Ритуалът на нощта

ГЛАВА ПЕТА

През последната година на гимназията Сокола научи от баща си, че следващата есен ще замине за някой от източните университети. Това решение и изборът на колеж бяха дело на баща му. Сокола, пораснал и възмъжал, не приемаше възторжено идеята отново да бъде откъснат от средата си и захвърлен в непозната обстановка. Обаче си даваше сметка, че щеше да спечели много както като житейски опит, така и като образование. Затова, когато моментът настъпи, той замина без възражения. Само Керъл, която беше станала едно слабо девойче, го изпрати със сълзи на очи.

Баща му го заведе до летището, като му даваше съвети и напътствия до последния момент. Сокола го изслуша както винаги, после преся това, което трябваше да запомни, останалото изхвърли от съзнанието си като непотребен баласт. Имаше нещо, на което баща му бе успял да го научи, макар че не бе се изразил пряко — да се грижи за себе си. Въпреки че Сокола виждаше баща си всеки път, когато отиваше в ранчото, отношенията им не бяха близки и те нищо не си споделяха. Начинът, по който се бе отнесъл към проблема за незаконородения син и за смесването на двете традиции, бе създал непреодолима пропаст между бащата и сина. Когато бяха заедно, говореха за имението, за училището или за сделките на баща му във Финикс.

Винаги се носеха странни слухове за сделките на Джон Бъкенън Фокнър. Изглежда, че отделяше значително време на закупуването на парцели земя, на продажбата на някои от тях, което му носеше огромни печалби, на разработването на други, върху които щяха да се строят жилищни или търговски сгради. Сделките му бяха свързани и с портокаловите горички, а имаше и акции от медните рудници. Местните хора често се шегуваха, че Джон Бъкенън Фокнър имал намерение да купи целия щат Аризона, преди да умре.

След като започна да следва в университета, Сокола се връщаше всяко лято, за да работи в ранчото. Не търсеше никога привилегии и приемаше винаги своя дял от неприятните задължения, затова бе спечелил доверието и уважението на каубоите, с които работеше. Въпреки това между него и другите винаги имаше една преграда, която Сокола не бе в състояние да преодолее. Той бе незаконороденият син на мултимилионер — факт, който не се забравяше лесно. Мнозина бяха тези, които му се щеше да нарече приятели, но всъщност никому не би могъл да се довери. Само сред племето навахос можеше да се движи като нормален човек. Единственото нещо, в което те можеха да го упрекнат, бе, че е наполовина бял. Те не се интересуваха от законността на рождението му, нито от милионите на баща му. От онази нощ на Четвърти юли, когато бе избягал в резервата, баща му бе позволил да прекарва по две седмици всяко лято при роднините на майка му.

Това лято бе оставил камионетката си пред колибата на един свой братовчед. Взе назаем кон и язди до хълмистата местност, в която вуйчо му, Куция крак, бе откарал овцете си. Въпреки че основната му колиба се намираше едва на няколко километра от мястото, където Сокола бе живял като дете, вуйчо му бе изкопал множество кладенци, за да има винаги пасбища и вода за стадата си. Въздухът бе по-свеж по хълмовете далеч от пустинята, а лятната жега не бе така нетърпима.

Двете седмици минаваха прекалено бързо. По това време Сокола спазваше обичаите на Народа на хората, следваше техния начин на живот и се съобразяваше с техните табута. Използваше водата много икономично, като миеше лицето и ръцете си, както правеха другите, защото беше важно да си чист. Рядко се къпеше, тъй като къпането искаше много вода. Беше лято и почти цялото семейство спеше на открито, затова Сокола внимаваше да не се препъне в някой заспал и някой непознат дух да падне върху него. Избягваше дърветата, ударени от гръм, никога не убиваше койот, тръгнал на лов, нито пък гърмяща змия. Сокола не намираше тези суеверия за по-смешни от страховете на белия човек от черни котки, петък, 13-о число или минаването под стълба.

Сокола работеше, като вършеше своя дял от онова, което трябваше да се свърши. Седеше в потилнята с възрастните мъже от семейството, пееше свещените химни на Севера и прочистваше тялото си. Вечерно време отиваше при групите, които си разменяха клюки и разказваха различни случки край огъня. Куция крак бе получил къща от правителството и обсъди надълго и нашироко случая със Сокола, който живееше в подобно жилище. Нямаше да събарят основната колиба, защото обредите по лекуването можеха да се извършват само в колиба. Роднините на Сокола винаги бяха готови да му задават хиляди въпроси за живота на изток, където той учеше. В нито един от тези разговори Сокола не можа да долови презрителното отношение на роднините си към белите, отношение, което се споделяше на различни равнища от всички членове на Народа на хората.

Беше сутрин, когато Сокола напусна семейството на майка си. Августовското слънце печеше в небето чак до зрак. Вечерта се спускаше, когато камионетката на Сокола влезе в двора на имението. Забеляза усиления труд, който кипеше около господарската къща, което му напомни, че Чад сигурно скоро щеше да се върне. Организираха празник по случай завръщането на първородния син и наследник на Фокнър.

Да храни някакво лошо чувство или ревност, бе напълно чуждо на неговата природа. Сокола притежаваше характерната черта за Народа на хората да приема обстоятелствата, които не можеха да бъдат променени. Животът протичаше по-леко така.

След като паркира камионетката пред дома на Роулинс, Сокола се спря за миг да чуе смеховете, музиката, английската реч, които долитаха от двора на господарския дом. Събитието предизвика у него желание, различно от онова, което го водеше в дома на вуйчо му в резервата. Огледа дрехите, носени от много дни, дрехи, които бяха прани със същата честота, с която можеше да се къпе. Сетне влезе в къщата да вземе душ и да се преоблече. Половин час по-късно отиде на празненството. Като заобиколи отстрани една групичка, поговори с няколко биволари от ранчото: После незабелязано се придвижи до бара, за да вземе тенекиена кутия с ледена бира, и застана в един ъгъл да наблюдава другите. Едва бе разпознал почетния гост Чад близо до масата с разхладителни напитки, стоящ до Кетрин, когато видя, че баща му се приближава.

— Виждам, че си се върнал, Соколе — усмивка придружаваше поздрава за добре дошъл.

— Да. — Сокола кимна и отпи глътка бира. — Куция крак ти изпраща много поздрави.

Без сам да разбере как стана, съобщи на баща си къде е бил през последните две седмици.

— Как е той? — Във въпроса прозираше жив интерес.

— Добре.

Погледът му се зарея през колонадата на дома към заварения му брат. С годините той бе придобил изискан чар, който напълно съответстваше на външния му вид. Чад вдигна очи и погледът му се срещна с този на Сокола за част от секундата, преди да се спре на посивелия мъж, който стоеше до него. Сетне очите му се присвиха още повече. Гледаше Сокола с подозрение. Някой отвлече вниманието на Чад и Сокола се загледа в друга посока.

— Чад изглежда оценява празника по случай завръщането му — отбеляза той.

— Това тържество е своего рода юбилей за Чад. Тази вечер ще му поверя управлението на моите земи във Финикс.

— Новината не изненада Сокола. Баща му бе възпитал Чад, че след години ще поеме управлението на имотите.

— Нали за това е учил — каза Сокола, но репликата се разбираше от само себе си.

— Догодина ще вземеш диплома по политически науки. Съществува една силна тенденция да се допуснат в правителството и малцинствата. Няма да ми е трудно да ти създам добро положение в нашия щат.

Сокола слушаше плановете, които баща му кроеше за неговото бъдеще, и наблюдаваше израза на задоволство по лицето му. Беше му ясна двойната цел на този проект.

Искаше да му създаде достойно положение с високо поставена служба, която да изкупи неговото незаконорождение. В същото време щеше да си създаде твърде удобна връзка с властта. Сокола трябваше да признае, че има нещо гениално в този план, но баща му винаги намираше начин да извлече полза от всичко, което вършеше. В случая печалбата беше двойна, тъй като щеше да приспи чувството си за вина към Сокола, а, от друга страна, щеше да даде влиятелен пост на един от своите хора.

— Да, аз… — започна той.

— Това е празник, Джон Бъкенън — каза жената с добре премерен тон.

Сокола се извърна и я видя да се приближава под ръка със сина си.

— Не бива да стоиш тук на приказки.

Сокола се ухили развеселен. Кетрин търпеше съществуването му само в периферията на своето семейство, но внимаваше да не наближи на опасно за нея разстояние. Смяташе Сокола за особена заплаха за сина си и съмненията й бяха заразили и Чад.

— Здравей, Чад. Джон току-що ми съобщи новината. Моите поздравления. — Протегна ръка, за да стисне неговата, като си даваше сметка, че Чад щеше да изтълкува думите му като израз на завист или на засегнатост.

— Благодаря. — И Чад се обърна към баща си, така че Сокола се почувства откъснат от разговора им.

Като отпиваше последната глътка бира от кутията, Сокола почувства, че Кетрин отново привлича вниманието му. Тази жена притежаваше особена хубост, неподвластна на възраст и определение. Сокола не можеше да разбере добре защо я обичаше. Може би след смъртта на майка му бе видял в нейно лице заместница. Или пък матриархалното общество на племето навахос му бе дало вроден респект към най-възрастната жена в семейството. Чувстваше се искрено привлечен от нея. Беше нещо, което не се опитваше да разбере. Просто го приемаше. Той се отправи към една от масите, за да остави празната бирена кутия. Близо до него прошумоляха поли и той се обърна, за да открие до себе си Керъл. Срамежливият бял цвят на роклята, която носеше, рязко контрастираше с предизвикателния блясък на зелените й очи. Двете седмици въздържание бяха разпалили сетивата му. Видът на Керъл пробуди желанията му. Розовото червило подчертаваше прелъстителната извивка на устните й:

— Като е толкова късно, не мога да разбера защо си си направил труда да дойдеш.

— Току-що пристигнах. — Не се и опитваше да търси извинение. — Всъщност едва ли съм ти липсвал, след като Чад е при тебе — закачи я Сокола.

— Чад смята, че съм много хубава — отвърна момичето.

Поне по този въпрос Сокола беше на едно мнение със заварения си брат. Миналото лято той бе забелязал, че Керъл разцъфва като жена — детските тлъстинки отстъпиха място на закръглени и твърди гърди, на тънка талия и извити устни. Всичко бе забелязал и бе я желал, но тя кръжеше около него, променлива като посоките на вятъра. Понякога се движеше така, че да привлече вниманието му; после, когато той дадеше вид, че е разбрал, бягаше, обзета от паника.

Това лято обаче беше различна още от първия ден след завръщането му от университета. Подканваше го явно с поглед, с усмивка, с начина, по който се движеше, с отсъствието на невинност в очите й. Сокола не се интересуваше дали ще бъде първият, нито се интересуваше кой е бил преди това с нея. За индианците навахос девствеността нямаше значението, което имаше за белите хора. Той лично предпочиташе опита пред загубата на време, необходимо да се преодолеят страховете на първия път.

Най-накрая Керъл бе признала, че Сокола я е развълнувал предишното лято, предизвиквайки у нея чувства, с които тя не е знаела как да се справи. Сокола обвиняваше майка й, Вера Роулинс, която бе напълнила главата на Керъл с безброй глупости, че сексът е нещо греховно и неестествено и че щели да се случат ужасни работи, ако не се изчакала брачната церемония, която да освети връзката.

Дори и, сега двусмисленото поведение на Керъл не беше напълно изчезнало. Личеше по поводите, които тя намираше, за да остане насаме с него, както и по приятелското отношение, което демонстрираше пред родители и близки. Сокола нямаше какво да възрази. Един индианец навахос не би и сънувал да се показва някаква интимност пред членове на семейството или приятели.

— А ти не мислиш ли, че съм хубава? — предизвика го момичето, след като не получи отговор.

— Знаеш, че си — отвърна меко Сокола.

— Можеш да го кажеш по-убедително — възрази тя, почувствала се засегната. — Чад никога не е изпитвал трудност да ми го каже.

Сокола я погледна развеселен. Керъл винаги се опитваше да събуди някакво съперничество между Чад и него. По този типично женски начин и се искаше да види двамата братя да се сбият, за да докаже силата на женския си чар. Дразнеше се, че Сокола не приема предизвикателството.

Сокола не го прие и този път:

— Никога няма да си позволя да се съревновавам с Чад, за да привлека вниманието ти.

— А кой е казал, че ще можеш да го сториш? — тя пламна, обърна се и тръгна да търси Чад.

Сокола наблюдаваше с безразличие и развеселеност как тя флиртува безочливо със заварения му брат, като се опитва с хиляди ласки да го накара да танцува с нея. Сокола не се учуди, когато двамата изчезнаха в сенките на нощта. Не за първи път Керъл използваше Чад, за да си разчисти някакви въображаеми сметки с него. Сокола знаеше, че ще настъпи и неговият час.

След два дни излезе в прерията. Подкара коня в лек галоп по водораздела на един хълм, сетне дръпна юздите, за да го спре близо до работещата вятърна мелница. Сокола слезе от коня, да провери мотора на водната помпа на артезианския кладенец. Работеше чудесно. Обърна се, за да се върне при коня, когато погледът му за миг се спря на голия и див пейзаж. Гласът на земята със своите тайни туптеше наоколо, претоплян от лъчите на следобедното слънце. Докъдето поглед стигаше, нищо не потрепваше. Всичко бе така диво, че Сокола се трогна и почувства, че нещо в него потръпва.

Устните му, обтегнати в права линия, се отпуснаха. Някакво дълбоко вътрешно задоволство запали син огън в очите му. Дългите часове, прекарани под лъчите на лятното слънце, бяха потъмнили обтегнатата кожа на слабите му скули, кожа, която имаше естествен меден оттенък. Дори бузите му бяха отпуснати в лека усмивка.

Прастарата близост със земята бе наследил от Народа на хората. Земята го утешаваше, земята го хранеше. От земята Сокола бе научил неща, които белият човек никога нямаше да успее да разбере. Земята притежаваше хората, но хората никога нямаше да могат да притежават земята. И тази земя продължаваше да го привлича, упражнявайки влиянието си дори чрез необятността на един континент.

С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Сокола се обърна, за да вижда по-добре, и забеляза, че някой приближава на кон. Разпозна веднага нежните извивки на фигурата и изчака Керъл да го настигне. Дългите й златисти коси вече не бяха на букли, а падаха свободно по раменете, малко над кръста.

На осемнадесет години тя бе истинска жена, веща в изкуството да накара кръвта на един мъж да закипи, както в момента кипеше кръвта на Сокола. Насочи коня си към него и спря само на няколко сантиметра, като го остави да се поклаща и да спре така, че да открие профила и очертае силуета си. Нейната усмивка, пресекливият дъх криеха естествената сладост на меда. Сокола полудяваше за дивата сладост на устните й, но сдържа желанието си. И този миг щеше да настъпи, знаеше, а сега погледът му галеше естествената линия на гърдите, открояващи се под тънката материя на блузата.

— Най-после те открих! — извика момичето.

— Защо? Да не съм се загубил? — леко я закачи той.

Тя сбърчи нос в знак на предизвикателство и неодобрение на шегата му:

— Мама иска да ти напомня, че тази вечер ще ходим на вечеря в господарската къща. Трябва да се върнеш навреме, за да вземеш душ и да се преоблечеш. Не й се ще да забравиш и да закъснееш.

— Не съм забравил. — Отправи се към коня, пое юздите и погали кадифената муцуна, за да го успокои.

— Понякога имаш навика да губиш представа за времето, когато се разхождаш сам. Не мога да разбера какво те задържа тук — промърмори Керъл.

Сокола се извърна за миг, забравил за красотата на момичето. Разсейваше го натрапчивата хубост на гледката.

— Индианецът навахос вярва, че е направен от всичко, от всички елементи, необходими за живота. Направен е от Вода, защото жизнените му сокове са в потта, в кръвта, в слюнката на устата, в сълзите, които навлажняват очите му, и в течностите, които отделя организмът. Той е направен от Въздуха, който изпълва белите дробове и се предава на цялото тяло посредством кръвта. Направен е от Слънцето, защото като слънце тялото му излъчва топлина. Направен е от Земя, защото прахта му дава издръжливост, и към нея той ще се завърне след смъртта. Прах от прахта, пепел от пепелта… — Погледът му се зарея сред прегорелите от слънцето равнини и хълмове: — Огледай се наоколо, Керъл, и ще видиш това „всичко“, от което съм направен. След две седмици ще трябва отново да се върна на изток, но този път ще е последен. Когато се завърна тук идната пролет, ще е завинаги.

— А твоето дипломиране?

При нейния въпрос Сокола се извърна отново и я загледа. Кръвта му закипя от желание.

— Нали не мислиш да го хвърлиш на вятъра?

— Онова, което се научава, никога не е хвърлено на вятъра — поправи я той.

— Знаеш ли, че Джон Бъкенън ще ти намери работа? Чад пое управлението на всичките му земи. Ти…

Сокола й помогна да слезе от коня, като остави ръцете си свободно да галят гърба й. Внезапна искра проблесна в погледа й:

— Мислиш ли, че Джон ще ти остави имението?

— А защо трябва да го стори?

Това бе една далечна възможност, мислеше си Сокола, още повече като се имат предвид плановете, които баща му чертаеше за него.

— Баща ти се справя с него много добре.

— Но татко би могъл да работи и за теб — разсъждаваше Керъл.

Сокола се вгледа за миг внимателно в нея, разпознавайки амбицията в блесналия поглед.

— Винаги си мечтала да станеш господарка на големия дом, нали така? — отбеляза той без сянка на укор в гласа. — Винаги си се опитвала да подражаваш на Кетрин. Дори си възприела някои от нейните маниери.

С глава, леко наклонена на една страна, тя го гледаше дръзко, но се опитваше и да се защити:

— Е, и какво от това? — предизвика го тя. — Добре си спомням как като момче се държеше, сякаш тя е богиня. Нощем често се измъкваше от къщи и стоеше скрит и храстите, за да я гледаш през остъклената врата на верандата как свири на пиано.

— А, ти значи си ме следила? Или може би си обикаляла наоколо, за да изпросиш някой поглед от Чад? — той я укоряваше, но всъщност му беше безразлично, че тя знае за натрапчивия интерес, който изпитваше към първата жена на баща си.

Момичето се отдръпна срамежливо:

— Ревнуваш ли?

— Никога на съм те ревнувал от Чад. — Сокола нямаше никакви възражения по въпроса за предбрачните връзки както на мъжете, така и на жените. Едва след сватбата се изискваше абсолютна вярност. Ръцете му се сключиха, за да я накарат да се върне в предишното положение, в което почти го докосваше, но тя се съпротивляваше и отблъсна гърдите му с ръце. После леко отдръпна пръсти от пропитата му с пот риза.

— Трябва да се прибирам. — Устните й огорчено се свиха и Сокола го забеляза. — Дойдох само за да ти предам съобщението на мама.

Усмивка играеше по устните му, едва забележима, но уверена:

— И това ли е единствената причина, поради която си дошла чак дотук?

Кожата й излъчваше възбуждащия аромат на диви цветя. Беше същият парфюм като на Кетрин. Керъл бе усвоила и тази й привичка.

— Естествено — упорстваше момичето. — Усмивка заигра по устните на Сокола и той сведе лице към нейното. Тя инстинктивно му поднесе устата си, притискайки се до него. Трепереше от нетърпение, когато той едва докосна устните й, за да я подразни. Сокола протегна ръка зад гърба й и отвори една от торбите, които висяха на стремената на коня й.

Момичето изглежда не забеляза, че една от ръцете му бе заета с нещо друго, и Сокола промълви в устните й:

— След като си дошла дотук само за да ми донесеш съобщението, защо си спирала по пътя, за да си свалиш сутиена?

Главата на момичето се отдръпна мигновено от него. Гневни искрици заиграха в зелените очи, когато видя сутиена от бяла дантела да виси на пръста му. Сокола знаеше, че тя не е толкова ядосана от неговото откритие. Той просто бе разкрил предумишленото й подканяне да я прегърне. На Керъл се харесваше да се преструва, че техните прегръдки са спонтанни и непредвидени. Ала тя го желаеше точно толкова, колкото и той нея.

— Трябваше ли наистина да го правиш? — беше искрено разгневена.

— Харесва ти някой да ходи по петите ти, нали? — запита той и я притисна в обятията си. Тя се опитваше да се измъкне, но Сокола прочете по устните й несъзнателна покана. — Съпротивляваш се, защото смяташ, че наистина трябва да го правиш, или защото така ти доставя по-голямо удоволствие?

— Соколе, престани! Остави ме на мира! — дърпаше се рязко тя.

Сокола постоя за миг неподвижно, сетне охлаби прегръдката, отпусна ръце и се отдалечи от нея.

— Добре.

В очите й прочете, че е обидена. В края на краищата тя искаше да я пусне. При тази мисъл сините му очи заискриха и той й подаде сутиена.

— Трябва да си го сложиш, преди да стигнеш у дома. Иначе мама може да ти зададе хиляди неудобни въпроси.

— Върви по дяволите, Соколе! — момичето го ругаеше, за да прикрие чувствата си, и откачи сутиена от пръста му.

Смехът му бе като ромолене на поток. Искрено се забавляваше. Тя се опита да го удари, но той хвана ръката й, преди да е стигнала лицето му, и я придърпа към себе си.

— Звяр такъв! — промълви тя.

— А ти, изкусителка такава! — обвини я той шепнешком. После устните му й попречиха да му даде какъвто и да било отговор. Внезапно получи див, необуздан отклик на откраднатата целувка. Скованото й тяло се отпусна и всички нежни извивки прилепнаха по него.

Страстта се разгоря и у двамата, бурна и неконтролируема. Сокола остави пламъка да гори, а топлината, подклаждана от чувствата, струеше през плътта му. Но не бързаше. Щеше да я поведе в своя ритъм и нямаше да се остави на произвола на Керъл, която го тласкаше да бърза, ако й позволеше да го стори.

Не хранеше чувство за вина, че я взима. Знаеше, че не греши. Поне веднъж привичките на белите съвпадаха с тези на индианците навахос. Сексът и желанието бяха естествени неща, неизбежни като живота и смъртта. Затова не смяташе, че трябва да се лиши от насладата на нейното тяло. Ръцете на Керъл галеха лицето му, усукваха косите му, докато тя целуваше страстно устните, бузите и брадичката му. Сокола я отдръпна леко от себе си, за да могат пръстите му свободно да разкопчаят блузата й, ловки и уверени.

— Тук сме много на открито — опита се отново да възрази тя шепнешком, докато блузата се свличаше по раменете й. — Някой може да ни види.

На това възражение не можеше да се даде задоволителен отговор, затова Сокола не се и опита да го стори. След като свали блузата й, я положи на земята. Свали шапката си и я окачи на седлото на коня. После съблече ризата си и я простря до тази на Керъл, за да предпази голата им плът от бодливите треви, опърлени от слънцето. Когато се обърна, Керъл стоеше права, гола до кръста, и нетърпеливо наблюдаваше бавните му и меки движения.

Сокола й подаде ръка. Тя се поколеба, миг преди да положи малката си бяла длан в неговата голяма тъмна ръка, и се остави да я привлече в импровизираното легло. Сокола не я последва веднага, а остана прав няколко минути, оглеждайки тялото й.

— Мислиш ли, че тялото ми е хубаво, Соколе? — попита момичето с пресипнал от вълнение и желание глас.

Той се изтегна до нейното малко телце и се подпря на лакът:

— Да. — Ръката му погали гладката кожа на корема и тръгна нагоре към меката извивка на гърдите. — Вече си представям гърдите ти наедрели и натежали от мляко и едно бебенце, което суче зърното.

Палецът му достигна тъмното й зърно и започна да го гали с кръгово движение, докато то се превърна в твърдо остро връхче. Когато тя започна да стене в неудържима страст, Сокола се усмихна и вдигна ръка, за да я прокара през косите й, разпрострени над главата й като златна корона.

— Косите ти са светли и лъчисти като светлината на слънцето. — В този миг й правеше комплименти, каквито се бе отказвал да й прави на празника, за да се мери с Чад. — Те са меки като свилата на царевичните мамули. Очите ти имат цвета на камъка-Тя.

Надвеси се над нея, за да могат устните му да погалят копринената кожа на бузата й. Докато дланите, й галеха голото му тяло, ръката й докосна космите на мишницата му, овлажнени от пот — лек и гъделичкащ допир.

— Какво представлява един камък-Тя? — прошепна Керъл, за миг разсеяна от любопитството, породено от този комплимент.

— Индианецът навахос, вярва, че всяко нещо има по две начала — мъжко и женско. — Целуна шията й от едната страна, като предизвика нов стон, и ръката му се плъзна надолу, спирайки се на ципа на джинсите. — Колорадо е мъжка река заради буйните й и клокочещи води, а кротката Рио Гранде, с нейните спокойни води, е женска река. Едно високо и яко растение е мъжко, докато едно по-малко по-слабо от същия вид — женско. Има два преобладаващи цвята в тюркоаза. Тези с яркосин цвят са камъните Той, а тези с леки зеленикави нюанси, като твоите очи, са камъни-Тя.

Много ловко ръцете му бяха разкопчали джинсите и свалили ципа. Нейните ръце също помагаха, за да свалят тежката материя от ханша. Когато свърши тази работа, Сокола се изправи, за да смъкне на свой ред избелелите си джинси.

— Господи, колко примитивен изглеждаш с набедрената препаска — въздъхна възбудена тя. — Защо я носиш?

— По-удобна е — отвърна меко той, разхлабвайки дрехата в индиански стил, която покриваше гениталиите му.

— Като те гледам така, се чувствам като бяла затворница — опита се да се усмихне, сякаш не беше нещо сериозно. — Индианците навахос крали ли са някога бели жени? — попита тя, тласкана от любопитство.

Сокола бе свикнал с подобни въпроси. Всеки път, когато някоя жена разбереше, че е метис, му задаваше такъв въпрос преди, по време или след като са се любили.

Отговори утвърдително:

— Всякакви жени — бели, мексиканки, апахи… Расата или племето нямат значение. Тъй като браковете, между членовете на един и същи род са забранени, често мъжете навахос били принудени да вършат набези, за да си осигурят съпруги.

Излегна се до нейния хълбок спокойно, без да бърза, а движението му бе плавно и протяжно.

— А ако тя окажела съпротива?

Сокола четеше израза изписан на лицето й — опасността засилваше възбудата и на устните й се очерта малка ленива гънка. Той се плъзна към нея, за да я държи неподвижна към земята, и отпусна върху й част от тежестта си.

— Ти си като другите, нали? — отбеляза той. — Възбужда те мисълта да бъдеш заловена от „благородния дивак“.

В думите му нямаше и следа от упрек. Той просто се развличаше. Ръцете му приковаха към земята над главата й нейните ръце. Тя тръпнеше под него с блеснали очи.

— Така нещата изглеждат по-пикантни, нали? Стимулират сексуалната фантазия!

Керъл обичаше да се изказва с недомлъвки, а Сокола не искаше да слуша лъжи. Полуотворените и влажни устни му казваха всичко, което искаше да знае, и той се приближи, за да пие от тях, докато с коляно разтваряше краката й. Тялото на Керъл се изви като дъга, а от устата й се носеха гърлени звуци и стонове, приглушени от неговата уста. Ръцете му я наместиха така, че да позволи да проникне по-дълбоко сред седлото на нейните хълбоци. Сокола разсеяно си отбеляза контраста между бялата и копринена кожа на момичето и собствената си лъскава кожа, но веднага вниманието му бе отвлечено от ритмичното нетърпение на хълбоците й, които копнееха за диви тласъци. Съзнателно Сокола забави нейното удоволствие, докато почувства, че ноктите й се впиват в мускулите на гърба му. Когато я чу да вика, желанието му избухна като страшен взрив, изгаряйки вътрешностите му. Поредица от остри тръпки разтърси тялото му, оставяйки го за миг изтощен. Отпусна се над нея. Сетне, събирайки сили, легна отстрани й, за да успокои пулса си и позволи на дробовете си да поемат нормално въздух. Керъл се извърна и легна на хълбок, за да се увие около него, и прокара буза по гърдите му в знак на мълчаливо притежание. — Кажи ми, че ме обичаш, Соколе — заповяда му тя с приглушен и тръпнещ глас.

Устните й бяха още подпухнали от неговите целувки, а плътта й — топла. Слънчевите лъчи продължаваха да я изгарят. Удоволствието беше взаимно: Въпреки това въпросът й запали лукава искрица в очите на Сокола.

— Какво е любовта? — подразни я той. — Индианецът навахос не вярва в „романтичната“ любов на белите хора. — От всичко, което Сокола бе наблюдавал, тази дума бе така свободно и широко използвана, че можеше да се пригоди към стотици неща. Сексуалното желание се наричаше любов. Ако някой на някого се харесваше, това също се наричаше любов. Много пъти беше питал за определението на тази дума. И всеки път му описваха някакво тайнствено чувство, зад което се криеше любовта.

Винаги, когато изразяваше неверието си, му отговаряха, че нещо в него ще трепне и ще му подскаже, че е намерил обекта на истинската любов. Сокола смяташе за по-разумно да търси другарка с очите си, отколкото да се надява на тайнствен сигнал.

Романтичната любов изглеждаше винаги илюзорна, недостижима и неопределима. Сокола бе стигнал до заключението, че не съществува. Начинът, по който се държаха индианците навахос, бе къде-къде по-пълен със смисъл, реши той, след като ги сравни.

— Тогава как постъпва индианецът навахос, за да си избере жена? — попита Керъл, без да е разбрала дали той говори сериозно, или не.

— Ами като прецени дали тя има качествата, които той търси. Естествено една жена трябва да може да готви и да гледа дома. Един мъж трябва да изпитва удоволствие от връзката си с нея. Тя трябва да е здрава и силна, способна да ражда деца и да работи наравно с него.

Това бяха качества, който виждаше в Керъл. А освен това имаше и преимуществото, че тя знаеше кой и какъв е. Всъщност бяха се познавали цял живот, което бе солидна основа за бъдещето. Но сега не беше моментът, в който тя трябваше да стане негова жена. На следващата година, след като се дипломира, щеше да се ожени за нея.

— Но това е шовинистично! — заяви гневно тя. — Да готвя да чистя, да раждам. Това не е моята представа за семеен живот! Искам много повече!

Когато я погледна в очите, той разбра, че Керъл се вижда като Кетрин Фокнър, фина и изискана, първата дама на обществото във Феникс. Това го разтревожи, но само за момент.

— Шовинистично? Обществото на индианците навахос е много матриархално. Мъжът не притежава нищо друго освен дрехите и седлото си. Всичко останало — земя, къща, добитък, принадлежи на жена му. Той работи само за нея — обясни Сокола с ленива усмивка.

— Така е по-добре — каза тя и се сви на кълбо до него, но Сокола забеляза, че сенките се издължават, и стана, за да събере дрехите си.

— Знаех, че ще ти хареса.

Изгледа я през рамо. Беше алчна и разглезена и винаги се опитваше нещата да стават както тя искаше, но това ни най-малко не го притесняваше. Знаеше как да я подхване. Керъл още лежеше на земята, протягайки се като бяла сита котка.

— Добре ще е, ако се облечеш — подсказа й той.

— След малко — и му отвърна с подканящ поглед.

ГЛАВА ШЕСТА

— Искам да си взема ризата — каза Сокола.

Закопча панталоните си и се наведе, за да си вземе дрехата, която беше под нея. Керъл обаче нарочно се прилепи по-плътно към земята, като го предизвикваше да я хване. Дръзка искра проблесна в погледа й. Сокола се видя принуден да подгъне коляно и да се сборичка на игра с нея.

Точно в мига, в който коляното му докосна земята, той усети вибрации… предизвикани от конски копита. Миг след това бе на крак, а и очите му внимателно оглеждаха пространството. Последствията от страстта бяха притъпили усещанията и отслабили вниманието му, иначе щеше да забележи много по-рано конниците, които се приближаваха.

— Обличай се! — това беше заповед. — Някой пристига.

— О, Боже мой! — извика Керъл, обзета от паника, и скочи на крака, нахлузвайки набързо панталоните си.

Преди още четиримата конници да стигнат достатъчно близко, за да се виждат лицата им, Сокола ги бе разпознал. Двамата, които яздеха отзад, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, помощници в имението. Мъжът, който седеше сковано на седлото, бе Чад Фокнър. Яздеше редом с Том Роулинс

— О, не! И татко! — въздъхна Керъл.

Сокола се обърна и я видя, че се опитва да се справи с едно от копчетата на джинсите. Светкавично прецени, че няма начин да заблуди Роулинс. Това, което би могъл да види отчасти, се ограничаваше поради разстоянието, но бе достатъчно, за да прецени какво е станало непосредствено преди пристигането. Наведе се и вдигна ризата си. Нахлузи ръкавите, но не се опита да я закопчее или запаше. Ръцете на Керъл нервно трепереха, неспособни да закопчаят сутиена. Сокола се отдалечи от нея, за да застане между момичето и четиримата конници, предвождани от баща й.

Няколко метра преди да го достигнат, конете спряха, а конниците скочиха още в движение от седлата. Сокола съсредоточи вниманието си върху Роулинс, без да се притеснява много от другите двама, които бяха от двете му страни и идваха срещу му. Роулинс беше дребен на ръст, но жилав като стоманена жица. Спокойствието му бе измамно, но Сокола никога не беше подценявал силата и волята му. Да управляваш ранчо с такива размери, означаваше да държиш строени по конец над тридесет воловари, груби и диви, а Роулинс се бе занимавал с това повече от половината живот на Сокола.

Прекрасен човек. Но Роулинс имаше слабо място — дъщеря му. В неговите очи тя никога не носеше отговорност за нищо. Сокола знаеше, че новото положение щеше да промени плановете му и сватбата щеше да стане това лято, а не следващото. Той уважаваше човека, който го бе взел, отгледал и научил на всичко, що се отнасяте до имението и добитъка. Колкото и да беше разгневен, Роулинс винаги изслушваше и мнението на другите.

Този път обаче дивото и ледено изражение на лицето на мъжа не изглеждаше да е на човек, който иска да чуе обяснения. Сокола стоеше неподвижно и срещна гневния му поглед, без да пребледнее. Зад себе си чуваше Керъл да диша тежко.

— Какво, по дяволите, се случи? Какво си сторил на детето ми? Подготвен за подобно избухване, Сокола не се поддаде на гнева:

— Том, аз… — но не можа да довърши изречението.

— Татко, аз не исках — крещеше истерично Керъл. — Той ме накара насила! Той ме държеше!

Зашеметен от това невярно обяснение, Сокола извърна глава, за да я погледне. Белите презрамки на сутиена висяха на раменете й, докато трепереше зад блузата, с която прикриваше гърдите си. Зелените й очи гледаха втренчено баща й, пълни с молба. Сокола почувства, че му се повдига от нейното предателство.

— Отнасях се с теб като със син, проклето копеле и син на курва! — закрещя Роулинс с омраза. — А ти ми се отплащаш, като изнасилваш дъщеря ми!

Сокола се завъртя, за да отрече ясно вината си, но не успя. Усети, че нещо като метална решетка се забива в стомаха му, изкарва дъха му от дробовете и го превива на две. Челюстта му се взриви от юмручния удар, чиято сила го изправи, и той падна по гръб. Болката отекна в мозъка му. Женски писък прониза съзнанието му, докато разтърсваше глава, опитвайки се да прогони изтръпването. Повдигна се на колене, а замъгленият му взор се впери в Керъл, която тичаше към Чад. Не можа да се изправи, защото още един удар го просна по очи в прахта. Още веднъж Сокола мушна ръка под себе си и се опита да се изправи, когато върхът на ботуш го ритна в ребрата, повдигна го и го преобърна. Сокола инстинктивно се преобърна още веднъж, отдалечавайки се от своя нападател и печелейки няколко секунди, необходими му да се изправи на колене. Докато Роулинс го доближаваше, Сокола се хвърли срещу му. Един юмрук достигна слепоочието му, но Сокола хвана през кръста Роулинс и го блъсна назад. По-якото му телосложение трябваше да свали на земята Роулинс и да даде на Сокола миг покой, за да събере мислите си и да се защити. Но Роулинс не падна. Нещо го задържа. Миг по-късно първата мисъл на Сокола бе, че някой се опитва да прекрати сбиването, но после разбра, че никой не възпираше Роулинс. С ръце, блокирани в желязна тяга, не можа да се защити от удара, който му нанесоха в стомаха.

Сокола се съпротивляваше диво и почти успя да освободи едната си ръка, но към неговия нападател се присъедини още един мъж. С малка част от напускащото го съзнание той разбра, че двамата мъже, които го държаха, за да му нанасят удари, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, воловарите, с които често бе яздил и работил рамо до рамо. Но юмруците на Роулинс го блъскаха, разкъсваха и замъглиха слънчевата светлина и спомена.

Заслепен, безсилен, зашеметен, почувства как силите напускат краката му. Някаква кост се счупи и червена пелена падна пред очите му. Беше агонията. Нови удари се сипеха върху му, но той тънеше в мрак и безчувственост. Натежаваше все повече, отпуснал се в ръцете на мъжете, които го крепяха. Главата му беше клюмнала н той се завърташе при всеки юмрук, който я застигнеше. Мракът го бе погълнал напълно и Сокола висеше като труп.

— Свършен е, шефе. — Лутер Уилкокс, който бе от дясната страна на Сокола, пусна ръката му.

— Вдигнете го. — Гласът на Роулинс бе глух и напрегнат, треперещ от ярост.

За миг настъпи гробна тишина. После Лутер въздъхна и ги призова към разум: — Не можеш да го убиеш, шефе Боже мой, той е… Погледът му прониза Чад. Търсеше подходящите думи, но не той трябваше да припомня кръвната връзка на двамата братя.

Освен това Лутер не беше убеден, че Роулинс има пълното право да направи нещо друго на Сокола освен един хубав бой да му удари. През това лято бе зърнал няколко пъти дъщерята на Роулинс да язди със Сокола. Ако той се бе възползвал от момичето, то сигурно по някакъв начин го бе поощрило. Пък и не беше напълно сигурен, че той беше единственият. Освен това трябваше да се държи сметка за реакцията на Джон Бъкенън, ако синът му бъде убит.

Настъпи дълго мълчание. Жаждата за мъст още гореше в очите на Роулинс, но убийственият им пламък гаснеше. Лутер хвърли кос поглед към пребитото момче, което каубоят все още държеше.

— Пусни го, Бил! — заповяда Лутер и кимна с глава, а гласът му бе тих и спокоен, защото се притесняваше да не подрони авторитета на Роулинс.

Ръцете се отпуснаха и тялото глухо тупна на земята. Това изглежда пробуди Роулинс от скованата поза, която бе заел. Обърна се, за да погледне дъщеря си. По някое време тя, с помощта на Чад, бе успяла да облече блузата си. Той обгръщаше раменете й с една ръка и с този жест й предлагаше закрила и утешение. Тя бе заровила хубавото си лице в ризата му. Чад се усмихна в отговор на погледа на Роулинс. Ръцете му се опитаха да отдалечат момичето. Нейните пръсти се вкопчиха в ризата му:

— Прегърни ме здраво, Чад! — изхлипа тя.

— Почакай тук — учтиво и нареди Чад. — Отивам само да докарам конете.

Чад се отдалечи от Керъл, към нея се приближи баща й. Главата й беше наведена, а лицето скрито зад завеса от коси. Той сложи ръка на рамото й. Треперейки, тя извърна лице на другата страна. Роулинс я попита нещо и тя кимна утвърдително. Отдръпна ръката си и почувства, че някакво чувство на неловкост го завладява.

По средата на пътя към коня на Керъл Чад се спря до отпуснатото тяло, на което никой вече не обръщаше внимание. Погледна го и го прескочи, за да хване юздите на коня и да го откара при момичето.

Конят на Сокола вдигна глава и недоволно изцвили, когато видя петимата конници да се отдалечават в галоп. Никой не се обърна назад. Юздите висяха свободно и добичето, добре обучено, знаеше какво означава това. Извърна глава към човека на земята и с муцуна побутна ушите му, но човекът не помръдна. Конят отново сведе глава и продължи да пасе. Юздичката подрънкваше при всяка стиска жълта, хранителна трева, която муцуната му откъсваше.

Най-после Сокола дойде в съзнание. Въздухът бе хладен, а небето — черно, покрито със звезди като театрален декор. Всичко плуваше в мъгла. Отначало не можеше да си даде сметка къде е, нито защо е проснат на земята. Опита се да се изправи. Силна, остра болка прониза цялото му тяло. Нечовешки вик. И той отново припадна. Когато вече можеше да разсъждава ясно, си даде сметка, че ребрата от дясната му страна бяха засегнати или дори счупени.

Стараейки се да пренесе тежестта на другата страна, отново се опита да стане. Този път успя, въпреки че се клатушкаше като пиян. Сякаш хиляди чукове удряха в черепа му и това му пречеше да свърже мислите си. Усещаше лицето си смазано и подуто. Нещо не беше наред с носа му. Клепачите бяха подпухнали и можеха да се отварят само в тесни процепи. Всяка част на тялото го болеше, някоя повече от друга. Мускулите му бяха схванати, изтръпнали, сякаш не бяха негови. Устата — пресъхнала и напукана, като че бе погълнал хиляди игли. Сокола се опита да навлажни устни усети вкуса на пръст, примесен със солта на кръв и пот.

Насили се да вдигне ръка към устата си, когато чу шум на юзда, която се влачеше по земята. Сокола се извърна, мъчейки се да разбере откъде идва звукът. Силуетът на кон, добре очертан на фона на нощното небе, се виждаше на няколко крачки от него. Опита се да се доближи до него, но сигналите, които мозъкът изпращаше на краката му, бяха доста объркани. Крачките му бяха координирани като на пияница.

Опита се да хване поводите, но конят рязко се дръпна заради миризмата на кръв, която излъчваше. Сокола заговори на езика навахос с животното, което пръхтеше нервно, но после му позволи да хване поводите и да ги намотае около врата му. След като сложи крак на стремето, използва всичките си сили, за да се качи на коня. Стисна дръжката на седлото в смъртно отчаяние и отпусна свободно поводите.

Конят нямаше нужда да бъде направляван, за да намери пътя към своята ясла, и се впусна в галоп. Сокола припадна, преди да е изминал и сто ярда. Само инстинктът го държеше на седлото с крака, прилепнали към хълбоците на животното, и с ръце, впити в дръжката на седлото.

Болката изкара от унеса Сокола. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че конят бе спрял. Сръга го с тока на ботуша. Конят мръдна встрани, но отказа да върви напред. Сокола се изправи, колкото да може да се огледа наоколо. Трябваха му няколко секунди, за да различи имението. Залюля се на седлото и едва не падна. Някъде отстрани, недалеко, чу шум на кон, но шеметът, предизвикан от болката, бе твърде силен, за да може да го определи точно. Съсредоточи всичките си усилия в движенията, които правеше така, че слизайки от седлото, да си причини възможно най-малка болка.

— Соколе! — извика го някой.

Беше глас, който трябваше да познае. Но само когато го чу, отново успя да разпознае пресипналия и загрижен глас: беше баща му.

— Чух, че са се случили неприятности. Тъкмо тръгвах да те търся.

Докосна земята с крака си, но загуби равновесие, щом ботуша му се изхлузи от стремето. Като стискаше здраво дръжката на седлото, Сокола се извърна на половина, залитайки. Хълбокът на животното беше стена, на която можеше да се облегне и която му пречеше да се завърти напълно. С усилие успя да фокусира поглед върху развълнуваното лице на баща си в мига, когато той спираше, вкаменен.

— О, Боже мой, Соколе! — Глухите думи излизаха от гърлото на баща му, сякаш някой ги късаше. Сетне извиси глас: — Франк, Педро! Елате да ми помогнете!

— Не! — Отказът на Сокола прозвуча силно и ясно, когато баща му пристъпи към него.

Голямата умора щеше да го надвие. Болката беше като пламък, който гореше лицето му и караше да пулсира цялото му тяло. От тъмните дълбини на паметта си Сокола извади спомена за голяма поилка в конюшнята. Като пусна дръжката на седлото, той заповяда на несигурните си и преплитащи се крака да го заведат там.

Стигна до поилката, хвана с ръце металния ръб, за да се държи изправен. После потопи във водата цялата си глава, чак до рамената. Когато я извади, студената вода бе избистрила мозъка му. Съзнанието му се върна и бе в състояние да мисли разумно. Нещо топло се стече в носа му, но не беше водата, която струеше от главата му. Сокола разбра, че не само ребрата, но и носът му бе счупен. През процепа на полуотворения клепач видя баща си и си припомни първите му думи.

— Беше тръгнал да ме търсиш?

Трудно бе да заповяда на разкъсаната и подпухнала уста да произнася добре думите. Сокола съзнаваше, че фъфли.

— Най-сетне някой стори нещо, което не бе част от твоите планове, така ли? Само че си забравил да кажеш на Роулинс, че след няколко години ще ми купиш малко обществено уважение!

Като продължаваше да се държи за металните ръбове на поилката, Сокола извърна глава, за да гледа баща си. Зад Джон се бяха събрали и други каубои, не само двамата които бе извикал по име. Сокола кипеше от дръзко безразличие и бе далеч от идеята да се притеснява за това, че и други хора можеха да чуят разговора.

— Не можех да си представя, че… че могат да те пребият така. — Баща му говореше тихо и на пресекулки — слаб опит да се предпази от неудобните въпроси.

— А ти какво очакваше? — Сокола плюна отвратен. Силата, с която произнесе думите, притисна едно ребро о друго, което предизвика пареща болка в хълбока му. Напразно се опита да заглуши пъшкането си.

— Трябва да повикаме лекар. — Баща му понечи да го доближи.

— Не!

Отново тежко се отпусна на поилката, докато гаденето не премина. Сведе глава и затвори очи. Нямаше средство, с което лекар можеше да поправи счупено ребро или счупен нос. Нямаше вътрешни поражения, а и дробовете му не бяха засегнати.

— Ще говоря с Том и ще оправя работата — каза Джон Бъкенън.

Като събра всичките си сили, Сокола застана изправен, макар и нестабилен, и погледна баща си в очите.

— Преди много време, Джон ти ме посъветва да бъда верен на себе си и да се държа по съответен начин. Няма нужда да правиш планове за моето бъдеще. Аз ще се оправя с Роулинс, сам, както съм се оправял с всичко останало. — Сокола отказа предложената помощ с нехайство и презрение.

Баща му, пребледнял, се поколеба. Насили се да пренебрегне думите на Сокола.

— Щом така стоят нещата, по-добре ще е да се върнеш в университета колкото може по-скоро.

Устата на Сокола се изкриви в гримаса, която трябваше да изразява усмивка.

— Да бягам? Така ли би постъпил индианецът навахос? — в думите звучаха предизвикателство и подигравка. — Когато ти пари под краката и си от малцинствата, трябва да се изпариш. Бас държа, че това ще ви се хареса… на теб, на Том и на Керъл. Така ще ви е по-лесно, нали? А още повече ще ви хареса изобщо да не се върна. Но аз няма да си тръгна.

Думите на Сокола отекваха в тежката, наелектризирана атмосфера:

— Освен това отсега нататък ще правя всичко, както аз искам. И ако не ти се нрави, върви по дяволите, Джон.

Сокола се отдалечи, а всеки негов мускул крещеше от болка. Сред воловарите се надигна глух ропот. Джон Бъкенън го проследи с поглед в мрачно мълчание.

Светлините блестяха в прозорците на дома Роулинс, в дома, който, по липса на по-подходяща дума, беше и негов дом в продължение на единадесет години. Сокола надви умората, която замъгляваше усещанията му, и изкачи стъпалата на верандата откъм задния двор. Изкачваше ги с усилие, издърпвайки се с ръце, впити в парапета. Раненото и пребито тяло копнееше за почивка.

Щом стъпи на верандата, забеляза едно лице в огледалото над умивалника. Не можа да се разпознае. Цялото нарязано, покрито със синки и подпухнало, лицето бе на някакво чудовище с гарвановочерни коси.

Когато се отдалечи от огледалото, Сокола затвори вратата. При това движение извърна лице към кухнята, където Том Роулинс седеше на масата и го гледаше втренчено. Ръцете му обгръщаха една чаша. Сокола се довлече до прага.

— Дойдох да си взема нещата — каза със скимтящ от болка глас.

— Взимай ги и се махай! — изкрещя Роулинс.

Беше време, когато Сокола щеше да премълчи, но всичко се бе променило:

— Ти ме познаваш, Том. И знаеш, че не съм изнасилил дъщеря ти. Ти се отнасяше с мен като със син, но аз бях последният човек, когото би искал за зет. Какво толкова те отвращава, Том? Мисълта, че дъщеря ти може да се омъжи за метис? Или копелето на Джон Бъкенън? — предизвикваше го с растящо презрение.

Странна червенина заля лицето на Роулинс. Не каза нищо, но убийственият израз изчезна. Сокола разбра, че е улучил десетката. Като заобиколи масата, прекоси стаята и се отправи към коридора, който водеше в неговата стая. Появи се Вера Роулинс, която замръзна на място при вида на Сокола. По лицето й премина първо сянка на страх, после — отмъстителен гняв.

Преди да успее да каже и една дума, Сокола заговори отново, обръщайки се и към двамата:

— И още нещо, аз не бях първият мъж на вашата дъщеря, въпреки че, признавам, това не би ме спряло, дори да беше девствена.

Обърна гръб на жената и пое по тъмния коридор към стаята си. Като придържаше с дясната си ръка счупените ребра, се облегна на вратата, за да събере сили. После отиде до леглото и взе сгънатата в долния му край завивка. Беше същата, с която преди години бе дошъл в тази къща. Сокола отново я използва, като изтърси върху нея дрехите и нещата си от всички чекмеджета, долапчета и ги натрупа на камара отгоре. Когато свърши, се изправи и огледа наоколо, за да види дали не е забравил нещо.

Слаб шум се чу от коридора до вратата, шум от някой, който се промъкваше крадешком. Сокола стоеше неподвижен, ослушваше се внимателно с гръб към вратата. Чу едва доловимото проскърцване на дръжката на бравата. Целият бе нащрек, когато вратата безшумно се отвори. Имаше само един човек в къщата, който би желал да го види, без другите да разберат — Керъл.

— Соколе, съжалявам. — Гласът го молеше за прошка шепнешком. — Не зная защо направих така. Бях толкова… уплашена. Трябва да ми повярваш. Мама и татко ще ме убият, ако разберат, че съм тук, при теб.

Сокола се извърна бавно, за да я гледа в лице. При вида му очите й се разшириха. С една ръка прикри устата си, а другата притисна към стомаха. Пребледня и погледна настрани, сякаш се страхуваше да не повърне.

— Доста противна гледка представлявам, нали?

— Моля те… прости ми! — промърмори тя, все още неспособна да го погледне.

— И след като съм ти простил, ще трябва и да забравя, че това някога се е случило, нали? — Обърна се и започна да връзва краищата на завивката. — Защо не тичаш при Чад? Той ще ти прости.

С лявата ръка вдигна завързаната завивка и пое въздух, за да контролира болката.

— Соколе, моля те! — тя се извърна с наведена глава. — Нищо подобно нямаше да се случи, ако ти беше Чад.

Думите й предизвикаха гримаса. Остра болка прониза разцепената му уста. Хвана кичур от косите й с дясната си ръка и каза:

— Целият този блясък… не е слънчева светлина. И излезе от стаята.

Пътят към общата спалня бе дълъг. Краката му натежаваха от слабост. Разговорите за миг замряха, щом той се показа на прага. Сокола бе твърде уморен, болеше го всичко, за да го е грижа за погледите, вперени в него. Едното му око бе така подпухнало, че не можеше да го отвори, но през малкия процеп на другото видя една свободна койка с дюшек, свит на руло. С някаква странна прибързаност се отправи към нея и пусна вързопа на земята.

Трябваше му само миг, за да опъне дюшека и да се просне отгоре му. Не се притесняваше нито да си събуе ботушите, нито да си вземе завивка, а само да склопи очи. Миг по-късно вече спеше дълбоко. Бе дълъг сън, който даде възможност на тялото му да почине, да се съвземе, освободено от болката, невъзпрепятствано от тежки мисли.

Спа в продължение на тридесет и шест часа, без да съзнава нищо. Когато се събуди, кръвта бе измита, ребрата — превързани, а близо до него имаше чаша с димящ бульон. Очите му се спряха на мазолестата ръка, която я държеше, Привдигна се на една ръка, за да гледа в очите Лутер Уилкокс.

— Какво е това, отрова ли? — гласът на Сокола бе хрипкав, а когато се опита да помръдне, разбра, че мускулите му са изтръпнали. — Искаш да свършиш започнатата работа?

— Нямам подобно намерение.

Лутер изчака, докато Сокола вземе чашата си, сетне поясни отговора си, като се отправи към масата, за да продължи да реди прекъснатия пасианс:

— Керъл замина за Финикс и ще остане там за кратко с господарите Фокнър.

Каубоят седна на стол с гръб към Сокола. Повече не каза нито една дума — сякаш Сокола не съществуваше.

Три дни по-късно Сокола оседла кон, събра някои неща и се отправи към каньона. Остана в дома на роднините на майка си цял месец. Това не бе неговият начин на живот, въпреки че му вдъхваше спокойствие и сила.

След месец Сокола се завърна в ранчото. Никой не му зададе въпроси, нито постави под съмнение правото му да спи в общата спалня. Сутрин излизаше с мъжете, за да се грижи за добитъка. Роулинс никога не му даде заповед, нито му благодари за работата, която вършеше, но в очите му гореше омразата всеки път, когато погледите им се срещнеха.

Два месеца след като го биха, Сокола чу новината, че Чад и Керъл са се оженили. Това изобщо не го развълнува Шест месеца по-късно Керъл роди момченце, което веднага кръстиха на дядо му — Джон Бъкенън Фокнър.