Ритуалът на нощта

ГЛАВА СЕДМА

Слой черни облаци покриваше небето над Финикс и скриваше слънцето. Градът тънеше в преждевременен мрак. На чести, но неравни интервали снопове жълти светкавици изригваха през облаците и ги огряваха за кратко. Придружаваше ги тътенът на гръмотевиците, от който въздух и земя трепереха.

От вятъра дъждът падаше на коси струи, забавяйки движението в шест часа вечерта. Чистачките лудо се блъскаха напред-назад, за да отмият от предното стъкло на фолксвагена заслепяващия потоп. Лана Маршал стискаше силно волана, за да намали обзелото я напрежение. Беше чула местните жители да говорят за бурите във Финикс, които връхлитали ненадейно, без никакво предизвестие, но не бе им повярвала. Всичко бе така сухо и прашно, прегорено от неумолимата жар на слънцето, че изглеждаше невъзможно големи количества дъжд да са падали тук. Сега виждаше това чудо с очите си.

Потокът коли около нея течеше бавно, безспирно. Без да откъсва очи от платната на автострадата, задръстени от коли, Лана се наведе на една страна, за да откопчае лявата си обувка, оксфордски модел от бяла кожа. Обувката се изхлузи лесно от крака, обвит в бял найлонов чорап. Докато левият й крак контролираше педала на газта, събу и дясната обувка, за да раздвижи изтръпналите пръсти.

— А, така е по-добре! — възкликна тя на висок глас, внезапно почувствала облекчение в уморените си нозе.

Колите пред нея се движеха по-бавно и Лана натисна спирачка, за да регулира своята скорост. Оставаха още осем километра до изхода на магистралата и три — до апартамента й. При тази скорост й трябваше още половин час.

Примирена, тя прокара пръсти през косите си, сресани назад в мек кок. Започна да сваля полека фибите от косата си и да ги слага в чантичката на съседната седалка. Косите и падаха свободно по раменете. Бяха светлокестеняви и лъскави.

Усмивка озари устните й, красиви и месести. Понякога Лана се чувстваше като пеперуда, която излита от пашкула. Почувства го, когато сваляше строгите дрехи, които професията на медицинска сестра й налагаше. Не че униформата можеше да прикрие това, с което природата я бе дарила. Напротив, вталената кройка подчертаваше извивките на тънката й талия.

От съчетанието на лятна жега и плющящ дъжд въздухът в колата бе тежък и душен. Ако отвореше прозорчето, щеше да се излее река вътре. Не за първи път Лана мечтаеше за климатична инсталация в колата. В Денвър би било лукс, който не можеше да си позволи, но за Аризона това си беше истинска необходимост. Откопча две копчета на униформата и дръпна лепкавата найлонова тъкан от браздата между гърдите. Облекчението, което изпита, бе само въображаемо.

На банкета отдясно Лана забеляза мигащите червени светлини на кола, която явно имаше повреда. Секунди по-късно фаровете й осветиха жълтия пикап в помощното платно. Докато намаляваше скорост, за да се разминат, вратата на шофьора се отвори и от там излезе висок, здрав мъж.

За тези няколко мига, в които фаровете го осветиха, Лана забеляза прегърбените плещи под бежовото сако, посребрените коси под широката периферия на каубойската шапка и хлътналите страни на едно уморено лице. Отстрани на пикапа се четеше надписът „Строително предприятие «Фалкон»“, а в емблемата се различаваше черният силует на главата на грабливата птица. После тя задмина пикапа и неговия шофьор. Вдигна поглед към панорамното огледало и видя възрастния мъж да поема пеша, с глава превита под дъжда. Лана се поколеба за миг, преди да даде мигач и да влезе с фолксвагена в платното за пътна помощ. Като остави мотора да работи, тя се дръпна на страничната седалка и свали прозорчето.

Щом възрастният мъж стигна до колата й, Лана извика силно, за да я чуе през тътена на гръмотевицата:

— Да ви закарам ли донякъде?

Мъжът се поколеба, видимо учуден, сетне се наведе, за да погледне вътре през прозорчето. Водата се стичаше на струи по периферията на шапката му. Под гъстите металносиви вежди проницателни сини очи внимателно я изучаваха. Годините бяха набраздили суровото лице, опърлено от слънцето, като придаваха уникална грубост на чертите и кожата, но Лана не се уплаши от вида му.

— Качете се — покани го отново и леко се усмихна. След още миг колебание мъжът отвори вратата.

— Благодаря — грубият глас напълно съответстваше на външния вид.

— Днес е сравнително влажно навън, а и вие вече сте мокър до кости — отбеляза момичето, докато той наместваше едрото си тяло в малката кола и затваряше вратата.

— Да, усещам вече.

Лана включи на първа и се промъкна в потока бавно движещи се коли. Хвърли кос поглед на мъжа, който сякаш изпълваше цялата кола. От ъгълчетата на очите му тръгваха многобройни бръчки във формата на следа от птичи крак и му придаваха съкрушен вид. Имаше нещо в този мъж, което караше Лана да гледа на него като на старо мече, маскирано като хищен сив мечок. Може би усетил, че го наблюдават, мъжът се извърна към нея. Лана се загледа отново в магистралата, наводнена от дъжда.

— Родителите ви не са ли ви казвали да не качвате на стоп непознати на магистралата? Опасно е за едно момиче.

Лана леко се подсмихна. Беше смешно да й се кара точно човекът, когото бе качила на стоп.

— Да, предупредили са ме да внимавам със стопаджиите и странните типове — отвърна тя сякаш за негово успокоение. — Но също така са ми разказвали историята за добрия самарянин. Мисля, че тя ми харесва повече. Какво му е на вашия пикап?

— Свещите са се овлажнили, предполагам. — Изглеждаше в лошо настроение, когато отговаряше на въпроса й.

Лана хвърли поглед на зелената табела, която сигнализираше, че наближават изхода от магистралата.

— Не съм сигурна, че на този изход има служба на пътна помощ, но на следващия има — беше изходът, по който и тя трябваше да поеме. — Мога да ви закарам дотам. Някой сигурно ще дойде, за да откара пикапа.

Чу шумолене на мокри дрехи. С крайчеца на окото си Лана го видя, че поглежда към часовника на лявата си китка.

— През два квартала от втория изход има една сграда в строеж. Там ще ме чакат след четвърт час. Имате ли нещо против да ме закарате? — попита той. — Ще помоля някой да дойде и да откара пикапа.

— Това е новият медицински комплекс, нали? — попита Лана.

— Да — отвърна той.

— Разбира се, че мога да ви откарам — каза Лана. — Минавам покрай това място, за да стигна у дома.

Погледът й се плъзна по него с любопитство. Дрехите, напредналата възраст и необходимостта да бъде на строителната площадка след края на работното време — всичко това подсказваше на Лана, че този човек трябва да е нощният пазач.

— Сигурно няма да имате проблеми през нощта, ако така продължава да вали.

— Какво? — смръщи се той и гъстите му вежди се сляха.

— При такова време някои хора предпочитат да си останат вкъщи, вместо да ходят да крадат материали по строежите. Това улеснява работата. Поне така си мисля — поясни тя.

Мъжът се извърна на другата страна. Лека усмивка плъзна по устните му. Забавляваше го факта, че тя го бе взела за нощен пазач.

— Да, точно така е.

— Кога ще бъде завършен строежът?

— На първи октомври, ако няма някакво забавяне.

— Чак тогава ли? — въздъхна тя. — Стискам палци, защото се надявам да получа място там, щом строителните работи приключат. Така няма повече да бия този път всеки ден.

— Сега в кабинета на някой лекар ли работите? — сините очи бяха забелязали бялата престилка.

— Да, при един педиатър, доктор Феърчалд — отвърна тя. — В зависимост от пътното движение имам около тридесет-четиридесет минути път до моя апартамент.

— Секретарка ли сте му?

— Аз съм дипломирана медицинска сестра — поправи го тя.

— Има една болница, недалеч от тук. Струва ми се, че винаги имат свободни места за медицински сестри. Защо не опитате?

— Не, благодаря — тя решително поклати тъмнокосата си глава. — Никога вече няма да работя в болница.

— Защо? — Категоричният отговор пробуди любопитството му.

— Една медицинска сестра не бива да се привързва към пациентите си. За съжаление не притежавам необходимото емоционално безразличие, за да лекувам болните ден за ден. Приемам нещата твърде много навътре. Затова… — присви рамене — напуснах тази работа, която прекалено много ме вълнуваше. Сега съм в кабинета на един лекар, където контактите с пациентите са кратки и ограничени.

— Мъчно ли ви е за работата в болницата?

— Понякога — призна Лана. — Липсва ми дружеската атмосфера на средата — лекари, медицински сестри, технически състав, санитари, които работят заедно. Но сега страдам по-малко. Работното ми време е по-добро и винаги съм свободна през празниците.

— Омъжена ли сте?

Лана забеляза, че той гледа лявата й ръка, но тя никога не носеше бижута. Беше й навик от училището за медицински сестри, където това бе забранено. Оттогава не носеше бижута, когато бе в униформа.

— Не, не съм омъжена — лека сянка на тъга мина през погледа й. — Току-що реших, че бракът не е моята съдба.

— Трудно е да се повярва такова нещо — промърмори той. — Сигурно мнозина мъже биха се увлекли по красива жена като вас.

— За моите двадесет и пет години имам много възможности, но нито едно предложение — призна тя с усмивка на самосъжаление. — Има нещо у мен, което привлича всички нехранимайковци на света.

— Струва ми се, че долавям някакво леко разочарование — каза усмихнат мъжът, — което обикновено означава, че една любовна история е приключила зле наскоро.

Лана се засмя, изненадана от точността, с която четеше мислите и, а и от интимната насока, която взе разговорът. Какви ли рискове имаше в това, да говори за личния си живот с един непознат? Хвърли поглед на спътника, си, но се чувстваше прекалено добре и сигурна с него, за да се бои от нещо.

— Вие сте много проницателен — отбеляза тя.

— Идва от опита, натрупан с годините — отвърна той. — Какво се случи? Остави ви заради друга жена ли?

— Естествено — съгласи се Лана и й се искаше дори да се посмее над този факт. — Естествено другата жена беше съпругата му. Две години го чаках да се разведе, докато най-после глупавата ми глава разбра, че никога няма да го направи. И защо ли трябваше да го стори, след като получаваше най-доброто и от двете.

След лекия и непринуден разговор настъпи тягостно мълчание. Лана хвърли любопитен поглед на мъжа, който гледаше втренчено през прозорчето. Изглеждаше тъжен и много ядосан.

— Казах ли нещо обидно? — въпросът прозвуча неловко.

— Какво? — попита той с безизразен глас, сякаш не бе чул думите й. — Не, не казахте нищо обидно. Ето го изхода!

Той посочи с пръст и промени разговора:

— Преди няколко години в тази област нямаше нищо друго освен кактуси и салвия. Вижте я сега!

Лана разбра, че той нарочно сменя темата на разговора, но не възрази.

— Вие сте родом от Финикс, така ли?

— Не. Израснал съм в Северна Аризона, близо до Четирите ъгъла. А вие?

— От колко време сте тук, госпожице…

Лана се поколеба, но след като му беше разказала всичко за себе си, едно име като добавка нямаше голямо значение

— Лана Маршал. Тук съм от шест месеца.

— Харесва ли ви?

— Горещо е — отвърна Лана и едната й вежда се изви.

— Като в ада! — мъжът се засмя и смехът му бе хриплив, но приятен.

— Много ми липсват планините, снегът… и дърветата — каза тя, след като се замисли малко. — Зная, Флагстаф не е много далеко. Винаги мога да отида, ако ми домъчнее. Изчака потока коли да се влее в кръстовището, сетне зави по главния булевард.

— Намерихте ли си много приятели, откакто сте тук?

— Е, няколко.

Всъщност бяха малко, но Лана не искаше да прилича на жена, която се самосъжалява. Харесваше й да излиза навън и бързо се сприятеляваше. Проблемът беше, че живееше в града твърде отскоро, за да има достатъчно време да се запознае с много хора.

Строящата се сграда беше пред нея, от дясната й страна. Външните и страни почти бяха готови. Лана намали скоростта, когато наближиха строителната площадка.

— Можете да ме оставите тук!

Мъжът посочи с пръст голяма каравана, паркирана на мястото. От малкото квадратно прозорче в единия край на караваната струеше светлина. Под думата ОФИС, изписана на вратата, следваше пояснение „Строително предприятие «Фалкон»“. Два жълти пикапа, като този, който преди малко караше мъжът, и един тъмен кадилак бяха паркирани наблизо.

— Ето че пристигнахте — съобщи му тя, въпреки че нямаше никаква нужда да го прави.

Усмихна му се топло и приветливо. Беше й наистина приятно, че имаше с кого да си побъбри. Пътят не й се стори толкова дълъг и отегчителен.

Мъжът държеше дръжката на вратата, но не отвори веднага. Отвърна на усмивката й. Топлотата, бликаща от погледа, за момент прогони сянката на тъга от сините му очи.

— Благодаря, че ме докарахте. Но следващия път, когато, видите непознат на магистралата, оставете на някой друг да изиграе ролята на добрия самарянин — посъветва я той.

— Ще се опитам да си го спомня — обеща Лана. — Нямате ли дъждобран или нещо подобно? Целият ще станете вир-вода, докато обикаляте да пазите през нощта.

Мъжът се засмя силно:

— Но аз познавам подходящото лице, което ще ми бъде медицинска сестра и ще ме излекува.

След това отвори вратата и бързо излезе под дъжда:

— Грижете се добре за себе си — каза той и затвори вратата. Помаха й с ръка за сбогом и хукна с наведена глава към караваната. Лана почака, докато отвори вратата с надписа и докато изгасне отново четириъгълното петно светлина, отразена от пътя. Мъжът изчезна в караваната, а Лана се скри зад завоя.

До края на седмицата всеки път, когато минаваше покрай строежа, на отиване и на връщане, Лана мислеше за нощния пазач. Да го нарече старец, не беше точното определение, въпреки че беше прехвърлил шестдесетте. Изглеждаше жизнен и здрав, а суровите черти на лицето му придаваха известен чар въпреки годините. Беше странно, че мислеше непрекъснато за него, че споменът бе жив с грубия му глас, с неговата учтивост… и тъгата, която замъгляваше погледа му.

Лана се отърси от спомена, убедена, че мисли за него толкова често само защото във Финикс познаваше малко хора. Беше естествено един непознат с приятни маниери да остави у нея трайно впечатление.

Може би истинската причина бе, че тъгува по баща си, а учтивите маниери и суровостта на мъжа й го припомниха. Майка й почина, когато Лана бе на единадесет години. Оттогава тя и баща й бяха много близки. Разбра, че се отдалечават един от друг, когато трябваше да отиде в колеж. После баща й срещна една млада вдовица с три деца и се влюби в нея. Лана се радваше на щастието му.

Само че никой от двамата повече не беше в центъра на живота на другия. Всеки водеше свой собствен живот. Лана не искаше нещата да се върнат както в миналото, но понякога й липсваше непринуденото приятелство, твърдото рамо, на което можеше да се облегне, и мисълта, че някой има нужда от нея. Може би някой ден щеше да има — свое собствено семейство и празното място в нейния живот щеше да бъде запълнено. Естествено след любовната история, завършила катастрофално, нямаше никакво желание да се впуска в нова авантюра. Междувременно имаше професията си, която поглъщаше времето й. По-нататък? мислеше си тя, можеше да се посвети на административната работа в професията на медицинската сестра и дори да посещава вечерните курсове в университета. Не беше решила окончателно въпроса.

Като остави панера с току-що изпрано бельо (ходеше в обществената пералня с жетони всяка неделя сутрин), пъхна ръка в джоба на късите бели панталони, за да извади ключа от апартамента. Отвори вратата и я задържа отворена с крак, за да вземе отново панера.

Жилището беше малко и скромно обзаведено. За момента това бе всичко, което можеше да си позволи. За първи път живееше сама. По-рано винаги делеше апартамента с някоя колежка — медицинска сестра. Липсваше й присъствието на съквартирантка, но беше приятно сама да слага ред в своите неща. Лана имаше възможност да държи апартамент и да го поддържа според личния си вкус за израз на стабилно положение.

Върна, се отново към тази мисъл, докато подреждаше в гардероба сгънатото бельо. Смръщи лице при вида на едрите сини риби, които плуваха по облицовката на банята. Това щеше да бъде първото нещо, което ще промени.

Изненада се, когато чу, че някой тропа на вратата. Изтича да отвори, като отхвърли от челото си един кичур и се опита да оправи мократа си коса. Предпазливо сложи веригата на вратата, преди да отвори.

— Здравейте — в гласа й се четеше изненада, предпазливост и страх, когато разпозна нощния пазач, който стоеше на прага на дома й.

— Драго ми е да видя, че имате предпазна верига на вратата — отбеляза той с неуверена усмивка.

— Какво правите тук? Тоест… радвам се да ви видя, но… Да не сте забравили нещо в колата ми? — не намираше подходящите думи, за да го попита за причините на посещението му.

Наблюдаваше мъжа. Този път той носеше бяла риза и панталони, цвят каки. Забеляза, че ботушите му бяха лъснати — върховете им дори блестяха, Коланът му бе със сребърна тока с тюркоаз. Държеше нещо зад гърба си. Лана се ококори от изненада, когато той протегна ръце, за да и поднесе букет рози.

— Исках да ви благодаря — каза мъжът.

— Прекрасни са.

Отговорът прозвуча глупаво. Тя усети силния аромат на цветята, но беше доста объркана, за да го погледне очите.

— Как открихте къде живея?

— Има само една Лана Маршал в телефонния указател обясни и той.

Отговорът беше толкова очебиен, че Лана се засмя и не каза нищо. Най-сетне се съвзе.

— Дори не зная вашето име.

Колебанието му трая само частица от секундата и Лана си помисли, че си въобразява.

— Джон Бъкенън.

Лана все още се колебаеше дали да махне веригата или не въпреки аромата на цветята.

— Мислех… За мен ще бъде удоволствие, ако дойдете да обядвате с мен. Харесва ли ви мексиканската кухня? — Джон Бъкенън не й даде възможност да отговори. — Тук наблизо има едно ресторантче. Отвън не изглежда нищо особено, но храната е много добра.

Видя, че Лана продължава да се колебае, и се усмихна.

— Ако предпочитате, може да ме последвате с колата си. Ще ви показвам пътя с моята.

Това изречение приспа подозренията на Лана и тя се усмихна:

— Добре. Дайте ми десет минути да облека нещо като за пред хората.

— А цветята? Ще ги сложите ли във ваза? — каза той като гледаше букета рози, който още стискаше в ръце.

— Естествено.

Лана затвори вратата, свали веригата и я отвори наново, за да вземе букета. Поколеба се:

— Ще ме почакате ли вътре?

— Ето че отново сгрешихте. Да поканите един непознат вкъщи! — Той поклати глава със смръщено лице. — Кога най-после ще се научите, Лана Маршал?

Тя се засмя. Той също.

— Ще стоя в коридора, докато се приготвите — каза той като отклони поканата.

Този мъж все повече й харесваше с неговите постарому добри обноски.

— Бързо ще се приготвя — обеща Лана и затвори вратата.

Ресторантът беше малък и въпреки обедния час нямаше много посетители. Джон я заведе на една ъглова маса и седна с гръб към входа. Както бе казал, кухнята беше отлична. Лана се питаше до каква степен нейният събеседник бе допринесъл за добрия вкус на храната. Говореше свободно и чувството му за хумор я накара да се засмее неведнъж.

Сервитьорката изнесе празните чинии и отново наля кафе в чашите. Лана се отпусна на възглавницата на облегалката.

— Кажете ми нещо за себе си, Джон — помоли тя. — Мисля, че вече знаете всичко за мен.

— Какво искате да знаете?

Усмихваше се, но Лана имаше чувството, че иска да скрие нещо зад тази усмивка.

— Не зная — и тя вдигна ръка в красноречив жест. — Каквото и да е. Женен ли сте? Имате ли деца?

— Законни или незаконни? — той отвърна на въпроса й с въпрос.

— Престанете да се шегувате и ми дайте един прям отговор — настоя Лана.

— Добре. Женен съм. Имам двама сина и един внук. — Отговорът прозвуча безлично. Не последваха допълнителни пояснения. Той извади една снимка от портфейла си и я показа на Лана. — Той е много будно момче. Трудно е човек да повярва, че е само на дванадесет години.

Когато му върна снимката, Лана заговори за приликата на момчето с Джон:

— Всеки би познал, че е ваш внук. И никакви момиченца в семейството?

— Едно време имах момиченце. — Пъхна разсеяно снимката в портфейла си. Замисли се. Когато вдигна поглед, в очите, му гореше носталгия и тъга. — Умря много мъничка. Щеше да навърши двадесет и три години това лято. Почти на вашата възраст. И тя имаше черни коси, подобни на вашите — с цвят на кедър. Мисля, че ми напомняте за нея. — Стисна устни от жал към себе си. — Само не ми казвайте, моля, че приличам на баща ви!

— Не, не ми напомняте за него… поне не и на външен вид. Той е по-нисък, по-слаб и няма толкова много коса — тя изброи видимите разлики.

— И по всяка вероятност не е толкова стар като мен — добави Джон и изви глава на една страна. — Разкажете ми нещо за родителите си. Къде живеят?

— Майка ми почина, когато бях на единадесет години. Баща ми се ожени повторно след няколко години и сега живее в Колорадо Спрингс.

— Така че сега имате класическата мащеха от приказките — каза той.

— О, не — Лана поклати глава. — Ан е чудесна жена. Винаги ме кара да се чувствам добре дошла, когато отида да ги навестя. Баща ми е много щастлив с нея.

— Въпреки това не ги виждате често. Защо?

— Те си имат своя живот. Ан има три деца, което означава грижи с училището, със спорта и всички онези неща, които съпътстват семейния живот. Това много ангажира татко, а той никога не е обичал да пише. — каза Лана. — Не искам да си съставите погрешна представа за него. Баща ми ме обича както винаги. Просто сега има други отговорности.

— Разбирам — отвърна Джон толкова убедително, че Лана си помисли, че наистина бе разбрал. — Човек не може да има задължения само към един член от семейството.

— Разкажете ми за съпругата си — помоли настоятелно Лана, като се опитваше да си представи жената, която бе имала щастието да срещне един толкова разбран мъж.

— Кетрин и аз живеем под един покрив. Освен това няма много за разказване — сви рамене и Лана се запита дали това не бе причина за тъгата, която често се четеше по лицето му. — Тя си има своите интереси, дамския кръжок, прави всичко, което й се хареса… аз правя същото.

— Разбирам — промърмори Лана, огорчена, че го е попитала.

— Не. Съмнявам се, че разбирате. — Бледа и меланхолична усмивка заигра на устните му. — Като брак не е кой знае какво, поне според стандартните представи на хората за брака, но за Кетрин и мен това бе всичко, което искахме. Тя винаги е била вярна съпруга и добра майка. Аз я уважавам и не я укорявам за начина, по който се развиха нещата помежду ни.

На Лана й стана неприятно, че Джон не бе споменал дали обича жена си. Отпи от кафето.

— Съпругата ви трябва да е забележителна жена. Сигурно ще се радвам да я срещна някой ден.

Това бе неволно казано, но устните на Джон се свиха в странна гримаса.

— Не мисля, че е добра идея — призна той. — Кетрин ще ви хвърли само един поглед и ще си състави погрешно впечатление. В миналото, признавам си, съм й давал повод да бъде подозрителна към другите жени. Никога не съм се правил на светец. Някои дори казват, че съм грешник. Кой знае? Може и да са прави.

Той беше далече от идеята да се притеснява от мнението на другите. С думите си се самосъжаляваше, но в тона, с който бяха изказани, личеше, че това го забавлява.

Лана остави разговора да се плъзне в друга посока, усещайки, че той не иска да обсъжда личния си живот. Когато свършиха с кафето, останаха да побъбрят още малко, после Джон я придружи до дома. Тя го покани да се качи, но той отказа.

— Благодаря ви за обяда и за цветята — каза Лана. — Оценявам високо и двете неща.

— Уверявам ви, че за мен беше истинско удоволствие — потвърди той. — Ще се радвам да ви видя отново, Лана.

— И за мен ще бъде удоволствие, Джон.

Бе убедена в това. Сред морето от непознати Лана имаше чувството, че е открила приятел.

— Няма много хора, с които да мога да разговарям свободно. С вас това ми се случи. Ще ви се обадя по телефона — обеща Джон.

Тъкмо се разделяха, когато входната врата се отвори. Лана се усмихна на съседката си, жена на средна възраст, която работеше нощем. Лана виждаше и нея, и съпруга й много рядко, с изключение на празничните дни.

— Здравейте, госпожо Морган.

— Радвам се, че се върна, Лана — каза жената с развълнуван тон. — Случайно да имаш канела? Мислех, че имам, но се оказа, че е индийско орехче. Ябълковата ми торта е готова да я пъхна във фурната, а сега трябва да тичам до супермаркета да купя канела. Братът на Арт с жена си ще дойдат на вечеря тази вечер, а обещах на Дон да направя ябълкова торта. Той казва, че не е ял никога по-добра. Господи, празнични дни! — въздъхна тя, като за миг прекъсна нескончаемия си монолог. — А ни чака цяла работна седмица! Мисля си, че лудото бачкане започва в събота сутринта. Нали така?

— Никога не съм мислила по въпроса.

Лана поклати глава и вътрешно се усмихна. Беше мила жена, но ако трябваше да я търпи дълго, й лазеше по нервите. Лана се извърна, за да отключи вратата на апартамента си.

— Мисля, че имам малко канела. Защо не влезете, докато проверя?

— Ще ми спасите живота, ако имате!

Жената хвърли поглед към коридора, където вече се скриваха широките рамене на Джон Бъкенън. В очите й блестеше любопитство.

— Толкова неща има да върша, преди да дойдат Дон и Мериан! Още не съм изчистила вестибюла! Кой беше този мъж? — тя вървеше по петите на Лана до миниатюрната й кухня. — Някакъв роднина?

— Не, приятел. — Лана отиде до комплекта за подправки и взе съдинката с канела. — Ето я! Може да ми я върнете утре.

— Слава богу! Не зная как щях да намеря време да отида до супермаркета. Исках да изпратя Арт, но как човек да го откъсне от телевизора. Бейзбол! — направи гримаса на отвращение. — Ваш приятел? Не е ли малко старичък за вас?

— Не става дума за такъв род приятелство, госпожо Морган — търпеливо й обясни Лана. — Той наистина ми е само приятел.

— Какво работи? Къде сте се срещнали? В наше време момичетата никога не са предпазливи.

— Нощен пазач е на един строеж, тук наблизо. Пикапът му се повреди миналата вечер и аз го качих на стоп. Джон е много симпатичен мъж и е напълно безвреден.

— Качили сте го в колата си, без дори да го познавате? Можеха да ви ограбят и дори… по-лошо! — жената беше искрено развълнувана.

— Точно това беше и първото нещо, което каза и Джон. — Тя се засмя. — Но нищо не се случи. Бях напълно сигурна в него.

— Сигурна? Че защо? Защото е доста по-възрастен от вас ли? Мъж ли е, или не е? — попита госпожа Морган. — Вие сте медицинска сестра и трябва да знаете, че потентността на мъжете е нещо, което не зависи от възрастта им!

— Ние сме приятели, госпожо Морган това е всичко — повтори Лана.

— Момиче с вашия външен вид и мъж, който може да ви бъде дядо… Хм! — Жената не скриваше недоверието си. — Ако се интересува от вас, не е само за да сте приятели.

— Грешите. — Но разбираше чудесно, че щом веднъж жената си бе набила тази мисъл в главата, и динамит не можеше да я изкара. Вместо да спори, предпочете да се върне на първата тема на техния разговор.

— Винаги съм обичала ябълкова торта! Колко канела слагате?

Силвия Морган веднага се отклони към рецептата за ябълковата торта, като даваше пояснения, докато Лана я изпращаше до вратата. Когато най-после остана сама, Лана тъжно поклати глава. Жалко, че съседката й не разбираше. Спомни си думите на Джон, казани преди да се разделят, че с нея може да си говори. Прекрасно знаеше какво той изпитва към нея. Между тях съществуваше някаква особена близост, която нямаше нищо общо с половото привличане. Това беше нещо рядко и тя нямаше да позволи на госпожа Морган да го развали.

ГЛАВА ОСМА

Приятелството им укрепваше с всяко следващо посещение на Джон. Той я навестяваше два пъти седмично, преди да отиде на работа на строежа. Понякога я водеше да вечерят навън, в някой не много скъп ресторант извън центъра на града, но по-често Лана готвеше, защото той не й позволяваше да плаща сметките в ресторанта.

Във Финикс живееха много пенсионери, които, подобно на Джон, трябваше да закръгляват скромните си пенсии с труд, като този на нощен пазач. Лана не искаше да му бъде в тежест, нито да рискува приятелството им заради пари. Понякога Джон идваше в дома й в събота и прекарваха следобеда заедно. В такива случаи излизаха на разходка или на кино, или пък гледаха заедно телевизия и си говореха. Никога не обсъждаха неговото семейство. Лана си мислеше, че бракът му сигурно не е щастлив. През летните месеци Лана имаше и някоя друга случайна среща, но твърде рядко. Работата в кабинета на детски лекар със сигурност не й предлагаше много възможности да се среща със свободни мъже. Приятелството й с Джон я спасяваше от самотата, която щеше да я накара да търси мъжка компания, хвърляйки я от една катастрофална история към друга.

Последната седмица на месец август Джон реши да отидат в музея Хърд. Беше специализиран в антропология и изкуство на древните култури, като особено място бе отделено на югозападните индиански племена.

Когато излизаха от една зала, за да разгледат галерията с изложба на качина, Лана промърмори:

— Не мога да разбера защо в музеите винаги е тихо. Всички говорят шепнешком — чувстваше се виновна, че и тя говори като останалите посетители.

— Може би — обясни й Джон напълно сериозно — защото се страхуват да не пробудят духовете, които сами не могат да разберат.

При този отговор Лана впери учуден поглед в него. Джон разглеждаше изложените в галерията предмети със странно отнесено изражение. Вероятно усети втренчения поглед на Лана и добави:

— Това е една от най-добрите сбирки на качина на племената хопи и зуни в цял свят.

Лана се извърна, за да може да наблюдава по-добре. Куклите качина бяха дърворезбовани, украсени с пера, черупки от охлюви, бодли от кактуси, парченца кост и тюркоази. Имаше всякакви форми и размери, но си приличаха само по гротескните форми — изпъкнали очи, кръгли глави с извити човки, лица с надвиснали кичури косми, огромни озъбени уста, чудовищно и тайнствено страшни като в кошмар.

— Тези ли идоли представляват индианските божества? — прошепна Лана.

— Това са кукли, а не идоли — поправи я той усмихнат, защото фигурите трудно можеха да се свържат със спомена или с представата, които Лана имаше за детските играчки. — Може да се каже, че качина са репродукции на божества. По-точно символизират природните сили като свръхестествени същества. Онази там с ръцете криле и маската от пера е куклата орел. Там е качината сова. Онази с главната украса с рисунки на облаци и пъстрата дреха е Девойката Пеперуда.

Джон ги посочваше и описваше една по една. Всяка от фигурките беше изрязана в дървото и украсена до най-малка подробност.

— Възхитителни са — съгласи се Лана. — Но по някакъв страшен начин. С каква цел се използват? Сигурно не са играчки.

— В известен смисъл са. Индианците дават качина на децата си. Целта им е не толкова да си играят с тях, колкото да ги привикнат към различните видове качина — поясни той. — Думата качина може да предизвика известно объркване, когато се отнася до куклите, които нямат никаква магическа власт. По време на церемониите танцьорите, носещи костюми като на куклите, също са наричани качина, както и тайнствените сили, които олицетворяват.

— Казахте, че това са кукли на културите на индианските племена хопи и зуни ли?

— Точно така — рече Джон. — Индианците пуеблос и навахос също имат качина. При племето навахос не са направени като тези, но са също толкова страшни. Маските са изработени от изрисувана чортова кожа. Някои са украсени с орлови пера или имат гердан от клонки около врата. Изборът на маска се определя от церемонията, в която качина трябва да участват.

— Като например? — На Лана всичко това й се струваше невероятно. Темата я привличаше, а същевременно и отблъскваше.

— Инициацията при момчето навахос се извършва между седем и тринадесет години, възраст, в която впечатленията са много силни — един мускул на челюстта му заигра за миг преди Джон да продължи. — Това става по време на Йейбичай или Ритуала на нощта. Момчетата носят само набедрени препаски и главите им са увити в покривало. После ги водят при една голяма клада и им заповядват да не гледат „боговете“.

Лана си представи сцената — нощния мрак, играещите пламъци на огъня и половин дузина момченца с покрити глави, развълнувани, незнаещи какво ги очаква, с медни кожи, проблясващи при светлината на огъня.

— Двама помощници на шамана измиват първо косите си със сок от юка. После влизат в обредната колиба, за да се съблекат и надянат киртле, което смътно напомня шотландските полички, а също и различна украса. Всички открити части на тялото — ръце, крака, гърди — се оцветяват в бяло. Единият слага черната маска, която олицетворява Дядото-на-чудовищата, а другият — бялата маска, която представя Женското божество. Щом се маскират изцяло така, че децата да не могат да ги разпознаят, отиват при огъня.

Всяко момче се извежда поред извън групата и Женското божество белязва гърба му със светено царевично брашно. Маскираният в черно има бич, направен от сноп тръстика. Крещейки пискливо, удря момчетата по гърбовете и по всички части на тялото. Тълпата възрастни, които присъстват на церемонията, моли качина да удря силно и леко, а той прави точно обратното на това, за което го молят, издавайки особен писък на неравни интервали, за да плаши децата.

Лана потръпна, усещайки ужаса, сковаващ детската глава, неспособна да види ръката, която удря, чуваща само странните писъци и свистенето на бича.

— След малко качина свалят маските и се разкриват пред детето. Често това е някой братовчед или чичо — някой, който то лично познава. След това се взима цветен прашец от торбата на шамана и се дава на момчето, за да го духне в лицето на маските на хората, които са го носили. Мъжът, който е представял Дядото-на-чудовищата, поставя черната маска на главата на момчето и издава пронизителния писък, който го е изплашил. Едва тогава момчето получава разрешение да гледа Светите хора.

Джон замълча за миг и когато погледът му отново се спря на Лана, сякаш се завърна от далечна приказна страна.

— От психологическа гледна точка ритуалът е интересен. Разкривайки самоличността си пред момчетата, качина им дават да разберат, че изобщо не са някакви „богове“, а най-нормални човешки същества. Маскираната фигура е нещо, от което човек не бива да се бои, С това, че им позволяват да сложат маските, те им дават да разберат, че божествените сили или свръхестественото битуват в човека — както добрите, така и лошите.

Обяснението позволи на Лана да разбере церемонията, която в началото и се бе сторила толкова безчовечна. Направиха й дълбоко впечатление неговите познания по този въпрос.

— Присъствал ли сте някога на церемония по инициацията? — попита тя.

— Не. — Той поклати глава с израз на умиление. — Забранено е на белите да присъстват на тази особена част на Йейбичай.

— Тогава откъде знаете толкова много? — любопитството глождеше Лана.

— Не забравяйте, че съм израснал близо до резервата. Съседите ми бяха индианците пуеблос, навахос, а имаше дори и апахи от Белите планини.

— Не разбирам как може да се различи един индианец от друг?

Щом произнесе тези думи, Лана разбра, че Джон настръхва при мисълта за всички предразсъдъци, които се криеха в тях.

— Не исках да кажа това, което може би си помислихте — побърза да добави, притеснена. — Познанията ми за индианците са единствено от филмите уестърн и други подобни неща.

— Индианците от едно племе лесно могат да бъдат различени от друго по характерните им особености, по телосложението така, както се различава германеца от италианеца. Например индианецът навахос е арогантен и строен, а пуеблос е едър, с широко и кръгло лице — добави Джон. — Естествено смесените бракове претопяват разликите. Но това става и при потомството на смесените италиано-германски бракове.

— Арогантен! Никога не би ми хрумнало да дам подобно определение за един навахос! — размишляваше гласно Лана, запътвайки се към друга зала. — Чувала съм винаги да казват, че били овчари. Когато си мисля за навахос, първото нещо, което ми идва наум, са овце и покривала. Винаги съм ги смятала за мил народ. Но арогантни!?

— Били са и са овчари — каза Джон. — Но също така и бойци, свикнали с набезите на длъж и нашир. Владели са територията западно от река Колорадо. Когато испанците се настанили по тези земи, навахос се хвалели, че са позволили на испанците да живеят на тяхна територия, защото „ги използвали“ като овчари, което в известен смисъл е вярно, тъй като навахос откраднали овцете си от испанските стада. Дори апахите, онова югозападно племе, от което белите най-много се страхували, никога не са застрашавали сериозно положението на навахос.

Спря се и погледна Лана:

— Чували ли сте някога за Дългия път?

— Не — призна тя.

— Когато американците започнали да се заселват по тези територии, се взело решение индианците да бъдат изпратени в резерват. Кавалерията принудила апахите да се предадат, но навахос никога не били победени с военна сила. Трябвало да избият всичките им овце, да изгорят нивите с царевица и с наближаване на зимата да ги заплашат с гладна смърт, за да ги покорят. Събрали ги, за да извървят „дългия път“ към Боске Редондо, югоизточно от Сантафе, което е версията навахос на „пътя на сълзите“ на чироките. Четири години по-късно им отпуснали най-дивата и неплодородна област от старата им родина — Четирите ъгъла. За разлика от другите племена, които на практика вече не съществуват, навахос се множали и днес числеността им непрекъснато нараства.

— Вие се възхищавате от навахос, нали? — запита Лана.

— Те са уникален народ.

— Вярата на индианците — промърмори Лана.

Джон продължи мисълта си:

— Ние сме единственият народ в света, опитал се да унищожи коренното население на земите, по които се е заселил. Мисля, че изпитвам същите съмнения, които изпитва всеки американец. Продължавам да се питам защо се случи така? Може би защото не разбирахме техния начин на живот и тъй като не го разбирахме, го унищожихме? Къде беше тогава нашата веротърпимост? Във всички случаи двете системи бяха несъвместими. Те не можеха да останат непроменени, съществувайки едната редом с другата: Индианците не можеха да разберат що е собствеността върху земята, а белите живееха, създавайки межди, синури, граници. Да се напада и отвлича, бе поведение достойно за индианците и презирано от белите. Сблъсъкът бе неизбежен. Възгледите им за света бяха твърде различни. Сетне надмощие взеха природните сили, закони, които гласят, че оцелява по-силният.

— Обаче аз смятам, че сме се научили от индианците на по-голямо уважение към земята. Погледнете всичко, което ни заобикаля, и усилията, които правим, за да го върнем към първоначалния му вид — каза Лана.

— Да, има движение да се върнем към земята, към първобитния начин на живот, но аз не съм съгласен с него. Човешкият род не прогресира, като върви назад — каза Джон, наблягайки на всяка дума. — Дори навахос вярват, че Пътят на живота е еднопосочен. Не може да се напредва по хоризонталата, а само по вертикала.

Като обикаляха така безцелно и направиха пълен кръг, стигнаха до изхода на музея. Джон й отвори вратата и тихо напуснаха зданието. Щом тръгнаха да прекосят площада, за да стигнат паркинга, където бяха оставили пикапа на строителната компания, Лана усети, че една длан опипом се опитва да я сграбчи за ръката.

Извърна се и погледът й срещна две очи, обрамчени в червени кръгове, които се опитваха да я фокусират през алкохолната мъгла. В металносивата коса, пепелява и разчорлена, стърчеше червено перо. На прегърбените и треперещи плещи мъжът бе наметнал мръсно и парцаливо покривало.

— Кедрови бубонки. — Говореше завалено, а в ръката, която протягаше към Джон, държеше гердан. — Ти купиш за госпожа? Един долар.

Лана се отдръпна от вонята на алкохолни изпарения, носеща се от устата му. Индианецът миришеше на пот, снощно преливане и повръщано. Опитът му да се задържи изправен правеше още по-жалка гротескната картина; която представляваше. Един кос поглед й позволи да установи милостивия израз, изписан по лицето на Джон.

— Не, благодаря — отказа той.

— Струва малко. Петдесет цента — упорстваше индианецът, като поднесе по-напред гердана, за да го разгледат хубаво. — Истински индиански гердан.

— Не — повтори Джон.

Индианецът залитна и събра сетни сили, за да фокусира погледа си върху Джон.

— Аз тебе познава? — попита той.

— Аз те познавам, Боби Черни Гарване. — Признанието бе придружено от тъжна усмивка.

В очите на индианеца се мярна едва доловим проблясък:

— Очи-които-се-смеят — заяви той. — Съпруг на Бяла салвия.

После се впусна да говори на някакъв език, съставен от неразбираема смесица от гърлени звуци. Джон отговаряше на същия странен език. Разговорът продължи няколко минути, после Джон вдигна ръка, за да накара индианеца да млъкне.

— Ти каза силни думи. Много време изтече, откакто не съм слушал такива.

— Ти трябва да отидеш вкъщи — каза индианецът.

— Ти трябва да отидеш вкъщи — отвърна му Джон и хвана в шепи ръката му.

— Къде вкъщи?

В зачервените очи на индианеца имаше сълзи. Изглеждаше така, сякаш се беше изгубил, което бе особено затрогващо.

— Грижи се за себе си — каза Джон и дръпна ръцете си. Лана зърна късче сгъната зелена хартия между пръстите на индианеца и разбра, че Джон му бе дал пари. След миг ръката му стискаше лакътя й и я отвеждаше далеч от индианеца.

— Винаги става така — промърмори той тъжно. — Когато разговорът стигне до темата за благородния дивак, се появява някой индианец като Боби — пиян, мръсен, който продава евтини дрънкулки.

— Разбирам какво искате да кажете — въздъхна Лана. — Това разрушава изработената представа, нали? Трябва да е още по-зле, ако човек лично ги познава.

— Да. Боби е особен случай, но проблемите, с които се сблъсква, са общи за всички навахос и за индианците изобщо. Преди тридесет години Боби правеше филми в Холивуд. Хората от киното казваха, че има идеалното индианско лице. Беше времето, когато във филмите индианците винаги нападаха влаковете. Боби не оставаше никога без работа, имаше много пари и много бели приятели. За нещастие допусна грешката да остарее. Дойде ден, в който никой не го искаше във филмите си. А Боби беше скъсал с индианските традиции, за да прегърне стремежа на белите към успех.

— А след като успехът си е отишъл, той е нямал нищо меко, на което да падне, нали? — отгатна Лана.

— Точно така. Това е общ проблем. Щом веднъж си се отказал от традиционните вярвания и задръжки, трябва да ги заместиш с нещо друго. Ако индианецът само и единствено приеме свободата на белия човек, без да приема нищо от нашите морални ценности, той няма да има нищо, на което да се опре, нищо, което да му сочи вярната посока. — Загорялото му чело за миг се сбръчка. — Той трябва да постигне равновесие между индианския начин на живот и мислене и този на белия човек. По някакъв начин, но трябва.

Последните думи бяха произнесени с толкова жар, че Лана го изгледа учудено, но не забеляза нищо особено в израза на мъжа освен сянка на умора.

Слънцето безмилостно печеше, а асфалтът под краката им се разтапяше. Жълтата каросерия на пикапа стърчеше над останалите коли на паркинга. Силните чувства, които Джон изпитваше, говорейки на тази тема, връщаха мислите на Лана към индианеца, негов връстник. Беше го нарекъл Очи-които-се-смеят, а Лана бе видяла само тъга и болка в тези очи.

Докато наближаваха пикапа, хвърли поглед към него.

— Бяла салвия. Така ли индианците наричаха жена ви? Капки пот бяха избили по челото и горната му устна. Изглеждаше много блед въпреки слънчевия загар. Лана примижа и започна да го наблюдава с професионален интерес. Аларменият звънец зазвъня в главата й.

— Да!

Отговорът му прозвуча като крясък.. Неговата разпаленост изглеждаше като добре премерен ход, с който да скрие силите, които го напускаха, но Лана забеляза, че ръката му трепери, когато посегна към дръжката на вратата на пикапа.

— Джон, добре ли сте?

Той почти насила я настани на седалката.

— Много добре се чувствам — назидателно отвърна мъжът и тръшна вратата.

Тя неспокойно го следеше, докато заобиколи пикапа, за да седне на шофьорското място. Потеше се обилно. Извади от джоба си една квадратна кутийка. Лана видя, че слага в устата си някаква таблетка, преди да отвори вратата и да седне зад волана.

— Сърцето ли? — попита Лана.

— Всичко ще се оправи. — Джон се облегна назад, отпусна глава на седалката и затвори очи.

Инстинктивно тя хвана китката му и провери пулса.

— Не мърдайте за момент — нареди му Лана, докато следеше стрелката на секундомера на часовника си.

— Обичах я, обичах я много — гласът на Джон крещеше от някаква дълбока лична болка.

— Естествено обичали сте я — каза Лана и се опитваше да го успокои.

В известна степен бе учудена от това твърдение. Имаше чувството, че той не обича жена си. Очевидно едно време бе я обичал, тъй като говореше в минало време. Каквито и да бяха спомените му, каквото и да го вълнуваше, Лана нямаше никакво намерение да се връща на тази тема.

— Била ли сте някога влюбена, Лана? — две неспокойни сини очи уморено я гледаха през сивеещите кафяви мигли.

— Не говорете, Джон. Таблетката вече започва да действа.

— Никога не съм изпитвал подобна безкрайна радост — мърмореше той. — Беше като горяща факла, прогонваща всяка сянка на самота. Но когато човек я загуби, болката остава завинаги.

Настъпи дълго мълчание. Лана разбираше, че силите му постепенно се възвръщат.

— Винаги съм бил егоист, Лана.

— Трудно ми е да го повярвам.

Загрижеността за неговото здраве намаля, колкото да й позволи лекичко да го вземе на подбив.

— Вярно е.

Той се усмихна. Вече не беше толкова блед.

— Винаги съм правил това, което е било по-лесно, поемал съм по най-гладкия път. Винаги съм се опитвал да намеря някой друг, който да разреши проблемите ми, за да се чудя после защо нямам никакъв контрол върху резултатите.

— Ако сте престанал да хвърляте кал по себе си, ще се дръпнете ли, за да карам аз? — Лана отказваше да слуша несправедливите думи.

— Не чухте нищо от това, което казах, нали? — попита обвиняващо Джон.

— Нито дума.

Лана слезе от пикапа и отиде от страната на Джон.

— Преместете се. Аз ще карам.

Тъй като го видя да се колебае с типично мъжко упорство, Лана го предупреди:

— Мога да бъда толкова упорита, колкото сте вие, Джон Бъкенън.

— Добре — прие той с нежелание. — Може да карате… този път. Но сега съм добре. С таблетките номерът винаги минава.

Лана все още се чувстваше неловко. Ореолът на желязно здраве се бе оказал една илюзия. Джон беше уязвим. Когато пристигнаха пред дома й, тя не изключи двигателя.

— Защо не ми позволите да ви придружа до дома? — предложи му тя. — Оттам мога да се върна с автобуса.

— Не съм инвалид. Като медицинска сестра трябва да го знаете, Лана.

— Тя въздъхна дълбоко и се съгласи:

— Прав сте.

— Знаете ли, че може би сте единственият човек, който е загрижен… който наистина е загрижен за това, че мога да имам някакви проблеми със сърцето?

Гледаше я с уважение. Топлотата смекчаваше бръчките, които годините бяха издълбали по лицето му:

— Вие сте загрижена просто затова, че сме приятели. Не вярвам да си давате сметка колко важно е за мен.

— Аз съм сигурна, че и семейството ви също се притеснява… Жена ви и децата ви — настояваше Лана.

— Сигурна ли сте? — учуди се той. — Аз също бих искал да е така!

И преди Лана да успее да коментира съкрушения му вид, добави:

— Ще се видим във вторник, освен ако нямате някакви ангажименти.

— Не, за вторник е добре — прие Лана.

После слезе от пикапа, така че Джон успя да се премести на седалката на шофьора.

Следващия вторник Лана приготви вечеря за двама в апартамента си. Джон беше във весело, шеговито настроение и се смя с нея, сякаш да я накара да забрави тъжните, парливи признания от миналата събота.

Когато Лана стана, за да раздигне масата, той й предложи:

— Искате ли да ви помогна да измием чиниите?

— Не, ще се оправя сама, благодаря — събра чиниите една върху друга и стисна приборите в ръка. — Седнете в креслото и си дочетете вестника.

Хвърли око на чашата му с кафе. Беше празна.

— Искате ли още кафе? Или чай от сасафрас?

— Сасафрас1? — Джон наведе вестника, за да я вижда, и недоверчиво сви вежди.

— Да, сасафрас. Това е чудесно нещо. Действа много ободряващо.

— Е, вие като медицинска сестра сигурно разбирате от тези работи — той лекичко я поднасяше.

— Всички си имаме свои домашни лекове — засмя се Лана.

— Минавам на сасафрас — Джон се усмихна и разгърна наново вестника.

Лана пренесе чиниите в малката кухня, отделена от пространството за всекидневна само от бар-плота. След това се върна при масата, за да изнесе остатъците от вечерята. Когато минаваше зад креслото на Джон, погледът й попадна на заглавието на една вестникарска колона. Като се наведе, за да го прочете зад гърба му, оправи кичур коса зад ухото си.

— Видяхте ли нещо интересно? — попита Джон и я погледна изпитателно.

— Статията за Фокнър и за спора му с болницата по повод сблъсъка на интересите им. Днес чух доктор Феърчалд да говори за това по телефона — каза Лана, усмихвайки се на първия абзац от статията. — Фокнър е в административния съвет на болницата и, виж ти съвпадение, неговата компания направила най-добрата оферта за построяване на новото крило.

Едно име й изплува между редовете на вестника.

— Джон! Джон Фокнър е собственик на „Строително предприятие «Фалкон»“, компанията, за която работите!

— Така е — каза той. — Лично аз не виждам за какво още може да се спори. Защо възможността от сблъсък на интересите дори не бе подложена на обсъждане, когато поканите за участие в търга бяха разпратени и до другите компании? Предложенията бяха отправени в запечатани пликове, отворени в присъствието на всички членове на съвета. Струва ми се, че в случая става дума за някой, който не може да се примири с мисълта за загубата!

— Точка във ваша полза — съгласи се Лана. — Но и вие трябва да се съгласите, че работата буди известни съмнения.

— Само за подозрителните хора — отговорът бе рязък и мигновен.

Лана присви рамене, защото разбираше неговата лоялност към работодателя му.

— Доколкото съм чувала и чела, Фокнър държал в ръцете си всички парчета от „баницата“ в този град. Би могъл да си позволи лукса да отпусне някое и друго късче и на останалите — каза тя меко, като оставяше впечатление, че не желае да спори по въпроса.

Джон се обърна със стола към нея и я изгледа с любопитство, премигвайки:

— Само не ми казвайте, че имате нещо против богатите!

— Не. Само ми се ще от време на време човек да се поспира и замисля — каза Лана усмихнато. — Джон Фокнър ми се струва доста безмилостен тип.

— Така ли? — Джон продължаваше да я изучава със същия поглед, развеселен и всепрощаващ. — И как успяхте да научите толкова неща за този човек, след като няма и година откакто сте в нашия град?

— Фокнър всъщност е една легенда във Финикс. — Имаше нещо асиметрично в усмивката й. — Няма значение колко е голям градът. Точно в момента, в който пристигнеш, ти казват всичко за най-богатия човек. Носят се слухове за начина, по който закупил стотици акри, практически на безценица, за да ги препродаде на цена двеста или триста пъти по-висока. Ограбил е собствениците на тези земи с купища пари.

Джон отпусна глава назад и се изсмя от сърце.

— Той никого не е измамил. Плащал е винаги цената, която са му искали. Единствено е бил достатъчно хитър да се навърта по тези места в подходящия момент и да препродаде по-късно земята с умерена печалба. Интуицията му е подсказала, че градът ще се разрасне. Залагал е на тази прогноза и е заложил добре. Това не бих нарекъл престъпление.

— Значи е нямал нужда да мами, за да печели, така ли? Мисля, че никога не съм гледала на въпроса по този начин — каза Лана. — Струва ми се, че някои хора се раждат с късмет. Дж.Б. Фокнър трябва да е един от тях.

— Това не зная — добави Джон. — Може и да е имал късмет от някоя гледна точка. Аз… чувал съм да казват, че бил много самотен човек. С пари могат да се купят власт, влияние и връзки, но приятели не се купуват. С тях човек не може да бъде уверен дори в любовта и уважението на собственото си семейство.

— Прав сте. Но когато обикалям града с малкия си фолксваген и се измъчвам, а покрай мен профучи някой кадилак с климатична инсталация, много ми е трудно да изпитам състрадание към хората, които се возят в него — засмя се Лана. — Прекалено съм заета, за да изпитвам съжаление и към себе си. Едно време го наричаха с една дума, която днес не е на мода — завист.

— Това е най-чистосърдечното признание, което някога съм чувал! — Джон решително сгъна вестника. — Току-що спечелихте човек, който да ви подсуши чиниите.

Той последва Лана в кухнята и забеляза купчината рула с мостри за облицовка и тапицерия.

— Какво е това? Да не би да сте решила да сменяте тапетите на къщата?

— Да. Искам нова облицовка на банята. Това ще бъде добър подарък за рождения ми ден.

Тя остави салатиерата и взе една от мострите, за да му покаже какво е избрала.

— Какво ще кажете за тази?

— Приятна е. — Но дори не се обърна да я погледне. — Кога е рожденият ви ден? Никога не сте ми казвали.

— Петък, идущата седмица, но се опитвам да го забравя. Ще навърша двадесет и шест години и мисля, че е време да престана да ги броя.

— Когато стигнете моята възраст, тогава ще престанете да ги броите — сухо вметна Джон.

— Да… е, току-що реших, че няма да имам съпруг, който да се грижи за мен, когато стана, на вашата възраст, затова ще е по-добре отсега да заделям пари, за да се грижа за себе си.

— Не е лоша идея — подкачи я той. — Една стара мома винаги трябва да има малко скътани парици във вълнения си чорап!

— Благодаря!

Тя го стрелна с поглед и размаха лъжицата. Гневът й бе много смешен.

— Какво ще правите, за да отпразнувате рождения си ден?

— Имам много възможности. Какво ще кажете да дойдете на вечеря у дома? — попита Лана.

— Имам по-добра идея. Ще ви изведа навън да хапнем бифтек.

— Уредихте си срещата — съгласи се Лана, кимвайки решително с глава.

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Бяла покривка, свещи, шампанско… не очаквах всичко това, Джон!

Танцуващите пламъчета на свещите хвърляха огнени отблясъци по гъстите тъмни коси на Лана. Позлатените гребенчета, с които я бе прихванала от двете страни на лицето, проблясваха. Тя взе чашата с пенливо вино и я вдигна за здравето на събеседника си.

— Благодаря!

— Това е специална вечер — припомни й той с топъл, малко глух глас. — Трябва да празнуваме рожден ден.

Лана отпи от шампанското, потискайки смеха от гъдела, който пръскащите се мехурчета предизвикваха под носа й.

— Ще бъде ужасно, ако кихна, нали?

— Ще бъде проява на лош вкус — той цъкна с език в знак на дълбоко несъгласие.

— Сигурна съм, че метр д’отела би изразил неодобрението си по своя надменен начин — прошепна Лана, хвърляйки поглед на дребното човече, което придружаваше една двойка до масата.

— Няма да посмее. Ще го уволня за това, че ви е развалил рождения ден — заплаши Джон.

Лана постави чашата на масата и прекара пръст по крехката й дръжка. Светлата пенлива течност в чашата бе малко по-светла от кехлибарената рокля, която носеше. Материята й приличаше, на бита сметана и подчертаваше меките гънки на нейната фигура.

— Чувствам се като това шампанско — отбеляза Лана. — Шумяща и опияняващо бляскава. Това празнуване на рождения ден е доста по-приятно отколкото сред тълпа от хора. Но откъде познавате всички тези чудесни ресторантчета, закътани от хорския поглед. Тук има всичко — атмосфера, усет за ненатрапчива елегантност, дискретност.

— Защо мислите съм го избрал? Тук водя всичките си приятелки. — Джон тихичко се засмя и се наведе към нея със заговорнически вид: — Всички мъже в това заведение ми завиждат — в очите му играеха закачливи пламъчета. — Всички се питат дали сте ми внучка, или любовница. Не чувате ли как жените питат какво ли прави този възрастен мъж с толкова млада и привлекателна жена?

— Уверена съм, че биха искали да са в компанията на мъж с толкова изискан външен вид — отвърна му Лана.

Чупливата коса с цвят на опушено сребро, жива и гъста, проблясваше при светлината на свещите. Държеше се непринудено в тъмния костюм с вратовръзка, с подчертани обноски, мъжествен по някакъв зрял и ненатрапчив начин.

— Тези дрехи много добре ви стоят. Знаете ли, че за първи път ви виждам в облекло, различно от работното?

— Не съм бил цял живот нощен пазач. И престанете да си гледате часовника! — остро й нареди той.

— Мисля, че трябва да поръчваме — оправда се Лана. — Не знам колко време ще трябва да чакаме, за да сервират, а не искам да закъснявате за работа.

— Не ви ли казах? — Джон се изправи на стола. — Тази нощ съм свободен, така че няма закъде да бързаме.

— Не, не сте ми казвали.

Първоначалното приятно впечатление от обстановката премина. Внезапно израз на вина се изписа по лицето й и замъгли очите й. Внимателните очи на Джон го забелязаха:

— Нещо не е наред, така ли?

— Мислех си…

— Какво? — настоя Джон.

Лана се усмихна и го предупреди:

— Няма да ви хареса.

— Тогава вината е моя, че попитах. За какво става дума?

— Когато един мъж в петък вечер е свободен, той трябва да я прекара с жена си и семейството си.

Погледите им се срещнаха, докато извръщаше глава. Джон никога не бе обсъждал с Лана подробности от семейния си живот, но тя знаеше, че отношенията с жена му бяха странни от беглите забележки, които той правеше.

— Понякога се случва жена ми да е извън града — съобщи Джон. — Замина на север, при приятели заедно със снаха ми и внука ми. Синът ми пък има други ангажименти тази вечер. Така че, ако бях останал у дома, щях да бъда сам. Вечерята с вас по никакъв начин не влияе на семейните ми задължения.

Любопитството й бе напълно удовлетворено. Много хора на неговата възраст щяха да говорят безспир за децата и внуците си, но той споменаваше своите доста рядко.

— Не се ли разбирате със синовете си? Не зная дори имената им — отбеляза Лана. — Във Финикс ли живеят?

— Големият ми син живее тук. — Направи кратка пауза. — Малкият има буден ум и огромни възможности, но изглежда няма никакви амбиции. Не се разбираме твърде добре. Сега големият ми син… Струва ми се, че прилича на мен в много отношения. — Погледна нагоре и очите му се навлажниха. — Не знам дали съм ви казвал, но никога не съм имал жена за приятел. Може би трябваше да кажа приятел, който е жена!

Той се поправи и засмя.

— Обратното важи за мен — отвърна Лана, като си даде сметка, че той пак променя темата, но ако не искаше да говори за семейството си, тя нямаше да настоява. — Никога не съм имала истински платоническа връзка с мъж. Това ми е за пръв път.

— Времето, което прекарах с вас, ме направи щастлив, какъвто не съм бил от години. По някаква странна причина хората не говорят за това с човека, когото ценят, но аз искам да знаете какво мисля.

Сълзи напираха в очите й, когато правеше сериозното, вълнуващо признание, затова той незабавно примижа и вдигна чаша.

— Стига толкова сантименталности. До края на вечерта само ще ядем, ще пием и ще бъдем весели. Честит рожден ден, Лана!

Чашата с шампанско на Лана никога не се изпразни до дъно, защото Джон й доливаше въпреки веселите й протести. Полският сочен бифтек, който сякаш излизаше зад ръбовете на чинията, бе гарниран с връхчета аспержи и печен на фурна картоф, от който капеше топено масло и кисела сметана. Вкусната вечеря завърши тържествено с миниатюрна торта за рожден ден, украсена с една запалена свещичка. Най-приятно от всичко обаче бе живият разговор, прекъсван само за времето, необходимо да се преглътне някой залък.

Доволна и леко пийнала, на Лана не й се щеше да помръдне, когато Джон спря пред дома й автомобила комби, взет на заем. С усилие изви глава да го погледне с щастлива и отнесена усмивка.

— Искате ли да се качите да пием кафе? — покани го тя.

Джон се поколеба, но прие.

— С удоволствие.

Лана усети нотка на умора в гласа му.

— Уморен ли сте?

— Твърде стар съм вече за толкова пиене и толкова лудории — пошегува се той, слизайки от колата.

Лана усети, че краката едва я държат, когато той й помогна да слезе. От чистия пустинен въздух и алкохола й се зави свят. Залитна и се облегна на ръката му, която я придържаше под лакътя.

— Зави ми се свят — призна тя и се засмя. — Ще имам нужда от повече от една чаша кафе. Ободрява след запиване с приятели, нали, Джон?

— Зная отлично средство за лекуване на главобол. Искате ли да ви го кажа, ако ви се наложи да го приложите утре сутринта?

Намигна й, шегувайки се с нейното преливане, докато я водеше към входа на дома.

— През целия си живот никога не съм имала главоболие и никога не съм страдала от препиване с шампанско.

Пред входа на апартамента тя прерови вечерната си чантичка, за да намери ключа.

— По-добре дайте на мен — каза Джон, когато най-после намери ключа, но й бе трудно да го пъхне в ключалката.

— С удоволствие.

Даде му ключа и се отдръпна назад.

Точно срещу входа на апартамента й се отвори една врата, от която излезе госпожа Морган с мъртвешки бледо лице. Лана моментално се притесни.

— Нещо не е наред, госпожо Морган?

— Грип. Отново има епидемия. Хвана ме тази сутрин. Не мога да отида на работа в това състояние, нито дори да пера на ръка. А вечер е единственото време, в което може да се намери свободна перална машина в пералнята.

— Точно така е! — промърмори Лана в израз на съгласие. Но при вида на Джон в тъмен костюм Силвия Морган вече бе забравила за какво говорят. Тя толкова внимателно го оглеждаше, че Лана се почувства задължена да ги представи.

— Мисля, че не се познавате, нали? — започна тя. — Джон, това е моята съседка госпожа Силвия Морган. Моят приятел Джон Бъкенън.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожо Морган. — Джон отвърна на представянето с учтиво кимване на глава и върна ключовете на Лана.

— Не се познаваме, нали? — Госпожа Морган сви вежди и изви глава настрани.

— Сигурен съм, че никога не сме се срещали. — отвърна Джон, леко развеселен.

— Изглеждате ми толкова познат! Знам, че съм ви виждала някъде, но не зная къде. Подобни неща ужасно ме дразнят — въздъхна жената. — Изглеждате ми точно като някой, когото познавам.

— Имам точно такъв тип лице — каза Джон усмихнато. — Хората непрекъснато ми казват, че съм приличал на някой братовчед или на някой от телевизията.

— Вероятно е истина. — Госпожа Морган премисляше тази възможност. — Може би напомняте някой артист. Не бях се замисляла.

— Казахте, че имате пране в пералнята? — намеси се Лана.

— Да. Да, така е. — Жената се колебаеше и не се решаваше да си тръгне. — По-добре ще е да ида да го простра, иначе ще трябва да стои цяла нощ. Във всички случаи ще трябва да го сторя.

Лана не помръдна и на сантиметър към апартамента. Наблюдаваше как съседката върви по дългия коридор към пералнята. Силвия Морган спря на завоя и погледна назад. После изчезна.

— Чакаше да види дали ще ви пусна вътре — обясни Лана, докато влизаше у дома си пред Джон. — Убедена е, че вие сте моят богат приятел.

Джон се засмя, но не така непринудено както друг път.

— Това не ме учудва. До подобно заключение биха стигнали мнозина, ако ни видят заедно…

Прекоси стаята и се отпусна тежко на един хромиран стол пред масичката за закуска.

— Опитайте се да побързате с това кафе. Старите ми кокали имат нужда от нещо, което да ги ободри и раздвижи.

— Водата много бързо ще заври — обеща Лана и изчезна в кухнята.

Обувките на висок ток изглежда увеличаваха чувството й на нестабилност, затова ги събу с един шут. Стъпалата й се наслаждаваха на хладния под. Напълни един съд с вода и го сложи на газовата горелка на печката, но по грешка включи друга. Извърна се прекалено рязко към шкафчето и се хвана за ръба, защото главата й се замая.

— Казах ли ви, че съм поръчала облицовка за банята? — извика на Джон, докато вадеше две чашки от шкафчето. — Трябва да я докарат идната седмица. Ще ми помогнете ли да я сложа другата събота? Джон?

Лана се обърна и погледна към масичката за закуска. Столът, на който седеше Джон, беше празен. След това видя тялото му на земята. За миг изтрезня.

— Боже Господи! — промълви тя.

Годините професионален опит й попречиха да изпадне в паника. Спусна се към лежащия по корем мъж и с усилие го извърна по гръб, защото бе много тежък. Разхлаби вратовръзката, откопча копчето на ризата и нагласи главата му така, че да може да диша по-леко. Пръстите й напипаха вената на врата и усетиха пулса. Разсеяно забеляза отворената кутийка и таблетките, пръснати по пода близо до него.

Остави го за миг, за да отиде до телефона и набере номера на бърза помощ, Гласът й беше ясен и отчетлив, докато даваше името и адреса и настояваше незабавно да се изпрати линейка. Предупреди ги, че по всяка вероятност става дума за сърдечен удар. Разговорът продължи около тридесет секунди.

Сигурна, че помощта и необходимата апаратура ще пристигнат всеки момент, Лана започна да мисли за няколко неща едновременно. Първото, продиктувано от професионалния й инстинкт, бе да се съсредоточи върху пациента си, докато наостряше слух да долови воя на сирената.

Укоряваше се, че не е забелязала предупредителните симптоми, които щяха да я държат нащрек. Вероятно Джон умело ги бе прикривал, за да не й развали рождения ден.

Сякаш векове изминаха, преди да чуе пронизителния вой на сирената. Лана съзнаваше, че бяха изтекли само няколко минути, но на нея й се сториха безкрайни. Врати се блъскаха, по коридора се чуха забързани стъпки към нейната врата, възбудени гласове питаха нещо и най-после някой решително похлопа на вратата й.

Лана извика:

— Отворено е. Влезте бързо!

Вратата се отвори и влязоха двама санитари, облечени в бяло. Мъкнеха кутии с медицинска апаратура и изтласкаха Лана. Изпита искрена благодарност към тях, щом видя как вещо поемат положението в свои ръце.

Единият от мъжете задаваше непрестанно въпроси:

— Ваш роднина ли е?

— Не, само приятели сме. — Облегна се, залитайки на масата, като съзнаваше, че трепери от шока.

— Име?

— Джон Бъкенън.

— Възраст?

За миг се поколеба, сетне решително тръсна глава, за да си вдъхне кураж:

— Шестдесет и три.

— Знаете ли дали в миналото е имал сърдечни заболявания? Какви мерки са били взети?

— Да. Таблетките там на пода. Указанията трябва да са написани на кутийката.

Мъжът я вдигна заедно с една от таблетките.

— На кутийката не пише нищо. Знаете ли дали е, взел от таблетките?

— Не. Бях в другата стая — поясни Лана. — Чух го да пада.

Миг по-късно санитарят проговори:

— Положението му позволява да бъде транспортиран.

— Моля ви, може ли да го придружа? — попита Лана.

— Разбира се.

Лана изтича в кухнята, за да обуе обувките си.. Спря се за миг да изгаси горелката и последния момент се сети да вземе чантичката си.

Мъжете изтикаха количката и подминаха госпожа Морган, която гледаше с широко отворени очи в коридора пред апартамента на Лана.

— Какво стана? Сърдечен удар ли получи?

Жената засипваше с въпроси Лана, а тя не й обърна никакво внимание, не отговори и бързо изтича след санитарите.

— Знаех си аз, че ще се случи нещо подобно. Мъж на тази възраст не бива много да се вълнува.

Мисълта на Лана напълно изключи значението, което тези думи можеха да имат. Тя се качи отзад в линейката.

Вратите се затвориха с трясък, колата потегли сред воя на сирената и мигащата светлина на въртящата се на покрива лампа. Пристигането на линейката пред входа на спешната медицинска помощ на болницата даде начало на една процедура, която Лана до болка познаваше. Но въпреки това сцената й се стори нереална. Медицинските сестри и санитарите, които чакаха пред вратата пациента в количката, за да го закарат по коридора; точните нареждания, прошепнати спокойно и авторитетно, характерната миризма на болница — бяха част от един кошмар. Медицинската сестра от приемната спря Лана.

— Нуждаем се от някои сведения, госпожице. — Бялата престилка с касинката, прикрепена с две фиби в сивеещите кестеняви коси, й преградиха пътя; една ръка мило, но решително я хвана за ръката.

— Лана проследи с поглед количката, която изчезна зад вратата, клатушкайки се. Зашеметена, тя се опита да си спомни какво й говореше медицинската сестра.

— Да, разбира се.

Последва жената в чакалнята на малък кабинет, където откри стол с права и твърда облегалка, на който да седне. С ръце, стискащи коленете, Лана повтори скромните сведения, които вече бе дала на санитарите от линейката.

— Знаете ли къде живее господин Бъкенън? Неговият адрес?

Професионалният тон не криеше и следа от симпатия. Преките въпроси целяха единствено да се вземат необходимите данни, без да предизвикат никаква емоционална реакция.

— Живее тук, във Финикс. — Като се опитваше да си припомни нещо, Лана прекара пръсти през косите си и свали едно гребенче. — Не зная адреса.

— Знаете ли домашния му телефонен номер? — попита медицинската сестра.

— Не го зная. — Лана поклати глава.

— Има ли близки, роднини? Някой, когото да предупредим? — гласът бе все така спокоен, помагайки на Лана да запази хладнокръвие.

— Има жена. Името й е Кетрин — припомни си тя и усети краткия въпросителен поглед, който сестрата й хвърли, но искрицата любопитство бе мигновено потушена. — Каза, че била извън града… Някъде на север, на гости на някого. Джон каза, че снаха му и внук му трябвало да я придружат.

— А сина му? Може би знаете къде можем да го намерим? — подсказа й сестрата.

— Не. Джон каза, че тази вечер имал някакъв ангажимент. Не съм ви от голяма полза, нали? — въздъхна Лана, докато зъбците на гребенчето бодяха дланта й…

Тръсна глава:

— Чакайте! Джон работи за строително предприятие „Фалкон“. Нощен пазач е на един от строежите им, новия медицински център. Там сигурно имат данните му.

— Видяхте ли? Все пак нещо знаете! — каза сестрата и се усмихна окуражаващо.

По коридора на болницата настъпи внезапна суматоха. Тихи гласове възбудено говореха и Лана се опита да вникне в този шепот. Една забързана медицинска сестра влезе и остави пакет с личните вещи на Джон на колежката си от приемната. В очите на сестрата зад гишето проблесна вълнение.

— Навън е страшна паника — шепнеше тя критично и настървено. — Следващия път кажи на тези от линейката да пишат пълните имена. Човекът оттатък е Джон Бъкенън Фокнър.

За Лана това име изплющя като шамар.

— Трябва да има някаква грешка! — запротестира тя.

Сестрата се извърна и сякаш за пръв път я виждаше. Такива погледи Лана бе срещала и по-рано. Погледът на старшата сестра, леден и стоманен, недвусмислено даваше да се разбере, че няма да търпи глупости.

Сестрата от приемната съобщи името й:

— Това е госпожица Маршал. Била е… с жертвата, когато е получил удара.

— Това е Джон Бъкенън — упорстваше Лана. — Познавам го от месеци. Той е нощен пазач, за Бога. Не мога да разбера как ви е хрумнала идеята …

— От портфейла му госпожице Маршал, който взех, за да търся евентуални сведения от медицински характер. След като взех личната му карта, познах, че това е Джон Б. Фокнър.

Погледът й се плъзна по лицето на Лана, по кехлибарената рокля, която подчертаваше класическите форми на фигурата й.

— Сигурна съм, че вие сте имали някакви лични причини, за да държите в тайна неговата самоличност.

При този намек гъста руменина покри бузите на Лана, но тя отвърна:

— Грешите, сестро. Аз го познавах като Джон Бъкенън и затова дадох това име.

— Сега е без значение кой кого е измамил. — Медицинската сестра вдигна поглед от Лана и се обърна към подчинената си: — Има много телефонни номера, на които да звъним в екстремен случай. Добре ще е да се опиташ да се свържеш с някого. — И като се завъртя на пети, старшата сестра мигом напусна кабинета. Обувките й с гумени подметки не издаваха никакъв звук. Чу се само лекото шумолене на бялата престилка.:

Лана погледна още веднъж събеседницата си и повтори със сдържан глас:

— Не знаех.

Жената се усмихна за миг, но не даде никакъв пряк отговор:

— Ще имате ли нещо против да седнете в чакалнята, госпожице Маршал? Ще ви повикам, когато има нещо ново за здравословното му състояние.

— Благодаря.

Лана се изправи покрусена. Присъствието й бе излишно, затова се оттегли в празната чакалня при входа на спешната помощ и се зае с късащото нерви очакване.

ГЛАВА ДЕСЕТА

Лана седеше превита на две на стол, тапициран с изкуствена материя. Държеше в шепи картонена чаша с кафе. Течността бе непокътната. Някой й я бе донесъл преди час. Изправи се, прекара ръка през косите си и въздъхна.

Ням въпрос се четеше в погледа, с който следеше дежурната медицинска сестра на гишето. Жената поклати глава, с което искаше да й каже, че няма нищо ново. Състоянието на Джон си бе същото. Джон… или Дж. Б. Фокнър… Все още не можеше напълно да възприеме, че бяха едно и също лице. Джон или Дж. Б. Фокнър, нейният единствен приятел, когото бе докарала дотук, името нямаше значение.

Хвана се за мисълта, че все още е жив. Това поне даваше надежда. Нямаше съмнение, че получава най-добрите грижи. Не липсваха апаратура, персонал или специалисти, които да държат под постоянен контрол монитора с данните за неговото здравословно състояние — белег за влиянието, което името на Джон Б. Фокнър упражняваше.

Телефонният звън отново привлече вниманието на Лана към дежурната медицинска сестра. Наостри слух, за да чуе думите на жената!

— Да, докторе. Успяхме да открием жена му по телефона преди около два часа — говореше сестрата. — Тя се намира в ранчото им в северна Аризона. Ще тръгне незабавно с частния им самолет.

Настъпи дълго мълчание.

— Синът му ли? Не. Камериерката каза, че излязъл вечерта и не знае къде можем да го открием. Оставихме му съобщение да се свърже с болницата, щом се прибере.

Тишина.

— Да, докторе. Добре.

Когато медицинската сестра затвори телефона, Лана остави чашата с кафе на масата сред пръснатите списания и стана рязко, за да отиде при нея. Безпокойство гореше в погледа й.

— Беше лекарят, нали? — попита тя. — Как е Джон? Какво казва докторът?

— Съжалявам, госпожице, но състоянието му все още е критично. Не мога да ви дам никакви сведения освен тези — отвърна жената.

— Но сигурно можете да ми кажете нещо по-точно — упорстваше Лана. — Дошъл ли е в съзнание? Дадоха ли…

— Разберете, госпожице Маршал — сестрата твърдо я прекъсна. — Докато семейството му не бъде в течение за състоянието му, не можем да ви дадем никакви подробности. Може би ще е по-добре да си отидете у дома. Тук повече нищо не можете да направите.

— Не — Лана решително отхвърли това предложение и тръсна глава. — Ще чакам.

Обърна се и се върна на стола с изкуствена зелена тапицерия. Главата й бучеше. Гадеше й се. Не знаеше доколко това състояние се дължеше на нерви и доколко на изпития алкохол. Разтри с пръсти определени точки от веждите си, което малко я облекчи.

— Моля те, Господи, моля те! — помоли се тя нечуто, а гласът й се превърна в хлипане.

Преглъщайки сякаш някакъв огромен залък, Лана се опита да овладее чувствата си. Очакването и усещането, че е излишна, я изтощаваха, но нищо нямаше да спечели, ако оставеше емоциите да я надвият. Искаше й се да има някой до себе си, с когото да поговори, нещо, което да я откъсне от постоянния тормоз за състоянието на Джон. Като медицинска сестра Лана знаеше, че близките часове ще са решаващи. Вдигна очи, опитвайки се да се съсредоточи върху нещо друго.

Влезе една двойка, която привлече вниманието й. Бе поразена от очевидния контраст между мъжа и жената. Не беше разликата във възрастта. Бе нещо по-дълбоко от тази очевидна разлика.

Годините се бяха отнесли милостиво към жената. Стройната младежка фигура не бе се променила. Носеше пола и жакет в модерен ябълковозелен цвят. Костюмът хармонираше с копринената блуза на едри цветя. Оставяше впечатление, че е по-висока — ефект, постигнат благодарение на фините токчета на обувките. Те властно потракваха, привличайки вниманието на околните. Косите й бяха светлокестеняви, прическата проста, но изискана, позволяваща на посребрените кичури да й придават благороден оттенък. Но това, което правеше най-силно впечатление, бе царственото държане на жената.

За разлика от нея мъжът изглеждаше най-обикновено. Мълчалив като среднощна сянка, вървеше редом е жената. Походката му бе мека и плавна. След всяка крачка безшумно идеше следващата. По начина, по който кръжеше около жената, Лана можеше да си помисли, че поведението му ще бъде угодническо. Нищо подобно — стегнати плещи, изправен гръб, без стойката да бъде подчертано военна. Главата бе леко наклонена, но в това нямаше и следа от сервилност. В поведението му личеше сдържаната гордост на човек, който не натрапва на другите собственото си превъзходство, но е дълбоко убеден в него.

За разлика от жената мъжът не се опитваше да бъде център на вниманието на околните. Очевидно тя командваше, въпреки че му стигаше едва до гърдите. И дрехите му са били подбирани така, че да не привличат вниманието, но кафявите панталони и бежовата риза не скриваха мъжествената хубост на стройното тяло. В орловия профил смътно се долавяше някаква неумолимост. Сякаш скулптор бе изваял бронзовите черти на лицето, загоряло от слънцето. Косите му бяха гарваново-черни, много къдрави, на челото отметнати настрани сякаш небрежно.

Въпреки привидното му равнодушие Лана разбра, че мъжът следи внимателно всичко, което става наоколо. Погледът му улавяше и запечатваше подробностите, като поглъщаше инстинктивно онова, до което се докоснеше всеки мирис и звук.

Тези впечатления се запечатаха в съзнанието на Лана някак абстрактно. Нито едно от тях не я развълнува. Интересът й към двойката изчезна със същата скорост, с която се бе породил. Още веднъж мъчителна тръпка разтърси цялото й тяло при, мисълта, че Джон лежеше незнайно къде в болницата, омотан в маркучи, жици, сред всякакъв инструментариум, за да може мониторът постоянно да отчита данните за неговото състояние.

Докато търсеше нещо друго, което да я разсее, Лана се извърна и взе чашата с кафе от масата с нахвърляни безразборно списания. Отпи глътка течност, ледена и горчива. По невидимия път, по който мисълта се връща към мозайката от дребни житейски грижи насред борбата на живота със смъртта, Лана започна да се тревожи дали е загасила газта, след като бе сложила вода да заври на котлона, и дали е заключила вратата на апартамента. Отговорите на тези въпроси изведнъж придобиха първостепенно значение за нея. Трябваше непременно да се обади по телефона на госпожа Морган и да я помоли да провери.

Жената спря пред плота на рецепцията и се представи:

— Аз съм Кетрин Фокнър. Искам да видя съпруга си. От нейното държане и от тона на гласа й се разбираше, че тя не моли за разрешение за нищо и никого. Прав, полуизвърнат, Сокола стоеше малко по-назад й наблюдаваше как медицинската сестра ще реагира на острото властно искане на Кетрин Фокнър. Въпреки че за миг се обърка от заповедта на Кетрин и от очевидната й важност, сестрата бързо се съвзе.

— Един момент, ако обичате — помоли тя и вдигна слушалката на телефона.

С тих глас съобщи за тяхното пристигане на невидимия събеседник от другата страна на жицата. Сетне промърмори нещо утвърдително. След като окачи слушалката, леко се усмихна на Кетрин:

— Доктор Сандерсън ще дойде незабавно, госпожо Фокнър. Ако желаете, седнете…

Медицинската сестра не можа да завърши изречението, защото Кетрин вече й бе обърнала гръб. Думите застинаха на устата й при тази неучтива проява. Докато се насочваше към чакалнята, по лицето й не се четеше никаква видима следа от вълнение. От безпокойството, което личеше в погледа й, можеше да се съди, че мъжът, който лежеше в болницата, е някой познат, а не собственият й съпруг.

Но Сокола бе забелязал, че Кетрин хапеше пръсти по време на полета от Финикс, и се бе чудил как може да изпитва каквото и да било чувство към човека, за когото се беше омъжила. Понякога се възхищаваше на нейната неизтощима преданост, понякога смяташе за пълна лудост несподелената й вярност.

През всичките години той не успя да преодолее чувството, което го привличаше към тази жена. Отдавна бе престанал да чака какъвто и да е израз на признателност или обич, немислима от страна на Кетрин. Омразата, която изпитваше към него, имаше дълбоки корени. Той беше неоспоримият плод на съпружеската му изневяра, едно постоянно напомняне, че се бе венчала за човек, който малко се интересуваше от нея. Заради безразличието си към нея Джон не можеше да се засегне от ревнивия й гняв или от трогателната й жажда за обич.

От странното съчетаване на тези обстоятелства се развиха особените отношения между Сокола и Кетрин. Тя съзнаваше какви чувства изпитва към нея. Ирония на съдбата бе да дири обичта на мъжа си и да я получава от незаконородения му син. Затова използваше Сокола, като по този начин, прехвърляше отмъщението си върху него, тъй като то не можеше да застигне мъжа й. Така бе и в случая, когато бе пожелала той да пилотира двумоторния самолет, собственост на семейството, за да я отведе при тежко болния Джон.

Желанието й не бе израз на съчувствие, а точно обратното. Като го викаше в кризисния за семейството момент, тя искаше той да се почувства изолиран. Искаше Сокола да бъде в болницата, близо до баща си, но да няма възможност да го види заради строгите болнични правила, които допускаха до болния само най-близки роднини. Джон никога не бе признал Сокола за свой незаконороден син нито в частния си живот, нито с официален акт.

Роден в индианска колиба и без кръщелно свидетелство, Сокола не можеше да докаже самоличността си. Не, за него винаги щяха да говорят като за метис, тази смесица на индианската кръв с кръвта на белите. А белите, които знаеха истината, щяха да отрекат — Том Роулинс и жена му, които изпитваха огромна неприязън към него заради дъщеря им, а също и малцината каубои, работещи в имението по времето на историята между Джон и майка му, щяха да се страхуват да не изгубят мястото си, защото едва ли щяха да намерят друго — както поради напредналата си възраст, така и поради влиянието на името Фокнър.

От друга страна, Сокола бе придружил Кетрин не защото желаеше да бъде близо до баща си. Въпреки че си даваше реална сметка за нейното отношение, той все пак бе тук заради нея. Тя можеше да има нужда от него и в такъв случай трябваше да и е подръка.

Едва доловимият звук на вратите на асансьора, които се отваряха, привлече вниманието на Сокола. Висок мъж с посивели коси, облечен в зелена престилка, се отправи с решителни крачки към тях. При вида на Кетрин той засия. Докторът бе олицетворение на професионалната компетентност. Но зад тази маска Сокола забеляза дълбоко прикритото напрежение на човек, чиито познания и професионални умения се сблъскват с проблем, който едва ли може да намери разрешение.

Колкото повече мъжът наближаваше, толкова повече вниманието на Сокола се превръщаше в безразличие. За него той можеше да има някакво значение само дотолкова, доколкото можеше да бъде полезен на Кетрин.

— Госпожа Фокнър? — гласът на доктора бе учтив и почтителен, с нотка на безпокойство. — Аз съм доктор Сандерсън. Щастлив съм, че най-сетне пристигнахте.

— Как е той? — Кетрин преглътна една сълза, премигвайки неколкократно с високо вдигната глава.

— Правим всичко, което е по силите ни, уверявам ви, госпожо Фокнър! — отговори й докторът без заобикалки. — Нашето кардиологично звено е едно от най-добрите в щата.

— Искам да го видя — заяви тя с тон нетърпящ възражение.

Лекарят хвърли поглед на Сокола, сякаш очакваше да се намеси, но той се държеше настрана и мълчеше.

— Господин Фокнър още не е дошъл в съзнание, но естествено можете да го видите за няколко минути. Ако желаете да ме последвате, ще ви отведа при него.

Лекарят се дръпна настрани, за да пусне пред себе си Кетрин, която погледна Сокола:

— Чакай ме тук, Соколе!

Заповедта му отреждаше всъщност ролята на ординарец, която вече бе приел, затова само кимна с глава в израз на мълчаливо подчинение.

Миг по-късно Кетрин тръгна, давайки възможност на лекаря да я придружи до асансьора. Сокола засече някакво движение в зрителното си поле. Беше жената, която забеляза в чакалнята при тяхното пристигане. След като бе ходила до телефона, сега тя бързаше към тях. Напрежението и безпокойството бяха оставили дълбоки следи върху бледото й лице.

— Докторе? — гласът бе тих и сдържан.

Когато докторът се поколеба, несигурен какво да стори, Кетрин открито демонстрира нетърпението и неодобрението си, което изглежда усложни неловкото положение, в което се намираше докторът. Той погледна Кетрин с любопитство и внимание, сякаш очакваше някаква реакция. Поведението му пробуди вниманието на Сокола.

— Сестра! — докторът се обърна към възрастната жена в бяла униформа. — Заведете госпожа Фокнър до реанимацията. Ще дойда след малко.

Изглежда тази промяна на придружителя не се хареса на Кетрин, но младата жена видимо се отпусна при това изявление на лекаря. Тя впери поглед в Кетрин и отвори уста, за да каже нещо. Но Кетрин я подмина рязко и последва медицинската сестра, без да й даде възможност да говори. Брюнетката за миг забрави пренебрежителното отношение и се обърна към доктора.

— Как е той? Как е господин Фокнър? — добави името, за да поясни въпроса си, и Сокола, я загледа внимателно. Каква ли беше причината за нейния интерес към Джон?

Докторът повтори търпеливо предишните си думи.

— Правим всичко възможно.

Лешниковите й очи гневно проблеснаха:

— Аз съм медицинска сестра. Искам да зная какво е състоянието му — заяви тя решително.

— Шансовете му са малко, госпожице Маршал — гласеше отговорът. — Вече е имал два удара. Цяло чудо би било, ако оживее след трети.

Въпреки увереността си, че ще съумее да приеме истината, смъртно пребледня. Ударът бе много силен и тя широко разтвори очи. Отвори уста, но не можа да пророни и дума..

Сокола се доближи до тях.

— Коя е тази жена?

Въпросът бе отправен към доктора, но погледът му внимателно изучаваше жената, показала такава голяма загриженост за Дж. Б. Фокнър.

Косите й напомняха купчина черно кадифе с приятни меки гънки. Макар и разчорлени, бяха красиви. Чертите на лицето й, взети всяка поотделно, не представляваха нищо особено. Но това съчетание от кръгли лешникови очи, класически скули и месести устни, определено бе много привлекателно. Семпла рокля в светлозлатист цвят обгръщаше стройната и все пак сочна фигура. Стегнатият бюст повдигаше плата на роклята при всяко вдишване. При друг случай Сокола би изпитал силно желание към подобна жена, но сега интересът му към нея бе продиктуван от нещо далечно на физическото привличане.

— Госпожица Маршал е била с господин Фокнър, когато е получил пристъпа — обясни доктор Сандерсън с несигурен глас.

Сокола стисна зъби, обзет от неудържим пристъп на гняв. Гневеше се срещу баща си заради скрития зад тези думи намек и унижението, на което Кетрин щеше да бъде подложена.

— Къде стана това? — въпросът изплющя като бич и пробуди жената от нейното зашеметено състояние.

— В апартамента ми — отвърна тя.

Сокола възпря яростта си и отмести поглед от жената към лекаря.

— Имаше ли вече допитване от страна на средствата за информация? — попита решително той:

— Струва ми се само едно или две — отвърна докторът, следейки насоката на собствените си мисли. — Болницата е разпространила само много кратки бюлетини за здравословното състояние на господин Фокнър. Никакви подробности.

— Във всеки случай искам имената на всички, които знаят при какви обстоятелства е получил удар.. Болницата не трябва да изнася никакви сведения, отнасящи се до Дж. Б. Фокнър. Каквото и да е сведение за пресата ще се дава от семейството му. Разбрахте ли докторе? — нотка на заплаха като стоманено острие прониза думите, които Сокола произнесе със спокоен глас.

— Чудесно — израз на облекчение се изписа по лицето на мъжа, който сякаш бе отхвърлил от плещите си тежко бреме. — Ще кажа на сестра Бъроуз на гишето в приемната да ви даде имената.

— Добре. Междувременно има ли някое място, не толкова шумно, където… госпожица Маршал да чака?

Направи кратка пауза и хвърли поглед към жената, преди да произнесе името й. Изглежда странното положение й беше безразлично. Беше зашеметена от всичко, което се бе случило през тази вечер, за да се безпокои за последствията, които можеше да има за семейството на Джон.

Лекарят се замисли за миг над искането на Сокола.

— Залата за персонала може да предложи по-добри възможности за усамотение на госпожица Маршал — предположи лекарят и обясни на Сокола къде се намира. — Там винаги има горещо кафе. Заповядайте, ако обичате!

— Благодаря.

Ръката на Сокола хвана лакътя на жената, която изобщо не се съпротивляваше, докато той я водеше далеч от доктора, към залата за персонала.

— Ако госпожа Фокнър попита… — понечи да каже докторът.

Пускайки лакътя на момичето, Сокола се върна няколко крачки.

— Кажете й, че съм излязъл за малко. Когато настъпи подходящият момент, госпожа Фокнър ще бъде уведомена за госпожица Маршал.

— Естествено. Оставям нещата във ваши ръце — каза докторът с усмивка на облекчение.

Докато Сокола отвеждаше брюнетката далече от приемната, докторът даде инструкции на медицинската сестра да му приготви списъка с имената. Преди да е казал и дума, сестрата вдигна очи.

Гласът й стигна до Сокола някъде далече по коридора:

— Обади се синът на господин Фокнър. Ще дойде, незабавно тук.

Сокола с горчиво задоволство отбеляза новината. Имаше да се върши работа и трябваше да се свърши бързо. Непосредственото пристигане на Чад означаваше, че щяха да я свършат заедно. Някои неща изискваха могъществото на името Фокнър, нещо, което Сокола не притежаваше и на което не можеше да се позове. Това щеше да бъде задача на Чад. Усмихна се накриво — изобщо не му беше весело, че ще трябва да работи рамо до рамо с брат си. Щеше да им бъде за първи път.

Преди да стори каквото и да било, Сокола имаше нужда от отговор на няколко въпроса, който щеше да му подскаже срещу какво точно трябва да се бори. Прикривайки хладен поглед зад гъстите си мигли, погледна косо към жената до него. Пръстите му усещаха тръпките, които постоянно я разтърсваха. По лицето й бе изписан страх. Беше ясно дори за един непознат, че тя се страхува за човека, лежащ кой знае къде в болницата, а може би и агонизиращ. Вълнението й бе искрено. В това Сокола ни най-малко не се съмняваше.

Откри вратата на залата за персонала и пристъпи крачка напред, за да я отвори. Така той се приближи до нея толкова, колкото бе необходимо, за да долови лекия аромат на сандалово масло и мускус. Сетне усети миризмата на алкохол, която не можеше да се сбърка, и позна, че е пила шампанско. Стисна по-силно зъби от гняв към младата красива жена, която явно бе прекарала добре вечерта с баща му, празнувайки кой знае какво.

Залата бе празна. Без да се оглежда, жената влезе в празното помещение. Изглежда дори не забеляза, че Сокола бе пуснал ръката й, за да затвори вратата. Погледът му внимателно обходи стаята. Видя кафе-машината и пластмасовите чашки, сложени една в друга.

— Кафе? — Изглежда въпросът му я изненада, сякаш бе забравила напълно, че има и друг човек в стаята.

— Не — но после размисли и промени решението си. — Да, благодаря.

Сокола напълни две чаши. Имаше и две съдинки до кафе-машината — за захар и мляко на прах.

— Мляко или захар?

— Не.

Поклати глава и Сокола реши, че отказът важи и за двете неща. Той прекоси стаята и й поднесе едната чашка. Тя я пое и обхвана в шепите си, докато той отпиваше от врялата черна течност в своята чашка. Изглеждаше крехка и уязвима, с очи, плувнали в сълзи, които всеки миг щяха да потекат по страните й. Очевидно беше, че е дълбоко привързана към Джон, с което обаче гневът му към нея ни най-малко не намаляваше.

— Откога се познавахте с Джон?

Сокола буквално изстреля въпроса, принуждавайки я да го погледне в очи. Враждебността кипеше в гласа му, което я обърка. Сокола се опита да се овладее. Чертите на лицето му се отпуснаха.

— Защо не седнете, госпожице Маршал?

— Не, не ми се сяда!

Онова, което бе потискала цяла вечер, избухна в един миг изблик, идещ от безсилието й да стори нещо полезно.

— От колко време се познавахте с Джон? — Сокола повтори въпроса си и повече не се опитваше да я насили да седне.

— От юни. — Тя въздъхна и подпря с длан чело. — Изглежда са минали повече от три месеца.

Това изключваше възможността да е познавала Джон преди година, когато той бе получил първия удар.

— Вие сте медицинска сестра, нали? Как сте се запознали?

— Връщах се у дома след работа една вечер. Имаше ужасна буря. Пикапът му се бе повредил на магистралата. Спрях и го качих.

Тя отпусна глава назад и откри правилната мека линия на шията. Сетне промълви с недоверчива усмивка на уста:

— Дори не знаех кой е до тази вечер. Не е ли невероятно? — Сведе глава и впери поглед в Сокола. Сякаш се подиграваше на собственото си невежество, продължи: — Каза ми, че името му е Джон Бъкенън и работи като нощен пазач. Повярвах му. Всъщност защо ли трябваше да се усъмня?

— Името му е Джон Бъкенън Фокнър — допълни Сокола.

Колкото повече размишляваше над тази история, толкова по-малко се учудваше на факта, че баща му не е разкрил истинската си самоличност. Типично бе за него да дири анонимност и да поддържа връзка с жена, която не търсеше богатство и власт. Нима не го бе сторил вече, когато взе за любовница майка му? Една, индианка навахос, която нямаше и най-бегла идея кой бе баща му?

— Една медицинска сестра намерила личната му карта. Но защо криеше името си? — попита тя Сокола объркана, — Мога да разбера защо го е направил в началото, но после… Нима е мислил, че това ще промени чувствата ми към него?

Но Сокола не се интересуваше от евентуалните мотиви на баща си. Търсеше подробности относно настоящата ситуация.

— Искам да зная точно какво се случи снощи, госпожице Маршал. Какво точно предизвика сърдечния удар на Джон?

Сведеният й поглед се спря на все още пълната чаша кафе, която държеше в ръце.

— Беше рожденият ми ден. — Равният тон показваше, че голяма част от удоволствието, което е изпитала, безвъзвратно е отминало. — Джон ме заведе навън да вечеряме. Празнувахме — шампанско, свещи и всичко останало.

Сокола можеше да си представи романтичната картина: баща си, който се усмихва от единия край на масата на привлекателната млада жена, утвърждавайки собственото си „аз“ чрез нейната красота и младост.

— Не показа изобщо, че не се чувства добре. Мисля, че не е искал да ми развали вечерта. А аз изобщо не се усетих — на лицето й се изписа израз на самообвинение. — После, когато отидохме в апартамента ми, когато приготвях кафето…

— После какво, госпожице Маршал? — Неочакваният въпрос се вряза като нож в мъчителните й спомени. — Не ме интересува особено естеството на сексуалните ви занимания с Джон. Искам само да знам дали е бил облечен или не, когато е пристигнала линейката, и дали е бил в леглото.

— Да, беше облечен! И не беше в леглото! — отвърна тя разпалено. — Джон и аз бяхме приятели! Нямах никаква връзка с него! Беше само приятелско чувство и от двете страни! Защо им е толкова трудно на хората да го разберат?

И тя се отдалечи, от него, задушавайки се от гняв.

Сокола се отвърна. Мълчаливо я изучаваше. Тя отричаше засегната неговия намек и изглеждаше искрена. Може би си бе съставил погрешно впечатление за техните отношения, но за момента истината нямаше никакво значение. Засега най-важното бе, че получи отговор на двата главни въпроса. Оттук можеше да започне работата си.

Завъртя се кръгом и си тръгна. И през ум не му мина да я помоли за извинение или да й каже някоя утешителна дума. Не стори това от жестокост или защото душата му бе загрубяла. Просто през целия му живот никой не се бе грижил той какво чувства или мисли, затова дори не можеше и да си представи, че трябва да каже някоя блага и утешителна дума на другите.

Оставяйки на масата полупразната чаша с кафе, той напусна залата за персонала и се запъти към приемната по познатия път. Списъкът с имената бе готов. Сокола едва има възможност да го погледне, когато влезе Чад.

Костюмът в цвят камилска вълна прикриваше леко коремче, рожба на много изпити мартинита, и го правеше да изглежда все още строен и слаб. Вървеше сковано изправен, следствие от годините, прекарани във Военната академия. Всяко косъмче на тъмнорусите коси, които обрамчваха изключително красивото и загоряло лице, бе на мястото си. Светлокестенявите очи ледено се впериха в Сокола.

— Какво правиш тук?

Сокола се отдалечи от плота на приемната. Гневните погледи, които Чад му хвърляше, привлякоха вниманието на медицинската сестра, а той не искаше разговорът им да достига до слуха й:

— Пилотирах самолета, за да я докарам тук. По нейна молба. — Съобщението нямаше да се хареса на Чад. Той не разбираше жестоката, игра, която майка му водеше със Сокола. Засягаше се и ревнуваше всеки път, когато Сокола проникнеше в тесния им семеен кръг.

— Къде са Керъл и Джони? Тук ли? — погледът му обходи чакалнята, като търсеше съпругата и детето.

— Не. Родителите на Керъл ще ги доведат утре сутринта с кола.

Мина му през ум, че ако Джон умре, няма да има вече кой да възпира семействата Фокнър и Роулинс. С мълчаливото съгласие на баща си Сокола бе свободен да си тръгва и да се връща през последните десет години. При това положение те щяха да направят всичко, за да си тръгне. Нямаше да се спрат пред никакво средство, но в момента това не го вълнуваше особено.

— Как е Джон? Ще се оправи ли?

Сокола се запита дали лешоядите задават подобни въпроси, кръжейки над агонизиращото животно. Каквато и обич да бе изпитвал едно време Чад към баща си, годините на горчиво разочарование я бяха заличили. Сокола знаеше защо съществуват лешоядите и защо са толкова полезни за природата, въпреки че те понякога дори не изчакваха смъртта на плячката и стръвно връхлитаха на този траурен пир.

— Жив е, но няма добри изгледи — отвърна Сокола.

През полуотворените си очи наблюдаваше със злорадство заварения си брат, който полагаше неимоверни усилия да се покаже загрижен.

— Къде ли е? Добре ще е да ида да го видя. Мама сигурно има нужда от мен — каза Чад.

— Има един по-неотложен проблем, изискващ твоето внимание. — Сокола възпря Чад, който щеше да се упъти към сестрата.

— Какъв? — отвърна предизвикателно Чад.

Едното ъгълче на устата на Сокола се изви надолу в крива гримаса.

— Изглежда Джон е бил в чужд апартамент, когато е получил пристъпа. В апартамента на една жена.

Думите бавно проникваха в съзнанието на Чад, а яростта изби под загара му.

— Този кучи син! — процеди през зъби. — Не може дори да умре, без да ни завлече в калта!

— Това е списъкът на хората, които знаят за тази история. — Сокола показа лист хартия на Чад. — Все още пресата и телевизията не са информирани за случилото се, но е ясно, че няма да скръстят ръце, щом веднъж се доберат до фактите.

— Какво, по дяволите, можем да сторим ние? — Чад прекара пръсти през косите си.

Неочаквано бе преминал на „ние“.

— Да се обадим на съдията Гарви. Той дължи някои услуги на Джон, политически услуги. Домът на Гарви се намира близо до апартамента на онази жена и е в зоната, в която е била линейката. Сигурен съм, че ще успееш да убедиш съдията, че Джон е бил при него, когато е получил удара — заключи Сокола.

— Откъде знаеш за Гарви? — Чад го изучаваше с притворени очи, изненадан и подозрителен.

— Аз умея да слушам — отвърна той, сякаш източникът му на информация нямаше никакво значение. — Някои хора трябва да намажат, ако искаш тези от списъка да си държат устата затворена. Най-трудната част ще бъде да се промени онова, което е записано относно телефонното обаждане в бърза помощ. Колко пари в брой имаш?

Сокола знаеше, че Чад обикновено носи много пари у себе си. Като се извърна, за да прикрие действията си от медицинската сестра, Чад извади портфейла от джоба и провери съдържанието му.

— Добре — рече Сокола. — И аз нося спечеленото от покер у мен. Сигурно двамата ще съберем достатъчно, за да уредим въпроса.

— Ааа! Значи пак си обрал с измама заплатите на каубоите? — каза Чад.

— Нямам нужда да мамя.

Сокола добре си спомняше единствения случай, когато Чад бе участвал в партия покер в общата спалня. — На прекрасното му лице човек можеше да прочете всичките му карти толкова просто, сякаш чете детска книжка. Загуби парите си за по-малко от половин час. И тъй като почти всички мизи бяха спечелени от Сокола, последва една толкова неприятна сцена, която едва не завърши със сбиване и то само благодарение на намесата на двама воловари, които не бяха взели участие в играта.

От този момент всеки път, когато Чад се появяваше, Сокола излизаше от играта, независимо дали печелеше, или губеше. Знаеше, че Чад се бои от него, но имаше куп причини, поради които Сокола искаше да предотврати сблъсъка. Едната бе, че усещаше колко безпристрастни щяха да бъдат воловарите. Никой от тях нямаше да застане на негова страна, за да си запази работата в имението. За това щеше да се погрижи Роулинс. Но може би най-дълбоката причина бе, че Чад е син на Кетрин. Да причини болка на него, означаваше да причини болка на нея.

Сокола не си даваше зор да анализира мотивите или действията си, нито пък да се връща към миналото. Сега се опитваше да промени обстоятелствата по начин, който му се струваше правилен, и не се измъчваше от това дали е прав, или греши. Само реагираше на едно положение, което изискваше бързи и решителни действия. Никой нямаше да му благодари за това. Напротив, по всяка вероятност Чад щеше да си присвои лаврите. Но Сокола щеше да постигне, основната си цел — да спести на Джон общественото унижение. От момента, в който Чад изяви съгласието си, трябваше да се действа.

— Добре ще е да се обадиш по телефона на Гарви — каза Сокола. — Щом се разберете по въпроса какво и къде се е случило, ще започнем да обработваме хората от списъка.

— Добре. — Чад понечи да тръгне към телефона, но се спря. — А жената?

— Ще говорим пак по този въпрос, щом оправим всичко останало.

След кратка словесна схватка съдията Гарви прие да разкаже тяхната версия заради доброто име на приятеля.

Последваха телефонни обаждания до хората от списъка, в които се апелираше да имат милост към невинните членове на семейството, които щяха много да страдат, и щедро се предлагаха пари. Цялата операция не отне повече от половин час. Оставаше само да се подправи регистърът на линейката. Въпреки че истината бе дълбоко погребана, Сокола знаеше, че случката щеше да се разказва навсякъде като всяка скандална история. Поне нямаше да я направят обществено достояние.

Според предварителната договореност Сокола, и Чад се срещнаха в приемната при медицинската сестра.

Един мускул играеше по лицето на Чад, когато Сокола приближи към него.

— Франк Бродмор ще поправи регистъра. Остава само жената — заяви той.

— Тук е… — поде Сокола, но не можа да завърши фразата.

— Тук!? — извика Чад, безмерно учуден. — В болницата?

— Да. Пристигнала е в линейката с Джон — простичко отвърна Сокола.

— А сега къде е? — Чад не се интересуваше как тя бе дошла в болницата. — Боже Господи, не е при него, нали? Не искам мама да бъде подложена на подобно унижение!

— Кетрин дори не подозира за нейното съществуване до момента. Сигурен съм, че ще трябва да й се съобщи за нея по-късно, но засега лекарят, доктор Сандерсън, предпочита това да се премълчи — обясни Сокола. — Докторът ми позволи да я заведа в залата за персонала, в случай, че се появят журналистите с техните въпроси.

— Искам веднага да се махне оттук! — избухна Чад.

— Тя е твърдо решена да остане, докато не се появят нови сведения за състоянието на Джон. И твърди, че били само приятели — добави Сокола и си припомни колко разгорещено бе реагирала тя на тази тема.

— Приятели? Джон имаше само един начин, по който използваше жените!

Под извитата му вежда проблясваше поглед, изпълнен с арогантност и недоверие. Личеше, че причислява и Сокола към тази категория. Ледена омраза струеше от очите му при мисълта за Керъл, жена му, която Сокола бе познал в библейския смисъл на тази дума преди брака им.

— Както и да е — Сокола сви рамене. — Няма вид на човек, когото можеш да купиш. Изглежда много привързана към Джон.

— Беше и си остана копеле — заяви Чад с глас, преизпълнен с омраза. — Не мога да разбера как така жените не са го разбирали никога, включително и майка ми. Но ако искрено го обича, можем да я убедим да си отиде.

— Не и аз.

След предишния разговор жената нямаше да иска и да чуе дума от него. Освен това Чад беше този, който притежаваше чар.

— Аз ще говоря с нея. Само ми покажи къде е — заповяда Чад.

Сокола се подчини без никакъв белег на покорство. Поведе го по дългия болничен коридор към залата за персонала. Когато отвори вратата, жената стоеше права до прозореца и гледаше нощта. С известно безпокойство се извърна при шума на вратата, която се отваряше. Лицето й с израз на надежда застина при вида на Сокола.

Зад гърба му Чад промърмори:

— Поне веднъж и Джон да прояви добър вкус!

Това бе косвена обида за Сокола, в чиито вени течеше кръвта на индианката навахос. Мълнии проблеснаха в сините очи миг преди да си възвърнат невъзмутимото изражение.

Лана си помисли, че иде някой от болницата, който да й съобщи какво е състоянието на Джон. Когато две сини очи, нагли и леко арогантни, приковаха вниманието й, тя усети, че я обзема леден гняв. Не вярваше, че човекът с коси черни като на дявол ще се осмели да се върне след подлото обвинение, което й бе отправил. Трябваше да знае, че той беше от типа хора, които всичко си позволяваха.

Неговото грубо откровение я накара да си даде сметка, че той само бе изразил онова, което поне половин дузина хора си мислеха. Тъй като знаеше, че истината едва ли щеше да й помогне при среща с непознати, тя застана нащрек, щом забеляза и другия мъж.

Мъжът бе толкова хубав, че дъхът й секна. Не по-висок от другия, носеше скъп костюм, в който изглеждаше солиден и изискан. Докато пресичаше залата, запътен към нея, Лана забеляза, че лека усмивка заигра по устните му. В очите му се четеше тъга. Мнителността й започна да се топи при първия допир с човек, който сякаш идваше да я утеши.

— Аз съм Чад Фокнър, синът на Джон — каза мъжът. Това обясняваше всичко. Учтивото държане, спокойната сила, която излъчваше — да, той в много отношения напомняше за Джон.

— Дойдох веднага, щом научих. Благодаря ви, че останахте тук до идването на семейството, госпожице… — направи пауза в очакване тя да се представи.

— Лана Маршал.

Когато той хвана ръката й в своите топли длани, идваше й да заплаче от облекчение при мисълта, че някой споделяше тревогите й.

— К… как е той? Повече от половин час не са ми казали нищо ново.

— В същото положение — увери я Чад и леко се усмихна, сякаш искаше да й вдъхне кураж. — Знаете колко е силен. Няма да се даде лесно.

— Да.

Погледът й се плъзна към другия мъж, който наблюдаваше сцената мълчаливо. Забеляза ирония в очите му. Изглежда това бе извечното им изражение.

— Джон и аз сме приятели — заяви тя, за да стане веднага ясно преди Чад Фокнър да си е създал погрешно впечатление за отношенията им с баща му.

— Да. Казаха ми, че сте били заедно, когато е получил удара. Сигурно ви е било много тежко — каза той с утешителен тон.

На Лана й се искаше да се облегне на рамото на този мъж, който така добре бе схванал нейните чувства.

— Бяхме излезли да празнуваме рождения ми ден. На връщане поканих Джон в апартамента ми да пием кафе. Когато отидох в кухнята да сваря кафето, чух как той падна. Аз…

— Не говорете — помоли Чад, когато забеляза, че тя се поколеба. — С всичко, което сте преживели през последните часове, не е било кой знае какво празненство, нали?

— Не.

Разбра, че започва да злоупотребява с неговата загриженост. Застана по-изправена и отдръпна ръката си от неговите, които все още я държаха. Усмихна се леко, за да покаже, че вече е добре.

През цялото време Лана усещаше погледа на мъжа, който ги наблюдаваше, далечен и непроницаем.

— Лана… Може ли да ви наричам така? — Свеждайки леко глава, Чад се усмихна обезоръжаващо и тя веднага кимна утвърдително. — Бих желал да ви помоля за нещо, но не искам да разберете погрешно причините, които ме карат да го сторя.

— За какво става дума? — Лана бе цялата внимание.

— Бих желал никой да не научи, че баща ми е бил при вас вечерта, когато е получил удара. Колкото и невинни да са били отношенията ви с него, щом пресата научи, ще се получи страшна каша. Не искам да видя семейството си да страда и вашата репутация очернена от какъвто и да е долен намек на вестниците — поясни той. — Тъй като баща ми е това, което е, новината за сърдечния удар без съмнение ще бъде отпечатана. Туй не може да се предотврати, но не мога да защитя нито вас, нито майка ми от скандалната хроника на вестникарите. Мога да го сторя само с ваша помощ.

— Какво трябва да направя? — Вниманието и интересът, които Чад проявяваше към нейната репутация, я бяха напълно обезоръжили и развълнували дълбоко.

— Искам да се върнете у дома. Сокола ще ви придружи. — Тя се намръщи в знак на несъгласие и той добави: — Ще дойдат журналистите. Ако се наложи да скрия името ви от пресата, по-разумно ще бъде да не сте тук. В противен случай присъствието ви ще предизвика куп неудобни въпроси. Не бих желал да ви замесвам.

— Да, да. Разбирам — съгласи се Лана.

— Благодаря, Лана. — Нежната му усмивка я сгря. — Уверявам ви, че вашето име изобщо няма да бъде споменато във връзка с това на баща ми. Сигурен съм, че така би постъпил и той.

Тя изобщо не се съмняваше, че Джон бе джентълмен в истинския смисъл на думата. Такъв й се стори и синът му. Започваше да се успокоява.

— Много сте мил, господин Фокнър.

— Наричайте ме Чад — помоли той и се усмихна горчиво. — Съжалявам, че не мога повече да остана, но майка ми има нужда от мен.

— Естествено. Няма повече да ви задържам — увери го Лана и поклати бързо глава.

Чад се извърна и сложи ръка на рамото й, сякаш с този жест й даваше безмълвната си утеха:

— Сокола ще ви помогне да стигнете у дома невредима. Ще се обадя веднага щом има нещо ново.

— Благодаря.

Някакво безпокойство се изписа на лицето й, щом погледна мълчаливия мъж, който трябваше да я придружи. Човекът, когото Чад бе нарекъл Сокола, й отвърна с безстрастен поглед, от който не личеше дали му харесва поетото задължение.

Чад се спря на вратата и размени няколко думи с мъжа. Сините очи, изразяващи безразличие, лениво се отместиха към Чад. Лана не чу какво си казаха. Човекът, наречен Сокола, кимна утвърдително, но каквото и да му бяха казали, изразът на лицето остана непроменен. Нещо в този човек я караше да мисли, че той е винаги нащрек, че никога не си отдъхва, дори тогава, когато даваше вид, че почива. Това я накара да се чувства неудобно, когато Чад си тръгна и ги остави сами.

— Мога да взема такси — предложи му тя. Имаше нещо подигравателно в усмивката му:

— Нима искате да разстроите плановете на Чад? — произнасяше думите ясно и отчетливо. — Може да се безпокоят за вас, а сигурно не искате това да се случи.

— Не.

Лана се питаше защо има чувството, че той й се подиграва.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Почти нямаше автомобили по пътищата в този късен час. Ивиците светлина на уличните лампи и рекламните надписи край пътя ритмично осветяваха колата им, а светофарите показваха зелено при тяхното пристигане толкова често, че изглеждаше невероятно.

Лана изучаваше мъжа зад волана, като го гледаше косо.

Когато минаваха от сянка в осветени места, косите му добиваха цвят на бляскав оникс. В основата си носът му правеше лека гърбица, но останалата част бе права като бръснач. Имаше издадени скули, които ярко подчертаваха хлътналите му бузи и дълбоките бразди, тръгващи от носа и стигащи до устата. Устните бяха тънки, нелишени от хумор. Ясно се очертаваха здравата челюст и брадичката. Бе сурово лице, което едновременно предизвикваше интерес и караше човек да бъде предпазлив.

Очите бяха най-убийственото нещо от всичко според Лана. Кобалтовосинният им цвят, така наситен, бе в пълен контраст с черните коси и кожата с цвят на медна монета. Те знаеха весело да танцуват, да горят със саркастичен блясък, да стават стоманено-сурови или огледално непроницаеми. Ако очите трябваше да се смятат за огледало на душата, той навярно нямаше такава.

Главата и бучеше и Лана се чувстваше особено заради шампанското, което бе изпила. Тишината в колата стана непоносима. Почувства нужда да я наруши, да извика дори, за да намали напрежението.

— Вие работите за Джон… за господин Фокнър, така ли? — полита тя.

Мъжът отклони поглед от движението само колкото бе необходимо да се очертае профилът му в тъмнината.

— Не точно.

— Тогава сте приятел на семейството? — Лана беше сигурна, че е или едното, или другото, тъй като очевидно бяха близки с Чад.

— Може и така да се каже.

Лана се ядоса. Искаше да говори, да не мисли за болницата и за Джон. Защо ли Чад не я придружи до вкъщи? Но вече знаеше отговора на въпроса. Опита се да си припомни кой от двамата синове на Джон беше женен — по-големият или по-малкият? Не можеше да си спомни какво й беше казал Джон. Чад не носеше венчална халка на пръста си.

Опита се отново да подеме разговора:

— Чад ви нарече Сокол. Това име ли е или презиме?

— Презиме.

Още един сух отговор, който на практика превръщаше разговора в монолог. Не беше неучтив, а само безразличен.

— А какво е името ви? — упорстваше Лана.

— Джим, но никой не ме нарича така.

— А просто Сокола?

— Просто Сокола.

Но нямаше нищо просто в този човек. Имаше нещо, което й убягваше, нещо, което го правеше различен. Опита се да разбере какво е, изучавайки лицето му, докато той най-после се извърна и я изгледа предизвикателно. Като си даде сметка, че го е гледала втренчено прекалено дълго, тя най-после откъсна поглед от него. Това й позволи да се ориентира в улиците.

— Може да свиете зад ъгъла — каза тя.

До жилището й оставаха четири пресечки. Започна да свива пръстите на дясната си ръка и прекара показалец през устните си, гледайки през прозорчето. Отново я обзе страх, като си припомни линейката, която я бе откарала по същия път.

— Чад ми напомня баща си. Той е толкова мил и внимателен — промърмори с отсъстващ глас.

— Ами да. Умее винаги да казва точните неща.

Трудно можеше да се разбере дали това бе комплимент Тонът бе прекалено сух. Намали скорост.

— Тук ли е?

— Да.

Когато колата бе паркирана успоредно на бордюра, Лана вдигна ръка към дръжката на вратата. Моторът изгасна, което я накара да се извърне изненадана към мъжа Вратата откъм шофьора бе отворена, а Сокола — слязъл безшумно. Очевидно трябваше да изпълни дословно получените указания и да провери дали ще стигне до апартамента си невредима.

Сокола вървеше до нея, без да я докосва. Задържа вратата отворена, за да я пропусне пред себе си. После я последва по коридора чак до апартамента. Докато търсеше ключа в чантичката си, госпожа Морган изникна на вратата.

— Върнахте се от болницата! — отбеляза тя. — Как сте? Проверих газта, както ме бяхте помолили. Беше спряна, но бяхте забравили да заключите вратата. Всичко наред ли е? Как е вашият приятел?

— Всичко е наред — отвърна Сокола преди още Лана да успее да отговори на кой да е от въпросите.

— Да… добре е, госпожо Морган. — Лана се помъчи да потвърди думите на Сокола. — Благодаря.

Погледът й незабавно се отдръпна от упорито безизразното лице на мъжа, чиято намеса бе сложила край на разговора със съседката. Като взе ключовете от ръцете й, Сокола отвори вратата. Сложи ръка на рамото й и я насочи към стаята с решителен жест.

Лампата все още светеше над масичката за закуска. Лана спря за миг във всекидневната и отново видя тялото на Джон, проснато на пода, близо до стола, който и сега стоеше изместен.

— Трябваше да питам госпожа Морган дали е чула телефона да звъни — разсъждаваше Лана на глас. — Чад може и да се с обаждал, преди да пристигнем.

А след като помисли, добави:

— По-добре да се обадя в болницата и да проверя.

— Не. — Сокола я хвана за ръката и й попречи да стори крачка напред. — Аз ще се обадя. Защо не направите малко кафе?

— Вие… вие тук ли ще останете? — Лана затрепери от нерви.

Но мъжът вече я бе подминал и прекосил стаята, за да отиде до телефона в кухнята. Сякаш не бе чул въпроса й. Тя се поколеба, сетне го последва в кухнята и се доближи до шкафа, в който седеше кутийката с нескафе. Сложи отново водата да заври и запали газовата горелка. Нададе ухо, за да чуе за какво говори Сокола, но той говореше много тихо, за да може да го разбере.

Когато понечи да сипе лъжичката с нескафе в чашата, ръцете й толкова силно затрепериха, че тъмнокафените гранули изтрополиха по гетинаксовата повърхност.

— По-добре оставете на мен!

Сокола стоеше до нея и я наблюдаваше. Взе лъжичката от ръката й и решително я отстрани:

— Защо не отидете в другата стая и не поседнете за малко?

— Не мога.

Тя цялата трепереше. Струваше й се по-сигурно да остане на крака.

— Болницата ли беше? Чад ли се обади?

— Не. Няма нищо ново.

— Очакването е толкова ужасно нещо!

Лана се извърна, за да се облегне на шкафа, сграбчвайки ръба със същото настървение, с което вътрешно се мъчеше да постигне изгубеното си равновесие. Затвори очи.

— Главата ли ви боли?

— Да.

Лана се усмихна. Това бе най-мекото, което можеше да се каже за ужасните болки, които изпитваше.

Когато отвори очи, Сокола не беше вече при печката. Лана чу щракането на ключа за осветлението в банята. Вратичката на шкафчето за лекарства остро изскърца. Мъжът се появи отново след няколко секунди с флакон аспирин в ръка.

— Току що бях купила нова облицовка за банята — припомняше си Лана. — Сама си направих подарък за рождения ден. Питах Джон дали ще ми помогне да я поставим идната събота, когато чух ужасен шум от падане. Беше тогава, когато…

Хълцането задуши края на думите й.

Сокола без усилие издърпа впитите в ръба на шкафа длани, обърна ги нагоре и изсипа в шепите й две таблетки.

— Изпийте ги.

Той напълни с вода чаша, която намери наблизо до шкафа на мивката. Изчака, докато тя, все още треперейки, постави таблетките в устата си, и й подаде чашата. Хвана треперещите й ръце, за да й помогне да я доближи до устата си. При топлината на този допир, Лана ненадейно си даде сметка колко й е студено. Вдигна поглед към него, към сините очи, които сякаш водеха някакъв свой, самостоятелен живот и които същевременно не й говореха нищо. Дощя й се да има поне малко от неговия самоконтрол.

Докато издърпваше чашата от ръката й, кафеникът издаде остро, пронизително свистене. Нервна тръпка премина по цялото й тяло при този звук. С котешка стъпка Сокола стигна до печката, за да вдигне кафеника и сложи край на писъка. Лана го видя да налива водата в чашите, докато тъмната пяна шумеше на повърхността.

Сокола й хвърли кос, изучаващ поглед, взе двете чаши и излезе от кухнята. Тя неуверено го последва. Сякаш предугаждайки връзката, която тя правеше между масичката и Джон, Сокола я заобиколи и предпочете дивана, покрит със зелен туид във всекидневната. Постави едната чашка в единия край на масата, а другата задържа в ръка.

Остана прав, докато тя седне. Лана приседна сковано на ръба на една от възглавниците, мачкайки нервно с пръсти фината материя на роклята на коленете си. Естествено, не се чувстваше удобно, когато мъжът я наблюдаваше прав и без да мигне дори. Ставаше още по-нервно. Нима не й стигаше всичко останало?

— Събуйте обувките и се отпуснете — проговори Сокола.

— Не искам.

Да го стори, означаваше да позволи на чувствата да я надвият — нещо, което тя не искаше да се случи.

Само миг по-късно чашата на Сокола бе на масата, а самият той — свит пред краката й. Лана не можа дори да протестира, когато той хвана с ръка глезена й и повдигна крака й. След като свали обувката и я остави, на пода, започна да масажира силно ходилото, покрито с найлонов чорап, и потупа мускулите, схванати от неестествената извивка на високия ток. Тя моментално изпита облекчение, при това негово действие. След това постави крака й на пода, докато стъпалото с удоволствие докосна мекия килим.

Когато хвана другия крак, за да повтори действията си, Лана го загледа. Както бе седнала наведена напред, лицето му бе толкова близко до нейното, че можеше да види дори порите на тъмната му кожа и фината мрежа от бръчици, които тръгваха от ръбчетата на очите. Сокола се извърна и погледите им се срещнаха, ноздрите му ненадейно се разшириха. Напомни й за животно, усетило миризмата й.

Лана схвана същината му, която по-рано й убягваше. Имаше нещо първично в този човек, нещо малко от благородния дивак зад фасадата на цивилизацията. От това произтичаха и горделивостта, и вечно будното му внимание. Макар и рафинирано, и сдържано, то избиваше на повърхността. Откритието се запечати в съзнанието й по странен начин, една смесица от безпокойство, страх и шок от събитията през изтеклата нощ.

После Сокола се изправи и леко я побутна с ръце назад, така че да заеме отпуснато положение. В жеста му нямаше нищо лично. Нервна тръпка я разтърси, когато отпусна глава назад, на не твърде меката възглавница. Мускулите вече не издържаха на тежестта й. Поддавайки се на слабостта, тя затвори очи. Въздишката й се превърна в хлипане. Знаеше, че ако истински се отпусне, ще избухне в плач. Когато отвори отново очи, видя Сокола да стои прав до нея.

— Искате ли и вашата съседка да ви прави компания?

Лана реагира мигновено, като уморено вдигна глава от дивана и отхвърли кичур коси от челото си:

— Не, не мисля, че мога да издържа лекциите й на здравомислещ човек. Не и сега.

В един момент истинският смисъл на думите му проникна в съзнанието й — „и тя да дойде да ви прави компания“, което значеше, че той ще остане тук.

— Не се чувствайте задължен да останете — каза тя. Той бе с гръб към нея. Беше тръгнал да вземе чашата с кафе и да седне на другия край на масата. Безшумно се намести в мекото кресло.

— Сама ще се оправя — добави.

Той я изгледа внимателно. Очевидно се съмняваше в думите й, но не го каза.

— Минутите ще се нижат бавно и ако не получите новини от Чад, ще ви хрумне да се обадите в болницата. Може да се окаже трудно да обясните коя е младата жена от другата страна на жицата, ако някой попита. А аз мога да задавам въпроси, без да възбудя ничие любопитство.

— Разбирам — промърмори Лана. — Ето какво ви задържа тук.

Трябваше да се досети по-рано, че той не се опитва да улесни нещата за нея, а само за семейството си.

— Видях ви, че пристигнахте с госпожа Фокнър.

— Да.

Сокола седеше отпуснат във фотьойла, протегнал напред дългите си крака, втренчил в нея непроницаем поглед.

— Джон ми каза, че била извън града — припомни си тя. — В някакво имение, някъде на Север. Вие ли я доведохте?

— Да. Когато от болницата позвъниха, тя ме помоли да я докарам дотук със самолет — потвърди той. Това значеше, че е пилот.

— Имението… то на Джон ли е? — Още не можеше да свикне да мисли за Джон като за един от най-богатите хора в щата, а не като за нощен пазач.

— Да.

— Това родното му място ли е? Веднъж ми разправи, че е израснал някъде на север, близо до Четирите ъгъла.

— Да, но не живее там от години. Те ходят там няколко пъти в годината, през лятото, само колкото да го навестят.

Сокола демонстрираше повече интерес към чашата с кафе, отколкото към разговора. Лана научаваше неща, които искаше да знае. Задоволявайки любопитството си, тя забравяше своите мисли:

— Вие ли управлявате имението на Джон?

— Том Роулинс има това задължение.

— Но това е място, където живеете, нали, Соколе? — тя произнесе с невероятна лекота странното име.

— Аз… живея там.

Колебанието му бе едва доловимо и Лана се замисли дали то просто не й се бе сторило.

— А не работите ли там?

— Понякога — това трудно можеше да се приеме за изчерпателен отговор; вдигна поглед: — Изпийте си кафето, преди да е изстинало!

Ниският му глас, мек и решителен едновременно, не звучеше така, че да изисква безусловно подчинение. Въпреки това в него се долавяха метални нотки, с които и налагаше волята си.

Лана взе чашата с две ръце и отпи от горещата течност. Топлината на питието изглежда успокои за миг нервите й.

— Къде работите? — попита Сокола и отпи втора глътка кафе.

След като Лана започна да говори за себе си, си даде сметка, че той умишлено отклонява разговора от всички теми, които го засягат лично. В момента обаче на Лана й бе все едно. Щяха да са й необходими неимоверни усилия, за да върне разговора в предишното русло. Ето защо тя си припомни местата, по които са били с Джон, за това, което са правили, за спокойните вечери, прекарани заедно. Имаше много приятни спомени. Те се връщаха в главата й и тя изминаваше стъпка по стъпка пътя на приятелството, развило се през последните месеци. Лана не усещаше дори сълзите, които напираха в очите й, докато една не се търкулна по бузата. Тя я изтри с ръка и се върна отново към действителността.

— Сигурно ви отегчавам с тези неща. Извинете. — Постави чашката на масата, леко учудена, когато разбра, че е празна.

Мъжът сви рамо, сякаш му бе безразлично.

— Имахте нужда да говорите.

— Джон и аз бяхме приятели, добри приятели — повтори тя.

— Вярвам ви — отвърна той търпеливо.

— Но преди не ми вярвахте — упрекна го тя и го изгледа сурово.

— Това толкова странно ли ви се струва? — иронично я измери с поглед.

— Не. Мисля, че не.

Гласът и мускулите на лицето трепереха от безкрайна умора, раменете се тресяха. Погледът й попадна на мълчаливия телефон на стената в кухнята. Защо не се обаждат?

Бавно и без никакво усилие Сокола стана. Мълча, докато се увери, че Лана го слуша внимателно.

— Искате ли още една чаша кафе?

— Не — гневно отвърна тя при мисълта, че той се опитва така елементарно да смени темата.

— Аз ще изпия още една чаша. — И той се отправи към кухнята.

— Не може ли да позвъните вие?

Пламналият гняв разкриваше едно потиснато чувство, което не намираше начин на изява. Не получи никакъв отговор, а той продължи към кухнята. С премерено спокойствие постави кафеника на печката и си сипа нескафе в чашата. Убедена, че Сокола възнамерява да пренебрегне молбата й, Лана отчаяно сви ръце в юмруци. Но докато чакаше водата да заври, мъжът отиде до телефона и набра номера. Лана чакаше напрегнато обаждането.

— Нищо — гласеше отговорът, преди той да се върне към заниманията си с кафето.

— Това е невъзможно! — избухна тя. — Не може да мине толкова време без някакво развитие, без някаква промяна!

— Вие сте медицинската сестра тук. Може и да е имало някакви промени — допусна и тази възможност, — но очевидно не са били решаващи.

Лана се принуди да приеме логичните му обяснения. Състоянието на Джон вероятно се колебаеше и лекарите не можеха точно да определят в каква насока ще се развие процесът. Уморено прекара ръка през челото си, за да намали напрежението.

— Имате нужда от почивка — отбеляза Сокола. — Защо не си легнете? Утре сутринта…

— Не! — Лана решително отказа предложението. Вълнението личеше по нервните потрепвания на ръцете. — Не мога да си легна, без да знам. Няма да заспя. Вие не разбирате. Явно не сте толкова близък с Джон, колкото съм била аз.

— Приятелите и роднините му обикновено го наричаха Джейби — реагира той моментално, с което недвусмислено искаше да покаже, че всъщност тя не го е познавала кой знае колко добре.

— Те не са го познавали така, както го познавах аз — бранеше се Лана.

— Ако го познавахте добре, щяхте да знаете, че Джейби взима много от една връзка, а в замяна дава твърде малко. — Сокола отново се разположи в креслото и я загледа над чашата с димящо кафе.

— Това не е вярно — отрече Лана. — Джон беше много щедър.

Сокола вдигна вежди:

— Щедър? Да, вярно е, но само в материалния смисъл на думата, но егоист, когато стане дума да даде нещо от себе си.

— Не. — Лана не искаше да повярва.

— Вижте себе си. Вие сте му повярвали и сте го взели такъв, какъвто е казвал, че е. А как ви се отплати той? — иронизираше я Сокола.

— Как можете да говорите за него така? — обвини го Лана. — Той е в болница, бори се за живота си, а вие тук злословите по негов адрес!

— Казвам само една истина, което не би следвало да нарани никого. Колкото до факта, че Джон Бъкенън се бори за живота си… — направи пауза и горчиво сви устни. — Точно сега, дали си дава сметка или не, плаща на най-добрите лекари, за да го сторят вместо него.

— Защо го презирате?

— Не става дума за презрение, госпожице Маршал. Става дума само да се познават неговите недостатъци. А всеки си има своите.

— Тогава защо трябва да бъдете толкова нетолерантен? — отново го нападна Лана.

— Аз? — По лицето му се изписа саркастична усмивка. — Ще се учудите, ако разберете какво съм търпял!

И с присъщия си ясен начин на изразяване смени темата:

— А откъде сте родом? Не сте от Аризона.

Тя отново му позволи да променят естеството на разговора. Разказа накратко за детството си в Колорадо, за смъртта на майка си, след като бе завършила гимназия, за повторния брак на баща си, когато вече следваше в университета. Естествено, това не бе човекът, на когото можеше да довери връзката си с женен мъж, оставила толкова дълбока рана в нея и от която постепенно се възстановяваше. Той не беше Джон.

И все пак голяма пропаст зееше в живота й, преди да срещне Джон. Лана си мислеше, че тя и Джон се привличаха от взаимното чувство на самотност. С пълни със сълзи очи започна да разглежда апартамента. Бе започнал да й прилича на дом, откакто се срещнаха с Джон. Когато погледът й попадна на Сокола, толкова умерен и безстрастен към мъката, която тя изпитваше, гневен порив я накара да скочи на крака. Извървя доста крачки напред, по инерция, преди да спре и да присвие ръце на корема..

— Вие ме карате да се чувствам ужасно слаба! — извика тя, несъзнателно мачкайки с пръсти лактите си. — И ужасно виновна, че съм толкова слаба!

Сълзите преляха от премигващите клепачи и се търкулнаха по страните й. Стискаше устни, за да не се чуват хлипанията, които разтърсваха плещите й. Една длан докосна ръката й и тя се опита да се отдалечи. Трябваше много слабо усилие, за да я завърти и обгърне с ръце, докато най-после тя се отпусна на гърдите му. Тялото му поемаше всяко хриптене, от което потръпваше нейното тяло. Силата му й даваше мълчалива утеха, докато притискаше стегнатото от напрежение тяло към неговото. Сълзите измокриха ризата му там, където бе отпуснала глава. Макар и плачейки, Лана се опитваше да се съвземе.

— Уверена съм, че сте от онези мъже, които мразят жените да плачат — заяви Лана с разтреперан глас.

— Обикновено съм по-скоро от типа на Чад — каза Сокола, но на Лана й се стори, че прави тази забележка развеселено, отколкото с укор.

— Това е, защото мина толкова много време. — Все още с наведена глава, Лана изтри сълзите с леко движение. — Непрекъснато си казвам, че „най-добрата новина е липсата на новини“, но…

Телефонът иззвъня пронизително. Вик се откъсна от гърлото й, докато се обръщаше, все още в обятията на Сокола, който обаче сви ръце, за да я задържи.

— Аз ще отговоря — натискът на дланите я накара да остане на място.

Лана нямаше сили да го изпревари. Вдигна слушалката по средата на звъненето и така го накара да замлъкне. Нямаше кой друг да бъде освен Чад, който се обаждаше от болницата, както беше обещал. Никой друг не би звънил по това време на нощта.

Сокола стоеше извърнат към нея, когато доближи слушалката до ухото си и каза нещо в микрофона. Тя бе неподвижна, но всеки нерв, всяка фибра на тялото й се стремеше към него. От едносричните му отговори не можа нищо да разбере. Опитваше се да прочете нещо по израза на лицето му, но то бе и си остана непроницаемо. Нито едно мускулче не потрепна, нито следа от промяна на изражението, нищо. От напрежение й идваше да закрещи. Дъхът й спря, когато той се извърна, за да окачи слушалката, а после отново се обърна към нея.

— Къде държите уискито? — запита той.

— Уиски ли? — думата изсвистя заедно със затаената въздишка. Каква ли връзка имаше едното с другото? — Беше Чад, нали? Какво каза? Как е Джон? Стабилизира ли се положението му?

— Ако Джон Бъкенън е вечерял с вас толкова често, колкото казвате, тук трябва да има уиски. Обичаше да пийва по глътка преди вечеря. — Сокола настояваше на своето. — Къде е?

— В шкафчето вдясно от мивката — каза Лана, разбирайки, че той няма да й каже нищо, преди да получи отговор. — Искам да зная за Джон. Всичко наред ли е?

Сокола отвори шкафчето, извади бутилката с уиски, пълна до половина, и една чаша без да отговори. Запъти се право към нея с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

— Отишъл си е — отвърна сухо! Без да се опита да смекчи новината с мили думи. — Починал е в един и двадесет и две минути тази сутрин.

Лана остро пое въздух и притисна уста с ръка. Кръвта се отдръпна от лицето й и получи спазъм в стомаха, сякаш щеше да повърне. Главата й се въртеше. Уплашените й очи не можеха да се откъснат от безизразния поглед на Сокола. Тя чакаше да й отговори на въпроса, ако случайно не бе разбрала и той не си правеше някоя жестока шега. Но не беше така.

Силна тръпка разтърси първо раменете й, после се разпростря надолу, чак до ходилата. Преди още коленете й да се подкосят, Сокола бе до нея, прихванал с ръка раменете й, за да я заведе до креслото. Лана тежко се отпусна на възглавниците с рой объркани мисли в главата. Като по чудо запазил равновесие, Сокола протегна ръце зад гърба й, за да отвори бутилката и напълни чашата.

— Не е вярно. Не е мъртъв — упорито повтаряше тя стих глас.

— Изпийте това.

Сокола притискаше хладния ръб на чашата до устните й, принуждавайки я да ги отвори. Лана усети силния мирис на уискито преди още сгряващата течност да се излее в гърлото й. Силният алкохол парализира за миг мускулите на гърлото, последваха остри спазми. Тя се закашля. Лана се опита да отблъсне ръката, която държеше чашата до устата й, но нямаше сили.

— Изпийте още малко — заповяда й Сокола и възпря всякакъв отказ от нейна страна.

Уискито прогони объркването и откри път на живата болка. Лана заплака и закри лице в ръцете си, за да спре сълзите, които струяха, поройни. Без да усеща, тя се клатеше напред-назад. Бе забравила напълно за мъжа, наведен зад облегалката на креслото, който втренчено гледаше чашата с уиски, все още пълна до половина. Глътна я на един дъх. Сетне отново я напълни.

Лана плака, докато бурната скръб не премина и не останаха само няколко горчиви сълзи. Като стискаше сплетени пръсти, тя вдигна очи и се огледа. Трепереше при ужасното чувство за празнота, което изпитваше в себе си. Никога по-рано светът не бе й се струвал така мрачен и пуст.

— Пийте. — Същите пръсти, загорели от слънцето, поднесоха чашата с концентрат до устните й.

Ръката й леко трепереше, когато докосна тази на Сокола, за да поднесе чашата до устата си. Този път Лана бе подготвена за парливия вкус на уискито. Леко покашля, гърлото й се сви, но нищо повече. Чашата се отмести в периферията на зрителното й поле. Тя се облегна назад и погледна тавана, чувствайки ефекта на алкохола, който приспиваше усещанията й.

— Джон ми каза, че имал сигурно средство срещу последици от преливане — припомни си тя. — Трябваше да ми даде рецептата, защото бях изпила много шампанско на вечеря.

Остра болка стегна главата й.

— О, Господи, нима всичко това стана тази вечер? — Затвори очи. Тръпка на ужас разтърси цялото й тяло. Нещо леко прошумоля зад гърба й. Лана отвори очи и видя, че Сокола се надвесва над нея. Бутилката и чашата бяха изчезнали от ръката му. Израз на примирение се изписа в очите му. Промуши ръка между креслото и гърба й и я притисна до себе си.

— Какво правите? — попита тя, объркана и далечна.

— Сега мястото ви е в леглото — другата му ръка стисна здраво сгъвките на коленете, за да я вдигне от креслото и отнесе в спалнята.

Лана не беше сигурна дали е прав, но не протестира. Отпусна ръка зад врата му, за да запази равновесие, когато той я притисна към гърдите си. Главата й уморено се отпусна на рамото му. С искрица от будното си съзнание усети здравината на мускулите на ръката и кръста му. Здравина, на която можеше да се опре.

В спалнята Сокола я пусна за миг, за да включи осветлението в тъмното помещение. Лана го гледаше и леко залиташе. Усещаше необходимостта да я водят за ръка. Завръщайки се при нея, той я обърна с гръб, за да дръпне ципа на роклята й. Лана не се опита нито да му помогне, нито да го спре, когато той остави роклята да се изхлузи по плещите й и да падне на пода. Сетне вдигна фустата и я изниза през главата.

Мислено се връщаше назад във времето, в забравените мигове на детството, когато заспа в колата и баща й я пренесе в леглото. Като малка стоеше неподвижна, докато баща й я събличаше и я слагаше да спи. Този семеен обичай се повтаряше и сега, със Сокола, и това я успокояваше. Сутиенът бе разкопчан и свален, чорапогащникът — смъкнат и издърпан от краката.

— Къде държите нощницата си?. — попита Сокола, застанал пред нея невъзмутим.

Лана му отвърна с безизразен поглед. Тя носеше пижама. Нима не помнеше, че я държи под възглавницата? Устата на Сокола изтъня в дълга права линия. Обърна се, за да вдигне покривката и открие чаршафите; сетне бе отново при нея. Взе я и я остави между завивките. Зави я и се отдалечи.

Щракането на ключа на лампата хвърли стаята в мрак. Вратата към миналото се затвори с трясък в съзнанието й. Лана ясно си даде сметка за всичко, което тази нощ се бе случило, докато вълна на паника не я заля.

— Соколе! — извика тя със сетни сили, като се повдигна на лакти, за да вижда силуета му на прага на вратата на всекидневната.

— Да.

Той застина на място.

— Не си отивай. Не ме оставяй. — Думите се нижеха в нетърпелив шепот.

Сокола се върна назад и се спря при нозете й, гледайки бледото й лице. Очите му поглъщаха очертанията на тялото й под опънатия чаршаф, дори зърната на гърдите.

— Спи — каза й той.

— Страх ме е — призна Лана, оправдавайки се с думи, — Ти не знаеш какво значи да си нямаш никого. Не искам да бъда сама.

Думите й го накараха да изтръпне. Хладната безжизненост трая само миг. После дюшекът се огъна под натиска на коляното му.

— Премести се — заповяда й той.

Лана леко се отмести от ръба на дюшека, докато Сокола изпълни цялото свободно пространство с дългото си и стройно тяло. Ръката му се плъзна под нея и той я привлече към себе си. Лана потръпна от облекчение, усещайки наново твърдина, на която да се облегне, уверена в това от равномерното повдигане на гърдите. Ръката й напипа ризата на Сокола. Опря чело на бузата му.

— Знам, че изглеждам луда — промълви Лана, — но чувствам в себе си страшна празнота, а това е ужасно.

Устата й произнесе думите леко и с трепет, съвсем близко до кожата му.

Сокола премести глава на възглавницата и се обърна с лице към нея. Устните на Лана усетиха твърдите очертания на неговата уста, топлия му дъх, който сякаш проникваше в нейния. Сокола очерта с пръст кръг на гръбнака й и този допир накара плътта й да потръпне.

Другата ръка оплиташе пръсти в косите й и упражняваше лек натиск, за да срещне по-умело устните им. Дълго време целувката им бе само целувка — устни здраво притиснати о други устни. Въпреки това носеше в себе си живия пламък, който стопи сковаността на Лана. Когато устата на Сокола помръдна в търсене на нейните устни тя можа да отвърне.

Грубата виталност даде сили на Лана. Ръцете на Сокола я галеха, пробуждаха плътта й там, където я докосваха. Сетивата, които за момента отбелязваха само дълбините на болката и страданието, започнаха да реагират на живата сила, излъчвана от мъжа до нейния хълбок. Реагираха на грубия допир на челюстта му, на вкуса на устните му, примесен със солта на собствените й сълзи. Под дланите, промъкващи се под неговата риза, се чувстваше учестеното му сърцебиене. По-бавно тя опознаваше дългите слаби мускули, лъкатушните гънки на краката под грубата материя на панталона; здравите, упорити очертания на хълбоците, стегнатите мускули на гърдите и плещите — мъжественост в чистия й вид, мощна, груба и дръзка.

Постепенно Лана усети, че я изпълва силата и радостта от живота. Лесно бе да се отдаде на новите усещания, които се раждаха в нея. Разгарящият се пламък прогонваше сенките на ужаса. Чувство подир чувство преминаваха през цялото й тяло — допира на тези ръце до ханша, до корема, до гърдите, докато зъбите и устните, му си играеха със зърното.

После той я пусна. Лана остана сама в леглото, объркана, изгубена, изтръпнала от новата болка. Непонятни звуци извираха от нея. Ушите бучаха. Лана още веднъж пропадна в черната бездна на болката.

— Не!

Във вика имаше нещо повече от протест, но даде желаните резултати. Дюшекът се огъна под тежестта на друго тяло. Миг по-късно Лана усети предишната твърдост и протегна ръце да я докосне. Очертанията им се сляха. Страстната целувка на мъжа я издигна от дълбините, в които бе пропаднала, и я накара да полети на шеметни височини. Актът на сътворение сам по себе си предвещаваше нов жизнен цикъл. За Лана той бе нов, никога невиждан хоризонт, чиито златисти екстази й предстоеше да изпита.

Красотата им я понесе на огромни, криле. Когато отново стъпи на земята с лекота, бе прекалено изтощена, за да си спомни къде е била. Искаше да си почине само за миг и се сгуши в обятията на съня, без страх и тревога за виденията, които щеше да й донесе.

Призори Сокола отдръпна ръце от спящата жена и се измъкна безшумно от леглото. В сивкавия здрач, проникващ от прозорците, той се взря в лицето, отпуснато и доволно, обрамчено от буйните тъмни лъскави коси. Изкушаваше се да протегне ръка и да погали щедрата извивка на устните, а тялото му търсеше отново сладостите на податливата плът. Желанието отново го обзе. Въпреки това Сокола вдигна завивката и нежно покри голотата й. После събра пръснатите по земята дрехи.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Пробуждането на Лана премина през различни фази. Обгръщаше я такава мека топлина, че не искаше да се откъсне от нея, защото се боеше, че я чака нещо неприятно, щом отвори очи.

Ярката слънчева светлина нахлуваше през прозорците на спалнята и в този момент блестеше дори през клепачите й. Обърна се с гръб към светлината. Дощя й се отново да заспи и да се върне към съня, който й бе оставил това усещане. Движението обаче пробуди кънтене в главата. Почувства дива болка в слепоочията.

— Защо ли пих толкова шампанско? — промърмори Лана и отметна завивките.

Сякаш взривна вълна я удари. Джон бе мъртъв. Седна на ръба на леглото, стискайки таблата, а болезнените спомени от предишната вечер я връхлитаха на талази, без определена последователност, някои доста неясни.

Най-мъглив от всички бе моментът, преди да заспи. Предпазливо изви изгарящата от болка глава и хвърли поглед през рамо, към празното легло. Сънувала ли беше?

Сокола наистина ли се люби с нея предишната вечер? Смътно си спомняше, че го бе помолила да не я оставя сама. Беше абсолютно сигурна, че е останал, но дали бе спал с нея?

Защо паметта й беше толкова неточна, а събитията от предната вечер — толкова мътни? Беше пила шампанско повече от необходимото, но… Лана си спомни за аспирина и уискито, които Сокола насила й беше дал.

Хладен повей премина по кожата й. Лана потръпна. Внезапно осъзна, че е гола. Защо ли баща й не й е сложил пижамата, преди да я отнесе до леглото? Не, не беше баща й. Бе Сокола. Лана си припомни, че и тази нощ бе объркала двамата. Може Сокола да се е любил с нея. Защо иначе щеше да сънува подобно нещо?

А защо тя го бе допуснала? Не бе от типа жени, които лягат с първия срещнат. Или беше прекалено пияна, за да му устои? Въпреки това мисълта се свързваше с някакво радостно чувство и значи не е имало никакво насилие. Ако само можеше да се освободи от досадното бучене в главата, щеше със сигурност да си спомни всичко много ясно.

Някой чукаше на вратата и шумът отекна в целия апартамент. Само след миг Лана разбра, че това не е от бученето в главата, което се усилваше. Наистина някой чукаше на вратата. Може би беше госпожа Морган, помисли си Лана, и разтърка с длан чело, надявайки се съседката да си тръгне. Но чукането ставаше все по-упорито.

Като хвърли поглед на будилника близо до леглото Лана разбра, че наближава обяд. Сигурно госпожа Морган се безпокоеше за нея и идваше да види дали всичко е наред. Ако не отвореше, сигурно щеше да повика домоуправителя да влезе и да провери.

Пеньоарът с копринен шнур бе в края на леглото. Яркият му малинов цвят рязко контрастираше с бродираната покривка на леглото, от сив сатен. Лана го взе и се изправи, все още леко залитайки. С усилие откри ръкавите и най-после успя да го нахлузи. На вратата продължаваше да се чука.

— Идвам! — извика тя уморено, закопча колана и изтича от спалнята.

Чукането спря. Когато отвори, видя, че не е госпожа Морган. Лана откри, че гледа втренчено уплашените очи на Чад Фокнър. Тези очи я оглеждаха от глава до пети, спирайки се за миг на деколтето на пеньоара, а после — на масата тъмни, разрошени коси. Най-сетне тя проговори:

— Здравейте! — Докато се съвземаше, Лана успя да отметне назад част от косите си и да сложи малко ред в тях. — Аз… току-що се събудих.

— Започнах вече да се безпокоя, след като не идвахте да отворите.

Носеше тъмни, траурни дрехи, които рязко контрастираха с изискания светъл костюм, в който го видя предишната вечер в болницата. Лана отново се възхити на очарователния му вид. Неговата полуусмивка съдържаше учтива молба:

— Може ли да вляза?

— Да… да, разбира се.

Отдръпна се от вратата и го пусна да влезе. Ръцете й нервно помръдваха, опитвайки се да пооправят пеньоара, за да има по-гостоприемен вид.

— Аз… съжалявам за баща ви — каза, като си припомни, че трябва да изрази съболезнования за загубата.

— Благодаря. — Очите му изразяваха учтива — загриженост, докато изучаваха бледото й лице. — Как сте тази сутрин?

— Това може би се дължи на ужасния ми вид. — Лана се опита да се засмее, но от усилието отново я заболя глава.

— Вие сте невероятно привлекателна жена, Лана, дори и сега. Но мисля, че вече го знаете.

Лана се почувства прекалено уязвима, за да се справи с комплимента. Сексуалното желание бе стояло винаги далеч от съзнанието й, откакто бе приключила историята с онзи женен мъж. След отминалата нощ, когато се люби със Сокола, ако това наистина се бе случило, то отново се пробуди. А Чад Фокнър бе точно мъжът, който можеше да го стори. Тя погледна към лявата му ръка — нямаше халка.

— Благодаря, че се обадихте миналата нощ — рече Лана:

— Може ли да ви предложа малко кафе?

— За мен не, но направете малко за себе си. Трябва да ви помоля за извинение, задето ви събудих. — Чад се усмихна. — Не мислех, че все още може да сте в леглото.

— Легнах доста късно снощи вечерта.

Когато влезе в кухнята, видя бутилката с уиски и празната чаша на плота. Чад, който вървеше по петите й, забеляза, че погледът й се спря на двата предмета.

— Вечерта беше много тежка за вас, нали? Надявам се, че това малко ви я е облекчило! — каза той, намеквайки за алкохола.

— Помогна ми да забравя — съгласи се тя, но си помисли, че също така бе объркал всичко в главата й.

Сокола сигурно е знаел за това, когато снощи ми го изля насила в гърлото, помисли тя. Сетне вдигна глава и отметна кичур коса зад ушите, но той отново падна.

— Бях напълно замаяна снощи, когато той си тръгна. Дори не можах да му благодаря, че остана при мен — отбеляза тя, но сетне си припомни, че той не бе го направил от учтивост към нея. — О, аз зная защо той остана тук — каза Лана и добави вода в кафеника. — И зная защо не искахте аз да се обаждам в болницата. Да не би някой да остане с погрешно впечатление.

— Това бе само една от причините. Не исках да останете сама.

Чад стоеше близо до нея, със сериозен израз на лицето.

Неговата загриженост бе нещо безкрайно по-различно от безразличието, което Сокола бе показал през изтеклата нощ.

— Надявам се това да не ви е подразнило! — каза той. Мамещото ухание на скъп мъжки одеколон пробуди усещанията на Лана. Настойчивият му поглед я убеди, че тя е единствената жена на света, от която той се интересува. При тази мисъл й се зави свят. Тя наистина не можеше да устои на толкова много чар и внимание към нея наведнъж.

— Много мило от ваша страна, че се безпокоите за мен, господин Фокнър. — Нещо сви гърлото й.

Постави кафеника на котлона, но после забрави да го включи.

— По това време на деня вие сигурно имате грижи по семейството, сделки и дузина други неща, които изискват внимание.

— Аз ви включвам сред най-важните работи, Лана. И искам да ми викате Чад. Била сте много близка с баща ми през последните месеци. Надявам се, че в бъдеще ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Сладостна тръпка мина през тялото й. Може би, в края на краищата, нямаше да остане пък все така сама.

— Ще ми бъде приятно — простичко отвърна тя.

Чад не приличаше на човек, който говори необмислени неща. Тя искрено се надяваше, че той мисли това, което говори. Щеше да й бъде приятно да узнае, че той е ерген.

— Дойдох днес тук, за да се убедя лично, че сте добре, и да ви уверя, че вестниците няма да споменат името ви. Що се отнася до вестниците, версията е, че баща ми е получил сърдечен удар, когато е бил на гости при съдията Гарви, приятел на семейството ни — обясни той. — Малко вероятно е някой да се усъмни в тази история, но ако от пресата научат нещо, може да ви посети някой журналист. — Пъхна ръка в джоба си и извади визитна картичка.

— Не давайте интервю на никого. Вместо да отричате, не разговаряйте с никого от тях. Обадете ми се незабавно — аз ще се оправя с тях. Не искам да бъдете подлагана на някой от неприятните коментари, които тези журналисти могат да направят.

Никой и никога не бе се грижил за репутацията й освен Джон. Тя винаги си мислеше, че в неговата галантност има нещо старомодно. Когато взе визитната картичка, той топло стисна дланите й в своите. Тя не посмя да вдигне поглед.

— Не бива да казвате нищо, Лана. Не искам да бъдете засегната от всичко това. Правя само онова, което и баща ми би сторил на мое място.

Когато Чад меко постави ръка на брадичката й, сякаш за да почувства формата, Лана несъзнателно пристъпи към него. Мъжът бавно сведе глава, като че се колебаеше. Устните му се сляха с нейните в безстрастна целувка, но тя потръпна от топлината им при този допир. Миг по-късно натискът на устните се превърна в дирене, в любопитно обследване, както често става при първата целувка. С явно нежелание Чад бавно вдигна глава, за да види реакцията на очите с кехлибарени искри.

— Извинете — каза ненадейно. — Не биваше да го правя. Сега разбирам защо баща ми ви е намирал за толкова привлекателна.

— Бяхме само приятели. Нищо повече.

Лана съжаляваше, че той не иска да признае целувката. На нея много й хареса.

— Да. Спомням си. — На лицето му се изписа израз на огорчение. — Само че когато ви докосвам… е, нека да кажем, че не ми вдъхвате платонически чувства.

Лана потръпна от възбуда при това призвание. Чад я вълнуваше и й бе приятно да научи, че вълнението беше взаимно. При неговия външен вид и чар можеше да се предположи, че много жени го преследват. Въздъхна при мисълта, че като син на Джон Бъкенън щеше да наследи по-голяма част от парите му, което автоматически го поставяше извън нейната социална категория. Въпреки че Джон не се интересуваше дали тя е бедна или богата, член на имотното съсловие или сред онези, които работят. Нима Чад не бе замесен от същото тесто? Продължаваше да мисли за Чад като за по-големия син, тъй като Джон й бе казал, че си приличат. Съжаляваше, че не го бе попитала за нещо повече А да пита в този момент Чад, щеше да прозвучи нахално.

Като отдръпна ръце, Чад се отдалечи на крачка от нея.

— Бих искал да остана да ви правя компания по-дълго, но има още много неща, които трябва да се оправят… — каза той, силно огорчен.

— Кога ще бъде погребението? Искам да присъствам. А възможно ли е? — Тя помоли за разрешение, защото не искаше нейното присъствие да предизвика неудобни въпроси.

— Разбира се, че може да присъствате. — От внезапната усмивка, която й изпрати, дъхът й секна. — Баща ми го познаваше цял град, така че сигурно ще бъде голямо погребение. Ако някой ви зададе въпроси, в което много се съмнявам, кажете му просто, че сте позната на член от семейството и сте там в израз на уважение. По-точно, че познавате мен.

Чад изчака, докато Лана не си записа на лист часа и мястото на погребението.

— Няма да се чувствам както трябва, ако не присъствам на погребението на Джон, но, от друга страна, не бих искала да ви притеснявам — каза тя.

— Зная, че последното нещо, което бихте желали, е да притеснявате някого. В това ни най-малко не се съмнявам — На лицето му се изписа смес от удовлетворение и одобрение, преди да въздъхне отново загрижено. — Сигурна ли сте, че ще се чувствате добре, ако сега си тръгна?

— Да — увери го Лана.

Но Чад продължаваше да се колебае.

— Мога ли да ви се обадя през един от първите дни на идущата седмица?

Наистина искаше да я види отново. При тази мисъл очите й заблестяха:

— За мен това ще бъде голямо удоволствие. Всъщност всяка вечер съм си у дома, с изключение на времето, в което съм на пазар.

— Тогава ще се чуем наскоро.

Усмивка заигра по устните на Лана, веднага щом Чад си отиде. Внезапно бе намерила повод да очаква с нетърпение идущия ден. Погледът й се спря върху кафеника на котлона и разбра, че не го е включила.

Като намали скоростта на колата стар модел, взета под наем, Сокола зави по частния път, отбелязан с две тухлени колони отстрани. От двете страни на асфалтовата повърхност обгорената от слънцето земя бе превърната в градина с пустинни растения с помощта на опунцията2, сагусовия кактус и „зеления колец“. С тази местна растителност бе постигнат желаният ефект. Пътят завършваше пред масивен тухлен дом, покрит с червени керемиди. Сокола паркира колата на площадката с каменна настилка, която се откриваше пред главния вход на къщата.

Дългите му меки крачки го отведоха бързо, без обаче да личи каквато и да било припряност, до вратата, на която бе окачен черен венец в знак на траур. Позвъни на звънеца и зачака, а очите му непринудено се впериха в синьото небе и далечната планинска верига, която образуваше сиво петно на хоризонта. Вратата се отвори. Сокола стоеше в рамката на вратата. От другата страна на прага видя стройната като тръстика фигура на Керъл, облечена по модата, в скъпа черна рокля. Щом го зърна, жената се усмихна приветливо:

— Влез, Соколе!

Тя отвори цялата врата и се отдръпна, за да го пропусне вътре. Косите й със златистия оттенък на царевицата, бяха късо подстригани. Леката прическа прикриваше доста години. Както винаги светналите зелени очи го следяха упорито, докато не срещна погледа му. Сокола не знаеше какво търси тя — може би прошка след толкова години.

Прекрачи прага и пое по излъсканите плочи на предверието, докато Керъл затваряше вратата.

— Отивам на летището. Отбих се само да ти кажа, че се връщам в ранчото.

Присъствието му в този дом беше нежелано и Сокола нямаше никакво намерение да се задържи.

— Ще се върнеш ли за погребението в понеделник? — настоятелно попита Керъл.

— Не.

— Но…

Той не й даде възможност до протестира. Вдигна вежди и додаде:

— Погребението е вашият начин да се разделите с мъртвите, а не моят.

— Кой е, Керъл? — попита мъжки глас преди Том Роулинс да се появи под покритата с мозайка арка, която водеше към просторния хол.

Спря се като изтукан, щом зърна Сокола. Ноздрите му се разшириха от гняв. Годините бяха прокарали многобройни горчиви бразди по лицето, което му придаваше вид на суров старец.

— Какво дириш тук, Соколе?

— Не съм дошъл да правя посещение на вежливост. — Хапливата ирония изкриви устата му. — Отбих се само за да ви кажа, че си отивам. Много от момчетата ще искат да дойдат за погребението в понеделник, така че в имението ще останат малко хора. Щом аз съм там, някой друг ще може да дойде.

— На теб изобщо ти е все едно дали ще могат да дойдат, или не… — избоботи Том Роулинс.

— Вярно е, че изобщо не ми пука — каза Сокола, сякаш мед му капеше от устата. — Но на тях им пука. Тогава?

Сви рамене в израз на безразличие.

— Щом ще си ходиш, тръгвай си! — Роулинс посочи вратата.

— Татко; моля те! — промърмори ядосано Керъл.

Сокола, настръхнал, застина на място:

— Не ми давай заповеди, Том, мога да си променя намерението.

— Това не е подходящото време да се карате, татко. — Керъл упорито се опитваше да задържи баща си да не вдигне скандал.

След като му хвърли последен яростен поглед, Том се завъртя на пети и се отдалечи. Сокола усети, че напрежението му спада. Мускулите му се отпуснаха. Погледът му се плъзна към Керъл и той я загледа с престорена дързост. От деня, в който го бе предала, тя многократно се застъпваше за него пред баща си.

— Съжалявам — извини се Керъл.

— От много време това няма никакво значение, Керъл — отвърна Сокола и видя, че тя потръпна.

Жената отвори уста, за да възрази.

— Ще ми се да променя това, което се случи… — Но бе прекъсната от някой, който идеше тичешком.

Сокола хвърли поглед на момчето, което се появи, и на широката усмивка, която огряваше лицето му. Беше миниатюрното копие на Джон Бъкенън, с тъмни коси и смеещи се сини очи. От Керъл бе наследил само крехкото и стройно телосложение.

— Здравей, Соколе! — момчето го поздрави с нескрита радост. — Дядо Том каза, че ще се връщаш в ранчото. Може ли да дойда с теб?

— Джони! — В тихия глас на Керъл звучаха нотки на изненада и укор. — Знаеш, че в понеделник ще бъде погребението на Джон Бъкенън. Какво ще си кажат хората, ако внукът му не присъства?

— О, мамо! — възрази дванадесетгодишното момче. — Няма да мога да изпробвам онзи кон, който татко ми подари! След погребението ще трябва да се връщам в училище!

— Понякога не те разбирам, Джони Фокнър! — Керъл не можеше да скрие гнева си. — Би предпочел да изпробваш новия си кон, вместо да окажеш почит на дядо си, като присъстваш на погребението му! Какво ще си помислят хората?

— Да, Джони — сухо се изсмя Сокола и ококори подигравателно очи. — Каквото мислят хората е много важно. Трябва да слушаш майка си — в това отношение тя е всепризнат авторитет!

Жената мигом вдигна глава и лицето й пребледня от мъка. Сокола се запита защо намекна за нейната чувствителност към хорското мнение. Може би защото тя му го беше напомнила или защото не му се искаше момчето да израсне с ограниченото мислене и предразсъдъците на родители и деди.

— Но ти няма да дойдеш на погребението, Соколе — припомни му Джони. — Чух дядо да го казва на баба.

— Разликата, Джони, е, че на никого няма да му пука дали аз ще дойда, или не.

Което си беше и вярно. Освен това, въпреки че вече не вярваше в труповете да се крият духове, не виждаше никаква причина да гледа тялото, напомпано с формалдехид, или покрития с кадифе ковчег, в който то лежеше. Не приемаше нищо друго освен факта, че човекът бе мъртъв.

— Защо?

Във въпроса прозвуча упорито любопитство. Сокола тихичко се засмя и с крайчеца на окото си долови израза на неловкост, изписан по лицето на Керъл.

— Ще ти кажа онова, което Джон Бъкенън ми каза, когато бях горе-долу на твоята възраст. Когато бъдеш достатъчно голям, за да разбереш отговора, няма да има нужда някой да ти го обяснява.

Направи полукръг и сложи ръка на дръжката на вратата в мига, когато звънецът иззвъня. Сокола завърши движението си, като отвори на новодошлия. Позна в набития, почти напълно плешив мъж Бенджамин Калдер, един от адвокатите на Джон Бъкенън. Мъжът изглеждаше напрегнат и обезпокоен, сякаш носеше лоши новини, помисли си Сокола. Погледът на човека допадна на Сокола, забеляза го, сетне изгуби интерес. Сокола се запита дали във Финикс има някой друг, освен семейство Фокнър, който да знае за неговото съществуване.

— Очакват ме.

Съобщението бе отправено към Керъл, която бе застанала отстрани на Сокола и със собственически жест бе хванала малкия Джони за раменете.

— Да, господин Калдер. — И Керъл го бе разпознала. — Желаете ли да влезете?

Сокола мръдна към вратата и неусетно се хлъзна в сянката на една голяма папрат, за да се слее със стената, докато адвокатът влизаше. Искаше да си тръгне, щом мъжът влезе, но ритмичното потракване на токчета го накара да спре. Разпозна стъпките на Кетрин. Не беше я виждал, откакто я остави в болницата предишната вечер.

— Най-после дойде, Бен.

Жената поздрави адвоката с рязък и нетърпелив глас. Тя също бе облечена в черно и определено изглеждаше царствена. Нямаше болка в израза на лицето, а само гняв. Не забеляза Сокола близо до вратата.

— Каква е тази глупост с новото завещание?

Адвокатът пребледня.

— Не е глупост, Кетрин. — Опита се да смекчи гнева й с приглушения тон на думите си. — Преди месец Джон Бъкенън ме накара да подготвя ново завещание.

— Кой е основният наследник? — попита тя. — Бог да ми е на помощ! Ако е обезнаследил Чад в полза на онова проклето копеле, неговия метис, кълна се…

Спря ненадейно, когато Сокола изникна от сянката.

— Не спирай сега, Кетрин. — Ъгълчето на устата, му се сви. — Започва да става интересно.

— Никога няма да получиш и цент! — Омразата блестеше; жълта, в очите й, подивели като на пума, защитаваща малките си. — Аз ти го обещавам. Индианската кучка, която те е родила, не е била нищо друго освен една проститутка и аз ще намеря поне дузина мъже със сини очи и твоята кръвна група, които ще се закълнат в това на банката на свидетеля. Ще бъде най-дългата и мръсна съдебна война, която е виждал светът!

— Сега, когато Джейби е мъртъв, най-после можеш да кажеш онова, което си таила през всичките онези дълги години, нали?

Адвокатът, с мораво лице, пристъпваше от крак на крак. Беше ужасно притеснен и не знаеше какво да прави. Поведението на Сокола засегна Кетрин.

— Роулинс трябваше да те убие, когато те свари да изнасилваш дъщеря му!

Не обърна ни най-малко внимание на стона на Керъл. Сокола хвърли поглед и видя, че очите на Джони се разшириха от объркване и изненада. Момчето рано или късно щеше да чуе тази история. Сокола само изпита известно съжаление за начина и мястото на обстоятелствата, при които научи за това.

— Хората трябва да научат тази история! — Кетрин продължаваше със заплашителната си реч. — И да знаят как продължаваш да плашиш и тероризираш Керъл. Всички са забелязали как се държи тя, когато ти си тук. Страхува се да ти пресече пътя, страхува се от това, което можеш да й сториш! Повече няма да можеш да ни изнудваш!

— Прощавайте, госпожо Фокнър — прекъсна я колебливо нотариусът. — Не зная кой е този човек, но…

— Позволете ми да се представя. — Сокола пристъпи безшумно с дързък огън в очите. — Името ми е Джим Синия Сокол. Струва ми се, че Кетрин вече обясни, и то доста картинно, кой съм и какъв съм.

Нотариусът неуверено стисна ръката му, продължавайки да хвърля колебливи погледи към Кетрин.

— Този човек… господин Сокола… не е основният наследник. Но има оставено и за вас — побърза да го увери той. — Ще получите половината от имението и останалото, докато другата половина, тази с централната част, е за Чад, но…

— Но какво, Бен? — предизвика го Кетрин, докато гневът й бавно гаснеше.

— Голяма част от недвижимото имущество тук, във Финикс, като изключим някои неща, завещани на вас, на членове от семейството и на някои служители, е оставено на…на госпожица Лана Маршал.

Това колебливо съобщение ги накара да замълчат от изненада.

Сокола отпусна глава назад и избухна в дълъг, сърдечен смях, който, отекна в стаята. Смееше се на себе си, на останалите и на Джон Бъкенън, където и да се намираше сега, защото последният смях бе негов.

Сокола се завъртя, отиде при входната врата и я отвори. Продължи тихо да се смее, докато прекосяваше каменната настилка и вървеше към взетата под наем кола, паркирана отсреща. Точно в този момент друга кола спираше зад неговата. Чад тъкмо слизаше, когато гневна сянка помрачи прекрасното му лице, щом зърна Сокола.

Чад бързо се запъти към него.

— Какво правиш тук? — попита той.

Сокола го дари с безгрижна усмивка. Лукави пламъчета играеха в очите му.

— Тъкмо си тръгвах, братко. Съжалявам, че няма да мога да се навъртам наоколо, за да зърна каква физиономия ще направиш, щом научиш, че и ти си на опашката на обезнаследените.

Той му намигна, усмихна му се наново, потупа го по рамото и се отдалечи с лека стъпка, заобикаляйки колата, за да седне зад волана.

— За какво говориш? — промърмори Чад.

Но Сокола не отвърна. Само се усмихна и сви дългото си тяло, за да влезе в колата. Един кос поглед му позволи да види Чад, който тичаше към дома. Сокола отново се изсмя.

Топлият сух вятър отнасяше далече от слуха на Лана молитвените думи на свещеника. Гологлава, тя стоеше в най-отдалечената група на събралите се при гроба. Нямаше черна дреха. Тъй като вече не се смяташе за израз на неуважение да се носи и друг цвят на погребение, Лана бе облякла рокля от жарсе с цвят на кафе, еднакъв с този на разветите й от вятъра тъмни коси.

Небето бе забулено от облаци прах, през които проникваха само парещите лъчи на слънцето, които изгаряха сухата земя. Безмилостният вятър носеше зрънца пясък и брулеше хората, събрани на траурната церемония. Лана чувстваше кожата си топла и лепкава, неспособна да диша през материята на дрехите, чийто тъмен цвят поглъщаше потискащите слънчеви лъчи.

Над главите и гърбовете на околните ясно можеше да види лъскавия ковчег, окичен с букети и венци от цветя, чийто сладникав и предизвикващ гадене аромат вятърът отвяваше надалеко. Ако леко извърнеше глава, можеше да зърне семейството, наредено пред ковчега.

С отпуснати ръце Чад мрачно съзерцаваше ковчега. Слънцето проблясваше в русолявите, кичури кестенява коса, развята от вятъра. Лана забеляза, че загубата на баща му и събитията от отминалите дни бяха изострили чертите на лицето му. Сякаш усетил погледа й, Чад се извърна. Мускулите на челюстта му се напрегнаха и той стисна зъби. Когато прочете чувството на дълбока симпатия, изписано в очите на Лана, изразът му леко се смекчи, преди отново да се извърне.

Близо до него, почти скрита от високия му ръст, стоеше майка му, вдовицата на Джон. Гордо изправена, изглеждаше много крехка в дългия черен воал. Лана помисли, че Кетрин Фокнър е една от малкото жени, способни да се държат толкова естествено на такова място.

Жената от другата страна на Чад също бе облечена в черно. Не носеше воал. Миниатюрна шапчица бе прикрепена към златистите й лъскави коси. Държеше за ръка слабо момче, изправено до нея. В тъмен костюм и вратовръзка, то толкова приличаше на Джон, че Лана си помисли, че сигурно това е внукът му. Близо до момчето стоеше още един мъж. Лана можеше да забележи само тъмните рамене на сакото, тъй като стоящите пред нея й пречеха да го разгледа добре. Тя си помисли, че това е вторият син на Джон, онзи жененият.

Погледът й се върна при ковчега. Усети, че нещо засяда на гърлото й при мисълта за приятеля, положен в него. Тъй като не можеше да чуе какво говори свещеникът, погледът й отново се върна към семейството. Нещо не беше както трябва. После Лана разбра, че не забелязва Сокола. Обходи лицата на присъстващите, но не можа да го открие. Защо ли го нямаше? Беше й се сторило, че е много близък на семейството.

Тълпата около нея се раздвижи и Лана разбра, че ритуалът е приключил. Хората започнаха да се разотиват, говорейки си един на друг. Някои се наредиха на опашка пред семейството, за да поднесат съболезнованията си. Лана се колебаеше. Искаше й се да се присъедини към последната група, но не знаеше дали това е добра идея или не. Остана раздвоена няколко минути, сетне се обърна и си тръгна.

Малкият й фолксваген изглеждаше съвсем не на място сред всички тези черня лимузини и кадилаци. От друга страна, и самата Лана се чувстваше не на мястото си. Като се запъти към колата си по алеите на гробището, започна да рови в чантичката си и да търси ключовете.

Чу стъпки зад себе си, но не обърна внимание, докато една ръка не я хвана и не я накара да спре. Тя се обърна изненадана и отметна от лицето си коси, с които вятърът си играеше. Чад не каза нищо. Издържа погледа й, който сякаш го питаше нещо. Така отблизо напрежението му беше още по-очевидно.

Лана искаше да каже нещо, да промълви някоя мила, утешителна дума, но съзнаваше, че много хора минават покрай тях: обстоятелствата изискваха да се води само личен разговор.

— Дошли са много хора — отбеляза тя.

— Да. Дойде дори и кметът: Дойдоха също и представители на правителството и сенаторът — каза Чад, а гласът му прозвуча особено суховато.

Чад леко се извърна и прегърна Лана през кръста.

— Елате. Искам да ви запозная с останалите членове на семейството.

Опашката на приятелите, които поднасяха съболезнования, бе доста намаляла, когато Чад я побутна напред. Тъй като имаше двама мъже, които се бяха спрели да говорят с майка му, Чад поведе Лана към русата жена с детето.

— Да ви представя сина ми Джон Фокнър и съпругата ми Керъл.

Представянето предизвика вълна от болезнено учудване по цялото й тяло. Опита се отчаяно да не показва изненадата си, когато им се усмихна.

— Това е Лана Маршал.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Маршал.

Жената на Чад протегна ръка и се усмихна със симпатия. В отговор Лана едва успя да кимне с глава. Жената бе много красива, по особен, деликатен начин. Приличаше на керамичните куклички, които често също изписват с руси коси. Съчетанието от светлоруси коси и зелени очи беше забележително. На Лана й се стори, че е напълно безлична в сравнение с нея.

Много по-лесно й бе да поздрави момчето.

— Приличаш много на дядо си, Джон — прошепна тя.

— Да. Всички така казват. — Момчето сви рамене и продължи да я разглежда с любопитство.

Лана не можеше да погледне жената в очите, без да си спомни как Чад я бе целунал, или да види ръката му, която все още обгръщаше талията й. Почувства се неловко и виновна за все по-силното привличане, което изпитваше към Чад, преди да разбере, че е женен.

— Мамо!

Повикът позволи на жената с черния воал да се сбогува с двамата мъже и да се присъедини към тях.

— Да ти представя Лана Маршал — каза той. Това е майка ми Кетрин.

— Бих желала да се запознаем при по-различни обстоятелства, госпожо Фокнър — рече Лана и протегна ръка.

Не можеше да види лицето на вдовицата зад черния воал, но усети скованата сдържаност при хладния допир на ръката.

— Едва ли бих могла да изразя по-точно съгласието си с г вас, госпожице Маршал. Разбрах, че сте била много близка с мъжа ми — отвърна тя с премерен глас.

— Да, бяхме станали по-скоро добри приятели. — Лана се почувства задължена отново да каже това, но обяснението й бе посрещнато студено.

— Да, разбира се — отвърна вдовицата с хладна учтивост. — Ще ме извините ли? Бих искала да кажа няколко думи на свещеника, преди да си е тръгнал.

— Естествено — промърмори Лана, но съпругата на Джон вече се бе отправила да търси мъжа в черно.

Когато хвърли поглед към Чад, тя се опита да приеме факта, че той бе жененият син на Джон. Хрумна й въпросът къде беше брат му. Погледът й се спря на групата хора, събрани около гроба, която включваше съпругата, сина на Чад и една възрастна двойка. Объркана и заинтригувана, тя попита Чад:

— А къде е брат ви?

Мъжът трепна, вдигна глава и отстъпи назад, сякаш въпросът дълбоко го засегна.

— Какво знаете за него? — предпазливо попита той.

Лана смръщи вежди при неговата реакция:

— Нищо… Джон ми беше казал, че има двама сина, но аз не виждам друг от семейството.

Господинът в тъмно сако, когото бе зърнала в гръб, се оказа един от възрастните мъже. Чад не отговори веднага, сякаш не знаеше какво да каже.

— Това е нещо, за което не се говори много. Виждате ли, Джон Бъкенън имаше връзка с друга жена. Сигурен съм, че ще разберете колко е чувствителна майка ми на тази тема.

— Естествено — промърмори тя, изненадана от откритието, че Джон Бъкенън е имал извънбрачен син.

Кетрин Фокнър се присъедини към тях и хвърли кос поглед на сина си.

— Каза ли й, Чад?

— Не.

Отговорът, произнесен много тихо, остави впечатлението, че на него не му хареса въпросът на майка му.

— Да каже какво? — Лана не беше уверена, че трябва да се обажда, а погледът й се местеше от майката към сина.

— Е, вие сте богата наследница, госпожице Маршал. — Госпожа Фокнър изглежда я обвиняваше за нейното неведение. — Джон Бъкенън ви е оставил цяло състояние.

— Какво? — Думата прозвуча на пресекулки. — Трябва да има някаква грешка.

Лана погледна Чад, очаквайки той да отрече думите на майка си.

— Няма никаква грешка. — Беглата му усмивка сякаш й подсказваше, че трябва да се зарадва на новината. — Всеки момент ще получите нотариално завереното копие от завещанието. Семейството вече е в течение на съдържанието на завещанието на Джон Бъкенън. Уикендът просто забави процедурата.

— Но… — Изненадана, Лана просто не знаеше какво да каже.

— Защо не ми дадете ключовете от колата си? Ще помоля Том да откара вашата — предложи Чад. — Ще дойдете в нашата кола, така по-добре ще мога да ви обясня какво означава всичко това.

Лана се поколеба. После подаде ключовете от колата, които веднага преминаха в ръцете на възрастния слаб мъж, който стоеше близо до тях.