се чуваше единствено скърцането на коженото седло, подрънкването на шпорите и юздите и неравният ход на конете, които вървяха по твърдата почва.

Сокола гледаше подстриганата глава на коня си.

— Твърдеше, че съм изнасилил дъщеря му.

Лана не можа да реагира веднага. Спомняше си ясно как грубо се нахвърли върху нея, знаеше силата на неговия гняв и въпреки това запита:

— Нима?

Като извърна глава назад, той се изсмя тихо към небето.

— Знаеш ли, ти си първият човек, който ме пита? Том не го стори. Нито другите мъже. Нито дори Джон Бъкенън. — Лана почувства неговото огорчение и разбра мотивите. — Ако те интересува дали съм се любил с нея, отговорът ми е — да, много пъти. Но това беше отдавна.

— А тя се омъжи за Чад — промърмори Лана.

— Винаги е желала да стане изискана дама като Кетрин. От това, което чувам, Керъл е слънцето на обществото във Финикс. Тя постигна мечтата си.

Изглеждаше, че Сокола не я мразеше. Лана не би могла дори да помисли, че казаното от него го правеше циник. Имаше известна горчивина, вярно, но събитията в живота си бе приел като нещо естествено. Това говореше красноречиво за неговата вътрешна сила.

Намекът за Кетрин я накара да запита:

— Името на майка ти беше Бяла салвия, нали?

— Да — погледът му я питаше откъде знае.

— Джон я е обичал много. Мислех, че това е навахското име на Кетрин. В деня, когато пристигна Боби Черния гарван, беше бясна от ревност. Чух да казва на Керъл, че Джон промълвил името на майка ти, преди да умре.

Тежестта на депресията започна отново да я гнети. Вече дори присъствието на Сокола не й въздействаше.

— Защо се интересуваш толкова от миналото?

— Защото се опитвам да разбера какво става сега — въздъхна тя.. — Това е като да се загубиш в огромна къща с много стаи без светлини. И най-незначителната информация ти запалва по една свещичка. Така мога да намеря пътя.

— Нищо не може да промениш. Не можеш дори да опиташ, без да промениш себе си — предупреди я той.

— Всички се променяме, Соколе. Това е част от живота — гласът й беше равен, безразличен.

Сокола протегна ръка, хвана поводите на коня й до подбрадния ремък и го накара да спре. След това накара своя кон да се завърти, без да обръща внимание на съпротивата за да застане точно срещу нея, така че краката им се докосваха. Дълго време той я гледаше втренчено.

— Нещо не е в ред ли, Лана? — запита я озадачено. — Има нещо. Усещам го. Не се държиш както преди. Ако съм те обидил…

— Не е това. Струва ми се, че… не. — Неопределеното повдигане на рамене показваше, че и тя не знае истинската причина. — Случиха се толкова неща: смъртта на Джон, внезапното наследство и цялата тази лудница, след това болестта, идването ми тук. Мисля, че всичко това ми дойде много.

Можеше ли да му обясни, че вече нищо не я интересуваше? Това я тревожеше също.

Като се наведе, Сокола обхвана шията й с ръка, поставена в кожена ръкавица, и я привлече към себе си. Мощното докосване на устата му разкриваше желание, което изчерпваше и последните й сили. Въпреки това целувката я развълнува.

Дорестият кон на Сокола не хареса близкия допир на нейния кон, дръпна се настрани и ги раздели. Ядосан, Сокола го пришпори и го накара да се върне до нейния кон отново. Нетърпението, което бликаше от сините му очи, нямаше нищо общо с капризите на коня му.

— Ще ме търсят, ако не се върна бързо при стадото — каза Сокола.

— Знам. По-добре е да вървиш — посъветва го Лана, ненавиждайки го заради апатията си. Обърна глава и стисна поводите още по-силно. — Не съм добра за компания. Съжалявам.

Без да обръща внимание на объркването на Сокола, тя заби шпори в хълбоците на коня и препусна към лагера, натъжи се още повече, като чу конски тропот, отдалечаващ се в обратна посока.

Когато пристигна, Чад беше в лагера. Той й помогна да слезе от коня и хвърли поводите на един от чираците, каза, че иска чаша кафе, и той й наля. Наля и на себе

— Нещо става с мене, нещо не върви, Чад — въздъхна и погледна седналия до нея на един пън мъж.

— Не се ли чувстваш добре? — показа бързо безпокойството си той.

— Не съм болна. Нямам сили и желание за нищо друго освен да седя. Като че ли вегетирам.

— Сигурен съм, че преувеличаваш — усмихна се той.

— Не, не преувеличавам, Чад — настояваше тя, поклащайки печално глава.

— Толкова неща ти се случиха напоследък както физически, така и душевни. Може би имаш нужда от почивка. Няма по-хубаво нещо от това да се освободиш от някои мисли — заключи той. — Скоро ще се почувстваш добре. Ще видиш.

— Предполагам, че си прав — изглеждаше логично, но тя продължаваше да се притеснява.

Останалия следобед Чад беше непрекъснато край нея, за да бъде сигурен, че се чувства добре. Грижите му, които не искаха нищо в замяна, я успокояваха. Когато й предложи да се върне в ранчото, вместо да спи на открито, тя отказа. Вече беше му създала достатъчно главоболия и не искаше да му причинява нови.

Вечерта Лана нямаше никаква възможност да говори със Сокола, тъй като Чад и Керъл бяха до нея. Улавяше много пъти погледа му, но тази вечер той не се приближи до нея нито веднъж. Беше все още доста рано, а Керъл подсказа, че трябва да си лягат, предупреждавайки Лана, че ще станат с изгрева на слънцето.

Чад донесе спалните чували от камиона.

— Ще ти приготвя леглото предложи й Керъл.

— Не бива да се притесняваш за мене — запротестира, Лана.

— Не се притеснявам — тръсна глава Керъл.

— Ето, вземи — Чад й поднесе чаша кафе.

— Благодаря, не искам повече кафе — отказа Лана.

— Това не е кафе. Мама ти е приготвила чай от сасафрас и ти го е изпратила в манерка — обясни той.

Лана взе чашата, объркана от вниманието на Кетрин към нея. Не беше в стила й.

— Много мило от нейна страна.

— Всички се научихме да се грижим за теб, Лана. — Чад й се усмихна — Пий.

Вниманието, което семейство Фокнър й оказваше, накара Лана да мисли, че това наистина е важно за тях. Въпреки всичко нещата не си пасваха, още повече когато знаеше как се отнасят към Сокола. Имаше нещо фалшиво.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Сокола седеше в сянката, извън светлия кръг на огъня. Чуваше се непрекъснат конски тропот от заградения с въжета яхър. Погледът му обходи района, а след това се насочи към лагера и обитателите му, които дълбоко спяха. Потърси автоматично заспалата фигура на Лана.

Той не знаеше какво точно можеше да се очаква от днешната им среща. Знаеше, че Лана няма да се хвърли в обятията му, но не вярваше, че е толкова бездушна. А не прие нейното обяснение. Промяната в държанието й продължаваше да го тревожи, не му позволяваше да заспи. Огънят бавно гаснеше. Блясъкът му беше погълнат от тлеещата жарава на главните. Скоро нощният хлад щеше да обхване лагера. Обут с мокасини вместо с ботуши, Сокола се приближи безшумно до купчината нарязани дърва в края на лагера и взе две големи цепеници. Като мина край заспалите тела, той се приближи до загасващия огън и пъхна пъновете в жаравата.

Пламъците лакомо обхванаха сухите дърва, увеличавайки светлинния кръг от внезапното лумване на огъня. Сокола гледаше как огънят хвърля светлина върху заспалата фигура на Лана. Погледът му стана по-внимателен, когато забеляза неволните потръпвания на тялото й под спалния чувал. Той отиде до нея, за да я събуди от кошмара.

— Лана, събуди се — прошепна тихо, за да не събуди Керъл, — легнала от другата й страна. Докосна рамото й, тя се стресна. Покри с ръка веднага устата й, за да я предпази да не извика от уплаха.

— Сънуваше лош сън — обясни й, гледайки разширените и очи, отправени към него.

— Очите ти — прошепна тя с характерния отпаднал глас — са толкова сини.

Нещо не беше наред. Усещането беше толкова силно, че той се почувства потресен. Изучаваше я внимателно, забеляза разширените зеници и зачервяването на кожата. Частите на загадката започнаха да идват на местата си: яркостта на цветовете, безразличието, потреперването на тялото. Сокола откри симптомите и тихичко се наруга, че не е и помислил за подобно нещо по-рано.

— Слушай, Лана — прошепна настойчиво. — Това е много важно — Тя го погледна с широко отворени и неестествено оцъклени очи. — Когато пи кафе преди да си легнеш, стори ли ти се по-особен вкусът му?

— Не кафе — помъчи се да поклати глава, но не успяваше да координира движенията си. — Кетрин беше изпратила чай.

Сокола се обърна и погледна зад легналата Керъл фигурата на Чад. Стисна челюсти от див гняв.

— Затвори очи, Лана. Заспивай. Всичко е наред. Разбра ли?

Видя я да се успокоява и затваря очи. Другата част на съмненията трябваше да почака, докато премине ефектът, на наркотика. Не можеше да рискува и да невротизира Лана в сегашното й състояние. Първо трябваше да потвърди подозренията си, а след това да състави план.

Остави Лана и се промъкна внимателно край Керъл и Чад. Логиката говореше, че чаят е бил приготвен по-рано, тъй като Чад не би рискувал да го вари при толкова много хора наоколо. Това стесняваше значително полето за изследване. Намери манерката в дисагите на Чад. Една малка глътка му потвърди, че беше пейот, много лека настойка.

Той имаше доказателства подръка, но кой щеше да му, повярва? В сегашното й хипнотично състояние Лана лесно можеше да бъде настроена срещу него. Необходими бяха най-малко четиридесет и осем часа, за да премине ефектът на наркотика. Това означаваше, че ако иска тя да разбере положението си, трябваше да я отведе оттук. Сокола затвори манерката и така я сложи в дисагите, както я намери.

Хвърли бърз поглед към лагерния огън и се убеди, че никой не бе се пробудил, докато се измъкне от лагера. В този случай, да си настрана от другите, беше преимущество. Като използува наметалото и попона, за да заглуши дрънкането на метала и скърцането на седлото, Сокола изнесе екипировката на коня извън очертанията на лагера. След това се върна и напълни една торба с провизии.

При връщането конете пръхтяха и потропваха нервно, но като познаха спокойния му глас, се успокоиха. Отиде, право при кроткия кон, който Лана яздеше, и го хвана лесно. Завърза го за едно дърво вън от оградата и го оседла. Върна се, за да вземе големия пъстър кон и го изведе. За него нямаше седло. Сокола не можеше да рискува да вземе седлото на Лана. Когато дойдеше моментът, може би щеше да язди без седло.

Промъквайки се отново тихо към лагера, той се отправи към Лана. Не я събуди, а я взе внимателно на ръце и я понесе към конете. Кроткият дорест кон остана спокоен, когато я постави върху седлото и се качи зад нея. Не реагира срещу двойния товар. Пъстрият кон се противопостави на първоначалното опъване на въжета около шията му, но после тръгна след другаря си и двамата му ездачи.

Сокола прекара коня през тревния килим. Гъстата трева заглушаваше конския тропот и те се отдалечиха достатъчно от лагера. После преминаха в тръст, за да се отдалечат още повече.

Чад щеше да ги последва веднага, щом забележеше отсъствието на Лана. Ако и другата част от предположенията на Сокола беше вярна, Чад нямаше да позволи да му отнемат Лана, без да се бори. Имаше известна надежда да не забележат до сутринта. Можеха да помислят, че Сокола я е отвел към резервата. Роулинс знаеше къде се намира колибата на майка му, но той се надяваше, че не знае пещерата в скалата над колибата. Необходими бяха два или три дена, за да изчезне ефектът от пейота. През това време трябваше да укрива Лана.

На всеки изминал час Сокола спираше конете, за да починат. Беше почти два часът, когато смени коня. Постави седлото на пъстрия. Потегли, като водеше за поводите дорестия. Към четири часа пресече автострадата, недалече от най-южната граница на резервата на навахо.

Въпреки несвързаните бълнувания Лана не се събуди от съня, приличащ повече на транс. Всеки път, когато Сокола поглеждаше жената в спалния чувал, отпусната в ръцете му, се чувстваше раздвоен. Чувството на закрила, което изпитваше, беше толкова силно, че той забравяше умората и слабостта, гонеше съня и желанието за почивка.

Слънцето се показа на хоризонта. Сокола слезе от коня, за да разузнае територията пред него. До изоставената колиба на майка му имаше още пет километра. Пъстрият кон се разигра и изцвили в утринната тишина. Внимателно, за да не я безпокои, той я нагласи по-удобно в прегръдката си. Първите лъчи на новата утрин осветиха лицето, Подчертавайки веждите и скулите й. Погледът му падна върху яркочервените устни. С умиление оправи кичура от копринените и кестеняви коси.

— От този момент ще бъде много трудно — промълви — Оставих следи, които и слепец може да проследи, та ще вървим по скалите. Няма от какво да се страхуваш. Сокола знаеше как се променят усещанията при нейното състояние; — Ще бъде малко неудобно, но си на сигурно място. Запомни това. Никой няма да ти направи лошо.

Лана издаде слаб звук, като че ли беше го чула. Беше възможно и да го е чула, защото пейотът усилваше слуховите и зрителните възприятия. Сигурно гласът му се беше преплел в някой от сънищата. Сокола чувстваше, че побеснява при мисълта за тези, които й бяха причинили това. Но не беше време за подобни емоции и той ги потисна.

Пред тях имаше пресъхнал поток. Насочи се към него. Конете нямаше да оставят следи в пясъка, по които можеха да ги открият. Не беше възможно да ги различат от следите на стадо овце, минало преди няколко дни оттам.

Стотина метра напред в дефилето една канара се беше свлякла върху купчина камъни. Той прекара конете по камъните, които се свличаха като лавина и закриваха следите им. По-нагоре имаше още камъни и глинест слой, който слънцето беше спекъл като цимент. По този път Сокола продължи, докато стигне до платото, чиито стени образуваха каньона, където се намираше изоставената колиба.

Мъчителният маршрут удължи пътуването им с три километра. Целта беше пред тях, под най-високия ръб на каньона. Спря петнистия кон и уви въжето, с което теглеше дорестия, около седлото, като го завърза на възел. Слезе от коня с Лана на ръце. Постави я на земята малко по-далече от коня, който завърза за едно дърво. След това тръгна пеш, за да провери последната част от пътя. Беше минало доста време, откакто беше слизал за последен път по тясната пътечка, спускаща се от каменистия хребет до пещерата, изкопана в скалата на каньона. Ерозията на дъжда, вятъра и времето може би бяха я разрушили напълно.

Надничайки през ръба на скалата, Сокола проучи отначало дъното на каньона. В ранния час изглеждаше пусто, но обитателите му бяха многобройни. Един койот се гощаваше за сметка на хванатия гризач, а заек с дълги уши си миеше муцунката, като спираше да подуши дали го грози опасност.

Почти точно под Сокола имаше изворче с прясна вода, единственото на много километри разстояние. В сушави години и изворът пресъхваше. Но там, където бълбукаше: водата, върху оскъдната пустинна почва, бяха поникнали тополи. Една от тях, цял гигант, се извисяваше над останалите, обгръщайки скалистата стена, като достигаше гордия ръб на каньона. Дървото закриваше с гъстите си клони входа на пещерата от всеки поглед, с изключение на тези, които знаеха за съществуването й.

Старата пътека завършваше на тясната площадка пред входа на пещерата. Оттам стената на каньона се спускаше стремглаво надолу до дъното. В скалата бяха изсечени няколко стъпала от същите хора, които бяха издълбали пещерата преди много години. Стигнаха почти до дъното на каньона. Сокола се надяваше, че стъпалата все още са запазени, защото щяха да им предоставят най-краткия път до водата. В противен случай трябваше да се спускат с въже и да се надяват, че е достатъчно дълго, за да достигнат дъното, или да заобиколят през входа на каньона, като оставят следи на преследвачите.

Кръглият покрив на колибата почти не се забелязваше от мястото, където се намираше, но ясно се виждаха останките от оградата и клони от почти съборения покрив. Доволен, че може да наблюдава почти всичко, което влиза в каньона, Сокола започна да се придвижва внимателно покрай издатината на скалата, която ограждаше пътеката към пещерата.

На някои места ерозията прекъсваше пътеката, но все още можеше да се премине с добре подкован кон. Пред входа на пещерата беше паднал голям камък, закривайки почти една трета от него, но това още по-добре потулваше Скривалището. Като влезе в хладната тъмнина на пещерата, той запали клечка кибрит, държейки я високо. Вътрешността беше издълбана, образуваше широко пространство, достатъчно да побере и конете, както си спомняше. Не се доверяваше на паметта си, знаейки как човек преувеличава размерите като дете.

Щом излезе от пещерата, Сокола се върна по пътеката, към ръба на каньона; където остави Лана и конете. Вдигна девойката и я занесе по тясната пътека в пещерата. След като я настани най-удобно, върна се, за да докара конете, първо петнистия, после дорестия. Убеди се, че Лана няма да се събуди, преди да напусне пещерата. Хвърли поглед към слънцето в сутрешното небе и се сети, че става късно. Щом като забележеше отсъствието Лана, Чад щеше да тръгне да ги търси. Сокола помисли, че щяха да организират две групи. Тока поне Роулинс щеше да го направи, защото Чад нямаше да се сети. Една група щеше да върви по следите им на коне. Но другата, водена от Чад, щеше да стигне до каньона с камионетката, в зависимост от бързината, с която щяха да се организират първата група щеше да пристигне след един, най-много два часа.

Втората група и хитростта на Роулинс безпокоеше Сокола. Премина отново последния километър от техния маршрут. Заличи слабите следи от конски копита. Разпръсна пясък по всички следи. Знаеше, че това е най-сигурният начин, защото ако беше използвал клонки, за да заличи следите, те също щяха да оставят видими белези. Внимателно върна преобърнатите камъни с тъмната им страна надолу, за да са еднакви с останалите, избелели от слънцето. Междувременно внимаваше да не оставя следи от мокасините си. Намери къде беше пасло стадото овце и свали ризата си и я напълни с трева, за да нахрани конете. Доволен от стореното, с ясно съзнание, че само ловджийско куче може да ги открие, Сокола се върна в пещерата. Хвърли една трета от тревата на конете, сложи останалото настрана и изтупа хубаво ризата си, за да я облече. Събра съчки и клонки, докарани от вятъра пред входа на пещерата, запали малък огън в дъното й. Сложи да се свари кафе. Разтърка уморените си мускули, знаейки, че трябва да се задоволи с малко минути сън през следващите четиридесет и осем часа. Разтърка възпалените си очи и седна с подвити пети, очаквайки спокойно развитието на събитията.

Какво щеше да стане, ако Чад ги открие? Сокола не знаеше наистина колко отчаян беше брат му. Трябваше да реагира според обстоятелствата и да се приготви за най-лошото.

Лана отвори бавно очи в тъмнината. Беше й трудно да разбере къде се намира. Един кон потропваше непрекъснато наблизо до нея. Чувстваше вибрациите на пода под себе си. Потрепваше светлина, която привличаше вниманието й. Някаква мъжка фигура седеше до огъня с тенекиена чаша в ръка. Взе да си дава сметка за твърдостта на постелята и мрака. Бяха в лагера заедно с другите каубои за есенното събиране на добитъка.

Обърна глава, за да види дали Керъл се е събудила, но остана заслепена от правоъгълника светлина, проникваща през отвора в тъмнината. Това я учуди и тя се събуди още по-бързо. Зад диагонално опънатото въже имаше два коня завързани за две срещуположни издатини на скалата. Сред тъмнината разпозна дорестия, който беше яздила предния ден. Втория кон беше по-светъл и по-висок.

Започна да си мисли, че се намира в нещо като пещера. Лана скочи и седна озадачена, докато обезпокоеният и поглед се насочи към човека, седнал край огъня. Размърдвайки се, тя привлече вниманието му. С облекчение разпозна Сокола, но присъствието му не обясняваше нещата.

Като се изправи. Сокола се приближи и й протегна чашата, която държеше в ръката си.

— Кафе? Имаме само една чаша. Ще трябва да ни послужи и за кафе, и за вода. — Не спомена нищо за странното място, в което се намираха.

— Къде съм? — Лана взе разсеяно подадената й чаша. — Как съм пристигнала тук?

— Аз те доведох — призна непринудено Сокола.

— Да, но… — Лана огледа отново наоколо, — къде съм? И как си ме довел, без да разбера?

— Беше дрогирана.

— Дрогирана ли? Каква глупост! — засмя се недоверчиво, после замълча, като разбра, че той е сериозен. — Какво си направил? Дал си ми нещо, докато съм спала? — Въпросът й звучеше по-скоро объркано отколкото като обвинение.

— Чувала ли си някога за пейот? Вероятно го познаваш с името мескалина, получавана от връхчетата на кактуса пейот. — Наведе се, за да бъде по-близо до нея, запазвайки равновесие върху пръстите на краката си.

— Мескалина, да. — Лана беше чувала за нея, — Това е психонаркотик. В повечето случаи не се пристрастяват към него и няма продължителни странични ефекти. Зависи кой го ползва — изрече механично всичко, което си спомняше от съобщенията. — Казваш, че съм вземала пейот?

— Обикновено се прибавя към някаква течност, като например чай.

— Чай — Лана започна да осъзнава това, което той искаше да й каже, макар и да не разбираше как го е установил. — Чай от сасафрас ли? Пиех по една чаша всяка вечер преди лягане. Обикновено ми го носеше Керъл.

— Снощи ти го даде Чад.

— Да! — потвърди тя. Ледена тръпка премина по гърба й. — Каза ми, че ми го е изпратила Кетрин в манерка. Това обяснява сънищата ми, нали? Защо не съм подозирала от преди? — запита се Лана, докато истината все повече и повече изплуваше. — Но как разбра?

— Снощи се опитвах да те събудя, като мислех, сънуваш лош сън. И друг път съм виждал сънуващи, под действието на пейот. Родната американска църква го използва при някои свои религиозни ритуали под строг контрол. Когато открих манерката в дисагите на Чад, подозренията ми се потвърдиха.

— Но защо? Какво са се надявали да спечелят?

— Сънното състояние и будната напрегнатост траят около дванадесет часа. Обикновено ефектът на опиата изчезва напълно след двадесет и четири часа. Но когато се използва непрекъснато, а ти си вземала всяка вечер, в последните дванадесет часа се губи интерес към всичко, което ни заобикаля, и се чувстваш неспособен за каквато и да е работа.

— Изпитвах го. — Тя потърка с ръка лицето си, разбирайки защо се беше държала толкова странно. — Не разбирах защо съм толкова апатична. Ето защо! Но с каква цел?

— Откакто започна да сънуваш такива сънища, подписвала ли си някакъв документ, без да си го чела? — запита я Сокола, гледайки я отблизо.

— Не, аз… — после си спомни. — Чад имаше някакви документи, които искаше да подпиша. Каза ми, че са пълномощни, които ще му позволяват да залага моите акции.

— Подписа ли ги? — устата му се изкриви в гримаса.

— Не, нямах сили да ги чета. Макар че ми обясни съдържанието им, не исках да ги подпиша. — Лана се учуди, че не ги беше подписала. — Не разбирах защо настоява толкова много. — Погледна го в лицето и прочете недоверието му към Чад. — Опитвал се е да ме измами по някакъв начин. Ето защо ме е упоявал.

— Сигурен съм в това. Изпий си кафето, преди да е изстинало — нареди й Сокола.

Отпи послушно една глътка, но съзнанието й препускаше напред.

— Какво мислиш има в онзи документ? Щях да подпиша дарение на всичко за него.

— Вероятно доста тънко са го били изпипали — отвърна сухо Сокола. — Сигурно е документ, който му дава законен контрол върху твоето наследство, подобно на генерално пълномощно, което би му позволило да се разпорежда от твое име, лишавайки те от всякаква възможност за избор.

— Но Чад е толкова богат. Защо го е направил? — запротестира Лана, без да намира достатъчно доводи.

— Обикновено това се нарича алчност — усмихна се Сокола. — Защо трябва да се задоволява с половинката, когато може да има всичко? — взе шепа пръст и я остави да изтече между пръстите му. — Може би има и друга причина.

— През целия си живот Чад е бил „вторият“. Бил е втори за Джон Бъкенън в обичта му към Кетрин. А Керъл е дошла не девствена в леглото при сватбата. И в сделките авторитетът му е бил след този на Джон Бъкенън. Сигурно мисли, че е и след мене. Чад мрази да поделя каквото и да било. Когато е разбрал, че трябва да дели наследството с тебе, сигурно е помислил, че това е повече отколкото може да понесе.

— А аз си мислех колко е добър и вежлив с мене — разтърси гневно глава на собствената си доверчивост. — Продължавах да мисля, че прилича много на Джон. Толкова внимателен и учтив…

— Джон Бъкенън наистина е бил внимателен — каза иронично Сокола. — Трябвало е да предположи, че оставяйки ти парите, те прави мишена за всеки измамник в тази страна. Вероятно това е причината Чад да те заведе в ранчото, за да елиминира всякаква конкуренция върху контрола на парите ти.

— Но защо ще трябва да ме упойва? Аз му се доверявах. — Лана прокара пръсти по косите си, като че ли искаше да оправи объркването си. — Никога не ми е минавало през ум, че не би трябвало да му се доверявам, дори и след всички отрицателни неща, които ми каза за него. Мислех, че си предубеден.

— Може би се е страхувал, че чарът на Фокнъровци няма да ти повлияе. Може би е открил, че ти не се поддаваш. — Повдигна брадичката й с пръст. — Не, нали?

Изпитателният му поглед изучаваше изражението на Лана. Почувства тръпка да преминава от сърцето й и да се разлива във вените й.

— Чувствителна съм към чара на Фокнъровци. Това е сигурно, но не и към обаянието на Чад — информира го Лана.

Ъглите на устните на Сокола се отпуснаха в самодоволна усмивка, докато държеше брадичката й, за да я целуне. В нарастващата му страст имаше известна задръжка, която той контролираше. Лана се измъчваше лудо по него. Забеляза, че ефектът на пейота още не беше изчезнал, и увеличаваше усещанията й. Сокола се откъсна насила от нея прекара пръст по устните й.

— Мисля, че при тези обстоятелства Чад е решил, че неговият чар е изправен пред угроза. Пристигането на Боби Черния гарван му е дало прекрасна възможност.

— Защо? — Лана остана разочарована, когато Сокола оттегли ръката си.

— Ако нямаш намерение да изпиеш кафето, ще го изпия аз. — Взе чашата и се изправи на крака. — Не беше в стила на Чад да позволи на Боби да остане в ранчото. Но старецът знаеше къде да намери пейот, без да буди подозрение. Чарли, разбира се, не би могъл да направи това, без да даде повод за клюки около пристрастяването му към дрогата.

— Значи той е накарал Боби Черния гарван да му го набави — въздъхна Лана.

— Вероятно Чад му е заплатил с уиски. Попитах Боби откъде го е взел и той ми каза, че са му го дали срещу голямата магия. Мислех, че говори за някой от боклуците, които продава, не за пейот — потвърди Сокола. — Каза ми също, че продал магията на „човека-с-двете-лица“, но това име пасва на доста мои познати, включително и на Чад.

— И Кетрин, и Керъл — прибави Лана и тях към списъка. Тези имена засилиха гнева й, но тя се гневеше най-много на себе си. — Не мога да повярвам, че съм била толкова наивна. Не съм била измамена само от Чад, но и от двете!

— Не си единствената, с която са се подиграли. С мен се случи същото. В самонадеяността си мислех, че искат да се освободят от мене, за да не им напомням неприятното, минало, а всъщност са ме държали настрана, за да не открия какво правят с тебе — обясни Сокола. — Сигурно съм предчувствал, мислейки, че ще ти направят нещо, когато не съм там. След смъртта на Джон Бъкенън всяка моя заплаха срещу тях, истинска или фалшива, е мъртва.

— Радвам се, че не си отиде — каза Лана. Сама нямаше да разкрие това, което й се случи, преди да бъде късно.

— Все още не е приключило всичко — предупреди Сокола.

Това върна Лана към първия й въпрос.

— Къде сме?

— Ела да видиш. — Сокола й протегна ръка, за да й помогне да стане.

Като отхвърли спалния чувал, който покриваше краката й хвана ръката му и се изправи, залитайки. Слънчевата светлина, която проникваше между червеникавите листа на дървото отвън, изобразяваше красиви рисунки върху стените на пещерата. Лана се спря почти на ръба на скалната площадка и погледна надолу към дъното на каньона. Отвръщайки веднага поглед от гледката, която я караше да губи равновесие, тя погледна тясната пътека, водеща към горния ръб на каньона.

— Виждаш ли покрива на онази постройка близо до входа на каньона? — показа й Сокола и Лана потвърди, като едва забеляза куполообразния покрив. — Там прекарах моето детство с майка си. Ние сме в резервата на навахите. — Обхвана кръста й с ръка.

— Защо сме дошли тук? — Лана се обърна, за да го погледне, благодарна, че е с толкова силен мъж.

— Защото имах нужда от място, където да те държа скрита няколко дена, докато ефектът на пейота изчезне напълно. Може би утре вечер ще си заминеш. — Сокола й хвърли страстен поглед. — В момента сетивата ти са под въздействието на наркотика и това е една от причините да не искам да се любим сега. Не желая да се форсират нещата защото изживяването ще бъде фалшиво.

Въпреки че желаеше, Лана не засегна въпроса.

— А каква е другата причина? — запита вместо това.

— Тъй като скоро ще имаме посещение, искам да се подготвя за тяхното идване. — Свали погледа си от нея, за да огледа внимателно дъното, горния ръб и входа на каньона.

— Не си ми обяснил защо си избрал това място. Сигурна съм, че има още цяла дузина места, където можем да отидем.

— Роулинс и повечето от старите каубои познават всеки сантиметър от терена на ранчото, поне колкото мене. Ако бяхме си опитали да отидем в някой град, за да се скрием, сигурно щяха да ни видят. Парите и силата на Фокнъровци могат да накарат доста хора да кажат какво са видели. Но това място — и той показа с глава района наоколо — е моят дом. Роулинс знае къде е колибата, но се обзалагам на каквото и да е, че не знае тази пещера.

— Роулинс ли очакваш да дойде?

— Ще дойде преди Чад. Роулинс ще му обясни как да дойде, но ще накара няколко платени конника, които ще си държат устата затворени, за да проследят следите ни.

— Ще върви по дирите. И ще дойдат, нали? — запита изплашено Лана.

— Ще ги загуби на около километър и половина оттук, а може и по-рано — успокои я Сокола и се обърна, гледайки я замислено. Погали с пръст бузата й с нежно докосване. — Можех да те забъркам в още по-голяма каша, Лана. Преди всичко можеше да загубиш всичките си пари. Трудно е да се каже колко отчаян се чувства Чад и докъде е способен да стигне, за да скрие това, което искаше да направи или доведе докрай.

Лана разбра потенциалната опасност на положението.

— Не ме е страх. — Странно, но беше истина. Съзнанието за това успокои гласа и.

— Докато сме вътре й не излизаме, няма да ни видят. Можем да останем тук, додето не престанат да ни търсят.

— А какво ще правим с храната и водата?

— Позволих си да задигна от запасите на лагера, преди да тръгнем — сподели Сокола. — Колкото до водата, под нас има извор.

— А помпа, за да я качваме дотук? — запита Лана полусериозно, полушеговито.

— Макар и да не ги виждаш, има издълбани в камъка стъпала до дъното на каньона. Но трябва да сляза, за да напълня манерките.

Лана хвърли поглед към отвесната стена и се изплаши.

— Ами ако паднеш и си счупиш врата?

Лек смях бликна от гърлото му, прогонвайки всякакви страхове, а с ръката, с която я придържаше, я привлече към себе си.

— А защо трябва да се случи? — целуна я по бузата. — Ще внимавам! — обеща й той.

— Не можем да останем тук завинаги, Соколе. — Лана сведе глава и облегна челото си на рамото му. — Какво ще стане след няколко дни? А

— Тогава… ще изберем подходящ момент, за да се противопоставим на Чад — каза с успокоителен тон.

Лана затвори очи, оценявайки маниера на Сокола да говори в множествено число.

— Веднъж ми каза, че не се намесваш в работите на другите. Сега определено не си безпристрастен наблюдател.

— Сега има разлика…

Не можа да довърши обяснението, защото замръзна за миг, като впи пръсти в рамото й. Лана усети напрежението и вдигна глава, за да види какво става. Чу шум на мотор миг преди Сокола да я предупреди.

— Идват — бутна я във вътрешността на пещерата. — Загаси огъня и дръж спокойно конете.

Слабият огън почти беше загаснал. Лана го дозагаси, като хвърли пръст върху умиращите въглени. Отиде при конете. Погали муцуната на петнистия, докато дорестия подуши раменете й. Чувстваше, че стомахът й се свива всеки път, когато погледнеше към отвора на пещерата. Там беше Сокола, проснат по корем, прилепнал до земята. Лана искаше да е до него, за да вижда какво става. Вместо това можеше само да гадае по шумовете, които идваха отдалече.

Колата спря, моторът изгасна. Чу се металически шум от тръшването на врати, последван от тишина, изпълнена с напрежение. Лана напрегна слух и чу слаби гласове, или поне мислеше, че е чула. Не беше сигурна. Пъстрият кон обърна глава към входа на пещерата, наостряйки уши. Спомняйки си задачата, поставена й от Сокола, продължи да милва муцуната му.

Времето минаваше. След период, който й се стори часове, умът й се питаше наистина ли е необходимо да стои при конете. Този път обаче Лана не обърна внимание на усещанията си, знаейки, че това е продължаващият ефект на пейота. Накрая сантиметър по сантиметър Сокола се плъзна назад, след това се извърна тихо и отиде при нея.

— Какво става? — запита Лана, гледайки непроницаемото му лице. — Отиват ли си?

— Не — каза той, като поклати глава. — Мисля, че Чад ще чака Роулинс да дойде тук по нашите следи.

— Колко време ще му е необходимо?

— Късно следобед, най-вероятно. Да се върви по следи, е много трудна работа — обясни той. — Роулинс ще върви по тях, след като отгатне закъде сме тръгнали.

— Но ти каза, че ще ги загуби на километър и половина оттук — припомни му Лана.

— Когато ги изгуби, ще изпрати някой от момчетата, за да пресрещне Чад. Но Роулинс ще остане, за да разузнае района, като обикаля мястото, където е изгубил следите ни. Няма да се откаже лесно.

Сокола не изглеждаше притеснен. Отиде в дъното на пещерата, за да вземе стиска трева за конете.

— Можеш да си починеш малко — предупреди я той. — Ще бъде дълъг ден.

Стори им се още по-дълъг от необходимостта да се крият и да не вдигат никакъв шум. Както беше предвидил Сокола, в късния следобед един самотен конник се приближи до колибата. Час по-късно дойдоха още двама. След време Лана чу шум от затръшване на врати и от мотора на колата, която се отдалечаваше.

— Отиват ли си? — прошепна Лана от своето място.

— Не. — Сокола беше се скрил в сянката на скалата при на пещерата. — Чад заминава, но Роулинс и неговите хора сигурно мислят да прекарат нощта тук. Завързали са конете и палят огън.

Лана въздъхна и погледна към торбата с провизиите.

— Ние също можем да хапнем. Ще приготвя храната и ще направя кафе — предложи тя.

Преди да отвори торбата с провизиите, Сокола беше до нея.

— Никакво кафе и никакъв огън — й каза. — Ще хапнем по един сандвич, както на обяд. Има достатъчно хляб и месо.

— Но защо? — протестираше тя.

— Сега само се съмняват, че сме някъде наблизо. — Сокола подчерта думата. — Но ако усетят миризмата на храна и на огън, ще бъдат сигурни, че сме ние.

— Прав си, разбира се — съгласи се Лана натъжено.

Хлябът и месото се бяха спекли и само водата от манерката ги прекарваше в стомасите им. Беше топла и безвкусна. Чаша топло кафе щеше да им помогне срещу нощния студ, който започна да нахлува в пещерата след залязването на слънцето.

Лана се сгуши в спалния чувал, намирайки повече топлинка в краката на конете. Нощният огън криеше опасността да бъде забелязан от мъжете, разположили се на бивак в каньона. Лана се примири и потрепера в тъмнината. Сокола остави наблюдателния си пост и влезе тихо в пещерата. Спря се, за да вземе спалния си чувал. Отвори, го и отдели вътрешността от подплатата. Постла я на земята близо до седлото. Погледна Лана и й каза:

— Глупаво е и двамата да не спим. Защо не си починеш; малко? — Наметна подплатата върху раменете си като мантия и се върна при входа на пещерата.

Лана гледаше постелката и седлото, което беше като възглавница, но се направи, че не чува поканата му. Вместо това се изправи и отиде при Сокола, който седеше с опънати напред крака и опрян гръб о скалата.

— Нека да постоя аз на пост мъничко, а ти иди да поспиш — предложи тя.

На слабата лунна светлина Лана видя изморената усмивка, която изкривяваше устата му, докато клатеше отрицателно глава.

— Иди да си полегнеш.

— Ако ти не си легнеш, и аз няма да отида да си легна. — Лана клекна близо до него. — Ще остана при тебе.

Сокола се подвоуми и отгърна завивката. Лана се мушна при него. Облегна глава върху рамото му и метна своя спален чувал върху двамата.

— Така ще ни бъде по-топло — каза. — М-м-м-м!… — Тя почувства нотките на одобрение в гласа му и дъха му в косите си. — Надявам се да не бъде прекалено топло — прошепна той.

Лана се усмихна в мрака, наслаждавайки се на успокояващата ръка на Сокола върху стомаха й и на топлината, която излъчваха слетите им тела.

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Изпърхаха крила и Сокола отвори очи. Ядосан, той разбра, че котешката му полудрямка се беше превърнала в дълбок сън. Колко ли беше спал? Погледна към слънцето, току-що изскочило на небосклона. Може би не повече от два часа. Лана се беше отпуснала върху ръцете му, дишайки дълбоко, както спеше.

Тялото й беше схванато и вцепенено от неудобното положение, но Сокола се въздържа да се помръдне. Нещо беше изплашило птиците и той остана неподвижен, ослушвайки се. Изминаха няколко секунди, преди да отличи шепота на лекия ветрец в сухите листа на дървото от стъпките на някой или нещо, което вървеше по тревата. След това чу характерното чаткане на конска подкова върху камък. Тропотът идваше точно под тях и конете бяха няколко.

Покри устата на Лана с ръка, за да я събуди и заглуши всеки неволно издаден звук. Лана се изпъна, после се отпусна под натиска на ръката, която я принуждаваше да замълчи. Изпръхтя кон, след което се чу трополенето на ботуши по калдъръма. Сокола погледна техните си коне, но не реагираха на шума.

— А-а-а! Това е най-вкусната вода, която някога съм пил.

Сокола позна гласа на Бил Шорт.

— Напълни манерките преди конете да са размътили водата! — заповяда Роулинс.

— Какво мислиш е направил, за да изчезне, без да остави никакви следи? — запита Бил смутено. — Все си мислех, че ще остави следи.

— Виж колко е хитър! Иска да ни внуши тъкмо това. Така ще загубим време да го търсим тук, а той в същото ще бъде на друго място. Затова ни заблуди и с няколко километра оттук.

— Тогава къде е?

— Много от тези навахос са си построили летни колиби по хълмовете. Убеден съм, че Сокола е завел момичето на такова място — каза Роулинс. — Вероятно сега е там и ни се смее. Но когато го открием, няма да му е до смях.

— Знаеш ли къде трябва да го търсим? — попита скептично Бил Шорт.

— Спомням си, че Джон Бъкенън говореше за няколко места на хълмовете, където има вода. Ще го открием, ако преди това не ги засечем някъде по пътя. — Роулинс беше оптимист. — Да тръгваме.

Чу скърцането на кожените седла под тежестта на хората и трополенето на конете, които вървяха през водата преди земята да започне да се тресе под копитата на животните, пуснати в галоп. Сокола изчака, докато шумът се, отдалечи. След това махна ръцете си от Лана, която се изправи трудно, като гледаше отдалечаването на ездачите.

— Дали си отидоха окончателно? — запита обнадеждена Лана, когато той се обърна, за да я погледне.

— Не знам. Защо не напоиш конете и не им дадеш малко трева? — каза той и свали одеялото от плещите си.

— А ти къде ще отидеш?

— Може би съм подозрителен — рече Сокола, като повдигна рамене, — но искам да бъда сигурен, че наистина са заминали и че разговорът, който чухме, не е част от някакъв план. Няма да се бавя много — обеща и пое по тясната пътека по склона на каньона.

Сокола се върна след един час.

— Заминали са — потвърди, отговаряйки на немия въпрос в очите на Лана. — Тръгнали са към хълмовете западно оттук. Един от малкото случаи, когато умението на Том Роулинс му изневерява. Ще бъдем в безопасност няколко дни.

Лана почувства умората в гласа му, когато произнасяше последните думи. Щом се усмихнеше, бръчките около очите му ставаха все по-дълбоки.

— Какво ще кажеш за малко кафе и нещо топличко?

Докато Лана режеше парченца от бекона, взет от лагера. Сокола накладе малък огън. Пиха кафе от една чаша, докато беконът цвъртеше в тиганчето. Лана използува останалата вода, за да разбие яйцата на прах, а след това ги изля и изпържи в мазнината от бекона. Стори й се, че това е най-вкусното ядене, което не беше опитвала от години.

— Останали са няколко глътки кафе — Сокола й подаде тенекиената чаша.

— Нямаме никаква вода — каза му Лана, преди да изпие и усети аромата на кафето. То я съживи, но мускулите и бяха все още схванати бе неудобната поза, в която беше спала.

— Ще отида да налея. — Преметна през рамо манерките. — Във всеки случай конете имат нужда от трева.

— Почакай — Лана изпи набързо кафето, без да остави и капка. — Ще дойда с тебе.

— Какво? Да си счупиш врата ли? — пошегува се Сокола.

Лана си помисли за импровизираната стълба, направена от стъпала, издълбани в скалата, която той й беше описал, и повдигна рамене.

— Катерила съм се малко, когато живеех в Колорадо. Нищо особено и опасно, но след като ти ще отидеш, защо да не дойда и аз? — След това добави заключителния и най-убедителен аргумент: — Омръзна ми да стоя затворена в пещерата. Изпитвам страх от затворени помещения. — Преувеличаваше, защото не искаше да остане сама. Сокола се поколеба малко, после се съгласи.

— Добре, ела. Ще сляза пръв.

— Така ще можеш да ме хванеш, ако падна — пошегува се Лана.

— Точно така — Сокола се усмихна и й подаде одеялото си — Когато сляза долу, хвърли ми ги, за да го използвам да събера трева и на връщане да я донеса тук.

Тя го последва по каменния корниз пред входа на пещерата, като го гледаше как се поклаща, търсейки с крак първото стъпало. Изчезна бавно от погледа й. Дъхът на Лана спря, докато не го видя долу. Хвърли му сгънатото одеяло.

— Твой ред е — извика й Сокола, държейки ръце като фуния пред устата си. — Ако искаш, можеш да се откажеш.

— В никакъв случай. — Лана повтаряше движенията му, се просна по корем и търсеше с крака издатината.

Не беше сигурна, както й се струваше отначало, но веднъж започнала, имаше само един-единствен изход — да слиза надолу. Предпочиташе да използва издълбаните в скалата стъпала, за да достигне целта си, вместо да падне. Колената й трепереха, когато стигна долу и Сокола я хвана праз кръста, за да премине по-бързо последните сантиметри от слизането. Лана можеше да го обвини, че преувеличава. Ерозията на времето беше превърнала стъпалата и местата за хващане с ръце в дупки, в които пръстите на ръцете и краката едва се задържаха, но тя беше доволна, че е слязла здрава и читава, и те вече не й правеха впечатление.

— Още ли ти бие сърцето? — засмя се Сокола.

— Сто удара в минута — кимна Лана.

— Можеш да напълниш манерките от извора, докато аз нарежа трева за конете. — Свали манерките от раменете, си и й ги подаде.

— Не се ли страхуваш, че ще оставим следи, ако се върнат? — запита тя.

— Преминали са и са отъпкали целия каньон. Не биха могли да различат нашите от техните следи — увери я той.

Сокола извади ловджийския си нож от ножницата, взе одеялото и се отправи към пожълтялата трева под дърветата. Лана прекоси с празните манерки разстоянието от няколко крачки, които я деляха от извора. Там, където извираше от земята, водата се лееше весело върху купчина камъчета, за да бликне в малко езерце, подобно на вана. В течение на много години водата беше прокопала в твърдата скала тесен канал в отсрещната стена на басейнчето, откъдето се изливаше като сребърна лента. Лана изгуби от погледа си поточето, което се криеше в тунела от избуяла трева.

Задържа манерките под повърхността на водата и чу бълбукането, докато се пълнеха. Водата беше ледено студена. Гребна с шепа и пи жадно. След това напръска лицето си. Кожата й се зачерви, освежена от студената вода.

Когато манерките се напълниха, Лана ги опря върху камъните на каньона и се отправи към мястото, където работеше Сокола. Колибата се виждаше много добре зад тополите. Любопитството й беше привлечено от по-малка сграда, скрита между дърветата.

— Соколе, какво е това? — запита, показвайки сградата, приличаща на малка колиба. — Барака?

Сокола погледна, после се обърна, за да продължи да реже трева, но не толкова бързо, че да прикрие от Лана усмивката, която се изписа върху лицето му.

— Не, това е потилия.

— Какво е потилия? — Лана се смути, защото въпросът го забавляваше.

— Точно това, което подсказва думата. Място, където човек се поти. — Сокола спря за малко да работи. — Можеш да я наречеш навахска сауна.

— Звучи божествено — промърмори Лана с глас, изпълнен с желание. — Мисля, че не е използвана от години.

— В действителност била е използвана. Ползвал съм я винаги, когато съм идвал тук за по-продължително или по-кратко време. — Започна да реже тревата с острия нож и да я слага в одеялото.

Лана погледна постройката.

— Дори не мога да си помисля… — тя се обърна и разбра, че той я наблюдава с присмехулен блясък в сините си очи.

— Една потилия е място само за мъже — каза той.

— Не е ли позволено за жени? — запита с леко предизвикателство.

Сокола погледна на запад. Лана знаеше, че мисли за Роулис и мястото, където би могъл да бъде. За миг беше си позволила да забрави техните преследвачи. Неохотно й хрумна идеята да използва потилнята, макар да разбираше, че би било твърдо рисковано.

— Понарежи трева — той заби острието на ножа в земята. — Ще запаля огън и ще нагорещя камъни.

— Ако смяташ, че не бихме могли… — започна Лана с благоразумен тон.

— Няма по-подходящ момент от този — прекъсна я Сокола — Утре трябва да се върнат отново, за да търсят потвърждение на тяхното предположение.

— Убеди ме — усмихна се Лана и на бузите й се появиха трапчинки.

— Мисля, че бих могъл да го направя — отвърна той сухо.

Сокола се отдалечи и се забави доста време. Когато се върна, Лана беше натрупала трева върху купа, който Сокола беше събрал върху одеялото. Носеше празна кратуна, приличаща на кана. Сложи я на земята, за да завърже четирите краища на одеялото.

— Ще занеса тревата в пещерата — като пъхна възела на двата края на главата си и промуши едната си ръка свободно, той преметна вързопа върху гърба си. — Защо не напълниш с вода кратуната, докато отида.

— Добре.

Но Лана остана да го гледа, докато изкачваше скалата, като се страхуваше, че няма да успее с огромния товар на гърба. Щом го зърна, опрял коляно върху издатината пред пещерата, да се вмъква вътре, въздъхна и се отправи към извора.

Сокола не беше се върнал, когато напълни кратуната с вода и се отправи към банята. Прашно одеяло заместваше вратата на постройката, покрита с пръст. Лана го отмести. Усети веднага горещината. Влезе, и остави одеялото да падне след нея. Малките размери на помещението позволяваха да се затопля бързо, а глинените стени запазваха топлината дълго време. В средата имаше купчина камъни. Лана пъхна ръка в кратуната и поръси с вода камъните. Капките зацвъртяха и се изпариха веднага.

Остави кратуната и излезе от банята. Погледна към пещерата, но не зърна Сокола. Изкушението да използва странната сауна беше голямо. Без да го дочака, Лана се съблече, сгъна внимателно блузата, джинсите и бельото си и ги сложи до вратата.

Преди студеният есенен въздух да докосне кожата й, тя побърза да се вмъкне в банята. Този път напръска по-щедро камъните. Вдигна се облак пара. Като седна на земята, изпъна краката си върху твърдия под и се опря назад на ръцете си. След малко почувства как влажната топлина прониква в тялото й, отпуска мускулите и намалява напрежението през последните двадесет и четири часа. Изпъна назад глава и затвори очи, за да се наслаждава на приятното усещане.

Студен полъх я накара да настръхне. Отвори очи и видя Сокола изправен до нея, с набедрена превръзка, която го прикриваше толкова малко. Кожата му беше нежна и светла като мед от краката до гладките мускули на торса. Сините му очи се премрежиха, когато погледът му падна върху нея. Лана усети, че сърцето й започва да бие по-силно. Превръзката разкриваше бедрените мускули, които като въжета стигаха до хълбоците, и показваше извивката на седалището. Почувства, че се задушава и че приятна възбуда обхваща всяко нервно влакънце.

— Камъните бяха нагорещени — прошепна. — Помислих, че няма да се разсърдиш да се изкъпя, преди да си се върнал.

— Не, няма. — Сокола плисна още вода върху камъните и парата се вдигна като лек бял облак.

Очарована от блясъка, който потта придаваше на кожата на Сокола, Лана не усети движението на ръката му, която развързваше превръзката, покриваща бедрата му. Но когато я развърза и остави да падне небрежно на пода, стори й се, че дишането й причинява внезапна и непоносима болка, и почувства, че се задушава от горещина, идваща и бликаща от нея.

С животинско изящество Сокола седна на пода до нея.

Погледите им се срещнаха. Примитивната среда, тяхната голота и вулканичната жар, излъчвана от камъните, подтикнаха Лана да пристъпи. Сокола я последва. Хвана кичур от косата и като придържаше изправена главата й, изучаваше пламналото й лице. Дъхът на Лана премина в стон, докато устата на Сокола бавно търсеха устните й.

Лана вдигна ръце към потната му и хлъзгава кожа и спусна длани по тръпнещите мускули на кръста и по ребрата. Устните им се изучаваха взаимно, във всепоглъщаща чувственост. Въпреки това в тях имаше някакъв плам, който щеше да гори силно и дълго.

Ръцете на Сокола се движеха по тялото на Лана. Плътта изгаряше при този допир. Галещите пръсти изпадаха във възторг, щом откриеха някоя чувствителна точка по тялото й, когато докосваха прелъстителката извивка на шията или заобикаляха извивките на гърдите. Неговото ухание на земя изпълваше всичките й сетива, освен мъката, загнездила се дълбоко у нея, която прекалено дълго бе крила.

Устните им се разделиха, но той не се откъсна от нея. Плъзна ги по кожата, по бузата, чак до вената, която бясно пулсираше на шията. Устните й се разтвориха и тя почувства неговата влага по кожата си.

— Толкова дълго чаках този миг!

Гласът на Сокола бе леко пресипнал. Дишаше пресекливо. Думите му сякаш бяха отговор на чувствата на Лана.

Когато устните му целунаха извивката на гърдите й, тя прекара пръсти през косите му. Потта бе разделила на малки мокри кичурчета неговите синкавочерни коси и те полепваха по пръстите й като мокра коприна.

Неспособна да понася повече начина, по който той гъделичкаше гърдата й, Лана се наведе над него и отблъсна главата му надолу. Устата му се отвори и обхвана розовото зърно и бледорозовия кръг около него, захапвайки го като зрял плод. От гърлото й излезе треперлив стон на диво желание. Дълбокият повик на устата му стегна мускулите на стомаха й и я накара да трепери в бясна жажда. Ръцете на Сокола се плъзнаха надолу, за да разтрият горящата й болка. Хълбоците на Лана плавно се задвижиха при това действие, което успокояваше болката, но я довеждаше до състояние на трескаво желание. Неспокойните ръце и тръпнещото тяло го молеха да изпълни обещанието за удовлетворение, с които устата и ръцете му я измъчваха.

Мъжествените устни на Сокола отново бяха върху нейните, разучавайки най-потайните им глъбини с твърд език. Тялото му се хлъзна над нейното. Тънкият потен слой ги сля неразделно. Горещият влажен въздух я задушаваше. Под тежестта на Сокола Лана не можеше да диша, притисната към каменистия под и също толкова непоклатимата му твърдина.

Изхлузи се, за да освободи устата си, и му прошепна огорчено:

— Соколе… много си тежък. Не мога да дишам!

С едно единствено гъвкаво, пързалящо се движение. Сокола се претърколи по гръб, увличайки я със себе си така, че тя се намери отгоре му. Повдигайки я леко от гърдите си с ръце, той плъзна смущаващ поглед по голите й гърди.

— Мислех, че предпочиташ ортодоксалния начин — промърмори Сокола, шегувайки се леко с нея.

После ръцете му отново бяха по тялото й, възбуждащи, ловки, галещи. Горещината се превърна в златист ад, сред който телата им се движеха в бесен ритъм. Обгърна я огнена жар, която премина границите на страстта. В един миг тя надмогна бариерата на телесното и я накара да изпита неизразимото сливане с духа.

Магията бавно отмина, а Лана лежеше в мощните обятия на Сокола. Не говореше, защото сметна, че думите са недостатъчно средство, за да изрази собствените си чувства. Затвори очи и вкуси частици от яростния екстаз, полепнали по нервните й окончания. Сокола помръдна под нея и прекара пръсти по мократа й кожа. Лана безпричинно запротестира.

— Парата ще отнесе онова, което е останало от нашите сили — предупреди я той с тих глас, принуждавайки я да седне.

Когато Сокола се изправи, Лана остана седнала с подвити настрани крака. Лешниковите й очи грееха от нежност, когато погледът й се спря на него и открито признаваха, че му принадлежи. Искрата, блеснала в погледа му, казваше: „Да, ти си моя!“ и това утвърди мълчаливия им договор. Той се наведе, за да й помогне да се изправи. После, когато тя се изправи напълно, промени решението си и я взе на ръце. Лана се хвана за тила му, притисна устни до шията му и покри топлата и влажна кожа с целувки.

От соления вкус главата й се замая повече отколкото от силен ликьор — беше пияна от любов.

Сокола я отведе към вратата, отмествайки чергилото с рамо. След сумрака, който цареше в потилнята, яркото слънце я заслепи. Стисна очи и прегърна с все сила Сокола, за да чувства по-близо топлината на тялото му, докато кожата й потръпваше при допира с хладния въздух. Сокола не я пусна да слезе, а продължи да върви, носейки я на ръце.

— Къде отиваме? — попита Лана, без обаче това да я интересува, докато палецът й продължаваше да гали линията на неговата ключица.

— Шведите смятат, че човек трябва да се изкъпе след сауна сред някой фиорд, нали? — отвърна той.

Трябваха й няколко секунди, за да схване скрития смисъл на тези думи. Вдигна глава от рамото му и широко отвори очи. Когато се извърна, видя, че Сокола я носи към извора. Отново извърна поглед към него и забеляза дяволити искрици в очите му.

— Соколе, ти няма да направиш това! Няма да… — Но знаеше, че щеше да го направи, защото тъкмо… — Не! Пусни ме на земята! — Лана се боричкаше в ръцете му. Ужасът й бе много смешен. — Моля ти се, Соколе, недей!

— Ще те пусна вътре само за минута — каза той, смеейки се.

— Не, не ме пускай вътре! — протестираше тя, но не беше нито изплашена, нито ядосана, а само искаше да избегне тази част от ритуала.

— Добре.

Той се спря близо до потока.

— Няма да те хвърля — обеща й.

Лана въздъхна облекчено и се отпусна на ръцете му.

Повярва му. Ненадейно ръката, която държеше краката й, — се отдръпна. Лана извика от ужас при допира на ледената вода до затоплените й и изпотени крака.

— Студена ли е? — смееше се Сокола и пръскаше с вода бедрата й.

— Нали ми обеща? — запита тя обвиняващо, докато се опитваше да запази равновесие на хлъзгавото дъно толкова, колкото да може да излезе от водата.

— Аз ти обещах да не те хвърлям — припомни й той. След това започна да я пръска все по-силно и по-нагоре. Лана премина в контраатака, плискайки шепа вода по гърдите му. Сокола скочи във водата и започнаха весела битка, огласявана от смехове и весели викове, която отмиваше потта от кожата. Измокрена от глава до петите, Лана плисна шепа вода в лицето на Сокола, смеейки се, когато той отстъпи. Готвеше се да повтори действието, преди той да се е опомнил и минал в настъпление, но забеляза, че слага ръка на едното си око. Пусна водата да изтече през пръстите й.

— Добре ли си? — Тя бързо се приближи до него. Когато се намери толкова близо до него, че можеше да я стигне, той светкавично хвана китките й и я привлече в обятията си. Напористата му уста се сведе до нейната и сърцето й отново силно заби. Лана се отпусна леко на тялото на мъжа и изви кръст, за да е по-близо до него. Отвори устни под неговите в отговор на желанието за по-силен контакт. Голата мъжественост на Сокола докосваше най-съкровената струна на женската й същност и я караше да се подчинява на всяко негово желание, а той я искаше.

Вдигна я нависоко, над себе си, докато устата му не се изравни с нейните гърди. За да я държи в това положение, той изви едната й ръка около талията, а другата — около бедрата, под извивката на меките й части. Лана облегна ръце на изваяните мускули на раменете му, за да запази равновесие в тази главозамайваща прегръдка. С извити на дъга хълбоци и преметнати през него бедра, Сокола я изнесе от басейна.

Стигна до гигантското дърво, пусна я на земята и я прилепи до ствола. Ръцете му я обгърнаха като възглавници, които да я предпазят от грапавата кора на дървото, така че моментът, в който я облада, да й достави само удоволствие.

Сякаш измина безкрайно време преди Лана отново да усети твърда земя под краката си. Ръцете й все още здраво го стискаха, откривайки удоволствие в неукротимата му мъжка сила. Устата на Сокола галеше косите й.

— Моя си, Лана — гласът му бе мощен и силен. — Вече никой друг мъж няма да те докосне.

Вдигна главата й и взе лицето й в шепи. Погледът му внимателно я следеше, сякаш я предизвикваше да отрече това заявление.

Но Лана не можеше. Блясъкът в погледа й подсказваше, че тя е напълно съгласна.

— Да — радостно промълви тя.

Сокола дълбоко пое въздух. После го издиша. Огънят изглежда го напусна, докато той си почиваше така. Погледът му нежно се спря на нея.

— Студено ти е — отбеляза той.

Лана се огледа и видя, че е настръхнала от студения въздух. Потръпна, защото едва сега разбра, че се вледенява. Сокола се отдръпна от нея и я хвана за ръка.

— По-добре да се облечем, преди да си настинала.

— Ами ти? — отвърна му с въпрос Лана.

— Кожата ми е по-дебела от твоята по много линии — отговори той и я поведе към потилнята.

Дрехите му бяха сгънати до тези на Лана, но Сокола се скри зад постройката, докато Лана започна да се облича. Тъкмо закопчаваше копчето на джинсите си, когато той се появи по примитивната набедрена препаска. Облече се почти със същата скорост, но движенията му не бяха така припрени като тези на Лана.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш до пещерата? — попита той.

— Качването трябва да е по-лесно — отвърна Лана.

Така беше, но въпреки това Сокола остана долу, докато тя стигна скалната издатина. След това и той се качи, носейки манерките. Мракът в пещерата я правеше още по-студена.

— Да направя ли малко кафе? — предложи Лана.

— Да, бих пийнал малко. — Той й подаде една манерка.

Когато кафето завря в тенекиената съдинка, Лана добави лъжица изворна вода, за да подобри вкуса му. Седяха около огъня, разменяйки си чашата в задушевна атмосфера.

Сокола уморено сведе плещи и й подаде чашата.

— Допий го ти — каза той. — Аз ще подремна. Не съм мигнал през последните четиридесет и осем часа, по една или друга причина.

Изправи се на крака с котешка пъргавина и се отправи към леглото, стъкмено близо до седлото. Излегна се. Преди да закрие лицето си с шапката, я погледна:

— Не вярвам да имаме посещения, но по-добре ще е да си държиш очите отворени.

Заспа веднага. Лана се опита да не вдига шум, когато го заобикаляше. Намери гребен в торбата на Сокола и седна на огрения от слънцето праг на пещерата, за да среше косите си. Когато сенките започнаха да се издължават, Лана забеляза, че Сокола спи с ръце свити на гърдите, сякаш да се пази от студа. Изтупа наметката, за да падне всеки стрък трева, всяка сламчица, полепнала по нея, и го зави. Сокола помръдна, но не се събуди.

Преди да се скрие слънцето, тя приготви вечерята, мислейки, че Сокола няма да позволи да се пали огън след залеза. Светлината щеше да се вижда от километри разстояние в равното и пустинно поле. Не го повика преди яденето да е готово. Достатъчно бе да го докосне с ръка, и той се събуди.

След като се нахраниха, Лана приготви последната чаша кафе. Небето се багреше в пурпурночервено, нощта падаше и тя изгаси огъня. Сокола стоеше прав на прага на пещерата и се взираше в залеза, когато тя му донесе кафето.

— Къде мислиш, че са? — попита тя, отгатвайки неговите мисли.

— Не зная.

Той се обърна към нея и леко сви рамене. Лана му подаде чашата и усети как кожата й потръпва при допира на пръстите му, когато той я пое.

— Ще трябва ли да стоиш буден, за да пазиш тази нощ?

— Не. Не мисля, че ще се наложи. — Започна да духа горещата течност, преди да отпие глътка. — Не са такива хора, че да се върнат посред нощ.

В пурпурнооранжевата светлина Лана едва успяваше да различи покрива на колибата. Потилнята изобщо не се виждаше.

— Как си прекарал детството си тук? — попита тя, любопитна да узнае всичко, което бе свързано с него.

— По най-невинен начин. По дяволски невинен начин, както се разбра много по-късно — отвърна Сокола, но без горчивина. — Въпреки всичко през моето детство на навахос аз се научих на стабилност. Един ден ще ти покажа тази земя, най-вече Четирите ъгъла.

— Бих искала да я видя! — прие Лана. Той искаше да й я покаже, защото за него тя имаше особен смисъл.

— Хълмове и плата се простират сред равнини, покрити със салвия, някои прекосени от скалисти вериги, други гладки. — Гледаше с невиждащ поглед, а пространствата се разкриваха само пред неговите очи в ярката светлина на залеза. — Синкави каньони, покрити с борове, тъмни пясъци, червени скали. Как мога да ти опиша тези невероятни цветове, менящи наситеност и нюанси на слънце и на сянка? Тази земя тръпне и се движи, тласкана от силата, която я е създала.

Плътните нотки в гласа на Сокола й разкриха колко дълбоко чувстваше той връзката си със земята. Лана никога нямаше да може да сподели с него голямата привързаност. Трябваше да го разбере още в самото начало.

— Индианецът е неотделим от земята — каза Сокола.

Не се обръщаше към нея, а само гласно изразяваше мислите си:

— Всяко племе, отдалечено от земята на дедите си, е като отсечен клон — изсъхва и умира. Така е станало с чипеуа, с мохиканите, с чикасау. Докато навахос, пуеблос и апахите живеят по същите места от векове, сред четирите свещени планини и са надживели другите.

Замълча и й хвърли кос поглед, сякаш едва сега усети нейното присъствие.

— Извинявай!

— Не трябва да се извиняваш — възрази Лана.

— Трябва да знаеш всичко за мен. Няма никога да мога да напусна това място, ако не знам, че ще мога да се върна, когато поискам. Но не мога и да остана тук, след като знам, че навън има един различен свят. У мен винаги ще живеят двама души. Трябваше да се науча да ги държа заедно в интерес на цялото.

— Двама души като твоето име — Джим и Сокола, едното американско, а другото — индианско. Дж. и Ф.4 — това са същите инициали като името на баща ти.

— Това е чисто съвпадение — каза, свивайки рамене, за да покаже каква малка важност придава на този факт.

— И все пак имате много общи черти. Чад е наследил от него слабостта, а може би и повърхността. — Лана бе склонна да приеме, че Джон е страдал от чисто човешки недостатъци. — Ти имаш неговата сила и неговия ум. Да поемеш ръководството е нещо, което ти е вътрешно присъщо. Забелязах го по време на прибирането на животните. И това, че ме доведе тук, след като си открил какво е искал да ми стори Чад. Защо никога не си използвал таланта си? Всеки път, щом ти задавах този въпрос, ти го отбягваше.

— Някой път имам нужда да си тръгвам и да се връщам, когато си поискам. А началниците имат отвратителния навик да изискват от хората да спазват стриктно работното време.

— Но ако ти сам си си началник, ще можеш да нагодиш работното си време според собствените си нужди — припомни му Лана.

Сокола се усмихна лениво и взе чашата.

— Вече ти казах веднъж, че много мислиш — пошегува се той и се отдалечи от прага на пещерата. — Отивам да дам вода на конете и да видя как са настанени за през нощта. Ще трябва да намерим начин да ги поразтъпчем утре, в противен случай ще ги втресе.

Лана стоеше неподвижно, вслушвайки се в леките шумове зад гърба си. Замисли се, като гледаше изгряващите звезди и луната, която бавно се издигаше по небесния склон. Изпи кафето до последна капка. После разклати чашата и изсипа на пода на пещерата останалите няколко зрънца. Когато се обърна, видя, че Сокола лежи на земята.

Той отхвърли единия край на кожения чувал.

— Донеси си завивката и седни близо до мен — покани я той.

Лана забеляза, че е напълно облечен, затова не свали дрехите си. След като остави чашата в торбата с провизиите, тя отиде при него. Сокола й предложи рамото си за възглавница и тя се сви в гънката на ръката му.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Не ме боли глава, ако това имаш предвид — закачливо отвърна той с нисък глас.

Лана усети, че руменина залива бузите й.

— Не исках да кажа точно това.

Но плътта й усещаше повика на неговия мъжествен профил и на тялото, лежащо до нея. Сокола въздъхна и се обърна на хълбок към нея. Ръката му се плъзна по-извивките на талията и на ханша й в разсеяна ласка.

— Ти можеш да откраднеш потентността на един мъж — лениво я обвини той.

— Наистина ли мога? — Отметна глава назад към ръката му, като го гледаше с леко предизвикателство в погледа.

— Индианците навахос смятат, че прекаленият секс вреди — каза Сокола, а ръката му продължаваше небрежната си разходка.

— Защо? — В очите на Лана грееше любопитство.

— Защото може, превеждам от езика навахос буквално, „да увреди гръбнака там, където се съединява с мозъка“. Някой професор по анатомия би казал, че в случая става дума за нервус медианус. Занимавала ли си се някога с йога?

— Не.

Лана откопча едно копче на ризата му, за да провре ръката си и да почувства пряко допира с кожата му.

— За да постигне трансцедентално просветление, йогата трябва да насочи притока на сексуална мощ по нервус медианус към мозъка. Една голяма част от езотеричните церемонии на индианците навахос са свързани с притчите и митовете. От силата на телесното битие произтича духовната мощ — обясни Сокола. — Будистите смятат, че духът напуска тялото след смъртта от една точка, близо до основата на главата, в точката, в която излиза нервус медианус, и това е причината, поради която будистите бръснат главите си навсякъде, освен в тази точка. Когато умрат, изскубват им малко коса, за да осигурят безпрепятственото излитане на духа.

Той усука около пръста си кичур коса на Лана от посоченото място.

— Това е и причината, много индиански племена да режат скалповете на враговете си за да се подсигурят, че духовете им ще отлетят и няма да се върнат да ги безпокоят.

— Възхитително — прошепна Лана.

Така мислеше умът й, а сетивата бяха насочени към друго място.

— Не бих могъл да понеса да видя твоите прекрасни коси да висят на колана на някой друг.

Ръката му притисна плоския й корем към земята.

— Дори и на твоя? — промълви Лана, докато чувстваше как ръцете на Сокола разкопчават копчетата на блузата й.

— Дори и на моя — Сокола произнесе думите при устата й и избра по-подходящо за случая средство за общуване.

Лана прие избора му за сполучлив с приглушен стон на задоволство.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Лана наблюдаваше играта на светлините по далечния хълм, и премисляше думите, с които Сокола предишната нощ бе описал своите земи. Тя самата в този момент разбираше колко вълнуващ е пламтежът на глинестата почва на възвишението под косите лъчи на залеза. Сетне, колкото повече сенките се спускаха, толкова цветовете ставаха по-мътни, керемиденочервени. В далечината нисък облак закри хоризонта. Хълмът потъмня от хвойна и борове джуджета.

Лана подложи лице на вятъра и усети песъчинките, които навяваше. Вдигаше косите от раменете, развяваше ги като тъмно копринено знаме, а жълтата копринена риза плътно прилепваше към гърдите й и свободно плющеше около кръста. От земята се носеше острото ухание на салвия и прах. Но беше жива — всичко беше живо.

— Какво мислиш, че правиш, като се разхождаш така наоколо? — Загриженият и гневен глас на Сокола я накара да се обърне.

— Разглеждах само околността.

Кичур коса, развята от вятъра, я плесна през лицето. Лана го отметна и отново обърна лице към упорития вятър.

— Исках да видя колибата, в която си живял като момче — поясни тя.

— Няма много за виждане — каза той, правейки това заключение вместо нея.

— Не какво има вътре — отвърна Лана, без да го погледне, докато погледът й се рееше из околността. — А тук, навън…

Тя не завърши изречението. Едва ли щеше да намери по-подходящи думи от тези на Сокола, затова не се и опита. Той застана до нея, загледа се за миг в профила й, после се взря в пейзажа.

Щом това сливане с природата изчезна, Лана се обърна и го загледа внимателно. Разпозна в него вроденото постоянство, дръзката гордост, силния независим дух. Почувства, че е настъпил моментът да говори открито, когато мисълта й не бе повлияна нито от страстта, нито от желанието.

— Соколе, обичам те. — Изрече го простичко, без плам. Това го накара да застине за миг. После се обърна. Бе неумолим.

— Не познавам думата „любов“. Никога не съм я изпитвал, Лана.

Сложи ръце на раменете й и докато я държеше да не мръдне, сините му очи внимателно се взираха в нея. Отговорът я накара да потръпне от обида, но Лана си каза, че трябва да се помъчи да го разбере.

— Знам само, че когато друг мъж те докосва, чувствам, че ме обзема убийствен гняв. Когато те държа в обятията си, чувствам, че се издигам по-високо от всяко същество, способно да лети, а когато те няма, сякаш някаква част от мен е откъсната. Ако любовта не е някое от тези неща, трябва да ме научиш какво е.

Леката въздишка застина в гърлото и разбра смисъла на думите. С цялото си същество се протегна към него, докато недоверчив блясък навлажняваше очите й със сълзи, а лицето й сияеше от чиста радост. Не можа да стори друго, защото Сокола я взе в прегръдките си, притисна главата й до рамото си и положи буза в косите й.

— Невероятно е, нали? — Сокола изглежда се шегуваше сам със себе си. — Искам да се оженя за теб. Искам да станеш моя жена.

Лана се смееше, преливаща от щастие. Вдигна глава да го погледне, горда и ликуваща.

— Ще се омъжа за теб, Соколе. Няма значение дали ще живеем в пещера, или…

— За мене обаче има — отвърна Сокола и сложи край на всякакво по-нататъшно обяснение с една дълга целувка.

После притисна устни до шията й и промърмори досами кожата й:

— Ти и твоите проклети идеи ме променихте!

Устните им отново се срещнаха. Лана се притисна до мъжественото тяло, което се бе научила така добре да познава. Колкото и да й бе познато, то продължаваше да я възбужда. Знаеше, че винаги щеше да бъде така, защото беше един изключителен мъж.

Дългата дълбока целувка обещаваше да бъде прелюдия към нещо повече, но Сокола внезапно я прекъсна. Мускулите му бяха напрегнати. Вдигна глава, наостри слух н я отдалечи от себе си.

— Имаме посещение — съобщи й, като я гледаше. — Още не са ни видели. Все още можем да се справим и да стигнем до пещерата, ако тичаме.

Лана видя облак прах и усети вибрацията на земята под себе си.

— Не, предпочитам да остана и да се срещна лице в лице с Чад — реши тя.

Сокола имаше доволно изражение. Като се усмихна едва-едва, той я пусна да върви. После рязко се обърна кръгом, за да бъде близо до нея. Хвърли бърз поглед зад гърба си, по посока на пещерата.

— Какво има? — попита Лана.

— Мислех си, че бих предпочел пушката да е при мен. Щеше да ми позволи да се справя със затрудненията в случай, че решат да станат опасни.

Увереността на Лана се разклати.

— Соколе… — поде тя.

— Не бой се! — Непокорен огън гореше в очите му. — Ще се справим!

Вятърът отвя кичур коса над очите й, заслепявайки я преди да го отмести зад ухото. Камионетката и трима мъже на коне се приближаваха към каньона. Лана чуваше шума на мотора, но не го виждаше заради облака прах, който конете вдигаха. Сърцето й заби по-силно. Сокола пристъпи половин крачка напред и застана пред нея.

Мъжът бе преизпълнен със смелост. Всичките му сетива работеха с максимална скорост, въпреки това чувстваше, че идеално може да ги контролира. Бе чудесно усещане. Конниците спряха на около шест метра разстояние от тях, а така също и камионетката. Сокола не си даваше сметка за ледената усмивка, изписана на устните му. Чад изскочи иззад волана и се втурна напред като разгневен бик. Сокола разпозна Керъл и Кетрин в първите двама пътници на предната седалка, преди да насочи изцяло вниманието си към Чад, но и без да изпуска из очи и Роулинс

— Здравей, Чад! Колко мила изненада от твоя страна! — възкликна саркастично Сокола. — Изглежда, че цялата банда е тук. Или греша?

— Пусни я веднага, Соколе! — заповяда Чад.

— Но аз не я задържам! — Сви рамене и погледна предизвикателно към Роулинс. — В какво ме обвиняваш този път? В отвличане ли?

Управителят го изгледа студено, но не отвърна.

— Отвел си я от лагера — обвини го Чад. — Искам я обратно.

— Няма да дойда с теб, Чад — отвърна Лана. — Ще остана със Сокола, защото точно това искам. Зная какво искаше да ми сториш.

— Не знам за какво говориш — отрече Чад.

— Можеш спокойно да се качиш в камионетката и да си тръгнеш, Чад. Историята е приключена. Ти се опита, но не успя. Лана иска нещата да свършат така — спокойно заяви Сокола.

— Не, не е приключила! — изкрещя Чад, обзет от гневно отчаяние. — Няма да успееш да объркаш плановете ми! Няма да ти го позволя! А сега се разкарай оттук! Лана ще дойде с нас!

— Не.

Сокола видя движението и чу заповедта, която Роулинс даде с тих глас на двамата мъже. Ръката му разкопча калъфа на ловджийския нож. Изваждайки оръжието, той се обърна към Роулинс. За момента Чад не представляваше опасност.

— Не слизай от седлото, Том! — предупреди го Сокола, насочвайки ножа към него. — Ако го сториш, ще ме принудиш да забравя, че вече си стар!

Помощта дойде от съвсем неочаквана страна. Най-задният конник, Лутер Уилкокс, извади пушката от кобура на седлото и я насочи към двамата си другари.

— Няма да се замесваме в тази история, нали, Бил? Том, стой си, където си. Ако трябва да има борба, нека да бъде между Сокола и Чад. А аз ще контролирам дали всичко е честно.

— Дръпни пушката! — нареди Роулинс. — Ако не искаш да бъдеш уволнен, по-добре ще е да го насочиш другаде!

— Във всички случаи аз работя за фирмата — заяви Лутер, без да отклонява пушката от целта. — Мисля, че ти забравяш, че Сокола е собственик на половината ранчо, Том.

— Твой ред е, Чад! — предизвика го Сокола, когато по-голямата опасност попадна под контрола на пушката на Лутер, — Или ще си дръпнеш лапите?

Забеляза колебанието, нерешителността, които прозираха в израза на лицето на заварения му брат. В този момент Кетрин промърмори:

— Не можеш да се признаеш за победен по този начин, Чад! Не можеш да, му вярваш!

Сините очи на Сокола се спряха на по-възрастната жена. Забеляза, че в очите й грееше смъртна омраза. Чертите на лицето й до такава степен се бяха променили, че тя насъскваше собствения си син срещу него, караше го да се бие. Нямаше съмнение, че ги придружаваше с явното намерение да го види пребит до смърт. Зелените очи на Керъл се разшириха, когато за миг срещнаха тези на Сокола. Усети предизвикателството им и си помисли, че тя може би си спомня онова далечно време, когато подобна сцена бе разиграна за самата нея.

— Никога не съм могъл да те понасям, Соколе! — Чад държеше ръце плътно прилепени към хълбоците, но ги сви в юмруци. — Защо не хвърлиш ножа и не видим наистина на какво си способен?

Кръвта пулсираше във вените му. Сокола леко се изненада, че и на него му се искаше да се бие. Двадесет години въздържане се бяха натрупали в него. А в този момент щяха да избухнат. Отмести се настрани, отдалечи се от Лана към мястото, където теренът бе свободен от храсти и салвия. Черната пепел от огъня на бивака отбелязваше центъра. Това беше мястото, на което Роулинс и хората му бяха прекарали нощта. Без да откъсва очи от Чад, който се движеше към кръга, Сокола заби острието на ножа в един овъглен пън.

За няколко секунди Сокола прецени наум противника си. Преимущества на Чад бяха теглото и може би досега на юмрука, но му липсваше устойчивост. В казармата, а по-късно и в университета, Сокола си бе спечелил славата на побойник. Тези му навици може би бяха закърнели, но той не ги подценяваше.

Въртейки се внимателно в кръг, те се приближаваха един към друг и Сокола чакаше Чад да нанесе първия удар. Това се случи, и то мълниеносно. С частица от съзнанието си Сокола отбеляза, че Чад не беше нито бавен, нито непохватен. Рамото на Чад го блъсна, преди да успее да отскочи настрани. Сграбчи раменете му, за да не падне на земята. Стояха вкопчени така, без никой да покаже надмощие, докато най-накрая Сокола се отдръпна.

Когато Чад се извърна, за да го последва, откри първата добра възможност. Блокира вдигнатата ръка на Чад, удари го яростно с юмрук по устата, чувствайки, че собствените му кокалчета се разбиват в зъбите му. Противникът му остана зашеметен и Сокола се възползва от това, за да нанесе и други удари по брадичката и по слепоочията. Тъмночервена кръв струеше от раните, а очите на Чад се изпълниха с убийствен гняв.

Той се нахвърли срещу Сокола като побесняло животно. Последният избегна първия удар, но следващият рязко отклони ръката му и се разби точно под брадата му, зашеметявайки го й отхвърляйки го яростно назад. Чад скочи отгоре му, свали го на земята и продължи да нанася удари по врата му сякаш с чук.

Затъркаляха се по земята, бореха се диво, нанасяха си удари, които понякога постигаха целта, понякога — не. Задъхваха се, не им достигаше въздух, а от устата им излизаха гърлени звуци. Сокола не успяваше да различи собствените си хрипове от тези на Чад. Бориха се дълго, използвайки лакти и колена. Най-накрая Сокола нанесе удар, който отхвърли назад Чад. Той падна далече сред черната пепел. Сокола бързо скочи на крака. Кръвта, която шуртеше в очите, му, замъгляваше погледа му. Премигна и тръсна глава бързо, за да вижда по-добре, докато се свиваше в очакване на нападението на Чад.

— Соколе! — извика Лана, за го предупреди. — Ножът!

На моменти не виждаше блясъка на стоманеното острие в ръката на Чад. Отскочи, назад, за да се откъсне от траекторията на ножа, ако го хвърлеше, и в движение хвана ръката на противника. Сбиха се наново, а Сокола се опитваше да извие ръката на Чад, за да го накара да пусне оръжието. Удари сгъвката на коляното му с пета, което го накара да изгуби равновесие. Паднаха заедно. Чад падна тежко и въздухът шумно излезе от дробовете му, щом удари гръб о земята. Пръстите му се охлабиха и Сокола се възползва, за да издърпа оръжието. Яхнал противника си, с жажда за борба, пулсираща във вените му, Сокола погледна Чад. Чертите му бяха окървавени и контузени, вече не беше красив. Бе победен. Сокола виждаше победата в очите му.

Ножът в ръката му се издигна нагоре. Долетя приглушен вик, когато ръката на Сокола се спусна шеметно надолу заби с всичка сила острието до дръжката в черната пепел, до главата на Чад. Сокола дишаше задъхано като преследвано животно. Изправи се, залитна настрана, а тялото му започна да усеща болката от получените удари.

— Убий го! — долетя нечий вик. — Соколе, убий го!

Сокола се обърна в посока на звука, изненадан от ехтящата ярост. Керъл притича към него с лудешки блясък в очи спря се и сграбчи краищата на разкъсаната му риза.

— Трябва да го убиеш, Соколе! — Този път гласът й бе тих, пропит от отчаяние.

— Какво по дяволите, говориш? — каза той, гледайки я.

— Нима не разбираш? — имаше нещо отблъскващо в хищното изражение на очите й. — Ако Чад умре, аз ще наследя неговия дял. Ние двамата ще се оженим и ще имаме всичко. Всичко ще бъде наше… Както трябва да бъде!

— Това, което говориш, е безсмислено!

Но един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че тя не е на себе си.

— Има смисъл, Соколе, как да няма!. — упорстваше тя. — Ти като, истински баща на Джони ще можеш да упражняваш контрол върху кредитния фонд…

— Джони?

Развълнуваният глас на Кетрин прекъсна обяснението на Керъл. Бе коленичила близо до Чад и сълзите струяха по-бузите и. Лицето й ненадейно бе остаряло. Той се опитваше да се изправи, облягайки се с огромно усилие на лакът.

— Да, Джони! — извика в лицето й Керъл със злобно задоволство. Нима си мислила, че мога да раждам деца на Чад? Никога не съм загубвала негов плод. Аз го унищожавах! Всеки път, когато разбирах, че съм бременна, правех аборт! Ничие друго дете не трябваше да получи онова, което принадлежи на Джони и на Сокола!

Хвърли се отново към Сокола с отвращаващ израз на лицето.

— Направих така, че ти да получиш всичко!

— Не всичко! — припомни й уморено Сокола. Постепенно той си даваше сметка, че Чад е бил само винтче в плана на Керъл.

— Чад никога не получи подписа на Лана.

— Не, но аз — да! — заяви Керъл и пусна ризата на Сокола, за да бръкне в джоба на панталоните си, и извади документа.

Отвори го с трескави ръце, и показа страницата с подписите.

— Приписа пълната собственост на имотите на теб.

Той погледна недоверчиво името на Лана в долния край на страницата.

— Как успя да го получиш?

— Лесно беше — засмя се Керъл. — Изчаках до полунощ, когато спеше под въздействието на пейота. Казах и, че трябва да подпише писмо до Джони.

Погледът й отново засвятка лудешки, припомняйки си демоничния план.

— Но ти трябва да убиеш Чад. При самозащита, не разбираш ли?

Сокола наведе глава и затвори за миг очи. Протегна ръка и нежно я постави на рамото й.

— Чад ми е брат, Керъл.

— Но ти трябва да го убиеш — каза тя, после гласът й стана умолителен. — Организирах всичко за теб, нали? Можеш да имаш всичките пари на Джон, всичките. Ранчото, така трябва да бъде. Можем да се оженим, Соколе. Ти си богат. Никой не може да има вече нищо против теб.

Сокола поклати глава.

— Няма да се оженя за теб, Керъл. Нашата история е отдавна приключена.

— Не!

Керъл не му повярва. Лудият й поглед се взря в него.

— Не! — извика пак. — Направих го само за теб!

Погледът на жената се впиваше поред във всички, които я гледаха мълчаливо. С прегракнал от лудост глас тя извика, обърна се и се спусна да бяга в полето. Роулинс пришпори коня си и я подгони. По лицето му се стичаха сълзи. Сокола тъжно отмести поглед от момичето със златните коси, което тичаше към слънцето. Погледна Чад.

— Джони твой син ли е? — гласът на Чад бе пресипнал.

— Керъл е болна, Чад. Не вярвай на онова, което говори. Може тя да вярва, че е така, но аз не съм убеден — отвърна Сокола с уморен глас.

— Ами ако е вярно? — прошепна Чад.

— Ами ако не е вярно? — възрази Сокола. — Не се заразявай и ти от нейната лудост!

Усети допира на Лана по ръката си и се обърна. Лицето беше бледо. В очите й грееше облекчение. Тя сякаш искаше да му каже нещо, само на него. Усещането, че светът, който го заобикаля, е ужасен, изчезна и той се усмихна. Тази жена щеше да стане майка на неговите синове и дъщери.

— Да вземем конете и да се махнем оттук — предложи й — нежно.

Лана докосна с пръст раните на лицето му и кимна в знак на съгласие. Тя се обърна и Сокола я прегърна през талията. Лана също го прегърна през кръста. Чувстваха се свързани. Тръгнаха заедно към пещерата.

— Бедната Керъл! — промърмори Лана.

— Да.

Сокола усети, че още държи документа, който Керъл му бе дала. Сгъна го и го пъхна в джобчето на ризата си.

— Мислиш ли, че е законен? — попита Лана без особен интерес.

— Не зная. Но се съмнявам, тъй като си била упоена, когато си подписвала.

— Няма значение дали е, или не е — каза Лана и го погледна нежно, с блеснали очи. — Никога не съм искала пари. Сега имам онова, което съм желала.

С лека усмивка на удовлетворение тя отново погледна напред и положи ръка на рамото му.

Сякаш топъл пламък изпълни гърдите му. Сокола погледна нагоре към небето, бистро и синьо, чак до хоризонта. Стегна по-силно ръка около талията й, за да я има по-близо до себе си.